2012: Война за душите

17. 20 декември Ужас

Генерал Самсън беше получил повиквателната в дневната си поща от Авадон. Както обикновено беше пълна със заплахи и искания. Но този път най-отгоре върху купчината, прехвърлена през малкия, но стабилен портал, който се намираше под географския център на северното полукълбо и в трите свята, лежеше лист дебела жълта хартия.

Той веднага се досети какво е: призовка от Ехидна.

Стоеше замислен в претъпкания автобус на път за срещата, от която не очакваше да се завърне.

Беше се върнал не само към любимата си форма, с прекрасната чернота на люспите, с гордия блясък на червените очи, но също така бе отново в свят, в който нямаше нужда да се тъпче с антиалерген, а после да променя външния си вид за часове, докато всяка част на тялото го сърби влудяващо.

Не искаше да умре. Но повече се страхуваше от мъченията. А те щяха да го измъчват, разбира се, като назидание за останалите. Щяха да го направят в същата зала, изпълнена със смеещи се и приветстващи низши създания, възрадвани от възможността да видят сгромолясването на пълководец.

Щяха да откъснат все още живата му кожа и да го накарат да танцува на студа, а децата щяха да дойдат и да втрият сол в бялата му оголена мускулатура. Щяха да опекат бутовете му и щяха да го накарат да присъства на банкета, облечен като клоун.

Беше заради нея, проклетата високородна капитан Мейзъл, заради нея и проклетия ѝ баща. Те стояха в основата на падението му.

Надяваше се, че победата над хората ще му донесе истинско богатство, а също и власт, която несъмнено го придружаваше.

Ала вместо да преминат през четиринадесетте огромни портала, които щяха да се отворят утре, милиардите гладуващи щяха да бъдат задържани тук и техният гняв щеше да се излее върху него.

А той, разбира се, нямаше да разполага с души за продан.

Но все още не беше победен, все още не. Може би щеше да успее да ги убеди да го върнат на Земята, защото дори да не съумееше да отвори порталите за обитателите на Авадон, можеше да докара онези милиони души, пълни със спомени за радост и любов, каквито никой тук не беше изпитвал.

Но не сега. Сега се бе превърнал в поредния нещастен и изплашен мъж, който се возеше в разнебитен автобус по Улицата на походите към Правителствената къща. Един сред петдесетте в старото возило. Заслуша се в съскането на газа, който изтичаше от резервоара на покрива — въглищен газ, уж по-малко замърсяващ от мощните горива, достъпни за елита. Всъщност никого не го беше грижа за кафявото небе. Въглищният газ бе евтин, подобно на платната в морето — най-евтиният начин да се транспортират серафимите от нисшите класи.

От двете страни на широката улица се извисяваха правителствени сгради, а право напред бе най-голямата от тях, където вероятно щеше да получи нови заповеди.

Трафикът беше доста оживен. От време на време превозното средство на някой от големците минаваше през платното, запазено за автобуси. Въздушни коли профучаваха над главите им. Той дори не поглеждаше нагоре. Заслужаваше този живот. Заслужаваше място сред елита, дори сред самия борд на директорите.

Най-накрая стигнаха до Улицата на блаженството, която отбелязваше центъра на дългата правителствена част. Воят на сирената накара автобуса да спре рязко. Облечени в бяло деца, строени в дълги редици, пееха хвалебствена песен за постиженията на някоя от комисиите. Мелодията беше винаги една и съща, но комисиите се сменяха в зависимост от политическия климат.

Мястото за арестанти беше претъпкано с пет хиляди голи жители от нисшата класа на Авадон. Всички оковани, някои викаха, че са невинни, други плачеха, трети стоически понасяха съдбата си. Адвокати с кървавочервени качулки, обозначаващи професията им, се движеха сред членовете на комисията и техните приятели, като се опитваха да получат подпис за различни заповеди, с които се купуваха или продаваха осъдените. Понякога някой изпращаше бегач към редиците затворници, който се завръщаше с млада жена, която щеше да бъде изнасилвана, докато умре на някое празненство.

Воня на повърнато изпълваше въздуха. Взвод Млади водачи в кафяви униформи и черни шапки се придвижи до първата редица. Всички размахваха ръце и пееха с детския хор, после започнаха да режат гърла и закланите затворници падаха в гърчове на земята. Момчетата щяха да получат медали за убийствата.

Сблъсък с поддръжниците на Съюза миналата нощ бе прераснал в свирепа битка при стената, която, изглежда, беше спечелена от Младите водачи. Разбира се, не можеше да се твърди със сигурност, но подобна весела екзекуторска сутрин предполагаше, че новината е вярна.

Съюзът беше почти сломен, владенията му бяха сведени до няколко хълма, не повече от малък парк. А навсякъде наоколо се ширеше огромен планетарен град, в който властваше Корпорацията с цялата си мощ. В него имаше богатства отвъд най-смелите представи, и бедност, в която не можеше да се повярва.

Затова трябваше да се разширят до света с двете луни. Напрежението от увеличаващата се популация трябваше да се освободи или щеше да последва експлозия, а Ехидна и нейната класа щяха да се събудят с прерязани гърла.

След като всяко от момчетата закла десетина-петнайсет души пред камерите на родителите си, взводът се оттегли. Един, върху когото умиращите се бяха изпикали, остана и зарита яростно жертвите си. След като се върна на площадката, военен като Самсън, също генерал, натисна бутона, който активираше многоцелевата ракетна система, разположена в армейския фургон. Светкавично и безмълвно петте хиляди осъдени бяха превърнати в купчини месо. После военният плясна с камшика си и оранжевият му сиринкс изгъргори и изръмжа гневно, но затихна радостно, когато разбра, че се връщат обратно в Централата за превозни средства.

В автобуса дареше мълчание. Всички бяха с пропуски, всички идваха от подземния свят, като онези, станали вече храна за костните паяци, които излизаха от леговищата си, подлудени от миризмата на кръв. Насекомите щяха да оставят месото и да вземат само костите.

Всеки жител на подземния свят се страхуваше, че ще попадне в следващата партида. В крайна сметка осъдените на смърт бяха измъчвани, на повечето от тях инжектираха лют препарат под кожата и в ануса или пък притискаха към очите им плутониеви сачми. Самсън беше виждал оранжевата каша в очните орбити и па̀рата, издигаща се от врящите им глави.

Би казал всичко при такава болка. И това винаги включваше набеждаването на някого, когото мъчителите искаха да уличат в нещо.

Можеше и да бъде обвинен. Можеше и повикването му изобщо да не беше свързано с политика. Не беше сигурен за както точно е тук.

Автобусът потегли с подскок и силно механично изскърцване. Пътят беше осеян с останките на други автобуси, в някои от които все още можеха да се видят зелените кости на мъртвите. Отзад се чу смразяващо пищене. Хората от елита се бяха издигнали с въздушните си коли и сега простосмъртните тичаха по улиците, устремени към месото. Тази вечер щяха да ядат супа.

Автобусът се разтресе и спря. Щеше ли да избухне?

Чудеше се какво иска повече — да сложи край на този жалък живот или възможност да се измъкне от неприятността, в която се беше озовал.

Високоговорителите на автобуса изпукаха. Чу се тихо съскане, после:

— На път ли сте към обозначената ви земна станция? — изписка записан женски глас, налудничав от въодушевление. — Внимание, моля. Земните станции приемат колонисти. Трябва да стигнете до вашата земна станция до полунощ днес.

Всички екрани на автобуса показаха танцуващи в някакъв измислен зелен свят деца.

— Да, все повече и повече хора купуват билети всеки ден. Земята е огромна и богата, на нея има място за всички. Място за всеки в новите земи. Място за мечти.

Самсън, разбира се, знаеше истината. По-голямата част от съществуващата земна маса беше потопена под водата и се издигаха огромни океански равнини, където тези бедни глупаци щяха да строят. Причината беше проста — морското дъно беше богато на метанови и серни хидрати, които щяха да се смесят с въздуха и да променят атмосферата в същата богата на сяра смесица, каквато имаше на Авадон.

Евтино тераформиране, с други думи.

Всяко семейство, решило да се пресели, щеше да получи шепа човешки роби, които щяха да издъхнат до няколко месеца.

Поне човешкото месо ставаше за ядене, ако се абстрахираш от мекостта му.

— Сграда Едно.

Самсън стана и излезе. Пресече широката черна настилка. Някъде в недрата на града се чу експлозия, последвана от воя на сирените и появата на хиляди яркочервени полицейски въздушни коли, кръжащи като огромни оси, със зловещо потрепващи щипци. Ако някой се държеше подозрително, биваше хващан и изхвърлян на хиляди метри навътре в морето. Колите се снижаваха, за да удавят жертвата си, вместо тя да умре от удара, а пресата записваше зрелището.

Или пускаха нещастниците на частна яхта и собствениците ѝ ги използваха за живи мишени.

Причината за цялата жестокост беше проста: страхът действаше. Преди десет хиляди години Корпорацията беше сдружение на свободни компании, племена и дори още по-древни политически играчи. Но с битките бяха започнали сливанията, а после пламна и трагичната битка за двата човешки свята, която в края на краищата се превърна в провал за всички сражавали се в нея. Тази епична война беше последвана от дългогодишно нарастване на популацията и постепенно укрепване на властта, за да се стигне до днешния ден, когато елит от един милион управляваше земя, претъпкана с три милиарда безправни простосмъртни.

Като се стараеше да изглежда уверен, Самсън се изкачи по стълбите, усети успокояващото докосване на униформата и се опита да си припомни нещо в този политически контекст. Нашивките на генерала бяха важни. В крайна сметка го бяха поставили начело на възможно най-големия проект в корпоративната история.

Тогава защо стомахът му се гърчеше?

— Самсън, генерал — успя да каже, когато стигна до бюрото. Подаде заповедите си, паспорта, разрешителните. Младият чиновник беше чистокръвен, носеше синята копринена униформа на разузнавателните служби. Имаше красиви бели люспи и очи, които бяха хирургически променени от пронизващо златно на много по-елегантното бледосиньо.

Чиновникът прочете документите, после натисна бутон на бюрото си. Появиха се двама пазачи, един от подземния свят като него в черна униформа, а другият от високопоставените, облечен в прелестното зелено, което модните специалисти наричаха „Спомен за небето“. Военна униформа с този цвят сочеше, че притежателят ѝ притежава сериозно могъщество.

Единственото място, където все още можеше да се различи зелено небе в Авадон, беше в сърцето на Съюза, сред поляните и потоците.

Чиновникът подаде на новодошлите документите на Самсън. Генералът ги последва към частния асансьор, който имаше зловеща, дори легендарна репутация. Много войници се бяха изкачвали до тези най-високи етажи и никога не се бяха връщали. Когато влезе в кабината, облицована с розов мрамор, той пристъпи в друг свят, където всеки детайл беше разточителен и съвършен. Асансьорът нямаше бутони. Контролираше се отвън и Самсън застана мирно, когато изкачването започна.

Опита се да направи равносметка на живота си, но не можеше да спре да мисли за предстоящите мъчения и как ще се прекърши, как всички ще видят страхливостта, която беше в основата на цялото му същество. Мислеше непрестанно за смъртта, чудеше се какво ли е да не съществуваш повече, но най-много се страхуваше от унищожението на душата си.

Затова и се беше издигнал толкова високо — заради готовността — която дълбоко в себе си презираше — да направи всичко необходимо, за да докаже лоялността си към по-високопоставените, дори това да беше свързано с лъжи, жестокост и безсмислени убийства. Пътуването му към върховете беше отчаяно бягство към сигурността.

Вратите се разтвориха и ярка светлина заля лицето му. Опита се да овладее биенето на сърцето си, но не успя. Ритъмът ставаше панически и Самсън осъзна, че подобен страх ще задейства аларма в някой близък наблюдателен център.

Мъж, за когото реши, че е член на борда, дойде и застана пред светлината, така че Самсън го виждаше само като неясен силует без лице.

— Имате двайсет часа преди отварянето на порталите. А изобщо не сте готови.

Самсън пое дълбоко дъх. Смяташе, че е разпознал гласа. Мислеше, че е Белет, господарят на всички мъже, съпругът на Ехидна. По същество цар на света.

— Движим се по график, сър.

— Ти си лъжец, без съмнение.

Самсън бързо и предпазливо обмисли какво да отговори.

— Не могат да ни победят, те са само хора.

— Това ти е грешката. Учуден съм. Знаехме, че си арогантен, но кой не е? Все пак не смятах, че си глупак.

— Не съм, сър.

— И земните хора не са. Чистокръвният земен човек е по-умен от нас, както знаеш. Липсва им единствено опит, за да станат господари на трите свята. Не забравяй, че те вече имат два, които не са наши.

Мъжът явно искаше да го въвлече в разговор. Самсън беше длъжен да отговори. Опита се да открие нещо положително, което да изтъкне.

— Те са по-напреднали от нас, сър, вярно е. Но нямат представа колко лесно е за тях да минават през порталите. Те са невежи.

— Благодарение на нашите предци. Можеш ли да си представиш какво би ни причинило нахлуването на човешка армия тук? Ще донесе надежда, дори щастие на хората, които можем да контролираме само със страх.

— Това би било наистина ужасно. Но не мисля, че има основание да се тревожим. Те изобщо не са осъзнали, че могат да използват порталите, когато си поискат.

— А разузнавателният агент на Съюза в света с една луна?

— Това се развива добре, сър.

— Как по-точно, генерале? Убихте ли го?

— Очаквам да получа потвърждение при завръщането си — отвърна Самсън.

— Но все още не е потвърдено?

— Не, потвърдено е, в смисъл, че изпратихме убиец от другата страна. Така, че е уредено.

— Как изпратихте убиец в място, където ние трудно проникваме, генерале?

— Е, успяваме, макар и с известни ограничения. И не забравяйте, че колкото повече се приближаваме до мига на прехода, толкова по-лесно става.

— Значи агентът определено не е проблем?

Самсън преглътна киселината, надигаща се в стомаха му. Агентът се намираше само на няколко километра от центъра на цялата операция и не само това, но беше успял да проникне в непробиваемата вселена с една луна, където живееше като съответствие на най-опасния човек в света с две луни — Мартин Уинтърс.

Беше невероятно постижение. Но Самсън нямаше никаква идея дали агентът е мъртъв. Ала Норт също беше блестящо постижение и той трябваше да вярва, че атаката е успяла.

— Можете ли да го потвърдите, генерал Самсън?

Единственият приемлив отговор беше „да“. Всичко друго щеше да доведе до мъчения и смърт.

— Агентът е мъртъв.

— Тогава нека съобщя добрите новини на скъпата си съпруга. Тя много се притесняваше за тази подробност.

Самсън се задави. Трябваше да седне, но тук нямаше столове. Пронизващата светлина го караше да се чувства гол и изложен на показ. Караше люспите му да треперят, за да не се вдигне телесната му температура и да го направи муден.

