Падането на нощта

28.

Първото нещо, което Теремон осъзна след един дълъг период на пълна безсъзнателност, беше, че нещо огромно и жълто е надвиснало от небето над него.

Това беше някаква грамадна пламтяща златна топка. Яркостта й не му позволяваше да спре погледа си върху нея за повече от частица от секундата. Тя излъчваше пулсиращи вълни и топлината й обгаряше всичко.

Той се сви на кълбо с наведена надолу глава и кръстоса китки пред очите си, за да се предпази от светлината и топлината, които се сипеха безмилостно от небето. Какво я задържаше там, зачуди се той? Защо просто не паднеше?

Ако падне, помисли си Теремон, тя ще падне върху мен.

Къде мога да се скрия? Как да се защитя?

Той остана дълго време приклекнал, едва намирайки смелост да разсъждава. Очите му се открехнаха предпазливо, превръщайки се просто в цепки. Гигантското пламтящо нещо беше все още там. Не беше помръднало и сантиметър. То нямаше да се сгромоляса върху него.

Теремон започна да потръпва въпреки жегата.

Усети сухия задушаващ мирис на дим. Нещо гореше, не много далече.

Небето, помисли си той. Гореше небето.

Златното нещо сипеше огън върху света.

Не. Не. Димът идваше от другаде. Веднага щеше да си спомни кой е източникът му, стига да успееше да разсее мъглата от съзнанието си. Причината за пожарите не беше златното нещо. Него дори го нямаше, когато пожарите започнаха. Всичко се дължеше на онези другите неща, онези студени проблясващи бели неща, които изпълниха небето от край до край… те бяха причината, те бяха изпратили Пламъците…

Как ги наричаха? Звездите. Да, реши той.

Звездите.

Теремон започна да си припомня, само откъслечно, и отново се разтрепери, дълбоки конвулсивни тръпки. Спомни си появата на Звездите и мозъкът му се превърна в мраморен блок, белите му дробове отказаха да поемат въздуха, а душата му изпищя в изблик на най-безумен ужас.

Но сега Звездите ги нямаше. Вместо тях на небето беше онова ярко златно нещо.

Ярко златно нещо?

Онос. Така се казваше. Онос, слънцето. Основното слънце. Едно от… едно от шестте слънца. Да. Теремон се усмихна. Сега нещата започваха да нахлуват в паметта му. Онос принадлежеше на небето. Но не и Звездите. Слънцето, приветливото слънце, добрият топъл Онос. Онос се беше завърнал. Следователно светът като цяло беше наред, макар да изглеждаше, че част от него е обхваната от пламъци.

Шест слънца? А къде бяха тогава останалите пет?

Дори си спомняше имената им. Довим, Трей, Патру, Тано, Сита. И с Онос ставаха шест. Да, той наистина виждаше Онос… точно над него, сякаш изпълваше половината небе. Ами останалите? Теремон се поизправи малко колебливо, все още донякъде се страхуваше от надвисналото над него горещо златно нещо. Чудеше се дали ако се надигне прекалено много то няма да го докосне и изгори. Не, не, това беше абсурд. Онос беше добър, Онос беше приветлив. Той се усмихна.

Огледа се наоколо. Някакви други слънца там горе?

Да, едно. Много далеч, много малко. То не вдъхваше ужас… както Звездите, както този горещ огнен глобус над него. Просто една весела бяла точица на небето, нищо повече. Почти толкова малка, че да я сложи в джоба си, стига да можеше да я стигне.

Трей, помисли си той. Това беше Трей. Значи и сестра му Патру трябваше да е някъде наблизо…

Да. Да, ето я. Там в края на небето, точно вляво от Трей. Освен ако това не беше Трей, а друго слънце Патру.

Е, каза си той, имената нямат значение. Не беше важно кое слънце кое е. Тази двойка са Трей и Патру. Голямата златна топка е Онос. А останалите три слънца трябва да са някъде другаде, защо не ги виждам. И името ми е…

Теремон.

Да. Точно така. Аз съм Теремон.

Но имаше и някакъв номер. Той стоеше намръщен и замислен; неговият семеен код, ето за това ставаше дума, номер, който беше помнил през целия си живот, но какъв беше той? Какъв… беше… той?

762.

Да.

Аз съм Теремон 762.

И след това в съзнанието му безпрепятствено се появи още една по — сложна мисъл: Аз съм Теремон 762 от „Саро Сити Кроникъл“.

Това съждение го накара да се почувства малко по — добре, макар да останаха безброй загадки.

Саро сити? „Кроникъл“?

Той почти знаеше значението на тези думи. Почти. Започна да си го повтаря монотонно. Саро Саро Саро. Сити Сити Сити. Кроникъл Кроникъл Кроникъл. Саро Сити Кроникъл.

Може би ще бъде добре да походя малко, реши Теремон. Той направи една колеблива стъпка, после още една, и още една. Краката му бяха малко несигурни. Огледа се наоколо и разбра, че се намира на някакъв склон извън града. Видя път, храсти, дървета и езеро вляво от него. Някои от дърветата и храстите изглеждаха изпокъртени, и изпочупени, и клоните им се поклащаха под странни ъгли или лежаха на земята, сякаш някакви великани бяха изпотъпкали неотдавна тази околност.

Зад него имаше една голяма къща, от чийто кръгъл покрив се издигаше дим. Фасадата на постройката беше почерняла, като че ли навсякъде около нея бяха палени огньове и въпреки това, изглежда, че каменните стени бяха устояли на пламъците с успех. Видя няколко тела, пръснати по стълбите на къщата, проснати като захвърлени кукли. Имаше и други в храстите, а също и по пътеката, която се спускаше надолу по хълма. Някои от тях едва — едва помръдваха. Повечето лежаха неподвижно.

Теремон погледна в другата посока. На хоризонта се виждаха кулите на голям град. Тежък облак дим беше надвиснал над тях и когато присви очи му се стори, че от прозорците на най — високите постройки се показват езиците на пламъци, въпреки че някакъв остатък от здрав разум му подсказа, че е невъзможно да различи подобно нещо от такова голямо разстояние. Този град навярно беше отдалечен на много километри.

Саро сити, помисли си той изведнъж.

Където излиза „Кроникъл“.

Където работя. Където живея.

А аз съм Теремон. Да. Теремон 762. От „Саро Сити Кроникъл“.

Той заклати бавно глава като някакво ранено животно, което се опитва да се отърси от мъглата в съзнанието си и завладяващата го вцепененост. Изгубената му способност да разсъждава както трябва и да се движи свободно в хранилището на паметта си беше влудяваща. Бляскавата светлина на Звездите лежеше върху съзнанието му като стена, откъсвайки го от собствените му спомени.

Но някои неща започваха да изплуват. Цветни късове от миналото му, с остри ръбове, и блещукащи с безумна енергия — те кръжаха вихрено в мозъка му. Опита се да ги накара да спрат, за да ги осмисли.

В този момент в съзнанието му изникна образа на стая. Неговата стая, отрупана с книжа, списания, няколко компютърни терминала и кутия с писма останали без отговор. Още една стая: легло. Малката кухня, която почти никога не използваше. Това, помисли си той, е апартаментът на Теремон 762, известният журналист от „Кроникъл“. В този момент Теремон не си е у дома, дами и господа. Сега той стои извън развалините на Обсерваторията към университета Саро, опитвайки се да си спомни…

Развалините…

Обсерваторията към университета Саро…

— Сифера? — извика той. — Сифера, къде си?

Никакъв отговор. Зачуди се коя е Сифера. Навярно това беше човек, когото бе познавал преди развалините да станат развалини. Името избликна от дълбините на тревожния му мозък.

Той направи няколко несигурни крачки. Малко по — долу, под един храст, лежеше някакво тяло. Теремон тръгна към него. Очите на човека бяха затворени. В ръката си държеше изгоряла факла. Дрехата му беше разкъсана.

Дали спи? Или е мъртъв? Теремон го бодна предпазливо с върха на обувката си. Да, мъртъв е. Странно беше, всички тези мъртъвци, проснати наоколо. Човек обикновено не вижда трупове навсякъде както тук, нали? И преобърната кола ей там — тя също изглеждаше мъртва: шасито й гледаше покъртително към небето, а от вътрешността й излизаше дим, който лениво се виеше нагоре.

— Сифера? — извика той отново.

Беше се случило нещо ужасно. Това му изглеждаше съвсем ясно, макар всичко останало да плуваше в мъгла. Теремон още веднъж се сви и стисна главата си с ръце. Случайните късове от паметта му, които преди се носеха шеметно, сега се движеха по — бавно, откъснали се от онзи неистов танц. Те плуваха величествено като айсберги във Великия южен океан. Само да успее да свърже няколко от тези дрейфиращи фрагмента… и да ги накара да се вместят в някаква смислена система…

Върна се мислено към онова, което вече бе успял да реконструира. Неговото име. Името на града. Имената на шестте слънца. Вестникът. Апартаментът.

Миналата вечер…

Звездите…

Сифера… Бийни… Шийрин… Атор… имена…

Изведнъж нещата в съзнанието му започнаха да се свързват едно с друго.

Късовете памет за непосредствено миналите събития взеха да се сглобяват. Но в началото нищо нямаше смисъл, защото всеки малък грозд спомени беше независим сам по себе си и той не беше в състояние да ги организира в някаква свързана система. Колкото повече се опитваше, толкова по — объркано ставаше всичко. Веднага щом разбра това, Теремон реши да не форсира нещата.

Просто се отпусни, каза си той. Нека да дойде от само себе си.

Съзнаваше, че има някакво тежко мозъчно увреждане. Макар да не усещаше никакви отоци и натъртвания по тила си, Теремон знаеше, че трябва да е пострадал по някакъв начин. Сякаш някаква отмъстителна сабя бе насякла цялата му памет на хиляди късчета, а после тези късчета бяха разбъркани и разпилени като фрагментите на смайваща мозайка. Но изглежда, че се възстановяваше, миг подир миг. Миг подир миг силата на съзнанието му, силата на онази цялост, която беше Теремон 762 от „Саро Сити Кроникъл“, се съшиваше и утвърждаваше на ново.

Запази спокойствие. Почакай. Нека да дойде от само себе си.

Пое си дъх, задържа го и бавно издиша въздуха. После пак. Задържане, издишване. Вдишване, задържане, издишване. Вдишване, задържане, издишване.

Теремон мислено се пренесе в Обсерваторията. Сега си спомняше. Беше вечер. На небето грееше само малкото червено слънце… Довим, така се казваше. Онази висока жена — това беше Сифера. Дебелият беше Шийрин, младият строен мъж със сериозно изражение — Бийни, а ожесточеният старец с дългата патриаршеска коса беше великият и знаменит астроном, шефът на Обсерваторията — Итор? Утор? Атор, да Атор.

И затъмнението скоро щеше да настъпи. Мракът. Звездите.

О, да. Да. Сега всички спомени течаха в един поток. Паметта му се завръщаше. Тълпата пред Обсерваторията, водена от фанатици в черни раса: Апостолите на Пламъка, така им викаха. А един от фанатиците беше в Обсерваторията. Името му беше Фолимун. Фолимун 66.

Той си спомняше.

Моментът на пълното затъмнение. Внезапното и пълно падане на нощта. Влизането на света в Пещерата на Мрака.

Звездите…

Лудостта… писъците… тълпата…

Теремон трепна при спомена. Ордите от полудели и ужасени хора от Саро сити — видя ги да събарят масивната врата и да нахлуват в Обсерваторията, тъпчейки се един друг, увлечени от желанието си да разрушат богохулните научни инструменти и да избият сквернословните учени, които отричаха съществуването на боговете…

Сега, когато спомените прииждаха обратно, той почти съжали, че е запомнил всичко това. Протестът в първия миг, когато бе зърнал бляскавата светлина на Звездите… болката, която бе изригнала в черепа му… необяснимите и ужасяващи изблици на леденееща енергия пред зрителното му поле. И после идването на тълпата… мигът на безумие… неистовият опит за бягство… Сифера беше до него, Бийни наблизо, полудялото множество ги влачеше като придошла река, разделяше ги и ги отнасяше в различни посоки.

В съзнанието му изплува картината, когато за последен път бе зърнал старият Атор; очите му бяха блестящи и изцъклени, те носеха печата на пълната лудост; той стоеше величествено на един стол и заповядваше гневно на нарушителите да напуснат сградата, сякаш не беше просто директор на Обсерваторията, а неин цар. А Бийни стоеше до стареца, дърпаше го за ръката и го увещаваше да бягат. После картината се стопи. Голямата зала вече я нямаше. Теремон видя как се носи по коридора, лазеше към стълбището и се оглеждаше да зърне Сифера или който и да е от познатите му…

Апостолът, фанатикът Фолимун 66, внезапно изникна пред него и препречи пътя му в самото сърце на хаоса. Той се смееше и протягаше вероломно ръка в израз на мнимо приятелство. Сетне Фолимун изчезна от погледа му и Теремон продължи неистовият си набег надолу по спираловидната стълба, препъваше се, падаше и се катереше по хората от града, които бяха така здраво вклинени един в друг върху пода, че не можеха да се движат. Трябваше да намери начин да излезе навън. В мразовитата нощ. Озова се навън, гологлав и потръпващ под Мрака, който вече не бе Мрак, защото всичко бе озарено от ужасния, отблъскващ и невъобразим блясък на тези хиляди безмилостни звезди, отрупали цялото небе.

Човек не може да се скрие от тях. Дори и при затворени очи страховитата им светлина проникваше през клепачите. Обикновеният мрак беше нищо в сравнение с неописуемото сияние на небесния купол, светлината беше толкова ярка, че тътнеше като гръмотевица.

Теремон си спомни усещането, че небето, Звездите и всичко останало ще се сгромоляса върху него. Беше коленичил, прикривайки главата си с ръце, макар да знаеше, че това е безсмислено. Спомняше си също и ужаса около него, хората се щураха без посока, издавайки влудяващи писъци и крясъци. Огнените езици на пламналия град се издигаха високо на фона на хоризонта. И най — вече тези тежки потресаващи вълни, които се спускаха от небето, неумолимите и непримирими Звезди, които бяха завладели света.

Това беше всичко. Сетне настъпи празнотата, абсолютна празнота, до момента на пробуждането му, когато видя Онос още веднъж на небето и започна да сглобява парчетата и отломъците на съзнанието си.

Аз съм Теремон 762, каза си той отново. Живея в Саро сити и водя рубрика в местния вестник.

Саро сити вече не съществуваше. Нямаше и никакъв вестник.

Краят на света беше дошъл. Но той беше все още жив и се надяваше, че възвръща здравия си разсъдък.

А сега накъде?

— Сифера? — извика той.

Никакъв отговор. Теремон отново се затътри бавно надолу по хълма покрай окастрените дървета, изгорелите и преобърнати коли и проснатите по земята тела. Ако това е положението в провинцията, помисли си той, как ли стоят нещата в самия град?

Боже мой, каза си Теремон още веднъж.

Всички вие богове! Какво сторихте с нас?

29.

Понякога малодушието си има своите предимства, каза си Шийрин, докато отключваше вратата на склада в сутерена на Обсерваторията, където бе прекарал времето на Мрака. Все още се чувстваше неуверен, но изобщо не се съмняваше, че е нормален. Във всеки случай толкова нормален, колкото е бил винаги.

Навън изглеждаше спокойно. И въпреки че складът нямаше прозорци, през една решетка, високо горе по дължина на една от стените, проникваше достатъчно светлина, за да е сигурен, че утрото е дошло, че слънцата отново са на небето. Може би лудостта вече бе отминала. Може би нямаше опасност да излезе.

Той пъхна носа си през вратата и предпазливо огледа коридора.

Първото нещо, което долови, беше миризмата на пушек. Но това беше спарената, зловонна, мухлясала, влажна и парлива миризма на пушек от огън, който е угаснал. Камъкът не беше единственото достойнство на Обсерваторията, тя беше снабдена с високоефективна противопожарна система, която по всяка вероятност беше задействала, веднага щом тълпата бе започнала да пали.

Тълпата! Шийрин потръпна при спомена.

Закръгленият психолог знаеше, че никога няма да забрави мига, когато тази тълпа бе влетяла в Обсерваторията. Сцената щеше да го преследва, докато е жив — тези изкривени и деформирани лица, обезумели очи и нечувани крясъци на ярост. Тези хора бяха изгубили крехкия контрол на разсъдъка си дори преди момента на пълното затъмнение. Сгъстяващият се мрак беше достатъчен, за да се сгромолясат в бездната на лудостта… а към това се прибавиха и размириците, умело провокирани от Апостолите на Пламъка, които сега тържествуваха в мига на тяхното сбъднато пророчество. И тъй, хилядна тълпа се беше стекла, за да изтръгне презрените учени от леговището им; и ето ги сега, те връхлитаха, размахвайки факли, тояги, метли, изобщо всичко, с което можеше да се удря, разбива и руши.

Беше наистина парадоксално, но именно идването на разбеснялото се множество бе разтърсило Шийрин, давайки му възможност да се овладее. Беше изживял тежък шок, когато двамата с Теремон бяха слезли за първи път на приземния етаж, за да застопорят вратата. Докато се спускаха по стълбището, се чувстваше добре и дори някак странно непоколебим, но първата среща с истинския мрак се бе стоварила върху сетивата му като полъх на отровен газ и той се огъна напълно. Седеше превит на стълбите, изпълнен с паника и треперещ от студ, припомняйки си пътуването през Тунела на мистерията и давайки си сметка, че този път пътуването няма да трае само няколко минути, а ще се ниже като върволица от непоносими часове.

Е, Теремон му беше помогнал да излезе от това състояние и Шийрин възвърна част от самообладанието си, когато се качиха обратно горе. Но после дойде пълното затъмнение… и Звездите. Въпреки че Шийрин извърна глава, когато ослепителната им безбожна светлина бликна през отвора в покрива на Обсерваторията, той не можа да избегне напълно разтърсващата гледка. И за миг му се стори, че губи контрол над разсъдъка си… усещаше как тънката нишка на здравия разум започва да се разкъсва…

Но после се появи тълпата и Шийрин разбра, че вече не става въпрос единствено за запазване на здравия разсъдък. Залогът беше собственият му живот. Ако искаше да оцелее през тази нощ, нямаше никакъв друг избор, освен да се вземе в ръце и да намери някое безопасно място. Наивният му план да наблюдава Мрака като сдържан и безпристрастен учен, за какъвто се представяше, се беше изпарил. Нека някой друг да го наблюдава. Той щеше да се скрие.

И тъй, Шийрин се добра някак си до сутерена, до онзи приветлив малък склад с приветлива малка лампа, която хвърляше слаба, но успокояваща светлина. Сетне залости вратата и зачака.

Дори поспа малко.

А сега беше утрин. Или може би следобед, не можеше да прецени. Едно беше сигурно: ужасната нощ бе свършила и всичко бе спокойно, поне в околността на Обсерваторията. Тръгна на пръсти по коридора, поспря се, ослуша се и се заизкачва предпазливо по стълбите.

Навсякъде цареше тишина. По пода имаше локви кална вода от противопожарната система. Във въздуха се носеше отвратителното зловоние на застоял пушек.

Спря се на стълбите и внимателно взе една противопожарна брадвичка, окачена на хваната в стената кука, много се съмняваше дали е в състояние да използва брадва срещу друго живо същество; но можеше да се окаже от полза да носи подобна вещ, ако условията навън се окажеха толкова безконтролни, колкото предполагаше.

А сега нагоре към приземния етаж. Шийрин отвори вратата на сутерена — същата врата, която предишната вечер бе затръшнал след себе си в безумното си бягство надолу по стълбите — и се огледа.

Открилата се пред него гледка беше ужасяваща.

Голямата зала на Обсерваторията беше пълна с хора, накамарени един връз друг върху пода, проснати във всевъзможни положения на тялото, сякаш тук през цялата нощ се беше вихрила някаква грандиозна пиянска оргия. Но тези хора не бяха пияни. Много от тях бяха разкривени под страшни и невъзможни ъгли, каквито можеха да бъдат присъщи само на един труп. Други бяха проснати върху земята като топове захвърлени килими на купчини от по двама и трима. Но очевидно някои бяха живи — те седяха, хленчеха и скимтяха като ужасени животни.

Всичко, което преди беше изложено на показ в голямата зала — научни инструменти, портрети на велики учени от миналото, сложни астрономически карти — беше свалено и изгорено или просто разкъсано и стъпкано. Шийрин виждаше овъглените и разнебитени останки да стърчат тук-там сред мелето от тела.

Главната врата беше отворена. Отвъд нея се виждаше топлата и приветлива слънчева светлина.

Шийрин се придвижи предпазливо през хаоса, насочвайки се към изхода.

— Доктор Шийрин? — обади се внезапно и неочаквано някакъв глас.

Той се завъртя, замахвайки толкова ожесточено с брадвата си, че едва не се разсмя над собствената си престорена войнственост.

— Кой е там?

— Аз съм. Иймот.

— Кой?

— Иймот. Помните ме, нали?

— Иймот, да. — Дългурестият недодялан студент-астроном от някаква си затънтена провинция. Сега Шийрин видя момчето, наполовина скрито в една ниша. Лицето му беше почерняло от сажди и пепел, а дрехите му бяха разкъсани; изглеждаше зашеметен и потресен, но иначе сякаш беше добре. Всъщност, когато тръгна напред, движенията му далеч не бяха толкова комични колкото преди — отривистите жестикулации, необузданите размахвания на ръцете и тиковете на главата бяха изчезнали. Странни неща върши ужасът с хората, каза си Шийрин. — … Тук ли се кри през цялата нощ?

— Опитах се да се измъкна от постройката при идването на Звездите, но бях приклещен от тълпата. Виждал ли сте Фаро, доктор Шийрин?

— Приятелят ти? Никого не съм виждал.

— Известно време бяхме заедно. Но после, когато започна цялата тази блъсканица и тъпканица, нещата съвсем излязоха от контрол… — Иймот успя да скалъпи една странна усмивка. — Мислех си, че ще изгорят цялата сграда. Но после се задейства противопожарната система. — Той посочи хората от Саро сити, чиито тела лежаха навсякъде наоколо. — … Смяташ ли, че всички са мъртви?

— Някои от тях са само полудели. Те видяха Звездите.

— Аз също ги видях, само за миг — рече Иймот. — Само за миг.

— Как изглеждат? — попита Шийрин.

— Вие не ги ли видяхте, докторе? Или може би просто не си спомняте?

— Бях долу в сутерена. На едно хубаво и уютно място.

Иймот проточи дългия си врат, сякаш Звездите все още сияеха по тавана на коридора.

— Те бяха… страшни — прошепна той. — Зная, че това не ви говори нищо, но не мога да намеря никаква друга дума. Гледах ги само две-три секунди и почувствах, че ми се завива свят, стори ми се, че горната част на главата ми започва да се издига нагоре и затова извърнах очи. Аз не съм много смел човек, доктор Шийрин.

— Не. Нито пък аз.

— Но се радвам за тези две-три секунди. Звездите са много страховити, но и много красиви. Поне в очите на един астроном. Те нямат абсолютно нищо общо с онези нелепи малки дупчици светлина, които аз и Фаро направихме, докато се занимавахме с оня глупав експеримент. Разбирате ли, по всяка вероятност ние се намираме в ядрото на едно голямо звездно струпване. В непосредствена близост до нас са групата на шестте слънца — някои от тях са по-близо, а други по-далече — а отвъд тях, на разстояние десет или повече светлинни години, е разположена цялата тази гигантска сфера от Звезди; това са слънца, хиляди слънца, огромно кълбо от слънца, което ни обгражда отвсякъде, но при нормални условия ние не ги виждаме заради постоянната светлина на нашите собствени слънца. Точно както каза Бийни. Знаете, че Бийни е удивителен астроном. Ще дойде време, когато славата му ще бъде по-голяма от тази на доктор Атор… А вие изобщо ли не видяхте Звездите?

— Само за частица от секундата — рече Шийрин с известна тъга. — После отидох да се скрия… Виж какво, момчето ми, трябва да се махнем от това място.

— Бих искал преди това да се опитам да намеря Фаро.

— Ако е добре, той е навън. А ако не е, не можеш да направиш за него нищо.

— Ами ако е под една от тези купчини…

— Не — каза Шийрин. — Не можеш да обикаляш и да ровиш сред тези хора. Всички те са още зашеметени, но ако ги предизвикаш, не знаеш какво може да последва. Най-безопасното решение е да се махнем оттук. Имам намерение да се опитам да се добера до Скривалището. Ако имаш мозък в главата, ще дойдеш с мен.

— Ами Фаро…

— Много добре — рече Шийрин с въздишка. — Хайде да потърсим Фаро. Или пък Бийни, Атор, Теремон и всички останали.

Но начинанието им беше безнадеждно. В продължение на около десет минути те преравяха купчините от мъртъвци и налягалите в безсъзнание или полусъзнание хора в коридора; но нито един от тях не беше от персонала на университета. Лицата им бяха ужасни, страхът и лудостта ги бяха разкривили страховито. Някои дърдореха и мънкаха по един потресаващ начин, когато ги докоснеха. Един от тях сграбчи брадвата на Шийрин и психологът трябваше да използва дръжката й, за да го отблъсне. Беше невъзможно да се проникне до горните етажи на постройката, защото стълбите бяха задръстени от човешки тела и нападали парчета мазилка. По пода имаше локви кална вода. Острата и тръпчива миризма на пушек беше непоносима.

— Прав сте — каза Иймот най-накрая. — По-добре да тръгваме.

Шийрин се озова първи под слънчевата светлина. След последните няколко часа златният Онос беше най-приветливата гледка във вселената, въпреки че психологът установи, че не може да адаптира очите си към тази толкова ярка светлина след дългия Мрак. Тя се стовари върху зрението му като нещо почти материално. В продължение на няколко секунди Шийрин стоеше на едно място и примигваше, изчаквайки очите му да привикнат с блясъка на слънцето. Гледката, която след известно време се откри пред него, го накара да изпъшка.

— Какъв ужас — промърмори Иймот.

Навън имаше още тела. Полудели хора обикаляха в кръг, припявайки си някакви песни. Встрани от пътя имаше изгорели коли. Дърветата и храстите бяха изпосечени сякаш от слепи чудовищни сили. А в далечината, над кулите на Саро сити, се издигаше страхотен облак от кафяв дим.

Хаос, хаос, хаос.

— Значи така изглежда краят на света — рече тихо Шийрин. — И ето ни нас двамата. Оцелелите. — Той се засмя с горчивина. — И що за двойка сме ние! Аз имам петдесет килограма в повече, а ти петдесет по-малко. Но въпреки това сме тук. Чудя се дали Теремон се е измъкнал оттам жив. Щом ние сме успели, значи и ТОЙ е успял. Но преди затъмнението аз не бих заложил много пари за теб или мен. Скривалището се намира по средата на пътя между Саро сити и Обсерваторията. Ще стигнем там след около половин час, ако не срещнем някакви проблеми. Ето, вземи това.

Той гребна с ръка и вдигна една дебела сива тояга, която лежеше до един от нападателите-бунтовници, и после я хвърли към Иймот. Младежът я хвана непохватно и се вторачи в нея, сякаш нямаше представа какво е това.

— Какво да правя с нея? — попита най-накрая той.

— Прави се, че си готов да я стовариш върху черепа на всеки, който ни безпокои. Точно както и аз се преструвам, че ще използвам тази брадва, ако ми се наложи да се защитавам. И наистина ще го направя, ако трябва. Там ни очаква един друг свят, Иймот. И бъди нащрек, докато вървим.

30.

Мракът все още се стелеше над света и Звездите продължаваха да обливат Калгаш с демоничните си реки от светлина, когато Сифера 89 излезе, препъвайки се, от опустошената Обсерватория. Но на източния хоризонт вече се виждаше леката руменина на зората, първият оптимистичен знак за вероятното завръщане на слънцата.

Тя стоеше на моравата на Обсерваторията с широко разкрачени крака и отметната назад глава, поемайки въздуха дълбоко в белите си дробове.

Умът й беше вцепенен. Нямаше никаква представа колко часа бяха изминали, откакто небето бе помръкнало и Звездите бяха изригнали пред очите й като зова на милиони тръби. През цялата нощ беше бродила замаяна по коридорите на Обсерваторията, неспособна да намери пътя си навън, борейки се с лудите, които гъмжаха навсякъде около нея. Сифера не си задаваше въпроса дали и тя също не е полудяла. Единственото нещо, което се въртеше в главата й беше мисълта да оцелее: тя отблъскваше ръцете, които се вкопчваха в нея; отбиваше ударите на размаханите тояги със собствената си тояга, която бе взела от един паднал човек, избягваше прииждащите ужасени и пищящи маниаци, които се носеха с грохот по коридорите, хванати ръка за ръка, в групи от по шест до осем души, и стъпкваха всеки, който се изпречеше на пътя им.

Струваше й се, че в Обсерваторията вилнеят един милион души от Саро сити. Накъдето и да се обърнеше, тя виждаше разтеглени лица, изпъкнали очи, зяпнали усти, увиснали езици и пръсти, изкривени като чудовищни животински нокти.

Те разбиваха всичко. Сифера нямаше никаква представа къде е Бийни или Теремон. Смътно си спомняше, че бе видяла Атор, заобиколен от десет-дванадесет ревящи като зверове побойници, гъстата му побеляла коса се издигаше над главите им… после той падна и изчезна от зрителното й поле.

Всичко друго плуваше в мъгла. По време на цялото затъмнение, тя бе тичала напред-назад от коридор на коридор като плъх, уловен в лабиринт. Сифера наистина не познаваше плана на Обсерваторията, но напускането на сградата не трябваше да представлява такава трудност… ако бе нормална. И сега, попаднала под безмилостния блясък на Звездите през всеки един от прозорците, тя имаше чувството, че в мозъка й е забито шило за лед. Не можеше да разсъждава. Не можеше да разсъждава. Не можеше да разсъждава. Можеше единствено да тича насам-натам, да отблъсква похотливо ухилените брътвящи идиоти, да си пробива път през плътните групи от парцаливи непознати хора и да търси отчаяно, безплодно и напразно един от главните изходи. И тъй, лутането продължаваше час подир час, сякаш беше впримчена в някакъв безкраен кошмар.

И най-накрая се озова навън. Не знаеше как го е постигнала. Изведнъж пред нея се изпречи една врата в дъното на коридор, по който беше сигурна, че е преминавала хиляди пъти. Сифера я блъсна и вратата се отвори; усети хладния полъх на свеж въздух и залитайки, излезе навън.

Градът гореше. Видя пламъците в далечината, ярко и яростно зарево на фона на тъмното небе.

Отвсякъде се чуваха писъци, ридания и безумен смях. Малко по-надолу по склона на хълма група мъже се бяха заели с налудничавото занимание да дърпат едно дърво — те теглеха клоните с ожесточено напрежение, изтръгвайки корените от земята единствено със силата на мишците си. Не можеше да отгатне защо го правят. Навярно нито един от тях не знаеше.

Други пък преобръщаха коли в паркинга на Обсерваторията. Сифера се зачуди дали една от тези коли не е нейната. Не можеше да си спомни. Нямаше нито един ясен спомен. Дори и името й изплува в съзнанието й с усилие.

— Сифера — каза тя на глас. — Сифера 89. Сифера 89. Харесваше й как звучи. Името беше хубаво. Това беше името на майки й… или може би на нейната баба. Наистина не беше сигурна.

Опита се да си спомни адреса си. Не. Бъркотия от безсмислени числа.

— Погледни Звездите! — изпищя една жена, притичвайки покрай нея. — Погледни Звездите и умри!

— Не — отвърна Сифера тихо. — Защо да искам да умирам?

Но въпреки това погледна Звездите. Вече почти привикваше с гледката. Приличаха на някакви много ярки светила… МНОГО ярки… бяха толкова близо една до друга, че сякаш се сливаха, за да образуват едно общо сияние, наподобяващо бляскав плащ, метнат върху небесата. Спреше ли погледа си върху тях за повече от секунда-две, й се струваше, че вижда отделни по-ярки точки светлина, пулсиращи с фантастична интензивност; а после цялото това пулсиращо сияние я съкрушаваше, карайки скалпа й да изтръпне, а лицето й да пламне; Сифера се виждаше принудена да наведе глава и да разтрие огненото, туптящо, възпалено и болезнено място между очите си.

Тя тръгна през паркинга, без да обръща внимание на заобикалящата я лудост, и се озова в далечния му край, където един павиран път се спускаше по равното било на хълма на Обсерваторията. От един все още функциониращ център в мозъка й дойде информацията, че този път води от Обсерваторията до главния сектор на университетското градче. Сега Сифера виждаше някои от по-високите постройки на университета.

По покривите на някои от тях танцуваха пламъци. Гореше кулата с камбанарията, театърът и залата с документите на студентите.

ТИ ТРЯБВА ДА СПАСИШ ПЛОЧКИТЕ, обади се нещо в нея и тя осъзна, че това е нейният собствен глас.

Плочките? Какви плочки?

ПЛОЧКИТЕ ОТ ТОМБО.

О, да, разбира се. Тя беше археолог, нали? Да. Да. А работата на археолозите беше да търсят предмети от древността. Тя беше копала на някакво далечно място. Сагимот? Бекликан? Нещо такова. И беше намерила някакви плочки, с предисторически текстове. Предмети от древността, артефакти. Бяха много важни. Мястото се наричаше Томбо.

КАК СЕ СПРАВЯМ? — запита се тя.

И отговорът дойде: СПРАВЯШ СЕ ЧУДЕСНО.

Сифера се усмихна. С всяка следваща секунда се чувстваше все по-добре. И не друго, а розовата светлина на зората далече на хоризонта й помагаше да оздравее, помисли си тя. Утрото настъпваше: слънцето, Онос, се изкачваше по небето. Когато Онос изгря, Звездите станаха по-малко ярки и по-малко ужасяващи. Те бързо избледняваха. Тези на изток вече бяха помръкнали, засенчени от засилващата се светлина на Онос. Дори и в противоположния край на небето, където Мракът продължаваше да господства и Звездите се стичаха като малки рибки в езеро, страшното им сияние започваше да губи част от интензивността си. Сега можеше да гледа към небето в продължение на няколко секунди, без да почувства онази пулсираща болка в главата си. Освен това се чувстваше по-малко объркана. Вече си спомняше ясно къде живееше, къде работеше и какво бе правила предишната вечер.

В Обсерваторията… с нейните приятели, астрономите, които бяха предсказали затъмнението…

Затъмнението…

Ето какво бе правила, осъзна тя. Беше чакала затъмнението. Мрака. Звездите.

Да. Бе очаквала Пламъците, помисли си Сифера. И ето ги и тях. Всичко ставаше точно, както беше предвидено. Светът гореше, както бе горял толкова пъти преди… огньовете бяха запалени не от ръката на боговете, нито пък от силата на Звездите, а от обикновените мъже и жени, полудели при вида на Звездите, хвърлени в отчаяна паника, която ги подтикваше да възстановят нормалната дневна светлина по всякакъв възможен начин.

Тя оставаше спокойна въпреки хаоса, който я заобикаляше. Травмираният й мозък, вцепенен и почти напълно притъпен, не беше в състояние да обхване напълно размерите на причинения от Мрака катаклизъм. Продължаваше да върви надолу към университетското градче, минавайки покрай сцени на ужасяваща разруха и опустошение, но не чувстваше никаква уплаха, никаква тъга по изгубеното, никакъв страх от тежките времена, които навярно се задаваха. Съзнанието й не беше достатъчно възстановено, за да изпитва подобни чувства. Сифера просто наблюдаваше, спокойно и отчуждено. Горящата сграда ей там, тя знаеше това, беше новата университетска библиотека, за чието планиране бе помогнала. Но гледката не събуди у нея никаква емоция. Със същия успех можеше да мине през някоя древна археологическа площадка, чиято съдба отдавна е била поверена на историческите документи. Никога не би й хрумнало да пролива сълзи над двадесетвековни руини. Не й хрумна да заплаче и сега, когато университетът гореше навсякъде около нея.

Намираше се в средата на университетския двор, следвайки познати алеи. Някои от сградите бяха обхванати от пламъци, а други не. Вървейки като сомнамбул, тя тръгна надясно към Администрацията, после наляво към гимнастическия салон, после пак наляво към Математическия факултет, и продължи да се движи на зигзаг покрай Антропологията и Геологията, докато накрая стигна до постройката на факултета по археология. Входната врата беше отворена. Сифера влезе.

Сградата изглеждаше почти непокътната. Някои от витрините във вестибюла бяха разбити, но не от грабители, защото по всичко личеше, че експонатите са си по местата. Вратата на асансьора беше изтръгната от пантите. Дъската за обяви до стълбището лежеше на пода. Иначе всичко останало изглеждаше недокоснато. Не се чуваше нищо. Факултетът беше празен.

