Академик Невиждан У.

резонатор, или както там му се викаше. Докато вашият Хекс, доколкото си спомням, използва мравки, които са значително по-малко ефективни.

- Как така?

- Изкарваме яйца за трапезата ни.

- Това, знаеш ли, не ми звучи като кой знае каква разлика.

- О, хайде сега. Та те са сто пъти по-големи! Освен това Пексът е в специално

построено за целта помещение, а не е разхвърлян както му дойде по цялата сграда.

Професор Репосем си знае работата, а и дори ти, Муструм, няма как да не признаеш, че

реката на прогреса се подхранва от хиляди източници!

- Повечето от които не извират от проклетия Бързнек! - избухна Ридкъли.

Те се измериха с погледи. Професор Репосем си подаде главата из-зад ъгъла и

много забързано пак се скри.

41 бел.авт.: Тази диаграма е разработена да проследява еволюцията на магьосниците, започващи като

млади и бледи, в течение на растежа си в академичната кариера ставащи все по-едри и червендалести, докато накрая не се се надуят и пръснат в облак от помпозност.

бел. прев.: В астрономията на кръглия свят има диаграма на Херцшпрунг-Ръсел за класификация на

звездите, като се започне от най-младите - бели и жълти джуджета, които по-късно се превръщат в

червени гиганти, които най-накрая се взривяват като свръхнови.

130

- Да бяхме мъже като бащите ни, досега вече щяхме да се замеряме с огнени

кълба, - рече Хенри.

- Прав си, - каза Ридкъли - Макар че, право да си кажем, бащите ни не бяха

магьосници.

- Е да, така си е, - призна бившият Декан - Баща ти, доколкото си спомням, беше

месар.

- Вярно. А твоят имаше купища зелеви насаждения, - отговори Ридкъли.

За миг настъпи тишина, след което бившият Декан подметна:

- Помниш ли като дойдохме двамата за пръв път в Н.У.?

- Помня, помня, като лъвове се борихме тогава, м-да.

- Добри времена бяха, като тръгне да си ги припомня човек, - отбеляза Деканът.

- Разбира се оттогава изтече много вода, - каза Ридкъли и след още една пауза

добави - Случайно да ти се е припило нещо?

- И да ми се е припило, не е случайно, - отвърна бившият Декан.

Малко по-късно, докато крачеха величествено накъм кабинета на Архиканцлера, Хенри подметна:

- Та значи се опитвате да играете ритнитопка? Четох нещо такова във вестника, но си помислих, че е шега.

- Че защо? - изненада се Ридкъли като навлязоха в Голямата Зала - Ние имаме

прекрасна спортна традиция, както добре знаеш!

- Ах, да, традицията е бич за устрема. Не се занасяй, Муструм. Старият екип

може и да е много славен, ама я пробвай да го нахлузиш, след като не си го носил от

четиридесет години. О, виждам, че господин Стибънс е все още с теб?

- Ъ... - започна Стибънс, местейки поглед от единия към другия.

Пондър Стибънс веднъж беше взел на сто процента изпит по ясновидство като

се яви на него предишния ден. Така че можеше да разпознае образуващ се

гръмотевичен облак само щом го види.

- Как върви ритнитопката, млади момко?

- О, като че ли е много добре даже, г-н Архиканцлер. Радвам се да ви видя пак, Декане.

- Архиканцлер, - измърка бившият Декан - Чудя се колко ли ще издържите

срещу моя университет.

- Е, ние тук спретнахме доста яко отборче, - рече Ридкъли - и, независимо че

възнамеряваме първоначално да срещнем местен отбор, за мен ще е голямо

удоволствие да покажа на Бързнек туй онуй на игралното поле.

В този момент те бяха стигнали почти до средата на Голямата Зала и нищо

чудно, че присъствието им доведе до прекъсване на играта.

- Г-н Архиканцлер, наистина имам чувството, че не би било зле да... - намеси се

Пондър, но гласът му беше заглушен от възторжен рев, раздал се от всички краища на

Голямата Зала.

- А трофеят ще е? - усмихна се на множеството Хенри.

- Какво? - запръска слюнка от възмущение Архиканцлерът - Какъв трофей?

- Като луди-млади спечелихме по някоя друга купа по гребане, нали Муструм?

- Сигурен съм, че Патрицият има нещо предвид за лигата, да.

- Струва ми се, че съвсем скоро в Синята закусвалня ще бъдат сервирани

закуски, - намеси се с една такава отчаяна, задъхана бодрост Пондър - Разбира се, ще

има кекс, но, убеден съм, също така и интересен асортимент от банички с къри.

В повечето случаи това щеше да проработи, но сега двамата старши магьосници

бяха впили погледи един в друг без изобщо да примигват, и дори и парче Орачески пай

не можеше да ги изкуши.

131

- Ние обаче, мъжете от занаята, не се интересуваме от подобни нищожни

дрънкулки, нали? - подметна Хенри - За нас или най-големите, велики дрънкулки, или

нищо, нали така, Муструм?

- Шапката гониш, - рече с равен глас Ридкъли.

Въздухът помежду им забуча.

- Да, разбира се.

Последва злокобна тишина бележеща сблъсъка на две воли. Пондър Стибънс

обаче реши, че доколкото той, формално погледнато, заема дванадесет важни поста в

университета, той сам съставлява цяла комисия, поради което, де факто, толкова

прелива от квалифицираност, че би трябвало да се намеси.

- А вашият залог, Де... сър, ще е...?

Ридкъли се обърна наполовина към него и изръмжа:

- Той няма нужда от залог. Аз сам се набутах в това...

По-старшите магьосници се развълнуваха и Пондър дочу как някой прошепна:

“Креслото на мъртвеца?”

- Не, забранявам го! – надигна глас Пондър.

- Ти ли забраняваш? – нахвърли му се Хенри – Та ти си жалка хърба, млади ми

Стибънс.

- Сборът на гласовете на всички постове, заемани от мен в Съвета на

Университета практически означават, че аз контролирам Съвета, - заяви Пондър, мъчейки се да изпъчи кльощави гърди, които изобщо не са били създадени за

изпъчване, но все пак се надигаха обзети от праведен гняв, както и от известна доза

ужас от това, какво ще стане като му свърши напушването.

Съперниците малко се поосвестиха при вида на този стихиен бунт от

онеправданите маси.

- И никой ли не забеляза, как си натрупал цялата тази власт? – зачуди се

Ридкъли.

- Аз забелязах, сър. Само че аз си мислих, че това е отговорност и тежък труд.

Никой от вас не го е грижа, видите ли, за подробностите. Формално погледнато трябва

да се отчитам пред други хора, обаче обикновено тези други хора съм пак аз. Изобщо

си нямате на представа, сърове. Аз съм дори и камерленго42, което значи, че в случай, че вие, г-н Архиканцлер, изведнъж хвърлите топа по каквато и да е причина с

изключение на законното наследяване съгласно традицията на Креслото на мъртвеца, аз ще управлявам този университет до законното избиране на нов Архиканцлер, което, предвид природата на магьосническата общност, означава работа за цял живот, след

което Библиотекарят в качеството си на несъмнен и компетентен представител на

старшия преподавателски състав ще се опита да изпълни дълга си, а в случай че той не

успее, официалната процедура е, магьосниците по цял свят да се бият помежду си за

Шапката, причинявайки пожари, разрушения, гълъби, зайци и билярдни топки

изхвърчащи от всички телесни отвърстия и висока смъртност, - след кратка пауза той

добави – За пореден път. Поради което някои от нас са малко обезпокоени, ако им се

случи да видят могъщи магьосници репчещи се така. В заключение, господа, позволих

си да говоря толкова обстойно с цел да ви дам време да обмислите намеренията си. Все

някой трябваше да го стори.

Ридкъли си прочисти гърлото:

- Благодаря за ценния принос, Стибънс. Ще трябва да продължим тази дискусия

по-късно. Това нещо определено трябваше да бъде казано. Сега, в крайна сметка не е

като някога.

42 бел.прев.: Камерленго - във Ватикана това е постът на кардинала, оглавяващ папския престол от

смъртта на един папа до избирането на следващия.

132

- Приемам забележката, - поде Хенри – но с уточнението, че по-точно това ще е

“някога” за някой друг.

Пондър още дишаше тежко.

- Много уместна забележка, - заключи тежко Ридкъли.

- Сигурен съм, че дочух някой да споменава банички с къри? – продължи не по-

малко предпазливо Хенри.

Все едно гледаш два прадревни дракона да общуват посредсвом книга по етикет

по-стара дори и от тях, и то писана от монахини.

- До обяд остава още доста време.43 Чуй сега, какво ще ти кажа, защо не вземеш

да приемеш гостоприемството на моя университет? Сигурен съм, че сме оставили

стаята ти точно както си беше, макар че, както подразбрах, някои доста необичайни

неща са изпълзели из-под вратата. А може би ще предпочетеш да останеш и за

утрешния банкет?

- О? Ще си имате банкет? – оживи се Хенри.

- Точно така, и за мен ще е удоволствие да се присъединиш към нас, стари мой

приятелю. Даваме го в чест на част от гражданското общество. Все солта на земята са

тези хора, ако ме разбираш. Прекрасни момчета, стига да не ги гледаш как се хранят, но

могат да са отлични събеседници, дадеш ли им достатъчно бира.

- Чудна работа, като гледам това важи и за магьосниците. Е, значи ще се наложи

да приема. От хилядолетия не съм бил на банкет.

- Наистина ли? – изненада се Ридкъли – А аз мислех, че точно ти ще си на

банкет всяка нощ.

- На ограничен бюджет сме, - обясни Архиканцлерът на Бързнек – Нали

разбираш, държавно финансиране.

Магьосниците се смълчаха. Беше все едно някой току що да ти е казал, че майка

му е починала. Ридкъли го потупа по ръката:

- О, моите съболезнования, - той се спря на вратата към Залата и пак се обърна

към Пондър – Ние ще продължим дискусията на по-високо ниво, Стибънс. Гледай да не

се разпускат! Момчетата ще помогнат! Виж там, какво й се иска да бъде на

ритнитопката!

Когато двамата началници си тръгнаха, по-старшите преподаватели си

отдъхнаха. Повечето бяха достатъчно възрастни за да си спомнят последните две

ожесточени битки между магьоснически групировки, най-страшната от които беше

едва-едва доведена до край от Ринсуинд размахващ половин тухла в чорап...

Пондър хвърли един поглед към Ринсуинд, който подскачаше неловко на един

крак мъчейки се пак да си обуе чорапа. Пондър реши да се въздържи от коментар. То

вероятно беше същият онзи чорап.

Завеждащият катедра Неопределени изследвания потупа Пондър по гърба:

- Браво бе, млади момко. За малко да стане противен инцидент.

- Благодаря, сър.

- Извинявай ако сме те понатоварили малко. Сигурен съм, че не е било

преднамерено.

- И аз съм сигурен, че не е било, сър. Тук рядко нещо е преднамерено, - въздъхна

Пондър – Опасявам се, че необмисленото прехвърляне на отговорности, уклончивостта

и скатаването са типична практика тук.

Той погледна с надежда останалите членове на Съвета. Искаше му се да го

разочароват, но знаеше, че няма.

43 бел.авт.: Което може да значи какво ли не. Магьосниците имат склонността да мислят, че има още

много време до следващото ядене чак до момента, в който започнат да го консумират.

133

- Много неприятно състояние на нещата, ммм-да, - изказа се Лекторът по

Сървеменни руни.

Лицето на Завеждащия катедра помръкна:

- Хъм...

Давай де, давай, кажи го, мислеше си Пондър. Знам си, че ще го кажеш, просто

не можеш да се стърпиш, просто не можеш...

- Мисля си, Стибънс, защо не вземеш да я оправиш тази работа, като ти се

отвори малко време, а? – предложи Завеждащият катедра.

- Бинго!

- Моля, Стибънс?

- А, нищо, сър, нищо. Просто се бях замислил за, така да се каже, неизменното

естество на вселената.

- Радвам се, че все някой мисли по въпроса. Давай все така, - Лекторът по

Съвременни руни се огледа и добави – Като гледам, нещата май поутихнаха. А онези

баници звучаха обещаващо.

И от страна на магьосниците по-обременени от години, от гравитация или и от

двете, се забеляза придвижване по посока към вратите, но импровизираният мач беше

продължен от някои други, не чак толкова магнетично привличани от ножове и вилици.

Пондър седна и нагласи папката в скута си.

- Нямам ни най-смътна представа, какво изобщо правя тук, - обяви той на света

като цяло.

- Бих ли могъл да бъда по някакъв начин от помощ, сър?

- Господин Лут? О, така де, много любезно от ваша страна, но не мисля, че

умението ви със свещите би било от голяма...

- В тази разновидност игри от най-голямо значение са три категории въпроси: първо, подробните правила на играта; второ, най-подходящите умения, действия и

философия, необходими за успеха в нея; и трето, разбирането за същината на играта. Да

продължавам ли?

- Ъ, - изказа се Пондър, в онзи унес, спохождащ всекиго, чул за пръв път Лут да

му чете лекция.

- Жестоко ги плямпа, а? – обади се Трев – Той завъртяните думи ти ги ръси така, че таквиз като мен и теб шъ им трябва да спрат да си починат на половината път! Е, поне аз де... – той млъкна смутено.

- Ъ, продължавайте, господин Лут.