Изотзад се мярна ужасяваща сянка, долетя пронизителен женски кикот.

Можеше да е само тя.

После светлината угасна. Когато очите на Самсън се нагодиха към сумрака, той зяпна от изненада: присъстваше целият борд на директорите. Всички до един, дори бащата на Мейзъл.

Зад събрания борд огромен прозорец разкриваше гледка към морето на Анубис и невероятен копнеж изпълни сърцето на Самсън, когато видя кораб, перлено бижу под слънчевите лъчи, с червени платна, които леко потрепваха под бриза. Колко ли хубав беше животът на тези прости моряци, дори на онези сред тях, чиято работа щеше да скъси дните им: дърводелците, плетачите на въжета и миячите. Поне не рискуваха душите си като политиците или генералите.

— Ела — каза Ехидна. Дори го хвана за ръка. Отблизо изглеждаше зашеметяващо, блестяща смесица от най-мъничките възможни люспи, розовеещи под високите ѝ бузи, деликатно сини около усмивката ѝ, искрящи, радостни бледорозови очи. Тялото ѝ, напълно видимо под робата от воал, изтъкан от златни нишки, беше с прелестни извивки, невероятно възбуждащо. Бе толкова безкрайно различна от простите жени в автобуса с мрачните им люспи, обрасли в плесен, че можеше спокойно да бъде различен вид, не серафим, а да произхожда от някой по-далечен и величествен от Авадон свят.

Самсън я последва покрай залата към частните ѝ покои, като през цялото време усещаше силната ѝ студена ръка в своята. Опита се да овладее люспите по врата си, но плесенната миризма на желанието му продължи да се процежда през пулсиращите му жлези. Това я накара да отметне глава назад и да се разсмее, а Белет го сбута в гърба и изсъска.

Играчките бяха разхвърляни по легендарния под от чисто злато и децата, които си играеха, се стрелкаха между краката на родителите си. В края на огромната стая придворните дами изпълняваха задълженията си, някои шиеха, докато топлеха последната ѝ партида от черни яйца, други се вслушваха внимателно в ставащото.

— Той ще седне — каза Ехидна, докато приближаваше дамите си.

Двама младежи донесоха столове. Бяха от толкова високо потекло, че люспите им бяха бели като бита сметана, бледи почти колкото нейните.

Беше заобиколен от прелестни жени. Тези аристократки караха дори високородна благородничка като Мейзъл да изглежда мрачна.

Самсън се опита да не се издава, че е почти зашеметен.

Някои от децата се събраха да гледат, любопитни без съмнение да видят какво ще го сполети. Защото беше спечелил само първия рунд.

Той се вгледа в безизразните лица на членовете на борда. Не можеше да предугади нищо. Всички очи се взираха право напред. Най-висшата в света им рядко се заемаше лично с нещо, а когато го правеше, всички мълчаха. Каквото и да стореше Ехидна, щеше да е последвано от пълно одобрение. Дебатите щяха да спрат.

Тя се вгледа в него, наведе се и го плесна по врата.

— Толкова интересни люспи — промърмори и в очите ѝ заискри нещо различно от презрението, което Самсън очакваше. Мина му през ума, че старата Ехидна може да е умряла и вече да е заместена от друг клонинг, а може би и от друга душа, която използва съхранените в мозъка спомени по съвършено друг начин.

С високородените нямаше начин да се каже със сигурност кой притежава определената идентичност в даден момент, ето защо съществуваше вероятността пред него да не е личността, която го беше повишила. И не беше изключено да смята, че предшественичката ѝ е допуснала грешка.

Ехидна го погледна в очите.

— Не съм чувала лъжа от теб, но познавам твоята арогантност и привързаност. Виждам, че ни презираш, нас, които сме с благородна кръв. Така е, нали?

Какво можеше да отговори? Светлината беше толкова приглушена, че нервното потрепване на люспите му сигурно не се забелязваше.

— Разбира се, че ви мразя. Но съм верен на вас и на всички останали. Верен съм на обичния ни Авадон.

Ехидна стегна хватката си около врата му. Той усети как гърлото му се затваря. Тя знаеше точно какво прави, личеше си по начина, по който забиваше палци в основата на адамовата му ябълка, притискайки я, за да запуши трахеята и натискът да стане по-лесен. По-щадящ ръцете.

Вече не можеше да диша. Зачака. Пенисът му помръдна. Сексът и смъртта бяха толкова близки. Усети как кожата му се напрегна. Децата се скупчиха по-близо.

Времето минаваше. Тя не му позволяваше дори най-малка глътка въздух. Пред очите му затанцуваха блестящи петна и гладът за въздух накара тялото му да се загърчи, запращайки корема му напред, а главата назад. Мехурът му се изпразни и това разсмя децата.

Въздухът нахлу рязко, с цвъртене, докато гушата му сякаш плесна в трахеята, а после се върна в нормалното си състояние. Той се закашля, опита се да си възвърне самообладанието, после се стовари възнак и зарита безпомощно.

Докато се давеше и плюеше слуз, всички се засмяха. Децата изтичаха и се изплюха върху него. Самсън бавно се изправи на крака.

— Той се изпика върху нас, мамо — извика едно от хлапетата. После друго, по-голямо добави: — Убий го, проклета вещице.

— Никой няма да го убива — обяви тя.

Поруменяло от нетърпение момче се втурна към него с нож:

— Нека аз! Нека се окървавя, мамо!

— Стой далеч от него, малко лайно такова.

— Тате, чуй я.

— Подчинявай се на майка си — скастри го Белет.

— Вие сте такива нещастници.

— Внимавай какво говориш, момче — заплаши го Белет. — Нямам нищо против да те набия едно хубаво.

— Нямаш право.

— О, млъкнете и двамата — излая Ехидна. Изплю се. — Ще оставя сестрите ти да те нашибат с камшици до безсъзнание, Марол.

Малките момичета я наобиколиха и задърпаха полите ѝ:

— О, мамо, мамо, моля те, да, той си го заслужава!

— По-късно ще обсъдим това. — Ехидна плесна с ръце и всички деца се отдръпнаха. — Сега ме чуй, Самсън. Искаме да се върнеш там и да победиш.

— Ще го направя, госпожо.

— Как смееш да ме лъжеш!

Кръвта му буквално слезе в петите.

— Погледни го — обади се един от придворните. — Страхува се да не умре.

Помисли си, че е минал и това препятствие. Но агентът беше незначителна неприятност в сравнение с по-големия проблем — че един милиард серафими изобщо нямаше да минат през порталите. Това беше истинската причина да бъде отзован.

— Няма да мога да закарам един милиард серафими на Земята, вярно е. Но ще доставя нещо друго, Ехидна. Притежавам най-великото съкровище в историята и го полагам в краката ти.

— Дано наистина да е така. Преувеличенията ме дразнят.

— Държа човешки души в плен. Прекрасни, здрави души.

Очите ѝ се разшириха. Единствените души, пленявани някога от Авадон, бяха грозни и трябваше да бъдат пресявани за хубави мигове, сладък спомен тук, съпричастно дело там — нещата, които имаха такъв прелестен мирис и вкус, които можеха да се преживяват отново и отново като приказна храна, която никога не свършваше.

— Няколко души не променят нищо — въздъхна тя. — Да го съблечем. Одерете го, нямам цяла нощ.

Някой го сграбчи изотзад. Момчето, което напираше да го убие, тръгна напред със сребърна кука за дране. Усмихна се на Самсън:

— Ще продължи дълго, обещавам.

— Госпожо, госпожо, почакайте. Повече от няколко са. Повече са, госпожо!

Тя даде знак на нетърпеливото момче да спре.

— Мамо!

— Колко имаш, Самсън?

— Имам десет милиона, госпожо.

Възцари се пълна тишина. Това наистина беше най-великото съкровище в историята на света.

— Десет милиона добри души?

— Госпожо, всяка от тях е по-добра, по-пълноценна, по-вкусна и от най-добрата душа, която сте изяждали някога. Прекрасни, богати емоции. Радост, любов, най-хубавото, госпожо.

Той видя по очите ѝ, че пресмята наум.

— Къде са?

Осъзна, че момчето се подготвя, видя как люспите му настръхват от нетърпение.

Трябваше да внимава, иначе тя щеше да го убие за нахалството му.

— Госпожо, те са под стабилния портал, готови са за доставяне. Свързал съм ги с ядрото на земята с две луни. Не могат да избягат. Мога да ги докарам.

Тя махна на момчето, което разсече въздуха пред тялото на Самсън, после хвърли куката по един от членовете на борда, който я избегна, плюейки и съскайки.

Момчето го гледаше гневно, докато Самсън оправяше униформата си.

— Ще се върнеш, копеле — закани се хлапакът. — А когато се върнеш, пак ще се срещнем.

И прокара пръсти по гърлото на Самсън.

Самсън тръгна заднешком, като се покланяше, докато не слезе от златния под върху мрамора. Когато видя чернотата му, почти заплака от умиление.

Докато се спускаше с асансьора, страхът му се замени с гняв. Как смееха те, тези гадни, алчни оруда се държат така. Искаше му се да одере кожата им с куката, дори нейната, да, особено нейната. Да я разкъса!

Вратата се отвори и той излезе във фоайето. Докато минаваше през големите стоманени врати, благослови мислено факта, че пазачите сега го гледаха с безразличие. Прекрасно безразличие.

Навън го очакваше свободата. Животът беше толкова хубав въпреки болката, загубата, борбата. Самият живот, който разцъфваше, беше толкова сладък.

Как смееха да си играят с живота му, за да се забавлява някакво си дете. Неговият живот! Докато се спускаше по стълбите, част от него искаше да извика към кафявото небе:

— Оживях, качих се до върха с черен билет и оцелях!

Не го извика обаче. Продължи да върви с достойнство, присъщо на генерал.

Вървеше към автобусната спирка, когато едно възхитително „Шу“, най-добрата въздушна кола в света, профуча толкова близо до него, че той трябваше да се наведе, за да не бъде блъснат.

Колата спря, жълтата ѝ повърхност блестеше. Черните ѝ прозорци бяха непроницаеми. После вратата се вдигна и един чистокръвен мъж се наведе навън.

— Вие ли сте маршал Самсън?

— Аз съм генерал Самсън.

— Имам заповед да доставя това на маршал Самсън. Имате ли идентификационен номер?

Самсън го извади.

Мъжът пъхна картата в конзолата. Самсън чу утвърдителното позвъняване на колата. Водачът изскочи.

— Ваша е, маршале. Карали ли сте такава?

Самсън се насили да не зяпне. Беше зашеметяващо, вместо да го убие, му беше подарила едно от най-скъпите спортни превозни средства в света, прекрасно творение, достъпно само за най-влиятелните от висшата класа. Само притежанието на подобно нещо го издигаше до аристократ.

Той влезе в колата. Прекрасният интериор блестеше с екзотични метали — зелени, златни и сребристи.

Кожата беше бледа и млечнобяла. Човешка без съмнение, при това на млад екземпляр.

Погледна към таблото, гора от искрящи златни бутони, които не познаваше.

— Нямам представа как да я управлявам.

— Няма нужда да знаете. Одушевена е.

Беше твърде изумен, за да отвърне. „Шу“ одушевяваха не повече от хиляда превозни средства на година. Подобна кола би му струвала заплатата за десет живота напред. Да я кара, означаваше да се чувства като една от най-влиятелните и могъщи личности в своя свят.

— Душата… човешка ли е?

Мъжът, който бе докарал колата, се засмя.

— Може би следващия път, господине. Но си я бива. Много е умна и се подчинява лесно. Колите с човешки души трябва да се карат много предпазливо, както ви е известно. Те са бързи и много интелигентни, но понякога са коварни.

Наистина имаше случаи, когато се разбиваха на парчета с надеждата да се освободят. Не се получаваше, разбира се. Не можеха да се освободят сами.

Но управляваха колите превъзходно.

За проба попита колата:

— Там ли си?

След кратко мълчание се чу отговорът:

— Кой сте вие?

— Новият собственик, заведи ме у дома.

Машината се поколеба се за миг, докато четеше идентификационните му документи.

— Да — отвърна накрая. Самсън не попита какво е било сложено в машината. Не го интересуваше, стига да си вършеше работата. Сега колата беше негова, това беше важното.

Колата се устреми нагоре и двигателите ѝ запяха, а Самсън се обади на Ехидна.

— Моля — чу гласа ѝ в ухото си.

— Как мога да ви се отблагодаря?

— Сещам се за два начина.

— И те са?

— Отворѝ и двата човешки свята и ще ти дам дял град. Ще наруша закона на кръвта и ще ти дам да носиш Небето.

Колата се спусна из малките улички в задната част на града — истинския град. Обитателите му поглеждаха нагоре, сваляха шапки, вдигаха разтворени длани, за да покажат лоялността си към Корпорацията, защото никой друг, освен собственик, не можеше да кара подобна, светеща с виолетовата светлина на душа кола.

Вратата се отвори и Самсън слезе. Учудени очи. Усмивки, после приветствени викове, когато съседите му дойдоха до прозорците, погледнаха надолу и видяха триумфа му. Успехът облагодетелстваше всички.

Той се изкачи по тясното стълбище, пропито с миризмата на вряща супа, и влезе в апартамента си. Навсякъде из улицата имаше празненства с месо. Днешните екзекуции се бяха отразили добре на обитателите на улицата и всички мислеха, че той е причината за това, и го приветстваха.

Кой знае, може би Ехидна беше издала подобна заповед.

Порталът беше отворен и той се приближи до него. Вълните проблясваха равномерно. Бяха невероятно прозрачни, досега не ги беше виждал такива. Приближаващата дата несъмнено оказваше своето влияние.

После осъзна какво гледа. Мейзъл седеше в малкия им щаб под земята с двете луни. Взираше се в масата за аутопсии. Там лежеше Ал Норт.

Усети, че му призлява. Това не трябваше да се случва.

Мина от другата страна.

— Агентът мъртъв ли е?

— Жив си!

— Агентът мъртъв ли е?

Тя посочи Норт.

— Трябва да се поправи.

— Казах ѝ… — умът му се върна към малкото злобно момче, което го чакаше с куката за дране. Потрепери. — Няма значение какво съм ѝ казал.

— Ще се опитаме да заменим мозъка изцяло — предложи Мейзъл. — Това почти сигурно ще премахне остатъчната воля.

— Дано да проработи.

— Да, защото ако не стане, татко ще ти вземе всички хубави играчки. И ако някога отново излъжеш леля ми, ще помогна на малкия ми противен братовчед да ти одере кожата и ще я изям пред очите ти. — Тя се усмихна. — Ти си нищо, Самсън. Ти и грозната ти малка кола.

Той ѝ се поклони.

18. 19 декември Неизвестен произход

Ник седеше и четеше страниците, които баща му току-що беше написал. През последните две седмици на Уайли му се събираха около шест часа сън, но сега спеше отпуснат като труп над клавиатурата. Разбира се, труповете не хъркаха.