Кабинетът й беше на втория етаж. На площадката на първия етаж тя се натъкна на тялото на възрастен мъж, проснато с лицето нагоре.

— Струва ми се, че те познавам рече Сифера. — Как ти е името. — Той не отговори. — Мъртъв ли си? Кажи ми: да или не. — Очите му бяха отворени, но в тях нямаше никаква светлина. Тя натисна челото му с пръст. — Мудрин, ето това е името ти. Или по-скоро беше. Е, тъй или иначе ти беше много стар. — Сифера сви рамене и продължи нагоре.

Вратата на кабинета й беше отключена. Вътре имаше някакъв мъж.

Той също й се стори познат; но този беше жив. Стоеше приклекнал до скрина на картотеката в едно особено свито положение. Това беше едър, плещест мъж със силни ръце и широки масивни скули. Лицето му лъщеше от пот, а в очите му имаше трескав блясък.

— Сифера? Ти тук?

— Дойдох да взема плочките — отвърна му тя. — Плочките са много важни. Те трябва да бъдат пазени.

Той се изправи и направи няколко несигурни крачки към нея.

— Плочките? Плочките изчезнаха, Сифера. Откраднаха ги Апостолите, спомняш ли си?

— Изчезнаха?

— Да, изчезнаха. Както и твоят ум. Ти си изгубила разсъдъка си, нали? Лицето ти е безизразно. Там зад очните ти ябълки няма никой. Виждам това. Ти дори не знаеш кой съм аз.

— Ти си Балик. — Името се появи в устата й някак неканено.

— Значи наистина си спомняш.

— Балик. Да. А Мудрин е на стълбите. Мудрин е мъртъв, знаеш ли това?

Балик сви рамене.

— Предполагам. Скоро всички ще бъдем мъртви. Там навън целият свят е полудял. Но защо ли ти казвам това? Ти също си луда. — Устните му потрепваха. Ръцете му се тресяха. От гърлото му избликна лек странен кикот и той стисна челюстите си, сякаш се опитваше да го сподави. — Бях тук през цялото време на Мрака. Работих до късно и когато светлините започнаха да гаснат… боже мой — рече той, — Звездите, Звездите. Зърнах ги само за миг. После се пъхнах под бюрото и останах там, докато всичко премине. — Балик отиде до прозореца. — Но сега Онос се изкачва по небето. По всяка вероятност най-лошото вече е минало… Всичко ли гори там навън, Сифера?

— Дойдох за плочките — повтори тя.

— Плочките ги няма. — Той произнесе последната дума по букви, за да й даде възможност да вникне в смисъла й. — Разбираш ли какво ти говоря. Няма ги. Не са тук. Откраднаха ги.

— Тогава трябва да взема диаграмите и чертежите, които направихме — каза тя. — Трябва да защитя знанието.

— Ти май напълно си се смахнала, нали? Къде беше, в Обсерваторията? Видя Звездите, нали? — Той се изкикоти отново и тръгна по диагонала на стаята, приближавайки се към нея. Лицето на Сифера се изкриви от отвращение. Сега тя усети миризмата му на пот, остра, натрапчива и неприятна. Вонеше така, сякаш не се беше къпал от цяла седмица, а видът му беше на човек, който не е спал от месец. — Ела тук — рече Балик, когато тя се отдръпна. — Нищо няма да ти сторя.

— Искам скиците, Балик.

— Разбира се. Ще ти ги дам. И фотографиите и всичко останало. Но преди това ще ти дам нещо друго. Ела тук, Сифера.

Той протегна ръце и я притегли към себе си. Тя усети ръцете му върху гърдите си и брадясалата му буза върху лицето си. Вонята му беше непоносима. В нея се надигна ярост. Как смееше да я докосва по такъв начин? Тя го отблъсна грубо.

— Хей, не прави това, Сифера. Хайде. Бъди добра. Доколкото зная, на света няма никой друг освен нас. Двамата с теб ще живеем в гората, ще ловим малки животинки, ще берем диви ягоди и къпини. Да, ще бъдем ловци и събиратели, а по-късно ще изнамерим земеделието. — Балик се засмя. Очите му бяха жълти под странната светлина. Кожата му също изглеждаше жълта. Той отново се пресегна лакомо към нея, шепата на едната му ръка сграбчи гръдта й, а другата му ръка се насочи надолу към основата на гръбнака й. После завря лицето си в страничната част на шията й и я подуши шумно като някакво диво животно. Бедрата му се надигаха и притискаха в нея по един отвратителен начин. В същото време започна да я изтласква назад към ъгъла на стаята.

Сифера ненадейно си спомни за тоягата, която беше взела отнякъде през нощта в Обсерваторията. Тя все още се поклащаше свободно в ръката й. Вдигна я нагоре и стовари силно горния й край върху върха на брадичката му. Главата му отхвръкна нагоре и зъбите му изтракаха.

Той я пусна и залитна няколко стъпки назад. Очите му бяха широко отворени от изненада и болка. При удара си беше прехапал устната и по едната страна на брадичката и шията му се стичаше кръв.

— Ти, кучка такава? Защо ме удари?

— Ти ме докосна.

— Точно така, докоснах те. И крайно време беше. — Балик разтри челюстта си. — Виж какво, Сифера, пусни тази сопа и престани да ме гледаш по този начин. Аз съм твой приятел. Твой съюзник. Светът сега е истинска джунгла и сме само двамата. Ние се нуждаем един от друг. Вече не е безопасно човек да върви сам. Не можеш да си позволиш такъв риск.

Той отново тръгна към нея с вдигнати търсещи ръце.

Сифера го удари с тоягата още веднъж.

Този път тя я завъртя и го халоса по бузата точно под скулата. Чу се отсечен остър звук и Балик залитна настрани под силата на удара. С извърната наполовина глава той я погледна в пълна почуда и се олюля назад, но успя да запази равновесие и остана на краката си. Сифера го удари за трети път над ухото, завъртайки с всичка сила тоягата, чийто край описа дълга дъга. Докато падаше тя го фрасна още веднъж по същото място и усети как черепът му подаде на удара. Очите му се затвориха и Балик издаде някакъв странен слаб звук подобен на въздушната струя, която излиза от надут балон, после тялото му се отпусна в ъгъла на стаята, опирайки се в стената, главата и раменете му се завъртяха в противоположни посоки.

— Никога не ме докосвай пак по този начин — рече Сифера, мушвайки го с върха на тоягата си. Балик не отговори. Нито пък се помръдна.

Той престана да я вълнува.

А сега плочките, помисли си тя, чувствайки някакво удивително спокойствие.

Не. Балик каза, че плочките ги няма. Откраднати. И в този момент си спомни: наистина беше така. Бяха изчезнали точно преди затъмнението. Е добре, тогава ще вземе картите. Всички онези чудесни чертежи, които бяха направили на хълма Томбо. Каменните стени, овъглените пластове в основите на градовете. Онези древни пожари — те бяха точно като пожара, който сега бушуваше в Саро сити.

Къде бяха те?

О да. Тук. В скрина за карти, където им беше мястото.

Тя се пресегна, взе една връзка с подобни на пергамент листа, нави ги на руло и ги пъхна под мишницата си. В този момент си спомни за падналия човек и погледна към него. Но Балик все още не беше помръднал. Нямаше и вид на човек, който ще го направи.

Излезе от кабинета и тръгна надолу по стълбите. Мудрин още лежеше на същото място, проснат, неподвижен и скован. Сифера се затича покрай него и продължи към приземния етаж.

Навън беше същинска утрин. Онос непоколебимо се изкачваше нагоре и Звездите вече бледнееха на фона на сиянието му. Въздухът като че ли беше по-свеж и по-чист, макар лекият ветрец все още да донасяше тежката миризма на дим. Долу край сградата на Математическия факултет група мъже разбиваха прозорци. Миг по-късно те я забелязаха и закрещяха към нея, хрипливи несвързани думи. Неколцина от тях се затичаха към Сифера.

Усещаше болка в гръдта, където я беше стиснал Балик. Не искаше повече да я докосват ничии ръце. Обърна се и се втурна покрай гърба на Археологическия факултет, пробивайки си път през храстите към далечния край на алеята, която минаваше отзад, после се затича по диагонала на моравата и се озова пред една правоъгълна сива сграда, осъзнавайки, че това е факултетът по ботаника. Зад него имаше малка ботаническа градина, а на склона отвъд нея, в края на гората около университетското градче, беше създаден експериментален разсадник.

Поглеждайки назад, на Сифера й се стори, че все още вижда преследващите я мъже, но не можеше да бъде сигурна. Тя хукна покрай сградата на Ботаническия факултет и с лекота прескочи ниската ограда около ботаническата градина.

Един мъж, облечен в маслиненосивите униформи на университетските градинари, яхнал машина за косене на трева, й махна с ръка. Той сновеше напред-назад през средата на градината, оставяйки след себе си широки опустошителни ивици. Погълнат от това си занимание, човекът се кикотеше самодоволно.

Сифера го заобиколи. Оттам до разсадника оставаше още малко. Дали я преследваха още? Не искаше да губи време, поглеждайки назад. Просто тичай, тичай, тичай, това беше най-доброто решение. Дългите й силни нозе я носеха с лекота между редиците от изкусно засадени дървета. Тя се придвижваше с отмерени крачки. Тичането й носеше радост. Тичане. Тичане.

Сетне навлезе в сравнително неравната зона на разсадника, покрита от край до край от плътно прелетените тръни и къпини. Сифера се гмурна в тях без колебание, знаейки, че никой няма да я последва там. Клоните се впиваха в лицето й и разкъсваха дрехите й. Пробивайки се път през един гъст шубрак, тя изпусна навитите на руло карти и се озова на другия край без тях.

Зарежи ги, помисли си Сифера. Те не означават вече нищо.

Но сега трябваше да почине. Задъхвайки се и пъхтейки от изтощение, тя прескочи един малък поток в края на разсадника и се отпусна върху ивица хладен зелен мъх. Никой не я преследваше. Беше сама.

Погледна нагоре през върховете на дърветата. Златната светлина на Онос заливаше небето. Звездите вече не се виждаха. Нощта най-сетне беше свършила, а с нея и кошмарът.

Не, помисли си тя. Кошмарът тъкмо започваше.

У нея се люшкаха вълни на потрес и гадене. Странната вцепененост, която бе терзала, ума й през цялата нощ, започваше да се разсейва. След дългите часове на духовно разпадане, тя отново можеше да подреди нещата в система, прибавяйки събитие след събитие, и да разбере значението им. Помисли си за разрушеното университетско градче и за пламъците, които се издигаха над града в далечината. Бродещите навсякъде луди, хаоса, опустошението.

Балик. Грозното му ухилено лице, когато се опита да я докосна с лапата си. И изуменият му поглед, когато го бе ударила.

ДНЕС АЗ УБИХ ЧОВЕК, помисли си Сифера, смаяна и ужасена. АЗ. КАК МОЖАХ ДА НАПРАВЯ ТАКОВА НЕЩО.

Тя започна да трепери. Страшният спомен обгори мозъка й: звукът при удара, начинът, по който Балик залитна назад, другите удари, кръвта, изкривената му глава. Мъжът, с когото бе работила в продължение на година и половина; двамата търпеливо бяха разкопавали руините на Беклимот; същият този мъж бе покосен като животно в кланица под тежестта на смъртоносната й тояга. И пълното й спокойствие, когато стоеше над проснатото му тяло… задоволството й, че му бе попречила да я безпокои повече. Това беше може би най-ужасяващата част от целия инцидент.

После Сифера си каза, че онова, което беше убила, не беше Балик, а само един луд в тялото на Балик, идиот с безумни очи, чиито лиги течаха от устата му, докато забиваше ноктите си в нея и я галеше. Нито пък тя беше истинската Сифера, когато замахваше ловко с онази тояга, това беше една призрачна, илюзорна Сифера, провираща се като сомнамбул през ужасите на зората.

Но сега здравият разсъдък се завръщаше. Сега пълният смисъл на нощните събития вече си пробиваше път до съзнанието й. Тук не ставаше просто въпрос за смъртта на Балик — не можеше да си позволи да изпитва вина за това — а за смъртта на цялата цивилизация.

Сифера чу гласове в далечината, идващи от посока на университетското градче. Хрипкави зверилни гласове, гласове на хора, чиито умове бяха завинаги разрушени от гледката на Звездите. Огледа се за тоягата си. И нея ли беше изгубила по време на безумното си бягство през разсадника? Не, ето я. Тя я стисна здраво и се изправи на краката си.

Гората сякаш я приканваше. Сифера се обърна и побягна към тъмните хладни дъбрави.

И продължи да тича до пълно изтощение.

Какво друго й оставаше освен да тича? Тичане. Тичане.

31.

Беше късен следобед на третия ден след затъмнението. Бийни вървеше накуцвайки по безлюдния селски път, който водеше до Скривалището; пристъпваше бавно и предпазливо, оглеждайки се във всички посоки. На небето грееха три слънца и беше изминало доста време, откакто Звездите се бяха върнали към вековния си мрак. Но през тези три дни светът се беше променил безвъзвратно. Както и Бийни.

За младия астроном това беше първият пълен ден на възстановени умствени способности. Нямаше никаква ясна представа какво бе правил през предишните два дни. Целият този период бе просто като мъгла и единствените запомнени събития бяха изгревите и залезите на Онос, придружени от останалите слънца, които от време на време се лутаха по небето. Ако някой му кажеше, че това е четвъртият, петият или шестият ден от катастрофата, Бийни щеше да е принуден да се съгласи с което и да е от тези становища.

Гърбът му беше наранен, левият му крак представляваше подута маса от натъртвания, а върху едната страна на лицето му имаше драскотини, покрити със засъхнала кръв. Болеше го навсякъде, въпреки че страданието от първите няколко часа бе затихнало, отстъпвайки място на тъпите болки, които пулсираха на пет-шест различни места по тялото му.

Какво се беше случило? Къде беше бил през това време?

Спомни си битката в Обсерваторията. Искаше му се да може да я забрави. Воят и писъците на полуделите жители на Саро сити, които разбиха вратата… с тях имаше неколцина Апостоли в раса, но повечето бяха обикновени хора, навярно добри, простосърдечни и отегчителни хора, чийто живот беше преминал в извършването на онези добри, обикновени и отегчителни неща, които движеха цивилизацията. Сега, изведнъж, цивилизацията бе спряла да функционира и всички тези мили и обикновени хора само за миг се бяха превърнали във вилнеещи зверове.

Моментът, когато бяха нахлули вътре… какъв ужас? Разбиваха камерите, които току-що бяха документирали безценните данни за затъмнението, откъртиха тръбата на големия соларен телескоп от покрива на Обсерваторията, вдигаха компютърните терминали високо над главите си и ги запращаха към пода…

А Атор се извисяваше над тях като някакъв полубог, заповядваше им да напуснат…! Това беше все едно да наредиш на океанските приливи да се върнат обратно.

Бийни си спомни как умоляваше Атор да тръгне с него, да бягат докато все още има шанс. „Остави ме, младежо!“ беше изревал Атор и почти не личеше дори да го е познал. „Махнете си ръцете от мен, господине!“ И в този момент Бийни разбра значението на видяното от него. Атор бе полудял и онази малка част от мозъка му, която все още бе в състояние да работи нормално, копнееше да намери смъртта. Онова, което бе останало от Атор, беше лишено от всякаква воля за живот… той не искаше да живее в един ужасен нов свят, в епохата на варварството, която щеше да настъпи след затъмнението. Това беше най-трагичният елемент на фона на цялата драма, помисли си Бийни: съкрушената воля за живот у Атор, безнадеждната капитулация на великия астроном пред лицето на загиващата цивилизация.

И сетне… бягството от Обсерваторията. Това беше последното нещо, което Бийни си спомняше с известна степен на сигурност: погледна назад към голямата зала и видя как Атор изчезва под тълпата бунтовници, после се обърна и хукна към една странична врата, спусна се по аварийната стълба, затича се по една странична алея и оттам се озова на паркинга.

Където го очакваха Звездите в цялата им страховита величавост.

По-късно Бийни осъзна, че подтикван от върховната си невинност и самоувереност граничеща с високомерие, той напълно бе подценил силата им. Докато беше в Обсерваторията в момента на появата им, Бийни беше прекалено зает с работата си, за да бъде уязвим за въздействието им: просто беше доловил появата на едно забележително явление, изискващо подробно изучаване при наличието на няколко свободни секунди, и после отново се върна към непосредствените си задължения. Но тук навън, под безмилостния свод на ширналото се небе, Звездите се стовариха върху сетивата му с пълното си могъщество.

Гледката го зашемети. Неумолимата студена светлина на тези хиляди слънца се спусна към него и го покоси на колене. Той пълзеше по земята и се задушаваше от страх, поемайки си мъчителни хрипливи дихания. Ръцете му трескаво трепереха, сърцето му биеше неравномерно, а по горящото му лице се стичаха струйки пот. Когато някое миниатюрно късче от бившия учен го подтикнеше да вдигне глава към грандиозното сияние над него, за да изучава, анализира и регистрира, той се виждаше принуден да прикрие очите си само след секунда-две.

Това беше всичко, което си спомняше: усилието да погледне Звездите, неговият провал и поражение.

След това всичко тънеше в мрак. Предположи, че един-два дена се беше скитал в гората. Далечни гласове, кикот, дрезгаво нестройно пеене. Пращене на пожари на хоризонта; горчивата миризма на дим беше навсякъде. Той бе коленичил, потапяйки лицето си в един ручей, хладните бързи води се плъзгаха покрай блузата му. После го обгради глутница малки същества — те не бяха диви, както реши впоследствие, а избягали домашни животни — които започнаха да го лаят, сякаш имаха намерение да го разкъсат.

Сетне бра грозде от една лоза. Изкачи се на едно дърво, за да накъса крехките златисти плодове, и падна, приземявайки се с катастрофално глухо тупване. Последваха дълги часове на болка, преди да успее да се надигне и да продължи.

Внезапно яростно стълкновение в най-дълбоката и най-тъмната част на гората… вършеещи юмруци, лакти забиващи се в ребра, диви ритници, летящи камъни, зловещи животински писъци, нечие лице в непосредствена близост до неговото, очи червени като пламък, ожесточено боричкане, двамата се търкаляха по земята, вкопчени един в друг… после се пресегна към един голям камък и го стовари върху другия с едно-единствено решително движение…

Часове. Дни. Трескава замаяност.

И най-накрая, на третия ден сутринта, си спомни кой е и какво се беше случило. Мислеше си за Раиста, неговата партньорка. Спомни си, че й беше обещал да отиде при нея в Скривалището, когато свърши работата си в Обсерваторията.

Скривалището — къде беше това?

Беше възстановил разсъдъка си в достатъчна степен, за да си припомни, че убежището, което служителите на университета бяха пригодили за себе си, се намираше по средата на пътя между Саро сити и университетското градче, в една открита селска местност, съставена от хълмисти поля и тревисти равнини. Там беше старият акселератор на частици на физическия факултет, огромна подземна камера, изоставена преди няколко години, когато построиха новия изследователски център на възвишенията край Саро сити. Не представляваше никаква трудност да обзаведат ечащите бетонни стани за краткия престой на няколкостотин души и тъй като от съображения за сигурност достъпът до съоръжението никога не е бил лесен, те с лекота обезопасиха обекта срещу евентуалното нахлуване на жителите на Саро сити, които може би щяха да полудеят вследствие на затъмнението.

Но преди да намери Скривалището, Бийни трябваше да се ориентира къде се намира. В продължение на два дни или повече той се скита напосоки, обхванат от мрачна вцепененост. Можеше да е навсякъде.

В ранните утринни часове Бийни успя да се измъкне от гората почти по случайност, озовавайки се неочаквано на площадка, която някога бе била елегантно планиран жилищен квартал. Сега той беше напуснат и в ужасен безпорядък, по всички улици бяха разхвърляни коли, изоставени там, където собствениците им бяха разбрали, че повече не могат да ги карат, тук-таме се виждаше проснато човешко тяло с облак мухи над него. Никакъв признак на живот.

През цялата дълга сутрин Бийни пристъпваше с натежали крака по една улица от предградията с почернели изоставени къщи, без да зърне никакъв ориентир. По обед, когато Трей и Патру изгряха на небето, той влезе в една къща през отворената й входна врата и хапна, каквато намери неразвалена храна. Кранчето в кухнята не работеше, но в един склад за провизии в сутерена Бийни откри бутилка с вода и изпи толкова, колкото можа, а с останалото се изкъпа.

После продължи нагоре по един виещ се път, стигайки до глуха улица, завършваща на върха на невисок хълм, по който бяха пръснати просторни и внушителни къщи; всички те бяха изгорели и сега стърчаха само скелетите им. От тази на самия връх не беше останало нищо друго освен вътрешния двор, покрит с розови и сини плочки, без съмнение някога много красиви, но сега по блестящата повърхност бяха разпилени големи черни купчини от сплъстени отломки. Бийни с мъка достигна до него и хвърли поглед към долината отвъд хълма.

Въздухът беше съвсем неподвижен. По небето не летяха самолети, не се чуваше никакъв шум от улично движение, от всички посоки отекваше една свръхестествена тишина.

Изведнъж Бийни разбра къде се намира и всичко си дойде на мястото.

Университетът беше от лявата му страна, внушителна група от тухлени постройки, по много от тях сега личаха оставените от пушека черни ивици, а други изглеждаха напълно разрушени. Отвъд университета се издигаше Обсерваторията, кацнала на своя висок издаден хребет. Бийни й хвърли бърз поглед и отклони очи, доволен, че от това разстояние не може да различи ясно какво е състоянието й.

Далече вдясно беше Саро сити, проблясващ под ярките слънчеви лъчи. Стори му се, че градът почти не е бил засегнат. Но знаеше, че ако има бинокъл със сигурност щеше да види разбитите прозорци, рухналите постройки, все още тлеещата жарава, всичките белези на големия пожар, който бе избухнал при падането на нощта.

Точно под него, между Саро сити и университетското градче се намираше гората, в която се беше скитал през времето на неговия делириум. Скривалището навярно се намираше тъкмо в далечния й край; възможно беше преди ден-два да е преминал само на няколкостотин метра от входа му без да го забележи.

Мисълта да прекоси отново тази гора никак не му допадаше. Без съмнение в нея се криеха тълпи от полудели хора, главорези, побеснели домашни животни и всякакви други неприятности. Но от върха на хълма се виждаше пътя, който прорязваше хората и мрежата от водещите до него алеи. Не се отклонявай от пътищата с настилка и всичко ще бъде наред, помисли си той.

И беше прав. Онос грееше още на небето, когато се озова в другия край на гората, сетне зави по един селски път, за който знаеше, че води до Скривалището. Следобедните сенки едва бяха започнали да се удължават, когато се изправи пред външната врата. Бийни знаеше, че след нея следва дълга пътека без настилка, отвеждаща до втората врата, после се заобикаляха няколко домакински постройки и така се достигаше до хлътналия вход на самото Скривалище.

Направената от метална мрежа външна порта зееше отворена. Гледката беше неочаквана и зловеща. И тук ли беше проникнала полудялата тълпа?

Но нямаше никакви следи от разруха. Всичко си беше както трябва с изключение на отворената врата. Той премина през нея и продължи да върви озадачен надолу по непавирания път.

Вътрешната врата все пак беше затворена.

— Аз съм Бийни 25 — рече той и сетне добави личния си университетски номер. Минаха секунди, после минути, но не се случи нищо. Зеленото сканиращо око над него създаваше впечатлението, че работи — Бийни виждаше как обектива му се плъзга ту насам, ту натам — но може би компютрите, които го направляваха бяха изгубили мощност или пък бяха напълно разбити. Изчака. Чакането продължи. — Аз съм Бийни 25 — повтори той най-накрая и отново добави личния си номер. — Упълномощен съм да вляза. — После си спомни, че само името и номера не бяха достатъчни: имаше също и парола.

На каква беше тя? В мозъка му се блъскаха панически мисли. Не можеше да си спомни. Не можеше да си спомни. Колко абсурдно, да намери най-сетне пътя си дотук и да се провали на самата врата поради собствената си глупост!

Паролата… паролата…

Ставаше дума за катастрофата, точно така. „Затъмнение“. Не, не беше това. Той напрегна болезнения си мозък. „Калгаш Две“. Май не беше и това. „Довим?“ „Онос?“ „Звезди?“

Топло.

В следващия миг си спомни.

— „Падане на нощта“ — каза той тържествено.

Но отново нищо не се случи, поне за един дълъг период от време.

Но след това — стори му се, че бяха минали хиляди години — вратата се отвори, за да го допусне.

Мина на зигзаг покрай домакинските помещения и се изправи пред овалната метална врата на самото Скривалище, наклонена под ъгъл от четиридесет и пет градуса спрямо земята. Тук го посрещна още едно зелено око. Отново ли трябваше да се идентифицира? Очевидно, да.

— Аз съм Бийни 25 — рече той, подготвяйки се за ново дълго чакане.

Но вратата незабавно започна да се отваря назад. Бийни погледна надолу към преддверието с бетонен под.

Вътре го очакваше Раиста, разстоянието между тях беше едва десетина метра.

— Бийни! — извика тя и се втурна към него. — О, Бийни, Бийни…

Откакто станаха партньори, преди две години, те никога не се бяха разделяли за повече от осемнадесет часа. А сега бяха изминали дни, без да се видят. Той притегли стройното й тяло към себе си, притисна я силно и дълго я държа в прегръдките си преди да я пусне.

После осъзна, че все още стоят на отворената врата на Скривалището.

— Не трябва ли да влезем вътре и да заключим вратата? — попита той. — Какво ще стане, ако са ме проследили? Не мисля, че са го направили, но…

— Това е без значение. Тук няма никой.

— Какво?

— Вчера всички си отидоха — рече тя. — Веднага щом Онос изгря. Караха ме да тръгна с тях, но им казах, че ще те чакам; така и направих.

Бийни я зяпаше в недоумение.

Чак сега видя колко е уморена и измъчена, колко е изпита и слаба. Косите й, които някога бяха лъскави и блестящи, сега висяха на несресани кичури върху бледото и негримирано лице. Изглеждаше състарена с пет или десет години.

— Раиста, колко време измина от затъмнението?

— Това е третият ден.

— Три дни. Това отговаря горе-долу на моите предположения. — Гласът му отекна странно. — Той погледна покрай нея към изоставеното Скривалище. Голата подземна камера продължаваше дълбоко навътре, осветена от верига електрически крушки по тавана. Там, докъдето проникнаха очите му, не се виждаше никой. Изобщо не беше очаквал това. Планът беше всички да останат тук долу, докато стане безопасно да се излезе. Затова попита учуден:

— Къде отидоха?

— Амгандо — отвърна Раиста.

— Националният парк Амгандо? Но това е на стотици километри оттук! Да не са полудели, как могат да излязат от Скривалището още на втория ден и да тръгнат да прекосяват половината страна? Имаш ли някаква представа какво става там навън, Раиста?

Паркът Амгандо беше природен резерват далеч на юг, в него се скитаха диви животни, а характерните за местната провинция растения бяха под ревностна защита. Веднъж като момче Бийни беше ходил там заедно с баща си. Мястото беше почти истинска пустош, прорязано само от няколко туристически пътеки.

Раиста каза:

— Те сметнаха, че там ще бъде по-безопасно.

— ПО-БЕЗОПАСНО?

— Заговори се, че всеки, който е все още нормален, всеки, който желае да вземе участие във възстановяването на обществото, трябва да тръгне към сборния пункт в Амгандо. Очевидно там се стичат хора от цялата страна, хиляди. Главно от някои други университети. А също и хора от правителството.

— Много хубаво. Цяла шайка от професори и политици обикалят националния парк. Щом всичко е унищожено, защо да не унищожим и последната запазена територия, която ни е останала?

— Това не е важно, Бийни. Важното е, че паркът Амгандо е в ръцете на нормалните хора, той е анклав на цивилизацията на фона на общата лудост. Освен това те знаеха за нас и ни поканиха да се присъединим към тях. Подложихме го на гласуване и решението да тръгнем спечели с две към едно.

— Две към едно — повтори мрачно Бийни. — Въпреки че не видяхте Звездите, вие все пак сте успели да откачите! Представи си само какво означава напускането на Скривалището и един преход от петстотин километра. — Дали пък не бяха осемстотин? — през пълния хаос, който цари навън. Защо не изчакахте един месец, половин година или колкото е необходимо? Разполагахте с достатъчно храна и вода за цяла година.

— И ние им казахме същото нещо — отговори Раиста. — Но хората от Амгандо твърдяха, че сега е най-подходящото време да тръгнем. Ако сме изчакали още няколко седмици, скитащите банди от полудели хора щели да се обединят в организирани армии под управлението на местни военни диктатори и сме щели да си имаме работа именно с тях, когато излезем. Освен това съществувала възможността след няколко седмици Апостолите на Пламъка да са установили ново репресивно управление със собствена полиция и армия. При тези обстоятелства ние сме щели да попаднем в ръцете им още при самото ни излизане от Скривалището. Сега или никога, казаха хората от Амгандо. По-добре да сме се борили с разпръснати, полумалоумни и необвързани бандити, отколкото с организирани армии. Затова решихме да тръгнем.

— Всички без теб.

— Исках да те изчакам.

Той взе ръката й.

— Откъде знаеше, че ще дойда?

— Но ти ми обеща. Веднага щом приключим с фотографирането на затъмнението. Ти винаги държиш на обещанията си, Бийни.

— Да — рече Бийни с несигурен глас. Все още не можеше да се оправи от шока, че е намерил Скривалището празно. Беше се надявал да почине тук, да излекува израненото си тяло и да възстанови напълно разтърсения си от Звездите разсъдък. И какво щяха да правят сега, да създадат тук свое домакинство, само те двамата под този ехтящ бетонен свод? Или да се опитат съвсем сами да се доберат до Амгандо? Струваше му се, че в решението за напускането на Скривалището има нещо налудничаво… в случай че въобще имаше някакъв смисъл всички да се събират в Амгандо, може би наистина беше по-добре пътуването да стане сега, докато хаосът в страната беше толкова голям, вместо да се изчаква до момента, когато новите политически общности — независимо дали са на Апостолите или на отделни регионални владетели — щяха да сложат под контрол всички пътища. Но той искаше да намери тук приятелите си… да се потопи в обществото на познати хора, докато се възстанови от шока от последните няколко дни. Бийни заговори глухо:

— Имаш ли наистина представа какво става там навън, Раиста?

— Получавахме сведения чрез комуникатора, но после каналите прекъснаха. Очевидно градът е бил почти напълно разрушен от пожара, а университетът е пострадал сериозно… всичко това е вярно, нали?

Бийни кимна.

— Доколкото зная, да. Избягах от Обсерваторията, точно когато тълпата разби вратата и проникна вътре. Атор беше убит. Почти съм сигурен в това. Цялото оборудване беше унищожено… всичките данни за затъмнението са погубени…

— О, Бийни, толкова съжалявам.

— Успях да се измъкна през задния вход. Веднага щом се озовах навън, Звездите се сгромолясаха върху ми като цял тон тухли. Не, два тона. Не можеш да си представиш какво беше това, Раиста. И се РАДВАМ, че не можеш. В продължение на няколко дни бях изгубил разсъдъка си, скитах се из горите. Там цари пълно беззаконие. Всеки е сам за себе си. Май убих един човек, докато се биехме. Домашните животни са побеснели и ужасени — навярно Звездите са ги влудили и тях.

— Бийни, Бийни…

— Всички къщи са опожарени. Тази сутрин минах през онзи луксозен квартал на хълма точно на юг от гората — като че ли се казваше Онос Пойнт? — и не повярвах на очите си, пълна разруха. Не се виждаше нито една жива душа. Разбити коли, тела по улиците, къщите в руини… боже мой, Раиста, каква безумна нощ! И безумието все още продължава.

— Ти изглеждаш добре — рече тя. — Може би си разтърсен, но не и…

— Луд? Не, но бях. От момента, когато за първи път излязох навън под Звездите чак до пробуждането ми през днешния ден. Едва днес нещата най-накрая започнаха да придобиват свързан вид в главата ми. Но мисля, че състоянието на повечето хора е много по-тежко. Онези, които не са имали и най-малката емоционална подготовка. Просто са погледнали нагоре и бум! — слънцата ги няма и горе греят само Звездите. Вуйчо ти Шийрин беше прав, когато каза, че ще бъде покрит целия спектър от реакции: от краткотрайна дезориентация до пълна и перманентна лудост.

Раиста заговори тихо:

— По време на затъмнението Шийрин беше с теб в Обсерваторията, нали?

— Да.

— А след това?

— Не зная. Бях зает с наблюдаването и фотографирането на затъмнението. Нямам никаква представа какво е станало с него. Май не го видях никъде, когато тълпата нахлу вътре.

Раиста каза с лека усмивка:

— Може би се е измъкнал в бъркотията. Вуйчо си е такъв — понякога, когато възникнат проблеми, реагира много бързо. Не бих искала да му се е случило нещо лошо.

— Раиста нещо лошо се случи с целия свят. Атор май имаше право: по-добре човек да се остави да бъде пометен и отнесен. По този начин няма да се наложи да се бориш с всеобщата лудост и хаос.

— Не трябва да говориш така, Бийни.

— Не. Не трябва. — Той застана зад нея и я погали леко по раменете. После се приведе и я целуна нежно зад ухото…

— Какво ще правим, Раиста?

— Мисля, че се досещам — отвърна тя.

Въпреки всичко той се засмя.

— Искам да кажа СЛЕД ТОВА.

— Хайде да му мислим след това — каза Раиста.

32.

Теремон не беше много по откритите пространства. Гледаше на себе си като на стопроцентов градски човек. Тревата, дърветата, свежият въздух, ширналото се небе — всъщност той нямаше нищо против всичко това, но за него тези неща нямаха никаква особена притегателна сила. В продължение на години беше сновал като совалка по една установена градска орбита, стриктно беше следвал познатия маршрут, който се заключаваше в един триъгълник със следните ъгли: малкият му апартамент, кантората в „Кроникъл“ и клуба „Шест слънца“.

И сега изведнъж беше станал горски обитател.

Странното беше, че това му харесва.

Онова, което жителите на Саро сити наричаха „гората“, всъщност беше едно доста голямо залесено пространство, което започваше точно от югоизточния край на самия град и се простираше на около петнадесетина километра по южния бряг на река Сепитан. Преди време тя беше много по-голяма, обширна пустош, ширнала се по един огромен диагонал през средата на провинцията, достигайки почти до морето, но повечето от площта й се беше превърнала в селскостопанска земя, а друга голяма част беше изсечена за да бъдат построени жилищните квартали от предградията; преди петдесет години университетът също беше взел своя значителен дял за тогавашния си нов университетски двор. Не желаейки да бъде погълнат от разрастването на града, университетът бе започнал агитационна кампания за създаването на парк-резерват върху площта на останалата незаета част от гората. И тъй като в продължение на много години университетът обикновено по правило получаваше онова, което поискаше от общината на Саро сити, последната ивица от голямата дива гора беше оставена да си расте на спокойствие.

Точно това беше мястото, което Теремон откри, че обитава в момента.

Първите два дни положението беше много тежко. Умът му все още беше наполовина замъглен от въздействието на Звездите и той не беше в състояние да изготви някакъв ясен план. Главното беше да остане жив.

В града бушуваше пожар… навсякъде се стелеше дим, въздухът беше обгарящо горещ, от определени места човек можеше дори да види пламъците, които танцуваха над покривите… съвсем очевидно беше, че идеята да се върне в града, не беше от добрите. След края на затъмнението, веднага щом съзнанието му започна да се прояснява, той просто продължи да се спуска от университетското градче надолу, докато се озова в гората.

Явно и други бяха постъпили по същия начин. Някои от тях приличаха на хора от университета, други навярно бяха участвали в щурма на Обсерваторията, а за останалите Теремон предположи, че са хора от предградията, които са били принудени да напуснат домовете си, когато са избухнали пожарите.

Всички, които срещна, в най-добрия случай изглеждаха психически разстроени. Повечето като че ли бяха много по-зле от него — мнозина бяха напълно откачили и изобщо не можеха да се справят със ситуацията.

Все още нямаше никакви организирани банди. Обитателите на гората бяха предимно отшелници, следващи свои собствени загадъчни пътеки през дъбравите; срещаха се и групи от по двама и трима; най-голямото струпване от хора, което Теремон бе видял, бяха осем души и по дрехите им можеше да се заключи, че всички са членове на едно и също семейство.

Срещите с истински лудите бяха ужасяващи: празните очи, олигавените устни, увисналите челюсти, измърсените дрехи. Те прекосяваха горските полянки с тежки стъпки подобни на живи мъртъвци, говореха си сами, пееха, от време на време падаха на ръце и колене, копаеха буци пръст и ги дъвчеха, премлясквайки с уста. Те бяха навсякъде. Тази гора прилича на огромен приют за душевноболни, помисли си Теремон. Навярно така беше и с целия свят.

