Глава пета В градините на Цоам

Нея Холи, която беше се преселила под купола на звездолета на мястото на Ген Атал, се събуди от глухия вой на приборите за външно прослушване. Тя се досети, че «Тъмен пламък» е преминал на ниска орбита, без да изключва защитното поле. На екрана на вътрешния ТВФ тя видя пилотите на звездолета, които оживено разговаряха с Фай Родис.

Снижаването на «Тъмен пламък» неизбежно щеше да стресне цялата планета. Възможно беше повторно нападение тъкмо в момента, когато земляните щяха да изключат защитното си поле. Фай Родис, която настояваше за изключване на полето надделя. Тя убеди пилотите на кораба, че в една олигархическа държава обратната връзка неминуемо е слаба. Докато съобщението, че полето е премахнато и нападението може да бъде повторено, стигне до главния управник, «Тъмен пламък» ще успее да кацне.

Звездолетът се въртеше над планетата Ян-Ях и се нагаждаше към определеното за кацане място. Този издаден в морето нос беше твърде малък за грамадния, тромав ЗПЛ. Бяха отворени още две наблюдателни шахти и земляните не можеха да се откъснат от тях, защото за пръв път разглеждаха планетата от толкова близко разстояние. «Тъмен пламък» правеше последните обиколки на височина около 250 километра. Атмосферата, която беше малко по-плътна, отколкото на Земята, вече започваше да загрява порещия я кораб. Планетата Ян-Ях не изглеждаше синя като Земята. Преобладаващ цвят беше виолетовият, големите езера сред планините изглеждаха почти черни, със златист оттенък, а океаните мътноаметистови. Там, където през тънкия слой вода прозираха плитчините, морето се зеленееше мрачно.

Земляните с тъжно чувство си спомняха радостния зелен цвят на Тибет, какъвто го бяха видели последния път от същата височина.

Успоредните ребра на разсечените ниски гребени, редиците от пирамиди, наблъскани една до друга, и лабиринтите на сухите долини по безкрайните плата на Ян-Ях изглеждаха светлокафяви с виолетов оттенък. На места тънката растителна покривка хвърляше върху изровената и безплодна почва шоколадово наметало. Колосалните пространства, залети с набръчкани тъмносиви лави, бележеха областите на екваториалните разседи. Около тези мрачни зони почвата бе придобила тухлен цвят, а колкото повече се отдалечаваше от лавовите планини, толкова по-жълта ставаше тя. Симетричните бразди на пясъчните дюни набръчкваха пустинното крайбрежие и планетата приличаше на необитаема.

Едва след като се поогледаха, земляните видяха, че покрай големите реки и в дълбоките котловини, където почвата се синееше от влажните изпарения, големи площи бяха разделени на правилни квадрати. След това започнаха да се очертават пътищата, зелените острови на градовете и огромните кафяви петна на подводните гъсталаци на морските плитчини. Облаците тук не се деляха на пухкави топки, перести ивици или разпокъсани ослепително бели полета, както на Земята, Тук те се напластяваха на люспести, зърнести маси, отрупани над моретата на опашното и главното полукълбо.

Звездолетът бе пронизан от вибрация. Гриф Рифт включи охладителите. Обвит от сребърен облак, корабът се устреми надолу. Този път екипажът посрещна натоварването от забавянето не в магнитните камери, а в амортизационните кресла и по канапетата. Несъзнателно спазвайки и сега невидимата раница, седмината облечени с метална броня се събраха на едно канапе отделно от останалите астронавти.

Както разбраха по-късно земляните, мястото и времето на кацането на «Тъмен пламък» били държани в тайна. Затова съвсем малко обитатели на планетата Ян-Ях видяха как внезапно появилият се от небесните дълбини колос на кораба надвисна над пустинния нос. Горещият стълб на спирачната енергия се блъсна в рохкавата почва и вдигна прашен, димен смерч. Бясно въртящата се колона дълго не се поддаваше на напора на морския вятър. Нейният горещ полъх се разпространи далеч от морето и сушата, срещу бързащите насам дълги трополящи автомобили, натъпкани с тормансиани с еднакви лилави дрехи. Те бяха въоръжени — всеки имаше на гърдите си кутийка с издадена напред къса тръбичка. Когато горещият полъх на вихрушката стигна до тях, автомобилите се спряха на почтително разстояние. Тормансианите се вглеждаха в завесата от прах и се мъчеха да разберат какво е това — благополучно кацане или катастрофа? Постепенно през сивкавокафявата мъгла започна да се очертава тъмният купол на звездолета, който стоеше така изправен, сякаш беше кацнал на предварително подготвен фундамент. За учудване на тормансианите дори високите храсти около кораба се оказаха неповредени. Трябваше да се изсича път, за да могат да минат колите с емблема от четири змии, предназначени за долетелите.

Непосредствено до самия звездолет растителността беше унищожена, а почвата беше се стопила, образувайки гладка пръстеновидна площадка.

Внезапно основата на звездолета потъна в сребърен облак. Тормансианите бяха облъхнати от студ. След няколко минути почвата изстина. На кораба се отвориха два кръгли люка, които приличаха на грамадни раздалечени очи. Изпъкналите полирани повърхности на техните лещи запламтяха със зловещ отблясък в лъчите на червеното светило, които пробиваха облаците от редеещ прах. Тормансианите с лилави дрехи, които се промъкваха в полукръг през храстите, се спряха и започнаха да се обръщат към останалите назад коли. Оттам по веригата предадоха нареждане никой да не се приближава повече. Нечовешки мощна въздишка се разнесе над носа. Спирално движение на въздуха завъртя листата, късчетата овъглени клонки и падналия прах, издигна ги високо към виолетовия небосвод. Веднага след това дебелите плочи на бронята над пръстеновидната издатина в основата на купола на кораба се отместиха настрани. Напред излезе масивна тръба с диаметър, по-голям от човешки ръст. На края и́ изящно и безшумно се разгъна ветрило от метални подпори, под които на земята се спусна прозрачната кабина на асансьора. Жителите на Торманс гледаха тази блестяща като кристал кутия със затаен дъх.

Фай Родис, която вървеше най-отпред по тръбната галерия, се сбогуваше с поглед с оставащите членове на екипажа. Те бяха се строили в редица и стремейки се да скрият тревогата си, изпращаха излизащите с усмивки и с нежни ръкостискания.

Зад лостовете на асансьора беше застанал Гриф Рифт. Той хвана металния лакът на Родис и и́ прошепна с непривична за него мекост:

— Фай, помнете, че съм готов да предприема всичко! Аз ще изтрия града им от лицето на планетата и ще го разкопая на дълбочина един километър, за да ви спася!

Фай Родис прегърна командира за яката шия, привлече го към себе си и го целуна.

— Не, Гриф, вие никога няма да сторите това! В това «никога» имаше толкова сила, че суровият астронавт покорно наведе глава…

Пред жителите на планетата Ян-Ях се появи жена с черен костюм, подобен на онези, каквито имаха право да носят само висшите сановници в град Средище на Мъдростта. Металните стойки на яката държаха пред лицето на гостенката прозрачно щитче. На рамената и́ в такт с крачките потрепваха змиевидни тръбички и ослепително блестяха триъгълни огледалца също като свещени символи на властта. До нея чевръсто ситнеше с деветте си стълбоподобни крачета някакъв механизъм, който неотстъпно следваше жената от Земята. Лакираният му назъбен капак блестеше…

Един след друг излязоха нейните спътници — три жени и трима мъже, всеки съпровождан от също такава механична деветоножка.

Посрещачите бяха поразени най-много от оголените до колената крака на пришълците. Те хвърляха разноцветни метални отблясъци, а на петите им като къси шпори блестяха зъбци. Метал блестеше и под разкопчаните отпред мъжки ризи, и в широките ръкави на женските блузи. Жителите на Ян-Ях с учудване видяха, че гладките, покрити с равен тен лица на земляните фактически по нищо не се различават от лицата на «белозвездните хора», както те самите се наричаха. Те разбраха, че металът по телата на пришълците е само плътно прилепваща, много тънка дреха.

Двама важни тормансиани слязоха от високата дълга кола, която беше се сгърчила в храстите като членестоного. Те застанаха пред Фай Родис и и́ се поклониха бързо.

