Безпокойство

1

„Тестудо“ спря пред спуснатата бариера, над която бавно мигаше червена лампа. Отстрани се издигаха ажурните решетки на металната ограда.

— Биостанцията — тихо каза Беркут. — Хайде да излезем.

Полесов спря двигателя. Щом излязоха, лампата над бариерата угасна и изведнъж зарева сирена. Иван Иванович пое дъх с пълни гърди и каза, разстъпквайки се:

— Сега някой ще дотича и ще почне да ни убеждава да не рискуваме живота и здравето си. Защо спряхме тук?

На трийсетина метра вдясно от шосето в топлия сумрак белееха стените на стари постройки. През буренаците водеше тясна пътечка. Един прозорец светна, изтропа черчеве и нечий сипкав глас попита:

— Докара ли новокаин? — И без да дочака отговор, добави свадливо: — Сто пъти съм ти казвал да спираш по-далече и да не будиш хората!

Отново изтрака черчеве и стана тихо.

— Хм! — каза Иван Иванович. — Ти докара ли новокаин, Беркуте?

До къщата изникна тъмен силует и предишният глас извика:

— Валентине!

— Очевидно този ни бърка с някого — каза Иван Иванович. — Е, какво, ще почиваме ли? Дали да не продължим нататък?

— Не — каза Полесов.

— И защо не?

Край пътечката зашумяха бурените, между стволовете на дърветата се мярна огънче от цигара, което описваше сложни криви, разсипвайки дълги струйки гаснещи искрици.

— Първо ще разузнаем — каза Полесов.

Човекът с цигарата най-сетне излезе от бурените на шосето и каза:

— Проклета коприва! Ти донесе ли новокаин, Валентине? Кой е с теб?

— Вижте… — снизходително започна Иван Иванович.

— По дяволите! Ти не си Валентин! — учуди се човекът с цигарата. — А къде е Валентин?

— Нямам представа — каза Иван Иванович. — Ние сме от ИНКМ.

— От… аха — каза непознатият. — Много ми е приятно. Извинете ме — той срамежливо загърна престилката си, — малко съм неглиже. Аз съм Круглис, началникът на биостанцията… — представи се той. — Мислех, че е пристигнал Валентин. Значи вие сте геолози?

— Не, не сме — меко възрази Беркут. — Ние сме от Института за некласическа механика. Физици сме.

— Физици ли? — Биологът хвърли фаса. — Позволете… Физици ли? В епицентъра ли отивате?

— Точно така — потвърди Беркут. — С ваше разрешение ще отидем в епицентъра. Нима не ви предупредиха?

Биологът погледна към исполинския черен „Тестудо“. После заобиколи Беркут, отиде до машината и удари с длан по бронята.

— По дяволите! — каза той с възхищение и завист. — Танк с висша защита, нали? Да, върви ви на вас, физиците. А аз втора година се бъхтя и не мога да получа разрешение за дълбоко разузнаване. А то ми е крайно необходимо. Аз там бих… Чуйте, другари — произнесе той унило, — вземете ме с вас. Нищо не ви струва, в края на краищата.

— Не — веднага му отвърна Полесов.

— Нямаме право — меко каза Беркут. — Съжаляваме…

— Разбирам — промърмори биологът и въздъхна. — Да, предупредиха ме, но не ви очаквах толкова скоро.

— До Лантанида дойдохме по въздух — обясни Беркут.

Настъпи дълбока сънлива тишина, от която веднага стана по-тъмно. После недалеч някой викна няколко пъти странно и тъжно. В гората падна тежка шишарка, плъзна се по гъстите клони и шумно се удари в земята.

— Бухал — каза биологът.

— Май не прилича — усъмни се Полесов.

Биологът засумтя.

— Момко, вие някога чували ли сте как вика бухал?

— Много пъти.

— А някога чували ли сте как вика бухал от онази страна?

— Моля?

— Отзад кордона, иззад бариерата… от онази страна?

— Н-не зная — каза несигурно Полесов.

— Момко — повтори биологът.

Всички замълчаха и в тъмнината отново извика странният бухал.

— Но защо стоим? — сепна се биологът. — До сутринта има време. Да вървим, ще ви сложа да легнете.

— Може би все пак… — каза Иван Иванович.

— Не, първо ще разузнаем — повтори Полесов. — Мисля, че там, отпред, пътят е много лош.

— Там изобщо няма път — отбеляза биологът.

— … и изобщо не е ясно какво става — продължи Полесов. — Ще изпратя киберразузнавачите на нощен рейд. Ще съберат информация и на сутринта ще потеглим.

— Правилно — каза биологът. — Това се казва сериозен подход към работата.

Полесов влезе в танка и запали фаровете. От ослепителната светлина мракът наоколо се сгъсти, но пък ярко засветиха белите кръгове на бариерата и заискриха металните пръчки на оградата. Страничният люк на танка бавно се отвори. Чу се барабанене и в полосата на светлината на шосето изскочиха смешни сребристи фигурки на тънки крачета, които приличаха на огромни скакалци. Няколко секунди останаха неподвижни, след което се промушиха под бариерата и се скриха сред високата трева от другата страна.

— Това ли са киберразузнавачите? — с уважение попита биологът.

— Чудесни машинки, нали? — каза Беркут. — Пьотър Владимирович! — тихо произнесе той. — Ние тръгваме, вие ще ни настигнете.

— Добре — обади се от танка Полесов.

В къщичката на биолога имаше три стаи. Домакинът съблече халата, обу панталон и пуловер и се скри в кухнята. Беркут и Иван Иванович седнаха на дивана и Иван Иванович веднага задряма.

— Значи отивате в епицентъра — каза биологът от кухнята. — Там, разбира се, има какво да се види. Особено сега. Впрочем, имате ли поне някаква представа какво става там?

