Амулетът на лудия бог

Първа главаЧакащият рицар

Когато наближиха черните чукари, с които бе опасан брегът, Хоукмун погледна към д’Аверк. Отметнал назад своята меча маска французинът оглеждаше морската шир, а на устните му трептеше едва забележима усмивка. Изглежда д’Аверк почувства, че Хоукмун го наблюдава, защото се обърна към него.

— Имаш озадачен вид, благородни ми Дориан — рече той. — Не си ли доволен от успешно изпълнения план?

— Доволен съм — кимна Хоукмун. — Но сега си мислех за теб, д’Аверк. Ти се присъедини съвсем спонтанно към нашето пътешествие, въпреки че не виждам каква полза би могъл да извлечеш от него. Не се и съмнявам, че въпросът със справедливото наказание на Шагаров не те е вълнувал особено, нито път ти е присърце съдбата на моята възлюбена Изелда. На всичко отгоре, досега не направи нито един опит да избягаш.

Усмивката на д’Аверк стана още по-широка.

— Че защо да бягам? Нима заплашваш живота ми? Всъщност, на няколко пъти дори го спаси. Изглежда, че на този етап съдбата ми е далеч по-тясно свързана с твоята, отколкото с тази на Тъмната империя.

— Но не си верен нито на мен, нито на моята кауза.

— Както вече имах възможността да обясня, прелюбезни Дориан, аз съм верен на онази кауза, която е в състояние да изпълни най-съкровените ми желания. Трябва да призная, че в последно време промених възгледите си относно безнадеждността на тази твоя кауза — по всичко изглежда, че ти си надарен с такова изобилие от късмет, та на моменти дори ми се струва, че може и да победиш в двубоя с Тъмната империя. А щом е така, защо да не се присъединя към борбата ти, при това с огромно желание.

— Надявам се, че не ме залъгваш с голи приказки, само докато ти се отдаде подходяща възможност да промениш позициите и да ме предадеш в ръцете на твоите господари?

— Каквото и да кажа, не ще те убедя — усмихна се д’Аверк — така че не смятам да ти възразявам.

Този загадъчен отговор накара Хоукмун да се намръщи отново.

Сякаш за да смени темата на разговора д’Аверк внезапно се сгърчи в пристъп на остра кашлица и се свлече на дъното на лодката.

Оладан извика от носа:

— Дук Дориан! Виж — на брега!

Хоукмун вдигна глава. Под стръмния скалист бряг се виждаше тесен чакълест плаж. Там, на самия край, където се разбиваха вълните, стоеше изправен конник, загледан към тях, сякаш ги очакваше, за да ми предаде някакво послание.

Не след дълго острият кил на скифа се вряза в крайбрежните камъни. Хоукмун скочи на плажа и в същия миг позна конникът, който ги очакваше в сянката на скалите.

Когато го доближи, конникът завъртя глава към него.

— Знаеше ли, че ще се появя тук? — попита го Хоукмун.

— Мястото изглеждаше подходящо, за да се появиш наблизо — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато. — Затова се навъртах наоколо.

— Разбирам — Хоукмун го огледа внимателно. Не знаеше как да продължи разговора. — Така значи…

Зад него се изправиха д’Аверк и Оладан.

— Познаваш ли този благородник? — попита с вежлив тон д’Аверк.

— Стари приятели — отвърна Хоукмун.

— Вие трябва да сте сър Хюлам д’Аверк — рече тържествено Рицаря в Мрамор и Злато. — Виждам, че все още носите гранбретански одежди.

— И напълно задоволяват вкуса ми — каза д’Аверк. — Но не чух вашето име.

Ала Рицаря в Мрамор и Злато не му обърна внимание, а вдигна тежката си ръкавица и посочи Хоукмун.

— С теб исках да разговарям. Зная, че търсиш своята годеница — Изелда и че си намислил да се срещнеш с Лудия бог.

— Да не би Изелда да е пленница на Лудия бог?

— В известен смисъл. Но ти трябва да откриеш Лудия бог и по друга причина.

— Жива ли е Изелда? Това ме интересува. — Хоукмун втренчи настойчив поглед в него. — Искам да знам дали е жива.

— Жива е — при тези думи Рицаря в Мрамор и Злато се намести в седлото. — Но ще трябва да унищожиш Лудия бог, преди тя отново да бъде твоя. И не само да го унищожиш, но и да откъснеш Червения амулет от шията му. Защото Червения амулет ти принадлежи по право. Две неща е откраднал Лудия бог и двете са твои — момичето и амулетът.

— Вярно, Изелда е моя, но за този амулет не знам нищо. Никога не съм притежавал подобна вещ.

— Тази вещ, както казах, е Червения амулет и той ти принадлежи. Лудия бог няма никакво право да го носи, пък и именно на него дължи безумието си.

Хоукмун се засмя.

— Ако това качество е присъщо на всички, които носят Червения амулет, тогава нека го задържи.

— Това не е шега, дук Дориан. Лудия бог наистина обезумя след като открадна Червения амулет, защото амулетът принадлежи на един служител на Руническия жезъл. Ала ако този служител си възвърне откраднатото, не само че няма да обезумее, но и ще придобие могъща сила, която се предава от Руническия жезъл с помощта на амулета. Единствено онзи, който има право да носи Червения амулет се сдобива с тази сила, а лишените от това право губят разсъдъка си. Ето защо аз не мога да му го отнема. Само един човек има право да го стори и той е дук Дориан Хоукмун фон Кьолн — служител на Руническия жезъл.

— Ето че пак ме наричаш служител на Руническия жезъл, а аз не знам да съм поемал подобно задължение, нито пък мога да съм сигурен, дали всичко това не е рожба на въображението ти, или дори плод на един изгубил здрава почва ум.

— Мисли каквото си искаш. Но едно няма съмнение и ти не ще го отречеш — че най-голямото ти желание сега е да откриеш Лудия бог.

— Защото Изелда е негова пленница…

— И така да е. Е, поне не се налага да те убеждавам какво трябва да направиш.

Хоукмун се намръщи.

— Вярно е, че откакто тръгнах на път от Хамадан се случиха цял низ от странни съвпадения. Понякога дори невероятни.

— Няма никакви съвпадения и не може да има, когато става дума за намеса на Руническия жезъл. Понякога предначертаното прозира през мъглата, друг път се изгубва от погледа. — Рицаря в Мрамор и Злато обърна коня и посочи виещата се през скалите тясна пътека. — От там ще се качим на брега. Като стигнем горе ще направим лагер и ще починем. А утре от рано ще тръгнем на път към замъка на Лудия бог.

— Знаеш ли къде е? — запита обнадеждено Хоукмун, забравил доскорошните си съмнения.

— Зная.

В този миг Хоукмун бе завладян от нова мисъл.

— А сигурен ли си… че не си организирал отвличането на Изелда собственоръчно? Само за да ме накараш да търся Лудия бог?

— Изелда беше отвлечена от един предател в бащината й армия на име Хуан Жинага и той възнамеряваше да я отведе в Гранбретан. Но стана така, че други войници на Тъмната империя го нападнаха, с намерение да получат сами наградата за момичето. По време на боя Изелда успяла да избяга, а сетне се скрила в един керван поел към Италия. На брега на Адриатическо море взела кораб, който първоначално смятала, че се отправя към Прованс. Но оказало се, че това е кораб с роби за Арабия, който пък в Сидраския залив бил атакуван от пиратска фрегата от Карпатия.

— Историята не изглежда много достоверна. А после?

— После пиратите решили да поискат откуп за главата й, но не знаели, че Камарг е обсаден, нито пък имали представа, че и друг би платил за момичето. Така или иначе, решили да я откарат в Истанбул и там да я продадат. Но когато навлезли в залива, оказало се, че той гъмжи от кораби на Тъмната империя. Уплашени, продължили към Черно море, а там пък на свой ред били атакувани от фрегатата, която вие подпалихте…

— Останалото го зная. Ръката с пръстена, която открих, вероятно е принадлежала на пирата, заловил Изелда. Само че всичко това ми се струва направо невероятно. Толкова много съвпадения…

— Вече ти казах — не може да има съвпадения, когато става дума за намеса на Руническия жезъл. Всичко върви по предначертания път.

Хоукмун въздъхна.

— С нея всичко ли е наред?

— Горе-долу.

— Какво искаш да кажеш?

— Почакай докато стигнем замъка на Лудия бог.

Хоукмун се опита да разпита по-подробно своя събеседник, но Рицаря в Мрамор и Злато не промълви нито дума повече. Той остана да чака замислен на коня си, докато Оладан и д’Аверк разтоварваха конете от лодката и прехвърляха провизиите на седлата. Хоукмун откри с почуда, че все още пази своето старо и доста изтъркано седло и се зачуди как не го е изгубил сред толкова много приключения.

Когато привършиха с подготовката Рицаря в Мрамор и Злато насочи коня си към тясната клисура, от която започваше пътеката.

Тримата другари обаче срещнаха доста трудности, докато го следваха нагоре по скалите. На няколко пъти се наложи да слизат от конете и да пренасят на ръка вързопите с провизии, случваше се конете да се препъват и да политат към бездната. Най-сетне достигнаха върха на скалистия хълм и пред тях се ширна затревена степ, която сякаш се простираше до безкрая.

Рицаря в Мрамор и Злато посочи на запад.

— Утре ще поемем в тази посока, към Пулсиращия мост. Отвъд него започва страната Украйна, в сърцето на която, на много дни път от тук, се намира замъкът на Лудия бог. Но, отваряйте си очите, защото дори тук се срещат отряди на Тъмната империя. Той погледна към тримата другари, които стъкмяваха лагер, за да прекарат нощта.

— Няма ли да се присъедините към нас? — покани го любезно д’Аверк.

Ала покритата с огромен шлем глава се склони бавно и както рицарят, така и неговият кон останаха неподвижни през цялата нощ — като статуя застинала на своя пост.

Излегнат пред малката палатка Хоукмун разглеждаше силуета на Рицаря в Мрамор и Злато и се питаше човешко същество ли се крие под дебелата броня и ако е така, дали интересът му към Хоукмун е движен от благородни, или от злонамерени мотиви. Той въздъхна. Най-много от всичко искаше да открие Изелда, да я спаси и да я отведе обратно в Камарг, а после да помогне за освобождаването на тази малка провинция. Ала животът му се бе усложнил неимоверно от загадъчната намеса на Руническия жезъл и от пътищата, които бе принуден въпреки волята си да следва, за да изпълни „предначертанията“ на жезъла. Но как би могъл да следва нещо, предначертано от някакъв предмет? Или може би Руническия жезъл не бе само предмет, може би притежаваше разум? Във всеки случай, той бе олицетворение на най-голямата сила, когато трябваше да се закълнеш в нещо. Хората наистина вярваха, че жезълът е в състояние да управлява съдбите им. Защо тогава му бяха необходими някакви „служители“, когато всъщност всички човеци му служеха?

А може би не всички. Може би от време на време се появяваха и други сили — като Тъмната империя например — които се противопоставяха на предначертанията на Руническия жезъл? И тогава жезълът се нуждаеше от верни служители.

Мислите на Хоукмун ставаха все по-объркани. Не беше привикнал към подобни проникновени разсъждения, нито пък го биваше кой знае колко във философията. И ето, че не след дълго Дориан се унесе в сън.

Втора главаЗамъкът на Лудия бог

След два дни усилена езда конниците доближиха Пулсиращия мост, който свързваше скалистите брегове на материка, разделени на това място от широк няколко мили залив.

Изумителна гледка представляваше Пулсиращия мост, защото не беше построен от каквито и да било солидни материали, а по-скоро от кръстосани и преплетени разноцветни светлинни лъчи — златисти, алено червени, зелени и трептящо жълти. И целият този мост пулсираше, сякаш бе някакъв жив орган, а далеч под него вълните се разбиваха с пяна върху острите камъни.

— Какво е това? — обърна се Хоукмун към Рицаря в Мрамор и Злато. — Трябва да е дело на някаква свръхестествена сила.

— Антично произведение — отвърна рицарят. — Рожба на отдавна забравени научни познания и на една също отдавна забравена раса, която е населявала тези земи някъде във времената между падането на Смъртоносния дъжд и появата на първите кралства. Кои са били тези хора, откъде са дошли и къде са изчезнали — днес никой не знае.

— Ха, не знаете значи — намеси се д’Аверк. — Вие ме разочаровате. А аз ви мислех за всезнаещ.

Рицаря в Мрамор и Злато не отговори. Светлината на Пулсиращия мост трептеше по лицата и доспехите им и ги покриваше с разноцветни багри. Конете видимо започнаха да нервничат и колкото повече доближаваха моста, токова по-неохотно се подчиняваха.

Конят на Хоукмун внезапно спря и се вдигна на задните крака. Дориан дръпна рязко юздите и заби шпори в хълбоците му. Едва когато предните копита докоснаха трепкащата светлина на моста и животното осъзна, че под краката му има солидна почва, то се успокои и продължи напред.

Рицаря в Мрамор и Злато вече се носеше по моста и тялото му изглеждаше като озарено в пъстроцветен ореол и когато се огледа, Хоукмун откри, че и той, както и конят му са окъпани в подобно причудливо сияние. А като се извърна назад той видя, че д’Аверк и Оладан светят като същества от звездите, докато препускаха по моста от пулсираща светлина.

Далеч под тях, едва забележимо между плътно кръстосаните лъчи, сивееше бурното море и стърчащите от него назъбени скали, заобиколени с венци от белезникава пяна. Хоукмун долови слаб ритмичен шум, който напомняше музика и беше особено приятен за слуха и най-странното бе, че беше синхронизиран с пулсациите на моста.

Не след дълго пресякоха моста и почти веднага Хоукмун почувства странна лекота в тялото си, сякаш бе почивал дни наред. Той сподели усещанията си с Рицаря в Мрамор и Злато и странният спътник отвърна лаконично:

— Да, чувал съм и за тази особеност на Пулсиращия мост.

А след това се понесоха през степта, към леговището на Лудия бог.

На третия ден от пътя заваля съвсем ситен дъжд, но достатъчно продължителен и студен, за да ги измокри до кости и да понижи духа им. Конете им препускаха вяло през размекнатата украинска степ, която сякаш нямаше край и се простираше из целия мрачен и сив свят.

На шестия ден откакто бяха напуснали брега Рицаря в Мрамор и Злато неочаквано вдигна поглед, после спря коня си и даде знак на другите да последват примера му. После завъртя глава, сякаш се ослушваше.

Не след дълго и Хоукмун долови някакъв шум — тропот от приближаващи се коне. Малко по-късно на възвишението в ляво от тях се появи неголяма група конници, облечени в кожени дрехи и с кожени шапки на главите, въоръжени с дълги копия и привързани на гърбовете саби.

Конниците изглеждаха обхванати от паника, защото не забелязаха четиримата ездачи, а се понесоха край тях с безумна скорост, като шибаха неистово окъпаните в кървава пяна животни.

— Какво има? — извика им Хоукмун. — От какво бягате?

Един от ездачите се завъртя на седлото, колкото да отвърне:

— От войските на Тъмната империя!

После конниците се изгубиха от погледите им.

Хоукмун ги проследи с навъсен поглед.

— Ще продължаваме ли в същата посока? — запита той рицаря. — Или да потърсим по-безопасен път?

— Няма безопасен път — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато. — Така че най-добре да продължим по вече избрания.

След около половин час забелязаха в далечината пред тях дим. Гъсти плътни пушеци се носеха ниско по земята, придружени от ужасно неприятна миризма. Хоукмун почти веднага се досети за източника на тази миризма, но не каза нищо. Малко по-късно навлязоха в малък град, който бе изгорен до основи, а на площада в центъра бе струпана огромна пирамида от голи човешки тела — мъже, жени, деца и дори животни — всички нахвърляни в безпорядък един върху друг, а след това подпалени.

Именно тази огромна клада от човешка и животинска плът бе източникът на черния пушек и тежката миризма. Хоукмун познаваше само една нация, която би могла да извърши подобен чудовищен акт. Конниците бяха прави. Войниците на Тъмната империя бяха някъде наблизо. Ако се съдеше по картината на разрушенията и пепелищата наоколо, от тук бе минал поне един батальон с гранбретанци.

Заобиколиха града, в който нямаше никакъв смисъл да влизат и продължиха, обхванати от мрачно настроение, но същевременно се оглеждаха бдително за войски на Тъмната империя.

От всички, най-потресен бе Оладан, който почти не познаваше жестокостите, към които бе склонна Империята.

— Струва ми се, — мърмореше объркано той — че нормални човешки същества не биха могли да… да извършат подобно…

— Те не се смятат за нормални човешки същества — прекъсна го д’Аверк. — Имат се за полубогове, а управниците им направо се обожествяват.

— И това оневинява каквито и да било действия спрямо простосмъртните — продължи с обясненията Хоукмун. — Освен това, в самата им природа е заложена мисълта за насилието, убийствата, мъченията и ужасите. Също както при някои животни, като вълчаците например, желанието за убийства е по-силно дори от волята за живот, така е и при поданиците на Тъмната империя. Техният остров се е превърнал в люлка на безумци, чийто мисли и действия се непонятни и чужди за всички, които не са имали честа да бъдат родени като гранбретанци.

Дъждът продължаваше да се сипе неуморно, а далеч зад тях пушеците се виеха около изгорения град.

— Близо сме вече до замъка на Лудия бог — обяви Рицаря в Мрамор и Злато.

На другата сутрин навлязоха в широка и плитка долина, в единия край на която имаше неголямо езеро, покрито с воала на сивкава мъгла. Отвъд езерото се издигаше някакви черна, мрачна сграда, построена от грубо дялани камъни.

Някъде по средата между мястото, където бяха спрели и замъка, на самия бряг на езерото, имаше малко селце от прогнили и схлупени колиби, с дървен пристан и изкорубени лодки, разхвърляни по пясъка. По навесите висяха прокъсани мрежи, но никъде не се виждаха моряците, които са ги използвали за да си намират прехрана.

Денят бе мрачен, студен и тъжен и над езерото, рибарското селце и замъка тегнеше някаква зловеща атмосфера. Тримата другари почти неохотно последваха Рицаря в Мрамор и Злато, който вече заобикаляше по брега, насочил коня си към замъка.

— Какъв е този Култ към Лудия бог? — прошепна Оладан. — Колко са последователите му? И дали всички се бият така настървено и злобно, както пиратите на кораба? Този рицар, който ни води, дали не надценява способностите ни?

Хоукмун сви рамене, замислен за съдбата на Изелда. Той вдигна глава и огледа мрачните стени на замъка, питайки се дали ще намери своята възлюбена в него.

Едва когато доближиха рибарското селце разбраха защо е така смълчано. Всички обитатели бяха избити и насечени безмилостно със саби и брадви. Някои от оръжията все още стърчаха от труповете на жертвите.

— Отново войници на Тъмната империя! — извика Хоукмун.

Но Рицаря в Мрамор и Злато поклати глава.

— Това не е тяхна работа. Нито оръжията са техни, нито начинът.

— Тогава… кой? — прошепна с треперещ глас Оладан. — Култът?

Рицарят не отговори. Вместо това спря коня, скочи от седлото и се наведе над най-близкия труп. Останалите го последваха, като се озъртаха. Мъглата се спускаше все по-плътно и всички имаха усещането, че зад непрогледната й пелена се е спотаила някаква зла сила.

Рицарят посочи трупа.

— Всички са бивши членове на култа. Едни са работили неуморно, за да снабдяват замъка с храна. Други са живели в замъка.

— Значи са се били по между си? — попита д’Аверк.

— Може би, в известен смисъл — отвърна рицарят.

— Какво значи, в известен смисъл…? — поде Хоукмун, но подскочи стреснат от пронизителния писък, долетял иззад колибите. Четиримата извадиха оръжията си и застанаха в кръг, готови да отбият нападение от всички страни.

Ала когато очакваното нападение започна, видът на атакуващите бе толкова странен, та Хоукмун неволно сведе сабя.

Те връхлетяха между колибите, размахвайки саби и бойни секири. Облечени бяха в кожени ризници, с метални нагръдници, в очите им бляскаха свирепи пламъчета, зъбите им лъщяха злобно, а от устните им капеше пяна.

