Безкрайното море

50.

Седя сама в класна стая без прозорци. Син килим, бели стени, дълги, бели маси. Бели компютърни монитори с бели клавиатури. Облечена съм в белия гащеризон на новобранците. Лагерът е различен, но нещата са същите, включително и имплантът във врата ми и пътуването до „Страната на чудесата“. Все още плащам цената за това пътуване. След като изсмучат спомените ти, не се чувстваш просто празна, а цялото тяло те боли ужасно. Мускулите също имат памет. Ето защо се налага да те пристегнат с ремъци за пътуването.

Вратата се отваря и в стаята влиза командир Александър Вош. Той носи дървена кутия, която поставя на масата пред мен.

— Добре изглеждаш, Марика — казва той. — Много по-добре, отколкото очаквах.

— Името ми е Катализатор.

Той кимва. Разбира точно какво имам предвид. Неведнъж съм се чудила дали информацията, събирана от „Страната на чудесата“, не може да се използва в двете посоки. Ако можеш да „свалиш“ човешките преживявания, защо да не можеш и да ги „качиш“? Възможно е мъжът, който ми се усмихва в момента, да съдържа спомените на всяко човешко същество, което беше преминало през програмата. Той може и да не е човек — а аз имам своите съмнения по този въпрос — но може също така в него да са събрани всички човешки същества, които са преминали през вратите на „Страната на чудесата“.

— Да. Марика е мъртва — той сяда срещу мен. — А ето, че ти си тук, въздигнала се от пепелта, като птица феникс.

Той знае какво ще кажа. Мога да го видя по проблясъка в бебешко-сините му очи. Защо просто не ми каже? Защо трябва да го питам?

— Малката жива ли е?

— На кой отговор би повярвала повече? На да или на не?

Помисли, преди да отговориш. Шахът те учи на това.

— Не.

— Защо?

— „Да“ би могло да е лъжа, за да ме манипулирате.

Той кимва одобрително:

— За да ти дам фалшива надежда.

— За да спечелиш предимство.

Той накланя глава и очите му зад тесния му нос се втренчват в мен.

— Защо някой като мен би се нуждаел от предимство пред някой като теб?

— Не знам. Вероятно има нещо, което искаш.

— Иначе…?

— Иначе щях да съм мъртва.

Той дълго мълчи. Погледът му ме пронизва чак до мозъка на костите. Той посочва дървената кутия.

— Донесох ти нещо. Отвори я.

Поглеждам кутията. След това отново поглеждам към него.

— Няма да го направя.

— Това е просто кутия.

— Каквото и да искаш да сторя, няма да го направя. Губиш си времето.

— А времето е единствената разменна монета, която ни е останала, нали? Времето… и обещанията — той почуква върху капака на кутията. — Похарчих много от ценното си време, за да намеря една от тези — той побутва кутията към мен. — Отвори я.

Отварям я. Той продължава.

— Бен не би играл с теб. Нито пък Алисън — искам да кажа Малката. Алисън също е мъртва. Не си играла шах, откакто е умрял баща ти.

Поклащам глава. Не в отговор на неговия въпрос. Поклащам глава, защото не разбирам. Главният архитект на този геноцид иска да играе шах с мен?

Треперя в тънкия като хартия гащеризон. Стаята е много студена.

Вош ме наблюдава и се усмихва. Не. Не просто ме наблюдава. Това не е като в „Страната на чудесата.“ Той не просто знае спомените ми. Той знае какво мисля. „Страната на чудесата“ е устройство. То записва, но Вош е този, който чете.

— Вече ги няма — изтърсвам аз. — Не са в хотела. И ти не знаеш къде са.

Трябва да е това. Не мога да се сетя за друга причина, поради която не ме е убил.

Тази причина обаче е глупава. В това време и с неговите ресурси колко ли трудно ще му е да ги открие? Стискам студените си ръце между коленете и се насилвам да дишам бавно и дълбоко.

Той отваря капака, изважда дъската и взема бялата царица.

— Белите? Ти предпочиташ белите.

Дългите му, сръчни пръсти нареждат фигурите. Пръсти на музикант, скулптор или художник. Той опира лакти в масата и сплита пръсти, за да опре брадичката си върху тях, както го правеше баща ми, всеки път, когато той играеше.

— Какво искаш? — питам го аз.

— Искам да изиграя партия шах — повдига вежди той.

Наблюдава ме мълчаливо. Петте секунди стават десет. Десетте се проточват до двадесет. След тридесет секунди, сякаш е минала цяла вечност. Мисля, че знам какво прави — играе игра в играта. Просто не разбирам защо.

Започвам с откриването на Руй Лопез. Не е най-оригиналното откриване в историята на шаха — но аз съм малко напрегната. Докато играем, той си тананика тихо и немелодично и аз веднага разбирам, че го прави нарочно, за да имитира баща ми. Стомахът ми се свива от отвращение. За да оцелея, бях изградила около себе си емоционална крепост, която да ме защитава и да запази разсъдъка ми в един свят, който беше опасно полудял, но дори и най-откритият човек има свое лично и свято място, където никой друг не може да влезе.

Сега разбирам смисъла на игра в играта — няма нищо лично и нищо свято. Никаква част от мен не е скрита за него. Стомахът ми се присвива. Той беше направил нещо повече от това да оскверни спомените ми. Той изнасилва душата ми.

Мишката и клавиатурата от лявата ми страна са безжични. Но мониторът до него не е. Скачам през масата, удрям го в горната част на главата и увивам кабела около врата му. Ще го направя за четири секунди и след четири минути всичко ще е свършило. Освен ако не ни наблюдават, а вероятно е така. Вош ще живее, Малката също, а аз ще умра. И дори и да успея да го очистя първа, това ще е пирова победа, ако онова, което казва Ивън Уокър е истина. В хотела изтъкнах това на Съливан, когато тя каза, че Ивън се е пожертвал, за да взриви базата — ако могат да се „инсталират“ в човешки тела, то те също могат да правят и копия на себе си. Броят на „Ивъновците“ и „Вошовците“ би бил безкраен. Ивън може да се самоубие. Аз мога да убия Вош. Това няма да има значение. В самата си същност съществата в тях са безсмъртни.

„Трябва да слушаш по-внимателно онова, което ти казвам“ — каза ми Съливан със силно преувеличено търпение. — „Има човешки Ивън, който се е слял с извънземното съзнание. Той не е нито едното, нито другото, а и двете заедно. Така че може да умре.“

„Не и важната част от него.“

„Точно така“ — сопна се тя, — „само незначителната човешка част.“

Вош се навежда над дъската. Дъхът му мирише на ябълки. Притискам ръце в скута си. Той повдига едната си вежда. Проблем?

— Ще загубя — казвам му аз.

— Какво те кара да мислиш така? — прави се на изненадан той.

— Знаеш ходовете ми, преди да ги направя.

— Имаш предвид програмата „Страната на чудесата“. Но забравяш, че ние сме нещо повече от опита, който сме насъбрали. Човешките същества могат да бъдат удивително непредвидими. Например твоето спасяване на Бен Периш по време на унищожаването на „Кемп Хейвън“ противоречеше на всякаква логика и пренебрегваше основния прерогатив на всички живи същества — да продължат да живеят. Или вчерашното ти решение да се предадеш, когато осъзна, че пленяването ви е единственият шанс на онова малко момиченце да оцелее.

— И тя оцеля ли?

— Вече знаеш отговора на този въпрос — нетърпеливо отвръща той, като строг учител на обещаващия си ученик.

Посочва дъската. Играй.

Обвивам пръсти около юмрука си и го стискам с всички сили. Представям си как юмрукът ми се забива в шията му. Трябват ми четири минути, за да го задуша. Само четири минути.

— Малката е жива — казвам му аз. — Знаете, че заплахата да ми изпържите мозъка няма да ме накара да направя онова, което искате да направя. Но знаете, че ще го направя за нея.

— Сега си принадлежите една на друга, нали? Свързани сте като със сребърна верижка? — усмихва се той. — Както и да е, освен сериозните наранявания, от които тя може и да не се възстанови, ти също така си й подарила и безценния дар на времето. Има една латинска поговорка: Vincit qui patitur. Знаеш ли какво означава това?

Не просто ми е студено, имам чувството, че съм стигнала до абсолютната нула.

— Знаеш, че не знам.

— „Този, който търпи, побеждава.“ Спомняш ли си плъховете на бедната Малка. На какво могат да ни научат те? Казах ти го още първия път, когато дойде при мен — не става въпрос толкова да унищожим възможностите ви да се борите, колкото волята ви да се борите.

Отново плъховете.

— Плъхът, който не се надява, е мъртъв плъх.

— Плъховете не познават надеждата. Или вярата. Или любовта. Ти беше права за тези неща, редник Катализатор. Те няма да помогнат на човечеството да оцелее през бурята. За яростта обаче не беше права. Яростта също не е отговорът.

— Какъв е отговорът? — не искам да го питам, за да не му доставя удоволствие, но не мога да се сдържа.

— Близо си до него — отвръща той. — Мисля, че може да се изненадаш колко си близо.

— Близо до какво? — гласът ми е тих като цвъртенето на плъх.

Той отново поклаща нетърпеливо глава.

— Играй.

— Безсмислено е.

— Свят, в който шахът няма значение, не е свят, в който аз бих искал да живея.

— Спри да го правиш. Спри да се подиграваш на баща ми.

— Баща ти е бил добър човек, страдащ от ужасна болест. Не трябва да го съдиш прекалено строго. Нито себе си за това, че си го изоставила.

Моля те, не отивай. Не ме изоставяй, Марика.

Дълги, сръчни пръсти, вкопчващи се в ризата ми — пръстите на художник. Лице, изваяно от безмилостното длето на жаждата — разяреният художник с безпомощна плът и зачервени очи, с тъмни сенки под тях.

Ще се върна, обещавам. Без него ще умреш. Обещавам. Ще се върна.

Вош се усмихва бездушно — усмивка на акула или озъбената, подигравателна гримаса на череп. И ако яростта не е отговорът, то тогава какво е? Стискам юмрука си толкова силно, че ноктите ми се забиват в дланта ми.

„Ивън го описваше по този начин“ — обясни Съливан и обхвана с длан юмрука си. — „Това е Ивън. Това е съществото в него.“

Ръката ми е моята ярост, но какво е юмрукът ми? Какво е нещото, обгърнато от яростта?

— Още един ход и си мат — тихо казва Вош. — Защо не го направиш?

Устните ми едва помръдват.

— Не обичам да губя.

Той изважда от джоба на гърдите си едно сребристо устройство с размера на клетъчен телефон. Виждала съм такова и преди. Знам какво прави. Кожата около малкото парче пластир, залепено върху мястото на врата ми, където е бил вкаран имплантът, започва да ме сърби.

— Тоя етап вече го минахме — отвръща той.

Кръв се стича вътре в юмрука ми, който стискам с другата си ръка.

— Натисни бутона. Не ми пука.

Той кимва одобрително.

— Вече си много близо до отговора. Но не твоят имплант е свързан с този предавател. Все още ли искаш да го натисна?

Малката. Поглеждам надолу към дъската. След един ход съм мат. Мачът беше завършил, преди да е започнал. Когато играта е предрешена, как можеш да избегнеш загубата?

Едно седемгодишно хлапе знаеше отговора на този въпрос. Плъзнах ръка под дъската и я запратих към главата му. Предполагам, че това е шах и мат, гадняр!

Той предусеща какво ще се случи и лесно избягва дъската, като леко се навежда. Фигурите изтрополяват върху масата, лениво се търкалят по повърхността й, преди да паднат от ръба. Вош не трябваше да ми казва, че устройството е свързано към Малката — ако натисне бутона, губи възможността си да оказва натиск върху мен.

Вош натиска бутона.

51.

Моята реакция се задейства и е мигновена.

Скачам през масата, забивам с всичка сила коляното си в гърдите му и го събарям на пода. Приземявам се върху него и смазвам с окървавената си ръка аристократичния му нос, като завъртам рамене, за да увелича възможно най-много силата на удара. Получава се като по учебник — точно както са ме учили инструкторите ми в „Кемп Хейвън“ тренировка, след тренировка, след тренировка, докато накрая няма нужда да мислиш. Мускулите имат памет. Носът му се счупва с приятно хрущене. Инструкторите ме бяха учили, че това е моментът, в който умният войник се оттегля. Ръкопашният бой е непредсказуем и всяка секунда, с която го продължаваш, рискът нараства. Изразът беше „не се излагай на ненужна опасност“. Vincit qui patitur.

Но точно от тази опасност няма измъкване. Часовникът вече отмерва последната секунда — времето ми свърши. Вратата се отваря с трясък и вътре нахлуват войници. Бързо и грубо ме свалят от Вош и ме хвърлят на пода с лицето надолу. Нечий крак притиска врата ми. Усещам мириса на кръв. Не моята, неговата.

— Разочароваш ме — прошепва той в ухото ми. — Казах ти, че яростта не е отговорът.

Изправят ме на крака. Долната половина от лицето на Вош е покрита с кръв. Бузите му са омацани с нея, сякаш се е изрисувал с цветовете на войната. Очите му вече се подуват, придавайки му странен, свински вид.

Той се обръща към командира на взвода до него — строен новобранец с хубава кожа, руса коса и сантиментални очи.

— Подгответе я.

52.

Коридор, нисък таван, премигващи флуоресцентни лампи, циментови стени. Телата около мен ме притискат — един отпред, един отзад и двама отстрани, които ме държат за ръцете. Скърцане на гумени подметки върху сивия, циментов под и слабия мирис на пот, примесен със сладникаво-киселата миризма на рециклиран въздух. Стълбище — метални стъпала, боядисани в същия сив цвят като подовете, паяжини, потрепващи в ъглите, спускащи се все по-надолу прашни жълти крушки в телени решетки, които осветяват вече по-топлия и застоял въздух. Друг коридор — необозначени врати и големи, червени ленти, по дължината на всяка от сивите стени, както и знаци, на които пише „достъпът забранен“ и „разрешено само за упълномощен персонал“. Стая — малка, без прозорци. Шкафове край едната стена, болнично легло в средата, до него — монитор за жизнените показатели, чийто екран е тъмен. От двете страни на леглото има двама души, облечени в бели престилки. Мъж на средна възраст и по-млада жена, които се усмихват насила.

Вратата изщраква и се затваря. Оставам сама с Белите престилки, като се изключи русият новобранец, застанал до вратата зад мен.

— По лесния или по трудния начин? — пита мъжът в бялата престилка. — Изборът е твой.

— Трудния — отвръщам аз и свалям новобранеца с един удар в гърлото. Пистолетът му изтраква на пода.

Вдигам го и се обръщам отново към Белите престилки.

— Не можеш да избягаш — спокойно казва мъжът. — Знаеш това.

Наистина го знам. Но пистолетът не ми е нужен, за да избягам. Не и да избягам в смисъла, в който говори той. Няма да вземам заложници и няма да убивам никого. Убиването на човешки същества е цел на врага. Зад мен хлапето се гърчи на пода и издава хълцащи и клокочещи звуци. Може да съм му строшила ларинкса.

Погледнах нагоре към камерата, монтирана в далечния ъгъл на стаята. Дали той ме наблюдава? Благодарение на „Страната на чудесата“ той ме познава по-добре от всеки друг на Земята. Вероятно знае защо взех пистолета. Матирана съм, а е твърде късно да се откажа от играта.

Притискам студеното дуло към слепоочието си. Жената отваря уста. Пристъпва една крачка към мен.

— Марика — очите й са мили, гласът тих. — Тя е жива заради теб. Ако ти не си жива и тя няма да живее.

В този момент ми просветва. Той ми каза, че яростта не е отговорът, а единственото обяснение за това, че той натисна бутона, когато хвърлих дъската, е яростта. Когато се случи, си помислих точно това. Така и не ми мина през ума, че може и да блъфира.

А той вероятно е правел точно това. Няма начин той да се откаже от средството си да ме изнудва. Защо не разбрах това? Аз бях заслепена от ярост, а не той. Чувствам се замаяна, стаята около мен не спира да се върти. Блъф в блъфа, преструвки и контрапреструвки. Играя игра, на която нито правилата, нито дори целта са ми известни. Малката е жива, благодарение на това, че аз съм жива. Аз съм жива, благодарение на това, че тя е жива.

— Отведете ме при нея — казвам на жената.

Искам доказателство, че това начално предположение е истина.

— Няма да стане — отвръща мъжът. — И сега какво ще правим?

Добър въпрос. Но въпросът трябва да бъде поставян отново и отново, така както аз поставих дулото на пистолета до слепоочието си.

— Отведете ме при нея или се кълна в Бог, че ще го направя.

— Не можеш да го направиш — казва младата жена с тихия глас и милите очи и протяга ръка.

Тя е права, не мога да го направя. Може да е лъжа — може Малката да е мъртва. Но остава вероятността да е жива, а ако аз не съм жива, няма причина и тя да е. Рискът е неприемлив.

Това е връзката. Това е капанът. Това е мястото, където пътят на невъзможните обещания стига до своя задънен край. Това е единственият възможен резултат от старомодната вяра, че незначителният живот на едно седемгодишно дете все още има значение.

Съжалявам, Малката. Трябваше да приключа с това още там, в гората.

Свалям пистолета.

53.

Мониторът премигва и се включва. Пулс, кръвно налягане, дишане, температура. Хлапето, което бях свалила на пода, сега се обляга на вратата и масажира гърлото си с едната си ръка, а с другата държи пистолета. Гледа ме гневно, докато лежа в леглото.

— Нещо, което да ти помогне да се отпуснеш — казва жената с тихия глас и милите очи. — Ще усетиш малко бодване.

Ужилването на иглата. Стените изчезват и се разтопяват в нищото. Минават хиляда години. Превръщам се в прах под тежкия ботуш на времето. Гласовете им се забавят, лицата им се разширяват. Тънката мъгла под мен се разтваря. Нося се върху безкраен, бял океан.

От мъглата се разнася безплътен глас.

— А сега, какво ще кажеш, да се върнем към проблема с плъховете?

Вош. Но не го виждам. Гласът му не се чува от определен източник. Идва отвсякъде и отникъде, сякаш е вътре, в мен.

— Ти изгуби дома си. А очарователният — и единствен — нов дом, който откри, за да го заместиш, гъмжи от вредители. Какво можеш да сториш? С какъв избор разполагаш? Да се примириш и да живееш мирно заедно с разрушителните вредители или да ги унищожиш, преди те да са унищожили новия ти дом? Казваш ли си: „Плъховете са противни създания, но въпреки това са живи същества със същите права като мен.“? Или казваш: „Не мога да живея заедно с тези плъхове. Ако ще живея тук, тези вредители трябва да умрат“?

Сякаш от хиляди километри разстояние чувам пиукането на монитора, който отмерва ударите на сърцето ми. Морето се люлее. Аз се издигам и спускам заедно с всяка вълна на неговата повърхност.

— Но тук всъщност не става дума за плъховете — отеква гласът му, нисък и плътен като гръмотевица. — Никога не е ставало дума за това. Необходимостта да бъдат унищожени е ясна. Онова, което те безпокои, е методът. Истинският въпрос, фундаменталният проблем, са скалите.

Бялата завеса се дръпва настрани. Продължавам да се нося, но сега съм високо над Земята, в черна бездна, пълна със звезди, а слънцето, което докосва хоризонта, обагря повърхността на планетата под мен в искрящ златист цвят. Мониторът трескаво пиука и един глас възкликва:

— О, по дяволите!

След което отново се чува гласът на Вош.

— Дишай, Марика. В пълна безопасност си.

В пълна безопасност си. Значи, затова ме упоиха. Ако не го бяха направили, сърцето ми вероятно щеше да спре от шока. Ефектът е триизмерен, неразличим от реалността, само дето в космоса не бих могла да дишам. Както и не бих могла да чуя гласа на Вош на място, където звукът не съществува.

— Това е Земята, такава каквато е била преди шестдесет и шест милиона години. Красива е, нали? Райска градина. Недокосната. Атмосферата, преди да я отровите. Водата, преди да я замърсите. Богата на живот земя, преди вие, гризачи такива, да я накъсате на парчета, за да задоволите ненаситния си апетит и да построите мръсните си гнезда. Могла е да остане девствена още шейсет и шест милиона години, неопетнена от лакомията ви на бозайници, ако не е била случайната среща с един извънземен посетител с големината на една четвърт от размера на Манхатън.

Той профучава край мен, груб и осеян с дупки и затъмнява звездите, докато лети към планетата. Когато се разпада в атмосферата, долната половина на астероида започва да свети. Първо в яркожълто, после в бяло.

— И така съдбата на света е предрешена. От една скала.

Сега стоя на брега на огромно, плитко море и наблюдавам падането на астероида, който изглежда като миниатюрна точка — някакво незначително камъче.

— Когато прахът от удара се слегнал, три четвърти от целия живот на Земята бил изчезнал. Светът свършва, Светът започва отново. Човечеството дължи съществуването си на една космическа прищявка. На една скала. Наистина е забележително, когато помислиш за това.

Земята потреперва. Чува се далечен гръм и после настъпва зловеща тишина.

— И точно тук е главоблъсканицата, гатанката, която ти убягваше, защото изправянето пред този проблем разтърсва самите основи, нали? Тя не се поддава на обяснение. Тя прави всичко случило се невъзможно противоречиво, абсурдно и безсмислено.

Морето се размътва, над него се вдига пара, която се върти. Водата започва да ври. Към мен с грохот се понася огромна стена от прах и пулверизирани камъни, която закрива небето. Въздухът се изпълва с пронизително пищене, наподобяващо крясъците на умиращо животно.

— Не е нужно да посочвам очевидното, нали? Този въпрос те измъчва от много дълго време.

Не мога да помръдна. Знам, че това не е истина, но паниката, която изпитвам, докато стената от пара и прах се приближава към мен, е съвсем истинска. Милионите години еволюция са ме научили да се доверявам на сетивата си и примитивната част на мозъка ми е глуха за призивите на рационалната част, която крещи пронизително като умиращо животно. Това не е истинско не е истинско не е истинско не е истинско.

— Електромагнитни импулси. Огромни метални парчета, които валят от небето. Чума… — гласът му става все по-силен с всяка дума и думите му отекват като гръмотевици или като тракането от токове на тежки ботуши. — Спящи агенти, имплантирани в човешки тела. Армии деца с промити мозъци. Какво е това? Това е главният въпрос. Единственият, който наистина има значение — защо ни е да се занимаваме с всичко това, след като всичко, от което се нуждаем, е една много, много голяма скала?

