Американски богове

Глава 14

Смениха автомобила в пет сутринта на летището в Минеапо-лис, на паркинга за дълъг престой. Качиха се на последния етаж, където сградата на паркинга е открита за небето.

Шадоу взе оранжевата униформа, белезниците и букаите, сложи ги в плика от амбалажна хартия, където за кратко бяха прибрани личните му вещи, сгъна го и го пусна в кофата за боклук. Бяха чакали десет минути, когато от летището излезе младеж с гърди като бъчва и дойде при тях. Ядеше пакетче пържени картофи, купено от „Бъргър Кинг“. Шадоу го позна веднага: след като си бяха тръгнали от Къщата върху скалата, младежът беше седял отзад в автомобила и си беше тананикал с такъв плътен глас, че колата се бе разтресла. За през зимата си беше пуснал прошарена брада, каквато преди нямаше. Тя го състаряваше.

Мъжът избърса в дънките мазнината по ръцете си и протегна огромна длан на Шадоу.

— Чух за смъртта на Всеотеца — каза той. — Ще си платят, и то от скъпо по-скъпо.

— Уензди баща ли ви беше? — попита Шадоу.

— Той беше баща на всички — отвърна мъжът. Плътният му глас трепна. — Предайте им, предайте на всички, че когато има нужда от нас, ще се явят всичките ми хора.

Чернобог махна люспица тютюн от зъбите си и я изплю в замръзналата киша.

— И колко сте? Десет? Двайсет?

Брадата на младежа с гърди като буре щръкна.

— Десетима от нас не се ли равняват на сто от тях? В битка кой ще устои и на един от моите хора? Но в покрайнините сме повече. Има наши хора и в планините. В Катскилските планини и по тузарските градове на Флорида. Държат секирите наострени. Само да ги повикам, и ще дойдат.

— Направи го, Елвис — прикани господин Нанси.

Поне на Шадоу му се стори, че е казал „Елвис“. Нанси беше сменил униформата на заместник-шериф с дебела кафява жилетка, кадифен панталон и кафяви мокасини.

— Повикай ги. Старият негодник би искал точно това.

— Те го предадоха. Те го убиха. Присмивах се на Уензди, но не съм бил прав. Вече никой от нас не е в безопасност — каза мъжът с име, което звучеше като Елвис. — Но вие можете да разчитате на нас.

Той потупа леко Шадоу по гърба и за малко да го просне на земята. Все едно да те потупа топовно гюле.

Чернобог оглеждаше паркинга. По едно време рече:

— Извинявайте, че питам, но кое е новото ни превозно средство?

Мъжът с гърди като буре посочи.

— Ето го. Чернобог изсумтя.

— Това ли?

Беше микробус Фолксваген, модел 1970 година. На задния прозорец беше сложена голяма лепенка с нарисувана на нея дъга.

— Хубаво превозно средство. Онези очакват да се придвижвате с всичко друго, само не и с това.

Чернобог обиколи микробуса. После се закашля с разтрисаща дробовете кашлица, старческа, като на човек, който пуши и в пет сутринта. Изхрачи се, изплю се, долепи длан до гърдите си и ги разтърка, за да му олекне.

— Да. С всичко друго, само не и с това. А какво ще стане, ако от полицията ни спрат, за да търсят хипари и дрога? А? Не сме тук, за да се возим на магически автобуси. Не бива да бием на очи.

Брадатият отключи микробуса.

— Ченгетата ще ви погледнат, ще видят, че не сте хипари, и ще ви махнат с ръка за довиждане. По-добра дегизировка от това не може да има. И за такова отрицателно време не успях да намеря друго.

Чернобог очевидно смяташе да продължи разпрата, но господин Нанси се намеси благо.

— Ти, Елвис, ни се притече на помощ. Много сме ти признателни. Сега автомобилът трябва да се върне в Чикаго.

— Ще го оставим в Блумингтън — рече брадатият. — Вълците ще се погрижат за него. Не се притеснявайте. — Той се извърна отново към Шадоу. — Още веднъж моите съболезнования, споделям болката ви. Успех. И ако на вас се падне да правите бдението, имате моята възхита и състрадание. — Той му стисна ръката с ръка като боксова ръкавица. Шадоу го заболя. — Предайте на трупа му, когато го видите. Предайте му, че Алвис186, син на Виндалф, ще отстоява вярата.

В микробуса миришеше на пачули187, на отдавна използван тамян и на тютюн. По пода и стените беше залепен избелял розов мокет.

— Кой беше този? — попита Шадоу, докато изкарваше микробуса от гаража и сменяше със стържене скоростите.

— Той сам каза: Алвис, син на Виндалф. Цар е на джуджетата. Най-силното, най-могъщото, най-великото от всички джуджета.

— Но той не е джудже — напомни Шадоу. — Висок е колко… сигурно метър и седемдесет — метър и седемдесет и два.

— И това го превръща във великан сред джуджета — каза зад него Чернобог. — Той е най-високото джудже в Америка.

— А какво беше онова за бдението? — попита Шадоу. Двамата мъже не отговориха. Шадоу погледна господин Нанси, който се беше вторачил през прозореца.

— Е? Той спомена за някакво бдение. Чухте го.

Чернобог каза от задната седалка:

— Не ти се налага да го правиш.

— Какво да правя?

— Бдение. Той просто много приказва. Джуджетата са страшно бъбриви. Не мисли за това. По-добре го забрави.

Да пътуваш на юг беше като да пътуваш напред във времето. Снеговете малко по малко се заличаваха и на другата сутрин, когато микробусът навлезе в Кентъки, съвсем изчезнаха. В Кентъки зимата вече беше свършила, задаваше се пролет. Шадоу започна да се пита дали има някакво уравнение, което да го обяснява: вероятно на всеки осемдесет километра на юг той навлизаше още един ден в бъдещето.

Щеше да сподели с някого какво му е хрумнало, ако господин Нанси не спеше на седалката до него, а Чернобог не хъркаше все по-силно отзад.

В този мит времето сякаш бе подвижна конструкция, илюзия, която Шадоу си представяше, докато пътуваше. Усети, че забелязва болезнено остро птиците и животните: виждаше гарвани, които кълвяха отстрани по банкета или направо на пътя на микробуса, животинки, прегазени от автомобилите, из небето на цели ята кръжаха птици, които оставяха едва ли не логичен рисунък, от моравите пред къщите и от оградите ги гледаха котки.

Чернобог изхърка, събуди се и бавно седна.

— Присъни ми се странен сън — каза той. — Сънувах, че наистина съм Белобог. Че откакто свят светува, всички са ни смятали за двама: бог на светлината и бог на мрака, но сега, когато и двамата сме стари, разбирам, че през цялото време ме е имало само мен и че съм им давал подаръци и после съм си ги взимал.

Той откъсна филтъра на цигара „Лъки Страйк“, лапна я и запали.

Шадоу смъкна прозореца и попита:

— Не те ли е страх да не се разболееш от рак на белите дробове?

— Самият аз съм рак — отговори Чернобог. — Не се плаша от себе си.

Обади се и Нанси:

— Такива като нас не хващат рак. Ние не боледуваме от атеросклероза, Паркинсон или сифилис. Трудни сме за убиване.

— Уензди го убиха — напомни Шадоу.

Отби, за да зареди бензин, после спря пред съседния ресторант за ранна закуска. Тъкмо влязоха, и телефонният автомат при входа започна да дрънчи.

Дадоха поръчката на възрастна жена с разтревожена усмивка, която, преди да дойдат, седеше и четеше евтино издание на „Какво искаше да каже сърцето ми“ на Джени Къртън. Жената въздъхна, после отиде при телефона, вдигна слушалката и каза:

— Да. — Погледна пак към заведението и рече: — Да. Доколкото виждам, са те. Изчакайте малко. — Върна се при господин Нанси. — Вас търсят.

— Добре — каза господин Нанси. — Много ви моля, госпожо, постарайте се картофите наистина да са опържени. Дори препържени. — После отиде при телефона. — Същият. И защо решихте, че съм толкова тъп, та да ви повярвам? Мога да го намеря — каза той, — знам къде е. Да — рече. — Разбира се, че го искаме. Знаете, че го искаме. А аз знам, че вие искате да се отървете от него. Не ми пробутвайте тия дивотии.

Затвори и се върна на масата.

— Кой беше? — попита Шадоу.

— Не се представи.

— Какво искат?

— Предложиха примирие, докато ни върнат тялото.

— Лъжат — отсече Чернобог. — Искат да ни примамят да отидем и после ще ни убият. Както постъпиха с Уензди. Не го ли правя и аз постоянно? — допълни той с мрачна гордост.

— На неутрална територия е — каза Нанси. — Наистина неутрална.

Чернобог прихна. Смехът му прозвуча като метално топче, което се търкаля в сух череп.

— И аз навремето говорех така. Елате на неутрална територия, казвах, а през нощта се вдигахме и ги избивахме до крак. Хубави времена бяха.

Господин Нанси сви рамене, сдъвка един от препържените до тъмнокафяво картофи и се усмихна одобрително.

— Хммм. Това вече са картофи — отбеляза той.

— Не бива да вярваме на тези хора — настоя Шадоу.

— Слушай, аз съм по-стар от теб — рече господин Нанси и удари с все сила по дъното на бутилката с кетчуп, от който капна върху изгорелите картофи. — За един следобед мога да бъда с повече жени, отколкото ти за цяла година. Мога да танцувам като ангел, да се бия като притисната до стената мечка, да планирам по-хитро от лисица, да пея по-благозвучно от славей…

— И какво общо има това?… Нанси впи кафяви очи в Шадоу.

— И те бързат да се отърват от тялото толкова, колкото ние бързаме да го приберем.

— Няма такова неутрално място — каза Чернобог.

— Има — възрази господин Нанси. — Центърът.

В най-добрия случай си е сложно да определиш точния център на каквото и да било. При живите същества — например при хората или континентите — сложното е, че този център все ни се изплъзва: къде е центърът на един човек? Къде е центърът на един сън? В случая с континенталните Съединени щати да включваме ли Аляска, когато се опитваме да намерим центъра? Или Хавайските острови?

В началото на двайсети век направили от картон огромен макет на САЩ, долните четирийсет и осем щата, и за да намерят центъра, се опитали да го закрепят върху карфица, докато не открили една-единствена точка, където макетът се задържал.

Както би се досетил почти всеки, точният център на континенталните Съединени щати се оказал на няколко километра от Лебънън, щата Канзас, в свинефермата на Джони Криб. През трийсетте години на миналия век жителите на Лебънън били готови да вдигнат паметник насред свинефермата, но Джони Криб отсякъл, че не иска милиони туристи да му влизат, да му се разхождат из фермата и да му тревожат свинете, затова сложили паметника на географския център на Съединените щати на три километра северно от града. Изградили парк, вдигнали в него каменен монумент, а на монумента закрепили месингова плоча. Асфалтирали пътя до града и край паметника дори построили мотел, понеже били сигурни, че туристите ще започнат да прииждат на цели тълпи. После зачакали. Туристи не дошли. Не дошъл никой.

Сега това е малък тъжен парк с преносим параклис, толкова тесен, че в него не може да се проведе и опело, и с мотел, чиито прозорци приличат на мъртви очи.

— И така — обобщи господин Нанси, докато навлизаха в Хюмънсвил188 (нас. 1084 души), щата Мисури, — точният център на Щатите представлява малък занемарен парк, пустееща църква, купчина камъни и изоставен мотел.

— Свинеферма — намеси се Чернобог. — Току-що каза, че истинският център на Щатите се намира в свинеферма.

— Не е важно къде се намира — отвърна господин Нанси. — Важно е къде хората мислят, че се намира. И бездруго е въображаем. Затова е от значение. Хората отстояват само въображаеми неща.

— Хората като мен ли? — попита Шадоу. — Или хората като вас?

Нанси не каза нищо. Чернобог издаде звук, който можеше да е смях, но можеше да е и презрително сумтене.

Шадоу се опита да се понамести отзад в микробуса. Беше спал съвсем малко. Имаше лошо предчувствие. По-лошо, отколкото в затвора, по-лошо, отколкото когато Лора беше дошла при него и му беше казала за обира. Това не беше добре. Косата на тила му настръхна, той се почувства зле и на няколко пъти на талази — го плисна страх.

Господин Нанси зави, навлезе в Хюмънсвил и спря пред един супермаркет. Отиде вътре и Шадоу го последва. Чернобог остана да чака на паркинга, за да изпуши една цигара.

Някакъв рус младеж, почти момче, редеше по щандовете овесени ядки.

— Ей! — каза господин Нанси.

— Ей! — отвърна младежът. — Вярно е, нали? Убили са го.

— Да — потвърди господин Нанси. — Убиха го.

Младежът стовари върху рафта няколко кутии „Капън Крънч“.

— Въобразяват си, че могат да ни смажат като хлебарки — рече той. Около китката си носеше потъмняла сребърна гривна. — Не е толкова лесно да ни смажат, нали?

— Не е — съгласи се господин Нанси.

— Аз ще бъда там, господине — рече младежът с блеснали воднистосини очи.

— Знам, че ще бъдеш, Годион189 — отвърна господин Нанси.

Той купи няколко големи бутилки кока-кола, опаковка тоалетна хартия, в която имаше шест рула, кутия зловещи на вид пурети, банани и пакетче ментова дъвка.

— Свястно момче е. Дошъл е тук през седми век. Уелсец.

Микробусът закриволичи първо на запад, после на север.

Пролетта помръкна, отново се превърна в зима, озовала се в задънена улица. Канзас бе безрадостно сив, с цвета на самотните облаци, празните прозорци и разбитите сърца. Шадоу се беше запалил да търси радиостанции, стараеше се да угоди и на господин Нанси, който обичаше обзорни предавания и танцова музика, и на Чернобог, който предпочиташе класическа музика, колкото по-тягостна, толкова по-добре, каквато излъчваха по по-крайните евангелистки религиозни станции. Лично Шадоу си падаше по старите парчета.

Надвечер по молба на Чернобог спряха в покрайнините на Черилвейл190 (нас. 2464 души), щата Канзас. Чернобог ги заведе на ливада извън града. В сенките на дърветата още имаше сняг, тревата беше с цвят на пръст.

— Чакайте тук — рече Чернобог.

Отиде сам в средата на ливадата. Известно време стоя там на вяъра от края на февруари. Първо сведе глава, после започна да ръкомаха.

— Сякаш разговаря с някого — отбеляза Шадоу.

— С призраци — уточни господин Нанси. — Преди повече от столетие са му се кланяли тук. Принасяли са му човешки жертви, правили са възлияния с чук. След време хората се досетили защо мнозина от непознатите, минали през града им, не са се веснали повече. Някои от труповете били скрити именно тук.

Чернобог се върна от средата на ливадата. Сега мустаците му изглеждаха по-тъмни, в бялата му коса имаше и черни кичури. Той се усмихна и оголи металния си зъб.

— Сега се чувствам добре. Охх. Някои неща остават, кръвта остава най-дълго.

Върнаха се през ливадата при мястото, където бяха оставили микробуса. Чернобог запали цигара, но не се закашля.

— Правели са го с чук — рече той. — Вотан предпочита бесилките и копията, аз обаче си държа на чука…

Той се пресегна с пожълтял от никотина пръст и чукна силно Шадоу точно по средата на челото.

— Много те моля, не го прави — рече учтиво Шадоу.

— Много те моля, не го прави — повтори подигравателно Чернобог. — Един ден, приятелю, ще взема чука и ще те ударя доста по-силно, забрави ли?

— Не съм забравил — отговори Шадоу. — Но ако ме чукнеш още веднъж по главата, ще ти счупя ръката.

Чернобог изсумтя презрително. После каза:

— Те, тукашните хора, трябва да са благодарни. Тук се съсредоточи огромна сила. Цели трийсет години, след като принудиха хората ми да се скрият, тази земя, същата тази земя ни даде най-великата кинозвезда на всички времена. Няма по-велика от нея.

— Джуди Гарланд ли? — попита Шадоу. Чернобог поклати рязко глава.

— Говори ти за Луиз Брукс191 — поясни господин Нанси.

Шадоу реши да не пита коя е Луиз Брукс. Вместо това рече:

— Вижте, когато Уензди е отишъл да разговаря с тях, пак е имало примирие.

— Да.

— И сега ще отидем да вземем от тях тялото на Уензди пак защото сме сключили примирие.

— Да.

— Знаем, че те ме искат мъртъв, искат да ме отстранят от пътя си.

— Те искат всички ние да сме мъртви — отвърна Нанси.

— Едно не разбирам: защо смятаме, че този път ще играят честно? Нали излъгаха Уензди?

— Точно заради това се срещаме в центъра — каза Чернобог. После се свъси. — Той… Каква беше думата? Обратното на свещен?

— Нечестив — напомни му Шадоу, без да се замисля.

— Не — рече Чернобог. — Когато едно място е по-малко свещено от всяко друго. С отрицателна святост. Места, където не можеш да построиш храм. Места, където хората не ходят или ако отидат, бързат да си тръгнат. Места, където боговете стъпват само ако са принудени.

— Не знам — отговори Шадоу. — Струва ми се, че няма такава дума.

— Цяла Америка носи малко от това — продължи Чернобог.

— Точно по тази причина не сме добре дошли тук. Но центърът — продължи той. — В центъра е най-лошо. Той е като минирано поле. Там всички стъпваме прекалено предпазливо и просто не можем да нарушим примирието. — Бяха стигнали при микробуса. Чернобог потупа Шадоу по ръката над лакътя. — Не се притеснявай — рече му с мрачна убеденост. — Никой няма да те убие. Никой освен мен.

Същия ден вечерта, малко преди да се е мръкнало напълно, Шадоу намери центъра на Щатите. Беше на полегато възвишение северозападно от Лебънън. Той заобиколи малкия хълмист парк, мина покрай преносимия параклис и каменния паметник и видя със свито сърце строения през петдесетте години едноетажен мотел в края на парка. Отпред беше спрян мощен черен джип марка „Хъмви“, който сякаш бе отразен в криво огледало — беше тумбест, безсмислен и грозен като бронирана кола. Вът-ре в сградата не светеше.

Спряха отстрани на мотела и докато спираха, от сградата излезе мъж в шофьорска униформа и фуражка. Фаровете на микробуса го осветиха. Той вдигна учтиво ръка към фуражката си, качи се на джипа и подкара нанякъде.

— Голям автомобил, малка пишка — каза господин Нанси.

— Как мислите, дали тук имат легла? — попита Шадоу. — Не съм спал в легло вече не помня колко дни. Този мотел изглежда така, сякаш чака да го съборят.

— Собственост е на някакви ловци от Тексас — обясни господин Нанси. — Идват тук веднъж в годината. Убий ме, но не мога да ти кажа какво толкова ловуват. Само пречат мотелът да бъде разрушен.

Слязоха от микробуса. Пред мотела ги чакаше жена, която Шадоу не познаваше. Беше с безупречен грим и безупречна прическа. Заприлича му на всички водещи, които е виждал сутрин по телевизията — задължително седяха в студио, което изобщо не приличаше на всекидневна.

— Радвам се да ви видя — каза жената. — Вие очевидно сте Чернобог. Слушала съм много за вас. А вие пък сте Ананси, който вечно прави някакви лудории, нали? Ах, стар шегобиецо. А вие, вие със сигурност сте Шадоу. Накарахте ни да ви търсим под дърво и камък, нали? — Една ръка пое неговата ръка, стисна я силно; тя го погледна право в очите. — Аз съм Медия. Радвам се да се запознаем. Надявам се тази вечер да уредим нещата по възможно най-благоприятния начин.

Вратата на главния вход се отвори.

— Кой знае защо, Тото, не вярвам, че още сме в Канзас — заяви дебелото хлапе, което Шадоу бе видял за последно в лимузината.

— В Канзас сме — рече господин Нанси. — Струва ми се, че днес прекосихме почти целия щат. Колко равно е всичко наоколо.

— В мотела няма осветление, няма ток, няма топла вода — каза дебелото хлапе. — И не се обиждайте, но вие наистина се нуждаете от топла вода. Смърдите така, сякаш цяла седмица не сте слизали от този микробус.

— Според мен е съвсем излишно да стигаме чак дотам — рече мило жената. — Тук всички сме приятели. Влезте. Ще ви покажем стаите. Ние взехме първите четири. Покойният ви приятел е в петата. Всички стаи след петата са празни, можете да избирате. Опасявам се, че това тук не е „Фор Сизънс“192, но всъщност кое ли е?

Тя им отвори вратата към фоайето. В него миришеше на мухъл, на влага, прах и разложение.

Във фоайето, в почти непрогледния мрак седеше мъж.

— Гладни ли сте? — попита той.

— Никога не отказвам да хапна — отвърна господин Нанси.

— Шофьорът отиде да вземе хамбургери — каза мъжът. — Ще се върне скоро. — Той погледна нагоре. Беше прекалено тъмно, за да види лицата, но рече: — Едър мъж. Вие сте Шадоу, нали? Тъпанарят, който уби Уди и Стоун.

— Не — отговори Шадоу. — Друг ги уби. И аз знам кой си ти. — Наистина знаеше. Беше прекарал известно време в главата на този мъж. — Ти си Таун. Преспа ли вече с вдовицата на Уд?

Господин Таун падна от стола. На кино е забавно, в истинския живот беше просто недодялано. Той се изправи бързо и пристъпи към Шадоу. Шадоу го погледна отгоре и рече:

— Не започвай нещо, което не си готов да довършиш.

Господин Нанси хвана леко Шадоу над лакътя.

— Примирие, забрави ли? — натърти той. — Ние сме в центъра.

Господин Таун се обърна, пресегна се през плота и взе три ключа.

— Вие сте в дъното на коридора — обясни той. — Дръжте.

Връчи ключовете на господин Нанси и се отдалечи в сумрака на коридора. Чуха как една от мотелските врати се отваря, чуха и как се затръшва.

Господин Нанси подаде един от ключовете на Шадоу, другия на Чернобог.

— В микробуса има ли фенер? — попита Шадоу.

— Не — отговори господин Нанси. — Но какво, като е тъмно. Не бива да се страхуваш от тъмното.

— Не се страхувам — каза Шадоу. — Страхувам се от хората в тъмното.

— Хубаво е да е тъмно — намеси се Чернобог. Явно не му беше трудно да види къде стъпва и ги поведе по тъмния коридор, после пъхна ключовете в ключалките, без да ги търси. — Аз ще съм в десета стая — съобщи той. После каза: — Медия. Май съм чувал за нея. Нали тя уби децата си?

— Това е друга жена — рече господин Нанси. — Но е извършила същото.

Господин Нанси беше в осма стая, а Шадоу бе срещу тях двамата, в девета. Вътре миришеше на влага, на прах, на запус-тение. Имаше легло и дюшек отгоре, но не и чаршафи. От здрача навън през прозореца се процеждаше малко светлина. Шадоу седна на дюшека, изу си обувките и се опъна. През последните няколко дни бе седял прекалено дълго зад волана. Може би заспа.

Вървеше.

Дрехите му се вееха от студения вятър. Снежинките бяха почти колкото кристалчета прах и се носеха на вихрушка заедно с вятъра.

Имаше дървета, които през зимата бяха без листа. От двете му страни имаше високи хълмове. Беше късен зимен следобед: небето и снегът бяха придобили един и същ наситен оттенък на моравото. Някъде отпред — на тази светлина бе невъзможно да определи разстоянията — мигаха пламъците, жълти и оранжеви, на огромен огън. Пред Шадоу по снега бавно вървеше сив вълк. Шадоу спря. Вълкът също спря, обърна се и зачака. Едното му око проблесна в жълтеникавозелено. Шадоу сви рамене и продължи към пламъците; вълкът закрета пред него.

Огромният огън гореше в средата на малка гора. Сигурно имаше стотина дървета, насадени в две редици. По дърветата висяха сенки. В края на редиците имаше постройка, която приличаше малко на преобърната лодка. Беше от дърво, по стените й имаше дървени същества и дървени лица: змейове, грифони, тролове и глигани… и всички танцуваха в трепкащата светлина на огъня.

Той беше толкова висок, че Шадоу едвам се приближи. Вълкът тръгна да обикаля бавно около пукащите пламъци.

Вместо вълка от другата страна на огъня излезе мъж. Подпираше се на дълга тояга.

— Намираш се в Упсала в Швеция — каза мъжът с позна дрезгав глас. — Преди около хилядолетие.

— Уензди? — попита Шадоу.

Мъжът продължи да говори, сякаш Шадоу го нямаше.

— Първо всяка година, после, когато се настани тлента и те станаха немарливи, веднъж на девет години принасяха тук жертви. Жертвата на деветте дни. Всеки ден в продължение на девет дни обесваха на дърветата в горичката девет звяра. Един от тези зверове задължително беше човек.

Той се дръпна от светлината на огъня, тръгна към дърветата и Шадоу го последва. Докато вървеше към дърветата, сенките по тях се проясниха: крака, очи, езици, глави. Шадоу поклати глава: имаше нещо тягостно, тъжно и същевременно нереално — дотолкова, че да е смешно, — в това да видиш бик, който виси, обесен на дърво. Мина покрай обесен елен, вълкодав, кафява мечка, дорест кон с бяла грива, малко по-голям от пони. Кучето още беше живо: през няколко секунди риташе и се гърчеше и увесено на въжето, издаваше тих измъчен стон.

Мъжът, след когото вървеше Шадоу, вдигна тоягата — чак сега, докато крачеше, Шадоу забеляза, че това всъщност е копие, — и разпра с него корема на кучето с един-единствен разрез надолу. Върху снега изпадаха вътрешности, над които се виеше пара.

— Посвещавам тази смърт на Один — каза тържествено мъжът. — Това е само жест — добави той, като се извърна отново към Шадоу. — Но жестовете са всичко. Смъртта на едно куче олицетворява смъртта на всички кучета. Жертваха в моя прослава деветима мъже, те обаче въплъщаваха всички мъже, всичката кръв, цялата мощ. Но това не беше достатъчно. Един ден кръвта спря да се лее. Вяра без кръв ни води само дотук. Трябва да се лее кръв.

- Видях те как умираш — каза Шадоу.

— При боговете важна е не смъртта — заяви сянката и сега вече Шадоу беше сигурен, че това е Уензди, никой друг не влагаше в думите такава оскърбителна, такава дълбоко цинична радост. — Важна е възможността да възкръснеш. А когато се лее кръв…

Той махна с ръка към животните, към хората, увиснали по дърветата.

Шадоу не можеше да каже дали мъртвите човеци, покрай които минаваха, са повече или по-малко ужасяващи от животните: ако не друго, човеците поне са знаели каква участ ги очаква. От тях се носеше силната миризма на пиене, от което се подразбираше, че им е било разрешено да притъпят болката по пътя към бесилото, докато животните просто са били линчувани, били са теглени живи и ужасени. Лицата на мъжете бяха съвсем младички: никой от тях не изглеждаше на повече от двайсет.

- Кой съм аз? — попита Шадоу.

— Ти ли? — рече мъжът. — Ти си възможност. Бил си част от велика традиция. Макар че и двамата сме дотолкова съпричастни към делото, че сме готови да умрем за него. Нали?

- Кой си ти? — попита Шадоу.

