Страх



Л.РОН ХАБЪРД

СТРАХ:

ПРЕДГОВОР

Понякога редакторите се срещат с толкова майсторски написани истории, че за тях е неизмеримо удоволствие да ги представят на читателите. „Страх“ е такова произведение. И нещо повече - не само привлекателно за читателите, но и вдъхващо страхопочитание у най-добрите автори. От Рей Бредбъри до Айзък Азимов то заслужи рядко срещани похвали като незабравима, неподвластна на времето класика.

Написана преди повече от петдесет години, тази история не само издържа проверката на времето, но и бе призната от историци на литературата, като Дейвид Хартуел, за това, че създаде и промени „основите на съвременната литература на ужаса“.

Около големите произведения обикновено се създават легенди. Робърт Хайнлайн, близък приятел на JT. Рон Хабърд, много обичаше да разказва как „Страх“ бил написан по време на пътуване с влак от Ню Йорк до Сиатъл.

Но въздействието върху читателя е единствената, най-важната проверка за едно произведение. „Страх“ се справи с нея.

Стивън Кинг, всепризнатият съвременен майстор в жанра на ужасите, най-добре представя „Страх“ като постижение:

„ „Страх“ на J1. Рон Хабърд е една от малкото книги в смразяващия жанр, за която си заслужава да използ-

ваме доста похабената дума „класика“, като кажем: „Това е класически разказ за пропълзяващата, сюрреалистична заплаха и ужас. Ако сте подготвени да се вцепените до костите и то доста зле и ако още не сте прочели „Страх“, подканям вида направите това. Не е нужно да чакате някоя мрачна и бурна нощ. Тази история е наистина една от най-добрите.“

Не само Стивън Кинг оценява така книгата. Дали ще я прочетете днес или ще я препрочетете след петдесет години, вледеняващото усещане не избледнява.

Но защо?

JT. Рон Хабърд постигна нещо, което нито един друг автор не успя да направи. Той не използва свръхестествените измислици - върколаци или вампири. Не ни пренася в необичайни места - обитаваната от призраци къща на хълма, лабораторията в подземието, стран-ната планета. И не ни представя абсолютно ненормални герои. Той взе един обикновен човек в съвсем обикновени обстоятелства и го накара да потъне в напълно правдоподобен ад, макар и не от най-често срещаните.

Защо „Страх“ има такава сила? Защото всичко описано наистина би могло да се случи. А това е ужасяващо.

Тази проста предпоставка има повече достойнства от хиляда книги за виещи към бледата луна вълци в „мрачна и бурна нощ“.

И ако не се страхувате от всекидневието, тази история е точно за вас.

Но не казвайте, че не сме ви предупредили…

От редакторите на американското издание

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Едно нещо бих искал да помни читателят през цялото време и то е — тази история е напълно логична, каквито и доводи да има в полза на обратното твърдение. Това не е много приятна история и не би трябвало да я четете сами в полунощ. Защото наистина на всеки би могло да се случи това, което ще прочете. Даже и ти, читателю, би могъл днес да загубиш четири часа от своя живот и след това да тръгнеш по стъпките на Джим Лоури.

Л. Рон Хабърд

ГЛАВА ПЪРВА

През този чудесен пролетен ден в кабинета на доктор Чалмърз от медицинската клиника на колежа „Атуьрти“ може би имаше две малки въздушни духче-та, притиснали се в тъмното на сянката зад вратата, за да избягат колкото могат по-далече от топлата слънчева светлина, меко разстилаща се върху килима.

Като закопчаваше ризата си, професор JTоури каза:

- Е, ще изкарам поне още годинка, нали?

- Още трийсет и осем годинки - усмихна се доктор Чалмърз. - Здравеняк като тебе не би трябвало да се тревожи от дреболия като маларията. Даже ако го е ухапала най-неприятната гадина, каквато може да предложи полуостров Юкатан. Разбира се, ще те втриса понякога, но няма нищо страшно. Между другото, кога се връщаш в Мексико?

- Никога, ако трябва да замина със съгласието на жена си.

- Да имах любяща жена като твоята Мери - отбеляза Чалмърз, - Юкатан щеше да си предлага маларията на други. Е, добре - той се опитваше да си внуши, че не завижда на скитащия етнолог, - никога не съм могъл да разбера какво намирате из онези чудати земи и градове.

- Факти - каза Лоури.

- Ами да, предполагам, че е така. Факти за първобитни жертвоприношения, за демони и дяволи… Слу-

шай, между другото, пуснал си много изящна статия миналата седмица в „Нюзпейпър Уикли“.

Вратата помръдна лекичко, но може би причината бе в хладния свеж полъх, повял от прозореца.

- Благодаря - отговори Лоури, като се опитваше да не покаже колко приятна му е похвалата.

- Разбира се - продължи младият Чалмърз, - почти си сложил глава на дръвника. Твоят приятел Томи сигурно е кипнал от подобна дързост. Нали знаеш, направо е влюбен в своите демони и дяволи.

- Харесва му да играе - каза Лоури. - Но какво означава това, сложил съм си главата на дръвника?

- Не се свърташ тук и не познаваш добре Джебсън - обясни Чалмърз. - Едва не разпъна на кръст един от по-младите математици, защото използвал името на „Атуърти“ при публикация в научно списание. Но дано нашият обичан председател не е видял твоята статия. Не мога да си представя, че старият скелет чете „Нюзпейпър Уикли“.

- А, това ли било - каза Лоури. - Мислех си, че говориш за моето твърдение, че такива неща не съществуват. Томи…

- Може и това да съм искал да кажа - каза Чалмърз. - Смятам, че всички дълбоко в душата си сме суеверни диваци. И когато ти се появяваш с високомерно изражение, за да се присмиваш на древната вяра, че демоните причиняват болестите и мъките, така да се каже, хвърляш кал в лицата на късмета и съдбата и би трябвало да си много, ама много сигурен в себе си.

- И защо да не съм сигурен в себе си? - усмихна се Лоури. - Никой срещал ли е лице в лице какъвто ще да е дух? Искам да кажа, никъде не съществуват потвърдени и записани случаи.

- Даже и виденията на светците ли? -

Чалмърз.

- Стига да гладува досгатъчно дълго, всеки ще има видения.

- Все пак - възрази Чалмърз, - твърде настоятелно предлагаш главата си, сложена удобно в кошница, на човека, който може да ти покаже съвсем истински демон…

- Добре, ще получи главата ми в кошница - съгласи се Лоури. - Приятелю, за човек на науката говориш доста чудновато.

-Досгатъчно често навестявам психиатричното отделение - каза Чалмърз. - Отначало си мислех, че причината е в пациентите, но после се разколебах. Нали знаеш, смята се, че демоните налитат при пълнолуние. Някога да си виждал как пълно с психопати отделение обезумява абсолютно през трите дни на пълна луна?

- Безсмислици.

- Може и така да е.

- Чалмърз, в тази статия се опитах да покажа как хората са започнали да вярват в свръхестествени сили и как научното обяснение най-после надделява над смътния неуловим страх. Само не ми казвай, че се съмняваш в тези открития.

- О! - Чалмърз се разсмя. - И двамата знаем, че „истина“ е абстрактна категория и вероятно не съществува. Професор Лоури, спокойно си потегляйте на кръстоносен поход срещу вашите дяволи и демони. И ако случайно ги разяриш, можеш да ги убедиш, че не съществуват. Аз не защитавам тяхното съществуване. Само не мога да си обясня как човечеството вината е било толкова нещастно, без нещо да му стоварва тези страдания съзнателно. А дали причината е в трептенията на електроните при определени скорости или в ревността на духовете на въздуха, водата и земята към уюта и щастието на човека, не знам и не ме интересува. Но колко успокояващо е да чукнеш на дърво, ако прекалиш със самохвалството.

- И тъй - каза Лоури, докато обличаше палтото си, - призраците ще ме докопат, ако не съм нащрек.

- Естествено, стига Джебсън да види тази статия -подкачи го Чалмърз.

Вратата пак помръдна почти незабележимо, но все пак това би могло да бъде и от хладния, чуден дъх на пролетта, нахлуващ през прозореца.

Лоури въртеше в ръка бастуна си, когато излезе на слънце. Беше приятно отново да си е вкъщи. И всичко наоколо изглеждаше и ухаеше приятно. Защото освен смяната на сезоните, нищо не се променяше в този град, дори студентите бяха на вид едни и същи. Когато колежът строеше нова сграда, тя някак си придобиваше старост и смекчени очертания, още преди да е завършена и наполовина. Имаше някаква сънлива не-измепност в това място. Тя успокояваше човека, чиито очи толкова често се измъчваха от ядния блясък на слънцето, пълзящо над медно-ослепителния пясък.

Докато вървеше към кабинета си в една от сградите, той се питаше защо изобщо някога е напускал града. Тези големи брястове с напъпили листенца, прозяващите се студенти, изтегнали се на свежата яркозелена трева в цветните си якета, мекото синьо небе, старите камъни, изобилно обвити от бръшлян…

За кратък миг той смътно си припомни как се роди жаждата му да скита. Кражбата в неговото крило на общежитието, обвинението, изхвърлянето, срама. След три години, твърде късно, за да изчезне белегът, най-после го откриха и му казаха, че виновникът е бил открит седмица, след като той избяга от града. Събудилият се от спомена срам отново го прониза, оставяйки след себе си неясното желание да се извини на първия срещнат.

Но то отмина. Отмина и въздухът отново бе изпълнен от пролетта, надеждите, мириса на влажна земя. Високо в небето вятърът гонеше облаците и в някой миг те намятаха сянката си върху алеите и поляните. А над земята бризът подмяташе останките на есента, преследваше сухите листа по ъглите, в тревата и ги хвърляше в стволовете на дърветата, караше ги да се махнат и да освободят мястото на идващата свежа зеленина.

Наистина малко неща се променяха в тази тиха и доволна от себе си Мека на образованието. Преди двадесет и пет години Франклин Лоури, неговият баща, се е разхождал по същата улица. А преди още двадесет и пет години Езекиил Лоури е правил същото. Всеки от тях го е правил почти всеки ден от съзнателния си живот, а после катафалката е отнасяла тялото му по същия този път. Само Джеймз Лоури отстъпваше от традицията, но не кой знае колко. Но пък Джеймз Лоури честичко даваше воля на своя тих инат и не зачиташе доста установени образци. Той беше първият Лоури, хвърлил някое и друго петънце върху името на своя учен род и със сигурност първият, страдащ от жаждата за скитане. Още като дете беше малко странен. Не че другите трудно се разбираха с него, и все пак си беше чудак.

Отгледан в просторната гробница, наричана къща, където не се произнасяха думи с по-малко от три срички и основната проява на внимание към него беше „По-тихЬ!“, Джеймз Лоури по принуда си изгради собствена вселена от крехкия строителен материал на

мечтите.

Ако си направеше труда да потърси в приличащата на престарял декан сграда, знаеше къде да открие приятелите от момчешките си години - под потъналите в равнодушие греди на тавана. Суифт, Тени сън, Керъл, Верн, Гибън, полковник Ингръм, Шекспир, Омир, Хаям и незнайните творци на митове и легенди от всички земи бяха негови съветници, събеседници и другари в игрите, отвеждаха го надалеч сред праха и ненужните вещи, нашепваха странни мисли на детето с широко отворените очи, по чието лице имаше следи от сладко и паяжини. Както крачеше в топлината на яркото слънце, той си мислеше, че може би също все така ще минава по тази улица, покрай магазините с флагчета на витрините, покрай студентите с ярките им куртки, покрай старите брястове и още по-старите елени. И може би катафалката също ще го отнесе по каменната настилка към мястото на вечния покой, до поддалите се на тежестта на знанията негови предци.

„Всъщност аз съм късметлия“, каза си той. Имаше прекрасна жена, негов приятел беше честен и мъдър джентълмен, имаше достойно място и дори някаква известност като етнолог. Какво знач епие има една лека малария? Ще оздравее. И какво от това, че хората не го разбират, щом го уважават и понякога даже са мили? Животът е хубав и си струва да се живее. Какво още би могъл да иска?

Подмина го групичка студенти, двамина лекоатлети в анцузи докоснаха спортните си шапки и се обърнаха кьм него със „сър“. Съпруга на професор, следвана на почтително разстояние от претоварената с пакети прислужница, кимна на Лоури с дружелюбна усмивка. Момиче от библиотеката задържа погледа си върху него и той несъзнателно изпъна рамене. Наистина

животът беше хубав.

- Професор Лоури! Сър! - беше някакъв анемичен книжен плъх, асистент на нечий асистент в незнайна катедра.

-Да?

Младият мъж се беше задъхал и изчака секунда-две, прехвърляйки в пръстите си омачкана шапка, преди да заговори отново.

- Сър, мистър Джебсън ви видя да минавате и ме изпрати да ви повикам. Иска да говори с вас, сър.

- Благодаря - каза Лоури, обърна се и се върна по стъпките си до извитата пътека, водеща към админис-тративната сграда.

Не си направи труда да се чуди защо го викат, не се страхуваше от Джебсън. Такива като него идваха и си отиваха от Атуърти, а някои дори имаха и странни идеи. Това, че Джебсън беше твърде старомоден, едва ли беше причина за тревога.

Момичето в преддверието скочи и отвори вратата пред него, докато мърмореше:

- Той ще ви приеме веднага, сър.

Лоури влезе.

Един-два пъти някой нов президент беше вкарвал нови мебели и даже се беше опитвал да промени изгледа на този кабинет. Но стените бяха по-стари от слоевете боя, а подът беше наблюдавал износването на твърде много килими, за да се наглася спрямо още един. Мъртъвци гледаха мразовито от рамките. Бюст на Цицерон със слепи очи стоеше на стража върху шкаф с книги, които никой не четеше. Креслата бяха толкова дълбоки и толкова древни, че някой можеше да се замисли колко ли хора са удавили досега.

Джебсън гледаше през прозореца, сякаш ако не отдели внимание на сцената навън, светът зад стъклото би рухнал. Той каза, без да се обърне:

- Седнете, Лоури.

Лоури седна, загледан в президента. Човекът пред него беше много слаб, побелял и стар, с толкова вдървена стойка, че сякаш бе направен от мазилка, а не от плът. Всяка отминала годипа бе издълбавала по малко суровите линии, нагънали доста неприветливото му лице. Джебсън стоеше неподвижно, гордееше се, че не страда от слаби нерви. Лоури чакаше.

Накрая Джебсън отвори едно чекмедже и извади от него вестник с цветен печат. Много внимателно го разтвори пред себе си, премести и поставката с писалки, за да не пречи.

До този момент Лоури бе напълно спокоен. Изцяло и напълно бе забравил онази статия в „Нюзпейпър Уикли“. Но и сега бързо се отпусна, не намираше, че е направил негцо лошо.