Жената от Земята заговори на чист яняхски език. Но нейният звънлив и висок глас с метален тембър зазвуча от един цилиндър на гърба на съпровождащия я механизъм.

— Сродници, които се разделихте с нас за двайсет века, дойде време пак да се срещнем.

Тормансианите и́ отвърнаха с нестроен шум, като се споглеждаха, безкрайно учудени. Украсените със змийски емблеми сановници побързаха да отидат при гостите и да ги поканят в голямата кола. По-възрастният сановник извади от чантата на гърдите си лист жълта хартия, изписан с красивите знаци на Ян-Ях. Той наведе глава и така се развика, че го чуха и хората в звездолета, и дори тормансианите, които стояха настрани отвъд храстите. При първите думи на сановника тормансианите се изпънаха почитателно и наведоха глави по един и същ начин.

— Говори великият и мъдър Чойо Чагас. Неговите думи към пришълците са: «Вие дойдохте тук, на планетата на щастието, лекия живот и леката смърт. Необикновено добрият народ на Ян-Ях не ви отказва гостоприемството си. Поживейте с нас, поучете се и разкажете за вашата мъдрост, благополучие и справедлива уредба на живота в ония незнайни бездни на небето, от които дойдохте толкова неочаквано!»

Ораторът млъкна. Земляните очакваха продължението на речта, но сановникът прибра хартийката, изправи се и махна с ръка. Тормансианите отговориха със силен рев.

Фай Родис погледна спътниците си и Чеди би могла да се закълне, че зелените очи върху безстрастното лице на ръководителката и́ се смееха като на палава ученичка.

Вратата на борда на колата се отвори и Родис се качи на спуснатото стъпало. Роботът-деветоножка, който на Земята се наричаше СДФ, се устреми подир нея. Старшият сановник направи протестиращ жест. Веднага иззад гърба му се появи набит, облечен в лилаво човек с нашивка, подобна на око, от лявата страна на гърдите. Фай Родис вече беше се качила в колата, а СДФ се бе вкопчил с предните си крайници в ръба на стъпалото, когато човекът в лилаво енергично ритна робота право по капака от оксидиран метал. Предупредителният вик замръзна на устните на Родис, която се обърна твърде късно. Тормансианинът излетя във въздуха, описа дъга и падна в гъстия бодлив храсталак. Лицата на стражите се изкривиха от ярост. Те бяха готови да се нахвърлят върху СДФ и насочваха към него дулата на нагръдните си апарати. Фай Родис простря ръка над своя робот, свали заграждащия лицето и́ щит и за пръв път силният глас на жената от Земята се разнесе на планетата Ян-Ях без предаващо устройство.

— По-внимателно! Това е обикновена машина, която се използува като сандъче за вещи, носач, секретар и пазач. Машината е напълно безвредна, но е устроена така, че изстреляният в робота куршум ще отлети назад със същата сила, а ударът може да възбуди поле на отблъскване, както се случи сега. Помогнете на вашия слуга да се измъкне от храстите и не обръщайте внимание на нашите механични слуги!

Запратеният в тръните тормансианин се мяташе и виеше от злоба. Стражите и двамата сановници отстъпиха заднишката. Те повече не се опитаха да пречат на роботите и седемте СДФ се покатериха в колата.

Земляните за последен път хвърлиха поглед към «Тъмен пламък». Уютното и защитено късче от родната им планета стоеше като изоставено сред прашната поляна на ярко осветената от чуждото светило равнина. Хората от Земята знаеха, че шестимата останали в кораба непрекъснато ги наблюдават, но тъмнината в дълбините на люка и галерията изглеждаше непроницаема.

Подчинявайки се на знака на сановника — «змиеносеца», както го кръсти Евиза, — астронавтите се отпуснаха на дълбоките меки седалки и колата, бавно люлеейки се и подскачайки, се понесе по неравния път. Някъде под тях бучаха моторите. Вдигна се кафеникав фин прах, който закри купола на «Тъмен пламък». Фуниите на мощен компресор издухваха праха назад. Земляните се огледаха. Съпровождащите ги, начело с двамата «змиеносци», бяха седнали настрана от тях и не проявяваха нито дружелюбие, нито враждебност, нито дори просто любопитство. Но Родис долови жаден и страхлив интерес в погледите, които те хвърляха крадешком към тях. Така биха могли да се държат малките деца от далечното минало на Земята, които знаели, че в къщи ще ядат бой, ако се въртят край пришълци и се запознават с тях. Кацането на земляните се пазеше в тайна. Лудо препускащата кола отначало не привличаше вниманието на все по-многобройните пешеходци или на хората във високите, опасно люлеещи се при движение коли. Но слуховете за гостите от Земята по някакъв начин се разнесоха из град Средище на Мъдростта. След четири земни часа, когато колите започнаха да наближават столицата на планетата, от двете страни на широкия път вече се тълпяха хора, всички без изключение млади, в работни дрехи с еднообразна кройка, но с различни цветове. Назад останаха кафявите сухи равнини. Много тъмната и плътна зеленина на горичките се редуваше с правилните геометрични форми на обработените ниви, а дългите редици от ниски къщурки — с масивни кубове, очевидно заводски сгради.

Най-сетне под колелата на автомобила непоносимо заблестя огледално-стъклената настилка на улица, подобна на онези, които астронавтите бяха виждали в телевизионните предавания. Вместо да навлязат навътре в града, колите се отбиха по един път, заграден от двете страни с високи дървета с тъмно маслинени прави дънери. Дългите им клони, които приличаха на ветрила, бяха насочени към пътя и кулисообразно затуляха съседните дървета. Пътят се губеше в сянка като в дъното на сцена през безкрайни редици от декори. Внезапно дърветата-кулиси отстъпиха мястото си на троен ред ниски дървета, приличащи на жълти конуси, обърнати с основата нагоре. Между тях в триъгълните отвори на фона на тъмното лилаво небе се виждаше покритото с пъстри цветя било на хълма, който господствуваше над столицата. Една непрекъсната четириметрова синя стена заграждаше овалното пространство, в което се кълбеше, сякаш искаше да прелее навън, гъста гора от сребристозелени, подобни на елхи дървета. Тази градина или парк зад пъстрия килим на поляната изглеждаше прекрасна след сивкавите, кафявите и тъмношоколадовите степи, които се простираха под плътното лилаво небе от двете страни на тристакилометровия път от звездолета до столицата.

— Каква е тази горичка? — за пръв път наруши мълчанието Фай Родис, като се обърна към старшия «змиеносец».

— Градините на Цоам — отговори той с лек поклон, — мястото, където живее лично великият Чойо Чагас и неговите високопоставени помощници — членовете на Съвета на Четиримата.

— Нима не отиваме в града?

— Не. В своята безкрайна доброта и мъдрост великият ще ви приюти в градините на Цоам. Вие ще бъдете негови гости през цялото време, докато не напуснете планетата Ян-Ях. Ето че пристигнахме. Вътре не може да влиза никоя кола. — С изненадваща пъргавина старшият сановник отвори задната вратичка и се измъкна на стъклената плоскост на площадката пред портата. Той вдигна пред лицето си един лъскав диск и се скри в отворилия се отстрани проход. Вторият «змиеносец», който през цялото време беше мълчал, покани с жест гостите да слязат от колата.

Астронавтите се струпаха пред портата и взеха да се разтъпкват и да оправят тръбичките на биофилтрите си. Вир Норин и Чеди Даан се върнаха малко назад, за да обхванат с поглед многоетажната кула с вътрешни издатини и позлатени гребени, която служеше за вход на градините на Цоам.

— И тук змия! — възкликна Чеди. — Забелязахте ли: и на гърдите на сановниците, и на вратите на колите, и сега тук, на портата на двореца на владетеля.

— Няма нищо чудно — възрази астронавигаторът, — нали са от Земята, където този символ толкова често се е срещал в древните цивилизации. Не случайно змията е била избрана за символ на Сатаната и властта. Тя притежава способността да хипнотизира, прониква навсякъде и е отровна…

— Не мога да си представя как се избавят те от праха при такива фини и сложни архитектурни форми — каза, приближавайки се, Евиза Танет.

— Без човешки ръце едва ли минават, но това е опасно занимание — отговори Вир Норин.

