Сянката на луната (-) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Prologue

Пролог

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo & sunset

Страха навлезе в мен, разтърсвайки леките окови на съня ми. Тялото ми се бе обляло в пот.

Треперех. Гръдния ми кош се стягаше плътно, болезнено. Кръвта течеше бързо, шумолеше в

ушите ми, почти преборвайки воя на вятъра.

Случваше се отново, по-лошо от всичко, което някога съм изживявала.

Родила съм се със способностите на съпричастието. Когато съм близо до друг шифтър,

емоциите му започват да ме бомбардират, независимо какви са. Ако той се страхува – аз

усещам ужаса му. Ако е влюбен – изживявам копнежа му, страстите му. Гнева изгаря

вътрешностите ми, но аз не се ядосвам. Срама кара бузите ми да горят, дори и да няма нещо,

което да ме кара да се чувствам засрамена. Нападната от толкова много чужди емоции, тялото

ми да се превръща в калейдоскоп, само че версиите на цветовете всъщност бяха чувства. Бе ми

трудно да разбера кои са наистина мои.

Но бях имунизирана срещу хората, или според тях – от статистите.

Старейшините – мъдрите мъже на нашия род – бяха станали мои настойници след смъртта на

родителите ми. Разбирайки за постоянното спречкване с дарбата и затруднението, което

изпитвах да бъда около други шифтъри, те ме изпратиха в интернат, където всички ученици са

статисти. Там е безопасно и мога да живея по-нормален живот. Докато пребивавам там,

единствените емоции, които усещам са моите.

Но старейшините настояха всяко лято и зима да се завръщам в Уолфорд, нашето тайно,

скришно местенце навътре в Националната гора. Те смятаха, че излагането ми срещу емоциите

им за кратък период от време би ми помогнало да започна да различавам чувствата си

измежду тези на останалите, да се науча да задържам дарбата си когато не исках да знам какво

другите изпитват, или да анализирам усещанията без да им позволявам да надделяват над

моите. Но да посрещна емоциите на другите за мен бе непосилно. Бе ужасно нарушение на

личното пространство – тяхното и моето. Никога не бих се чувствала комфортно в такава

обстановка.

Пристигнах в Уолфорд преди две седмици, а семействата се бяха събрали за зимното

слънцестоене предната. Това бе нашето време да се съберем заедно, да отпразнуваме

съществуването си. Едновременно с това толкова много засилени емоции витаеха наоколо и

въпреки че повечето от тях бяха щастливи и изпълнени с веселие – все още не преставаше да

бъде непоносимо.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Повечето си бяха тръгнали още преди няколко дни, но много от Тъмните Пазители – нашите

елитни защитници на вида и нашето скрито царство – останаха. Все още бях във ваканция, но

присъствието ми бе само едно изпитание, предизвикателство, опит да определят дали съм

готова да живея около собствения си вид.

Въз основа на това, което в момента изпитвам отговора е не.

Никога не ми се бе случвало емоциите да се преливат в мен с такава наситеност. Никога не съм

познавала някой, който да е бил толкова ужасен. Какво, по дяволите, се случваше?

Обезсилващата паника не отхлабваше захвата си, не ми позволяваше да прочистя ума си, за да

мисля ясно. Поемайки си дълбоко дъх, се опитах да построя стена, която да възпре емоциите,

които ме обладаваха и тези, които бяха единствено мои. Извиках в ума си приятни картини:

пеперуди и малки кученца, и сладолед. Разходка в парка по време на пролетта – толкова ясно, че почти можех да помириша розите.

Но нищо не проработи. Бях хваната в торнадото на нечии тъмни страхове и не можех да

контролирам нито един от тях. Всичко, което можех да направя е да ги преживея. Нищо и

никой, не можеше да ме отдели от ужаса, на който ме подлагаше всичко това.

Светлината на пълнолунието се разля през прозореца ми. Измуших се от леглото си и паднах

върху колене, краката ми отслабнаха от друга вълна ужас. От какво той – или тя – се

страхуваше? Какво бе толкова плашещо? Не можех да определя чии са емоциите, просто знаех

че са там, не откривах главния им източник. Шифтъра бе някъде навън.

Насилих се да стъпя на краката си, придвижих се до прозореца и притиснах чело към студеното

стъкло. Ярката, бяла луна хвърляше сребристо сияние по покритата със сняг земя. Някой

изживяваше първото си пълнолуние. Джъстин. Спомних си чувството на вълнение и очакване,

което излъчваше по време на вечеря. Сякаш бе той, този когото усещах.

Тази вечер той щеше да стане един от онези, които имат способността да се преобразуват.

Първия път трябва да е болезнен и ужасяващ – може дори да предизвика смърт. Въпреки, че

не се е случвало от близо стотина години. В миналото бях изживявала на няколко пъти нечия

друга първа трансформация, но никога не бе така.

Това, което изпитваше сега Джъстин бе различно. Неестествено. Нещо се бе объркало.

Без да се замислям за вкочаняващия студ отвън, без дори да взема палтото си, се затичах по

коридора, надолу по стълбите, крещейки.

Джъстин е в беда! Има нужда от помощ! Сега!

Вратите се отваряха с трясък, чух звуци от стъпки. Няколко Тъмни Пазителя ме изпревариха,

преминавайки през мен. Само половин дузина бяха настанени в имението. Другата част бе

навън, патрулираща и пазеща нашето безценно леговище. Бях ударена от въртележка от

емоции, от тези които бяха около мен и пред мен: притеснение, безпокойство, страх, желание

за лов, готовност за битка.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Но въпреки това те останаха второстепенни, бледнееха пред тези, които идваха от Джъстин.

Тъй като се бях свързала с него още преди останалите емоциите да се присъединят, все още

можех да идентифицирам неговите. Бях го приютила в себе си.

Едва си спомням преминаването през имението. Изведнъж бях отвън, студения сняг хапеше

босите ми крака, а снежинки прехвърчаха около тялото ми. Множество дрехи бяха разпръснати

по земята и наблюдавах зашеметена докато Тъмните Пазители елегантно се преобразяваха във

вълчата си форма – бягайки в горите, с вятър в козината им. Всички, освен Британи Рийд.

Единствения човек около нас. Но бе в толкова добра форма, че ме караше да се чувствам

безсилна.

Следвайки пътеката от стъпките ми, застинах от тежестта на страха му и болката при удара на

лицето ми в земята. Ужаса отново премина като острие през тялото ми, парализира ме –

А след това нищо. В мен не остана ни едно от чувствата на Джъстин.

Не, не, не!

Можех да усетя засилващия се страх на останалите, тяхната разтревоженост. Знаех, че все още

не бяха стигнали до Джъстин, защото не чувстваха дълбоката скръб, която сега сновеше из

тялото ми. Знаех какво ще открием когато стигнем до там. Закъсняхме. Всички закъсняхме.

Насилих се да стана и се затичах отново, когато вихрушката от емоции отново се настани в мен: ужас, загуба на надежда, ярост, гняв, решителност. Тогава достигнах до поляната.

Луната бе перфектен прожектор, кръгла и достигнала върха на възхода си. Не исках да мисля за

него, как първоначално я бе посрещнал, как лунната светлина бе погалила кожата му.

Сега, във вълчата си форма, той лежеше неподвижно под снежната покривка. Над него бе най-

отвратителния звяр, който някога съм виждала. Знаех какво е, знаех за действията му. Жътвар.

С дълги нокти и остри зъби , застанал на два крака, гледайки чудато към човека, той се

извисяваше над всички. Тъмните Пазители го нападнаха, но ръмжането се превърна в скимтене

докато падаха настрана, с усти покрити от мехури, изгорени от нечистата топлина, която

излъчваше щом се бяха опитали да го повалят. Местата, където ги бе хванал с дългите си нокти

и зъби, докато се опитваше да ги хване кървяха. Той бе духовно създание, на момента

изглеждаше непобедим.

Достатъчно! – дълбокия, властен вик отекна между дърветата, карайки снега по

клоновете да падне. Обърнах се в посока на звука и видях тримата старейшини, всички

носейки дълги роби, стоящи там със старейшина Уайлд отпред. Той бе този, който бе

дал заповедта.

Вълците изцелили раните си бяха наведени до земята, готови да скочат отново, с оголени зъби

и ръмжене, което идваше някъде дълбоко от гърлата им. Създанието ги игнорира, като че бяха

само някакви незначителни играчки. Погледа му се насочи към мен и сърцето ми започна да

бие по-бързо.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Хейдън Холанд – жътваря не бе човек, но все пак притежаваше способността да говори.

Гласа му звучеше сякаш бе пропътувал през много светове. Миришеше на развалени

яйца. Сяра. – Ще се срещнем отново по време на следващото пълнолуние.

Какво си ти? Сценарист на филм за ужаси? – не знам от къде бях открила смелостта да

говоря такива неща. Озъбването бе нужда да демонстрирам, че няма да пречупи духа

ми, че няма да се дам лесно като Джъстин, че ще се бия до последния дъх, който ми

остане.

Разпадна се в облак от мъгла и се процеди обратно към дърветата, изравни се с земята като

гърмяща змия. За краткия момент, в който то се концентрира в мен, усетих страха и агонията на

хиляди души: шифтърите които е извлякъл и събрал.

Тъмните Пазители бяха наобиколили в кръг Джъстин, всички бяха във вълчата си форма, освен

Британи. Знаех, че си е отишъл. Че душата му бе задържана от жътваря. Сълзите се спуснаха по

бузите ми, избивайки като кристални капки по миглите ми. Ако бях разпознала страха му по-

рано, щях ли да успея да направя повече? Щях ли да успея... да го спася?

Британи започна да пристъпва назад и когато застана до мен прошепна:

Умря като вълк. Би трябвало да възвърне човешката си форма.

Кимнах. Би трябвало. Но не и когато е убит от създанието, което видяхме току-що.

Когато посещавах Уолфорд и преглъщането на чужди емоции ми идваше в повече, понякога се

промъквах в стаята със съкровищата, където артефактите на вида ни бяха пазени и

наблюдавани от старейшините. Те ми угаждаха. Дори ми позволяваха да докосвам и чета

древния текст, научиха ме на древните символи. Така, че знаех малко повече за жътваря

отколкото тя допускаше.

Жътваря се надига от дълбините на ада по време на пълнолунието за да изцеди душите и

силите на шифтъра по време на трансформацията му, оставяйки тялото без необходимостта да

приеме обратно първоначалната си форма. То се храни от страха и черпи сили от

способностите ни, но не бе забелязвано от векове. Някои бяха започнали да мислят, че жътваря

не е нищо повече освен легенда и мит. За нещастие – грешаха.

Гората бе толкова тиха, че бих чула дори падането на борова игличка.

Старейшина Томас пристъпи напред и коленичи до Джъстин, заравяйки ръка в козината му.

Старейшините бяха достатъчно силни за да задържат емоциите си от мен, така че не можех да

почувствам това, което той усещаше, но просто знаех, че е същото като мен. Огромната мъка бе

гравирана ясно върху лицето ми. Независимо от факта, че бе почти на сто години, той обви с

ръце Джъстин, повдигна го и го понесе към имението. Останалите го последваха. Всички освен

старейшина Уайлд, който гледаше към мен, с очи пълни с тъга.

Ще се подсигурим, че няма да те сполети същата съдба – каза тихо.

А как точно ще направите това? почти попитах, но се сдържах тъй като бях научена да не

проявявам неуважение към старейшините.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Сякаш разбрал мислите ми, той отпусна ръка на рамото ми. Винаги съм черпела сили от

докосването, докато тази вечер – не почувствах нищо.

Ще претърсим древния текст и ще намерим начин да го унищожим. Всичко ще бъде

наред, Хейдън – отговори старейшина Уайлд докато ме повеждаше обратно към

къщата.

Не бе успокояващо да науча, че той, най-мъдрия от мъдрите, не знаеше как да унищожи това

същество. Един месец не бе достатъчно дълъг период за да се потърси отговор в старите книги.

Уолфорд бе нашия рай, нашето светилище, но бяхме неспособни да защитим Джъстин, да го

спасим. Жътваря бе дошъл за него. А на следващото пълнолуние – щеше да дойде за мен.

Не само за мен, но и за сродната ми душа.

Докато момчетата преминаваха през първата трансформация сами, традициите изискваха

момичетата да имат до себе си мъж, който да ги направлява и да им помогне да оцелеят.

Сексистко, да, но ритуала бе започнат дълго преди жените да постигнат равенство. Сегашното

ми присъствие в Уолфорд, също така би трябвало да послужи като начин да ми осигури мъжки

преди пълнолунието ми. До момента тази задача бе подложена на пълен провал. Кое момче с

нормално съзнание би искало да се размотава с момиче, което усеща всичко, което той

изпитва, което го изживява точно като него?

Но вече не бях убедена, че да нямам сродна душа до себе си е нещо лошо. Той щеше да се

превъплъти в абсолютно точния момент като мен. Специално ястие за жътваря. Две парчета за

едно.

Не можех да позволя това да се случи, да рискувам нечий друг живот, дори ако това означава

да жертвам моя собствен. Знаех, че старейшините и Тъмните Пазители нямаше да одобрят

плана ми, но това не бе решение, което можеха да вземат те.