- Лоури - каза Джебсън и отпи глътка вода, която по-скоро беше безцветен оцет, ако се съди по гримасата му. Задържа чашата пред лицето си, когато продължи, - Лоури, понесохме търпеливо много ваши постъпки.

Лоури се напрепга в креслото. Сякаш се оттегли в дълбините на съзнанието си и гледаше оттам Джебсън с потънали в сянка очи.

- Вие бяхте нужен тук, - започна Джебсън, - и въпреки това предпочетохте да скитате из разни загубени и безнадеждни земи, да общувате с безбожници и да ровите земята в търсене на никому ненужни дреболии, точно като куче, търсещо забравена кост.

Джебсън се постресна от собственото си гладко многословие и се запъна. Но събра мислите си само за миг.

- „Атуърти“ ви финансираше в момент, когато не би трябвало да финансира нищо, освен изграждането на нови здания. Атуърти не е бил създаден за глупости.

- Аз открих предостатъчно неща, за да плащам сам за своите експедиции - опита се да се намеси Лоури. -Възстанових отпуснатите ми суми преди три години…

- Няма значение. Ние сме тук, за да напътстваме интелекта и младостта на една велика нация, а не за да ровим разпадащите се кости на езически цивилизации. Аз не съм етнолог. И етнологията не ми е особено приятна. Бих могъл да разбера, ако някой се развлича с това като хоби. И тъй като смятам, че човекът изцяло е продукт на своята собствена среда, не бих могъл да приема, че изучаването на варварски обичаи би хвърлило светлината на истината върху разбирането на човечеството. Много добре! Вие знаете мнението ми по този въпрос. Тук се преподава етнология, а вие ръководите катедрата по антропология и етнология. Не бих се противопоставил на достигането на знания от какъвто и да било род, но със сигурност съм против превръщането на това в мания!

- Съжалявам - проговори Лоури.

- Аз също съжалявам - произнесе Джебсън с тон, който би удовлетворил йерарх на Инквизицията, осъждащ затворник на публично изгаряне. - Разбира се, имам предвид тази статия. Мога ли да ви попитам защо си позволихте да я напишете?

- Ами… - нещастният Лоури се запъна. - Нямах представа, че върша нещо нередно. Винаги съм смятал, че едно от задълженията на учения е да предава своите знания на тези, които биха могли да ги използват…

- Задълженията на учения изобщо не се състоят в това, Лоури. Те нямат нищо общо с това! Тази скандал-

на проява е клеймо за нас! Това е боклук, нелепост! Статията е претъпкана с лъжи под прикритието на научни факти. И тази сутрин - натърти Джебсън, като зловещо сниши гласа си, - аз видях името на „ Атуърти“ в такова нещо! Ако един студент не ми беше донесъл това, може би никога нямаше да науча какво е станало. Ето - „професор Джеймз Лоури, етнолог, колеж „Ату- • ърти“.

- Не виждах причина да се подпиша по друг начин…

- Нямахте право да се подписвате „професор Лоури от колеж „Атуърти“. Това са евтини трикове. Недостойна проява на стремеж към скандална известност. Това е унижение за самото име и целите на образованието. Но и без това - той изпръхтя, - предполагам, че не би могло да се очаква нещо друго от човек, чийто живот се отличава с отклоненията от общоприетите норми.

- Моля? - каза Лоури.

- О, достатъчно дълго вече съм тук, за да познавам досието на всеки служител. Зная и че сте бил изключен…

- Този случай отдавна е изяснен! - извика Лоури, по лицето му изби ярка червенина, докато се гърчеше от болката на спомена.

- Може би. Може би. Но да не се отклоняваме. Тази статия е нищожна и идиотска, а бидейки нищожна и идиотска, тя стъпква в калта името на „Атуърти“. -Джебсън се приведе над бюрото и нагласи очилата върху своя тънък нос. - „Душевните несгоди на човечеството може би отчасти се дължат на призраците на вчерашните ловци на вещици!“. Хъм! „Професор Джеймз Лоури, етнолог, колеж „Атуърти“. Следващият път сигурпо ще напишете, че демонологията е нещо,

в което всички без изключение трябва да вярват! Това е позор. Целият град ще обсъжда тази…

Лоури успя да се справи с треперещите си ръце и да възпре спазмите в гърлото, които заплашваха да задушат гласа му.

- Тази статия не е за демонологията, сър. В нея се опитвам да покажа на хората, че техните суеверия и много от техните страхове произхождат от погрешните схващания на отминалите времена. Исках да им покажа, че дяволите и демоните са били измислени, за да може някой по-хитър член на племето да наложи властта си над останалите. Той съчинява нещо, от което те да се страхуват и после предлага да посредничи между тях и…

- Четох я - прекъсна го Джебсън. - Четох я и мога да видя в тази статия повече, отколкото вие бихте желал. Празните приказки за демони и дяволи, уми-ротворяването на боговете на страха… Господине, хрумна ми, че с вашите разсъждения сте искали да намекнете и за самата религия! Дали пък следващият път няма да нападнете и християнството, което било измислено, за да бъде съборена капиталистическата държава на Рим!

- Но… - започна Лоури, отново се изчерви и потъна още по-дълбоко в себе си.

- Тези невъздържани ругатни към демони и дяволи - каза Джебсън, - могат да бъдат тълкувани като протест на вашия ум срещу вярване, породено у вас от връзките ви с нечистите безбожници от далечни страни. Вие сам се превърнахте в посмешище. Вие превърнахте Атуърти в обект на присмех. Страхувам се, че не мога да ви простя това, Лоури. Имайки предвид обстоятелствата, не мога да намеря никакво друго обяснение за действията ви освен жаждата за пари, които спечелихте за сметка на честта и достойнството на тази образователна институция. Остават точно два месеца до края на тази учебна година. Не можем да ви освободим, докато тя не завърши. Но след това - Джебсън смачка вестника и го хвърли в кошчето за боклук, -опасявам се, че ще трябва да потърсите работа другаде.

Лоури подскочи.

- Но…

- Ако досегашните ви постъпки бяха други, бих могъл и да ви простя, Лоури. Но вашето досие никога не е било добро. Върнете се в потъналите в забрава места, Лоури, и си общувайте с безбожниците. Приятен ден.

Лоури излезе даже без да забележи момичето, което му отвори вратата. Забрави да си сложи шапката, преди да се озове на пътеката. Отмина няколко пресечки, докато се опомни. Почти равнодушно се замисли дали има лекции, припомни си, че е събота и според програмата няма часове. Смътно си спомни, че беше отивал на среща или наобяд… Не, не би могло да е обяд, според положението на слънцето минаваше два следобед. Но в този миг дори и намеците за мисъл бяха погълнати от вълната на отново преживявания разговор.

Той трепереше и това състояние го накара да помисли за себе си. Не трябва да трепери, само защото за него досегашният свят внезапно е изчезнал. Други колежи биха се радвали да го привлекат при себе си. Милионери му бяха предлагали да го финансират, виждаха как неговите пътувания щедро връщат вложените в тях пари. Не, не би трябвало да се чувства толкова зле. И все пак трепереше, сякаш се беше намерил гол под ударите на зимен вятър.

Бягащите в небето облаци смрачаваха улицата за по няколко секунди. Но сега имаше нещо мъртвешко в шума на миналогодишните листа, преследвани по ъглите и в голготата на тези брястове прозираше нещо грозно. Той се опитваше да разбере какво вледенява душата му.

Мери.

Горката Мери. Тя харесваше този свят на ритуален чай и взаимно уважение, беше израснала в този град и всички нейни спомени и приятелства бяха свързани с него. Стигаше й това, което ще приказват за него. Но би било прекалено за нея да се раздели с всичко, което означаваше за нея този живот. Приятелките й ще клатят глави съжалително, щом я видят. Не, тя няма да иска да остане тук, където всички ще умуват защо той е бил изхвърлен и никой няма да иска да я покани за следобедния чай.

А онази пропита с научен дъх голяма къща… Тя обичаше старата сграда.

Той не можеше да разбере Джебсън, твърде благодушен бе за да проследи пътечките, по които се движеха мислите му - като се започне с желанието па дребното човече да нарани големия мъж, през завистта към романтичните и тайнствени страни от живота на Лоури, после непрякото оскърбление към колежа и накрая внезапното хрумване, че по някакъв чудноват и едва ли разбираем начин това се е превърнало в предизвикателство към самото християнство. Лоури виждаше само, че трябва да се пребори с осмислянето на единствен факт: връхната точка на позора, от който пострада тежко без вина преди двадесет и една години. Онази болка и сегашната болка се оплетоха напълно в ума му, изострени от друго страдание, пронизващо го изцяло -маларията, която беше забравил.

Горката Мери.

Горката, прекрасната, нежната Мери.

Той винаги се бе опитвал да изглежда значителен в очите й, искаше да я обезщети за многото години разлика помежду им. А сега й причини това безчестие, разделящо я с всичко познато. Тя щеше да се държи добре. Ще го последва, ще му съчувства и никога, никога няма да спомене, че самата тя преживява това тежко. Да. Да, той знаеше какво да очаква от нея. И той няма да може да предотврати нищо, даже да й каже колко съжалява за всичко, което й е причинил.

Отново му се стори, че би трябвало да има среща пякъде, но отново не можа да си спомни точно. Вятърът вече беше мразовит и дърпаше шапката му, про-бягващите по паважа сенки на облаци ставаха потъмни.

Той се огледа - стоеше близо до стара къща със скулптура на отлят от желязо елен. Домът на професор Томи Уилямс, който макар и ерген, успяваше да поддържа родовата си къща.

Обзе го странното чувство, че още не всичко лошо му се е случило, имаше нужда от подслон и компания и бързо се запъти към вратата и нагоре по пътеката. Къщата сякаш го отблъскваше, докато той я гледаше -двете кръгли прозорчета до вратата необичайно наподобяваха пенсне върху носа на престарял съдия. За миг той се поколеба, едва не се обърна, за да си отиде.

Тогава в ума му се появи образът на Томи, единственият мъж в този свят, с когото можеше да говори, защото бе и единственото дете, с което дружеше като момче. Но от детството му у него остана стеснителната мълчаливост, а Томи си избра друг път - Томи Уилямс бе радост за своите студенти и за цялото градче. Беше пътешествал много и донесе в това място духа на космополит, жизнерадостното незачитане на общоприетото и на свадливото заяждане. Томи Уилямс с наслаждение се занимаваше с екзотичното и охотно стъпваше по границата на забраненото, пиеше особени видове чай с чудати чужди имена и четеше загадъчно неразбираеми книги. На благотворителни забави той гадаеше по кристални кълба и много обичаше накрая да поглежда клиентите си косо и лукаво - да, външно всичко това е само на шега, но всъщност… дали не би могло да се окаже истина? Томи целият бе изтъкан от смях, бъбривост и светлина, с лондонски стил и парижко остроумие, един човек, твърде умен, за да има врагове или пък кой знае колко много приятели.

Не. Не бива да се колебае тук, на прага на дома на Томи.

Разговорът с Томи ще му се отрази добре. Томи ще го ободри и ще му каже, че в най-добрия случай Джебсън е надуто дърто магаре. Той се качи по стъпалата и удари вратата с чукчето.

По площадката в принуден тапц се завъртяха сухи листа, сами си свиреха пукащата и съскаща музика. После безмилостно се втурнаха през ливадката, като че искаха да стигнат бягаща сянка на облак и така да се скрият от пролетното почистване на градината. Неспокойни листа, страхуващи се от небрежното гниене, неспособни да се справят с напиращите пъпки, които нежно си пробиваха път навън и не знаеха, че тези бягащи неща също някога са били яркозелени и срамежливо са флиртували с вятъра. Лоури не хареса тези мисли, които се мярнаха в главата му, накараха года се почувства стар и порутен, пренебрегнат заради свежестта и зеленината без недостатъци, твърде млада, за да бъде нещо друго освен самата невинност. Колко ли дни ще минат, преди пякой да заеме неговото място?

Някой по-млад, който може би ще преподава по книгите на Лоури?

Той пак удари с чукчето, бще по-пастойчиво искаше да го допуснат до топлината на приятелството и огъня в камината. Зъбите му вече тракаха, а на мястото на стомаха му се бе появило болнавото усещане за пустота. Той се зачуди дали това е от маларията. Нали преди малко беше при Чалмърз, който нарече тези втрисания малария. Не бяха изминали и два часа, откакго надникна през микроскопа своята оцветена крз.в но предметното стъкло и видя малките клъбца в някои от червените кръвни телца. Маларията не беше опасна, но създаваше неприятности. Да, това сигурно е малариен пристъп и ще отмине след малко.

Пак пусна чукчето и усети звука, който отекваше през високите помещения зад вратата. Искаше му се да си тръгне, но би било неудобно да си покаже гърба точно когато Томи отвори. Той потръппа и вдигна яката на палтото. Скоро ще потъне в огън. „Почти като онези листа съм“, каза си той. Опитваше седа погледне през прозорците от двете страни на стълбището.

Отново му се мярна мисълта, че трябва да отиде на някаква среща някъде и за миг се опита да се съсредоточ и, за да измъкне упорито криещия се факт от нишата му.

Не възнамеряваше да стърчи пред вратата. В този град къщите не се заключваха и дори ако Томи не си е вкъщи, ще му се зарадва, щом се върне. Той бутна вратата и я затвори след себе си.

В преддверието беше паднал здрач - от натрупаните години и забравените случки, от отдавна забутаните някъде булчински воали и превърнали се в прах букети, от ехото на детски викове и старческа кашлица. Отня-

къде се чуваше туиуркане, може би някой учен плъх раздразнено се откъсваше от дебелия том, който гризеше. Вдясно двойната врата зееше мрачно кьм хола и Лоури се запъти натам с шапка в ръка, защото усети огъня.

Изуми се.

Томи Уилямс лежеше на софата, едната му ръка висеше, едното стъпало стърчеше пад другото, а двете заедно бяха доста по-високо от главата. Ризата му беше разкопчана, не носеше нито сако, нито вратовръзка. За момент на Лоури му се стори, че е мъртъв.

Томи се прозя и се протегна, но на средата усети присъствието на госта и замаяно се изправи на крака. Примигваше, триеше си очите и пак се опитваше да погледне.

- ЗаБога,човече!-казаТоми.-Стреснаме.Добре се бях отнесъл.

- Извинявай - промълви Лоури, почувства се натрапник. - Помислих, че си излязъл и мога да те почакам, докато…

- Ама разбира се! - прекъсна го Томи. - И без това твърде дълго съм спал. Колко е часа?

Лоури погледна големия часовник в хола.

- Два и пет минути.

