Целуната от сянката

Глава 16

Както и ти — подразни ме той. — Да, но аз си помислих, че…

— Че съм човек? Заради белезите от ухапване?

— Да — признах. Нямаше смисъл да лъжа.

— Всички трябва да оцеляваме някак си — сви рамене той. — А дампирите умеят да намират начини за това.

— Така е, но повечето от нас стават пазители — изтъкнах. — Особено мъжете. — Още не можех да повярвам, че той е дампир и че не го бях забелязала веднага.

Много отдавна дампирите са били родени от връзката между хора и морои. Ние сме наполовина хора, наполовина морои. През годините мороите са започнали да странят от хората. Хората станали твърде много и повече, не се нуждаели от магията на мороите. Сега мороите се бояха, че ако съществуването им бъде разкрито, хората ще ги превърнат в опитни зайчета за експериментите си. Затова по този начин повече не се раждат дампири, а по някакъв странен генетичен каприз, когато дампири се съберат с дампири, не могат да имат деца и да създават други дампири.

Единственият начин да се продължи възпроизводството на расата ни е морои да се събират с дампири. Според нормалната логика би трябвало да си помислите, че от дампир и морой ще се роди бебе, което е три четвърти морой. Не. Ние се раждаме с идеални дампирски гени, наполовина от едните и от другите, като съчетаваме най-добрите качества от двете раси. Повечето дампири са потомци на жени дампири и мъже морои. От векове тези жени изпращат децата си, за да бъдат отгледани някъде другаде, за да могат майките отново да се върнат към призванието си на пазители. Това е направила и моята майка.

Но с течение на годините някои жени дампири решили сами да отглеждат децата си. Не желаели да бъдат пазители, а вместо това се събирали да живеят в общности. Това е направила майката на Дмитрий. За тези жени се носят много грозни слухове, защото мъжете морои често ги посещават с надеждата да получат евтин секс. Дмитрий ми е казвал, че голяма част от тези истории са преувеличени и че повечето жени дампири съвсем не са толкова леснодостъпни. Слуховете се пораждат от факта, че тези жени почти винаги са самотни майки, които не поддържат контакт с бащите на децата си — и защото някои жени дампири позволяват на мороите да пият от кръвта им по време на секс. В нашата култура това се смята за извратено и мръсно нещо и има прякор за тези жени дампири, които не са пазители: кървави курви.

Но никога дори не съм си и представяла, че ще срещна мъж кървава курва.

Направо ми се зави свят от откритието.

— Повечето от момчетата, които не искат да бъдат пазители, просто бягат — заявих накрая. Макар и рядко, но се случваше. Тези типове бягаха от училищата за пазители и изчезваха, за да се скрият сред хората. Още едно позорно нещо.

— Аз не исках да се махна — заяви с нехаен глас Амброуз. — Нито пък исках да се бия със стригоите. Затова се занимавам с това.

Застанала до мен, Лиса беше смаяна. Кървавите курви се намираха на най-ниското стъпало в нашето общество. Да види една пред себе си — при това мъж — беше невероятно.

— И това е по-добре, отколкото да бъдеш пазител? — изумих се аз.

— Ами, да видим. Пазителите прекарват цялото си време наблюдавайки другите, рискувайки живота си, и носят скапани обувки. А аз? Имам страхотни обувки, в момента масажирам красиво момиче и спя във великолепно легло.

Намръщих се.

— Нека не обсъждаме къде спиш, става ли?

— А да даваш кръв не е толкова лошо, колкото смяташ. Аз не давам толкова много, колкото някой захранващ, но достатъчно, за да ми е готино.

— Да не говорим и за това — заявих. Никога нямаше да призная, че от опит знаех колко „готини“ са ухапванията на мороите.

— Добре. Но каквото и да казваш, животът ми е добър. — Усмихна ми се дяволито.

— Но другите не са ли… ами, искам да кажа, не са ли гадни с теб? Сигурно говорят разни неща…

— О, да — съгласи се той. — Ужасни неща. Наричали са ме с най-различни грозни имена. Но знаеш ли кои са най-злобни и жестоки? Другите дампири. Мороите не ме закачат.

— Защото те не разбират какво означава да си пазител, колко е важно… — Изведнъж с известно притеснение осъзнах, че говоря точно като майка си. — Дампирите са предопределени за това.