- Най-твърдата част просто оцелява — каза мъжът.

Огънят — а Шадоу осъзна със странен ужас, че това наистина е жертвен огън: от пламъците се подаваха и стърчаха ребра, гледаха огнеоки черепи, бълващи в нощта цветове като трасиращи куршуми, зелено, жълто, синьо — пламтеше ярко, трепкаше и пукаше.

- Три дни на дървото, три дни в подземния свят, три дни да намеря пътя обратно.

Пламъците пращяха и горяха прекалено ярко, та Шадоу да погледне право в тях. Той се взря в мрака отвъд дърветата.

Чукане на вратата… сега през прозореца проникваше лунна светлина. Шадоу трепна и седна.

— Вечерята — каза гласът на Медия.

Шадоу си обу обувките, отиде при вратата, излезе в коридора. Някой беше намерил свещи и фоайето бе озарено от мъжди-ва жълта светлина. Влезе шофьорът на джипа „Хъмви“ — носеше мукавен поднос и хартиен плик. Беше облечен с дълго черно палто, на главата беше с шофьорска фуражка с козирка.

— Извинявайте, че се забавих — каза той пресипнало. — Взех за всички еднакво: два хамбургера, голяма порция пържени картофи, голяма кола и ябълков сладкиш. Аз ще хапна в автомобила.

Остави покупките, после излезе навън. Фоайето се изпълни с миризмата на храна от заведение за бързо хранене. Шадоу взе плика и раздаде храната, салфетките, пакетчетата кетчуп.

Започнаха да ядат, без да казват нищо; свещите примигваха и разтопеният восък сълзеше.

Шадоу усети, че Таун се е вторачил в него. Обърна леко стола, така че да е с гръб към стената. Медия ядеше хамбургера със салфетка, закрепена точно под устните, за да маха трохите.

— О. Страхотно. Тия хамбургери са почти студени — каза дебелото хлапе.

Още беше с тъмни очила, което според Шадоу беше безсмислено и глупаво: в помещението все пак беше тъмно.

— Съжалявам — отвърна Таун. — Най-близкият „Макдоналдс“ е в Небраска.

Изядоха изстиналите хамбургери и студените пържени картофи. Дебелото хлапе понечи да отхапе от парчето ябълков сладкиш и пълнежът потече по брадичката му. Най-неочаквано сладкишът се оказа още горещ.

— Ау! — каза той. Избърса го с длан и облиза пръсти, за да ги почисти. — Пари! — рече дебелото хлапе. — Тия сладкиши са като бомба със закъснител, само чакат да гръмнат.

На Шадоу му идеше да го удари. Идеше му да го удари още откакто след погребението на Лора неговите приятелчета го бяха натъпкали в лимузината.

— Не може ли просто да вземем тялото на Уензди и да се махаме оттук? — попита той.

— В полунощ — отговориха едновременно господин Нанси и дебелото хлапе.

— Тези неща трябва да се правят според правилата — уточни Чернобог.

— Да — каза Шадоу. — Но никой не ми казва какви са тези правила. Постоянно ми говорите за тях, а аз дори не знам каква игра играете бе, хора.

— Как каква! — рече бодро-бодро Медия. — Игра, при която всеки се отървава от всичко излишно.

— Според мен всичко това е пълна дивотия — каза Таун. — Но щом правилата им ги правят щастливи, службите, за които работя, също са щастливи и така всички са щастливи. — Той се оригна от кока-колата. — Всички да са на линия в полунощ. Взимате тялото и се разкарвате. А ние ви махаме мило за довиждане. А после вече ще ви погнем като плъхове, каквито всъщност сте си.

— Ей — рече дебелото хлапе на Шадоу. — Покрай това се сетих. Казах ти да предадеш на шефа си, че е история. Предаде ли му?

— Предадох му — отговори Шадоу. — И знаеш ли какво ми каза той? „Ако случайно видиш пак това сополиво копеленце, му предай да не забравя, че днешното бъдеще е утрешно минало“.

Уензди не беше казвал нищо такова. Но тези хора явно харесваха изтърканите фрази. Тъмните очила отразяваха трепкащите пламъчета на свещите и Шадоу ги виждаше като очи.

Дебелото хлапе каза:

— Тук е ужасно влажно. Няма ток. Няма обхват за безжичните. А ако се налага да говориш по стационарен телефон, вече си се върнал в каменната ера.

Изсмука през сламката колата до дъно и пусна чашата на масата. Шадоу се пресегна и прибра боклуците на дебелото хлапе в книжния плик. После каза:

— Ще отида да видя центъра на Щатите.

Стана и излезе в нощта. Господин Нанси го последва. Тръгнаха заедно през малкия парк, не промълвиха и дума, докато не стигнаха при каменния паметник. Вятърът ги блъскаше, духаше на пориви, ту от една, ту от друга посока.

— И така — каза той. — Сега какво?

В тъмното небе беше увиснал блед полумесец.

— Сега се върни в стаята си — отговори Нанси. — Заключи вратата. Опитай се да поспиш. В полунощ ни предават тялото. И после се омитаме оттук. Центърът не е спокойно място за никого.

— Щом казваш.

Господин Нанси всмукна от дима на пуретата.

— Това не биваше да се случва изобщо — каза той. — Не биваше. Хора като нас, ние… — Той замахна с пуретата, все едно ловеше като с въдица думата, после сякаш промуши с нея нещо пред себе си. — Ние сме неповторими, различни. Не сме от най-общителните. Дори аз. Дори Бакхус. Поне задълго. Движим се сами или на малки групи. Не се сработваме добре с другите. Обичаме да ни обожават и да ни почитат, да се прекланят пред нас… аз например обичам да разказват приказки за мен, приказки, от които се вижда колко съм умен. Знам, недостатък е, но съм си такъв. Обичаме да сме велики. Сега, в тези окаяни дни, сме дребни и незначителни. Новите богове се въздигат и падат, въздигат се и падат отново. Но това не е държава, която дълго търпи богове. Брахма създава, Вишну съхранява, Шива разрушава и теренът е разчистен, та Брахма да твори наново.

— И какво значи това? — попита Шадоу. — Че сега вече схватката е приключила, така ли? Че битката се е състояла?

Господин Нанси изсумтя презрително.

— Ти да не си се побъркал? Те убиха Уензди. Убиха го и почнаха да се перчат с това. Разгласиха го. Показаха го по всички канали на онези, които имат очи да видят. Не, Шадоу. Битката едва е започнала.

Той се наведе, заби пуретата в подножието на каменния паметник и я остави там като жертвоприношение.

— Преди се шегуваше — заяви Шадоу. — Сега вече не.

— Напоследък е трудно да намериш шеги. Уензди е мъртъв. Влизаш ли вътре?

— След малко.

Нанси тръгна към мотела. Шадоу протегна ръка и докосна камъните на паметника. Прокара едрите си пръсти по студената месингова табела. После се обърна, отиде в мъничкия бял параклис и влезе през отвора без врата в мрака. Седна на най-близката скамейка, затвори очи, сведе глава и се замисли за Лора и за Уензди, и за това какво е да си жив.

Зад него се чу изтракване, някой тътрузеше обувка по пръстта. Шадоу изправи гръб и се обърна. Точно при входа стоеше някой, тъмна сянка на фона на звездите. Върху нещо метално проблесна лунна светлина.

— Ще ме застреляте ли? — попита Шадоу.

— Господи… де да можех — отговори Таун. — За самозащита е, нищо повече. И какво, молиш се, а? Успяха ли да ти втълпят, че са богове? Те не са никакви богове.

— Не се молех — възрази Шадоу. — Просто мислех.

— Мен ако питаш, са мутанти — продължи Таун. — Еволюционен експеримент. Малко дарбица да хипнотизират, малко фокуси-мокуси и могат да накарат хората да повярват в какво ли не. Нищо, за което да пишеш вкъщи. Толкоз. В края на краищата умират като хората.

— Винаги са умирали — рече Шадоу. Изправи се и Таун отстъпи крачка назад. Шадоу излезе от параклисчето, а господин Таун продължи да се държи на разстояние. — Ей — каза Шадоу. — Знаеш ли коя е била Луиз Брукс?

— Приятелка ли ти е?

— Не. Кинозвезда от едно градче на юг оттук.

Таун се замисли.

— Може би си е сменила името и е станала Лиз Тейлър или Шарън Стоун, или не знам какво — предположи той отзивчиво.

— Може би.

Шадоу тръгна към мотела. Таун не изоставаше от него.

— Трябваше сега да лежиш отново в затвора — каза господин Таун. — И да си чакаш реда да ти изпълнят смъртната присъда.

— Не съм убил колегите ти — отсече Шадоу. — Но ще споделя с теб какво ми каза един навремето, още докато бях зад решетките. Нещо, което никога не забравям.

— И какво е то?

— В цялата Библия има един-единствен човек, на когото Исус е обещал лично да го прати в рая. Не на Петър, не на Павел, не на тези там. Този човек е бил осъден разбойник, изпълнявали са смъртната му присъда. Затова не замахвай срещу хората, които си чакат реда да им изпълнят смъртните присъди. Те може би знаят нещо, което ти не знаеш.

Шофьорът стоеше до джипа „Хъмви“.

— Добър вечер, господа — поздрави той, докато минаваха покрай него.

— Добър вечер — отвърна, господин Таун. После каза на Шадоу: — Лично мен всичко това изобщо не ме вълнува. Правя каквото нареди господин Уърлд. Така е по-лесно.

Шадоу отиде по коридора в девета стая.

Отключи, влезе и каза:

— Извинявайте. Мислех, че това е моята стая.

— Вашата е — потвърди Медия. — Аз ви чакам.

Шадоу видя на лунната светлина косата й и бледото й лице. Жената седеше на леглото сковано като стара мома.

— Ще намеря друга стая.

— Няма да се заседявам — рече тя. — Реших, че сигурно е редно да ви направя едно предложение.

— Добре. Направете ми предложение.

— Отпуснете се — подкани Медия. В гласа й се долавяше усмивка. — Стоите като глътнал бастун. Вижте какво, Уензди е мъртъв. Не дължите на никого нищо. Елате при нас. Време е да се присъедините към отбора на победителите.

Шадоу не каза нищо.

— Можем, Шадоу, да ви направим прочут. Можем да ви дадем власт над убежденията, думите, облеклото, мечтите на хората. Искате ли да бъдете следващият Кари Грант? Можем да направим така, че това да се случи. Можем да ви превърнем в следващите „Бийтълс“.

— Беше по-приятно, когато ми предложихте да видя циците на Луси — рече Шадоу. — Ако това изобщо бяхте вие.

— А — каза жената.

— Стаята ми трябва. Лека нощ.

— Можем, разбира се — рече тя, сякаш Шадоу не е казал нищо, — да обърнем нещата. Можем да направим живота ви ад. Можете да се превърнете в посмешище, Шадоу. Или всички да ви запомнят като чудовище. Да ви запомнят завинаги, но като Мансън193, като Хитлер… това харесва ли ви?

— Извинявайте, госпожо, но съм малко уморен — каза Шадоу. — Ще ви бъда признателен, ако си тръгнете.

— Предложих ви целия свят — отговори жената. — Докато издъхвате в някоя канавка, ще си спомните за това.

— Ще го имам предвид — рече той.

Парфюмът на жената продължи да се усеща и след като тя си тръгна. Шадоу легна на голия дюшек и се замисли за Лора, но както и да си я спомнеше: Лора, която мята фризби, Лора, която яде компот без лъжица, Лора, която се превива от смях или му показва еротичното бельо, което си е купила, докато е била на конференция на туристическите агенции в Анахайм, — тя неизменно се преобразяваше в съзнанието му в Лора, която е захапала члена на Роби, а един камион ги блъсва от пътя и ги запраща в небитието. После чу думите й и от тях както винаги го заболя:

„Ти не си мъртъв — каза с тихия си глас Лора в главата му. — Но не съм сигурна и че си жив“.

Почука се. Шадоу стана и отвори вратата. Беше дебелото хлапе.

— Тия хамбургери — каза то. — Ама че гадост. Можеш ли да повярваш? Осемдесет километра до „Макдоналдс“. Не си и представях, че на света има нещо, което да отстои на цели осемдесет километра от „Макдоналдс“.

— Тази стая се превръща в нещо като Централна гара — отбеляза Шадоу. — И така, предполагам, си тук, за да ми предложиш свободата на интернет, ако премина на ваша страна. Прав ли съм?

Дебелото хлапе трепереше.

— Не. Ти вече си труп — каза то. — Ти… ти си скапан ръкопис с илюстрации, написан с готически шрифт. И да опиташ, не можеш да се превърнеш в хипертекст. Аз… аз съм синаптичен, докато ти си синоптичен…

Шадоу усети, че младежът мирише странно. Навремето в затвора, в килията отсреща имаше един тип, Шадоу така и не беше разбрал как се казва. Веднъж посред бял ден се бе съблякъл чисто гол и бе започнал да разправя на всички, че бил пратен да ги отведе, да отведе наистина добрите като него със сребърен космически кораб, който щял да ги откара на съвършено място. Това бе последният път, когато Шадоу го беше видял. Дебелото хлапе миришеше като онзи човек.

— Има ли някаква причина да дойдеш тук?

— Просто исках да си поговорим — отвърна дебелото хлапе. В гласа му имаше хленч. — В моята стая е страшно. Нищо повече. Направо си е страшно. Осемдесет километра до най-близкия „Макдоналдс“, можеш ли да повярваш? Дали да не остана тук, при теб?

— Ами приятелите ти от лимузината? Дето ме удариха? Защо не помолиш тях да постоят с теб?

— Тук не пускат деца. Това е мъртва зона.

— До полунощ има доста време, а до развиделяване — още повече — каза Шадоу. — Може би се нуждаеш от почивка. За себе си знам, че се нуждая.

Известно време дебелото хлапе мълча, после кимна и излезе.

Шадоу затвори вратата и заключи. Легна отново на дюшека.

След малко започна шумът. Трябваше да мине известно време, докато Шадоу разбере какво става, после отключи вратата и излезе отвън в коридора. Беше дебелото хлапе, което се бе прибрало в стаята си. Чуваха се звуци, сякаш то мята нещо огромно по стените на стаята. От тях Шадоу се досети, че се мята самото хлапе.

— Аз съм! — хлипаше то. Или може би: — Насън!

Шадоу така и не разбра.

— Тихо! — чу се рев откъм стаята на Чернобог по-нататък по коридора.

Шадоу отиде във фоайето и излезе от мотела. Беше уморен. Шофьорът още стоеше до джипа — тъмна сянка с фуражка с козирка.

— Сън ли не ви лови, господине? — попита той.

— Да — потвърди Шадоу.

— Една цигара, господине?

— Не, благодаря.

— Нали нямате нищо против аз да запаля една?

— Пушете си.

Шофьорът щракна със запалка за еднократна употреба „Бик“ и именно в жълтата светлина на пламъка Шадоу видя лицето на мъжа, всъщност го виждаше за пръв път, и го позна, и започна да разбира.

Шадоу познаваше това дълго лице. Знаеше, че под черната шофьорска фуражка има ниско подстригана оранжева коса. Знаеше, че когато устните му се усмихват, се набръчкват на цяла плетеница от груби белези.

— Добре изглеждаш, момчето ми — каза шофьорът.

— Ти ли си, Тъжния?

Шадоу се взря предпазливо в някогашния си съкилийник.

Затворническите приятелства са хубаво нещо: благодарение на тях оцеляваш на лоши места и в тежки времена. Ала затворническото приятелство приключва при портала на затвора и един приятел оттам, появил се отново в живота ти, е в най-добрия случай нееднозначна благословия.

— Божичко. Лайсмит Тъжния — възкликна Шадоу, после се чу какво казва и проумя. — Локи — рече той. — Локи Лъжеца.

— Бавен си — рече Локи, — но накрая все пак загряваш.

И устните му се извиха в нашарена с белези усмивка, а в сенките на очите му затанцува жарава.

Седнаха в стаята на Шадоу в изоставения мотел, седнаха на леглото, в двата края на дюшека. Звуците, долитащи откъм стаята на дебелото хлапе, бяха почти заглъхнали.

— Извади късмет, че лежахме заедно в затвора — отбеляза Локи. — Без мен нямаше да оцелееш през първата година.

— Ако си искал, си могъл да се измъкнеш от затвора, нали?

— По-лесно е човек да си излежи присъдата. — Той замълча и добави: — Трябва да разбереш това с боговете. То не е магия.

Това е да бъдеш, но не такъв, какъвто си, а какъвто хората вярват, че си. То е да бъдеш самият себе си, но в сгъстен, увеличен като с лупа вид, да бъдеш своята същност. Това е да станеш гръм, мощта на препуснал жребец или мъдрост. Взимаш цялата вяра и ставаш по-голям, по-готин, нещо повече от човек. Кристализираш. — Той замълча. — После един ден те забравят, престават да вярват в теб, не ти принасят жертви, нехаят, а ти се озоваваш на ъгъла на Бродуей и Четирийсет и трета улица и играеш там монте194 с три карти.

— Защо беше в килията ми?

— Съвпадение. Чисто съвпадение.

— А сега си шофьор в противниковия лагер.

— Щом предпочиташ да ги наричаш така. Зависи от коя страна стоиш. Както ги виждам аз нещата, съм шофьор в отбора на победителите.

— Но вие с Уензди, вие сте били от една и съща страна на барикадите, и двамата сте…

— От северния пантеон. И двамата сме от северния пантеон. Това ли се опитваш да кажеш?

— Да.

— Е, и?

Шадоу се поколеба.

— Сигурно сте били приятели. Навремето.

— Не. Никога не сме били приятели. Не съжалявам, че е мъртъв. Просто ни възпираше нас, останалите. Сега, когато вече го няма, другите ще се видят принудени да погледнат истината в очите: или се променят, или умират, или се развиват, или погиват. Него го няма. Войната приключи.

Шадоу го погледна озадачен.

— Не си толкова глупав — каза той. — Винаги си бил много умен. Смъртта на Уензди няма да сложи край на нищо. Тя просто принуди онези, които изчакваха, да застанат на страната на едните или на другите.

— Смесваш метафорите, Шадоу. Лош навик.

— Все едно — рече Шадоу. — Пак си е истина. Божичко. Смъртта му направи за един миг онова, което той се опитваше да постигне през последните няколко месеца. Сплоти ги. Даде им нещо, в което да вярват.

— Възможно е — сви рамене Локи. — Доколкото знам, от тази страна на барикадата смятат, че щом са премахнали от пътя си размирника, са отстранили и размириците. Но това изобщо не ме засяга. Аз съм шофьор.

— Кажи ми тогава защо всички се занимават с мен? — попита Шадоу. — Държат се така, сякаш съм важен. Защо е толкова важно какво правя точно аз?

— Убий ме, не знам. Беше важен за нас, защото беше важен за Уензди. А защо точно… предполагам, че това е поредната малка житейска загадка.

— Писна ми от загадки.

— Така ли? Аз пък мисля, че те придават вкус на света. Както солта в задушеното.

— Значи си техен шофьор. Всичките ли ги возиш?

— Който има нужда — отговори Локи. — Вадя си хляба. Той доближи ръчния си часовник до лицето си и натисна едно копченце: циферблатът грейна в меко синьо, което озари лицето му и то стана някак уплашено, плашещо.

— До полунощ остават пет минути. Време е — каза Локи. — Идваш ли?

Шадоу си пое дълбоко дъх и отговори:

— Идвам.

Вървяха по тъмния мотелски коридор, докато не стигнаха пета стая.

Локи извади от джоба си кибрит и запали една от клечките, като я драсна в нокътя си. Тутакси блесна пламък и Шадоу го заболяха очите. Фитилът на първата свещ примига и се разгоря. На втората също. Локи драсна още една клечка и продължи да пали почти стопените свещи: бяха наслагани по перваза, по горната табла на леглото и по мивката в ъгъла на стаята.

От стената, където обикновено стоеше, леглото бе изтикано в средата на мотелската стая, така че между него и стените от двете страни имаше няколко крачки разстояние. Леглото бе покрито с чаршафи, със стари мотелски чаршафи на дупки и петна. Върху тях лежеше Уензди, съвсем неподвижен.

Беше със светлия костюм, в който бе облечен и когато го застреляха. Дясната страна на лицето му бе непокътната, съвършена, недокосната от кръвта. Лявата представляваше ръбеста пихтия, лявото му рамо и костюмът отпред бяха изпъстрени с тъмни петна. Ръцете му бяха от двете страни на тялото. Изражението върху онова, което беше останало от лицето му, бе всичко друго, но не и умиротворено: върху него се четеше обида, силна обида, кръвна обида, изпълнена с омраза, гняв, крайно безумие. На някакво равнище то изглеждаше и удовлетворено.

Шадоу си представи как обиграните ръце на господин Чакал премахват тази омраза и мъка, как правят от восък и грим ново лице на Уензди, придавайки му окончателно спокойствие и достойнство, каквито дори смъртта му беше отказала.

Въпреки всичко тялото не изглеждаше по-малко след смъртта. И още миришеше леко на „Джак Даниълс“.

Вятърът откъм равнините се засилваше, Шадоу го чуваше как вие из стария мотел на въображаемия център на Щатите. Свещите върху перваза капеха и трепкаха.

Шадоу чу стъпки в коридора. Някой почука на една от вратите, извика: „Побързай, ако обичаш, време е“, и те започваха да влизат един по един със сведени глави.

Пръв дойде Таун, следван от Медия, господин Нанси и Чернобог. Последно се появи дебелото хлапе — имаше по лицето си току-що избили синини, устните му мърдаха, сякаш то си повтаряше някакви думи, макар да не издаваше и звук. Шадоу усети, че му е мъчно за него.

Без да казват и дума, те се наредиха около тялото, на една ръка разстояние един от друг. Обстановката в стаята беше набожна — силно набожна по начин, какъвто Шадоу не бе изживявал. Не се чуваше и звук, ако не се брояха воят на вятъра и пукотът на свещите.

— Дошли сме всички тук, на това безбожно място — подхвана Локи, — за да предадем тялото на това лице на онези, които ще се разделят с него както подобава, според обредите. Ако някой иска да каже нещо, нека го направи сега.

— Аз няма да говоря — рече Таун. — Не го познавах отблизо. А и цялата тази работа ми е неприятна.

Чернобог каза:

— Тези действия ще имат последици. Знаете ли? Това може да бъде само началото.

Дебелото хлапе се закиска пискливо като момиче и каза:

— Добре. Добре. Разбрах. После изрецитира с равен глас:

— Кръжи и кръжи във все по-широк кръг соколът, соколаря не чува, всичко се разпада, центърът поддава…195

После най-неочаквано млъкна, сбърчи чело и добави:

— Мамка му. Навремето го знаех до края.

Разтърка слепоочията си, направи кисела физиономия и замълча.

Всички загледаха Шадоу. Сега вече вятърът пищеше. Шадоу не знаеше какво да каже. Каза:

— Всичко това е жалко. Половината от вас сте го убили или имате пръст в убийството му. Сега ни предавате тялото му. Страхотно. Той беше стар скандалджия и негодник, но аз пих от медовината му и все още работя за него. Това е всичко.

Медия каза:

— Според мен е важно да помним, че в свят, където всеки ден умират хора, на всеки миг мъка, който изживяваме, когато хората напускат този свят, съответства миг на радост, когато на този свят идва новородено. Първият му писък е… магия, нали? Сигурно е трудно да го приемем, но радостта и мъката вървят ръка за ръка, както млякото и курабийките. Ето колко добре си пасват те. Според мен всички трябва да отделим миг, за да помислим върху това.

Господин Нанси се прокашля и подхвана:

— И така. Длъжен съм да го кажа, защото друг няма да го направи. Ние сме в центъра на страната: на земя, която няма време за богове, и тук, в центъра, тя има по-малко време за нас, отколкото навсякъде другаде. Това е ничия земя, място на примирие, а ние тук спазваме примирията. Нямаме друг избор. И така. Вие ни предавате тялото на нашия приятел. Ние го приемаме. Ще си платите за това, убийство за убийство, кръв за кръв.

Таун каза:

— Все тая. Можете да си спестите много време и усилия, като се приберете у дома и си пръснете черепа. Така ще прескочим посредниците.

— Мамка ви — каза Чернобог. — Мамка ви и на вас, и на майка ви, и на скапания кон, който ви докара. Дори няма да загинете в битка. Никой воин не ще вкуси от кръвта ви. Никой, който е жив, не ще отнеме живота ви. Ще умрете като жалки мижитурки. Ще умрете с целувка върху устните и лъжа в сърцето.

— Остави това, старче — каза Таун.

— И прилив, помътнен от кръв, приижда196 — рече дебелото хлапе. — Струва ми се, че по-нататък е така.

Вятърът ревеше.

— Добре — рече Локи. — Ваш е. Приключихме. Махнете го старото копеле оттук.

Той направи движение с пръсти и Таун, Медия и дебелото хлапе напуснаха стаята. Локи се усмихна на Шадоу.

— Не наричай никого щастлив197, момчето ми. После излезе и Локи.

— Сега какво? — попита Шадоу.

— Сега ще го увием — отговори Ананси. — И ще го изнесем оттук.

Увиха тялото в мотелските чаршафи, увиха го добре с импровизираната плащаница, за да не се вижда тяло и да го изнесат. Двамата старци застанаха в двата края на тялото, но Шадоу каза:

— Чакайте да проверя нещо.

Приклекна, плъзна ръце около трупа в белите чаршафи, изтегли го нагоре за рамото. Изтласка се, докато се изправи — общо взето, лесно.

— Добре — рече. — Хванах го. Дайте да го сложим отзад в микробуса.

Чернобог понечи да възрази, но затвори уста. Плю си на палеца и показалеца и тръгна да гаси с пръсти свещите. Докато излизаше от все по-тъмната стая, Шадоу ги чуваше как съскат.

Уензди беше тежък, но ако не се препънеше, Шадоу щеше да се справи. Нямаше друг избор. Докато вървеше по коридора, думите на Уензди кънтяха в главата му и той усещаше на гръкляна си кисело-сладкия вкус на медовина. „Охраняваш ме. Разкарваш ме с колата. Вършиш дребни поръчки. В краен случай, но само в краен случай нараняваш хора, които трябва да бъдат наранени. Ако умра, което е малко вероятно, ми устройваш бдение…“

Господин Нанси му отвори вратата на фоайето, после избърза напред и отвори и задната врата на микробуса. Останалите четирима вече стояха при джипа и ги наблюдаваха, сякаш изгаряха от нетърпение да се махнат оттук. Локи отново си нахлупи шофьорската фуражка. Шадоу вървеше; студеният вятър го блъскаше и вееше чаршафите.

Шадоу положи възможно най-внимателно Уензди отзад в микробуса.

Някой го потупа по рамото. Той се обърна. Таун стоеше с протегната ръка. Държеше нещо.

— Вземи — каза господин Таун. — Господин Уърлд заръча да ти го предам.

Беше стъклено око. По средата имаше пукнатина с дебелината на косъм, отпред бе паднало малко късче.

— Намерихме го, докато чистехме в седалището на масоните. Пази го, за да ти носи късмет. Бог ми е свидетел, ще имаш нужда.

