Амулетът на лудия бог

Първа главаСориандум

Градът бе неимоверно стар, почти заличен от времето. От пясъците стърчаха излъскани от ветровете каменни плочи и рухнали стени, малкото оцелели кули бяха наклонени, а покривите — хлътнали. Диви овце хрупаха от зелените стръкове, които се показваха в цепнатините на напукания паваж, птици с ярки пера гнездяха между колонадите с избеляла мозайка. Някога великолепен и бляскав, сега градът бе причудливо красив в своето тъжно усамотение. Двамата странници навлязоха сред руините, скрити под покривалото на утринната мараня, заслушани в меланхоличната песен на скитащия из улиците вятър. Копитата потропваха приглушено сред извисяващите се кули, покрити с мъх и плесен, сред разцъфналите в цепнатините на мазилката оранжеви, охрави и пурпурни цветове. Ето такъв видяха Сориандум — градът, изоставен незнайно кога от своите жители.

Двамата конници и едрите животни, които яздеха, не се отличаваха по нищо, под плътния слой прах, който покриваше дрехите им — сякаш бяха наскоро оживели пясъчни статуи. Движеха се бавно и оглеждаха в почуда красотите на този мъртъв град.

Първият от двамата бе висок и строен и въпреки изморения си вид имаше стойката на трениран и опитен войн. Дългата му, руса коса бе избеляла от слънцето, а в светло сините му очи се долавяше намек за спотаено безумие. Ала най-странното, което веднага се набиваше в очи, бе мътно-черната перла сраснала се с челото му, точно над веждите, по средата между очите — стигма, която бе наследил от перверзните експерименти на един учен-магьосник от Гранбретан. Името на този войн бе Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, прокуден от наследствените си земи благодарение завоеванията на Тъмната империя, която жадуваше да властва над целия свят. А Дориан Хоукмун се бе заклел да отмъсти на тази най-могъща нация, обитаваща разкъсваната от войни планета.

Съществото, което яздеше втория кон носеше огромен лък през рамо, а на гърба си бе привързало кочан със стрели. Облечено бе в кожени бричове и цървули от мека, щавена кожа, но цялото му тяло, включително и лицето, бе покрито със ситна червеникава козина. На ръст странното същество едва стигаше до гърдите на Хоукмун. Това беше Оладан, кръстоска между планинска гигантка и магьосник от Българските планини.

Оладан изтупа праха от кожената си наметка и се огледа смутено.

— Не бях виждал толкова красив град. Защо ли обаче е изоставен?

Хоукмун потърка замислено черната перла на челото си, както правеше когато бе озадачен.

— Може би някаква болест — кой знае? Да се надяваме, че ако е болест, вече е напуснала тези места. После ще му мислим. Стори ми се, че чух шум от течаща вода — а това сега е най-важното. После идва храната и накрая — спането, скъпи мой приятелю Оладан…

На един от просторните градски площади откриха стена изсечена от сивкаво-синя скала и покрита с барелефи. Чиста планинска вода бликаше от очите на една красиво изваяна девица и се стичаше към коритото в краката й. Хоукмун се наведе, отпи от водата и избърса с влажни ръце напрашеното си лице. После отстъпи място на Оладан, а накрая оставиха конете да се напоят до насита.

Междувременно Хоукмун бръкна в един от многобройните вързопи на седлото и извади напуканата пергаментова карта, с която ги бяха снабдили в Хамадан. Той плъзна пръст по картата и го спря върху разкривения надпис „Сориандум“. На лицето му цъфна облекчена усмивка.

— Не сме се отдалечили твърде много от пътя — заяви той. — Ей зад тези планини тече Ефрат, а на седмица път нататък е Тарабулас. Тази нощ ще отдъхнем тук, а утре освежени и отпочинали ще продължим пътя.

В отговор Оладан се ухили.

— Обзалагам се, че дотогава ще разгледаш целия град. — Той напръска с вода побелялата си от прах козина, после се изправи и се зае да привързва кочана и лъка. — Но първо да се погрижим за следващия проблем — храната. Няма да се бавя много. Одеве зърнах един див козел сред хълмовете. Довечера ще те гощавам с козе печено. — Той се метна на коня и препусна към порутената градска порта, а Хоукмун смъкна одеждите си, наведе се над коритото и като сумтеше доволно, наплиска запотеното си тяло. Когато привърши с миенето, извади от вързопа чисти дрехи, копринена риза и памучни бричове — дар от царицата на Хамадан Фраубра и ги облече. Беше свалил тежката кожена ризница, подплатена с метални пластини докато пресичаха пустинята, защото не очакваше да се натъкнат на патрули на Тъмната империя. На краката си Хоукмун завърза чифт леки сандали, а като се облече не пропусна да затъкне сабята в пояса си.

Малко вероятно бе някой да ги е проследил до тук, а и градът изглеждаше толкова спокоен, че бе почти невъзможно в него да се спотайва каквато и да било заплаха.

Хоукмун разседла коня, завърза го в сянката на близката стена, излегна се до него и зачака завръщането на Оладан.

Следобедът вече преваляше, когато започна да се пита къде ли се бави другарят му. Още няколко пъти се унася в дрямка, преди тревогата му да нарасне дотолкова, че той стана и наново оседла коня.

Хоукмун знаеше, че за опитен и обигран стрелец като Оладан е твърде маловероятно толкова дълго да преследва своята плячка. Но въпреки това не усещаше присъствието на каквато и да било заплаха. Може би Оладан бе полегнал, също като него, за да подремне, преди да донесе улова. Дори и това да бе причината за неочакваното забавяне, Хоукмун сметна, че ще е добре ако провери сам.

Отпърво насочи коня към градската пора, а след като напусна очертанията на града, отправи се към близките хълмове. Враният жребец изглежда бе възстановил предишната си енергия, защото копитата му едва докосваха тревата и Хоукмун дори трябваше да му стегне юздите, за да намали неговия бяг, когато навлязоха в планината.

Малко по-напред забеляза стадо диви овце, водени от едър, рогат овен, може би същият, който бе споменал Оладан. Само че дребничкият войн не се виждаше никакъв.

— Оладан! — извика гръмогласно Хоукмун и се огледа. — Оладан!

Ала в отговор чу само ехото.

Хоукмун се намръщи, пришпори коня си нагоре по склона, надявайки се, че от високо ще вижда по-надалеч. Овцете се разбягаха от пътя му. Когато излезе на върха, Хоукмун заслони очи от яркото слънце. Огледа се във всички посоки, но не забеляза нито следа от Оладан.

Въпреки това продължи да се озърта с надежда да зърне някъде другаря си и не след дълго забеляза някакво движение долу в града близо до площада с чешмата. Дали очите го мамеха, или наистина бе видял някакъв мъж да се скрива в сянката на улицата, която водеше към източния край на площада? Възможно ли бе Оладан да се е върнал по друг път? Ако е така, защо не бе отвърнал на Хоукмун, когато го повика?

Хоукмун почувства как козината на гърба му настръхва, но това все още не можеше да повярва, че в града дебне заплаха.

Той пришпори коня обратно и прескочи през един участък, където градската стена бе съвсем порутена.

Копитата удряха приглушено в дебелия слой прах, покриващ улицата и Хоукмун насочи коня право към площада, викайки по име другаря си. Ала и този път отговор бе само ехото. На площада нямаше и следа от дребния планинец.

Хоукмун се огледа навъсено, вече почти убеден, че двамата с Оладан не са били сами в града. Но площадът беше съвсем безлюден.

Хоукмун пое по една от близките улици. Ето че скоро дочу съвсем слаб шум, идещ отгоре. Той вдигна глава и присви очи към слънцето, почти сигурен, че е разпознал шума. Малко след това го видя — тъмно очертание, зареяно в небето над него. Лъчите на слънцето блеснаха ослепително върху металната му повърхност и в следния миг шумът се усили — беше металическото дрънчене на огромни бронзови крила. Сърцето на Хоукмун замря.

Над града бавно се спускаше покрит с разноцветни орнаменти орнитоптер, с формата на гигантски кондор. Само една единствена нация на Земята притежаваше подобни машини. Орнитоптерът без съмнение принадлежеше на Тъмната империя на Гранбретан.

Сега вече изчезването на Оладан придобиваше смисъл. В Сориандум имаше войници на Тъмната империя. Не беше изключено да са познали Оладан и да са предположили, че Хоукмун е някъде наблизо.

Защото Хоукмун бе най-големият враг на Тъмната империя.

Втора главаХюлам д’Аверк

Хоукмун хлътна в една сенчеста пряка, надявайки се, че не са го забелязали от орнитоптера.

Възможно ли бе гранбретанците да са го проследили през пустинята? Малко вероятно. Но как тогава да обясни присъствието им в този затънтен край?

Хоукмун извади масивната сабя от ножницата и скочи от седлото. Чувстваше се беззащитен, докато се прокрадваше край стената, облечен само в тънка копринена риза и памучни бричове.

Орнитоптерът прелетя едва на няколко стъпки от върха на най-високата кула и почти сигурно търсеше именно Хоукмун — човекът, осъден от самия крал-император Хуон на смърт задето бе „предал“ Тъмната империя. И въпреки че Дориан бе посякъл барон Мелиадус по време на битката за Хамадан, нямаше съмнение, че крал Хуон е изпратил нов емисар, който да залови омразния и досаден противник.

Младият дук на Кьолн не се бе надявал, че пътешествието ще мине безпрепятствено, но и не очакваше бедата да го сполети толкова скоро.

Най-сетне застана пред порутена къща, от която повяваше приятна прохлада. Промуши се през вратата и се озова в тесен, облицован с мрамор коридор, чийто стени бяха покрити с мъх и лишеи. На отсрещния край имаше тясна, извита стълба, която го отведе в малка стая на горния етаж, озарена през отвори в стената от лъчите на залязващото слънце. Хоукмун се притисна до стената, наведе се и надзърна през близкия отвор. От тук виждаше съвсем ясно доста голяма част от града, ниско над който летеше орнитоптерът, докато пилотът с маска на лешояд оглеждаше улиците.

Още по-нататък забеляза кула от светлозеленикав гранит. Тя се издигаше горе-долу в центъра на Сориандум и доминираше над града. Орнитоптерът започна да кръжи около тази кула и отпърво Хоукмун предположи, че пилотът го търси именно в нея, но малко след това летящата машина се приземи на плоския й покрив. От кулата изскочиха някакви тъмни фигури и изтичаха при машината.

Въпреки разстоянието, нямаше съмнение, че новопоявилите се също са гранбретанци. Облечени бяха в тежки брони и наметала и въпреки горещината носеха масивни черни маски. Такива бяха извратените нрави на хората от Тъмната империя — независимо от обстоятелствата те никога не се разделяха с маските си. Изглежда с металните маски ги свързваха някакви невидими и неразривни психически връзки.

Маските бяха оцветени в рубинено червено и млечно жълто и оформени така, че да приличат на мечи муцуни — със злобни перлени очи, които лъщяха на слънцето и огромни бивни от слонова кост, извити зловещо напред.

С други думи, тези войни принадлежаха към Ордена на мечката, прославен с жестокостта си из цяла Европа. Шестима души стояха изправени на площадката, заобиколили своя водач, висок и строен мъж, чиято маска от злато и бронз се отличаваше с далеч по-фина изработка — до такава степен, че дори окарикатуряваше останалите маски от ордена. Мъжът се подпираше на раменете на двама от подчинените си — единият толкова едър и мускулест, че наподобяваше исполин, с яки напълно обезкосмени крайници. Дали водачът не беше болен, или ранен? — зачуди се Хоукмун. Но имаше нещо изкуствено, почти театрално в начина, по който се осланяше на хората си. Изведнъж Хоукмун се досети кой може да е водачът на мечките. Нямаше съмнение, че това е Хюлам д’Аверк, французин по произход, ренегат, на времето прочут художник и архитект, привлечен от каузата на Тъмната империя далеч преди Франция да бъде покорена. Човек със загадъчни и странни нрави, д’Аверк несъмнено беше изключително опасен противник.

Ето че водачът на мечките заговори с пилота на орнитоптера, който поклати глава. Изглежда не бе видял самия Дориан, но посочи с ръка мястото, където бе изоставил коня си. Д’Аверк — ако това беше той — се обърна към един от помощниците си, нареди му нещо и той изчезна, за да се появи само след миг, сграбчил с ръце дърпащия се, ядно озъбен Оладан.

Хоукмун въздъхна облекчено, докато гледаше как двама от маскираните войни доближават Оладан до процепа между бойниците. Ако не друго, приятелят му поне бе жив.

В този миг водачът даде нов знак, пилотът се пъхна в тясната кабина на орнитоптера и подаде отвътре разширен като фуния мегафон. Исполинският войн се пресегна, взе мегафона и го нагласи пред устата на своя водач.

Внезапно тишината, легнала над града, бе разцепена от изпълнения с досада, изморен от света глас на водача на мечките.

— Милорд дук фон Кьолн, знаем, че си в града, защото заловихме твоя слуга. След час е залез слънце. Ако дотогава не се предадеш сам, ще подложим приятелчето ти на мъчения…

Сега вече Хоукмун не се съмняваше, че отсреща стои именно д’Аверк. Едва ли имаше друг водач, с подобна осанка и такъв на пръв поглед изморен от всичко глас. Гигантът подаде мегафона на пилота, сетне помогна на своя водач да се дотътри до бойницата, където д’Аверк се подпря и загледа надолу към улицата.

Хоукмун се постара да овладее гнева си и се опита да прецени разстоянието до кулата. Ако скочи през процепа в стената, ще може да премине по серия от ниски плоски покриви, които завършваха с каменна купчина, чийто отсрещен край опираше в основата на кулата. А от там до бойницата пътят не изглеждаше много. Нямаше съмнение обаче, че щяха да го забележат веднага щом напусне прикритието си. Би могъл да тръгне по тъмно, но тогава Оладан можеше и да не е между живите.

Хоукмун плъзна разколебано длан по гладката повърхност на черната перла — спомен от робството, наложено му от Гранбретан. Знаеше, че ако се предаде, ще го убият незабавно, или ще го отведат в сърцето на Тъмната империя, където щяха да го подложат на безкрайни и перверзни мъчения, за да позабавлява господарите на Гранбретан. Помисли си за Изелда, на която бе дарил обичта си, за граф Медни, на когото бе обещал, че ще се върне за да помогне в борбата с Тъмната империя — и за Оладан, на когото пък се бе заклел във вечна вярност, след като дребният човекозвяр му бе спасил живота.

Имаше ли право да пожертва приятеля си? Би ли могъл да оправдае подобна постъпка, дори ако логиката подсказваше, че трябва да остане жив на всяка цена, за да продължи борбата срещу Гранбретан? Но Хоукмун осъзнаваше, че логиката тук не може да бъде от полза. Съзнаваше също така, че жертвата му може да е напразна, защото нямаше никакви гаранции, че водачът на Мечките ще освободи Оладан, веднъж сложил ръка на Хоукмун.

Дориан прехапа устни, стисна здраво дръжката на сабята, сетне взе решение, промуши се през отвора в стената и като се вкопчи с ръка в каменния парапет, размаха острието така, че да го зърнат от кулата. Д’Аверк лениво завъртя глава.

— Първо пусни Оладан и тогава ще дойда при теб — извика Хоукмун. — Защото, ако питаш мен, всички гранбретанци са долни лъжци. Имаш моята дума, че веднага щом освободиш Оладан ще се предам доброволно.

