Част трета

Босият човек в сива монашеска одежда прехвърли възвишението и спря, загледан в ширналата се пред него земя. Покритият с каменна настилка път продължаваше почти прав под оловното небе, като прехвърляше един след друг невисоките хълмове и прорязваше рехавите шубраци и занемарените ниви. Каменните плочи на този път навярно са били положени в славните дни на великата Континентална Империя. Малко други неща от нея бяха надживели вековете…

От мястото, където стоеше монахът, пътят се насочваше точно към една тънка, остра и самотна кула на храм — сива и безлична в мрачната дневна светлина. Монахът се беше водил по стърчащия връх на тази кула през целия ден, макар в действителност неговата цел да лежеше далеч отвъд нея.

Той беше среден на ръст и доста жилав. Външният вид не издаваше възрастта му, която беше някъде между двайсет и четирийсет години. Обраслото му с рядка брадица лице беше уморено, а по сивата дълга дреха имаше тъмни кални петна. Нивите от двете страни на пътя тънеха в кал, из която можеше да газиш до глезен, и не изглеждаха да са орани или засявани през тази пролет, пък и през предишната.

— О, Всемогъщи, благодаря ти отново, че ми се случи толкова дълго да крача по този калдъръм по време на моето пътуване — промърмори монахът, отправяйки се пак напред. Босите му крака бяха набраздени и загрубели като дълго използвани туристически обуща.

Освен далечната кула, единственият белег за човешко присъствие сред този необещаващ нищо добро пейзаж бяха развалините встрани от пътя, очевидно останали от наскоро разрушен крайпътен хан или военен пост от епохата на могъществото на Империята. Преди месец оттук бе минала нова война и бе превърнала още една постройка в купчина камънаци. Това, което бе останало от сградата, вероятно щеше да потъне в морето от кал още преди пролетната трева да успее да израсне по него.

Когато стигна до руините, монахът седна върху останките на стената да почине след дългия път и се загледа с жалост в съсипията около себе си. След миг, като човек, който не може да стои дълго без работа, той се наведе и с жест, който издаваше физическа сила, вдигна с тънката си ръка един от падналите камъни. С опитното око на зидар се взря в камъка, намести го в една малка пролука на съборения зид и доволно се отдръпна да види резултата.

Далечен вик го застави да се загледа в посоката, откъдето беше дошъл. Друга самотна фигура, облечена в дреха, подобна на неговата, бързаше насам и махаше с две ръце, за да привлече вниманието му.

Лицето на първия монах леко просветна при мисълта, че би могъл да се сдобие със спътник. Той вдигна ръка в отговор и зачака, забравил своята малка строителна игра.

Приближаващата фигура постепенно се превърна в среден на ръст човек, пълничък и дори избръснат.

— Слава на Светия, преподобни братко! — изпъшка новодошлият, когато най-сетне стигна на разстояние, от което можеха да разговарят.

— Слава на Името му! — Гласът на брадясалия монах беше топъл, но не особено изразителен.

Дебеличкият мъж, който беше на около трийсет годишна възраст, се курдиса без покана върху ниската стена, обърса изпотеното си чело, изпухтя и запита неспокойно:

— Не си ли ти, ако не греша, брат Джован от Ернард?

— Това е името ми.

— Нека Светият бъде благословен! — Набитият човек направи клинообразен знак с ръце и завъртя очи към небето: — Моето име е Саил, братко. Нека Светият бъде благословен, казвам аз…

— Така да бъде.

— … защото Той ме поведе по неведоми пътища, за да те настигна! И много още чудеса предстоят. Братко Джован, хора ще се стекат към теб от четирите посоки на света, тъй като славата на твоята добродетел се простира надалеч, до земята на Мознар, така съм чул, и до земите на Неверниците даже. А тук, в нашата собствена страна, дори и в този момент, из самотните селца по онези далечни хълмове, даже и най-изостаналите селяни са узнали за твоето Преминаване…

— Страхувам се, че много от грешките ми са станали известни наоколо, тъй като съм роден недалеч оттук.

— Ах, братко Джован, ти си твърде скромен. През време на упоритите ми усилия да те открия непрекъснато чувах за твоите свети подвизи.

Брат Джован се намести отново върху стената и на лицето му се изписа загриженост:

— Защо толкоз си упорствал, казваш, да ме откриеш?

— А-а-ах! — „Какви усилия ми костваше!“, сякаш казваше кимащата глава на Саил. — Пламъкът на моя стремеж биде запален преди няколко месеца от напълно достоверни източници. По-точно от свидетелствата за това, как, додето си съпровождал армията на Правоверните на бойното поле, си дръзнал да напуснеш прикритието, да пресечеш ничията земя, да се вмъкнеш право в челюстите на противника-неверник и там да влезеш в палатката на самия водач на неверниците и да му проповядваш за нашия Свят Храм!

— И как не сполучих да му обърна вярата — додаде Джован с тъга. — Добре че ми напомняш за неуспехите, понеже почнах да проявявам грешна склонност към възгордяване.

— Ах! — Саил за миг изгуби нишката. — Та, както казах, щом чух за този подвиг и в мен се роди искреното желание — най-изгарящата и свята амбиция — да те открия и да бъда сред първите присъединили се към твоя орден. — Веждите на Саил се повдигнаха въпросително: — А, истина е значи, че си се упътил към Имперския Град, за да измолиш от нашия свещен Папа Набур позволение да основеш нов религиозен орден?

Очите на слабичкия монах се обърнаха към кулата в далечината.

— Някога, братко, Бог ме извика, за да възстановя падналите храмове от камък и тухли, а сега, както казваш, ме вика, за да строя наново, като заменя тухлите с хора. — Той възвърна вниманието си към брат Саил и му се усмихна: — Колкото до твоето настояване да членуваш в моя нов орден, когато той бъде създаден, още нищо не мога да ти обещая. Но ако си решил ме придружиш до Имперския Град, аз ще се радвам на компанията ти.

Саил скочи на крака и се поклони:

— Не, аз съм още по-щастлив от оказаната милост, братко Джован!

Саил продължи да му благодари дори и когато двамата тръгнаха един до друг. Завайка се и заради неприятностите, които щеше да им създаде задаващият се дъжд, после премина към въпроса къде биха могли — сред тази пустинна страна — двама нищи монаси да получат даром храна.

Спокойното им събеседване бе прекъснато от една карета, която бързо ги настигна. Не беше богато украсена, но изкусната й изработка показваше, че принадлежи на някой благородник или прелат със средно висок ранг. Двамата монаси бяха предупредени овреме да отстъпят встрани, за да не ги премажат четирите впрегатни животни, които бяха развили внушителна скорост. Колелата изтрополиха по равните камъни и ги задминаха.

Когато каретата профуча край тях, брат Джован усети, че погледът му бе привлечен от пътника, който седеше обърнат по посока на движението, и по-точно от главата и единия му лакът, които се подаваха през прозореца. Доколкото можеше да прецени, човекът беше широкоплещест и добре сложен. Беше прилично облечен възрастен мъж със сива брада. Косата му още пазеше червеникавокафявия си цвят. Пълните му устни бяха леко извити, сякаш се готвеше да плюе или да поведе спор.

— Можеха да ни вземат — измърмори брат Саил с нещастно изражение на лицето и хвърли поглед след каретата, която се стопяваше в далечината. — Имаха място. Нямаше повече от двама пътници, нали?

Брат Джован поклати глава. Не беше забелязал дали има втори пътник или не. Вниманието му беше привлечено от очите на възрастния мъж, който изобщо не им обърна внимание. Онези очи, взиращи се в далечината към Свещения Град, на сто и повече мили напред, бяха ясни и сиви, очи на силен човек. Но те бяха и много уплашени.

Когато Дерън Одегард напусна победното празненство на отдел „Операции във времето“, той нямаше ясна представа къде отива. Едва след като наближи близкия болничен комплекс, откри, че краката му сами го носеха към Лайза. Най-добре беше да се срещнат и да изяснят отношенията си веднъж завинаги.

В отделението, където живееха сестрите, узна, че тя се била изнесла още предния ден от корпуса, след като получила съгласие от управлението да напусне, и сега делеше обща камера с друго момиче, додето я тестваха и преценяха годността й за някоя нова професия.

Съквартирантката на Лайза отвори вратата при почукването на Дерън и влезе обратно някъде навътре да си довърши прическата, като се престори, че техният разговор не я интересува.

Лайза прочете новината по очите му. Лицето й изведнъж застина като маска и тя остана зад открехнатата врата, принуждавайки го да стои отвън в тесния коридор, където го побутваха разни любопитни и недотам любопитни минаващи.

— Идвам заради Мат — каза й той. Когато не последва реакция, продължи: — Битката е спечелена, берсеркерите са спрени. Но той се пожертва за това. Мъртъв е.

Лицето й, гордо и непоколебимо като щит, бавно се вдигна към неговото:

— Той изпълни задачата, която ти му възложи, и загина. Така си и знаех.

— Лайза, разбери, когато отидох при него да го увещавам, аз вярвах, че той има своите нелоши шансове да оцелее.

Тя явно нямаше да удържи вдигнатия щит задълго. Нещо като облекчение се мярна върху лицето й, гласът й заглъхна:

— Аз… знаех, че ще го убиеш.

— Господи, Лайза, не това исках да сторя! — С усилие се удържа да не протегне ръце към нея.

Потъвайки в женската си мъка, тя бавно се облегна на рамката на вратата, с ръце скрити отзад.

— И сега вече… нищо… н-нищо ли не може да се направи?

— „Операции“ не могат да се върнат назад в миналото, за да помогнат на Мат. Не се знае какви последици би могло да има след всичките останали бъркотии. Една сериозна намеса би означавала да унищожим нашия свят, за да го измъкнем невредим оттам.

— Светът не го заслужава!

Той промърмори нещо банално и вдигна длан към нея в опит да я успокои. Но вратата хлопна под носа му.

Няколко дни по-късно, докато размишляваше сам в малката си канцелария в „Операции“, Дерън си каза, че ако Лайза беше жената, от която се нуждаеше, той щеше да я застави да отвори вратата или щеше да я разбие с ритници. Все пак преградата между тях представляваше само една пластмасова врата, зад която се бе скрила живата Лайза.

Цялата беда обаче сега се състоеше в това, че жената, от която той наистина се нуждаеше, вече повече от година беше зад вратата на смъртта. А тази врата никой не можеше да събори. На човек му оставаше само да стои пред нея и да скърби, докато не почувства, че може да се върне отново към реалността.

Сигурно доста време беше седял и се бе взирал в празнотата, когато забеляза най-сетне официално оформения плик, оставен от куриера върху малкото му бюро. Пликът беше дебел и грижливо изписан, запечатан и адресиран до него. Погледа го известно време с безразличие, после го взе и го отвори.

Вътре беше официалната нота, която потвърждаваше чисто формално повишаването му в чин полковник.

„… за проявена находчивост и особени заслуги в последните акции на отдел «Операции във времето» и с очакването, че и за в бъдеще ще продължи да…“

Имаше приложен и комплект отличителни знаци.

Със знаците в ръка той поседя още известно време, загледан в древния боен шлем, украсен с крила, поставен като трофей върху малката библиотека в дъното на стаята. Сигналът на уредбата го завари в същото положение и по рефлекс го изправи на крака. В следващия момент беше вече навън и се носеше към залата за съвещания.

Закъснелите все още влизаха забързани, когато началникът на щаба на „Операции“ се качи на подиума и заговори:

— Очакваното трето нападение току-що започна, господа. Независимо дали ще спечелят или не, това ще бъде последната атака на берсеркерите вън от реалното време. Тя ще ни позволи да установим вече с абсолютна точност къде е разположена тяхната разстановъчна зона на двайсет и една хиляди години назад в миналото.

Няколко неуместни тържествени възклицания демонстрираха оптимизма на част от присъстващите.

— Смятам, че още е рано да се радваме. Тази трета атака показва, че сега противникът има намерение да използва нова, трудно разпознаваема и извънредно опасна тактика.

Генералът пак разстла своите карти и вероятностни модели:

— Както и предишната атака, тази също е съсредоточена върху отделен индивид и отново няма съмнение относно личността на мишената. Този път името на жертвата е Винсент Винсенто.

Разнесе се ропот, вълна от страхопочитание, учудване и загриженост. Дори и необразованите съвременни жители на планетата знаеха кой е Винсент Винсенто, макар да беше умрял поне преди триста години и никога да не бе управлявал държава, основавал религия или пък командвал армия.

Вниманието на Дерън се изостри, той дори се поизправи и усещането му за вътрешна бездейност и тягостна инерция на мисълта мигновено се изпари. Когато изучаваше история през предвоенните години той беше специализирал върху Винсенто и неговото време. И това време, а и самото място… бяха свързани по особен начин с неговата собствена скръб.

От подиума генералът продължаваше да реди с делови тон:

— Линията на живота на Винсенто е сред малкото свръхважни за нас линии, и за нея сме предвидили непрекъсната стражева защита по цялата й дължина. Това, разбира се, не означава, че никой берсеркер не може да се добере до него. Но ако някой от тях нанесе каквато и да е вреда на Винсенто или на друг човек на няколко мили от него, ние ще фиксираме „ключалката“ и ще я изтрием за няколко секунди. Същото ще се случи и ако рекат да заловят или отвлекат Винсенто.

Тази специална протекция естествено започва още от времето на дедите на Винсенто и продължава по протежение на неговата линия на живот до завършването на най-важния му труд на седемдесет и осем годишна възраст. Трябва да приемем, че врагът знае за нашата закрила. Затова казах, че този път планът на берсеркерите ще бъде без съмнение коварен.

След като навлезе в технически подробности за стражевата защита срещу директно насилие, генералът премина към следващия пункт:

— Хронологически погледнато, вражеското проникване е осъществено около десет дни преди известния процес срещу Винсенто, устроен от Защитниците на Вярата. Едва ли това е просто съвпадение. Представете си например, че един берсеркер успее да промени решението на този процес и Винсенто получи смъртна присъда. Ако Защитниците решат да го изгорят на клада, участието на берсеркера ще се окаже толкова косвено, че ние няма да можем да открием „ключалката“ му. И помнете, че за целите на противника дори не е необходима смъртна присъда. По време на този процес Винсенто е на седемдесет години. Ако бъде подложен на мъчения или хвърлен в тъмница, вероятността да издъхне преждевременно нараства значително.

Един генерал от първия ред вдигна ръка.

— Но нима той не е преживял подобни колизии?

— Не. Вярно е, че има и такива измислици. Но на практика Винсенто не е бил и един ден от живота си в затвор. Докато трае процесът, той отсяда у свой приятел посланик. След отлъчването прекарва няколкото останали му години в домашен арест при доста приемливи условия. Долу-горе по това време той съвсем ослепява, тъй му било писано, без външна намеса, но именно като слепец той поставя основите на съвременната наука за динамиката. Не е нужно да ви казвам, че от този негов труд зависи не само нашата модерна наука, но и бъдещото ни оцеляване. Искам да ме разберете правилно — тези няколко години на Винсенто след процеса са жизненоважни за нас.

Задалият въпроса генерал се размърда на стола си:

— Как, по дяволите, една машина-пришълец ще повлияе върху изхода на процес, воден от един духовен съд?

