Клубът на мъртвите

13

Ерик ме настигна, когато се качвах в колата.

— Инструктирах Бил как да изчисти кашата, която забърка — каза той, без да съм го питала.

Ерик обикновено шофираше спортни коли и се чувстваше малко неловко зад волана на огромния „Линкълн“.

— Замисляла ли си се — каза той, когато излязохме от централната градска зона, — че всеки път, когато в отношенията ви с Бил се появи напрежение, ти просто обръщаш гръб и си тръгваш? Не че роптая, дори ще се радвам, ако връзката ви приключи. Но ако това е обичайната ти тактика за действие на романтичния фронт, бих искал да съм наясно.

Веднага ми хрумнаха няколко възможни отговора, но бързо разкарах онези от тях, които биха накарали баба ми да си запуши ушите. Поех дълбоко въздух.

— Чуй ме внимателно, Ерик. Първо, отношенията ми с Бил изобщо не ти влизат в работата — дадох му няколко секунди да осмисли думите ми. — Второ, това е първата връзка през живота ми, така че и дума не може да става за обичайна тактика — направих пауза, за да подготвя внимателно следващото си изречение. — Трето, приключих не само с Бил, а и с всички вас. Уморих се да гледам кръв и извращения. Уморих се да бъда смела, да върша неща, които ме плашат, да се мъкна с всякакви странни и свръхестествени личности. Аз съм просто един нормален човек и искам да се влюбвам в нормални хора. Или поне хора, които дишат.

Ерик изчака малко, за да се увери, че съм приключила. Погледнах го крадешком; уличните лампи хвърляха призрачна светлина върху железния му профил. Поне не ми се присмиваше. Дори не се усмихваше. Той хвърли бърз поглед към мен и отново насочи вниманието си върху пътя.

— Слушах те много внимателно. И съм сигурен, че си искрена. Все пак съм пил от кръвта ти и усещам какво чувстваш.

Изминахме още няколко километра в тишина и мрак. Приятно ми стана, че Ерик ме приемаше сериозно. В повечето случаи или се шегуваше, или се държеше безцеремонно.

— Нормалните хора те смятат за повредена — каза той. Лекият му чуждестранен акцент стана по-осезаем.

— Може и така да е. Макар че аз не намирам това за голяма драма, тъй като и преди не ми е вървяло с мъжете — не е лесно да ходиш по срещи, когато знаеш какво точно си мисли човекът до теб. А когато си наясно с всичко, което се върти в главата на ухажора ти, не ти остава нито желание, нито симпатия към него. — Но по-добре да съм сама, отколкото да живея така.

Спомних си правилото за вдигнатия палец на добрата стара Ан Ландърс: с него ли щеше да ми е по-добре, или без него? Когато двамата с Джейсън бяхме малки, баба всеки ден ни четеше вестникарската рубрика на Ан Ландърс и заедно обсъждахме всички отговори, които тя даваше на читателските въпроси. Много от съветите й бяха предназначени за жени, пострадали от отношението на мъже като Джейсън, и той живо участваше в дискусиите.

Точно в този момент се чувствах абсолютно уверена, че щеше да ми е по-добре без Бил. Той ме бе използвал, измамил, предал и източил кръвта ми.

Но и защитавал, отмъщавал за мен, боготворил и приемал напълно безрезервно — наистина голяма благословия.

Е, нямах аптекарски везни под ръка, но имах сърце, пълно е болка, а пред себе си — път към вкъщи. Летяхме през черната нощ, потънали в собствените си мисли. По междущатската магистрала нямаше почти никакви други коли.

Нямах никаква представа за какво мислеше Ерик, което ме караше да се чувствам прекрасно. Може би обмисляше дали да не отбие встрани и да ми прекърши врата или пък просто се чудеше колко ли ще е тазвечерният оборот във „Вамптазия“. Исках да ми говори. Исках да чуя какъв е бил животът му, преди да стане вампир, но тази тема бе твърде деликатна и свързана е твърде много вампири и не ми се навлизаше в нея точно тази нощ от всички възможни нощи.

