Божествени и прокълнати

Дванайсета глава Въпроси без отговори

В къщата, двайсетина минути по-късно

Мама превключи на режим „Флорънс Найтингейл“. Отказа на шерифа да откара Джеймс в болницата в Оук Парк и настоя, че двамата с доктор Конърс ще се погрижат за детето. След като лекарят го прегледа основно, тя най-сетне пусна Джеймс и нареди на Чарити да напълни ваната. След това залепи лейкопласт върху драскотините, с които Дон Муни незнайно как се беше сдобил, и изпрати последните досадни гости, след като даде на всеки порция от недоядената вечеря. Тъкмо се канех да се измъкна през задната врата, за да открия Даниъл, когато мама ме повика на масата в кухнята.

— Дай да ти погледна ръката.

Намръщих се от болка, докато тя вадеше камъчета, забили се в ръката ми.

Зацъка с език.

— Имаш късмет, че не ти трябват шевове.

Оставих я да ми почисти ръката, като се стараех да не мърдам много. Прецених, че колкото по-малко протестирам, толкова по-бързо ще мога да отида при Даниъл. Той ми беше обещал да обясни всичко. Ами ако решеше да се измъкне? Видях на какво е способен, а след фалшивите обвинения на Джуд Даниъл можеше да се изниже от щата, преди някой да се сети да го търси.

Мама топна ръката ми в купа с кислородна вода.

— Потърпи малко — настоя тя, извади марля и лейкопласт от аптечката.

Усетих леко щипене. Замислих се за действията на Даниъл в гората — и как се бях почувствала, докато тичах с него в мрака. Дори не забелязах кога мама е подсушила ръката ми и я е превързала.

— Готово. — Залепи краищата и задържа за миг ръката ми. — Грейси — започна тя, без да ме поглежда — много те моля, не кани повече това момче в дома ни. — Остави ръката ми и се зае да прибира всичко в аптечката.

Кимнах, въпреки че тя едва ли видя.

— Мамо — провикна се от стълбите Чарити. — Джеймс отказва да излезе от ваната без одеялцето си.

— Ще ти го донеса — отвърнах аз, доволна от прекъсването.

Мама кимна.

— Идвам след малко — провикна се тя към сестра ми.

Проверих първо в стаята на Джеймс, но леля Каръл спеше в леглото за гости в стаята му. Извини се, че я боляла глава в мига, в който доктор Конърс заяви, че Джеймс бил напълно здрав. Тогава се сетих, че одеялото му сигурно е в кабинета на татко.

Вратите бяха открехнати, когато се пъхнах вътре. Креватчето на Джеймс бе все още обърнато на една страна. Изправих го и открих одеялцето. Тъкмо се канех да изтичам горе, когато ми хрумна нещо неочаквано. Ако Джеймс наистина бе излязъл сам, нямаше ли да го вземе със себе си? Малкото ми братче не се отделяше от синьото смачкано одеяло.

Думите на Даниъл, когато казах, че Джеймс не може да отиде толкова далече в гората, зазвучаха отново:

„Сам не може.“

Нима допуснахме грешка, като отпратихме шерифа? Изглежда, тъкмо беше пристигнал, когато двамата с Даниъл върнахме Джеймс. Бяха ли снимали, бяха ли събрали някакви улики? Джуд обвини Даниъл, но нямаше начин да е той. Татко настоя, че е станало случайно. А пък Даниъл — той очевидно се страхуваше от нещо.

Огледах кабинета и за пръв път, откакто влязох, забелязах какво ме заобикаля. Книгите и документите на татко бяха пръснати по пода. Настолната му лампа беше обърната, а чекмеджето на бюрото му — оставено отворено. Сякаш тук бе станало земетресение. Да не би да беше влязъл крадец, който е търсил нещо конкретно? Как обаче бе възможно да не чуем нито звук? Може мама да е започнала да хвърля разни неща, когато е била разстроена? Няколко книги от библиотеката липсваха.

Библиотеката!

Скочих към нея и се надигнах на пръсти. Опипах най-горната полица. Черната кадифена кутия — в която беше прибрана сребърната кама на Дон — я нямаше.

На горния етаж

Първата ми мисъл беше да кажа на татко за кабинета му. Тогава разбрах, че той вече е влизал с мама. Със сигурност беше видял пораженията. Независимо от това беше отпратил шерифа. Сам настоя, че не се е случило нищо необичайно. Да не би мама да беше оставила тази бъркотия и той да не искаше полицаите да започнат да задават неудобни въпроси. Нямаше да е никак добре, ако полицай Марш започнеше да си вре носа. Защо тогава липсваше ножът? Татко знаеше ли, че е изчезнал? Не му бях казала, че съм го преместила.