Командирът на щаба можа само да поклати глава и се загледа отново в схемите си:

— Честно казано, все още имаме недостиг на уместни идеи по въпроса. Съмняваме се, че врагът ще се опита да разиграе отново ролята на свръхестествена сила след провала на последния си опит в тази насока. Но ето един заслужаващ вниманието ни аспект: само едно средство на противника е заангажирано в това начинание и от данните на всички наши екрани съдим, че то е физически твърде малка машина с човешки размери. Което веднага предполага възможността да е андроид. — Говорителят направи пауза, за да огледа аудиторията. — О, да, знам, берсеркерите не са успявали никога и никъде да изработят андроид, който би могъл да мине за човек сред което и да е нормално общество. Затова ние и сега се съмняваме в подобна възможност.

Постепенно се разгоря дискусия за евентуалните контрамерки. Цял арсенал от средства очакваше в бойна готовност заповед да се спусне от Втора Платформа в миналото, но още никой не можеше да каже със сигурност какво точно трябваше да се предприеме.

Офицерът, който водеше брифинга, отмести за момент книжата пред себе си:

— Единствената светлинка в мрака, разбира се, е обстоятелството, че тази берсеркеска атака се провежда в обхвата от време, в който ние можем да изпратим жив агент. Затова, естествено, ще разчитаме най-вече на спуснатите в съответната точка хора като на основно защитно средство. Задачата им ще бъде от разстояние да държат под око Винсенто. Това трябва да бъдат наши служители, способни да надушат и най-малкото отклонение в историята, което има някакво стратегическо значение. Тези от тях, които ще изберем, трябва да познават отлично дадения исторически период и да имат опит в акциите на „Операции“…

Докато слушаше, Дерън се вгледа в новите отличителни знаци, които все още държеше в ръката си. И започна да си ги поставя.

След като прехвърлиха още едно възвишение на около две мили от мястото, където се бяха срещнали, брат Джован и брат Саил видяха, че скоро ще настигнат каретата, която преди малко ги беше задминала с такава бясна скорост. Разпрегнатите животни пасяха наблизо, а празното возило стоеше пред порутената порта на една висока ограда в подножието на хълма, върху който се извисяваше споменатата вече храм-катедрала на Ойбог. Повечето от камъните й бяха твърде нови, без мъх или следи от времето по тях. Наострила кула срещу надвисналото небе, невероятната сграда сякаш плуваше, извисена над всички човешки усилия и грижи.

Старият път минаваше покрай манастира и порутената ограда в подножието на хълма с новата катедрала, сетне свиваше наляво и стигаше до един мост. Или по-скоро останки от мост. От мястото, където стояха монасите, бе видно, че всички части на моста между подпорите липсваха, заедно с четири от шестте поддържащи колони. Реката, която ги беше отнесла, все още бушуваше и блъскаше в останалите подпори цели стволове на дървета като многовърхи бойни копия. Разляла се върху няколко пъти по-голяма площ от обичайната, тя беше наводнила и двата ниски бряга.

От другата страна на реката, след още един скелет на мост, връз защитената от наводнение височина беше разположен град Ойбог, ограден със стена. Отдалеч се виждаха движещите се насам-натам хора по улиците. Зад градската порта, която се отваряше към Имперския път, изчакваше множество от карети и животни, които бяха прекъснали пътуването си към Светия Град.

Брат Джован наблюдаваше как оловните облаци продължаваха да забулват зловещо небето. Преляла от изсипалия се от тези облаци порой, реката беше като ужасно подула се змия, подплашена от далечните светкавици; змия, разкъсала и понесла със себе си всички прегради.

— Нашата Сестра Река не ще ни позволи да я прекосим довечера.

Когато чу това олицетворение, брат Саил се огледа бавно и предпазливо наоколо, сякаш се чудеше дали да не се разсмее. Но преди още да реагира, дъждът отново рукна като водопад. Повдигайки полите на своите раса, двамата монаси побягнаха. Джован тичаше бос, а Саил шляпаше със сандалите си подире му. И те като притежателя на каретата побързаха към убежището, което предлагаше пустият наглед манастир.

На сто мили оттам, в това, което преди е било столица на изчезналата Империя, а сега беше Свещеният Град на Укрепения Храм, същият този ден беше топъл и душен. Само гневът на Набур Осми, осемдесет и първи в последователността от папи на Светия, като буреносен вятър разбунваше атмосферата в разкошните му лични покои.

Този гняв се бе трупал от доста време насам, както можа да констатира Защитникът Белам, който, облечен с дрехи в кралски пурпурен цвят, чакаше с кротка смиреност бурята да отмине, разбирайки добре, че гневът се беше наслагвал и съхранявал точно за такъв един момент, когато можеше да се развихри и безопасно да се излее в дискретните уши на най-доверения слушател и приятел.

Перипатетичната тирада на Папата срещу неговите военни и теологични опоненти секна насред изречението. Набур спря да крачи и се заслуша в един идващ отвън тъп стържещ звук, който завърши с тежък грохот и бе съпроводен от викове на работници. Папата приближи до издадения като балкон прозорец и погледна към двора.

По пътя насам Белам беше видял много работници, които разтоварваха масивни блокове мрамор, дотътрени дотук с цяла редица талиги. Днес знаменит скулптор трябваше да избере един от блоковете и да започне работа върху статуя на Набур.

Нима е достатъчно да останеш в историята, подобно на всичките си осемдесет предшественици, само по устните разкази на потомците?

Папата рязко се обърна, забеляза неодобрителния поглед на Белам и полите на бялата му дреха отново се развяха.

— Когато статуята бъде готова, ще трябва да я поставим на градския Велик площад, щото величието на нашата служба и личност да се извиси още повече в очите на народа! — произнесе той с гневния си тенор, който от четирийсет години насам звучеше все като старчески глас.

— Да, наистина — съгласи се кротко Белам. От десетилетия той беше Защитник на Вярата и Принц на Храма. Беше свикнал с настроенията на Папата, чиито прояви дълго бе наблюдавал отблизо. Знаеше как се появяват и изчезват, затова сега не се трогна особено.

Набур почувства нужда да обясни:

— Белам, НЕОБХОДИМО е да ни се оказва повече респект. Неверниците и еретиците разкъсват света, който е даден от Бога в наши ръце!

Последното изречение прозвуча като истински крясък на сърцето му.

— Твърдо съм уверен, Ваше Преосвещенство, че молитвите и армиите ни ще вземат надмощие — рече Белам.

— Надмощие ли? — Папата се засили към него, присвил устни в саркастична гримаса. — Разбира се! Някой ден. Преди края на света. Но СЕГА, Белам, СЕГА нашият Свят Храм кърви и страда, а ние… — Гласът му постепенно утихна. — Ние трябва да носим не едно бреме, а много и все тежки, Белам. Това ти не можеш да разбереш, докато не седнеш на папския трон.

Белам се поклони безмълвно, в израз на неподправено уважение.

Папата отново закрачи и дрехата му заплющя. Този път беше уцелил. От отрупаната си с бумаги работна маса той грабна с разтреперана ръка една брошура, която вече беше доста нагърчена и похабена от препрочитане — личеше си, че неведнъж е била смачквана и захвърляна из стаята.

Белам знаеше каква е тази брошура. Допълнителна, ако не и основна причина за днешния гняв на папата, реши той с хладната си теологична логика. Малък трън в сравнение с други. Но тъкмо туй осилче беше уболо Набур по най-крехкото място на неговата суета.

Набур разтресе увитото в хартия книжле под носа му:

— Понеже те нямаше, Белам, още не сме имали възможност да обсъдим с теб това отвратително, пронизващо откъм гърба творение на монаха Винсенто! Така нареченият „Диалог за движението на приливите“! Чел ли си го?

— Аз…

— На онзи проклетник не му пука за приливите! В този памфлет неговата цел е още веднъж да даде гласност на еретичните си мечти. Той разкрива желанието си да превърне здравият свят под краката ни в дребна частица, а всички нас да изпрати да летим около слънцето. Но дори и това не му стига! Не и на него!

Сега вече Белам се навъси озадачено:

— Какво има още, Преосвещенство?

Набур се приближи до него пламнал от гняв, сякаш Защитникът беше истинският виновен.

— Какво още ли? Ще ти кажа. Аргументите в този пасквил са поднесени под формата на беседа между трима души. И авторът, Винсенто, представя един от тези фиктивни събеседници — тъкмо този, който защитава традиционните идеи — като прост човек, „под нивото на човешката интелигентност“ и има предвид, че този човек съм АЗ!

— Преосвещенство!

Набур закима енергично:

— О, да. Някои мои думи са поставени в устата на този тъй наречен глупак.

Белам поклати глава, за да изрази съмнението си:

— Винсенто често изпада в крайности при продължителните си диспути. Но аз съм убеден, че той нито в този памфлет, нито където и да било другаде е целял да покаже неуважение към личността ви или към Светия Храм.

— Знам аз какво цели той! — почти изкрещя Папата. После най-почитаният човек на света и сигурно най-ненавижданият, а твърде вероятно и най-обремененият от това, което той смяташе за свои задължения, поверени му от Бога, изръмжа недоволно и като разглезено дете се тръшна в креслото си.

Високомерието му беше безсмъртно, както винаги, но това настроение на обидено дете не траеше дълго. Сприхавостта му отстъпваше място на възвръщащата се хладна пресметливост.

— Белам…

— Преосвещенство?

— Имал ли си вече възможност да проучиш този памфлет? Може би през време на пътуванията ти? Знам, че е широко разпространен.

Белам кимна утвърдително.

— Тогава дай Ни своето мнение.

— Аз съм теолог, Ваше Преосвещенство, а не натурфилософ. Затова се посъветвах с астрономи и други учени и моето мнение в общи линии потвърждава техните становища. А то е, че доводите на Винсенто относно приливите наистина нищо не доказват — нищо свързано с движението на небесните тела, а не са и достатъчно достоверни, що се отнася до самите приливи.

— Той ни смята за глупаци, които могат чрез надути приказки да бъдат замаяни дотам, че да приемат на доверие изводите на съмнителната му логика. Въобразява си, че няма даже да се усетим кога издевателства над нас! — Папата скочи на крака, но миг след това въздъхна и отново седна уморено на мястото си.

Белам предпочиташе да не обсъжда твърдението на Набур, което категорично не приемаше — че целта на „Диалога“ е кощунствено осквернителство. Истинското намерение и цел на автора му се струваха жизненоважни. Защото реалността сама по себе си никак не е за подценяване.

— Както ваше Преосвещенство може би си спомня, аз имах случай да пиша на Винсенто преди няколко години и да изложа становището си относно неговото схващане за хелиоцентричната система. Тогава, както и сега, подобни разбирания ме карат да се съмнявам в прерогативите си на Защитник.

— Ние помним този случай твърде добре. Всъщност монах Винсенто вече е призован тук на процес заради нарушенията, които е допуснал — този негов текст е в противоречие с разпорежданията ти от онова време… Белам, какъв беше характерът на твоето тогавашно предупреждение?

Белам помисли известно време, после заговори бавно и отчетливо:

— Писах му, първо, че математиците са напълно свободни да изчисляват и публикуват каквото решат по отношение на небесните явления или който и да е друг природен феномен, стига да се придържат стриктно само към хипотези и да не отиват по-надалеч.

Второ, твърде необичайна е постановката, че слънцето е в центъра на вселената, че нашето планетно кълбо се върти от запад на изток, правейки пълен оборот всеки ден, и че се завърта около слънцето за една година. Подобни разсъждения могат да се считат за много опасни, ако не и еретични от формална гледна точка, понеже са в състояние да накърнят вярата, създавайки противоречие със Светото Писание.

— Паметта ти, Белам, както винаги е повече от отлична. Та кога точно написа ти това предупредително писмо?

— Преди петнайсет години, Преосвещенство. — Белам се усмихна накриво. — Но ще призная, че препрочетох архива ни тази сутрин.

Сетне той отново стана крайно сериозен:

— Трето и последно, писах на Винсенто, че ако действително съществува някакво истинско доказателство за хелиоцентричния строеж на вселената, по негово настояване ние ще бъдем принудени да преразгледаме онези пасажи от Светите Писания, в които се твърди друго. В миналото, например, ние ревизирахме нашите интерпретации с оглед кръглостта на земята. Но, ако се окаже, че такива доказателства липсват, тежестта на основанията на традиционното схващане не бива да се пренебрегват.

Набур слушаше извънредно внимателно:

— Изглежда, Белам, ти си му написал точно каквото трябва — рече той.

— Благодаря Ви, Преосвещенство.

Върху лицето на папата се изписа доволство, примесено с гняв:

— Няма съмнение, че в тази брошура Винсенто нарушава вашето предписание! Събеседникът, в чиито уста той влага своите собствени схващания, не представя никакви убедителни доводи, или поне такива, които да бъдат приети от простосмъртните като нас. Той дори спори и утвърждава нашироко, че всъщност нашият свят се върти под краката ни като детски пумпал. Намерението му е да убеди читателя в това. И после… — Папата се надигна с трагично изражение, — на последната страница НАШИЯТ довод — често използван от Нас при нужда от компромис в трудни философски спорове — НАШИЯТ аргумент, че Бог е в състояние да твори каквито пожелае чудеса по света, без да е обвързан с научните принципи — Нашият аргумент се изказва от един събеседник-простак, който преди това е претърпял поражение по всички останали въпроси на дискусията. Той е определен като „човек с високо образование и мъдрост, стоящ над дребнавите противоречия“. И тогава вече другите участници лицемерно заявяват, че прекратяват диспута, за да се оттеглят за почивка и да се поободрят. Нима не е ясно, че те двамата, и авторът заедно с тях, ни се присмиват тихичко под мустак!

Докато Папата се опитваше да се успокои, в стаята настъпи тишина, нарушавана само от виковете и смеха на работниците. Какво ли правеха там отвън? А, да, мраморът. Белам изрече наум къса молитва — дано не изискат от него пак да нарежда да се издигат клади за еретиците.

Внезапно Набур проговори с много по-разумен тон:

— И така, Белам, освен досадния му довод за приливите, който — мисля, всички са съгласни — е нищожен, считаш ли, че съществува и друго доказателство, че — както твърди Винсенто — светът се върти? Нещо, което би могъл нагло да поднесе по време на процеса и да… промени неговата насока?

Белам се изпъна, леко, но доловимо:

— Преосвещенство, ние ще проведем процеса срещу Винсенто с най-голямо усърдие и с цел да извлечем единствено истината. Винсенто, разбира се, може да спори, за да се защити…

— Естествено, естествено! — прекъсна го Набур, махайки с ръка, че другият е свободен да си върви — жест, към който той механично прибягваше, когато някой започнеше да се оправдава. Но все пак изчака отговора.

Като остана смирен и замислен още няколко мига, Белам наново подхвана прекъснатото си изложение:

— Преосвещенство, през годините аз положих немалко усилия да бъда в крак с развитието на астрономическата мисъл. Известно ми е, че доста от астрономите, били те религиозни или не, се превърнаха във врагове на Винсенто, който има склонността и умението да прави другите за присмех. Той дръзко привежда в собствена защита данните, които се получават от новите наблюдателни уреди, наречени телескопи, за това какво се случва в небесата. Един добре обосноваващ се човек мъчно може да бъде оборен, а триж по-трудно е когато толкова често се оказва прав. — Белам хвърли бърз поглед към Набур, но папата не даваше признаци да е на друго мнение. — Преосвещенство, не е ли истина, че този памфлет ви е донесен от някой свещеник-астроном, когото Винсенто е засегнал при спор? — Белам знаеше няколко подобни лица, но се престори, че налучква.

— Хм. Възможно е, Белам, напълно е възможно. Но предизвикателството на Винсенто си остава факт, дори известието за него да е достигнало до нас по не съвсем добродетелен път.

