Пролог

Дризт прокара пръсти по изящната статуетка и за пореден път се възхити от прекрасната изработка. Черна като нощта и идеално гладка, тя бе съвършено копие на Гуенивар. Как ли щеше да намери сили да я остави, запита се елфът, да си тръгне и завинаги да се раздели с нея?

— Сбогом, Гуенивар! — прошепна той, без да откъсва скръбния си поглед от ониксовата фигурка. — Сърце не ми дава да те взема там, където отивам. А и как бих могъл, когато знам, че страхът от онова, което може да те сполети, ще ме измъчва повече от тревогата за собствения ми живот!

И той въздъхна с тъжно примирение. Заедно бяха преживели тежки битки и жестоки загуби, ала Дризт знаеше, че победата им е привидна, а спокойствието, което цари в момента — лъжливо. А как му се искаше да затвори очи, да мушне статуетката обратно в кесията си и да продължи напред с надеждата, че нещата все някак ще се наредят!

Този миг на слабост отмина така бързо, както го бе обзел, и като преглътна болката, елфът подаде магическата фигурка на Риджис.

Полуръстът впери невярващ поглед в приятеля си и дълго време не проговори, изумен от онова, което бе чул и което се очакваше от него.

— Пет седмици — напомни му Дризт.

Върху пухкавото момчешко лице на Риджис легна тъмна сянка. Ако след пет седмици Дризт все още не се бе върнал, Кати-Бри трябваше да получи статуетката и заедно с Бруенор да узнае истината за заминаването му. Мрачният тон на тази заръка не остави и капка съмнение у полуръста — Дризт не очакваше да се завърне някога.

Тласнат от внезапен порив, Риджис пусна ониксовата фигурка на леглото и вдигна ръце към врата си. Закопчалката се бе оплела в гъстите му, кестеняви къдрици и му трябваше известно време, за да се пребори с нея и да успее да освободи красивия медальон, който висеше под дрехите му.

Сега бе ред на Дризт да го погледне изумено. Той добре познаваше силата на магическия рубин, знаеше и колко много приятелят му държи на него. Да се нарече постъпката на Риджис необичайна, бе меко казано.

— Не мога — възпротиви се елфът и бутна скъпоценния камък настрани. — Не вярвам някога да се върна и не искам да го изгубиш…

— Вземи го! — настоя полуръстът. — След всичко, което си сторил за мен — а и за останалите, — това е най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря. Едно е да оставиш Гуенивар тук (би било наистина непоправима трагедия, ако тя попадне в ръцете на злите ти събратя), ала медальонът не е живо същество, а обикновен предмет, който може да ти бъде от полза там, където отиваш. Носи го така, както носиш и ятаганите си, приятелю — допълни той, вгледан в лавандуловите очи на скиталеца.

После изведнъж щракна с пръсти, сякаш току-що му бе хрумнала нова идея, и се втурна към другия край на стаята, а босите му крака шумно шляпаха по студения каменен под, докато нощната риза се вееше зад гърба му. Бръкна в едно чекмедже и извади още нещо — една на пръв поглед съвсем обикновена маска.

— Върнах си я — обясни той кратко, тъй като нямаше особено желание да разкрива как точно се бе добрал до магическия предмет.

В действителност, полуръстът бе излязъл от Митрил Хол съвсем сам и бе открил Артемис Ентрери да виси напълно безпомощен от ръба на една скала. Като истински крадец, Риджис го беше обрал и без да се колебае особено, бе прерязал плаща му. После, изпълнен с мрачно задоволство, бе слушал как наметалото — единственото, което задържаше изпадналия в несвяст палач да не полети в пропастта — бавно започва да се къса.

Дризт се загледа в маската и дълго не каза нищо. Сам той я бе взел от бърлогата на едно банши преди повече от година. Онзи, който я носеше, можеше не просто да скрие лицето си, но и да промени изцяло външния си вид.

— Ще ти помогне да влезеш и да излезеш оттам — обнадеждено рече полуръстът.

Дризт все така мълчеше.

— Наистина искам да я вземеш — настоя Риджис, изтълкувал погрешно колебанието на приятеля си, и му подаде вълшебния предмет, без да подозира какво означава той за елфа.

Преди време Дризт го бе носил, за да скрие черната си кожа, тъй като обитателите на Повърхността съвсем не се отнасяха дружелюбно с мрачните елфи. Ала въпреки че му бе помогнала много, за Дризт маската си оставаше една лъжа и сега просто нямаше сили отново да се скрие зад нея.

Или пък имаше? Нима можеше да откаже подаръка на Риджис, ако съществуваше и най-малка възможност той да му е от полза в предстоящото начинание… начинание, което най-вероятно щеше да засегне не само него, но и приятелите му?

Не, реши той най-сетне, този път нямаше да има нужда от маската. Три десетилетия далече от града не бяха никак малко, а пък и той не бе нито толкова необикновен, нито пък толкова известен, че да бъде разпознат още с пристигането си. Скиталецът поклати глава и след един последен неуспешен опит, Риджис сви рамене и прибра маската обратно в чекмеджето.

Дризт си тръгна, без да каже нищо повече. До пукването на зората оставаха още няколко часа, факлите в Митрил Хол вече догаряха, малцина бяха будни. Навсякъде цареше тишина и покой.

Изящните пръсти на елфа безшумно погалиха една дебела дървена врата. Не биваше да събужда младата жена, която спеше зад нея, макар че сънят й надали бе особено спокоен. А така му се искаше да отиде при нея и да я утеши! Само че думите бяха безсилни пред скръбта на Кати-Бри и този път, както през всички останали вечери, които бе прекарал край вратата на стаята й — невидим, безпомощен страж — пазителят се отдалечи и потъна в сенките, спотаени край стените на каменния коридор.

Поспря за миг пред още една стая — на най-скъпия си приятел сред джуджетата — после решително продължи напред. Много скоро остави тази част от комплекса зад гърба си и навлезе в просторните галерии, където кралят на Митрил Хол приемаше гостите си. Двамата войници, които стояха на пост, дори не разбраха, че някой е минал покрай тях.

Дризт спря още веднъж — когато стигна Залата на Думатоин, мястото, където родът Боен чук пазеше най-големите си съкровища. Знаеше, че трябва да продължи, да се махне, преди джуджетата да са се събудили, но не можеше да пренебрегне зова на сърцето си. През двете седмици откакто бяха прогонили мрачните нашественици от Митрил Хол, нито веднъж не бе влизал в свещената зала, ала никога нямаше да си прости, ако не хвърли поне един поглед, преди да си тръгне.

Щитозъб, могъщият боен чук, почиваше върху висок постамент в средата на богато украсената зала. Прекрасното оръжие напълно заслужаваше почетното място, което му бяха отредили — в очите на Дризт то далече превъзхождаше предметите, които го заобикаляха. Изящни митрилни доспехи, тежки брадви и блестящи шлемове на отдавна загинали герои, наковалнята на легендарен ковач и тежкият чук на изкусен майстор — всички те бледнееха пред великолепния чук. А той дори не бе носен от джудже, каза си Дризт и на устните му се появи тъжна усмивка. Едва допреди две седмици, Щитозъб бе притежание на Уолфгар, младия варварин, дал своя живот, за да спаси приятелите си.

Дризт дълго се взира в могъщото оръжие, в блестящата митрилна глава, покрита с руните на джуджешкия бог Думатоин и останала все така гладка, въпреки жестоките сражения, които бе видяла. После плъзна поглед надолу, към потъмнялата елмазна дръжка — упорит, както винаги, Бруенор не бе разрешил да почистят кръвта от нея.

Споменът за Уолфгар, за десетките битки, които бе водил рамо до рамо с високия русокос варварин, нахлу в съзнанието на скиталеца, разколеба го и накара сърцето му да се свие от болка. В мислите си Дризт отново виждаше ясните очи на другаря си — сини като небето над тундрата, те винаги горяха с жизнерадостен пламък. Очите на момче, чийто дух дори жестоката действителност на заобикалящия го суров свят не бе успяла да помрачи.

Момче, което с песен на уста бе пожертвало всичко в името на приятелите си.

— Сбогом! — прошепна Дризт и безшумно се втурна напред.

Няколко секунди по-късно вече бе оставил високото стълбище зад гърба си и прекосяваше обширната галерия, която започваше в подножието му. Вперили зорки погледи в него, каменните ликове на осмината крале на Митрил Хол го следяха неотлъчно. Най-впечатляваща бе последната статуя — тази на Бруенор Бойния чук. Бездруго строгото лице изглеждаше още по-мрачно сега, когато от челото към лявата му буза се спускаше дълъг белег, а дясното му око бе извадено.

Ала не заради липсващото си око тъжеше кралят и не коравото му, по джуджешки издръжливо тяло бе пострадало най-много, а сърцето, съкрушено от загубата на варварина, който се бе превърнал в повече от син за него. Дали душата на Бруенор щеше да се окаже така силна, както тялото му? Дризт не знаеше отговора на този въпрос и сега, когато се взираше в израненото лице на приятеля си, усети как една мисъл обсебва съзнанието му — дали не трябваше да остане в Митрил Хол и да му помогне да се съвземе от черната покруса?

Бързо прогони тези съмнения, когато си напомни, че докато той се колебае, над главите на скъпите му същества навярно се събират още по-черни облаци от онези, които бяха разпръснали преди две седмици.