Вълната ме покрива и аз се давя.

54.

Погребана съм от хилядолетия.

На километри над мен светът се събужда. Сред хладните сенки между дърветата, подобни на плъхове създания ровят за крехки корени. Потомците им ще овладеят огъня, ще изобретят колелото, ще открият математиката и ще създадат поезията, ще променят пътя на реките и ще изсекат горите, ще строят градове и ще изследват дълбокия космос. Засега единственото важно нещо е откриването на храна и оцеляването достатъчно дълго за създаването на още подобни на плъхове същества. Унищоженият от огъня и праха свят се преражда в гладния гризач, ровещ в пръстта.

Часовникът тиктака. Съществото неспокойно подушва топлия, влажен въздух. Подобното на метроном тиктакане на часовника се ускорява и аз се издигам към повърхността. Когато се появявам от праха, съществото се е преобразило — то седи на стол до леглото ми, облечено в чифт втвърдени от мръсотията дънки и скъсана тениска. Това е изобретателят на колелото, наследникът, пазителят и прахосникът — той е небръснат, раменете му са прегърбени, а очите празни.

Баща ми.

Пиукането на монитора. Капещата система, колосаните чаршафи, твърдата възглавница и тръбичките, които като змии се вият от ръцете ми. И мъжът, който седи до леглото, бледен и потен, покрит с мръсотия, неспокоен и нервно придърпващ ризата си, с кръвясали очи и влажни, подути устни.

— Марика.

Затварям очи. Това не е той. Това е наркотикът, с който Вош е напомпал тялото ти.

Отново.

— Марика.

— Млъкни! Ти не си истински.

— Марика, има нещо, което искам да ти кажа. Нещо, което трябва да знаеш.

— Не разбирам защо правиш това с мен — казвам на Вош.

Знам, че гледа.

— Прощавам ти — казва баща ми.

Не мога да си поема дъх. Усещам остра болка в гърдите си, като разрязване с нож.

— Моля те — умолявам Вош. — Моля те, не прави това.

— Трябваше да си тръгнеш — продължава баща ми. — Нямаше друг избор, освен това. Онова, което се случи, беше по моя вина. Не ти ме превърна в пияница.

Инстинктивно притискам ръце към ушите си. Но гласът му не е в стаята — той е в мен.

— Не продължи дълго след като ти си тръгна — опитва се да ме успокои баща ми. — Само няколко часа.

Бяхме стигнали до Синсинати. Малко повече от сто и петдесет километра. След това запасът му свърши. Той ме молеше да не го изоставям, но аз знаех, че ако бързо не открия алкохол, той ще умре. Успях да намеря малко — бутилка водка, пъхната под един матрак — след като влязох с взлом в шестнадесет къщи, ако това може да се нарече влизане с взлом, тъй като всяка от тях беше изоставена и всичко, което трябваше да сторя, беше да мина през някой счупен прозорец. Бях толкова щастлива, когато открих онази бутилка, че всъщност я целунах.

Но вече беше твърде късно. Докато се върна обратно в лагера ни, той вече беше мъртъв.

— Знам, че се обвиняваш за това, но аз така или иначе щях да умра, Марика. Така или иначе. Ти направи онова, което мислеше, че трябва да направиш.

Няма как да се скрия от гласа му. Няма как и да избягам от него. Отварям очи и поглеждам право в неговите очи.

— Знам, че това е лъжа. Ти не си истински.

Той се усмихва. Същата усмивка, която се появяваше на лицето му, когато направех някой особено добър ход в играта. Доволният учител.

— Точно това дойдох да ти кажа! — той разтрива бедрата си с дългите си пръсти и аз виждам мръсотията, събрала се под ноктите му. — Това е урокът, Марика. Това е, което те искат да разбереш.

Топла ръка върху хладна кожа — той докосва ръката ми. Последният път, когато усетих ръката му, беше по бузата — докато ми биеше силни, жилещи плесници с едната ръка, а с другата ме държеше да не мърдам.

„Кучка! Не ме изоставяй! Никога не ме изоставяй, кучко!“ Всяко „Кучко!“ беше придружавано с плесница. Беше се побъркал. В дълбокия мрак, който се спускаше всяка нощ, той виждаше неща, които не бяха там. Всеки ден чуваше неща в ужасяващата тишина, която заплашваше да ни смаже. В нощта, когато умря, той се беше събудил като крещеше и драскаше очите си. Усещаше буболечки, които пълзяха вътре в тях.

Същите тези подути очи сега ме гледаха вторачено. И драскотините от ноктите му под тях бяха все още пресни. Поредният кръг, поредната сребърна верижка. Сега аз съм тази, на която в ужасяващата тишина й се привиждат неща, чува неща и усеща неща, които не са там.

— Първо ни научиха да не им се доверяваме — прошепва той. — После ни научиха да не се доверяваме един на друг. Сега те ни учат, че не можем да се доверим дори на самите себе си.

— Не разбирам — прошепвам в отговор аз.

Той избледнява. Докато аз потъвам в дълбини без светлина, баща ми избледнява в бездънната светлина. Целува ме по челото. Благословия. Проклятие.

— Сега ти им принадлежиш.

55.

Столът отново е празен. Аз съм сама. След това си напомням, че бях сама и когато столът не беше празен. Зачаквам бясно туптящото ми сърце да се успокои. С усилие на волята си налагам да остана спокойна и да контролирам дишането си. Наркотикът ще навлезе в тялото ми и аз ще бъда добре. „В безопасност си“ — казвам си аз. — „В пълна безопасност.“

Влиза русият новобранец, когото ударих в гърлото. Той носи поднос храна — парче странно сиво месо, картофи, бобена салата и голяма чаша с портокалов сок. Той слага подноса до леглото, натиска бутона, за да ме изправи до седнало положение, завърта подноса пред мен, след това застава там със скръстени ръце, сякаш чака нещо.

— Кажи ми как е на вкус — дрезгаво прошепва той. — Няма да мога да ям твърда храна още три седмици.

Кожата му е хубава, което прави кафявите му, дълбоки очи да изглеждат дори още по-тъмни. Не е едър и красавец като Зомби, нито квадратен като Кекса. Русокосият е висок и слаб и има тялото на плувец. В начина, по който се движи и особено в очите му, има скрита енергия — внимателно контролирана сила, стаена точно под повърхността, като стегната пружина.

— Съжалявам — не съм сигурна какво очаква да кажа.

— Свари ме неподготвен с тоя удар — той потропва с пръстите на едната си ръка върху другата. — Няма ли да ядеш?

— Не съм гладна — поклащам глава аз.

Дали храната е истинска? Дали хлапето, което ми я донесе, е истинско? Несигурността по отношение на собствените ми изживявания ме смазва. Потъвам в безкрайно море. Потъвам бавно и тежестта на тъмните дълбини ме дърпа надолу, изкарва въздуха от дробовете ми и изцежда кръвта от сърцето ми.

— Изпий сока — смъмря ме той. — Казаха, че трябва да си изпиеш поне сока.

— Защо? — задавено успявам да попитам аз. — Какво има в сока?

— Май си малко параноична?

— Малко.

— Току-що ти източиха половин литър кръв. Затова ми казаха да се погрижа да изпиеш сока.

Нямам спомен да са ми източвали кръв. Дали не е станало, докато „говорех“ с баща си?

— Защо им е да ми източват кръв?

Той ми хвърля непроницаем поглед.

— Я да видим дали ще мога да си спомня. Те ми казват всичко.

— Какво ти казаха? Защо съм тук?

— Не би трябвало да говоря с теб — отвръща той и след това добавя — Казаха ни, че си важна персона. Много важен затворник — той поклаща глава. — Нещо не разбирам. В добрите стари времена дороти просто… изчезваха.

— Аз не съм дороти.

— Не задавам въпроси — сви рамене той.

Но аз имам нуждата той да ми отговори на някои въпроси.

— Знаеш ли какво се е случило с Малката?

— Търси си близалката, доколкото чух.

— Това беше тъпо.

— Пошегувах се.

— Не схванах шегата.

— Ами, майната ти тогава.

— Малкото момиче, което докараха с хеликоптера заедно с мен. Беше лошо ранена. Трябва да разбера дали е жива.

— Веднага ще се захвана с това — сериозно кимна той.

Очевидно подходът ми е неправилен. Никога не ме е бивало в общуването с хората. Прякорът ми от средното училище беше „Нейно Величество Марика“ и още десетина вариации на същото. Може би трябва да се опитам да установя някакви взаимоотношения, които не се свеждат само до „Майната ти!“.

— Името ми е Катализатор.

— Това е чудесно. Сигурно си много доволна от това.

— Изглеждаш ми познат. Бил ли си в „Кемп Хейвън“?

Той понечи да каже нещо и спря.

— Заповядано ми е да не говоря с теб.

За малко да кажа „Тогава защо го правиш?“, но спрях навреме.

— Това вероятно е добра идея. Не искат да знаеш онова, което аз знам.

— О, знам онова, което ти знаеш. Че всичко е лъжа, че сме били подведени от неприятеля, че ни използват, за да очистят оцелелите. Ала-бала. Типичните дороти глупости.

— И аз някога мислех така — признавам аз. — Сега вече не съм толкова сигурна.

— Накрая ще разбереш.

— Сигурно.

Скали, плъхове и форми на живот, еволюирали отвъд нуждата от физическо тяло. Вероятно ще разбера истината, но вече ще е твърде късно. Защо им е било нужно да ми вземат кръв? Защо Вош ме държи жива? Какво може да е онова, което притежавам, от което той би имал нужда? Защо се нуждаят от мен, това русо хлапе или което и да е човешко същество? Ако могат генетично да проектират вирус, който да убие девет от всеки десет души, защо да не го направят така, че да са десет от десет? Или, както Вош каза, защо да се занимават с всичко това, когато всичко, от което се нуждаят, е една много голяма скала?

Главата ме боли. Вие ми се свят. Гади ми се. Липсва ми способността да мисля ясно. Това беше любимото ми нещо.

— Изпий си проклетия сок, така че да мога да си вървя — настоява момчето.

— Кажи ми името си и ще го изпия.

Той се поколебава и след това казва:

— Бръснача.

Изпивам сока. Той взема подноса и излиза. Поне научих името му. Малка победа.

56.

Появява се жената в бялата лабораторна престилка. Тя казва, че името й е доктор Клер. Има тъмна къдрава коса, събрана назад. Очите й са с цвета на есенно небе. Мирише на горчиви бадеми, каквато е и миризмата на цианида.

— Защо сте ми взели кръв?

Тя се усмихва.

— Тъй като Катализатора е толкова сладка, решихме да клонираме сто копия от нея — в гласа й няма никакъв намек за сарказъм.

Тя изключва системата и бързо отстъпва назад, сякаш се страхува, че ще скоча от леглото и ще я удуша. Наистина ми мина през ума да я удуша, но бих предпочела да я намушкам смъртоносно с джобно ножче. Не знам колко пъти ще се наложи да я намушкам. Вероятно много.

— Това е поредното нещо, в което няма смисъл — казвам й аз. — Защо ви е да имплантирате съзнанието си в човешко тяло, след като можете да клонирате колкото искате тела на вашия кораб майка? Тогава рискът е нулев. — Особено след като едно от имплантираните съзнания може да се обърне срещу вас, като Ивън Уокър, и да се влюби в човешко момиче.

— Това е добър въпрос — сериозно кимва тя. — Ще го повдигна на следващото планово заседание. Може би трябва да преосмислим цялото това нещо със завладяването отвътре — тя посочва вратата. — Върви.

— Къде?

— Ще разбереш. Не се тревожи — добавя Клер, — ще ти хареса.

Не отиваме далеч. Две врати по-нататък. Стаята е обзаведена оскъдно. Мивка, шкаф, тоалетна и душ кабина.

— От колко време не си вземала хубав душ? — пита ме тя.

— От „Кемп Хейвън“. От нощта, когато застрелях строевия си сержант в сърцето.

— Така ли? — небрежно ме пита тя, сякаш й разказвам за предишния си живот в Сан Франциско. — Там е кърпата. В шкафа има четка за зъби, гребен и дезодорант. Ще бъда пред вратата. Ако имаш нужда от нещо, почукай.

Оставам сама и отварям шкафа. Вътре има ролков дезодорант против изпотяване, гребен, малка тубичка паста за зъби, четка за зъби в пластмасова опаковка. Няма конец. Надявах се, че ще има конец за зъби. Губя няколко минути в разсъждения колко дълго би ми отнело да подостря края на четката за зъби, за да я превърна в подходящ режещ инструмент. След това се изхлузвам от гащеризона и влизам под душа, мислейки си за Зомби. Не го правя защото съм гола под душа, а защото си спомням как говореше за Фейсбук, крайпътните заведения за бързо хранене, последните звънци и безкрайния списък от изгубени неща като мазните пържени картофки, мухлясалите книжарници и горещите душове. Правя водата толкова гореща, колкото мога да издържа и оставям да се стича върху мен, докато пръстите ми не се набръчкват от топлината. Лавандулов сапун. Шампоан с мирис на плодове. Твърдата подутина на малкия предавател се мести под пръстите ми. Сега им принадлежиш.

Запращам шишето с шампоана в стената на душ кабината. Удрям плочките с юмрук отново и отново, докато кожата на кокалчетата ми не се разранява. Гневът ми е по-голям от всички неща, които сме загубили, взети заедно.

Вош ме очаква в задната част на стаята, която се намира през две врати. Той не казва нищо, докато Клер превързва ръката ми и продължава да мълчи, докато накрая не оставаме сами.

— Какво постигна? — пита ме той.

— Трябваше да докажа нещо на себе си.

— Че болката е единственото истинско доказателство за живота?

— Знам, че съм жива — поклащам глава аз.

Той кимва замислено.

— Би ли искала да я видиш?

— Малката е мъртва.

— Защо мислиш така?

— Няма причина да я оставите да живее.

— Това е вярно, ако се основаваме на предположението, че единствената причина да я държим жива е, за да манипулираме теб. Наистина не мога да повярвам колко нарцистична е съвременната младеж!

Той натиска един бутон на стената. От тавана се спуска екран.

— Не можеш да ме накараш насила да ти помогна — опитвам се да потисна нарастващото усещане за паника, за това, че губя контрол над нещо, което никога не съм контролирала.

Вош протяга ръка. В дланта му има лъскав зелен предмет с размера и формата на голяма капсула гел. От единия му край стърчи тънка като косъм жичка.

— Това е съобщението.

Светлините притъмняват. Екранът светва. Камерата се носи над едно опарено от зимата житно поле. В далечината има фермерска къща, две допълнителни постройки и ръждив силоз. Една дребна фигурка върви от малката горичка в края на полето, препъвайки се през сухите изпочупени стъбла, към групата сгради.

— Това е куриерът.

От тази височина не мога да видя дали е момче или момиче, а само, че е малко дете. Може би на възрастта на Фъстъка? Или по-малко?

— Централен Канзас — продължава Вош. — Вчера, приблизително към тринайсет часа.

На стъпалата на верандата се появява още една фигура. След минута излиза и още някой. Детето започва да тича към тях.

— Това не е Малката — прошепвам аз.

— Не е.

Детето си пробива път през крехките изсъхнали стъбла към възрастните, които стоят неподвижно, а единият от тях държи оръжие. Няма звук и това прави сцената някак още по-ужасяваща.

— Това е древен инстинкт — във време на опасност се пази от непознати. Не се доверявай на никого извън твоя кръг хора.

Тялото ми се напряга. Знам как ще завърши това — преживяла съм го. Мъжът с оръжието — това съм аз. Детето, което тича към него е Малката. Детето пада. Изправя се. Тича. Пада отново.

— Но има още един инстинкт, който е много по-стар, стар, колкото самия живот. Инстинкт, който човешкият ум е почти невъзможно да пренебрегне — да защити потомството си на всяка цена. Да защити бъдещето.

Детето излиза от житото на двора и пада за последен път. Мъжът не сваля оръжието си, но придружителката му се затичва към падналото дете и го вдига от замръзналата земя. Човекът с оръжието препречва пътя им към къщата. Картината застива за няколко секунди.

— Всичко се свежда до риска — отбелязва Вош. — Ти осъзна това много отдавна. Така че, разбира се, знаеш кой ще спечели спора. В края на краищата, колко голям риск може да представлява едно дете? Защитавай малките. Запази бъдещето.

Жената, носеща детето, заобикаля мъжа с оръжието и се втурва по стъпалата към къщата. Мъжът свежда глава надолу, сякаш се моли, след това вдига глава, сякаш отправяйки смирена молба. След това се обръща и влиза вътре. Минават десет минути.

До мен Вош прошепва:

— Светът е часовник.

Фермата, допълнителните постройки, силозът, кафявите поля и размазаните числа, които се сменят бързо в дъното на екрана, докато времето е отброявано до стотни от секундата. Знам какво предстои, но въпреки това трепвам, когато тихата светкавица озарява сцената в бяло. След това се издигат прах, отломки и облаци дим. Житата горят, погълнати от пламъците за секунди, те са лесна плячка за огъня. А там, където някога имаше сгради, сега има само кратер — черна дупка, пробита в Земята. Картината потъмнява. Екранът се вдига. Светлините остават затъмнени.

— Искам да разбереш — меко казва Вош. — Нали се чудеше защо пазим малките — онези, които са твърде млади, за да се бият.

— Не разбирам.

Дребна фигурка сред акрите кафяви поля, облечена в дочени дрехи, с боси крака и тичаща през житата.

Той погрешно разчита объркването ми.

— Устройството в тялото на детето е настроено да открива минутните колебания на въглеродния диоксид — основният елемент в човешкия дъх. Когато нивото му достигне определен праг, сочещ присъствието на множество цели, устройството се детонира.

— Не — прошепвам аз. Те бяха вкарали детето вътре, бяха го увили в топло одеяло, бяха му донесли вода и бяха измили лицето му. Групата се беше събрала около него, засипвайки го с дъха си. — Щяха да са също толкова мъртви и ако просто бяхте пуснали бомбата върху тях.

— Не става въпрос за това да са мъртви — нетърпеливо отсича той. — Никога не е ставало въпрос за това.

Светлините се засилват, вратата се отваря и вътре влиза Клер, която бута метална количка и е следвана от своето приятелче в бяла престилка и Бръснача, който ме поглежда и след това извръща очи. Това ме впечатлява повече от количката с подредените върху нея различни спринцовки — той не можа да ме погледне в очите.

— Това не променя нищо — надигам глас аз. — Не ми пука какво ще сторите. Дори вече не ми пука за Малката. Ще се самоубия, но няма да ви помагам.

— Не ми помагаш — поклаща глава той.

57.

Клер стяга ръката ми с гумена лента и потупва лакътя ми, за да се покаже вената. Бръснача стои от другата страна на леглото. Мъжът в бялата престилка — така и не разбрах името му — стои до монитора и държи хронометър. Вош се обляга на мивката и ме наблюдава със светлите си, безмилостни очи, които проблясват като очите на совите в гората в деня, в който застрелях Малката — любопитни, но и странно безразлични. В този момент аз разбирам, че Вош е прав — отговорът на тяхното пристигане не е в яростта. Отговорът е противоположното на яростта. Единственият възможен отговор е обратното на всички неща — като ямата на мястото, където някога се е издигала фермерската къща — отговорът е просто нищо. Не омраза, не гняв, не страх, нито каквото и да е друго. Празно пространство. Бездушното безразличие в очите на акулата.

— Твърде висок е — промърморва господин Бяла престилка, поглеждайки монитора.

— Първо нещо, за да те отпуснем — Клер вкарва иглата в ръката ми.

Поглеждам Бръснача. Той извръща очи.

— Сега е по-добре — казва Бялата престилка.

— Не ме е грижа какво ще ми сторите — казвам на Вош.

Чувствам езика си подут и тромав.

— Няма значение — той кимва на Клер, която взема втора спринцовка.

— Вкарване на хъб устройството по мой сигнал — казва тя.

Хъб устройството?

— Ей — обажда се Бялата престилка, — по-внимателно.

Той следи монитора, докато пулсът ми се ускорява.

— Не се страхувай — успокоява ме Вош. — Това няма да те нарани.

Клер го поглежда изненадано.

— Е, поне така беше на тестовете — свива рамене той и размахва пръст към нея: „Хайде, действай.“

Тежа десет милиона тона. Костите ми са от желязо, останалото е от камък. Не усещам как иглата се плъзва в ръката ми. Клер казва „Сега!“ и Бялата престилка натиска хронометъра. Светът е часовник.

— Мъртвите получиха своята награда — продължава Вош. — Живите, като теб и мен, са тези, които все още имат работа за вършене. Наречи го както искаш — съдба, късмет, провидение. Ти беше доведена при мен, за да се превърнеш в моя инструмент.

— Закрепване към церебралния кортекс17 — казва Клер.

Гласът й звучи приглушено, сякаш в ушите ми е натъпкан памук. Завъртам глава към нея. Минават още хиляда години.

— Вече си го виждала — казва Вош от хиляди километри разстояние — в стаята за тестове в деня, когато пристигна в „Кемп Хейвън“. Казахме ти, че е извънземна зараза, прикрепена към човешкия мозък. Това беше лъжа.

Чувам как Бръснача диша шумно, като водолаз през регулатор.

— Всъщност това е микроскопичен команден хъб, закрепен към префронталния дял на мозъка ти — обяснява Вош. — Нещо като централен процесор, ако щеш.

— Стартирам го — обажда се Клер. — Всичко изглежда наред.

— Не за да контролира теб… — продължава Вош.

— Вкарвам първата група — иглата проблясва на флуоресцентната светлина.

В кехлибарената течност се виждат миниатюрни точици. Не усещам нищо, когато тя я инжектира във вената ми.

— А да координира близо четиридесетте хиляди механизирани гости, чийто домакин ще си.

— Температура тридесет и седем и половина — казва Бялата престилка.

Бръснача до мен продължава да диша.

— На плъховете са им били необходими милиони години и хиляди поколения, за да достигнат сегашното ниво на човешката еволюция — не спира Вош. — На теб ще са ти нужни два дни, за да достигнеш следващото.

— Свързването с първата група завършено — обажда се Клер и отново се навежда над мен. Усещам дъха й на горчиви бадеми. — Вкарвам втората група.

Стаята е гореща като пещ. Обливам се в пот. Бялата престилка обявява, че температурата ми е тридесет и осем цяло и осем градуса.

