1


Въведение

Фийгълски речник, адаптиран за хора с деликатна чувствителност

(недовършен труд на мис Проницателина Тик)

Бабаяга: вещица, независимо от възрастта и.

Бабоягуване: всичко правено от вещица.

Бабушкера: възрастна жена.

Бабаяга на сите бабияги: Много важна вещица.

Вай-вай: възклицание при отчаяние.

Големанци: човешки същества.

Гонагъл: Клановият бард, изкусен в свирня, пеене, стихоплетство и

разказвачество.

Да се сговняеш: Ами, деликатно казано... да си много, ама много изплашен.

Такова нещо.

Кекавела: Слабак.

Келда: Жената оглавяваща клана и, след някое време, майка на повечето от

членовете му. Фийгълските бебета са много малки и една келда в течение на

живота си ражда стотици.

Кривънци! : възклицание подходящо за всякакви случаи, със значения от „Леле

мале!” до „Току що си изпуснах нервите и ще стане една.” Налаганье на клетва: даване на много важно поръчение, подкрепено с традиция

и магия. Не е нито бой нито псуване.

Натрескан: увериха ме, че това значело „уморен”.

Никаквец: непотребна личност

Окесия: Кожена кесия, която Фийгълите окесват отпред на колана си и в която

държат ценностите си и недоядената си храна, любопитни насекоми, полезни

клечки, късметлийска мръсотия и т.н. Ровенето в нечия окесия не е

препоръчително.

Парище: Среща се само в големите планински Фийгълски могили, където има

достатъчно вода за регулярно къпане. Това е нещо като сауна. Фийгълите от

Варовитище по-скоро разчитат на факта, че не може безкрайно да се цапаш, понеже по някое време мръсотията ще почне да си пада от теб сама.

Последнио свет: Фийгълите вярват, че са мъртви. Този свят е толкова хубав, че

те няма как да не са били страшно добрички в предишния си живот, така че са

дошли тук след смъртта си. Това, което изглежда като смърт тук е просто

завръщане в Последнио Свет, който според техните вярвания е доста скучен.

Потайнювки: тайни.

2


Специално овче средство: За най-голямо мое съжаление, трябва да се каже, че

това вероятно е нелегално произведен високоградусен алкохол. Никой не знае, какво общо има с овцете, но казват, че капка от него се отразявала добре на

овчарите в студени зимни нощи, а на Фийгъли по всяко време. Не правете това

вкъщи.

У време оно: Много отдавна.

Умрем си: Отчаяно желая нещо, примерно „умрем си за чаша чай”.

Чапкънин: общо взето неприятна личност.

Шашкънин: наистина неприятна личност.

Ягнища: рунтави неща, пасящи трева и блеещи. Лесно е да се объркат с

„огнища”.


Глава Първа

Големият сняг


Когато дойде бурята, тя връхлетя хълмовете със страшна тежест.

Цяло небе не стигаше да побере толкова сняг, а понеже небето не го

побираше, снегът валеше ли валеше като бяла стена.


Пряспа се беше натрупала там, където само допреди няколко часа

навръх една древна могила бяха расли няколко трънки. Миналата година

по това време тук бяха цъвтяли ранни иглики. Сега обаче нямаше друго

освен сняг. Част от снега се размърда. Буца колкото ябълка се надигна и

из-под нея изригна пушек. Ръка не по-голяма от заешка лапичка отвя дима.

Едно много малко, но пък много ядосано синьо лице със снежната буца все

още кацнала отгоре му, огледа внезапно настъпилата околовръст бяла

пустош.


- Ох, кривънци! - размрънка се то - Видиш ли го туй, бе? Оно е

Зимеделска работа! Ма тоя ми ти шашкънин от „не” не разбира, бе!


Още няколко снежни буци бидоха изблъскани и се показаха още

глави.


- Леле, вай-вай-вай! - рече една от тях - Он пак ми намери големата

мънечка бабаяга!


Първата глава се извърна към втората:


- Прост Уили?


- Да, Роб?


- Не ти ли рехох я да ми престанеш с туй ми ти пусто вайкане?


- Епа да, Роб, рече ми, - отговори главата, към която се бяха

обърнали като към Прост Уили.


- Епа оти тогаз па го стори?

3



- Прощавай, бе Роб, оно некак само ми излезна.


- Eпа разочароваш ме, бе.


- Епа прощавай, бе Роб.


Роб Секигоопрай въздъхна:


- Ма чини ми се на мене, дека имаш право, Уили. Подир големата

мънечка бабаяга е дошъл, верно си е. Чифлико кой го варди?


- Дребен Опасен Бодилко, Роб.


Роб вдигна поглед към облаците, толкова натежали от сняг, че

провисваха посредата.


- Убаво тогаз, - рече той и пак въздъхна - Доде време за Геройо.


Той се прибра в пряспата, оставяйки снежната буца точно на мястото

ѝ, и се плъзна надолу в самото сърце на фийгълската могила.


Отвътре тя беше доста голяма. Човек почти можеше да се изправи

посредата, макар че веднага щеше пак да се превие от задавяне, защото

посредата беше и отворът за пушека. По цялата вътрешна стена се виеха на

много катове галерии, всичките до една тъпкани с фийгъли. Обикновено

всичко тук беше шумно до немай къде, сега обаче беше толкова смълчано, че чак да се уплашиш.


Роб закрачи по пода към огнището, където го чакаше жена му

Джейни. Тя се беше изправила гордо, както подобава на една келда, но

отблизо можеше да се види, че май е плакала. Той я прегърна с една ръка.


- Убаво бе, то вие май се сещате що ста’а, - рече той на втренчилата

се в него синьо-рижа публика, - Не е туй проста фъртуна. Зимеделецо е

намерил големата мънечка бабаяга... Ей, не ма, а по-кротко!


Той изчака докато крясъците и дрънченето на мечове поутихне и

продължи:

4


- И ний мо’eм да се тепаме с Зимеделецо зарад нея! Ей го пътьо!

Мо’ем да го извървим пътьо зарад нея! Ма баш бабаягата друг път ни

посочи! Път мрачен и опасен!


Надигнаха се възторжени викове. Ако не друго, това на фийгълите

им допадаше.


- А така! - рече удовлетворено Роб - Я че одим да земем Геройо!


Надигна се голям смях, а Голем Йън, най-едрият от фийгълите, се

провикна:


- Оно му е рано, бе. Немáхме време и му показáхме само два урока по

геройството! Он нашичкио ни е само един голем никаквец!


- Че бъде он Геройо за големата мънечка бабаяга и толкоз, - отсече

Роб - Нема лабаво, беж да ви нема сите маскари! Аре към варната яма! Път

да ми изкопате до Долнио свят, до Преизподнята!


Зимеделецът е, кой друг, каза си Тифани посрещайки баща си в

мразовития чифлик. Усещаше го там навън. Не беше това нормално време

дори и за посред зима, а пък вече трябваше да е пролет. Това беше

предизвикателство. Или пък може би просто игра. Със Зимеделеца знае ли

човек. Да, но не можеше да е игра, защото агънцата умираха. Аз съм само

на тринадесет години, а баща ми, както и много други хора, все по-големи

от мен, искат да им помогна. А аз не мога. Зимеделецът пак ме намери.

Сега той е тук, а аз съм твърде слаба.


Щеше да е по-леко, ако ми натякваха, ама не, те ми се молят. Баща

ми е целият посърнал и ми се моли. Моят баща ми се моли.


О не, сваля си шапката. Сваля си шапката за да ми заговори!


Те да не си мислят, че магията става само като щракна с пръсти. Но

ако тук и сега не им помогна, тогава какво изобщо струвам? Не може да ги

оставя да ме видят изплашена. На вещиците не им е позволено да са

изплашени.


А и вината си е моя. Аз го започнах това. Пак аз трябва да го свърша.


Г-н Болежков си прочисти гърлото:


-... И, ъъъ, ако би могла... ами, такова, с малко магийка, ами да го

разкараш? Заради нас...?


Цялата стая беше посивяла, защото за да стигне до прозореца, светлината първо трябваше да мине през сума ти сняг. Никой не си губеше

времето да рине тази проклетия покрай къщите. Всеки, който можеше да

държи лопата, беше необходим другаде, и все пак хората не достигаха. Да

не говорим, че повечето бяха будували цяла нощ, обикаляйки стадата, мъчейки се да спасят новите агънца... там в мрака, в снега...


Нейният сняг. Това беше послание за нея. Предизвикателство.

Призовка.


- Добре, - каза тя - Ще видя, какво мога да направя.

5


- Доброто ми момиче, - усмихна се облекчено баща и.


Какво ти добро момиче, помисли си Тифани. Аз го докарах това.


- Накладете голям огън в двора, - каза тя на глас - Ама, разберете ме

правилно, наистина голям огън? Подклаждайте го с всичко, което гори, и

не му давайте да угасне. А огънят все ще гледа да угасне, но вие не му

давайте. Подклаждайте и подклаждайте, каквото и да става. Огънят не

бива да угасне!


Тя се погрижи това „не!” да е мощно и стряскащо. Хич не и

трябваше хората да се чудят това-онова. Навлече тежкото кафяво

наметало, което и беше изтъкала Госпожица Предалова и взе черната

островърха шапка, висяща зад вратата на чифлика. От към тълпящия се в

кухнята народ се чу нещо като колективно изсумтяване и някои се

отдръпнаха. Точно сега ни трябва вещица, страшно ни трябва, но... я по-

добре все пак да се поотдръпнем.


Това беше магията на островърхата шапка. Онова, на което

Госпожица Предалова му казваше „Бофо”.


Тифани Болежкова пристъпи в тесния коридор издълбан в

затрупалите двора преспи, всичките повече от два човешки боя дълбоки. Е, поне снегът пазеше завет, защото вятърът режеше като ножове.


Почти до кошарите имаше разчистена пъртина, но нещата хич не

вървяха на оправяне. Като се натрупат навсякъде по пет метра сняг, как да

го изринеш? Че и накъде да го изринеш?


Тя зачака до плевнята, докато мъжете риеха и дълбаеха снежните

валове. Вече бяха изтощени до немай къде; бяха ринали от часове.


Важното беше да...


Да де, но важните неща бяха много. Важно беше да изглеждаш

спокойна и уверена, важно беше да запазиш мисълта си ясна, важно беше с

нищо да не издадеш, че си изплашена до попикаване...


Тя надигна ръка, хвана една снежинка и внимателно я разгледа. Не

беше това някоя нормална снежинка, о не. Беше от неговите, специалните.

Ама че гадно. Той и се подиграваше. Ей сега вече можеше да го намрази.

Досега не го беше мразила. Но сега той убиваше агънцата.


Тя потръпна и се загърна по-плътно в наметалото.


- Това избирам, - изграчи тя и малки облачета се надигнаха от дъха и, после прочисти гърло и започна отначало - Това избирам да сторя. Има ли

цена, това избирам да платя. Смъртта ми ли е цената, тогава избирам да

умра. Където и да ме отведе това, там избирам да ида. Това избирам.


Това не беше заклинание, освен за в нейната си глава, обаче не

можеш ли да направиш заклинание в собствената си глава, изобщо никакво

няма да можеш.

6


Тифани се загърна в наметалото срещу режещия вятър и морно

загледа как мъжете мъкнат слама и дърва. Огънят се разгоря бавно, сякаш

се срамуваше да покаже ентусиазъм.


И преди го беше правила, нали така? Десетки пъти. Номерът не беше

чак толкова мъчен, хванеш ли му веднъж цаката, да но досега беше имала

време да се приготви и настрои, а и изобщо досега го беше правила само с

кухненския огън, и то само колкото да си стопли мръзнещите крака.

Теоретично погледнато с голям огън и цяло поле сняг щеше да е същото, нали?


Нали така?


Огънят се разбушува. Баща и я докосна по рамото. Тифани се

стресна. Беше забравила, колко тихо може да стъпва той.


- Какво беше онова за избирането? - попита той.


Беше забравила също и колко добър слух има той.


- А, това беше... вещерска работа, - помъчи се да не го поглежда в

очите тя - Така че ако това... не сполучи, да не е виновен никой освен мен.


А виновна съм си аз, добави тя наум. Не е честно, но никой не е

казал, че ще е честно.


Ръката на баща и я хвана за брадичката и нежно я обърна към себе

си. Колко меки са ръцете му, помисли си Тифани. Големи мъжки ръце, но

меки като на бебе заради маста от овчи руна.


- Не трябваше да те молим, нали...? - рече той.


Да, трябваше, помисли Тифани. Агнетата умират под този ужасен

сняг. А пък аз трябваше да кажа не, трябваше да отговоря, че още не ме

бива толкова. Обаче агнетата умират под този ужасен сняг!


Ще се родят други агнета, обади се Вторият и Акъл.


Да, но те не са тези агнета, нали така? Тези агнета умират тук и сега.

А умират, защото послушах краката си и дръзнах да танцувам със

Зимеделеца.


- Ще се оправя, - каза тя.


Баща и не отпусна брадичката й и се взря в очите и.


- Сигурна ли си, джигит? - попита той, наричайки я с прякора, който

и беше дала баба и: Баба Болежкова, която нито веднъж не беше изгубила

агне в ужасния сняг.


Никога досега не и беше казвал така. Как ли му беше дошло на ум

точно сега?


- Да! - тя отблъсна ръката му и отвърна поглед преди да я избие на

сълзи.


- Аз... още не съм казал на майка ти, - зазапъва се баща и, като че

думите изискваха страшна предпазливост - но не мога да намеря брат ти.

Той май искаше да помага. Ейб Врътков каза, че го зърнал с малката му

7


лопатка. Ъ... не ще и дума, нищо не му е станало, но... гледай и за него, а?

Беше с онова неговото червено палтенце.


Сърцето да ти спре само като погледнеш това негово безизразно

лице. Малкият Уентуърт, гонещ седемте годинки, мъкнещ се навсякъде

след мъжете, постоянно искащ да е един от тях, винаги гледащ да помага...