— Следователно не се ценят нито ръцете, нито животът — заключи може би твърде прибързано Чеди.

Думите и́ потънаха в гръмогласния рев, който се разнесе от малката куличка в центъра на арката над портата:

— Приветствувам ви, чужденци. Влезте без страх, защото тук вие се намирате под високата закрила на Съвета на Четиримата, върховните избраници на народа на Ян-Ях, и лично на мен, техния глава…

При последните думи огромните половинки на портата се разтвориха широко. Земляните се усмихнаха: уверенията на владетеля на Торманс бяха излишни — никой от тях не изпитваше дори и сянка от страх. Астронавтите тръгнаха по еластичните плочи, които поглъщаха звука на крачките им. Пътят описваше резки зигзаги, напомнящи знаците на мълнията, които открай време се употребяваха на Земята.

— Не са ли твърде много думите? — полувъпросително каза Чеди с едва доловим оттенък на нетърпение.

— И завоите — добави Евиза.

През гъстите дървета се забелязваха тромавите линии на архитектурата на двореца, проснал се тежко и злобно зад килима от жълти цветя, чиито остри, конически съцветия стърчаха твърдо и не се полюшваха от вятъра.

Грамадните, високи четири човешки боя врати изглеждаха тесни. Тъмните плоскости на вратите бяха покрити с лъскави метални пирамидки. Роботите СДФ, и седемте едновременно, неочаквано избързаха напред, издавайки пресеклив тревожен звън. Те се строиха пред вратите и преградиха пътя на астронавтите, но след няколко секунди млъкнаха и се отдръпнаха.

— По пирамидките на вратите тече ток — отговори на въпросителния поглед на Фай Родис излезлият напред Ген Атал.

— Да, но вече изключиха заряда — потвърди Тор Лик, който стоеше настрана и с явна неприязън изучаваше архитектурата на градините на Цоам.

Внезапно тъмната висока пролука на входа се разтвори безшумно и земляните влязоха в една зала с колосална височина, рязко разграничена на две части. Предната, с под от шестоъгълни огледални плочи, беше с два метра по-ниска от задната, постлана с дебел черножълт килим. Лъчите на високото светило проникваха през червенозлатни стъкла и затова издигнатата част от залата беше пронизана от някакво вълшебно сияние. Там бяха насядали в познатия вече ред неизменните четири фигури: едната отпред в центъра, трите други отляво и малко по-назад. В ниската част на залата цареше мътна светлина, която се процеждаше от тавана между гигантските метални змии, закрепени по издатините и раззинали зъбатите си уста над гостите от Земята. Огледалните плочки хвърляха неясни разливащи се сенки, засилвайки тревожния смут, който обземаше всеки, осмелил се да застане лице срещу лице със Съвета на Четиримата.

Очевидно властниците на Торманс вече бяха осведомени за всичко, засягащо земляните. Те не изразиха учудване, когато видяха забавните деветоножки, които ситнеха край лъщящите от метала крака на астронавтите. Подчинявайки се на знака на Фай Родис, и седемте СДФ се строиха в една линия на тъмния огледален под. Земляните спокойно се изкачиха по страничната стълба до възвишението и се спряха, мълчаливи и сериозни, без да свалят очи от властелина на планетата. Чойо Чагас изчака малко, изправи се и подаде ръка на Фай Родис. Същото, само че малко по-бързо, направиха и останалите трима. Само една секунда беше достатъчна на Родис, за да си спомни забравените на Земята древни форми на приветствие. Тя стисна ръката на властелина, както бяха правили преди хиляди години нейните прадеди, за да покажат, че нямат оръжие и лоши намерения. Впрочем оръжието едва ли наистина липсваше тук. Във всяка ниша в стената между блестящите прозорци се криеше едва видима фигура. Един, двама, трима… осем неподвижни човека наброи Тор Лик. Техните лица не изразяваха нищо друго освен заплашителна готовност. Не можеше да има съмнение, че при един-единствен знак тези вкаменени фигури ще се превърнат в механически изпълнители на всяка заповед. Да, на всяка, това личеше по тъпите им лица с масивни черепни кости, изпъкващи под гладката мургава кожа.

Евиза не се сдържа и закачливо изпрати на стражите най-чаровните погледи, на които беше способна. Понеже не забеляза никаква реакция, тя смени тактиката и изразът на лицето и стана трогнато-възхитен. Това подействува. По лицата на двамата застанали най-близо до нея стражи се плъзна лилава червенина.

Земляните седнаха на креслата с разперени във вид на ноктести лапи крачета. Астронавтите мълчаливо разглеждаха сложните рисунки на килима, а срещу тях, изучавайки с неучтиво втренчени погледи гостите, също мълком седяха членовете на Съвета на Четиримата. Мълчанието се проточи. Вир Норин и Фай Родис, които седяха най-близо до властелините, можеха да долавят шумното им дишане — дишането на хора, които са далеч от спорта, от физическия труд или аскетичното въздържание.

Чойо Чагас се спогледа с тънкия и жилав Гентло Ши, вече известен на гостите под съкратеното име Ген Ши, който отговаряше за мира и спокойствието на планетата Торманс. Той източи врат и каза, леко подсвирквайки:

— Съветът на Четиримата и лично великият Чойо Чагас искат да знаят вашите намерения и желания.

Чеди се взря внимателно във властелина на планетата, защото не разбираше как може един човек, който положително е умен, да слуша това явно ласкателство, но лицето на Чойо Чагас не издаваше никакви чувства.

— Съветът на Четиримата знае всичките ни желания — отговори Фай Родис, — ние нямаме какво да добавим към онова, за което ви помолихме по ТВФ.

— Добре, а намеренията ви? — подпита я Ген Ши.

— Да пристъпим час по-скоро към изучаването на планетата Ян-Ях и нейния народ!

— Как смятате да го направите? Давате ли си сметка за непосилността на задачата да изучите в толкова къс срок една огромна планета?

— Всичко зависи от два фактора — спокойно отговори Родис, — от сътрудничеството на вашите хранилища на знания, паметни машини, академии и библиотеки и от скоростта на вашите превозни средства. Смешно е да се мисли, че ние сами можем да научим всичко онова, което се е натрупало в резултат от хилядолетния труд на вашите учени. Но е по силите ни да отберем главното и да вникнем в същината на живота на народа на Ян-Ях чрез историята, литературата и изкуството му. Много неща можем да запишем с паметните машини на звездолета. Бихме искали да отнесем на Земята колкото може по-голямо количество информация.

— Нима вие поддържате пряка връзка със звездолета? — бързо попита Зет Уг, неотдавнашният опонент на Родис по телевизията.

— Разбира се. И ние разчитаме да ви покажем много от записите на паметните машини на звездолета. За съжаление нашите СДФ не могат да дават прожекция на голям екран. Всеки робот е изчислен за аудитория, не по-голяма от хиляда души. Седемте СДФ ще покажат едновременно филмите на седем хиляди души.

Ген Ши се надигна със зле прикривано безпокойство.

— Мисля, че това ще е излишно!

— Защо?

— Народът на Ян-Ях не е подготвен за такива зрелища.

— Не ви разбирам — усмихна се с едва забележимо смущение Родис.

— В това няма нищо чудно — изведнъж каза мълчаливият през цялото време Чойо Чагас и при звука на неговия рязък, повелителен и нетърпящ възражение глас останалите членове на Съвета трепнаха и се обърнаха към властелина, — много неща тук ще ви се сторят необясними. А онова, което вие ще ни съобщите, може да бъде изтълкувано погрешно. Ето защо моят приятел Ген Ши се опасява от прожекциите на вашите филми.

— Но нали всяко недоумение може да се премахне единствено от познанието, следователно особено важно е да ви покажем колкото може повече — възрази Родис.

Чойо Чагас мързеливо вдигна ръка с длан към земляните.

— Нека не обсъждаме стигналото само до прага на разбирането. Аз ще заповядам на институтите, библиотеките и хранилищата на изкуството да подготвят за вас сведения и филми. Ние, изглежда, нямаме такива паметни машини, за каквито говорите вие, но разполагаме с информация, кодирана в най-малки единици по два потока — думи и изображения. Всичко това вие ще получите тук, без да напущате градините на Цоам. При скоростта на нашите газови самолети… — Чойо Чагас се позабави — близо хиляда километра в земен час, вие бързо ще стигнете до което и да е място на нашата планета.