На около час път от Бон Темпс отбихме за почивка. Колата имаше нужда от гориво, а аз — от тоалетна. Ерик вече зареждаше резервоара, когато аз най-после успях да измъкна изтормозеното си тяло от колата. Той отхвърли предложението ми да държа маркуча с едно вежливо „Не, благодаря“. До нас се зареждаше още една кола и жената — изрусена блондинка на моя възраст — тъкмо оставяше маркуча, когато аз хлопнах вратата зад гърба си.

В един часа след полунощ на бензиностанцията (плюс кафене и магазин) нямаше никой друг, освен нас и силно гримираната блондинка, опакована в пухено яке. Хвърлих бърз поглед наоколо и забелязах очукания пикап „Тойота“, паркиран в единствения мрачен участък на бензиностанцията. Вътре седяха двама мъже и спореха разгорещено.

— В такъв студ да седят отвън в пикапа си — отбеляза девойката с изрусена коса и тъмни корени, докато влизахме заедно през стъклените врати. Тя потрепери от студ.

— Така си е — отвърнах. Вече се намирах по средата на пътеката в дъното на магазина, когато служителят на касата отклони поглед от телевизора си, за да вземе парите на блондинката.

Вратата на тоалетната се затваряше трудно, тъй като дървената каса беше раздута от скорошен теч в помещението. Всъщност тя вероятно не се е затворила докрай, защото бързах. Но вратата на кабинката изглеждаше наред, дори я заключих, а тоалетната изглеждаше сравнително чиста. Не ми се прибираше обратно в колата при мълчаливия Ерик, затова реших да се възползвам от всички удобства. Погледнах се в огледалото над мивката с очакването да видя потресаваща гледка. Очакванията ми се потвърдиха напълно.

Наръфаната ми шия представляваше отвратително зрелище. Все едно ме беше докопало гладно куче. Докато почиствах раната със сапун и мокри салфетки, размишлявах относно ефекта от поглъщането на вампирска кръв. Дали даваше определено количество свръхсила и възможност за бързо излекуване и се изчерпваше, или действаше дългосрочно, като капсула, която бавно освобождава ценните си съставки в организма? След като пих от кръвта на Бил, се чувствах прекрасно в продължение на два месеца.

Нямах нито гребен, нито четка, а в главата приличах на ритана зелка. Опитах се да пригладя косата си с пръсти, но положението стана още по-зле. Измих лицето и шията си и се върнах обратно в ярко осветения магазин. Почти не забелязах, че вратата пак не се затвори след мен, а остана леко открехната. Тръгнах по пътеката между рафтовете в дъното на магазина. Погледът ми бавно се плъзгаше по изобилието от ядки, чипс, сладкиши, кутийки с шотландско енфие… и двама въоръжени крадци, застанали пред касата до входа.

Исусе Христе, защо просто не дават на тези служители униформи с нарисувана на гърдите мишена? Това беше първата ми мисъл, съвсем отвлечена, все едно гледах филм, в който обираха магазин. Но съвсем реалното напрежение, изписано по лицето на касиера, ме запокити обратно в действителността. Беше ужасно млад — кльощав, пъпчив тийнейджър — и стоеше сам срещу двама въоръжени мъжаги. Ръцете му стърчаха във въздуха, а отвътре кипеше от ярост. Очаквах да се моли за живота си с треперещ глас или просто да мълчи и да мига, но този хлапак изпитваше неописуем гняв.

И тогава мислите му започнаха да прииждат към мен на талази: обираха го за четвърти път, а за трети път насочваха оръжие срещу него. Изпитваше желание да докопа собствената си пушка, която държеше под седалката на паркирания зад магазина пикап, и да направи тези кучи синове на решето.

Все още никой не забелязваше присъствието ми.