колко лесно може да се изпусне от поглед такова малко човече... А снегът

все валеше ли валеше. Ужасните сбъркани снежинки белееха на раменете

на баща и. Все за такива дреболии се сеща човек, когато светът се продъни

и изпаднеш в...


Това вече не беше просто нечестно; беше си... жестоко.


Не забравяй, че носиш шапката! Не забравяй за работата право пред

теб! За Равновесието! Равновесието му е цаката. Дръж равновесието в

средата, дръж равновесието...


Тифани протегна премръзналите си длани към огъня за да поеме от

топлината.


- Не забравяй, не оставяй огъня да угасне, - напомни тя на баща си.


- Поръчах да докарат дърва отвсякъде, - отвърна той - Казах им също

да докарат всичките въглища от ковачницата. Дървата няма да свършат, обещавам ти!


Пламъците танцуваха и се извиваха накъм ръцете на Тифани.

Номерът беше, ами номерът значи, номерът... беше да преточиш топлината

някъде наблизо, да я понесеш със себе си и да... балансираш. И да

забравиш всичко друго!


- Идвам с... - започна баща и.


- Не! Ти гледай огъня! - изкрещя Тифани, твърде гръмогласно, подлудяла от страх - Прави каквото ти казвам!


Днес не съм твоята дъщеря! - кресна умът и. Аз съм твоята вещица!

Аз ще защищавам теб!


Тя се извърна, така че той да не и види лицето и побегна през

фъртуната, по пъртината проправена към далечните кошари. Снегът беше

стъпкан неравно, на буци и покрит с хлъзгав нов снежец. Отрудени мъже

се притискаха към преспите от двете страни само да не и се пречкат. Тя

стигна до разширението, където останалите овчари се бореха със снежния

вал, сипещ се на буци върху им.


- Спрете! Дръпнете се! - извика гласът и, докато умът и ридаеше.


Мъжете бързо се подчиниха. Над устата, която им беше дала тази

заповед, имаше островърха шапка. С такова нещо не се спори.


Горещината не забравяй, горещината, не я забравяй, и равновесвай, равновесвай...


Това беше вещерство оголено до кокал. Без никакви дрънкулки, без

вълшебни пръчици, без Бофо, без главологии, без трикове. Тук важеше

само това, колко те бива.

8


Но понякога трябва да си изиграеш номер сама. Тя не беше Лятната

Господарка, нито пък беше Баба Вихронрав. Трябваше да си докара

всичката помощ, която можеше. Извади от джоба си сребърното конче.

Което беше омазнено и потъмняло, а тя все се канеше да го изчисти, но все

нямаше и нямаше време...


Като рицар слагащ си шлема, тя закрепи сребърната верижка на

врата си.


Де да се беше упражнявала повече. Де да беше слушала хората. Де да

се беше слушала сама себе си.


Тя си пое дълбоко въздух и разпери ръце с дланите нагоре. На

дясната й ръка блясна бял белег.


- Гръм от дясно ми, - заговори тя - Мълния от ляво ми. Огън зад

мене. Мраз пред мене.


Тя пристъпи напред докато не приближи само на няколко пръста от

снежната стена. Усещаше, как студенината вече изсмуква топлината от

нея. Е, така да бъде. Тя пое още няколко пъти дълбоко въздух. Това

избирам да сторя...


- Огън по мраза, - прошепна тя.


Отзад в двора огънят побеля от горещина и зарева като в ковашка

пещ. Пряспата пред нея запръска, зацвърча и заизригна в пара, пръскайки

буци сняг във въздуха. Тифани тръгна бавно напред. Снегът се отдръпваше

от ръцете и като мъгла пред изгряващо слънце. Разтапяше се от топлината

й, правеше и път, тунел в дълбоката пряспа, бягайки от нея, виейки се

покрай нея в облаци студена мъгла.


Да! Тя се усмихна отчаяно. Истина си беше, намериш ни

съвършената среда, нагласиш ли си както трябва ума и ще уловиш

равновесието. Посредата на люлката, на мястото, което не се движи...


Обувките и джапаха в кишата. Отдолу се показа свежа зелена трева, защото страшната фъртуна беше дошла твърде късно за времето си. Тя

вървеше натам, където бяха затрупани кошарите за агнене.


Баща и се беше втренчил в огъня, буен, нагорещен до бяло, като в

ковашка пещ, поглъщащ дървата, сякаш гонен от буря. Пред очите му

дебели цепеници се разсипваха на пепел...


Покрай обувките на Тифани сега течеше вода.


Да! Но не се разсейвай по това! Дръж равновесието! Дай още

топлина! Огън по мраза!


И се чу блеене.


Овцете могат и да живеят под снега, поне за някое време. Но, както

казваше Баба Болежкова, когато боговете създавали овцете, сигурно са

били забравили ума им в другото палто. Като се паникьосат (а овцете

винаги са на косъм от паниката), те стъпкват собствените си агнета.

9


Сега обаче овце и агнета заизлизаха, ошашавени и вдигащи пара, докато снегът се топеше покрай тях, така че те оставаха да стоят като

някакви статуи.


Тифани вървеше нататък, гледайки право пред себе си, едва

забелязвайки възбудените възгласи на мъжете зад нея. Те я следваха, измъкваха овци на свобода, взимаха на ръце новородени агънца...


Баща и викаше нещо на другите мъже. Някои се заеха да цепят

каруцата на чифлика, мятайки парчетата в синьо-белите пламъци. Други

замъкнаха мебели от къщата. Колела, маси, бали сено, столове - огънят

поглъщаше всичко, смилаше го и ревеше за още. А нямаше повече.


Нямаше червено палтенце. Никакво червено палтенце! Равновесието

дръж, равновесието. Тифани газеше нататък, вода и овце се оттичаха

покрай нея. Покривът на тунела рухна с плясък и кишави пръски. Тя не му

обърна внимание. Прясни снежинки западаха през дупката и се

заизпаряваха във въздуха над главата и. Тя и на тях не им обърна

внимание. И тогава, точно пред нея... се мярна нещо червено.


Огън по мраза! Снегът се разкара и ето го. Тя го вдигна, притисна го

към себе си, предаде му малко от нейната топлина, усети как той се

размърда, прошепна: „Та това тежеше поне двадесет кила! Поне двадесет

кила!” Уентуърт се прокашля и отвори очи. Със сълзи потекли по лицето и

като топящ се сняг тя притича към един от овчарите и напъха момчето в

ръцете му.


- Отнеси го при майка му! Веднага!


Човекът взе момчето и побегна, изплашен от нейната свирепост.


Днес тя беше тяхната вещица!


Тифани се обърна. Имаше и други агнета за спасяване.


Палтото на баща и полетя в ненаситните пламъци, припламна за

миг и се разпадна на сива пепел. Останалите мъже вече бяха готови; хванаха го, когато той понечи да се хвърли след палтото и го замъкнаха

към къщата дърпащ се, ритащ и крещящ.


Кремъчният калдъръм се разтопи като масло. За миг през него

преминаха вълнички и той застина.


Огънят угасна.


Тифани Болежкова вдигна поглед към очите на Зимеделеца.


А отгоре, от покрива на плевнята тънкият глас на Дребен Опасен

Бодилко извика:


- Ех, кривънци!


Всичко това все още не се е случило. Може пък и изобщо да не се

случи. Бъдещето винаги е малко хлабаво. Всякаква дреболия, например

падането на снежинка или изпускането на неподходящата лъжица може да

го запрати с гръм и трясък по нов път. Или може би не.

10


А всичко започна предишната есен, в деня с котето...


Глава Втора

Госпожица Предалова


Ето я Тифани Болежкова, яздеща метла из гористите планини на

стотина мили по-нататък към Главината. Метлата е много стара и се държи

съвсем близо до земята. Отзад са и прикрепени две по-малки метлички, като колелца на детски велосипед, за предотвратяване на преобръщане.

Тази метла всъщност принадлежи на една много възрастна вещица на име

Госпожица Предалова, която лети по-зле дори и от Тифани и която е на

113 години.


Тифани е почти сто години по-млада от нея, по-висока, отколкото е

била само преди месец и далеч не толкова сигурна в каквото и да било, отколкото беше преди година.


Тя се учи за вещица. Вещиците обикновено се обличат в черно, но

доколкото разбираше тя, единствената причина за това е, че вещиците

винаги са носили черно. Тази причина не и изглеждаше достатъчно

основателна, така че тя предпочиташе да носи синьо или зелено. Тя не се

надсмиваше презрително над лукса, защото досега не беше виждала такъв.


Без островърха шапка обаче не можеше да се мине. В една

островърха шапка няма нищо вълшебно, освен че тя показва, че жената

под нея е вещица. Хората обръщат внимание на една островърха шапка.


Но дори и така, хич не е лесно да си вещица в селото, където си

израстнала. Не е просто да си вещица пред хора, които те знаят като „на

Джо Болежков малката” и са те виждали как щъкаш натам-насам само по

ризка, когато си била на две години. Да заминеш някъде помагаше.

Повечето познати на Тифани не са се отдалечавали на повече от десет

мили от мястото, където са се родили, така че ако си била из тайнствени

чужбински места, и ти самата ставаш малко тайнствена. Връщаш се вкъщи

малко по-различна. А една вещица имаше нужда да е различна.


Оказа се, че вещерството е най-вече тежък труд и че е доста оскъдно

откъм магия от фиууу-блещук-блещукащата разновидност. Нямаше

училище, нито пък нещо, което да може да се нарече уроци. Да, но не беше

разумно да опитваш да научиш вещерството сама, особено пък ако имаш

вродена дарба. Объркаш ли го, и само за седмица от невежа ставаш на

изкикотила...


Като се замислиш, цялата работа беше в изкикотването. Макар че за

това не се приказваше. Вещиците обичаха да казват примерно: „Няма как

да прекалиш със старостта, кльощавината и брадавиците”, кикотенето

11


обаче никога не го споменаваха. Не беше прието това. Обаче бдяха за него

непрекъснато.


Твърде лесно беше да изкикотиш. Повечето вещици живееха сам

самички (може и с някоя котка) и можеше да минат седмици без да зърнат

друга вещица. Във времената, когато хората мразеха вещиците, често ги

обвиняваха, че си говорят с котките. Разбира се, че си говориха с котките.

Седмици наред без разумен събеседник по теми не включващи едър рогат

добитък, и ще проговориш и със стената. Което си беше ранен признак на

изкикотване.


„Кикотенето” за една вещица не значеше просто гаден смях.

Значеше, че откачаш. Значеше, че губиш представата, кое как е. Значеше, че самотата, тежкият труд, отговорността и проблемите на другите хора те

подлудяват малко по малко, всеки път по толкова малко, че надали може

да се забележи, докато накрая не сметнеш, че е нормално да спреш да се

миеш и да носиш чайник вместо шапка. Значеше, че почваш да си мислиш, че фактът, че знаеш повече от всички останали в селото значи, че си по-

добра от тях. Значеше да смяташ, че може да се преговаря по въпроса, кое

е правда, а кое кривда. И, накрая, значеше, че „се премяташ към мрака”, както казват вещиците. Което беше лош път. И на края на този път са

отровените вретена и къщурките от сладки.


Ходенето на гости беше, за да не стават такива работи. Вещиците

постоянно си гостуваха взаимно, понякога биейки доста дълъг път само за

по някоя чаша чай с корабийка. Донякъде това беше, разбира се, заради

клюките, понеже вещиците обожават клюките, особено ако са повече

вълнуващи, отколкото правдиви. Но най-вече беше за да се наглеждат една

друга.


Днес Тифани отиваше да се види с Баба Вихронрав, която според

повечето вещици (включително според самата Баба) беше най-могъщата

вещица в планините. Всичко минаваше страшно пристойно. Не се казваха

неща като „Не си изкукумявкила още, а?” или „Съвсем не! Здрава съм си

като лудо биле!” Нямаше нужда от такова нещо. Те си знаеха за какво

става дума, така че приказваха за друго. Обаче, като я прихванеше, Баба

Вихронрав можеше да бъде доста мъчна.


Тя си седеше мълчаливо в люлеещия се стол. Някои хора ги бива в

приказките, Баба Вихронрав обаче беше добра в мълчанието. Можеше да

си седи така, докато не се разтвори. И забравяш, че тя е тук. Стаята

ставаше празна.


Това притеснявяше хората. Най-вероятно точно това беше целта.

Тифани обаче също се беше научила на мълчание, от Баба Болежкова, нейната родна баба. А сега се научи, че ако наистина притихнеш, можеш

да станеш почти невидима.


В това Баба Вихронрав беше майсторка.

12


Тифани наричаше тази магия, ако изобщо беше магия, „няма ме тук”.

Тя реши, че всеки трябва да има в себе си нещо такова, което да казва на

света, че този някой е тук. Ето защо често можеш да усетиш, когато някой

ти дойде изотзад, дори ако този някой много внимава да не се издава.

Възприемаш техния сигнал „тук съм” и толкоз. При някои хора той е

много силен. Това са хората, които в магазина ги обслужват първи. Баба

Вихронрав имаше такъв сигнал „тук съм”, че отекваше по цялата планина, стига тя да поиска де. Когато тя влизаше в гората, всички вълци и мечки се

изнизваха от другата страна.


Тя можеше също така да го изключи.


Сега правеше точно това. Тифани трябваше да се съсредоточи за да я

вижда. По-голямата част от ума и твърдеше, че в стаята няма никой.


Е добре, помисли си тя, стига толкова. Тя се прокашля. И изведнъж

Баба Вихронрав я проима и то я проима отдавна.


- Госпожица Предалова си е съвсем добре, - каза Тифани.


- Свястна жена е тя, - отвърна Баба.


- О, да. Ама е и чешитка, - продължи Тифани.


- Никоя не е съвършена, - отбеляза Баба.


- Сега опитва едни нови очи, - спомена Тифани.


- Добре.


- Тези са двойка гарвани...


- Хубаво, - рече Баба


- По-добри са от обичайната и мишка, - даваше нататък Тифани.


- Сигурно.