- Ето! Виждаш ли какво могат да направят с човека забавленията и недоспиването. Сега ми дай шапката си и се сгрей до огъня. Господи, май никога не съм виждал толкова посинял човек. Толкова ли е студено навън? -

- Изглежда студът е в мен - каза Лоури. - Би трябвало да е от маларията.

Почувства се малко подобре, защото Томи му се зарадва. Отиде близо до двете цепеници, тлеещи в камината. Томи също дойде, разбута ги, докато не запламтяха весело и после се улиса до барчето, смес-

ваше някакво питие.

- Старче, трябва подобре да се грижиш за себе си - каза Томи. - В „Атуърти“ имаме само един професор Лоури и не можем да си позволим да го загубим. Заповядай, с това ще ти стане подобре.

Лоури пое чашата, но не отпи веднага Погледът му се плъзгаше през стаята по старите шкафове със стъклени вратички и по порцелановите фигури върху рафтовете в ъгъла. Когато беше малък, той и Томи никога не бяха допускали в тази стая, освен когато трябваше да бъдат представени на гостите. После ги оставяха, с измити до протъркване лица и гузни като след престъпление, да седят вдървено на още по-вдървените столове и бавно да потъват в противно затъпяване.

Колко различен беше сегашният Томи от онези дни! Но ето я същата завладяваща усмивка, същата блестяща черна коса, винаги леко разрошена с артистична пебрежност, същото класическо лице, впечатляващо бледо нафопа на косата, същата грациозна сгрой-ност и бързите движения на танцьор, с които винаги се справяше с нещата. Внезапно Лоури помисли съвсем ясно, че Томи е красив. Може би точно това Лоури търсеше в него, нещо, което да допълва собствената му едра грубоватост. Лоури отпи от чашата, топлината се разля приятно по тялото му и се сля с усещането от ярките припукващи пламъци.

Томи беше седнал на края на софата, винаги сядаше, сякаш ще скочи след миг. Искаше да си запали цигара, но толкова задълго се загледа в Лоури, че кибритената клечка опари пръстите му, той я пусна и захапа изгореното място. Но бързо забрави неприятното усещане и пак се зае успешно с цигарата си.

- Джим, случило ти се е нещо лошо.

Лоури го погледна и отпи още една глътка.

- Джебсън. Видял моя статия в „Нюзпейпър Уик-ли“ и направо пощурял.

- Ще се оправи - Томи се изсмя доста гръмко.

- Той ще се оправи - каза Лоури, - но в момента се чудя дали аз ще се оправя.

- Това пък какво означава?

- Изхвърлят ме в края на учебната година.

- Какво?… този стар глупак! Джим, той не може да го направи. Целият съвет трябва да подпише заповедта…

- Той контролира съвета и може да го направи. Ще трябва да си намеря друга работа.

- Джим! Ще трябва да изясниш нещата. Вярно, Джебсън никога не те е харесвал и постоянно мърмори срещу тебе зад гърба ти. Твърде прям си, Джим. Но не може да те изхвърли по този начин. Ами нали всички ще побеснеят от яд!

Обсъждаха случилото се още някое време, накрая в гласовете им се промъкна някаква безнадеждност, изреченията се накъсваха, докато не потънаха в мълчание, понякога нарушавано от припукване на горящо дърво.

Томи ходеше из стаята с неспокойна грация, спря до рафтовете с дребни предмети, вдигна един порцеланов слон, и веднага го завъртя в пръстите си с бързи нервни движения. Обърна се към Лоури. Устните му бяха застинали в необичайна напрегната гримаса, в очите му се мяркаше празнота.

- Някой би казал - промълви Томи, - че твоята статия се е захванала за тебе.

- Очевидно е така.

- Не, не. Никога не ме обвинявай в повтаряне па очевидното, Джим. Спомних си, че статията е за демо-ни и дяволи и се присмива на вярванията за тяхната

сила…

- Томи - обади се Лоури с една от редките си усмивки, - би трябвало да ти позволят да преподаваш демонология. Ти май почти си повярвал в нея.

- Когато символите на вярата не го удовлетворяват, човек трябва да си намери нещо друго - каза Томи на шега. Но дали се шегуваше? - Ти твърдиш, че боговете на съдбата са измислени. Написал си, че е глупаво да се търси помощ от богове извън помощта от единствения върховен Бог. Казваш, че демоните и дяволите са произведение на шамани с мисленето на Макиавели и че хората се подчиняват като стадо, защото се страхуват от онези неща, които не могат да съзрат. Според тебе в заслепението си хората вярват, че един всъщност добър свят е зъл и затова са създали отвратителна сбирщина от призраци, в които да въплатят своите кошмари.

- И какво? - попита Лоури. - Всичко това е вярно. Светът е зъл, въздухът, земята и водата не са населени с ревниви същества, стремящи се да разрушат човешкото щастие.

Томи остави слоичето на рафта и сс подпря па облегалката на едно кресло. Явно беше възбуден, криеше очите си, привидно загледан в своите безупречно поддържани нокти.

- Джим, никой не знае.

Лоури изръмжа от смях и каза:

- Остава да ми кажеш, че досгатъчно си изучавал тези неща, за да допуснеш възможността те да съществуват.

- Джим, за тебе светът винаги е бил едно хубаво място, това е нещо като механична реакция, чрез която ти забравяш всички гадни неща, причинени ти от този свят. Но би трябвало да виждаш като мене, Джим. Аз зная, че светът е едно зло, несигурно място и че дълбоко в душите си хората са зли. И като зная това, винаги се радвам да открия дори атомче добрина, а злото само ме отегчава. Ти пък неотклонно крачиш напред към тъгата и разочарованието. За тебе всичко съществуващо е добро и щом видиш нещо подло, черно, лигаво, ти се отвращаваш. Днес дойде тук треперещ от малария, смазан от подла гадост, направена от човек, който отначало сигурно се смятал за добър. Твоите възгледи, Джим, винаги ще ти носят само нещастия и сълзи. Независимо дали има призраци или не, най-застрахо-ван е човекът, който знае, че всичко наистина е зло и че въздухът, земята и водата са населени с фантастични демони и дяволи, които ни се присмиват и само прибавят тъга в битието човешко.

- Значи - обади се Лоури, - длъжен съм ниско да се поклоня на суеверията и да наследя всички мрачни размишления на моите затънали в невежество прадеди. Дявол да ги вземе твоите дяволи, Томи Уилямс, защото аз отказвам да имам нещо общо с тях.

- Но би могло да се окаже - спокойно, дори зловещо каза Томи, - че те имат нещо общо с тебе.

- И как успя да стигнеш до това заключение?

- Би могло да се окаже - продължи Томи, - че дяволите и демоните вече са те победили в първия рунд.

- Дрън-дрън! - отвърна Лоури, но по тялото му премина ледена тръпка.

- Публикуваш в „Нюзпейпър Уикли“ статия, в която твърдиш, че те не съществуват. Същата статия събужда гнева на едни отмъстителен глупак и така причинява вече решеното ти отстраняване от „Атуърти“.

- Глупости - каза Лоури, но вече не толкова живо.

- Бъди любезен и кажи, че светът е гидно място, пълно със зли духове. Бъди добро момче, забрави рицарските си навици. И бъди така добър да си отидеш вкъщи, да се натъпчеш с хинин и да си поемеш дъх.

- А аз дойдох при тебе - усмихна се Лоури, - за да потърся утешение.

- Утешенията са лъжи - каза Томи. - Предложих ти нещо по-добро.

- Дяволи и демони?

- Мъдрост.

Лоури бавно излезе в преддверието, вледеняващото усещане вече му пречеше да говори ясно. Проклет да е, но беше сигурен, че има определена среща за днешния следобед. Почти си припомни, че трябва да отиде в три без петнадесет, старият часовник прозвъня точно този час в момента. Пресегна се към закачалката, където шапката му висеше сред натрупани палта и чадъри.

ГЛАВА ВТОРА

Смрачаваше се, завършваше преходът между ден и нощ. По цялата улица светеха прозорци, в някои от тях се виждаха хора, чиито усти бяха заети с приказките и вечерята. И ниско над земята вятърът се беше усилил, през него от тъмното изскочи голямо бяло петно -беше вестник. Горе студената луна надничаше от време на време през тревожно носещите се облаци, понякога звезда премигваше набързо в пролуките на разкъсаните синьо-черпо-сребристи кълба.

Къде се намираше?

Табелите на ъгъла гласяха - „Улица на брястовете“ и „Улица на акациите“, значи стоеше на половин квартал от къщата на Томи и на един от своята. В кръга жълта светлина насред улицата той неспокойно погледна часовника си - седем без петнадесет.

Седем без петнадесет!

Студът го прониза, зъбите му изтракаха, докато успее да отпусне мускулите на челюстите си. Посегна към шапката си, но я нямаше на главата му. От тази загуба го обхвана паника, той се заоглежда трескаво, за да види дали не лежи някъде наоколо.

Край него минаха неколцина студенти - момиче, поласкано от закачките на три момчета. Един от тях кимна уважително на Лоури.

Три без петнадесет.

Седем без петнадесет.

Четири часа!

Къде ли е бил?

При Томи. Точпо така. При Томи. Но оттам излезе в три без петнадесет. А сега беше седем без петнадесет.

Четири часа!

През целия си живот никога не се беше напивал истински, но знаеше, че пиенето без мярка бива последвано от тежка глава и свит стомах. И доколкото можеше да си спомни, при Томи изпи само една чаша. Но едно питие пе би могло да изтрие паметта му.

Беше ужасяващо, че е загубил четири часа. Но защо беше ужасяващо, не можеше да разбере.

Къде е бил?

Виждал ли се е с някого?

Дали на другата сутрин някой няма да дойде при пего и каже: „Страхотна реч дръпнахте в клуба, професор Лоури“?

Не беше маларията. Тежък пристъп на малария можеше да повали човек, но даже в смътпото полубез-съзнаиие би зпаел къде е , а той дори не усещаше признаците па отминал пристъп. Не, нито се е напил, нито е от маларията.

Той бързо се запъти към дома си. Отвътре го гризеше болка, която не можеше да определи, съпровождаше я потискащото чувство, че аха-аха и ще си спомни, сякаш думите отказваха да прекрачат в съзнанието. Ако само още малко се напрегне, ще разбере къде е бил.

Нощта му изглеждаше зловеща и разсъдъкът му успяваше само да го предпази от впускане в лудешки бяг. Всяко дърво и храст бяха дебнещи тела и всеки миг биха могли да се превърнат в…, в… За Бога, какво му става? Дали пък вече не се страхува от тъмното?

Той припряно свърна по пътеката към къщата.

Доколкото можеше да види, старата сграда спеше, обкръжена от дълбоки сенки сякаш от спомени за отминала младост.

Спря за миг пред стъпалата, чудеше се защо не вижда светлина в преддверието. Но може би Мери се е разтревожила от закъснението му и е отишла във факултета… не, би се обадила по телефона.

Изневиделица от мрака го прободе вик:

- Джим! О, Господи, Джим!

Той скочи нагоре по стъпалата и едва не разби вратата, когато нахълта вътре. Въртеше се объркано из преддверието, мяташе луди погледи и се напрягаше да чуе отново гласа на Мери.

Но в къщата нямаше нищо освен тишина и спомени.

Изтича по широката стълба на втория етаж, пръстите му жадно включваха осветлението, откъдето и да минеше. Надникна във всички стаи на втория етаж, но напразно, после се втурна към тавана по затрупаната с вехтории стълба. Нещо го гнетеше тук, вятърът стенеше край старата куличка, в тъмнината сандъците залягаха като черни зверове. Запали клечка кибрит и отдавна познатата гледка успокои погледа му. И тук я нямаше!

Трепереше, докато слезе обратно, за да провери пак в стаите на втория етаж. Стомахът му се свиваше болезнено, кръвта му биеше в слепоочията като два ковашки чука. Беше запалил всички светлини по пътя си и самата светлина го бодеше в очите, безмилостно му показваше празната къща.

Дали не е отскочила при някоя съседка?

Дали някъде има вечеря, на която се е принудила да отиде без него? Да, това трябва да е. Някъде, може би до креслото му, има бележка, с която му казва да побърза и да се преоблече и да не се излага така.

Пак слезе на първия етаж и алчно затьрси бележката - до креслото, на масата в трапезарията, в кухнята, на бюрото, в кабинета, над камината… Нямаше никаква бележка.

Отпусна се на кушетката в кабинета си и покри лицето си с длани, опитваше се да наложи волята си и да престапе да се тресе. Опитваше да се пребори с гадното усещане, знаеше, че е предизвикано от чист ужас. Защо си позволяваше да се разстройва така? Едва ли е отишла някъде по-далече - щом не е оставила бележка, значи е смятала ведпага да се върне.

Нищо не можеше да се случи никому в този ленив град с еднообразен живот.

Но отсъствието й го накара остро да почувства какво би представлявал животът му без нея. Той се държеше като звяр, щом я оставяше и забягваше в далечни земи, оставяше я на тази стара самотна къща и на съмнителните грижи на приятели. Животът без нея би бил една безкрайпа редица от безцелни дни, прекарани в тежка безнадеждност.

Доста време седя така, опитвайки седа се успокои, да си каже, че нищо лошо не се е случило. Поне успя да се наложи състояние, което макар и пе много приятно, поне не водеше до треперене.

Външпата врата тракна, в преддверието прозвучаха забързани стъпки. Лоури скочи и изтича натам.

Тя слагаше на закачалката своята нова кожена яка.

- Мери!

Погледна го изненадано, толкова много беше вложил в името й.

- А, ето те и тебе, Джим Лоури! Негодник такъв!

Къде беше през цялото това време?

Но той не я слушаше. Ръцете му почти я смачкаха, смееше се щастливои тя се разсмя заедно снего, макар че безнадеждно съсипваше прическата й и белоснеж-ната яка на роклята.

- Прекрасна си - каза Лоури. - Ти си чудесна и мила, ти си великолепна и ако те нямах, бих изтичал да скоча от близката скала.

- Подобре недей.

- Ти си единствената жена в света. Ти си сладка, вярна и добра!

Лицето на Мери сияеше, а в очите й, когато се дръпна леко да го погледне, имаше нежност.

- Джим, ти си един стар мечок. А сега давай отчет. Къде беше?

- Ами… - той се запъна, чувстваше се страшно неловко. - Мери, не зная.

- Я ми дъхни.

- Не съм се нацил.

- Но ти трепериш. Джим! Пак ли имаш малариен пристъп? И се разхождаш нагоре-надолу, когато трябва да си в леглото…

- Не. Добре съм. Наистина съм добре, Мери. А ти къде беше?

- Излязох да те търся.

- Съжалявам, че съм ти причинил тревоги.

Тя сви рамене.

- Понякога трябва да ме тревожиш по мъничко, за да зная наистина как те обожавам. Но стоим тук и си приказваме, а ти нищо не си хапнал. Веднага ще измисля нещо за ядене.