— Може и да сме лъжци — произнесе апатичният глас, — но глупаци не сме. Нима мога да се доверя на думата ти?

— Аз съм дук на Кьолн — произнесе скромно, но гордо Хоукмун. — Никой от моя род не лъже.

Тих, подигравателен смях отекна зад мечата маска.

— Ти може да си наивник, Дориан Хоукмун, но сър Хюлам д’Аверк не е. Ще ми позволиш ли да предложа компромисно решение?

— И какво е то? — запита предпазливо Хоукмун.

— Предлагам ти да изминеш половината от разстоянието, което ни дели, така че да си в обсега на огнестрелите в орнитоптера и тогава ще освободя твоя слуга. — Д’Аверк се изкашля отпаднало и се подпря на бойницата. — Какво ще кажеш?

— И това ако е компромис — извика Хоукмун. — Така ще убиеш и двама ни, без да рискуваш нищо.

— Скъпи мой милорд дук, кралят-император Хуон предпочита да те получи жив и здрав. Уверен съм, че го знаеш. В такъв случай, не разбираш ли, че рискувам собствените си интереси? Ако те убия, най-много да получа баронство, но докарам ли те жив в двореца на краля, титлата пер не ми мърда. Ама ти не си ли чувал нищо за мен? Всички ми викат амбициозният Хюлам д’Аверк.

Въпреки, че предложението звучеше искрено, Хоукмун знаеше добре, че французинът е известен със своята изобретателност. И макар наистина цената му да бе далеч по-висока жив, не беше изключено ренегатът да реши, че не бива да рискува и да убие Хоукмун веднага щом навлезе в обсега на огнестрелите.

Хоукмун обмисли двете възможности, после въздъхна.

— Май ще трябва да приема предложението ти, сър Хюлам. — Той приклекна, готов да скочи на ниските, плоски покриви под него.

И тогава Оладан извика:

— Не, дук Дориан! Нека ме убият! Животът ми не струва тази жертва!

Хоукмун продължи, сякаш не беше чул гласа на своя приятел, отлепи се от корниза и се приземи меко върху покрива. Каменната плоча под краката му потрепери и за миг Хоукмун си помисли, че няма да удържи тежестта му. Но плочата издържа и той затича по нея право към кулата.

Оладан отново изкрещя нещо и се задърпа в ръцете на двамата войни.

Без да му обръща внимание Хоукмун продължаваше напред, стиснал сабята в ръка, но забравил, че може да му потрябва.

Изведнъж Оладан успя да се отскубне и се втурна по тясната площадка, следван от проклинащите гръмогласно войници. Хоукмун го зърна тъкмо когато Оладан спря в дъното на площадката, поколеба се за миг, сетне се преметна през парапета.

В първия миг Дориан застина ужасен, неспособен да разбере смисъла на тази саможертва.

След това стисна още по-здраво дръжката на сабята, вдигна глава и прониза с блеснал от ярост поглед д’Аверк и хората му. Приведе се и се затича към ръба на покрива, усещайки как го следват дулата на огнестрела. Изведнъж зад него се разнесе пронизителен съскащ звук, нетърпимо гореща вълна го удари в гърба и в следния миг Хоукмун скочи и се залюля, увиснал на самия край на покрива, а далеч под краката му се виждаше улицата.

Погледът му спря върху каменните релефи в стената пред него. Хоукмун се люшна така, че да ги доближи и обви ръка около най-близкия, който се спускаше надолу, почти до нивото на улицата. Това бе единственият възможен път за бягство, но дали скулптурата щеше да издържи тежестта му? На места бе покрита с дебели пукнатини.

Нямаше време за губене. Хоукмун се плъзна, хвана се за една удобна издатина и в същия миг чу подозрително пропукване, като от строшен изгнил зъб. Хоукмун побърза да се прехвърли на следващата издатина, после на тази под нея, а отгоре се сипеха парчета натрошени камъни и се разбиваха далеч под него, в паважа на улицата.

Още няколко прехвърляния и Хоукмун скочи в праха, сред камъните от скулптурата. Веднага се затича, но не встрани от кулата, а право към нея. Не разполагаше с готов план, движен бе единствено от желанието час по-скоро да отмъсти на д’Аверк за убийството на Оладан.

Не след дълго стигна входа на кулата и още щом влезе, до ушите му стигна металното дрънчене от подкованите ботуши на войните на д’Аверк, които бързаха надолу по стъпалата. Хоукмун се втурна насреща им и избра подходящо място, където бе достатъчно тясно, та противникът да го напада поединично. Пръв насреща му се появи самият д’Аверк, спря като видя Хоукмун, сетне посегна с облечената си в бронирана ръкавица ръка и измъкна дългата сабя.

— Виждам, че си бил достатъчно глупав да не се възползваш от възможността за бягство, която ти предостави глупавата саможертва на твоя другар — проговори почти състрадателно прикритият зад мечата маска рицар. — А сега, искаш или не, ще трябва да те убия… — при тези думи той се закашля, преви се на стълбите в привидна агония и се подпря отпаднало на стената. После даде знак на якия набит мъж зад него, който Хоукмун бе забелязал горе на площадката. — Ще помоля за прошка, скъпи милорд дук… но проклетата болест намери твърде неподходящ момент за поредния пристъп. Екардо, ще бъдеш ли така добър…?

Мускулестият Екардо скочи с готовност напред, изсумтя нещо неразбрано и измъкна от пояса къса двуостра бойна секира. В другата си ръка държеше сабя, а на лицето му изгря щастлива усмивка.

— Благодаря, господарю. Да видим сега, колко ги бива нещастниците, лишени от маски. — Той приближи Хоукмун с котешка пъргавина.

Дориан зае позиция, готов да посрещне първата атака.

Изведнъж Екардо се хвърли със страшен вик напред и секирата му срещна острието на Хоукмун. В следния миг сабята на Екардо полетя към незащитената гръд на Дориан. Все още невъзстановен напълно от изтощителното пътуване и глада, Хоукмун едва успя да избегне смъртоносния удар. Но все пак острието разпори бричовете му и го одраска по крака.

В същия миг Хоукмун се извъртя от натиска на секирата и удари със сабята си право в маската на Екардо, разчупвайки закривените напред бивни. Екардо изруга и отново опита да го промуши със сабята, но Хоукмун го притисна към стената, а секирата на противника остана заклещена под тялото му. В този момент Дориан пусна сабята си да виси на късия шнур, сграбчи китката на Екардо и я стисна, принуждавайки го да разтвори стисналите дръжката на брадвата пръсти.

Екардо вдигна бронираното си коляно и го заби в слабините на Хоукмун. Въпреки острата болка Хоукмун не разтвори хватката си, дръпна Екардо, извъртя го и го блъсна надолу по стълбите с цялата си тежест.

Екардо се стовари с оглушителен грохот на площадката и не помръдна.

Хоукмун вдигна поглед към д’Аверк.

— Е, сър, възстановихте ли се?

Д’Аверк отметна назад покритата с орнаменти маска и отдолу се показа бледо, болнаво лице на инвалид. Устата му беше сгърчена в измъчена усмивка.

— Ще се постарая — рече той. После пристъпи напред с гъвкавостта и бързината на опитен и добре трениран фехтовач.

Този път Хоукмун взе инициативата и скочи, изпънал сабята пред себе си, надявайки се да изненада своя противник. Ала въпреки привидно болнавия си вид и ленивите маниери д’Аверк отби удара с непредвидена пъргавина.

Едва сега Хоукмун си даде сметка колко опасен е противникът му. Спомни си също, че Екардо може всеки миг да дойде на себе си и отново да се включи в боя и тогава Хоукмун щеше да е затиснат между двама.

Танцът на остриетата бе толкова бърз, че сякаш двамата опоненти бяха разделени от стоманена преграда. Д’Аверк се усмихваше, а очите му блестяха от удоволствие. Изглеждаше като човек, който се наслаждава на рядко и великолепно изпълнено музикално произведение.

Изнурен от дългия път през пустинята, все още неукрепнал от неволите, Хоукмун осъзнаваше, че няма да издържи дълго в тази надпревара. Отчаяно търсеше някаква, дори най-малка пролука в защитата на д’Аверк. Ето че ненадейно противникът му се подхлъзна на едно срутено стъпало. Хоукмун нанесе рязък удар, но не само бе отблъснат, а и получи като добавка лека рана на ръката.

А зад д’Аверк пристъпваха нетърпеливо и останалите войни от Ордена на мечката, очакващи да довършат Хоукмун, стига да им се отдаде подобна възможност.

Хоукмун бързо губеше сили и не след дълго премина в защита, като едва успяваше да отбие острите удари, прицелени в очите, шията, сърцето или корема му. Отстъпи крачка назад, после втора.

На третата чу зад гърба си сподавен стон, което означаваше, че Екардо идва на себе си. Още малко и щеше да падне в ръцете на мечките.

Но му беше все едно, след като неговият приятел — Оладан, бе загинал. Хоукмун отбиваше все по-отпаднало ударите и предчувстващ близката победа д’Аверк се усмихна още по-широко.

Решил да не остави Екардо зад гърба си, Хоукмун заотстъпва бързо надолу по стълбите, без да се обръща. Изведнъж рамото му се блъсна в някакво тяло и той се извърна, очаквайки да види насреща си Екардо.

Ала в следния миг от изненада едва не изпусна сабята си.

— Оладан!

Дребният човекозвяр тъкмо вдигаше сабята — доскоро принадлежала на Екардо — над главата на размърдващия се мечок.

— Аха — жив съм. Но не ме питай как. И за мен самия е мистерия.

В същия миг Оладан стовари плоското на сабята върху шлема на Екардо. Рицарят се отпусна безжизнено.

Нямаше повече време за приказки. Хоукмун едва успя да отбие следващия удар на д’Аверк. Ала пътем зърна изненада в погледа му.

Хоукмун използва този миг на колебание за да се прокрадне под гарда на противника си, острието му удари бронираното рамо на д’Аверк, но той успя да го отклони встрани и на свой ред се хвърли в атака. Зад гърба му се хилеха зловещо мечите маски на останалите войни.

Хоукмун и Оладан заотстъпваха към вратата, надявайки се да запазят преимуществото на позицията си. През следващите десетина минути боят продължи без нито една от страните да наклони везните на своя страна, а в това време двамата приятели успяха да убият трима гранбретанци и да ранят други двама. Ала Хоукмун едва държеше сабята си.

Изцъклените му от умора очи с мъка различаваха противниците, които ги обкръжаваха все по-плътно. Изведнъж до ушите му стигна тържествуващият вик на д’Аверк: „Искам ги живи!“ и после той рухна под наплива на металната вълна.

Трета главаПризрачният народ

Осукани в тежки вериги така, че едва си поемаха дъх, Хоукмун и Оладан се озоваха в подземията на кулата, които изглежда на дълбочина достигаха толкова, колкото се издигаше постройката над тях.

Най-сетне спряха пред масивната врата на някаква подземна килия, която преди вероятно е служила за склад, но сега изпълняваше ролята на тъмница.

Тук ги захвърлиха на голия каменен под. Оставиха ги да полежат известно време, сетне ги претърколиха грубо с ботуши, а над двамата се надвеси, с факла в ръка, мускулестият Екардо, чиято зловещо ухилена маска лъщеше заканително в мрака. До него бе застанал д’Аверк, все още вдигнал маската си назад, а зад двамата издигаше ръст високият войн, който Хоукмун бе съгледал по-рано. Д’Аверк попиваше устните си с алена копринена кърпа и се облягаше уморено на мускулестото рамо на своя подчинен. Той се закашля театрално и се усмихна на своите пленници.

— Опасявам се, господа, че скоро ще трябва да ви напусна. Този подземен въздух хич не ми влияе добре. Но предполагам, че едва ли ще причини вреда на двама млади руменобузи здравеняци като вас. Все пак, мога да ви успокоя, че вие също няма да останете дълго тук. Помолих да ми изпратят по-голям орнитоптер, който да ви откара и двамата в Сицилия, където е станът на нашите главни сили.

— Значи вече сте превзели Сицилия? — попита почти равнодушно Хоукмун. — И този остров ли падна в ръцете ви?

— Да. Тъмната империя не си губи времето. Ще ви призная, че именно аз, — д’Аверк се закашля с насмешлива скромност и прикри устни с кърпа — съм героят на Сицилия. Благодарение на моето гениално командване островът падна без особени усилия. Не искам да кажа, че съм постигнал кой знае какъв успех, защото Тъмната империя разполага с множество кадърни пълководци. Но все пак, през последните месеци Империята набеляза значителни успехи — както в Европа, така и на изток.

— Но Камарг все още се държи — подхвърли Хоукмун. — И това сигурно вбесяха вашия крал-император.

— О, Камарг едва ли ще издържи на продължителна обсада — отвърна безгрижно д’Аверк. — Защото смятаме да съсредоточим главните си сили, цялото си внимание ако щете, върху тази малка провинция. Кой знае, може вече да е паднала…

— Не и докато граф Медни е жив — усмихна се Хоукмун.

— Ах да… — поклати глава д’Аверк. — Наскоро чух, че бил тежко ранен, а в последната битка загинал фон Вилач.

Хоукмун не знаеше да вярва ли на д’Аверк. Макар лицето му да не издаваше нищо, новината го беше разтърсила дълбоко. Наистина ли беше паднал Камарг — и ако е така, каква съдба бе сполетяла Изелда?

— Виждам, че новината те разтревожи — промърмори д’Аверк. — Но не се страхувай, дук Дориан, защото дори да превземем Камарг, ще го запазим непокътнат. Възнамерявам да поискам за себе си тази провинция — като възнаграждение за залавянето ти. А на моите верни сподвижници — той махна небрежно с ръка към заобикалящите го войни — ще раздам постове, та да управляват, когато отсъствам. Те всички споделят не само неволите, но и радостите — колкото и малко да са — на моя живот. Няма да е честно, ако не са част и от този предстоящ триумф. Екардо, например ще стане мой пръв заместник, а Питър смятам да направя граф.

Зад маската на гиганта се разнесе доволно сумтене. Д’Аверк се усмихна.

— Вярно, момчето не е особено обременено с мозък, но затова пък силата и лоялността му не подлежат на съмнение. Може би ще го поставя на мястото на граф Медни.

Хоукмун се размърда ядосано.

— Ти наистина си отвратително чудовище, д’Аверк, но не смятам да се поддам на уловките ти, макар че именно това целиш. Моето време отново ще дойде. Може би ще успея да избягам. Ако го направя — тогава ти ще заживееш в постоянен страх от деня, когато можем да се срещнем, но с разменени роли.

— Какъв невероятен изблик на оптимизъм, скъпи Дориан. Но моля те, почивай си, събирай сили, защото ще са ти нужни, когато те върна в Гранбретан.

При тези думи д’Аверк се поклони подигравателно и излезе, следван от хората си. Светлината в килията угасна и Хоукмун и Оладан останаха в непрогледен мрак.

— Знаеш ли — промърмори не след дълго Оладан — направо не е за вярване докъде стигнахме за толкова кратко време. Все още не зная сънувам ли, мъртъв ли съм, или това е голата действителност.

— Но какво се случи с теб? — попита Хоукмун. — Помислих, че си загинал, след като се строполи от високото.

— Така и трябваше да стане — съгласи се Оладан, — ако по средата на падането не бях прибран от призраци.

— Призраци ли? Шегуваш се.

