Алхимикът от Сенките

1.

В Лувъра, във вестибюл, чийто вход Алмадес дискретно охраняваше, капитан Ла Фарг търпеливо стоеше и гледаше през прозореца. Той чакаше Анес, която преди три дни беше приета в дома на кралицата и оттогава не беше се свързвала с Остриетата.

Прикрепена на служба към Анна Австрийска, тя живееше в двореца и не разполагаше със свободно време. Впрочем отлично съзнаваше, че я наблюдават, понеже назначението ѝ предизвика колкото завист, толкова и любопитство. Независимо че кръвта ѝ беше абсолютно синя, все пак тя беше една непозната — или почти непозната, — чието внезапно появяване изненада двора. Цели два дни всички говореха само за нея. Шушукаха, че е представена на кралицата от херцогиня Дьо Шеврьоз, което беше самата истина. Шушукаха също, че кралят я допуснал в обкръжението на съпругата си, за да сложи началото на помирение с херцогинята, което не беше вярно. Ролята на Анес беше да наблюдава Анна Австрийска и да я закриля при нужда — мисия, която настоятелката на Сестрите на Сен Жорж ѝ възложи с одобрението на Ришельо, макар самата тя да беше против и да се чувстваше принудена.

Ла Фарг се обърна, когато чу вратата да се отваря, и видя влизащата Анес. Много красива, пременена и с фризура по последна мода, тя носеше елегантна червена рокля с подплънки на ханша, с правоъгълно деколте и къси буфан ръкави.

— Разполагам със съвсем малко време — заяви тя, след като внимателно затвори вратата.

Старият благородник разбра.

— Вчера — рече той — Ленкур вечеря в двореца на Шеврьоз…

— Сигурна съм, че се е забавлявал много повече, отколкото тук.

— Няма съмнение. Тази вечеря, на която е присъствал маркиз Дьо Шатоньоф, била дадена в чест на някоя си Од дьо Сент Аволд.

Младата баронеса кимна с глава.

— Тя трябва да бъде представена в двора днес, а утре да се присъедини към дома на кралицата. Струва ми се, като придворна госпожица…

— Тя е далечна роднина на херцогиня Дьо Шеврьоз. Идва направо от Лотарингия, където вероятно херцогинята се е запознала с нея по време на изгнанието си. Това ново назначение в дома на кралицата, само няколко дни след твоето, не може да бъде случайно.

Заради тайното искане на кардинал Ришельо госпожа Дьо Шеврьоз прие да въведе Анес при кралицата и да каже хубави думи за нея. Луи XIII еднолично решаваше кой да бъде допуснат в обкръжението на съпругата си. Понякога се възползваше от това право, за да я наказва, прогонвайки личности, които тя особено много ценеше, но както твърдеше той, те оказвали негативно влияние върху нея. Анна Австрийска изпитваше подозрение към новодошлите дами, тъй като те бяха избирани от краля и от първия му министър. Ето защо решиха да използват посредничеството на херцогинята, която се ползваше с доверието на кралицата. Проблемът беше, че тя не гореше от желание да се хареса на Кардинала, нито на краля, а пък съдбата на младата баронеса Дьо Водрьой ѝ беше напълно безразлична. Затова трябваше някак да я склонят…

— Херцогинята — предположи Анес — ще се съгласи да гарантира за мен, при условие че Од дьо Сент Аволд бъде приета бързо сред придворните госпожици на кралицата.

— Какъв мотив обаче може да накара краля да бъде благосклонен към допускането на протеже на Шеврьоз близо до кралицата? Особено като имаме предвид…

Ла Фарг не завърши изречението.

И двамата бяха наясно, че херцогинята, която непрекъснато плетеше заговори, скоро ще бъде арестувана по време на хайка, която няма да пощади нито богатите, нито могъщите. Кралят беше решил да нанесе удар веднага след големия бал, който скоро тя възнамеряваше да даде в двореца си в Дампиер, така че поражението ѝ щеше да дойде почти незабавно след триумфа.

— Какво очаквате от мен, капитане?

— Ленкур твърди, че малката Сент Аволд не е намесена в интригите на Шеврьоз. Въпреки това дръж я под око. Човек никога не знае.

Анес въздъхна и го погледна сдържано.

— Добре — рече тя.

— Виж какво, Анес, ясно ми е, че според теб си губиш времето, но…

— Какво би могло да се случи на кралицата тук? Лувърът гъмжи от гвардейци, швейцарски стражи и мускетари!

— Съществуват опасности, срещу които храбростта и стоманата са слаби да противодействат. Именно от такива опасности, застрашаващи кралицата, се боят Кардиналът и настоятелката на шатленките…

Опасностите, за които Ла Фарг говореше, бяха драконите и техните магии. Той не се лъжеше, като твърдеше, че срещу тях трябва да се изправят люде, които са много повече от добри бойци. Необходими бяха безстрашни души и магове. Необходими бяха Сестрите на Сен Жорж, които бранеха трона на Франция от три века.

Обаче Сестрите шатленки — отговорни за сигурността на Анна Австрийска — твърдяха, че не са в състояние да изпълнят свещения си дълг.

— Какво става в действителност? — запита капитанът на Остриетата.

Анес трябваше да признае неохотно:

— Вярно е, че кралицата не облекчава задачите на шатленките в свитата си. Би могло дори да се каже, че прави всичко възможно да им попречи.

— Кралицата отдавна ненавижда Сестрите на Сен Жорж.

— Тя никак не щади клетниците, които са ѝ верни до смърт. Демонстрира им студенината си, проявява към тях презрение, никога не пропуска случай да ги уязви. Както научих, това отношение не е от днес и от вчера. Кралицата се опитва да ги държи далеч от себе си, доколкото ѝ позволяват възможностите. Понякога си разрешава и по-големи волности. Така например миналия петък им забрани да я придружат във „Вал дьо Грас“.

„Вал дьо Грас“, на улица „Сент Оноре“, беше манастир, открит през 1621 г. от Анна Австрийска, където тя обичаше да се усамотява.

— Това е страхотно безразсъдство — коментира Ла Фарг.

— Лошото отношение на кралицата към Белия орден като че ли се увеличава двойно…

— В такъв случай не може да има по-добър избор от теб. Ти за малко щеше да станеш сестра на Сен Жорж. Почти завърши послушничеството си и…

— Обърнах страницата, капитане — прекъсна го младата жена.

— Зная, Анес. Моля те само да се довериш на инстинкта си и да действаш както намериш за добре. Ти си способна да долавяш нещата, които се изплъзват от вниманието на другите.

Анес се замисли, обърна се към прозореца, а после запита:

— Майка Еманюел дьо Серне опита ли се да се свърже с мен?

Бившата настоятелка на Сестрите на Сен Жорж — поднастоятелката Еманюел дьо Серне — беше обещала да помогне на Анес, тъй като изпитваше към нея много добри чувства. Тя трябваше да разбере какво се е случило с един лейтенант от Черните гвардейци. Този млад офицер беше син на стар приятел на Ла Фарг и брат на Острие, загинало по време на служба.

— Не — призна старият благородник.

— Предупредете ме веднага, ако…

— Обещавам, Анес.

— Трябва да вървя… Има ли вести от Лепра?

— Няма.

— А от Алхимика?

Този път Ла Фарг замълча и девойката разбра, че е безсмислено да продължава да пита.

Тя излезе.

Същия следобед Ленкур се натъкна на страхотно оживление в двореца на Шеврьоз. В двора, под палещото слънце, прислужниците товареха каруци с мебели, сандъци, ракли и навити килими. Херцогинята не напускаше завинаги мястото, но се готвеше за известно време да поживее другаде. А именно в двореца си в Дампиер.

Ленкур срещна домоуправителя на каменното стълбище, където той раздаваше заповеди и наблюдаваше как върви преместването. Тъй като беше познат тук, не се наложи младият мъж да се представя и той направо поиска да се срещне с Од дьо Сент Аволд. Отговориха му, че понеже се готви да излиза, тя не приема никого. Ленкур настоя: той щеше да чака на терасата и се надяваше на кратка среща. Домоуправителят склони.

— Разбира се, господине.

Той щракна с пръсти и се появи лакей, който трябваше да отнесе съобщението на девойката.

Ленкур излезе на терасата, съзерцавайки с възхищение великолепната градина, която се простираше чак до улица „Сен Никез“.

И така, госпожа Дьо Шеврьоз напускаше Париж.

Скоро щяха да я последват и много други. Колкото яростна и благотворна да беше, нощната буря, която изми столичната кал, бе само кратка пауза. Жегата се върна и след няколко дни се превърна в страдание, тъй като към непоносимата горещина се прибавяха смрадта и болестите. Париж представляваше клоака. Под безмилостното слънце зловонна кал изпълваше рововете; животинската тор в оборите вонеше нетърпимо; кръвта от кланиците течеше по паветата; изпражнения ферментираха в дупките на нужниците. Тази гнилоч предизвикваше главоболия, гадене, трудности при дишането спохождаха най-чувствителните люде — единственото ефикасно противопоставяне на ужаса беше бягството. Както всяка година по това време, богатите се готвеха да дезертират от столицата. Те изпращаха близките си на село или се изнасяха цели семейства, с багаж и с прислужници, към някое имение или замък на предците им. Лично кралят даваше пример, като напускаше Лувъра, докато се прочистят рововете. Дворът го следваше, а обикновените парижани трябваше да се задоволят да се скрият в жилищата си, докато времето се смили, и чакаха с нетърпение неделите, за да излязат на полето.

— Искрено съжалявам, господине. Но мога да ви отделя само няколко секунди. Госпожа херцогинята ме чака в каретата си, за да ме отведе в Лувъра и…

Ленкур се обърна и откри Од дьо Сент Аволд, която се появи, по-прекрасна от всякога, в рокля, която той не беше виждал. Стори му се приказно красива, но не посмя да ѝ го каже. Разбира се, нещо в погледа му го издаде, защото тя замълча, усмихна се, поруменя, а зелените ѝ очи заблестяха от щастие.

За кратко мълчанието ги сближи, а Ленкур устоя на желанието си да грабне ръцете ѝ в своите.

— Зная, госпожо, че днес ще бъдете представена в двора. И че още утре ще се присъедините към дома на кралицата. Преди това да се случи, исках да ви поздравя и да ви уверя в своето приятелство.

— Благодаря, господине. Благодаря от все сърце.

— Възнамерявах да ви дам няколко съвета, за да бъдете предпазлива. Дворът на Франция не е лотарингският двор. Приближаването ви към кралицата ще ви струва немалко враждебност. Така че, пазете се от фалшиви усмивки, не се доверявайте на лицемерните, както и на амбициозните, научете се да разпознавате пресметливите и най-вече — стойте настрана от интригите.

В този момент се усети, че все пак е взел нейните ръце в своите и че тя не се е отдръпнала. Гледаше го и го слушаше внимателно, убедена в искреността му, развълнувана…

Той замълча, без да пуска дланите ѝ и без тя да ги издърпа.

Чу се суха кашлица: тъжната госпожа Дьо Жарвил идваше да потърси племенничката си.

Весела и преливаща от живот, Од дьо Сент Аволд прошумоля със скъпата си рокля.

— Довиждане, господине! До скоро!

Той не отговори, убеден, че животът щеше да ги раздели.

Пристигайки от Иври, Лепра и Мирбо влязоха в Париж през предградието Сен Марсел. Те яздеха един до друг и разговаряха свойски.

Последните дни, прекарани в дома на Мирбо, ги бяха сближили. Подир знаменитата нощ, в която Лепра рискува живота си, за да го освободи, Мирбо му засвидетелства приятелството си — тържествено, но и сърдечно. Заради успеха на мисията Лепра отначало се зарадва, че е спечелил доверието на агента на херцогиня Дьо Шеврьоз. След това обаче искрено го почувства близък. Двамата мъже действително доста си приличаха. Бяха на една и съща възраст, от знатни родове и най-големи синове в семействата си; гордееха се с военното си минало, единият — при мускетарите, а другият — в гвардейската рота на господин Дез Есарт19; независимо че животът беше отнел много от илюзиите им, все пак те правеха всичко възможно да се държат като благородници; накрая, една вечер споделиха откровения пред бутилка хубаво вино — и двамата бяха преживели тежки любовни разочарования и страдаха, че вероятно никога няма да станат бащи.

Вдишаха зловонието на столицата още преди да я видят, и съжаляваха, че не са заобиколили. Целият Париж смърдеше под гневното слънце. Но никъде в града не се разнасяше такава воня, както по улица „Муфтар“, по която се движеха с насълзени очи. Край река Биевр — която пресичаше квартала, преди да се влее в Сена — процъфтяваха много дейности, които изискваха доста голяма консумация на вода, като кожарски работилници и цехове за дране на кожите на животните, а те замърсяваха както реката, така и атмосферата.

Преминаването през вратата Сен Марсел беше облекчение, въпреки миризмата на нужници, която се носеше наоколо. Лепра и Мирбо най-после свалиха ръце от устите и от носовете си и поеха по улица „Планината Сент Жьоневиев“ до площад „Мобер“. Пресякоха малкия ръкав на Сена по Моста на дението, който се наричаше така, защото, ако искаха да минат по него, пътниците трябваше да дадат монета дение. Мирбо плати. След това прекосиха площада пред „Парижката Света Богородица“, залутаха се из средновековния лабиринт — остров Сите, добраха се до левия бряг по Моста на обменителите и излязоха пред „Шатле“.

Лепра не знаеше къде отиват.

Когато тази сутрин, след няколко дни, прекарани в безделие, Мирбо заяви, че още следобед трябва да са в Париж, той не пожела да му каже нищо повече. Всъщност се държеше с него като с любимо дете. Не че се съмняваше в Лепра, а искаше да му направи изненада.

Хубава изненада.

Мускетарят умело се включи в играта, водеше го надеждата, че ще отидат в двореца на Шеврьоз, за да се срещнат с херцогинята. Но тя се изпари, когато се озоваха край „Шатле“. Вместо да продължат на запад, за да излязат на кея или да вървят по улица „Сент Оноре“ до улица „Сен Томас дю Лувър“ те поеха първо по улица „Сен Дьони“ на север, после покрай Гробището на невинните, отминаха Халите и църквата „Сент Йосташ“ отдясно, за да се озоват на улица „Трене“.

Мирбо се усмихваше и наблюдаваше Лепра с крайчеца на окото си. Мускетарят до последния момент нямаше никаква представа къде отиват.

Когато обаче се оказа пред монументалния портал, веднага разбра.

— В двореца на Шатоньоф ли? — учуди се Марсиак.

Обърна се към Ла Фарг, след това погледът му се върна към Лепра. Той потвърди:

— Да, при маркиз Дьо Шатоньоф.

Бяха се събрали тази вечер на улица „Кокатрикс“ на остров Сите.

Мястото не изглеждаше приветливо: обикновена стая под наем на таванския етаж, с напукани стени и с груб дървен под, с легло, от което не се виждаше небе, с малък скрин за дрехи, тоалетна масичка, ракитов стол, огледало на петна и разпятие. Беше доста окаяно помещение, но мускетарската заплата не позволяваше нищо повече. Оставаше надеждата хазяинът да е приятен, съседите — дискретни, а улицата — спокойна.

Лепра се чувстваше много добре в дома си.

— Истината — обясни той — е, че Мирбо не принадлежи на госпожа Дьо Шеврьоз, нито на съпруга ѝ. Той принадлежи на Шатоньоф, който всъщност го е предоставил на разположение на херцогинята, за да помогне в… делата ѝ.

Обикновена свещ осветяваше тримата мъже. Още не беше паднал мрак, но в стаята трябваше да гори пламък. Лепра седна на скрина, Ла Фарг беше яхнал стола на обратно, а Марсиак стоеше със скръстени ръце, опрян до стената, близо до разпятието, което висеше накриво.

— Шатоньоф и госпожа Дьо Шеврьоз са любовници, което не е тайна за никого — каза капитанът на Остриетата. — Но това, което ти си открил, Лепра, това, което си открил, е съвсем друго нещо…

Потомък на семейство на държавни съветници и на секретари, Шарл дьо л’Обепин, маркиз Дьо Шатоньоф, беше френски посланик в Холандия, Италия и Англия. Минаваше за близък на Ришельо, който през 1630 г. възнагради лоялността и отдадеността му на короната, като го направи пазител на печата. Така, на 53 години, той беше една от най-влиятелните личности в кралството. Но беше също така малко смешен застаряващ хубавец, който никога не се изморяваше да гони жените и въпреки възрастта си се правеше на младеж пред вратите на каретите.

— Човек може да си помисли, че госпожа Дьо Шеврьоз обича само дъртаци — рече Марсиак. — Доколкото си спомням, когато се ожени за нея, херцог Дьо Люин беше четирийсетгодишен. Херцог Дьо Шеврьоз пък беше на четирийсет и четири. А сега Шатоньоф…

— Шатоньоф сложи рога на херцог Дьо Шеврьоз — обади се Ла Фарг. — Той не е първият и доколкото познавам херцогинята, ще последват други. Но като предоставя Мирбо на разположение на Шеврьоз за интригите ѝ, той става неин съучастник. И кой знае дали някои важни държавни тайни не са били изречени по време на креватните му откровения?

— При това всичко се развива в навечерието на война с Лотарингия — подчерта Лепра.

— Мислех си, че Шатоньоф е безрезервно верен на Кардинала — каза гасконецът.

— Вероятно на лоялността му е сложен край, когато е срещнал красивите очи на херцогинята — предположи капитанът на Остриетата. — Само Бог знае какво е успяла да му налее в главата тази дяволица… Спомнете си бала, на който Шатоньоф танцуваше, докато Кардиналът лежеше тежко болен.

Мускетарят кимна с глава.

— Беше малко след екзекуцията на Монморанси20. Тогава се говореше, че Шатоньоф ще заеме мястото на господаря си в обкръжението на краля.

— Триумф за Шеврьоз — отбеляза Марсиак. — Най-големият ѝ враг умира, а любовникът ѝ става важен министър…

— Но Кардиналът не предаде Богу дух — заяви Ла Фарг.

— Срещал ли си Шатоньоф? — запита гасконецът.

— Да — отговори Лепра. — Маркизът ме помоли да се включа в ескорта от благородници, които ще го придружат в Дампиер за бала, който дава херцогинята. Тръгваме утре и тъй като Мирбо искаше да прекара нощта с любовницата си, използвах същия претекст, за да се срещна с вас. Реших, че ще е по-далновидно, ако избягвам двореца на Ястреба, и трябва да призная, че моето легло ми липсва…

Марсиак погледна към леглото в стаята и потъна в размисъл. Дори си представяше една-две разголени красавици…

Някаква камбана заби.

Осъзнавайки колко е часът, Ла Фарг стана от стола си и се приготви за тръгване.

— Хубава работа си свършил, Лепра. Поздравления!

— Благодаря, капитане.

— Обаче бъди предпазлив.

— О, да… Впрочем имаше ли пострадали в хана в Ньой?