* * *

Кати-Бри се мяташе в леглото си — уловена в капана на онзи ужасен миг, тя го изживяваше отново и отново, както всяка нощ, когато изтощението я надвиеше и сънят пропълзяваше в изнуреното й тяло. В ушите й пак ехтеше песента на Уолфгар; за кой ли път виждаше ясносините му очи. Умиротвореният им поглед сякаш се надсмиваше над болката, пламнал с онзи вътрешен огън, който му даваше сили да надвие агонията и да продължи да руши тавана над главата си, макар тежките скални отломъци вече да се сипеха върху му.

Виждаше и ужасните рани, оголените кости и кървящата плът, която острите зъби на йоклолата — злото, прилично на буца полуразтопен восък, чудовище — съдираха от тялото му.

Страховитото громолене, с което каменният таван се срути върху Уолфгар, отекна в ума й и тя рязко се изправи. Дълго седя така, с леденееща от пот коса и широко отворени, невиждащи очи, като се мъчеше да се овладее. Не спираше да си повтаря, че всичко е било само сън, ала не й ставаше по-леко — онова, което я измъчваше всяка нощ, не бе игра на въображението й, а истински спомен, жестоката истина, с която трябваше да живее през деня.

Постепенно меката светлина, която се процеждаше под вратата, й помогна да се поуспокои. Докато се мяташе насън, беше съборила завивките си на пода, а тънката роба, с която бе облечена, изобщо не можеше да я стопли. Зъзнеща от студ, мокра и нещастна, тя потрепери и побърза да придърпа най-дебелата завивка към себе си. Сгуши се в нея и отново си легна, вперила отчаян поглед в мрака.

Нещо не беше наред. Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред.

Разумът й се опитваше да я убеди, че си внушава, че всичко се дължи на кошмарите, които я преследваха всяка нощ. Наистина, нищо не бе както трябва, целият й свят беше рухнал за миг, ала въпреки всичко сега се намираше на сигурно място, заобиколена от цяла армия приятели.

Това беше — просто си внушаваше.

* * *

Когато съмна, Дризт вече се намираше далече от Митрил Хол. Този път не спря, за да погледа зората, както правеше обикновено — надеждата, която изгряващото слънце винаги му носеше, сега му се струваше измамна и непостижима. Когато посвикна със светлината, той обърна очи на югозапад, там, където се извисяваха планините, и потъна в спомена.

Ръката му се вдигна към медальона, който бе получил от Риджис. Прекрасно знаеше колко много полуръстът обича магическия си рубин, а ето че все пак бе намерил сили да се раздели с него, заради доброто на приятеля си. Дризт знаеше какво е истинско приятелство — животът му бе придобил нов смисъл, откакто за първи път бе стъпил в забравената от всички Долина на мразовития вятър и бе срещнал Бруенор Бойния чук и осиновената му дъщеря Кати-Бри. И сега го болеше само при мисълта, че може би никога вече няма да ги види.

Не съжаляваше, че взе магическия медальон — с негова помощ можеше да получи отговорите, които търси и да се завърне невредим при своите другари. Онова, което го тревожеше, бе решението да каже на Риджис за заминаването си. Сега то му се струваше проява на слабост; имаше чувството, че тласкан от собственото си отчаяние в този мрачен час, бе потърсил подкрепа у приятелите си, които с нищо не можеха да му помогнат. Разбира се, можеше да погледне на решението си като на необходима мярка за безопасността на другарите, които оставяше зад себе си. След пет седмици Бруенор щеше да научи истината от Риджис, така че родът Боен чук да има време да се подготви за мрачните времена, които му предстояха, в случай, че Дризт се провали.

И все пак елфът знаеше, че още нещо го бе накарало да сподели намеренията си с полуръста — нуждата да се довери на някого.

Ами маската? Нима отказът му да я приеме също бе проява на слабост? Магическият предмет можеше да му помогне, на него и на приятелите му, а ето че той не бе поискал да го вземе, неспособен да го носи, дори да го докосне отново.

Съмненията заливаха скиталеца на талази, измъчваха го, подиграваха му се. Той въздъхна дълбоко и поглади рубинения медальон. При цялото умение, с което въртеше ятаганите, при всичките си твърдо отстоявани принципи, при неизменния си стоицизъм, Дризт До’Урден имаше нужда от приятелите си. Обърна поглед към далечния Митрил Хол и в лавандуловите му очи проблесна ням въпрос — дали не бе сбъркал, когато тръгна скришом от тях?

Ето, това вече наистина е слабост, смъмри се упоритият елф, после прогони и последното зрънце колебание и бръкна в джобовете на зеления си плащ. В дясното ъгълче на пергамента, който извади оттам — карта на земите между Гръбнака на света и Великата пустиня Анаурох — имаше малко кръстче. Беше го нарисувал собственоръчно — там се намираше пещерата, през която някога бе избягал.

Пещерата, която щеше да го отведе у дома.

Загрузка...