Академик Невиждан У.

на срещата? - поиска да знае съдията.

Трев се предаде.

Хенри извади монета от джоба на жилетката си и викна:

- Муструм?

- Ези, - каза Архиканцлерът и не се падна ези.

- Отлично, господин Праскин... у кого е топката?

Пльонг! Пльонг!

Лут хвана топката във въздуха и отговори:

- У мен, сър.

- О, вие бяхте треньорът на Академик.

- Да, в случай на необходимост, играещ треньор.

- Господа, забележете: оставям топката в центъра на игрището.

Вярно си беше, че Архиканцлерът по-рано наричан Декан се възползваше на

поразия от падналата му се възможност. Той отстъпи няколко стъпки, направи

драматична пауза, извади тържествено свирка от джоба си и я размаха. Наду я със сила, на каквато беше способен само мъж с неговите габарити. Лицето му затрепери и

почервеня. Тогава той вдигна мегафона до устата си и изкрещя:

- ВСЯКО МАМИНО СИНЧЕ, ДЕТО НЕ СИ Е ДОНЕСЛО ЕКИПА, ЩЕ ИГРАЕ ПО БЕЛИ ГАЩИ!

Последва викът на Пондър:

- Някой ще ми каже ли, кой му е дал това?

Народът изрева и можеше да се чуе, как смехът се разпространява все по-

нататък, плъзвайки по улиците, всеки разказваше нататък и се надигаха такива

спомени, че двама души се заеха да пишат извинителни бележки от майките си.

На едната врата Библиотекарят се превъртя на ръце на горната греда и кацна

отгоре й за по-добра видимост. На другата врата Чарли Бартън, вратарят на Юнайтед, методично си разпалваше лулата. А човекът с най-тежкия проблем на стадиона този

231

ден, като се изключи може би Трев, беше редакторът на „Вестника” г-н Уилям дьо

Слов, който просто не можеше да повери на някакъв си подчинен репортажа за това

уникално, възможно най-престижно събитие, но не беше много сигурен, как точно да

процедира.

При началния сигнал той изкара следното:

Предводителят на Юнайтед, (може ли да бъде наречен „предводител”?

Трябва да намеря по-подходящ термин за него, но това ще го оправя

в офиса), та той, по всичко личи, не е наясно, какво да прави с

топката. Архиканцлер Ридкъли (BF, ... А не, това ще го попълня по-

късно) изстрелва топката силно напред, добре де, по-точно тя уцелва

Джими Уилкинс, бивш играч на Миньор, който не личи да знае, какво

да прави с нея. Не, не, той я хваща с ръце! С ръце! Реферът, който е

бивш Декан на Невиждания Университет, го привиква за, както

предполагам, опреснителен курс по правилата на този нов спорт

ритни-топката.

Мегафон, мислеше си Дьо Слов, ето какво ми трябва, извънредно грамаден

мегафон, така че да мога да казвам на всички, какво се случва.

Топката е връчена на, момент да видя, номер 69, о да, многостранно

надарения професор Бенго Макарона, който, съгласно новия правилник, има правото на така наречения пряк свободен удар от мястото, където е било извършено нарушението и, какво виждам, Бенго Мака...

съжалявам, професор Бенго Макарона от Академик Невиждан се

засилва и ... мили богове! Топката профучава през цялото поле на

височината на гърдите, издавайки звук като подплашен пъдпъдък (да

проверя Природораучните Бележки за съответствие със съответното

подобие) и уцелва г-н „Възголемия” Чарли Бартън в стомаха с такава

поразителна сила, че го отнася чак в мрежата! Какъв спектакъл! И

това, както изглежда е гол! В смисъл не гол човек, а „гол” според

правилата на играта, струва ми се! Цялата публика е на крака, въпреки че, технически погледнато, повечето и до този момент бяха на

крака [той пишеше съвестно, следвайки добре известното желание на

журналистите да уточняват всичко]. И да, ето, те скандират името на

героя на този миг и припевът разнесъл се от устните на

привържениците на Академик в техния триумф по всичко личи е:

„Само Макароона, само Макароона, един е Макароооо-нааа”61. Не, не.

Нещо се случва. Макарона напуска игралното поле и оживено говори

нещо на публиката. Като че ли им чете конско. Тези, които са го

чули изглеждат омърлушени.

В този момент един от помощниците на редактора дотича с кратко съобщение за

произтеклите от другата страна на полето събития. Дьо Слов записваше бързо, надявайки се, че импровизираната му стенография няма да го подведе.

С цялата гореща кръв и решимост, толкова очарователно типични за

жителите на Генуа, професор Макарона очевидно настоява всякакви

приветствени скандирания в негова чест да включват цялото му име

61 бел.авт.: На своето място Маестрото по Музика затършува за бележника си и трескаво записа:

„Macarona solum est, unum Macarona est, est certum Macarona”, изгаряйки от нетърпение за нова спявка с

хора си.

232

и пълния списък на научните му титли, които той в момента

услужливо записва. Наблюдава се също така суматоха около вратата

на Юнайтед, където няколко съотборника на Чарли Бартън му

помагат да си намери лулата, както и, както подтвърждават нашите

източници [редакторът на „Вестника” обожаваше израза „както

подтвърждават нашите източници”], другата половина от баницата със

свинско, която той, както подтвърждават нашите източници, е ял по

време на отбелязването на гола. Очевидно, също както и мнозина от

нас, той е подценил скоростта на новата топка.

А сега виждаме топката отново в средата на полето, където се

разбунват нови пререкания.

- Но те нали току що вкараха гол! - оплакваше се г-н Праскин.

- Да, точно така, - каза бившият Декан леко прегракнало - Това значи, че те

вкарват топката в игра.

- Но значи, че ние не я ритаме, а нали току що ни вкараха гол!

- Да, но правилата са такива.

- Но това не е честно, и ние искаме да ритаме, те ритаха последни.

- Но играта не се решава с ритане, господин Праскин, а с това, какво постигате с

него.

И ето, Архиканцлер Ридкъли се засилва. Извръща се пъргаво и запраща

топката към собствената си врата!

Редакторът пишеше бясно:

Почти целият отбор на Юнайтед се втурва напред за да се възползва

от това удивително faux pas, не съумели да осмислят [редакторът

обичаше и този израз, както беше много по-завъртяно от „не

забелязали”], че прочутият Библиотекар на Невиждания Университет

току що...

Той се спря, премигна, сграбчи за яката един от помошниците си току що

дотърчал с пълния списък на научните титли на Бенго Макарона и го натири в стола си.

- Пиши всичко, каквото ти диктувам! - кресна му той - И дано твоята

стенография е по-добра от моята, защото ако не е, утре си уволнен. Това е безумие!

Направили са го нарочно, обзалагам се, че са го направили нарочно.

Той ритна топката директно към собствения си вратар, обзалагам

се, съзнавайки, че ще може да се възползва от всеизвестната мощ на

горната част от тялото на Библиотекаря за хвърляне на топката

почти през цялата дължина на полето. И ето го Бенго Макарона, в

една или друга степен останал незабелязан от съперниците си, стремително насочил се към летящата сфера, докато Юнайтед са

напуснали крепостта си подобно на злощастните Мараниди по време

на първата Продостийска война [редакторът с гордост смяташе себе си

за познавач на класическата литература].

- Никога не съм виждал подобно нещо! - изкряска той в ухото на почти

оглушалия си помощник - Те подведоха целия Юнайтед да се озоват от неправилната

страна на терена.

И ето го Макарона. Топката е като че ли залепена за крака му. И

ето насреща му остава единственият член на злополучния тим

233

Юнайтед, който знае, какво предстои. Г-н Чарз Бартън „Възголемия”, който независимо от всичко излиза с разклатена походка от вратата

си като Гигантския Октоподий при вида на мормидонските орди.

Редакторът замлъкна, забравил ума и дума при вида на съкращаващото се

разстояние между двамата мъже.

- О не! - възкликна той.

Народът гръмко възликува.

- Какво стана? - залюбопитства помощникът с готов за бой молив.

- Видяхте ли? Видяхте ли? - косата на редактора беше разрошена и изобщо той

приличаше на мъж на границата на умопобъркването - Макарона пробяга в кръгче

около него! Нямам представа, как топката можа да се задържи на крака му.

- Искате да кажете, че го е финтирал? - поиска да уточни помощникът.

Шумът на тълпата щеше да е ослепителен, ако можеше да се види.

- Още един гол, - рече редакторът отпускайки се обезсилен на стола си - Два

гола за няма и две-три минути! Не, той не го финтира, а го обиколи в кръгче! Два пъти!

И, кълна се, накрая бягаше даже още по-бързо.

- А, да, - сети се помощникът не спирайки да пише - Веднъж бях на лекция за

този вид неща. За това, как нещата не падат върху космическата костенурка, сър.

Подобно на ефекта на прашката, той може да е придобил допълнителна скорост от

въртящия момент, докато е обикалял внушителната талия на вратаря, сър.

- Чуйте само виковете на тълпата! - възхищаваше се редакторът - И ги запишете!

- Да, сър, нещо като: Само Професор Макарона D. Thau (Датиго), D. Maus (Чеп), Magistaludorum (QIS), Octavium (с отличие), PHGK (специалност блит), DMSK, Mack, D. Thau (Бърз), Гостуваш Професор по Пилета (Университет „Ян Завоевателя” (ет. 2, Дом на Производителя на Скаридени Консерви, Генуа)), Primo Octo (Deux), Гостуваш

Професор по Блит/Слуд Обмяна (Ал-Хали), KCbfJ, Професор на Разменни Начала по

Теория на Блита (Унки), D. Thau (Унки), Didimus Supremius (Унки), Почетен Професор

по Субстратни Детерминации на Блита (Чеп), Лектор по Изследвания на Блита и

Музика (Куирмски Колеж за благородни девици), само Професор Макарона D. Thau (Датиго), D. Maus (Чеп), Magistaludorum (QIS), Octavium (с отличие), PHGK

(специалност блит), DMSK, Mack, D. Thau (Бърз), Гостуваш Професор по Пилета

(Университет „Ян Завоевателя” (ет. 2, Дом на Производителя на Скаридени Консерви, Генуа)), Primo Octo (Deux), Гостуваш Професор по Блит/Слуд Обмяна (Ал-Хали), KCbfJ, Професор на Разменни Начала по Теория на Блита (Унки), D. Thau (Унки), Didimus Supremius (Унки), Почетен Професор по Субстратни Детерминации на Блита

(Чеп), Лектор по Изследвания на Блита и Музика (Куирмски Колеж за благородни

девици), един е Професор Мааакарооона D. Thau (Датиго), D. Maus (Чеп), Magistaludorum (QIS), Octavium (с отличие), PHGK (специалност блит), DMSK, Mack, D. Thau (Бърз), Гостуваш Професор по Пилета (Университет „Ян Завоевателя” (ет. 2, Дом на Производителя на Скаридени Консерви, Генуа)), Primo Octo (Deux), Гостуваш

Професор по Блит/Слуд Обмяна (Ал-Хали), KCbfJ, Професор на Разменни Начала по

Теория на Блита (Унки), D. Thau (Унки), Didimus Supremius (Унки), Почетен Професор

по Субстратни Детерминации на Блита (Чеп), Лектор по Изследвания на Блита и

Музика (Куирмски Колеж за благородни девици), ееедин еее Мааакааарооонааа D. Thau (Датиго), D. Maus (Чеп), Magistaludorum (QIS), Octavium (с отличие), PHGK

(специалност блит), DMSK, Mack, D. Thau (Бърз), Гостуваш Професор по Пилета

(Университет „Ян Завоевателя” (ет. 2, Дом на Производителя на Скаридени Консерви, Генуа)), Primo Octo (Deux), Гостуваш Професор по Блит/Слуд Обмяна (Ал-Хали), KCbfJ, Професор на Разменни Начала по Теория на Блита (Унки), D. Thau (Унки), Didimus Supremius (Унки), Почетен Професор по Субстратни Детерминации на Блита

234

(Чеп), Лектор по Изследвания на Блита и Музика (Куирмски Колеж за благородни

девици). Но той не е ли в засада, сър?

- Изглежда точно такъв е протестът на покрусените войни на Юнайтед, - отвърна

редакторът - Те са се скупчили около рефера и какво ли не бих дал за място на първия

ред на този спектакъл.