Дойде ред земляните да си разменят учудени погледи: властелинът на Торманс знаеше земните мерки.

— Обаче — продължи Чойо Чагас — вие предварително трябва да ни кажете какви места искате да посетите. Нашите самолети не могат да кацат навсякъде, а и не всички области на планетата Ян-Ях са безопасни.

— Може би първоначално ние ще трябва да се запознаем с общата география на Ян-Ях и после да набележим план на посещенията? — предложи Родис.

— Това е правилно — съгласи се Чойо Чагас, стана и каза неочаквано приветливо: — А сега нека отидем в определените за вас стаи в двореца.

И тръгна напред, стъпвайки безшумно по меките килими през страничния изход по един коридор, чиито стени имаха мътен метален блясък.

— Нима тази маска винаги ще прикрива лицето ви? — Той докосна леко прозрачния щит на Фай Родис.

— Не винаги — усмихна се тя, — щом аз стана безопасна за вас и…

— Ние за вас — властелинът кимна с разбиране. — Затова аз не ви и каня на нашата трапеза. Тук — той посочи с ръце обширната зала с големи прозорци, чиито стъкла бяха затъмнени в долния край — можете да се чувствувате в пълна безопасност. До утре!

Фай Родис се поклони в знак на благодарност. Земляните огледаха стаите — техните врати се намираха срещу прозорците, от лявата страна. После те пак се събраха в залата.

— Странна архитектура, у нас така се строят психолечебниците — каза Евиза.

— Защо върховният властелин толкова натрапчиво ни уверява, че сме в безопасност? — попита Тивиса.

— Следователно тя не съществува — сериозно каза Родис. — Изберете си стаи и нека обсъдим кой къде ще ходи, за да мога да съобщя нашите желания на Чойо Чагас. — Когато забеляза учудването по лицата на спътниците си, тя поясни: — Сигурна съм, че Чойо Чагас ще побърза да разговаря с мен тайно. Според техните представи аз съм вашата владетелка, а владетелите трябва да си говорят насаме.

— Нима? — учуди се Евиза.

— Едно време на Земята това е донасяло неизмерими бедствия. Но нека бъдем учтиви гости и се подчиним на обичаите на нашите домакини. Аз предварително трябва да знам вашите желания и мнения, иначе как ще отговарям на властелина?

— Може би първо Чеди ще сумира наблюденията си от обиколките над Торманс? — каза Вир Норин. — Тогава и на нас ще ни бъде по-лесно да изберем линията на поведение.

— Не мисля, че съм научила повече от вас — смути се Чеди. — Ако Фай ми помогне, ще се опитам… Ние се сблъскахме със своеобразно общество, аналози на което не е имало в историята на Земята или на некомунистическите цивилизации на други планети. Засега не е ясно дали то представлява по-нататъшно развитие на монополистическия държавен капитализъм, или пък на мравешкия лъжесоциализъм. Както ви е известно, в нашата земна история тези две форми са се доближавали по сходното установяване на олигархични диктатури. Една от социалистическите страни в Азия се опитала да създаде на своята територия социалистическата система колкото може по-скоро, принасяйки в жертва всичко възможно, включително и — което било най-лошото — неподлежащите на компенсация човешки ресурси. По същото време в най-мощната капиталистическа страна в ЕРС — Америка, — която била тръгнала по пътя на военната диктатура, се наложило всички най-важни отрасли на промишлеността да се концентрират в ръцете на държавата, за да се избягнат флуктуациите и съпротивата на индустриалците. Това било извършено, преди да се подготви необходимият държавен апарат. Именно в Америка с нейната антисоциалистическа пропаганда гангстерските банди били пуснали корени в цялата промишленост, в държавния апарат, армията и полицията и навсякъде сеели страх и корупция! Започнала се борба с постоянно засилващото се политическо влияние на бандитските обединения, развихрил се политическият терор, който довел до засилване на тайната полиция и в последна сметка до заграбване на властта от олигархия от гангстерски тип.

Мравешкият лъжесоциализъм възникнал в Китай, който тогава току-що тръгвал по пътя на социалистическото развитие, посредством заграбването на властта от една малка групичка. Със съдействието на недоучилата се младеж тя разгромила държавния апарат и издигнала като абсолютно неоспорим авторитета на «великия», «най-велик от великите», «слънцеподобен» вожд. И в единия, и в другия случай краен резултат била безчовечната олигархия с многостъпална йерархична стълба. Подборът по тази стълба се извършвал според лекомислената и безотговорна преданост, подкрепяна с евтини подкупи. Монополистическият държавен капитализъм е невъзможен без олигархията, защото при неизбежното спадане на производителните сили може да бъде добре осигурена само управляващата върхушка. Следователно инферналността се засилвала. Безбройните престъпления срещу народа се оправдавали с интересите на народа, който в действителност бил смятан за груб материал на историческия процес. За всяка олигархия било важно само едно: този материал да е повече, за да съществува винаги невежа маса — опора на единовластието и войната. Между държавите от този род се започнало глупаво надпреварване в увеличаване броя на населението, а то повлякло след себе си безумно разточителство на производителните сили на планетата, което разрушило великото равновесие на биосферата, постигнато през милионите векове природна еволюция. А за «материала» — за народа — безсмислеността на живота достигнала краен предел, обусловила наркоманията във всичките и́ разновидности и равнодушието към всичко…

Чеди помълча и довърши:

— Струва ми се, че на Торманс ние се срещаме с олигархично общество, възникнало от държавния капитализъм, защото тук има остатъци от религията и възпитателното дело е на много ниско ниво. Капитализмът е заинтересован от техническото образование и поддържа проповядването на религиозния морал. Мравешкият лъжесоциализъм, напротив, старателно изкоренява религията, той е заинтересован не от високото ниво на образованието, а само от оня минимум, необходим, за да могат масите послушно да възприемат «великите» идеи на вождовете — за тази цел се иска хората да не разбират кое е закон и кое — беззаконие, да не си представят последиците от своите постъпки и напълно да загубват индивидуалността си, превръщайки се в частици от добре нагласената машина на потисничеството и произвола.

— Но къде остава моралът? — възкликна Тивиса.

— В зависимост от обстоятелствата моралът се диктува отгоре. Затова единственото постоянно нещо в индивидуалностите може да бъде липсата на инициатива, а може би и страхът пред висшестоящите. Разнообразните страхове, които пронизват едно такова общество, са аналогични на суеверните страхове, възниквали в изолираните останки от архаични култури, където ужасът пред боговете карал хората да се предпазват с помощта на много сложни ритуални обреди вместо със съзнателна отговорност за собствените им постъпки.

— Но това е тълпа! — каза Евиза.

— Тълпа, разбира се. Потискането на индивидуалността превръща хората в човешко стадо, както е било през Тъмните векове на Земята, когато християнската църква фактически изпълнила задачата на Сатаната, като озлобила и направила убийци безброй хора… Но вие ме карате да се отклонявам от икономиката в психологията. Привършвам. На Торманс има класово капиталистическо общество, олигархия, властвуваща над двете основни, еднакво потискани класи: класата на образованите, които по необходимост живеят по-дълго, иначе е неизгодно да ги учат, и класата на необразованите, които умират на двайсет и пет години.

— Родис, вие съгласна ли сте с твърденията на Чеди? — попита Вир Норин.

— Струват ми се съвсем вероятни, само че не е напълно ясна границата между държавния капитализъм и мравешкия лъжесоциализъм. Може би обществото на Торманс е възникнало от втория?

— Може би — съгласи се Чеди. — Но не се наемам да го доказвам.

— Кажете ни, Родис — попита Евиза, — нима у нас, на Земята, някога е съществувало подобно нещо? Аз съм учила история, но недостатъчно, и зле си представям този труден преходен период от историята на човечеството — Ерата на разединения свят. Каква е била неговата същност?

