Дванадесета глава

— Зоуи, насам!

Почти се разплаках от радост, когато чух гласа на Деймиън и го видях да ми маха с ръка към свободния чин до себе си.

— Привет — седнах и му се усмихнах с благодарност.

— Готова ли си за първия си учебен ден?

Не бях, но кимнах утвърдително.

— Да.

Искаше ми се да му кажа още много неща, но в този момент започна да бие камбана, която отброи точно пет удара. Още преди ехото от последния да е заглъхнало, вратата се отвори и в стаята влезе Неферет. Беше с дълга черна пола, под която се виждаха красивите й ботуши на тънък висок ток. Имаше виолетов копринен пуловер. На сърцето й със сребърни конци бе избродирана фигура на богиня с вдигнати ръце, в които държи полумесец. Кестенявата й коса беше опъната назад в дебела плитка. С подобните на морски вълни рисунки по лицето си тя изглеждаше като древна жрица на войната. Усмихна се и забелязах, че всички ученици са така запленени от нейното силно присъствие, както бях и аз.

— Добър вечер. Нямах търпение да започнем този урок, защото богатата социология на амазонките е сред любимите ми теми. — Тя посочи с ръка към мен: — Това е чудесен момент за Зоуи Редбърд да се присъедини към нас. Аз съм ментор на Зоуи, така че ще очаквам от вас да я приветствате. Деймиън, би ли дал на Зоуи учебник? Твоето шкафче е точно до нейното. Докато го направиш, искам останалите да споделят какви впечатления имат от древните вампирски воини, известни като амазонките.

Учениците започнаха да шумолят с учебниците, а Деймиън ме поведе към дъното на стаята, където бяха разположени шкафчетата. Отвори едно, на което пишеше 12 със сребърни цифри. Вътре имаше няколко рафта, на които бяха подредени учебници, тетрадки и други принадлежности.

— В «Дома на нощта» шкафчетата нямат ключалки като в обикновените училища. Това е нещо като наша класна стая и шкафчетата ни са вътре. Всичко винаги е отключено, така че можеш да идваш, когато си поискаш, за да си вземеш учебници или каквото ти потрябва. Ето ти учебника по социология. — Той ми подаде дебела книга в кожена подвързия. На корицата й имаше силует на богинята и името на предмета — «Вампирска социология».

Взех тетрадка и няколко химикалки. Затворих вратичката и се поколебах за миг.

— Не се ли заключва някак?

— Не. — Деймиън понижи глас. — Тук не се нуждаем от ключалки. Ако някой открадне нещо, вампирите по някакъв начин научават. Дори не искам да си мисля какво ще се случи на този, който реши да прояви подобна глупост.

Седнахме обратно на местата си и аз започнах да пиша единствените неща, които се сещах за амазонките. Че са жени воини, които не са се нуждаели особено много от мъже. Но мисълта ми блуждаеше в друга посока. Замислих се защо Деймиън, Стиви Рей, че дори и Ерин и Шоуни толкова много се притесняват да не загазят. Например, аз съм много примерна. Не идеална, но все пак. Получавала съм наказание в училище само веднъж, и то не по моя вина. Един тъпанар ми каза да му духам. Какво трябваше да направя? Да се разплача, да се разхиля? Или да се нацупя? Вместо това просто го цапардосах (въпреки че предпочитам да използвам думата «плеснах») и заради това ме наказаха. Както и да е. Наказанието не беше кой знае какво. Бях си написала всички домашни, затова започнах да си чета книга, докато бях наказана да стоя в класната стая след часовете в продължение на четирийсет и пет минути.

Явно наказанията в «Дома на нощта» нямаше да са от този род. Дано да не забравя да попитам Стиви Рей.

— Най-напред да припомним каква част от амазонските традиции спазваме и досега в «Дома на нощта»? — Неферет привлече отново вниманието ми към темата на урока.

Деймиън вдигна ръка.

— Поклонът на уважение, когато слагаме на сърцето си ръката, свита в юмрук. Също и ръкостискането, при което хващаме предмишницата вместо китката.

— Правилно. Деймиън.