— Много смътна — отвърна Беркут. — Някои неща ни разказаха пилотите, но никой не се е приближавал достатъчно.

— Аз лично видях със собствените си очи. Светкавици… Е, мнозина са виждали светкавици. Но мълнии, които бият от земята към небето, синкава мъгла… Вие чували ли сте за синя мъгла?

— Да — каза Беркут.

Иван Иванович отвори едно око.

— Аз съм я виждал два пъти от хеликоптер — съобщи Круглис. — Преди месец, още преди гибелта на „Галатея“. Мъглата се образува в епицентъра или около него, пълзи в широк кръг и се разсейва на стотина километра от кордона. Какво може да е това, другари физици?

— Не знаем.

— Значи никой не знае. Още по-малко ние, биолозите. Ясно е само, че се случва нещо необикновено. И то четирийсет и осем години след взрива! Нивото на радиацията падна вече десет пъти, адхезивите, които свързаха радиоактивния прах, също се разпаднаха и ето ти изведнъж! — Иван Иванович отвори и второто си око. — Започват някакви си светкавици, пожари, по дяволите. — Биологът замълча, докато тропаше със съдовете; приятно засвири завиращият чайник. — Вярно е, че пожари вече не избухват. Сигурно всичко, което може да гори, вече е изгоряло. Но светкавиците… Първата светна преди четири месеца, в началото на май. Втората през юни. А сега се повтарят почти всяка седмица. Ярки бяло-сини светкавици и очевидно с огромна мощност.

Биологът се появи с поднос в ръце.

— Съдете сами — повтори той, сервирайки. — От кордона до епицентъра са повече от двеста километра, а пламти половината небе… Заповядайте на масата… И веднага след светкавицата пада синята мъгла.

— Да, чухме за това — каза Беркут.

Биологът отново тръгна към кухнята, но до вратата спря.

— Известно ли ви е, че последната светкавица беше снощи? — попита той.

— Да, благодаря — каза Беркут.

— Някой трябва да започне! — промърмори Иван Иванович. — А къде е Полесов?

Биологът вдигна рамене, скри се в кухнята и се върна с кипящ чайник.

— Хайде да пием чай — каза той. — Дайте насам чашите.

Иван Иванович привършваше втората си чаша, когато вратата се отвори и влезе Полесов. Беше много блед и се държеше за дясната буза.

— Какво ви е, Пьотър Владимирович? — попита Беркут.

— Нещо ме ужили — отвърна Полесов.

— Сигурно е комар.

— Сигурно. — Полесов злобно се озъби. — Само дето има картечница вместо жило.

— Комар от другата страна — каза биологът. — Много ясно. Сядайте и пийте чай.

— А кой вика в канавките? Помислих си, че там някой се дави.

— Жаби — обясни биологът. — Също от онази страна.

Иван Иванович шумно сложи чашата си върху чинийката, изтри почервенялото си лице и попита:

— Мутирали ли са?

— Да — потвърди биологът. — Там е истински рай на мутирали гадинки. След взрива, когато нивото на радиацията беше високо, животните в зоната пострадаха много. Разбирате ли? Веднага след взрива оградиха зоната и те не можаха да се разбягат. Първото поколение вече е мъртво, всички следващи мутираха. Ние тук осма година ги наблюдаваме, понякога ги хващаме, понякога ги снимаме с автоматични камери. За съжаление ни е забранено да навлизаме в зоната на повече от пет километра… Един наш сътрудник все пак рискува. Донесе снимки, образци и се разболя малко. Дадоха ни да разберем тогава.

Биологът запали цигара.

— Сами ще видите какво става там. Възникнаха абсолютно нови форми, странни и удивителни. Все пак събрахме много материал. Много видове просто измряха. Например мечките изчезнаха съвсем. Други се приспособяват, макар да не зная дали може да се употреби този термин. По-точно е да се каже, че мутираха и станаха жизнеспособни при повишена радиоактивност. Но знаете ли…

— А те как реагират на светкавиците и мъглата? — попита Иван Иванович.

— Зле реагират — мрачно отговори биологът. — Много зле. Страхувам се, че идва краят на нашия резерват. По-рано те много рядко доближаваха оградата. Големи животни почти не сме виждали. А ето че миналия месец стотици дяволски изроди посред бял ден се втурнаха право към бариерата. Гледката не бе за хора със слаби нерви. Хванахме няколко, останалите ги прогонихме с ракети. Не зная от какво се спасяваха: от светкавиците ли, от синята мъгла ли, или от нещо друго… Сигурно от синята мъгла. Мисля, че в края на краищата, те всички ще измрат. През последните месеци количеството на комарите се увеличи. И на птиците и жабите също. Ето този бухал, например… — Той тикна фаса в пепелника и неочаквано завърши: — Тъй че внимавайте там.

— Добре — каза Полесов. — Все пак танкът ни е с висша защита.

Биологът внимателно погледна отеклата му буза и каза:

— Знаете ли какво? Дайте да ви сложа една инжекцийка. За всеки случай…

Полесов се поколеба за секунда, погледна Беркут, после стана и промърмори:

— Добре.

2

Сутринта Беркут се събуди от страховит рев съвсем наблизо. Отхвърли чаршафа и се приближи до прозореца. До съседната сграда стояха началникът на биостанцията Круглис и непознат човек в бяла престилка. Круглис пушеше и се мръщеше, а човекът с престилката говореше и размахваше ръце.