И продължи все в същия дух, докато на Тифани не започна да и

писва. Все пак хубаво, ама има и елементарна учтивост в края на краищата.

Е добре тогава, тя се сещаше какво да стори по въпроса.


- Госпожа Уховрътска написа още една книга, - съобщи тя.


- Чух, - отвърна Баба и сенките в стаята като че лекичко

попритъмняха.


Така значи, ето я причината за сръднята. Дори само като помисли за

г-жа Уховрътска, Баба Вихронрав се ядосва. Всичко в г-жа Уховрътска на

Баба Вихронрав и беше противно. Тя не беше тукашна, което дори и само

по себе си беше почти престъпление. Тя пишеше книги, а Баба Вихронрав

не се доверяваше на книгите. А пък г-жа Уховрътска (произнасяно

Уухоуъртский, поне от самата г-жа Уховрътска) вярваше в лъскави

вълшебни пръчици, вълшебни амулети, мистични руни и силата на

звездите, докато Баба Вихронрав вярваше в чаши чай със сухи бисквитки, в миенето всяка сутрин със студена вода и, да си го кажем без заобикалки, тя вярваше най-вече в Баба Вихронрав. Г-жа Уховрътска се радваше на

популярност сред по-младите вещици, защото ако караш по нейния начин, 13


можеш да носиш толкова бижутерия, че да ти е трудно да ходиш. Баба

Вихронрав пък не беше много-много популярна пред никого...


... освен когато имаха нужда от нея. Когато Смърт застанеше до

детската люлка или някоя брадва се изметнеше в гората и кръв шурнеше

по мъха, пращаш някого бегом в студената, крива къщурка на горската

поляна. Като няма вече друга надежда, викаш Баба Вихронрав, защото тя е

най-добрата. И тя непременно ще дойде. Винаги. Ама да е популярна? Не.

Нуждата не е същото като харесването. Баба Вихронрав беше за сериозни

случаи .


Тифани обаче по някакъв странен начин я харесваше. И и се

струваше, че и Баба Вихронрав харесва нея. Тя даваше на Тифани да я

нарича „Баба”, докато всички останали млади вещици трябваше да и казват

„Госпожа Вихронрав”. Понякога Тифани си мислеше, че ако си в

приятелски отношения с Баба Вихронрав, тя ще те изпитва, колко

приятелски може да останат отношенията ти. Всичко с Баба Вихронрав

беше изпитание.


- Новата книга се казва „Първи полети във Вещерството”, -

продължи тя, наблюдавайки внимателно старата вещица.


Баба Вихронрав се подсмихна. Което ще рече, ъгълчетата на устните

и се позакривиха.


- Ха! - рече тя - И преди съм го казвала и пак ще го кажа: Не можеш

да го изучиш вещерството от книжки. Летиция Уховрътска си мисли, че

можеш да станеш вещица като идеш на пазар, - тя хвърли един пронизващ

поглед към Тифани, като че обмисляше, дали да направи нещо, след което

добави - Ама се обзалагам, че това тя не го може.


Тя взе чаша горещ чай в дланта си, след това протегна другата си

ръка и хвана ръката на Тифани.


- Готова ли си? - попита Баба.


- За ка..., - започна Тифани и в този миг усети, как ръката и се

нагорещява.


Топлината плъзна по тялото и, стопряйки я до костите.


- Усещаш ли го?


- Да!


Топлината спря. А Баба Вихронрав, все така втренчена в лицето на

Тифани, обърна чашата наопаки.


Чаят изпадна на един твърд къс. Замръзнал.


Тифани беше натрупала достатъчно опит за да не запита „Как го

направи?”. Баба Вихронрав не отговаряше на глупави въпроси, а и на

каквито и да е въпроси рядко отговаряше.


- Преместила си топлината, - каза Тифани - Взе топлината от чая и я

премести през мен, нали?

14


- Да, но изобщо не мина през мен, - отвърна тържествуващо Баба -

Всичко е в равновесието, видиш ли? Равновесването му е цаката. Държиш

ли равновесието... - тя се запъна - Люляла ли си се на дъсчена люлка?

Единият край върви нагоре, другият надолу. Но това, дето е посредата, точно посредата, то стои където си е. Нагорето и надолуто си минават

право през него. Няма значение колко високо или ниско стигат краищата, то си равновесва, - тя изсумтя - То, магията е най-вече разместване на

разни неща, това е.


- Мога ли да се науча?


- Че аз току що те научих. Показах ти.


- Не, Бабо, ти току що ми показа, как да се прави, а не ... как да се

прави!


- Няма как да ти го кажа. Аз знам, как аз го правя. При теб ще стане

другояче. Просто трябва да си нагласиш ума.


- А как да направя това?


- Откъде да знам? Умът си е твой, - сопна се Баба - Я сложи котлето

да се топли. Че чаят ми изстина.


Това може и да беше малко сприхаво, но Баба си беше такава. Тя се

придържаше към възгледа, че ако си способна да се учиш, значи ще се

оправиш сама. Няма смисъл да се им се улеснява на хората животът.

Животът не е лесен, както казваше тя.


- А и като гледам, още я носиш тая дрънкулка, - заяде се Баба.


Тя не обичаше дрънкулките. Тази дума значеше всичко метално, носено от вещица, което не служи за закрепване, забождане или

закопчаване. За всичко „купешко”. Тифани докосна сребърното конче, което беше окачила на врата си. То беше малко и простичко и значеше

много за нея.


- Да, - отвърна спокойно тя - Още го нося.


- А какво носиш в тая твоя кошница? - рече Баба, а това беше

необичайно грубо.


Кошницата на Тифани беше на масата. В нея естествено имаше

подарък. Всички знаеха, че като ходиш на гости, носиш малък подарък, обаче като го дадеш на стопанката, тя беше редно да се изненада и да

възкликне нещо от рода на „Оооу, ама не трябваше.”


- Донесох ти нещо, - отговори Тифани и окачи черното котле над

огъня.


- Не ти влиза в работата да ми носиш подаръци, ама ха, - рече строго

Баба.


- Да, така си е, - отвърна Тифани и толкова по въпроса.


Тя чу как Баба повдига капака на кошницата. Вътре имаше коте.


- Майка и е Пинки, котката на вдовицата Въжарска, - каза Тифани

колкото да запълни тишината.

15


- Ама не трябваше, - изръмжа гласът на Баба Вихронрав.


- А, нищо не ми костваше, - усмихна се на огъня Тифани.


- Аз не мога да се дундуркам с котки.


- Тя ще лови мишки, - подметна Тифани все така без да се обръща.


- Нямам мишки.


Защото нямат какво да ядат, помисли си Тифани. А на глас каза:


- Г-жа Уховрътска има шест големи черни котки.


От кошницата бялото коте сега ще да е зяпнало Баба Вихронрав с

онзи тъжен, жален поглед, като на всички малки котенца. Ти ме изпитваш

и аз също те изпитвам, помисли си Тифани.


- Не знам какво да правя с него, ама че работа. Ще трябва да спи при

козите, - каза Баба.


Повечето вещици държаха кози.


Котето се отърка в ръката на Баба и каза мяу.


Когато, малко по-късно, Тифани си тръгна, Баба Вихронрав каза

довиждане на вратата и много грижливо затвори котето отвън.


Тифани прекоси поляната до където беше вързала метлата на

госпожица Предалова. Но не я възседна, поне засега. А пристъпи в сянката

на един зелеников храст и притихна, докато не я проняма, докато всичко в

нея не започна да казва „няма ме тук”.


Всеки може да вижда образи в огъня или облаците. А тук просто

обръщаш това наопаки. Изключваш тази част от теб, която казва че си тук.

И се разтваряш. Който и да те погледне, ще му е много трудно да те види.

Лицето ти ще се слее с листака и сенките, тялото ти с храста. Умът на

другите сам ще запълни празнините.


Изглеждайки точно като част от зелениковия храст тя наблюдаваше

вратата. Задуха вятър, топъл, но пронизващ, развяващ жълти и червени

листа от кленовете наоколо и вихрещ ги из поляната. Котето замахна с

лапа към едно две листа, след което седна и замяука жално. Сега всеки

момент Баба Вихронрав ще реши, че Тифани си е тръгнала, ще отвори

вратата и...


- Да си забравила нещо? - обади се Баба току до ухото и.


Тя беше храстът.


- Ъ... то е много сладичко. Та просто си помислих, че може пък, нали

знаеш, ами да го обикнеш, - каза Тифани, но през цялото това време

мислеше: „Добре де, може и да е стигнала до тук, ако е бягала, но защо не

я видях? Да не би да може едновременно да бягаш и да се криеш?”


- За мен ти нямай грижа, момичето ми, - рече вещицата - Бягай сега

при госпожица Предалова и и́ предай много здраве от мен. Обаче, - гласът

и малко поомекна - това твойто криене си го биваше. Повечето хич нямаше

да те видят. Че даже аз едва-едва чух, как ти расте косата!

16


Когато метлата на Тифани напусна поляната и Баба Вихронрав се

увери по свои си начини, че тя наистина си е тръгнала, тя се прибра в

къщата, все така старателно не забелязвайки котето.


След още някоя друга минута вратата проскърца и лекичко се

приотвори. Може и заради течението да беше. Котето се шмугна вътре...


Всички вещици са малко чудати. Тифани беше толкова свикнала на

чудато, че това и изглеждаше съвсем нормално. Тя вече беше минала през

госпожица Здравомислова, например, която имаше две тела, макар че

едното от тях беше въображаемо. После беше госпожа Подвежданска, която отглеждаше расови земни червеи и им даваше имена... добре де, тя

всъщност не беше чудата, а само малко странна, да не говорим, че земните

червеи си бяха доста интересни по един общо взето безинтересен смисъл.

После идваше Старата Майчица Дисмас, която страдаше от пристъпи на

временна неадекватност, което може да е доста чудато, ако се случи на

вещица. Устата и никога не се движеше в крачка с думите и, а понякога

звукът от стъпките й слизаше по стълбата десет минути преди самата нея.


Но като се опре до чудато, госпожица Предалова обираше не само

тортата за първо място, а и допълнителната кесия бисквитки с шоколадова

глазура и свещички. Откъде изобщо да се започне, като каквото и да

погледнеш, все от чудато по-чудато...


Госпожица Евменида Предалова1 беше ослепяла на шестдесет

години. За повечето хора това щеше да е страшно нещастие, но госпожица

Предалова беше майсторка в Заемането, една своеобразна вещерска дарба.

Тя можеше да използва животински очи, да чете каквото и трябва право от

съзнанията им.


На седемдесет и пет години тя беше оглушала, но дотогава вече беше

понаучила разните му чалъми, така че изполваше каквито уши се намираха

наоколо.


Когато Тифани за пръв път дойде при нея, госпожица Предалова

използваше за виждане и чуване една мишка, след смъртта на старата и

гарга. Беше малко стряскащо да видиш как старицата крачи из къщата с

мишка в протегнатата си ръка и много стряскащо, когато като кажеш

нещо, мишката се обръща да те изгледа. Учудващо е колко смущаващо

може да изглежда едно малко розово носле.


С новите гарвани беше много по-добре. Някой от околните села беше

измайсторил за старицата прелка, която тя да носи на раменете си с по


11 В оригинала Eumenides Treason. Фамилията буквално значи “измяна”, но звучи много близо до reason което значи основание, разум. „Евменида” на старогръцки значи буквално „блага”, но всъщност това е

още едно име на съществата известни още като еринии или фурии, на вид ужасно грозни старици, най-

жестоко преследващи хора заслужили такова възмездие.

17


една птица кацнала от двете и страни, така че вкупом с дългата и бяла коса

ефектът беше много, ами, вещерски, макар към края на деня наметалото й

отзад малко се пооклепваше.


Освен това часовникът и. Голям, тежък, направен от ръждясало

желязо от някой, който май беше не толкова часовникар, колкото ковач, поради което казваше не тик-так, а дрън-брън. Тя го носеше на пояса си

и познаваше колко е часа като опипваше стрелките му.


По селата се разправяше, че този часовник бил сърцето на госпожица

Предалска откакто било спряло първото и сърце. Но какво ли не се

разправяше за госпожица Предалова.


Трябва много да носиш на чудатост, за да се задържиш при нея.

Обичайно младите вещици странстват и отсядат при стари вещици, за да

почерпят от опита на майсториците в замяна на онова, на което мис Тик му

казваше „малко помощ с къщната работа” и което значеше „цялата къщна

работа”. Повечето напускаха госпожица Предалова още след първата нощ.

Тифани засега издържа три месеца.


А пък понякога, като и потрябваше чифт очи за гледане, госпожица

Предалова можеше да се намъкне в твоите. Усещането беше едно такова

странно, дразнещо, все едно някой невидим ти наднича над рамото. Да...

може би госпожица Предалова печелеше не само тортата, кесията сладки с

шоколадова глазура и свещичките, а също бисквитите, сандвичите и

човека, който прави смешни номера с балони на панаира.


Когато Тифани се прибра, тя тъчеше на стана си. Два клюна се

извърнаха към нея.


- А, чедо, - каза и с тънък, треперлив глас госпожица Предалова - Ти

си прекара добре.


- Да, госпожице Предалова, - отвърна послушно Тифани.


- Видя се с девойчето Вихронрав и тя е добре.


Трак-трак, казваше станът. Дрън-брън, казваше часовникът.


- Добре е, - потвърди Тифани.


Госпожица Предалова не задаваше въпроси. Направо ти казваше

отговорите. „Девойчето Вихронрав”, замисли се Тифани, като седнаха да

вечерят. Но госпожица Предалова беше много стара.


И много страшна. Беше си факт. Няма как да се отрече. Носът и не

беше крив и всичките и зъби си бяха на място, нищо че бяха пожълтели, но

като не се брои това, тя си беше вещица като от детстка книжка. И като

ходеше, коленете и прещракваха. А тя ходеше много пъргаво, с помощта

на два бастуна, като някакъв огромен паяк. И ето още една странност: къщата и беше пълна с паяжини, които госпожица Предалова нареди на

Тифани да не е посмяла да пипа, но паяк не можеше да се види.