Хм, това обясняваше тези странни ръкостискания.

— И така, какво сте чували досега за амазонките? — попита тя целия курс.

Една блондинка, която стоеше в другия край на стаята, вдигна ръка.

— Амазонките са били силно матриархални, каквито са всички вампирски общества.

Определено говореше като интелигентно момиче.

— Това е вярно. Елизабет, но когато хората обсъждат амазонките, легендите придават допълнителни пластове към историята. Какво точно имам предвид?

— Ами… хората смятат, че амазонките са били мъжемразки обади се Деймиън.

— Именно. Това, че обществото им е било матриархално, каквото е нашето, не означава автоматично, че е антимъжко. Дори Никс има съпруг — богът Еребус, на когото се е посветила. Амазонките са уникални с това, че са избрали да бъдат воини и сами да се защитават. Както повечето от вас вече знаят, нашето общество в момента също е матриархално, но ние уважаваме и ценим «Синовете на нощта», които са наши защитници и съпрузи. Така, сега отворете учебниците си на текст номер три и прочете за една от най-великите жени — воини, Пентесилея, и внимавайте да не бъркате историята с легендите.

Така започна най-готиният урок, който някога съм слушала. Изобщо не усетих кога мина цял час. Бях много изненадана, когато би звънецът. Тъкмо тръгнах да прибирам учебника по социология обратно в шкафчето си, когато Неферет ме повика. Взех тетрадка и химикалка и отидох до бюрото й.

— Как си? — попита ме тя и се усмихна сърдечно.

— Чудесно. Много съм добре — избъбрих. Тя ме изгледа подозрително и аз побързах да добавя: — Ами… може би съм малко нервна и объркана.

— Разбира се, че си. Винаги е много объркващо, когато се сменя училище. Да не говорим, когато сменяш училището и живота си. — Тя погледна през рамото ми. — Деймиън, ще заведеш ли Зоуи до кабинета по актьорско майсторство?

— Разбира се.

— Зоуи, ще се видим на ритуала довечера. О, и още нещо. Афродита даде ли ти персонална покана да се присъединиш към «Дъщерите на мрака» по време на тяхната церемония след това?

— Да.

— Исках да проверя дали си разбрала и да се уверя, че всичко е наред и наистина искаш да отидеш. Естествено, бих разбрала, ако откажеш, но те съветвам да отидеш. Иска ми се да те насърча да вземаш участие в колкото се може повече от нашите мероприятия, а «Дъщерите на мрака» са изключителна организация и е голям комплимент към теб, че толкова бързо си привлякла вниманието им като тяхна потенциална последователка.

— Няма проблем, ще отида. — Положих усилия гласът ми да не трепне и да говоря колкото се може по-безгрижно. Най-малкото тя очакваше от мен да отида, а аз никак не исках да разочаровам ментора си. Да не говорим, че по никой начин нямаше да направя нещо, с което да оставя у Афродита впечатлението, че се страхувам от нея.

— Браво! — зарадва се Неферет и стисна ръката ми. — Ако ти потрябвам, ще бъда в кабинета си. — Тя погледна към челото ми. — Виждам, че шевовете ти са почти напълно зараснали. Главата боли ли те още?

Машинално посегнах към слепоочието си. Все още се напипваше някой и друг шев, но изглеждаше, сякаш съм получила раната преди повече от десет дни. Много, много странно. А още по-странно бе, че изобщо не се бях сещала за това цяла сутрин.

Тогава осъзнах, че не се бях сещала нито за това, нито за мама или Хийт, нито дори за баба Редбърд…

— Не — отговорих най-после, като осъзнах, че Неферет и Деймиън очакват да отговоря. — Не, изобщо не ме боли.

— Чудесно. Вие двамата по-добре тръгвайте, преди да сте закъснели за следващия си час. Сигурна съм, че театърът много ще ти хареса. Доколкото си спомням, професор Нолън тъкмо започна да преподава за монолозите.

Притичах след Деймиън и вече бяхме стигнали средата на коридора, когато се спрях учудено.

— Тя откъде знае, че съм избрала театъра? Реших го едва тази сутрин.