- Не! Аз ще го направя. Виж сега. Седни тук до камината, аз ще запаля огъня и…

- Глупости.

- Направи го, както те помолих. Седни, за да мога да те гледам, постарай се да бъдеш още по-хубава, а аз набързо ще приготвя нещо. И недей да спориш.

Тя се усмихна, когато той я накара да седне в креслото и прихна, щом той изтърва взетия от полицата пад камината кибрит.

- Непохватен стар мечок.

Той запали огъня и отново с протестиращ жест я помоли да не става, бързо мина през трапезарията към кухнята, където припряно си направи сандвич от вчерашното телешко печено и си наля чаша мляко. Толкова се страхуваше тя да не изчезне, докато го няма, че потисна желанието си да направи и кафе.

Върна се в хола и въздъхна облекчено, когато я видя да седи там. Седпа на дивана срещу нея и цяла минута държа сандвича пред лицето си, загледан в жена си.

- Хайде, яж-каза Мери. -За нищо не ме бива, щом те оставям на сандвичи.

- Не, не! Не искам да домакинстваш. Само си седи и бъди красива.

Той ядеше бавпо, отпускаше се малко по малко и накрая почти се изтегна на дивана. Но отведнъж една мисъл го накара да се изправи вдървено.

- Когато влизах, чух писъци.

- Писъци ли?

- Сигурен съм. Стори ми се, че ме викаш.

- Трябва да е било радиото на Алисънови. Тези хлапета избират най-ужасните програми и изобщо не им идва наум да намалят звука. Май цялото им семейство е глухо.

- Да, това трябвала е било. Но се уплаших страшно.

Той пак се отпусна и я загледа.

Тя имаше много предизвикателни очи, тьмпи и пълни с нега и когато го погледнеше, той усещаше как го пробождат малките иглички на удоволствието. Какъв глупак е непрекъснато да се отделя от нея! Тя е толкова млада и прекрасна… Винаги недоумяваше какво е намерила в застаряващ скучен тип като него. Разбира се, разликата между тях беше само десетина години и той беше прекарал толкова време на открито, че не изглеждаше на повече от тридесет и едда или тридесет и две. И все пак, в моменти като този, загледан в хубавото й лице и меките извивки на тялото й, а светлината от огъня играеше в тъмната й коса и с почти телесното усещане за ласка в погледа й, той не можеше изцяло да разбере как тя се е влюбила в него. Мери, която можеше да избере измежду петдесетина мъже, която дори Томи Уилямс бе ухажвал… Какво виждаше в едно едро, непохватно, сякаш изсечено от гранит същество като него? За миг се събуди паниката от мисълта, че някой ден тя ще се умори от неговото мълчание, от обичайното му недоумение да проявява открито чувствата си, от дългите му отсъствия…

- Мери…

- Да, Джим?

- Мери, обичаш ли ме поне мъничко?

- Доста повече от мъничко, Джим Лоури.

- Мери…

-Да?

- Томи те беше молил да се омъжиш за него, нали?

Лека сянка на недоволство премина по лицето й.

- Който и да е, щом може да върти историйка със своя студентка и в същото време да ми прави предложение… Джим, недей пак да изпадаш в ревност. Мислех си, че отдавна сме забравили всичко това.

- Но ти реши да се омъжиш за мен.

- Ти си решителен и силен, имаш всичко, което една жена може да пожелае, Джим. Жените намират красота в мъжете, само ако могат преди това да открият у тях и сила. У жена, която може да се влюби в някого, само защото е хубавичък, има нещо сбъркано.

- Благодаря ти, Мери.

- А сега, мистър Лоури, според мен е подобре да се пъхнеш в леглото, преди да си заспал на този диван.

- Само още малко.

- Не - тя стана и го накара също да се изправи. - Ти наполовина гориш и наполовина си премръзнал, при тези пристъпи пай-доброто нещо за тебе е леглото. Никога не съм разбирала какво удоволствие може да получи пякой мъж, като скита из разни далечни земи, само за да се пържи на слънцето и някоя буболечка да го ухапе. Бързо в леглото, мистър Лоури.

Той се остави тя да го бута по стълбите към стаята му, целуна я дълго и я прегърна, като почти смаза ребрата й, преди да я пусне да се върне в хола.

Чувстваше се съвсем уютно в стаята, когато се събличаше и едва не започна да си напява нещо, окачайки костюма си. Тогава забеляза разкъсаната яка. Огледа я по-отблизо. Но ето, скъсан е и на други места и тук-там твърд като от засъхнала кал. Ама че работа! Та костюмът беше съсипан! Блъскаше си главата какво ли е стапапо, после, отвратен че е направил на нищо костюм от хубав английски туид, събра на кълбо сакото и панталона и ги захвърли на дъното на гардероба.

Облече си пижамата и си мислеше какъв чудесен човек е Мери. Въобще дума не каза за това, а сигурно й е изглеждал доста жалко в тези дрехи.

Разсеяно изми лицето и ръцете си, не можеше да се начуди как е успял да си развали костюма. Изтри се с голямата кърпа за баня и се канеше да облече горнището на пижамата, но стъписано забеляза нещо подобно

на клеймо върху предмишницата си.

Не беше голямо и не усещаше болка на това място. Той любопитно вдигна ръка кьм светлината. Белегът беше яркочервен! И приличаше на татуировка. Имаше твърде странна форма, като следите на дребно куче. Една, две, три, четири… четири малки следи, сякаш по ръката му се е разхождало малко животинче. Но толкова малки кучета почти не се срещат. Повече прилича на заешка следа…

- Странно - промърмори сам на себе си.

Върна се в стаята и угаси лампата.

- Странно.

Вмъкна се под завивките и нагласи по-удобно възглавницата. Белег като заешка следа. Как е разкъсал костюма и го е изцапал с кал? От какво е това клеймо на ръката му? Ледените тръпки пак го сграбчиха и трудно удържаше спазъма в мускулите начелюсгите си.

Хладната луна, закривана за секунди от препускащите облаци хвърляше неясни образи през прозореца върху леглото. Ядосан, че е забравил да отвори прозореца, той отметна одеялото и вдигна нагоре плъзгащата се рамка. Вятърът го стегна с леден пояс и той бързо се пъхна обратно в леглото.

Е, утре започва нов ден, щом изгрее слънцето, ще се почувства подобре. Но пък маларията никога не е предизвиквала това болнаво усещане в стомаха.

Луната светеше в мразовито синьо, вятърът намери пролука под вратата и застена в противно песнопение. Звукът не беше постоянен, а бавно се усилваше от шепот през ръмжене до писък, после пак замираше с въздишка. Джим Лоури лежеше в стаята си и чуваше глас във вятъра. Обърна се и покри дясното си ухо, докато притискаше лявото кьм възглавницата.

Вятърът скимтеше и през няколко секунди проплакваше „Къде?“. После потъваше в тихо мърморене, повайкваше се и отново на пръсти приближаваше леглото, за да извика „Защо?“.

Джим Лоури пак се завъртя и притисна одеялото към ухото си.

„Къде?“

Жадно скимтене.

„Защо?“

Прозорецът се разтресе ядно, като че някой се опитваше да се промъкне отвън. С настръхнала кожа Лоури се надигна на лакът и се вгледа в променливите светлинни фигури. Но невъзмутимата лунна светлина примигваше само заради бягащите облаци. Прозорецът пак се разтресе и пак видя само лунни лъчи.

- Аз съм глупак - каза Лоури и се заои.

Въздишка.

„Защо?“

Жално скимтене.

„Къде?“

Пердето заудря по стъклото, Лоури скочи, за да го вдигне догоре, по въжето все още плющеше върху рамката и трябваше да потърси карфица, за да го обездпижи някак.

- Наистина съм глупак - повтори Лоури.

Беше слушал барабани в мрака. Беше се промъквал в дълбоки пещери, където тарантули и змии се блъскаха в ботушите му и пълзяха по тях. Веднъж се събуди от мокасин, грубо подритващ одеялото му. Беше се присмивал на отправените към него проклятия. Успя и да вземе ножа от ръката на един побеснял пиян туземец…

Въздишка.

„Защо?“

Жално скимтене.

„Къде?“

Страхът садистично протегна пръсти, напипа сърцето му и подлуди спокойното му туптене, кръвта се втурна към гърлото. И това само от стенанията на вятъра под някаква врата, от шумоленето на пердетата и тропането на рамката, от студеносинята светлина на луната върху леглото…

Вратата бавпо се отвори, пердето се изду навътре, щом вятърът нахлу в стаята през прозореца. Вратата се блъсна и стената потрепери. С безшумни стъпки към него бавно идваше бяла фигура, бяло лице блестеше матово над острите проблясъци на нож. По-близо, още по-близо…

Лоури скочи диво към фигурата и изби ножа.

Но това беше Мери.

Тя замръзна на място, гледаше го с изумление и обида, празната й ръка още висеше във въздуха.

- Джим!

Той се сгърчи от ужас само при мисълта, че може да я е наранил. Отпусна се безсилно на ръба на леглото, но усещаше и облекчение. Когато Мери запали лампата, на килима лежеше счупена чаша, от малката локва мляко се вдигаше пара в мразовития въздух. Тя скри ръката си зад гърба и с внезапно опасение той я хвана и я издърпа към лицето си. Беше ударил чашата толкова силно, че счупените парчета бяха порязали Мери.

Вдигна малката й длан към светлината и предпазливо измъкна парче стъкло от раната, после я изсмука с уста, за да тече кръвта по-свободно. Издърпа едно чекмедже и извади чантата за първа помощ, която взимаше със себе си в експедициите, взе от нея антисептичен мехлем и бинтове. Мери изглеждаше много

по-загрижеиа за него, отколкото за ръката си.

- Мери.

- Какво?

Той я накара да седне до него на леглото и я зави с одеялото.

- Мери, случи ми се нещо ужасно. Не ти казах. Има две неща, които не ти казах. Джебсън видял онази статия в „Нюзпейпър Уикли“, а в края на годината ще ме уволнят. Ще… ще трябва да напуснем Атуърти.

- Джим, това ли е всичко? Нали знаеш, че не ме интересува това място, където отидеш ти, ще дойда и аз. - Тя едва не се разсмя. - Мисля, че ще трябва да ме влачиш със себе си, колкото и да са гъсти джунглите, Джим.

- Да. Можеш да дойдеш с мен, Мери. Какъв глупак съм бил да ие се съгласявам досега. Сигурпо ти е било страшно самотпо тук.

- Джим, винаги се чувствам сама без тебе.

Той я целуна. Може би същите чувства изпитваше и жрец, докоснал стъпалото на своята бопшя.

- А кое е другото нещо, Джим?

- Аз… не зная, Мери. Нямам представа къде съм бил между три без петпадесет и седем без петнадесет. Четири часа от живота ми са изчезнали. Не бях пиян. И не съм бълнувал. Мери, това са четири часа.

- Да не си паднал и да си се ударил в нещо?

- Но нямам пикаква рана.

- А може би още не знаеш всичко, което причинява маларията.

- Ако води до безсъзпапие, значи е толкова сериозно, че не бих могъл да съм толкова добре, колкото в момента. Не, Мери. Това… това е нещо друго. Томи и аз си говорихме за демони и дяволи и… той каза, че сигурпо не е трябвало да ги нападам с тази статия.

Според него биха могли да се опитат… ами… Мери, светът наистина е добро място. Той не е препълнен със зли същества. Не е нужно хората вечно да бъдат под сянката на собствения си страх от призраци.

- Но, разбира се, така е, Джим. Може би утре ще разбереш какво се е случило. Сигурно ще се окаже нещо съвсем невинно.

- Мери, вярваш ли в това?

- Твърдо. Сега си легни и поспи поне малко.

- Но…

- Какво има, Джим?

- Чувствам се… чувствам се, сякаш ми се е случило нещо ужасяващо и… скоро ще се случи нещо още по-страшно. Не зная какво е то. Само да можех да открия!

- Легни и заспивай, Джим.

- Не, не мога да заспя. Ще изляза да се разходя, може главата ми да се проясни и ще си спомня…

- Но ти си болеп!

- Не мога повече да лежа тук. Не мога да стоя на едно място!

Той затвори прозореца и започна да се облича. Тя го гледаше безропотно, докато той си избираше сако.

- Нали няма много да се бавиш?

- Само половин час. Трябва да се разтъпча, защото ще се пръсна. Но не се тревожи за мен. Върви да спиш.

- Наближава полунощ.

- Аз като че… - Той се запъна и каза с друг тон, -Днес следобед ми се струваше, че съм имал среща някъде, определена за три без четвърт. Може и да съм отишъл някъде… Не. Не зная къде съм бил и какво съм правил. Не зная! Мери?

- Да, Джим?

- Добре ли си?

- Ама, разбира се, добре съм.

Той закопча палтото си, наведе се към нея и я целуна.

- Ще се върна след половин час. Иска ми се… ами, просто трябва да се разходя, това е всичко. Лека нощ.

- Лека нощ, Джим.

ГЛАВА ТРЕТА

Нощта беше ясна и чиста, той спря за миг на площадката, усети миризмата на събудена за живот земя и на растяща зеленина, тя събуди спомените му. Такива нощи му внушаваха когато беше дете желанието да тича неспирно из полето, да почувства как земята лети под петите му, просто от неразбираемата радост, че живее. В такава нощ преди години той и Томи се промъкнаха в пещера на миля от града, защото се говореше, че била населена от призраци. И безумно се уплашиха от бяла сянка, която се оказа стар самотен кон. Споменът посъживи Лоури - този Томи с невероятното му въображение и гъвкавия език!

А как обичаше Томи да разиграва своя по-муден и земно настроен приятел! Това днес си беше номер. Вещици, привидепия, приказки на стари баби, дяволи, демони, черна магия. Томи, който не вярваше в нищо, с удоволствие се преструваше, че вярва в неща, които шокираха околните! Той с наслаждение почти буквал-по поваляше насядалите пред него студенти, когато се навеждаше над катедрата и загадъчно казваше: „Наричаме това психология само от вежливост. Но истината, която знаем и аз, и вие, е - ние изучаваме черните зли духове и сатанинските изчадия, които се излежават привидно лениво точно зад границата, до която вижда нашето съзнание“. Наистина беше влюбен в този стил! Разбира се, казаното от него си беше вярпо, даже

абсолютно вярно, по нали Томн избираше начина, по който да го каже. Този свят е толкова скучен, толкова еднообразен, защо да негопоразкраси малко и да забие някоя и друга игличка във въображението на хората? Наистина, скъпи Томи, защо не?