— И през ум не ми минава. Тези същества — дето приличат на призраци — се появиха от един прозорец на кулата и ме отнесоха безпрепятствено до земята. На външен вид са като хора, само дето не усещах докосването им…

— Паднал си, ударил си се и всичко това ти се е привидяло.

— Може и да си прав — рече Оладан, но после продължи с променен глас. — Но ако е така, значи продължавам да сънувам. Я погледни наляво.

Хоукмун изви глава и възкликна изумено от гледката. Съвсем ясно различаваше фигура на мъж, само че беше с мътновато-бял цвят и стената отзад прозираше.

— Това ако не е класически призрак — каза Хоукмун. — Странно, че споделям съня ти…

Тих, музикален смях се разнесе от изправената над тях фигура.

— Вие не сънувате, странници. И ние сме хора като вас. Само дето масата на нашите тела е леко променена. Истината е, че не съществуваме в едно и също измерение с вас. Ала в действителност сме напълно реални. Ние сме жителите на Сориандум.

— Значи не сте изоставили града си — сети се Оладан. — Но как тогава достигнахте това… странно състояние.

Човекът-призрак се засмя отново.

— Чрез контрол на ума, научни експерименти, както и овладяване тайните на времето и пространството. Искрено съжалявам, че не мога да се разпростра по-обстойно върху този въпрос, защото в процеса на нашето усъвършенстване ние изобретихме, между всичко останало, и един напълно нов език и термините, които би трябвало да използвам, няма да ви говорят нищо. Но в едно ще ви уверя още сега — не сме изгубили способността си да преценяваме характера на нашите събеседници и веднага определихме, че вие сте наши приятели, а онези другите — истинските врагове.

— Ваши врагове? Но защо? — учуди се Хоукмун.

— По-късно ще обясня. — Призрачният човек полетя над пода и накрая увисна пред Хоукмун. Младият дук почувства странен натиск върху тялото си и неочаквано се издигна във въздуха. Въпреки прозрачния си вид човекът-призрак притежаваше далеч повече сила от обикновения смъртен. В този момент от сенките изплуваха още две призрачни създания, едното вдигна Оладан, а второто разтвори ръце и от дланите му лумна ослепителна светлина, която затрептя по стените на тъмницата и озари цялото помещение. Хоукмун забеляза, че призрачните хора са високи и стройни, с аристократични лица и очи бели като на слепци.

Първоначално бе предположил, че жителите на Сориандум се движат свободно през стените, но сега видя, че са се спуснали от широк отвор в тавана, зад който започваше тъмен тунел. Може би в далечното минало от тук са спускали вързопите със стоки.

Ето че призрачните хора се издигнаха към гърлото на тунела и влязоха в него, а далеч над тях се виждаха мъждукащите в небето звезди и лъщящата месечина.

— Къде ни отнасяте? — прошепна Хоукмун.

— В едно безопасно място, където ще можем да ви освободим от веригите — отвърна човекът, който го носеше.

Когато стигнаха горния край на тунела и почувстваха хладния полъх на нощта в лицата си, групата спря, а третият член, останал без товар, продължи напред, за да провери дали отвън не се спотайват гранбретанци. После даде знак на останалите да го последват и те продължиха да се носят из разрушението улици на потъналия в мълчание град, докато накрая спряха пред една най-обикновена на вид триетажна сграда, която изглеждаше малко по запазена от останалите постройки, но пък бе лишена от врати, или прозорци на първия етаж.

И отново призрачните хора вдигнаха Оладан и Хоукмун и ги пренесоха през широкия прозорец на втория етаж във вътрешността на къщата.

Стаята, в която се озоваха, бе съвсем оголена.

— Какво е това място? — запита Хоукмун все още объркан от преживяното.

— Тук сме се настанили — отвърна призрачният човек. — Не сме много. Вярно е, че живеем векове наред, но не можем да се възпроизвеждаме. Такава беше цената, която заплатихме, за да се превърнем в това, което сме сега.

В това време през вратата проникнаха още няколко призрачни фигури — не само на мъже, но и на жени. Всички бяха с крехки, стройни тела и красиви, фини черти, нямаха никакви дрехи и на пръв поглед изглеждаха изтъкани от полупрозрачна, млечновата субстанция. Лицата и телата им изглеждаха недокоснати от времето и от тях се излъчваше такова спокойствие, че Хоукмун почувства как неусетно се отпуска.

Един от новодошлите носеше миниатюрен инструмент, не по-голям от кутрето на Хоукмун. Той докосна с него катинарите, с които бяха заключени веригите. Един по един тежките катанци изщракаха и само след минута Хоукмун и Оладан бяха свободни.

Хоукмун седна и разтърка схванатите си мускули.

— Благодаря ви — каза той. — Спасихте ме от неминуема зла участ.

— Щастливи сме, че ви бяхме от полза — отвърна един от призрачните, който се отличаваше с малко по-нисък ръст. — Аз съм Ринал, бивш главен съветник в управата на Сориандум. — Той се приближи със засмяно лице. — Всички се питаме, дали на свой ред и вие бихте се съгласили да ни помогнете.

— С удоволствие ще сторя всичко, което е по силите ми, за да се отплатя за помощта ви — отвърна с готовност Хоукмун. — Та какво се иска от мен?

— Става дума, че ние също сме заплашени от странните войни, с техните зловещи маски на чудовища — каза му Ринал. — Защото те са намислили да изтрият от лицето на земята Сориандум.

— Да го изтрият? Но защо? Този град не ги заплашва с нищо — пък и е твърде отдалечен, за да събужда апетитите им.

— Не съвсем — поклати глава Ринал. — Ние подслушахме разговорите им и узнаехме, че Сориандум им е нужен със строго определена цел. Намислили са до построят някаква висока кула, която да побира стотици от техните летящи машини. А от тук ще изпращат тези машини в още по-далечни страни, където да участват в предстоящите сражения.

— Ясно — промърмори Хоукмун. — Сега вече всичко си застава на мястото. Затова значи са избрали именно д’Аверк, който е бивш архитект, да оглавява тази мисия. Наоколо има достатъчно строителен материал, който ще използват за да построят база за орнитоптерите, а от друга срана мястото е достатъчно затънтено, та никой да не разкрие замисъла им. И този път Тъмната империя се готви да изненада своите противници с неочакван ход. Трябва да бъдат спрени!

— Трябва, дори за да бъдем спасени ние — продължи Ринал. — Защото, виждате ли, ние сме неразривно свързани с този град, далеч повече, отколкото бихте могли да си представите. Ние съществуваме като едно цяло. и ако градът бъде разрушен, с него ще загинат и жителите му.

— Но как да ги спрем? — чудеше се Хоукмун. — И с какво бих могъл да ви помогна аз? Вие сигурно разполагате с далеч повече възможности, благодарение на изключителните ви научни познания. А аз имам само една сабя — и тя е в ръцете на д’Аверк!

— Нали казах, че сме свързани с града — продължи да обяснява търпеливо Ринал. — И тъкмо в това е въпросът. Не можем да го напуснем. Много отдавна се отървахме и от такива ненужни неща, като машините. Закопахме ги в един хълм на много мили от Сориандум. Но ето, че сега се нуждаем от една от тези машини, ала няма как да я вземем. Вие можете да го сторите вместо нас, защото макар и смъртни, сте надарени с възможността да се движите на воля.

— С удоволствие ще го направя — съгласи се Хоукмун. — Опишете ми точно къде е тази машина и аз веднага ще отида за нея. Колкото по-рано, толкова по-добре, защото не след дълго д’Аверк ще узнае за бягството.

— Вярно, че бързината е от съществено значение — съгласи се Ринал, — но пропуснах да ви кажа нещо важно. Пренесохме тези машини в онези далечни времена, когато все още можехме да напускаме града, поне на известно разстояние. Но за да сме сигурни, че никой няма да ги докосне в наше отсъствие, построихме едно метално чудовище, което да ги охранява от нежелани посетители. Тази машина-пазач може да убива — и ще погуби всеки, независимо от произхода му, дръзнал да проникне в пещерата.

— И как ще обезвредим това чудовище? — попита Оладан.

— Има само един начин — рече с въздишка Ринал. — Трябва да се сражавате с него и да го победите.

— Разбрах — усмихна се Хоукмун. — Значи, избягахме от една заплаха, за да срещнем друга, макар и по-малка.

Ринал го спря с ръка.

— Не съвсем. Защото решението за това трябва да е изцяло ваше. Ако смятате, че животът ви е по-ценен в името на някоя друга кауза, тогава забравете молбата ни и си вървете.

— Дължа ви своя живот — каза Хоукмун. — И съвестта ми няма да е чиста, ако напусна Сориандум със съзнанието, че градът ви ще бъде унищожен, а жителите — погубени, докато Тъмната империя ще се сдобие с още една възможност да всее хаос сред народите на Изтока. Не — ще извърша каквото се иска от мен, макар че без оръжия задачата изглежда непосилна.

Ринал даде знак на един от сподвижниците си, той изчезна и не след дълго се върна, носейки сабята на Хоукмун, както и късия меч, лъка и стрелите на Оладан.

— Това беше най-лесната част — усмихна се Ринал. — Но освен това сме приготвили още едно оръжие за вас. — Той подаде на Хоукмун миниатюрния прибор, с чиято помощ бе отключил катинарите на веригите. — Запазихме го, когато се разделихме с всички останали машини. Може да отваря всяка брава — достатъчно е само да го насочите към отвърстието. С негова помощ ще проникнете в голямата пещера, където механичното чудовище охранява всички стари машини на Сориандум.

— И коя машина по-точно ви е нужна? — попита Оладан.

— Не е голяма, горе-долу колкото човешка глава. Ще я забележите, защото блести във всички цветове на дъгата. Прилича на кристал, но всъщност е метална. Основата й е от оникс, а над нея е монтиран осмоъгълен предмет. В склада сигурно има две. Ако можете донесете и двете.

— И какво прави тази машина? — попита Хоукмун.

— Ще видите сами, като се върнете с нея.

— Ако се върнем — подчерта с мрачно изражение Оладан.

Четвърта главаМеханичното чудовище

След като се подкрепиха с храна и вино, отмъкнати от продоволствените запаси на д’Аверк от призрачните хора, Хоукмун и Оладан препасаха оръжията и се приготвиха да напуснат къщата. Двама от призрачните подхванаха всеки от тях и ги отнесоха до улицата.

— И нека Руническия жезъл да ви пази — прошепна единият от тях, — защото научихме, че му служите.

Хоукмун се извърна, с намерение да попита откъде другият е чул този слух. За втори път някой споменаваше, че е служител на Руническия жезъл, макар Хоукмун да нямаше ни най-малка представа за това. Но преди да успее да заговори призрачният човек беше изчезнал.

Хоукмун се намръщи озадачено и пое към края на града.

Когато навлязоха сред хълмовете, на няколко мили от Сориандум, двамата спряха за да се ориентират. Ринал им бе казал да търсят грамадна каменна пирамида, издигната преди векове от неговите предци. Най-сетне я забелязаха — нейните излъскани от ветровете каменни плочи лъщяха като сребро на лунната светлина.

— Сега трябва да поемем на север — каза Хоукмун — и да намерим хълма, от който е бил изсечен гранитът за пирамидата.

Още половин час им беше нужен, докато открият търсения хълм. Изглеждаше сякаш бе отсечен с гигантски меч, но с времето целият бе покрит с трева и буренаци.

Хоукмун и Оладан приближиха основата, в единия край скрита от гъсти храсталаци. Шмугнаха се между тях и откриха тясна цепнатина, която се губеше навътре в скалата. Това беше тайният ход за пещерата, в която хората от Сориандум бяха скрили своите машини.

Отвъд цепнатината се разполагаше просторна подземна галерия. Оладан запали факлата, която бяха взели за тази цел и на трепкащата светлина от пламъка двамата огледаха пещерата, чийто стени бяха така гладки, че явно са били изсечени от човешка ръка.

Припомняйки си дадените инструкции Хоукмун пресече галерията и огледа отсрещната стена, търсейки белег в стената, горе-долу на нивото на очите. Най-сетне го забеляза — няколко драскулки на непознат език и под тях мъничка дупка. Хоукмун извади прибора, който му бяха дали и го насочи към дупката.

В същия миг почувства леко потръпване в пръстите на ръката. Скалата пред него се разтърси. Отнякъде нахлу въздух и пламъкът на факлата едва не угасна. Стената отпред започна да сияе, стана прозрачна и накрая съвсем изчезна.

— Всъщност тя ще си е на мястото — беше им обяснил Ринал — само че временно ще бъде преместена в друго измерение.

Стиснали саби в ръце, двамата продължиха предпазливо в широкия тунел, озарен от хладна, зеленикава светлина, която бликаше от стените като през замъглено стъкло.

Точно пред тях имаше още една стена. В средата й мъждукаше малка червена точка и Хоукмун насочи инструмента към нея.

Отново повя топъл въздух. Този път течението бе толкова силно, че едва не ги събори. После стената засвети в бяло, стана млечновата и накрая изчезна от погледа.

Следващият участък от тунела бе озарен в синьо сияние, а стената отпред бе съвсем черна. Когато и тя изчезна, озоваха се в тунел от жълти камъни и вече знаеха, че пещерата с машините и нейният механичен пазач е пред тях.

Хоукмун спря, за да използва инструмента за последен път.

— Ще разчитаме на две неща — хитрост и бързина — рече той на Оладан. — Защото чудовището зад стената ще бъде задействано в мига, когато влезем.

Той млъкна, защото до ушите им долетя зловещ звук от метално дрънчене и тежък тропот. Стената отпред потрепери, сякаш нещо огромно се бе подпряло на нея.

Оладан я огледа, а в погледа му се четеше съмнение.

— Дали да не се откажем. В края на краищата, защо да рискуваме животите си напразно…

Но Хоукмун вече бе включил инструмента и стената започна да губи материална субстанция, докато въздухът в тунела отново се раздвижи. Зад стената се разнесе смразяващ душата вопъл, едновременно на болка и разочарование. Преградата, която ги делеше от последната галерия порозовя, избледня и накрая изчезна — разкривайки металното чудовище.

Изглежда внезапното изчезване на стената го беше смутило, защото в първия миг то остана неподвижно. Беше приклекнало на металическите си крака и разноцветните му стоманени люспи ги заслепяваха с блясъка си, а двамата изглеждаха като джуджета пред него. По цялото протежение на гръбнака, ако се изключеше врата, стърчаха остри като нож шипове. Тялото донякъде напомняше на горила, с къси предни крака, а задните бяха издължени и завършваха със завити метални нокти. Очите му бяха фасетни, като на насекомите и лъщяха с менящи се цветове, а широко разтворената паст бе изпълнена с наточени като бръснач зъби.

Зад гърба на механичното чудовище се виждаха купища от най-различни машини, подредени покрай стените. Помещението поразяваше с размерите си. Някъде по средата, тъкмо на мястото, където предполагаше Ринал, забелязаха двата кристални прибора, заради които бяха тук. Хоукмун ги посочи с ръка и понечи да заобиколи чудовището, за да изтича при тях.

Внезапното му движение сякаш изкара чудовището от объркването, в което го бяха заварили. То изпищя пронизително и се втурна по петите им, а от устата му бълваше непоносим мирис на разлагащ се метал.