Утринта бе слънчева. Между боровете в розова мъглица тъмнееше ъгловатото туловище на „Тестудо“. До него се суетеше Полесов. Вероятно разузнавачите се бяха върнали, помисли си Беркут. Той грижливо прибра постелята си в стенната ниша, взе душ и закуси с апетит — изпи две чаши силен чай и изяде две парчета шунка. Колбасът бе отличен — без сланинки, розов като утринна мъгла и също толкова нежен.

На стълбите Беркут се сблъска с Иван Иванович.

— Добро утро — поздрави го Иван Иванович. — Идвах да те будя. Разузнавачите се завърнаха.

— Нещо интересно?

Иван Иванович понечи да отвори уста, но зад къщата някой отново зарева глухо и протяжно. Беркут трепна.

— Това е глиган — обясни Иван Иванович. — Хванаха го на онази страна.

— Според мен повече прилича на мечка.

— Ти пък! — възрази Иван Иванович. — Както е известно, мечките са измрели.

— Добре де — каза Беркут. — Какво донесоха разузнавачите?

— Има една изненада. Хайде да отидем при Полесов.

Закрачиха по пътечката и мокрите от росата буренаци ги шибаха по краката.

— Тук има страхотна коприва! — оплака се Иван Иванович. — Не коприва, ами чудовище!

Полесов се бе подпрял на бронята и разсеяно въртеше между пръстите си тясна фотографска лента.

— Добро утро, Пьотър Владимирович — каза Беркут.

— Добро утро — отвърна Полесов и внимателно пипна бузата си.

— Боли ли?

Полесов въздъхна и каза:

— Разузнавачите се върнаха. Прегледах информацията и тя не ми хареса.

— Няма път ли?

— Не зная… — Полесов отново пипна бузата си. — Има нещо много странно. Ето… — И той протегна лентата към Беркут.

Лентата беше абсолютно черна.

— Осветена ли е? — попита Беркут.

— Напълно. Сякаш от снощи са я държали в реактора. Не разбирам как е могло да се случи. Максималното ниво на радиация, което са фиксирали разузнавачите, е сто и петдесет рентгена в час. Нищо и половина. Но най-важното е, че разузнавачите не са стигнали до епицентъра.

— Така ли?

— Върнаха се, без да са изпълнили задачата. Преминали са сто и двайсет километра и се върнаха, сякаш са получили заповед „обратно“. Или са се уплашили. Откровено казано, това не ми се вярва.

Известно време всички мълчаха и гледаха към бариерата. Пътят още си личеше, но бетонът бе пропукан и обрасъл с гигантски репеи. Недалеч от бариерата, насред репеите, стърчеше голямо червено цвете, над което се рееше белокрила пеперуда. По-нататък над пътя висеше захванала се за короните на съседните дървета суха топола с голи разперени клони.

— Значи на практика не разполагаме с информация — проговори Беркут замислено.

Полесов нави лентата и я пъхна в джоба на комбинезона си.

— Можем да изпратим разузнавачите още веднъж — каза той.

— И без това загубихме много време — нетърпеливо каза Иван Иванович и погледна Беркут. — Хайде да вървим. На място ще се ориентираме.

— Пътьом може да пуснем разузнавачите. — Полесов също погледна Беркут.

— Добре — съгласи се той. — Да тръгваме. Пьотър Владимирович, идете, ако обичате, при биолозите и им кажете, че потегляме. Благодарете им от името на всички ни.

— Слушам.

Полесов тръгна към къщите и след малко се върна с Круглис.

— Тръгваме — съобщи Беркут. — Хиляди благодарности за гостоприемството.

— Моля — бавно произнесе биологът. — На добър час.

— Благодаря. Тук беше чудесно — също като на курорт.

Иззад дърветата глиганът отново зарева като мечка.

— Извинете ни — каза Беркут, — но наистина не можем да ви вземем с нас. Нямаме право.

— Разбирам — биологът се усмихна. — Съжалявам, разбира се… Нищо, все някога ще дойде и нашият ред.

— Сигурно след нас ще изпратят вас.

— Напълно е възможно. Лек път. Желая ви късмет.

— Благодаря — повтори Беркут и стисна ръката на биолога.

— Довиждане и благодаря — каза Полесов. — Ще се постарая да хвана някой бухал за вас.

Влязоха в танка и затвориха люка. Биологът им помаха и отстъпи към канавката. Автоматичната бариера бавно се вдигна. Тежката машина трепна, забуча и потегли напред, оставяйки в буренаците широки коловози. Биологът я изпрати с поглед. Тя мина под наклонената топола и я закачи. Дървото се пропука, счупи се наполовина и с глух удар рухна напряко на просеката, която бе някогашна магистрала.

3

„Тестудо“ стоеше силно наклонен, тих и абсолютно неподвижен. След шестнайсет часа боботене и лудо тръскане тишината и неподвижността им се струваха илюзия, готова да се изпари всеки момент. Те продължаваха да стискат зъби и да напрягат мускули, в ушите им боботенето продължаваше. Но нито Полесов, нито Беркут, нито Иван Иванович го забелязваха. Те мълчаливо се взираха в приборите. А приборите лъжеха безбожно.

Преди два часа, точно в полунощ, пеленгиращата станция даде на Полесов координатите му. Танкът се намираше в падина на седемдесет километра на югоизток от епицентъра. В дванайсет и петнайсет Лантанид за първи път не изпрати поредната позивна. Връзката прекъсна. В дванайсет и четирийсет и седем високоговорителят изграчи с гласа на Леминг: „… веднага!“ В един и десет заваля като из ведро. В един и осемнайсет изгасна екранът на инфрачервения проектор. Полесов пощрака с ключовете, изпсува, включи фаровете и лепна чело в окуляра на перископа. В един и петдесет и пет се откъсна от перископа, за да пийне вода, погледна приборите, изръмжа и спря двигателя. Приборите лъжеха безбожно.

Навън бе черна септемврийска нощ, валеше проливен дъжд, но стрелката на хигрометъра6 нагло стоеше на нула, а термометърът показваше минус осем. Стрелките на дозиметъра весело тичаха по циферблата и свидетелстваха за това, че радиоактивността на почвата под гъсениците на танка се колебае много бързо в извънредно широки граници. А ако се съдеше по показанията на манометрите, танкът се намираше на дълбочина двайсет метра под вода, на дъното на водоем.

— Приборите беснеят — бодро обяви Беркут.

Никой не възрази.

— Вероятно някакви външни влияния…

— Бих искал да знам какви — каза Полесов, хапейки устни.

Беркут добре виждаше лицето му, смугло, издължено и с червено петно на дясната буза.

— Ех, как би ни помогнало това! — каза Иван Иванович.

— Да — съгласи се Полесов.

Това щеше да помогне, защото щеше да позволи да се коригират приборите. И най-важното — да се коригират приборите на пулта за управление. На Иван Иванович техните показания вероятно нищо не му говореха, но Полесов виждаше, че те лъжат също така нагло, както и всички останали. Това беше много странно и опасно: приборите за управление бяха защитени от външни влияния от тройната броня на свръхмощната защита на танка. И хората бяха защитени от външни влияния от тройната броня. За миг Полесов изпита гадно бодване под лъжичката.

— Какво има навън? — попита Иван Иванович.

— Нищо. Мъгла…

Иван Иванович стана, помоли Полесов да се отмести и се лепна за окуляра на перископа. Видя прекършени, изпочупени борове, черни, сякаш овъглени клони и гъста двуметрова трева. И мъгла. Сива, неподвижна мъгла, надвиснала над мокрия свят под лъчите на прожекторите. До танка стояха киберразузнавачите. Притискаха се към машината и приличаха на кучета, подушили вълк. Не искаха да вървят в мъглата. Или, по-точно, не можеха.

Иван Иванович седна и рече хрипливо:

— Синя мъгла.

— Е, и какво? — попита Полесов.

Иван Иванович не отговори. Беркут също погледна през перископа. После седна и разкопча яката на куртката си. Стана му задушно. Изправи се и въздъхна дълбоко. Малко му олекна.

— Какво ще правим? — попита Полесов.

— Нищо ли не чувствате? — попита внезапно Беркут.

— Нищо… — отвърна му Иван Иванович, взрян в приборите. Но заекна и каза с тънък глас: — Иглички!

Едва сега Полесов почувства неприятно убождане в края на пръстите си. Сякаш го бодяха микроскопични иглички, тънки като жило на пчела. Пръстите изтръпваха.

— Прилича… на планинска болест — рече той.

Иван Иванович скочи, отблъсна Полесов и отново притисна чело в окуляра на перископа. Навън имаше само мъгла. Разузнавачите бяха изчезнали. Иван Иванович тежко въздъхна и се пльосна в креслото си. Пухкавите му бузи блестяха от пот.

— Ега ти танка, ега ти и разузнавачите! — възкликна той. — Това ми било танк с висша защита!

— В такъв танк — бавно заговори Полесов, — миналата година преминах през Горящото плато на Меркурий.

— Ега ти разузнавачите! — продължи Иван Иванович. — Страхуват се. За първи път виждам кибери, които се страхуват. Това ми било висша защита!

— Недейте, Иван Иванович — обади се Беркут.

„Висшата защита не помага — помисли си Полесов. — Това, че приборите лъжат, диша се трудно и бодат иглички, е само половин беда. Ще стане лошо, ако двигателят откаже, ако се наруши настройката на магнитните полета на реактора, които държат кръга от разтопена плазма. Достатъчно е да се наруши настройката и «Тестудо» ще се превърне в пара с цялата си висша защита. Най-добре е колкото може по-бързо да се махнем оттук.“

— И ще се наложи да се върнем — продължи Иван Иванович. — И нищо няма да разберем, защото разчитахме на вашия танк и на вашите кибери. Трябваше да рискуваме и да дойдем на турболет.

Игличките бодяха вече раменете и бедрата.

— Добре — каза Полесов. — Закопчайте коланите.

Иван Иванович млъкна. Физиците закопчаха широките меки колани.

— Готови ли сте? — попита Полесов.

— Да…

Полесов изключи светлината и сложи длани на лостовете за управление. Двигателят глухо заръмжа и танкът се разлюля. Под гъсениците нещо захрущя. Отпред беше плътна, непрогледна мъгла. Бързите иглички бодяха вече и гърбовете им. Отвратително чувство. И не им достигаше въздух. „Тестудо“ се затресе и забуча. По-високо, по-високо… Тласък, тракат челюсти. Отпред е мъгла. Още по-високо, до самото небе! Сляпата машина се катереше по склона на безкрайно високата планина, а от другата страна зееше пропаст. А в реактора лилавият пламък на плазмата с рев се мъчеше да се отърве от магнитните окови. Сега…

Полесов се отлепи от перископа и набързо огледа приборите. Ако показанията им бяха верни, реакторът на танка след секунда трябваше да се взриви. „Те са подвластни на външни влияния, които пробиват тройната кожа на висшата защита“ — помисли той.

Танкът преодоля върха и започна да се спуска. Ръцете на Полесов изтръпнаха, игличките танцуваха около сърцето му. Скоро някоя щеше да го прободе и това щеше да е краят. Скоро плазмата ще лизне стените на реактора и това ще е краят. Беркут, безволев като кукла, се люшкаше в ремъците.

Беркут дойде в съзнание и видя осветения екран. Мъглата се бе разсеяла. Екранът работеше прекрасно, виждаха се мокри храсти, мокра трева и мокри голи дънери. На поляната излезе огромно животно, спря и се втренчи в „Тестудо“. Беркут не осъзна веднага, че това е лос. Животното имаше туловище на лос, но без горделивата му осанка: нозете му бяха изкривени, главата му падаше ниско под тежестта на чудовищно огромните му рога. Лосовете по принцип имат тежки рога, но на главата на този растеше цяло дърво, шията не издържаше под тежестта му.

— Какво е това? — със странен глас попита Иван Иванович.

Беркут разбра, че и Иван Иванович сега се свестява.

— Лос — отвърна той и извика: — Пьотър Владимирович!

— Да! — отзова се Полесов. И неговият глас беше необичаен.

— Май се измъкнахме?

— Май да… Нима това е лос?

— Лос от другата страна — каза Иван Иванович, подражавайки на гласа на биолога. Той умееше да имитира удивително сполучливо гласовете на други хора.

— Как се чувствате? — попита Беркут.

— Прекрасно — отговори Иван Иванович.

— Мен ме боли бузата — отвърна Полесов. — Но приборите отново отчитат правилно.

С наведена глава, лосът дойде почти плътно до танка и застана, движейки ноздрите си.

— Той няма очи — каза Полесов с равен глас.

Лосът нямаше очи. Вместо тях се белееше лепкава плесен.

— Изплашете го, Пьотър Владимирович — прошепна Беркут. — Моля ви!

Полесов пусна сирената. Животното постоя, мърдайки ноздри, обърна се на треперещи крака и бавно се отдалечи. Крачеше мъчително, несигурно, сякаш вместо пълна крачка всеки път правеше половин. Главата му бе наведена към земята, хлътналите му хълбоци блестяха от влага.

— Мутацията го е наказала, както Бог костенурката… — измърмори Иван Иванович.

Наблюдаваха как лосът се препъва из високата мокра трева. После животното се скри зад дърветата и Беркут каза:

— Пьотър Владимирович, вие сте юнак!

— За какво става дума? — попита Полесов.

— Измъкнахте ни от такъв капан…

— Дребна работа — отвърна спокойно Полесов.

— Не, наистина, просто не си представям как успяхте. Аз, например, лежах в безсъзнание, като момиченце.

Полесов премълча. Включи двигателя и пусна разузнавачите. Киберите изскочиха, огледаха се и се пръснаха. Вече не ги беше страх. „Тестудо“ тръгна с рев след тях.

4

По-късно същата сутрин танкът преодоля последната преграда и застана на края на гигантска котловина. Тъмнозелената, мокра от нощния дъжд тайга остана назад тиха и строга под ослепителното слънце. Там, откъдето бе минала машината, бе останала широка просека, а от двете й страни бяха повалени овъглени, зацапани с бяла плесен дървета.

На дъното на котловината лежаха развалините на старинна лаборатория. Земята бе гола и черна, от нея се издигаше пара, която изкривяваше перспективата, черните руини трептяха и се разтапяха в струите топъл въздух.

— Боже мой! — с треперещ глас проговори Иван Иванович. — Бож-же мой!

Той добре помнеше това място въпреки изминалите близо петдесет години. На обширния залят с бял бетон площад, на слънцето блестеше великолепно чудовище — двукилометровото колело на мезонния генератор, обкръжено от стъклените кули на регулиращите устройства. И един ден то бе избухнало за една стомилионна част от секундата. Заревото се видя на стотици километри, а ударът бе отбелязан от всички, сеизмични станции в Сибир.

— Все пак разрушенията не са толкова големи — каза Берукт, сякаш се утешаваше. — Мислех, че тук не е останало нищо, само гола земя.

— Бож-же мой — повтори Иван Иванович. Той потърка небръснатата си, скърцаща брада и каза: — Ей там беше релейната станция, аз я строих. А там — стопанството на Чебоксаров, вечна му памет… Нищо не е останало.

— Не зная какво и къде имате намерение да търсите — каза Полесов, — но аз пускам разузнавачите. На вас ви трябва информация. Нека киберите разузнаят какво е положението.

— Ах да, информация… — Иван Иванович насмешливо издаде напред долната си устна. — Разбира се…

— Добре — съгласи се Беркут. — А през това време ще закусим.

Иван Иванович подскачаше на място и се взираше в екрана. Очите му блестяха. Полесов си поигра с копчетата. На екрана се виждаше как разузнавачите скочиха на земята, изтичаха по склона на котловината и се скриха в развалините. Тогава Полесов извади консерви и хляб във вакуумирана опаковка. Тримата хапнаха и пиха кафе от термоси.

— Къде беше по време на взрива, Иван Иванович? — попита Беркут.

— В Лантанид.

— Провървяло ти е.

— За щастие не само на мен — каза Иван Иванович. — Тук нямаше почти никой. Лабораторията беше телемеханична… Затова сега всички ядрени лаборатории са на Луната и на спътници… Я го виж нашия водач…

Беркут се обърна. Полесов спеше, положил глава на пулта за управление, като стискаше между коленете си термос с кафе.

— Измори се — отбеляза Иван Иванович.

Полесов се събуди, махна чинията, облегна се на облегалката на креслото и отново заспа. След няколко минути Иван Иванович викна радостно:

— Разузнавачите се връщат!

Сред развалините се показаха блестящи живи точки. Полесов разтърка очи и се протегна. После се наведе над пулта и започна да разчита записа.

— Радиацията не е много висока — двайсет, двайсет и пет рентгена. Температурата е… Налягането е… Влажността е… Всичко е в нормата… Белтъци… Бактерии…

— Браво на бактериите — каза Иван Иванович. — Давай нататък!

— Нататък… Ето пак забранена зона. Площадът е около хектар. Киберите се завъртяха наоколо и се отдалечиха. И, разбира се, пак имаме осветена лента.

— Какво е това, пак ли синята мъгла?

— Не. Тоест не зная. Просто забранена зона.

— Дайте координатите, Пьотър Владимирович — помоли Беркут и погледна Иван Иванович.

Иван Иванович побърза да извади схемата и я разтвори на коленете си.

Полесов започна да диктува.

— Точно е — каза Иван Иванович. — Тя е. На юг от кулата за фазиране. Там имаше малък бетонен бункер. Будка. Абсолютно вярно.

Известно време Иван Иванович и Беркут се гледаха мълчаливо. Полесов гледаше как треперещите пръсти на Иван Иванович мачкат и изглаждат плътната хартия на схемата. Накрая Беркут попита:

— Ще излезем ли?

Иван Иванович стана, удари си темето в ниския таван на кабината, тръсна глава и отвори шкафа, в който лежаха защитните костюми.

— Почакай, накъде? — спря го Беркут. — Пьотър Владимирович, приближете машината до тази… забранена зона.

— До забранената зона ли? — бавно попита Полесов.

Взря се в екрана. Слънцето бе високо, под него мълчаливи и черни лежаха развалините, противоположният край на котловината трепереше в жежка мараня. Никакви признаци на живот, никакво движение, само неуловими потоци горещ въздух. Неизвестно защо, Полесов внезапно си спомни лепкавата бяла плесен на мястото на очите на лоса.

— Някой трябва да започне — каза Беркут. — Ще започнем ние.

След час „Тестудо“ спря на стотина метра южно от кулата за фазиране, която сега представляваше купчина стопени камъни със стърчащи пръти на стоманената арматура. Екранът работеше прекрасно. Виждаше се всяка песъчинка по овъглената земя. Нисък земен вал ограждаше открития свод на някакво подземно съоръжение. Сводът беше сив, грапав и в центъра му зееше кръгло черно отверстие.

— Тук ли? — попита Беркут.

— Тук — хрипливо отвърна Иван Иванович.

Побързаха да облекат скафандрите. Преди да пусне спектролитовото забрало на шлема, Беркут каза на Полесов:

— Стойте в танка и поддържайте връзка с нас. Ако връзката прекъсне, не се паникьосвайте и не тръгвайте да ни търсите.

Каза го много твърдо, което беше странно. Беркут винаги се бе струвал на Полесов малко нерешителен. Но този път бе на висота.

— И още нещо: ако успеете да се свържете с Леминг, разкажете му какво става тук, че всичко е наред. Довиждане.

Излязоха от танка — първи Беркут, след него Иван Иванович, с парче намотано въже на рамото. Полесов видя как преодоляха земния вал, стъпиха на бетона и се спряха пред черното отверстие. Приличаха на водолази с жълтите сбръчкани специални облекла и обемисти шлемове. Иван Иванович свали въжето и завърза единия му край за бетона. Беркут попита:

— Как ме чувате, Пьотър Владимирович?

Полесов му отвърна, че го чува добре.

— Пьотър Владимирович, не се безпокойте! Всичко ще е наред. Ще огледаме помещенията долу и веднага се връщаме.

— Да вървим, да вървим! — подкани го Иван Иванович.

Той се мушна първи и Полесов го чу как пъшка и мърмори. Беркут се бе навел с ръце на коленете.

— Да! — чу се в слушалките гласа на Иван Иванович. — На пода съм. Слизай, Беркут!

Беркут махна с ръка и изчезна в дупката. Тишината продължи пет минути. После гласът на Беркут попита:

— Какво е това?

— Обикновен трансформатор — отвърна Иван Иванович. — Само дето е много стар.

— Имам чувството, че са го дъвкали…

Физиците замълчаха. На Полесов му се стори, че някой диша тежко в микрофона. Той докосна спомагателния циферблат. Някой с хриптене като астматик равномерно вдишваше и издишваше.

— Какво става? — за всеки случай попита Полесов.

Гласът на Беркут отговори тихо, сякаш изпод възглавница:

— Всичко е наред, Пьотър Владимирович. Продължаваме нататък.

После настъпи тишина. Полесов извади от джоба си туба със спорамин, глътна една таблетка и се вгледа в екрана. От другата страна на земния вал, близо до края на тайгата, се търкаляха разкривени отломки. Парчетата металопласт ярко искряха на слънцето. Това бяха остатъците от „Галатея“ — автоматичния турболет, изпратен на разузнаване в епицентъра преди месец. По неизвестни причини той се бе взривил тук и оттогава Леминг забрани въздушното разузнаване. Полесов попита:

— Беркут, чувате ли ме? Иван Иванич?

Не му отговориха и той сметна, че е време да излезе. Но преди това реши още веднъж да се свърже с Лантанид. Натисна клавиша за настройка и бе буквално отхвърлен от апарата от гръмоподобен рев:

— „Тестудо“! „Тестудо“! Отговори, „Тестудо“!

— „Тестудо“ слуша — сърдито каза Полесов.

— „Тестудо“ ли си? Аз съм Леминг. Къде изчезнахте? Защо не отговаряхте?

Полесов обясни, че не са имали връзка.

— Къде се намирате?

— В епицентъра.

След кратко мълчание Леминг попита, вече значително по-спокойно:

— Намерихте ли го?

— Кое по-точно? — попита Полесов.

— Как кое? Времевия двигател, разбира се! Ти ли си, Беркут?

Полесов му обясни, че не е Беркут, че Беркут и Иван Иванович са се спуснали в някакво подземие и той, Полесов, не разбира за какъв времеви двигател става дума.

— Значи слязоха все пак, диваците? — заключи Леминг. — Добре. Ще си поговоря хубавичко с тях. Чуй, водачо. Незабавно отдалечете танка от това… подземие и чакайте. Ясно ли е? Отдалечете се и чакайте!

