Тедрик

I. КОВАЧЪТ

— Критичната точка в развитието на човешката цивилизация е тук, разбирате ли, ТУК! — главният физик Скандос посочи с червения си молив резкият скок на хронограмата. — Защо хората са често така глупави? Всяко божие създание, дори с най-примитивен мозък разбира, че сила се придобива с храна, а не когато кръвта ти изтича. За да е силна расата, момичетата трябва да раждат потомство, а не да загиват на жертвения камък в прослава на измислени богове! И това е така лесно да се поправи. Никъде в достижимото от нас време, не се намира друг човек, заемащ такава удачна ключова позиция!

— Съгласен съм, че е лесно — отвърна Фурмън, помощникът му. — Срамно е да позволяваме на Тедрик да умре, без да му дадем възможност да осъществи огромните си способности. Това лесно и просто ще се осъществи именно сега, когато в ръцете му попадна този удивителен метеорит. Но всъщност технологията за производство на високовъглеродна стомана ще бъде открита от друг ковач от друг народ чак след две поколения. Знам, че е съблазнително, Скандос, но и най-малкото намесване в събитията от миналото може да доведе до непредсказуеми и катастрофални последствия.

— Знам това — намръщи се Скандос. — Но много темпорални елементи засега си остават истинска загадка за нас. Ние не си представяме какво именно може да стане. Почти от столетие умеем да се намесваме в миналото, но се боим да действуваме — и затова тъпчем на едно място. Досега сме извършили стотици безполезни опити, ако не бъркам, стигнали сме до пореден номер осемстотин и единадесет. Но нима сме открили нещо съществено за развитието на хронофизическата теория?

Той замълча за известно време, а после продължи с нарастваща страстност.

— Изглежда, най-добрият изход се крие във възможността, нашата временна линия мигновено и безболезнено да изчезне. Или ние трябва с отчаяние да си кършим ръцете и да наблюдаваме, как нашата цивилизация си готви самоунищожението с помощта на литиевите ядрени бомби? Погледни наклона на тази крива? До глобалната катастрофа остават само сто осемдесет и седем години!

— Но нито Съветът, нито Академията позволяват намеса в миналото!

— Хе, това също ми е известно. Затова и не се каня да ги питам. Но питам тебе. Ние двамата заедно знаем за времето повече, от всички физици на нашето столетие. През дългите години съвместна работа, аз се убедих, че твоите разсъждения винаги са целесъобразни и безпристрастни. Ако одобриш решението ми, то ще работим заедно. Ако не — продължаваме внимателните и безцелни опити.

— Доколкото разбирам, ти ми възлагаш отговорността за това решение?

— В определен смисъл, да! Но от друга страна вече съм решил, че ще се облягам на тебе само на половина.

— Тогава — напред!

— Нека става, каквото трябва.

— Тедрик, ставай!

Ломарианският майстор отвори очи. Събуждането не бе постепенно и дълго, както при изнежен човек от нашето време. Мигновено съзнанието влезе в правата си и той подуши опасността като планински барс. Само преди секунда лежеше отпуснат и тихо похъркваше, а сега скочи от леглото, грабна меча си и с един скок се оказа в средата на стаята. Там застана, готов за бой. Мускулите напрегнато потрепваха, Суровите сиви очи се изпълниха с тревога, ръката, държаща меча, стана твърда като камък. Всяка частица на неговото огромно тяло — шест фута и четири дюйма височина и повече от двеста фунта могъща плът, — бе готова да действува. Острият поглед на ковача веднага съзря мъждукащото сияние, което обгръщаше почти невидимото същество, висящо неподвижно във въздуха.

— Възхищавам ти се, Тедрик!

Това създание, привидение или призрак, не говореше и ломарианинът не чу нито звук; думите сякаш сами се появяваха в дълбините на мозъка му.

— Макар, както виждам, да си поизплашен, но запазваш пълното си самообладание. Всеки друг човек от твоя народ би изпаднал в ужас и щеше да полудее.

— Ти не си от нашият свят, Господарю — Тедрик почтително клекна и коляното му се опря на земята. Той знаеше, че съществуват богове и демони и макар и за пръв път да бе удостоен с такова височайше посещение, през живота си бе слушал за доста такива случаи. И понеже бог на го уби незабавно, това вероятно не влизаше в намеренията му, поне засега. Ковачът наведе глава и продължи да говори: — В Ломара няма богове, които да се възхищават от мен. Освен това нашите богове са твърди и тежки. Какво искаш от мен, странни боже?

— Аз не съм бог. Ако можеше да проникнеш през този мъждукащ заслон, ти с един удар на меча си би ми отрязъл главата и аз веднага ще умра.

— Разбира се, ти си като Сар… — Тедрик прекъсна говора си по средата на думата.

— Ясно, страхуваш се да го кажеш.

— Да, дори човек да е сам, боговете, следователно и жреците, които му служат, могат да ме чуят. Тогава човек ляга на плочата от зелен камък и губи мозъка си, черния дроб и сърцето си.

— Нас никой няма да ни чуе. Властта ми е достатъчна и ти обещавам това.

Тедрик не каза нищо.

— Разбирам съмненията ти. Добре, нека засега да оставим настрана тази тема. Кажи ми, ако искаш нещо да ме попиташ?

— Аз бих желал да знам, как чувам думите ти, макар ти да не произнасяш нито звук. Всъщност, неведоми са божиите пътища. Аз съм ковач и се опитвам да намеря или да направя много як метал, но който да не бъде крехък. Медта не става. Тя не се закалява. Желязото, което добивам, е или прекалено меко или прекалено твърдо и чупливо. Моите смеси и сплави в които влагам различни добавки, също се получават или меки или недостатъчно здрави.