— От гвардейците ли? Само рани и няколко цицини, доколкото зная. Но Рошфор не престава да ми досажда.

— Кажете му, че аз… Не. Размислих и си запазвам удоволствието сам да му разкрия истината някой ден.

Капитанът на Остриетата се засмя. И той не изпитваше нежни чувства към Рошфор.

— Разбрано.

Ла Фарг излезе пръв и слезе по стълбите, докато Марсиак стискаше ръката на мускетаря на площадката.

— Тъй като си казал, че отиваш при любовницата си — прошепна му той, — какво ще речеш, ако двамата решим да направим едно посещение? Познавам две сестрички, които живеят съвсем наблизо и…

— Изморен съм, Марсиак.

— Помисли си, че ще бъде за доброто на мисията ти…

— До скоро, Никола.

— Хубаво. Както искаш… Но губиш мъжество, Антоан. Това е много лошо. И какво огромно разочарование е за мен!

— Вън!

Долу на потъналата в мрак улица „Кокатрикс“, Ла Фарг намери Алмадес, който стоеше на пост. Марсиак скоро се присъедини към тях и капитанът на Остриетата обяви:

— Имам работа. До утре.

Другите двама се спогледаха изненадани. Че Ла Фарг оставя гасконеца, не беше толкова учудващо. Но да се раздели с Алмадес…

— Капитане — обади се Марсиак вместо испанския учител по фехтовка. — Сигурен ли сте, че…

— До утре…

И старият благородник се отдалечи сам.

— Да го проследим — рече след малко гасконецът.

— Не.

— Но е добре заради неговата сигурност!

— Не — повтори невъзмутимо Алмадес.

— Щом искаш, остани. Но аз…

— Не.

— Как смееш да ми заповядваш?

Испанецът отговори като измъкна рапирата си от ножницата.

— Шегуваш се.

— Не.

Марсиак отстъпи крачка назад и присви рамене изненадано, както би постъпил някой подлец, в чиято честност са се усъмнили. Той стигна до мисълта, че Ла Фарг ги остави не за да се усамоти, а за да може Алмадес да наблюдава него, Марсиак.

— Действително ли ще ме пронижеш с рапирата си?

— Да.

В своя дом Ленкур гледаше през прозореца, но не виждаше нищо.

Той беше потънал в мисли и окървавеното лице на Виелиста бавно се появи в отражението на стъклото, над дясното му рамо, сякаш старецът се приближаваше откъм гърба му.

— Мислиш си за миньончето, нали, хлапе?

— Името ѝ е Од.

— Струва ми се, че ти харесва.

— Може и така да се каже, да.

— Ако тя значи нещо за теб, несъмнено трябва да я предпазиш от опасностите, които я дебнат в двора. Обаче… Обаче може би не трябва да ѝ се доверяваш…

— Да не ѝ се доверявам ли? Защо? — запита на висок глас Ленкур. — По каква причина?

Той се обърна и продължи да разсъждава.

Спомни си, че е сам.

Полунощ.

Беше хладно, когато Ла Фарг пое по Новия мост. Наоколо Париж тънеше в дълбок мрак, само тук-там, далеч един от друг и едва видими, просветваха фенери. Тегнеше тежко мълчание. Чуваше се единствено шумът на черните води на Сена, които се носеха невидими под каменните сводове.

Както беше уговорено, Ла Фарг спря пред Бронзовата виверна.

Тази статуя се издигаше край остров Сите — там, където двете половини на Новия мост се срещаха в началото на площад „Дофин“. Тя представляваше виверна с разперени криле върху мраморен пиедестал. Стоеше пред входа на оградена с перила галерия за разходки, която малко по-надолу от моста надвисваше над реката. Макар и оседлана и снабдена с амуниции, Бронзовата виверна беше без ездач. Бяха ѝ се случили много приключения. Подарък от великия херцог на Тоскана за Мария Медичи след смъртта на Анри IV, тя потъна край остров Сардиния с кораба, който я пренасяше. Извадиха я година по-късно и я поставиха до Новия мост през 1614 г., но през 1633-та все още чакаше да я възседне някой достоен, а не случайните пияници и шегобийци.

Ла Фарг мина зад статуята.

Облегнал се на парапета, някакъв благородник го чакаше и гледаше отражението на луната и на звездите, които танцуваха в мрачната Сена. Нахлупил шапка с перо, той носеше рапира и черно наметало над светлосив дублет с бели цепки на ръкавите и сребърни ширити. Изглеждаше на около трийсет, независимо че косите му вече бяха пепеляви. Беше слаб, висок, красив, с очи, чиито бледи ириси бяха заобиколени с тъмни кръгове.

Ла Фарг спря.

— Кой сте вие? — запита той предпазливо.

— Аз съм този, когото ви изпращат — отговори спокойно мъжът.

— Не ви познавам.

— Свободен сте да си тръгнете.

Старият капитан размисли, после рече:

— Кажете ми името си.

— Валомбър.

— Служите ли на Седмината?

Благородникът се усмихна.

— Служа им.

— И сте…

— … дракон ли? Да. Но въпреки че можете да извадите от ръкава си сестра шатленка, ще трябва да ми се доверите.

Шегата не разсмя Ла Фарг, който разглеждаше въпросния Валомбър и накрая отсече:

— Вярвам ви.

— Чудесно. А сега да пристъпим към действие, господине.

Капитанът на Остриетата кимна с глава.

— Безпокоя се — призна той. — Хората на Рошфор започнаха да надушват следите на моята дъщеря. На сигурно място ли е тя?

— Мога да ви успокоя. Дъщеря ви се чувства чудесно и е извън контрола на най-добрите агенти на Кардинала.

— А ще я опазите ли от Черния нокът?

— Да, разбира се.

— Възможностите му са огромни.

— И нашите не са по-малки. Искате ли да знаете къде се намира дъщеря ви?

— Не. Първо мен ще подложат на разпит, ако…

— Прав сте.

Ла Фарг направи няколко крачки, обърна се и вдигна очи към Бронзовата виверна.

— След два дни — рече той — кралят ще арестува своя пазител на печата, херцогиня Дьо Шеврьоз и всички, които заедно с тях са заговорничили срещу трона. От месеци Кардиналът събира доказателства и показания. Не се съмнявайте, че ще се вдигне голям шум.

— Тази история не ни интересува.

— Не, наистина… Но се подготвя нещо друго, нали? Нещо много важно. Нещо изключително.

Погледът му се плъзна по Валомбър, който не му отговори веднага.

— Да — изрече най-после драконът, без лицето му да изразява каквото и да било.

— Участва ли Алхимика?

— Възможно е.

— Не знаете ли? Или не желаете да ми отговорите?

— Не знаем.

Старият благородник смръщи вежди.

— Какво криете от мен? — запита той.

— Нищо, което Сестрите на Сен Жорж да не знаят вече. Може би трябва да се заинтересувате от техните тайни.

— Те предполагат, че кралицата е в опасност.

— Ако наистина съществува, заплахата, която тегне върху кралицата, е само началото. Но опасностите, които ние предчувстваме, няма да пощадят никого.

2.

В долината на Шеврьоз мракът започна да пада над обширното имение Дампиер и Лепра гледаше от стръмния бряг залеза на слънцето, който оцветяваше водите в голямото езеро. Обърнал гръб на замъка, той се възползваше от краткия покой и дишаше дълбоко.

Както беше уговорено, Лепра и Мирбо последваха маркиз Дьо Шатоньоф и неговия ескорт. Той се състоеше от трийсетина благородници, които, всичките знатни особи, си съперничеха по елегантност. Грижеха се както за сигурността на господин Дьо Шатоньоф, така и за престижа му. Един високопоставен аристократ никога не се придвижваше сам, а хората преценяваха значимостта му по броя и ранга на придружителите му. Шарл дьо л’Обепин, маркиз Дьо Шатоньоф, пазителят на печата на кралството, не можеше да си позволи да не спазва правилата.

За да се стигне от Париж до Дампиер, единственият път по онова време минаваше през Ванв, Велизи и Сакле. Десетината левги маркизът искаше да измине на кон, без прекъсване и под палещото слънце, като остави след себе си каретата и багажа. Очевидно нямаше търпение да пристигне по-бързо. Но също желаеше да влезе тържествено в замъка, където госпожа Дьо Шеврьоз вече го чакаше. Затова спряха пред вратите на огромното имение, за да се отърсят от праха, да се освежат и да лъснат гривите на конете. Трябваше да изглеждат достолепно. За Лепра това беше удобна възможност да забележи, че Шатоньоф, въпреки петдесетте си години и огромния си опит с жените, беше не по-малко трескав и тревожен от юноша преди първата си любовна среща. Херцогинята направо го беше побъркала от страст.

Пристигнаха в късния следобед и намериха Дампиер жужащ от прислужници и от заети с какви ли не занимания занаятчии. Подравняваха с гребла алеите, подреждаха градините, подрязваха дърветата и чистеха каналите. Но в центъра на трудовото оживление беше самият замък, където приготовленията завършваха и там покоят щеше да се завърне едва в късните нощни часове. Кралят, кралицата и дворът пристигаха утре, в деня на бала. Всичко трябваше да бъде готово, за да ги посрещнат достойно.

— Красиво е, нали?

Лепра обърна глава към Мирбо, който се доближи до него, след това отново се наслади на залеза на слънцето, чиито лъчи се отразяваха в спокойните и пламтящи води на езерото.

— Да — каза той. — Много.

— Това имение е едно от най-прекрасните места, които познавам. През всеки сезон тук е истински празник за очите…

Ненадеен и остър писък внезапно щеше да ги оглуши.

— И за ушите! — допълни го Лепра и избухнаха в смях.

Обърнаха се.

По пътеката, която ги делеше от замъка, бавно и равномерно вървеше тараска. Огромното влечуго с черупка теглеше покорно керван от три каруци, пълни с клони от окастрени дървета, за да стане още по-красива гледката към парка. Двама водачи подканяха животното да побърза, като го бодяха с пики и го командваха с висок глас. То напредваше, ограничено от тежките вериги, които бяха закрепени около шестте му лапи и свързани в закачено около врата му желязно колие.

Все така усмихнати, Лепра и Мирбо продължаваха да съзерцават езерото, без да изпитват нужда да разговарят. Откакто знаеше, че е на служба при маркиз Дьо Шатоньоф, Лепра чувстваше още по-близък благородника с бежовия дублет. Сега вече нищо не ги разделяше, освен господарите, на които служеха еднакво вярно. Животът лесно можеше да размени ролите им или да позволи на Мирбо да се присъедини към Остриетата на Кардинала. Вероятно това не би било много трудно.

Погледът на Лепра се спря на малко островче на другия край на езерото, островче, на което видя руини и силуетите на конните стражи.

— Какво е това? — попита той и с пръст посочи мястото.

— Островът на Дампиер. Той всъщност не е истински остров, тъй като път, който не се вижда оттук, го свързва с брега. Херцогът изгражда там павилиони.

Следователно въпросните руини бяха всъщност строящите се здания.

— Според легендата — продължи Мирбо — знатен благородник, който живял по времето на Карл Велики, обитавал черна кула на този остров. Той извършвал нечестиви ритуали и тероризирал целия край, затова юначни рицари дошли да го предизвикат и да се сражават с него. За тяхно нещастие, благородникът бил не само жесток магьосник, но и дракон… В Дампиер има гоблен, който представя героичното сражение на рицарите срещу чудовището.

— Победили ли са дракона?

— Случвало ли се е рицарите да губят битки в приказките?

— А кулата? Май от нея нищо не е останало.

— Да, защото била разрушена и нейните камъни, които се смятали за прокълнати, били хвърлени в езерото, за да не се използват никога повече.

— Легендите винаги имат отговори за всичко.

— Говори се, че именно от тези прокълнати камъни идва наименованието на Дампиер, но аз не разбирам латински…

Мускетарят пък поназнайваше латинския език, на който четяха меси в църквите. Той се намръщи и двамата мъже отново замълчаха.

— Стига сме безделничили — изведнъж се сепна Мирбо. — Елате, трябва да отидем в замъка „Мовиер“ и да се убедим, че всичко е готово за посрещането на свитата на господин Дьо Шатоньоф.

— Няма ли да спим в Дампиер?

— В двореца ли? — развесели се благородникът. — Вероятно тази нощ и това е възможно. Но утре там, в сервизните помещения, ще се настанят маркизи, в таванските стаи — графини, а по сламениците — барони. Къде мислите, че биха могли да ни сложат? Не, повярвайте ми, много по-добре ще ни е в Мовиер. Впрочем, намира се съвсем близо.

Лепра с неохота откъсна очи от езерото и от острова. Последва Мирбо, който енергично се отдалечаваше, и чу някаква мелодия, изсвирена на дръмбой.

Спря, обърна се и видя Ровен, който се криеше в сенките.

Лепра научи от Мирбо, че наемникът успял да избяга, но не беше го виждал от нощта, в която Рошфор им устрои засада. От колко време той стоеше така и ги шпионираше? И защо беше решил да се покаже, освен за да предупреди Лепра, че неизменно го държи под око?

Без да престава да свири и без да сваля поглед от Лепра, Ровен леко го поздрави с кимане на глава.

Баронство Шеврьоз беше обявено за херцогство през 1555 г. заради кардинал Шарл Лотарингски, който го придоби. Тогава господарският дом беше замъкът „Света Мадлена“ — средновековна крепост, която се издигаше над града и предлагаше великолепна гледка към околностите. Понеже беше много неудобен, той не се хареса на Кардинала, който предпочете пред него елегантен дворец в долината на река Ивет, на малко повече от левга от Шеврьоз. Дворецът принадлежеше на ковчежник на хазната, който благоволи да умре навреме и да остави дългове и вдовица, която без никакви затруднения продаде имението.

Това имение беше Дампиер, чието име произлизаше може би от domus Petri — „домът на Петър“, заради намиращата се там църква „Свети Петър“ — или от damne petre — „прокълнати камъни“. Имението стана новата резиденция на херцогството. Кардиналът го превърна в дворец, а най-малкият син на херцог Дьо Гиз, друг лотарингец, го наследи заедно с околните земи и с титлата през 1612 г. Този херцог Дьо Шеврьоз не парадираше с името си, за разлика от жената, за която се ожени след десет години. Прочутата и неудържима херцогиня се влюби в Дампиер. Тя често пребиваваше там и по нейно внушение съпругът ѝ разшири и разкраси допълнително двореца.

Макар че имението беше обширно и проспериращо през 1633 г., неговият замък, въпреки луксозните покои и вътрешните подобрения, не можеше да се сравнява с великолепния дворец на Шеврьоз в Париж. Покривът беше покрит с керемиди, а не с красиви плочки, четириъгълникът от кули и павилиони от пясъчник и тухли обграждаше малко дворче, до което се стигаше по подвижен мост, свързан с външен двор и сградите в него.

Но очарованието на Дампиер беше другаде.

То се криеше в прекрасните гори, които го заобикаляха отвсякъде. Криеше се в овощните насаждения и пищната цветна феерия, майсторски оформена в стила на Средновековието. Криеше се в красивите ровове с вода, заобикалящи замъка и градините му. Криеше се в каналите, които захранваха тези ровове, минаващи покрай пътеките, пресичащи и криволичещи из огромната цветна градина. Най-сетне, криеше се в езерото, по което беше толкова приятно човек да се разхожда с лодка до острова, където павилионите изникваха от земята.

Павилиони, за които Лепра не можеше да си обясни защо трябва да бъдат охранявани.

Мирбо не беше излъгал. Скромният замък „Мовиер“ — който понякога наричаха „Бержерак“ — се намираше точно от другата страна на стената на имението Дампиер. Той принадлежеше на дребния благородник Абел дьо Сирано, чийто син Савиниен щеше да си спечели известност и вече беше тръгнал по пътя на литературата и дуелите в Париж.

Лепра изчака да падне мрак, за да се измъкне от стаята си, която, за щастие, се намираше твърде близко до конюшнята. Той оседла един кон, изтегли го за юздите от обора, възседна го и смушка хълбоците му. Летните нощи бяха къси, а той трябваше да се върне, преди да пукне зората.

Защо пазеха зорко строящите се павилиони на острова?

В Дампиер Лепра реши да избегне отъпканите пътища. Мина през гората, завърза жребеца за едно дърво и продължи пешком. Под прикритието на дърветата можеше да наблюдава острова посред езерото. Както очакваше, мъже с фенери пазеха пътя, по който се стигаше до строежите в най-отдалечения край на замъка.

Невъзможно беше да мине оттам.

Лепра се съблече, остана само по панталон и по риза, свали портупея и рапирата остана да виси на гърба му. След това се опита да запомни мястото, където скри вещите си, влезе в хладката вода и заплува към острова и към неговите тайни.

Не знаеше какви са тези хора и какво правят там. На вечеря Мирбо каза, че също не е в течение. Те не служеха на маркиз Дьо Шатоньоф. Може би тогава бяха на подчинение на херцогиня Дьо Шеврьоз? Или на някой друг.

Лепра плуваше равномерно, за да пази силите си и да вдига колкото е възможно по-малко шум. Той приближи до острова, стъпи на дъното, изкачи се на брега и зае удобна позиция на високото, откъдето можеше, скрит в гъсталаците, да си поеме дъх и да наблюдава околността.

Въоръжени наемници пазеха осветения строеж, а на различни места имаше забучени в земята факли. Пет павилиона се издигаха сред скелетата и разхвърляните материали. Те заобикаляха голяма дъсчена покривна част, чието предназначение беше загадка за Лепра, а близо до нея имаше насипи от пръст.

Дали строителните работи се дължаха на неочаквано откритие? Или бяха предприети, за да прикрият други дейности? Какъвто и да беше отговорът, Лепра трябваше да го открие.

Той проучи движенията на наемниците, преди да тръгне напред с тиха стъпка. Безшумно и бързо стигна до строителната площадка, провря се сред сенките и успя да се промъкне под покривното съоръжение, без никой да го забележи. То се издигаше над ров, в който можеше да се слезе по рампа и по няколко стълби. Тези, които го бяха прокопали, бяха разкрили древните основи на импозантна кръгла сграда, която веднага напомни на Лепра за черната кула от легендата — същата, чиито прокълнати камъни вероятно бяха дали названието на Дампиер.

Мускетарят скочи в рова и се приземи върху големи голи плочи. Някои от тях бяха премахнати там, където надолу в земята потъваха стъпала. Тези стъпала водеха към много стара врата от черно дърво, която изглеждаше премахната някога и възстановена наскоро. Като се замислеше човек, запазеният ѝ вид предизвикваше учудване. Както и странната лекота, с която тя се отвори, а зад нея изникна вита стълба, осветена от запалени свещи в специални ниши. Лепра внимателно пое по стълбата, преброи седемдесет и едно каменни стъпала, които го отведоха под дъното на езерото. След друга черна врата откри доста широка, но празна зала, чиито сводове се крепяха на кръгли колони. И тук няколко свещи прогонваха тъмнината. Въздухът беше изпълнен с влага, а от тавана се стичаха капки, които образуваха локвички.