Но не това бе поразило Хоукмун и неговите другари. Онова, което ги изненада бе, че крещящите като обезумели войни, до една бяха жени и всичките — надарени с необичайна красота.

Докато заемаше отново отбранителна позиция Хоукмун откри, че търси сред лицата на нападателките познатият и любим лик — на Изелда. Но не го намери.

— Затова значи Лудия бог е искал да му карат момичета — изсумтя д’Аверк. — Но какво се крие зад всичко това?

— Нищо — той е само един перверзен бог — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато докато отбиваше устрема на първата нападателка.

Макар че се защитаваше отчаяно срещу ударите на подивелите жени, Хоукмун откри, че е невъзможно да премине в контраатака. Неведнъж му се отдаваше случай да прониже смъртоносно някоя от нападателките, но всеки път неволно задържаше удара си. Изглежда същата пречка срещаха и неговите приятели. В миг на кратък отдих той се огледа и внезапно му хрумна една мисъл.

— Ще отстъпваме бавно — извика той на другите. — Следвайте ме. Намислих как да ги победим — без да проливаме кръв.

Четиримата бавно отстъпиха назад, докато опряха в сушилните, на които бяха разпънати рибарските мрежи. Хоукмун заобиколи единия край и хвана с ръка мрежата, като не спираше да отбива атаките. Оладан се досети какво е намислил, дръпна другия край на мрежата, в този миг Хоукмун извика „Давай!“ и двамата захлупиха рибарската мрежа върху бясно удрящото женско войнство.

Мрежата ги покри плътно започна да се стяга, но някои от жените съумяха да я разсекат и отново се нахвърлиха върху тях.

Ала междувременно д’Аверк и Рицаря в Мрамор и Злато дотичаха с нова мрежа и я хвърлиха върху малкото успели да се измъкнат от първата. Хоукмун и Оладан запратиха трета мрежа върху втората и накрая жените-нападателки се оказаха здраво овързани, докато противниците им имаха възможност да ги обезоръжат, без да се излагат на особена опасност.

Хоукмун вдигна задъхан цял наръч от саби и ги запрати в езерото.

— Вече започвам да се съмнявам, че този Луд бог е изгубил разсъдъка си. Трябва да призная, че добре подготвени и обучени, жените-войни разполагат с известни преимущества в двубоя с мъже. Обзалагам се, че всичко това е само част от някакъв по-голям замисъл…

— Да не искаш да кажеш, че с парите от пиратството Лудия бог възнамерява да създаде голяма завоевателна армия от жени? — попита Оладан.

— Така изглежда — присъедини се към тях д’Аверк. — Но защо ли жените са избили жителите на селото?

— Ще узнаем, когато стигнем замъка — рече Рицаря в Мрамор и Злато. — А сега… — той млъкна, защото в този миг част от мрежата се скъса и една от жените се втурна към тях, вдигнала закривени нокти пред себе си. Д’Аверк я сграбчи и я вдигна във въздуха, докато жената продължаваше да рита и да се съпротивлява. Оладан скочи до него, замахна с дръжката на сабята и я халоса по тила.

— Тази гледка е в състояние да потресе един истински кавалер — заяви д’Аверк докато полагаше отпуснатото тяло на момичета на земята. — От друга страна, скъпи приятелю Оладан, мисля, че ти откри най-безболезнения начин да се справим с тази малка неприятност — при тези думи д’Аверк приближи купчината овързани момичета и се зае систематически да ги удря по главите. — Поне не се налага да ги убием — както несъмнено щяха да постъпят те с нас. Какво изключително благородство, нали?

— Чудя се, дали са само тези — рече замислено Хоукмун.

— Мислиш за Изелда? — подхвърли Оладан.

— Да, точно за Изелда. Хайде — Хоукмун скочи на седлото. — Да тръгваме за замъка на Лудия бог. — Той пришпори коня по песъчливия бряг към черната скалиста грамада. Другите наскачаха и го последваха. Първи препускаше Оладан, след него Рицаря в Мрамор и Злато, а най-отзад идеше Хюлам д’Аверк с такъв безгрижен вид, сякаш бе излязъл на утринна разходка.

Когато наближиха замъка, Хоукмун поуспокои лудия бяг на коня, а пред подвижния мост дръпна рязко юздите.

Вътре в замъка цареше тишина. Кулите все още бяха обвити в мъгла. Подвижният мост бе спуснат и покрит с трупове на стражи.

Някъде от върха на кулите изграка зловещо гарван, а после се спусна към блестящата повърхност на езерото.

Нито един слънчев лъч не пронизваше ниските сиви облаци. Сякаш този ден слънцето се бе скрило някъде другаде. Сякаш бяха напуснали света, който познаваха и бяха попаднали в друг, тъжен и мрачен свят, където от край време и до вечността царуват само смъртта и отчаянието.

Тъмният вход на замъка зееше като разтворена паст пред Хоукмун.

Мъглата твореше странни очертания, а тишината бе по-подтискаща от всичко. Хоукмун пое с пълни гърди от студения, влажен въздух, огголи сабя, ритна коня в хълбоците и се втурна по моста, като прескачаше труповете — право в леговището на Лудия бог.

Трета главаИзборът на Хоукмун

Дворът бе гъсто покрит с тела. Някои от тях бяха на жени-войни, други носеха познатите нашийници. Сред камъните на паважа се виждаха ручейчета засъхнала кръв.

Конят на Хоукмун изцвили уплашен от мириса на разлагаща се плът, но рицарят го пришпори, жадуващ час по-скоро да узнае каква участ е сполетяла Изелда.

Докато препускаше, той се вглеждаше в лицата на избитите жени.

След него в двора връхлетя Рицаря в Мрамор и Злато, следван от Оладан и д’Аверк.

— Няма я тук — извика рицарят. — Тя е жива — вътре е.

Хоукмун скочи от коня и стисна юздите с разтреперана ръка.

— Какво… какво са сторили с нея, Рицарю?

— Сам ще узнаеш, дук Дориан. — Рицаря в Мрамор и Злато посочи с ръка портала на замъка. — Зад тази врата е тронната зала, където те очаква Лудия бог…

— Нима знае за мен?

— Знае само, че един ден ще се появи законният владетел на Червения амулет, за да му потърси сметка…

— Не ме интересува амулетът, а Изелда. Къде е тя, Рицарю?

— Вътре е. Вътре ще я намериш. Върви и поискай това, което ти принадлежи — жената и амулета. И двете имат важна роля в замисъла на Руническия жезъл.

Хоукмун се обърна, блъсна тежката порта и потъна в замъка.

Вътре беше невероятно студено. От покрива се стичаше ледена вода, а стените бяха покрити с мъх. Стиснал сабята в ръка, Хоукмун се прокрадваше през тунела, очакващ всеки миг да бъде нападнат.

Но никой не излезе на среща. Не след дълго стигна още една висока дървена порта и спря пред нея.

Зад вратата се чуваше странен тропот и някакъв дълбок, басов глас отекваше в помещението отвъд. Хоукмун лекичко побутна портата и тя поддаде. Той надникна през отвора и стана свидетел на странна и необичайна сцена.

Тронната зала сякаш бе дело на умопобъркан архитект. На места таванът се спускаше ниско, на други пък достигаше петдесет стъпки височина. Прозорци нямаше и единствената светлина идеше от трепкащите тук-там по стените факли.

В центъра на залата, сред проснатите тела на избити войници се издигаше масивен трон от тъмно дърво, обкован с тежки медни плочи. В пространството пред трона, закачена на ниския на това място таван, се полюшваше голяма желязна клетка, която приличаше на птича, само дето обитателят й бе значително по-едър. Доколкото можеше да различи Хоукмун, вътре в клетката имаше сгушена човешка фигура.

Ако се изключи обитателят на клетката, тронната зала бе съвсем безлюдна и Хоукмун продължи бавно напред.

Едва сега си даде сметка, че мърморенето иде именно откъм клетката, макар че звукът бе необичайно силен. Хоукмун реши, че това се дължи на акустиката на залата.

Вече стоеше съвсем близо до клетката, но все още не можеше да различи ясно фигурата вътре, тъй като в залата цареше сумрак.

— Кой си ти ? — извика Хоукмун. — Пленник на Лудия бог ли?

Хленченето утихна и фигурата бавно се надигна. После от клетката се разнесе дълбок, меланхоличен глас, който отекна в залата.

— Да — прав си. Аз съм най-нещастният пленник на този свят.

Едва сега Хоукмун успя да разгледа по-внимателно съществото от клетката. Имаше дълъг, тъничък врат и ужасно измършавяло тяло. Главата му беше покрита със сплъстени кичури сивкава коса, а също така сплъстената сива брада стърчеше надолу чак до гърдите. Имаше голям и относително прав нос, а в очите му се четеше безкрайна тъга.

— Мога ли да ти помогна? — попита Хоукмун. — Да се опитам ли да разтворя решетките?

Пленникът вдигна рамене.

— Вратата на клетката не е заключена. Не решетките са моят затвор. Заловен съм в капана на моя собствен многострадален череп. О, горкият аз!

— Но кой си ти?

— На времето носех името Сталников — да, аз бях член на великото семейство Сталникови.

— И Лудия бог те отвлече?

— Да, точно така. — Пленникът в незаключената клетка втренчи унилите си очи в Хоукмун. — А ти кой си?

— Аз съм Дориан Хоукмун, дук на Кьолн.

— Германец?

— Да, на времето Кьолн е била немска провинция.

— Страх ме е от германците — при тези думи Сталников се отдръпна в далечния край на клетката.

— Не трябва да се боиш от мен.

— Не трябва ли? — изкиска се Сталников и в очите му блесна безумие. — Не трябвало, значи! — Той зарови ръка под кожения си кафтан и извади нещо, привързано с шнур за врата му. Странният предмет озари всичко наоколо с приятна червена светлина. На пръв поглед приличаше на рубин, но като се вгледа по-внимателно Хоукмун забеляза, че камъкът носи знака на Руническия жезъл. — Не трябва, а? Значи ти не си онзи германец, който един ден ще дойде, за да ми отнеме могъществото?

Хоукмун едва сдържа възклицанието си.

— Червения амулет! Откъде го имаш?

— Откъде ли? — отвърна Сталников, надигна се и се ухили на Хоукмун. — Взех го преди тридесет години от трупа на един войн, който моите слуги бяха посекли, а сетне довлякоха тук за да го огледам. — Той завъртя амулета и светлинния лъч удари право в очите на Хоукмун. — Ето това е Лудия бог! Това е източникът на моят мощ и на моето безумие! Това е, което ме държи в плен!

— Ти си Лудия бог! Къде е моята Изелда?

— Изелда? Момичето? Новото момиче — с руси коси и нежна бяла кожа? Защо питаш?

— Защото е моя.

— Значи не искаш амулета?

— Искам Изелда.

Лудия бог се засмя и смехът му изпълни сводовете на залата и ги накара да затрептят.

— Тогава, ще я получиш, германецо!

Той плесна с ръце, вплитайки дългите си закривени нокти, а цялата клетка се люшна в бесен ритъм.

— Изелда, момичето ми! Изелда, твоят господар те вика!

От една мрачна част на залата, където тавана почти докосваше пода, се появи момиче. Хоукмун зърна очертанията на тялото й, но не знаеше със сигурност дали това е Изелда. Той прибра сабята в ножницата и пое насреща й. Да… походката… стойката на тялото… всичко приличаше на Изелда.

На устните му затрептя усмивка на облекчение и той протегна ръце към нея.

Изведнъж в залата се разнесе пронизителен животински писък и Изелда се нахвърли върху него, вдигнала нокти пред себе си и с кръвожадно разкривено лице. Беше облечена в кожена ризница, покрита със заострени стоманени шипове, а ноктите й бяха със стоманени наконечници.

— Убий го, красива Изелда — кикотеше се Лудия бог. — Убий го, цвете мое и се нахрани с мършата му.

Хоукмун вдигна ръце за да се защити от ноктите и почувства как Изелда раздира кожата му. Неволно отстъпи назад.

— Изелда, спри… — това съм аз, твоят годеник… Дориан…

Но в безумните очи нямаше и следа от разпознаване и девойката се нахвърли с още по-голямо ожесточение върху него. Хоукмун отстъпи още крачка назад и изгубил дъх, продължаваше да я моли само с поглед.

— Изелда…

Лудия бог избухна в нов порой от кикот и се затресе в клетката.

— Довърши го, мое дете. Рапори му гърлото!

Хоукмун с мъка сдържаше плача си, докато се отбраняваше от свирепите атаки но момичето.

Все пак успя да извика на Сталников.

— Каква е тази сила, на която тя се подчинява и която заглушава дори гласа на любовта?

— Това е силата на Лудия бог, на тази сила се подчинявам и аз — отвърна Сталников. — Червения амулет превръща всички в свои безгласни роби!

— Само ако е в ръцете на някое зло същество… — припомни си Хоукмун, отскочи от протегнатите ръце на Изелда и се втурна към клетката.

— Зли са всички, които го носят — извика в отговор Сталников и отново се заля в смях, като видя как Изелда дърпа настървено ръкава на Хоукмун. — Всички…

— Всички освен служителите на Руническия жезъл!

Гласът идеше от другия край на залата и принадлежеше на Рицаря в Мрамор и Злато. Беше като глас от гроба.

— Помогни ми — извика Хоукмун.

— Не мога — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато застанал неподвижно и подпрял ръце на дръжката на меча, чието острие бе здраво забито в пода.

Хоукмун се препъна и почувства как Изелда впива нокти в гърба му. Той се завъртя, сграбчи я за китките, но изрева от болка, когато се убоде на заострените шипове. Все пак успя да я отблъсне и отново полетя към клетката, където Лудия бог се превиваше от смях.

Хоукмун влетя в клетката и ритна Сталников в лицето. Клетката се люшна и започна да се върти. Изелда тичаше около нея и протягаше нокти към Дориан.

Сталников се сви в другия край на клетката с пламтящи от ужас и омраза очи, а Хоукмун затръшна вратата зад себе си и се приближи до него. Отвън се разнесе яростният вик на обезумялата девойка, а от светлината на амулета очите й пламтяха в алени сияния.

С обляно в сълзи лице Хоукмун едва откъсна поглед от своята любима и се надвеси заплашително над Лудия бог.

Гласът на ужасения Сталников отекна чак в дъното на залата. Той вдигна амулета и го завъртя пред очите на Дориан.

— Назад, простосмъртни. Склони глава пред мен… и пред силата на амулета…

Хоукмун премигна и внезапно почувства слабост. Очите му бяха втренчени неподвижно в амулета, тялото му замръзна и той усети как някаква чужда сила го завладява.

— А сега… — продължи Сталников. — Сега трябва да сведеш шия пред своя палач.

Но Хоукмун разтърси глава и отново пристъпи напред. От изненада Лудия бог зяпна с уста.

— Нареждам ти, в името на Червения амулет…

Но ето, че от вратата се разнесе гробовния глас на Рицаря в Мрамор Злато:

— Амулетът няма сила над този човек. Само над него. Защото той е законният му владетел.

Сталников потрепери и се притисна към решетките зад него, а Хоукмун го последва.

— Назад! — изкрещя Лудия бог. — Махни се от клетката!

В същото време Изелда се вкопчи в решетките и блъсна покритото си със стоманени шипове тяло в клетката, впила поглед в гърлото на Хоукмун.

— Назад! — изкрещя повторно Сталников, но този път в гласа му се долови увереност. Той протегна ръка и удари вратата на клетката.

Оголила зъби в зловеща гримаса, Изелда бавно се прокрадваше към отвора. Лудия бог стоеше с гръб към нея, насочил блясъка на Червения амулет в очите на Хоукмун.

Изелда замахна с ръка и впи нокти в тила на Сталников. Той изпищя от болка и скочи на пода. Едва сега Изелда забеляза Хоукмун и се хвърли към вратата.

Хоукмун знаеше, че е безсмислено да вразумява своята обезумяла любима. Той събра сили, втурна се покрай размаханите й ръце, строполи се на пода и се претърколи, опитвайки се да си поеме дъх.

Тъкмо когато се надигаше Изелда скочи към него.

Лудия бог вече се беше покатерил на своя огромен трон и отново въртеше Червения амулет така, че да свети в очите на Хоукмун. Кръв шуртеше от раната, която Изелда бе отворила на рамото му.

Сталников зърна приближаващия се Дориан, сви се и протегна умолително ръка.

— Остави ме… моля те… няма да ти причиня нищо.

— Вече ми причини достатъчно болка — отвърна мрачно Хоукмун и оголи сабята. — Дори повече, отколкото можеш да си представиш. Толкова много, че отмъщението ще ми донесе неописуемо удоволствие…

Сталников се покатери на върха на трона и извика на момичето:

— Изелда, спри! Стани такава, каквато беше! Нареждам ти със силата на Червения амулет!

Хоукмун се извърна и забеляза, че Изелда бе спряла и се оглеждаше объркано. Устните й се сгърчиха от ужас, когато забеляза окървавените си нокти и стоманените шипове по тялото си.

— Какво стана? Какво сте направили с мен?

— Стана това, че беше хипнотизирана от онова чудовище — изрева Хоукмун и посочи с острието на сабята хленчещия Сталников. — Но сега ще отмъстя за всичко, което е направил с теб!

— Не! — пищеше Сталников. — Не е честно!

Изелда избухна в сълзи.

Сталников се озърташе отчаяно.

— Къде са моите верни другари — къде са смелите ми войни?

— Избиха се по между си, за да задоволят перверзния ти вкус — рече му Хоукмун. — А малкото, които оцеляха, ние пленихме.

— Моята женска армия! Искам красотата да завладее Украйна! Върнете ми наследството на Сталников…

— Ето го твоето наследство — каза Хоукмун и вдигна сабята.

Сталников скочи от върха на трона и побягна към вратата, но спря, когато осъзна, че пътят за бягство е отрязан от Рицаря в Мрамор и Злато.

Лудия бог свърна внезапно към тъмната част на залата и се изгуби от погледите им.

Хоукмун слезе от трона и се приближи до Изелда, която лежеше на пода и тихо плачеше. Той се надвеси над нея и погали нежно окървавените й пръсти.

Девойката вдигна глава.

— О, Дориан. Как ме откри? О, моя любов…

— Благодари на Руническия жезъл — прогърмя гласът на Рицаря в Мрамор и Злато.

Хоукмун се извърна и се засмя облекчено.

— Не може да ти се отрече постоянство, Рицарю.

Но Рицаря в Мрамор и Злато не отговори, а продължи да стои неподвижно като статуя.

Хоукмун напипа ремъците, с които бе закопчан зловещия, покрит с шипове костюм на девойката и се зае да ги разкопчава.

— Открий Лудия бог — продължи Рицаря. — Не забравяй, амулетът е твой. Той ще те дари със сила.

— А може би ще ме лиши от разсъдък? — погледна го Хоукмун.

— Не, глупако, той ти принадлежи по право.

Хоукмун спря, впечатлен от гласа на Рицаря. Изелда докосна ръката му.

— Аз ще се справя — рече тя.

Хоукмун се надигна, погледна към мрака, където бе изчезнал Лудия бог и извика:

— Сталников!

Някъде от дъното на залата блесна алено сияние. Хоукмун приведе глава и продължи в ниската част на залата. Пред него се чуваше хленчене, което ставаше все по-силно.

Източникът на червеното сияние непрестанно се приближаваше, а заедно с това се усилваше и хленчът. Най-сетне светлината стана толкова ярка, че Хоукмун успя да различи Лудия бог, застанал пред грубо измазана стена, със сабя в ръка.

— От тридесет години те чакам, германецо — произнесе той с неочаквано спокоен глас. — Знаех, че някой ден ще дойдеш, за да разрушиш плановете ми, да унищожиш моите идеали, да потъпчеш всичко, за което съм работил. Но все се надявах да избегна тази опасност. И може би ще успея.

При тези думи Лудия бог изкрещя и се нахвърли срещу Хоукмун, вдигнал сабята за удар.

Хоукмун отби с лекота атаката, измъкна се от прегръдката на Лудия бог и пъргаво опря острие в сърцето му. Няколко секунди Хоукмун разглеждаше с нескрито съжаление посивелия безумец. Светлината на камъка озаряваше лицата им в червено. Сталников понечи да се помоли с дрезгав глас, после сведе отчаяно глава.