— През този период започнали да се образуват държавно-капиталистически формации с тенденция да се разпространят по цялата планета. Именно във фазата на държавния капитализъм проличала цялата безчовечност на тази система. Щом се премахнала конкуренцията, веднага отпаднала необходимостта от подобряване и поевтиняване на продуктите на производството. Трудно можете да си представите какво настъпило в Америка след установяването на тази форма! В тази страна, разглезена от изобилието на предмети! Олигархията властвува само заради собствените си привилегии. Същината на тази форма се крие в неравенството на разпределението, затова при държавния капитализъм работата не е в собствеността върху средствата за производство, а в «собствеността» върху благата и привилегиите. В същото време в основата на всяко нещо стои частният въпрос за личния успех, заради който хората са готови на всичко, без да се грижат за обществото и за бъдещето. Всичко се продава, работата е само в цената.

Лъжесоциализмът, който заимствува от държавния капитализъм демагогията и неосъществимите обещания, си прилича с него по това, че властта се заграбва от група избрани и че се потискат, по-точно дори физически се унищожават, несъгласните, при воинствуващия национализъм, при терористичното беззаконие, което неизбежно води до фашизъм. Както знаем, без закон няма култура, няма цивилизация. В условията на лъжесоциализма сериозното противоречие между личността и обществото не може да бъде премахнато. Все повече се затяга пружината на сложността на взаимната кооперация между отделните елементи във висшия организъм и висшето общество. Най-страшната опасност за организираното общество се поражда от това, че колкото по-висока е организацията, толкова по-силна става властта на обществото над индивида. И ако борбата за власт се води от най-малко полезните членове на обществото, това именно е обратната страна на организацията.

Колкото по-сложно е обществото, толкова по-голяма трябва да бъде дисциплината в него, става дума за съзнателната дисциплина, следователно необходимо е все по-голямо и по-голямо развитие и многостранност на личността. Ето защо дори при нас образованието и възпитанието са толкова сложни и фактически продължават цял живот. Ето защо е толкова ограничен изразът «аз искам така» и е заменен с «така е необходимо».

— Но кой пръв е тръгнал по този път? Нима пак Русия? — заинтересува се Евиза.

— Пак Русия — първата социалистическа страна. Именно тя тръгнала по великия път, по острието на бръснача между гангстеризиращия се капитализъм, лъжесоциализма и всички техни разновидности. Руснаците решили, че е по-добре да бъдат по-бедни, но да подготвят общество, в което да съществува по-голяма грижа за хората и по-голяма справедливост, да изкоренят условията за капиталистически успех, както и самото това понятие, да изкоренят всички видове господари, големи и малки, в политиката, науката и изкуството. Ето ключа, който довел нашите прадеди до Ерата на световното обединение, Той липсва на Торманс, защото тук, две хиляди години след ЕСО, още съществува инферно, олигархия, която е създала префинена система за потискане. За борба с тази система трябва да се създадат хора с висока психофизиологическа тренировка, които да бъдат безвредни като нас в своето могъщество. И преди всичко те трябва да бъдат научени да се борят с проникналата навсякъде «привилегированост» — системата за противопоставяне на властници и тълпа на всезнаещи — учени и неуки невежи, на звезди и бездарници, на елит и низша работническа класа. В тази система се крие коренът на фашизма и коренът на развращаването на тормансианите.

Седмината земляни седяха на едно широко пурпурночервено канапе. През високия прозорец от някаква дебела пластмаса с розов оттенък се виждаха дърветата в градината, пронизвани от лъчите на светилото на Торманс. За разлика от земното Слънце то не описваше дъги по небето, а се спущаше бавно и величествено почти по отвесна линия. През розовите прозорци лъчите му изглеждаха лилави. Бронзовите лица на астронавтите придобиха мрачен зеленикав оттенък.

— И така, решено ли е? — каза Вир Норин, чийто СДФ изпълняваше секретарските задължения и кодираше резултатите от съвещанието за предаване на «Тъмен пламък».

— Решено — потвърди Родис. — Вие оставате в столицата сред учените и инженерите. Тор Лик и Тивиса ще прекосят планетата от полюс до полюс, ще посетят резерватите и морските станции, Евиза ще обикаля медицинските институти, Чеди и Ген ще изучават обществения живот, а аз ще се заема с историята. Сега трябва да се свържем с кораба, а после — да спим. Нашите домакини рано лягат и рано стават.

Наистина, щом угаснаха последните лъчи на залеза и под високия таван автоматично се включи осветлението, настъпи абсолютна тишина. Понякога в тъмната градина се забелязваха сенките на бавно вървящите стражи и отново всичко застиваше като в мъртвата вода на приказно езеро.

На Евиза и́ стана задушно, тя пристъпи до прозореца и започна да върти ръчката му. Широкото черчеве се отвори, в стаята полъхна прохладният, особено миришещ въздух на градината на чуждата планета и в същия миг отвратително зави сирена. От всички страни дотичаха хора, те светеха с фенери и вдигаха заплашително черните фунии на своето оръжие.

Вир Норин с един скок се намери до смаяната Евиза и затръшна прозореца. Воят се прекрати. Норин се опита да успокои с жестове струпалите се под прозореца стражи. Фенерите угаснаха, пазачите се разотидоха и земляните дадоха воля на чувствата си, шегувайки се с възмутената Евиза.

— Убеден съм, че нас ни слушат и гледат през цялото време — каза Тор Лик.

— Добре, че езикът на Земята е абсолютно неразбираем за Торманс! — възкликна Евиза. — Те още нямат наши текстове с достатъчна дължина.

— Струва ми се, че лесно ще ги дешифрират — възрази Чеди, — много са сходните думи и понятия. В същност това е един от езиците от петия период от ЕРС, който за двайсет и два века се е променил.

— Както и да е, нашите разговори засега са неразбираеми и няма да безпокоят излишно владетелите на Ян-Ях — каза Фай Родис. — Понякога ще трябва да се екранизираме с помощта на СДФ, за да не ги въвеждаме в интимните страни от нашия живот. Например сега, когато ще говорим със звездолета.

Черносиният СДФ на Родис дойде в центъра на стаята. Под неговия капак забръмча далечният проектор на ТВФ, стаята потъна в мрак. Астронавтите насядаха още по-нагъсто на канапето. От срещуположната страна пламна зелена светлина и зазвучаха мелодичните звуци на песента за върбовата клонка над планинската река. Размазаните, бързо мяркащи се контури на хора изведнъж изпъкнаха ясни и обемни, сякаш останалите на кораба бяха прехвръкнали тук, в градините на Цоам, и бяха седнали до тях в тази висока стая на двореца.

За да се икономисва енергията на батериите на СДФ, чиято сила можеше да потрябва за по-важни работи, всеки предаваше впечатленията си от първия ден на Торманс сбито. Рекорда за краткост спечели Тор Лик, който говори последен:

«Много прах, приказки за величие, щастие и безопасност. В същото време виждаме страх и предпазни устройства, които служат не за сигурност, а за да направят властелините на Торманс недостъпни. Лицата на хората са навъсени, дори и птиците тук не пеят».

Когато угасна стереоизображението и връзката със звездолета се прекъсна, Родис каза:

— Не знам вие как сте, но мен предпазната ваксина и биофилтрите ме направиха сънлива.

Сънното състояние вместо обикновената жажда за дейност обзе всички. Евиза сметна това за нормално явление и предупреди, че астронавтите ще се чувствуват отпаднали още три-четири дена.

На другата сутрин, едва седмината земляни бяха привършили закуската си, се появи един сановник с черно като въглен одеяние с извезани по него синкавосребърни змии. Той покани Фай Родис на среща «лично с великия Чойо Чагас». На останалите членове на експедицията той предложи да се поразходят из градините на Цоам, докато не настане време да отидат в централния «Кръг за сведения», където ще им предадат информацията «по заповед на великия Чойо Чагас».

Фай Родис изпрати на другарите си въздушна целувка и излезе, съпровождана от един мълчалив страж с лилави дрехи. С почитателно кимване той и́ сочеше пътя. Пред един от входовете, прикрит с тежък килим, той застина, разперил ръце и превит на две. Фай Родис само отметна килима и веднага се разтвори една тежка врата, която като всички врати на Торманс се въртеше на панти, а не се прибираше в стената, както на Земята. Фай Родис се озова в стая с тъмнозелени драперии и покрити с резба мебели от абанос, които земляните вече бяха виждали от звездолета по поверителния телевизионен канал.

Чойо Чагас стоеше, леко докоснал с пръст едно кристално разноцветно кълбо върху черна подставка. Отблизо великият малко приличаше на образите си от екрана. Чагас се усмихна възхитро и ободряващо, покани я с ръка да седне и Родис му се усмихна в отговор, докато се наместваше удобно в широкото кресло.