Шадоу стисна окото в шепата си. Искаше му се да каже нещо остроумно и хапливо, но Таун вече се беше върнал при джипа и се качваше в него, а Шадоу така и не се сещаше какво умно да каже.

Поеха на изток. Изгревът ги завари в Принстън, щата Мисури. Шадоу още не беше спал.

— Искаш ли да те оставим някъде? — попита Нанси. — На място щях да си намеря документи за самоличност и да отпраша към Канада. Или към Мексико.

— Оставам с вас, момчета — каза Шадоу. — Уензди би искал това.

— Ти вече не работиш за него. Той е мъртъв. Щом оставим тялото, можеш да си вървиш.

— И да правя какво?

— Да се снишиш, докато бушува войната — отговори Нанси. Даде мигач и зави наляво.

— Скрий се за известно време — добави Чернобог. — После, когато всичко приключи, ще се върнеш при мен и аз ще сложа край.

— Къде откарвате тялото? — попита Шадоу.

— Във Вирджиния. Там има едно дърво — уточни Нанси.

— Световно дърво198 — отбеляза с мрачно задоволство Чернобог. — И ние си имахме такова в моя край на света. Само че нашето растеше под, а не над земята.

— Ще положим тялото в основата на дървото — продължи Нанси. — Ще го оставим там. Теб ще те пуснем да си вървиш. А ние ще поемем на юг. Води се битка. Лее се кръв. Мнозина умират. Светът се променя, малко.

— Не ме ли искате във вашата битка? Доста едър съм. Добър съм в боя.

Нанси извърна глава към Шадоу и се усмихна — първата истинска усмивка, която Шадоу бе виждал върху лицето му, откакто той го беше измъкнал от предварителния арест на окръг Лъмбър.

— Като цяло битката ще се води на място, където не можеш да отидеш и което не можеш да докоснеш.

— В сърцето и ума на хората — рече Чернобог. — Както на голямата въртележка.

— О — каза Шадоу. — Зад кулисите. Схванах. Като пустинята с костите.

Господин Нанси вдигна глава.

— Изненадваш ме всеки път, щом реша, че нямаш ум и на пиле. Да, точно там ще се състои истинската битка. Всичко останало ще бъде само гръм и мълния.

— Разкажете ми за бдението — помоли Шадоу.

— Някой трябва да остане при тялото. Така е по традиция. Ще намерим кой.

— Той искаше аз да му направя бдение.

— Не — отсече Чернобог. — Това ще те погуби. Лоша, лоша, лоша идея.

— Така ли? Ще ме погуби? Това, че стоя при тялото?

— Аз не искам такова нещо на моето погребение — каза господин Нанси. — Когато умра, искам да ме заровят на някое топло място. И после, когато върху гроба ми минават красиви жени, ще ги сграбчвам за глезена, както в онзи филм.

— Не съм го гледал — каза Чернобог.

— Как да не си го гледал, гледал си го. В самия край е. Филм за гимназисти. Всички деца отиват на абитуриентски бал и…

Чернобог поклати глава, а Шадоу каза:

— Филмът, господин Чернобог, се казва „Кари“. Добре де, нека някой от двама ви ми разкаже за бдението.

— Ти му кажи — рече Нанси. — Аз шофирам.

— Не съм чувал за никакъв филм със заглавие „Кари“. Ти му кажи.

Нанси каза:

— Човекът, останал на бдението, бива завързван за дървото. Точно като Уензди199. После виси там девет дни и девет нощи. Без храна, без вода. Съвсем сам. Накрая срязват въжетата, за да го свалят, и ако той е жив… е, и това се случва — Уензди ще е получил своето бдение.

— Алвис вероятно ще ни прати някой от хората си — каза Чернобог. — Едно джудже може и да оцелее.

— Ще го направя аз — настоя Шадоу.

— Не — рече господин Нанси.

— Да — каза Шадоу.

Двамата старци замълчаха. После Нанси рече:

— Защо?

— Защото това е нещо, което ще направи жив човек — обясни Шадоу.

— Ти си побъркан — каза Чернобог.

— Може би. Но ще направя бдение на Уензди.

Когато спряха да заредят бензин, Чернобог оповести, че му е призляло и иска да се вози отпред. Шадоу нямаше нищо против да се премести отзад в микробуса. Там можеше да се протегне повече и да поспи.

Продължиха в мълчание. Шадоу усещаше, че е взел решение, голямо и странно.

— Ей, Чернобог — каза след малко господин Нанси. — Видя ли го техничарчето в мотела? Не се чувстваше щастливо. Беше си играло с нещо, което на свой ред си бе поиграло с него. Това им е най-лошото на новите хлапета — въобразяват си, че знаят всичко. Можеш да ги научиш на нещо само по трудния начин.

— Да — каза Чернобог.

Шадоу се беше опънал на седалката отзад. Чувстваше се така, сякаш е двама души или повече от двама. Дълбоко в себе си се радваше: беше предприел нещо. Беше се размърдал. Това нямаше да има значение, ако не искаше да живее; той обаче искаше да живее и точно там беше въпросът. Надяваше се да излезе жив от всичко това, но искаше и да умре, ако такава бе цената, за да е жив. За миг си помисли, че всичко това е смешно, най-смешното нещо на света, и се запита дали Лора ще оцени шегата.

Имаше и друга част от него — може би, както помисли Шадоу, това бе Майк Айнсел, който беше изчезнал сякаш вдън земя с едно натискане на копчето в полицейското управление на Лейксайд, — която още се опитваше да проумее всичко, опитваше се да види цялата картина.

— Скрити индианци — каза той на глас.

— Какво? — долетя подразненият грак на Чернобог от предната седалка.

— Картинките, които оцветявахме като деца. „Виждате ли скритите индианци на тази картинка? На нея има десет индианци, можете ли да ги намерите?“ В началото гледаш и виждаш само водопад, скали и дървета, после се досещаш, че ако обър-неш картинката на една страна, ето тази сянка тук е индианец…

Той се прозина.

— Спи — каза Чернобог.

— Но цялата картина — рече Шадоу. После заспа и сънува скрити индианци.

Дървото беше във Вирджиния. Намираше се далеч от всичко, в края на стара ферма. За да стигнат във фермата, трябваше да пътуват близо час на юг от Блаксбърг, да минат по пътища с имена като Пениуинкъл Бранч200 и Рустър Спър201. На два пъти се наложи да се връщат и господин Нанси и Чернобог си изпуснаха нервите и започнаха да си подвикват и да подвикват на Шадоу.

Спряха да питат за пътя в малък универсален магазин в подножието на хълм, където шосето се раздвояваше. От дъното на магазина се показа старец, който ги зяпна: беше облечен в дочен гащеризон „Ошкош БиГош“202 и нищо друго, нямаше дори обувки. Чернобог си избра от тавата на щанда пушено свинско краче и излезе навън да го изяде, докато мъжът в гащеризона рисуваше на господин Нанси карти върху салфетки, като отбелязваше завоите и местата, по които да се ориентират.

Отново поеха на път, караше господин Нанси и след десет минути пристигнаха. На табелата върху портата пишеше ЯСЕН203.

Шадоу слезе от микробуса и отвори портата. Микробусът мина през нея и заподскача по ливадата. Шадоу затвори портата. Тръгна малко след микробуса, за да се поразтъпче, като притичваше, ако микробусът се отдалечеше много — беше му приятно да се раздвижи.

Откакто бяха поели от Канзас, беше загубил всякаква представа за времето. Колко бяха пътували, два дни? Три дни? Шадоу не знаеше.

Тялото отзад в микробуса явно не бе започнало да се разлага. Долавяше се лекият дъх на „Джак Даниълс“, примесен с още някаква миризма, може би на кисел мед. Но не миришеше неприятно. От време на време той вадеше от джоба си стъкленото око и го гледаше: пукнатината беше много дълбока и както предположи Шадоу, бе останала от удара на куршума, но ако не се броеше вдлъбнатинката отстрани на ириса, повърхността не бе наранена. Шадоу плъзгаше окото по дланите си, стискаше го, търкаляше го, побутваше го с пръсти. То бе призрачен сувенир, който обаче — странно — го успокояваше, и той подозираша че Уензди щеше да се развесели много, ако знаеше, че накрая окото ще се озове в джоба му.

Къщата във фермата беше тъмна и залостена. Тревата по ливадите, които изглеждаха запуснати, беше избуяла. Отзад покривът на плевнята беше хлътнал и беше покрит с черен найлон. Прехвърлиха се през една рътлина и Шадоу видя дървото.

Беше сребристосиво и бе по-високо от къщата. Беше най-красивото дърво, което бе виждал: призрачно и същевременно съвсем истинско, с почти съвършена симетрия. Освен това веднага му се стори познато и той се запита дали не го е сънувал, после си спомни, че не, че многократно го е виждал и преди него или негово изображение. Беше сребърната игла за вратовръзка на Уензди.

Микробусът заподскача и се заклати по ливадата и спря на пет-шест метра от дървото.

До него стояха три жени204. От пръв поглед Шадоу реши, че са Зорите, но не, бяха непознати. Изглеждаха уморени и отегчени, сякаш стояха там отдавна. Всяка държеше дървена стълба. Най-едрата от жените носеше и кафяв чувал. Приличаха на матрьошки: една висока — на ръст беше колкото Шадоу, ако не и по-едра, — една средна на ръст и третата, толкова дребна и сгърбена, че в началото Шадоу я сбърка с дете. Приличаха си много, със сигурност бяха сестри.

Най-дребната направи реверанс. Другите две само гледаха. Пушеха заедно една цигара и след като я изпушиха до филтъра, първата я загаси в един корен.

Чернобог отвори задната врата на микробуса, най-едрата от жените го изтика и леко, сякаш е чувал с брашно, вдигна тялото на Уензди и го отнесе при дървото. Положи го отпред, на около три метра от ствола. Заедно със сестрите си махна чаршафите. На дневна светлина Уензди изглеждаше по-зле, отколкото на свещите в мотелската стая, и след като го зърна за миг, Шадоу извърна очи. Жените му оправиха дрехите, почистиха костюма, после го сложиха в ъгъла на чаршафа и пак го повиха. Сетне трите дойдоха при Шадоу.

— Ти ли? — попита най-едрата.

— Си онзи, който ще оплаче Всеотеца? — попита средната.

— Ти ли избра да направиш бдението? — попита най-дребната.

Шадоу кимна. След време нямаше да може да си спомни дали наистина е чул гласовете им. Не бе изключено просто да е разбрал от израженията и очите им какво искат да му кажат.

Господин Нанси, който бе отишъл до тоалетната пред къщата, се връщаше при дървото. Пушеше пурета. Изглеждаше угрижен.

— Шадоу — извика той. — Наистина не се налага да го правиш. Можем да намерим някой по-подходящ.

— Ще го направя — рече непринудено Шадоу.

— А ако умреш? — попита господин Нанси. — Ако това те погуби?

— Ами да ме погуби — отвърна Шадоу. Господин Нанси метна ядно пуретата на ливадата.

— Казах, че имаш ум колкото пиле, и още имаш ум колкото пиле. Толкова ли не разбираш, когато ти дават вратичка за отстъпление?

— Съжалявам — рече Шадоу.

Не каза нищо повече. Нанси се върна при микробуса. При Шадоу дойде Чернобог. Не изглеждаше доволен.

— Може и да оживееш — каза му той. — Гледай да не пострадаш — заради мен. — После почука леко с кокалчето на показалеца си Шадоу по челото и рече: — Тряс!

Стисна го за рамото, потупа го по ръката и отиде при господин Нанси.

Най-едрата жена, която май се казваше Урта или Урдар205 — Шадоу все не можеше да го повтори така, че тя да остане доволна, — му показа с пантомима да си свали дрехите.

— Всичките ли?

Едрата жена сви рамене. Шадоу се съблече и остана само по долни гащи и тениска. Жените подпряха трите стълби на дървото. Посочиха му едната: беше изрисувана на ръка с цветчета и листа, които се виеха и се преплитаха нагоре по подпорите.

Шадоу изкачи деветте стъпала. После, подканен от жените, стъпи на един нисък клон.

Средната жена изсипа съдържанието на чувала върху тревата на ливадата. Вътре имаше преплетени на кълбо тънки върви, кафяви от времето и мръсотията, и жената се зае да ги подрежда по дължина и да ги слага внимателно на земята, отстрани на тялото на Уензди.

Трите жени се качиха всяка на стълбата си и започнаха да връзват вървите със сложни красиви възли, после ги омотаха първо около дървото, после и около Шадоу. Най-невъзмутимо, сякаш са акушерки, милосърдни сестри или жени, които мият мъртъвци, свалиха тениската и гащите на Шадоу, сетне го овързаха, но не стегнато, затова пък здраво и безвъзвратно. Той бе изумен колко добре въжетата и възлите поемат тежестта му. Вървите го обхванаха под мишниците, между чатала, около кръста, глезените и гърдите и го привързаха към дървото.

Последното въже бе завързано хлабаво около врата му. Първоначално му беше неудобно, но тежестта му бе добре разпределена и никоя от вървите не се впиваше в плътта му.

Ходилата му бяха на метър и половина от земята. Дървото беше огромно, без листа, черните му клони се открояваха на фона на сивото небе, кората му беше гладка и сребристо-сива.

Жените махнаха стълбите. За миг Шадоу изпита паника, когато цялата му тежест бе поета от въжетата и той хлътна няколко сантиметра надолу. Но пак не издаде и звук.

Жените положиха тялото, увито в плащаницата на мотелските чаршафи, в основата на дървото.

После оставиха Шадоу сам.

Глава 15

Първия ден, докато висеше на дървото, Шадоу изпитваше само неудобство, което лека-полека прерастваше в болка и страх, а понякога и в нещо средно между отегчение и равнодушие.

Той висеше.

Вятърът се бе укротил.

След няколко часа пред зрението му започнаха да избухват мержелеещи се цветове, гроздове алено и златно, които туптяха и пулсираха със свой си живот.

Малко по малко болката в ръцете и краката му стана непоносима. Ако Шадоу ги отпуснеше, ако оставеше тялото си да увисне и да се залюлее, ако се дръпнеше напред, въжето около врата му поемаше тежестта и светът започваше да трепти и да плава. Затова той отново се изтласкваше назад, при дънера на дървото. Чувстваше как сърцето в гърдите му се задъхва, как изтласква кръвта по цялото му тяло и думка до пръсване…

Пред очите му изникваха и се пръсваха изумруди, сапфири и рубини. Шадоу дишаше повърхностно. Усещаше с гърба си колко грапава е кората на дървото. От хладния следобед го втресе и той настръхна целият.

„Лесно е — каза някой в дъното на съзнанието му. — Има начин. Намери го, или ще умреш“.

Шадоу се зарадва на тази мисъл и започна да я повтаря отново и отново в дъното на съзнанието си отчасти като мантра, отчасти като приспивна песен, която тътнеше заедно с бумтежа на сърцето му.

Лесно е, има начин, намери го, или ще умреш. Лесно е, има начин, намери го, или ще умреш. Лесно е, има начин, намери го, или ще умреш. Лесно е, има начин, намери го, или ще умреш.

Времето минаваше. Напевът не секваше. Шадоу го чуваше. Някой повтаряше думите и спираше само когато устата на Шадоу пресъхнеше и езикът му ставаше сух като кожа. Шадоу се оттласна с крака нагоре, по-далеч от дървото, за да се закрепи така, че дробовете му да се изпълнят с въздух.

Дишаше дълбоко, докато вече не можеше да се задържи в това положение, после пак се отпускаше на вървите и увисваше.

Сетне започна тракането — гневно присмехулно тракане — и Шадоу затвори уста, притеснен, че го издава той; звукът обаче не утихна. „Значи е светът, който ми се присмива“, помисли Шадоу. Главата му клюмна на една страна. До него по ствола на дървото притича нещо и спря до главата му. Изцърка силно в ухото му една-единствена дума, която приличаше много на „рататоск“206. Шадоу се опита да я повтори, но езикът му залепна за небцето. Той се обърна бавно и се взря в сиво-кафявото лице и острите уши на една катерица.

Чак сега разбра, че отблизо катериците изобщо не са толкова сладки, както отдалеч. Тази тук приличаше на плъх и беше опасна, а не мила и трогателна. Зъбите й изглеждаха остри. Шадоу се надяваше животното да не го възприеме като заплаха или като източник на храна. Мислеше, че катериците не са месоядни… но всъщност бе мислил за много неща едно, а се бе оказало, че те са точно обратното…

Заспа.

През следващите часове болката го буди няколко пъти. Изтръгна го от мрачен сън, където някакви мъртви деца възкръсваха и идваха при него с очи като издути олющени перли, за да го укорят, че ги е подвел. По лицето му запълзя паяк. Той тръсна глава и го махна или уплаши, а после пак се върна към сънищата си, където към него, яхнал огромна мишка, се носеше мъж с глава на слон, с увиснал корем, един от бивните му беше счупен207. Той изви хобот към Шадоу и каза:

— Ако ме беше призовал, преди да поемеш на това пътуване, вероятно щеше да избегнеш някои неприятности.

После слонът взе мишката — по някакъв невъобразим за Шадоу начин тя се бе смалила, без да променя изобщо размера си, — и започна да я мести от ръка на ръка на ръка, като обвиваше около нея пръсти, а мъничката твар подскачаше от длан на длан и Шадоу изобщо не се учуди, когато накрая богът с глава на слон отвори и четирите си ръце, за да покаже, че са съвсем празни. С много плавно движение той тръсна една по една ръцете си и погледна с непроницаемо лице Шадоу.

— В хобота е — каза Шадоу на човека-слон.

Беше видял как мърдащата опашка се скрива там. Мъжът-слон кимна с огромна глава и рече:

— Да. В хобота е. Ще забравиш много неща. Ще раздадеш много неща. Ще изгубиш много неща. Но не губи това.

После заваля дъжд, Шадоу бе изтръгнат от дълбокия сън и се събуди, разтреперан и мокър. Треперенето се засили и го уплаши: той трепереше по-силно, отколкото си беше представял, че е възможно, тресеше се с гърчове, които ставаха все помощни. Наложи си да спре, но продължи да трепери, а зъбите му тракаха и крайниците му се гънеха и тресяха, напълно извън властта му. Освен това Шадоу изпитваше истинска болка, дълбока, като от нож, която покри тялото му с малки рани, невидими и непоносими.

Шадоу отвори уста, за да отпие от леещия се дъжд — той навлажняваше напуканите му устни и сухия му език и мокреше въжетата, с които беше прихванат за дървото. Блесна светкавица, толкова ярка, че Шадоу я усети като удар по очите си, и преобрази света в наситена панорама от изображения и остатъчни изображения. После гръмотевицата, пукот, трясък и тътен, и докато гръмотевицата отекваше, дъждът се усили. В дъжда и нощта треперенето се поуспокои, остриетата на ножовете бяха прибрани. Шадоу вече не усещаше студ, или по-скоро, усещаше само студ, ала сега студът се бе превърнал в част от самия него.

Висеше на дървото, а светкавиците бляскаха и се раздвояваха по небето, а гръмотевиците прерастваха във вездесъщ тътен, прекъсван от време на време от трясъци и бучене, сякаш някъде далеч в нощта избухваха бомби. Вятърът блъскаше Шадоу, опитваше се да го отскубне от дървото, да му смъкне кожата, да го прореже до кости, и Шадоу разбра със сърцето си, че истинската буря действително е започнала.

Тогава в него се надигна странна радост и той започна да се смее, докато дъждът миеше голата му кожа, докато светкавиците блестяха и гръмотевиците тътнеха толкова силно, че Шадоу почти не чуваше смеха си. Ликуваше.

Беше жив. Никога досега не се беше чувствал така. Никога.

Помисли си, че ако наистина умре, ако умре точно сега, тук, на това дърво, ще си струва да изживее този единствен, съвършен, безумен миг.

— Ей! — извика той на бурята. — Ей! Аз съм. Тук съм!

Събра между голото си рамо и дънера на дървото малко вода, обърна глава и започна да пие, да лочи и да смуче, докато пиеше още и още, се смееше, смееше се от радост и възторг, а не от безумство, докато вече не можеше да се смее, докато дробовете му не се изтощиха и той не можеше вече да се помръдне.

В основата на дървото, на земята дъждът бе направил чаршафа полупрозрачен, беше го вдигнал и изтикал, така че сега Шадоу виждаше мъртвата ръка на Уензди, восъчна и бледа, и очертанията на главата му, и си спомни за Торинската плащаница208, спомни си отвореното момиче върху масата на Чакал в Кайро и после, сякаш напук на студа, забеляза, че му е топло и Удобно, че кората на дървото е гладка, и отново заспа — този път, дори и да сънува нещо, не го запомни.

На другата сутрин го болеше не само на някои места, не само там, където вървите се впиваха в плътта му или кората на дър-вото жулеше кожата му. Сега болката беше навсякъде.

Шадоу беше и гладен, с празни гърчове в стомаха. Главата му бумтеше. Понякога му се струваше, че е спрял да диша, че сърцето му вече не бие. Тогава затаяваше дъх, докато не чуеше как сърцето му блъска като океан в ушите му, и се виждаше принуден да всмуче от въздуха като гмуркач, който излиза от дълбините.

Имаше чувството, че дървото се е разпростряло от ада до рая, че той виси тук, откакто свят светува. Над дървото закръжи ястреб, кацна на един счупен клон недалеч от него, после полетя с вятъра на запад.

С напредването на деня бурята, която призори беше поутихнала, започна да се завръща. От единия до другия край на небето бяха плъзнали сиви размътени облаци, заръмя. Тялото в плющящия от вятъра захабен мотелски чаршаф под дървото сякаш се бе смалило, беше се събрало вътре в себе си като паста, оставена на дъжда.

Шадоу ту пламваше, ту премръзваше.

Когато отново започна да гърми, му се стори, че чува барабани, тъпани, които бият заедно с бумтежа на сърцето му, вътре в главата му и извън нея, все едно.

Възприемаше болката в цветове: в червеното на неонова табела на кръчма, в зеленото на светофар в дъждовна нощ, в синьото на празния видеоекран.

Катерицата скочи от кората на дънера върху рамото му и заби в кожата му остри нокти.

— Рататоск! — изцвърча тя. Докосна с муцунка Шадоу по устните. — Рататоск.

И пак рипна на дървото.

Кожата му пламтеше, сякаш в нея се бяха забили иглички, цялото му тяло изтръпна. Усещането беше непоносимо.

Животът му бе положен под него, върху плащаницата от мотелски чаршаф, беше положен в буквалния смисъл на думата, като предметите в дадаистичен пикник, като в сюрреалистична картина: Шадоу виждаше озадачения поглед на майка си, американското посолство в Норвегия, очите на Лора в деня на сватбата им…

Засмя се със спечени устни.

— Какво е толкова смешно, Пале? — попита Лора.

— Денят на сватбата ни — отговори той. — Ти подкупи органиста, за да изсвири не „Сватбения марш“, а мелодийката от „Скуби Ду“, докато вървиш към мен и олтара. Помниш ли?

— Разбира се, че помня, скъпи. „И аз щях да го направя, ако тия хлапета не ми се бъркаха“.

— Обичах те толкова много — каза Шадоу.

Усети устните й върху своите, бяха топли, влажни и живи, а не студени и мъртви, и така разбра, че това е поредната халюцинация.

— Ти не си тук, нали? — попита я той.

— Не — отвърна тя. — Но ти ме викаш за последен път. И аз идвам.

Сега му беше по-трудно да диша. Въжетата, прорязали плътта му, бяха отвлечено понятие, като свободната воля и вечността.

— Спи, Пале — каза Лора, макар той да си помисли, че вероятно е чул собствения си глас, и заспа.

Слънцето беше калаено петаче върху оловното небе. Лека-полека Шадоу осъзна, че е буден и че му е студено. Ала онази част от него, която разбираше това, изглеждаше много далеч. Сякаш от разстояние той усещаше, че устата и гърлото му пламтят, че са напукани и го болят. Понякога посред бял ден виждаше падащи звезди, друг път — огромни птици колкото камионетки, които летяха към него. Нищо не го достигаше, нищо не го докосваше.

— Рататоск. Рататоск.

Цвърченето се беше превърнало в мъмрене. Катерицата тупна тежко, с остри нокти върху рамото му и се взря в лицето му. Шадоу се запита дали не халюцинира: животинчето държеше в предните си лапички орехова черупка като чашка от куклена къщичка. Притисна черупката до устните на Шадоу. Той усети водата и неволно я всмукна, отпи от малката чаша. Накваси напуканите си устни, сухия си език. Намокри и устата си и глътна останалото, което не беше много.

Катерицата скочи пак на дървото и притича надолу, към корените, а после, след няколко секунди, минути или часа, Шадоу не можеше да прецени (помисли си, че всички часовници в съзнанието му са счупени и чарковете, колелцата и пружинките им просто са струпани на разбъркана купчина долу в спаружената трева), се върна с чашката от орехова черука, като се покатери предпазливо, и Шадоу изпи водата, която му донесе.

Кално-железният й вкус изпълни устата му и охлади пресъхналото му гърло. Разсея умората и безумството.

След третата орехова черупка Шадоу вече не беше жаден. Тогава започна да се съпротивлява, да дърпа въжетата, да се мята с цяло тяло, да се опитва да слезе долу, да се отскубне, да се махне оттук. Простена.

Възлите бяха здрави. Въжетата бяха яки, устояха и скоро Шадоу отново остана без сили.

В своето бълнуване се превърна в дървото. Корените му проникваха надълбоко в глинестата почва, надълбоко във времето, в скритите извори. Шадоу усети извора на жената Урд, което означава Минало. Тя беше огромна, истинска великанка, жена — подземна планина, а водите, които пазеше, бяха води на времето. Други корени отиваха на други места. Някои бяха тайни. Сега, когато беше жаден, Шадоу черпеше вода от своите корени, притегляше ги навътре в тялото на своето битие.

Имаше сто ръце, завършващи със сто хиляди пръста, и всичките му пръсти се протягаха нагоре и достигаха небето. Бремето на небето тежеше върху раменете му.

Не че му стана по-удобно, но болката измъчваше тялото, което висеше от дървото, а не самото дърво. Сега, в своето безумство Шадоу беше много повече от мъжа на дървото. Той беше дървото, беше вятърът, който блъскаше голите клони на световното дърво, беше сивото небе и тътнещите облаци, беше катерицата Рататоск, която тичаше от най-дълбоките корени до най-високите клони, беше лудоокият ястреб, който бе кацнал на един счупен клон на върха на дървото и наблюдаваше света, беше жената вътре в сърцето на дървото.

Звездите се въртяха и Шадоу прокара стотиците си ръце по блещукащите звезди, взе ги в дланите си, угаси ги, скри ги…

В болката и безумството миг на просветление: Шадоу усети, че излиза на повърхността. Знаеше, че няма да е за дълго. Сутрешното слънце го заслепяваше. Той затвори очи, искаше му се да ги затули.

Оставаше му малко път. Той знаеше и това.

Когато отвори очи, видя, че заедно с него на дървото седи младеж.

Беше мургав. Челото му беше високо и черната му коса беше много къдрава. Седеше на клон високо над главата на Шадоу. След като извърна глава, Шадоу го видя ясно. Мъжът беше луд. Шадоу го разбра веднага.