Амброуз се изправи, разкърши се, разкривайки пред очите ми мускулестите си гърди.

— Сигурна ли си? Искаш ли да разбереш какво наистина те очаква? Познавам някой, който може да ти каже.

— Амброуз, не го прави — изпъшка масажистката на Лиса. — Онази жена е луда.

— Тя е ясновидка, Ив.

— Не е ясновидка и не можеш да водиш принцеса Драгомир при нея.

— Самата кралица ходи за съвет при нея — възрази той.

— Това също е грешка — промърмори Ив.

Двете с Лиса се спогледахме. Заинтригува я думата ясновидка. На ясновидците и изобщо на всякакви гадатели обикновено се гледаше със същото недоверие, както и на призраците — само че двете с Лиса напоследък научихме, че ясновидските способности, които преди смятахме за фантазия, всъщност са част от духа. Надеждата, че може да се натъкне на друга личност, която използва духа, прониза като ток Лиса.

— С удоволствие ще се срещнем с тази ясновидка. Може ли да отидем при нея? Моля те? — Лиса погледна към часовника на стената. — Но по-скоро, защото трябва да хващаме самолет.

Ив смяташе, че това е чиста загуба на време, но Амброуз нямаше търпение да ни заведе. Сложихме си обувките и той ни поведе през помещението за масажи. Стаите в СПА центъра се намираха в истински лабиринт от коридори зад предния салон и ние много скоро се озовахме в друг лабиринт, който сякаш нямаше край.

— Тук няма никакви упътвания и табели — отбелязах, докато минавахме покрай затворените врати. — За какво са тези стаи?

— За всичко, за което хората биха желали да платят пари — отвърна водачът ни.

— Като например?

— Ах, Роуз. Толкова си непокварена.

Най-сетне стигнахме до една врата в дъното на коридора. Влязохме вътре и се озовахме в малка стая, в която имаше само едно бюро. Зад него се виждаше друга затворена врата. Жената морой зад бюрото вдигна глава и явно позна Амброуз. Той отиде при нея и двамата се впуснаха за кратко в приглушен спор, докато той се опитваше да я убеди да ни вкара.

Лиса се извърна към мен.

— Какво мислиш за всичко това? — попита ме тихо. Погледнах към Амброуз.

— Че всички тези мускули се хабят напразно.

— Забрави за кървавите курви. Имам предвид за тази ясновидка. Мислиш ли, че сме открили друг, който владее духа? — взря се тя нетърпеливо в мен.

— След като купонджия като Ейдриън използва духа, защо тогава една жена, която предсказва бъдещето, да не може?

Амброуз се върна ухилен при нас.

— Сузан с удоволствие ви вмести в графика, така че да не изпуснете полета. Само минутка, докато Ронда свърши с настоящия си клиент.

Сузан не изглеждаше много доволна от присъствието ни, но нямах време да се замисля над това, защото вътрешната врата се отвори и оттам излезе възрастен мъж морой. Лицето му сияеше. Даде на Сузан някакви пари, кимна към нас и си тръгна. Амброуз се изправи и направи широк жест, сякаш ни подбираше, към вратата.

— Ваш ред е.

Двете с Лиса влязохме в другата стая. Амброуз ни последва и затвори вратата зад нас. Беше все едно да влезеш в нечие сърце. Всичко беше червено. Плюшен червен килим, канапе с дамаска от червено кадифе, червени тапети от брокат, червени сатенени възглавници, пръснати на пода. Върху една от тях седеше жена морой, четирийсет и няколко годишна, с черна къдрава коса и също толкова черни очи. Кожата й имаше съвсем лек мургав оттенък, но иначе беше бледа като всички морои. Черните й дрехи се открояваха ярко сред червената стая, а около врата и по ръцете й блестяха бижута с цвета на ноктите ми. Очаквах да заговори със загадъчен глас — с екзотичен акцент, — но думите й прозвучаха чисто по американски.

— Моля, седнете. — Посочи към възглавниците срещу нея. Амброуз седна на канапето. — Кого си довел? — обърна се към него, когато двете с Лиса седнахме.

— Принцеса Василиса Драгомир и нейната бъдеща пазителка Роуз. Искат бързо да им предскажеш бъдещето.

— Защо винаги пришпорваш нещата? — попита Ронда.