Стана му студено на главата, той вдигна ръка и откри, че си с забравил шапката, после си спомни за загубата. Повечето негови дрехи бяха предназначени за тропиците и затова имаше само една филцова шапка. А човек пе можеше да се разхожда из „Атуърти“ с тропически шлем, не и в „Атуърти“! Тази загуба пак го подразни. И най-хубавият му костюм от туид е непоправимо съсипан! Но името беше написано на кожената лента вътре в шапката, защото това бешехубава шапка, някой студент ще я намери, където и да я е отнесъл вятърът, и ще я занесе d канцеларията на факултета… И все пак, имаше нещо сбъркано в цялата история. Изчезналата шапка имаше някакво по-сериозно значение, тя някак се превръщаше в символ на загубените четири часа от неговия живот. Част от него си беше отишла, четири часа бяха безжалостно отнети от живота му, а с тях и една филцова шапка. Хрумна му, че ако намери шапката, би могъл да открие какво е станало и с четирите часа. Наистина страппо, от какво ли е толкова озадачен, той, който се озадачаваше от малко неща?

Четири часа изчезпали.

И неговата шапка.

Появи се неприятното усещане, че би трябвало да се върне по улицата към къщата на Томи п да погледне дали шапката пе е под някой храст. Би било глупаво да остави па тревата толкова хубава шапка - би могло да завали.

Да, така е, подобре да намери тази шапка.

ь

Тръгна по стъпалата към пътеката и погледна към променливите сенки между земята и луната. Хиляди пъти беше слизал по тези стъпала, по когато стигна пътеката, едва не си счупи крака в допълнителното стъпало.

Погледна надолу и припряно се дръпна назад, само за да открие, че не може да отстъпи. Почти падна с гърба напред в празно пространство! Над него нямаше стъпала, продължаваха само надолу. Той гледаше с изцъклени очи тази стълба, опитваше седа види докъде стига. Тук-там стъпалата се размазваха пред погледа му, сякаш потъваха в тъмна мъгла, не можеше да различи и намек за това, което го чакаше в края.

Погледна тревожно нагоре и с облекчение установи, че луната още си е на мястото. Той стоеше сочи над равнището на двора и беше сигурен, че ако достигне невидимия ръб, ще успее да се измъкне. Посегна, но ръбът му се изплъзна и той едва се удържа да не падне. Без да диша, той се взираше в стълбата към незнайното. Луна, стъпала и никаква възможност да се върне на площадката.

Отнякъде като че долетя звънлив смях и той се озърна, но явно това беше звукът от двете японски камбанки пад портала. Изпълваше го неясната увереност, че няма смелост да слезе до дъното, че разумът му няма да издържи лице в лице с ужасните неща, които го очакваха там. Но всичко, което трябваше да направи, бе да слезе още две стъпала по-долу и да стигне с ръце ръба, за да се издърпа навън. Пристъпи надолу, ръбът се отдръпна. Така нищо няма да направи, каза си той, загледан в празните си ръце. Ще се върне назад…

И отново почти падна в бездънната празнота! Двете стъпала, по които беше слязъл, изчезнаха изпод подметките му.

Отпово този смях… не, само приятният звън на разлюляните от вятъра камбанки.

Той се вглеждаше напрегнато в завиващите стъпала, през слоя мрачна мъгла, като в кладенец с черно мастило. Чакай! Да, там има врата, на не повече от трийсетина стъпала, в стената до тях. Тази врата би трябвало да го изведе отново навън и нагоре. Поне може да опита дали е така. Той тръгна надолу, веднъж спря и погледна през рамо. Колко загадъчно тези стъпала изчезваха, щом вдигнеше крака си от тях! Между него и предната стена на къщата нямаше нищо, освен пустота, но все още можеше да види светлините в прозорците. Какво би помислила Мери…

- Джим! Джим, забрави си шапката!

Той се обърна рязко и погледна нагоре. Мери стоеше на площадката, вторачена в мрака, който допреди малко беше пътека.

- Джим! - тя вече виждаше пропастта.

- Тук долу съм, Мери. Не идвай пасам. Ей сега ще се кача. Всичко е паред.

Лунпата светлина беше твърде слаба, зада различи изражението на лицето й. Горкичката, сигурно се е уплашила до смърт.

- Джим! О, Господи! Джим!

Не можеше ли да чуе гласа му?

- Добре съм, Мери! Щом стигна онази врата, ще се върна!

Горкото дете.

Тя направи движение напред и той събра длани пред устата си, за да изкрещи предупреждението. Тя щеше да стъпи в пищото!

- Спри, Мери! Спри!

Разтресе го тътен, замята се събра над главата му, отнемайки му лунпата светлина, стълбата потъна в

абсолютен мрак.

Той стоеше и трепереше, вкопчен в грапавата пръстена стена.

От много, много далеч дойде викът, потъващ в нищото:

- Джим! О, Господи! Джим!

Следващиятпътгласътй се чу като шепот. Накрая -беззвучен като спомен.

Нищо не й се е случило, яростно си каза Лоури. Нищо. Дупката се затвори, преди тя да слезе до нея, а сега този капан набъбва над главата му, затова не може да чуе гласа й. Но някак знаеше, че изобщо не е така. И в този миг тя не е там, горе. Пак го втресе, пак се усети съвсем болен, главата му се завъртя, вече беше сигурен, че ще се втурне напред и вечно ще се препъва към мистерията, надигаща се от дъното - дъното, което не смееше да доближи.

Е добре, но пред него има врата. Ако стои и подсмърча като хлапе, как би се измъкнал от това място? Беше видял врата и щеше да я намери. Засмъква се надолу, предпазливо опитваше с крак всяко стъпало. Откри, че не са равни, някои от тях падаха почти метър, други само с по няколко сантиметра. И стената под ръката му се променяше, сега беше хлъзгава и студена, като от вода, стичала се по нея векове, изгладила камъка и застлала го с мъх. Някъде бавно падаха капки, една по една, плашещо гръмки в тукашната мъртвешка тишина.

И по-лоши неща са ми се случвали, каза си той. Смешно е, да живее в къщата всичките тези години и даже да не подозира съществуването на тази стълба точно под стъпалата към входа.

Както и да е, какво правеше тук? Беше си казал, че трябва да намери нещо…

Четири часа от живота си.

Една филцова шапка.

Къде по дяволите е тази врата? Беше изминал тридесет стъпала, а търсещите ръце не можеха да я открият. Може би сега вече би могъл да се дръпне назад… Щом опита, установи, че стъпалата все така изчезваха, щом минеше по тях. Ако е подминал вратата, вече пе може да се върпе при нея! Паниката го раздруса за миг. Може би вратата е била от другата страна! Може би наистина я е отминал! Може би ще трябва да слезе долу… долу, при… При какво?

Нещо лепкаво и топло се носеше край лицето му, може би слой от онази мъгла. Но що за странна мъгла! Като топла плът, даже сякаш лепкава. Той хвал а няколко струи с ръка и те се сгърчиха и изчезнаха, съвсем като змия.

Изтри длани в палтото си, опитваше да се избави от разтърсващото усещане. Слезе още надолу, сега мъглата го обвиваше като паяжина, лепнеше по бузите му и го дърпаше за раменете.

Отнякъде чу слаб вик:

- Джим! Джим Лоури!

Какъв празен глас!

С цялата си сила той се дръпна от мъглата, очакваше тя да се опъне и да се скъса. Вместо това усети като че го пускат отведнъж и щеше да се изтъркаля по стъпалата, които не виждаше. Пак напипа стената и продължи само по това усещане, от време на време с надежда проверяваше дали пък стъпалата са престанали да се губят някъде, но винаги разбираше, че промяна няма.

Светлината го заслепи като удар.

Стоеше върху нещо като твърда земя, но слънце

нямаше - само светлина, ярка до слепота. Обгорена земя, червена и раздрана, се простираше донякъде на всички страни.

М алко момч е седеше безгрижно на камък и дращеше името си по спечената пръст. Подсвиркваше си безсмислена мелодийка, и то неприятно фалшиво, понякога изсвистяваше, после продължаваше с пълзящото по нервите свирукане. Накриви сламената си шапка и косо погледна Лоури.

- Здрасти.

- Здрасти - отговори Лоури.

- Нямаш си шапка на главата - отбеляза момчето.

- Не, нямам.

- И ръцете ти са мръсни - каза момчето и пак се зае с безсмисленото драскане.

- Как се казваш? - попита Лоури.

- А ти? - отвърна момчето.

- Аз съм Джим.

- Глей ти майтап. И аз съм Джим. Само че истинското ми име е Джеймс, нали разбираш. Нещо търсиш ли?

- Ами… да. Шапката си.

- Видях една шапка.

- Така ли? И къде?

Момчето каза сериозно:

- На главата на баща ми.

То се заля от смях на шегата си. Накрая бръкна в джоба си и попита:

- Искаш ли да видиш нещо?

- Е, може да искам. Ако има какво да се гледа. Момчето извади заешка лапа и с възхищение в

очите я протегна на Лоури. Изведнъж там просто увисна само една заешка лапа, тъмнината се протегна и погълна дори нея. Лоури пристъпи и пак се препъна по стълбите. Продължи пътя си пипнешком. Някъде

канеше вода. Стъпалата бяха все по-изиосеии като от дълга употреба. Но мъхът по тях не показваше кой знае какво движение.

По-надолу мъждива светлина падаше на стъпалата, може би от страничен вход. Чудесно! Значи все пак там има врата! И защо пе тръгна по онази издрана червена земя, щеше да намери път към повърхността! Както и да е, ето я вратата пред него, а вратата означ ава избавление от тази сгълба. По Божия милост, не е принуден да стига до дъното!

Мъглата се завъртя за малко и вратата избледня, по след миг се появи още по-ясна отпреди, само че сега беше затворена, а светлината идваше от непреодолимо място на самата стълба. Нотой вече не беше много уплашен, защото имаше твърдо намерение - знаеше, че някъде трябва да намери своята шапка и четирите часа. Съжаляваше, чс пе е попитал момчето.

Когато застана пред вратата, шумно въздъхна от облекчение. Знаеше колко подобре ще се почувства, щом се махне от тези стъпала. Натисна дръжката, но беше заключено отвътре и не се виждаше чукче. Наведе се да надзърне през ключалката. Нямаше ключалка. Изправи се и без изненада откри, че пред него се е появило чукче. Нещото представляваше замацана със зелен окис женска глава, от която излизаха змии -Медуза. Удари с нея по вратата и звукът се заблъска от стена в стена надолу по стълбата като търкалящ се камък. Дълго чака, за да чуе звук отвътре, но тъкмо преди пак да посегпе към чукчето, застъргаха дръпнатите ръждиви резета, изскърца бравата и вратата зейна широко. Отвътре изпълзяха острата миризма на горящи билки и плътен, печист облак тъмнина. Два прилепа излетяха с писукане, удряйки Лоури с меки кожести криле. От вонята и пушеците очите го засмърдяха и не можеше да види добре жената. Смачкано лице, жълти зъби, всички счупени и криви, сплъстена безцветна коса и очи като дупки в череп.

- Майко, искам да се махна от тази стълба - каза Лоури.

- Майко? О, тази вечер си вежлив, Джеймз Лоури. Ще ти се да ми се подмажеш, та да си мисля, че ще стоиш отвън и ще искаш да влезеш. Ха-ха! Няма да стане, Джеймз Лоури.

- Чакай, майко, не зная как си научила името ми, защото никога не съм бил тук преди, но…

- Бил си на тази стълба и преди. Никога не забравям лица. Но сега вървиш надолу, а тогава се качваше нагоре и името ти не беше Джеймз Лоури, и щом изкачеше някое стъпало, махаше с ритник долното, а когато дойде тук, присмя ми се и каза да ме набият с камшик, и се изплю в лицето ми! Никога не забравям!

- Но това не е вярпо!

- И това върши работа, докато не се появи нещо вярно наоколо. А сега, предполагам, че си искаш шапката

- Да. Да, това е. Моята шапка. Но откъде знаеш, че търся…

- Откъде ли пък знам каквото и да е? Ха-ха. Той си загубил шапката. Отлетяла като прилеп. Та какво да кажем? Загубил си шапката! Е добре, Джеймз Лоури, много глупаво е да направиш такова нещо, нещо, нещо. Да си загубиш шапката. Доста си пораснал, за да правиш такива неща и главата ти е доста голяма, може да задържи една шапка. Но тя не е всичко, което си загубил, Джеймз Лоури.

- Е… да, така е.

- Загубил си четири часа, представи си! Целичети-ри часа и шапката си. Искаш ли съвет?

- Моля те, майко, пе можем ли да влезем вътре, за да не стоим на тази стълба?

- Не можеш да се махнеш от нея. Ти я изкачи, а сега ще слезеш, чак до дъното. Трябва да го направиш и точка. Ида се гърчиш, и да подсмърчаш, ида подхвър-чаш, все ще трябва да стигнеш до дъното. През целия път до долу. През целия път. По пътя, пътя, пътя, пътя, пътя надолу! Надолу! Надолу! Надолу! Искаш ли съвет?

- Ако благоволиш.

- Дай ми тогава носната си кърпа.

Той и подаде кърпата, тя шумно се иэсекна в нея и я хвърли в мрака. След миг един от прилепите се върпа и я донесе. Тя я хвърли и другият прилеп също долетя обратно.

- Скитпици! - скара им се тя. - Та искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

- Моля те, майко.

- Не се опитвай да намериш шапката си.

- Защо да не се опитвам, майко?

- Защото ако намериш своята шапка, ще намериш и своите четири часа, а ако намериш своите четири часа, ще умреш!

Лоури примигваше срещу й, а тя напъха носпата кърпа в джоба на палтото му и посегна със сгърчени пръсти към гърлото му. Но макар че усети покпгге й, тя само му оправи вратовръзката.

- Искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

- Да, майко.

- Шапките са си шапки, котките са си котки и щом птичките пеят, нещо се е объркало в тоя свят. Прилепите са си прилепи, а шапките са си шапки и когато дойде пролет, светът само се подготвя за нова смърт.

Плъховете са си плъхове, а шапките са си шапки и ако не припкаш, няма да припкаш. Имаш приятно лице, Джеймз Лоури. Та искаш ли някой и друг съвет?

- Да, майко.

- Слез по стълбата и ще срещнеш един мъж. Ако си решил да умреш, попитай го къде си загубил шапката от.

- Той ще ми каже ли?

- Може би да, може би не. Прилепите са шапки, и са плъхове, и са котки, и са шапки, чинията със супа е твърде плитка, за да се удавиш.

- Защо да се давя, майко?

- Ами просто да се удавиш, това е! Имаш приятно лице, Джеймз Лоури.

- Благодаря, майко.

- След като срещнеш първия мъж, ще срещнеш още един мъж. Но и двамата не са хора. Те са идеи. И първият мъж щети каже, че ще срещнеш втория, а онзи пък ще ти каже, че трябва да слезеш до края на стълбата. Чак до дъното. Надолу, надолу, надолу…

- Къде е дъпото, майко?