— Еволюцията е голяма бъркотия — казва Вош. — Много фалстартове и задънени улици. Някои кандидати не са подходящи гостоприемници. Техните имунни системи се сриват или започват да страдат от когнитивен дисонанс18. Или казано на езика на неспециалистите — полудяват.

Изгарям. Вените ми са пълни с огън. От очите ми се стича вода, която се спуска по слепоочията ми и се събира в ушите ми. Виждам лицето на Вош, който се навежда над люлеещото се море на моите сълзи.

— Но ние вярваме в теб, Марика. Ти не премина през огън и кръв, само за да се провалиш сега. Ти ще си мостът, който ще свърже това, което е било, с онова, което ще бъде.

— Губим я — с треперещ глас се провиква Бялата престилка.

— Не — прошепва Вош и поставя хладната си ръка върху мократа ми буза. — Спасихме я.

58.

Вече няма ден и нощ, а само стерилната светлина на флуоресцентните лампи, които никога не загасват. Измервам часовете с посещенията на Бръснача — три пъти на ден, за да донася храната, която аз не мога да задържа.

Не мога да преодолея гаденето. Тялото ми отхвърля единадесетте групи, проектирани да подобрят биологичните ми системи. Всяка група се състои от четири хиляди единици, което прави общо четиридесет и четири хиляди микроскопични роботи нашественици, които се движат в кръвта ми.

Чувствам се като парцал.

След всяка закуска Клер идва да ме прегледа и да приготви лекарствата ми, докато ми отправя загадъчни забележки от сорта на: „По-добре започвай да се чувстваш по-добре. Определеното ни време изтича.“ Или подигравки, като: „Започвам да си мисля, че цялата онази идея с много голямата скала, май е била правилният избор.“ Изглежда ми се сърди, че реагирам зле на това, че ме наблъска с четиридесет хиляди извънземни механизма.

— Не че можеш да сториш каквото и да било — каза ми веднъж тя. — Процедурата е необратима.

— Има едно нещо.

— Какво? О, разбира се. Катализатора незаменимата — тя изважда устройството от джоба на престилката си и го вдига високо. — Въвела съм те вътре. Ще натисна бутона. Хайде, кажи ми да натисна бутона — тя се усмихва самодоволно.

— Натисни бутона.

— Удивително е — тя тихо се засмива. — Всеки път, когато започна да се чудя какво намира той в теб, ти казваш нещо такова.

— Кой? Вош ли?

Усмивката й помръква. Очите й стават безизразни като на акула.

— Ще прекратим „подобряването“, ако не можеш да се приспособиш.

Ще прекратим „подобряването“.

Тя сваля превръзките от кокалчетата ми. Няма корички, синини, нито белези. Сякаш нищо не се беше случило. Сякаш никога не бях удряла юмрука си в стената, докато кожата ми не се разрани чак до костта. Спомних си как Вош се беше появил в стаята ми напълно здрав, дни след като бях разбила носа му и насинила и двете му очи. Сетих се и за Съливан, която разказваше как Ивън Уокър е бил разкъсан от шрапнел и въпреки това часове по-късно някак беше успял да проникне във военната база и да я унищожи сам самичък.

В началото взеха Марика и я превърнаха в Катализатора. Сега взеха Катализатора и я „подобриха“ в нещо напълно различно.

Някой като тях.

Или нещо.

Вече няма ден и нощ, само постоянна, стерилна светлина.

59.

— Какво ми направиха? — питам Бръснача един ден, когато той докарва количката с поредната негодна за ядене храна. Не очаквам отговор, но той очаква да му задам този въпрос. Вероятно му се е сторило странно, че не го бях задала досега.

Той свива рамене и избягва погледа ми.

— Да видим какво има днес в менюто. Охоо, руло от кайма! Късметлийка!

— Ще повърна.

Очите му се разширяват.

— Наистина ли?

Той отчаяно се оглежда наоколо за пластмасовия контейнер за повръщане.

— Моля те, махни подноса. Не мога.

— Те ще ти дръпнат щепсела, ако не се стегнеш — намръщва се той.

— Можели са да сторят това с всеки — казвам аз. — Защо избраха мен?

— Може би си специална.

Поклащам глава и му отговарям така, сякаш говори сериозно.

— Не. Мисля си, че защото някой друг е специален. Играеш ли шах?

— Да играя какво? — изненадва се той.

— Може да поиграем. Когато се почувствам по-добре.

— Повече ме бива в бейзбола.

— Наистина ли? Мислех си, че ще кажеш плуване. Или тенис.

Той вдига глава. Веждите му се сключват.

— Сигурно се чувстваш зле. Когато разговаряме така, сякаш си човек наполовина.

— Аз съм наполовина човек. Наистина. Другата половина… — свивам рамене и с това си спечелвам усмивка.

— О, Дванайсетата система определено е тяхна — казва той.

Дванайсетата система? Какво точно означава това? Не съм сигурна, но подозирам, че е свързано с единадесетте системи, нормално съществуващи в човешкото тяло.

— Открихме начин да ги извадим от телата на трансформираните и… — Бръснача не довършва и поглежда сконфузено към камерата. — Така или иначе, трябва да се храниш. Чух ги да си говорят да те хранят през тръба.

— И каква е официалната история? Както беше в „Страната на чудесата“ — че използваме тяхната технология срещу тях самите. И вие вярвате в това?

Той се обляга на стената, скръства ръце на гърдите си и започва да си тананика „Следвай жълтия тухлен път“. Това е удивително. Не толкова, че лъжите са твърде красиви, за да им устоиш, а че истината е прекалено грозна, за да се изправиш срещу нея.

— Командир Вош имплантира бомби вътре в децата. Той ги превръща в импровизирани взривни устройства — казвам му аз. Той започва да си тананика по-силно. — Малки, невръстни деца. Отделят ги, когато ги докарват, нали? В „Кемп Хейвън“ ги отделяха. Отвеждат всяко дете по-малко от пет години и ти никога повече не ги виждаш отново. Виждал ли си някое от тях? Къде са децата, Бръснач? Къде са?

Той спира да си тананика за достатъчно дълго време, за да ми каже:

— Млъкни, дороти!

— И мислиш, че в това има смисъл — да натъпчат дороти с върхова извънземна технология? Ако командването е решило да „подобри“ някои хора за воденето на войната, наистина ли мислиш, че ще изберат точно лудите?

— Не знам. Избраха теб, нали? — той грабва подноса с недокосната храна и се отправя към вратата.

— Не си тръгвай.

Той се обръща изненадан. Лицето ми гори. Вероятно температурата ми внезапно се е повишила. Това трябва да е.

— Защо? — пита той.

— Ти си единственият честен човек, с когото все още мога да разговарям.

Той се засмива. Смехът му е хубав, истински и непринуден. Харесва ми, но имам треска.

— Кой казва, че съм честен? — пита ме той. — Нали всички ние сме прикрити врагове?

— Баща ми разказваше една история за шестима слепци и един слон. Единият от мъжете опипал крака на слона и казал, че слонът сигурно изглежда като някаква колона. Друг напипал хобота и казал, че слонът вероятно изглежда като клон на дърво. Третият слепец докоснал опашката и казал, че слонът е като въже. Четвъртият напипал корема и казал, че слонът е като стена. На петия се паднало ухото и той казал, че слонът е с формата на ветрило. Шестият пък хванал бивната на слона и казал, че слонът е като тръба.

Бръснача ме гледа дълго с каменно лице, след което се усмихва.

Усмивката му е хубава. Тя също ми харесва.

— Хубава история. Трябва да я разказваш по купоните.

— Работата е там — продължавам аз, — че от момента, в който техният кораб се появи, всички ние сме като слепци опипващи слон.

60.

Измервам дните под постоянната стерилна светлина, като броя подносите с неизядена храна, които Бръснача донася. Три подноса са един ден. Шест –два дни. На десетия ден, след като поставя подноса пред мен, го питам:

— Защо си правиш тоя труд? — гласът ми вече прилича на неговия — гърлено грачене.

Цялата съм в пот, температурата ми се е повишила, главата ми пулсира от болка, сърцето ми препуска. Той не отговаря. Бръснача не е говорил с мен от седемнадесет хранения насам. Той изглежда нервен, разсеян, дори гневен. Клер също стана мълчалива. Тя идва два пъти на ден да смени банката на системата ми, гледа в очите ми с отоскоп, изпробва рефлексите ми, сменя торбичката на катетъра и изпразва подлогата. На всяко шесто хранене получавам баня с гъба. Един ден тя донесе метър и го уви около бицепсите ми — предполагам, за да измери колко мускулна маса съм изгубила. Не виждам никой друг — нито господин Бяла престилка, нито Вош, нито пък мъртви бащи, вкарани в съзнанието ми от Вош. Не съм толкова замаяна, че да не разбирам какво правят — следят ме и чакат да видят дали „подобрението“ ще ме убие.

Една сутрин Клер изхвърля подлогата, когато влиза Бръснача със закуската ми и мълчаливо чака тя да свърши. След това го чувам да шепне.

— Тя умира ли?

Клер поклаща уклончиво глава — може би казва „не“ или „и ти знаеш толкова, колкото и аз“. Изчаквам тя да си тръгне, преди да кажа:

— Губиш си времето.

Той хвърля поглед към камерата, монтирана на тавана.

— Просто правя това, което ми казват.

Вдигам подноса и го захвърлям на пода. Той стиска уста, но не казва нищо. Мълчаливо почиства изцапаното, докато аз лежа задъхана, изтощена от усилието и от мен се лее пот.

— Да, събери го. Така поне ще си полезен за нещо.

Когато температурата ми се стрелва нагоре, нещо в съзнанието ми се пропуква и аз си представям, че мога да усетя всеки от четиридесет и четирите хиляди микроробота, гъмжащи в кръвта ми, както и хъба с деликатната му дантела от пипала, заровени във всеки дял на мозъка ми. В този момент разбирам какво е изпитвал баща ми в сетните си часове, когато издираше лицето си, за да махне въображаемите насекоми, пълзящи под кожата му.

— Шибаняк — задъхано крещя аз.

Бръснача стреснато вдига поглед от пода към мен.

— Остави ме, шибаняк!

— Няма проблем — промърморва той. Стои на четири крака и бърше с влажен парцал разсипаното, докато във въздуха се носи тръпчивият мирис на дезинфектант. — Веднага щом мога.

Той се изправя. Бузите му с цвят на слонова кост са поруменели. Изпаднала в делириум, аз си казвам, че руменината хвърля червеникави отблясъци върху русата му коса.

— Това с гладуването няма да се получи — казва ми той. — Така че по-добре измисли нещо друго.

Опитвах се. Но няма алтернатива. Едва успявам да повдигна глава. Сега им принадлежиш. Вош е скулпторът, тялото ми — глината, но не и духа ми и никога душата. Те не са победени. Не са смазани. Не са подчинени.

Не аз съм ограничена, а Другите. Дали ще чезна бавно, дали ще умра или ще се възстановя, играта свърши и гросмайсторът Вош е матиран.

— Баща ми имаше един любим израз — казвам аз на Бръснача. — Наричаме шаха „игра на кралете“, защото чрез шаха се научаваме как да властваме над кралете.

— Пак този шах.

Той хвърля мръсния парцал в мивката и затръшва вратата.

Когато се връща със следващия поднос с храна, до него стои познатата дървена кутия. Без да каже и дума Бръснача взема храната, изсипва я в кофата за боклук и хвърля металния поднос в мивката, където той пада с оглушителен трясък. Леглото избръмчава, повдига тялото ми до седнало положение и Бръснача плъзва кутията пред мен.

— Ти каза, че не играеш — прошепвам аз.

— Тогава ме научи.

Поклащам глава и казвам на камерата зад гърба му.

— Добър опит, но си го заврете в задника!

— Идеята не е тяхна — засмива се Бръснача. — Но като стана въпрос за задници, може да се обзаложиш, че първо съм взел разрешение.

Той отваря кутията, изважда дъската и започва да рови из фигурите.

— Има царици, царе, пионки и тези неща като крепостни кули. Защо всички фигури приличат на хора, а само те — не?

— Пешки, а не пионки. Пионките са в „Не се сърди човече“.

Той кимва:

— Такова е името на едно момче от моята част.

— Пионка ли?

— Аха. Така и не разбрах защо му викат така.

— Подреждаш ги грешно.

— Може би защото нямам никаква представа как се играе шибаната игра. Нареди ги ти.

— Не искам да го правя.

— Значи, признаваш поражението си?

— Нарича се „предавам се“.

— Добре е да го знам. Имам чувството, че ще ми потрябва.

Усмихва се. Не с онази високоволтова усмивка тип „Зомби“. А с по-лека, едва доловима и по-скоро иронична усмивка. Сяда до леглото и аз усещам мириса на дъвка.

— С белите или с черните?

— Бръснач, толкова слаба се чувствам, че не мога дори да вдигна…

— Тогава ще ми показваш къде искаш да ги сложиш и аз ще ги местя вместо теб.

Не се отказва. Всъщност и не очаквах да го направи. Досега всички смотаняци и нагаждачи вече са били отсети. Няма вече женчовци. Казвам му къде да слага фигурите и как се движи всяка от тях. Описвам му основните правила. През цялото време той кима и отвръща „аха“, но аз усещам, че повечко се съгласява и по-малко разбира. След това започваме да играем и аз го унищожавам с четири хода. В следващата игра той започва да спори и да отрича: „Не можеш да правиш това! Кажи ми, че това не е най-глупавото правило, което някой някога е измислял!“ Когато стигаме до третата игра, съм сигурна, че той вече съжалява за цялата тая идея. Моето настроение не се подобрява, но неговото вече е напълно смазано.

— Това е най-тъпата игра, която някога е измисляна — цупи се той.

— Шахът не е измислен. Той е открит.

— Като Америка ли?

— Като математиката.

— В училище познавах момичета точно като теб — той не казва нищо повече и започва да реди фигурите отново.

— Всичко е наред, Бръснач. Уморена съм.

— Утре ще донеса дама — казва го като заплаха.

Обаче не го прави. Донася подноса, кутията и шахматната дъска. Този път поставя фигурите в странна конфигурация: черният цар е в средата с лице срещу него, царицата е в края, обърната срещу царя, зад царя има три пешки, разположени на десет, дванадесет и два часа, единият кон е отдясно на царя, другият — от лявата му страна, единият офицер е зад него, а до офицера има още една пешка. След това Бръснача ме поглежда с онази ангелска усмивка.

— Добре — кимвам аз, без да съм сигурна защо.

— Измислих една игра. Готова ли си? Нарича се… — той потропва по таблата на леглото, имитирайки барабанен туш. — Шахбол!

— Шахбол?

— Шах-бейзбол. Шахбол. Схващаш ли? — той слага до дъската монета от двадесет и пет цента.

— Какво е това? — питам аз.

— Двадесет и пет цента.

— Знам, че са двадесет и пет цента.

— За целите на играта, това е топката. Е, не е наистина топката, но представлява топката. Или онова, което се случва с топката. Ако замълчиш за секунда, ще мога да ти обясня всички правила.

— В момента не говоря.

— Това е добре. Когато говориш, ме заболява главата. Ругаеш ме и ме засипваш с цитати за шаха в стил Йода, както и със загадъчни истории за слонове. Искаш ли да играеш или не?

Той не дочаква отговора ми. Поставя една бяла пешка точно пред черната царица и казва, че това е той, батерът.

— Трябва да поведеш с твоята царица. Тя е най-силната.

— Точно затова тя удря четвърта, за да изчисти базите — той поклаща глава, моето невежество направо го изумява. — Наистина е просто, отбраната — това си ти — първа хвърляш ези-тура. Ако е ези — страйк. Ако е тура — бол.

— С монета няма да стане — изтъквам аз. — Нали има три възможности — страйк, бол или хит.

— Всъщност са четири, ако се броят и фаловете. Ти се придържай към шаха, аз ще се занимавам с бейзбола.

— Шахбол — поправям го аз.

— Няма значение. Ако хвърлиш бол, значи е бол и хвърляш отново. Ако обаче се падне ези, аз хвърлям монетата. Нали се сещаш, това ми дава шанс да ударя хит. При ези улучвам, при тура — пропускам. Ако пропусна, се брои за първи страйк. И така нататък.

— Ясно. А ако хвърлиш ези, аз ще получа монетата, за да видя дали ще мога да върна топката в играта. С ези те изхвърлям…

— Грешно! Напълно погрешно! Първо аз хвърлям три пъти подред. Четири пъти, ако хвърля ДТ.

— ДТ?

— Два пъти тура. Това е тройка. С едно ДТ получаваш още едно хвърляне — ези е хоумрън, а тура — просто тройка. Ези-ези е единичен, ези-тура е двоен.

— Може би трябва просто да започнем да играем и ти можеш…

— Тогава получаваш монетата обратно, за да видиш дали ще можеш да отиграеш моя потенциал от единични, двойни и тройни удари или хоумръни. Ако хвърлиш ези, аз съм вън. Тура — аз съм на базата — той си поема дъх. — Освен ако не е хоумрън, разбира се.

— Разбира се.

— Да не ми се подиграваш? Защото не знам…

— Просто се опитвам да го осмисля…

— И на мен така ми се струва. Нямаш представа колко време ми отне да измисля това. Доста е сложно. Искам да кажа, не е като играта на кралете, но нали знаеш как наричат бейзбола? Национално забавление за свободното време. Наричат го така, защото докато го играем, се научаваме как да владеем времето. Или миналото. Нещо такова.

— Сега ти си този, който ми се подиграва.

— Всъщност аз съм единственият, който ти се подиграва в този момент — той чака и аз знам какво. — Никога не се усмихваш.

— Това има ли значение?

— Веднъж, когато бях дете, се смях толкова много, че се напиках в панталоните си. Бяхме в увеселителния парк. На виенското колело.

— Какво те накара да се разсмееш?

— Вече не си спомням — той пъхва ръката си под китката ми, обръща дланта ми нагоре и слага в нея монетата от двадесет и пет цента. — Хвърли проклетата монета, за да можем да играем.

Не искам да нараня чувствата му, но играта не е чак толкова сложна. Той е много развълнуван, когато за пръв път уцелва хит и триумфално размахва юмрук. След това премества черните фигури върху дъската, докато коментира играта с пресипнал, креслив глас, имитирайки телевизионен коментатор, подобно на някое хлапе, което си играе с екшън фигурки.

— Стремителна атака в центъра! — пешката в центъра се плъзва към втората база, офицерът-втори бейзмен и пешката-шортстоп се връщат назад, а пешката в лявото поле се затичва към центъра.

Прави това с една ръка, докато с другата премята монетата между пръстите си, сякаш е топка, която се върти, докато лети във въздуха. Спуска я като на забавен кадър и я приземява върху централното ляво поле. Толкова е смешно и детинско, че щях да се усмихна, ако все още можех да се усмихвам.

— Той стигна до базата! — реве Бръснача.

Не. Не е детинско. А по детски невинно. Очите му трескаво блестят, гласът му се извисява развълнувано и той изглежда отново като десетгодишно хлапе. Не всичко е изгубено, не и важните неща.

Следващият хит е къс и пада точно между първата база и дясното поле. Бръснача създава драматичен сблъсък между моя филдер и бейзмена, първата база прави слайдинг назад, дясното поле — слайдинг напред, и след това монетата изтраква със сила върху дъската.

Бръснача започва да се кикоти след удара.

— Това не е ли грешка? — питам го аз. — Не можеха ли да хванат тази топка?

— Да я хванат ли? Катализатор, това е просто една глупава игра, която измислих за пет минути с няколко шахматни фигури и монета от двайсет и пет цента.

Още два хита — той е три ръна напред в края на първия ининг. Никога не ме е бивало в игрите на късмет. По тази причина винаги съм ги мразела. Бръснача вероятно усеща, че ентусиазмът ми се е поизпарил. Коментарът му става по-гръмогласен, докато мести фигурките насам-натам (въпреки протестите ми, че това са моите фигурки, тъй като съм в защита). Поредна нова атака вляво от центъра, поредна подвеждаща бавна топка зад първа база. Пореден сблъсък между първия бейзмен и аутфилдера. Не знам дали се повтаря, защото си мисли, че е забавен, или защото страда от сериозна липса на въображение. Една част от мен има усещането, че трябва да се чувствам дълбоко наскърбена от името на всички шахматисти, където и да са.

Когато стигаме до третия ининг, съм вече изтощена.

— Дай да продължим довечера — предлагам му аз. — Или утре. По-добре утре.

— Какво? Не ти ли харесва?

— Не. Забавно е. Просто съм уморена.

Той свива рамене, сякаш това няма значение, което явно не е така, защото иначе нямаше да свие рамене. Пъхва монетата обратно в джоба си и прибира кутията, мърморейки под нос. Успях да чуя само думата „шах“.

— Какво каза?

— Нищо — той отмества поглед встрани.

— Беше нещо за шаха.

— Шах, шах, шах. Шахът е за мозъка. Съжалявам, че шахболът не може да се сравнява с шаха, когато става дума за истинска тръпка.

Той пъхва кутията под мишницата си и се отправя с тежка стъпка към вратата. Преди да си тръгне ми отправя една последна хаплива забележка.

— Мислех си, че просто ще мога да те развеселя малко, това е всичко. Благодаря. Няма нужда да играем повече.

— Сърдиш ли ми се?

— Аз дадох шанс на шаха, нали? Не си ме чула да се оплаквам.

— Не, не му даде. И да, оплакваше се. При това много.

— Просто си помисли за това.

— Да си помисля за какво?

— Просто си помисли за това! — изкрещява той от другия край на стаята.

Затръшва вратата след себе си. Оставам без дъх и разтреперана, не мога да разбера защо.

61.

Когато по-късно тази нощ вратата се отваря, вече съм подготвила извинение. Колкото повече мисля за това с изтерзания си от треската ум, толкова повече се чувствам като побойника на плажа, който стъпква пясъчния замък на някакво малко дете.

— Хей, Бръснач, съж…

Устата ми остава отворена. Някакъв непознат държи подноса — хлапе на дванадесет или тринадесет години.

— Къде е Бръснача? — питам го аз.

Думите ми прозвучават по-скоро като заповед.

— Не знам — с тънък глас отвръща хлапето. — Дадоха ми подноса и ми казаха да го донеса.

— Да го донесеш — глупаво повтарям като ехо аз.

— Аха. Да го донеса. Да донеса подноса.

Отменили са задължението на Бръснача да е дежурен при Катализатора. Може би шахболът е против правилата. Може би Вош се е подразнил, че две хлапета са се държали като хлапета в продължение на два часа. Отчаянието е заразно за този, който го наблюдава и за този, който го изпитва.