Хоукмун зърна с крайчеца на окото, че огромната, снабдена с метални нокти ръка се протяга към него. Извъртя се рязко и в същия миг се блъсна в някаква крехка машина, която се стовари шумно на пода и се разхвърча на хиляди части. Ръката прелетя само на сантиметри от лицето му, сви се в пестник, сетне отново се разтвори и замахна за повторен удар. Този път Хоукмун беше подготвен и отскочи навреме.

Чудовището изрева разочаровано, завъртя се, забеляза Оладан и връхлетя върху него.

Оладан задраска отчаяно назад, но не беше достатъчно бърз, металното чудовище го сграбчи в шепата си и бавно го поднесе към отвратителната си стоманена зурла. Хоукмун извика и удари със сабя чудовището в слабините. То изхърка и пусна жертвата си. Оладан остана да лежи безжизнено в ъгъла, изгубил съзнание, или убит…

Хоукмун отстъпи пред напредващото чудовище, после внезапно смени тактиката, преви се и се шмугна между разтворените му крака. Докато металното чудовище се извърташе, той се шмугна повторно.

Чудовището изрева свирепо и размаха заострените си нокти наоколо. Изведнъж подскочи високо във въздуха, стовари се на земята с оглушителен грохот и се затича към Хоукмун, който се прокрадваше зад две по-масивни машини, опитвайки се да приближи инструментите, заради които бе дошъл.

Чудовището разблъска машините встрани, изпълнено със сляпо желание да довърши жертвата си. Хоукмун спря, съгледал една машина разтворена като фуния в единия край. На другия край на фунията стърчеше дръжка. Машината приличаше на някакво странно оръжие. Без повече да мисли Хоукмун дръпна ръчката. Разнесе се едва доловим шум, но това изглежда бе единственият резултат от действието му.

А чудовището вече се надвесваше над него.

Хоукмун се приготви за отчаяна защита, решен да удари чудовището в очите, които му изглеждаха единственото слабо място. Ринал му бе казал, че чудовището не може да бъде победено в директен двубой, но успее ли да го заслепи, ще има известни шансове.

В мига, когато чудовището застана на една линия с машината, то внезапно се олюля и от устата му се отрони мъчителен стон. Може би някакъв невидим за окото лъч го бе засегнал, или по някакъв начин бе повлиял на функционирането на сложните му вътрешни механизми. Хоукмун извика радостно, убеден, че е надвил чудовището. Но почти веднага металното създание разтърси тяло и започна да напредва отново, макар и с бавни, сякаш болезнени движения.

Хоукмун видя, че чудовището доста бързо си възвръща силите. Трябваше да го удари веднага, защото втора възможност едва ли щеше да му се отдаде. Той изтича напред. Чудовището бавно завъртя глава. Хоукмун скочи на хлъзгавите му плещи, изкачи се по люспите и обви с крака врата на металното създание. Чудовището изръмжа и вдигна ръка за да го смъкне от себе си.

Хоукмун се изви отчаяно напред, замахна с дръжката на сабята и изби първо едното, а сетне и второто око. По пода се посипаха ситни прозрачни частици.

В отговор металното чудовище изпищя и вдигна ръце, но не към Хоукмун, а към повредените си очи, а младият дук използва този миг за да скочи на земята и да изтича при кристалните машини.

Пътем разтвори торбата, която бе взел със себе си и напъха вътре машините.

А механичното чудовище покосяваше всичко около себе си. от ударите със стените и околните машини хвърчаха искри. Макар и ослепено, то не бе загубило силата си.

Хоукмун се прокрадна пъргаво покрай бясно въртящото се чудовище изтича при вратата, където лежеше Оладан, метна дребосъка на рамо и се втурна в тунела.

Изглежда чудовището бе доловило шума от стъпките му, защото се понесе след него. Хоукмун затича още по-бързо, а сърцето му удряше така лудо, сякаш щеше да изхвърчи от гърдите.

Преследването продължи по тесните тунели, докато неочаквано Хоукмун се озова в предната галерия, завършваща с тясна цепнатина, зад която бе външният свят. Металното чудовище нямаше да успее да го последва отвъд цепнатината.

Хоукмун побърза да се промуши през нея и още щом почувства хладния нощен въздух той въздъхна облекчено и положи Оладан на пясъка. Малкият човекозвяр дишаше и на пръв поглед не се виждаше нищо счупено. По-сериозно изглеждаше само кървавото охлузване на челото му, което можеше да обясни и защо е в безсъзнание. Докато опипваше тялото му за други рани през цепнатината се мярнаха блестящите люспи на чудовището.

От устните на Оладан се отрони тих стон.

— Оладан, жив ли си? — повика го изплашено Хоукмун.

— Уф… главата ми ще се пръсне — изстена Оладан. — Къде сме?

— В безопасност. Опитай се да станеш. Скоро ще се зазори, а трябва да сме в Сориандум преди изгрев слънце, инак хората на д’Аверк ще ни забележат.

Оладан се надигна, олюлявайки се и смръщи болезнено чело. От цепнатината долетя яростния вопъл на чудовището и металическо дрънчене от ударите в скалата.

— В безопасност, казваш? — рече Оладан и се огледа. — Но за колко дълго?

Хоукмун се извърна. Огромна пукнатина зееше над тесния проход в скалите и се разширяваше при всеки удар на механичното чудовище.

— Мисля, че сега му е времето да се махаме — извика Хоукмун, вдигна вързопа и затича към Сориандум.

Не бяха изминали и половин миля, когато зад тях се разнесе оглушителен трясък. Двамата се озърнаха тъкмо на време, за да видят как скалата се разцепва и през новообразувания широк отвор се появява чудовището. Околните хълмове се огласиха от свирепия му вик, който сигурно бе стигнал чак до Сориандум.

— Чудовището е сляпо, — обясни Хоукмун — така че едва ли ще може да ни последва. Но ще сме в по-голяма безопасност, когато стигнем града.

Затичаха се още по-бързо и скоро се озоваха в покрайнините на Сориандум.

Зазоряваше се, когато доближиха къщата, обитавана от призрачния народ.

Пета главаМашината

Ринал и още двама от призрачните ги посрещнаха пред къщата и ги отнесоха до втория етаж. В този момент слънцето изгря на хоризонта и под ярките му лъчи хората-призраци изглеждаха още по-нереални. Изгубил търпение Ринал пръв се зарови във вързопа на Хоукмун.

— Точно такава я помнех — промърмори той, докато въртеше кристалната машина пред очите си, за да я огледа по-добре. Ръката му допря леко осмоъгълният предмет, монтиран върху подложката от оникс. — Не е необходимо повече да се боим от маскираните войни. Сега вече можем да им избягаме, когато пожелаем…

— Но нали казвахте, че няма никакъв начин да напускате града? — учуди се Оладан.

— Това е вярно. Но с помощта на тези машини можем да вземем целия град с нас — стига да имаме късмет.

Хоукмун тъкмо се готвеше да разпита Ринал по-подробно, когато от улицата долетя някаква глъчка и той изтича при прозореца, за да надникне предпазливо. Долу стояха д’Аверк и още двадесетина войници. Един от тях сочеше с ръка прозореца.

— Вероятно са ни видели — прошепна Хоукмун. — Трябва да се махаме. Не можем да се бием с тях — твърде много са.

Ринал го погледна разтревожено.

— Но не можем и да си тръгнем. Ако решим да използваме машината точно сега, това би означавало да ви оставим право в лапите на д’Аверк и хората му. Не зная какво да реша.

— Използвайте тази ваша машина — посъветва го Хоукмун — и оставете на нас да се тревожим за д’Аверк.

— Не можем да ви оставим да загинете! Не и след онова, което направихте за нас.

— Използвайте машината!

Но Ринал все още се колебаеше.

От улицата достигна нов шум и Хоукмун надникна през прозореца.

— Донесли са стълба. Всеки момент ще са тук. Използвай машината си, Ринал.

Ето че и жената-призрак подкрепи Хоукмун.

— Използвай машината, Ринал. Ако това, което чухме, е вярно, тогава наистина нашият приятел едва ли ще пострада, когато попадне в плен при д’Аверк.

— Какво искате да кажете? — попита Хоукмун. — Откъде знаете?

— Защото имаме приятел, който не е от нас — обясни му жената. — Понякога ни гостува и ни носи новини от външния свят. Той също служи на Руническия жезъл…

— Да не е Рицаря в Мрамор и Злато? — прекъсна я Хоукмун.

— Ами да и той ни каза, че вие…

— Дук Дориан! — извика Оладан, като сочеше прозореца. Първата от мечите маски се беше показала през него.

Хоукмун извади сабята от ножницата, хвърли се към парапета и заби острието в гърлото на нахалника, точно под подбрадника. Мъжът полетя назад и се строполи на улицата със сподавен вик. Хоукмун сграбчи стълбата и се опита да я тласне назад, но тя бе солидно закрепена отдолу. Още един войн се изравни с прозореца, Оладан го удари със сабята по металния шлем, но мъжът продължаваше да се държи. Хоукмун пусна стълбата и посече с острието пръстите на нападателя. Мечият войн изкрещя от болка и рухна надолу по стълбата.

— Машината! — извика отчаяно Хоукмун. — Използвай я, Ринал. Не можем да ги задържим дълго.

Зад гърба му се разнесе лек мелодичен звън и за миг Хоукмун почувства леко замайване, но трябваше да отбива устрема на следващия нападател.

Изведнъж всичко наоколо затрептя, а стените на къщата се озариха в ярко червена светлина. Долу на улицата войните крещяха с цяло гърло — не от изненада, а по-скоро от страх. Хоукмун не можеше да си обясни какво толкова ги беше уплашило.

Вдигна глава и забеляза, че целият град сияе в същата алена светлина и всички къщи, до последната тухла трептят в синхрон с вибрациите на машината. После неочаквано градът изчезна и Хоукмун полетя надолу към земята.

Някъде отдалеч до слуха му достигна гласът на Ринал:

— Оставяме на твое разположение двойника на тази машина. Това е нашият дар, за да ти помогнем срещу твоите врагове. Машината е в състояние да премества цели участъци от Земята в други, малко по-различни измерения на време-пространството. А нашите врагове никога не ще получат Сориандум…

В този миг Хоукмун се приземи на паважа, Оладан тупна близо до него и двамата откриха, че от града не е останала и следа. Вместо това земята наоколо беше разровена, сякаш някой съвсем наскоро я беше изорал.

Недалеч от тях се бяха скупчили войните от Гранбретан, начело с д’Аверк и всички до един се озъртаха ужасено.

Незнайно как металното чудовище беше стигнало града и се беше устремило право към тях. Само след минута земята под краката му се изпълни с трупове на гранбретанци. Останалите войни, подканвани от д’Аверк, се опитваха да заобиколят чудовището и да го унищожат.

Острите стоманени шипове лъщяха ярко на слънцето, металните зъби потракваха в зловещата паст, а ноктите му сграбчваха меката плът на войните и я късаха като хартия.

— Виждам, че чудовището ще се погрижи за тях — рече Хоукмун. — Виж — конете ни. — Само на триста стъпки от тях стояха двата могъщи коня. Хоукмун и Оладан изтичаха при тях, възседнаха ги и ги пришпориха далеч от мястото, където доскоро се намираше градът Сориандум, и където металното чудовище правеше на пихтия войните на д’Аверк.

След като уви грижливо странния подарък от призрачния народ, Хоукмун даде знак да продължат към брега.

В застланата с изсъхнала трева степ се яздеше значително по-леко и двамата не след дълго подминаха хълмистата земя и се спуснаха в долината, през която течеше река Ефрат.

Решиха да лагеруват на брега на широката река, докато обсъдят по какъв начин да я прехвърлят, защото водите й бяха буйни и ако можеше да се вярва на картата, която носеше Хоукмун, най-близкият брод бе на няколко мили на юг от тях.

Хоукмун плъзна поглед по реката, чийто води бяха озарени в кървавочервено от залязващите лъчи на слънцето. От устните му се отрони тиха, но мъчителна въздишка и Оладан вдигна учудено глава от леглото си при огъня.

— Какво те гризе, господарю Дориан? Не се ли радваш, задето се измъкнахме толкова лесно?

— Ако нещо ме гризе, това е мисълта за бъдещето, Оладан. Помисли само — ако д’Аверк не ни е излъгал и граф Медни наистина е тежко ранен, а фон Вилач убит, тогава страхувам се, че като се върнем, ще намерим в Камарг само пепелища — както се бе заканил на времето барон Мелиадус.

— Нека първо стигнем там — опита се да го ободри Оладан. — Не е изключено д’Аверк да те е заблудил преднамерено. В едно не се съмнявам — че Камарг още се държи. От онова, което си ми разказвал, стигнах до заключението, че тази провинция е добре подготвена за продължителна обсада и не се съмнявам, че ще може да издържи на атаките на Тъмната империя. Ще видиш, че…

— Дали ще видя? — произнесе Хоукмун, свел поглед към земята. — Ще видя ли, Оладан? Д’Аверк беше толкова самоуверен, когато говореше за победите на Гранбретан. Ако наистина Сицилия е тяхна, тогава трябва да са завладели вече и части от Италия и Испания. Не разбираш ли какво означава това?

— Да си призная, географските ми познания отвъд Българските планини са доста слаби — поклати засрамено глава Оладан.

— Това означава, че всички пътища за Камарг — както по суша, така и по море — са отрязани от ордите на Тъмната империя. Дори и да стигнем морето, дори да намерим кораб, какви шансове имаме да пресечем безпрепятствено Сицилианския канал? Морето сигурно гъмжи от гранбретански кораби.

— Но защо да пътуваме по море? Защо да не използваме пътя, по който ти стигна изток?

Хоукмун сбърчи вежди.

— По-голямата част от този път го летях с фламингото. Освен това, ще се забавим поне два пъти повече, ако минен от там. А не е изключено да срещнем по пътя си войски на Гранбретан.

— И така да е — ще заобиколим земите, които са преминали в тяхна власт. — Но поне ще имаме някаква възможност, докато в открито море, както сам казваш, няма къде да се скрием.

— Вярно е — кимна замислено Хоукмун. — Но това означава да пресечем Туркиа — ще пътуваме няколко седмици. От друга страна, ще вземем кораб в Черно море, в което доколкото знам, все още рядко се срещат корабите на Тъмната империя. — Той разгледа картата. — Точно така — през Черно море ще стигнем Румъния, а там вече опасността ще расте с всеки изминал ден, защото силите на Тъмната империя ще са навсякъде. Но струва ми се, че имаш право — шансовете ни по този маршрут са по-големи, особено ако успеем да убием няколко гранбретанци и да се преоблечем в дрехите им. Това им е недостатъка на тези маски — че никога не знаеш кой се крие под тях — приятел или враг. Ако не беше този проклет таен език, който използва всеки от ордените, щяхме да си пътуваме спокойно чак до Камарг — прикрити зад техните брони и маски.

— Значи променяме пътя — рече Оладан.

— Да. Утре призори потегляме на север.

Следващите няколко дни двамата вървяха покрай брега на Ефрат, право на север, пресякоха границата на Сирия и Туркиа и достигнаха тихото бяло градче Бирачек, където Ефрат ставаше река Фират.

Подозрителният съдържател в страноприемницата на Бирачек отпърво ги взе за войници на Тъмната империя и отказа да им даде стаи, но Хоукмун посочи перлата в челото си и каза: „Името ми е Дориан, аз съм последният дук на Кьолн и заклет враг на Гранбретан“ и се оказа, че дори гостилничарят в това забутано градче е чувал за него.