Не можех да остана в Уолфорд. Трябваше да избягам. Още тази вечер. Да бягам бързо и силно,

да се крия. До следващото пълнолуние –

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter One

Глава първа

_____________________________________________________________

Превод: sunset & djenitoo

Редакция: djenitoo & sunset

почти три седмици по-късно

аповядай - казах, усмихвайки се весело докато подавах на сладкото момче на щанда

чашата му топъл ябълковия сайдер.

Мерси… - той се наклони напред, прочете името ми на малката табелка закачена на

червения ми пуловер и ми намигна – Хейдън.

Не си дадох труда да си сменя името. Нямаше да спечеля нищо от това. Ако Тъмните Пазители

ме търсят, те ще го правят използвайки мириса ми – не името ми – за да ме открият. Това беше

причината, поради която не си смених цвета или прическата на пясъчно-русата си коса. Носех я

вдигната отзад, когато бях на работа, но иначе я пусках свободно около рамената си.

Дегизирането нямаше да заблуди моя вид. Дори и парфюмите нямаше да могат да прикрият

есенцията на истинския ми мирис. А вълците с човешки умове бяха най-добрите следотърсачи

на света. Последвах тактиката, че криенето от чужди очи е най-добрата ми защита. В

действителност единствената ми защита.

Имаш най-необикновените очи – продължи той. – Напомнят ми на карамел.

До известна степен бяха необикновени. Не достатъчно тъмни, за да бъдат кафяви, но не

напълно лешникови. Карамелени бяха добро описание.

Благодаря. – казах. Той беше сладък, но не и мой тип – човек, все пак.

Къде ходиш на училище? – попита той.

Беше най-често задавания въпрос, бързо последвано от какво специализираш, след това имаш

ли си приятел. Отговора ми винаги бе също толкова изтъркан, като на една от другите колежки, Лиса, която ми подсказваше да използвам: Ако ти кажа, тогава след това трябва да те убия.

Надявах се леката ми усмивка да омекоти отсвирването.

Явно е проработило. Той не изглеждаше обиден, защото се засмя сякаш му давам шанс. Но

следващите му думи ме сложиха нащрек, за жалост не е схванал подтекста на отговора ми.

Хей, хайде де - придума ме. – Може би сме от едно и също училище.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Понеже завърших половин година по-рано от всички момичета в пансиона, се съмнявах.

Съжалявам - излъгах – но шефа ни намалява надницата, ако ни хване да флиртуваме. – Не

го правеше. Спайк беше готин, но това беше най-бързия начин да избегна опитите за

флиртуване. Бях в Атина от почти три седмици и беше малко вероятно да остана. Не бях

заинтересувана от краткосрочна връзка – и несъмнено не и със статист. Нямаше да

доведе до нищо освен проблеми. Освен това видът ми се обвързваше за цял живот. Ние

търсихме единствения и най-добрия, просто временното не се вписваше при нас. Заради

генетичния си строеж, не намирах статистите за секси. Те може и да изглеждат като нас,

но под повърхността не е така. Загледах се около него. – Следващия.

Сладкото момче схвана посланието и пое през тълпата, спирайки се да пофлиртува с момиче,

което чакаше на опашката. Надявах се да има по-голям късмет с нея. Той изглеждаше мил, но

просто не бе мой тип.

Мършав мъж зае началото на опашката пред щанда и насочи поглед към менюто сложено на

стената зад мен, едва се сдържах да не завъртя очи. Нещата щяха да се движат по-бързо, ако

хората използваха времето си на опашката, за да разучат менюто и да решат какво ще искат

преди да им дойде реда. Но повечето стояха там заради внушителните склонове, снега, или

утрешната прогноза.

Бизнеса винаги бе оживен по здрачаване, когато слънцето се спускаше отвъд покритите със

сняг планини, принуждавайки скиорите да напуснат склоновете. Хората се натискаха на щанда,

опитващи се да вземат топлите си напитки – кафе, шоколад, чай, сайдер – за да се стоплят.

Глъчката от смеховете и гласовете им се давеше от снежните мелодии, които постоянно се

повтаряха, за да напомнят на хората, колко студено е навън и ги изкушаваше да си поръчат

напитки в големи чаши. Харесваше ми факта, че всички тези хора не ги бе грижа за мен. Почти

ме изпълваха с чувство за спокойствие, защото не можех да почувствам най-дълбоките им

страхове или желания. Единствените емоции, които преминаха през мен си бяха моите.

Вратата се отвори, както десетки пъти този ден, но поради някаква причина, този път привлече

вниманието ми. Привлече всички, сякаш имаше колективно задържане на дъх, точно колкото

за едно сърцебиене преди глъчката да започне отново. Не беше толкова вратата, колкото

човека крачещ през нея. Висок, тъмен и красив бяха клише, но му прилягаха напълно. Сърцето

ми спря. Незабавно го разпознах.

Даниел Фостър. Шифтър. Тъмен Пазител.

Мамка му! Какво по дяволите търси той тук?

Докато той не влезе, не се бях страхувала от нито един шифтър наоколо. Притесняваше ме

това, че не знаех, че в района докато не го видях. Никога не бях достигала до пълния лимит на

способностите си, но знаех, че лесно бих могла да усетя емоциите на шифтър, намиращ се на

разтояние един блок от където съм аз. А ако емоциите му са екстремни, като тези на Джъстин, в нощта когато умря – бих могла да ги уловя дори и от по-далеч. Така че, би трябвало да усетя

присъствието на Даниел още преди да застане на тази врата. Трябваше да знам, че е наблизо

за да мога да избягам. Защо бе успял да ме изненада по този начин? Дали няма способността

просто да потиска емоциите си? Дори и сега, когато го виждах не можех да се натрапя в

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

емоциите му. Бях толкова изненадана от този факт колкото и от самото му присъствие – което

със сигутност не бе на добре за мен.

Не знаех много за Даниел, той се присъедини към глутницата едва миналото лято. Виждала

съм го на няколко пъти отдалеч при предишното си посещение на Уолфорд през предния юни.

Но не му бях обърнала кой знае колко внимание. Реших, че той може би вече си е избрал

сродната си душа, а и никога не съм била на ничий шифтърски списък с момичета, с които най-

вероятно биха излезли.

Той бе облякъл черно, ватирано яке, което не си бе направил труда да закопчее, така че

тъмносивия му пуловер отдолу бе на показ. Черната му коса бе подстигана късо, чертите на

лицето му – остри, като че издълбани от груб гранит. Въпреки, че бе посредата на зимата все

още имаше тен – като всеки себеуважаващ се човек, който живее в природата. Сянката, която

наболата брада правеше на силната му челюст му придаваше опасен вид.

Другите момчета навъртащи се в кафе „Хот Брю” също бяха брадясали. „Атина” бе едно от най-

популярните зимни курорти в щата и малко хора бяха облечени за него. Но никой от тях не

изглеждаше сякаш има споспобността – или желанието – да защити територията си. Докато

Даниел имаше мрачна аура и бе готов да повали всеки, който пресечеше линията на това,

което наричаше свое. Не бе някой, с който би искал да се замесваш.

Дори очите му – в най-невероятното хипнотизиращо зелено, като изумруди – имаха излъчване

на компетентен ловец. Той просто стоеше там, а добре сложеното му тяло не помръдваше,

напълно застинал, по начина по който хищника чака точния момент за да нападне плячката си.

Единственото му движение бе погледа му, който бавно оглеждаше магазина. След това

попадна на моя и застинах, когато ме удари внезапно чувство на опасност.

В очите му видях разпознаване и триумф – но не го почувствах. Нещо по-важно – осъзнах, че

аз съм плячката. Точно както се боях – аз бях причината той да бъде тук.

Той се насочи бавно към далечния ъгъл където имаше столове – всички заети. Застана до този в

самия ъгъл, а слабичкия човек седящ на него подскочи леко, сякаш някой току-що го е

зашлевил. Погледна над рамото си към Даниел, след това грабна чашата си кафе и се насочи на

далеч. Даниел успяваше да сплаши без дори да каже и дума, което беше невероятно, но и

дълбоко смущаващо най-вече защото не можех да разчета емоциите му – дори при близостта

му. Би трябвало да усетя нещо.

Принудих се да разваля омагьосаноста си, да насоча вниманието си някъде надалеч от Даниел

и да се върна обратно към мъжа, който изучаваше внимателно менюто. След като взех

поръчката му, се обърнах обратно към щанда, където държахме всичките си рецепти за

питиетата, които пригорвяме. Фокусирах се върху възложената ми задача: две лъжички

шоколад на прах, щипка суха сметана, топла вода от крана, разбъркайте бодро. Наблюдавах

как съдържанието се смесва, разтопява.

Фокусирай се. Фокусирай се! Не се оглеждай, не го оставяй да разбере, че усещаш, че те

гледа.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Но аз действително съвсем ясно усещах, че ме гледа, точно както като дивите животни знаят, че

са били набелязани. Косъмчетата по задната част на врата ми се надигнаха и наелектрезираха, изпращайки студени тръпки надолу по гръбнака ми. Връчих чашата шоколад на клиента и

прибрах парите му.

Въпреки, че положих почти нечовешки усилия за да не го направя, преместих погледа си на

една страна. Даниел седеше неподвижно, очите му ме изследваха. Той е бурята,

гръмотевицата и мълнията, които превръщат синьото небе в сиво. Не буквално разбира се.

Метафорично. Но ако има мъж, който излъчва толкова видна опасност – това със сигурност е

той.

Здрасти, Хейдън –

Почти изкочих от кожата си, когато Лиса постави леко ръката си върху рамото ми. Късо

изрязаната к черна коса стърчеше в различни посоки, сякаш току-що бе станала от леглото.

Очите к бяха кобалтово сини, очертани с черна очна линия, а една малка диамантена обица се

мъдреше на носа к. Бях я преценила като твърда и радиакална при първата ни среща, но

всъщност се оказа сладка и забавна. Най-близкото нещо до приятел, което съм имала. Най-

добре от всички, подобно на останалите тя сдържаше емоциите си за себе си.

Забелязах привличането ти с готиното момче в ъгъла – каза. – Ще поема поръчките, ако

искаш да отидеш при него.

Лиса се грижеше за клиентите, които бяха наседнали по гишето и масите. Взех поръчка за един

шоколад с мента и ментов мока шоколад от високо момче, който бе обвил ръката си около

раменете на нисичко момиче. Дори преди да се обърна, за да започна да разбърквам

напитките, той залепи устни върху нейните.

Няма нужда и без това съм заета тук – промърморих на Лиса.

Очите к се разшириха, сякаш ме мисли за тотална загубенячка, задето пропускам

възможността.

Видя ли начина, по който те гледа? А и очевидно е сам. Ехо? Това може да е шанса ти да

направиш нещо различно от свиването в леглото с книга през ноща.

Харесваше ми да се мушна под завивките с една хубава книга, докато Лиса имаше тенденцията

да се шмугва под тях с всяко момче на линия след като приключи работа.

Не искам да нарушавам рутината си – казах, опитвайки се запазя гласа си безчувствен.

Започнах да наливам млякото, фокусирайки се върху работата си и опиваща се да не обръщам

внимание на закачките на Лиса. Поех си дълбоко дъх, объркана от собствените си чувства. Бях

благодарна да разбера, че старейшините са достатъчно загрижени за да изпратят някой, който

да ме намери и притенсена от факта, че той наистина бе успял. Паниката караше гласа ми да

трепери, мразех това. Когато върху млякото вече имаше достатъчно пяна, изключих машината.

Ако го искаш, отиди и си го вземи – казах на Лиса.

Сериозно?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Разбира се.

Тя се ухили, сините к очи светнаха, подскочи, като че имаше нещо в обувката к. Понякога я

наблюдавах. От къде намираше толкова много енергия? Тя бе първокурсник в колежа,

работеща тук за зимната ваканция. Този курорт бе популярен за колежаните – винаги можеш

да си намериш работа. Бях си създала минало, което приличаше на историите на всеки друг –

студент, търсещ заплащане за през ваканцията. А когато колежаните си тръгнеха – най-

вероятно щях да направя същото.

Спайк ме бе наел без да иска никакви справки, може би имах лице на честен човек. Или може

би е бил отчаян в търсенето на помощник, след като студентие пристигаха масово, за да се

наслаждават на пистите. Най-вече защото зависеше от сезонните си служители и повечето от

тези, които наемаше не живееха в града, той осигури няколко стаи в квартири, които

притежава. С Лиса живеехме в една и съща, спалните ни бяха една до друга. Това бе причината

да бъдем толкова близки, виждах се с нея най-често.

Пожелай ми късмет – каза и ми намигна. – Искам малко зимна романтика, а той излгежда

като тип, който подарява на момичето едно хубаво прекарване.

Забавно, как тя го видя като добре прекарано време, а аз като пътуване обратно към ада. Бе

възможно той да бе тук, за да се наслаждава на пистите, но съдейки по начина, по който ме

наблюдаваше, имах чувството, че ще ме убеждава да се върнем обратно в Уолфорд.