Не че се оплаквах!

Хвърлих поглед зад гърба си, за да се уверя, че вратата на тоалетната е открехната и скърцането й няма да ме издаде. Идеалният вариант за мен бе да се измъкна през задния вход на магазина — ако изобщо успеех да го открия, — да заобиколя сградата и да накарам Ерик да повика полиция.

Момент! А къде всъщност беше Ерик? Нали трябваше да плати горивото?

Скова ме зловещо предчувствие. Ако Ерик все още не бе дошъл да плати, той нямаше да дойде изобщо. Може би беше решил да офейка. И да ме изостави.

Тук.

Сама.

Точно както те изостави Бил, услужливо ми подсказа вътрешният ми глас. Е, благодаря ти много, подло гласче такова!

А може би са го застреляли. Ако са го улучили в главата… или директно в сърцето, с голям калибър… дори вампир не би могъл да оцелее.

Но, така или иначе, нямаше никакъв смисъл да стърча там и да се тревожа.

Огледах се. Типичен магазин за крайпътна бензиностанция. Влизаш през входната врата, касиерът стои зад дълъг щанд от дясната ти страна. Студените напитки са в хладилници, наредени покрай стената отляво. Срещу теб има три пътеки, които вървят по цялата ширина на магазина, както и множество метални стойки с наредени по тях термоси, въглища, храна за птици. Аз стоях в дъното на помещението и виждах касиера (съвсем ясно) и бандитите (смътно) над рафтовете със стока. Трябваше да се измъкна от магазина, за предпочитане — незабелязано. Мярнах с поглед очукана дървена врата с надпис „Само за служители“, която се намираше на няколко крачки от края на дългия щанд, зад който стоеше касиерът. Между моята пътека и служебната врата имаше открито пространство. Ако тръгнех нататък, веднага щяха да ме забележат.

Реших да рискувам. Запълзях на четири крака, съвсем бавно, за да мога да слушам разговора им.

— … с руса коса… на ръст долу-горе толкова…? — питаше по-едрият от двамата бандити и на мен внезапно ми прилоша.

Руса коса? Аз или Ерик? Или блондинката с тъмните корени? Разбира се, нямаше как да видя уточнението за ръста. Кого търсеха? Вампир от мъжки пол или телепат от женски? В крайна сметка, напомних си аз, не бях единствената жена на света, която се сблъскваше с неприятности.

— Преди пет минути влезе руса жена и си купи цигари — начумерено отвърна момчето. Браво, младежо!

— Неее… тази си замина. Ние търсим онази, която дойде с вампира.

Аха, ясно, моя милост.

— Не съм виждал друга жена — каза момчето. Огледах се и забелязах огледало, монтирано срещу него, в горния ъгъл на магазина. Специално панорамно огледало, в което касиерът да наблюдава вътрешността на магазина. Той ме вижда, помислих си, много добре знае, че съм тук.

Бог да го благослови. Правеше всичко възможно да ме предпази. И аз трябваше да направя същото за него. Щеше да е чудесно, ако успеехме да отървем кожите. Но къде, по дяволите, беше Ерик?

Благослових наум спортното долнище и меките си пантофи, благодарение на които можех да се придвижвам абсолютно безшумно, и се насочих право към дървената врата е надпис „Само за служители“. Искрено се надявах да не скърца. Бандитите продължаваха да говорят с касиера, но аз престанах да се вслушвам в гласовете им и насочих цялото си внимание към вратата.

Много пъти съм се страхувала през живота си, но това, което изпитвах в момента, не можеше да се сравнява с нищо. Баща ми беше ловец, Джейсън и приятелите му — също. Присъствала съм на артилерийски обстрел в Далас и знаех много добре какво се случва, когато в тялото ти попадне куршум.

Допълзях до края на пътеката, където свършваше моето прикритие.

Надникнах предпазливо иззад рафта. Трябваше да прекося около метър и половина открито пространство, за да се добера до частичното прикритие на дългия щанд. Ако успеех да пропълзя незабелязано дотам, щях да съм добре скрита от погледите на двамата крадци.

— Идва кола — каза касиерът и двамата бандити машинално обърнаха глави към стъклените врати. Ако не бях разбрала смисъла на думите му по телепатичен път, може би щях да се поколебая твърде дълго и да изгубя ценно време. Но аз се стрелнах по линолеума толкова бързо, че сама се изненадах от собствената си пъргавост.

— Не виждам никаква кола — каза по-дребният.

— Стори ми се, че чух звънеца — каза момчето. — Онзи, който се включва след сигнал от датчика за движение в другия край на бензиностанцията.

Протегнах ръка и внимателно завъртях топката на бравата. Вратата се отвори безшумно.

— Понякога звъни и без да идва кола — продължи младежът и аз осъзнах, че се опитваше да вдига шум и да задържи вниманието им, докато се измъкна. Бог да го благослови отново!

Открехнах вратата още малко и се шмугнах през нея на четири крака. Озовах се в тесен коридор. В дъното му имаше друга врата, която най-вероятно водеше към площадката зад магазина. Беше заключена — мъдро решение от тяхна страна. На стената имаше забити няколко големи гвоздея, а на един от тях висеше дебело камуфлажно яке. Бръкнах в десния джоб и напипах ключовете на момчето. Чист късмет. Случва се понякога, дори и на мен. Стиснах ги здраво, за да не дрънчат, отключих вратата и излязох навън.

На слабо осветената площадка нямаше нищо друго, освен очукан пикап и смрадлив контейнер за смет. От пукнатините в асфалта се подаваха изсъхнали стръкчета плевели. Чух някакъв шум от лявата си страна и стреснато отскочих встрани. Оказа се голям стар енот, който бавно се заклатушка към близката горичка.

Издишах с облекчение и насочих вниманието си към връзката ключове. Оказаха се поне двайсет, за съжаление. Това момче имаше повече ключове от жълъдите в катерича хралупа. Едва ли съществуваше по-дебела връзка ключове на цялата ни зелена планета. Прехвърлих ги с треперещи пръсти и най-накрая избрах един — е гумен накрайник и щамповани върху него инициали GM. Отключих вратата на пикапа и отсреща ме лъхна силна миризма на цигари и кучета. Да, под седалката наистина имаше пушка. Заредена. Какъв късмет, че Джейсън бе привърженик на самозащитата. Той ме научи как да зареждам и да стрелям с новата му „Вепеш“.

Въпреки че вече разполагах с оръжие, продължавах да треперя от страх и изобщо не знаех дали ще ми стигне куражът да заобиколя сградата и да стигна до главния вход на магазина. Но просто се налагаше да разузная и да разбера какво е станало с Ерик. Промъкнах се зад ъгъла на сградата и се приближих до стария пикап „Тойота“, паркиран до стената. В каросерията нямаше нищо, е изключение на малко петно, което проблесна на светлината. Стиснах пушката под мишница и го докоснах с пръст.

Прясна кръв. Приз ля ми. Поех си дълбоко въздух и се взех в ръце.

Надникнах през прозореца на шофьорската врата и установих, че е отключена. Днес късметът ме преследваше на всяка крачка. Отворих я тихичко и надникнах вътре. На предната седалка имаше голяма кутия и когато я пребърках, сърцето ми падна право в пантофите. От външната й страна имаше надпис: „Съдържание: два броя“, а сега в нея имаше само една сребърна мрежа, от онези, които се продават в оръжейните магазини и ги наричат „вампироустойчиви“.

Все едно да кажеш, че клетката за акули е сигурна защита против ухапване от тези хищни рибки.

Къде беше Ерик? Огледах се наоколо, но не видях други следи. От магистралата се носеше приглушено фучене на автомобили, но над паркинга витаеше злокобна тишина.

Очите ми светнаха при вида на сгъваемото джобно ножче, захвърлено върху таблото. Охо! Оставих внимателно пушката на предната седалка, грабнах ножчето, отворих го и се приготвих да го забия в гумата. После размислих. Умишленото срязване на гума представляваше сигурно доказателство, че някой се е навъртал наоколо, докато крадците са били в магазина. Май не биваше да го правя. Задоволих се с едно-единствено бодване. Подобна дупчица можеше да се появи от какво ли не, успокоявах се аз. Ако все пак успееха да потеглят, щеше да им се наложи да отбият някъде по пътя. После пъхнах ножа в джоба си — бях станала много крадлива напоследък — и се върнах обратно до тъмния заден вход. Цялата операция ми бе отнела не повече от няколко минути.

Нашият „Линкълн“ все още стоеше до колонката. Маркучът висеше на мястото си. Тоест, ако на Ерик му се е случило нещо, то е станало, след като е напълнил резервоара. Заобиколих ъгъла и започнах да се промъквам покрай стената. Намерих добро прикритие в ъгъла между машината за лед и фасадната стена на магазина. Събрах кураж и надникнах над горния ръб на машината.

Крадците биеха момчето.

А, не! Това трябваше да спре, и то веднага! Сигурно го биеха, защото искаха да разберат къде се крия, а аз не можех да стоя със скръстени ръце, докато някой ядеше бой заради мен.

— Суки — гласът идваше точно зад гърба ми.

В следващия миг, точно преди да изпищя, нечия длан запуши устата ми.

— Извинявай — прошепна Ерик. — Трябваше да измисля по-добър начин да те уведомя, че съм тук.

— Ерик — изпъшках аз, когато успях да дойда на себе си. — Трябва да го спасим.

— Защо?

Господи, вампирите ме изумяваха понякога. Е, хората също, но в конкретния момент ставаше въпрос за вампир.

— Защото го млатят заради нас. Защото най-вероятно ще го убият и вината за това ще е наша!

— Това е обир на магазин — обясни ми Ерик като на блондинка. — Имаха нова мрежа за вампири и решиха да я изпробват върху мен. Те още не го знаят, но мрежата им не работи. Долна измет!

— Те търсят нас — казах аз с треперещ от ярост глас.

— Разкажи ми — прошепна Ерик и аз му разказах.

— Дай ми пушката — каза той.

Аз стиснах оръжието си още по-здраво.

— Знаеш ли как се използва?

— Сигурно не по-зле от теб — ала в очите му се четеше несигурност.

— Точно тук грешиш — отвърнах. И вместо да губя време в спорове, докато моят нов герой зад щанда получаваше вътрешни разкъсвания, аз изтичах покрай машината за лед и наредените до нея бутилки пропан и нахълтах в магазина. Звънчето над входната врата зазвъня като на пожар, ала онези крещяха толкова силно, че изобщо не го чуха. Със сигурност успях да привлека вниманието им обаче, когато пратих няколко залпа в тавана над главите им. Отгоре им се посипа облак мазилка, прах и натрошени плочки.

Рикошетът едва не ме простря на земята, но не съвсем. Прицелих се точно в тях. Застинаха по местата си. Като в детството ми, когато играехме на „Спри и замръзни“. Но не съвсем. Лицето на горкичкия пъпчив касиер беше обляно в кръв, някои от зъбите му ги нямаше, а носът му изглеждаше счупен.

Очите ми хвърляха искри.

— Веднага пуснете младежа — казах аз бавно и отчетливо.

— Ще ни застреляш ли, госпожичке?

— И окото ми няма да мигне — отвърнах.

— А ако тя не улучи, аз ще ви довърша — разнесе се гласът на Ерик иззад гърба ми и малко над главата ми. Голям вампир — голяма подкрепа.

— Вампирът се е измъкнал, Сони — говореше по-слабият бандит; слабоват, с мръсни ръце и мазни ботуши.

— Виждам — отвърна Сони, по-едър и по-мургав от другаря си. Главата на по-дребния беше покрита с онази безцветна перушина, която хората от немай-къде наричаха „кестенява коса“.

Младият касиер се отърси от болката и страха и заобиколи щанда по най-бързия начин. По лицето му имаше не само кръв, но и бял прах от стрелбата по тавана. Изглеждаше потресаващо.

— Виждам, че си намерила пушката ми — каза той, докато ме подминаваше, стараейки се да не пресича участъка между мен и бандитите. Извади от джоба си мобилен телефон и започна да натиска бутоните. Миг по-късно вече разказваше историята си на полицията.

— Суки, преди да дойде полицията, трябва да разберем кой е изпратил тези двама психари — каза Ерик. На тяхно място здравата бих се изплашила от тона му, а те явно имаха представа на какво бе способен един разярен вампир. Ерик най-после ме заобиколи и застана до мен, така че успях да видя лицето му. Кожата му пламтеше от изгарянията, сякаш някой го бе нашибал е отровен бръшлян. Имаше късмет, че само лицето му е било голо при допира със сребърната мрежа, макар че Ерик едва ли се чувстваше късметлия.

— Ела тук — каза Ерик и насочи пронизващия си поглед към Сони.

Сони веднага слезе от подиума, върху който се намираше работното място на касиера, а другарят му го гледаше със зинала уста.

— Ти стой там — нареди му Ерик. Безцветният мъж стисна очи с всичка сила, за да не гледа към Ерик, но любопитството му надделя и той леко надигна клепачи. Това му стигаше. Ако не притежаваш свръхестествени способности, никога не поглеждай вампир в очите!

— Кой ви изпрати? — тихо попита Ерик.

— Един от „Хрътките на Ада“ — отвърна Сони с равен глас.

Ерик сепнато ме погледна.

— Член на мотоциклетната банда — предпазливо обясних аз с пълното съзнание, че имаме цивилен свидетел, който слушаше с огромно любопитство. Наоколо ми гъмжеше от чужди мисли.

— Какво ви поръчаха да направите?

— Казаха ни да чакаме на магистралата. По другите бензиностанции също има от нашите.

Бяха наели поне четирийсет главорези. Сериозно капиталовложение.

— Кого точно трябваше да чакате?

— Едър кестеняв мъж и едър рус мъж, придружавани от млада блондинка с хубави цици.

Ръката на Ерик направи толкова бързо движение, че дори не успях да го забележа. Нямаше и да разбера, че е помръднал, ако не бях видяла кръвта по лицето на Сони.

— Говориш за бъдещата ми любовница, така че внимавай какво приказваш. Защо ни търсехте?

— От нас се искаше да ви заловим и да ви върнем в Джаксън.

— Защо?

— „Хрътките на Ада“ подозираха, че може да имате нещо общо с изчезването на Джери Фалкън. Искаха да ви поразпитат по този въпрос. Наблюдавали са някаква жилищна кооперация, видели са ви да излизате с бял „Линкълн“ и са ви проследили донякъде. Тъмнокосият не беше с вас, но блондинката отговаряше на описанието, така че ние се включихме в преследването.

— Вампирите от Джаксън знаят ли нещо за този план?

— Не. Хрътките решиха, че това е тяхна грижа. Вампирите си имат свои проблеми покрай избягалия затворник. Така че едното доведе до другото и наеха нас да им помогнем.

— Какви са тези двамата? — попита ме Ерик.

Затворих очи и концентрирах мисълта си.

— Никакви — казах. — Абсолютно никакви. — Не бяха свръхсъщества, не бяха и върколаци. Просто никакви. Според мен не можеха да се нарекат и хора, но все още никой не ме е назначил за Господ.

— Трябва да изчезваме оттук — каза Ерик.

Съгласих се на драго сърце. Само това ми липсваше, да прекарам нощта в полицията. За Ерик пък и дума не можеше да става. Най-близката затворническа килия, пригодена за вампири, се намираше чак в Шривпорт. По дяволите, полицейското управление в Бон Темпс едва отскоро разполагаше с инвалидна количка.

Ерик се вгледа в очите на Сони.

— Не сме били тук — каза. — Нито аз, нито дамата.

— Само момчето — съгласи се Сони.

Другият бандит отново стисна очи, но Ерик духна в лицето му и онзи — точно както би постъпило куче — се ококори и запристъпва назад. Ерик го омагьоса за секунда и повтори процедурата.

После се обърна към касиера и му подаде пушката.

— Това е твое, ако не се лъжа.

— Благодаря — отвърна момчето и насочи дулото към крадците. — Не сте били тук — изрече дрезгаво той, без да поглежда към Ерик. — Няма да кажа нищо на полицията.

Ерик остави четиридесет долара на тезгяха.

— За горивото — обясни той. — Суки, да се омитаме.

— „Линкълн“ е голяма дупка в багажника ще привлича внимание — извика момчето след нас.

— Прав е — вече закопчавах колана си, а Ерик набираше скорост по магистралата, когато чухме воя на приближаващи се сирени.

— Трябваше да взема пикапа — каза той. Изглеждаше доволен от успешната развръзка на приключението ни.

— Как е лицето ти?

— Оправя се.

Раните му вече не изглеждаха толкова възпалени.

— Какво се случи? — попитах аз със съзнанието, че засягам деликатна тема.

Той ми хвърли бърз поглед и отново насочи вниманието си към пътя. Спазваше стриктно ограничението за скоростта, за да не будим подозрение у полицейските коли, които се движеха в обратна посока към бензиностанцията.

— Докато ти задоволяваше човешките си потребности в тоалетната — каза той, — аз напълних резервоара. Закачих обратно маркуча и точно преди да вляза в магазина, тези двамата излязоха от пикапа си и просто метнаха мрежата върху мен. Беше много унизително, че успяха да го направят. Двама глупаци със сребърна мрежа.

— Сигурно точно в този момент си мислил за нещо друго.

— Да — лаконично отвърна той.

— И после какво се случи? — попитах аз, след като стана ясно, че той няма да продължи сам.

— По-едрият ме удари с приклада на пушката си. Отне ми известно време да се съвзема — каза Ерик.

— Видях кръвта.

Той опипа тила си.

— Да, имаше и кръв. След като привикнах към болката, закачих единия край на мрежата за бронята на пикапа им и успях да се претърколя изпод нея. Некадърници. Ако бяха закопчали мрежата със сребърни вериги, резултатът можеше да е коренно различен.

— И ти успя да се освободиш?

— Ударът по главата се оказа по-голям проблем, отколкото ми се стори в началото — намръщи се Ерик. — Хукнах покрай задната стена на магазина и открих водопроводния кран от другата му страна. После чух някой да излиза от служебния вход. Щом се посъвзех, тръгнах по дирята на звука и открих теб — Ерик направи дълга пауза и после ме попита за случката в магазина.

— Онези двамата са ме объркали с другото момиче. С нея влязохме заедно, но аз отидох в тоалетната — обясних. — Не бяха сигурни дали изобщо съм влязла в магазина, а касиерът настояваше, че е видял само една жена, която си купила цигари и си тръгнала. Знаех, че момчето има пушка в колата си — нали се сещаш, чух го от главата му, — така че излязох, взех я, извадих от строя пикапа на бандитите и тръгнах да те търся, защото реших, че нещо ти се е случило.

— Значи ти се канеше да спасиш и мен, и касиера… заедно?

— Ами… да — изобщо не проумявах изненадата му. — Нямах особено голям избор.

Раните му се бяха превърнали в тънички розови линии.

Възцари се дълго, напрегнато мълчание. Намирахме се на около четирийсет минути път от вкъщи. Накрая отворих уста и реших да довърша разговора.

— Изглежда, нещо те притеснява — гласът ми прозвуча рязко. Самообладанието ми започваше да се пропуква. Знаех, че водя разговора в погрешна посока; знаех, че трябваше да се задоволя с мълчанието, колкото и напрегнато и тежко да беше то.

Ерик слезе от магистралата на изхода за Бон Темпс и зави в южна посока.

Понякога, вместо да тръгнем по път, който не познаваме много добре, просто се втурваме по отъпканата пътека.

— Има ли нещо лошо в това, че съм искала да спася и двама ви? — вече пресичахме Бон Темпс. Когато сградите по „Мейн Стрийт“ оредяха и постепенно изчезнаха, Ерик зави на изток. Подминахме „Мерлот“, все още отворен. Отново завихме на юг и не след дълго колата вече подскачаше по черния път към моята къща.

Ерик паркира отпред и угаси двигателя.

— Да — каза той. — Има нещо лошо в това. И защо, по дяволите, не вземеш да си оправиш алеята?

Напрежението, което тлееше помежду ни, най-после избухна. Изхвърчах от колата, той също и в продължение на няколко секунди се гледахме гневно над покрива на автомобила, макар че от мен не се виждаше почти нищо. Заобиколих задницата и се изправих в цял ръст пред него.

— Защото не мога да си го позволя, ето защо! Нямам никакви пари! А всички вие непрекъснато ме карате да отсъствам от работа, за да ви върша услуги! Край! Не мога повече! — изкрещях. — Отказвам се!

Настъпи поредното дълго мълчание. Ерик не откъсваше поглед от мен. Гърдите ми се повдигаха и отпускаха изпод краденото ми яке. Усещах нещо странно около къщата ми, нещо тревожно, но бях твърде ядосана и не обърнах внимание.

— Бил… — предпазливо започна Ерик и това мигом подпали късия ми фитил.

— Той харчи всичките си пари за капризите на семейство Белфльор — говорех тихо, но треперех от гняв и злъч. — И през ум не му минава да даде пари и на мен. Но и да се сети, аз как бих могла да ги приема? Не съм нито държанка, нито неговата курва, аз съм… аз бях неговата приятелка.

Поех дълбоко въздух с мрачното предчувствие, че всеки момент ще се разплача. Предпочитах да се ядосам отново. И се опитах.

— А теб какво те прихвана, та тръгна да разправяш на онези, че съм ти… че ще ти стана любовница? Откъде го измисли?

— А къде са парите, които получи за работата си в Далас? — Въпросът му ми дойде като гръм от ясно небе.

— Платих си данъците е тях.

— Нито веднъж ли не ти мина през ум, че ако ми кажеш къде Бил крие компютърната си програма, ще ти дам всичко, което поискаш? Не ти ли стана ясно, че Ръсел щеше да ти се отплати богато за нея?

Отворих уста, но се почувствах толкова оскърбена, че не знаех откъде да започна.

— Аха, явно не си се сетила за това.

— О, да, аз съм просто един ангел — всъщност аз действително не се бях сетила за тези неща, а сега едва ли не трябваше да се оправдавам за това. Треперех от гняв и в главата ми не остана и частица здрав разум, иначе бих усетила присъствието на други работещи мозъци. Чувствах, че в къщата ми има някой, и това обстоятелство ме вбесяваше още повече. Разумната част от съзнанието ми се срути под тежестта на гнева ми.

— Някой дебне в къщата ми, Ерик — обърнах се и се втурнах към верандата. Намерих ключа, който винаги криех на едно и също място — под любимата люлка на баба. Пренебрегнах всичко, което се опитваше да ми каже съзнанието ми, пренебрегнах и надигащия се вик от гърлото на Ерик, отворих вратата и ме посрещна удар, тежък колкото цял тон тухли.