Все по-заинтригуван, Лепра продължи огледа си. Имаше няколко врати — ниски и всичките черни — от двете страни. Но централната част под колоните и равномерно разположените свещи сякаш сочеха пътя към свод в дъното на залата, над който пламтеше последната самотна свещ.

Лепра се приближи.

Той протегна ръка, за да отмести пурпурната завеса, която закриваше свода, когато внезапно движение го накара да се сепне. Бързо се обърна и успя да види как една люспеста опашка изчезва, приплъзвайки се по пода. Беше сила. Лоша вест. Понякога големи колкото котки, тези месоядни саламандри бяха изключително пъргави и лакоми. Миризмата на кръв ги подлудяваше и вкупом те можеха да нападнат ранен човек и да го разкъсат жив. Но когато влечугото беше само…

Мускетарят се съвзе и дръпна завесата.

Тръгнали от замъка посред нощ, седем конници преминаха в тръс по пътеката, която свързваше острова насред езерото с брега. Първият беше Савелда, най-ефикасният изпълнител на мокри поръчки на Черния нокът. Вторият беше Алхимика от Сенките, фалшивият специалист по магии под името Модюи и истинският вдъхновител на заговора, чиято цел беше завинаги да промени съдбата на Франция. Третият всъщност беше много красива дама: херцогиня Дьо Шеврьоз, облечена като ездачка и очарована от тръпката, която ѝ поднасяше тази нощна експедиция. Останалите четирима бяха наемници. Подобно на пазещите на острова, те бяха събрани от Савелда, за да заменят извергите, които рицарите на Сестрите на Сен Жорж убиха в Елзас.

Конниците пристигнаха на строителния обект и слязоха от жребците си.

Само Савелда, Алхимика и херцогинята минаха под покривното съоръжение, което закриваше рова, и слязоха по витата стълба. С извезаната със сребро превръзка над окото, испанецът водеше останалите. Той беше сигурен в себе си. Алхимика и херцогинята искаха да се уверят, че всичко е готово за утрешната церемония. Подготвяйки тази инспекция в последния момент, Савелда беше осветил със свещи подземието, където Лепра се намираше по същото време.

Лепра беше мускетар.

Той нямаше почти никакви познания за драконовата магия, но можеше да разпознае залата за молитви. Тапицерията, украсена с езотерични мотиви. Високите черни свещници, които трябваше да бъдат запалени. Масичката с ритуалните предмети. Аналоят, върху който лежеше голямата магическа книга, докато свещенослужителят произнасяше молитвените формули. Олтарът, голяма маса, измайсторена от един цял блок. И накрая, пентакълът, гравиран на пода, очертан с позлатени и с алени орнаменти, които се открояваха върху черния камък.

Но най-вече цареше злокобна атмосфера. Каквато и опасност да заплашваше краля, какъвто и заговор да беше измислил Алхимика, всичко това непременно беше свързано с тази зала, която очакваше маг и може би жертва.

— Боже мой! — прошепна Лепра.

Усети, че му става зле.

Изведнъж го обля топлина. Погледът му се замъгли. Зашеметен, той почувства, че нозете му не го държат. Не разбираше какво става с него, трудно му беше да мисли. След това болката, която терзаеше гърба му, го разтърси. Сякаш рансата, събудена за живот, гризеше жестоко плътта му. Лепра потрепери, едва успя да не изстене от страдание. Изпаднал в делириум, в треска от объркани разсъждения, стигна до прозрението, че се налага незабавно да напусне тази прокълната зала. Трябваше да се качи на повърхността, да се отдалечи от мястото, което подхранваше мощта на неговата болест. Успя само да се концентрира върху спешното изпълнение на този план. Премина покрай завесата, олюлявайки се. Болката намаля. Дишайки тежко, с потно чело, той се придвижваше от колона до колона към стълбите и към изхода. Почти нищо не виждаше. Ушите му шумяха, затова не чу тези, които слизаха към него. Останал без сили, продължи да се примъква към вратата, която Савелда щеше да отвори всеки момент…

… когато усети, че някакви ръце го грабват и бързо го изтеглят настрана.

Ръка в ръкавица затвори устата му.

— Аз съм — прошепна в ухото му глас, който веднага разпозна.

Беше Сен Люк.

Облечен целият в черно, мелезът с червените очила отведе Лепра в едно тъмно кътче точно когато Савелда влезе. Агентът на Черния нокът вървеше пред госпожа Дьо Шеврьоз и нейния специалист по магии. Той държеше запален фенер в лявата ръка, а свещите в помещението с колоните едва осветяваха посоката към молитвената зала.

На половината път от виолетовата завеса Савелда забави ход, след това спря. Останалите двама сториха същото, но бяха заинтригувани. Той се обърна, потърси с очи наоколо, придавайки си вид на човек, който изпитва смътното чувство, че е забравил нещо важно. Кожената превръзка над окото му не можеше да скрие напълно петното от рансата, което, под формата на звезда, се разпростираше към челото и слепоочието му. Той стисна здраво дръжката на рапирата си.

— Какво има? — запита госпожа Дьо Шеврьоз.

— Стори ми се… Стори ми се, че чух… Не зная. Нещо.

Погледът на едноокия премина над Лепра и Сен Люк, но не успя да ги забележи. Мелезът продължаваше да придържа прав мускетаря и не махаше ръката си от устата му. С цената на огромно усилие на волята, Лепра контролираше движенията си, сдържаше стоновете си, за да не издаде присъствието им.

— Нищо не чух — рече херцогинята. — А вие, Модюи?

— И аз, госпожо.

— Сигурно е била някоя сила — предположи Савелда.

— Боже мой? Саламандри ли има тук?

— Мястото е напълно сигурно, госпожо — рече испанецът и отново тръгна колебливо напред. — Моите хора провериха всичко. Но по-надолу…

Жената и двамата мъже скоро се скриха зад завесата.

— Ще видите — чу се гласът на госпожа Дьо Шеврьоз, — нещата са подредени според изискванията ви.

— Да бягаме — отсече Сен Люк.

Мелезът помагаше на Депра, двамата се измъкнаха на чист въздух по витата стълба, излязоха от рова, приспаха бдителността на хората на Савелда и намериха подслон в един от строящите се павилиони. Седнал и опрял гръб на голям каменен блок, мускетарят бавно идваше на себе си, като дишаше дълбоко, докато Сен Люк наблюдаваше околностите.

— Качиха ли се обратно? — запита той след малко.

— Още не.

— Едната беше херцогинята, нали? Но кои бяха другите двама? Не можах да ги видя.

— Единият беше Модюи, специалистът по магии на херцогинята. Другият беше Савелда, един испанец на служба при Черния нокът. За малко го изпуснах, когато попречихме на Маликорн да призове душата на Прастар дракон.

— Събитие, което ми убегна. Същата нощ се намирах в килия в „Шатле“.

— Така е… Но какво ви беше преди малко? Имах чувството, че сте трескав или пиян…

Без да споменава измъчващата го ранса, която се опитваше да крие, Лепра заговори за залата за молитва и за ефекта, който подозираше, че тя е упражнила върху него.

— Щях направо да се хвърля в ръцете на враговете ни. Без вас…

Сен Люк не отговори нищо. Лепра продължи с въпрос:

— Всъщност какво търсехте тук?

— От няколко дни наблюдавам Дампиер по нареждане на Кардинала. Бях заинтересуван от строящите се павилиони. А вие?

— Бях нает на служба при госпожа Дьо Шеврьоз, тъй като се представих за агент на кралицата майка. И също като вас исках да открия какво се крие на тази строителна площадка.

Невъзмутим, мелезът кимна с глава.

Лепра приклекна и мислите му се изясниха, а силите му се възвърнаха. Той забеляза, че Сен Люк е с ръкавици, ботуши и е безупречно облечен както винаги.

— Не сте стигнали дотук с плуване.

— Не. Минах под земята. Има проход, който води до тези стари мазета. Вероятно някога е бил използван от обитателите на кулата, за да се измъкват при обсада. Входът му е под огромен дъб в гората, недалеч от каменен кръст, който се издига на един кръстопът. Открих го, като проследих хората на Савелда. Мнозина от тях се връщаха ранени и исках да разбера защо е така. Оказа се, че проходът гъмжи от огромни сили.

Алхимика, Савелда и херцогинята се изкачиха на повърхността. Лепра и Сен Люк проследиха заминаването им. С важните особи се изтеглиха и повечето от наемниците. Угасиха факлите. Останаха само неколцина часови.

— Трябва да се върна, преди да са открили отсъствието ми — рече Лепра.

— Аз пък отново слизам долу. Искам да видя тази зала за молитви с очите си.

— Необходимо е да предупредим Ла Фарг за откритията си.

— Ще свърша тази работа. Утре ще бъда в Париж.

— Чудесно.

— Възвърнахте ли си силите?

— Да. Не се безпокойте.

Мелезът тръгна, но Лепра го спря:

— Вие ми спасихте живота, Сен Люк. Благодаря ви.

Другарят му го погледна изпод кръглите си очила с червени стъкла. Като че ли се колебаеше какво да отговори, но не успя да намери думи.

После продължи пътя си надолу.

На свой ред мускетарят напусна недовършения павилион. Опитваше се да не мисли за болките в гърба, опитваше се да остане напълно концентриран върху предстоящия ден. Излъга Сен Люк. Знаеше какво му се е случило и не се решаваше да го сподели.

Пътеката не беше охранявана. Лепра премина по нея на кратки прибежки, намери дрехите си, а след това и своя жребец в гората.

Без да пришпорва прекалено коня, пристигна в замъка „Мовиер“, когато леко просветляваше, но още не бяха се обадили първи петли. Остави животното в конюшнята и бързо се прибра в стаята си.

Обаче някой го наблюдаваше.

Утрото настъпи в Париж и още отрано нощната свежест се превърна в приятен спомен. От всички улици, дворове, потоци и ровове се разнасяше смрад под безмилостното слънце, което не успяваше да проникне в работния кабинет на господин Пиер Тейсие. Зад плътно затворените пердета специалистът по магии на Негово Преосвещенство се възстановяваше от изтощителната, изпълнена с упорити изследвания нощ: с една дума, той спеше на масата, свел глава над скръстените си длани, хъркаше силно и дори изпускаше пяна през устата си.

Нещо подобно на караница по стълбите, с викове и удари, внезапно го събуди. Той се сепна, с блуждаещи очи и разрошена коса посрещна отначало с изненада, а после и с безпокойство индивида, който връхлетя в стаята. Як и набит беловлас мъж с помръкнало лице, който от десет левги миришеше на стар войник, изблъска слугата, понеже му пречеше да влезе.

Отпуснатият висок младеж, какъвто беше на вид Тейсие, стана и потърси с поглед нещо, с което да се защити. Не намери подходящ предмет и се опита да се утеши, като си рече, че всъщност, така и така, не може да се бие.

— Господине? — обърна се той към натрапника с известно чувство за достойнство.

— Простете ми, че нахлух така, господине. Но работата е много важна.

Като видя, че се завърза разговор, слугата се поуспокои.

— Сигурно е така, господине. Но мисля, че не ви познавам.

— Балардийо, господине. Аз служа при капитан Ла Фарг.

— При кого служите?

Въпросът изненада Балардийо. Той се поколеба, изгледа с подозрение слугата, пристъпи напред, наведе се, изкашля се и прошепна:

— Отрядът на Остриетата на Кардинала, господине.

Специалистът по магии веднага се сети за какво става дума.

— Ла Фарг! Разбира се, да… — рече той с облекчение и със задоволство, споделени на драго сърце от стария воин…

… но усещанията им се оказаха неподкрепени от слова.

Леко усмихнати, двамата мъже се гледаха мълчаливо, всеки очакваше да чуе нещо от другия. Слугата също беше нетърпелив и се хилеше, за да им подражава.

Накрая Тейсие не издържа:

— Е, добре? Ла Фарг?

Тези думи накараха Балардийо да се осъзнае. Той примигна и обяви:

— Капитанът иска да се срещне с вас.

— Днес ли?

— Да.

Макар непредвидените събития да не му бяха по вкуса, Тейсие беше любезен младеж.

— Чудесно… Ами… В такъв случай, кажете му, че ще го приема в колкото часа му е удобно.

— Не, господине. Трябва да дойдете с мен. Капитанът ви очаква.

— Сега ли?

— Сега.

— Аз рядко излизам.

— Яздите ли кон?

— Много неумело.

— Толкова по-зле.

Един час по-късно, вече в двореца на Ястреба, Тейсие все още се опитваше да се убеди, че не са го отвлекли. Малко разстроен, той рисуваше с перо пентакъла, който Сен Люк беше видял в Дампиер и му бе описал по памет. Намираха се в голямата оръжейна зала, щедро озарена от слънцето, което проникваше през трите високи прозореца, отворени към градината с нейните избуяли треви, със старата маса и кестена.

Избягвайки да срещне погледа на мъжа със странните и будещи страх очила, Тейсие се концентрира върху рисунката, поправяше я и я допълваше, доколкото се простираха собствените му познания по темата. Все пак не можеше да се сдържи и следеше внимателно Ла Фарг, който нервно се разхождаше напред-назад, или пък поглеждаше към Марсиак, който пиеше вино и се рееше в облаците, поклащайки се на скърцащия си стол. Ленкур беше извън обсега на взора му, но все пак усещаше, че той, надничайки през рамото му, следи внимателно рисунката. Невъзмутим и мълчалив, Алмадес пазеше при вратата. Колкото до Балардийо, той съпроводи специалиста по магии само до вестибюла.

Впрочем веднага щом пристигнаха в двореца на Ястреба, Ла Фарг го помъкна след себе си и му обясни какво се очаква от него: да възпроизведе пентакъл, който ще му бъде подробно описан.

— Смятате ли, че е възможно да го сторите, господине?

— Да. При условие че…

— Защото Ленкур, който има известно понятие от магии, твърди, че предназначението на един пентакъл може да бъде установено по външния му вид. Вярно ли е?

— Така е, но…

— Чудесно! Тогава на работа, господине.

Времето ги притискаше. Въпросният пентакъл вероятно беше очертан заради ритуал, който щеше да се състои още през тази нощ, по време на бала, даван от херцогиня Дьо Шеврьоз. А Остриетата подозираха, че ритуалът е средство, дори най-важният момент, свързан със заговора срещу краля.

Нещо, в което Тейсие все повече и повече се съмняваше…

— Тук имаше символ, подобен на буквата N — твърдеше Сен Люк. — А на това място — нещо като цифрата 7… Ето така.

Младият специалист по магии разпозна двата драконовски йероглифа, посочени му от мелеза. Възпроизведе ги върху хартията.

— Приключихте ли? — запита.

— Така мисля.

Довърши окончателно нарисуваното, след това завъртя листа и го побутна по масата към Сен Люк.

— Прилича ли си?

Мелезът внимателно разгледа изображението и потвърди.

— Доколкото си спомням, да.

Ла Фарг престана да се разхожда. Марсиак спря да се клатушка. Ленкур се изправи, погледна доста объркано и рече:

— Трябва да има някаква грешка…

— Рисунката точно възпроизвежда онова, което видях — потвърди Сен Люк и скръсти ръце.

— Какво? — възкликна старият капитан. — Каква грешка?

Тейсие се поколеба.

Размениха с Ленкур погледи, като всеки търсеше в другия отражението на своите съмнения и опасения. Специалистът по магии не проговори. Бившият шпионин на Кардинала обаче заяви уверено:

— Този пентакъл е благотворен, капитане. Той не може да навреди никому. Нито на краля, нито на когото и да било.

Кралят и дворът пристигнаха в Дампиер следобед.

Луи XIII и благородниците от свитата му яздеха начело с цялото си великолепие, а веднага зад тях се носеше отряд мускетари. Следваше ги позлатената карета на краля, теглена от шест съвършени коня. После идваше ред на каретата на кралицата, пред скъпите возила на придворните, наредени по ранг и по почести. Кавалери на малки групи препускаха в края на колоната; други се бяха приближили до вратите на колите, за да разговарят с благородните дами в тях; най-поривистите импровизираха пируети и подскоци, за да се харесат на тези, които ги наблюдаваха и се подсмихваха с блеснали очи зад красивите ветрила.

Далеч пред кервана с багажа, кортежът на каретите беше невероятно красив, весел и грееше под слънцето въпреки вдигащата се пушилка. Той привличаше много зрители, които се събираха в началото на селата и край пътищата. Когато приближи до Дампиер, вестители смушкаха хълбоците на конете си и побързаха да съобщят за пристигането на краля. Необходима по протокол, но ненужна мярка. Бягайки колкото им стигат силите, останали без дъх, няколко мъже вече бяха преминали през полята, за да подготвят замъка и да предизвикат силна възбуда у онези, които продължаваха да изкусуряват платформата, да боядисват стоборите или да косят моравите. „Кралят! Кралят!“ От кухните до градините, като се мине дори през таванските помещения, навсякъде цареше суматоха и последният удар с чук прозвуча малко преди да засвирят тромпетите.

Обаче всичко беше готово, когато Негово Величество премина през портите на Дампиер.

Лепра се възползва от случващото се, за да се измъкне. От сутринта Ровен не го изпускаше от око нито за секунда. Той не вървеше по петите му, но винаги се оказваше част от декора, където и да отидеше Лепра, каквото и да стореше. Мускетарят нямаше друг изход, освен да се опита да му се изплъзне, без да се отказва да изпълнява задачите, възложени му от учудващо отчуждения Мирбо. Тази студенина го озадачи, но нямаше време да си измъчва мозъка и да разнищва положението. В крайна сметка, вероятно Мирбо си имаше своите грижи. Лепра мислеше само за мисията си, за опасността, която представлява Ровен, за подземната зала за молитви и възможния заговор срещу краля. И когато дори за миг забравяше всичко това, рансата — знаеше, че тя изведнъж е навлязла в по-тежка фаза — не му даваше мира.

Пристигането на краля беше възможност за Лепра да яхне кон и да изчезне дискретно. Имаше работа в гората и във всеки случай, беше по-добре да избягва Дампиер, докато мястото гъмжи от сини мантии. Луи XIII никога не пътуваше без отряда мускетари, които всичките познаваха Лепра и можеха да го издадат.

Той препуска четвърт час край гората, преди да поеме по някаква пътека.

Какво му беше казал Сен Люк?

„Под огромен дъб, в гората, недалеч от каменен кръст, който се издига на един кръстопът.“

Ако искаше да ги изследва, Лепра трябваше по-напред да намери входа към някогашните подземия на черната кула, която преди години се е издигала посред езерото в Дампиер.

Преваляше следобед, когато Арно дьо Ленкур премина по Малкия мост и с енергични крачки се озова под тъмния свод на „Малкия Шатле“.

Това, което предположи, щом видя описания от Сен Люк пентакъл, се оказа точно. Тейсие, специалистът по магии на Негово Преосвещенство, го потвърди и обясни, че съществуват няколко категории пентакли и че независимо от възможните грешки, пропуски или приблизителни очертания, този несъмнено е предназначен за благотворен ритуал. Определени характеристики в очертаването му изключваха всякакви съмнения.