18


Освен това тази работа с черното. Повечето вещици обичаха

черното, но при госпожица Предалова дори козите и кокошките бяха все

черни. Стените бяха черни. Подът беше черен. Паднат ли слънчогледови

семки на пода, край, загубени са. И още, за потрес на Тифани, тя трябваше

да прави черни сирена, което значеше да ги покрива с лъскав черен восък.

Тифани беше майсторка по сирената, а и обвивката пазеше сирената сочни, но черните сирена все пак и бяха някак си подозрителни. Все едно

замислят нещо.


Освен това госпожица Предалова май нямаше нужда от сън. Не че

смяната на ден и нощ значеха нещо за нея. Като си легнеха да спят

гарваните, тя си намираше бухал и тъчеше на бухалско зрение. Бухалът

беше много удобен, казваше тя, защото си обръща главата следейки

совалката. И станът си трак-тракаше, а часовникът си дрън-брън-каше.


Госпожица Предалова с нейното развяващо се черно наметало, превръзка на очите и рошава бяла коса... Госпожица Предалова с нейните

два бастуна, бродеща из градината посред тъмна и мразовита нощ, миришеща на спомени за цветя...


Всяка вещица има специално умение, а госпожица Предалова

раздаваше Справедливост.


Хората идваха от мили околовръст с жалбите си: „Ясно си е, че

кравата си е моя, а той казва, че е негова!”, „Тя казва, че нивичката е

нейна, да ама татко я остави на мен!”... а госпожица Предалова си седи

пред тракащия си стан гърбом към пълната с разтреперани хора стая.

Станът ги притесняваше. Те го зяпаха все едно ги беше страх от него, а пък

гарваните зяпаха тях. Те си измънкваха тъжбите, с много ъ-та и ами-та, докато станът тракаше ли тракаше в мъжделикавата светлина на свещите.

Ах да, свещите...


За свещници служеха два черепа. На единия беше написана думата

„енохи”, а на другия „атоотита”.


(Думите значеха „вина” и „невинност”. На Тифани и се искаше да не беше

знаела това. Нямаше начин момиче отгледано във Варовитище да ги знае, защото

думите бяха на чужд език, при това древен. Тя ги знаеше поради д-р Чувствителиян

Суетон, D.M. Phil., B.El L., Почетен Професор по Магия от Невиждания Университет, който се намираше в главата и.


Добре де, частица от него се намираше там.


Преди няколко лета я беше хванал роилник - едно ... нещо, което милиони

години наред беше събирало умове. Тифани успя да го разкара от главата си, но някои

парчета се бяха замотали в ума и. Едно от тях беше сгъстък от его и спомени - останки

от покойния д-р Суетон. Най-често той си кротуваше, но случеше ли и се да види нещо

писано на чужд език, тя можеше да го прочете. По-точно чуваше как призрачният глас

на д-р Суетон и го превежда. Май само това беше останало от него, но тя все пак

гледаше да не се съблича пред огледало.)

19


Черепите бяха целите оклепани с восък от свещите, а хората в стаята

не откъсваха погледи от тях.


И накрая, като се кажеше каквото имаше да се казва, станът ще вземе

внезапно да спре и в настъпилата тишина госпожица Предалова ще се

обърне на големия си тежък стол на колелца, ще си свали черната

превръзка от перлено сивите си очи и ще изрече:


- Чух, каквото имаше да се чуе. А сега ще видя, каквото има да се

види. Истината ще видя.


Някои хора в този момент направо хукваха да бягат, стига само да не

ги гледа тя така в светлината на черепите. Тези очи, не можещи да видят

лицето ти, някак си прозираха ума ти. Когато госпожица Предалова се

взираше в теб, можеше или да си искрен, или много, ама много глупав.


Никой не оспорваше решенията на госпожица Предалова.


На вещиците не им е позволено да използват дарбите си срещу

заплащане, обаче всички, които се стичаха при госпожица Предалова да им

уреди споровете, й носеха по някой армаган, най-често храна, но понякога

чисти носени дрехи, стига да бяха черни, или чифт стари обувки, ако бяха

нейния размер. Ако госпожица Предалова отсъдеше срещу теб, хич не

беше разумно (така казваха всички) да си искаш подаръка обратно, защото

би било много обидно да те превърнат в нещо дребно и лигаво.


Разправяше се, че ако излъжеш госпожица Предалова, до една

седмица ще умреш от ужасна смърт. Разправяше се, че царе и князе идвали

нощем при госпожица Предалова да питат туй-онуй за големи държавни

работи. Разправяше се, че в мазето и имало куп злато, пазено от демон с

огнена кожа и три глави, който се нахвърлял върху всички които зърнел и

им отхапвал носовете.


Тифани подозираше, че поне две от тези поверия не бяха верни. За

третото тя знаеше, че не е истина, защото един ден беше слязла в мазето (с

кофа вода и ръжен, просто за всеки случай) и там нямаше нищо освен

картофи и моркови. И една внимателно наблюдаваща я мишка. Тифани не

беше изплашена, добре де, не много. Първо на първо, стига демонът да

нямаше дарбата да се преструва на картоф, той вероятно не съществуваше.

А второ на второ, макар госпожица Предалова да изглеждаше зле, да

звучеше зле, а и да миришеше на отдавна занемарен дрешник, в нея не се

долавяше зло.


Първото Зрение и Втория Акъл, ето на какво разчита една вещица: Първото Зрение за да вижда това, което го има наистина, а Вторият Акъл

за да следи Първия Акъл дали мисли правилно. Освен това имаше и Трети

Акъл, за който Тифани не беше чувала никой да говори, поради което тя си

траеше за него. Този Трети Акъл беше чудат, мислеше като че сам по себе

си и се включваше доста рядко. Та точно този акъл и казваше, че в

госпожица Предалова има нещо повече, отколкото се вижда с просто око.

20


И ето че един ден, докато бършеше прахта, Тифани бутна черепа на

име Енохи.


... и изведнъж Тифани узна за госпожица Предалова повече, отколкото госпожица Предалова би искала някой да знае.


Днес, докато си ядоха супата (с черен боб), госпожица Предалова

рече:


- Дига се вятър. Скоро трябва да тръгваме. Че не ми се пуска метла

над дърветата в нощ като тази. Чудати твари може да има.


- Да тръгваме ли? Ще ходиме ли някъде? - оживи се Тифани.


Те никога никъде не излизаха вечер, поради което вечерите все

изглеждаха, като че траеха по сто години.


- Ще ходим. Днес ще се танцува.


- Кой?


- Гарваните няма да могат да виждат, а бухалът ще се обърка, -

караше си нейното госпожица Предалова - Ще трябва да използвам твоите

очи.


- Кой ще танцува, госпожице Предалова? - настоя Тифани.


Тя обичаше танците, но тук горе май никой не танцуваше.


- Не е далеч, но буря ще има.


Това значи беше то; госпожица Предалова нямаше да и каже. Но пък

звучеше интересно. Да не говорим, че сигурно щеше да е поучително да се

види нещо, което госпожица Предалова смята за чудато.


Разбира се това значеше, че госпожица Предалова ще трябва да си

сложи шапката. Това Тифани го мразеше. Тя трябваше да застане пред

госпожица Предалова, да я зяпне и да усети странната тръпка в очите си, докато дъртата вещица я ползва вместо огледало.


Докато приключиха с вечерята, вятърът се развилня в гората като

огромен мрачен звяр. Той изтръгна вратата от ръцете на Тифани, когато тя

я отвори и се разфуча из стаята. Нишките на стана се разбучаха от него.


- Сигурна ли сте за тази работа, госпожице Предалова? - усъмни се

Тифани мъчейки се да затвори вратата.


- Не ми ги говори тея! Няма да ми говориш такива! Танцът трябва да

има свидетел! Нито веднъж не съм пропускала танц! - госпожица

Предалова изглеждаше нервна и сприхава - Трябва да идем! И ти трябва да

си в черно.


- Госпожице Предалова, знаете, че аз черно не нося, - напомни

Тифани.


- Днешната нощ е за черно. Ще облечеш другото ми наметало.


Тя изрече това с твърдостта на вещица, сякаш самата мисъл, че някой

може да не я послуша, никога не и е минавала през ума. А тя беше на 113

21


години. Имала е практика с този тон колкото щеш. Тифани я послуша без

повече спор.


Не е да имам нещо против черното, помисли си Тифани, докато

взимаше другото наметало, но то просто не е за мен. Когато хората казват, че вещиците носят черно, те всъщност имат предвид, че го носят старите

баби.


Както и да е, нали не е като да нося розово или нещо такова...


После тя трябваше да увие часовника на госпожица Предалова в

парче платно, така че вместо дрън-брън той да казва дрън-брън. Хич не

можеше да става дума да го оставят вкъщи. Госпожица Предалова винаги

държеше часовника до себе си. Докато Тифани се приготвяше, старицата

нави часовника с отвратителен стържещ звук. Тя постоянно го навиваше; понякога се спираше да го навие посред съд, направо в стаята пълна с

ужасени хорица.


Навън още не беше заваляло, но въздухът беше пълен с хвърчащи

вейки и шума. Госпожица Предалова яхна метлата странично и се вкопчи в

нея като за последно, а Тифани тръгна пеш влачейки я с въже за простир.


Небето беше още червено от залеза, високо горе светеше щърбава

луна, но пред нея постоянно профучаваха дрипави облаци, изпълващи

гората с бродещи сенки. Клони тракаха по клони, а някъде в тъмата

Тифани чу трясъка и тупването на земята на нещо откършило се.


- До някое от селата ли отиваме? - опита се да надвика вятъра

Тифани.


- Не! Поеми по пътеката през гората! - викна в отговор госпожица

Предалова.


Я, това да не е онова прословуто „танцуване по без гащи”, за което

съм чувала толкова много? Е, по-точно не чак толкова много, защото само

някой като го спомене, някой друг веднага му шътка, така че всъщност

изобщо нищо не съм чула, но пък не съм го чула някак много

многозначително.


Това беше нещо, което хората смятаха, че вещиците били правили, обаче самите вещици не смятаха така. Тифани не можеше да не признае, че

разбира защо. Дори и в горещите летни нощи в планината не е чак толкова

топло, а и винаги трябва да внимаваш за таралежи и трънаци. Освен това

просто не може да си представиш някоя като Баба Вихронрав да се

разтанцува по без... добре де, не можеш да си го представиш и толкова, че

ако тръгнеш да си го представяш, главата ти ще гръмне.


Вятърът поутихна, когато тя, все тъй влачейки реещата се госпожица

Предалова, напредна по горската пътека. Но вятърът бе докарал със себе

си студ, а изобщо не рачи да си го прибере. Тифани беше доволна, че е с

наметало, нищо че е черно. Тя бъхтеше нататък, завивайки накъдето и

22


посочеше госпожица Предалова, докато не зърна светлина от огън сред

дърветата в една закътана падина.


- Спри тук и ми помогни да сляза, момиче, - разпореди се старата

вещица - И слушай внимателно. Няма да повтарям! Има си правила.

Първо, мълчиш си. Второ, гледаш само танцьорите. Трето, изобщо да не си

мръднала, докато танцът не свърши.


- Да, госпожица Предалова. Много е студено тук.


- И още ще застудее.


Те продължиха към далечната светлина. Каква полза от танци, ако

само гледаш? - зачуди се Тифани. Не изглежда да е забавно.


- Няма защо да е забавно, - обади се госпожица Предалова.


Сенки се мяркаха пред огъня и се чуваха мъжки гласове. После, тъкмо когато стигнаха края на падината, някой лисна върху огъня вода. Чу

се съскане и сред дърветата се дигна валмо дим. Стана ненадейно и

стъписващо. Единственото нещо тук, което изглеждаше живо, замря.


Суха шума пращеше под краката и. Луната от изведнъж очистилото

се от облаци небе хвърляше сребристи бликове из гората.


Мина някое време, докато Тифани забележи шестимата мъже

застанали посред поляната. Явно бяха облечени в черно, тъй като на

лунната светлина те изглеждаха като дупки към нищото в човешка форма.

Бяха се наредили в две редици по трима, с лице един към друг, но така се

бяха смълчали, че по някое време Тифани се зачуди, дали не и се е

привидяло.


И тогава заби тъпан: дум... дум... дум.


Продължи някъде към половин минута и секна. Но в тишината на

студената гора ритъмът продължи в дълбочината на ума на Тифани и

сигурно ечеше не само в нейната глава, защото мъжете леко поклащаха

глави в него.


Затанцуваха.


Чуваше се само тупането на ботушите им в земята, докато

сенчестите мъже сновяха напред-назад. Но тогава Тифани, с ум изпълнен с

бизмълвния бой на тъпана, дочу и друг звук. Кракът и сам затропа.


Тя беше чувала този ритъм и преди и беше виждала мъже да

танцуват така. Но това беше посред бял ден под горещото слънце. И по

дрехите им тогава бяха закачени звънци.


- Та това е танцът морис! - възкликна тя полугласно.


- Шът! - скара и се госпожица Предалова.


- Но така не е правилно...


- Тихо!


Зачервена от срам и яд в тъмнината, Тифани напук отмести поглед от

танцьорите и заоглежда поляната. Където се тълпяха и други сенки, 23


човешки или най-малкото човешки на вид, но тя не можеше да ги разгледа

ясно и може би така беше по-добре.


Ставаше все по-студено, това поне беше сигурно. Бял скреж

пращеше по листата. Ритъмът не спираше. Но сега на Тифани и се стори, че той вече не е самотен, а не подбрал със себе си и други звуци и екоти от

вътрешността на главата и.


