Бряг край мътни води

12.

Нощта бе толкова светла, че виждахме реката, сякаш бе ден. Забелязвахме отдалеч плитчините и лесно ги заобикаляхме с помощта на прътовете. Виждахме ясно пролуките между дърветата, а лунната светлина се спускаше над върховете им като някакъв пухест ореол. Над водата падаха меки сенки, сякаш бяха летвички от щори. Беше лесно да видиш дори подобните на пръчка глави на костенурките да се подават от водата.

След като бяхме изминали известно разстояние, реката потече надолу права и широка, видяхме елен да преплува с разклонени огромни рога, които можеха да послужат за закачалка на всичките зимни палта на някой богаташ — а и на някоя друга шапка.

Мама седеше в средата на сала, обгърнала с ръце свитите си колене, докато ние тримата отблъсквахме с прътите. Кутията, в която бе Мей Лин, бе близо до нея, тя беше обърнала глава и я гледаше. Знаеше какво е, предполагам, макар че всъщност не бяхме я посочили като лобното място на Мей Лин.

Тя с нищо не помагаше, а и ние не очаквахме. По дяволите, не бяхме планирали да идва, затова бе трудно да имаме някакви очаквания. А това, което всички разбирахме само като я погледнехме, бе, че е слаба и болна и би могла да бъде съборена на земята от някое игриво котенце. Дори се боях, че по-силни думи могат да я нокаутират.

Не знам точно колко дълго работихме с прътите, но изглежда се справяхме добре и Тери каза, че смята, че за пет до седем дни ще стигнем до Глейдуотър в зависимост от обстоятелствата и колко усилено наблягаме на гребането.

След доста време се почувствах гладна и се нуждаех от сън, защото денят бе напрегнат, но не ми се щеше да съм първата, която ще го обяви — а и не ми се наложи. Стигнахме до едно място, където реката доста се стесняваше и Тери каза:

— Погледнете натам.

Това, което видяхме, бе малко водно пространство встрани от течението на реката. Трябваше да си на точното място, за да успееш да го забележиш. Ако бе твърде рано, единственото, което щеше да зърнеш, бе надвисналия кипарис и оклюмали плачещи върби, а ако погледнеш твърде късно — вече бе отминал край него. Бе блестящо вирче и не приличаше на застояла вода, нито бе позеленяло от мъх. Бе достатъчно голямо, два пъти колкото сала. Там нахлуваше вода, завърташе се и изтичаше обратно, от което мястото оставаше чисто, пълно с бистра вода — а от това, че тя бе по-тъмна, реших, че е и дълбока.

— Давайте натам — каза Тери.

Аз и Джинкс наблегнахме на прътите в тази посока. Да завием в тези бързи води бе трудна работа, но ние натискахме яко, за да ускорим, и салът плавно навлезе в малкото водно пространство и се удари в брега.

Аз опрях пръта в брега, за да попреча на сала да отплава обратно, а Тери извади чук и гвоздеи от чантата си. Заби два дяволски дълги, като метални шипове, в предната част на сала, после измъкна въже от чантата, размота го, уви го около шиповете и с чука ги поизкриви над въжето. Завърза краищата към корените на кипариса, а те бяха внушителни и стърчаха от брега на около десет фута и се виеха надолу и встрани като тлъсти змии, които се гърчат във водата.

— Не сме достатъчно далеч, за да се скрием тук — рекох.

— Вярвам, че стартът бе добър — рече Тери. — Пък и те не знаят как се каним да избягаме. Само дето ще си помислят, че ще е с лодка, тъй като откраднахме тази на баща ти. Изчезнала е, значи може да решат, че ще се измъкнем по този начин, но предполагам, че първо ще се сетят за автобуса и ще отидат на автогарата в Глейдуотър. Че сме се качили в някоя кола. Ала ние няма да сме там и няма да знаят кога да ни очакват.

— Той не ми е баща — рекох.

— Какво? — попита Тери.

— Не — потвърди мама. — Не е. А Дон лесно се отказва. Ако нещо не сработи на мига за него, той го зарязва. Това знам от опит, и то не от еднократен.

Наложих си да не започна да броя наум, но казах:

— Лови рибата с отрова, ток и динамит, защото така избягва чакането и проблемите.

— Няма значение, трябва да си починем и е по-добре да не се изтощаваме докрай още в началото — обясни Тери. — Най-вероятно е по-добре да пътуваме през деня, отколкото през нощта, дори и да е възможно да ни видят. Луната няма да е толкова ярка утре вечер и ще се смалява, докато плаваме. По-вероятно е да заседнем някъде или да преобърнем това нещо, като не виждаме в тъмното. През деня може да плаваме по-бързо, дори да е възможно да ни забележат по-лесно.

Никой от нас не възрази. Бяхме изтощени.

Тери бе напъхал две одеяла в чантата си, мама се бе сетила да направи същото, както и Джинкс. Всичките бяха тънки, но в хубава нощ като тази нямахме голяма нужда от тях. Дъските, които бяха заковани върху трупите, бяха хубави и гладки от годините, в които хората бяха стъпвали по тях, така че бе лесно да се опънем, да се завием и да ни е удобно. Мама избра средата на сала и аз в крайна сметка легнах близо до нея. Тялото й бе топло, а тя ме прегърна с една ръка. Щурците пееха, жабите крякаха, духаше вятър, а комарите си бяха взели една нощ почивка; водата леко поклащаше сала.

— Не е искал да е такъв, какъвто е — пошепна мама в ухото ми.

— Какво?

Тя говореше тихо и макар че Джинкс и Тери може да са я чули, сигурно не са я разбрали.

— Дон. Мисля, че се е пречупил по-рано като мен, само е бил по-смазан. Произлиза от доста заможно семейство, но баща му пропилял наследството. Побоите, които е отнасял, са си казали своето и също като мен си е мислел, че не струва нищо. Моето семейство със сигурност не знаеше какво да ме прави. Не че не се разбирахме, само дето май бяха някъде другаде дори когато аз си бях там. Не съм ти разказвала много за тях, за майка ми и баща ми.

— Каза, че са умрели от едра шарка — рекох.

— Да. Така е. Но преди да умрат наистина, бяха мъртви отдавна. Ние с Дон бяхме същите с теб. Със сигурност не сме сторили нищо добро за теб, но ти не стана като нас, а аз не съм много наясно защо.

— Смятам, че си дала всичко според силите си — възразих. — Ала все пак трябва да избираш как искаш да постъпваш или накъде да вървиш, нали така?

— Така е. Не всеки обаче избира правилно.

— Тяхна си работа — рекох.

— Знам. Нося си грешките като палто, само дето е все по-тежко — каза мама.

— Предполагам, че си сторила каквото можеш.

— Каквото можах — да, но не беше много. Искам да се справя по-добре сега. Дон не е просто човек без никакви надежди вече. Той няма сърце. Мога да понеса единия, но не и другия в него. Сред всичко, което се случваше между нас, когато ме биеше, имаше и мигове, които бяха много хубави. После пак започваше отначало. Настройвах се така, че да живея за промеждутъците.

— Това, което каза за татко… искам да кажа Дон… че лесно се отказва — попитах, — вярваш ли го?

— Да — отвърна тя. — Но преди понякога съм грешала. Може би има повече енергия, отколкото подозирам. Знам също и следното: Джийн не се отказва лесно, нито пък приятелчето му Клетъс, нито, със сигурност, полицай Сай. Никой от тях няма да се спре, щом смятат, че има възможност да получат нещо безплатно или когато гонят нещо в свой интерес. Ония двамата ще се борят до смърт да получат нещо даром и няма да се помръднат за нещо, което се придобива с честен труд. Ще преследват тези пари, докато ги получат или разберат, че няма начин да ги имат. Сигурна съм в това. Познавам ги, откакто познавам баща ти, и знам достатъчно за тях. Някога смятах, че дълбоко в себе си Дон е добър човек, смазан от съдбата. Мислех, че може да се нахъса, да бъде друг в някой момент, но не стана така. Той не е бил винаги лош с мен, миличка. Бил е и добър в някои моменти.

— Каза ми го вече — рекох. — Не е кой знае каква утеха.

— Само дето тези моменти ставаха все по-редки и мисля, че толкова дълго е бил гадняр, че ще си остане такъв. Това, което ме кара да се гордея с теб, е, че не позволи на никой от нас двамата да те смачка. Ти се изправяше отново и не губеше надежда. Аз някога имах и се опитвам да си спомня какво беше тогава. Искам да съм сигурна, че ти ще опазиш своите моменти с него.

— Опитвам се — рекох. — Но той винаги бе толкова лош с мен и му се искаше да е колкото може по-зле.

— Май знаех, че е така.

— Защо не направи нищо?

— Защото нямах сили.

Това не бе задоволителен отговор, но знаех, че е най-добрият, който мога да получа. Реших, че трябва да започна на чисто с нея именно тази нощ и да го нарека ново начало. Тя докосна ръката ми и после притихна. Аз се притиснах по-близо. Почувствах се като тъжно старо куче, което най-после бяха погалили.

През нощта всички се събудихме, а мама бе надвесена над ръба на сала. Лежеше по корем с оклюмала глава и повръщаше. Когато изхвърли всичко в реката, аз я върнах обратно по средата на сала, завих я, прегърнах я, но тя трепереше, сякаш й бе студено, а това бе напълно нелогично, тъй като нощта бе топла.

— Имам нужда от еликсира — рече тя. — Това е. Не съм си го взела. Трябваше да го намаля, а не да го прекратя рязко. Толкова ми е зле. Стори ми се, че Бог ме призовава, но беше козодой. Сънувах пак черния кон, видях и белия, но той тичаше пред мен твърде бързо, за да го настигна.

— Ще го стигнеш навреме — рекох й.

Тя потрепери още малко, после притихна и двете заспахме.

Всички станахме с изгрева. Мама се чувстваше доста по-добре, а на светло аз бях по-обнадеждена откъм възможностите ни.

Мама, също като Тери, бе дошла добре подготвена. Носеше варени царевични пирожки в кофичка в чантата си и даде на всички ни по две, пийнахме вода от манерка, която Тери бе донесъл. Бяха най-хубавите царевични питки, които някога бях яла, и най-сладката вода, която бях пила. Мама, забелязах това, пийна малко вода, но не хапна нищо.

След като отвързахме въжето, използвахме прътите, отблъснахме се от брега и продължихме по реката. Водата бе спокойна, нямаше завои. Продължихме напред, не се налагаше да правим кой знае какво, докато салът не взе да занася на една или друга страна, тогава се наложи да се отблъскваме силно натам, където водата течеше бързо и нямаше завои. Но такова, каквото бе течението сега, и така солидно, както бе построен салът, ние оставахме предимно насред реката и развивахме добра скорост. Понякога бе трудно дори да усещаме, че се движим. Можеше и да не разберем, че такъв е случаят, ако не поглеждах към брега и не виждах дървета, храсти и камънаци да отминават.

Докато попремина засищането от царевичните питки, а слънцето се бе издигнало високо и започна да става горещо, до нас стигна песен. Нежна и силна, цял хор от гласове.

— Сякаш ангели са слезли от небето — рече Тери.

— Да — потвърди Джинкс. — Или цял хор пее.

Беше хубаво, сякаш песните танцуваха над водата. Колкото по-надолу плавахме, толкова по-силна ставаше песента. Накрая успяхме да видим откъде идваше. Група бели хора се бяха насъбрали край реката. Мнозина от тях бяха край брега, но множеството извиваше нагоре към малко възвишение, обрасло с трева, която на върха бе пожълтяла, окъпана в слънчева светлина. Повечето от хората бяха добре докарани, поне като за Източен Тексас, а долу при реката имаше босоног мъж с черни панталони и бяла риза с навити ръкави. Той размахваше голяма, черна книга. Човек, облечен по същия начин, стоеше до него с наведена глава — също като куче, на което се караш.

Но не беше каране. Разбрах какво е, когато осъзнах, че е неделя. Бях изгубила представа за времето, но сега си спомних кой ден сме заради това, което виждах. Бяха група баптисти и бяха на кръщене. Знаех, защото го бях виждала преди. Направиха го и на мен, но бях толкова малка, че не си спомнях много за него.

Готвеха се да потопят някого в реката. Така го разбираха баптистите — това потапяне в реката означаваше, че ще отидеш в рая, дори и преди или по-късно да си познал някоя крава в библейския смисъл или да си подпалил детско креватче с бебето в него. След като веднъж те потопят и проповедникът каже няколко думи, раят ти бе осигурен и св. Петър вече ти почиства мястото и ти настройва арфата. Тъй като почти всички в тази околност бяха кръстени, полята и затворите бяха пълни с тях, това изглеждаше доста добра сделка.

Докато отминавахме, видяхме как пеещите надигнаха глави да ни погледнат. Децата ни помахаха. Някои получиха по шамар заради това. Проповедникът с огряна от слънцето светла като злато коса повлече мъжа до себе си към реката. Краищата на ризите им изплуваха над водата.

Отминавайки, погледнахме назад; видяхме мъжа да стиска носа си, да се отпуска в ръцете на свещеника, а той да го потапя във водата.

Мама, която се бе обърнала да наблюдава всичко, каза:

— Той е кръстен.

— Като нас, може да извърши каквото му се прииска престъпление и ще бъде опростен — отбелязах аз.

— Тихо — каза тя. — Не е точно така.

Подминахме церемонията.

Течението бе бързо заради наскоро падналия дъжд, по реката имаше доста завои и понякога, когато извиваше и се стесняваше, салът се обръщаше така, че тръгваше със задната си част напред и нямаше как да попречим на това с прътите, защото бе много дълбоко. Хващахме греблата, но все едно се опитвахме да използваме пръчици за сладолед за тая работа.

Накрая завихме зад един завой на реката, салът се завъртя и в крайна сметка изви в едно разклонение. Единственото, което можахме да направим, бе да останем по местата си и да се надяваме да не се обърнем. Стана по-плитко и можахме да използваме прътите отново. Навреме успяхме да се отблъснем към брега. Аз скочих и завързах сала за един дъб.

Изнемощяла седнах на земята. След като бях във водата толкова дълго, земята под задника ми бе странно усещане, сякаш съм била на някоя въртележка, люляла съм се твърде бързо и съм изхвърчала от нея.

Всички слязоха от сала и седнаха. Мама порови в чантата си и извади още студени царевични питки и вода. Питките още бяха хубави, а водата все така сладка. Дори и мама похапна този път.

Когато приключихме с яденето, никой от нас не изгаряше от нетърпение да се качи пак на сала, макар че не подлежеше на обсъждане. Просто си седяхме там замислени и не казвахме нищо. Тери извади чиста бяла платнена торба, отвори кутията с праха на Мей Лин, изсипа го в нея и я завърза.

— Това… тя ли е? — попита мама.

— Да — рекох.

Тери прибра торбата и всички продължихме да седим и да мълчим. Така, както си седяхме, се стреснахме, като чухме глас.

— Какво правите тук?

Аз скочих на крака, както и всички останали освен мама — щом веднъж седнеше, беше й трудно да стане.

Беше някакъв мъж, застанал на възвишението над нас. Слънцето го огряваше отзад, така че единственото, което можехме да различим, бе тъмен човешки силует. Изглеждаше сякаш светлината се излъчва от него самия и се устремява към небето.