— Е, какво пък, ще се опитам да ти помогна. Ти умееш да изливаш лошо желязо и сив чугун с ниско качество. При обикновените обстоятелства на твоя живот, ти никога не би се научил да правиш високовъглеродна стомана. Това ти трябва и ще ти покажа, как се изготвя.

— Ти можеш ли, Господарю? — очите на ковача направо се възпламениха. — И ще ме научиш?

— За това съм дошъл тук. Но въпросът, дали ще те уча или не, зависи от няколко обстоятелства, които следва да изясним. За какво ти е нужен метал, с други думи, каква е твоята цел?

— Най-великият от нашите богове, Сарпедион, е лош бог и аз смятам да го убия! — очите на Тедрик засвяткаха от омраза и огромните мускули по тялото му заиграха нервно.

— Лош ли? И защо?

— Във всичко е лош! — развълнуваният ковач повиши глас. — Какво хубаво има в бог, който умее само да убива и да вреди? Народът ни, Господарю, се нуждае само спокойно да работи и да не се страхува. Как можем ние в Ломара да живеем щастливо, когато всяка година се случват повече умирания отколкото раждания? Ние останахме прекалено малко. И всички ние, освен жреците, сме длъжни да работим непрекъснато и тежко, че да не умрем от глад.

— Това потвърждава догадките ми. Кажи ми, ако успееш да получиш високовъглеродна стомана, какво ще правиш с нея?

— Ако ми дадеш божественият метал, Господарю, аз ще изкова меч и доспехи. С острия меч ще сека медта и обикновеното желязо. Бронята ще ме предпазва от медните и железни мечове. Това ми е нужно, да премина през тълпата въоръжени жреци и техните наемници.

— Сам ли? Но защо?

— Защото не мога да искам от никого помощ, както не мога да кажа на никого за моята цел. Всеки, който разбере това, много скоро ще се озове на зеления жертвеник. Жреците отдавна ме подозират. Но аз съм най-добрият ковач в Ломара и затова съм още жив. И докато съм жив ще търся, това, което търся!

— Предполагам, че за сражение с цял отряд войници ти трябва нещо повече от добър меч и броня. Ти си един голям оптимист, мой млади дивако!

— Този метал е единственото, за което те моля, Господарю — упорито каза ковача. — Останалото е моя грижа.

— Добре, така да бъде. А после?

— Фигурата на бог Сарпедион, както сигурно знаеш, е направена от камък, дърво, мед и злато, ако не смятаме и скъпоценностите, естествено. Аз ще му взема мозъка, черния дроб и сърцето, ще ги залея с вряло масло и ще ги пренеса в жертва…

— Чакай, чакай! Сарпедион не е живо същество и всъщност никога не е съществувал. Ти сам преди малко каза, че фигурата му е направена от камък, мед и…

— Не бъди така наивен, Господарю мой! Май ме проверяваш? Боговете всъщност са духове. Те са свързани с изображенията си и в известна степен със своите жреци чрез душевната си сила, а може да се каже и жизнена сила. Ако тази връзка се унищожи с огън и жертвоприношение, богът, разбира се, няма да умре, но няма да има възможност да си отмъсти, докато жреците му не изработят нова фигура и не загубят много време и сили, да възстановят разкъсаното. Аз ще направя твое изображение, Господарю мой, където ти ще се настаниш. Аз ще пожертвувам в твоя чест Сарпедион, мой нови странни боже. Но как е името ти, Господарю мой? Аз не мога винаги да те наричам „странен бог“.

— Наричат ме Скандос.

— Ск… Скн… Моят език не е в състояние да произнесе тази дума. Ако ми разрешиш, Повелителю, ще те наричам Лосир.

— Наричай ме, както ти харесва, само не и бог.

— Ти ми се надсмиваш, Господарю Лосир — обидено отвърна Тедрик. — Това, което човек вижда с очите си, слуша с ушите си, особено когато това става без звук, както сега, това е истината. Всеки човек, който те види, че познае в тебе бога.

Скандос се предаде. Той би могъл да спори седмици с упорития ковач без никакъв успех. Дебелоглавият Тедрик прекрасно знаеше, какво е това истина.

— Да сключим договор, Господарю — продължи ковачът. — Стана ли ти ясно, че аз искам да спра пренасянето на човешки жертви на боговете? Повече няма да ги има, дори и за тебе! Готов съм да ти предложа всичко, което пожелаеш, само не и човешки животи. И няма да си променя решението, дори да се откажеш да ми дадеш божествения метал.

— Добре! Нека твоето решение да е твърдо и окончателно. Не са ми нужни никакви жертви, нито сега, нито в бъдещето. Разбираш ли това?

— Да, Господарю. Разбира се, Сарпедион е велик и могъществен бог и когато ти го пренеса в жертва, между нас ще се осъществи здрава връзка. Но ще бъде ли достатъчна само тази единствена жертва за всички бъдещи времена?

Скандос вътрешно се наруга. Той не искаше да започва спор. В края на краищата, щом Тедрик желае да принесе такава жертва, това си е негова работа.

— Бъди сигурен, че Сарпедион е напълно достатъчен. А що се отнася до изображението което се каниш да направиш… е-е, май няма никаква необходимост.

— Не бива иначе, Господарю мой. Ако те няма в твоя храм, всички ще помислят, че си малък и слаб бог. Освен това фигурата ти ще ни позволи да те викаме, когато имаме нужда от тебе.

— Ти не ще можеш да ме викаш. Дори да се изхитря и да те чуя, което е доста съмнително, аз не бих могъл да ти отвърна. Ако някога отново ме видиш или чуеш, то ще бъде само защото аз ще поискам това, а не ти.

— Забележително! — възкликна Тедрик. — Всички богове действат по този начин и въпреки това, те говорят, чрез жреците си, естествено. Аз се радвам, че си така откровен, Господарю мой Лосир. Но не е ли време да се занимаем с божествения метал?

— Ти си прав. Така, вземи онова голямо парче „метал, който е паднал от небето“, което пазиш в работилницата си…

— Но аз нищо не успях да направя с него, Господарю. Вече се опитвах…

— Това никак не ме учудва. Обикновените метеори са желязно-никеливи, но този включва в състава си и два труднотопими елемента — волфрам и ванадий, които са необходими за нашата цел. Да го разтопиш, трябва да осигуриш по-силен огън. За това ще ти трябват дървени въглища, металургичен кокс и още нещо. Слушай, можеш ли да доставиш от зеленикавия камък, от който е направен жертвеника ви?

— Колкото желаеш!

— Достатъчно е колкото твоето тегло. Още е нужна и черна руда, която ти сам използуваш обикновено, около четвърт от твоето тегло…

Инструктажа продължаваше все така подробен, от изходните суровини, до крайния продукт. Накрая Скандос допълни:

— Ако внимателно изпълниш всичките мои указания, ти ще получиш високовъглеродна стомана с добавки от хром, никел, ванадий, молибден и волфрам. Това всъщност ти търсеше. Добре ли запомни думите ми?

— Напълно, Господарю мой. Паметта ми е добра и аз никога нищо не записвам. Запомних всичко: теглото на рудата и въглищата, температурата и всяка стъпка на разтопяване и обработка. Всичко се намира вече в главата ми.

— Тогава си отивам. Довиждане.

— Довиждане, Господарю Лосир. Благодаря ти!

Ломарианецът наведе глава и когато се изправи, странният посетител вече бе изчезнал.

Тедрик легна обратно в постелята си и независимо от обхваналото го вълнение, почти мигновено заспа. А на сутринта, като изгълта огромно количество месо, хляб и мляко, той излезе на двора и извика от ковачницата помощника си и чираците, преди те да са започнали дневната си работа.

— Тази нощ ми се появи странен бог по име Лосир и ми показа, как се изработва добро желязо — каза Тедрик на хората си и тонът му не допускаше никакви възражения. — Затова, край на обикновените ни работи. Коминът на пещта да се разгради тухла по тухла, както и покрива. Аз ще ви покажа, как трябва да се преустрои.

Работата закипя. Програмата на Скандос се изпълняваше бързо и без бавене. Накрая в преустроената пещ се разгоря огън и пламъците нажежиха до червено безформеното парче метеорит. Тедрик махна с ръце и заповяда да надуват меха все по-бързо и по-бързо. Но в този миг се обади помощника му, който сам бе опитен майстор. Той вярваше напълно на Тедрик, бе му предан безгранично, но тази нова технология му се стори необикновена…

— Млъкни, момко! — сряза го Тедрик. — Прави, каквото ти казвам! Заповядай на тези четирима безделника, да донесат повече вода! След като метала се разтопи, ще покрием пещта с мокри кожи и така ще задържаме горещината по-бавно да се разсейва. Металът трябва да изстине бавно. Ей, вие двамата, хвърляйте повече въглища! По-бързо мърдайте! Сега и аз ще се хвана с духалата. Давай с пълна сила!

Той напрегна могъщата си гърбина. Пламъкът се усили, разгоря, загърмя. Адска топлина бе изпълнила ковачницата. Тялото на Тедрик се покри с пот, но без да престава да работи, той продължи да говори.

— Момко, помниш ли меча, който обикновено нося, онзи с рубините по дръжката?

Помощникът кимна. По лицето на този достоен мъж се появи изразът на страстното желание и в същия миг изпусна тежка въздишка. Цената но този меч се равняваше на половингодишната му заплата.

— Момко, слушай внимателно. Пещта трябва да остане нагорещена през целия ден и цялата нощ. Освен това и за нещо друго трябва да проследиш. Но работата няма да ни отнеме много време — не повече от десетина дни. — Всъщност процесът изискваше седем дни, но Тедрик не искаше тази информация да стигне до ушите на жреците. — Запомни ли? Десет дни. Но през това време ти трябва да изпълняваш всичко, което ти казвам съвсем точно. Тогава ще получиш като награда меча ми с рубините! И останалите, които не бягат от работата, ще получат по железен меч над обикновената заплата! Устройва ли ви такова сделка? — суровият поглед на Тедрик премина по лицата на хората му.

Сделката ги устройваше.

Дойдоха относително спокойните дни, когато бе нужно само да поддържат огъня в пещта. Като предостави това на верния си помощник, Тедрик започна да изработва статуята на новия си бог. Макар този ломарианин да не можеше да се мери с Фидий или Праксител, той без съмнение бе един от най-добрите майстори на своето време. За съжаление той не бе успял добре да разгледа лицето на Скандос. И в резултат главата повече притежаваше чертите на достойния помощник на Тедрик, отколкото на истинския хронофизик. И въпреки това тази най-забележителна част на творбата имаше поне някаква прилика с оригинала. Докато останалите части на изваяното тяло трябваше да внушават уважение и страх и затова торсът на божеството, както и крайниците му, притежаваха огромна мускулатура, която ги превръщаше в нещо дебело и огромно. Отвътре фигурата бе куха и запълнена с пясък, освен местата където се разполагаха грубите изображения на сърце, черен дроб и мозък, изрязани от твърдо дърво.

— Те идват, стопанино! — момчето, което наблюдаваше пътя, стремително влетя в ковачницата. — Единадесет души са! — минаваше вече седмият ден от началото на топенето. — Един жрец в медна броня и десет тарконци облечени в желязо: пет стрелци с лък и пет копиеносци.

Тедрик нямаше нужда да казва но момчето, къде да отиде и какво да прави. Двамата се устремиха към оръжието на ковача, като вестителят изпреварваше стопанина си. Това просто доказваше, че той често изпълняваше и функцията на пазач и оръженосец. С неговата помощ Тедрик за няколко минути се облече напълно в желязо.

В резултат на което, когато единадесетте неканени посетители приближиха ковачницата, на вратата ги посрещна въоръжен рицар-гигант, който небрежно се опираше на дръжката на петдесет фунтов чук.

Флагът, веещ се над малкия отряд принадлежеше на жрец-воин трети ранг. Това бе добре. Значи не възприемат сериозно Тедрик, щом не са се погрижили да изпратят нещо по-солидно. И всичко на всичко само десет, ниски, кривокраки и жилави наемници от Тарк. Като войници не бяха чак толкова лоши, но само в случаите, когато имаха работа с противници от тяхната теглова категория.

Отрядът се приближи на няколко крачки и спря.

— Ти си напълно въоръжен, ковачо? — сякаш не повярва на очите си жреца. — Защо?

— А защо не! Такъв навик имам, да посрещам гостите си, в същите дрехи, в каквито и те са дошли.

Те се измериха с предизвикателни погледи. След кратката пауза ковачът запита с едва скрита насмешка:

— На какво дължа честта да ви видя, жрецо? Нима не съм си платил, както се полага, данъка на великия бог?

— Така е, платил си го, но аз не съм тук заради данъка. Разнесе се слух, че при тебе се е явило странно божество, което е говорило с тебе и те е наставлявало в занаята ти и ти си направил неговото изображение.

— Не крия това. Аз нямам тайни от великия Сарпедион и неговите слуги.

— Възможно е. Но подобно поведение не подобава на божество, ама никак не подобава. Защо богът се е явил на тебе, а не на някой от нас, служителите на Храма?

— Това божество не прилича на Сарпедион. И всичко, което ще помоля бог Сарпедион и неговите слуги е, да ме оставят на мира. Аз добре плащам за това.

— Какъв договор си сключил с този Лосир? И каква цена плащаш за това?

— Засега не съм сключил никаква сделка. Удивен съм, разбира се, всъщност, кой съм аз? Прост човек. Ковач! Но мога ли да разбера пътя на бога? Мисля, че той след време ще каже цената си. Каквато и да е, аз ще платя с радост.

— Че ще платиш не се съмнявам. Но не на този Лосир, а на великия Сарпедион. Затова ти заповядвам, веднага да унищожиш изображението на този лъжлив бог!

— Ти ми заповядваш? Но защо? Нима да имаш личен бог е противозаконно? Повечето семейства в Ломар си имат свои богове-закрилници.

— Но не такива, като твоя. Сарпедион не желае твоят Лосир да съществува.

— Но той съществува! Нима великият бог е така изплашен и така слаб, че не може сам да се защитава от…

— Пази се, ковачо! И замълчи! Не богохулствай, иначе ще загинеш!

— Случвало ми се е, да богохулствам и преди, но Сарпедион не ме е докосвал. Поне, докато неговите жреци не получаваха такъв хубав данък от мен във вид на отлично желязо, което само аз мога да изработвам.

— Разнесоха се слухове и за новото желязо. Разкажи ни точно, как трябва да се прави.

— Жрецо, ти знаеш как аз отговарям на такъв въпрос. Това е тайна само моя и на моя бог!

— О! Ние имаме начини, които заставят да се разприказват и най-големите богохулници и твърдоглавци! Хора, хванете го! И разбийте дяволското изображение!

— Стойте на мястото си! — изрева Тедрик с такъв силен глас, че нито един човек не помръдна от мястото си. — Ако някой се осмели да направи крачка напред или да шавне с копието или лъка, да знае, че мозъкът ти, жрецо, ще се залепи по стените на ковачницата ми! Може ли медното гърне на главата ти да издържи удара на този чук? Може ли тлъстото ти тяло да се движи достатъчно бързо, че да избегне моя удар? Обещавам ти, че всички тези плъхове, които си довел, ще умрат преди да са успели да ме съборят на земята! А ако ме убиете, какво добро ще направите на Сарпедион, когато го лишавате от неговата част прекрасно желязо? Помисли над това, жрецо!

Известно време жрецът измерваше с поглед разсвирепялия се майстор. После, изглежда реши, че набелязаната жертва, едва ли ще бъде хваната жива и затова се обърна с гръб и заповяда на отряда си да тръгне обратно по улицата.

Тедрик веднага се върна в ковачницата. Ясно разбираше, че заплахите на жреца, не се явяват просто разклащане на въздуха. Сега рискът още не е голям, но следващото посещение, няма да бъде толкова мирно. За щастие той бе взел всички необходими предпазни мерки. Нито един от неговите хора не знаеше, че в затворените глинени съдове, които той подлага на такова внимателно нагряване, се намират само дървени въглища и кокс. В същото време, бронята и шлема, меча и щита, брадвата и чука, се закаляват в масло при температурата на врящата вода. Ваната за това се намираше край огнището на светая-светих на ковачницата — малката стаичка зад спалнята на Тедрик, в която той обикновено извършваше магическите обреди на ковачите, с които придаваше здравина на изделията си.

Вечерта подбра подходящ точилен камък със съвсем ситни зърна и се захвана да оформя режещите ръбове на новия си меч. После старателно закрепи двуръката дръжка с масивния ефес. Изкусните потръпващи пръсти на майстора поглаждаха, опипваха и изучаваха всеки сантиметър на стоманеното острие. Той ласкаво галеше с дланта си студената повърхност и усещаше скритата в нея сила и мощ. Да, това бе неизвестна преди сплав! Истински божествен метал!

На масата, върху брус от твърд дъб лежеше ивица черно желязо широко пет дюйма и дебело колкото пръст. Той леко чукна по нея с меча си. Разнесе се звън, приличащ на камбанен и на желязната повърхност се появи резка. Тогава хвана дръжката с две ръце и нанесе удар от средна сила — на острието не се виждаше никаква следа. Пое си дълбоко дъх и подложи божествения метал на последното изпитание. Удари с всичка сила на която бе способен. Той никога не бе замахвал досега така с меч. Подобно нещо си бе позволявал само с ковашкият чук или бойната брадва. Раздаде се рязък звънтящ звук, частите на разрязаната ивица се разлетяха на противоположни страни, а ужасното острие се заби яко в дъбовия брус. Той измъкна оръжието и загледа блестящото си изделие:

НИКАКВИ ИЗМЕНЕНИЯ!

За миг се превърна в мраморна статуя, така бе поразен от видяното, после сърцето му се изпълни с ликуване.

Сега оставаше само да нагласи закопчалките и кожените връзки към бронята. За тази работа му бяха необходими два дни. Така че, когато служителите на Сарпедион се самопоканиха отново, облечени в тежко снаряжение от най-доброто си желязо и готови да го надвият с броя си и живото тегло, той бе напълно готов за схватката. При това никой не встъпи в преговори с него. Вратата на стаята се отвори, нападателите видяха ковача и с викове се нахвърлиха яростно.

Но Тедрик грижливо бе избрал полесражението. Той ги очакваше в ъгъла. Зад гърба му се намираше стълбата, която водеше на втория етаж. Вдясно стената продължаваше напред цели двадесет фута. Отляво, зад стълбата, също имаше плътна стена. Докато не го изтласкат от тази позиция, едновременно можеха да го атакуват само двама души.

Първият удар бе хоризонтален, на нивото на шията и бе нанесен от Тедрик с такава яростна стремителност, подобна на онази, с която преди няколко дни разцепи ивицата желязо. Божественият меч почти не забави движението си, като разсече броня, плът и кости. Като че за миг главата в шлема и горната част на плещите останаха на мястото си, после тялото на врага рухна долу и заля пода с ведро изтичаща кръв от страшната рана.

Ковачът разбра, че няма никаква необходимост да влага толкова сила във всеки удар. Все едно, никой нямаше да може да се съпротивлява достатъчно дълго време. Затова със следващия удар, нанесен отгоре надолу, той разсече противника си само до брадата, макар и да можеше да го разполови. При връщането на меча с трети удар отдели главата на поредния божи наемник.

Противниците също нанасяха множество удари, като се целеха в главата, шията или плещите, но не можеха да преодолеят защитните доспехи. Безпокоеше го само грохотът. Пет години бе проектирал и създавал различни видове въоръжение и майсторството му бе неоценимо. Дълбокият шлем, който се опираше на рамената, бе подплатен с дебел слой кожи, а също и бронята, която защитаваше гърдите и гърба. Наложи му се да пожертвува част от подвижността си и не можеше да обръща главата си на всички посоки, но затова пък силата на ударите с меч се поемаха от рамената.

Оръжието на наемниците се плъзгаше по доспехите на Тедрик без да оставя дори драскотина или вдлъбнатина. Мечовете или се огъваха или се чупеха. Звън съпровождаше отскачането на бойните чукове и брадви. Въпреки това нападателите постепенно се придвижваха напред. Макар и всеки удар на Тедрик да отнемаше нечий живот на враг, него крачка след крачка го притискаха към стълбата.

И накрая се случи това, което чакаше и се надяваше. Натъкменият в блестящи медни доспехи жрец се показа зад редиците на наемниците. Той гледаше нещо зад гърба на ковача, подканяше го с размахвания на ръцете си и не криеше тези си жестове. Изглежда бе разделил хората си на две групи и част от наемниците се бяха изкачили по обходен път на втория етаж и така Тедрик бе захванат в клещи. А самият жрец стоеше зад оредялата група отпред и наблюдаваше как ще хлопне капанът.

Това бе, което му трябваше!

Тедрик сякаш отстъпи три крачки нагоре по стълбата, приклекна и като напрегна мускулите на краката си, скочи нагоре и напред. Двеста и тридесет фунта собствено тегло и петдесет фунта на бронята се стовариха на групата врагове и никой не се удържа изправен.

Но Тедрик бе първият който се оказа на крака. Хвърли се към жреца, вдигайки по пътя меча си, развъртя си и замахна, като в удара си вложи всичката си ковашка сила, умножена от скоростта на скока му. Стовари меча си така, сякаш пред него се намираше самият омразен Сарпедион.

После настъпи с крак оплисканата с кръв медна броня и се обърна към войниците. Ужас се бе изписал по лицата им. Те се колебаеха, сякаш чакаха нещо — заповед или знамение отгоре.

— СТОЙТЕ! — прогърмя Тедрик и размаха заплашително меча си.

— Но… ти трябваше… да си мъртъв… — заеквайки измърмори сержантът на наемниците, а хората му се насъбраха зад него с отпуснато оръжие. — Ти ТРЯБВАШЕ… да умреш… защото Великият Сарпедион… трябваше да те…

— Нещо не приличам на труп, а! — издевателски се ухили Тедрик. — Твоят Сарпедион е един страхливец, кръвопиец и нищожество. Празно гърне поставено пред очите на страшния образ на новия бог. Лосир ме води и защитава. Днес с помощта на Лосир ще довърша твоят гнусен демон и ще го захвърля обратно в преизподнята, откъдето е изпълзял. Сержанте — продължи ковачът, — искам да те запитам тебе и хората ти нещо: За какво се биете — за пари или от любов към професията?

Отвърна му неясно мърморене, но и то бе красноречиво.

— Не съм искал да се биете с мен, аз не вдигнах пръв меч. Сарпедион и лъжливите му слуги ви платиха със смърт вместо злато. Но ви обещавам, че до залез слънце всички те ще бъдат мъртви. Не ви съветвам да се намесвате на тяхна страна, докато не ви стане известно кой и как ще ви плати. Нима искате да бъдете разсечени на две като нежно платно, подобно на онези момчета, които сега лежат без да помръдват? Впрочем, готов съм да окажа внимание на всеки желаещ, макар и да нямам много време.

Но желаещи не се намериха.

Тедрик се обърна и закрачи към Храма. След няколко минути ковачът бе настигнат от неговия млад и верен оръженосец. Момчето дишаше тежко. На рамената си мъкнеше бойната брадва и чука от божествен метал.

Храмът на Сарпедион бе висок и тесен с външна стълба, изнесена далеч напред, която водеше към плоския покрив на сградата. Там в петоъгълна надстройка се намираше помещението с жертвения олтар и статуята на бога. Плътни редици наемници изпълваха стъпалата. Тук-там сред невзрачните железни доспехи проблясваха полираните медни брони на жреците.

Тедрик достигна началото на стълбата и започна упорито да си пробива път нагоре. Това бе тежка работа и той се стараеше да не се уморява прекалено. Не му бе ясно, какво може да го очаква при олтаря и затова трябваше да има нещо като запас.

Той се катереше нагоре и нагоре и с удивление забелязваше, че противниците му стават все по-малко и малко. Или бе довършил всички или се бяха разбягали, но вече от пет минути не виждаше медни брони. Най-после стигна помещението на олтаря. Очакваше да срещне вътре плътна фаланга врагове, но там се оказаха десетина наемници, които побързаха да се дръпнат назад, щом го видяха.

Тедрик излезе вън и като застана на най-горното стъпало, размаха ръце.

— Пътят е свободен! Идвай! — завика той на младия си помощник и момчето се понесе нагоре с брадвата и чука.

И така, с помощта на тези яки сечива от божествен метал ковачът Тедрик превърна в пух и прах каменната статуя на Сарпедион.

Дивайн, върховният жрец на Сарпедион, бе изпаднал в отчаяние, защото искрено вярваше на бога си. Но също така искрено вярваше и в съществуването и страшната мощ на новия бог на Тедрик. Този бог бе извършил чудо, в действителността на което никой не се съмняваше: бе се явил на ковача и му бе дал част от божествената си сила.

През живота на Дивайн Великият Сарпедион не бе се появявал пред очите на простосмъртните, но в миналото го бе правил неведнъж, както гласяха легендите. Нужно бе да се накара богът да се появи отново, да накаже отстъпниците и така да защити божествената си власт.

Без съмнение, най-добрият начин да се привлече вниманието на бога, бе да се принесе достойна жертва, така размишляваше жреца. Разбира се, не роб или няколко роби. И не девственица от просто семейство. Тази жертва трябва да покаже дълбокото си уважение към бога… Може би, самият цар?… Прекалено е стар… и пълен с грехове… но, има дъщеря…

При тази мисъл стомахът му се сви на студена топка… Но отчаяната ситуация изискваше извънредни и необикновени мерки. Той повика младшите жреци и им даде разпорежданията си.

Едра фигура в блестящи златни доспехи изникна на ръба на храмовия покрив. Това бе самият цар Фагон! Монархът на Ломара се насочи съм олтаря, където Тедрик с тържествуващ вик изтръгна от купчината отломки дроба на Сарпедион — парче дърво, боядисано с червен цвят. По стълбата нагоре, прескачайки по няколко стъпала едновременно бързаха десетина придворни.

— Тедрик, бързай! — задъхано изскриптя царят. — Жреците отвлякоха Роана и искат да я предадат на Сарпедион!

— Те не могат, господарю. Аз убих Серпедион! Виж!

— Могат! Те са извадили Свещеният лик от тайната гробница в подземието на храм Скин. Накажи тези предатели, преди да са убили Роана и ти ще бъдеш…

Тедрик не изслуша докрай щедрите обещания, всъщност сега и бедственото положение на принцесата не го трогваше много. Но Сарпедион! Кръвожадният дявол бе избягал от ръцете му! С гръмогласно проклятие Тедрик запрати на пода черния дроб на божеството и се затича надолу по стълбата. Не е достатъчно да убиеш едничкия Сарпедион. Той трябва да разбие и двата, особено Свещеният Лик, който бе най-важното изображение на бога. Свещения Лик… тази статуя на Сарпедион не бе виждал никой, освен най-висшите жреци… и разбира се, на тази светиня само царска дъщеря може да бъде принесена в жертва! О, какъв глупак се оказа, трябваше да помисли за това преди. Сега трябва да бърза. Още има време, но колкото по-рано се окаже там, толкова повече шансове има да победи.

Метна щита на гръб и се затича, а момчето оръженосец се носеше след него. Най-отзад, пъхтейки тежко и изоставайки непрекъснато, тичаше царят на Ломара обкръжен от верните си придворни.

Когато достигна площада над който се извисяваше храма Скин, Тедрик въздъхна с облекчение, като разбра, че сам няма да атакува тази крепост. Отряд царски гвардейци се опитваха да влязат вътре. Боят течеше без особени успехи и ковачът знаеше защо. Войниците, които се сражаваха срещу тежковъоръжените и многочислени защитници на Великия Бог, предварително се смятаха за победени. Затова на първо място трябваше да им повдигне бойният дух.

Но ще има ли достатъчно време? Вероятно. Важните жертвоприношения не се извършват прибързано — това може да разгневи бог Сарпедион. Необходимо е да се съблюдават тънкостите на церемониала, а за това е нужно доста време.

— Лорд Тедрик? — наперен капитан от гвардията се обтегна мирно и отдаде чест.

— Аз съм Тедрик. Знаеше ли, че ще дойда?

— Да, господине. Съобщението ми предадоха по слънчевите огледала. Ние сме сега твои подчинени, всяка твоя дума е заповед на самия цар Фагон.

— Добре. Събери хората си. Нужни ми са петнадесет или двадесет яки бойци!

Само след минута Тедрик стоеше пред плътен строй войници на тридесет крачки от храма.

— Войници! — обърна се той към тях високо, тъй че да чуят не само те но и противника. — Кой от вас най-добре се справя с меча? … Така, излез напред, момко… Бронята на мен е от божествен метал, творение на великия Лосир, всемогъщ бог и мой покровител. Да се убедите в това, заповядвам ти, момко, да ме удариш с меча… най-силният удар, който можеш да нанесеш!

Войникът два пъти махна с меча и удари по бронята с половината си сила.

— Заповядах ти, да удряш, както трябва! — зарева ковачът. — Мислиш, че ръждивото ти желязо ще пробие метала на бога, а? Удряй яка, сякаш искаш да убиеш! Бий!

Войникът стисна зъби, направи бърза крачка напред и замахна с всички сили. Бронята отговори на удара с продължително звънтене, а в ръцете на нападащият остана дръжката и част от острието на меча. Вълна от видимо облекчение премина по редиците на гвардейците. Враговете им бяха поразени и изплашени.

— Моля за прошка, о лорде — каза войникът, захвърли счупения меч и коленичи.

— Стани, момко! Ти изпълняваше заповед и добре я изпълни. Сега, хора, искам да ви кажа още нещо. Само преди малко унищожих половината от Сарпедион в храма му и той не посмя да ме докосне. Скоро вие ще видите как ще убия и другата му половина тук, в храма на Скин. Бог или дявол, но вие няма защо да се страхувате, защото мен и всички които ме последват, ни пази Лосир. Ние, хората на царя, имаме работа само с плъховете от Тарк, с тяхната плът и кръв.

Той обърна глава и прецени силите на противника. Плътната фаланга копиеносци бе опряла щитовете си и копията на земята. Позицията им бе силна, но издаваше избраната пасивна тактика. Когато гвардейците се отдръпнаха от стените на храма, нито един наемник не се хвърли след тях и нито една стрела не полетя…

— Ние ще напредваме в клин — каза ковачът на капитана. — Аз ще бъда отпред с брадвата. Този сержант — той тикна пръста си в гърдите на висок юначага, — ще носи меча и чука ми. Останалите ще ни подпират отзад и ще ни пазят отстрани. Ще минем през отряда им, като кораб по леки вълни. Стройте се в клин! Напред!

Колоната гвардейци полетя напред като таран с овчата глава от закалена стомана. Тедрик се вряза в плътния строй на тарконците. Няколко наемници изпопадаха на земята и се отвори цепнатина при стълкновението. Мощният напор притисна ковача към вражеските сили и той едва шаваше с крака, сякаш тялото му бе притиснато в яко менгеме. Но яките му ръце бяха свободни и с яростни и резки удари на бойната си брадва запробива път към входа на храма. Следваха го най-добрите бойци на гвардията. Щитовете им бяха плътно допрени един до друг, а мечовете и секирите им поразяваха враговете и оставяха след себе си купища мъртви тела.

Смъртоносният клин си пробиваше път все повече и повече към стълбата, която водеше на покрива на храма. Малко по-късно те се заизкачваха по широките стъпала.

Когато клинът стигна върха на стълбата, съпротивата се прекрати. Като хвърли поглед на жертвеника, Тедрик се увери, че церемонията не е завършила още — старият жрец Дивайн за трети път вдигаше свещения нож, като изричаше молитвата към бога. Според нетърпящия промени ритуал, той трябваше да повтори това още два пъти.

— Убий онези кучета! — викна Тедрик на капитана и посочи двата блестящи с медта си фигури до входа на олтарното помещение. — Аз ще се справя с тези тримата до жертвеника, а нека хората ти да видят сметката на останалите!

Тедрик стигна олтаря при четвъртото вдигане на ножа. И с един удар на меча си лиши Дивайн от така нужната му в момента ръка и барабар с нея отнесе главата му и лявото рамо. След още две махвания Тедрик можеше да гарантира на всеки, че днес принасяне на жертва няма да има.

Той протегна ръката си и следващият го по петите сержант му подаде чука. Ковачът се обърна с лице към Свещения Лик и се зае с работа. Първо изтръгна от статуята мозъка, черния дроб и сърцето, а останалото превърна в купчина безформени парчета. После отново хвърли поглед на жертвения олтар.

Принцеса Роана Ломарианска с безразборно разпилени коси бе завързана към масивни медни пръстени разположени по ъглите на олтаря и лежеше обтегната на мръсната и пропита с мъртвата плът на жертвите повърхност на камъка. Погледът й се мяташе от парчетиите на божествената статуя към гиганта в блестяща, но окървавена сега броня. Изразът на радост по лицето на девойката се смесваше с изумление и ужас.

Тедрик преряза въжетата.

— Нараниха ли те, леди Роана?

— Не, само съм изтръпнала.

Тя пое протегнатата му ръка и като седна започна да оправя разкъсаната яка на роклята си. После се наведе леко напред и започна да разтрива стъпалата си. Дългите й кестеняви коси се разпиляха по рамената и полуразголената гръд.

Боже, каква жена! Висока и яка, но стройна, истинска издънка на древен царски род! Каква жена, повтори в мислите си Тедрик, закле се в името на свещения черен дроб на Лосир и си я представи разсъблечена, но това бе само жалко отражение на виждащото се величие. Дали е девственица? Няма никакво съмнение, иначе Дивайн не би я избрал за… още по-голям позор за онези малодушни нищожества при двора… и ако бе по рождение благородник…

Тя се плъзна от олтаря и очите й внезапно потъмняха, като море пред буря. Като прегърна с гъвкавите си ръце шията на Тедрик момичето прилепи бузата си до бронята му и не обръщаше никакво внимание на кръвта, която цапаше гърдите и лицето й.

Окованата в желязо ръка предпазливо прегърна девойката и очите й с цвета на океанската вода се оказаха почти на едно ниво с лицето му. О, древни и нови богове! Каква жена! Страст се разбушува в него. Каква жена! Истинска другарка за достатъчно висок като него мъж.

— Слава на боговете! — въздухът шумно се изтръгваше от гърдите на цар Фагон, но за човек наближаващ петдесетте и който бе тичал две мили с пълно бойно облекло, той бе запазил отлично формата си. — Слава на боговете! Ти успя навреме!

— Навреме, сир, макар и едва да не закъснях.

— Кажи, с какво да те наградя, лорд Тедрик. Бих се радвал да те направя мой син!

— Само това не, сир, само това не. Най-малкото, което бих искал е да бъда брат на леди Роана.

— Назначи го за лорд на Марка, татко — побърза да каже девойката. — Нали помниш, какво казват сагите?

— Да, така май ще бъде по-добре — съгласи се царят, изправи се и лицето му прие величествено изражение. — Тедрик, потомък на древен ломариански род, обявявам те за лорд и владетел на Горна, Средна и Долна Марка, пер на царството ни.

Тедрик коленичи.

— Благодаря, сир. Ще одобриш ли действията ми и намеренията ми по унищожаването на властта на Сарпедион?

— Ако ти поддържаш Тронът на Ломара с всичките си сили, които така добре виждам че имаш, то ти обещавам, че Тронът ще одобри и ще те поддържа във всичко което пожелаеш да извършиш.

— Естествено, аз ще те поддържам, докато съм жив и имам сили в ръцете си. Аз съм твой васал от мига в който кръвта ми за пръв път е забила в жилите ми. Моят мозък, моят черен дроб и моето сърце са твои!

— Благодаря ти, лорд Тедрик. Стани и продължавай делата си.

Тедрик скочи на крака. Мечът му се вдигна високо във въздуха и проблесна на слънцето. Гласът му изпълни храмовия площад и се понесе по улиците на града.

— Народе на Ломара, чуй глашатая на Трона! Сарпедион е мъртъв! Лосир е жив! Никога повече човек няма да стане жертва върху олтаря от зелен камък. Това ще бъде закон! Никога повече жреци-воини няма да служат на боговете, само жени-жрици. Чуйте думите ми! Аз говоря като глашатай на Трона на Ломара!

Той се обърна към царската дъщеря, която продължаваше да го държи за ръката:

— Сигурно ти, леди Роана, би била превъзходна върховна жрица, но…

— Не, не! — енергично запротестира тя. — Аз не искам да бъда жрица, лорд Тедрик!

— В името на Лосир, ти си право, момиче! Ти и така изгуби достатъчно време!

На другата временна линия друг Скандос и друг Фурмин, почти същите, но все пак различаващи се малко от обитателите на първата линия, внимателно изучаваха хронограмата.

— Сега критичната точка се намира тук — замислено каза Главният физик и посочи с молива си острия връх на хронограмата. — И ключовата фигура се явява лорд Тедрик Ломариански, който е открил начин да се произвежда високовъглеродна стомана. Него лесно ще го манипулираме… но изглежда, засега, в това няма особен смисъл и необходимост. До катастрофата остават още триста и осемдесет години, а всяко вмешателство в събитията на миналото, най-вероятно само ще усложнят ситуацията. — Скандос вдигна глава и погледна помощника си. — През дългите години съвместна работа с тебе, Фурмин, аз се убедих в обективността на съжденията ти. Какво мислиш по въпроса?

— Предлагам да изчакаме най-малкото няколко седмици или дори няколко месеца. Макар осемстотин и единадесетия опит да измами надеждите ни, осемстотин и дванадесетия или да кажем деветстотният могат да бъдат успешни. В най-лошият случай ще се окажем в същото положение, както и сега. И тогава ще обмислим дали да предприемем нещо, което вече сто години е строго забранено от Съвета и Академията.

— Нека бъде така.