Бръмбар в мравуняка

4 юни 78 годинаЛЕВ АБАЛКИН ПРИ ДОКТОР БРОМБЪРГ

Те мирясаха отведнъж, едновременно, сякаш едновременно им секнаха последните остатъци от енергия. Млъкнаха. Престанаха да си мятат разгневени погледи, Пъшкайки, Бромбърг измъкна старомодна носна кърпа и взе да си бърше лицето и врата. Без да го поглежда, Екселенц бръкна в пазвата си (изплаших се — да не би за пистолета), изкара една капсула, изтърси от нея на дланта си бяло хапче, сложи го под езика си, а капсулата подаде на Бромбърг.

— И през ум не ми минава даже! — заяви Бромбърг, като демонстративно се извърна.

Екселенц продължаваше да държи капсулата в протегнатата си ръка. Бромбърг я погледна под око като петел и после каза с патос:

— Мъдрец отрова да предлага я вземи, а от ръката на глупака не приемай даже и балсам…

Той взе капсулата и изтръска на дланта си едно хапче.

— Нямам нужда от това! — заяви той и пъхна хапчето в устата си. — Засега нямам нужда…

— Айзък — каза Екселенц и примлясна. — Какво ще правите, когато умра?

— Ще играя качуча — мрачно каза Бромбърг. — Не говорете глупости.

— Айзък — каза Екселенц. — За какво все пак ви дотрябваха детонаторите?… Чакайте, не започвайте пак отначало. Изобщо не се каня да се бъркам във вашите лични работи. Ако бяхте се заинтересували от детонаторите миналата или следващата седмица, никога не бих ви задал този въпрос. Но те са ви потрябвали точно днес, Точно тази нощ, когато за тях трябваше да дойде съвсем друг човек. Ако това е просто невероятно съвпадение, кажете, че е така и ще се разделим. Главата ме заболя вече…

— А кой трябваше да дойде за тях? — подозрително попита Бромбърг.

— Лев Абалкин — уморено каза Екселенц.

— Кой е той?

— Не познавате ли Лев Абалкин?

— За първи път го чувам — каза Бромбърг.

— Вярвам ви — каза Екселенц.

— Има си хас! — високомерно каза Бромбърг.

— На вас ви вярвам — каза Екселенц. — Но не вярвам на съвпаденията… Слушайте, Айзък, нима е толкова трудно ей така простичко, без превземки, да разкажете защо тъкмо днес дойдохте за детонаторите…

— Не ми харесва думата „превземки“ — свадливо каза Бромбърг, но вече без предишната разпаленост.

— Вземам я обратно — каза Екселенц.

Бромбърг отново взе да се бърше.

— Аз нямам тайни — заяви той. — Вие знаете, Рудолф, че ненавиждам всякакви тайни. Вие сам ме поставихте в такова положение, че бях принуден да се превземам и да разигравам комедия. А в същото време всичко е много просто. Днес сутринта при мен дойде някакъв… Непременно ли ви трябва името му?

— Не.

— Някакъв младеж. За какво разговаряхме — мисля, че не е важно. Разговорът имаше твърде личен характер. Но по време на разговора забелязах, че той има ето тук — Бромбърг тикна пръста си в свивката на лакътя на дясната си ръка — доста странна бенка. Дори го попитах: „Това татуировка ли е?“ Нали знаете, Рудолф, че татуировките са моето хоби… „Не — отвърна той. — Това е бенка.“ Тя приличаше най-вече на буквата „Ж“ от кирилицата или, да кажем, на японския йероглиф „сандзю“ — „тридесет“. Това нищо ли не ви напомня, Рудолф?

— Напомня ми — каза Екселенц.

На мене също ми напомняше нещо, което бях виждал съвсем скоро и което ми се беше сторило едновременно странно и несъществено.

— Вие да не би веднага да се сетихте? — завистливо попита Бромбърг.

— Да — каза Екселенц.

— Пък аз не се сетих веднага. Младежът отдавна си беше отишъл, а аз дълго още седях и се мъчех да си спомня къде съм виждал такъв знак. При това не някакъв, който прилича на него, а точно такъв. В края на краищата си спомних. Трябваше да проверя, нали разбирате? Нямах подръка никаква репродукция и хукнах към музея, а музеят — затворен…

— Мак — каза Екселенц, — бъди така добър да донесеш тук онова нещо, което е под шала.

Подчиних се.