— Гол си — сподели лудият с рязък глас. — Аз също съм гол.

— Виждам — изграчи Шадоу.

Лудият го погледна, после кимна и изви глава надолу и настрани, сякаш се опитваше да разхлаби схванат мускул на врата си. Накрая каза:

— Знаеш ли кой съм?

— Не — отговори Шадоу.

— Аз знам кой си ти. Наблюдавах те в Кайро. Наблюдавах те след това. Сестра ми си пада по теб.

— Ти си… — Името му убягваше. „Яде мърша, убити по пътя животни“. Да. — Ти си Хор.

Лудият кимна.

— Хор — каза той. — Аз съм соколът на утрото, ястребът на следобеда. Аз съм слънцето, както и ти. И знам истинското име на Ра. Каза ми го майка ми.

— Браво на теб — рече учтиво Шадоу.

Без да изрича и дума, лудият се вторачи съсредоточено в земята долу. После падна от дървото.

На земята като камък падна ястреб, който тръсна пера, във внезапен устрем замахна тежко с криле и се върна на дървото с мъничък заек в клюна. Кацна на клон по-близо до Шадоу.

— Гладен ли си? — попита лудият.

— Не — каза Шадоу. — Сигурно би трябвало да съм гладен, а не съм.

— А аз съм — рече лудият.

Изяде бързо заека, като го разкъса, засмука, раздра. След като приключи с оглозганите кости и козината, ги пусна на земята. Премести се на клона, докато не клекна само на ръка разстояние от Шадоу. После се взря нахално в него, огледа го внимателно и предпазливо от глава до пети. По брадичката и гърдите му имаше кръв от заека и той я избърса с ръка.

Шадоу почувства, че трябва да каже нещо.

— Ей — каза той.

— Ей — рече лудият.

Изправи се на клона, обърна гръб на Шадоу и пусна струя тъмна урина, която запада на дъга долу на ливадата. Стичаше се дълго. След като се изпика, лудият пак приклекна на клона.

— Как ти викат? — попита Хор.

— Шадоу — каза Шадоу. Лудият кимна.

— Ти си сянката. Аз съм светлината — рече той. — Всичко, което съществува, хвърля сянка. — После каза: — Скоро ще влязат в бой. Видях ги как започват да се стичат.

После лудият каза:

— Ти умираш. Нали?

Но Шадоу вече не можеше да говори. Един ястреб излетя и закръжи бавно нагоре, яхнал повея, който да го отведе при утрото.

Лунна светлина.

Тялото на Шадоу се разтърси от кашлица, болезнена и изтощителна: прониза го в гърдите и в гърлото. Той се задави и се опита да си поеме въздух.

— Ей, Пале — извика глас, който познаваше. Той погледна надолу.

Бялата лунна светлина проникваше през клоните на дървото, беше ясно като ден и в лунната светлина долу под Шадоу стоеше жена с бледо овално лице. Вятърът забрули клоните.

— Здравей, Пале — каза жената.

Шадоу се опита да отговори, но се закашля и кашля дълго.

— Лоша кашлица — рече жената. Той изграчи:

— Здрасти, Лора.

Тя погледна нагоре към него с мъртви очи и се усмихна.

— Как ме намери? — попита Шадоу.

Известно време тя мълча в лунната светлина. После каза:

— Ти си най-близкото до живота, което имам. Ти си единственото, което оставих, единственото, което не е помръкнало, сплескано и сиво. Дори да ми завържат очите и да ме пуснат в най-дълбокия океан, ще знам как да те намеря. Дори да ме заровят на сто и петдесет километра под земята, ще знам къде си.

Той погледна надолу към жената в лунната светлина и очите му запариха от избилите сълзи.

— Ще среща въжетата и ще те сваля — каза тя след малко. — Посвещавам прекалено много време на това да те спасявам, нали? Шадоу се закашля отново. После каза:

— Не, остави ме. Длъжен съм да го направя. Тя го погледна и поклати глава.

— Ти си ненормален. Умираш там горе. Или ще осакатееш, ако вече не си осакатял.

— Може би — каза той. — Но съм жив.

— Да — каза след малко жената. — Предполагам, че си жив.

— Ти ми каза — рече Шадоу. — На гробището.

— Изглежда толкова отдавна, Пале — каза тя. После добави: — Тук се чувствам по-добре. Не боли толкова много. Знаеш ли какво имам предвид? Но съм много жадна.

Вятърът повя нагоре и Шадоу усети миризмата на Лора: смрад на разложено месо, на бълвоч и тлен, всепроникваща и неприятна.

— Изгубих си работата — поде пак жената. — Работех нощна смяна, но ми казаха, че хората се оплаквали. Обясних им, че съм болна, а те отговориха, че това не ги интересувало. Умирам от жажда.

— Жените — каза й Шадоу. — Те имат вода. В къщата.

— Пале… Говореше уплашено.

— Предай им… предай им, че съм казал да ти дадат вода…

Бялото лице се взря в него.

— Трябва да вървя — каза му тя.

После се задави, смръщи се и изплю върху тревата нещо бяло. Щом опря земята, то се издигна нагоре, загъна се и изчезна.

На Шадоу му беше почти невъзможно да диша. Усещаше тежест в гърдите; главата му клюмаше.

— Остани — каза той задъхано, почти през шепот, не беше сигурен дали тя го чува. — Моля те, не си отивай. — Шадоу се закашля. — Остани за през нощта.

— Ще остана малко — отвърна тя. А после като майка на дете каза: — Докато съм тук, нищо няма да те нарани. Знаеш ли го?

Шадоу закашля отново. Затвори очи — стори му се, че е само за миг, но когато ги отвори, луната се беше скрила и той беше сам.

Тътен и бумтеж в главата му, отвъд главоболието, отвъд всяка болка. Всичко се разпадна на пеперудки, които закръжиха като многобагрена прашна буря и после се изпариха в нощта.

Белият чаршаф, омотан около тялото под дървото, плющеше шумно на сутрешния вятър.

Бумтенето поутихна. Всичко забави ход. Не бе останало нищо, което да накара Шадоу да продължи да диша. Сърцето в гърдите му спря да бие.

Мракът, в който навлезе този път, беше непрогледен, озарен от една-единствена звезда, и беше безвъзвратен.

Глава 16

Нямаше го дървото, нямаше го света, нямаше го и сутрешното небе над Шадоу. Сега небето бе с цвят на среднощ. Високо над него грееше само една студена звезда, сияйна блещукаща светлинка и нищо друго. Шадоу направи една крачка и за малко да падне.

Погледна надолу. В скалата бяха изсечени стъпала, които слизаха надолу, стъпала, толкова огромни, че очевидно можеше да са ги направили само великани, спуснали се много отдавна по тях.

Шадоу заслиза, като скачаше от стъпало на стъпало. Тялото го болеше, но това бе болка от обездвиженост, не терзаещата болка на тяло, висяло на дърво, докато умре.

Шадоу забеляза без изненада, че сега е облечен в дънки и бяла тениска. Беше бос. Изживя дълбоко миг на deja vu209: беше облечен по същия начин в нощта, когато бе стоял в жилището на Чернобог и при него беше дошла Зора Полуночная, която му бе разказала за съзвездието, наречено Колесницата на Один. Беше му свалила луната от небето.

Изведнъж той осъзна какво ще се случи сега. Щеше да се появи Зора Полуночная.

Тя го чакаше в долния край на стъпалата. На небето нямаше луна, но въпреки това Зора Полуночная беше окъпана в лунна светлина: бялата й коса беше бледа като луната, тя бе облечена в същата памучна нощница с дантела, която бе носила и онази нощ в Чикаго.

Зора Полуночная се усмихна, когато видя Шадоу, а той сведе поглед, сякаш за миг се е смутил.

— Здравей — поздрави тя.

— Здрасти — отвърна Шадоу.

— Как си?

— Не знам — рече той. — Мисля си, че това може би е поредният странен сън на дървото. Откакто съм излязъл от затвора, сънувам някакви налудничави сънища.

Лицето й бе посребрено от лунната светлина (но в черното като слива небе не висеше луна и тук, в долния край на стъпалата, беше изчезнала дори самотната звезда); Зора Полуночная изглеждаше и тъжна, и уязвима.

— Всичките ти въпроси могат да получат отговори, ако искаш това — каза тя. — Но щом научиш отговорите, вече никога не можеш да ги забравиш.

Пътеката зад нея се раздвояваше. Шадоу знаеше, ще му се наложи да реши по кой път да поеме. Но първо трябваше да направи нещо. Бръкна в джоба на дънките и изпита облекчение, когато усети познатата тежест на монетата. Извади я, хвана я между палеца и показалеца си: долар със Свободата от 1922 година.

— Твоя е — каза той.

Тогава си спомни, че дрехите му всъщност са долу до дървото. Жените ги бяха пъхнали в чувала, откъдето бяха извадили въжетата, и бяха завързали чувала, после най-едрата беше сложила върху него тежък камък, за да не го отвее вятърът. И така, Шадоу знаеше, че доларът със Свободата всъщност е в джоба му в чувала под камъка. Въпреки това тук, пред входа на подземния свят, монетата тежеше в ръката му.

Жената я взе с тънките си пръсти от шепата му.

— Благодаря ти. Два пъти ти си купи с нея свободата — обясни тя. — А сега тя ще осветява пътя ти в тъмните места.

Жената стисна долара, после се пресегна нагоре и го сложи във въздуха, възможно най-високо. И го остави там. Вместо да падне, монетата се понесе нагоре, докато не увисна на трийсетина сантиметра над главата на Шадоу. Но това вече не беше сребърен долар. Нямаше ги Госпожа Свобода и трънения й венец. Лицето, което той видя върху монетата, беше неопределимото лице на луната в лятното небе.

Шадоу не можеше да реши дали гледа луна с размерите на долар, която е на трийсетина сантиметра от главата му, или гледа луна с размерите на Тихия океан на хиляди и хиляди километри оттук. И дали има някаква разлика между двете представи. Може би всичко бе въпрос на гледна точка. Той се извърна съм раздвояващия се отпред път.

— По кой път да тръгна? — попита. — Кой е безопасен?

— Ако тръгнеш по единия, не можеш да тръгнеш по другия — каза жената. — Но никой от двата не е безопасен. По кой път предпочиташ да тръгнеш — по пътя на горчивите истини или по пътя на красивите лъжи?

— На истините — отговори той. — Стигнал съм прекалено далеч за още лъжи.

Жената изглеждаше тъжна.

— Тогава ще платиш цената — рече тя.

— Ще я платя. Каква е?

— Твоето име — каза жената. — Истинското ти име. Ще се наложи да ми го дадеш.

— Как?

— Ето така — отговори тя.

Протегна съвършената си ръка към главата му. Шадоу усети как пръстите й докосват кожата му, после усети как проникват през кожата, в черепа му, усети как бръкват дълбоко в главата му. Нещо го загъделичка вътре в черепа и надолу по целия гръбначен стълб. Жената извади ръка от главата му. На върха на показалеца й гореше пламък като пламъка на свещ, но с ясна магнезиевобяла светлина.

— Това ли е името ми? — попита Шадоу. Жената стисна длан и светлината изчезна.

— Беше твоето име — отговори тя. Протегна ръка и посочи лесния път. — Натам — подкани го. — Засега.

Без име, Шадоу тръгна в лунната светлина по десния път. Когато се обърна да благодари на жената, не видя нищо освен мрак. Имаше чувството, че е дълбоко под земята, но когато погледна нагоре към мрака, пак видя мъничката луна.

Зави зад ъгъла.

Помисли си, че ако това е задгробният живот, той прилича много на Къщата върху скалата: отчасти диорама, отчасти кошмар.

Видя самия себе си в синя затворническа униформа, в кабинета на директора, когато директорът му каза, че Лора е загинала в автомобилна катастрофа. Видя изражението си — приличаше на човек, който е бил изоставен от света. Заболя го да види тази оголеност и страх. Излезе забързано от сивия кабинет на директора и се озова пред ателието за поправка на видеокасетофони в предградията на Игъл Пойнт. Преди три години. Да.

Знаеше, че вътре в ателието пребива от бой Лари Пауърс и Б. Дж. Уест, удря ги толкова силно, че кокалчетата на пръстите му посиняват: съвсем скоро щеше да излезе оттук с кафяв плик, в каквито слагат покупките в универсалните магазини, пълен с банкноти от по двайсет долара. Парите, които не можеха да докажат, че е взел: неговият дял от обира и още малко отгоре, защото ония не биваше да се опитват да мамят така и него, и Лора. Само караше автомобила, но си беше свършил своята работа, беше направил всичко, което го бе помолила Лора…

На делото в съда никой не спомена банковия обир, макар че на всички им се искаше. Не можеха да докажат нищо, освен ако някой не проговореше. А всички мълчаха. Прокурорът се видя принуден да се задоволи с телесните повреди, които Шадоу бе нанесъл на Пауърс и Уест. Той показа снимки на двамата, направени в местната болница. В съда Шадоу почти не се защитаваше — така беше по-лесно. И Пауърс, и Уест явно не можеха да си спомнят заради какво са се сбили, но и двамата признаха, че пръв е започнал Шадоу. Никой не отвори и дума за парите. Никой не спомена и Лора, а Шадоу не искаше нищо друго.

Запита се дали не е трябвало да избере пътя на успокоителните лъжи. Продължи по каменливия път надолу към нещо което приличаше на болнична стая в държавна болница в Чикаго, и усети как на гърлото му горчи. Спря. Не искаше да гледа. Не искаше да върви нататък.

Майка му умираше отново на болничното легло, както бе умирала, когато той бе шестнайсетгодишен, и да, Шадоу също беше там, едро недодялано шестнайсетгодишно момче с акне, изпъстрило мургавата му кожа, което седеше край леглото на майка си и не намираше сили да я погледне, затова четеше дебела книга в евтина подвързия. Шадоу се запита коя ли е книгата и заобиколи леглото, за да я разгледа по-отблизо. Застана между леглото и стола и премести поглед от майката към едрото момче, което се беше сгърбило на стола, бе забучило нос в „Гравитационна дъга“210, и се опитваше да избяга от смъртта на майка си и да отиде в Лондон по време на блицвойната, но с измисленото безумие на книгата не можеше да избяга и да си намери оправдание.

Очите на майка му бяха затворени в морфинен покой: онова, което тя бе мислила за поредната криза на сърповидноклетъчна анемия, за поредния пристъп на болка, който трябва да се изтърпи, се оказа късно открита лимфосаркома. Кожата й се жълтееше като лимон. Тя бе малко над трийсет, но изглеждаше много по-стара.

На Шадоу му се прииска да разтърси самия себе си, непохватното момче, което е бил навремето, да го накара да хване майка си за ръката, да й говори, да направи нещо, преди тя да си отиде, както той знаеше, че ще стане. Но не можеше да докосне сам себе си и продължи да чете: така майка му издъхна, докато Шадоу седеше на стола до нея и четеше дебела книга.

След това почти бе престанал да чете. Не вярваше на романите. Каква полза имаше от книгите, щом не можеха да те предпазят от нещо такова?

Шадоу се отдалечи от болничната стая, тръгна по криволичещия коридор и се спусна дълбоко в лоното на земята.

Първо вижда майка си и не може да повярва колко е млада. Вероятно още няма и двайсет и пет, преди да я съкратят по болест. Двамата са в апартамента, поредното жилище под наем към някое посолство в Северна Европа. Шадоу се озърта, за да види нещо, по което да се ориентира, и съглежда малко момченце с големи светлосиви очи и тъмна коса. Двамата с майка му се карат. Шадоу го знае, без да чува думите и кавгата: в края на краищата това е единственото, заради което някога са се карали.

— Разкажи ми за татко.

— Той е мъртъв. Не питай за него.

— Но кой е бил?

— Забрави го. Мъртъв е, няма го и не си изпуснал нищо.

— Искам да го видя на снимка.

— Нямам снимка — казваше майка му и гласът й ставаше тих и яростен, а Шадоу знаеше, че ако продължава да й задава въпроси, тя ще се разкрещи и дори ще го удари, знаеше и че той няма да престане да задава въпроси, затова се обърна и продължи нататък по тунела.

Пътят, по който вървеше, криволичеше, лъкатушеше, гънеше се ту назад, ту напред и това извика в съзнанието му образа на змийски кожи, на черва и на дълбоки, много дълбоки корени на дърво. Вляво имаше езеро, Шадоу чу кап-капа на вода, която се стичаше някъде в дъното на прохода, падащата вода почти не нагъваше огледалната повърхност на езерото. Шадоу се свлече на колене и отпи, като загреба с шепа от водата и я вдигна до устните си. След това продължи нататък, докато не се озова в мърдащите дискотечни отблясъци на огледална топка. Изпита чувството, че е точно в центъра на всемира и всички звезди и планети се въртят около него — не чуваше нищо, нито музиката, нито разговорите на висок глас зад музиката, сега гледаше жена, почти дете, майка му не беше изглеждала така никога през годините, в които я беше познавал…

Жената танцуваше.

Шадоу усети, че изобщо не е изненадан, когато позна мъжа, танцуващ с нея. За трийсет и три години не се беше променил много.

Майка му е пияна: Шадоу го разбра веднага. Не е много пияна, но не е свикнала да пие и някъде след седмица ще се качи на кораба за Норвегия. Пият коктейли „Маргарита“, майка му има сол по устните и сол, полепнала отгоре по ръката.

Уензди не е със сако и вратовръзка, но иглата за вратовръзка във формата на сребърно дърво, която е сложил върху джоба на ризата си, блещука и проблясва, когато върху нея пада светлината от огледалната топка. Въпреки разликата във възрастта двамата са хубава двойка. В движенията на Уензди има някаква вълча изтънченост.

Бавен танц. Уензди притегля майка му до себе си и опипва собственически с ръка като лапа полата й отзад, след което я притиска още по-плътно до себе си. С другата ръка я хваща за брадичката, вдига я нагоре, така че да види лицето й, и двамата се целуват направо там, на дансинга, и светилните на проблясващата топка ги въртят в центъра на всемира.

След малко си тръгват. Тя се олюлява и се притиска до него и той я извежда от заведението.

Шадоу зарови глава в дланите си и не тръгна след двамата: нямаше сили или не искаше да присъства на собственото си зачатие.

Огледалните блясъци бяха изчезнали и сега единствената светлина идваше от мъничката луна, която грееше високо над главата на Шадоу.

Той продължи нататък. На един завой на пътя спря за малко да си поеме дъх.

Усети как някой го милва нежно по гърба, как нежните пръсти разрошват косата му на тила.

— Здравей — прошепна над рамото му неясен котешки глас.

— Здрасти — каза той и се обърна с лице към жената.

Тя беше с кестенява коса и мургава кожа и очите й бяха с наситения кехлибареножълт цвят на хубав мед. Зениците й представляваха отвесни резки.

— Познавам ли ви? — попита озадачен Шадоу.

— Много добре — рече жената и се усмихна. — Спях на леглото ти. И по моя заръка хората ми те държат под око. — Тя се обърна към пътя отпред и посочи трите разклонения, по които той можеше да поеме. — И така — допълни жената. — Единият път ще те направи мъдър. Вторият ще те направи неуязвим. Третият ще те погуби.

— Аз вече съм мъртъв — напомни Шадоу. — Умрях на дървото.

Жената направи недоволна физиономия.

— Има мъртви — натърти тя — и мъртви, и мъртви. Това е, относително. — После се усмихна отново. — Става и на игрословица. Нещо за относителното отношение към мъртвите роднини.

— А, не, не е страшно — каза Шадоу.

— И така — рече жената. — По кой път искаш да тръгнеш?

— Не знам — призна си той.

Жената наклони глава на една страна — съвсем като котка. Най-неочаквано Шадоу си спомни драскотините по рамото си. Усети, че се изчервява.

— Ако ми се довериш — рече Баст, — мога да избера пътя вместо теб.

— Доверявам ти се — отговори той без колебание.

— Искаш ли да знаеш какво ще ти струва това?

— Вече изгубих името си — обясни й той.

— Имената идват и си отиват. Заслужаваше ли си?

— Да. Може би. Не беше лесно. Както всяко откровение, и това беше донякъде лично.

— Всички откровения са лични — съгласи се жената. — Затова и всички откровения са подозрителни.

— Не разбирам.

— Да, не разбираш — каза тя. — Ще взема сърцето ти. По-късно ще ни трябва.

После бръкна с ръка дълбоко в гърдите му и я извади заедно с нещо рубинено и туптящо между острите си нокти. На цвят беше като кръвта на гълъб и беше направено от чиста светлина. То ту се свиваше, ту се издуваше ритмично.

Жената стисна ръка и сърцето изчезна.

— Тръгни по средния път — каза тя.

Шадоу кимна и тръгна.

Пътят стана хлъзгав. По скалата имаше лед. Луната над Шадоу грееше през ледените кристалчета във въздуха: около нея имаше ореол, лунна дъга, която разсейваше светлината, Беше красиво, но на Шадоу му беше по-трудно да върви. Не можеше да е сигурен в пътя.

Излезе при мястото, където той се раздвояваше.

Погледна първото разклонение и то му се стори познато. Водеще към просторно помещение, или по-скоро към низ от помещения, нещо като тъмен музей. Шадоу вече го познаваше. Чуваше дългото провлаченото ехо на тихи шумове. Чуваше шума, който прахта издава, докато се сляга.

Беше същото място, което му се беше присънило отдавна-отдавна в мотела, първата нощ, когато Лора беше дошла при него: безкрайната зала в прослава на боговете, които вече са забравени, и на онези, чието съществуване е било заличено от спомените.

Шадоу отстъпи крачка назад.

Отиде при пътя от другата страна и погледна право напред. В коридора имаше нещо от Дисниланд: черни плексигласови стени с вградени в тях светлини. Цветните лампички примигваха, проблясваха и създаваха илюзията за някаква произволна безпричинна последователност, като конзолните светлини по телевизионните космически кораби.

И тук Шадоу чу нещо: плътно вибриращо бръмчене, което усещаше дълбоко в стомаха си.

Спря и се огледа. Никой от пътищата не му се струваше добър. Вече. Беше приключил с избора. Негов беше средният път, онзи, по който жената-котка му беше казала да поеме. Той се насочи натам.

Луната над Шадоу беше започнала да помръква: крайчето й вече порозовяваше и клонеше към залез. В началото на пътя имаше огромен свод.

Шадоу мина под него и навлезе в мрака. Въздухът беше топъл и миришеше на влажна прах, както градска улица след първия летен дъжд.

Шадоу не се страхуваше.

Вече. Страхът беше умрял на дървото, точно както бе умрял и Шадоу. У него вече не бе останал страх, не бяха останали омраза и болка. Не бе останало нищо освен същност.

В далечината изпляска нещо голямо и плисъкът отекна в огромното пространство. Шадоу присви очи, но не видя нищо. Беше тъмно като в рог. После откъм плисъците проблесна призрачна светлинка и светът придоби форма: Шадоу се намираше в пещера и пред него имаше гладка като огледало вода.

Плисъкът се приближи, светлината стана по-ярка и Шадоу зачака на брега. След малко пред очите му изникна плоскодънка, на издигнатия й нос блещукаше бял светилник, както и втори, отразен в стъкловидно черната вода няколко педи подолу. Лодката беше оттласквана от висок силует и плясъкът, който Шадоу беше чул, идваше от веслото, докато то се вдигаше и отново избутваше лодката по водите на подземното езеро.

— Насам! — извика Шадоу.

Изневиделица бе обкръжен от ехото на думата: представи си цял хор и как всички го посрещат, зоват го и всеки си има свой глас.

Човекът, който оттласкваше лодката, не отговори.

Беше висок и много слаб. Той — ако това изобщо беше той — беше облечен в най-обикновена бяла роба; бледата му глава бе толкова нечовешка, та Шадоу бе сигурен, че е някаква маска: беше птича глава, малка, с дълга шия, с дълга висока човка. Шадоу бе убеден, че е виждал и преди тази призрачна птицеподобна фигура. Ахна при спомена и после разочарован осъзна, че си е представил задвижваната с един цент машина в Къщата върху скалата и бледата птицеподобна полузърната фигура, плъзнала се иззад криптата, за да вземе душата на пияницата.

От веслото и носа на лодката се стичаше вода и отекваше, а вълните се гънеха по водата с вид на стъкло. Лодката беше от тръстика, преплетена и навързана.

Тя се приближи до брега. Лодкарят се подпря на веслото. Главата му се обърна бавно.

— Здравей — каза тя, без дългата човка да се мърда. Гласът беше мъжки и както всичко останало в задгробния живот на Шадоу дотук, прозвуча познато. — Качи се. Опасявам се, че ще си намокриш краката, но няма друг начин. Тия лодки са стари и ако се доближа още малко до брега, ще заора в дъното.

Шадоу си изу обувките и нагази във водата. Тя му стигна до средата на прасците и след първоначалното стъписване от мокротата беше изненадващо топла. Шадоу стигна при лодката, лодкарят се пресегна и го изтегли да се качи. Тръстиковата лодка се поразклати, през ниските й бордове се плисна вода, После се успокои.

Лодкарят я изтика далеч от брега. Шадоу стоеше и гледаше, от крачолите му се стичаха капки.

— Познавам те — каза той на съществото при носа.

— Наистина ме познаваш — потвърди лодкарят.

Газеничето в предния край на плоскодънката затрепка; Шадоу се закашля от дима на светилника.

— Работеше при мен. Опасявам се, че се наложи да погребем без теб Лила Гудчайлд.

Гласът беше ясен и суетлив.

Очите на Шадоу го засърбяха от пушека. Той избърса с ръка сълзите, избили в тях, и му се стори, че вижда през дима висок мъж в костюм и с очила със златни рамки. Пушекът се разсея и лодкарят отново стана получовек с глава на речна птица.

— Господин Ибис?

— Радвам се да те видя — каза съществото с гласа на господин Ибис. — Знаеш ли какво е психоескорт?

Думата се стори позната на Шадоу, но беше минало много време. Той поклати глава.

— Модна напоследък дума за придружител — обясни господин Ибис. — Всички ние имаме толкова много функции, толкова много начини на съществуване. Лично аз се възприемам като учен, който живее без излишен шум и пише късите си разкази, и сънува минало, каквото може би дори не е съществувало. Такава е истината, поне според мен. Но в едно от качествата си съм и психоескорт — подобно на мнозина други, с които си избрал да общуваш. Придружавам живите до света на мъртвите.

— А аз мислех, че това тук вече е светът на мъртвите — сподели Шадоу.

— Не. Не per se211. По-скоро е неговото преддверие. Лодката се плъзгаше, носеше се по огледалната повърхност на подземното езеро. После господин Ибис каза, без да мърда човка:

— Вие, хората, говорите за живите и мъртвите, сякаш това са две взаимно изключващи се категории. Сякаш не можеш да имаш река, която същевременно е и път, или песен, която да е и цвят.

— Не можеш — потвърди Шадоу. — Ти можеш ли? Ехото му прошепна собствените му думи през езерото.

— Трябва да помниш, че животът и смъртта са различните страни на една й съща монета — рече сприхаво господин Ибис. — Като ези и тура върху монетата от двайсет и пет цента.

— А ако имам монета, която и от двете страни е с тура?