Госпожица Предалова можеше да си шътка колкото си ще. Това

обаче си беше танц морис. Но не беше на време! Морисчиите идваха в

селото някъде към май. Човек не можеше да е сигурен точно кога ще

дойдат, защото те имаха да обиколят куп села покрай Варовитище, а във

всяко село имаше по кръчма, което ги забавяше. Имаха тояги и носеха

бели дрехи с пришити по тях звънци, така че да не могат да се примъкнат

потайно към хората. Никой не обичаше да му довтасат изневиделица

морисчии. Тифани обикновено чакаше извън селото заедно с другите деца

и подскачаше зад тях, докато те шестват. И после те танцуваха на селската

морава под бой на тъпан, удряйки тоягите си една в друга, а после всички

се събираха в кръчмата и лятото ето го - дошло.


Тифани не можа да разбере, как ставаше това последното.

Танцьорите играеха и лятото идваше - никой май не знаеше нищо повече.

Баща и разказа, че една година морисчиите не били дошли, а студената

кишава пролет направо си преминала в мразовита есен, а между тях само

мъгли, дъждове и слани посред август.


Боят на тъпана сега изпълваше главата й и я замайваше. И нещо във

всичко това беше сгрешено...


И тогава тя си спомни седмия танцьор, този когото наричаха

Гламавия. Той обикновено беше дребно човече с изпомачкан цилиндър и

пъстроцветни дрипи пришити по всичките му дрехи. Той най-вече се

шляеше наоколо с цилиндъра в ръка и се хилеше на хората докато не му

дадат пари за бира. Но от време на време той оставяше цилиндъра и се

втурваше сред танцьорите2. И да си помислиш, че ще стане всеобщ

сблъсък, но нищо такова не ставаше. Подскачайки и виейки се около

потните мъже, той винаги някак съумяваше да застане там, където няма

никой.


Светът се завихри покрай нея. Тя премигна. Тъпанът в главата и

ечеше като гръм, а имаше и още един ритъм, дълбок като океан.

Госпожица Предалова беше забравена. Както и странната тайнствена

навалица на поляната. Остана само танцът.


Той се извиваше във въздуха като живо същество. Но някъде в него, ту тук ту там, сновеше едно свободно място. Място само за нея. Вярно, 2 бел.прев.: Морис (Morris) - английски народен танц изпълняван през май месец общо взето както се

описва тук, с такива дрехи, с тояги, звънчета и с Гламавия.

24


оспожица Предалова беше казала не, но това беше много отдавна, а пък и

как изобщо госпожица Предалова би могла да разбере? Какво изобщо

разбираше тя? Кога за последно е танцувала тя? Танцът сега беше в

самите кости на Тифани, зовеше я. Шестима души не стигат!


Тя се втурна напред и скочи посред танца.


Погледите на танцуващите се спряха ядно върху и, докато тя се

плъзгаше между тях, всеки път намирайки място без никого. Краката и

бяха уловили боя на тъпана и отиваха, където ги пратеше ритъмът.


И тогава... изникна още някой.


Беше като когато усещаш, че зад теб има някой... обаче това беше

усещане за някой пред нея и зад нея и над нея и под нея, всичко това

наведнъж.


Танцьорите застинаха, но пък светът се завъртя шеметно. Мъжете

бяха само черни сенки, малко по-тъмни силуети на тъмен фон. Тъпанът

спря и за един продължителен момент Тифани се въртеше леко и

безмълвно с разпрострени ръце и без да докосва земята с крака, с лице

обърнато към звездите, които бяха студени и остри като игли. Усещането

беше... чудно.


Един глас попита:


- Коя Си Ти?


В него имаше ехо, или пък може би двама души го бяха казали почти

едновременно. Внезапно тъпаните пак забиха и шестимата мъже се

изпоблъснаха в нея.


Няколко часа по-късно в градчето Кучидол долу в равнините

гражданите хвърлиха в реката една вещица с вързани ръце и крака.


Такива неща никога не се случваха в планините, където вещиците се

ползваха с уважение. Долу в полето обаче все още се въдеха хора

достатъчно тъпи, че да вярват в по-гнусните приказки. Да не говорим, че

привечер там беше скучно.


И все пак може би не се случваше чак толкова често вещицата да

получи чай с бисквити преди удавянето. А това се случи, защото народът

от Кучидол си свърши работата По Учебник.


Учебникът се казваше „Magavenatio Obtusis”3. Жителите на градчето

не знаеха, как са се сдобили с книгата, тя просто се появи един ден на

рафта в един от дюкяните.


Те, разбира се, знаеха да четат. За да се оправи човек в света трябват

известни умения в четенето и писането, дори и да живееш в Кучидол. Но

те не вярваха много на разни книги, нито пък на хората, които четат

такива. Тази обаче беше учебник за това, как да се оправяш с вещици. А и


3 бел.авт.: Ъъъ, „Лов на вещици за тъпи хора”.

25


доста авторитетно изглеждаше, без твърде много чужди (и следователно

подозрителни) думи от рода на „конфитюр”. Ако не друго, казваха си те, това е, което ни трябва. Свястна книга. Добре де, може и да не е каквото ти

се иска, ама нали помните оная вещица миналата година? Дето я

натопихме в реката, а после се опитахме да я изгорим жива? Само дето тя

така прогизна, че не щеше да се запали и избяга. Е, такова нещо друг път

няма да мине!


Те обърнаха особено внимание на следната част:

„Много е важно, като хванете веднъж вашата вещица, да

не и вредите по никакъв начин (засега!). В никой случай

не я горете на клада! Начинаещите често допускат тази

грешка. Така тя само се вбесява и излиза от огъня още

по-силна. Както знаят всички, другият начин да се

отървем от вещица е, като я хвърлим в река или езеро.

Ето най-добрия начин:

Първо, затворете я за през нощта в умерено топла стая

и и дайте толкова супа, колкото поиска. Леща с моркови

ще свърши работа, но за най-добър резултат препоръчваме

картофена с праз лук в силен говежди бульон. Доказано

е, че тя сериозно уврежда магичните способности на

вещицата. Не и давайте доматена супа - от нея тя ще

стане ужасно могъща.

За по сигурно пъхнете по една сребърна монета във

всяка от обувките и. Тя няма да може да измъкне

монетите, защото те ще изгорят пръстите и.

Снабдете я с топло одеяло и мека възглавница. Така ще

я подлъжете да заспи. Заключете вратата и гледайте

никой да не влиза.

Около един час преди зазоряване влезте в стаята. Може

би си мислите, че тук трябва да нахлуете с крясъци?

НИЩО ПОДОБНО. Влезте тихичко на пръсти, оставете чаша

чай до спящата вещица, върнете се пак на пръсти до

вратата и тихичко се прокашляйте. Това е много важно.

Ако бъде събудена внезапно, вещицата може страшно да се

разлюти.

Някои авторитети препоръчват към чая шоколадови

бисквити, други казват, че ще са достатъчни и курабийки

с джинджифил. Ако ви е мил животът, само не и давайте

обикновени бисквити, защото така от ушите и ще

захвърчат искри. Когато тя се събуди, изречете следната

могъществена мистична руна, която ще и попречи да се

превърне в рояк пчели и да отлети:

ITI SAPIT EYI MA NASS.

Когато тя свърши с чая и бисквитите, завържете и

ръцете и краката отпред с въже (използвайте Морски

възел №1) и я хвърлете във водата.

ВАЖНА БЕЛЕЖКА ПО БЕЗОПАСНОСТ: Не правете това след като се

разсъмне. Не оставайте да гледате!”

26


Естествено този път някои останаха. И това, което видяха, беше, че

вещицата потъна и не изплува, а злокобната и островърха шапка отплува

надолу по течението. Тогава те се прибраха да закусват.


По споменатата река още за няколко минути не се случи нищо

повече. После островърхата шапка се приближи към един тръстиков

гъсталак, където спря и започна полека-лека да се издига. Чифт очи

надникнаха изпод полето и...


Като се увери, че няма никой, мис Проницателина Тик, учителка и

търсачка на вещици, изпълзя по корем на брега, след което достигна на

пребежки до гората тъкмо когато се развидели. В една язовича дупка тя си

беше оставила чиста рокля и малко свежо бельо, както и кутия кибрит (тя

никога не носеше кибрит в джоба, ако имаше опасност да я хванат, за да не

би случайно да наведе хората на някоя лоша идея).


Добре де, мислеше си тя докато съхнеше пред огъня, и по-зле

можеше да бъде. Слава на боговете, че в селото бе останал поне някой

можещ да чете, иначе щеше да стане една. Може би щеше да е добре да

беше поръчала да отпечатат книгата с едри букви.


Тъкмо мис Тик беше написала „Лов на вещици за тъпи хора” и се

беше постарала да разпространи по някой екземпляр по повечето места, където народът все още вярваше, че вещиците трябва да се горят или

давят. Понеже единствената вещица, която имаше някакъв шанс да намине

из тези места тия дни беше самата мис Тик, това значеше, че ако нещата

загрубеят, тя поне ще изкара хубав нощен сън и прилично хапване преди

да я хвърлят във водата. Водата пък изобщо не беше проблем за мис Тик, която беше изкарала Куирмския Колеж за Благородни Девици, където се

налагаше да се топиш в ледена вода всяка сутрин с цел изковаване на

Характер. А морски възел №1 беше много лесно да се разплете със зъби, дори и под вода.


А да, сети се тя, докато изливаше водата от обущата си, освен това тя

излезе с два сребърни шестпенсовика отгоре. Ама сериозно, народът в

Кучидол наистина е затъпял. Естествено това става, като разкараш

вещиците си. Вещицата знае малко повече от теб. Думата си значи това -

„веща”. Някои хора обаче не обичат никой да знае повече от тях, така че

странстващите учители и бродещите библиотекари напоследък избягваха

тези места. Както бяха потръгнали нещата, скоро, ако жителите на

Кучидол поискат да хвърлят камъни по някой по умен от тях, ще трябва да

ги хвърлят по прасетата си.


Изобщо не селище, а безобразие. За нещастие там имаше и едно

осемгодишно момиченце, което наистина обещаваше това-онова, така че

мис Тик наминаваше да я наглежда. Не като вещица, разбира се, защото

макар и да й харесваше по някоя студена баня сутрин, с хубавите неща не

бива да се прекалява. Тя се предрешаваше като скромна ябълкопродавачка

27


или ясновидка. (Вещиците обикновено не се занимават с ясновидство, защото ако се занимаваха, щяха да са прекалено добри в него. А хората не

искат да знаят, какво наистина ще се случи, а само, че ще дойде нещо

хубаво. Вещиците обаче не подслаждат предсказанията си.) Но не щеш ли, пружината на шапката под прикритие на мис Тик взе

че се развали точно докато тя минаваше по главната улица и островырхият

край изскочи. Дори и мис Тик не можа да забаламоса народа в този случай.

Е добре тогава, ще трябва да уреди нещо друго. Търсенето на вещици

винаги си беше опасно. Но трябваше да се върши. Една подрастваща сам

самичка вещица е тъжно и опасно дете...


Тя се сепна заглеждайки се в огъня. Защо току що си помисли за

Тифани Болежкова? Защо точно сега?


Тя бързо изпразни джобовете си и се зае да прави бъркотия.


Бъркотиите вършеха работа. Това беше единственото сигурно нещо, което можеше да се каже за тях. Правиш ги от малко канап, някоя друга

клечка и каквото се намери из джобовете ти. Те за вещиците бяха същото

като за някои хора ножчето с петнадесет остриета, три отвертки, миниатюрна лупа и джаджа за чистене на ушна кал. Не може дори да се

каже, каква точно работа вършеха, мис Тик само предполагаше, че те са

начин да разбереш, какво ще да знаят потайните части на собствения ти

ум. Бъркотията трябва да я правиш всеки път наново и само от нещата, които носиш по джобовете си. Но нямаше лошо, ако държиш в джобовете

си разни интересни неща, просто за всеки случай.


За няма и минута мис Тик състави бъркотия от:


- една двадесетсантиметрова линийка


- една връзка за обувки


- парче употребяван канап


- малко черен конец


- един молив


- една острилка


- едно камъче с дупка


- кибритена кутия съдържаща една гъгрица на име Роджър, както и

хлебни трохи за нея, защото всяка бъркотия трябва да съдържа по нещо

живо


- към половин пакетче Гърлосмазващи Хапове на Г-жа Чистозлатова.


- едно копче.


Приличаше на котешка люлка или пък на оплетените конци на много

странна марионетка.


Мис Тик се вгледа в нея в очакване бъркотията да я разчете. И тогава

линийката рязко се извъртя, хаповете за гърло се взривиха в малко облаче

червен прах, моливът изхвърча и се заби в шапката на мис Тик, а

линийката се покри със скреж.

28


Това не беше нормално.


Госпожица Предалова седеше на долния етаж на къщурката си

загледана в спящата на леглото си на горния етаж Тифани. За тази цел тя

използваше мишка седнала върху потъмнялата рамка на леглото. Отвъд

сивите прозорци (Госпожица Предалова не си беше давала зора да ги чисти

вече от четиридесет и три години, а Тифани не беше в състояние да

изчисти чак пък всичката мръсотия) вятърът виеше между дърветата, нищо

че беше още ранен следобед.


Той я търси, помисли си тя и почерпи с парче прастаро сирене друга

мишка в скута и. Да, но няма да я намери. Тук тя е в безопасност.


Тогава мишката вдигна поглед от сиренцето. Беше чула нещо.


- Рекох ли ви бе, рекох ли ви! Она ми е нейде тъдява!


- Оти па да не моем да си поприказуеме с дъртата бабаяга, бе. Оно с

бабаягите лошо нема.


- Щом думаш, ама она тая си е жива стрррахотия. Викат, дека она си

има ужасен демон у мъзътъ дето са и компирите.


Госпожица Предалова се поозадачи.


- Те ли? - прошепна си тя.


Гласовете идваха изпод пода. Тя прати мишката да се промуши през

една дупка под дюшемето.


- Нечем да се косите, ма оно тука си е мъзъ и е бъкано с компири.


След малко един глас се обади:


- Дека е бе?


- Мое па да е в отпуска?


- Оти му е на демоно отпуска бе?


- Ми да си види майната и таткото, мое би?


- Тъй ли ма? Че оно демоно да не би да си има майна, бе?


- Кривънци! Я ми запрете с дърленьето! Че она че ни чуе!