- Благодаря ви, сър. Доколкото разбирам, целта на дадената игра е да бъде

вкаран най-малкото един гол в повече, отколкото от съперническия отбор. Обаче и

двата ви отбора само се суетят по терена, като всеки се старае да ритне топката при

първа възможност. О, голове бяха отбелязани все пак, но само по случайност. Също

както в шаха, необходимо е да подсигурите вашия цар, тоест вратата. Вярно, бихте

могли да възразите, че имате пазител на вратата, но все пак той е само един, фигуративно казано, човек. Всяка спасена от него топка е срам за неговите

съотборници, позволили на противника да го доближи. От друга страна те трябва

съвместно да се постараят да максимализират шансовете, топката да стигне до

противниковата врата. Това е проблем, който ще изисква допълнително обсъждане. По-

горе споменах шаха, обаче в тази игра, най-вече с оглед на лекотата, с която прелита

топката, поради което действието мигновено се пренася от единия край на игрището в

другия, също както една джуджешка фигура може с един ход да преобърне ситуацията

на дъската на Туп!

Той забеляза израженията на лицата им, усмихна им се и продължи: 134

- Знаете ли, това определено е една от най-простите възможни игри. Всяко

малко момченце може да я играе... и все пак оптималното й играене изисква

свръхчовешки талант, - той се замисли за момен и добави – Или, може би, под-

човешки. Най-малкото изисква доброволен отказ от егото, което ни възвежда в

царството на метафизиката. Такава простота и все пак такава сложност. Наистина съм

възхитен!

Настъпилана около него тишина не беше точно възхитена, но въздухът направо

пращеше от смайване. Най-сетне магьосникът Ринсуинд проговори:

- Ъ, господин Лут, на мен ли ми се стори, или ни казахте, че топката трябва да

остане между нас си?

- Професор Ринсуинд, вие набирате много добра скорост, но изобщо не я

оползотворявате. Професор Макарона, вие стреляте веднага щом се доберете до

топката независимо от всичко друго случващо се на полето. Д-р Хикс, вие постоянно

извършвате фалове...

- Извинявайте, но да не забравяме за пръстена с черепа, - защити се Хикс – Мое

задължение е да се старая да нарушавам правилата, съгласно академичните разпоредби.

- В приемливи рамки, - побърза да уточни Пондър.

- Блюстител Нобс (без роднинска връзка), вие имате чудовищно мощен удар, -

продължаваше Лут – но не забелязвам да се опитвате да насочвате топката. Всички

имате силни и слаби страни и съществува възможността да оползотворим и едните и

другите. В смисъл, ако желаете победа. Но засега най-доброто упражнение ще е, да се

сдобием с още от тези топки и да се научите да ги владеете. Простото подритване на

топката напред означава само, че ще ви я отнеме някой съперник. Ще трябва да се

научите да я задържате. Всичките поглеждахте надолу за да се уверите, там ли е още

топката. Господа, ако ви е необходимо да проверявате дали тя още е във ваше владение, значи тя или вече не е, или ще я изгубите след частица от секундата. А сега, моля да ме

извините, господин Трев и аз ще си докараме белята, ако ако не приключим скоро с

люстрата.

Това развали магията.

- Как така? – сепна се Пондър – Ама наистина, как така? Стойте тук, господин

Лут!

Лут изведнъж се присви и се загледа в обутите си в груби обувки крака:

- Извинявайте, ако по какъвто и да било начин съм нарушил нещо. Аз исках

само да струвам.

- Да струва? – Пондър погледна Трев с надежда за някаква карта за тази

непозната територия.

- Ми то той все такива ги ръси, - обясни Трев – Ма той нищо лошо не ви е

направил, та що сте му се развикали така, а? Ми то си бяха страшно добри идеи това

неговото! Не мо’е да му се нахвърляте така само щото е кинта и четвърт и му е превзет

лафа.

Преди малко Лут изглеждаше забележимо по-висок, мислеше си Пондър.

Наистина ли само се присвива така?

- Не му виках, - оправда се Пондър – Просто се чудех, защо му е на него да

оклепва свещи! Тоест, знам, че това му е работата, но защо?

- А, трябва си да се оклепват свещите, сър, трябва си, - поясни с готовност

блюстител Нобс (без роднинска връзка) – А ако питате за мойто мнение, оклепването

си беше доста добро напоследък. Често като си обикалям аз коридорите нощем и си

мисля...

- Ама гледайте, хора, той е ерудит! Направо излъчва начетеност!

Енциклопедична личност е! – възкликна Пондър.

135

- Да не ми казвате, че е твърде умен за да е оклепвач на свещи, а? – наежи се

блюстителят – Да ама тъп оклепвач как ще ви се хареса, а? Че то така всичко ще потъне

в калпави окапвания.

- Аз изках да кажа просто, че...

- ... и лекета, - заключи непреклонно блюстителят.

- Но не може да не приезнаете, че е странно...

Комай всички искат да го убият.

Пондър се спря, когато бездната в паметта му зейна.

- В това няма никакъв смисъл. Не може да бъде!

- Сър?

Той осъзна, че всички ритнитопковци са го зяпнали. Ридкъли беше отказал да

каже нещо повече, и отруденият ум на Пондър беше приел, че Лут ще да е беглец от

нещо си. Не беше нещо необичайно. От време на време по някой новозавършил

магьосник в някое малко градче ще реши, че ще е най-добре бързичко да се върне на

опреснителен курс в гостоприемните стени на университета, докато дребната му

грешчица не бъде поправена/забравена/заличена/потулена (ненужното да се зачертае).

Винаги е имало други, на които е било предоставяно убежище по разни тайнствени

причини. Политиката на магьосническата общност биваше или съвсем проста и се

разрешаваше с прекратяването на нечие дишане, или беше оплетена като кълбо прежда

в стая с три енергични малки котенца.

Лут обаче... Какво престъпление би могъл да извърши точно пък той? А и не

биваше да се забравя, че точно Ридкъли го беше пуснал тук, и пак той беше натресъл

Пондър в сегашното му положение. Най-разумното нещо, следователно, беше просто...

да го кара както стане.

- Мисля, че господин Лут изказа някои много ценни идеи, - заподбира думите си

той – И смятам, че той би следвало да продължи в същия дух. Продължавайте, господин Лут.

Да видиш как Лут вдига поглед, беше като да гледаш изгрева на слънцето, да но

на едно колебливо слънце, страхуващо се, че всеки момент боговете ще го запратят с

някой шамар обратно в нощта и петимно някой да го увери, че такова нещо няма да се

случи.

- Аз струвам ли?

- Ами, ъ... – запъна се Пондър и Трев трескаво му закима – Ами, собствено, да, така изглежда, господин Лут. Потресен съм от мащабите на преценката ви за толкова

кратко време.

- Имам дарбата да откривам закономерности в оформящи се ситуации.

- Наистина ли? О. Добре. Действайте тогава.

- Извинявайте много, имам един въпрос, ако обичате.

На вид като торба дрехи втора употреба, а говори като пенсиониран теолог, помисли си Пондър.

- Питайте, господин Лут.

- Може ли да продължа да се занимавам с оклепване?

- Какво? Това ли желаете?

- Да, благодаря ви много. Доставя ми голямо удоволствие, а не ми отнема много

време.

Пондър метна един поглед на Трев, който сви рамене, направи гримаса и кимна.

- Но искам да помоля за една услуга, - продължи Лут.

- Донякъде очаквах, че ще поискате, - върна се в свои води Пондър – но, уви, поради ограниченията на бюджета ни за този семестър...

136

- О, не, не искам никакви пари, - увери го Лут – Аз и без това нямам за какво да

ги харча. Искам само Господин Трев в отбора. Той е изключително скромен, но е

необходимо да знаете, че в работата с краката е гений. С него в отбора не виждам как

бихте могли да загубите.

- А, не, - заотстъпва Трев размахвайки ръце – Не! Без мене! Аз не съм ви

ритнитопковец! Аз само си подритвам тенекийки!

- Нали точно от това, както съм чувал, се е била зародила ритни-топката? –

изтъкна Пондър, на когото никой не му беше давал да играе на улицата.

- Аз пък съм чувал, че това било като рекли някогашните пичове да подритват

отсечената глава на някакъв неприятел,44 - даде приноса си блюстител Нобс (без

роднинска връзка).

Чу се прочистване на гърло.

- Едва ли, ако питате за моето мнение, - заобяснява Хикс – Освен ако не са я

вързали в торба или не са я хванали в някаква метална скоба, в който случай пък ще

имате проблеми с тежестта, защото човешките глави изкарват по около десет фунта

парчето, което си е жива беля за ритане, струва ми се. Струговането й може и да

пооправи малко нещата, стига да не забрави човек да върже с тел челюстта, защото хич

не е работа топката да ви ухапе крака. Имам няколко глави в ледницата, ако някой

желае да поекспериментира. Изумително е, че все пак се намират хора, които си

завещават телата в полза на некромантията. Какви ли хора не се срещат само.

В този момент Завеждащият катедра Посмъртни комуникации забеляза, че е

загубил аудиторията си.

- Няма защо да ме гледате така? – озъби се той – Пръстенът с черепа, нали се

сещате? Налага ми се да разбирам от тези неприятни неща.

Пондър се прокашля учтиво:

- Господин Младонадеждов, нали така беше? Вашият колега има много високо

мнение за вас. Не бихте ли се присъединили към нас?

- Сори, шефе, ама обещах аз на старото ми мамче, че хич нема да я играя

ритнитопката. Щото с нея само стой ти гледай как шъ ти пръснат тиквата!

- Трев Младонадеждов? – изрева блюстител Нобс (без роднинска връзка) – Ама

ти да не си на Дейв Младонадеждов момчето? Той...

- Да бе, да, вкарал четири гола, - размрънка се Трев – А после ей така си пукна

на улицата и дъждът отмиваше кръвта му в канала, а някой го беше покрил с миризливо

сетре. Царят на Ритнитопката, моля ви се!

- Имате ли нужда да поговорим малко, Господин Трев? - попита го настоятелно

Лут.

- А, не. Без такива. Наред съм си. Ясно?

- Това тук не е онзи вид ритнитопка, Трев, - зауспокоява го Лут.

- Ъхъ, зная. Да ама обещах на старото ми мамче.

- Тогава поне им покажете техниката си, Господин Трев, - примоли се Лут и

добави към играчите - Трябва да го видите това!

Трев въздъхна, но Лут си беше майстор в кандардисването.

- Добре де, стига да млъкнеш, - склони той и за всеобщ смях извади от джоба си

консервена кутия.

- Ето, виждаш ли? - оплака се той на Лут - Те го вземат за бъзик.

Лут скръсти ръце:

- Покажете им.

44 бел.прев.: Действително има такива легенди за началото на футбола.

137

Трев пусна тенекийката върху крака си и без никакво видимо усилие я метна на

рамото си, където тя се изтъркули около врата му до другото рамо и, след кратка пауза, взе че се изправи. С леко присвиване на рамо той я хвърли на другия си крак, завъртя я

с върховете на пръстите си, където тя си остана леко подрънквайки. После той намигна

на Пондър:

- Не мърдай, шефе.

Тенекийката излетя от крака му, после, като тръгна да пада, той и тегли един

шут право към Пондър. Хората зад Пондър се присвиха да не ги удари, а тя профуча

покрай лицето му и се завъртя в орбита, така че за момент изглеждаше сякаш той има

сребърна огърлица, но не след дълго тя се върна право в ръката на Трев като изскочила

на брега сьомга.

В настъпилата тишина Пондър извади от джоба си тавмометър и го погледна.

- Естествено фоново равнище, - обяви с равен глас той - Нямало е магия. Как

постигнахте това, господин Младонадеждов?

- То просто си има чалъм, шефе. Фалцовете са му майката, да ама тръгна ли да

му мисля много, работата се прецаква.

- А с топка можете ли да го постигнете?

- Дедъзнам, не съм пробвал. Ама майче не. Щото нема как, сфащаш ли, да

изкараш и надлъжния и напречния фалц. Ама и с топката туй онуй все ще стане.

- Да, но как ще ни помогне това на нас? - попита Хикс.

- Владеенето на топката е всичко, - каза Лут - Заплануваните правила, струва ми

се, ще позволяват само на вратаря да докосва топката с ръце. Това е от жизненоважно

значение. Обаче няма никаква изрична забрана да се удря топката с глава, коляно или

да се спре с гърди, така че да падне при краката. Не забравяйте, господа, топката лети.

Доста време тя ще прекарва във въздуха. Така че ще трябва да се научите да не мислите

само повърхностно.

- Сигурен съм, че използването на главата ще бъде считано за непозволено, -

обади се Пондър.

- Сър, вие предполагате наличието на правило, където такова няма. Спомнете си, какво ви казах за същината на играта.

Пондър видя как Лут се подсмихва и се предаде:

- Господин Лут, делегирам ви задачата по селекцията и тренирането на нашия

ритнитопковски отбор. Ще се отчитате пред мен, естествено.

- Да, сър. Благодаря ви, сър. Ще имам нуждата да секвестирам играчите от

обичайните им задължения, когато услугите им са необходими.

- Е добре, като гледам, май ще трябва да се съглася с това. Отлично, оставям

отбора във ваши ръце, - заключи Пондър и се замисли: колко ли често някой вързоп

стари дрипи използва думата „секвестирам” все едно я употребява постоянно? И все

пак Ридкъли изглежда харесва това гоблинче, ако то е такова, а пък аз никога не съм

схващал отборните игри.

- Ще ми бъде ли позволено също така, сър, да помоля за отпускането на съвсем

малък бюджет?

- За какво?

- При цялото ми уважение към ограничеността на университетските финанси, -

зарпледира Лут - съм уверен, че е наложително.

- За какво?

- Бих искал да заведа отбора на балет.

- Това е смехотворно! - възмути се Пондър.

- Не, сър, жизненоважно е.

138

На следващия ден във „Вестника” имаше статия за загадъчното изчезване на

баснословната „Бижу”, от което Гленда я напуши смях. Хората просто не си четат

детските приказки, мислеше си тя на излизане от вкъщи. Трябва ли ти красавицата, търси я в пепелта. Но понеже Гленда си беше Гленда и беше обречена да си остане в

сърцето си Гленда, тя добави: макар че пещите на Нощната Кухня се поддържат

денонощно чисти и всякаква пепел незабавно се изчиства и изхвърля.