Връчих напитките на Ромео и Жулиета. Три кикотещи се момичета гледаха към Даниел, сякаш

той бе любимия им ароматен шоколад попаднал на пътя им и те задъхани ми дадоха

поръчките си: бял, тъмен и млечен горещ шоколад.

Когато се обърнах назад към рафта за приготвяне на напитките, погледнах тайно към мястото

където Лиса говореше с Даниел. Тя се бе облегнала на бариетата, като че ли целеше да се

настани там. Не можех да я виня. Той имаше зашеметяващи очи и един вид порочна усмивка,

като че ли сякаш ме подканваше да се присъеденя към тях с усмивка. Но устоях на

изкушението. Не му вярвах не само заради вида му, а и заради факта, че не можех да усетя

емоциите му. Защо ги блокираше? Как ги блокираше?

Стъкления прозорец, който бе от пода до тавана осигуряваше безпрепятствена гледка към

главната улица със старомодни магазини и покритите със сняг планини на заден фон,

пурпурно-синьо небе със сенки хвърлени от здрача. Полумесеца вече се покачваше на небето,

но бе все още слаб, което му придаваше призрачно-зловещ вид. Една тръпка премина през

тялото ми.

Повдигайки вежди, Лиса се върна обратно при мен.

Поръча си парче шоколад. Знаеш ли какво означава това. Нямам търпение да подложа на

тест теорията си с това момче. Видя ли убийствената му усмивка?

Лиса имаше теория, че колкото по-шоколадов харесваше момчето шоколада си, толкова по-

добре се целува. Ако не друго, поне щеше да има хубав вкус. Даниел бе големия лош вълк, а тя

дори не го знаеше. Долната му устна бе пълна и би била чудестно допълнение към моите.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Исках да се ритна, само защото се бях зачудила какви биха били целувките му, защото

подозирах, че ще си навлека беда.

Очевидно е, че – Лиса продължи, а челото к се сбръчка – това, което наистина иска си ти.

Той казва, че сте приятели и че ти го очакваш? – завърши изявлението си на висок тон,

поставяйки под въпрос това, което к е казал, очаквайки от мен да отрека.

Страхът в мен нарасна. Значи той наистина бе тук за мен. Най-вероятно старейшините го бяха

изпратили. Знаех, че те искат да съм в Уолфорд по време на първата си трансформация. Но

докато легендата казваше, че трябва да премина през нея със сродната си душа, аз не можех

да рискувам ничий друг живот, ако жътваря спази обещанието си и наистина дойде за мен. Но

не можех да обясня това на Лиса, затова просто излъгах.

Никога през живота си не съм го виждала.

Занесох топлите напитки на трите момичета, а докато те плащаха казах:

Виждате ли този мъж в ъгъла?

Малко е трудно да го пропуснем – каза белия шоколад – дори с това тежко яке отгоре му,

можем да кажем, че всичко под него е мускули. И това лице – то принадлежи на

билбордовете на Калвин Клайн.

Няма да имам нищо против ако ме топли през цялата нощ – каза млечния шоколад с

кикот.

Тогава това е вашия щастлив ден – излъгах. – Той търси някой, с когото да си тръгне, а

освен това има още два приятеля, които са секси като него.

Наистина?

Къде са те? – попита подозрително тъмния шоколад.

Паркират хамър*-а си (* - кола).

Те имат хамър?

О, да – наведох се заговорнически. – Родителите им са невероятно богати. Момчетата

дойдоха днес и все още не познават никого. Флиртуваха с мен по-рано, но аз си имам

гадже. – започвах да ставам изключителна опитна в лъжите. Преди да избягам от Уолфорд

никога не бях лъгала, но бях поразена колко лесно излизаха фалшивите думи от устата ми.

Момичетата дори не изчакаха да върна рестото им преди да се насочат към ъгъла, за да

флиртуват с Даниел, така че го пуснах в буркана. Събраните пари щяха да бъдат раздадени

между всички служители на края на смяната. Никога не бе много, но нуждите ми бяха прости:

хубава книга, топъл огън, моя собствена чаша горещ шоколад и успокояваща тишина. Това бе

една от причините да обичам зимата и да се чувствам като у дома в курорта. Снега абсорбира

толкова много звуци и създава тишина, ненарушавана от нищо друго.

Но с пристигането на Даниел, моя малък рай вече не бе толкова удобен. Трябваше да си

тръгна. Колкото по-скоро – толкова по-добре. С тези три момичета, които го разсейват – сега бе

шанса ми.

Искаш ли да вземеш поръчката му? – попита ме Лиса.

Не. Отивам до склада за да взема още малко чаши – преди да може да каже нещо, се

плъзнах през вратата, която водеше към коридора, където бе офиса на шефа.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Почувствах лека вина, че напускам Спрайк след като ми бе дал шанс – а и той бе толкова

защитнечески настроен.

Ако имаш нужда от помощ, малко момиче, ела при мен – каза ми.

При неговите шест фута и осем инча всичко до него са малки, но при моите пет фута и четири

инча, аз бях особено дребна. А докато оценявах офертата му за помощ, знаех, че никога няма

да се възползвам от нея. Той нямаше никакъв шанс срещу момче, което може да се

трансформира във вълк.

Бях благодарна, че вратата на кабинета му бе затворена докато подминавах. Не исках да се

налага да давам обяснения или да направя грешката да си помисля, че би могъл да ми

помогне. Докато се промъквах надолу по коридора, установих с недоволство, че бях принудена

да напусна преди да бъда готова. Надявах се, че ще мога да спестя още малко пари, така че да

пътувам по-лесно на дълго разстояние. Все още не бях решила коя да бъде крайната ми

дестинация, мислех си, че имам повече време да се подготвя. Позволих на щастието и

задоволството да създат погрешно чувство за сигурност. Глупава, Хейдън.

Побързах надолу по коридора, близо до склада. Грабнах белия си анорак от една кука в

близост до задната врата. Изхлузвайки работните си обувки, ги пъхнах обратно в раницата си и

обух ботутшите си, нахлузих червено-бялата си шапка и напъхах конската си опашка под нея.

Дръпнах ръкавиците си.

Погледнах над рамото си. Не исках да оставям топлината и сигурността, която ми предлагаше

това място. Отчаяно не исках да напусна мира и тишината. Но нямах друг избор. Трябваше да

бягам. Бързо. Сега. Нямаше начин да се върна обратно в Уолфорд.

Бутнах отключената врата и стъпих навън, в снега и студа. Преди дори вратата да се затвори зад

мен, се обърнах към дърветата, където сенките се удължаваха и можех да се скрия –

Отиваш ли някъде, Хейдън? – дълбок глас отекна около мен.

Сърцето ми се качи в гърлото, обърнах се назад.

Даниел стоеше там, облегнал се на стената, с ръце кръстосани около широкия му гръден кош.

Не си бе сложил шапка, черните му джинси очертаваха дългите му крака, дебелото му черно

яке бе все още откопчано, добавено към опасния му чар – сякаш времето не бе заплаха за него.

Тъмната му коса и дрехи правеха зелените му очи още по-живи. Горещ не бе правилната дума

за него. Може би изгарящ?

Той тръгна уверено към мен, оставяйки стъпки в недокоснатия сняг. Очите му уловиха и

задържаха моите. Исках да избягам към дърветата, но знаех, че просто ще последва чистата

следа.

Протегна ръка за да ме докосне и аз се втвърдих, приготвяща се за изблика на гордост – бях

убедена, че ще се надуе от това, че ме е намерил – че ме е победил. След като не можех да

усетя емоциите му, въпреки малкото пространство вместо нас, знаех, че нищо не би могло да

попречи на чувствата му да ме достигнат след като ме докосне. Изживяването на емоциите на

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

останалите винаги бе по-силно, по-дълбоко, когато е включен и физически контакт. Това бе

една от причините да избягвам контакт с шифтър при всяка възможност.

Бих могла да отстъпя назад, само че бях любопитна. Не бях свикнала да бъда около шифтър без

да знам какво изпитва. Но когато ръката на Даниел докосна бузата ми, всичко което усетих

беше... топлина. Кожа до кожа. Грапавите му пръсти се плъзнаха нежно надолу по бузата ми.

Дори при този интимен контакт не можех да почувствам чувствата му. Не знах какви емоции

танцуват през него. Нямаше смисъл. Той е шифтър. Би трябвало да изживявам страстта му

много преди да се приближи толкова близо до мен. А когато ме докосна – трябваше да ме

разтърси толкова силно, че собствените ми емоции да излетят.

Но само моите собствени чувства се търкаляха в мен. Отново този глупав страх, достигащ до

паника сега. Но имаше и още, още толкова много. Гняв, учудване, разочарование,

раздразнение, тъга. И очарование. Привличане. Беше сякаш току-що съм завъртяла колелото

на съдбата, което бе напълнено с емоции вместо долари и суми и сега те се завъртаха в мен.

Къде ще спре? Какво щях да почувствам накрая?

Защо бягаш, Хейдън? – попита тихо.

Наведе се близо, толкова близо, докато вече не можех да видя очите му, а бузата му почти се

отъркваше в моята. Бях твърде шокирана от внезапната интимност, за да се отдръпна. Чух го

как вдишва дълбоко, знаех, че той ме помирисва – последна, безшумна декларация за добре

свършената работа. Чудех се защо това накара коленете ми да отслабнат. След първата ни

трансформация, всичките ни чувства се засилват, но обонянието винаги е най-силно.

Ще те открия отново – каза с глас, който сега бе близък до мъркане.

Накара ме да чувствам ненормални неща, не знаех какви бяха някои от тези наситени емоции,

какво сигнализираха. Колелото на усещанията най-накрая спря да се върта, избирайки една,

която ми бе толкова позната.

Страх.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Two

Глава втора

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo & sunset

А-аз не б-бягах – запънах се, проклех се изпод дъх, тъй като никога до сега не ми се бе

случвало. Той ме караше да се чувствам неудобно и това ме накара да му се ядосам. Ужаса

в тялото ми намаля и яростта пое роля. Изкритикувах го с обвинителен тон.

Не че това е твоя работа, но си взимах почивка.

Ъмм-хм.

Със сновящи зелени очи, той протегна ръка и потупа малките червено-бели помпони на

плетената ми шапка. Пляснах го по ръката, но особено неефективно, което го накара само да се

ухили повече и да ме накара да се почувствам по-безпомощтна. Бях прекалено запозната с тази

емоциия, никога не съм я харесвала, а сега ми се струваше още по-дразнеща, защото очевидно

това го забавляваше.

Сигурно си се опаковала така само за да си вземеш почивка?

Отстъпих назад, за да изляза от обсега му.

В случай, че не си забелязал – зима е! Сняг, киша, лед, минусови температури. Няма

значение. Нямам време да ти давам уроци. Трябва да се върна обратно на работа.

Започнах да го заобикалям.

Трябва да се върнеш обратно в Уолфорд.

Думите му ме спряха и ме накараха да се извъртя обратно към него. Не желаеех да му се моля, затова се опитах да запазя гласа си равен, но въпреки това отчаянието се четеше явно в думите

ми.

Там не е безопасно за мен.

И си мислиш, че тук си в безопасност? Сама? – той поклати глава. – Какво си си мислила

когато си напусна Уолфорд?!

Че живота ми зависи от това.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Не си ли притеснен от посещението на жътваря? – попитах.

Патрулирах същата нощ. Не го видях, но последиците – да.

До сега не бях осъзнала, че той не бе един от Тъмните Пазители на поляната в нощта, в която

Джъстин умря.

Чух, че е казал, че ти си следващата. Можем да те защитим в Уолфорд.

Поклатих глава категорична в решението си.

Не, не можете. Безопасността е илюзия. Това ще е мястото, на което жътваря ще ме

потърси. Там, не тук.

Знаех, че действам безразсъдно - да премина през трансформацията сама – другото название

на думата смърт. Но бях изучавала древния текст и мисля, че бях открила една вратичка. Бях

изживявала това, което останалите шифтъри са изпитвали по време на трансформацията им.

Всичко, което трябваше да направя е да имитирам емоциите им, да последвам пътеката, по

която са поели.

Даниел се поколеба за момент и усетих искрата надежда, че може би е станал по-отстъпчив, но

след това той я погаси с думите си.

Съжалявам, Хейдън, но старейшините ме изпратиха да те върна. Това е мой дълг.

Не желаех да се дам лесно, затова скръстих ръце пред гърдите си и повдигнах глава, за си дам

малко време за обмисляне.

Знам всичко за дълга и отговорността. Когато поех тази работа, дадох дума, че ще работя

тук през зимната почивка. Това е последния уикенд. Виждаш колко е пренаселено там.

Утре ще се влоши още повече. Не мога просто да си тръгна, не е честно към работодателя

ми, не е честно спрямо останалите служители.

Знаех, че най-верочтно ще могат и без мен, но с този ход бих си откраднала малко време за да

обмисля следващия си. Не бях готова да се върна в Уолфорд, а със сигурност нямах никакво

желание да бъде ескортирана обратно до там, сякаш правех нещо грешно.

Като че разбрал какво точно си мисля, той повдигна рамене небрежно.

До събота вечерта? Повечето часове започват в понеделник, така че хората ще си тръгнат в

неделя. Защо не поговорим пак за това, когато смяната ти свърши?