- Там няма никакъв ред, сър, камо ли първи, - посочи помощникът.

- По всичко личи... - редакторът внезапно застина като ударен по главата - Кой е

това?

- Кой какво, сър?

- Вижте там горе на трибуните! На местата за висшестоящата класа, за които

ние, както бих могъл да добавя, нямаме покана.

Слънцето услужливо се възползва от възможността да се яви из-зад облаците и

целият Хипопотамодрум се изпълни със светлина.

- Това е мацето с микроризницата, сър, - поясни помощникът.

Дори и някои от протестиращите играчи на Юнайтед сега бяха зяпнали към

трибуните. Вярно, че от нея човек го боляха очите, но тези очи отново и отново се

притегляха натам.

- Имам нейн плакат над леглото си, - сподели помощникът - Всичко живо я

търсеше под дърво и камък, - той се прокашля - Казват, че, нали знаете, не жулело.

Всички ритнитопковци на полето, изключая злощастния още не освестил се

Чарли Бартън, се бяха скупчили около рефера, който им обясняваше:

- Повтарям: голът е съвършено редовен. Може би с малко повечко тарикатщина

и перчене отколкото е било необходимо, но все пак напълно според правилата.

Наблюдавахте тренировките на момците от Невиждания. Спортът не стои на едно

място. Не ви праща щракограма, какво ще прави по-нататък.

Един глас малко по-отдолу добави:

- Елементарта грешка е да се разчита, че дори и най-сърцатият вратар ще е в

състояние без ничия подкрепа да защити мрежата си срещу комбинираната мощ на

съперниковия отбор.

Това беше Лут.

- Господин Лут, вие не би трябвало да им казвате такива неща, - обади се

Ридкъли.

Господин Праскин се беше омърлушил. Предаден от отбор, история и

очаквания.

- Виждам, че има още доста да се учим, - призна си той.

Трев примъкна Лут настрани:

- И ей сега сичко ще се разкапе, - предупреди той.

- О, хайде сега, господин Трев. Ние стоим много добре. Или поне Бенго.

- Не го гледам него. Гледам Анди, а пък Анди гледа Бенго. Само чакат да им

падне. Шъ гледат горките дъртаци да се претрепят, а после просто ще поемат нататък.

И тогава Трев получи кратък нагледен урок за това, защо магьосниците са

магьосници.

- Имам едно скромно предложение и се чудя, дали няма да ме изслушате, господин рефер. Въпреки, че ние в Невиждания Университет сме абсолютни новаци, все пак имахме доста повече време да схванем чалъмите на новата ритнитопка

отколкото настоящите ни съперници. Следователно, предлагам да им подарим един от

нашите голове, - каза Ридкъли.

- Не може така, сър! - възрази Пондър.

235

- Защо, да не би да е против правилата? - тонът на Ридкъли стана някак по-

дълбок и значително по-помпозен - Запитайте се, дали спортсменството, добронамереността и щедростта са против правилата, моля?

Към края на това изречение гласът му можеше да се чуе почти до самия края на

стадиона.

- Е, разбира се, че няма правило срещу това, сър. Няма също така и правило, забраняващо да си простираш прането посред срещата, и това е така, защото на никого

няма да му скимне да го прави.

- Хубаво. Господин Праскин? Един от нашите голове вече е ваш. Вече сме, така

да се каже, наравно.

Праскин се озърна слисан към съотборниците си.

- Ами, ъ, ако настоявате, сър.

- И през ум няма да ми дойде да приема „не” за отговор, - рече сърдечно

Ридкъли.

- Какво за всички богове го накара да стори това? - зачуди се редакторът на

„Вестника”, когато до него дотърча задъханият носител на известието.

- Това беше много щедър жест.

- Защо беше това? - поиска да знае Пондър.

- Аз съм безхитростна душа, Стибънс. Щедър без да гледам за последствия, такъв съм си. Да не съм аз виновен, че те не знаят, че ги превъзхождаме, така че това

ще ги гложди до края на срещата.

- Доста... хитро, сър.

- Да, нали? Много съм горд с това нещо. Я, пак ние вкарваме топката в игра.

Нищо чудно, че този спорт е толкова популярен.

- Това беше забележителен психологически ход, - изкоментира Лут, докато се

връщаха с Трев към страничната линия - Вероятно донякъде жесток, но умен.

Трев си замълча. Свирката пронзително възвести подновяването на играта, незабавно последвано от крясъка на съдията:

- ОТ МАЛКО ГРАДУШКА ГЛАВА НЕ БОЛИ, БЕ НЕДОРАСЛЯК, А ПЪК Е ЗДРАВОСЛОВНО И

ЩЕ ТЕ ЗАКАЛИ.

- Това е магия, - сепна се Трев - Нали не трябваше да я има?

- Не, - поправи го иззад гърба му Пондър Стибънс - Това е просто обладаност.

- Да, играта опира изцяло до обладанието, господин Трев, - посочи Лут.

Трев пак вдигна поглед към трибуните. Ето я сияйната фигурка на Жулиета, само на няколко стъпки от самия Ветинари, обградена от Гленда и Пепе. Та тя е

направо богиня. Няма как да стане, нали? - помисли си той. Тя и някакво си момче от

свещоливницата.

Няма начин. Не и сега.

И тогава Бенго изкрещя и като че всички гласове на стадиона се сляха в едно

всеобщо „ООООООУ!”

И пак изсвири свирката.

- Какво се случи, сър? - попита помощникът на редактора.

- Не съм съвсем сигурен. Пак подадоха топката на Макарона и той се сблъска с

двама играчи на Юнайтед и всички изпопадаха.

Лут, пръв стигнал до падналия Макарона вдигна към Трев мрачен поглед:

- Разместени са и двете колянни капачки. Ще ни трябват двама души да го

отнесат до Лейди Сибил.

Бившият Декан огледа строго насъбралите се ринтитопковци и запита ръсейки

капчици пот от брадичката си:

236

- Е, какво стана тук, господин Изцепков?

Анди моментално вдигна пръсти до перчема си и израпортува:

- Ами, сър, аз тъкмо се бях насочил към Господин Макарона за съобразно с

правилата единоборство и изобщо не забелязах, че на Джими Лъжицата тук му е дошла

точно същата идея и че идва на скорост от другата страна, та изведнъж сичките се

озовахме по гъз, прощавайте за клачския.

Трев го изгледа на кръв. Изразът на лицето на Анди не прикриваше нищо. Той

лъжеше. Ясно си беше, че лъжеше. Той знаеше, че всички останали знаят, че той лъже, но на него не му пукаше. Фактически той доста се наслаждаваше на ситуацията.

Обувките му бяха достатъчно тежки да държат на котва цял кораб.

- Ама те го смляха на сандвич, сър, - оплака се пред рефера Трев.

- Имате ли някакво доказателство за нарушение, млади момко?

- Е, нали виждате, как го прецакаха човека.

- Да, но бихте ли могли да приведете конкретни доказателства за

преднамереност?

Трев се ококори, докато Лут не му подсказа шепнешком:

- Можеш ли да докажеш, че са го нагласили?

- Някой може ли? - огледа играчите съдията.

Е, никой не можа. Трев се зачуди, колцина ли щяха да промогат, ако Анди не

стоеше право пред очите им, невинен като акула.

- Аз съм съдията, господа, следователно мога да отсъдя само това, което лично

съм видял, а аз не видях нищо.

- Да, щото те се погрижиха да е така, - избухна Трев - Чуйте само публиката. Те

сичките го видяха!

- Виж само! С ботушите на тея може да се бичат дъски, - добави протестите си

Ридкъли.

- Да, действително, скъпи ми Муструм, тоест, извинявайте, капитане, обаче все

още няма правила относно допустимите за носене обувки, докато, ако не друго, точно

такъв вид ботуши традиционно са се използвали в играта ритни-в-топката.

- Но тея тук човек убиват!

- Не се и съмнявам накъде клоните, но какво очаквате от мен? - сви рамене

Хенри - Имам предчувствието, че ако в този момент прекратя мача, ние двамата с вас

няма да се измъкнем от тази ситуация живи, защото дори ако самите ние избегнем

яростта на тълпата, по никакъв начин няма да съумеем да избегнем гнева на Ветинари.

Срещата ще продължи. За Академик Невиждан би могъл да излезе някой от резервните

играчи, а пък аз ще, я да видим... - той извади бележник - А, да, аз отсъждам пряк

свободен удар точно от мястото на този нещастен инцидент. И бих искал да добавя, че

отсега нататък ще гледам много строго на всякакви бъдещи „инциденти”. Господин

Праскин, моля, разяснете това на вашите съотборници.

- Пряк свободен, баба ми! - избухна Трев - Те току що пребиха най-добрия ни

играч, а вие ще ги оставите да им се размине и да се подсмихват под мустак?

Реферът обаче беше, в крайна сметка, бившият Декан. Тоест мъж навикнал на

конфронтации лице в лице и нос в нос с Муструм Ридкъли. Той хвърли на Трев един

смразяващ поглед, обърна се много подчертано към Архиканцлера и рече:

- А вас, капитане, ви моля, внушете на отбора си, че решенията ми са

окончателни и не подлежат на обжалване. Отпускам ви пет-минутна почивка, която да

използвате за тази цел, както и за да могат някои от вашите момчета да изнесат горкия

професор Макарона от полето и да потърсите някакъв шарлатанин да го прегледа.

Глас точно из-зад гърба му изрева:

- Направо тук до вас има един такъв, сър.

237

Те се извърнаха. Един мъж малко по-голям от живота, с цилиндър на главата и

малка чанта в ръка им кимна.

- Доктор Лоун, - поздрави Ридкъли - Не очаквах да ви срещна тук.

- Нима? - отвърна наежено докторът - За нищо на света не бих пропуснал такова

нещо. А сега някои от момчетата ви да го докарат ей в този ъгъл и аз ще го погледна.

Сметката ще я изпратя на вас, нали, Муструм?

- Не бихте ли желали да го закарате на някое по-спокойно местенце? - предложи

реферът.

- Няма страшно! Искам да я държа под око тази игра.

- Размина им се, - изкоментира Трев, докато се връщаха към тъч-линията - И

всички знаят, че им се размина.

- Останалите от отбора са все още на линия, Господин Трев, - заутешава го Лут

докато си връзваше обувките.

Сам си ги беше направил, не ще и дума. Приличаха на ръкавици.

- Аз също, - продължи Лут - Нали аз съм първа резерва. Обещавам, че ще

направя всичко по силите си, Господин Трев.

До този момент денят беше доста скучен за Библиотекаря след единствения му

светъл момент под блясъка на слънцето. Между гредите не се случваше нищо

интересно, той започна да огладнява и беше много приятно изненадан от появата на

едър банан точно пред вратата62. По-късно всички се съгласиха, че в ритнитопкова

обстановка тайнствено появил се плод би трябвало да бъде посрещнат с известна доза

предпазливост. Той обаче беше гладен, това пред него беше банан и, метафизично

погледнато, всичко беше добре издържано. Той изяде банана.

Гленда, горе на трибуната, се зачуди, само тя ли е забелязала стряскащо жълтия

плод в полета му, след което, проследявайки обратно траекторията му, съзря гледаща

право към нея от тълпата, ухилена до уши, г-жа Аткинсън, майка на Смрадльо, който

сам по себе си беше неуправляем снаряд. Всеки, някога бил в Мелето я знаеше като

виновница за всевъзможни изобретателни хулигански прояви. И винаги й се

разминаваше, защото никой в Мелето не би ударил възрастна жена, особено ако до тази

жена стои Смрадльо.

- Извинявайте, - скочи на крака Гленда - Незабавно трябва да сляза долу.

- Няма начин, обич моя, - опита се да я вразуми Пепе - Тук е гъз до гъз. Меле и

половина.

- Пазете Жулиета, - заръча му Гленда, наведе се напред и потупа по рамото най-

близкостоящия човек - Трябва да стигна до долу колкото се може по-бързо. Нали

нямате нищо против да прескоча?

Човекът погледна покрай нея към сияйната фигура на Жулиета и откликна:

- Нищо против нямам, стига да убедите приятелката си да ме целуне едно

хубаво.

- Не, но аз ще ви целуна.

- Ъ, няма нужда госпожице, но хайде, дайте ръка.