За нейна изненада Жулиета излезе от къщи почти в същия момент и на вид беше

почти будна.

- Как мислиш, шъ ме пуснат ли на банкета? - попита тя, докато си чакаха

омнибуса.

Теоретично да, помисли си Гленда, но най-вероятно не, защото тя беше момиче

от Нощната кухня. Нищо че беше Жулиета, г-жа Уитлоу все пак щеше да я спре, защото е от Нощната кухня.

- Жулиета, ти ще идеш на банкета, - каза тя на глас - И аз също.

- Да, ама на г-жа Уитлоу туй няма да и хареса, - отбеляза Жулиета.

Нещо все още вреше в Гленда. Беше започнало в Гофна, не секна целия

вчерашен ден, а и за днес беше останало.

- Не ми пука, - заяви тя.

Жулиета се изкиска и се огледа да не би г-жа Уитлоу случайно да дебне до

спирката.

И наистина не ми пука, помисли си Гленда. Не ми пука. Беше като да оголи меч.

Кабинетът на Пондър винаги озадачаваше Муструм Ридкъли. Та този човек, в

името на всички богове, използваше картотека. Ридкъли действаше на принципа, че

всичко което не можеш да си спомниш, и без това не е важно, освен това беше довел

купчинно-подовия метод на завеждане на документация до равнището на изкуство.

Пондър вдигна поглед:

- А, добро утро, г-н Архиканцлер.

- Я иди виж Залата, - изстреля Ридкъли.

- Да, господин Архиканцлер?

- Нашите момчета играят балет.

- Да, господин Архиканцлер.

- И има някакви момичета от Операта с тея техните късите полички.

- Да, господин Архиканцлер. Те помагат на отбора.

Ридкъли се наведе над масата и трупна по едно от грамадните си кокалчета от

двета страна на хартията, над която работеше в момента Пондър.

- Защо?

- Идеята е на господин Лут, г-н Архиканцлер. Очевидно те трябва да се научат

на баланс, контрол върху телесните движения и елегантност.

- Случвало ли ти се е някога да видиш как блюстител Нобс се мъчи да стои на

един крак? Да ти кажа, това е бързодействащ лек срещу всякаква меланхолия.

- Не е трудно да си го представя, - Пондър изобщо не вдигна поглед.

- А аз си мислих, че идеята е, да се научат как да натирят с ритници топката във

вратата.

- Е, да, но господин Лут има концепция.

- Нима?

- Да, сър.

- Разтърчали са се по цялата сграда, моля ви се, - продължаваеш да мърмори

Ридкъли.

139

- Да, господин Лут и господин Младонадеждов подготвят нещо специално за

банкета, - обясни Пондър, стана и отвори горното чекмедже на картотеката.

Това действие бе предназначено да напомни на Ридкъли, че си има работа

някъде другаде, но този път номерът не мина.

- О, и както разбирам сме се сдобили с нови топки.

- Г-н Снорисон умее да разпознава благоприятните възможности.

- Значи всичко е наред, така ли? - гласът на Ридкъли прозвуча някак си

озадачено.

- Изглежда да, сър.

- Е, в такъв случай най-добре да ги оставим да си карат както знаят, - заключи

Ридкъли, позамисли се, чувствайки че все ще да е останало нещо за доразчепкване и

продължи да разчепква - А как върви с онези правила, господин Стибънс?

- О, доста добре, благодаря ви г-н Архиканцлер. Запазих някои от уличната игра, разбира се, та всички да са доволни. Някои от тях са доста чудати.

- Господин Лут е доста свястно момче, както изглежда.

- О да, г-н Архиканцлер.

- Много добре му хрумна за тази врата с мрежата вместо кола, ако питат мен.

Така ще е по-забавно.

- Ще идете ли да тренирате, сър? - попита Пондър придърпвайки си поредния

документ.

- Че аз съм капитанът! Нямам нужда от тренировки, - Ридкъли тръгна да излиза, но спря с ръка на дръжката на вратата - Снощи си поговорихме надълго и нашироко с

бившия Декан. По душа той, разбира се, е свястно момче.

- Да, доколкото разбирам, атмосферата във Всекинощната Стая е била много

задушевна, г-н Архиканцлер, - отвърна Пондър.

И много скъпа, добави си той наум.

- Знаеше ли, че младият Ейдриън Репосем е станал професор?

- О, да, г-н Архиканцлер.

- А ти искаш ли да станеш?

- Всъщност не, г-н Архиканцлер. Мисля, че все трябва да остане някакъв пост в

това учебно заведение, който да не заемам.

- Да, но те взели че нарекли тяхната машина Пекс! Не е кой знае колко

изобретателно, нали?

- О, има някои съществени разлики. Доколкото знам той използва кокошки за

генерирането на блитовата диаметрика, - каза Пондър.

- Изглежда така, - кимна Ризкъли - Най-малкото, нещо като такова беше.

- Хъммм, - продума Пондър.

Беше едно такова тежко хъмкане, за което сигурно и лодки можеше да се

връзват, стига да не са твърде големи.

- Нещо нередно ли има? - обнадежди се Ридкъли.

- О, не точно, г-н Архиканцлер. А бившият Декан случайно да е споменал нещо

за необходимостта да се преустрои изоснови морфичният резонатор, която да позволи

нужните промени в блит-слудовия интерфейс?

- Комай не, - сви рамене Ридкъли.

- О, - лицето на Пондър беше безизразно - Е, Ейдриън все някак ще се оправи.

Той е много способен.

- Да, но всичко нали се основава на твоя труд. Ти построи Хекса. А сега те го

изкарват егати големия разбирач. Има го дори на картичка от цигари.

- Това е много мило, сър. Добре е изследователите да получават признание.

Ридкъли се почувства като комар, опитващ се да ужили стоманена броня.

140

- Ха, магьоснчеството доста се е променило от моето време насам, - възкликна

той.

- Да, сър, - каза, без да даде да се почувства неговото мнение Пондър.

- И, между другото, господин Стибънс, - заключи Ридкъли отваряйки вратата -

моето време все още не е отминало.

В далечината се чу крясък. Последван от срутване на нещо. Ридкъли се усмихна.

Изведнъж времето му се беше прояснило.

Когато заедно с Пондър те стигнаха Голямата зала, повечето играчи се бяха

струпали край един проснат на пода техен съодборник, до който коленичеше Лут.

- Какво става тук? - поиска да знае Ридкъли.

- Лошо контузен, сър. Ще трябва да му наложа компрес.

- А, - погледът му падна върху един голям, обкован в бронз сандък. Който

изглеждаше като най-нормален сандък до момента, в който забележиш показващите се

изпод ръба му пръстчета на крака.

- Багажа на Ринсуинд, - изръмжа той - А щом той е тук, Ринсуинд няма как да е

избягал далече. Ринсуинд!

- Всъщност вината не беше моя, - оправда се Ринсуинд.

- Той е прав, сър, - обади се Лут - Длъжен съм да се извиня за факта, че това се

оказа колективно неразбирателство. Доколкото разбирам, това е един изумителен

вълшебен сандък на стотици крачета и се опасявам, че някои от тук присъстващите

господа решиха, че той щял да играе ритнитопка като, както се изразиха те, стой ти

гледай. Което предположение, длъжен съм да изтъкна, се оказа погрешно.

- Опитах се да ги предупредя, - намеси се от края на навалицата бившият Декан -

Добрутро, Муструм. Хубаво отборче сте си заформили.

- Всичките му крака само се препъват един в друг, - поясни Бенго Макарона - А

окаже ли се върху топката, напълно губи контрол, спъва се в нея и, уви, блъсна се в

господин Сопуърти.

- Е, добре де, ние се учим от грешките си, - махна с ръка Ридкъли - А сега, дали

случайно за разнообразие нямате да ми покажете нещо хубаво?

- Мисля че имам точно каквото ви трябва, г-н Архиканцлер, - разнесе се из-зад

гърба му един бодър, но писклив глас.

Ридкъли се обърна и се взря в лицето на един мъж с облика и излъчването на

пиколо. Като че ли вибрираше.

- Професор Риторнело, Маестро по Музика, - прошушна в ухото на Ридкъли

Пондър.

- Как сте, професоре? - поздрави го невъзмутимо Ридкъли - Виждам че водите и

вашия хор.

- Точно така, г-н Архиканцлер и, не мога да не ви съобщя, извънредно съм

възбуден и осиян от духовна светлина от това, свидетел на което бях тук тази сутрин! И

за мен беше фасолска работа да нахвърлям точно такъв химн, за какъвто ме бяхте

помолили!

- Да съм помолил? - продума с половин уста Ридкъли.

- Нали си спомняте как стана дума за песен на отбора, така че аз сметнах за

уместно да предупредя професора, - прошепна Пондър.

- Поредното рр значи? Е, както и да е.

- За щастие, композицията му е базирана на традиционната изчистена форма на

предкласическия канон. Жанрово представлява валедикта, тоест възхвала на

победителя. А капела, разбира се, - заобяснява професор Риторнело - Ще ми позволите

ли?

- Давай де, най-сетне, - подкани го Ридкъли.

141

Маестрото по Музика извади от ръкава си малка диригентска палка:

- За момента си позволих да включа в него името на Бенго Макарона, понеже

той очевидно е отбелязал два прекрасни „гола”, както струва ми се ги наричате, -

информира ги той, внимавайки с думата „голове”, както някой би внимавал с голям

паяк намерен във ваната му.

След което хвърли един строг поглед на малкото си паство, кимна и: Хвала на уникалните умения на Магистър Бенго Макарона!

На Макарона на уникалните умения Хвала!

Хваааала!

Хвааааала!

Таланта му неподражаем, какъвто никой друг не притежава!

Хвала! Хваааааала!

Хвала на щедростта на боговете!

...наааа

...наааа

...нааааа УНИКА

УНИКА

УУУУУУУУУУУУУУУНИКА!

След около минута и половина в този дух Ридкъли шумно се прокашля и

маестрото с махване накара хора си смутено да млъкне.

- Неблагозвучие ли открихте, г-н Архиканцлер?

- Ъ, не точно, маестро, но, ъ, нямате ли чувството, че е малко в повечко, ами, повече?

Ридкъли виждаше, че бившият Декан не се престарава да се въздържа от

подсмихване.

- Нищо подобно. Фактически, сър, възнамерявам, когато го довърша, да го

аранжирам за четиридесет гласа, и това, дори и да го твърдя самият аз, ще бъде моят

шедьовър!

- Но това нещо се предполага да го пеят, нали разбирате, ритнитопковски

фенове, - изтъкна Ридкъли.

- В такъв случай, - маестрото хвана палката си доста заплашително - не е ли

задължение на образованите класи да вдигат културното равнище на простолюдието?

- Той е прав, Муструм, - подкрепи го Завеждащият катедра Неопределени

изследвания, и Ридкъли се почувства все едно дядо му го е ритнал в мъжествеността му

и можеше само да се радва, че не е тук и онази слугиня, как и беше името, а да, Гленда, сече и пипето на тази жена... само че нещо от изражението й сега пък можеше да се

види в лицето на Трев Младонадеждов.

- През седмицата, от мен да мине, може, но не и в съботи, недели и окторници, -

отсече той - поне ако питате мен. Но все пак браво на маестрото и хора и до чуване.

Маестрото си излезе възмутен, последван от възмутения в унисон с него хор.

Ридкъли потърка ръце:

- Е, господа, да ви видим сега как ритате.

Докато играчите се пръсваха по залата, Лут пристъпи към Ридкъли и съобщи: 142

- Трябва да споделя, че професор Макарона е изключително надарен в тази игра.

Той определено има забележителен инстинкт да вкарва.

- Това изобщо не ме изненадва, - отвърна весело Ридкъли.

- Библиотекарят е, разбира се, феноменален вратар. Още повече, че като застане

по средата на вратата, само като се протегне, стига до всички греди. Убеден съм, че

нито един съперник няма да може лесно да мине покрай него. И, разбира се, вие също

ще участвате, г-н Архиканцлер.

- О, човек не става Архиканцлер, ако не схваща бързо. Засега ще погледам.

И той погледа. След като професор Макарона за втори път пробяга като

сребриста ивица цялата дължина на Залата и вкара гол в противниковата врата, Ридкъли се обърна към Пондър и сподели:

- Победата ще е наша, нали така?

- Стига само дотогава той все още да играе за вас, - не пропусна да вметне

бившият Декан.

- Е, хайде сега, Хенри. Не може ли поне да се споразумеем да не играем по

повече от една игра наведнъж, а?

- Добре, но мисля, че за днес това ще е достатъчно, сър, - каза Пондър - Довечера

все пак е банкетът и ще е нужно известно време Залата да бъде подготвена.

- Да ме прощавате, шефе, ама си е така, - подхвърди из-зад гърба му Трев - и шъ

требе дъ свалим люстрата и да и сменим свещите.

- Да, но ние подготвихме за тази вечер една демонстрацийка. Може би

Архиканцлерът ще пожелае да я види, - добави Лут.

Ридкъли си погледна часовника.

- Е, да, желая, но пък времето си напредна, така че с удоволствие ще я погледна

като й дойде времето. Ама прекрасни резултати все пак, браво на всички, - прогърмя

гласът му.

Когато Гленда и Жулиета дойдоха на работа, нощният пазар тъкмо разпъваше

сергии на площад Сатор. Анх-Морпорк живееше на улицата, където получаваше

храната си, зрелищата си, а, понеже градът изпитваше ужасен недостиг на жилищна

площ, също и място, където да се размотава човек, докато не се освободи място на

пода. Сергии се разпъваха ли разпъваха и огньове изпълваха вечерния въздух с воня и, почти като страничен продукт, с известно количество светлина.

Гленда никога не беше могла да се сдържи да не поразгледа, особено пък сега.