— Разбрах. Ще отдалеча машината и ще чакам.

— Действайте. Имате ли връзка с Беркут?

Полесов се замисли и изключи станцията.

— Времеви двигател — каза той на глас. — Добре де…

Стана, облече скафандъра и излезе от машината. Нозете му потънаха до прасците в черен прах. Стигна до бетонния купол и се приближи до люка. Тънкото въже изчезваше в непрогледния мрак. Полесов се огледа. Танкът стоеше зад земния вал и го следеше с блестящите изпъкнали очи на прожекторите. Полесов клекна и влезе в люка, напрягайки всичките си мускули.

Долу цареше абсолютна тъмнина. Той включи прожектора на шлема си. Петното светлина се плъзна по изровените стени, по останките от разбити прибори, по пода, покрит от тънък като пудра слой прах. После видя следите в прахта и бързо закрачи, заобикаляйки боклуците и препъвайки се в парчета кабели. Пак чу как някой диша хрипливо и равномерно в слушалките.

След един завой се откри дълъг тесен коридор. След още един завой Полесов рухна надолу по някаква метална стълба. Почувства познатото усещане в краищата на пръстите си: стотици миниатюрни иглички се впиваха под кожата му. Ритмичното хриптене в слушалките премина в мощен, свиреп рев: „Ооо… Ааа… Ооо… Ааа…“

Потта го заслепяваше, гърдите го боляха. Игличките бодяха лактите и коленете му. Спря. Ярка синя светлина го ослепи за секунда. После различи на синия фон две тъмни фигури. Беркут се бе навел над Иван Иванович, който седеше по турски, кръстосал крака, и се опираше с длани в синия под.

Полесов изтича при тях и подхвана Иван Иванович под мишниците. Стори му се необикновено тежък. Краката му се влачеха и той току се изсулваше от ръцете на Полесов. Довлече го до вратата, нарами го на гръб и, промушвайки се в коридора, се огледа за Беркут. Той бавно ги следваше и размахваше ръце, сякаш бяха празни ръкави на наметнато сако. Зад него Полесов видя две прозрачни колони. В тях ритмично и бавно пулсираше син пламък. Ревът в слушалките следваше същия ритъм.

5

Зачервен и благожелателно настроен след чашата коняк, Иван Иванович каза:

— Да, трябва да призная, че това беше жестоко!

— Още малко? — попита Полесов.

— Не, стига толкова.

— А на вас, другарю Беркут?

Беркут се усмихна:

— Благодаря, Пьотър Владимирович, не искам. Свържете се с Леминг, ако не ви затруднява.

Полесов завинти манерката и седна пред радиостанцията. Беркут се облегна назад, продължаваше да се усмихва. Чувстваше тялото си леко и бодро, дори следа не бе останала от ужасното безсилие, което го бе обхванало на връщане от подземието. Иван Иванович блажено въздишаше и поглаждаше корема си. Изглежда той също бе доволен.

— Има връзка — съобщи Полесов.

— Леминг! — викна Беркут в микрофона. — Леминг, аз съм Беркут.

— Беркут! — кресна Леминг. — Защо наруши инструкциите ми?

— Спокойно, Леминг. — Беркут се опита да изтрие усмивката от лицето си, но не успя. — Ние сме цели и невредими. Не сбъркахме. Чуваш ли, Леминг? Времевият двигател е цял и работи като нов. Работи, чуваш ли?

След кратка пауза Леминг каза:

— Спешно докарай тук енергопоглъщащо устройство — продължи Беркут. — Много бързо. Милиони киловати изтичат във въздуха и го заразяват, чуваш ли, Леминг?

— Чух.

— Незабавно изчезвайте оттам.

— Спокойно, Леминг! Не е необходимо. Изпрати хора. Повече хора. Изпрати Кузмин, Еселев и Акопян. На всяка цена изпрати Акопян. Побързай, трябва да изпреварим следващия взрив. Но имай предвид, че през синята мъгла не може да се мине с всъдеходи. Помоли астронавтите за още няколко танка с висша защита. Те също не помагат кой знае колко, но все пак…

— Представи си, че вече съм помислил за това — отвърна Леминг извънредно язвително. Иван Иванович се ококори и вдигна показалец. — Танковете с апаратурата вече са на път и ще са при вас утре сутринта. А хората ще пристигнат след петнайсет минути. Изпратих три турболета.

— Не си е струвало. — Беркут погледна екрана, на който се виждаха останките на „Галатея“ в края на тайгата. — Тук вече има един турболет.

— Глупости. Те ще прелетят над бившата магистрала с бръснещ полет. Нищо няма да им се случи. — Леминг се изкашля, после изкуствено небрежно попита има ли Беркут някакви съображения за тази… как беше… синя мъгла.

Иван Иванович заподскача в беззвучен смях, широко отваряйки тъмнорозовата си паст с едри жълти зъби. Беркут отвърна:

— Имам. Без съмнение това е твоята любима неквантована протоматерия. По-точно, продуктът от нейното взаимодействие с въздуха или водните пари.

— Така си и мислех — каза Леминг. — Добре. Чакайте. Не рискувайте. Довиждане!

Беркут се оттласна от микрофона и също се засмя. Само Полесов остана сериозен. Беше блед и прегърбен от умора. Глътна още една таблетка спорамин, защото не искаше да спи, а се чувстваше зле. На всичко отгоре за първи път в живота си не разбираше какво става около него и това го измъчваше и ядосваше. Ядосваше го самодоволният Иван Иванович и дори мекият Беркут, макар че осъзнаваше, че не бива така. В края на краищата пребори гордостта си и рязко попита:

— Какво е това „времеви двигател“?

Физиците го погледнаха, после се спогледаха.

Беркут се изчерви и каза, заеквайки:

— Ние съвсем забравихме… Простете, Пьотър Владимирович… Отначало не бяхме сигурни и след този късмет… Беше толкова неочаквано… Неприятно се получи!

— Времевият двигател — каза Иван Иванович с усмивчица — не е нищо друго освен вечен двигател. Така да се каже перпетуум-мобиле.

— Не така, Иване. Сега ще ви обясня, Пьотър Владимирович. Само не ни се сърдете, моля ви. Запознат ли сте с тау-механиката?

Полесов мрачно поклати глава. Още беше ядосан, въпреки че Беркут пак му харесваше.

— Тогава ще е малко сложно да ви обясня, но ще се постарая.

Той много се стараеше да обясни. Полесов също много се стараеше да разбере. Ставаше дума за свойствата на времето, за времето като физически процес.

По думите на Беркут, проблемът бе необичайно сложен. Преди много години при изследването на проблема за източника на енергия на звездите за първи път била издигната своеобразната, още експериментално непотвърдена теория за времето като физически процес, свързан с енергията. В основата на тази теория залегнали постулатите, разглеждащи времето като материален процес, носещ определена енергия. После били намерени (отначало теоретични, а после и експериментални) количествени характеристики на условията за освобождаването на енергия, свързани с хода на времето. Така се родила механиката на „физическото време“ или така наречената тау– или Т-механика.

Едно от най-забележителните последствия от тау-механиката станал изводът за принципната възможност да се използва хода на времето за получаване на енергия. Били разчетени редица механически системи, позволяващи да се осъществи практически тази възможност. За съжаление производителността на такива системи била нищожна. Те дали единствено експериментално потвърждение на основната теория, но не могли да се превърнат в практически източници на енергия. Те още не били „времеви двигатели“. Задачата била решена едва след откриването на тау-електродинамиката. Но дори при тау-електродинамичните системи били необходими десетки години, за да произведат съществена енергия.

Преди седемдесет години, по решение на Световния съвет на учените, били построени и пуснати в действие четири такива системи, четири псевдовечни двигателя, „времеви двигатели“. Един на Луната, в кратера Булиалд, и три на Земята — край Амазонка, в Антарктида и тук, в тайгата. После някакъв умник в Съвета предложил да се даде готовата строителна площадка в тайгата за телемеханична мезонна лаборатория. Предложението било прието, построили лабораторията и преди четирийсет и седем години тя литнала във въздуха. Дейността на лабораторията, разбира се, нямала нищо общо с времевия двигател, но сметнали, че той е разрушен от взрива, защото пораженията били наистина колосални. Да се проникне на територията, където е построен двигателят, им се струвало и невъзможно, и като че ли ненужно. Вниманието на изследователите се съсредоточило върху останалите три системи и опитът в тайгата бил забравен. Но двигателят оцелял. Работел, изстисквайки енергия от „времето“, акумулирал я и преди четири месеца изхвърлил първата порция.

— С две думи, това е всичко — Беркут нерешително се усмихна. — Сега разбрахте ли?

— Благодаря — каза Полесов.

— Прочетете Леминг — предложи Беркут. — Той написа прекрасна монография „Тау-електродинамика“.

Полесов се изкашля.

— Прозрачните колони в подземието — обясни Беркут, — са енергоотводи. Двигателят е разположен на долния етаж. Енергията се стича в колоните, събира се там и от време на време се изхвърля. Но в какъв вид, май никой не знае.

— Леминг знае — вметна Иван Иванович.

Беркут го погледна и каза:

— Леминг смята, че енергията се отделя във вид на протоматерия — неквантована основа на всички частици и полета. После протоматерията се квантова самопроизволно — първо на частици и античастици, второ на електромагнитни полета. И онази част от протоматерията, която не е успяла да се квантова, може да влезе във взаимодействие с ядрата и електроните на обкръжаващата среда. Възможно е така да се образува синята мъгла. Тази протоматерия, изглежда, прониква навсякъде, за нея няма прегради, тя въздейства на приборите, на киберите, както вие ги наричате, и на нашите организми. Но аз сигурно не обяснявам много ясно.

— Няма нищо — каза Полесов. Той си спомни как полудяха стрелките на приборите, контролиращи настройките на магнитните полета. — Нищо, нищо — повтори той, — аз разбрах някои неща. Благодаря. А какво стана с останалите двигатели?

— Още мълчат — каза Беркут. — Но засега ще имаме доста работа с този.

— Ще построим тук град-лаборатория — каза Иван Иванович, взрян в екрана. — Ще построим нови двигатели, по-усъвършенствани. Аз се надявам да доживея времето, когато ще изпратим в Пространството първите кораби, задвижвани от самото Време. — Той изведнъж се обърна към Полесов и каза: — А тау-механиката трябва да се познава, младежо. Основите й вече се изучават в училище.

— Не е вярно, Иван Иванович — каза Беркут.

— Вярно е. Внукът ми разказа. Но аз имам предвид друго. Имам предложение за вас, Полесов. На нас тук ще ни трябва водач със здрави нерви. Какво мислите за това?

Полесов поклати глава и отвърна:

— Не. Налага се да се върна на Меркурий. Там също са нужни водачи със здрави нерви.

Иван Иванович се нацупи.

— Беше ви оказана чест — промърмори той.

— Ето ги — каза Беркут.

Иззад тайгата беззвучно долетяха сребристи птици, пикираха ниско над черната земя и кацнаха, свивайки криле. Люковете се отвориха и от тях започнаха да изскачат хора в жълти скафандри.

— Акопян е тук — рече Беркут. — Да вървим, другари.