Слизането и мина умерено бързо, както я предаваха от ръка на ръка, в съпровод

от пиперливи шеги, множество весели ръгания между мъжете и определено усещане на

62 бел. прев.: Когато чернокожите играчи са били все още новост в английските футболни клубове, е

имало много популярна сред феновете расистка проява да се замерят чернокожите играчи с банани, съпровождани с викове „Уук! Уук!”. Един играч на Уест Хям по този повод е казал, че изобщо не му се

налагало да си купува банани.

238

удовлетворение от страна на Гленда, че е обула най-големия си и най-непроницаем

чифт гащета63.

С ръгане на лакти и ритане тя си проби път до вратата точно когато бананът

биде консумиран на една хапка и й остана само да застане задъхана пред Библиотекаря.

Той и се усмихна широко, погледна я за миг замислено и се просна по гръб.

Високо в ложата си лейди Марголота се обърна към Ветинари:

- Това част от играта ли е?

- Боя се, че не, - отговори той.

Милейди се прозя:

- Е, най-малкото разсейва малко скуката. Те прекараха повече време в препирни, отколкото в игра.

Ветинари се усмихна:

- Да, мадам. Изглежда, че и в ритнитопката е като в дипломацията: кратки

периоди на бой, последвани от продължителни преговори.

Гленда ръчна Библиотекаря:

- Ехей? Добре ли сте? - и тъй-като от него не се чуваше друго освен хъхрене, тя

събра длани пред устата си и извика - Тук има пострадал човек... ъ разумно същество!

Под нов потоп от освирквания и, понеже това беше Анкх-Морпорк, също и

радостни възгласи, подвижната комисия, в каквато се беше превърнала срещата, се

забърза към вратата на Академик Невиждан.

- Някой му хвърли банан и аз видях кой беше и мисля, че бананът е отровен, -

съобщи им Гленда на един дъх.

- Дишането му е много тежко, - отбеляза Ридкъли, която забележка беше

излишна, понеже от хъхренето на Библиотекаря се тресеше цялата врата.

Той клекна и опря ухо на гръдния му кош.

- Не мисля, че е бил отровен, - произнесе се той.

- Как така, г-н Архиканцлер? - възрази Пондър.

- Защото ако някой е отровил нашия Библиотекар, - обясни Ридкъли - тогава, въпреки че по природа аз не съм отмъстителен човек, ще се погрижа университетът да

преследва и залови отровителя посредством всички достъпни тавмични, мистични и

окултни средства и да направи остатъка от живота му не само толкова ужасен, колкото

той може да си представи, а толкова ужасен, колкото аз мога да си представя. И можете

да разчитате, господа, че аз вече започнах да работя по случая.

Пондър се огледа за Ринсуинд:

- Професор Ринсуинд. Вие нали бяхте, искам да кажа, и сега сте негов приятел, не бихте ли бръкнали с пръсти в гърлото му или нещо такова?

- А, не, - отказа Ринсуинд - Много съм си привързан към пръстите си и

предпочитам те да си останат все така привързани към мен.

Ропотът от стадиона се усилваше. Те бяха тук да гледат ритнитопка, а не дебат.

- Но доктор Лоун е още тук, - предложи Ринсуинд - Той нали си вади хляба като

бърка с пръсти в какво ли не. Знае му цаката.

- Ах, да, - съгласи се реферът - Може би ще можем да го обременим с още един

пациент, - той се обърна към Ридкъли - Трябва да вкарате в игра другата си резерва.

- Това ще да е Тревър Младонадеждов, - каза Архиканцлерът.

- Не! - изстена Трев - Аз обещах на старото ми мамче.

- Аз пък си мислех, че си част от отбора? - укори го Ридкъли.

63 бел.авт.: Макар че усещането беше леко коригирано, когато тя установи, че нито един от зрителите

дори не опита абсолютно никакви разни такива.

239

- Е, да де, да, сър, ама по-скоро... помощ тук, помощ там, такива неща... Обещах

на старото ми мамче, сър, след като Тате умря. Знам, че съм в списъка, но кой можеше

да очаква, че всичко ще се обърне така?

Ридкъли изви очи към небето:

- Е, като гледам, господа, не може да искаш от един мъж да наруши обещание

дадено на старото му мамче. Това би било престъпление по-гнусно и от убийство. Ще

се наложи да играем с човек по-малко. Явно ще трябва да минем с каквото можем.

А горе в паянтовата си кабинка редакторът на „Вестника” взе бележника си и

заяви:

- Слизам долу. Да вися тук е просто смехотворно.

- Слизате на терена ли, сър?

- Да. Там, най-малкото, ще мога да виждам, какво се случва.

- Съдията надали ще ви разреши, сър!

- Как така няма да играеш, Трев? - вразумяваше го Гленда.

- Нали ти казах! Колко пъти трябва да го повтарям? Обещах на старото ми

мамче!

- Но ти си в отбора, Трев.

- Обещах на старото ми мамче!

- Да, но съм сигурна, че тя ще разбере.

- Лесно ти е на тебе да го кажеш. Да ама никой не знае със сигурност.

- Не бъдете толкова сигурни, - намеси се бодро един глас.

- О, здравейте, доктор Хикс, - поздрави Гленда.

- Случайно дочух разговора ви и, стига само господин Младонадеждов да ми

съобщи, къде е погребана майка му и ако реферът ни отпусне мъничко време в аванс, със сигурност ще може да се уреди...

- Да не си посмял да ръгаш лопати по старото ми мамче! - изкряска Трев целият

в сълзи.

- Сигурна съм, че всички те разбираме, Трев, - увещаваше го Гленда - Винаги е

много трудно със старите мамчета, - и тя добави без да помисли - А мисля, че и

Жулиета ще те разбере.

Тя го хвана за ръка и го завлече накъм полето. Трев беше прав. Всичко се

оплеска. Бодрата увереност от началото на срещата се изпаряваше.

- Вие им подарихте цял гол, сър, - напомни Пондър, когато пак застанаха с

Ридкъли на позиции.

- Аз изцяло се доверявам на господин Лут на вратата, - рече Ридкъли - И ще им

покажа аз на тях, какво става с тези, които се опитат да отровят магьосник.

Свирката свирна.

- СЛИЗАЙ ОТ ТАМ БЕ, КЕЛЕШ, И ДАЙ ДВАЙСЕТ! Извинявайте, господа, нямам

представа защо го казах това...

Това, което става с хората, опитващи се да отровят магьосник е, най-малкото в

краткосрочна перспектива, че получават предимство в ритнитопковска среща.

Отстъствието на професор Макарона беше убийствен удар. Той беше темелът, около

който се градеше цялата университетска стратегия. Окрилени, Юнайтед натиснаха

здраво.

И все пак, мислеше редакторът на „Вестника” легнал на тревата до самата

странична линия редом с иконографиста си, магьосниците с мъка удържаха натиска.

Той записваше колкото можеше, мъчейки се със сетни сили да не обръща внимание на

240

валящите откъм публиката жълти хартии от баници, жълти бананови кори, омазани с

жълто торбички от грахова яхния и от време на време от по някоя бутилка, доскоро

съдържала жълта бира. Кой ли е играчът с топката? Той се свери с бележката, където

беше надраскал списъка по номера. А, да. Юнайтед беше нахлул в половината на Н.У. и

ето го Анди Изцепков, по всичко личи много неприятен тип и... това нали не може да е

обичайна ритнитопковска практика. Други играчи се бяха построили около него. Той

напредваше посред обръч от телохранители. Дори и останалите му съотборници

изглежда не бяха наясно какво става, но г-н Изцепков все пак успя да отправи приличен

удар към вратата, майсторски прихванат във въздуха от... Господин Лут. Той хвърли

кратък поглед на листчето, ах, да, оркът и добави в бележника си: „който очевидно е

доста вещ в сграбчването на големи кръгли предмети”. Но веднага се засрами и го

задраска. Въпреки всичките жълти боклуци нападали по мен, каза си той наум, ние не

сме жълта преса.

Оркът.

Лут подскачаше натам насам пред вратата мъчейки се да намери поне някой на

позиция, където да може да направи нещо с топката.

- Не може да се мотаеш така цял ден, Оркче, - каза му застанал точно пред него

Анди - Рано или късно ще я пуснеш, Оркче. Няма кой да ти помогне сега, а, Оркче?

Казват, че си имал яки нокти. Покажи си ноктите, Оркче. Та да си спукаш топката.

- Убеден съм, че имате потиснати проблеми, господине.

- К’во?

Лут шутира от ръка, прехвърли Анди и някъде откъм гмежта, в която падна

топката се чу хрущене, последвано от крясък, последван от свирка, последвана от

скандиране. То започна някъде откъм местонахождението на г-жа Аткинсън, но бързо

се разпространи:

- Орк! Орк! Орк! Орк! Орк! Орк! Орк! Орк! Орк!

Ридкъли се изправи на крака поклащайки се.

- Копелетата мръсни ми видяха сметката, Хенри, - изкрещя той с глас едва-едва

чуващ се заради скандирането - Капачката! Проклетата му колянна капачка!

- Кой беше? - попита реферът.

- Откъде да знам? Беше адски калабълък, досущ като старата игра! И не може ли

да ги накараш да престанат с тея проклети викове? Не е работа да се разправят такива

неща.

Архиканцлер Хенри надигна мегафона си:

- Господин Праскин?

Капитанът на Юнайтед си проби път през гмежта с доста смутен вид.

- В състояние ли сте да контролирате вашите фенове?

Праскин сви рамене:

- Извинявайте, сър, какво може да се направи?

Хенри огледа Хипопотамодрума. Какво можеше да направи който и да е? Това

си беше тълпата. Мелето. Нямаше водач. Нямаше си задник, който да сриташ, нямаше

пръсти, които да настъпиш, нямаше си дори адрес. Просто присъстваше и викаше, защото всички други викаха.

- Добре тогава, можете ли да контролирате поне отбора си? - продължи той.

За негова изненада г-н Праскин сведе поглед.

- Не напълно, сър. Извинявайте за което, сър, ама каквото такова.

- Още едно произшествие от този род и прекратявам мача. Предлагам да

напуснеш полето, Муструм. Кой е резервният капитан?

241

- Пак аз! - обяви Ридкъли - Но при настъпилите обстоятелства назначавам за

свой заместник господин Нобс.

- Ноби Нобс ли? - ахна бившият Декан.

- Без роднински връзки, - намеси се много припряно блюстител Нобс.

- Най-после един свестен избор, - въздъхна Трев - Нобсчо е мъжко момче.

- Да, но това тук нали не е момчешка работа, - възрази Гленда - И знаеш ли

какво? - додаде тя надвиквайки бесния рев на тълпата - Каквото и да си мисли стария

Декан, точно сега той просто не може да спре играта. Тоя стадион направо ще изригне!

- Не думай.

- Чуй само, - кимна Гленда - Да, мисля че си прав. Трябва да се измъкнеш от тук.

- Аз ли? Никакъв шанс.

- Но може да сториш нещо полезно и да изведеш Жулиета от тук. Закарай я чак

до Ваймсчо и неговата пасмина. На бас, че чакат точно оттатък портала. Давай веднага, докато все още можеш да слезеш с нея по стъпалата. Няма да имаш пак тоя шанс щом

веднъж подновят играта.

Когато той тръгна, Гленда отиде необезпокоявана от никого по тъч-линията до

местенцето, където д-р Лоун бдеше над пациентите си.

- Нали знаете онази малка чанта, дето си я донесохте, сър?

- Да?

- Мисля, че ще ви трябва по-голяма чанта. Как е професор Макарона?

Професорът лежеше по гръб, вперил поглед в небесата с израз на отнесено

блаженство.

- Доста лесно се оправих с него, - каза докторът - Скоро няма да играе пак.

Дадох му мъничко нещо, от което да му е хубаво. Поправка, дадох му множко нещо, от

което да му е хубаво.

- А Библиотекаря?

- Е, за него ми трябваха двама момци да ми помогнат да го обърнем с главата

надолу, и като заповръща, няма спиране. Повръща като папагал.64 Още е съвсем капнал, но мисля, че ще се оправи.

- Не трябваше да става така, разбирате ли, - спомена Гленда от чувство, че

трябва да защити някак цялата тази мътна и кървава.

- Обикновено не трябва, - отвърна докторът.