— Нямаш такава монета.

И тогава, докато прекосяваха тъмната вода, Шадоу го втресе. Представи си, че вижда лицата на деца, които го гледат с укор изпод стъклената повърхност на езерото: лицата им бяха размътени и размекнати от водата, слепите им очи бяха замъглени. В подземната пещера нямаше вятър, който да разбуни черната повърхност на езерото.

— Значи съм мъртъв — каза Шадоу. Вече свикваше с тази мисъл. — Или ми предстои в скоро време да умра.

— Отиваме в Залата на мъртвите. Помолих именно аз да дойда да те взема.

— Защо?

— Защото беше добър работник. Защо да не те взема?

— Защото… — Шадоу се съсредоточи. — Защото никога не съм вярвал в теб. Защото не познавам добре египетската митология. Защото не съм го очаквал. Какво стана със свети Петър и перлената врата?

Бялата глава с дългата човка се поклати тъжно.

— Няма значение, че не вярваш в нас — каза господин Ибис. — Ние вярваме в теб.

Лодката докосна дъното. Господин Ибис слезе отстрани, нагази в езерото и каза на Шадоу да направи същото. После взе от носа на плоскодънката едно въже и подаде на Шадоу светилника — да го носи. Беше с формата на полумесец. Стъпиха на брега и господин Ибис завърза лодката за метална халка в каменния под. Сетне взе от Шадоу светилника и закрачи напред, като го държеше високо и хвърляше огромни сенки по каменния под и високите каменни стени.

— Страх ли те е? — попита господин Ибис.

— Всъщност не.

— Добре, докато вървим, се постарай да се преизпълниш с благоговение и страхопочитание. Точно това трябва да изпитваш в ситуация като тази.

Шадоу не се страхуваше. Беше му любопитно и неспокойно, но толкоз. Не се страхуваше от мърдащия мрак, нито от това да бъде мъртъв, нито дори от съществото с глава на куче и с размерите на силоз за зърно, което ги гледаше как се приближават. То изръмжа гърлено и Шадоу усети как настръхва.

— Шадоу — каза съществото. — Време е за съд.

Шадоу го погледна и каза:

— Господин Чакал?

Ръцете на Анубис212, огромни черни ръце, се спуснаха, хванаха Шадоу, вдигнаха го и го доближиха.

Чакалската глава го огледа с блеснали ярки очи, огледа го безстрастно, както господин Чакал бе огледал мъртвото момиче върху масата. Шадоу знаеше, че всичките му грешки, всичките му недостатъци и слабости биват изваждани на показ, претегляни и премервани, че по някакъв начин му правят дисекция че го режат и пробват.

Невинаги помним нещата, които не ни правят чест. Оправдаваме ги, покриваме ги с красиви лъжи и с дебелата прах на забравата. Всички неща, които Шадоу бе правил през живота си, но не се гордееше с тях, всички неща, които му се искаше да е направил другояче или изобщо да не е правил, изникнаха в шеметна вихрушка от вина, покаяние и срам и той нямаше къде да се скрие от тях. Беше гол и отворен като труп върху маса, а черният Анубис, богът чакал, бе негов просектор, прокурор и палач.

— Много ви моля — промълви Шадоу. — Много ви моля, спрете.

Но огледът не спря. Всяка лъжа, която беше изричал, всяка дреболия, която беше откраднал, всяка обида, която беше нанесъл на друг, всички тези дребни престъпления и малки убийства, от които се състои денят, всичко това и още извади на показ съдията на мъртвите с глава на чакал, а после го вдигна към светлината.

Шадоу се разрида мъчително в шепата на черния бог. Отново беше малко дете, безпомощно и безсилно, какъвто всъщност беше бил винаги.

После най-неочаквано всичко приключи. Шадоу простена и изрида, от носа му потече сопол, той още се чувстваше безпомощен, ала ръцете го пуснаха внимателно, едва ли не нежно на каменния под.

— У кого е сърцето му? — изръмжа Анубис.

— У мен — измърка женски глас.

Шадоу вдигна очи. До нещото, което вече не беше господин Ибис, стоеше Баст и държеше в дясната си ръка сърцето му. То озаряваше лицето й в рубинена светлина.

— Дай ми го — прикани Тот213, богът с глава на ибис, после взе сърцето с ръце, които вече не бяха човешки ръце, и се плъзна нанякъде.

Анубис сложи пред себе си златни везни.

— Тук ли ще разберем какво получавам? — прошепна Шадоу на Баст. — Рай? Ад? Чистилище?

— Ако везните не се наклонят от перото — отвърна тя, — ти е отредено сам да си избереш съдбата.

— А ако се наклонят?

Баст сви рамене, сякаш й беше неудобно от въпроса. После каза:

— Тогава даваме сърцето и душата ти за храна на Амет, който поглъща душите…

— Може би… — подхвана Шадоу. — Може би ще дочакам някакъв щастлив край?

— Няма щастлив край. И не само това — няма никакъв край — рече Баст.

Анубис предпазливо и благоговейно сложи върху едно от блюдата перо.

Върху другото положи сърцето на Шадоу. В здрача под везните нещо помръдна, нещо, което Шадоу се притесни да разгледа внимателно.

Перото беше тежко, но Шадоу имаше тежко сърце и везните се наклониха и се люшнаха тревожно.

Но накрая се уравновесиха и съществото в здрача си тръгна недоволно.

— Готово — каза умислена Баст. — Още един череп за купчината. Жалко. Надявах се да бъдеш полезен в смутните времена, които скоро ще настъпят. Все едно гледам на забавен кадър автомобилна катастрофа, а съм безсилна да я предотвратя.

— Ти няма ли да бъдеш там?

Тя поклати глава и каза:

— Не обичам други да ми водят битките.

После в просторната зала на смъртта, огласяна от кънтежа на водата и мрака, се спусна тишина. Шадоу каза:

— Значи сега мога да избирам накъде да поема?

— Избери — каза Тот. — Или ние ще изберем вместо теб.

— Не — възрази Шадоу. — Недейте. Сам ще избера.

— Е? — ревна Анубис.

— Сега искам покой — отвърна Шадоу. — Ето какво искам. Не искам нищо. Нито рай, нито ад, нищо. Просто всичко да свърши.

— Сигурен ли си? — попита Тот.

— Да — каза Шадоу.

Господин Чакал отвори пред Шадоу последната врата и зад тази врата нямаше нищо. Нямаше мрак. Нямаше дори забрава. Имаше само нищо.

Шадоу го прие напълно и без задръжки и със странна яростна радост мина през вратата и влезе в нищото.

Глава 17

Най-забележителното място в югоизточната част на Съединените щати е рекламирано по стотици стари покриви из Джорджия и Тенеси чак до Кентъки. По криволичния път в гората шофьорът често подминава порутен тухлен обор, на чийто покрив пише:

а върху покрива на запустелия краварник наблизо ще съгледа написано с бели печатни букви:

Шофьорът е подведен да смята, че Каменният град е едва ли не зад следващия завой, а не на цял ден път с автомобил, в Лукаутската планина, влакънце върху границата на щата в Джорджия, точно на югозапад от Чатануга, щата Тенеси.

Лукаутската планина не е кой знае каква планина. Наподобява невъзможно висок и внушителен хълм. Когато белите идват по тези места, тук живеело индианското племе чикамога, произлязло от племето на чероките, и то нарича планината Чатотонуги, в превод „планина, която се издига до една точка“.

През трийсетте години на XVIII век Законът за изселване на индианците, прокаран от президента Андрю Джаксън, прогонва от земите им племената чокто, чикамота, чероки и чикасо, а войската принуждава всеки, когото успява да залови, да отиде пеш по Пътя на сълзите в новите Индиански територии, които някой ден ще се превърнат в щата Оклахома: акт на нехаен геноцид. По пътя измират хиляди мъже, жени и деца. Когато си победил, си победил и никой не може да ти го оспори.

Който владее Лукаутската планина, владее и земята, така поне гласи преданието. В края на краищата това е било свещено място и оброчище. По време на Гражданската война, войната между щатите, там се е водила битка: Битката над облаците, така поне било през първия ден, после силите на северняците направили невъзможното, щурмували без заповед Мисионерския хребет и го превзели. Северът спечелил Лукаутската планина и спечелил войната.

Под Лукаутската планина има проходи и пещери, някои много стари. Днес повечето са засипани, макар че един местен предприемач е открил подземен водопад, който е нарекъл Рубинения. До него се стига с ескалатор. Той е туристическа забележителност, въпреки че най-голямата туристическа забележителност се намира навръх Лукаутската планина. Това е Каменният град.

Той се появява върху склона на планината като алпинеум: посетителите тръгват по пътека, която ги превежда през скали, над скали, между скали. Те хвърлят царевица на животните в клетките, минават по висящ мост и срещу четвърт долар надзъртат през телескоп към гледка, обещаваща им седем щата в редките слънчеви дни, когато въздухът е съвършено чист. Оттам като в спускане в някакъв странен ад пътеката отвежда посетителите, милиони и милиони всяка година, долу в пещери, където те разглеждат осветени отзад кукли, наредени на диорами като приспивни песни и приказки. Когато си тръгват, посетителите са озадачени: не са сигурни защо са дошли, какво са видели, дали са прекарали добре.

Те дойдоха в Лукаутската планина от всички кътчета на Съединените щати. Не бяха туристи. Дойдоха с автомобили, дойдоха със самолети, автобуси, влакове и пеш. Някои долетяха — летяха ниско, летяха само в нощния мрак. Други пристигнаха по техни си подземни пътища. Мнозина пътуваха на автостоп, след като измолваха притеснените мотоциклетисти и шофьори на камиони да ги хвърлят дотук. Които имаха автомобили и камиони, виждаха онези, които нямаха, да вървят пеш покрай пътищата, застигаха ги по крайпътни заведения за бързо хранене и след като ги познаеха, им предлагаха да ги докарат.

Пристигаха прашни и изнурени в подножието на Лукаутската планина. Взираха се към върха на обраслия с дървета склон и виждаха или си въобразяваха, че виждат, пътеките, градините и водопада на Каменния град.

Започнаха да пристигат рано една сутрин. Друга вълна се появи по здрач. И няколко дни поред не преставаха да прииждат.

Спря очукана камионетка, която стовари изтощени от пътя самодиви и русалки с размазан грим, бримки по чорапите и уморени лица с натежали клепачи.

В малка горичка в подножието на хълма възрастен вампир предложи цигара „Марлборо“ на голо маймуноподобно същество, покрито със сплъстена оранжева козина. То я прие с благодарност и двамата запушиха един до друг, без да продумват.

Малко по-нататък спря тойота „Превия“ и от нея слязоха седем китайци, мъже и жени. Изглеждаха най-вече чисти и бяха облечени в тъмни костюми, каквито в някои страни носят дребните държавни чиновници. Един от тях държеше тефтер и се зае да проверява инвентара, докато останалите разтоварваха от багажника големи чанти за голф стикове: в чантите имаше богато украсени мечове с лакирани дръжки, резбовани жезли и огледала. Оръжията бяха раздадени и отметнати в списъка, като срещу всяко бе сложен подпис.

От ръждив автомобил слезе прочут навремето комедиант, за когото се смяташе, че е починал през двайсетте години на XX век. Той веднага смъкна дрехите си: краката му бяха крака на козел, късата му опашка — също.

Пристигнаха четирима мексиканци, грейнали в усмивки до уши, с черна и много лъскава коса; почнаха да отпиват един по един от бутилка, която дотогава бяха крили в плик от амбалажна хартия и която съдържаше тръпчива смес от какао на прах, ликьор и кръв.

През полето към тях се зададе дребен мъж с тъмна брада, прашно черно бомбе, къдрави бакенбарди и опърпан молитвен шал с ресни. Вървеше на няколко метра пред своя спътник, който беше два пъти по-висок и беше с бозавия цвят на хубава полска глина: думата, изписана върху челото му, означаваше „истина“.

Продължаваха да се стичат. Пристигна такси, от което се изсипаха няколко ракшаси, злите духове на полуостров Индостан — те започнаха да кръжат напред-назад и без да казват и дума, да оглеждат хората в подножието на хълма, докато не откриха Мама-джи, която бе затворила очи и мърдаше устни в молитва. Тя бе единственото тук, което познаваха; въпреки това се поколебаха дали да отидат при нея: още помнеха старите битки. Мама-джи прокарваше ръце по наниза черепи около врата си. Малко по малко кафявата й кожа стана черна, стъкленочерна като гагат, като обсидиан: устните й се вдигнаха и дългите й бели зъби бяха много остри. Тя отвори всичките си очи, повика при себе си ракшасите и ги поздрави, както би поздравила собствените си деца.

Бурите от последните няколко дни на север и на изток не бяха допринесли с нищо, за да се разсее тягостното напрежение във въздуха. Местните синоптици бяха започнали да предупреждават, че на някои места може да се зароди торнадо, за области с високо атмосферно налягане, което не спадало. Денем беше топло, но нощите бяха студени.

Пристигащите сами се обединяваха на групички, понякога по народност, понякога по расова принадлежност, нрав или животински вид. Изглеждаха неспокойни. Изглеждаха уморени.

Някои разговаряха. От време на време се чуваше смях, но той бе приглушен и бързо заглъхваше. Раздаваха се стекове от по шест бутилки бира.

През ливадите дойдоха няколко местни мъже и жени с тела, които се движеха необичайно: когато говореха, гласовете им бяха гласове на лоа214, които се бяха вселили в тях. Един висок чернокож мъж приказваше с гласа на Татко Легба215, който отваря портите, докато Барон Самди, повелител на смъртта във вуду, беше обсебил младичко момиче от племето чатануга вероятно защото то си имаше копринен цилиндър, закачливо килнат върху черната му коса. Момичето говореше с плътния глас на Барона, пушеше пура с огромни размери и направляваше трима от гедеите216, лоа на мъртвите. Гедеите се бяха вселили в телата на трима братя на средна възраст. Те носеха ловджийски пушки и разказваха удивително мръснишки вицове — никой не искаше да се смее на тях освен самите братя, което те правеха с цяло гърло.

Две жени от племето чикамота с трудно определима възраст, облечени в омаслявени дънки и износени кожени якета, се разхождаха напред-назад и наблюдаваха дошлите и подготовката за битката. Случваше се да сочат нещо и да клатят глава. Не възнамеряваха да участват в задаващия се сблъсък.

Луната се напълни и изгря от изток, до пълнолунието оставаше само един ден. Докато се извисяваше наситено червено-оранжева над планините, изглеждаше колкото половината небе.

Докато прекосяваше небето, сякаш започна да се свива и да избледнява и накрая увисна високо като светилник.

Там, на лунната светлина в полите на Лукаутската планина, нямаха брой онези, които чакаха.

Лора беше жадна.

Понякога живите горяха в съзнанието й с нетрепкащ пламък, като свещи, друг път лумваха като факли. Така тя лесно ги заобикаляше, лесно и ги намираше — според случая. Там, на дървото, Шадоу гореше много странно, със собствена светлина.

Веднъж, докато се бяха разхождали, хванати за ръце, тя го беше укорила, че не е жив. Тогава се бе надявала да види как припламва неудържимо чувство. Да види нещо, каквото и да било.

Помнеше как е вървяла до него, колко силно й се е искало той да разбере какво се опитва да му каже.

Но когато умираше на дървото, Шадоу бе напълно жив. Лора беше наблюдавала как животът в него помръква, а самият Шадоу е съсредоточен и истински. И я беше помолил да остане с него, да остане цяла нощ. Беше й простил… може би й беше простил. Все едно. Беше се променил, това бе всичко, което Лора знаеше.

Шадоу й беше казал да отиде в къщата във фермата и че там ще й дадат вода. В сградата не светеше, Лора не долавяше вътре да има някого. Но Шадоу й беше казал, че ще се погрижат за нея. Тя бутна вратата на къщата и тя се отвори, а ръждивите панти възроптаха недоволно.

В левия й бял дроб се размърда нещо, нещо, което забута и се загърчи, и Лора се закашля.

Озова се в тясно антре, почти препречено от високо прашно пиано. Вътре миришеше на стара влага. Лора се промуши покрай пианото, бутна вратата, отвори я и влезе в занемарен хол, пълен с овехтели мебели. Върху полицата над камината светеше газениче. В камината отдолу горяха въглища, макар че от-вън Лора не беше видяла и не бе надушила дим. Огънят не прогонваше студа, който Лора усети в стаята, макар че, както тя веднага си призна, този студ може би нямаше нищо общо с помещението.

От смъртта я болеше, макар че болката се състоеше главно от неща, които не бяха там: изпепеляваща жажда, която я изсушаваше до последната клетка, липса на топлина в костите, която беше абсолютна. Понякога Лора се хващаше да се пита дали няма да я стоплят пукащите чисти пламъци на погребален огън или мекото кафяво покривало на пръстта, дали студеното море няма да утоли жаждата й… Забеляза, че стаята не е пуста.

На стария диван седяха три жени, сякаш появили се като комплект експонати на изложба. Диванът беше тапициран с протрит плюш в избеляло кафяво, което навремето, преди сто години, може би е било ярко патешкожълто. Когато Лора влезе, жените започнаха да я следят с поглед, без да казват нищо. Лора не знаеше, че ще бъдат там.

Нещо в носната й кухина се загърчи и падна. Тя бръкна в ръкава си да извади хартиена кърпичка и се изсекна. Намачка я и метна и нея, и съдържанието й в жаравата, после загледа как кърпичката се свива, почернява и се превръща в оранжева дантела. Видя и как личинките се спаружват, стават кафяви и изгарят.

След като го направи, отново се извърна към жените на дивана. Откакто беше влязла, те не се бяха помръднали, не бе трепнало и мускулче, и косъм. Гледаха я вторачено.

— Здравейте. Фермата ваша ли е? — попита Лора. Най-едрата от жените кимна. Ръцете й бяха много червени, лицето й беше безизразно.

— Шадоу… мъжът, който виси на дървото. Той ми е съпруг… каза да съм ви предадяла, че е заръчал да ми дадете вода.

В корема й се размърда нещо голямо. Загърчи се, после се успокои.

Най-дребната жена слезе от дивана — докато седеше, краката й не достигаха пода — и излезе забързано от стаята.

Лора чу как някъде в къщата се отварят и се затварят врати. После чу как някъде навън нещо скърца ли, скърца и се плиска вода.

Дребната жена се върна доста бързо. Носеше кафява делва с вода. Остави я внимателно на масата и се върна на дивана. Изтегли се нагоре, като потрепери и се изви, и отново седна до сестрите си.

— Благодаря ви.

Лора отиде до масата, затърси с поглед стъклена чаша, но не видя нищо такова.

Взе делвата. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Водата вътре беше съвършено бистра.

Лора надигна делвата и започна да пие.

Водата бе по-студена, отколкото си бе представяла, че може да бъде студена вода. От нея езикът, зъбите и глътката й се вледениха. Лора обаче продължи да пие, нямаше сили да спре, и усети как ледената вода се стича в стомаха, в утробата, в сърцето, в жилите й.

Водата се вля в нея. Беше като течен лед.

Лора забеляза, че делвата е празна, и изненадана, я остави на масата.

Жените я наблюдаваха безстрастно. Откакто беше умряла, Лора не беше мислила с метафори: нещата или ги имаше, или ги нямаше. Но сега, докато гледаше жените на канапето, тя усети, че в съзнанието й са изникнали журита, учени, които наблюдават опитна животинка.

Започна да трепери силно, с гърчове. Посегна към масата, за да се подпре, но масата се плъзгаше и се накланяше, едва ли не се дърпаше от ръката й. Докато се хващаше за нея, Лора почна да повръща. Изхвърли жлъчна течност и формалин, стоножки и личинки. После усети, че се изпразва, че пикае: от тялото й със сила се изхвърляше нещо мокро и лепкаво. Ако можеше, щеше да изпищи; точно тогава обаче прашното дюшеме се надигна, за да я посрещне, толкова бързо и силно, че ако тя дишаше, дъските щяха да й изкарат въздуха.

Времето се носеше над нея и през нея, въртеше се като прашен дявол. Едновременно изникнаха хиляди спомени: как навремето, седмица преди Коледа, се е изгубила в един универсален магазин, а баща й е изчезнал сякаш вдън земя, как седи на бара в „Чи-Чи“, поръчва си ягодово дайкири, оглежда мъжа, с когото други са й уредили среща, едрия вглъбен мъж-дете, и се пита как ли се целува той, после как седи в автомобила, докато той се преобръща и се тресе ужасяващо, а Роби й крещи, докато накрая металната мантинела не спира колата, но не и съдържанието й…

Водата на времето, която извира от извора на съдбата, Извора на Урд, не е вода на живота. Не съвсем. Но тя напоява корените на световното дърво. И няма друга вода като нея.

Когато се събуди в празната стая в къщата във фермата, Лора трепереше и дъхът й излизаше на пара в сутрешния въздух. На ръката й имаше драскотина и върху нея влажно петно, яркочервено като прясна кръв.

И Лора знаеше къде трябва да отиде. Беше пила от водата на времето, която идва от извора на съдбата. Видя в съзнанието си планината.

Облиза кръвта по ръката си, изумена от слюнката, и тръгна.

Беше влажен мартенски ден и бе студено за това време на годината, бурите от предишните няколко дни бяха профучали през южните щати, което означаваше, че в Каменния град в Лукаутската планина имаше много малко истински туристи. Коледните светлини бяха махнати, летовниците още не бяха започнали да пристигат.

Въпреки това там имаше хора. Тази сутрин дори спря туристически автобус, от който се изсипаха десетина мъже и жени с безупречен тен и грейнали ведри усмивки. Приличаха на водещи на новините и на човек дори му се струваше, че са на фосфорни точки: докато се движеха, те сякаш се замъгляваха. На предния паркинг в Каменния град беше спрял черен джип „Хъмви“.

Хората от телевизията тръгнаха целеустремено през Каменния град, спряха пред Закрепената скала и започнаха да си говорят с меки разумни гласове.

Те не бяха единствените от тази вълна посетители. Ако онзи ден бяхте минали по пътеките на Каменния град, щяхте да забележите хора, които приличаха на кинозвезди, и хора, които приличаха на извънземни, и неколцина, които в най-добрия случай приличаха на представата за човек и нямаха нищо общо с действителността. Могли сте да ги видите, но най-вероятно е нямало да ги забележите изобщо.

Те пристигнаха в Каменния град с дълги лимузини, малки спортни автомобили и прекалено големи джипове. Мнозина носеха слънчеви очила, каквито носят хората, свикнали да стоят с тъмни очила и вътре, и навън, и не ги махат по своя воля и желание. Имаше тен и костюми, и тъмни очила, и усмивки, и кисели физиономии. Пристигнаха във всякакви размери и форми, на всякакви възрасти и стилове.

Онова, което ги обединяваше, беше видът, много особеният вид. Той казваше: вие ме познавате. Или: би трябвало да ме познавате. Моментално свойско държане, което беше и дистанциране, поглед или отношение: увереността, че светът съществува заради тях, че ги е посрещнал с отворени обятия и те са боготворени.

Дебелото хлапе сновеше между тях, тътрузейки крака като човек, който макар и да няма никакви обноски, е преуспял така, както не е и мечтал. Пешовете на черното му манто плющяха на вятъра.

Нещо, което стоеше при щанда за безалкохолни напитки в Двора на Майка Гъска217, се изкашля, за да привлече вниманието му. Беше едро, от лицето и пръстите му стърчаха остриета като скалпели. Лицето му беше като на раковоболен.

— Битката ще бъде люта — заяви нещото с лепкав глас.

— Това няма да е битка — възрази дебелото хлапе. — Единственото, пред което сме изправени тук, е някаква тъпа промяна в парадигмата. Наместване на пластовете. Модалности от рода на „битки“ са в стила на онзи тъпанар Лаодзъ.

Нещото с вид на раковоболен примига срещу него.

— Чакам — беше всичко, което каза в отговор.

— Твоя работа — каза дебелото хлапе. — После: — Търся господин Уърлд. Виждал ли си го?

Нещото се почеса с остра като скалпел перка, замисли се и издаде разядена от тумори долна устна. После кимна.

— Там горе — отговори то.

Дебелото хлапе се отдалечи без благодаря в указаната посока. Раковоболното нещо почака, без да казва нищо, докато хлапето се скри от поглед.

— Люта битка ще падне — каза то на една жена с лице, размазано от фосфорни точки.

Тя кимна, наведе се към него и попита състрадателно:

— И как се чувстваш ти?

Нещото примига, после започна да й обяснява.

Автомобилът марка „Форд Иксплорър“ на Таун беше оборудван с глобална система за позициониране, екранче, което слушаше сателитите и показваше на колата къде точно се намира; въпреки това обаче се изгуби веднъж южно от Блаксбърг, из провинциалните пътища: шосетата, по които караше Таун, нямаха почти нищо общо с плетениците от черти върху картата на екрана. Накрая той спря на един второстепенен път, смъкна прозореца и попита бялата дебелана, която едвам удържаше хрътката си, изведена на ранна сутрешна разходка, как да стигне до ферма „Ясен“.

Тя кимна, посочи и му рече нещо. Той не разбра какво му е обяснила, но каза хиляди благодарности, вдигна прозореца и подкара, общо взето, в посоката, която му беше указала.

Пътува още четирийсет минути по един, после по втори и трети провинциален път; те обаче не бяха пътят, който търсеше. Прехапа долната си устна.

— Прекалено стар съм за такива дивотии — каза той като отегчена от живота кинозвезда; тези думи му допадаха.

Наближаваше петдесетте. Почти целия си трудов стаж беше изкарал в държавно учреждение, назовавано само с инициалите, и беше спорно дали преди десетина години е напускал държавната служба, за да се прехвърли в частния сектор: в едни дни му се струваше, че го е напускал, в други, че не. При всички положения само глупаците наистина смятаха, че има някаква разлика.

Тъкмо да се откаже да търси фермата, когато прехвърли един баир и видя написаната на ръка табела върху портата. На нея, както му бяха казали, пишеше само „ЯСЕН“. Спря, слезе от автомобила и размота телта, която придържаше портата. Пак се качи в автомобила и влезе вътре.

Помисли си, че това е като да готвиш жаба. Слагаш жабата във вода, после пускаш печката. Докато се усети, че има нещо гнило, жабата вече се е сготвила. Светът, в който работеше Таун, бе прекалено странен. Под краката му нямаше твърда почва, водата в тенджерата вреше неудържимо.

Когато го преместиха в Управлението, всичко му се беше струвало съвсем просто. А сега беше… не, не сложно, реши той, а само необичайно. Днес в два след полунощ Таун беше седял в кабинета на господин Уърлд и му беше казано какво да направи.

— Разбра ли? — попита господин Уърлд и му подаде ножа в тъмния кожен калъф. — Отрежи ми пръчка. Не е нужно да е по-дълга от петдесет-шейсет сантиметра.

— Разбрах — отвърна Таун. После каза: — Защо да го правя, шефе?

— Защото ти казвам аз — отсече господин Уърлд. — Намери дървото. Свърши работата. Ела при мен в Чатануга. Не губи време.

— А онзи тъпанар?

— Шадоу ли? Ако го видиш, не се занимавай с него. Не го докосвай. Дори не му обръщай внимание. Не искам да го превръщаш във великомъченик. В сегашния план на играта няма място за великомъченици.

После се усмихна с обезобразената си от белези усмивка. Лесно се развеселяваше. Господин Таун го беше забелязвал многократно. И в Канзас се бе веселил, докато се беше правил на шофьор.

— Виж какво…

— Без великомъченици, Таун.

И Таун беше кимнал, бе пъхнал ножа в калъфа и бе изтласкал дълбоко в себе си и навън гнева, който го раздираше.

Омразата му към Шадоу се бе превърнала в част от него. Докато заспиваше, виждаше вглъбеното лице на Шадоу, виждаше усмивката му, която не беше усмивка, навика на Шадоу да се усмихва, без да се усмихва, и му идеше да забие пестник в стомаха му. Дори докато заспиваше, той усещаше как стиска зъби, как слепоочията му се напрягат, как глътката му гори.

Подкара през ливадата и подмина една изоставена къща. Качи се на рътлината и видя дървото. Спря малко след него и изключи двигателя. Часовникът върху светлинното табло показваше 6:38 сутринта. Таун остави ключовете в колата и тръгна към дървото.

Беше голямо, сякаш съществуваше според някаква своя си представа за мащаб. Таун не можеше да каже колко е високо, дали петнайсет или шейсет метра. Кората му беше сива като хубав копринен шал.

Малко над земята към дънера със сложна паяжина от въжета беше вързан гол мъж, а под дървото имаше нещо, омотано в чаршаф. Докато минаваше покрай него, Таун разбра какво е. Побутна с обувка чаршафа. Оттам го погледна половината обезобразено лице на Уензди.

Таун стигна при дървото. Заобиколи дебелия дънер, така че да се скрие от невиждащите очи на къщата, смъкна ципа на панталона си и се изпика на дървото. Вдигна ципа. Върна се при къщата, намери дървена сгъваема стълба, занесе я при дървото. Подпря я внимателно на дънера. След това се покатери на нея.

Шадоу висеше безжизнено на вървите, с които беше вързан за дървото. Таун се запита дали е още жив: гърдите му не се вдигаха и спускаха. Мъртъв или почти мъртъв, все тая.

— Здрасти, смотаняк такъв — каза Таун.

Шадоу не помръдна.

Таун се качи на стълбата и извади ножа. Намери малък клон, който, изглежда, отговаряше на изискванията на господин Уърлд, и дялна в основата му с острието на ножа, като го отряза до половината, после го откърши с ръка. Беше дълъг към три педи.

Прибра ножа в калъфа. После тръгна да слиза от стълбата. Когато беше точно срещу Шадоу, спря и му каза:

— Господи, мразя те.

Идеше му да извади пистолета и да го застреля, но знаеше, че не може. Замахна рязко с пръчката към обесника, все едно го пронизва. Беше инстинктивно движение, което съдържаше цялото отчаяние и гняв на Таун. Представи си, че държи копие и го върти в корема на Шадоу.

— Хайде — каза той на глас. — Трябва да тръгвам.

След това си помисли: „Първите признаци на лудост. Говоря си сам“. Слезе още няколко стъпала, после скочи долу. Погледна пръчката, която държеше, и се почувства малко момче, хванало тояга като меч или копие. „Можех да отрежа пръчка от всяко дърво — помисли Таун. — Не се налагаше да е точно от това. Никой нямаше да разбере. — И си каза: — Господин Уърлд все пак щеше да разбере“.

Върна стълбата при къщата. Стори му се, че е видял с крайчеца на окото как нещо мърда, надзърна през прозореца в тъмната стая, пълна със счупени мебели и олющена мазилка, и за миг, в нещо като полусън, изпита чувството, че в тъмния хол седят три жени.

Едната плетеше. Втората гледаше право към него. Третата изглеждаше заспала. Жената, която го гледаше, започна да се усмихва с огромна усмивка, сякаш разцепила лицето й по дължина, усмивка от едното до другото ухо. После вдигна пръст, докосна с него гърлото си и го прокара от единия до другия край.

Ето какво му се стори, че е видял само за миг в онази пуста стая, където, както Таун установи от втори поглед, нямаше нищо освен стара прогнила покъщнина, оплюти от мухите картинки и суха гнилоч. Там нямаше никого.

Таун разтърка очи.

Върна се при кафявия автомобил и се качи в него. Метна пръчката върху бялата кожа на седалката до себе си. Завъртя ключа. Часовникът върху светлинното табло показваше 06:37. Таун се свъси и си погледна ръчния часовник, който му показа с примигване, че е 13:58.

„Страхотно — помисли той. — Бил съм на дървото или осем часа, или минус една минута“. Точно това си помисли, но онова, което всъщност смяташе, бе, че по някакво съвпадение и двата часовника са започнали да изостават или да избързват.

От тялото на Шадоу потече кръв. Раната беше в ребрата му. Кръвта, избила оттам, беше мудна, гъста и черна като меласа.

Върхът на Лукаутската планина беше покрит с облаци.

Истър седеше встрани от множеството в подножието на планината и гледаше изгрева над хълмовете. Около лявата й китка беше татуирано венче сини незабравки и тя прокара разсеяно десния си палец по тях.

Още една нощ бе дошла и си беше отишла, и пак нищо. Продължаваха да пристигат — кога по един, кога по двама. Последната нощ бе донесла доста същества от югозапад, сред тях две момченца всяко с размерите на ябълково дърво и нещо, което Истър само бе зърнала, но което наподобяваше отсечена глава колкото Фолксваген костенурка. Те бяха изчезнали сред дърветата в полите на планината.

Никой не ги безпокоеше. Никой от външния свят сякаш не бе и забелязал, че те са тук: Истър си представи как туристите в Каменния град ги наблюдават за по двайсет и пет цента през телескопа, как наблюдават безредния бивак на неща и хора в подножието на планината и не виждат друго освен дървета, храсти и скали.

Усети в мразовития изгревен вятър миризмата на огън, на готвено, на прегорял бекон. Някой в другия край на лагера засвири на хармоника и Истър неволно се усмихна и потрепери. В раницата носеше книга с меки корици и чакаше небето да изсветлее достатъчно, за да почете.

В небето, точно под облаците, имаше две точки: малка и по-голяма. Сутрешният вятър довя и дъждец — Истър го усети върху лицето си.

От лагера излезе босо момиче и тръгна към нея. Спря при едно дърво, запретна поли и приклекна. След като се облекчи, Истър го повика. Момичето се приближи.

— Добро утро, госпожо — поздрави то. — Битката ще започне скоро.

Връхчето на езика й докосна алените й устни. Момичето беше завързало с кожена каишка върху рамото си черно крило на врана, около врата си носеше на верижка крак на врана. Ръцете й бяха целите на сини татуировки: черти, сложни плетеници и възли.

— Откъде знаеш?

Момичето се усмихна.

— Аз съм Маха, една от мориганите218. Ако се задава война, я надушвам във въздуха. Аз съм богиня на войната и заявявам: днес ще се пролее кръв.

— О — каза Истър. — Добре. Така да бъде.

Гледаше по-малката точка в небето, която се устреми надолу към тях и падна като камък.

— И ние ще ги победим, ние ще ги изтребим до крак — рече момичето. — И ще вземем главите им за трофеи, а враните ще изкълват очите и телата им.

Точката се беше превърнала в птица с разперени криле и се носеше из ветровитата утрин над тях. Истър наведе глава на една страна.

— Това някакво тайно познание на богинята на войната ли е? — попита тя. — Това кой ще победи? Кой чия глава ще вземе?

— Не — отговори момичето. — Предусещам битката, но нищо повече. Ние обаче ще победим. Нали? Длъжни сме. Видях какво направиха с Всеотеца. Или те, или ние.

— Да — рече Истър. — Всъщност така излиза.

Момичето се усмихна отново в сумрака и пое обратно към лагера. Истър свали ръка и докосна един зелен кълн, който стърчеше от пръстта като острие на нож. След като го докосна, той порасна, отвори се, загъна се и се преобрази, докато под ръката на Истър не се появи главицата на зелено лале. Щом слънцето се извисеше, цветето щеше да се отвори.

Истър погледна ястреба и попита:

— Какво искаш?

Ястребът кръжеше бавно на пет метра над главата й, после се плъзна надолу и кацна на земята до нея. Погледна я с безумни очи.

— Здравей, красавецо — рече Истър. — Как изглеждаш, а?

Ястребът заподскача плахо към нея и после вече не беше ястреб, а младеж. Погледна я, после погледна надолу към тревата.

— Ти? — каза той.

Замести поглед към всичко наоколо, към тревата, към небето, към храстите. Само не към Истър.

— Аз — каза тя. — Какво аз?

— Ти.

Младежът замълча. Явно се опитваше да се съсредоточи, по лицето му се замяркаха и заплаваха странни изражения.

„Прекалено дълго е бил птица — помисли Истър. — Забравил е да бъде мъж“.

Зачака търпеливо. Накрая младежът каза:

— Ще дойдеш ли с мен?

— Може би. Къде искаш да дойда?

— При мъжа на дървото. Той има нужда от теб. Призрак, ранен в ребрата. Потече кръв, после спря. Мисля, че е мъртъв.

— Започва война. Не мога да избягам.

Голият мъж не каза нищо, само запристъпва от крак на крак, сякаш не беше сигурен в тежестта си и бе свикнал да си почива във въздуха или върху разлюлян клон, но не и върху твърда земя. След това каза:

— Ако той си е отишъл безвъзвратно, значи всичко е приключило.

— Но битката…

— Ако той е погубен, вече е все едно кой ще победи.

Младежът очевидно имаше нужда от одеяло, от чаша сладко кафе, от някого, който да го отведе някъде, където той да си трепери и да бъбри несвързано, докато си възвърне здравия разсъдък. Държеше сковано ръце до хълбоците си.

— Къде е това? Наблизо ли?

Младежът погледна лалето и поклати глава.

— Далеч.

— Тук имат нужда от мен — рече Истър. — Не мога да си тръгна току-така. Как според теб ще стигна дотам? Знаеш, че не мога да летя като теб.

— Да — каза Хор. — Не можеш.

После вдигна вглъбено очи и посочи другата точка, която кръжеше над тях и която, докато се снижаваше от притъмнелите облаци, ставаше все по-голяма.

— Той може.

Още няколко часа безсмислено шофиране и Таун вече бе намразил глобалната система за позициониране почти толкова, колкото мразеше и Шадоу. Но в омразата му нямаше страст. Смяташе, че доста трудно е намерил пътя за фермата и големия сребърен ясен, но ето че се беше оказало много по-трудно да се върне. Накъдето и да тръгнеше, в която и посока да поемеше по тесните провинциални шосета — по криволичещите пътища на Вирджиния, за които бе сигурен, че са се появили като пътеки, откъдето е минавал дивечът и добитъкът, — накрая отново се озоваваше при фермата и при написаната на ръка табела „ЯСЕН“.

Беше налудничаво, нали? Таун просто трябваше да се върне по същия път, като завива наляво там, където на идване е завивал надясно, и надясно там, където на идване е завивал наляво.

Но последния път бе направил именно това, а ето че сега отново беше тук, при фермата. Задаваха се черни буреносни облаци, бързо се мръкваше, сякаш бе нощ, а не сутрин, а на Таун му предстоеше дълъг път: с тази скорост бе изключено да се добере по обед до Чатануга.

Клетъчният телефон му пращаше само едно съобщение: няма връзка. Картата в жабката на автомобила показваше главните пътища, междущатските шосета и истинските магистрали, но за нея не съществуваше нищо друго.

А и Таун нямаше кого да попита. Къщите бяха далеч от пътищата, не се виждаха гостоприемни светлини. Стрелката за горивото клонеше към нула. Таун чу тътена на далечна гръмотевица, върху предното стъкло падна една-единствена тежка капка.

Затова, щом видя жената, която вървеше край пътя, Таун се усмихна.

— Слава Богу — каза той и спря до нея. Смъкна прозореца. — Госпожо! Извинявайте. Май съм се загубил. Как да стигна до осемдесет и първо шосе?

Жената го погледна през отворения десен прозорец и каза:

— Знаете ли? Май не мога да ви обясня. Но ако искате, мога да ви покажа.

Беше бледа, мократа й коса беше дълга и черна.

— Качвайте се — подкани я Таун. Дори не се поколеба. — Първо трябва да напълним бензин.

— Благодаря — каза жената. — Тъкмо търсех кой да ме закара. — Тя се качи в автомобила. Очите й бяха изумително сини. — Тук, на седалката, има някаква пръчка — рече озадачена.

— Метнете я отзад. Къде отивате? — попита Таун. — Ако ми помогнете, госпожо, да стигна до някоя бензиностанция и да изляза на шосето, ще ви откарам чак до входната ви врата.

— Благодаря — каза тя. — Но се опасявам, че отивам по-далеч от вас. Ще ви бъда признателна, ако ме откарате до шосето. Може би ще ме качат на някой камион.

Усмихна се с крива решителна усмивка. И от тази усмивка Таун се размекна.

— Госпожо — каза той, — с мен ще пътувате по-добре, отколкото с който и да е камион.

Усети парфюма й. Опияняващ и тежък, с наситената миризма на магнолия или люляк, но той нямаше нищо против.

— Отивам в Джорджия — отговори жената. — Далече е.

— А аз отивам в Чатануга. Ще ви закарам, докъдето мога.

— Хм — рече жената. — Как се казвате?

— Викат ми Мак — отговори господин Таун.

Когато разговаряше с жените по баровете, обикновено добавяше и: „А който ме познава наистина добре, ми вика Големия Мак“. Това можеше да почака. Предстоеше им дълъг път, раз-полагаха с много часове, за да се опознаят.

— А вие?

— Лора — каза му тя.

— Е, Лора, сигурен съм, че ще станем големи приятели — рече той.

Дебелото хлапе намери господин Уърлд в Залата с дъгата — оградена със стени част от пътеката със стъкла по прозорците, които бяха покрити с найлони, зелени, червени и жълти. Уърлд сновеше припряно от прозорец на прозорец и гледаше навън към света, който бе ту златист свят, ту червен свят, ту зелен свят. Косата му беше червеникавооранжева и бе подстригана съвсем ниско. Беше облечен в шлифер.

Дебелото хлапе се изкашля. Господин Уърлд вдигна очи.

— Извинявайте. Господин Уърлд?

— Да. Всичко по план ли върви?

Устата на дебелото хлапе беше пресъхнала. То облиза устни и каза:

— Уредих всичко. Нямам потвърждение за вертолетите.

— Ще дойдат, когато имаме нужда от тях.

— Хубаво — рече дебелото хлапе. — Хубаво.

Продължи да стои, без да казва нищо, без да си тръгва. На челото му имаше синина.

След малко господин Уърлд попита:

— Има ли още нещо?

Мълчание. Хлапето преглътна и кимна.

— Има — отговори то. — Още нещо.

— Ще се отпуснеш ли, ако го обсъдим насаме?

Хлапето кимна отново.

Господин Уърлд отиде с него в командния пункт: усойна пещера с диорама на казан за варене на алкохол и пияни елфи. Отвън имаше табела, че залата е в ремонт и влизането е забранено. Двамата седнаха на пластмасови столове.

— Кажи сега какво има — подхвана господин Уърлд.

— Да. Добре. Точно така, две неща. Първо. Какво още чакаме? И второ. Второто е по-трудно. Вижте сега. Оръжието е у нас. Нали така? Държим огневата мощ. А те какво? Те разполагат с някакви пикливи мечове и ками, с чукове и каменни секири. И други от този сорт, с крикове. Докато ние имаме умни бомби.

— Които няма да използваме — натърти другият мъж.

— Знам. Вече ми казахте. Знам. И е изпълнимо. Но. Вижте, откакто я очистих оная кучка в Лос Анжелис, съм…

Той замълча и се свъси; явно не му се искаше да продължи.

— Притеснен ли?

— Да. Точно така. Притеснен. Да. Като в дом за подрастващи в затруднено положение. За притеснени подрастващи. Ами да. Да.

— И какво точно те притеснява?

— Ако се бием, ще победим.

— И това те притеснява? Лично аз смятам, че е повод за ликуване и възторг.

— Но. Те така и така ще измрат. Те са прелетни гълъби и тигри на изчезване. Нали? Кой го е грижа? А така ще стане кървава баня.

— А!

Господин Уърлд кимна.

Значи го слушаше. Това беше добре. Дебелото хлапе каза:

— Вижте, не само аз съм на това мнение. Поразпитах екипа от Радио Модърн, всички също смятат, че въпросът трябва да се реши по мирен път, неуловимите пък предпочитат да оставим пазарните сили да си кажат тежката дума. Аз съм. Знаете. Гласът на разума тук.

— Наистина. За съжаление има данни, с които не разполагаш.

Усмивката, която последва, беше крива, цялата в белези.

Хлапето примига и каза:

— Господин Уърлд? Какво ви е на устните?

Уърлд въздъхна.

— Истината е, че навремето един ми ги заши — отговори той. — Много отдавна.

— Ау — рече дебелото хлапе. — Тежка омерта.

— Да. Искаш ли да знаеш какво чакаме? Защо не нанесохме удара нощес?

Дебелото хлапе кимна. Беше плувнало в пот, но студена.

— Още не сме нанесли удара, защото чакам една пръчка.

— Пръчка ли?

— Точно така. Пръчка. И знаеш ли какво ще направя с пръчката?

Клатене на глава.

— Добре. Хванах се. Какво?

— Мога да ти кажа — отговори мрачно господин Уърлд. — Но после ще се наложи да те убия.

Той намигна и напрежението в стаята се разсея. Дебелото хлапе се изкиска с плътен гъгнещ смях, някъде в носа и в долния край на гърлото.

— Добре — рече то. — Хихихи. Добре. Хииии. Вдянах. „Планет Текникъл“219 получи съобщението. Високо и ясно. Ixnay получи Estionsquay220.

Господин Уърлд поклати глава. Отпусна ръка върху рамото на дебелото хлапе.

— Ей — каза той. — Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се.

— Добре тогава, виждам, че сме приятели. Ето го отговора: ще взема пръчката и ще я метна по войската, когато тръгне да напредва. Докато я хвърлям, тя ще се превърне в копие. А после, докато копието описва дъга над битката, ще изкрещя: „Посвещавам тази битка на Один“.

— Хм — каза дебелото хлапе. — Защо?

— Власт — отговори господин Уърлд. Почеса се по брадичката. — И храна. Съчетание между двете. Разбираш ли, изходът от битката не е важен. Важен е хаосът, както и касапницата.

— Не разбирам.

— Дай да ти покажа. Ще бъде ето така — каза господин Уърлд. — Гледай!

Извади от джоба на непромокаемия шлифер ловджийски нож с дървена дръжка и с едно-единствено плавно движение заби острието в меката плът под брадичката на дебелото хлапе, после натисна силно нагоре, към мозъка му.

— Посвещавам тази смърт на Один — каза той, след като острието хлътна навътре.

По ръката му потече нещо, което всъщност не беше кръв, и иззад очите на дебелото хлапе се чу съскане като от пламък. Във въздуха замириса на изгоряла изолация на кабел.

Ръката на дебелото хлапе замърда и се загърчи, после то се свлече. Върху лицето му се изписа учудване и мъка.

— Погледнете го — каза свойски господин Уърлд на въздуха. — Изглежда така, сякаш е чул как ред от нули и единици се е превърнал в ято пъстроцветни птици, което е отлетяло.

Откъм безлюдния каменен коридор не се чу отговор.

Господин Уърлд метна на рамо тялото, сякаш бе съвсем леко, отвори диорамата с елфите и остави тялото до казана, като го покри с дългото му черно манто. Реши да се отърве от него вечерта и се усмихна с нашарената си от белези усмивка: щеше да е съвсем лесно да скрие на бойното поле един труп. Никой нямаше да забележи. Никой нямаше да обърне внимание.

За кратко се възцари тишина. А после дрезгав глас, който не беше на господин Уърлд, се изкашля в мрака и каза:

— Добро начало.

Глава 18

В живота такива неща не могат да се случат. Ако това ще ви успокои, ги възприемайте просто като метафора. В края на краищата религиите по определение са метафори: Бог е блян, упование, жена, присмехулник, баща, град, дом с много стаи, часовникар, оставил прекрасния си хронометър в пустинята, някой, който ви обича и дори, противно на всяка логика, небесно същество, което се вълнува само от едно — футболният ви отбор, войската, фирмата и бракът ви да пребъдат и да процъфтяват, и да възтържествуват над всичко, което е срещу тях.

Религиите са място, където да застанем, да погледнем и да действаме, наблюдателници, от които разглеждаме света.

И така, нищо от това не се случва. Такива неща не могат да се случат. Нито една дума тук не е вярна в буквалния смисъл. И все пак онова, което се случи, се случи ето така:

В подножието на Лукаутската планина около малък огън под дъжда се бяха събрали мъже и жени. Стояха под дърветата, които почти не ги предпазваха, и спореха.

Кали с нейната мастиленочерна кожа и остри бели зъби каза:

— Време е.

С лимоненожълти ръкавици и сребрееща коса, Ананси поклати глава.

— Можем да почакаме — рече той. — Докато можем да чакаме, би трябвало да чакаме.

От множеството се чу шепот на несъгласие.

— Не, слушайте. Той е прав — заяви възрастен мъж със стоманеносива коса: Чернобог. Държеше малък чук на рамото си. — Те държат височината. Времето е срещу нас. Лудост е да започнем сега.

Нещо, което приличаше малко на вълк и повече на човек, изсумтя и се изплю.

— Кога тогава да нападнем, дедушка222? Да чакаме ли, докато времето се оправи, както те предполагат, че ще направим? Казвам да започнем сега. Казвам да тръгваме.

— Между тях и нас има облаци — наблегна Ищван Унгарски. Беше с тънки черни мустачки, с широкопола прашна черна шапка и усмивката на човек, който си изкарва хляба, като продава на възрастни граждани алуминиева дограма, нови покриви и улуци, но който винаги напуска града ден, след като си е получил парите, независимо дали е свършил работа.

Един мъж с изискан костюм, който досега беше мълчал, допря длани, излезе в светлината на огъня и изложи становището си сбито и ясно. Някои закимаха и зашушукаха в знак на съгласие.

Откъм трите жени воини, които бяха известни като моригани и които стояха толкова близо една до друга в сумрака, че се бяха превърнали в плетеница от крайници със сини татуировки и поклащащи се криле на врани, се чу глас. Жената каза:

— Няма значение дали моментът е подходящ. Точно сега е моментът. Те ни избиват. По-добре да умрем рамо до рамо, по време на нападение, като богове, отколкото един по един и в бягство, като плъхове в изба.

Поредното шушукане, този път на недвусмислено съгласие. Жената бе изразила общото мнение. Точно сега беше моментът.

— Първата глава е моя — заяви много висок китаец с въже около врата, на което бяха нанизани мънички черепи.

И тръгна бавно и целеустремено към планината; носеше на рамо тояга с извито като полумесец острие на върха.

Дори Нищото не може да продължава вечно.

Той можеше да е стоял там, Никъде, и десет минути, и десет хилядолетия. Беше все едно: времето бе представа, от която сега той нямаше нужда.

Вече не помнеше истинското си име. Чувстваше се празен и пречистен на това място, което не беше място.

Беше безформен и кух.

Беше нищо.

И в това нищо един глас каза:

— Братовчеде, хо-хака. Трябва да поговорим.

И нещо, може би навремето било Шадоу, отвърна:

— Уиски Джак?

— Да — рече в мрака Уиски Джак. — Когато си мъртъв, си труден за откриване. Не си отишъл на никое от местата, където очаквах. Търсих те навсякъде, докато се сетя да проверя тук. Я кажи, намери ли племето си?

Шадоу си спомни мъжа и момичето в дискотеката, под въртящото се огледално кълбо.

— Мисля, че намерих семейството си. Но племето си не намерих.

— Съжалявам, че се налага да те безпокоя.

— Остави ме. Получих каквото исках. Приключих.

— Идват за теб — каза Уиски Джак. — Ще те възкресят.

— Но с мен е свършено. Веднъж завинаги — рече Шадоу.

— Няма такова нещо — възрази Уиски Джак. — И никога не е имало. Да вървим у нас. Искаш ли бира?

При тези думи Шадоу реши, че наистина иска бира.

— Естествено.

— Донеси и на мен една. Отвън при вратата има хладилна чанта — каза Уиски Джак и посочи.

Бяха в колибата му.

Шадоу отвори вратата на колибата с ръце, които допреди миг-два не бе имал. Отвън имаше хладилна чанта, пълна с буци речен лед, и в леда имаше кутийки „Будвайзер“. Той извади две, после седна на прага и погледна към долината.

Бяха на билото на хълм недалеч от водопад, набъбнал от топящ се сняг и висулки. Падаше на каскади и беше на двайсет метра от тях, а може би на трийсет. Слънцето се отразяваше в леда, покрил като калъф дърветата, надвиснали над водопада.

— Къде сме? — попита Шадоу.

— Където бяхме и последния път — отвърна Уиски Джак. — В дома ми. Докога ще държиш бирата, докато се стопли ли?

Шадоу се изправи и му подаде кутийката бира.

— Последния път, когато бях тук, край дома ти нямаше водопад — каза той.

Уиски Джак не отговори. Отвори с пукот кутийката и я преполови на дълга бавна глътка. После каза:

— Помниш ли племенника ми? Хенри Синята сойка? Поета? Който смени буика си с вашата каравана. Помниш ли?

— Разбира се. Не знаех, че е поет.

Уиски Джак вдигна брадичка; изглеждаше горд.

— Най-добрият поет в Щатите, да опустее дано — заяви той.

Изпи на един дъх остатъка от бирата, оригна се и си взе друга кутийка, а Шадоу отвори своята, после двамата седнаха на една скала, край бледозелената папрат, на сутрешното слънце и както си пиеха бирата, загледаха падащата вода. По земята, там, където винаги падаше сянка, още се виждаше сняг. Пръстта беше разкаляна и мокра.

— Хенри беше диабетик — продължи Уиски Джак. — Случва се. Прекалено често. Дошли сте в Америка, взели сте нашата захарна тръстика, картофите и царевицата, после ни продавате чипс и карамелизирани пуканки, а ние се разболяваме. — Той отпи замислено от бирата. — Та племенникът спечели две-три награди за поезията си. Едни в Минесота искаха да му издадат стихосбирка. Той тръгна със спортна кола към Минесота, за да разговарят. Беше сменил вашата каравана за жълта миата. Според лекарите, докато карал, изпаднал в кома, излязъл от платното и се забил в един от вашите пътни знаци. Вас ви мързи да се огледате, за да видите къде се намирате, да разчетете планините и облаците, навсякъде ви трябват пътни знаци. И така Хенри Синята сойка си отиде завинаги, отиде да живее при брата Вълк. Рекох, нищо вече не ме задържа тук. Дойдох на север. Тук има добър риболов.

— Съжалявам за племенника ти.

— И аз. И така, сега живея тук, на север. Много далеч от болестите на бледоликите. От пътищата на бледоликите. От пътните знаци на бледоликите. От жълтите спортни коли на бледоликите. От карамелизираните пуканки на бледоликите.

— А от бирата на бледоликите?

Уиски Джак погледна кутийката и каза:

— Когато накрая се предадете и се приберете по домовете си, можете да ни оставите пивоварните на „Будвайзер“.

— Къде се намираме? — попита Шадоу. — На дървото ли съм? Мъртъв ли съм? Тук ли съм? Мислех, че всичко е приключило. Кое е истинско?

— Да — рече Уиски Джак.

— Да ли? Какъв отговор е това „да“?

— Добър отговор. И верен.

Шадоу попита:

— И ти ли си бог?

Уиски Джак поклати глава.

— Аз съм приказен герой — отговори той. — Ние правим същите глупости, както и боговете, само чукаме повече и никой не ни се кланя. Разказват приказки за нас, но освен красивите разказват и такива, където ни изкарват лоши.

— Ясно — рече Шадоу.

И общо взето, наистина му беше ясно.

— Виж какво — каза Уиски Джак. — Тази страна не е за богове. Моят народ го е разбрал много отдавна. Има духове творци, които били намерили земята или я били сътворили, или я били изсрали, но я ми кажи: кой ще седне да се кланя на Койота? Той отишъл да прави любов с Бодливото свинче и оная му работа заприличала на игленик. Спорил със скалите и скалите победили. Затова моят народ е смятал, че зад всичко стои нещо, творец, велик дух и ние му казваме благодаря, защото винаги е по-добре да благодариш. Но никога не сме строили храмове. Не ни е трябвало. Самата земя ни беше храм. Самата земя ни беше религия. Земята беше по-стара и по-мъдра от хората по нея. Даваше ни есетра, царевица, бизони и прелетни гълъби. Даваше ни див ориз и риба. Даваше ни пъпеши, тикви и пуйки. И ние бяхме чада на земята, точно както бодливото свинче, скункса и синята сойка. — Той изпи и втората бира и махна към реката в подножието на водопада. — Ако повървиш покрай тази река, ще излезеш при езерата, където расте дивият ориз. По времето на дивия ориз се качваш на кануто заедно с някой приятел, рониш ориза в кануто, после го сушиш и го съхраняваш — ще ти стигне за дълго. На различни места виреят различни храни. Ако отидеш далеч на юг, ще видиш портокали и лимони и онези, зелените чудесии, дето приличат на круши…

— Авокадо.

— Авокадо — потвърди Уиски Джак. — Точно то. Тук те не виреят. Това са земите на дивия ориз. Земите на лоса. Та искам да ти кажа, че и Америка е такава. В нея богове не виреят. Не им понася тук. Те са като авокадото, което се опитва да израсте в земите на дивия ориз.

— Може и да не им понася, но те отиват на война — сети се Шадоу.

Това беше единственият път, когато виждаше Уиски Джак да се смее. Прозвуча почти като лай, не особено весел.

— Ей, Шадоу — каза Уиски Джак. — Ако приятелите ти скочат от някоя скала, и ти ли ще го направиш?

— Може би.

На Шадоу му беше хубаво. Но не смяташе, че е само от бирата. Не помнеше кога за последен път се е чувствал толкова жив, толкова цял.

— Няма да има война.

— Тогава какво е това?

Уиски Джак започна да мачка между дланите си кутийката от бира, докато тя не се сплеска.

— Погледни — каза той и посочи водопада.

Слънцето вече се бе извисило и осветяваше пръските — във въздуха висеше ореол във всички цветове на дъгата. Шадоу си помисли, че това е най-красивото нещо, което е виждал.

— Ще има кървава баня — отсече Уиски Джак.

Тогава Шадоу видя всичко. Видя го, съвсем очевидно в простотата си. Поклати глава, после се подсмихна, пак поклати глава и прихна.

— Добре ли си?

— Да — рече Шадоу. — Просто видях скритите индианци. Не всичките. Но въпреки това ги видях.

— Сигурно си видял хо чънк. Те никога не са знаели как да се скрият добре. — Той погледна слънцето. — Време е да се връщаме — рече Уиски Джак.

Изправи се.

— Това е измама, правена от двама — обади се Шадоу. — Не е никаква война, нали?

Уиски Джак го потупа по ръката и рече:

— Не си чак толкова глупав.

Върнаха се в колибата му. Уиски Джак отвори вратата. Шадоу се поколеба.

— Иска ми се да остана тук при теб — каза той. — Мястото ми се вижда хубаво.

— Има много хубави места — отвърна Уиски Джак. — Там е работата. Виж какво, боговете умират, когато бъдат забравени. Хората също. А земята пак си е тук. И хубавите, и лошите места. Земята не отива никъде. Аз също.

Шадоу затвори вратата. Нещо го теглеше. Той отново беше сам в мрака, но мракът ставаше все по-светъл и светъл, докато не грейна като слънце.

И тогава започна болката.

Истър вървеше по ливадата и откъдето минеше, нацъфтяваха пролетни цветя.

Вървеше край място, където навремето бе имало ферма. Дори и сега някои от стените си стояха и стърчаха като прогнили зъби от бурените и тревата. Ръмеше. Облаците бяха черни ниски, беше студено.

Малко по-нататък от мястото, където навремето бе имало ферма, се извисяваше дърво, грамадно сребристосиво дърво, което, отвсякъде погледнато, бе зимно-мъртво, без листа, и пред дървото по тревата бяха разпилени парцалчета плат без цвят. Жената спря при парцалчетата, наведе се и вдигна нещо кафеникавобяло: оглозгано парче кост, навремето вероятно част от човешки череп. Жената я метна в тревата.

После погледна мъжа на дървото и се усмихна криво.

— Голи не са толкова интересни — отсъди тя. — Забавно е най-вече да махаш обвивката. Както е при подаръците, при яйцата.

Мъжът с глава на ястреб, който вървеше до нея, погледна надолу към члена си и явно за пръв път забеляза голотата си. Каза:

— Мога да гледам слънцето, без да мигам.

— Браво на теб — рече насърчително Истър. — А сега да го свалим оттам.

Мокрите въжета, които прикрепяха Шадоу към дървото, отдавна бяха прогнили и потъмнели и се разпаднаха лесно, когато двамата ги дръпнаха. Тялото се плъзна и запада към корените. Те го хванаха, взеха го и го понесоха с лекота, макар че мъжът беше много едър, след това го положиха на сивата ливада.

Тялото на тревата беше студено и не дишаше. Отстрани се виждаше малко спечена черна кръв, сякаш някой беше пронизал мъжа с копие.

— Сега какво?

— Сега ще го стоплим — каза жената. — Знаеш какво трябва да направиш.

— Знам. Не мога.

— Щом не искаш да помогнеш, защо изобщо ме повика тук.

Тя протегна бяла ръка към Хор и го докосна по черната коса.

Той примига напрегнато срещу нея. После затрепка, сякаш обвит в мараня.

Ястребовото око, обърнато към Истър, проблесна в оранжево, сякаш вътре в него бе лумнал пламък, пламък, угаснал преди много време.

Ястребът се издигна в небето и се понесе нагоре, кръжеше все по-високо в сивите облаци, там, където вероятно беше слънцето, и докато се извисяваше, се превърна първо в точка и после в прашинка, а накрая — за невъоръженото око — в нищо, в нещо, което само можем да си представим. Облаците започнаха да изтъняват и да се разсейват, така че сътвориха късче синьо небе, откъдето грейна слънце. Единственият ярък слънчев лъч, който проникна през облаците и окъпа ливадата, беше красив, но изчезнаха още облаци и образът помръкна. Не след дълго сутрешното слънце огря ливадата като пладнешко слънце през лятото и превърна влагата от сутрешния дъжд в мъгла, която пък превърна в нищо.

Златното слънце къпеше с блясъка и топлината си тялото на земята. Мъртвото нещо беше докоснато от оттенъците на розовото и на топло кафявото.

Жената прокара леко пръстите на дясната си ръка по гърдите на тялото. Стори й се, че нещо там потрепва, нещо, което не беше пулс, но все пак… Отпусна ръка там, върху гърдите, точно над сърцето.

Долепи устни до устните на Шадоу и вдъхна леко в дробовете му въздух, после все така леко го изтегли, а след това дъхът се превърна в целувка. Целувката й беше нежна, с вкус на пролетни дъждове и диви цветя.

От раната в ребрата на Шадоу отново бликна водниста кръв — алена кръв, която започна да се стича като течни рубини в слънчевата светлина, после спря.

Жената го целуна по бузата и по челото.

— Ела — каза тя. — Време е да ставаш. Вече се случва. Едва ли искаш да го пропуснеш.

Клепачите му потрепнаха, после се отвориха и той погледна жената с две очи, сиви като вечер.

Тя се усмихна и след това махна ръката си от гърдите му. Шадоу каза:

— Ти ме повика да се върна.

Изрече го бавно, сякаш е забравил да говори. В гласа му имаше обида и изумление.

— Да.

— С мен беше свършено. Получих си присъдата. Всичко приключи. Ти ме повика да се върна. Осмели се.

— Извинявай.

— Да.

Той седна бавно. Смръщи се и се пипна по ребрата. Погледна озадачен: там имаше ситни като мъниста капки кръв, но не и рана под тях.

Шадоу протегна ръка, жената го прегърна през гърдите и му помогна да стане. Той погледна към ливадата, сякаш се мъчеше да се сети имената на нещата, които вижда: цветята във високата трева, порутената къща във фермата, мъглицата на зелените пъпки, забулила клоните на грамадното сребърно дърво.

— Помниш ли? — попита жената. — Помниш ли какво научи?

— Изгубих името си, изгубих и сърцето си. И ти ме върна.

— Извинявай — рече тя. — Скоро те ще влязат в бой. Старите богове и новите богове.

— Искаш да се сражавам на ваша страна ли? Губиш си времето.

— Върнах те, защото бях длъжна — обясни жената. — А сега е твой ред да направиш каквото си длъжен. Ти решавай. Аз моята задача си я изпълних.

Изведнъж жената забеляза, че той е гол, изчерви се до пламтящо алено и извърна поглед.

Сенките се качваха в дъжда и облака нагоре по планината, нагоре по каменните пътеки.

По хълма бавно се прокрадваха бели лисици, придружавани от червенокоси мъже в зелени куртки. До звяр с метални лапи крачеше минотавър. По склона се катереха и едно прасе, една маймуна и върколак с остри зъби, придружавани от мъж със синя кожа, който държеше пламтящ лък, от мечка с цветя в козината и мъж в златна ризница, вдигнал високо меча си.

Красивият Антинус, любовникът на Адриан, вървеше по хълма начело на цял взвод кожени царици с ръце и гърди, стероидно изваяни в съвършени форми.

Със скована походка нагоре се качваше мъж със сива кожа и с едно-единствено циклопско око — огромен необработен изумруд, — а след него ситнеха неколцина дребни мургави мъже с лица, безизразни и гладки като маски на ацтеките: те знаеха тайните, погълнати от джунглата.

Един снайперист се прицели внимателно от билото в бяла лисица и натисна спусъка. Чу се взрив, вдигна се облаче кордит, във влажния въздух замириса на барут. Трупът бе на млада японка с разкъсан стомах и с лице, плувнало в кръв. Малко по малко трупът започна да изчезва.

Всички продължаваха да се катерят по хълма на два крака, на четири крака или изобщо без крака.

Пътуването през планините на провинциален Тенеси беше изумително красиво, когато бурята утихнеше, и безумно изнервящо, когато пак започнеше да вали като из ведро. Таун и Лора говореха, говореха, говореха през цялото време. Той беше много доволен, че я е срещнал. Сякаш се бе натъкнал на стар приятел, на наистина добър стар приятел, когото просто не е срещал никога. Говореха си за история, за филми и музика и тя се оказа единственият човек, единственият друг човек освен Таун, гледал чуждестранен филм (той беше сигурен, че е испански, докато Лора бе убедена, че е полски) от шейсетте години със заглавието „Ръкопис, намерен в Сарагоса“223, филм, който Таун вече мислеше, че е видял в халюцинация.

Когато Лора му посочи първата плевня с ВИЖТЕ КАМЕННИЯ ГРАД, той се засмя и призна, че се е запътил точно за там. Лора пък заяви, че това било страхотно. Винаги й се било искало да посещава такива места, но все не намирала време и след това винаги съжалявала. Тъкмо заради това сега била поела на път. Заради приключението.

Обясни, че работи в туристическа агенция. Не живеела със съпруга си. Призна, че се съмнявала да се съберат някога отново и че вината била нейна.

— Не мога да повярвам.

Лора въздъхна.

— Така е, Мак. Вече не съм жената, за която той се ожени.

Е, хората се променяли, рече й Таун и преди да се е усетил, че й разказва всичко, което може да й разкаже за живота си, вече й разказваше за Уди и Стоунър224, как били тримата мускетари и как двамата били убити, мислиш си, че ако си на държавна служба, претръпваш за такива неща, но не, никога не претръпваш.

Лора протегна ръка — беше толкова студена, че Таун включи отоплението, — и стисна силно ръката му.

На обяд, когато над Ноксвил се спусна гръмотевична буря, хапнаха долнопробна японска храна и Таун не направи забележка, че поръчката се бави и супата мизо225 е студена, а сушито е топло.

Беше му приятно, че Лора е с него — заради приключението.

— Е, не можех да преглътна, че остарявам — сподели Лора. — Там, където живеех, направо се разкапвах. Затова тръгнах, без да взимам колата и кредитните карти. Разчитам единствено на добрината на непознати.

— Не ви ли е страх? — попита Таун. — Ами ако останете съвсем без средства, ако ви нападнат, ако огладнеете?

Тя поклати глава. После каза с колеблива усмивка:

— Ето, срещнах вас.

А Таун не знаеше какво да отговори.

След като хапнаха, притичаха през бурята до автомобила, като държаха над главите си вестници на японски, и докато бягаха, се смееха като ученици под дъжда.

— Докъде мога да ви откарам? — попита Таун, когато се качиха в колата.

— Ще дойда докъдето пътувате вие, Мак — отвърна тя свенливо.

Той се зарадва, че не е изтърсил онова за Големия Мак. Дълбоко в себе си знаеше, че тази жена не е за една нощ, като онези, които срещаше по баровете. Беше му отнело петдесет години да я намери, но ето че накрая я беше открил, беше открил своята необуздана магическа жена с дълга черна коса.

Това беше любов.

— Вижте — рече й, когато наближиха Чатануга. Чистачките изтласкваха със съсък дъжда по предното стъкло и размазваха на петно сивотата на града. — Дали да не ви намеря мотел за през нощта? Аз ще платя. И след като предам, каквото имам да предавам, можем… Като начало можем да си вземем заедно топла вана. За да се постоплите.

— Защо не! — отвърна Лора. — Какво ще предавате?

— Онази пръчка там — рече той и се засмя. — Дето е на задната седалка.

— Добре — отговори Лора и го развесели. — Не ми казвайте, щом не искате, господин Тайнствен.

Господин Таун й каза, че е най-добре да го изчака на паркинга на Каменния град, докато той занесе, каквото има да носи. Подкара под проливния дъжд по склона на Лукаутската планина, без да превишава петдесет километра в час, със запалени фарове.

Спряха в дъното на паркинга. Таун угаси двигателя.

— Ей, Мак. Няма ли да ме прегърнете, преди да слезете от колата? — попита с усмивка Лора.

— Непременно — отвърна господин Таун и я прегърна, а тя се сгуши до него; дъждът трополеше по покрива на форда.

Таун усети мириса на косата й. Освен парфюма долови и донякъде неприятна миризма. След всяко пътуване беше така. Ваната наистина беше задължителна и за двамата. Таун се запита дали в Чатануга може да купи отнякъде лавандуловите прахчета за вана, по които първата му жена бе направо луда. Лора вдигна глава и ръката й разсеяно го помилва по врата.

— Мак… все си мисля. Сигурно ви се иска много да разберете какво е станало с онези ваши приятели — подхвана тя. — Уди и Стоун. Нали?

— Да — отвърна той и понечи да премести устни върху нейните за първата им целувка. — Със сигурност искам да разбера.

И тя му показа.

Шадоу тръгна по ливадата, като бавно обикаляше дънера на Дървото и малко по малко разширяваше кръга. Понякога спираше и вдигаше нещо: цвете, листо, камъче, пръчка или тревица. Разглеждаше го внимателно, сякаш се съсредоточаваше изцяло върху пръчковидността на пръчката и листовидността на листото.

Истър си помисли, че той прилича на новородено, което се учи да фокусира погледа си.

Не дръзваше да му говори. В този миг това щеше да е светотатство. Колкото и изтощена да беше, го гледаше и се чудеше.

На около шест метра от основата на дървото Шадоу намери брезентов чувал, почти скрит от високата трева и троскота. Вдигна го, развърза възлите в горния край, разхлаби връвта, с която беше пристегнат.

Дрехите, които извади, бяха неговите. Бяха стари, но още вършеха работа. Шадоу обърна обувките, които държеше. Прокара ръка по плата на ризата, по вълната на пуловера, взря се в тях така, сякаш ги гледаше през милион години.

Облече дрехите една по една.

Бръкна в джобовете и озадачен, извади нещо, което заприлича на Истър на сиво-бяло камъче.

Шадоу каза:

— Няма монети.

Беше първото, което изричаше от няколко часа.

— Няма монети ли? — повтори Истър като ехо.

Той поклати глава.

— С тях си намирах какво да правя с ръцете си.

Наведе се да си завърже обувките.

След като се облече, изглеждаше по-нормален. Но умислен. Истър се запита колко ли далеч е стигнал, какво му е струвало да се завърне. Не беше първият, завърнал се благодарение на нея, и тя знаеше, че доста скоро погледът през милион години ще помръкне и спомените и сънищата, които той е донесъл от дървото, ще бъдат заличени и изместени от света на вещите, които можем да докоснем. Винаги ставаше така.

Истър тръгна пред Шадоу към края на ливадата. Птицата я чакаше сред дърветата.

— Не можем да се качим и двамата — каза му Истър. — Аз ще се прибера сама.

Шадоу кимна. Сякаш се опитваше да си спомни нещо. После отвори уста и нададе радостен вик за добре дошъл.

Птицата гръмовержец отвори жестока човка и на свой ред го поздрави с писък за добре дошъл.

Най-малкото на вид приличаше на кондор. Перата й бяха черни с морав гланц отгоре, шията й беше обточена с бяло. Човката й беше черна и жестока: човка на хищник, създадена да разкъсва. Докато почиваше на земята с прибрани криле, беше с размерите на черна мечка, а главата й бе на едно равнище с главата на Шадоу.

Хор каза гордо:

— Доведох я. Живеят по планините.

Шадоу кимна.

— Веднъж сънувах птици гръмовержци — рече той. — Най-ужасният сън, който съм сънувал.

Птицата гръмовержец отвори човка и издаде учудващо нежен звук: грааа?

— И ти ли си чула съня ми? — попита Шадоу.

Протегна ръка и помилва нежно птицата по главата. Тя се отърка о него като обичливо пони. Шадоу я почеса от врата до върха на главата. После се обърна към Истър.

— С нея ли дойде?

— Да — потвърди тя. — Можеш да се върнеш с птицата, ако ти позволи.

— Как да я яхна?

— Лесно е — отговори Истър. — Стига да не паднеш. Все едно яздиш светкавица.

— Там ще те видя ли?

Тя поклати глава.

— Аз бях дотук, скъпи — каза му. — Върви да направиш каквото трябва да направиш. Аз съм уморена. Успех.

Шадоу кимна.

— Уиски Джак. Видях го. След като умрях. Той дойде и ме намери. Пихме бира.

— А, не се и съмнявам — каза Истър.

— Ще те видя ли някога отново?

Истър го погледна с очи, зелени като зрееща царевица. Не каза нищо. После поклати рязко глава и въздъхна:

— Съмнявам се.

Шадоу се покатери тромаво върху гърба на птицата гръмовержец. Чувстваше се като мишка върху гърба на ястреб. В устата му имаше озонов вкус, метален и син. Нещо изпука. Птицата гръмовержец разпери криле и запляска силно с тях.

Докато земята се отдалечаваше, Шадоу се вкопчи здраво, а сърцето му затупка в гърдите като нещо диво.

Наистина беше като да яздиш светкавица.

Лора взе пръчката от задната седалка на колата. Остави господин Таун на предната, слезе и тръгна през дъжда към Каменния град. Касата не работеше. Вратата на магазина за сувенири не беше заключена, Лора влезе, мина покрай буците захар и изложените къщички за птици с надпис ВИЖТЕ КАМЕННИЯ ГРАД и се озова в Осмото чудо на света.

Никой не я спря, въпреки че мина в дъжда покрай доста мъже и жени на пътеката. Мнозина изглеждаха някак изкуствени, някои бяха полупрозрачни. Тя мина по люлеещия се въжен мост. Мина и покрай клетката на елените и се промуши през отвора на Дебелия, където пътеката се провираше между две скали.

Накрая прескочи веригата с табела, на която пишеше, че тази част от атракцията била затворена, и се озова в пещера, където завари мъж, седнал на пластмасов стол пред диорама с пияни джуджета. Мъжът четеше на електрическо фенерче „Вашингтон Поуст“. Щом видя Лора, той сгъна вестника и го остави под стола. Изправи се — висок мъж с късо подстригана оранжева коса, облечен в скъп шлифер, — и й кимна едва доловимо.

— Досещам се, че господин Таун е мъртъв — каза той. — Добре дошла, копиеноске.

— Благодаря. Моите съболезнования за Мак — отвърна Лора. — Приятели ли бяхте?

— Никакви приятели не сме били. Ако е искал да си запази работата, е трябвало да се опази жив. Но вие ми носите пръчката. — Той я огледа от глава до пети с очи, които блещукаха като оранжевата жарава на гаснещ огън. — Опасявам се, че имате късмета да се озовете при мен. Тук, на върха на тази планина, ме наричат господин Уърлд.

— Аз съм жената на Шадоу.

— Разбира се. Прелестната Лора — каза той. — Как не ви познах! В килията, която навремето деляхме, той беше накачил над леглото си доста ваши снимки. И дано не възразявате, че го казвам, но изглеждате по-красива, отколкото би следвало. Не трябваше ли да сте по-напред в тлението и разложението?

— Бях по-напред — каза Лора непринудено. — Но онези жени във фермата ми дадоха вода от извора си.

Вдигна се вежда.

— От Извора на Урд? Не може да бъде.

Тя се посочи. Кожата й беше бледа, очните й ябълки се тъмнееха, но иначе Лора определено си беше непокътната: ако наистина беше ходещ труп, бе умряла съвсем наскоро.

— Няма да е така още дълго — каза господин Уърлд. — Норните са ви дали да вкусите малко от миналото. Скоро то ще се разтвори в настоящето и тези прекрасни сини очи ще изскочат от орбитите си и ще започнат да се стичат по прелестните ви страни, които дотогава няма, разбира се, да са толкова прелестни. Между другото, пръчката ми е у вас. Бихте ли ми я дали, ако обичате?

Той извади пакет „Лъки Страйк“, захапа цигара, запали я с черна запалка „Бик“ за еднократна употреба.

Лора каза:

— Ще ме почерпите ли една?

— Разбира се. Ще ви дам една цигара, ако вие ми дадете пръчката.

— Тя струва повече от една цигара. Той не каза нищо.

Лора рече:

— Искам отговори. Искам да знам някои неща.

Господин Уърлд запали цигарата и й я подаде. Тя я взе и всмукна от дима. После примига.

— Почти усещам вкуса й — каза Лора. — Вероятно мога да го усетя. — Тя се усмихна. — Хмм. Никотин.

— Да — рече той. — Защо отидохте при жените в къщата?

— Шадоу ми каза да отида — отговори Лора. — Каза да съм им поискала вода.

— Питам се дали е знаел какво ще направи водата. Вероятно не. Между другото, това му е хубавото той да виси мъртъв на дървото си: винаги знам къде се намира. Извън строя.

— Вие заложихте капан на мъжа ми — рече Лора. — През цялото време сте му залагали капани. Той има добро сърце, знаете ли?

— Да — потвърди господин Уърлд. — Знам. Когато всичко това приключи, вероятно ще подостря пръчка имел, ще отида при ясена и ще я забия в окото му. А сега: пръчката ми, ако обичате.

— За какво ви е?

— За спомен от цялата тази тъжна бъркотия — каза господин Уърлд. — Не се притеснявайте, не е имел. — Той я озари с усмивка. — Символизира копие, а в този тъжен свят символът е онова, което символизира.

Звуците навън се засилиха.

— На чия страна сте? — попита Лора.

— Тук не става въпрос за страни — отвърна господин Уърлд. — Но понеже питате, аз съм на страната на победителите. Винаги.

Тя кимна и не пусна пръчката.

Обърна се с гръб към господин Уърлд и погледна през свода в началото на пещерата. В далечината, между скалите долу видя нещо, което сияеше и пулсираше. То се уви около тънък брадат мъж с мораво лице, който го удряше с пръчка с гума на върха, с каквито хора като него замазват по светофарите предните стъкла на автомобилите. Чу се писък и двамата изчезнаха.

— Добре. Ще ви дам пръчката — каза Лора. Зад нея долетя гласът на господин Уърлд.

— Добро момиче — каза той успокоително, с глас, и покровителствен, и неопределимо мъжки.

От него Лора настръхна.

Изчака на входа на пещерата, докато не чу дъха на Уърлд в ухото си. Трябваше да изчака той да се доближи достатъчно. Поне това се беше сетила.

Пътуването бе не просто опияняващо, бе наелектризиращо.

Носеха се през бурята като разклонени светкавици, блеснали от облак до облак, движеха се като тътена на гръмотевица, като застъпващите се вълни и талази на ураган. Трещящо, невъзможно пътуване. Нямаше страх, имаше я само мощта на бурята, всепоглъщаща и неустоима, и радостта от полета.

Шадоу заби пръсти в перата на птицата гръмовержец и усети как по кожата му пука статично електричество. По ръцете му като змийчета се заизвиваха сини искри. Дъждът миеше лицето му.

— Това е най-хубавото — извика той в ревналата буря.

Птицата сякаш го разбра и започна да се издига още по-високо, да се носи устремно, да се гмурка и да се спуска през тъмните облаци, а всеки плясък на крилете й бе гръмотевица.

— В съня си се опитвах да те хвана — каза Шадоу и думите му бяха изтръгнати от вятъра. — В съня трябваше да се върна с перо от теб.

„Да. — Думата бе статичен пукот в радиоприемника на ума му. — Идваха при нас за пера, за да докажат, че са мъже, идваха и за да изрежат камъните в главите ни и да дарят на мъртъвците си нашия живот“.

И съзнанието на Шадоу се изпълни от един образ: образ на птица гръмовержец — вероятно самка, защото оперението й беше не черно, а кафяво, — която току-що е издъхнала на склона на планината. До нея имаше жена. Тя й разцепи черепа с парче кремък. Затърси из мокрите натрошени костици и мозъка и извади гладък прозрачен камък със светлокафявия цвят на гранат, в който проблясваха млечнобели пламъци. „Орлови камъни“, помисли Шадоу. Жената щеше да го отнесе на невръстния си син, мъртъв от три нощи, и да го положи върху студените му гърди. При следващия изгрев момчето щеше да е живо и да се смее, а скъпоценният камък щеше да е сив, замъглен и мъртъв като птицата, от която е бил откраднат.