— Грейс. Няма ли най-сетне да донесеш одеялото — провикна се Чарити.

Затворих вратата на кабинета и хукнах към банята.

— Заповядай — подадох одеялото на мама.

— Одялце! — Джеймс се изправи във ваната. По малкото телце се стече сапунена пяна.

— Най-сетне — въздъхна Чарити и го извади от ваната. Уви го в хавлия и го подаде на мама.

Той забоде нос в одеялото. Мама го притисна до себе си.

Реших да не споменавам пред нея за кабинета. Не знам защо реших, че ще я разтревожа. Щях да попитам татко.

Онзи, с когото най-много исках да говоря, беше Даниъл. Какво знаеше той за всичко това? Защо ми се стори толкова уплашен? Беше ли свързано с неговите умения?

— Банята е на твое разположение — подхвърли мама. — И първо да почистиш. — Тя поклати глава, докато оглеждаше калния ми пуловер и панталони.

— Миришеш на куче, което е тичало в студа. — Чарити ме огледа с отвращение.

— May стара — изгука Джеймс.

Мама примигна към мен.

— Какво каза току-що?

— Нямам представа — отвърнах аз и ги избутах от банята.

Взех набързо душ — доколкото можах, без да мокря превръзката на ръката.

Ами ако не успеех да се добера до Даниъл, преди да приключат с татко?

Увих се в една кърпа и избърсах парата от прозореца на банята. Взрях се навън през мътното стъкло. Виждаше се единствено тясната дупка на оградата. Угасих лампата и различих татко, коленичил в тревата близо до измръзналите розови храсти. Стори ми се, че се моли — или пък благодареше за завръщането на Джеймс. След това той се наклони напред, после отново се отдръпна назад и покри лицето си с ръка. Раменете му трепереха.

Грабнах халата. Трябваше да отида при татко. Само че в този момент някой се измъкна от сенките край оградата. Коленичи до татко, поколеба се за момент и го прегърна с дългите си слаби ръце. Отстъпих назад и примигнах, а прозорецът отново се замъгли от парата.

Затегнах колана на хавлиения халат, хукнах надолу по стълбите и се блъснах в мама.

— Къде си тръгнала в този вид, млада госпожице? — намръщи се тя, когато видя халата, и посочи трапезарията, където Дон разказваше на Чарити за дядо си. — Все още имаме гости.

— Ама той та… — Забелязах раздразнението й и си спомних как крещеше на татко, задето се обвиняваше за смъртта на Мериан. В момента не му трябваше подобно отношение. — Просто трябва да направя нещо бързо.

— Върви да си облечеш прилични дрехи.

Измърморих нещо и тръгнах нагоре по стълбите, за да се преоблека.

— Занесе ли калните дрехи в пералното помещение или ги заряза на пода в банята?

— После ще ги сваля. Сега трябва да…

— Сега трябва да се облечеш и да свалиш мръсните дрехи за пране, преди да останат петна. Да не би да си въобразяваш, че парите растат по дърветата?

— Ама…

— Веднага. — Погледна ме както винаги, когато подозираше, че ще направя нещо, което тя не би одобрила.

— Добре.

Краката ме боляха и негодуваха на всяка крачка към стаята ми. Тичането в гората си казваше думата. Навлякох първите дрехи, които ми попаднаха — тениска с дълги ръкави и гащеризон, изцапан с боя, който мама ненавиждаше. Дръпнах мръсното пране от банята и закуцуках към мазето.

Бях твърде заета да обвинявам мама, че е осуетила възможността да поговоря с Даниъл и татко, когато чух тихи гласове от стаята на Джуд. Различих строгия клас на брат си и пискливите като на куче пролайвания на Ейприл, с които се опитваше да го успокои. Притиснах вързопа към гърдите си и пристъпих към вратата на Джуд.

— Не е честно — чух го да казва.

— Защо — попита Ейприл.

— Ти просто не разбираш. Те също не разбират — зашепна той. — Как е възможно да не виждат какво прави?

Тя каза нещо, но не успях да я чуя.

— Допускат грешка. Той не е такъв, за какъвто се представя, не е — натърти брат ми. — Аз съм добрият. Аз правя всичко, от което семейството се нуждае. Аз съм тук всеки ден и ги подкрепям, а той се връща за няколко часа и те започват да вярват на него. Татко и Грейс се държат така, сякаш е някакъв герой. — Гласът му затрепери: — Как е възможно татко да му вярва след онова, което направи?

— Какво? — попита Ейприл. — Какво е направил?