Те се извърнаха, когато шумът от близката тълпа се промени. Жулиета слизаше

в пълен блясък по стълбите. Тишина я следваше като безнадеждно влюбено куче. След

тишината вървеше Пепе и надеждната грамада на Мадам Фашкие, от която можеше да

стане успешна барикада, ако Хипопотамодрумът заври като адски казан. Трев, мъкнещ

се подире им, в сравнение с тях приличаше на странична мисъл.

- Хайде де, миличка, какво има? - заговори Пепе.

- Нема па да ходя, - отсече Жулиета - щом Трев е тука. Без Трев никъде не

мърдам. Пепе вика, че той шъ спаси мача.

- Какво си бил казал? - наежи се Гленда.

- Той ще го спаси, - подмигна и Пепе - В ръката му има звезда. Искаш ли да го

видиш как побеждава, малката?

- На къде биете, а? - попита ядно Трев.

- О, аз нали съм нещо като чудотворец. Или може би съм фея кръстница, - Пепе

обгърна с жест арената - Виждате ли ги всичките тези? Предците им са виели от

64 бел.авт.: Според Скалата на Флечър за птичето гадене повръщането при папагала фигурира под

номер пет в под-скалата „по-добре умрял”. Най-високата степен на гадене е тази, от която страда

големият ранно-оплешивяващ орел, който може да повръща над три държави едновременно.

242

възторг пред гледката, как мъже се избиват взаимно или как зверове разкъсват на

мръвки свестни хорица. Мъже с копия биещи се срещу мъже с мрежи и други такива

гнусни мръсотии.

- А сега през неделя правят тук разпродажби направо от каруцата, - допълни

Гленда.

- Винаги си е било същото, - продължаваше Пепе - Едно единствено огромно

същество. Не може да умре. Поколения наред то вика и кряска, обича и мрази и никой

не може да го опитоми, никой не може да го спре. И специално заради вас, госпожице, и заради благото на господин Трев, аз сега ще му подхвърля на този звяр един кокал.

Един момент, моля.

Гъвкавият му, леко паякообразен силует изчезна някъде нагоре по стъпалата, точно когато дойде съдийският сигнал. Гленда зърна как блюстител Нобс нанася удар, но Ридкъли беше сбъркал, като си е мислел, че мъж едър като самия него ще бъде и

също толкова умен. И ето, старата комбинация се повтори. Юнайтед подеха поредната

си масирана атака, старите мъжки момчета се разстъпиха пред напредващата срещу Лут

войска на Анди. Ударът го уцели в гърдите, вдигна го и го запрати в мрежата. Разнесе

се свирка, последвана от „НЕ ПИПАЙ ТОВА, БЕ ХЛАПЕ, ЧЕ НЕ ЗНАЕШ КЪДЕ Е БИЛО!”, последвано от „Много извинявайте за това, ама наистина, не знам как става”, което от

своя страна беше последвано от ... абсолютна тишина.

Наруши я един отначало самотен глас:

- Младонадеждов. Младонадеждов. Младонадеждов.

Викът започна откъм мястото, накъдето беше отишъл Пепе.

Звярът забрави думата „Орк”, но определено помнеше името „Младонадеждов”, име, което толкова често е било в устата му, име, на което чудовището беше донесло и

живота и смъртта, име равнозначно с ритнитопката, самото сърце на звяра. А тук, на

тази размирна арена, това име беше мощно заклинание. „МЛАДОНАДЕЖДОВ!

МЛАДОНАДЕЖДОВ! МЛАДОНАДЕЖДОВ!” Надали имаше мъж над ранна младежка възраст, който да не го беше виждал. Той беше легенда. Дори след като минаха толкова години, това име преодоляваше преградите на всякакви други привързаности. Това беше име, което човек разказваше на внуците си. За това, как е лежал потънал в кърви, и как може

би си потопил кърпичка в кръвта му и си я запазил като сувенир.

- Младонадеждов, - подгласяше баритонът на Мадам Фашкие.

- Младонадеждов, - прошепна Гленда и продължи - МЛАДОНАДЕЖДОВ!

От нейното място се виждаше малката фигурка бързаща покрай трибуните, а

скандирането я следваше като вълна.

По лицето на Трев се стичаха сълзи. Без никаква милост Гленда се взря в очите

му:

- Младонадеждов! Младонадеждов!

- Ами старото ми майче?! - проплака Трев.

И тогава Жулиета се протегна и го целуна и за момент сълзите му като че ли се

посребриха:

- Младонадеждов?

Трев застина само помръдвайки с пръсти под съпровода на приветствените

възгласи, докато накрая не присви рамене. После извади от джоба си своята очукана

тенекийка и я връчи на Гленда, след което се обърна пак с лице към терена.

- Извинявай, Мамче, - промълви той сваляйки си палтото, - но това е

ритнитопка. А аз си нямам дори фанелка.

- Ние се погрижихме за това, - успокои го Гленда - Още докато ги шиеха.

Тя извади една от дълбините на чантата си.

- Номер четири. На Тате номера.

243

- Да, - потвърди Гленда - Знаем. Чуваш ли, как те поздравяват, Трев?

Трев явно отчаяно търсеше повод за измъкване.

- Ама аз изобщо не съм тренирал с новата топка. Нали ме знаете, аз съм само по

тенекийките.

- Това е топка за ритнитопка. Просто топка за ритнитопка, - възрази Лут - Ще му

схванете цаката за няма и секунда.

Към тях се зададе наперено и бившият Декан.

- Е хубаво, всичко това беше толкова трогателно, с нотка на похвален патос, дами и господа, но е крайно време да подновим тази ритнитопковска среща, така че бих

бил много благодарен на всички не-играчи да се оттеглят оттатък страничните линии, -

занадвиква шума на публиката той.

Трев се раздели с Лут при вратата.

- Не се безпокойте, Господин Трев, - ухили му се оркът - С мен на вратата и вас

в нападение няма как да паднем. Втори път няма да ме изненадат така, - той понижи

глас и хвана Трев за рамото - Като се напекат нещата от тази страна, бягайте като за

световно към тяхната врата, а аз ще се погрижа да получите топката.

Трев кимна и закрачи по тревата под приветствията на тълпата.

Редакторът на „Вестника” по-късно описа последвалите събития както следва: В този момент Юнайтед изглежда почувстваха, че разполагат с

печеливша стратегия и хвърлиха всичките си сили в университетската

половина в грандиозно разбъркване очевидно не подлежащо на съдийски

контрол.

Сърцатият орк-бранител обаче също си беше научил урока и на два

или три пъти стана герой на деня с великолепни спасявания, в един от

случаите шутирайки, както се изясни, директно в главата на един от

настъпващите

противници,

зашеметявайки

го

и

хващайки

рикоширалата обратно топка, след което изчиствайки я от ръка

далече в половината на съперника, където я пое Тревър Младонадеждов, син на всеизвестния ритнитопковски герой от миналото и я поведе от

неочаквана посока към вратата, където г-н Чарли Бартън беше

комфортно снабден със стол, маса и късен обяд, както и двама корави

защитници, очевидно поели задачата и пиле да не прехвръкне.

Цялата арена, по всичко личи, спотаи дъх, когато младият рицар

нанесе ужасяващ удар, който, уви, мина само на няколко пръста от

целта и успя само да разтърси дървените части на вратата, след

което отскочи към защитниците. Върпеки това Младонадеждов се

пребори за нея като обладан от зли духове и духовете на

привържениците пак се повдигнаха, когато двамата защитници се

сблъскаха помежду си, което даде на талантливия младеж шанса

отново да запрати лекокрилото кълбо към крайната му дестинация.

Вашият дописник е уверен, че дори поддръжниците на Юнайтед се

включиха във всеобщия разочарован стон, когато за втори пореден път

изстрелът му не успя да намери мрежата, а отново една от гредите, след което рикошира почти в краката на Х. Капстик, който без да

губи време я запрати мощно към половината на Академик преди да

донесе нови беди за отбора му.

И за пореден път непреодолимият г-н Лут отби поредица от атаки, докато доста жалкият остатък от защитата на университетските

244

момчета доказа на всички, че майсторското владение на вълшебния

жезъл не помага много, ако човек не знае, за какво са му краката.

На този етап на играта Преподавателят по Тъмни изкуства д-р Дж.

Хикс беше позорно отстранен от полето, след като настойчивите

викове „Кой е педерасът в черно?” обърна вниманието на съдията

върху неговите опити да заколи Ф. Брискет, един от придобилите

лоша слава братя Брискет с душоизпиващия кинжал на

Смъртоносната Вампирска Кралица-Паяк. Който, както бе установено

впоследствие, се оказа, че не е нито магически, нито даже метален, а

е идентифициран като един от артикулите, продавани в Магазина за

шегаджийски принадлежности „Бофо” на улица „Десето яйце”. Бълващ

очевидно кръвосмразяващи клетви относно някакъв университетски

устав, д-р Хикс се наложи да бъде извлечен от полето от членове на

собствения си отбор, оставяйки нашите дръзновени вълшебници в още

по-печално и заруднително положение, вероятно мечтаещи да имаха

вълшебно килимче, което да ги измъкне от тази каша!

Е, поне тирадата на д-р Хикс и опитите му да завлече земята със себе си, им

спечели мъничко време. Гленда притича до страничната линия при разчорления и

оклюмал Трев.

- Какво стана, Трев? - попита тя - Беше сам пред вратата. Голът ти беше право в

ръцете, добре де, право в краката ти.

- Топката не ще да върви, както я искам, - оплака се Трев.

- Значи трябва да я накараш да върви както искаш. Това е само ритнитопка.

- Ъхъ, ама се мъча да се уча в крачка посред целия тоя бардак.

- Е добре, поне почти успя. Все още не сме загубили мача, а сме още само в

първото полувреме.

Когато играта беше подновена, съгласно редактора на „Вестника”: Мъжете с островърхите шапки отчасти възвърнаха куража си и

капитан Набс поведе съгласувана атака целяща нова намеса в обяда на

Чарли Бартън, обаче за всеобщо смайване синът на Дейв

Младонадеждов продължи да показва само най-бегло запознанство с

изкуството на бележенето на голове и изглеждаше сякаш единственият

му шанс да подобри резултата, би бил да прати топката на колет по

пощата.

И тогава, за всеобщ потрес, окултната чета явно доказа, че е много

по-добра на билярд, отколкото на ритнитопка, когато поредният

мощен, но неточен опит на Младонадеждов да намери вратата за

пореден път отскочи от гредата и уцели главата на професор

Ринсуинд, който, в интерес на истината, бягаше в противоположната

посока и се озова в мрежата, преди който и да е, в това число

Чарли, да разбере, какво става.

Публиката посрещна събитието с весели викове, но само защото в

този момент играта, поне според нашето мнение, се беше превърнала

в комедия. Уви, нямаше нищо комично във факта, че в няколко

сектора на Хипопотамодрума избухна ръкопашен бой между шайки от

съперничещи си запалянковци, несъмнено подтикнати към това от

позорното представяне на играчите...

245

Когато противниковите страни заеха местата си или най-малкото се

заразмотаваха приблизително около местата си, съдията привика двамата капитани за

кратка беседа.

- Господа, не ми е съвсем ясно, какво си мислите, че правите тук, но съм

напълно сигурен, че не е точно ритнитопка, и твърдо възнамерявам впоследствие да

проведа разследване. Междувременно, преди някой да бъде осакатен и, преди всичко, преди тълпата да започне взаимно да се разкъсва на мръвки и да се изяжда, аз ви

заявявам, че следващият отбелязан гол, ще бъде последният за срещата, независимо, че

сме все още в първото полувреме, - той изгледа многозначително Праскин и добави -

Искрено се надявам, че някои играчи ще се допитат до своята съвест. Ако мога да се

изразя така, каквото и да стане, ще има внезапна смърт. Отпускам ви пет минути да

доведете това до сведението на отборите си.

- Съжалявам, сър, - заоглежда се притеснено Праскин - Някои от момчетата ми

аз сам не бих си ги избрал, ако ми разбирате намека. Но ще си поговоря с тях, не се

съмнявайте.

- Ако питате за моето мнение, това може да помогне, само ако същевременно ги

удряте с чук по главите, господин Праскин. Те са отвратителни. А вие разбирате ли ме, господин Нобс?

- Аз мисля, че по-добре да продължим както си е. Докато си жив, бориш се.