Беше четири сутринта и преди две седмици Ник не би посмял да стане и да излезе в тъмното, но нещата се бяха променили.

— Какво става?

— Здравей, мамо.

— Защо си буден?

— Татко е писал, че е разузнавателен агент.

— Нещо друго. Това вече си го спомнихме?

— Не. Когато дойдох тук, той спеше, хъркаше и пишеше.

Момчето посочи лаптопа.

— Това е описание на Самсън, който отива в земята на демоните. Ужасно е, мамо, наистина ужасно.

— Уайли, събуди се.

— Мамо, остави го.

— Не може така, трябва да си легне.

— Виж, ако го разбудиш, ще започне да пише отново. Ще получи инфаркт. Остави го да спи.

Тя се наведе и прочете няколко страници.

— Божичко, какво място. Авадон.

— Проверих в интернет: означава „бездната“. Поне на нашия език. На серафимския сигурно означава „дом“, или „хубаво място“, или нещо подобно. Те са канибали и дори децата измъчват и убиват. За тях е като игра. Като видеоигра, да одерат жив човек. Отвратителни са, мамо, не ги искам тук.

Брук погледна съпруга си.

— Поне ще го завия.

Тя отиде до раклата и извади одеяло. Завиха Уайли и Ник плъзна възглавницата от стола си под главата му.

— Трезвен съм, кълна се — промърмори в просъница Уайли.

— Всичко е наред, скъпи.

— Хайде да се чукаме, бебчо.

— Тихо!

Той изхърка и примлясна с устни.

— Израснал съм с него, мамо — обади се Ник.

Тя се опита да се засмее и почти успя.

— Мамо, всъщност трябва да се запитаме не само кой е баща ми, но и кои сме ние, какво трябва да правим, защото чувствам странно родство с един герой от тази книга и искам да разбера каква е истината. Тревър сякаш ми е духовен брат. И още нещо — мисля, че е опасно. А също и случилото се с Ал Норт, докато се опитваше да дойде тук, а и онова същество, което подгони татко. Много е опасно.

В този миг се чу пронизителен звук, почти като воя на противопожарната аларма, и за кратко решиха, че наистина е тя. После Ник хукна и другите го последваха. Келси стоеше в коридора до спалнята си, стискаше Недодялко и издаваше този ужасен звук, който Уайли никога не беше чувал от устата на малкото си момиченце и дори не вярваше, че е способна да пищи така.

Брук се спусна към нея и я прегърна, а Келси заплака, с мъчителните сълзи на ужасено дете, което не може да бъде успокоено дори от майка си.

— В стаята ми се протягаха ръце, те ме докосваха и когато хвърлих Недодялко по тях, видях лице и то беше ужасно.

— О, скъпа, скъпа, в стаята ти няма нищо, виж, лампата е светната и стаята е празна.

— Само ръце ли видя, Келси?

— Да, тате. Опитаха се да ме сграбчат. И когато ме докоснаха, ги видях. После изчезнаха.

— Алицето, което си видяла… как изглеждаше?

— Когато Недодялко го удари, беше окървавено и зловещо, тате. Беше ужасно.

Уайли погледна сина си. Ник срещна погледа му. Беше разбрал. Но не каза нищо.

Трябваше да внимават, защото в къщата имаше някой, когото не можеха да видят, и единствената му дел беше да убива.

— Да слезем долу и да си направим какао — предложи Ник. — Имаме нужда от малко какао.

— Никълъс, късно е, Келси е уморена.

Келси прегърна майка си през кръста.

— Хайде, мамо.

— Само една чаша тогава и няма да се бавим, защото малкото ми момиченце има нужда от сън, за да бъде красиво.

Брук вдигна Келси и тя се сгуши в ръцете ѝ.

Докато слизаха по стълбите, Ник попита баща си:

— Ще ходим ли на лов сутринта?

— Ще ловувате през учебен ден? — учуди се майка му.

— Не е учебен — отвърна Ник. — Денят на учителя е.

Уайли отлично разбираше какво целѝ синът му. Не можеше да говори открито, не и когато някой се навърташе тук, те не можеха да го видят, ала той слушаше.

— Можем да отидем за фазани — каза бързо. — После ще ги опечем, много са вкусни. Пушките са готови, затова можем да тръгнем рано.

— Да ги извадим тогава — предложи Ник.

Уайли усещаше присъствието в къщата, беше осезаемо. Нещо невидимо беше наблизо, над тях.

Той отключи шкафа с пушките, извади една от ловните и я подаде на Ник, а самият той си взе от едрокалибрените и каза на Брук:

— Мини зад нас.

— Моля?

— Мамо, мини зад нас!

Уайли видя движение, много отчетливо, на не повече от двайсет сантиметра от лицето си. Око и част от лице. И той знаеше нещо за него: това лице беше ужасно обезобразено. Ал Норт се беше върнал за втори опит.

После около китката му се сключиха пръсти. Погледна ги и почувства яката хватка.

— Тук е, тате — изпищя Келси и този път и Брук го видя и изпищя. Не само изпищя, започна да вие.

Ник стреля в привидно празното пространство, където трябваше да се намира фигурата. Появиха се няколко пурпурни проблясъка във формата на човешко тяло, но сачмите минаха през него и се забиха в далечната стена на всекидневната, като разбиха големия преден прозорец и оставиха бразда в канапето.

Ръката изчезна.

Ник изсумтя, защото нещо го захвърли към стената. В мига, в който тялото на нашественика го докосва, се видяха ръбовете на черна разкъсана униформа. Уайли не беше едър мъж, далеч не толкова як като Ал Норт, но се хвърли към него. Сключи ръце около врата му, дръпна главата му назад и го удари в лицето. В този миг главата и лицето се появиха, заедно с изпънатия врат, чиито вени пулсираха, а очите бяха обрамчени от белези и капеща кръв.

Като видя това, Брук отвори шкафа за оръжия и измъкна големия сребрист магнум, за който беше вдигала толкова скандали. Размаха го и без да знае какво прави, натисна спусъка.

БАМ! БАМ! ВАМ!

Фигурата прелетя през стаята и се блъсна в телевизора сред дъжд от искри. Остана да лежи там. Лявата част на лицето и рамото се виждаха ясно. И двете длани и по-голямата част от лявата ръка се различаваха, докато едната длан не мина през мястото, където би трябвало да се намира стомахът, и потъна в обвивка от невидимост, а после се появи с кръв по пръстите.

Единственото око, което се виждаше, беше сиво и се взираше свирепо от окървавената орбита. Операцията бе извършена грубо и жестоко. Досега Уайли не беше осъзнал колко некомпетентен е бил лекарят.

Ръката се изстреля напред като глава на змия. Държеше нож и острието полетя към него — въртящ се, проблясващ метал — и издрънча в стената. Чу се плющящ, съскащ звук и взрив от синя електрическа енергия. Там, където тя се разливаше, реалността сякаш се оголваше.

На мястото на стената сега имаше врата със синя, трептяща рамка, а отвъд нея — кухня с извит, стопен плот, тостер, който изглеждаше като от разтопен восък, и хладилник — полуразтопен и отворен.

Там бяха враговете, гледаха към тях. Уайли знаеше какво вижда. То му се стори по-ужасно, отколкото си го беше представял, докато пишеше за тези хуманоидни влечуги, защото бяха толкова изтънчени, толкова красиви с проблясващата си бледа кожа и толкова ужасяващи с твърдите си, празни и подвижни очи, които бързо се впериха в стаята с блясък, който можеше да се изтълкува само като тръпнещо задоволство.

Серафими, така се наричаха, но ние имахме имена за тях, имена във всяка култура по света, от всяко време в историята. Една дума, с която да се обясни нещо толкова изящно и толкова грозно: той гледаше право в очите на същество, което хората и в двата човешки свята наричаха демон.

Келси се затича към него. Тичаше с детското невежество и желание да намери укритие. Едва ли разбираше какво вижда. Може би виждаше полицай — черна униформа, сребърни копчета, червени нашивки — или пък някакво друго спасение, но тя изтича към нещото през портала и прекоси в другата вселена. Умиращата вселена. Мястото, където откъсваха душите от телата и превръщаха малките момиченца в скиталци.

Уайли подхвърли пушката си на Ник и извика:

— Стреляй! Изправя се.

— Келси! — изкрещя Брук и хукна след нея в отчаян опит да стигне развяващата ѝ се нощница, преди да мине през вратата — която издаде тих, влажен звук, нещо като преглъщане. Келси застина огряна от виолетова светлина, сякаш пленена в някакво лазерно шоу.

Съществото, което я чакаше, се приведе и разтвори ръце, но усмивката разкри малки и остри зъби и златни очи, които не гледаха с радост, а с погледа на изгладнял вълк.

Уайли се спусна след дъщеря си и усети как мощен електрически импулс преминава през цялото му тяло, последван от задух и прилошаване. Озова се до Келси. Беше леденостудена, кожата ѝ бе посивяла и за миг го прониза мисълта, че душата ѝ вече си е отишла.

Демонът имаше бяла коса, тънка и мека, полюшваща се около главата като ореол.

— Здравей — каза тя. — Аз съм Дженифър Мейзъл. Радвам се да те видя, Уайли.

Думите бяха като удари, нанесени с увит в коприна чук, толкова меки и заплашителни.

Той се обърна и видя празна стена. Вратата вече я нямаше.

— Ще трябва да дойдеш с мен — излая демонът. — Ще поостанеш.

Но Уайли си спомни мъдростта, която се предаваше от поколение на поколение, и осъзна, че тя е способна само да лъже, и като хвана дъщеря си, се хвърли към стената.

Зад себе си чу вик:

— По дяволите!

В следващия миг отново си бе вкъщи.

Ник стреляше по убиеца, а Брук тичаше към тях. Сграбчи дъщеря си и се скри заедно с нея зад канапето.

— Стой зад мен, тате — каза Ник.

— Стреляй с магнума, за Бога!

— Няма патрони.

Нов изстрел на пушката разтърси света. Зад тях се чу припукване, ядно съскане и демонът влетя в стаята. И в същия миг се превърна в човек.

— Арестуван си, Уайли — каза Дженифър Мейзъл тихо.

В кой свят си мислеше, че се намира?

— Не и тук, скъпа — изсумтя Уайли. Беше вдигнал празния магнум и го запрати към главата ѝ. Избухна проблясък от пурпурно-бяла енергия. Мейзъл се обърна, а от кожата ѝ се заиздига червен дим. Задави се, после се изправи и измъкна своето оръжие. Беше по-черно от нощта, с грозен тъп накрайник.

Уайли инстинктивно разбра, че не трябва да ѝ дава възможност да стреля, не защото това щеше да ги убие, поне не физически, а защото щеше да разпръсне светлината им и да откъсне душите на цялото семейство, да ги постави под контрола на ловците на души и да превърне най-скъпите му хора в първите скиталци в тази вселена.

Хвърли се срещу ѝ и докато Ник държеше Ал Норт на разстояние с пушката, той я докопа. Юмруците му заблъскаха — удар след удар — по подсиленото ѝ с броня тяло. Някъде трябваше да има меко и уязвимо място, деликатното месо на гущер, и той стовари юмрука си там, където смяташе, че са свързващите части на бронята, в кръста, където трябваше да се прегъва. Заудря я по лицето, но то също бе твърдо като стомана, защитено от люспи.

Тя изглеждаше като създание, изваяно от скъпоценен камък, изобщо не приличаше на живо същество.

Посегна към очите ѝ. Хвана главата ѝ и заби палец. Откри мекота, която го накара да завие от удоволствие.

Зад него: БАМ-БАМ-БАМ, БАМ-БАМ-БАМ. Ник беше успял да презареди магнума и знаеше как да го използва — държеше го с две ръце.

Уайли го беше обучил да стреля с всички оръжия в къщата. Децата трябваше да знаят как да се защитят.

Но каквото и да правеше Ник, не беше помогнало, защото нещо скочи върху гърба на Уайли. Макар и да беше прострелян, Ал не се отказваше.

Под палеца на Уайли изскочи око. Беше извадил око! Дженифър Мейзъл се дръпна назад, съскайки като разгневена кобра. Устата ѝ се разтвори широко и зъбите проблеснаха. Вътрешността ѝ беше бяла като на змиите. Езикът ѝ — тъмен, дебел колкото пръст и дълъг като въже — бавно се уви около гърлото му.

Никога не беше виждал нещо толкова страховито, дори не си беше представял, че е възможно.

После гърбът му бе освободен от тежестта, той се обърна и видя Ник и Брук да се надвесват над Норт.

Ник беше измъкнал ловджийски нож и бързо и умело го забиваше в него, а от разтворените устни на генерала прокапа кръв.

Цялото тяло на нашественика проблесна, после започна да примигва като крушка пред изгаряне, чу се силен гръм. Отвътре и отвън засия синя мълния и двамата — генералът и Дженифър Мейзъл — изчезнаха.

— Тук са! — извика Уайли. — Все още са тук!

Ник размаха ножа си из въздуха, а Уайли вдигна пушката и стреля в тавана, от който се посипа мазилка.

Отвън се чу силен гръм. После се разнесоха викове, гласове, крещяха на непознат език, тракане на машини.

— Какво е това? — изсъска Брук.

— Тихо.

Сенки пропълзяха по пода, по стените, но хората [ и машините, които ги хвърляха, не се виждаха. Физически те бяха в другата вселена, в къщата на семейство Уинтърс, но с наближаването на двадесет и първи декември бариерите между световете изтъняваха.

Уайли се заслуша, загледа се в сенките — по-специално в една, която минаваше по стената — бе нещо, носено от две приведени фигури. После фигурите се наведоха, вдигнаха още нещо, което приличаше на дълъг сак, и сляха сянката му с тази на предмета, който носеха. После се оттеглиха.

— Какво става, тате? — попита Ник.

— Мисля, че лекарите на серафимите ги отнасят на носилки.

— О, господи, прав си! — възкликна Брук. — Наистина е така. Господи, виждаме. Боже мой…

Сенките изчезнаха. Къщата утихна. Семейството се събра, всеки по свой начин се бореше да преодолее ужаса.

— Мамо, може ли Недодялко да пийне едно? Иска абсент.

— Абсент? — Брук погледна към Уайли.

— Татко има бутилка в шкафа си.

— Уайли?

— Няма шкаф. Няма абсент. Това не е законно.

— Хайде, мила, покажи на мама къде е абсентът.

— Извинявай, скъпа, но за малко не ни убиха! — възмути се Уайли.

Сякаш това завръщане към стария им живот беше най-желаното нещо на земята. Брук закрачи към кабинета, последвана от малкото момиченце.

— О, стига — измърмори Уайли и тръгна след тях.

— Тате, не се разсейвай, не е свършило.

— Брук, няма абсент.

— Тате, върни се!

— Пази ни гърба — извика той на Ник.

Влезе в кабинета след Брук, която отваряше чекмеджетата на бюрото.