Тя беше много добра във всички видове готвене, това си беше несъмнено и беше важно

да си го къта в тихия център на разбушувалия й се ум. А тук пък беше Достовера

Влачишлепова, царицата на морето.45

Гленда винаги можеше да отдели достатъчно време за г-ца Влачишлепова, която

сама си беше изградила състоянието, макар че сигурно нямаше да бъде зле да беше

помолила някого да й помогне относно състоянието на очите й, които бяха толкова

кривогледи, че и придаваха силна прилика с калкан. Но Достовера, също като океана, от който черпеше напоследък богатството си, имаше скрити дълбини, защото тя изкара

достатъчно парици да си купи лодка, след което още една лодка и цял ред на рибния

пазар. Но повечето вечери тя все така собственоръчно довличаше количката си на

площада, където продаваше миди, стриди, скариди, омари, кожени раци, осмокраци, рапонски рапани и прочутите и горещи рибени кебапчета.

45 бел.прев.: Достовера Влачишлепова, или в оригинала Verity Pushpram. Известна е с това, че от доста

време я ухажва ефрейтор Ноби Нобс. Тя в отговор го замеря с риба, но не без известна благосклонност.

143

Гленда често купуваше от нея. Това беше един вид уважение, което оказваш на

тези, които са ти равни и при това, нещо от съществена важност, по никакъв начин не

застрашават собствената ти позиция.

- Ще ходите ли тая вечер на големия бой за кльопачката, момичета? - поздрави

ги Достовера, размахвайки дружелюбно един грамаден морски език.

- Да, - отвърна гордо Жулиета.

- Какво, и двете ли? - Достовера хвърли изненадан поглед към Гленда, която

подтвърди уверено:

- Нощната кухня разширява влиянието си.

- Е, както искате, стига да ви харесва, - Достовера запремества поглед

(предполагаемо) от едната към другата и обратно - Ето, вземи си от тези, чудни са. Аз

черпя.

Тя бръкна в една кофа и извади рак. За който се бяха хванали още три рака.

- Я, герданче от раци, - изкиска се Жулиета.

- К’во да ги правиш, вари ги, печи ги, раци, - изкоментира Достовера откачайки

гратисчиите - От тъпи по-тъпи, до един. Ето защо може да ги държиш в кофа без

похлупак. Опита ли се някой да се измъпне, другите не го пускат. Да, от тъпи по-тъпи, -

Достовера вдигна рака над злокобно врящия котел - Да ти го сваря ли?

- Не! - писна Гленда, много по-силно, отколкото й се искаше.

- Добре ли си, миличка? - загрижи се Достовера - Че малко болнава изглеждаш.

- Добре съм си. Нищо ми няма. Само нещо попрегракнах, нищо повече.

Кофата с раците значи, мислеше си тя. А аз си мислех, че Пепе само така ги

дрънка.

- Ъъ, може ли само да ми го овържеш? Че дълга нощ ме чака.

- Готово, - г-ца Влачиглепова умело овърза несъпротивляващия се рак с канап -

Ти си знаеш к’во да го правиш. Хубави са си тея раци, страшна манджа ще стане. Ама

вари ги, печи ги, от тъпи по-тъпи са си.

Кофата с раци, мислеше си Гленда докато бързаше накъм Нощната кухня. Ето

каква била работата. Като когато народът от Кукличките не одобрява, как някое момиче

взима тролобус. Ето ти я кофата с раци. Практически всичко, на което ме е учила майка

ми, е кофа с раци. Практически всичко, което аз съм казвала на Жулиета, пак е кофа с

раци. Може би това е просто друга дума за Мелето. Вътре е такъв завет, толкова

задушевно, че забравяш, че има и вънка. Най-лошото е, че никой друг рак не те задържа

толкова, колкото самата ти... Осъзнаването на това направо подпали главата й.

Много нещо зависи от факта, че, в повечето случаи, хората нямат право да те

ударят с чук. Те може да слагат всевъзможни видими и невидими табели „Не прави

това” и „Не прави онова”, с надеждата, че това ще мине, но ако не мине, просто ще си

кажат здраве да е, защото, фактически, чук изобщо няма. Спомни си как Жулиета се

разприказва с всичките онези хайлайфни дами. Тя изобщо не знаеше, че не бива да им

говори така. И номерът мина! Никой не я удари по главата с чук.

А установилата се практика, въплътена в лицето на г-жа Уитлоу, беше, че

персоналът на Нощната кухня не бива да се качва на партера, където светлината е

сравнително чиста и все още не минала през купища други очни ябълки. Добре, ама

Гленда го направи, и нищо лошо не й се случи, нали? Така че сега Гленда закрачи

накъм Голямата зала, тропайки със своите скромни и удобни обувки така, че почти

болеше. Момичетата от Дневната не казаха нищо, когато тя се нареди зад тях. То

нямаше и нищо за казване. Наистина неписаното правило гласеше, че по-пълните

момичета нямат работа в трапезарията, когато там има гости, но Гленда днес беше

решила, че не може да чете неписани правила. Освен това там вече се вихреше кавга.

144

Прислужниците, които подреждаха приборите, се опитваха да ги държат под око, което

впоследствие щеше да значи, че на повече от един гост му се налага да яде с две

лъжици.

Гленда с учудване съзря Просто Момчето за Свещите ръкомахащ нещо на Трев

и Лут и се насочи натам. Този Смиймс не и харесваше. Човек можеше да е педант, това

си беше в реда на нещата, човек можеше и да е глупав, в това нямаше нищо лошо, но

едновременно педант и глупак, това вече беше прекалено, особено в съчетание с

телесната му миризма.

- Какво става тук?

И номерът мина. Изрече ли го с правилния тон жена скръстила ръце пред

гърдите си и един неподготвен мъж все нещо ще отговори преди да има време да

помисли и дори преди да има време да измисли някоя лъжа.

- Те вдигнаха люстрата! Вдигнаха я без да са запалили свещите! Няма да ни

стигне времето да я свалим и пак да я вдигнем преди гостите да са дошли!

- Но, господин Смиймс... - понечи да каже Трев.

- А те само ми отговарят и ми разправят врели некипели, - оплака се горчиво

Смиймс.

- Но аз мога да ги запаля от тук, господин Смиймс, - Лут говореше тихичко, дори и гласът му беше някак си присвит.

- Без да ми ги пробутвате тея! Дори и магьосниците не могат да сторят това без

да омацат всичко с восък, ти малко...

- Достатъчно, господин Смиймс, - сряза го един глас, който за изненада на

Гленда се оказа, че е нейният - Можете ли да ги запалите, господин Лут?

- Да, госпожице. Точно навреме.

- Значи всичко е наред, - разпореди се Гленда - Предлагам ви да оставите тази

работа на господин Лут.

Смиймс я изгледа и в мисленето му тя успя да забележи, да точно така, наличието на невидим чук, усещането, че може пък да си докара някоя беля.

- А аз имам да върша и друга работа, - спомена Гленда.

- Не мога постоянно да вися тук. Аз съм човек с много отговорности, - Смиймс

изглеждаше стъписан и смутен, но от негова гледна точка отсъствието хич не звучеше

лошо.

Гленда почти можеше да види как мозъкът му достига до заключение. Ако той

не е тук, това ще смали вината му за каквото и да излезе накриво.

- Не мога да вися тук, - повтори той - Ха! Всичките щяхте да тънете в мрак, ако

не бях аз!

След което си взе омазнената торба и се разкара.

Гленда се обърна към Лут. Не е възможно да се смалява, каза си тя. Така дрехите

му щяха да му провиснат още повече, отколкото и без това провисват. Само си го

въобразявам.

- Наистина ли можеш да запалиш свещите от тук? - попита тя на глас.

Лут все така не откъсваше очи от пода.

Гленда се обърна към Трев:

- Той наистина ли...

Но Трев вече го нямаше, защото Трев вече се беше облегнал на стената по-

нататък и приказваше с Жулиета. На нея всичко й стана ясно само с един поглед: тази

негова собственическа осанка, тези нейни скромно сведени очи - това не беше, собствено, цуни-гуни, но явно беше въведение и курс за начинаещи по цуни-гуни. О, мощта на словото...

145

Както можеш ти да наблюдаваш, така и теб могат да те наблюдават. Гленда

погледна надолу и срещна проницателните очи на Лут. Това неговото намръщване ли

беше? Какво ли е видял той в нейното изражение? Повече, отколкото тя би искала, това

беше сигурно.

Темпото в Залата се забързваше. Ритнитопковските капитани вече трябваше да

се събират в едно от преддверията. Тя можеше ясно да си ги представи, издокарани с

чисти ризи, или поне с по-малко оцапани от обикновено ризи, довлекли се до тук от

разнообразни версии на улица Ботни от целия град, зяпащи зашеметяващите сводове и

чудещи се, дали няма да ги изнесат от тук мъртви. Ха, заразчепква тя тази мисъл, по-

скоро ще ги изнесат мъртво пияни. И, точно когато умът й задълба в тази нова мисъл, зад нея се разнесе строг глас:

- О-обичаят не предвижда присъствието ви в Голямата Зала, Гленда?

Нямаше коя друга да бъде, освен Г-жа Уитлоу. Единствено икономката би

произнесла „обичаят” с двойно о, че и с ясно произнесено тире между тях, след което

да завърши просто утвърдително изречение с въпросителна. Освен това и без да се

обръща Гленда можеше да чуе дрънченето на официалната сребърна връзка ключове, по слухове съдържаща единия единствен ключ можещ да отключи всяка ключалка в

университета, както и пращенето на страховития й корсет.46

Гленда се извърна. Няма никакъв чук!

- Помислих си, че може да ви потрябва допълнителен чифт ръце в помощ, Г-жо

Уитлоу, - каза тя сладко-сладко.

- Независимо от това, установилата се практика...

- А, скъпа ми Г-жо Уитлоу, струва ми се, че вече сме готови да ги пуснем тук.

Каретата на Негова светлост скоро ще излезе от двореца, - каза из-зад гърбовете им

Архиканцлерът.

Г-жа Уитлоу умееше да надвисва заплашително. Макар че предимно хоризон-

тално. Муструм Ридкъли я превъзхождаше по надвисвателни способности с повече от

половин метър. Тя забързано се обърна и направи беглия полу-реверанс, за който той

така и не се осмели да й каже, че винаги го е намирал за леко дразнещ.

- О, и г-ца Гленда ли е тук? - зарадва се Архиканцлерът - Радвам се да ви видя

тук горе. Много способна млада дама, Г-жо Уитлоу. Инициативна, бързо преценяваща

ситуациите.

- Колко мило от ваша страна да го забележите. Тя е едно от най-добрите ми

момичета, - процеди през зъби икономката стараейки се да не среща изведнъж станалия

ангелски поглед на Гленда.

- Голямата люстра, както виждам, не е запалена, - отбеляза Ридкъли.

Гленда пристъпи напред:

- Господин Лут е подготвил изненада за всички нас, сър.

- Господин Лут е пълен с изненади. Какъв вълнуващ ден имахме тук, г-це

Гленда, - рече Ридкъли - Нашият господин Лут учеше момчетата да играят ритнитопка

по негов начин. Знаете ли, какво стори той вчера? Никога няма да познаете. Кажете им, господин Лут.

- Заведох ги в Кралската Опера да наблюдават танцови упражнения, - каза им

притеснено Лут - Нали разбирате, много е важно да придобият висока двигателна

култура.

- А после, като се върнаха от там, - поде Ридкъли със същата леко заплашителна

дружелюбност - той ги накара да играят тук в Залата със завързани очи.

46 бел. авт.: Казват, че ако искаш да не трепнеш при вида на някого, трябва да си представиш този някой

гол. В случая с Г-жа Уитлоу това обаче би било, както вероятно би се изразил Пондър Стибънс, противопоказно.

146

Лут се прокашля нервно:

- От жизненоважно значение е да са в състояние да отчитат местоположението

на всеки друг играч на терена, - обясни той - От ключова важност е да действат

отборно.

- След което той ги заведе да видят ловджийските кучета на лорд Ръждю.

Лут пак се прокашля, още по-смутено.

- По време на лов всяко куче знае местоположението на всяко друго куче. Исках

те да осъзнаят двуединството между отбор и играч. Силата на играча е в отбора и

силата на отбора е играчът.

- Чухте ли? Страшна работа! - похвали го Ридкъли - О, той ги караше цял ден да

търчат като щурави. Да балансират топки на главите си, да чертаят големи диаграми на

черната дъска. Човек да си помисли, че се планира някакво голямо сражение.

- То си е сражение, - каза Лут - Имах предвид, не срещу съперническия отбор, в

собствен смисъл, а че е сражение на всеки от играчите със самия себе си.

- Доста по юбервалдски прозвуча това, - замисли се Ридкъли - Както и да е, всичките май са преизпълнени с хъс и жизнени сили и готовност за тази вечер. Струва

ми се, че господин Лут е планирал нещо илиминационно.

- Просто това онова, колкото да привлече хорското внимание, - уточни скромно

Лут.

- Нещо ще каже ли „бум”? - поинтересува се Ридкъли.

- Не, сър.

- Обещаваш ли? Не че лично аз имам нещо против малко Sturm und Drang от

време на време, но лорд Ветинари беше общо взето изричен относно тези неща.

- Никакви бури, сър. Най-много краткотрайна мараня високо до тавана.

На Гленда й се стори, че Архиканцлерът наблюдава Лут някак си много

замислено.

- Колко езици говорите, млади м... Лут?

- Три мъртви и дванадесет живи, сър, - отговори Лут.

- Така ли било значи, а? - Ридкъли като че класифицираше някъде тази

информация и се мъчеше да не си мисли „Колко ли от тях са били живи преди ти да си

ги утрепал?” - Е браво, браво. Благодаря ви, господин Лут, а също и на вас, дами. След

малко ги пускаме да влизат.