— Хей, не съм аз. Трябва да хванат самолет.

— Щеше да бъде същото и да не трябваше. Винаги си припрян.

Успях да се отърся от първоначалното си смайване от стаята и се заслушах в непринуденото им бъбрене. Направи ми впечатление, че имат едни и същи коси.

— Вие да не сте роднини? — попитах.

— Това е моята леля — с обич рече Амброуз. — Тя ме обожава.

Ронда завъртя очи.

Това беше изненада. Дампирите рядко поддържат връзка с роднините си морои, но пък и Амброуз едва ли можеше да се нарече нормален дампир. Лиса също бе заинтригувана от всичко това, ала нейният интерес бе по-различен от моя. Тя изучаваше напрегнато Ронда, опитвайки се да открие някакъв признак, че жената също владее елемента дух.

— Циганка ли си? — попитах аз.

Ронда изкриви лице, докато разбъркваше някакви карти.

— Аз съм ромка — отвърна тя. — Много хора ни наричат цигани, макар че терминът не е съвсем точен. Но всъщност първо съм морой. — Разбърка още малко картите, после ги подаде на Лиса. — Цепи, моля те.

Лиса продължаваше да се взира в жената, сякаш се надяваше да види някаква аура. Ейдриън можеше да различава тези, които владееха духа, но Лиса още не притежаваше това умение. Тя раздели картите и ги подаде на ясновидката. Ронда ги събра отново в цяла колода и извади три карти, които подреди пред Лиса.

Аз се наведох напред.

— Страхотно. — Бяха карти Таро. Не знаех много за тях, само това, че се предполага, че притежават мистични сили и могат да предсказват бъдещето. Не вярвах в това особено много, както не вярвах и в религията, но доскоро не вярвах и в призраци.

Трите карти бяха: Луната, Императрицата и Асо чаши. Амброуз надникна над рамото ми и се втренчи в картите.

— Ооо! — подсвирна. — Много интересно!

Ронда го погледна.

— Шшт. Не знаеш за какво говориш. — Обърна се отново към картите и потупа Асо чашите. — Ти си в навечерието на ново начало, възраждане на огромна сила и емоции. Животът ти ще се промени, но това ще бъде промяна, която ще те отведе в посока, която макар и трудна, накрая ще озари света.

— Леле! — едва промълвих.

Тогава Ронда посочи към Императрицата.

— Ще бъдеш лидер и ще притежаваш огромна власт, но ще управляващ с елегантност и ум. Семената за това вече са посети, макар че има известна несигурност — загадъчна поредица от влияния и намеси, които те заобикалят като мъгла. — Докато говореше, вниманието й бе приковано върху Луната. — Но цялостното ми впечатление е, че тези непознати фактори няма да те отклонят от съдбата ти.

Очите на Лиса се бяха разширили.

— И можеш да кажеш всичко това само от едни карти?

Ронда сви рамене.

— Да, картите го показват, но аз притежавам и дарба, която ми позволява да видя сили, които са отвъд възприятията на обикновените хора.

Ясновидката разбърка отново картите и ми ги подаде, за да цепя. Направих го и тя извади още три карти. Деветка мечове, Слънцето и Асо мечове. Картата на Слънцето беше обърната надолу.

Е, не разбирах нищо от тези работи, но внезапно изпитах чувството, че няма да чуя толкова хубави неща като Лиса. Картата на Императрицата изобразяваше жена в дълга рокля със звезди върху главата. Луната показваше кръгла луна с две кучета под нея, а Асо чаши изобразяваше скъпоценен бокал, пълен с цветя.

Докато върху моята карта Деветка мечове се виждаше жена, която плачеше пред стена от мечове, а върху Асо мечове бе изрисувана ръка, която държеше обикновен железен меч. Добре поне, че Слънцето изглеждаше по-весело. Виждаше се нещо, което приличаше на ангел, възседнал бял кон, а над тях грееше слънце.

— Не трябва ли онази да се обърне от правилната страна? — попитах аз.

— Не — отвърна Ронда, без да откъсва поглед от картите. — Ще унищожиш това, което е неживо.

Изчаках около трийсет секунди да продължи, но тя не го направи.

— Ама чакай, това ли е всичко?

Жената кимна.

— Това ми казват картите. Аз ги посочих.