Калъпът се оказа тежък и топъл. Поставих го на масата пред Екселенц. Той го премести по-близо до себе си и сега вече видях, че наистина е кутия от гладко полиран материал с яркокехлибарен цвят — идеално права линия отделяше леко изпъкналия капак от масивното тяло. Екселенц се опита да вдигне капака, но пръстите му се плъзгаха и нищо не излизаше.

— Дайте на мене — нетърпеливо каза Бромбърг.

Той избута Екселенц, хвана капака с две ръце, вдигна го и го сложи настрана.

Ето тия неща, изглежда, наричаха детонатори — кръглите сиви, леко изпъкнали дискове с диаметър към седемдесет милиметра, които бяха наредени в една редица в грижливо направени гнезда. Детонаторите бяха всичко единадесет и имаше още две празни гнезда. Виждаше ей, че дъната им са застлани с белезникав мъх, приличащ на плесен, и власинките му леко помръдват като живи, пък и навярно в известен смисъл бяха живи.

Все пак най-вече биеха на очи доста сложните йероглифи, изобразени по повърхността на детонаторите. На всеки имаше по един и всичките бяха различни. Големи, розово-кафяви и леко разлети, йероглифите сякаш бяха нанесени с цветен туш върху влажна хартия. Единия от тях разпознах веднага — леко разлятата стилизирана буква „Ж“ или, ако искате, японския йероглиф „сандзю“ — това беше малкият оригинал на увеличеното копие от гърба на лист №1 в дело №07. Детонаторът заемаше третото гнездо отляво, като гледах от моята страна, и надвесил над него дългия си показалец, Екселенц каза:

— Този ли е?

— Да-да — нетърпеливо отвърна Бромбърг и отблъсна ръката му. — Не ми пречете. Вие нищо не разбирате…

Той впи пръстите си в ръба на детонатора и с предпазливи движения се захвана сякаш да го развива от гнездото му, като в същото време си мърмореше: „Работата съвсем не е в това… Нима си въобразявате, че бих могъл да сбъркам… Каква глупост…“ И той най-после измъкна детонатора от гнездото му и взе внимателно да го вдига над кутията все по-високо и по-високо, и се виждаше как от дебелия сив диск се проточват тънки белезникави нишки, изтъняват, късат се една след друга и когато се скъса и последната, Бромбърг обърна диска с долната повърхност нагоре и тогава видях там, сред помръдващите полупрозрачни власинки същия този йероглиф, само че черен, малък и много отчетлив, сякаш го бяха гравирали върху сивия материал.

— Да! — тържествуващо каза Бромбърг. — Точно такъв беше. Знаех си аз, че не мога да сбъркам.

— В какво по-точно? — попита Екселенц.

— В размера! — каза Бромбърг. — В размера, детайлите, пропорциите. Разбирате ли, неговата бенка не просто приличаше на този знак, а беше точно такава… — Той напрегнато погледна Екселенц. — Слушайте, Рудолф, услуга за услуга. Вие да не би да ги белязахте всичките?

— Не, разбира се.

— Значи те имаха това от самото начало? — попита Бромбърг, като почукваше с пръст по гънката на дясната си ръка.

— Не. Тези знаци им се появиха на десет-дванайсет годишна възраст.

Бромбърг внимателно завинти детонатора обратно в гнездото и се излегна доволен в креслото.

— Е, какво пък — рече той. — Без да искам, всичко разбрах… Ех, господин полицейски началник, виждате ли колко чини цялата тази ваша секретност? Той ми остави номера на своя канал и щом златопръстият Феб озари върховете на вашите уродливи архитектурни творения, незабавно ще се свържа с него и ще си поговорим до насита… И не се опитвайте да ме разубеждавате, Сикорски! — извика той, като размахваше пръст пред носа на Екселенц. — Той сам дойде при мене и аз сам — разбирате ли? — сам, като си напънах малко ей тази, старата глава, се досетих кой стои пред мен и сега той е мой! Не съм си навирал носа във вашите келяви тайни! Малко късмет, малко съобразителност и готово.

— Добре, добре — каза Екселенц. — За бога, нямам никакви възражения. Той е ваш, срещайте се, говорете си. Но само с него, моля. И с никой друг.

— Тъ-ъ-ъй ли… — провлачено рече Бромбърг с иронично съмнение в гласа.

— Впрочем както желаете — неочаквано каза Екселенц. — Сега това не е важно… Кажете, Айзък, за какво разговаряхте с него?

Бромбърг сложи ръце на корема си и взе да върти палци. В битката с Екселенц той спечели толкова големи и безспорни победи, че без съмнение можеше да си позволи да бъде великодушен.

— Разговорът, трябва да си призная, беше доста объркан — каза той. — Сега естествено разбирам, че този кроманьонец ме е баламосвал…

Днес или по-точно вчера сутринта при него отишъл млад мъж на четиридесет — четиридесет и пет години и се представил като Александър Димок, конфигуратор на селскостопанска автоматика. Бил среден на ръст, с много бледо лице и дълга черна права коса като на индианец. Той се оплакал, че в продължение на няколко месеца напразно се опитвал и не можел да изясни обстоятелствата, при които изчезнали неговите родители. И разказал на Бромбърг изключително загадъчна и дяволски съблазнителна с тая своя загадъчност легенда, която той уж бил събрал късче по късче, без да пренебрегва дори и най-малко достоверните слухове. Бромбърг записал легендата с всичките и подробности, но сега едва ли имало смисъл да я разказва. Фактически с посещението си Александър Димок преследвал една-единствена цел: не може ли Бромбърг, най-големият познавач на прекратените научни изследвания в света, да хвърли поне малко светлина върху тази история.

Най-големият познавач Бромбърг преровил своята картотека, но не открил нищо за съпрузите Димок. Младежът видимо бил огорчен от този факт и вече се канел да си отива, когато му хрумнала чудесна идея. Не е изключено, казал той, фамилията на неговите родители изобщо да не е Димок. Не е изключено също цялата тази легенда да няма нищо общо с действителността. Може би доктор Бромбърг ще се опита да си спомни не са ли ставали някакви загадъчни събития в науката, до които широката публика не е имала достъп, в годините около рождената дата на Александър Димок (февруари 36 година), тъй като той изгубил родителите си на една-две годишна възраст…

Познавачът Бромбърг отново се заровил в картотеката си, този път в хронологичния й раздел. За периода от 33-а до 39-а година той открил общо осем инцидента, в това число и историята със саркофага-инкубатор. Заедно с Александър Димок те старателно анализирали всеки от тези инциденти и стигнали до извода, че нито един от тях не може да бъде свързан със съдбата на съпрузите Димок.

„Оттука аз, старият глупак, стигнах до заключението, че съдбата ми е подарила история, която на времето изобщо ми се е изплъзнала от погледа. Представяте ли си? Вече не ставаше дума за някаква си там ваша кирлива забрана, а за изчезването на двама биохимици! Това вече нямаше да ви го простя, Сикорски!“ И още цели два часа Бромбърг разпитвал Александър Димок, карал го да си спомни и най-малките подробности, всички, даже и най-нелепите слухове, изтръгнал от него тържествено обещание да се подложи на дълбоко ментокопиране, така че през последния час младежът явно мечтаел само едно — по-бързо да се махне…

Вече в самия край на разговора Бромбърг съвсем случайно забелязал „бенката“. Тази бенка, която уж нямала никакво отношение към разговора, по някакъв необясним начин се загнездила в паметта му. Младежа вече отдавна го нямало. Бромбърг вече бил успял да направи няколко запитвания в ГВИ, да поговори с двама-трима специалисти по повод съпрузите Димок (безрезултатно), а този проклет знак никак не излизал от главата му. Първо, Бромбърг бил абсолютно сигурен, че вече го е виждал някъде и някога, а, второ, не го напускало чувството, че за този знак или за нещо, свързано с него, е станало дума по време на разговора му с Александър Димок. И чак когато бавно и прецизно възстановил в паметта си целия разговор фраза по фраза, той се добрал най-сетне до саркофага, спомнил си за детонаторите и му хрумнало смайващото предположение кой е всъщност Александър Димок.

Веднага посегнал да позвъни на момчето и да му съобщи, че тайната на неговия произход е разкрита. Но присъщата на него, на Бромбърг, научна добросъвестност изисквала фактите да бъдат абсолютно достоверни и да не могат да се тълкуват по друг начин. Той, Бромбърг, знаел и за по-страшни съвпадения. Затова се спуснал отначало да звъни в музея…

— Всичко е ясно — мрачно каза Екселенц. — Благодаря ви, Айзък. Значи сега той знае за саркофага…

— А защо пък да не знае? — ехидно се нахвърли върху него Бромбърг.

— Наистина — бавно рече Екселенц, — Защо пък не?