Чойо Чагас седна близо до нея, наведе се доверително напред и събра ръце, сякаш се готвеше да изслуша търпеливо гостенката си.

— Сега можем да си поговорим насаме, както подобава на господари на съдбините. Нищо, че звездолетът е само песъчинка в сравнение с планетата, психологически отговорността и пълнотата на властта и на двама ни са еднакви.

Фай Родис поиска да му възрази — подобна формула не можеше да важи за нея, а за човек от Земята тя беше морално обидна, но се сдържа. Би било смешно и безполезно да преподава на един закостенял олигарх основите на земната комунистическа етика.

— Какви са нормите на човешко общуване при вас, на Земята — продължи Чойо Чагас, — в кои случаи вие казвате истината?

— Винаги!

— Това е невъзможно. Абсолютна и неизменна истина не съществува!

— Съществува нейното приближение до идеала, което е толкова по-близо, колкото по-високо е равнището на общественото съзнание на човека.

— Какво общо има то с въпроса?

— Когато болшинството хора си дават сметка, че всяко явление е двустранно, че истината има две лица и зависи от изменящия се живот…

— Значи няма абсолютна истина?

— Стремежът към абсолютното е една от най-големите грешки на човека. Получава се едностранчивост, тоест полуистина, а тя е по-лоша от откровената лъжа, която може да заблуди по-малък брой хора и не е страшна за знаещия човек.

— И вие винаги ли спазвате това правило? Неотклонно?

— Неотклонно! — твърдо отговори Родис и веднага се смути вътрешно, като си спомни разиграната на звездолета инсценировка.

— Тогава кажете ми истината: защо се появихте тук, на планетата Ян-Ях?

— Повтарям ви предишното обяснение. Нашите учени ви смятат за потомци на земляните от петия период на древната епоха, наречена на Земята ЕРС — Ера на разединения свят. Вие трябва да сте наши преки сродници. И нима не е очевидно това? Достатъчно е човек да погледне мене и вас.

— Народът на Ян-Ях е на друго мнение — натъртено изрече Чойо Чагас, — но нека приемем, че казаното от вас е вярно. По-нататък?

— По-нататък би било естествено да започнем да общуваме, Да обменяме постиженията си. да анализираме поуките от грешките си, да си помагаме при затруднения и може би да се слеем в едно семейство.

— Ето какво било! Да се слеем в едно семейство! Така сте решили вие, земляните, от наше име! Да се слеем в едно семейство! Искате да покорите народа на Ян-Ях. Това са тайните ви намерения!

Фай Родис се изправи и застина, гледайки в упор Чойо Чагас. Зелените и́ очи потъмняха. Някаква незнайна сила окова волята на председателя на Съвета на Четиримата. Той заглуши мимолетното чувство на уплаха и каза:

— Да речем, че опасенията ни са прекомерни, но нали вие се появихте тук, без да ни питате? Необходимо ли е да изброявам причините, поради които нашата планета отхвърля без изключение всички пришълци от чужди светове?

— А особено от един свят на хора, които толкова приличат на вас — подсказа Родис премълчаната от Чагас мисъл.

Той я изгледа подозрително с тесните си очи: «Да не би да е вещица тая?» — и кимна утвърдително с глава.

— Аз не мога да повярвам, че хората на Ян-Ях биха се отказали да надникнат в океана на безбрежното знание, който им се разкрива чрез нашата планета и Великия пръстен!

— Аз не знам какво е това.

— Още повече! — Родис погледна учудено Чойо Чагас, приведе се още по-близо до него. — Нима за вас не е най-важно да увеличавате красотата, знанието и хармонията както в човека, така и в обществото?

— Това е вашият идеал! А нашият е ограничаването на знанията, защото те разкриват пред човека чудовищната пропаст на Космоса, на ръба на която той осъзнава своето нищожество и губи вяра в себе си. Разрушава се ценността на простите и прекрасни усещания на живота. Щастието на човека се състои в това, да бъде в хармония с условията, в които е роден и ще живее вечно, защото излизането от тялото означава смърт, нищо, угасена от вятъра искра. И ние сме създали тук щастието не за да го разрушат пришълци, дори и когато те претендират за кръвно родство с нас!

— Щастието на молюск, скрит в черупката си, която всеки миг може да бъде смазана от неизбежното стечение на обстоятелствата, едно време наричано на Земята съдба, а у вас и сега се нарича така.

— При нас всичко е предвидено!

— Без знанието? Ами неотдавнашните катастрофални последици от пренаселването? Цялата ви планета е покрита с гробища — десетки милиарди жертви на невежеството и упоритостта — с болка каза Фай Родис. — Това е обикновената цена, която се плаща за лишена от мъдрост цивилизация. Да допуснете обикновено сляпо препълване на екологическата ниша (екологическа ниша — средата, в която се развива един или друг вид) съвсем като неразумен животински вид?! Печален и позорен резултат за хомо сапиенс — разумния човек.

— Така ли?! Значи ви е известна историята на Ян-Ях? Откъде? — злобно присви очи Чойо Чагас.

— Само от един откъслек от съобщението на чужд звездолет, който наблюдавал вашата планета преди двеста и осемдесет години. На него кацането му било отказано от вашите предшественици, които също си въобразявали, че държат в свои ръце съдбата на планетата. — Фай Родис каза това подигравателно и рязко, разбирайки, че само така може да пробие черупката на самоувереното величие на този човек.

Чойо Чагас скочи и измери Родис от главата до петите с такъв поглед, от който неговите подвластни премаляваха и загубваха способността да говорят. Жената от Земята стана и се залови да разглежда властелина бавно и спокойно, като нещо любопитно, подлежащо на изучаване. Хората на Земята отдавна бяха се научили да долавят в тънкости психологическата атмосфера, заобикаляща всеки човек, и по нея да съдят за мислите и чувствата му.

— Унищожаването на несъгласните е древен и остарял метод — каза тя, четейки мислите на властелина. — Един ден вие ще отговаряте не само за пратениците на другите светове, за вестителите на космическото братство на разума, но и за хората от собствения ви народ.

— По какъв начин? — попита Чагас, сдържайки беса си.

— Ако изследователите установят на планетата вредоносна жестокост и преднамерена дезинформация, спънки по пътищата към познанието, които водят до невежество на населението, те могат да апелират към арбитража на Великия пръстен.

— И тогава?

— Ние лекуваме болестите не само на отделните хора, но и на цели общества. И особено внимание обръщаме на профилактиката на социалните бедствия. Вероятно това е трябвало да се извърши на планетата Ян-Ях преди няколко века…

— Вие пристигнахте с поученията си, когато ние сами вече се измъкнахме от извънредно трудното положение — каза, успокоявайки се, председателят на Съвета на Четиримата.

— Знаете, че по-рано земляните не можеха да преодолеят гигантското пространство. Та ние и не подозирахме, че нашите прадеди от Земята са могли да се отдалечат на такова невероятно разстояние. Ако не бяха изследователите от Цефей… Впрочем защо да си губим времето напразно? Опитайте се да изоставите ролята на всесилен властелин. Помогнете ни да ви опознаем и самите вие се постарайте да ни опознаете. А резултатът ще определи по-нататъшните ви решения.

— А вашите?

— Аз сама не мога да решавам ничии съдби — дори на моите спътници, които ми се доверяват. Тъкмо поради това аз не съм владетелка по начина, по който вие разбирате това.

— Ще го имам пред вид — каза Чойо Чагас, който пак стана любезен и накара Родис да седне на старото си място. — Обмислихте ли плановете си за запознаване с нашата планета?

Фай Родис му изложи набелязания предния ден план.

Чойо Чагас я слушаше внимателно и за учудване на Родис, не направи никакви възражения. Той стоеше загледан в кристалното кълбо, и като че ли размишляваше. Родис млъкна и Чойо Чагас, без да откъсва поглед от кълбото, даде съгласието си за всички пътувания на своите гости.

— Само при едно условие — обърна се внезапно той към Фай Родис, — че вие засега ще останете гостенка на градините на Цоам!

— Като заложничка ли? — полу на шега, полусериозно попита Родис.