Звучеше толкова отговорен и разумен. Исках да си тръгне и да ме остави. Никога не бях

опитвала да флиртувам с някой, никога не бях опитвала да го въртя около малкия си пръст. Но

дори и да бях, Даниел не ми изглеждаше от типа, който лесно могат да бъдат манипулирани.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Добре, къде искаш да се срещнем?

Просто ще те изчакам вътре.

Магазина не затавя преди девет. Това е доста време.

Топло е и е уютно, – каза. – Нямам нищо против да изчакам няколко часа.

Добре – изтрелях.

Завъртях се на пети и се втурнах в сградата, раздразнена, че заради снега, не можех в

действителност да направя сцена. Докато сърдито събличах якето и ботушите си, започнах да

обмислям план „Б”. И разбира се, мислите как да се отърва най-лесно от Даниел, ме накараха

да си мисля за него. Действията ми спраха рязко.

Защо емоциите му не ме достигаха? Беше ли защото той няма такива? Да не би да е психопат?

Социопат? Лишен от чувства?

Никога до сега не бях срещала шифтър, чиито емоции да не ми налетят. Бях магнит за всичко,

което изпитват. Тогава защо не и тези на Даниел?

Неспособността да възприема емоциите му трябваше да ме накара да се чувствам по-добре, но

вместо това ме уплаши. Това не бе никак естествено. Какво не му бе наред?

Или може би промяната бе в мен? С идването на пълнолунието, губих ли способностите си за

съпричатие? Изгелждаха по-силни от всякога през последните седмици. Тогава защо сега бяха

изчезнали?

Всичко бе толкова странно, но в действителност нямах време да обмисля всички варианти и

последици. Трябваше да се върна обратно на работа. Спрях при склада и грабнах един

найлонов плик, пълен с картонени чаши и капаци.

Когато се върнах обратно на бара, Лиса ме погледна объркано.

Защо се забави толкова дълго? Какво прави? Изгуби нещо?

Почти отговорих Не, намерих, но казах.

Взех си кратка почивка.

След като наредих чашите върху полицата, за по-лесен достъп, се врънах на мястото си на

тезгяха. В средата на магазина имаше огромна каменна камина, която бе открита и от четирите

страни. Зоните на масите бяха наредени около нея. Видях как Даниел се настанява на голям,

удобен стол, след това се обърна за да мога отново да бъда в полезрението му.

Секси момчето го нямаше, докато и ти не беше тук – прошепна Лиса. – Има ли нещо, което

не ми казваш?

Оказа се, че го познавам.

Как можеш да забравиш сладкишче като това? Как е името му?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Даниел.

Дет.* Имам нужда от дет.

Би трябвало да съм гледала като елен пред фарове, защото завъртя очи и повтори.

Детайли. Искам още детайли. Заклевам се, че понякога си мисля, че си отгледана в

пещера.

Почти.

По-късно ще ти обясня всичко – казах к, знаейки че няма да го направя.

Започнах да поемам поръчките, но през цялото време усещах погледа на Даниел върху мен.

Как можеше да стои толкова застинал, да чака толкова търпеливо? И все пак имаше още нещо

зад това търпение, изглеждаше сякаш стои на щрек, напълно наясно със случващото се около

него, готов да реагира веднага.

Шифтърите имат част от животинските способности. Когато можеш да се трансформираш във

вълк, въчите предимства никога не са надалеч от теб. Имаш манталитета на вълк. Алфа,

доминиращ, подчинен. Това е нашата естествена подредба. Ние се свързваме един с друг до

живот, движим се в групи. Но седейки тук, Даниел създаваше впечатлението на единак.

Това ме караше да желая да се свържа с него, защото винаги съм се чувствала самотна около

собствения си вид. Шифтърите не се чувстват комфортно около някой, който знае всичките им

емоции. Само с хората се чувствах добре – но дори тогава, това не бе мястото на което

принадлежа. Те никога не биха приели някого, който може да се превъплъщава. Нямаше

място, на което истински да принадлежа. Стоях между два свята: този, които ми носи

спокойстивие и онзи, който бележи съдбата ми с опасност.

Но Даниел принадлежеше на света на шифтърите. Дали се чувстваше самотен само докато е

около статисти? Не изглеждаше сякаш му е неудобно, точно обратно – бе напълно отпуснат. Но

въпреки това оставаше сам.

Знаех толкова малко за него, и не мога да отрека, че съм очарована. Но осъзнах, че това

очарование е опасно.

Когато те последва, остави чашата си горещ шоколад в ъгъла и тя изтина – каза Лиса,

държейки нова чаша – направих му нова. Искаш ли да му го занесеш?

Добре, опитите к за сватосване започнаха да стават малко досадни. Зная, че ми мисли доброто, но по колко начина трябва да кажа, че не съм заинтересована от Даниел.

Не. Ако я иска, ще дойде да си я вземе.

Ти наистина не го харесваш. Какво е направил?

__________________________________________________________________________________

(* deets – details, англ. съкращение)

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Дойде тук.

Добре, в това няма никакъв смисъл. Той е готин. Да дойде тук е нещо чудесно.

Занеси му шоколада. – сопнах се – нещо, което никога до сега не съм правила в Атина.

Изживявала съм чуждия гняв, никога не ми е било удобно, затова винаги съм се стараела

да съм възможно най-спокойна с хората около мен.

Очите на Лиса нараснаха, но след това повдигна рамене и се насочи към ъгъла, към Даниел.

Той к се усмихна. Тя седна на масичката за кафе близо до него и се зачудих дали и нейните

колена са поддали.

Раздразни ме факта, че може да се почувства разколебана под чара му. Тази мисъл ме караше

да бъда груба.Ревнувах ли, защото тя проявява такъв интерес към него?

Всъщност интересът к към него може да бъде нещо добро. Може би тя би могла да го разсея,

но когато погледа му се премести към мен, осъзнах, че нямаше да го заблудя.

Хей, някой ще ме обслужи ли тук?

Преместих вниманието си на момче, което имаше ужасяващо слънчево изгаряне. Хората

винаги подценяват какво може да направи слънцето с кожата им през зимата. Мислеха си, че

могат да изгорят само ако навън е топло.

Извинявай – казах му. – Какво ще желаеш?

Тъмнината се спусна дълго преди да започнем да затваряме. Спайк излезе от офиса си и

включи светлиния сигнал, който показваше на хората, че вече е време да си тръгват.

Спайк е едно голямо противотечие. С обръсната глава и татуировки на врата и ръцете си, не

изглеждаше от типа хора, които биха могли да изхранват само от продаването на горещи

напитки.

Когато всички си тръгнаха, с изключение на Даниел, Спайк отиде при него.

Съжалявам, приятел, но затворихме.

Чакам Хейдън – отговори му.

Спайк погледна към мен и знаех, че само ако поклатех глава щеше да ескортира Даниел до

вратата. Или поне би опитал. Имах чувството, че въпреки масивния размер на Спайк, Даниел би

могъл да срита задника му. Така че кимнах.

Браво, приятелко – изписка Лиса и удари ханша си в моя.

Почувствах как бузите ми се изчервяват от смущение, затова обърнах вниманието си към

избърсването на тезгяха. Съвсем ясно долавях, че Даниел крачи към мен.

Кажи ми какво мога да направя, за да свършиш по-бързо.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Нямах никакво желание да си тръгна с него, но и не бях голям фен на почистването. Избрах по-

малката от двете злини и му подхвърлих влажната кърпа.

Избърши всички маси и качи столовете върху тях.

С помоща на Даниел, свършихме процедурата си за рекордно кратно време. По-скоро

отколкото ми харесваше вече бях напълно облечена и излизах през задната врата заедно с

всички останали.

Не забравяй, че е трепетния четвъртък. Ще се видим по-късно в „Извън границите” каза

Лиса с намигване и аз се ухилих преди да поведе другите надалеч.

Трепетния четвъртък? – попита Даниел, а тъмните му вежди се повдигнаха.

Да, Лиса има име за всеки ден от седмицата. Маниакалния понеделник, ужасяващия

вторник, греховната сряда. Схвана идеята.

Съжалявам, че изпуснах греховната сряда.

Беше трудно да останеш недоволен с момче, което може да се усмихне като Даниел, но устоях

на изкушението да отвърна на усмивката му и дори успях да преместя поглед.

От колко време си тук?

Пристигнах тази сутрин. Разкажи ми за „Извън границите”

Няма много за казване. Това е клуб. „Извън границите” е ски термин, използван за зоните

където е забранено да се да се ходи на ски... Предполага се, че е място за бунтовниците.

А ти бунтовник ли си?

И аз си имам моите моменти – казах, леко обидена от въпроса, който ми бе задал. В края

на краищата, аз избягах, нали?

Забелязах бургер ресторант – между другото, удобно наименуван „Бургър плейс”*– в края

на улицата – каза Даниел, докато заобикаляхме сградата, връщайки се обратно в главната

част на курорта – може да си намерим местенце вътре.

Аз съм вегитарианка.

Той обърна глава към мен и зелените му очи се впиха в моите, сякаш проверяваше дали се

шегувам. Или очакваше да излъжа.

- Яла съм там и преди, – казах му. – Имат чудесен сандвич със сирене, така че няма проблеми.

- Никога преди не съм чувал за шифтър, който е вегитарианец.

- Е, аз не съм обикновен шифтър.

- И на мен така ми казаха.

__________________________________________________________________________________

(* - букв. пр.: място за бургери)

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Извъртях очи, чудейки се какво точно останалите Тъмни Пазители знаят за моите способности.

- Предпочитам да съм нормална.

Не можах да скрия копнежа в гласа си. Може би това бе причината, заради която не говорихме

докато вървяхме надолу по улицата. Или може би той се опитваше да ме разбере точно както и

аз, опитвайки се да разгадая защо тази стена съществуваща помежду ни разделяща неговите от

моите емоции.

Старейшините бяха способни да задържат емоците си заради мен, но те бяха старейшини. Те

могат да правят доста неща. Те се опитаха да ме научат да блокирам емоциите идващи към

мен, но не постигнах никакъв успех в това начинание. Чудех се дали бяха дали на Даниел

няколко урока за това как да сдържа емоциите си и в крайна сметка той е успял чудесно да се

усъвършенства. Понякога в училище учителите обясняваха по няколко пъти едно и също

понятие и аз не успявах да го разбера, но учениците стоящи до мен успяваха да го научат и

успяваха да го обяснят – внезапно всичко доби смисъл. Чудех се дали това бе причината точно

той да бъде тук. Може би може да обясни как да блокирам чувствата с изрази, които лесно бих

могла да разбера. Ако Даниел може да блокира емоциите си, може ли и аз да го направя – но в

обратна линия. Той пазеше емоциите си в себе си. Можех ли да направя като него, само че да

запазя емоциите извън себе си?

- Какво знаеш за мен? – попитах.

Седяхме един срещу друг в ъгъла на заведението. Реших да си поръчам градинска салата

вместо сандвич със сирене. Той си поръча двоен чийзбургер с лукови кръгчета. Запушените

артерии не са проблем за нас, когато се преобразуваме, тялото ни лекува всички болести,

включително и последици от яденето на нездравословна храна.

- Зная, че си надарена, – каза.

Намушках една зелка.

- Това не е дарба.

Отхапвайки хапка от бургера си, той ме изучава за момент. След това преглътна и каза.

- Да, мога да видя как може да не е.

Аз не исках да го харесва, но неговата съпричасност бе друго ново изживяване за мен. Той

звучеше сякаш наистина разбираше какъв товар нося. Естествено никой друг в училище не

знаеше, че имам способности, защото не можех да навляза в емоциите им и ми изглеждаше

безсмислено да обяснявам това, което не можех да им демонстрирам.

Те всички бяха статисти. Със сигурност не можех да им обясня какво е шифтър, това би довело

до други усложнения.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Така, че в училище бях напълно нормална.

- Това е причината да потърся място, където има само статисти. Техните емоции не ме достигат.

Всичко, с което трябва да се справям са собствените ми емоции. – той не каза нищо, затова

продължих. – Твоите емоции също не ме достигат. Как го правиш? Как ги изключваш?

Старейшините ли те научиха да ги задържаш?

- Не, те не са ме учили на нищо и до колкото знам не правя нищо, което да изключва емоциите

ми.

Вгледах се в него недоверчиво.

- Но аз не усещам нищо, от това което преминава през теб. Твоите емоции не ме достигат –

въобще. Никога не съм била около шифтър, чиито емоции не се сливат с моите.

- А знаеш ли какво си мисля?

Поклатих глава. Това бе толкова трудно за обяснение.