Хоукмун заби острието на сабята право в сърцето на Лудия бог. После се завъртя и си тръгна, оставяйки зад себе си трупа и неговия амулет.

Четвърта главаСилата на амулета

Хоукмун загърна треперещата Изелда в своя плащ. Момичето продължаваше да плаче, но намери сили да се изправи и се облегна на гърдите на Дориан. Близо до тях, все така неподвижен стоеше Рицаря в Мрамор и Злато.

Докато Хоукмун успокояваше Изелда Рицаря неочаквано размести огромното си тяло и закрачи към дъното на залата, където все още лежеше трупа на Сталников.

— О, Дориан, не зная дали имаш представа какви ужаси преживях през тези няколко месеца. Първо ме заловиха някакви разбойници и ме откараха на стотици мили. Не зная дори как се наричаше това пъклено място. Не помня нищо от последните няколко дни, когато дойдох на себе си, бях протегнала ръце към теб, обладана от ужасяващото желание да те убия…

Хоукмун я притисна към гърдите си.

— Само един кошмарен съм, мила моя. Ела, да тръгваме. Ще се завърнем в Камарг, където ще сме в безопасност. Кажи ми, какво стана с баща ти и другите?

Очите й се разшириха.

— Не знаеш ли? Мислех, че си се върнал, преди да тръгнеш да ме търсиш.

— Не зная нищо, освен слухове. Как са Боуджентъл, фон Вилач, графът…?

Тя сведе поглед.

— Фон Вилач загина поразен от огнестрел при едно сражение на северната граница. А графът…

— Какво?

— Когато за последен път го видях баща ми лежеше болен и дори изключителните целебни умения на Боуджентъл изглежда не бяха в състояние да го изправят на крака. Каза, че Камарг скоро ще падне — смяташе, че си мъртъв, след като не се завърна на време.

Погледът на Хоукмун помътня.

— Трябва да се върна час по-скоро в Камарг — дори само за да вдъхна живот на графа. След като и ти си изчезнала, вероятно силите му съвсем привършват.

— Ако въобще е още жив — произнесе тихо тя.

— Трябва да е жив. Щом Камарг все още се държи, значи граф Медни е жив.

Откъм тунела долетя тропот на ботуши. Хоукмун скри Изелда зад себе си и извади сабята.

Вратата се отвори и вътре нахлу задъханият Оладан, следван от д’Аверк.

— Войници на Тъмната империя — рече Оладан. — Повече, отколкото бихме могли да надвием. Вероятно са дошли да огледат замъка и околностите му за нови жертви.

Д’Аверк избута встрани косматия дребосък.

— Опитах се да ги успокоя, рекох им, че по право аз трябва да ги командвам, защото рангът ми е по-голям от този на техния водач, но… — той сви рамене. — Изглежда д’Аверк вече няма ранг в редовете на Гранбретан. Проклетият пилот на орнитоптера е живял достатъчно дълго, за да разкаже на открилите го войници за моето предателство. Сега вече и аз съм извън закона също като теб…

Хоукмун сбърчи вежди.

— Влизайте и да видим с какво можем да залостим вратата. Едва ли ще ги задържи дълго, ако рекат да ни щурмуват.

— Няма ли друг изход? — попита д’Аверк.

— Мисля, че не — рече Хоукмун. — Всъщност, после ще му мислим.

От мрачните сенки изплува фигурата на Рицаря в Мрамор и Злато. Червения амулет се полюшваше в ръката му. Шнурът бе окървавен.

Рицаря в Мрамор и Злато застана пред Хоукмун и подаде амулета, като внимаваше да не го докосва. Зад тях Оладан и д’Аверк трупаха каквото намерят до вратата.

— Вземи — рече Рицаря. — Твой е.

Хоукмун отстъпи назад.

— Не го искам — няма да го взема. В това нещо се крие зла сила. То е причинило толкова много смърт и безумие — дори нещастният Сталников се превърна в негова жертва. Задръж го. Намери друг глупак да го носи!

— Ти си този, който трябва да го носи — разнесе се могъщият глас зад шлема. — Само ти можеш.

— Не желая! — Хоукмун посочи с ръка Изелда. — Този камък превърна моята любима в жадуващо да убива изчадие. Всички избити, които срещнахме по пътя, са жертви на неговата тайна сила. Всички — дори труповете в селото и нещастниците в двора на замъка. Нито един от онези, които ни нападнаха, не бе успял да запази разсъдъка си. — Той бутна назад полюшващия се амулет. — Няма да го приема. Не искам да имам нищо общо с него, пък дори и да е дело на Руническия жезъл!

— Може би си прав. Но това, което виждаш, е дело на хората — те са изопачили силата, скрита в камъка, използвайки я за да задоволят своите страсти. А твой дълг е да приемеш този дар — защото Руническия жезъл те е избрал за свой служител. Червения амулет няма да ти навреди. От него ще получиш само сила.

— Сила да унищожавам и да превръщам другите в безумци!

— Сила да вършиш добро — сила да се биеш с ордите на Тъмната империя!

Хоукмун се усмихна презрително. В този момент вратата се разтърси из основи и той разбра, че войниците на Гранбретан са пристигнали в замъка.

— Повече са от нас — рече Хоукмун. — Ще ми даде ли Червения амулет онази исполинска сила, която сега е необходима за да се измъкнем през единствения изход — където ни чака врагът?

— Амулетът ще ти помогне — произнесе уверено Рицаря в Мрамор и Злато и протегна ръка.

Вратата изскърца под ударите, които се сипеха върху нея отвън.

— Щом този амулет владее подобно могъщество, — попита Хоукмун — защо не го носиш ти?

— Защото не ми принадлежи. С мен ще направи същото, каквото стана с нещастника Сталников. Хайде, вземи го — Рицаря пристъпи напред. — Заради него дойде тук.

— Дойдох заради Изелда — за да я спася. И вече го направих.

— Тя бе тук заради камъка.

— Значи сте я използвали за да ме примамите…

— Не. Сам каза, че си дошъл, за да я спасиш, а отказваш единственото средство, което ще ти помогне да се измъкнеш от замъка. Падне ли вратата тук ще нахлуят свирепите орди на Тъмната империя и ще избият всички. Нищо чудно съдбата на Изелда да е дори по-страшна от твоята…

Вратата пропука. Оладан и д’Аверк отстъпиха назад с вдигнати саби. На лицата им се четеше отчаяние.

— Още миг и ще бъдат тук — обяви д’Аверк. — Сбогом, Оладан, сбогом и на теб — Хоукмун. Двамата не бяхте толкова досадни другари, колкото някои…

Хоукмун не откъсваше поглед от амулета.

— Зная ли…

— Довери ми се — рече Рицаря в Мрамор и Злато. — И преди съм ти помагал в трудни моменти. Нима сега ще извърша нещо, което да ти донесе гибел?

— Гибел — не. Но ще ме постави в услуга на тъмни и зли сили. Откъде да знам, че наистина си посланик на Руническия жезъл? Имам само твоята дума. Как да съм сигурен, че не служиш на някоя страшна сила?

— Вратата всеки миг ще падне! — извика Оладан. — Дук Дориан, имаме нужда от помощта ти! Нека рицарят да избяга с Изелда, ако има друг път!

— Побързай! — извика Рицаря в Мрамор и Злато и протегна амулета. — Вземи го и спаси любимата си.

Хоукмун се поколеба за миг, после пое камъка. Той се сгуши в дланта му като куче в скута на своя господар — но куче, надарено с могъща сила. Сиянието му се усили неимоверно и озари залата до последното затънтено кътче. Хоукмун почувства как се изпълва със сила. Усещаше тялото си по-здраво и могъщо от когато и да било. Движенията му станаха светкавични. Умът му вече не беше замъглен от премеждията през последните дни. Той се усмихна, постави окървавения шнур на шията си, приведе се над Изелда, целуна я нежно по челото, сетне се обърна към вратата, стиснал оголената сабя в ръка и зачака тъмната орда отвън да я разбие на трески.

Не след дълго масивната порта се стовари с грохот и на прага застанаха задъханите кучета на Гранбретан, със свирепи тигрови маски, обсипани със сапфири и с насочени остриета към смелчагите, които ги очакваха в залата.

Водачът на гранбретанците пристъпи напред.

— Толкова усилия за толкова малко противници. Братя, редно е да ги накараме да си платят за похабеното време.

И сечта започна.

Пета главаКървавата баня в тронната зала

— В името на Руническия жезъл! — извика пресипнало Хоукмун. — Нека силата бъде с мен!

С този вик той се хвърли напред, замахна със сабята и разсече металния пръстен, който обгръщаше шията на водача на тигрите, а пестника на лявата си ръка стовари право в лицето на изправения до него противник, който полетя назад и се вряза в бронираните редици.

Изведнъж залата се изпълни с кръв и блясък на метал. Заревото на амулета трептеше по стоманените брони на войниците, които се отдръпнаха смутени при вида на атакуващите ги шепа смелчаци.

Но червените отблясъци ги заслепиха и те вдигнаха ръце, за да прикрият очите си, а оръжията им не можеха да насмогнат на бързината, с която Хоукмун, Оладан и д’Аверк въртяха сабите си. Като огромен косач вършееше зад тримата Рицаря в Мрамор и Злато, помитайки всичко на пътя си със своя тежък меч.

Сред свирепи викове и дрънчене на желязо, четиримата приятели, следвани от Изелда, си пробиваха път през гъстите редици на гранбретанците.

Хоукмун бе нападнат едновременно от шестима войни със секири, които се опитаха да го притиснат и да спрат размаха на смъртоносната му сабя, но дукът на Кьолн ритна първия, втория удари с лакът в слабините, а третия посече право през тигровата маска, така че всичко наоколо в миг бе окъпано с кръв и мозък. Сетне сабята му се завъртя с такава скорост, че по-скоро напомняше движението на брадва, която сече дърва, отколкото на нещо друго. Когато ръката му отмалееше, той прехвърляше сабята в другата, но не спираше дори за миг. А след като измъкна още една сабя от поредния противник, той размаха и двете — с едната пронизваше, а с другата сечеше.

— Ах — прошепна в един миг Хоукмун. — Този амулет си заслужава цената. — Камъкът се полюшваше на шията му, превръщайки изпотеното му, мрачно лице в червена маска на демон.

И ето че малка група войници се опитаха да побягнат към изхода, но Рицаря в Мрамор и Злато пресече пътя им и двамата с д’Аверк ги довършиха.

Хоукмун се озърна и спря поглед на Изелда. Девойката бе заровила лицето си в шепи, отказвайки да следи развоя на кървавата сеч.

— О, колко е сладко да избиваш тази мърша — провикна се Хоукмун. — Не крий лицето си, Изелда — това е нашият триумф!

Но момичето не вдигна глава.

Навсякъде по пода на залата се търкаляха трупове на посечени и пронизани войници. Хоукмун се оглеждаше задъхан, търсещ нови жертви, но не бе останал нито един жив тигър. Той захвърли спечелената в боя сабя, прибра своята в ножницата и почувства, как постепенно го напуска бойната възбуда. После сведе навъсен поглед към Червения амулет, вдигна го, за да го огледа по-внимателно и се спря на руническото изображение, което бе изрязано в него.

— И така, — прошепна той — първото, с което ми помогна, бе да убивам. Благодарен съм ти, но все пак се питам — дали силата в теб е зла, или добра… — Камъкът блесна за последен път и започна да избледнява. Хоукмун вдигна глава към Рицаря в Мрамор и Злато. — Амулетът потъмня — какво означава това?

— Нищо — вдигна рамене рицарят. — Той извлича силата си от огромно разстояние и не може да я поддържа продължително време. Не след дълго отново ще върне яркостта си. — Рицарят млъкна и посочи с ръка входа. — Чувам стъпки — сигурно идват още войници.

— Тогава, да ги посрещнем — каза д’Аверк като се поклони галантно и направи път на Хоукмун. — След вас, скъпи приятелю. Виждам, че сте създаден да ни водите.

— Не — поклати глава Рицаря. — Аз ще отида. Амулетът е изгубил силата си за известно време. Елате.

Като пристъпваха внимателно, те пресякоха разбитата врата, а Хоукмун и Изелда вървяха най-отзад. Едва сега девойката вдигна очи към него.

— Радвам се, че ги убихте — произнесе с треперещ глас тя, — макар че мразех всеки миг от тази безмилостна сеч.

— Тези хора не знаеха що е милост — отвърна Хоукмун — и не заслужаваха да я получат. За тях няма друг начин да служат на Тъмната империя. Отвън ни чакат още. Бъди храбра, моя любов, защото ни предстои най-голямата опасност.

А междувременно Рицаря в Мрамор и Злато посрещна първите свежи подкрепления на противника, размахал огромното острие на меча си. Той се вряза в редиците им, като ги разблъскваше с масивната си броня. Идващите отзад войни на Тъмната империя ревяха с пълни гърла, опитвайки се да си вдъхнат кураж и малко смутени от факта, че една доста многобройна част от тях е била разбита от толкова малочислен противник. Страшни изглеждаха четиримата войни, когато се появиха на дневна светлина, защото доспехите им бяха опръскани от горе до долу с тъмна кръв.

Сивият дъжд продължаваше да се сипе от мрачното небе, въздухът бе все така студен, но Хоукмун и приятелите му се почувстваха ободрени, когато напуснаха застоялата атмосфера на замъка, а мисълта за победата, която бяха спечелили срещу превъзхождащия ги многократно противник ги караше да се мислят за неуязвими. Хоукмун, Оладан и д’Аверк се нахвърлиха със зловещи усмивки срещу своите врагове и видът им бе толкова ужасяващ, че гранбретанците спряха смутени, макар срещу тях да бяха само четирима войни. Рицаря в Мрамор и Злато вдигна масивната си ръкавица и посочи моста.

— Вървете си, — нареди им той с нисък, басов глас, — инак ще ви унищожим, както унищожихме вашите другари.

Хоукмун се зачуди на самоувереността, която прозвуча в думите на рицаря, защото си даваше сметка, че без силата на Червения амулет шансовете им са нищожни.

Но междувременно по моста изтрополиха нова група войни, надаващи безумни крясъци и размахващи бясно оръжията, които бяха изтръгнали от ръцете на убитите.

Жените-войни на Лудия бог най-сетне се бяха освободили от мрежите.

— Покажи им амулета — прошепна Рицаря в Мрамор и Злато. — На него са свикнали да се подчиняват, а не на Лудия бог.

— Но светлината му избледня — вдигна вежди Хоукмун.

— Няма значение. Покажи им го.

Хоукмун дръпна амулета от шията си и го размаха към крещящите жени.

— Спрете. В името на Червения амулет, нареждам ви да нападнете тези хора… — и той посочи с ръка войниците на Тъмната империя. — Напред… аз ще ви водя!

При тези думи Хоукмун се хвърли, размахвайки меча и посече най-близкия войник преди още нещастника да е вдигнал оръжие, за да се защити.

Жените значително надвишаваха по своя брой гранбретанците, а и се справяха така добре със задачата, че не след дълго д’Аверк извика:

— Оставете те да ги довършат — време е да изчезваме.

Хоукмун вдигна рамене.

— И така да е, но не забравяй, че наблизо ще има и други войници на Тъмната империя. Знаеш, че се движат на големи групи.

— Последвайте ме, — рече Рицаря в Мрамор и Злато. — време е да пуснем на свобода чудовищата на Лудия бог…

Шеста главаЧудовищата на Лудия бог

Рицаря в Мрамор и Злато ги отведе в далечния край на двора, където в стената беше зазидана тежка метална врата. Наложи се да поразчистят труповете наоколо, преди да се захванат за масивните резета, с които беше залостена вратата. Металната врата се отвори със зловещо скърцане, разкривайки тесен и тъмен тунел, който водеше надолу.

От тунела полъхна някаква тягостна и странно позната миризма, която накара Хоукмун да спре, защото беше уверен, че тази миризма вещаеше нови опасности.

— Не се страхувай — успокои го рицарят. — Продължавай. Тук е единственото средство за нашето спасение.

Хоукмун започна да се спуска предпазливо надолу, следван от останалите.

Неусетно излязоха в продълговата подземна галерия, осветена само от идещата зад тях светлина. В другия край се виждаше нещо, но Хоукмун не можеше да различи ясно очертанията му. Тъкмо понечи да тръгне натам, когато го спря гласът на Рицаря в Мрамор и Злато.

— Не сега. Първо чудовищата. Те са в клетките.

Хоукмун едва сега забеляза, че по двете страни на дългата галерия са подредени тесни клетки, от които се носеше ужасна воня на животни, чуваше се злобно сумтене, а решетките отпред от време на време се разтърсваха от ударите на масивните туловища.

— Не са коне — произнесе озадачено зад него Оладан. — Не са и биволи. Да ти призная, дук Дориан, миришат ми на котки.

— Да, така е — кимна Хоукмун, като опипваше нервно дръжката на сабята си. — Котки — ето на какво мирише. Но с какво ще помогнат тези котки за да се измъкнем?

В това време д’Аверк дръпна една факла от стената и я запали с огнивото. Едва след като факлата се разгоря Хоукмун откри, че предметът в другия край на подземната галерия е голяма колесница, способна да побере всички присъстващи. Двойните тегличи бяха предназначени за впрягане едновременно на четири животни.

— Отворете клетките — рече Рицаря в Мрамор и Злато — и впрегнете котките в оките.

Хоукмун го погледна изумен.

— Да впрегнем котките в колесницата? Това може да е прищявка на Лудия бог, но ние сме хора със здрав разум. Освен това, доколкото мога да преценя по звуците, тези котки са диви. Отворим ли вратите и те ще се нахвърлят върху нас.

Сякаш в потвърждение на думите му зад решетките се разнесе оглушителен рев, който бе подет от останалите животни и скоро стените на галерията се разтърсиха.

Когато най-сетне шумът утихна, Хоукмун вдигна рамене и се обърна към изхода.

— Най-добре да намерим коне, за да ги впрегнем в колесницата.

— Все още ли не си разбрал, че трябва да ми се доверяваш? — учуди се рицарят. — Не казах ли истината за Червения амулет?

— Тази истина все още подлежи на проверка.

— А жените-войни — та не се ли подчиниха на амулета?

— Вярно е — съгласи се Хоукмун.

— Чудовищата на Лудия бог също са обучени да се подчиняват на онзи, който носи Червения амулет. Помисли, Дориан, какво ще спечеля, ако те излъжа?

Хоукмун вдигна рамене.

— Май съм станал прекалено подозрителен, откакто гостувах на благородниците от Тъмната империя. Не зная какво би могъл да спечелиш. Пък и вече се изморих да търся път за спасение — защо да не опитам това, което ми предлагаш… — при тези думи той доближи една от клетките.

Още щом дръпна резето и огромна космата лапа отмести вратата навътре. В отвора се показа глава — по-голяма от биволска, по-свирепа от тигрова, глава на озъбена котка, с лъскави жълти очи и жълтеникави зъби. Докато пристъпваше в коридора, от гърдите й се надигна заплашително ръмжене, а жълтите очи ги оглеждаха бдително. Гръбнакът на котката бе покрит с редица от остри шипове, жълти също като зъбите й, които се спускаха чак до опашката, завършваща накрая с остър като нож рог.

— Една легенда се превръща в реалност — произнесе смутено д’Аверк, изгубил обичайното си самообладание. — Това са ягуари-мутанти, били са използвани в Последната война от Азиакомуниста. Виждал съм ги само на картинка, смята се, че са изчезнали преди хиляда години, защото не можели да се размножават…

— Така е — кимна Рицаря в Мрамор и Злато. — Но затова пък живеят вечно.

Огромната глава се доближи до Хоукмун, опашката се надигна заплашително, а жълтите очи се втренчиха в амулета.

— Кажи й да легне — рече рицарят.

— Легни долу! — нареди Хоукмун и животното незабавно изпълни заповедта му, като затвори уста и дори склопи зловещите си очи.

Хоукмун се усмихна.

— Моите извинения, Рицарю. Добре, а сега да освободим и другите три. Оладан, д’Аверк…

Другарите му изтичаха да дръпнат резетата, а Хоукмун обгърна с ръка раменете на Изелда.