Сега двамата възрастни мъже се движеха из стаята с отмерена старческа крачка, като от време на време се обикаляха един друг, досущ като две разтревожени планети, попаднали в сферата на взаимните си гравитационни смущения. Защитникът на вярата рече:

— Аз дадох само един пример, за да покажа трудността да бъдат получени безпристрастни доказателства по въпроса от останалите учени. Те, разбира се, не са склонни да се впуснат в негова защита. И въпреки това ми се струва, че повечето астрономи в момента осъществяват изчисленията си, използвайки математическата постановка, че планетите, или поне някои от тях, се въртят около слънцето. Тази идея не идва непременно от Винсенто, просто това предположение прави механиката на небесното движение по-изискана и задоволяваща учените…

— Да, да. Винсенто придаде повече стройност на математическите изчисления. Но да се върнем на въпроса. Може ли той да докаже своята кауза, математически или другояче? С помощта на каквито и да било факти?

— Бих казал по-скоро обратното.

— Ха! — едва не се разсмя Набур и загледа Белам право в очите.

— Ако Винсенто имаше пряко доказателство — продължи Защитникът, — той щеше да го напечата тук. Срещу него обаче има сериозни възражения. Белам размаха за по-голяма убедителност ръцете си — ръце с крехки пръсти, несигурни в подробностите, но все пак вкопчени здраво в абстракциите, в които бяха принудени да се вкопчат. — Изглежда съвсем очевидно, че ако нашето кълбо прави годишна обиколка около слънцето, то разположението на звездите би следвало да се променя всеки месец, когато се приближаваме или отдалечаваме от съответното съзвездие. А подобно разместване не се наблюдава.

Папа Набур изглеждаше доволен.

Белам сви рамене:

— Разбира се, може да бъде възразено, че звездите са твърде отдалечени, за да могат нашите инструменти да измерят настъпилите различия в разстоянията до тях. Винсенто винаги ще намери аргументи, ако пожелае… Боя се, че никой астроном не би могъл да му се опре и да докаже, че не е прав, колкото и да му се иска. Но от друга страна, струва ми се, трябва в крайна сметка да приемем, че небесните явления ще си останат същите, дори и да се въртим около слънцето.

— С това би се съгласил всеки разумен мъж.

— Да, Ваше Преосвещенство. Така написах и на Винсенто: когато липсва абсолютна сигурност, няма оправдание да обръщаме гръб на традиционното схващане и насила да подменяме с други твърдения казаното в Светите Писания. — Гласът на Белам се извисяваше постепенно, достигайки онази сила, която имаше по време на процес. — Ние от Храма сме поели пред Бога тържествено задължение да отстояваме истината, която тези Писания разкриват. И, Преосвещенство, това, което писах на Винсенто преди петнайсет години, е в сила и днес: до сега не съм открил каквото и да е сигурно доказателство, че светът, върху който стоим, се движи, а така също и не вярвам, че подобно доказателство може изобщо да съществува!

Папата се отпусна назад със спокоен израз на лицето и вдигайки ръце, решително ги стовари върху страничните облегалки на стола си:

— Тогава Нашата воля е ти и другите Защитници да се заемете с този процес. — Набур заговори в началото сякаш със съжаление. По-нататък гневът му постепенно се върна, но самият той вече не беше чак толкова разпален. — Ние не се съмняваме, че Винсенто би могъл да бъде обвинен в престъпяне на твоето предписание. Но запомни, че Ние не желаем прекалено голямо наказание за блудния син.

Белам се поклони в знак на благодарно съгласие.

Набур продължи:

— Ние не смятаме, че той преднамерено е целял да нападне Вярата или пък да засегне Нашата персона. Той просто е твърдоглав, упорит и неумерен в дебатите. И за съжаление му липсва признателност и скромност! Трябва да бъде научен, че НЕ МОЖЕ да се държи като абсолютен авторитет по всички въпроси — светски и духовни… Не се ли беше опитал той веднъж да те поучава в теологията?

Белам отново склони глава в знак на съгласие, като междувременно се бореше упорито да предпази душата си от попълзновенията на личното задоволство, предизвикано от предстоящото унижение на Винсенто.

Набур все още не можеше да се успокои напълно:

— О, аз бих могъл и да го прокълна! В миналото Ние самите бяхме сред първите, които възхваляваха постиженията му. Осигурявали сме му часове за лична аудиенция. Показвали сме му приятелското си отношение до степен, каквато не сме оказвали на принцове! Преди да се изкачим на този престол, Ние самите веднъж написахме възхвала за него. И сега, каква отплата получаваме в замяна?

— Разбирам, Ваше Преосвещенство.

— Виждам, че сте помолили да ви изпратят в точно определено време, полковник Одегард.

Лукас изрече думите с пура в устата, запазвайки известна доза формализъм в обръщението. Понякога двамата си пийваха заедно по нещо и сега на Дерън му беше трудно да го възприеме като професионален психолог. Ако беше близък приятел, сигурно би се отказал от преценката му. Но какви ли близки приятели имаше Дерън в тези дни сред живите? Чен Емлинг… стар съученик — да, приятел от сърце — не. Факт беше, че нямаше истински приятели.

Лукас го оглеждаше и изчакваше търпеливо.

— Да, помолих — отвърна Дерън с известна неохота.

Лукас размаха пурата си:

— Двата дни, в които Винсенто се мотае близо до град Ойбог, ще го забавят по пътя му към процеса. Той чака да прекоси придошлата река. Имахте ли някаква особена причина да изберете тъкмо това време?

О да, имаше. Той не го изрече на глас, дори не формулира истината за себе си, а нямаше намерение да я съобщава и на останалите.

— Просто познавам местността много добре. Навъртах се там през една от почивките си. Районът е от тези, които малко се променят за триста-четиристотин години.

Разбира се, градът и катедралата на Ойбог, както и всички останали следи от цивилизация по лицето на планетата, сега бяха за него само част от миналото. Действителният повод за настояването му бе свързан с обстоятелството, че Дерън тогава прекара дългата си ваканция заедно с НЕЯ. Той дори откри, че се бе изправил напрегнато на стола си и се насили да се отпусне отново.

Обвит в дима от пурата, полковник Лукас ровеше с колебливо изражение из бумагите на бюрото си, когато изстреля внезапно една от коварните си топки:

— Имате ли изобщо някаква конкретна причина за искането си да бъдете изпратен като агент?

У Дерън този въпрос извика моментално образите на Мат и Ай — две форми, слели се в една-единствена фигура, отдалечаваща се от настоящето. Героичният им лик сякаш се уголемяваше като планина, колкото повече се отдалечаваха.

Но това не беше причина, която човек е склонен да обсъжда, или поне не и в момент като този.

Дерън се облегна назад:

— Е, както вече казах, познавам отлично периода и мястото и смятам, че мога да се справя със задачата. И аз искам да спечелим по-скоро войната. — Май прекали с възвишените чувства. Я да вземе да се пошегува: — Натискам се за престиж, навярно. Реализация. Повишение. Вие го назовете.

Лукас се намръщи.

— Хм. А защо въобще на някой би му се искало да стане агент? — Той оформи бумагите пред себе си в равна купчина. — Хайде, полковник. Държа да изясня само още един въпрос, преди да те освидетелствам като годен материал за агент. Сигурно подтикът идва от личните ти религиозни схващания.

— Не съм религиозен.

— А какво е ОТНОШЕНИЕТО ти към религията?

Спокойно, спокойно!

— Е, общо взето, смятам, че боговете и храмовете са една добрина за хората, които имат нужда от патерици в живота. Аз все още нямам такава вътрешна потребност.

— Ясно. Но мисля, че това е важен психологически момент, който задължително трябва да бъде засегнат. Понеже съществува непосредствена опасност от изпращане във времето на Винсенто на човек, който може да се окаже податлив на някогашните идейни зарази. — Лукас направи оправдателен жест. — Ти като историк разбираш по-добре от мен колко устойчиви са догмите там по онова време. Религиозните и философски противоречия сякаш поглъщат цялата енергия на онази епоха.

— Да — съгласи се Дерън. — Ясно ми е какво имате предвид. Не искате да се сдобиете с фанатик от която и да е боя. Е, аз не съм, както се казва, войнстващ атеист. Съзнанието ми ще ми позволи да се държа в съответствие с обществените условности. — Твърде много обясняваше, но трябваше да покаже на всяка цена, че е годен да тръгне. — Ще бъда фанатичен поп, ако се наложи, дори ще плюя върху Винсенто.

— Не смятам, че „Операции“ ще поискат това от вас. Добре, Дерън. Вие сте одобрен.

Опита се да не издаде облекчението си.

„Операции“ решиха, че ще бъде най-разумно да се представи като пътуващ учен. Дадоха му и име — Валзай — и се захванаха да му изградят самоличност, каквато никога не бе съществувала исторически. Щеше да идва от Мознар, доста отдалечена от родината на Винсенто страна, но известна с фанатичната си преданост към доктрината на Светия Храм. Валзай щеше да бъде един от странстващите интелектуалци от времето на Винсенто, които се разхождаха подобно на свещени крави от един университет или състоятелен покровител към друг, при което свободно пресичаха незначителните за тях политически и езикови граници.

Дерън и още цяла дузина други подбрани агенти, повечето мъже, бяха подложени на специално обучение. Работейки самостоятелно или по двойки, те трябваше да държат Винсенто непрекъснато под наблюдение през критичните дни от живота му, предшестващи съдебния процес, както и при самото му провеждане. Всеки агент или екип щеше да действа ден или два и после да бъде заменян. Чен Емлинг бе препоръчан за партньор на Дерън. Нямаше да бъдат винаги заедно, но все пак щяха да следят Винсенто на смени. Емлинг щеше да играе ролята на странстващ монах, каквито е имало предостатъчно във века на Винсенто, и повечето от които са се отличавали с по-свободно поведение и лоша дисциплина.

Програмата за подготовка беше ускорена. Започваше с пластична имплантация на предаватели в челюстта и черепа. Това даваше възможност на всеки от агентите да бъде във връзка с „Операции“, без да има нужда да шепне тихо или пък да носи на главата си чудат шлем.

Трябваше да се изучат маниерите и начините на изразяване, да бъдат запомнени някои събития от онази епоха, както и да бъдат запаметени в подробности предстоящи спрямо избраното време събития. Трябваше също така да се усвоят техниките на общуване и използването на оръжия — и всичко това за няколко дни.

Насред умората и съсредоточеността, Дерън откри почти без изненада, че Лайза работеше сега в „Операции“, като едно от момичетата с тихи гласчета, които предаваха заповедите на стражите. Вършеха същото и за оператори на „слуги“, както и за живите агенти, които биваха изпращани в миналото.

От свободното му време бяха останали само трохи и той не се опита да се свърже с нея. Мисълта, че щеше да се върне отново при Ойбог, беше потиснала всичко друго в съзнанието му. Чувстваше се като човек, който отива на среща с истинската си любов, а хората от плът и кръв около него, включително и Лайза, постепенно се превръщаха в сенки, докато миналото му се струваше все по-реално.

Но един ден, както си седяха с Емлинг на Трета Платформа и почиваха между две разигравания на маниери и публично държание, Лайза мина покрай тях и спря.

— Дерън, искам да ти пожелая успех.

— Благодаря. Вземи един стол и седни — предложи й той.

Тя взе стол. Емлинг реши, че трябва да се поразтъпче и се отдалечи.

— Дерън, не трябваше да те обвинявам за смъртта на Мат — рече Лайза. — Уверена съм, че не си искал той да загине и че ти е толкова криво, колкото и на мен. Ти не си виновен за това, което се случи с него… — Тя говореше за Мат като за изгубен във война приятел. Не приличаше на жена, чийто живот е рухнал от загубата на любимия. — Аз още не съм преодоляла своите собствени затруднения — знаеш какво имам предвид,… но все пак нищо не ме оправдава. Трябваше да те опозная по-добре. Съжалявам.

— Няма нищо. — Дерън се размърда неспокойно. Изведнъж му стана жал за нея. — Наистина… Лайза, аз мислех, че между нас може да има нещо. Може би не всичко, което свързва един мъж с една жена, но все пак нещо хубаво…

Тя отмести поглед и на челото й се появи малка бръчица:

— И аз изпитвах подобно чувство към Мат. Но такова чувство за мен просто не е достатъчно.

— Ако става дума за нещо постоянно и всепоглъщащо, аз вече опитах от него веднъж. И все още съм затънал дълбоко, както сигурно си забелязала… Съжалявам, но сега трябва да вървя.

Той скочи и забърза след Емлинг, натам, където всички останали вече се бяха събрали.

Когато денят на спускането настъпи, гардеробиерите облякоха Дерън в одежди, които бяха малко поизносени, но подходящи за някой средно преуспяващ изискан учен на път далеч от дома. В торбата му сложиха умерено количество храна и плоско шише с ракия. В портфейла му се мъдреше солидна сума в монети от времето, в което отиваше — сребърни и златни, както и метална кредитна плочка от Имперската Градска банка. Те се надяваха, че няма да му се наложи да използва много пари, както и да се отдалечава на повече от сто мили от Свещения Град, но за всеки случай.

Чен Емлинг беше навлякъл захабена сива монашеска дреха, в съответствие с ролята си. Той полунасериозно помоли за разрешение да вземе чифт зарове, с обосновката, че не ще бъде първият монах в историята, въоръжен по този начин. Но отдел „Операции“ реши впоследствие, че подобно искане е в разрез с религиозния светоглед, дори и в епохата на Винсенто, и отхвърли молбата му.

И двамата бяха принудени да увесят на вратовете си грозно издялани дървени клиновидни символи, които се различаваха в дизайна и подробностите, но иначе бяха достатъчно масивни, за да може да бъде скрит вътре в тях миниатюрният комуникатор, а същевременно и достатъчно грозни и евтини на вид — да не се опита някой да ги открадне. Ако някой от съвременниците на Винсенто захванеше да се чуди защо Дерън носи това изделие, той трябваше да му каже, че е подарък от жена му.

Одегард и Емлинг получиха от арсенала на Трета Платформа и по една здрава пътническа тояга. Тоягите им бяха различни, но и двете представляваха мощни оръжия. Всички агенти бяха въоръжени с тояги или други невинни наглед предмети. Те щяха да бъдат спускани през половин минута един след друг, макар че щяха да се озоват на разни места и в разни дни.

Подготовката за тази мисия беше така ускорена, че не им остана много време да се опознаят помежду си. Но в последните минути преди спускането, докато маскираната група си пожелаваше успешен лов на берсеркери, на Трета Платформа цареше дружеска и шеговита атмосфера.

На Дерън му мина през ума, че сега вече отново имаше приятели сред живите. Наредиха се в колона за спускане. Той зае мястото си мълчаливо. Гледаше над покритата със сива качулка глава на ниския Чен Емлинг.

Емлинг леко се извърна:

— Залагам десет срещу пет — предположи той шепнешком, — че ще се приземя някъде в кал до чатала. Най-малкото встрани от проклетия път.

— Никакво обзалагане — отвърна Дерън автоматично, когато броенето започна. Колоната се придвижи чевръсто напред и фигурите пред него взеха една по една да изчезват от погледа му. Емлинг направи някакви последни забележки, които Дерън не чу, и изчезна.

Беше дошъл редът на самия Дерън. Той пристъпи във вътрешността на блестящия като живак пусков кръг.

Стоеше в тъмнина, а около него цареше незабравимото усещане за открито пространство. Освен от лекия шепот на вятъра и ръсещия дъждец, беше заобиколен от пълна тишина — една безкрайна самота, сред която появата му едва ли е била забелязана от някого. Отлично.