„Мога да ви уверя — рече той, — че човекът, който е създал пентакъла, не иска да навреди на никого. Дори, смятам, че намеренията му са напълно противоположни.“

Тейсие обаче не можеше да се произнесе за каква конкретно церемония трябваше да послужи пентакълът в Дампиер. Предпазване, излекуване от болест, благословия, подмладяване? Скицата беше изключително несъвършена. Налагаше се да я сравни с всички изображения, които откриваше в магьосническите си трактати, а после, след щателни изследвания, може би да стигне до конкретно заключение. Ла Фарг разреши на специалиста по магии да се върне в дома си, придружен от Балардийо, който щеше да чака там, докато пентакълът бъде окончателно разпознат.

Ленкур пое по старата и много тясна улица „Дърварска“ в посока към площад „Мобер“.

След като Тейсие си тръгна, Сен Люк незабавно се оттегли, като промълви: „До довечера, в Дампиер.“ Ла Фарг, Марсиак и бившият шпионин на Кардинала останаха да разговарят в оръжейната зала на двореца на Ястреба. Алмадес само слушаше. Изказваха какви ли не предположения, опитвайки се да включат пентакъла във възможния заговор на Алхимика и на херцогиня Дьо Шеврьоз срещу краля. Напразни, безсмислени предположения. Имаше значение фактът, че Савелда, изпълнителят на най-престъпните поръчки на Черния нокът, беше в играта. Следователно заплахата беше съвсем реална.

Вместо да се измъчва с въпроси без отговор, Ленкур реши да се осведоми какво представлява Модюи, специалистът по магии на херцогинята. В края на краищата, той би трябвало лично да е заинтригуван от пентакъла. Затова отиде в двореца на Шеврьоз, намери го почти безлюден и не научи нищо ново за Модюи, освен че скоро е бил нает на служба при херцогинята. Този мъж представляваше интерес. Минаваше за маг. Всички предпочитаха да стоят далече от него и от всичко, свързано с личността му — дотолкова, че дори швейцарецът, който пазеше пред вратата на двореца, не знаеше адреса му в Париж.

След като мина по улица „Дърварска“, Ленкур пресече площад „Мобер“, от който започваше улица „Планината Сент Жьоневиев“. Този площад беше едно от петте места в столицата, където измъчваха и екзекутираха осъдените. Забързан, напълно безразличен, младият мъж не обърна никакво внимание нито на бесилките, нито на ужасяващото колело за изтезания, което монтираха върху нова платформа.

След като излезе от двореца на Шеврьоз, се сети, че херцогинята обичаше лукса. Тя си доставяше най-съвършените, най-красивите и най-скъпите неща. Новият ѝ специалист по магии вероятно не беше изключение от правилото. Нямаше съмнение, че някой ѝ беше препоръчал Модюи. Или поне той се ползваше с особен респект. Това, че името му не говореше нищо на Ленкур, беше без значение, тъй като ограниченият свят на специалистите по магии беше изключително потаен.

Обаче имаше някой, който добре познаваше този свят.

На улица „Затънтена“ Ленкур решително отвори вратата на книжарницата на Берто.

Един час по-късно, когато вече падаше мрак, Ленкур пристигна почти без дъх в двореца на Ястреба. Надяваше се да намери там Ла Фарг, но старият благородник вероятно вече беше в Дампиер с Алмадес и Марсиак.

— Ами Балардийо? — попита той Грибо.

— Господин Балардийо още не се е върнал — отговори портиерът.

— Толкова по-зле. Кон. Бързо!

Но точно в този момент в двора се появи конник. Беше Балардийо. Връщаше се от Тейсие, който най-после успя да идентифицира пентакъла, описан от Сен Люк.

— Няма да повярвате на ушите си! — заяви старият войник и слезе от седлото.

Ленкур обаче му повярва.

Той веднага се метна на жребеца на Балардийо и пое в галоп.

В Дампиер се свечеряваше, а гласове и смехове отекваха в тесния двор на замъка. Под светлината на факли италиански комедианти представяха изпълнен с остроти и закачки фарс, който предизвикваше задоволството на всичките зрители. Дори кралят, който нямаше вкус към подобни волности, като че ли харесваше представлението. Прихваше на драго сърце. Тъй като по природа беше начумерен и мрачен, великолепното му настроение предизвикваше учудване. Дори сериозно безпокоеше някои хора.

Ла Фарг гледаше към двора през прозорец на първия етаж. Клоунадата на италианците не го забавляваше. Още щом пристигна в Дампиер, той помоли капитана на мускетарите господин Дьо Тревил да го приеме, за да сподели с него подозренията си: тук трябваше да протече последното действие на заговора срещу краля. Двамата мъже се познаваха добре, уважаваха се и се ценяха. Без да омаловажава предупреждението на Ла Фарг, Тревил го увери, че Луи XIII не рискува нищо, тъй като цял отряд благородници бди над него. Капитанът на мускетарите все пак позволи на Ла Фарг да остане, при условие че неговите Остриета и самият той не пречат на охранителите. Освен това трябваше да стоят далеч от градините, особено по мръкнало: „Моите мускетари не ви познават, а заповедите, които са получили, са категорични. Те ще стрелят и ще ви убият, ако не спазвате разпорежданията.“

В двора, пред живописно изрисувано платно, Арлекин риташе по задника Матамор, който напразно се домогваше до ръката на Коломбина. Развеселен, Луи XIII се смееше от все сърце всеки път, когато комедиантът подскачаше, след като получеше поредния ритник. Точно противоположно беше настроението на кралицата, която, седнала от лявата страна на съпруга си, принудително се усмихваше леко и разсеяно ръкопляскаше със закъснение. Очевидно нещо я тормозеше.

— Нещата ще се случат тази вечер — рече Ла Фарг, изпълнен с решителност.

Той вдигна очи към тъмното небе, което полека-лека се изпълваше със звезди:

— Усещам, че ще е така. Зная…

Тревил четеше съобщение, донесено му от някакъв мускетар. Кимна с глава.

— Чудесно — обърна се той към мускетаря.

Благородникът се оттегли с маршова стъпка, а след като сгъна листа, граф Дьо Троавил, наречен Тревил, се приближи до Ла Фарг и положи дружески ръка на рамото му.

— Този Викариус ви е обсебил, приятелю…

— Сигурно е така… Все пак той е един от най-страшните врагове на кралството. И усещам присъствието му.

Тревил се намръщи.

— Само ще повторя, че всички необходими предпазни мерки за сигурността на краля са взети.

— Това може да не е достатъчно.

— Зная. Винаги се случват непредвидени неща.

Призракът на убийството на крал Анри IV измъчваше двамата благородници. За миг те останаха безмълвни, след това Ла Фарг рече:

— Кралицата е загрижена.

Тревил се наведе навън, за да погледне.

— Действително.

Отдръпвайки се от прозореца, Ла Фарг отиде да отвори вратата и повика Алмадес, който чакаше във вестибюла.

— Да, капитане?

— Намерете Марсиак. Искам да попита Анес дали кралицата има някакви сериозни и явни причини за безпокойство.

— Разбрано, капитане.

Испанецът тръгна да изпълнява задачата си, слезе по стълбите и намери гасконеца, който флиртуваше с много красива и още съвсем невинна баронеса. Ако липсваше съмнение, че няма нищо против тя да остане красива, съвсем различни бяха намеренията му по отношение на нейната невинност. Не се обезкуражи, когато видя Алмадес, а обеща на госпожицата да се върне, погали я по брадичката и усмихнат до уши, последва учителя по фехтовка.

— Слушам.

— Кралицата е обезпокоена. Може би Анес знае защо.

— Разбрах.

— Коя е тази?

— Прелестна е, нали?

В този момент Матамор изглеждаше особено жалък, Докторът подаде ръката на Коломбина на Арлекин и пиесата свърши под буря от аплодисменти.

— Не се бавете, Марсиак.

Гасконецът се разбърза, отмина красивата малка баронеса, като отново я засипа с обещания, след това внезапно промени плана си, върна се, изненада госпожицата с целувка по бузата и този път изчезна като фъртуна.

Благодарение на указанията на Сен Люк, Лепра намери тайния проход към черната кула.

Тя беше изградена някога камък по камък, след това се срути и вероятно забравиха за нея завинаги. Издигаше се насред езерото в Дампиер, на топовен изстрел от сегашния дворец на херцозите Дьо Шеврьоз. Легендата твърдеше, че някакъв дракон маг я построил и живял там. Легендата казваше още, че той извършвал ужасяващи тъмни дела, но накрая бил победен от храбри рицари. Вероятно не всичко беше истина, но Лепра беше убеден, че подземните руини на прокълнатата кула все още не са разкрили всичките си тайни.

Входът на прохода се намираше в гората, недалеч от мрачния гранитен кръст, забит на кръстопътя. Имаше стара желязна решетка, която откриха наскоро върху една могилка край голям дъб. Тя водеше към каменни стълби, спускащи се с криволичене надолу в мрачините.

Лепра завърза коня си за дървото.

След това се приближи предпазливо до храсталаците с рапира в ръка. Боеше се да не би подземието да е охранявано. Но нямаше никой. Затова пък по земята имаше многобройни отпечатъци от подметки на ботуши, оставени от наемниците на Савелда, които бяха преминавали оттук. Съвсем близо, в началото на някаква пътека, други следи сочеха, че там са били завързани нечии коне.

Лепра носеше фенер. Той запали свещта с помощта на прахан и без да прибира оръжието си, пое по стълбата.

Долу дълъг и прихлупен коридор водеше към езерото и острова.

В двора на замъка в Дампиер поканените бяха стояли прави по време на спектакъла зад кралската двойка. Все още развеселени от шегите на комедиантите, те не бързаха да се разпръснат, движеха се бавно към салоните и към стълбите, спираха се да си бъбрят под светлината на големите факли, които държаха лакеи в ливреи, неподвижни като статуи атланти на фронтона на някой замък и подредени с гръб към стената, на равномерно разстояние един от друг. Очакваха вечерята преди началото на маскарада и на фойерверките, които щяха да бъдат великолепни.

С бърза стъпка, която издаваше безпокойството ѝ, Анна Австрийска се прибра в покоите, подготвени ѝ от госпожа Дьо Шеврьоз. Беше придружена от херцогинята, а след тях вървяха и благородничките от свитата ѝ, сред които беше Анес дьо Водрьой. Тя се опитваше да изпълнява примерно ролята си на придворна дама. Беше дискретна, изпълнителна, предвидлива. Внимаваше да не засенчва никого. Фризирана елегантно и гримирана, тази вечер носеше великолепна алена рокля с дълбоко деколте, украсено с дантели, стегнат корсаж и възглавничка за подплънка на роклята около ханша. Чувстваше се красива. Въпреки всичко рапирата ѝ липсваше, откакто вече няколко дни служеше на Нейно Величество. Стилетът, който беше втикнала в жартиера си, представляваше жалко утешение.

Тя беше от последните, които поеха по голямото стълбище. Изведнъж усети, че някой я хвана за ръката…

… остави Марсиак да я завлече зад една колона.

— Знаеш ли какво ѝ е на кралицата? — запита той без предисловие.

— Не. Но тя беше много мрачна още когато стана сутринта, и състоянието ѝ изглежда все по-тревожно. Всъщност прекара по-голямата част от деня в молитви.

— Опитай се да разбереш нещо повече, става ли?

— Добре. Къде мога да намеря капитана?

— При Тревил.

— Ще сторя всичко възможно.

— Чуй ме…

— Казвай!

— Видяха ни да се усамотяваме.

— И какво от това?

— Поне да се целунем. За да ги измамим, разбира се.

— Бих могла също така да ти ударя един шамар и да си тръгна, като си оправям дрехите. За да ги измамим, разбира се.

Усмихната до уши, Анес пое по стълбите толкова бързо, колкото роклята и възпитанието ѝ позволяваха. Тя мина покрай двама стражи с алебарди, отвори вратата към покоите на кралицата, влезе в един вестибюл и се усмихна на херцог Д’Юзес, който беше почетен рицар. След това във втори вестибюл срещна придворната дама госпожа Дьо Сенеси, няколко компаньонки и други прелестни придворни госпожици, сред които бяха Луиз Анжелик дьо ла Файет и Од дьо Сент Аволд. Всички чакаха и не знаеха какво да предприемат, защото Анна Австрийска, готова всеки момент да се разплаче, се беше затворила с госпожа Дьо Шеврьоз в стаята си.

Като научи новината, Анес се престори на много разтревожена, запита дали може да бъде полезна с нещо и тъй като ѝ отговориха, че не може, се оттегли. После трябваше да действа стремително, без да си дава вид, че бърза. Отново се усмихна на господин Д’Юзес, напусна покоите, тръгна по коридора, който я отведе до малка стаичка, скрита от завеса. Тя се увери, че никой не я е забелязал, и прекрачи прага. Беше открила помещението следобеда, когато дискретно изследва двореца.

Стаята на кралицата беше свързана с вестибюла, където се намираха дамите от свитата ѝ, както и с кабинет, в който през тази нощ щеше да спи херцогинята — по този случай ѝ бяха подготвили легло. Анес намери кабинета безлюден. Тя влезе вътре на пръсти и прилепи ухо до вратата, зад която Анна Австрийска и госпожа Дьо Шеврьоз се бяха усамотили.

Едната от тях ходеше напред-назад из помещението.

Беше кралицата, която с нервен глас твърдеше, че се отказва от някакъв план. Размислила и дълго се молила. Всичко това било лудост. Никога нямало да склони. Как е могла да повярва в успеха на подобно начинание? Но вече виждала нещата ясно. Да, трябвало да се откаже.

— Госпожо — отговори спокойно херцогинята, — още е възможно да промените мнението си. Всичко зависи от вашата воля. Само заповядайте.

— Добре. Ето, заповядвам.

— Това, което няма да се случи тази вечер, може да не стане действителност никога вече. Звездите не…

— Какво ме интересуват звездите?

— Сигурна ли сте, че сте премислили трезво нещата, госпожо? Задълженията на Ваше Величество…

— Моите задължения ми забраняват да предам краля! Що се отнася до останалото, трябва да се доверя на божественото провидение. Някой ден молитвите ми ще бъдат чути…

— Осъзнавате ли, че ако се откажете, вероятно ще трябва да признаете истината пред краля? Защото тайните изплуват на повърхността, госпожо. Повярвайте ми, тайните винаги изплуват. Полицията на Кардинала е навсякъде.

— Ще измоля прошка от краля.

— А какво ще стане с тези, които са ви помагали?

— Няма да позволя да ви безпокоят, Мари.

— Не мислех за себе си, а за другите.

— Кой може да ги съди за това, че са изпълнявали желанията на своята кралица?

— Ришельо може.

Настъпи тишина.

След това Анес чу, че госпожа Дьо Шеврьоз става, и направи няколко крачки… Отвори и затвори някакво чекмедже… Пак се върна при кралицата… И каза:

— Надявах се да ви спестя това изпитание, госпожо. Надявах се… Но вижте.

— Какво е това?

— Моля ви, госпожо, четете. И узнайте какво крият от вас.

Прошумоля скъпа материя: Анна Австрийска седна. Двете жени мълчаха, а после кралицата запита с глух глас:

— Това… Всичко това… Действително ли е?

— Така смятам. Боя се, че да.

— Кралят наистина ли предвижда да ме…

— Да, госпожо.

Кралицата избухна в ридания.

Сякаш призрачен конник бродеше в мрака.

Беше Ленкур, който, покрит с прах, яздеше пепеляв на цвят кон. Той препускаше от Париж, рискувайки да убие жребеца си. Премина като вихър през села, прескочи плетове, ровове, потоци, прелетя през дворове на ферми, излагайки се на всякакви опасности. Знаеше за какво е предназначен пентакълът. И благодарение на приятеля си книжаря, беше наясно, че специалистът по магии на херцогиня Дьо Шеврьоз не е този, за когото се представя.

— По-бързо, хлапе! По-бързо!

След един час Ленкур пристигна в двореца в Дампиер.

Щеше ли да му стигне времето да реагира?

В Дампиер вечеряха, а кралицата се появи, преди гостите да започнат да си задават въпроси.

Три маси бяха подредени в голямата зала на двореца. Почетната маса се намираше в дъното. Другите две, много по-дълги, бяха разположени перпендикулярно на първата. Поканените седяха от едната страна, с гръб към стената, а прислужниците поднасяха блюдата в средата. С помощта на виното се беше възцарило огромно веселие. Мъже и жени се хранеха с пръсти, разказваха си анекдоти и смешки, подиграваха се, кикотеха се. И вдигаха тостове. Чашата преминаваше от ръка в ръка, всеки отпиваше по малко, докато идваше ред на този, за когото беше предназначен тостът. Избраникът беше длъжен да пресуши чашата и под всеобщите ръкопляскания да изяде „тостето“ сиреч парченцето препечен хляб, останало на дъното. Тостовете следваха непрекъснато и се превръщаха във весели предизвикателства. Великолепен повод да се напие човек под формата на забавна игра. Очакван от всички, изборът на поредната жертва предизвикваше възторг и разбира се, никой не смееше да откаже оказаната му чест.

Кралят и кралицата, естествено, седяха на почетната маса, в компанията на херцог Дьо Шеврьоз, на херцогинята и на неколцина привилегировани, сред които бяха господин Дьо Тревил и маркиз Дьо Шатоньоф, пазителят на кралския печат. Отношенията бяха доста по-превзети, отколкото на дългите маси, независимо че Луи XIII опита от всички лакомства — впрочем това му беше навик, тъй като притежаваше апетит, равен на апетита на баща му. Все още бледа, Анна Австрийска едва докосваше храната. Очите ѝ бяха леко зачервени, затова госпожа Дьо Шеврьоз изрази безпокойството си. Кралицата обясни, че в стаята си била прекалила с парфюм с прекалено силен аромат. Дали тази шега успя да излъже някого? Тя накара краля да се засмее.

Възпрепятствана заради задълженията си като придворна дама, Анес успя да се измъкне едва след разгара на вечерята. Тя почти веднага откри Ла Фарг и Марсиак в полумрака на дискретен вестибюл, а Алмадес затвори плътно вратата подир нея.

— Е? — запита гасконецът.

Анес разказа за разговора между кралицата и госпожа Дьо Шеврьоз, който беше успяла да подслуша.

— Значи херцогинята наистина е организирала заговор срещу краля — отсече Ла Фарг. — Заговор, който трябва да приключи през тази нощ. А кралицата е съучастничка…

— Но за какво става дума? — запита Марсиак. — Нима ще посегнат на живота на Негово Величество?

— Не зная — призна Анес.

— Споменаха ли нещо за Алхимика?

— Не. Но мисля, че успях да науча мотивите на кралицата… След като тя излезе заедно с херцогинята, се вмъкнах в стаята и потърсих онова, което госпожа Дьо Шеврьоз ѝ даде да прочете, за да я убеди окончателно. Намерих го. Оказа се памфлетът, който емисарят на кралицата майка беше скрил в хастара на дублета си.