- Не нахлувам във мислите на хората. Мога дамо да усетя емоциите им: страх, гняв, срам,

приемане, похот –

- Похот? – той ме прекъсна – Това трябва да е неудобно. Така, че ако някое момче е

привлечено от някое момиче или обратната –

- Не знам към кого е насочена похотта им – срязох го. Благодаря на бога за това, но ако те са

във вихара на страстта си... може да е непоносимо и такова нахлуване в личния живот. –

Защото отново, аз не знам техните мисли. То е като... как да го обясня? Топка енергия. Не,

воден балон. Удря се в мен и ме мокри, така че го изживявам сякаш е част от мен. Всички

физични реакции, които това тяло има, когато е уплашено, разтревожено или влюбено... тялото

ми реагира сякаш тези емоции са мои. Ако няколко шифтъри са в тази зона, тогава мога да

бъда ударена от различни емоции, които подскачат вътре в мен. Освен ако някой има

наистина наситено емоционално изживяване – тогава може би по-незначителните емоции ще

бъдат заличени. Ако копират моите собствени емоции ще бъде изключително силно и

объркващо. Но не чувствам това, когато съм на място, населено само от хора.

Той също не знаеше как да реагира на дългото ми обяснение на това какво е да бъдеш мен или

просто го обмисляше, опитвайки се да свърже нещата. Изучавах го оклоло минута. Историята

му бе, че е дошъл при нас от друга група шифтъри, но не знам дали някой го е проверил.

Спомних си колко лесно убедих Спайк и останалите, че съм студентка в зимна ваканция –

търсеща временна работа. Може би Даниел въобще не бе шифтър. Като Британи. Баща к е

човек, а майка к шифтър, така че предполагам е наполовина шифтър, но човешката к страна

доминира.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Тя няма способностите да се преобразува и емоциите к никога не са достигали до мен. Дали

Даниел бе микс между шифтър и човек?

Или бе напълно човек, който е излъгал за да проникне в нашия клан. Но въпросът би бил –

защо? А и бе успял да ме намери, а това означава, че има способността да проследява. Бях

впечатлена от това.

Миналото лято, когато бях в Уолфорд за няколко седмици чух няколко от другите момичета да

говорят и да се хихикат докато шепнеха по адрес на момчетата, сравнявайки вълчите им

атрибути, но не разбрах интереса им. За пръв път в живота си бях любопитна за козината на

друг шифтър.

Нашите вълчи палта обикновенно са единствени по вида си, въпреки че обикновенно донякъде

съвпада с цвета на косата ни. Като например – моята пясъчно-руса коса означаваше, че ще

бъда със светло оцветена козина. Даниел, с неговата черна коса може би щеше да има черна

козина, но въпреки всичко има разлики. Ще има ли сивкав отенък или ще е черна като дупка?

Дали би била като нощното небе?

Но не можех да си спомня нито един разговор за това как изглежда във вълча форма. А и не го

бях видяла през онази нощ, на поляната. Колко удобно. И ако се замислех за него

продължително: подозрително. Повдигнах вежда.

- Но не мога да усетя нищо, което да идва от теб. А и не си спомням някой някой да те е

описвал във вълча форма. Да не си статик?

Той се засмя, дълбок, плътен звук.

- Не. Не мислиш ли, че старейшините или останали шифтъри биха усетили разликата ако бях?

Имаше право. Шифтърите могат да усетят другите шифтъри, но само след първоначалната ни

трансформация. Всичко се променя при първото докосване на определеното ни пълнолуние.

Не исках да предвидя всичко, което очаква мен – дори възможност за смърт.

- Да, предполагам, – промърморих, желаеща лесно обяснение. – Но ако си шифтър, тогава

защо емоциите ти са отрязани?

- Не мисля, че са, – той потопи една глава лук в кетчупа и продължи да я яде сякаш не се

справяше с неразбираема ситуация. Как можеше да остане толкова незасегнат? Дразнеше ме

това, че той не ми помагаше да разреша този пъзел.

- Защо не се блъскат в мен? – продължих.

- Не знам.

- Правиш ли нещо за да и задържиш?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

- Ако е така, то е на подсъзнателно ниво. Или може би е защото не си в Уолфорд. Някога

усещала ли си емоциите на друг шифтър, докато не си в Уолфорд?

- Да. – живеех с родителите си в Търънт преди смъртта им. Хора и шифтъри живеят там,

въпреки че хората не са запознати с възможностите ни. Малкия град бе близо до националната

гора, мястото което се счита за наш дом. Като дете усешах емоциите на шифтърите – дори

когато бяхме на ваканция. Родителите ми се опитаха да ме заведат на места, където има

повече хора, но шифтърските семейства обичат Дисниленд толкова колкото човешките. Бях

извадила късмет с Атина.

Даниел ме разсея от мислите ми, поставяйки лакът на масата и протягайки ръка докато

пръстите му докоснаха кичурчетата от косата ми, бях я пуснала да виси свободно преди да

тръгна от работа и сега се сипеше по раменете ми.

- Значи не знаеш какво изпитвам в момента? – попита.

Преглъщайки трудни, си мислех, че мога да се изгубя в очите му, особено когато действаше

така, като че да ме докосва бе най-естественото нещо на света за него. Защо се чувстваше

толкова добре около мен, докато на мен ми бе толкова неудобно около него? Никога преди не

бях флиртувала с момче. Бях наблюдавала Лиса, бях взела няколко съвета, но никога не ги бях

изпробвала. Колкото и да исках да го направя с Даниел, знаех че той е тук на мисия да ме

заведе обратно в Уолфорд. Не исках да попадам под обаянието му. Дръпнах погледа си от

неговия.

- Мисля, че се занасяш с мен.

Той задържа ръката си където беше, но сега пръстите му не докосваха нищо друго освен

въздуха, погледа му обходи бавно лицето ми.

- Сигурно е трудно да бъдеш себе си.

- Ти си цар на подценяването.

Той се облегна назад бавно.

- Знам какво чувстваш към мен. Гняв. Недоволство. Не си добра в прикриването. Но аз съм

просто пратеник, Хейдън.

- Не, не си. Ти си ловец на глави – отново се наведох напред, искайки той да види очаянието в

кафевите ми очи. – Защо просто не се върнеш и не им кажеш, че не можеш да ме намериш?

- Защото преди три дни ти навърши седемнадесет. Честин рожден ден, между другото. А след

девед дни твоята пълна луна ще се претъркули по небето и ти ще преминеш през първата си

трансформация. Знаеш, че жените шифъри рискуват да умрат ако се опитат да я преминат без

мъжки. Освен това има и жътвар. Не можеш да се срещнеш сама с това.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

- Трябва да бъда сама, – настоях. – Жътваря прибира душата в момента на преобразуването. За

да ме направлява през нея, мъжкия трябва да се трансформира в абсолютно същия момент

като мен – и бам! – плеснах с длан по масата за акцент, не че това мое действие го стресна.

Очите му не се разшириха много в изненада. – Жътваря има и двама ни.

Той доби отново това спокойствие, което съм виждала и преди. Имаше само едно движение:

бавно премигване.

- Виждаш ли сега? – попитах. – Разбираш ли?

- Старейшините настояват да те върна обратно. Обясни на тях какво мислиш, че ще се случи.

- Ще бъде по-добре ако остана тук, където има само статисти. Има шанс жътваря да не ме

открие тук. Изучавах процеса на трансформция както е описан в древния текст. Наистина

мисля, че ще успея да премина през физическата болка.

- Хейдън, – той взе ръката ми.

Отново бях изненадана от топлината на докосването му и искарата на физическо усещане,

което изпращаше през мен. Но ни най-малко емоции, които да го придружават.

- Дори и да не се върнеш в Уолфорд, сродната ти душа няма да те остави да преминеш през

първата си трансформация сама.

Завъртайки очи му се присмях.

- Виж, това е спорно. Аз дори нямам сродна душа.

- Напротив, имаш. Старейшините ти избраха.

Господи! Те бяха по-зле от старите неженени лели, пъхащи носовете си навсякъде. Защо просто

не ме оставеха намира?

- Те нямат никакво право –

- Те имат пълното право. Няма да осъдят едно момиче на смърт. Те са избирали мъжки и преди

за други, когато никой не е пристъпил напред.

Поклатих разочаровано глава.

- Няма да го приема. Защо бих го подложила на риск при срещата с жътваря и възможността да

умре без душата му да бъде защитена? Защо са го направили? Не могат да контролират всичко.

Трябва да позволят това да мине както трябва.

Бях развълнувана, рзстроена. Седяхме в мълчание за минута, а палеца му галеше кокалчетата

на ръцете ми. Напред, назад. Почти хипнотично. Усещах как напрежението ме напуска и се

озовавам под магията му.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Осъзнах с тревога, че лесно би могъл да ме убеди да се върна в Уолфорд без действително да

каже нито една дума. Със спокойствието си, вярата в мисията си, лекотата при интимните

жестове, той бе невероятно убедителен. Бе напълно смущаващо когато спрях да мисля за това,

защото в интерес на истината ние на практика бяхме непознати. Никога не си бяхме говорили в

Уолфорд, а той никога не бе проявявал интерес към мен.

Тогава любопитството в мен надделя.

- Кой избраха за... моя сродна душа?

Той пусна тъката ми и погали бузата му, очите му останаха впити в моите.

- Мен.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Three

Глава трета

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo & sunset

Да не си напълно полудял?! – попитах, принуждавайки се да не закрещя, привличайки

внимание към нас. – Съгласил си се с лудата им идея? Не забеляза ли, че съм начело в

списъка на жътваря?

Той просто гледаше в мен, сякаш ме намираше за забавна.

Не можех да разбера как момче може да остави мъже, които са достатъчно възрастни да му

бъдат дядовци, да му избират женска. Опитаха се да го сватосат с Британи миналото лято, но тя

бе обсебена от Конър.

Добре де, „обсебен” може би звучи твърде грубо, но тя бе влюбена в Конър, но той бе

декларирал Лиднзи като негова сродна душа, но Линдзи се влюби в Рейв . . . Достатъчно е да се

каже, че в Уолфорд си имаме своята ежедневна сапунка.

След като той отново бе сред тези, които си търсят сродна душа, предполагам че старейшините

са решили, че аз ще свърша работа за тази роля. Не разбирам защо никой до сега не се е

почувствал привлечен от него. Ако аз бях нормален шифтър, нямаше да имам нищо против, че

са ми избрали него.

Но не бях нормална. И имах едно чудовище по петите си. Не можех да му причиня това – да го

поставя на такъв риск. Защо дори си е помислил, че ще го направя?

Сякаш прочел мислите ми, каза:

Старейшините преглеждат древните текстове. Ще намерят начин да победим това нещо.

Но за да ти помогне знанието им трябва да си в Уолфорд. Там е по-безопасно.

Не знаеш това. Те също. Защо? Защо си ме поискал за сродна душа? По време на

свързването ни всичките ти защити ще паднат и ще бъдеш толкова уязвим, колкото съм и

аз. Защо би направил това? – знаех, че се повтарям, но не знаех как по друг начин да

изразя.

Обичам да живея на ръба– каза.

Да, добре, тогава скочи с бънджи.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Станах и се насочих към вратата, с пределно ясното съзнание, че той ме следва. Умът ми

подсказваше да се насоча към апартамента, в който живея и да се приготвя за бягство.

Но това можеше да е последния ми шанс да се смеся с тълпата и да не бъда засмуквана от

чуждите емоции. Разбрах, че не е мъдър ход когато излязохме пред „Бургър плейс” и казах:

Ще се видим по-късно. – и се насочих на далеч от посоката, в която се намираше

квартирата. Освен това се надявах, че като отрежа Даниел той няма да бъде подозрителен.

Имах нужда да бъде по-малко подозрителен, ако щях да се измъквам преди нощта да е

свършила. Хората се разхождаха по тротоара, някои от тях се насочваха у дома, а други

вървяха по моята посока.

Ще те изпратя до дома, – каза Даниел, тръгвайки в крачка с мен.

Няма да ходя се прибирам.

Ще отидеш в крайна сметка.

Завъртях се. Той стоеше на едно място, сякаш го е очаквал, раздразнявайки ме още повече.

Виж, схванах. Ти си тук за да ме заведеш обратно в Уолфорд. Помилва ме до неделя, затова

до тогава ще водя нормален живот. – или това което бе нормален живот за мен.

Няма да се намесвам.

Напротив. Присъствието ти ми пречи.

Няма да те оставя сама, Хейдън. В случай, че решиш да си вземеш друга – той се усмихна

самодоволно – почивка.

Какво значение има, след като можеш да ме откриеш навсякъде?

Когато три момчета ни връхлетяха докато ни подминаваха и двамата отстъпихме назад, по-

близо до сградата. Някак си се озовах с гръб към стената, а Даниел бе подпрял ръка над главата

ми.

Не бъди трън в задника – каза тихо. – Направих компромис и ти дадох още няколко дни тук.

Сега е твой ред да направиш компромис и да приемеш, че тези дни и нощи ще включват и

мен.

Сърцето ми се ускори при мисълта за него, прекарвайки цялата си нощ с мен. В интерес на

истината, никога не съм била толкова близо до момче – достатъчно близо за да успея да уловя

аромата му. Един от недостатъците да ходиш в девическо училище. Даниел ухаеше на природа,

на горски пожар и остри борови бодлички. Преглътнах.

Не през цялата нощ.

Това зависи от теб. Но докато си безопасно завита, съм на твоя страна.

Представата за него на леглото с мен профуча през съзнанието ми. Какво ми ставаше? Чувствах

се необичайно. Избутах го от пътя си, което се оказа доста по-лесно отколкото очаквах, но

подозирах, че е така само защото той ми позволяваше.