- На върха, разбира се. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. А плъховете са гладни, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката?

- Моля те, майко.

- Ама че упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал, тъп, отвратителен, порочен, безсърдечен, упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал… Още ли искаш да си намериш шапката, Джеймз Лоури?

- Да, майко.

- И не вярваш в демони и дяволи?

- Не, майко.

- Все още не вярваш в демони или дяволи?

- Не майко.

- Щом е тъй, огледай се, Джеймз Лоури.

Той се завъртя.

Но зад него имаше само мрак.

Проехтя звук на затръшната врата. Някъде далече един глас извика:

- Джим! Джим Лоури!

Докосна мястото, където беше вратата, защото пак пареше мастилепочерпа непрогледност, но не намери нищо освен стена. Опипа над себе си - стъпалата ги нямаше. Опипа надолу и гласът, вече по-ясен, извика:

- Джим! Джим Лоури!

Стъпка по стъпка, понякога със сантиметър, понякога извивка надясно, попякога направо или пък наляво, но винаги в посока, обратна на началпото впечатление. Още един мъглив слой, този път бял, го обви в кълбата си. Нещо дразнеше гърлото му, по го и накара да върви с по-малко страх и по-изправен.

- Джим! Джим Лоури!

Вече съвсем наблизо, звучеше кухо като призивите на градски глашатай във фуния. В гласа нямаше повече чувства, отколкото влага чиновникът на гарата, подканящ пътниците да заемат местата си във влака за пет и четвърт.

- О, Джим! Джим Лоури!

- Призовава се мистър Лоури. Призовава се мистър Лоури.

Бялата мъгла се разпасяше, докато слизаше надолу, вече виждаше стъпалата. Бяха се променили -чисти и сухи, направени от полиран мрамор и имаха изкусио гравирани перила, които успокояваха при допир след каменните стени. Тази стълба завиваше съвсем леко и като че ли водеше право в обширпа зала с окачени по стените знамена, където се бяха събрали петнадесетина гости. Но нещо му подсказваше, че не бива да доближава гостите. Огромен датски дог дотича на скокове при него и едва не го събори, после сякаш разбрал някаква своя грешка, го подуши и сковано се отдалечи. Лоури все така слизаше по стъпалата.

- Джим! Джим Лоури!

Вече стъпваше по пода на залата, нещо се беше случило с гостите, макар и да знаеше, че са наблизо. Вдясно висеше гоблен, бродиран в бяло и златисто, изобразяващ турнирно единоборство на рицари, а отляво - поставка с наредени копия, над нея кръстосани мечове и щит с три изправени лъва.

Ръка го потупа по рамото, той рязко се обърна и се намери пред висок рицар в пълно въоръжение, веещите се пера над шлема го правеха още по-висок, а забралото беше спуснато пред очите.

- Джеймз Лоури?

-Да?

- Сигурен ли сте, че вие сте Джим Лоури?

-Да.

- Тогава защо се отзовавате на името Джеймз? Но няма значение, да не си губим времето със софизми. Познахте ли ме?

- Съжалявам, но като че ли не мога да си спомня. Забралото на шлема ви е спуснато и целият сте облечен в стомана.

- Добре, добре, приятелю, няма да си подхвърляме двусмислици, нали? И двамата сме джентълмени, нямаме причини да се караме, нали? Особено за дреболия като едно спуснато забрало. Вие си мислите, че сънувате, така ди е?

- Защо пък, не си го мисля. Не съм…

- В това е работата. Вие не сънувате. Ето, сега ще ви ущипя. - Той го направи и кимна мъдро, след като Лоури отскочи назад. - Вие не сънувате, всичко това е абсолютно истинско. Ако все още не вярвате, погледнете белега от стоманените пръсти на моята ръкавица.

Лоури погледна обратната страна на дланта си -беше раздрана и кървеше.

- А сега да поговорим за тази шапка - каза рицарят. - Решен сте да я намерите, така ли?

- Сигурен съм в това.

- Но нали знаете, че струва няколко долара. Повярвайте ми, стари приятелю, имат ли значение няколко долара, сравнени с ценността на вашия живот?

- Какво общо има моят= живот с една шапка?

- О, чуйте ме, стари приятелю, нали стара майка ви каза, че ако памерите шапката, намирате и четирите часа, а ако намерите тях, ще загубите и живота си? Нека погледнем по-разумно на това, нали така? Нека го обсъдим в светлината на студените безпристрастни разсъждения. Едпа шапка струва може би десетина долара. През следващите тридесет и пет години от своя живот вие ще спечелите, да речем, сто и петдесет хиляди долара, дори ако получавате по четири хиляди и петстотин на година. Равпостойна ли е замяната за сметка от десет долара?

- Ами-и-и… не.

- Чудесно, стари приятелю, радвам се, че приемате моята гледна точка. Сега да навлезем по-задълбочено в проблема. Вие сте много интелигентен човек. Загубил сте четири часа. Тридесетте и пет години, които вероятно ви остават, съдържат точно триста и пет хиляди четиристотин и четиридесет часа. Това време не е ли досгатъчно да натежи спрямо глупашки малък период от четири часа?

- Хъм… но…

- А, значи трябва още да спорим за това. Решен сте да намерите шапката си, нали?

- Бих искал.

- И не се безпокоите, че ще откриете шапката си, а после и четирите часа, защото те са там, на едно и също място?

- Ами…

- Ето! Знаех си, че накрая ще отстъпите. Намирате шапката си, намирате четирите часа, намирате смъртта си. Така биха протекли нещата. Имате на разположение твърде много шапки, за да се промъквате из разпи места, търсейки една от тях.

- Аз… аз ще помисля.

- Не го правете. Би трябвало да сте убеден тук и сега, че няма да ви е от полза, ако намерите шапката. И забравете за четирите часа. Забравете ги напълно.

- Може би… - опита се Лоури, - може би вие ще ми кажете какво се е случило през тези четири часа.

- О, стига, приятелю! Аз ви казвам, ч е ако откриете това, със сигурност ще умрете, а вие направо искате от мен да ви го разкрия. Аз се опитвам да ви спася, не да ви унищожа.

- Не можете ли само да ми намекнете?

- Но защо да го правя?

- Дали заради статията…

- Стоп, стоп, Джим Лоури. Не се опитвайте да измъкнете нещо от мен, нямам причина да желая смъртта ви. Всъщност мисля, че сте чудесен човек, истински благородник, въобще най-доброто, което може да се намери. Сега просто продължете надолу…

- Да не е от маларията?

- Стоп, стоп.

- Или е от питието?

- Шшшшът, стига.

- Или от…

- Казах ви да млъкнете! - изрева рицарят. - Ако толкова упорито желаете да научите, продължете по тези сгьпала и ще срещнете един човек. Това е всичко, което ще ви кажа. Ще срещнете един човек.

- Благодаря ви - каза Лоури. - А сега ще имате ли нещо против да ми кажете името си?

- Име ли? Защо пък трябва да имам име? Аз съм рицар, при това пълен с идеали.

- Но ако вн срещна пак, няма да мога да ви позная.

- Казах, че съм пълен с идеали.

- Е, и какво от това? Аз също съм пълен с идеали.

Той се пресегна и започна да повдига забралото на

шлема. Рицарят не се отдръпна, стоеше папълно неподвижен.

Забралото се вдигна.

Шлемът беше празеп.

И се спусна мрак.

След малко Лоури паправи още един опит да тръгне нагоре, но пак напразно, почти пропадна в пустотата над него. Спря на място, трепереше. Трябва ли… трябва ли да слезе там долу! Надолу, при… Бързо се отърси от дивото желание да закрещи. Успокои се.

Откри, че тези стъпала малко се различават от предишните. Звукът беше друг - кух звук, като от дърво, и за разлика от другите горе, тези бяха равномерно разположени. Слизането беше съвсем кратко, той политна напред, когато се опита да стъпи на следващото » стъпало, то се оказа като че ли твърда земя. Да! Намираше се на равна земя! Не можеше да види нищо…

Внезапно се обърна и потърси пай-ниското стъпало. Все още беше на мястото си. Следващото също. И ]

следващото също. Може би цялата стълба пак си е на мястото! Може би отново ще успее да се изкачи до върха! Но той пак се препъна, защото там, където имаше мраморна площадка, сега се намираше дървена платформа, заобиколена от парапет, и беше невъзможно да се изкачи над нея. За втори път слезе по стъпалата до равната земя.

Не беше забелязал човека преди, защото онзи беше облечен в черно. Само в черно. На главата си имаше черна шапка с широка увиснала периферия, която почти закриваше лицето му, по не можеше да прикрие грубостта на чертите му и жестоката извивка на устните. Могъщите, макар и приведени рамене, бяха обвити в черна наметка с много старинна кройка. Дори и обувките му имаха черни катарами. Носеше фенер, който с мъка успяваше да хвърли мъждива светлина между него и Лоури. Сложи го на земята и се отпусна па дървена пейка, като измъкна от подмишницата си нещо дълго и змиевидно. После разгърна малка черна книжка и като вдигна фенера, вторачи се напрегнато в страниците.

- Лоури?

- Аз съм.

- Ха! Честно момче си, а? Е, никой не смее да си играе на криеница с мене. - Той звучно се изплю и пак погледна книжката. - Хубаво черно временце, а?

- Да. Предполагам.

- Колко тежиш, Лоури?

- Осемдесет и седем килограма.

- Хъммм. Осемдесет и седем килограма. - Той порови за молив и драсна нещо в кпижката. После вдигна високо фенера и дълго оглежда лицето и тялото на Лоури. - Хъммм. Някакви уродства?

- Според мен, нямам.

- Осемдесет и седем килограма и обикновена шия. Джеймз Лоури, така ли беше?

-Да.

- Е, познанството ни няма да е дълго, ама това си е твоя грижа, не е моя.

- Как… как се казвате?

- Джек. Т о цялото е Джек Кеч, ама ти можеш да ми казваш Джек. - Той пак се изплю гръмко. - Ако искаш да се разбираме и работата да стане лесно, само си пъхни в джоба някоя банкнота - един-два фуга, като се качваш на площадката.

От човека определено лъхаше на разложено - разложено и засъхнала кръв, косъмчетата по врата на Лоури пастръхнаха.

- Защо пък банкнота от един фут?

- Че защо пък пе? И аз трябва да ям, като тебе. Мога да ги направя нещата съвсем леко, а мога и да измисля голяма гадост. Ако искаш да ме послушаш, още сега ми бутни някоя банкнота и да се заемаме с работата. Хич не обичам да се мотая. Сковано е каквото трябва и само ще оплескаме нещата, ако се бавим, пък и ти само ще си късаш сърцето. Какво ще кажеш?

- Не… не зная за какво говорите.

Онзи вдигна фенера и се вгледа в Лоури.

- Хъммм. А пък ми изглеждаше доста схватлив.

Той пак остави фенера долу и взе дългото змиевидно пещо от скута си. Загрубелите пръсти започнаха работа.

Лоури усещаше в себе си бавното нахлуване на смъртния страх. Джек Кеч. Познато име. Но беше сигурен, че никога досега пе е срещал този човек. Джек Кеч…

Изведнъж Лоури разбра какво прави мъжът отсреща. Нещото беше въже! И той правеше от него примка

за бесене!

И тези стъпала. Тринадесет! Дървената платформа … ешафод!

- Не! - кресна Лоури. - Не можеш да го направиш! Нямаш право!

- Хей! Хей, Лоури! Джим Лоури! Я се върни тук! Не можеш да ми избягаш! Лоури… Джим Лоури…

Обувките на палача трополяха тежко зад него, наметалото плющеше гръмовно.

Лоури опита да се задържи на ръба на нови стъпала, повече ги усети, отколкото видя, но те бяха хлъзгави и не можа да спре. Очакваше разтърсващия удар в стъпалата по-надолу…

Но не се удари в нищо.

Падаше, извиваше се, преобръщаше се, надолу, надолу, надолу през мастиленото нищо, в ужаса на пропадането, със стомах свит на буца от предсмъртното страдание. Надолу, надолу, надолу през мъгли, през шибащи клони на дървета и пак мъгли.

Отведнъж Лоури се озова легнал в типя, лепкаво процеждаща се през пръстите му, миришеше на смърт и на пшене. Някъде нещо се движеше из чернилката. Пропукваха раздвижени храсти, нещо горещо и тежко дишаше, нещо търсеше.

Колкото можеше по-тихо Лоури отпълзя настрани. Прекалено тъмно беше, за да го видят. Ако успее да не вдига шум…

- Лоури! Джим Лоури!

Лоури се притисна в смърдящата кал и застина неподвижно.

- Значи си мислиш, че не мога да те видя, Джим Лоури! Почакай малко. Имам нещо за тебе.

Гласът на Джек Кеч приближаваше, Лоури знаеше, че докато той самият нищо не вижда, сигурно

палачът ясно го различава. Лудо скочи и се запрепъва надалеч от гласа. Драскаха го тръни, затънал дънер му се препречи, но до колене в тинята той някак драпаше напред.

- Джим Лоури, мога да ти кажа къде да намериш шапката си. Искам да ти помогна. - Шумно изплюва-не. - Няма да ми се измъкнеш.

Лоури навлезе в топла вода, тинята остана под нея, изпаренията лъхаха на разложено. Той бързаше напред.

- Опитвам се да ти помогна, Джим Лоури! - Джек Кеч сякаш говореше съвсем наблизо. - Само това искам, да ти помогна. Мога да ти кажа къде да си намериш шапката. Не искаш ли да ме слушаш?

Болен и уморен, Лоури се пльосна по лице, отново се измъкна от тинята и се повлече.

- Ама аз пе искам да ти направя нещо лошо -молеше гласът на Джек Кеч. - Само искам да те обеся! - Той плю и изруга. - Ей това получава човек, като се опитва да помогне. Лоури! Върни се! Искам да ти кажа къде да си намериш шапката!

Под краката му вече имаше твърда почва и Лоури тичаше надалеч през кадифения мрак. Внезапно могъща сила го блъсна в гърдите и го повали наполовина удавеп сред жестока бъркотия от пясък и морска вода, сграбчи го и го затегли надолу кьм дълбокото. Той потъваше!

Отвори устада закрещи и се задави със солепа вода. Нещо го задържаше долу, навсякъде около него имаше зеленикава светлина, можеше да види сребристите мехурчета на дишането си да се издигат кьм повърхността.

В миг се намери горе, измъченото му тяло вдишваше жадно въздух наравно с морска вода. Кашляше, повръщаше и се опитваше да вика за помощ. Паниката утихна и той откри, че съвсем лесно се задържа на повърхността. Дишането му стана нормално, той се обръщаше във водата и трескаво се оглеждаше за Джек Кеч, но не забеляза никакъв признак за присъствието на палача. Вместо него видя дълга ивица джунгли покрай брега, жълт плаж окъпан в бели вълни, гигантски зелени дървета приведени над водата. Морето беше синьо и небето беше синьо, нито звук не проникваше в това мирно спокойствие. Лоури с благодарност се потопи в красотата на това място н се удивляваше на приятната топлина около себе си. Все така оглеждаше брега, но не заради Джек Кеч. Смътно си спомняше, че е загубил нещо… загубил е четири часа. Ще трябва някак да ги намери, въпреки всички предупреждения. Ще трябва някак да подреди паметта си, за да знае точно…

И тук притъмняваше, появи се вятър, отначало съвсем тихо, после засвири, вълните се раздвижиха неспокойно. Започваше да усеща умора.

Внезапно разбра, че в дълбините под него има нещо, което ще се стрелне нагоре и ще го завлече със себе си, че там има много черни и ужасни неща, неподдаващи се на описание, които биха го сграбчили, за да го разкъсат.

Заплува към брега в натежаващия мрак. Беше му необходим всеки остатък от разум, за да не забърза в сляпа паника и за да не мисли само за съществата, които би трябвало да шават там долу. Във въздуха се носеше рев, ударите на разбиващи се вълни, вгледа се през тях и видя появяващи се и изчезващи големи колони от разпенена вода, разбиваща се в бял бяс върху назъбени скали. Промени посоката. Ако се опита да излезе на брега тук, ще бъде смазан до неузпаваемост

и все пак не можеше дълго да остане в тази вода, всеки момент нещо ще се пресегне и ще го прехапе на две. Не можеше и да поеме обратно, морето като че го тласкаше насила към зъбите на брега, показващи се в буйството на вълните. Мълнии мятаха отнякъде яркосини наметала върху света. Но не чуваше друг гръм освен прибоя. Налитащите вълни го повдигаха два-три метра и го хвърляха надолу, всеки път по-близо до скалите. Не можеше да чува, не можеше да диша. Водата го хвана в капан - ако не се удави, ще бъде превърпат в кървава каша.

Нещо се блъсна в него и той се сви. Пак го блъсна и този път погледна. Парче дърво! Но макар че го сграбчи конвулсивно, знаеше, че е с чудновата форма и няма право да го докосва.

Нещо се появи над парчето дърво. Той погледна нагоре.

Видя книга, държана от две ръце. Това беше всичко. Само една книга и две ръце.

- Сега се дръж здраво - каза някак мазен глас. -Скоро всичко ще се оправи. Но трябва да се държиш здраво и да си затвориш очите и да не виждаш нищо и да не чуваш нищо, освен това, което аз ще ти кажа да видиш и да чуеш. Вярвай в мен и изпълнявай точно, каквото ти кажа…

Гласът заглъхна в далечината, но само защото умората потопи лицето на Лоури в уютната възглавница на водата, докато почти безчувствените му ръце още стискаха парчето дърво.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

„Хайде, хайде сега! Ще се оправиш. Едно хубавичко наспиване в участъка ще ти дойде добре. Ако пък мога да разбера защо хората се натряскват… Я, че това бил професор Лоури!“

Долавяше думите смътно, най-накрая усещането за докосващи го ръце достигна съзнанието му. Остави се да му помогнат да стане от мокрите плочки, чувстваше се пребит и нездрав.

Под уличното осветление дъждът се изсипваше на сребърни облаци, които придаваха блясък на всичко наоколо. Влажна, хубава миризма изпълваше нощта, миризма на разлистване и възраждане на земята.

Старият Били Уоткинз стоеше до него с развяващо се пончо и го крепеше. Старият Били Уоткинз, който бе млад полицай в детството на Лоури. Веднъж арестува Лоури, защото караше велосипеда си по тротоара, друг път се оплакваше, че е счупил прозорец. А сега старият Били Уоткинз можеше да поддържа изправен Джим Лоури, професор в „Атуърти“ и да се отнася към пего с уважение, макар че изглеждаше малко стреснат. Мокрите му мустаци висяха на кичури, за разнообразие дъждът беше измил от тях остатъците на дъвкан тютюн.

- Чудя се, - дрезгаво каза Лоури, - колко ли съм лежал тук.

- Я да видим, според мене някъде към пет минути, а може и да са шест. Значи, идвам насам по това време, тръгвам към Църковната улица, сещам се, че забравих да се обадя в участъка от тук, та като се върнах, ето ви и вас, легнал на тротоара.

- Колко е часът?

- Ами като гледам, скоро ще стане четири часа. Слънцето скоро ще изгрее. Да пе би жена ви да е болпа? Видах запалени лампи в къщата.

- Не. Не, Били, май аз съм болният. Бях излязъл да се разходя…

- Сигурно не ви е идвал сънят. Мене ако питате, една чаша хубаво горещо мляко стига да приспи човек. Добре ли сте сега?

- Да. Сега вече съм добре.

- Сигурно сте се спънал и сте падпал. Имате рана па лицето и трябва да сте си загубил шапката.

- Да… да, трябва да съм я загубил. Сигурно съм се спънал. На коя улица сме?

- На вашата, разбира се. А ей там е вашата къща, на по-малко от десетина метра зад вас. Хайде, ще ви помогна да изкачите стъпалата. Чувах да казват, че сте прихванал от ония тропически болести. Ама прислужницата па мисиз Чалмърз каза, че не било страшно. И защо ли ви трябва да бродите из разни страни, дето има само езичници, а, Джими… исках да кажа, професор Лоури?

- О… сигурно защото е вълнуващо.

- Ъхъ, тъй трябва да е. Също като моя дядо. По цели нощи се бил с индианците, а през деня строил железния път. Ето, стигнахме. Да звънна ли или ще…

- Не, вратата е отворена.

- Е да, ама вашата жена взе да заключва, когато ви няма, мислех да пе е завъртяла ключа по навик. Много сте блед, Джи…, професоре. Не искате ли да се обадя на

доктор Чалмърз?

- Не, добре съм.

- Е, да не викам дявола, ама не изглеждате добре. Вие най-добре си знаете. Лека нощ.

- Лека нощ, Били.

С остро любопитство той гледаше как Старият Били Уоткинз тромаво слиза по стъпалата. Но пътеката под краката му си беше устойчива както винаги. Старият Били излезе на улицата, обърна се да му махне и продължи нагоре през дъжда.

Лоури отвори вратата и влезе. Водата се стичаше на локва около обувките му, докато събличаше палтото си.

- Ти ли си, Джим?

- Да, Мери.

Тя се наведе над перилата, после бързо слезе, загръщайки пенюара си.

- Едва не полудях. Още малко и щях да се обадя на Томи да дойде, за да те търсим… Олеле, ти си мокър до кости! Имаши рананалицето! Акакво етова на ръката ти?

Лоури погледна надолу кьм ръката си. И на нея имаше рана като от стоманена ръкавица. Той при-мигпа.

- Май съм паднал някъде.

- Но къде? Миришеш на… водорасли.

Побиха го тръпки, тя угрижено дръпна палтото от ръцете му и го поведе нагоре, без да обръща внимание на калния килим. В старата къща цареше студ, в неговата стая беше още по-студено. Тя му съблече дрехите, зави го и изсуши с кърпа косата и лицето му.

Той усещаше вкуса на солена вода на устните си, в ума му отекваха думи:, Дъното е на върха, разбира се!“

- За нищо на света не биваше да те пускам.

- Горката Мери! Само те разтревожих.

- Не говоря за това. Сега сигурно ще се разболееш още по-зле. Защо ие се върна, когато заваля?

- Мери.

-Да, Джим?

- Обичам те.

Тя го целуна.

- Никога няма да ти причипя болка, Мери.

- Зная, Джим, разбира се.

- Ти си добра, вярна и красива, Мери.

- Тихо. Спи.

Той затвори очи, ръката й успокояващо легна на челото му. Не след дълго заспа.

Събуди се с усещането за някакво ужасяващо зло, сякаш някой или нещо стоеше наблизо и се готвеше да му навреди. Огледа стаята, но не откри нищо. Слънцето приятно осветяваше килима и част от стената, навън минаваха и разговаряха хора, през една-две пресечки оттук нечия нетърпелива ръка натискаше клаксон.

Беше неделя, време беше да помисли за тръгване към църквата. Отметна завивките и стана от леглото. Дрехите му бяха върху един от столовете, но костюмът, с който беше вчера, изглеждаше изцапан и окалян - ще трябва доста да се чисти, преди отново да го облече.

- Мери!

Сигурно още спи. Той облече халат и отиде до вратата па нейната стая. Тя лежеше с едната ръка върху одеялото, устните й бяха леко разтворени, косата й се разстилаше като блестящ облак около хубавото лице. Тя се размърда и отвори очи.

- О! - тя вече се събуждаше. - Успала съм се и закьснявамеза църквата. Трябва да приготвя закуската и…

- Не - каза Лоури. - Няма да идваш в църквата.

- Но, Джим…

- Имаш нужда от сън. Лежи си и мързелувай, сигурен съм, че не си успяла да поспиш повече от три-четири часа.

-Е…

- Аз ще представя семейството… ще хапна нещо в закусвалнята. А ти заспивай…

- Да си взема съня за красота ли?

- Нямаш нужда от повече сън, зада бъдеш красива.

Той я целуна, затвори вратата и отиде в стаята си,

за да си избере тъмен костюм. След като се изкъпа и облече, пак се приближи на пръсти до вратата на нейната стая.

- Джим - сънливо каза тя, - бях поканила някои хора за следобеда. Моля те, кажи им, че не съм добре или нещо такова. Никак не ми се иска да разтребвам къщата.

- Както кажеш, мила.

- И да ми кажеш после какво са носили жените -извика тя след него.

Чувстваше се жизнен почти като слънцето, докато слизаше по стъпалата. Но на последното се запъна, страхуваше се да стъпи на пътеката. Постоя така, но погледите на минувачите го принудиха да пристъпи. Тази сутрин пътеката си беше абсолютно устойчива и отново почувствал облекчение и слънчево настроение, той тръгна по улицата, кимайки на хората, покрай които минаваше.

Закусвалнята беше почти безлюдна и избръснатият до синьо съдържател си беше запалил цигара над чаша кафе в края на тезгяха. Понамръщи се, като видя някой да влиза, но щом видя, че това е Лоури, веднага грейна.

- Здравейте, професоре! Не съм ви виждал тук,

откакто се върнахте.

Лоури стисна меката влажна длан па Майк.

- Доста зает бях.Шунка с яйца и кафе, Майк. Нали ще побързаш? Закъснявам за църквата.

- Още не са удряли камбаната - отвърна Майк и се зае с тигана, като майсторски чупеше яйцата с една ръка.

- Как се чувствате отново сред цивилизовани хора? - попита Майк, докато сервираше поръчката.

- И аз така мисля - промърмори Лоури, който не го слушаше.

Леко озадаченият Майк се върна при чашата с кафе и си запали нова цигара, но за момент ги забрави, поседя умислен, после разтърси глава, отказа се да разсъждава и отпи от чашата.

Лоури се хранеше бавно, пай-псче защото из главата му се носеха объркани мисли: не можеше да се отърве от думите на Томи, от въздействието па неговите намусени прокоби. Томи не би се шегувал с човек, който си има неприятности. Беше усетил как помежду им се разтваря пропаст още по време на разговора. Бешетвърде необичайно да се почувства толкова странно и напрегнато с Томи. Ами нали беше доверил на Томи онзи път, че наистина е счупил прозореца, когато Били Уоткинз не можа да докаже това. А веднъж той и Томи подписаха с кръв момчешка клетва за вечно приятелство.

Лоури почти беше свършил със закуската, когато откри, че вкусът и е неприятен, усещането за тих страх бавно го просмукваше. Чудеше се от какво ли може да се страхува? Изневиделица мястото започна да му се струва задушаващо, той припряно бръкна за дребни, за да плати. Слагаше монета от петдесет цента на тезгяха и огледалото блесна срещу него между два термоса с

кафе. Видя лицето си, унило и измъчено, и…

В огледалото имаше нещо зад него! Неясно, страшно нещо, което бавно се прокрадваше зад гърба му!

Той се завъртя бясно на стола.

Нямаше нищо.

Обърна очи към огледалото.

И в него нямаше нищо.

- Четиридесет цента - каза Майк.

- Какво?

- Станало ли е нещо? Да не сте болен или нещо друго? Дано не е от яйцата.

- Не - промълви Лоури. - Не е от тях. Нищо им нямаше на яйцата.

- Забравихте си рестото! - извика Майк след него.

Но Лоури вече беше на тротоара, отдалечаваше се с широка крачка, влагаше всичко, на което беше способен, за да не побегне, да не поглежда през рамо, да се справи с ледената безчувственост, заплашваща да го вцепени.

- Здрасти, Джим.

Той отстъпи настрани, но видя срещу себе си Томи и го заля бурна радост.

- Здрасти, Томи.

- Старче, май те тресе - каза Томи. - Внимавай с тази малария или гадните малки боклучета ще те изгризат отвътре до кухо.

- Добре съм - усмихна се Лоури.

Очевидно Томи също отиваше на църква, защото беше облечен в тъмен костюм и тъмно палто. „Томи, помисли си Джим, изглежда забележително“.

- Вземаш ли редовно хапчетата?

- Какви хапчета?

- Хинин или каквото там са ти предписали.

- Е… не. Но нищо ми няма. Слушай, Томи, не си

спомням някога да съм бил толкова доволен, че срещам някого, колкото сега.

Томи се ухили.

- И аз се радвам да те видя, Джим.

- Отдавна сме приятели - каза Лоури. - Колко години станаха?

- О, някъде към трийсет и четири. Само не го казвай никому. Когато някой е стар като меп и още се опитва да се прави на Прелестния прелъстител, не му харесва всеки наоколо да му знае годинките.

- Към църквата ли си тръгнал?

- Естествено. Къде другаде бих могъл да отивам?

- Ами… - Лоури сви рамепе и незнайно защо се засмя.

- Срещаме се на този ъгъл и в този час, от доста време - отбеляза Томи. - Къде е Мери?

- Тя не можа да се паспи снощи и реши да си остане вкъщи.

- Ще ми се и аз да имах такова извинение. Пастор Бейтс е цар на досадниците. Май пе беше и чувал за Стария завет, преди аз да му спомена по време на един безкраен следобеден чай при жена му.

- Томи… Томи, искам да те попитам нещо.

- Казвай направо, старче.

- Томи, когато си тръгвах вчера следобед, беше към три без четвърт, нали?

- Нещо подобно, доколкото си спомням.

- И аз си тръгнах, нали?

- Сигурен съм в това - отвърна развеселен Томи.

- И изпих само една чаша?

- Точно така. Я кажи какво става, това нещо наистина те тревожи. Не се опитвай да скриеш пищо от стария ясновидец. Какво има?

- Томи, губят ми се четири часа.

- Ха! На мен ми се губят тридесет и девет години.

- Томи, говоря сериозно. Загубих четири часа и… и шапката си.

Томи се разсмя.

- Нищо смешно няма - каза Лоури.

- Джим, когато ме гледаш стези твои сериозни очи и ми казваш, че си на път да полудееш заради някаква шапка… ами смешно е, и това е всичко. Не исках да те обидя.

- Загубих четири часа. Не зная какво се е случило през това време.

- Добре де, предполагам че това би разтревожило всеки човек. Но има толкова много часове и толкова много други шапки. Забрави ги.

- Не мога, Томи. Откакто загубих тези четири часа, ми се случват разни неща. Ужасни неща.

Съвсем набързо той описа какво му се случи през току-що отминалата нощ.

- Надолу по стълбата - каза Томи, вече без намек за веселие. - Да. Вече разбирам какво искаш да кажеш, и не само това.

- Какво означава всичко това? - помоли за отговор Лоури.

Томи дълго вървя в мълчание, но когато видя, че наближават тълпата пред старата църква, спря.

- Джим, няма да ми повярваш.

- Почти съм готов да повярвам на каквото и да било.

- Помниш ли какво ти казах вчера? За твоята статия?

- Мислиш ли, че статията има нещо общо?

- Да. Вярвам, че има. Джим, ти застана на съвсем определена и даже оскърбителна позиция по въпрос,

който беше отмрвд от поне стотина години.

- Оскърбителна? Но за кого?

- За… Хъм, трудно ми е да го кажа, Джим, за да звучи така, че да не го отхвърлиш в момента. Ако бях па твое място, не бих се опитвал да намеря тази шапка.

- Но… но аз съм сигурен, че ако не я намеря, всичко това ще ме подлуди!

- По-спокойно. Понякога даже е подобре да си луд, отколкото мъртъв. Чуй ме, Джим, онези същества, които казваш, че си срещнал… ами те определено представляват свръхестествени сили. О, ще ми възразиш, зная. Днес никой не вярва в свръхестествени сили. Така да бъде. Но ти си срещнал някои от тях. Разбира се, не тези, които може би те търсят…

- Говориш за демоните и дяволите ли?

- Твърде конкретно ги определяш.

- Но тогава какло искаш да кажеш?

- Първо Джебсън. После четири часа и шапка. Между другото, Джим, имаш ли някакви следи по тялото си, които липсваха по време на разговора ни вчера?

- Да - Джим дръпна нагоре ръкава на палтото.

- Хъм-м-м. Твърде странно. Тези следи са на заек.

-И?

- Хайде сега да забравим за тях - каза Томи. - Виж какво, Джим. Вчера бях малко кисел и говорих по-сърдито за твоята статия. Вярно, не ми се понрави, защото бих искал да вярвам в съществуването на такива сили - те ме забавляват в този свят, където забавлението е нещо доста рядко. А ми се налага да слушам идеи като твоите. Джим, повярвай ми, ако има с какво да ти помогна, ще го направя. Би било безсмислено да ти внушавам разни глупости. Това, от което страдаш, е някакво въздействие на маларията, незабелязано досе-га от лекарите. То ти е изтрило паметта за известно време, ти си бродил някъде и си загубил шапката си. Трябва да помниш това. Загубил си паметта си заради маларията и си загубил шапката си, докато си ходил в това състояние. Аз съм твой приятел и съм готов да зарежа всичко, което би ти навредило. Разбра ли ме?

- Благодаря… Томи.

- Отиди при доктор Чалмърз и го накарай да те натъпче схинин. Аз ще съм наоколо и ще те наглеждам, за да не се отнесеш нанякъде отново. Ще го направя и по друга причина. Ако видиш нещо, ще го видя и аз. Може би, доколкото разбирам от тези неща, няма да позволя да ти се случи беда.

- Едва ли разбирам какво…

- Не казвай нищо. Аз съм най-виновеп с моите дрънканици за демони и дяволи. Твърде скьп си ми и твърде скъпа ми е Мери, за да позволя нещо да ви се случи. И… Джим!

-Да?

- Виж, Джим. Нали не си мислиш, че съм ти сложил опиат или нещо подобно в питието?

- Не! И през ум не ми е минавало!

- Добре… просто ми хрумна. Джим, нали знаеш, че съм твой приятел?

-Да, разбира се. Иначе не бих рискувал да ти разкажа тези неща.

Томи продължи с него кьм църквата. Камбаната биеше, в камбанарията се мяркаше черна сянка, кръговете на звука се носеха надолу, зада паднат върху добре облечените хора на стъпалата и лекичко да ги подканят за влизане. Джим Лоури вдигна глава кьм дружелюбната стара сграда - листата на бръшляна още не се бяха разтворили, големи кафяви въжета хаотично обвиваха сивите камъни. Цветните стъкла на прозорците проб-лясваха в слънчевата светлина. Незнайно защо той чувстваше много силно, че присъствието му тук е неуместно. Винаги му се струваше, че това е убежище, място за отдих на душата, по сега…

Една жена го блъсна с лакът в тълпата и той се опомни досгатъчно, за да познае съпругата на декана Хоукинз. Спомни си нещо.

- О, мисиз Хоукинз!

- Как сте, професор Лоури? Не сте ли със съпругата си днес?

- Точно това исках да ви кажа, мисиз Хоукинз. Тя не се чувства много добре, мисля, че ви е очаквала за чай днес след обяд.

- Ами да.

- Тя помоли да я извините за отлагането на поканата, мисиз Хоукинз.

- Може би е добре да й се обадя и да попитам дали няма нужда от нещо.

- Не. Нужна и е само почивка.

- Е, щом е така, предайте и, че се надявам скоро да се почувства подобре.

- Разбира се - каза Лоури и я загуби от поглед сред хората.

Томи обикновено сядаше при Лоури и Мери и както винаги, никой не беше заел местата им. Лоури се облегна и се огледа, разсеяно отвръщаше на тези, които му кимаха.

- Тя е една ужасна стара клюкарка - прошепна Томи. - Не се учудвам, че Хоукинз има лошо храносмилане. Но се чудя как изобщо те заговори след новината.

- Каква новина? - също шепнешком каза Лоури, почти без да се обръща към Томи.

- Как каква, за тебе и Джебсън. Тя е приятелка на мисиз Джебсън, всички вече знаят какво е станало. Съмнявам се, че би се обадила на Мери. И аз си съсипвам общественото положение, като седя до тебе. Много смешно се държат. Сякаш глупак като Джебсън може да ти развали настроението.

- Наистина го развали. Донякъде.

- Защо? Пуснаха те да се измъкнеш от тази кпоака на скуката. Най-после ще си свободен от покани за чай. Не можеш да си осъзнаеш късмета.

- А какво ще кажеш за Мери?

- На Мери страшно й се иска да пътува с тебе и сега не можеш да кажеш „не“. Ако ти не вземаше нещата толкова навътре, тя сигурно щеше да се киска като хлапе. Помисли си само, да каже на мисиз Хоукинз да не й отива на гости! Ама нищо ли не разбираш, Джим? Тя все едно прасна един в зъбите на самата мисиз Хоукинз!

- Ще пеем сто деветдесет и седми псалм - каза от страни един глас.

Органът започна да пъшка и да се оплаква, всички станаха, изтърваваха си книгите, шумяха и кашляха. После носовият глас на пастор Бейтс проби през скърцането и тропането, хорът извиси треперливите си ридания и службата започна.

През цялото време очите па Лоури не се откъсваха от тила на Джебсън. Погледът му не беше особено втренчен, нов някои моменти осъзнаваше, че Джебсън се гуши от неудобство. Но и без това Лоури почти не отделяше внимание на Джебсън, а полуприспан от меланхоличната проповед на Бейтс, се носеше някъде извън себе си, мяташе се неспокойно в търсене на отговор.

Отговор.

Знаеше, че трябва да има този отговор.

И знаеше, че ако не се добере до този отговор…

Четири часа изгубени. Сега вече смътно разбираше - ако не ги открие, обречен е, макар и Томи да не каза това направо, на скорошна лудост. И все пак инстинктивно усещаше, в цялото си объркване, че не смее да намери тези четири часа. Не, не смее. Но е длъжен!

Пак беше станал, гледаше невиждащо в сборника с псалми и пееше повече по памет, отколкото според нотите или звуците на органа. В един миг вече не пееше, забрави всичко наоколо.

Нещо меко докосна крака му.

Страхуваше се да погледне надолу.

Погледна надолу.

Там нямаше нищо.

С пресъхнало гърло той се опитваше да не трепери, съсредоточи погледа си върху страницата и поде химна. Хвърли поглед към Томи, но той тихо пееше с приятния си баритон и в момента не съзнаваше нтцо освен прославата па Бога.

Енориашите седнаха и подносът за пожертвувания тръгна между редиците, докато Бейтс четеше някои съобщения за следващата седмица. Лоури се опитваше да не гледа в краката си и да не ги придърпва под пейката. Напрежепието ставаше все посилно, накрая вече не виждаше как да се удържи седнал.

Нещо меко докосна крака му.

И макар че се вторачи точно в това място…

Там нямаше нищо!

Той сграбчи ръкава на Томи и мърморейки „Ела с мен“, стана и се запромъква към изхода. Знаеше, че го проследяват с погледи и не смееше да затича. Зоаеше че и Томи го гледа изумено, но послушно върви след него.

Слънцето заливаше с цриятна топлина улицата, малкото разтворили се листа свиреха музиката си в лекия ветрец. Опърпано хлапе седеше на стъпалата и си подмяташе десетцентова монета, която някой му бе дал за почистените си обувки. Шофьорът дремеше на кормилото в колата на Джебсън, по-нагоре по улицата сънливият кочияш удържаше конете на ексцентричната мисиз Липинкот, която винаги пристигаше с двуколката. Конете мързеливо махаха с опашки към малкото мухи, от време на време потропваха с копита. Надгробните камъни сякаш бяха смекчили очертанията си над тихите хълмчета родена отново трева, ангел разперва-ше каменните си криле над „Сайлъс Джоун. Почивай в мир“. Мирис на свежа земя се носеше от влажна полянка наблизо и дъх на върби над поточе се смесваше с него.

Запленен от деня, Лоури забави крачките си, чувстваше се подобре на открито, можеше да вижда на по-голямо разстояние около себе си. Не искаше да казва нищо на Томи, а Томи не му задаваше въпроси.

Но когато пресичаха блестящите бели павета на Хълмова улица, нещо се мярна в ъгъла на зрението му. Нищо определено, само впечатление за нещо тъмно и кръгло, което се движеше заедно с него. Рязко изви глава да го погледне, но не откри нищо. Вдигна поглед, за да провери дали не е било сянка на птица, но освен няколко врабци, тършуващи по улицата, наоколо нямаше птици. Напрежението пак нахлуваше в него.

И отново нещото неуловимо се мярна в погледа му, и отново изчезна при опита да го различи. Но щом обърна глава напред, отново го усети.

Просто клъбце мрак, съвсем мъничко.

За трети път се опита да го види и за трети път то му убягаа.

- Томи.

-Да?

- Виж какво. Ще си помислиш, че съм мръднал. Нещо се допря до крака ми в църквата, но не видях нищо. Сега нещо се движи до мен. Не мога да го видя ясно, изчезва щом се вгледам. Какво е?

- Нищо не виждам - каза Томи, опитваше се да прикрие тревогата си. - Може би слънцето ти е блеснало в очите.

- Да - каза Лоури. - Това трябва да е! Малко слънце в очите.

Но петънцето сянка, доколкото можеше да го усети, бавно го следваше. Забърза се и то не изостана. Поспря в опит да го накара да мине напред, за да разбере какво е. Но и то забави движението си.

Напрежението ставаше все посилно.

- Подобре не казвай нищо на Мери.

- Няма - обеща Томи.

- Не искам да я тревожа. Снощи й дойде много. Но ти няма да й причиняваш тревоги с тези неща, нали?

- Разбира се, че няма - каза Томи.

- Би било добре да останеш при нас тази вечер.

- Ако смяташ, че имаш нужда от мен.

- Аз… не зная - унило каза Лоури.

Продължиха напред, Лоури все се опитваше да се

отстрани от нещото, което почти виждаше и едва не изтласкваше Томи в канавката. Обзе го смъртен страх, че нещото може да го докосне пак, би се побъркал.

- Томи.

- Слушам те.

- Би ли минал отдясно?

- Разбира се.

Тогава Лоури успя да забележи с ъгълчето на лявото си око. Нещо го задавяше като шмиргелов прах.

Стигнаха до пътеката пред неговата къща и той спря.

- Нито дума за това пред Мери - каза Лоури.

- Естествено.

- Нали ще останеш за обяд и за през нощта?

- Както поискаш - усмихна се Томи.

Качиха се по стъпалата и влязоха в преддверието, Мери ги чу и излезе от хола, обгърна с ръце шията па Лоури и го целуна.

- Добре! Беше па църква, значи, стар езичнико? Здравей, Томи.

Той целуна протегната към него ръка.

- Мери, красива си както винаги.

-Дано не те чуе поредната ти любима - каза Мери. - Надявам се, ще останеш за обяд?

- И аз се надявам.

- Чудесно! А сега, момчета, свалете си палтата и шапките, влезте тук и ми кажете как изглеждаше мисиз Хоукинз, когато научи, че няма да я приема на чай.

- Ужасно изглеждаше - каза Томи. - Все едно, че винаги е надушвала развалено сирене в този дом.

Побъбриха малко, докато Лоури стоеше близо до студената камина. В стаята беше доста тъмно и откри, че пе можеше да забележи „нещото“. Попе отначало. Но когато извръщаше глава, то като че ли за миг изникваше насред стаята. Постоянно се опитваше да го хване, когато не е нащрек, но всеки път то се изплъзваше бързешком. Обръщаше глава бавно, за да го заблуди, но и то тихо се измъкваше от погледа му.

Вече си мислеше, че само ако разбере какво представлява то и ще се почувства добре, каквото и да се окаже. Но докато не го види… Потръпна от страх, помисли си, че би могло пак да го докосне.

- Но, Джим! - Мери прекъсна разговора с Томи. -Ти пак трепериш.

Тя го хвана за ръката и го поведе към вратата.

- Качвай се веднага горе, вземи хинин и легни да подремнеш малко. Томи ще ми помогне да сервирам и ще ми прави компания, пали, Томи?

- За приятели съм готов иа всичко - каза Томи.

Джим усети някакво неясно нежелание да ги остави сами. Но пъкТоми сигурно много пъти е идвал също толкова невинно тук, когато той е бил в експедиции. И какво му става? Да мисли така за Томи! За своя най-добър и всъщност единствен приятел! Той тръгна нагоре по стълбата.