— Вие ли построихте сала си? — попита фигурата.

— Какво казахте? — попитах аз.

— Попитах дали вие сте построили сала си.

— Е, взехме го назаем — отвърнах.

— Прилича на онзи, дето бе нагоре по реката — рече силуетът. — Дето бе завързан за един дънер.

— Доста прилича на него — обади се Тери.

— На практика са близнаци — рече Джинкс.

— Напълно съм сигурен, че е същият — чухме гласа, а мъжът слезе надолу по хълма към нас.

Докато се спускаше, а хълмът бе зад гърба му, слънцето — сега над него, а не отзад, имахме възможността да го огледаме добре.

Беше висок и слаб, с оня тип жълтеникава коса, която, като побелява, просто изглежда по-руса — от слънцето се виждаше, че това е станало с неговата по слепоочията и отпред. Изглежда нямаше нищо мазно по нея, бе зализана назад с вода и слънцето я бе изсушило така. От вятъра тя се развяваше като шумата на узряла царевица.

Беше облечен с бяла риза и черни панталони, с крачоли, изцапани с кал по края, обут в износени, посмачкани обувки. Беше може би над четиридесетте, хубав. Усмихна ни се и видяхме, че всичките му зъби си бяха на мястото. В моя свят да срещнеш някого с всичките му зъби, с двете му уши и с несмачкан нос до четирийсетгодишна възраст бе такава рядкост — като да намериш диня в полога на някоя кокошка. Мама бе изключение и, разбира се, ние тримата, но ние имахме още доста път да извървим, докато станем на четирийсет, ако това се случеше, а на мама й оставаха само още няколко години да ги навърши, макар че се грижеше добре за себе си и се стараеше винаги да е изкъпана, а малкото й дрехи винаги да са чисти.

Докато слизаше надолу по хълма, той не преставаше да се усмихва. Не беше едър човек и след като бях видяла какво прави Джинкс, когато побеснее, сметнах, че ако той се окажеше някаква заплаха, бихме могли я пуснем да се нахвърли отгоре му с някое гребло.

Когато ни наближи, обърна глава и погледна мама. Сякаш огън припламна в очите му. Погледнах и нея. Изглеждаше много хубава тази сутрин. Като богиня на път, която се възстановява от болест. Дългата й черна коса блестеше на слънцето, лицето й бе бяло като овесено мляко. Главата й бе обърната, гледаше нагоре и с изключение на тъжните й очи тя изглеждаше много по-млада от своите трийсет и няколко години. Винаги съм знаела, че е хубава, но в този миг осъзнах, че е красива, и тогава разбрах защо Дон я е пожелал и защо баща ми я е обичал. Прииска ми се и аз да съм хубава като нея.

— Взехме сала, защото ни трябваше — каза мама.

— Не съм от съдебните власти — рече мъжът. — Мисля, че съдените са много. Макар че трябва да отбележа, че е казано: „Не кради.“

— Но не е казано: „Не взимай назаем“ — обади се Джинкс.

Мъжът се усмихна и изведнъж осъзнах нещо, за което трябваше веднага да се сетя, когато видях в какво бе облечен, пък и калното дъно на панталона му — той бе свещеникът, който извърши кръщенето.

Приближи се още и когато го стори, аз се плъзнах по-близо до един по-внушителен камък, който бе близо до водата, мислено преценявах дали мога да го хвърля достатъчно бързо и силно, да го уцеля точно в тиквата, ако се наложеше. Но той не даваше никакви признаци това да се налага. Дойде при нас усмихнат, застана до водата, докосна с ръка брадата си и огледа добре сала ни.

— Трудно е да се управлява, нали? — попита.

— Малко — отвърна Тери.

— Повече от малко — обади се Джинкс. — По-опак е от шетландско19 пони.

— О, тези кончета хапят здраво — рече свещеникът. — Знам го.

— Това е сал — рече Тери. — Не е пони.

— Да — съгласи се свещеникът, — но младото момиче и аз разговаряхме метафорично.

— Разбра ли го, Тери? — попита Джинкс. — Точно така говорихме.

— Разбирам — отвърна Тери. — Но аз не говоря с метафори.

Мъжът се обърна с усмивка към мама.

— Тези тук, без чернокожото момиче, и двете ли са ваши?

— Само Сю Елън — отвърна тя и кимна към мен. — Другите са приятели на дъщеря ми.

— И ваши? — попита той.

— Предполагам, че е така — отвърна мама. — Да. Приятели са ми.

— Е, тогава май, щом са приятели на такава прекрасна дама като вас, трябва да станат и мои. Аз съм преподобният Джак Джой20. Второто ми име е истинско. Не съм си го измислил по верски причини, макар че със сигурност смятам себе си за весел човек, жадуващ да създава радостна възхвала в името Божие.

— Аз съм Хелън Уилсън — каза мама. — Това е дъщеря ми Сю Елън, чернокожото момиче е Джинкс, а младежът — Тери.

— Вие двамата нямате ли си фамилни имена? — рече той и им се усмихна, нещо, което правеше през цялото време.

— Собствените стигат — отвърна Тери.

Тогава осъзнах, че мама доста споделяше, имайки предвид, че бяхме бегълци и тъй нататък.

— Денят бе горещ — отбеляза преподобният Джой. — Бихте ли дошли в дома ми да пийнем чай? Една жена от паството ми преди по-малко от половин час ми донесе блок лед, който докарала с колата си по целия път от Марвъл Крийк, половината се разтекъл по пода, преди да стигне до мен. Донесе и цяло плато с пържено пиле. Ледът и пилето са поставени в хладилника. Ако има достатъчно лед, може да разбия малко сладолед, макар че не мога да обещая предварително.

— Какво правите тогава край реката, като си имате всичко това у вас? — попита Джинкс.

— Още не бях огладнял и дойдох да видя дали е придошла. Мислех си да половя малко риба по-късно и ми се щеше да видя как е водата.

— И как е? — попитах аз.

— Придошла е. Хайде да отидем да си приготвим нещо. Добър повод е да се махнем оттук и от слънцето за малко. Не ми се ходеше чак толкова на риболов.

— Току-що се нахранихме — рекох.

— Тогава само чай — настоя той.

— Трябва да тръгваме — казах.

— Разбирам, че сте предпазливи — рече преподобният Джой, — защото не ме познавате, хора. Но аз съм свещеник в тази околия от две години и досега нито съм застрелял, нито изял никого.

— Вече е толкова горещо — каза мама и пооправи косата си. — Бих пийнала чаша чай, а по-късно бих хапнала нещо. Може би сладолед.

Погледнах мама учудено. Тя флиртуваше. Никога не бях я виждала да го прави, но бях наблюдавала Мей Лин, а тя бе майстор в това, затова осъзнах какво става. Въпреки това мама да го прави бе толкова странно, колкото ако погледнех в огледало и откриех за пръв път, че всъщност съм хипопотам с шапка за дерби.

— Добре тогава — каза преподобният Джой. — Ще ви водя.

— Не можем да оставим сала — рекох.

— Разбира се, че можете — възрази преподобният. — Завързан е добре. И след като се поосвежим с нещо, имам малко дървен материал и каквото трябва и ще направим рул. Ще се спуснете надолу по реката, с кормило ще ви е доста по-лесно да управлявате своя плавателен съд. Май някак си течението, което е силно тук, ви е повлякло далеч от основната част на реката. След като пийнете нещо студено и може би похапнете, може да потегляте веднага.

За разлика от мама ние се колебаехме. Тя от своя страна се бе поизправила и се готвеше да поеме към хълма. Преподобният Джой забеляза това, побърза да я хване под ръка и я поведе нагоре. Не знам какво й говореше, като се отдалечиха, но на нея й се стори смешно. Разсмя се безгрижно. Отдавна не бях я чувала да се смее. Всъщност никога не бях я чувала да го прави точно така, като ученичка, която играе на някаква игра.

Когато мама и преподобният Джой имаха някаква преднина, аз се обърнах към Джинкс и Тери.

— Не съм сигурна, че това ми харесва.

— Може да знае, че бягаме, и да ни издаде — рече Джинкс.

— Съмнявам се, че преследвачите ни са се разприказвали — възрази Тери. — Ще поискат да запазят в тайна парите. Ала той може да има кола и както е привлечен от майка ти, може да прояви великодушие и да ни откара до Глейдуотър, тогава няма да имаме нужда от сала. Хайде, да не изпускаме майка ти от погледа си.

Събрахме си нещата, също и парите и торбата с праха на Мей Лин и последвахме преподобния Джой и мама нагоре по хълма.

13.

Къщата на преподобния не беше голяма, но бе направена от солидни трупи, имаше и ошлайфани шиндли на покрива. Издигаше се по-високо от повечето едноетажни къщи. Шиндлите бяха покрити с тънък слой катран, за да не пропускат вода и по ръбовете им виждах да стърчи хартията, покрита с него. Покривът блестеше на слънцето. Верандата отпред бе тясна, със здрави стъпала и на нея имаше люлеещ се стол.

Пред къщата видях черна кола, покрита с прах, а една от предните гуми и колелото й липсваха. Оста от тази страна бе подпряна на дървени трупчета, а край колата растеше трева като козина на къртица. Шест врани бяха накацали по нея и я бяха нацапали цялата с белите си курешки. Когато се появихме, впериха в нас мънистените си очи. С тая кола на трупчета май нямаше как да убедим преподобния да ни откара където и да било.

Отпред имаше и покрит кладенец. Беше построен от красив, отлежал дървен материал. Имаше покрив отгоре и платформа отстрани, за да можеш да стъпиш, да хванеш въжето и завъртиш макарата, за да пуснеш ведрото в кладенеца. Наблизо имаше и доста голяма барака. Беше направена от трупи, беше със същите шиндли като на покрива. Имаше открита част с навес и голяма пейка под него, а другата секция бе затворена, имаше стени и врата. Недалеч видях построен наскоро нужник, боядисан в кървавочервено, а на двора край него още лежаха разхвърляни остатъчни материали. Само градината изглеждаше различно. Беше доста голяма, с квадратна форма, в нея растяха големи тикви върху зле окопани купчини пръст и един ред боб, който бе пожълтял и поизсъхнал. Цялото място изглеждаше сякаш плаче да бъде подпалено и изорано, за да бъде спасено от собственото си нещастие.

На един хълм в близост имаше църква. Предполагам, че тя бе на преподобния и че това бе къщата, която паството му предоставяше.

Вътре в нея имаше прозорец на всяка стена и по два на по-дългите. Всички бяха отворени, за да влиза въздух, а отвън над тях имаше мрежи, за да не влизат насекоми. Вътре бе по-прохладно, отколкото бих допуснала, и това вероятно бе заради високия таван. Той имаше нов хладилник в единия ъгъл, а в къщата всичко бе разхвърляно и достатъчно старо, че може и да е било намерено в някоя пирамида в Египет. А имаше доста неща. Всички седнахме край една голяма дъсчена маса в средата на стаята. Преподобният донесе няколко чаши от някакъв скрин, отиде до хладилника, извади лед и се зае да го разбива с шило. Постави парченцата в чашите, а от друга част на хладилника извади кана с чай и ни наля.

Ние седяхме, гледахме се един друг и отпивахме от солидно подсладения чай — беше толкова сладък, че главата ми се завъртя, но беше студен и освежаващ и аз бях доволна, че го пия.

Преподобният Джой изгуби интерес към нас и през цялото време гледаше мама — с онзи болезнен вид на теле, което гледа майка си.

— На някакъв пикник ли сте тръгнали? — попита я той.

— На поклонение един вид — отвърна мама. — Тръгнали сме да видим каквото можем.

— Това така ли е? — попита той.

— Така е — отвърна тя.

— Е, със сигурност се радвам, че мога да ви посрещна в моята къща и че Бог ни е събрал — каза преподобният Джой.

— Или по-точно реката — вметна Джинкс.

— Какво значи това? — попита той.

— Може би реката ни събра, а не Бог — поясни Джинкс.

— Не е ли едно и също? — попита той.

— Може, но само ако са едно — същата тази река, която ще ни сбере за чаша чай, със сигурност ще те удави или пък някоя змия ще те ухапе, докато си в нея.

Преподобният се ухили на Джинкс. Тя изглеждаше мърлява като останалите нас — с изключение на мама. Да припомним, че тя не бе изкопала два трупа, изгорила единия от тях в някаква фабрика за тухли, товарила багаж на сала, размахвала пръта и гребала по течението на реката. Тоя сорт неща бе отнел свежестта на останалите. Ала Джинкс — тя бе особено измърляна. Имаше борови иглички в плитките, а панталонът й отзад бе мокър и изцапан с кал. Предполагам, че когато станеше от стола си, щеше да остави достатъчно мокра пръст, за да се посадят в нея няколко стръкове царевица и да остане още място за едно-две гнезда краставици.

— Не звучиш като твърдо убедена в словото и любовта Божия — отбеляза преподобният Джой, а усмивката нито за миг не слизаше от лицето му.

— Имам си свои убеждения — отвърна му тя.

Това беше самата истина, но аз я познавах достатъчно, за да съм сигурна, че не са здраво заключени, че могат да излязат навън и да бъдат видени и при най-малък опит за догадки. Надявах се, че преподобният Джой ще остави нещата така, но също като себеподобните си, както и политиците, той просто не можеше да го стори.

— Предполагам, че си от онези, дето искат да видят чудото, преди да повярват в него — рече й.

— Би било добре за начало — отвърна Джинкс. — Мисля, че това би могло да ме вкара веднага в лодката.

Преподобният Джой се изсмя кратко, сякаш се кискаше на нещо глупаво, което някое котенце е направило, а може би зад смеха му се криеше намерението му да сложи в чувал котенцето с малко камъни и да потегли към реката.

— Чудеса се случват всеки ден.

— Виждал ли си някое? — попита Джинкс.

— Синята птица, която пее сутрин — отвърна той. — Слънцето, което изгрява…

— Онова, което искам да видя — прекъсна го тя, — е нещо малко по-изненадващо и по-необичайно.

— Не бъди груба, Джинкс — предупреди мама.

След забележката усмивката изчезна от лицето на преподобния и в стаята стана толкова тихо, че можеше да се чуе врабче, ако пръднеше от върха на някой висок бор. Замислих се, че когато ми се удаде възможност, ще се наложи да дръпна Джинкс настрана и да й обясня как просто трябва да оставиш набожните хора да изразяват мислите си, защото ако не вярваш в онова, в което те вярват, ще се връщат пак при теб, докато накрая те направят вярващ или ги излъжеш — или пък се удавиш само за да те оставят на мира.

Накрая усмивката се завърна и озари лицето на преподобния Джой.

— Познавах един човек, който претърпя ужасен инцидент. Един камион минал отгоре му и смазал гръдния му кош. Докато стигнат при доктора, той умрял. Изнесли го навън и повикали семейството, и когато те дошли да го видят, той се съживил.

— Значи изобщо не е бил мъртъв — отсече Джинкс. — Мъртвите не се съживяват.

— Беше чудо.

— Не е бил мъртъв — не се отказваше Джинкс.

— Докторът каза, че е.

— Сбъркал е.

— Е, ти не си била там — отбеляза преподобният Джой.

— Ами вие?

— Джинкс… — намеси се мама.

— Не, но го знам от достоверен източник — отвърна преподобният.

Джинкс кимна и отпи от чая си.

— Този човек, дето камион минал отгоре му, да не би да е станал от масата и да се е заел с обичайните си дела все едно нищо не се е случило?

— Направил го — отвърна преподобният.

— В онзи миг?

— Не. Трябвало да се възстанови. Ребрата и гърдите му трябвало да оздравеят.

— Значи — рече Джинкс, — е било чудо, за което било нужно докторът да го прегледа, нужно било време да преодолее смачкания си гръден кош и каквото там било.

— Да, но Бог гледал отгоре.

— Ъъхъ — рече Джинкс. — Може и да е гледал, но не разбирам какво толкова е сторил. И къде е бил той, когато онзи камион е минал през човека? Какво е правел тогава? И ако това е чудо, значи задникът ми е бял.

— Джинкс! — извика мама, но тъй като Джинкс не я познаваше така добре, възражението й не бе с нужната тежест.

Тя не се отказваше и продължи по-нататък.

— Все някой някога ми разправя за чудеса и как се случвали като в Библията. Мама ми я чете, като бях малка, и тя ме излекува от религията тогава. Онзи Вехт Завет просто бъка от всякакви, дето избивали цели племена, отнемали жените на ближния, посягали дори на собствените си деца — и те са героите.

— Ония други книги, Новият Завет за Иисус, те са по-добри, но там няма нито едно чудо като тези, за които сега слушам, че са се случвали. Онзи Лазар, той не се върнал от света на мъртвите и да му е трябвала седмица да си почине, преди да стане от леглото. Съживил се и бил съвсем готов. А слепите и сакатите, за които казват, че Иисус изцелил, не са имали нужда от доктор да им помага и да ги изправи на крака, след като Той е използвал словото Божие. Чудото станало с тях на мига, не след някакво си време. Сакатите скочили и тръгнали, слепите веднага прогледнали. Така поне е в историите. И това не съответства на нищо от онова, за което ви чух да говорите, независимо как го наричате. Така, както аз го виждам, е, че ако има чудеса, кажете ми на колко души, които са изгубили ръцете и краката си, са им пораснали нови. Извадено им е окото и ново се е появило в главата им. Това се случва от време на време, мога още да карам в тоя дух с вярването в такива глупости.

Преподобният Джой седеше и слушаше Джинкс учтиво, но бузите му бяха пламнали, а усмивката — изчезнала от лицето му. Във въздуха се долавяше нещо, сякаш всички ние бяхме видели как някоя крава изпразва една купчина лайна на пода, но нито един от нас не искаше да го спомене.

Преподобният Джой се бе втренчил в Джинкс. После съвсем бавно успя да върне усмивката си. Бе малко поизкривена, но бе си я върнал.

— Знаеш ли, мило момиче, имаш някаква реална представа за чудесата. И може би прибързах, като дадох за пример нещо обяснимо. Това обаче не означава, че няма Бог и че не ни гледа отгоре, както и че чудеса отсъстват.

— Аз наистина вярвам, че Той ни гледа отгоре — подчерта мама.

— Аз също — каза Тери.

Реших да замълча, да не взимам страна.

— Може да не вярвате в Него — каза преподобният, — но той вярва във вас. Гледа ни отгоре и се грижи за нас.

— Е, щом е горе, гледа и се грижи — рече Джинкс, — сигурно Той прави така, че да печелите от поста си.

Може и да си помислите, че това, за което говореше Джинкс, ще вбеси преподобния на мига, но не стана така. В началото, струва ми се, пропълзя под кожата му като умиращо животно, но колкото повече седеше и размишляваше над думите й, смятам, че все повече го приемаше. Мисля, че е, защото смяташе, че може да спаси Джинкс и да поднесе душата й на Иисус, макар че най-вероятно като повечето бели хора той мислеше, че тя ще отиде в рая за чернокожи, който е отделен от този за белите, където те ще дават на някой друг да им пере прането и да им готви, докато слушат концерти на арфа и всякакви там.

Както и да е, бяха се захванали с това да спорят за религия. Независимо как преподобният се опитваше да изрази убежденията си, той не успяваше, нямаше никакъв напредък. Разбирах, че Джинкс се е превърнала в предизвикателство за него, неговата Стена на Йерихон21, която трябваше да събори. В резултат на това останахме за обяд и хапнахме от сладоледа, който бе малко течен и не толкова студен, после стигнахме до това, че преподобният спа в колата си, а ние всички останахме в къщата му, макар че направи няколко намека, че може би предпочита Джинкс да отиде в бараката отвън.

Тази нощ мама спа в леглото в другата стая, а ние тримата на сламеници на пода под масата. Тери заспа веднага, но ние с Джинкс останахме будни. Чувах я как се мята и върти от една на друга страна.

— Ако не влезеш в правата вяра преди вечеря утре — казах й, — може цял ден да имаме нещо хубаво за ядене.

— Обещавам да не прегръщам Иисус дотогава.

— Възможно е да настъпи и този момент — рекох, — когато ще се умори да спори, а ти може да пожелаеш да повярваш, така че може да продължим да ядем и да имаме покрив над главите си. Смятам, че точно сега му харесва да се опитва да те вкара в правата вяра, но по-късно може да стане по-настойчив.

— Това, за което наистина си мислех, е, че нямаме нужда от покрив — рече Джинкс. — Трябва да се върнем на реката. Не сме се отдалечили толкова, а ето ни — седим си тук.

— Мама е по-добре — рекох. — Дори изглежда и мъничко щастлива. Може би просто й трябва малко време.

— Имах един чичо, пияница, а тоя еликсир за всяка болка си е същата работа — каза Джинкс. — Случва се да се откажат за ден-два, после жадуват за него, става им зле, а после все по-добре, ако не се върнат към него. Ала истински лошият момент все още предстои и трябва да си готова.

— Не може да знаеш това — възразих.

— Знам го достатъчно добре — настоя тя. — Също както знам и че пърженото пиле тази вечер бе прекалено солено.

— Май нямаш нищо против да гледаш зъбите на харизан кон?

— Дори и конят да е свободен, от време на време трябва да му се проверяват зъбите, за да се увериш, че никой не му е паднал — рече Джинкс. — Освен това не аз съм причината той да иска да сме тук. Не религиозните спорове му харесват толкова много. Харесва майка ти.

— Виждам това — отвърнах.

— Гледа я, сякаш се облизва пред свинска пържола.

— Смяташ ли, че има лоши намерения? — попитах.

— Има си нормални мъжки намерения, това е сигурно.

Тази нощ премина в поредица следващи, после загубих представа за броя им. Забравихме за реката. Храната бе хубава и членове на църквата му я носеха безплатно, макар че имаше някой, който винаги прекаляваше със солта.

Беше хубав и лесен живот и не ми се налагаше да нося цепеница със себе си в леглото. Нямаше никакви внезапни разпри, след които мама да се държи за окото и, куцукайки, да се прибира към спалнята. Преподобният имаше хубав глас, пееше спиричуъли и стари песни, пееше ги така добре, сякаш гласът му излизаше от дълбок кладенец.

Доволството не ми попречи да му позволя да ни помогне да направим онова кормило за сала, за което бе споменал. После построи нещо като колиба от дървен материал и трупи в средата. Не беше кой знае каква, но побираше всички ни наведнъж, ако не дишахме тежко и не му мислехме много. Дори запаси колибата с две чанти, пълни с провизии, така че ако решим да тръгнем, да имаме някои неща с нас.

Но след като бе завършена, ние не тръгнахме. Бяхме залепнали като мухи в меласа. Толкова бе удобно там, че започнах да си мисля, че се тревожим напразно и че никой не ни преследва. На няколко мили надолу по реката бяхме намерили свободата. Била е под носа ни, а ние дори не сме знаели. Бях се колебала дали да избягам от вкъщи, но сега разбрах до каква степен съм била пленница. Онова, което наистина ме порази, бе, че не е имало стени или надзиратели край мен, въпреки това съм оставала в затвора си заради ценностната си система. Аз съм си била и пазачът, и затворническата стена, а дори не съм го знаела.

Както казах, преподобният спеше в колата си, понякога сядаше на масата в къщата си с голям тефтер и молив, с Библията до него и пишеше проповеди. За да провери как ще се приемат от паството му, ги изпробваше върху нас. Казвахме му как ни въздействат, давахме му по някой съвет как може да звучи по-добре за слушателите му. Дори нямаше нищо против една неверница като Джинкс да го съветва. Толкова се усъвършенства в изнасянето на онези проповеди, че тя бе дяволски близо до това да се покръсти.

Докато бяхме там, в отплата за гостоприемството вършехме домакинската работа. Мама копаеше в градината и показваше на преподобния Джой как по-добре да се грижи за нея. Изглеждаше по-силна, а с градинарството упражняваше мускулите си и стоеше повече на слънце. Ала както бе казала Джинкс, ефектът от еликсира за всяка болка се върна. Изглеждаше изчистена, но тогава пролича зависимостта й от него. Имаше няколко дни и нощи, в които нямаше сили, крещеше и имаше кошмари — от онези за черния кон и другия, сега вече с криле и бял като облак. Държахме я, когато бръщолевеше несвързано. Преподобният дори не я попита какво не е наред. Просто седеше до нея и поставяше влажна кърпа на челото й. Ясно ми беше, че той знае какво става, но също така и че възнамерява да не казва нито дума. През деня мама се мяташе и хвърляше, а леглото бе мокро от потта й, гъста и обилна, като свинска мас по чаршафите.

Няколко дена след като започна това, Джинкс отиде в гората, донесе някакви корени, кора и тем подобни, свари всичко, наля го в чаша и го даде на мама да го изпие. Каза, че от това са давали на чичо й и така е отказал пиенето. Мама се опита да се противопостави и да не го изпие, но бе твърде слаба. Джинкс успя да й го налее в гърлото. От миризмата на тая смес ми се стори, че на мама й стана по-добре само за да не й се налага да пие от нея още. Джинкс каза, че е така, защото не е заклет пияница, само е имала нужда мозъкът й да е опиянен, което значеше, че просто не си е харесвала живота и е искала да избяга от него, а еликсирът е бил отдушникът й. Сега, като е спряла да го взима и нещата са добре, е изгубила желание и за разлика от повечето пияници, най-заклетите от които биха пили и вакса за обувки или тоник за коса, ако има алкохол в тях, мама най-вероятно бе приключила със своята зависимост. Или така поне се надявахме.

Получи се така, че мама переше дрехите на преподобния, както и нашите и когато изпра гащеризона и ризата ми, трябваше да си облека празничната рокля. Тогава преподобният ми каза колко съм хубава и това ме накара да му повярвам до такава степен, че без да се усетя, се озовах в църквата и пеех в хора.

Всички започнахме да ходим на църква и дори Джинкс идваше с нас, но трябваше да стои отзад и й бе казано да не се сближава кой знае колко с белите, както и че не се предполага да обсъжда религиозните си убеждения, дори и направо да я попитат за това. Това я устройваше. Тя предимно дремеше по време на проповедите.

Истината си беше, че всички ние бяхме напълно доволни.

Е, наложи се и да поприказваме. Хората в църквата започнаха да ни задават въпроси, откъде сме дошли, откога сме в къщата на преподобния и по-точно какви са отношенията му с мама. Искаха също и да знаят защо сме отседнали заедно с негърка, имайки предвид Джинкс, естествено. Рекох им, че сме просто хора, на които помага от християнско милосърдие, и че той спи в колата, а мама — в къщата, и нищо странно не се случва; казвах и че Джинкс е приятелка, а това бе нещо, което някак ги тревожеше. Биха си признали, че имат „добри негри за приятели“, ако ги попиташ, но имаха предвид, че познават чернокожи, кимат им за поздрав и ги наемат за работата, която никой не би вършил, ако не му трябва четвърт долар, което си беше един вид стандартно плащане за всяко нещо — от косенето на трева до цепенето на дърва, дори и да се налагаше да работят цял ден под жаркото слънце.

Да обобщим: паството започна да говори лоши работи за преподобния Джой, след като службата свършеше и все по-малко хора се ръкуваха с него на входа. Дори децата бягаха, сякаш минаваха край гнездо с оси, а предполагам, че не различаваха греха от палачинка.

Жените стояха в църквата и разменяха сплетни; мислеха, че не ги чувам, но имам добър слух, също съм и любопитна, така че чух достатъчно.

Имаше една жена, приблизително на мамината възраст, не изглеждаше зле с дългия си нос, един вид като мравояд. Винаги присвиваше някак очи и се усмихваше, но усмивката й ми напомняше на куче, което се опитва да реши дали да ръмжи или не. Тя ми се струваше главният източник на сплетни, а причината за това ми бе ясна. Беше онази, която Джинкс бе идентифицирала като „дамата с твърде много сол в пърженото пиле“, онази, която ни навестяваше, усмихваше се, носеше храна и се опитваше да наднича, да види дали мама не е окачила бельото си на вратата или нещо подобно. Беше ми ясно, че гледаше на себе си не толкова като на пазител срещу греха, колкото като човек, който е разочарован, че грехът не е неин и че тя няма да бъде това, което повечето хора желаеха да е — жената на проповедника.

Както и да е, тя и другите жени говореха доста, мотаеха се наоколо в благоприличните си рокли и лъснатите като с плюнка обувки, с огромните като за църква шапки, закрепени на главите им. Бяха от ония приказки, от които ми се щеше да изпотроша нечий крайник и да шибна нея или някоя от групичката лицемерки отзад по главата.

Исках да кажа на мама и преподобния Джой за това, но сметнах, че ако го сторя, ще се наложи да си тръгнем и ще се озовем отново на реката, в Змийското царство. Замислих се за това какво бяхме планирали да правим, сещах се и за Мей Лин от време на време — че е в торбата и че е още доста далеч от Холивуд. Ала истината бе, че не беше водеща в моите мисли.

Дори Тери, който най-много желаеше да я заведе там, се бе поотпуснал, макар че от време на време взимаше торбата с праха на Мей Лин, излизаше навън и сядаше с нея на ръба на сала, сякаш се занасяха двамата. Дори го чух да разговаря с нея веднъж, когато го изненадах отзад. Беше на пътя ми, като отивах да седна на ръба на сала, да топна крака във водата, но като го чух да говори, реших да се обърна, да се кача обратно по хълма и да ги оставя сами. След време той намери тенекия от мас да я постави в нея, също като парите. Предполагам, че смяташе, че така е по-безопасно, а имаше и удобна дръжка за носене.

Само Джинкс искаше да продължим, макар че не знам доколко това имаше нещо общо с праха на Мей Лин. При всичката му любезност преподобният продължаваше да се отнася към нея все едно бе някакво срамно петно. Бе се отказал да прави опити да я вкара в правата вяра, обаче каза нещо, че имало и души, които трябвало да се качат на влака към ада в деня на Страшния съд и нямало начин да попречим на това. Той повдигаше тази тема от време на време и когато го казваше, поглеждаше към Джинкс, а тя отвръщаше:

— Туу-туу.

Както и да е, останахме, защото понякога, когато си щастлив или поне достатъчно доволен, не поглеждаш нагоре да видиш какво ще ти се стовари на главата.

14.

Мина още време, макар че не знам колко точно. Загубих представа за дните. Когато бях в църквата, забелязвах, че постепенно броят на хората по пейките намаляваше. Това доста зле се отразяваше на преподобния Джой, който проповядваше на необразовани паразити и на нас, а ние бяхме чували всичко и преди, край кухненската маса, и дори му бяхме помагали да го изглади. Оставахме от лоялност — по същия начин, както когато малко дете поиска да ви каже стихотворение, което е написало, и не сте имали добро извинение да сте другаде. Макар че лично аз след това ще подам ръката си на някой мокасин да я захапе — някой да ми чете стихотворение е най-горе в списъка ми с неща, които не мога да понасям.

Жените, които носеха храна на преподобния Джой през седмицата, както бе обичайно да го правят за свещеник, спряха да я доставят — тази малка благодат, от която се възползвахме, пресъхна като японска слива. Дамата с твърде много сол в пърженото пиле, или както аз понякога си мислех за нея — мравоядът, първа се оттегли.

След това и всички останали.

Бърборенето й, както и на онези от нейния кокошарник, настроиха стадото дотолкова срещу преподобния, включително и човека, когото го бяхме видели да кръщава, че някои се присъединиха към църквата на методистите22, което си бе удар под пояса, що се касае до преподобния Джой.

— Със същия успех можеха да станат и католици — рече той.

Тъгата на преподобния се предаде и на нас. Тери, който изобщо не бързаше да тръгва, зачести в носенето на кутията с праха на Мей Лин и дневника й на сала. Седеше, поставил я до себе си, зачетен в него. Джинкс седеше с него на сала и ловеше риба. Каквото хванеше, хвърляше го обратно. Аз си носех празничната рокля дори и когато нямаше нужда, но сега я прибрах и се върнах към гащеризона. Стана така, че се ужасявах от неделната служба и срещите за молитва в сряда. По-рано единственото, което трябваше да правя, бе да седя, докато приключат, а сега ме болеше да гледам проповедите на преподобния. Той изглеждаше смален в одеждите си, като джудже, облякло панталона и сакото на някой дебел мъж по погрешка.

Една неделна вечер в църквата бяхме само ние и още петима. Четирима от тях бяха от старите в паството, които не биха си сменили църквата, дори и да почне да гори, а петият бе местният пияница, който обичаше да идва, за да поспи там, седнал на пейката отзад, до мястото, където Джинкс обичаше да спи, макар че той не правеше нищо друго, освен от време на време да вика „Амин“ или „Благословен да си, Боже“ — а това бе повече, отколкото Джинкс имаше желание да прави. Но за разлика от нея, пияницата спеше през част от времето полегнал на пейката, докато нашето момиче само някак криеше очите си с качулка и клюмаше седнало.

Както и да е, тази неделя, за която говоря, след проповедта преподобният Джой побърза да излезе от амвона и отиде до вратата. Спря и изчака мама да тръгне до него надолу по хълма към къщата. Преди той винаги отиваше и заставаше до вратата да се ръкува, а ние си тръгвахме и се срещахме по-късно. А сега, като куче, отегчено от някакъв трик, той бе приключил, отчасти и защото петимата слушатели също като него нямаха търпение да си тръгнат — включително и пияницата.

Аз, Тери и Джинкс наблюдавахме преподобния Джой и мама да слизат по хълма към къщата. Навън още беше светло, тъй като бе някъде в началото на юли и ние останахме отвън, взимахме камъчета чакъл и замервахме евкалипта, който растеше близо до църквата. Не че имахме нещо против дървото. Беше просто нещо за правене.

— Трябва да продължим нататък — рече Джинкс. — Мей Лин няма сама да отиде в Холивуд и да се разпръсне там.

— Мислех си същото — обади се Тери. — В началото ми се струваше удобно, но вече не е така. Чувствам се все едно не някой друг ни е отвлякъл, а ние самите. Че сме сред лотофаги23.

— Сред кого?

— Четох веднъж в една книга — отвърна той. — Достатъчно е да кажа, че веднъж като попаднеш в лапите им, не е лесно да се измъкнеш. Ядеш от лотоса и започваш да вярваш, че всичко е приятно, дори и когато не е вярно. Имахме план и го изоставихме. Предполагам, че пак трябва да се заемем с него. За мен магията тук свърши.

— Не си спомням да съм яла лотос — рече Джинкс. — Каквото и да е то.

— Така се казва — поясни Тери. — Символизира настроение. Мисъл.

— Защо просто не го кажеш направо? — настоя Джинкс. — Защо трябва да го символизираш или нещо подобно?

— Ще се постарая да се усъвършенствам — рече Тери.

Тази нощ лежах на сламеника на пода, ту задрямвах, ту се събуждах и после в един миг бях напълно будна. Усетих, сякаш нечия ръка ме докосна и ме разтърси, а когато се събудих Мей Лин вървеше към задната част на колибата и сочеше към реката. Беше облечена в същата рокля, с която беше винаги. Косата й бе мокра, от нея капеше вода и за краката й бе завързана шевна машина. Тя я влачеше след себе си като топка на верига и не издаваше изобщо никакъв шум. Беше така подута цялата, както когато я бяхме намерили. Когато стигна до задната стена на къщата, обърна се, погледна ме и се намръщи, заби подпухналия си пръст в задната стена, наистина силно. Всичко бе толкова истинско, че можех да усетя мириса на реката по нея.

Тогава наистина се събудих. Огледах се, нямаше никакъв призрак, но със сигурност усещах присъствието на Мей Лин в колибата и как ме подканва да се кача отново на сала, да стигна до Глейдуотър, а после и до Холивуд.

От цялата тая работа изведнъж почувствах стомаха си празен. Помислих си, че мога да се промъкна и да си взема малко студена мътеница от хладилника, но когато седнах, а очите ми вече бяха привикнали с тъмното, забелязах, че вратата на стаята, в която мама спеше, бе открехната.

Станах и се прокраднах на пръсти, за да не събудя Тери, който спеше в задния край на колибата, както и Джинкс — близо до вратата отпред. Отидох и надзърнах в спалнята. Леглото беше празно. Върнах се в голямата стая и отидох до прозореца до входната врата. Поколебах се за миг, заслушах се в хъркането на Джинкс — сякаш някой бе запушил едната й ноздра с чорап. Дръпнах пердето. Навън не се виждаше нищо освен святкане без гръм над дърветата и няколко светулки да прелитат наоколо, като се стрелкаха напред-назад, сякаш отскачаха от невидима стена.

Върнах се до сламеника, взех си обувките, които бях оставила там, нахлузих ги, после се измъкнах тихичко през входната врата и внимателно я затворих. Постоях на верандата и се опитвах да реша дали трябва да довърша онова, което бях намислила. Накрая реших, че точно това ще направя, не ми пукаше дори и от папата24. Промъкнах се крадешком до колата на преподобния и погледнах през прозореца. Одеялото и възглавницата му бяха на предната седалка, но него го нямаше, както и мама, което си бе облекчение, но не кой знае какво, защото все така не знаех къде са двамата. Не знам точно защо се безпокоях за това, но така си беше. Не ми се нравеше мисълта, че мама може да е с преподобния Джой, поне не по начина, който си представях. Предполагам, че тя имаше право на щастие, но въпреки това не ми бе приятно, може би защото исках тя и истинският ми баща, Брайън, да разпалят отново искрата помежду си, така че да станем един вид семейство.

Реших, че е по-добре да не знам какво правят. Тръгнах обратно към къщата. Тогава чух говор. Идваше откъм задната страна, така че минах предпазливо отстрани. Когато стигнах отзад, разбрах, че звукът не е толкова близо, колкото си представях, но заради наклона на хълма и това, че извиваше във формата на подкова, гласовете се носеха нагоре и достигаха тук. Думите не бяха съвсем ясни, но разпознах гласовете на мама и преподобния Джой.

Придвижих се крадешком надолу по хълма, чувствах се като крадец с бебе под мишница; прокраднах се зад прикритието на дърветата, разпръснати тук-там.

Стигнах до мястото, където имаше малко възвишение, а после надолу се снишаваше. Сега наистина ги чувах добре. Седнах там, накрая, в ниската част, тъй като така ги виждах. Само силуетите им, но бе лесно да ги разпозная, както и гласовете. Бяха долу при реката, седяха на сала и разговаряха. Беше гадно да го правя, но седнах и се заслушах.

В началото бяха просто приказки и не си спомням повечето от тях. Повече говореше преподобният — за това-онова, но имаше нещо в тона му, което ме накара да почувствам, сякаш нещо в плен на мислите му се опитва да се промъкне и да се освободи, без да го ухапят.

— Не знам дали всъщност съм бил призван да проповядвам — каза той.

— Бог те е призовал — рече мама.

— Така си мислех. Наистина. Ала съм все по-малко сигурен. Започвам да си мисля, че сам съм си го измислил.

— Нали знаеш защо те напускат членовете на твоята църква? — попита мама.

— Знам.

— Също и аз. Ала вместо да си тръгнем, да улесним нещата за теб, ние се застояхме. Ние сме виновните. Ако си тръгнем, нещата ще са си пак същите.

— Всичко е наред.

— Не — възрази мама. — Не е. Утре ще си натоварим багажа и ще тръгнем по реката.

— Твърде късно е за това, Хелън — отвърна той. — Стореното — сторено.

— Може и да не е така — рече тя.

Виждах как преподобният от време на време вдига ръка и тогава се чуваше тихо цопване във водата. Разбрах, че има малка купчинка камъчета до себе си, сигурно ги е събрал, като е слизал към реката, и той ги мяташе във водата.

Хвърли и последното и спря. Двамата продължиха да седят, загледани в тъмните води.

— Още не си ми казала защо сте тръгнали надолу по реката — рече той.

Мама се замисли задълго, преди да отговори.

— Бягам от съпруга си, а децата се опитват да стигнат до Холивуд.

— Калифорния?

— Да — отвърна тя и му разказа цялата проклета история, без тая част с парите и че Мей Лин е с нас.

Нея пропусна. Не съм сигурна защо, но го направи и бях доволна от това. Ала му разказа почти всичко останало. Дори за Брайън и бременността си, как ние с Дон не се разбирахме, как е удрял и нея, и мен. Каза някои лоши неща за Джийн и така нататък. Изненадах се, че му разказа онази част с бременността, че се е омъжила за Дон, защото е залитнала, понеже и на мен самата ми бе разказала неотдавна, а ето че сега го споделяше с някакъв си мъж, когото познаваше съвсем отскоро.

Когато свърши, добави:

— Сега знаеш каква жена съм.

— Преди да започнеш да се чувстваш зле заради вината си, трябва да знаеш нещо за мен — каза той. — Аз съм убиец.

Така се стреснах, че се изправих, после пак седнах.

— Със сигурност не си — възрази мама.

— Не съм убил със собствената си ръка — отвърна той. — Но съм такъв. Когато бях тийнейджър, откраднах пушката на един човек. Не беше кой знае каква пушка, но си беше кражба. Бяха ме забелязали в района, където е била открадната, и ме разпитаха. Хвърлих вината върху едно чернокожо момче, което познавах. Израснахме заедно, ловяхме риба заедно, играехме заедно. Имаше едно голямо дърво, където играехме, огромен дъб, надвесен над реката. Ходехме там да скачаме от клоните му във водата и да плуваме.

Същото правехме и ние с Джинкс, Тери и Мей Лин. Беше странно да си представя, че е бил дете също като нас и е правил същите неща, за да се забавлява.

— Веднъж — продължи той — водата течеше бърза след проливен дъжд, аз скочих, течението бе твърде силно. Джарън, така се казваше, скочи след мен, сграбчи ме и започна да се бори с течението. И двамата едва не се удавихме, той продължаваше да се бори дълго след като аз бях изтощен. Той ме измъкна от реката. Тази река. Сабайн. Спаси ми живота. Тогава на онова място му казах, че му дължа живота си и че винаги ще го подкрепям. После изникна онази история с пушката.

Бях виждал старецът да я оставя на верандата, когато минавах на път към мястото за риболов, където се срещах с Джарън. Ами, не мога да го обясня по друг начин, освен че дяволът ми говореше в онзи миг, но ми хрумна, че мога просто да се кача на пустата веранда, да я грабна, преди той да се усети, че я няма, и да избягам. Това и направих. Отнесох я вкъщи и я скрих в хамбара.

Всъщност обаче старецът забелязал веднага, че липсва, и преди да се усетя, шерифът се появи на вратата ни. Старецът ме видял, че идвам по пътя, казал му и шерифът ме попита дали аз съм откраднал пушката. Казах му, че не съм. Казах му, че не бих я откраднал, но съм видял Джарън преди мен да отива нататък и че го знаят като крадец, което не беше истина. Аз обаче изтърсих това, защото усещах парещия дъх на закона във врата си. Отидоха и хванаха Джарън и макар че не можаха да намерят пушката, бяха се разгорещили. Ако бяха заловили мен, дори и да бяха намерили пушката, която аз бях откраднал, щяха да ме откарат в съда, а може би и в затвора. Но тъй като Джарън бе чернокож, ами… беше като лов на миещи мечки.

Хванаха го, замъкнаха го в гората, кастрираха го, завързаха го за един дънер, поляха го целия с катран и го запалиха. Чувах ги да се хвалят с това в местния магазин. Разказваха гордо колко дълго е крещял и колко силно, и как всичко миришело. Гордееха се със себе си.

Отидох, където казаха, че са го изгорили. Усетих миризмата на печено месо, преди още да съм го видял. От него беше останал само почернял скелет, от който стърчаха костите. Бяха идвали животни. Щях да го погреба, даже бях занесъл лопата, но не можах да го направя. Просто не можах да го понеса. Продължих нататък, легнах в гората, загубих свяст и просто заспах. После чух някакъв шум и се събудих. Надзърнах иззад дърветата и видях каруца, теглена от две мулета. В нея имаше мъж и жена и веднага разбрах кои са. Бях седял и се хранил на тяхната маса неведнъж. Бяха родителите на Джарън. И през цялото време, докато бяха там, майка му стенеше, плачеше и крещеше към небето. Мъжът слезе от каруцата с одеяло в ръце, постави го на земята, освободи тялото, сложи го върху одеялото, уви с него онова, което бе останало от Джарън, отнесе го и го постави отзад в каруцата. Когато бащата на Джарън свърши, той и дрехите му бяха покрити с пепел от тялото.

Майка му се качи при него, а баща му подкани мулетата да тръгват и те потеглиха. Чувах как крещи тя и не спира дълго, след като се загубиха от погледа ми. Прилоша ми и повърнах, едва можех да вървя, но накрая отидох и взех пушката, решен да призная пред закона, че аз съм я взел, ала после се замислих какво ли значение има вече. Бяха убили Джарън. Мен щяха да затворят. Бях страхливец. Занесох пушката при реката, до дъба, където Джарън ме бе спасил от удавяне, и я хвърлих във водата. Премълчах за това какво се е случило и сега от време на време продължавам да чувам как онези мъже се смеят, когато разказват как са изгорили „една чернилка“ и как преди това са му показали на оня крадец едно-две неща. Джарън дори не бе човешко същество за тях. Беше нещо си там. Да го кастрират не бе по-различно за тях от това да го направят на някой шопар, а да го изгорят — все едно са подпалили някой пън. Не казах на никого досега какво се е случило. Един ден този спомен ме преследваше като призрак и стигнах до заключението, че Бог, за да ми помогне да се разкая, ме е призовал да разпространявам Неговото слово. Сега си мисля, че чувството ми за вина ме е ръководило.

— О, Джак.

— Да. О, Джак.

— На колко години беше, когато това се случи?

— На тринайсет, но възрастта няма значение. Разбирах го. Продадох го за нещо, което не бе направил, за да не ми лепнат на мен деянието. Не са го разпитвали. Не са намерили пушката у него. Просто са го убили. Винаги съм се питал дали последното, което са му казали, е било, че знаят, че той е взел пушката, защото аз съм им казал.

— Горкичкият ти — рече мама.

— Аз ли? О, Боже, не. Аз ли? Защо, аз съм изметът на земята. Виновен съм за това убийство и се опитах да опростя греха си с проповеди. А сега знам, че дори не съм бил сред призваните. Сам съм се призвал. И всъщност с нищо не съм по-различен по същество. Онова малко чернокожо момиче, Джинкс. Тя е много умна и добра и предполагам, че мога да изкупя стореното зло, като спася душата й, за да не отиде в ада. Но не тя, а аз ще отида в ада. На мен мястото ми е при дявола.

Тогава разбрах, че онова, което бях приел за неудобство относно това, че Джинкс е негърка, не е проблемът на преподобния Джой. Той мъкнеше огромен товар с вина и тя някак му бе напомнила за него.

Жабите крякаха. Нещо цопна във водата.

— Казах ти за моите грехове — обади се мама. — И аз не съм чиста.

— Не си сторила нищо с последствия, а си напуснала злоупотребяващ с теб съпруг и бягаш с детето си по реката. Моят грях тежи върху плещите ми — все едно че нося целия свят върху тях и че той е черен като най-непрогледния мрак в ада.

Това бе сериозно обвинение от страна на преподобния и прозвуча като цитат от някоя религиозна книга, но го почувствах като юмрук между очите си. В сравнение с него мама, аз и приятелите ми си бяхме доста добре, щом идеше реч за измерение на греха. Онова, което ме уплаши в този момент, бе същото, което предполагам прави някои хора вярващи. Внезапното осъзнаване, че може би няма измерения и всичко зависи от това да решаваме ние. И без значение какво правиш, важното е единствено дали ще те хванат, или можеш да живееш в мир със себе си и изборите, които правиш. Бе нещо като прозрение.

Докато разсъждавах над това, почувствах хлад и празнота. И бях сама.

— Бил си момче — каза мама на преподобния Джой. — Постъпил си погрешно. Откраднал си и си казал ужасна лъжа, но си бил малък и изплашен. Не е извинение, но е причина.

— Звучи като извинение — отвърна той. — Сторих зло.

— Ако това е истина, доказал си, че злото е изкупено. Получил си спасение, Джак. Спасявал си други хора. Бил си кръстен, естествено, и затова грехът е бил изкупен. Ти си добър свещеник.

— Добър или лош, приключих. Нищо вече не ме задържа тук. Не заслужавам, но те моля. Мога ли да дойда с вас? Да се махна оттук? Не знам къде ще отида накрая, но искам да се махна оттук. Ще ме вземете ли с вас?

— Предполагам, че зависи от децата, поне до известна степен — отвърна мама. — Ще се наложи да ги попитаме. Честно казано, не съм сигурна аз самата какво искам да правя по-нататък. Предполагам обаче, че каквото и да е то, първо ще трябва да продължа надолу по реката.

— Ами първата ти любов, онзи мъж в Глейдуотър?

— Не знам — отвърна мама. — Беше много отдавна. Мисълта за него и онова, което бе между нас, ме накара да се измъкна от леглото и да се кача на сала, но не знам дали е толкова добра идея да разравям миналото като някой стар гроб. Това, което е в него, може и да вони.

Не се бях замисляла за това. Че мама и Брайън ще се срещнат и нещата няма да бъдат същите, каквито са били преди около седемнайсет години, че няма да бъдем просто едно голямо щастливо семейство. Беше още едно от онези прозрения и не ми се понрави. Да тънеш в невежество бе къде по-добре от това да си говорим.

— Ще се наложи ли да кажеш на децата какво съм сторил? — попита той. — Аз ли да им кажа?

— Предполагам, че не — отвърна мама. — Някой друг път може би, ако искаш да смъкнеш този товар от сърцето си. Ала няма връщане назад нито за мен, нито за теб. Трябва да носим своя трънен венец. Можем да си приказваме каквото си щем, но не можем да го свалим.

— Моите тръни са по-остри — отбеляза той, — но предполагам, че така трябва и да бъде. Тежи ми до смърт от спомена и исках ти да научиш. Някак си, като ти казах, ми поолекна. Не за онова, което извърших, но ми помага да го понеса. Надявам се, че не съм те натоварил с това бреме.

— Не е нещо, което не мога да понеса — рече мама.

— Признателен съм ти, Хелън. Наистина. Утре ли ще тръгнем? Трябва да уведомя църквата, че напускам, което вероятно и ще направя. Това не означава, че ще се наложи да пиша оставка. Просто ми е нужно да замина. Няма полза да проповядваш на вятъра. Трябва да напусна тази къща. Дават я на свещеника да я ползва, а аз няма да бъда този вече.

— Добре тогава — рече тя. — Можем да товарим сала утре сутринта. После потегляме.

Видях как мама обгърна с ръце главата на преподобния и сенките им се сляха. Разбрах, че го целува. Все повече осъзнавах, че изобщо не я познавам.

Те разговаряха още известно време и се държаха за ръце, а преподобният Джак Джой дори поплака. Тя го прегърна, наведоха се един към друг и тя го целуна пак, и това беше истинска целувка, която Джинкс наричаше „мляскане“.

Не исках повече да гледам това, затова станах и се прокраднах обратно в къщата, легнах отново на сламеника, умът ми бе обсебен сега от Джарън и последните му мигове, как гори завързан с вериги за едно дърво и всичко това заради една лъжа. А после трябваше да помисля и за мама, че тя е нещо повече от човека, когото познавах, и че тя и преподобният са долу на сала, целуват се, а може би и повече. Не намирах начин да спра тези мисли или да ги овладея.

Не мина много време, след като си легнах, и вратата се отвори. Видях фигурата на мама в рамката, а зад нея и над нея видях още светкавици да танцуват в небето. Отвън видях и преподобния Джой да отива към колата. После мама леко затвори вратата и отиде безшумно в спалнята.

Въпреки всичко, което ме тревожеше, аз накрая заспах.

Скоро сънят ми бе нарушен от трясъка на разбити дъски. Скочих в леглото, както и всички останали, защото някой бе изритал и счупил вратата; в рамката бяха застанали две фигури с шапки. От тях вонеше на алкохол и пот. Единият от тях държеше фенерче. Светеше право в лицето ми и ме заслепяваше. Джинкс се размърда на пода, каза нещо изненадано и една от фигурите я срита толкова силно, че дъхът й секна и тя рухна на пода. Потреперваше едва и така разбрах, че не са я довършили.

Мама се появи в стаята на мига и една от фигурите бързо се хвърли към нея. Замахна с ръка и тя падна с писък.

— Спри, по дяволите — извиках и скочих от сламеника на крака.

— Както винаги, не си никаква дама — чух познатия глас. — По-добре сядай долу, докато не съм те ударил, Сю Елън.

Лъчът светлина от фенерчето, насочен към мен, заподскача из стаята. Неволно погледнах накъде е насочен. Спря се на сламеника на Тери, на който той бе седнал.

— Ето го педала — каза гласът.

— Къде е проклетият свещеник? — попита другият.

Разпознах и този глас.

След миг и двете фигури отидоха по-навътре в стаята. После единият от тях забеляза фенер в снопа светлина и го запали. Този, който го стори, бе онзи едноок полицай Сай, а другият, който риташе и удряше, бе мъжът, когото винаги съм знаела като чичо Джийн.

15.

— Е, а сега — обади се чичо Джийн. — Ама това май е жената на брат ми, Хелън, в къщата на чужд мъж, заедно с този дързък задник — нейната дъщеря, педала и избягалата негърка. Къде е свещеникът?

Лесно бе за обяснение. Търсели са ни от доста време. Трябвало е само да попитат надолу по реката, докато стигнат до точния човек, и някой, който ни е видял, се е разприказвал. Някой от паството на преподобния, който му е сърдит, е побързал да каже нещо, без да разбира, естествено, че мъжете, които ни търсят, не са просто събирачи на дългове. Естествено, предполагам, че може и да са го направили от по-низки подбуди и ако случаят бе такъв, не бих се изненадала, ако това е била дамата с твърде многото сол в пърженото пиле.

— Няма да се върна — каза мама, като се надигна от пода и се изправи на крака.

Притискаше с ръка удареното място.

Джийн седна до масата.

— Знам това, Хелън. Къде е проповедникът?

— Замина — обадих се аз. — В църквата се отърваха от него. Не им се хареса връзката му с нас. Замина.

— Така ли? — попита Сай.

Държеше ръката си на кобура с пистолета, подобно птица, кацнала на някой стълб. В този миг повярвах на оная история от какво е направен кобурът.

— Джийн — продължи той, — отиди виж в задната стая дали няма да намериш някакъв проповедник. Измъкни го оттам дори и по долни гащи.

— Трябва да се срамуваш от такива помисли — обади се мама.

— Я не ми се прави на специална, момиче — рече Джийн. — Сваляла си си гащите и преди да се захванеш с брат ми. Така е, нали? Не е като никой да не се е пъхал между краката ти. Единственото, за което се чудя, е дали си начислявала такса.

Дори в тъмното усетих как смут обхваща мама и се излъчва от нея като огън. Джийн мина покрай нея на път за стаята и се спря, за да я удари по задника.

— Знаеш ли — рече, — винаги съм смятал, че ние с теб добре бихме могли да се позабавляваме. Мисля, че още не е късно.

Мама се извърна и се изплю в лицето му.

Джийн се избърса с ръкава си и й се ухили.

— О, ще настъпи и твоят час, сладурче. Може да се обзаложим.

— Престани да плещиш и върви да видиш — обади се полицай Сай.

Джийн продължи към стаята. Докато беше вътре да проверява, полицаят рече:

— Всички вие може да сътрудничите. Аз представлявам закона.

— Не си тук с такива правомощия — отвърна Тери.

— Винаги си бил хитър малък чешит — рече полицай Сай. — Но предполагам знаеш, че правомощията не значат всъщност да си клечиш. Не че планирам да върна ония пари на банката. Не планирам и да ви вкарам в ареста, друже.

Джийн се върна.

— Няма никой там.

— Това ме изненадва — рече полицай Сай и погледна мама.

Джийн отиде до хладилника, извади каната с мътеница, отвинти капака и започна да пие на големи глътки, като разливаше по гърдите си. Оригна се, дойде до масата и взе един стол. Седна и постави каната до лакътя си. Фенерът осветяваше едната му страна като дневна светлина. Другата бе тъмна като черна дупка в земята.

— Значи не задоволяваше проповедника и той избяга — рече полицай Сай, като гледаше мама.

Продължаваше да стои прав, с единия крак напред и с ръка на приклада.

— Изглеждаш добре, но се обзалагам, че си доста опърничава.

— Ела тук и сядай — рече Джийн и махна към мама. — Няма нищо. Сядай. Няма да позволя нищо да ти се случи.

Мама, която все така притискаше с една ръка челюстта си, отиде и седна. Избра стол далече от Джийн.

Полицай Сай седна на стола точно срещу нея. Извади пистолета от кобура, сложи го на масата, а ръката му бе върху него.

— Както казах, не си го задоволявала, затова те е зарязал тук. Май се е наложило, тъй като хората, с които говорих, казаха, че не живеел като свещеник, само така проповядвал, после се връщал тук и се е натискал с теб нощем.

— Позволи ни да останем от християнско милосърдие — рече мама. — Само толкова.

— Да бъде както казваш — съгласи се Джийн. — Хайде да улесним нещата и после ще ви оставим на мира. Искаме парите.

— Къде е Клетъс? — попитах.

— Той си има свой начин да ви търси — отвърна Джийн. — Каза, че ще наеме онзи смърдящ негър, Скунк, да ви намери. Опитва се да открие някой, който го познава и е готов да отиде да го потърси, сякаш той наистина съществува. Но дори и да съществува, няма нужда да го намира. Ние ви открихме. Мислеше си, че няма да успеем, но сбърка.

— Какво мисли Дон за това? — попита мама.

— Той ви търси няколко дни, после се затвори в къщата и не е излизал оттам, поне не докато за последно го видях — отвърна Джийн. — Разби му сърцето. Мисля, че това е лошо. Не че сърцето му е разбито, а че е допуснал да го разбие някой като теб. Отиваш при него с бебе в корема, той те прибира, а ето те сега, измъкваш се тайно.

Погледна към мен.

— Нали знаеш, че Дон не ти е баща.

— Едно от най-големите ми облекчения в живота — отвърнах.

— А оная работа с неговите видения досега не му е помагала, нали? Не той ни намери.

— Ха — възкликна Джийн и май наистина му се струваше забавно.

— И не се измъквам тайно — рече мама. — Просто избягах. Това е.

— Намислил съм да проверя дали струваш колкото Дон казваше — продължи Джийн. — Той казваше, че можеш добре да го стоплиш в някоя студена нощ, след като си се наквасила порядъчно.

— Замълчи — опита се да го възпре мама. — В стаята има деца.

Джийн се изсмя и отпи пак от мътеницата.

— Я виж, имаш и скрупули. Смешно е.

— Стига сте бръщолевили — обади се полицай Сай. — Ето как ще постъпим. Давате ни торбата с парите, ние си тръгваме и нищо няма да ви се случи. Ако не ги дадете, очаква ви лоша нощ всички. Ще ви се прииска да сте мъртви и вече в ада.

— Това вече ми се иска — рекох.

Джийн ме поогледа известно време и рече:

— С тая дръзката и негърчето може доста да се позабавляваме. После имаме и Хелън. На нас може да ни е много хубаво, преди на тях да им е станало твърде зле. Имаме и педала. И той става, ако знаеш как да го използваш.

— За Бога, та Сю Елън ти е племенница — възкликна мама.

— Не родна — отвърна Джийн. — Но дори и да беше, не знам дали това би ме безпокоило кой знае колко. Може да се каже, че откакто откраднахте онези пари и избягахте, обстоятелствата доста са се променили.

— Изгубихме парите — рече Тери.

Полицай Сай извърна рязко глава към Тери.

— Лъжеш. Проклет лъжец, това е най-лошата лъжа, която някога съм чувал. Да не мислиш, че ви търсихме толкова усилено и дълго, та да ни се налага да приемаме една лъжа за истина? По-добре ще е парите да са у вас.

— Салът се обърна и ги изгубихме — рече Тери.

Джийн погледна към полицай Сай.

— Възможно е да се е случило — каза той.

— Ако е станало така — продължи полицай Сай, — наистина ще им се стъжни на всички.

Насочи вниманието си отново към нас.

— Това, което искаме да знаем, и единственото, което ни интересува, е къде са парите. Кажете ни и всеки може да си тръгне по пътя, без да стигаме до мръсната част.

Джийн бръкна в джоба си и извади сгъваем нож, замахна, чу се силно щракване и той се отвори.

— Виждала си ме как изкормвам рибата и дера кожите на катериците — каза той, като ме гледаше. — Знаеш как мога да работя. Не искаш да започвам с дране на кожи, нали?

— Остави я на мира — намеси се мама.

— Ще започна от пръстите на краката и ще те одера до кожата на главата — продължи той. — Направо ще ти смъкна кожата и скалпа. Никой друг няма да се забавлява като мен.

— Не сме взели парите от теб — обади се Джинкс. — Не са твои.

— По дяволите, момиче — рече Джийн. — Дори бях забравил, че черният ти задник е тук.

— Не сте ги взели от нас — намеси се полицай Сай. — Но ние ще ги вземем от вас.

— Какво ще кажете на Клетъс? — попитах аз.

— Мисля да му кажем, че сте умрели — отвърна Джийн. — Че не сме намерили никакви пари. И че си е похарчил напразно неговите за Скунк.

— Няма никакъв Скунк — възрази полицай Сай. — Клетъс би трябвало да знае това. Може със същия успех да си лепне някой долар на задника и да чака леприконите25 да му оставят някоя бележка.

— Е, добре тогава — рече Джийн. — Реших първо да одера тази малка надута чернилка.

Джинкс скочи на крака, стиснала юмруци.

— По-добре да си бяхте домъкнали кофа с храна, — защото тая битка тук ще отнеме цяла нощ.

Джийн се ухили и се изправи.

— Много добре — рече и размаха ножа. — Мисля да се захващам.

На отворената врата се мярна сянка. През нея влезе преподобният Джой, стиснал къса дъска. Джийн и полицай Сай не го видяха, поне не навреме.

Той замахна и уцели Джийн отстрани на черепа толкова силно, че извъртя главата му така, че той погледна през рамо по начин, невъзможен, когато главата му си е на мястото. Преди да се сгромоляса на пода, полицай Сай, който все още седеше до масата, скочи и грабна пистолета, но дъската бе по-бърза. Уцели го по носа и го просна по гръб на пода. Той се опита да седне, а преподобният Джой го удари пак точно между очите. Полицай Сай остана да лежи, без да помръдва, но дишаше шумно — като кон, който пръхти и изхвърля вода от носа си.

— Хайде — извика преподобният Джой, захвърли дъската настрани и взе пистолета на полицай Сай. — Хайде.

Полицаят почти бе станал на крака, когато изтичахме навън. Изтичахме покрай неговия камион в двора и побягнахме надолу към реката. Просто следвахме преподобния Джой, сякаш той знаеше нещо, което ние не знаехме, но дълбоко в себе си бяхме наясно накъде отиваме. Към сала. Когато стигнахме до него, развързахме въжето и го отблъснахме с прътите. Водата не течеше бърза, не виждахме добре, но течението бе достатъчно силно, за да потеглим.

Не бяхме стигнали далеч, когато нещо се удари в сала. Удари го, отскочи и падна във водата. Погледнах назад към брега и горе на хълма видях огромната фигура на полицай Сай. Той се спускаше надолу, напредваше бързо и хвърляше камъни по нас. Един ме уцели в стъпалото толкова силно, че подскочих.

— Не можете да ми причините това — крещеше той. — Просто няма да го направите. Ще ви пипна всичките. До един, проклетници.

— Няма да можеш — извиках му аз в отговор.

Камъните продължаваха да летят към нас, а полицай Сай имаше точен мерник. Бяхме се отдалечили, но не спираха да хвърчат към нас. Мама пропълзя в колибата, която преподобният Джой бе построил, и се скри там, а камъните трополяха по покрива като градушка.

Накрая течението стана по-бързо и ние се отдалечихме достатъчно от обсега му, отплавахме от малкото място с форма на подкова и навлязохме в основната част на реката. Вече не го виждахме, макар че го чувахме как тича из храсталаците и дърветата и ругаеше, та се пръскаше, като се опитваше да ни настигне.

Скоро вече не го и чувахме. Носехме се бързо напред по реката, а тя бе просто тъмна, широка ивица вода. По пътя ни можеше да има плитчини, камъни или дънери и нямаше да успеем да ги видим, преди да налетим на тях. Ала нямахме избор. Използвахме прътите, за да можем да се движим колкото се може в права посока и водата да ни носи, а Джинкс полагаше свръхусилия с руля отзад.

Мама изпълзя от малката колиба и седна пред нея. Преподобният Джой, който бе стоял прав на сала, сякаш за мишена на камъните, но нямаше и драскотина, погледна мама и каза:

— Мисля, че убих човек.

Помислих си: „Стават двама.“ Ала не казах нищо. Джинкс обаче го стори.

— По дяволите, да, уби го — рече тя. — Извъртя му главата чак отзад. Удари го така силно, че и брат му Дон щеше да умре, а може би и шопарите, дето са в двора им, щяха да се гътнат. Не съм виждала никога някого да размахва така парче дърво.

— Не съм искал да го ударя толкова силно — отбеляза преподобният и седна на сала, сякаш краката му бяха омекнали.

Още държеше пистолета в ръка и начинът, по който правеше това — отпуснато и небрежно — ме изнервяше. Мама се примъкна до него и го прегърна през раменете.

— Не знам дали не си искал — рече Джинкс. — Никога не съм виждала някой да е ударен толкова силно и това да не е нарочно. Мисля, че така си го искал.

— Джинкс, млъквай — обади се Тери.

— Не изпитвам нищо към този Джийн — рече тя. — Надявам се да е мъртъв.

— Стори ми се, че чух как нещо изщрака — каза преподобният.

— Беше вратът му — поясни Джинкс.

— Направи каквото трябваше — намеси се мама.

— Има нещо, което ми е неприятно да ви припомня — рече Тери. — Парите все още са в къщата. Както и прахът на Мей Лин.

— Какви пари? — попита преподобният Джой. — Чий прах?

Това беше онази част от историята, която мама бе премълчала, като му каза защо сме тръгнали по реката. Сега, след като плавахме напред, тя го осветли по въпроса. Когато свърши, той продължи да седи слисан и гледаше нагоре към нас със зяпнала уста. За една нощ бе загубил църквата си, убил човек и открил, че е избягал по реката с банда крадци и осквернители на гробове. Твърде много му бе дошло. Точно в този миг умът му блуждаеше някъде, където ние не можехме да стигнем, и не се и опитваше да се върне назад, поне не засега. Просто се обърна и все така стискайки пистолета, пропълзя вътре в колибата, пъхнал глава в нея, а краката му стърчаха отвън.

— Май не го прие особено добре — рече Джинкс. — Тъкмо се опитвах да му направя комплимент за замаха с дъската. Нямах лоши намерения.

Тя се загледа в краката му, които стърчаха от колибата.

— Въпреки всичко май просто ще продължи и ще пропълзи вътре целият.

— Струва ми се, че му дойде пряко сили — добави Тери.

16.

Плавахме дълго, аз и Тери използвахме прътите салът да остава по средата на реката. Джинкс продължаваше да е на руля и бе започнала да му хваща чалъма. Преподобният беше се справил чудесно с направата му, рулят се въртеше лесно и задържаше сала в правилната посока, не допускаше да се върти.

Преподобният Джой не бе помръднал от мястото, където лежеше. Факт си беше, че си помислих, че може да е умрял, но мама го провери. Сграбчи го за краката и го издърпа от колибата. Той сви колене, постави ръце върху тях и облегна брадичката си, а в едната все още държеше пистолета, което си бе малко изнервящо. Мама седна до него и постави длан върху ръката му, но той сякаш не забеляза.

— Сигурен съм, че можем да стигнем доста надолу по реката — рече Тери и отблъскваше с дългия прът сала от плиткото дъно. — После трябва да намерим място да го завържем, да се върнем за парите и праха на Мей Лин. Всъщност мисля, че може да вземем само праха й, а парите да оставим. Само неприятности ни носят.

— Това не ми харесва — извика Джинкс откъм мястото си на руля. — Мей Лин си е мъртва, но онези пари са си истински и зелени като тревата. Избягах от вкъщи и ме заплашваха с всякакви гадни неща, хвърляха камъни по мен, а сега ми казваш да ги оставим. Не съм толкова за това да се върнем, но ако ще го правим заради изпепеления задник на Мей Лин, казвам да вземем парите.

— Можем да вземем колкото ни трябват, за да довършим пътуването, а другите да оставим — предложи Тери. — Може, ако постъпим така, полицай Сай да остане доволен. Просто ще ги сложим на масата. Може да реши да ни остави на мира, особено ако сме доста далеч и не му създаваме грижи.

— Остават Клетъс и Скунк — напомни му Джинкс. — А може би и Дон.

— Няма никакъв Скунк — възрази Тери. — Това е само някаква история, дето хората разправят да плашат децата.

— История е, дето откършва ръце, може да си сигурен в това — възрази Джинкс. — Като се измъкна от всичко това, веднага ще се погрижа да не ми се налага да моля някой друг да ми чопли носа или бърше задника.

— Ако е реален, няма да останеш само без ръце — рекох. — Ще си мъртва.

— А това още по-малко ми се харесва — отвърна Джинкс.

— Повтарям ти — настоя Тери. — Няма никакъв Скунк.

— Много хора вярват, че го има — намеси се мама. — Слушала съм за него през целия си живот.

— Виждали ли сте го, г-жо Уилсън? — попита Тери.

— Ами, не. Но познавам хора, които казват, че са го виждали.

— Има и такива, които са ми казвали, при това доста убедено, че са виждали змии, които са си захапали опашката със зъби и се търкалят надолу по хълма като кълбо или други, които могат да изсучат всичкото мляко на някоя крава, но при всичките ми уважения, мадам, аз не им вярвам.

— Не съм от тези, дето вярват, че змиите могат да го правят — подчерта Джинкс. — Но вярвам в Скунк.

— Ето какво — рекох. — Има ли го, няма ли го Скунк, ние трябва да се върнем за парите и праха. Един човек е бил убит заради тия пари и натъпкан в плитък гроб, а в къщата на преподобния има и още един мъртвец. Стигнали сме дотук, казвам ви, че парите ни трябват, а на Мей Лин дължим поне мъничко заради това, че е начертала картата, която намерихме, и за това, че ни е била приятелка.

— Не знам дали искам да правите това, деца — обади се мама.

— Отново не искам да ви обидя, г-жо Уилсън, но наистина нямате думата — подчерта Тери. — Не сте се месили на Сю Елън през всичкото това време досега, нима сега искате да й казвате какво да прави? Радвам сте, че се завърнахте оттам, накъдето бяхте тръгнали, но сега решенията са наши.

— Прав е, мамо — подкрепих го, преди тя да успее да отговори. — Нямаш думата за това. Ти тръгна с нас, не е обратното.

— Май е така — съгласи се тя.

Звучеше по същия начин, както когато си беше в леглото и се наливаше с еликсира си за всяка болка. Мразех това състояние. Малко повече я харесвах откъм борбената й страна. Това обаче не променяше факта, че Тери беше прав. Тя не можеше да взима решение вместо нас.

Погледнах към преподобния Джой. Сякаш бе заспал.

— Добре тогава — рекох. — Връщаме се за парите и праха. Но ето какво ще ви кажа — не бива да отиваме всички. Някой трябва да остане на сала, а другата причина е, че не искам да ви влача всички през гората. Пък и преподобния ще трябва да го носим дотам или да го влачим с въже, така че не става. Ако ще го правим, ще се наложи да се промъкваме тайно.

— Направо ме убеди — извика Джинкс откъм задната част на сала. — Аз ще остана. Който иска, може да върви където си ще. Аз, майка ти и преподобният ще останем на сала, а ти и Тери тръгвайте.

Не след дълго водата стана по-дълбока и нямаше нужда от прътовете. Имахме руля, а ние с Тери клекнахме от двете страни на сала и загребахме с веслата. Салът се движеше бързо и не забелязахме подходящо място да спрем за по-дълго. Накрая едва различихме една плитчина, която изникна насред реката. Оставихме течението на реката да отнесе сала нататък.

Тери взе едно от греблата, заби тесния край в мекия, влажен пясък, натисна го силно надолу и завърза въжето за него. Преподобният Джой все така не бе на себе си, мама седеше прегърнала го с ръка през раменете, а той продължаваше да държи пистолета. Можеше и да му се струва, че е някъде на Марс и някакъв октопод с девет очи разресва косата му.

— Дайте ми пистолета — казах му.

Трябваше да го повторя няколко пъти, преди той да вдигне поглед към мен.

— Пистолетът на полицай Сай е у вас — рекох. — Може да ми потрябва.

Преподобният Джой се сгромоляса обратно от Марс, но гласът му сякаш идеше някъде много отдалеч.

— Не натворихме ли достатъчно?

— Всичко е наред, Джак — рече мама. — Дай й пистолета. Просто за защита.

На него му отне време да осъзнае, че го държи, а още повече да се реши да ми го даде, но все пак го стори. Беше малък и аз го сложих в дълбокия си джоб на гащеризона. Преподобният клюмна глава, сякаш тежестта бе непосилна за него.

— Нека добрият Бог е с вас — каза той.

— Доста път ни чака назад — рекох аз. — По-дълго е да вървим, отколкото да се спуснем със сала дотук. Ще се е съмнало, преди да тръгнем обратно. Ще се опитаме да донесем храна, ако можем да я вземем. Вие трябва единствено да чакате. Джинкс, ако не се върнем до утре вечер, трябва да потегляте.

— Добре — рече Джинкс.

— Можеше поне да изпиташ известни колебания — отбеляза Тери.

— Разпознавам добрия план, като го чуя — отвърна Джинкс.

— Не можем просто ей така да потеглим без вас — рече мама.

— Мисля, че можем — възрази Джинкс. — Не са нужни повече от двама да се оправим със сала, г-жо Уилсън.

— Не това имам предвид — рече мама. — Исках да кажа, че не можем да тръгнем без тях, ако закъснеят.

— Знам какво имате предвид — отвърна Джинкс. — А аз имам предвид точно каквото казах. Можем и ще го направим. Да чакаме тук едноокият Сай да ни пипне няма да доведе до нищо добро за никого.

— Аз и Тери ще се върнем — казах на мама. — Така че не се тревожи. А дори и да продължите без нас, това не значи, че няма да дойдем. Само ще трябва да намерим друг начин да се срещнем с вас в Глейдуотър.

— Може би трябва да дойда с вас — отвърна тя.

— Имаме нужда от теб тук — рекох. — И макар че се оправяш, не си толкова добре, че да имаш достатъчно сили да извървиш целия този път, който трябва да изминем. Аз и Тери ще вървим по-бързо без теб.

Когато преподобният построи колибата на сала, бяхме скрили някои от нещата си тук, в случай че се наложеше да тръгнем набързо. Това се оказа умна постъпка. Едно от нещата бе фенерче. Имаше също канап и парцали, кибрит, чували, джобно ножче, няколко консерви сардина, които отворихме сега и ядохме с пръсти. Взехме фенерчето и потеглихме.

Минахме по плитчината, изкачихме се по брега и бе голямо бъхтене. Трябваше да използваме хлъзгавите корени да се вкопчваме и катерим по тях. На брега имаше много дървета и не бе така осветено от звездите, както на реката, защото дънерите бяха доста нагъсто един до друг. През гората бе доста трудно да се мине, но ние си пробивахме път и отмятахме храсталаци и клони, докато излязохме на една блатиста местност, по която продължихме няколко мили. Без всичките ония дървета зад нас бе светло, облаците бяха малко, но бе неудобно за вървене. Отляво имаше гора, която приличаше на стена от сенки. Отдясно имаше друга редица, но тя оредяваше на места и се спускаше надолу към водата по такъв начин, че нямаше удобно място да застанеш, да не говорим за вървене. Известно време бяхме достатъчно близо, за да чуваме реката и усещаме мириса й, но така, както бе разположено мочурището, трябваше доста да се отдалечим от нея и да се насочим към отдалечената редица от дървета. Краката ни затъваха дълбоко в калта. Когато ги изтръгвахме и стоварвахме обратно, се чуваше такова жвакане, сякаш гигантско бебе се бореше да суче от празна гърда, и се изтощихме докрай.

Можахме да се ориентираме правилно по звездите накъде да вървим, което във всеки случай не изискваше кой знае какво усилие, тъй като трябваше единствено да следваме реката обратно и щяхме да стигнем до къщата. Не бе все право напред, не и както на места насред блатото растяха храсти и къпини. Лесно можеше да се отклониш от пътеката и да не разбереш, че си се отдалечил от реката, или можеше да тръгнеш в обратна посока и да го осъзнаеш твърде късно. Така че, когато можехме да гледаме звездите, правехме го. Просто да се уверим, че вървим в правилна посока.

Стори ни се, че мина доста време, преди да стигнем до малко дърво, което растеше самотно насред блатото. Беше достатъчно голямо да се облегнем и да си починем, направихме го. Докато седяхме така, удряхме пети в дървото, за да падне калта от обувките ни.

— Излъгах те — рече Тери.

— За какво?

— За това, че не съм обратен. Опитвах се да кажа, че когато Мей Лин бе гола, тя ми въздейства някак, но не беше така. Не исках да те лъжа, но и не исках да си мислиш, че съм такъв. Тъй като сме приятели обаче, трябва да си призная.

— Тери, не ми пука.

— Наистина ли?

— Знам какъв си към мен и това ми стига. Виждам те как се държиш с Джинкс и как ти си най-загрижен да сбъднем мечтата на Мей Лин за Холивуд, а то не е нещо, по което ние двете сме толкова запалени. Гордея се с теб и съм щастлива да те нарека приятел. Вие с Джинкс сте най-добрите ми приятели.

— Чернокожо момиче и обратен — отбеляза той. — Със сигурност си си избрала странна компания.

— Единственото странно нещо са хората, които може да си помислят, че е такова.

— Значи не си разочарована от мен, че те излъгах, като ти казах, че съм проявявал интерес към Мей Лин?

— Не. Ще кажа, че ако не харесваше момчета, щеше да ми е трудно да не те харесам по оня начин — момче и момиче, нали разбираш? Ти си най-красивото и добро момче, което някога съм виждала.

— Е, ако не бях такъв, какъвто съм, сигурен съм, че щях да проявя интерес и към теб, като момче към момиче.

Той замълча и когато заговори отново, звучеше сериозно като претърпял инфаркт.

— Колкото до добър, е, не мисля, че съм чак толкова. Не съм.

— Много мило — рекох. — И си добър. Ако има значение, не си изобщо обратен. Може и да ти харесват момчета, но не си женчо. Достатъчно корав си. Точно както трябва. Много корав.

— Благодаря — каза той и извърна поглед някъде нататък в мрака. — Имам много неща, които бих могъл да ти кажа, като му дойде времето.

Не знаех какво значи това, а като се има предвид, че имахме доста за вършене, не настоях да чуя. Трябваше да се размърдаме. На небето блесна светкавица и някъде в далечината чухме гръм. Това ни накара да тръгнем отново, но се оказа просто, че тази нощ ще има само светкавици и глух тътен, без капка дъжд.

С наближаването на утрото се надигна мъгла. Бе бяла като памук и гъста като зимен облак. Светлината от фенерчето отскачаше от нея, а тя се стелеше край нас и достигаше до над главите ни. Не се чуваха жаби и щурци, което бе някак странно, и освен жвакането на краката ни, като газехме в гъстата кал, бе тихо и самотно тук.

Продължихме напред и тогава на изток се развидели с нежно розова светлина, като листенца на роза ниско долу до хоризонта, ярка и златиста по-нагоре. Виждахме я над мъглата и на места бе толкова ослепителна, че пробиваше през нея. После с деня настъпи горещина и тя се разтопи като сладолед. Тери изключи фенерчето и го прибра в една от торбите.

Бе доста светло, когато видяхме един дълъг пет фута смок мишкар да се гърчи из тревата пред нас. Спряхме и наблюдавахме как се изниза, после продължихме. Големи бели птици долетяха откъм реката, а една се понесе високо над главите ни с риба в човката.

— Може да е добра поличба — каза Тери.

— Ако не разсъждаваш от гледна точка на рибата — рекох.

Когато слънцето се издигна високо и стана горещо, все още не разпознавахме нищо. Беше трудно да се каже колко далеч сме стигнали, а като не знаехме по кое време бяхме тръгнали, предполагахме, че може би са четири или пет часа. Ако бяхме вървели по равна, суха земя, вече щяхме да сме изминали нужното разстояние, но калта ни забавяше и изтощаваше, така че бяхме доволни да се измъкнем от блатото, като стигнахме до борова гора.

Боровете растяха нарядко. Като погледнах надалеч, видях църквата, на която преподобният бе пастор. Бяхме по-нависоко, отколкото очаквах. Земята извиваше нагоре постепенно и не бяхме разбрали, че се изкачваме. Бяхме доста над къщата на преподобния.

Отидохме до църквата. Входната врата зееше отворена, а вътре някой от християните бе писал по стените. ПРЕЛЮБОДЕЕЦ бе написано с черна боя с големи букви на две места, а на трето имаше по-дълго изречение, в което се заявяваше, че преподобният Джой е правил нещо с магарета, което знаех, че е лъжа. Нито веднъж, докато бяхме там, не бяхме видели някое магаре.

— Не ги бива много в правописа, а? — рече Тери.

Излязохме от църквата и спряхме точно под нея, погледнахме през пътеката към къщата. Входната врата все така зееше отворена, а вътре светеше фенер. Камионът на полицай Сай все още бе отпред.

— Мислиш ли, че още чака вътре? — попита Тери.

— Не знам. Изглежда странно да стои там. Може би търси парите.

— Няма да ги намери — отбеляза Тери.

— Ако още са в торбата ти на пода, няма да е необходима чистокръвна хрътка да ги надуши — рекох аз.

— Преместих ги.

— Навън от къщата?

— В бараката за инструменти са.

— Преподобният я държи заключена — отбелязах.

— Знам къде крие ключа. Точно затова успях да ги преместя там.

— И къде, моля, крие ключа?

— Там е бедата — отвърна Тери. — Парите и прахът на Мей Лин вече не са в къщата, но ключът е там, пъхнат в пролука отстрани в рамката на входната врата. Веднъж го видях да го слага там. Когато замина, взех го и го използвах да надзърна в бараката. Исках да видя какво има. Това, че я заключваше, ме наведе на мисълта, че вътре има нещо, за което трябва да знаем. Имаше дървен материал, хубави инструменти и в крайна сметка за мен бе добро място да скрия парите и праха.

— И сега трябва да слезем там посред бял ден. Със същия успех можем да се съблечем, да се боядисаме с яркочервена боя, да хукнем надолу и да крещим с всички сили.

— Наистина се изкушавам — рече Тери. — Къде ще намерим боята?

— Ха.

Заобиколихме отдалеч, слязохме отстрани близо до къщата и се скрихме сред дърветата. Стояхме там и се оглеждахме. Беше толкова тихо, сякаш някой глухоням подремваше там. Утринната светлина се разстилаше наоколо.

— Какво е това на верандата? — попита Тери.

Огледах продължително онова, за което говореше.

— Прилича на разлята черна боя — казах накрая.

— Защо ще има черна боя на верандата отпред? — попита Тери.

— Някой е писал с нея в църквата — отвърнах. — Може да са я донесли да пишат разни неща и тук.

— Съмнявам се — рече той.

— Да — рекох. — И аз също.

Не знам колко дълго стояхме там, ослушвахме се и наблюдавахме, но след известно време любопитството надделя. Извадих пистолета от джоба на гащеризона си, промъкнахме се долу и пропълзяхме на верандата. Точно до входната врата бе черната цапаница, а сега, като бяхме по-близо, разбрах, че не е боя — беше засъхнала тъмна кръв. Цяла локва.

Насочих пистолета, промъкнахме се покрай прозореца и надникнахме вътре. Видях чичо Джийн да лежи по корем на пода. Главата му все така бе извита встрани, лицето му бе обърнато право към мен, очите му бяха помътнели, сякаш някой ги беше изшкурил. Джинкс бе права. Преподобният Джой го бе цапардосал здравата.

На масата по гръб, в цял ръст и завързан лежеше полицай Сай. От масата долу се бе стекла кръв, а подът трябва да е бил малко наклонен, защото тя бе потекла към стената и минала навън през вратата. Нямах представа, че човек има толкова кръв, дори и такъв огромен като полицай Сай.

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — възкликна Тери.

Предполагам, че онова, което трябваше да направим, е да хукнем презглава към сала, но не го сторихме. Това, което бяхме видели през прозореца, ни накара да се хвърлим напред, сякаш сме били вързани на въже и рязко са пуснали края му.

До вратата внимавахме много да не стъпим в кръвта, но нямаше полза. Не можахме да се опазим. Тя беше навсякъде. Когато влязохме вътре, обувките ни, вече покрити с кал и лепкави, залепнаха за пода като мухи по меласа. Вътре миришеше лошо, наистина лошо и не само заради кръвта. Вонеше като от тяло, лежало върху мъртвец в тинята по реката, върху оная гнус, която е в нужника.

Застанах до чичо Джийн. Смъртта му не предизвика особено съчувствие у мен. Хрумна ми, че няма да скача вече внезапно да удря жена си. Когато тя разбереше, че е мъртъв, чудех се дали ще се почувства като птица, която току-що е разбрала, че са оставили вратата на клетката отворена. Надявах се. Приятно ми бе да си представя как тя гори дрехите му, танцува около огъня и се изпикава върху почернялата изстинала купчина.

Но счупеният му врат не бе единственото ужасно нещо, сполетяло тялото му. Имаше и друго. Ръцете му бяха отрязани от китките с нащърбени удари. Същото се бе случило и с полицай Сай, който бе завързан за масата с въже. Фенерът бе поставен до главата му, така че онзи, който му бе причинил това, се е нуждаел от светлина, за да поработи. Каната с мътеница бе празна, а по нея имаше кървави отпечатъци. Който и да бе вършил това, бе поспрял с работата, за да се освежи.

На челото на полицай Сай бе издълбано някакво животно. Всеки кретен с линия и джобно ножче в ръка би могъл да остави досущ същия белег.

Ако полицай Сай бе оживял, щеше да се нуждае от две превръзки за очите, защото и другото му око бе изтръгнато и в главата му пълзяха мухи. На масата имаше лъжица, и то кървава, и съвсем ясно си представих как му е извадено окото.

Полицай Сай бе кълцан и намушкван на много места. Виждаше се къде са били поставени китките му на масата, докато са ги секли. По нея имаше дълбоки следи от острие. Главата му бе отметната назад, устата му — отворена, езикът му бе изтръгнат. Нямаше обувки, а пръстите му бяха дялкани до кокала, стърчаха само костите като малки мокри пръчки. Значката, която винаги носеше на джоба на ризата си, липсваше.

Прилоша ми. Внимателно освободих ударника на пистолета и го сложих обратно в джоба си.

— Какъв дизайн е този, издялкан в главата му? — попита Тери, като се наведе над полицай Сай. — Някакъв представител на порода котки ли е?

Погледнах Тери, подуших зловонния въздух шумно, за да наблегна на това, което се канех да кажа.

— Не бих го изтъкнала като някой кой знае колко успешен пример, но на мен ми прилича на скункс.

— О — възкликна той.

Ледени тръпки полазиха по гърба ми при мисълта, че за малко сме могли да се натъкнем на Скунк или че сега е там, навън, и ни търси. Предполагам е сметнал, че чичо Джийн и полицай Сай стоят на пътя му към успеха и се опитват да направят онова, за което той е бил нает, така че ги бе извадил от играта. А може и да си е помислил, че са взели парите или знаят къде са. Каквато и да е причината, ако бяхме тук, когато е дошъл, щяхме да бъдем изтезавани и без съмнение щеше да ни е взел онова, което иска, както и живота ни. Естествено, ако той не бе дошъл, а преподобният не бе се появил с оная дъска, същото можеше да ни се случи и с полицай Сай и Джийн, преди още той да се появи. Чудех се за колко ли минути сме се разминали с появата на Скунк.

Допреди малко бях почти сигурна, че не съществува никакъв Скунк, сега нямаше начин да се съмнявам в неговото съществуване. Нито пък да не се боя от него. Той беше там, навън, и това смърдящо същество търсеше нас.

Двамата с Тери взехме по една от торбите, които Тери бе донесъл от сала, и си събрахме останалия багаж заедно с няколко консерви с храна и малко хляб. После Тери бръкна за ключа, който каза, че е скрит в рамката на вратата. Намери го веднага. Вън пред къщата, застанала на края на верандата, оставих чувала настрана, наведох се и повърнах. Когато Тери усети миризмата, той също се наведе и си изповръща вътрешностите.

Когато свършихме и с това, изстъргахме подметките си в земята, за да изчистим кръвта, отидохме до кладенеца и изтеглихме ведрото. Имаше черпак на дебела връв, гребнахме от водата и пихме поред.

Докато правехме това, погледнах нататък и видях, че вратата на колата на преподобния Джой е леко открехната. Сръчках Тери и той веднага забеляза какво имам предвид. Насочи фенерчето и тръгна натам. Извадих пистолета и го последвах.

Като стигна до колата, той погледна през предното стъкло и се извърна към мен. Поклати глава, отвори я, за да видим добре вътре. Одеялото и възглавницата на преподобния бяха там. Бяха отместени и не прилежно сгънати, както обикновено ги оставяше. Навсякъде имаше кървави петна от пръсти — по таблото, по цялата възглавница и по задната седалка. Забелязах, че има кръв отвътре и отвън по дръжката на вратата. Същата воня като от къщата се изтърколи устремно навън и връхлетя като камион с висока скорост. Удари ни така силно, че трябваше да отстъпим. За миг ми се стори, че ще повърна отново.

— Спал е в колата — каза Тери. — Скунк. Той е убил полицай Сай, накълцал е него и Джийн, дошъл е тук и прекарал нощта в колата. Това се вика кураж.

— Вика се лудост — поправих го.

Тери погледна към ръката си, вдигна я и ми я показа. Там, където бе хващал дръжката на вратата, имаше кръв. Върнахме се при кладенеца. Полях му вода и той я изплакна.

— Давай да взимаме парите и праха на Мей Лин и да се махаме — рекох.

— С удоволствие — отвърна Тери.

— Мислиш ли, че тоя Скунк се е отказал да ни търси? — попитах.

Тери вдигна рамене.

— Как можем да знаем? Съмнявам се. Мисля, че му харесва това, което върши. Дори не предполагах, че съществува някакъв Скунк, но сега съм уплашен до смърт от мисълта, че го има. Дължа извинение на Джинкс.

— Ако ни преследва, след като се е наспал, може сега да е тръгнал край реката — рекох. — Мама и Джинкс ни чакат в онази плитчина. Ако стигне там първи…

Не довърших изречението.

Тери се разбърза, отиде до бараката и я отключи. Там беше наблъскано с дъски от заниманията на преподобния. В ъгъла имаше къщичка за птици, почти довършена. Тери отиде в задната част, наведе се до стената и дръпна една от дъските. Тя изскърца, а гвоздеите поддадоха. Имаше изненадващо много място между оная дъска и тези на външната стена. Вътре имаше две доста големи тенекии от свинска мас.

Тери ги издърпа за телените дръжки и ги постави върху дъските. Намери отвертка и я използва да отвори капаците. Вътре имаше нещо, увито в стари кърпи за ръце. Извади първото, после другото и разгърна кърпите. Във всяка от тях имаше по един компотен буркан. В единия беше прахът, а в другия — парите.

— Исках да видиш как съм се погрижил за парите и онова, което е останало от Мей Лин — каза той. — Предпочитам да знаеш кое кое е.

— Вече знам — рекох. — Затваряй ги и да се омитаме.

Взехме си чувалите. Сложих единия буркан, дори не знам кой точно, в моя чувал, а Тери постави другия в своя. Пъхнах пистолета в джоба на панталона си и се измъкнахме оттам.

17.

Решихме, че тъй като Скунк трябва да има нюх на катерица, след като е живял в горите, той ще тръгне по краткия и по-сигурен път, като се движи близо до реката. От къщата на преподобния към сала по този път растяха буйни шубраци и дървета нагъсто и ние си помислихме, че по-добрият избор за нас ще е както бяхме направили преди. Да минем по заобиколния. Може би по него нямаше да се натъкнем на Скунк.

Скунк… Беше толкова трудно да приемеш идеята, че е реален, че главата ми се замая от мисълта. Да откриеш този факт бе все едно да приемеш, че тролът от Били Гоутс Граф26 е реален и има нещо лично против теб.

През деня не бе толкова страшно да се пътува през блатата и в началото напредвахме доста. Като вървяхме, видяхме много змии, даже и една тропическа гърмяща змия, която не се среща толкова често. Те не са отровни, но могат бая да те стреснат, като изведнъж се надигнат и разперят глава като ветрило, сякаш са някоя кобра.

Видяхме също и какво търсеха змиите — мишки и плъхове. Стигнахме до едно място, където те търчаха из блатната трева така нагъсто, като бълхи по проскубаната козина на някое куче. Грачеха ята врани, видяхме къде глигани бяха разровили земята. От горещината през деня блатото се нагряваше и се издигаха изпарения, миришеше лошо, но в сравнение с вонята в къщата бе като ухание на френски парфюм. Онези гръмотевици, които бяхме чули предишната нощ, чувахме пак, имаше и светкавици посред бял ден.

— Този дъжд май твърдо е решил да се излее — рекох. — Но още си дава почивка.

— Не бих казал, че го виня — рече Тери. — Малко почивка би се отразила добре.

Беше прав. След като бяхме бъхтили из калта предишната нощ и след онова, което видяхме, бяхме така уморени, че когато стигнахме до няколко сенчести тополи, спряхме до тях, без дори да го обсъдим. Метнахме торбите настрани, седнахме и се облегнахме на дънера на едно дърво и затворихме очи да си починем. И макар че казват, че почивка за грешните няма, а на праведните не им трябва, умората ни застигна и прегази като бърз влак.

Сънувах отново Холивуд, беше същият сън като преди, бяхме на сала с праха на Мей Лин, но този път, докато плавахме, никой не ни махаше от брега. Всички онези хубави хора изглеждаха прекрасно, но смърдяха достатъчно да се задави и ларва на муха. Миризмата беше толкова силна, че се събудих от нея.

Като отворих очи, бе почти тъмно. Стори ми се, че съм спала само няколко минути, но бяхме проспали почти целия ден. Подуших вонящия въздух и погледнах към Тери до мен. Беше буден. Понечих да кажа нещо, но той посегна и ме докосна леко.

— Шшшт — каза и посочи.

Погледнах нататък.

Малко по-надолу към реката се виждаше фигурата на мъж, който бягаше в здрача. Тъмна фигура с шапка за дерби; нещо ярко бе забодено на нея. Косата му бе дълга, къдрава и сплъстена, стърчеше изпод шапката встрани и се спускаше надолу по врата като огромна грива от медни жици. Нещо подскачаше и се удряше отстрани в главата му, като бягаше. В сумрака лицето приличаше на лъскав махагон, окъпан в кръв. В ръката си имаше тояга и като повдигаше крака, видях, че са дълги и масивни. За миг си помислих, че който и да е той, не може да е човек. Естествено, миризмата ми подсказа кой е. Беше Скунк. А може би той не бе човек.

Гледахме, докато се отдалечи и изчезна там, където брегът се спускаше към Сабайн.

— Майстор следотърсач — рекох след малко. — Ето ни тук, а той не ни видя заспали под дърветата.

— Бяхме на подходящо място — отбеляза Тери. — Трудно е да ни види сред сенките на дърветата. Смятам, че след като е излязъл от колата, е намерил някое по-удобно място да поспи тук някъде на открито. Това за него е по-естественият начин да върши нещата. Ако не бяхме тръгнали по горния път, птиците вече щяха да кълват останките ни. Предполагам, че това, което прави, е да следва каквото полицай Сай му е казал, докато го е изтезавал. Че сме тръгнали по реката. Той всъщност не търси следи, защото вярва, че сме на сала, затова не му е нужно да търси знаци, че сме на сушата.

— Ами няма ли някое място, където ще пресече пътя, по който минахме тази сутрин? — попитах аз.

— Ако стане така, ще знае откъде сме дошли, къде е салът или пък ще тръгне обратно и ще се върне за нас. Или ще направи първо едното, а после другото.

— Тогава трябва първи да стигнем до сала — рекох.

— Значи ще прелетим над главата му?

— Не — отвърнах. — Ще плаваме под краката му.

— Имаш предвид по реката?

— Естествено, че нея имам предвид.

— И как ще го направим? Ще плуваме мили наред? Ще яхнем някоя риба?

— Едно нещо със сигурност трябва да сторим, да стигнем до водата, а трябва да стигнем бързо, и то плътно зад Скунк… Ужас, видя ли краката му?

— Видях, не е възможно да са крака.

— Огромни обувки? — попитах.

— Като снегоходки. Знаеш ли какво представляват?

Поклатих отрицателно глава.

— Правят ги дълги и широки, за да може да се върви в снега. Обувките, дето носеше, са били направени да може да ходи с тях из блатата, да се движи бързо и да не затъва. Научил го е от това, че дълго е живял в мочурищата.

— Хайде. Имам идея, но трябва да бързаме.

Скочихме, грабнахме торбите и се насочихме към реката, като пресякохме пътя, по който бе минал Скунк. По брега имаше много дървета, шубраци и къпини, с които да се оправяме. До реката той се бе свлякъл от постоянните дъждове. Навсякъде стърчаха корени на дървета. Под тях имаше мокър пясък и чакъл. Отместихме някои от корените, стъпихме на мокрия пясък и вървяхме дълго досами реката. Оглеждах се непрекъснато, но не виждах онова, което ми бе нужно. Двамата с Тери продължихме да вървим и накрая видях едно изсъхнало дърво да стърчи на брега. Беше ниско, десет фута дълго и дебело. Клоните бяха почти изпопадали, защото бяха изгнили. Върхът му отдавна бе прекършен и реката го бе отнесла. Тежестта на ствола бе причина то да се наклони към водата, а корените му стърчаха от земята.

Оставих настрана чувала си, изкатерих се нависоко и пропълзях на дървото.

— Хайде — извиках. — Помогни ми.

Тери ме гледаше, сякаш бях загубила разсъдъка си. Все пак остави чувала си, изкатери се горе, после зад мен на изсъхналото дърво.

— Скачай — казах и започнах да клатя дървото, кляках и ставах.

Тери се зае с плана и ние друсахме доста време, преди да чуя как корените се изтръгват от брега. Мъртвото дърво се сгромоляса.

Удари се в земята и ни изхвърли. Когато погледнахме нагоре, видяхме, че се е прекършило почти на две. Трябваше да се изправим на него и да подскачаме, докато двете части се отделиха.

Отворих моята торба, погледнах вътре, грабнах една кълбо канап и метнах торбата на рамо. Използвах го да я завържа към презрамките на гащеризона, после омотах няколко пъти около нея и кръста си, така че да я закрепя здраво на гърба си. Отрязах канапа с джобното ножче, отрязах още една дължина, направих примка и я надянах на дръжката на пистолета на полицай Сай, после направих широк клуп, който нанизах на врата си, пистолетът увисна на гърдите ми. След това помогнах на Тери да закрепи и своята торба по същия начин, макар че нямаше презрамки на панталона си, за да стане по-добре, както при мен.

Прибрах ножа и казах:

— Хайде. Бутай.

Изтласкахме дънера във водата и аз на практика се метнах върху него като някой гущер. Тери направи същото и ние се понесохме надолу. Дънерът в началото се опита да се освободи от нас, но ние намерихме от двете му страни места, в които да се вкопчим, и така го балансирахме.

В този момент вече не бе здрач, над нас се бе спуснала непрогледна нощ. От време на време обаче черният мрак се озаряваше от някоя светкавица. Чуваше се пращене, цвъртене, изтрещяваше и оставяше ярки следи в небето, а тътенът заглъхваше, сякаш някой блъскаше по десет корита с дръжката на брадва.

Водата бе студена, беше трудно да се задържим на дънера, особено сега, когато бяхме в по-широката част на реката, където течението бе по-силно. Заваля проливен дъжд, сякаш куршуми се сипеха над главите ни, от него течението се усили още повече. Като капак на всичко кората се лющеше от изсъхналото дърво и то бъкаше от мравки, които ме хапеха и сякаш набиваха нажежени кабарчета в кожата ми.

Дънерът все така се клатеше и потъваше дълбоко във водата, та скоро вече не останаха никакви мравки. Само ние и дънерът, бурята с дъжда и черните води. Блесна поредната светкавица и озари небето така, че брегът се виждаше ясно и ярко за миг и аз зърнах Скунк да клечи между две дървета. Седеше като статуя и наблюдаваше как прелетяхме край него.

Успях да видя, че обувките му за блатата са завързани на гърба му, защото се подаваха над шапката за дерби. Водата се стичаше по козирката му и шуртеше отпред. Значката, която бе взел от полицай Сай, бе забодена на шапката. Онова, което бях видяла да го удря отстрани, бе мъртва птица, която висеше с главата надолу на връв, завързана в косата му с цвят на мед. Джинкс бе казала, че е изсъхнала синя птица, но не ми изглеждаше изобщо на изсъхнала и не бих могла да ви кажа от пръв поглед дали бе синя или черна, или карирана, но беше птица. Зърнах и брадвичка да виси на кръста му, също и ножница с голям нож за тръстика, голям почти като сабя. Стискаше чепатата си тояга през средата. Видях лицето му, когато блесна светкавицата. Бе ръждивочервено като старо пени и размазано като кратуна, израсла със странна форма. Изглеждаше сякаш проявява интерес към нас колкото муха към аритметика.

Отминахме и силната светкавица угасна. Наложи се да надвикам грохота на реката.

— Видя ли това?

— Кое?

— Беше Скунк. Трябва да е засякъл пътя ни, да е минал напряко, да е тръгнал към реката и да е намерил наново следите ни.

— Не е добра новина — обяви Тери.

Блесна нова светкавица. Погледнах към брега, а Скунк отново бе там, тичаше, отмяташе увисналите надолу клони и прескачаше храсти като някой заек.

— Още по-зле — рекох.

— Виждам го — извика Тери.

А после вече не го виждахме. Светкавицата угасна, тътенът избухна, а реката се разпени.

Водата ни понесе напред, дъждът се усили, светкавиците следваха една след друга, зачестиха, а тътенът зад нас бе толкова силен, че чак водата се разтресе, разтресох се и аз.

Не знам колко дълго се носихме така устремно, но след време реката се стесни, както това се случва по Сабайн, и ние се насочвахме към място, откъдето видяхме плитчина навътре в реката. На мига осъзнах, че това е шансът на Скунк да ни пипне.

Светкавиците следваха една след друга сега и пътят ни се осветяваше ярко на всеки няколко секунди. Използвах ярката светлина да поглеждам към брега, после към плитчината, но не виждах Скунк. Може би бързото течение ни бе отнесло толкова далече, че той не можеше да ни настигне.

Беше така противно и ужасно да си във водата на този разпадащ се дънер, стори ми се, че бихме могли да слезем от него в плитчината и да вървим през гората през останалата част от пътя. Ако бяхме пред Скунк, можеше и да го изпреварим.

Каквито и да бяха добрите страни в този план, отказах се от идеята, защото последва силна светкавица и го видях да тича над нас по брега. Щеше да стигне до плитчината почти по същото време като нас, макар че тя бе по-ниско от мястото, където се намираше сега, с цели двайсет фута.

— Да се отдалечим — рекох.

И двамата можехме да използваме само едната си ръка да гребем, ритахме с крака, но продължихме да го правим и се мятахме като чудовищни сомове. Дънерът смени посоката си, но Скунк скочи. Видях как го направи при една мощна светкавица. За миг сякаш увисна във въздуха. Корените на дърветата отзад приличаха на кокалести пръсти, протегнати към него. После се появи невредим върху плитчината, приземи се леко като котка. Светкавицата угасна и стана толкова тъмно, че не можеше да видиш и собствената си ръка.

— Ритай — изкрещях да надвикам грохота на реката.

Ритахме и мятахме крака във водата и отблъсквахме със свободните си ръце.

Когато светкавицата блесна отново, Скунк беше там, тичаше към ръба на плитчината точно когато щяхме да минем покрай нея. Не беше на повече от десет фута, когато сграбчих пистолета на връвта около врата ми, насочих го към Скунк и извиках на Тери:

— Наведи се.

Тери наведе глава, а аз натиснах спусъка. Дори не знаех дали пистолетът ще задейства, защото в него със сигурност имаше вода, но имаше и куршуми и той гръмна. Последва кратко, ярко блясване и видях как птицата под шапката се откъсна и излетя настрани. Скунк се сепна и спря, а после нямаше никакви светлини, макар че можех дори и в тъмното да кажа, че Скунк замахна наистина бързо, а после чух вика на Тери.