— Струва ми се, че казват малко повече. Ти съобщи на Лиса толкова много неща! Освен това вече зная, че ще убивам неживи. Това ми е работата. — Не стига, че бъдещето ми беше толкова бедно, ами и съвсем лишено от оригиналност.

Ронда сви рамене, сякаш това беше достатъчно обяснение.

Отворих уста, за да й заявя, че ще е по-добре да не ми иска пари за това тъпо гледане, когато на вратата се почука. Тя се отвори и за моя изненада Дмитрий промуши глава в стаята.

— Казаха ми, че сте тук. — Влезе и забеляза Ронда. За моя още по-голяма изненада, той й се поклони ниско с подчертано уважение и рече много учтиво: — Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да отведа тези две момичета до самолета.

Ронда го огледа, но не недоволно като натрапник. По-скоро сякаш беше загадка, която искаше да разреши.

— Няма защо да се извиняваш. Но може би имаш време, за да гледам и на теб?

След като имахме еднакво отношение към религията, очаквах Дмитрий да й каже, че няма време за мошеническите й театрални изпълнения, които уж са предсказания за бъдещето. Но лицето му запази сериозното си изражение, накрая той кимна и седна до мен. Усетих уханието на одеколона му, примесено с мириса на кожа.

— Благодаря — рече Дмитрий. Произнесе думата с безкрайна учтивост.

— Ще бъда кратка.

Ронда вече разбъркаше моите непотребни карти. За нула време ги размеси, подаде ги на Дмитрий да цепи и извади три карти. Рицар жезли, Колелото на съдбата и Петица чаши. Не изпитах никакво усещане, докато ги гледах. Върху картата Рицар жезли беше нарисуван мъж, възседнал кон с дълго дървено копие. Колелото на съдбата изобразяваше кръг със странни символи, плуващи в облаци. Петица чаши показваше пет съборени чаши, от които изтичаше някаква течност, а един мъж стоеше с гръб към тях.

Погледът й се плъзна по картите, сетне се насочи към Дмитрий, после отново към картите. Лицето й не изразяваше нищо.

— Ще изгубиш това, което цениш най-много, затова му се наслаждавай, докато можеш. — Посочи към картата Колелото на съдбата. — Колелото се върти, винаги се върти.

Тълкуванието не беше толкова добро като това на Лиса, но пак беше повече от това, което каза на мен. Лиса ме сръга като мълчаливо предупреждение да мълча, което отначало ме стресна. Без дори да го осъзная, бях отворила уста, за да протестирам. Сега я затворих и се намръщих.

Лицето на Дмитрий беше мрачно и замислено, докато се взираше в картите. Не знаех дали има някаква представа от гледане на карти, но се бе вторачил в изображенията, сякаш наистина съдържаха всички тайни на света. Накрая отново кимна с уважение към Ронда.

— Благодаря ви.

Тя му кимна в отговор, след което тримата излязохме, за да хванем самолета. Амброуз ни каза, че гледането било за негова сметка и после щял да се оправи със Сузан.

— Струваше си — каза ми той. — Струваше си да видя как се замисляш за съдбата си.

Изсумтях презрително.

— Не искам да те обидя, но онези карти не ме накараха да се замисля за нищо.

Както и всичко останало, думите ми само го разсмяха.

Канехме се да напуснем малката приемна на Сузан, когато Лиса внезапно се втурна обратно към отворената врата, водеща в стаята на Ронда.

— Извинете ме — заговори Лиса.

Ронда разбъркваше картите, но вдигна глава. Лицето й имаше загрижено изражение.

— Може да ви прозвучи странно, но… ъъ, бихте ли ми казали какъв елемент специализирате?

Усещах, че Лиса е затаила дъх. Очакваше Ронда да й отговори, че не е специализирала, което често беше признак, че личността владее духа. Имаше още толкова много да учи, а на Лиса й харесваше идеята да открива други като нея, които биха могли да я научат — а особено й харесваше мисълта да я учи някой, който умее да предсказва бъдещето.

— Въздух — отвърна Ронда. Лек бриз разроши косите ни в потвърждение на думите й. — Защо?

Лиса изпусна дъха си, а през връзката ни към мен нахлу вълна на разочарование.

— Просто любопитство, няма особена причина. Благодаря ви отново.