Или може би Бръснача е този, който се е подразнил. Може би е поискал да го преразпределят, взел е шахбола си и си е отишъл у дома.

Тази нощ не спя добре, ако изобщо може да бъде наречена нощ постоянната стерилна светлина наоколо. Температурата ми се вдига до тридесет и девет цяло и четири градуса, когато имунната ми система започва последната си, отчаяна атака срещу групите. Виждам как размазаните, зелени цифри на монитора бавно пълзят нагоре. Потъвам в изпълнена с бълнуване дрямка.

Кучка! Остави ме! Нали знаеш защо го наричат бейзбол? Това е дълбока атака в централното поле! Аз съм дотук. Оправяй се сама.

Сребристата монета, въртяща се между пръстите на Бръснача. Това е дълбока атака. Дълбока атака. Монетата се спуска на забавен кадър към дъската, където филдерите скачат, втората база и шортстопът се връщат назад и лявата страна става дясна. Къс удар към линията на първата база. Филдерът тича напред, бейзменът назад, бум. Филдърите напред, инфилдът назад и сече надясно. Първият бейзмен назад, десният филдър напред, бум. Нагоре, назад, сече. Назад, нагоре. Бум. Отново и отново, нека върнем на стоп кадър, нагоре, назад, сече. Назад, нагоре.

Бум!

Сега вече съм напълно будна и зяпам тавана. Не. Така не го виждам добре. По-добре да си затворя очите.

Центърът и левият филдър подсичат. Левият бяга по диагонала.

Десният излиза напред. Първата база бяга назад.

О, хайде стига. Това е нелепо. Ти не си на себе си.

Когато онази вечер се върнах в нашия лагер с водката, открих мъртвия си баща, свит като зародиш, лицето му беше покрито с кръв там, където се беше драскал с нокти заради буболечките, плод на въображението му. Беше ме нарекъл „кучка“, преди да тръгна да търся отровата, която би го спасила. Нарече ме и с друго име, с името на жената, която ни напусна, когато бях на три. Беше ме помислил за майка ми, което беше истинска ирония. Откакто станах на четиринадесет, по-скоро аз бях неговата майка — хранех го, перях дрехите му и се грижех за къщата, като внимавах той да не направи нещо катастрофално глупаво със себе си. И всеки път, когато отидех на училище, ме наричаха „Нейно Величество Марика“ и казваха, че се мисля за голяма работа, защото баща ми е почти известен художник. А всъщност истината беше, че през повечето дни баща ми не знаеше на коя планета се намира. Докато се прибера от училище у дома, той вече беше напълно не на себе си. И аз оставях хората отвън да продължават да се заблуждават. Оставях ги да си мислят, че се смятам за по-добра от тях, по същия начин, както оставих Съливан да си мисли, че е права за мен. Не насърчавах чуждите заблуждения. Просто живеех с тях. Дори и когато светът около нас се сгромолясваше, аз се вкопчвах в тях. Но след като баща ми умря, си казах, че това повече не може да продължава така. Няма повече да се правя външно на смела, да тая фалшиви надежди или да се преструвам, че всичко е наред, когато нищо не е. Мислех си, че като се преструвам, изглеждам по-корава, и си казвах, че съм просто оптимист и смело държа главата си над водата, или пък си измислях някаква друга, подходяща за момента, глупост. Това не означава да си корав. Точно това означава да си мекушав. Срамувах се от болестта му и му бях бясна, но също така се чувствах и виновна. Играех тази лъжлива роля до самия край. Когато ме нарече с името на майка ми, не го поправих. Бях самозаблудена.

Празното, бездушно око на камерата в ъгъла се е втренчило в мен.

Какво каза Бръснача? Просто си помисли за това!

Това не беше всичко, което каза, нали? — питам го аз, и поглеждам към празното, черно око. Това не е всичко.

62.

Когато на следващата сутрин вратата се отваря, затаявам дъх.

Цяла нощ се мятах между вярата и съмнението. Обмислях всеки аспект на новата реалност.

Първа възможност: Бръснача е измислил шахбола толкова, колкото и аз съм измислила шаха. Играта е творение на Вош и е създадена по неясни за мен причини.

Втора възможност: По известни само на него причини, Бръснача е решил сериозно да манипулира ума ми. Не само коравосърдечните и издържливи хора бяха оцелели след пресяването на човешката раса. Много садистични копелета също бяха живи. Така става при всяка човешка катастрофа. Мръсниците са почти неунищожими.

Трета възможност: Всичко това е само в главата ми. Шахболът е глупава игра, създадена от едно момче, за да отвлече мислите ми от това, че може би умирам. Няма нищо друго — няма тайни съобщения, изписани върху шахматната дъска. Това, че виждам букви на места, където няма такива, е свързано просто с факта, че човешкият мозък открива навсякъде познати форми, дори и там, където те не съществуват.

Сдържам дъха си и по друга причина — ами ако отново е онова хлапе с пискливия глас? Ако Бръснача не се върне… не се върне никога? Има реална възможност Бръснача да е мъртъв. Сигурна съм, че ако той се е опитвал тайно да се свърже с мен и Вош е разбрал, реакцията на полковника би могла да е само една.

Издишвам бавно и постепенно, когато някой влиза в стаята. Пиукането на монитора леко се ускорява.

— Какво? — пита Бръснача и ме поглежда с присвити очи.

Веднага усеща, че нещо се е случило.

Казвам думата:

— Здравей.

Очите му се стрелкат надясно, после наляво.

— Здравей — произнася го бавно, сякаш не е сигурен дали не говори с луд човек. — Гладна ли си?

— Май не — поклащам глава аз.

— Трябва да се опиташ да изядеш това. Приличаш на братовчедка ми Стейси. Тя беше пристрастена към амфетамините. Не искам да кажа, че приличаш точно на наркоманка. Просто… — лицето му поруменява. — Нали знаеш, сякаш нещо те яде отвътре.

Той натиска бутона до леглото. Повдигам се.

— Знаеш ли аз към какво съм пристрастен? Към киселите желирани бонбони — онези малиновите. Лимоновите не ми харесват чак толкова. Имам си запаси. Ще ти донеса малко, ако искаш.

Той поставя подноса пред мен. Студени бъркани яйца, пържени картофи и нещо почерняло с коричка, което може да е бекон, а може и да не е.

Стомахът ми се свива. Вдигам поглед към него.

— Опитай яйцата — предлага той. — Те са пресни. От свободни кокошки, органични са и без химикали. Отглеждаме ги тук, в лагера. Кокошките, не яйцата.

Тъмни, дълбоки очи и онази лека, ангелска усмивка. Какво означаваше реакцията му, когато казах „здравей“? Дали се беше стреснал, защото го бях поздравила почти човешки или защото бях разбрала истинския смисъл на шахбола? Или изобщо не се беше стреснал и аз просто си въобразявах?

— Не виждам кутията.

— Каква кутия? О, тази игра беше малко глупава — той извръща поглед и тихо, сякаш на себе си, казва. — Бейзболът ми липсва.

Той остава мълчалив през следващите няколко минути, докато аз побутвам студените яйца в чинията. Бейзболът ми липсва. Цяла вселена от изгубени неща, изразена само в шест срички.

— Не, харесваше ми — казвам му аз. — Беше забавно.

— Наистина ли? — погледът му казва: Сериозно ли говориш? Не знае, че аз съм сериозна през 99,99999 процента от времето. — Миналия път не изглеждаше да ти харесва особено.

— Предполагам, че напоследък просто не се чувствам добре.

Той се засмива и след това сякаш сам се изненадва на реакцията си.

— Добре. Ами, оставих я в стаята. Някой ден ще я донеса, ако някой не ми я задигне.

Разговорът се отклонява от играта. Разбирам, че Бръснача е най-малкото от пет деца, отраснал е в Ан Арбър, където баща му работел като електротехник, а майка му била библиотекарка в средното училище, че играел бейзбол и футбол и бил фен на футболния отбор на Мичиган.

До дванайсетгодишната му възраст най-голямата му амбиция била да стане куортърбек на „Росомахите“. Но израснал висок, а не едър, и бейзболът станал негова страст.

— Мама искаше да стана доктор или адвокат, но моят старец не мислеше, че съм достатъчно умен…

— Почакай. Баща ти е мислел, че не си умен?

— Достатъчно умен. Има разлика — защитава баща си, дори и след като той е мъртъв. Хората умират, любовта оцелява. — Той искаше да стана електротехник като него. Татко беше голям човек в профсъюза, президент на местната организация и така нататък. Това беше истинската причина да не иска да стана адвокат. Наричаше ги костюмари.

— Имал е проблем с хората, дето командват.

Бръснача свива рамене.

— Винаги казваше „Бъди си сам началник“ и „Не слушай другите“ — той размърдва краката си, сякаш смутен, че говори твърде много. — Ами твоят старец?

— Той беше художник.

— Това е готино.

— Освен това беше и пияница. Повече пиеше, отколкото рисуваше.

Макар че не винаги е било така. Имаше пожълтели снимки на изложени картини, окачени в прашни, разкривени рамки, както и време, когато учениците се суетяха в студиото му и нервно чистеха четките си, преди той да влезе и да настъпи тишина като в катедрала.

— Какви глупости е рисувал? — пита ме Бръснача.

— Предимно това. Глупости.

Макар и не винаги. Не и когато беше по-млад и аз бях малка, а ръката му, която държеше моята, беше изцапана с всички цветове на дъгата.

Той се засмя.

— Странно се шегуваш. Сякаш дори не осъзнаваш, че това е шега и то твоя собствена шега.

— Не се шегувах — поклащам глава аз.

— Може би затова не знаеш, че го правиш — кимва той.

63.

След вечерята, която не изяждам, пресилените шеги и кратките, неловки мълчания, които накъсват изреченията ни, след като дъската се появява от дървената кутия и той нарежда фигурите, след като хвърляме ези-тура за това кой ще е отбора домакин и той печели, му казвам, че смятам, че и сама ще мога да се справя с разпределението на играчите си. Той се подхилва самодоволно: „Да, бе, дай да те видим, момиче.“ После сяда до мен на края на леглото и след седмиците, прекарани в опити да се отърва от яростта си и да приема огромната празнота, и годините, прекарани в изграждане на крепостни стени около болката, загубата и усещането, че никога повече няма да чувствам нищо, след загубата на баща ми, Малката, Зомби и всичко останало, освен огромната празнота, която е нищо, съвсем нищо — след всичко това аз мълчаливо произнасям:

ЗДРАВЕЙ

Бръснача кимва:

— Да.

Той потропва с пръст по одеялото. Усещам потупването му върху бедрото си.

— Да — потупване. — Не е зле, макар че щеше да е по-добре, ако го беше направила със забавено движение — показва ми. — Сега схващаш ли?

— Ако настояваш — въздъхвам аз. — Добре — потупвам с пръст по рамката на леглото. — Ами, ако трябва да съм честна, не виждам особен смисъл в това.

— Не ти ли харесва? — туп-туп върху одеялото.

— Не — туп-туп върху рамката.

Нужни са ми повече от двадесет минути, за да изпиша следващата дума:

ПМЩ

Потупване.

— Някога казвал ли съм ти за лятната ми работа, преди да дойде времето, в което нямаше вече лятна работа? — пита ме той. — Грижех се за кучета. Знаеш ли коя беше най-лошата част от работата? Изстискването на аналните жлези…

Късметът е на негова страна. Има четири ръна и нито един аут.

КАК

Няма да получа отговор още четиридесет минути. Малко съм уморена и доста обезсърчена. Това е все едно да си разменяш съобщения с някого, който е на хиляда километра разстояние, като използваш еднокраки куриери. Времето се забавя, събитията ускоряват своя ход.

ПЛН

Нямам представа какво означава това. Поглеждам към него, но той гледа дъската и отново връща фигурите по местата им, като запълва миниатюрните паузи и празноти с безсмислено бърборене.

— Точно така го наричат: изстискване — продължава да говори за кучетата той. — Изплакване, измиване, изстискване, после повтаряш. Толкова е досадно.

Черното, бездушно и немигащо око на камерата продължава да е втренчено надолу.

— Тая последната игра не я разбрах — казвам му аз.

— Шахболът не е игра за задръстеняци като шаха — търпеливо обяснява той. — В него има сложност. Сложност. За да спечелиш, трябва да имаш план.

— И предполагам, че това си ти — човекът с плана.

— Да, аз съм.

Потупване.

64.

Не съм виждала Вош от дни. На следващата сутрин това се променя.

— Да чуем — казва той на Клер, която, застанала до господин Бяла престилка, изглежда като някой ученик от средния курс, отведен в кабинета на директора защото е тормозил най-дребното хлапе.

— Отслабнала е четири килограма и е изгубила двайсет процента от мускулната си маса. Приема Диован за високото кръвно налягане, Фенерган за гаденето, Амоксицилин и Стрептомицин, за да потискаме лимфатичната й система, но все още продължава да се бори с високата температура — докладва Клер.

— Продължава да се бори с високата температура?

Клер отмества поглед.

— Положителното е, че черният й дроб и бъбреците все още функционират нормално. В белите й дробове има малко течност, но ние сме…

Вош й махва да замълчи и се приближава до леглото ми. Ярките му очи на птица проблясват.

— Искаш ли да живееш?

— Да — без колебание отговарям аз.

— Защо?

— Не разбирам — по някаква причина този въпрос ме сварва неподготвена.

— Не можеш да ни победиш. Никой не може. Дори и да бяхте седем пъти по седем милиарда, когато всичко започна. Светът е часовник и този часовник отброява последната си секунда — защо би искала да живееш?

— Не искам да спасявам света — казвам му аз. — Просто се надявам, че може да ми се удаде възможността да те убия.

Изражението му не се променя, но очите му проблясват и играят. „Познавам те“ — казват очите му. — „Познавам те.“

— Надежда — прошепва той. — Да.

Кимвам. Той е доволен от мен.

— Надявай се, Марика. Вкопчи се в надеждата си — той се обръща към Клер и господин Бяла престилка. — Спрете й лекарствата.

Лицето на господин Бяла престилка придобива цвета на престилката му. Клер понечва да каже нещо, после извръща поглед. Вош се обръща отново към мен.

— Какъв е отговорът? — пита той. — Не е яростта. Какво е?

— Безразличието.

— Опитай отново.

— Безпристрастието.

— Отново.

— Надеждата, Отчаянието. Омразата. Гневът. Тъгата — треперя, вероятно съм вдигнала температура. — Не знам. Не знам. Не знам.

— Така е по-добре — казва той.

65.

Тази нощ се чувствам толкова зле, че едва успявам да изкарам четири ининга на шахбола.

СПРЛЕК

— Чух слух, че са ти спрели лекарствата — казва Бръснача, докато разтърсва монетата в свития си юмрук. — Истина ли е?

— Единствените системи, които ми пускат са със солен разтвор, за да не спрат да работят бъбреците ми.

Той хвърля поглед към жизнените ми показатели на монитора. Намръщва се. Когато Бръснача се намръщи, ми напомня за малко момче, което си е ударило палеца на крака, но смята, че е твърде голямо, за да заплаче.

— Значи, вероятно се подобряваш.

— Предполагам — туп-туп върху рамката на леглото.

— Добре — прошепва той. — Моята царица тръгва. Внимавай сега!

Гърбът ми се сковава. Зрението ми се замъглява. Навеждам се на една страна и изпразвам стомаха си върху белите плочки.

Бръснача скача и надава вик на отвращение, при което обръща дъската.

— Хей! — изкрещява той. Не към мен, а към черното око над главите ни. — Хей, имаме нужда от малко помощ тук!

Не идва никаква помощ. Той поглежда монитора, после мен и казва.

— Не знам какво да правя.

— Добре съм.

— Разбира се. Просто си в цветущо състояние! — той отива до мивката, навлажнява една чиста кърпа и я слага върху челото ми. — Много си добре, няма що! Защо, по дяволите, са ти спрели лекарствата?

— Защо не? — боря се с нуждата да повърна отново.

— О, не знам. Може би защото ще умреш без тях.

Той поглежда гневно към камерата.

— Може би трябва да ми подадеш онзи контейнер.

Той попива повърнатото, полепнало по брадичката ми, сгъва отново кърпата, грабва контейнера и го слага в скута ми.

— Бръснач.

— Да?

— Моля те не слагай тази кърпа обратно на лицето ми.

— А? О, по дяволите! Да. Почакай — той взема чиста кърпа и я намокря. Ръцете му треперят. — Знаеш ли какво е това? Аз знам. Как не се сетих за това? Как ти не се сети? Медикаментите вероятно са оказали смущения върху системата.

— Каква система?

— Дванайсетата система. Онази, която са ти инжектирали, Шерлок. Хъбът и четирийсетте малки приятелчета, които да подсилят останалите ти единадесет системи — той слага хладна кърпа върху челото ми. — Студена си. Искаш ли да ти намеря още едно одеяло?

— Не, цялата горя.

— Тук вътре — той потупва гърдите си, — се води война. Трябва да обявиш примирие, Катализатор.

— Няма да има мир — поклащам глава аз.

Той кимва и стиска ръката ми под тънкото одеяло. Кляка на пода, за да събере падналите шахматни фигури. Изругава, когато не успява да открие монетата от двадесет и пет цента. Решава, че не може да остави просто така повръщаното на пода. Хваща мръсната кърпа, която използва, за да забърше брадата ми и започва да чисти пода на четири крака. Когато Клер влиза в стаята, той все още ругае.

— Точно навреме! — излайва Бръснача към нея. — Хей, не може ли поне да й дадете от серума срещу повръщане?

Клер кимва с глава към вратата.

— Излез! — тя посочва кутията. — И вземи това със себе си.

Бръснача я поглежда ядосано, но изпълнява каквото му казва. Отново виждам сдържаната сила зад ангелските му черти. Внимавай, Бръснач. Не това е отговорът.

След това оставаме двете с Клер и тя дълго и мълчаливо изучава монитора.

— Истината ли казваше преди малко? — пита тя. — Искаш да живееш, за да можеш да убиеш командир Вош? По-умна си от това.

Говори като майка, която се кара на много малко дете.

— Права си — отвръщам аз. — Никога няма да имам този шанс. Но ще имам възможност да убия теб.

Тя изглежда изненадана.

— Да убиеш мен? Защо би искала да убиеш мен?

Когато не отговарям, тя казва:

— Не мисля, че ще преживееш тази нощ.

Кимвам.

— А ти няма да преживееш месеца.

Тя се засмива. Звукът на смеха кара в гърлото ми да се надигне вкус на жлъчка. Тя ме изгаря. Изгаря ме.

— Какво ще направиш? — пита ме тихо тя и дръпва парцала от челото ми. — Ще ме задушиш с това?

— Не. Ще се отърва от пазача като разбия главата му с нещо тежко, след това ще взема пистолета му и ще те застрелям право в лицето.

Тя се смее през цялото време, докато говоря.

— Е, пожелавам ти късмет в това.

— Няма да е късмет.

66.

Клер не позна, че до сутринта ще съм мъртва.

Близо месец по-късно (по сметките ми от три хранения на ден), аз все още съм тук.

Не си спомням много. В някакъв момент ме откачиха от системите и монитора и тишината, която замени постоянното пиукане, беше толкова оглушителна, че можеше да пропука цели планини. Единственият човек, когото виждах през това време, беше Бръснача. Сега той се грижи за мен през цялото време. Храни ме, изпразва подлогата ми, мие лицето и ръцете ми, обръща ме, за да не получа рани от залежаването, играе с мен шахбол в часовете, когато съм на себе си и не спира да говори. Говори за всичко, което е друг начин да се каже, че не говори за нищо. Мъртвото му семейство, мъртвите му приятели, другарите му от взвода, досадната работа в зимния лагер, сбиванията, предизвикани от скуката, умората и страха (но най-вече страха), слуховете, че трансформираните се подготвят за голяма офанзива напролет — последно, отчаяно усилие да прочистят света от досадния шум, създаван от хората, активна част от който е самият Бръснач, който не спира да говори и говори.

Някога имал приятелка на име Оливия и кожата й била тъмна като мътна река. Свирела на кларинет в училищния оркестър и щяла да става лекар, освен това мразела бащата на Бръснача, защото той смятал, че от сина му няма да излезе доктор. Изпусна се, че истинското му име е Алекс, като на А. Род20, и че строевият му сержант го е кръстил Бръснача, не защото е слаб, а защото се порязал една сутрин, докато се бръснел. Имам много чувствителна кожа. Изреченията му са без точки, без запетайки, без параграфи или ако трябва да съм по-точна — те са като един дълъг параграф, без всякакви паузи.

Той млъква само веднъж след близо месец словесна диария. Тъкмо разказва за това как е спечелил първо място на състезанието за научни проекти в пети клас, превръщайки един картоф в батерия, когато млъква по средата на изречението. Мълчанието му е шокиращо, като тишината след срутването на сграда.

— Какво е това? — пита той и се взира напрегнато в лицето ми, а никой не се взира по-упорито от него, дори и Вош.

— Нищо — извръщам глава встрани от него.

— Да не би да плачеш, Катализатор?

— Просто ми сълзят очите.

— Не.

— Не ми казвай „не“, Бръснач. Аз не плача.

— Глупости — потупване върху одеялото.

Туп-туп върху рамката.

— Проработи ли? — питам го аз, обръщайки се отново към него. Какво значение има, че ме е видял да плача? — Батерията от картоф?

— Разбира се, че проработи. Това е наука. Никога не съм се съмнявал, че ще проработи. Планираш всичко, следваш стъпките и нещата няма как да се объркат — той стиска ръката ми през одеялото: Не се страхувай. Всичко е подготвено. Няма да те изоставя.

Така или иначе вече е твърде късно и няма връщане назад. Очите му се спират на подноса за храна до леглото.

— Тази вечер изяде целия пудинг. Знаеш ли как правят шоколадов пудинг без шоколад? Не ти трябва да знаеш.

— Нека да позная. Екс-Лакс.

— Какво е Екс-Лакс?

— Сериозно? Наистина ли не знаеш?

— О, съжалявам, че не знам какво е Екс-Лакс, за което никак, ама никак не ми пука.

— Това е разхлабително с аромат на шоколад.

— Това е гадно — той прави гримаса.

— Точно в това е смисълът.

— Смисълът? — ухилва се той. — О, Господи, да не би да се пошегува току-що?

— Откъде да знам? Просто ме успокой, че никой не е слагал Екс-Лакс в пудинга ми.

— Гарантирам. — Потупване.