— Тази колесница, моя любов, — рече й той — ще ни откара у дома. — Сетне си спомни нещо. — Рицарю, забравих за моето старо седло — трябва все още да е на коня, ако онези крадливи псета не са го отмъкнали!

— Почакай тук — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато, обърна се и изчезна нагоре в тунела. — Ще го донеса.

— Остави на мен — вдигна ръка Хоукмун. — Аз знам къде е…

— Не — поклати глава рицарят. — Аз ще отида.

Хоукмун го погледна с подозрение.

— Защо?

— Защото от всички ни, само ти, благодарение на амулета, имаш власт над чудовищата на Лудия бог. Напуснеш ли галерията те ще се нахвърлят върху другите и ще ги разкъсат.

Хоукмун се подчини неохотно, а Рицаря в Мрамор и Злато изкачи тунела и се изгуби навън.

От съседните клетки излязоха още три котки, досущ като първата. Оладан ги оглеждаше, а на лицето му бе изписано нескрито напрежение.

— Дали пак да не им напомниш кой се разпорежда тук? — предложи той на Хоукмун.

— Долу! — нареди им Дориан и чудовищата се подчиниха. Той доближи първото, положи ръка на врата му и почувства яките мускули под плътната, мека козина. На ръст чудовищата бяха колкото едри коне, но със значително по-здрави мускули и неимоверно по-опасни. В едно нямаше съмнение — чудовищата не бяха предназначени да теглят колесницата, а да убиват и то безпощадно.

— Докарайте колесницата, — предложи Хоукмун — и да опитаме да ги впрегнем.

Д’Аверк и Оладан изтеглиха напред тежката колесница. Корпусът й беше обкован с черни платинени плочи, инкрустирани със злато и от него лъхаше на древност. Само кожените ремъци на поводите бяха относително по-нови. Поставиха ги на главите на чудовищата, които и сега не помръднаха, ако се изключи лекото прибиране на ушите, когато мъжете пристягаха твърде силно катарамите на поводите.

След като приключиха Хоукмун даде знак на Изелда да се качи в колесницата.

— Ще изчакаме рицаря да се върне, — каза той — и тогава тръгваме.

— Ами той къде е? — попита д’Аверк.

— Отиде да прибере седлото и багажа — обясни Хоукмун.

Д’Аверк вдигна рамене и нагласи шлема на лицето си.

— Нещо много се забави. Лично аз ще се почувствам истински щастлив, когато напуснем това мрачно място. Мирише ми на смърт и зли сили.

Оладан посочи с ръка пред себе си и същевременно измъкна сабята.

— На това ли ти мирише, д’Аверк?

В горния край на тунела се бяха изправили шестима войни на Тъмната империя, принадлежащи към Ордена на невестулката, ако се съдеше по зурлестите им маски. Ръцете им бяха положени върху дръжките на мечовете, а очите им горяха от желание да убиват.

— В колесницата, бързо! — нареди им Хоукмун, а междувременно невестулките заслизаха към тях.

В предния край на колесницата имаше издигната платформа, на която да се изправи кочияшът и там стърчеше дръжката на дълъг камшик. Хоукмун скочи на платформата, размаха камшика и изплющя с него над главите на чудовищата.

— Станете, чудовища! Станете! — Котките се изправиха на меките си лапи. — Тръгвайте — напред!

Могъщите животни се втурнаха като едно и колесницата подскочи от внезапното движение. Маскираните войни закрещяха като обезумели, когато забелязаха препускащите към тях космати чудовища. Някои побягнаха назад, останалите бяха повалени от котките и смазани под тежките железни колела.

А чудната колесница изскочи навън, в сивия дъждовен ден, врязвайки се в редиците на войните-невестулки, които се бяха отправили към входа на тунела, за да узнаят причината за тази шумотевица.

— Къде е рицарят? — извика Хоукмун сред настъпилата в двора врява. — Къде ми е седлото?

Ала Рицаря в Мрамор и Злато не се виждаше никъде, нямаше го и конят на Хоукмун, с неговото старо седло.

Неколцина гранбретанци се опитаха да спрат с ръце и оръжия колесницата, но Хоукмун ги разпръсна с камшика, докато отзад д’Аверк и Оладан отбиваха атаките им със саби.

— Карай към вратата! — извика д’Аверк. — Побързай — всеки миг ще ни спрат!

— Къде е рицарят? — Хоукмун се озърташе като обезумял.

— Сигурно ни чака отвън! — извика отчаяно д’Аверк. — Карай, Дориан, инак сме обречени!

Изведнъж Хоукмун зърна коня си над главите на щурмуващите ги противници. Ала седлото бе изчезнало и той не знаеше в чии ръце може да е попаднало.

— Къде е Рицаря в Мрамор и Злато? — извика Хоукмун, завладян от паника. — Трябва да го намеря. Онова, което носех в джобовете на седлото бе жизнено важно за оцеляването на Камарг!

Оладан го сграбчи за рамото и отвърна:

— Но ако не се измъкнем незабавно, ще загинем всички — включително и Изелда!

В объркването си Хоукмун почти бе изгубил способността си да взема решения, но веднага щом думите на Оладан проникнаха в замъгленото му съзнание той извика на чудовищата, размаха камшика и ги подкара към спуснатия мост, зад който блестеше спокойната повърхност на езерото, а войските на гранбретанците останаха зад тях.

Със скорост, далеч по-голяма от тази на обикновените коне, огромните котки теглеха колесницата по брега на забуленото в мъгла езеро, а после свърнаха по калния път, който водеше към далечните хълмове. Почвата под тях беше мека и податлива, но чудовищата се носеха с лекота, сякаш нищо не можеше да ги спре.

— Бих искал да отбележа, — поде д’Аверк, който изглежда бе повъзвърнал самообладанието си, — че се движим прекалено бързо.

Оладан се опита да се усмихне, но лицето му бе твърде опънато. Той бе приклекнал в далечния край на колесницата и притискаше до себе си Изелда, опитвайки се да я запази от ударите.

Хоукмун не отговори. Стиснал здраво поводите, той продължаваше да пришпорва животните. Лицето му бе побледняло, очите му горяха гневно и той непрестанно си повтаряше, че е бил измамен от човека, който твърдеше, че е негов главен съюзник в борбата срещу Тъмната империя — измамен и изоставен от на пръв поглед непокварения Рицар в Мрамор и Злато.

Седма главаСреща в хана

— Хоукмун, в името на Руническия жезъл, спри! Спри, човече! Ти си обладан от зъл дух! — крещеше д’Аверк с изплашено изражение и дърпаше Дориан за ръкава, докато той плющеше с бича над задъханите чудовища. Вече часове препускаха с колесницата, оставили бяха зад себе си две реки и сега, късно през нощта — се носеха през някаква гора. Всеки миг можеха да се ударят в изпречило се на пътя им дърво и да загинат. Дори могъщите котки показваха явни признаци на умора, но Хоукмун продължаваше да върти бича над тях.

— Хоукмун! Ти си полудял!

— Предадоха ме! — отвърна Хоукмун. — Измамен! В джобовете на седлото бях скрил спасението на Камарг, а Рицаря в Мрамор и Злато ми го отне. Той ме измами. Подхвърли ми някакво камъче със съмнителна стойност в замяна на една машина, чиято мощ бе неограничена! Напред, чудовища, напред!

— Дориан, послушай го — намеси се Изелда. — Ще ни убиеш всички! И тогава как ще помогнеш на граф Медни и Камарг?

Колесницата подскочи във въздуха и се стовари на пътя с оглушителен трясък. Едва ли някое друго превозно средство би издържало на подобен удар, от който всички пътници се раздрусаха до костите.

— Дориан! Обезумя ли? Рицарят никога няма да ни предаде. Толкова пъти ни е помагал. Може би са го нападнали войници на Тъмната империя. Може би те са му отнели седлото.

— Не — подуших някакво предателство още когато предложи той да отиде за седлото. Изчезнал е — и е взел със себе си подаръка на Ринал.

Но Хоукмун очевидно се беше поуспокоил, защото престана да размахва бясно камшика.

Постепенно колесницата забави ход и уморените чудовища престанаха да обръщат внимание на техния разгневен господар.

Д’Аверк взе поводите от ръцете на Хоукмун и изтощеният дук се отпусна на пода на колесницата.

Д’Аверк накара животните да спрат и те незабавно се проснаха на земята, като дишаха шумно.

Изелда погали косата на Хоукмун.

— Дориан — Камарг очаква от теб да го спасиш. Не зная каква е била тази машина, но съм сигурна, че едва ли би могла да ни помогне. А и ти все още притежаваш Червения амулет. Той сигурно ще ни бъде от полза.

Нощта бе тиха, озарена от ярката луна. Д’Аверк и Оладан слязоха от колесницата и тръгнаха да търсят дърва за огъня, като разтъркваха схванатите си мускули.

Хоукмун вдигна глава. Лунната светлина озари лицето му, с имплантирания в челото камък. Той огледа с тъжен поглед Изелда и направи вял опит да се усмихне.

— Благодаря ти, Изелда, за вярата ти в мен, но страхувам се, че ще са нужни повече от един дук Дориан, за да спечелят тази неравна борба, а с предателството си Рицаря ме лиши от последната надежда да…

— Няма никакви доказателства, че Рицаря ни е предал.

— Така е, но инстинктивно усещам, че е действал по предварително замислен план, целящ да ни изостави и да вземе машината. Вероятно той се е досетил за подозренията ми. Сигурен съм, че сега е далеч от нас. Не зная от какви подбуди е движен, може би те са далеч по-важни от нашите, но не мога да му простя. Той ме измами. Предаде ме.

— Ако е служител на Руническия жезъл, той сигурно знае много повече от теб. Може би иска да съхрани този предмет, или пък смята, че е твърде опасен за теб.

— Нямам доказателства дали е служител на Руническия жезъл. Всъщност, откъде да знам, дали не служи по-скоро на Тъмната империя!

— Станал си прекалено подозрителен, любов моя.

— Бях принуден от обстоятелствата — отвърна Хоукмун. — И така ще е, докато Гранбретан не бъде разгромен, или пък, докато не срещна гибелта си. — При тези думи той я притисна и положи изнурената си глава на рамото й.

На сутринта слънцето трептеше ярко в студения въздух. Мрачното настроение на Хоукмун си бе отишло със съня и всички бяха с приповдигнати духове. Стомасите им стържеха от глад и дори чудовищата се оглеждаха със свирепи погледи и облизваха муцуните си с езици. Оладан успя да измайстори набързо лък и стрели и потъна в гората да търси нещо за ядене.

Д’Аверк се покашля театрално, докато лъскаше шлема си с парче плат, което бе взел от замъка.

— Този западен въздух не действа никак добре на болнавите ми дробове — поде той. — Бих предпочел отново да сме на изток, пък било то и в Азиакомуниста, за която съм чувал, че била много цивилизована страна. Нищо чудно там да оценят по достойнство моите многобройни таланти и да ме издигнат на съответния пост.

— Виждам, че си изгубил надежда да получиш някаква награда от своя крал-император? — попита го ухилено Хоукмун.

— И да получа, ще е същата, каквато е обещал на теб — отвърна натъжено д’Аверк. — Ако този проклет пилот не беше оживял… пък и вече ме видяха при битката в замъка… Не, приятелю Хоукмун, опасявам се, че ще е нереално, ако за в бъдеще свързвам амбициите си с тези на Гранбретан.

В това време се появи Оладан, приведен под тежестта на двата убити елена. Всички наскачаха да му помагат.

— Два — с два изстрела — похвали се гордо той. — При това стрелите ги направих с подръчни материали.

— И един не ще можем да изядем — рече д’Аверк.

— Ами чудовищата — отвърна му Оладан. — Те също трябва да се хранят, инак въпреки Червения амулет, току виж си похапнали от нас.

Разрязаха по-големия елен и го хвърлиха на котките-мутанти, които набързо разкъсаха и погълнаха месото, а сетне замъркаха доволно. А междувременно стъкмиха огън за да изпекат месото.

Когато приключиха с яденето Хоукмун въздъхна и се усмихна.

— Казват, че добрата храна прогонвала всички грижи, — рече той — но досега не го вярвах. Чувствам се нов човек. Това е първото свястно ядене от месеци насам. Прясно изпечено дивечово месо — о, какво неописуемо удоволствие!

Д’Аверк, който си облизваше крадешком пръстите и незабелязано за останалите бе погълнал няколко огромни къса, отвърна:

— Дориан, завиждам на здравето и апетита ти. Да си призная, мечтая да си похапвам така добре като теб.

— Аз пък завиждам на твоя апетит — ухили се Оладан. — Изяде храна за цяла седмица.

Д’Аверк го погледна укорително.

Загърната в плаща на Хоукмун, Изелда потрепери и остави пред себе си кълката, която огризваше.

— Чудя се, — каза тя — дали да не потърсим някое градче наблизо. Имам нужда от някои неща…

Хоукмун я погледна засрамен.

— Разбира се, Изелда, скъпа моя. Макар че ще срещнем трудности… Ако по тези места се срещат войски на Тъмната империя най-добре да продължим право на запад, към Камарг. Може би ще намерим подходящ град в Карпатия. Трябва да сме близо до границата.

Д’Аверк посочи с пръст колесницата и чудовищата.

— Едва ли ще ни посрещнат добре където и да било, когато се появим с това нещо. Дали някой от нас да не отиде сам до близкото селце?…Всъщност, нямаме и пари.

— Аз имам Червения амулет — сети се Хоукмун. — Можем да го продадем.

— Глупак — втренчи ядосан поглед в него д’Аверк. — Този амулет е твоят живот — той е единствената ни защита. Благодарение на него командваме тези чудовища. Струва ми се, че ти не мразиш толкова амулета, колкото отговорността, която стоварва на плещите ти.

Хоукмун сви рамене.

— Може би си прав. Може би предложението ми е глупаво. Но този камък хич не ми се нрави. Защото видях нещо, на което вие не станахте свидетели — видях какво е направил от един човек, който го е носил трийсет години.

Оладан го прекъсна.

— Няма смисъл да спорим, приятели мой, защото предчувствайки, че подобна нужда ще възникне, аз поразтършувах из залата на Лудия бог и изтръгнах колкото намерих очи от войниците на Тъмната империя…

— Очи ли! — възкликна отвратено Хоукмун, но се успокои, когато видя, че Оладан е протегнал шепа, пълна със скъпоценни камъни, с каквито бяха покрити маските на гранбретанците.

— Чудесно — кимна д’Аверк. — Нуждаем се от провизии и от дрехи за лейди Изелда. Кой от нас ще рискува да влезе в първия град, когато стигнем Карпатия?

— Защо да не си ти? — погледна го насмешливо Хоукмун. — Достатъчно ще е сър Хюлам да съблече така познатите на всички одежди. Мен веднага ще ме разпознаят по камъка в челото ми, а пък Оладан по косматото лице. Но ти си все още мой пленник…

— Вашите думи ме огорчават, любезни Дориан. Мислех, че вече сме съюзници — обединени срещу общия враг, свързани с кръв, помагали си в беда…

— Май все аз ти помагах.

— И така да е. Все пак…

— Пък и не ми се ще да те пусна с цяла шепа скъпоценни камъни. Днес нещо не съм в доверчиво настроение.

— Имаш думата ми, дук Дориан — отвърна безгрижно д’Аверк, но очите му гледаха някак навъсено.

Хоукмун също сбърчи вежди.

— В няколко поредни битки той доказа, че е наш приятел — намеси се Оладан.

Хоукмун въздъхна.

— Прости ми, д’Аверк. Добре тогава, като стигнем Карпатия ти ще закупиш каквото е необходимо.

Д’Аверк отново се закашля.

— Този проклет въздух ще ме довърши.

Отново подкараха чудовищата-мутанти, но с по-бавен ход и въпреки това се носеха със скорост, каквато конете не биха могли да постигнат. По обед излязоха от гората, а привечер на хоризонта се показаха планините на Карпатия. Ала Изелда посочи на север, откъдето се приближаваше група конници.

— Видели са ни — каза Оладан — и изглежда смятат да ни пресекат пътя.

Хоукмун замахна с камшика и извика на чудовищата:

— По-бързо!

Колесницата се понесе с бясна скорост.

Не след дълго д’Аверк извика над тропота на колелата.

— Това са войници на Тъмната империя. Ако не се лъжа, от Ордена на моржа.

— Кралят-император вероятно сериозно се е заел със завладяването на Украйна — отбеляза Хоукмун. — Инак какво ще търсят толкова много войници на Тъмната империя по тези места. Това означава, че сега посоката на техния главен удар е на запад и на юг.

— Като изключим Камарг, надявам се — каза Изелда.

Надпреварата продължаваше, а конниците идваха все по-близо, тъй като се движеха косо спрямо тяхната посока.

Хоукмун се усмихна мрачно. Нарочно бе оставил на преследвачите да ги доближат.

— Приготви лъка, Оладан — нареди той. — Ще имаш възможност да се упражняваш в точна стрелба.

Когато конниците с гротескните маски на моржове ги доближиха съвсем Оладан постави първата стрела на тетивата и се прицели. Най-близкият от ездачите падна пронизан, а останалите се отдръпнаха назад с охладен ентусиазъм. Още трима членове на Ордена на моржа загинаха, преди ягуарите да стигнат хълмовете на Карпатия, където с лекота оставиха преследвачите назад.

След два часа съвсем се смрачи и те решиха, че мястото е достатъчно безопасно, за да прекарат нощта.

Изминаха още три дни, преди да се закатерят по скалистото било на планината. Съвсем скоро стана ясно, че ще трябва да изоставят чудовищата и колесницата, ако искат да пресекат планинската верига. Из планината можеха да се предвижват само пеш, друга възможност нямаше.

Теренът ставаше все по-непроходим за мутантите-ягуари, нито пък беше възможно да теглят тежката колесница из стръмнините. Изгубиха два дни да търсят проход, накрая се отказаха.

Всички си даваха ясна сметка, че преследвачите са по петите им. Нямаше съмнение, че при последната среща бяха познали Хоукмун, когото кралят-император Хуон се бе заклел да погуби в страшни мъки. Тъкмо по тази причина нямаше войник на Тъмната империя, който не би го преследвал до сетен дъх, за да изпълни тази върховна заръка.

И така, изоставиха колесницата, като разпрегнаха чудовищата и продължиха нагоре из планината.

Когато след известно време стигнаха билото и се огледаха, търсейки някакъв по-лек път, те изведнъж чуха дрънчене на оръжия и малко по-късно зърнаха войните с моржови маски — същите, които ги преследваха в равнината — да се приближават на коне към тях.

— Скоро ще бъдем в обсега на дротиците им — заяви с мрачен изглед д’Аверк. — А няма къде да се скрием.

В отговор Хоукмун се подсмихна хитро.

— Имаме все още една възможност — рече той. — Към тях, чудовища мои — извика той — убийте ги, мои верни котенца! Подчинете ми се, в името на амулета!

Ягуарите извърнаха глави към приближаващите се гранбретанци, които бяха така опиянени от близостта на търсения противник, та не бяха забелязали чудовищата. Водачът им вдигна своя дротик.

И тогава котките се нахвърлиха върху него.

Изелда закри лице, докато планината се огласяше от ужасени писъци и кръвожадно ръмжене.

На другия ден прехвърлиха планината и се спуснаха в зелена долина, сред която зърнаха китно и на пръв поглед мирно планинско селце.

Д’Аверк огледа селцето, протегна ръка към Оладан и каза:

— Камъните, ако обичаш, приятелю Оладан. В името на Руническия жезъл, чувствам се като дрипав просяк в тези дрехи! — Той взе камъните, премери теглото им на дланта си, намигна закачливо на Хоукмун и пое надолу към селцето.

Останалите налягаха във високата трева и го изпроводиха с погледи, докато французинът се изгуби из близките улици като си подсвиркваше безгрижно.

Чакаха четири часа. Хоукмун придобиваше все по-мрачно изражение, на няколко пъти той хвърляше гневни погледи на Оладан, който хапеше устни и сумтеше.

И ето, че д’Аверк се появи отново, но придружен от някакви непознати. Хоукмун установи изненадан, че са войници на Тъмната империя, при това от страховития Орден на вълка, към който принадлежеше и самият барон Мелиадус. Дали не бяха разпознали и пленили д’Аверк? Но не — той се държеше съвсем приятелски с тях. Накрая помаха с ръка, завъртя се и пое право към мястото, където се бяха скрили Хоукмун и другарите му, метнал огромен вързоп на рамо. Още по-изненадан беше Хоукмун, когато видя, че вълчите маски се връщат обратно в селото, оставяйки д’Аверк на свобода.