Джуд въздъхна.

Чувството за вина, че подслушвам, остана на втори план, изместено от желанието ми да чуя отговора — и от изгарящата ревност, че ще каже на Ейприл нещо, което отказваше да сподели с мен цели три години.

Джуд прошепна нещо и аз прилепих ухо до вратата, за да чуя.

— Грейс! — провикна се мама от стълбите. — И да сложиш на дрехите препарат против петна.

Отскочих настрани от вратата и изпуснах вързопа дрехи. Гласът на Джуд заглъхна, последван от някакво шумолене зад вратата. Събрах дрехите и забързах към пералното.

По-късно същата вечер

Даниъл си беше тръгнал, когато най-сетне успях да изляза навън. Не беше нито в предната, нито в задната градина. Татко също го нямаше. Бяха изминали едва петнайсет минути, откакто ги видях през прозореца на банята, затова реших да взема колата и да намеря Даниъл в апартамента му — да го засипя с въпроси, преди да изчезне от града — само че на кукичките нямаше нито един чифт ключове. Татко беше оставил пикапа в енорията, а Джуд, изглежда, все още не беше оставил ключовете за вана. Най-странното бе, че королата не беше в гаража.

Беше ясно, че няма смисъл да продължавам да търся, и реших да помогна на мама и Дон Муни да почистят трапезарията.

Не се учудих, че Дон е останал. Сигурно щеше да поиска да се настани в стаята на Джуд, когато брат ми заминеше да учи в колеж догодина. Представата на Дон за „чистене“ включваше да дояде храната от чиниите на гостите.

Посегнах към празната чаша пред него.

Дон престана да чопли лепенките анкерпласт по ръката си и ми се ухили широко.

— Много си красива тази вечер, госпожице Грейс. Вдигнах ръка към мокрите си къдрици и се запитах дали не съм си спечелила нов обожател, като се застъпих за него онзи ден.

— Благодаря, Дон — измърморих аз и взех чашата.

— И беше много смела — продължи той. — Влезе в гората, за да търсиш брат си. Ще ми се и аз да бях там. Щях да те защитя от чудовището. Дядо ми е показал как. Той беше истински герой. — Дон потри гърди с ранената си ръка.

Усмихнах се. След това си спомних хаоса, които цареше в кабинета на татко. Мама беше пренесла купища чинии в кухнята, но за всеки случай аз зашепнах.

— Дон, докато всички търсеха Джеймс, ти ходи ли в кабинета?

Той изви очи настрани.

— Аз, аз, просто… то беше шега. Не исках да направя такъв хаос. Те всички се върнаха, преди да успея да подредя. — Той се залюля на стола, сякаш се канеше да се изстреля нанякъде.

Изпитах облекчение.

— Няма нищо, Дон — усмихнах му се аз. — Няма да кажа на никого. Но трябва на всяка цена да върнеш ножа.

Той сведе очи.

— Добре, госпожице Грейс.

Мама се върна, забеляза, че се опитвам да се справя със сервиза от костен порцелан с ранената си ръка и ме прати да си лягам. Качих се, без да протестирам, макар да се съмнявах, че ще заспя или ще си почина. Мама ми беше сърдита, задето бях поканила Даниъл. Отчаянието на татко беше пълно; по-големият ми брат бе на ръба на нервна криза, а Даниъл сигурно вече бе избягал нанякъде. Поне знаех у кого е ножът.

Странно — за пръв път Дон ми се струваше безобиден.

Отпуснах се на леглото, а мислите ми се насочиха към смахнатите неща, които се случиха този ден докато къщата не потъна в мрак и тишина. Имах чувството, че са минали часове, откакто чух Дон да пожелава лека нощ на нашите. Все още бях облечена, затова реших да стана и да се преоблека. Свалих гащеризона и тениската и извадих най-удобната си пижама.

Обърнах се и видях тъмен силует пред прозореца на втория етаж. Отскочих назад и едва не изпищях. В същия миг пред погледа ми изникна окървавеният счупен прозорец на кабинета.

— Грейс — долових приглушен глас отвън. Сянката се приближи до прозореца. Беше Даниъл.

Неудобството измести страха. Кръстосах разтрепераните си ръце пред гърдите — не че имаше кой знае какво за криене. Обърнах му гръб и дръпнах хавлиения халат. Беше все още влажен от душа, въпреки това го облякох. Отидох до прозореца и го отворих.

— Какво правиш тук?

Даниъл се задържа на скосения покрив пред стаята ми.

— Нали ти обещах да поговорим. — Погледна ме през мрежата. — Може ли да вляза?