Издържам няколко часа, след като си тръгва, дълго след като светлините са угасени във всяка друга част на лагера, потънал дълбоко в търбуха на зимната нощ. Когато натискът става нетърпим и аз не мога да издържам повече, започвам да крещя за помощ, махам на камерата и след това се претъркулвам, за да опра гърдите си в студената, метална рамка и удрям възглавницата с юмрук, изпълнена с чувство на безсилие и гняв, докато вратата не се отваря и Клер нахлува в стаята, следвана по петите от огромен като мечка новобранец, който веднага запушва носа си с ръка.

— Какво става? — пита Клер, макар че миризмата би трябвало вече да й е подсказала всичко, което трябва да знае.

— О, мамка му! — промърморва новобранецът иззад ръката си.

— Именно — задъхано казвам аз.

— Чудесно, няма що — казва Клер, хвърля одеялото и чаршафа на пода и прави знак на новобранеца да се приближи. — Добра работа, госпожице. Надявам се, че се гордееш със себе си.

— Още не — изхълцвам аз.

— Какво правиш? — изкрещява Клер на новобранеца. Тихият й глас и милите очи вече ги няма. — Помогни ми с това!

— С какво да Ви помогна, г’спожо? — той има сплескан нос, много малки очи и чело, което се издува в средата.

Коремът му виси на колана, а панталоните му са с няколко сантиметра по-къси. Огромен е — сигурно е с петдесет килограма по-тежък от мен.

Това няма да има значение.

— Ставай! — сопва ми се Клер. — Хайде, изправи се на крака.

Тя хваща едната ми ръка, а новобранецът-слон другата, и заедно ме вдигат от леглото. Смачканото лице на едрия новобранец е изкривено от отвращение.

— О, Господи! Има навсякъде! — тихо изстенва той.

— Не мисля, че мога да ходя — казвам аз на Клер.

— Тогава ще те накарам да пълзиш — озъбва се тя. — Трябва просто да те оставя така. Това е толкова съвършена метафора.

Влачат ме през две врати в стаята с душа. Едрият новобранец кашля и се дави, Клер ругае, а аз се извинявам, докато тя сваля гащеризона ми, след което го хвърля на Слона и му казва да изчака отвън.

— Не се облягай на мен. Облегни се на стената — грубо ми нарежда тя. Коленете ми се подгъват. Хващам се за завесата на душа, за да се задържа изправена — не съм използвала краката си от месец.

Докато ме държи за лявата ръка, Клер ме избутва под водата, като извива кръста си назад, за да остане суха. Водата е ледена. Тя не си прави труда да настрои температурата. Студената вода, която блъсва тялото ми, сякаш задейства някаква аларма и ме изтръгва от дългия зимен сън. Протягам ръка и сграбчвам тръбата на душа, която излиза от стената и казвам на Клер, че съм се хванала и че мисля, че мога да се задържа права, и че тя може да ме пусне.

— Сигурна ли си — пита ме тя и продължава да ме държи.

— Почти сигурна съм.

Дръпвам тръбата надолу с цялата сила, на която съм способна. Тя се чупи на връзката с металическо скърцане и студената вода бликва навън с мощно свистене. Вдигам лявата си ръка, плъзвам я по пръстите на Клер, след което я хващам за китката и обръщам тялото си към нея, завъртайки таза си, за да увелича до максимум силата на удара. След което забивам назъбения край на счупената тръба в шията й.

Не бях съвсем сигурна, че ще мога да счупя стоманена тръба с голи ръце, но бях достатъчно уверена, за да опитам.

Бяха ме подобрили.

67.

Клер отстъпва назад, олюлявайки се, а от широката пет сантиметра рана на гърлото й бликва кръв. Фактът, че това не я сваля на земята, не ме изненадва — предполагах, че и тя е подобрена, но се надявах, че ще имам късмета да прережа сънната й артерия. Тя започва да рови в джоба на лабораторната си престилка, за да извади устройството, с което да ме убие. Очаквах това. Захвърлям счупената тръба, сграбчвам завинтения към стената прът, който държи завесата на душа, изтръгвам го от скобите и стоварвам края му върху главата й.

Ударът само я кара да се олюлее. За частица от секундата, с неуловима за очите ми бързина, краят на пръта се озовава в ръката й. В следващата милисекунда аз го пускам, за да може, когато тя го дръпне в другия му край да няма нищо, което да го задържа. Тя се препъва назад към стената и се удря в нея с достатъчна сила, за да напука плочките. Втурвам се към нея. Тя замахва с пръта към главата ми, но аз съм подготвена и за това — всъщност разчитах на него, докато се подготвях през хилядите часове на тишина под постоянната светлина на лампите.

Сграбчвам другия край на пръта, докато той описва дъга към мен. Хващам го първо с дясната ръка, след това с лявата, на ширината на раменете и го насочвам към гърлото й, като разтварям крака, за да постигна равновесието и силата, нужни ми, за да смачкам трахеята й.

Лицата ни са на разстояние няколко сантиметра едно от друго. Достатъчно близо съм, за да усетя мириса на цианид, разнасящ се от полуотворените й устни.

Ръцете й са от двете страни на моите и тя натиска назад, докато аз бутам напред. Подът е хлъзгав. Аз съм боса, тя не е — ще изгубя предимството си, преди да припадне. Трябва да я поваля бързо. Плъзвам крака си от вътрешната страна на глезена й и я изритвам. Идеално. Тя пада на пода и аз я последвам.

Приземява се по гръб. Аз се стоварвам върху стомаха й. Заклещвам с коленете си ребрата й и забивам със сила пръта в гърлото й.

В този момент вратата зад нас се отваря и вътре с тежка стъпка и изваден пистолет влиза редник Слона, който крещи несвързано. Минали са три минути и светлината в очите на Клер гасне, но не всичко е свършило и аз знам, че трябва да поема риска. Рисковете никога не са ми харесвали, но просто съм се научила да ги приемам. Има неща, които можеш да избереш и други, които не можеш — както войника с разпятието на Съливан, Малката и когато се върнахме за Зомби и Фъстъка, защото ако не се бяхме върнали, това щеше да означава, че вече няма нищо ценно — нито животът, нито времето или обещанията.

А аз имам да спазя едно обещание.

Пистолетът на Слона — Дванадесетата система се съсредоточава върху него и хилядите микроскопични дроиди се захващат с подобряването на работата на мускулите, сухожилията и нервите на ръцете, очите и мозъка ми, за да неутрализират заплахата. За частица от секундата целта е идентифицирана, информацията обработена и методът определен.

Слона дори не успява да си каже молитвата. Атаката е по-бърза, отколкото необходимото време на неговия неподобрен мозък да обработи информацията. Съмнявам се, че дори е успял да види как прътът от завесата със свистене се насочва към ръката му. Оръжието отлита в другия край на стаята. Новобранецът се хвърля в едната посока — към оръжието, а аз в другата — към тоалетната.

Капакът на казанчето е от здрава керамика. И е тежък. Бих могла да го убия. Не го правя, но го удрям по тила с достатъчна сила, за да остане дълго време в безсъзнание.

Слона се строполява. Клер се надига. Запращам капака към главата й. Тя вдига ръка, за да се предпази. Подобреният ми слух долавя как костта й се счупва при удара. Сребристото устройство в ръката й изтраква на пода. Тя се хвърля към него, докато аз се приближавам. Стоварвам единия си крак върху протегнатата й ръка, а с другия изритвам устройството в другия край на стаята.

Свърши се.

И тя го знае. Погледът й се плъзва по дулото на пистолета, насочен към лицето й. Тя отмества очи от малкия отвор, от който наднича нищото и след това ме поглежда в очите. Погледът й отново е мил, а гласът тих. Кучката му с кучка.

— Марика…

Не. Марика беше бавна, слаба, сантиментална и не особено интелигентна. Марика беше малко момиче, което стискаше едни пръсти, изцапани с цветовете на дъгата, безпомощно наблюдаваше как времето изтича и се олюляваше на самия ръб над бездънна пропаст, след като стените на нейната крепост бяха срутени от обещания, които никога нямаше да може да спази. Но аз ще спазя последното обещание, което тя даде на Клер — звярът, който я съблече гола и я покръсти в студената вода, все още шуртяща от счупения душ. Ще спазя обещанието на Марика. Марика е мъртва и аз ще спазя обещанието й.

— Името ми е Катализатор.

Дръпвам спусъка.

68.

Слона трябва да има в себе си нож — стандартно изпълнение за всички новобранци. Коленича до изпадналото му в безсъзнание тяло, изваждам ножа от канията и внимателно изрязвам чипа, имплантиран близо до гръбначния стълб, в основата на черепа му. Пъхвам го между бузата и венеца си.

Сега моят. Не усещам болка, когато го изрязвам и от разреза изтича съвсем малко кръв. Ботовете притъпяват усещанията и поправят щетите. Ето защо Клер не умря, когато забих тръбата в нея и ето защо след обилното кръвотечение в началото, кървенето й бързо беше спряло.

Това е и причината след шест седмици, прекарани по гръб, почти без да се храня, след интензивната физическа активност дори да не се задъхам.

Вкарвам миниатюрния чип от врата ми във врата на Слона. Проследи ме сега, командир Задник.

Нов гащеризон от купчината под мивката. Обувки — краката на Клер са твърде малки, а тези на Слона твърде големи. Ще се занимавам с обувките по-късно. Обаче коженото яке на едрото хлапе може да ми послужи. То ми виси като одеяло, но допълнителното пространство в ръкавите ми харесва.

Има нещо, което забравям. Оглеждам малката стая. Трябва ми устройството. По време на мелето екранът се спука, но то все още работи. Над премигващия зелен бутон свети един номер. Моят номер. Прокарвам палеца си по дисплея и екранът се изпълва с номера — стотици последователности, които представляват всеки новобранец в базата. Плъзвам отново пръста си, за да се върна към моя номер, натискам го и се появява карта, показваща точното местоположение. Отдалечавам картата и екранът се изпълва с миниатюрни, светещи зелени точки — местоположението на всеки имплантиран войник в цялата база. Джакпот.

Шах и мат. С едно плъзване на палеца си и почукване с пръста мога да маркирам всички номера. Бутонът в долния край на устройството ще светне. Едно последно пукване и всеки новобранец ще бъде неутрализиран и ликвидиран. На практика мога спокойно да си изляза от тук.

Мога, ако искам да премина през труповете на няколкостотин невинни човешки същества — деца, които са също толкова жертви, колкото и аз, и чието единствено престъпление е грехът, че се надяват. Ако наградата за този грях е смърт, тогава значи добродетелта вече се е превърнала в порок. Беззащитно, гладуващо дете, изгубено сред поле от жито, получава подслон. Ранен войник крещи за помощ зад редица хладилници за бира. Малко момиче, застреляно по погрешка и оставено в ръцете на враговете си, за да бъде спасено.

И аз не знам кое е по-нечовешко — извънземните, създали този нов свят или човешкото същество, което дори и за миг не се замисля дали да натисне зеления бутон.

В дясната страна на екрана са застинали три големи скупчвания на неподвижни точки — спящите. По периферията има дузина изолирани индивиди — постовете. Има още две точки в средата — моята във врата на Слона и неговата в устата ми. Още три или четири са много близо на същия етаж — болните и ранените. Един етаж по-надолу е интензивното, където свети само една точка. И така: казармите, наблюдателните постове и болницата. Два от постовете пазят склада с амунициите. Няма да гадая кои са. Ще знам след няколко минути.

Хайде, Бръснач, да тръгваме. Трябва да изпълня едно последно обещание.

Продължавам да наблюдавам струята вода, която се излива от счупената тръба.

69.

— Молиш ли се? — попита ме Бръснача, след една изтощителна нощ на шахбол, докато прибираше дъската и фигурите.

Поклатих глава.

— А ти?

— По дяволите, разбира се, че го правя — категорично кимва той. — Вече няма атеисти.

— Баща ми беше такъв.

— Какъв?

— Атеист.

— Знам това, Катализатор.

— Откъде знаеш, че баща ми е бил атеист?

— Не знам.

— Тогава защо го каза?

— Не съм. Беше шибано… — той се усмихна. — О, сега разбирам. Знам какво правиш. Това, което ме човърка е защо. Сякаш не се опитваш да бъдеш забавна, а само да докажеш, че си по-добра. Или поне си мислиш, че си. Не си нито едното от двете. Забавна или по-добра. Защо не се молиш?

— Не искам да поставям Господ в неудобно положение.

Той вдигна царицата и заоглежда лицето й.

— Някога разглеждала ли си я? Тя е една плашещо изглеждаща кучка.

— Мисля, че изглежда царствена.

— Тя прилича на учителката ми от трети клас, която имаше вид по-скоро на мъж, отколкото на жена.

— Какво?

— Нали се сещаш — с повече мъжки черти, отколкото женски.

— Тя просто е свирепа — царица войн.

— Учителката ми от трети клас ли? — той изучаваше лицето ми. Чакаше. Продължаваше да чака.

— Съжалявам, веднъж опитах тази шега. Огромен провал — той постави фигурата в кутията. — Баба ми беше част от молитвен кръг. Знаеш ли какво е молитвен кръг21?

— Да.

— Наистина ли? Мислех, че си атеистка.

— Баща ми беше атеист. И защо един атеист да не знае какво е молитвен кръг? Религиозните хора са чували за еволюцията.

— Знам каква е причината. Сега разбирам — замислено каза той, все така вперил тъмните си, напрегнати очи в лицето ми. — Била си на пет-шест, когато някой роднина те е похвалил колко сериозно малко момиче си и оттогава насетне си мислиш, че сериозността е нещо привлекателно.

— Какво се е случило в молитвения кръг? — опитах се да го върна на темата аз.

— Ха! Значи не знаеш какво е? — той остави кутията и седна по-близо на леглото.

Сега задните му части докосваха бедрото ми. Дръпнах леко крака си встрани. Надявах се, че не го е усетил.

— Ще ти кажа какво се случи. Кучето на баба ми се разболя. Беше едно от онези кучета, джобна порода, които хапят всички и живеят около двайсет и пет години, за да хапят хората. Така че нейната молба беше свързана с това Господ да запази това зло малко куче, за да може то да ухапе още хора. Половината възрастни дами в групата й се съгласиха, другата половина не. Не съм сигурен защо. Искам да кажа Господ, който не обича кучета, не би бил истински Господ, но така или иначе се разразил голям дебат дали тази молитва няма да е похабена, който пък се превърнал в спор за това, дали изобщо има такова нещо като похабена молитва, който от своя страна прераснал в караница за Холокоста. Така че за пет минути от разправия за едно дребно старо куче, нещата стигнали до Холокоста.

— И какво се случило? Молили ли са се за кучето?

— Не, молили са се за душите от Холокоста. След това на следващия ден кучето умряло — той кимна замислено. — Баба ми се моли за него. Молеше се всяка нощ. Каза и на нас, всички внуци, също да се молим. Така че аз се молих за кучето, което ме тероризираше и мразеше и ми остави това — той вдигна крака си върху леглото и дръпна панталона си, за да ми покаже прасеца си. — Виждаш ли белега?

— Не — поклатих глава аз.

— Е, там си е — той свали крачола си, но кракът му остана на леглото. — Така че след като то умря, попитах баба си: „Молих се наистина усилено и въпреки това Флъби умря. Бог мрази ли ме?“

— Какво ти отговори тя?

— Някакви глупости за това, че Господ искал Флъби да е в рая, които мозъкът на едно шестгодишно дете не можеше да осмисли. Нима в рая има кучета джобен формат? Не би ли трябвало раят да е приятно място? Това ме измъчваше дълго време. Дотолкова, че всяка нощ, когато казвах молитвите си, не можех да спра да се чудя дали изобщо искам да отида в рая и да прекарам цяла вечност с Флъби? Така че реших, че той трябва да е в ада. Иначе цялата теология би се разпаднала.

Той обви дългите си ръце около вдигнатото си коляно, подпря брадичка върху него и се загледа в празното пространство. Беше се върнал във времето, когато въпросите на едно малко момче за молитвите и Бога все още са имали значение.

— Веднъж счупих една чаша — продължи той, — докато си играех около шкафа с китайския порцелан на майка ми. Тази изящна, малка чаша беше част от сватбения й сервиз за чай. Не се счупи изцяло. Изпуснах я на пода и се пукна.

— Пода ли?

— Не, не пода. Ча… — очите му се разшириха от изненада. — Пак ли направи същото…?

Поклатих глава. Той насочи пръст към мен.

— Тоя път те хванах! Миг на безгрижно лекомислие от страна на Катализатора, царицата войн!

— Шегувам се през цялото време.

— Да бе. Само дето шегите ти са толкова изтънчени, че само интелигентните хора могат да ги схванат.

— Чашата — подканих го аз.

— Та, значи, пукнах аз скъпоценния порцелан на майка ми. Поставих го обратно в шкафа, обърнах пукнатата страна назад, така че тя да не забележи, макар да знаех, че е само въпрос на време това да стане и тогава щях да съм мъртъв. Знаеш ли към кого се обърнах за помощ?

Не беше нужно да мисля много. Знаех накъде върви историята.

— Бог?

— Бог. Молих се на Бог да държи мама далеч от тази чаша — до края на живота й. Или поне, докато се преместя в колежа. След това се молих той да поправи чашата. Все пак е Господ, нали? Може да излекува хората — какво тогава е някаква си малка, шибана порцеланова чаша? Това беше най-доброто решение, а той нали точно с това се занимава — с най-добрите решения.

— Тя е намерила чашата.

— Можеш да си заложиш задника, че я намери.

— Изненадана съм, че все още се молиш. След Флъби и чашата.

— Не в това е смисълът — поклати глава той.

— Има някакъв смисъл, така ли?

— Ако ме оставиш да довърша историята — да, има смисъл. Ето какъв е той: След като открила чашата и преди аз да разбера, че я е намерила, тя я подменила. Поръчала нова и хвърлила старата. Една събота сутрин — предполагам, че вече беше минал около месец, откакто бях започнал да се моля — отидох до шкафа, за да се убедя, че молитвеният кръг не е прав за похабените молитви и я видях.

— Новата чаша — предположих аз и Бръснача кимна. — Но не си знаел, че майка ти я е подменила.

Той вдигна ръце нагоре.

— Беше някакво шибано чудо! Онова, което беше пукнато, вече не беше! Счупеното беше отново цяло! Бог съществува! За малко да напълня гащите.

— Чашата е била поправена — бавно казах аз.

Тъмните му очи се забиха дълбоко в моите. Ръката му намери коляното ми и го стисна. След това го потупа.

Да.

70.

В банята силното шуртене се превръща в слаба струя, която накрая намалява до анемично капене. Водата тече все по-бавно и пулсът ми се ускорява. Параноята ми беше започнала да се засилва. Сякаш мина цял век, докато чаках водата да спре — уговореният сигнал от Бръснача.

Коридорът отвън е пуст. Вече знам това благодарение на проследяващото устройство на Клер. Освен това знам накъде отивам — един ред стъпала надолу. Едно последно обещание. Спирам за кратко на площадката, колкото да прибера пистолета на Слона в джоба на якето. След това се втурвам през вратата и започвам да тичам по коридора. Точно пред мен е гишето на медицинските сестри. Тичам право към него. Сестрата се надига от стола си.

— Прикрий се! — крещя аз. — Ще се взриви!

Завивам покрай гишето и продължавам да тичам към летящите врати, които водят към отделението.

— Хей! — вика тя. — Не можеш да влизаш там!

Побързай, Бръснач.

Тя натиска бутона за заключване на бюрото си. Това няма значение. Блъскам се във вратите и ги изкъртвам от пантите им.

— Стой! — крещи тя.

Остава ми цялата дължина на коридора — няма да успея. Подобрена съм, но не мога да надбягам куршум. Плъзгам се и спирам.

Бръснач, сериозно ти казвам. Сега е моментът!

— Ръцете на главата! Веднага! — тя се мъчи да си поеме дъх. — Точно така. Сега тръгни бавно към мен, заднешком. Бавно. Много бавно или, кълна се в Бог, ще те застрелям!

Подчинявам се и бавно тръгвам по посока на гласа й. Тя ми нарежда да спра и аз спирам. Неподвижна съм, но механизмите в мен не са. Тя не помръдва — не е нужно да я виждам, за да знам точно къде се намира. Хъбът е изпратил команди до мускулната и нервната ми система, за да имат готовност да изпълнят директивата, когато бъдат призовани. Когато моментът настъпи, няма да има нужда да мисля. Хъбът ще поеме нещата в свои ръце. Но няма да дължа живота си изцяло на Дванадесетата система — идеята да взема якето на Слона беше моя.

Това ми напомня за нещо.

— Обувките — промърморвам аз.

— Какво каза? — гласът й трепери.

— Имам нужда от обувки. Ти кой номер носиш?

— А?

Сигналът на хъба просветва със скоростта на светлината. Тялото ми не се движи толкова бързо, но въпреки това го прави с двойно по-голяма скорост от тази, която вероятно е необходима.

Дясната ми ръка се пъхва в провисналия ръкав на якето на Слона, където бях мушнала двадесет и пет сантиметровия нож, завърта се наляво и след това го хвърля.

Сестрата се строполява на пода.

Изваждам ножа от врата й и пъхвам окървавеното острие обратно в левия ръкав на якето. След това проверявам обувките й. Бяха от онези бели обувки с дебела подметка, носени от медицинските сестри. С половин номер по-големи са от моя размер, но ще свършват работа.

В края на коридора влизам в последната стая отдясно. Тъмно е, но очите ми са подобрени. Виждам я ясно в леглото — спи дълбоко. Или е упоена. Ще трябва да разбера кое от двете.

— Малката? Аз съм, Катализатора.

Плътните й, черни мигли потрепват. В този миг съм толкова напрегната, че съм готова да се закълна, че мога да чуя шумоленето на малките им косъмчета във въздуха.

Тя прошепва нещо, без да отваря очи. Твърде тихо е, за да го чуе някой с нормален слух, но слуховите ботове предават информацията на хъба, който я препредава на долния коликул — слуховия център на мозъка ми.

— Ти си мъртва.

— Вече не. Нито пък ти.

71.

Прозорецът потрепери в рамката си. Подът се разтресе. В стаята нахлу ярка оранжева светлина, която угасна и беше последвана от оглушителен тътен. От тавана се посипа облак от ситни парченца мазилка. Същата последователност се повтори отново. След това отново. И отново.

Бръснача беше ударил склада с амунициите.

— Малката, трябва да тръгваме — пъхвам едната си ръка под главата й и внимателно я повдигам.

— Къде отиваме?

— Колкото се може по-далеч.