— Памфлетът, който обвинява краля, че иска да прогони кралицата, защото тя не го е дарила с наследник ли? — досети се Ла Фарг.

— И в който се твърди, че кралят се е договорил с папата по този въпрос…

— Значи кралицата участва в заговора срещу краля, тъй като се бои, че може да бъде прогонена?

— Боже мой…

— Но кралят никога няма да я прогони! — възкликна Марсиак. — Анна е сестра на испанския крал. Това би било жестока обида! Повод за война!

— Достатъчно е кралицата да повярва — заяви Анес. — Или по-скоро херцогинята да успее да я убеди…

Капитанът на Остриетата кимна с глава.

— Добре — рече той. — Трябва да говоря с Тревил. Ти, Анес, се върни при кралицата и стори всичко възможно да не я изпускаш от очи. Балът скоро ще започне.

Лепра прониза една сила, която се промъкваше между краката му, после, с върха на рапирата си, я вдигна, за да я огледа на светлината на фенера. Нагъсто подредени червеникави криви линии украсяваха черния ѝ гръб. Саламандърът беше дълъг и тежък колкото голям плъх. Извиваше се около стоманеното острие, което го измъчваше. Обаче плюеше жлъч, опитваше се да хапе и да драска с нокти, а не да се освободи.

„Гадост“ помисли си Лепра и издърпа рапирата рязко, а влечугото отхвръкна настрана.

Силата се удари в стената, после падна на пода с глух шум. Все още беше жива. В мрака съскаха раздвоени езици. Това беше началото на нахвърлянето върху плячката, което мускетарят очакваше. Скърцаха остри нокти, люспести кореми се плъзгаха по каменната основа, от всички страни се струпваха сили и се нахвърляха върху агонизиращата си посестрима, за да я разкъсат. Ожесточението на битката и вкусът към кръвта скоро доведоха до резултат. Люспестите гърбове заблестяха, а чудовищният сблъсък, до този момент невидим, изгря с ореол от немощна светлина. Погубената сила не беше единствената жертва на тази дивашка борба. Няколко други, вече ранени, бяха на свой ред атакувани и разкъсани от по-едрите и по-жестоки влечуги.

Лепра отклони поглед от страшното кръвопролитие.

С рапира в ръка, той продължи да изследва подземията на черната кула — пространства, чиято площ все още му беше трудно да обозре. Те бяха много големи, вероятно огромни, във всеки случай много по-просторни от двете или трите мазета, които бе очаквал да намери сред руините на средновековната крепост. Повечето от залите бяха прихлупени, с кръгли и къси колони, поддържащи сводовете. Празни и голи, обитавани от невидимите движения на силите, които ги пазеха, застлани с плочи, ехтящи под подметките на мускетаря, те бяха посрещнали сменящите се векове в мрачините на подземното безмълвие.

Ла Фарг изпрати съобщение на Тревил и дискретно се срещна с него след банкета. Информира го за разговора между кралицата и херцогиня Дьо Шеврьоз, който Анес беше подслушала, заяви, че без никакво съмнение се подготвя последното действие на заговор, и настоя охраната около краля да бъде засилена до сутринта.

Напразно.

— Няма да увелича нито патрулите, нито часовите — отговори капитанът на мускетарите.

— Сигурността на краля е под заплаха, господине.

— Знае ли човек? Но не бих могъл да тръгна против волята на Негово Величество. Той пожела да вижда край себе си колкото е възможно по-малко мускетари, за да покаже, че не изпитва никакво безпокойство да спи между тези стени…

— … и по този начин да измами бдителността на онези, които ще бъдат арестувани утре — разбра Ла Фарг.

— Точно така. Затова, ако дворецът, какъвто и да е мотивът, изведнъж се напълни с мантии…

Старият благородник кимна с глава, но остана угрижен.

Лявата му ръка стискаше дръжката на старата му рапира „Папенхаймер“, с другата оправи някаква гънка на тежкия колан, обърна се към прозореца и вдигна очи към нощното небе.

— Впрочем — добави Тревил — балът скоро ще започне. Кралят ще го открие с кралицата, след това, както ми каза, ще се оттегли да спи под предлог, че трябва добре да си почине преди лова, на който херцог Дьо Шеврьоз го е поканил на сутринта. Но и вие като мен знаете какъв дивеч ще бъде уловен утре… Така че кралят скоро ще се озове в покоите си, мускетарите ще бъдат пред вратата му и дори във вестибюла.

Някой почука.

Един мускетар влезе и обяви на своя капитан:

— Пристигна конник. Твърди, че носи важна информация от последния час, свързана със сигурността на краля.

— Как се казва?

— Ленкур. Бивш гвардеец на Кардинала.

Ла Фарг рязко се обърна.

След изтощителната езда Арно дьо Ленкур се опитваше да се приведе в приличен вид, когато Марсиак го намери в двора край голямата конюшня. Разгърден, той плискаше лицето и врата си с вода от ведро. Като видя гасконеца, смъкна пешкира от врата си, набързо се избърса и облече дублета си — току-що изчеткан, — който му подаде някакъв слуга от замъка.

— Трябва да говоря с капитана — заяви той, връчи монета на прислужника и взе от ръцете му шапката си.

— Ще ви отведа при него — отговори Марсиак.

— Добре.

Ленкур грабна рапирата си и закрачи редом с гасконеца, който го запита:

— Има ли новини от Тейсие?

— Да. Най-после той успя да разпознае пентакъла.

— Е?

— Това е пентакъл за плодовитост. Използва се при ритуал, който да помогне бездетна жена да зачене и износи плода.

— Сигурен ли сте?

— Не. Но според Балардийо специалистът по магии на Негово Преосвещенство е. Това ми е достатъчно.

Те преминаха по малкия подвижен мост, когато първите звуци от бала се разнесоха из двореца.

Докато с рапира в ръка продължаваше да изследва старите подземия на черната кула под светлината на фенера, Лепра си задаваше въпроса кой ги е построил и с каква цел.

Те му напомняха за светилище, убежище, което би могло да приюти някаква древна общност. Магьосници. Членове на еретичен култ. Или дракони. Как да разбере? Единственото сигурно нещо за него беше, че мястото вече не е — ако въобще някога е било — спокоен пристан. Камъните му сякаш бяха заредени със злокобна енергия, която измъчваше душата. Тишината изглеждаше обитавана от спомена за мъчителни събития. Мрачините криеха кошмари. Дори във въздуха, който дишаше, имаше…

Лепра си даде сметка, че започва да бълнува.

Опита се да се съвземе, разтърси глава и рамене.

Не трябваше да позволява на ужасяващите помещения да командват мислите му. Вероятно отдавна стоеше тук. От колко време всъщност? Нямаше значение. Мускетарят реши, че е видял достатъчно. Междувременно той забеляза, че силите стават опасно дръзки, а — за беля — пламъкът на фенера започна да отслабва.

Вместо да се върне назад, Лепра започна да търси стълби. Но скоро вниманието му привлече някаква врата: голяма и двойна правоъгълна порта, черна, с каменен горен праг, който беше украсен с преплетени драконовски мотиви. Заинтригуван, той се приближи предпазливо. Прилепи ухо, но не чу нищо. Пое си дълбоко дъх, блъсна едното крило…

… и то се отвори към кръгла стая с ониксов свод.

Просторна, но празна, тя бе потънала в сумрак. Имаше фриз там, където сводът стигаше до стената. В центъра на стаята се намираше широк кладенец. Четири врати, идентични с тази, през която Лепра премина, се издигаха две по две една срещу друга и сякаш сочеха към важни пътища.

Мускетарят остави вече ненужния му фенер и тръгна напред, без да изпуска рапирата от ръката си. Имаше чувството, че някога черната кула се е издигала вертикално от това помещение, което оглеждаше внимателно. Но не стигна по-далеч в разсъжденията си, тъй като някакъв шум го накара да се обърне.

Мирбо беше насочил към него зареден пищов.

— Ритуал за плодовитост — повтори Ла Фарг, след като изслуша Ленкур.

— Тейсие твърди така. Впрочем ние знаехме, че този пентакъл не е злотворен…

Разговаряха в кабинета, който беше в непосредствена близост до стаята на Тревил. Капитанът на мускетарите разреши Остриетата да се съберат там, докато той присъстваше на откриването на бала. Оркестърът свиреше в другия край на двореца. Музиката се разнасяше в прохладната нощ през отворените прозорци и достигаше приглушено дотук.

— Възможно ли е пентакълът да е предназначен за херцогиня Дьо Шеврьоз? — предположи Марсиак. — В края на краищата, ние сме в дома ѝ и нейният специалист по магии е този, който…

— Тя вече шест пъти е раждала — припомни Ленкур.

— Не — намеси се Ла Фарг. — Подготвящият се ритуал е предназначен за кралицата. Тя все още не е дарила трона с наследник и ние знаем, че се страхува да не бъде прогонена.

— Вярно ли е?

— Тази вечер Анес е подслушала разговор между кралицата и херцогинята — обясни гасконецът. — Силно развълнувана, кралицата искала да се откаже от… неизвестно какво. Но за да сломи нейната съпротива, херцогинята ѝ дала да прочете памфлета, който пратеникът на кралицата майка носеше у себе си. Спомняте ли си?

— Да. В този памфлет се твърди, че кралят има намерение да прогони кралицата.

— Ние решихме, че подобна перспектива окончателно е убедила кралицата да участва в последното действие на заговор срещу краля. Действие, което би трябвало да се състои тази вечер или през нощта.

— Очевидно сме се лъгали — заключи Ла Фарг.

Погледът му започна да блуждае.

Анна Австрийска беше отчаяна, че все още не може да забременее. Но годините отминаваха, без да бъдат чути нейните молитви към небесата, а ето че освен пред безразличието на краля и атаките на Двора, тя беше изправена пред възможността да бъде позорно прогонена…

— Значи кралицата се е решила да прибегне към магия, за да забременее — разсъждаваше на глас Марсиак. — Що се отнася до херцогиня Дьо Шеврьоз, тя се е заела да организира всичко с помощта на новия си специалист по магии. При спазване на пълна тайна, както е редно. Ако някой разбере, че кралицата на Франция се е подложила…

— При това испанка по рождение — допълни бившият шпионин на Кардинала.

— … се е подложила на драконовски ритуал…

Гасконецът не счете за нужно да завърши изречението.

— Каквито и да са мотивите на кралицата — рече Ленкур, — кралят няма да ѝ прости. Впрочем магическото изкуство е ненавиждано след чудовищните вреди, които нанесе Галигай21.

— Не трябва да забравяме, че престолонаследник, който е роден при подобни обстоятелства, не може да бъде…

Марсиак отново не се доизказа. Но този път замълча не по свое желание, а защото Алмадес почука на вратата и влезе.

Ла Фарг се обърна към него с въпросителен поглед.

— Техни Величества откриха бала — рече испанецът. — Всичко върви добре.

— А Анес?

— Видях я и тя ме видя. Като че ли нищо не я безпокои.

— Добре. Благодаря.

Алмадес кимна с глава и се върна да наблюдава какво се случва в двореца.

— Кралят трябва да бъде предупреден за това, което се подготвя — рече Марсиак след дълго мълчание. — Но няма заговор. Има само изпаднала в отчаяние кралица.

— Ти бързо забрави, че Алхимика и Черният нокът участват в събитията — възрази му старият капитан. — Миналата нощ Сен Люк разпозна Савелда редом с херцогинята и с нейния специалист по магии.

— Така е. Що се отнася до Савелда и до Черния нокът, съгласен съм. Но по отношение на Алхимика знаем само това, което се опита да ни внуши Италианката…

— Какво говориш? — повиши глас Ла Фарг. — Защо Черният нокът ще иска да помогне на кралицата да забременее? Защо ще подкрепя раждането на престолонаследник и ще слага край на разприте, които отслабват кралството ни? И защо, по дяволите, ще предотвратява война между Франция и Испания?… Можеш ли да се сетиш за възможния отговор на който и да било от тези въпроси?

— Не — призна Марсиак и сведе очи.

— Има заговор! — отсече капитанът на Остриетата и стисна челюсти. — Има заговор и Алхимика е начело!

Гасконецът не отговори, но се обърна на другата страна.

— Капитане? — рече Ленкур.

— Какво?

— Става дума за Модюи, специалиста по магии на херцогинята. Не съм сигурен, но… Ето какво. Един мой приятел е книжар и при него разлистих много рядък труд, чийто автор е Модюи. Имаше портрет в началото на книгата и… Зная, че често тези гравюри са недостоверни или зле изрисувани, капитане. Но портретът изобщо не приличаше на човека, който служи при херцогиня Дьо Шеврьоз като специалист по магии.

Ла Фарг остана за момент вцепенен, мълчалив, невъзмутим. Дали Модюи можеше да е Алхимика от Сенките? Малко по малко той напълно повярва в това и започна да разбира каква е същността на заговора, за който Италианката ги беше предупредила…

— Алхимика — рече той напълно сериозно — иска да отвлече кралицата.

С насочен към Лепра пищов, Мирбо прекрачи прага на кръглата зала, но не стигна по-далече. Може би се боеше да продължи под каменния свод. Вероятно нямаше намерение да стъпи върху мраморните плочки, от чиито жилки в мрака се разпръскваше златисто сияние. Нищо чудно да предпочиташе да остане на разстояние от онзи, който с рапира в ръка го гледаше право в очите, невъзмутимо и без да мигне.

Седем метра разделяха двамата мъже. Единият беше обърнал гръб на кладенеца, а другият — на мрачините в някогашните подземни помещения на черната кула.

— Каква е тази зала? — запита Лепра. — За какво се използва?

— Нямам представа. Както не подозирах за съществуването на подземията, преди да ви проследя. Учудващо е, че вие ги познавате…

Лепра си замълча.

— Но тъй като държа пищова — продължи Мирбо, — да сме наясно, че отсега нататък, аз ще задавам и въпросите. Разбрано? Добре. Кой сте вие, господине?

— Името ми няма да ви подскаже нищо.

— Все пак. Благоволете да задоволите любопитството ми.

— Аз съм Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой.

— Мускетар ли?

— Да.

— И нищо повече?

— Да.

— Значи сте шпионин.

— Изпълнявам заповедите на Кардинала и служа на краля…

— Мускетар, който се подчинява на Кардинала? Възможно ли е?

— Ето ме.

— Ами истинският Гере?

— Мъртъв е.

— Убит от вас?

— Не.

— По този въпрос, трябва да се доверя на честната ви дума, нали? Тъй като сте благородник, няма да ви помоля да ми предадете рапирата си. Обаче благоволете да я приберете в ножницата.

Лепра се подчини.

Мирбо го изгледа тъжно. Беше малко объркан, но не изпускаше оръжието си.

— Какво да ви правя, господин кавалер Д’Оргьой?

— Нали казахте: вие държите пищова.

— Предложих ви своето приятелство. Предложих ви своето приятелство и вие го приехте.

— Да.

— Излъгахте доверието ми.

— Зная.

— Не се заблуждавайте. Не съдя вас. Аз съм си виновен. Обърках се. Защо не послушах Ровен, който ме предупреждаваше? За разлика от мен, той ви подозираше още от самото начало. Знаете ли, защитих ви, когато тази сутрин Ровен твърдеше, че ви е видял да се връщате призори от тайнствена езда. Помислих си, че ви обвинява от ревност, че не може да ви прости смелите действия, за разлика от неговите, в паметната нощ, когато граф Дьо Рошфор ме арестува. В края на краищата, той избяга, а вие останахте и ме освободихте. Но предполагам, че просто сте се погрижили да не пострада мисията ви, нали? И успяхте да спечелите признателността ми.

Лепра не отговори нищо, а Мирбо въздъхна разочарован.

— За щастие, приятелството, което изпитвах към вас, не ме заслепи напълно. И ето докъде стигнахме… Какво да сторя с вас, кавалер Д’Оргьой? Ровен би ви убил.

— Вие няма да постъпите така. Благородник сте.

— Вие — също. Да разрешим противоречията си като аристократи.

Мускетарят поклати глава в знак на отрицание.

— Уважавам ви и изпитвам дружески чувства към вас, Мирбо. Не ме принуждавайте да кръстосвам рапира с вашата… Впрочем ще бъде безполезно.

— Безполезно ли?

— Утре, щом пукне зората, маркиз Дьо Шатоньоф ще бъде арестуван за измяна, както и по други мотиви. Заедно с него ще си платят херцогиня Дьо Шеврьоз и останалите, които са заговорничили за погубването на Кардинала или срещу краля. Всичко е готово. Заповедите са подписани, мускетарите на Тревил вече са господари на Дампиер. Негово Величество спечели сражението. Но вие не сте виновен за нищо друго, освен че сте служили вярно на господар, който не е заслужавал лоялността ви.

— Откъде знаете?

— Зная, че сте мъж на честта, Мирбо. Нищо не ви задължава да плащате цената на недостойните постъпки на Шатоньоф. Нищо.

— Човек невинаги прави сам своя избор.

— Шатоньоф си е представял, че някой ден ще заеме мястото на Кардинала. Забравяйки какво му дължи, е плел интриги срещу него. Амбицията му го погуби. Не го придружавайте в главоломното му падане в бездната.

Мирбо се колебаеше.

— Много… Много е късно — прошепна той.

— Не!

Лепра усещаше, че може да убеди — и да спаси — благородника.

— Тръгнете си — рече той. — Още тази нощ. Вземете кон и напуснете незабавно. Не позволявайте на кралското правосъдие да се добере до вас. Не след дълго ще ви забравят…

Мирбо размишляваше, а ръката му, която държеше пищова, не изглеждаше вече толкова уверена, когато някакво острие се заби в гърдите му. Той се вцепени, наведе облещените си очи към окървавената стомана, която почти веднага изчезна. Той изстена, от устата му избликна кръв, отправи невярващ поглед към Лепра, падна на колене, след това заби глава в земята.

С рапира в ръка, Ровен прекрачи тялото и продължи напред, последван от петима наемници.

— Струва ми се, че накрая щеше да приеме предложението ви — рече той. — Но се изморих да чакам…

След като откри бала с кралицата и ѝ отправи комплимент на висок глас, кралят се оттегли в покоите си. Той заяви, че ще се възползва от пълните с дивеч гори в долината на Шеврьоз и ще тръгне на лов много рано сутринта. Но имаше намерение преди това от прозореца да наблюдава фойерверките, които щяха да бъдат най-важното събитие вечерта. Най-близките му благородници, сред които беше и граф Дьо Тревил, го последваха. И тъй като дворецът не можеше да бъде атакуван отвън, мускетарите пренебрегнаха наблюдателните постове на открито и се приготвиха да пазят зорко вратите на етажа и всички вестибюли.