Онези, най-тежко пострадалите от появата на Звездите, бяха общо взето безопасни, поне за другите. Техните психически разстройства бяха прекалено сериозни, за да проявяват склонност към насилие, а координацията им беше толкова засегната, че тъй или иначе не бяха в състояние да извършат какъвто и да е било ефикасен акт на насилие.

Но имаше и други, които не бяха толкова луди — на пръв поглед те изглеждаха почти нормални — но срещите с тях бяха свързани със значителни опасности.

Теремон бързо раздели последните на две категории. Първата се състоеше от хора, които не таяха никаква злонамереност, но бяха завладени от истеричния страх, че Мракът и Звездите могат да се завърнат отново. Това бяха подпалвачите.

Твърде вероятно преди бедствието те бяха водили порядъчен улегнал живот — семейни хора, работници, любезни и приветливи съседи. Докато Онос грееше на небето, те бяха съвършено спокойни, но в мига, когато най-голямото слънце започна да потъва на запад и вечерта наближи, те се заоглеждаха отчаяно търсейки какво да запалят. Всичко. Абсолютно всичко. Може би две или три от другите слънца бяха останали на небето след залеза на Онос, но изглежда, че светлината им се беше оказала недостатъчна, за да уталожи умопомрачителния страх от Мрака, който изпитваха тези хора.

Това бяха хората, които сами изгориха собствения си град. В отчаянието си те бяха палили книги, вестници, мебели и покриви на къщи. Сега, когато унищожителният пожар в града ги беше принудил да избягат в гората, те се опитваха да я запалят и самата нея. Но в това си начинание срещнаха по-големи трудности. Гората беше гъста, избуяла, а растящите в непосредствена близост дървета черпеха влага от безбройните горски ручеи, които се вливаха в широката река по самата периферия на гората. Накъсаните зелени клони и опитите те да бъдат запалени не дадоха много задоволителни резултати. Що се отнасяше до килима от мъртви вейки и нападалата по земята шума, те бяха твърде прогизнали от валелите наскоро дъждове. Онези от тях, които можеха да горят бяха бързо открити и използвани за огньове, без обаче да се стигне до някакъв голям пожар; а през втория ден запасите от подобни дървесни отломки вече бяха намалели.

И така подпалвачите, спъвани от условията в самата гора и от размътените си от шока умове, до този момент нямаха голям успех. Но все пак те бяха успели да направят няколко значителни по размерите си пожари, които за щастие след няколко часа угаснаха сами, защото беше изгоряло всичко, каквото имаше за горене в непосредствена близост. Но ако се зададяха сухи и горещи дни, тези хора навярно щяха да са в състояние да подпалят всичко, както вече бяха сторили в Саро сити.

На Теремон му се струваше, че по-непосредствената заплаха идва от втората група не съвсем устойчиви и бродещи из гората хора. Това бяха бандити, хулигани, главорези, психопати и маниаци-убийци: онези, които се скитаха по тихите горски пътечки като извадени от ножницата саби, нанасяйки удар, когато пожелаят, заграбвайки, каквото поискат, убивайки всеки, който е имал лошия късмет да събуди гнева им.

И понеже всички носеха онзи недвусмислен изцъклен поглед, някои просто от умора, други от униние и трети поради лудост, човек никога не можеше да бъде сигурен доколко е опасен случайно срещнатия в гората скитник. Бързият поглед в никакъв случай не беше достатъчен, за да се прецени дали приближаващият се към тебе човек е просто един от онези смутени, объркани и следователно по същество безопасни умопобъркани хора, или пък принадлежи към категорията на изпълнените със смъртоносно безумие убийци, които съвсем немотивирано нападат всеки срещнат.

Хората бързо се научиха да бъдат нащрек, когато видеха някой да върви важно и наперено през гората. Абсолютно всеки непознат можеше да крие заплаха. Можеше да се случи да разговаряш съвсем приятелски с някой, споделяйки преживяванията след падането на нощта, когато съвсем неочаквано той се обиждаше от твоя случайна забележка или пък решаваше, че е във възторг от някоя част на облеклото ти, или пък просто биваше завладян от една сляпа и абсурдна антипатия по отношение на лицето ти… тогава той надаваше животински вой и се спускаше към теб в пристъп на безумна жестокост.

Без съмнение някои от тези типове бяха престъпници. Гледката на сгромолясващото се навсякъде около тях общество ги бе освободило от всякакви задръжки. Но Теремон подозираше, че други са били разстроени от Звездите. Тогава те изведнъж са открили, че вече не са подвластни на забраните на цивилизования живот. Забравили са правилата, благодарение на които този живот е бил възможен. Те отново бяха като малки деца, асоциални и изцяло заети със собствените си нужди… но имаха силата на възрастни и волята на хора със сериозно разклатено равновесие.

За да се надява да оцелее, човек трябваше да избягва онези, за които знае или подозира, че са смъртоносно луди. И да се моли всички те да се избият един друг в рамките на първите няколко дни, оставяйки света в ръцете на по-малко хищните индивиди.

През първите два дни Теремон имаше три срещи с луди от тази ужасяваща категория. Първият — висок строен мъж със странна демонична усмивка, подскачащ покрай един поток, при който Теремон искаше да премине — поиска от журналиста данък за правото да прекоси ручея.

— Да речем обувките ти. Или какво ще кажеш за ръчния си часовник?

— А какво ще кажеш да се разкараш от пътя ми? — предложи Теремон и в същия миг онзи обезумя.

Грабвайки една тояга, която Теремон до този момент не беше забелязал, той изрева нещо като боен вик и нападна. Нямаше време за бягство: най-доброто нещо, което Теремон можеше да направи, беше да се гмурне рязко надолу, когато другият завъртя тоягата със страшна сила към главата му.

Той я чу да профучава само на няколко сантиметра от него. Но вместо в главата му тя се удари в едно близко дърво и изтрещя със страхотна сила — ударът беше толкова мощен, че когато вибрациите от него преминаха през ръката на нападателя, той изпъшка от болка, а тоягата падна от безсилните му пръсти.

В следващия миг Теремон беше върху него, сграбчи наранената му ръка и я изви рязко и безмилостно нагоре, накарвайки го да изгрухти от страшната болка, да се привие и да падне, стенейки, на колене. Теремон започна да го ръчка и блъска надолу, докато лицето му се озова в потока, после хвана главата му и я задържа там. И я задържа там. И я задържа там.

Колко просто би било, помисли си Теремон, просто да държа главата му под водата, докато се удави.

Всъщност една част от мозъка му привеждаше доводи в полза на този вариант. ТОЙ БИ ТЕ УБИЛ, БЕЗ ДОРИ ДА СЕ ЗАМИСЛИ. ОТЪРВИ СЕ ОТ НЕГО. КАКВО ЩЕ ПРАВИШ ИНАЧЕ, КОГАТО ГО ПУСНЕШ? ОТНОВО ЛИ ЩЕ СЕ БИЕШ? АМИ АКО ТЕ ПРОСЛЕДИ В ГОРАТА И СИ РАЗЧИСТИ СМЕТКИТЕ С ТЕБ? УДАВИ ГО, ТЕРЕМОН. УДАВИ ГО.

Изкушението беше голямо. Но само една-единствена зона от мозъка му беше склонна да се приспособи с такава готовност към новия морал на джунглата, който властваше над света. За останалата част от съществото му тази идея беше ужасяваща; най-накрая той пусна ръката на човека и отстъпи назад. Сетне взе падналата на земята тояга и зачака.

Но другият беше загубил всякакво желание за борба. Дишайки тежко и задавено, той се надигна от потока и седна разтреперан на брега; от устата и ноздрите му се стичаше вода; тялото му трепереше, от гърлото му идваше мъчителна кашлица, бореше се да си поеме дъх. Нападателят му го гледаше навъсено и уплашено, но не направи никакъв опит да се изправи на крака, камо ли да поднови боя.

Теремон го заобиколи, прескочи потока и се затича навътре в гората.

В продължение на още десет минути значението на онова, което почти беше направил, не достигна напълно до съзнанието му. После изведнъж спря, целият плувна в пот и усети гадене, а след това беше връхлетян от силен пристъп на повръщане, който го изтощи толкова жестоко, че дълго време не можа да се изправи.

По-късно следобед той разбра, че неговите скиталчества са го довели до самия край на гората. Когато погледна между дърветата Теремон зърна някакво шосе — съвършено безлюдно — а в далечния му край се виждаха развалините на висока тухлена постройка в средата на широк площад.

Той я разпозна. Това беше Пантеонът, Катедралата на Всички Богове.

Не беше останало много от нея. Теремон пресече магистралата и се вторачи в храма, не вярвайки на очите си. Пожарът като че ли беше започнал в самото сърце на сградата — какво ли е ставало тук, дали бяха използвали дървените пейки и тронове за разпалване? — и после се бе насочил право към тясната кула над олтара, обхващайки дървените греди. Цялата кула беше рухнала, събаряйки стените. Тухлите на постройката бяха разпилени по целия площад. Изпод отломките се подаваха човешки тела.

Теремон никога не бе особено религиозен човек.

Нито пък познаваше такъв. Като всички хора той понякога казваше неща като „Боже мой!“, „О богове!“ или „Велики богове!“, за да подчертае някоя своя мисъл, но идеята, че наистина може да има бог, богове или каквото там се твърдеше в установената и преобладаваща система от вярвания, винаги бе неуместна за неговия начин на живот. Религията за него беше нещо средновековно, старомодно и архаично. От време на време се озоваваше в църква за сватбата на някой свой приятел — който, разбира се, не беше по-религиозен от него — или пък отиваше да отрази някой официален ритуал за вестника, но никога не беше влизал с религиозни намерения в какъвто и да е било храм от времето на първото си причастие, когато беше на десет години.

И въпреки това гледката на разрушената катедрала дълбоко го развълнува. Бе присъствал на освещаването й преди десетина години, когато беше млад репортер. Знаеше колко много милиони кредити бяха отишли за тази постройка. Нейните прекрасни образци на изкуството бяха извикали у него възторг. Беше останал покъртен, когато чу възхитителната музика на Чисимал „Химн към Боговете“ да отеква в огромния централен кораб. Дори и той, който не вярваше в святото, не може да не почувства, че ако на Калгаш наистина съществуваше място, обитавано от боговете, то трябваше да е тук.

И боговете бяха допуснали храмът да бъде разрушен по този начин! Боговете бяха изпратили Звездите, знаейки, че последвалата лудост ще унищожи дори собствения им Пантеон!

Какво означаваше това? Какво идваше да каже то за непознаваемостта и неизмеримостта на боговете… ако изобщо съществуваха?

Теремон знаеше, че никой никога няма да издигне отново тази катедрала. Вече нищо нямаше да бъде като преди.

— Помощ — извика някакъв глас.

Слабият звук се вряза в мислите на Теремон. Той се огледа.

— Тук, насам.

Отляво. Да. Теремон видя блясъка на златни одежди под слънчевата светлина. Далече, но в близост до катедралата, имаше някакъв мъж, наполовина погребан под натрупаните отломъци — очевидно това беше един от свещениците, съдейки по пищното му одеяние. Той беше прикован под кръста от една тежка греда и по всичко личеше, че ръкомаха, напрягайки последните си сили.

Теремон тръгна към него. Но преди да направи десетина крачки, една втора фигура се появи в далечния край на разрушения храм и се затича напред: подвижен, дребен и жилест човек, който се покатери по тухлите с животинска бързина и се отправи към хванатия в капан свещеник.

Това е добре, помисли си Теремон. Двамата би трябвало да успеем да отместим тази греда от него.

Но когато му оставаха още двадесетина крачки, той се спря, ужасен. Дребният подвижен човек вече бе стигнал до свещеника. Привеждайки се над него, той бе прерязал гърлото му с един бърз удар на малкия си нож, толкова нехайно, сякаш бе отворил някакъв илик; и сега вниманието му беше погълнато от вървите, които трябваше да отреже, за да свали пищните одежди на свещеника.

Той погледна свирепо към Теремон. Очите му бяха огнени и страшни.

— Мое — изръмжа човекът като звяр от джунглата. — Мое! — повтори той и размаха ножа си.

Теремон потръпна. В продължение на един дълъг миг той остана замръзнал на мястото си, хипнотизиран и потресен от експедитивния начин, по който мародерът събличаше мъртвия свещеник. Натъжен, Теремон се обърна и бързо се отдалечи, после прекоси пътя и навлезе в гората. Нямаше какво друго да направи.

Същата вечер, когато Тано, Сита и Довим бяха оковали небето в меланхолната си светлина, Теремон си позволи няколко часа неспокоен сън в един дълбок гъсталак; но се събуждаше отново и отново, въобразявайки си, че някакъв луд се прокрадва към него с нож в ръката, за да му открадне обувките. Сънят избяга от него, дълго преди Онос да изгрее. Почти се изненада, че е все още жив, когато утринта най-сетне дойде.

Беше минало пладне, когато за трети път се срещна с един от новоизлюпените убийци. Този път пресичаше тревиста поляна близо до един от ръкавите на реката, когато точно отсреща, под една сянка, зърна двама мъже, които седяха на земята и играеха някаква игра на зарове. Но щом се приближи, Теремон разбра, че е избухнала кавга; и тогава, невъобразимо бързо, единият от мъжете грабна някакъв нож за рязане на хляб, който лежеше на одеялото до него, и със смъртоносна сила го заби в гърдите на другия.

Човекът, който беше прибягнал до ножа, се усмихна по посока на Теремон.

— Тоя ме измами. Знаеш как стават тия работи. Това дяволски ме ядоса. Не мога да понасям, когато някой се опитва да ме мами. — Всичко според него беше съвсем справедливо. Той се ухили и тракна заровете в ръката си.

— Хей, искаш ли да поиграем?

Теремон се беше вторачил в очите на лудостта.

— Извинявай — рече той, колкото може по-нехайно. — Търся приятелката си. И продължи да върви.

— Хей, можеш да я намериш и по-късно! Идвай тук и да започваме играта!

— Мисля, че я виждам — извика Теремон, ускорявайки крачките си, и се измъкна от това място, без да се обръща назад.

След този случай той вече не беше толкова алтруистично настроен, докато се скиташе из гората. Намери си едно закътано местенце на поляна, която изглеждаше относително необитаема, и си построи едно спретнато малко гнездо под надвисналите отгоре клони. Наблизо растеше някакъв храст, чиито сочни червени плодове ставаха за ядене, а когато разтърсеше дървото точно срещу заслона си, по него се посипваха кръгли жълти орехи, съдържащи вкусни и тъмни на цвят ядки. Теремон разгледа неголемия поток оттатък заслона, чудейки се дали в него може да се хване нещо за ядене, но изглежда, че там нямаше нищо друго освен малки риби-бодливки, и той си даде сметка, че дори и да успее да ги улови ще се наложи да ги яде сурови, защото нямаше нито подпалки за огън, нито пък с какво да запали такъв.

Преживяването от боровинки и орехи не отговаряше на представите на Теремон за изискан живот, но можеше да го понесе за още няколко дни. Талията му вече бе станала достойна за похвала: единственият добър страничен ефект на фона на цялото бедствие. Най-доброто решение беше да остане тук и да се крие, докато нещата се успокоят.

Изобщо не се съмняваше, че нещата ЩЕ се успокоят. Рано или късно, разумът щеше да се завърне. Или поне така се надяваше. За себе си знаеше, че бе изминал дълъг път от онези първи хаотични мигове, извикани в съзнанието му от гледката на Звездите.

С всеки изминал ден той се чувстваше все по-устойчив и по-способен да се справя с обстоятелствата. Струваше му се, че току-речи отново е станал онова, което беше преди, все още бе малко немощен, може би малко неспокоен, но това си беше съвсем в реда на нещата. Най-малкото живееше с впечатлението, че като цяло е възвърнал разсъдъка си. Теремон разбираше, че е много вероятно изживяваният от него шок при падането на Нощта да е бил по-малък, отколкото при повечето хора: че е по-гъвкав, по-устойчив психически и по-способен да издържи на страшното и разтърсващо въздействие на преживяванията си. Но може би всички останали също щяха да започнат да се възстановяват, дори и онези, които са били много по-сериозно засегнати от него, и тогава щеше да бъде безопасно да излезе от гората и да види какво, ако въобще нещо, е било направено до този момент, за да бъде светът отново сглобен.

Най-важното сега е, каза си той, да се снишиш и да се пазиш да не бъдеш убит от някой от тези психопати, които се навъртат наоколо. Нека всички се избият един друг, колкото може по-бързо; и сетне той щеше да изпълзи предпазливо, за да види какво става. Планът му не беше особено дързък. Но му се струваше разумен.

Питаше се какво е станало с останалите, които бяха заедно с него в Обсерваторията при падането на Мрака. С Бийни, с Шийрин, с Атор. Със Сифера.

Особено със Сифера.

Понякога Теремон си мислеше дали да не поеме риска да я потърси. Идеята му допадаше. През дългите си часове на самота той се отдаваше на ярките си фантазии как живеят заедно някъде в тази гора. Как двамата пътуват през този преобразен и ужасяващ свят, сключвайки съюз за взаимозащита…

Разбира се, тя го привличаше още от самото начало. Знаеше обаче, че всичките положени от него усилия; просто не си струваха труда: освен че бе красива, тя му приличаше на онзи тип жени, които са абсолютно самостоятелни и не се нуждаят от компанията на някой мъж, нито пък от тази на някоя жена, що се отнася до това. На няколко пъти той бе успял да я накара да излезе с него, но през цялото време, спокойно и умело, Сифера го бе държала на безопасно разстояние от себе си.

Теремон беше достатъчно опитен в светските въпроси, за да разбере, че колкото и да я ласкае, няма да намери достатъчно убедителни думи, за да събори бариерите, които бяха бранени с такава решителност. Отдавна знаеше, че нито една жена на висота не може да бъде прелъстена; можеше да има само намек за тази възможност, но в края на краищата самото прелъстяване трябваше да бъде оставено в техните ръце, и ако те не бяха склонни да преминат към действие, човек можеше да направи съвсем малко, за да промени възгледите им. А що се отнася до Сифера, нещата вървяха в погрешната посока в продължение на цяла година. Тя се бе нахвърлила върху него с ожесточение — и донякъде с основание, помисли си той тъжно — веднага щом бе започнал онази изпълнена със заблуди и присмех кампания срещу Атор и групата от Обсерваторията.

Непосредствено преди самия край той някак бе почувствал, че тя отстъпва, че е привлечена от него против собствената си воля. Защо иначе го бе поканила в Обсерваторията вечерта преди затъмнението, престъпвайки гневните заповеди на Атор? Същата вечер, за един кратък период от време, между тях действително сякаш бе разцъфтяла някаква истински душевна връзка.

Но после дойде Мракът, Звездите, тълпата, бъркотията. След това всичко потъна в общия хаос. Но ако можеше сега някак да я намери…

Би било чудесно да сме заедно, помисли си той. Ще бъдем страхотен тим — дръзки, способни и ориентирани към оцеляване. Каквато и да бъде новата цивилизация, ние ще намерим мястото си в нея.

И ако преди бе имало някаква психологическа бариера между тях, той бе убеден, че сега тя би й се струвала маловажна. Този съвсем нов свят изискваше и нов начин на мислене, ако човек искаше да оцелее.

Но как да открие Сифера? Доколкото знаеше, в момента не работеха никакви комуникационни канали. Тя беше просто един от милионите бегълци и скитници в този район на страната. Навярно дори само гората се обитаваше от хиляди хора; а той нямаше никаква основателна причина да предполага, че Сифера е в гората. Възможно беше в този момент да е на сто километра оттук. А може би е мъртва. Издирването й би било безнадеждно начинание: по-лошо отколкото да търсиш пословичната игла в купа сено. Тази купа сено обхващаше няколко окръга, а съществуваше възможност с всеки изминал час иглата да се отдалечава все повече и повече. Сифера можеше да бъде открита само в резултат на някакво безумно съвпадение, а това се отнасяше и за всеки друг от познатите му хора.

Но колкото повече Теремон разсъждаваше над шансовете си да я намери, толкова по-малко невъзможна му се струваше задачата. И след известно време тя започна да му изглежда съвсем осъществима.

Навярно неговият непрекъснато покачващ се оптимизъм беше някакъв страничен ефект от новия му уединен живот. Не му оставаше нищо друго освен всеки ден да убива дългите часове, наблюдавайки малките бодливки, седнал край потока… и да мисли. Той претегляше нещата безспир и надеждите му да открие Сифера преминаха през сериозна еволюция: онова, което в началото му се струваше невъзможно, стана просто малко вероятно, после трудно, предизвикателно, изпълнимо и накрая лесноосъществимо.

Трябва само да тръгна отново из гората, каза си той, и да намеря помощници сред онези, които са с разума си. Кажи им кого се опитваш да намериш и как изглежда тя. Направи така, че всички да научат за това. Впрегни някои от журналистическите си умения. Възползвай се от положението си на местна знаменитост. Кажи им: „Аз съм Теремон 762. Нали се сещате, репортерът от «Кроникъл». Помогнете ми и няма да съжалявате. Искате ли имената ви да се появяват на страниците на вестника? Искате ли да ви направя прочути? Аз мога да направя това. Няма значение, че вестникът не излиза точно сега. Рано или късно всичко ще се оправи, тогава аз веднага ще се върна в редакцията и вие ще видите имената си точно в средата на първата страница. Можете да разчитате на това. Само ми помогнете да намеря жената, която търся, и…“

— Теремон?

Познат, писклив, радостен глас. Той спря внезапно, примига под проникващата през дърветата ярка обедна светлина и се заоглежда, за да разбере откъде идва гласът.

Беше вървял в продължение на два часа, търсейки хора, които с радост ще излязат от гората, за да разпространят слуха за издирваната жена от името на прочутия Теремон 762 от Саро Сити „Кроникъл“. Но до този момент бе намерил всичко на всичко шестима. Двама от тях си плюха на петите веднага щом го видяха. Третият остана да седи, където си беше, пеейки влюбено на босите си крака. Четвъртият се беше свил в разклонението на едно дърво, търкайки методично два кухненски ножа с маниакално усърдие. Другите двама просто го зяпаха, когато им каза какво иска; единият като че ли не разбра абсолютно нищо, а вторият избухна в изблик на безумен смях. Надеждата някой от тях да му помогне не беше голяма. И изглежда, че сега някой друг бе намерил НЕГО.

— Теремон? Насам. Насам, Теремон. Ето ме тук. Не ме ли виждаш, бе човек? Насам!

33.

Теремон погледна наляво към един шубрак с огромни бодливи листа с формата на чадърчета. В началото не забеляза нищо необичайно. Сетне листата се разлюляха и раздалечиха, откривайки въздебелата топчеста фигура на някакъв мъж.

— Шийрин? — каза Теремон, изумен.

— Е, поне не си толкова откачил, че да забравиш името ми.

Психологът бе изгубил част от килограмите си, а нелепото му облекло се състоеше от работен комбинезон и изпокъсан пуловер. В лявата му ръка нехайно се полюшваше секира с нащърбено острие. Това навярно беше най-нелепото нещо от всичко — Шийрин носеше секира. Нямаше да се изненада повече, ако го беше видял да се разхожда с втора глава или допълнителен чифт ръце.

Шийрин каза:

— Как си, Теремон? Велики богове, целият си в парцали и дрипи, а не е минало и седмица! Но предполагам, че и аз не изглеждам много по-добре. — Той се погледна надолу. — Виждал ли си ме някога толкова измършавял? С тази диета от боровинки и листа наистина можеш да станеш строен, нали?

— Ще трябва да почакаш още преди да те нарека мършав — отвърна Теремон. — Но определено изглеждаш елегантен. Как ме намери?

— Като не те търсех. Това е единственият начин, когато всичко става съвършено произволно. Ходих в Скривалището, но там нямаше никой. Сега съм тръгнал на юг към парка Амгандо. Тъкмо си вървях полекичка по пътеката, която минава през средата на гората и ето какво стана. — Психологът тръгна към него с подскоци, протягайки едната си ръка. — Кълна се във всички богове, Теремон, радвам се да видя отново приятелско лице!… Ти си настроен приятелски, нали. Нямаш склонност към убиване?

— Мисля, че не.

— Тук има повече луди на квадратен метър, отколкото съм виждал през целия си живот, и нека ти кажа, че аз съм виждал доста луди. — Шийрин тръсна глава и въздъхна. — Богове! Никога не съм си мислил, че ще бъде толкова зле. Въпреки целия ми професионален опит. Да, наистина смятах, че ще е зле, много зле, но не ЧАК толкова.

— Ти предрече, че ще има всеобща лудост — припомни му Теремон. — Аз бях там. Чух какво каза. Ти предрече пълен крах на цивилизацията.

— Едно е да го предречеш и съвсем друго — да се окажеш съвършено прав. Много е унизително, Теремон, за един академичен тип учен като мен да откриеш, че абстрактните ти теории се превръщат в конкретна реалност. „Утре на Калгаш няма да остане нито един незасегнат град“, казвах аз и всичко това бяха просто думи за мен, наистина, само едно философско упражнение, напълно в сферата на абстрактното. „Краят на света, в който сте живели.“ Да. Да. — Шийрин потръпна. — Всичко стана, точно както бях казал. Но предполагам, че самият аз не вярвах истински в собствените си мрачни предсказания до момента, когато всичко около мен започна да се сгромолясва.

— Звездите — рече Теремон. — Всъщност ти изобщо не взе под внимание Звездите. А именно те нанесоха най-тежкото поражение. Може би щяхме да успеем да понесем Мрака, повечето от нас, да се почувстваме леко разтърсени и объркани. Но Звездите… Звездите…

— Как беше при теб?

— В началото беше много зле. Сега съм по-добре. А ти?

— Скрих се в сутерена на Обсерваторията, докато премине най-лошото. Останах почти незасегнат. Когато излязох на следващия ден, цялата Обсерватория беше разрушена. Не можеш да си представиш каква касапница видях наоколо.

Теремон каза:

— Проклетият Фолимун! Апостолите…

— Те наляха масло в огъня, да. Но тъй или иначе пожарът щеше да избухне.

— А хората от Обсерваторията? Атор, Бийни и останалите? Сифера…

— Не видях нито един от тях. Но не намерих и телата им, докато оглеждах мястото. Може би са избягали. Единственият, когото срещнах, беше Иймот… спомняш ли си го? Един от студентите, онзи дето беше много висок и непохватен. Той също се беше скрил. — Лицето на Шийрин остана мрачно. — След това няколко дни пътувахме заедно… докато накрая беше убит.

— Убит?

— От едно малко момиченце, на десет-дванадесет години. С нож. Много сладко дете. Дойде право при него, засмя се и го ръгна без предупреждение. А после избяга, продължавайки все така да се смее.

— О богове!

— Боговете вече не се вслушват в думите ни, Теремон. Ако изобщо някога са го правили.

— Предполагам, че не… Къде живя досега, Шийрин? Погледът на психолога беше неопределен.

— И тук. И там. Първо се върнах в апартамента си, но целият жилищен комплекс беше изгорен. Беше останал само скелетът на зданието, нямаше какво да се спасява. През тази нощ спах там, сред самите развалини. Иймот беше с мен. На другия ден тръгнахме към Скривалището, но нямаше как да стигнем дотам от мястото, където се намирахме. Пътят беше блокиран… навсякъде бушуваха пожари. А там, където все още не гореше, се издигаха планини от отломки, през които не можеше да се премине. Мястото приличаше на военна зона. Затова ние тръгнахме обратно към гората, възнамерявайки да заобиколим по Арборетум роуд и да се опитаме да стигнем до Скривалището по този път. Тогава Иймот беше… убит. Изглежда, че гората е приютила хората с най-тежки мозъчни разстройства.

— Гората приюти всички — отвърна Теремон. — Тя не гори толкова лесно, колкото градът… Май спомена, че когато накрая си се добрал до Скривалището, си го заварил изоставено?

— Точно така. Стигнах там вчера следобед и намерих вратите да зеят широко отворени. И външната и вътрешната, а вратата на самото Скривалище беше отключена. Всички си бяха отишли. На входа беше прикрепена една бележчица от Бийни.

— Бийни! Значи той е стигнал до Скривалището невредим!

— Очевидно, да — рече Шийрин. Предполагам, ден или два преди мен. В бележката пишеше, че всички са решили да се евакуират от Скривалището и да тръгнат към парка Амгандо, където някакви хора от южните области се опитали да създадат временно правителство. Когато Бийни се добрал до Скривалището, там нямало никой друг освен племенницата ми Раиста, която навярно го е чакала. Сега двамата също са на път към Амгандо. И аз самият съм тръгнал натам. Нали разбираш, приятелката ми Лилиат беше в Скривалището. Предполагам, че сега пътува към Амгандо заедно с останалите.

— Това звучи налудничаво — каза Теремон. — Скривалището е било не по-малко сигурно място, от което и да е било друго. Защо по дяволите да искат да излязат навън в целия този безумен хаос и да се опитват да изминат стотиците километри до Амгандо?

— Не зная. Но трябва да са имали някаква основателна причина. Във всеки случай ние двамата с теб нямаме никакъв друг избор, не е ли така? Всички, които са все още нормални, се събират там. Можем да останем тук и да чакаме някой да ни нареже на парчета, както онова малко кошмарно момиченце направи с Иймот… или пък да си опитаме късмета да стигнем до Амгандо. Тук сме обречени, рано или късно ще загинем, това е неизбежно. Ако успеем да се доберем до Амгандо, всичко ще бъде наред.

— Да си чул нещо за Сифера? — попита Теремон.

— Не. Защо?

— Може и тя да е тръгнала към Амгандо. Ако е срещнала Бийни някъде по пътя, той би и разказал къде отиват всички и…

— Имаш ли някакво основание да предполагаш, че това се е случило?

— Само предположение.

Теремон каза:

— А аз предполагам, че тя е все още някъде тук наоколо. Искам да се опитам да я открия.

— Но шансовете за това са…

— Ти ме намери, не е ли така?

— Чиста случайност. Шансовете да попаднеш на нея по същия начин…

— Са доста добри — забеляза Теремон. — Или поне така предпочитам да мисля. Тъй или иначе, ще се опитам да я намеря. Винаги мога да се надявам да стигна до Амгандо и по-късно. Със Сифера.

Шийрин му хвърли един особен поглед, но не каза нищо.

Теремон рече:

— Мислиш си, че съм луд? Е, може и така да е.

— Не съм казвал такова нещо. Но си мисля, че рискуваш главата си за нищо. Това място се превръща в праисторическа джунгла. Тук цари абсолютна диващина и от онова, което видях, мога да кажа, че не се забелязва никаква промяна към по-добро. Тръгни с мен на юг, Теремон. След два-три часа вече няма да сме тук, а пътят за Амгандо е само…

— Искам преди това да потърся Сифера — каза Теремон упорито.

— Забрави я.

— Нямам такова намерение. Ще остана тук и ще я търся.

Шийрин вдигна рамене.

— Остани тогава. Аз се омитам. Видях как едно малко момиченце посече Иймот пред очите ми, не забравяй това, на не повече от двеста метра оттук.

— И ти смяташ, че един преход от петстотин или шестстотин километра няма да бъде опасен за сам човек?

Психологът измери тежестта на секирата в ръката си.

— Разполагам с това, в случай че ми потрябва.

Теремон сподави напушилия го смях. Шийрин беше толкова нелепо кротък и безобиден, че мисълта да се отбранява с брадва, не можеше да бъде взета на сериозно. След малко той каза:

— Желая ти късмет.

— Наистина ли смяташ да останеш?

— Докато намеря Сифера.

Шийрин го погледна тъжно.

— Тогава задръж си късмета, който току-що ми пожела. Мисля, че на теб ще ти бъде по-необходим, отколкото на мен.

Той се обърна и се отдалечи с тежки стъпки, без да каже нито дума повече.

34.

В продължение на три дни — или може би четири; времето се носеше като мъгла — Сифера вървеше на юг през гората. Нямаше никакъв друг план, освен да остане жива.

Беше безсмислено дори да се опитва да се върне в апартамента си. Изглежда, че градът все още гореше. Накъдето и да погледнеше, във въздуха висеше ниска завеса от дим, а от време на време виждаше някой червен, змиеподобен огнен език да близва небето на хоризонта. Струваше й се, че всеки ден избухват нови пожари. Което означаваше, че лудостта все още не беше започнала да затихва.

Сифера чувстваше как собственото й съзнание постепенно се връща към нормалното си състояние, ден след ден то се проясняваше и изплуваше в една благословена чистота, сякаш се пробуждаше от някакъв ужасен трескав сън. Бе обсебена от неловкото усещане, че все още не е напълно самата тя — с мъка следваше всяка една поредица от мисли и бързо се изгубваше в хаоса. Но тя пътуваше обратно към здравия си разсъдък, в това беше убедена.

Очевидно много от хората в гората не се възстановяваха изобщо. Макар Сифера да правеше всичко възможно да не среща никого, от време на време тя се натъкваше на хора и повечето от тях бяха в доста тежко умопомрачение: те ридаеха, стенеха, избухваха в диви изблици на смях, мятаха свирепи и странни погледи и се търкаляха по земята. Точно както бе предположил Шийрин, някои от тях бяха получили толкова сериозни психически травми по време на кризата, че може би никога повече нямаше да бъдат нормални. Тя съзнаваше, че по всяка вероятност голям брой от населението се бе върнало към дивачеството, та и по-лошо. Сега те палеха огньове просто за развлечение. Или пък убиваха поради същата причина.

Затова Сифера се придвижваше предпазливо. Нямаше представа къде отива точно, но пътуваше общо взето на юг, спирайки временно, щом попаднеше на прясна вода. Тоягата, която беше взела вечерта по време на затъмнението, никога не беше много далеч от ръката й. Ядеше всичко, каквото намери, стига да ставаше горе-долу за ядене: семена, орехи, плодове, дори листа и кора. Не беше кой знае какво. Знаеше, че е достатъчно силна физически, за да преживее една седмица на подобни импровизирани дажби, но след това щеше да започне да страда. Тя вече чувстваше как губи няколкото си излишни килограма, а физическата й устойчивост малко по малко намаляваше. Запасите от плодове и боровинки също много бързо се топяха заради хилядите нови и прегладнели обитатели на гората.

След това, според нея на четвъртия ден, Сифера си спомни за Скривалището.

Страните й пламнаха, когато осъзна, че не бе имало никаква полза да живее цяла седмица като пещерен човек.

Разбира се! Как бе могла да постъпи толкова глупаво? В същия този миг само на няколко километра оттук стотици университетски преподаватели и служители бяха скрити на сигурно и безопасно място в онази стара лаборатория за ускоряване на частици, пиеха бутилирана вода и се хранеха в приятна атмосфера с консервираната храна, която бяха струпали там през последните няколко месеца. Колко нелепо беше от нейна страна да се спотайва в тази пълна с умопобъркани хора гора, да рови в калта, за да набави оскъдната си храна и да гледа с копнеж към недостижимите, малки горски зверчета, които подскачаха по клоните на дърветата!

Никак не беше добре, помисли си тя, че тази идея не й бе хрумнала по-рано. Сега Сифера си даде сметка, че през последните няколко дни бе вървяла в погрешната посока.

Точно пред нея лежеше стръмната верига от хълмове, която маркираше южната граница на гората. Поглеждайки нагоре, тя видя почернелите развалини на шикозния квартал Височините на Онос, разположен по билото на хълма, който се издигаше пред нея като тъмна стена. Ако не грешеше, Скривалището се намираше точно в обратна посока, по средата на пътя между университетското градче и Саро сити, на самото шосе покрай северния край на гората.

Беше й необходим още ден и половина, за да се върне до северната граница на гората. Наложи се по време на пътуването да използва тоягата си два пъти, за да отблъсква нападатели. На три пъти срещна погледите на млади мъже, които я измерваха с очи, за да преценят дали да я нападнат, и макар да не се стигна до насилие, тези срещи бяха заредени с огромно напрежение. А веднъж се натъкна случайно на един закътан шубрак, където петима мършави мъже с безумни очи и извадени ножове пристъпваха дебнешком в кръг като танцьори, участващи в странен древен обред. Тя се отдалечи, колкото се може по-бързо.

Най-накрая Сифера зърна пред себе си широкото шосе — Университетската магистрала — точно отвъд края на гората. Някъде откъм северната му страна минаваше скромният тесен селски път, който водеше до Скривалището.

Да: то беше там. Скрито и незабележимо; от двете му страни растяха избуяли бурени и гъста пожълтяла трева.

Бе късен следобед. Онос почти бе залязъл и неумолимата зла светлина на Тано и Сита хвърляше остри сенки по земята, придавайки на деня зимен изглед, макар въздухът да беше мек. Малкото червено око, което всъщност беше Довим, плуваше през северното небе, все още много далече и много високо.

Сифера се зачуди какво ли е станало с невидимия Калгаш Две. Очевидно той бе свършил ужасното си дело и после бе продължил по пътя си. В момента можеше да се намира на милиони километри в космоса, отдалечавайки се от света по дългата си овална орбита, летейки все нататък и нататък в безвъздушната тъма, за да се завърне отново след две хиляди и четиридесет и девет години. А на хората от Калгаш им бяха необходими поне два милиона години, помисли си Сифера с горчивина.

Пред нея изникна някаква табела:

А после и още една табела с яркоалени букви:

Това е добре. Значи се движи във вярната, посока.

Сифера никога не бе ходила в Скривалището, дори и когато то все още беше физическа лаборатория, но знаеше какво да очаква: поредица от врати и после някакъв пост със сканиращо устройство, чиято задача беше да проверява всеки, който бе успял да се добере дотам. След няколко минути тя стигна до първата врата. Това беше преграда с двойни панти от стегната метална мрежа, надвишаваща може би два пъти собствения й ръст. Оградата от двете й страни, страшна на вид и подсилена с бодлива тел, се губеше сред избуялите къпинови шубраци, които растяха наоколо.

Вратата беше открехната.

Сифера я разгледа, озадачена. Илюзия? Някакъв трик на объркания й мозък. Не. Не, вратата наистина беше отворена. И това беше точно вратата, която търсеше. Тя видя върху нея знака на университетската охрана. Но защо я намира така? По нищо не личеше да е била отворена със сила.

Вече разтревожена, Сифера премина през нея.

Пътят, по който вървеше, не беше нищо повече от една кална пътека с дълбоки улеи и ями. Затова тя се придържаше по края му и след малко видя втората преграда — това не беше просто ограда с бодлива тел, а солидна бетонна стена, гола и непревземаема.

В нея бе изрязана единствено една малка врата от тъмен метал със сканиращо устройство, монтирано над нея.

Тя също бе отворена.

Ставаше все по-странно и по-странно. Какво се бе случило с всичките превъзнасяни системи за защита, които трябваше да изолират Скривалището от общата лудост на целия свят?

Сифера премина и през тази врата. Тук всичко беше много тихо. Напред се виждаха някакви запуснати дървени бараки и навеси. Навярно входът на самото Скривалище — Сифера знаеше, че той представлява отвор на подземен тунел — се намираше зад тях. Тя заобиколи домакинските постройки.

Да, входът беше там, овална врата в земята с тъмна галерия зад нея.

Имаше също и хора, десетина, те стояха отпред и я наблюдаваха със студено отблъскващо любопитство. Около вратовете на всички бяха вързани яркозелени кърпи, наподобяващи шалчета. Не познаваше нито един от тях. Доколкото можеше да прецени, те не бяха хора от университета.

Точно вляво от вратата гореше малък огън. До него имаше купчина от прецизно наредени цепеници, всяко дърво беше поставено много внимателно на необходимото според размера му място с изумителна точност и старание. Тя приличаше по-скоро на някакъв педантичен архитектурен проект, отколкото на купчина дърва.

Сифера бе завладяна от едно отвратително чувство на страх и дезориентация. Какво беше това място? Наистина ли се намираше пред Скривалището? Кои бяха тези хора?

— Останете на мястото си — каза мъжът най-отпред. Той говореше тихо, но в гласа му се долавяха плющящи като камшик заповеднически нотки. — Вдигнете ръцете си нагоре.

Непознатият държеше в ръката си малък лъскав иглов пистолет. Оръжието беше насочено право в нея.

Сифера се подчини, без да отрони дума.

Мъжът изглеждаше на около петдесет години, силен и с внушителна фигура; почти нямаше съмнение, че той е водачът им. Облеклото му беше скъпо, а поведението — самоуверено и овладяно. Зелената кърпа около врата му имаше лъскавината на фина коприна.

— Коя сте вие? — попита той спокойно, държейки оръжието, насочено към нея.

— Сифера 89, професор по археология в университета „Саро“.

— Това е чудесно. Планирате ли някакви разкопки тук наоколо, професоре?

Другите се засмяха, като че да бе казал нещо много смешно.

Сифера рече:

— Опитвам се да намеря университетското Скривалище. Можете ли да ми кажете къде е то?

— Допускам, че е било това тук — отвърна мъжът. — Хората от университета офейкаха преди няколко дни. Сега това е главната квартира на Противопожарния Патрул… Кажете ми, носите ли у вас някакви запалителни материали, професоре?

— Запалителни материали?

— Кибрит, запалка, джобен генератор, всичко, което може да бъде използвано за запалване на огън.

Тя поклати глава.

— Не нося нищо такова.

— Паленето на огън е забранено според Член Първи от Кодекса за Извънредни обстоятелства. Ако нарушите член Първи, наказанието е сурово.

Сифера го гледаше, объркана. Какво говореше този?

Един слаб мъж с жълтеникаво лице, който стоеше до водача им, каза:

— Не й вярвам, Алтинол. Именно тези професори започнаха всичко. Обзалагам се две към едно, че тя крие нещо в дрехите си, което не се вижда.

— Никъде по мен няма никакви запалителни средства — кипна Сифера.

Алтинол кимна.

— Може би, да. Може би, не. Няма да рискуваме, професоре. Съблечете се.

Тя го погледна сепнато.

— Какво казахте?

— Съблечете се. Свалете дрехите си. Докажете, че не укривате никакви незаконни приспособления за палене на огън.

Сифера повдигна тоягата си, прокарвайки неспокойно ръка по дължината й. Премигвайки от изумление, тя рече:

— Почакайте малко. Не може да говорите сериозно.

— Член Две от Кодекса на Извънредните обстоятелства гласи, че Противопожарният Патрул може да вземе всякакви предпазни мерки, които счете за необходимо, за да предотврати незаконното палене на огън. Член Три предвижда бърза и незабавна екзекуция на онези, които оказват съпротива на Противопожарния Патрул и не се съобразяват с пълномощията му. Съблечете се, професоре, и го направете бързо.

Той я подкани с игловия пистолет. Жестът говореше за съвсем сериозни намерения.

Но тя продължаваше да го гледа вторачено и не направи нито едно движение, за да съблече дрехите си.

— Кои сте вие? Какъв е този Противопожарен Патрул?

— Това са граждански стражеви формирования, професоре. Ние се опитваме да възстановим реда и законността в Саро след рухването на цивилизацията. Или може би не знаете. Пожарите продължават да се разпростират, а не е останало нито едно действащо противопожарно звено, което да вземе някакви мерки по този проблем. Може би също сте забелязала, че цялата провинция е пълна с умопобъркани хора, които смятат, че запалените до този момент пожари, не са достатъчни, и затова палят други. Това не може да продължава повече. Ние възнамеряваме да спрем подпалвачите с всички налични средства. Вие сте заподозряна, че притежавате запалителни материали. Срещу вас е повдигнато обвинение и разполагате с шестдесет секунди, за да докажете невинността си. Ако бях на ваше място, щях да започна да се събличам, професоре.

Сифера виждаше как той отброява секундите в мълчание.

Да се СЪБЛЕЧЕ пред дузина непознати? Яростта се надигна в съзнанието й като червена мъгла, когато си помисли за унижението. Повечето от тези хора бяха мъже. Те дори не си правеха труда да прикрият нетърпението си. Това не беше никаква предпазна мярка за сигурност, въпреки Кодекса за Извънредни обстоятелства, който Алтинол така тържествено бе цитирал. Те чисто и просто искаха да видят тялото й и имаха необходимата им власт, за да я накарат да се подчини. Това беше непоносимо.

Но миг по-късно тя установи, че негодуванието й започва да стихва.

Какво значение имаше това? — запита се Сифера уморено. Краят на света бе дошъл. Благоприличието беше лукс, който можеха да си позволят единствено цивилизованите хора, а като концепция цивилизацията беше излязла от употреба.

Във всеки случай това беше една безцеремонна заповед, под дулото на оръжие. Тя се бе залутала в едно отдалечено и изолирано място, изминавайки дълго разстояние по черния селски път. Никой нямаше да й се притече тук на помощ. Часовникът отмерваше секундите. И по всичко личеше, че Алтинол не блъфира.

Не си струваше да умре единствено за да скрие тялото си от тях.

Сифера хвърли тоягата на земята.

След това, обхваната от студен гняв, но без да показва открито яростта си, тя се зае методично да съблича дрехите си и да ги пуска край нея.

— И бельото ли? — попита Сифера язвително.

— Всичко.

— Създавам ли впечатлението, че крия някоя запалка тук?

— Разполагате с двадесет секунди, професоре.

Тя го погледна намръщено и свали последните си дрехи, без да пророни нито дума повече.

Бе изненадващо лесно, сега, когато приключи, да стои гола пред погледите на тези непознати. Не я беше грижа. Сифера осъзна, че това бе най-същественото нещо, което съпътстваше края на света. Не я беше грижа. Тя се изправи в пълния си внушителен ръст и застана там почти предизвикателно, изчаквайки следващите им действия. Но по някакви неведоми причини дори и за това не я беше грижа. Цялото й същество бе завладяно от безразличие и умора.

— Много добре, професоре — рече той най-накрая.

— Благодаря ви — отвърна тя с леден тон. — Мога ли да се облека сега?

Алтинол великодушно махна с ръка.

— Разбира се. Простете за безпокойството. Но трябваше да бъдем абсолютно сигурни. — Той пъхна игловия пистолет в колана на пояса си и скръсти ръце, наблюдавайки я небрежно, докато се обличаше. После каза:

— Сигурно си мислите, че сте попаднали сред диваци, нали, професоре?

— Наистина ли се интересувате какво мисля?

— Трябва да сте забелязала, че ние не се хилехме, лигавехме и подмокряхме, докато вие… ъъ… доказвахте, че не сте укрила някакво запалително приспособление. Нито пък някой от нас се опита да ви безпокои, по какъвто и да е било начин.

— Това беше безкрайно любезно от ваша страна.

Алтинол каза:

— Изтъквам ви тези неща, макар да си давам сметка, че е малко вероятно да им обърнете голямо внимание, докато все още сте ни толкова сърдита, защото зная, че тук вие всъщност попаднахте може би на последния останал бастион на цивилизацията в този изгубен свят. Нямам представа къде са изчезнали нашите любими правителствени водачи и определено не считам, че многообичаното братство на Апостолите на Пламъка има нещо общо с цивилизацията, а вашите университетски приятели, които се криеха тук, се вдигнаха и избягаха. Изглежда, че почти всички останали са изгубили разсъдъка си. Като изключим вас и нас, професоре.

— Колко ласкателно да ме включите и мен.

— Аз никога не лаская никого. Вие имате вид на човек, който се е справил с Мрака, Звездите и катастрофата по-добре от повечето хора. Всъщност искам да зная дали проявявате интерес към предложението да останете тук и да станете част от нашата група. Ние се нуждаем от хора като вас, професоре.

— Какво означава това? Да ви мия подовете. Да готвя супа?

Алтинол сякаш остана глух за сарказма й.

— Това означава да ни помогнете в борбата за съхраняването на цивилизацията, професоре. Не искам да прозвучи много високопарно, но ние гледаме на нас като на хора със свещена мисия. Ден след ден ние си пробиваме път през лудостта, която властва над света, разоръжаваме умопобърканите, отнемаме им запалителните материали, запазвайки си изключителното право да палим огън. Не можем да потушим пожарите, които вече бушуват, поне още не, но можем да дадем всичко от нас, за да предотвратим избухването на нови. Това е мисията ни, професоре. Ние установяваме контрол над общото понятие за огъня. Това е първата стъпка, за да направим света отново годен за живеене. Вие изглеждате достатъчно нормална, за да се присъедините към нас, и затова аз ви каня в нашата организация. Какво ще кажете, професоре? Искате ли да бъдете част от Противопожарния Патрул? Или предпочитате да си опитате късмета отново в гората?

35.

Утринта беше мъглива и хладна. Гъстите валма мъгла се носеха по разрушените улици, мъгла толкова гъста, че Шийрин не можеше да каже кои слънца греят на небето. Без съмнение там беше Онос… някъде. Но златистата му светлина бе размита и почти скрита от мъглата. А онова малко по-ярко петно на югозапад по всяка вероятност свидетелстваше за присъствието на една от двойките слънца, но дали това бяха Сита и Тано или Трей и Патру, той не можеше да прецени по никакъв начин.

Бе много уморен. Вече знаеше с абсолютна сигурност, че идеята му да прекоси сам и пеша няколкостотинте километра от Саро сити до Националния парк Амгандо, бе абсурдна илюзия.

ПУСТИЯТ му Теремон! Ако бяха поне заедно, може би щяха да имат някакъв шанс. Но журналистът вярваше непоколебимо, че някак си ще намери Сифера в гората. Ето това бяха илюзии! Това беше абсурдът!

Шийрин погледна напред, взирайки се в мъглата. Имаше нужда да почине някъде за малко. Да намери нещо годно за ядене и може би да смени дрехите си или поне да се изкъпе. Никога през живота си не е бил толкова мръсен. Толкова гладен. Толкова уморен. И толкова паднал духом.

През целия дълъг период на идването на Мрака, от мига, когато за първи път чу от Бийни и Атор, че подобно нещо е възможно, той се мяташе по целия психологически спектър от край до край, от песимизъм към оптимизъм и обратно, от надежда към отчаяние и отново надежда. Неговият интелект и опит му казваха едно нещо, а естествено устойчивата му индивидуалност — друго.

Може би Бийни и Атор грешаха и няма да има изобщо никакъв астрономически катаклизъм.

НЕ, КАТАКЛИЗЪМ ОПРЕДЕЛЕНО ЩЕ ИМА.

Мракът, въпреки обезпокоителните си преживявания в Тунела на мистерията преди две години, в края на краищата щеше да се окаже не чак толкова тежък проблем, ако наистина дойдеше.

ТОВА НЕ Е ВЯРНО. МРАКЪТ ЩЕШЕ ДА ПРИЧИНИ ВСЕОБЩА ЛУДОСТ.

Лудостта щеше да е само временна, кратък период на дезориентация.

ЛУДОСТТА ЩЕШЕ ДА БЪДЕ ТРАЙНА, ЗА ПОВЕЧЕТО ХОРА.

Напред и назад, напред и назад, нагоре и надолу, нагоре и надолу. Той и двойникът му бяха впримчени в безкраен спор.

Но сега Шийрин бе стигнал до края на цикъла и му се струваше, че стои там, неподвижен и окаян. Неговата гъвкавост и оптимизъм се бяха изпарили под ослепителния блясък на видяното по време на скитанията му през последните няколко дни. Щяха да минат десетилетия, може би дори и век или повече, преди нещата да се върнат към нормалното си състояние. Психическата травма бе оставила прекалено дълбок белег, раната в тъканта на обществото бе взела твърде големи размери. Обичаният от него свят бе победен от Мрака и непоправимо разрушен. Това беше неговото професионално мнение и той не виждаше нито една причина, за да се съмнява в преценката си.

Сега беше третият ден, откакто Шийрин се раздели с Теремон в гората, отправяйки се към Амгандо с обичайния си наперен вид. Трудно му беше сега да поддържа тази напереност. Той бе съумял да се измъкне от гората невредим — имаше няколко лоши момента, когато му се наложи да размахва брадвата и да хвърля застрашителни кръвнишки погледи, пълен блъф от негова страна, но свърши работа — и приблизително през целия последен ден бе вървял с тежката си походка през някога красивите южни предградия.

Всичко наоколо бе изгорено. Целият квартал бе разрушен и изоставен. Много от сградите все още тлееха.

Според Шийрин главната магистрала към южните провинции беше само на няколко километра под парка — две-три минути път с кола, стига човек да имаше кола. Но той нямаше такава. Наложи му се да направи едно ужасно изкачване, почти на четири крака, от гората до внушителния хълм Височините на Онос, пробивайки си път с нокти и зъби през шубраците по склона. Отне му половин ден, за да преодолее само тези няколкостотин метра.

Когато се озова на върха, Шийрин видя, че хълмът прилича повече на плато… едно безкрайно дълго плато и макар да вървеше все нататък и нататък, магистралата така и не се появи.

Това ли беше вярната посока?

Да. Да, от време на време на ъгъла на някоя улица виждаше пътен знак, който сочеше, че наистина върви към Голямата южна магистрала. Но колко оставаше до нея? Знаците не уточняваха това. На всеки десет или дванадесет преки изникваше нов пътен знак и това бе всичко. Той продължаваше да върви. Не му оставаше нищо друго.

Но стигането до магистралата беше едва първата стъпка от пътя до Армандо. Всъщност в този момент той все още беше в Саро сити. Тогава какво? Да продължава да върви? А какво друго? Едва ли можеше да се надява някой да го вземе с кола. По улиците не се движеха никакви коли. Навярно резервоарите на бензиностанциите отдавна бяха пресъхнали — онези, които не бяха изгорени. Колко можеше да продължи това пътуване до онова място, да Амгандо, ако вървеше пеша? Седмици? Месеци? Не — то щеше да продължи завинаги. Щеше да умре от глад дълго преди да се доближи до крайната си цел.

И въпреки това трябваше да продължи. Останеше ли без цел, бе свършен веднага, и той знаеше това.

От затъмнението бе минало някъде около седмица, може би повече. Започваше да губи представа за времето. Вече нито се хранеше, нито спеше редовно, а Шийрин винаги се бе придържал стриктно към навиците си. Сега: слънцата идваха и си отиваха, небето се проясняваше и помръкваше, въздухът ставаше ту по-топъл, ту по-хладен, и времето минаваше: но без обичайното редуване на закуска, обяд, вечеря и сън; затова Шийрин нямаше представа КАК точно минава то. Знаеше единствено, че бързо губи силите си.

Не беше ял, както трябва, от Падането на Нощта. От онзи трагичен момент насетне той се бе хранил с всевъзможни боклуци и остатъци, нищо повече — случайно намерен плод от някое дърво, неузрели семена, които не изглеждаха отровни, стръкчета трева, всичко. Шийрин не се разболя, но тези неща не поддържаха добре организма му. Хранителните вещества в тях навярно бяха близо до нулата. Дрехите му, износени и изпокъсани, висяха по него като плащаница. Не се осмеляваше да погледне под тях. Въобразяваше си, че кожата му е станала на отпуснати гънки върху изпъкналите му кокали. Гърлото му беше непрекъснато пресъхнало; имаше чувството, че езикът му е подут, а зад очите си усещаше някакво ужасно пулсиране. И тази тъпа скована празнота в стомаха му, през цялото време.

Е, казваше си той в по-радостните си мигове, трябва да е имало някаква причина за многогодишните му прилежни усилия да изгради такъв богат пласт тлъстини и сега научаваше каква е тя.

Но с всеки следващ ден тези радостни мигове ставаха все по-малко и все по-редки. Гладът гнетеше духа му. И Шийрин разбра, че не може да изкара още много дълго по този начин. Тялото му беше голямо; то бе привикнало на редовни и изобилни количества храна; щеше да живее само, докато изчерпеше натрупаните си резерви, а после щеше да се окаже прекалено слаб, за да продължи нататък. Не след дълго щеше да му се струва по-приемливо просто да се свие под някой храст и да почива… да почива… да почива…

Трябваше да намери храна. И то скоро.

Кварталът, през който вървеше сега, макар и напуснат като всички останали, изглеждаше по-малко опустошен. Тук също имаше пожари, но не навсякъде, а пламъците сякаш скачаха произволно покрай тази или онази къща, без да ги засягат. Шийрин търпеливо вървеше от къща на къща, проверявайки вратата на всяка една, която не изглеждаше сериозно разрушена. Бяха заключени. Всички до една.

Що за придирчивост от страна на тези хора! — помисли си той. Каква грижовност! Светът бе рухнал пред очите им, те напускат домовете си в сляп ужас, хукват към гората, града, университета и бог знае къде още… но преди това си правят труда да заключат домовете си! Сякаш бяха имали намерение просто да си вземат една кратка отпуска, докато хаосът премине, и после да се върнат при техните книги, джунджурии, пълни с хубави дрехи шкафове, градини и дворове. Не бяха ли разбрали, че всичко е свършило, че хаосът ще продължи завинаги?

Може би, помисли си Шийрин печално, те изобщо не бяха заминавали. И сега се криеха зад заключените си врати, свиваха се в мазетата си. Или пък гледаха от горните прозорци, надявайки се да продължи по пътя си.

Той опита още една врата. И още една. И още една. Всички бяха заключени. Никакъв отговор.

— Хей! Има ли някой тук? Пуснете ме да вляза!

Тишина.

Шийрин се вторачи мрачно в дебелата дървена врата пред себе си. Представи си скритите вътре съкровища, все още неразвалената храна, която очакваше да бъде изядена, ваната, мекото легло. А той бе тук навън и не можеше да влезе. Почувства се донякъде като онова малко момче от баснята, което бе получило вълшебния ключ за градината на боговете, където ечаха фонтани от мед и на всеки храст растяха дъвчащи бонбони, но то било прекалено малко, за да достигне до ключалката. Доплака му се.

И тогава Шийрин осъзна, че има у себе си брадва. Разсмя се. Навярно гладът притъпяваше умствените му способности! Малкото момче от баснята бе предложило своите ръкавици, обувки и кадифена шапчица на минаващите наблизо животни, за да му помогнат: всички те се качваха едно върху друго, а то се покатерваше най-отгоре и поставяше ключа в ключалката. А тук имаше един не толкова малък Шийрин, втренчен в заключената врата с брадва в ръката!

Да разбие вратата! Просто ей така?

Това беше в разрез с всичко, което смяташе за правилно и благоприличие.

Шийрин погледна брадвата, сякаш се бе превърнала в змия в ръката му. Да проникне вътре… ами това беше кражба с взлом! Как можеше той, Шийрин 501, преподавател по психология в университета Саро, просто да разбие вратата на някакви хрисими хора и нехайно да вземе оттам, каквото намери?

Няма проблем, каза си той, разсмивайки се още по-силно над собствената си глупост. Ето как ще стане.

Шийрин замахна с брадвата.

Но не беше чак толкова лесно. Изнемощелите му от глад мускули се бунтуваха срещу усилието. Разбира се, той можеше да вдигне брадвата и да замахне с нея, но последвалият удар се оказа покъртително слаб, а по ръцете и гърба му премина пареща болка, когато острието влезе в контакт със здравата дървена врата. Успя ли да я разцепи? Не. Поне малка пукнатина? Може би. Може би неголям нащърбен белег. Замахна отново. И отново. По-силно. Давай, Шийрин. Сега вече му хвана цаката. Замахвай! Замахвай!

Той почти не усещаше болката след първите няколко удара. Затвори очи, пое си дълбоко въздух и отново замахна. И после пак. Сега дъските вече се пукаха. Имаше една видима цепнатина. Още едно замахване… и още едно… може би след още пет-шест стабилни удара вратата щеше да се сцепи по средата…

Храна. Баня. Легло.

ЗАМАХВАНЕ. И още едно ЗАМАХВАНЕ. И…

И вратата се отвори под носа му. Толкова много се изненада, че едва не падна вътре. Препъна се, залитна напред, подпря се с дръжката на брадвата в касата и вдигна очи.

Половин дузина свирепи лица с безумни погледи бяха втренчени в него.

— Вие ли чукате, сър? — рече един и всички завиха, обхванати от налудничаво веселие.

Сетне те протегнаха ръце към него, хванаха го за собствените му ръце и го дръпнаха вътре.

— Това няма да ти трябва — каза един от тях и без усилие изтръгна секирата от стиснатите пръсти на Шийрин. — Можеш само да се нараниш с вещ като тази, не знаеш ли това?

Нов изблик на смях… вой на умопомрачени хора. Те го блъснаха в средата на стаята и образуваха около него кръг.

Бяха седем, осем или може би девет души. Мъже, жени и едно голямо момче. Шийрин от пръв поглед разбра, че това не бяха законните обитатели на този дом, който сигурно е бил спретнат и добре поддържан, преди тези да се нанесат тук. Сега по стените имаше петна, половината от мебелите бяха преобърнати, а на пода имаше някаква локва, която се просмукваше в килима… вино?

Той знаеше какви са те? Това бяха незаконно настанили се хора, брутални, парцаливи, небръснати и немити. Дошли тук по течението на хаоса, те бяха влезли във владение на този дом след бягството на истинските му собственици. Един от мъжете носеше само риза. А единственото облекло на една от жените, почти момиче, бе чифт спортни гащета. От всички тях идваше отвратително зловоние. Очите им бяха напрегнати и сурови, онзи ексцентричен поглед, който бе виждал хиляди пъти през последните дни. Не беше необходим някакъв клиничен опит, за да разбереш, че това са очите на умопомрачени.

Но освен вонята на телата им се долавяше и още една миризма, далеч по-приятна, миризма, която за Шийрин беше почти влудяваща: уханието на храна, сложена на огън. Те готвеха нещо в съседната стая. Супа? Задушено? Там нещо къкреше. Той се олюля, замаян от собствения си глад и внезапната надежда най-накрая да го утоли.

Шийрин заговори кротко:

— Не знаех, че в къщата има хора. Но се надявам да ми позволите да остана при вас тази вечер, а утре ще си продължа по пътя.

— Ти от Патрула ли си? — попита подозрително един едър брадат мъж. Изглежда, че това бе водачът им.

Шийрин каза несигурно:

— Патрулът? Не, не зная нищо за тях. Името ми е Шийрин 501 и съм член на преподавателското тяло в…

— Патрул! Патрул! Патрул! — изведнъж започнаха да повтарят те и се завъртяха в кръг около него.

— … университета Саро — довърши той.

Това подейства като магическо заклинание. Когато тихият му глас се вряза в пронизителните им писъци, те замръзнаха по местата си, моментално замлъкнаха и се вторачиха в него по един ужасяващ начин.

— Казваш, че си от университета? — попита водачът им със странен глас.

— Точно така. От катедрата по психология. Аз съм преподавател, но от време на време се занимавам и с клинична работа… Вижте, не смятам да ви създавам абсолютно никакви проблеми. Искам само някое ъгълче, където да почина няколко часа, и ако можете да ми отделите малко храна. Само малко. Не съм ял от…

— УНИВЕРСИТЕТ! — изкрещя една жена. Начинът, по който го произнесе, придаде на думата един неприличен и богохулен нюанс. Шийрин бе чувал този тон и преди през нощта на затъмнението, когато Фолимун се бе обърнал към учените. Впечатлението беше ужасяващо.

— УНИВЕРСИТЕТ! УНИВЕРСИТЕТ! УНИВЕРСИТЕТ!

Те отново започнаха да го обикалят в кръг, отново припяваха монотонно, сочеха го и правеха странни знаци с изкривените си пръсти. Той вече не разбираше думите им. Това беше едно хрипливо кошмарно и монотонно пеене, безсмислени срички.

Бяха ли тези хора някакъв подвариант на Апостолите на Пламъка, дали не се събираха тук, за да извършват някакъв езотеричен обред? Не, съмняваше се. Те изглеждаха по друг начин — прекалено дрипави, прекалено опърпани, прекалено луди. Апостолите, поне малцината, които бе виждал създаваха впечатлението на твърди, резервирани и почти ужасяващо овладени хора. Освен това Апостолите бяха изчезнали след затъмнението. Шийрин предполагаше, че се бяха оттеглили в някакво тяхно скривалище, за да вкусят в интимен кръг радостта от потвърждението на тяхната вяра.

Тези хора, разсъждаваше той, са просто случайно събрали се скитащи умопомрачени.

Освен това на Шийрин му се стори, че прочете в очите им желанието да убиват.

— Чуйте — рече той, — ако неволно съм ви попречил на някоя ваша церемония, се извинявам и съм напълно готов на часа да си тръгна оттук. Опитах се да вляза в тази къща, само защото си мислех, че е празна, и освен това бях страшно гладен. Не исках да…

— УНИВЕРСИТЕТ! УНИВЕРСИТЕТ!

Никога през живота си не беше виждал толкова силна омраза като в очите на тези хора. Но там имаше също и страх. Те се държаха на разстояние от него, напрегнати и треперещи, сякаш се страхуваха, че някаква ужасна сила може ненадейно да бъде пусната на свобода. Шийрин бе протегнал умоляващо ръце към тях. Само да можеше да спрат за миг това подскачане и монотонно повтаряне на една и съща дума! Уханието от храната, която се готвеше в съседната стая, го влудяваше. Той хвана една от жените за ръката, надявайки се да я задържи достатъчно дълго, за да я помоли за кора хляб, чаша бульон или каквото и да е. Но тя отскочи назад, изсъсквайки, сякаш досега с Шийрин я беше изгорил, а после затърка бясно ръката си на мястото, където пръстите му за кратко я бяха докоснали.

— Моля ви — рече той. — Не искам да ви сторя нищо лошо. Аз съм съвсем кротък, повярвайте ми.

— Кротък! — изкрещя злобно водачът им. — Ти? Ти, университет! Ти си по-лош от Патрула. Тия от Патрула само пречат малко на хората. Но ти, ти разруши света.

— Аз КАКВО?

— Бъде внимателен, Тазибар — рече една жена. — Разкарай го оттук, преди да ни е направил някоя магия.

— Магия? — каза Шийрин. — Аз?

Те отново го сочеха, мушкайки въздуха с яростна и ужасяваща сила. Някои от тях започнаха да припяват приглушено, тиха, пламенна и монотонна песен, напомняща ритъма на мотор, който постепенно увеличава скоростта си и скоро ще бъде извън контрол.

Момичето, което беше облечено само в спортни гащета, каза:

— Не друг, а университетът призова Мрака да се стовари върху нас.

— И Звездите — рече мъжът, който носеше само риза. — Те докараха Звездите.

— А този може отново да ги върне — обади се жената, която бе говорила преди това. — Махнете го оттук! Махнете го оттук!

Шийрин ги гледаше и не вярваше на очите си. Каза си, че е трябвало да предвиди това. Подобно развитие на симптомите бе съвсем близко до ума: патологично подозрение към всички учени, всички образовани хора, ирационална фобия, която сега навярно вилнееше като зараза сред оцелелите от нощта на ужаса.

— Смятате, че мога да върна Звездите просто ей така, с щракване на пръстите? Това ли ви плаши?

— Ти си университет — каза мъжът, който бе наречен Тазибар. — Ти знаеш тайните. Университетът докара Мрака, да. Университетът докара Звездите. Университетът докара СТРАШНИЯ СЪД.

Това беше вече прекалено.

Стигаше му, дето го довлякоха тук насила и го накараха да диша влудяващото ухание на храната, без да му дадат от нея. Но да го обвиняват за катастрофата… да го гледат като някаква зла вещица…

Нещо в Шийрин се прекърши.

Той им закрещя подигравателно.

— Така ли си мислите? Идиоти такива! Вие умопобъркани суеверни глупци! Университета ли обвинявате? Ние ли докарахме Мрака? О богове, свещена простота! Ние бяхме тези, които се опитаха да ви предупредят!

Шийрин направи гневно движение, после стисна юмруците си и ги удари яростно един в друг.

— Той ще ги докара отново, Тазибар! Той ще призове Мрака да се сгромоляса върху нас! Спри го! Спри го!

Изведнъж те се скупчиха около психолога, затвориха кръга и запротягаха ръце към него.

Шийрин, обграден отвсякъде, протегнал безпомощно и покаяно ръце към тях, не се опита да направи нито крачка. Той съжаляваше за обидите, които им бе нанесъл току-що, не защото се страхуваше за живота си — навярно те дори не бяха обърнали вниманието на оскърбленията му — а защото знаеше, че нямат никаква вина за състоянието, в което се намираха. Ако някой бе виновен, това бе ТОЙ, задето не бе положил по-големи усилия, за да им помогне да се защитят от онова, което знаеше, че идва. Онези статии на Теремон… да беше поговорил с журналиста, да беше го подтикнал да промени присмехулната си кампания…

Да, сега той съжаляваше за това.

Той съжаляваше за хиляди неща, неща направени и ненаправени. Но бе твърде късно.

Някой го удари с юмрук. Шийрин изпъшка от изненада и болка.

— Лилиат… — успя да извика той.

Сетне те се скупчиха върху него.

36.

На небето грееха четири слънца: Онос, Довим, Трей и Патру. Считаше се, че дните с четири слънца носят късмет, припомни си Теремон. И това определено важеше за този ден.

Месо! Най-сетне истинско месо!

Каква великолепна гледка!

Беше се сдобил с тази храна съвсем случайно. Но тя бе дошла съвсем навреме. Със засилването на глада, животът в гората все повече губеше очарованието си. Той вече с радост се нахвърляше върху всяко попаднало му парче месо и в такива случаи беше благодарен на късмета си.

Гората беше пълна с всякакви диви животни, повечето от тях малки, опасните се брояха на пръстите на ръката, но всички без изключение бяха неуловими… поне с голи ръце. А Теремон не знаеше нищо за правенето на капани, нито пък разполагаше с някакви материали за изработването на такива.

Онези детски приказки, в които се разказваше за изгубени в гората хора, как те незабавно се приспособяват към живота на открито и на часа се превръщат в опитни ловци и строители на жилища, бяха просто… приказки. Теремон гледаше на себе си като на умерено способен човек, доколкото това бе възможно за жител на града; но той знаеше, че шансовете му да улови някое горско зверче не са по-големи от тези да поправи и да пусне в действие градския енергиен генератор. А що се отнасяше до строенето на къщи, оказа се, че пределът на възможностите му е изработването на един обикновен навес от клони и вейки, който поне бе спрял по-голямата част от дъжда през един бурен ден.

Но сега времето отново бе топло и приятно и той имаше истинско месо за обяд. Единственият проблем беше как да го сготви. Проклет да съм, ако го вкуся сурово, помисли си Теремон.

По някаква зла ирония той трябваше да се чуди как да сготви малко месо в един град, който само преди няколко дни бе изгорял почти до основи. Но повечето от най-големите пожари вече бяха угаснали, а дъждът се беше погрижил за останалите. И макар да изглеждаше, че през първите няколко дни след катастрофата все още продължаваха да се палят нови пожари, това като че ли вече бе спряло.

Ще измисля нещо, каза си Теремон. Търкане на дървени клечки до получаването на искра? Дали пък да не пробвам да запаля някой парцал с удряне на метал в камък?

Някакви момчета откъм далечния бряг на езерото и недалеч от мястото, където той лагеруваше, услужливо бяха убили животното вместо него. Естествено те не знаеха, че му правят услуга — най-вероятно бяха планирали да си изядат дивеча сами, освен ако не бяха дотолкова откачили, че да преследват животното просто за развлечение. Нещо го караше да се съмнява в това. Те бяха вложили доста целеустременост в начинанието си, в действията им се четеше една праволинейност, каквато можеше да вдъхне само гладът.

Зверчето беше грабен — едно от онези грозни и дългоноси създания със синкава козина и хлъзгава на пипане гола опашка, които понякога можеха да бъдат видени как ровят с муцуни в боклукчийските кофи на предградията след залеза на Онос. Е, точно сега красотата не беше съществено изискване. Момчетата го бяха накарали някак да напусне дневното си леговище, подгонвайки клетото глупаво животно към една малка и подобна на каньон теснина, от която нямаше изход.

Отвратен и в същото време изпълнен със завист, Теремон ги наблюдаваше от другия бряг на езерото как го преследват неуморно нагоре-надолу, замеряйки го с камъни. За глупаво животно, което се храни с мърша и боклуци, то проявяваше забележителна подвижност, бягайки през глава ту насам, ту натам в отчаяния си опит да се измъкне от нападателите си. Но най-накрая един сполучливо хвърлен камък отскочи от главата му и го уби на място.

Той предполагаше, че ще го погълнат още там. В този миг над тях изникна една тромава космата фигура, която се спря за момент на ръба на малкия каньон, и после започна да се спуска към езерото.

— Бягайте! Това е Гарпик Касапина! — извика едно от момчетата.

— Гарпик! Гарпик!

Миг по-късно момчетата се бяха пръснали, изоставяйки мъртвия грабен.

Теремон, продължавайки да наблюдава, се бе дръпнал към сенчестите места откъм неговия бряг на езерото. Той също познаваше Гарпик, макар и не по име: това бе един от най-ужасните горски обитатели — тантурест, почти маймуноподобен човек, който не носеше нищо друго освен колан с асортимент от ножове затъкнати под него. Той беше убиец без мотивация, изпълнен с бодро настроение психопат, истински хищник.

Гарпик постоя известно време на входа на каньона, тананикайки си нещо и галейки един от ножовете си. Изглежда, че не забеляза мъртвото животно или просто не прояви интерес към него. Може би изчакваше момчетата да се върнат. Но очевидно те не възнамеряваха да направят това и малко по-късно Гарпик, вдигайки рамене, се затътри обратно към гората, най-вероятно за да се забавлява с оръжията си.

Теремон остана зад прикритието си един безкрайно дълъг миг, за да се увери, че Гарпик не смята да се върне и да скочи върху него.

След това — когато повече не можеше да издържа гледката на лежащия на земята мъртъв грабен, който изведнъж можеше да бъде грабнат от някой друг човек или хищник, преди той да направи това — Теремон се втурна напред, заобиколи езерото, сграбчи животното и го отнесе в скривалището си.

То тежеше колкото малко дете. Би могло да стигне за две-три яденета… или повече, ако успееше да обуздае глада си, и ако месото не се развалеше прекалено бързо.

От глад му се виеше свят. Вече не помнеше колко дни бе карал само на плодове и орехи. Кожата върху мускулите и костите му се бе опънала; малкото му излишни тлъстини се бяха стопили отдавна и сега изразходваше собствената си сила в борбата си да оцелее. Но тази вечер, най-накрая, той щеше да си устрои един малък пир.

Печен грабен! Ама че угощение! — помисли си той с горчивина… И после си каза: Бъди благодарен за малките дарове на съдбата, Теремон.

Така… най-напред да стъкне огъня…

Първо дървета и подпалките. Зад заслона му имаше подобна на стена плоска скала с дълбока напречна цепнатина, в която растяха бурени. Много от тях бяха мъртви, повехнали и изсъхнали след последната дъждовна буря. Теремон бързо мина по дължината на скалата, късайки пожълтелите стъбла и листа; по този начин се получи малка и наподобяваща слама купчина, която лесно щеше да пламне.

А сега сухи клонки. Те бяха по-трудни за намиране, но той разрови шумата по земята, търсейки мъртви храсти или поне храсти с изсъхнали клони. Следобедът бе доста напреднал, когато приключи със събирането на този материал: Довим вече го нямаше на небето, а Трей и Патру, които бяха ниско до хоризонта, когато момчетата преследваха грабена, сега гледаха точно отгоре като чифт блестящи очи, наблюдаващи печалните събития на Калгаш.

Теремон нареди внимателно подпалките над изсъхналите треви така, както си представяше, че би направил един истински трапер, по-големите надлъжно откъм външната страна на купчината, а по-тънките напречно по средата. Не без известни трудности той набоде грабена на шиш, направен от една остра и достатъчно права пръчка, и после го постави на неголямо разстояние над купчината.

Дотук добре! Сега липсва само една малка подробност.

Огън!

Теремон се бе старал да не мисли за този проблем, докато събираше подпалките, надявайки се той да се разреши от само себе си, без да се налага да си блъска главата. Но сега трябваше да се заеме с него. Беше му нужна искра. Изобщо не се съмняваше, че старият трик от детските книжки, в които се разказваше за търкане на две дървени клечки една в друга, е чиста измислица. Бе чел, че някои примитивни племена в миналото били палили огньовете си с въртене на пръчка, опряна в дъска с малка дупка в нея, но предполагаше, че тази работа няма да е чак толкова лесна, и че по всяка вероятност ще е необходим цял час търпеливо въртене, преди да се получи нещо. На всичкото отгоре в повечето случаи трябваше да си посветен в това изкуство още като момче от старейшината на племето, или нещо подобно, иначе магията не действаше.

Два камъка, но… но беше ли възможно да произведе искра, като ги удря един в друг?

Той се съмняваше и в това. Но мога и да опитам, помисли си Теремон. Не му хрумваше нищо друго. Наблизо имаше една широка каменна плоча, а след известно време намери и един по-малък триъгълен камък, който пасваше удобно в дланта му. Той коленичи до малкото си огнище и започна методично да удря заострения камък в плоския.

Нищо особено не се случи.

Почувства как в него нараства едно усещане на безнадеждност. Ето ме, помисли си той, възрастен човек, който може да чете и пише, който може да кара кола, който дори може да работи с компютър, повече или по-малко. Мога да напиша вестникарска колона в рамките на два часа, която всеки в Саро сити ще иска да прочете, и мога да правя това винаги, когато поискам в продължение на двадесет години. Но не мога да запаля огън в тази пустош.

Но иначе, помисли си той, НЯМА да ям този грабен освен в краен случай. Няма. Няма. Не. Не. НЕ!

В яростта си Теремон удряше камъните един в друг отново, и отново, и отново.

Хайде, дай я тази искра по дяволите! Свети! Гори! Сготви това нелепо и покъртително животно!

Отново. И отново. И отново.

— Какво правите там, господине? — ненадейно се обади един неприветлив глас някъде точно зад дясното му рамо.

Теремон вдигна очи, стреснат и уплашен. Първото правило за оцеляване в тази гора беше, никога да не позволяваш вниманието ти да бъде дотолкова погълнато от нещо, че да не забележиш как зад гърба ти се прокрадват непознати.

Бяха петима. Мъже горе-долу на неговата възраст. Бяха дрипави като всички други обитатели на гората. Нямаха вид на сериозно умопомрачени, както бяха повечето хора през тези времена: изцъклените очи и олигавените усти отсъстваха, на лицата им се четеше единствено едно мрачно, уморено и непоколебимо изражение. Изглежда, че не носеха никакви други оръжия освен тояги, но бяха определено враждебно настроени.

Петима срещу един. Добре, помисли си той, взимайте проклетия грабен и дано ви приседне. Не беше чак толкова глупав, че да се опитва да им оказва съпротива.

— Попитах ви какво правите там, господине? — повтори първия този път по-студено.

Теремон го гледаше намръщено.

— А на вас на какво ви прилича? Опитвам се да запаля огън.

— Точно това си и помислихме.

Непознатият пристъпи напред. Той нанесе един точен и хладнокръвен ритник в малката купчина дърва на Теремон. Усърдно събираните подпалки се разпиляха, а набученият на шиш грабен тупна на земята.

— Хей, почакайте малко!…

— Никакви огньове тук, господине. Това е законът — дойде твърдият, безцеремонен и груб отговор. — Притежаването на запалителни материали е забранено. Тези подпалки са събрани, за да бъде накладен огън. Това е очевидно. Освен това вие признахте вината си.

— Вина? — попита Теремон, не вярвайки на ушите си.

— Вие казахте, че палите огън. Тези камъни приличат на средство за запалване на огън, така ли е? По този въпрос законът е изричен — забранено.

Получили сигнал от водача си, двама от групата тръгнаха напред. Единият сграбчи Теремон изотзад през шията и гърдите, а другият взе от ръцете му двата камъка и ги хвърли в езерото. Те цопнаха във водата и изчезнаха. Наблюдавайки това, Теремон се почувства по начина, по който Бийни навярно се бе чувствал, когато гледаше как тълпата разбива телескопите му.

— Пус… не… те… ме… — роптаеше той и се бореше с тях.

— Пуснете го — рече водачът им и отново пъхна крака си в огнището на Теремон, стривайки сламките и стъблата в пръстта. — Огньовете вече са забранени — обясни той на Теремон. — Ние запалихме всички огньове, които имахме право да запалим. Не можем да позволим повече огньове заради риска, страданията и щетите, не знаете ли това? Ако отново се опитате да накладете огън, ние ще се върнем и ще ви размажем главата в него, чухте ли ме?

— Именно огънят съсипа света — обади се един от другите.

— Огънят ни прокуди от домовете ни.

— Огънят е главният ни враг. Огънят е забранен. Огънят е зъл.

Теремон ги гледаше вторачено. Огънят ЗЪЛ? Огънят ЗАБРАНЕН?

Значи в края на краищата бяха луди.

— Наказанието за опит за запалване на огън при първо нарушение — рече първият, — е глоба. Вашата глоба ще бъде това животно тук, за да се научите да не излагате на опасност невинни хора. Вземи го, Листигон. Това ще бъде добър урок за него. Следващият път, когато този тип хване някое животно, той ще си спомни, че не трябва да се опитва да призовава врага, просто защото му е хрумнало, че му се яде печено.

— Не! — изкрещя Теремон с полузадавен глас, когато Листигон се наведе, за да вземе грабена. — Това е мое, идиоти такива! Мое! МОЕ!

И той се нахвърли необуздано към тях, отчаянието му и чувството на безсилие помете изведнъж цялата му предпазливост.

Някой го удари силно в средата на тялото. Той изпъшка с широко отворена уста и се присви, хващайки се за корема; последва нов удар в кръста, който едва не го изпрати на земята. Но този път той мушна рязко лакътя си назад, почувства търсения контакт и чу как някой изсумтява от болка.

И преди му се беше случвало да се бие, но това беше много, много отдавна. И никога срещу петима. Но в този случай бягството не съществуваше като вариант. Важното сега е, каза си той, да се остане на крака и да продължи да отстъпва, докато стигне до скалата, където поне нямаше да могат да го нападат отзад. И сетне да се опита да ги задържи на разстояние с удари и ритници, а ако е необходимо с хапане и крясъци, докато решат да го оставят на мира.

Дълбоко в него се обади някакъв глас: ТЕ СА СЪВЪРШЕНО ЛУДИ. НАПЪЛНО ВЕРОЯТНО Е ДА НЕ СЕ ОТКАЖАТ, ДОКАТО НЕ ТЕ ПРЕБИЯТ ДО СМЪРТ.

Но вече нищо не можеше да се направи. Освен да ги задържи на разстояние.

Той държеше главата си ниско долу и нанасяше удари с всичка сила, изтегляйки се постепенно към скалата. Те се скупчиха около него, сипейки удари от всички страни. Но Теремон се държеше на краката си. Численото им превъзходство не беше чак толкова непреодолимо, колкото бе очаквал. На това тясно пространство петимата не бяха в състояние да го нападнат едновременно и той можеше да използва суматохата в своя полза, вършеейки с ръце във всички посоки и отстъпвайки колкото може по-бързо, докато те се придвижваха тромаво около него, опитвайки се да не се ударят един друг.

И въпреки това Теремон знаеше, че не може да издържи още много. Устната му беше разцепена, едното му око започваше да се подува, не му достигаше дъх. Следващият добър удар навярно щеше да го изпрати на земята. Той държеше едната си ръка пред лицето, а с другата нанасяше удари, без да спира отстъплението си към прикритието на скалата. Кракът му попадна в някой. Чу се рев и проклятие. Последва ответен ритник. Теремон пое удара върху бедрото си и се завъртя настрани, изсъсквайки от болка.

Той се олюля. Направи отчаяно усилие да си поеме дъх. Беше му трудно да вижда, не знаеше точно какво става. Сега те бяха навсякъде около него, пестниците им се сипеха от всички страни. Той нямаше да стигне до скалата. Той нямаше да се задържи на краката си още много дълго. Той щеше да падне, за да бъде стъпкан под краката им, и щеше да умре…

Щеше… да… умре…

До съзнанието му достигна представата за нова суматоха в рамките на старата, викове, различни гласове, нови хора се включиха в схватката, беше заобиколен от множество непознати. Отлично, помисли си той. Още една шайка луди се присъединява към веселбата. Но може и да успея да се измъкна някак, докато всичко това става.

— В името на Противопожарния Патрул, спрете! — Глас на жена, ясен, висок и заповеднически. — Това е заповед! Спрете, всички! Оставете го! Веднага!

Теремон примига и потърка челото си. Той се огледа наоколо със замъглените си невиждащи очи. Новодошлите бяха четирима. Те изглеждаха самонадеяни и решителни, а дрехите им бяха чисти. Около вратовете им бяха вързани падащи на дипли зелени шалчета. Бяха въоръжени с иглови пистолети.

Жената — изглежда, че тя беше най-главната — направи бързо повелително движение с оръжието в ръката си и петимата нападатели на Теремон се отдръпнаха от него, заставайки покорно пред нея. Тя ги гледаше строго.

Теремон не вярваше на очите си.

— Какво става тук? — попита тя водача на петимата с безмилостен тон.

— Той палеше огън… опитваше се… канеше се да пече едно животно, но ние дойдохме…

— Добре. Но не виждам тук никакъв огън. Законите са били спазени. Вървете си.

Мъжът кимна. Той се пресегна да вземе грабена.

— Хей! Това е мое — рече дрезгаво Теремон.

— Не — отвърна другият. — Ти го загуби. Ние те глобихме за това че наруши противопожарните закони.

— Наказанието ще определя аз — каза жената. — Остави животното и се омитай! Омитай се!

— Но…

— Омитай се или иначе ще повдигна обвинение срещу ВАС пред Алтинол. Махайте се! Махайте се!

Петимата мъже се отдалечиха, уплашени. Теремон продължаваше напрегнато да се взира.

Жената със зеленото шалче тръгна към него.

— Май дойдох точно навреме, а, Теремон?

— Сифера — каза той, смаян. — Сифера!

37.

Болеше го на стотици места. Изобщо не беше сигурен доколко са здрави костите му. Едно от очите му на практика беше затворено от отока. Но предполагаше, че ще оцелее. Той седеше облегнат на скалата, изчаквайки заслепяващата болка малко да утихне.

Сифера каза:

— Имаме малко Джонглорско бренди в нашата щабквартира. Мисля, че мога да ти уредя глътка-две. За медицински цели, разбира се.

— Бренди? Щабквартира? Каква щабквартира? Какво е всичко това, Сифера? И ти наистина ли си тук изобщо?

— Смяташ, че съм халюцинация? — засмя се тя и бодна леко ръката му с върховете на пръстите си. — Би ли казал, че това е халюцинация?

Той трепна.

— Внимавай. Доста ме боли там. И всъщност навсякъде другаде… Ти падна право от небето, нали?

— Бях дежурна по Патрул, вървяхме през гората и чухме, че някъде се води схватка. Затова дойдохме да проверим какво става. Нямах никаква представа, че участваш в нея, докато не те видях. Ние се опитваме да възстановим тук реда по някакъв начин.

— НИЕ?

— Противопожарният Патрул. Това е нещо като ново местно правителство. Щабквартирата е в университетското Скривалище, а командването е в ръцете на един мъж на име Алтинол, който преди е бил изпълнителен директор на някаква компания. Аз съм един от офицерите му. Всъщност това е стражева групировка, която успя да прокара идеята, че употребата на огъня трябва да бъде контролирана, и че само членовете на Противопожарния Патрул имат привилегията да…

Теремон вдигна ръка.

— Почакай, Сифера. Би ли карала по-бавно? Казваш, че университетските служители в Скривалището са сформирали патрулна група? Че те обикалят наоколо и гасят пожарите? Как е възможно това? Шийрин ми каза, че всички те са се измъкнали и са тръгнали на юг на някаква среща в Националния парк Амгандо.

— Шийрин? Той тук ли е?

— Беше. Сега пътува към Амгандо. Аз… реших да поостана тук още известно време. — Стори му се невъзможно да й каже, че е останал, възлагайки надежди на малката вероятност да успее да я намери.

Сифера кимна.

— Шийрин ти е казал истината. Всички хора от университета напуснаха Скривалището в деня след затъмнението. Предполагам, че сега са в Амгандо… не съм чула нищо за тях. Те оставиха Скривалището с широко отворени врати, а Алтинол и групата му се натъкна на него и го завладя. Членовете на Противопожарния Патрул са петнадесет-двадесет души и всички до един са в доста добра форма от гледна точка на разсъдъка им. Те успяха да наложат властта си над половината от гората и на част от територията около града, където все още живеят хора.

— А ти? — попита Теремон. — Как се свърза с тях?

— Първо отидох в гората, веднага щом Звездите изчезнаха. Но тук изглеждаше опасно и затова, когато си спомних за Скривалището, тръгнах натам. Алтинол и хората му вече бяха там. Те ме поканиха да се присъединя към Патрула. — Сифера се усмихна донякъде печално. — Всъщност нямах голям избор — рече тя. — Те не са особено любезни хора.

— Нито пък времената са такива.

— Не, не са. Затова и реших, че ще е по-добре да съм с тях, отколкото да се скитам сама. Те ми дадоха това зелено шалче — то вдъхва респект на всички хора наоколо. И този иглов пистолет. Хората се отнасят с уважение и към НЕГО.

— Значи ти си патрул — отбеляза Теремон. — Не зная защо, но никога не съм си те представял в тази роля.

— Аз също.

— Но ти вярваш, че Алтинол и Противопожарният Патрул са добрите, които помагат за възстановяването на реда и законността, нали?

Тя отново се усмихна и усмивката отново не беше весела.

— Добрите? Да, ТЕ смятат така.

— А ти не?

Сифера вдигна рамене.

— Самите те дават всичко от себе си и това не е шега. Тук има вакуум на властта и те възнамеряват да го запълнят. Но предполагам, че точно сега хората от Патрула не са най-лошият вариант за организация, която се опитва да създаде правителствена структура. Тях поне по-лесно мога да ги преглътна от някои други възможни групировки.

— За Апостолите ли говориш? И те ли се опитват да създадат правителство?

— Много е вероятно да е така. Не съм чувал нищо за тях, откакто всичко това се случи. Алтинол смята, че те все още се крият под земята, или пък че Мондиор ги е повел някъде към провинцията, където ще създадат свое собствено царство. Но ние се сдобихме с две-три нови фанатични фракции, които нямат равни на себе си, Теремон. Ти току-що се натъкна на една от тях и извади страшен късмет, че не те довършиха. Те считат, че единственото спасение на човечеството сега е в пълното отказване от употребата на огъня, тъй като именно огънят е погубил света. Те обикалят гората и унищожават всякакви запалителни приспособления, каквито намерят, и убиват всеки, който им се стори, че се забавлява с палене на огън.

— Аз просто исках да си сготвя малко храна — рече Теремон навъсено.

Сифера каза:

— На тях им е все едно дали готвиш нещо или палиш за удоволствие. Огънят си е огън и той ги отвращава. За късмет ние дойдохме на време. Те признават властта на Противопожарния Патрул. Ние, разбираш, сме елитът, единствените, чиято употреба на огъня може да бъде толерирана.

— И игловите пистолети помагат — забеляза Теремон. — Те също допринасят значително, за да бъде човек толериран. — Той разтри едно болезнено място върху ръката си и погледна мрачно в далечината. — Казваш, че има и други фанатици?

— Да, има едни, които смятат, че астрономите от университета са открили тайната как Звездите да бъдат накарани да се появят. Те обвиняват Атор, Бийни и сие за всичко, което се случи. Това е старата омраза към интелектуалеца, която покълва всеки път, когато средновековните емоции излязат на повърхността.

— О богове! И много ли ги има такива?

— Достатъчно. Само Мракът знае какво наистина биха сторили те, ако хванат някой, който не се е добрал благополучно до Амгандо. Предполагам, че ще го обесят на най-близкия пилон.

Теремон каза безрадостно:

— И за това ще бъда отговорен аз.

— Ти?

— Аз съм виновен за всичко, което се случи, Сифера. Не Атор, не Фолимун, не боговете, а аз. Аз. Аз, Теремон 762. Онзи път, когато ме нарече безотговорен, ти беше прекалено снизходителна към мен. Аз бях не просто безотговорен, аз бях престъпно нехаен.

— Престани, Теремон. Каква е ползата от…

Той продължи да говори неудържимо:

— Трябваше да пиша статии всеки ден, да бия тревога за грозящата ни опасност, да дам гласност на кризисната програма за строене на скривалища, за запасяване с провизии и резервни генератори, за осигуряване на помощ за хората с психически травми, трябваше да направя милион неща… и какво сторих вместо това? Присмивах се. Подигравах се на астрономите във високата им кула! Доведох нещата дотам, че да стане политически невъзможно, за който и да е от правителството да вземе Атор на сериозно.

— Теремон…

— Трябваше да оставиш онези луди да ме пребият до смърт, Сифера!

Очите им се срещнаха. Тя изглеждаше разгневена.

— Не говори като глупак. Всичките правителствени програми на света нямаше да променят нищо. Аз също бих искала да не беше писал онези статии, Теремон. Знаеш какво беше мнението ми за тях. Но какво значение има това сега? Ти беше искрен във вижданията си. Не беше прав, но беше искрен. И във всеки случай няма никакъв смисъл да гадаем какво е можело да бъде. Сега трябва да се заемем с онова, което Е. — После Сифера продължи по-меко: — Достатъчно по този въпрос. Можеш ли да ходиш? Налага се да стигнем до Скривалището. Ще имаш възможност да се измиеш, да облечеш нови дрехи, малко храна…

— Храна?

— Хората от университета са изоставили голяма част от провизиите си.

Теремон се подсмихна и посочи грабена.

— Искаш да кажеш, че не е нужно да ям това?

— Не и ако наистина не желаеш. Предлагам ти по пътя до Скривалището да го дадеш на някой, който има по-голяма нужда от него.

— Добра идея.

Той се изправи бавно и мъчително на крака. Богове, как го болеше всичко! Една-две пробни стъпки: не е зле, не е зле. В края на краищата май нямаше нищо счупено. Само леки травми. Мисълта за топлата баня и истинската питателна храна вече лекуваше болките и контузиите по тялото му.

Теремон хвърли един последен поглед към малкия си импровизиран навес; ручея; неголемите, покрити със струпеи храсти и бурени. Неговият дом през тези няколко необикновени дни. Нямаше да му липсва много, но се съмняваше, че ще забрави скоро живота си тук.

Сетне той вдигна грабена от земята и го метна през рамо.

— Води — обърна се Теремон към Сифера.

Не бяха изминали повече от стотина метра, когато той зърна група спотайващи се зад дърветата момчета. Същите, които бяха накарали грабена да напусне дупката си и после го бяха преследвали до смърт. Очевидно се бяха върнали, за да го потърсят. Сега те ги гледаха отдалече и с намусени изражения, без съмнение ги беше яд на Теремон, че се отдалечава с плячката им. Но зелените служебни шалчета — или просто и по-вероятно игловите пистолети — на Противопожарния Патрул им вдъхваха прекалено голям страх, за да предявят претенции над нея.

— Хей! — извика им Теремон. — Това е ваше, нали? Аз го пазех, докато ви нямаше!

Той хвърли мъртвия грабен към тях. Животното падна на земята доста близо до местото, където се намираха, и те се отдръпнаха, озадачени и разтревожени. Явно горяха от желание да си го получат обратно, не се страхуваха да се приближат.

— Ето ти го живота през ерата след Падането на Нощта — отбеляза тъжно Теремон, обръщайки се към Сифера. — Те умират от глад, но не смеят да направят и стъпка. Мислят си, че ако излязат иззад дърветата, за да приберат животното, ние ще ги застреляме просто за развлечение.

Сифера каза:

— Кой може да ги обвинява? Сега всеки се страхува от всеки. Остави го там. Те ще си го вземат, когато се скрием от погледите им.

Той тръгна след нея, накуцвайки.

Сифера и останалите хора от Патрула вървяха уверено през гората, сякаш се чувстваха неуязвими от спотайващите се навсякъде опасности. И наистина пътуването по горската алея, чието темпо се диктуваше от нараняванията на Теремон, мина без никакви произшествия. Интересно, помисли си той, колко бързо обществото започваше да се преустройва. Само за няколко дни една незаконна групировка като тази на Противопожарния Патрул бе започнала да налага нещо като държавна власт. Освен ако това, разбира се, не се дължеше просто на игловите пистолети и обичайната им самоувереност, които държаха лудите на разстояние.

Най-сетне стигнаха до края на гората. Въздухът захладняваше, а светлината бе станала неприятно мъждива, сега, когато Трей и Патру бяха единствените слънца на небето. В миналото Теремон никога не бе обръщал внимание на относителния здрач, характерен за часовете, когато една от двойките слънца беше единствен източник на светлина. Но след затъмнението подобни вечери с две слънца винаги му се струваха тревожни и заредени със заплаха, възможен предвестник — макар да знаеше, че това е невъзможно — на скорошното завръщане на Мрака. Психическите рани от Падането на нощта дълго щяха да зарастват дори и в най-устойчивите умове.

— До Скривалището остава още малко по този път надолу — рече Сифера. — Ти как се справяш?

— Добре съм — отвърна Теремон кисело. — Не са ме осакатили, както виждаш.

Но му беше необходимо значително усилие, за да накара болезнените си и туптящи крака да се движат. Той почувства силна радост и облекчение, когато най-накрая се озова пред подобния на пещера вход към подземното царство на Скривалището.

Мястото беше като лабиринт. Понори и коридори във всички посоки. Смътно в далечината се виждаха сложни серпентини и металически пръстени на някакво научноизследователско съоръжение, тайнствено и неразгадаемо, монтирано по протежение на стените и таваните. Сега Теремон си спомни, че този обект беше университетският ускорител на ядрени частици, използван до откриването на голямата нова експериментална лаборатория на Височините Саро. Очевидно физиците бяха изоставили голяма част от старото оборудване.

Появи се един висок мъж, който излъчваше власт.

Сифера каза:

— Това е Алтинол 111. Алтинол, искам да ти представя Теремон 762.

— От „Кроникъл“? — попита Алтинол. В гласа му не прозвуча страхопочитание, нито пък изглеждаше впечатлен: сякаш просто регистрираше факта на глас.

— В миналото — рече Теремон.

Те се спогледаха един друг без топлота. Алтинол, помисли си Теремон, наистина изглежда костелив орех: мъж, току-що навлязъл в средната си възраст, с очевидно елегантна фигура и в разцвета на силите си. Дрехите му бяха хубави и от здрава материя, а поведението му беше на човек, който е свикнал да му се подчиняват. Изучавайки го, Теремон ровеше бързо в добре подреденото хранилище на паметта си миг по-късно той с удовлетворение си спомни кой беше този човек.

— Промишлена компания „Мортейн“? За този Алтинол ли става дума — попита Теремон.

В очите на Алтинол се появи краткотрайно пламъче… дали беше приятно изненадан? Или пък ядосан?

— Да, същият.

— Винаги се говореше, че искате да станете министър-председател. Е, изглежда, че сега това ваше желание се е осъществило. Макар да не управлявате цялата Федерална република, под ваша власт е поне онова, което е останало от Саро сити.

— Всичко по реда си — отбеляза Алтинол. Гласът му беше овладян. — Първо ще се опитаме да сложим край на анархията. После ще се погрижим за обединяването на страната и чак тогава ще мислим кой ще бъде министър-председател. Имаме проблеми например с Апостолите, които държат в ръцете си цялата северна половина от града и териториите отвъд нея, установявайки там религиозна власт. Няма да е лесно да се справим с тях. — Алтинол се усмихна хладно. — Най-напред най-важното, приятели.

— А за Теремон — обади се Сифера, — най-важното нещо е банята и после яденето. Той е живял в гората от падането на нощта досега. Ела с мен — каза му тя.

По цялата писта на стария ускорител на частици имаше междинни стени, образуващи дълга серия от малки стаи. Сифера го въведе в една от тях; към тавана бяха монтирани медни тръби, които отвеждаха вода в един порцеланов резервоар.

— Няма да ти бъде много топло — предупреди го тя. — Котлите работят само по няколко часа, защото горивото ни е крайно ограничено. Но сигурно ще е по-добре, отколкото къпането в ледения горски поток… Ти си знаел нещо за Алтинол?

— Председател на фирмата „Мортейн“, голямата транспортна компания. Преди година-две той беше по страниците на вестниците във връзка със сключването на някакъв договор — може би с незаконни средства — за закупуването на огромен недвижим имот на държавна земя в провинция Нибро.

— Какво още може да има една транспортна компания със закупуването на недвижими имоти? — попита Сифера.

— Точно там е въпросът. Абсолютно нищо. Беше обвинен, че е използвал неправомерно влиянието си в правителството… май се говореше, че е предложил безплатно и пожизнено услугите на своята параходна компания на някакви сенатори… — Теремон сви рамене. — Всъщност, сега това няма никакво значение. Вече няма компания „Мортейн“, няма недвижими имоти за закупуване, няма и федерални сенатори за подкупване. Навярно не му е било приятно, че съм го познал.

— Навярно хич не го е било грижа. Управлението на Противопожарния Патрул е единственото нещо, което сега го интересува.

— Засега — подметна Теремон. — Днес Противопожарния Патрул на Саро сити, а утре целия свят. Чу го, че говори за изтласкване на Апостолите от северната половина на града. Е, все някой трябва да направи това. А той е от хората, които обичат да ръководят.

Сифера излезе. Теремон се потопи в порцелановия резервоар.

Не беше точно лукс, но се почувства наистина прекрасно след всичките преживелици през тези дни. Той се облегна назад, затвори очи и се отпусна. И се отдаде на усещането за блаженство.

Когато свърши с банята, Сифера го заведе в трапезарията на Скривалището, обикновена стая с тенекиен покрив, и го остави сам, обяснявайки му, че трябва да даде всекидневния си рапорт пред Алтинол. Храната го очакваше — това беше един от онези пакети с провизии, които бяха трупани тук като резерв от момента на създаването на Скривалището. Студени зеленчуци, възтопло месо от някакъв известен вид и бледозелена безалкохолна напитка с мъчно определим аромат.

Всичко беше удивително вкусно.

Той се заставяше да яде бавно, предпазливо, знаейки, че тялото му е отвикнало от истинска храна след прекараното в гората време. Даваше си сметка, че за да не му прилошее, всяка хапка трябваше да бъде напълно сдъвкана, макар инстинктът да го подтикваше да гълта, колкото може по-бързо, и да посяга към следващия залък.

След като се наяде, Теремон се облегна назад, гледайки унило грозната ламаринена стена. Вече не беше гладен. А настроението му започваше да пада. Въпреки банята, въпреки храната, въпреки утехата, че е на сигурно място в това добре защитено Скривалище, той установи, че съзнанието му постепенно бива завладяно от най-дълбоко угнетение.

Почувства се уморен. Обезсърчен и безкрайно потиснат.

Това беше един доста добър свят, помисли си той. Не съвършен, далеч не, но доста добър. Повечето хора бяха умерено щастливи, повечето преуспяваха, прогресът шестваше по всички фронтове — към едно по-дълбоко научно познание, към едно по-добро благосъстояние, към едно по-силно глобално сътрудничество. Войната бе започнала да изглежда като отживяло времето си средновековно явление, на архаичния религиозен фанатизъм обикновено се гледаше като на нещо старомодно, или поне той така си бе мислил.

И сега всичко си бе отишло, само за няколко часа, при ненадейната поява на потресаващия Мрак.

Един нов свят щеше да се роди от пепелта на стария, разбира се. Винаги бе ставало така: за това засвидетелстваха разкопките на Сифера на хълма Томбо.

Но какъв щеше да бъде този свят? — чудеше се Теремон. Отговорът вече беше на лице. Това щеше да бъде свят, в който хората щяха да се убиват за парче месо, или защото са нарушили някакво суеверие за огъня, или просто защото е забавно да убиваш. Свят, в който Алтиноловците излизаха на преден план, за да се възползват от хаоса и да заграбят властта за свои собствени цели. Свят, в който Фолимуновците и Мондиоровците замисляха да се наложат като диктатори на мисълта… работейки вероятно ръка за ръка с Алтиноловците. Теремон продължи да разсъждава черногледо. Свят, в който…

Не. Той тръсна глава. Каква беше ползата от всички тия мрачни и безотрадни жалби?

Сифера е права, каза си Теремон. Нямаше никакъв смисъл да се гадае какво е можело да бъде. Важното е да се заемем с онова, което Е. Поне беше жив, разсъдъкът му отново бе в доста добро състояние и бе излязъл от изпитанието в гората повече или по-малко цял, като изключим няколкото натъртвания и рани, които щяха да минат до няколко дни. Сега отчаянието беше безсмислено: то беше лукс, който не можеше да си позволи, както и Сифера не можеше да се позволи лукса да му се сърди все още за неговите статии в „Кроникъл“.

Стореното беше сторено. Сега беше време да се съвземе и да продължи нататък, да прегрупира, да възстановява и да започне наново. Глупаво беше да се гледа назад. А да се гледа напред със страх и униние бе чисто малодушие.

— Нахрани ли се? — попита Сифера, влизайки в трапезарията. — Зная, че храната не е изключителна, но е по-добра от онзи грабен.

— Не бих могъл да преценя. В действителност аз никога не съм ял грабен.

— Навярно не си пропуснал много. Хайде, ще ти покажа твоята стая.

Това беше една не особено елегантна малка стаичка с нисък таван: легло с нощна лампа, поставена до него на пода, мивка и едно-единствено висящо осветително тяло. В единия ъгъл бяха пръснати някакви книги и вестници, оставени навярно от хората, които бяха заемали тази стая през вечерта на затъмнението. Теремон забеляза един брой на „Кроникъл“, отворен на статията с неговата рубрика, и трепна: това беше една от последните му статии, една особено невъздържана и яростна атака срещу Атор и групата му. Той се изчерви и бутна вестника с крак, така че да не го вижда.

Сифера каза:

— Какво ще правиш сега, Теремон?

— Да правя?

— Искам да кажа, когато вече си поотпочинал малко.

— Не съм мислил много по този въпрос. Защо?

— Алтинол иска да знае дали възнамеряваш да се присъединиш към Противопожарния Патрул — отвърна тя.

— Това покана ли е?

— Той би искал да те има до себе си. Ти си от онзи тип хора, който му е необходим — силен си и можеш да се справяш с другите.

— Да — рече Теремон. — Тук ще има полза от мен, нали?

— Но има едно нещо, което го безпокои. В Патрула има място само за един началник и това е Алтинол. Ако се присъединиш, той би искал да разбереш още от началото, че всяка негова дума е заповед. Алтинол не е сигурен доколко можеш да изпълняваш заповеди.

— Аз също не съм сигурен — каза Теремон. — Но разбирам каква е гледната точка на Алтинол.

— Ще се присъединиш ли в такъв случай? Зная, че има проблеми с организация на Патрула. Но това поне е сила на реда и сега ние се нуждаем от подобно нещо. А Алтинол може да е своеволен, но не е зъл. Убедена съм в това. Той просто смята, че времената налагат крути мерки и решителни действия от страна на водача. А той е способен на това.

— Не се и съмнявам.

— Помисли над това тази вечер — рече Сифера. — Ако решиш да се присъединиш, утре говори с Алтинол. Бъди откровен с него. Той ще бъде откровен с теб, можеш да бъдеш сигурен. Успееш ли да го убедиш, че няма да представляваш никаква непосредствена заплаха за неговия авторитет, аз съм сигурна, че ти и той…

— Не — внезапно каза Теремон.

— Какво не?

Известно време той остана безмълвен и най-накрая заговори:

— Не е необходимо да прекарвам вечерта в размисъл. Аз вече зная какъв ще бъде отговорът ми.

Сифера впери очи в него и зачака.

Теремон каза:

— Не искам да си меря силите с Алтинол. Зная що за човек е той и съм съвсем сигурен, че мога да се справя с хора като него след известно време. Зная също, че Противопожарният Патрул маже да е необходим за един кратък период, но за един по-дълъг отрязък от време организациите от неговия тип се превръщат в социално зло, бъдат ли веднъж създадени и институционализирани, вече е много трудно да се отървеш от тях. Алтиноловците от този свят не се отказват от властта доброволно. Това не е присъщо на малките диктатори. Не искам да живея със съзнанието, че съм му помогнал да стигне до върха и после тази мисъл да ми тежи до края на живота ми. Не смятам, че преоткриването на феодалната система е добро решение на сегашните ни проблеми. Това няма да стане, Сифера. Аз няма да нося зеленото шалче на Алтинол. Тук за мен няма никакво бъдеще.

Сифера каза тихо:

— Какво смяташ да правиш тогава?

— Шийрин ми каза, че в парка Амгандо се създава истинско временно правителство. Университетски преподаватели и учени, може би хора от старото правителство, представители от цялата страна се стичат там. Веднага щом стана достатъчно силен, за да пътувам, аз ще потегля към Амгандо.

Сифера го гледаше втренчено. Тя не отговори нищо.

Теремон си пое дълбоко въздух и рече:

— Ела с мен в Амгандо, Сифера. — Той протегна ръка към нея и каза тихо: — Остани с мен тази вечер в тази окаяна малка стаичка. А на сутринта ти предлагам да се измъкнем оттук и да потеглим заедно на юг. Мястото ти не е тук, както и моето. А ако сме заедно, шансовете ни да се доберем до Амгандо ще бъдат пет пъти по-големи, отколкото ако се опитаме да пътуваме сами.

Сифера остана безмълвна. Той не отдръпна ръката си.

— Е? Какво ще кажеш?

Теремон наблюдаваше играта на противоречиви емоции върху чертите на лицето й. Но не се осмели да ги тълкува.

Очевидно Сифера се бореше със себе си. Но след това вътрешната борба ненадейно стихна.

— Да — рече тя накрая. — Да. Да го направим, Теремон.

И после тръгна към него. И пое ръката му. И усети висящото над тях осветително тяло, но мекото сияние на лампата до леглото продължи да залива стаичката.

38.

— Знаеш ли кой е този квартал? — попита Сифера. Тя гледаше, вцепенена и потресена, почернелия страшен пейзаж с разрушени къщи и изоставени коли, в който бяха навлезли. Беше малко преди обяд, на третия ден след бягството им от Скривалището. Щедрата светлина на Онос огряваше безмилостно всяка обгоряла стена, всеки разбит прозорец.

Теремон поклати глава.

— Носеше някакво глупаво име, човек не може да бъде сигурен. „Златна земя“ или „Именията на Саро“, или нещо такова. Но сега името не е от значение. Това вече не е квартал. Преди това са били недвижими имоти, Сифера, но сега са археология. Едно от Изгубените предградия на Саро.

Те се бяха отдалечили доста на юг от гората, стигайки почти до покрайнините на пояса от предградия, който очертаваше периферията на Саро сити. Отвъд нея се простираха нивя, малки градчета и някъде далече, невъобразимо далече, беше тяхната крайна цел Националният парк Амгандо.

Прекосяването на гората им отне два дни. Първата нощ спаха под стария навес на Теремон, а втората в един шубрак по средата на скалистия склон, водещ към Височините на Онос. През цялото това време нищо не им подсказа, че Противопожарния Патрул е по следите им. Явно Алтинол не бе направил опит да ги преследва, въпреки че те бяха взели със себе си оръжия и две изпъкнали от провизии раници. И без съмнение, помисли си Сифера, той вече не можеше да ги настигне.

Тя каза:

— Голямата южна магистрала трябва да е някъде тук, нали?

— Още три-четири километра. Ако имаме късмета да не ни се изпречат някакви пожари.

— Ще го имаме. Разчитай на това.

Той се засмя.

— Ти винаги си оптимистка, а?

— Оптимизмът не ти излиза по-скъпо от песимизма — отвърна тя. — Тъй или иначе, ще се справим.

— Точно така. Тъй или иначе.

Те вървяха с отмерени крачки. Теремон изглежда, се възстановяваше бързо от получения в гората побой и от дните на истински глад. Той беше удивително издръжлив. Макар да бе силна, Сифера трябваше да полага големи усилия, за да върви редом с него.

Тя трябваше също да полага усилия, за да поддържа духа си. От мига, в който потеглиха на път, тя се държеше като човек, преизпълнен с надежда, винаги уверена, винаги сигурна, че ще стигнат благополучно в Амгандо и там ще намерят хора, които работят усилно по възстановяването на света в прежния му вид.

Но вътрешно Сифера не беше толкова убедена. И колкото по-навътре двамата навлизаха в тези някога чудесни предградия, отчаянието и чувството за пълно поражение.

Това беше един кошмарен свят.

Нямаше как да избягаш от неговата чудовищност. Разрухата беше навсякъде.

Гледай! — мислеше си тя. Гледай! Опустошенията… белезите… рухналите постройки, населени от подранили батальони гущери, избуялите вече по стени първи бурени. Погледът навсякъде срещаше раните от ужасната нощ, когато боговете за пореден път бяха изпратили проклятието си към света. Ужасна парлива миризма на черен дим се издигаше от останките от пожари, угасени от скорошните дъждове… другият дим, бял и с остър мирис, се виеше нагоре от все още горящите сутерени… полепналите навсякъде петна… телата по улиците, разкривени в последните мигове на агония… лудостта в очите на малцината живи, които се влачеха из града и от време на време надничаха иззад развалините на домовете…

Всичката красота си беше отишла. Цялото величие бе изчезнало. Всичко бе в руини, всичко… сякаш океанът се бе надигнал, мислеше си тя, и бе залял всичките ни постижения, обричайки ги на забрава.

За Сифера руините не бяха нищо ново. Целият й професионален живот бе преминал в разкопки. Но руините, които бе разкопавала бяха древни, улегнали през вековете, мистериозни и романтични. А всичко, което виждаше и беше прекалено близко, прекалено болезнено и лишено от всякаква романтика. Тя можеше без проблеми да възприеме упадъка на загиналите цивилизации от миналото: там емоционалното натоварване не беше голямо. Но сега нейната собствена епоха бе захвърлена в боклукчийското кошче на историята и мисълта за това не беше никак лека.

Защо се случи това? — питаше се тя. Защо? Защо? Защо?

Толкова ли бяхме грешни? Толкова ли много се отклонихме от правия път на боговете, че да бъдем така наказани?

Не.

Не!

Няма богове. Нямаше наказание.

В това Сифера беше все още сигурна. Тя изобщо не се съмняваше, че катастрофата бе просто резултат на сляпата съдба, произтекла от безличните движения на неодушевени и нехайни светове и слънца, приближаващи се на всеки две хиляди години; просто случайно и безстрастно стечение на обстоятелства.

Това беше всичко. Случайност.

Случайност, която Калгаш беше принуден да изтърпява отново и отново през цялата си история.

От време на време Звездите щяха да се появяват в цялото си страхотно величие и в родената от ужаса отчаяна агония човекът несъзнателно щеше да вдига ръка срещу собствените си дела. Влуден от Мрака; влуден от жестокото сияние на Звездите. Това беше един безкраен цикъл. Пепелта на Томбо бе разказала всичко. И сега Томбо отново бе навсякъде. Точно както бе казал Теремон: ТОВА МЯСТО СЕГА Е АРХЕОЛОГИЯ. Съвсем точно.

Светът, който бяха познавали, си беше отишъл. Но ние все още сме тук, помисли си тя.

Какво да правим? Какво да правим?

Единствената утеха в мрака на душата й бе онази първа вечер с Теремон, в Скривалището: толкова внезапна, толкова неочаквана, толкова прекрасна. Тя се връщаше към нея отново и отново. Неговата необичайно свенлива усмивка, когато я помоли да остане — това изобщо не беше някакъв хитър трик с цел съблазняване! И изразът на очите му. И досегът на ръцете му, неговата прегръдка, диханието му, което се смесваше с нейното…

Колко време бе изминало, откакто за последен път е била с мъж! Почти бе забравила какво е усещането… ПОЧТИ. И винаги, при всяка една от връзките й, тя се бе чувствала неловко, сякаш прави грешка, все едно тръгваше по неверния път, обричайки се на пътуване, което не трябваше да предприема. Но с Теремон беше друго: просто отказ от бариери, преструвки и страхове, едно радостно отдаване, и най-сетне признание, че в този разкъсан и изтерзан свят тя не трябва да продължава повече сама, че е необходимо да сключи съюз, и че Теремон, откровен, прям и дори малко груб, силен, решителен и надежден, е съюзникът, от който се нуждае.

И затова най-накрая тя се бе отдала, без колебание и без съжаление. Каква ирония, помисли си тя, трябваше да дойде краят на света, за да се влюби! Но поне имаше любовта си. Може всичко друго да е загубено; но поне имаше любовта си.

— Погледни — каза тя, сочейки с ръка. — Пътен знак. Това беше щит от зелен метал, висящ под налудничав ъгъл от един пилон. Повърхността му беше почерняла от сажди. На три-четири места се виждаха дупки, навярно от куршуми. Но яркият жълт надпис беше все още относително четлив: ГОЛЯМА ЮЖНА МАГИСТРАЛА, и една стрелка, която сочеше направо.

— Едва ли има повече от два-три километра до там — рече Теремон. — Трябва да стигнем до…

В този момент ненадейно се чу пронизителен вой, последван от трясък на метал, който отекна със зашеметяваща сила. Миг по-късно тя почувства Теремон да вкопчва ръката си в нейната, дърпайки я към земята.

— Лягай долу! — прошепна дрезгаво той. — Някой стреля.

— Кой? Къде?

Игловият пистолет беше в ръката му. Тя също извади нейния. Вдигайки очи, Сифера видя, че изстрелът бе попаднал в пътния знак и сега между първите две думи имаше нова думка, заличаваща част от буквите.

Теремон прибяга наведен до ъгъла на най-близката сграда. Сифера го последва с отвратителното усещане, че тялото й е незащитено. Това бе по-лошо, отколкото да стои гола пред Алтинол и Противопожарния Патрул: хиляди пъти по-лошо. Следващият изстрел можеше да дойде всеки миг от всяка възможна посока и тя не знаеше как да се предпази. Дори когато се скри зад ъгъла на сградата, сгушвайки са до Теремон в тясната уличка, задъхана и с разтуптяно сърце, тя не беше сигурна, че е в безопасност.

Той кимна с глава към редицата опожарени къщи от другата страна на улицата. Две-три от тях, недалеч от отсрещния ъгъл, бяха незасегнати; сега Сифера видя едно изцапано призрачно лице, което надничаше от един от горните прозорци на най-отдалечената къща.

— Там има хора. Обзалагам се, че не са истинските собственици. Луди.

— Виждам ги.

— Не ги е страх от шалчетата на Патрула. Може би Патрулът не означава нищо за тях при тази отдалеченост от града. Или пък стрелят по нас именно, ЗАЩОТО ги носим.

— Така ли смяташ?

— Всичко е възможно. — Теремон се придвижи предпазливо малко по-напред. — Чудя се дали се опитваха да ни улучат и наистина ли мерникът им е толкова лош или просто искаха да ни сплашат? Ако първото е вярно и пределът на възможностите им е уцелването на пътния знак, тогава бихме могли да се опитаме да прибягаме. Но ако е само предупреждение…

— Предполагам, че е предупреждение. Малко вероятно е един заблуден куршум да попадне точно в пътния знак. Това е прекалено голяма случайност.

— Вероятно си права — рече Теремон и се намръщи. — Смятам да им дам възможност да разберат, че сме въоръжени. Просто за да ги откажа от евентуалните им планове да изпратят няколко разузнавачи, които да се промъкнат покрай една от тези къщи и да дойдат откъм гърба ни.

Той погледна надолу към игловия си пистолет и регулира отвора за широк лъч и максимално разстояние. После го вдигна и даде единичен изстрел. Червена мълния изсъска във въздуха и се удари в земята точно пред къщата, където се бяха показали лицата. Върху моравата се появи подобно на рана обгоряло петно и нагоре се заиздигаха струйки дим.

Сифера попита:

— Дали видяха това?

— Освен ако са толкова зле, че да не са в състояние да му обърнат внимание. Но предполагам, че го видяха добре. И то никак не им допадна.

Лицата бяха отново на прозореца.

— Стой ниско — предупреди я Теремон. — Имат някаква тежка ловна пушка. Виждам дулото й.

Отново се разнесе воят на оръжието и последва още един страхотен трясък.

Пътният знак падна на земята, разнебитен.

— Може и да са луди — подметна Сифера, — но мерникът им е дяволски добър.

— ПРЕКАЛЕНО добър. При първия изстрел те просто са си играели с нас. Взели са ни на майтап. А сега ни казват, че ако си покажем носовете, ще ни очистят на часа. Хванали са ни натясно и намират това за забавно.

— Можем ли да се измъкнем оттук, ако тръгнем към другия край на улицата?

— Всичко е покрито с купчини от отломки. Не знаем също дали там не ни очакват други незаконно настанили се скитници.

— Какво ще правим тогава?

— Ще запалим къщата — отвърна Теремон. — Пожарът ще ги прогони оттам и ние ще ги избием, ако се окажат прекалено луди и не се предадат.

Очите й се разшириха.

— Да ги избием?

— Ако не ни оставят никакъв друг избор, да, да, ще го направим. Искаш ли да стигнеш до Амгандо или предпочиташ да прекараш останалата част от живота си, криейки се зад тази къща?

— Но ти не можеш просто да убиваш хора, дори ако са… дори ако те…

Гласът й постепенно заглъхна. Тя не знаеше какво се опитваше да каже.

— Дори ако се опитват да те убият ли, Сифера? Дори ако смятат, че е забавно да изпратят няколко куршума да пропищят покрай ушите ти?

Тя не отговори нищо. Бе мислила, че започва да разбира как стоят нещата в този чудовищен нов свят, възникнал през вечерта на затъмнението, но сега осъзна, че не разбира нищо, абсолютно нищо.

Теремон отново направи дебнешком няколко крачки напред. После се прицели с игловия си пистолет.

Нажежената до бяло мълния се удари във варосаната фасада на къщата отсреща. Дървото моментално почерня. По него заподскачаха малки пламъчета. Той направи една огнена линия през лицевата страна на постройката, спря за миг и после стреля отново, очертавайки втора линия напречно на първата.

— Дай ми пистолета си — рече Теремон. — Моят започна да прегрява.

Тя му подаде оръжието си. Той го регулира и стреля за трети път. Сега една голяма част от фасадата беше в пламъци. Теремон стреляше в нея, насочвайки лъча към вътрешността на сградата.

Не много отдавна, помисли си Сифера, тази бяла дървена къща бе принадлежала на някой. Там бяха живели хора, семейство, горди с дома си, с квартала си… животът им беше преминал в грижи за моравата, поливане на градината и саксиите, игри с домашните им любимци, гостувания на приятели; те бяха седели във вътрешния двор на чаша любима напитка, наблюдавайки движението на слънцата на фона на вечерното небе. Значението на всички тези неща си беше отишло. Сега Теремон лежеше по корем на една малка уличка, покрита с пепел и отломки, и систематично палеше къщата. Защото това бе единственият начин те двамата да се измъкнат оттук благополучно и да продължат пътя си към парка Амгандо.

Кошмарен свят, да.

Сега от вътрешността на къщата се издигаше димен стълб. Цялата лява половина от лицевата страна бе обхваната от пламъци.

И хората скачаха от прозорците на втория етаж.

Трима, четирима, петима — задъхани и задавени. Две жени и трима мъже. Те паднаха на моравата пред къщата и останаха да лежат там известно време, сякаш зашеметени. Дрехите им бяха парцаливи и мръсни, а косите — невчесани. Луди. Преди Падането на нощта те са били нещо друго, но сега бяха просто част от онази огромна орда недодялани скитници с безумни очи, чиито умове бяха разстроени навярно завинаги от внезапната, поразителна и зашеметяваща експлозия на Звездите, която бе връхлетяла неподготвените им сетива.

— Станете! — извика им Теремон. — Горе ръцете! Веднага! Хайде изпълнявайте! — Той се показа целия, държейки в ръцете си двата иглови пистолета. Сифера излезе иззад ъгъла и застана до него. Къщата вече бе забулена от тежък дим и изпод този тъмнеещ площ излизаха страховити силни пламъци, които обгръщаха постройката от всички страни, сияйни като алени знамена.

Бяха ли останали вътре хора? Кой би могъл да каже? Имаше ли това някакво значение?

— Стройте се в редица! — нареди Теремон. — Точно така! Обърнете се наляво. — Те се движеха безредно. Един от мъжете беше малко по-бавен и за да насърчи желанието му за съдействие, Теремон изстреля един лъч, който лумна покрай бузата му. — А сега тичайте. Надолу по улицата! По-бързо! По-бързо!

Една от стените на къщата рухна с ужасяващ оглушителен трясък, откривайки стаи, килери, мебели — гледката напомняше разсечена кукленска къща. Пожарът бушуваше навсякъде. Скитниците бяха стигнали почти до ъгъла. Теремон продължи да вика след тях, подканвайки ги да не спират и изпращайки по някоя мълния по петите им. После се обърна към Сифера.

— Добре. Да се махаме оттук!

Те прибраха игловите пистолети в кобурите си и се затичаха в обратната посока към Голямата южна магистрала.

— А какво щеше да правиш, ако бяха открили огън при излизането си? — попита Сифера след това, когато малко по-нататък видяха началото на самата магистрала; междувременно те вървяха през ширналите се поля, които водеха до нея. — Наистина ли щеше да ги убиеш, Теремон?

Той я погледна втренчено и сурово.

— Ако това беше единственият начин да се измъкнем от онази уличка. Мисля, че ти отговорих и преди. Разбира се, че щях да ги убия. Какъв друг избор бих имал? Какво друго бих могъл да направя?

— Нищо, предполагам — отвърна Сифера едва чуто.

Видението на обгърнатата от пламъци къща все още обгаряше ума й. И онези чорлави, парцаливи хора, които бягаха надолу по улицата.

Но те бяха стреляли първи, каза си тя. Сблъсъкът беше предизвикан от тях. Не се знаеше докъде щяха да стигнат, ако на Теремон не му бе хрумнала идеята да запали къщата.

Къщата… нечия къща…

Ничия къща, поправи се тя.

— Ето я — рече Теремон. — Голямата южна магистрала. До Амгандо има четири приятни и спокойни часа пътуване с кола. Можехме да сме там по обяд.

— Ако имахме само нещо за каране — отбеляза Сифера.

— Ако — каза той.

39.

Дори след всичко видяно до този момент, Теремон не беше подготвен за гледката, която се откри пред тях, когато стигнаха до Голямата южна магистрала. И най-страшните кошмари на инженера по пътно строителство не биха могли да бъдат толкова ужасяващи.

Докато вървяха през южните предградия, Теремон и Сифера навсякъде по улиците виждаха изоставени коли. Без съмнение много от шофьорите, обхванати от паника при появата на Звездите, бяха спрели автомобилите си и побягнали с надеждата да се скрият някъде от страхотното съкрушително сияние, което изведнъж бе лумнало на небесата.

Но изоставените в безпорядък коли в тези тихи квартали, през които Сифера и Теремон бяха минали, бяха пръснати произволно и нарядко през относително големи разстояния. Тук натовареността на пътното движение навярно е била доста малка по време на затъмнението, което в действителност бе започнало след края на редовния работен ден.

Но Голямата южна магистрала — с големия брой хора, които са се прибирали от града — навярно се бе превърнала в истинска лудница в мига, когато бедствието бе връхлетяло света.

— Гледай — шепнеше Теремон, потресен. — ПОГЛЕДНИ само, Сифера!

Тя смаяно поклати глава.

— Невероятно. Невероятно.

Навсякъде имаше коли — наблъскани плътно в големи купчини, образуващи хаотична грамада, тук-таме по две-три една върху друга. Широкото шосе беше почти напълно блокирано от тях; катастрофиралите коли се бяха превърнали кажи-речи в непреодолима стена. Предниците им гледаха във всички посоки. Някои бяха с колелата нагоре. От не една бяха останали само обгорели скелети. Лъскави локви разлято гориво проблясваха като малки кристални езерца. Ивици от разбито на прах стъкло придаваха на пътя зловещ блясък.

Мъртви коли. И мъртви шофьори.

Това беше най-страшната гледка, която бяха видели до този момент. Пред тях се простираше огромна армия мъртъвци. Имаше тела, отпуснати пред таблата на колите, тела, вклинени между автомобилите, тела, приковани под колелата. И множество тела, просто разпилени като жалки ненужни кукли от двете страни на пътя, крайниците им бяха застинали в комично уродливите пози на смъртта.

Сифера заговори:

— Вероятно една част от шофьорите са спрели веднага след появата на Звездите. Но други са увеличили скоростта, опитвайки се да се измъкнат от магистралата и да се доберат до домовете си, вследствие на което са започнали да се блъскат в спрелите коли. Имало е също и хора, които изобщо са забравили как се кара… погледни ей там, те направо са излитали от пътя, а този тук навярно е завил обратно и се е опитал да кара в насрещното движение…

Теремон потръпна.

— Чудовищна гигантска грамада. Колите са прииждали от всички посоки и са се блъскали по няколко наведнъж. Те са се въртели, преобръщали и изхвърчали в другите платна. Хората са изскачали отвътре, побягвали са, за да търсят спасение, и са били удряни от новопристигналите коли. Лудостта е имала стотици лица.

Той се засмя горчиво.

Сифера се обърна към него, изненадана:

— Какво намираш за смешно, Теремон?

— Единствено собствената ми глупост. Знаеш ли, Сифера, преди половин час, докато наближавахме магистралата, през главата ми мина безумната идея, че бихме могли просто да седнем в някоя изоставена кола, която се окаже заредена и готова за път, и да потеглим към Амгандо. Просто ей така, с всичките възможни удобства. Въобще не помислих, че пътят ще бъде напълно блокиран… че дори и да имаме късмета да намерим някоя кола в движение, ние няма да можем да изминем с нея и петнадесет метра…

— Ще бъде доста трудно дори и да се върви по пътя в състоянието, в което се намира.

— Да, но се налага.

Изпълнени с мрачна решимост, те се отправиха на дългото си пътуване на юг.

През ранния следобед, под топлата светлина на Онос, те си пробиваха път през касапницата по магистралата, преодоляваха с катерене разнебитените и изкривени коли и правеха всичко по силите си, за да не обръщат внимание на овъглените и осакатени тела, изсъхналите локви кръв, зловонието на смърт и абсолютния ужас, който лъхаше от всичко това.

Почти веднага Теремон почувства как у него се разраства една притъпеност на сетивата и емоциите. Може би това беше още по-голям ужас. Но скоро той просто престана да забелязва съсирената кръв, облещените очи на труповете, огромните размери на бедствието, което се бе разразило тук. Катеренето по огромните купчини разбити коли и промъкването покрай опасните стърчащи грамади от назъбен метал бе толкова изтощително, че изискваше цялата му концентрация и той бързо престана да обръща внимание на жертвите на този погром. Вече знаеше, че няма смисъл да търси оцелели. Хората, които са били уловени в този капан през всичките тези дни, без съмнение вече са умрели от глад и от студ.

Изглежда, че Сифера също бързо привикваше към кошмарната картина на Голямата южна магистрала. Почти без да отронва дума, тя вървеше до него и си пробиваше път през изпречилите й се препятствия, ту спираше за да посочи някой отвор в бъркотията от отломки, ту пълзеше на четири крака под надвисналите грамади смачкан метал.

Фактически те бяха единствените живи същества, които използваха пътя. От време на време зърваха някой да върви на юг далече пред тях или дори да пътува в обратната посока към Саро сити, но така и не се стигна до срещи. Навеждайки се припряно надолу, другите пътници изчезваха от погледа им и се скриваха сред останките от колите, или пък ако бяха напред, те започваха бясно да се катерят със скорост, която говореше за огромен страх, изгубвайки се бързо в далечината.

От какво се страхуват? — чудеше се Теремон. Че ще ги нападнем? Наистина ли всеки е вдигнал ръка срещу всеки?

Бе изминал един час, откакто вървяха по магистралата, когато съгледаха един изплескан с кал човек, който ходеше от кола на кола, протягаше ръце и ровичкаше по джобовете на мъртъвците, грабейки намерените вещи. На гърба му висеше огромна раница с плячка, толкова тежка, че той залиташе под тежестта й.

Теремон изруга гневно и извади игловия си пистолет.

— ПОГЛЕДНИ го този гаден таласъм! Само го ВИЖ!

— Недей, Теремон!

Сифера отклони ръката му точно в мига, когато той изстреля една мълния по посока на мародера. Изстрелът попадна в близка кола и за миг там се появи едно малко сияйно слънце от отразена енергия.

— Защо направи това? — попита Теремон. — Опитвах се само да го уплаша.

— Помислих си… че ти…

Теремон поклати мрачно глава.

— Не — рече той. — Във всеки случай все още не. Гледай… виж го как бяга.

Чувайки изстрела, мародерът се беше извърнал в почуда, впервайки безумните си маниакални очи в Теремон и Сифера. Погледът му беше празен; от устните му се стичаше плюнка. Той го зяпаше с отворена уста в продължение на един дълъг миг. Сетне пусна раницата с плячката и дращейки с нокти се понесе в едно диво и отчаяно бягство по таваните на колите; не след дълго те го изгубиха от погледите си.

После продължиха по пътя си.

Пътуването бе мъчително и тежко. Пътните знаци, които се издигаха високо над тях, монтирани към блестящите стълбове, се присмиваха на жалките им усилия да напреднат, сочейки какво малко разстояние са изминали, откакто бяха тръгнали по магистралата. Когато Онос клонеше вече към залез, те се бяха отдалечили само на два километра и половина от началото на шосето.

— Ако се движим с тази скорост — обади се Теремон навъсено, — ще ни трябва цяла година, за да стигнем до Амгандо.

— Ще увеличим скоростта, веднага щом посвикнем да преодоляваме тези препятствия — отвърна Сифера, без да е много убедена в думите си.

Стига да можеха да вървят по някое успоредно на магистралата шосе, вместо по самите платна, пътуването им щеше да стане далеч по-просто. Но това бе невъзможно. Една значителна част от Голямата южна магистрала представляваше издигнат път с високи мостове, построени над гори, блата и пръснатите тук-таме индустриални обекти. Понякога тези мостове покриваха дълги участъци, минавайки над кариери, езера и реки. През по-голямата част от пътя те нямаха никакъв друг избор, освен да се придържат към централните платна на магистралата, колкото и трудно да беше преодоляването на безкрайната редица катастрофирали коли.

Доколкото можеха, те вървяха по края й, тъй като колите тук бяха по-малко. Поглеждайки встрани от пътя, Теремон и Сифера навсякъде виждаха признаците на все още продължаващия хаос.

Изгорели къщи. Нестихващи силни пожари чак до хоризонта. Понякога съглеждаха неголеми групи бегълци, окаяни, потресени и зашеметени; те вървяха без ред и посока по задръстените от отломки улици, предприели някакво безнадеждно и отчаяно преселение. Друг път виждаха по-големи групи, от хиляди души и повече, които лагеруваха на някое открито място, всеки един от тези хора се беше сгушил, самотен и вцепенен, почти без да се помръдва, с подкопана воля и сила.

Сифера посочи една изгоряла църква на билото на хълм точно от другата страна на магистралата. Една малка група от недодялани на вид хора се катереха по стените й, разкъртваха останалите по местата си сиви каменни блокове с помощта на лостове изваждаха ги и ги захвърляха във вътрешния двор на църквата.

— Човек ще рече, че я събарят — забеляза Сифера. — Защо правят това?

Теремон каза:

— Защото мразят боговете. Според тях те са виновни за всичко, което се случи… Знаеш ли го Пантеона, голямата Катедрала на Вси Богове точно на края на гората, с прочутите фрески на Тамиланди? Аз го видях два-три дни след Падането на нощта. Беше изгорял до основи… само купчини от отломки, всичко бе разрушено, имаше и един свещеник в полусъзнание, затрупан под камара от тухли. Сега разбирам, че тя не е изгоряла случайно. Пожарът е бил предизвикан УМИШЛЕНО. А свещеникът… видях как един луд го уби точно пред очите ми; помислих си, че го е направил за да открадне църковните му одежди. Може и да не е било така. Може би причината е била просто в омразата, която е извиквал у него.

— Но свещениците не са виновни…

— Толкова бързо ли забрави Апостолите. Как Мондиор в продължение на месеци ни говореше, че онова, което ще се случи, ще бъде отмъщението на боговете? Свещениците са гласа на боговете, не е ли така, Сифера? И ако свещениците са ни повели към злото, за да бъдем наказани по този начин, тогава самите свещеници трябва да носят отговорност за идването на Звездите. Или поне така биха си помислили хората.

— Апостолите? — рече мрачно Сифера. — Бих искала да мога да ги забравя. Как смяташ, какво правят те сега?

— Предполагам, че по време на затъмнението са били в кулата си и сега са отново там — здрави и читави.

— Да, навярно са посрещнали края на тази нощ в добра форма, като се има предвид как бяха подготвени за нея. Какво беше казал Алтинол? Че вече имат правителство в северната част на Саро сити?

Теремон гледаше унило опустошената църква от другата страна на пътя.

— Просто не мога да си представя що за правителство е това. Власт на узаконената добродетел. Мондиор издава нови нравствени заповеди всеки Онос-ден. Всякакви форми на удоволствие са забранени по закон. Ежеседмични публични екзекуции на грешните. — Той се изплю по посока на вятъра. — Мракът да го вземе! Като си помисля само, че онази вечер Фолимун ми беше в ръцете и го оставих да се измъкне, а можех лесно да го удуша…

— Теремон!

— Зная. Каква би била ползата от това? Един Апостол повече или по-малко. Нека живее. Нека си правят тяхното правителство и да повеляват на нещастниците от северната част на Саро сити какво да правят и какво да мислят. Какво ни интересува това? Ние сме тръгнали на юг, нали така? Делата на Апостолите няма да ни засегнат. Те ще бъдат просто едно от петдесетте враждуващи и боричкащи се правителства, когато нещата най-накрая улегнат. Може би и едно от петте хиляди. Всяка област ще си има свой собствен диктатор, свой император. — Изведнъж гласът на Теремон стана по-мрачен. — О, Сифера, Сифера…

Тя взе ръката му и каза тихо:

— Отново се обвиняваш, нали?

— Как разбра?

— По вълнението ти… Теремон, уверявам те, ти не си виновен за нищо! Това щеше да се случи независимо от нещата, които писа във вестника, не разбираш ли? Един-единствен човек не би могъл да промени нищо. Светът е бил предопределен да мине през този катаклизъм, това е било нещо непредотвратимо, нещо…

— ПРЕДОПРЕДЕЛЕН? — каза той язвително. — Колко странно звучи тази дума в твоята уста! Отмъщението на боговете, това ли имаш предвид?

— Не казах нищо за боговете. Мисълта ми е, че Калгаш Две бе предопределен да дойде, не от боговете, а просто от законите на астрономията; затъмнението също беше предопределено да се случи, и Падането на Нощта, и Звездите…

— Да — вметна Теремон безразлично. — Предполагам.

Те вървяха през един отрязък от пътя, по който колите не бяха много. Онос бе залязъл и сега на небето грееха вечерните слънца, Сита, Тано и Довим. От запад духаше мразовит вятър. Теремон усети в стомаха си тъпата болка на глада. Не бяха яли през целия ден. Разположиха се на лагер между две смачкани коли и отвориха взетите от Скривалището пакети със суха храна.

Но колкото и да беше гладен, той установи, че няма голям апетит и трябваше да се застави да поглъща храната хапка по хапка. Скованите лица на труповете го гледаха втренчено от близките коли. Докато вървяха, Теремон съумяваше да не им обръща внимание, но сега, когато седеше на някогашната най-хубава магистрала на провинция Саро, той не можеше да ги изключи от съзнанието си. Имаше моменти, когато му се струваше, че той сам ги е избил всички.

Те си направиха легло от възглавниците на седалките, които се бяха разпилели при сблъсъка на колите, и спаха плътно един до друг, един прекъслечен неспокоен сън, който не би могъл да бъде по-тежък, дори ако се бяха опитали да спят направо върху твърдия бетон на пътното платно.

През нощта се чуваха песни и дрезгав смях долитащи отдалеко. По едно време Теремон се събуди и надникна над пътното заграждение на издигнатата магистрала. Долу в нивята се виждаха далечни лагерни огньове, може би на двадесет минути път пеша в източна посока. Спеше ли някой все още под покрив? Или въздействието на Звездите е било толкова всеобщо, че всички хора по света бяха напуснали къщите и домовете си, за да живеят на открито под познатата светлина на вечните слънца, също като него и Сифера.

Призори той най-накрая се унесе. Но едва бе заспал, когато Онос изгря на източния хоризонт — най-напред розов, а сетне златист — изтръгвайки го от неговите откъслечни и страшни сънища.

Сифера беше вече будна. Лицето й бе бледо, а очите зачервени и подпухнали.

Той успя да се усмихне.

— Красива си — каза й Теремон.

— О, това не е нищо — отвърна тя. — Трябваше да ме видиш, когато не се бях къпала в продължение на ДВЕ седмици.

— Но аз исках да кажа…

— Зная какво искаше да кажеш — рече тя. — Предполагам.

През този ден те изминаха повече от шест километра и всяка поредна стъпка бе свързана с трудности.

— Имаме нужда от вода — подхвърли Сифера, когато се усетиха първите повеи на следобедния вятър. — Ще трябва да поемем по първото отклонение от магистралата и да се опитаме да намерим извор.

— Да — рече той. — Предполагам, че ще трябва.

Мисълта да се спуснат надолу го правеше неспокоен. От самото начало на пътуването те бяха на практика единствените хора, които вървяха по магистралата; и по един странен начин Теремон вече се чувстваше почти у дома си сред бъркотията от смачкани и разнебитени коли. Там долу, в откритите поля, където се движеха групи от бежанци — СТРАННО, помисли си той, НАРИЧАМ ГИ БЕЖАНЦИ, КАТО ЧЕ ЛИ САМИЯТ АЗ СЪМ ТРЪГНАЛ ПРОСТО НА ИЗЛЕТ — никой не можеше да каже какво ги очакваше.

Но Сифера беше права. Те трябваше да слязат долу и да намерят вода. Подсигурените на тръгване запаси бяха почти изчерпани. И може би имаха нужда да се отклонят временно от кошмарната безконечна лента от разбити коли и вкочанени вторачени трупове, преди да продължат отново към Амгандо.

Той посочи един пътен знак недалеч пред тях.

— Един километър до следващата отбивка.

— Би трябвало да сме там до един час.

— По-малко — отбеляза той. — Пътят напред изглежда чист. Ще се спуснем от магистралата надолу и ще направим, каквото трябва, колкото се може по-бързо, а после ще е по-добре да се върнем и да преспим отново тук. По-безопасно е да прекараме нощта на магистралата, скрити между няколко от тези коли, вместо да се излагаме на рискове там долу.

Сифера видя логиката в думите му. В този относително свободен отрязък от пътя те напредваха бързо към близката отбивка, по-бързо в сравнение с всеки един от предишните участъци на магистралата. Почти без никакво забавяне Сифера и Теремон стигнаха до следващия пътен знак, който предупреждаваше, че до отклонението остават още четиристотин метра.

Но след това бързото им темпо внезапно бе прекъснато. На това място пътното платно бе блокирано от огромна грамада катастрофирали коли и за миг Теремон си помисли с ужас, че те изобщо няма да успеят да я преодолеят.

По всяка вероятност тук бе станала някаква чудовищна серия от сблъсквания, нещо ужасяващо дори от гледна точка на онова, което вече бяха видели. Изглежда, че в средата на огромната планина от желязо бяха два големи товарни камиона, кабина срещу кабина, вкопчени в двубой като диви зверове от джунглата; десетки леки автомобили се бяха блъснали в тях на висока скорост, бе последвала една безкрайна поредица от катастрофи, колите бяха отскачали назад върху онези след тях, образувайки гигантска бариера, която стигаше от единия край на платното до другия и излизаше извън защитната преграда по периферията на магистралата. Навсякъде стърчаха смачкани врати и калници, остри като ножове, а огромното количество разбито стъкло прозвънтяваше зловещо под повеите на игривия вятър.

— Ето тук — извика Теремон. — Струва ми се, че виждам път… ето през тази пролука и после над камиона вляво… не, не, няма да стане, ще трябва да минем под…

Сифера застана до него. Той й показа какъв е проблемът — в далечния край ги очакваше купчина от коли в отвесно положение, напомняща поле от ножове с остриетата нагоре — и тя кимна. Те предпочетоха да минат отдолу, отказвайки се от бавното и мъчително пълзене между парчетата стъкло и засъхналите локви гориво. Спряха по средата, за да отдъхнат, преди да продължат към другия край на грамадата.

Първи навън се показа Теремон.

— О богове! — промърмори той, съзерцавайки в недоумение открилата се пред него сцена. — Ами сега?

Пътят беше свободен в един отрязък от около петдесетина крачки след големия куп катастрофирали коли. Отвъд чистото пространство имаше нова барикада, преграждаща магистралата от край до край. Но тази, втората, беше направена нарочно. Купчината от врати и колела, изкусно наредени върху пътното платно на височина два и половина-три метра.

Пред барикадата Теремон видя дванадесетина души, които лагеруваха на самата магистрала. Той бе толкова погълнат от преминаването през бъркотията от катастрофирали коли, че не бе обърнал внимание на нищо друго и затова не бе чул шума и гласовете от другата страна.

Сифера изпълзя до него. Той я чу как тя ахна от изненада и уплаха.

— Дръж си ръката върху игловия пистолет — прошепна й Теремон. — Но не го вади и дори и не помисляй да правиш опит да го използваш. Прекалено много са.

Няколко непознати сега вървяха бавно към тях, шест или седем яки мъже. Теремон ги наблюдаваше неподвижен. Той знаеше, че няма как да избегне тази среща… нямаха никакви шансове да се измъкнат обратно през този лабиринт от остри като нож ламарини, през който току-що се бяха проврели. Двамата със Сифера бяха попаднали в капана на откритото пространство между двете барикади. Не им оставаше нищо друго, освен да почакат и да видят какво ще се случи с надеждата, че тези хора са що-годе с разума си.

Един висок мъж с превити рамене и студени очи се приближи без да бърза към Теремон, докато двамата се озоваха почти нос в нос, и каза:

— Добре, приятелю. Това е Проверочен пункт. — Той подчерта думата ПРОВЕРОЧЕН по един особен начин.

— Проверочен пункт? — повтори Теремон хладно. — И какво проверявате?

— Не се прави на умник, защото ще излетиш от магистралата с главата надолу. Дяволски добре знаеш какво проверяваме. Не си създавай проблеми.

Високият даде знак на другите. Те се приближиха и започнаха да потупват дрехите на Теремон и Сифера. Теремон отблъсна гневно търсещите ръце.

— Пуснете ни да минем — каза той отсечено.

— Никой не минава оттук без да бъде претърсен.

— По чие нареждане?

— По мое нареждане. Ще се подчините ли, или ще трябва да ви принудим да го направите?

— Теремон… — прошепна Сифера неспокойно.

Той я отблъсна. В него се надигаше ярост.