— О, не, как може! Просто аз пръв трябва да науча всичко за моята «прародина» — иронично отговори той.

— Нима не знаете нищо за нея?

Чойо Чагас трепна и избягна срещата с всичко разбиращите зелени очи.

— Естествено! Ние сме от Белите звезди, както са установили нашите учени. А вие сте съвсем други. Вие не се виждате отстрана и не разбирате колко сте различни от нас. Преди всичко вие притежавате нечувана бързина на движенията и мислите, съчетана с увереност и явно вътрешно спокойствие. Всичко това може да вбеси човек.

— Това не е хубаво. Вие разкривате затаената в дълбините на душата ви непълноценност — майка на всяка жестокост. Когато идват на власт хора с такъв комплекс, те започват да сеят около себе си озлобление и унижение и то се разпространява също като кръговете по водата — вместо примера за доблест и служене на човека.

— Глупости! На вас само ви се струва така, защото имате психика, чужда на нашата…

Фай Родис стана толкова бързо, че Чойо Чагас целият се напрегна от изненада като хищен звяр. Но тя само докосна кристалната топка, която беше я заинтересувала с особеното преливане на цветовете си.

— На Земята такива гадателски кълба за автохипноза са можели да правят само в Япония преди пет хилядолетия. Древните майстори ги струговали от прозрачни естествени кварцови кристали. За гадаене трябват две кълба, едното се слага вертикално с оста, а другото — хоризонтално като вашия Тор… вашата планета. А къде е второто кълбо?

— Останало е при прадедите ни на Белите звезди.

— Може би — равнодушно се съгласи Родис, сякаш загубила интерес към по-нататъшния разговор.

За пръв път през живота си председателят на Съвета на Четиримата почувствува необикновен смут. Той наведе глава. Няколко минути и двамата мълчаха.

— Ще ви запозная с жена си — внезапно каза Чойо Чагас и изчезна безшумно зад гънките на зелената тъкан. Фай Родис продължи да стои, без да откъсва поглед от кълбото, като се усмихваше на мислите си. Внезапно тя посегна към колана си и извади миниатюрна метална тръбичка. Допря я до поставката на гадателското кълбо и една нищожна прашинка от абаноса, напълно достатъчна за анализ, се оказа на нейно разположение.

Фай Родис не се досещаше, че е удостоена с нечувана почест. Личният живот на членовете на Съвета на Четиримата винаги се държеше в тайна. Смяташе се, че тези свръхчовеци изобщо не се унижават с такива житейски работи като женитбата, а в замяна на това моментално могат да получат за любовница която си поискат жена от планетата Ян-Ях. В действителност властелините си избираха жените и любовниците само от много тесен кръг на най-предани хора.

Чойо Чагас влезе безшумно и внезапно. Изглежда, това му беше навик. Той хвърли бърз поглед наляво и надясно и едва след това се взря в неподвижно застаналата гостенка.

— Те са по местата си — тихо каза Родис, — само че…

— Какво само че? — нетърпеливо възкликна Чойо Чагас, прекоси с две крачки стаята и дръпна нагънатата драперия, която по нищо не се различаваше от тапицерията на стените. В нишата зад нея стоеше човек и гледаше господаря си с широко отворени очи. Чойо Чагас изкрещя гневно, но стражът не се помръдна от мястото си. Чойо Чагас се хвърли към срещуположната страна. Родис го спря с жест.

— И вторият нищо не усеща!

— Това ваши фокуси ли са? — попита властелинът извън себе си от яд.

— Страх ме беше да не се натъкна на неразбиране, както стана вчера с прозореца — с донякъде извиняващ се тон си призна Родис.

— С всекиго ли можете да направите това? Дори и с мен?

— Не. Вие се числите към онази пета част от хората, която не се поддава на хипноза. Отначало трябва да сломя подсъзнанието ви. Впрочем това ви е известно… Вие имате концентрирана и тренирана воля, могъщ ум. Вие карате хората да ви се подчиняват не само посредством влиянието на славата, властта и съответната обстановка. Макар че отлично използувате и тези начини. Да вземем вашата приемна зала: вие седите горе, озарени, а долу, в полумрака, са всички други, нищожните служители.

— Не е ли добре измислено? — попита Чойо Чагас с нотка на превъзходство.

— Тези неща отдавна са известни на Земята. И то къде-къде по-величествени!

— Например?

— В древен Китай императорът, или Синът на небето, веднъж годишно отправял молитва за добра реколта. Той стигал от храма до специалната мраморна беседка — олтара — през парка по път, по който имал право да ходи единствено той. Пътят бил издигнат до върховете на дърветата в парка и покрит с грижливо наредени мраморни плочи. Той вървял в пълно уединение и тишина, носейки съда с жертвата. На всеки човек, който случайно се мернел там долу, под дърветата, незабавно му отсичали главата.

— Значи, за да бъде пълно моето величие, вчера аз трябваше да отсека главите на всички ви?… Но да оставим това. Как се справихте с моите стражи?

— Много лесно. Те са тренирани за безотговорно и безразсъдно изпълнение. То води след себе си загуба на разумното възприемане и на волята — главния компонент на устойчивостта. Това вече не е индивидуалност, а биомашина с въведена в нея програма. Няма нищо по-лесно от смяната на програмата…

Иззад драперията също така внезапно като мъжа си се появи една необикновено красива за тормансианка жена. Висока колкото Фай Родис, но значително по-нежна, тя се движеше с особена гъвкавост, явно целяща да прави впечатление. Косата и́, черна като на Родис, но матова, а не лъскава, беше сресана над високото гладко чело и падаше по слепоочията и тила и́ на тежки вълни. На темето и́ блестяха две преплетени змии със зинали уста, майсторски изковани от светъл метал с възрозов оттенък. Огърлица от същия метал във вид на ажурни квадрати, свързани помежду си с розови камъни с елмазен блясък, обхващаше високата и́ шия и се спущаше с четири лъскави висулки в трапчинката между едва прикритите от фестоните на изопнатия корсаж гърди. Полегатите тесни рамене, красивите ръце и голяма част от гърба бяха оголени, което представляваше голямо изключение от правилата на ежедневния костюм на Торманс.

Дългите, леко дръпнати очи под извитите вежди гледаха втренчено и властно, а устните на едрата уста с повдигнати ъгълчета бяха стиснати здраво и изразяваха недоволство.

Жената се спря и безцеремонно започна да разглежда гостенката си. Родис първа тръгна към нея.

— Недейте се самозалъгва — тихо каза тя, — вие безспорно сте красива, но не можете да бъдете най-прекрасна от всички, както и никой във вселената. Нюансите на красотата са безкрайно различни — в това се крие богатството на света.

Жената на властелина присви тъмните си кафяви очи и подаде ръка с величествен жест, в който се долавяше нещо престорено, детско. Фай Родис, която вече беше усвоила приветствието на Торманс, стисна предпазливо тясната и́ длан.

— Как се казвате, гостенко от Земята? — попита другата с висок, възостър глас, отсечено, сякаш заповядваше.

— Фай Родис.

— Звучи добре, макар че ние сме свикнали с други съчетания на звуковете. А аз съм Янтре Яхах, в ежедневния говор — Ян-Ях.

— Нарекли са ви по името на планетата! — възкликна Родис. — Сполучливо име за жена на върховен владетел.

По устните на жената от Торманс премина презрителна усмивка.

— Грешите! Планетата беше наречена с моето име.

— Не може да бъде! Да се преименува планетата с всяка нова владетелка — такъв огромен и излишен труд по преписването на всички означения, такава бъркотия по книгите!

— Грижите по промяната на имената не са нищо! — намеси се Чойо Чагас. — Нашите хора и без това си нямат работа, винаги ще се намерят свободни ръце.

Фай Родис за пръв път се смути и застана мълком пред властелина на планетата и неговата прекрасна жена.

Те и двамата изтълкуваха по своему нейното смущение и решиха, че е настъпил подходящ момент за приключване на аудиенцията…

— Долу в жълтата зала ви чака инженерът, прикрепен към вас, за да ви помогне в получаването на информация. Той винаги ще бъде тук и ще се появява след първото ви повикване.

— Инженер ли казахте? — попита Родис. — Аз се надявах на историк. Фактически аз съм невежа по въпросите на технологията. Освен това у нас, на Земята, историята е най-важният клон на знанията, наука на науките.