Арно дьо Ленкур дискретно задигна някакво домино, което намери забравено на пейка, сложи го и се смеси с придворните. Те разговаряха, пиеха и си тананикаха, наблюдавайки танцуващите, които по двойки изпълняваха прекрасна хореография под звуците на оркестъра. Всички лица в горната си част бяха скрити зад маски. Но ако мъжките бяха относително скромни, то дамските — в тон с тоалетите на хубавиците — предлагаха истински пир от брокат, везан със злато и сребро, от пера и панделки, от перли и скъпоценни камъни. Нагизден в най-красивите си одеяния, дворът предлагаше вълшебен спектакъл тази вечер под позлатените тавани на двореца в Дампиер. Сред луксозната елегантност и закачливото безгрижие никой не подозираше връхлитащите опасности.

Ленкур търсеше Анес.

Той я забеляза близо до платформата, предназначена за Техни Величества. Само кралицата седеше на своя фотьойл. Невъзможно беше да се приближи. Тя беше заобиколена от госпожа Дьо Шеврьоз и от своите дами, които според ранга си заемаха столове, табуретки или възглавници. Те бъбреха и се забавляваха скрити зад ветрилата си, а най-младите и най-игривите си набелязваха кавалерите, които им харесваха. Сред танцуващите един бе обект на многобройни, но не особено възторжени коментари. Това беше маркиз Дьо Шатоньоф, който дебнеше с крайчеца на окото си дали херцогиня Дьо Шеврьоз му се възхищава, опитваше се при всяко движение да заема предизвикателна поза, но тъй като беше минал петдесетте години, претенциите му на застаряващ красавец го правеха малко смешен.

Анес мерна Ленкур и отиде при него, близо до отворен прозорец, който гледаше към рова около замъка и към голямата цветна градина в стил ренесанс, където се разхождаха двойки, търсещи усамотение.

— Каза ли ви Ла Фарг? — запита младият мъж.

— Да.

— По-важно от всякога е да не се отделяте от кралицата.

— Зная.

Капан.

Ритуалът за плодовитост, на който кралицата смяташе да се подложи, беше капан, който трябваше да я отдели, с нейно съгласие, от непрекъснатото наблюдение. Настоятелката на Сестрите на Сен Жорж имаше право: заговорът наистина заплашваше кралицата. Заговор, в който госпожа Дьо Шеврьоз участваше, вярвайки, че обслужва интересите на Анна Австрийска. Заговор, организиран от Черния нокът и от Алхимика, който беше узурпирал мястото на специалист по магии при херцогинята. Най-после, заговор, чиято цел беше отвличането на кралицата.

А какво щеше да се случи след това?

— Несъмнено събитията ще се развият тази нощ — рече Ленкур. — Не е възможно те да се случат, ако не се включат важни съучастници. Херцогинята, разбира се. Но и повечето придворни дами, които кралицата вероятно е спечелила за каузата си… Тъй като не сте сред доверениците, ще се опитат да ви отстранят, когато настъпи часът за действие. Наблюдавайте внимателно всичко. И се пазете.

— Не се безпокойте.

— Марсиак ви търсеше преди малко.

Баронеса Дьо Водрьой бързо съобрази.

— Да. Вероятно това е станало, когато отидох да донеса ковчежето с бижутата на кралицата. Перленото ѝ колие се скъса малко след като кралят се прибра в покоите си.

— А кралицата? Тя къде беше по това време.

— Чакаше във вестибюла да се върна, за да променим тоалета ѝ.

Ленкур кимна разсеяно с глава и спокойно обърна взор към кралицата и обкръжението ѝ.

След това смръщи вежди.

— Не виждам Од дьо Сент Аволд — каза той.

Анес се завъртя към групичката на почетните госпожици, заедно с гувернантката им, в подножието на кралската платформа.

— Наистина я няма — отбеляза.

— Знаете ли къде може да е?

— Не.

Шпионинът изпита безпокойство. Ако Анес — тъй като беше новодошла в свитата на кралицата — можеше да бъде отстранена в момента на осъществяването на заговора, то същото можеше да се случи с Од.

Кралицата също беше маскирана.

Без да подозира каквото и да било, Ленкур се втренчи в очите на дамата…

… и разпозна погледа — изпълнен със страх, тъй като тя разбра, че е разкрита — на Од дьо Сент Аволд.

— Кралицата вече е отвлечена! — възкликна той, преди да изостави Анес.

За разлика от Мирбо, Ровен не беше проникнал сам в подземията. Съпровождаха го петима наемници, които той веднага изпрати срещу Лепра.

„Първият“, започна да брои мускетарят, пронизвайки най-близко изпречилия се мъж.

Измъкна острието от плътта на жертвата и застана готов за бой под каменния свод, с гръб към кладенеца, който заемаше центъра на залата. Четиримата наемници решиха, че той им отстъпва инициативата да предприемат следващата атака. Започнаха да се разпръскват в полукръг. Боже мой, наистина ли този мъж беше толкова луд, че щеше да ги остави да се организират…

Но той искаше те да застанат в редица.

Да почувстват сигурност.

Да свалят малко гарда.

Лепра изведнъж атакува със страшен вик. Отклони рапирата на единия наемник, удари другия с юмрук под брадичката, завъртя се, вдигна острието на височината на рамото си и направо прониза гърлото на онзи, който се готвеше да го атакува отзад.

„Вторият.“

Мъжът залитна и отстъпи назад, изхълца и с дясната си ръка затисна раната, от която струеше кръв, а размахваше лявата, търсейки някаква опора, нечие рамо, нечия помощ. Накрая падна възнак и не помръдна повече.

Лепра се подготви да отбие нова атака. Насреща му връхлетяха двама наемници, които умееха да се бият. Отстъпвайки, мускетарят трябваше да се защитава срещу двама волеви противници, срещу двама талантливи дуелисти. Срещу две остриета, които успя накрая, с рязко движение, да отклони едновременно от тялото си и да изблъска към земята. Това наруши равновесието на нападателите и единият от тях залитна към него. Получи кроше, което го зашемети, а докато падаше, тласък с коляно разби брадичката му и пречупи врата му, така че се чу зловещ пукот.

„Третият.“

Оставаха двама наемници.

Вдигайки рапирата си високо и парирайки удара, който мъжът се опитваше да му нанесе, Лепра отблъсна другия с жесток ритник в слабините. След това изненада първия, стоварвайки пестника си върху адамовата му ябълка, и го довърши с удар с глава в лицето. С потънали в кърви нос и уста, клетникът се свлече върху черния мраморен под.

„Четвъртият.“

Последният наемник вече атакуваше отзад.

Лепра се обърна стремително и отговори с движение, което криеше смъртоносна заплаха. Все още в профил и с прегънати колене, той парира силен удар. Изправи се, а острието на врага му се плъзна по неговата рапира чак до дръжката. Когато се завъртя напълно, вече беше забил в корема на наемника кинжала, който измъкна от колана на предишния си съперник. Жертвата му се преви, изпусна рапирата си и се опита да измъкне ножа. Направи няколко колебливи крачки и се строполи.

„Петият.“

Останал без дъх, с обляно в пот чело и искрящ поглед, Лепра се обърна към Ровен и застана готов за бой.

— Моите поздравления — каза му наемникът и измъкна рапирата си. — Сега останахме само ние двамата.

Острието му преряза въздуха и дуелът започна.

В Дампиер три силуета пресякоха личната градина на херцогиня Дьо Шеврьоз. Затворен под измислен претекст, този малък парк в близост до замъка беше безлюден и мрачен. Обвити с големи тъмни наметала, силуетите бързаха. Те често се обръщаха към прозорците, тъй като се бояха, че оттам може да ги видят, и се криеха, щом луната се появяваше измежду облаците.

Този, който твърдеше, че се нарича Модюи и е специалист по магии, им показваше пътя.

— Оттук, госпожо.

Анна Австрийска го следваше, без да подозира, че предоставя съдбата си в лапите на един от най-зловещите агенти на Черния нокът. След нея вървеше камериерка. Тя, както предполагаше, в необходимия момент щеше да ѝ помогне да се съблече и да надене ритуалната риза преди церемонията, която щеше да ѝ позволи най-после да стане майка. Младата изплашена камериерка трепереше и беше отворила широко очите си, но бе готова на всичко, за да служи вярно на кралицата. И едната, и другата бяха с домина от черен велур под широките качулки.

В дъното на градината имаше вратичка в стената.

— Бъдете смела, госпожо — мълвеше Алхимика. — Най-трудното мина. Когато стигнем под убежището на дърветата, никой не би могъл да ни види от замъка.

Той отвори вратичката с ключ, който херцогиня Дьо Шеврьоз му беше дала, след това предложи ръката си на кралицата, за да преминат по малък дървен мост, нещо като покрит проход, даващ възможност на разхождащите се да пресекат рова, за да се озоват в овощната градина.

Там, под дърветата, ги чакаха въоръжени мъже. Някои от тях носеха фенери, от които се разливаше бледа светлина.

— Какви са тези хора? — разтревожено запита кралицата и понечи да тръгне назад.

— Вашият ескорт, госпожо. Не се бойте.

Объркана, но същевременно твърдо решена да стигне докрай, Анна Австрийска кимна с глава. Все пак се приближи до прислужничката си и хвана дланта ѝ, докато Алхимика тихо си говореше нещо с някакъв едноок мъж с поразено от ранса лице. С изсечени черти, мургав, непознатият носеше превръзка от черна кожа, извезана със сребро по краищата. Името му беше Савелда, но кралицата не знаеше това. Впрочем тя не подозираше също, че едноокият е предпочитаният изпълнител на мокри поръчки на Черния нокът.

Накрая той се съгласи с разпорежданията и фалшивият специалист по магии се върна при двете жени.

— Всичко е наред, госпожо — заяви Алхимика. — Трябва обаче да побързаме, тъй като скоро ще настъпи полунощ. Каретата, която ще ни отведе до мястото на церемонията, чака край оградата на тази овощна градина.

Междувременно Савелда, който трябваше да предвожда групата, се беше вцепенил, с отсъстващ поглед и с леко наведена на едната страна глава, сякаш слушаше нещо много внимателно.

— Какво има? — ядоса се Алхимика.

Без да се обръща, пратеникът на Черния нокът повелително вдигна пръст до устата си: искаше всички да пазят тишина. След това повика полугласно тримата мъже, които беше разположил на пост в овощната градина.

Те не се отзоваха.

Тогава Савелда щракна с пръсти и двама от шестимата наемници, които го придружаваха, приближиха до него.

— Идете да видите — рече той със силен испански акцент, който прикова вниманието на кралицата.

Двамата мъже извадиха рапирите си и предпазливо тръгнаха напред. Единият държеше в лявата си ръка фенер, а другият — пищов.

Не бяха направили и десет крачки, когато се натъкнаха на нечие тяло, а един индивид се измъкна изпод сенките на плодните дръвчета. Елегантната и горделива увереност на непознатия не ги изплаши толкова, колкото леката усмивка на устните му. Беше целият в черно, с изключение на финото перо, което украсяваше шапката му — то беше аленочервено, както и стъклата на неговите кръгли очила, които скриваха очите му. Лявата му ръка почиваше небрежно върху дръжката на рапирата, прибрана в ножницата.

Двамата наемници застанаха готови за бой. Този, който носеше пищов, го насочи към Сен Люк, но тъй като той продължаваше да върви напред, противниците му бавно отстъпиха, докато стигнаха до Савелда и до останалите.

Мелезът спря и в дясната му ръка изникна пищов. Отсреща го държаха на мушка три пищова и рапирите бяха извадени. Кралицата и прислужницата ѝ трепереха и изглеждаха ужасно изненадани. Сен Люк дори не мигна.

— Никъде няма да отидете с кралицата — обяви той с равен глас.

— Смяташ ли, че ще можеш да ни спреш сам? — иронично му възрази Савелда.

— Вече го правя.

— Откажи се. Много сме.

Сен Люк насочи пищова си към челото на едноокия.

— Ако стрелям или ако вие стреляте, тук веднага ще пристигнат безброй мускетари. Това ли искате да се случи?

— Господине, ще ми кажете ли какво става? — попита кралицата Алхимика. — Кой е този мъж и какво твърди…

Тя не завърши изречението, тъй като беше шокирана, че специалистът по магии дори не ѝ обърна внимание.

Той премина покрай наемниците и се обърна към мелеза:

— Защо в такъв случай не стреляте? Да не би да се боите да не раните Нейно Величество?

— Куршумът ми няма да пропусне целта.

— Така да е, но помислете за последиците. Нали знаете какви превратности може да има в едно сражение?

— И аз ги зная — обади се глас, който никой не очакваше да чуе.

Следван от Марсиак и Ленкур, които вървяха от двете му страни, Ла Фарг навлезе в овощната градина. Тримата се движеха с насочени към противниците рапири.

— Трябва да ти кажа, че ако продължиш да безпокоиш кралицата — добави капитанът на Остриетата, — смъртта ти няма да има нищо общо с превратностите на сражението…

Защитаван от непревземаемите ровове, дворецът в Дампиер имаше само два изхода: охраняемия подвижен мост и малката желязна вратичка в дъното на безлюдната градина. Остриетата лесно се досетиха откъде се опитват да отвлекат Анна Австрийска. Но може би не всичко беше изгубено. Оставиха на Алмадес грижата да бди край покоите на краля, за да предупреди Тревил, ако се наложи. Ла Фарг реши да тръгне незабавно по следите на кралицата.

И на Алхимика от Сенките.

Той се обърна към стария благородник. Разпозна го и на устните му се изписа грозна усмивка.

— Ла Фарг! Вие ли сте това?

— Аз съм, Алхимико. Или както и да се казваш в действителност.

— Най-после се срещнахме! Трябваше това да стане в Ла Рошел, но… Е! И двамата знаем добре какво ще се случи, нали?

Савелда и наемниците се бяха скупчили около Алхимика и около двете жени. Спокойни и решителни, те се подготвяха да воюват на два фронта. С рапири в ръцете, някои държаха и пищови, насочени едните към Сен Люк, а другите — към Ла Фарг, Ленкур и Марсиак. Чакаха заповед, осъзнавайки, че още първите изстрели ще предизвикат тревога. Музиката, която се носеше от двореца, не беше достатъчно силна, за да заглуши детонациите. Тя обаче странно смущаваше тишината в овощната градина.

Анна Австрийска и камериерката се бяха притиснали една до друга и гледаха ужасено.

— Този човек се подигра с доверието ви, госпожо — заяви капитанът на Остриетата. — Той служи на Черния нокът и оглавява конспирация за погубването на Ваше Величество.

Кралицата обърна едновременно гневен и тревожен поглед към Алхимика.

— Какво ще кажете, господине? Защо не отричате?

Той присви рамене.

— Каква полза? — отговори и се закашля, прилепвайки кърпичка към устните си. — Вече всичко свърши, нали?

Ла Фарг смръщи вежди.

Остриетата бяха четирима. Савелда и хората му бяха десетина и разполагаха с най-скъпоценната пленница. Имайки предвид това, фатализмът на Алхимика им изглеждаше необясним.

Савелда не издържа.

— Достатъчно! — изсъска той.

Прислужничката на кралицата изкрещя и изгуби съзнание от страх, когато едноокият я хвана за китката и грубо я дръпна. Преди който и да било да успее да реагира, Савелда държеше Анна Австрийска прилепена до себе си и заплашваше, че ще ѝ пререже гърлото с кинжал.

Алхимика и Ла Фарг едновременно изкрещяха:

— Не!

— Няма да се поколебая! — зарече се Савелда.

— Нещастник! — открито го наруга Алхимика.

— И дума да не става, че ще се предам!

— Не разбираш ли, че беше достатъчно да почакаш?

— Какво да чакам?

В двореца музикантите спряха да свирят.

Тишината стана чудовищна.

Чу се изсвирване…

… и първата ракета от фойерверките експлодира в нощното небе.

Наемниците веднага изпразниха пищовите си. Детонациите отекнаха и куршумите изсвистяха покрай ушите на Остриетата, които се втурнаха напред. Един от тях рани Ленкур в рамото и спря устрема му. Под дърветата се разгоря хаотично сражение.

В подземията на черната кула, под свода на залата с мраморни плочки, Лепра се дуелираше на живот и на смърт с Ровен.

И губеше.

Бързо разбра, бе противникът му е от съвсем различна мая в сравнение с наемниците, чиито трупове лежаха на пода. Също като тях, Ровен имаше богат опит. Но освен това беше талантлив. Ударите му бяха бързи, точни, мощни. И макар че изпитваше дива омраза към мускетаря, успяваше да запази спокойствие.

Изненадан от ритник с ботуш, Лепра отстъпи и отрази няколко удара, а Ровен в бесен ритъм редуваше атаки отгоре и отдолу. В крайна сметка остриетата се кръстосаха чак при дръжките и двамата мъже се превъртяха, преди да се отблъснат грубо, като едновременно залитнаха.

Лепра се оттегли.

Напълно неспособен да скрие, че му е все по-трудно, той се боеше да не би Ровен да приложи стратегията за изтощаване на противника. Сражението с наемниците го беше изморило и чувстваше, че не се е възстановил напълно от кризата от рансата, която го сполетя предишния ден — дали въобще някога щеше да се възстанови? Най-после, водеше боя с обикновена стоманена рапира, която измъчваше дланта му много повече, отколкото елегантното му оръжие от драконова кост, с което беше свикнал.

Като прецени бързо всички плюсове и минуси, стигна до заключението, че единственото му предимство е това, че е левак.

Слабо утешение.

Ровен атакува и принуди Лепра отново да отстъпи. Но с ловко движение на острието мускетарят го накара да се разкрие и му нанесе жестоко кроше отдясно. Наемникът се олюля. Ободрен от този успех, Лепра пое инициативата и противникът му неохотно направи крачка назад. Ровен обаче бързо се съвзе. Той финтира и го удари в лицето. Това секна порива на Лепра, който трябваше да се присвие, за да не бъде обезобразен.

Ровен се почувства свободен и бързо захвърли дублета, с който му беше доста топло.

От своя страна Лепра възстанови равномерното си дишане.

Беше изгубил много енергия при последното нападение и дланта го болеше все повече и повече. Пот течеше от косите към челото и заслепяваше очите му.

— Май се поумори — иронично подхвърли Ровен. — Сигурно от възрастта…

Лепра, който беше на около четирийсет години, успя да се усмихне измъчено.

— Имам… Все още имам известни сили…

— Така ли? За колко време ще ти стигнат?

Държейки здраво рапирите, те се въртяха в кръг и се измерваха с погледи.

Изведнъж Ровен атакува яростно. Лепра отби удара и на свой ред се хвърли напред. Атаките се редуваха с отстъпленията, единият се дръпваше назад, другият го нападаше — и така до безкрайност. Подметките им се пързаляха по мраморния под, а токовете на ботушите вдигаха страшен шум под каменния свод. Остриетата се срещаха бляскави и звънливи. Усилието изопваше техните черти и очите им блестяха.

Лепра се чувстваше все по-слаб. Той се опита да сложи край на двубоя и се хвърли във фалшива атака. Тя излъга наемника, който избегна насочената към него рапира, превъртя се, но заради ловкостта на мускетаря се озова изложен на опасен удар, който успя да съзре много късно. Лепра използва момента. За съжаление, той не прецени достатъчно добре разстоянието до тялото на съперника си и не можа да го прониже дълбоко. Все пак Ровен получи рана в лявото си рамо. Смаян и изтръпнал от болка, той изкрещя неистово. Сепна се, закри с ръка раната и с ужас установи, че от нея блика кръв.

— Болезнено е, нали? — запита Лепра.

Унизен и побеснял, Ровен веднага пое инициативата и атакува толкова яростно, че мускетарят едва съумя да се защити, да парира удара и да отстъпи назад. В продължение на няколко секунди Лепра мобилизира всичките си сили и цялото си внимание с единственото намерение да оцелее, да се спаси от все по-ожесточените и все по-опасни атаки. Врагът му имаше надмощие. Помисли си, че е победен, и се боеше, че няма начин да не допусне грешка при подобно развитие на двубоя.

Отчаяно диреше изход, когато внезапно настъпи ужасяващ обрат.

Рапирата му се счупи.

Стоманата поддаде и по-голямата част от острието шумно падна на земята. За миг Ровен изпита огромно учудване, а Лепра изумя от ужас…

… веднага след това наемникът се засмя демонично и стремително атакува.

Лепра отстъпи ловко, за да избегне силния удар, и парира следващия с онова, което беше останало от рапирата му. Други маневри му помогнаха да предотврати неизбежното. Но после загуби равновесие и успя да се спаси само заради ловкостта на дясната си ръка, която смогна да отстрани острието на противника. Въпреки че носеше ръкавица, стоманата жестоко нарани дланта му. Мускетарят простена от болка и отстъпи, а Ровен напредваше срещу него с насочена към гърдите му рапира. Той залитна като пиян, без да изпуска от очи острия връх, който беше готов да го прободе. Усети, че прасците му докосват повърхността на кладенеца в средата на залата, затова се опита да се дръпне по-напред, за да избегне падането в черната бездна.

В този момент силите му окончателно го напуснаха.

Падна на колене и със замъглен поглед видя Ровен, който се беше надвесил над него.

Безмилостно се готвеше да го прониже смъртоносно.

„Значи така ще свърши всичко“, помисли си Лепра.

— Последни думи? — запита го Ровен. — Имаш ли какво да кажеш?

С върховно усилие на волята си, мускетарят се разсмя болезнено и без да говори, изплю кървава слюнка.

— Нямаш? Както искаш — рече наемникът. — Сбогом.

Той вдигна високо ръце, държейки здраво рапирата с върха надолу, за да го забие в беззащитната гръд на Лепра.

Но някой отсече:

— Момент.

Ровен замръзна и погледна през рамо… видя Мирбо.

Не можеше да повярва, беше слисан, но се обърна.

Наистина, благородникът с бежовия дублет сякаш беше възкръснал от мъртвите и блед и окървавен, приближаваше бавно и мъчително, държеше едната ръка прилепена до тялото си, а с другата се опитваше да вдигне рапирата.

С огромно усилие Лепра се изправи, като се облегна на стената на кладенеца.

— Исках… — каза Мирбо на Ровен. — Исках…

— Какво?

— Исках да знаеш кой ще те убие.

Наемникът се засмя презрително: Мирбо дори не можеше да държи изправена рапирата си, а пък да се бие… Но усмивката на Ровен изчезна мигом, щом видя, че благородникът насочва към него пищов, който държи в лявата си ръка.

Чу се изстрел.

Куршумът улучи в челото Ровен, който падна назад, със скръстени отпред ръце, докато Мирбо се свлече от изтощение.

След като се увери, че наемникът е мъртъв, Лепра бързо отиде до агонизиращия благородник. Внимателно повдигна главата му.

Мъжът мъчително отвори очи.

Мускетарят не знаеше какво да каже. Думите не му достигаха. Нещо го душеше и очите му се изпълниха с влага.

— Бл… благодаря — успя най-накрая да произнесе той.

Мирбо едва доловимо кимна с глава.

— Моля… за услуга… — прошепна той. — За мен…

— Кажете…

— Бих желал… Бих желал… да не… умирам тук… Моля ви… Не тук.

Под натежалите от плод клони в градината в Дампиер се водеше жестоко сражение, докато продължаваха фойерверките. Остриетата и наемниците на Савелда бяха кръстосали оръжия, а в същото време ослепителни и красиви пожари изгряваха в небесата и после се насочваха като звездни потоци към земята. Променящи цветовете си светлини озаряваха лицата и фигурите, по стоманата на рапирите играеха същите отражения, които избликваха от кръвта на ранените и от блясъка на трескавите погледи.

Страхотен ритник и удар с две ръце между лопатките позволиха на Ла Фарг да се освободи от противника си. Възползвайки се от краткия отдих, той се огледа наоколо — всичко бе осветено от зарята, която разпръскваше многоцветни искри.

След като пречука един от нахвърлилите се трима наемници, без да му мигне окото, Сен Люк се дуелираше с другите двама, а в лявата си ръка държеше за дулото пищова си и го използваше като средство за отбиване на удари. Не изглеждаше затруднен, за разлика от Ленкур, който получи куршум в лявото рамо и опрял се на едно дърво, се защитаваше, колкото можеше. Марсиак му се притече на помощ и въоръжен с рапира и кама, се изправи срещу трима, въпреки че имаше рана на ръката. Алхимика изчезна. Но къде беше кралицата?

Ла Фарг я видя.

Савелда я отнасяше към дървеното мостче, което висеше над рова. Може би човекът на Черния нокът искаше да се промъкне в градината, а после да се скрие в двореца? Направо се хвърляше в пастта на вълка, но капитанът на Остриетата нямаше никакво време да си задава излишни въпроси.

— Кралицата! — изкрещя Ла Фарг, преди поредният наемник да го нападне. — Савелда отвежда кралицата!

Малко по-навътре в овощната градина Сен Люк чу повика на своя вожд въпреки грохота от фойерверките. Но до ушите му стигна и заповед да остави оръжието. Беше елиминирал втория си противник и бе опрял върха на рапирата си до адамовата ябълка на третия, но хвърли поглед през рамо. Мускетари го държаха на мушка…

Вдигнати под тревога от изстрелите, кралските мускетари, които патрулираха наоколо, пристигнаха незабавно в овощната градина.

— В името на краля, преустановете сражението!

Ла Фарг се вцепени точно когато беше забил рапирата си до дръжката в корема на един наемник, който се залепи за него, очите му щяха да изскочат от орбитите, а от устата му потече кървава лига. Той остави агонизиращия да се свлече на земята и като измъкна рязко острието си от плътта му, се огледа наоколо.

Мускетарите вече приближаваха. Ръководени от един енсин, те стесняваха кръга. Намерението им беше да измъкнат всички от закрилата на дърветата.

Савелда и кралицата стигнаха до малкия дървен мост.

— Хвърлете рапирите си и се предайте! — нареди енсинът.

Боят беше преустановен, но участниците в него все още се колебаеха. Заплахата да бъдат избити на място обаче сломи съпротивата на наемниците на Черния нокът. Чувствайки се много слаб заради раната, Ленкур с удоволствие се свлече в подножието на дървото, до което се беше облегнал… и изгуби съзнание. Ла Фарг и Марсиак бавно и предпазливо се приближиха към мускетарите, с ръце далеч от тялото.

— Ние сме служители на Кардинала! — заяви старият благородник във времето между две пиротехнически експлозии. — Не стреляйте!

— Кой говори? — запита енсинът, който стоеше най-отзад.

— Капитан Етиен-Луи дьо ла Фарг.

— Не ви познавам!

— Господин Дьо Тревил ме познава.

Нещо привлече вниманието на младия офицер.

— Но какво е това… Вие! Спрете! Не мърдайте!

Ла Фарг изпита удоволствие, когато видя как мускетарите обръщат глави от него и от Марсиак, за да отправят предупреждение към Савелда и кралицата, които минаваха по мостчето. Повече мъртва, отколкото жива, Анна Австрийска трепереше в ръцете на поразения от ранса едноок наемник.

— Не! — изкрещя капитанът на Остриетата. — Има опасност да убиете кралицата.

— Послушайте го! — на свой ред се развика Савелда, изкачвайки на бегом няколкото стъпала към мостчето.

Беше настъпило времето за последните фойерверки. Въздухът вибрираше като след топовен гръм след всяка от изстреляните ракети, които експлодираха, а в оглушителната гълчава никой никого не чуваше.

— Спрете или ще стреляме! — обяви енсинът.

— Това е кралицата! — провикна се Ла Фарг, колкото му глас държи. — В името на всички светци, послушайте ме! Това е кралицата!

Опита се да направи още една крачка напред, за да обясни. Веднага трима мускетари насочиха пищовите си към гърдите му и той спря.

— Мускетари, слушайте моята команда! — разпореди се младият офицер и вдигна ръка.

— Не! — с последни сили изрева Ла Фарг.

Но заповедта, от която толкова се боеше, не последва.

Финален миг на зарята, две огромни златни и лъчезарни комети експлодираха в нощното небе и заваля дъжд от изкуствени звезди. Светлината ослепи всички с изключение на Савелда, който вървеше с гръб към нея. Останалите сведоха погледи, премигнаха няколко пъти или закриха очите си с длани.

Точно това чакаше агентът на Черния нокът.

Изблъсквайки Анна Австрийска през левия парапет, той веднага прескочи десния. Двете тела паднаха в дълбоките води на рова, а кралицата веднага започна да потъва.

Марсиак реагира пръв.

Той се хвърли, тичаше лудо, а куршумите свиреха край него, докато скочи в бездната. Изчезна и никой не разбра дали е бил улучен. Всички — начело с Ла Фарг и енсина — се устремиха към брега на рова. Нажежени искри падаха от висините и озаряваха тъмните води, докато, в другия край на двореца гостите на херцогинята аплодираха зарята.

Непоносими секунди течаха в очакване…

… изведнъж Марсиак изплува на повърхността с кралицата, която хриптеше.

Следователно беше жива.

— Нейно Величество е спасена — заяви гасконецът на стъписаните мускетари. — Подайте ми ръка! Моля!

Всички се втурнаха да помагат, а в това време Алмадес и Тревил се носеха откъм градината. Заедно с неколцина мъже със сини мантии, капитанът на мускетарите беше готов на всичко, за да установи контрол над положението.

Тъй като вече никой не се интересуваше от него, Ла Фарг се оттегли настрана и сложил ръце на кръста, дълго се взира в овощната градина. Кралицата беше спасена и несъмнено това изглеждаше най-важното, но Алхимика отново избяга…

После, като чу да се говори, че двама мускетари били намерени пребити наблизо, а Сен Люк изчезнал, той се усмихна доволно.

Сен Люк тичаше из гората, а каретата на Алхимика заобикаляше по пътя. Разбра, че впрягът потегля, веднага полетя след него, проправяйки си път през ниските клони, и успя равномерно, без да губи сили, да премине огромно разстояние. Благодарение на дните, прекарани в оглеждане на Дампиер, той знаеше откъде ще мине колата. Засега тя се носеше по пътя, който заобикаляше гората, а мелезът пресичаше напряко. Скоро щеше да забави ход, тъй като трябваше да премине по малък мост, и точно там Сен Люк смяташе да я засече.

Дърветата се разреждаха, а шумът от колелата се чуваше все по-близо. Сен Люк осъзна, че рискува да пристигне много късно. Устреми се напред като вихър, запровира се през ниските храсти, които издраха лицето му, и пристигна точно в момента, когато каретата минаваше по моста.

Изпусна я!

Но Алхимика беше придружаван от конници, а един от тях се беше забавил и бе останал сам назад.

Сен Люк не проигра последния си шанс. Той се засили, подскочи и от една височинка се хвърли на седлото. Конят изцвили и се строполи сред облак прах…

Изправи се изплашен, но вече го яздеше мелезът, който го подкара в галоп.

В каретата инстинктът предупреди Алхимика за надвисналата опасност. Той измъкна глава през прозорчето, огледа се назад и веднага съзря гонещия го конник.

— Там! — изкрещя с всичка сила на ескорта си, за да надвика тропота на копита и скърцането на осите на колелата. — Конник! Спрете го!

След това отново седна на мястото си и бързо взе решение.

Наведе се, отвори подвижната предна седалка, извади отвътре ковчеже, което постави на коленете си, и повдигна инкрустирания капак: вътре имаше флаконче с еликсир от златен блян.

Трябваше да се преобрази.

Последната му метаморфоза в Елзас толкова го беше изтощила, че все още не можеше да възвърне „първичната си форма“, но и междинна същност можеше да го спаси. Отвори флакончето и жадно погълна течността, обхвана го пристъп на кашлица и изпита жестоки болки.

Трима конници съпровождаха каретата — един отпред и двама отзад. Предупредени от Алхимика, тези двамата забавиха ход, за да пресрещнат Сен Люк, който вече се приближаваше. Проехтяха изстрели, всеки от тях използваше пищовите, извадени от кобурите на седлата. Мелезът успя да избегне първия изстрел и на свой ред отговори. Улучи един от наемниците, който се свлече на земята. Вторият се прицели и стреля. Куршумът одраска Сен Люк, който вече беше съвсем наблизо. Мъжът измъкна втория си пищов и се приготви да го използва, но мелезът се оказа по-бърз и го улучи право в челото. Наемникът клюмна напред, а конят му го отнесе.

Забелязвайки настъпилия обрат, кочияшът се развика и конникът, който яздеше най-отпред, го чу. Кривна от пътя и се скри в горичката, като остави впряга и преследващия го да отминат. Сен Люк не подозираше за тази маневра. Той настигна коня на първия наемник, когото свали, и гледаше към пищова, останал в кобура на седлото. Задържа коня си, грабна пътьом оръжието и го втъкна в колана си.

Настигна каретата, обгърната от огромен облак прах, който вдигаха препускащите копита и укрепените с железни оси колела. Приближи се колкото беше възможно, протегна ръка, улови се за една скоба и се прехвърли на тясната платформа, предназначена за лакеите. Реши, че ще успее да си поеме дъх, но прозвуча изстрел и един куршум профуча край главата му. Като се държеше здраво, той се обърна, видя последния конник от ескорта, който пристигаше по пътя в галоп, и вече насочваше към него втория си пищов. За щастие, оръжието му изневери: барутът не експлодира и пищовът само задимя. Наемникът го захвърли и извади рапирата си. Сен Люк стори същото. Започна сражение. Крепейки се с едната ръка, мелезът бе кацнал само на един крак върху платформата. Намираше се наполовина във въздуха, в задната част на каретата, която се клатушкаше силно и го блъскаше към кабината. Конникът нападаше яростно, а Сен Люк понякога се отбраняваше, понякога на свой ред нанасяше удари, като се въртеше ту наляво, ту надясно. Накрая мелезът успя да се наложи. Колкото му беше възможно, се изнесе напред и заби острието си в плътта на наемника, който изохка и изпусна оръжието си, за да притисне с ръце корема си. Конят му премина в тръс, после забави още ход, спря, а каретата изчезна в мрака.

Сен Люк втъкна рапирата си в ножницата и три пъти си пое дълбоко дъх. Сега трябваше да се справи с кочияша или да го принуди да спре впряга. Хващайки се с две ръце за горната част на каретата, той ловко се плъзна по корем върху покрива. Тъй като не можеше да мръдне от мястото си, кочияшът се опита да го свали оттам с камшика. Сен Люк протегна ръка, успя да сграбчи кожения бич и да го изтегли към себе си. Кочияшът бе принуден да го пусне, тъй като трябваше да внимава на завоя, в който каретата влезе много бързо. Тя се наклони опасно и двете колела, които от едната страна се повдигнаха във въздуха със страхотна сила, се стовариха обратно на земята, осите изскърцаха и Сен Люк изгуби равновесие. Изхвърлен от покрива, мелезът се оказа да виси отзад на каретата, която препускаше без посока.

Точно в този момент отвътре, от кабината се разнесоха глухи удари, докато един люспест юмрук продъни покрива веднъж, втори път, трети път, парчета дърво се разхвърчаха на всички страни. После някакво същество, което приличаше едновременно на човек и на дракон, изскочи от кабината и си проби път нагоре с мускулестите си ръце. Високо повече от два метра, то се протегна, нададе вой към небесата и разпери ципестите си криле. Обзет от паника, кочияшът скочи от каретата. Сен Люк запази спокойствие. Разбра, че си има работа с продукт на внезапна промяна. Алхимика от Сенките беше дракон. Оставаше да се разбере дали ще успее да си възвърне първичната форма. Щеше да е по-добре, ако претърпи провал.

Съществото сведе поглед към мелеза. Ако чертите на лицето му все още напомняха за Алхимика, очите му на влечуго бяха изпълнени с примитивен, животински плам.

То изрева и внезапно полетя.

До каретата препускаше кон без конник. Сен Люк подскочи, хвана се за седлото с две ръце, ботушите му облизаха земята, но той вихрено яхна жребеца и веднага го принуди да се отклони от пътя, за да поеме след драконоподобното същество. Неуправляемата карета връхлетя отново в завой, обърна се с гръм и трясък, а освободилите се коне зацвилиха и се разбягаха.

Сен Люк прескочи някакъв ров, после бариера и продължи да язди през полето. Не изпускаше от очи съществото, чиито люспи блестяха на лунна светлина. Боеше се да не го изгуби. Яздеше изморен кон, а пътят непрекъснато го изненадваше с препятствия. Но му оставаше пищовът — този, който измъкна от кобура на седлото на наемника и тикна в колана си.

Имаше още само един куршум.

Единствена надежда.

Когато забеляза, че го преследват, съществото се обърна изненадано, за момент размахваше криле на място и разглеждаше този жалък смъртен, който се опитваше да го залови. Поколеба се. Но жестокият и безогледен инстинкт вече беше изместил разума. То нададе боен вик и се впусна към конника.

Съществото и Сен Люк се хвърлиха в сражение. То се спусна от висините с мощни махове с криле, озъбено и с наточени нокти. Той препускаше лудо, направляваше жребеца с колене и държеше пищова с две ръце. И двамата нямаха намерение да се отказват. Странното същество пак изръмжа заплашително. Мелезът се прицели. Трябваше да чака последния момент, за да стреля.

Да чака и да се надява, че конят му няма да отскочи внезапно…

Да чака още малко…

Един куршум. Една надежда.

Сега!

Сен Люк натисна спусъка. За секунда изпита ужас, но изстрелът проехтя точно преди чудовището да се стовари върху него.

Ударът беше страховит. Мелезът изхвръкна от седлото, изтъркаля се в тревата, а съществото се разби малко по-далеч, само конят продължи да препуска.

След това вече нищо не помръдна и нощната тишина се възцари, нарушавана само от тропота на отдалечаващите се конски копита.

Сен Люк отвори очи, изплю кръв и пръст и стана, чувствайки болка в отслабените си нозе. Изтегли рапирата, огледа се наоколо за възможна опасност и за малко не залитна.

Видя нещо неясно, което лежеше неподвижно.

Приближи се с накуцване.

Беше съществото, което, в безсъзнание и ранено от куршум в рамото, възвръщаше човешката си форма. Ръстът му намаляваше; крилата атрофираха; люспите изчезваха и се появи гола кожа; изникнаха познатите черти на Алхимика.

Той дойде на себе си и видя Сен Люк, който се беше надвесил над него и бе насочил върха на рапирата си към гърлото му.

Гологлав, мелезът беше целият в прах и в кръв. Дългите му черни коси бяха провиснали върху измъченото му лице. Едно от червените стъкла на кръглите му очила липсваше и през дупката надзърташе изцъклено драконово око. Трудно му беше да стои прав и с левия си лакът се държеше за рамото.

Но неговата решителност бе изкована от същата стомана, както острието на елегантната му рапира.

— Свърши се — рече той.

Како прикрепяше внимателно Мирбо, Лепра се измъкна от подземията на черната кула. Двамата мъже залитаха, но стояха изправени под обсипаното със звезди небе и вдишваха свежестта и спокойствието на нощта.

Мирбо все по-трудно си поемаше въздух и храчеше кръв, която изпълваше дробовете му. Той посочи външната стена на един от строящите се павилиони:

— Там. Ще е… добре.

Лепра помогна на благородника да стигне до мястото, което си беше избрал. Настани го с гръб към камъка, с лице на изток, и седна до него.

— А сега — каза Мирбо. — Трябва само… Трябва само да дочакам изгрева на слънцето…

Малко по-късно издъхна.

Лепра не беше помръднал, когато пукна зората.

3.

Изминаха няколко дни, преди Ла Фарг, за втори път в рамките на по-малко от две седмици, да отиде в „Шатле“. Както винаги съпровождан от Алмадес, той стигна до Моста на обменителите, където прилепените една до друга къщи скриваха изгледа към Сена и създаваха впечатлението, че човек върви по обикновена улица. Двамата мъже яздеха безмълвно, рамо до рамо. Беше късно сутринта. Денят беше много хубав, само Париж смърдеше повече от когато и да било.

Не изтече никаква информация за заговора, който Остриетата разкриха, и — както се надяваха — нямаше да изтече никога. Скандалът би бил огромен. Независимо че очевидно не подозираше отдаването си в ръцете на Черния нокът, Анна Австрийска все пак беше виновна, задето без знанието на краля и в противоречие със законите на кралството имаше намерение да се подложи на ритуал с драконова магия. Престъпление, което никога не би било простено на една кралица на Франция, каквито и да бяха подбудите ѝ. Впрочем, по подобие на херцогиня Дьо Шеврьоз, повечето замесени в тази афера лица вярваха, че извършват добрина, тъй като бяха сигурни — заради лоялността си, обичта си или наивността си, — че тайно помагат на нещастната и унижена владетелка да дари наследник на трона. В обкръжението на кралицата никой не знаеше какво всъщност щеше да се случи, ако Алхимика бе успял да я отвлече…

Ла Фарг и Алмадес се спогледаха, когато проникнаха под мрачния свод на „Шатле“. Ла Фарг беше наясно какво си мисли другарят му и очакваше той да изрази мнението си.

Макар и предвидена отдавна, вълната от арести по заповед на краля в деня след фаталната нощ беше основната вест, която вълнуваше всички. Вестниците и светските хроникьори в Париж, в цяла Франция и в европейските дворове говореха само за това.

Най-изненадващият арест беше този на маркиз Дьо Шатоньоф, който беше третата по значение личност в държавата в качеството си на пазител на кралския печат. Обвиняваха го, че изпитвал огромно желание да замени Ришельо на поста първи министър на Негово Величество, а често именно това била началната крачка по пътя към измяната и към заговора. Но най-сериозното обвинение беше, че е поверил държавни тайни на любовницата си, дяволското изчадие херцогиня Дьо Шеврьоз. Някои от тези тайни се отнасяха до бастионите, които Франция държеше в Лотарингия. Ставаше дума за близък на маркиза френски офицер, арестуван наскоро, точно когато възнамерявал да предаде на врага сведения за числеността и за въоръжението на армията, която в този момент кралят събираше. Благодарение на признанията на въпросния офицер подготвиха клопка в една странноприемница в околностите на Ньой — капан, който, за съжаление, не успя да доведе до пленяване на съучастниците. Вината на Шатоньоф обаче излезе наяве. Хвърлиха го в затвора, откъдето дълго време нямаше да се измъкне, а много други също бяха потърсени от кралското правосъдие. Тъй като беше сигурно, че херцогиня Дьо Шеврьоз беше издала на херцога на Лотарингия тайните, които маркизът бе споделял с нея, тя също беше сред обвинените. Но на пръв поглед рангът ѝ я пазеше, макар истината да беше, че тя изтъргува прескъпо мълчанието си за онова, в което имаше опасност да се превърне аферата с ритуала в Дампиер.

Те слязоха от конете в двора на „Шатле“ и отново Ла Фарг засече погледа на Алмадес. Този път обаче учителят по фехтовка запита:

— Какво очаквате от тази среща, капитане?

— Не зная — призна старият благородник. — Предполагам, отговори.

— На кои въпроси?

Той замълча и двамата мъже бяха отведени в голямата кула, където се намираше затворът.

Независимо че херцогинята вероятно щеше да избегне цялата строгост на наказанието, което заслужаваше за аферата с Шатоньоф, Ла Фарг смяташе, че най-важното беше предотвратяването на възможната трагедия в Дампиер. Кралицата беше спасена и наемниците на Черния нокът, които не бяха убити, никога вече нямаше да видят дневната светлина. Наистина Савелда успя да избяга и оставаше неоткриваем. Но Алхимика от Сенките беше зад решетките. Колкото до Остриетата, те излязоха от случилото се без особени поражения. Сдобиха се дори с нов събрат — Ленкур, чиято рана в рамото не се оказа сериозна. Другият леко ранен — Марсиак — беше разкъсван между две чувства: радостта, че е държал в ръцете си кралицата на Франция, и гадостта, че не можеше да се похвали с това. Сен Люк отново беше изчезнал, а Анес се зае с неведоми дела, след като бившата настоятелна на Сестрите на Сен Жорж ѝ изпрати някакво писмо. В крайна сметка, само Лепра предизвикваше безпокойството на капитана, тъй като се завърна от мисията си ужасно изтерзан. Физически, но също и морално.

В „Шатле“ тъмничарят отвори една врата на етажа с единичните килии и се отдръпна, за да даде възможност на Ла Фарг и Алмадес да влязат. Стаята беше прохладна, доста мрачна и почти празна — в нея имаше само маса, табуретка и легло. Вътре се намираше Алхимика, който гледаше през островръх прозорец, преграден с дебела желязна решетка. Все така будещ безпокойство и величествен, той беше облечен в сиво, едното му рамо беше превързано, а китките му — оковани с „магическа стомана“, сплав, в която имаше драконит. Драконитът представляваше алхимически камък, който потискаше мощта на драконите.

Подобна на отворена рана, устата на Алхимика се изкриви в странна усмивка, когато той се обърна към посетителите си.

Пръв би тревога един кантонер от околностите на Париж, който, след като погледна към небето, отначало не повярва на очите си, а после хукна към селото. Пристигна там почти без дъх и ужасѐн почука на вратата на енорийския свещеник, а кюрето почти нищо не разбра от пелтеченето му. Освен това не му повярва. Вероятно фантазираше. Но малко по-късно пристигнаха и други свидетели.

Те също бяха видели.

Те също умираха от страх.

Кюрето удари камбаната.

Гледайки през прозореца на личния си кабинет, граф Дьо Тревил дълго наблюдаваше двора на двореца си на улица „Старият гълъбарник“. После се обърна и запита Лепра:

— Наистина ли решихте така?

— Да, господине.

Капитанът на кралските мускетари седна зад бюрото си и още няколко секунди се отдаде на размисъл. Възползва се от настъпилото мълчание, за да огледа Лепра, който стоеше прав, без да мигне, с рапирата от драконова кост на кръста и с превързана дясна ръка.

— Не се заблуждавайте — рече накрая Тревил. — Не по-малко от вас желая отново да облечете мантията. Впрочем никой не я заслужава повече от вас…

— Благодаря, господине.

— Но зная какво представляват Остриетата в очите ви. Също така познавам уважението и приятелството, което храните към господин Дьо ла Фарг… Споделихте ли с него решението си?

— Ще му кажа още тази вечер, както и на другите Остриета.

— Няма да ви е лесно.

— Действително.

В двореца на Шеврьоз Арно дьо Ленкур намери херцогинята на голямата тераса. Той беше все още бледен и с превързана ръка. Херцогинята изглеждаше красива и елегантна както обикновено, но беше сама и като че ли тъжна. Стоеше права под балдахин, където имаше кресла и маса, покрита с питиета и с недокоснати деликатеси — сладки, бадемов крем, плодови желета, конфитюри и сироп. Тя държеше в ръка чаша, пълна с еликсир от златен блян, а по блясъка в погледа ѝ Ленкур се досети, че вече добре се е почерпила.

Подаде му ръката си за целувка, а след това рече:

— Значи никога не сте се отказвали да служите на Кардинала, господин Дьо Ленкур…

— Да, госпожо.

— Бога ми, добре воювате… За разлика от маркиз Дьо Шатоньоф, който искаше да ви привлече към нашите редици, господин Дьо Мирбо нито за миг не повярва, че бихме могли да ви спечелим за каузата си. Той казваше, че Кардиналът е господар, на когото човек никога не престава да служи.

— Несъмнено е имал право.

— Знаете ли каква е съдбата му? Арестуваха ли го?

— Мирбо ли? Мъртъв е, госпожо.

— О! Колко жалко, нали? — изрази съчувствието си госпожа Дьо Шеврьоз с тон, с който обикновено оплакваше красивите розови храсти, попарени от студа.

Ленкур не отговори и двамата едновременно се обърнаха към великолепната градина.

— Благодаря ви, че приехте да ме посетите, господине. Вече почти никой не се явява пред вратата ми, представяте ли си! Висшето общество, което танцуваше на моя бал и аплодираше фойерверките, сега ме избягва, сякаш съм болна от ранса… Но аз отдавна съм свикнала с преображенията на двора и спокойно очаквам да науча каква съдба ми е предопределена. Ще бъда пратена в изгнание, нали?

— Вероятно да.

— А какво ще се случи с горкия Шатоньоф?

— Съмнявам се, че някога ще излезе от затворите на Негово Величество.

— Изгнание… — въздъхна дълбоко херцогинята, а погледът ѝ се зарея в далечината.

Един лакей донесе на табла кутия, покрита с плат. Той остана неподвижен и изчака търпеливо, докато господарката му го забележи.

— О! — възкликна тя най-после. — Ето защо ви помолих да дойдете да ме видите. Вземете, господине. Това е за вас.

Заинтригуван, Ленкур пое кутията, но изчака лакеят да се отдалечи, за да я отвори. Тя съдържаше писмо, адресирано до него, и малък портрет.

— Писмото — обясни госпожа Дьо Шеврьоз — е от госпожа Дьо Сент Аволд, която, по известни вам причини, беше принудена незабавно да се завърне в родната Лотарингия.

Портретът беше на Од дьо Сент Аволд. Беше онзи, който херцогинята нареди да нарисуват, за да покаже на своя специалист по магии доколко, ако прикрият горната част на лицето ѝ, красивата Од приличаше на кралицата — същите очи, същата уста, същата брадичка, същата шия…

— Приемете този подарък от мен, господине. Защото сред многото ми пороци най-големият е този, че се прекланям пред любовта.

Ленкур го взе и се почувства развълнуван.

В далечината биеха камбани и сякаш звънът приближаваше, но двамата не му обърнаха никакво внимание.

— Сбогом, господин Дьо Ленкур. Съмнявам се, че скоро отново ще се видим.

— Сбогом, госпожо. Впрочем…

— Да, господине?

— Ще приемете ли да отговорите на един въпрос?

— Кардиналът ли го задава чрез вашите уста?

— Не, госпожо.

— Тогава ще отговоря.

Ленкур си пое дълбоко въздух, след това запита:

— Защо, госпожо? Защо искахте да помогнете на кралицата да забременее? Вашата омраза към Кардинала не е тайна за никого. И по мотиви, които вие си знаете, струва ми се, че недолюбвате особено краля. А трон без наследник означава претенденти и амбициозни благородници, които плетат интриги и чакат удобна възможност да се нахвърлят върху вашите противници. Като съдействате за раждането на дофин, вие всъщност засилвате мощта на трона и утвърждавате властта на Луи XIII.

Херцогинята се усмихна.

— Забравяте, господине, привързаността ми към кралицата и колко е мъчително за мен да я гледам нещастна и толкова често унижавана… Освен това една нощ се забавлявахме и се гонехме с кралицата в Голямата зала на Лувъра. Ако не бях аз, тя нямаше да се спъне на края на подиума. Ако не бях аз, нямаше да падне. Ако не бях аз, не би загубила два дни по-късно детето, което носеше… Момче, както разбрах… Кралицата ми прости, но аз никога не намерих покой… Затова, когато онзи, който се представи като специалист по магии, ми довери, че…

Обхваната от силно вълнение, тя не завърши изречението.

Малко по-късно възкликна:

— Как силно бият камбаните!

Към камбаните от предградията се присъединиха и тези от квартала Сен Томас дю Лувър.

Беше необичайно и обезпокоително.

Ленкур вдигна очи към небето в момента, когато по него преминаваше сянката.

Лепра слизаше по голямото стълбище в двореца на Тревил, когато почувства, че му става лошо. Изведнъж го обля топла вълна, погледът му се замъгли и разбирайки какво се случва, прошепна:

— О! Господи, не, не тук…

Облян в пот и залитайки, той блъсна някакъв мускетар, който се качваше нагоре, опита се да се задържи за рамото на друг, но скъса нечий ръкав и краката му се подкосиха.

Падна в подножието на стълбите и бе обхванат от конвулсии.

Около него се струпаха мускетари. Някои от тях го хванаха за ръцете, за да се опитат да го изправят. Други се мъчеха да пъхнат нещо между челюстите му.

— Лекар! Бързо повикайте лекар!

Докато се гърчеше и стенеше, черна течност потече от треперещите му устни.

— Това е ранса! — възкликна някой. — Криза от голяма ранса!

— Клетникът…

— Чувате ли? — обади се друг. — Като че ли възвестяват тревога…

Съвсем наблизо камбаните на абатство „Сен Жермен де Пре“ биеха лудешки.

Огромна и масивна, някаква сянка с криле надвисна над затвора в „Шатле“. В килията на Алхимика светлината внезапно помръкна и страхотен рев разтърси стените. Навън всички парижки камбани биеха.

Ла Фарг се обърна към прозореца, зад който ставаше все по-мрачно…

… и видя огромен дракон, който се намираше точно срещу него, беше отворил паст, за да избълва огън.

Старият благородник се вцепени от ужас.

4.

Младата сестра шатленка, която с факел в ръка влезе първа в тъмния коридор, изглеждаше едновременно обезпокоена и забързана. Зад нея Анес дьо Водрьой се държеше по-уверено, но и тя внимателно се оглеждаше и се ослушваше.

За да стигне дотук, добросъвестно беше изпълнила съветите да проявява предпазливост, които ѝ отправи майка Еманюел дьо Серне, бившата настоятелка на Сестрите на Сен Жорж. В писмо, което Анес намери, след като се върна от Дампиер, майка Еманюел ѝ пишеше, че не е открила какво се е случило с кавалера Рейно д’Омбрьоз, сина на благородника, който дойде да търси помощ от Остриетата. Затова пък тя знаеше коя е — и къде може да намери — тази, която Рейно с отряд Черни гвардейци бяха съпроводили в Елзас за изпълнение на тайна мисия: наричаше се сестра Беатрис д’Осен. Младата баронеса Дьо Водрьой и тя някога бяха приети едновременно за послушници. Бяха приятелки, или по-скоро изпитваха дружески чувства. Странното беше, че сестра Беатрис сега пребиваваше на тайно място, почти като пленничка, по нареждане на днешната настоятелка, всяващата страх майка Терез дьо Восамбр.

По коридора, където стъпваше едва ли не на пръсти, Анес беше отведена пред някаква врата. Шатленката, която я придружаваше, се огледа боязливо наляво и надясно, преди да отключи и да се оттегли.

— Побързайте — прошепна тя. — Всеки момент може да открият, че съм взела ключовете.

Анес кимна с глава и влезе.

Беше обикновена монашеска килия, аскетична и без никакви удобства. Върху малкото легло лежеше сестра Беатрис. Бледа, с изопнати черти, тя си беше останала хубава, но изглеждаше измъчена. Беше се превърнала в сянка на великолепната и горда шатленка, която в една ранна утрин, на границата с Елзас, сама се беше изправила срещу голям дракон, с острието си от драконит в ръка и мълвейки заклинания.

Беше се отнесла в света на сънищата.

Анес свали широката пелерина с качулка, с която се беше покрила, седна до заспалата и докосна ръката ѝ.

Монахинята отвори слепите си, прозрачнобели очи.

— Анес? Ти ли си, Анес?

— Да, Беатрис. Аз съм.

— Да бъде благословен Бог! Най-после молбите ми бяха чути!

— Боже мой, Беатрис, очите ти! Какво се е случило с теб?

— Няма нищо, Анес. Нищо на света няма цената на… Няма да продължи дълго, струва ми се.

— Цената на какво?

— Трябва да научиш всичко, Анес. Трябва да видиш онова, което аз видях! — прошепна шатленката с агонизиращ глас.

Тя се опита да се повдигне в леглото, но Анес я възпря нежно и каза:

— Успокой се, Беатрис. Необходима ти е почивка. Ще се върна отново.

— Не! — възкликна изплашено монахинята. — Сега! Много е важно!… Дай ми ръката си, Анес!

Младата баронеса се подчини.

— Ето, гледай… Гледай — повтори сестрата с все по-слаб глас. — Трябва… да… видиш…

Белите ѝ очи потъмняха, сякаш удавени в някаква черна течност.

Изникна бездна, в която съзнанието на Анес изведнъж пропадна.

И тя видя.

Видя онова, което шатленката беше открила онази сутрин в Елзас, прониквайки в съзнанието на дракона.

Видя откъслечни картини от близкото бъдеще, които я изпълниха с ужас.

Цари мрак. Изпаднали в паника тълпи тичат като обезумели по улиците, озарявани от лумналите пожарища. Нажежена стихия се стоварва от небесата. Бълва я черен дракон. Или няколко дракона. Пламъци удрят безмилостно покривите; пламтящи потоци превръщат в прах керемидите; сипе се врящ дъжд. Умиращи от страх люде се опитват да избягат някъде. Крещят неистово, блъскат се, бият се и тъпчат по-слабите. Войници стрелят безцелно към висините. Хора-факли агонизират. Огънят унищожава цели квартали, а огромните озарения се отразяват в тъмните води на реката.

Река, която тече край изпепеления Лувър.

Разтреперана и с очи, от които се стичат сълзи, Анес вижда, че Париж гори.