Гленда се възползва от тази възможност да се изплъзне на Г-жа Уитлоу. За

нейно неудоволствие тя видя, че Трев и Жулиета вече са се възползвали от по-раншна

възможност да се изплъзнат на самата нея.

- Недейте да се безпокоите за Жулиета, - каза й дошлият с нея Лут.

- Кой ти каза, че съм се безпокояла? - скастри го Гленда.

- Вие. Вашето изражение, походката ви, езикът на вашето тяло, вашите ...

реакции, тонът на гласа ви. Всичко.

- Хич не ти е работа да зяпаш моето всичко... исках да кажа езика на моето тяло!

- Това значи просто какво изразяват жестовете ви, г-це Гленда.

- Та значи можеш да ми четеш мислите?

- Възможно е да изглежда и така. Извинявайте.

- Ами Жулиета. Тя какви ги мисли?

- Не съм сигурен, но господин Трев й харесва. Тя го намира за забавен.

- А разчел ли си всичкото на Трев? Обзалагам се, че това ще да е мръсна

книжка!

- Ъ, не, г-це. Той се тревожи и се притеснява. Бих казал, че се опитва да види, що

за човек ще стане.

- Нима? Винаги е бил нехранимайко.

147

- Той мисли за бъдещето си.

От отсрещната страна на Залата големите врати се отвориха точно когато

последните забързани членове на персонала застанаха по местата си.

Гленда това не я впечатли, както се беше замислила по въпроса, дали вълкът все

пак не може да си смени нрава. Вярно, малко късничко дойде. Освен това той и написа

онова хубавото стихотворение... Много нещо значи това, едно стихотворение. Кой би

си помислил? Изобщо все едно не е той...

И ето че внезапно Лут изчезна, вратите се оказаха широко отворени и ето ги

влизат капитаните с техния антураж, всичките притеснени, някои навлекли непривични

за тях костюми, а някои вече леко поклащащи се, понеже представата на магьосниците

за аперитив включва почивка с кафе и закуски, докато в същия момент в кухнята ще да

се подреждат подноси, готвачите ще попържат наляво и надясно, а пещите ще бумтят, докато... докато... Какво ли е всъщност менюто?

Службата на невидимия фронт в Невиждания университет беше въпрос на

съюзи, вражди, задължения и услуги, всичкото това оплетено и преплетено до полуда.

Гленда я биваше в това. Нощната кухня винаги е била щедра към останалите

труженици и към настоящия момент Голямата зала й дължеше куп услуги, дори и ако

тя самата не беше сторила нищо повече освен да си затваря устата. И така, тя се насочи

към Лъскавия Робърт, един от главните сервитьори, който и кимна предпазливо, както

се полага пред някой, който знае за теб неща, които не би било желателно да стигнат до

ушите на майка ти.

- Меню намира ли ти се? - попита тя.

Един брой беше бързо изваден изпод една салфетка. Гленда го прочете и се

ужаси.

- Ама това не е като за тях!

- Богове мили, Гленда, - подсмихна се Робърт - Да не би да ми казваш, че е

прекалено добро за тях?

- Ама тук е пълно с „авек”. Почти всяко блюдо има по някой „авек”, а нещата с

„авек” искат култивиран вкус. Искам да кажа, тези тук да ти приличат на хора свикнали

да ядат на чужд език? Майчице мила, и при това им поднасяте бира! Бира с авек!

- Предлагаме богат избор от вина. Те предпочетоха бира, - отвърна хладно

Робърт.

Гленда се вгледа в капитаните. На тях май им харесваше. Нали имаше на аванта

ядене и пиене и, макар яденето да имаше малко непривичен вкус, за сметка на това го

имаше на корем, за сметка на това пиенето беше насърчително привично на вкус и него

също го имаше на корем. На Гленда това не й хареса. Боговете да са и свидетели, ритнитопката напоследък и без това беше станала доста отвратителна, но все пак...

добре де, на нея не й беше съвсем ясно, какво точно я тревожеше, но все пак...

- Моля, госпожице?

Тя погледна надолу. Някакво младо ритнитопковче беше решило да се обърне

към единствената жена в университетска ливрея, която не беше натоварена с два

подноса наведнъж.

- Да ви помогна с нещо?

Той понижи глас:

- Тази зърнестата каша има вкус като на риба, госпожице.

Тя хвърли един поглед на останалите подхилващи се лица около масата му.

- Това се нарича черен хайвер, господине. Добър е за втвърдяване на скрития ви

инструмент.

Цялата маса, като един добре наквасен пияч, се запревива от смях. Само

младежът остана озадачен.

148

- Аз не си нося инструмент, госпожице.

Смехът се усили.

- Малцина тук имат такъв, - успокои го тя и ги остави да си се смеят, колкото си

искат.

- Колко любезно от ваша страна да ме поканите, Муструм, - продума лорд

Ветинари, отказвайки се с небрежен жест от ордьоврите и пак се обърна към

магьосника от дясната му страна - А, както виждам и Архиканцлерът, известен в

миналото като Декана е отново с вас. Това е великолепно.

- Може би си спомняте, че Хенри замина за Псевдополис - за Бързнек, нали

разбирате. Той е, ъъъ... - Ридкъли се запъна.

- Новият Архиканцлер, - завърши Ветинари, взе лъжица и я заразглежда

внимателно сякаш беше някакъв рядък и интересен предмет - Богове мили. А мислех, че е възможно да има само един единствен Архиканцлер. Не е ли така? Единственият, който е над всички, както и една единствена Шапка, разбира се? Но това са

магьоснически работи, с които аз не съм много наясно. Така че извинете ме, ако съм

проявил неразбиране, - в бавно завъртащия се лъскав края на лъжицата носът му се

отразяваше ту огромен ту миниатюрен - И все пак, в качеството си на страничен

наблюдател, придобих усещането, че този случай би могъл вероятно да доведе до

известно търкане.

Лъжицата внезапно спря посред завъртане.

- Надали ще е до нещо повече от soupçon, - Ридкъли изобщо не погледна накъм

Хенри.

- Наистина ли е толкова сериозно? И все пак съдейки по отсъствието на хора

превърнати в жаби, изглежда че вие, господа, сте загърбили традиционния изход от

ситуацията, а именно магическата патаклама. Отлично, отлично. Стане ли напечено, двама стари приятели, чиито отношения са скрепени от дългогодишните връзки на

взаимонеуважението, не биха стигнали дотам, че наистина да се взаимоизтребят. Значи

за нас има надежда. Ах, супата.

Настъпи кратко затишие докато черпакът преминаваше от купа на купа, след

което Патрицият предложи:

- Не бих ли могъл да ви съдействам? Аз нямам никакви пристрастия по въпроса.

- Извинете ме, милорд, но ми се струва, че би могло да каже, че бихте били

склонен да облагодетелствате Анкх-Морпорк, - не се съгласи Апхиканцлерът, по-рано

известен като Декана.

- Нима? Би могло също така да се каже, че в мой интерес би било да отслабя

политическия престиж на университета. Разбирате ме, нали? Става дума за деликатния

баланс между скиптъра и жезъла, между невидимата и светската власти. За двата

фокуса на властта. Би могло да се каже, че бих могъл да се възползвам от възможността

да затрудня моя високоучен приятел, - той тънко се усмихна - Все още ли притежавате

официалната Шапка на Архиканцлера, Муструм? Забелязвам, че не я носите

напоследък, а изглежда предпочитате този баровски екземпляр с толкова атрактивните

чекмедженца и компактното барче на върха.

- Никога не ми е харесвало да нося официалната. Тя не престава да дудне.

- Наистина ли може да говори? - като че се оживи Ветинари.

- Струва ми се, че много по-правилно ще е да се каже „мрънка”, доколкото

единствената тема на разговорите й е, колко по-добре е било всичко навремето.

Единственото ми утешение е, че всички Архиканцлери в течение на вековете са се

оплаквали от абсолютно същото.

- Значи е способна да мисли и говори, - повтори невинно Ветинари.

149

- Е, да, може и така да се каже.

- Тогава не е възможно да я притежавате, Муструм. Шапка, която мисли и

говори не бива да бъде държана в робство. В Анх-Морпорк няма робство, Муструм, -

той размаха закачливо пръст.

- Да, но това е въпрос на елементарно приличие. На какво ще прилича, ако ей

така взема да предам без бой уникалността на Архиканцлерството?

- Не бих се наел да отговоря на този въпрос, - отговори лорд Ветинари - но като

се има предвид, че до този момент всяка известна същинска битка между магьосници е

довеждала до катастрофални разрушения, имам чувството, че бихте бил засегнат

сравнително леко. И, разбира се, ще ви напомня, че бяхте много доволен, че

Архиканцлер Бил Ридкъли от Университета в Датиго гръмко именува себе си

Архиканцлер.

- Да, но те са далече от тук, на задната страна на географията - възрази Ридкъли -

Така че Четирите Хикса всъщност не се брои. Докато в случая с Псевдополис имаме

едни новоизлюпени нахалници, които...

- Значи имате предвид, че всичко е въпрос на разстояние? - поинтересува се

Ветинари.

- Не, но... - запецна Ридкъли.

- Струва ли си да се спори за това, питам се аз? - продължи Ветинари - В крайна

сметка тук имаме само едно спречкване между главите на една утвърдена и почитана

инстинуция от една страна и едно амбициозно, относително неопитно и дръзко учебно

заведение от друга страна.

- Да, и аз това казвам, - кимна Риздъли.

Ветинари вдигна пръст:

- Не съм свършил, Архиканцлере. Дайте да видим. Значи казах, че имаме само

едно спречкване между една вехта, донякъде закостеняла, остаряла и доста тесногръда

инстинуция от една страна и от друга страна колеж на едно енергично ново поколение, пълно със свежи и вълнуващи идеи.

- Чакайте малко, не това казахте първия път, - изпротестира Ридкъли.

Ветинари се облегна на стола си.

- Именно това казах, Архиканцлере. Не си ли спомняте нашия не чак толкова

отдавнашен разговор за значението на думите? Всичко опира до контекста. Така че аз

предлагам да предоставите на главата на Бързнекския Университет възможността да

поноси в течение на кратко време официалната Архиканцлерска Шапка.

Човек трябва много да внимава в това, което казва лорд Ветинари. Понякога

думите, колкото и да са питомни, се обръщат срещу тебе и хапят.

- Предлагам да играете ритнитопка за Шапката, - произнесе се Ветинари, погледна израженията им и продължи - Господа, господа. Обмислете това за момент.

Важността на Шапката по този начин нараства. Средствата, чрез които магьосниците се

борят за нея не са непременно магични. Самата борба и духът на съперничество като

такива мисля че ще донесат добро и на двата университета, а и обществеността ще

прояви интерес, докато в миналото, когато магьосниците си съперничаха, на тях им се

налагаше да се крият по мазетата. Моля ви, не ми отговаряйте прибързано, в противен

случай ще си помисля, че не сте го обмислили достатъчно.

- Всъщност аз мога да мисля наистина много бързо, - каза Ридкъли - Това обаче

просто няма да е равностойно. Ще е напълно неспортсменски.

- И още как, - възкликна Хенри.

- О, и двамата имате чувството, че ще е съвсем неравностойно, - отбеляза

Ветинари.

150

- Именно. Нашият преподавателски състав е много по-млад и по-подвижен, а и

разполагаме със здравословните поля на Псевдополис.

- Великолепно, - зарадва се лорд Ветинари - Изглежда ще имаме

предизвикателство. Университет срещу университета. Град, така да се каже, срещу

града. Война, така да се каже, но без досадната необходимост след това да се прибират

трупове и отрязани крайници. Чрез борба към прогрес, господа.

- Като че ли ще трябва да се съглася, - рече Ридкъли - Не че има как да изгубя

Шапката. И все пак, Хевлок, трябва да отбележа, че ти не позволяваш много

предизвикателства срещу твоя пост.

- О, но пък различни лица ме предизвикват доста често, - отвърна лорд Ветинари

- Просто те все не печелят. Между другото, господа, в днешния вестник забелязах, че

новомодните Псевдополиски гласоподаватели вчера са гласували, че не трябва да

плащат данъци. Когато пак се срещнете с вашия президент, моля, предайте му, че ще

съм повече от щастлив да му предложа съвет, във всеки един момент, в който той

сметне че е нужно. Горе главите, господа. Никой от вас не е получил точно каквото е

желал, но и двамата сте получили точно каквото заслужавате. Ако вълкът може да си

смени нрава, значи и магьосникът може да си смени шапката. А вълкът просто трябва

да си смени нрава, господа, защото в противен случай всички сме обречени.

- Да не би да имате предвид онази работа в Локо? - поде темата Хенри - Няма

защо да се правите на изненадан.

- Нямам намерение да се правя на изненадан. Аз съм изненадан, - отвърна

Ветинари - Но, моля ви, признайте ми най-малкото правото да не изглеждам изненадан, освен ако, разбира се, от това няма някаква изгода.

- Трябва да предприемем нещо. Експедицията откри цяло люпило от проклетите

гадини!

- Да. Деца, които те избиха, - каза Ветинари.

- Малки паразити, които те изтребиха!

- Нима? И какво точно предлагате?

- Тук става дума за силите на злото!

- Г-н Архиканцлир, аз виждам зло, когато се погледна в огледалото си за

бръснене. Философски погледнато, то е правилно разпределено из цялата вселена, явно

за да подчертае съществуването на доброто. Изглежда, че с това тази теория не се

изчерпва, но аз всеки път избухвам в смях като стигна до тази точка. Да приема ли

значи, че вие стоите зад идеята да се изпрати експедиционен корпус в Далечния

Юбердалд?

- Разбира се! - подтвърди бившият Декан.

- По-рано вече е имало опит в тази насока. Преди това е имало още два опита.

Откъде ли се е появила тази склонност на военната мисъл да кара иначе разумни хора

отново и отново да опитват с голяма жар нещо, което се е провалило преди.

- Те не разбират от друго освен от сила. Би трябвало да знаете това.

- Спрямо тях не е било използвано нищо друго освен сила, Архиканцлер Хенри.

Освен това, ако те са, както твърдят някои, само зверове, то те изобщо не разбират

нищо, обаче ако, както съм убеден аз, те са разумни същества, то и от нас самите

непременно ще се изисква известно разбиране.

Патрицият отпи малко от бирата си и продължи:

- Тази случка, господа, съм я разказвал на малцина и подозирам, че никога

повече няма да я разказвам, но един ден, докато бях малък, по време на ваканция в

Юбервалд се разхождах по брега на един поток и видях видра с малки. Много

симпатична гледка, както съм сигурен че ще се съгласите, и както ги гледах, майката се

гмурна в потока, хвана тлъста сьомга и я извлече на един наполовина потопен дънер.

151

Докато я ядеше, още жива разбира се, разпори корема й и до днес си спомням сладката

розовина на нейния пръснал се наоколо хайвер, за най-голямо удоволствие на малките

видрички, които се впуснаха през главите на другарчетата си да се наситят с това

лакомство. Едно от чудесата на природата, господа: майка с дечица обядва майка с

дечица. Точно тогава за пръв път научих нещо за злото. То е вградено в самото естество

на вселената. Всеки един свят се гърчи от болка. В случай че има върховно същество, казах си аз тогава, всички ние сме длъжни морално да се издигнем над неговото ниво.

Двамата магьосници се спогледаха. Ветинари се беше взрял в дълбините на

халбата си с бира и те бяха доволни, че не знаеха, какво ли вижда вътре.

- На мен ли ми се струва или тук е доста сумрачно, - спомена Хенри.

- Майчице, да! Съвсем забравих за люстрата! - възкликна Ридкъли - Къде е

господин Лут?

- Тук, - откликна Лут, значително по-отблизо отколкото би предпочел Ридкъли.

- Защо си тук?

- Казах, че ще бъда готов в момента, когато ви дотрябвам, сър.

- Какво? Ах да, разбира се, че го спомена, - дребничък, учтив и изумително

услужлив, мислеше си междувременно Ридкъли, изобщо няма от какво да се безпокои

човек... - Е, тогава ни покажете, как се палят свещи, господин Лут.

- Има ли някаква възможност да гръмнат фанфари, сър?

- Съмнявам се, млади момко, но аз ще въдворя тишина в Залата.

Ридкъли взе лъжичка и дрънна с нея по края на винената си чаша в осветения от

вековете обичай казващ „Чуйте, хора, аз се опитвам много тихо да вдигна силен шум!”, който винаги успешно е убягвал от вниманието на следгощавъчните витии още от

изобретяването на чашите, лъжиците и банкетите насам.

- Господа, моля ви за тишина, тръпнеща в очакване, последвана от възторжени

аплодисменти за запалването на люстрата!

Тишината настъпи.

След като краткотрайна вълна аплодисменти беше последвана от още тишина, хората се заизвъртаха в столовете си за да виждат по-добре нищото, което не се

виждаше.

- Бихте ли поразпалили лулата си, след което бихте ли ми я дали, сър? - помоли

Лут.

Ридкъли сви рамене и стори, както го помолиха. Лут взе лулата, вдигна я във

въздуха и...

Какво точно се случи? Това беше тема на разговори още много дни наред. Дали

червеният пламък излезе от лулата, или се спусна от тавана или пък просто изригна от

стените? Сигурно беше само, че тъмнината изведнъж беше пресечена от огнени

зигзаговидни черти, след миг загаснали и оставили тотална чернота, която се проясни

като небе при изгрев, когато всяка свещ до последната едновременно се запали в

съвършен унисон.

Когато се надигнаха ръкоплясканията, Ридкъли хвърли един поглед през масата

накъм Пондър, който размаха тавмометъра си, поклати глава и сви рамене.

Тогава Архиканцлерът се обърна към Лут, заведе го по-далече от масана та да не

се чува и за радост на зрителите му разтърси ръката.

- Браво, господин Лут. Само един въпрос: това не беше магия, иначе щяхме да

разберем, тогава значи как го направи?

- Основата беше джуджешка алхимия, сър. Нали знаете, онзи вид, който работи?

Така те запалват големите свещници в пещерите под Шибън. Аз реконструирах метода

посредством експерименти и анализ. Фитилите на всички свещи са свързани чрез

мрежа от черни памучни нишки, които се терминират в един единствен конец, който в

152

тази Зала почти не се вижда. Нали разбирате, нишките са накиснати в разтвор на

вещество, което в сухо състояние гори извънредно бурно, но също толкова

краткотрайно. Моята леко модифицирана формула гори значително по-бързо дори и от

него, превръщайки цялата нишка в чист газ. Напълно безопасно е. Обработени са само

върховете на фитилите на свещите, така че те горят по нормалния за тях начин.

Вероятно ще ви е интересно, сър, че пламъкът се движи толкова бързо, че по човешка

мяра е съвсем мигновено. Със сигурност по-бързо от двадесет мили в секунда, според

моите изчисления47.

Ридкъли беше много добър в безизразните изражения. Не можеш редовно да

имаш работа с лорд Ветинари без да си способен да вкамениш лицето си на мига само

щом пожелаеш. Но точно в този момент не му се наложи да се старае.

Лут го погледна разтревожено:

- Провалих ли се в опита си да струвам, сър?

- Какво? А. Ами, - лицето на Ридкъли се смекчи - Великолепно постижение, Лут.

Браво! Ъ, откъде намерихте съставките?

- О, долу в подземията има стар алхимичен кабинет.

- Хъммм. Е, още веднъж ви благодаря, - каза Ридкъли - Но като глава на този

университет ще ми се наложи да ви помоля, да не говорите с никого за вашето

изобретение, докато не обсъдим въпроса още веднъж. А сега, ще трябва да се върна към

текущите събития.

- Не се безпокойте, сър, ще се погрижа да не попадне в неправилни ръце, - увери

го Лут и запраши нанякъде.

Само че, разбира се, именно твоите ръце са неправилните, помисли си Ридкъли

докато се връщаше на масата.

- Впечатляващо представление, - изкоментира Ветинари, когато Ридкъли пак

седна - Правилно ли предполагам, Муструм, че споменатият от вас господин Лут е, тъй

да се каже, самият господин Лут?

- Точно така. Много свестен тип.

- И му позволявате да се занимава с алхимия?

- По негова собствена инициатива, струва ми се.

- И през цялото това време той стоеше съвсем наблизо?

- Много е усърден. Проблем ли има, Хевлок?

- Не, не, никакъв, - увери го Ветинари.

Представлението наистина си го биваше, Гленда определено го хареса, но

докато го гледаше, усещаше забит в нея погледа на Г-жа Уитлоу. Теоретически

погледнато скорошните действия на Гленда по-късно щяха да и донесат един друг вид

пламенна сцена, но това нямаше да се случи, нали така? Тя беше изхвърлила невидимия

чук. Но я безпокояха едни други, макар и не толкова лични въпроси.

Колкото и тъпи, глупави и смотани да бяха някои от съседите и, както винаги, тъкмо нейна работа беше да защитава техните интереси. Бяха ги захвърлили в свят, който те не разбираха, така че тя трябваше да им го разбере вместо тях. А си помисли

за това, защото докато обикаляше покрай масите, можеше да чуе едно отчетливо дрън-

дрън, а пък и май известно количество от сребърните прибори на масите ги беше

хванала липсата. След като някое време понаблюдава зорко процеса, тя пристъпи до

гърба на г-н Столоп и, без много да се церемони, измъкна от джоба на сакото му три

сребърни лъжици и една вилица, и тя сребърна.

47 бел.прев.: Не може да не повярваме на Лут, че процесът е съвършено безопасен и че няма как да стане

„бум”, но все пак интересно е, че на кръглия свят процесът, при който едно твърдо вещество гори

толкова бързо, че почти мигновено се превръща изцяло в газ, е известен под името „детонация”.

153

Той се извърна рязко и имаше приличието като я видя, че е тя, да си даде

засрамен вид. На Гленда не и се наложи да си отваря устата.

- Ма те са толкова много, - запротестира той - Че на кой са му изпотрябвали

сичките тея ножове и вилици?

Тя бръкна в другия му джоб и извади три сребърни ножа и една сребърна

солница.

- Ама няма лошо, тея си имат купища, - бореше се Столоп - Няма да усетят една

две само, я.

Гленда го изгледа. Дрънченето на прибори изчезващи от масите за известно

време беше станало макар и малка, но забележима част от общия звуков фон. Тя се

надвеси над него докато не стигна на два-три пръста от лицето му.

- Г-н Столоп, чудя се, дали пък точно за това не ви дебне лорд Ветинари, а? -

лицето му пребледня и тя кимна - Нали схващаш.

И мълвата бързо се разпространи. Като се отдалечаваше, Гленда с

удовлетворение дочу зад гърба си, разпространяващо се все по-нататък по масите, допълнително дрънчене, издаващо как сребърните прибори минават от отлив към

прилив обратно по масите. Навред по масите те звънкаха като мънички звънчета на

феички.

Гленда се усмихна наум и се втурна да се осмелява на всичко. Или поне на

всичко, на което се осмеляваше да се осмелява.

Лорд Ветинари се изправи. Поради някаква необяснима причина той нямаше

нужда от фанфари. Нито от „Бих ли могъл да ви помоля за вашето внимание”, нито от

„Направете ми услугата да ме изслушате”, нито от „Внимание”. Той просто се изправи

и шумът стихна.

- Господа, благодаря ви, че дойдохте тук и ми позволете да благодаря на

Архиканцлер Ридкъли за неговото щедро гостоприемство тази вечер. Бих искал да

използвам тази възможност да уталожа безпокойството ви. Виждате ли, носи се слух, че съм бил против играенето на ритнитопка. Нищо не е по-далече от истината. Аз съм

твърд привърженик на традиционната игра ритнитопка и, в действителност, бих бил

щастлив тя да излезе от жалкото си заточение в задните улички. Нещо повече, макар че

знам, че вие имате график за вашите срещи, аз лично предлагам да се организира лига

на, така да се каже, най-изявените и стари отбори, които да се съревновават доблестно

помежду си за златна купа...

Надигнаха се приветствени възгласи, лъхащи на бира.

- ... или, може би трябваше да кажа по-точно, златообразна купа...

Повече приветствени възгласи и повече смях.

- ... по модела на наскоро откритата древна амфора известна като

„Единоборството”, който, сигурен съм, всички сте видяли?

Масово подсмиване.

- А ако не сте, то жените ви със сигурност са я видяли.

Тишина, последвана от цунами от смях, което, като повечето прибойни вълни, беше побеляло от пяна.

Гленда, промъкваща се между сервитьорките, беше едновременно смаяна и

възмутена, от което в душата и стана бая тесничко, и се зачуди... И така, той е замислил

нещо. И те ще го лапнат ведно с бирата.

- Това досега не съм го виждал, - проговори до нея един виночерпец.

- Какво не сте виждали?

- Негова светлост да пие. Та той дори и вино не пие.

Гленда се вгледа в слабата му черна фигура и много внимателно произнесе: 154

- Като казахте, че не пие вино, дали имахте предвид, че не пие вино, или че не

пие ... вино?

- Мамка му, той изобщо нищо не пие. Нищо друго не съм казал. Това е лорд

Ветинари, бе жено. Той си има уши навсякъде.

- Аз виждам само две, но той, някак си, е доста красив.

- Да бе, да, дамите го харесват, - сервитьорът изсумтя - Всички знаят, че той си

има вземане даване с оная вампирка от Юбервалд. Нали знаете? Онази дето измисли

Въздържателската лига? Вампирите дето не лочат кръв? Ехей, това пък какво е...?

- Нека никой не си въобразява, че аз съм единственият желаещ да видя по-добро

бъдеще за тази велика игра, - говореше Ветинари - Тази вечер, господа, ще видите

ритнитопка, ще чуете ритнитопка, а ако не се снишите навреме, господа, не е

изключено и да усетите ринтитопка в главите си. И, за да дам видима представа за

бракосъчетанието между ритнитопката от миналото и, смея да се надявам, на бъдещето, ви представям първия отбор на Невиждания университет... Академик Невиждан!

Свещите угаснаха, всичките наведнъж, дори и тези високо на голямата люстра.

Гленда мярна само бледи призраци на пушек вдигащ се към тавана. До нея Лут започна

полугласно да брои. Едно, две... Като стигна до три, свещите откъм далечния края на

Залата лумнаха и осветиха Тревор Младонадеждов, греещ с най-заразителната си

усмивка.

- Здрасти на всички, а и на вас, ваша светлост. Ей, какви сте ми само баровци, -

приветства той Залата и когато те колективно стаиха дъх, той си извади тенекийката, пусна си я на крака, ритна я на рамото си, откъдето тя се претъркули зад врата му през

другото му рамо и кацна на ръката му - В началото хората ритали каманаци. Което си е

пълна тъпотия. После опитали с черепи, да ама тях първо трябва да ги вземеш от

хората, а това довело до бой...

До Гленда Лут тихо броеше...

- А сега се оправяме с онова на което му викате топка, - продължаваше Трев, а

тенекийката се търкаляше ли търкаляше нагоре-надолу по него - Да ама тя не е голяма

работа, щото си отвсякъде просто един пън. За да я ритнеш ти трябват големи яки

ботуши. Бавна е. Тежка е. Живец няма в нея, а ритнитопката, господа, си иска живец...

Вратата от другата страна на Залата се отвори и влезе бегом Бенго Макарона

дриблиращ с новата топка. Нейното пльонг-пльонг оттекна из залата. Някои от

ритнитопковските капитани бяха станали на крака протягайки врътове за да видят по-

добре.

- А със старата топка няма как да направиш ей това, - обяви Трев и се хвърли на

земята, а Макарона с едно единствено балетно движение запрати топката свистяща

между масите като побеснял стършел.

Някои сцени не е съдено да бъдат изпитани, а могат да бъдат само припомнени, зещото стават прекалено бързо за непосредствено възприятие, така че Гленда прегледа

последователността на събитията на вътрешния екран на ужасения си спомен. Ето ги

двамата архимагове и Тиранинът на града, гледащи с вцепенен интерес фучащото към

тях вихрено кълбо, влечащо подире си ужасяващи последствия, и ето че като че ли от

нищото се издига Библиотекарят и го спира посред въздуха с ръка като лопата.

- Ей т’ва сме ние, народе. И излизаме на първото отборче, дето ни дойде на

Хиподрума в събота в един часа. Ще тренираме из целия град. Ако щете, включвайте

се. И нема да се плашите, ако си немате топки! Ние шъ ви дадеме!

В този момент свещите изгаснаха, което си беше добре, защото не е лесно да се

буйства на тъмно. Когато пламъците пак лумнаха по същия призрачен начин, по всички

маси се вихреха викове, спорове, смях и дори, тук таме, дискусии. Прислугата пък

тихичко ги обикаляше с още пиене. Което все не свършваше, отбеляза си Гленда.

155

- Какво пият те? - прошепна тя на най-близкия сервитьор.

- Старо Специално Уинкълово, Собствения Резерв на Вълшебника. Върха на

сладоледа е.

- Ами Негова Светлост?

Той се подсмихна:

- Ха, чудна работа, и някои от тях ме питаха същото. Същото като гостите пие.

Налято от същите бутилки, също като за всички други, така че е... - той замлъкна.

Лорд Ветинари отново беше станал на крака.

- Господа, кой из сред вас ще приеме предизвикателството? Няма нужда да е

Мътни Извор или Кукличките, няма нужда да са Шункарите, стига само да е отбор, господа. Академик Невиждан ще посрещне най-добрите от вас, в най-добрите традиции

на спортсменството. Определих датата на срещата за в събота. Що се отнася до

Академик, можете да гледате тренировките им, а Господин Стибънс в случай на нужда

ще ви съветва. Мачът ще е честен, господа, тук имате моята дума, - той направи пауза -

Споменах ли, че когато я представят, много близката до златно купа ще бъде пълна с

бира? Идеята е много популярна, както ми се струва, и предричам, че за приличен

период от време златната купа ще остане доста чудодейно пълна с бира, колкото и да

бъде пито от нея. За това ще се погрижа лично.

И това също беше посрещнато с възторжен рев. Гленда й стана срам за мъжете, но също и яд. Направо ги водеха за носа. Или, по-право, за бирата.

На Ветинари не му трябваха бичове и стеги. Без нищо друго освен Старото

Специално Уинкълово, Собствения Резерв на Вълшебника той ги хваща и ги води

където си иска като стадо малки агънца... че и не изостава от тях по бири. Това пък как

го успява? „Ей, гледайте ме, хора, какъв съм народен, съвсем като вас”, - казва им той, да, ама изобщо не е като тях. Те няма като него просто да убият... тя попридържа

мисълта си, колкото да се сети за някои от онези улични боеве, когато кръчмите

залостваха врати, и добави: и да им се размине ей така.

- Моят приятел Архиканцлерът току що ми съобщи, че Академик Невиждан по

никакъв начин няма да прибягва до магия! Няма съмнение, че никой не иска да види

отбор жаби!

И тази жалка шега беше посрещната с всеобщ смях, но чистият факт беше, че

точно сега те биха се смяли и ако им покажеха пазарска торбичка.

- Това ще бъде истински мач, господа, без трикове, само майсторство, - гласът

на Патриция пак стана рязък - И като стана дума, постановявам нов свод от правила, базирани на толкова наскоро откритите свещени и традиционни правила на ритни-

топка, но включващи и много от по-познатите използвани в по-нови времена. Постът на

рефера е учреден с цел съблюдаване на правилата. Трябва да има правила, приятели

мои. Трябва. Няма игра без правила. Няма правила, няма игра.

Ето значи какво било. Като че покрай цялата мътилка никой не беше забелязал, как посред захаросаните благинки за миг проблясна острието на бръснача. Правила, а? -

мислеше си Гленда. Какви пък са тия нови правила, а? Аз изобщо не знаех, че имало

правила. Да, но човекът на лорд Ветинари, кой го знае него пък какъв е, тихичко

обикаляше масите и оставяше по няколко листа хартия пред всеки мъж.

Тя си спомни как се беше шашнал Столоп само от един пощенски плик. Някои

от тях поне не може да не могат да четат, нали? Но колцина от тях ще могат да четат

точно сега?

Негова Светлост обаче не беше свършил:

- И последно, господа, бих искал внимателно да прочетете и да подпишете

екземплярите от правилата, които ви раздаде г-н Дръмнот. А сега, доколкото знам, 156

Архиканцлерът и колегите му ви канят във Всекинощната стая на пури и, както

подразбрах, изключително рядък сорт бренди!

Е, това направо ще ги довърши, нали? Ритнитопковците бяха навикнали на

просто бира. Е, да сме честни, те бяха навикнали на купища просто бира. И все пак, ако

Гленда я биваше да съди за тези работи, а нея много я биваше да съди, сега те ще са

още малко и мъртво пияни. Е да де, някои закалени капитани можеха някое време да

стоят изправени докато са си, технически погледнато мъртво пияни. А няма нищо по

смущаващо от това да видиш някой мъртво пиян, освен ако е мъртво пиян, който все

още си стои изправен. А да се чуди човек: капитаните бяха от онзи вид хора, които

обръщат халби на екс, могат да изкарат на оригване Националния Химн и да огъват

железни пръти със зъбите си или доли със зъбите някой друг. Е да де, по ученето може

и да не ги биваше много, ама защо трябваше да са толкова тъпи?

- Я ми кажете, - продума на Ветинари Ридкъли, докато гледаха как гостите се

изнизват с полюшване - вие ли бяхте зад откритието на амфората?

- Нали се познаваме от известно време, Муструм, - отвърна Ветинари - и, както

знаете, аз не бих ви излъгал, - тук той замалко като че се замисли - Добре де, разбира се

бих ви излъгал при подходящи обстоятелства, но в дадения случай мога искрено да ви

уверя, че откритието на амфората и за мен дойде като изненада, колкото и приятна да

беше. Фактически аз предположих, че вие, господа, сте сторили нещо по въпроса.

- Ние дори не знаехме, че има такава, - каза Ридкъли - Лично аз смятам, че тук

има пръст религията.

Ветинари се усмихна:

- Е да, разбира се, класически случай, боговете играят с хорските съдби, така че, предполагам, няма причини това, което играят, да не е ритнитопка. Ние играем и с нас

си играят и най-доброто на което можем да се надяваме, е да го сторим със стил.

Въздухът във Всекинощната стая можеше да се реже и с нож, стига само някой

да можеше да намери нож. Или да го хване както трябва, ако го намери. От гледна

точка на магьосниците това си беше нормално, но докато немалко капитани вече ги

извозваха в ръчни колички, предвидливо разположени тук по-рано вечерта, оставаха и

достатъчно изправени посетители за да произведат влажна и задушна глъчка. В едно

пропуснато от общото внимание ъгълче Патрицият и двамата архиканцлери си бяха

намерили място, където можеха да отмарят в дълбоките кресла без никой да ги

безпокои, а и да решат някои въпросчета.

- Знаете ли, Хенри, - обърна се Ветинари към бившия Декан - Мисля, че идеята

да поемете съдийството над мача би била много добра.

- Хайде сега! Аз пък мисля, че това ще е страшно несправедливо, - възрази

Риккъли.

- Но към кого?

- Ами, ъ, - отвърна Ридкъли - Може да изникне въпросът за съперничество

между магьосниците.

- Обаче от друга страна, - гласът на Ветинари беше самата гладкост - би могло

също така да се каже, че, по политически причини, друг магьосник би бил

заинтересуван да не се допусне негов събрат по архимагьосничество да бъде видян

надигран от хора, които независимо от често изумителните им дарби, умения, качества

и биографии, все пак биват скупчвани в общата категория „обикновени хора”.

Ридкъли вдигна много голяма чаша бренди приблизително в посока към края на

вселената и рече:

- Аз имам пълна вяра в моя приятел Хенри. Ако не друго, по пълнотата него го

бива.

157

- О, не е честно! - ревна Хенри - Един едър мъж може и да е доста бързоног. Има

ли някаква възможност да нося отровния кинжал?

- В тези модерни времена, - отговори Ветинари - уви, ще се наложи да се

задоволите с някакъв вид свирка.

И в този момент някой се опита да потупа Ветинари по гърба.

Това стана на забележителна скорост и свърши някак си на още по-висока

скорост, с Ветинари все така седящ си в креслото с халбата си бира в едната ръка и с

китката на мъжа хваната здраво на височината на главата му. Той го пусна и каза:

- Да ви помогна с нещо, господине?

- Абе ти си лор Ветеринари, нал’тъй? Че т’има на пошънските марки.

Ридкъли вдигна поглед. Някои от чиновниците на лорд Ветинари бързаха насам, както и някои от приятелите на прежде(завалено)говорившия, хора, които можеше да се

определят като малко по-трезви от него в дадения момент и точно сега изтрезвяващи с

поразителна скорост, защото ако човек току що е плеснал тиранин по гърба, то това ще

е точно нуждата, в която приятел се познава.

Ветинари кимна на своите хора, които пак се разтвориха в тълпата, след което

щракна с пръсти към един от келнерите:

- Един стол моля, за моя нов приятел.

- Сигурен ли сте? - поиска да се увери Ридкъли, докато някой пъхна стол под

мъжа, който по щастливо стечение на обстоятелствата точно тогава се сриваше на

земята.

- Аз дъ’и кажа, - продължи мъжът - може да кажват че си малко нещо натегач, ма аз дъ ти кажа убаво си го каза ти туй за ритнито’къта. Тоя въргал сегашния в него

нема бъд’ще, мен питай, жнам аз, мен колко ша ме били по тиквата.

- Наистина ли? - прояви любезност лорд Ветинари - А как се казвате?

- Шматков, шър, - отговори човекът.

- А да имате случайно и още някакво име? - поинтересува се Ветинари.

- Дъстуърти, - отговори той, вдигна пръст в нещо като козируване и добави -

Капитан, Нерези Петльова улица.

- А, сезонът не ви потръгна добре, - каза Ветинари - Трябва й свежа кръв на

вашата дружина, особено откакто Джими Уилкинс го тикнаха в Тръшкалника след като

отхапа нечий нос. Напхил ви прегазиха, защото се прекършихте, когато и двамата братя

Гепигрошови наведнъж ги откараха в „Лейди Сибил”, и оттогава вече три сезона сте

затънали в калта. Вярно, всички казват, че Хари Капстик показва много добра форма

откакто го купихте във вторник от Петмезената Мина за две каси Старо Специално

Уинкълово и торба свински дреболии, което хич не е зле като за човек с дървен крак, но няма кой да му окаже подкрепа.

Кръг от тишина се заразпростира около Патриция и полюшващия се Шматков.

Ченето на Ридкъли беше паднало, а чашата бренди на Хенри остана наполовина празна, което е рядка гледка за чаша, намирала се в ръцете на магьосник за повече от

петнадесет секунди.

- Освен това, както чувам, баниците ви оставят много какво да се желае, примерно мъртво, готвено, органично съдържание, - продължаваше Ветинари - Няма

как да спечелите Мелето, ако се вижда с просто око, как баниците ви ходят.

- Мойте м’чета, - заяви Шматков - ша ми най-добрите. Не е тяшна вината, че

онея шрещу тях ша още по-добри. Те прощо нямат шанса да изляжат шрещу такива, дето дъ могът да бият. Те вшеки път ше раждават жа що и двайше прочента, а повече

никой не може да ше раждаде. Ама вие как тъй го жнаете вшичко туй? Ние не е дъ шме

номер едно в лигатъ.

158

- О, аз се поинтересувах, - отговори Ветинари - Убеден съм, че ритнитопката

много прилича на живота.

- Тъй ши е, шър, има го т’ва нещо. Даваш сичко от шебе си, а пошле някой те

рита в чатала.

- В такъв случай горещо ви препоръчвам да обърнете внимание на нашата нова

ритнитопка, - предложи Ветинари - където решаващи са бързината, умението и

мисълта.

- Ъхъ, тъй де, тея аж ги мога, - каза Шматков и точно в този момент се срути от

стола си.

- Има ли горкият човек някакви приятели тук? - обърна се към тълпата

Ветинари.

В която се прояви известна нерешителност по въпроса, дали в този момент е

разумно да си приятел на Шматков или не.

Ветинари повиши глас:

- Не искам нищо повече от това, двама души да го отнесат до дома му. Бих

желал също да го сложат да спи и да се погрижат да не му се случи нищо лошо.

Вероятно не би било зле да останат с него и до сутринта, защото като се събуди, той не

е изключено да се опита да извърши самоубийство.

„Светли Бъднини за Ритнитопката”, пишеше във „Вестника”, когато Гленда го

взе сутринта. Какъвто им беше навика, когато съобщаваха някаква новина, която

смятаха за особено важна, заглавието беше последвано от още две, с по-малък шрифт:

„Ритнитопковци се Подписват за Новата Игра”, а още по-отдолу, с още по-малък

шрифт „Бум на Нови Топки”.

За смайване и смут на Гленда, Жулиета все още беше на първа страница, с по-

малка картинка от вчерашната и заглавието „Мистериозна красавица изчезва”, под

което се казваше просто, че никой не бил виждал тайнствения модел Бижу от нейния

дебют (Гленда си набеляза тази дума за проверка в речника) преди два дни насам.

Значи да не намерят някого било, моля ви се, новина? Както и да е, тя беше учудена, че

се намери място дори и за това, защото повечето от първата страница беше посветено

на ритнитопката, но „Вестникът” обичаше да започва по някоя друга история на

предната страница, а после, тъкмо когато на човек му станеше интересно, да те

отпраща някъде на страница 35, където историята издъхва в забвение някъде зад

кръстословицата и постоянната реклама за ортопедични бандажи.

Уводната статия на следващата страница беше озаглавена „Едно на нула за

Ветинари”. Гленда обикновено изобщо не четеше уводните статии, защото не може

всеки път да си готова да срещнеш думата „съответно” в статия от 120 думи.

Тя зачете предната страница, отначало унило, после с нарастващ гняв. Ветинари

ги беше изиграл. Напива ги, моля ви се, а глупаците му с глупаци подписват

предателството на тяхната ритнитопка и замяната й с бледото й подобие скалъпено в

двореца и университета. Разбира се, като се замислиш, не е чак толкова просто.

Налагаше й се да признае пред себе си, че ненавижда простотията на настоящия спорт.

Мразеше идиотските побоища и безмозъчното блъскане, но тази омраза си беше нейна.

Хората сами си го бяха направили и, колкото и глупаво и калпаво да беше, си беше

тяхно. И ето че важните клечки пак се бъркаха където не им е работата и се

прехласваха по това, колко прекрасно било. Старата ритнитопка щеше да бъде

забранена. Поредното скрито острие във високоалкохолния коктейл на лорд Ветинари.

Тя също така хранеше дълбоки подозрения относно амфората, чието

изображение, кой знае защо, все още се мъдреше на масата й. След като онова, което се

твърдеше, че било оригиналните правила, беше написано на древен език, то как ще

159

може някой друг освен някой тузар да каже, какво точно пише? Тя прехвърли набързо

описанието на новите правила. Някои от правилата на старата улична ритнитопка бяха

оцелели там като някакви чудовища от отминала ера. Тя разпозна любимото си: че

топката се счита за топка. Топката е онази топка, с която е играно в качеството на топка

последователно от трима играчи, и оттогава нататък тя е топката. Много и беше

харесало първия път като го беше прочела заради пълното безумие на формулировката.

Явно е било въведено един ден преди векове, когато при злополучен инцидент с

отрязана глава, тя някак се търкулнала на полето и неусетно заменила предишната

топка, която пък била скрита от падналото върху нея тяло, към което по-рано била

принадлежала главата. Такова нещо някак си остава в паметта, особено при условие, че

след мача победният гол бил зачетен на собственика на главата.

Това правило и още няколко като него бяха оставени като паметници на

отминало величие посред списъка от разпореждания на лорд Ветинари. Шепа жестове

към старата игра, като някаква милостиня към общественото мнение. Не бива да му се

позволява тази работа да му се размине. Само защото той е тиранин и може когато му

скимне да уреди убийството на практически всекиго, не означава, че народът трябва да

се държи, сякаш го е страх от него. Всъщност тя още не беше докрай уточнила

позицията си, но това да се погрижи на лорд Ветинари да не му се размине, изведнъж

беше станало страшно важно. Право на народа си беше да решава, кога да е прост и

назадничав. Не им е работата на разни важни клечки да казват на народа, какъв да бъде.

Много решително тя наметна палтото си над престилката и, след минутен

размисъл, взе от бюфета си две Сладки Дяволчета. Както казват, благо сладко понякога

и желязна врата отваря.

В Продълговатия кабинет личният секретар на Патриция си погледна

хронометъра.

- Боя се, че времето е петнадесет секунди под личния ви рекорд, милорд.

- Което доказва, че силното пиене удря в главата, - промърмори строго

Ветинари.

- Подозирам, че за това едва ли са нужни още доказателства, - забеляза Дръмнот

с тънката си секретарска усмивка.

- От друга страна, ако трябва да сме честни, длъжен съм да призная, че тази

Шарлота от „Вестника” е най-страховитата съставителка на кръстословици за всички

времена, при условие че те всичките са една пасмина. Тя обаче! Абревиатури, четни и

нечетни букви, скрити думи, инвертирани последователности, а сега и тези диагонали!

Как ли успява?

- Вие нали успяхте, сър.

- Само с разгадаването. Което е много по-лесно, - Ветинари вдигна пръст - Това

ще да е същата онази жена, която държи магазинчето за домашни любимци на

Пеликулски стъпала, помнете ми думата. Наскоро не са я споменавали като

победителка. Тя ще да ги съставя.

- Женският ум несъмнено е коварен, милорд.

Ветинари погледна изненадано секретаря си:

- Е да, разбира се. Нали трябва да се оправя с мъжкия. Мисля че...

На една от вратите лекичко се почука. Патрицият се върна към „Вестника”, а

Дръмнот се измъкна от стаята. След като бяха разменени шепнешком няколко думи, секретарят се завърна:

- Както изглежда онази млада жена се е вмъкнала през задната врата чрез

подкупване на стражите, сър. Те приеха подкупа, съгласно вашите постоянни

160

разпоредби, и я поканиха в чакалнята, която тя скоро ще установи, че е заключена. Тя

желае да се види с вас защото, както казва, имала оплакване. Тя е слугиня.

Лорд Ветинари вдигна поглед над горния край на вестника:

- Кажете и, че не мога да и помогна по въпроса. Вероятно би могла да опита, ох, знам ли, с друг парфюм?

- Исках да кажа, че принадлежи към обслужващ персонал, сър. Казва се Гленда

Сладкофасулска.

- Кажете й... - Ветинари се поколеба, след което се усмихна - Ах да, Сладкофасулска. Подкупът за стражите храна ли беше? Може би някакво сладкарско

произведение?

- Правилно, сър! По едно голямо Сладко дяволче на човек. Бих ли могъл да

попитам как...?

- Тя е готвачка, Дръмнот, а не прислужница. Непременно я поканете.

Секретарят го изгледа с известно недоволство:

- Сигурни ли сте, че е разумно, сър? Аз вече казах на стражите да изхвърлят

сладките.

- Сготвени от една Сладкофасулска? Това би било поругване на изкуството, Дръмнот. Ще се видя с нея незабавно.

- Длъжен съм да ви напомня, че разписанието ви за тази сутрин е пълно, милорд.

- И то доста пълно. Наистина е ваше задължение да ми напомняте това, за което

аз ви уважавам. Но аз се върнах тази нощ чак в четири часа и ясно си спомням, че си

ударих пръста в стъпалата. Аз съм пиян като кирка, Дръмнот, което естествено значи, че кирките са пияни точно колкото мен. Трябва да призная, че изразът не ми е привичен

и че досега не съм мислил за кирките в този контекст, но Муструм Ридкъли прояви

любезността да ме просвети по въпроса. Затова ми позволете за момент да бъда

извинен.

- Е, вие все пак сте Патрицият, сър, - изтъкна Дръмнот - Можете да постъпите, както поискате.

- Много любезно от ваша страна да го кажете, но аз, в действителност, нямам

нужда от напомняне, - каза Ветинари с нещо, което почти сигурно беше усмивка.

Когато строгият мъж отвори вратата, вече беше твърде късно да се бяга. Когато

той каза: „Заповядайте при Негова Светлост, госпожице Сладкофасулска”, вече беше

твърде късно да се припада. Какво ли си беше мислила тя? И дали изобщо беше

мислила?

Гленда последва човека в следващата стая, която беше облицована с дъб, строга

и изобщо беше най-непретрупаният кабинет, който тя беше виждала. Стаята на

средностатистическия магьосник беше толкова гъчкана с всевъзможни неща, че не се

виждаха стените. Тук дори и бюрото беше чисто, като се изключи гърненце с пера за

писане, мастилница, отворен брой на „Анкх-Морпоркски Вестник” и... погледът и

остана прикован към това нещо - чаша с надписа „На най-добрия шеф на света”. Тя

беше толкова не на място тук, че като нищо би могла да е нахлула от друга вселена.

Някой незабелязано постави зад нея стол. Което беше добре, защото, когато

мъжът зад бюрото я погледна, тя скоропостижно седна.

Ветинари потърка основата на носа си и въздъхна:

- Госпожице ... Сладкофасулска, в този дворец има цели стаи пълни с хора, искащи да се видят с мен, и то все могъщи и влиятелни хора, или поне те мислят, че са

такива. И все пак господин Дръмнот имаше любезността да вмъкне в разписанието ми, предреждайки генералния началник на пощите и кмета на Сто Лат, среща с една млада

готвачка с престилка под палтото и заявено намерение, както пише тук, „да я видим ние

161

тая работа”. Това е защото забелязвам, какво не е на мястото си, а вие, госпожице

Сладкофасулска, не сте на мястото си. Какво искате?

- Кой ви е казал, че искам нещо?

- Всички искат нещо, когато са при мен, госпожице Сладкофасулска, дори то да

е, самите те да са на друго място.

- Добре де! Снощи вие напихте всичките капитани и ги накарахте да подпишат

онази хартия във вестника!

Погледът му изобщо не потрепна. Това беше много по-лошо от, ами от всичко

друго.

- Млада госпожице, пиянството носи равенство на човечеството. То е

окончателната демокрация, стига да ви харесват подобни неща. Пияният просяк е също

толкова пиян колкото един лорд, и обратното. Случвало ли ви се е да забелязвате, че

всички пияници се разбират взаимно, независимо колко пияни са и колко различни

могат да са матерните им езици? Да приема ли, че сте роднина на Августина

Сладкофасулска?

Този въпрос, след всичката тази възхвала на пиянството, я цапардоса между

очите и пръсна мислите и напосоки.

- Какво? О. Да. Точно така. Тя беше баба ми.

- И като млада беше готвачка в Гилдията на Наемните убийци?

- Точно така. Тя все се шегуваше, как не им позволявала... - тя бързо се спря, но

Ветинари завърши изречението вместо нея:

- ... да използват нейните торти за да отравят хора. Ние пък всеки път й се

подчинявахме, защото, както несъмнено знаете, госпожице, никой не иска да ядоса

една добра готвачка. Тя все още ли е с нас?

- Почина преди две години, сър.

- Но след като вие сте Сладкофасулска, предполагам, че сте се сдобили в замяна

с няколко други баби? Баба ви винаги е била стожер на общността, а и все на някого

трябва да носите всичките онези лакомства, нали?

- Това няма откъде да го знаете, само налучквате. Но сте прав, те са за

възрастните жени, които си нямат кой да се грижи за старините им. Както и да е, те са

си от полагащото ми се.

- О, разбира се. Всяка работа си върви с някои малки облаги. Ето, не бих и

очаквал Дръмнот да си е купил и един кламер през живота си, а, Дръмнот?

Секретарят, подреждащ книжа някъде на заден план, изкара една бледа

усмивчица.

- Вижте сега, аз прибирам само остатъци... - започна Гленда, но Ветинари я спря

с махване на ръка.

- Вие сте тук заради ритнитопката, - каза й Ветинари - Бяхте на снощната вечеря, обаче университетът предпочита сервитьорките да са дългокраки, а аз забелязвам

подобни неща. Поради което предположих, че бяхте там по ваша работа без да

занимавате с въпроса вашето началство. Защо?

- Вие им отнемате тяхната ритнитопка!

Патрицият събра пръстите на двете си ръце и опря брадичката си на тях докато я

наблюдаваше.

Опитва се да ме притесни, помисли си тя. И успява, ох, успява.

Ветинари запълни тишината:

- Баба ви имаше навика да мисли вместо хората. Тази черта явно се предава в

рода, и то все по женска линия. Всеки път способни жени, шетащи в свят, където

всички останали са като че на седемгодишна възраст и постоянно се спъват и падат

докато играят, а тези жени ги вдигат и гледат как те пак хукват по същия начин.

162

Предполагам, че управлявате Нощната Кухня? В голямата има твърде много хора. Вие

искате територии, които да можете да контролирате, извън непосредствения обсег на

всякакви глупци.

Ако беше добавил „Прав ли съм?” като някакъв дърдорко просещ си

аплодисменти, тя щеше да го намрази. Но той като че четеше направо от вътрешността

на главата й, така спокойно и делнично. Трябваше да се сдържа да не потръпне, защото

всичко беше вярно.

- Не отнемам нищо от никого, госпожице Сладкофасулска. Аз просто променям

игралното поле, - продължи той - Какво му е майсторството в блъскащата се натясно

гмеж? Така не се постига нищо друго освен изпотяване. Не, трябва да се движим

напред, към новото. А новините, както знам, се движат напред с мен. Капитаните, несъмнено, ще стенат и охкат, но те също така остаряват. Да умреш посред игра може и

да е романтична идея, докато човек е млад, но като поостарее, в главата го удрят и по-

телесни неща от разни романтични идеи. Те знаят това, независимо, че не го признават, така че, въпреки че ще протестират, ще се погрижат това да не отиде твърде далече.

Фактически аз не само че не отнемам, а им давам много нещо. Одобрение, признание, стабилна репутация, златообразна купа и шанса да запазят каквото е останало от зъбите

им.

След всичко това тя не можа да се сети за нищо повече от:

- Да де, но вие им извъртяхте номер!

- Нима? Никой не ги е принуждавал да пият без мяра, нали?

- Вие си знаехте, че ще сторят точно така!

- Не. Подозирах, че биха могли да сторят така. Биха могли да бъдат по-

предпазливи. Трябваше да са по-предпазливи. Бих предпочел да се изразя в смисъл, че

ги поведох по правия път с малка хитрина, вместо да ги подкарам по него с тояги. Аз

разполагам с много разновидности тояги, госпожице Сладкофасулска.

- И още, вие ме шпионирахте! Знаехте за лакомствата.

- Да съм ви шпионирал? Госпожице, веднъж за един велик владетел бе казано, че

всичките му мисли били за поданиците му. Също като него аз мисля за народа си.