Хващам здраво главата й отзад с едната ръка и я удрям по челото с основата на дланта на другата. Използвам точно необходимата сила — ни повече, ни по-малко. Тялото й се отпуска. Вдигам я от леглото. Разнася се поредният взрив, докато амунициите в склада продължават да детонират. Изритвам прозореца навън. В стаята нахлува леденостуден въздух. Сядам на перваза с лице към леглото, притиснала Малката към гърдите си. Намерението ми дава сигнал на хъба — намирам се на височина два етажа над земята. Костите и сухожилията на краката, глезените, пищялите, коленете и таза ми биват подсилени.

Действаме.

Докато падам, се преобръщам като котка, която пада от кухненския плот. Приземяваме се безопасно, само дето главата на Малката подскача при удара и ме удря силно под брадичката. Пред нас е болницата. Зад нас — горящият склад за амуниции. А отдясно — точно там, където Бръснача беше казал, че ще се намира — има черен Додж М882.

Рязко отварям вратата, бутвам Малката на седалката до шофьорската, скачам зад волана и потеглям през паркинга, като завивам рязко наляво, за да се насоча на север, към летището. Завива сирена. Блесват прожектори. В огледалата за обратно виждане виждам как към горящия склад бързо се движат пожарни. На пожарникарите няма да им е лесно да се справят, защото някой е изключил помпената станция.

Още един остър ляв завой и сега право пред мен са тежките корпуси на хеликоптерите „Блек Хоук“, които блестят под острата светлина на прожекторите като телата на черни бръмбари. Стисвам здраво волана и си поемам дълбоко дъх. Това е най-трудната част. Ако Бръснача не е успял да отвлече някой пилот, всички ние сме прецакани.

На стотина метра разстояние виждам някой да изскача от товарния отсек на един от хеликоптерите. Той е облечен в тежък анорак и носи автомат. Лицето му е частично скрито от качулката, но бих познала навсякъде тази усмивка.

Скачам от пикапа.

И Бръснача ми казва:

— Здравей.

— Къде е пилотът? — питам го аз.

Той кимва към кокпита.

— Моят човек е тук. Къде е твоят?

Издърпвам Малката от пикапа и скачам вътре в хеликоптера. Зад пулта за управление седи мъж, който е облечен само в раздърпана, зелена тениска и чифт боксерки в същия цвят. Бръснача се отпуска на седалката на помощник-пилота до него.

— Пали го, лейтенант Боб — ухилва се Бръснача на пилота. — О, къде ми останаха добрите обноски. Катализатор, това е лейтенант Боб. Лейтенант Боб — Катализатора.

— Няма начин това да проработи — отбелязва лейтенант Боб. — Ще ни погнат сериозно.

— Така ли? Това какво е? — Бръснача вдига ръката си, в която има шепа преплетени електрически проводници.

Пилотът поклаща глава. Толкова е студено, че устните му започват да посиняват.

— Не знам.

— И аз не знам, но предполагам, че тия неща са доста важни за нормалната работа на един хеликоптер.

— Не разбираш…

Бръснача се навежда към него и цялата му шеговитост изчезва. Дълбоките му очи пламтят, сякаш осветени от някакъв вътрешен огън, и стаената сила, която бях усетила от самото начало, се освобождава с такава свирепост, че чак аз трепвам.

— Чуй ме, извънземен кучи сине, пали двигателя на шибания хеликоптер веднага или аз ще…

Пилотът отпуска ръце в скута си и насочва погледа си право напред. След като бяхме успели да вкараме незабелязано един от пилотите в хеликоптера, следващото нещо, което ме тревожеше най-много беше, как щяхме да го накараме да ни сътрудничи. Навеждам се напред, хващам Боб за китката и извивам кутрето му назад.

— Ще го счупя — обещавам му аз.

— Давай!

Счупвам го. Той прехапва долната си устна. Краката му подскачат. Очите му се напълват със сълзи. Това не би трябвало да се случва. Притискам пръсти към врата му и след това се обръщам към Бръснача.

— Той има имплант. Не е един от тях.

— Да, а коя, по дяволите, си ти? — изплаква пилотът.

Изваждам проследяващото устройство от джоба си. На него се виждат болницата и склада, заобиколени от рояк зелени точки. Още три точки светят на пистата.

— Нали изряза твоя? — питам Бръснача.

— И го оставих под възглавницата — кимва той. — Нали планът беше такъв? Или не беше такъв? По дяволите, Катализатор, не беше ли това планът? — гласът му звучи леко паникьосано.

Ножът се озовава в ръката ми.

— Дръж го.

Бръснача веднага ме разбира. Той сграбчва главата на лейтенант Боб в желязна хватка. Боб не оказва особена съпротива. Вече се безпокоя, че може да изпадне в шок. Ако го направи, това ще е краят.

Няма много светлина и Бръснача не може да го държи напълно неподвижен, затова казвам на Боб да се успокои, защото иначе може да прекъсна гръбначния му мозък и да добавя и парализа към проблема му със счупения пръст. Изваждам импланта и го хвърлям на пистата, дръпвам назад главата на Боб и му прошепвам в ухото.

— Аз не съм врага и не съм дороти. Аз съм точно същата като теб…

— Само че по-добра — довършва Бръснача. Той хвърля поглед през прозореца и добавя: — Ъъъ, Катализатор…

Виждам ги — светлината на фаровете се разширява като двойна звезда, която се е превърнала на свръхнова.

— Те идват и когато дойдат тук, ще ни убият — казвам на Боб. — Теб също. Няма да ти повярват и ще те убият.

Боб ме поглежда в очите. По лицето му се стичат сълзи от болка.

— Трябва да ми се довериш — продължавам аз.

— Или тя ще ти счупи още някой пръст — добавя Бръснача.

Той бавно и мъчително си поема дъх. Трепери неконтролируемо, придържа ранената си ръка, а по врата му се стича кръв, която мокри яката на тениската му.

— Безнадеждно е — прошепва той. — Те просто ще ни застрелят.

Импулсивно протягам ръка и докосвам бузата му. Той не се отдръпва. Застива напълно неподвижно. Не разбирам защо го докоснах или какво се случва сега, след като го направих, но усещам как нещо вътре в мен се отваря, като пъпка, която разтваря деликатните си цветове към слънцето. Замръзвам от студ. Вратът ми гори. И кутрето на дясната ми ръка пулсира с ритъма на сърцето ми. Болката предизвиква сълзи в очите ми. Неговата болка.

— Катализатор! — излайва Бръснача. — Какво правиш, по дяволите?

Изливам топлината си в докосването на другия мъж. Угасявам огъня. Погалвам болката. Успокоявам страха му. Дишането му става равномерно. Тялото му се отпуска.

— Боб, наистина трябва да тръгваме — казвам му аз.

И две минути по-късно излитаме.

72.

Докато се издигаме, камионът спира със скърцане и от него слиза един висок мъж. Лицето му не се вижда сред дълбоките сенки, хвърляни от прожекторите, но с подобреното си зрение аз виждам очите му — блестящи и твърди, като онези на гарваните в гората, но лъскаво сини, а не черни като техните. Може да е трик на светлосенките, но ми се струва, че на устните му играе лека, напрегната усмивка.

— Дръж ни ниско — нареждам на Боб.

— Къде отиваме?

— На юг.

Хеликоптерът се накланя и земята се втурва към нас. Виждам склада, който гори, въртящите се светлини на пожарните и новобранците, които пълзят наоколо като мравки. Минаваме над една река. Черната вода блести под светлината на прожекторите. Останал вече зад нас, лагерът е оазис от светлина сред пустиня от зимен мрак. Гмурваме се в този мрак и летим в бръснещ полет на два метра над върховете на дърветата.

Отпускам се на седалката до Малката, облягам я върху гърдите си и отмятам косата й на една страна. Надявам се това да е последният път, в който се налага да го направя. Когато приключвам, смачквам импланта с дръжката на ножа си.

В слушалките се разнася гласът на Бръснача.

— Как е тя?

— Мисля, че е добре.

— Ти как си?

— Добре.

— Някакви проблеми?

— Дреболии. А ти?

— Всичко върви гладко като бебешко дупе.

Отпускам Малката отново на седалката и отварям отделенията за багаж, докато не откривам парашутите. Бръснача не спира да дърдори, докато проверявам въжетата.

— Не искаш ли да ми кажеш нещо? Като например, не знам… „Благодаря ти, Бръснач, че ме спаси от това да прекарам целия си живот в робство, след като те ударих в гърлото, и като цяло се държах като задник?“ Или нещо подобно. Нали се сещаш, че не беше толкова лесно — бейзбола, тайните кодове, скрити във фалшиви игри, очистителното в пудинга, взривяването на експлозиви, краденето на пикапи и отвличането на пилоти с пръсти, които ти да счупиш. Може би нещо от сорта на: „Хей, Бръснач, нямаше да се справя без теб. Железен си!“ Нещо подобно. Не е нужно да го кажеш точно така, просто нещо в тоя дух.

— Защо го направи? — питам го аз. — Какво те накара да ми се довериш?

— Онова, което ми каза за децата — за това, че ги превръщат в бомби. Поразпитах наоколо. И следващото нещо, което се случва е, че се озовавам в стола на „Страната на чудесата“. После ме отвеждат при командира и той се нахвърля отгоре ми заради нещо, което ти си казала, и ми нарежда да спра да говоря с теб, защото не може да ми заповяда да спра да слушам, и колкото повече мисля за това, толкова повече започва да ми се струва, че нещата замирисват. Обучават ни да унищожаваме трансформирани и след това зареждат малки деца с извънземен взрив? Кои са добрите в тая игра? В този момент си задавам въпроса аз самият каква роля играя в нея? Започнах да изпитвам истински угризения на съвестта и преминах през нещо като истинска екзистенциална криза. Онова, което обаче наклони везните, беше математиката.

— Математиката?

— Да, математиката. Нали всички вие, азиатците, сте наистина добри по математика?

— Не бъди расист. А и аз съм само три четвърти азиатка.

— „Три четвърти“. Виждаш ли? Пак математика. Всичко се свежда до простото събиране. Защото сметките просто не излизат. Добре, да кажем, че може би сме имали късмет и сме докопали от тях програмата на „Страната на чудесата“. Дори и супер превъзхождащите ни извънземни могат да се издънят понякога — никой не е съвършен. Но ние не просто сме взели „Страната на чудесата“. Имаме и техните бомби, имаме техните импланти за проследяване и убиване, тяхната супер усъвършенствана система на нанороботи — по дяволите, дори имаме технология, която е способна да открива тях. Какво става, мамка му? Имаме повече от техните оръжия, отколкото самите извънземни! Но истинският удар дойде в онзи ден, когато те наблъскаха с наркотици и Вош каза, че са ни излъгали за организмите, прикрепени към човешките мозъци. Невероятно!

— Защото е лъжа…

— Тогава всичко е лъжа.

Земята под нас е покрита с бяла пелена. В мрака хоризонтът е изчезнал и не може да бъде различен. Всичко е една лъжа. Спомних си как мъртвият ми баща ми беше казал, че сега им принадлежа. Инстинктивно хващам мъничката ръчичка на Малката в своята, истина е.

Чувам в слушалката Боб да казва:

— Объркан съм.

— Отпусни се, Боб — казва Бръснача. — Хей, Боб. Това не беше ли името на един майор в „Кемп Хейвън“? Защо има толкова офицери с име Боб?

Прозвучава алармен сигнал. Връщам обратно ръката на Малката в скута й и бавно се придвижвам напред.

— Какво има?

— Имаме си компания — отвръща Боб. — На шест часа.

— Хеликоптери?

— Не. Изтребители Ф-15. Три са.

— Колко време имаме, преди да попаднем в обхвата на оръжията им?

Той поклаща глава. Въпреки студа, тениската му е напоена с пот. Лицето му също лъщи.

— Пет до седем минути.

— Издигни ни — казвам му аз — на максимална височина.

Вземам два парашута и пускам единия в скута на Бръснача.

— Ще скачаме ли? — пита той.

— Не можем да се бием с тях, нито можем да им избягаме. Ти ще си с Малката. Ще скочите в тандем.

— Аз съм с Малката? А ти с кой ще си?

Боб хвърля поглед към другия парашут в ръката ми.

— Аз няма да скачам — казва той и след това го повтаря, в случай че не съм го чула или разбрала. — Аз. Няма. Да скачам.

Никой план не е съвършен. Бях подготвена за това, че ще си имам работа със заглушителя Боб, което означаваше, че планът ми предвиждаше да го убия, преди да скочим. Сега нещата се усложняват. По същата причина, поради която не убих Слона, не искам да убия и Боб. Ако убиеш достатъчно такива като Слона и Боб, ще заприличаш на онези, които пъхат бомби в гърлата на малките деца.

Свивам рамене, за да прикрия собствената си несигурност. Хвърлям парашута в скута му.

— Тогава предполагам, че ще бъдеш изпепелен.

Намираме се на хиляда и петстотин метра височина. Небето и земята са тъмни, хоризонтът не се вижда — всичко е потънало в мрак. Сякаш сме на дъното на море, до което не достига никаква светлина. Бръснача гледа екрана на радара, но ми казва:

— Къде е твоят парашут, Катализатор?

Не обръщам внимание на въпроса.

— Можеш ли да ми кажеш, когато останат шейсет секунди до момента, в който ще попаднем в обсега им? — питам Боб.

Той кимва. Бръснача задава отново същия въпрос.

— Въпрос на математика е — отвръщам му аз. — В която три четвърти от мен са много добри. Ако сме четирима и те забележат два парашута — това ще означава, че поне един от нас е на борда. Един или двама от тях ще останат с хеликоптера, поне докато не могат да го свалят. Това ще ни спечели време.

— Какво те кара да мислиш, че те ще останат с хеликоптера?

Свивам рамене:

— Това бих направила аз.

— Това все още не отговаря на въпроса ми за парашута ти.

— Те ни сигнализират — обявява Боб. — Нареждат ни да кацнем.

— Кажи им да го духат — отвръща Бръснача, пъха парче дъвка в устата си. Потупва ухото си. — Не обичам пукането в ушите.

След което пъхва хартията в джоба си. Забелязва, че го гледам и се усмихва.

— Не обръщах внимание на всички боклуци по света, докато накрая не остана никой, който да ги събира — обяснява той. — Отговорен съм за Земята.

Тогава Боб изкрещява:

— Шейсет секунди!

Дръпвам Бръснача за анорака. Сега.

Той вдига поглед към мен и бавно и отчетливо пита.

— Къде е шибаният ти парашут?

Вдигам го с една ръка от седалката. Той подсвирва от учудване и се отправя с препъване към задната част. Тръгвам след него и клякам пред Малката, за да сваля колана й.

— Четиридесет секундни!

— Как ще те открием? — крещи Бръснача, който е застанал точно до мен.

— Вървете към огъня.

— Какъв огън?

— Трийсет секунди!

Издърпвам страничната врата. Въздухът, който нахлува вътре, събаря качулката от главата на Бръснача. Вдигам Малката и я притискам към гърдите му.

— Не позволявай да умре.

Той кимва.

— Обещай ми.

— Обещавам — кимва отново той.

— Благодаря ти, Бръснач — казвам му аз. — За всичко.

Той се навежда напред и ме целува силно по устата.

— Не го прави никога повече — предупреждавам го аз.

— Защо? Защото ти хареса или защото не ти хареса?

— И двете.

— Петнайсет секунди!

Бръснача слага Малката върху рамото си, хваща се за обезопасяващото въже и отстъпва назад, докато токовете му докосват площадката за скачане. Силуетът на момчето с момиченцето върху рамото му се очертава на фона на отвора. Под тях има хиляда и петстотин метра бездънен мрак. Отговорен съм за Земята.

Бръснача пуска въжето. Не изглежда така, сякаш пада. Лакомата бездна просто го всмуква.

73.

Връщам се обратно в кокпита, където откривам, че пилотската врата е отворена, седалката е празна и Боб го няма.

Чудех се защо отброяването на оставащото време беше спряло — сега знам защо. Той явно беше променил мнението си за въпроса със скачането.

Трябва вече да сме в обсега им, което означава, че те не възнамеряват да ни свалят. Отбелязали са мястото, където скочи Бръснача и ще останат с хеликоптера, докато не скоча или горивото не свърши. Принудена съм да скоча. Досега Вош трябва да е разбрал защо имплантът на Слона е в хеликоптера, докато собственикът му е в болницата и го лекуват от силно главоболие.

С върха на езика си избутвам топчето от устата и го оставям с език върху дланта си.

„Искаш ли да живееш?“

„Да, и ти също го искаш“ — казвам на Вош. — „Не знам защо и се надявам никога да не го разбера.“

Изтупвам импланта от ръката си.

Реакцията на хъба е мигновена. Намерението ми е подало сигнал на централния процесор, който е изчислил съкрушителната вероятност за смъртоносна повреда и е изключил всички, освен най-важните функции на мускулната ми система. Дванадесетата система изпълнява същата заповед, като онази, която дадох на Бръснача: Не позволявай да умре. Животът на системата зависи от моя, сякаш е някакъв паразит.

В мига, в който намерението ми се промени — „Добре, ще скоча с парашут…“ — хъбът ще ме освободи. Тогава и само тогава. Не мога да го излъжа или да се пазаря с него. Не мога да го убеждавам. Не мога да го принудя. Освен ако не си сменя решението, той няма да ме пусне. Но ако не ме пусне, аз не мога да променя решението си.

Сърцето ми гори. Тялото ми е от камък.

Хъбът не може да стори нищо с нарастващата ми паника. Той може да отговаря на емоциите, не може да ги контролира. Освобождават се ендорфини. Невроните и мастоцитите изсипват серотонин в кръвния ми поток. Като се изключи тази психологическа настройка, той е също толкова парализиран, колкото съм и аз.

Трябва да има отговор. Трябва да има отговор. Трябва да има отговор. Какъв е отговорът? И аз виждам как лъскавите, птичи очи на Вош се впиват в моите. Какъв е отговорът? Не е яростта, не е надеждата, не е любовта, нито безпристрастието, не е да упорстваш, нито да се оставиш на течението, не е да се бориш, нито да бягаш, не е да се криеш, нито да се предадеш, не е да се пречупиш, не е, не е, не е, не е и що е, не е и що е, нееищое, нищое, нищое, нищое.

Нищое.

Какъв е отговорът? — попита той.

И аз отговорих: Нищо.

74.

Все още не мога да помръдна — дори и очите си — но имам добър поглед към инструментите, включително висотомера и уреда, показващ оставащото гориво. Намираме се на хиляда и петстотин метра височина, а запасът от гориво не е безкраен. Парализата, която ми е причинена, може и да ме спре да скоча, но това няма да попречи да падна с хеликоптера. При този сценарий вероятността за смъртоносна повреда е несъмнена.

На хъбът не му остава нищо друго, освен да ме освободи и усещането е като че някой те е запратил през цялата дължина на футболно игрище. Наблъскана съм грубо обратно в тялото си.

Добре, Катализатор 2.0. Дай да видим сега колко си добра.

Сграбчвам дръжката на пилотската врата и спирам двигателите.

Зазвучава аларма. Спирам и нея. Остава само вятърът и нищо друго.

Инерцията задържа хеликоптера в полет в продължение на няколко секунди, след това той започва да пада свободно.

Запратена съм към тавана и главата ми се удря в предното стъкло. Пред очите ми избухват бели звезди. Хеликоптерът започва да се върти, докато пада и аз изпускам вратата. Подхвърляна съм наоколо като зар в чаша при игра на зарове. Размахвам ръце в празното пространство, търсейки нещо, за което да се хвана. Хеликоптерът се обръща с носа нагоре и аз съм запратена на четири метра към задната му част, а след това наобратно, когато той отново се преобръща. Удрям гърдите си в гърба на пилотското кресло. Сякаш нагорещен нож прорязва едната ми страна — счупила съм си ребро. Разхлабеният ремък на пилотския колан ме удря в лицето и аз го сграбчвам, преди да бъда захвърлена отново нанякъде. Поредното обръщане и центробежната сила ме блъсват обратно в кокпита, където се удрям във вратата. Тя се отваря и с едната обувка на медицинската сестра аз се захващам за седалката за опора и се изтласквам нагоре. Пускам ремъка, сключвам пръсти около контролния лост и дърпам силно.

Въртене, накланяне, преобръщане, завъртане на сто и осемдесет градуса, проблясъци на сиво, черно и блестящо бяло. Държа се за лоста, докато хеликоптерът се завърта с пилотската страна нагоре и вратата се затваря, притискайки китката ми. Костта се счупва и пръстите ми изпускат лоста. Тялото ми подскача и се върти по цялата дължина на „Блек Хоука“, докато не се удря в задното колело, излита право нагоре и когато опашката се завърта към небето, ме изстрелва към хоризонта като камък от прашка.

Нямам усещане че падам. Увиснала съм във възходящо течение от топъл въздух, който се движи към по-студения, подобно на ястреб, размахал криле в нощното небе. Зад гърба ми и под мен хеликоптерът се премята в плен на гравитацията, на която аз отказвам да се подчиня. Не чувам експлозията, когато той се удря в земята, само вятъра и кръвта, която бучи в ушите ми. Не изпитвам болка от ударите, които бях получила вътре, в хеликоптера. Чувствам се нерационално и опияняващо празна. Аз съм нищо. Вятърът е по-реален и солиден от костите ми.

Земята се втурва към мен. Не се страхувам. Спазих обещанията си. Изкупих своето време.

Протягам ръце. Широко разпервам пръсти. Вдигам лице към линията, където небето се среща със Земята.

Моят дом. Моята отговорност.

75.

Падам със смъртоносна скорост към безинтересния, бял пейзаж — просторно нищо, което поглъща всичко по пътя си и експлодира във всички посоки към хоризонта.

Това е езеро. Много голямо езеро.

Замръзнало, много голямо езеро.

Единственият ми шанс е да се ударя в него с краката надолу. Ако ледът е по-дебел от тридесет сантиметра, с мен е свършено. Никакви извънземни подобрения не биха могли да ме запазят. Костите на краката ми ще се натрошат на парчета. Далакът ми ще се спука. Белите ми дробове ще се смачкат.

Вярвам в теб, Марика. Вярваме в теб, Марика. Ти не премина през огън и кръв, само за да се провалиш сега.

Всъщност командире, направих го.

Белият свят под мен блести като перли, като празно платно, като алабастрова бездна. Когато притискам колене към гърдите си, за да се завъртя, в краката ми се блъска стена от свистящ вятър. Трябва да се обърна на деветдесет градуса. Ако се изправя твърде рано, вятърът ще ме завърти накриво. Ако го направя твърде късно, ще се ударя със задника или с гърдите. Затварям очи — не се нуждая от тях. Досега хъбът се справя перфектно, време е да му се доверя изцяло.

Умът ми се изпразва — празно платно и алабастрова бездна. Аз съм съдът, а хъбът е пилотът.

Какъв е отговорът?

И аз отвърнах: Нищо. Отговорът е нищо.

Изритвам силно с двата крака. Тялото ми се извърта нагоре. Ръцете ми се вдигат нагоре и сами се прилепват към гърдите. Главата ми се отмята назад с лице към небето. Устата ми се отваря. Поемам си дълбоко дъх, издишвам. Вдишвам дълбоко, задържам.

Вече съм изправена вертикално, вятърът отпуска хватката си и аз падам по-бързо. Удрям се в леда с краката право надолу със скорост от сто и шестдесет километра в час.

Не усещам удара.

Нито студената вода, която се затваря над мен.

Или налягането й, докато падам отвесно надолу в мастиления й мрак.

Не усещам нищо. Нервните ми окончания са били изолирани или рецепторите за болка в мозъка ми са били изключени.

Стотици метри над главата ми, като връх на карфица, се мержелее една миниатюрна точка светлина, по-слаба и от най-далечната звезда — точката на падането ми. И също така точката на моето излизане. Ритам с пети по посока на звездата. Тялото ми е вцепенено. Умът ми е празен. Оставила съм се напълно на Дванадесетата система. Тя вече не е част от мен. Дванадесетата система това съм аз. Сега сме едно.

Аз съм човек и едновременно с това не съм. Издигам се към звездата, която блести в обвития с лед свод, сякаш съм някакъв протобог, който се въздига от първичните дълбини — напълно човешка и изцяло извънземна. Сега осъзнавам, че знам отговора на невъзможната гатанка на Ивън Уокър.

Изстрелвам се в сърцето на звездата и се изхвърлям през ръба на отвора върху леда. Имам две строшени ребра, счупена китка и дълбока рана на челото от колана на пилота. Чувствам се напълно вцепенена, останала съвсем без дъх, празна, цяла и осъзната.

Жива.

76.

Стигам до димящите останки на хеликоптера на зазоряване. Не беше толкова трудно да открия мястото на катастрофата — машината беше паднала насред открито поле, покрито със скоро навалял сняг. Светлината на огъня се виждаше от километри разстояние.

Приближавам се бавно от юг. От дясната ми страна слънцето се показва на хоризонта и лъчите му се плъзгат по зимния пейзаж, възпламенявайки кристалите на снега, които приличат на милиарди диаманти, паднали от небето.

Мокрите ми дрехи са замръзнали и когато се движа пропукват като съчките на разпалващ се огън. Усещанията ми се връщат. Дванадесетата система продължава съществуването ми, за да продължи и своето собствено. Тя призовава за почивка и храна, за да ми помогне с процеса на излекуване — това е причината да ми върне обратно болката.

Не. Никаква почивка, докато не ги открия.

Небето е празно. Няма вятър. От разкъсаните отломки на хеликоптера се вие сивочерен дим, подобен на дима, който се издигаше над „Кемп Хейвън“ и носеше в себе си изпепелените останки на избитите.

Къде си, Бръснач?

Слънцето се издига и блясъкът му, отразен в снега, става ослепителен. Групата ботове, отговорни за зрението ми, настройва очите ми — върху тях се спуска тъмен филтър, който не се различава от слънчеви очила, и тогава на около километър и половина разстояние на запад различавам петно върху съвършената белота. Лягам по корем и използвам движение, подобно на плуването в стил бруст, за да се заровя в нещо като малък окоп. С приближаването си тъмното петно придобива формата на човешка фигура. Тя е висока и слаба, облечена в тежък анорак, носи автомат и се движи бавно в дълбокия до глезените сняг. Минават тридесет минути. Когато човекът се приближава на стотина метра разстояние, аз се изправям. Той се строполява, все едно някой го е застрелял. Извиквам името му, но не много силно — в зимния въздух звукът се носи надалеч.

Гласът му достига до мен, пронизителен и изпълнен с тревога.

— Мамка му!

Той влачи крака няколко крачки, след това започва да тича с високо вдигнати колене, все едно е фанатичен привърженик на кардио тренировките на бягаща пътечка. Спира на една ръка разстояние от мен и топлият му дъх излиза със свистене от отворената му уста.

— Ти си жива — прошепва той и в очите му прочитам, че го смята за невъзможно.

— Къде е Малката?

Той кимва с глава назад.

— Тя е добре. Е, мисля, че кракът й може да е счупен…

Заобикалям го и тръгвам в посоката, от която дойде. Той тръгва с тежка стъпка след мен, като мърмори да вървя по-бавно.

— Бях готов да се откажа да те търся — пухти той. — Нямаше парашут! Ти какво, да не можеш вече да летиш? Какво се е случило с главата ти?

— Ударих я.

— Аха. Е, сега приличаш на някой индианец апачи. Нали се сещаш, изрисуван в цветовете на войната.

— Това е последната четвъртинка в мен. Апачи.

— Сериозно ли?

— Какво искаш да кажеш с това, че мислиш, че кракът й е счупен?

— Ами, това, което искам да кажа е, че мисля, че кракът й е счупен. С помощта на твоето рентгеново зрение може би ще успееш да й поставиш окончателна диагноза…

— Това е странно — докато вървим, изучавам небето. — Къде са преследвачите? Би трябвало да са отбелязали мястото.

— Нищо не видях. Сякаш просто са се отказали.

— Те не се отказват — поклащам глава аз. — Още колко остава, Бръснач?

— Още километър и половина. Не се тревожи, скрих я на добро и безопасно място.

— Защо я остави?

Той ми хвърля остър поглед, за момент останал без думи. Но само за момент. Бръснача не остава без думи задълго.

— За да те търся. Каза ми, че ще се срещнем край огъня. Указанията ти бяха твърде общи. Можеше да ми кажеш: „Ще се срещнем на мястото на катастрофата, където ще сваля този хеликоптер. За този огън става дума.“

Няколко минути вървим мълчаливо. Бръснача е останал без дъх. Аз не. Групите ботове ще ме поддържат, докато не стигна до нея, но имам чувството, че когато рухна, рухването ми ще е сериозно.

— И сега какво? — пита ме той.

— Ще си починем няколко дни… или колкото по-дълго може.

— А после?

— На юг.

— На юг. Това ли е планът? На юг. Този план май не е много подробен?

— Трябва да се върнем в Охайо.

Той спира, сякаш се е натъкнал на невидима стена. Продължавам още няколко крачки и след това се обръщам. Бръснача клати глава.

— Катализатор, имаш ли някаква представа къде се намираш?

Кимвам.

— На около тридесет и два километра на север от едно от Големите езера. Предполагам Ери.

— Какво си… Как ние ще… Осъзнаваш ли, че Охайо е на повече от сто и шейсет километра от тук? — разгорещено ме пита той.

— До мястото, където ние отиваме, са по-скоро триста и двайсет километра. Птичи полет.

— Птичи… Е, много лошо, че не сме птици! Какво има в Охайо?

— Мои приятели.

Продължавам да вървя, следвайки отпечатъците на стъпките му в снега.

— Катализатор, не искам да разбивам непрактичните ти фантазии, но…

— Не искаш да разбиваш еротичните ми фантазии?

— Това прозвуча подозрително много като шега.

— Знам, че те вероятно са мъртви. И знам, че аз вероятно ще умра много преди да стигна до тях, дори и да не са. Но дадох обещание, Бръснач. По онова време не мислех, че е обещание. Казах си, че не е. Казах и на него, че не е. Но има неща, които ние си казваме за истината и има неща, които истината казва за нас.

— Това, което току-що каза, няма смисъл. Знаеш това, нали? Сигурно е от удара в главата. Май често ти се случва.

— Кое, да удрям някой в главата ли?

— Е, това определено беше шега! — той се намръщва. — На кого си дала обещание?

— На един наивен, стереотипен, глупав спортист, който мисли, че е дар от Господ за света, в случаите, когато не си мисли, че светът е дар, който той е получил от Господ.

— Аха. Добре — Бръснача не казва нищо в продължение на няколко тежки и бавни крачки, след което добавя: — И откога този господин наивен, стереотипен, глупав спортист ти е гадже?

Спирам. Обръщам се. Хващам лицето му с две ръце и го целувам силно по устата. Очите му са широко отворени и изпълнени с нещо, което доста наподобява страх.

— Това пък за какво беше?

Целувам го отново. Телата ни се притискат едно към друго. Неговото лице е студено. Ръцете ми, които го обгръщат, са още по-студени. Усещам в дъха му мириса на дъвка.

Отговорен съм за Земята. Ние сме като две колони, издигащи се от вълнисто море от ослепителна белота. Безкрайни. Без граници и без ограничения.

Той ме вдигна от гроба. Върна ме от мъртвите. Рискува живота си, за да мога да живея аз. По-лесно беше да извърне поглед. По-лесно беше да ме остави да си отида. По-лесно беше да повярва на красивата лъжа, отколкото на грозната истина. След като баща ми умря, построих крепост, която беше достатъчно безопасна и здрава, за да издържи хиляда години. Могъща цитадела, която се сгромоляса след една целувка.

— Сега сме квит — прошепвам аз.

— Не съвсем — дрезгаво отвръща той. — Аз те целунах само веднъж.

77.

Докато се приближаваме, комплексът сякаш изниква от снега, като някакъв левиатан от дълбините. Силози, конвейри, контейнери, бъркачки, хранилища и офис сгради, огромен склад, два пъти по-голям от самолетен хангар, всички оградени от ръждясала мрежа. Има зловеща символика и някаква странна логика в това, че всичко завършва в бетонен възел. Бетонът е вездесъщото човешко присъствие — нашето основно изразно средство върху празното платно на света. Където и да отидехме, Земята бавно изчезваше под него.

Бръснача дръпва настрани парче от изгнилата ограда, за да мога да се промъкна през нея. Бузите му са поруменели, носът му е яркочервен от студа, а меките му, сантиментални очи се стрелкат насам-натам. Може би и той като мен се чувства изложен на открито и твърде нищожен на фона на извисяващите се силози и масивното оборудване под яркото, безоблачно небе.

Може и така да е, макар че се съмнявам.

— Дай ми автомата си — казвам му аз.

— А? — той притиска оръжието към гърдите си и пръстът му нервно потупва спусъка.

— Аз съм по-добър стрелец.

— Катализатор, проверих всичко. Тук няма никой. Мястото е напълно…

— Безопасно — довърших аз вместо него. — Това го разбрах.

Протягам ръка.

— Хайде, тя е ей там, в склада…

Не помръдвам. Той обръща очи нагоре, отмята глава назад, вперва поглед в празното небе, след което отново поглежда към мен.

— Знаеш, че ако бяха тук, вече щяхме да сме мъртви.

— Автомата.

— Добре — той тиква оръжието към мен.

Издърпвам автомата от ръцете му и го удрям с приклада отстрани по главата. Той пада на колене, с очи, вперени в лицето ми, но в тези очи няма нищо, съвсем нищо.

— Стой долу — нареждам му аз.

Той се строполява и замира неподвижно.

Не мисля, че тя е в склада. Има някаква причина, поради която той искаше да вляза там, вътре, но не мисля, че тя има нещо общо с Малката. Съмнявам се, че Малката се намира някъде в радиус от сто и петдесет километра от това място. Обаче нямам избор. Имам известно предимство, че разполагам с автомат и неутрализирах Бръснача, но това е всичко.

Той ми се разкри, когато го целунах. Не знам как подобренията осигуряват емпатичен достъп до друго човешко същество. Може би те превръщат подобрения в някакъв вид човешки детектор на лъжата, като събират и съпоставят данни от огромен брой сензори и ги прекарват през хъба за интерпретация и анализ. Какъвто и да е принципът на работа, аз усетих празнота вътре в Бръснача, нещо неистинско — някаква скрита стая и разбрах, че нещо с него ужасно не е наред.

Лъжи в лъжите, на свой ред обвити от други лъжи. Финтове и контрафинтове. Като пустинен пейзаж, който винаги остава в далечината, колкото и да тичаш към него. Да откриеш истината беше все едно да искаш да достигнеш хоризонта.

Когато навлизам в сянката на сградата, нещо в мен се отпуска. Коленете ми започват да треперят. Гърдите ме болят, сякаш съм била ударена от стенобитен таран. Не мога да си поема дъх. Дванадесетата система може да ме поддържа и подсилва, да ускорява рефлексите ми, да прави сетивата ми десетократно по-чувствителни, да ме лекува и да ме защитава срещу всякаква физическа опасност, но моите четиридесет хиляди неканени гости не могат да направят нищо за разбитото ми сърце.

Не мога, не мога. Не мога да се размеквам сега. Какво става, когато се размекнем? Какво става?

Не мога да вляза вътре. Трябва да вляза вътре.

Облягам се на студената метална стена на склада, до отворената врата, зад която се таи мрак, дълбок като в гроб.

78.

Вкиснало мляко.

Когато влизам вътре, вонята на чумата е толкова силна, че за малко да повърна. Групата ботове, прикрепена към обонянието ми, незабавно потиска усещането ми за миризма. Стомахът ми се успокоява. Очите ми се проясняват. Складът е два пъти по-голям от футболно игрище и е разделен на три издигащи се все по-високо части. Долната част, в която стоя, е била превърната в полева болница. Има стотици легла, навити завивки, обърнати колички с медикаменти. Навсякъде има кръв. Тя лъщи на светлината, която струи през отворите в частично срутения покрив на височина три етажа над главата ми. По пода има замръзнали локви кръв. По стените също е размазана кръв. Възглавниците и чаршафите са напоени с кръв. Кръв, кръв, кръв навсякъде, но няма тела.

Изкачвам първата редица стъпала към втората секция. Това е снабдяването. Има разкъсани чували с брашно и други сухи хранителни продукти. Съдържанието им е разпиляно от плъхове и други животни. Има купчини наредени консервирани храни, бидони с вода, варели с керосин. Всичко това е натрупано в очакване на зимата, но Червеното цунами ги беше сварило неподготвени и ги беше удавило в собствената им кръв. Изкачвам се по второто стълбище към третата секция. Прашният въздух е прорязан от подобна на прожектор колона слънчева светлина. Бях стигнала до края. Последното ниво. Платформата е осеяна с трупове, на някои места наредени по шест един върху друг. Онези най-отдолу са увити внимателно в чаршафи, а тези най-отгоре са нахвърляни набързо и изглеждат като някаква плетеница от ръце и крака — разкривена купчина кости, изсъхнала кожа и безпомощно размахващи се във въздуха пръсти на скелети.

Средата на пода е била разчистена. В центъра на колоната от светлина стои една дървена маса. На масата има дървена кутия, а до нея е сложена шахматна дъска. Фигурите върху нея са нагласени за финалната част, която разпознавам мигновено.

В този момент гласът му се разнася отвсякъде и отникъде, като шумоленето на далечна гръмотевица, което идва неизвестно откъде.

— Така и не довършихме играта си.

Протягам ръка и събарям белия цар. Чува се въздишка, подобна на вятър, разлюлял високите клони на дърветата.

— Защо си тук, Марика?

— Било е тест — прошепвам аз.

Белият цар лежи по гръб с празен поглед. Очите на алабастровата бездна отново гледат към мен.

— Искали сте да изпитате дванадесетата система, без да зная, че това е тест. Трябвало е да вярвам, че всичко е истина. Това е бил единственият начин да ви сътруднича.

— И успя ли да преминеш теста?

— Да. Преминах го.

Обръщам гръб на светлината. Той стои в горната част на стълбището, сам, лицето му е скрито от сенките, но мога да се закълна, че виждам ярките му, сини очи на птица да проблясват в гробовния мрак.

— Още не съвсем — казва той.

Прицелвам се в пространството межди тези две блестящи очи и натискам спусъка. Ехото от щракането на празния патронник отеква наоколо: Щрак, щрак, щрак, щрак, щрак, щрак.

— Стигна толкова далеч, Марика. Не ме разочаровай сега — казва Вош. — Би трябвало да знаеш, че няма да е зареден.

Захвърлям автомата и отстъпвам назад, докато не се удрям в масата. Слагам ръце върху нея, за да запазя равновесие.

— Задай въпроса — заповядва ми той.

— Какво искаше да кажеш с това „още не съвсем“?

— Знаеш отговора.

Вдигам масата и я запращам към него. Той я отблъсва настрани с една ръка. Междувременно аз съм стигнала до него, скачайки на два метра разстояние, удрям го с рамо право в гърдите и обвивам ръце около него в мечешка хватка. Политаме от третото ниво и се стоварваме на второто. Дъските под нас изпукват шумно. Ударът охлабва хватката ми. Той ме хваща за врата с дългите пръсти на едната си ръка и ме запраща на шест метра разстояние към една купчина от консерви. Изправям се на крака за по-малко от секунда, но той все пак е по-бърз и се движи с такава скорост, че от движението му в ретината ми се запечатват остатъчни образи.

— Бедният новобранец в банята — казва той, — сестрата от интензивното, пилотът, Бръснача — дори и Клер, бедната Клер, която от самото начало беше пречка. Не е достатъчно, не е достатъчно. За да преминеш наистина, трябва да преодолееш онова, което не може да бъде преодоляно.

Той разтваря широко ръце. Покана.

— Искаше да получиш възможност, Марика. Е, ето я.

79.

Между това, което последва, и нашата игра на шах, няма голяма разлика. Той знае как мисля. Знае силните и слабите ми страни. Знае всеки ход, преди да го направя. Обръща особено внимание на нараняванията ми — китката, ребрата и лицето ми. От повторно отворената рана на челото ми започва да тече кръв, от която се вдига пара заради ниската температура. Тя се стича в устата и очите ми и през кървавата й пелена светът изглежда пурпурен. След като падам за трети път, той казва:

— Достатъчно. Стой долу, Марика.

Изправям се. Той ме сваля на пода за четвърти път.

— Ще претовариш системата — предупреждава ме той, докато стоя на четири крака и глупаво гледам как от лицето ми на пода се стича дъжд от кървави капки. — Тя може да спре да работи. Ако това се случи, нараняванията ти могат да те убият.

Започвам да крещя. От самото дъно на душата ми извират виковете на седем милиарда избити човешки същества. Звукът отеква в подобното на пещера пространство.

След това се изправям отново за последен път. Въпреки подобренията, очите ми не могат да следят юмруците му. Подобно на квантовите частици, те не са нито тук, нито там — не е възможно да разбереш къде са, нито да ги предвидиш. Той запраща отпуснатото ми тяло от платформата, върху бетонния под долу. Имам усещането, че падам цяла вечност сред мрака, който е по-гъст от онзи, възцарявал се във вселената преди началото на времето. Претъркулвам се по корем и се надигам. Обувката му се стоварва върху врата ми и го приковава към пода.

— Какъв е отговорът, Марика?

Не е необходимо да ми обяснява. Най-накрая разбирам въпроса. Накрая схващам гатанката — той не ме пита за нашия отговор на проблема с тях. Никога не ме е питал това. Пита ме за техния отговор на проблема с нас.

Затова отвръщам:

— Нищо. Отговорът е „нищо“. Те не са тук. Никога не са били.

— Кой? Кой не е тук?

Устата ми е пълна с кръв. Преглъщам.

— Рискът…

— Да. Много добре. Рискът е ключа.

— Те не са тук. Няма същества, имплантирани в човешки тела. Няма извънземни съзнания в никой от хората. Заради риска. Рискът. Рискът е неприемлив. Това е… програма — лъжлива представа. Тя е била вкарана в умовете им, преди да се родят и е била задействана, когато са достигнали до пубертета. Лъжа — това е лъжа. Те са човешки същества. Подобрени човешки същества, но са хора… хора, като мен.

— А аз? Ако ти си човешко същество, какво съм аз?

— Не знам…

Обувката му ме притиска надолу, смазвайки врата ми върху бетона.

— Какво съм аз?

— Не знам. Контролерът. Директорът. Не знам. Онзи, който е бил избран да… Не знам, не знам.

— Аз човешко същество ли съм?

— Не знам!

И наистина е така. Бяхме стигнали до мястото, където аз не можех да отида. Мястото, от което не можех да се върна. Над мен беше обувката му. Под мен — бездната.

— Но ако си човек…

— Да. Довърши! Ако съм човек… какво?

Давя се в кръв. Не моята. Кръвта на милиардите, които бяха умрели преди мен, безкрайното море от кръв, което ме обгръща и ме носи към дъното, където няма светлина.

— Ако ти си човек, няма надежда.

80

Той ме повдига от пода. Отнася ме до едно от леглата и внимателно отпуска тялото ми върху него.

— Огъната си, но не и пречупена. Стоманата трябва да бъде стопена, преди от нея да може да бъде изкован меч. Ти си мечът, Марика. Аз съм ковачът, а ти мечът.

Той обхваща лицето ми в дланите си. Очите му блестят със страстта на някой религиозен фанатик. Прилича на луд уличен проповедник, само дето този луд държи съдбата на света в ръцете си.

Той прокарва палеца си по окървавената ми буза.

— Сега си почини, Марика. Тук си в безопасност. В пълна безопасност. Ще го оставя да се погрижи за теб.

Бръснача. Не мога да понеса това.

— Моля те. Недей — поклащам глава аз. — Моля те.

— И след една-две седмици ще си готова.

Той зачаква да му задам въпроса. Изглежда много доволен от себе си. Или от мен. Или от онова, което е постигнал с мен. Обаче аз не го питам.

И в следващия момент него го няма.

По-късно чувам хеликоптера, който идва да го вземе. След това се появява Бръснача, който изглежда така, сякаш някой е пъхнал ябълка под кожата на бузата му. Не казва нищо. Аз също не казвам нищо. Той измива лицето ми с топла сапунена вода. Превързва раните ми. Пристяга счупените ми ребра. Шинира счупената ми китка. Не си прави труда да ми предложи вода, макар сигурно да знае, че съм жадна. Забива игла във вената ми и ми пуска банка с физиологичен разтвор. След това ме оставя и сяда на един сгъваем стол до отворената врата, увит в тежкия анорак, с автомат в скута. Когато слънцето залязва, той запалва една керосинова лампа и я поставя на пода до себе си. Светлината плъзва нагоре и окъпва лицето му, но очите му остават скрити от мен.

— Къде е Малката? — гласът ми отеква в огромното пространство.