— Ама и тоя д’Аверк си го бива да омайва хората — захили се Оладан. — Сигурно ги е убедил, че е случайно минаващ пътник. Както виждам, по тези места войниците на Тъмната империя все още се държат хрисимо.

— Може и така да е — отвърна Хоукмун, но не изглеждаше напълно убеден.

Оказа се, че вързопът е натъпкан с чисти ризи, наметала, бричове и значително количество хранителни припаси — сирене, хляб, сланина, сушено месо. На всичко отгоре д’Аверк върна почти всички камъни на Оладан.

— Пазарувах доста евтино — каза той, но изведнъж забеляза изражението на Хоукмун. — Какво има, дук Дориан? Не си ли доволен? Съжалявам, не намерих подходяща рокля за лейди Изелда, но бричовете и ризата ще свършат работа.

— А тези войници на Тъмната империя — рече Хоукмун и посочи с палец към селото. — Изглеждаше доста близък с тях.

— Отначало наистина се притеснявах малко — призна си д’Аверк. — Но по тези места гранбретанците са доста кротки — наредили са им да се сдържат, за да покажат на местните какви предимства има животът под управлението на Тъмната империя. По всичко изглежда, че са решили да подкупят Карпатския крал. Обичайния метод — първо със злато, после с меч. Зададоха ми няколко въпроса, но изглежда не пробудих подозренията им. Казаха също, че воюват в Чехия и почти са покорили тамошния народ, ако се изключат един-два разбунтувани града.

— А ти нищо ли не спомена за нас? — попита Хоукмун.

— Разбира се, че не.

Хоукмун се успокои, но не напълно.

Д’Аверк подритна с крак вързопа.

— Вижте — четири наметала с качулки, каквито носят светите хора по тези места. Така ще скрием лицата си. Научих, че на един ден път на юг има по-голям град, където се събирали търговците на коне. Утре можем да сме там и да си купим отпочинали животни. Харесва ли ви моята идея?

Хоукмун кимна замислено.

— Да. От коне имаме нужда.

Градът се наричаше Зорванеми и буквално гъмжеше от пъстро облечени селяни, дошли да купуват, или продават коне. Тържището бе на единия край на града, близо до мегдана и бе изпълнено докрай с най-различни впрегатни животни — от малки неукрепнали кобилки, до тежки товарни коне.

Когато пристигнаха вече се свечеряваше и пазарът бе пред закриване, та се наложи да се настанят в един хан в покрайнините, близо до тържището, така че още рано на следващата сутрин да купят каквото им е необходимо. От време на време срещаха патрули от гранбретанци, но войниците не обръщаха внимание на загърнатите в наметала монаси, които бързо се смесваха с тълпата — пък и наблизо имаше няколко манастира, та видът на божи служители по улиците се смяташе за нещо обичайно.

В голямата одая на хана поръчаха греяно вино и сушено месо, а после се заеха да изучават картата, която бяха купили, като тихичко обсъждаха помежду си най-прекия маршрут до южна Франция.

Малко по-късно вратата на хана се разтвори широко и отвън нахлу хладния нощен въздух. Над глъчката от разговори и смях внезапно се разнесе хрипливият нетърпящ възражение глас на някакъв мъжага, който нареди да донесат вино за него и приятелите му и предложи на ханджията да му потърси момичета, за да ги забавляват.

Хоукмун вдигна глава и веднага позна мъжа — както той, така и другарите му принадлежаха към Ордена на мечката — орденът, от който доскоро беше и д’Аверк. Благодарение на набитите си, мускулести тела и тежките шлемове с мечи муцуни те приличаха досущ на животното, което бяха избрали за свой символ.

Ханджията се озърташе уплашено, покашляше нервно и накрая събрал смелост, попита какво вино ще искат войниците.

— Каквото и да е — но да е силно и много — извика водачът. — Същото се отнася и за жените. Къде са момичетата, които поръчах? Дано да са по-красиви от тукашните коне. Хайде, човече, побързай. Цял ден сме били на тържището — нали трябва да помогнем на това забутано градче та и то да процъфти. Време е да си получим заслуженото.

Изглежда войниците са били изпратени тук за да закупуват коне за армията на Тъмната империя — вероятно за поредната кампания срещу Чехия, чиято граница бе съвсем наблизо.

Хоукмун, Изелда, Оладан и д’Аверк се загърнаха по-плътно в наметалата си и продължиха да отпиват от виното, без да поглеждат настрани.

Три млади жени помагаха на ханджията в поднасянето, както и двама мъже. Когато една от жените мина покрай водача на мечките той внезапно я сграбчи и притисна мечата маска към лицето й.

— Хайде, момиченце, дай целувка на старата свиня — изрева той.

Девойката се гърчеше в лапите му, опитвайки се да се освободи, но войникът я държеше здраво. В хана се възцари напрегната тишина.

— Защо не дойдеш с мен навън? — продължи водачът. — Нещо съм се разгонил напоследък.

— О, не, моля ви, пуснете ме — хлипаше момичето. — Другата седмица ще се омъжвам.

— Ще се омъжваш, а? — захили се войникът. — Чакай тогава да те науча на някои неща, които една вярна съпруга трябва да знае.

Момичето изпищя и се задърпа с удвоени усилия. Никой в хана не помръдваше.

— Хайде де — рече пресипнало гранбретанецът. — Да излезем навън…

— Не искам — заплака момичето. — Не искам, преди да се омъжа.

— Ама това ли било? — ухили се маскираният войн. — Добре, тогава първо ще се оженим, а после каквото ти обещах. — Той се завъртя и неочаквано впи поглед в четиримата приятели, настанили се в най-тъмния ъгъл на хана. — Ей, вие не сте ли монаси? Един от вас трябва да ни ожени. — И преди Хоукмун да успее да реагира, гранбретанецът скочи от масата и дръпна Изелда за ръкава. — Хайде, отче, да ни оже… в името на Руническия жезъл! Що за монах си ти?

Качулката на Изелда се бе смъкнала назад, разкривайки красивите й руси коси.

Хоукмун скочи на крака. Нямаше друг изход — трябваше да се бият. Оладан и д’Аверк го последваха.

Тримата другари измъкнаха като един сабите, които бяха скрили под наметалата си и се нахвърлиха срещу бронираните войни, като викаха на момичетата да се пазят.

Първото им преимущество бе изненадата, второто — че мечите войни бяха пияни. Острието на Хоукмуновата сабя се плъзна по гръдната пластина на водача и го прониза право в сърцето, още преди той да е извадил оръжието си. Оладан посече един от войниците в крака, докато д’Аверк с ловко движение обезоръжи своя противник и елегантно го довърши.

Битката се разгоря с пълна сила, а посетителите наскачаха и се изпокриха — едни се долепиха до стените, а други налягаха под масите и скамейките. Но всички останаха, за да се любуват на зрелището.

Оладан реши, че в хана не си заслужава да демонстрира рицарски бой и вместо това скочи на гърдите на най-едрия от гранбретанците, измъкна закривения си кинжал и го забоде в очните отвърстия на маската, докато мечият войн се опитваше да се отскубне от своя дребен и пъргав противник.

Д’Аверк най-сетне бе попаднал на противник със значителен фехтовачески опит и бавно отстъпваше назад, към стълбата, докато Хоукмун се защитаваше отчаяно срещу въоръжения с бойна секира гранбретанец, който я размахваше като побеснял, все не улучваше когото трябва, а сечеше подпорите на хана и посипваше всичко наоколо с трески.

Хоукмун се опитваше да се освободи от омоталото се в краката му наметало и същевременно да отбива ударите на секирата. Ето че пристъпи встрани, препъна се в наметалото и падна. Войнът със секирата се изправи над него, изрева победоносно и замахна, готов да нанесе последния удар.

Хоукмун се претърколи на пода и в същия миг острието на секирата изсвистя във въздуха и се заби в дюшемето, приковавайки плаща му. Хоукмун използва мига, когато противникът изскубваше забитата секира, завъртя се и го посече във врата. Гранбретанецът изстена и се стовари тежко на колене. Хоукмун го ритна в лицето, маската отлетя встрани, а отдолу се показа изкривено от болка червендалесто лице, после замахна със сабята и я заби дълбоко в разтворената уста на мечия войн, а подът под краката му се покри с шурналата кръв.

Хоукмун се озърна. Съвсем наблизо Оладан очевидно беше изпаднал в беда. Едрият мъжага го бе сграбчил за шията и го въртеше заплашително около себе си. Хоукмун се хвърли към него и го промуши в корема, стиснал дръжката с две ръце, а острието премина през кожената ризница и плътта под нея като през масло. Мъжът изпищя, строполи се на пода и започна да се гърчи в предсмъртни болки.

В това време Оладан и Хоукмун нападнаха отзад противника на д’Аверк, сабите им блеснаха за миг и той също като предишните бе покосен.

Не оставаше нищо, освен да довършат ранените.

Хоукмун огледа задъхан кървавата баня, която неволно бяха устроили в хана.

— Добра работа свършихме, за група странстващи монаси — рече той.

Д’Аверк го погледна замислено.

— Може би — отвърна тихо той. — Но дали да не сменим дрехите, които използвахме за прикритие?

— Какво искаш да кажеш?

— По пода са разхвърляни достатъчно части от мечи доспехи, та да се преоблечем и четиримата, пък и аз все още пазя моите собствени. освен това владея тайния език на ордена. Ако имаме късмет ще можем да пътуваме безпрепятствено дегизирани като онези, от които доскоро се бояхме най-много — войните на Тъмната империя. Нали се чудехме как да пресечем тези земи, в които имперското войнство е разположена най-гъсто — ето това е начинът.

Хоукмун се замисли. Макар и налудничаво на пръв поглед, предложението на д’Аверк не беше лишено от смисъл, още повече, че французинът добре познаваше нравите и езика на противника.

— Добре — кимна Хоукмун. — Може би си прав, д’Аверк. Така ще можем да се движим по оживените пътища — където най-често се срещат войници на Тъмната империя, но пък същевременно ще пристигнем далеч по-бързо в Камарг.

Не оставаше нищо друго, освен да навлекат разхвърляните доспехи.

— Уверен съм, че присъстващите ще запазят в тайна случилото се — промърмори д’Аверк. — Инак току виж са ги наказали за убийството на шестима гранбретанци.

Докато се обличаха, Оладан потъркваше навехнатата си в боя ръка.

— Жалко — каза той. — Можехме да се прочуем за този подвиг.

Осма главаСтанът на гранбретанците

— Проклети да са планинските гиганти! Няма да минем една миля и ще се задуша в това нещо! — разнесе се приглушеният глас на Оладан, докато дребосъкът се опитваше да се освободи от притискащата го тежка метална маска. Четиримата седяха в стаята над голямата одая на хана и мереха пленените доспехи.

Хоукмун също намираше маската за крайно неприятна. Не стига, че не му беше по мярка, но и го задушаваше. Беше носил подобен шлем, когато бе облякъл дрехите на барон Мелиадус, но мечите доспехи се оказаха далеч по-тежки и не така удобни. За Изелда новата премяна бе истинско изтезание. От всички само д’аверк бе привикнал, а и разполагаше със собствените си доспехи, така че не му оставаше нищо друго, освен да се забавлява, докато гледаше недоволните им физиономии.

— Сега разбирам защо непрестанно се оплакваше, че си болен — заяде се с него Хоукмун. — Тия доспехи ще разболеят всеки. Почти съм готов да зарежа целия план.

— С времето ще привикнеш с тях — успокои го д’Аверк. — Малко ще покашляш и ще те стягат тук-там, но пък като ги свалиш ще се чувстваш като гол охлюв.

— Предпочитам да съм гол — ядосваше се Оладан докато пристягаше ремъците на мечата маска. Внезапно я изпусна и тя изтрака на пода.

— По-внимателно — предупреди го д’Аверк. — Да не я счупиш.

В отговор Оладан ритна презрително шлема.

Яздиха един ден и една нощ, докато стигнат границата с Чехия. Нямаше никакво съмнение, че Тъмната империя бе завладяла напълно тази малка провинция, защото преминаваха само през опожарени градове, а пътят бе осеян с разкъсани от лешоядите трупове, чийто гъсти ята кръжаха ниско над главите им и от време на време се спускаха, за да си устроят поредното пиршество. Нощта бе толкова светла, сякаш слънцето бе останало да грее, но всъщност се озаряваше от пожарищата на градовете, селата и махалите, които димяха наоколо. А черните орди на островната империя на Гранбретан се носеха с диви крясъци из полето — като демони от пъкъла — размахващи факли и мечове.

Малцината оцелели се криеха където намерят, а при вида на четиримата приятели, облечени в доспехи на гранбретанци, мирните жители се разбягваха ужасени. Взимаха ги за поредната, макар и малобройна дружина на подпалвачи и убийци и нито приятелите, нито враговете им се досещаха кой се крие под маските.

Настъпи поредното утро, забулено в черни пушеци, озарено от заревото на кладите, утро на покрити с пепел ниви и изтъпкана реколта, на прекършени цветя и окървавени трупове или с други думи — утро, каквото настъпваше във всички земи, които бяха смазани от тежкия ботуш на Тъмната империя.

По прашния път срещу тях се зададе конен разезд — ездачите бяха загърнати в дълги черни плащове, които покриваха дори шлемовете им. Препускаха на мощни врани коне, но се бяха прегърбили в седлата като да идваха от далечен път.

Когато наближиха Хоукмун промърмори разтревожено:

— Това са гранбретанци и очевидно нещо е събудило интереса им към нас…

Водачът им пръв отметна назад качулката си и отдолу се показа лъскава меча маска, покрита с красиви орнаменти също като тази на д’Аверк. Той дръпна юздите на черния си жребец и даде знак на останалите да спрат.

— Тишина и тримата — нареди им д’Аверк и ги поведе към очакващите ги войни.

— Аз ще говоря.

Междувременно иззад шлема на водача се разнесоха странни и причудливи звуци примесени с протяжен хленч и тихичко ръмжене, та измина доста време, преди Хоукмун да се досети, че това ще е тайният език на Ордена на мечката.

Още по-изненадан беше, когато от гърлото на д’Аверк бликнаха подобни звукосъчетания. Разговорът продължи известно време, накрая д’Аверк посочи с палец пътя зад тях, а водачът на мечките кимна с глава в противоположната посока. После водачът пришпори коня си, заобиколи четиримата приятели и продължи, следван от останалите ездачи.

— Какво искаше? — попита Хоукмун.

— Попита дали сме виждали стада с добитък. Изглежда това беше авангард на някаква по-голяма част, изпратен да търси провизии за стана.

— И що за стан е това?

— Доста голям, ако се съди по думите на водача и се намира само на четири мили от тук. Готвят се за щурм срещу последния незавзет град — Брадичла. Бил съм там — градчето е с чудесна архитектура.

— Това е съвсем близо до Австрия — допълни Изелда. — А зад Австрия е Италия и после… Прованс и нашите земи.

— Вярно — ухили се д’Аверк. — Нямаш грешка в познанията по география. Но все още не сме у дома и ни предстои да изминем най-опасната част от пътя.

— А какво ще правим с този стан? — попита Оладан. — Ще го заобиколим ли, или ще опитаме да минем през него?

— Доста е обширен — каза д’Аверк. — Най-добре ще е ако минем през него, дори може и да останем за една нощ, за да научим как се развива поредната кампания на Тъмната империя. А също и дали знаят, че сме наблизо.

Хоукмун се обади с приглушен глас зад шлема.

— Струва ми се, че ще е прекалено опасно. Но пък ако се опитаме да заобиколим стана, може да пробудим нечий подозрения. Добре, да минем през него.

— Нали няма да сваляме маските си, Дориан? — попита Изелда.

— Не се бой — успокои я д’Аверк. — За един истински гранбретанец е нещо нормално дори да спи с маската си, а това, което ненавижда е да разкрива лицето си.

За Хоукмун не остана скрита умората в гласа на Изелда и той си даде сметка, че искат или не, ще трябва да останат в стана на гранбретанците, за да си отдъхнат.

Знаеха, че станът ще е голям, но дори не предполагаха, че ще бъде с подобни размери. В далечния му край, който стигаше почти до хоризонта, се виждаха белите крепостни стени на Брадичла, а зад тях кулите и фасадите на по-високите сгради.

— Колко е красив — въздъхна д’Аверк, оглеждайки града. — Жалко, че утре ще падне. Глупаци са, че се съпротивляват на подобна сила.

— Толкова много войски — чудеше се Оладан. — Не са ли излишни подобни усилия заради едно малко градче?

— Тъмната империя иска да приключи бързо тази война — обясни Хоукмун. — Виждал съм и по-големи от тази армия да нападат далеч по-малочислени селища. Все пак, в толкова обширен лагер организацията едва ли е на нужното ниво. Мисля, че можем спокойно да се скрием в него.

Навсякъде се виждаха палатки, големи навеси, дори шатри, пламтяха буйни огньове и клади, на които се приготвяха най-различни храни, имаше и купища сено за конете, мулетата и товарния добитък. Безброй роби тикаха тежките обсадни машини из калта около лагера, ръководени от войни от Ордена на мравката. Знамена плющяха на вятъра, а пред по-големите палатки бяха забити пилони с гербовете на съответните войскови подразделения. Отдалеч всичко това приличаше на някакво неимоверно животинско стълпотворение — виждаха се групи от вълци, богомолки присядаха край огъня за да побъбрят с къртиците (от инженерния Орден), докато на други места кръжаха пчели или се блъскаха кучета, плъхове, лисици, тигри, мечки, мухи, хрътки, волове, вълчици и какво ли не още.

Хоукмун дори успя да разпознае няколко знамена — на Адаз Промп, дебелият Гранд констебъл на Ордена на хрътката, пламтящия флаг на Бренал Фарну, гранбретански барон и главнокомандуващ Ордена на плъха, тук беше и Шенегар Трот, граф на Съсекс. Вероятно това бе последният град от приключващата военна кампания и затова тук се бе струпала цялата армия, а военачалниците бяха дошли за да се попъчат с доспехите си. Не след дълго се появи и самият Шенегар Трот, излегнал се в носилка, закрепена на два коня и облечен в брокат и скъпоценности, а на лицето си носеше сребърна маска, пародираща тъжно човешко изражение.

Шенегар Трот имаше вид на мекушав и тъповат аристократ, съсипан от гуляйджийския живот, но Хоукмун го бе виждал по време на битката за Вейцнанската крепост край Рейн, когато Трот скочи с коня си в реката, пресече я по дъното без да се показва над водата и се появи зад гърба на противника — за всеобща изненада. Но това бе типично за всички велможи на Тъмната империя. На пръв поглед изглеждаха отпуснати, дори мързеливи, отдадени на удоволствията, ала в действителност бяха силни като животните, на които подражаваха, а не им липсваше и храброст — дори в излишък. Същият този Шенегар Трот веднъж отсече ръчичката на малко дете и я погълна лакомо пред очите на собствената му майка — принудена на сила да присъства на това ужасяващо пиршество.

— Да тръгваме — предложи Хоукмун и въздъхна дълбоко. — Ще спрем на другия край на лагера, а утре отрано ще опитаме да се измъкнем незабелязано.

Четиримата поеха бавно през лагера. От време на време срещаха по някой войн с меча маска, който поздравяваше бодро д’Аверк и получаваше отговор на същия тайнствен език. Когато наближиха другия край на лагера спряха и слязоха от конете. Не се тревожеха, че ще ги разпознаят, защото все още носеха доспехите и маските, които бяха взели от войниците в хана. Докато вдигаха палатката д’Аверк се навърташе наоколо и наглеждаше работата им. Обясни им, че за рицар с неговия ранг било недопустимо да помага на хората си.

След известно време покрай тях премина група инженери от Ордена на язовеца, които тикаха количка, натъпкана с резервни остриета за секири, дръжки на саби, накрайници за стрели, върхове на копия и прочие. Имаха и точиларска машина.

— С нещо можем ли да ви помогнем, мечи братя? — попитаха те, като спряха край малкия лагер.