— Зад фалшивото дъно на чекмеджето е — обясни Келси.

Уайли видя празното бюро. Забеляза, че на него няма лаптоп. Видя, че старата му пишеща машина е стопена като тостера на Уинтърс, любимата му „Корона“ се стичаше по бюрото като разтопена пластмаса.

— Компютърът го няма — каза Брук. Погледна към него. Очите ѝ бяха изцъклени, по лицето ѝ се стичаха сълзи.

— Тате, ела долу! — извика Ник.

— Как така го няма? — изуми се Уайли. — Не може да изчезне.

Но беше така и заедно с него бе изчезнал и прозорецът им към другия свят.

Внезапно изтръпна напълно. Сякаш му бяха направили лоботомия. Сякаш бяха ограбили душата му.

— Пазиш ли онова копие? — попита я той.

Тя бръкна в джоба на джинсите си.

— Взели са го.

— Ослепили са ме…

— Вероятно точно затова са дошли — предположи Брук.

— Тате, виж през прозореца! Веднага!

Някъде отвън се чу силен шум, ръмжене, което не можеше да се сбърка — рев на голям двигател.

Уайли отиде до прозореца и погледна надолу. Отначало видя само чернота. После разбра.

Това, което стоеше пред входната им врата, беше огромен черен джип.

— Просто си стои там — каза Ник.

Огромният „Хъмви“ проблясваше в черно. Прозорците му бяха мрачни като пещера, двигателят му ревеше.

Серафимите бяха прекарали машина от другия свят през портала.

Двигателят спря да боботи. Зад черните стъкла нещо помръдна. Вратите започнаха да се отварят и от джипа излезе нещо, което изобщо не приличаше на човек.

19. 20 декември Порталите

През цялата нощ светлината минаваше над града, а ездачите патрулираха из гората. Дъждът се сипеше безкрайно, а барабаните продължаваха да бият. Отначало Мартин си помисли, че децата са в транс, но по-късно реши, че са в някакво пространство, в което той въпреки всичко, което му се беше случило, не можеше да пристъпи. От време на време обаче ръката на Тревър помръдваше и докосваше неговата и той разбираше, че има неща, които никога няма да се променят, независимо колко се променят хората — детето винаги ще има нужда от родителите си, защото в семействата съществува любов отвъд способността ни да я разберем.

Събуди се в малките часове и установи, че е притиснат от няколко малки деца, потърсили близостта му. Майк, Джордж и другите тийнейджъри се опитаха да ги разгонят, но накрая се предадоха и той задържа малките създания в прегръдката си.

Красотата на човечеството го докосваше чрез тях, нежността го галеше с малките им ръчички и го гледаше с големите им възхитени очи. Едно от тях, малко момиченце на име Тили, което му напомняше толкова много за Уини, че чак душата го болеше, му каза:

— Трябва да бъдеш нашият войник. Трябва ни такъв, а нямаме.

Очите ѝ се взряха в неговите и той усети как умът ѝ навлиза в неговия ум, като аромат на цветя. Тя повдигна малката си глава, прелестно малко момиченце, потупа го по бузата и повтори:

— Войник.

Сутринта донесе нови нужди. Бяха двадесет и двама, за всеки трябваха храна и вода, и добра хигиена. А добрата хигиена не беше нещо, което децата владееха. Бяха много и тъй като никой не можеше да напуска палатката през нощта, използваха стари пластмасови кофи и найлонови чували — каквито, явно, имаха в изобилие, — а те се разливаха. Малките не се притесняваха, но бедните тийнейджъри отчаяно търсеха малко уединение, момчетата се опитваха да контролират жизнените си млади тела, а момичетата се опитваха да ги успокоят.

Това беше най-милата, най-сплотената и най-вонящата група хора, които Мартин някога беше познавал. И най-ужасните разкопки, на които бе присъствал, не можеха да се сравняват с това дивашко съществуване. Имаше две деца, които пазеха вратата на палатката и не позволяваха на никого да излиза след мръкване. Барабаненето беше достатъчно силно, за да заглуши звуците от ездачите и козодоите, така че малките, дори и да плачеха за родителите си, не изпитваха издайническия страх, който би довел чудовищата до палатката.

Докато часовете се изнизваха, Мартин все повече се чувстваше като хванат в капан. Децата отказваха да спрат барабаненето си или да излязат навън дори за няколко секунди, преди да се е зазорило. Нямаше да пуснат и него, не че изгаряше от желание да го стори. Тревър се държеше за него, малките деца — също, и той никога не би ги лишил от този комфорт, независимо колко илюзорен беше.

След като бяха принудили Мартин да започне инициацията и до известна степен да бъде променен, той беше открил, че лицето на Тревър е покрито със странна розова пот, която капеше по мръсната му риза. Вероятно от стреса, че изпраща баща си да посрещне изпитанието, капилярите на кожата му се бяха спукали. И сега беше покрит с кървава пот.

През дългата нощ Мартин беше изпробвал новото си съзнание и беше открил, че има промени. Мислеше както винаги го беше правил, но разполагаше с нова информация, с нови неща, които можеше да прави с мисълта си.

Тревър беше говорил за друг свят, който бе видял с очите си, свят, подобен на техния, но с други хора и без следи от нападение. Беше минал през портал и там беше прочел книга — книгата за страданието им и тайните на дните им.

Мартин беше запознат с теорията за мултивселените и беше чувал за скорошните открития с помощта на свръхускорителя на четирите империи в Швейцария, които подсказваха, че паралелните вселени наистина съществуват. Но това, че имаше портали, през които просто може да се прекрачи — това щеше да е интересно да се види.

Слънцето изгря. Биенето на барабаните се забави, после спря. Сетне стана много тихо.

— Какво става? — обърна се Мартин към Тревър.

— Мисля, че нещо се е случило с Уайли. Мисля, че враговете са проникнати в света му.

Мартин осъзна, че в съзнанието си вижда блясък над река Сондърс. Можеше да е паяжина, поръсена с роса, или пък вход към друга вселена. Видя също, че ездачите се разхождат там, изглеждаха като огромни тарантули. Бяха създадени от враговете, за да будят страх в човешките сърца и дори видът им го караше да се бои. Отвратителните създания повдигаха предните си крака и опипваха въздуха.

Отдръпна се.

— Това е порталът — каза Тревър.

— Явно. Ако не беше, нямаше го пазят толкова усилено.

— Добре — обади се Пами, — ще използваме възможността да преместим палатката, а след това ще отида за провизии в града. — Обърна се към Мартин. — Вие оставате тук.

Не можеше да не се съгласи с това.

Излязоха в спокойната утрин, дошла след бурята. Златни стълбове светлина се процеждаха през боровете. Лъчите на слънцето обляха Мартин и той се почувства объркан, защото уж това бе само сгряващата топлина на светилото, а имаше усещането за нечие присъствие.

Няколко от децата, прочели мислите му, го погледнаха. Трябваше да свикне с тази липса на вътрешно уединение — и с дълбокото чувство за принадлежност, което я съпътстваше.

Сякаш го докосваха нежни, опипващи пръсти — пръсти на същество, което приемаше него, живота, всичко.

Кой беше това? Нима слънцето бе живо?

— Живо е — каза Тревър. — Всичко е живо. И е съзнателно. Звездите, тревата, дърветата, всяко малко животинче, което съществува. А някои от тях имат по-силно съзнание. Пчелите, например. Когато излезеш на поляна, където събират нектар, ще го разбереш.

— Мозъкът на пчелата е микроскопичен, сине, няма как да бъдат съзнателни същества.

Тревър се усмихна.

— Просто изчакай и ще видиш как нещата си стават сами, тате. Всичко ще е наред.

Ако човек гледаше хаотичното движение на децата, които местеха кутии и въжета, припяваха и се смееха, никога не би решил, че работят заедно, при това в сплотена организация. Но беше така и палатката беше разтурена бързо.

Усилията им приличаха на тези на пчелите-работнички, помисли си Мартин, а после осъзна, че споделеният ум, естествено, е по-голям от сбора от отделните си части.

Тогава осъзна, че всеки разум всъщност е споделен. Така трябваше да е. Изчакай и остави нещата да станат, както беше казал Тревър.

— Хайде, тате, да вървим.

Разбира се, Тревър четеше мислите му.

— Не се притеснявай.

— Но аз не мога да чета твоите.

— Разбира се, че можеш — отвърна момчето и тръгна към уютните слънчеви лъчи.

Докато го следваше, Мартин надзърна в ума на сина си — мислеше за портала и преминаването през него. Но това не беше възможно. Ами реката?

— Възможно е, тате. Но не трябва да мислиш за това или да се тревожиш за него. Съсредоточи мислите си върху тялото си, върху начина, по който краката ти ходят, по който се движат ръцете ти, и всичко останало.

„Защо?“

„Защото това правиш в момента.“

Мартин беше шокиран. Общуването беше съвършено. Разбира се, той беше чувал за скорошните успехи в телепатичната комуникация в Принстън, но там тя се осъществяваше с помощта на имплантирани микрочипове.

„Тук няма импланти, тате.“

Тревър се отправи към стръмно издигащото се възвишение, което ги отделяше от Сондърс и портала. Мартин се вгледа мислено напред и видя ездачите. Все още бдяха над портала, а водата беше истински вихър от пяна. Веднага щом съзнанието му ги докосна, всеки ездач се обърна към него и вдигна предните си крака. Някои от тях започнаха да маршируват.

— Изчисти съзнанието си, върни се в тялото си.

Той насили мисълта си да се върне към свиващите се мускули, към стъпалата, сърцето и дробовете му. Макар вече да не виждаше ездачите, все още ги усещаше и знаеше, че тревогата им е отминала.

За да осъществи прехода, трябваше да постъпи като животните — да се вглежда в света, без да се докосва до мислите си. Не беше лесна работа за професор.

„Ако чуеш тракането, остани в тялото си. Не позволявай на съзнанието ти да се устреми навън, иначе ще те застигнат.“

Защо никой друг не идваше? Това очевидно беше изключително опасно и ако бяха повече, щеше да е по-спокойно.

Тревър го погледна. Очите му казаха всичко: това е моя работа. Наша работа.

В този миг достигнаха ръба на възвишението и Мартин видя, че Сондърс, макар и за няколко минути, беше покачила още нивото си — огромната устремена маса от черно-сива вода, влачеща дървета, покриви, стени, стълби и колела на коли, се носеше надолу по течението.

От другата страна се виждаше тяхната къща. Прозорците бяха празни, тъмни и безрадостни. Водата стигаше почти до предния вход. Но това не беше единственият им проблем. Петима ездачи стояха скупчени на половината път до хребета, готови да се изстрелят, ако някой попаднеше в обхвата им. А ездачите на техния бряг все още патрулираха.

— Това е невъзможно — каза Мартин на глас.

С учудване видя, че водата се приближава към него, и осъзна, че вижда през очите на Тревър. Синът му се беше насочил през стръмнината към патрулиращите ездачи и тътнещата река.

Мартин се затича след Тревър и се опита да го достигне или поне да привлече вниманието му — и в този миг един от патрулиращите ездачи се обърна и тръгна право към него… но покрай Тревър, когото сякаш не забеляза.

И наистина Мартин усети прилив на страх, който не можеше да овладее. Металните челюсти на нещото се движеха толкова бързо, че от тях хвърчаха искри.

— Тичай надолу по реката, сине — изрева Мартин, сграбчи някакъв камък и го метна по съществото. Улучи го в главата, създанието се отдръпна и изсъска, ала още двама от ездачите се насочиха към него.

Мартин с ужас видя, че Тревър се насочи право към въртопа.

— Сине! Сине!

Не можеше да избяга на ездачите, а Тревър щеше всеки миг да умре. Всъщност можеше, трябваше само да изостави страха си, да изостави съзнанието си, да остави нещата да се случат. Спря на място, затвори очи и прочисти ума си. Съсредоточи мислите си върху пулсиращата си кръв и тътнещата вода. После поде молитвата на Франи и се заслуша в шепота на кръвта си.

Когато отвори очи, откри, че пред него стои ездач. Очите му се взираха право в него, челюстта му се движеше бавно. Много предпазливо, Мартин пристъпи встрани и мина покрай него, после заобиколи друг — толкова близо, че можеше да види отровата, пристегната към корема му, и жилото, втъкнато в огромна кука.

Тревър вече беше влязъл във въртопа. Мартин се хвърли във водата и заплува.

Водата го поде като ръка на гигант, едър дъб полетя към него, смъртта се криеше в заплетените му клони, които щяха да го удавят, докато се мъчи да се освободи.

Тревър продължаваше да си проправя път напред, след малко започна да върви спокойно. Виждаше се във водата, но сякаш не беше засегнат от нея. Вървеше в нея.

— Тревър! — Мартин се гмурна, за да избегне дървото, и се опита да плува в бурната вода. Видя Тревър до себе си — вървеше с лекота през водата, понесла части от коли, греди и тела на удавен добитък. Но всичко това минаваше не само край него, но и през него. В другия свят, разбира се, потокът не беше прелял, така че щеше да е лесно да се пресече обратно.

Мартин погледна към собственото си тяло и видя дънера на дървото да минава през него, последван от човешка ръка и десетина чипове за покер — минаваха през него, без да предизвикат и най-слабо усещане.

Направи още една стъпка и буйната вода изчезна. Озова се на брега на Сондърс. Зад него малката река си течеше съвсем нормално, пенейки се леко край няколко скали.

— Бъди много внимателен, тате. Не знам какво става тук.

— Не мога да чуя мислите ти.

— Да, тук не се получава.

Мартин се вгледа отново в реката, в отсрещния бряг. Стръмнината беше там, но всичко беше спокойно, огрявано от златните лъчи на ранното слънце. Беше виждал това хиляди пъти, а през летните недели оттук се чуваха камбаните на града.

Бяха прекосили през портала и в тази вселена Сондърс не беше при дошла.

— Хайде, трябва да видим какво е докарано с онзи джип.

— Изглежда военен.

— Техните военни джипове се наричат хъмъри и са с маскировъчни цветове. Този са го докарали враговете.

— Те са тук?

— Очевидно.

Тревър пое натам, като се изкачваше бързо по познатия хълм към познатата къща. Докато вървеше след сина си, Мартин изпита чувство за дежа вю. Толкова силно, че беше много объркващо, дори болезнено. Тази къща приличаше на дома му, създаваше усещането за дома му, но не беше домът му. Не беше неговият дом.

Тревър спря и каза:

— Те обикновено са шумни.

— Не чувам нищо.

— В това е проблемът. Колата му е в гаража, но е твърде тихо.

Мартин видя автомобил в отворения гараж. Приличаше на сааб.

— Синя е.

— Колите им са във всякакви цветове. Сини, червени, бели.

На Мартин това се стори особено „чуждоземно“. Кой би искал да кара цветна кола? Колите бяха черни. Този Уайли сигурно беше ексцентрик, което, реши накрая, се връзваше с литературните му претенции.

Тревър се приближи предпазливо, изкачи се по стръмния хълм, без да изпуска от поглед джипа.

Мартин го повика шепнешком.

Тревър се обърна гневно. Посланието му беше ясно: „Млъкни!“.

Залегна. Хъмърът беше между него и къщата, и ако някой наблюдаваше внимателно, щеше да забележи момчето.

После Тревър махна на Мартин да се приближи и той, обзет от нетърпение, скочи на крака. Очите на сина му се разшириха и се чу оглушителен тътен, а после нещо профуча в посока на гората.

— Разкарай се оттук, копеле! — разнесе се глас. — Държим те на прицел!

Нов куршум профуча толкова близо до Мартин, че той усети горещия повей от преминаването му. Хвърли се на земята и извика:

— Не! Ние сме приятели.

Нов изстрел вдигна чакъла до главата му. Мартин се опита да се изтегли, като се мъчеше да достигне билото на хълма и да се плъзне надолу.

В този миг нов изстрел изтрещя зад него, този път по-близо, много по-близо. Можеше да направи само едно. Изправи се и вдигна ръце.

От гората се чу гласът на момче.

— Човек е, тате. Човек и момче, което се крие зад джипа. Зад задната гума.

Тишина.

— Не искаме да ви навредим — обади се Тревър. — Моля ви, трябва да поговорим.

Момчето се появи от далечната страна на алеята. Носеше тежка пушка и я държеше изкусно. Мартин осъзна какво се случва. Това беше историческа среща, първият контакт между хора от две различни вселени.

— Здравейте — поздрави Тревър, докато се изправяше. Излезе иззад джипа. — Господин Дейл, аз съм Тревър.

— У теб ли е лаптопът? — попита Уайли Дейл.

— Не.

— Това е баща ми, Мартин — продължи Тревър. — Трябва да погледнем книгата ви отново.

— Лаптопът е откраднат. Освен това имахме неприятности. Големи неприятности. Изобщо и не ми е хрумвало да пиша. Серафимите бяха тук.

Мартин осъзна, че миризмата, която се носеше наоколо, беше на месо и идваше от джипа. Когато се приближи, видя овъглени останки, разкъсано влечугоподобно тяло. А после встрани от къщата — един от ездачите. За миг замръзна, но после осъзна, че и той е бил унищожен.

— Значи ти си Тревър — каза Уайли. — Хей, Брук, това са хората от книгата ми. От плът и кръв!

Момчето се приближи към Тревър и той го поздрави:

— Здравей, Ник.

— Здравей. — Ник му подаде ръка.

Тревър я погледна.

— Можем ли?

— Не знам.

Мартин, Уайли и Брук ги наблюдаваха. Иззад нея се обади малко момиченце:

— Недодялко мисли, че може.

Недодялко! Уини също беше нарекла плюшената си играчка така. Когато майката и дъщерята се приближиха, Мартин забеляза, че Недодялко не е зебра, а слон.

— Той плаче, мамо.

— Загубили са Уини и Линди — обясни Брук. — Нали знаеш, скъпа.

— Какво се е случило тук? — попита Тревър.

— Най-добре е да влезем вътре — заяви Уайли.

В къщата имаше следи от страховита битка. Мартин остана поразен. Тези хора очевидно не бяха ранени, но тук бяха извършени много убийства. Килимите бяха подгизнали от кръв и му се стори, че видя окървавено тяло, завито в чаршафи зад канапето.

— Имахме малко проблеми — поясни Уайли. — Но се погрижихме за тях.

Той измъкна дълъг кафяв предмет от джоба на коженото си яке и предложи:

— Пура?

Мартин го загледа мълчаливо, без да го разбира. Не беше виждал пури, в неговия свят имаше само цигари и енфие. Е, трябваше да има разлика между вселените, очевидно трябваше да има — например цветните коли.

— Мисля, че си спечелих правото да пуша вкъщи — каза Уайли.

— Уайли — въздъхна Брук и го прегърна. — Ти си най-изумителният мъж. Трови дробовете си колкото искаш, любовнико.

— О, мамо!

Уайли лапна пурата, измъкна кибритена клечка и запали края ѝ. Погледна към Мартин съучастнически.

— Това е „Партагас“, направо от кутията на Фидел.

— Татко, при тях май няма пури — изуми се Ник.

После момчето се обърна към Мартин.

— Не си чел книгата ми толкова внимателно, колкото си мислиш, сине — каза Уайли, докато гълташе дима. Или по-скоро го вдишваше. Мартин харесваше енфието, но не искаше да се присъедини към ордите с рак на синусите, затова се беше отказал.

— Твоят приятел Фидел ли прави тези пури?

— Е, той е мъртъв, но пурите наистина са кубински, внесени през Канзас Сити.

— Тютюнът е легален в нашия свят, но е опасен.

— Тук също е опасен. Тези нещица са ракови пръчки. Но ги обичам.

— Попитай го за Фидел Кастро — подкани го Брук.

— Нямам представа кой е — отвърна Мартин. — Ти знаеш ли, Трев?

— Не.

— Кубински диктатор, умря преди няколко години — обясни Ник. — Комунист.

— Комунист, като…

— Философ от деветнадесети век — веднага се обади Тревър, — наречен Карл Ленин, е измислил система за управление на труда, която е прераснала в огромно движение в тази вселена. При тях е царял хаос повече от век. Затова са толкова силни. Затова са се справили с нашествениците и вън лежи мъртъв ездач. В тази вселена хората са се били толкова дълго, че са станали невероятно силни.

— Няма ли войни във вашата вселена? — попита Уайли.

— Не, Уайли, не и истински. Британците и французите се карат заради африканските си владения, разбира се. А и бурският контингент дразни британците в Южна Африка. Руснаците влязоха във война с японците.

— Почакай малко. — Уайли дръпна от пурата. — Сараево говори ли ти нещо?

Мартин не можа да се сети.

— Първата световна война? — попита Уайли. — Втората?

Мартин нямаше представа за какво става въпрос.

— Тате — обади се Тревър. — Тук водят страхотни войни.

И посочи към опръсканата с кръв библиотека.

— Военни книги. Чел съм някои от тях.

— Виж, тук сме в непрекъснати войни, откакто ерцхерцог Франц Фердинанд е бил убит през 1914 година.

Ерцхерцог? Убит? Това бе трудно да се повярва.

— Все още ги имате, нали?

— Разбира се. А Куба е американска колония и няма Фидел в колониалното ръководство, а тази странна философска концепция…

— Комунизмът беше бичът на нашия свят в продължение на седемдесет години — обясни Уайли. — Отне живота на половин милиард, а световните войни поносиха още триста милиона. Истинска касапница.

Мартин се вгледа в шкафа за оръжия, изпъкващ насред всекидневната.

— При нас няма много оръжия.

— И по-добре — вметна Брук. — Насилието ражда насилие.

Ник вдигна нещо, което приличаше на ръчно оръжие, от масата и духна в цевта.

— Не е ли нужно обаче, мамо? — попита той.

Никое дете не би се обърнало към възрастен по този начин у дома, камо ли към някой от родителите си.

— Уайли — каза Мартин, — имаш ли някакви идеи какво трябва да направим, ако и вие ни подкрепите?

— Копелетата са силни и вероятно скоро ще загубим.

— Но вие… вие ще стреляте.

— Приятелю, ако си спомням правилно, вашият президент опита с водородна бомба на Великденските острови и не направи нищо. Подобен акт не е точно липса на агресия, според мен. Но факт е, че не подейства… когато написах тези думи, направо ми призля. Наистина. Защото водородната бомба е най-доброто, с което разполагаме и ние.

— Но ако светът ви е в постоянна война, сигурно нямате Британска бойна група, която да ви търси обяснение, нали? Не е като при нас. Преди суперсилите да се заинтересуват, всичко беше свършило.

— Първите скиталци бяха в Англия.

— На голяма империя като тази ѝ трябва много време, за да реагира. В този случай твърде дълго, дори и да можеха да направят нещо.

— Уайли? — попита Тревър. — Знаеш ли защо сме тук?

— Обсъждали сте миналата нощ и сте решили, че искате да общувате направо с мен. Проблемът е, че нямам по-добра идея от вас какво би могло да помогне. Искам да кажа, че сте изправени пред ужасна катастрофа. Не виждам какво можете да направите. Страхувам се, че няма шанс.

— Можеш ли да пишеш без компютъра си? — попита Тревър.

— Не, хлапе, не мога. Опитах се да използвам лаптопа на Ник и Брук, дори розовия Мак на Келси, но нищо не се получи. Нищичко. Каквато и магия да е имало, тя си е отишла.

— Почувствахме го — кимна Тревър. — Затова дойдохме. Разбрахме, че нещо при вас се е объркало.

— Вие, хора, сте толкова, не знам… прецизни. Начинът, по който подхождате, движите се бавно от А до В, до С — дали не сте малко по-мудни от нас? В интелектуално отношение. Не толкова умни?

— Не сме толкова агресивни — каза Мартин. — Очевидно, при всичките ви войни, комунистите, тези огромни пури, които тълкувам като доминантен символ…

— Говори на гръцки. Английският ти не струва.

— Всъщност знам малко гръцки. Правил съм разкопки там за оценяване възрастта на находките. Датирахме Акропола и резултатите не противоречаха на приетите, за разлика от други случаи.

— За които знам всичко, разбира се. И ние имаме странни руини тук. Същите. И подобни легенди. Война в небето, велик потоп и тъй нататък.

— Което значи, че са били и тук.

— Мамо? — попита Келси. — Кога ще убием човека в тайника?

— Какъв човек? — попита Тревър бързо.

— Татко затвори този наистина ужасен тип от вашата вселена в нашия тайник. Човек е, така че се обадихме на един приятел, полицай, и той ще дойде да погледне.

— Ал Норт е, нали? Генерал Ал Норт?

— В доста лошо състояние — съобщи Уайли. — Но няма да убивам хора, докато ченгетата не кажат, че може. Ако ме разбирате.

— Може ли да го разпитаме? — попита Тревър.

— Разбира се, подложете го на водно потапяне, ако искате. — Той дръпна от пурата и я извади от устата си. — Използвайте това за очите му. Накарайте го да се разговори.

Тревър взе пурата и попита:

— Как да го направим?

Ник се разсмя.

— Потапянето във вода е вид мъчение, карат човека, когото искат да разпитат, да мисли, че се дави. Колкото до пурата, трябва да забиваш запаления ѝ край във възпалената очна орбита на генерал Норт и мисля, че ще ти каже повече от адреса си.

Тревър изпусна пурата.

Уайли я хвана, преди да падне на пода.

— Кубинска е, за Бога!

Дръпна от нея и избълва огромен облак дим.

— Истинска красавица.

После се отправи към кухнята.

Мартин си помисли, че може и да е писател по професия, но се движи с гъвкавостта и силата на войник. Момчето също, а с тези стиснати устни, жената изглеждаше способна да убие човек. Само малкото момиченце сякаш бе уязвимо, но може би само така му се струваше, защото плюшената ѝ играчка също се наричаше Недодялко, а Уини беше толкова нежно дете.

Уайли отвори капака на пода.

— Как сте, генерале? Ще ви поизмъчваме след секунда и искахме да ви уведомим. — Затвори капака. — Това е за сплашване.

— Той не играе с пълно тесте, тате — намеси се Ник.

— Запомни това добре, сине. И да играят с половин тесте, няма значение, ако е твоята половина, или дори да имат само една карта, какво ти пука, ако е тази, която ти трябва.

— Не знаем какво да правим с Ал Норт — каза Ник. — Те също.

Възцари се тишина.

Уайли вдигна мобилния си телефон и позвъни:

— Къде, по дяволите, си, Матю? Между другото, току-що изпуших последния ти „Партагас“. — Заслуша се. — А аз ти казвам, че тук нещата са съвсем странни. Сложи шибаната поничка в хладилника и тръгвай.

Затвори.

— Знаете ли, не му казах всичко по телефона, той си мисли, че го лъжа, но трябва да ви призная… — Спря. Изведнъж самохвалството му изби на повърхността. Затвори очи и поклати глава. — Спасих семейството си. Аз и моето момче.

После седна и дръпна дълбоко от пурата.

Някакъв камион се насочи към къщата, скоростите му скърцаха, докато се бореше със стръмната алея. Накрая спря.

— А сега да почакаме господин полицая да преброи труповете.

Висок мъж в полицейска униформа отвори предната врата и влезе със същата широка и агресивна крачка, която според Мартин бе характерна за всички тукашни.

— Какъв е този хъмър отвън — запита още с влизането Мат, подуши въздуха и погледна Брук. — Да не те е дрогирал?

— Получава награда, защото ни спаси живота.

— От какво? От хъмъра на някой търговец на наркотици? Човече, това е досущ военен хъмър на Съединените американски щати. Няма много такива наоколо. Освен това е черен като лимузина. — Погледна към Уайли. — Не ми казвай, че си го купил? Приятелю, това ще ме вбеси.

— Мат, обърни се и виж мъжа, дето стои пред камината и се тресе от шубе. Погледни очите му и ми кажи какво виждаш.

Високият теснолик мъж се обърна и Мартин забеляза, че той не носи малък пистолет като Боби, а оръжие с размерите на ръчно оръдие. Мартин се вгледа в пистолета и огромната ръка до него, после с нежелание вдигна поглед към лицето на полицая.

Мат се взря в очите му и възкликна:

— Какво ти се е случило, човече?!

— Аз…

— Това е бърза еволюционна промяна, индуцирана от екстремен видов стрес — каза Уайли. — Нали така, Мартин?

— Да, предполагам, че да.

— Но, извинете ме, не ни представиха — рече Мат и му подаде ръка. — Аз съм Мат.

— Здравейте.

— Вие… — Полицаят посочи с брадичка навън.

— Да, оттам идваме. Това е синът ми Тревър.

— Значи вие сте загубили Уини и Линди. Бедничките.

— Мат, бих ти препоръчал силен скоч, но нямаме време. Разполагаме обаче с един от тези хубостници, вързан в тайника ни. Много странен и закърней човек, някога е бил генерал в тяхната версия на военновъздушните сили на САЩ, но сега е чудовище, създадено, за да може да се движи свободно и в двете вселени. Ужасно е накълцан. Няма да повярваш. Спомняш ли си мъжа с обезобразеното лице?

— Нънъли?

— Липсващите части от него са били пришити на този грешник.

— Какво?!

— Зашили са му ги, за да му дадат физическа връзка с нашата вселена. Да има по-голяма свобода на движение. На теория. Всъщност пълна глупост. Серафимите имат проблем с движението в нашата вселена. Не хората. А той е човек. Бил е.

— Добре, да видим дали съм разбрал… В тайника ти има човек, по който са пришити части от Нънъли…

— В злополучен опит да му помогнат да действа по-свободно в нашата вселена.

— А това са Мартин и синът му.

— Да, сър.

Мат отново се вгледа в тях и въздъхна:

— Боже! Сигурен ли си, че това е истина, Уайли?

— О, да, и трябва да накараме Франкенщайн от мазето да каже нещо на тези хора… Какво по-точно, Мартин? Какво би могъл да знае, което да ви помогне?

— Трябва да спрем нашествениците да проникват в света ни. Трябва да узнаем как да затворим порталите.

— Тревър, прочете ли частта за пътуването на Самсън до Авадон? — попита Уайли.

Тревър отвърна, че не е, и Уайли се зае да им разкаже последната глава от книгата си. После попита:

— Забелязвате ли слабост в действията на серафимите?

— Бързат. Затова трябва да ги забавим — отвърна Мартин.

— Лошото е, че все още виждам края на книгата си и образите, които съзирам, са техните огромни мръсни градове, пълни с гладуващи серафими, които нахлуват във вашия свят. Не виждам Вашингтон или Ню Йорк, нито Лондон. Съжалявам, приятели, но в момента ми се струва, че губите.

— Мат може ли да изтръгва информация? Знае ли такива техники? — попита Мартин.

— Да, Мартин. Служил е в Близкия изток.

— Значи ще подложи генерал Норт на мъчение заради нас? — попита Мартин.

— Не! Изключено! — избухна Мат.

— Налага се, приятелю — настоя Уайли. — Защото, щом серафимите свършат с тях, ние сме следващите.

— Ще им видим сметката — промърмори Мат.

— Това, което преживяхме тук, ще стане повсеместно. Не бива да ги допускаме в нашия свят. А този Норт е ключът. Ще ти отнеме само пет минути.

— Това е напълно незаконно.

— Той не съществува в тази вселена, следователно няма законни права. Ник напълни кофа вода.

— Няма да измъчвам някакъв скапан генерал от скапаните военновъздушни сили! — изрева Мат.

— О, напротив. — Уайли отвори капака. От тайника се понесе воня на урина и кръв. — Добро утро, генерале. Посетители!

Очите на генерал Норт бяха оцъклени. Гърдите му не помръдваха. Уайли веднага разбра: Ал Норт беше мъртъв.

20. 20 декември Добрият войник

Генерал Ал Норт не беше усещал подобна болка. Макар да беше подлаган на мъчения в Ливан — там на хората забиваха фосфорни трески под пръстите и ги палеха, — той нито за миг не се залъгваше, че онази болка е нещо повече от бледо подобие на сегашната.

Крещеше — осъзнаваше го с далечна яснота, но също така разбираше, че никакъв звук не достига устните му. Беше дошъл на това странно място — паралелна вселена, както се оказа, — верен на заповедите си, за да извърши убийството. Не беше очаквал нищо подобно, но това беше война и бяха отчаяни, а военните и разузнавателните организации бяха потънали в хаос, затова и бе призован, и щеше да изпълни дълга си.

„Нещо не е наред!“

Заслуша се в гласовете над главата си. Мъжът, когото беше изпратен да убие, се бе оказал тигър, а синът му беше също толкова свиреп. Те бяха сломили Ал, който беше не само едър мъж, но и имаше отлична бойна подготовка. Не беше очаквал противник, готов да извади очите му с пръсти, или дете, което да вдигне голям като наковалня пистолет и буквално да разпилее вътрешностите му.

„Те не са врагът.“

Какво беше това? Сякаш част от ума му крещеше иззад залостена врата. Трябваше да стане и да излезе. Тези хора трябваше да бъдат убити, а не да се разхождат наоколо. Щеше да ги убие всички. Щеше да ги изкорми, жените също. Да избие всички.

„Недей!“

Да, как не. Да се противопостави на директна заповед, дадена лично от командващия офицер, който освен всичко е и главнокомандващ. Не харесваше Том Самсън, никога не го беше харесвал. Президентът направи ужасна грешка с назначението му. Но това беше война, и то почти загубена, и при такива обстоятелства трябва да вярваш на висшестоящия си офицер.

„Вярвай на собствената си душа!“

Гласът — казваше нещо.

„Войнико, ти умираш.“

Само това повтаряше.

Не беше изпълнил мисията си и трябваше да се измъкне от тази дупка и да завърши започнатото.

Опита се да се надигне, но не успя. Затвори виждащото си око, пое въздух, после натисна надолу с две ръце. Вълни от агония се разляха по ръцете му и по бълбукащите му гърди. Главата му олекна. Той падна назад. Сърцето му бумтеше. Беше загубил всякаква чувствителност под кръста.

Беше видял и други в къщата. Беше видял черния джип.

„Те бяха. Те.“

Вероятно беше някакъв вражески отряд, веднага разбра, но дори те бяха разбити от тези хора. Майката разсече част от странните им оръжия с някаква брадва, а малкото момиченце — на колко ли беше — седем или осем, седеше там и се смееше.

— Мама уби големия паяк.

Здрави гадове.

„Това беше ездач, а ездачите принадлежат на врага, войнико, и ти работиш за врага. Трябва да го разбереш.“

Капакът се отвори отново. Светлината го заслепи за миг. После видя силует.

— Този мъж не е мъртъв! Диша!

Още една глава се подаде и изчезна.

— Мамка му, прав е.

Гласът на жената долетя, суров и категоричен.

— Убий го!

— Не може, Брук! Ще се обадя на „Бърза помощ“, трябва да се опитаме да спасим живота на този човек. За Бога, държиш надупчен мъж в тайника си! Я всички да останат по местата си. Разбрахте ли? Никой да не си тръгва!

— Беше самозащита, той ни нападна.

— Знам, но си има процедури, приятелю. Това е сериозно.

— Той е от нашата вселена — обади се друг глас.

Генерал Норт се заслуша в шушукането им. Тези копелета бяха разбрали как да минават през порталите и щяха да провалят цялата операция.

„Не си разстроен от това. Радваш се. Това е хубаво. Това е триумф, за Бога, чуй душата си.“

Умът му се мъчеше да открие начин да изпълни дадените заповеди. Трябваше да има. Винаги имаше.

Нагоре по стълбите бяха пушките. Но тук долу имаше само мръсотия. Собственото му оръжие беше изчезнало. Дали имаше нещо друго, което можеше да нанесе поражения? Колан — да, но нямаше да успее да удуши никого. Иглите на медалите, нищо особено. Зъби. Можеше да хапе здраво. Това беше. Щеше да отхапе бузата на някой и да стисне с лявата ръка. Опита го. Да.

Значи трябваше да изчака да го издърпат навън. Щеше да поеме нещата оттам.

Зачака. Нищо. Не се чуваха гласове. Стъпки, които заглъхнаха, после приглушени викове. Оглеждаха стореното от разузнавателния отряд.

Обадиха се на „Бърза помощ“ и след това показаха на полицая останалите щети около къщата. Не беше добре. Трябваше да го изтеглят, преди да се появи медицинският екип да го доубие.

Пое дълбоко дъх и остави болката да го завладее. Знаеше как да я управлява, но сега трябваше да смени подхода. Докато издишаше, извика.

Проработи. Прекрасно. Повтори го още веднъж. Звукът беше странен, задгробен вой и реката от болка отново го заля.

Постигна и това, че капакът се отвори.

— Санитарите ще дойдат всеки момент — каза нечий глас.

После отново се разнесе другият глас, по-спокоен и тих:

— Той е от нашия свят и е зъл, трябва да ни оставите…

— Не трябва да ви оставям да правите каквото и да е, доктор Уинтърс! Този мъж е прострелян, тук е и не бива да ми пречите да си свърша работата.

— В нашия свят е престъпник. Носи военна униформа, но работеше за врага. Наш е.

— Не ме бутай! — ядоса се Мат.

— Момчета, престанете — намеси се Уайли. — Мартин има право в крайна сметка.

— Трябва да го вземем с нас — настоя Мартин.

— Ще ви трябва цялата морска пехота, за да го направите.

— Вече нямаме морска пехота! Унищожена е. Няма ги. Военните бяха унищожени при първата вълна от нападения. По целия свят. Така че, ако не спрем серафимите, те ще дойдат всеки момент.

— Мат…

— Вижте, ще ме принудите да извадя пистолета си, а не обичам да го правя.

— Знаеш ли, че имаш еквивалент в нашата вселена? Той е стар мой приятел, точно както ти на Уайли? Името му е Боби. Той изчезна и смятаме, че е скиталец — жив, но без душа.

— Ти също ще станеш скиталец — добави Тревър. — Ако дойдат тук. Ще бродиш със заключена душа, или по-лошо — ще станеш като този човек там, така промит и извратен, че работи за врага, а си мисли, че помага на собствения си вид. Ще станеш съвсем същия, и то до няколко дни.

— Тази стрелба е най-сериозното нещо, случило се в този град през цялата ми кариера — изкрещя Мат.

— Трябва да видиш онова, което майка ми застреля. Приличаше на голям паяк, а когато куршумът го засегна, се разплиска нещо, което смърдеше на загорял бекон.

„Чуй ги! Те са ти приятели.“

Пое пак въздух и извика.

— Нека го отнесем с нас — замоли се Тревър. — Дай ни възможност да разберем каквото искаме.

— Можете да го разпитате в болницата — отвърна Мат.

Уайли се засмя подигравателно:

— За Бога, Матю, този мръсник трябва да бъде най-малкото подложен на мъчение. Трябва да се навре жив плъх в очната му орбита. Най-малкото. Болница. Слагаш ли кобра в болница?

— Естествено! Във ветеринарна клиника. Изискване на управлението е всички ранени животни да получат грижи.

— Не това имах предвид.

Линейката щеше да дойде скоро, затова Ал трябваше да положи максимални усилия, свръхусилия, или нищо нямаше да се получи. Задачата му не беше лесна, защото трябваше да убие всички хора тук, особено тези от собствената си вселена.

Как всичко се бе объркало така? Трябваше да ги убие и да докладва на генерал Самсън, че нещата са излезли от контрол, наистина са излезли от контрол.

После ченгето дойде до тайника. Просто така, стоеше над него. Това беше неговият шанс, единственият му шанс.

Докато глупакът се навеждаше, той се пресегна и бутна пистолета да го изкара от кобура с дланта си.

Удари бедрото на ченгето с тъп звук, той се сепна, наведе се и рече:

— Прощавай.

Ал беше по-бърз. Хвана дръжката на оръжието между палеца и показалеца си. Плъзна пръсти отстрани и успя да стигне спусъка.

Вдигна оръжието.

— Мамка му, взе пистолета…

Ал стреля нагоре през пода и се чуха викове. Не знаеше дали е уцелил някого, затова стреля отново и отново, докато остана само един куршум.

За това време ченгето беше изпълзяло назад. Всички крещяха.

Знаеше какво трябва да направи, твърде много неща зависеха от успеха му. Разполагаше с информация и вероятно щяха да я изтръгнат от него с мъчения. Щяха да успеят. Тези хора бяха способни на жестокост.

„Кажи им всичко!“

Имаше един портал, за който не знаеха нищо. Но той знаеше къде е, защото го бяха превели през него.

Не можеха да унищожат серафимите, но можеха да ги забавят, а това беше проблем, защото всеки ден след двадесет и първи нещата щяха да стават все по-трудни и към двадесет и пети, порталите отново щяха да се затворят и Авадон щеше да има само минимален достъп през следващите тринадесет хиляди години. Трябваше да се върнат към изпращането на агенти провокатори, които да подвеждат човешката цивилизация, да предизвикват войни, да разпространяват глад и алчност, да объркват и да поддържат копелетата слаби.

„Поддържай своите слаби, така ли? Чуй се само, генерале, мислиш като враговете.“

Вдигна дулото на оръжието към брадичката си, помоли се на добрия Бог да е успял да убие човека, когото беше изпратен да ликвидира, и дръпна спусъка.

После се изкачи от тайника в кухнята. Уайли, когото Ал беше изпратен да убие, беше невредим. Всички бяха невредими.

„И Ал се възрадва.“

В следващия миг разбра, че в тайника още лежи тяло с разбита глава. И разбра какво беше направил.

„О, Иисусе, съжалявам, съжалявам!“

Спомни си Планината, спускането надолу с онази жена, капитан Мейзъл. Осъзна, че тя е Серафим. Самсън също беше един от тях. Бяха дегизирани и използваха лекарства, за да живеят в нашата атмосфера, и бяха откраднали волята му.

Игли, остри ножици, отрязана плът, тръпнеща върху сребърни табли — мозъкът — изваден и върнат обратно.

Бяха откраднали спомените му. Бяха потиснали съвестта му.

„Войникът има дълг пред родината си, не пред тях!“

Беше работил за враговете си.

Санитарите нахлуха и се спуснаха към тайника.

— Ще ви кажа каквото трябва да знаете — извика Ал.

Ченгето бързаше зад лекарите от „Бърза помощ“. Уайли и семейството му излязоха заедно и тръгнаха надолу по хълма.

Ал изтича навън.

— Почакайте! Чуйте ме! Направих грешка, но мога да ви помогна!

Приближи се към тях и извика в лицето на Мартин:

— Чуй ме, мога да ти помогна!

Нищо. Сграбчи Мартин — но ръцете му минаха през него. Мартин потрепери и прошепна:

— Побиха ме тръпки.

— Тате, ще имаме проблем, защото на връщане ще се озовем в бързеите. В нашия свят Сондърс придойде.

Ал чуваше всяка дума.

— Чувате ли ме? — изръмжа той.

— Да, не можем да прекосим реката, не и с този прилив от другата страна.

— Ами джипа?

— Добра идея.

„Не. Не! Глупаци такива, ще заплава надолу по течението!“

Вгледаха се в хълма.

— Пълно е с мъртви серафими.

— Да ги вземем с нас, ще спестим на Уайли и Мат доста неприятности.

— Освен това задната седалка е пропита с отрова. Сигурно са докарали този ездач с колата.

Ал ги беше последвал. Беше само на сантиметри от тях.

„Чуйте ме! Чуйте ме!“

Те започнаха да товарят телата на серафимите в джипа.

Ал преразгледа ситуацията. Все още съществуваш, можеш да мислиш, можеш да виждаш и да чуваш, можеш безпрепятствено да отидеш където си поискаш. Но как, по дяволите, да общуваш? Кратък преглед на всичко, което знаеше за призраците, и отговорът се изясни: по никакъв начин.

„Ти си призрак, ето какво си.“

Но не, този призрак не беше сладък като малкия Каспър и — поне се надяваше — не беше и вилнееща неотмъстена душа. Виждаше живота си много по-ясно от преди. Съзнанието му сега беше много мощно. Виждаше през арогантността, която го бе направила такъв, виждаше и дълбокото чувство за безполезност, което бе в основите на неговото его и го беше превело през живота му чак до последното изпитание.

Сега знаеше кой е, виждаше грешките, които бе направил, и знаеше как да помогне на хората от неговия свят да обърнат нещата. Можеха да победят Авадон — този мъж и това момче, ако само знаеха каквото знаеше той. Трябваше да им каже — но не можеше да ги накара да го видят или чуят.

Мартин и Тревър отвориха вратите на джипа и напъхаха двете безжизнени серафимски тела отзад, после, след кратък размисъл, Тревър измъкна едно от ръчните им оръжия. Ал познаваше тези оръжия, електрично-центробежни пистолети, които изстрелваха малки пластмасови снаряди с пет хиляди километра в час. Единственият звук, който се чуваше при стрелбата, беше пукането на снарядите, минаващи свръхзвуковата бариера, но те можеха да разкъсат човек на две на километър разстояние. Или десетина души… или хиляда.

— Как работи това? — попита Мартин.

— Нека пробваме.

„За Бога, внимавайте!“

— Не изглежда особено смъртоносно — отбеляза Тревър.

Мартин взе един от черните дискове и насочи трите къси цеви към някакви дървета. Натисна двата спусъка, горния и долния. Чу се кратко изръмжаване и три от дърветата буквално се разлетяха, а останките от дънерите им се превърнаха в стърготини.

— Какво е това чудо?

„Армията на САЩ има същото оръжие, но по-голямо, монтирано на бойни машини.“

— Серафимско оръжие — каза Тревър и измъкна тъмносиня кутия със серафимски йероглифи. — Това са мунициите. Уайли и Ник ще се влюбят, ако ги видят.

— Харесваш ги, нали? Тяхното мъжкарско излъчване и оръжията им.

— Те са победители, тате. Цялата тази вселена работи по-добре от нашата, по-динамична е.

— Водили са войни помежду си стотици години.

— А ние живеем в свят на царства и империи, където никой не е наистина свободен.

— Ние сме свободни.

— Ние да, и французите, както и англичаните, поне у дома. Но погледни останалите, това е огромна система от робство — подредена и приятна за живеене, но…

Двигателят на джипа измърка. Ал наблюдаваше, вече не се опитваше да ги спре. Мъртвите не общуваха с живите. Просто не го можеха.

„Значи, когато най-накрая разбираш и искаш да им кажеш всичко, което трябва да знаят, не можеш да го сториш.“

Те затвориха вратите и подкараха към брега на Сондърс. От тази страна течението беше леко. Имаше дори места, където човек можеше да прескочи от другата страна, но не и в паралелната вселена.

Трябваше да узнаят за щаба на серафимите, скрит дълбоко под земята само на няколко километра оттук. Трябваше да им каже всичко, което си спомняше от престоя си там.

Ако успееха да влязат, щяха да освободят милиони пленени души, щяха да унищожат захранващата система, може би дори да обезвредят лещите. Можеха да нанесат огромни щети и да провалят плановете на Авадон, вероятно дори да убият Мейзъл и Самсън.

Затича се към хъмъра и влетя през едно от стъклата.

„Чуйте ме! Чуйте ме!“

— Ето го портала — каза Мартин на Тревър.

— Достатъчно голям ли е за това нещо?

— Те са успели да го прекарат.

Може би беше за добро, може би порталът беше твърде малък, може би колата нямаше да се вмести и те нямаше да се убият, проклетите глупаци.

— Просто ще го насочим натам, или как? Какво да правим…

— Не знам, тате.

„Моля ви, не опитвайте“.

— Трябва да опитаме.

„Моля ви“.

Докато Мартин подкарваше джипа, Ал направи всичко по силите си, за да проектира мислите си в съзнанието му, влезе в тялото му, където органите му припляскваха и кръвта пулсираше, но дори това не помогна. Насочи се право към мозъка, но дори това не помогна. Възприемаше сивата материя като пулсираща, искряща мъгла около него, но не успя да повлияе на мислите му.

Хъмърът се понесе към портала и Ал видя ромбоидния кристален обект много по-ясно, отколкото приживе. Забеляза как се разтяга, почти послушно, за да приеме голямата машина. Значи щяха да преминат, щяха да останат в колата и да се удавят.

Видя черната завихрена вода и сред нея формите на хора, които сякаш плуваха усилено. После джипът се удари с огромен плисък и порталът се затвори и изчезна.

Ал се движеше бързо и мина през потока в горичката отсреща. Но все още беше в тази вселена.

Върна се през реката, погледна към портала, но не го откри. Не, не можеше да остане тук.

Устреми се нагоре по речния бряг, опитваше се да види проблясък от портала.

Дори когато видя президента да умира и разбра — разбра, — че Самсън е отговорен по някакъв начин, не направи нищо. Вместо това отиде в планината Шайен, за да приеме новото назначение, защото искаше повишението.

Какво си бе въобразявал? Как е могъл да бъде толкова сляп?

В това състояние откриваше, че се оголва пред себе си, виждаше през лъжите, които определяха живота му.

Виждаше колко лишен от любов и празен е бил. Безполезно, глупаво пътуване, жена му беше умряла рано и той не беше търсил любов втори път, а любовта беше единственото, което имаше значение.

Разкриваше се пред себе си и ясно видя, че самоналожената му слепота беше довела до страшна катастрофа и нямаше как да се оправдае.

Спомни си как бе стоял на верандата преди много години в една юлска нощ. Музиката се носеше из вечерната тишина. Видя момиче, което беше познавал по онова време, момиче на име Нели, което го обичаше много.

Ако я беше приел, ако беше предпочел простия живот, който съжителството с нея би му предложило, сега можеше да се рее, да лети над всички тези грижи вместо да затъва в пропастта на съжалението.

Не само потъваше в отчаяние, наистина слизаше в самата земя. Над себе си виждаше царствата отвъд въобразимото, където стените между вселените нямаха значение и самото време бе само спомен.

Падаше, но искаше да се издигне.

Трябваше да се издигне, виждаше рая и трябваше да се издигне дотам!

После се замисли за душите, които Самсън беше пленил. Те принадлежаха на това място, те бяха част от рая, но буквално бяха откраднати от Бог, за да бъдат продавани и купувани, спомените и емоциите да бъдат откъсвани от тях като узрели плодове и поглъщани в тъмнината на демоничните сърца.

Това беше най-голямата от всички злини, да отвлечеш добрите в ада, а те правеха точно това — или по-скоро се опитваха.

Щеше да се бори. Щеше да се пребори със Самсън.

Ала вече потъваше сред тревата, под себе си виждаше мрачни зали и чуваше отчаяни стенания.

Опита се да се бори. Над него блестяха любовта и опрощението, свободата му го зовеше. Отпи от най-ужасната агония, която съществуваше, тази на същество, неспособно да се издигне до рая.

Но после си помисли, че все пак може да се спаси. Имаше нещо, което би могъл да направи. Едно нещо. Сигурно нямаше да се получи. Но можеше да опита.

21. 21 декември, зазоряване Дълбините

След като Мартин и Тревър си тръгнаха, Уайли откри, че отново може да пише. С Брук прегледаха написаното току-що.

— Дали са се удавили? — попита тя.

— Дано не са. Най-важното е, че Ал Норт знае нещо, което може да им помогне, но душата му е отсам, така че, ако мисли достатъчно силно за него, би трябвало да успея да го уловя.

Тя седна и започна да чете от екрана, после превъртя надолу и продължи оттам.

— Той… Какво се случва с него? В какво потъва?

— В ядрото на планетата. Може би начинът, по който живееш, кара душата ти да тежи повече или по-малко. Ако тежиш повече, значи нямаш достатъчно любов, а алчността ти е твърде много, тогава потъваш. А после, предполагам, си оставаш закотвен там. И се печеш, ако ядрото е все още горещо.

— Но ако вселената има край, тогава какво?

— Мисля, че злите са забравени.

— Но ние имаме нужда от него. Трябва ни!

Отвън зората се пукваше. Последните птици пееха. Зимата скоро щеше да ги изгони на юг. Тази година щяха да заминат по-късно. Но зимите бяха по-меки, така че сигурно щяха да се върнат в началото на февруари.

Брук се приближи към Уайли и той затвори лаптопа.

— Ник? — повика тя тихо.

Никакъв отговор.

— Келси?

Тишина.

След миг тя се отдръпна.

— Усещам го. Не се спуска надолу. Тук е.

— Светът е пълен с наблюдатели. Ние сме непрекъснато на сцената.

— Но аз искам уединение.

Последните дни ги бяха изолирали един от друг. Но Уайли беше научил нещо от жалкия задгробен живот на Ал Норт. Любовта е велико съкровище, най-прекрасното чувство и всяка капка от нея трябва да бъде взета, защото е нещо несравнимо. Почти всичко се забравя при смъртта. Имената, фактите, постиженията, провалите, всичко се загърбва. Но не и любовта. Стълбата на Яков има друго име в рая. То е Любов.

Тя скръсти ръце в знак, че моментът не е подходящ за интимност, и каза:

— Чувствам някак на показ.

— Всички сме актьори — отвърна Уайли.

— Не мога да го направя на сцена! Както и да е, объркана съм. Какво ли става с Мартин и Тревър?

Той я прегърна и тя склони глава на гърдите му. Останаха така в тишината.

Скоро той усети нещо и вдигна глава.

— Какво е това?

— Някаква вибрация.

Но трептенето се усили. Съдовете започнаха да тракат.

— Тате?

— Добре, всички да запазят спокойствие — извика Уайли.

Келси заплака в стаята си.

— Дръж се, скъпа!

Той остана на мястото си, къщата се тресеше и клатеше толкова силно, че Уайли не можеше да направи и крачка. От долния етаж се чу трясък. Той реши, че полилеят в трапезарията е паднал, или пък шкафът с оръжията.

— Опитайте се да излезете — извика Уайли. Зад него Брук повръщаше, той я хвана и с усилие я задърпа към вратата на спалнята и стълбището.

Ник се появи — носеше Келси на ръце. Като ги видя, Брук се окопити, взе малкото си момиченце и всички тръгнаха по задното стълбище. Във всекидневната цареше хаос. Наистина беше паднал шкафът с оръжията.

Прозорците започнаха да се чупят и стъклата се посипаха в къщата. Ник отвори задната врата и всички излязоха на площадката отвън, която беше мокра от разплискалия се басейн. Гората представляваше смразяващо зрелище — дърветата се люлееха, носеше се нестихващо пращене от пречупващите се дънери.

Стигнаха до средата на задния двор, горе-долу на еднакво разстояние от къщата и от гората. Земетресението продължаваше вече две минути, може би три, но им се струваше, че са минали години, че е минала цяла вечност. От къщата долетя нов трясък и лампите в стаята на Ник примигнаха. Уайли прегърна сина си през рамо. Леглото му току-що се беше строшило.

После изведнъж остана само един звук — задъхан, сподавен плач. Брук. Взираше се в къщата си с ужас и изумление.

Земетресението спря.

— Това е Канзас — промълви тя с изпълнен със страх глас.

— Недодялко получи сърдечен пристъп — обяви Келси. После гласът ѝ се снижи: — Много се тревожа за него.

Уайли беше вперил поглед в гората, като че ли виждаше някакво проблясване.

— Мисля, че там започва пожар — обяви накрая.

— Ще се обадя на пожарната — каза Брук и тръгна към къщата.

Уайли гледаше как семейството му влиза вътре и чу Брук да изревава яростно, когато видя неразборията. Келси заплака, после спокойният глас на Ник започна да дава наставления.

Проблясването беше по протежение на дерето, спускащо се на юг от хребета, на който се намираха. Ако там избухнеше пожар, щеше да дойде насам за секунди. Заради това беше подготвил контейнер с вода, който държеше в гаража. Беше го изпитвал и работеше добре, но не беше особено голям, затова бе важно пожарът да се овладее още в началото.

Контейнерът беше зад колата му, подпрян на стената. Гадна работа, вратата на гаража не искаше да се отвори. Е, беше подготвен и за това. Мина през къщата и взе брадвата, захвърлена сред купчината сечива. Когато я купи, си представяше, че ще сече дърва в гората с нея.

Но така и не стигна до това.

Замахна и заби брадвата в една от вратите на гаража. Механизмът се заклати. Ник се появи отнякъде и попита:

— Какво правиш?

— Трябва да извадя резервоара с водата.

— Ето… — момчето се протегна и дръпна ръчка, за която Уайли дори не знаеше, че съществува. Вратата послушно се вдигна. Механизмът се беше заключил заради спирането на тока.

Ник тръгна да издърпва пожарогасителя.

— Остани в къщата. Аз ще отида.

— Тате…

— Ник, моля те! Трябва да си с тях.

— Какво се случи, тате? Тук не стават земетресения.

— Знам. Каквото и да беше, е свързано с огъня там.

Ник влезе обратно в къщата и се върна с магнума.

— Вземи го. Заредил съм го. Ние ще сме във всекидневната.

Уайли взе магнума, затъкна го в колана си и се насочи към огъня. Спусна се в дерето, а резервоарът подскачаше зад него, търкаляйки се на двете си велосипедни колела. Когато се приближи, блясъкът стана по-отчетлив. Дали сто и петдесет литра вода щяха да стигнат? Лампите от другата страна на хребета светнаха.

Уайли си проправи път през запусната и обрасла пътека и забави крачка, щом наближи сиянието. Когато излезе на сечището, дори не си направи труда да откопчае маркуча.

Трябваше му половин минута, за да осъзнае какво вижда. Приличаше на врата в малка стая. Приближи се към нея, краката му тъпчеха сухата есенна трева.

Беше малка стая, виждаше го ясно. Но какво, по дяволите, правеше тук? Беше като вход към малка колибка. Вероятно така се раждаха приказките за къщите на вещиците из горите.

Беше се появил със земетресението. Може би земята се бе разтресла заради него. Беше два метра висок и метър широк. Отвътре грееше силна светлина, струяща от единствената крушка на тавана. Приближи се още малко. Стоеше точно пред стаята. Още една стъпка и щеше да влезе. Отдясно видя груба маса с купа върху нея. Купата беше пълна с гореща супа, от която се вдигаше пара. Отляво имаше тясно легло, застлано със сив чаршаф. На отсрещната стена се виждаше прозорец, закрит с тънка завеса. Уайли забеляза движение, но не можеше да види добре през завесата.

Тази малка стаичка навяваше чувство на печал. Нечия малка клетка. Но… къде точно се намираше?

Той предпазливо мушна ръката си през вратата. Чу се тихо изпукване и ръката му се затопли. Дръпна я няколко пъти напред-назад и забеляза нещо странно. Дланта му се движеше по-бавно от китката, което означаваше, че когато ръката му достигнеше центъра на вратата, дланта му беше на шейсет сантиметра зад нея. Не изпитваше болка, нито усещане за разкъсване, но дланта му просто изоставаше от останалата част на ръката.

Той издърпа ръката си.

Дали не гледаше в стая в Авадон?

Ако беше така, това бе златна възможност. Някъде в Авадон се намираха контролните механизми, които поддържаха четиринадесетте лещи отворени към човешкия свят. Тази нощ серафимите щяха да се изсипят с милиарди от тях.

Ако повредеше механизмите, щеше да ги забави. Порталите, сега широко отворени, щяха да започнат да се затварят. До двадесет и пети щяха да се затворят напълно и нямаше да се отворят с хилядолетия.

Тайната на Коледа бе, че раждането на добрия бог затваря вратата пред злото.

Това беше портал, а тази малка стая беше в Авадон. Знаеше точно къде, разбира се. Беше апартаментът на генерал Самсън.

„Земетресението“ беше местен трус и бе свързано с отварянето на портала.

Трябваше ли да мине? Смееше ли?

Сигурно беше капан. Примамка.

После забеляза, че блясъкът отслабва. Този странен портал се затваряше.

Дали това не беше шансът му?

На същото място серафимите го бяха нападнали за първи път.

Само че не, нещо не беше наред с тази картина. Когато спомените му се върнаха към онази нощ, видя Брук да излиза от дерето с него. Бяха развълнувани. Той беше развълнуван.

Какво?

Не, той беше изнасилен от мародерстващи серафими в това дере, бе станал жертва на опитите им да си проправят път в човешката вселена, която ги отхвърляше.

Блясъкът бързо затихваше.

Уайли се приближи до портала. Стаята от другата страна сега приличаше повече на снимка, отколкото на нещо истинско.

Пристъпи напред и откри, че сега повърхността е плътна, имаше усещането, че се блъска в разтопена стена. Натисна. После по-силно. Сякаш минаваше през гума.

И в следващия миг се запрепъва. Опита се да спре, но успя само да се завърти, преди да се блъсне в отсрещната стена. Падна на земята. Почувства изтощение, сякаш цялата му кръв беше източена.

После чу шума. Нейде отвъд се приближаваха най-ужасяващите звуци — пищене, сумтене, ръмжене, вой, — които някога беше чувал. Машини виеха, гласове крещяха високо, гърлено и чуждоземно, но не бяха гласове на животни, не. Викаха на сложен език, странно примесен с човешки думи, включително и английски. По-лошо, бяха наблизо. Апартаментът беше на първия етаж.

Гнусна миризма на канавка и варено месо се носеше от кървавочервената супа. Фактът, че тя още димеше, го разтревожи, защото чиято и да беше вечерята, собственикът ѝ щеше да се появи всеки миг. Това трябваше да е храната на Самсън, което значеше, че той е тук.

Спомни си историята за трите мечки и за малкото момиченце, което влязло в горската хижа и открило храната им. Уайли си помисли, че и други са минавали през подобни портали преди. Ако човек прочетеше по правилния начин нещата, можеше да открие в цялото приказно наследство на Северна Европа хрониките за контактите с Авадон.

Можеше или да тръгне сега и да се опита да си проправи път до Правителствената къща, или да остане тук и да причака чудовището.

Може би трябваше да се опита да открадне колата на Самсън. Но тя имаше душа и вероятно не би позволила да бъде открадната.

Най-безопасно щеше да е да лежи и чака.

Нямаше много места в стаята, където да се скрие. Само завеса, скриваща тоалетна, пълна с повърната жълта маса, накацана от големи и червени като задник на бабуин мухи. Или не, това не бяха мухи, а малки прилепи.

Не можеше да се скрие там. Не можеше да остане близо до тоалетната, в която освен всичко друго имаше и разлагаща се ръка на серафим. Знаеше, че те са канибали, беше виждал това място и преди, беше чувал как Самсън си мисли, че екзекуцията, която бе видял от автобуса, ще нахрани бедните със супа.

Е, това беше въпросната супа. Но къде беше Самсън? Яденето щеше да изстине дори в адската жега, в която живееха. Може би беше арестуван. Може би в момента садистичните деца на Ехидна го измъчваха до смърт.

Писъците се издигнаха и заедно с тях отгоре се чу тъп звук. Шумове като от трошене, после кънтенето на бягащи крака. Плачът не можеше да се сбърка. Последва кратка тишина. После по-бавни, по-тежки стъпки. Стигнаха до вратата.

Това не беше добре. Ако някой влезеше, щеше да вдигне тревога и… Уайли не искаше да си мисли какво щеше да се случи после.

Реши, че е направил грешка. Супата беше номер. Самсън в действителност беше от другата страна и щеше да заплаши Брук, Ник и Келси.

Беше очевидно, а той се бе оказал глупак.

Обърна се, за да се върне през портала.

Само че нямаше портал. Няколко мига се взира в голата стена.

Вратата изщрака и грубата дървена дръжка бавно се вдигна. Последва проблясък и цвърчене и Уайли осъзна, че ярката светлина не беше дори електрическа. Беше карбидна, от типа газ, който се е използвал в човешкия свят преди сто и петдесет години.

Те нямаха дори електричество.

Вратата се отвори.

Сияещо чудовище изпълни рамката, блестеше в пурпурночервено. Вертикалните зеници в очите му бяха яркочервени, ирисите — златисти. В ръцете си държеше малък диск с две цеви. Уайли знаеше какво е и реши да не показва магнума си засега.

Вдигна бавно ръце.

Съществото се усмихна. Уморена усмивка.

— Чаках те — каза то с дрезгав глас. Английският му беше достатъчно добър, но бе произнасян със странна напевност, която напомняше на Уайли за гласовете на одушевените коли.

Бяха го надхитрили.

— Къде е Самсън?

— Той е със семейството ви, господин Дейл.

Уайли разбра какво означава изразът „да умреш хиляди пъти“. В подобна ситуация това не беше клише, а мрачен израз на истината.

Съществото издаде любопитен звук — примляскване. Гледаше го със зловещо нетърпение. Макар да бяха алергични към човешката атмосфера, те можеха да ядат човешка плът, а това същество беше гладно.

— Ела с мен.

Какво можеше да стори? Последва съществото по тясното стръмно стълбище, изпълнено с воня на разлагаща се плът. Стените бяха покрити с графити — извивки и линии, които първоначално му се сториха безсмислени… но после разбра.

Бяха рисунки, всички сякаш рисувани от детска ръка, но местата на светлината и мрака бяха разменени, приличаха на негативи на снимки. По-голямата част изобразяваха сцени на мъчения, убийства и оргии. Някои рисунки показваха мъжки серафими с подобни на пръчки пениси, други — женски с озъбени лица, пазещи черни яйца.

Когато излязоха на улицата, той видя някои от тях. Една, която имаше цвета на Дженифър Мейзъл, белезникава и бледа, с блестящи люспи. Очите ѝ бяха като тези на водача му. Тя хвърли на Уайли дълъг, разтапящ поглед, бавно изплези езика си и го докосна с пръсти.

— Проститутка — отбеляза пазачът му. После се появиха момчета в огромни фланели с щамповани изображения на подобни на крокодили същества, толкова добре нарисувани, че сякаш всеки миг щяха да изскочат от дрехата и да се озоват пред лицето му. Един носеше тениска на „Ню Секс Пистълс“, очевидно от дома, друг — блузка със зелена отхапана ябълка, а в отхапаната част имаше смачкано човешко лице. Това момче носеше зловещо оръжие, ацтекски меч от стомана с обсидианови остриета, изскачащи настрани. Смачканото лице изведнъж му се стори познато — Адолф Хитлер.

Серафимите го гледаха с блестящите си мъртви очи, главите им се движеха с отсечените движения на гущери. Докато вървяха, забеляза, че улицата е настлана с дървени трупи, свързани заедно. Това умение идваше от инките. Пред тях пъплеше превозно средство. Приличаше на теглена от кон катафалка, но с малък решетест прозорец на гърба вместо стъкло, което да разкрие ковчега.

Впрегнатото кафяво животно имаше страховити блестящи очи и от устата му се стичаше пурпурна лига. Челюстта му беше метална, на разхлабени пружини — личеше от начина, по който висеше. Животното бе по-малко от кон, но беше изтъкано изцяло от кафяви жилести мускули и имаше тесния, непрекъснато извиващ се врат на змия. Когато ги видя, то започна да квичи и да подскача на разкривените си, подобни на шипове крака. Още такива създания, теглещи различни каруци и карети, се движеха нагоре-надолу по улицата.

Вратата в задната част на фургона беше отворена и водачът му направи знак да влезе. Злостна усмивка изплува на лишеното му от устни лице и острите му зъби проблеснаха в кафеникавата светлина.

Отгоре се чу свистене и Уайли видя да прелита прелестна зелена машина, оформена като хоризонтална сълза със сияещо стъкло в предната част на идеално обтекаемата ѝ форма. Беше толкова различна от ужасната бъркотия на улицата, та беше трудно да се повярва, че принадлежи на същия свят.

После го бутнаха силно и краката му се блъснаха в ръба на катафалката. Опита се да се обърне към нападателя си, но силен удар го зашемети.

Вратата се затвори зад гърба му със сухо потракване. За миг Уайли сякаш ослепя, не можеше да види нищо. Когато очите му свикнаха с тъмнината, той разгледа мястото, в което се намираше. Приличаше на вътрешности на стар хладилник и имаше следи от нокти по покрива и по дървения под.

Измъкна магнума и го скри грижливо. Оръжието бе единствената му надежда.

Изви се така, че да вижда един от малките зарешетени прозорци. Не отиваха към големия площад, който беше видял през очите на Самсън, а се движеха по задните улички на града. Неонови йероглифи блестяха навсякъде и се вееха флагове с неразбираеми лозунги. Мястото приличаше на Древен Египет на стероиди. Щеше да е интересно за Мартин, но не той беше тук, нали?

Не, наистина, а страхът имаше странен ефект. Колкото повече узнаваше, толкова нарастваше ужасът му. Имаше душа. Тези чудовища щяха да му я отнемат, да я натикат в стъклена тръба. Могат да изрежат спомените ти и да ги вложат в собствената си душа — сякаш ги ядат. Могат да те използват да караш колите им. И Бог знае какво още. В това място изразът „душата на машината“ придобиваше съвсем друго значение.

Завиха зад ъгъла — животното креташе едва — и подминаха нещо като ресторант. Зад осветените прозорци се виждаха ярки червени стени и златни тавани. Висящи във въздуха сфери от светлина осигуряваха осветлението. На високите столове седяха серафими с красиви лъскави костюми, прилепнали по телата им.

После Уайли зяпна от изумление: вътре имаше и човешки същества. Катафалката вече отминаваше и той се извърна да види повече. Имаше мъж в кожено палто и бяла мека шапка. Очевидно беше някакъв артист, може би рапър или рок звезда, имаше и жени в коприна и кожи. Други мъже носеха смокинги, някои бизнес костюми, трети кафтани и галабии. После съзря кардинал, позна го по лилавата шапчица и поръбеното с лилаво-черно расо.

На масата пред тях имаше златни чинии, красиво украсени с гирлянди от зеленина и бели цветя. Върху блюдата бяха подредени опечени части от тела — серафимски и човешки. Вечерящите ядяха усилено.

После всичко това остана назад, заменено от безкрайния сив град и забързаните орди от серафими.

Шокиран, Уайли Дейл легна на пода. Остана така известно време, вслушвайки се в равномерното тракане на колелата. Умът му все се връщаше към онзи кардинал. Към мъжете в смокинги и жените във вечерни рокли.

Кои, по дяволите, бяха те?

Богати, със сигурност, като гледаше изгладнелите орди, които пъплеха по улиците. Влиятелни човешки същества, живеещи в охолство в ада.

Дали това беше отговорът? Серафимите бяха хамелеони. Може би това не бяха хора, а серафими, завърнали се за малко у дома. Земята с двете луни беше пълна с тях. Там бяха спрели да се борят със замърсяването на въздуха и глобалното затопляне продължаваше, беше дори по-зле, отколкото в неговия свят.

Променящите формата си серафими вероятно управляваха там от векове. Те бяха кардиналите, важните клечки, министрите и царете. Като Самсън. Той контролираше Съединените американски щати — хамелеон-серафим, който се поддържаше с лекарства.

Зачуди се кой ли в неговия свят би могъл да е Серафим. Кой се интересуваше от погубването на душите? Кой окуражаваше алчността? Кой разпространяваше лъжата, че замърсяването няма значение?

Кой, наистина?

Осъзна, че е на ръба на лудостта. Умът му просто искаше да се срине. Да поеме на разходка из зелените поля на сънищата, да подуши цветята, но най-вече да се откъсне от този ужасен свят, да изхвърли всяко познание и всеки спомен за него.

Всяка трепереща фибра на тялото му, всеки инстинкт, всяка капка кръв казваше едно и също:

„Не трябва да знаеш това, не трябва да си тук, но не можеш да се измъкнеш и да разкриеш тайната им, защото те ще убият не само тялото ти, но и безсмъртната ти душа.“

Но вече беше паднал в капана им, затова не трябваше да губи самообладание, трябваше да стори всичко по силите си да обърне коварството им срещу тях. Трябваше да опита.

— О, Господи — помоли се той. — Каква е тази вселена? Как наистина работи? И най-вече как мога да се измъкна от тази каша?

Споменът за Мартин и непрестанната му молитва го споходи и той я зашепна. Молеше се на изцеряващата ръка, която беше възкресила Озирис, разкъсан от брат си на парчета, а също и Иисус, след мъките на кръста. На невидимия, който свързваше добрите с нишките на любовта.

Пристигнаха някъде, катафалката спря. Уайли погледна през прозорчето, но видя само голи дървета, които някога са били огромни и обсипани с листа, но сега бяха сиви и мъртви, протягаха острите си голи нокти към кафявото небе.

— Господин Дейл, ако обичате… — чу се глас отвън.

Когато Уайли слезе, съществото добави:

— Чудех се дали ще ми надпишете „Чуждоземни дни“?

За Бога, серафимът държеше книгата и писалка в ноктестата си лапа. Твърде изумен, за да направи нещо друго, Уайли взе книгата. Отвори на титулната страница.

— Искате ли посвещението да е лично?

— О, да. Благодаря ви.

Объркан, той погледна нагоре и се вгледа в много човешко и познато лице — на сенатор Луис Бауълс, председател на Сенатската комисия по разузнаването, старши сенатор от Юта.

Сенатор Бауълс се усмихна, после потрепери и лицето му отново се промени в лице, на дълголик вампир, люспите му проблеснаха, очите му засветиха злостно.

Уайли довърши посвещението: „На сенатор Бауълс“… и докато го правеше, видя ръката, която пишеше, а после ръката, която държеше книгата. Видя дълги бледокафяви пръсти, завършващи с грижливо подрязани черни нокти.

Видя китките, подаващи се от ръкавите на сакото му. Тесни, люспести и проблясващи като скъпоценни камъни заради змийската кожа. Погледна ръката, която държеше неговия „Монблан“, обърна я и се вгледа в играта на светлината по люспите. После вдигна пръсти към бузата си и усети нежното потрепване на още люспи.

Изобщо не беше отишъл в чуждоземен свят. Самият той можеше да мени формата си.

Беше се прибрал у дома.