- И аз също желая да останете живи до края на борбата, но подозирам, че вашата

молба за допълнително време прикрива надеждата, че господин Младонадеждов ще

успее да се научи да играе ритнитопка, но се боя, че това няма да се случи в близките

години, дори и всеки ден от тях да е великден.

- Добре де, сър, но не бихте ли могли... - започна Праскин.

- Господин Праскин, аз си казах думата, а аз съм реферът и точно сега аз съм

най-близкото нещо до боговете.

„Аз съм най-близкото нещо до боговете” . Все едно отекна ехо. Но по-меко. По-

ведро. Той се огледа.

- Какво? Казахте ли нещо бе хора?

„ Най-близкото нещо до боговете” . И се чу нещо като пльонг! Но топката нали

беше все още в ръцете му? Той я зяпна. И дали само така му се струваше или във

въздуха имаше нещо? Нещо... във въздуха... като сребристата светлина на ясен зимен

ден.

Трев мърдолеше на място с позорен трепет, чакайки продължението на играта.

Като вдигна поглед, видя, че Анди Изцепков го наблюдава.

- Скъпото ти татенце май си намери лика прилика, - подметна весело Анди.

- Знам те аз тебе, Анди, - отвърна морно Трев - Знам те накъде биеш. Сгащваш

на тясно някой нещастен балък и го бъзикаш, докато не му избият чивиите, тъй че той

да е почнал, нал’тъй? С мен това нема да мине, Анди.

- То на теб все едно нещо ти минава, а?

- Хич не те слушам, Анди, - отсече Трев.

- А, слушаш, слушаш.

Трев пак въздъхна.

- Аз тебе те наблюдавах. Теб и твойте дружки адски ви бива да биете къчове, като не ви гледа рефера, а той к’вото не види, нищо не може да направи.

Анди понижи глас:

- Добре, ама аз мога да направя нещо за теб, Трев. Няма да излезеш от тук на

крака, кълна се. С краката напред ще излезеш.

И се чу свирка, последвана от неудържимото:

246

- ВСЯКО МОМЧЕ, ДЕТО СИ Е ЗАБРАВИЛО ЕКИПА, ЩЕ ИГРАЕ ПО БЕЛИ ГАЩИ!

- Внезапна смърт, - обяви бившият Декан и двата отбора се сблъскаха, и от

бъркотията се появи с топката в краката си Анди, защитаван по фланговете си от

неговата непочтена стража.

Пондър Стибънс, застанал на пътя им, успя да пресметне страшно бързо много

неща, като например скорост, посока на вятъра и възможност да бъде физически

размазан по земята. Въпреки всичко той се опита да направи каквото може, но след

сблъсъка остана проснат по гръб. Както се изрази редакторът на „Вестника”: „...в тази

сцена на отчаяние, объркване и разбъркване един единствен защитник, Лут, делеше

Юнайтед от победния им гол...”

И тогава точно зад Лут се разнесе рев. Той не посмя да се озърне, но някой

скочи върху горната греда, разтърсвайки я, слезе от нея на земята и посочи, посредством голям мазолест палец, че услугите на Лут вече не са необходими. Около

устните на Библиотекаря беше останала зеленикава коричка, но тя беше нищо в

сравнение с пламъка в очите му.

И в този момент, съгласно редактора на „Вестника”:

Без да бъде видимо смутен от завръщането на знаменития горски

човек в лагера на магьосниците, Изцепков предприе още един опит за

победен удар, спрян обаче с една ръка от Библиотекаря и без никакви

усилия прехвърлен обратно в полето на Юнайтед. Сега, когато под

залог беше резултатът на цялата среща, останахме с впечатлението, че всеки играч до последния се устреми към топката, подобно на

сюрия момчета боричкащи се в калта за обладанието на

традиционната консервена кутия. Но все пак г-н Нобс, за когото ни

увериха, че нямал роднинска връзка, съумя да открие пространство

пред споходения от лош късмет г-н Млаконадеждов за нов шанс да

последва стъпките на баща си, който шанс той пропусна за, според

нашите изчисления, не повече от сантиметър разстояние и топката бе

уловена от Възголемия Бартън, веднага след това рухнал на земята

поради задавяне, понеже, както научихме, е бил натикал в устата си

внушително парче пай за да освободи ръцете си.

- Не трябваше да става така, - промълви Гленда и мисълта отекна като ехо в

главата и: „ Не трябваше да става така” - Трев трябва да спечели, иначе просто не

може.

И гласът и пак се отрази; възможно ли е да имаш ехо в главата си? Те ще паднат, нали? Ще паднат, защото Анди знае, как да нарушава правилата.

Правилата.

„ Аз съм правилата”.

Тя се озърна, но с изключение на доктора и неговите стенещи или, в случая с

Ридкъли, псуващи подопечни, наоколо нямаше никого, ако не се брои Жулиета, гледаща играта с обичайната си завеяна усмивка.

- Божичко. Ама на тях им трябва само един удар в целта, - произнесе на глас

Гленда.

„ Аз съм целта”, - долетя пак от нищото тихият глас.

- Чу ли това? - попита Гленда.

- К’во? - не разбра Жулиета, обръщайки се към Гленда, така че се видя, че тя

плаче - Трев шъ падне.

„ Аз съм топката”.

Този път гласът дойде от джоба й и тя извади от там тенекийката на Трев.

247

Когато доктор Лоун изпъшка и се впусна през полето към задавилия се Чарли

(както по-късно описа събитията „Вестникът”), тя го последва и незабелязано се

примъкна до г-н Нобс.

- Ако не искаш до края на живота си да останеш без чаша чай или парче кекс

нощем, г-н Нобс, ритни топката към мен. Лесно ще ме намериш, защото ще врещя като

луда и ще се държа идиотски. Направи, кавото ти казвам, ясно?

„ Направи, каквото тя ти казва, ясно? ” - чу се ехото.

- И какво ще направиш, ще я хвърлиш обратно ли?

- Нещо такова, - отвърна уклончиво Гленда.

- И какво добро ще ни донесе това?

- Ще ви донесе победа в мача, ето какво. Помниш ли правило 202?

Тя го остави да се чуди и хукна към Г-жа Уитлоу и мажоретките, които сега

нямаха за какво да викат.

- Мисля, че в този момент трябва да окажем на момчетата мощна подкрепа, -

предложи тя - Нали така, Жулиета?

Жулиета, послушно влачила се след нея, се съгласи:

- Да, Гленда.

„ Да, Гленда”. Ето го пак. Едни и същи думи. Два гласа.

Г-жа Уитлоу не беше от хората, които биха приели заповед от главата на

Нощната Кухня, затова Гленда се наклони към нея и добави:

- Специална молба от Архиканцлера.

Възкресението на Възголемия Бартън не беше лесна работа, а и комай имаше

още по-малко доброволци да бръкнат с пръсти в гърлото му, отколкото преди за

Библиотекаря. Така че изпразването и очистването му отне малко повече време.

Когато съдията призова играчите да застанат по местата си, Гленда дотича

задъхана до него и му връчи лист хартия.

- Какво е това?

- Правилата, сър, но както ще забележите, оградила съм с кръгче едно от тях.

Той хвърли един поглед и подметна пренебрежително:

- На мен ми изглежда пълна безсмислица.

- Не е, сър, не и ако се вгледате внимателно, сър, такова си е правилото, сър.

Архиканцлер Хенри сви рамене и го пъхна в джоба си.

За миг погледът на блюстител Нобс се спря на Гленда, гордо заела мястото си

съвсем не на място между мажоретките. Знаеше се, че Гленда е щедра към приятелите

си, а и никой в университета не правеше по-добър чай. Тук нещата не опираха до

ритнитопка, а опираха до гореща чаша чай, а, ако му излезе на човек късметът, и

поничка. Той се наведе към Лут:

- Гленда ми каза да съм си спомнил правило 202.

Лицето на Лут грейна.

- Отлично хрумване и разбира се ще свърши работа. Каза ли ви тя да изчистите

топката извън полето?

- Да, точно така. Ще мамим ли? - поинтересува се блюстител Нобс.

- Не. Ще следваме точно правилата. А интересното при следването точно на

правилата е, че понякога върши по-добра работа и от маменето.

Шансът на Нобс дойде съвсем скоро, за изненада, след неточен пас на Праскин.

Праскин не стоеше ли съвсем наблизо, докато те говореха? И не каза ли нещо като

„Давайте”? Защото на такова приличаше. Нобс запрати топката право към

мажоретките, където Гленда я хвана и я скри под гънките на полата на Г-жа Уитлоу.

248

- Нищо не сте видели, момичета, и не сте видели къде отиде топката, и за нищо

на света няма да мърдате, ясно?

Когато тълпата засвирка и закрещя възторжено, тя извади от чантичката си

консервената кутия и я вдигна високо.

- Топката изгубена! - провикна се тя - Резервна топка!

И метна тенекийката право към блюстителя, който съумя пъргаво да я отбие към

Лут. И преди някой от останалите играчи да успее да помръдне, тя кацна с лекичко

„ пльонг! ” на върха на обувката на Трев...

Съгласно редактора на „Вестника”:

Уверяват ни, че не е била използвана никаква магия и надали съм

компетентен да оспорвам твърдението на почитаемия преподавателски

състав на Невиждания Университет. Всичко, което вашият

кореспондент ще каже е, че Тревър Младонадеждов запрати „топката”, напряко на всички очаквания, по посока към вратата на Академик, пред която тя се задържа за известно време, очевидно очаквайки

бурния устрем на разярената чета на Юнайтед. Това, което последва, беше, както смело заявява вашият кореспондент, не просто гол, а

наказание, възмездие. Младонадеждов за втори път записа името си със

златни букви в ритнитопковската история: Тревър, велик син на

велик баща, разказа играта на Юнайтед, скъса ги и после пак им я

преразказа. Какъв дрибъл! Какви финтове! Понякога той любезно

подаваше „топката” директно към някой защитник, който внезапно

осъзнаваше, че тя се е насочила в съвсем друга посока, която случайно

се оказваше същата, в която е поел в момента самият

Младонадеждов. Той си играеше с тях. Подиграваше се с тях.

Принуждаваше ги да се сблъскват един с друг, всеки насочил се към

топката, която, въпреки всяка логика, не беше там, където бяха

сигурни, че ще я намерят. И сигурно за по-уравновесените членове на

Юнайтед дойде като облекчение, когато той най-накрая се смили и

прехвърли „топката” над главата на резервния вратар Мики Пулфорд

(доскоро играч на Странник улица „Въргалска”) и я заби в мрежата, където тя се завъртя и накрая се върна точно на върха на обувката

на Младонадеждов. Тишината...

... се разля като разтопено масло. Гленда беше сигурна, че можеше да чуе

далечно чуруликане на птички или, може би, шума на червеите под земята, но

несъмнено също така звуците откъм импровизирания лазарет на д-р Лоун, най-вече

поредното повръщане на „Възголемия” Бартън.

А после, на мястото на възцарилата се тишина нахлу шум, като буйна вода от

пробит бент. Шум физически осезаем и многосъставен. Ту тук, ту там зрителите

заскандираха. Всичките песни на всички отбори, слели се в една обща съвършена

хармония.

Гленда зяпна Жулиета... Сякащ отново беше започнало онова модно ревю. Тя

като че засия отвътре, лъчи златна светлина се лееха от микроризницата. Жулиета

хукна към Трев, откъсвайки и захвърляйки брадата и (това Гленда го видя съвсем ясно) постепенно издигайки се над земята, сякаш се изкачваше по невидима стълба.

Беше такава изумителна и омайваща гледка, че дори и Чарли Бартън, който все

още повръщаше, не можеше да откъсне поглед от нея.

- Да ме прощавате, - обади се господин Праскин - Това беше гол, нали?

249

- Да, господин Праскин, така мисля, - отвърна реферът.

Праскин беше изблъскан настрани от Анди Изцепков:

- Не! Имаше аут! Абе вие кьорави ли сте бе, мамка му? И онова беше тенекийка.

- Не, господин Изцепков, не беше. Господа, не виждате ли, какво се случва

точно пред очите ви? Вижте, всичко беше напълно редовно, съгласно правилата на

играта, правило 202, ако трябва да сме точни. Вярно, правилото е вкаменелост, но си е

правило, а аз ви гарантирам, че не е използвана магия. Но точно сега, господа, не

виждате ли златното момиче реещо се във въздуха?

- Да бе, да, пак някаква мушмурошка дивотия, също като оня гол.

- Това е ритнитопка, господин Изцепков, а тя цялата е мушмурошка дивотия.

- Значи играта свърши, - се върна на думата си господин Праскин.

- Да, господин Праскин, играта свърши. С изключение на, пак ще ви призова да

обърнете внимание на това прекрасно златно момиче, реещо се над игрището. Абе аз да

не би да съм единственият тук, който я вижда?

Праскин хвърли един поглед към възнесението Жулиетино.

- Ъхъ, вярно, много е хубава, но ние загубихме, нали?

- Да, господин Праскин, вие окончателно и неоспоримо загубихте.

- И, само за да е изяснено всичко, - настояваше Праскин - нали няма още

някакви правила, нали така?

- Не, господин Праскин, вие вече не се подчинявате на правилата на

ритнитопката.

- Благодаря ви за изясняването, ваше мъдрейшество, и позволете да ви благодаря

от името на Юнайтед за това как се оправихте с трудните събития този ден.

След което той рязко се извърна и заби с все сила юмрук в лицето на Анди.

Господин Праскин не беше чак такъв страшен мъжага, но години наред вдигане на по

една неразфасована свиня във всяка ръка му бяха дали такъв удар, че дори и дебелата

кожа на Анди не можеше да го пренебрегне. Но колкото и силно да беше ударен, Анди, след като примигна няколко пъти, все пак успя да продума:

- Копеле мръсно.

- Заради теб загубихме мача, - разкрещя му се Праскин - Можехме да си

спечелим като пичове, ама ти все да оплескаш всичко.

Мъжете наоколо съумяха някак да промърморят по нещо в подкрепа на това

обвинение.

- Аз ли? Не бях аз! Беше проклетия му Трев Младонадеждов и онова дребното

оркско изчадие. Те направиха магия. Не можеш да отречеш, че имаше магия.

- Само майсторлък, повярвайте ми, - възрази бившият Декан - Невероятно

майсторство, няма спор, но пък той е добре известен с уменията си с консервената

кутия, която от своя страна е доказан символ на ритнитопката.

- Къде се дяна смотаният му Младонадеждов, а?

Гленда, втренчила поглед точно над центъра на игрището, промълви с като че

наполовина хипнотизиран глас:

- Той също се издига във въздуха.

- Виждате ли, а сега кажете, че не е магия, - настоя Анди.

- Не е, - възрази Гленда - Знаете ли, аз мисля, че е религия. Не чувате ли?

- Аз поне не мога да чуя нищо, душко, с всичкия този шум от народа, - каза

бившият Декан.

- Да, - рече Гленда - Вслушайте се в народа.

И той се вслуша. Беше буен рев, страшен рев до небесата, първичен, животински, извиращ от боговете знаят къде, но посред него, витаещо като скрита

картинка, той дочу думи. Полека те се фокусираха, ако изобщо ухото може да се

250

фокусира и ако той наистина го чуваше с ушите си. Тези думи може пък да идваха

направо от костите му...

Ако звездата мисли си, че вкарва,

Или вратар скърби за свойта мрежа,

Не знаят те, какво играта прави.

Аз водя, аз ликувам, аз бележа.

Аз феновете съм и топката пак аз съм,

Аз съм победи, загуби, обрати,

Полето, баниците, всичко аз съм,

Непреходна и вечна - аз, Играта.

Дали ще паднем или победим:

За резултата паметта е къса

И славата отлита като дим.

Но ще запомня волята и хъса.65

„И се върти отново и отново”, - помислиси Гленда - „Всеки е част от това”.

Жулиета и Трев се заспускаха към земята, ръка в ръка, реещи се полека надолу

във въздуха, докато не кацнаха на земята без да спират да се целуват. Нещо като

реалност почна да се завръща на стадиона. Но има хора, които дори като чуят славей, ще изругаят: „Каква е тая проклета врява?”

- Измамно копеле, - просъска Анди и се хвърли право срещу Трев, напредвайки

със страшна скорост, докато младежът само си стоеше без да мърда с много

изненадано, но блажено изражение.

Той не забеляза адския порив на Анди, докато грамадният тежък ботуш не го

изрита точно в слабините, толкова тежко, че очите на всички зрители от мъжки пол се

насълзиха от съчувствие.

За втори път за това денонощие Трев усети, как микроризницата пропява с

разместването на хилядите си звена и бързото им завръщане по местата им. Все едно

нежен зефир беше полъхнал под гащите му. С изключение на това, той не усети нищо.

А пък Анди усети. Просна се на земята превит на две, издавайки някакъв съскащ

звук измежду зъбите си.

Някой потупа Трев по гърба. Беше Пепе.

- Значи си обул мойте гащи, а? Добре де, очевидно не са баш моите. Трябва да си

самоубиец за да ми вземеш гащите. Както и да е, сетих се как да го нарека това нещо.

Ще се казва възмездий. Даже няма да може да се изфука човек, че това ще спре всички

войни, щото не мога да си представя каквото и да е да спре войните, но поне ще

отпрати грубата сила обратно откъдето е дошла. А и не жули, нали?

- Не, - промълви смаян Трев.

- Тебе не, ама него да! Ама пък, честна дума, бива си го този. Което ми напомня, че ми се ще да те снимам по гащи.

Анди бавно се надигаше, приемайки вертикално положение май само със силата

на волята си. Пепе се ухили и, някак си, на Трев му се стори несъмнено, че всеки, на

който му щукне да стори нещо заплашително, докато Пепе му се хили, ще е повече от

самоубиец.

- Ножка ли си имаме, а келешче ниедно? - заяде се Анди.

- Не, Анди, - намеси се из-зад него Лут - Достатъчно. Играта свърши. Фортуна се

усмихна на Академик Невиждан и, доколкото разбрах, традиционният завършек е, 65 бел.прев.: Първообразът на това стихотворение е „Брахма” на Ралф Уолдо Емерсън.

251

играчите от двата отбора да си разменят фанелките в атмосфера на другарство и

взаиморазбирателство.

- Ама не и гащите, - добави полугласно Пепе.

- Абе ти много знаеш, а? - изръмжа Анди - Ами че ти си скапан орк. Знам ви аз

ваште. Късате ръце и глави. Вие сте черна магия. Не ме е страх от теб

И той се завтече към Лут със завидна скорост като за мъж с неговите проблеми.

Лут се отдръпна.

- Убеден съм, че съществува мирно решение за очевидната враждебност

помежду ни.

- К’во, бе?!

Пепе и няколко ритнитопковци пристъпиха към тях. Анди не си беше спечелил

много приятели. Лут ги помоли с жест да спрат.

- Сигурен съм, че мога да ти помогна, Анди. Да, прав си, аз съм орк, но няма ли

оркът очи? Няма ли оркът уши? Няма ли оркът ръце и крака?

- Ъхъ, засега, - рече Анди и му скочи.

Това, което стана после, стана толкова бързо, че Трев изобщо не му видя

средата. Започна с Анди налитащ за бой и завърши с Анди седящ на земята, а ръцете на

Лут сключени около главата му с извадени нокти.

- Да видим сега, - заразсъждава Лут, докато бабаитът напразно се

съпротивляваше - Извиването на черепа с достатъчно сила за прекършване на гръбнака

и гръбначния стълб няма да представлява проблем, понеже свръзката е неподвижна. И, естествено, ушните и очните кухини предлагат допълнителни удобни хватки

наподобяващи тези на топка за боулинг, - добави жизнерадостно той.

Разнесоха се ужасени ахвания, а той продължи:

- Ако се използва мерната единица, изобретена от сър Роузууд Бън, бих казал, че

не повече от 250 бъна ще са достатъчни. Но, естествено, и вероятно за учудване на

мнозина, това, което ще ми достави известно затруднение, ще е разкъсването на

кожата, сухожилията и мускулите. Вие сте млад мъж, така че издръжливостта им на

опън ще бъде доста висока. По предварителните ми прогнози само вашата кожа ще

изисква приблизително хиляда бъна.

Анди изквича, когато главата му беше леко извъртяна.

- Айде холан! Гледайте сега! - обади се Ридкъли - Майтапа си е майтап, но...

- Оттам нататък става доста гнусно, - продължаваше Лут - Мускулите ще могат

да бъдат отделени от костите със сравнителна лекота.

От Анди дойде още едно задавено изквичаване.

- Но като цяло, бих казал, че сила от порядъка между три и пет килобъна ще

бъде достатъчна, - той направи пауза - Шегичка, бе Анди. Нали обичаш майтапите.

Освен това съм сигурен, че ще съм напълно способен да ти бръкна с ръка през гърлото

и да изтръгна стомаха ти.

- Давай де, - изграчи Анди.

А бдящ на стадион Хипопотамодрума, звярът надуши кръв. В крайна сметка

през вековете на Хипопотамодрума са се провеждали не само надбягвания с колесници.

Сравнително малкото количество кръв пролято тук днес, беше нищо в сравнение с

океаните на отминалите векове, но звярът разпознаваше кръвта само щом я подушеше.

Народът изпозастава на крака и виковете и крясъците се надигнаха все по-силно и по-

силно:

- Орк! Орк! Орк!

Лут остана невъзмутим и се обърна към бившия Декан:

- Бих ли могъл да помоля всички да напуснат? Може да стане страшно.

- О, а стига! - възкликна Трев - Друг път.

252

- О, добре, - рече Лут - Може би само дамите?

- Може, ама не може, - опъна се Гленда.

- В такъв случай, ще бъдете ли толкова добър да ми услужите с мегафона ви, г-н

рефер, и ще ви бъда благодарен, ако се разпоредите, няколко от по-яките играчи на

полето да задържат Господин Изцепков, който, очевидно, за съжаление не е на себе си.

Мегафонът му беше подаден безмълвно. Лут го взе посред засилващата се буря

от викове “Орк! Орк!”, отдалечи се малко от останалите и застана безстрастно със

скръстени ръце, докато ропотът на тълпата не спря поради чиста умора. С всички очи

на стадиона втренчени в него той надигна мегафона към устните си и рече:

- Господа. Да, действително, аз съм орк и винаги съм бил такъв. И бих ли могъл

да добавя, че за мен беше голяма привилегия да играя тук днес пред всички вас. Но, както разбирам сега, някои от вас може би смятат, че да си орк в този град, би могло да

представлява проблем, - той направи кратка пауза - Така че, моля, извинете ме, ако ви

помоля да решим този въпрос между нас още сега.

Чу се смях и някоя друга подигравка от различни части на стадиона, но също

така, поне както се стори на Гленда, звярът сам зашътка на себе си. И в настъпилата

оглушителна тишина тупването на падналия на земята мегафон можеше да бъде чуто и

в най-отдалечените ъгли. Тогава Лут си запретна ръкавите и понижи глас, така че

народът трябваше да се напрегне за да го чуе:

- Я да ми дойде, който се бара за мъж.

Първо настъпи шок, после невярващо мълчание, съпътствано с шумоленето от

глави озъртащи се към съседите си и питащи: „Той наистина ли го каза това?”, а после, някъде по най-високите редове, започна ръкопляскане, отначало бавно, постепенно

ускоряващо се, докато не достигна повратната за народа точка, от която нататък вече

беше немислимо да не ръкопляскаш. Да престанеш да ръкопляскаш беше също толкова

немислимо, така че за цяла минута аплодисментите бяха истинска буря.

Лут се обърна обратно към останалите от отбора просълзен.

- Струвам ли? - попита той Гленда.

Тя се хвърли към него с прегръдка:

- Винаги си струвал.

- Тогава, след като свърши мачът, ще трябва да свършим туй онуй.

- Но той нали свърши от да не говорим кога, - учуди се Гленда.

- Не, до последния съдийски сигнал той не е свършил. Всеки го знае това.

- Мили Йо, прав е, - сепна се Ридкъли - Давай де, Декане. Духай де!

Архиканцлерът на Бързнекския университет се почувства милостив и реши, че

от него да мине, няма да се заяжда. Поднесе гигантската свирка към устните си, напълни дробовете си с въздух и накара грахчето да се разтрака. Въпреки всичко

последната дума все пак взе сянката на Евънс Раирания:

- И НА ДЕ МИ СЕ БЪЗИКАТЕ ПОД ДУШОВЕТЕ, БЕ КЕЛЕШЧЕТА С КЕЛЕШЧЕТА!