Хоукмун измъкна нащърбената си сабя.

— Ей това нещо се нуждае от заостряне.

— Аз пък си изгубих кочана със стрелите — приближи се Оладан и огледа нахвърляните на дъното разнообразни стрели.

— А приятелчето ви? — попита един от язовците. — Та той няма дори сабя.

Посочил бе към Изелда.

— Ами дай му, щом няма, глупако — излая с началнически тон д’Аверк и язовците се втурнаха да изпълнят нареждането му.

Докато попълваха екипировката си и заостряха сабите Хоукмун почувства, че увереността му се възвръща. За първи път си помисли, че планът може да се окаже успешен.

Само Изелда изглеждаше подтисната. Тя опипваше нервно дръжката на огромната сабя, която бе принудена да запаше.

— Ужасно тежи — оплакваше се тя. — Всеки миг ще падна.

— По-добре се скрий в палатката — посъветва я Хоукмун. — Там ще можеш да свалиш част от броните.

Докато Хоукмун и Оладан стъкмяваха огъня д’Аверк се разхождаше неспокойно наоколо.

— Какво те мъчи, д’Аверк? — викна му Хоукмун. — Седни при нас. Вечерята скоро ще е готова.

— Подушвам нещо нередно — промърмори д’Аверк. — Хич не обичам да живея изложен на рискове.

— На какво те тревожи? Да не смяташ, че язовците са заподозрели нещо?

— Ни най-малко — д’Аверк огледа стана. Небето се смрачаваше и войниците постепенно се разполагаха около огньовете, или се прибираха в палатките. По стените на далечния град се виждаха защитниците, изпълнени с решимост да се бият срещу един всемогъщ противник, на който досега не бе устоявала нито една сила — ако се изключи малката провинция Камарг. — Ни най-малко… — повтори замислено д’Аверк, по-скоро на себе си — но щях да съм далеч по-спокоен, ако…

— Ако какво?

— Най-добре ще е да се поразходя из стана и да чуя какви слухове се носят.

— Не е ли опасно? Пък и ако се появят наблизо войници от Ордена на мечката няма да можем да разговаряме с тях.

— Няма да се бавя. А вие се приберете в палатката.

Хоукмун гореше от желание да спре д’Аверк, но се опасяваше, че в спора ще привлече нежелано внимание. оставаше само да го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше.

И тъкмо в този миг зад него се разнесе нечий глас:

— Виждам, че сте си приготвили вкусна вечеря, побратими.

Хоукмун се извърна. Пред него стоеше рицар с маска от Ордена на вълците.

— Ами да — побърза да отговори Оладан. — Ъ-ъ-ъ, искаш ли едно парче… побратиме? — при тези думи дребосъкът отряза едър къс месо и го подаде на вълчия войн. Рицарят им обърна гръб, вдигна маската, изгълта на няколко хапки месото, спусна маската и отново се обърна към тях.

— Благодаря — изсумтя той. — От няколко дни не съм хапвал нищо. Препускахме ден и нощ — нашият военачалник искаше да стигнем навреме за битката. Трябва да сме се носили дори по-бързо от Летящия французин — той се засмя. — Идваме направо от Прованс.

— От Прованс ли? — възкликна неволно Хоукмун.

— Да. Били ли сте там?

— И неведнъж. Сразихме ли най-сетне Камарг?

— Почти. Нашият военачалник смята, че е въпрос на дни. Онези са останали без пълководец, нямат и провизии. Вярно, че стотици хиляди от нашите загинаха от проклетите им оръжия, но сега вече няма да издържат дълго!

— А какво стана с техния предводител — граф Медни?

— Мъртъв — доколкото чух. Или почти. С всеки изминат ден бойният им дух се топи. Обзалагам се, че докато се върнем всичко ще е приключило. И по-добре. Прекарах няколко месеца в онези тресавища. Хубаво, че ни преместиха тук, та да сменим климата. Благодаря за почерпката, побратими. Успешно клане утре!

Хоукмун изпрати с поглед отдалечаващия се войн, който не след дълго се изгуби сред блясъка на стотиците огньове. После въздъхна и се прибра в палатката.

— Чу ли? — попита той Изелда.

— Чух — отвърна тя, свали шлема и разпусна косите си. — Изглежда баща ми още е жив. — Гласът й трепереше и въпреки мрака в палатката Хоукмун видя, че очите й са пълни със сълзи.

Той взе ръцете й в своите.

— Не се бой, Изелда. Само след няколко дни ще бъдем при него.

— Ако изкара толкова…

— Той ни чака. И дотогава ще живее.

По-късно същата вечер Хоукмун излезе навън. Оладан седеше край загасващия огън, обгърнал коленете си с ръце.

— Д’Аверк много се бави — каза той.

— Така е — кимна Хоукмун, загледан в мъждукащите светлини на далечния град. — Чудя се дали не е изпаднал в беда.

— Или пък ни и зарязал… — Оладан млъкна внезапно, зърнал изплувалите от мрака фигури.

Хоукмун също ги видя и дъхът му секна, защото носеха мечи маски.

— Влизай бързо в палатката — нареди той на Оладан.

Но беше късно. Един от рицарите заговори Хоукмун, обръщайки се към него с тайния гърлест език на Ордена на мечките. Хоукмун вдигна ръка за поздрав, надявайки се с това да се отърве, но тонът на другия стана още по-настойчив. Хоукмун понечи да се скрие в палатката, но една тежка ръка легна на рамото му.

Мечият войн отново го заговори. Хоукмун се изкашля и посочи с ръка гърлото си. Изведнъж мечият войн продължи на нормален език:

— Попитах те, братко мой, дали ще пийнеш с нас. А сега си свали маската!

Хоукмун знаеше, че нито един член на Ордена не би посмял да нареди на свой брат да си свали маската — освен, ако не го подозираше в измама. Той отстъпи назад и извади сабята.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, братко, но няма да пия с теб. Обаче с радост ще кръстосам сабята си с твоята.

Оладан скочи до него, измъкнал своето оръжие.

— Кой си ти? — изръмжа мечият войн. — И защо носиш знаци на друг орден. Каква е тази работа?

Хоукмун отметна назад шлема си, разкривайки своето бледо лице, увенчано с черна перла на челото.

— Аз съм Хоукмун — рече простичко той и скочи сред изумените противници.

Петима от мечите войни издъхнаха, преди шумът от битката да привлече околните. Отвсякъде наизлизаха войници, появиха се и конници. Надигна се глъчка. Хоукмун и приятелите му потънаха в развълнувано хорско море. Дориан продължаваше да се отбранява, но не след дълго бе притиснат от превъзхождащия ги многократно противник и накрая повален с тежък удар в гърба.

Замаян, отпаднал той почувства, че го изправят на крака, а после го отвеждат пред някаква едра фигура, възседнала кон. Махнаха му маската и той вдигна очи към конника.

— Ах, каква приятна среща, дук Дориан — разнесе се зад шлема нечий дълбок и музикален глас, глас изпълнен със злоба и заплаха, глас, който Хоукмун смътно разпозна.

— Значи не напразно съм бил толкова път — продължи конникът, обръщайки се към човека до него.

— Радвам се, милорд — отвърна другият. — Надявам се, че възвърнах доверието към себе си в очите на краля-император?

Хоукмун втренчи поглед в говорещия. Очите му пламнаха, когато позна покритата с орнаменти маска на д’Аверк.

— Значи ти си ни предал? — произнесе дрезгаво Хоукмун. — Още един предател! Нима съм обречен вечно да бъда изоставян? — той направи опит да се отскубне и да сграбчи д’Аверк за ръката, но го притиснаха назад.

Д’Аверк се изсмя.

— Колко си наивен, Дориан…

А след това се закашля отпаднало.

— Спипахте ли и останалите? — попита конникът. — Момичето и косматия дребосък?

— Да, ваше превъзходителство — отвърна един от мъжете.

— Тогава отведете ги в моя лагер. Искам лично да ги разпитам. Днес имах много успешен ден.

Девета главаПътят на юг

Докато водеха Хоукмун, Оладан и Изелда през лагера, сред любопитните тълпи, над главите им се разрази буря и знамето, пред което спряха, плющеше оглушително на вятъра.

Внезапно небосклона се разцепи от ослепителна светкавица, последвана от тътен. Светкавиците се сипеха една след друга — като мощен авангард на наближаващата буря, озарявайки всичко наоколо в ярка светлина. Хоукмун изпъшка, когато позна герба на знамето, опита се да заговори Изелда и Оладан, но в този момент ги въведоха в просторен павилион, където маскираният войн се бе настанил на едно покрито с дърворезба кресло, а до него стоеше д’Аверк. Мъжът в креслото носеше маската на Ордена на вълка. Ако се съдеше по знамето, той бе самият Гранд констебъл на този орден, един от най-знатните благородници на Гранбретан, Първи Военачалник на армията на Тъмната империя под предводителството на краля-император Хуон, барон фон Кройден — един човек, когото Хоукмун смяташе за мъртъв, защото го бе убил със собствената си ръка.

— Барон Мелиадус! — възкликна изненадано той. — Значи не си загинал в Хамадан!

— Не, Хоукмун, не срещнах смъртта си, макар че ти ми нанесе тежка рана тогава. Все пак успях да избягам от бойното поле.

Хоукмун намери сили да се усмихне.

— Малцина от хората ти се отърваха. Не само ви победихме — ние ви смазахме.

Мелиадус нагласи отново вълчата маска и се обърна към един поручик, изправен наблизо.

— Донесете вериги. Много вериги и да са тежки. Оковете тези псета и ги заключете с катинари, каквито никой не може да отключи. Този път ще взема всички необходими мерки, за да ги откарам в Гранбретан.

Той стана от креслото, спусна се по стъпалата и втренчи поглед в Хоукмун.

— Да знаеш само колко често сме си говорили в двореца за теб. Измислихме ти специални, от изтънчени по изтънчени мъчения, които ще бъдат осъществени под надзора лично на крал Хуон, предателю. Поне две години те делят от смъртта, но всеки миг ще бъде агония за ума и тялото ти. Колкото и да си хитър и изобретателен, Хоукмун, този път падна в капана.

Той отстъпа назад и протегна ръкавица към лицето на Изелда, на което се четеше омраза. Тя сведе глава, а в очите й блеснаха гневни пламъчета.

— А що се отнася до теб — аз ти предложих с чест да станеш моя жена. Сега вече честта е забравена и аз ще ти бъда съпруг, докато се наситя на тялото ти, или пък ти умреш от изтощение. — Вълчата глава огледа бавно Оладан. — А ти, нечовешко същество, съвсем наскоро изправило се на два крака, ти ще пълзиш и ще хленчиш като куче, докато разбереш къде ти е мястото…

Оладан се изплю в обсипаната със скъпоценни камъни маска.

— Винаги мога да вземам пример от теб.

Мелиадус се извъртя рязко, разпервайки полите на пелерината си и се върна обратно в креслото.

— Ще сдържа нетърпението си, докато ви представя в тронната зала — рече той с леко треперещ глас. — Достатъчно дълго чаках, та да изтърпя още няколко дни. Утре сутринта потегляме за Гранбретан. Ще трябва да се отклоним по пътя, за да получите възможността да присъствате на падането на Камарг. От няколко месеца съм там, гледах как се срутват една след друга кулите, как се топи Камаргската армия. Малцина от тях останаха. Наредих на хората ми да отложат последния щурм докато пристигнем. Помислих си, че бихте желали да видите вашата китна страна… изнасилена. — Той се изсмя, погледна към входа на павилиона и възкликна. — А! Ето ги веригите!

А през това време вътре влязоха неколцина членове на Ордена на язовците, въоръжени с чукове, мангала, нитове и нарамили тежки вериги.

Хоукмун, Оладан и Изелда се задърпаха отчаяно, но скоро бяха притиснати към земята под тежестта на огромните вериги.

А когато зачукаха нагорещените до червено нитове Хоукмун си каза, че нито едно човешко същество не би могло да се измъкне от подобни окови.

След като работата приключи барон Мелиадус се приближи към Хоукмун.

— Ще пътуваме по суша до Камарг, а после ще отидем в Бордо, където наредих да ни чака кораб. Съжалявам, че не мога да ти предложа орнитоптер, но всичките са заети в битката при Камарг.

Хоукмун затвори очи — това бе единственият начин да изрази презрението си към своя противник.

На сутринта, без да сложат нищо в устата, тримата бяха натоварени на един открит фургон, а после барон Мелиадус даде знак за потегляне. От време на време Хоукмун зърваше своя заклет врат — баронът яздеше начело на колоната, а редом до него бе сър Хюлам д’Аверк.

Времето бе все така мрачно и навъсено, още на тръгване в лицата ги блъснаха едри капки дъжд. Хоукмун и другарите му бяха така здраво оковани, че не можеха по никакъв начин да се скрият от потопа.

Фургонът се друсаше из разорания път, а далеч зад тях армията на Тъмната империя щурмуваше стените на града.

Но Хоукмун мислеше само за това, че всички го бяха предали. Първо го бе измамил Рицаря в Мрамор и Злато, който бе изчезнал със седлото, в чийто джобове бе скрита безценната машина, а сетне д’Аверк го бе предал направо в лапите на барон Мелиадус. И Хоукмун въздъхна тежко, мислейки си, че следващият може да е Оладан, стига да му се отдаде подходяща възможност…

Неусетно го бе завладяло онова мрачно и песимистично настроение, в което бе преживял месеците в плен след предишното му залавяне от барон Мелиадус в Германия. Лицето му придоби равнодушен израз, очите му гледаха изцъклено, мислите му забавиха своя ход.

От време на време Изелда се опитваше да го заговори и Хоукмун отвръщаше с неохота, но не знаеше с какво да я утеши, защото нищо наоколо не предлагаше утешение. Друг път Оладан подхвърляше нещо весело за да ги ободри, ала никой не му отговаряше и той потъваше в мълчание. Тримата показваха някакви признаци на живот само в редките моменти, когато им подаваха храна.

Дните се сменяха с нощи, а керванът продължаваше да пъпли към границата на Камарг.

От месеци бяха очаквали с нетърпение завръщането у дома, ето че сега гледаха на него с тъга. Хоукмун непрестанно си повтаряше, че се е провалил в мисията, която му бяха доверили, излъгал бе надеждите на Камарг и за това нямаше никакво оправдание.

Един ден, малко след като навлязоха в Италия, барон Мелиадус застана пред тях.

— До два-три дни ще стигнем Камарг — рече им той. — Утре сме във Франция!

А после се изсмя.

Десета главаПадането на Камарг

— Сложете ги да седнат, — нареди барон Мелиадус — за да виждат по-добре.

Той се наклони в седлото и погледна към фургона.

— Хайде, изправете ги — извика на хората си, които пъшкаха, докато местеха окованите в тежки вериги тела. И тримата пленници все още носеха своите железни доспехи. — Нещо не ми харесват! — добави той. — Мислех ги за по-издръжливи.

Д’Аверк също приближи фургона, покашля се и се намести в седлото.

— И ти не ми изглеждаш съвсем добре, д’Аверк — продължи Мелиадус. — Моят знахар не ти ли предписа нещо?

— Предписа ми, милорд — отвърна с отпаднал глас д’Аверк. — Но билката не ми помогна.

— Ще помогне, защото аз съм я открил — рече Мелиадус и насочи вниманието си към тримата пленници. — Та значи, спряхме на този хълм за да се полюбувате на своята родина.

Хоукмун премигна от ярката слънчева светлина, познал мочурливия пейзаж на своя любим Камарг.

Недалеч от тях се издигаха познатите отбранителни кули — тайната мощ на Камарг, защото вътре бяха струпани какви ли не причудливи и неописуеми оръжия, познати единствено на граф Медни. Ала от близката страна, като многомилионен мравуняк, бяха струпани безчислените сили на Тъмната империя.

— О! — изхлипа Изелда. — Никога няма да издържат срещу такава армия!

— Много умна преценка, скъпа моя — кимна барон Мелиадус. — И съвършено вярна.

Бяха се разположили на едно възвишение недалеч от полето, в което се бяха струпали силите на Гранбретан. Хоукмун виждаше пехотни карета, кавалерия, инженерни батальони — всички подредени в стройни редици, виждаше обсадни машини с невероятни размери и огромни огнеметни оръдия, а небето гъмжеше от орнитоптери, чийто крила засенчваха дори светлината на слънцето. Всички възможни оръжия от метал бяха струпани тук, на границата с Камарг — медни и железни, бронзови и стоманени, оръжия от закалени сплави, издържащи на топлината на огнестрелите, от злато сребро, олово и платина. Лешояди маршируваха след жабите, коне, редом с къртиците, имаше вълци и мечки, рисове и диви котки, гарвани и орли, а също язовци и невестулки. Копринени знамена плющяха от влажния топъл вятър, в ярки цветове и с гербове на велможи от всички краища на Гранбретан. Цялата равнина бе изпъстрена от жълти, оранжеви, черни, червени, сини, зелени и ярко розови одежди, а слънцето се отразяваше в хилядите и хиляди сапфирени очи, които грееха с мрачен, зловещ блясък.

— Аха — засмя се барон Мелиадус. — Ето я армията, която командвам аз. Ако граф Медни не бе отказал да ни сътрудничи, сега и вие щяхте да сте наши почетни съюзници. Но вие решихте да ни се противите — и сега ще бъдете наказани. Мислихте си, че с вашите кули и с вашето непокорство ще можете да издържите срещу цялата мощ на Гранбретан. Но не е достатъчно, Дориан Хоукмун! Не е достатъчно! Виж — ето я моята армия, докарах я тук, за да изпълня клетвата си. Разбираш ли сега, какъв глупак си бил — ти, и всички останали! — Той изви глава назад и отново се изсмя гръмогласно. — Трепери, Хоукмун, трепери и ти — Изелда, също както треперят другарчетата ви в онези жалки кулички, защото знаят, че днес ще паднат, че Камарг ще се превърне в опожарено пепелище и така ще посрещне утрешния ден. Аз лично ще стъпча тази непокорна страна, дори ако трябва да изгубя цялата си армия!

При тези думи Хоукмун и Изелда наистина потрепериха, но не от страх, а от мъка за нещастията, които баронът се канеше да причини на тази невинна и мирна страна.

— Граф Медни е мъртъв — извика барон Мелиадус и пришпори коня си към очакващите го офицери. — А днес ще умре и Камарг! — Той махна с ръка. — Напред! Нека пленниците се полюбуват на кървавата сеч!

Останал при фургона, д’Аверк отново се закашля мъчително.

— Билката на барона не е никак лоша — каза той замислено. — Уверен съм, че ще излекува всички болести, от които страдат неговите хора.

И след това загадъчно изявление французинът подкара коня си, изравни се с началото на колоната и продължи редом със своя господар.

Хоукмун забеляза, че от Камаргските кули бликат странни лъчи, удрят се в първите редове на настъпващите и оставят огнени дири по земята под краката им. Видя, че Камаргската кавалерия се придвижва напред, заемайки удобна позиция за атака, но това бяха само шепа изнурени от продължителните битки гвардейци, въоръжени с огнестрели и яхнали своите рогати коне. Малко зад тях се бе разположило народното опълчение — мирни, необучени граждани, придошли със секири и вили, за да помогнат на кавалерията. Ала никъде не се виждаха нито граф Медни, нито фон Вилач, нито пък философът Боуджентъл. Войниците на Камарг се вдигаха на щурм без своя предводител в тази последна битка.

Ето че се разнесоха първите бойни викове, заедно с ревът на животните и стенанията на ранените, последва оръдеен пукот, свистене на огнестрели, звън на желязо отекна в равнината, замириса на дим, на запотени животни и изплашени хора. Черните орди спряха за миг, когато пред тях внезапно израсна стена от огън, а над главите им орнитоптерите кръжаха срещу малобройните розови птици, възседнати от въоръжени с огнестрели ездачи.

Хоукмун жадуваше сега да е свободен, да почувства дръжката на меча в ръката си, да стисне с бедра хълбоците на своя кон и да поведе войните на Камарг, които дори в този тежък момент, лишени от водач, продължаваха да упорстват срещу многократно превишаващите ги сили на Тъмната империя. Той напрягаше мишци срещу оковите и сипеше яростни проклятия.

Свечери се, а битката продължаваше. Хоукмун забеляза как една от древните черни кули пламва, подпалена от огъня на десет оръдия, видя я как се люшва, накланя се и накрая се срива с грохот на земята, превръщайки се купчина натрошен камънак. А от редовете на черните орди се надигна победен възглас.

Дойде и нощта, а битката не утихваше. Бойната възбуда достигна дори до тримата оковани пленници във фургона и на челата им изби пот. Наоколо стражите с вълчи маски разговаряха оживено и се смееха, уверени в близката победа. Господарят им бе изчезнал във вихъра на боя, жадуващ да ръководи лично последния щурм, а те извадиха мях с вино и го набучиха със сламки, за да пият през тесните цепки на маските си. С напредването на нощта гласовете им постепенно затихваха и накрая, колкото и странно да бе, стражите потънаха в дълбок сън.

Оладан пръв го забеляза.

— Уж са бдителни, тези вълци, а гледай как захъркаха. Трябва да са уверени, че всичко ще свърши добре.

Хоукмун въздъхна.

— Така е, но въпреки това сме безсилни. Тези проклети вериги са занитени така здраво, че няма никаква надежда да се измъкнем.

— Какво чувам? — разнесе се неочаквано гласът на д’Аверк. — Къде е неизменният ти оптимизъм, Хоукмун? Направо не мога да повярвам!

— Махай се, д’Аверк — извика Хоукмун на французина, който бе изплувал от тъмнината и стоеше до фургона. — Върви да лижеш ботушите на твоя господар.

— Донесох тук едно нещо, — продължи д’Аверк насмешливо, сякаш въобще не го чуваше — за да видя дали ще свърши работа. — При тези думи той измъкна някакъв продълговат предмет от джоба си. — А, забравих да ти кажа, че приспах стражите с моето лекарство.

Хоукмун присви очи.

— Какво е това в ръката ти?

— Дребна, но скъпоценна вещ, която намерих на бойното поле. Вероятно е принадлежала на някой военачалник. В наши дни подобни неща се срещат твърде рядко. По същество това е огнестрел, но съвсем миниатюрен, така че да бъде носен в джоба.

— Чувал съм за тях — кимна Хоукмун. — Но за какво ми е? Не виждаш ли, че съм окован?

— Ах, да, забелязах това. Ако се съгласиш на малък риск може би ще успея да те освободя.

— Това ли е поредната клопка, д’Аверк, която замислихте с барон Мелиадус?

— Наскърбяваш ме, Хоукмун. Защо мислиш така?

— Защото ти ни предаде в ръцете на Мелиадус. Ти си подготвил клопката, още когато разговаря с онези войни от вашия орден, които срещнахме в Карпатия. Ти си ги изпратил да предупредят в лагера, че скоро ще пристигнем, за да могат да ни заловят по-лесно.

— Напълно възможно — съгласи се д’Аверк. — Но има и друго обяснение — например, че вълчите войни са ме познали, проследили са ни, а сетне са уведомили господарите си. Докато се разхождах из лагера научих, че барон Мелиадус бил дошъл, за да ви залови и реших да му се представя и да се опитам да го убедя, че аз нарочно съм ви вкарал в тази клопка. Така поне един от нас щеше да остане на свобода — д’Аверк направи театрална пауза. — Как ти звучи това?

— Като нагла лъжа.

— Добре, нека бъде нагла лъжа. Но нямаме много време. Да опитам ли да разрежа веригите, или предпочиташ да си седиш на топлото местенце, от страх да не пропуснеш последното действие на представлението?

— Гори тези проклети вериги — каза Хоукмун — така поне ръцете ми ще бъдат свободни и ще мога да те удуша — ако ме лъжеш!

Д’Аверк приближи миниатюрния огнестрел до оковите на Хоукмун и се прицели внимателно. После натисна едно малко лостче и от дулото бликна ослепително ярък лъч. Болката от топлината бързо стана нетърпима, Хоукмун отвори уста за да изкрещи и в този момент една от скобите изтрака на пода на фургона. Дясната му ръка бе свободна. Той я потърка и подскочи, когато докосна нагорещения метал.

— Побързай — прошепна д’Аверк. — Дръж високо веригата. Този път ще е по-лесно.

Не след дълго Хоукмун бе напълно свободен и двамата се заеха с Изелда и Оладан. Д’Аверк ставаше все по-неспокоен.

— Донесъл съм сабите ви — рече той — и нови маски, както и коне. Следвайте ме. И побързайте, преди Мелиадус да се е върнал. Да ви призная, очаквах го по-рано.

Промъкнаха се в тъмнината към мястото, където бяха завързани конете, а междувременно нагласиха маските и запасаха сабите. После се метнаха в седлата.

Изведнъж до ушите им достигна шум от тропот на коне, последван от гръмогласни проклятия, които можеха да принадлежат само на барон Мелиадус.

— Бързо — изсъска д’Аверк. — Препускайте — към Камарг!

Четиримата пришпориха конете и се понесоха надолу по склона на хълма, право към бойното поле.

— Сторете път! — крещеше д’Аверк. — Път, път сторете! Подкрепления за предната линия!

Уплашени войници се разбягваха пред копитата на конете им, докато препускаха из лагера, а зад тях се сипеха проклятия.

Ала все по-наблизо се чуваше и тропотът на копитата — барон Мелиадус и хората му ги настигаха.

— Сторете път! — закрещя още по-силно д’Аверк. Път за барон Мелиадус!

Прескочиха някакви налягали войници, заобиколиха затънали в калта обсадни машини, връхлетяха в подпалена тръстика, а кулите на Камарг бяха все по-близо — както и зловещите закани на настигащия ги Мелиадус.

Конете вече препускаха върху трупове на избити гранбретанци и изведнъж бойната линия остана зад тях.

— Свалете си маските — предупреди ги д’Аверк. — Ако камаргците не познаят Хоукмун и Изелда, ще ни изгорят на място…

Изведнъж мракът бе разцепен от ослепителен лъч, който се размина на милиметри с д’Аверк. Нови подобни светкавици блеснаха зад тях — несъмнено от редовете на хората на Мелиадус. Хоукмун сграбчи ремъка на маската си, дръпна го рязко и я запрати назад.

— Спрете! — долетя до тях гласът на барон Мелиадус. — Ще загинете от огъня на вашите! Спрете, глупаци!

От камаргска страна долетяха нови изстрели и нощта се озари в рубинено сияние. Конете се препъваха в труповете на убитите. Д’Аверк се прикри зад главата на коня, Оладан и Изелда последваха примера му, но Хоукмун извади сабята си и извика с мощен глас:

— Войни на Камарг! Това съм аз — Хоукмун! Хоукмун се завърна!

Огнестрелите не прекратиха стрелбата, но четиримата бегълци бяха вече съвсем близо до една от кулите. Д’Аверк се изправи в седлото.

— Ей, камаргци! Водя ви Дориан Хоукмун, който ще… Изведнъж доспехите му пламнаха. Д’Аверк разпери ръце, извика от болка и увисва на стремената. Хоукмун приближи коня си до неговия и огледа отпуснатото тяло. Бронята бе нагорещена до червено, на места дори разтопена, но д’Аверк изглежда все още дишаше. От изпръхналите му устни долетя пресипнал смях.

— Дали пък не сбърках, Хоукмун, като свързах съдбата си с твоята…

Останалите бегълци спряха конете. Преследвачите, начело с барон Мелиадус, вече бяха съвсем близо.

— Вземи юздите на коня му, Оладан — нареди Хоукмун. — Аз ще го прикрепям в седлото, докато стигнем кулата.

Блесна нова светкавица от огнестрел, този път от гранбретанска страна.

— Хоукмун, спри!

Без да обръща внимание на предупреждението Хоукмун продължи напред, през разкаляната земя, опитвайки се да задържи отпуснатото тяло на д’Аверк.

Последва нов ярък лъч от кулата и Хоукмун извика с пълни гърди:

— Хора на Камарг! Това съм аз — Хоукмун и Изелда — дъщерята на граф Медни!

Светлината угасна. Хората на Мелиадус бяха по петите им. Изелда също се люшкаше в седлото, останала на края на силите си. Хоукмун се приготви за бой с Мелиадус.

Ала изведнъж ги обкръжиха конници на белезникави рогати коне — камаргски гвардейци, излезли на разузнаване.

Един от гвардейците втренчи поглед в лицето на Хоукмун и извика радостно:

— Това е нашият господар Хоукмун! И Изелда! Ах — ето че съдбата отново е на наша страна!

Недалеч зад тях Мелиадус и хората му спряха, щом видяха камаргците. После обърнаха конете и потънаха в мрака.

Призори, когато първите слънчеви лъчи заблестяха по водната повърхност на лагуните и белите биволи излязоха на паша, Хоукмун и приятелите му стигнаха в Медния замък. Вятърът браздеше тръстиките и ги люшкаше като морски вълни, а хълмовете около града бяха отрупани с грозде и други плодове. На върха на най-високия хълм се издигаше Медния замък, непоклатим и стар, на пръв поглед незасегнат от войните, които се блъскаха в границите на малката страна.

Насочиха конете по извития път към замъка, пресякоха двора, където насреща им изтичаха радостни коняри, после влязоха в гостната, по чийто стени висяха безчислените ловни трофеи на граф Медни. Тук бе прохладно, цареше странна тишина, а край голямата камина ги очакваше самотна фигура. И макар, че посрещачът се усмихваше, очите му бяха изпълнени със страх, а лицето му се бе състарило неимоверно, откакто Хоукмун го бе виждал за последен път — мъдрият сър Боуджентъл, поетът-философ.

Боуджентъл прегърна Изелда, после сграбчи ръката на Хоукмун.

— Как е граф Медни? — попита Хоукмун.

— Физически запазен, но е изгубил воля за живот — отвърна Боуджентъл и същевременно даде знак на прислужниците да се погрижат за д’Аверк. — Отведете го в северната кула — в лазарета. Ще се заема с него веднага щом се освободя. Елате — обърна се той към другите. — Вижте сами…

Оладан остана да наглежда ранения д’Аверк, а Хоукмун и Изелда последваха Боуджентъл по стълбите към горния етаж, където бяха покоите на граф Медни. Боуджентъл пръв отвори вратата на спалнята.

В средата бе поставено скромно войнишко легло, покрито със снежнобели чаршафи и с твърда възглавница. А на възглавницата бе положена състарена и посивяла глава, която сякаш бе излята от метал. В червеникавата коса се виждаха далеч повече сивкави кичури, меднокожото лице изглеждаше неестествено бледо, само червените мустаци си бяха същите. И масивните вежди, надвиснали като скални козирки над хлътналите кафяви очи — те също бяха непроменени. Очите бяха вторачени немигащо в тавана, а устните не помръдваха, събрани в тънка, измъчена линия.

— Граф Медни — прошепна Боуджентъл. — Погледни.

Очите не се отместиха. Хоукмун пристъпи напред, надвеси се и надзърна в лицето на графа. Изелда застана до него.

— Граф Медни, дъщеря ти, Изелда, се завърна. Завърна се и Дориан Хоукмун.

Едва сега устните се раздвижиха.

— Пак видения. А мислих, че треската ми е преминала, Боуджентъл.

— И наистина премина, милорд — това не са призраци.

Графът премести тежкия си поглед върху тях.

— Мъртъв ли съм, деца мои, та отново сме заедно?

— Графе, ти си на Земята! — отвърна Хоукмун.

Изелда се наведе и го целуна с безкрайна нежност по челото.

— Ето, татко, една съвсем земна целувка.

Едва сега чертите на бронзовото лице започнаха да омекват, докато накрая на устните на граф Медни разцъфна щастлива усмивка. Сетне тялото му се раздвижи под чаршафите и неочаквано графът се изправи.

— Ах! Истина е! А бях изгубил надежда! Какъв глупак съм бил, да се предам така лесно!

И неочаквано графът се засмя с жизнен, гръмлив глас.

Боуджентъл го погледна изумен.

— Графе… а аз мислех, че вече чукаш на небесните врати!

— И аз също, Боуджентъл — но сега скочих направо тук. Да, доста дълъг скок. Как е обсадата, Хоукмун?

— От зле по-зле, графе, но след като и тримата сме отново заедно, мисля, че ще се справим!

— Така. Боуджентъл, да ми донесат доспехите. И къде ми е сабята?

— Графе… още си много слаб…

— Тогава донесете храна — много храна — ще ям в движение. — При тези думи граф Медни скочи от леглото и прегърна дъщеря си и нейния годеник.

Седнаха да се хранят в гостната и Хоукмун разказа на графа за всички премеждия, през които бе преминал, откакто напусна замъка преди много месеци. Граф Медни от своя страна описа подробно изпитанията, на които ги бяха подложили могъщите сили на Тъмната империя. Разказа за последния бой на фон Вилач, за неговата храбра смърт, за огромните загуби на противника, за това как самият той е бил ранен, за изчезването на Изелда и за болестта, която го налегнала след това.

Влезе Оладан и Хоукмун побърза да го представи. Дребосъкът им съобщи, че д’Аверк е доста тежко ранен, но според Боуджентъл щял да се оправи.

С други думи, в гостната постепенно се възцари празнична атмосфера, ала никой от присъстващите не забравяше дори за миг, че недалеч от тях, по границите на малката страна, войските на Камарг водеха битка на живот и смърт, битка, която почти нямаха шанс да спечелят.

Граф Медни вече си бе поставил тежката броня и бе препасал своята огромна сабя. Той се изправи неочаквано и заяви с решителен глас:

— Хоукмун, сър Оладан, време е да тръгваме. Трябва да се присъединим към битката и да поведем хората ни на победен щурм!

Боуджентъл въздъхна.

— Преди два часа те мислех за мъртъв, а сега искаш да предвождаш войската. Няма да ти стигнат силите, графе.

— Болестта ми бе на духа, а не на тялото и вече съм излекуван! Коне! — викна граф Медни. — Кажи им да приготвят конете, Боуджентъл.

Макар да бе уморен от пътуването, Хоукмун почувства, как се изпълва с енергия, докато крачеше след графа. Той изпрати въздушна целувка на Изелда, спусна се в двора и възседна коня, който вече го очакваше, за да го отведе на бойното поле.

Тримата препуснаха без да щадят конете, насочиха към една тайна пътека в мочурището, край тях се носеха стада от диви коне, а над главите им пърхаха ята необяздени фламинга. Графът махна с облечената си в ръкавица ръка.

— Тази земя заслужава да бъде защитавана. Красотата й трябва да бъде ценена.

Ето, че не след дълго до слуха им достигна шумът от битката. Още малко и полето се ширна пред тях. Графът спря коня и прошепна изумен:

— Невъзможно. Това е краят.

Но беше вярно. Кулите бяха повалени и се бяха превърнали в димящи купчини от разтрошен камънак. Малцината оцелели отстъпваха назад, но продължаваха да се бият храбро.

— С Камарг е свършено — произнесе граф Медни с глас на старец.

Единадесета главаЗавръщането на Рицаря

Един гвардейски поручик ги забеляза и препусна към тях. Ризницата му бе разкъсана, острието на сабята — пречупено, но лицето му грееше от радост.

— Граф Медни! Най-сетне! Елате, сър, време е да поведем хората срещу псетата от Тъмната империя!

Хоукмун видя, че графът се усмихва под мустак, той оголи огромната си сабя и отвърна:

— Добре, поручик. Намерете някой, който да възвести новината, че граф Медни се е завърнал.

Още щом зърнаха графа и яздещия до него Хоукмун войниците нададоха победен възглас и не само не отстъпиха повече нито крачка, но дори и отблъснаха следващия щурм на противника. Графът, следван от Хоукмун и Оладан се втурна в най-горещото място на сражението и размаха сабя, неуязвим за каквито и да било оръжия.

— Отдръпнете се, момчета! — извика той. — Дайте ми възможност да приближа врага!

Пътем графът дръпна от знаменосеца изпокъсаното знаме с неговия герб, развя го високо и пришпори коня си срещу гранбретанците.

Хоукмун се изравни с него и двамата се превърнаха в някаква чудовищна, свръхестествена двойка, единият, със своите пламтящи като огън доспехи, а другият с лъщящата на челото перла, сеещи смърт сред имперската пехота. А когато към тях се присъедини още един войн, нисък и мускулест и с козина по лицето, който раздаваше отсечени удари наляво-надясно, сякаш удряше със светкавица, те заприличаха на митична тройка юнаци и при вида им маскираните гранбретански войни се отдръпваха назад. Хоукмун трескаво диреше с поглед барон Мелиадус и се кълнеше, че този път ще го довърши, но баронът бе изчезнал в дън земя.

Няколко чифта ръце се вкопчиха в седлото му, опитвайки се да го повалят, но той обсипа шлемовете с тежки удари, прониза няколко очни отвърстия и накрая се освободи.

Денят си отиваше, а битката продължаваше с неотслабваща сила. Хоукмун се полюшваше в седлото, изтощен от боя, губещ сили от дузината малки рани и одрасквания, от които се стичаше кръв. Конят му бе убит, но той бе така плътно притиснат под тежестта на обкръжаващите го противници и приятели, та измина близо половин час, преди да осъзнае, че животното е мъртво. Едва тогава скочи от седлото и продължи боя на крак.

През цялото време си даваше сметка, че няма кой знае какво значение колко противници е избил той и другите, защото ги превъзхождаха многократно, а и камаргците бяха зле въоръжени. Постепенно и неумолимо малката армия бе изтласквана все по-назад.

— Ах, — прошепна възбудено Хоукмун — да имах само неколкостотин свежи бойци и щях да спечеля битката. Трябва ни помощ, в името на Руническия жезъл!

Внезапно по тялото му сякаш премина електрически ток и той изстена, осъзнал, че неволно бе призовал Руническия жезъл. Червения амулет, който висеше на шията му, се изпълни с рубинено сияние, удари с ослепителни лъчи противника и започна да прехвърля енергия и сила в тялото му. Хоукмун се изсмя и се зае да сече с удесеторена сила, като въртеше сабята в кръг около себе си. Острието се пречупи, но Хоукмун дръпна алебардата на близкия конник, когото смъкна и запрати на земята, замахна с острието като с меч, скочи на лишения от ездач кон и продължи атаката.

— Хоукмун! Хоукмун! — извика той древния боен възглас на своите деди. — Напред — Оладан — граф Медни! — И той си прокара път през плътно обкръжилата ги маса, за да доближи приятелите си. Графът продължаваше да стиска знамето си.

— Тъпчете ги! — закрещя Хоукмун. — Да ги гоним чак до границата!

А после сякаш Хоукмун бе навсякъде и където минеше, сееше само смърт. Той се врязваше в редиците на гранбретанците, а зад него полето се покриваше с трупове. Вопли на ужас се разнесоха сред имперските войски и те неусетно започнаха да отстъпват.

Не след дълго всички части обърнаха гръб на малочислената камаргска армия, а някои дори побягнаха панически назад. Едва сега отнякъде изникна едрата фигура на барон Мелиадус, който закрещя на хората си да спрат и да приемат боя.

— Напред! — викаше им той. — Нима ви е страх от шепа хора?

Ала вълната бегълци бе поела назад и помете и него, отнасяйки го далеч в тила.

Всички бяха ужасени от рицаря с бледо лице, чиято сабя удряше навсякъде, на челото му лъщеше черна перла, а на шията му се полюшваше амулет, сипещ рубинен огън, докато конят му скачаше високо над главите на другите. Бояха се от него, защото той крещеше високо името на един мъртвец — защото той самият бе този мъртвец, Дориан Хоукмун, човекът, който се бе изправил срещу тях още в Кьолн и дори там бе на косъм от победата, човекът, надсмял се над самия крал-император, човекът надвил в двубой барон Мелиадус. Хоукмун! Това бе име, от което Тъмната империя трепереше!

— Хоукмун! Хоукмун! — Конникът отново изправи на задните крака своето подивяло животно. — Хоукмун!

Обладан от силата на Червения амулет, Хоукмун гонеше отстъпващата армия, а от устата му кънтеше триумфален смях. Зад него препускаше граф Медни, страховит в своята златисто-червена броня, от острието му се стичаха ручеи кръв, идеше и Оладан, със захилено космато лице, бляскави очи и пъргава сабя, а по петите им се носеше тържествуващата армия на Камарг, шепа храбреци, които засипваха с подигравки уж всесилната, но отстъпваща гранбретанска мощ.

Но ето, че силата на амулета започна да отслабва и Хоукмун отново почувства предишните си болки, тялото му бе съкрушено от страшната умора, но сега вече това нямаше значение, защото границата, обозначена от съборените кули, бе съвсем близо и нищо не можеше да спре уплашения бяг на противника.

— Днес е велик ден, Хоукмун — извика радостно Оладан.

Граф Медни сбърчи вежди.

— Да — но ще можем ли да удържим победата дълго? Трябва да отстъпим, да се прегрупираме и да намерим подходящо място, защото в открито поле нямаме никакви шансове.

— Прав си — кимна Хоукмун. — Кулите вече ги няма, ще трябва да открием друго подходящо място, където да се укрепим, и мисля че знам къде… — той погледна графа.

— Да, — кимна граф Медни. — Замъкът. — Ще изпратя вест до всички селца и градчета на Камарг да потеглят с колкото могат да носят провизии към Еж-Мортес, където да се скрият зад градските стени…

— Ще можем ли да поберем всички, при подобна продължителна обсада? — попита Хоукмун.

— Ще видим — отвърна графът, докато следеше своята малка армия, която вече бе започнала да се прегрупира. — Но поне ще имат някаква защита, когато войските на Тъмната империя залеят Камарг.

Сълзи блестяха в очите му, когато насочи коня си назад, към замъка.

От своя балкон, в източната част на замъка, Хоукмун наблюдаваше стичащите се към Еж-Мортес тълпи от бежанци, които караха със себе си безчислени глави добитък. Повечето от тях се настаняваха по скамейките на огромния амфитеатър в единия край на града. Войниците също караха провизии, или помагаха на гражданите. Привечер почти цялото население се бе събрало зад градските стени, а къщите бяха претъпкани с обитатели. Хоукмун се молеше да не ги споходи чума, или някоя друга болест, защото тогава щяха да изгубят всякакъв контрол.

Оладан застана до него и посочи с пръст на север.

— Виж — рече той. — Летящи машини.

Хоукмун вдигна глава и зърна на хоризонта огромните орнитоптери на Тъмната империя — сигурен белег, че армията приближаваше насам.

През нощта огньовете на първите пристигнали отреди пламнаха край града.

— Утре — каза Хоукмун, — ще бъде нашата последна битка.

Двамата слязоха в гостната, където Боуджентъл и граф Медни разговаряха оживено. Масата бе отрупана с ястия. Разговарящите вдигнаха глави, за да посрещнат Хоукмун и Оладан.

— Как е д’Аверк? — попита Хоукмун.

— Възвръща си силите — отвърна Боуджентъл. — Има прекрасна физика и каза, че утре би искал да похапне нещо. Разреших му.

В гостната се появи и Изелда.

— Говорих с жените — каза тя. — Всички са се прибрали зад стените. Имаме достатъчно провизии да издържим цяла година, ако започне да колим добитъка…

Граф Медни се усмихна тъжно.

— Битката ще реши всичко далеч преди да е изтекла една година. Как е бойният дух в града?

— Добре — отвърна момичето. — След като научиха за победата ви днес, всички искат да живеят.

— Не е лошо — отвърна граф Медни. — Като се има пред вид, че утре може би всички ще умрем. Ако не утре, то вдруги ден. Не можем да издържим срещу подобна сила, мила моя. Повечето от нашите бойни птици бяха избити, така че не разполагаме със защита от въздуха. Гвардейците също дадоха значителни жертви, а оцелелите войници нямат кой знае какъв опит.

Боуджентъл въздъхна.

— А си мислехме, че Камарг никога няма да падне…

— Не е ли твърде рано да го обричате? — произнесе нечий глас от стълбите и се оказа, че на прага се е изправил д’Аверк, с бледо лице, облечен в бежова нощница, която стигаше до пода. Той закуцука към тях. — С подобен боен дух не ви остава нищо друго, освен да се предадете. Защо не опитате да поговорите за победата?

— Прав сте, сър Хюлам — съгласи се граф Медни и направи опит да си придаде бодър вид. — Да отдадем дължимото и на храната, ще ни трябват сили за утрешната битка.

— Как си, д’Аверк? — попита Хоукмун, докато се настаняваха край масата.

— Още ме бива — ухили се французинът. — Добре ще ми дойдат малко подкрепления — при тези думи той се зае да пълни чинията си с месо.

Ядоха мълчаливо, наслаждавайки се на храната, сякаш предчувстваха, че може да им е за последен път.

Когато на следващата сутрин Хоукмун погледна през прозореца, мочурищата бяха покрити с хора. През нощта силите на Тъмната империя се бяха прокраднали в непосредствена близост до градските стени и сега се готвеха за първия щурм.

Хоукмун нахлузи набързо ризницата и се спусна в гостната, където д’Аверк вече пристягаше ремъците на своята обгорена броня, Оладан си чистеше сабята, а граф Медни обсъждаше някои въпроси от предстоящото сражение с двама от своите поручици.

В помещението цареше напрегната атмосфера и хората разговаряха с приглушени гласове.

Изелда неусетно застана на стълбите и го повика:

— Дориан…

Той се извърна и изтича на площадката, където девойката го очакваше с протегнати ръце. Хоукмун я притисна в обятията си и я целуна леко по челото.

— Дориан, — рече тя — искам да се оженим преди да…

— Да — прекъсна я той. — Да потърсим Боуджентъл.

Откриха философа в неговия кабинет, където се бе зачел дълбоко в някаква книга. Когато влязоха, той вдигна глава и се усмихна. Казаха му какво искат от него и Боуджентъл остави книгата.

— Все се надявах това да стане с величествена церемония — рече философът, — но ви разбирам.

След това ги накара да се хванат за ръце и да коленичат пред него, докато той произнасяше своята собствена композиция на брачното слово, използвана неведнъж, откакто двамата с графа бяха дошли в Медния замък.

Когато приключи, Хоукмун се изправи и отново целуна Изелда.

— Грижи се за нея, Боуджентъл — каза той и излезе от стаята, за да си присъедини към своите другари, които вече го очакваха в двора.

Тъкмо когато се качваха на конете над замъка легна огромна сянка, придружена от поскърцване и метално дрънчене, което можеше да идва само от орнитоптер на Тъмната империя. Ярък огнен стълб удари в паважа пред копитата на Хоукмуновия кон, животното подскочи уплашено и изпръхтя през разширените си ноздри.

Граф Медни вдигна огнестрела, с който се бе въоръжил за предстоящата битка, прицели се в небето и натисна лоста. Огненочервен пламък се понесе право към летящата машина. Писъкът на пилота отекна в двора на замъка и изведнъж огромните крила замряха във въздуха. Орнитоптерът полетя право надолу, изгуби се от погледите им и откъм склона на хълма долетя оглушителен гръм.

— Ще трябва да разположим огнестрели на някои по-високи места из града — рече замислено граф Медни. — За да отбиваме атаките на орнитоптерите. Хайде, господа — чака ни битка.

Още щом излязоха от портала на замъка и поеха надолу по пътя, те видяха огромната бронирана човешка вълна, която се блъскаше в градските стени, където малочислената Камаргска армия отчаяно отбиваше първия щурм.

Над града се носеха орнитоптери, приличащи на гигантски метални птици, които заливаха улиците с огън, а въздухът бе изпълнен с крясъците на ранените, ревът на огнестрелите и звънтежа на метал. Черен дим се виеше над Еж-Мортес, от покривите на няколко подпалени къщи.

Хоукмун поведе отряда по улиците на града, като прогонваше минувачите с крясък и се насочи право към стените, за да се включи в битката. Зад него бързаха Оладан, д’Аверк и самият граф Медни, за да помогнат на защитниците на града.

Ето че част от градската стена внезапно се срина със страхотен взрив, последван от ликуващи възгласи отвън и Хоукмун препусна към отвора, през който вече нахлуваха зловещите мечи и вълчи маски на войниците от Тъмната империя.

Ала веднага щом зърнаха Хоукмун, гранбретанците се спряха смутени, припомнили си вчерашната сеч. Макар да не притежаваше онази свръхестествена сила, той се възползва от краткото мълчание за да разцепи въздуха със своя боен вик: „Хоукмун! Хоукмун!“ и връхлетя срещу врага, а сабята му се удряше в метал, плът и кости и навсякъде се забиваше до дръжката.

Сражението продължи с нестихваща сила през целия ден, защитниците продължаваха да удържат града, макар че силите им се топяха и когато настъпи нощта и армията на Тъмната империя се отдръпна, не само Хоукмун, но и всички останали знаеха, че следващият ден ще им донесе поражение.

Уморени изкачваха виещия се към замъка път героите на града, потънали в мрачни мисли за безбройните невинни, загинали през този ден и за онези, които предстоеше да загинат утре — ако имаха късмета да умрат.

Изведнъж зад тях се разнесе тропот от галопиращ кон и те се извърнаха, готови да посрещнат поредната атака, но видяха, че към замъка приближава в конник с исполински ръст. Имаше продълговат, покриващ цялото му лице шлем, а бронята му бе изкована от злато и мрамор. Хоукмун свъси вежди.

— Какво ли иска този предател и крадец? — каза той.

Рицаря в Мрамор и Злато дръпна юздите на коня и спря пред тях. Иззад шлема се разнесе познатият дълбок, басов глас.

— Моите почитания, защитници на Камарг. Виждам, че денят не е протекъл много успешно за вас. Утре барон Мелиадус ще празнува победа.

Хоукмун отри челото си с ръкав.

— Едва ли е трудно да се види онова, което знаят всички, Рицарю. Какво си дошъл да откраднеш този път?

— Нищо — рече рицарят. — По-скоро да ви донеса нещо.

Той се пресегна назад и вдигна в ръка седлото на Хоукмун.

Дориан почувства как надеждата отново го изпълва, той се вдигна ръка, пое седлото и отвори един от страничните джобове. Вътре, грижливо увит в плат, лежеше дарът на Ринал, който сякаш бе получил преди векове. Изглеждаше съвсем непокътнат. Хоукмун разви плата и видя, че кристалната машина е здрава.

— Но защо трябваше да ми го отнемаш?

— Нека влезем в замъка и ще ви обясня всичко — предложи Рицаря в Мрамор и Злато.

Настаниха се в гостната, а Рицаря се изправи пред камината и огледа смълчаните лица.

— Изоставих ви в замъка на Лудия бог, — поде той разказа си — защото не се съмнявах, че чудовищата ще ви изведат в безопасност. Но знаех също така, че по пътя ви очакват нови премеждия и подозирах, че може да попаднете в плен. Ето защо реших да взема подаръка на Ринал и да го запазя далеч от нежелани посегателства, докато се завърнете в Камарг.

— А аз те мислех за крадец! — рече Хоукмун. — Съжалявам, Рицарю.

— Но какъв е този предмет? — попита граф Медни.

— Това е една древна машина — отвърна Рицаря, — създадена в отминали времена, когато науката е била в своя апогей.

— Оръжие? — вдигна вежди графът.

— Не. Това е уред, който е в състояние да изкривява отделни части на пространството и времето и да ги премества в други измерения. Докато съществува тази машина, тя е в състояние да поддържа изкривяването, но ако поради грешка или нещастен случай бъде разрушена, изкривената част се връща обратно във времето и пространството, където принадлежи.

— И как се борави с нея? — попита Хоукмун, който едва сега си спомни, че не беше получил никакви инструкции.

— Трудно е да се обясни, защото термините ще ви се сторят непознати — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато. — Ринал ми даде доста подробно описание и мисля, че ще се справя.

— Добре де, какъв е смисълът от всичко това? — намеси се д’Аверк. — Ще изпратите барон Мелиадус и неговите хрътки в забвение, та повече да не ни досаждат, така ли?

— Не — поклати глава Рицаря. — Ей сега ще ви обясня…

В този миг вратата се отвори и в гостната нахлу покрит с прах войник.

— Господарю — извика той на граф Медни. — Барон Мелиадус ви чака пред стените на града. Иска да преговаряте.

— Нямам какво да му кажа — заяви графът.

— Казва, че тази нощ щели да ни атакуват. До един час щял да срине стените на града, защото получил свежи подкрепления и не се налагало да чака повече. Каза също така, че ако му предадете дъщеря си, Хоукмун, д’Аверк и самия себе си, щял да пощади останалите.

Графът се замисли, но Хоукмун избра този миг, за да се намеси:

— Безсмислено е да участваме в подобни преговори, граф Медни. И двамата познаваме добре предателската натура на барона. Единствената му цел е да деморализира защитниците на града.

Граф Медни въздъхна.

— Но ако това, което казва е вярно, а аз съм склонен да мисля така, тогава до един час стените на града наистина ще бъдат сринати и всички ще загинем.

— Но с чест — добави д’Аверк.

— Така е — отвърна графът с тъжна усмивка. — С чест. — Той се обърна към вестителя. — Съобщи не барон Мелиадус, че не желая да разговарям с него.

Войникът се поклони.

— Ще предам думите ви, милорд.

Той напусна гостната.

— Най-добре да се върнем при стените — предложи уморено граф Медни и се надигна. В този миг Изелда влезе в гостната.

— Ах, татко, Дориан, радвам се да видя, че и двамата сте невредими.

Хоукмун я прегърна.

— Но ще трябва да се връщаме — прошепна й той. — Мелиадус готвел нова атака.

— Почакайте — обади се Рицаря в Мрамор и Злато. — Все още не съм ви описал моя план.

Дванадесета главаБягство в забвение

Барон Мелиадус се усмихна, когато чу отговора на вестителя.

— Много добре, — обърна се към офицерите си той. — Нека целият град бъде сринат със земята, а гражданите да бъдат взети в плен, та да се позабавляваме с тях, докато пируваме.

Той се обърна и обходи с поглед строените свежи подкрепления.

— Напред! — извика им баронът и войниците се втурнаха срещу обречения град и замъка зад стените му.

Защитниците незабавно откриха огън, но силите им бяха на изчерпване. Баронът вдигна глава към изящните линии на замъка, който толкова дълго бе защитавал този град и се засмя тържествуващо. Чувстваше се истински щастлив, защото само след час щеше да се изпълни клетвата, която бе дал преди близо две години — в онази нощ, когато напусна позорно същия този замък.

Войските стигнаха градските стени и баронът пришпори коня, за да наблюдава битката отблизо.

Ала изведнъж се намръщи. Нещо странно ставаше със светлината, защото неочаквано градът и замъкът потрепериха и очертанията им започнаха да се размиват.

Барон Мелиадус свали маската и потърка невярващо очи, после погледна отново.

Силуетът на Медния замък и градът по него бяха озарени от сияние, отпърво розово, после светло червено и накрая алено, а баронът почувства, че му се вие свят. Той облиза пресъхналите си устни и се зачуди, дали не се е побъркал.

Войниците бяха преустановили атаката и се споглеждаха изумени, а по редиците им се понесе ропот. Целият град, хълмът, на която бе разположен и замъкът бяха обхванати от синкаво зарево. Ослепителното зарево започна да избледнява и заедно с него се губеше от погледите им Медния замък и Еж-Мортес. Задуха бурен вятър и баронът се люшна в седлото.

— Стражи! — извика той. — Какво става?

— Градът… градът изчезва, милорд — долетя обърканият отговор.

— Изчезва! Невъзможно. Как може да изчезне цял един град, заедно с хълма под него? Сигурно са вдигнали някакъв оптичен екран.

Баронът препусна като подивял към мястото, където доскоро се издигаха градските стени, но нищо не се изпречваше на пътя му, а копитата на коня затъваха в мочурливата земя, която изглеждаше като прясно разорана нива.

— Измъкнаха ми се! — изрева баронът. — Но как? Каква странна наука им помогна? Коя е тази сила, която е по-голяма дори от моята мощ?

Войските отстъпваха назад. Някои тичаха уплашени. Само баронът не се предаваше, той скочи от коня и тръгна напред с протегнати ръце, опитвайки се да открие изчезналия град. Първо крещеше яростно, сетне захлипа от непосилен гняв, накрая падна на колене в калта и размаха юмрук към мястото, където се издигаше Медния замък.

— Ще те намеря, Хоукмун — теб, и твоите приятели. Ако трябва, ще призова всички учени и магьосници на Гранбретан, но ще те намеря. Готов съм дори да те последвам, където и да си сега, на Земята или отвъд нея, за да познаеш вкуса на моето отмъщение. Кълна се, в името на Руническия жезъл!

И тогава баронът се огледа, защото чу тропот на конски копита и за миг му се стори, че зърва нечия фигура, облечена в доспехи от мрамор и злато, а от въздуха долетя подигравателен смях, но само след миг конникът също изчезна.

Баронът се надигна от калта и потърси с поглед коня си.

— О, Хоукмун! — продължи той със стиснати зъби. — О, Хоукмун, кълна се, че ще те стигна!

Ето че за втори път барон Мелиадус бе свързал клетвата си с името на Руническия жезъл. И този път клетвата му доведе до нови предначертания в историята на човечеството. Тази втора клетва не само подсили заложената заложената преди две години схема, но обвърза още по-здраво съдбите на Хоукмун и Мелиадус.

Баронът яхна коня си и се върна в лагера. Още утре възнамеряваше да потегли за Гранбретан, където се намираше лабиринтът от лаборатории на Ордена на змията. Рано или късно, но баронът не се съмняваше, че ще открие път към изчезналия Меден замък.

Изелда не откъсваше учуден поглед от прозореца, а лицето й бе озарено от радост. Хоукмун се усмихна и я притисна към себе си.

Застанал зад тях, графът се покашля и рече:

— Да ви кажа право, деца мои, малко съм смутен от всичко това — от тази наука. И къде този приятел каза, че се намираме?

— В един друг Камарг, тате — рече Изелда.

Навън имаше лека мъгла. И макар че градът и хълмът отново бяха солидни, същото не можеше да се каже за всичко останало. Като през синкаво сияние се виждаха далечните блата, блестящите лагуни и полюшващите се тръстики, но цветовете на този пейзаж бяха странно променени, не само в жълто и зелено бяха оцветени горите, а във всички цветове на дъгата и за разлика от замъка изглеждаха призрачни и нематериални.

— Той каза, че можем да опознаем тази земя — рече Хоукмун. — Сигурно от близо няма да изглежда така.

Д’Аверк се покашля многозначително.

— Аз лично бих предпочел да си остана в града. А ти, Оладан, какво мислиш?

Оладан се усмихна.

— И аз така — докато привикна с всичко.

— Е, и аз съм на същото мнение — каза граф Медни и се засмя. — Но поне сме в безопасност, нали? И народът също. Трябва да сме благодарни за това.

— Мда — кимна замислено Боуджентъл. — Но не бива да подценяваме научния потенциал на Гранбретан. Ако въобще има някакъв начин да ни последват тук — те ще го намерят — бъдете сигурни в това.

Хоукмун го погледна.

— Прав си, Боуджентъл. — Той посочи машината на Ринал, която бе поставена на една празна масичка в средата на гостната и сияеше със същата синкава светлина, която бликаше през прозорците. — А това нещо трябва да пазим като зениците на очите си. Не забравяйте какво ни каза Рицаря — ако бъде унищожено, мигом ще се озовем в нашето време и място.

Боуджентъл отиде до машината и внимателно я вдигна.

— Аз ще се погрижа за нея — каза той.

След като излезе Хоукмун се обърна и отново впери поглед през прозореца, като опипваше замислено Червения амулет.

— Рицаря каза, че ще се върне отново — с послание и мисия за мен — заговори той. — Вече не се съмнявам, че служа на Руническия жезъл и когато Рицаря се появи, ще трябва да напусна Медния замък и нашето убежище и да се върна в предишния свят. Бъди готова за този миг, Изелда.

— Да не говорим сега за това, — каза девойката. — Време е да отпразнуваме нашата сватба.

— Да, време е — кимна усмихнато той. Но не можеше да прогони от ума си мисълта, че някъде зад бариерите на пространството, съществува истинският свят, над който е надвиснала заплахата на Тъмната империя. И макар да се радваше на отдиха и на възможността да прекара известно време с жената, която обича, той знаеше, че един ден ще се завърне в този свят и отново ще се изправи срещу армията на Гранбретан.

Но за момента беше щастлив.