Сетаганда

ГЛАВА 1

— И така, дали „дипломацията е изкуство на водене на война, започната от някой друг“ — попита Иван, — или е друг начин за решаване на проблема? „Войната е дипло…“

— Дипломацията е продължение на войната с други средства — изрецитира Майлс. — Чжоу Ен Лай, двадесети век, Земята.

— Ти какво, да не си ходещ сборник с цитати?

— Не, но командир Тънг е точно това. Събира стари китайски мъдрости и ме кара да ги уча наизуст.

— И какъв е бил старият Чжоу — дипломат или воин?

— Мисля, че трябва да е бил дипломат — след кратък размисъл отговори лейтенант Майлс Воркосиган.

Предпазните колани го дръпнаха назад, когато спомагателните двигатели се включиха и наклониха совалката, в която се намираха двамата с Иван. Седалките им бяха разположени една срещу друга в късия корпус. Майлс протегна врат, за да хвърли поглед през рамото на пилота към разгъващата се отдолу планета.

Ета Сета IV, сърцето и главният свят на обширната сетаганданска империя. Майлс си представи осем развити планети и заобикалящия ги пръстен от съюзни или марионетни светове. Не че сетаганданските гем-лордове биха се отказали да разширят владенията си още, естествено за сметка на съседите. Стига да можеха.

Е, няма значение колко са могъщи. И те, подобно на всички други, можеха да изпратят в даден момент през хиперпространството само толкова военна сила, колкото можеше да побере един-единствен кораб.

Само дето някои хора имаха дяволски големи кораби.

Багрите на залеза изплуваха над кривата на планетата, докато спускателният апарат следваше орбитата си от куриерския кораб на Бараярската империя към сетаганданската разпределителна станция. Нощната страна застрашително проблясваше. Континентите бяха покрити със светлини. Майлс беше готов да се обзаложи, че би могъл да чете на тези светлини, сякаш над него свети пълна луна. Родният Бараяр изведнъж му се стори дълбока затънтена провинция — там мракът беше нарушаван съвсем нарядко от редките проблясъци на градовете. Високотехнологичната бродерия от светлини на Ета Сета беше прекалено… крещяща. Да, твърде претрупана, подобно на жена, прегърбена под тежестта на собствените си бижута. „Безвкусица — опита се да си внуши той. Да не съм някой прост селяндур. Аз съм лорд Воркосиган, офицер и благородник.“

Разбира се, такъв беше и лейтенант лорд Иван Ворпатрил, но това не караше Майлс да се чувства по-добре. Погледна братовчед си, който също се взираше надолу с жаден поглед и полуотворени устни. Иван приличаше на дипломат — висок, стегнат, тъмнокос, с лека усмивка на красивото си лице. Всекидневната униформа му стоеше идеално. Мислите на Майлс отново потекоха в обичайното омразно течение.

Неговите собствени униформи трябваше да се преправят, за да му станат и да прикрият, доколкото е възможно, недъзите, които имаше по рождение и които годините медицински интервенции се мъчеха да коригират. Трябваше да е благодарен, че медиците бяха направили толкова много за него. Въпреки че беше дребен, невероятно грозен и с чупливи кости, поне му беше спестен ужасът да прекара живота си в инвалидна количка.

Той можеше да стои прав, да се движи и дори да тича, ако се наложи. Слава Богу, Имперската служба за сигурност не му плащаше, за да бъде красив, а за да бъде умен. Въпреки това не го напускаше болезнената мисъл, че е изпратен на предстоящия цирк да стои до Иван и да го кара да изглежда по-добре. ИмпСи със сигурност нямаше да го изпрати на други интересни задачи, ако не беше секретното поръчение на шефа на службата Саймън Илян, придружено с лаконичното „…и гледай да стоиш настрана от неприятностите“.

От друга страна, може би Иван беше изпратен, за да стои до Майлс и да го накара да звучи добре. При тази мисъл лицето му се проясни.

Орбиталната разпределителна станция се появи точно в очаквания момент. Дори дипломатическите апарати не можеха да се спуснат направо в атмосферата на Ета Сета. Това се смяташе за нарушение на етикета, все едно да се опиташ да привлечеш вниманието към себе си, като стреляш с бластер. Сигурно повечето цивилизовани светове имаха подобни ограничения, допусна Майлс. Ако не заради друго, то поне за да се предпазят от биологично замърсяване.