Той не отговаря.

— Имам си теория — започвам аз, — която се отнася до плъховете. Искаш ли да я чуеш?

Тишина.

— Да убиеш един плъх е лесно. Всичко, от което се нуждаеш, е парче старо сирене и капан с пружина. Но да убиеш един милион плъха, един милиард — или седем милиарда — е малко по-трудно. За това ти трябва примамка. Отрова. Не е необходимо да отровиш всички седем милиарда, а само определен процент от тях и те ще отнесат отровата до колонията.

Той не помръдва. Нямам представа дали ме слуша и дали изобщо е буден.

— Ние сме плъховете. Програмата, инсталирана в човешките зародиши — това е примамката. Каква е разликата между човешко същество, което носи в себе си извънземно съзнание, и човек, който вярва, че това е така. Има една единствена разлика. Рискът. Рискът е разликата. Не нашият риск. Техният. Защо биха рискували себе си по този начин? Отговорът е, че не са го направили. Те не са тук, Бръснач. Никога не са били. Само ние сме. Винаги сме били само ние.

Той бавно се навежда напред и демонстративно изгасява светлината.

— Но както при всички теории, и в тази има пропуски — въздъхвам аз. — Тя не дава отговор на въпроса с голямата скала. Защо да си правят труда да се занимават с всичко това, след като всичко, което е трябвало да направят, е било да хвърлят една много голяма скала?

Той казва много тихо, толкова тихо, че не бих могла да го чуя, без подобрения си слух.

— Млъкни.

— Защо го направи, Алекс?

Ако Алекс изобщо е истинското му име. Цялата му история може да е лъжа, измислена от Вош, за да ме манипулира. Най-вероятно е така.

— Аз съм войник.

— Просто си изпълнявал заповеди?

— Аз съм войник.

— Не е нужно да си задаваш въпроса защо?

— Аз. Съм. ВОЙНИК!

Затварям очи:

— Шахболът — и той ли беше идея на Вош? Съжалявам. Въпросът беше глупав.

Мълчание.

— Заради Уокър е — казвам аз и рязко отварям очи. — Това трябва да е. Това е единственото нещо, в което има смисъл. Заради Ивън е, нали, Бръснач? Той иска Ивън и аз съм единственият начин да стигне до него.

Мълчание.

Имплозията на „Кемп Хейвън“ и извадените от строя безпилотни самолети, които валяха от небето — защо се нуждаеха от тях? Този въпрос винаги ме е тормозел. Колко трудно може да е да издириш няколко изолирани групи оцелели, след като те са толкова малко, а ти разполагаш с предостатъчно човешка технология, за да ги откриеш? Оцелелите се скупчваха на групи. Събираха се заедно като пчели в кошер. Безпилотните самолети не бяха използвани, за да следят нас. Използваха ги, за да следят тях — хората, като Ивън Уокър, които бяха самотници с опасни подобрения, разпилени по всички континенти и въоръжени с познания, които можеха да провалят целия план, ако програмата в тях се повредеше — както очевидно беше станало в неговия случай.

Ивън е извън покритието на сензорите им. Вош не знае къде е той и дали е жив или мъртъв. Но ако Ивън е жив, Вош се нуждае от някой вътрешен човек, някой, на когото Ивън би се доверил.

Аз съм ковачът.

Ти си мечът.

81.

В продължение на една седмица той е единствената ми компания — пазач, медицинска сестра и охрана. Когато съм гладна ми носи храна. Когато изпитвам болка — я облекчава. Когато съм мръсна — ме къпе. Той е постоянен. Той е верен. Той е там, когато се събудя или когато заспивам. Никога не го хващам да спи. Той е постоянен, но моят сън никога не е. Будя се по няколко пъти на нощ и той винаги ме наблюдава от мястото си до вратата. Бръснача е мълчалив, мрачен и странно нервен — същият този човек, който без усилие ме накара да му се доверя и да повярвам в него. Сякаш се страхува, че мога да опитам да избягам, макар да знае, че въпреки че мога, няма да го сторя. Защото е наясно, че собственото ми обещание ме държи в плен много повече, отколкото биха могли да го направят хиляди вериги.

Следобеда на шестия ден Бръснача завързва парцал на носа и устата си, качва се по стълбите до третото ниво и се връща, бутайки количка с едно тяло. Изнася го навън. След това се качва обратно нагоре по стъпалата, стъпвайки все така тежко, все едно продължава да носи тежестта на труп, и после още едно тяло се спуска надолу до дъното. При номер сто двадесет и три вече започвам да им обърквам бройката. Той изпразва склада от мъртъвците, натрупва ги на купчина в двора и привечер я запалва. Телата са се мумифицирали и огънят бързо се разгорява, става много горещ и ярък. Кладата може да бъде видяна от километри разстояние, ако има очи, които да я видят. Светлината й озарява входа, плъзга се по пода и превръща бетона в златисто, олюляващо се дъно на море. Бръснача безделничи край входа и наблюдава огъня. Слабата му сянка е обкръжена от ореол, като луната по време на лунно затъмнение. Той сваля якето и ризата си и навива ръкава на тениската отдолу, за да оголи рамото си. Острието на ножа му проблясва под жълтата светлина, докато той издълбава с върха нещо върху кожата си.

Нощта бавно отминава. Огънят намалява. Вятърът сменя посоката си и сърцето ми се изпълва с болезнена носталгия по летните лагери, лова на светулки и осеяното със звезди небе през август. Начинът, по който мирише пустинята и дългата, тъжна въздишка на вятъра, който се спуска надолу от планините, след като слънцето залезе зад хоризонта.

Бръснача запалва керосиновата лампа и се приближава до мен. От него се носи миризма на дим и лек мирис на трупове.

— Защо го направи? — питам го аз.

Над парцала очите му са пълни със сълзи. Не знам дали е от дима или по друга причина.

— Заповеди — отвръща той.

Изважда иглата на системата от ръката ми и намотава тръбичката върху куката на стойката.

— Не ти вярвам — казвам аз.

— Е, направо съм шокиран.

За пръв път изговаря толкова много думи, откакто Вош си тръгна. Изненадана съм, че изпитвам облекчение да чуя гласа му отново. Той оглежда раната на челото ми, като доближава лицето си много близо, заради слабата светлина.

— Малката — прошепвам аз.

— Ти как мислиш? — ядосано пита той.

— Че е жива. Тя е единственото средство, с което може да ме изнудва.

— Добре тогава. Жива е.

Той намазва раната с антибактериален крем. Човешко същество без подобрения би се нуждаело от няколко шева, но след няколко дни никой няма да може да познае, че съм била ранена.

— Вече мога да разкрия блъфа му — казвам аз. — Как би могъл да я убие сега?

— Защото въобще не му пука за едно малко дете, когато съдбата на целия свят е заложена на карта? — свива рамене Бръснача. — Просто предположение.

— След всичко, което се случи, след всичко, което чу и видя, ти продължаваш да му вярваш.

Той поглежда надолу към мен с нещо, което доста наподобява на съжаление.

— Трябва да му вярвам, Катализатор. Ако не го направя, съм свършен. Ще се превърна в един от тях — той кимва към двора, където почернелите кости още пушат.

Сяда на леглото до моето и сваля импровизираната си маска. Фенерът стои между краката му и светлината облива лицето му с изключение на дълбоките очи, където се стичат сенките.

— Твърде късно е за това — казвам му аз.

— Така е. Всички ние вече сме мъртви. Така че всъщност няма с какво да бъдем изнудвани, нали? Убий ме, Катализатор. Убий ме веднага и бягай. Бягай.

Мога да скоча от леглото, преди да е мигнал. Един единствен удар в гърдите му и увеличената ми сила ще забие счупеното му ребро в сърцето. След това мога да си изляза, да изляза в пустошта, където мога да се крия с години, дори десетилетия, докато не остарея отвъд възможностите на Дванадесетата система да ме поддържа. Бих могла да надживея всички. Един ден бих могла да се събудя като последния човек на Земята.

И тогава. И тогава.

Той сигурно замръзва, докато седи там облечен единствено с тениска. Виждам линия засъхнала кръв по бицепса му.

— Какво си направил на ръката си? — питам го аз.

Той повдига ръкава. Буквите са изрисувани грубо — големи, квадратни, разкривени, сякаш написани от малко дете, което още се учи да пише:

VQP.

— Това е латински — прошепва той. — Vincit qui patitur. Означава…

— Знам какво означава — прошепвам аз в отговор.

— Не мисля, че наистина знаеш — поклаща глава той.

Гласът му не прозвучава ядосано. Той звучи тъжно.

Алекс завърта глава към входа, от другата страна на който мъртвите вече се носят към безразличното небе. Алекс.

— Наистина ли името ти е Алекс? — питам го аз.

Той ме поглежда отново и аз виждам закачливо-ироничната усмивка. Както когато чух гласа му отново, с изненада установявам, че тя ми е липсвала.

— Не излъгах за нищо. Само за важните неща.

— Баба ти имала ли е куче на име Флъби?

— Да — тихо се засмива той.

— Това е добре.

— Защо е добре?

— Искаше ми се тази част да е истина.

— Защото обичаш чевръсти и зли кучета джобна порода?

— Защото ми харесва, че някога е имало малко, чевръсто и зло куче на име Флъби. Това е хубаво. Заслужава си да се запомни.

Преди да успея да мигна, той вече е станал от леглото и ме целува. И аз се гмурвам дълбоко в него, където нищо не е скрито. Сега той ми се разкрива — този, който се грижеше за мен и ме предаде, който ме върна към живота и ме предаде обратно на смъртта. Яростта не е отговорът, не — не е и омразата. Слой по слой, онова, което ни разделя, изчезва, докато не достигам центъра — безименното място и беззащитната крепост, в която се крие неостаряваща и необятна болка, самотната сингулярност на неговата душа, неповредена от времето и опита, немислима и безкрайна.

И аз съм там с него — вече съм там. Вече съм вътре в сингулярността.

— Това не може да е истина — прошепвам аз.

В центъра на всичко, където няма нищо, открих, че той ме държи в прегръдките си.

— Не вярвам на всичките ти глупости — прошепва той. — Но за едно си права — някои неща, колкото и малки да са те, струват повече от всички неща, взети заедно.

Отвън продължават да горят остатъците от горчивата жътва. Вътре, той маха чаршафите със същите тези ръце, които ме държаха, къпеха, хранеха и повдигаха, когато сама не можех да го сторя. Той ме отведе при смъртта, той ме връща към живота. Затова беше махнал мъртъвците от горната секция. Беше ги пропъдил и предал на огъня, не за да ги оскверни, а за да пречисти нас.

Сянката, която се бори със светлината. Студът, който се противопоставя на огъня. „Това е война“ — веднъж ми беше казал той, и ние сме завоевателите на една неоткрита страна, на един остров на живот, в средата на необятно море от кръв.

Пронизващ студ. Изгаряща топлина. Устните му се плъзват по шията ми, а моите пръсти докосват подутата му буза — раната, която аз му бях причинила, и раните по ръката му — VQP — които той сам си беше направил. После ръцете ми се плъзват по гърба му. Не ме изоставяй. Моля те, не ме изоставяй. Уханието на дъвка, мирисът на дим и на неговата кръв и начинът, по който тялото му се плъзга върху моето. Начинът, по който душата му се врязва в моята: Бръснача. Туптенето на сърцата ни, ритъмът на дишането ни и въртящите се звезди, които ние не можем да видим и които отбелязват времето, отмервайки скъсяващите се интервали до нашия край — неговия, моя и на всичко останало.

Светът е часовник и часовникът отмерва оставащото време, и тяхното идване няма нищо общо с това. Светът винаги е бил часовник. Дори и звездите ще угаснат една по една и няма да има светлина, нито топлина. Това е войната — безкрайната, напразна война срещу бездната без светлина и топлина, която бърза към нас.

Той преплита пръстите си зад гърба ми и силно ме притиска към себе си. Между нас вече няма пространство. Няма място, където той свършва и аз започвам. Празнотата е запълнена. Бездната е победена.

82.

Той лежи до мен, докато дишането ни не се успокоява и сърцата ни не забавят туптенето си. Прокарва пръсти през косата ми и гледа втренчено лицето ми, сякаш не може да си тръгне, преди да е запаметил всяка част от него. Докосва устните ми, страните ми, клепачите ми. Прокарва върха на пръста си по дължината на носа ми и около извивката на ухото ми. Лицето му е в сенките, а моето е под светлината.

— Бягай — прошепва той.

— Не мога — поклащам глава аз.

Той се изправя от леглото, но аз имам усещането, че падам, докато той остава неподвижен. Бързо навлича дрехите си. Не мога да прочета изражението му. Бръснача се е затворил за мен. Отново съм затворена в празнотата. Не мога да я понеса. Отсъствието, с което бях живяла толкова дълго, че почти не го забелязвах, ще ме смаже. Не го бях забелязвала до този момент — той ми показа колко огромна е тази празнота, като я запълни.

— Няма да те хванат — увещава ме той. — Как биха могли да хванат теб?

— Той знае, че няма да избягам, докато тя е при него.

— О, за Бога! Защо изобщо толкова държиш на нея? Струва ли тя колкото живота ти? Как може един човек да струва колкото целия ти живот? — това е въпрос, на който той вече знае отговора. — Добре. Прави каквото искаш. Не ме е грижа. Сякаш това има някакво значение.

— Това е урокът, на който те ни научиха, Бръснач. Онова, което има значение и онова, което няма. И че в центъра на всички лъжи има една истина.

Той взема автомата си и го премята през рамо. Целува ме по челото. Като благодарствена молитва. Като благословия. След това вдига лампата и се отправя с несигурна крачка към входа — пазачът и надзирателят, който не почива, не се уморява и не се колебае. Обляга се на отворената врата с лице към нощта, а небето над него пламти със студената светлина на десетките хиляди огньове, които отбелязват изтичащото време.

— Бягай — чувам го да казва. Не мисля, че говори на мен. — Бягай.

83.

На осмия ден хеликоптерът се връща за нас. Оставям Бръснача да ми помогне с дрехите, но като изключим ребрата, които ме наболяват, и известна слабост в краката, дванадесетте групи ботове, известни заедно под името Катализатор, са напълно функциониращи. Лицето ми е напълно излекувано — нямам дори и белег. По време на полета обратно, към базата, Бръснача седи срещу мен, вперил поглед в пода и само веднъж вдига поглед, за да ме погледне.

„Бягай“ — беззвучно помръдват устните му. — „Бягай.“

Бяла земя, тъмна река. Хеликоптерът силно се накланя, пикира около контролната кула на пистата, достатъчно близо, за да успея да видя една висока, самотна фигура зад затъмнените прозорци. След като правим още един кръг, кацаме на същото място, от което излетяхме, и Бръснача ме хваща за лакътя и ме повежда към кулата. Докато се изкачваме нагоре, ръката му за кратко се обвива около моята.

— Знам какво има значение — казва той.

Вош стои в другия край на стаята с гръб към нас, но аз мога да видя неясното отражение на лицето му в стъклото. До него стои плещест новобранец, притиснал автомата към гърдите си с отчаянието на човек, който виси на връзка за обувки над десеткилометрова пропаст. Облечено в стандартен гащеризон, до новобранеца седи детето, заради което съм тук — моята жертва, моят кръст, моята отговорност.

Когато ме вижда, Малката понечва да се изправи. Едрият новобранец слага ръка върху рамото й и я натиска обратно на стола. Поклащам глава и беззвучно й казвам: „Не“.

В стаята е тихо. Бръснача е от дясната ми страна, застанал малко зад мен. Не мога да го видя, но той е достатъчно близо, за да чуя дишането му.

— Е — пръв проговаря Вош, прелюдия към онова, което ще последва. — Реши ли гатанката за скалите?

— Да.

Виждам скованата му усмивка в тъмното стъкло.

— И?

— Пускането на една голяма скала би противоречало на целта.

— И каква е целта?

— Някои да оцелеят.

— Това не отговаря на въпроса. По-добра си от това.

— Можехте да избиете всички ни. Но не го направихте. Изгаряте селото, за да го спасите.

— Спасител. Това ли съм аз? — той се обръща към мен. — Уточни отговора си. Трябва ли непременно да бъде всичко или нищо? Ако целта е да спасим селото от селяните, една по-малка скала би постигнала същия резултат. Защо тази поредица от атаки? Защо всичките тия хитрости и лъжи? Защо са нужни инженерно подобрени, заблудени марионетки като Ивън Уокър? Една скала би била толкова по-проста и директна.

— Не съм сигурна — признавам аз. — Но мисля, че това има нещо общо с късмета.

Той ме гледа продължително и втренчено. След това кимва. Изглежда доволен.

— Какво ще стане сега, Марика?

— Ще ме отведете до последното му известно местонахождение — отвръщам аз. — Ще ме оставите да го открия. Той е аномалия, грешка в системата, която не може да бъде толерирана.

— Наистина ли? И как една нещастна човешка пешка би могла да представлява каквато и да е опасност?

— Той се е влюбил, а любовта е единствената слабост.

— Защо?

До себе си усещам дъха на Бръснача. Пред мен е вдигнатото лице на Малката.

— Защото любовта е нелогична — отговарям на Вош. — Тя не следва правила. Дори и своите собствени правила. Любовта е единственото нещо във вселената, което е непредсказуемо.

— Ще трябва почтително да не се съглася с теб по този въпрос — казва Вош и поглежда към Малката. — Траекторията на любовта е напълно предсказуема.

Той пристъпва по-близо и се изправя над мен като някакъв колос от плът и кръв, с ясни като планинско езеро очи, които ме пронизват до дъното на душата ми.

— Защо бих се нуждаел от това да проследиш него или който и да е друг?

— Изгубил си безпилотните самолети, които следят него и всички останали като него. Той е извън твоя обхват. Не знае истината, но знае достатъчно, за да предизвика сериозни щети, ако не бъде спрян.

Вош вдига ръка. Трепвам, но той слага ръката си върху рамото ми и силно го стисва. На лицето му е изписано задоволство.

— Много добре, Марика. Много, много добре.

До мен Бръснача прошепва:

— Бягай.

Пистолетът му изгърмява до ухото ми. Вош отстъпва към прозореца, но не е уцелен. Едрият новобранец пада на колене и опира в рамото си приклада на автомата, но и той не е ранен.

Целта на Бръснача е най-малкото нещо, което е сборът от всички други неща, а куршумът му е мечът, който прекъсва веригата, с която съм завързана.

Куршумът отхвърля Малката назад. Главата й се удря в гишето зад нея. Тънките й като клечки ръце политат във въздуха. Обръщам се рязко надясно, към Бръснача, навреме, за да видя как гърдите му избухват, уцелени от куршума на коленичилия новобранец.

Бръснача се накланя напред и аз инстинктивно протягам ръце, но той пада твърде бързо. Не успявам да го хвана.

Той вдига спокойните си, сантиментални очи към моите — краят на една траектория, която дори и Вош не успя да предвиди.

— Свободна си — прошепва Алекс. — Бягай.

Новобранецът насочва автомата си към мен. Вош застава помежду ни с разярен, гърлен вик.

Хъбът задейства групата на мускулните ботове и аз побягвам право към прозорците, гледащи към пистата. Скачам на разстояние два метра от тях и завъртам дясното си рамо към стъклото.

В следващия миг съм в празното пространство и падам, падам, падам.

Свободна си.

Падам.

84.

На зазоряване в гората бродеха пет сиви призрака, покрити с пепел и прах.

Меган и Сам накрая се унесоха в сън, макар че това по-скоро приличаше на припадък, отколкото на дрямка. Тя държеше Мечо притиснат към гърдите си. „Когато някой се нуждае от мен“ — ми беше казал Мечо, — „аз ще отида при него.“

Изпълнен с гняв и мъка, но най-вече с мъка, Бен мълчаливо наблюдаваше изгрева на слънцето с автомат в скута. Практичният Дъмбо ровеше в раницата за нещо за ядене. Аз също бях изпълнена с гняв и мъка, но най-вече гняв. Здравей и сбогом. Здравей и сбогом. Колко пъти още трябваше да преживея този цикъл? Онова, което се беше случило, не беше просто трудно за проумяване, то беше невъзможно за разбиране. Ивън беше открил пликчето, което Сам бе изпуснал и буквално беше взривил себе си и Грейс, превръщайки и двамата в лимоненозелена пара. Това беше планът на Ивън от самото начало — да се държи като самопожертвователен и идеалистичен, извънземно-човешки хибриден задник.

Дъмбо се приближи до мен и ме попита дали не искам да ми погледне носа. Попитах го как може да го е пропуснал досега. Той се засмя.

— Погрижи се за Бен — казах му аз.

— Няма да ми позволи — отвърна той.

— Е, твоята медицинска магия така или иначе не може да излекува истинската му рана, Дъмбо — успокоих го аз.

Той беше първият, който го чу (може би заради големите си уши), вдигна глава и погледна през рамото ми към дърветата. От замръзналата земя се носеше пропукване, скърцане и хрущене на мъртви листа. Изправих се и насочих автомата си по посока на звука. Сред дълбоките сенки помръдна една по-светла сянка. Някой оцелял от катастрофата, който ни беше последвал дотук? Следващият Ивън или Грейс — заглушител, който ни беше открил на своята територия? Не. Не можеше да е това. Никой заглушител не би се движил така тромаво из гората, като мечка в стъкларски магазин или досега щеше да е вече мъртъв.

Сянката вдигна ръце високо във въздуха и аз разбрах — разбрах, още преди да чуя името си — че той ме е намерил отново. Онзи, който беше спазил обещанието, което не можеше да даде, когото бях белязала със собствената си кръв и който ме беше белязал със сълзите си и да, наистина, той беше заглушител, моят заглушител и сега вървеше залитайки към мен под чистата светлина на късния зимен изгрев, носещ обещанието за идваща пролет.

Подадох автомата си на Дъмбо. И закрачих. Златистата светлина и тъмните дървета, обвити в лъскав лед, и начинът, по който въздухът мирише в студените утрини. Нещата, които оставяме зад гърба си и онези, които никога не ни напускат. Светът беше свършил веднъж. Ще свърши отново. Светът свършва и след това се завръща. Светът винаги се завръща.

Спрях на няколко крачки от него. Той също спря и двамата се погледнахме през пространство, по-широко от вселената и по-тясно от острието на бръснач.

— Носът ми е счупен — казах аз.

По дяволите тоя Дъмбо! Накара ме да се чувствам неловко.

— Глезенът ми е счупен — отвърна той.

— Тогава ще дойда при теб.