— Възрастните вампири знаят твърде много неща — прошепна ми той. — Запомни го. Възрастните вампири знаят всичко. Непрекъснато. Особено когато става дума за Висшата жрица.

В светлината на информацията, която криех от Неферет, не ми се искаше да мисля дълго за това.

— Ехо! — Стиви Рей подтичваше след нас. — Как беше вампирската социология? Започнахте ли за амазонките?

— Много беше готино — зарадвах се, че мога да сменя темата за мистериозните умения на вампирите. — Нямах представа, че понякога си отрязвали десните гърди, за да не им пречат при стрелбата е лък.

— Изобщо нямаше да им се налага да го правят, ако бяха плоски като мен — Стиви Рей сведе поглед към гърдите си.

— Или като мен — въздъхна драматично Деймиън.



Все още се смеех, когато стигнахме до кабинета по актьорско майсторство. Професор Нолън не излъчваше сила така, както Неферет. Вместо това излъчваше енергия. Беше много атлетична жена, с черна, дълга и права коса. Стиви Рей беше права. Имаше ужасен тексаски акцент.

— Зоуи, добре дошла. Намери си свободно място някъде.

Поздравих я и седнах зад Елизабет, момичето, което разпознах от предишния час по социология. Изглеждаше дружелюбна, а и вече знаех, че е интелигентна. Винаги е добре да седиш зад умен ученик.

— Време е да си изберете монолозите, които ще представите пред класа другата седмица. Но преди това ви обещах, че ще ви демонстрирам как трябва да бъде представен един монолог, затова помолих един от талантливите си ученици от горните курсове да изрецитира монолога на Отело от известната пиеса на най-прочутия писател вампир — Шекспир. — Професор Нолън направи кратка пауза, след което посочи към вратата. — Ето го и него!

Вратата се отвори и… о, боже мой, стори ми се, че сърцето ми направо спря. Сигурна съм, че със зяпналата си уста съм изглеждала като идиот. Беше най-красивият младеж, който някога съм виждала — висок, с тъмна, леко чуплива коса, като на Супермен. Очите му бяха поразително сапфиреносини и…

О! По дяволите! По дяволите! По дяволите! Това беше момчето от тъмния коридор.

— Заповядай, Ерик. Както винаги си много точен е появата си. Вече очакваме твоя монолог. — Професор Нолън се обърна отново към курса: — Повечето от вас вече познават петокурсника Ерик Найт и са наясно, че миналата година той спечели световния конкурс на «Домовете на нощта» за актьорско майсторство, чиито финали се проведоха в Лондон. Освен това вече се шуми около негово участие в Холивуд, както и за изпълнението му на Бродуей миналия срок, където изигра Тони в нашия спектакъл по «Уестсайдска история». Ерик, курсът е твой.

Карах на автопилот и заръкоплясках заедно е останали те от курса. Усмихнат и самоуверен, той излезе на малката сцена отпред.

— Привет на всички. Как сте?

Говореше на мен. Имам предвид конкретно на мен. Усетих, че се изчервявам.

— Монолозите изглеждат малко страшни, но номерът е да си научите много добре текста и да си представите, че играете с целия актьорски състав. Представете си, че не сте сами тук горе на сцената. Ето така.

И той започна монолога от «Отело». Не знам много за пиесата, освен че е една от трагедиите на Шекспир, но изпълнението на Ерик беше поразително. Той беше доста висок, може би над метър и осемдесет, но като започна монолога, сякаш се извиси още повече. Изглеждаше по-възрастен и по-силен. Гласът му беше дълбок и с акцент, който не можех да определя. Очите му изглеждаха по-тъмни и присвити, а начинът, по който изрече името на Дездемона, прозвуча като молитва. Беше очевидно, че я обича, много преди да изрече заключителните думи:


И тъй обикнахме се ние двама,

тя — мен за туй, че мъки срещал бях;

аз — нея, че пожали ме за тях.