— За да борави човек с информацията, му трябва инженер. При нас е така. — Чойо Чагас се усмихна снизходително.

— Благодаря ви. — Родис се поклони.

— О, ние ще се срещаме още много пъти! Кога ще ми покажете филмите за Земята?

— Когато поискате.

— Добре. Аз ще избера подходящо време и ще ви съобщя. А, да — Чойо Чагас кимна към драпериите, — върнете ги в предишното им състояние.

— Можете да им дадете сигнал, те са свободни.

Чойо Чагас щракна с пръсти и в същия миг двамата стражи излязоха от скривалищата си с наведени глави. Единият от тях тръгна пред Фай Родис по коридорите към една зала, драпирана в черно и постлана с черни килими. Оттук двете дъги на черната каменна стълба се спущаха към златистожълтата долна зала. Стражът се спря край балюстрадата и Фай Родис тръгна надолу сама, чувствувайки странно облекчение като че ли зад навъсената чернота горе беше останала тревогата за съдбата на експедицията.

В средата върху жълтия килим стоеше човек, по-бледен от обикновените тормансиани, с гъста и къса черна брада, приличащ на старинен портрет от ЕРС. Могъщо чело, гъсти вежди, Надвиснали над леко изпъкналите очи, тясна дъга на черните мустаци… Човекът също като в транс гледаше как слиза по черната стълба жената от Земята, чиито поразително правилни и твърди черти на лицето бяха полускрити от прозрачен щит. Сиянието на нейните широко отворени зелени очи излъчваше нечовешко. Тя сякаш гледаше през него към безпределни, познати само на нея далнини. Тормансианинът веднага разбра, че тя е дъщеря на свят, който не се ограничава с една планета, а е открит за просторите на вселената. Инженерът превъзмогна минутното си объркване и се приближи към нея.

— Аз съм Хонтеело Толо Фраел — ясно произнесе той съставеното от три думи име, означаващо нисък ранг.

— Аз съм Фай Родис.

— Фай Родис, изпратен съм на ваше разположение. Моето име е сложно, особено за гости от чужда планета. Наричайте ме просто Таел. — Инженерът се усмихна стеснително и добродушно.

Родис разбра, че това е първият наистина добър човек, срещнат от нея на планетата Ян-Ях.

— Тук съществуват ли някакви приставки към имената, означаващи уважение, бележещи ум, труд или геройство, както у нас на Земята?

— Не, нямаме нищо подобно. Всички съкратено се наричат «кжи» — краткожител, жителка; учените, техниците и хората на изкуството, които не подлежат на ранна смърт, «джи» — дългожители, а към управниците се обръщаме с думите «велики», «всемогъщи» или «повелителю».

Фай Родис обмисляше чутото, а инженерът нервно правеше черти по килима с върха на обувката си, твърда и скърцаща, за разлика от безшумните, меки обувки на «змиеносците».

— Бихте ли желали да излезем в градината? — почти плахо предложи той. — Там ние ще можем…

— Да отидем… Таел — каза Родис и се усмихна на инженера.

Той пребледня, обърна се и тръгна напред. През прозореца-врата те слязоха в градината, в тесните алеи, планирани съвсем като на Земята.

Фай Родис се оглеждаше и се мъчеше да си спомни къде е виждала нещо подобно. Да не би в някое от училищата от трети цикъл в Южна Америка?

Безлистните цветя-дискове, яркожълти открая и тъмновиолетови в средата, които се полюшваха на тънките си голи стъбла над изумрудената трева, с нищо не напомняха за Земята. Чужди и́ изглеждаха и жълтите фуниевидни дървета. През биофилтрите едва проникваше острият мирис на други едни цветя, с ярък син цвят, които висяха на кичури от храстите около овалната полянка. Фай Родис направи крачка към широката пейка с намерение да седне, но инженерът енергично и́ посочи към другата страна, където едно конусовидно хълмче беше увенчано с беседка във формата на корона с тъпи зъбци.

— Това са цветята на безгрижната почивка — поясни той, — достатъчно е да поседите там няколко минути, за да потънете във вцепенение без мисли, страх и грижи. Тук обичат да седят върховните управници и в уреченото време слугите идват да ги изведат, иначе човек може да се застои тук неопределено дълго!

Тормансианинът и гостенката от Земята се изкачиха в беседката с изглед към градините на Цоам. Далеч долу, отвъд сините стени на градините, в подножието на платото се простираше огромен град. Стъклените му улици блестяха като речни ръкави. Но водата май не достигаше дори и в градините на Цоам.

Под земята в скрити тръби шумяха ручейчета и тук-там се вливаха в скромни басейни. От огромната порта дори дотук се дочуваха нестройна музика, равномерна глъчка, смях и отделни викове.

— Да не би там да става нещо? — попита Родис.

— Нищо. Това са стражите и прислугата на градините.

— Но защо са толкова невъздържани? Нима живеещите тук управници не държат на тишината?

— Не знам. В града шумът е много повече. В двореца не се чува, а удобството на другите им е безразлично. Слугите на властелините не се страхуват от никого, стига да са угодни на своите господари.

— Тогава те много зле ги възпитават!

— Че защо? И какво разбирате вие под тази дума?

— Преди всичко умението да се сдържаш, да не пречиш на другите хора. Това е единствената възможност да се направи съвместният живот добър за всички без изключение.

— И вие постигнали ли сте го на Земята?

— Дори нещо повече. Висшите стъпала на възприемането и самодисциплината, когато мислиш първо за другия и после за себе си.

— Това е невъзможно?

— То е било постигнато още преди хилядолетия.

— Значи и при вас не винаги е било така?

— Разбира се. Човекът е преодолял безброй препятствия. Но най-трудно и най-важно е било преодоляването на самия себе си, и то не от единици, а от цялата маса. А после всичко станало просто. Когато започвали да разбират околните и да им помагат, хората придобивали чувство за собствена значимост, без за това да се изисква нито особен талант, нито изключителна интелигентност, следователно този е именно пътят за мнозинството. Хората почувствували, че стават все по-префинени, по-изкусни, че придобиват широта на мисленето, с грамадно предимство пред тесните интелектуалци, дори и пред най-умните.

Инженерът не каза нищо, заслушан в далечния рев на радиото и в хорската глъчка.

— А сега ми разкажете по какъв начин съхранявате информацията на планетата Ян-Ях. И ми помогнете да я получа.

— Какво ви интересува на първо място?

— Историята на заселването на планетата от момента, когато вашите хора са пристигнали тук, чак до най-ново време. Особено интересни за мен са периодите на максимална заселеност и на последвалото я рязко спадане на населението на Ян-Ях. Естествено, с икономическите показатели и с промените в преобладаващата идеология.

— Всичко, което засяга нашето появяване тук, е забранено. Забранена е освен това и цялата информация за периодите на Голямата беда и Мъдрия отказ.

— Не разбирам.

— Владетелите на Ян-Ях не разрешават на никого да изучава така наречените забранени периоди от историята.

— Невероятно! Струва ми се, че тук има някакво недоразумение. А засега ме запознайте поне с онази история, която е разрешена, само че с точни икономически показатели и статистически данни от изчислителните машини.

— Данните от изчислителните машини не се показват на никого и не са били показвани и по-рано. За всеки период те се обработват от специални хора под пълен секрет. Обнародвало се е само позволеното.

— Тогава какво значение имат тези сведения за науката?

— Почти никакво. Управниците са се стараели да представят всеки период такъв, какъвто те са искали.

— Има ли възможност човек да се добере до реални факти?

— Само по косвен път, в ръкописните мемоари и в литературните произведения, убягнали от цензурата или унищожаване.

Фай Родис стана. Инженер Толо Фраел също се надигна, навел очи. защото се чувствуваше унижен от робското си положение като изследовател. Родис сложи ръка на рамото му.

— Точно така ще постъпим — каза му тя меко. — Отначало общ преглед на историята в разрешения обем, а после се постарайте да ми донесете всичко, което е оцеляло от миналите цензури и корекции, по-точно — от изопачаването и пряката дезинформация. Не се огорчавайте, на Земята е имало подобни периоди. А скоро ще видите какво е станало след това.

Инженерът я изпрати мълком до двореца.

Загрузка...