- Не ма, она нали е слепа като чвор и глуха като кютук бе, тъй

разпраят.


Мишките имат много добър слух. Госпожица Предалова се

подсмихна, когато забързаната мишка се промъкна покрай грубата каменна

зидария на мазето току до пода. Тя погледна през очите и. Мишките също

така виждат много добре в полумрака.


Малка групичка малки мъже се промъкваше през мазето. Кожите им

бяха сини и целите в татуировки и мръсотия. Носеха дрипави препаски и

всеки беше преметнал през рамо по меч, голям голкото самия него.

Всичките бяха рижи, ама наистина огнено рижи, с мазни плитки. Един

вместо шлем носеше заешки череп. Щеше да е по-страшен, ако черепът не

му падаше постоянно върху очите.

29


В стаята отгоре госпожица Предалова пак се подсмихна. Значи са

чували за Госпожица Предалова, а? Да ама не са чували достатъчно.


Когато четиримата малки мъже пропълзяха през старата миша дупка

извеждаща ги от мазето, те вече бяха под наблюдението на още две мишки, три отделни бръмбара и един молец. Те предпазливо запристъпваха на

пръсти през стаята, покрай старата вещица, която явно беше заспала... и

така докато тя изведнъж не плесна с ръце по облегалката на креслото си и

не се разкрещя:


- Пусто да е! Видим ви я, бре шашкъни ниедни!


Фийгълите моментално се паникьосаха и се изпоблъскаха един в

друг в ужас и трепет.


- Думах ли ви аз да мърдолите, бе?! - извика им госпожица

Предалова със смразяваща усмивка.


- Олеле, вай, вай, вай! Она ми мое да дума по нашенски! - изхленчи

някой.


- Вие сте Нак Мак Фийгъл, нал’тъй? Ма не ная клановите ви белези.

А по-кротко бе, нема да ви пържим на бавен огинь. Ти, бе! Името ти как е?


- Я съм Роб Секигоопрай, на клано от Варовитищкио рид Големио

Човек, - отговори онзи с шлема от заешки череп - Та...


- Тъй ли? Големио човек си ми бил, а? Епа стори си тогаз зоро да си я

манеш капата като си хортуваш с мен! - скастри го Госпожица Предалова

забавлявайки се от все сърце - А да ми станете мирно! Я у мойто къще

хаймани нема да търпим!


Всичките четирима Фийгъли моментално се изправиха мирно като

по струнка.


- А така! - рече удовлетворено госпожица Предалова - А ми кажи са

кои са ти другарчетата.


- Туй е брато ми Прост Уили, госпойце, - Роб Секигоопрай тупна по

рамото фийгъла, която не преставаше да се вайка вперил ужасèн поглед в

Енохи и Атоотита.


- Ами останалите двама... саках да речем другите двамца? -

продължи Госпожица Предалова - Ей ти, който си с гайдата. Саках да

речем, дека си с гайдата. Ти да не си гонагъло?


- Епа да, госжа, - отвърна този фийгъл, който изглеждаше по-чист и

спретнат от другите, макар че трябва да се признае, че и повечето неща

живеещи под гнили дънери ще да са по-чисти и спретнати от Прост Уили.


- А как се казуеш?


- Ужасно Дребен Били Големото Чене, госжа.


- Оти ми се здвериш тъй, ма, Ужасно Дребен Били Големо Чене, -

подкачи го Госпожица Предалова - Шубе ли те е?


- Не бе, госжа. Я ти се възхищавам. Драго ми е на сърце га видим

вещица толкоз... вещерска.

30


- Тъй ли било, а? - измърмори с подозрение госпожица Предалова -

Ама сигурен ли си дека ич не те е шубе от мен, бе г-н Били Големо Чене?


- Епа сигурен съм, госжа. Ама само речете, и че ме е баш шубе, -

отговори предпазливо Били.


- Ха! - изсумтя Госпожица Предалова - Ей бре, значи... начи си имаш

акъл. А кой е оня едрия ти приятел, г-н Били?


Били сръга Голем Йън в ребрата. Въпреки ръста си, който като за

фийгъл беше огромен, той изглеждаше ужасно притеснен. Като повечето

хора с големи мускули, той се стряскаше от хора силни по друг начин.


- Он е Голем Йън, госжа, - подсказа Били Големото Чене, докато

Голем Йън си разглеждаше краката.


- Гледам он си има герданче от големи зъби, - забеляза госпожица

Предалова - Човешки ли са?


- Епа да, госжа. Четри на брой. По един от секи човек, дето он е

натупал.


- Ама за порастнали човеци ли говориш? - поиска да се увери

изненадана госпожица Предалова.


- Епа да, госжа, - потвърди Били - Он най-вече им рипа со чутурата

напред от некое дръво. Много е як у чутурата он нашичкио, - добави той, в

случай че някой не бе разбрал.


Госпожица Предалова се облегна и продължи с разпита:


- А сега бъдете тъй любезни да ми обясните, що ми се промъквате

такива в мойто къще. Айде бърже ми отговаряйте!


След съвсем кратичка пауза Роб Секигоопрая подхвана весело:


- Ей, ми че оно е лесно. Бехме излели да ловим хагис.


- Не, не бехте, - сряза го госпожица Предалова - Щото хагис е питка с

овчи дреболийки, с много мерудии и добре сготвена в овчи стомах4.


- Епа оно е само ако не мо’еш да си фанеш истинскио дзвер, бе

гос’жа, - заобяснява се предпазливо Роб Секигоопрай - Оти она питката

пред истинскио дзвер ич не важи. О, лукаво животно е туй, хагисо, а

дупките си пра’и оно у мазета дето ората си държат компирите…


- Това ли е истината? Че сте били на лов за хагис? А, Прост Уили? -

гласът на госпожица Предалова изведнъж много се заостри.


Всички присъстващи очи, включително тези на една уховрътка, се

втренчиха в завалията Уили.


- Ъъъ... епа-а-а... ооолеле... ау... вай, вай, вай! - изстена Прост Уили и

падна на колене - Молим ви, бе госжа, не ми сторвай нещо ужасно! -

примоли се той - Она твойта уховрътка как на кръв ме гледа!


- Хубаво тогава, да започнем отначало, - рече Госпожица Предалова, вдигна ръка и откъсна превръзката от очите си.


4 бел. прев.: Хагис - наистина има такова традиционно шотландско ястие.

31


Фийгълите отстъпиха припряно, когато тя положи ръце на черепите

от двете си страни.


- Не ми трябват на мен очи да подуша лъжата, като рече някой да

лъже, - обяви тя - Кажете ми, защо сте тук. Кажете ми... още веднъж.


Роб Секигоопрай се поколеба. Това предвид обстоятелствата беше

много смело от негова страна. После той си призна:


- Оно е зарад големата мънечка бабаяга, бе госжа, затуй додохме.


- Големата мънечка... А, имате предвид Тифани?


- Епа да!


- И сме под, таквоз, голем кютек, - допълни Прост Уили не смеейки

да срещне с очи слепия взор на вещицата.


- Он сака да рече, дека клетва ни е наложена, гос’жа, - изгледа брат

си накриво Роб Секигоопрай - Оно е секаш...


- ... сериозно задължение, на което не може да не се подчините, -

довърши Госпожица Предалова - Ная я, що е клетва наложена. Но защо?


За своите 113 години Госпожица Предалова беше чувала какво ли не, но сега слушаше в потрес разказа за човешкото момиченце, което, ако ще и

само за броени дни, е била келда на цял клан Нак Мак Фийгъли. А ако си

била тяхна келда, ако ще само за няколко дни, значи те ще те наглеждат...

ами завинаги.


- И още она е на наште ридове бабаягата, - каза Били Големото Чене -

Она се грижи за них, чува ги, пази ги. Ама...


Той се запъна и Роб Секигоопрай довърши:


- Нашта келда сън сънува. Сън за бъдното. Сън дето сите ридове

замръзнаа и сичко живо измре, а големата мънечка бабаяга е с леден венец!


- Майчице!


- Епа тъй си е, ма оно не е сичко! - продължи Били кършейки ръце -

Виде она големо дръво пораснало у земя ледена! Виде она пръстен

железен! Виде она мъж с пирон у сърце си! Виде она напаст от кокошки и

сирене дето оди като човек!


Настъпи тишина, след което Госпожица Предалова рече:


- За първите две е ясно, за дървото и пръстена де, то си е сериозен

окултен символизъм. И пиронът също, метафорично колкото си щеш.

Малко ме съмнява това за сиренето... да не би пък да има предвид Хорас?

... пък кокошките... Надали може изобщо да има напаст от кокошки, какво

ще кажете?


- Джени за сите тех си е много сигурна, - възрази Роб Секигоопрай -

Много шантави и тревожни неща ми сънува она, тъй че си рекохме ний, а

да одим да видим, как е големата мънечка бабаяга.


Разнообразните очи на госпожица Предалова се втренчиха в него.

Роб Секигоопрай им отвърна с израз на яростна честност и не трепна.

32


- Като гледам, това вашто си е честна работа, - каза тя - И що ви беше

да почвате с лъжи?


- О, оти тъй си е по-интересно, - отговори Роб.


- На мен истината ми е по-интересна, - отбеляза госпожица

Предалова.


- Мо’е, мо’е, ма я си бех рекъл да му турим великани и пирати и

магьосани порове, - обяви Роб - С мерак отсекъде!


- Добре де, - отказа се да продължава с това госпожица Предалова -

Когато мис Тик ми доведе Тифани, рече ми, че тя била пазена от

тайнствени сили.


- Епа да, - потвърди гордо Роб Секигоопрай - Ний сме туй, нема

лабаво.


- Мис Тик се прави на много важна, - каза госпожица Предалова -

Жалко, ама аз нея много-много не я слушах. Тя все ми разправя, как тея

момичета били нахъсани да учат, пък те повечето са едни фльорци, дето

искат да са вещици, за да впечатляват младежите, и след няколко дни беж

да ги няма. Не и тази обаче, тя не! Тази бяга право в белята! Да я видите

само, как се опита да танцува със Зимеделеца!


- Епа видееме. Там бееме, - обади се Роб Секигоопрай.


- Били сте там?


- Епа да. След вас одииме.


- Никой не ви видя там. А аз щях да знам, само да ви беше зърнал

някой, - изтъкна госпожица Предалова.


- Епа що? Ми оно нас ни бива да не ни виждат ората, - ухили се Роб -

Да се чудиш и маеш колко ора ич не са ни видели.


- Тя наистина се опита да танцува със Зимеделеца, - повтори

госпожица Предалова, - А и бях казала, че не бива.


- Ей бре, на нас ората се ни викат туй не бива, онуй не бива, -

изкоментира Роб Секигоопрай - Така наем, що е най-интересно да сторим!


Госпожица Предалова се втренчи в него с очите на една мишка, два

гарвана, няколко молеца и една уховрътка.


- Тъй де, - каза накрая тя и въздъхна - Да. Това му е белята да

остарееш толкова, че, като се замислиш, толкова отдавна е било, че

понякога направо ми се струва, че някоя друга е била млада вместо мен.

Многото годинки не са проста работа, от мен да знаете. То...


- Зимеделецо я тражи големата мънечка бабаяга, бе гос’жа, - каза Роб

Секигоопрай - Видееме я нея как играе със Зимеделецо. А са он я тражи.

Чуваме го ние у войо на ветъро.


- Знам, - каза госпожица Предалова, сепна се и за миг се заслуша -

Вятърът утихна, - съобщи тя - Намерил я е.


Тя грабна бастуните си и закуцука нагоре по стъпалата с

изненадваща пъргавина. Фийгълите нахлуха след нея в спалнята, където на

33


тесен креват лежеше Тифани. По една свещ в паница гореше във всеки

ъгъл на стаята.


- Но как я е намерил? - поиска да знае госпожица Предалова - Аз

нали я бях скрила! Вие, сините, веднага да донесете дърва! - тя ги изгледа

строго - Казах веднага да...


Чу се изтопурване. Прах бавно се заутаява по пода. Фийгълите се

взираха в очакване в госпожица Предалова. А съчки, ама много съчки, бяха

натрупани в огнището.


- Добре сторихте, - каза тя - Ма нещо ми се помотвахте!


Снежинки западаха от комина.


Госпожица Предалова кръстоса пред себе си бастуните си и силно

тропна с крак.


- Дърво гори́, огън пламти́! - провикна се тя и съчките в огнището

избухнаха в пламъци.


Но по стъклата вече се трупаше скреж, рунтави бели пипала се

разпростираха с припукване по стъклото.


- Аз тая работа на мойте години няма да я търпя! - заяви вещицата.


Тифани отвори очи и попита:


- Какво става?


Глава трета

Тайната на Бофо


Никак не е добре да те направят на сандвич куп ошашавени

танцьори. А те бяха все едри, тежки мъже. Тифани Болежкова беше цялата

в болежки. Синини имаше навсякъде, в това число една с формата на

подметка, която тя нямаше да покаже ама наистина на никого.


Фийгъли изпълваха всички равни повърхности в тъкачницата на

госпожица Предалова. Тя работеше на стана си гърбом към стаята защото, както казваше тя, това и помагало да мисли. Но понеже тя беше госпожица

Предалова, нямаше значение как ще се обърне. Нали в крайна сметка беше

пълно с очи и уши, които да използва. Огънят гореше буйно, а навсякъде

имаше свещи. Черни, естествено.


Тифани я беше яд. Госпожица Предалова не се беше развикала, дори

и глас не беше повишила. Тя само въздъхна и я беше нарекла „глупаво

дете”, което беше много по-лошо, най-вече защото Тифани си знаеше, че

си беше точно такава. Един от танцьорите помогнал да я донесат обратно в

къщурката. Това тя изобщо не си го спомняше.


Една вещица не бива да прави нещо, само защото и е скимнало! Та

това си е живо изкикотване! Всеки ден ти се налага да се разправяш с

разни глупави, мързеливи, лъжливи и изобщо неприятни хора, така че като

34


нищо накрая можеш да решиш, че светът значително ще се подобри, ако

им отпереш по някой шамар. Но не бива така, защото, както и беше

обяснила веднъж мис Тик: 1.) от това светът ще се подобри само за много

кратко време; 2.) след което светът леко ще се влоши; и 3.) не е работа и ти

да изпростяваш като тях.


Краката и се бяха обадили, а тя ги беше послушала. А трябваше да

слуша главата си. И ето че сега и се налагаше да седи до огнището на

госпожица Предалова с калаена грейка в скута и увита в шал.


- Значи този Зимеделец е нещо като бог? - поинтересува се тя.


- Епа нещо като такова, - отговори Били Големо Чене - Ма не от онея

богове дето им се молят. Он просто ... епа пра’и зими, туй му е работата, видиш ли.


- Той е стихия, - поясни откъм стана си госпожица Предалова.


- Епа, - обади се Роб Секигоопрай - Оно богове, стихии, демони, духове... а оди кажи без жокер, кой къв че бъде.


- А танцът значи е за посрещане на зимата? - продължи да разпитва

Тифани - В това няма никакъв смисъл! Танцът морис е за посрещане на

лятото, това да, то...


- Абе ти кога ще порастнеш? - скастри я госпожица Предалова -

Годината нали е кръг! Колелото на света трябва да се върти! Ето защо те

играят тук горе Тъмния Морис, за равновесие. Посрещат зимата заради

заложеното дълбоко в нея ново лято!


Трак-трак, - потракваше станът. Госпожица Предалова тъчеше ново

платно, от кафява вълна.


- Е, добре де, - склони Тифани - Посрещнахме я... него де. Да, но той

защо тръгна да ми се натрапва?


- А ти защо тръгна да танцуваш? - контрира я госпожица Предалова.


- Ами... имаше място и аз...


- Да. Място. Място, ама не за теб. Място, което не беше твое, глупачето ми. Ти хукваш да танцуваш с него, а сега на него му се е

приисква да види, каква е тази наперена мома. Досега за такова нещо хич

не бях чувала! Искам да ми донесеш третата книга отдясно от втория рафт

отгоре на моята библиотека, - тя връчи на Тифани тежък черен ключ -

Поне с това ще можеш ли да се оправиш?


Вещиците няма защо да се хабят да шамаросват глупаците, не и ако

си имат остър език винаги готов за бой.


Госпожица Предалова освен това имаше няколко рафта с книги, което беше необичайно като за една от по-старите вещици. Рафтовете бяха

чак до тавана, книгите изглеждаха големи и тежки и чак до днес на Тифани

и беше забранено даже да бърше праха от тях, а камо ли да отключва

големите черни железни скоби, които ги крепяха към рафтовете. Хората, 35


които идваха тук, им хвърляха боязливи погледи. Опасно нещо бяха това, книгите.


Тифани отключи скобите и избърса прахта. А... книгите, също като

самата госпожица Предалова, не бяха точно каквото изглеждаха.

Приличаха на вълшебни книги, но имаха заглавия от рода на

„Енциклопедия на супите”. Имаше и речник. Точно до него, потънала в

паяжини, беше книгата поискана от госпожица Предалова.


Все така изчервена от срам и яд, Тифани смъкна книгата, мъчейки се

да я освободи от паяжините. Някои от тях се опънаха и изплякаха при

разкъсването си и от горната част на страниците се посипа прах. Като я

отвори, тя замириса на вехта кожа, също като самата госпожица

Предалова. Според почти изтритите главни букви на заглавието това беше

„Древна и класическа митология” на Чинкин5. Беше пълна с белязки.


- Страници осемнадесета и деветнадесета, - разпореди се без да

помръдне глава Госпожица Предалова.


Тифани ги отвори и рече изненадано:


- „Тцантъ на Сензоите”? Да не би да са искали да кажат „Танцът на

сезоните”?


- За съжаление художникът, дон Вайцен де Йойо, чийто шедьовър е

това, не е имал същата дарба с буквите, каквато е имал с рисуването, -

поясни госпожица Предалова - Плашел се е от тях, кой го знае защо.

Забелязвам, че спомена думите преди картинките. Книжно дете си ти.


Картинката беше ... странна. Изобразяваше две фигури. Тифани

досега не беше виждала маскарадни костюми. Вкъщи нямаше излишни

пари на такива неща. Но тя беше чела за тях и горе-долу такива си ги беше

представяла.


На страницата се виждаха мъж и жена... или поне неща с вида мъж и

жена. До жената имаше надпис „Лято” и тя беше висока, руса и красива, следователно за нисичката Тифани с кафявата и коса автоматично

предизвикваше недоверие. Тя държеше нещо наподобяващо голяма

кошница във формата на охлювова черупка, пълна с плодове. Мъжът,

„Зима”, беше стар, сивокос и прегърбен. В брадата му проблясваха ледени

висулки.


- Ей бре, ей ти го Зимеделецо както си требе, - отбеляза Роб

Секигоопрай крачейки по страницата - Дедо ти Мразко.


5 бел.прев.: Най-класическият и разпространен популярен преразказ на класическата митология на

Кръглия Свят е издадената през 1855 г. „Векът на Мита; или Истории за Богове и Герои” на Томас

Булфинч, по-късно допълнена с томове за легендите за крал Артур и за Карл Велики, още по-късно

издавани заедно и известни като „Митологията на Булфинч”. Фамилията на автора на английски значи

буквално „чинка”.

36


- Тоя ли? - възмути се Тифани - Това ли е Зимеделеца? Че той на вид

е на сто години!


- Младок, нали? - изгадня госпожица Предалова.


- Немой да му даваш да те цунка, оти нослето че ти посинее и че ти

падне! - подметна весело Прост Уили.


- Прост Уили, да не си посмял да говориш такива неща! - скара му се

Тифани.


- Ми я само да разведрим духо, видиш ли, - оправда се притеснено

Уили.


- Това, естествено, е художествена представа, - отбеляза госпожица

Предалова.


- И какво ще рече това? - взря се в рисунката Тифани.


Не беше вярно. Тя си го знаеше. Той изобщо не изглеждаше така...


- Значи, дека он си го е измислил, - обясни Били Големо Чене - Нема

как да го е видел, нал’тъй? Никой не е видел Зимеделецо.


- Досега! - додаде Прост Уили.


- Уили, - обърна се към брат си Роб Секигоопрай - нали наеш, дето ти

думах я за тактичното зяене?


- Епа да, Роб, верно си ми го думал, - отвърна послушно Уили.


- Епа туй, дето току що го рече, оно не беше таквоз, - обясни Роб.


Уили провеси нос:


- Прощавай бе, Роб.


Тифани стисна юмруци и възкликна:


- Нямах предвид да стане така!


Госпожица Предалова обърна строго стола си към нея:


- А какво си имала предвид? Хайде кажи ми. Този твой танц заради

склонността на младежта да не се подчинява на възрастните ли беше? Да

имаш предвид нещо, значи да мислиш. А ти изобщо мислила ли си? И

други преди са се включвали в танца. Деца, пияници, младежи заради

глупави облози... и нищо не се е случвало. Пролетните и есенните танци

са... ами просто стар обичай, ще кажат повечето хора. Просто начин да

отбележим, кога мразът и зноят си сменят властта над света. Според някои

от нас тук има нещо повече. Според нас нещо се случва. За теб танцът е

станал истински и нещо се случи. А сега Зимеделецът е тръгнал след теб.


- Че защо? - продума смаяно Тифани


- Знам ли. Като танцувахте, да си видяла нещо? Или пък да си чула?


Как изобщо може да се опише усещането, че си навсякъде и всичко?

- зачуди се Тифани. Така че тя не се опита да го опише.


- Аз... май чух глас, или може би бяха два гласа, - измънка тя - Ъ...

питаха ме, коя съм.


- Ин-те-рес-но, - рече госпожица Предалова - Два гласа значи? Ще

обмисля последствията от това. Това, което не разбирам е, как ще да те е

37


намерил. Ще си помисля и за това. Междувременно предполагам, че няма

да е зле да се обличаме по-топло.


- Епа да, - съгласи се Роб Секигоопрай - Он Зимеделецо ич не мо’е да

трае на напечено. Ей бре, я че си забра’им некой път и чутурата! Донехме

ти ний едно писменце от хралупата дето е доле у гората. А го дай на

големата мънечка бабаяга, бе Уили. На път ни беше, та го зехме.


- Писмо? - сепна се Тифани посред тракането на стана зад нея, а

Прост Уили вече изваждаше омазнен смачкан плик от окесията си.


- Оно е от онуй келешче от замъко у нас, - продължаваше Роб, докато

брат му развиваше - Он вика, дека си живее убаво и дека те чека па да се

върнеш у дòма и че се надева и с теб да е същото, а още има бая за как са

ягнищата и таквоз, не е баш интересно, мен ако питаш, а най-отдоле он е

писал П.С.Е.Л.Ц.6, ма я не могим да сфанем, туй па що ли е.


- Прочел си ми писмото? - ужаси се Тифани.


- Епа да, - изпъчи се гордо Роб - Нема проблема. Е, Били Големо

Чене ми поподсказа мънечко с по-длъжките думища, ма повечето я си го

преборих, нема лабаво, - усмивката му грейна, но скоро пак посърна, като

видя изражението на Тифани - Абе, ‘ная си я, дека ми се пениш мънечко, дека ти отвориме пликчето, - заобяснява се той - Ма нема лошо, оти па го

залепихме с плужекова слуз. Ич нема да усетиш, дека е било четено.


Той се закашля, защото Тифани го гледаше все така накриво. Всички

жени леко притесняваха фийгълите, а най-лоши от всички жени бяха

вещиците. Най-накрая, когато той съвсем се изпопритесни, Тифани

попита:


- Как разбра, къде да намериш писмото?


При това тя хвърли един поглед към Прост Уили, който беше захапал

края на препаската си. Той правеше това само като го е страх.


- Ъ... че приемеш ли ей така леекичко да те поизлажем? - пробва се

Роб.


- Не!


- Ма она лъжата е бая интересна. Има в нея змеища и еднороги и...


- Не. Искам истината!


- Оти ма, она е толкоз скучна. Епа одииме ние у замъко на Бароно и

изчетохме писмата дето ти му ги прати, а ти рече, дека пощальоно нае да

остая писмата за теб у кухото дръво доле до бързейо, - докладва Роб.


Зимеделецът да беше влязъл в къщурката, пак нямаше да захладнее

толкова.


6 бел.прев.: на английски SWALK. Значи „Подпечатано с една любяща целувка”. Имало е мода да се

пишат такива неща в английските писма.

38


- Он туря писмата дето са от тебе у една кутия под... - започна Роб и

замижа, когато търпението на Тифани пукна по-шумно и от странните

паяжини на госпожица Предалова.


- Не знаеш ли, че не бива да се четат писмата на другите? - скара му

се тя.


- Ъ... - започна Роб.


- Освен това сте влезли с взлом в замъка на Ба...


- А, не, не, не! - заподскача Роб - Е туй нема как да ни го прикачиш!

Епа ние само си минахме през една от онея мънечките дупчици дето се

стреля през тех...


- И тогава ми прочетохте личните писма, дето ги писах лично на

Роланд? - сряза го Тифани - Ами че те бяха лични!


- Епа да, - рече Роб - Ма нема да се косиш, ние нема да ка’ем на

никого, що имаше у тех.


- И нито жива душа нема да чуе от нас, що има у дневнико ти, -

добави Прост Уили - Нито дори туй, дето покрай буквищата си изписала

китни цветенца.


Госпожица Предалова ще си умре от смях зад гърба ми, мислеше си

Тифани. Знам си, че ми се смее. Но вече и се бяха свършили възмутените

реплики. Те, седнеш ли да се разправяш с фийгъли, рано или късно винаги

свършват.


Ти им беше келда, напомни и нейният Втори Акъл. Те мислят, че е

техен свещен дълг да те пазят. А ти самата какво мислиш, няма никакво

значение. С тях животът ти ще е сложен, ама слоооожен.


- Няма да ми четете писмата, - отсече тя - Нито дневника ми.


- Убаво, - склони Роб Секигоопрай.


- Обещаваш ли?


- Епа да.


- Ама ти обеща и миналия път!


- Епа да.


- Обещаваш ли, пу, пу, да пукнеш ако пак го направиш?


- Епа да, нема проблема.


- И това е честната дума на един лъжлив и крадлив Фийгъл, нали

така? - намеси се Госпожица Предалова - Щото вие вервате дека вече сте

умрели, право ли думам?


- Епа право си думаш, гос’жа, - потвърди Роб Секигоопрай -

Благодарско, дето ме подсети за туй.


- Всъщност, Роб Секигоопрай, ти ич не мислиш да спазиш никакво

обещание!


- Епа да, гос’жа, - рече гордо Роб - Не и лабаво обещанийце като туй.

Оти, видите ли, оно ни е върл дълг да я вардим големата мънечка бабаяга.

Ако требе, и живото си даваме зарад нея.

39


- И как че стане това, като сте вече умрели? - запита го рязко

госпожица Предалова.


- Епа тук ми е мънечко мътно, право да си ка’ем, - призна Роб - Тъй

че мо’е па по-скоро да даваме зарад нея живото на секи чапкънин дето я

застраши.


Тифани се предаде с въздишка.


- Още малко и ще стана на тринайсет, - заяви тя - Мога сама да се

оправя.


- Леле, колко си ми самостоятелна, - рече госпожица Предалова, но

без прекалено да гаднее - И със Зимеделеца ли?


- Какво иска той? - попита Тифани.


- Нали ти казах. Може пък да иска да види, каква ще да е тази

девойка, толкова отворена, че да излезе да танцува с него, - отвърна

Госпожица Предалова.


- Краката ми сами ме понесоха! Вече казах, че не исках!


Госпожица Предалова обърна стола си срещу нея. Чии ли очи

използва? - зачуди се Вторият Акъл на Тифани. Фийгълите? Гарваните?

Мишката? Или пък всичките? Колко от мен вижда? Дали ме гледа през

миши очи или през очите на насекоми с десетки бляскави очички?


- Е, тогава всичко си е наред, - изсумтя госпожица Предалова - Не си

го искала и толкова. Да, ама вещицата носи отговорност! Нищо ли не си

научила, бре дете?


„Дете”. Много е гадно да се каже това на някой, който още малко и

ще стане на тринадесет. Тифани усети, че пак се изчервява. Ужасна жар я

обзе отвътре.


Ето защо тя прекоси стаята, отвори външната врата и излезе.


Навън ръсеше пухкав снежец. Като вдигна поглед към бледото небе, Тифани виждаше как снежинките бавно се спускат надолу на меки перести

парцали. На такъв сняг у дома на Варовитище му викаха „Баба Болежкова

си стриже овцете”.


Тифани усещаше как снежинките се топят в косата й докато се

отдалечаваше от къщурката. Госпожица Предалова и викаше нещо от

прага, но тя си вървеше нататък, та дано снегът поохради жарта в бузите и.


Това, разбира се, е глупаво, призна си тя сама. Но и да си вещица

също е глупаво. Защо изобщо се мъчим? То е тежка работа кажи речи без

отплата. Какво се брои за успешен ден за Госпожица Предалова? Когато

някой и донесе чифт стари обувки втора ръка, които да и станат! Абе

изобщо какво разбира тя?


И къде е тоя Зимеделец? Да не би да е тук? Засега го имаше само в

приказките на госпожица Предалова! И в една изсмукана от пръстите

картинка в някаква книжка!


- Зимеделецо! - провикна се тя.

40



Чуваше се как пада снегът. Един такъв тихичък звук, като

приглушено студено цвърчене.


- Зимеделецо!


Нямаше отговор.


Добре де, какво си очаквала? Някой дебел тътнещ глас? Дядо ти

Мраз? Нямаше нищичко освен мекотата на белия сняг, валящ си кротичко

сред тъмните дървета.


Тогава тя се почувства малко глупаво, но също и удовлетворено. Ето

така постъпва една вещица! Изправя се направо срещу онова, от което се

страхува и, хоп, то вече не е страшно! Бива си я нея в тази работа!


Тя се обърна... и видя Зимеделеца.


Запомни това, намеси се Третият и Акъл. И най-малката подробност

е важна.


Зимеделецът беше... ами нищо. Обаче снегът го очертаваше.

Обикаляше го, обтичаше го като че плъзгайки се по невидима кожа. Той

беше само една форма, нищо повече, освен може би двете мънички бледи

мораво-сиви петънца висящи във въздуха там, където човек би очаквал да

види очи.


Тифани застина, умът и беше спрял, тялото пък чакаше да му се каже

какво да прави.


Ръка очертана от валящи снежинки се протегна към нея, но много

бавно, както се посяга към животно, когато не искаш да го сплашиш.

Имаше... ами нещо, някакво странно усещане за неизречени неща, защото

нямаше глас, който да ги изрече, някакъв стремеж, като че нещото влагаше

в този миг цялото си сърце, нищо че не знаеше, какво е това „сърце”.


Ръката спря на около една стъпка от

нея. Беше сключена в юмрук и сега се обърна и пръстите се разтвориха.


Нещо проблясна. Беше бял кон, сребърен, на тънка сребърна

верижка.


Ръката на Тифани хвръкна към врата и. Но тя нали си го беше

сложила снощи! Преди да отиде... да... види... танца...

41


Трябва да е паднало! А той да вземе да го намери!


Интересно, обади се Третият и акъл, който наблюдаваше света по

свой си начин. Значи не можеш да видиш, какво се крие в един невидим

юмрук. Как ли става тази работа? А и как така се виждат тези моравосиви

мътилки на мястото на очите? Те пък защо не са невидими?


Такъв си е той, Третият акъл. Ако някоя грамадна канара вземе да се

срути право върху теб, този акъл ще размишлява, дали тази скала е

вулканична, като примерно гранит, или пък е пясъчник.


Онази част от мозъка на Тифани, на която в този момент не и беше

до подробности, се беше втренчила в сребърното конче полюшващо се на

верижката си.


Първият акъл и казваше: Вземи го.


Вторият акъл и казваше: Не го взимай. Това е някакъв капан.


Третият акъл и казваше: Изобщо не го докосвай. Ще е толкова

студен, че просто не можеш да си представиш.


И тогава остатъкът от нея прати всички акъли да си гледат работата и

заяви: Вземи го. Това е част от каквото те прави да си ти. Вземи го. Като го

докоснеш, си мислиш за дома. Взимай го де!


Тя протегна дясната си ръка. Кончето падна в нея. Инстинктивно

пръстите и се сключиха върху му. Наистина беше толкова студено, че

просто не можеше да си представи. Пареше.


Тя изпищя. Очертанието на Зимеделеца във валящия сняг се

разпръсна във вихър от снежинки. Снегът около краката и изригна с

бойния вик „Кривънци!” и тълпа фийгъли я грабна за краката и я понесе, както си беше изправена, през поляната чак до къщичката и я вкара през

вратата.


Тифани с мъка си отвори ръката и с треперещи пръсти издърпа

сребърното конче от дланта си. На която остана отчетлив отпечатък - бял

кон върху розова плът. Не беше изгаряне а... измръзване.


Креслото на госпожица Предалова се размърда с трясък.


- Ела тук, дете, - разпореди се тя.


Още притискайки дланта си и мъчейки се да сдържа сълзите си, Тифани се приближи към нея.


- Застани ей тук до креслото ми, на минутата!


Тифани се подчини. Сега не беше време за непокорство.


- Искам да ти погледна в ухото, - каза госпожица Предалова -

Отметни си косата.


Тифани си придържа косата и примигна когато я погъделичкаха

миши мустачки. След което госпожица Предалова отдръпна животинчето

и отбеляза:


- Я, да не повярваш, нищо не се вижда.


- Ъ... а какво очакваше да видиш? - престраши се да попита Тифани.

42


- Дневна светлина! - крясна госпожица Предалова така, че мишката

побягна презглава, - Абе на теб никакъв мозък не ти ли е останал, бре дете?


- Е, ненъм некой интересуе ли го, ма мислим, дека Зимеделецо избегà и снего спре, - обади се Роб Секигоопрай, но никой не го слушаше.


Когато вещици се задърлят, те се концентрират.


- То си беше мое!


- Дрънкулка!


- Не!


- Ми сигур с’а не му е баш времето, ма че ви ка’ем я…, - пак се

пробва окаяно Роб.


- Да не би да си мислиш, че това ти трябва, за да си вещица, а?


- Да!


- Вещиците нямат нужда от оръдия!


- Ти нали ползваш бъркотии!


- Да, ползвам! Обаче нужда нямам. Не и нужда!


- Та саках да ка’ем, дека снего се топи…, - ухили се притеснено Роб.


Гневът обзе езика на Тифани. Как смее тая изкуфяла дъртофелница

да ми приказва за туй, как нямала нужда от неща!


- Бофо! - изкрещя тя - Бофо, Бофо, Бофо!


Настъпи тишина (тежко му, когото е настъпила). След някое време

Госпожица Предалова отмести поглед от Тифани и каза:


- Я сите фийгълски чапкъни беж да ви нема оттук! Я че усетим, ако

не ме послушате! Бабоягска работа е туй!


В стаята нещо се разфшътка и външната врата се затвори с трясък.


- Та значи, - започна Госпожица Предалова - знаеш за Бофо, а?


- Да, - потвърди задъхано Тифани - Знам.


- Хубаво тогава. А да си казала на някого за...? - госпожица

Предалова спря и вдигна пръст пред устните си, след което тропна с

бастун по пода - Я рекох ли ви да се пръждосате, бре шашкъни с шашкъни!

А беж у гората сите! Вижте он верно ли е избегал! Я че видим вината у

зъркелите ви, само да смеете да ми шикалкавите!


Отдолу се разтропаха разсипващи се картофи, от което ставаше ясно, че фийгълите драпат да се измъкнат през тясната вентилационна решетка.


- Сега вече ги няма, - каза Госпожица Предалова - И скоро няма пак

да ги проима. Бофо ще има грижата.


Кой знае как, само за някоя друга секунда, тя беше станала някак по-

човечна и доста по-малко страшна. Добре де... малко по-малко страшна.


- Как разбра? Много си се растърсила значи? Дебнела си и си

тършувала, а? - заразпитва Госпожица Предалова.


- Не! Аз не съм такава! Разбрах случайно, един ден, докато ти

подремваше! - Тифани си заразтрива ръката.


- Боли ли? - наведе се към нея Госпожица Предалова.

43


Тя може и да беше сляпа, но, като всички по-стари вещици, които

знаеха какво правят, забелязваше всичко.


- Не, вече не. Но преди болеше. Виж, аз...


- Значи трябва да се научиш да слушаш! Мислиш ли, че Зимеделецът

си е тръгнал?


- Той като че ли изчезна... тоест още повече изчезна. Мисля, че

искаше да ми върне герданчето.


- Мислиш ли, че точно това ще вземе да стори духът на Зимата, повелителят на леда и фъртуните?


- Не знам, госпожице Предалова! Досега не съм срещала такъв!


- Но танцува с него.


- Не знаех, че ще направя така!


- И все пак.


Тифани изчака, след което подпита:


- И все пак, какво?


- И все пак, така, изобщо. Кончето го доведе при теб. Но сега той не е

тук; за туй си права. Иначе щях да знам.


Тифани отиде до входната врата, поколеба се само са миг, отвори я и

излезе на поляната. Тук таме имаше по малко сняг, но денят беше станал

най-нормален сив зимен ден.


И аз също щях да знам, ако той беше тук, помисли си тя. Няма го. А

Вторият и акъл се поинтересува: Я? И откъде знаеш?


- И двамата сме докосвали коня, - продума си тихичко тя.


Огледа голите клонаци и сънните дървета, въртейки в пръстите си

сребърната верижка. Гората се беше скътала готвейки се за зимата.


Той е тук, но не е наблизо. Сигурно е много зает, нали цяла зима има

да прави...


- Благодаря, - каза без да мисли тя, защото майка й и беше казвала, че

малко учтивост нищо не ти струва, и се върна в къщурката.


Вътре сега беше много горещо, но Госпожица Предалова винаги

имаше купища дърва благодарение на Тайната на Бофо. Местните дървари

гледаха дървата и да не свършват. Че като намръзне една вещица, кой знае

колко гадна ще стане.


- Бих пийнала чаша черен чай, - каза старицата, когато Тифани влезе

замислена.


Тя изчака, докато Тифани изплакне чашата и продължи:


- Чувала ли си, какво разправят за мен, дете?


Гласът и беше дружелюбен. Вярно, че се бяха развикали, вярно, че

бяха изречени някои неща, които не биваше да се казват точно така, вярно

че се бяха развихрили бунтовни страсти. Но те двете сега бяха тук заедно и

нямаше къде другаде да ходят. Тихият глас беше предложение за мир и

Тифани беше благодарна за това.

44


- Ами, като това, че в мазето ти имало демон ли? - отговори Тифани

все още не съвзела се - И че ядеш паяци? Или че те посещават князе и

крале? И че каквото и цвете да се бодне в градината ти, ще цъфне черно?


- Я, тъй ли казват, - зарадва се Госпожица Предалова - Това

последното не го бях чувала. Колко мило. А чула ли си, че излизам в най-

дългата нощ на годината и награждавам тези, които са се държали добре с

по кесия сребро? А пък тези, които са се държали зле, съм им разпорвала

търбусите с нокътя си ето така?


Тифани отскочи стреснато, когато сбръчканата ръка на Госпожица

Предалова се стрелна покрай нея и пожълтелият нокът на палеца и

профуча току до корема и. Старицата изглеждаше страховито.


- Не! Не, това не съм го чувала! - изпъшка тя притискайки се в

мивката.


- Жалко! А щеше да е такава чудна приказка, с истински исторически

първоизточници! - злобната гримаса на Госпожица Предалова се превърна

в усмивка - Ами онова, че съм имала кравешка опашка?


- Кравешка опашка ли? Не!


- Наистина ли? Колко досадно, - въздъхна Госпожица Предалова и

отпусна палеца си - Като гледам, разказваческото изкуство по тези места

съвсем е западнало. Явно ще трябва да сторя нещо по въпроса.


- Пак някакво Бофо, нали? - сети се Тифани.


Макар че не беше съвсем сигурна. С този нейн нокът Госпожица

Предалова си беше бая страшничка. Нищо чудно, че другите момичета

напускаха толкова бързо.


- А, значи все пак имаш мозък, а? Е, какво друго ще е. Тъй де, Бофо.

Добре казано. Вярно си е Бофо. Изкуството на очакванията. Да покажеш на

хората каквото им се иска да видят, каквото си мислят, че ще намерят. Аз в

крайна сметка трябва репутацията да си пазя, я.


Бофо, мислеше си Тифани. Бофо, Бофо, Бофо. Отиде до черепите, взе

единия и прочете етикетчето отдолу, също като преди месец: Злокобен Череп №1. цена $2,99

Магазин за куриози и шеги „Бофо”

Анкх-Морпорк, ул. Десето яйце №4

„Най-добре се смее, който се смее . . със Бофо!”


- Като живи, нали? - отбеляза Госпожица Предалова и се отпусна с

прещракване на стола си - Стига да може да се каже такова нещо за череп, де! В магазина продаваха една чудна машинка за паяжини. Наливаш в нея, видиш ли, оная лепкава маса, и си правиш, с малко практика, паяжини за

чудо и приказ. Хич не мога да ги понасям гнусните гадинки, но, разбира

се, за къде си без паяжини. Мъртвите мухи забеляза ли какво са?

45


- Да, - вдигна поглед Тифани - Стафиди. Аз си помислих, че паяците

ти са вегетарианци.


- Браво. Ако не друго, очите ти са наред. И шапката ми също е от

там. Комай беше „Злата Стара Вещица № 3, Задължителна за хорър

партита”. Още ми се въргаля някъде каталогът им, ако те интересува.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник