Тя се завръща

1 Аеша се завръща

Диваците се разбягаха един по един в тъмнината. Когато и последният изчезна, главният жрец се приближи до Лео и на развален гръцки му каза:

— Господине, не зная дали сте ранен или засегнат с нещо, но трябва да знаете, че от момента, в който преминахте Свещената река една невидима сила ви закриля. Майката, на която служа, заповяда всеки, който ви засегне, да умре пред вашите крака. Кажете ми такава ли е волята ви?

— Не — отвърна Лео. — Нека не се пролива друга кръв заради нас. Диваците полудяха и получиха каквото търсеха. Всичко, което искаме, приятелю, но как е името ви?

— Орос.

— Приятелю Орос — хубаво име за мъж, който живее в Планината, — всичко, което искаме от вас, е храна и подслон. Заведете ни по-скоро при оная, която наричате Майка. Заради мъдростта й на оракул идваме отдалеч.

— Храната и подслонът са налице. А утре, след като си починете, имам заповед да ви отведа където пожелаете. Моля, следвайте ме.

Тръгнахме подире му и стигнахме до една къща, в която светеха запалени лампи. Тя се състоеше от две стаи, едната от тях беше спалня…

— Влезте — каза Орос — и се измийте! — После се обърна към мен и додаде: — Трябва да се погрижите за ръката си, която е разкъсана от челюстите на голямото куче.

— Откъде знаете?

— Това не е важно, по-важното е, че приготвих всичко необходимо за раната.

Втората стая беше осветена и добре отоплена. Леглата бяха постлани с чисти ленени покривки, а в метални съдове имаше топла вода. Върху малка масичка бяха сложени масла, превръзки и дъсчици — великолепни неща, които подсказваха, че състоянието на раната ми е предвидено. Не зададох други въпроси. Бях много уморен.

Жрецът Орос ми помогна да се съблека. Той махна грубите превръзки, проми раната ми с топла вода, в която предварително изсипа особена течност.

— Зъбите са се забили много надълбоко — каза той — и малката кост е счупена, но всичко ще мине и ще останат дребни белези. — Намаза раните ми с някакво масло и така го превърза, че болките ми изчезнаха. — До утре, гостенино мой, подутината ще спадне и костта ще се намести.

С негова помощ се умих и преоблякох в чисти дрехи. Лео стори същото, така че от стаята излязохме съвсем различни от двамата опърпани и мръсни хора, каквито бяхме, преди да влезем в нея.

В другата стая ни очакваше вкусна закуска, която изядохме с апетит. Толкова бяхме уморени, че едва домъкнали се до леглата си, се хвърлихме в тях и заспахме веднага.

През нощта се събудих внезапно. Не зная колко беше часът. Лампата едва мъждукаше. Усетих, че има някой в стаята. И не се излъгах. До вратата имаше човек, същински призрак, който се взираше към Леовото легло.

Дочух въздишка, израз на страдание, което ми подсказа, че призракът не е дух, а човешко същество, неимоверно развълнувано. В голяма тъга кършеше ръцете си. Видях, че и Лео почувства влиянието на призрака, защото се размърда и започна да говори на сън. Говорът му беше нисък и употреби думи, които бяха арабски. Той произнесе:

— Аеша! Аеша!

Образът пристъпи няколко крачки към Лео и спря. Той беше в същото сънно състояние, простря напред ръце, като че ли търсеше някого, когото иска да прегърне, и заговори пак с тих и страстен глас:

— Аеша, през живота и смъртта те търсих. Ела при мене, желание мое, богиньо моя!

Образът се приближи още до Лео и видях, че трепереше и че също бе прострял ръце напред. Лео, който беше седнал в леглото, сега отново легна и покривките паднаха на земята. Гърдите му останаха открити и на тях лежеше кожената торбичка, с която той никога не се разделяше. В нея държеше косите на Аеша.

Заспа дълбоко, а призракът втренчи поглед в торбичката. Даже се осмели с безплътните си ръце сръчно, да я развърже и да извади от нея дългата и блестяща плитка коса. Дълго време я разглежда и след това отново я сложи в торбичката. Чух плач.

Докато беше до леглото, Лео още веднъж с дълбок и страстен глас прошепна:

— Ела при мен о, мила моя, ненагледна красавице.

При този зов призракът с нисък вик, като на уплашена нощна птица, се обърна и избяга навън.

Когато се уверих, че го няма в стаята ни, прозях се шумно. Какво беше това? Не можеше да е сън, защото бях буден. И все пак какво означаваше всичко случило се? Кой беше тоя дух, коя беше силата, която ни доведе дотук здрави и бодри през ужасните планини и пустини?

Жрецът Орос бе нарекъл водача ни „Вестоносец, който раздава присъди“. Дали пък забуленият призрак не беше самата Аеша, която търсехме от толкова години? Отхвърлих съмненията, които ме бяха обзели и, налегнат от умората, отново заспах. На сутринта, когато спомените от прекараната нощ бяха по-бледи, аз реших да не казвам нищо на Лео за случилото се. И наистина си мълчах няколко дни.

Когато се събудих, силна светлина заливаше стаята ни, а жрецът Орос стоеше до леглото ми. Попитах го колко е часът и той усмихнат ми отговори, че до пладне остават два часа и че искал да превърже раната ми. Разбрах защо говори тихо, когато видях, че Лео още спи.

— Нека си почива — каза Орос. — Много е претеглил, а и още страдания го очакват.

Жрецът започна превръзката.

— Какво искате да кажете? Доколкото си спомням, вие казахте, че на Планината не ни грози никаква опасност.

— Точно така, приятелю… — и той ме погледна въпросително.

— Казвам се Холи.

— Приятелю Холи, телата ви са в безопасност. Нищо повече. Но човекът, освен плът и кръв има ум и дух, които могат да пострадат.

— Кой е този, който ще им напакости?

— Приятелю — важно-важно отговори Орос, — вие идвате в земя, обитавана от духове, при това не като туристи, а като хора, решили да повдигнат воала на тайна, покрита от вековете. Целта ви е известна и може да я постигнете. Но възможно е да се случи така, че душите ви да потреперят от отчаяние и лудост. Кажете ми, не се ли страхувате?

— Малко, защото моят син и аз сме видели странни неща. Свидетели бяхме, когато Огънят на Живота избухна пред очите ни, гостувахме на една Безсмъртна и наблюдавахме как я победи смъртта, а ние останахме непокътнати. Та сега ли да бъдем страхливи? Не, ние следваме и сме господари на съдбата си.

Орос не се показа нито учуден, нито любопитен. Изглежда, че онова, което му разказах, му беше известно.

— Добре — каза той, — след час ще тръгнете по пътя на своята съдба. Простете ми, ако съм ви засегнал с думите си, но ми бе заповядано да сторя това, за да ви изпитам. Трябва да повторя същото и на господина, когато се събуди.

— Името му е Лео Винси — казах аз.

— Да, Лео Винси — повтори Орос, сякаш името му беше известно, но го беше забравил. — Но, Холи, смятате ли, че е нужно да предупреждавам и него?

— Не, но ако искате, почакайте да се събуди.

— Прав сте. Простете ми за сравнението, но каквото направи вълкът, лъвът ще постигне повече. И той посочи с глава към Лео. Докато се занимаваше с ръката ми, Орос продължи да говори: — Виждаш ли колко по-добре е вече раната ти. Подутината е изчезнала и след няколко седмици ръката ще оздравее напълно. Тя ще стане пак такава, каквато е била, преди хан Расен да ви подгони. Но вие скоро ще го видите, а до него ще бъде и красивата Атена.

— Нима мъртвите възкръсват?

— Някои от тях ги донасят тук, за да ги погребат. Това е привилегия на управляващите в Калун, освен това Кания Атена има да задава въпроси на Оракула.

— Кой е този Оракул?

— Той е… един глас.

— Чух същото и от Атена, но всеки глас излиза от човек. Дали този Оракул не е онази, която вие наричате Майка?

— Може би, приятелю Холи.

— И тази Майка не е ли Духът на Планината?

— По този въпрос винаги се е спорило. Ония от полето са ви го казвали, нали? А и племената от Планината мислят същото. Но вие ще имате мнение по въпроса по-късно. Сега ръката ви оздравява и се пазете да не паднете и отново да я ударите. А, ето, и приятелят ви се събужда.

След час тръгнахме нагоре по Планината. Аз възседнах коня, а за Лео донесоха носилка, той отказа да се качи в нея като каза, че е възстановил достатъчно силите си и не иска да го носят като жена.

Лео вървеше до моя кон, употребявайки копието си вместо бастун. Минахме покрай огнената яма, изпълнена с праха на мъртъвци, между пепелта на които беше и тази на дивака-жрец и на бялата котка. Нашият Водач ни водеше нагоре. Щом го видеха, диваците падаха пред него по очи и не смееха да помръднат докато ги отмине.

Един от тях стана и промъквайки се през свитата от жреци, стигна до Лео, коленичи и му целуна ръка. Това беше младата жена, която той спаси от огъня. Тя беше с благородна осанка, с червена коса, а до нея беше мъжът й.

Водачът беше с гръб към нас, но необяснимо как бе видял сцената и каза нещо на Орос със знаци. Жрецът разбра и попита жената как се осмелява да целува ръката на Лео с мръсните си устни. Тя отговори, че е направила това с признателно сърце.

Орос й каза, че постъпката й се опрощава и е изкупена с претеглените от нея страдания. Майката била заповядала мъжът на тази жена да стане главатар на племето. Орос даде заповед всички да му се подчиняват, но ако мъжът превиши правата си, да се оплачат, за да бъде наказан.

След това даде знак да продължим пътя си. Тълпата червенокоси гръмко благодари за справедливостта на жреца.

Както вървяхме по урвата, внезапно чухме песнопения. Минахме завоя и пред очите ни се изпречи шествие, начело на което, възседнала кон, беше красивата Кания Атена, а до нея — чичо й — шаманът. Зад тях следваха жреци с бръснати глави, понесли ковчег. С открито лице в него лежеше Расен, облечен в черно.

Когато конят на Атена видя нашия Водач, се изправи на задните си крака. Аз помислих, че ще хвърли ездачката си, но Атена размаха камшик и го обузда. Разнесе се нейният звънлив глас, който викаше:

— Коя е тази забулена врачка на Планината, която спира пътя на Кания Атена и на мъртвия й господар? О, гости мои, вие сте попаднали в лошо общество! Лош дух ви води към лоша съдба. Вашият Водач е някоя грозна и омразна жена, защото ако не беше така, тя щеше да покаже лицето си.

Старият Шаман дръпна господарката си, а жрецът Орос я предупреди да престане да дрънка, защото вятърът може да отнесе думите й там, където не трябва.

Но злоба кипеше в гърдите на Атена, защото тя се обърна направо към Водача ни и каза:

— Магьоснице, хвърли парцалите си, подходящи за някой труп! Кажи коя си, ти, бухал нощен, дето се изпречваш на пътя ми и ме заплашваш.

— Госпожо, престанете! Чувате ли? Стига вече! — ядоса се Орос. — Тя е служителка и нищо повече. Облечена е във власт.

— Тогава не бива да се противопоставя на Атена, владетелката на Калун. А ако властта й е по-голяма от моята, нека я покаже, ако не й е неудобно, защото не е нейна, а на онази магьосница от Планината, която се преструва на Дух. С магия откъсна гостите ми от мен, поради което и мъжът ми намери смъртта си.

— Млъкни, внучке — извика Шаман.

Жрецът Орос издигна ръце и отправи молба като към някаква невидима сила:

— О, Ти, която виждаш и чуваш всичко, бъди милостива и прости лудостта на тая жена. Нека кръвта на гостенката да не окъпва ръцете на твоите служители.

Тъй се молеше той и макар ръцете му да бяха издигнати нагоре, очите му бяха отправени към нашия Водач, който бе почнал да издига ръката си, като че ли ще убива. Но после внезапно размисли и спря движението на ръката си.

Атена веднага млъкна, лицето й пребледня, като това на мъртвеца в ковчега и наведе глава. Внезапно бутна коня си и се отправи към близкото село, където погребалното шествие трябваше да спре.

Старият Шаман се спусна подир нея, но Орос хвана юздите на коня му и каза:

— Магьоснико, срещнахме се преди по случай погребението на бащата на Кания. Предупредете я, защото сте в течение на идущото, да се изказва по-внимателно за управителката на Планината. Кажете й, че ако не беше съпруга на мъртвия, тоест неприкосновена, досега на няколко пъти щеше да последва съдбата на оня в ковчега. Сбогом! Утре пак ще поговорим.

Орос пусна юздите на коня си и препусна напред. Ние отминахме бързо шествието и излизайки от долината, завихме нагоре към белите снегове на върха, които не бяха далеч.

Когато излязохме от боровата гора, която закриваше светлината, водачът ни изчезна внезапно.

— Да не би да се е върнала обратно, за да се срещне с Кания? — попитах аз Орос.

— Ами — отговори той с лека усмивка, — мисля, че е заминала напред, за да предизвести пристигането на гостите.

Допусках да е така и се вгледах в белите и лазурни склонове. Мишка да минеше по тях щяхме да я забележим. А Водачът беше тръгнал напред невидим, като дух.

Цял ден вървяхме нагоре и се приближавахме към бялата линия. Пътьом измъквахме, доколкото бе възможно, сведения от жреца Орос. Научихме, че още от началото на света, тоест преди хиляди, хиляди години, тази Планина била свърталище на племе, което боготворяло Огъня и имало за главатар жена. Преди около двайсетина века генерал Расен нападнал тия земи и превзел Калун. Расен въдворил нова жрица на планината, поклонница на египетската богиня Хеса, или Изида. Тая жрица внесла някои изменения във вярванията на древните учения, като въвела нова вяра и я представлявала тук, на земята.

Властта на Хеса била наследствена. Когато я хвърлели в Огъня, нейно (или осиновено) дете я замествало и носело същото име. На нашия въпрос, дали ще видим тази Хеса, Орос ни отговори, че тя се показва много рядко. Колкото до лицето й, той ни каза, че от време на време тя си го променяла според прищевките си, но във всичките си образи била всесилна.

На жреците и жриците от Планината било позволено да се женят помежду си и имали многочислено поколение. Те били красиви и нежни, което подсказва, че източният им произход бил облагороден с гръцка и египетска кръв.

От Орос разбрахме също, че големият огнен стълб, който се издига над Планината, не е дело на човек, а на природата. Светлината пък произлизала от огньовете, които горели в устието на кратера.

Първата жрица разпознала в този исполински стълб Знака на Живота, боготворен в Египет, и затова издигнала тук своя олтар… Към залез-слънце стигнахме едно широко място под снежната линия на върха, което бе обработено добре. Влязохме в него през голяма порта, която можеше лесно да бъде защищавана от нападението на неприятел. Кръстосвайки през тия земи като градини, дойдохме до един град, красиво построен от камъни-лава. Тук живееха жреците. На никое племе, камо ли на чужденци, не бе позволено да живеят или да посетят града.

Вървяхме по улицата и в края на града стигнахме до една врата от масивни железа, изработена фантастично. Тук свитата ни остави, като прибра и коня ми. Останахме само с Орос. Щом се приближихме и вратата се отвори. Преминахме я, но не мога да опиша какво чувствахме. Влязохме в къс коридор, който завърши пред друга висока и желязна врата.

И тя се разтвори. Когато влязохме вътре, внезапно бяхме осветени от неземен блясък. Отстъпихме назад, стъписани от чудната светлина, която излизаше най-малко от петнадесет-двадесет огнени стълба. Същински факли, те бяха разположени на еднакви разстояния, височината и дебелината им беше една и съща. Не усетихме никаква миризма, нямаше дим, огромното пространство не беше затоплено. Светлината им беше гъста и бяла, а съскащият звук на природния газ, който захранваше факлите, сякаш излизаше от милиони змии. Тих и безлюден беше храмът.

— Не угасват ли тия факли? — попита Лео, като си закри очите.

— Как не — отговори Орос, — не виждате ли, че те са част от вечния огън, комуто се прекланят строителите на храма. Те горят от построяването му и продължават да го осветяват. Елате с мен, за да видите още по чудни неща!

С благоговейно мълчание ние тръгнахме напред. Сред величествения храм изглеждахме като три джуджета. Стигнахме до едно преддверие, от което започваха няколко коридора. Орос най-неочаквано изчезна и се появи начело на две тържествени процесии от облечени в бяло хора, които пееха и се приближаваха към нас.

Шествието отдясно се състоеше от жреци, а лявото — от жрици. Броят им общо беше около стотина. Орос им даде знаци и жреците се наредиха пред нас, а жриците застанаха зад тях. Химнът, който пееха, беше старинен и трогателен.

Ние продължихме пътя си през една галерия и спряхме пред дървена врата. Тя се разтвори от само себе си и ни разкри истинско чудо.

Едва сега разбрахме, че планът на храма наподобява огнен стълб, на чийто връх имаше олтар, голям колкото малка стаичка. Когато приближихме, видяхме, че над него имаше балдахин от сребърни нишки.

Пред олтара имаше голяма сребърна статуя. За фон й служеше черна скала, в която се отразяваха светлинните стълбове. Статуята представляваше чудно хубава жена с криле, която държеше с лявата си ръка едно момченце, а дясната й беше издигната към небето. Истинска мадона!

Докато захласнати се дивяхме на омайната й красота, жреците и жриците се бяха наредили около нас и край огнените стълбове. Душите ни бяха като вцепенени. Предчувствувах, че нещо ще се случи. Щом и последният от жреците зае определеното му място, Орос се приближи до нас и каза:

— Приближете се о, възлюблени скитници, и поздравете Майката на Планината! — И той посочи статуята.

— Къде е тя? — попита Лео. — Не я виждам!

— Хеса е там. — И, хващайки ни под ръка, Орос ни поведе към олтара.

Песните на жреците станаха още по-тържествени, а светлината се засили.

Най-после стигнахме. Орос отпусна ръцете ни, поклони се три пъти пред олтара и коленичи в мъчително-почтителна поза. Не смеехме дума да промълвим. Сърцата ни туптяха възторжено в очакване. Свърши ли нашият път? Щяхме ли да намерим онази, заради която пребродихме планини и пустини?

Лео беше бледен и неспокоен: агонията на тайната започваше. Изгубихме чувство за време. Взирахме се в сребърните завеси и се питахме чий образ крият те! Дали не беше прекрасното лице на онази, която изпълваше сърцата ни?

Като калейдоскоп се нижеха в съзнанието ни събитие след събитие — от пещерите на Кор и Стълба на Живота до този храм. Дали Тя се беше преродила в друга душа? Жреците и жриците пееха бавно, а светлината заливаше със съскане олтара.

До нас беше Орос, който, закрилян от Майката, четеше в душите ни като в разтворена книга.

2 Съдилището на смъртта

Завесите се разтвориха. В средата на олтара видяхме трон, върху който седеше една фигура, забулена от главата до мраморния под. Изпод гънките на нейното наметало се подаваше жезъл, обсипан със скъпоценни камъни. Тласкани от непозната нам подбуда, последвахме Орос и паднахме на колене.

Разнесе се звън и когато повдигнахме глави, видяхме, че ръката на Оракула, която държеше жезъла, се простря към нас. Чухме ясен глас, който ни каза на чист гръцки език:

— Приветствувам ви, скитници, дошли отдалече, за да се поклоните в тоя храм. Дори и да сте от друга вяра, вие не се поколебахте да ми отдадете почит — на мен, недостойната, определена за Оракул и Пазач на тайните на храма. Изправете се и не се бойте от мен, защото аз ви изпратих моя вестоносец да бди над вас по пътя дотук.

Ние бавно се изправихме и мълчахме, защото не знаехме какво да отговорим.

— Как се казваш ти — и жезълът се насочи към Лео.

— Името ми е Лео Винси.

— Харесва ми. Напълно го заслужаваш. А ти, другарю на Винси?

— Хораций Холи.

— Тъй, тъй… Тогава кажете и за какво сте дошли тук от толкова далечни места?

Ние се спогледахме и аз отговорих:

— Много дълъг ще е нашият разказ. Но как да Ви наричаме?

— С името Хеса, както ме наричат тук.

— Хеса ли? — казах аз, чудейки се дали не е носила друго име някога.

— Чакам разказа ви. — Гласът й беше леко раздразнен. — Е, тази вечер не целият, защото сте уморени, но най-важното поне. Започни ти, Лео Винси, но карай накратко, по своя преценка!

— Тъй да бъде, жрицо! Преди много години, когато бях младеж, аз и моят приятел, подтиквани от една история за нещо, случило се преди векове, отидохме в една дива страна. Там намерихме божествената жена, която беше победила времето. Тя беше вечно млада и изключително красива.

— И ти си я обожавал заради красотата й, както всеки мъж, нали?

— Не само я обожавах, а бях влюбен в нея.

— Тогава ти ще продължаваш да я обичаш, но това няма да е вечно, защото всяка любов е смъртна.

— Обичам я още, макар че Тя е мъртва.

— Е, как така? Нали каза, че била безсмъртна? Тя може би не е умряла, а само се е преродила?

— Не зная. Но аз я загубих и сега търся изгубеното.

— Лео Винси, защо я търсиш в Планината?

— Едно видение ми подсказа да се посъветвам с Оракула. Тук съм, за да науча нещо за изгубената си любима.

— А ти, Холи, не обикна ли също някоя безсмъртна жена?

— Жрицо — благоразумно се измъкнах аз, — дадох клетва да придружа Лео в трудния му път.

— Значи търсите красотата, както правят хората, когато ослепеят и полудеят.

— Не е вярно, защото слепите не виждат красотата. Знанието и гледането са притежание на мъдрите, о, Хеса.

— Умен си и имаш бърз език. Кажи ми, моята служителка Кания от Калун отнесе ли се гостоприемно към вас? Тя ли ви изпрати насам, както й бях заповядала?

— Не знаехме, че е Ваша служителка. Благодарим за гостоприемството й, но бяхме принудени да изтърпим изпратените от хана по петите ни смъртоносни кучета. Какво Ви е известно, жрице, от нашето пътуване?

— Преди три месеца моите вестоносци са ви съгледали и движейки се близо до вас в тъмнината, са чули какво си говорите. Веднага се върнаха и ми разказаха поради какви причини сте тръгнали насам. Затова заповядах на Кания от Калун и на стария магьосник да ви посрещнат и веднага да ви доведат тук. За хора, които изгарят от желание да научат отговори на една загадка, доста сте закъснели.

— Дойдохме толкова бързо, колкото ни бе възможно. След като вашите вестоносци са разбрали защо се придвижваме към Планината, са могли да ви разкрият и причините за забавянето ни в Калун. Въпросът ви е излишен.

— Добре, ще попитам Атена. Тя е отвън. Орос, покани я да дойде веднага.

Жрецът с бързи крачки излезе през дървената врата.

Лео се смути и ми каза на английски:

— Бих желал да изчезна оттук, защото ще се случи нещо лошо.

— Не ми се вярва, но и да стане, няма да е зле, защото може да блесне истината, заради която сме тук.

Учудихме се, че вестоносците на Хеса са разбрали какво сме си говорили в планините, защото използвахме английския. Но още повече се смутихме, когато Хеса се обърна към мене със следните думи:

— Холи, ти си мъдър и опитен човек, защото предположението ти е правилно.

След забележката на Хеса изгубихме охота да говорим помежду си…

Вратата се отвори и пропусна погребалното шествие. Начело беше Симбри, а след ковчега, носен от осем жреца, вървеше Атена. Както беше облечена в черно от горе до долу, тя още повече изпъкваше на фона от следващите я, облечени в бяло, жреци. Сложиха ковчега с тялото пред олтара. Жреците се оттеглиха, а Атена и Симбри останаха.

— Какво иска моята подчинена Кания Атена? — студено запита Хеса.

Атена направи няколко крачки напред и подгъна коленете си с особена грациозност.

— Майко, винаги съм отдавала почит на свещения Олтар според завета на прадедите ми. Този мъртвец моли от тебе правото да бъде погребан в свещения Огън на тая Планина, което се полага на починалите царски особи.

— Жриците, седели преди мен на тоя трон, са разрешили и аз не съм тази, която ще забрани — проговори Хеса. — Това право се дава и на теб, Атена, когато ти дойде редът.

— Благодаря ти, Хеса, но моля ти се кажи на жреците си да запишат твоите думи, защото много сняг се е натрупал на главата ти и скоро ще започнеш да забравяш. Ако ни напуснеш, а това ще стане скоро, нека тази заповед да се спази от онази, която ще те замести.

— Стига, стига! Каква е тая злоба? Защо се правиш на глупаво дете, сякаш не знаеш, че утре можеш да загубиш красотата и младостта си, с които толкова се хвалиш днес. Престани и ми кажи от какво почина твоят съпруг, ханът на Калун?

— Питай скитниците, които му бяха гости. Кръвта му тежи на техните глави и вика за отмъщението на твоята ръка!

— Убих го, за да спася живота си — извика Лео. — Беше насъскал кучетата си да ни разкъсат! Ето белези от зъбите им! — Лео посочи раната на ръката ми. — И жрецът Орос знае, защото той лекува моя другар.

Хеса запита Атена:

— Как стана това?

— Моят господар беше луд — отвърна Атена. — Ловът на хора беше за него спорт.

— А не беше ли и ревнив? Виждам, че лъжата се бави на твоите устни. Лео Винси, кажи ти! Чакай, не искам да разкриваш тайните на една жена, която ти е предложила любовта си. Холи, предпочитам твоите думи, защото те ще са по-обективни!

— О, Хеса, тази жена и чичо й ни спасиха в реката, която граничи с Калун. След това ние бяхме болни и те се грижеха за нас усърдно. Кания се влюби в Лео.

— И твоят син също, защото Кания е красива, а той е мъж!

— Най-добре е той да ти отговори сам, но аз мисля, че той я отбягваше. И тя му даде срок от един ден да избере между смъртта и женитбата си с нея, когато мъжът й умре. Подпомогнати от хана, ние обаче побягнахме към Планината. Ханът ни подгони с кучетата си, ние го убихме и продължихме пътя си, макар че тази жена и чичо й искаха да ни спрат. Когато стигнахме долината на скелетите, един призрак се яви и на два пъти ни спаси от смърт. С неговата помощ успяхме да се озовем тук. Ето цялата истина!

— Жено, имаш ли да кажеш нещо? — попита Хеса заплашително.

— Майко! — отговори Атена невъзмутимо. — Дълги години бях свързана с един полудял звяр. Какво лошо има в това, че съм се влюбила в Лео, а той в мене? Природата заговори в нас и това е всичко. Освен това той се страхуваше от отмъщението на Расен, а и от тоя Холи, когото бих искала кучетата да са разкъсали! Толкова много се стремяха да напуснат страната ми и да дойдат в Планината. Но аз съм така уморена от цялата история, че моля за разрешение да се оттегля и да си почина за утрешния обряд.

— Ти каза, Атена, че сърцата ви са се устремили едно към друго и че неговото сърце ти принадлежи, но той се страхувал от отмъщението на мъжа ти и затова избягал. Не личи по нищо, че Лео е страхливец. Плитката от коса, която е в торбичката, твоя ли е?

— Нямам представа какво е скрил в торбичката си той.

— А не помниш ли, когато беше болен, как сложи тая плитка коса до твоята?

— О, Хеса, значи той ти е открил всичките ни тайни, макар че те не са за пред ушите на други.

Лео я прекъсна сърдито:

— Кания, нищо не съм казвал!

— Така е. Но ти, Атена, смяташ ли, че можеш да скриеш истината от моя буден дух, който е всевиждащ? Внимавай, защото всичко ми е известно!

Склонна съм да преглътна твоето непокорство, неверните сведения, които ми изпрати, лъжите ти за моя сметка. Знам, че си ги държала като пленници и бе готова на всичко това, само и само да го задържиш. Ти заплашваше Лео, когато ти отказа. А за да е пълен грехът ти, не се посвени да ме излъжеш и в моето светилище.

— И така да е, какво от това? — спокойно отвърна Атена. — Изглежда, че ти си влюбена в тоя мъж. О, какво кощунство! И природата ще се разгневи! Хеса, знам, че си зла, но знам и това, че съм твоя гостенка, а и ти не можеш да проливаш кръвта на една влюбена. Не можеш да ми напакостиш, защото съм равна на теб!

— Атена, ако исках да те убия, бих го сторила, както стоиш пред мен. Ти имаш право, но аз ще ти отмъстя, невярна служителко! Не ти ли бе предадена заповедта ми? Не ти ли се каза да доведеш гостите веднага тук? Кажи ми всичко, за да разбера защо не си ми се покорила?

— Ти заповяда, но не ти се покорих, защото този мъж не е твой, а мой! Сърцето ми го подсказва. И моят чичо — магьосникът, смята така. Кога, как и къде душите ни са се срещнали, не зная. Затова съм при тебе, Майко на тайните и пазителко тяхна, да науча истината, защото поне ти нямаш право да лъжеш пред тоя олтар. Призовавам те, в името на Силата, на която и ти ще трябва да даваш отчет, да отговориш сега на моя въпрос: Кой е този човек, към когото цялото ми същество се стреми? Какъв ми е бил в древността той? Говори, Оракуле, заповядвам ти!

— Наистина — каза Лео, — говори, защото и аз съм в неведение.

— Лео Винси, коя мислиш, че съм аз?

— Вярвам, че ти си онази Аеша, в чиито ръце умрях някога в пещерите на Кор. Вярвам, че ти си същата Аеша, която открих и залюбих преди двадесет години в същите пещери. Там те видях да умираш, след като ми обеща, че пак ще се върнеш.

— Гледай ти, как лудостта може да заблуди един човек — обади се Атена тържествуващо. — Не от двайсет, а от осемдесет години моят дядо помни, че тази жрица седи на трона на Майката на Планината.

— А ти, Холи, коя вярваш, че съм? — попита Хеса, без да обърне внимание какво говори Атена.

— В каквото вярва Лео, в същото вярвам и аз. Мъртвите понякога възкръсват, но ти знаеш повече за това.

— Наистина, понякога и това се случва, знам, както ми е известно и друго. Но стига толкова. Утре, щом погребем мъртвеца, пак ще поговорим. Пригответе се тогава да чуете най-страшното нещо — ИСТИНАТА!

Още Хеса не бе завършила и сребърните завеси се затвориха мистериозно. Без никой да им заповяда, жреците в черно обградиха Атена и се оттеглиха. Белите жреци и жрици не бяха слушали разговора ни. Те продължиха песнопението си и след като се оттеглиха, при олтара останахме само ние с Лео, Орос и мъртвеца.

Орос ни направи знак да го последваме. Той ни отведе в добре обзаведено помещение, където по негова заповед пихме някакво особено питие. И досега вярвам, че беше приспивателно, защото след като го изпихме, повече нищо не помня. Когато се събудих, бях бодър и здрав. Видя ми се странно, че в стаята мъждука лампа — нощ ли беше още?

Помъчих се да заспя пак, но не можах. Мислите ми се въртяха все около сцената с Хеса и Атена. Дали пък Хеса нямаше да се окаже, че действително е Аеша? Какъв кошмар! Държанието пък на Атена предполагаше, че тя се уповава на някаква неизвестна сила.

Раната ме зачовърка. Исках да стана и да я превържа. Помислих си да събудя Лео, за да ми помогне, но го оставих да си почива до решителния час, когато щяхме да научим или най-хубавото, или най-лошото.

Както бях седнал в леглото си, видях, че към мене се приближава Орос с лампа в ръце.

— Много дълго спахте, приятелю Холи. Трябва да ставате, защото ни чака работа.

— Я не се подигравай, Орос! Че навън още не е тъмно.

— Да, защото настъпи нова нощ. Хубаво е човек да се наспи, защото не се знае дали скоро ще имате тая възможност. Ела да ти превържа ръката.

— Орос, кажи ми…

— Нищо няма да ти кажа, приятелю, освен че трябва да тръгваш, за да присъстваш на погребението на хана. Може да чуеш там отговора, който те интересува…

След десет минути той ме заведе да закуся, където намерих Лео облечен и нахранен. Орос ни каза, че Хеса не пожелала да ни будят, защото ни очаквали много неща, които сме щели да преживеем през идващия ден.

Тръгнахме към олтара и макар че завесите бяха спуснати, стори ни се, че тронът е пуст. Орос обясни, че според старинния обичай, Майката е отишла да даде отчет за мъртвеца.

Заобиколихме олтара и преминахме през няколко врати и стаи. Това били, както ни каза Орос, жилищата на Хеса и нейните служителки. В една от стаите ни очакваха няколко жреца със запалени факли и лампи в ръце.

— И през деня пътят е тъмен — каза Орос. — Може да се качим по външните снегове, но нощем е опасно.

Той запали факли и лампи за нас. Започнахме да се катерим по безкрайните тъмни галерии. С мъка се промъквахме по издълбаните от поклонниците на Огъня пътеки в канарите. След неопределено време стигнахме до подножието на голямата стълба.

Орос се поклони почтително на Лео и му каза:

— Почакайте тук, господине. След малко ще отидем до високия стълб на Огъня. Там е най-високата точка на Планината.

Едва бяхме седнали и усетихме помитащото течение на вятъра, който препускаше през галериите. Чух ревящ звук и попитах Орос на какво се дължи. Той ми отговори, че сме близо до кратера на вулкана и звукът означава, че Огънят на живота е изригнал.

Заизкачвахме отново стълбата. Не беше опасно, а уморително, защото стъпалата бяха най-малко шестстотин. От време на време спирахме, за да отдъхнем. Най-сетне стръмните стъпала започнаха да привършват и видяхме кръглата площадка.

Орос ни поведе напред. Блесна светлина и след двайсетина стъпала стълбата свърши. Ако Лео не беше ме хванал с ръка, щях да падна долу, поразен от зрелището, което се изпречи пред очите ми. Бяхме на площадката, която беше дълга около 80 метра и широка 30. Над нас беше небето, обсипано със звезди. На юг се разстилаше мрачната равнина на Калун, а на север се вълнуваше огнено езеро — кратерът на вулкана, от който излизаха огнени пламъци. От огненото езеро нагоре се издигаха дим и пари, които се възпламеняваха във въздуха и по този начин се образуваше Стълбът на Живота.

Точно надясно от този стълб пурпурна светлина се спускаше към земята на Калун и се виждаше от отвъдните планини, докато се разсее в небосклона. Силен вятър духаше непрекъснато и намаляваше голямата горещина.

Гледката така ме завладя и изуми, че аз коленичих. За да откъсна поглед от огненото море се хванах с две ръце за перилата и погледнах надолу. Казах на Лео и той да направи същото.

Долу жреците с качулки на главите отправяха молитви към небето. Но при тях не бяха Хеса, Атена, да не говорим за мъртвеца.

Орос, комуто гледката беше позната, ни хвана за ръцете и помоли да продължим пътя си по един тесен коридор, покрай скалата. Стигнахме един заслон, образуван от лава, където вятърът бучеше със страшна сила и сякаш продуха дробовете ми. В големия, колкото стая, заслон имаше хора, между които беше и Хеса. Тя седеше на стол, издълбан в скалата. Наметната беше с пурпурно наметало, което скриваше тъмните й дрехи от глава до пети.

До нея стояха Атена и старият Шаман, които бяха неспокойни, освен това на погребалното си легло бе простряно тялото на хана на Калун.

Поклонихме се на Хеса, която повдигна глава. Тежки мисли я занимаваха, беше угрижена. Тя отправи няколко думи към жреца Орос:

— Довел си ги читави, служителю мой! Доволна съм, защото за тези, които не знаят пътя, той е страшен. Гости мои — продължи тя, — какви са впечатленията ви?

— Онова огнено море, прилича на ада, за който разказва нашата вяра — отвърна Лео.

— Не е ад, а Огън, от който черпим своя живот. Истинският ад е тук — и тя посочи гърдите си, като оброни глава. Така постоя известно време, сетне повдигна главата си и продължи: — Мина среднощ, а до зората ни чака много работа. Да, до времето, когато светлината замести тъмнината.

— Кания — обърна се Хеса към Атена, — ти донесе починалия си съпруг. Разрешено му е да бъде погребан на това свято място, както царствените си родители. Пепелта им е гориво за Свещения огън. Орос, жрецо мой, повикай обвинител и защитник с книгите им. Нека ми кажат всичко за мъртвия, за да съставя присъдата си и да реша кому да дам душата му — на Духа на живота или на Духа на смъртта. Жреци, обявявам Съда на смъртта за открит.

3 Второто изпитание

Орос се оттегли и даде знак. Атена веднага застана от лявата страна на Хеса, а петдесет жреци нахлуха в заслона и застанаха почтително от дясната страна на Майката. Други двама жреци, облечени в черно и с маски на лицата си, се спряха от двете страни на мъртвеца. Те носеха две ръкописни книги. Орос беше също до мъртвеца, но гледаше към Хеса.

Тя вдигна жезъла и извика:

— Отворете книгите!

Обвинителят счупи печата на книгата и започна да чете. Той описа греховете на починалия от ранното му детство и юношество, та до смъртта му.

Картината беше зловеща, като че ли покойникът цял живот бе вършил само лоши неща. Всичко прочетено от жреца е било записано от наблюдател, който е бил натоварен да следи живота на хана на Калун.

Най-после дългата история за ханските жестокости завърши със съзаклятието против нашия живот и как, след като ни е подгонил със смъртоносните кучета, е намерил смъртта си.

След като свърши четенето, жрецът хвърли книгата на земята и като се обърна към Хеса, извика:

— Това е животът на хан Расен. Заключението направете Вие с Вашата мъдрост.

Хеса даде знак с жезъла си на защитника. Той счупи печата на своята книга и зачете.

Чухме за всички добри дела, които покойният е извършил през живота си, за всяка благородна дума, която е казал, за плановете, с които е искал да подобри живота на народа си, за злите внушения, на които се е противопоставил, за искрената любов, която е хранил към жената, за която се е оженил, за молитвите, които е произнесъл и за направените подаръци в храма на Хеса.

Без да споменава името на Атена, той прочете как тя и нейният чичо — магьосник, са го подтиквали да злоупотребява с други жени, как са му дали отровното питие, за да полудее, поради което са размътили мисълта му и са пробудили у него инстинкта на звяра.

Жрецът изтъкна също, че най-тежките престъпления, които ханът е извършил, са били вдъхновени от жена му, която се е стремила да опетни името му пред народа, като го кара да мачка и тормози поданиците си. Той спомена и за голямата ревност, която е бушувала в гърдите му.

Това прочете защитникът, след което хвърли книгата на земята и каза:

— О, Майко, ето историята на моя човек. Направете заключението си, както Ви диктува мъдростта!

Атена пристъпи напред и поиска да говори, но Хеса вдигна жезъла си и каза:

— Твоят ред още не е дошъл! Ще говориш, по-точно ще говорят за теб, когато легнеш в ковчега. Тогава ще видим делата ти и съдът ще те съди.

— Така да бъде — отговори гордо Атена и отстъпи.

Сега дойде редът на главния жрец Орос.

— Майко, ти чу и претегли всичко писано. Произнеси се за истината и според мъдростта си, издай присъдата! Дали този, който е бил хан Расен, ще го хвърлим с краката напред в Огъня, за да може отново да тръгне по пътищата на живота, или ще го хвърлим с главата напред, за да умре завинаги?

Всички се умълчаха, за да чуят присъдата на великата жрица.

— Слушам, претеглям, произнасям, но не съдя, защото нямам такава сила. Нека духът, който го е пратил в Калун и към който ще се върне пак, да издаде присъдата. Този мъртвец е прегрешил много! Но вие го хвърлете с крака напред, за да се изчисти името му от всичко черно пред неродените човеци, за да се върне пак в уреченото време! Казах!

След като чу присъдата, обвинителят взе книгата от земята и я хвърли в огнената пещ, за да изгорят всички обвинения. Той се обърна и изчезна. А защитникът вдигна своята книга и я връчи на Орос, който да я съхрани в архива на свещения олтар.

Жрецът запя трогателен призив към Владетеля на подземния свят да прибере духа на починалия и да го оправдае, както го оправда неговата вярна служителка Хеса. Към края на този тържествен погребален химн няколко жреци бавно приближиха ковчега и вдигнаха тялото. Те отидоха до края на площадката над огнената яма и спуснаха тялото в нея.

Почакаха да видят дали тялото ще се преобърне, или ще потъне в огнените пламъци тъй, както е спуснато. Ако се преобърне, значи присъдата е издадена неправилно.

По-късно разбрахме, че преобръщането е било невъзможно, защото на краката на мъртъвците привързвали тежести.

Тази погребална церемония се беше утвърдила от векове между живущите в Планината. Подобна церемония е съществувала у египтяните. Изглежда, че са я заимствали от тях. Никоя жрица досега не била посмявала да осъди душата на някой починал.

Но ако книгата на мъртвеца беше затворена и тялото му беше вече пепел, нашата книга стоеше разтворена на най-опасната си страница. Всеки момент очаквахме нещо страшно, което неимоверно обтягаше нервите ни.

Хеса бе обронила глава от тежки мисли. Тя също знаеше, че часът наближава. Внезапно тя въздъхна, раздвижи жезъла и освободи всички жреци и жрици, които излязоха и повече не се вестиха.

Останаха само главният жрец Орос и главната жрица Папава, която бе млада и хубава жена.

— Слушайте, служители мои, наближават великите събития, които са свързани с идването на тия чужденци — изрече Хеса. — Знаете, че ги очаквах отдавна. И аз, която имам силата да видя бъдещето на всеки, сега не мога да предскажа своето. Може да се случи така, че този стол скоро да остане и тялото ми да нахрани вечния Огън. Не, недейте да скърбите — продължи Хеса, — не се натъжавайте, защото аз не умирам и духът ми пак ще се върне. Чуй, Папава! Ти си от благородно потекло и само на теб отворих вратата на мъдростта. Чуй ме сега: ако сега или някога умра, седни на моя трон и прави това, което съм те учила. Нека светлината от тази Планина да блести над света. Чуй ме и ти, Оросе, верни ми служителю! Заповядвам ти, ако умра, да отведеш чужденците, ако не по пътя, по който дойдоха, то през северните височини! Ако Кания продължи в същия дух — завърши Хеса, — по-точно, ако се опита да ги задържи въпреки волята и желанието им, тогава вдигни Планината срещу нея, свали я от трона и я затвори тук. Слушайте и се покорявайте!

— Майко, винаги сме те слушали и сме се покорявали — отвърнаха едновременно Орос и Палава.

Хеса махна ръка, за да каже, че разговорът е приключен. Но след дълго мълчание и размисъл, тя повтори въпроса си отпреди към Кания:

— Атена, по миналата вечер ми каза, че обичаш този човек. — Хеса посочи Лео. — Отговорът е лесен — продължи тя, — защото той е толкова красив, че може да възбуди страстта на една жена, каквато си ти. Ти каза, че сърцето ти, а и вуйчо ти, били предчувствали тази любов. Понеже си го обикнала, ти ме заплаши със Силата, на която аз трябва да дам отчет. Аз съм длъжна да разтворя завесата на миналото, за да узнаем истината! Жено, часът наближи и аз се подчинявам на тоя зов, не защото ти искаш, а защото такава е моята воля. Не мога да кажа нищо за началото на нашата история. Не зная защо съдбата ни е свързала нас — тебе, мене и Лео Винси. Започвам историята оттам, откъдето ми е известна.

Хеса млъкна и ние видяхме, че тялото й потрепери под влияние на някакво вътрешно напрежение.

— Погледнете сега какво има зад гърба ви — извика тя, като разтвори ръцете си.

Ние се обърнахме и най-напред не видяхме нищо, освен огнена завеса, която се издигаше от дъното на вулкана. Но веднага, както се бяхме вторачили във вулкана, взе да се очертава храм, от който заизлизаха жреци в голямо шествие, с развети знамена.

Те се оттеглиха и остана само един с бръсната глава. Той се движеше бавно към богинята, която беше на трона си, увенчана с двойната корона на Египет.

Сякаш някой от нас го призова, защото жрецът се обърна и о, небеса, ние разпознахме в него Лео Винси като младеж, такъв, какъвто го видяхме да лежи в каменната ниша в Кор.

— Виж, виж — извика Лео и ме сграбчи за ръката, но аз само поклатих глава.

След това се появи внушително шествие, начело на което беше благородна и прекрасна жена, облечена в бяло. Тя коленичи пред богинята и остави подаръците си пред олтара. Когато се изправи, докосна ръката на жреца. Той се поколеба, но я последва.

Шествието се изниза. Останаха само жената и жрецът. Тя му посочи изхода на храма. Той се смути и заспори с нея. Тогава тя махна булото си и устните им се срещнаха.

Жената се обърна към нас и познахме в нея Атена. Тя се изсмя. Върху черните й коси бе вплетен знак, че е от царско потекло. Жената погледна бръснатата глава на жреца, погледна слънцето и изчезна.

Същият смях отекна до нас. Атена се обърна към стария Шаман и извика:

— Сърцето ми е най-добрият гадател! Уверихте ли се сега!

Но стоманеният глас на Хеса падна като студен душ отгоре й. Тя каза:

— Млъкни, жено, и виж как си го изгубила в миналото!

И ето, сцената се променя. Очертава се изящна фигура, заспала в леглото. Тя сънува. Уплашена е. Над нея се навежда някаква сянка и шепне нещо в ухото й. Сянката прилича на богинята от олтара, но сега е с качулка на лицето…

Жената се събужда. Тя се оглежда и о, радост! Това е Аеша, прекрасната Аеша, която видяхме в пещерите на Кор.

Въздъхнахме. Тя пак заспа и фигурата пак й зашепна. Показа с ръка в пространството едно море, в което плува лодка, а в лодката двама прегърнати — жрецът и царствената жена. Над тях се вие хищна птица, която не бърза да отмъсти.

Картините се менят. Най-после се появи една пещера в скала, която добре познавахме.

Жрецът вече не е с бръсната глава, а е златокос и лежи на пясъка. По бялата му дреха личат капки кръв. Над него стоят две жени. Едната съвсем гола, с разпуснати златни коси, които прикриват тялото й и с копие в ръка, а другата облечена, с размахани във въздуха ръце.

В първата познахме жената, която видяхме как спи, а във втората — царствената египтянка, която бе целунала жреца.

Картините изчезнаха, погълнати от Огъня. Вместо тях се явиха други. Безгранични полета. Войници, които се биеха. Трупове по полето и хищни птици над тях.

Но и тия гледки изчезнаха. Тогава Хеса заговори. Отначало със слаб глас, който все повече се усилваше:

— Получи ли отговор на въпроса си, Атена?

— Странни неща видях, Майко, чудни картини, плод на твоята магия. Но как мога да съм сигурна, че това не е дело на твоите мисли, хвърлени в Огъня, за да ни заблудят?

— Чуй тогава — каза Хеса — тълкуванията на древните писания, за да престанеш да се съмняваш. Преди много години, когато бях започнала да живея последния си дълъг живот, Изида, великата богиня на Египет, имаше свещен олтар близо до Нил. Сега храмът е разрушен. Изида напусна Египет и сега владее двата свята, защото тя е олицетворение на природата. Един грък на име Каликрат беше жрец в този храм. Той беше избран по нейно желание и трябваше да бъде вечно неин. Клетвата му не можеше да бъде нарушена, без да го постигне наказание.

— В пламъка — продължи Хеса — ти си видяла този жрец и той стои сега пред тебе, прероден в Лео, за да сподели нашата и своята съдба. Имаше една фараонска дъщеря Аменартас, която се влюби в Каликрат. Както тогава, така и сега, тя практикуваше магьосничеството, благодарение на което успя да го застави да отхвърли клетвата си и да избяга с нея. Видя това в пламъците, нали?

— Ти, Атена, беше оная Аменартас — тържествуващо каза Хеса. — Но имаше в Арабия една жена, прекрасна и любознателна, която поради влечението си към много знание, помоли великата Майка да й дари истинската мъдрост. Тази жена се казваше Аеша и ти я видя да спи. Богинята й прошепна, че я натоварва да проследи двамата бегълци и да отмъсти за нея. За награда на Аеша й бяха обещани победа над смъртта и красота, каквато никоя жена не е имала. И Аеша тръгна по дирите на бегълците, придружавана от един жрец, който й беше верен до смърт. Този жрец, който се казваше Нут, това си ти, Холи! Когато тя произнесе: „Аз ще убия виновниците, както ми е заповядано!“, позна еликсира, който щеше да продължи живота й за вечни времена, за да преживее хиляди поколения и вери. Но Аеша не ги уби, защото техният грях стана и неин. Тя, която никога не беше обичала мъж, пожела жреца. Тя ги заведе до Огъня на Живота, за да ги обезсмърти като себе си, но фараонската щерка не можа да стане безсмъртна. Не било писано, защото богинята се беше намесила. Аеша бе безсмъртна, но понеже жрецът пренебрегна и красотата и славата, за да се върне при смъртната жена, тя бе заслепена от ревност и ярост. Тя го уби и беше наказана да очаква неговото прераждане, като страдаше от загубата. Когато той отново се яви при нея, тя бе наказана от богинята да умре пред любимия си в срам и унижение. Красивата стана грозна, безсмъртната — смъртна. Но, Каликрате, казвам ти, че Аеша не умря! Нали тя ти се закле в пещерите на Кор, че пак ще се върне? В оня ужасен час тази беше единствената утеха, която приласка душата й. След това ти, Лео, който си прероден Каликрат, видя в съня си духа й да те води през планини и пустини, до този връх — фар по пътя към Аеша! Ти си я търсил толкова години, без да знаеш, че Тя следи всяка твоя стъпка и те пази от всяка опасност, до часа, в който се явиш пред нея.

Тя замлъкна и погледна към Лео, като че ли очакваше да й отговори.

— Първата част на тая история ми е непозната — отвърна той, — а останалата е напълно вярна. Но аз моля за кратък отговор: ти ли си Аеша? Ако си ти, защо ръстът ти е по-малък, а гласът променен? В името на божеството, на което служиш, кажи ми, ти ли си Аеша?

— Аз съм Аеша — каза тържествено тя. — Онази същата Аеша, на която ти се закле да бъдеш верен завинаги.

— Лъже — извика Атена. — Вярвай ми, съпруже мой, защото ти си ми такъв, че тя е лъжкиня и ако може, нека ме опровергае.

— Атена, не светотатствай!

— Не ти вярвам! Ако наистина си Аеша, докажи го на чужденците, които са я виждали. Махни тия воали, които скриват неземната ти хубост! Нека божествената ти красота блесне пред нас! Тогава твоят обичен ще коленичи пред тебе и ще каже: „Ето моята безсмъртна Аеша!“ Чак тогава ще повярвам, че ти не си оня зъл дух, който с магьосничество краде душите на хората!

Стори ми се, че Хеса е доста неспокойна, защото кършеше покритите си с бяло ръце.

— Каликрате — викна тя с глас, по-скоро приличащ на стон, — и ти ли искаш същото? Ако е така, знай, ще се покоря! Но аз те моля да се откажеш. Аз съм променена, защото нерушимото обещание още не е изпълнено. Аз не съм същата, каквато бях, когато те целунах в пещерите на Кор.

Лео погледна с отчаяние и спря поглед на подигравателно лице на Атена.

— Кажи й да се открие — извика тя. — Кълна ти се, че няма да завиждам!

Лео пламна от нейната забележка.

— Моля те, открий се — извика той. — Искам да узная най-лошото или най-доброто. Стига с тая неизвестност. Колкото и да си променена, ти си моята Аеша, ще те разпозная и обикна.

— Смели са думите ти, Каликрате — забеляза Аеша. — Благодаря ти от сърце за тях. Предупреждавам те, че изпитанието ще е велико. Но мога да ти обещая любов, каквато никоя жена не е давала на мъж.

Тя се обърна към мене и каза:

— О, ти, мъдър и скъп Холи, когото обичам като верен служител, посъветвай го и каквото решите, това и ще направя. Каквото и да се случи, ще те благославям. И ако той ме отхвърли тук, на земята, с тебе ще живеем щастливи по звездите като приятели. Да, само ние двамата с тебе, Холи!

— Благодаря ти за думите, Аеша, с които ми припомняш за своето обещание. Нищо друго не искам, то е достатъчна отплата и награда за страданията, които съм преживял. Ще добавя, че каквато и да си, за мен винаги ще си онази Аеша, която изгубихме в пещерите на Кор.

Казах това, защото друго не ми идваше наум. Сърцето ми се разтуптя от радост, когато разбрах, че Аеша ме цени, не по-малко от Лео. Какво повече бих желал?

Отдръпнахме се с Лео настрани. Какво си казахме, не помня. Само знам, че някой ми внуши мисълта да я помоля да се разбуди.

— Решавай — помоли Лео, — не мога повече да издържам.

Набрах смелост, приближих се до Хеса и казах:

— Нашата воля е да свалиш воалите. Като узнаем истината, ще се успокоим.

— Слушам и се подчинявам — отвърна Хеса и повика Папава, като й заповяда да я разсъблече.

Папава приближи ужасена към Хеса и започна работата си. Воалите падаха един подир друг. Под тях се е крило малко и сгърчено тяло. Най-последен остана воалът на лицето, който Хеса в момент на силно раздразнение дръпна и скъса.

Острият й писък придружи смъкването му.

О, тя наистина беше Аеша! Познах я веднага. Помнех нейното гърчещо се телце в Огъня на Живата в пещерите на Кор.

Да, пред нас беше Аеша и пурпурните отблясъци на огненото море обливаха голото й тяло. Наоколо се възцари гробно мълчание. Устните на Лео побеляха, а краката му се разтрепериха. С немалки усилия той успя да запази спокойствие и стоеше мирно, като завързан с тел мъртвец.

Видях как Атена отвърна главата си. Тя искаше да види съперницата си унизена, но сега беше потресена. Женската солидарност за миг трогна Атена.

Само Симбри, който несъмнено знаеше какво ще се случи, както и Орос, остана съвършено мълчалив и неподвижен.

Орос произнесе няколко думи, заради които впоследствие винаги го обичах:

— Какво може да се очаква от кораб, изгнил в диплите на времето? Какво искате от плът, която гние? Погледнете през разрушената лампа и вижте вечната светлина, която се излъчва навътре! Забравете мършата на мъдростта и си спомнете за вечната красота!

„Сърцето винаги се радва на благородните жестове“, помислих си аз. И понеже ми се струваше, че ще полудея, какво не бих дал, ако можех да се оттегля, за да не чувам и да не виждам нищо! Толкова погледи бяха отправени към Аеша, която сега не беше нищо друго, освен една мумия.

Мъждукащата надежда умря и скръб, горчива скръб я замести. Трябваше нещо да се направи. Не можеше да се чака повече. Слава Богу, Атена заговори. Тя изпречи божествената си красота до грозното тяло на Аеша и каза:

— Лео Винси, или Каликрате, както предпочиташ, ти може да си помислиш лошо за мен. Но аз нямам намерение да подигравам съперницата си в ужасния й срам. Тя ни разказа една дивна история, изплетена от лъжи. Невероятно е една богиня да се превъплъти в Аеша, за да ми отмъщава. И то защото съм се била влюбила в човека, когото сърцето ми само разпозна и избра. Но както и да е — продължи все така Атена, — нека видим коя е по-силната — богинята или аз, смъртната! В любовта и двете сме равни. Теб, човече — изпъшка Атена, — аз обичам и не се срамувам да го призная пред всички свидетели тук. Но ясно е, че и тази богиня или жена също те обича. Тя призна това преди малко. Сега ти трябва да избереш между двете ни. Веднъж и завинаги. Тя твърди, че съм прегрешила пред Изида, като съм те залюбила. Да, но и тя също, защото те е отнела от мене, която иска да ти даде всички земни радости, вместо някакво си безсмъртие. Коя е по-виновна? Аз или Тя? Ако аз съм едно зло, тя е двойно по-голямо! Лео Винси, направи своя избор и сложи край на спора. Знаеш коя съм, без да се самоизтъквам, виждаш ме каква съм. Аз ще ти дам щастие и любов, а може би и деца, с мен ще бъдеш силен и властен. Какво може да ти даде тази магьосница, ти можеш да отгатнеш сам! Избирай!

Цялата тази реч, спокойна и добре обмислена, но пълна с лъжи, бе изслушана от сгърчената Аеша с голямо внимание. Но тя не отговори, не помръдна дори ръка.

Гледах бледното лице на Лео. Привлечен може би от съблазнителната страст, която излъчваха очите на Атена, той поиска да пристъпи към нея, но веднага спря, тръсна глава. Лицето му пламна и радост озари развълнуваното му лице.

— След всичко казано — започна той, — не искам да имам нищо общо нито с незнайното минало, нито с тайнственото бъдеще, а с неща от моя живот. Аеша ме е очаквала два хиляди години, а Атена се е омъжила за човек, когото е мразела. И то заради власт. Отгоре на всичко го е подлудила, а някой ден, когато й омръзна, може да стори същото и с мен. Не помня дали съм се клел на Аменартас, ако изобщо е имало такава жена, но помня какво съм казал на моята Аеша. Любовта е най-силното нещо в моя живот, тя е божествената искра, която изгаря душата ми и ме подкрепя в трудния живот. О, моя Аеша — извика той, — аз съм тук и идвам при теб!

Той се приближи към грозното нещо, каквото беше Аеша и като я целуна, коленичи пред нозете й. Да, той целуна това пергаментно чело и аз мисля, че няма по-смело, по-велико и по-героично дело, извършено от човек.

Аеша не каза нито дума, само коленичи със сухите си колене и отправи молитва, от която запомних следното:

— О, ти, служителко на всемогъщата Воля, ти, остра сабя в ръката на Съдбата, ти, неизбежен закон, наречен Природа, ти, която бе коронясана като Изида, ти, която пращаш мъжа при жената и слагаш отрочето на майчината гръд, чуй молбата на твоята служителка!

От древно време ти ми даде твоята сила, безсмъртие и красота, непостижима от всяка друга жена, но аз съгреших пред теб, и за да изкупя греха си, заплатих с векове от самота, с неугледността, с която ти разпореди да се явя пред очите на моя любим и вместо короната на съвършенството, ти ме увенча с короната на голата подигравка. Ти ми даде светлина и после я превърна в мрак, но ти ми обеща, след като преживея осквернена голота и срам, още веднъж да откъсна изгубеното цвете на безсмъртната красота. О, милостива Майко, която ме роди, към тебе отправям моята молитва! Нека неговата чиста любов изкупи моя голям грях! А ако това не стане, нека смъртта, последната и най-благословена с милостите ти, ме посети.

4 Промяната

Тя престана да се моли и настана мъчително мълчание. Лео и аз се спогледахме смутени. Не се надявахме много, че тази красива молитва към Природата ще получи достоен отговор. Трябваше да стане чудо.

Възможно ли беше то? Не беше ли чудо, че Аеша беше още жива? Ами пренасянето й от пещерите на Кор в тоя планински храм? Такива чудеса стряскат западните хора, но за обитателите на Средна Азия са нещо обикновено.

Светлината от издигащия се на възбог пламък започна да отслабва и да се снишава към кратера. Това не беше случайно, а се беше повтаряло хиляди години. При последните отблясъци на светлината видяхме Аеша да става. Тя се приближи до каменния „език“, който се подаваше над ямата, в която бе спуснато тялото на хан Расен. Тя стоеше на самия край на каменната издатина и представляваше жалка картина — уродливо отроче, осветявано от буйния пламък.

Лео поиска да я хване, мислейки, че тя иска да се хвърли в пламъците. Орос и Папава, които вероятно изпълняваха някаква тайна заповед, достигнала до тях не знам по какъв начин, скочиха и го задържаха, като го дърпаха назад.

Окончателно се стъмни. Преди изгрева на зората природата се умълчава и всичко почернява.

Чухме, че Аеша запя погребален химн на непознат за нас език.

В пространството се появи един откъснал се пламък. Той се люлееше насам-натам. Подобни пламъци бяхме виждали и по-рано, откъснали се от Огъня на живота и носени от вятъра.

— Хораций — извика Лео с тракащи зъби, — пламъкът се носи срещу вятъра!

— Може вятърът да е сменил посоката си — отговорих аз.

Пламъкът се приближаваше все по-близо и по-близо и заприличваше на две огромни крила с нещо тъмно между тях.

Той приближаваше жалката черна фигурка, която чакаше мълчаливо на каменния език. Крилата на пламъка я обхванаха и… стана тъмно като в рог. Пламъкът изчезна.

Мина минута, а може би и десет, чак тогава жрицата Папава мина покрай мене. Дълбока тъмнина и трепетно мълчание царяха. Чух, че Папава се връща. Дишането й беше ускорено, като на човек, който е уплашен.

Помислих, че Аеша се е хвърлила в ямата. Трагедията значи свърши… Не мина миг и се разнесе дивна музика. Тя можеше да е ехо от песните на жреците, но не беше тъй. Имаше в нея нещо топло и радостно. Не може да се опише — колкото радостна, толкова и ужасяващо възторжена.

Музиката пропадаше в покритата с дим яма. Чу се сладък глас от небето, после многозвучен хор и накрая — един потърсващ душата акорд, който сякаш излизаше от няколко органа. Несъмнено бе, че тя изразяваше човешкото вълнение. По-късно разбрах, че музиката е изразявала особеностите на характера на Аеша.

— Ето зората — каза тихо Орос.

Лъч прониза небесата над нас като огнена сабя. Той блесна мълниеносно над каменния език и освети стоящата там фигура, забулена в бели дрехи. Но жива ли беше Тя? Лицето бе безжизнено, а тялото не мърдаше.

Слънчевата светлина заигра над нея и освети тънкия воал. Черните очи се отвориха и погледът им бе като на учудващо се дете. Кръвта на живота развълнува белите като слонова кост гърди и бледото лице. Къдравите й коси се вееха от вятъра, под гърдите й се подаваше глава на змия, украсена със скъпоценни камъни.

Илюзия ли беше? Не е ли тази жена Аеша, която влезе във въртящия се Огън на Живота в пещерите на Кор? Краката ни се подкосиха. Прегърнахме се с Лео и паднахме по очи на земята.

Тогава един глас, по-сладък от небесен нектар, по-звучен и омайващ от шепота на здрачния зефир в тръстиките, се обърна към нас:

— Ела при мене, Каликрате, да ти върна изкупителната целувка на вярност и любов, която ти ми даде преди малко.

Лео трепереше. Тръгна, пълзейки към мястото, където беше Аеша. Окопити се малко и пак коленичи пред нея.

— Стани — каза тя. — Аз трябва да коленича пред теб.

Аеша простря ръце, за да го вдигне, като му шепнеше нещо в ухото. Лео не беше се изправил още, когато Тя се наведе и докосна с устни челото му. След това повика и мен.

Приближих се и поисках да коленича, но тя ме спря и не позволи.

— Недей — каза тя. — Не си мой поклонник и няма да бъдеш. Занапред искам, не искам, поклонници ще имам много. Но по-голям приятел от тебе, Холи, нямам. Радостно те поздравявам! — И тя се наведе над мен и ме целуна по челото.

Нищо повече!

Благоуханен като роза беше дъхът на Аеша. Прекрасното й тяло блестеше като рядка морска перла, а дискретно сияние галеше лицето й. Нямаше скулптор, който да извае ръката, с която тя придържаше воала си. Не е имало звезди по небето, които да се светили с блясъка на нейните очи.

Аеша хвана Лео под ръка и се върна с него в стаята, издълбана в скалата. С влизането си тя затрепера от студ. Зарадвах се, защото това беше знак, че Аеша е човек, а не дух. Жреците и жриците коленичиха пред новороденото й величие, но тя им направи знак да станат, слагайки ръката си на рамото на всеки от тях, като го благославяше.

— Студено ми е — каза тя. — Папава, дай ми наметката!

Папава веднага я наметна с пурпурната наметка.

— Тялото ми не чувства толкова студ, защото Лео го възроди с целувката си на вярност и любов. Но душата ми е оголена от ударите на съдбата. О, моя любов, моя любов, толкова години загубена! Твоят взор повече няма да бъде наскърбяван! Не зная колко още ще живеем двамата на земята — продължи Аеша, — но нека пием от чашата на радостите сега. Това място ми стана омразно, защото тук поизпитах горчивини, каквито никоя жена не е изпитвала на земята. Магьоснико — обърна се тя към Симбри, — виждаш ли нещо?

Симбри стоеше със скръстени на гърдите ръце.

— Тъмната сянка на бъдните неща — отвърна той. — Имам дарбата да предвиждам, от която ти си лишена. Виждам тука да лежи един мъртвец.

— Вземи си думите назад — яростно го прекъсна тя. — Иначе мъртвецът ще си ти! Глупако, не ме предизвиквай, защото съм в силата си и мога да се освободя от всичките си омразни врагове!

Тя впи очи в Симбри и той, усетил силата й, се разтрепера и се отдръпна назад, но беше блъснат от Атена.

— Всемогъща господарке — изпъшка шаманът, — почитам те сега повече от преди. Лицето на мъртвеца не ми се яви ясно. Стори ми се, че прилича на хана на Калун, когото погълнаха вече пламъците.

— Няма съмнение, че много ханове на Калун ще лежат тук — отговори хладно Аеша. — Не бой се, Шаман, гневът ми отмина. Но ти, неприятелю мой, бъди умен и не пророкувай лошо на Всемогъщата! Хайде, да тръгваме!

Водена от Лео тя излезе от стаята и се загледа във върха на Огъня, който се възземаше във въздуха. Той хвърляше златиста светлина над Калун. Аеша стоеше и наблюдаваше. Тя се обърна към Лео и му каза:

— Светът е красив! Отстъпвам ти го целия!

За пръв път от прераждането на Аеша до тоя момент се обади и Атена:

— Какво искаш да кажеш, Хеса, ако изобщо си още Хеса, а не някой дявол, излязъл от ада! Предлагаш му моята земя като любовен подарък ли? Не е ли твърде рано. Не си ме победила още!

— Думите ти са груби и макар че ме обиждаш, аз пак ти прощавам. И аз мога да се подиграя на съперницата си, особено сега, в часа на моята победа. Не му ли предложи Калун, когато бе по-красива от мене? А сега коя е по-красивата? Погледнете всички и отсъдете!

Аеша спря усмихната до Атена.

Атена беше красавица, не съм го отричал никога, а и досега не бях виждал по-хубава жена от нея. Но колко грубовата изглеждаше тя пред дивната, ефирна красота на Аеша! Чертите на Аеша бяха не човешки, а божествени: помислих си това и се ужасих. Почувства го и Атена и каза:

— Аз съм жена, а каква си ти, сама знаеш най-добре. Ти излезе от ада и си творение на Духа на злото. Аз съм по-силна, защото съм истинска жена. Моят дух е по-силен от твоя и ти се досещаш защо.

Наблюдавах Аеша и видях в очите й известно смущение. Устните й побеляха, но тя се овладя и каза със сребърно-звънтящ глас:

— Недей да беснееш така, Атена! Ти приличаш, на немирния летен порой, който си мисли, че със своите пукащи се мехурчета ще блъсне канарата ще я отмести. Чуй ме сега! Не ламтя за твоята земица, защото, ако поискам, мога да завладея целия свят. Но помни, че властта ти зависи от мен. Освен това смятам да ти гостувам. Избери как да стане това: чрез война или чрез мир. Но, Кания — продължи Аеша, — преди да те посетя, дай на народа си справедливо управление, задоволи го, та като дойда, да намеря доволство, а не мизерия и ужас. Избери си мъж, справедлив и добър, върху който да се облегнеш в нерадостни дни. Имаш нужда от такъв. А сега, гости мои, хайде да напуснем това място!

И тя тръгна гордо, стъпвайки безстрашно по края на кратера, което бе опасно поради силния вятър. Щом се изравнихме с Атена, тя измъкна изпод дрехата си един скрит нож и се опита да го забие в тялото на Аеша. Но вместо да се забие в плътта, ножът отскочи и иззвънтя на земята.

Тогава Атена се нахвърли върху Аеша с намерение да я бутне в пропастта, но се разтрепери и за малко не падна тя самата. Аеша я прегърна през кръста и я вдигна като перце.

— Глупаво дете — каза Аеша с нежен глас, — толкова ли си сърдита, та искаш да се простиш с прекрасния си вид, с който небето те е дарило? Ти си луда, Атена, защото не знаеш в какъв нов образ ще се преродиш! Например, вместо владетелка, как би понесла, ако се явиш като някое селянче, обезобразено, сляпо, хилаво? Защото, казват, че самоубийците така се прераждат. А може, твърдят други, да се преродиш в котка, тигрица или лъвица? Я виж ти — продължи Аеша, като грабна ножа и го захвърли, — острието му е намазано с отрова! Атена, а ако се беше забило в твоето тяло?

Атена обаче не можеше да понесе подигравките на Аеша, които за нея бяха по-отровни от острието на ножа.

— Ти не си смъртна! — зарида тя. — Как ще те надвия? Нека небето те накаже!

Атена се сви като змия на скалистия връх и продължи да плаче. Лео, който мина покрай нея, не можа да понесе страданието й. Той се наведе и я вдигна от земята. Атена го погледна и се облегна на ръката му, но изведнъж се дръпна като опарена и се подпря на стария Шаман.

— Зная, че ти си винаги вежлив — каза Аеша на Лео. — По-добре е обаче слугата й да се погрижи за нея. Току-виж, че е скрила още ножове. Ела, денят расте, а ние се нуждаем от почивка.

5 Сгодяване

Преминахме вкупом безбройните галерии, издълбани в скалите, и стигнахме до жилището на Орос. Тук Тя се отдели от нас, като каза, че е преуморена, което беше очевидно.

— Сбогом — каза Аеша. — Орос ще бди над вас и ще ви доведе при мен, когато му дойде времето. Починете си добре.

Тя си отиде, а жрецът ни заведе в едно хубаво помещение, което гледаше към добре поддържана градина. И ние, и Орос — всички бяхме уморени и потресени от видяното. Нямахме повече сили нито да разговаряме, нито пък да разсъждаваме.

— Мозъкът ми е като размекнат — обърна се Лео към Орос. — Искам да заспя.

Орос се поклони и ни отведе в стая с две легла. Щом легнахме, веднага заспахме като пеленачета.

Когато се събудихме, беше вече следобед.

Искахме да останем сами. Облякохме се и отидохме в градината, която изобилстваше с прекрасни планински цветя. В ъгъла намерихме пейка, която бе поставена до поточе.

— Е, Хораций, какво ще кажеш за станалото дотук?

— Само едно: сънищата ни се сбъднаха и сега ти си най-щастливият човек на земното кълбо.

— Щях да съм много по-щастлив — отговори Лео, — ако сегашната Аеша беше като онази, която помним от пещерите на Кор. Иска ми се тя да е от плът и кръв, защото когато вчера ме целуна, ако това изобщо беше целувка, имах чувството, че Тя не е жена. Каква плът може да се роди от пламък?

— Мислиш ли, че Тя се е родила отново?

— Не зная, Хораций, но ми се струва, че точно затова Тя се страхува от Атена. Ако Аеша беше земен човек, тя би умъртвила Кания досега. Спомни си Юстена!

— Възможно е сега да е станала по-благородна. Толкова нови уроци й струпа животът.

— Дано да е така. Но, Хораций, какъв съпруг мога да бъда на това безплътно създание, ако имам някога това щастие?

— Какви причини съзираш?

— Такова щастие е непостижимо за земен човек. Атена каза, че човек и дух не могат да бъдат приятели.

— Обикновени думи на ревност. Бъди философ, Лео, ти измина най-чудните пътища в световната история. Ти победи! Вземи даровете на боговете, славата, любовта и силата, които ти се дават! Остави бъдещето на мира!

Лео не бе ми отговорил, когато се появи Орос, който му се поклони по-смирено от преди и любезно съобщи, че Хеса ни кани на служба в Светилището.

Лео, зарадван от възможността да я види пак, скочи на крака и ние с Орос едва смогвахме да го следваме. В помещението ни чакаха жреци и жрици, които въпреки нежеланието на Лео му подстригаха косата и брадата. Същото искаха да направят и с мене, но аз категорично отказах. След това ни обуха златошити обувки, метнаха върху Лео чудесна бяла дреха, бродирана със злато и пурпур. Подобна наметка, но по-семпла, дадоха и на мен.

Накрая Лео получи сребърен жезъл, а аз — по-обикновен. Жезлите наподобяваха египетските.

— Патерицата на Озирис — прошепнах на Лео.

— Не искам да олицетворявам никой египетски бог — каза Лео, — нито пък да се забърквам в тяхната езическа религия.

— Чакай, може жезълът да е само някакъв символ.

Но Лео отказа да върви по-нататък, докато не му се обясни същността на церемонията. Орос, макар и смутен, му каза, че става дума за годеж. Едва тогава Лео се запъти към храма, като запита Орос:

— Кания Атена ще присъства ли на церемонията?

— Не — отговори Орос, — тя замина за Калун и се готви за война, за да си отмъсти.

Орос водеше шествието, следван от Лео и мен, а зад нас бяха другите жреци и жрици. Влязохме през голямата дървена врата и след като очите ни свикнаха с ослепителния блясък на горящите стълбове, бяхме изненадани от грандиозността на церемонията. Под статуята на Майката бяха наредени около двеста жреци, облечени в бяло, а зад тях още толкова жрици.

На високия трон седеше Аеша. Имаше приготвен още един такъв трон. Понятно беше, че е празен.

Аеша беше без воал и разкошното й облекло подхождаше на божествената й красота. Златна лента, от която се подаваше главата на изрязана от елмаз змия, препасваше лъчезарното й чело. Под тази лента косата й се спускаше по гънките на пурпурната й мантия като водопад.

Мантията беше разтворена и се виждаше бялата копринена туника, пристегната на кръста от златна змия, подобна на онази, която Аеша носеше и в Кор. Ръцете й бяха голи и без украшения. Жезъл, украсен със скъпоценни камъни и звънчета, бе издигнат в дясната й ръка.

Неземната й красота ни хипнотизира. Под високия покрив отекваха величавите акорди на песните на жреците за „добре дошъл“, съпроводени с ритмични движения.

Тя седеше на трона и протягаше ръце към нас за поздрав. Най-прекрасното създание, което някога са виждали човешките очи, беше отредено за съпруга на единия от нас и за приятелка на другия.

Вървяхме покрай шпалира от жреци, докато Орос и останалите спряха, а ние се намерихме лице срещу лице с Аеша. Тя издигна жезъла и пеенето се прекрати. В настъпилото мълчание Тя слезе от престола си и тръгна по стъпалата към Лео. Докосна с жезъла си челото му и с висок глас извика:

— Ето избраникът на Хеса!

Всички присъстващи гръмогласно отговориха:

— Добре дошъл, избранико на Хеса!

Още отекваше ехото от радостния възглас на жреците, когато Аеша ми каза да застана от лявата й страна, а тя подхвана Лео и го постави от дясната си страна, близо до белеещите се жреци. С ясен и сребрист глас тя произнесе:

— Жреци и жрици, служители на Хеса, чуйте добре! За пръв път ви се явявам такава, каквато съм. Познавахте ме като забулена фигура и никога не бяхте виждали какво има под воалите. Сега ще разберете защо ги снех. Ето човекът, за когото мислехте, че случайно е дошъл с другаря си в нашия храм. Но аз ви казвам, жреци, че той не е непознат. Някога, в древния живот, той ми беше господар и сега се върна отново при загубената си любов. Така ли е, Каликрат?

— Така е — отвърна Лео.

— Жреци и жрици, служителки на Хеса, знаете, че винаги Тя по право и обичай сама си е избирала своя господар. Нали е така?

— Така е — потвърдиха запитаните.

Тя замълча. После с безкрайна сладост се наведе и падна на колене пред Лео.

— Кажи ми — каза тя, като го гледаше с чудните си очи, — кажи пред всички, които ни гледат, и пред ония, които невидими присъствуват тук, приемаш ли ме отново за твоя венчана съпруга и робиня?

— Да, Аеша — отговори Лео. — Сега и завинаги!

Аеша се изправи, хвърли жезъла, който издрънча на каменния под и протегна ръце към Лео. Той също се устреми към нея и беше готов да я целуне по устните. Но аз видях, че когато устните му се приближаваха към нейните, той пребледня извънредно много. Косите му станаха още по-златисти и тоя твърд и силен човек затрепера като тръстика. За малко да се строполи на земята.

И Аеша видя това и го отблъсна. Очите й посивяха от страх, който изчезна след миг. Тя се изплъзна от прегръдката му и го подкрепи с ръката си. Тъй стояха те, докато той напълно се успокои.

Орос подаде жезъла на Аеша и тя го издигна.

— О, любими и господарю, седни на мястото, отредено за тебе, откъдето винаги ще си с мене, защото, като ти се давам, ти ще получиш повече, отколкото предполагаш и колкото можеш да узнаеш сега. Възкачи се на своя престол, о, венчанико на Хеса, и приеми преклонението на жреците.

— Не искам — викна Лео смело. — Тук и сега казвам следното пред всички и завинаги. Аз съм човек, който не признава чужди богове и техните атрибути, поради което никой няма да коленичи тук пред мене. Аеша, само на тебе ще се покорявам.

Дръзката му реч направи потресаващо впечатление. Чу се глас, който изрече:

— Внимавай, избранико на Хеса, пази се от гнева на Майката на Планината!

Аеша за миг също се изплаши, но после се позасмя малко и позамаза, като каза:

— Засега ще се задоволя с толкова. Стига ми, любими мой, твоето обожание.

Тогава Лео се възкачи на трона, където, въпреки превъзходството си, изразено и с блестящите му дрехи, той беше неспокоен като човек с друга вяра и от друг народ.

Жреците подхванаха песента си, от която нищо не разбирахме, но схващаме смисъла й. Аеша се изправи и поклати жезъла. Тогава всички се поклониха три пъти и запяха една сладостна песен. Те започнаха да излизат и когато се оттеглиха, останахме само ние, Орос и Папава, които бяха на разположение на Аеша.

Аеша сякаш се събуди от сън, стана и каза:

— Благородна е тази песен, макар и много стара. Тя е венчалната песен на Изида и Озирис и я чух в Египет, преди да видя пещерите на Кор. Разбрала съм, Холи, че в тоя променлив свят, музиката трае повече от всичко друго. Ела, любими — обърна се тя към Лео, — и ми кажи как предпочиташ да ти викам! Ти си за мене Каликрат, но все пак…

— Наричай ме Лео, Аеша, с това име съм щастлив. Този Каликрат трябва да е бил нещастен. Деянията му, които той е извършил, даже и да е бил оръдие в ръцете на съдбата, са били фатални за наследниците на тялото и духа му. Казвай ми Лео, нека името Каликрат си остане в Кор!

— Сега ти си облечен във величие. Мечтите ни се изпълват, а нощта настъпва — Аеша въздъхна И погледна тъжно нагоре. После продължи: — Лео, говоря ти на арабски. Забрави ли този език?

— Не съм.

— Тогава нека той да е нашият език. Обичам го, защото съм го сричала в майчините си прегръдки. А сега, любими, остави ме малко сама, за да размишлявам. Трябва да видя някого.

Излязохме с мисълта, че Аеша ще приема пратеници на племето на Планината, които са пристигнали, за да я поздравят с годежа й.

6 Третото изпитание

Два часа се мъчихме да заспим, но напразно. Някой невидим не ни оставяше на спокойствие.

— Защо не идва Аеша? — попита Лео най-накрая, разхождайки се из стаята. — Искам да я видя. Не мога да търпя раздяла с нея. О, как ме привлича Тя!

— Какво мога да ти кажа аз? Питай Орос, който е отвън, до вратата.

Лео отиде при Орос, който се засмя и му каза, че Хеса вероятно не се е прибрала в покоите си, а е още в Светилището. Тогава той поиска да го придружим с Орос дотам.

— Заповядано ми е — каза Орос, — да стоя и да пазя пред вратата. Вие сте свободни да отидете където пожелаете и ако смятате, че е удобно.

— Мисля, че е така — отговори Лео остро. — Хораций, идваш ли с мен, или да вървя сам?

Колебаех се. Аеша ни беше казала, че иска да бъде сама в храма за известно време. Без да настоява повече, Лео сви рамене и тръгна.

— Никога няма да намериш пътя сам — казах му аз и тръгнах след него.

Вървяхме по дългите и извити коридори, които бяха слабо осветени. Най-после стигнахме голямата дървена врата. Лео я бутна нетърпеливо. Тя се открехна малко и ние се вмъкнахме вътре. Стълбовете би трябвало да светят, но, изглежда, бяха угаснали, защото вътре беше непроницаем мрак. Искахме да се върнем назад, но се заблудихме и не успяхме. Нещо ни притискаше. Не смеехме да говорим. Направихме няколко крачки и спряхме. Не бяхме сами. Стори ми се, че сме в центъра на някаква тълпа, но не от живи хора. Тия същества ни притискаха, усещахме дъха им, но не можехме да пипнем дрехите им. Въздухът около нас трепереше от тяхното лутане напред-назад.

В гробище ли бяхме, в което мъртвите са излезли от гробовете, за да се съвещават? Уплашихме се. Студена пот изби по лицето ми. Косите ми се изправиха, а гърлото ми пресъхна. Най-после блесна светлина от два стълба. Бяхме близо до вратата. Светлината беше много слаба и бледа и не можеше да разпръсне напълно гъстата тъмнина. Виждаха ни, но ние не можехме да ги видим.

На трона си седеше Аеша — страховита и горда в своята лъчезарност и могъщество. Широко разтворените й блестящи очи излъчваха сила, която покоряваше всичко наоколо.

Сега тя беше богиня на смъртта, пред която се покланят мъртвите. Тя приемаше този парад. Видяхме как една тъмна фигура дойде при трона й, поклони се три пъти и се оттегли. Следваха я други…

За да отговори на приветствията на тайнствените същества, Тя издигна жезъла си. Сребърните му звънчета иззвънтяха. Това беше единственият шум в това тайнствено място, защото дори устните й се движеха безшумно.

Хванати ръка за ръка, ние отстъпихме ужасени към вратата, която се отвори сама. Бяхме отново в коридора и успешно стигнахме до стаята си.

Орос продължаваше да стои пред вратата, където го и оставихме. Поздрави ни засмян и се направи, че не забелязва ужаса, изписан по лицата ни. Влязохме вътре и се спогледахме.

— Каква е Тя? — извика Лео. — Ангел ли е?

— Нещо подобно — отвърнах му аз.

— Но какво правеха тези сенки там?

— Приветстват я с добре дошла след преобразяването й. Така предполагам. Но, Лео, те може и да не са сенки, а жреци, преоблечени специално за подобна церемония.

Лео вдигна рамене и млъкна. Орос влезе и ни каза, че Хеса ни очаква в Светилището.

Още треперехме от страх. Когато влязохме в храма, Аеша седеше на трона си с уморен вид. Папава бе до нея и сваляше пурпурната мантия. Тогава Тя извика Лео, като повдигна с ръка лицето му.

Поисках да ги оставя сами и понечих да се оттегля, но Тя забеляза това и каза:

— Защо искаш да ни напуснеш? Да не би да искаш да се хвърлиш в краката на статуята на Майката и да я попиташ за бъдещето си? Знай, Холи, че отговаря на всеки, който прекара цялата вечер, коленичил пред нея. Ако искаш, направи го! Аз съм опитвала, но тя не ми проговори. А сега не искам да узная бъдещето си.

Аз не й отговорих, а и Тя, изглежда, не е очаквала, защото веднага продължи:

— Остани тук, за да сложим край на всички печални и тържествени мисли. Ние тримата ще закусим заедно и така ще забравим грижите и страховете за малко. Нека сме щастливи като деца, които не знаят що е грях и смърт. Папава, ще те повикам по-късно, за да ме съблечеш. Дотогава не искам никой да ни безпокои.

Стаята на Аеша не беше голяма, но беше обзаведена с вкус. Скалните стени бяха покрити с килими, а масите и столовете бяха покрити със сребърни покривки. Имаше и саксии с разкошни цветя.

— Скромно място — каза Аеша. — Но все пак по-добро от онова, в което живях две хиляди години, докато дойдеш ти, мой Лео.

Тя седна на една възглавница и ни даде знак да заемем местата срещу нея. Закуската започна. Тя беше семпла — добре сварени яйца, студено месо от дивеч за нас, а за нея — мляко, малко пирожки и планински ягоди.

Лео се изправи внезапно, захвърли разкошната си мантия и сложи на един стол жезъла, връчен му от Орос. Аеша го наблюдаваше и се усмихна.

— Вижда се — каза тя, — че ти не отдаваш нужното уважение на тия свещени символи.

— Така е — отвърна той. — Нали чу, какво казах в Светилището. Нека се споразумеем! Не разбирам вярата ти, но не се отказвам от моята. И заради тебе не бих участвал в идолопоклоннически церемонии.

Очаквах Тя да се разсърди, но не би. Наведе глава, и каза:

— Твоята воля е и моя, макар че трудно бих обяснила твоите отсъствия от церемониите в храма. Имаш право да държиш на своята вяра, която вече е и моя.

— Чуваш ли се какво говориш? — извика той.

— Всички велики вери са едно и също нещо. Но вярата се приспособява към изискванията на времето и на народите. Вярата, която ние следваме, е продължение на египетската. А на какво ни учеше древният Египет? Че една сила управлява Вселената — вечната смърт. Че хората ще се съдят според сърцата и според делата им. Че сега и за в бъдеще ще пият от чашата на живота и ако не намерят спокойствие в него, ще се успокоят отвъд земята. Не е ли и твоята вяра такава?

— Да, Аеша. Но коя е твоята богиня — Хеса или Изида е тя? Както ни обясни, в миналото ти си се молела на Изида. Защо сега си я заменила с Хеса?

— Знай, Лео, че аз се покланям на тази, която е душата на природата. Тя не е божество, а тайнствен дух. Тя е майчинството, в чиито недра са скрити земният живот и знанието.

Лео и Аеша продължиха спора си, който накрая се разгорещи.

7 Лео и леопардът

През изминалите седмици от паметния спор аз често се чудех дали някога е живяло по-окаяно женско същество от Аеша (или Хеса), в което любовта към мъжа да е владяла такава голяма част от живота му. Дали наистина се беше издигнала от пепелищата до вечната красота и разцвет?

Тя имаше само една слабост — беше надарена със свръхестествените способности, но не можеше да предвижда бъдещето си.

Народът, когото управляваше, я считаше за богиня и й се покланяше. Тук бе намерила кътче, скрито от целия свят, и след невероятни приключения отново се срещна с човека, който беше смисъл на живота й. Неговото вътрешно аз беше тъй тайнствено преплетено с нейното и тя го обичаше с такава човешка страст, на която само жена като нея бе способна. Намирайки я тук, той й доказа неизменната си вярност.

Удивителната й изповед, която никой не можеше да провери доколко е вярна, разкриваше тайната на съвършените й способности. И въпреки това Аеша беше отчаяна и нещастна, дори и в най-щастливите си мигове. Ясно беше, че скелетите, с които Тя се срещна след годежа, бяха нейни спътници, стари познати. Самата Аеша с недомлъвки споменаваше за тях, когато разговаряхме насаме.

Тя продължаваше да се страхува от Кания Атена. Може би предчувствуваше, че някой ден могат да разменят местата си и Аеша щеше да изпие горчивата чаша на отчаянието.

Най-много Тя се страхуваше за Лео. Не приемаше студенината му, защото той не можеше да привикне с мисълта, че Тя е само едно хладно божествено създание. Това тягостно положение обърка духа му, защото той знаеше, че то ще продължи две години.

Не ме учуди, че той отслабна, изгуби охота към всичко, пребледня, загуби сън, като я молеше да отмени решението си и веднага да се оженят. Но Аеша оставаше непоколебима.

Подбуждан от собственото си любопитство, а и по молба на Лео, когато останех насаме с нея, аз я разпитвах защо е решила така. Всичко, което можеше да ми каже и което ми казваше, беше, че между Лео и нея се издига стената на смъртността и че докато физическото му същество не се напои с парата на живота, не може да го вземе за съпруг.

Попитах я дали безполезно не се страхува за Лео, още повече че Тя в края на краищата е жена. С ужасяваща и тиха усмивка тя ми отговори:

— Уверен ли си, че съм жена, Холи? Кажи ми, другите жени имат ли на челото си такива скъпоценни „камъни“, каквито „нося“ аз?

Тя посочи слабата светлина, която блещукаше около челото й. После започна да глади с ръце главата, гърдите, краката си и откъдето минеха ръцете й, трепкаща светлина бликаше от там. Цялата приличаше на светло лазурно море, невероятно същество, което бе опасно за гледане. Щом отдръпна ръце от тялото си, с изключение на сиянието на челото си, Тя стана пак същата, както преди.

— Е, Холи, още ли си уверен? Не бой се, моят пламък няма да те изгори. След като видя, вярваш ли, че някоя друга жена може да се изравни с мене по светлина и безсмъртие?

Ядосах се и й казах:

— Аеша, ти ще ни подлудиш накрая. Кажи ми, дух ли си, или не?

— Всички сме духове — отговори замислено. — Но аз съм повече от някои други. Вярваш ли ми?

— Не знам. Но пак те моля, кажи ми: жена ли си или дух? Кажи ми истината! В началото каква беше ти на Лео!

Тя ме погледна тържествено и отговори:

— Дали паметта ми не ме лъже, или е писано в първата книга от закона на евреите, която изучавах веднъж, че синовете на небето са слезли долу, при дъщерите на хората, защото ги били харесали.

— Наистина има такова предание.

— Е, Холи, тогава защо да не слезе долу и една дъщеря на небето, ако си е харесала и залюбила някой земен човек! Невероятно ли е, че заради този си грях онази паднала от високата звезда, поради което е осквернила безсмъртното си положение и заради оня човек е била осъдена да страда, докато любовта му стане божествена чрез мъка и вярност?

Като светкавица блесна в ума ми една мисъл и скочих бързо, но студеният глас на Аеша ме спря:

— Холи, престани да ми задаваш въпроси! Има неща, за които мога да ти дам само отвлечен отговор, не защото не те уважавам. Принудена съм! Мисли, каквото си искаш. Атена твърди, че не съм смъртна и че дух и човек не могат да другаруват. Това е вярно, както е истина, че в предишния си живот тя и чичо й — оня стар шаман, бяха мъдри и предвидливи. Помоли моя любим да престане да настоява да се оженим веднага, защото знам с каква мъка ще му кажа „не“. Ах, Холи, не знаеш каква мъка изпитвам! Нека ти кажа. Аз съм жена и любовните думи на най-обичния ми мъж в света ме карат да страдам. Аз ги преглъщам и от сърцето ми капе кръв. Но ако той продължава да ме преследва с пламенните си погледи и любовни думи, кой знае дали няма да пламна от техния огън и да захвърля в бездните разума. Ако направя това, ние ще се спуснем по стръмнината на нашите страсти, ще се противопоставим заедно на пороя, който лудува в подножието на канарите… може и двамата да ни разкъсат на части зверовете… Но не се знае. Ако се ръководим от моята мъдрост, може да достигнем и безопасни места, където да бродим спокойно в ливадите на любовта.

Тя млъкна и отказа да говори повече по тоя въпрос. Истината ли ми казваше Тя? Не съм сигурен, защото не беше еднозначна. Факт е, че и до днес не мога да кажа жена или дух беше Тя. Подозирам, че беше нещо по средата.

Не знам докъде се простираха границите на нейните сили. Дали наистина беше стара и отвратителна, както когато я видях на Планината, или беше надянала този образ само, за да изпита любовта на Лео? Преминал ли беше нейният дух в тялото на починала жрица на Хеса, или когато е видяла, че тялото й загива в пещерите на Кор, тя е дошла тук, за да завладее този връх? А и след като е толкова всемогъща, защо не ни намери, а ни остави да я търсим и да преживеем такива изпитания.

Някаква върховна сила уж й била забранила, но тя ни била придружавала, без да може да я видим, че е Аеша, наблюдавала всяка наша стъпка, четяла всяка наша мисъл, докато най-после дойдохме тук.

С една дума, не съм сигурен в нищо, освен в това, че и аз съм заплетен в някакви велики тайни на света, че прекрасното същество, наречено Аеша, е придобило тайната на живота, все едно от каква сила…

Тя твърдеше, че вечният живот може да се придобие чрез проникване в някое природно явление, в някаква пара или есенция и т.н. Че Тя е обладана от мъчноразбираема страст, но ужасяваща със силата и безсмъртието си.

Както казах по-горе, Аеша бе погълната от грижи по Лео. С изключение на желанието му за скорошна женитба, всяко друго негово желание или прищявка биваха винаги и веднага удовлетворявани.

Лео искаше да е винаги с Аеша, така че ние прекарвахме с нея всяка вечер, а също и по-голямата част от деня. За да го аклиматизира към суровия тукашен въздух, Тя го караше да ходи на лов за дивеч, какъвто имаше в изобилие в Планината.

Тя задължаваше главатарите на племената да го придружават винаги и той успя добре да се опознае с тях. Аз рядко го следвах, защото ръката още ме болеше.

Веднъж седях в градината с Аеша и я наблюдавах. Тя беше подпряла главата си с ръка и гледаше напред с широко разтворени очи, през които прелитаха мисли, като бързи облаци по ветровито небе или като сънищата на спящ човек. Тя се бе загледала в планинските върхове.

Красотата й беше неизмерима, удивителна и неподдаваща се на описание. Хубостта й беше като на Елена и би докарала нещастие на човечеството. Между мъжете би предизвикала постоянни съперничества, а между жените непресекваща ревност. Както я съзерцавах, тя се смути ненадейно. Посочи ми един планински гребен, доста далечен, и каза:

— Гледай!

Погледнах, но нищо не видях, освен че е покрит със сняг.

— Кьорчо, не виждаш ли, че животът на моя господар е в опасност? О, аз забравих, че нямаш моето зрение! Вземи го назаем от мене и погледни нататък!

И тя положи ръката си върху главата ми. Усетих нещо безшумно да се излива. Тя произнесе някакви думи. Веднага очите ми се отвориха и погледнаха, но не видяха гребена, а Лео, който се търкаляше с един леопард, а планинците около него се въртяха и дебнеха удобен момент, за да пронижат леопарда, без да засегнат Лео.

Аеша стана неспокойна и започна да се движи напред-назад. Най-сетне Лео извади дългия си нож и го заби в корема на звяра. Леопардът се отдели от него, търкулна се по склона, като обагри снега. Няколко спазъма и се простря мъртъв.

Лео се изправи, засмя се и показа на планинците раздраните си дрехи. Един от тях се приближи и превърза раните му с ленени парчета, които той откъсна от долните си дрехи.

Новото ми зрение изчезна изведнъж, както и дойде. Аеша се беше надвесила над рамото ми.

— Опасността отмина — изпъшка тя, — но още колко такива, че и по-големи ще последват! О, сърцето ми е измъчено, но трябва да понеса всичко.

Гневът й избухна. Повика един служител и му заповяда да занесе носилка и масла при ловците, които ще донесат господаря й.

— Ти виждаш, Холи, какво преживявам. Да, и това не е от днес. Ах, тия планинци ще ми платят за притесненията, които изживях!

Тя не позволи да говорим повече за това.

След четири часа носачите пристигнаха. Лео накуцваше след носилката. Той беше сложил в нея убития дивеч и кожата на леопарда, за да не се затрудняват ловците.

Аеша го очакваше в стаята си и щом го видя, се спусна към него и го обсипа с нежности и упреци.

Той я послуша известно време и внезапно я прекъсна:

— Откъде разбра? Още не са ти показали дори кожата.

— Всичко видях. Най-лошата ти рана е под коляното. Намаза ли я с лекарството, което ти изпратих?

— Не съм. Но след като си била тук, как си видяла всичко? С твоята магия ли?

— Щом питаш, ще ти кажа. Видях и най-малките подробности. И Холи видя как се търкаляше с леопарда, докато ония кучета търчаха наоколо като страхливи деца.

— Писна ми от твоята магия — извика Лео сърдито. — Човек не може да остане ненаблюдаван дори един час, пък било и в компанията на леопард. Колкото до ония смелчаци…

В тоя момент влезе Орос, поклони се на Аеша и й прошепна нещо.

— Колкото до ония „смелчаци“ — довърши Аеша, — ще ги науча аз.

Тя се забули, защото никога не се явяваше с открито лице пред народа от Планината и изчезна.

— Къде отиде Тя, Хораций? — попита Лео.

— Не зная, но ако е отишла в Светилището, то ще е заради погребението на главатаря на диваците.

— Нима? — извика Лео и закуцука бързо след нея.

След няколко минути реших за благоразумно да го последвам. В Светилището се разиграваше интересна сцена. Аеша бе застанала пред статуята, а в краката й бяха коленичили главатарят и петимата планинци, все още с копията си. Лео стоеше встрани.

Както научих после, той се опитал да се намеси в защита на пленниците, но му било заповядано да млъкне.

На няколко крачки по-назад стояха няколко пазачи на храма, въоръжени със саби.

Аеша със сладък глас запита как се е стигнало дотам, та леопардът е нападнал Лео. Главатарят отговори, че те го преследвали до леговището му между две скали и там го нападнали. Един от диваците влязъл вътре и го наранил, но леопардът скочил и го повалил.

— Тогава господарят Лео нападна леопарда — продължи главатарят — и планинецът се спаси. Но господарят също бе повален от леопарда на земята и така, търкаляйки се, те се бориха, докато господарят му разпори корема. Това е всичко.

— Не е вярно. Вие се показахте страхливи и изоставихте господаря си на бесния звяр. Закарайте ги всички в Планината и там да ги разкъсат зверовете. Разпоредете също, че който даде храна на осъдените, го очаква смърт.

Без да се молят за милост, главатарят и другарите му станаха, поклониха се и тръгнаха да си вървят.

— Стойте! — извика Лео. — Хей, главатарю, дай ми ръката си, защото съм ранен и не мога да вървя бързо, но ти ще ме подкрепяш. Идвам с вас, заедно да половуваме.

— Как си позволяваш? Ти да не си полудял? — извика Аеша.

— Дали съм луд, не знам, но че ти си жестока и несправедлива — в това съм сигурен. Няма по-храбри мъже от тия диваци! Този човек тук — и той посочи планинеца, който е бил повален от леопарда, отиде вместо мен в леговището и пострада. Ако наистина виждаш всичко, трябваше да видиш и това. Тогава леопардът скочи върху мен и ние се затъркаляхме по снега. Останалите храбреци се въртяха около нас и чакаха удобен момент, за да го убият, защото иначе можеше и аз да пострадам. Един от тях — продължи Лео — се спусна и с голи ръце хвана леопарда. Ако не вярваш, виж раните от зъбите по ръцете му. Ако си решила да загинат в Планината, аз ще ги последвам.

Докато планинците го гледаха с благодарност, Аеша умело се ориентира и каза:

— Наистина, господарю мой! Ако бях знаела това по-рано, нямаше така да осъдя ловците. Но аз съдех откъслечно по онова, което видях и което научих от тях. Служители мои, вие чухте, че моят господар ви защити. Аз ви опрощавам, а този, който се е хвърлил върху леопарда с голи ръце, ще бъде възнаграден и повишен. Вървете си, но ви предупреждавам, че ако господарят ми още веднъж попадне в такава опасност, тогава няма да избегнете наказанието си.

Планинците излязоха, като с очи продължаваха да благодарят на Лео. Всички знаеха, че няма по-ужасна смърт от тая в снеговете на Планината.

Подобно наказание се даваше на убийците и на най-големите престъпници.

Когато излязохме от Светилището и влязохме в нашата стая, бурята, която се беше изписала по лицето на Лео, избухна. Аеша поднови разпитите си върху сцената и състоянието на раните му. Дори поиска да извика Орос, за да ги превърже.

Златистата брада на Лео трепереше от гняв. Той й нареди да престани да се вайка за раните му, защото той не е пеленаче.

Аз не можах да се стърпя и се засмях. Това го раздразни още повече и той я попита защо тя непрекъснато го наблюдава. И че нейната магия е дарба, която той винаги е мразел.

— Не мога да понеса — продължи Лео — моите добри приятели планинци да бъдат жестоко осъдени. Не приемам и опекунството над мене, което ти наложи. Не съм момченце! Защо ги заплашваш със смърт, когато ти е ясно, че на мене нищо лошо няма да ми се случи? Убивал съм и по-големи животни от тоя леопард, преживях неизмерими опасности и ето че съм жив и здрав.

Тези думи се забиха като нож в душата на Аеша и тя с удивително себеотрицание за жена ги прие смирено. Ако някой друг човек или същество се опиташе така да й говори, сигурен съм, че го чакаше моментална смърт. Само с едно малко усилие на волята и Аеша щеше да го убие.

Но тя не го уби. Тя дори не го заплаши, а като всяка любеща жена завика и заплака. Да, едри кристални сълзи потекоха от очите й и закапаха надолу, както смирено бе навела глава.

При вида на трогателното доказателство за нейното човешко и любящо сърце целият гняв на Лео се изпари. Сега дойде неговият ред, за да се покае, и той я помоли за прошка. Тя подаде ръка в знак на опрощение и му каза:

— Нека другите да ми казват, каквото си щат, но от тебе не мога да слушам остри думи. О, ти беше жесток, жесток! С какво те наскърбих? Какво съм виновна, че духът ми бди над тебе — от пещерите на Кор, когато се разделихме, та до сега. Би ли обвинил майката, която вижда, че милото й чедо е в опасност, че се разкъсва от мъка, когато не може да му помогне веднага? Какво е животът на няколко полудиви планинци пред твоя за мене? Знай, че като ги умъртвя, другите ще те пазят по-внимателно. А ако не ги убия, те или техните другари могат да те заведат на някое опасно място, където да те дебне смъртта.

Като си помисли за смъртта на Лео, Аеша се разтрепера.

— Чуй ме, мила моя, — каза Лео. — Животът на който и да е от тия планинци е също такава ценност за него, какъвто е и моят за мене. Ти нямаш никакво право да го убиваш. Кой ти е разрешил? Не е хубаво в името на любовта си да отнемаш любовта на другите. Щом се страхуваш за моя живот, дай ми тогава безсмъртие, макар че ме е страх от него. Ще приема безсмъртието само заради тебе, защото моята вяра е против него и според нея то не е възможно на земята.

Аеша го слушаше много внимателно.

— Или ако, както казваш, още не е дошло времето да ме направиш безсмъртен — продължи Лео, — тогава нека се оженим. Поне в малкото дни, които ми остават, да съм щастлив.

— Бих могла, ако събера смелост, но не ме принуждавай повече, Лео! Защото да не би да поема риска и да те поведа по един страшен път. Лео, не си ли чувал за любовта, която убива? Или за отровата, скрита в чашата на радостта?

След тия думи Аеша сякаш се изплаши, стана и побягна от стаята.

Тъй приключи тази история. Леовите рани не бяха кой знае какви — обикновени одрасквания.

Планинците, вместо да бъдат убити, бяха повишени и станаха телохранители на Лео.

8 Алхимията на Аеша

Малко след инцидента с леопарда Аеша беше обхваната от своя демон, който понякога се проявяваше.

Веднъж вечеряхме с нея и по навик правехме планове за нашето могъщо и безкрайно бъдеще, страхотното наследство, което Тя ни обещаваше.

Трябва да ви обясня, ако вече не съм го направил, че Тя ме беше уверила да не се безпокоя за напредналите си години и за грозотата си. Окъпя ли се в жизнените огньове, ще стана какъвто си искам. Аз се надявах, че външността ми ще се промени и както се разказва в приказките, ще стана безсмъртен.

Плановете на Аеша бяха непостижими, даже ужасяващи. Тя не познаваше днешната политическа структура, отношенията между хората, но и да ги знаеше, това едва ли би й било от полза. Практическите й познания за света се простираха дотам, докъдето й ги бяхме обяснили в пещерите на Кор. Сега жаждата й за нови сведения беше неутолима и тя използваше всеки удобен случай, за да ни разпитва, макар досегът ни с външния свят да бе прекъснат от години.

Все пак ние й обрисувахме различните народи и техните страни, нрави и обичаи такива, каквито ги знаехме от по-рано. Тя слушаше и после дълго размишляваше.

От всички народи най-много се интересуваше от китайския. Изглежда, че не по-лошо от нас беше запозната с монголите и разбираше техния език.

Когато горе-долу се ориентира в световното устройство, тя заживя с идеята да провъзгласи Лео за абсолютен монарх на целия свят. Напразно той я уверяваше, че не иска. Тя просто се изсмя и му каза:

— Ако аз се издигна над хората, трябва да ги управлявам, защото как може Аеша да заема второто място. И ти, Лео, понеже си мой господар, ще бъдеш господар и на света. Истинският ми живот още не е започнал. Аз съм изпълнена с мисъл за теб и в очакване на твоето безсмъртие.

— И после?

— Ти ще бъдеш надарен с вечна сила, с цялата мъдрост на вековете и с мощ, която е в състояние да промени местата на океаните. Тогава ще заживеем истинския си живот. О, как копнея — въздъхна Аеша — да доживея часа, когато ще заблестим като две нови звезди в небесните висини. Приятно ще ми бъде царе да се покланят пред трона ни.

Така говореше Аеша и сиянието на челото й се увеличаваше, докато я обхвана цялата. Очите й заблестяха като два въглена. В тях видях безграничната слава, видях и народи да минават и да й се покланят.

— Но как, мила Аеша, как ще постигнем това? — попита я Лео.

— Как ли? Много лесно. Толкова нощи слушах мъдрите беседи на Холи, че видях картата на света. Размишлявах и върху твоите сведения за различните народности, за техните странности и безполезни борби за богатства и първенство. И знаеш ли какво реших? Да ги слеем за тяхно добро в едно цяло, като се поставим над тях и ги управляваме. Реших да премахнем войните, болестите и страданията, та тези хора да изживеят краткия си живот щастливо.

— Как ще постигнем тия промени?

— Ти не мислиш философски, Лео, защото още не приемаш моята идея. Ако имам меч, с който да съкруша техните войски, ако мога да потопя флотите им в морските глъбини, да, аз, на която светкавиците и техните елементи се подчиняват, ще постигна целта си. Но ти се отвращаваш от смъртта и вярваш, че магиите на небето не са добри. Щом волята ти е такава, тогава тя е и моя. Ще търсим друга възможност.

— Но как ще убедиш земните царе да сложат короните си на твоята глава? — учудих се аз.

— Като накарам техните народи да ги изоставят и предадат. О, Холи, колко ограничен е умът ти, колко слабо въображение имаш! Не го ограничавай, а си помисли какво ще стане с народите, когато се явим между тях с купища злато, за да удовлетворим нуждите им. Няма ли да ни се покорят, когато видят силата на нашата красота и безсмъртие? Няма ли да извикат: „Бъдете царе и ни управлявайте!“

— Не знам — отговорих със съмнение. — Но къде ще се появим най-напред?

Тя взе картата на източното полукълбо, която бях начертал, и като сложи пръст на Пекин, каза:

— Ето мястото, където ще се установим за няколко века. Избрах китайците, защото ти ми каза, че те са най-многобройни. Освен това те са храбри, хитри и търпеливи. И макар че сега са безсилни поради лошото си управление и примитивно образование, те са способни да превземат малките западни народи. Ето защо ще се установим между тях. За няколко века те ще се усмирят, ще изучат нашата мъдрост и ти, Лео, ще направиш войските си непобедими, като дадеш на тоя народ добро управление, богатство, мир и нова вяра.

Не я попитах каква ще бъде новата вяра. Не беше необходимо, защото от само себе си се разбираше, че тя щеше да бъде някакъв култ към Аеша. Умът ми забръмча от предположения, някои добри, другите доста абсурдни. Представях си какво би се случило при първото явяване на Аеша в Китай, както и възможното нахълтване на жълтоликите в западните страни.

— Я си представи, че малките народи не дочакат да бъдат превзети от жълтоликите, а се съединят в едно и нападнат по-напред! — каза Лео.

— Ами тогава?

Лео се беше разсърдил от надменния тон, с който Аеша говореше за западните народи, защото той принадлежеше към един от тях, при това доста велик.

— И този вариант съм имала предвид. Тогава няма да има за какво да ми се сърдиш. О, тогава Изтокът, който е спал толкова време, ще се пробуди, по бойни полета, каквито историята не е имала, ще видиш моите пламтящи знамена да плющят във вихрена победа. Ти ще видиш как народите падат един след друг! Върху хекатомбите на хиляди мъртъвци ще се издигне тронът ти на цар и владетел на света, който ще възродим с огън и кръв.

Това ново евангелие на Аеша изпълни Лео с ужас, защото той мразеше абсолютния монархизъм и симпатизираше на демокрацията. Но аз не се притеснявах. Сцената беше смешна с ужасната си и фантастична абсурдност. Аеша имаше амбиции, каквито и луд не би допуснал…

За пръв път помежду ни се появи търкане.

Знаех-, че Аеша е способна на всичко и това, за което мечтаеше, можеше да го доведе до чудесен, но и ужасяващ резултат. Защо не? Смъртта не я грозеше, защото Тя беше безсмъртна и властваше над живота и смъртта. Несравнимата красота и дръзката й воля биха съкрушили всеки враг. Проницателният й ум би изнамерил нови оръжия, срещу които и най-добре екипираната и храбра армия не би могла да устои.

Наистина Тя би могла да постигне целта си с помощта на природните сили, които, както тя казваше и както вярвах аз, бяха в ръцете й. Тя можеше да заповядва на скритите сили на електричеството, което би хвърлило всички народи в краката й.

Аеша имаше големи амбиции и най-страшното в свръхчовешката й сила беше, че у нея нямаше никаква отговорност пред хората и Бога.

Би могло тя наистина да е била ангел, паднал от небето, както бе загатнала веднъж, и в което Атена и Симбри вярваха.

Само в две неща съзирах нейните добри страни: в прекрасната и безпределна любов към Лео и в приятелството й с мен.

Другото важно нещо, което не можех да си обясня, беше нейната страст към този човек, необяснима с тайнствеността и трайността си, която както в миналото, така и в бъдещето би била най-слабото й място.

Най-после разбрах най-важното: само човешката любов можеше да обезвреди безсмъртното й сърце, защото в противен случай Тя би опустошила Вселената.

Прав бях.

Докато се вдълбочавах в размишления, без да се страхувам, че Аеша може да ги прочете, видях Орос да се покланя пред нея.

— Как смееш? — попита тя остро, защото, когато разговаряше с Лео, не разрешаваше никой да влиза.

— Шпионите се върнаха, Хеса.

— Защо си ги пратил? Каква нужда има от тях?

— Нали ти ми заповяда?

— Добре де! Какво казват?

— Хеса, народът на Калун е отчаян. Сушата е нанесла големи щети и гладът зее в очите му. Народът обвинява чужденците, които са били в тяхната земя и са избягали при тебе.

— Друго?

— Кания Атена също е побесняла против тебе и нашата свещена колегия. Денонощно подготвя две армии — едната четиридесет, а другата двайсетхилядна. Последната ще бъде изпратена, начело със Симбри, срещу Планината. Ако претърпи поражение, тя възнамерява с другата да нападне полетата на Калун.

— Ама че страшни новини — изсмя се презрително Аеша. — Омразата ще подлуди тая жена, която се осмелява да се състезава с мен! Холи, смяташ ли, че мога да се хваля с нещо, което нямам сила да направя? Ако се съмняваш, след няколко дни ще се увериш!

— Какво смяташ да правиш, Аеша?

— Почакай малко. Нека се уверя, че шпиони те не преувеличават нещата поради страхливостта си. Толкова е уморително, но ще проверя как стоят работите.

Тя се взря в пространството, което беше нещо обичайно за нея, но го вършеше рядко. Поради леност ли, или поради това, че я изтощаваше много, не знам.

Красивото й лице прие строг вид като на човек, който се намира в момент на изстъпление. Светлината на челото й угасна, а големите зеници на очите й се свиха и потъмняха. Около пет минути тя съзерцаваше така. После, все едно че се събужда, прекара ръце по лицето и се успокои както преди.

— Истина е — промълви Тя. — Трябва да се приготвя по-бързо, за да умрат по-малко хора от моя народ. Господарю мой, ще участвуваш ли и ти? Не, не — продължи тя. — Ти ще си стоиш тук в безопасност, а аз ще вървя да посетя Атена, както й обещах.

— Където ти отидеш, там ще съм и аз — възпротиви се Лео, като лицето му се изчерви от гняв и срам.

— Не ти забранявам, но ще говорим по-късно. А сега, Оросе, слушай внимателно. Върви! Изпрати навсякъде Огъня на Хеса и го предай на всички главатари. След три нощи, когато луната изгрее, заповядай племената да се съберат — не всички, достатъчни са само двайсет хиляди от най-добрите воини. Останалите ще пазят Планината и Светилището. Да носят храна за петнадесет дни. Ще се присъединя към тях на сутринта. Върви!

Орос се поклони и си отиде, а Аеша смени разговора, като заразпитва пак за китайците.

На следващата вечер пак водихме подобен разговор, но една забележка на Лео предизвика Аеша.

Лео, който не отхвърляше плановете й като невъзможни, все пак ги оспорваше, доколкото можеше, защото те противоречаха на неговата етика, на неговите политически, обществени и религиозни разбирания.

— Ти ще победиш — каза той, — но всяка война носи разорение. Средствата, които ще изхарчиш, ще усилят данъчното бреме на народа ти.

Аеша го погледна и се засмя.

— Май че ви изглеждам като някое лудо момиче, което, тласкано напред-назад от вятъра на въображението си, не мисли какво прави. Не съм толкова вятърничава, че аз, сама жена, да почна война с цял свят. — Както говореше, Тя придоби царствен вид и в очите й се появи страшен блясък, който смрази кръвта ни. — След последните ни разговори от военен характер аз премислих всичко, прекарах много неща в ума си и измислих война без разходи за тези, които ще управляваме, поради което те ще ни обикнат много. Помниш ли Лео, как в пещерите на Кор карах Майката на Природата да ми разкрива тайните си една по една. Елате с мен, за да видите онова, което никой смъртен не е виждал и да се уверите, че съм добра ученичка на Природата.

— Какво има да гледаме? — усъмни се Лео.

— Ела, Лео, любими мой, остави философа у тебе първо да види, а после да разсъждава.

Тя му обърна гръб, като му се усмихна така сладко, че той я последва, защото беше готов, ако се наложи, да влезе и в огъня заради нея.

Тръгнаха и аз го последвах. Бях любопитен да видя нейното ново чудо.

Тя ни поведе по един коридор, по който по-рано не бяхме минавали. Стигнахме до една врата, която Лео отвори по неин знак. Покори й се веднага. Отвътре излизаше силен прилив на светлина. Не бе трудно да отгатнем, че това беше нейната лаборатория.

В пещерата видяхме металически епруветки и други уреди. Имаше и пещ, която не се нуждаеше от гориво, защото в нея гореше факла от вечния огън, каквито имаше Светилището. Светлина се излъчваше от недрата на земята под нозете ни.

Двама жреци работеха вътре — единият бъркаше в железен съд някаква сплав, а другият я пресилваше в глинен калъп. Двамата спряха за миг, за да приветствуват Аеша, но Тя им каза да продължат работата си. Попита ги дали всичко е наред.

— Твърде добре, о, Хеса — отговориха те.

От тази пещера преминахме през няколко врати и пещери, през няколко прохода и стигнахме до малка стаичка. В нея нямаше нито огньове, нито лампи и все пак тя беше осветена от мека светлина, която се излъчваше от стената срещу нас.

Аз я попитах:

— Какво правеха двамата жреци?

— Защо задаваш глупави въпроси? В твоята страна не стопяват ли метали? Искате ли да узнаете тайната ми? — попита Аеша. — Едно е да чуеш, а друго е да видиш, нали? Ето, гледайте, за да изчезнат съмненията ви!

Тя посочи две особени дрехи, окачени на стената, ушити от плат и дървени парчета, които бяха с качулки и приличаха на водолазни костюми.

Под нейното ръководство Лео ми помогна да облека едната, завърза я отзад, а Тя помогна на Лео да облече другата.

— Нищо не виждам — обадих се аз.

Настъпи мълчание, стана ми страшно и поисках да узная дали не съм останал сам.

— Холи, намираш се в тъмнината, в която си бил винаги — подигра ми се Аеша — Това е тясната тъмнина на невежеството, незнанието и подозрителността.

Както ми говореше, чух, че нещо се отвори. Предполагам, че бяха каменни врати. Тогава наистина светна. Толкова силна беше светлината, че и под дрехата ме заслепи.

Видях, че стената пред нас изчезна и че бяхме пред прага на друга стая. В дъното й имаше олтар и върху него бе поставено някакво вещество, голямо колкото детска главичка.

Това нещо приличаше на човешко око. Вероятно от него излизаше светлината. То беше заградено с огнеупорни тухли, но те не бяха пречка за светлината, която ги пронизваше, като че ли бяха от стъкло. Отправените нагоре лъчи падаха върху метална буца, която бе поставена в рамка.

А какви бяха тия лъчи! Да бяха събрали всичките диаманти на света, светлината, която биха излъчили те, не би била по-силна. Очите ми горяха, усетих страшни болки в кожата на ръцете и краката си, а Аеша стоеше непредпазена с дреха и спокойна. Тя дори обиколи стаята и като отметна булото си назад, наведе се над лъчите. Тези лъчи й придаваха вид на желязна статуя.

— Рудата е готова, и то по-рано, отколкото смятах — прошепна Тя.

Грабна топката в ръцете си, като че ли беше перце, и се приближи до нас.

Със смях ни каза:

— Кажи ми сега, многоначетений Холи, виждал ли си по-добър алхимик от мене — бедната жрица на една забравена вяра?

Тя поднесе тогава бляскавата руда до очите ми. Аз се обърнах и побягнах. По-скоро, опитвах се, защото облеклото ми пречеше. Стигнах стената и там захвърлих шлема си, защото горещи гвоздеи се забиваха в очите ми. Тъй стоях, а Тя се смееше и подиграваше зад гърба ми, докато най-после чух, че вратите се затварят и благословената тъмнина дойде.

Аеша ни помогна да свалим облеклата, които ни предпазваха от опасните лъчи. От очите ми течаха горещи сълзи.

— Е, доволен ли си сега, Холи?

— От какво?

— Не знам, но аз съм доволна от изгарянията и от уплахата ви.

— И аз също — изръмжа Лео, който стоеше в другия ъгъл и проклинаше нещо.

Аеша се смееше, и то непрекъснато, защото се видя, че е владетелка над всичко земно, че е господарка и на Вселената. Смя се, докато се появиха сълзи в очите й, чак тогава каза:

— Ама че сте непризнателни! Ти, Лео, пожела сам да видиш чудесата, които правя. А ти, Холи, дойде непоканен, след като ти казах да не идваш. Сега и двамата сте груби и сърдити. А и плачете като деца с изгорял пръст. Ето, вземете това! — Тя ни подаде някакво лекарство, което взе от полицата. — Натрийте си с него очите и смъденето ще изчезне.

Послушахме я и болката изчезна, но още четири часа очите ми бяха кървавочервени.

— И все пак какво беше чудото, което искаше да ни покажеш, та ни отведе при оня непоносим пламък!

— Исках да ти покажа дара на пламъка, който аз, невежата, наричам мощен агент. Ето, погледни — продължи тя, — как блещука то, макар и слабо! Вземи топката, Холи!

Не исках да я послушам, защото се страхувах, че ще изгоря ръцете си. Погледът ми стана неподвижен.

— Холи, какво предполагаш, че е това?

— Злато или мед.

— Чисто злато е.

— Тогава тук трябва да има в изобилие златна руда — каза Лео.

— Така е. Има руда в изобилие, но не е златна, а е желязна.

— Как така?

— Лео, ти не разбра ли, че аз от желязна руда правя чисто злато? — със смях отговори Аеша. — Ето такава е моята алхимия. Къде другаде ще видиш толкова много злато? С него ще си послужим занапред.

И двамата с Лео се изненадахме, защото не предполагахме, че Аеша има и тази способност. Тя прочете нашите мисли и неверието ни я разгневи страшно.

— В името на Природата — викна тя, — ако не ми беше приятел, Холи, бих завързала дясната ти ръка, за да я превърна в злато! Но защо ли се ядосвам на един сляп и глух? Скоро ще ми повярваш.

Тя се отдели от нас и слезе по проходите при жреците, които работеха. Каза им нещо и отново се върна при нас с голям железен къс.

— С какъв знак искаш да отбележа тоя къс, който ти приемаш, че е желязо?

— Със знака на живота.

— Добре — отвърна Аеша.

Двамата жреци се наведоха над желязото и с резец и голям чук направиха на него пръстенообразния знак.

— Това не е достатъчно — каза Тя. — Холи, дай си ножа! Утре ще си го получиш, но ще бъде още по-ценен.

Извадих ловния си нож, индийска изработка, чиято дръжка беше желязна.

— Помниш всички знаци по него, нали? — попита Аеша.

— Да.

Тя заповяда на жреците да надянат непропускащите облекла, които преди малко бяхме носили. Каза ни да се оттеглим, за да не ни убият лъчите.

След като излязохме, те започнаха работата си. Бавиха се няколко минути. Тогава Аеша ни извика. Учудих се, че жреците бяха без защитните облекла. Мажеха си очите с лекарството. Аеша им заповяда да изнесат железния къс и моя нож на специална носилка.

Жреците бяха здравеняци, но се огъваха под тежестта на метала. А преди малко Аеша сама го носеше, като че ли бе перце.

— Как така — попита Лео, — ти, сама жена, можеше да го носиш, а сега двама мъже пъшкат под тежестта му?

— Силата, която ти наричаш Огън на Живота, има свойството да превръща всичко, което докосна, в лек предмет. Как другояче бих се справяла с такива тежести?

— Сега разбрах — отговори Лео.

Жреците вдигнаха метала и го скриха в една яма в сламата, като я затвориха с железен капак. След това се върнахме в стаята на Аеша.

— Всичкото това богатство и тая сила са твои, нали? — попита Лео.

Аз помнех предупреждението и не смеех да отворя уста.

— Тази тайна открих преди няколко века, но не пожелах да си послужа с нея. Холи ще каже, че е магия. Твърдя, че е точно обратното — това е знание, което съм усвоила.

— Вярваш ли, че твоето откритие ще съсипе западния свят? — попита Лео.

— Ако знаеш нещо друго, което да мога да направя, без да съсипя твоя свят, за който полагаш такива нежни грижи, кажи ми го — отвърна Аеша.

Аз се разсмях, но веднага се опомних и обръщайки се към Лео, смених усмивката с намръщена гримаса. Страхувах се, че Аеша ще побеснее.

— А ако не знаеш, тогава светът ще загине. Господарю мой, разкрий ми мислите си изцяло! Не мога да догоня бързината им. Толкова години живях, без да мога да беседвам с благородни хора като тебе или дори равни на мен!

— Не е красиво да се подиграваш с мене — запротестира Лео.

Аеша го погледна гневно. Аз се огледах към вратата. Лео не се уплаши от погледа й, само кръстоса ръце и я стрелна с очи.

— Заплаших Холи, че ще превърна костите му в злато, което наистина смятах да направя, и ето, той трепери от стъпките ми и се стряска от погледа ми, дори когато е нежен. Но ти, Лео, само ти не се страхуваш от мене, макар че още не знаеш защо те обичам така безумно. О, господарю мой, колко си добър към мене, колко си търпелив към моята непостоянност и женска слабост!

Тя понечи да го прегърне, но внезапно се съвзе и му прави знак да седне на леглото. Щом той изпълни нареденото от нея, Тя взе малко столче, седна до него, и втренчи хубавите си очи, като дете, което очаква да му разкажат хубава приказка.

— Лео, разкрий ми защо не приемаш моя план. Не се безпокой, аз ще размисля внимателно.

— Аеша, ти знаеш, че светът признава златото като най-голямо богатство. Цялата цивилизация е изградена върху него. Направиш ли го общодостъпно, което не е проблем за теб, всичко установено досега ще рухне. И хората отново ще се мъчат като своите прадеди.

— Защо не? Златото ще ги върне към епохата, когато не бяха добри и не знаеха що е разкош и лакомия.

— И смазваха главите си с дървени и каменни брадви — подхвърли Лео.

— А кои пронизват сърцата си сега със стомана или железни стрели, както ти ми каза? О, Лео, когато златният бог е низвергнат, когато лихварят и тлъстият търговец треперят и бледнеят като тебешир, когато богатствата им се превърнат в смет, тогава народите няма да бедстват! Защо защитаваш златото? Какво лошо има в това — продължи Аеша, — ако съсипя живота на ония, които мислят повече за богатства, отколкото за смелост и добродетели. Не каза ли еврейският пророк, че те ще трупат къща върху къща, докато окаяните, които богаташите са ограбили, не намерят място, където да живеят. Лошо ли е, ако поддържам каузата на бедния и потиснат народ, а се противопоставя срещу грабителските страсти на шепа хора? Защо вашият свят да не стане по-щастлив?

— Смятам, че светът и без твоята намеса ще стане друг, сътворен по нов план, управляван от неизпитвани закони и стремейки се към други цели. Светът е странен и кой знае какво може да се случи!

— Когато настъпи времето, Лео, ще видим какво ще стане. Засега ще оставим златния бог на мира. Щом искаш, нека той царува още на земята.

Вместо него исках да коронясам живата Сила на Природата, която е вечно жива, която може да даде здраве на хората, може да подобри характера им, може да превръща един метал в друг, да разруши град или да изтръгне тая Планина.

Аеша се обърна към мене и ми каза:

— А ти, Холи, не се бой от моя характер. Гневът ми е на мига и преминава. Сърцето ти е златно. Защо тогава да позлатявам костите ти?

Благодарих за комплимента и се оттеглих за почивка. Чудех се, кое е по-силното у нея — добротата или гневът?

На другия ден се уверих, че каквито и съмнения да имах относно нейната сила, в химическите способности на Аеша нямаше защо да се съмнявам. Точно когато се обличах, двамата жреци от лабораторията донесоха тежък къс, покрит с платно. Оставиха го на пода по заповед на Орос.

— Какво е това? — попитах го аз.

— Подарък на Хеса, с която, както ми се каза, вчера си се осмелил да спориш.

Орос дръпна платното и металът, белязан със Знака на Живота блесна с чистотата на истинско злато, за което от векове копнеят човешките сърца. То беше меко и можех с нокът да изпиша името си.

И ножът ми беше тук и както беше казала Аеша, само дръжката му беше станала златна.

И сега се питам как можа Тя да събере толкова светлина, че успя да превърне желязото в злато.

Но отговорът е тайна. Мисля, че работата в лабораторията й не спираше, защото Тя наистина се подготвяше за борба с жителите на земното кълбо. Както и да е. Тя никога повече не продума за това. Мълчание й беше необходимо, за да се подготви за някоя по-неотложна работа.

9 Пророчеството на Атена

След странния опит в Светилището имаше церемония. Както разбрахме, освещавали са войната. Ние не присъствахме.

Вечерта, както обикновено, вечеряхме заедно. Аеша беше ту весела, ту намръщена.

По едно време Тя каза:

— Знаете ли, че днес бях Оракул? Ония глупаци от Планината бяха изпратили главатарите си да разберат кои от тях ще бъдат убити и кои ще спечелят чест и слава. Аз не можах нищо да им предскажа, а само избъбрих няколко думи без смисъл. Ти, мой Холи, сигурно по-добре можеш да предсказваш от мене — пошегува се тя. — Вярвам в успеха, защото аз ще ръководя тази война. За мене миналото и сегашното са черна скала, която светлината на бъдещето ще освети.

Тя замлъкна и се замисли. После впери взор нагоре и каза на Лео:

— Няма ли да се вслушаш в молбата ми? Искам за няколко дни да си на безопасно място. Може и на лов да отидеш. Ако направиш така, аз ще съм с тебе, а Орос и Холи ще поведат войските.

— Не искам — отговори Лео, треперещ от гняв. — Възмущава ме този план — Холи да отиде да се бие, а аз да се спотайвам тук. — Лео беше храбър до безразсъдност. Макар че теоретично не одобряваше войната, бе готов да се сражава до смърт. — Аеша, знай, че няма да се спотайвам тука като страхливец, скрит в храма. Ако въпреки това ме оставиш тук, аз ще се промъкна и ще се присъединя към твоите бойци.

— Ела, щом толкова настояваш. Но не на своя глава, а с мое разрешение.

След това Тя се развесели и ни разказа весели случки от миналото. Странно бе да я слушаш как разказва за изчезнали народи, даже за някои, които въобще не са ни известни. Но тях ги е имало и Аеша е имала възможността преди две хиляди години да ги опознае.

Разказваше ни за тяхната любов и омраза, сила и слабост, радости и войни. Тя осмиваше стремежите им към суетата и пошлостта.

В разказите й започна да преобладава личното. Чухме за това, как непрекъснато е търсела истината, какви страдания е преживяла, кои религии е изучавала, за да ги отрече една по една, за проповедите й в Йерусалим, за замерването й с камъни от много учените мъже и за завръщането й в Арабия.

Но и арабите отрекли реформаторството й и затова тя била принудена да иде в Египет. В двореца на фараона срещнала прочут магьосник, който я обучил и благодарение на своята далновидност Тя го надминала. След като се усети, че е отишла далеч, тя смени темата и започна да разказва историята на Кор.

Спомни си за пристигането на Каликрат, придружен от египтянката Аменартас. Как ги пленили диваците и как те си навлекли омразата на нейните хора с надменността си.

Аеша се позамисли и ни разказа за една вечеря, станала в Кор.

— Ти седеше до мене, Лео, а от другата ми страна беше тази царствена Аменартас. Ядохме същото ядене, както сега. И тогава нощта беше тиха и приятна. Аменартас ме намрази, защото те гледах, тебе, нейния любовник. Борбата между нас двете започна оттогава и продължава векове. Не е стихнала, защото ние се надпреварваме да те спечелим. Тогава Аменартас заговори: „Виж, Каликрате, виното в чашата ти се превърна на кръв. О, дъще на Арабия, тъй ме наричаше тя, — ти ще го убиеш. Аз виждам ножа в ръката ти. Ето падналия Каликрат и твоите целувки няма да го съживят.“ Както каза тя така и стана — прибави Аеша. — Аз те убих в лудостта си. Ти не ме оцени и бягаше от моята любов… О, Боже, не може ли да остана самичка поне веднъж? Призраците на миналото все ме безпокоят…

— Хеса, дойде писмо от Атена — прекъсна я влезлият жрец.

— Скъсай печатите и го прочети! Може да се е разкаяла и да е решила да ми се покори.

Орос прочете следното:

„До Хеса от Колегията на Планината, известна на земята като Аеша, а в Обществото на небето като паднала звезда.“

— Началото е хубаво — каза Аеша звънливо, — но ти продължавай, Оросе!

„Приветствам те, Аеша, ти, която си твърде стара и си събрала много мъдрост през изминалите векове, ти, която с други сили се показваш красива пред хората, заслепени от твоето изкуство. Но на тебе ти липсва оная сила, която имам аз — да виждам какво ще се случи по-нататък. О, Аеша, знай, че аз и моят чичо, великият вълшебник, потърсихме отговор от небето, за да научим изхода от войната. Писано е: за мене смърт, за което се радвам, за тебе копие, хвърлено от твоята ръка, а за земята на Калун — кръв и разорение.“

Аеша слушаше мълчаливо. Нито устните й трепнаха, нито страните й побледняха. Тя каза гордо на Орос:

— Предай на вестоносеца на Атена, че получих посланието й, но отговора ми ще получи в Калун. Върви си, жрецо и повече не ме безпокой!

Когато той излезе, тя ни каза:

— Онова, което ви разправих преди малко, е съвпадение. Както тогава Аменартас пророкуваше, така и Атена сега. Аменартас и Атена са една и съща жена. Добре, нека копието бъде хвърлено, но победата ще е моя.

Тя продължи замислено:

— Може би Кания ме заплашва с хитра лъжа, но и правилно да е отгатнала, бъде уверен, мили мой, че за нас ще е по-добре. Никой не може да избяга от съдбата си.

Замълча отново и сетне в поетичен и мечтателен изблик каза:

— Казвам ти, Лео, че ще се издаде заповед, относно бъркотиите в живота и смъртта. Зад маската на жестокостта ще блеснат милостиви загрижености, горещи ослепителни лъчи ще разсекат с меча на вечното правосъдие неправдите на моя груб свят. Събитията са стръмните и тежки стъпала, по които ние се изкачваме към двореца на радостта. Не се страхувам вече от онова, което ни очаква. Защото, знай, че ние сме крилати семена, ответи от вихрите на съдбата и паднали в определената им градина. Ще израснем и ще пръснем по целия свят благовонието на безсмъртието и щастието. А сега, Лео, остави ме самичка! И ти, Холи! Утре ще тръгнем рано.

На другия ден тръгнахме с войските на племената от Планината, които бяха жестоки и кръвожадни. Съгледвачите вървяха пред нас, след тях — конниците, яздещи жилави коне, вдясно и вляво вървеше пехотата.

Аеша се беше забулила и яздеше бяла кобила, първа по бързина и стойка. До нея яздехме ние: аз на един дебел кон, а Лео бе възседнал коня на хана. Заобикаляха ни жреци, телохранители и подбрани бойци, между които и спасените от Лео диваци.

Ние бяхме весели. Облъхваше ни прозрачният въздух на късната есен. Шумът от хилядите стъпки на войниците ни успокояваше.

Лео също беше весел и жизнерадостен. Напоследък слабееше, но сега страните му бяха зачервени. Аеша бе просветляла като ясна утрин, като зора след мрачна нощ.

— Отдавна съм затворена в мрачните канари на Планината, обградена от диви племена и завладяна от меланхолия. Колко се радвам, че отново гледам света. Колко са красиви горе снеговете! Ами тъмнокафявите склонове долу? Вижте поляните как зеленеят по граничните хълмове! Чудесно и безсмъртно като мене е слънцето! Сладък е въздухът! Повярвай ми, Лео, двайсет века не съм яздила кон, но не съм забравила. А това животно под мене никак не прилича на арабските коне, върху които съм препускала по пустините. Помня как яздех с баща си и се бих с мародерите-бедуини и как с копието си лично промуших главатаря им. Някой ден ще ти разправя за моя баща. Аз му бях любимката. Отдавна сме разделени, но копнея за часа, в който пак ще се срещнем някъде. Погледни, Лео, онази урва! Там живееше жрецът, който обожаваше котката, която ти хвърли в огъня. Чудно ми е защо тия племена обожават това животно. Изглежда, че този обичай е останал, от Александър Македонски, който е донесъл това вярване от Египет. Ще ти разправя и за Александър, защото той беше мой съвременник. Когато се родих, светът още кънтеше от неговата слава. Военачалникът му Расен пръв въведе в Планината поклонничеството към Огъня, от който пламнаха стълбовете в храма на Хеса или Изида. Между войските на Расен трябва да е имало някой, който е внушил на тукашните хора да вярват в предсказанията на магьосниците. Смътно си спомням, че аз бях първата Хеса в тоя храм и че пътувах насам с генерал Расен, който беше мой роднина.

Лео и аз я гледахме онемели: тя ни беше наблюдавала през воала си.

— Ти, Холи — продължи Аеша, — както винаги си недоверчив и с вечно съмняващ се ум и сега си готов да повярваш, че ви лъжа.

Аз протестирах, като казах, че се замислям върху две очевидни противоречия в двата варианта на тая история, които са ми известни.

— Ти, Холи, не ми вярваш, защото смяташ, че Александър е живял преди мене. Знай, че ние с него сме връстници. Родени сме в едно и също време. Аз бях Оракул, с който той винаги се съветваше за своите битки. Благодарение на мъдростта ми той побеждаваше винаги. От деня, в който ги изоставих и тръгнах с Расен, звездата на Александър започна да гасне.

Лео издаде звук, подобен на изсвирване. Аз съпоставих разказа й с тоя на Ку-ен и я попитах:

— Аеша, помниш ли всичко, което ти се е случило в предишния живот?

— Още помня, какво се случи в Долината на костите, където ви намерих с Лео. Там стана голяма битка между жреците, поклонници на Огъня, и техните васали от Планината с войските на Расен, подпомогнати от населението на Калун. Оттогава, та досега неприязънта между Калун и Планината продължава.

— Значи ти си била нашия Водач? — попита Лео, като я погледна с остър поглед.

— Че кой друг можеше да бъде? Щях да ви изчакам в Светилището, но когато научих, че сте избягали от Атена, не се сдържах и така забулена излязох да ви посрещна. Бях с вас и на реката, но не ви се открих. И там ви опазих от нещастия. Лео, имах горещото желание да се уверя вярно ли е още сърцето ти на Аеша. Исках да проверя и мъдростта на Холи, да видя дали би ме познал така забулена…

Цял следобед слизахме по склоновете на Планината, но много по-бързо, отколкото когато ги изкачвахме след бягството ни от града на Атена. При залез-слънце стигнахме определеното място за престой.

Разпънаха шатра за Аеша. И понеже нямаше друга, ние с Лео и гвардията се настанихме между скалите. Аеша видя това и нахока главатаря, който се беше погрижил за храната на войската, но не и за пренощуването й. Нахока и Орос, но той й отговори, че ни е помислил за хора, свикнали на трудностите на войната. Тя обаче се разгневи най-много на себе си и за този пропуск. Докато Лео я успокояваше, тя ни даде да разберем, че ако искаме, можем да пренощуваме в нейната шатра. Тя не се страхувала от нощния студ.

Препирнята завърши с вечеря. По-точно вечеряхме ние, а тя ни наблюдаваше, защото не пожела да снеме воала си пред планинците.

През нощта Аеша беше неспокойна и тревожна. Като че ли нови страхове, които не може да превъзмогне, я бяха връхлетели. Последните й думи към нас бяха:

— Наспете се добре! Пожелавам ви здрав сън! Но не се чудете, ако изпратя някого през нощта да ви извика. Може да ми се явят видения и ще трябва да се съвещаваме, преди да тръгнем призори.

Разделихме се, но смътна тревога ни измъчваше до времето, когато пак щяхме да се съберем тримата.

Както бяхме уморени, веднага заспахме край лагерния огън. Спокойни бяхме, защото цялата войска ни пазеше.

Събуди ме викът на патрулите. Далечен беше той, но след малко и от нашата гвардия се извика. Пред очите ми се яви един жрец, върху бръснатата глава на когото блещукаше светлина. Лицето му ми се видя познато.

— Изпратен съм — каза жрецът, като произнесе и името си, — от Орос да ви предупредя, че Хеса ви очаква да се явите при нея и двамата, и то веднага.

Лео се размърда, стана и каза, че Аеша е могла да почака до сутринта, но после скочи и се приготви да вървим.

Жрецът пак се поклони и каза:

— Желанието на Хеса е господарите да си вземат оръжието, а гвардията им да тръгне с тях.

— За какво ни е тя? Имаме да изминем стотина метра, и то в центъра на войската! — възпротиви се Лео.

— Хеса напусна шатрата — поясни жрецът — и сега е на отвъдната урва, откъдето изучава пътя.

Попитах го:

— А ти откъде знаеш това?

— Орос ми го съобщи. Затова Хеса моли господарите да вземат и гвардията със себе си, защото е сама.

Аз се колебаех. Но си спомних, че Аеша ни беше предупредила, че е възможно да ни извика през нощта. Не можех да се съмнявам, че повикването ни е някаква игра.

Повикахме гвардията си — десетина души, взехме копията и сабите си и тръгнахме.

Стражата не искаше да ни пропусне, но щом чу паролата от нас, ни изгледа изумена. И да се съмняваха, те си замълчаха, защото се страхуваха от нас — приближените на Аеша.

Продължавахме пътя си към урвата. Започна да ни обзема съмнение. И главатарят на гвардията даде израз на подобно нещо. Изведнъж нещо бяло се мярна в урвата.

— Ето Хеса, Хеса е там — викнаха всички.

Успокоихме се. Тя ни направи мълчалив знак да я следваме към Долината на костите. Аеша спря при едни скали. Приближихме се към нея, а жрецът и свитата ни се отдалечиха.

Лео вървеше малко по-напред от мене и го чух да казва:

— Аеша, защо скиташ през нощта в такива пусти места?

Тя не му отговори, а разтвори ръце и се заспуска надолу. Чухме особен, тревожен звук. Погледнах и видях как скелетите се изправят и танцуват пред нас. Аеша ни демонстрираше силата си. Признавам си, че се изплаших. А и най-големият храбрец би сторил същото при тая потресаваща гледка.

Зад мене шумът стана още по-тревожен. Обърнах се и видях, че скелетите са се изправили и нападат с копия нашата гвардия. Планинците паднаха на колене и бяха избити без съпротива от скелетите. Фигурата в бяло ни посочи с ръка и заповяда:

— Хванете ги, но ви забранявам да им направите и най-малкото зло.

С ужас познах гласа на Атена. Хората й връхлетяха върху нас и ни заловиха. Получих силен удар по главата и паднах на земята. Преди това зърнах Лео, който се биеше с няколко души. От устата му рукна кръв. Изгубих свяст. Защо ли не ме убиха? Сигурно са ме помислили за мъртъв или са решили да ми пощадят живота.

Когато се пробудих, беше светло и видях спокойния и нежен образ на Орос, който се беше надвесил над мене. Видях и Аеша.

— Човече, говори — изпъшка тя. — Какво стана? Ти си жив, но къде е Лео? Къде си скрил моя господар? Кажи или умри!

— Атена го отнесе.

— А ти как остана жив?

— Аеша, нас ни измамиха. А и ти беше казала, че ще ни повикаш през нощта.

Накратко й разказах какво се случи. Тя ме изслуша внимателно. После огледа мястото, където бяха избити телохранителите ни. Забави се на мястото, където беше пленен Лео. Там имаше счупена сабя, която беше на Лео, и двама убити. Те бяха облечени с черни дрехи, а лицата и ръцете им бяха намазани с бяла боя, така че в тъмното да приличат на скелети.

— Капан за наивници, Холи. Кажи ми дали Лео бе ранен?

— Помня, че от устата му течеше кръв.

— За всяка негова капка кръв ще взема стотина живота. Назад и на конете, защото днес имам работа. Ти, Холи, остани тук. Орос, нахрани го и му дай да пие. Превържи раната на главата му.

Аеша повика водачите и капитана на войската си и им заповяда:

— Служители на Хеса, нощес с измама е пленен чужденецът — моят годеник. Трябва да го освободя, преди да му направят нещо лошо. Ще нападнем войската на Кания Атена, която е отвъд реката. Довечера искам да нощувам край града Калун. Конници, следвайте ме! Капитани, спускайте се надолу и тежко на онзи, който отстъпи в тая битка! Смърт и вечен позор го очакват, а храбреците ще бъдат възнаградени с богатство и слава! Прекрасната земя на Калун ще бъде плячка за победителите. Заповядвам ви да преминете реката! Аз и конницата ще минем по средния брод. Крилата да нападат!

Главатарите изреваха от радост. В жилите им течеше кръвта на войнствените им деди. След едночасов ход стигнахме блатистата местност. Дясното и лявото крило на войската се разгърнаха, а конницата спря пред блатата. Аеша мълча през цялото време. Само веднъж проговори:

— Холи, смяташ ли, че тази война е безумна? Страхуваш ли се?

— Щом ти си главнокомандващ, не. Но какво ще правиш с втората армия на Атена?

— Ще се изпари пред мене яко дим. Холи, ти ще видиш неща, каквито не са виждани никога по земята. Ти ще изпълниш една особена поръчка. Стегни поводите на коня си, защото ще яздиш надалеч. Вземи и коня на Лео, защото е бърз и силен. Ако и той грохне, смени го с някой от конете на гвардейците.

Забравих раните си. Аеша втренчи очи нагоре.

Тя напрягаше цялата си воля. Трепереше като тръстика. Проследих погледа й и видях, че на небето се събират тъмни облаци.

— Преди да се смрачи, небето ще бъде по-диво, отколкото моето сърце! — викна Аеша. — Холи, мятай се на коня, тръгваме!

Стигнахме брега на реката. Нагазили до пояс, дружините на Атена бяха готови с копията си да посрещнат конете ни. Планинците, като ги видяха, се хвърлиха в реката и клането се започна. Орос каза на Атена, че един съгледвач видял как Атена, Симбри и гвардията отвели с кола Лео в града Калун.

— Известно ми е — прекъсна го Аеша.

Нашите ескадрони завзеха брега, но бяха отблъснати след атака на неприятеля. Битката се повтори няколко пъти, но нашите все бяха отблъсквани. Най-после Аеша реши, че на войските ни е нужен водач и това ще бъде тя самата. Даде ни знак да я последваме и настъпихме в реката. След знака й за атака нашите войници с дива радост настъпиха. Неприятелят се поколеба и отстъпи. Завзехме брега. Продължихме атаката начело с Аеша. Войските, които идваха след нас, доубиваха войниците на Калун.

Аеша даде знак и спряхме да закусим, а конете да се напият с вода. Съгледвачите ни донесоха, че многобройната армия на Атена пази мостовете и стените на Калун. Малката ни армия не била в състояние да се справи с нея. Аеша не обърна внимание на това донесение. Заповяда да се сменят уморените коне и да продължим да напредваме.

Бурни облаци се събираха на небосклона и вещаеха нещо страшно. Светкавица светна над Калун. Нападахме, а постовете на неприятеля се разбягваха пред нас. Забелязахме голяма войска, развяваща копринени знамена и подсилена с блестяща конница. Когато приближихме, към нас дойдоха посланици. Един придворен ни каза:

— Хеса, чуй думите на Атена. Твоят любим чужденец е пленник в двореца на Калун. Напредвайте, но ние ще разбием малобройната ти войска. Ако случайно победите, любимецът ти ще бъде убит. Затова се върнете в Планината. Атена ти дава мир и живот за твоите хора.

Аеша пошепна нещо на Орос и той извика:

— Няма да има отговор. Вървете си, ако обичате живота, защото смъртта се приближава към вас.

Посланиците с луда бързина се върнаха назад. Аеша се обърна към мене и със страшен глас каза:

— Холи, приготви се да надзърнеш в устата на ада. Исках да ги пощадя, но сърцето ми вещае друго. Холи, да знаеш, че те заплашват, че ще го убият.

Тя се обърна към войската си и извика силно:

— Капитани, не се бойте! Малко сте, но с вас е десет хилядна невидима сила. Следвайте Хеса и не се плашете от посрещалите. Предайте на войниците си да не се страхуват от нищо и да нападат.

След Хеса, през труповете на врага, право в Калун!

Главатарите обиколиха на коне войската и предадоха заповедите на Хеса. Отвсякъде се раздадоха възторжени викове. Издадоха се няколко заповеди и цялата армия се построи като клин, на върха на който беше Аеша.

Противниците ни се спуснаха срещу нас. Грамадна маса от конници и пехота с издигнати копия ни обграждаше. Аеша свали булото си и го размаха над главата си като знаме.

Облаците започнаха веднага да се събират. Притъмня. Затрещяха гръмотевици. Аеша изкрещя и над войските на Калун се изви такава буря, каквато не бях виждал през живота си. Гръмотевиците падаха върху тях, вятърът хвърляше камъни и пръст и така помиташе всичко по пътя си. Адът се беше спуснал наоколо. Напредвахме в него, но той не ни засягаше.

Войските на Калун се разбягаха с ужас и писък. Коне и конници се търкаляха и умираха. Пехотинците бяха вдигани от вятъра и захвърляни на купчини, а отгоре им падаше гръм и ги убиваше. Стените на Калун бяха съборени и отнесени надалече от бурята. Пламъци се виеха в адската тъмнина над подпалени къщи.

От многобройната армия на Атена не остана нито един войник. При това нито едно наше копие не беше окървавено, нито една стрела не беше пусната.

Чух възторжен глас до ухото си:

— Обещах ти бури, Холи, видя ли, че мога да командвам злите сили! Ето, всичко премина. Виж, мостът на Калун е пуст. Ако искаш да знаеш къде е войската на Атена, погледни ония камари. Там са костите на нейната армия.

На моста Аеша застана като на парад и поздравяваше войската от кобилата си. Племената я виждаха за пръв път без воал и започнаха да викат:

— Богинята, богинята! Поклонете се на богинята!

Ние с Аеща и Орос препуснахме с конете си в горящия град и се отправихме към двореца на Атена. Той беше пуст. Едва следвахме Аеша, която сновеше като светкавица по стълбите и из коридорите. Тя вървеше все по-напред, докато стигнахме стаята на стария Симбри. Вратата беше заключена, но Аеша я отвори с диханието си. Лео, горд и бледен, седеше вързан на един стол. До него, с нож в ръката, беше старият шаман, а на пода лежеше величествена в смъртта си Кания Атена.

Аеша насочи ръката си към шамана и ножът падна. Самият той рухна на пода като гръмнат. Тя се наведе, взе ножа и бързо разряза въжетата, с които беше вързан Лео. Аеша, сякаш изчерпала сили, седна на пейката и замълча. Лео се изправи, удивен от трескаво разигралите се събития, и каза:

— Тъкмо навреме дойде, Аеша. Ако беше закъсняла само една секунда и това куче щеше да ме убие. О, Хораций, благодаря на небето, че и ти си жив. Какво става с войската на Атена? Как се промъкнахте тук?

— Битката е загубена от някои, но не и за мен. Аз дойдох не през урагана, а на неговите криле… Какво изтърпя в мое отсъствие? — попита Аеша.

— Бях заловен, вързан и докаран тук. Внушено ми бе да ти напиша писмо, за да спреш похода. Иначе ме заплашиха със смърт.

— И после?

— Буря, падащи стени, ужас, който за малко не ме подлуди.

— Бурята беше моя вестоносец, че аз идвам и ще те спася.

— Атена побесня. Тя каза, че армията й е унищожена. Взе нож да ме убие.

— И?

— Казах й, че и да ме убие, ти ще ме последваш и в смъртта. Тогава тя се отказа и изпи отровата. Преди да издъхне извика: „Отивам, за да ти проправя път. Аз съм унищожена. Аеша иде начело на войската си, за да си отмъсти.“ И падна преди малко на пода. Виж, Аеша, гърдите й още се повдигат. А тоя стар идиот замахна с ножа си да ме убие!

Лео седна пак на стола, за който доскоро беше завързан, а лицето му доби старчески вид. Аеша се разтревожи и поръча на Орос да даде лекарството, което Тя му беше поръчала да вземе със себе си.

Орос извади от джоба си едно стъкълце и го подаде на Лео с думите:

— Пий, господарю, ще ти подейства добре.

— Жаден съм — извика Лео със стария си весел смях, — от снощи не съм пил нищо. Яко се бих с тия диваци.

След като го изпи, той каза, че е гладен като вълк. Донесе ни се храна и седнахме в присъствието на трупа на Атена да хапнем…

11 Новата Хеса

Както си говореше за ужасиите на войната по време на обеда, Лео изведнъж пребледня, като че ли крилете на смъртта докоснаха лицето му. А по лицето на лежащия Симбри се мерна следсмъртна усмивка.

Аеша се разтревожи, но се окопити и каза:

— Заповядвам това да не се случва!

Видях нещо, което прикова погледа ми. В далечните, неизмерими пространства ми се мярна едно лице, което беше на съдбата. Стоеше на престола си и оттам владееше над световете.

Бях зашеметен и изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, чух трептящият и звънлив глас на Аеша, която викаше:

— Страшната нощ отмина. Иде светлият ден на победата.

Тя се наведе над Лео. Един златен кичур, напомнящ коронка, се откъсна от косите й и падна на земята. Тя се наведе, вдигна го над главата на Лео и след минута го сложи на челото му, като каза:

— С тоя земен знак те издигам като Цар на земята. В тази коронка е съсредоточена цялата власт. Бъди Цар на земята и мой господар!

Аеша издигна отново коронката, пак я свали и пак я издигна като повтори:

— С тоя знак ти дарявам безсмъртие. Живей, докато светът е жив! Бъди негов господар и мой!

За трети път докосна с коронката челото му.

— С тази златна коронка ти подарявам неизброимото злато на мъдростта. Тя е муската, която ще ти разкрие всички тайни на Природата. Стъпвай победоносно с мене по чудните пътища на живота, докато не бъдем отнесени на безсмъртния ни престол.

Тогава Аеша заряза коронката и тя пана върху гърдите на Атена, откъдето не помръдна.

— Доволен ли си от даровете ми, господарю мой — попита го Тя.

Лео я погледна жално и поклати глава.

— Кажи ми какво искаш още? Кълна ти се, че ще го имаш!

— Заклеваш ли се?

— Да. Стига да мога да ти го дам. Ако не вярваш, нека ме постигне бедствие, което да задоволи дори бдящата душа на Атена.

Чух всичко, но все ми се струваше, че и друг слушаше, защото по лицето на шамана мина ледена усмивка.

— Не искам от тебе нищо, което да не можеш да ми дадеш. Искам те тая нощ, а не някога си — в далечното време, когато ще се окъпя в тайнствения Огън.

— О, Лео, мислех, че душата ти има по-благородни цели. Мислех, че ще поискаш да ти разкрия своите помисли, грехове, мъките на моята будна мисъл, да ти кажа коя съм и откъде идвам. Молбата ти е същата, която всички мъже шепнат под вечерното було на живота. Лео, ти ме разочароваш!

— Аеша, ти би била по-доволна, ако поисках твоите слънца и съзвездия, твоите духовни дарове, от които нищо не разбирам и не ги искам. Ако ти бях казал: бъди мой ангел, а не моя жена, раздели океаните, за да повървя по дъното им, пробий звездите, покажи ми началото на живота и смъртта, предай цялото човечество на моята сабя, напълни съкровищниците ми с цялото богатство на света, научи ме да обуздавам ураганите, направи ме полубог, каквато си ти, о, тогава ти ще си доволна! Но, Аеша, аз не съм бог, а човек и желая като мъж жената, която обичам. Моля те, забрави за твоята сила и само една нощ бъди жена, истинска жена, която да обичам и да копнея за нея.

Тя го погледна, не каза нищо, а само поклати глава. Нощният зефир рошеше дивната й коса.

— Значи ти ми отказваш? Не е право, защото ти ми се закле. Искам да изпълниш клетвата си. Чуй ме тогава: не ти искам даровете, нито фараонския трон, от което хората няма да имат никаква полза, не ти искам „доброто“, което убива човеците, мои братя, не ща да отида с тебе в Кор, за да се окъпя в Огъня на Живота! Чуй ме добре! Напускам те и отивам в планините, за да умра. Не мога да понасям твоите отлагания още година. Сподели нежните ми любовни признания! Иначе ме пусни да си вървя.

Аеша продължаваше да мълчи с обронена глава. Тогава Лео я приближи, прегърна я и я целуна. Тя се отскубна, но остана близо до него.

— Холи, аз те предупредих — прошепна Тя. — Страх ме е да не пламна от човешкия огън. Човече, вярвай ми, че нещо почна да гори в сърцето ми. Ако пламне човешкият огън…

— Какво от това — ще бъдем щастливи за кратко време.

— За много кратко!

— През целия си живот ли? Или за ден, месец, два или за година? И да не знам, пак не ме е грижа. Ако си ми вярна, ревността няма да ме порази.

— Ще рискуваш ли? Не мога да ти обещая дали този път няма да те изведе към смъртта.

— Ако умра, ще се разделим ли?

— Не, не, Лео. Това е невъзможно. Няма никога да се разделим. Уверена съм в това, дала съм клетва. Но тогава нашите души ще търсят трудни пътища през други съществувания и други пространства, за да се слеят.

— Аеша, искам да изпълниш клетвата си!

Забелязах, че Аеша започна да се променя тайнствено… Тя приемаше човешки облик. Сърцето й туптеше и от богиня на Светилището и валкюра от бойното поле Тя ставаше сладка и все по-сладка жена, най-желаната невеста за един съпруг.

— Хей, господарю мой — извика Аеша, — тия разпокъсани от копията воали ли ще са сватбената ми премяна? Трябва да се накича със скъпоценности и да облека царски одежди, както подобава за моето и твоето положение.

— Искам жената, а не обвивката й — възрази Лео.

— Жената лежи мъртва тук до тебе. Кажи ми, Лео, аз жена ли съм или дух? Кажи, че съм жена, защото пророчеството на мъртвата Атена витае над нас. Тя каза, че смъртен и безсмъртен не могат да се сближат.

— Ако не си жена, няма да ме притежаваш през следващите седмици!

— Жена ли беше онази, която докара урагана над мъртвия сега Калун? Жена ли беше онази, на която се подчиняват светкавици и гръмотевици? Може ли една жена да вкамени тоя човек? О, Лео, ако бях жена, щях да сложа като сватбен дар пред нозете ти цялото си величие. Но вече всичко свърши. Дойде ли смъртта — добре дошла е! Кажи ми как ще се венчаем. Холи е тук. Той ще съедини ръцете ни. Той ще ме даде на теб и тебе ще даде на мен. Този горящ град е нашия олтар, свидетели ще са ни мъртвите и живите по земята и по небето. Вместо обред и церемония ще сложа за пръв път устните си върху твоите. А когато и това свърши, ще ти изпея вместо сватбена песен нещо, което никой смъртен поет досега не е писал. Холи, ела и изпълни дълга си!

Замаян, аз се подчиних на волята й, взех ръката й и я сложих в Леовата. Тогава нещо ме раздруса. Огън мина през мене в Лео. Разнесе се силна и звучна неземна песен…

Благослових ги, но не помня с какви думи. Отдръпнах се към стената и се загледах в тях. Блесна неземна страст в очите на Аеша, видях я как се хвърли с разтворени ръце в прегръдките на Лео, като му каза „съпруже“ и го целуна в устата.

— Вече съм напълно твоя — прошепна тя, — така както беше в пещерите на Кор. Винаги ще сме заедно. Знай, че каквото и да се случи, винаги ще съм до тебе. Ако ти умреш, ще те последвам в пространството. Слушай добре песента, която ще ти изпея, защото тя ще ти открие истината, която невенчана не можех да ти кажа. Ще научиш коя и каква съм аз, кой и какъв си ти!

Тя млъкна и втренчи поглед към небето, като че ли чакаше от него вдъхновение. Никога Тя не е била по-божествена, отколкото в този момент.

Аеша започна песента си, но в същия миг Лео започна да се клати, пребледнял и треперещ. Тя прекъсна песента си и се спусна към него. Той рухна на пода и там остана тих и неподвижен. Аеша се хвърли върху него и изпищя тъй, че ми се стори, че мъртвите ще се събудят.

Аз обезумях. Защо ли ми бе животът без Лео? Той беше единственият, когото обичах и с когото делихме скърби, съмнения и радости. И сега го гледах безмълвен в своята смърт, прострян върху гърдите на прекрасната Атена.

Аеша се окопити. Тя заповяда на стария шаман:

— Събуди се!

Шаманът веднага стана. Аеша му каза:

— Симбри, натоварвам те да последваш господаря ми и да му кажеш, че неговата Аеша ще го настигне в пространствата. Кажи му да ме чака пред Дверите на Живота. Там ще го намеря…

— Слушам и изпълнявам, велика звездо.

— Кажи на Атена, че й прощавам. Аз й благодаря за благородното сърце, а сега… върви!

И в същия миг Симбри подскочи във въздуха с разперени ръце, събори масата, на която се бяхме хранили, и падна мъртъв на пода.

Цяла нощ Аеша прекара в бдение над мъртвия Лео. На сутринта Тя свика всички жреци и главатари, както и останалите живи благородници от Калун и им даде заповеди как да управляват занапред.

След това Аеша заповяда на жреците да вземат тялото на Лео и всички се упътихме към Планината. Когато стигнахме, положиха Лео в Светилището. Аеша извика Орос и Папава и им каза:

— Папава, тронът на Хеса след малко ще се освободи. Бъди ти новата Хеса, а Орос — твой съпруг и хан на Калун. Холи, подарявам ти моя жезъл. Бъди внимателен и го употребявай само в краен случай, защото той има особени и големи възможности. А сега, сбогом приятели, и ти, господарю мой! Чакай ме, идвам след тебе!

Стана тъмно. И в мрака и гробната тишина два пламъка, оформени като криле, долетяха към мястото, където бяха Лео и Аеша. Те се завъртяха няколко пъти около тях и когато отново стана светло, от Лео и Аеша нямаше следа. Стори ми се, че ги видях как се издигат нагоре в небосвода…

Останах сам. Лодката ми плуваше по реката, но къде щеше да стигне? Стисках жезъла на Аеша и мечтаех за времето, когато щях да умра и да се срещна с обичния ми Лео.

Както се бях замислил, внезапно…3