Малко след това двамата се наместиха в бирхалето на страноприемницата и поръчаха леко сладко вино. Близо до тях седяха търговци от пътуващ керван, които бяха пристигнали по-рано през деня в Бирачек.

Търговците бяха мургави на вид мъже, с черни къдрави коси и лъскави бради, като намазани с олио. Носеха кожени ризи и ярко оцветени вълнени фусти и се загръщаха в дебели вълнени наметала, покрити с геометрични фигури в оранжево, черно и жълто. Както сами се похвалиха на околните, тези наметала сочели, че са хора на Йенаха, заможен търговец от Анкара. В поясите си бяха затъкнали къси ятагани, с богато инкрустирани дръжки и покрити с надписи остриета. Личеше си, че тези търговци са опитни не само в алъш-вериша, но и в ръкопашния бой.

Водачът им, Салем, с ястребов нос и пронизителен поглед се наведе през масата и заговори тихо на Кьолнския дук и Оладан.

— Сигурно сте чули, че емисари на Тъмната империя са посетили Истанбулския халиф, който е разрешил срещу солидно заплащане един доста голям отряд от маскирани войни да се настани зад стените на града?

Хоукмун поклати глава.

— Напоследък бяхме откъснати от света. Но щом казвате, сигурно е така. Пък и е съвсем типично за гранбретанците, каквото не могат да вземат със сила, получават го срещу злато. Едва когато парите им привършват предпочитат да прибягват до своите армии и оръжия.

Салем кимна.

— И аз така мисля. Значи смятате, че Туркиа също не е в безопасност от западните пълчища?

— Нито една част на света не е в безопасност. Те протягат ръка дори към Амарек. Мечтаят да завладеят земи, за които се говори в легендите. Намислили са да покорят и Азиакомуниста, но първо ще трябва да я открият. Арабия и Изтока са само попътна спирка за техните армии.

— Но ще им стигнат ли силите? — учуди се Салем.

— Сила имат предостатъчно — отвърна уверено Хоукмун. — Безумие също, а то ги прави свирепи, ненаситни и изобретателни. Имах възможност да посетя Лондра — столицата на Гранбретан — и да се уверя, че архитектурата й е като превърнат в реалност брилиантен кошмар. Срещнах се лично с краля-император, в неговия тронен глобус, изпълнен с млечнобяла течност — този човек е надарен с мъдрост, безсмъртие, а гласът му е звънлив като на юноша. Разгледах лабораториите на техните учени-магьосници — безброй галерии с чудновати машини, много от тях преоткрити или изобретени наново от самите гранбретанци. Разговарях с техните велможи, научих какви са амбициите им и се уверих, че в тях се крие безумие, каквото никой от нас, простосмъртните не е в състояние да си представи. Те са безчовечни, безчувствени и гледат на нас като на низши същества, а отношенията по между им са хладни като лед. Те разпъват мъже, жени и деца, пък дори и животни, за да украсят друмищата, по които стъпват техните завоевателни армии…

Салем се облегна назад и вдигна ръка към челото си.

— О, стига, дук Дориан, не преувеличавате ли…?

Хоукмун се изправи рязко и надникна в очите на Салем.

— Слушай какво ти казвам, търговецо от Туркиа — с нито една дума не съм преувеличил злото, което иде от Гранбретан!

Салем отпърво се намръщи, а сетне потрепери.

— Аз… аз ви вярвам — промърмори той. — Но ми се иска, да се лъжете. Защото, как тогава бедният народ на Туркиа ще спре такава сила?

Хоукмун въздъхна.

— Нямам готово решение. Бих казал, че трябва да се обедините, да не им позволявате да ви отслабят чрез злато с подкупи, но само ще си загубя времето, защото хората по природа са алчни и не желаят да видят истината, когато са заслепени от блясъка на златото. Противопоставяйте им се, ще ви посъветвам аз, с благородство и храброст, с мъдрост и вяра в идеалите. Ала онези, които дръзват да го сторят нерядко изчезват безследно, или биват подложени на страшни мъчения, пред очите им изнасилват или разчекват жените им, децата им се превръщат в перверзно забавление за войниците или изгарят на кладите, поглъщащи понякога цели градове. Но пък ако не им се противопоставяте, ако бягате от битката на живот и смърт, тогава и вас ще ви сполети тази участ или ще се превърнете в същите уроди, жадуващи за безчестия и участващи в зловещите насилия само за да отървете кожата. Говоря ви искрено, макар искреността да не ми позволява да ви подбуждам към подобни деяния. Аз съм техен заклет враг, посветил съм живота си на борбата срещу тях, но нямам нито могъщи съюзници, нито кой знае какъв късмет, а и осъзнавам, че няма вечно да им се изплъзвам, макар досега да успявах с лекота. И все пак, ако се вслушате в съветите ми, помнете едно — бъдете хитри. Използвайте хитрости, любезни приятелю. Това е единственото оръжие срещу Тъмната империя.

— Значи, да се престорим, че ще им се подчиним, така ли? — попита замислено Салем.

— Аз така и направих. И както виждате съм жив и дори свободен…

— Ще запомня думите ви, храбри Дориан.

— Запомнете ги до последната — предупреди го Хоукмун. — Защото най-трудният компромис на този свят е когато се преструваш, че правиш компромис. Нерядко измамата се превръща в реалност дълго преди да го осъзнаете.

Салем почеса брада.

— Разбрах ви. — Той огледа помещението. Блещукащите свещи внезапно бяха придобили зловещ и заплашителен изглед. — И колко дълго ще продължи това?…Почти цяла Европа е вече тяхна.

— Нищо ли не сте чули за една малка провинция на име Камарг? — попита го Хоукмун.

— Камарг, да. Земя на рогати зверове и чудовища-получовеци с могъща сила, които единствени не се предават пред устрема на Тъмната империя. Водел ги някакъв непобедим титан, когото наричали граф Медни…

Хоукмун се засмя.

— Все една, че слушам легенда. Граф Медни е човек от плът и кръв, а в Камарг чудовищата се броят на пръсти. Единствените рогати зверове са биковете от тресавищата и конете. Но това, което ме вълнува е, дали още се държат срещу набезите на Тъмната империя? Да знаете нещо за графа, за фон Вилач, или за дъщерята на графа — Изелда?

— Чух, че графът бил убит, също и неговият поручик. Но не зная нищо за съдбата на момичето — и доколкото разбрах, Камарг все още не е паднал.

Хоукмун неволно потърка черната перла.

— Все пак и на тези сведения съм благодарен. Но не мога да повярвам, че Камарг ще се държи, ако графът наистина е мъртъв. Падне ли той, пада и тази малка провинция.

— Е, предадох само това, което съм чул — рече Салем. — Местните слухове, които разнасяме, често са достоверни, но онова, което иде от Запад е забулено в мъгла и тайнственост. Но не идвате ли и вие от Камарг?

— Това е моят втори дом — кимна Хоукмун. — Ако все още съществува.

Оладан положи ръка на рамото му.

— Не губи надежда, дук Дориан. Нали сам каза, че не може много да се вярва на подобни сведения. Почакай да стигнем на място и сами ще узнаем.

Хоукмун си наложи да прогони мрачните мисли, поръча с ободрен глад още вино и нареди на всички да поднесат от купите с късове изсушено месо и горещи, прясно опечени питки. Ала въпреки привидно веселия си вид, дълбоко в себе си той продължаваше да се бори със страха, че всички, които обича, са загинали и че дивата красота на Камарг е била потъпкана и превърната в димящо пепелище.

Шеста главаКорабът на Лудия бог

Хоукмун и Оладан се присъединиха към кервана на Салем и стигнаха първо Анкара, а сетне и пристанищното градче Зонгулдак, на брега на Черно море. Тук, пак благодарение на Салем и неговият господар, се сдобиха с разрешително да се качат на борда на „Засмяното момиче“ — единственият кораб, който можеше да ги откара в Симферапол, на брега на полуостровната страна, наречена Кримия. Всъщност „Засмяното момиче“ не се отличаваше с кой знае каква красота, нито пък на борда му цареше радостна атмосфера. Капитанът и неговият екипаж тънеха в мърсотия, а в трюма вонеше на разложено. Ала въпреки това, трябваше да плащат скъпо и прескъпо за привилегията да плават с този съд, макар каютите, които им отредиха да не се отличаваха по нищо от моряшките бърлоги в кубрика. Капитан Мусо имаше тънки, мазни мустаци и лукави очи, които не вдъхваха никакво доверие, а в косматата си ръка неизменно стискаше гърлото на бутилка долнопробно вино.

Все пак Хоукмун се успокояваше с мисълта, че в този вид корабът едва ли ще представлява интерес за пиратите — а по същата причина и за кораби от Тъмната империя — и двамата с Оладан се настаниха на борда малко преди отплаване.

„Засмяното момиче“ се възползва от сутрешния отлив за да напусне пристанището. Веднага щом бяха вдигнати омазнените платна, корпусът на кораба заскърца жално, а носът се насочи право на север, където просветляващото небе бе изпълнено с навъсени гръмоносни облаци. Утрото бе хладно и сиво и толкова тихо, че човек просто губеше желание да нарушава този привиден покой.

Хоукмун се настани на бака, увит в плътно наметало и загледан в изчезващия в далечината Зонгулдак.

Още преди брегът да се скрие зад тях по палубата заблъскаха едри дъждовни капки. Оладан излезе от каютата и се подпря до Хоукмун.

— Почистих стаите доколкото можах, господарю Хоукмун, но от миризмата няма отърване, нито от тлъстите плъхове, които не се плашат дори от мен.

— Ще го понесем някак — произнесе стоически Хоукмун. — Виждали сме и по-лошо, а и пътуването ще трае само два дни. — Той погледна кормчията, надникнал в този миг от кабинката си. — Но щях да съм малко по-спокоен, ако капитанът и моряците от кораба вдъхваха повече надежда. — Хоукмун се усмихна. — Както гледам, ако кормчията продължава да се налива, а капитанът падне в несвяст, току виж ние сме се оказали най-старши на кораба!

Въпреки проливния дъжд двамата приятели предпочетоха да останат на палубата, вместо да слизат във вмирисаните каюти. Вперил поглед в хоризонта на север, Хоукмун се чудеше каква ли участ е сполетяла Камарг.

А тъжният кораб продължаваше да се носи по вълните, сред също така навъсения ден, пришпорван от постоянно засилващия се вятър, заплашващ всеки миг да се превърне в щорм. От време на време капитанът заставаше олюлявайки се на мостика, изреваваше нещо на моряците си, или ги подкарваше с камшик и ругатни да свалят някое платно, или да закрепят друго. Както Хоукмун така и Оладан често намираха решенията на капитан Мусо за доста спорни.

Привечер Хоукмун събра сили и се изкачи на мостика, за да прави компания на капитана. Мусо го посрещна с познатото лукаво изражение.

— Добър вечер, сър — рече той и обърса зачервения си нос с опакото на ръката. — Надявам се, че пътуването ви е приятно.

— Горе-долу, благодаря. Как се движим засега?

— Много добре, сър — отвърна капитанът и завъртя глава, за да скрие очите си от прямия поглед на Хоукмун. — Много добре. Да наредя ли на готвача да ви приготви вечерята?

— Защо не? — кимна Хоукмун.

В този момент под мостика застана кормчията, който тихичко си пееше и очевидно бе доста пиян.

Изведнъж корабът се люшна под ударите на внезапен шквал и корпусът изскърца заплашително. Хоукмун се вкопчи в перилата, изпълнен с ужасното предчувствие, че всеки миг корабът ще се разпадне. Капитан Мусо обаче сякаш не бе забелязал промяната, а кормчията се беше проснал на палубата с бутилка в ръка и бавно, но неумолимо се плъзгаше към единия й край.

— Ще взема да му помогна — рече Хоукмун.

Капитанът се изсмя гръмко.

— Нищо му няма — ще го пази пиянският късмет.

Ала междувременно тялото на кормчията се претърколи, опря в перилата, а ръцете му чак до раменете се провесиха отвън. Хоукмун скочи на палубата, изтича при падналия кормчия и го изтегли към средата на платформата, докато корабът се люшна от поредния удар на вятъра и този път високите вълни го прехвърлиха.

Хоукмун втренчи поглед в човека, когото беше спасил. Кормчията лежеше по гръб, затворил очи, а устните му продължаваха да помръдват в такт с пиянската песен, която бе подел по-рано.

Хоукмун се усмихна, завъртя учудено глава и извика на капитана.

— Прав си — този човек има пиянски късмет. — Той вдигна глава и изведнъж му се стори, че вижда нещо във водата. Смрачаваше се доста бързо, но въпреки тъмнината беше почти сигурен, че наблизо има друг съд.

— Капитане — забелязахте ли нещо ей там? — извика той и посочи с ръка през завесата на проливния дъжд.

— Прилича ми на сал — отвърна гръмогласно Мусо.

Хоукмун се приведе над перилата и при следващото просветляване различи далеч по-ясно плаващия предмет. Наистина беше сал, за който се държаха трима души.

— Трябва да са корабокрушенци — обади се равнодушно Мусо. — Бедните копелдаци. — Той сви рамене. — Всъщност, какво ме е грижа…

— Капитане, трябва да ги спасим — викна Хоукмун.

— Никога няма да успеем в тая тъмница. Пък и само ще си изгубим времето. Трюмът ми е празен, единствените които плащат за това пътуване сте вие и ако не стигна на време в Симферапол, някой друг ще ми грабне под носа товара.

— Трябва да ги спасим — повтори твърдо Хоукмун. — Оладан — дай въже.

Българинът изтича в кабината на кормчията, вдигна от там навитото въже и дотича с него. Салът все още се виждаше, а лицата на тримата корабокрушенци белееха в мрака. от време на време го покриваше някоя по-голяма вълна, но след секунда се показваше наново. Разстоянието между него и кораба растеше бавно, но неумолимо и Хоукмун осъзнаваше, че не след дълго салът ще бъде далеч извън обсега им. Той привърза единия край на въжето за перилата, другия омота около кръста си и след като свали сабята и наметалото, се хвърли в разпененото море.

Само след миг Хоукмун си даде сметка в каква опасна ситуация е попаднал. Почти невъзможно бе да се плува при подобно вълнение и всеки момент можеше да бъде блъснат в корпуса на кораба при това с такава сила, че да изгуби съзнание и да се удави. Въпреки това той замахна с ръце, опитвайки се да се задържи на повърхността, докато се озърташе за сала.

Ето го! Тримата бяха забелязали кораба и махаха като подивели към него. Изглежда обаче, не бяха видели плуващия към тях Хоукмун.

От време на време Хоукмун зърваше лицата им, от гребена на някоя вълна, но не можеше да ги различи ясно. Двама от тях продължаваха да се борят, докато третият седеше почти безучастно на сала.

— Дръжте се! — извика Хоукмун, като се опитваше да надвие свирепия вой на вятъра и тътнежа на вълните. Той напрегна сили, заплува с резки движения и не след дълго доближи сала, който почти бе погълнат от разпенените черни води.

Хоукмун сграбчи сала и видя, че двамата, които плуваха отстрани, се блъскаха един друг. Видя също така, че на лицата си носеха мечи маски.

Тримата корабокрушенци бяха войници на Гранбретан.

За един кратък миг Хоукмун се поколеба дали да не ги остави на волята на съдбата. Но после се отказа. Първо трябваше да ги спаси, а сетне да решава как да постъпи с тях.

Той извика на двамата, които продължаваха да се бият, но те изглежда не го чуха. Крещяха нещо неразбрано и махаха настървено с ръце, та Хоукмун си помисли, дали не са си изгубили разсъдъка в това премеждие.

Хоукмун се помъчи да се изтегли на сала, но му попречиха напоените с вода дрехи и завързаното около пояса въже. Все пак в този миг седящият в средата на сала мъж го забеляза и Хоукмун махна с ръка.

— Помогни ми — изпъшка той. — Инак и аз не ще мога да ви помогна.

Мъжът се надигна, надвеси се над двамата си приятели, неочаквано ги сграбчи за гърлата и ги тласна назад в бурното море.

— Хоукмун, скъпи ми приятелю! — извика нечий глас зад маската. — Колко съм щастлив да те видя. Ето — помогнах ти — сега салът олекна и…

Хоукмун се вкопчи отчаяно в един от потъващите, който дори сега продължаваше да се бори с другия. С тези тежки маски и доспехи двамата щяха да потънат всеки миг. Но ръката му се изплъзна. Оставаше му само да проследи безпомощно, как маските им изчезват сред вълните.

Той вдигна глава към единствения оцелял, надвесил се над него с протегната ръка.

— Д’Аверк, ти уби приятелите си! Чудя се, дали да не те оставя да ги последваш.

— Приятели? Скъпи мой Хоукмун, та те не ми бяха никакви приятели. По-скоро верни слуги. — Д’Аверк се подхлъзна и едва не падна при следващата вълна, а Хоукмун задраска отчаяно по гредите на сала. — Никакви приятели. Верни — както вече казах — но и ужасно досадни. И невероятно тъпи. Ей това не можех да го понасям. Хайде, позволи ми да ти помогна. Салчето е малко, но ще се поберем…

Хоукмун се остави на д’Аверк да го изтегли на сала, после се обърна и махна към кораба, който едва се различаваше в тъмнината. Въжето се опъна и Оладан започна да ги дърпа към себе си.

— Какво щастие, че минавахте наблизо — промърмори с безгрижен глас д’Аверк, докато се приближаваха до кораба. — Тъкмо вече смятах, че съм загубен и че не ще мога да изпълня великите предзнаменования, заради които съм бил създаден и тогава кой мислите ми се притече на помощ — самият благороден дук на Кьолн! Съдбата отново ни събра, Дориан.

— Така е, но ако не си затвориш устата и не ми помогнеш с въжето с удоволствие ще те изпратя след твоите двама приятели — изръмжа Хоукмун.

Салът се плъзна по склона на вълната и шумно удари изгнилия корпус на „Засмяното момиче“. Някой им хвърли въжена стълба и Хоукмун се закатери по нея, прехвърли се през перилата и се строполи задъхан на палубата.

В този миг Оладан съзря маската на изкачващия се след него мъж, изруга гневно и понечи да извади сабята си, но Хоукмун навреме го спря.

— Той е наш пленник. По-добре да го запазим жив, та да има с какво да търгуваме, ако изпаднем в беда.

— Ето една разумна постъпка! — похвали го с възхищение д’Аверк, после изведнъж се закашля. — Простете, но опасявам се, че съвсем отпаднах от това премеждие. Топли дрехи, чаша горещ грог и здрав сън — ето от какво се нуждая, за да се възстановя по-бързо.

— Радвай се, ако не ти сложим пранги — озъби се Хоукмун. — Отведи го в каютата, Оладан.

Присвити в тясната, нискосводеста каюта, Хоукмун и Оладан гледаха как д’Аверк си сваля маската, ризницата и подгизналите дрехи.

— И как стигна до този сал, д’Аверк? — попита го Хоукмун, докато французинът се триеше енергично с кърпа. Беше изненадан от хладнокръвието на своя събеседник и дори с изненада установи, че донякъде изпитва симпатия към него. Може би се дължеше на откровеността, с която д’Аверк говореше за своите амбиции, както и на нежеланието да осъжда постъпките си, като например убийството, което бе извършил съвсем наскоро.

— Това е дълга история, любезни приятелю. Та значи, ние тримата — Екардо, Питър и моя милост — оставихме другите да се справят със сляпото чудовище, което насъскахте срещу нас и избягахме сред близките хълмове. Не след дълго орнитоптерът, който бяхме поръчали за вас, се появи и започна да кръжи — няма съмнение, че пилотът бе поразен от изчезването на града — както и ние, длъжен съм да призная, но надявам се по-късно да ми го обясниш. Както и да е, дадохме сигнал на пилота и той се приземи. Малко по-късно започнахме да осъзнаваме в какво затруднено положение сме изпаднали… — д’Аверк се огледа — Ама тука няма ли нищо за ядене?

— Капитанът поръча да приготвят вечерята — отвърна Оладан. — Продължавай.

— Та значи, бяхме трима, лишени от коне и изоставени в един доста затънтен край на света. На това отгоре бяхме позволили на тъй важния пленник да се измъкне — всъщност, пилотът беше единственият жив свидетел на този наш пропуск…

— Нима го убихте? — учуди се Хоукмун.

— Ами, да. Налагаше се. После се натоварихме на машината, с идеята да отлетим към най-близката база.

— И какво стана? — попита Хоукмун. — Знаехте ли как се управлява орнитоптерът?

Д’Аверк се засмя.

— Позна и този път. В тази област съм кръгла нула. Успяхме някак да се вдигнем във въздуха, но после проклетата машина отказа да се насочи в посоката, в която искахме и ни понесе бог знае накъде. Да си призная, в този момент за пръв път се притесних. Орнитоптерът се носеше като побъркан и накрая взе, че полетя към земята. Поне успях да го насоча към брега на някаква река и там се приземихме безпрепятствено. Екардо и Питър обаче си изгубиха ума, непрестанно се караха и държанието им ставаше все по-нетърпимо. Все пак намерихме малко материал за сал, заплавахме надолу по реката и излязохме при някакъв град…

— На този същия сал ли? — прекъсна го Хоукмун.

— На същия, да.

— Но как се озовахте в морето?

— Отливът, скъпи приятелю — отвърна д’Аверк и махна безгрижно с ръка. — Течението. Нямах представа, че сме толкова близо до устието. С такава скорост бяхме издърпани навътре в морето, че не след дълго брегът се изгуби от погледите ни. На този сал — това проклето късче дърво — прекарахме цели шест дни, а Питър и Екардо непрестанно се дрънкаха и се обвиняваха взаимно, вместо да се досетят, че виновният всъщност бях аз. О, дук Дориан, не можеш да си представиш колко досадно бе всичко това.

— Заслужаваш по-лоша съдба — заяви Хоукмун.

На вратата се почука. Оладан отвори и в каютата влезе някакъв хлапак с подпухнали бузи, носещ поднос с три идентични купи, пълни със зеленикаво-сива каша.

Хоукмун пое подноса и подаде на д’Аверк голяма лъжица. Д’Аверк се поколеба за миг, сетне загреба лакомо. Очевидно преглъщаше храната с усилие на волята. След няколко загребвания омете кашата и положи лъжицата в празната купа.

— Много вкусно — рече той. — Съвсем добре за корабна кухня.

Отвратен от вида на поднесената храна Хоукмун му подаде своята купа и след миг Оладан последва примера му.

— А, благодаря ви — закима д’Аверк. — Но човек трябва да се храни с мярка. Стига ми каквото хапнах.

Хоукмун се подсмихна от деликатността на французина. Нямаше съмнение, че вкусът на кашата е бил отвратителен, но в глада си д’Аверк я бе погълнал цялата при това доста лакомо.

Французинът се протегна и костите му изпукаха шумно.

— Ах — прозя се той. — Простете нахалството ми, господа, но ми се ще да поспя. От няколко дни не съм мигвал.

— Вземи моето легло — предложи услужливо Хоукмун и посочи тясната си койка. Все пак пропусна да отбележи, че при предишния оглед бе открил, че завивките гъмжат от дървеници — сякаш цяло едно племе се бе заселило вътре. — Ще попитам капитана дали няма някой хамак.

— Премного благодарен — отвърна д’Аверк с такава дълбока трогателност, че Хоукмун изненадано спря на прага.

— За какво?

Д’Аверк се закашля аристократично, после вдигна глава и продължи с познатия, подигравателен тон:

— Ама, как, скъпи ми Дориан, задето ми спаси живота, разбира се.

На сутринта бурята бе утихнала и въпреки, че морето продължаваше да се вълнува, изглеждаше далеч по-спокойно от предния ден.

Хоукмун срещна д’Аверк на палубата. Французинът носеше бричове от зелено кадифе и бе загърнат в пелерина, но бе свалил ризницата.

— Добре ли спа? — попита го Хоукмун.

— Чудесно — отвърна д’Аверк, но в очите му блестяха весели пламъчета и Хоукмун предположи, че дървениците добре са се забавлявали с него.

— Тази нощ ще стигнем пристанището — каза му той. — Ти ще бъдеш мой пленник — или заложник — ако предпочиташ.

— Заложник? Да не мислиш, че някой в Тъмната империя го е грижа жив ли съм, ли съм хвърлил топа?

— Ще видим — каза Хоукмун и докосна перлата в челото си. — Но да знаеш — при първия опит за бягство ще те убия — също както и ти уби твоите хора.

Д’Аверк се закашля в кърпичката, която държеше в ръка.

— Аз ти дължа живота си — рече той. — Прави с мен каквото пожелаеш.

Хоукмун смръщи вежди. Д’Аверк беше далеч по-хитър и лукав противник, отколкото предполагаше. Вече съжаляваше за взетото решение. Французинът можеше да се окаже по-скоро бреме, отколкото да донесе полза.

В този момент на палубата изтича Оладан.

— Дук Дориан, — викна той като сочеше с ръка зад борда — виж, платна — насочени са право към нас.

— Няма страшно — усмихна се Хоукмун. — Едва ли представляваме интерес за пиратите.

Но не след дълго Хоукмун забеляза първите признаци на паника сред моряците и когато капитанът изтича край него, той го сграбчи за ръкава.

— Капитан Мусо — какво става?

— Опасност, сър — изхриптя капитанът. — Страшна опасност. Не видяхте ли онази гемия?

Хоукмун доближи парапета и забеляза, че наближаващия ги кораб бе вдигнал само едно черно платно. Върху него бе изрисуван някакъв герб, но не можеше да го различи от такова разстояние.

— Едва ли ще се занимават с нас — промърмори той. — Защо им е да се трепят за едно продънено старо корито, пък и нали сам казвахте, че не носите никакъв товар.

— Тези хора не се интересуват от товара ни, сър. Те нападат всичко, което им се изпречи на пътя. Те са като косатките, дук Дориан — изпитват удоволствие от унищожението!

— Но кои са те? — намеси се д’Аверк. — Не ми приличат на гранбретанци.

— Така е, пък и войните от Тъмната империя не биха си губили времето с нас. Този кораб принадлежи на Култа към Лудия бог. Екипажът му е от московиани, които се появиха в тези води само преди няколко месеца, за да всяват ужас и хаос.

— Май наистина са решили да ни нападнат — подхвърли с безгрижен глас д’Аверк. — С любезното ти съгласие, Дориан, ще сляза долу за да си сложа ризницата и сабята.

— Аз ще сляза за оръжията — прекъсна го Оладан. — Ще взема и вашите.

— Шо тряава са бием? — извика в пиянски унес кормчията и размаха поредната бутилка вино. — Я по-добре да са фърлим в морето.

— Прав е — кимна капитан Мусо и проследи с поглед отдалечаващите се към каютата Оладан и д’Аверк. — Напълно е прав. Повече са от нас и живи ще ни разкъсат. А пленят ли ни, ще ни измъчват дни наред.

Хоукмун понечи да отвърне нещо, но бе прекъснат от силен плясък. Верен на дадената дума кормчията бе напуснал палубата. Хоукмун изтича при отсрещния борд, но не виждаше нищо в морето.

— Няма смисъл да му помагаме — по-добре да го последваме — произнесе мрачно капитанът. — Той взе мъдро решение.

Вражеската гемия се носеше право към тях, а черното й, изрисувано в яркочервени криле платно плющеше от вятъра. В центъра на платното се виждаше огромно, чудовищно лице с разкривена в зловеща усмивка уста. На палубата под него се бяха скупчили две дузини полуголи диваци, които размахваха в ръце блестящи саби. Освен масивните портупеи, носеха само тежки метални нашийници. Над водната шир се разнесе някакъв странно познат, но разкривен звук, който отпърво Хоукмун не можа да определи. После погледна отново към черното платно и се досети за произхода му.

Това беше див, налудничав смях, сякаш целият пъкъл се тресеше от истерично веселие.

— Корабът на Лудия бог — рече капитан Мусо, а очите му бяха пълни със сълзи. — Обречени сме.

Седма главаПръстенът на ръката

Хоукмун, Оладан и д’Аверк се изправиха рамо до рамо на палубата, загледани в приближаващата се гемия.

Моряците от своя страна се бяха скупчили около капитана — на другия край на кораба, колкото се може по-далеч от нападателите.

Втренчил поглед в изкривените от ярост и безумие лица на моряците от гемията, Хоукмун си повтаряше, че шансовете им за измъкване са почти нищожни. Няколко закривени, вързани на въжета абордажни куки изсвистяха във въздуха и се забиха в мекия борд на „Засмяното момиче“. Секунда след това тримата войни се заеха да секат въжетата.

— Вдигнете хората по платната — извика Хоукмун на капитана — накарайте ги да завъртят кораба. — Но уплашените моряци не смееха да помръднат. — Това е единственият ни изход! — викна им Хоукмун. Моряците пристъпваха от крак на крак, но не предприемаха нищо.

Хоукмун извърна поглед към атакуващия ги кораб, тъкмо в мига, когато бордът му се блъсна в техния и нападателите започнаха да се прехвърлят през парапета, стиснали в зъбите си закривени саби. Въздухът кънтеше от оглушителен смях, а по запотените лица на пиратите се четеше зловеща кръвожадност.

Ето че един от тях връхлетя върху Хоукмун, размахвайки неистово сабя. Дориан завъртя ловко китка, прониза го право в гърдите и отметна тялото му назад, така че то полетя в тесния процеп между блъскащите се бордове. Само след миг всичко наоколо бе изпълнено с гърчещи се потни тела, които висяха по платната, рейките и мачтите, подскачаха като подивели или се прехвърляха на ръце по абордажните въжета. Тримата рицари успяха да спрат първата вълна, а палубата се превърна в кървава баня, но безумците продължаваха да заливат кораба им и постепенно ги изтласкаха назад, като компенсираха липсата на бойно умение с небрежното отношение към собствения си живот.

Хоукмун неусетно бе разделен от другарите си и нямаше представа живи ли са, или вече са покосени. Навсякъде около него танцуваха голи тела, но той продължаваше да размахва сабята, стиснал дръжката с две ръце и сякаш бе заграден от плътна блестяща стоманена завеса. Беше опръскан в кръв от главата до петите и само очите му блестяха, сини и спокойни, зад спуснатото забрало на шлема.

А през цялото това време войните на Лудия бог продължаваха да се смеят — смеховете им кънтяха дори когато ги посичаха, или обезглавяваха.

Хоукмун знаеше, че няма да издържи много и скоро ръката му ще отмалее. Усещаше, че сабята е натежала, а и коленете му започваха да треперят. Опрял гръб в стената на каютата той сечеше и пронизваше този на пръв поглед безкраен поток от кикотещи се безумци, чийто блестящи остриета святкаха все по-близо пред очите му.