— Преподобни братко? — отправи въпрос той към тъмата с тих глас, естествено, на езика на Винсенто. Не получи отговор. Емлинг можеше да е попаднал и в някоя яма далеч от пътя. Явно щеше да спечели облога, който бе предложил.

Когато очите на Дерън започнаха да привикват с мрака, той откри, че твърдата повърхност под нозете му наистина е старият Имперски път, който минаваше край Ойбог. Явно „Операции“ бяха доставили поне половината от екипа точно в центъра на мишената, от гледна точка на местоположението. Що се отнася до точността на времето — тепърва щеше да се разбере, макар тъмнината и дъждът да бяха сигурни знаци.

Дерън понечи да се свърже с отдела за стандартната проверка, но комуникаторът му сякаш беше оглушал. Вероятно някакъв темпорален парадокс го бе блокирал. Подобни усложнения възникваха от време на време. Оставаше му да се надява, че всичко ще се оправи от само себе си.

Той зачака да изтекат уговорените пет минути до срещата с Емлинг, като междувременно отвъртя единия край на тоягата си, за да провери монтирания вътре компас и да се увери, че е избрал правилната посока, преди да тръгне по пътя. После, след като още един път повика безрезултатно своя „преподобен брат“, той закрачи напред, тропайки с кундурите си по каменната настилка. В далечината през неравни интервали проблясваха светкавици. Той въздъхна и пое дълбоко от чистия въздух.

Не беше стигнал далече, когато предавателят зад ухото му го стресна:

— … Одегард, чувате ли ме вече? Полковник Одегард?…

Гласът беше мъжки, с уморен и отегчен тон.

— Тук полковник Одегард, чувам ви.

— Полковник! — Ненадеен изблик на радост. И после извън микрофона: — Установихме връзка, сър! — И отново към него: — Полковник, тук изминаха два дни и три часа откакто ви спуснахме. Темпоралната скала малко се е изместила.

— Ясно. — Дерън говореше почти безгласно. — Аз съм на около плюс пет минути след спускането. Още съм на пътя, в дъжда. Нощ е. Нямам контакт с Емлинг.

— Одегард, местоположението ти не е фиксирано добре на екраните. — Това беше вече гласът на Началника. — Изглежда, че се намираш по-далеч, отколкото очаквахме, приблизително на две мили от катедралата. Трябва да се приближиш до Винсенто колкото може по-скоро, тъй като очевидно си извън защитената зона. — Под „защитена зона“ Началникът вероятно имаше предвид територията, в която имаше изградена интензивно концентрирана мрежа от стражи и Винсентовата линия на живота се охраняваше срещу директно насилие от страна на берсеркерите. — Току-що засякохме екипа, който изпратихме преди тебе. Докладват, че всичко е наред с Винсенто. Казваш, че още не си се срещнал с Емлинг?

— Точно така. — Дерън ускори крачка, макар че трябваше да опитва пътя пред краката си, за да не хлътне в някоя кална дупка.

— Ние също не можем да го открием. Не виждаме неговата линия сред тази мъгла на екрана. Може да се дължи на хронопарадокс или пък на приплъзване по темпоралната скала.

Светкавица блесна тъкмо пред Дерън, показвайки му, че пътят върви в неговата посока и върхът на катедралата си е там, макар и по-отдалечен, отколкото очакваше. Наистина беше на разстояние около две мили оттук.

Докладва на „Операции“. Междувременно бе озадачен от нещо друго, което светкавицата му беше позволила да види — един белеещ се смътно предмет, който лежеше на пътя, връз прясно изкопана купчина пръст.

— … почти стигнах до него… Прилича на…

Върхът на тоягата му се допря в мека тъкан. Той зачака нова светкавица, която дойде след няколко секунди.

— Не се мъчете да се свържете с Емлинг повече…

Тялото беше съвсем голо и може би се въргаляше тук от един ден, а може би — само от един час, кой знае. Надвесен над него, Дерън обмисляше положението. Ако бяха крадци, щяха да вземат тоягата и евтиния медальон с форма на клин, но не и монашеското расо…

Наведе се да разгледа дълбоката издължена дупка в земята. Нито едно средновековно сечиво не би могло да остави по камъните такъв равен разрез с правилни ръбове. Сигурно е следа от същия кибернетичен крайник, който беше отнесъл и задната половина от главата на Емлинг.

— „Операции“, мисля, че берсеркерът е маркирал границата на безопасната за нас зона, за да ни покаже, че е осведомен за нея.

— Сигурно си прав, Одегард. Побързай да се приближиш до Винсенто, преди врагът да те е докопал.

Той вече беше потеглил натам, като вървеше заднишком и държеше тоягата подобно на пушка, а всичките му сетива опипваха дъждовната нощ около него, доколкото му беше по силите. Не че пълната готовност щеше да му помогне особено, ако врагът беше някъде наблизо и се канеше да нападне…

Но Дерън все още беше цял и невредим. След стотина крачки той се обърна и тръгна нормално, като ускори ход. Берсеркерът беше убил нарочно, като някой престъпник, който оставя своя знак. И после си беше отишъл — да свърши истинската си работа тук.

Когато Дерън се добра до мястото, където пътят свиваше рязко наляво към отнесения мост, светкавиците вече се бяха придвижили отвъд хоризонта и той по-скоро почувства, отколкото видя кулата на катедралата срещу себе си горе, на хълма. По-наблизо обаче, встрани от пътя, той различи високите стени на манастира и останките от врата в оградата. Когато стигна до рухналата входна арка, Дерън забеляза една карета, за която той знаеше, че би трябвало да принадлежи на Винсенто. Откъм навеса долиташе тихо пръхтене и потрепване на впрегатни животни. Дерън спря за момент и огледа каретата, преди да мине бавно през опустошената порта и да прекоси подгизналия двор, за да стигне до главния вход на едноетажната постройка.

Не се опитваше да стъпва тихо и скоро го застигна нечий остър глас от тъмния вход:

— Кой е там? Спри и си кажи името!

Диалектът беше един от тези, на които Дерън разчиташе да попадне. Спря се и когато светлината на фенера го обля, отвърна:

— Аз съм Валзай от Мознар, математик и учен. От каретата и животните що тук съзирам, вий вътре сигур сте доблестни мъже. А аз от покрив се нуждая.

— Влез тогава — рече с уморен тон мъжкият глас, който го бе сепнал. Вратата изскърца и фенерът се оттегли навътре.

Дерън тръгна бавно, като показваше отдалеч, че ръцете му са празни и освен тоягата не носи нищо друго. Когато влезе вътре, вратата зад него се затръшна и светлината на фенера се усили. Беше се озовал явно в общата стая на манастира. Пред него стояха двама войници, единият въоръжен със самоделен пищов, а другият — с къс меч. По дрехите им — целите в кръпки — личеше, че бяха от наемническите дружини, които се бяха навъдили доста из тази раздирана от войни страна.

Когато съгледаха облеклото му на изискан човек, те станаха някак си по-вежливи:

— Е, господине, как тъй се случи, че сте сам и вървите пеша?

Той се навъси и изпсува, докато изтръскваше водата от наметалото си. Разказа им как бъзливото му впрегатно животно се беше подплашило от светкавиците и бе избягало заедно с едноместната му двуколка. Чумата да го тръшне това животно! Когато го хване на сутринта, ще му съдере кожата от гърба на тънки ивици — могат да се обзаложат, ако не им се вярва, че ще го стори! Той изтупа силно широкополата си шапка от дъждовните капки.

Дерън се вживяваше без усилие и влагаше много актьорско майсторство в играта си, пък и тази версия я бяха отработили на репетициите. Войниците зацъкаха с език и бдителността им се притъпи съвсем, при което станаха още по-разговорчиви. Имало много свободни стаи в манастира, тъй като монасите-стопани се били омели отдавна. Мястото не било странноприемница с момичета и бира — жалко, дори дървата за огрев били малко, но поне покривът ги пазел от дъжда. Да, те били наемници на заплата към Светия Храм. Техният капитан, заедно с повечето от хората си бил сега в Ойбог, отвъд реката.

— И капитанът не ще може да стори друго, освен да ни маха с ръка от другия бряг, поне в близките няколко дни. Но това не би трябвало да ни притеснява особено, нали тъй?

Въпреки развеселеността си, те все още поддържаха известна професионална бдителност — той би могъл да се окаже разузнавач на някоя добре организирана шайка все пак — затова не му съобщиха колко войници бяха останали от другата страна на реката, когато мостът, който те охраняваха, се бе срутил. Той и не попита, естествено, но усети, че бройката им не е голяма.

Отговаряйки на неговия въпрос дали има други хора в манастира, един от войниците каза:

— Не, никой, освен възрастния господин с каретата, слугата му и кочияша. И двамата монаси. Има достатъчно празни килии, сър, но си вземете дебела завивка, тъй като до една са много влажни.

Дерън измърмори благодарностите си и под светлината на фенера се отправи по коридора, от двете страни на който се точеха редици от килии без врати. Влезе в една от тях, която му посочиха като незаета. В килията имаше вграден в стената дървен нар, който още не беше нацепен за горене. Дерън седна на него, за да събуе жвакащите си високи обувки, докато светлината на фенера се изгуби към края на коридора.

След като обърна обувките си и ги тури да съхнат, Дерън се изтегна върху дървения креват с торба под главата, но преди това извади от нея кат сухи дрехи. С дрехите се покри, а тоягата остави близо до себе си. Нямаше усещането, че бе постигнал някакъв съществен резултат дотук. Смъртта на Емлинг изглеждаше почти нереална. Трудно му беше да възприеме и обстоятелството, че самият Винсент Винсенто се намираше на няколко метра от него — и навярно именно този баща на Новия свят издаваше сега хъркането, което долиташе от дъното на коридора.

Легнал върху дървения нар, Дерън доложи накратко на „Операции“ за събитията до момента, после усети, че умората го обзема и го кара на сън. Шумът на дъжда го успокои, а и нищо повече не можеше да направи, за да се види с Винсенто преди утрото. Замъгленото му съзнание констатира, че той вече дори не се притесняваше, загдето бе изпратен от „Операции“ с мисия, нито за връщането си обратно. Не мислеше и за странния факт, че пътува във времето, нито за загубата на Емлинг и за заплахата от страна на берсеркерите. Просто бе погълнат от звука на затихващия дъжд и чистата атмосфера наоколо. Стори му се, че се бе преродил някъде…

От кратката дрямка го извади говорителят, монтиран зад ухото му. Веднага се събуди и доближи дървения клиновиден символ до устата си.

— Одегард, започнахме да „четем“ през плетениците на екраните. Можахме да преброим четиринайсет линии на живот в и около този манастирски комплекс. Една от тях естествено е твоята. Друга принадлежи на Винсенто. Има и една пунктирана, като на още неродено дете. Знаеш как се отразяват на екрана — с тирета и точки.

Дерън се размърда върху скърцащия нар. Почувства се необичайно уютно, чувайки последните капки на дъжда отвън, сетне се захвана да брои шепнешком:

— Я да видим сега. Аз, Винсенто, двамата му слуги и двамата войници, които срещнах, това прави шест. Казаха ми, че имало и двама монаси. Осем, което значи, че остават шест неизвестни. Вероятно още четирима войници и някоя съпътстваща войската държанка, която е заченала. Но чакайте, един от войниците каза, че тук нямало никакви момичета. Мислите ли, че единият от хората, които ще срещна тук и който няма ясна линия на живота върху вашите екрани, може да се окаже хипотетичния берсеркер-андроид, тоест той или тя?

— Така смятаме, да.

— Утре ще мога да преброя всички и… почакайте!…

На входа на килията Дерън забеляза някакво движение. Различи фигурата на забулен с качулка монах, който направи крачка навътре и после се закова на място.

Дерън замръзна, спомняйки си за взетата от тялото на Емлинг монашеска дреха с качулка. Ръката му се стрелна към тоягата и я хвана здраво. Той не би посмял да употреби оръжие, без да е напълно сигурен срещу кого го използва. Но от такова малко разстояние берсеркерът бързо би му отнел тоягата, преди още да успее да се прицели…

Изминаха няколко секунди, от влизането на качулатата фигура при него. Изведнъж тя избърбори нещо. Вероятно беше извинение, че човекът е сбъркал килията. В следващия миг фигурата потъна в тъмнината така безшумно, както се беше появила.

Дерън остана надигнат на лакът, стиснал безполезното оръжие. Побърза да извести „Операции“ какво се бе случило току-що.

— Помни, че той не ще посмее да те убие там. Стреляй само когато си сигурен с кого си имаш работа.

— Разбрано.

Дерън отново се изтегна на нара. Приятното усещане обаче си беше отишло заедно с дъжда, а прераждането се бе оказало породена от съня илюзия…

Винсенто се събуди от нечий допир. Лежеше върху влажна слама, заобиколен от каменни стени. Той потръпна от ужас. Най-лошото вече се бе случило и той се валяше в тъмницата на Защитниците. Страхът съвсем го скова, когато зърна качулатата монашеска фигура без лице, надвесена над него. Виждаше я само благодарение на лунната светлина, която се процеждаше през малкото прозорче. Поне дъждът беше спрял…

Дъждът… разбира се, той все още беше на път към Свещения Град и процесът му все още предстоеше! Облекчението му бе толкова голямо, че с радост прие факта на своето събуждане.

— Какво искате? — попита глухо той и придърпа завивката към раменете си, додето бавно се изправяше. Слугата му Уил спеше — една сгушена купчинка на пода.

Закритото от качулката лице на посетителя не се виждаше. Гласът му напомняше гробовен шепот:

— Преподобни Винсенто, елате в катедралата утре сутринта сам. До сечението на главния и напречния й кораб ще получите добра вест от високопоставени приятели.

Той се опита да осмисли казаното. Би ли могъл Набур или пък Белам да му изпрати тайно уверение, че е склонен да прояви снизходителност? Напълно е възможно. Но още по-голяма вероятност имаше Защитниците да му скроят някой номер. Призованият на съд не биваше да обсъжда подозренията си с никого.

— Ще чуете обнадеждаващи новини, преподобни Винсенто. Елате сам и имайте добрината да почакате, ако никой не ви посрещне веднага. На пресечката между нефа и трансепта. И не се мъчете да видите лицето ми или да научите името ми.

Винсенто запази мълчание, решен да не предприема нищо. А неговият посетител, доволен, че е предал съобщението, се стопи в нощта.

Винсенто сънуваше, че се бе върнал във вилата сред имението, което му бяха отпуснали от Сената на неговия град, лежеше в леглото си и усещаше до себе си топлото здраво тяло на своята метреса. В действителност тя го бе напуснала преди известно време — жените вече не значеха много за него, но имението беше още там. Само ако можеха да го оставят да си иде в мир!

Този път го събуди допир от друго естество — докосването на лъч от утринното слънце, който проникваше чак от високия прозорец на килията, разположена в отсрещната страна на коридора. Докато лежеше и си припомняше своя странен среднощен гост, и се опитваше сам да се убеди, че посещението му не е било сън, тънкият лъч вече бе слязъл от лицето му. И в миг се превърна в златно махало за изтънчено мъчение, изтиквайки всички останали мисли от главата му.

Махалото, пред което той бе изправен, беше махалото на избора. Умът му би могъл да се залюлее в едната посока — тик! — и да срещне срама от преглътнатата истина и обезличената чест, и цялото унижение на принудителното отричане. А ако люшнеше мислите си в другата посока — так! — там те се натъкваха на смазващата агония, предизвикана от изтезанията с уреди като „ботуша“ и „дибата“, или пък бавното разлагане в килията.

Нямаше и дванайсет години, откакто Защитниците бяха изгорили жив Онадроиг на Великия Площад в Свещения Град. Е, разбира се, Онадроиг не беше учен, а по-скоро поет и философ. Всички учени тогава бяха стигнали до извода, че трябва да е бил луд или краен фанатик, за да влезе в огъня по-лесно, отколкото да се отрече от теориите си. А какви идеи само го бяха обладали! Той смяташе, че Светият не е нищо повече от един фокусник, че водачът на дяволите един ден ще бъде спасен, че имало в космоса необятни светове и звездите били заселени.

Нито в Писанията, нито в природата можеха да се открият доказателства, които да подкрепят схващанията му — такъв абсурд! — затова Белам и другите Защитници спориха с него. Неуморно, но безрезултатно се опитваха да променят начина на мислене на Онадроиг през седемте години затвор, които предшестваха изгарянето му на клада като непоправим еретик.

За самия Винсенто грубото физическо мъчение бе само далечна заплаха. Той или някой от другите известни учени трябваше да проявят преднамерена и продължителна неотстъпчивост, преди Защитниците да прибегнат до подобни методи. Но заплахата така или иначе витаеше във въздуха. По време на процеса той щеше да бъде формално заплашен с мъчения и може би щяха да му покажат дори инструментите — „ботуша“, „дибата“… Ритуал, нищо повече. Но не бе изключено да отидат и по-далеч. Те щяха да кажат, с чистосърдечно съжаление, че подсъдимият, който отказва да отстъпи пред всички по-меки методи за убеждение, ги е принудил да вземат по-твърди мерки, за доброто на безсмъртната му душа и за защитата на Вярата.

Така че махалото на неговия избор на практика бе фикция. Той нямаше друг избор, освен да се отрече. Нека слънцето се движи накъдето искат те. Нека се върти около кълбото на планетата в една безумна годишна спирала, за да се радват тъпите късогледи глупаци, които мислят, че вече са научили всички тайни на природата от няколко прашни страници на Светите Писания.

Лежейки по гръб, Винсенто вдигна ръка, изпъстрена от спукани дребни кръвоносни съдове, за да се предпази от бавното слънчево острие за мъчение. Но слънцето не можеше да бъде спряно с каквото и да е движение на човешка ръка. То му се присмиваше, превръщайки старческите му пръсти в прозрачен восък.

Уил шавна на пода, завит като охлюв в своята парцалена черупка. Винсенто му изръмжа да става и го погна да събуди кочияша Руд, който спеше при животните. Руд да иде да види нивото на реката, Уил да запари чай и да приготви закуска. Предвидливият Винсенто се бе запасил изобилно с провизии, които бяха складирани в каретата.

Останал сам, той се зае с бавния и мъчителен процес на раздвижване на старческите си кокали и подготвянето им за изненадите, които денят можеше му да поднесе. През последните години здравето му бе твърде крехко и сега всеки ден за него започваше с внимателна проверка на усещанията. Но той не беше болен, а само стар. А, да, и наплашен.

Когато Уил дойде да го уведоми, че огнището и горещият чай го очакват в общата манастирска стая, Винсенто вече беше готов да я посети. За своя изненада той откри, че и друг странник бе пристигнал през нощта: един младеж, който се представи като Валзай от далечната страна Мознар.

Валзай скромно призна, че е учен. Щом чу това, Винсенто го разгледа по-внимателно. Младежът бе прилично облечен и правеше впечатление, че гледа на Винсенто с чисто — ако не бе подправено — страхопочитание. Според него, дори и в далечната му родина откритията на Винсенто били известни и възхвалявани.

Винсенто прие словата му с благосклонно кимване, като междувременно си пиеше чая и се чудеше дали този младеж не е носителят на добрите новини, които трябваше да узнае в катедралата неизвестно от кого. Нима Набур възнамеряваше да се смили над него? Той направи тъжна гримаса. Не, няма да се унижи да се надява, като някой хрисим васал, на добрината на другиго, дори и когато този друг е самият Папа на Светия. Той изпъна гръб. Във всеки случай не смяташе да хукне веднага нагоре по хълма, към катедралата.

Руд дойде да докладва, че реката вече не се покачва, но все още е достатъчно дълбока и опасна, за да се мисли за преодоляването й. След един ден сигурно ще може да се мине.

Винсенто уплътни времето си с допиване на чая и приемане на малко храна. Каза на Руд да занесе нещо за хапване и на двамата монаси, после се отпусна лениво на слънце да стопли кокалите си. Ако закъснееше за трибунала, тук имаше достатъчно свидетели, които биха могли да потвърдят неговата невинност. Нека Защитниците накажат реката, ако могат! Без съмнение, пороят щеше да се трогне от задълбочените им познания по Светите Писания и щеше да се прибере. Без съмнение, цялата природа щеше да изпълни волята им, като например разрушеният мост да се построи сам наново, щом дойдат и заплашат камъните с изтезания…

Но не, стига скверни мисли, по-добре е да започне да репетира своето смирение. Той извика на Уил да му донесе от каретата принадлежностите за писане и после излезе навън през порутената входна врата, за да седне сам на слънце встрани от пътя. Един каменен блок щеше да му послужи за стол, друг — за маса. Реши да оползотвори пълноценно времето си и почна да пише своето изложение за отричане, което да представи на съда.

Естествено, обвиненият не трябваше да знае защо е повикан. Вероятно първият въпрос на Защитниците ще бъде дали му е известно или не в какво е обвинен. Не е чудно, че подобно начало неведнъж е разкривало неподозирани престъпления, извадени на бял свят от виновните уста, но в случая с Винсенто трудно би могло да има съмнение относно причината за призоваването му. Минали бяха петнайсет години, откакто получи писменото предупреждение от Белам, което самият Винсенто наполовина бе забравил. И други учени преди него бяха говорили за хелиоцентричната хипотеза и безнаказано я бяха използвали в публикуваните си съчинения. Но когато дойде призовката от Защитниците, Винсенто разбра, че явно бе засегнал болезнено някой от могъщите управляващи люде, които никога нищо не забравят.

Първото, което извади от преносимия си секретар, беше старото писмо на Белам. Неволно погледът му се плъзна по думите: „… никакво доказателство за движение на нашето кълбо не съществува, смятам аз, тъй като нито едно не ми е било предоставено.“

Никакво доказателство. Винсенто обърса чело с трепереща ръка. Сега, когато смъртният страх потискаше яснотата на мислите, на него му се стори, че всичките аргументи, които беше привел, като приливите и петната по слънцето, наистина не доказваха нищо за каквото и да е движение на планетите и слънцето. Истината за тях беше му се явила и той я беше приел, без да се замисля, че трябва и да се докаже. Дълго беше гледал през телескопи и още по-дълго бе разсъждавал върху това, какво е видял. С очи и ум беше претеглил слънцето, беше опипвал звезди, планети и комети, и истината беше дошла през някаква вътрешна врата, като някакво откровение.

Враговете му, които го оплюваха, разбира се бяха далеч по-малко човеци, отколкото бе той. Те бяха тъпи и слепи в безусловното си отричане или пък в неспособността си да осъзнаят истината, която той им показваше. И все пак Винсенто знаеше, че онези, които ще седнат като негови съдници, бяха изкусни в логиката, когато трябваше да боравят с нейните формални правила. Само да разполагаше с някакво сигурно доказателство, просто и недвусмислено, което да изложи пред тях!… О, какво ли не би дал за това! Главата го заболя, той сви юмруци, червата му се обърнаха при тази мисъл-мечта. Ако имаше поне едно несъмнено и простичко доказателство, той щеше да рискува всичко, щеше да застане срещу враговете си и да ги хвърли в смут, щеше да натрие дългите им надменни носове с ИСТИНАТА!

Но тъй като в действителност нямаше нищо, което да подкрепи това настроение за славна победа, то скоро отмина. Истината беше, че той бе стар и уплашен и щеше да се отрече.

Бавно извади мастило, перо и чиста хартия и още по-бавно изписа първия ред. От време на време спираше и затваряше очи срещу слънцето, опитвайки се да не мисли…

Дерън преброи седем войника около огъня и откри, че всеки от тях с радост прие да отпие глътка коняк от неговото шише, както и че всички те бяха станали доста словоохотливи. Не, нямало друг в манастира, когото той да не е видял, нито пък някъде другаде наоколо, чак до града отвъд реката.

Когато няколко минути по-късно остана насаме, Дерън повика безгласно:

— „Операции“?

— Началникът слуша.

Може би шефът нямаше нужда от сън, но Дерън беше прекалено изморен и прескочи военния етикет:

— Пребройте линиите на живот отново. По моя сметка са тринайсет души. Ако при вас са дванайсет, значи един от моите усмихващи се компаньони има машинка вместо черва. Но ако пак преброите четиринайсет, значи или има някой бандит или дезертьор, който се спотайва из кьошетата, или вие не разчитате правилно данните на екрана. Мисля, че онази пунктирана линия е някаква грешка в интерпретацията. Струва ми се неуместна идеята някой от нас да е бременен, тъй като всички сме мъже.

— Ще проверим веднага. Знаеш какви номера ни погаждат понякога екраните. — Тонът на Началника беше леко извинителен, което притесни Дерън май повече, отколкото ако го беше скастрил. Това означаваше, че неговата позиция тук бе толкова жизненоважна, че „Операции“ биха сторили всичко, за да го облекчат максимално.

След като довършиха закуската си и бутилката на Дерън, войниците се отдадоха на безгрижно шляене. Руд, кочияшът на Винсенто, поведе животните към свежата трева. Следвайки ги, Дерън откри извън оградата Винсенто, седнал кротко сам с нещата си за писане. Чудесно.

Спомняйки си за своята мнима двуколка, Дерън надяна гневно изражение на лицето си и тръгна надолу по пътя към моста, като оглеждаше полето във всички посоки, сякаш търсеше изгубеното си имущество.

При останките от моста зърна двамата монаси със свалени от главите качулки. Съдейки по жестовете им и по някоя и друга откъслечна дума, която достигаше до Дерън, те обсъждаха възможността мостът да бъде възстановен един ден. Дерън знаеше, че след година-две тук щяха да се простират нови каменни аркади. И тези аркади ще останат непокътнати още триста години, когато един млад студент по време на следдипломна квалификация ще мине по тях, стопирайки заедно с момичето си, което ще стопира до него не по-малко усърдно. И двамата с ентусиазъм ще разгледат за пръв път стария град и прочутата катедрала на Ойбог… Реката ще изглежда по-различно, по-кротка, разбира се, и ще има повече дървета по бреговете й. А камъните на стария Имперски път ще си бъдат все същите…

— Нека Светият те дари с лек ден, уважаеми господине!

Това беше гласът на по-набития от двамата монаси, който прекъсна мислите му.

Вмешателството бе дошло тъкмо навреме.

— Лек и на вас, преподобни братя. Покачва ли се още равнището на реката?

Слабият монах имаше смирено лице. С ръце само от кости и сухожилия, той претегляше неголям камък, сякаш се канеше да се заеме с възстановяването на моста.

— Реката вече спада, господине. А вашият път в живота нагоре ли върви или надолу?

Лъжата за двуколката и немирното животно изглеждаше досадна и излишна.

— Това е труден за всекиго въпрос — отвърна Дерън.

По-нататъшните изпитания на полковник Одегард за момента бяха отложени, тъй като вниманието на монасите бе привлечено от седем или осем местни селяни, които бяха изскочили някъде от калта в далечината и газеха с боси нозе по започналия да изсъхва бряг на реката в посока към останките на моста. Един мъж, който вървеше най-отпред, гордо разклащаше корда с едра сребриста риба на нея, явно уловена съвсем наскоро, понеже все още се мяташе и гърчеше.

На няколко крачки от края на каменната настилка селяните спряха. Поклониха се групово, но малко небрежно в посока към Дерън — май не беше достатъчно натруфената да ги шашне и освен това очевидно те не идваха да видят него.

Мъжът, който носеше рибата, заговори с монасите отначало тихо, но постепенно извиси глас, тъй като другите почнаха да го прекъсват. След малко те вече се надвикваха кой трябвало да говори пръв и чие било правото да предаде рибата. Бяха дошли да се пазарят. Ще приемат ли светите братя най-голямата и най-прясната риба от този добър улов: „От мен! Не, от мен! Свети брате, кордата беше моя!“, а в замяна на това да изрекат силни и страстни молитви за посевите на дарителя?

Дерън обърна гръб на селската разправия, която обещаваше да се превърне в люта кавга и видя, че Винсенто още си седеше сам. И точно тогава огряната от слънцето катедрала на Ойбог задържа погледа му.

Върху стесняващия се връх на централната кула, на двеста и шейсет фута над плоския гръб на хълма, се издигаше клиновидният символ, изработен от чисто злато. Камъните на кулата и стените, на арката и летящата опорна стена бяха със светлосив цвят и почти блестяха на утринната светлина. Отвътре, той знаеше, стъклописите на прозорците по протежение на източната стена в момента грееха като истински пламъци. Ако крехкото стъкло и дърво можеха да бъдат въздигнати от пепелта, то значи сигурно и ТЯ беше жива, и не само жива, но и някъде наблизо, където може да я достигне и пипне. Възкресената реалност пред него съдържаше повече убедителност, отколкото която и да е от рационалните му задръжки. Всеки миг гласът й можеше да го повика, а той щеше да се пресегне и да докосне…

Наблизо се разнесе плясък. Изражението на пълничкия монах приличаше на карикатура. То съдържаше разочарование и изненада. Що се отнася до слабичкия, то той просто стоеше с невинно лице и протегната над водата ръка. Голямата риба май бе успяла да се изплъзне.

… да докосне топлата й жива кожа. Сега в съзнанието му се яви дори и една подробност, която беше забравил: начинът, по който понякога вятърът развяваше косата й. Яви му се с такава яснота, сякаш току-що я беше видял.

Краката отнесоха Дерън от останките на моста обратно на пътя. Забеляза, че Винсенто все още е там и продължава да седи на припек. Но Дерън не се върна в манастира. Могъщата катедрала се издигаше на хълма пред него и краката му сякаш сами продължиха да се изкачват нагоре по стръмнината.

Брат Джован гледаше селяните, макар да беше ясно, че адресира думите си към живата твар, която плуваше във водата:

— Братко Риба, пуснах те на свобода не защото не се нуждаем от храна, а защото така ти ще можеш да възхваляваш Бога, който изпраща всяка благодат — рибата на рибаря или свободата на рибата. — Джован тъжно поклати глава към селяните. — Ние, хората, толкова често забравяме да благодарим, когато е необходимо, толкова често си хабим силите напразно, за да се налагаме един над друг!

Рибата плесна с опашка и скочи, и пак плесна. Сякаш болката от куката или времето, прекарано във въздуха, или пък нещо друго, я бяха подлудили съвсем.

Джован се загледа загрижено подире й:

— Успокой се сега, Братко Риба! Стига! Живей си във водата, не в горчивия въздух. Възхвалявай и благодари, колкото една риба може!

Плясъците престанаха и вълните отнесоха пяната.

Тишина увисна във въздуха. Всички селяни бяха вдигнали ръце в клиновиден знак нагоре към небето, а очите им шареха стреснато, сякаш имаха желание да си плюят на петите, но не смееха. Брат Саил беше зяпнал глуповато като рибата и местеше очи от Джован към реката и обратно.

Джован махна с ръка на Саил и рече:

— Отивам да се усамотя за час, да се помоля на Светия да ме очисти от гняв и гордост, както и за нивите на тези бедни хорица. Ти прави каквото намериш за добре.

Саил така си и остана с отворена уста, додето Джован се отдалечаваше сам по пътя към манастирската сграда.

Дерън изкачваше стъпалата, които се катереха зигзагообразно по стръмния склон към катедралата. Ирационалното усещане за присъствието на неговата любима бе започнало да избледнява, оставяйки го насаме с истината за безвъзвратната й загуба. Хрумна му, че в този момент нейните гени са се предали на хромозомите на няколкостотин наследници. Днес той се беше приближил максимално до нея, а по-близо едва ли би могъл. Той знаеше, че солидна верига от темпорални примки винаги ще препятства възможността да посети дните на нейния живот.

В действителност той никога не й прости, че беше умряла, че беше загинала заедно с милиони други беззащитни хора, не й прости престъплението, че беше опразнила неговия свят. И може би се беше върнал в Ойбог, за да се помъчи да й прости. И така, каза си той, направи го! Стори каквото е необходимо, за да се свърши това още днес. Изкарай всичко от себе си по някакъв начин сега, за да можеш отново да бъдеш добър и за себе си, и за някой друг.

Покривът на манастира вече бе останал под нивото на изкачващите се нозе на Дерън. Когато се обърна, видя прострялата се долина, заляна отчасти от придошлата река и по-дива в красотата си, отколкото я помнеше. При поредния завой на стъпалата той мина покрай едно дръвче и за миг осъзна, че след триста години то щеше да се превърне в могъщ ствол с огромни клони, които засенчват слънцето лятно време. И че до него ще застане той, заедно с нея, и ще гледат долината, избрали за себе си един хълм — онзи хълм там, о Боже, макар сега да няма по него никакви дървета, — където един ден смятаха да построят своя дом и да отгледат двете деца, които възнамеряваха да имат.

Той продължи да се изкачва, защото почувства, че не бива да спира в никакъв случай. Накрая очите му достигнаха равнището на постлания с каменни плочи вход на катедралата. Паметта му пазеше всяка формичка от каменната настилка, където един ден щяха да стоят неговите и нейните стъпала. Ако се вгледаше сега в статуите, които помнеше, той щеше да види своята младост, и ваканцията и любовта му щяха да станат истина, а войната и скръбта да се превърнат в отминали лоши сънища.

Клонките на живия плет бяха отново зелени от дъжда и късното пролетно слънце. Но гласът й не се чуваше, нито някога щеше отново да усети нейния допир, дори и да останеше тук, докато паднеше от изтощение. За момент му се стори, че би коленичил с облекчение и би се помолил или би заплакал, тъй като знанието, че нея вече я няма беше наистина един непосилен товар… И все пак, след много-много време, този неотменим факт трябваше постепенно да бъде възприет от него.

Процесът на осъзнаването му не бе престанал нито за миг и веднъж вече започнал, той знаеше, че нямаше да спре. Очите му се бяха насълзили, но той нямаше намерение да плаче. Щеше просто да постои тук и да продължи да живее.

Не, още не беше приключил. За да довърши процеса на възприемане и осмисляне, той трябваше да влезе в сградата, където цяла сутрин й бе помагал да фотографира цветните стъклописи. Той си спомни как бе пожелал на глас създателят на вселената да излезе от скривалището си и да се яви в този храм, който бе считан за божи дом, тъй като младият историк имаше няколко неудобни въпроса, които искаше да му зададе. Въпроси, свързани с изобилието от неправда по света.

Старинната порта на главния вход си беше все същата, каквато я бе запомнил Дерън. Той се запита как една дървена врата е могла да издържи на толкова честа употреба цели триста години, без да се повреди. Е, все едно. Той я бутна и звукът от действието му наруши изолацията на пещероподобната вътрешност на сградата. Едва тогава му мина през ума, че пътната му тояга, заедно с всичкото оборудване в нея, бе останала в манастирската му килия. Но и това беше без особено значение. Непосредствено насилие от страна на берсеркерите не го заплашваше.

Дерън влезе вътре и закрачи към средата на главния кораб. Той беше широк само около трийсет фута. Редиците от колони го отделяха от страничните проходи. Бе дълъг триста фута и носещите греещ на аркадите му се извисяваха на сто фута над земята. Тук изглежда имаше място къде да се скрие не само Господ, но и берсеркер. Множеството завои и чупки можеха да дадат подслон на някой дезертьор или на бременна безпризорна, чиято линия на живот би могла да подведе „Операции“.

По протежение на източната стена стъклописите сякаш пламтяха. Векове наред димът от свещите нямаше да потъмни високите сводове. По-голямата част от катедралата беше строена от последното поколение, а цялостната й конструкция не беше довършена заради войната — строителите или бяха мобилизирани, или ги беше страх да работят. Много скелета ограждаха още колоните и стърчаха край стените, а въжетата на работниците висяха в неподвижния въздух като издялани от камък. Няколко изоставени инструмента събираха прах по ъглите.

Дали поради суеверието на сражаващите се или по щастлива случайност, но войната не бе нахълтала тук. Дори стъклописите бяха недокоснати — единствено слънцето ги пронизваше, за да блеснат с мек пламък в изобилие от краски. Широките стълбища, които водеха към страничните параклиси и повечето от настилката бяха на възраст не повече от век, все още гладки и практически неизхабени. Три века ходене по тях щяха да са необходими, за да се изтъркат и да се получат обичайните заоблености.

В центъра на сградата, където се пресичаха главният със страничния кораб, Дерън долови с крайчеца на окото си нечие движение. Някакъв монах с нахлупена качулка се приближаваше към него по една от страничните пътеки.

Дерън спря и кимна учтиво:

— Преподобни братко…

И тогава го прониза тревожна мисъл. Как е могъл единият от двамата монаси, които бе оставил долу при моста, да избърза преди него и да го изпревари? Взирайки се внимателно, той забеляза, че лицето под качулката не беше съвсем лице. И ръцете, които се протегнаха към него да го сграбят, когато фигурата се стрелна напред, бяха покрити с имитация на човешка плът, под която се криеха стоманени нокти.

Слабичкият монах крачеше бавно с наведена глава по древния път от разрушения мост към манастирската врата. Той мина покрай входната арка и Винсенто с облекчение си помисли, че ще продължи нататък, когато в последния момент монахът го забеляза и след кратко колебание дрипавата му фигура промени посоката си и тръгна право към него.

— Бог да те възнагради, Винсент, за това, че раздели с мен и моя спътник храната си.

— Бог знае, че имам нужда от Неговото благоволение, братко — отвърна кратко Винсенто. Той реши, че просещият монах е научил името му от Руд или Уил. Странно, но той не се обиди от фамилиарния тон на обръщението. Прашният просяк пред него приличаше на дете — беше извън всякакви социални условности.

Но Винсенто остана нащрек. Възможно беше именно този монах да е един от агентите на Защитниците.

Монахът се взираше в бумагите пред Винсенто като в непревързана рана на някой приятел:

— Винсент, защо хабиш ума и душата си за всичките тези битки и диспути? Техният краен резултат не означава нищо в действителност. Едно нещо има, и това е любовта към Бога.

Тази налудничава, честна откровеност разнесе подозренията на Винсенто и го принуди да се усмихне.

— Изглежда си се потрудил да се запознаеш с моите дела. Но, преподобни братко, какво разбра от моите диспути и защо мислиш, че ги водя?

Монахът отстъпи смутено.

— Аз не ги разбирам. Но и не искам. Те са извън моя път.

— Тогава, братко, прости ми, но ми се струва, че не бива да ме поучаваш за нещо, което не разбираш, нито пък да стоиш тук и да водиш с мен диспут за това, защо водя диспутите си.

Монахът прие мъмренето толкова навътре, че Винсенто съжали за думите, които бе изрекъл. С това диспутът между тях, ако можеше да се нарече така, бе приключен. Винсенто постигна точка с усилието, необходимо на брониран рицар да събори дете.

Монахът не си тръгна, преди да вдигне нагоре ръце за благословия и да произнесе няколко слова, които не бяха адресирани към Винсенто. После се отправи към манастира. За миг отново се поколеба дали да не се върне, но се отказа. На Винсенто му хрумна, че беше спечелил с помощта на аргументите си, но може би беше загубил нещо друго, макар да не знаеше какво точно би могъл да загуби в случая. Той почти извика след човека, чувствайки импулс да преодолее разстоянието, което ги разделяше. Но се въздържа. Всъщност, помисли си той, нямаме какво да си кажем един на друг.

И все пак сега, когато беше прекъснал заниманието си, той не искаше да се захваща отново с унизителното писане на своето отричане. Затова Винсенто извика Уил, даде му секретаря и книжата да ги прибере и се отправи с нетърпелива крачка нагоре, огрян от лъчите на приятното слънце.

Обмисляйки отново и отново, той реши, че уговорената среща в катедралата сигурно е поредната гавра на Защитниците. Или пък някой от враговете му, църковен служител или мирянин, вероятно би желал да го въвлече в някоя компрометираща постъпка, тъкмо в навечерието на процеса му. Много добре, нека да си изпробват силиците. Той щеше да прозре замисъла им, какъвто и да беше, преди още да са го осъществили. Може пък да му се отдаде да обърне всичко против тях. Винсенто изпитваше боязън от хора, които го превъзхождаха по власт, но по интелект той знаеше, че никой не можеше да му надделее.

Прояви разбиране към старите си крака, оставяйки ги да отмарят след всяка трета крачка, колкото да си поеме въздух, и сега те му служеха добре при изкачването. Подир едно по-дълго спиране за почивка, той изкачи най-сетне стъпалата, влезе през главния вход на катедралата и затвори вратата зад себе си. Вътрешно се надяваше никой да не дойде да се срещне с него с предложение за милост. Този, който предлага снизхождение, винаги злорадства поне мъничко и винаги се чувства равен, ако не и по-висш от този, към когото го проявява. Ба! Милост…

Винсенто премина по дължината на главния кораб. Мястото беше оградено отвсякъде от камък, но бе толкова просторно, че не създаваше и най-малкото усещане за затвореност. Отдясно и отляво се извисяваха носещите колони в две дълги редици. Разстоянието постепенно намаляваше промеждутъците между всеки две колони и на петдесет крачки напред те се сливаха в стена. Без значение къде щеше да застане човек в това непреградено пространство, по-голямата част от помещението винаги оставаше скрита от погледа му.

Когато Винсенто стигна до уговореното място на срещата — пресечката между главния и страничния кораб — установи, че оттам може да вижда и в двете посоки на почти двеста фута, чак до края на сенчестата вътрешност на централния купол на храма. Дори и там имаше изоставени строителни скелета, в които опираха изскочили от прозорците на главния кораб стълби, а до тях вероятно се стигаше по скрити зад стената вити стълбища, които тръгваха от нивото на пода, където стоеше сега Винсенто.

В този храм, построен в пищния стар стил, нямаше канделабри и ветрове, които да ги люлеят. Ако в младините на Винсенто това беше неговият енорийски храм, щеше да му се наложи да търси друго място за изследването си върху движенията на махалото и неговите закони. Защото той бе започнал, докато наблюдаваше люлеенето на канделабрите по време на дългите неделни служби.

От високо, от тъмната вътрешност на кулата надолу се спускаше едно-единствено въже. Винсенто проследи с поглед въжето и видя, че на долния му край виси метална топка, която сигурно тежеше колкото човек. Значи все пак и тук имаше махало! Топузът беше изтеглен встрани, където дългото отвесно въже бе завързано с друго въже за една от четирите масивни колони, които се извисяваха в четирите ъгъла на пресечката между главния и страничния кораб.

Поглеждайки нагоре и надолу, после пак нагоре и пак надолу, на стария човек му се зави свят. Той разтри врата си. Тук имаше някакво предизвикателство към логиката, което той не можеше да отмине просто така. За какво им е било на строителите такова огромно махало?

Би могло, допусна той, да е приспособление за разбиване на твърд хоросан или камъни, но това е твърде незадоволително обяснение. А ако е просто отвес, защо е толкова тежък? Няколко унции олово биха свършили работа.

За каквото и да го бяха използвали, това си беше махало. Винсенто дръпна тънкото придържащо въже с пръст и то бръмна като струна, при което дългото висящо въже с топуза се разклати незначително. Металната топка се залюля леко, като корабна котва.

Колебанията й скоро утихнаха и равновесието пак взе превес в катедралата. Дебелото висящо въже, както и тънкото странично, застинаха заедно с топуза, неподвижни като каменните колони в сивия спокоен въздух. Махалото беше спряло.

Винсенто дръпна още веднъж тънкото въженце и възелът му неочаквано лесно се развърза сам.

Тежестта в началото сякаш не искаше да помръдне. Дори когато неохотно подхвана първия си мах, тя се движеше толкова бавно, че Винсенто неволно погледна нагоре към сенчестата част на кулата, да види как е възможно голямата дължина на въжето да забавя чак толкова движението.

Човек можеше да преброи до четири, без да бърза, преди тежестта да стигне най-ниската си точка по пътя на първия мах. Малко над пода тя премина средата с леко забързване и непосредствено след това отново започна да забавя, така че беше необходимо да се преброи отново до четири, докато тежестта измине втората половина от дъгата и се издигне до срещуположната най-висока точка. Там топузът спря за миг, почти докосна колоната от другата страна на пресечката, преди да потегли по обратния път, за да се върне към първоначалното си положение.

Топката се залюля величествено напред-назад, като поддържаше въжето изопнато и очертаваше перфектен сегмент от дъга с дължина около десет ярда. Окото на Винсенто не можа да забележи някакво намаляване на амплитудата през първите десет-дванайсет маха. Той реши, че една толкова голяма тежест, окачена толкова високо като тази, може да продължи да се люлее много часове, че и цели дни.

Чакай! Тук нещо не е както трябва! Винсенто се бе съсредоточил върху колебанията на махалото, което се люлееше неспирно. После, облегнат на колоната, за която преди беше вързана тежестта, той задържа главата си неподвижно и наблюдава така още известно време повтарящите се движения на металната топка.

За какво беше дошъл тук? А, да, някой май искаше да се срещне с него.

Ами това махало? Той се намръщи, поклати глава и пак се взря в него. После се огледа наоколо. Трябваше веднага да се увери, че догадката, която го бе осенила, е правилна.

Недалеч имаше няколко строителни дървени магарета. Той довлече две и ги разположи така, че дъската, която постави напреко на магаретата, да дойде точно под дъгата, която описваше махалото, само че перпендикулярно на посоката й. На долната страна на люлеещата се тежест Винсенто забеляза нещо като малко стърчащо връхче — за каквото и да е било предназначено, сега то щеше да свърши отлична работа. Той постави втора дъска върху първата и леко нагласи положението на цялата конструкция. Сега вече топузът минаваше на един инч от горната дъска.

Можеше да нанесе деления върху дъската… Но не, имаше и по-добър начин. Някъде тук бе видял пясък. Да, бе струпан до входа в първия страничен параклис. Пясъкът беше достатъчно влажен поради задържалото се дъждовно време. Донесе няколко пълни шепи и ги изсипа върху горната дъска, като преди това я свали. После издигна по дължината на дъската пясъчен вал, висок два инча, дълъг няколко фута и широк колкото да се задържи. След това използва интервала, когато топката беше залитнала към единия край и пъхна дъската под махалото така, че стеничката от пясък да попадне под него и напреко на движението.

Прецизно изпипан опит, помисли си той със задоволство. При първото си връщане острото връхче на топуза драсна леко пясъчния гребен и събори малка бучка песъчинки. После тежестта потегли към другия край и отново се превърна в частица вечност.

Винсенто се стараеше да не мига, докато наблюдаваше как махалото се връща. Задържайки и дъха си, той успя да долови лекия призрачен съсък на люлеенето.

Когато премина отново през продълговатата пясъчна купчина, връхчето драсна втора чертичка, съвсем близо до първата. След това тежестта наново се отдалечи с толкова могъщо и същевременно постоянно движение, сякаш внушителният организъм на катедралата имаше свой собствен пулс.

Третата чертичка беше нанесена шестнайсет секунди след първата, почти на същото място като втората. За три маха линията на движение на махалото се бе изместила настрани с около половин ширина на палец. Очите му не го мамеха никога — изместване наистина имаше.

Възможно ли е това отклонение да се дължи на леко усукване на носещото въже? Тогава то скоро трябва да се засуче обратно, помисли Винсенто, или поне да измени амплитудата си. Той пак вдигна очи към тъмния купол, забравил болките във врата.

Ако можеше, някой ден щеше да провеси някъде друго махало, подобно на това и да изучи движението му на спокойствие. Да, ако му се удадеше възможност. Даже да приемеше, че здравето ще му позволи и че щяха да му спестят затвора, пак щеше да е трудно. Самотни кули с такава височина не се срещаха под път и над път. В някой друг храм или университет може би, но нямаше намерение да влиза в жалко сътрудничество с който и да е.

… Представи си сега, че озадачаващата странична прогресия НЕ се дължи на развиване на носещото въже. Той сякаш усещаше, че истинската причина е другаде по същия начин, по който — след задълбочено изучаване — стигна до уверения извод, че слънцето е неподвижно. Това изместване на описваната дъга се дължеше на нещо твърде елементарно, основополагащо и важно, за да си позволи да го отмине като незначителна случайност.

Връхчето вече се бе преместило на ширината на два пръста и също толкова беше съборило от издължената пясъчна купчинка.

Той се зачуди как ли бе окачено въжето горе. По-млади от неговите крака щяха да бъдат помолени да проверят това и Винсенто се отправи да ги потърси. На излизане той се обръща на няколко пъти, за да гледа неуморното махало, сякаш беше някаква новооткрита звезда.

Дерън наблюдаваше само един горен сегмент от движещото се въже. При това го виждаше само с едното си око, понеже лицето му беше притиснато с постоянна сила в грубите дъски на високата платформа, до която беше отнесен, беззащитен като ритащо дете в хватката на берсеркера. Нечовешки неподвижен, берсеркерът беше седнал върху него и с едната си студена ръка го държеше за врата. Беше натъпкал част от дрехите му в устата, а с другата си ръка бе извил назад с натиск до болка ръката на Дерън.

Очевидно машината нямаше никакво намерение да го убива или осакатява, поне не тук. По продължителност неговото задържане му се стори не отрязък от време, а по-скоро част от вечността, измервана с безсмислено постоянство от ритмично люлеещото се махало. Държейки го в плен, берсеркерът изчакваше доволно, което означаваше, че Дерън вече се беше провалил. Дори не бе имал възможност да се свърже с „Операции“ — берсеркерът веднага бе разбрал за какво му служеше клинът на врата, беше откъснал и счупил като орех знака, смачквайки ядката от метал между пръстите си.

Вероятно берсеркерът смяташе, че той не може да види нищо от положението, в което бе изпаднал. Това беше, кажи-речи, самата истина. С едно око той съзираше само малката дъга, която метрономичното въже описваше на тази височина и бавната скорост на люлеене, която от своя страна говореше за голямата му дължина.

Най-сетне вратата на катедралата хлопна някъде долу — за втори път, откакто Дерън бе заловен. И едва тогава настъпи краят на вечността — берсеркерът го пусна.

Одегард надигна бавно от дъските своето изстрадало тяло. Разтривайки бузата си, която бе стояла притисната в платформата и ръката си, която беше извита досега, той се обърна с лице към врага. Под монашеската качулка Дерън съгледа съединен с шевове метал, който сякаш можеше да се отваря и завърта, за да променя формите си. Той знаеше, че стои може би срещу най-сложната машина, построена някога от берсеркерите. Вътре в стоманения череп имаше вероятно пластична кожа, която след обръщане на частите му можеше да го трансформира в убедително човешко лице. В чие лице? Той остави берсеркера сам да реши с какво лице да му се представи.

— Полковник Одегард — изрече берсеркерът с неутрален механичен глас.

Изненадан, Дерън очакваше да чуе повече, когато нещото клекна срещу него на високата платформа и ръцете му увиснаха. И те бяха особени, също като лицето. Не бяха човешки ръце и не можеше да се каже дали бяха в състояние да се преобразуват. Останалата част от тялото бе скрита под раздърпаната и прекроена дреха, която вероятно беше принадлежала някога на Емлинг.

— Полковник Одегард, плаши ли ви преминаването от живо към неживо състояние?

Той не знаеше какво може да се очаква от един берсеркер. Въпросът го озадачи.

— А ако отговорът е „да“, какво значение има? — попита Дерън.

— Вярно — произнесе берсеркерът с равния си глас. — Това, което вече е програмирано, продължава независимо от ситуацията.

Преди още да беше осмислил тези думи, машината се спусна напред и го сграбчи. И той, от своя страна, отново й оказа съпротива, което, естествено, не промени нищо. Берсеркерът започна да къса ивици плат от дрехата му с подчертана прецизност. С тези ивици той му запуши устата, върза му ръцете и краката — здраво, но не чак толкова стегнато, та да се отчая, че не ще може никога да се освободи. Машината нямаше да допусне такава груба грешка — да причини нечия смърт в следената от компютрите на „Операции“ зона.

След като го завърза, берсеркерът се спря за момент и повъртя насам-натам закачулената си глава като човек, който се ослушва. Навярно изследваше околността със сетивата си, чийто диапазон бе далеч отвъд човешките възможности. После безшумно се устреми надолу по стълбата, движейки се повече като гигантска котка или маймуна, отколкото като човек.

Останал горе, Дерън можеше само отчаяно да се напъва да се освободи, псувайки през зъби здравия плат.

Втора група селяни от разположеното на хълма селце идеше по пътя към катедралата. Те срещнаха първо брат Саил и когато научиха, че той не е светията и творецът на чудеса, за когото говореше цялата околия, краткият пламък на надеждата по лицата им угасна, оставяйки само горчива загриженост.

— Кажете ми, за какво ви и брат Джован? — попита Саил началнически, скръстил с достойнство ръце на корема си.

Всички те занареждаха жално в един глас и той се принуди да им нареди строго да говорят един по един, та да може да ги изслуша. Успя да разбере, че някакъв голям вълк тероризирал селото им от известно време насам. Чудовищният звяр убивал добитъка и дори — те се кълняха! — изкоренявал посевите. Селяните отново заговориха един през друг и Саил не беше съвсем сигурен дали твърдяха, че някакво дете е било разкъсано или пък че пастирче беше паднало и бе счупило ръката си, опитвайки се да избяга от вълка. Във всеки случай селяните бяха отчаяни. Мъжете не смееха да обработват нивите си. Те бяха много бедни и изолирани от света, без силен господар, който да им помогне някак си, ако не се брои Светият на небесата. И ето — появил се е светоподобният Джован, който е длъжен да направи НЕЩО! Те били изпаднали в пълно отчаяние!

Брат Саил кимна. С това той изрази състрадание, примесено с известна нерешителност:

— И, казвате, селото ви е на няколко мили оттук? На хълмовете, така ли? Е, ще видим. Ще сторя каквото мога за вас. Елате с мен и ще аз изложа вашия случай пред добрия брат Джован.

Винсенто влезе още веднъж в катедралата, съпроводен от озадачения Уил, който вървеше подире му, и се отправи напред по главния кораб с най-бързата крачка, на която бе способен. Долу в манастира Руд беше започнал да го притеснява с предупреждения и оплаквания, че нямало достатъчно храна за животните. След като се откопчи от този тъй ненавременен проблем, старите му крака се опълчиха срещу повторното изкачване, макар че се ползваха и с подкрепата на Уил. Докато бързаше задъхан към клатещото се все още махало, прецени, че бе изминал цял час, откакто го бе привел в движение.

Само за няколко секунди той се взря замислен в това, което се беше случило по време на неговото отсъствие. Тънкият пясъчен насип бе разрушен от непрекъснатите драскания на връхчето, чак до точката, в която махалото беше стигнало до момента, отклонявайки се на около 10–12 градуса.

— Уил, ти си ми помагал винаги в работата. Сега още веднъж трябва да следваш заповедите ми точно.

— Да, господарю.

— Първо, запомни, че не бива в никакъв случай да спираш или да нарушаваш люлеенето на това въже.

— Да, господарю.

— Хубаво. Сега искам да се изкачиш… Има достатъчно стълби и платформи, които ще ти позволят да стигнеш чак до горе. Трябва да видиш как това люлеещо се въже е закрепено там, какво го държи на върха. Наблюдавай го толкова дълго, че да можеш да ми го нарисуваш. Ти имаш вярна ръка.

— Разбрано, господине. — Уил изви врат нагоре, със злочесто изражение на лицето. — Бая катерене ще падне.

— Да, да, ще получиш една монета, когато слезеш обратно. И още една, ако рисунката ти е точна. Хайде, тръгвай и използвай както трябва очите си. Не забравяй — не бива да пипаш въжето!

Дерън беше постигнал съвсем малко в усилието да разхлаби връзките на китките си, когато чу нечии крака, по-тромави и от тези на берсеркера, да трополят наблизо. После над стълбата изникна честното лице на Уил и по него се изписа изумление.

— … бандит! — изплю Дерън, когато ръцете му бяха освободени и вече можеше да извади парцала от устата си. — Тук някъде се е крил… Подлъга ме да се кача и ме върза.

— Обрал ли ви е? — удиви се Уил. — Сам ли беше?

— Да, сам. Ъ-ъ… Аз нямах нищо ценно у себе си. Взе ми клина от врата.

— Страхотия! Някой от онези самотни разбойници! — дивеше се Уил и клатеше състрадателно глава. — Би могъл и гърлото да ви пререже, но се е побоял да оскверни божия храм. Дали не е още наблизо?

— Не, не. Сигурен съм, че е офейкал. Отдавна се пръждоса.

Уил отново поклати глава:

— Най-добре е да си раздвижите крайниците, преди да почнете да слизате. Аз отивам нагоре да свърша една работа за моя господар.

— Работа ли?

— Аха.

Уил вече беше тръгнал и изглеждаше решен да се изкачи чак до върха на кулата.

Все още на четири крака, Дерън надзърна извън ръба на платформата. От височина над сто фута червеникавата коса на Винсенто напомняше перука на кукла-играчка. Долу загадъчното въже свършваше с някаква топка, която се люлееше напред-назад. Дерън и преди беше виждал някъде махало с такива размери. Използваха го за демонстрации на…

За малко да падне от платформата. Изведнъж разбра какво гледа Винсенто, какво е изучавал през повечето от времето, докато той се търкаляше вързан тук. На старата Земя бяха нарекли това махало на името на откривателя му. Махалото на Фуко.

— Благочестиви Винсенто!

Винсенто се обърна изненадан и подразнен, и видя младия човек — Алзай или Валзай, или както му беше там името — да приближава към него нетърпелив и възбуден. Очевидно току-що бе слязъл по стълбата, по която Уил се бе отправил нагоре.

Валзай бързаше, сякаш носеше най-важната новина, макар че когато стигна до него, на Винсенто му се наложи да изслуша идиотската история за някакъв бандит. Валзай гледаше ту дъските, ту магаретата и пясъчната купчинка и ломотеше разни неща, които имаше опасност да разсеят мислите на Винсенто.

Накрая той го прекъсна:

— Млади човече, мисля, че е редно да изложите обстоятелствата около премеждието си пред войниците.

После обърна гръб на досадника. Така. Ако НЕ беше усукването на въжето, а така също не беше и някакъв номер — тогава какво? Естествено, катедралата не се въртеше по посока на часовниковата стрелка. И все пак… Той се напрегна, мисълта му навлезе в непознати досега дебри на познанието…

— Виждам, преподобни Винсенто, че сте открили моята малка изненада. — Дерън разбра съвсем ясно как беше започнала тази игра с махалото на Фуко, и как, по всяка вероятност, щеше да завърши. Но видя и една отчаяна възможност, която се откриваше пред него и веднага се вкопчи в незначителния си шанс.

— Твоята… малка… изненада ли? — Гласът на Винсенто изведнъж стана предпазлив. Веждите му се сключиха и вещаеха гръмотевици, додето се обръщаше бавно към Дерън. — Значи ти си изпратил онзи монах при мен през нощта?

Тази подробност с монаха беше потвърждение на догадката на Дерън за берсеркерския трик с махалото.

— Аз организирах всичко това! — Дерън направи обобщаващ жест като посочи и махалото. — Трябва да ви призная, господине, че съм тук от няколко дни, отначало бях дори заедно с неколцина приятели, които ми помогнаха да изпълня тази конструкция.

Голяма лъжа му поднесе Дерън, и ако се получеше ефектът, към който той се стремеше, Винсенто едва ли някога би пожелал да провери истинността на твърдението му. Докато разказваше на намръщения старец в подробности как той и помощниците му били окачили въжето, и колко сложно и трудно било всичко, Дерън напълно осъзна ролята на берсеркера в тази история с махалото — котешка, маймунска или по-скоро дяволска.

— Това, което виждате пред вас, преподобни Винсенто, е сигурно доказателство за въртенето на нашата планета!

В старческите очи се появи смущение, но не и изненада. Отчаяната контраигра беше започнала. Струваше си. Но да видим сега дали можем и да я спечелим. Винсенто се беше превърнал в изчакваща статуя, стиснал устни, немигащ.

Дерън продължи:

— Естествено, следвах примера ви, уважаеми господине, както и този на няколко наши съвременници, за да защитя резултата от своето откритие, като същевременно го пазех в тайна, с цел да го използвам в бъдещите си изследвания. Но впоследствие реших да го разкрия пред различни хора в различни части на света, като разпратих съобщения под формата на анаграми, в които е закодиран този експеримент. Да запазя тайната още известно време, както ви казах, бе моята цел в началото. Но когато узнах за вашите сегашни… затруднения…, реших, че не мога да остана просто ей така, със скръстени ръце.

Винсенто още не беше помръднал:

— Доказателство за въртенето на нашето кълбо, казваш? — Тонът му беше някак несигурен, далечен.

— А, простете! Не мислех, че трябва в детайли да ви… хм… Вижте, равнината на махалото не се върти, върти се планетата под нея. — Дерън за миг се поколеба — хрумна му, че старият Винсенто схваща мудно и малко е поизкуфял. Дерън се усмихна с престорена снизходителност и започна да говори по-силно и отчетливо: — На полюсите на света устройство като това, ще описва дневно пълен кръг от триста и шейсет градуса. На екватора то въобще няма да се върти. — Напредвайки бавно, той изложи с безмилостни подробности своята преднина от три века и половина в натрупани знания. — Освен това завъртането му е пропорционално на географската ширина, т.е. за нашата тук, е около десет градуса за час. И тъй като сме в северното полукълбо, видимото въртене се извършва по посока на часовниковата стрелка…

От високото Уил извика на господаря си:

— … въжето е закрепено така, че да се върти свободно, но нищо не го върти!…

— Слизай! — кресна му Винсенто.

— … да го огледам още, ако искате да го нарисувам…

— Слез долу!

Дерън продължи да оказва психологически натиск, наблягайки най-вече на великодушието си:

— … единственото ми желание е да ви помогна, сър. Оставих настрана всички помисли за лични облаги, за да ви се притека на помощ. През изминалите години вие осъществихте изключително важни изследвания и не бива да бъдете отхвърлен сега. Аз съм на ваше разположение и с радост ще повторя демонстрацията си пред властите в Свещения Град, така че целият свят да стане свидетел…

— Стига! Не ми трябва ПОМОЩ! — Винсенто произнесе последната дума с отвращение. — Вие не ще се намесите В МОИТЕ ДЕЛА! Нито за миг!

В презрението и яростта си старият човек се превърна в гигантска фигура. Дерън неволно отстъпи назад. Макар че беше успял да осъществи намерението си, оказваше се, че гордостта на Винсенто не отстъпваше на гениалността му.

Избликът на горделив гняв беше кратък. Дерън спря да отстъпва и замълча, а Винсенто му хвърли един последен поглед, изпълнен с омраза. И си тръгна. Винсенто никога нямаше да използва доказателството на Фуко, нито щеше да повярва в него, даже нямаше да прави повече проучвания в тази насока. Той щеше да се опита, доколкото може, да изхвърли всичко това от ума си. Низшите чувства и завистта, които бяха призовали Винсенто към процеса и унижението, се бяха спотаили и у него самия.

Дерън знаеше от историята, че на процеса Винсенто не само ще се отрече, но дори ще отиде по-далеч, отколкото искат неговите съдници, като ще предложи да напише научен текст, доказващ, че все пак слънцето се движи в кръг около света на човеците.

„Единственото ми желание е да ви помогна, господине.“ Тътрещата се фигура на Винсенто се довлече до входа, след което вратата се тресна зад него. Изтощен, Дерън се подпря на една колона и чу в настъпилата тишина съсъка на махалото. Уил слезе по стълбата с изписано на физиономията си изумление и побърза да настигне господаря си.

Сега вече, за момент, личната трагедия на Винсенто можеше да бъде забравена. Истинската победа и истинската надежда бяха мощни стимуланти. Те дадоха на Дерън сили да се измъкне набързо от катедралата през страничната врата и да се спусне надолу по стръмните стъпала, отправяйки се към манастира. Ако берсеркерът не беше унищожил и вградения в тоягата му комуникатор, той щеше да предаде веднага радостната вест за победата на Новия свят.

Врагът не беше тършувал из неговата килия. Но когато се озова отново в мрачния коридор на манастира, спешно повикване на „Операции“ запулсира под кожата зад дясното му ухо.

Брат Саил пухтеше, макар че не се напъваше да побърза особено. Тесният път за добитъка, по който вървяха монасите, най-често изкачвайки се нагоре или слизайки надолу по хълма, завиваше зад кичести шубраци и редки горички. Всъщност Саил се влачеше отзад и се опитваше да забави с всяко пъшкане усърдното темпо на брат Джован.

— Мислех си… че като кажем няколко молитви в селото… ще бъде достатъчно. Тия селяни, знаеш,… нерядко са глупави. Може да са… преувеличили доста… стръвността на този… така наречен вълк.

— Моята собствена селска глупост досега не ми е навредила — рече Джован, продължавайки неотклонно напред. Вече бяха на няколко мили от катедралата, сред предполагаемото вълче царство. Наплашени, селските им водачи се бяха върнали още преди половин миля.

— Аз май се изказах прибързано за тях, нека Светият ми прости. — Саил се добра до върха на хълма и пое дъх, като се подготви да говори по време на слизането. — Но ако този звяр е станал причина за смъртта и вредите, които му се приписват за тези няколко дни, ще бъде твърде неразумно от наша страна да го доближаваме невъоръжени, както сме. Не че за миг се съмнявам в неразгадаемата мъдрост на Провидението, което кара рибата да скача от радост, след като си я пуснал, не се съмнявам и в историята за кротките малки птички, които изслушали проповедта ти. Но един вълк и то вълк като този, е вече друго нещо…

Брат Джован нямаше вид на човек, който слуша внимателно. За миг той спря и проследи с поглед един облак злобни насекоми, който пресече пътя им и изчезна в храстите. После продължи по-бавно, додето малко по-напред не се появи още един подобен облак. Там брат Джован зави и шумно навлезе в храсталака, повеждайки своя спътник към мястото, където явно се събираха двата облака от насекоми.

С тоягата в ръка, Дерън постигна най-доброто кросово време, което бе по силите му, тичайки петдесет и после вървейки петдесет крачки.

— Одегард! — извика Началникът. — Има още една линия на живот, важна колкото и тази на Винсенто! Сега въпросният индивид, заедно с още един от другите, се намира на няколко мили от катедралата и двамата са на път да напуснат защитената зона. Трябва да стигнеш там по някакъв начин и да се опиташ да го спасиш. Берсеркерът ще го очисти, ако го издебне от засада.

Разбира се, машината щеше да се скрие някъде там. Нападението върху Винсенто беше замислено коварно, както би трябвало и да се очаква. Но сега тя готвеше втори внезапен удар, с който се надяваше да причини сигурна вреда. И този път берсеркерът навярно бе загубил всякаква милост.

Тичайки петдесет крачки и вървейки петдесет, Дерън неотстъпно следваше посоката, зададена му от „Операции“. Накрая запита:

— Но кого да търся, все пак?

И когато му отговориха, той си помисли, че трябваше и сам да се сети, да познае името и да бъде нащрек още при първата среща с това миловидно лице.

Сред гъстия шубрак явно се беше случило нещо сериозно. Трите пречупени клона бяха изсъхнали, което показваше, че оттогава бяха минали няколко дни. И макар насекомите да бяха заети още с останките от кокали и сива козина по земята, не бе останало много за дояждане.

— Доста голям вълк е бил — рече замислено брат Джован, като се наведе да вдигне едно парче от челюстна кост. Костта бе раздробена от силен удар, но няколко огромни зъба все още си седяха на местата.

— Много голям, няма съмнение — съгласи се брат Саил, макар малко да знаеше за вълците. А и нямаше желание да научава повече, затова се озърташе нервно. Слънцето клонеше към залез в този късен следобед и гората изглеждаше зловещо тиха.

Джован разсъждаваше на глас:

— Какво ли животно би могло да се разправи така с един толкова едър мъжки вълк? Дори и аз в лакомията си се отнасям понякога така с кокалите от печеното… Но не, тези кокали не са били глозгани от глад. Само са начупени много пъти, сякаш тук е буйствало същество, по-диво и по-жестоко от който и да е вълк.

Името брат Джован символизираше добрина и любов за новите историци — както за лаиците, така и за скептиците, а така също и за ортодоксалните членове на Храма, които го превъзнасяха като светия. Подобно на Винсенто, св. Джован се бе превърнал в колосална фигура от народните предания, разбрана само донякъде от съвременниците си.

— Току-що констатирахме особената важност на Джован — рече Началникът в главата на Дерън, който продължаваше да тича. — След като го открихме, ние можахме да разгледаме неговата структура по-внимателно от преди благодарение на всички наши компютърни наблюдатели, които концентрираха усилията си в района, в който се намирате. Исторически линията на Джован продължава напред още около петнайсет години от точката, в която си ти, и през целия си път тя оказва подкрепа на други линии. После тези други линии подкрепят от своя страна нови и възходящият процес се разпростира в цялата ни история. Днешната ни преценка на нещата показва, че договорът за разоръжаване, подписан триста години след смъртта на Джован ще пропадне и една ядрена война ще изтрие цивилизацията ни от лицето на планетата, ако св. Джован бъде ликвидиран в точката, където сте в момента.

После Началникът замълча и се прозвуча глас на момиче:

— Ново съобщение за полковник Одегард.

Вървейки, Дерън попита:

— Лайза?

Тя се поколеба за миг, после реши — първо работата:

— Полковник, линията на живот, която по-рано ви описаха като ембрионна, наближава другите две. Изглежда се движи с голяма скорост, по-бързо отколкото могат да тичат човек или яздитно животно. Нямаме обяснение за този факт. Освен това трябва да свиете пет градуса на ляво.

— Разбрано. — Дерън се отклони на пет градуса, доколкото бе в състояние да се ориентира. Вече излизаше от равнината и калта, която го бавеше, бе останала зад гърба му.

— Лайза?

— Дерън, позволиха ми да се включа, едва след като обещах да се придържам строго към устава и задълженията си.

— Разбирам, прави го. — Той прецени, че бе пробягал петдесет метра и премина отново в бърз ход. Дишаше тежко. — Просто исках да ти кажа… може би… ако имаше дете от мен…

Разнесе се тихо хлипане. Но когато гласът на Лайза долетя отново, в него се долавяше само професионално отношение към работата. Тя предаде нова корекция на курса му.

С крайчеца на окото си брат Саил долови далечното движение на нещо, което търчеше към тях сред дърветата и храсталака. Той се обърна, примижа срещу следобедното слънце и изненадан от неочакваното си вътрешно спокойствие установи, че търсенето на вълка беше достигнало до своя успешен край. Вълк ли? Приближаващото се нещо трябваше да бъде наречено по-скоро чудовище или демон, но той не се съмняваше, че това е съществото, всяло ужас сред селяните и дошло сега да види човеците, които бяха дръзнали да го търсят.

Прилично на сребърна оса, създанието с големина на човек беше все още на стотина ярда. То приближаваше към тях на четири крака, движейки се с тихи котешки стъпки през храсталака. Брат Саил реши, че трябва да пожертва живота си за своя приятел, като блъсне на земята брат Джован и хукне сам пред отвратителната твар, та да й отвлече вниманието. Нещо вътре у него го подтикваше да извърши подобен героизъм, но краката му сякаш бяха станали оловни и го оставиха неподвижен като статуя. Той понечи да нададе предупредителен вик, но дори и гърлото му беше сковано от страх. Накрая все пак успя да хване брат Джован за ръката и да посочи надигащата се опасност.

— А? — рече брат Джован, излизайки от своя унес и се обърна, за да погледне натам. Чудовището спря на разстояние няколко метра, подпряно на четирите си тънки крака. Поглеждаше ту към единия монах, ту към другия, като че ли се чудеше кой от двамата му трябва. Селяните с известно основание го бяха нарекли вълк. Парцали от сива дреха висяха тук-там по него, сякаш някога е било облечено и после дрехата му е била зверски разкъсана. Голо, безполово и без косми, ужасно и красиво същевременно, то се плъзна като течно сребро и с два скока се озова до самите тях. После отново приклекна и застина като безмълвна статуя.

— В името н-на Б-Бога, махни се! — прошепна брат Саил с треперещи челюсти. — Това не е природен звяр. Да се махаме, братко Джован!

Но брат Джован вдигна ръце и направи клинообразен знак пред чудовището, като че ли искаше по-скоро да го благослови, отколкото да го пропъди.

— Братко Вълк — рече той с меден глас, — ти наистина не приличаш на нито едно животно, което съм срещал преди и не знам от къде си се пръкнал. Но в теб се таи духът на живота, затова никога не забравяй, че Нашият Баща отгоре те е създал така, както е създал и всички останали същества, и ние всички сме деца на един Баща.

Вълкът пристъпи към тях и спря. После отново помръдна и отново замря, а блясъкът му започна да се губи. На Саил му се стори, че вижда в Отворената му уста зъби, не само дълги и остри, но и движещи се като някакъв ужасяващ трион. Чудовището издаде звук, който напомняше за сблъсък на мечове и човешка агония.

Джован падна на едно коляно и се оказа лице в лице с приклекналия за скок хищник. Той протегна ръце, като че ли искаше да го прегърне. Нещото се стрелна към него, сетне застина, сякаш движенията му бяха ограничени от верига. Отново издаде звук, от който Саил почти припадна, понеже му се стори, че дочува едновременно скърцането на дибата и писъка на жертвата.

В гласа на Джован нямаше страх, а само неумолима любов:

— Братко Вълк, ти си убивал и плячкосвал като необуздан престъпник и заслужаваш наказание! Но приеми вместо това прошката на всички хора, пред които си съгрешил. Ела, ето ръката ми. В името на Светия, ела при мен и обещай, че от днес нататък ще живееш в мир с всички хора. Ела!

Дерън залиташе от изтощение. Първо чу говор и после видя фигурата на брат Саил, застанал неподвижно и загледан в нещо, което бе закрито от гъстия шубрак. Той спря и вдигна тоягата, без да се прицелва. Вече знаеше, че Саил не е берсеркер. Това, което „Операции“ му бяха предали за ембрионоподобната линия на живот, си дойде на мястото в ума му и съвпадна с нещо, което берсеркерът му беше казал в катедралата. Съвпадна, за да се превърне в една невероятна догадка, в един поразителен извод с чуден смисъл. Когато направи още три крачки встрани, той съгледа онова, в което Саил се беше вторачил с отворена уста.

Да, дошъл беше тъкмо навреме, за да види как берсеркерът-вълк прави последната си колеблива крачка напред. Да види как вдига металната си лапа и със стоманените си, заострени като орлови нокти пръсти… леко докосва протегнатата ръка на коленичилия брат Джован…

— И тъй, аз познах. Той се беше превърнал в живо същество — рече Дерън. Главата му почиваше в скута на Лайза и ако пожелаеше, можеше да погледне нагоре покрай лицето и към изкуственото слънце и естествените върхове на дърветата в подземния парк. — И вече като живо същество, се оказа податлив на влиянието на Св. Джован. На любовта му… Но май няма как да бъдат изяснени всички обстоятелства около този случай.

Галейки челото му, Лайза въпросително повдигна вежди.

Върху физиономията на Дерън се изписа оправдателна гримаса:

— Е, разбира се, има и научно обяснение. Най-сложната и компактна машина, която берсеркерите някога са построили, е поела един близо двайсет хиляди годишен еволюционен градиент при прехвърлянето от тяхната базова зона до времето на Джован… и в нея се е извършило нещо като преход към жива форма. Но то е само наше предположение. А пък Джован и някои други личности като него са имали невероятно влияние върху живите същества — това е документирано, макар ние, хората на разума, да не го разбираме напълно.

— Аз прочетох историята за св. Джован и вълка — рече Лайза, галейки косата му. — Там се казва, че след като опитомил вълка, той го оставил да живее заедно с него в селото като куче.

— Това сигурно се отнася за истинския вълк… Мисля, че изменението, което внесохме в историята, не е било толкова значително, че да промени легендата. Очевидно, още от самото начало планът на берсеркера е бил да премахне истинския вълк и да заеме мястото му в епизода с опитомяването. Убивайки Джован пред очите на хората, той би им внушил, че светият монах е бил просто един лъжец. Но безсмисленото разкъсване на истинския вълк на парчета е нестандартно деяние, това е ирационална, нелогична от гледна точка на машината постъпка; това е постъпка, която само живо същество би извършило. Ако бяхме научили за нея по-рано, може би щяхме да се досетим какви превращения са настъпили в нашия враг. Имаше и други улики, които го издаваха — различни дребни нещица, които той вършеше и които не подхождаха на машина. Аз, например, трябваше да се сетя още в катедралата, когато започна да ми говори за преминаване от живи към неживи форми… Както и да е, „Операции“ не са толкова доверчиви като Джован и неговите биографи. Ние донесохме Нещото в наше време, в клетка, докато учените решат какво да…

Дерън трябваше да направи пауза, защото младата, жена се беше навела над него в очакване да бъде целуната.

— … Казах ли ти колко красива е природата там? — рече той малко по-късно. — Големият хълм, разбира се, е резервиран за възстановяването на катедралата. Но си мисля, че бих могъл да прескоча до Службата по заселване някой ден, преди следвоенната треска за земя да е обхванала хората и да поискам за нас един от онези хълмове до реката…

И тук на Дерън отново му се наложи да направи пауза.

Загрузка...