Здравият разум му казваше, че би било глупаво да се съпротивлява, че те имат сериозно числено превъзходство, че високият мъж не говореше празни приказки, когато го предупреди, че ще си навлекат неприятности, ако откажат да бъдат обискирани.

Тези хора не приличаха точно на бандити. В думите на високия имаше нещо официално, сякаш това тук беше нещо като граница или може би митница. Какво търсеха те? Храна? Оръжие? Щяха ли да се опитат да им вземат игловите пистолети? По-добре да им дадем всичко, каквото носим, каза си Теремон, вместо да бъдем убити в един напразен и безразсъдно героичен опит да защитим правото си да преминем.

Но все пак… да бъде малтретиран по подобен начин… да бъде заставян да се подчини, на една свободна обществена магистрала…

Освен това те не можеха да си позволят да предадат игловите пистолети и запасите си от храна. До Амгандо оставаха още стотици километри.

— Предупреждавам ви — започна високият.

— И аз те предупреждавам, дръж си ръцете далеч от мен. Аз съм гражданин на Федерална република Саро, а това все още е път, открит за всички граждани, независимо какво се е случило. Вие нямате никаква власт над мен.

— Говори като професор — рече един от мъжете през смях. — Държи речи за правата си и тям подобни.

Високият сви рамене.

— Ние вече си имаме професор тук. Не ни трябват повече. И май стигат толкова приказки. Хванете ги и ги подложете на Претърсване. От глава до пети.

— Пус… не… те… ме…

Теремон усети как някой го сграбчва за ръката. Той вдигна бързо юмрук и го стовари в нечии ребра. Всичко това му се струваше много познато: още една схватка, още един побой. Но беше твърдо решен да се бие. Миг по-късно го удариха в лицето, някой го хвана за лакътя, после чу яростните и уплашени викове на Сифера. Той се опита да се изтръгне, нанесе втори удар, бе ударен за втори път, наведе се надолу, извъртя се, стовари силно юмрука в лицето…

— Хей, почакайте малко? — един нов глас. — Спрете! Бутела, остави този човек! Фриднор! Талпин! Пуснете го!

ПОЗНАТ глас.

Но чий?

Претърсвачите отстъпиха назад. Теремон се помъчи да запази равновесие и залитайки леко, той погледна към новодошлия.

Видя пред себе си един усмихнат, строен и интелигентен на вид мъж, блестящите му проницателни очи надзъртаха от едно изцапано с кал лице…

Той познаваше този човек, да.

— БИЙНИ!

— Теремон! Сифера!

40.

Ситуацията веднага се промени. Бийни отведе Теремон и Сифера в едно учудващо уютно малко гнезденце точно в далечния край на барикадата: възглавници, пердета и редица от метални кутии, в които изглежда, че имаше храна. Там лежеше една слаба млада жена; левият й крак бе превързан. Тя изглеждаше немощна и трескава, но когато влязоха, върху лицето й проблесна бърза и лека усмивка.

Бийни каза:

— Нали си спомняш Раиста 717, Теремон? Раиста, това е Сифера 89, от катедрата по археология. Разказвах ти за нея… за опожарените в далечното минало градове, които тя откри… Раиста е моята партньорка — обърна се той към Сифера.

Теремон бе срещал Раиста няколко пъти по време на приятелството си с Бийни през последните две-три години. Но това бе в друга ера, в един свят, който сега бе мъртъв и изчезнал. Той едва я позна. Помнеше я като стройна и елегантна жена с приятна външност, винаги с хубава прическа, винаги издокарана. Но сега… сега! Това слабо, крехко, изтерзано момиче… този призрак на онази Раиста, която бе познавал, с хлътнали очи и сплъстени коси!…

Наистина ли бяха минали само няколко седмици от Падането на Нощта? Изведнъж му се стори, че от онази нощ го деляха години. Векове… няколко геологически епохи…

Бийни рече:

— Имам малко бренди тук, Теремон.

Очите на Теремон се разшириха.

— Сериозно ли говориш? Знаеш ли колко отдавна не съм пийвал нищо?… Каква ирония на съдбата, Бийни. Ти, въздържателят, когото трябваше да придумвам да опита коктейла Тано… ти притежаваш последната бутилка бренди на света, скрита тук при теб!

— Сифера? — попита Бийни.

— Да, моля. Съвсем малко.

— Ние и без това имаме съвсем малко. — Той им сипа по три напръстника.

Когато почувства топлината на брендито, Теремон каза:

— Бийни, какво става тук? Какъв е този Проверочен пункт?

— Не знаеш ли за Претърсването?

— Абсолютно нищо.

— Къде бяхте вие двамата след Падането на нощта?

— Предимно в гората. После Сифера ме намери, след като бях пребит от няколко хулигана, и ме отведе в университетското Скривалище, докато се възстановя. А през последните два-три дни пътувахме по магистралата с надеждата да стигнем до Амгандо.

— Значи знаете за Амгандо, така ли?

— Научих за това благодарение на теб, косвено — отвърна Теремон. — Срещнах Шийрин в гората. Той бе ходил до Скривалището малко след като си бил тръгнал оттам, както изглежда, и бе видял бележката ти за Амгандо. Шийрин ми каза на мен, аз казах на Сифера. И ние потеглихме натам заедно.

— С Шийрин? — попита Бийни. — Къде е той тогава?

— Той не е с нас. Ние се разделихме преди дни. Той тръгна към Амгандо сам, а аз останах в Саро, за да търся Сифера. Не зная какво се е случило с него… Дали е възможно да ми сипеш още една глътка от това бренди, Бийни? Ако може. Беше започнал да ми разказваш за Претърсването.

Бийни наля на Теремон още малко бренди. После погледна Сифера, която поклати глава.

След това Бийни заговори разтревожено:

— Ако Шийрин пътува сам, той навярно е в беда, и то много сериозна. Сигурен съм, че не е минавал по този път, откакто съм тук, а Голямата южна магистрала е единственият маршрут от Саро до Амгандо, ако човек иска да стигне дотам. Ще трябва да изпратим разузнавателен отряд да го потърси… Що се отнася до Претърсването, това е едно от новите неща, с които хората са се заели. Това тук е официален Проверочен пункт. Има по един такъв в началото на всяка провинция, през която минава Голямата южна магистрала.

— Та ние сме само на няколко километра от Саро сити — забеляза Теремон. — Това е все още провинция Саро, Бийни.

— Вече не е. Всички стари административни области отпаднаха. Онова, което е останало от Саро сити, е разделено… чувам, че Апостолите са си запазили един голям дял в северната част на града, а района около гората и университетът е под контрола на някой си Алтинол, чиято групировка от военен тип нарича себе си Противопожарен Патрул. Може би сте се натъкнали на тях.

Сифера каза:

— Аз бях офицер в Противопожарния Патрул в продължение на няколко дни. Това зелено шалче, което нося, е техният служебен отличителен знак.

— Тогава ти знаеш какво се е случило — рече Бийни. — Разпадане на старата система… милиони малки правителствени единици никнат навсякъде като гъби. В момента вие се намирате в провинция Реставрация. Тя се простира на около единадесет километра надолу по магистралата. Щом стигнете до следващия Проверочен пункта, започва провинция Шест слънца. Отвъд нея и Обетована земя, после Виделина, а след това… е, забравих. Във всеки случай те се променят на всеки няколко дни, когато хората стигнат до нови места.

— А Претърсването? — подсказа Теремон.

— Това е новата параноя. Всички се страхуват от подпалвачите. Нали знаеш какво представляват те. Луди, които са решили, че онова, което се случи през нощта на затъмнението, е било страшен майтап. Те обикалят и палят. Разбрах, че една трета от Саро сити е бил опожарен при Падането на нощта просто в резултат на паническите опити на хората да прогонят Звездите, но още една трета от града е била разрушена СЛЕД това, въпреки че Звездите отдавна ги е нямало. Ето това е, гадна работа. Затова хората с повече или по-малко незасегнати умове — сега вие се намирате именно сред такива, в случай че не знаете — претърсват всекиго за запалителни приспособления. Забранено е човек да притежава кибрит, запалки, иглови пистолети и всичко друго, с което може да…

— Същото става и в покрайнините на града — рече Сифера. — Това е и целта на Противопожарния Патрул. Алтинол и подчинените му са се обявили за единствените хора в Саро, които имат право да използват огън.

— А аз бях нападнат в гората, когато се опитвах да се сготвя храната — вметна Теремон. — Предполагам, че моите нападатели също са били Претърсвачи. Щях да бъда пребит до смърт, ако Сифера и нейният Патрул не се бяха появили точно навреме, за да ме спасят, също както и ти направи току-що.

— Е — каза Бийни, — не зная на кого си попаднал в гората. Но тук Претърсването е формален ритуал за разрешаването на същия проблем. Това става навсякъде, всеки претърсва всеки, никакви изключения. Подозрението е всеобщо: то тегне над всички. Това е като треска… треска, породена от страх. Само малцина хора от елита, като членовете на Алтоноловия Противопожарен Патрул, могат да носят запалителни материали. На всеки граничен пункт вие трябва да предавате вашите уреди за палене на огън на съответните власти, каквито се случат в този момент. Можете също така да оставите тези иглови пистолети тук при мен, Теремон. Никога няма да стигнете до Амгандо с тях.

— Без тях също никога няма да стигнем — отвърна Теремон.

Бийни сви рамене.

— Може би да, може би не. Но все пак ще трябва да ги предадете, докато пътувате на юг. Следващия път, когато попаднете на Проверочен пункт, както разбираш, аз няма да бъда там, за да ви спася от силите на Претърсването.

Теремон се замисли.

— Как все пак успя да ги накараш да те послушат? — попита той. — Или може би си главният Претърсвач тук?

Бийни се засмя:

— Главният Претърсвач? Едва ли. Но те ме уважават. Разбирате ли, официално аз се водя техният професор. Знаете ли, че на някои места хората от университета са обект на омраза? Тълпи от умопомрачени идиоти ги избиват веднага щом ги зърнат, защото лудите смятат, че ние сме причинили затъмнението и сега сме се готвели да предизвикаме ново. Но тук не е така. Тук считат, че съм полезен заради моя интелект. Мога да съчинявам дипломатически послания до съседните провинции, давам идеи как счупените неща да заработят отново, мога дори да обясня защо Мракът няма да се върне и защо никой няма да види Звездите в продължение на две хиляди години. Те намират моите обяснения за много утешителни. И тъй, аз заживях сред тях. Те ни хранят, грижат се за Раиста, а аз им служа с ума си. Това са едни чудесни симбиозни взаимоотношения.

— Шийрин ми каза, че си тръгнал към Амгандо — рече Теремон.

— Да, бях тръгнал — отвърна Бийни. — Хора като теб и мен трябва да бъдат именно в Амгандо. Но докато пътувахме с Раиста ни сполетя беда. Чу ли ме, когато ти казах, че лудите преследват хората от университета и се опитват да ги избият? Ние с Раиста едва не бяхме заловени от една такава шайка, докато вървяхме на юг през предградията към началото на магистралата. Във всички тези квартали откъм южната страна на гората сега са се настанили умопомрачени скитници.

— Да, попаднахме на някои от тях — вметна Теремон.

— Тогава знаете каква е ситуацията. Ние бяхме обкръжени от една такава шайка. Те успяха да отгатнат, че сме образовани хора просто по начина ни на говорене, и после един от тях ме разпозна… разпозна ме, Теремон, от снимка във вестника, от една от ТВОИТЕ статии с поредното интервю, което взимаш от мен по повод на затъмнението! И той им каза, че аз съм от Обсерваторията, че аз съм човекът, който е накарал Звездите да се появят. — Известно време Бийни остана загледан в празното пространство. — Предполагам, че само две минути ни деляха от това да бъдем обесени на пилона на някоя лампа. Но после се намеси провидението — вниманието им беше отклонено. Появи се една друга банда — допускам, че са си оспорвали някакви територии — и нейните хора започнаха да хвърлят бутилки, да крещят и да размахват кухненски ножове. Двамата с Раиста успяхме да се измъкнем. Те са като децата, лудите… вниманието им не може да бъде привлечено за дълго от каквото и да е било. Но докато пълзяхме по една тясна уличка между две опожарени сгради, Раиста си поряза крака на някакво счупено стъкло. И докато стигнахме дотук, той се инфектира толкова лошо, че тя вече не можеше да върви.

— Разбирам. — Никак не е чудно, че изглежда толкова ужасно, помисли си Теремон.

— За наш късмет граничните отряди на провинция Реставрация имаха нужда от професор. Те ни прибраха. Има вече седмица или десетина дни, откакто сме тук. Предполагам, че след още една седмица, или по-вероятно две, Раиста отново ще може да ходи, ако всичко върви добре. После ще накарам началника на тази провинция да ни издаде паспорти, с които да преминем благополучно поне през следващите няколко административни области надолу по пътя, и след това ще потеглим отново към Амгандо. Дотогава можете спокойно да останете при нас и сетне, ако искате, ще продължим заедно на юг. По този начин пътуването със сигурност ще бъде по-безопасно… Трябвам ли ти за нещо, Бутела?

Високият мъж, който се бе опитал да обискира Теремон на откритото пространство между двете барикади, бе подал главата си над пердетата на малката бърлога на Бийни.

— Току-що пристигна един вестоносец, професоре. Носи някакви новини от града и по-точно от провинция Империал. Голяма част от написаното не е ясно.

— Дай да видя — рече Бийни и протегна ръка, за да вземе сгънатия лист хартия. На Теремон той каза: — Между различните нови провинции непрекъснато сноват куриери. Провинция Империал се намира на североизток от магистралата и се простира по посока на града… Повечето от Претърсвачите тук ги няма много по четенето. Изглежда, че при тях Звездите са засегнали някакъв словесен център или нещо подобно.

Бийни спря да говори и се задълбочи в известието. Той се мръщеше, чумереше, свиваше устни и мърмореше нещо за посткатастрофичен почерк и правопис. Малко по-късно изражението му помръкна.

— Боже мой! — извика той. — Това е най-лошата, най-отвратителна и най-ужасна…

Ръката му трепереше. Той погледна Теремон с обезумели очи.

— Бийни! Какво се случило?

Бийни заговори унило:

— Апостолите на Пламъка идват насам. Те са събрали армия и са тръгнали към Амгандо, разчиствайки по пътя си всички нови малки областни управи, които са възникнали по магистралата. А когато стигнат до Амгандо те имат намерение да разгромят евентуалното новоучредено правителство, което е било сформирано там, и да се провъзгласят за единствената законна упълномощена управляваща сила в цялата Република.

Теремон усети пръстите на Сифера да се забиват в ръката му. Той се обърна, за да я погледне и видя изписания на лицето й ужас. Знаеше, че и той навярно не изглежда много по-различно.

— Идват… насам… — повтори Теремон бавно. — Армия на Апостолите.

— Теремон, Сифера… вие трябва да се махнете оттук — рече Бийни. — Незабавно. Ако сте все още тук, когато Апостолите пристигнат, всичко ще бъде изгубено.

— Искаш да кажеш да тръгнем към Амгандо? — попита Теремон.

— Безусловно. Без да губите нито минута. Там е цялата университетска общност от Скривалището, както и учени от други университети, образовани хора от цялата Република. Ти и Сифера трябва да ги предупредите да се разпръснат, без никакво забавяне. Ако Апостолите ги заварят в Амгандо, Мондиор ще може да погълне с един замах цялото ядро на всяко едно бъдещо законно правителство, каквото тази страна навярно ще има. Той може дори да нареди извършването на масови екзекуции над университетски преподаватели и учени… Виж какво, аз при всяко положение ще ви издам паспорти, които ще ви помогнат да минете през следващите няколко Проверочни пункта надолу по магистралата. Но когато излезете извън зоната на нашите пълномощия, ще трябва просто да се подчините на силите на Претърсването, да им предадете, каквото пожелаят, и после да продължите на юг. Не можете да си позволите да се занимавате с второстепенни неща, като например да оказвате съпротива на органите на Претърсването. Хората в Амгандо трябва да бъдат предупредени, Теремон!

— Ами ти? Да не би да имаш намерение просто да останеш тук?

Бийни изглеждаше объркан.

— А какво друго мога да направя?

— Но… когато Апостолите дойдат…

— Когато Апостолите дойдат, те ще направят с мен, каквото пожелаят. Да не би да ми предлагаш да изоставя Раиста и да хукна към Амгандо с теб?

— Е… не…

— В такъв случай аз нямам никакъв избор. Прав ли съм? Прав ли съм? Оставам тук, с Раиста.

Теремон почувства болка в главата си. Той притисна ръце към очите си.

Сифера каза:

— Няма друг начин, Теремон.

— Зная. Зная. Но като си помисля, че Мондиор и хората му могат да вземат в плен един толкова ценен човек като Бийни… да го екзекутират, и дори…

Бийни се усмихна и постави ръката си над китката на Теремон.

— Кой знае? Може пък Мондиор да реши да задържи двама-трима професори около себе си като домашни любимци. Както и да е, сега не е важно какво ще се случи с мен. Мястото ми е до Раиста. А твоето място е на магистралата… тичайки презглава към Амгандо, колкото можеш по-бързо. Хайде, ще ви донеса храна и ще ви дам няколко официални документи. — Бийни замълча. — Ето. Ще имаш нужда и от това. — Той сипа останалото бренди, не повече от тридесет грама, в празната чаша на Теремон… — Наздраве — каза Бийни.

41.

Те минаха през Проверочния пункт на границата между провинциите Реставрация и Шест слънца без никакви проблеми. Граничният служител, напомнящ чиновник или адвокат от един вече изчезнал свят, просто хвърли един бърз поглед на издадения от Бийни документ, кимна, когато видя пищния подпис „Бийни 25“ най-долу, и им махна да продължат.

Два дни по-късно, когато прекосяваха границата между Шест слънца и Обетована земя, нещата се оказаха не толкова прости.

Граничният патрул тук приличаше на банда главорези, имащи вид на хора, които по-скоро биха изхвърлили Теремон и Сифера от издигнатата магистрала, вместо изобщо да погледнат документите им. Настъпи един дълъг тревожен интервал, през който Теремон размахваше паспорта като някаква магическа пръчка. После магията проработи, повече или по-малко.

— Пропуск ли е това нещо? — попита главният главорез.

— Да, документ. За освобождаване от Обиск.

— Кой го е издал?

— Бийни 25, Главен Администратор по Претърсването, провинция Реставрация. Две провинции по-нагоре, по посока на Саро сити.

— Зная къде се намира провинция Реставрация. Прочетете го.

— „До всички, за които това може да се отнася: Този документ удостоверява, че неговите приносители, Теремон 762 и Сифера 89, са акредитирани пратеници на Противопожарния Патрул на Саро сити, и че те са упълномощени да…“

— Противопожарния Патрул? Какво е това?

— Шайката на Алтинол — промърмори един от другите главорези.

— А — каза шефът им, кимвайки по посока на игловите пистолети, които Теремон и Сифера открито носеха на бедрата си. — Значи Алтинол иска вие да преминавате през страните на други хора с оръжия, които могат да опожарят цял окръг?

Сифера каза:

— Нашата мисия е свързана с хората от Националния парк Амгандо и тя не търпи отлагане. Жизненоважно е да стигнем там благополучно. — Тя докосна зеленото си шалче. — Знаете какво означава това? Ние се занимаваме с предотвратяване на пожари, а не с подпалвачество. И ако не стигнем до Амгандо навреме, Апостолите на Пламъка, ще се зададат по тази магистрала и ще разрушат всичко, което вие се опитвате да създадете.

Това не звучи много логично, помисли си Теремон. Ако успееха да стигнат до Амгандо, далеч на юг, това нямаше да спаси малките републики в северния край на магистралата от Апостолите. Но Сифера бе говорила с необходимата убеденост и страст и по един объркан начин бе придала на думите си огромна важност.

Отговорът беше мълчание и през този кратък интервал граничният полицай се опитваше да проумее значението на думите й. После се намръщи ядосано, на лицето му се изписа объркано изражение и изведнъж каза почти яростно:

— Добре. Минавайте. Измитайте се оттук по дяволите и да не ви виждам отново в провинция Шест Слънца, защото иначе ще съжалявате… Апостоли! Амгандо!

— Много ви благодаря — рече Теремон с благост, която граничеше толкова много със сарказъм, че Сифера го улови за ръката и го поведе бързо през пропускателния пункт, преди наистина да успее да ги вкара в беля.

Сега пътуването по магистралата вървеше бързо и те изминаваха по двадесетина километра на ден, а понякога и повече. Гражданите на провинциите Шест Слънца, Обетована земя и Виделина работеха усилно, разчиствайки останките от коли по Голямата южна магистрала. Барикадите от отломки бяха разположени през равни интервали — никой няма да кара колата си по тази магистрала дълго, дълго време, помисли си Теремон — но между пропускателните пунктове те се движеха бързо и равномерно, без да се налага да пълзят и да лазят покрай ужасните грамади от катастрофирали коли.

Мъртвите също биваха изнасяни от магистралата и погребвани. Малко по малко нещата отново започваха да изглеждат почти цивилизовани. Но не и нормални. Нямаше дори и далечна прилика с нормалното.

Тук-таме из вътрешността на страната, от двете страни на магистралата, човек все още можеше да съзре не голям брой пожари, но опожарените градове се виждаха съвсем ясно по протежение на пътя. Бежански лагери бяха разположени на всеки два-три километра и докато вървяха забързано по издигнатата магистрала, Теремон и Сифера поглеждаха надолу и зърваха печалните и объркани хора от лагерите, които крачеха бавно и безцелно из тях, сякаш всички те бяха остарели с по петдесет години през онази единствена и ужасна нощ.

Новите провинции, осъзна Теремон, бяха просто върволици от подобни лагери, следващи правата линия на Голямата южна магистрала. Във всяка област бе изникнал местен деспот, съумял да обедини неголеми територии в малко царство, простиращо се по протежение на четиринадесет-петнадесет километра по магистралата и може би на километър и половина от двете й страни. Можеше само да се предполага какво става отвъд източните и западните граници на тези нови провинции. Изглежда, че не бяха останали никакви комуникационни връзки — нито радио, нито телевизия.

— Абсолютно никаква кризисна програма ли нямаше? — попита Теремон, говорейки повече на въздуха, отколкото на Сифера.

Но му отговори Сифера.

— Онова, което предричаше Атор като цяло беше прекалено фантастично за правителството, за да го вземе на сериозно. Освен това Мондиор щеше да се възползва от едно открито признание, че е възможно да се стигне до рухване на цивилизацията само за един кратък период на мрак, особено ако този период би могъл да бъде точно предсказан.

— Но затъмнението…

— Да, може би някои хора във висшите коридори на властта са могли да разгледат диаграмите и наистина са повярвали, че ще има затъмнение. И съответно период на Мрак. Но как биха могли те да предвидят появата на Звездите? Звездите бяха просто някаква фантасмагория на Апостолите, нали си спомняш? Дори и някой от правителството да знаеше, че затъмнението ще бъде съпроводено от такъв феномен като Звездите, пак никой нямаше да може да предскаже какво ще бъде въздействието им.

— Шийрин би могъл — рече Теремон.

— Дори и Шийрин нямаше да се справи с този проблем. Той нямаше и понятие от това. Неговата специалност беше Мракът… а не внезапната и невъобразима светлина, която изпълва цялото небе.

— И все пак — каза Теремон. — Като гледаш цялата тази разруха, целия този хаос… ще ти се да мислиш, че това е било излишно, но е могло да бъде избягнато по някакъв начин.

— Но НЕ БЕШЕ избегнато.

— По-добре следващия път да бъде.

Сифера се засмя.

— Следващият път ще бъде след две хиляди и четиридесет и девет години. Да се надяваме, че ще можем да оставим на потомците си някакво предупреждение, което да изглежда по-правдоподобно отколкото Книгата на откровенията изглеждаше на повечето от нас.

Тя погледна назад през рамо, взирайки се в дългия отрязък от магистралата, който бяха изминали през последните няколко дни на усилен преход.

Теремон каза:

— Да не би да се страхуваш, че ще видиш Апостолите да се носят гръмотевично по петите ни.

— А ти не се ли страхуваш? Намираме се на стотици километри от Амгандо въпреки темпото, с което се движим напоследък. Какво ще правим ако ни настигнат, Теремон?

— Няма да ни настигнат. Една цяла армия не може да се движи толкова бързо, колкото двама здрави и решителни хора. Те не разполагат с по-добър транспорт от нашия — по чифт крака на войник, това е. Освен това има какви ли не логически съображения, поради които могат да се забавят.

— Предполагам.

— И нещо повече, в съобщението се казваше, че Апостолите възнамеряват да спират във всяка нова провинция, за да наложат властта си. Ще им трябва много време, за да премахнат всички тези малки и трудно сломими царства. Ако не се натъкнем на някакви неочаквани усложнения, ние ще бъдем в Амгандо седмици преди тях.

— Какво според теб ще стане с Бийни и Раиста? — попита Сифера малко по-късно.

— Бийни е доста умно момче. Предполагам, че той ще намери някакъв начин да бъде полезен на Мондиор.

— А ако не успее?

— Сифера, трябва ли да напрягаме главите си над всички ужасни възможности, след като не можем да направим нищо, за да променим нещата?

— Извинявай — тросна му се тя. — Не знаех, че си толкова докачлив.

— Сифера…

— Да не говорим за това — рече Сифера. — Може би аз съм докачливата.

— Всичко ще се оправи — каза Теремон. — Бийни и Раиста няма да пострадат. Ние ще стигнем до Амгандо много преди Апостолите и ще предупредим хората. Апостолите на пламъка няма да завладеят света.

— И всички мъртъвци ще станат и отново ще тръгнат по земята. О, Теремон, Теремон… — Гласът й се пресече от вълнение.

— Зная как се чувстваш.

— Какво ще ПРАВИМ?

— Ще вървим бързо и нищо повече. И няма да поглеждаме назад. Поглеждането назад няма да ни донесе абсолютно нищо.

— Така е. Абсолютно нищо — промълви тя, после му се усмихна и взе ръката му. Двамата продължиха мълчаливо напред.

Просто удивително, помисли си Теремон, колко бързо вървяха сега, когато влязоха в темпо. Първите няколко дни, докато излизаха от Саро сити и си пробиваха път през грамадите от катастрофирали коли в горната част на магистралата, те напредваха бавно, а телата им протестираха ожесточено срещу напрежението, което им налагаха. Но сега се движеха като две машини, настроени съвършено за предстоящата им задача. Краката на Сифера бяха почти толкова дълги, колкото и неговите, и те вървяха редом един до друг — мускулите работеха ефикасно, сърцата биеха равномерно, белите дробове се разширяваха и свиваха в безпогрешен ритъм. Върви върви върви. Върви върви върви. Върви върви върви…

Разбира се, очакваха ги още стотици километри. Но при това темпо щяха да стигнат бързо. Може би след месец. Може би дори и по-малко.

Тук в селскостопанските райони, отвъд най-отдалечените предградия на Саро, пътят бе почти напълно чист. Движението в този участък на магистралата далеч не е било толкова натоварено колкото на север и изглежда, че много от шофьорите се бяха измъкнали благополучно от магистралата, тъй като опасността да бъдат ударени от други, излезли от контрол коли, е била по-малка.

Пропускателните пунктове също бяха по-малко. Новите провинции в тези рядко населени райони бяха много по-големи по територия в сравнение с тези на север, а хората тук като че ли по-малко се интересуваха от такива неща като Претърсването. През следващите пет дни Сифера и Теремон само на два пъти бяха подложени на сериозни разпити. На другите гранични пунктове просто им махваха с ръка да продължат без да погледнат подсигурените им от Бийни документи.

Даже и времето беше на тяхна страна. Почти всички дни бяха хубави и топли: само няколко леки превалявания, които не им причиниха никакви сериозни неудобства. Те вървяха по четири часа, после спираха да хапнат, следващ четиричасов преход, отново храна, отново преход и сетне шест часа сън, през които дежуреха на смени, а след това отново на път. Като машини. Слънцата изгряваха и залязваха, следвайки вечния си ритъм: ту Патру, Трей и Довим, ту Онос, Сита и Тано, ту Онос и Довим, ту Трей и Патру, а понякога грееха по четири слънца наведнъж — безкрайната последователност, грандиозното шествие по небесния свод. Теремон нямаше представа колко дни са изминали, откакто напуснаха Скривалището. Всички тези дати, календари, дни, седмици, месеци… всичко това му се струваше странно, архаично и обременително, нещо, останало от един предишен свят.

След краткия период на мрачни мисли и угриженост Сифера отново бе в добро настроение.

Пътуването щеше да мине леко. Те щяха да стигнат до Амгандо без абсолютно никакви проблеми.

Сега минаваха през област, известна под името Пролетна долчинка… или може би Цветна дъбрава; срещнатите по пътя хора им бяха казали няколко различни имена. Това беше селскостопански район, открит и хълмист, а белезите на онова пъклено опустошение, сполетяло градските региони, тук бяха далеч по-малко: тук-таме се виждаше някой опожарен хамбар или стадо домашни животни без овчар и, това беше горе-долу всичко. Въздухът бе свеж и чист, а светлината на слънцата — ярка и силна. Ако не беше зловещото отсъствие на коли по магистралата, човек би могъл да си помисли, че тук не се е случило нищо изключително.

— Преполовихме ли вече пътя до Амгандо? — попита Сифера.

— Все още не. От известно време не съм виждал пътен знак, но предполагам, че…

Изведнъж той се спря.

— Какво има, Теремон?

— Погледни. Ей там, вдясно. Онзи второкласен път от запад.

Те погледнаха надолу. На няколкостотин метра се виждаше дълга редица камиони спрени по протежение на един второстепенен път недалеч от мястото, където той се сливаше с магистралата. Там имаше голям оживен лагер: шатри, буйни лагерни огньове, неколцина мъже цепеха дърва.

Броят на обитателите му навярно беше между двеста и триста души. Всички те бяха облечени в черни раса с качулки.

Теремон и Сифера си измениха изумени погледи.

— Апостолите! — прошепна тя.

— Да. Залегни. На ръце и колене. Скрий се зад пътната преграда!

— Но как са успели да стигнат дотук толкова бързо? Северният край на магистралата е напълно блокиран!

Теремон тръсна глава.

— Те изобщо не са пътували по магистралата. Погледни — имат камиони в движение. Ето, идва още един. Боже, не е ли странно, истинско движещо се средство! И да чуеш отново звука на двигател след всичкото това време. — Той почувства, че започва да трепери. — Те са успели да запазят цяла флотилия от здрави камиони, и запаси от гориво. Очевидно са дошли от Саро по обиколни селски пътища, пътувайки през западните райони. А сега ще тръгнат по главната магистрала, която предполагам, е чиста оттук до Амгандо. Могат да бъдат там до вечерта.

— Тази вечер! Теремон, какво ще правим?

— Не зная точно. Мисля, че има една-единствена налудничава възможност… Какво ще кажеш да се спуснем долу и да се опитаме да завладеем един от тези камиони? И после самите ние да потеглим към Амгандо. Да имаме дори и само два часа преднина пред Апостолите, това ще бъде достатъчно за спасението на повечето от хората в Амгандо. Прав ли съм?

Сифера каза:

— Може би. Но все пак звучи налудничаво. Как бихме могли да откраднем камион? Веднага щом ни зърнат, те ще разберат, че не сме Апостоли и ще ни пленят.

— Зная. Зная. Чакай да помисля. — Миг по-късно, той каза: — Ако успеем да заловим двама-трима от тях на разстояние от другите и им вземем расата — ако трябва ще ги застреляме с игловите пистолети — и после, вече преоблечени в расо, просто тръгнем към един от камионите все едно, че не правим нищо нередно, и скочим в кабината, и отпрашим към магистралата…

— И след две минути ще бъдат по петите ни.

— Може би. Но ако се държим спокойно и хладнокръвно, те може би ще си помислят, че не става нищо необичайно, че това е част от плана им… и докато разберат, че това не е така, ние вече ще бъдем на стотина километра надолу по пътя. — Той я погледна пламенно. — Какво ще кажеш, Сифера? Какво друго ни остава? Да продължим към Амгандо пеша, при положение че пред нас ще има седмици път? Та те ще ни подминат само след няколко часа.

Сифера се беше вторачила в него, сякаш виждаше пред себе си луд човек.

— Да надвием двама-трима Апостоли… да откраднем един от камионите им… и да се понесем с пълна скорост към Амгандо… о, Теремон, това е невъзможно. Знаеш го.

— Добре тогава — сопна й се той. — Ти остани тук. Ще опитам да се справя сам. Това е единствената надежда, Сифера.

Той се понадигна малко в полуприклекнало положение и започна да се придвижва по края на магистралата към отбивката, която се намираше на няколкостотин метра по-нататък.

— Не… Теремон, почакай…

Той се обърна и й се усмихна.

— Идваш ли?

— Да. О, това е безумие!

— Да — рече Теремон. — Но какво друго ни остава?

Тя беше права, разбира се. Планът наистина беше налудничав. И въпреки това той не виждаше никаква алтернатива. Очевидно полученият от Бийни рапорт бе изопачен: Апостолите никога не бяха възнамерявали да пътуват по Голямата южна магистрала, вместо това те бяха потеглили право към Амгандо с голям въоръжен конвой, предпочитайки второстепенните пътища, които, макар и не много преки, поне не бяха задръстени.

Амгандо беше обречен. Светът щеше да попадне в ръцете на Мондиор поради липса на друга алтернатива.

Освен ако… освен ако…

Той никога не бе гледал на себе си като на герой. Герои бяха хората, за които пишеше в своята рубрика — хора, най-добрите в своята област, които работеха при екстремални условия, извършвайки удивителни и свръхестествени неща, каквито обикновените хора дори и не помисляха да опитат, камо ли наистина да изпълнят. И ето го и него, тук, в този странно преобразен свят, говорейки безгрижно как ще надвие култистите с игловия си пистолет и ще задигне един от военните камиони, понасяйки се пълна скорост към парта Амгандо, за да предупреди хората за настъпващата опасност…

Лудост. Истинска лудост.

Но може пък да проработи, точно защото БЕШЕ толкова налудничаво. Никой нямаше да очаква двама души да се появят от нищото тук в тази спокойна пасторална обстановка и просто да избягат с един от камионите.

Те се промъкваха надолу към отбивката, Теремон вървеше малко по-напред. Между тях и лагера на Апостолите имаше поле, обрасло с гъста избуяла трева.

— Може би — прошепна той, — ако пропълзим през тази висока трева и неколцина от Апостолите се отклонят насам поради някаква причина, ние ще успеем да скочим върху тях, преди да разберат какво става.

Теремон залегна и започна да пълзи.

Сифера тръгна веднага след него, без да изостава.

Десет метра. Двадесет. Просто не спирай, главата надолу и пълзи, до онова хълмче, и после чакай… чакай…

Изведнъж, точно зад тях, се обади нечий глас:

— Я да видим какво е това. Като че да са двойка особени змии?

Теремон се обърна, вдигна очи и изпъшка.

О богове! Апостоли, седем или осем! Откъде се бяха взели? Какво беше това, уединен пикник сред полето? Покрай който двамата със Сифера бяха пропълзели в непосредствена близост, без да подозират нищо?

— Бягай! — изрева той към нея. — Ти натам… а аз насам…

Теремон побягна наляво, към колоните, които поддържаха магистралата. Може би щеше да успее да ги надтича… и да изчезне в гората от другата страна на пътя…

Не. Не. Той беше силен и бърз, но те бяха по-силни и по-бързи. Теремон видя, че го настигат.

— Сифера — извика той. — Продължавай да тичаш! Продължавай… да тичаш!

Може би наистина се бе спасила. Той я бе изгубил от погледа си. Апостолите го бяха обградили отвсякъде. Теремон посегна към игловия си пистолет, но един от тях моментално го хвана за ръката и гърлото. Пистолетът беше изтръгнат от дланта му. Нечии крака се вклиниха между неговите и го препънаха. Той падна тежко на земята, претърколи се и погледна нагоре. Пет закачулени, навъсени и сурови лица бяха обърнати към него. Един от Апостолите бе насочил собствения му пистолет към гърдите му.

— Стани — рече Апостолът. — Бавно. С вдигнати ръце.

Залитайки, Теремон се изправи тромаво на крака.

— Кой си ти? Какво правиш тук? — попита Апостолът.

— Живея тук наблизо. Жена ми и аз се прибирахме у дома и просто минавахме напряко през тези поля.

— Най-близката ферма е на осем километра. Доста дълъг е този твой пряк път. — Апостолът го подкани с кимване на глава да тръгне към лагера. — Идваш с нас. Фолимун ще иска да разговаря с теб.

Фолимун!

В края на краищата той бе оцелял през нощта на затъмнението. И отговаряше за експедицията срещу Амгандо!

Теремон се огледа. От Сифера нямаше и следа. Надяваше се, че вече е стигнала до магистралата и е потеглила към Амгандо, с всички сили. Доста крехка надежда, но единствената, която бе останала.

Апостолите го водеха към лагера. Чувстваше се странно сред толкова много закачулени фигури. Те не му обръщаха никакво внимание, макар от време на време да го побутваха да върви, и накрая го въведоха в най-голямата шатра.

Фолимун седеше на една пейка почти в дъното на палатката и преглеждаше някаква купчина с книжа. Той насочи ледено сините си очи към Теремон и чертите на слабото му остро лице се смекчиха от изненаданата усмивка, която пробягна по него.

— Теремон? Ти тук? Какво правиш насам… да не би да се каниш да ни отразяваш в „Кроникъл“?

— Тръгнал съм на юг, Фолимун. Взех си малко отпуска, тъй като нещата в града малко се пообъркаха. Би ли накарал тези главорези да ме пуснат?

— Пуснете го — рече Фолимун… — А къде отиваш точно, а?

— Това не те засяга.

— Позволи ми аз да преценя какво ме засяга. Тръгнал си за Амгандо, нали, Теремон?

Теремон погледна спокойно и студено.

— Не виждам защо трябва да ти казвам каквото и да е било.

— След всичко, което ти разказвах, когато ме интервюираше?

— Много смешно.

— Искам да зная къде отиваш, Теремон.

Увъртай, помисли си Теремон. Увъртай, колкото можеш по-дълго.

— Отказвам да отговоря на този и на какъвто и да е било друг твой въпрос. Ще обсъждам намеренията си единствено със самия Мондиор — заяви той твърдо и решително.

Известно време Фолимун не отговори нищо. Той се усмихна отново, за кратко пак стана сериозен и после избухна в истински смях. Теремон се зачуди дали някога преди бе виждал Фолимун да се смее.

— Мондиор? — рече Фолимун; очите му весело проблясваха. — Няма никакъв Мондиор, приятелю. И никога не е имало.

42.

На Сифера й беше трудно да повярва, че наистина бе успяла да избяга. Но изглежда, че бе станало точно това.

Повечето от Апостолите, които ги бяха изненадали на полето, бяха тръгнали след Теремон. Поглеждайки назад, тя ги бе видяла да го обграждат като ловджийски хрътки около жертвата си. Те го бяха съборили на земята и той със сигурност бе пленен.

Само двама от Апостолите бяха побягнали след нея. Сифера блъсна силно единия от тях в лицето с длан; ръката й бе вдървена и при скоростта, с която тичаше, ударът го накара да залитне и да падне на земята. Другият беше дебел, тромав и бавен; само след няколко секунди той бе далеч зад нея.

После тръгна обратно към магистралата по пътя, по който тя и Теремон бяха дошли. Но й се струваше неразумно да се качи отново горе. Магистралата бе прекалено лесна за блокиране и човек можеше да се отклони от нея безопасно само на отбивките. Ако отново тръгнеше по шосето, щеше да се изложи на излишния риск да попадне в капан. Дори и да не се изпречеха никакви пътни барикади по-нататък, за Апостолите нямаше да представлява никакъв проблем да потеглят след нея с камионите си и да я заловят след два-три километра.

Не, тя трябваше да избяга в гората от другата страна на пътя. Там камионите на Апостолите нямаше да могат да я последват. Можеше да се притули доста лесно сред тези ниски и подобни на храсти дървета и да остане там скрита, докато премисли следващата си стъпка.

И каква би могла да бъде тя? — чудеше се Сифера.

Трябваше да признае, че идеята на Теремон, колкото и безумна да беше тя, оставаше единствената им надежда: да открадне някак си един камион, да потегли към Амгандо и да бие тревога, преди Апостолите да тръгнат отново на поход.

Но Сифера знаеше, че не съществува и най-малкия шанс просто да успее да отиде на пръсти до някой празен камион, да скочи вътре и да го подкара. Апостолите не бяха толкова глупави. Тя трябваше да нареди на един от тях под дулото на пистолета да запали камиона вместо нея и след това да й предаде управлението му. А това предполагаше извършването на цялата онази фантастична операция, включваща надвиването на някой залутал се Апостол, отнемане на расото му, промъкване в лагера, определяне на човека, който може да й отключи един от камионите…

Сърцето й се сви. Всичко това беше прекалено неправдоподобно. Съществуваше и възможността да се опита да спаси Теремон… да влезе в лагера и да открие огън с игловия си пистолет, да вземе заложници и да поиска незабавното му освобождаване… о, това беше абсолютна глупост, наивна мелодраматична фантазия, евтин трик от долнопробна приключенска книга за деца…

Но какво да правя? Какво да правя?

Тя се сгуши в един шубрак с гъсто оплетени малки дръвчета с перести листа и зачака. По нищо не личеше Апостолите да вдигат лагера си: тя все още виждаше пушека от огъня им на фона на сумрачното небе, а камионите им все така си стояха по протежение на пътя.

Вечерта се спускаше. Онос бе залязъл. Довим се носеше към хоризонта. Над нея грееха единствено Тано и Сита, сурови и мрачни; тях тя обичаше най-малко; те хвърляха студеното си сияние от онзи далечен участък на края на вселената. Или по-скоро онова, което хората МИСЛЕХА, че е краят на вселената, в онези далечни невинни дни, преди Звездите да се появят и да разкрият колко необятна е всъщност вселената.

Часовете се нижеха безконечно, нито едно решение не й се струваше разумно. Амгандо изглеждаше изгубен… освен ако някой друг не успееше да ги предупреди… бе сигурна, че тя не може да стигне там преди Апостолите. Идеята й да спаси Теремон бе абсурдна. Шансовете й да открадне камион и да стигне до Амгандо сама бяха само донякъде по-малко нелепи.

Какво да прави тогава? Просто да седи и да гледа как Апостолите завладяват целия свят?

Изглежда, че друга алтернатива нямаше.

По едно време си помисли, че й остава единствено да тръгне към лагера на Апостолите, да се предаде и да помоли да бъде затворена заедно с Теремон. Така поне щяха да бъдат заедно. Учудваше се колко много й липсваше той. Те бяха неразделни в продължение на седмици, тя, която не бе живяла с мъж през целия си живот. И по време на цялото пътуване от Саро сити, дотук макар да се бяха спречквали и дори поскарвали, тя нито за миг не се отегчи да бъде с него. Нито веднъж. Това, че бяха заедно, сякаш бе най-естественото нещо на света. И сега отново бе сама.

Върви, каза си Сифера. Предай се. Тъй или иначе всичко е загубено, нали?

Смрачаваше се. Облаци скриха мразовитата светлина на Тано и Сита и небето така притъмня, че тя наполовина бе готова да зърне звездите отново.

Хайде, помисли си Сифера с горчивина. Изгрейте и заблестете. Нека всички отново полудеят. И какво от това. Светът може да бъде съкрушен само веднъж и това вече стана.

Но Звездите, разбира се, не се появиха. Макар и заблудени, Тано и Сита светеха достатъчно силно, за да маскират блясъка на онези далечни точици, от които струеше загадъчно сияние. Часовете се нижеха като върволица и през това време Сифера установи, че мислите й поемат в съвършено нова посока — от пълно пораженство към едно ново чувство на почти безразсъдна надежда.

Щом всичко е загубено, каза си тя, тогава няма какво повече да се губи. Под прикритието на този вечерен сумрак тя щеше да се промъкне в лагера на Апостолите и — някак си, някак си — щеше да открадне един от камионите им. Стига да успееше, щеше да спаси Теремон. И после към Амгандо! Преди Онос да изгрее тя щеше да бъде там, между университетските си приятели, и щеше да разполага с достатъчно време, за да ги предупреди, че трябва да се пръснат, преди врагът да е пристигнал.

Добре, помисли си Сифера. Време е да тръгвам.

Бавно… бавно… по-предпазливо от миналия път, просто за всеки случай, ако там някъде в тревата се крие часови…

Гората свърши. Миг на несигурност: тук, след като онзи гъст и безопасен шубрак бе останал зад гърба й, тя се почувства безкрайно уязвима. Но неясната светлина продължаваше да я прикрива. А сега трябваше да прекоси откритото пространство между гората и издигнатата магистрала. После да мине под металните крака на пътното платно и да навлезе в занемареното поле, където тя и Теремон бяха изненадани през този следобед.

Залягай долу и започвай да се провираш, сега, следвай стария път. Още веднъж през полето… оглеждай се наляво и надясно, за да зърнеш първа караулите, които може би са поставени на стража в периметъра на лагера…

Игловият пистолет бе в ръката й, настроен за минимален отвор, най-острия най-фокусиран и най-смъртоносен лъч, който оръжието можеше да произведе. Ако някой сега й се изпречеше на пътя, толкова по-зле за него. Залогът бе прекалено голям, за да се безпокои за добрите страни на цивилизования морал. Докато съзнанието й беше все още полупрояснено, тя бе убила Балик в лабораторията по археология, неволно, но тъй или иначе той бе мъртъв; и сега, с известна изненада, тя установи, че е готова да убива пак, този път предумишлено, ако обстоятелствата я принудеха. Важното беше да открадне един камион, да се махне оттук и да съобщи на хората на Амгандо, че към тях настъпва армията на Апостолите. Всичко останало, включително и свързаните с морала съображения, бе второстепенно. Всичко. Това беше война.

Напред. С наведена глава, вдигнати очи, прегърбено тяло. Сега тя беше само на няколко десетки метра от лагера.

Там всичко бе много тихо. Навярно повечето от тях спяха. Стори й се, че в мрачната сивкава светлина, откъм далечния край на най-големия огън, се виждат две-три фигури, но пушекът не й позволяваше да бъде сигурна. Сега, помисли си Сифера, трябва да се промъкна към дълбоките сенки на камионите и да хвърля един камък по онова дърво ей там. Часовите навярно ще проверят какво става; и ако се разпръснат, аз бих могла да се прокрадна зад един от тях, да мушна пистолета в гърба му, да го предупредя да не вдига шум, да го накарам да си съблече расото…

Не, реши тя. Нищо не го предупреждавай. Направо го застреляй, без забавяне, и ВЗЕМИ расото му, преди да успее да вдигне тревога. В края на краищата това са Апостоли. Фанатици.

Тя се изуми от собственото си новооткрито хладнокръвие.

Напред. Напред. Сега бе стигнала почти до най-близкия камион. Спотаи се в мрака откъм срещуположната страна на лагерния огън. Къде има камък? Тук. Ето, този е добър. Прехвърли бързо игловия пистолет в лявата си ръка. А сега хвърли камъка към онова голямо дърво ей там…

Тя понечи да изпълни намерението си. И в този момент нечия ръка се вкопчи в лявата й китка изотзад, а една друга силна ръка стегна гърлото й.

БЯХА Я ХВАНАЛИ!

Изненада, гняв и пристъп на влудяващо безсилие преминаха през нея. Сифера нанесе яростен ритник назад, влагайки цялата си сила, и усети съприкосновение. Тя чу как някой изгрухтява от болка. Това се оказа недостатъчно, за да се освободи от силната хватка на мъжа зад нея. Сифера се извърна наполовина и отново понечи да го ритне, опитвайки се в същото време да прехвърли пистолета от лявата в дясната си ръка.

Но нападателят изви лявата й ръка нагоре — бързо, рязко и мъчително движение, което я накара да се вцепени и да изпусне игловия пистолет. Другата му ръка, онази, която притискаше гърлото й, затегна хватката още повече и започна да я задушава.

Тя кашляше и дишаше с мъка.

Мракът да го вземе! Колко глупаво от нейна страна, да позволи на някой да се прокрадне зад нея, докато самата тя дебнеше Апостолите.

Сълзи на силен гняв изгаряха страните й. В яростта си тя риташе отново и отново назад.

— По-леко — прошепна нечий дълбок глас — Можеш да ме нараниш по този начин, Сифера.

— Теремон? — каза тя, смаяна.

— А ти кой си помисли, че е? Мондиор?

Натискът върху гърлото й намаля. Лявата й ръка бе освободена. Сифера направи несигурни крачки напред, опитвайки се да си поеме дъх. След това, вцепенена и объркана, тя се извърна, за да го погледне.

— Как се освободи? — попита Сифера.

— По чудо — ухили се той. — Истинско чудо, изпратено от боговете… Наблюдавах те през цялото време, докато идваше от гората. Наистина се справи чудесно. Но бе толкова съсредоточена в опита си да стигнеш дотук незабелязана, че не ме видя, когато те заобиколих откъм гърба ти.

— Слава богу, че си ти, Теремон. Макар никога да не съм била толкова ужасена, колкото в мига, когато ме сграбчи… На защо стоим тук? Бързо, да се качваме на един от тези камиони и да се омитаме преди да са ни видели.

— Не — рече той. — Този план вече отпадна.

Тя го погледна недоумяващо.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. — За нейна огромна изненада той плесна с ръце и извика високо. — Насам, приятели. Тя е тук.

— ТЕРЕМОН! Да не си си загубил…

Лъчът на някакво електрическо фенерче се насочи към лицето й и въздействието му бе почти толкова опустошително, колкото и това на Звездите. Тя стоеше заслепена, скована и объркана, поклащайки главата си. Навсякъде около нея се движеха фигури, но преди да разбере какви са тези хора, й трябваше още малко време, докато очите й привикнат в достатъчна степен към внезапната ярка светлина.

Апостоли. Половин дузина.

Сифера погледна Теремон с укор. Той изглеждаше спокоен и много доволен от себе си. Зашеметеният й мозък просто не можеше да приеме мисълта, че той я е предал.

Когато се опита да заговори, от гърлото й дойдоха единствено неясни кратки думи.

— Но… защо?… какво?…

Теремон се усмихна.

— Хайде, Сифера, искам да те запозная с един човек.

43.

Фолимун каза:

— Наистина не е нужно да ми хвърляте такива гневни погледи, доктор Сифера. Може и да ви е трудно да повярвате, но вие сте сред приятели.

— ПРИЯТЕЛИ? Навярно ме мислите за много наивна.

— Ни най-малко. Точно обратното.

— Вие нахълтвате в лабораторията ми и задигате безценен изследователски материал. Нареждате на вашата орда от умопомрачени и суеверни последователи да нахлуят в Обсерваторията и да унищожат оборудването, с което астрономите се опитват да извършат уникално проучване от първостепенна важност. Сега хипнотизирате Теремон да изпълнява всяка ваша заповед и го изпращате да ме залови и предаде като ваша пленница. И после ми разправяте, че се намирам сред приятели?

Теремон каза спокойно:

— Аз не съм хипнотизиран, Сифера, И ти не си пленница.

— Да, разбира се. И всичко това е просто един много лош сън. Падането на нощта, пожарите, рухването на цивилизацията, всичко. След час аз ще се събудя в апартамента си в Саро сити и всичко ще си бъде точно както е било преди да заспя.

Теремон, който я гледаше по диагонала на шатрата си помисли, че тя никога не бе изглеждала по-красива. Очите й сияеха от гняв. Лицето й сякаш блестеше. Тя излъчваше една напрегнато съсредоточена сила, която му се стори неотразима.

Но едва ли моментът беше подходящ, за да й каже подобно нещо.

Фолимун рече:

— За кражбата на вашите плочки, доктор Сифера, мога само да ви предложа моите извинения. Това беше един безсрамен акт, който, уверявам ви, никога не бих оправдал, освен ако не беше абсолютно наложителен.

— АЗ направих откритието…

— Това е така. Но вие настояхте да ги задържите във ваше владение… да изложите тези незаменими реликви от предишния цикъл на огромен риск тъкмо в навечерието на хаоса, въпреки че знаехте, че университетските постройки ще бъдат съборени до последната тухла. Ние сметнахме, че е от първостепенна важност, те да бъдат съхранени на сигурно място, т.е. в нашите ръце, и тъй като вие не позволихте това, ние намерихме за нужно да ви ги отнемем.

— Аз открих тези плочки. Вие никога нямаше да узнаете за тяхното съществуване, ако не ги бях изкопала.

— Това е далече от въпроса — забеляза Фолимун спокойно. — След като веднъж плочките бяха намерени, те станаха жизненоважни за нас… за цялото човечество. Ние решихме, че бъдещето на Калгаш е по-важно от вашите частни интереси по отношение на тези артефакти. Както ще видите, ние вече преведохме плочките напълно, използвайки древния текстуален материал, с който разполагаме, и те ни оказаха огромна помощ, за да разберем характера на изключителните предизвикателства, пред които цивилизацията на Калгаш трябва периодически да се изправя. За нещастие преводът на доктор Мудрин бе крайно повърхностен. А всъщност плочките дават една точна и убедителна версия, без натрупалите се през вековете грешки и текстуални промени, на хрониките, които са достигнали до нас под името Книга на откровенията. Трябва да призная, че Книгата на откровенията е пълна с мистицизъм и метафори, чиято цел е главно пропагандна. Плочките от Томбо са недвусмислен исторически документ за две отделни пришествия на Звездите преди хиляди години и за опитите на духовенството по онова време да предупреди населението за онова, което ще се случи. Сега ние можем да докажем, че през целия исторически и предисторически период на Калгаш малки групи от посветени хора са се опитвали отново и отново да подготвят света за разрухата, която нескончаемо ни връхлита. Очевидно използваните от тях методи не са съответствали на проблема. Сега най-сетне, подпомогнати от знанието за миналите грешки, ние ще съумеем да спасим Калгаш от един друг опустошителен катаклизъм след две хиляди години, когато дойде краят на настоящата Година на Светостта.

Сифера се обърна към Теремон:

— Колко е самодоволен само! Оправдава кражбата на моите плочки с обяснението, че те щели да му помогнат да установи един още по-ефикасен теократичен диктаторски режим, отколкото са се надявали! Теремон, Теремон, защо ме предаде по този начин? Защо ни продаде? Сега можехме да сме преполовили пътя до Амгандо, само ако…

— Вие ще бъдете в Амгандо утре следобед, доктор Сифера, уверявам ви. Всички ние ще бъдем в Амгандо утре следобед.

— Какво смятате да правите? — попита тя ожесточено. — Да ме оковете във вериги и да ме подкарате в тила на вашата победоносна армия. Или да ме вържете и да ме принудите да вървя в праха зад колесницата на Мондиор?

Апостолът въздъхна.

— Теремон, обясни й, моля те, как стоят нещата.

— Не — рече тя. Очите й горяха. — Ти жалък малоумен глупак, не желая да слушам щуротиите, които този маниак е налял в главата ти! Не желая да чуя, каквото и да е било от вас! Оставете ме на мира. Затвори ме някъде, ако това ти харесва, Фолимун. Или ме пусни на свобода, ако решиш. Аз не мога да ти сторя нищо, не е ли така? Една жена срещу цяла армия? Не мога дори да прекося полето, без някой да ме връхлети откъм гърба.

Разтревожен, Теремон протегна ръка към нея.

— Не! Стой надалеч от мен! Ти ме отвращаваш!… Но вината не е твоя, нали? Те са направили нещо с мозъка ти… Ти ще сториш същото и с мен, нали, Фолимун? Ще ме превърнеш в покорна марионетка. Е добре, позволи ми да те помоля само за едно. Не ме принуждавай да нося апостолско расо. Не мога да си представя, че ще се разхождам наоколо в една от тези нелепи дрехи. Вземи душата ми, ако трябва, но ме остави да се обличам, както пожелая, съгласен ли си? Съгласен ли си, Фолимун?

Апостолът се засмя тихо.

— Може би ще е най-добре да ви оставя двамата насаме. Виждам, че доникъде няма да стигнем, докато участвам в този разговор.

Сифера изкрещя.

— Не по дяволите, не искам да оставам насаме с…

Но Фолимун вече бе станал и излезе бързо от шатрата.

Теремон се обърна към Сифера.

— И никой не е посягал на мозъка ми.

— Естествено е да говориш така.

— Но това е истината. И аз ще ти я докажа.

Тя го гледаше мрачно, студено и безмълвно.

Миг по-късно той каза съвсем тихо:

— Обичам те, Сифера.

— Колко време им беше необходимо на Апостолите, за да програмират ТОВА в главата ти?

Теремон трепна.

— Недей. Недей. Говоря истината, Сифера. Няма да се опитвам да те заблуждавам, че никога преди не съм изричал тези думи пред никой друг. Но за първи път съм искрен, когато ги произнасям.

— Това го има във всички любовни романчета — присмя му се Сифера.

— Сигурно съм си го заслужил. Теремон — покорителят на нежни сърца. Теремон — съблазнителят на Саро сити. Е добре, забрави какво ти казах… Не. Не. Говоря сериозно, Сифера. Докато пътувах с теб през тези няколко седмици, докато бях с теб сутрин, обед и вечер, всеки път, когато те погледнех, си помислях: Това е жената, която чаках през всичките тези години. Това е жената, която и не смеех да си помисля, че ще намеря.

— Много трогателно, Теремон. И реши, че най-добрият начин да докажеш любовта си е да ме сграбчиш отзад, едва не счупвайки ръката ми, и да ме предадеш на Мондиор. Така ли?

— Мондиор не съществува, Сифера. Няма такъв човек.

За миг в очите й проблеснаха изненада и любопитство, които засенчиха враждебността й.

— Какво?

— Той е удобен митичен образ, изработен чрез електронен синтезис, чието предназначение е да държи речи по телевизията. До този момент никой не се е срещал с него, не е ли така. Никой не го е виждал на публично място. Той е бил изобретен от Фолимун, за да му служи като обществен говорител. Мондиор никога не се появява лично, той може да бъде на телевизионните екрани в пет различни страни по едно и също време или по целия свят… никой не би могъл да бъде сигурен къде всъщност се намира и затова излъчването на неговите речи може да става на няколко места едновременно. Истинският водач на Апостолите на Пламъка е Фолимун. За да се прикрие, той чисто и просто се представя за завеждащ обществените връзки. В действителност Фолимун взима всичките важни решения и това продължава от десет години. Преди него е имало някакъв си Базрет, който сега е мъртъв. На практика Мондиор е изобретение именно на този Базрет, но Фолимун изгражда сегашното му високо положение.

— Фолимун ли ти разказа всичко това?

— Част от него. За останалото се досетих сам и той го потвърди. Обеща ми също да ми покаже апарата, който излъчва образа на Мондиор, когато се върнем в Саро сити. Апостолите възнамеряват да подновят телевизионните предавания до няколко седмици.

— Да, разбира се — дрезгаво подметна Сифера. — Откритието, че Мондиор е фалшификация толкова много те е поразило заради изтънчената низост на замисъла, че ти веднага реши на всяка цена да се присъединиш към шайката на Фолимун. И първата ти задача е била да ме предадеш на Апостолите. Затова се прокрадна през полето, озъртайки се да ме видиш, хвана ме неочаквано и направи така, че хората от Амгандо да попаднат в лапите на Фолимун. Добре свършена работа, Теремон.

— Да, Фолимун наистина е тръгнал за Амгандо — съгласи се Теремон. Но няма намерение да стори нищо лошо на събралите се тази хора. Той иска да им предложи постове в новото правителство.

— О всемогъщи богове, Теремон, наистина ли вярваш…

— Да. Да, Сифера! — Развълнуван, Теремон протегна двете си ръце с широко разперени пръсти. — Може и да съм обикновен недодялан журналист, но съгласи се поне, че не съм глупак. Най-малкото тези двадесет години работа в медиите ме превърнаха в отличен познавач на човешкия характер. Фолимун ми направи странно впечатление още при първата ни среща. Стори ми се, че той далеч не е луд, а точно обратното — един много сложен, много потаен и много проницателен ум. Освен това разговарях с него през последните осем часа. Никой от Апостолите не спа през тази вечер. Той изложи целия си план. Разкри ми пълния си замисъл. Няма ли да се съгласиш, просто ей така заради спора, че съм способен да си изградя точна психологическа картина за някого по време на един осемчасов разговор.

— Е… — каза тя неохотно.

— Сифера, той или е съвършено искрен, или е най-добрият актьор на света.

— Би могъл да бъде и двете. Това все още не означава, че е човекът, комуто трябва да се доверим.

— Може би си права. Но аз му вярвам. Поне сега.

— Продължавай.

— У него няма капка милост, Фолимун е един почти чудовищно разсъдлив човек, който вярва, че единственото наистина значимо нещо сега е оцеляването на цивилизацията. Благодарение на древния религиозен култ, към който принадлежи, той е имал достъп до исторически документи от предишните цикли и от много години е знаел онова, което всички ние съвсем наскоро научихме по възможно най-жестокия начин, а именно че Калгаш е обречен да бъде огряван от Звездите на всеки две хиляди години, и че тази гледка ще бъде толкова съкрушителна, че да разтърси невъзвратимо обикновените умове и да причини тежки увреждания, траещи дни и седмици, дори и при най-устойчивите… Между другото той е готов да ти покаже техните древни документи, когато се завърнем в Саро сити.

— Саро сити е разрушен.

— Не и онази част от него, която се контролира от Апостолите. Те са се справили дяволски добре в предотвратяването на каквито и да е било пожари в обсег от две километра около кулата им.

— Добре свършена работа — забеляза Сифера.

— Апостолите по принцип си вършат работата добре. И така, Фолимун смята, че докато трае всеобщата лудост, най-добрият вариант за стабилизиране на нещата е религиозният тоталитаризъм. За теб и мен боговете съществуват само в древните митове, Сифера, но повярвай ми, по света има милиони хора, които гледат по различен начин на тези неща. Те винаги са се бояли да извършат определени неща, които считат за грешни заради страха си от божието наказание. А понастоящем боговете им вдъхват абсолютен УЖАС. Според тях Звездите могат да се завърнат утре или вдругиден и да довършат делото си… Е добре, насреща се оказват Апостолите, които твърдят, че са преки вестители на божията воля и за потвърждение разполагат с всевъзможни библейски пасажи. Те са в по-добра позиция за създаването на световно правителство от Алтинол, или малките провинциални владетели, или оцелелите представители на предишното правителство, или който и да е било друг. Те са единствената ни надежда.

— Говориш сериозно — рече Сифера учудено. — Фолимун не те е хипнотизирал, Теремон. Ти си успял да постигнеш това сам.

— Изслушай ме — каза той. — Фолимун през целия си живот се е готвил за този момент, знаейки, че отговорността за спасяването на света ще падне върху неговото поколение Апостоли. Той разполага с всевъзможни планове за осъществяването на тази цел. На път е да установи контрол над огромни територии на север и на запад от Саро сити, а следващата му стъпка ще бъде да завладее новите провинции по протежение на Голямата южна магистрала.

— И да установи теократичен диктаторски режим, чието начало ще бъде отбелязано с изпълнението на екзекуции над атеистично, цинично и материалистично мислещи университетски учени като Бийни, Шийрин и мен.

— Шийрин е мъртъв. Фолимун ми каза, че неговите хора са намерили тялото му в една разрушена къща. Очевидно е бил убит преди няколко седмици от шайка умопомрачени, които са били водени от омразата си към интелектуалците.

Сифера извърна глава, неспособна за известно време да отговори на погледа му. После се втренчи в него, още по-разгневена отпреди, и заговори:

— Така значи. Фолимун първо изпраща убийците си да разрушат Обсерваторията — Атор също бе убит, нали? — след това елиминира клетия и безобиден Шийрин. И накрая всеки един от нас ще бъде…

— Той се е опитвал да ЗАЩИТИ хората от Обсерваторията, Сифера.

— Струва ми се, че не постигна големи успехи в тази насока, нали?

— Ситуацията е станала неовладяема. Желанието на Фолимун е било да спаси всички учени преди да избухнат бунтовете… но поради това че е действал под прикритието на безумен фанатик, той не е имал никакъв начин да ги убеди да се вслушат в предложението му, което е било да се укрият в Скривалището на Апостолите.

— След като Обсерваторията бе срината.

— Това също не е било предвидено в първоначалния му замисъл. Светът беше полудял през онази нощ. Не всичко е ставало според плана му.

— Справяш се чудесно, когато трябва да го оневиниш, Теремон.

— Може би си права. Изслушай ме все пак. Той иска да си сътрудничи с оцелелите от университета и останалите нормални и интелигентни хора, които са се събрали в Амгандо, и да изгради отново научния тръст на човечеството. Той — или по-скоро мнимия Мондиор — ще бъдат начело на правителството. Апостолите ще обуздават неустойчивото и сковано от суеверия население с помощта на религията най-малко в продължение на едно-две поколения. Междувременно хората от университета ще помагат на Апостолите да съберат и систематизират спасеното знание и заедно ще поведат света към едно разумно общество… както се е случвало толкова много пъти в миналото. Но този път, навярно, те ще могат да започнат приготовленията за следващото затъмнение близо век по-рано и ще успеят да избегнат най-тежките последствия от бъдещия катаклизъм, масовата лудост, палежите, всеобщата разруха.

— И ти вярваш на всичко това? — попита Сифера злъчно. Според теб ние трябва да стоим в сянка и да ръкопляскаме, докато Апостолите на Пламъка разпространяват своята злостна, ирационална и тоталитарна вяра по целия свят? И което е дори и по-лошо — нима смяташ, че трябва да обединим силите си с тях?

— Всичко това ме отвращава — ненадейно заяви Теремон.

Очите на Сифера се разшириха от изумление.

— Тогава защо…?

— Да излезем навън — рече той. — Вече почти се зазори. Дай ми ръката си.

— Е…

— Когато ти казах, че те обичам, това не беше просто фраза от любовен роман.

Сифера сви рамене.

— Едното няма нищо общо с другото. Личните и политическите мотиви са несъвместими, Теремон… ти използваш едните, за да замъглиш другите.

— Ела — подкани я той.

44.

Те излязоха от шатрата. Ранната светлина на Онос багреше в розово източния хоризонт. Високо над тях Тано и Сита надникнаха иззад облаците; двойката слънца, достигнали сега точката на зенит, хвърляха странно и великолепно сияние, което галеше очите.

На небосвода грееше още едно слънце. Далече на север неголемият безмилостно червен диск на Довим блестеше като мъничък рубин, поставен върху челото на небето.

— Четири слънца — рече Теремон. — Добър знак.

Навсякъде около тях в лагера на Апостолите кипеше трескава дейност. Товареха се камиони, сгъваха се палатки. Теремон зърна Фолимун в далечния край на лагера да дава указания на група работници. Апостолът му махна с ръка и той кимна в отговор.

— Мисълта, че Апостолите ще управляват света ти се струва отблъскваща — поде Сифера, — и въпреки това ти си готов да служиш на Фолимун. Защо? Какъв е смисълът на това?

Теремон каза тихо:

— Защото това е единствената надежда.

— Така ли смяташ?

Той кимна.

— Започнах да осъзнавам това след първите няколко часа от разговора ми с Фолимун. Цялата ми интуиция на здравомислещ човек ми казва да не се доверявам на Фолимун и на неговата шайка от фанатици. Каквито и други качества да притежава, няма съмнение, че Фолимун е властолюбив интригант, много безмилостен и много опасен. Но какво друго ни остава? Алтинол? Или онези дребни незначителни деспоти по магистралата? Може да минат един милион години, докато се обединят всичките нови провинции в глобално стопанство. Фолимун разполага с необходимата му власт, за да накара целия свят да се преклони пред него — или по-скоро пред Мондиор… Чуй ме, Сифера, повечето от хората на тази планета са полудели. Милиони умопомрачени се скитат по света. Само устойчиви личности като теб, мен и Бийни можаха да се възстановят; това се удаде и на безкрайно тъпите; но за останалите, за огромното мнозинство от човечеството, ще бъдат необходими месеци и години преди отново да са в състояние да разсъждават нормално; възможно е също някои да останат луди до края на дните си. Може би единственият отговор е в един харизматичен пророк от типа на Мондиор, колкото и да ми е противна тази идея.

— Значи според теб не съществува никаква друга възможност?

— Не и за нас, Сифера.

— Защо?

— Виж, Сифера: единственото важно нещо за мен е изцелението. Всичко останало е второстепенно. На света бе нанесена ужасна рана и…

— Светът сам си нанесе тази ужасна рана.

— Аз гледам по друг начин на нещата. Пожарите бяха резултат на крупна промяна на условията. Те никога нямаше да избухнат, ако затъмнението не бе дръпнало завесата, скриваща Звездите… Но раните продължават да се появяват. Те са самопораждат една от друга. Алтинол е рана. Тези нови малки независими провинции са рани. Лудите, които се избиват един друг в гората — или преследват избягали университетски преподаватели и учени — са рани.

— А Фолимун? Той е най-голямата рана от всички!

— И да и не. Вярно е, че той проповядва мистицизъм и фанатизъм. Но Фолимун налага също така ред и дисциплина. Хората му ВЯРВАТ, дори и лудите, дори и онези, чиито умове са болни. Той е една толкова огромна рана, че може да погълне всички останали. Той е в състояние да излекува света, Сифера. А след това — действайки отвътре — ние ще можем да се опитаме да излекуваме нанесените от НЕГО рани. Но само отвътре. Ако се присъединим към него, ние ще имаме шанс. Ако му се противопоставим, ще бъдем пометени като мравки.

— Какво предлагаш тогава?

— Въпросът е дали да застанем зад него и да се превърнем в част от управляващия елит, който ще върне света към здравия разум, или да станем скитници и бегълци. Кое от тези две неща мислиш ти, Сифера?

— Предпочитам някаква трета възможност.

— Няма такава. Хората от Амгандо нямат необходимата воля да създадат едно работещо правителство. Хората като Алтинол пък нямат скрупули. Фолимун вече контролира половината от онова, което преди се наричаше Федерална Република Саро. Той е убеден, че ще вземе връх над останалите! Ще минат векове преди разумът отново да дойде на власт, Сифера, каквото и да правим ти или аз.

— Значи според тебе е по-добре да се присъединим към него и да се опитаме да направляваме посоката на новото общество, вместо да му се противопоставим, просто защото не ни допада онзи фанатизъм, чийто представител е той?

— Точно така. Точно така.

— Но да му сътрудничим в налагането на религиозен фанатизъм над целия свят…

— Светът и преди е намирал начин да се отърси от религиозния фанатизъм, не е ли така? Важното сега е да се сложи край на хаоса. Фолимун и поддръжниците му са единствената видима надежда за постигането на тази цел. Погледни на тяхната религия като на машина, която ще тласка цивилизацията напред по време, когато всички останали машини са разбити. Това е единственото нещо, което има значение сега. Нека първо стабилизираме света; а после да се надяваме, че на нашите потомци ще им дотегнат закачулените мистици в раса. Разбираш ли ме, Сифера? Кажи.

Тя кимна някак странно и неопределено, сякаш му отговаряше в просъница. Теремон я следеше с поглед, докато се отдалечаваше от него по посока на ливадата, където караулите на Апостолите ги бяха заловили предишната вечер. Струваше му се, че оттогава бяха минали години.

Сифера се спря и остана дълго сама, огряна от лъчите на четирите слънца.

Колко е красива, помисли си Теремон.

Колко я обичам!

Колко необичайно се оказа всичко това.

Той чакаше. Трескавото разтуряне на Апостолския лагер наближаваше връхната си точка; покрай него, напред и назад, притичваха фигури в раса и качулки.

Фолимун се приближи до Теремон.

— Е?

— Обмисляме положението — отвърна Теремон.

— Обмисляме? Останах с впечатлението, че ти си с нас, независимо от каквото и да е било.

Теремон го погледна спокойно.

— Зависи от Сифера. Ако тя каже не, аз също се оттеглям.

— Както желаеш. Все пак ще ни бъде неприятно да изгубим един толкова обигран в контактите с хората човек. Да не говорим пък за опита на доктор Сифера в областта на археологията.

Теремон се усмихна.

— Хайде да видим доколко съм бил обигран в този случай, а?

Фолимун кимна и тръгна обратно към камионите, които в момента се товареха. Теремон насочи очи към Сифера. Тя гледаше на изток към Онос, светлината на Тано и Сита струеше отгоре й като ослепителен поток, а от север се спускаше аленеещият и подобно на копие лъч на Довим.

Четири слънца. Най-доброто знамение.

Сега Сифера се връщаше, потичвайки през полето. Очите й сияеха и сякаш се смееше. Тя се завтече към него.

— Е? — попита Теремон. — Какво реши?

Тя взе ръката му в своите.

— Добре, Теремон. Така да бъде. Фолимун е нашият предводител и аз ще го следвам навсякъде, подчинявайки се на волята му. Но при едно условие.

— Продължавай. Какво е това условие.

— Същото, което споменах и в шатрата. Няма да нося расо. В никакъв случай. Ако той настоява това да стане, спогодбата отпада!

Теремон кимна радостно. Всичко щеше да се оправи. След Падането на нощта идваше зазоряване и прераждане. От съсипиите щеше да се въздигне един нов Калгаш и те двамата със Сифера щяха да имат глас, могъщ глас, в неговото изграждане.

— Мисля, че това може да се уреди — отвърна той. — Хайде да отидем да поговорим с Фолимун и да видим какво ще каже.