Наоколо се въргаляха обезглавени и разчленени трупове, но с всеки удар силите на Хоукмун се топяха.

Тъкмо отбиваше поредната атака, когато краката му внезапно се подкосиха и той падна, като се подпря на едно коляно. Смехът наоколо се усили и с триумфиращи усмивки войните на Лудия бог се нахвърлиха да го довършат.

Хоукмун завъртя наново острието, отсече китката на един от нападателите, а втория прониза и издърпа сабята му, така че сега имаше две оръжия. С пленената сабя отбиваше ударите, а със своята нанасяше, така че за малко съумя да поразчисти мелето около себе си и дори да се изправи на крака. После Хоукмун използва мига, когато бе покосил поредния противник и се втурна в каюткомпанията, зад която бе мостикът. Изкачи се на него и там се обърна за да продължи сражението, но този път имаше съществено тактическо преимущество, защото безумните войни трябваше да се катерят по тесните стълби. Едва сега видя, че Оладан и д’Аверк се бяха покатерили по такелажа откъдето отбиваха доста успешно атаките на пиратите. Погледна към кораба на безумците. Беше привързан към техния, но палубата му бе съвсем безлюдна. Целият екипаж се беше прехвърлил на борда на „Засмяното момиче“. На Хоукмун изведнъж му хрумна една идея.

Той се завъртя рязко, обърна гръб на вражеските войници, скочи на перилата на мостика и сграби едно провиснало от мачтата въже. После се залюля над палубата.

Молеше въжето да е достатъчно дълго и когато се озова отвъд борда на кораба, разтвори ръце и полетя надолу. В последния миг успя да сграби перилата на вражеската гемия. Прехвърли се през тях, изтича по палубата и докато сечеше абордажните въжета, извика колкото му глас държи:

— Оладан, д’Аверк! Бързо — при мен!

Двамата мъже го зърнаха и продължиха да се катерят нагоре, следвани по петите от войниците на Лудия бог.

Гемията бавно се отдалечаваше от нападнатия кораб и разстоянието между двата борда растеше с всяка секунда.

Д’Аверк скочи пръв, хвърли се самоотвержено към такелажа на отплаващия кораб, успя със сетни сили да се вкопчи в едно от въжетата и се залюля заплашително, като едва не се стовари върху палубата.

Оладан го последва, но поучен от примера му отряза едно въже и се люшна на него, като същевременно се плъзна надолу и накрая се просна по лице на палубата.

Неколцина от безумните войници се опитаха да ги последват и дори успяха да се докопат до парапета на кораба и без да спират истеричния си кикот се нахвърлиха върху Хоукмун.

Дориан почти нямаше сили да се защитава. Една сабя го удари в рамото, друга издрънча по забралото на шлема му. Неочаквано сякаш от небето между голите войни се спусна облечен в ризница рицар и ги посече с бързи и ловки движения.

Това беше самият д’Аверк с познатата меча маска, опръскан в димящата кръв на своите жертви. Зад него притича и Оладан, посъвзел се от падането и с боен вик на уста.

Не мина минута и всички добрали се до гемията пирати бяха избити. Техните събратя продължаваха да се хвърлят от борда на „Засмяното момиче“ право в разпенените води и смеейки се все така неудържимо, се опитваха да ги достигнат с плуване.

Хоукмун огледа внимателно „Засмяното момиче“ и за своя изненада откри, че по-голямата част от моряците като по чудо бяха отървали кожата, главно благодарение на това, че се бяха изкатерили високо по мачтите.

Д’Аверк изтича на кърмата, сграбчи със здравите си ръце кормилото и отряза въжетата, които плуваха зад тях във водата.

— Уф — въздъхна Оладан, затъкна сабята и се зае до оглежда получените в битката рани. — Май се измъкнахме накрая — при това с нов кораб.

— Ако имаме късмет, ще стигнем в пристанището преди „Засмяното момиче“ — ухили се Хоукмун. — Дано все пак да го срещнем, защото всичкия ни багаж остана там.

Д’Аверк насочи с опитни движения гемията право на север. Платното се изду от попътния вятър и плуващите сред вълните безумци останаха зад тях. Смехът им продължаваше да кънти, докато морето ги поглъщаше един по един.

След като помогнаха на д’Аверк да завърже кормилото така, че да следват маршрута на север, те се заеха да оглеждат кораба. Трюмът буквално беше натъпкан със съкровища, събрани от безброй потопени кораби, но освен това имаше какви ли не на пръв поглед безполезни вещи — счупени оръжия, корабни инструменти, вързопи с дрехи — а не рядко и полуизгнили трупове, разчленени, или оковани един за друг.

Тримата решиха първо да се отърват от труповете, загърнаха ги в изпокъсани наметала, или във вързопите и ги хвърлиха зад борда. Работата беше ужасно неприятно и трудоемка, защото немалко човешки останки бяха заринати под купищата със съкровища.

Погледът на Оладан се закова върху отрязана до лакътя човешка ръка, която неизвестно по какъв начин се беше мумифицирала. Той я вдигна с неохота и разгледа пръстенът, поставен на кутрето. Сетне извърна глава към Хоукмун.

— Господарю Дориан…

— Какво има? Не си губи времето с този пръстен. Хвърли цялата ръка.

— Почакай. Виж пръстена. Погледни каква странна изработка…

Хоукмун се надвеси нетърпеливо, втренчи поглед в пръстена и изведнъж го позна, а на лицето му се изписа изумление.

— Не. Не може да бъде!

Това беше пръстенът на Изелда. Същият, който граф Медни бе поставил на ръката й в деня на нейния годеж с Дориан Хоукмун.

Хоукмун вдигна ръката, занемял от ужас, с облещени очи.

— Какво? — извика Оладан. — Какво те тревожи?

— Нейният е. Това е пръстенът на Изелда.

— Но как ще се озовала в тези далечни морета, на хиляди мили от Камарг? Това е изключено, господарю Дориан.

— Това е нейният пръстен. — Хоукмун премести поглед върху ръката. — Но тази ръка не е на Изелда. Вижте, пръстенът едва влиза в малкия пръст. А когато граф Медни й го сложи, стоеше дори малко хлабаво. Тази ръка е на някакъв крадец. — Той измъкна безценния пръстен и запрати мумифицираната ръка с презрително изражение. — Някой, който може би е бил в Камарг и е откраднал пръстена… — Дориан поклати глава. — Не ми изглежда много вероятно. Но какво ли е истинското обяснение?

— Може би тя е пътувала насам — търсила те е? — предположи Оладан.

— Не е толкова глупава, че да го стори. Но кой знае? По-важното обаче е, къде е самата Изелда?

Оладан понечи да отвърне нещо, когато над тях се разнесе груб, сподавен смях. Двамата вдигнаха глави към люка на трюма.

Отгоре се беше надвесило безумно, ухилено до уши лице. Изглежда, че все пак един от пиратите бе успял да се покатери на борда. И ето, че сега се готвеше да скочи върху им.

Хоукмун едва успя да оголи сабята и безумецът връхлетя, святкайки с острието. Стомана се удари в стомана.

Оладан на свой ред извади сабята, отнякъде дотича и д’Аверк, но Хоукмун им викна:

— Искам го жив! Жив ми трябва!

Докато Хоукмун разменяше удари с пирата, д’Аверк и Оладан прибраха оръжията и го заобиколиха отзад. На два пъти безумецът се освобождаваше от хватката им, но накрая успяха да го съборят и набързо го овързаха с първото попаднало им въже. Макар и завързан здраво, безумецът продължаваше да се кикоти, а от устата му капеше белезникава пяна.

— И за какво ни е жив? — попита с вежливо любопитство д’Аверк. — Защо да не му прережем гърлото и да приключим с въпроса?

— Това, — вдигна ръка Хоукмун — е скъп за мен пръстен, който открих наблизо. Той принадлежи на Изелда, дъщерята на граф Медни. Искам да узная откъде тези нещастници са се сдобили с него.

— Странно — намръщи се д’Аверк. — Доколкото знаех девойката е в Камарг и се грижи за ранения си баща.

— Значи графът е ранен?

Д’Аверк се засмя.

— Така е. Но Камарг все още се държи. Просто исках да те ядосам, Дориан. Не зная колко е тежка раната на графа, но той още е жив. А онзи неостаряващ мъдрец — Боуджентъл — му помага в командването на войската. Последното, което чух бе, че резултатът между Камарг и Тъмната империя все още е равен.

— И нищо ли не знаеш за Изелда? Не си ли чул, че е напуснала Камарг?

— Не — отвърна д’Аверк и се навъси. — Чакай, май си спомням… Ах, да — за един от офицерите в армията на графа. Свързали са се с него и са го подкупили да отвлече момичето, но опитът се е провалил.

— Откъде знаеш?

— Ами, този човек — Хуан Жинага — изчезнал. Изглежда граф Медни е разкрил предателството и го е убил.

— Не мога да повярвам, че Жинага ще стане предател. Познавам го, макари да не бяхме приятели — той беше поручик от кавалерията.

— Заловен от нас при втората битка за Камарг — усмихна се д’Аверк. — Мисля, че е от немски произход — държахме в залог семейството му.

— Изнудвали сте го!

— Изнудвали са го, аз нямах честа да участвам. Чух за този план на едно съвещание в Лондра, на което кралят бе повикал всички военачалници за да докладват за хода на кампанията ни на европейския континент.

Хоукмун го изгледа замислено.

— Да предположим, — поде той — че Жинага е успял в задачата, измъкнал се е от Камарг, но по пътя се е натъкнал на диваците на Лудия бог…

Д’Аверк поклати глава.

— Не е възможно да са стигнали чак до южна Франция. Щяхме да чуем за тях.

— Тогава, какво може да е обяснението?

— Да попитаме този джентълмен — предложи д’Аверк като потупа по рамото безумецът, чийто смях най-сетне бе секнал.

— Ако въобще чуем нещо разумно от него — промърмори със съмнение Оладан.

— Как мислите, няма ли да стане по-разговорлив, ако го заболи малко? — предложи д’Аверк.

— Едва ли — рече Хоукмун. — Тези хора не знаят що е страх. Да опитаме с нещо друго. — Той огледа с нескрито отвращение побъркания. — Я по-добре да го оставим на мира — може и да се успокои.

Тримата се качиха на палубата и дръпнаха тежкия люк на трюма. Слънцето вече се спускаше към хоризонта, а брегът на Кримия се различаваше съвсем ясно — само черни зловещи зъбери на фона на пурпурния небосклон. Морето беше съвсем спокойно, окъпано в лъчите на залязващото слънце, а попътният вятър издуваше платната.

— Ще трябва да коригирам курса — обади се д’Аверк. — Инак ще ни отнесе много на север. — Той изтича на мостика, отвърза кормилото и го завъртя на няколко румба.

Хоукмун кимна и проследи замислено с поглед французина, който насочваше с опитна ръка тежката гемия.

— Тази вечер ще е по-добре, ако хвърлим котва далеч от брега — подхвърли Оладан. — А в пристанището влезем утре заранта.

Хоукмун не отговори. В главата му се блъскаха безчислени въпроси и нито един отговор. изпитанията от последните двадесет и четири часа бяха изстискали почти докрай силите му, а непрестанният страх за участта на Изелда заплашваше да го превърне в обезумяло животно.

Късно през тази нощ тримата отново се спуснаха в трюма и впериха погледи в лицето на побъркания, озарено от трепкащата светлина на фенера. При всяко поклащане на гемията фенерът се залюляваше и из мрачното помещение се втурваха тъмни сенки. Някъде в дъното писукаха и се боричкаха плъхове, но мъжете не им обръщаха внимание. След краткия, но пълноценен сън се чувстваха почти отпочинали.

Хоукмун коленичи до завързания и докосна лицето му. Мъжът отвори очи, в които бе угаснало пламъчето на безумието и се огледа с тъп, уморен поглед. имаше изненадан, дори объркан вид.

— Как ти викат? — попита го Хоукмун.

— Кориантум от Керч — а ти кой си? Къде се намирам?

— Трябва да знаеш — отвърна Оладан. — На борда на твоя кораб. Не помниш ли? Ти и твоите приятелчета, с които ни нападна. Яко се ступахме. После ви избягахме, а ти се прехвърли на кораба и се опита да ни убиеш.

— Помня, когато се отправяхме на път — произнесе малко уплашено Кориантум. — Но нищо повече. — Той понечи да стане. — Защо съм вързан?

— Защото си опасен — отвърна усмихнато д’Аверк. — Ти си побъркан.

Кориантум се засмя и в смеха му нямаше и капчица безумие.

— Да съм побъркан? Глупости!

Тримата се спогледаха изненадано. И вярно беше, че този човек по нищо не напомняше за доскорошния опасен луд.

Лицето на Хоукмун се озари от някаква мисъл.

— Кое е последното нещо, което помниш?

— Когато капитанът ни събра на палубата.

— И какво ви каза?

— Ами, че трябвало да участваме в някаква церемония — да пием от някаква особена напитка… И повече нищо. — Кориантум се намръщи. — Пихме значи…

— Опиши ми кораба — нареди му Хоукмун.

— Нашият ли? Защо?

— Имаше ли нещо по-характерно в него?

— Не, не помня. Само платното — беше от синьо сукно. Това е всичко.

— Ти наемен моряк ли си?

— Аха.

— И това е първото ти пътуване на тоя кораб?

— Аха.

— Кога се записа?

Кориантум се огледа нетърпеливо.

— Май че беше вчера вечерта — в Деня на коня, по Керчското летоброене.

— А по общоприетото?

Морякът се намръщи, опитвайки се да си събере мислите.

— Хъм… единадесетият ден на третата луна.

— Значи преди три месеца — кимна д’Аверк.

— А? — Кориантум впери изплашен поглед в лицето на французина. — Три месеца? Какво искаш да кажеш?

— Че си бил упоен — обясни Хоукмун. — Първо са те упоили, а сетне са те принудили да участваш в пиратство и безумни оргии. Да си чувал нещо за Култа към Лудия бог?

— Съвсем малко. Зная, че привържениците му живеят някъде в южна Украйна, но напоследък излизали с кораби навътре в морето.

— А известно ли ти е, че над кораба, на който се намираме, се вее знамето на Лудия бог? Знаеш ли, че само допреди няколко часа се кискаше като побъркан, а от устата ти се стичаше кръвожадна пяна? Погледни се… — Хоукмун се наведе и разряза ремъците. — Опипай врата си.

Кориантум се надигна бавно, огледа с почуда голото си тяло, сетне вдигна ръка и опипа нашийника си.

— Нищо не разбирам. Да не сте ми скроили номер?

— Не ние, а и номерът е доста зловещ. Упоили са те до безумие, после са ти наредили да събираш колкото можеш повече плячка. Няма никакво съмнение, че капитанът е знаел от самото начало какво ще стане, както и че го няма на този кораб. Наистина ли не помниш нищо? Не ви ли дадоха някакви напътствия?

— Никакви.

— Е, явно, че има и други кораби, които държат връзка по между си, както и с пристанището, откъдето са тръгнали — заключи д’Аверк.

— Сигурно на борда има голямо количество от опиума, който са използвали — промърмори Оладан. — Вероятно моряците са се подкрепяли редовно с нови дози. Ако не бяхме завързали това приятелче и то щеше да си вземе нужното.

— Как се чувстваш? — обърна се Хоукмун към моряка.

— Отпаднал… направо изстискан.

— Съвсем обяснимо — кимна Оладан. — Опиумът накрая щеше да ти вземе и живота. Но какъв чудовищен замисъл! Набираш нищо неподозиращи моряци, натъпкваш ги с опиум, който ги превръща в безумци и унищожава всичко човешко в тях, после ги караш да грабят и убиват, а ти прибираш печалбата. Не съм чувал друг път за нещо подобно. Мислех, че Култът към Лудия бог е създаден от искрено вярващи фанатици, но изглежда, че е под контрола на нечий хладнокръвен интелект.

— Що се отнася до организацията в морето — така е — съгласи се Хоукмун. — Бих искал да се срещна с човека, който стои зад всичко това. Може би той ще знае къде е Изелда.

— Хайде първо да свалим платното — предложи д’Аверк. — Ще използваме прилива за да влезем в пристанището. Едва ли ще ни посрещнат сърдечно, ако забележат рисунката. Пък и трябва да решим какво ще правим със съкровището. Та ние сме богати!

— Ти все още си мой пленник, д’Аверк — напомни му Хоукмун. — От друга страна, прав си, че няма да е зле, ако измислим как да постъпим с тези съкровища. Може би трябва да ги предадем за съхранение при някой известен с честното си име лихвар, та да отпуска заеми или да подпомага семействата на пострадалите от Култа.

— А после? — попита Оладан.

— После отново ще излезем в морето. И там ще чакаме, докато господарят на този кораб не потърси правата си върху него.

— Но ще го направи ли? Ами ако разбере за посещението ни в Симферапол? — попита Оладан.

Хоукмун се усмихна мрачно.

— Е, няма съмнение, че след това ще ни търси с удвоено настървение.

Осма главаСлугата на Лудия бог

Веднага щом слязоха на пристанището в Симферапол, те продадоха малка част от съкровището за да закупят нови провизии и коне, а останалото предадоха на съхранение при един местен търговец, когото всички препоръчаха като човек, известен с достойнството и честността си из цяла Кримия. Не след дълго на хоризонта се появи и „Засмяното момиче“ и Хоукмун посрещна капитана, за да откупи мълчанието му относно историята на кораба с тъмните платна. След като си прибра багажа, включително и вързопа с подаръка на Ринал, той се качи на пленената гемия, където го чакаха Оладан и д’Аверк и тримата потеглиха с отлива. А все още объркания Кориантум остана да се възстановява при търговеца.

Повече от седмица черната гемия се носи оставена на волята на вълните и вятъра, докато накрая замря сред пълно безветрие. Хоукмун предполагаше, че се намират недалеч от тесния пролив, свързващ Черно с Азовско море, съвсем близо до град Керч, където е бил нает Кориантум.

Д’Аверк се излежаваше в хамака, който бе привързал между мачтите и от време на време се покашляше многозначително, за да изрази отегчението си. Оладан се бе покатерил в лястовичето гнездо и оглеждаше морската шир със зорък поглед, докато Хоукмун бродеше по палубата и се измъчваше от мисълта, че планът му ще се провали и той така и няма да узнае каква участ е сполетяла Изелда. Вече започваше да се съмнява, дали наистина пръстенът е нейният и да си повтаря, че вероятно в Камарг са изработени поне няколко подобни украшения.

После, една сутрин, на хоризонта се появи кораб, който приближаваше от северозапад. Оладан го забеляза пръв и извика Хоукмун на палубата. Дориан дотича и втренчи поглед напред. Може би това бе корабът, който очакваха.

— Слизайте долу — извика той. — Всички да слязат долу.

Оладан се спусна пъргаво по въжената стълба, а в същото време д’Аверк събра набързо хамака и го запокити в трюма. Тримата се спотаиха долу и зачакаха…

Измина близо час, преди да чуят глухия удар от сблъскването на двата корпуса, което им даде да разберат, че другият кораб се е изравнил с техния. Все още не знаеха дали не е някой пътуващ търговски кораб, доближил ги подтикван от най-обикновено любопитство.

Малко по-късно по палубата затропаха нечий обути в тежки ботуши крака, стигнаха чак до кърмата и се върнаха обратно. Настъпи тишина — човекът горе или бе влязъл в някоя кабина, или се бе изкачил на мостика.

Напрежението продължи да нараства, когато стъпките се появиха наново и този път се насочиха право към трюма.

Хоукмун забеляза някакъв силует да се надвесва над отворения люк и да се взира в мрака долу. Човекът изчезна за миг, после се появи отново и спусна въжена стълба. Още докато слизаше, Хоукмун се прокрадна безшумно към него.

Едва новодошлият стъпи на пода и Хоукмун го сграбчи с желязна хватка за гърлото. Противникът му се оказа човек с исполински размери, имаше огромна черна брада и сплъстена коса, а под пелерината от черна коприна носеше бронзов нагръдник. Той изпъшка от изненада и се завъртя, като повлече Хоукмун със себе си. Гигантът беше неимоверно силен. Пръстите му обхванаха китките на Хоукмун и ги парализираха.

— Бързо… помогнете да го хванем — извика Хоукмун, а приятелите му се нахвърлиха върху гиганта и го повалиха на пода.

Д’Аверк измъкна сабята си. Облечен в черната кожена ризница на гранбретански войн и със страховитата меча маска на лицето той изглеждаше като олицетворение на ужаса, когато опря острието в гърлото на огромния мъж.

— Името? — попита д’Аверк и гласът му изкънтя зад маската.

— Капитан Шагаров. Къде е моят екипаж? — исполинът се оглеждаше, очевидно изненадан от внезапната атака. — Къде са моряците ми?

— Искаш да кажеш — безумците, които изпращаше да грабят — намеси се Оладан. — Издавиха се всичките, с изключение на един, който ни разказа за твоя зловещ замисъл.

— Глупаци! — изруга Шагаров. — Та вие сте само трима. Нима смятате, че ще успеете да ме задържите в плен. Само да викна и отвън ще дойдат десетки избрани бойци.

— Вече се справихме веднъж с подобна пасмина, както сам забелязваш — отвърна, кискайки се, д’Аверк. — Нищо не пречи да повторим опита си.

За миг в очите на Шагаров блесна страх, сетне лицето му придоби непоколебим израз.

— Не ви вярвам. Хората, които плаваха с този кораб живееха за да убиват. Как сте могли…

— Е, могли сме — прекъсна го д’Аверк. Той извърна маската си към Хоукмун. — Какво ще кажеш да се качим на палубата и да свършим останалата част от плана?

— Ей сегичка — Хоукмун се надвеси над Шагаров. — Искам да го разпитам. Шагаров — твоите хора да са залавяли някакво момиче?

— Заповедта беше да не избиват момичетата, а да ги водят при мен.

— Защо?

— Не зная. Аз пък на свой ред трябваше да ги откарвам при него — Шагаров се засмя. — Дълго няма да съм в ръцете ви. Само до час ще сте мъртви и тримата. Моите хора скоро ще заподозрат нещо.

— И защо не взе никой от тях със себе си на борда? Може би защото не са безумци — и могат да се отвратят от онова, което щяха да открият?

Шагаров сви рамене.

— Викна ли — ще дойдат.

— Възможно е — съгласи се д’Аверк. — Изправи се, ако обичаш.

— Та тези момичета… — продължи Хоукмун. — На кого точно ги откарваше?

— На сушата, при моя господар — Лудия бог.

— Значи ти наистина служиш на Лудия бог. Ние мислихме, че само създаваш илюзия у хората, че последователите му са способни на подобни пиратски действия.

— Да, служа при него, но не съм негов последовател. Получавам заплата от агентите му и срещу това скитам из морето и нападам когото срещна.

— И с каква цел?

Шагаров се ухили.

— Култът не разполага със свои моряци. На тях са им нужни пари — включително и от плячка, а аз пък печеля добре и се забавлявам. Затова се обърнаха към мен. — Той се изправи на крака и се надвеси над тях. — Да вървим. Интересно ми е какво ще направите.

Д’Аверк кимна на другите и се скри в мрака, откъдето донесе три дълги, незапалени факли, по една за всеки от тях. После французинът побутна Шагаров и му посочи въжената стълба.

Изкачиха се на палубата, като примижаваха от яркото слънце, а сетне се загледаха в красивата тримачтова фрегата, завързана за гемията.

Мъжете на борда на фрегатата веднага осъзнаха, че нещо не е наред и понечиха да скочат на по-ниската палуба, но Хоукмун предугади намеренията им, извади сабята си и я опря в ребрата на Шагаров.

— Никакво движение, — викна им той — инак ще пронижа любимия ви капитан.

— Убий ме — и те ще те убият — изръмжа Шагаров. — Кой ще спечели?

— Тихо — рече му Хоукмун. — Оладан, пали факлите.

Оладан приближи огнивото до първата факла. Удари с кремъка и тя мигновено пламна. Запали и останалите и ги подаде на другарите си.

— Така — рече Хоукмун. — Този кораб е намазан със смола. Допра ли факлата до борда и той ще бъде обхванат в пламъци за миг, както и вашият. Затова ви съветвам да не предприемате нищо, за да спасите своя капитан.

— И какво като изгорим — мърмореше Шагаров. — И ти си луд като другите.

Хоукмун поклати глава.

— Оладан, приготви лодката.

Оладан изтича на кърмата, вдигна люка към задната част на трюма и после се спусна долу, стиснал в ръка дебело и здраво въже.

Хоукмун забеляза, че мъжете на другия кораб се размърдаха и приближи факлата до намазания с възпламеняваща се смола борд. От топлината на пламъка лицето му бе зачервено, а в очите му трепкаха зловещи отблясъци.

Междувременно Оладан се появи отново, прикачи въжето на предварително приготвения скрипец и се зае да го притегля, като от време на време го омотаваше около кръста си. През отворения люк се показа някакъв едър, масивен предмет, който почти изпълваше отвърстието.

Шагаров ахна, когато видя, че това е голям скиф, в който бяха завързани три коня, с настръхнали от уплаха уши. Оладан вдигна лодката и завъртя скрипеца така, че тя се люшна над морето. В този момент дребосъкът започна да я спуска, като пъшкаше от усилие и внимаваше да не доближи до пода факлата, която стискаше в другата си ръка.

Шагаров сбърчи вежди.

— Добре измислен план — кимна той. — Но вие сте само трима. Какво ще правите сега?

— Ще те обесим — заяви Хоукмун. — Пред очите на твоите хора. Две неща ме накараха да подготвя тази клопка за теб. Първо — нуждаех се от информация. И второ — исках да си получиш заслуженото.

— Какво съм заслужил? — извика Шагаров с облещени от ужас очи. — Защо се бъркате в чужди работи? Ние не сме ви сторили нищо. Чие е това правосъдие?

— На Дориан Хоукмун — произнесе със страшен глад дукът на Кьолн. Окъпан в лъчите на яркото слънце, камъкът в челото му сякаш се бе пробудил за живот.

— Моряци! — изпищя Шагаров. — Спасете ме! Нападайте!

— Само да мръднете, — предупреди ги д’Аверк, първо ще го убием, а сетне ще запалим и кораба ви. Нищо няма да постигнете. Ако искате да спасите себе си и кораба, махайте се от тук. Имаме сметки за уреждане само с Шагаров.

Както и предполагаха, моряците не бяха кой знае колко привързани към своя капитан и когато почувстваха, че са заплашени, изгубиха всякакво желание да му се притекат на помощ. Въпреки това не бързаха да се отдалечат, а гледаха какво ще предприемат тримата смелчаци.

Хоукмун метна свободния край на предварително приготвеното въже с примка през най-ниската мачта, изчака да се върне при него и го завърза здраво за борда.

В настъпилата гробна тишина Шагаров за първи път осъзна, че е изоставен от хората си.

На кърмата скифът, натоварен с коне и провизии, се полюшваше все по-близо до вълните. Факлите пламтяха ярко, озарявайки лицата на тримата другари.

Шагаров изкрещя уплашено и понечи да се отскубне, но в същия миг бе подпрян от готови да го пронижат остриета.

— Нямате право… — поде той, но млъкна веднага щом видя решимостта, изписана по лицата на тримата.

Оладан посегна със сабята си, придърпа полюшващата се над водата примка и я сграбчи с ръка. Д’Аверк побутна Шагаров напред, а Хоукмун взе примката и я разшири така, че да мине свободно през широкия врат на капитана. Тъкмо когато я пристягаше на врата му Шагаров извика и замахна с юмрук към дребният планинец, който едва пазеше равновесие на перилата. Оладан се подхлъзна и полетя към водата. Хоукмун се хвърли към борда, за да види как ще се справи неговият другар. В това време Шагаров се извърна към д’Аверк и ритна пламтящата факла в ръката му, но французинът отстъпи грациозно и размаха острието на сабята си под носа му.

Капитанът на пиратите се изплю в лицето на своя противник, покатери се на перилата, ритна Хоукмун, който се опитваше да го спре и скочи зад борда.

Примката на шията му се стегна, мачтата изскърца заплашително и тялото на капитан Шагаров се люшна дивашки напред-назад. Само след миг той бе мъртъв, с прекършен врат.

Д’Аверк понечи да вдигне съборената факла, но подът под краката му вече пламтеше и огънят се разпространяваше с неимоверна бързина. Французинът се опитваше да го спре като го стъпкваше с подкованите си ботуши.

Междувременно Хоукмун бе хвърлил спасително въже на Оладан и дребосъкът вече се катереше по ниския борд на гемията.

От близката фрегата се носеше недоволен ропот и Хоукмун се зачуди какво задържа все още моряците тук.

— Махайте се! — извика им той, докато помагаше на Оладан да прехвърли перилата. — Вече не можете да помогнете на капитана! Скоро и вие ще пламнете!

Но моряците сякаш не го чуваха.

— Не виждате ли, че горим, глупаци такива! — кресна им Оладан и посочи д’Аверк, който отстъпваше пред високите човешки бой пламъци, чийто огнени езици вече облизваха долния край на мачтите.

Д’Аверк се засмя.

— Май е време да се прехвърлим на нашата малка уютна лодчица.

Хоукмун запрати ненужната вече факла в огъня и извика:

— Но защо не си тръгват?

— Съкровището — обясни д’Аверк докато спускаха лодката във водата, а подплашените коне изпълваха въздуха с възбудено сумтене. — Сигурно мислят, че на кораба има съкровище.

В мига, когато дъното на скифа удари водата, тримата скочиха вътре и прерязаха свързващите ги с кораба въжета. Черната гемия вече беше обхваната в пламъци и гъст задушлив пушек. Тялото на Шагаров продължаваше да се люлее, озарено от пожара, като се въртеше непрестанно, сякаш се опитваше да избегне непоносимата топлина.

Вдигнаха малкото платно на скифа и бризът моментално го изпъна, а лодката се понесе бясно по вълните. Недалеч зад тях пиратската фрегата продължаваше да стои прилепена в борда на пламтящата гемия и първите огнени езици вече се вдигаха по страничните й въжета. Една част от моряците се заеха да гасят прехвърлилия се на техния борд огън, докато другите с неохота режеха абордажните въжета. Всеки миг фрегатата можеше да се озове в прегръдките на пожара.

Не след дълго малката лодка бе толкова далеч, че вече не можеха да различат, дали и фрегатата е обхваната от пламъци. Далеч пред носа на скифа сивееше брега на Кримия, а зад него се намираше тайнствената страна Украйна.

И някъде в тази Украйна трябваше да открият Лудия бог, с неговите верни последователи и — може би — Изелда…