Когато публиката се устреми надолу по трибуните тъпчейки вече свещеното

поле, Ридкъли потупа по рамото провесилия нос Праскин и рече:

- За мен ще е чест да разменим фанелките си с вас, сър.

Той хвърли шапката си на земята, смъкна фанелката си и разкри гърди космати

като не един, а два спящи лъва. Юнайтедската фанелка, която получи в замяна, му беше

малко възтесничка, но това нямаше значение, защото, както беше предсказал Анди, целият Академик Невиждан (с изключение на Г-жа Уитлоу, която се съпротивляваше с

бой) беше взет на ръце от възторжената тълпа и понесен във слава с краката напред

253

през целия град. Беше си истински триумф. И да паднеш и да биеш, пак си беше

триумф66.

Да не сте си помислили, че това е краят?67

Магьосниците от Невиждания Университет разбираха от купон. Пепе и Мадам

Фашкие68 останаха впечатлени. Но все пак бизнесът си е бизнес, така че трябваше да

помислят и за Жулиета.

- Никъде не мога да я видя, - оплака се Мадам.

- Майче преди малко я видях двойна, - рече Пепе - Ама тези типове си живеят

живота. Такова голямо плато сирена досега не бях виждал. Още малко и безбрачието

ще ми се стори привлекателно.

- О, така ли мислиш?

- Не. Между другото, да си забелязала оня високия магьосник как те зяпа, миличко?

- Професор Бенго Макарона ли? Да не мислиш... - започна Мадам.

- Без нито сянка съмнение, миличко. Знам, че си е контузил краката, но се

съмнявам, че това ще представлява проблем.

За пореден път Мадам протегна врат да огледа тълпата за бляскавата фигура.

- Надявам се само, че младият ни модел няма да се забърка в разни такива.

- Откъде накъде? Нали е тотално обкръжена от обожатели.

- И все пак е възможно.

Фактически Жулиета и Трев се бяха усамотили на тъмно в Нощната Кухня.

- Се шъ си намеря бачкане, - казваше Трев - Където и да идеш, с теб съм.

- Абе я си стой тук и си гледай ритнитопката, - възрази Жулиета - Знаеш ли к’во

казаха някои хора, докато се наливахме? Викаха, че Дейв Младонадеждов ти е баща.

- Е к’во, така си е.

- Да, - разви мисълта си Жулиета, - ама досега все казваха, че ти си му син.

- От мен да мине, може да поритам малко, - склони Трев - Ама да не си мислиш, че друг път може да ми мине номера с тенекийката.

Те се целунаха.

Точно в този момент нищо повече като че ли не им беше необходимо.

Но все пак...

Гленда и Лут също искаха да си намерят по-усамотено местенце, по възможност

затъмнено. Ненадейно тя беше намерила в джоба си два билета за представление на

Трупата от Сестричките на „Омотани от звездите” от Хуел Драматурга, билети, поставени там от д-р Хикс в опита му да разнася из света мрак и униние посредством

66 бел.авт.: Традицията повелява в подобни случаи тържествуващите герои да пръскат публиката от

бутилки шампанско. Нямаше нищо подобно. Ако един магьосник успее да извади тапата на бутилка

шампанско, той със сигурност няма да възнамерява да го пръсне нахалос.

67 бел. прев.: Това отговаря на легендарния коментар на Кенет Уолстънхолм на края на финала на

Световната купа по футбол от 1966 г. на Уембли, когато Англия бие ФРГ с 4:2. Съдията многократно

удължава ли удължава срещата, а коментаторът сухо и безстрастно няколко пъти отбелязва, че на терена

някои хора изглежда си мислят, че това е краят, докато накрая също толкова бестрастно и сухо казва „Е, това вече е краят”.

Интересно, но тази футболна победа на Англия значително е подпомогнала преизбирането на премиер-

министъра Харълд Уилсън, имал репутация на особено ловък и страховит политик. Четири години по-

късно, когато Англия на следващото световно пада от ФРГ, Уилсън пада от власт.

68 бел.авт.: Която споделяше обща форма с повечето магьосници, така че се чувстваше двойно като у

дома си.

254

аматьорски театрални постановки. Те седяха сплели ръце, сериозно изгледаха пиесата, усещайки как тръпките преминават през тях, а след това обсъждаха това, докато се

връщаха през града, грижливо заобикаляйки пеещите шайки щастливи пияни

запалянковци.

- Какво мислиш? - попита след някое време Лут - Имам предвид за пиесата.

- Не ми се стори чак толкова романтична, - изказа се Гленда - Да съм честна, стори ми се малко глупава.

- Общопризнато е, че това е най-великата романтична пиеса за последните

петдесет години, - отбеляза Лут.

- Нима? Но що за пример дават? Първо, нима никой в цяла Генуа, дори и по

онова време, не е могъл да взима пулс? Нима не може да се очакват поне мъничко

познания по първа помощ? Дори и ръчно огледалце можеше да свърши работа, а има

колкото щеш съвсем благоприлични места, където може да се вземе пулс.

- Мисля, че това е защото нито един от двамата не е мислил за себе си, предполагам, - каза Лут.

- Нито един от двамата изобщо не е мислил, - възрази Гленда - Нито пък са

мислили един за друг като за хора. Малко здравомислие и щяха да са живи. Нагласена

работа, също като в книгите. Надали някой разумен човек ще действа така.

Той стисна ръката и.

- Понякога говориш като Милейди, - каза той - което ми напомня.

- Какво ти напомня?

- Че е време да се срещна със създателката си.

Анди Изцепков вървеше поклащайки се по нощните криви улички, уверен, че те

не съдържат нищо по-лошо от него, вяра, която този път се оказа погрешна.

- Господин Изцепков?

- Кой пита? - извърна се той посягайки инстинктивно към палтото си за новата

си абордажна сабя.

Но друг нож, тънък и сребрист, посече два пъти, а един крак му се заби

майсторски в пищялката и го свали на земята.

- Аз! Аз съм щастливият край. Може да ми казващ добрата фея. Не се плаши, пак ще можеш да виждаш, като си избършеш кръвта от очите, а после, както се казва, няма да ти се налага да си плащаш пиячката в никой бар в този град, макар че

подозирам, че ти и досега не си плащал.

Неговият нападател се облегна безметежно на стената.

- А причината да ти правя това, господин Изцепков, е че съм копеле. Аз съм стар

гадняр. Аз съм педераст. Те те оставиха да ти се размине, защото са добри хора, а, нали

знаеш, все някой трябва да оправи равновесието. Защото още преди ти да се родиш, аз

познавах хора като теб. Мъчители, тирани и крадци. О да, крадци. Крадци на

самоуважението на другите хора. Крадци на техния душевен мир. А пък господин Лут, той е орк и, както дочух, той можел с приказки да направи хората по-добри. Ами

хубаво, ако питат мен. Ако стане тая работа, значи той е гений, да, ама не оправя

равновесието, не и по моите сметки, така че си рекох, че трябва да се видиш с Пепе, ей

така, само за едно здрасти. Видя ли те пак, няма да могат да ти съберат мръвките, нито

да ги намерят, но само за да ти покажа, че все пак и в мен има някакво приличие, ето ти

нещо да си сложиш на раните.

Нещо падна меко точно до опипващата ръка на Анди.

Анди, заливайки паважа с кръв и лиги, щом стегнатите тихи стъпки се

отдалечиха, посегна бързо, мислейки само как да избърше очи, че да не гледа само на

255

кръв, а от сърцето си да излее отмъщението и възмездието. И при тези обстоятелства

той не трябваше да търка лицето си с половинката лимон.

Да не сте си помислили, че това е краят?

Печален факт е, че когато двама души седнат да вечерят на огромна, величествена маса, те непременно сядат от двата противоположни края по надлъжната

страна. Това е невероятно глупава гледка, затруднява разговора, а подаването на ястия

прави просто невъзможно, но явно дори и лорд Ветинари и лейди Марголота бяха

възприели тази идея.

От друга страна те и двамата ядяха много малко, така че нямаше много какво да

си подават.

- Вашият секретар изглежда се спогажда много добре с моята библиотекарка, -

каза лейди Марголота.

- Да, - произнесе се Ветинари - Несъмнено сравняват начини за подвързване със

спирала. Той е изобретил един такъв.

- Е, в интерес на правилното устройство на света, - склони лейди Марголота, - е

от значение подвързването със спирала да е важно минимум за един човек.

Тя остави чашата си и хвърли поглед към вратата.

- Изглеждаш разтревожена, - рече Ветинари - Чудиш се, какво става с него ли?

- Денят за него беше голям, при това забележително успешен. А казваш, че е

отишъл на любителски театрален спектакъл?

- Да, с онази извънредно пряма млада дама, която прави пайове, - уточни

Ветинари.

- Ясно, - продума лейди Марголота - Не може да не знае, че аз съм тук, а е

излязъл с някаква готвачка?

На лицето на Ветинари се проявиха бегли следи от усмивка.

- Не просто някаква готвачка. А гениална готвачка.

- Е, налага се да призная, че съм изненадана, - заключи Милейди.

- И разстроена? - подхвана Ветинари - Може би лекичко ревнива?

- Хевлок, отиваш твърде далече!

- Да не би да очаквахте нещо друго? Освен това, със сигурност осъзнавате, че

неговият триумф е също така и ваш?

- Казвала ли съм ти, че видях някои от тях? - продължи след кратка пауза

Марголота.

- Орки?

- Да. Действително са окаяни създания. Естествено, така хората говорят и за

гоблините и, макар и да е истина, че те събират с религиозно усърдие собствените си

сополи, както е вярно и, честно казано, всичко друго, което се говори за тях, в това

поне има известна логика.

- Е, религиозна логика, ако не друго, - измърмори Ветинари - Тя обикновено има

склонноста да става доста разгеглива.

- Игорите са ги направили от човеци, знаеше ли това?

Ветинари, все още с чашата си в ръка, отиде до другия край на масата и взе

черния пипер.

- Не. Въпреки че, след като го споменахте, трябва да призная, че това е

недвусмислено очевидно. Не е възможно гоблините дори да се приближат до нужната

свирепост.

- Те си нямат нищо, - продължи Марголота - Нито култура, нито легенди, нито

история. Той би могъл да им ги донесе.

256

- Всичко, което им липсва, той притежава, - изкоментира Ветинари и добави -

Но на раменете му вие струпвате неимоверно бреме.

- Ами на моите колко е струпано? А на твоите?

- То е като да си кон-тежковоз, - рече Ветинари - След някое време преставаш да

забелязваш и това става просто начин на живот.

- Те заслужават шанс, който трябва да им се даде още сега, докато светът е в

мир.

- Мир? - подпита Ветинари - Ах, да, според определението му като време

отделено за подготовка за следващата война.

- Откъде ли си прихванал този цинизъм, Хевлок?

Ветинари се обърна и потегли безгрижно обратно покрай масата.

- Предимно от вас, мадам, въпреки че съм дръжен да отбележа, че заслугата не е

изцяло ваша, доколкото се наслаждавах на продължително допълнително обучение

като тиранин на този град.

- Мисля, че им позволяваш твърде много свобода.

- О да, точно така. Тъкмо затова все още съм тиранин на този град. Начинът да

се задържиш на власт, както винаги съм смятал, е да подсигуриш абсолютната

немислимост на отсъствието на твоята особа. Ще ви помогна по всякакъв начин, намиращ се във властта ми, разбира се. Не бива да има никакви роби, в това число роби

на инстинктите си.

- Една личност може да промени всичко, - каза Марголота - Виж мистър

Блестящия, който понастоящем е Диамантеният крал на Троловете. Виж себе си. Ако

хората могат да паднат...

Ветинари рязко се изсмя:

- О, могат, наистина могат.

- ... тогава орките могат да се издигнат, - продължи Марголота - Ако бъркам в

това, значи вселената е сбъркана.

От към двойната врата се дочу кадифено почукване и влезе Дръмнот.

- Господин Лут е тук, сър, - после той добави с известна доза отвращение - И е

довел онази... жена, която готви в университета.

Ветинари хвърли един поглед на Марголота и каза:

- Да. Мисля, че е редно да го приема в голямата зала.

Дръмногт се прокашля:

- Мисля, че съм длъжен да ви съобщя, сър, че господин Лут е проникнал в

сградата през врати, които бяха надеждно заключени.

- От пантите ли ги е изтръгнал? - поинтересува се с явен ентусиазъм Ветинари.

- Не, сър, той вдигна вратите от пантите и ги остави пригледно подпряни на

стената.

- О, значи за света все още има надежда.

- А охраната?

Дръмнот за миг погледна лейди Марголота.

- Предприех като предпазна мярка разполагането на неколцина от тях прикрити

в Голямата зала със заредени арбалети.

- Отзовете ги, - заповяда Ветинари.

- Отзоваваш ги? - не повярва Марголота.

- Отзовете ги, - повтори Ветинари, този път пряко към Дръмнот, след което

подаде ръка на Милейди - Струва ми се, че изразът беше, както се казва, alea iacta est.

Жребият, милейди, е хвърлен, и е време ние двамата да видим, какво ще се падне.

257

- Така няма ли да си докараш белята? - тревожеше се Гленда, придържайки се

плътно до него докато изкачваха стъпалата.

Така безлюдна, голямата зала на двореца внушаваше на посетителя чувство за

малоценност, защото беше замислена точно с такава цел.

- Защо просто не почука като всеки друг.

- Скъпа ми Гленда, аз не съм като всеки друг, нито пък ти.

- А те какво ще направят?

- Не знам. Какво ще стори лейди Марголота? Нямам никаква представа, макар че

почвам да се досещам, как мисли тя, така че имам предвид някои възможности.

Те се загледаха в двете фигури, слизащи по широкото стълбище, простиращо се

чак до другия край на сградата. То беше построено да побира стотици души. Вървящата

по него самотна двойка изглеждаше непривично дребна.

- А, господин Лут, - поздрави Ветинари, когато почти стигнаха до долу - и

госпожица Сладкофасулска. Не мога да не изразя поздравите си към вас двамата за

великолепния, макар и изненадващ успех на Академик Невиждан.

- Мисля, че ще ви се наложи да промените доста от правилата, сър, - каза Лут.

- Примерно? - поинтересува се Ветинари.

- Смятам, че на съдията са му необходими помощници. Той не може да вижда

всичко, - заобяснява Лут - А са наложителни и още някои правила. Въпреки че

господин Праскин постъпи много почтено, според моето мнение.

- А от професор Ринсуинд може да излезе много способен нападател, стига само

да успеете да го убедите да взема със себе си и топката, - подметна Ветинари.

- В никой случай не бих споменал това на Архиканцлера, милорд, но мисля, че

той би стоял по-добре в по-дефанзивна роля.

- А кого бихте предложили в замяна? - попита Ветинари.

- Ами Чарли, живия скелет, работещ в катедра Посмъртни Комуникации, показа

много високи резултати в тренировките. И, в крайна сметка, - той се замисли за миг, -

да, в крайна сметка никой от нас не отговаря за това, какъв е създаден.

Потупването на крак ги накара да се извърнат. Беше кракът на лейди Марголота.

Лут леко се поклони:

- Милейди, надявам се, че ви намирам в прилично здраве.

- Подобно, Лут, - отвърна лейди Марголота.

Лут се обърна към Гленда:

- Как беше онзи израз, който спомена веднъж?

- Бял и червен, - отговори Гленда.

- Да, точно така, аз съм наситено бял и червен, - пак се обърна към Милейди Лут

- И съм Господин Лут, ако обичате, милейди.

- Бихте ли желали двамата да се приъседините към нас за късна вечеря? -

предложи Ветинари наблюдавайки много внимателно двамата.

- Не, не мисля, че ще си позволим да ви се натрапваме, но благодаря ви много.

Имам много работа. Лейди Марголота?

- Да?

- Бихте ли дошли насам, моля?

Гленда наблюдаваше израженията: леката усмивка на Ветинари, нейното

възмущение, увереността на Лут. Шумоленето на дългата й черна рокля, докато тя

измина последните няколко стъпала до орка и спря там, беше като озвучаване на

отравяне.

- Струвам ли? - попита Лут.

- Да, Лут, струваш.

258

- Благодаря ви, - продължи Лут, - но аз научих, че струването е нещо, което

трябва постоянно да се натрупва. Поискахте от мен да стана разбран. Разбрах ли?

- Да, Лут, разбра.

- И какво искате от мен сега?

- Да намериш орките в Далечен Юбервалд и да ги изведеш от мрака.

- Значи има и още орки, като мен? - оживи се Лут.

- Няколко десетки, може би, - отговори Марголота, - Но в интерес на истината, надали може да се каже, че са като теб. Жалка пасмина са.

- И кого ги е жал за тях? - запита Лут.

Гленда се взираше в лицата. Изненадващо лейди Марголота като че ли се смути.

- Много зло е извършено в Империята на Злото, - рече тя - Най-доброто, което

можем да направим, е да го поправим. Бихте ли ми съдействали в тази задача?

- С всичко, което мога, - отговори Лут.

- Бих искала да ги научиш на културно поведение, - отбеляза хладно Милейди.

Той изглежда се замисли над това.

- Да, разбира се, мисля, че ще е напълно възможно. А кой ще се заеме да научи

човеците?

Последва кратък изблик на смях от страна на лорд Ветинари, незабавно закрил

уста с длани.

- О, моля да ме извините, - приключи случая той.

- Но що се отнася до мен, - продължи Лут - да, ще ида в Далечния Юбервалд.

- Пастор Овес, без никакво съмнение, много ще се радва да те види, - спомена

Марголота.

- Той още ли е жив? - учуди се Лут.

- О, да, точно така, той в крайна сметка е на съвсем млада възраст, а и носи със

себе си опрощение. Мисля, че ще сметне за много уместно, ако се присъединиш към

него. Фактически, той, по време на едно от толкова непостоянните си посещения, ми

каза, че би счел за чест да ти предаде своето опрощение.

- Лут няма нужда от ничие опрощение! - избухна Гленда.

Лут се усмихна и я потупа по ръката.

- Юбервалд е сурова страна за самотния пътник, дори и за светец. Опрощение е

името на бойната брадва с двойно острие на Пастор Овес. За господин Овес

кръстоносният поход срещу злото не е метафора. Опрощение разсече моите окови. С

удоволствие ще го нося.

- Кралете на джуджетата и троловете ще ти окажат цялата помощ в техните

възможности, - добави Милейди.

Лут кимна и се обърна към Ветинари:

- Но първо бих искал да ви помоля за една малка услуга, милорд.

- Не се колебайте да питате.

- Знам, че градът разполага с известно количество големски коне. Чудя се, дали

не бихте ми заели един?

- Моля, пак заповядайте, - отговори Патрицият.

Лут се обърна към Гленда:

- Госпожице Сладкофасулска, Жулиета ме осведоми, че сте имали тайното

желание да преминете на кон през Куирм някоя лятна вечер, усещайки вятъра в косата

си. Тръгваме още сега. Спестих пари.

Всевъзможни причини да откаже се развихриха в главата на Гленда. Отвсякъде

напираха отговорности, обвързаности и нескончаема гълчава от хленчене. Имаше

хиляда и една причини да каже не.

- Да, - каза тя.

259

- В такъв случай няма да отнемаме повече от ценното ви време, милорд, милейди, а ще се отправяме към конюшните.

- Но... - понечи да възрази лейди Марголота.

- Смятам, че всичко, което имаше да се каже, бе казано, - отсече Лут - Аз, тоест

ние ще ви посетим скоро след като уредя тукашните ми работи и аз с нетърпение

очаквам този момент.

Той им кимна, след което с Гленда направо летяща до рамото му си тръгна

откъдето беше дошъл.

- Не беше ли прекрасно? - възкликна Ветинари - Видяхте ли, как не си пуснаха

ръцете?

До вратата Лут се обърна:

- А, и още само едно нещо. Благодаря ви, че не разположихте стрелци по

галерията. Щеше да е толкова... смущаващо.

- Наздраве за вашия успех, Марголота, - рече Ветинари, когато стъпките им

заглъхнаха - Знаете ли, аз сериозно възнамерявах да предложа на г-ца Сладкофасулска

да ми стане готвачка, - той отново въздъхна - И все пак, какво е паят в сравнение с един

щастлив край?

Да не сте си помислили, че това е краят?

Следващата сутрин Пондър Стибънс си работеше в Крилото за Високоенергийна

Магия, когато дойде накуцвайки Ридкъли. Около коляното му искреше сребрист обръч.

- Терапевтичният Стегач на Картеч, - похвали се той - Простичка магийчица. За

нула време ще съм кукуряк. Г-жа Уитлоу искаше да обуя над него чорапогащник, но аз

и казах, че не си падам по тея неща.

- Радвам се да ви видя в такова добро разположение на духа, г-н Архиканцлер, -

каза Пондър, който беше посред едно сложно изчисление.

- Случайно да си поглеждал тазсутрешните вестници, г-н Стибънс?

- Не, сър. Покрай тази ритнитопка поизостанах малко с работата си.

- Може би ще ти е интересно да научиш, че снощи в Бързнек от това, което те

предпочитат да наричат Крило за По-Високоенергийна Магия, се е измъкнала

двадесетметрова кокошка и очевидно безчинства из Псевдополис, преследвана от

преподавателския им състав, които, предполагам, и биха били способни да опустошат

града и само със собствени сили. Хенри току що получи истерична щракограма и му се

наложи да бяга.

- О, това е много обезпокоително, сър.

- Да, нали? - кимна весело Ридкъли - Както изглежда, тя снася яйца с

поразителна скорост.

- А, прилича ми на квази-експанзивен блитов феномен самоадаптиращ се към

жив организъм, - подметна Пондър, обърна страницата и моливът му заследи колонки

от цифри.

- Цялата физиономия на бившия Декан е омазана в яйце, - продължи Ридкъли.

- Е, сигурен съм, че професор Репосем ще е в състояние да възстанови контрола

над ситуацията, - тонът на Пондър ни най-малко не се промени.

Последва кратка напрегната пауза, после Ридкъли попита:

- Колко време според теб ще му трябва да възстанови контрола?

- Какъв е размерът на яйцата?

- Някъде между два и три метра на височина, - отговори Ридкъли.

- Черупките калциеви ли са?

- Да, бая дебели, както ми казаха.

260

Пондър се загледа замислено в тавана.

- Хъм, тогава значи не е чак толкова зле. Виж, ако бяхте казали, че са стоманени, щеше да е много тревожещо. Много прилича на дегенерация на блита, причинена от, най-вероятно... недостиг на опит.

- Аз пък си мислех, че си научил господин Репосем на всичко, което знаеш, -

забеляза Ридкъли с толкова щастливо изражение, колкото Пондър не беше виждал у

него от много-много време.

- Е да, сър, но сигурно не е могъл да схване всичко. Населението в опасност ли

е?

- Магьосниците са им казали да си стоят по къщите.

- Добре сър, само да си събера нужното оборудване и ще можем да тръгнем след

чая в пет.

- Естествено и аз идвам, - осведоми го Ридкъли, после погледна Пондър - А

също и...

- Какво? - сепна се Пондър, но видя как се бе ухилил Ридкъли - да, мисля, че

няма да е зле някой от господата от „Вестника” да дойде да направи снимки. Може да

намерят добро приложение като материали за обучение.

- Изключително добър план, господин Стибънс, а освен това смятам, че трябва

да вземем и старшия преподавателски състав. Те ще допринесат с крайно-необходимата

в случая... - той щракна с пръсти - Нещо ми бяга думата.

- Суета? - подсказа Пондър.

- Не, не беше това, - поклати с глава Ридкъли.

- Апетит? - гадаеше Пондър - Тегло?

- Нещо такова... А, да, тежест. Точно така, колкото си щеш тежест. Ние не сме от

онези типове, които търчат подир разни шантави пилета. Ще се видим след обяд. А сега

имам да се погрижа за други работи.

- Да, г-н Архиканцлер, - каза Пондър - О, ами, ъ... Какво стана със заплануваната

ритнитопковска среща?

- За най-голямо съжаление ще се наложи да изчакаме докато си построят наново

университета.

- Колко жалко, г-н Архиканцлер, - заключи Пондър.

Продължи със сметките, докато и последните цифри не кацнаха спретнато по

местата си, убеди се, че Архиканцлерът си е тръгнал, усмихна се съвсем лекичко, така

че, ако не го очаквахте, нямаше да го забележите и придърпа поредната счетоводна

книга.

Поредният добър ден.

Е, това вече е краят!

261