— Чудя се дали смъртта на императрицата е била естествена — подхвърли Майлс. В края на краищата, Иван не би могъл да знае отговора. — Случи се доста внезапно.

Иван сви рамене.

— Тя беше от поколението преди чичо Пьотър, а той самият беше доста възрастен, когато си отиде. Това е хубава параноична теория, но не мисля така.

— Страхукам се, че Илян е съгласен с теб. Иначе нямаше да прати нас. По-нормално щеше да е, ако беше хвърлил топа самият император, а не някаква стара и дребна хоут-дама.

— Но в такъв случай нямаше да сме тук — логично заключи Иван. — Щяхме да даваме наряди в някоя отбранителна база, докато кандидатите за престола заговорничат един срещу друг. Така е по-добре. Пътешествия, вино, жени, музика…

— Това е официално погребение, Иване.

— Е, поне имам право да се надявам, нали?

— Както и да е, от нас се очаква само да наблюдаваме. И да докладваме. Какво и защо, не ме питай. Илян подчерта, че иска писмени доклади.

Иван изстена.

— „Как изкарах ваканцията“. От Иван Ворнатрил, двадесет и две годишен. Господи! Сякаш отново съм в училище.

Собственият двадесет и трети рожден ден на Майлс щеше да бъде малко след този на Иван. Ако тази досадна задача приключеше навреме, можеше да си бъде вкъщи за празника. Приятна мисъл. Очите на Майлс блеснаха.

— Все пак може да бъде весело да описваме събитията за забавление на Илян. Защо официалните доклади трябва винаги да бъдат издържани в ужасен мъртъв и сух стил?

— Защото са рожба на мъртви и сухи мозъци. Ама и ти си един! Не се вживявай толкова. Илян няма чувство за хумор, то би го лишило от работа.

— Не съм много сигурен… — Майлс гледаше как совалката следва набелязания курс. Разпределителната станция наближаваше, огромна като планина. — Щеше да е интересно да се срещнем със старата дама, докато е още жива. Видяла е много неща през този век и половина. Макар и под странен ъгъл, от харема на велможите.

— Такива незначителни варвари като нас никога не биха били допуснати до нея.

— Сигурно. — Совалката спря и някакъв огромен сетагандански кораб с отличителните знаци на един от външните светове мина покрай тях, като маневрираше с чудовищното си туловище с удивителна прецизност. — Сигурно всички сатрап-губернатори и свитите им са се събрали за събитието. Бас държа, че точно сега сетаганданската служба за сигурност има доста работа.

— Дори да дойдат само двама губернатори, останалите ще бъдат принудени също да се появят, само и само за да могат да ги държат под око — повдигна вежди Иван. — Сигурно ще бъде голяма веселба. Церемонията като изкуство. По дяволите, сетаганданците правят изкуство дори от изсекването. Могат да ти се присмеят за всяко погрешно движение.

— Това ме убеждава, че сетаганданските хоут-лордове все още са хора, въпреки всичкото бъзикане в собствените си гени.

— Целенасочено създадените мутанти си остават мутанти — направи гримаса Иван, хвърли поглед към внезапно вкаменилата се фигура на братовчед си, прочисти гърлото си и се опита да намери нещо интересно, към което да гледа.

— Много си дипломатичен, Иване — с пресилена усмивка отговори Майлс. — Не си търси белята с остроумието си, а?

„Цивилна или каквато и да е. Но задача.“

Иван се отърси от краткото си объркване. Пилотът, бараярски сержант в черна работна униформа, умело насочи малкия кораб към определеното за скачване място. Гледката отвън изчезна в мрака. Контролните светлини блеснаха приветливо, чу се звук на сервомотори и скачването завърши. Майлс се освободи от коланите си само миг след Иван, като се мъчеше да изглежда безразличен. Никой сетаганданец нямаше да си позволи да го докосне с пръст. Той беше Воркосиган. Въпреки това сърцето му биеше лудо.

Надяваше се, че бараярският посланик ги чака, за да поеме високопоставените си гости и да им покаже как да действат по-нататък. Майлс повтори наум подходящите поздрави и внимателно си припомни личното послание от баща си. Входният отвор вдясно от седалката на Иван се завъртя и вратата се отвори.

През нея влетя човек, рязко се спря, хванал се за скобата на вратата, и се вторачи в тях с широко отворени очи. Дишаше тежко. Устните му се мърдаха, но Майлс не беше сигурен дали ругае, дали се моли, или си повтаря нещо научено наизуст.

Беше възрастен, но не и старец, с широки рамене и на ръст поне колкото Иван. Беше облечен в нещо, което Майлс взе за униформа на служител на станцията — светлосиво и бледомораво. Косата му беше бяла, но по лицето си нямаше абсолютно никаква растителност — нито брада, нито вежди, нито дори мъх. Ръката му се стрелна към лявата подмишница.

— Оръжие! — извика Майлс. Пилотът все още се освобождаваше от предпазните ремъци. Майлс беше прекалено слаб физически, за да се нахвърли върху нападателя, но рефлексите на Иван бяха тренирани доста добре — ако не в двубои, то поне в многобройните тренировки.

Двубоят в условия на безтегловност винаги е невероятно труден, отчасти поради необходимостта да се държиш здраво за противника си. Двамата се вкопчиха един в друг като борци. Нападателят посегна отново, но не към подмишницата, а към десния джоб на панталона си, но Иван успя да избие блестящия невроразрушител от ръката му.

Оръжието полетя и се удари в отсрещната страна на кабината, като се въртеше във всички посоки.

Майлс винаги беше изпитвал ужас от невроразрушители, но никога досега в качеството им на метателно оръжие. Невроразрушителят два пъти рикошира от стените на совалката, преди той да успее да го сграбчи и да го насочи настрани, като внимаваше да не улучи, без да иска, себе си или Иван. Оръжието беше малко, но заредено и смъртоносно.

Междувременно Иван се беше озовал зад нападателя и се опитваше да му извие ръцете. Майлс издебна удобен момент и измъкна второто оръжие от левия вътрешен джоб. Беше някакъв подобен на пръчка предмет, който първоначално взе за парализираща палка.

Човекът изкрещя силно и започна да се гърчи. Уплашен, без да е съвсем сигурен какво е направил, Майлс се отблъсна далеч от биещата се двойка и благоразумно се скри зад креслото на пилота. Страхуваше се — съдеше по предсмъртния вик, — че току-що е измъкнал от човека захранването на изкуственото му сърце или нещо подобно. Той обаче продължаваше да се бие, така че едва ли беше толкова смъртоносно, колкото звучеше.

Нападателят се изтръгна от хватката на Иван и рязко се отдръпна към отвора. Настъпи една от онези редки паузи, когато противниците се опитват да поемат дъх и да се справят с притока на адреналин. Човекът гледаше втрещено към Майлс, който държеше пръчката в ръката си. Изражението на ужас се промени в — триумф? Със сигурност не. Безумна радост?

Сега, когато към сбиването щеше да се присъедини и пилотът, нападателят отстъпи назад в гъвкавата тръба към дока. Майлс последва Иван точно навреме, за да види как нападателят, вече стъпил здраво на краката си под въздействието на изкуствената гравитация на станцията, нанесе на преследвача си ритник в гърдите, който го отхвърли обратно през портала. Докато Майлс и Иван се мъчеха да се освободят един от друг и дишането на Иван се поуспокои, нападателят побягна. Стъпките му отекваха по дока. Накъде?… Пилотът, след като хвърли кратък поглед, колкото да се увери, че пътниците му са временно в безопасност, побърза обратно в совалката, за да отговори на повикващия сигнал.

Иван се изправи на крака, изтърси праха от дрехите си и се огледа. Майлс направи същото. Намираха се на малък, мръсен, лошо осветен товарен док.

— Знаеш ли — каза Иван, — ако този тип се окаже някой митнически инспектор, здравата сме я загазили.

— Помислих си, че ще стреля срещу нас — каза Майлс. — Поне така изглеждаше.

— Но не видя оръжие преди да извикаш.

— Работата не е в оръжието, а в очите. Изглеждаше така, сякаш ще се опита да направи нещо, което го плаши до смърт. И извади оръжие.

— Но след като му скочихме. Кой знае какво искаше да направи?

Майлс бавно се завъртя. Не се виждаше жива душа — нито сетаганданец, нито бараярец, нито никой.

— Нещо не е наред. Или той не е попаднал на подходящото място, или ние. Тази дупка не може да бъде нашето място за скачване, нали? Къде е бараярският посланик? Почетната стража?

— Червеният килим, танцьорките? — въздъхна Иван. — Знаеш ли, ако целта му е била да те убие или да отвлече совалката, той щеше да влезе с насочен невроразрушител в ръка.

— Не е бил митничар. Виж — посочи Майлс. Двете камери, монтирани стратегически на близките стени, бяха извадени от стойките си и тъжно се поклащаха, насочени надолу. — Извадил ги е от строя преди да влезе. Не разбирам. Охраната трябваше да е вече тук… Да не би да е искал совалката, а не нас?

— Теб, момче. Никой не би хвърлил толкова труд заради мен.

— Той изглеждаше по-уплашен от нас. — Майлс пое дълбоко дъх, надявайки се това да успокои сърцето му.

— Говори само за себе си. Мен със сигурност успя да изплаши.

— Добре ли си? — чак сега се сети Майлс. — Да нямаш някое счупено ребро или нещо друго?

— Ще оживея… А ти?

— Нищо ми няма.

Иван погледна към невроразрушителя в дясната ръка на Майлс и към пръчката в лявата и сбърчи нос.

— Как успя да се справиш с оръжията?

— Ами… не съм много сигурен. — Майлс пъхна малкия невроразрушител в джоба си и прехвърли загадъчната пръчка в дясната си ръка. — Първо помислих, че това е някаква парализираща палка, но не е. Това е някаква електроника, но не знам какво точно.

— Граната — предположи Иван. — Бомба със закъснител. Могат да изглеждат по всевъзможни начини.

— Не мисля…

— Господа. — Пилотът показа глава през отвора. — От управлението на полетите на станцията ни нареждат да не се скачваме тук. Искат да се отделим и да изчакаме. Незабавно.

— Знаех си, че не сме попаднали на необходимото място — каза Иван.

— Това са координатите, които ми дадоха, господине — малко нервно каза пилотът.

— Сигурен съм, че грешката не е ваша, сержант — увери го Майлс.

— От управлението на полетите са доста категорични. — Лицето на сержанта беше напрегнато. — Моля, господа.

Майлс и Иван послушно го последваха в совалката. Докато стягаше предпазните ремъци, Майлс се опитваше да намери някакво обяснение на странното им посрещане на Сетаганда.

— Явно тази част от станцията е била преднамерено опразнена — разсъждаваше на глас той. — Обзалагам се на бетански долари, че сетаганданската служба за сигурност е по петите на онзи тип. Той е беглец, за Бога.

Крадец, убиец, шпионин? Доста интересни предположения.

— Както и да е, той беше маскиран — каза Иван.

— Откъде разбра?

— Това не е истинска коса. — Иван събра няколко фини бели косъма от зелената си униформа.

— Така ли? — изуми се Майлс. Загледа се в нишките, които Иван му протягаше през пътеката. Единият им край беше намазан с някакво лепило. — Хм.

Пилотът приключи с вземането на новите координати. Совалката се рееше в космоса на неколкостотин метра от редицата места за скачване. Наоколо, в продължение на десетки докове, не се виждаха никакви други апарати.

— Да докладвам ли инцидента на командването на станцията, господа? — попита сержантът и посегна към комуникатора си.

— Чакайте — каза Майлс.

— Господине? — изненадано се обърна към него пилотът. — Мисля, че трябва…

— Изчакайте докато не ни попитат. В края на краищата, не е наша работа да оправяме грешките на сетаганданската служба за сигурност, нали? Това си е техен проблем.

Беглата усмивка, потисната на момента, каза на Майлс, че пилотът е напълно съгласен с този аргумент.

— Да, сър. — Отговорът прозвуча като получаване на заповед, прехвърляща отговорността от сержанта върху офицера Майлс. — Както кажете, сър.

— Майлс — изсумтя Иван. — Какво си намислил?

— Наблюдавам — отговори Майлс. — Смятам да наблюдавам и да видя колко добра е сетаганданската служба за сигурност. Мисля, че Илян също би искал да знае това, нали? Е, ще ни разпитат и ще си вземат тези неща, но така ще имаме още информация. Бъди спокоен.

Иван се облегна в седалката си. Дишането му постепенно се успокои. Нямаше повече нарушения на спокойствието. Майлс разгледа плячката си. Невроразрушителят беше с изключително фина сетаганданска изработка. Не беше предназначен за военен, а за цивилен, което само по себе си беше странно. Сетаганданците не поощряваха притежаването и разпространяването на смъртоносни оръжия сред поданиците си. Но предметът нямаше никакви украшения, които да покажат, че е играчка на някой гем-лорд. Беше прост и функционален, а размерът му предполагаше, че трябва да се носи скрит.

Късата пръчка беше още по-странна. През прозрачните й страни се виждаше силен блясък, който изглеждаше като украса. Майлс беше сигурен, че под микроскоп ще се видят фини гъсти вериги. На единия край на устройството имаше печат, който му заприлича на куплунг.

— Сякаш трябва да се пъхне някъде — обърна се Майлс към Иван и обърна пръчката към светлината.

— Може да е вибратор — ухили се Иван.

Майлс изсумтя.

— Кой знае, като се имат предвид гем-лордовете? Но не, не мисля така. — Вдлъбнатият печат наподобяваше по форма хищна птица. Дълбоко във врязаната фигура проблясваха метални линии. Някъде някой притежаваше другата част — релефната фигура на птица, покрита със сложни шарки, която можеше да отвори капака, откривайки… какво? Други шарки? Ключ за ключа… Всичко това беше невероятно елегантно. Майлс се усмихна, напълно очарован.

Иван го погледна загрижено.

— Ще им го върнеш, нали?

— Разбира се. Стига да си го поискат.

— Ами ако не го направят?

— Ще го задържа като сувенир. Прекалено хубаво е, за да го изхвърлям. Може да го отнеса вкъщи на Илян, за да могат неговите магьосннци-шифровчици да се поунражняват с него поне година. Това не е аматьорска дреболия, дори аз го виждам. — Преди Иван да успее да възрази, Майлс разтвори зелената си куртка и пъхна устройството във вътрешния си джоб. Далеч от погледа, далеч от ума. — А… искаш ли го? — Той протегна невроразрушителя към братовчед си.

Той определено нямаше нищо против. Успокоен от подялбата на плячката, Иван, вече съучастник в престъплението, скри миниатюрното оръжие в собствената си куртка. Майлс прецени, че тайната и зловещото присъствие на оръжието ще накарат Иван да се държи спокойно и вежливо по време на цялата предстояща бъркотия.

Най-накрая отново им позволиха скачване, този път през два дока от онзи, на който бяха пристигнали отначало. Този път вратата се отвори без инциденти. След известно колебание Иван излезе навън през тръбата. Майлс го последва.

Шестима мъже ги очакваха в сивото помещение, което приличаше досущ на първото, само че беше по-чисто и по-добре осветено. Майлс веднага позна бараярския посланик. Лорд Воробьов беше масивен здрав мъж на около шестдесет стандартни години, с остър поглед, усмихнат и сдържан. Носеше униформата на дома Воробьов: виненочервено и черно — твърде тържествено за случая, помисли си Майлс. Беше заобиколен от четирима телохранители в зелени бараярски униформи. Недалеч от бараярците стояха двама сетагандански служители в сиво-морави дрехи, които приличаха на дрехите на нападателя, но бяха по-сложно украсени.

Само двама служители на станцията? Къде беше тайната полиция, сетаганданското военно разузнаване или поне някой агент на някоя от фракциите? Къде бяха разпитващите, които Майлс очакваше?

Вместо всичко това той откри, че поздравява посланик Воробьов, сякаш не се е случило нищо, и че произнася думите, които беше репетирал толкова дълго. Воробьов беше човек от поколението на бащата на Майлс и всъщност беше назначен от него още по времето, когато граф Воркосиган беше регент. Посланикът заемаше този несигурен пост вече шест години, след като се бе оттеглил от армията и бе продължил да служи на империята като цивилен. Майлс потисна желанието си да му отдаде чест и само кимна.

— Добър ден, лорд Воробьов. Баща ми ви праща личните си поздрави, както и тези съобщения. — Майлс му подаде дипломатическия диск, което незабавно беше отбелязано от един от сетаганданцнте.

— Само шест куфара? — попита сетаганданецът, като кимна към багажа, когато пилотът приключи с изваждането му, отдаде чест и се върна на кораба си.

— Да, това е всичко — каза Иван. Изглеждаше напрегнат заради контрабандната стока в джоба си, но очевидно сетаганданецът не можеше да разчете изражението на братовчед му толкова добре, колкото го правеше Майлс.

Служителят махна с ръка и посланикът кимна на охраната си. Двама от тях останаха с багажа. Сетаганданецът затвори входа към кораба и тръгна нанякъде с носещата се над повърхността палета.

Иван загрижено го проследи с поглед.

— Ще си получим ли багажа?

— По всяка вероятност. След известно закъснение, ако нещата опрат до формалностите — безгрижно отговори Воробьов. — Как пътувахте, господа?

— Нормално — отговори Майлс преди Иван да успее да отвори уста. — Чак до пристигането ни тук. Това ли е обичайното място за приемане на бараярски посетители, или бяхме пренасочени по някаква друга причина? — Майлс не изпускаше от поглед втория сетагандански служител в очакване на някаква реакция.

— Пращането ни през сервизните докове е поредният малък мръсен ход на сетаганданците, за да ни покажат къде ни е мястото — кисело се усмихна Воробьов. — Прав сте, това е преднамерена обида, целяща да ни обърка. Престанах да обръщам внимание на подобни неща още преди години и ви препоръчвам да постъпвате по същия начин.

Сетаганданецът изобщо не реагира. Воробьов го третираше като част от мебелировката и той отговаряше по съответния начин. Явно това беше нещо като ритуал.

— Благодаря ви, сър, ще следвам съвета ви. Ами… вие също ли закъсняхте? Ние закъсняхме. Позволиха ни да се скачим и малко след това ни казаха да излезем обратно в космоса.

— Бъркотията днес изглежда пълна. Смятайте, че ви е оказана особена чест, господа. Оттук, моля.

Когато Воробьов се обърна, Иван хвърли умоляващ поглед към Майлс. Майлс поклати глава. „Чакай.“

Водени от безизразния сетагандански служител и обкръжени от телохранителите, двамата млади мъже придружиха Воробьов няколко нива нагоре. Личната совалка на бараярския посланик се намираше на истински пътнически док. Имаше подходяща VIP-чакалня със собствено гравитационно поле, така че на никого не се налагаше да лети в безтегловност. Там сетаганданецът ги остави. Щом се озова на борда, посланикът сякаш леко се отпусна. Настани Майлс и Иван в удобни кресла около закрепената за пода маса с комуникационен възел, после кимна и един от телохранителите им предложи да си изберат напитки, докато чакат багажа и разрешение за тръгване. По примера на посланика двамата избраха леко бараярско вино. Майлс отпи само глътка. Искаше главата му да остане бистра. В същото време посланикът и Иван проведоха кратък разговор за пътуването и за общи приятели. Воробьов, изглежда, беше близък с майката на Иван. Майлс не обърна внимание на мълчаливата покана на Иван да се присъедини към разговора и евентуално да разкаже на Воробьов за малкото им приключение.

Защо в момента не бяха разпитвани от сетаганданските власти? Майлс започна трескаво да преглежда различните възможности.

„Това е клопка, аз съм лапнал примамката и сега те просто са оставили нещата да продължат — като знаеше какви са сетаганданците, Майлс постави тази възможност на първо място в списъка си. — Или просто са се забавили и ще дойдат всеки момент. Или… след малко.“ Беглецът трябваше да бъде хванат, след това заставен да изпее своята версия за инцидента. Това можеше да отнеме известно време, особено ако човекът е бил, да кажем, в безсъзнание по време на арестуването му. Ако е беглец. Ако властите на станцията наистина са обърнали целия район, за да го открият. Ако… Майлс разглеждаше кристалната си чаша. Отпи голяма глътка от рубинената течност и се усмихна приветливо на Иван.

Багажът и придружителите му пристигнаха точно когато привършваха питиетата си. Когато посланикът се изправи, за да контролира товаренето и заминаването, Иван се наведе над масата и настойчиво попита:

— Няма ли да му разкажеш?

— Още не.

— Защо?

— Толкова ли бързаш да останеш без невроразрушител? Обзалагам се, че посолството ще ти го отнеме точно толкова бързо, колкото и сетаганданците.

— Зарежи това. Какво си замислил?

— Още не съм сигурен… засега. — Нещата не се развиваха по начина, който очакваше. Беше се приготвил за размяна на остри реплики със сетаганданските власти в отговор на настояването им да предаде предметите. Смяташе да ги продаде срещу информация, разкрита волно или неволно. Не беше виновен той, че сетаганданците не си вършеха добре работата.

— Ще трябва да докладваме поне на военния аташе.

— Да, ще докладваме. Но не на него. Илян ми каза, че ако имам проблеми — такива, които засягат и нашето посолство — трябва да се обърна към лорд Ворийди. Той се води завеждащ протокола, но всъщност е полковник от ИмпСи и шеф на мрежата й тук.

— Сетаганданците знаят ли?

— Разбира се, че знаят. Също както ние знаем кой кой е в тяхното посолство във Ворбар Султана. Това е обичайно нещо. Не се безпокой, аз ще се погрижа за това. — Майлс въздъхна. Предполагаше, че първото нещо, което ще направи полковникът, е да го откъсне от достъпа до информация. И не можеше да измисли причина, поради която Ворийди да не постъпи точно така.

Иван се облегна в креслото си, временно успокоен. Само временно, Майлс беше сигурен в това.

— Всичко е наред, господа. — Воробьов се присъедини отново към тях, седна и започна да нагласява предпазните си колани. — Нищо не е взето от имуществото ви, нищо не е прибавено. Добре дошли на Ета Сета Четири. Днес няма официални церемонии, които да налагат вашето присъствие, но ако не сте прекалено уморени от пътуването, посолството на Марилак дава тази вечер неофициален банкет за дипломатическия корпус и всичките му знатни гости. Препоръчвам го на вашето внимание.

— Препоръчвате? — попита Майлс. Когато някой с толкова дълга и блестяща кариера ти предложи нещо подобно, най-добре е да го послушаш.

— Ще видите повечето от тези хора през следващите две седмици — обясни Воробьов. — Така че това е добре за първоначално ориентиране.

— Как трябва да се облечем? — попита Иван. Четири от шестте куфара бяха негови.

— Зелена парадна униформа, ако не възразявате. Облеклото навсякъде е културен език, но тук е направо таен код. Достатъчно трудно е да се движиш сред гем-лордове, без да направиш някаква грешка, а при хоут-лордовете това е направо изключено. Униформите са винаги подходящи или, ако не са, това поне не е по вина на носещия ги, тъй като той няма право на избор. Завеждащият протокола ще ви даде списък какви униформи да носите при всяко събитие.

Майлс се почувства облекчен. Иван изглеждаше дълбоко разочарован.

С обичайните шумове совалката се отдели от станцията. Нямаше полицаи и гонитби. Майлс обмисли третата възможност.

„Нападателят се е измъкнал. Властите на станцията не знаят нищо. Всъщност никой не знае нищо.“

Естествено, с изключение на нападателя. Майлс докосна твърдия предмет под куртката си. Каквото и да беше това устройство, онзи знаеше, че то вече е у Майлс. „Сега имам примамка за теб. Ако й позволя да ме напусне, трябва да получа нещо в замяна, нали?“ Това можеше да се превърне в малко упражнение по разузнаване и контраразузнаване — по-добро от ученията, защото се случваше в действителност. Без квестори, които да следят всяка твоя грешка и после да я анализират до най-дребния детайл. Истинска практика. На определен етап от развитието си офицерът трябва да престане само да изпълнява заповеди, а да започне и да ги издава. О, Майлс определено искаше да го повишат в чин капитан от ИмпСи. Можеше ли да убеди някак Ворийди да му позволи да се занимава със загадката вместо с дипломатическите си задължения?

При тази мисъл Майлс присви очи. Спускаха се в мрачната атмосфера на Ета Сета.