В този момент очите му срещнаха моите и както в тъмния коридор предния ден ми се стори, че всички около нас са изчезнали. Не само в стаята, а всички хора по света просто ги нямаше. Съществувахме само ние двамата. Почувствах трепет много дълбоко в себе си, както съм се чувствала само два пъти досега в живота си — двата пъти, когато усетих миризмата на кръв, след като бях белязана. Само дето тук нямаше кръв. Имаше само Ерик. Изведнъж той се усмихна, докосна устните си, сякаш ми праща въздушна целувка, и се поклони. Всички ръкопляскаха като луди, включително и аз. Направо не можех да се спра.

— Ето така се прави — каза усмихнато професор Нолън. — Нека сега всеки от вас да си избере от библиотеката в кабинета няколко книги и да ги разгледа. Това, което трябва да търсите, е сцена, която по някакъв начин да е важна за вас, да ви трогва, да докосва душата ви. Ще обикалям около чиновете и ще отговарям на всичките ви въпроси, свързани с монолозите. След като си изберете текст, ще преминем към стъпките за подготовка, които ще ви помогнат да се справите със задачата.

С енергична усмивка и кимване тя ни подкани да си изберем измежду милиардите книги в библиотеката.

Все още бях зачервена и останала без дъх, но станах машинално с останалите, за да търся монолози в книгите. Не можех да спра да зяпам към Ерик през рамо. Той (за съжаление) напускаше стаята, но не и преди да се обърне и да види как го зяпам. Изчервих се (отново). Той срещна погледа ми и ми се усмихна (отново). И чак тогава излезе.

— Адски готин е, нали? — прошепна някой в ухото ми. Обърнах се и останах шокирана да видя госпожица Перфектна ученичка Елизабет.

— Има ли си приятелка? — избърборих като последна глупачка.

— Само в мечтите ми — отвърна Елизабет. — Всъщност се носеше слух, че с Афродита са заедно, но аз съм тук от няколко месеца и поне оттогава са скъсали. Заповядай. — Тя ми връчи няколко книги с монолози. — Аз съм Елизабет. Без фамилия.

Лицето ми изобразяваше учудване. Тя въздъхна.

Фамилията ми беше Цицуърт. Можеш ли да си представиш? Когато дойдох тук преди няколко месеца и моят ментор ми обясни, че мога да си избера друго име, веднага реших да се отърва от фамилията си, но цялата работа по измисляне на ново име стресира още повече. Така че реших да запазя първото си име и да не се тормозя с фамилия. — Елизабет Без Фамилия вдигна рамене.

— Ами… здрасти. — Тук наистина беше пълно със странни птици.

— Хей — каза ми тя, когато се върнахме на чиновете си. — Ерик гледаше към теб.

— Той гледаше към всички — опитах се да замажа положението, въпреки че усетих как лицето ми пламва отново.

— Да, но определено гледаше конкретно към теб. — Тя се ухили и добави: — А, и да ти кажа, запълненият ти полумесец е готин.

— Благодаря. — Представям си колко странно изглежда на изчервеното ми лице.

— Имаш ли въпроси във връзка с монолозите, Зоуи? — попита ме професор Нолън, с което ме накара да подскоча.

— Не, професор Нолън. Правила съм ги и в предишното ми училище.

— Чудесно. Ако имаш нужда от пояснения относно постановката или героите, аз съм на разположение.

Тя ме потупа по рамото и продължи да обикаля из стаята. Хванах първата книга и започнах да разгръщам страниците, като се опитах (неуспешно) да забравя временно за Ерик и да се концентрирам над монолозите.

Той наистина гледаше в мен. Но защо? Сигурно се е досетил, че аз бях тази, която ги видя в коридора. Така че какъв ли точно интерес към мен показваше? И дали искам да ме харесва момче, на което омразната Афродита правеше онези неща! Предполагам, че не. Определено не бих поела нещата оттам, откъдето ги видях последно.

Или просто беше любопитен заради моя странен белег, както и абсолютно всички останали? Но не изглеждаше така… изглеждаше сякаш гледа мен и това ми хареса.

Погледнах към книгата, която разгръщах. Бях отворила на страницата с драматични женски монолози. Първият монолог беше от «Вечно на присмех» от Хосе Ечегарай.

Хм, мамка му. Това трябва да е знак.

Загрузка...