— Разбирам — каза Шадоу на птицата.

Тя отметна глава и изграчи, и гракът й бе гръм. Светът под тях се пронесе като странен сън.

Лора хвана по-здраво пръчката и зачака мъжът, когото познаваше като господин Уърлд, да дойде при нея. Беше с гръб към него, гледаше бурята и тъмнозелените хълмове долу.

„В този тъжен свят символът е онова, което символизира. Да“, помисли си Лора.

Усети как ръката на мъжа я хваща нежно за дясното рамо.

„Добре — помисли си тя. — Не иска да ме стряска. Страх го е, че ще метна пръчката в бурята, че тя ще падне надолу по склона на планината и той ще я изгуби“.

Отпусна се назад, съвсем леко, докато докосна с гръб гърдите на мъжа. Той я прегърна с лявата си ръка. Както мъж прегръща жена. Лявата му длан остана отворена пред Лора. Тя стисна с две ръце горния край на пръчката, пое си въздух, съсредоточи се.

— Ако обичате. Пръчката ми — каза мъжът в ухото й.

— Да — отговори Лора. — Пръчката е ваша. — А после, без да знае дали това означава нещо, добави: — Посвещавам тази смърт на Шадоу.

Заби с все сила пръчката в гърдите си, точно под гръдната кост, и усети как тя се гъне, как се преобразява в ръцете й и се превръща в копие.

Откакто беше умряла, границата между усещане и болка се бе размила. Лора почувства как върхът на копието пронизва гърдите й, усети и как излиза през гърба й. Мигновена съпротива — Лора натисна по-силно — и копието се заби в господин Уърлд. Лора долови топлия му дъх върху хладната кожа на врата си, когато, пронизан от копието, той простена от болка и изненада.

Не разбра думите, които мъжът изрече, нито на какъв език ги е казал. Заби още по-навътре дръжката на копието, така че то да мине през нейното тяло и да проникне по-надълбоко в неговото.

Почувства как по гърба й руква топлата му кръв.

— Кучка — рече той вече на английски. — Мръсна кучка.

В гласа му се долавяше мокро гъргорене. Лора предположи, че острието на копието е разрязало белите дробове. Господин Уърлд се раздвижи, или по-скоро се опита да се раздвижи и с всяко движение разлюляваше и Лора: бяха съединени от пръчката като две риби, нанизани на един и същ зъбец. Сега мъжът държеше в едната си ръка нож — заби го няколко пъти яростно, напосоки в гърдите й, без да вижда какво прави.

На Лора й беше все едно. Какво са някакви прободни рани за един труп?

Тя стовари с все сила юмрук върху китката, с която замахваше мъжът, и ножът отхвърча на пода на пещерата. Лора го изрита.

Мъжът заплака и зави. Тя усещаше как се блъска в нея, как ръцете му шарят по гърба й, как топлите му сълзи капят по шията й. Гърбът й беше наквасен от кръвта на мъжа, която се стичаше и по краката й.

— Сигурно изглежда много позорно — каза Лора с мъртвешки шепот, в който се долавяше известна доза черен хумор.

Усети как господин Уърлд залита зад нея и тя също залитна, после се хлъзна в кръвта — всичката на мъжа, — която се събираше на локва върху пода на пещерата, и двамата се свлякоха долу.

Птицата гръмовержец кацна на паркинга в Каменния град. Валеше като из ведро. Шадоу едвам виждаше на три-четири метра пред лицето си. Пусна се от перата на птицата и почти се плъзна, падна върху мокрия асфалт.

Блесна светкавица и птицата изчезна.

Шадоу се изправи тромаво.

Паркингът бе три четвърти празен. Шадоу тръгна към входа. Мина покрай кафяв форд, спрян до отвесна скала. В колата имаше нещо много познато, той надзърна любопитно вътре и видя мъжа, който се беше свлякъл върху волана, сякаш е заспал.

Шадоу отвори вратата откъм шофьора.

За последен път бе видял господин Таун да стои пред мотела в центъра на Щатите. Върху лицето му се четеше изненада. Вратът му беше прекършен. Шадоу го пипна по лицето. Още беше топло.

Долови уханието в автомобила, съвсем леко, като парфюм на човек, който е излязъл от стаята преди години, но въпреки това веднага го позна. Затръшна вратата на форда и тръгна през паркинга.

Докато вървеше, усети леко подръпване отстрани в ребрата, остра пронизваща болка, която трая само секунда или по-малко и после отшумя.

Никой не продаваше билети. Шадоу мина през сградата и излезе в градините на Каменния град.

Прокънтя гръмотевица, която разклати клоните на дърветата и отекна дълбоко в огромните скали; дъждът плискаше със студена сила. Беше късен следобед, но бе тъмно като през нощта.

По облаците плъзна отражение от светкавица и Шадоу се зачуди дали това е птицата гръмовержец, която се завръща на своите зъбери, или просто атмосферен разряд, или на някакво равнище двете неща всъщност едновременно.

Разбира се, че бяха двете неща едновременно. В края на краищата точно това беше важното.

Някъде извика мъжки глас. Шадоу го чу. Единствените думи, които долови ясно или му се стори, че е доловил, бяха: „… на Один!“

Забърза през Площадката с флаговете на седемте щата, която се пълнеше бързо с дъждовна вода. Подхлъзна се на лъснатия камък. Планината бе заобиколена от плътен слой облаци и в мрака и бурята отвъд площадката той не видя никакви щати.

Не се чуваше и звук. Мястото изглеждаше напълно изоставено.

Шадоу се провикна, стори му се, че чува как нещо отговаря. Тръгна към мястото, откъдето сякаш бе долетял звукът.

Никой. Нищо. Само верига пред входа на пещера, до която посетителите нямаха достъп.

Шадоу прекрачи веригата.

Огледа се, надзърна в мрака.

Настръхна.

От мрака зад него някакъв глас каза много тихо:

— Никога не си ме разочаровал. Шадоу не се обърна.

— Странно — рече той. — Самият аз разочаровах себе си през цялото време. Всеки път.

— Няма такова нещо — възрази гласът. — Направи всичко, което се искаше от теб, дори повече. Привлече вниманието на всички и те така и не погледнаха ръката, в която беше монетата. Казва се отклоняване на вниманието. А в жертвата на сина има сила, достатъчно, предостатъчно сила, за да отприщи всичко. Да ти призная, гордея се с теб.

— Всичко е било нагласено — отвърна Шадоу. — От началото до края. Нищо не е било истинско. Просто инсценировка, за да стане касапница.

— Именно — каза гласът на Уензди от мрака. — Беше нагласено. Но това е единствената игра, която се играе в града.

— Искам Лора — рече Шадоу. — Искам Локи. Къде са? Последва само мълчание. Вятърът довя пръски дъжд. Някъде наблизо изтътна гръмотевица.

Шадоу влезе още по-навътре.

Локи Лъжеца седеше на пода, беше се облегнал на метална клетка. В клетката имаше пияни елфи, които се въртяха около казан. Локи беше покрит с одеяло. Виждаше се само лицето му, ръцете му, бели и дълги, се подаваха изпод одеялото. На стола до него беше оставено електрическо фенерче. Батериите вече бяха почти изтощени и светлината, която то хвърляше, беше мъждива и жълта.

Локи изглеждаше блед, изглеждаше и разгромен.

Но очите му. Очите му още бяха яростни и наблюдаваха как Шадоу върви през пещерата.

Когато беше на няколко крачки от Локи, той спря.

— Закъсня — рече му Локи. Гласът му беше дрезгав и хриплив. — Хвърлих копието. Посветих битката. Тя започна.

— Без майтап — каза Шадоу.

— Без майтап — каза Локи. — Вече е все едно какво ще правиш.

Шадоу спря и се замисли. После рече:

— Копието, което е трябвало да хвърлиш, за да отприщиш битката. Както там, в Упсала. Това е битката, с която се храниш. Прав ли съм?

Мълчание. Шадоу чуваше как Локи диша — на пресекулки, задъхано.

— Досетих се — каза Шадоу. — Не съм сигурен кога. Може би докато висях на дървото. Може би преди това. Покрай нещо, което Уензди ми каза на Коледа.

Локи продължи да го гледа от пода, без да казва нищо.

— Това е измама, правена от двама — каза Шадоу. — Както епископа с диамантената огърлица и ченгето, което го е задържало. Както онзи тип с цигулката и другият, който иска да я купи. Двама, които уж са в противоположни лагери, но играят една игра.

Локи прошепна:

— Смешен си.

— Защо? Хареса ми онова, което направи в мотела. Хитро измислено. Искал си да присъстваш, за да си сигурен, че всичко ще мине по план. Видях те. Дори се досетих кой си. Но виж, и през ум не ми е минавало, че именно ти си господин Уърлд. — Шадоу заговори по-силно. — Можеш да излезеш — рече той на пещерата. — Където и да си. Покажи се.

Вятърът ревна през отвора на пещерата и навя към тях пръски дъжд. Шадоу потрепери.

— Омръзна ми да ме взимат за малоумник — каза той. — Само се покажи. Дай да те видя.

Сенките в дъното на пещерата се промениха. Нещо стана по-плътно, нещо се размърда.

— Знаеш прекалено много, моето момче — заяви познатият тътнещ глас на Уензди.

— Значи не са те убили.

— Убиха ме — потвърди от мрака Уензди. — Ако не ме бяха убили, нищо нямаше да се получи. — Гласът му беше слаб, не тих, и в него имаше нещо, което напомни на Шадоу стар радиоприемник, който не е настроен добре на далечна станция. — Ако не бях умрял истински, никога нямаше да ги докараме тук — обясни Уензди. — Кали, мориганите и тъпите албанци, както и… е, видя ги всичките. Именно смъртта ми ги обедини. Аз бях жертвеният агнец.

— Не — възрази Шадоу. — Ти беше козелът, отвел другите на заколение.

Привидението в здрача се завъртя и се премести.

— Нищо подобно. Това би означавало да предам старите богове заради новите. А ние не правехме това.

— Да, не го правехме — прошепна Локи.

— Виждам — съгласи се Шадоу. — Вие двамата не сте предали никоя от страните. Вие сте предали и двете страни.

— Вероятно сме направили точно това — каза Уензди. Явно беше доволен от себе си.

— Искал си касапница. Имал си нужда от кърваво жертвоприношение. От жертвоприношение на богове.

Вятърът се усили, ревът, който долиташе през входа на пещерата, се превърна в писък, сякаш нещо неизмеримо голямо се мяташе от болка.

— И защо не? Хванат съм като в капан по тия проклети земи вече близо хиляда и двеста години. Кръвта ми е слаба. Гладен съм.

— А вие двамата се храните със смърт — каза Шадоу.

Струваше му се, че сега вече вижда Уензди. Той бе сянка, изтъкана от мрак, станала по-истинска едва когато Шадоу извърна очи и го погледна с периферното си зрение.

— Храня се със смърт, която е посветена на мен — отговори Уензди.

— Например с моята смърт на дървото — рече Шадоу.

— Това е друго — възрази Уензди.

— И ти ли се храниш със смърт? — попита Шадоу, след като погледна Локи.

Той поклати уморено глава.

— Не, разбира се, че не — каза Шадоу. — Ти се храниш с хаос.

При тези думи Локи се усмихна, мимолетна, белязана от болката усмивка, а в очите му заиграха оранжеви пламъчета: заблещукаха под бледата му кожа като подпалена дантела.

— Без теб нямаше да се справим — натърти Уензди в периферното зрение на Шадоу. — Бил съм с толкова много жени…

— Трябвал ти е син — каза Шадоу. Призрачният глас на Уензди прокънтя.

— Трябваше ми ти, моето момче. Да. Мое момче. Знаех, че си бил заченат, но майка ти замина в чужбина. Мина доста време, докато те открием. А когато те открихме, ти беше в затвора. Трябваше да разберем какво представляваш. Кои бутони да натиснем, за да те задействаме. Кой всъщност си. — За миг изглеждаше много доволен от себе си. — И имаше жена, при която да се върнеш. Тук не ни провървя, но не беше непреодолимо.

— Тя не ти трябваше — прошепна Локи. — Щеше да ти е по-добре без нея.

— Ако можеше да бъде другояче — добави Уензди и този път Шадоу разбра какво има предвид.

— И ако тя бе… благоволила… да остане мъртва — простена Локи. — Уд и Стоун бяха свестни мъже. Ти щеше да имаш възможност… щяха да те оставят да избягаш… докато влакът прекосява Северна и Южна Дакота…

— Къде е жена ми? — попита Шадоу.

Локи вдигна бледата си ръка и показа дъното на пещерата.

— Тръгна натам.

После най-неочаквано клюмна напред и тялото му се свлече на каменния под.

Шадоу видя онова, което одеялото бе скрило от него: локва кръв, дупката в гърба на Локи, кафеникавожълтия шлифер, почернял от кръвта.

— Какво се е случило? — попита той. Локи не каза нищо.

Шадоу си помисли, че той всъщност никога вече няма да каже нищо.

— Случи му се твоята жена, момчето ми — отговори далечният глас на Уензди. Сега се виждаше все по-трудно, сякаш се сливаше с пространството. — Но битката ще върне Локи. Както ще върне и мен завинаги. Аз съм привидение, той е труп, въпреки това ние победихме. Играта беше нагласена.

— Нагласените игри са най-лесни за печелене — спомни си Шадоу.

Отговор не последва. В здрача не помръдваше нищо.

Шадоу каза:

— Довиждане. — После каза: — Татко.

Но в пещерата вече нямаше и следа от никой друг. От никой.

Шадоу се върна на Площадката с флаговете на седемте щата, ала не видя никого, не чу нищо освен плющенето на знамената на бурния вятър. На Закрепената скала от хиляда тона нямаше воини с мечове, на Въжения мост нямаше защитници. Шадоу беше сам.

Нямаше нищо за гледане. Мястото бе обезлюдено. Бе пусто бойно поле.

Не. Не точно обезлюдено.

Това беше Каменният град. Хилядолетия наред хората тук са благоговеели и са се молели на боговете; днес милионите туристи, които минаваха през градините и по люшкащия се въжен мост, оказваха същото въздействие, както водата, която върти милион молитвени колела. Тук действителността беше слаба. Шадоу знаеше къде точно би трябвало да се води битката.

Тръгна, воден от тази мисъл. Спомни си как се бе чувствал на въртележката, опита се да се почувства отново така…

Спомни си как бе завивал с караваната, как я бе местил под прав ъгъл спрямо всичко. Опита се да улови усещането…

И после се получи, леко и съвършено.

Той все едно мина през ципа, сякаш излезе от дълбока вода на повърхността. С една-единствена стъпка се бе придвижил от туристическата пътека в планината към…

Към нещо истинско. Намираше се зад Кулисите.

Още беше на върха на планината, поне това си остана същото. Но само това. То обаче съвсем не изчерпваше всичко. Този връх беше същността на мястото, сърцевина на нещата такива, каквито са. В сравнение с него Лукаутската планина, откъдето Шадоу беше тръгнал, приличаше на рисунка върху декор, на модел от папиемаше, видян върху телевизионен екран… само изображение на нещото, а не самото нещо. Ето това тук беше истинското място.

Високите скали образуваха естествен амфитеатър. Каменните пътеки лъкатушеха около него и през него и създаваха криволичещи естествени мостове, все едно въображението на Морис Ешер се беше развилняло съвсем.

И небето…

Небето беше черно. Беше осветено и светът под него бе озарен от пламтящ зеленикавобял лъч, който беше по-ярък от слънцето и се раздвояваше лудешки по небето, от единия до другия му край като раздрана бяла ивица върху притъмнелия фон.

Шадоу си даде сметка, че това е светкавица. Светкавица, застинала за миг и разпростряла се завинаги. Светлината, която хвърляше, беше ослепителна и безпощадна: смиваше лицата, изпразваше очите и ги превръщаше в тъмни ями.

Това бе мигът на бурята.

Парадигмите се разместваха. Шадоу го усещаше. Старият свят, свят на необходен простор, на неизчерпаеми запаси и бъдеще, се бе изправил пред нещо друго — пред мрежа от енергия, от мнения, от пропасти.

Хората вярват, помисли Шадоу. Това правят хората. Вярват. А после не искат да поемат отговорност за вярата си: измислят разни неща и не се уповават на измислиците. Хората населяват мрака — с призраци, с богове, с електрони, с приказки. Хората си въобразяват разни неща и хората вярват: нещата се случват именно благодарение на тази вяра, на тази непоколебима като скала вяра.

Върхът на планината беше арена, Шадоу го видя веднага. А от двете страни на арената видя и тях — наредени.

Бяха прекалено големи. На това място всичко бе прекалено голямо.

На това място имаше стари богове: богове с кожа, кафява като стара гъба, розова като пилешко месо, жълта като есенна шума. Някои бяха безумци, някои бяха здравомислещи. Шадоу разпозна старите богове. Вече ги беше срещал или бе срещал други като тях. Имаше ифрити и самодиви, великани и джуджета. Шадоу видя жената, която бе срещнал в тьмната стая в Роуд Айланд, видя нагънатите зелени змии на косата й. Видя Мама-джи от въртележката, върху ръцете й имаше кръв, върху лицето й — усмивка. Познаваше ги всичките.

Разпозна и новите.

Имаше един, който вероятно беше железопътен магнат — беше облечен в демодиран костюм, от жилетката му висеше ланец на часовник. Имаше вид на човек, виждал и по-добри дни. Челото му помръдваше.

Там бяха огромните сиви богове на самолетите, наследници на всички мечти за пътуване по въздуха.

Там бяха боговете на автомобилите: мощен вглъбенолик контингент с кръв по черните ръкавици и хромираните зъби, на тях в жертва биват принасяни хора в количества, за каквито още от времето на ацтеките не е мечтал никой. Дори те изглеждаха притеснени. Световете се променят.

Други бяха с лица, размазани на петно от фосфора, те мъждукаха, сякаш съществуваха в собствената си светлина.

На Шадоу му домъчня за всички тях.

У новите богове имаше нещо нагло. Шадоу го виждаше. Но имаше и страх.

Те се бояха, че ако не са в крак с променящия се свят, ако не пресътворяват, не прекрояват и не пресъздават света по свой образ, времето им ще изтече.

Всяка страна се бе изправила храбро срещу другата. За всяка противниците бяха бесове, чудовища, прокълнати.

Шадоу виждаше, че вече е имало сблъсък. По скалите се аленееше кръв.

Те се готвеха за истинската битка, за истинската война. Той си помисли: сега или никога. Ако още сега не направеше нещо, после щеше да е прекалено късно.

„В Щатите всичко продължава вечно — каза глас някъде в дъното на съзнанието му. — Петдесетте години на двайсети век са продължили хиляда години. Разполагаш с цялото време на света“.

Шадоу бавно, като се препъваше, отиде в средата на арената. Усети върху себе си очи, очи и неща, които не бяха очи. Потрепери.

Гласът на бизона каза:

— Справяш се добре.

Шадоу си помисли: „Добре. Сутринта възкръснах от мъртвите. Оттук нататък всичко би трябвало да е много лесно“.

— Знаеш ли — рече свойски той на въздуха, — това не е война. Никога не е замисляно като война. И ако някой от вас смята, че е война, той се заблуждава дълбоко.

Чу и от двете страни мърморене. Не беше направил впечатление на никого.

— Бием се за собственото си оцеляване — изръмжа минотавърът от едната страна на арената.

— Бием се за съществуването си — провикна се от другата уста върху стълб блещукащ дим.

— Тази земя не е за богове — заяви Шадоу. Като въвеждащо изречение не можеше да се мери с „Приятели, римляни, сънародници“226, но вършеше работа. — Вероятно всички сте го разбрали по свой си начин. Всички нехаят за старите богове. Новите богове се въздигат точно толкова бързо, колкото и биват изоставяни и отхвърляни заради следващото велико нещо. Вие или сте забравени, или се страхувате, че ще излезете от мода, или просто ви е дошло до гуша съществуването ви да зависи от прищевките на хората.

Този път ропотът не бе толкова силен. Шадоу беше казал нещо, с което те бяха съгласни. Трябваше да им разкаже приказката сега, докато го слушаха.

— Имало едно време един бог, който бил дошъл от далечни земи и чиято мощ и влияние отслабвали все повече заедно с вярата в него. Той бил бог, който черпел сили от жертвоприношенията и от смъртта, най-вече от войната. На него била посвещавана смъртта на онези, които загивали във война, цели полесражения, които в Старата му родина му вдъхвали мощ и го подхранвали. Сега той бил стар. Изкарвал си прехраната с мошеничества, бил се хванал с бог от своя пантеон, бог на хаоса и на измамата. Заедно лъжели лековерните. Заедно обирали хората. По едно време — може би преди петдесет години, може би преди сто, те се впуснали да осъществяват план, план да създадат запаси от сила, от които да черпят. Нещо, което да ги направи по-силни отпреди. В края на краищата къде може да има по-голяма мощ от бойно поле, осеяно с мъртви богове? Играта, която подхванали, се наричала „Сбийте се помежду си“. Разбирате ли сега? Битката, която сте дошли да водите, не е нещо, което можете да спечелите или да загубите. За онзи бог, за онези богове не е важно кой ще победи и кой ще загуби. За тях двамата е важно достатъчно от вас да загинат. Всеки от вас, който падне в битка, му вдъхва сила. Всеки от вас, който издъхне, го подхранва. Схващате ли?

През арената се пронесе свистенето, тътенът на нещо, което се е подпалило. Шадоу погледна към мястото, откъдето идваше шумът. Някакъв огромен мъж с кожа, наситенокафява като махагон, с голи гърди, с цилиндър и пура, хашлашки залепнала за устната му, заговори с глас, плътен и дълбок като гроб. Барон Самди каза:

— Добре де. Но Один. Той умря. По време на мирните преговори. Ония негодници го убиха. Той умря. Точно аз познавам смъртта. Никой не може да ме излъже мен за смъртта.

Шадоу рече:

— Очевидно. Той трябваше да умре наистина. Жертва плътското си тяло, та тази война да стане възможна. След битката ще бъде по-могъщ от всякога.

Някой се провикна:

— Ти кой си?

— Аз съм… аз бях… аз съм му син.

Един от новите богове — от начина, по който се смееше и проблясваше, Шадоу заподозря, че е някой наркотик, каза:

— Но господин Уърлд каза…

— Не е имало никакъв господин Уърлд. Никога не е съществувал такъв човек. И той като вас бе поредният копелдак, който се опитваше да се храни от създадения от самия него хаос.

Те му повярваха и Шадоу видя обидата в очите им. Поклати глава.

— Знаете ли — рече им, — лично аз предпочитам да бъда човек, а не бог. На нас не ни е нужно някой да вярва в нас. Оправяме се и без това. Да, точно така правим.

На оброчището се възцари тишина.

После светкавицата, застинала в небето, се стовари с оглушителен гръм по върха на планината и арената потъна в пълен мрак.

И в мрака много от тези присъствия светеха.

Шадоу се запита дали ще започнат да спорят с него, дали ще го нападнат и ще се опитат да го убият. Зачака някакъв отклик.

Сетне забеляза, че една по една светлините угасват. Боговете напускаха това място — първо по петима-шестима, после на цели групи, накрая със стотици.

Към него тежко запъпли паяк със седем крака и с размерите на ротвайлер, гроздовете му очи светеха мъждиво.

Шадоу успя да се задържи на крака, макар че му се пригади.

Когато се приближи достатъчно, паякът каза с гласа на господин Нанси:

— Добре се справи. Горд съм с теб, момчето ми.

— Благодаря — рече Шадоу.

— Трябва да те върнем. Ако стоиш прекалено дълго тук, ще ти навреди.

И отпусна паешки крак с кафяви косъмчета върху рамото му…

… вече на Площадката с флаговете на седемте щата господин Нанси се изкашля. Дясната му ръка беше отпусната върху рамото на Шадоу. Дъждът беше спрял. Господин Нанси държеше лявата си ръка близо до ребрата, сякаш го боляха. Шадоу го попита дали е добре.

— От стара коза яре съм — обясни господин Нанси. — Не се давам лесно.

Не говореше като щастлив човек. Говореше като старец, който изпитва болка.

Десетки от тях стояха или седяха на земята и по пейките. Някои, изглежда, бяха тежко ранени.

Шадоу чу тътен в небето — приближаваше се откъм юг — и погледна господин Нанси.

— Хеликоптери?

Господин Нанси кимна.

— Не се притеснявай. Вече няма страшно. Само ще поразчистят и ще си тръгнат.

— Ясно.

Шадоу си даде сметка, че иска да види с очите си част от онова, което трябваше да се разчиства. Взе електрическо фенерче от един беловлас мъж, който приличаше на водещ на новините в пенсия, и тръгна да търси.

Намери Лора просната на пода в една пещера, до диорама на джуджета миньори, сякаш дошли направо от Снежанка. Подът под Лора лепнеше от кръв. Тя лежеше на една страна, както вероятно Локи я беше оставил, след като бе изтеглил копието и от двамата.

Лора се държеше с едната ръка за гърдите. Изглеждаше ужасно уязвима. Изглеждаше мъртва, но Шадоу вече почти бе свикнал.

Той приклека до нея, докосна я с ръка по бузата и я повика. Очите й се отвориха, тя вдигна глава и я обърна, докато не го видя.

— Здравей, Пале — каза Лора.

Гласът й беше хриплив.

— Здрасти, Лора. Какво се е случило тук?

— Нищо — отвърна тя. — Някои неща. Победиха ли?

— Спрях битката, която се опитваха да започнат.

— Умното ми Пале — промълви Лора. — Онзи мъж, господин Уърлд, каза, че щял да ти забие кол в окото. Никак не ми беше симпатичен.

— Той е мъртъв. Ти, скъпа, го уби.

Лора кимна и каза:

— Това е добре.

Очите й се затвориха. Ръката на Шадоу намери студената й ръка и я стисна. След малко Лора отново отвори очи.

— Разбра ли все пак как да ме възкресиш? — попита тя.

— Струва ми се, че да — отговори Шадоу. — При всички положения знам един начин.

— Това е добре — каза Лора и стисна ръката му със студените си пръсти. После рече: — А обратното? То какво?

— Обратното ли?

— Да — прошепна тя. — Мисля, че би трябвало да съм си го заслужила.

— Не искам да го правя.

Лора не каза нищо. Просто зачака. Шадоу рече:

— Добре.

После дръпна ръка от нейната и я сложи на врата й. Тя каза:

— Моят съпруг!

Изрече го гордо.

— Обичам те, слънчице — каза Шадоу.

— Обичам те, Пале — пророни Лора.

Той хвана златната монета, увиснала на врата й. Дръпна силно верижката и тя се скъса лесно. После стисна с палец и показалец монетата, духна върху нея и отвори широко длан.

Монетата я нямаше.

Очите на Лора още бяха отворени, но не се помръдваха.

Тогава Шадоу се наведе и я целуна нежно по студената буза, Лора обаче не откликна. Той и не очакваше. После се изправи и излезе от пещерата, за да се взре в нощта.

Бурите бяха отминали. Въздухът пак изглеждаше свеж, чист и нов.

Шадоу не се и съмняваше, че утрешният ден ще е страшно хубав.