Окей, добре. Отивам в „Извън граници”.

И аз така си помислих.

Дразниш ме, нали знаеш? – попитах го, започвайки да крача по тротоара.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Само защото имаме противоречиви цели.

О, и само да сме ясни. Старейшините може и да са те избрали за моя сродна душа, но не си

докато аз не те приема като такава. Въз основа на това, което съм видяла от натрапчивите

ти отношения, аз не все още не съм видяла татуировка.

Традицията повеляваше, че мъжкия шифтър трябва да обяви или да потвърди сродната си

душа чрез символ, изобразяващ името к, татуиран на рамото си.

Даниел се засмя. Богат, приятен звук.

Старейшините не те познават толкова добре колкото си мислят – каза. – Казаха ми, че си

послушница.

Послушница? – обичайния на речника на старейшините и старинните им думи, имах нужда

да се засмея. Не можех да се обидя. Те не ме познават. – Все още ли се използват такива

думи?

Ако питаш мен, старейшините винаги са говорели сякаш са живели в друг век.

Защото са заровени в древните текстове, правейки постоянни разходки в миналото.

Оставят на Тъмните Пазители да мислят за бъдещето.

Това е странна комбинация. И като говорим за странни комбинации ...

Бяхме пристигнали в „Извън граници”. Селската сграда бе последното място, на което очакваш

да чуеш взривяващо силна рок музика.

Този шум не те ли притеснява? – попита Даниел.

Мога да се справя с външните дразнители. Вътрешните ме притесняват. Но ако не харесваш

музиката –

Няма да се отървеш толкова лесно от мен – той се усмихна с онази специална усмивка,

която зашемети Лиса, и отвори вратата.

В бара масите бяха наредени в три редици и почти всяка бе заета. Някои двойки танцуваха на

дансинга, пред бандата. Видях Лиса седяща на един стол, махаща ни.

Ето там – казах и проправих път между маси и хора.

Когато стигнахме, свалихме якетата си и ги наметнахме около облегалките на стола, докато

Лиса правеше бързо въведение. Момчето с нея бе Ерик. Никога досега не го бях виждала, но тя

се притисна до него сякаш го познава от години.

Ерик ни донесе бира, но трябва да споделяме халбата – обясни Лиса.

Непълнолетни сме – напомних к.

Следователно имаме причина да споделяме халбата – тя се обърна към нас – Е, Даниел,

разкажи ми малко за себе си.

Няма много за разказване – той се обърна към мен. – Една халба на маса от четирима ни

прави подозрителни. Отивам да си взема сода за да се предпазя от подозренията. Какво

искаш ти?

Същото.

Докато ставаше се наведе към мен и прошепна:

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Не отивай никъде.

Той изчезна и Лиса сграбчи ръката ми.

Добре, определено има химия помежду ви. Да –

Какъв вид химия? – прекъснах я, за да попитам.

Искри. Сексуална. Нали се сещаш? Той бивше гадже ли ти е или какво?

Какво.

Тя започна да вика по-силно.

Той, старо – спрях я със смях. – Не, той е какво. Не е старо гадже, а познат от дома.

Което се намира къде? Спайк мисли, че си в програмата за защита на свидетелите или нещо

подобно, защото не ни казваш нищо за себе си. Ти си г-ца Мистериозност.

Просто искам да бъда анонимна.

С други думи – да си гледам работа.

Ако нямаш нищо против.

Тя се засмя.

Прекалено си любезна.

След това, слава на Бога, тя върна вниманието си обратно към Ерик. А две секунди по-късно си

пожелах да не беше, защото се загубиха в дълбока целувка. Изплъзнах се на далеч от масата и

отидох в игралната зала, където бяха наредени няколко билярдни маси. Повечето от тях бяха

заети, затова се облегнах на стената и се престорих, че наблюдавам играчите. В другия край на

стаята бе коридора, който водеше към тоалетните. Била съм тук и преди, затова знаех, че

вратата в края на коридора води навън. Обмислях шансовете си за бягство, когато чаша сода се

появи пред очите ми.

Добър опит. – каза Даниел.

Ако планирах да избягам нямаше да стоя тук. Вече щях да съм си тръгнала.

Всъщност как го направи? – попита. – Да избягаш от Уолфорд.

Свивайки рамене, отпих от содата.

Помогна ми снежната буря, която удари по-късно и покри следите ми. Всички бяха заети

със случилото се с Джъстин, – опитах се да не мисля за това, но не си помогнах казвайки. –

Беше ужасяващо.

Все още не мога да си го представя. Те казват, че ти си усетила –

Да – прекъснах го.

Съжалявам, че ти се е наложило да минеш през това. Съжалявам, че и на Джъстин му се е

наложило. Харесвах го. Всички приехме трудно случилото се с него. Повечето от нас бяха

убедени, че историята за жътваря е просто приказка.

Можех да усетя душите... – поклатих глава. – Не искам да говоря за това, не тук, не сега.

Той кимна, сякаш разбира напълно. След това попита.

Играеш ли билярд?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Лиса ме научи.

Тогава нека изиграем една игра.

Това ще е разсейващо, а точно сега имах нужда точно от това – отчаяно.

За какво ще играем? – попитах, следвайки го до поставката със стиковете.

За какво искаш да играем?

Ако победя ще си тръгнеш без мен.

Той се пресягаше към един стик, когато думите ми го достигнаха. Той спря, изучавайки ме.

Толкова ли си добра?

Може би.

Той повдигна рамене.

Добре. Ако аз спечеля ти ще ме приемеш за своя сродна душа.

Това е смешно. Не можеш да избереш половинката си на базата на резултата на една игра.

Но ти рискуваш живота си на нея. Изглежда не го разбираш, Хейдън. Тук си в опасност. Аз

съм най-добрия ти шанс да оцелееш през това, което се задава.

Тона му бе самонадеян и похвален. Наистина си вярваше. За нещастие аз вярвах, че неговия

най-добър шанс да достигне до преклонна възраст бе да ме остави сама да извървя пътя си.

Пресягайки се за стика, плъзнах ръка по дървената поставка. Усетих остра болка.

Ауч!

Какво има? – попита Даниел, сграбчвайки ръката ми.

Опитах се да се освободя, но той само ме стисна по-силно.

Само една треска. Остави ме да видя.

Аз я виждам.

Аз дръпнах. Той стисна.

Стой мирно – заповяда.

Мога да се погрижа и сама за това.

Този път той повдигна глава и ме прикова с погледа си.

Стой. Мирно. Моля?

В този момент осъзнах, че никога не се предава. Също подозирах, че и никога не губи. Той бе

като една невидима сила. Няколко души ни погледнаха, не исках да правя сцена. Преглътнах

трудно и кимнах.

Той насочи вниманието си обратно към глупавата треска. Имаше големи ръце с дълги, тънки

пръсти. Бях изненадана, че е способен да хване треската и да я измъкне. Малка струйка кръв се

спусна по дланта ми. Гледайки с изумление как повдига ръката ми и я помириса. След това я

облиза.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Топлина прониза тялото ми, надолу по краката ми и те отслабнаха толкова много, че не бях

сигурна дали някога ще се оправят.

Кръвен аромат – каза, дълбокия му глас стържеше, погледа му се върна на моя,

предизвиквайки топлината в тялото ми да нарасне толкова много, че се почувствах сякаш

трябва да съблека пуловера си ако не искам да кипна. – Най-силния. Сега винаги ще мога

да те открия – независимо къде отидеш.

Освободих ръката си.

Какво си ти – вампир? – сърцето ми почти изскочи. – Това ли е? Затова ли не мога да усетя

емоциите ти? Да не си мислиш, че си имунизиран срещу жътваря?

Не ставай смешна. Вампирите и шифтърите не се смесват.

Това не е отговор. Очаква се да кажеш да или не.

Той затвори очи, въздъхна с нетърпение.

Не. Не съм вампир.

Какво си?

Той погледна на една страна. Хората, които ни наблюдаваха отново се върнаха към игрите си.

След това погледна пак към мен.

Шифтър.

Не и като тези, който съм срещала.

А колко си срещала? Освен тези в Уолфорд, естествено. Има различни кланове, различни

племена. Може би можеш да усетиш емоциите само на тези, които принадлежат на

Уолфорд.

Сбърчих чело, докато се опитвах да асимилирам думите му.

-Защо би имало някаква разлика?

Не знам. Може би има нещо във водата.

Добре, но в това няма смисъл. Била съм около други шифтъри, които не са от Уолфорд.

Говорехме тихо, така че никой друг в стаята да не може да ни чуе.

Когато бях на ваканция с родителите си имаше и такива, които не познавах. И въпреки

това усещах емоциите им. Само ти си. Има нещо различно в теб.

За пръв път от както пристигна изглеждаше сякаш му е неудобно. Погледа му се стрелна на

далеч от моя.

Да променим залозите. Какво ще кажеш, ако загубиш да ми сготвиш закуска сутринта?

Защо смени темата? Бях на път да разгадая нещо. Стаята бе станала по-пренаселена и знаех че

всеки задълбочен разговор бе не на място. Но неговата реакция бе сякаш има нещо, върху

което иска да размишлява и разгледа.

А ако аз победя? – попитах.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Аз ще сготвя закуската.

Трябва да съм на работа в шест.

Няма проблем.

Всъщност има. Няма свободни маси.

Той ми намигна – аз останах недоволна, че толкова прост жест накара коленете ми на омекнат

– и грабнах един стик. Видях как бавно обиколи стаята, докато стигна до билярдна маса в

далечния ъгъл и просто застана там. Можех да кажа, че двамата мъже, които играеха се

чувстваха изключително некомфортно, въпреки, че Даниел не правеше нищо. Не ги

заплашваше, не им говореше. Близостта му, тишината и зоркия му поглед бяха достатъчно.

Оставиха играта недовършена.

Впечатлена, отидох и се присъединих към него, докато той започна да подрежда топките.

Това беше същото нещо, което направи по-рано днес, когато искаше да седнеш. Как го

правиш? – попитах.

Има подчиняващи се статисти, точно като вълците. Просто трябва да ги разпознаеш.

А ти си алфа.

Всички Тъмни Пазители са, – каза тихо.

Това беше наистина….

Той повдигна равнодушно рамене.

Всичко, което трябваше да направят е да защитят територията си като не си тръгват.

Нямаше да се бия с тях – той отстъпи назад. – Ти разбиваш.

Предполагам, че наистина не можех да го виня, задето просто ни бе намерил маса. Не се бе

държал агресивно, но имаше силни вибрации – дори когато застане на едно място. Той би бил

главния в глутницата.

Въпреки че Тъмните Пазители вече си имаха водач: Лукас Уайлд. Но Даниел бе прав: всички

Тъмни Пазители са алфа. Никога не се предават при борба. Но също така и разпознават и

признават лидера си. Винаги съм си мислела, че отнема страшно много убеденост в нечии

способности за да не се почувстваш застрашен докато следваш заповедите. Възхищавах се на

Даниел, че се е присъединил към групата и се е вписал без да създава никакви конфликти.

Старейшините трябва да са вярвали в способностите му, за да го изпратят да ме намери.

Ударих топките, наблюдавайки ги как се търкалят по масата и след като нито една не падна в

някой джоб се зарадвах, че бяхме променили залозите.

С почти самонадеяна усмивка, Даниел пристъпи към масата и се наведе над масата. Отдръпнах

се за да не му преча.

Ти ли си единствения, който старейшините изпратиха? – попитах.

Той погледна над рамото си.

Да. Защо?

Повдигнах рамене.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Имат много вяра в теб.

Не беше чак толкова трудна за намиране след като хванах мириса ти, – той удари една

топка и тя се насочи към ъгловия джоб.

От къде знаеш как мириша?

Той се поколеба, удари топката и пропусна страничния джоб.

- Проверих леглото ти.

Добре, сега аз се изчервих. Би трябвало да очаквам този отговор, след като това бе мястото

където аромата ми бе най-силен, където се бях притискала, въртяла и плъзгала по цялата

повърхност. Чудех се дали Даниел бе направил същото – във вълча форма – покривайки себе

си с аромата ми. Внезапно цялата се сгрях, сякаш някой бе построил камина точно до мен.

Отърсвайки се от фантазията за леглото се преместих в позиция –

Някога побеждавала ли си Лиса? – попита.

Не съм стигала чак до там. Защо?

Не държиш стика правилно –

Преди да успея да му отговоря, той се премести зад мен и ме обгърна, притискайки ме в

кривата на тялото си. Отново присъстваше тази интимност, начина му на действие – сякаш вече

сме заедно. Не можех да обясня колко удобно, но и смущаващо ми бе. Как можех да изпитвам

и двете наведнъж?

Все още не си моя сродна душа, нали знаеш – казах, гласа ми не бе напълно стабилен.

Не се ли чувстваш удобно от близостта?

Просто не съм свикнала с нея. От мъже. Имам предвид, от шифтъри. С момичетата в

училище се прегръщаме и такива неща . . . – но те не карат краката ми да отслабват, не

ме оставят да се чудя какво би било ако ме целунат.

Тогава свикни. Не мога да ти помогна да преминеш през трансформацията си ако не те

докосвам.

А когато той докоснеше мен – жътваря щеше да докосне него. Ще е като рая и ада по едно и

също време. Колкото и да ме плашеше срещата със първата трансформация, също и

възможната среща с жътваря, повече ме плашеше това да си мисля какво би могло да се случи

с Даниел само защото иска да ми помогне.

Докато поправяше позицията на ръката ми, бузата му бе толкова близо до моята, че можех да

усетя наболата му брада по челюстта му.

Чух, че когато Британи се е нуждаела от мъжки, старейшините са поставили имената на

свободните момчета в шапка.

Той се усмихна и кимна.

Да. Доста несполучливо уреждане на среща.

Това ли направиха с мен? И ти отново не извади късмет?

Аз бях доброволец – каза тихо.

Сърцето ми прескочи.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Защо?

Защото бе предизвикателство, а нямаше нищо по-интересно, което да правя.

Значи не е бил привлечен от мен още преди случилото се. Отново имах конфликтни емоции,

само че този път бяха облекчение и разочарование.

Наистина знаеш как да накараш едно момиче да се почувства специално, – казах

саркастично – Започвам да разбирам защо Британи те е отхвърлила.

Не ме прие защото бе влюбена в Конър. Разбрах това десет минути след като бях

започнал да говоря с нея. Има ли някой друг, който искаш да е тук вместо мен?

Аз дори не искам да си тук.

Това не е отговор. Очаква се да кажеш да или не, – той ми връщаше обратно думите,

които му бях казала по-рано. – Има ли? – подтикна ме да отговоря.

Единствения такъв човек за който се сещах бе майка ми.

Не – признах неохотно.

Тогава се отпусни.

Погледнах го въпросително.

Ще направи удара по-лесен – каза с вече познатото ми негово ухилване.

Той ме пусна и се отдръпна назад, но очите му не се отместиха, което ме накара да се зачудя

каква е истинската му причина да бъде доброволец. Може би трябва да се отдалечи от

Уолфорд възможно най-много. Или просто е искал да направи нещо различно. Не е възможно

да е бил заинтересуван от мен. Колко пъти сме се виждали преди днес? Половин дузина пъти,

може би? Нищо от това нямаше смисъл.

Ударих топката. Наблюдавах я как блъсна другата топка, изпращайки я към джоба, след това

рикоширайки, удряйки друга, която падна в страничния джоб. Пропуснах следващия удар и

Даниел започна да разчиства масата. Дължах му закуска.

Ще бъде една купа със зърнена закуска – признах си докато се насочвахме обратно към

стаята, където свиреше групата.

Той се засмя на това. Иска ми се да можех да се отпусна около него, но нещо не бе наред.

Просто все още не можех да разбера какво.

Присъединихме се към Ерик и Лиса, които споделяха една бира докато не се затопли. Музиката

бе прекалено силна за да се води разговор, но бях наясно, че Даниел ме наблюдава. Погледа

му никога не се отклони, сякаш подозираше, че имам способността да се изпарявам в кълбо от

дим.

Най-накрая казах:

Готова съм да си тръгваме.

Взехме якетата си, пожелахме лека нощ на Лиса и Ерик и излязохме. Бе започнало да вали сняг

и знаех, че на сутринта ще бъде посрещнато подобаващо от скиорите. Опитах се да не

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

забелязвам колко приятно бе да вървя с Даниел. Дори и старейшините да го бяха избрали като

онзи, който ще премине през пълнолунието ми с мен и ние някак си успеехме да оцелеем,

нямах гаранция, че той няма да избяга с дълги подскоци на сутринта.

Преминаването на първата трансформация е изключително интимно изживяване между

сродните души. Не можем да се преобразуваме с дрехите си, така че ще бъде неудобно и

странно да преминеш с някой, който не обичаш. Старейшините могат да заповядат на Тъмните

Пазители да направят много неща – но никой не може да заповяда на сърцето да обича някой

определен.

И тогава дойде жътваря за да усложни нещата.

Каква бе твоята първа трансформация? – попитах докато се насочвахме към квартирата

ми.

Даниел пъхна ръце в джобовете си и усетих, че се колебае дали да ми се довери за това. Знаех, че съм любопитна, а шифтърите не говорят за техния първи път. Това е личен момент – особено

за мъжете, защото трябва да го преминат сами.

Плашеща – каза накрая.

Затова ли не се противопостави на идеята да ми бъдеш половинка?

Раменете му се свиха напред, но след това се изправи.

Да. Предположих, че мога да ти помогна да преминеш – защо не? Освен това прекарах

шест месеца в Уолфорд, а не съм се свързал с момиче. Аз съм аутсайдер, те ми вярват

толкова малко колкото и ти.

Засрамих се, че е способен да разчете толкова лесно чувствата ми.

Сигурен ли си, че не си съпричастен? – попитах.

Сигурен съм. – стана наистина тихо, а след това каза с тих, изпълнен с емоция глас. –

Наистина е болезнено, Хейдън. Първия път. Тялото ти се чувства сякаш се разпада на

парчета. По някакъв начин, предполагам че наистина е така. Но след всичко то е просто

зашеметяващо. Нямам думи, с които да го опиша.

Чух страхопочитанието и почудата в гласа му, което по някакъв начин влоши нещата. Знаех, че

без някого до себе си рискувах да умра. Има връзка, която се развива и засилва по време на

първата трансформация, но трябва да има поне частица от нея преди магическата нощ.

Не исках да преминавам през това със заместител. Но това бе всичко, което Даниел ми

предлагаше. Една нощ срещу нещо истинско. Не можех дори да се надявам, че може да се

превърне в нещо истинско, защото дори нямаше да приема офертата за тази една нощ.

Когато стигнахме до жилището той остана в дъното на стълбите, докато се из скачих на

верандата, мушкайки ключа и отключвайки вратата.

Лека нощ, Хейдън.

Погледнах над рамото си и се принудих да се усмихна.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Не забравяй да дойдеш сутринта за купата със зърнена закуска.

Ниския му смях ме последва в квартирата. Надявам се, че прощалните ми думи са го уверили,

че няма да се опитам да избягам. Защото, истината бе, че нямах никакво намерение да съм тук, когато той пристигне за закуска.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Four

Глава четвърта

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

План „Б” включва пътуването със светлина.

В стаята ми в квартирата сгънах няколко пуловера, чифт дънки и някои други важни неща,

които пъхнах в раницата си.

Бе дълго след полунощ и апартамента бе зловещо тих или може би просто изглеждаше

страховито, заради подготовката ми да се измъкна. Тишината ми напомни за безшумното

пристигане на Даниел. Чудя се колко ли дълго ме бе наблюдавал днес преди да обяви

присъствието си. Наистина ме дразнеше факта, че той е дебнел наоколо, а аз дори не съм го

разбрала. Винаги съм мразела товара, който нося, а ето че сега се оплаквах, защото в

единствения момент, в който ми трябваше – го нямаше.

Дори не бях попитала Даниел къде ще отседне. Хотелите и „легло и закуска” има навсякъде из

градчето. Може би си бе наел стая някъде, или може би просто се е превъплътил във вълк и се

е скрил в гората. Селцето е построено в котловина, за обградена от планини и дървета. Може

да намери лесно място, на което да спи, нямаше да се чувствам виновна за всички трудности,

които може да срещне. Не съм го молила да идва да ме търси.

След като свърших със събирането, нахлузих раницата на рамото си. Завъртях се за последно из

стаята, наистина бях открила щастието тук. Щеше да ми липсва.

Отваряйки вратата, се промуших в коридора. Нямаше никой наоколо. Изкарвайки на

повърхността ловните инстинкти на вида си, се плъзнах по стълбите. Внимателно влязох в хола, никой не бе дръпнал завесите и сега слаба лунна светлина се процеждаше в стаята, достатъчна, за да ме направлява.

Прекосих стаята и излязох през задната врата, затваряйки и заключвайки я зад мен докато

пристъпвах на верандата. Спуснах се по дървените стълби и се насочих към бараката, където бе

паркирана моторната шейна, която откраднах от Уолфорд в нощта, в която избягах. В очакване

да се наложи да направя още едно бързо бягство винаги държах резервоара пълен до горе, но

когато стигнах до там и отворих вратата открих, че моторната шейна я нямаше. Изпсувах под

дъха си. Разбира се. Старейшините трябва да са дали на Даниел резервния ключ, а той не би ми

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

повярвал, че няма да се опитам да избягам използвайки нещо по-бързо от краката си. Би могъл

да го вземе по всяко време след като пристигне.

Яростта ме обзе. Исках да крещя, да му се нахвърля. Смачках с крака си снега, по-малко от

задоволително действие, защото малък звук го последва.

Идиот, – промърморих докато се оглеждах наоколо. Нямаше да се изненадам, ако се бе

скрил някъде и сега ме наблюдаваше. – Глупак.

Искаше ми се да можех да усещам близостта му. Само че не бе така. Ами ако не наблюдаваше?

Ако си е помислил, че да вземе моторната шейна ще е достатъчно, за да ме откаже или че чара

му е достатъчен, за да ме задържи.

Бях достатъчно инатлива за да реша, че ако започна да вървя сега, бих могла да достигна

следващия град до зазоряване. Кой знае. Може дори да имат автобусна спирка.

Извадих фенерче от предния джоб на раницата си, след това оправих презрамките, като

разпределих тежестта на раменете си. Насочих се към дърветата. Бях достатъчно запозната с

местността, за да знам, че горите биха ми дали някакво прикритие, докато главния път

излизащ от града – не. В крайна сметка бих могла да се свърна и на пътя.

Вървях измежду дърветата и накрая - на мястото където светлините от града вече не ми

осигуряваха изглед – включих фенерчето си. Бе невероятно колко тъмна може да бъде нощта

след като само сиянието на луната е в нощното небе. Притежавах невероятно усещане за

целенасоченост и ориентация, част от вълчите ми инстинкти. Не се страхувах, че мога да се

изгубя.

Но въздуха бе студен и вече не усещах носа си. Още няколко часа по този начин не бе най-

умното нещо, което бях планирала. А най-вероятно Даниел си е помислил, че съм прекалено

умна, за да направя нещо толкова глупаво, затова сега имах този изключителен шанс да не ме

наблюдава. Горите бяха запълнени със тишината, докато нещо изскърца – без съмнение от

тежест върху снега и леда.

Винаги се бях чувствала добре в природата, но внезапно тръпка пробяга по гръбнака ми,

невидимия ми дъх в заобикалящото ме пространство стана видим. Просто една малка мъгла.

Ако бе възможно – всичко стана още по-тихо. Не можех да го обясня, но бе сякаш внезапно съм

навлязла във водата. Ушите ми зазвънтяха странно.

Тогава видях синкаво-сива мъгла да се промушва бавно между две дървета. Вцепених се.

Имаше някакъв странен вид крехкост върху покритата със сняг земя, движеше се тихо и

въпреки това бе почти като живо, дишащо нещо. Злокобно. Плашещо. Високо само до коленете

ми, но не исках да преминавам през него.

Напомни ми за отстъплението на жътваря, но не можеше да е тук. Не е възможно да ме е

намерил.

Фенерчето проблесна и угасна. Сега всичко, което осветяваше пътя бе сиянието на лунната

светлина, но все пак мъглата сега изглеждаше някак по-видима.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Време е да вървя.

Завъртях се на пета и се блъснах в нещо твърдо. Силни ръце се увиха около мен.

Освободих се пищейки, размахвайки –

Хей! По-спокойно.

Разпознавайки гласа на Даниел спрях да удрям с ръце и да ритам. Отпуснах се срещу него, дъха

ми бе все още накъсан. Поех ледения въздух толкова дълбоко в дробовете си, че ме заболя.

Видя ли го? – попитах

Да видя какво?

Обърнах глава за да го видя по-добре, но тъмнината обгръщаше и двама ни в сенки.

Там.

Обърнах се за да посоча и всичко в мен застина. Нямаше нито мъгла, нито лека мъглявина.

Само фенерчето ми, сега светещо, почиващо си на земята, където го бях изпуснала. Светлината

му сочеше към дълбините на дърветата и не осветяваше нищо освен снега и заледените

дървета. Малко бяло зайче подскочи и ме накара почти да изляза от кожата си.

Страхуваш се от малки зайчета? – издразни ме Даниел.

Не се страхувам от нищо. Просто... там имаше нещо.

Преминавайки покрай мен, той се наведе и вдигна фенерчето ми.

Като какво?

Добре, мъглявина звучеше по-малко опасно от заек. И след като той не беше там в ноща, в

която жътваря ни нападна, не бе виждал това, което аз и другите видяхме. Но все пак си

признах.

Изглеждаше като мъгла.

Идваща за мен. Или поне – блокираща пътя ми. А сега бе изчезнала.

Изглеждаше като? Мислиш си, че е нещо друго?

Не трябваше да се изненадвам, че се хвана за думите ми. Идваме от свят, в който не всичко

изглежда точно както е.

Не знам. Имам предвид, беше там и след това изчезна.

Почувствах се необичайно параноична.

Той се огледа наоколо, чух дълбоко поемане на дъх и знаех, че определя мириса носещ се във

въздуха.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Мирише ми само на заек... и на бухал. Ако заека не е внимателен ще свърши като

среднощна закуска. – подаде ми фенерчето – Какво правиш тук? Взимаш си почивка от

съня?

Ха-ха! Много смешно – казах, врътвайки се на пета и насочвайки се обратно към

апартамента. – Излязох просто да се поразходя.

Дълбокия му смях премина през мен.

Започвам да си мисля, че си патологичен лъжец.

Работя през деня. Това е единственото време, през което мога да се наслаждавам на

природата.

Да, разбира се. Защо не можеш просто да приемеш, че в това сме заедно?

Защото не сме. Не му отговорих. Вместо това спрях, завъртях се и огледах отново дърветата.

Всичко ми изглеждаше спокойно и нормално. Естествено.

Наистина си се стреснала, – каза Даниел.

Беше странно. Като в нощта, в която видяхме жътваря.

Езика на тялото му се промени. Внезапно застана силно нащрек.

Мислиш ли, че е тук.

Не зная. Не знам как ни е открили. Просто знам, че преди няколко минути тук усещах,

че не съм сама.

Не беше. Аз те следвах.

Загледах се в него преди да продължа обратно към квартирата.

Можеше да ме предупредиш за присъствието си по-рано.

Исках да видя какво ще направиш.

Излязох от горите в близост до обора.

Откраднал си моторната шейна, – казах язвително. – Би трябвало да те докладвам в

полицията.

Ще докладваш, че откраднах моторната шейна, която ти открадна? – попита Даниел –

Не мисля така.

Когато го направи? – попитах.

Преди да дойда за един горещ шоколад.

Значи си знаел къде живея още преди да тръгнем към дома? - не ми отговори - Има ли

нещо за мен, което не знаеш?

Разбита се. Сънищата ти. Кой ти е подарил първата ти целувка. Любимия ти филм. Моя

е „Аватар” , между другото. Невероятни специални ефекти.

Бе толкова трудно да му остана сърдита, когато се чувствах толкова добре с него. Но бях

решена да не позволявам на чара му да ме отклони от целите ми. Започнах да се качвам по

стълбите. Вина ужили съвестта ми, затова спрях и го попитах.

Къде си отседнал докато си тук?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Той повдигна рамене.

Наоколо.

Така, че най-вероятно бе ме пазил във вълча форма и се е преобразувал, когато ме е видял да

навлизам в горите. Във вълча форма имаме способността да комуникираме телепатично с

други вълци в същата форма. Също така съм чувала, че някои истински сродни души могат да

разчитат мислите си дори когато са в човешката си форма. Но за да комуникира с мен сега,

Даниел трябва да бъде в човешка форма.

Все още му бях ядосана, че взе моторната ми шейна, но все пак той просто следваше заповеди.

Имаше една стара приказка – дръж приятелите си близо, но враговете си още по-близо.

Даниел не бе мой враг, но започвах да си мисля, че знам точно къде би работил в моя полза.

Може да спиш на дивана, ако искаш.

Той се ухили.

Толкова сладка покана.

Добре, сега прозвучах малко капризна.

Виж, все още съм ти сърдита за моторната шейна, но се опитвам да бъда мила.

Не е нужно да опитваш.

Завъртях очи и усмивката му се разшири, когато осъзна колко старомодно звучат думите му.

Искаш ли дивана или не? – попитах. Знаех, че да бъде на дивана означава, че няма да

мога да опитам да направя друго бягство тази нощ, но най-вероятно не бих могла така

или иначе. Бе прекалено късно, а аз прекалено изморена, а Даниел – прекалено

бдителен.

Да, разбира се – каза.

Погледнах обратно към дърветата. Защо имах това зловещо усещане, че съм наблюдавана. И

то не от Даниел.

Побързах да се кача по стълбите и напъхах ключа в ключалката. Отворих вратата и Даниел ме

последва вътре.

Приятно е, – каза.

Хола бе голям, с камина и телевизор с плосък екран. Дивана бе сгушен между две маси в зона

за сядане точно пред камината.

Ще ти донеса одеяла, – казах и се насочих към килера в коридора. Пресегнах се да ги

взема и бях прекъсната от Даниел, който се пресягаше зад мен, гръдния му кош

отъркващ се в гърба ми.

Взех ги. – каза.

Промуших се под ръката му и го наблюдавах докато грабваше одеяла и възглавница.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Наистина оценявам това, – каза. – Не вярвах, че всички хотели и мотели ще са заети. Не,

че имам нещо против да спя в палатка, но дивана е по-добрия избор.

Тъмните Пазители прекарват летата си водейки лагерници през националната гора. Те живеят

постоянно в природата – буквално. Знаех, че Даниел най-вероятно е пътувал на четири лапи, но

след като е дошъл тук, би могъл да си купи всички неща, които са му нужни. Бе достатъчно да

си носиш малко парични средства в лента.

Предполагам, че си пътувал на четири крака, – казах, искайки да потвърди

подозрението ми.

Възможно най-много. Но ще се върнем с моторната шейна.

Ако си пътувал във вълча форма от къде си взел дрехите? – попитах.

Направих малко проникване когато пристигнах сутринта. Не се притеснявай, оставих

пари на касата.

Не се притеснявах, просто бях любопитна. Чувствай се като у дома си.

Той се насочи към дивана, а аз – нагоре по стълбите. След това чух отваряне на входната врата

и се спуснах обратно, за да видя Лиса вървяща по коридора.

Здравей, – прошепнах. – Позволих на Даниел да спи на дивана.

Дивана? – повтори докато се качваше към мен по стълбите. – Той определено си

заслужава леглото. Изглежда като някой, който сякаш знае как да се прегръща.

Дори не сме приятели, – промърморих докато изкачвахме стъпалата. За да сменя

темата попитах. – Как са нещата с Ерик?

Свивайки рамене, тя стъпи върху площадката.

Той беше добре, но нищо повече. Опасявам се, че когато видях теб и Даниел пожелах

нещо повече.

Какво имаш предвид?

Достигнахме до спалните си. Тя се пресегна към вратата си.

Очевидно е, че има истинска връзка помежду ви. Като сродни души или нещо подобно.

Ако това бе вярно нямаше ли да го почувствам? А няма ли да направи дори по-трудна загубата

му заради жътваря?

Той е просто момче.

Или заблуждаваш мен, или себе си. Искам да знам какво има между теб и секси

момчето.

Няма нищо.

Не мисля така. Просто все още не го знаеш. Лека нощ.

Тя влезе в спалнята си, а аз – в моята. Приготвих се да си лягам. Лежах дълго време,

неспособна да заспя. Даниел не бе просто момче. Не бях убедена, че е просто шифтър.

Тогава какво е?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Five

Глава пета

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

На следващата сутрин се събудих изтощена. Всичко бе необичайно тихо и когато

проверих часовника видях, че съм се успала. Най-вероятно всички други бяха вече в магазина.

Взех си душ и облякох дънки и ловно-зелен пуловер. Издърпах косата си в опашка, и за

изучавах отражението си в огледалото. Очите ми бяха поразително карамелени, точно както бе

споменало момчето вчера. Чудех се какво мисли Даниел за тях, но след това се порицах. Какво

ме интересувам какво си мисли?

Взимайки якето си се спуснах по стълбите и се промъкнах в хола. Той все още спеше, прострял

се на дивана. Лежащ там, изглеждаше като всяко нормално момче тийнейджър. Изглеждаше

напълно човек.

Чудех се как се вижда в съня си себе си – във вълча или човешка форма? Сънуваме ли докато

сме във вълча форма? Докато се приближавах, мълчаливия въпрос изчезна.

Възможно най-тихо се насочих към кухнята, взех купа от полицата и сипах зърнена закуска в

нея. Поставих я на масата, заедно с един банан до нея и бележка.

Млякото е в хладилника. Приятна закуска.

Замръзнах. Какво правя? Държах се сякаш сме двойка, която има своите тайни и скрити шеги.

Започнах да мачкам бележката, но след това промених мнението си. Не знаех какво ще правя с

Даниел, с връщането ми обратно в Уолрфорд, с жътваря или с живота ми като цяло. Това, което

знаех е, че закъснявам за работа.

Насочих се към предната врата. Докато слизах по стъпалата тръпка премина през тялото ми. Бе

по-различна от това, което изпитвах докато Даниел ме наблюдаваше предния ден. Тази бе

заплашителна, зловеща. Огледах се наоколо, но не видях никакво –

Движение. Мисля, че видях движение откъм дърветата. Нещо проблесна, нещо тъмно. След

това изчезна.

Не ставай параноична, – промърморих си.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Когато стигнах до магазина, минах през задната врата и закачих якето си на закачалката. След

това се насочих към тезгяха , където всички бяха заети със сутрешната треска. Повечето от

поръчките бяха за вкъщи, хората взимаха топлите си питиета и се насочваха към пистите.

Не мога да повярвам, че го остави да спи сам на дивана, – каза Лиса докато се

протягаше край мен за пакетче кафе.

Казах ти. Едва го познавам.

Това никога не ме е възпирало, – тя повдигна вежди към мен.

Засмях се леко.

Сложно е.

Тогава го опрости.

По-лесно е да се каже отколкото да се направи. Това бе разговор, който наистина не исках да

водя, затова обърнах внимание към пълненето на топла вода в машината за загряване.

Все още си навита за фантастичния петък нали? – попита, очевидно решила да остави

любовния ми живот намира.

Погледнах я неразбираемо.

Уредих ни да ни закарат със ски лифта до върха на планината в полунощ.

Всички писти затварят по здрач. Но Лиса има връзки.

Да, разбира се. Ще бъда там.

Със сладурчето?

Кой знае какви възможности за бягство има на върха на планината?

Да.

Но нямах повече възможност да обмислям плановете си, защото Спайк отвори предната врата

и хората влязоха вътре в очакване да вземат горещите си напитки по избор. Сутринта бе

трескава както обикновено и имах съвсем малко време да се чудя къде ли може да е Даниел.

Като че ли бях леко разочарована да не го видя измежду лицата, които изчакват поръчките си.

И това ме притесняваше. На една част от мен всъщност му липсваше и гледаше напред в

очакване да го види. Не исках да го приемам като част от живота си и всички опасности, които

включва това.

Може би се е събудил с промяна в сърцето си и се е насочил обратно към Уолфорд без мен.

Да, точно така, Хейдън. Докато живееш в измисления си свят, може би също така и ще

повярваш, че пълнолунието също няма да дойде.

Когато сутрешната треска свърши, Спайк остави само един от нас на пост през деня – докато не

дойде следобедната треска. Днес, за моя радост, не бе моя ден.

Докато сипвах горещ шоколад в чашата си, обмислях дали да не опитам да се измъкна, може

би да убедя Спайк да ме закара до друг град, където бих могла да хвана автобус или нещо

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

такова. Само, че дори не знаех дали следващия град имат транспорт. Снощи бях готова да

поема този шанс, но сега осъзнах, че заради Даниел ми трябваше по-конкретен план. Да го

накарам да се махне от пътя ми нямаше да е лесно. Трябваше да заема лаптопа на Лиса и да

видя възможностите си, може би да намеря начин да изгуби следата на мириса ми. Считайки

колко често се приближава до мен, мириса ми най-вероятно щеше да му е познат. Спомних си

как той опита кръвта ми. Никога не бях чувала вълк да се притеснява за кръвния мирис, но

Даниел не бе като всеки шифтър около който съм била, въпреки че кръга ми от тях бе доста

стеснен.

Докато се насочвах обратно към апартамента започна да вали свеж сняг. Дебелите люспи

заставаха на миглите ми, след това се топяха. Уолфорд също би бил покрит със сняг.

Националната гора бе близо до границата с Канада, а да прекосиш страната със ски бе

популярен спорт в гората. Имахме няколко планини, където шифтърите могат да отидат на ски,

но никога не са били отваряни публично. Това не ни спираше да изпробваме снега или нашите

собствени възможности. Това бе единствения път, когато емоциите ми бяха еднакви с тези на

другите, защото те бяха пълни с тръпки на възбуда от приключението.

По време на разгара на зимата гората бе затворена напълно за външния свят. Тогава е най-

красиво и спокойно навън. Да се наслаждавам на собствената си компания бе хубаво, защото

често това бе всичко, което имам. Намирах удоволствие в самотата. Колкото и да не исках да се

връщам обратно в Уолфорд, не можех да отрека, че ми липсва.

Отидох до задната част на хижата и изкачих стълбите до дървената веранда. Изтърсих снега от

люлката, седнах, притеглих крака към гърдите си и отпих от шоколада си докато се

наслаждавах на това, което със сигурност ще е последния ми ден на покой. Имах чудесна

гледка към дърветата. Тогава, сякаш улавяйки аромата на хищник приятната атмосферата

изчезна.

Чух звук от боти, хрускащи в снега, ставащи все по-шумни докато се изкачваха по стълбите.

Въпреки, че не можех да засека емоциите му, знаех кой е, познавах погледа, който се плъзгаше

по мен, заради косъмчетата на врата ми, които настръхнаха, въпреки че не бе напълно

неприятно чувство.

Бе по-скоро подобие на очакване – което ме раздразни. Не исках да е около мен. Повдигнах

К описанию Далее >

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика