С очите и сърцето

Мириам стоеше до големия прозорец на болничното отделение, съзерцаваше гледката навън и си мислеше: „Вече двайсет и пет години заставам край този прозорец и съзерцавам тази гледка. И нито веднъж не съм видяла това, което искам да видя. Ако можех да те забравя, о, Ерусалим…“

Болката е забравена, да. Ненавистта и страхът са забравени. В изгнание човек не си спомня сивите дни и черните години. Помни само слънчевата светлина и овощните градини, белите градове. Дори когато се опитва да го забрави, пак си спомня, че Ерусалим е златен.

През прозореца на болничното отделение се виждаше сивото от мъглата небе. Зад ниското възвишение, наречено Арарат, слънцето залязваше; залязваше мудно, тъй като Нови Цион се въртеше по-бавно от Старата Земя и имаше двайсет и осем часов ден; по-скоро потъваше отколкото залязваше, плавно изсивявайки в сивия хоризонт. Нямаше обагрени от залеза облаци. Тук изобщо рядко се появяваха облаци. Сгъстеше ли се мъглата, запръскваше ситен, гъст дъжд; а когато беше рядка като сега, увисваше във високото — неясна и безформена. Никога не се проясняваше напълно. Никога не се виждаше цветът на небето. Никога не изгряваха звездите. И през мъглата слънцето, не, не слънцето, а NSC641 (клас G) гореше набъбнало и недействително, поресто като портокал — помниш ли портокалите, сладкия сок по езика, овощните градини на Хайфа? — NSC641 се пулеше като сълзливо око. Можеш да се пулиш и ти насреща му. Няма златно сияние, което да те заслепи. Два малоумника, пулещи се един срещу друг.

През поляната, по посока на сградите от Колонията, се проточваха сенки. Полята и горите изглеждаха черни в сянката; на светло бяха кафяви, морави и тъмночервени. Мръсни цветове, цветове, които се получават, когато си търкал прекалено много по акварела си и учителят минава и казва: „Най-добре си смени водата, Мими, започнала е да става кална.“ Защото учителят е твърде деликатен, за да каже на десетгодишното дете: „Тази рисунка е пълен провал, Мими, хвърли я и започни отначало.“

И преди си бе мислила това — беше прехвърляла всичките си мисли и преди, все изправена край този прозорец, — но този път то й напомни за Геня, заради рисуването, и тя се обърна да погледне как е. Шоколадовите симптоми бяха почти изчезнали, лицето му не беше вече толкова бледо, а пулсът се беше стабилизирал. Докато държеше китката му, той леко въздъхна и отвори очи, сиви върху слабото лице. Никога не е бил много повече от едни очи, бедният Геня. Нейният най-стар пациент. От двайсет и четири години й бе пациент, от самия миг на раждането си, две кила и триста, моравосинкав като зародиш на плъх, осмаче, полумъртво от цианоза: петото дете, родено на Нови Цион, първото в колония Арарат. Местен жител. Не бе имал сили и желание дори да извика, когато вдиша за първи път този чужд въздух. Другите деца на София бяха доносени и здрави, две момичета, двете омъжени и вече майки, и дебелия Леон, който още на петнайсет можеше да вдигне седемдесет килограмов чувал с жито. Здрави млади заселници, силно семейство. Но Мириам винаги бе обичала Геня, още повече след собствените си години на помятания и мъртвородени и след последното й раждане на момиченцето, което бе живяло два часа. Чиито очи бяха ясносиви както на Геня. Бебетата никога не се раждали със сиви очи, очите на новородените били сини: сантиментални глупости. Но как изобщо да бъдеш сигурен какъв цвят имат нещата под това проклето поресто-портокалено слънце? Никога нищо не изглежда както трябва.

— Значи, ето те и теб, Генади Борисович — усмихна се Мириам, — пак у дома, а?

Това беше тяхната шега от детството му — той беше прекарвал толкова много време в болницата, че когато и да влезеше с някоя от високите си температури, с припадъците или астматичните си пристъпи, заявяваше: „Ето ме пак у дома, лельо докторке…“

— Какво е станало? — попита Геня.

— Припаднал си. Докато си копаел на Южното поле. Арон и Тина те докараха тук горе с трактора. Може да е слънчев удар. По-добре се чувстваш, нали?

Той сви рамене и кимна.

— Да ти се вие свят? Да не ти стига въздухът?

— На пристъпи.

— Защо не дойде в клиниката?

— Няма никакъв смисъл, Мириам.

Откакто порасна, я наричаше Мириам. Липсваше й онова „лельо докторке“. През последните няколко години се отчужди от нея, отдръпна се в рисуването си. Винаги се бе занимавал със скициране и рисуване. Сега изразходваше цялото си свободно време (и колкото му оставаше след приключване на задълженията му в Колонията енергия) в таванското помещение на генераторната станция. Там си беше направил нещо като студио, стриваше бои от скали и багрилни вещества от местни разстения, правеше четки с изпросени от малките момиченца връхчета на миши опашки. Рисуваше — рисуване върху отпадъци от дъскорезницата, късчета плат, скъпоценни частички хартия, върху гладките повърхности на извадени от араратската кариера плочи, ако нямаше нищо по-добро под ръка. Рисуваше портрети, сцени от живота на Колонията, сгради, машини, натюрморти, растения, пейзажи, свои измислици. Портретите му се търсеха много — хората винаги се държаха мило с Геня и другите вечно боледуващи, — но напоследък той не правеше портрети изобщо. Занимаваше се с някакви странни калновати плетеници от форми и линии, забулени в тъмна мъгла, прилични на недосътворени светове. Никой не харесваше тези рисунки, но и никой не каза на Геня, че си губи времето. Той все боледуваше, и бе станал художник; чудесно. Здравите хора нямаха време да бъдат художници. Прекалено много работа имаше за вършене. Но бе хубаво да си имат художник. Човешко беше. Като на Земята. Нали?

Те бяха мили с Тоби. Проблемите му с храносмилането бяха толкова сериозни, че на шестнайсет тежеше само трийсет и осем килограма, бяха мили и с малката шестгодишна Шура, която едва сега започваше да говори и чиито очи по цял ден плачеха, дори когато тя се усмихваше; бяха мили с всичките си болни, с онези, чиито тела не успяваха да се приспособят към този чужд свят, а стомасите им не смилаха местните протеини дори с помощта на метаболизиращите хапчета, които всеки член на Колонията трябваше да взима по два пъти във всеки свой ден на Нови Цион. Колкото и да беше труден животът в Двайсете колонии, колкото и силно да се нуждаеха от всяка работна ръка, те се държаха мило с онези, от които нямаше полза. В страданието прозира божият пръст. А те помнеха думите „цивилизация“ и „човечност“. Помнеха Ерусалим.

— Геня, мили мой, какво искаш да кажеш с това „няма смисъл“?

Неговият спокоен глас я бе уплашил. „Няма смисъл“, бе казал с усмивка, с премрежени, замъглени сиви очи.

— Лекуването — отвърна той. — Хапчетата. Лекарствата.

— Ти, разбира се, знаеш повече от мен за лекуването — рече Мириам. — Ти си много по-добър лекар от мен. Или се отказваш? Това ли е, Геня? Отказваш се?

Гневът я заля така изведнъж, дойде толкова отвътре, от така дълго и дълбоко скривана тревога, че разтърси тялото й и накъса гласа й.

— Отказвам се само от едно. От метаболите.

— От метаболите ли? Отказваш се от тях? За какво говориш?

— Не съм взел нито едно хапче от две седмици.

В нея се надигнаха отчаяние и ярост. Тя усети как лицето й пламна и го почувства два пъти по-голямо от нормалния му размер.

— Две седмици! И така, ето те тук! Докъде мислеше, че ще я докараш, ужасен глупак такъв? Имаш късмет, че не си мъртъв!

— Не ми е ставало зле, откакто спрях да ги взимам, Мириам. Дори се чувствах по-добре през цялата последна седмица. До днес. Не може да е от това. Трябва да е било топлинен удар. Забравих да си сложа шапка… — той също поруменя леко от разгорещенета си тирада или от срам. Глупаво беше да излиза на полето гологлав; въпреки мрачния си вид NSC641 можеше да навреди на непокрита човешка глава не по-малко от огненото слънце и Геня се извиняваше за небрежността си. — Разбираш ли, чувствах се добре тази сутрин, истински здрав, изобщо не изоставах в копаенето от другите. После леко ми се зави свят, но не исках да спирам, беше толкова хубаво да умееш да работиш наравно с останалите, че съвсем и не помислих за топлинен удар.

Мириам откри, че в очите й напират сълзи и това така окончателно и напълно я вбеси, че не можа въобще да проговори. Тя стана и закрачи из отделението, между редиците легла, четири от едната страна и четири от другата. Накрая спря до прозореца и се загледа в калния на цвят, безформен и грозен свят навън.

Геня говореше нещо… „Мириам, честно, не е ли възможно метаболите да са по-вредни от местните протеини?“, но тя не го слушаше; тъгата, гневът и страхът се надигаха в нея, докато избухнаха, и тя извика:

— О, Геня, Геня, как можа? Точно ти да се откажеш, сега, след толкова дълга борба… Не мога да го понеса! Просто не мога да го понеса!

Но не извика на глас. Нито една от тези думи. Никога. Всичко стана мислено, само няколко сълзи бликнаха и се стекоха по бузите й, но тя бе с гръб към пациента си. Погледът й се рееше през изкривяващите света сълзи по плоската долина и мрачното слънце и им казваше безмълвно: „Мразя ви.“

След известно време Мириам събра сили да се обърне и рече гласно:

— Легни… — защото той бе седнал, разстроен от дългото й мълчание — легни, отпусни се. Преди вечеря ще вземеш два метабола. Ако имаш нужда от нещо, Геза е в сестринската стая.

И изкочи навън.

Щом излезе от болницата видя Тина, която се качваше по пътя откъм полето и несъмнено идваше да види как е Геня. При всичките си затруднения с дишането и високите температури Геня никога не бе усетил липсата на приятелки. Тина и Шошана, Бел и Рашел: имал бе възможност за избор. Но миналата година, когато той и Рашел живяха заедно, редовно идваха да получават от клиниката средства против забременяване, а после се разделиха. Не се ожениха, макар че на неговата възраст, двайсет и четири, момчетата от Колонията вече имаха и семейства и деца. Той не се ожени за Рашел и Мириам знаеше защо. Морална генетика. Лоши гени. Не трябва да се предава на следващото поколение. Изкореняване на по-слабите. Той няма да създава потомство, следователно няма да се жени; не би могъл да моли Рашел да живее от голата си любов към него. Колонията има нужда от деца, от много здрави, млади заселници, способни да оцелеят на тази планета с помощта на метаболизиращите хапчета.

Рашел не се обвърза с никой друг. Но тя е само на осемнайсет. Ще го преживее. По всяка вероятност ще се омъжи за някое момче от друга колония и ще се премести далеч от големите сиви очи на Геня. Така би било най-добре за нея. И за него.

Нищо чудно, че Геня иска да се самоубие! — помисли си Мириам и яростно отхвърли тази мисъл. Беше много уморена. Смятала бе да отиде до стаята си, да се изкъпе, да си смени дрехите, и настроението преди вечеря; но там беше толкова пусто, откакто Леонид замина за колонията Салем и щеше да отсъства поне още месец, че нямаше да може да издържи самотата. Тя се запъти през прашния централен площад на Колонията към сградата на трапезарията и влезе в Живата стая. За да избяга, да се пречисти от безвътрената мъгла, сивото небе и грозното слънце.

В живата стая нямаше никой друг освен командира Марко, дълбоко заспал на една от дебело тапицираните дървени кушетки, и Рейн, който четеше. Двамата най-стари членове на Колонията. Всъщност командирът Марко беше най-старият човек в този свят. Той е бил на четиридесет и четири, когато е довел Изгнанническата флота от Старата Земя до Нови Цион; сега бе на седемдесет и много боледуваше. На хората не им понасяше добре тук. Остаряваха рано, умираха на петдесет, шейсет. Рейн, биохимикът, беше на четиридесет и пет, но изглеждаше с двайсет години по-възрастен. Сякаш съм в някакъв проклет пенсионерски клуб, помисли с горчивина Мириам; и наистина, младите родени на Цион рядко използваха Живата стая. Идваха в нея да четат, тъй като тук се помещаваше библиотеката на Колонията — книги, магнетофонни ленти и микрофилми, — но малка част от тях имаха особено желание или пък някакво време за четене. А не беше изключено и да се чувстват неловко от априлската светлина и картините. Те бяха нравствени, строги, сериозни млади хора; в живота им нямаше никакво свободно време, в техния свят свят липсваше всякаква красота; как биха могли да одобряват необходимия на по-възрастните лукс, това убежище, единственото място, напомнящо за Дома…

Живата стая нямаше прозорци. Аврам, направо магьосник по електричеството, много старателно бе възпроизвел с непряко осветление цвета и отсенките на слънчевата светлина — не на NSC641, а на Слънцето. Когато човек влезеше в Живата стая, сякаш попадаше в земна къща в топъл слънчев ден през април или в началото на май и виждаше всичко на тази ясна, чиста, прекрасна светлина. Аврам и още няколко души бяха направили украсата, увеличавайки цветни снимки до големина около метър на метър, сцени от Земята, снимки и картини, донесени от заселниците — Венеция, пустинята на Негев, кулите на Кремъл, ферма в Португалия, Мъртво море, паркът Хампстед Хийт, плаж в Орегон, ливада в Полша, градове, гори, планини, кипариси на Ван Гог, водни лилии на Моне, тайнствени сини пещери на Леонардо, Всяка стена на стаята беше покрита с пейзажи, цялата хубост на земята. За да могат родените там да гледат и да помнят, а родените на Цион да гледат и да знаят.

Преди двайсет години, когато Аврам започна да подрежда пейзажите, възникнаха известни спорове около тях. Мъдро ли е действително това? Трябва ли да се обръщаме назад? И така нататък. Но малко по-късно намина на посещение командирът Марко, видя Живата стая на колония Арарат и каза: „Ето къде ще остана.“ При съперничеството на всички колонии коя да го задържи, той избра Арарат. Заради пейзажите от Земята, заради земната светлина в тази стая, огряла зелените поля, снежните върхове, позлатените от есента гори, литналите над морето чайки, белите, червените и розови водни лилии върху сините езера — бистри, истински, ярки цветове, цветовете на Земята.

Той спеше там сега, един красив старец. Навън, на суровата мрачна оранжева светлина, би изглеждал болен и стар, с изпъстрени с вени и мътни на цвят бузи. Тук човек можеше да види какъв е наистина.

Мириам седна близо до него, с лице към любимата си картина — мирен пейзаж от Коро, дървета над сребрист поток. Беше толкова уморена, че й се прииска поне веднъж просто да поседи в лек унес. През унеса, плахо и безцелно, се носеха думи. Не е ли възможно… честно, не е ли възможно метаболите да са по-вредни… Мириам, честно, не е ли възможно…

— Смяташ ли, че аз изобщо не съм помисляла за това? — възрази тя мълчаливо. — Идиот! Смяташ ли, че не знам колко трудносмилаеми са метаболите за теб? Не опитах ли пет различни комбинации, докато беше дете, в старанието си да премахна страничните ефекти? Но те все пак не са толкова страшни, колкото да си алергичен към цялата проклета планета! Ти знаеш повече от лекарите, нали? Не ми ги пробутвай тия. Опитваш се да… — но тя рязко прекъсна безмълвния диалог. Геня не се опитваше да се самоубие. Не. Не би го направил. Не и той, той притежаваше смелост. И ум.

— Добре — каза тя на смълчания младеж в главата си. — Добре! Ако останеш в болницата, под наблюдение… за две седмици, и правиш точно каквото ти кажа… добре, ще опитам!

Защото, обаждаше се друг, дори още по-тих глас дълбоко в нея, това действително няма значение. Каквото и да направиш или да не направиш, той ще умре. Тази година, догодина. Слабите не можеха да се приспособят към този свят. Нито пък ние можем, нито пък ние. Не сме предопределени да живеем тук, скъпи мой Геня. Не сме направени за този свят, нито той за нас. Създадени сме за Земята, за да живеем на нея, под синьото небе и златното слънце.

Удари гонгът за вечеря. На път към трапезарията Мириам срещна малката Шура. Детето носеше букет отвратителни кафеникаво-пурпурни местни бурени, както някое момиченце у дома би носило букет бели маргаритки или набрани в полето червени макове. Очите на Шура сълзяха както обикновено, но тя се усмихна нагоре, към леля докторката. В струящата през прозорците червено-оранжева светлина на залеза устните й изглеждаха бледи. Устните на всички изглеждаха бледи. Лицата им имаха уморен, безжизнен израз, със стоически стиснати зъби след дългата работа през деня, докато вървяха към трапезарията на Колонията, всички заедно, тристата изгнанници от Арарат на Цион, единайстото изгубено племе.

Той се оправяше с бързи темпове. Трябваше да му го признае.

— Оправяш се — рече тя, а Геня се усмихна:

— Нали ти казах!

— Може да е, защото не вършиш нищо, хитрецо.

— Нищо ли не върша? Цяла сутрин попълвах здравни картони за Геза, два часа играх с Рози и Моше. Цял следобед стривах бои — а, имам нужда от минерално масло, ще ми дадеш ли още един литър?

— Разбира се. Но слушай. Приготвила съм ти нещо по-добро. Пуснали са дъскорезницата да работи без прекъсване. Вчера изпратиха камион с хартия…

— Хартия?

— Половин тон! Взех двеста листа за теб. В кабинета ми са.

Той изкочи като куршум и преди тя да стигне до там, се бе заровил в купчината хартия.

— О, Господи — възкликна Геня, вдигнал един лист, — прелест, прелестен е!

И тя си помисли колко често го е чувала да казва това „прелест!“ по повод една или друга полезна сива вещ. Той не знаеше какво е прелест, никога не бе виждал. Хартията беше груба, дебела и сивкава, на големи листове, предвидени за нарязване на дребно и икономично използване, разбира се; но нека рисува на нея. И без това почти нищо друго не можеше да му даде.

— Когато ме пуснеш да изляза оттук — каза Геня, прегърнал неудобната купчина с две ръце, — ще нарисувам дъскорезницата, ще я обезсмъртя.

— По добре върви да си легнеш.

— Не мога, обещах на Моше да го бия на шах. Какво му е на него впрочем?

— Обрив, екзема.

— Той като мен ли е?

Мириам сви рамене.

— До тази година беше в ред. Пубертетът раздвижи нещо. При алергични симптоми не е необичайно.

— Какво е алергия, между другото?

— Ами може да се нарече и неуспешно приспособляване. У дома хората имаха навика да захранват бебетата с краве мляко. Някои бебета се приспособляваха към него, но други получаваха обриви, затруднено дишане, колики. Ключът на кравата не ставаше на метаболичната им ключалка. А новоционският протеинов ключ не става на нашите ключалки; затова и сме принудени да изменяме метаболизма си с хапчета.

— Щяхме ли да сме алергични на Земята?

— Не знам. Недоносените бебета са. Ървинг (той умря преди двайсет години) беше алергичен към цял ужасно дълъг списък от земни неща, изобщо не е трябвало да му позволяват да идва на горкия. Дори на Земята животът му е преминавал в постоянен задух, а като дойде тук, умря от глад при четворна доза метаболи.

— Трябвало е да не му давате метаболи. Само каша.

— Каша ли?

Единствената местна зърнена култура, раждаща достатъчно, за да си струва да бъде жъната, служеше за приготвяне на гъсто и лепкаво ядене, което не можеше да се пече.

— Изядох три купи на обяд.

— Я го виж ти, по цял ден се излежава в болницата и се жалва — възмути се Мириам, — а после си натъпква корема с тази гадост. Как може една артистична душа да яде нещо, което има вкус на желирана помия?

— Ти храниш с нея най-безпомощните си пациенти — децата — в собствената си болница! Изядох само остатъците.

— Оо, я си обирай крушите.

— Обирам си ги. Искам да порисувам, докато още има слънце. Върху лист от новата хартия, цял лист нова хартия…

Денят в клиниката се проточи, но нямаше новопостъпили. Снощи изпрати Осип вкъщи, в гипс, и след като хубаво го нахока, задето е бил толкова небрежен да преобърне трактора си. И младият Моше се бе върнал в детската къща, макар да не й харесваше как обривът му се възобновяваше на периоди. И на Рози й беше минала астмата, и сърцето на командира беше добре, доколкото можеше да се очаква от него; така че отделението беше празно, като се изключи постоянният й съквартирант от последните две седмици, Геня.

Той се бе изпънал в леглото си под прозореца, толкова отпуснат и неподвижен, че тя изпита миг на тревога, но цветът му беше добър, а дишането — равно, просто спеше дълбоко като изтощен от тежък ден на полето човек.

Геня бе рисувал. Парцалите и четките му бяха почистени, винаги си подреждаше всичко незабавно, но картината стоеше върху имровизирания статив. Напоследък той обикновено пазеше в тайна рисунките си, криеше ги, откакто хората престанаха да им се възхищават. Командирът й промърмори веднъж: „Колко са грозни! Горкото момче!“ Но тя бе чула младият Моше, застанал зад рисуващият Геня, да казва: „Как го правиш, Геня, как го правиш толкова хубаво?“ и Геня да отговаря: „Красотата зависи от очите, с които я гледаш.“

Е, така беше наистина и тя се приближи да погледне картината в мрачната следобедна светлина. Геня бе нарисувал изгледа от големия прозорец на отделението. Този път не мъгляв и недовършен, а реалистичен, прекалено реалистичен. Омразно познат. Ето ги плоския хребет на Арарат, горите и полята с кален цвят, мъгливото небе, хамбара и на преден план — ъгъл от сградата на училището. Погледът й се плъзна от нарисуваната сцена към истинската. Да прекараш часове, дни в рисуване на това! Какво прахосничество, какво губене на време!

Беше жестоко за Геня, тъжно бе да си крие по този начин картините, знаейки, че никой няма да иска да ги види, освен може би дете като Моше, очаровано от самото умение на ръката, от сръчността на майстора.

Същата вечер, докато Геня й помагаше да сложат в ред чекмеджетата със спринцовките — той беше от голяма полза из болницата напоследък, — тя заговори:

— Харесва ми картината, която си нарисувал днес.

— Днес я завърших — поправи я той. — Проклетницата ми отне цяла седмица. Тъкмо започвам да се уча да виждам.

— Може ли да я окача в Живата стая?

Той погледна към нея със спокойни и леко насмешливи очи.

— В Живата стая ли? Но всички картини там са от Дома.

— Може би е време да сложим няколко от новия ни дом.

— Заради справедливостта, а? Разбира се. Ако ти харесва.

— Много ми харесва — излъга вежливо тя.

— Не е лоша. Ще направя по-хубави, но щом свикна да се пригаждам към модела.

— Какъв модел?

— Ами, знаеш ли, човек трябва да гледа, докато види модела, докато той придобие смисъл, а после трябва да стигне и до ръката.

— Всеки, който задава на художник въпрос с думи, си е заслужил получения отговор, предполагам — заключи Мириам. — Дъра-бъра. Занеси утре пейзажа и го окачи. Художниците са толкова чувствителни по отношение на мястото и осветлението на картините си. Между другото, време е да започнеш да излизаш. По малко. По час — два на ден. Не повече.

— В такъв случай мога ли да вечерям в трапезарията?

— Добре. Тъкмо Тина ще престане да идва тук да те пази от самотата и да изяжда всички болнични порции. Това момиче гълта като вакуумна помпа. Слушай, ако излизаш през деня, ще бъдеш ли така добър да си правиш труда да носиш шапка?

— Значи смяташ, че съм прав?

— За какво да си прав?

— Че беше слънчев удар.

— Такава бе моята диагноза, ако си спомняш.

— Добре, но заслугата, че съм по-добре без метаболи, е моя.

— Не е ясно. Ти и преди си бил добре по цели седмици, а после — хоп, пак си при мен. Абсолютно нищо не е доказано.

— Но се установи модел! Преживях месец без метаболи и наддадох три килограма.

— И си напече главата, нали, мистър Всичко Знам?

На другия ден го видя седнал с Рашел на склона на хамбара. Не бе дошла да го посети в болницата. Сега седяха съвсем близо един до друг, неподвижни, без да разговарят.

Мириам продължи към Живата стая. Напоследък й стана навик да прекарва там по половин час преди вечеря. Вътре умората от деня сякаш я напускаше. Но тази вечер в стаята не бе така спокойно както обикновено; командирът беше буден и разговаряше с Рейн и Аврам.

— Добре, но откъде се е взел тогава? — питаше той със силния си италиански акцент. — Кой го е сложил там? — После видя Мириам и я поздрави както винаги с много сдържана сърдечност в гласа и жестовете. — А, докторе! Моля ви, присъединете се към нас и решете тази загадка. Вие познавате всеки пейзаж в тази стая не по-зле от мен. Как и кога мислите, че сме се сдобили с този новия? Виждате ли го?

Той е на Геня, се канеше да каже Мириам, когато видя новата картина. Тя не беше на Геня. Бе маслено платно, пейзаж наистина, но пейзаж от Земята: просторната долина, полята зелени и зелено-златни, овошките на път да разцъфнат, спускащият се склон на някаква планина в далечината, кула, може би замък или средновековна селскостопанска сграда на преден план и над всичко чистото, неуловимо, огряно от слънце небе. От картината струяха жизненост и щастие, тя бе празник на пролетта, акт на възхвала.

— Колко е красива — с пресекващ глас изрече Мириам. — Не си ли я сложил ти, Аврам?

— Аз ли? Аз мога да снимам, не мога да рисувам. Погледни я, това не е репродукция. Използван е някакъв вид темпера или масло, виждаш ли?

— Някой я е донесъл от Дома. Държал я е в багажа си — предложи Рейн.

— Двайсет и пет години? — запита командирът. — Защо? И кой? Всеки от нас знае какво притежават останалите.

— Не. Смятам… — Мириам беше смутена и се запъваше. — Смятам, че е някоя от работите на Геня. Аз го помолих да окачи една от картините си тук. Не тази. Как ли е постигнал такъв ефект?

— Копирал е от снимка — предположи Аврам.

— Не, не, не, невъзможно — поривисто отсече старият Марко. — Това е картина, а не копие! Това е произведение на изкуството, било е видяно с очите и сърцето!

С очите и сърцето.

Мириам се вгледа и видя. Видя онова, което светлината на NSC641 бе скривала от нея и което изкуствената земна светлина на стаята й разбули. Тя разбра какво виждаше Геня: красотата на този свят.

— Мисля, че трябва да е централна Франция, Оверн — говореше с копнеж Рейн. Командирът се горещеше:

— О, не, не, това е близо до езерото Комо, сигурен съм. — А Аврам добавяше:

— На мен ми прилича на Кавказ, където съм отрасъл — когато и тримата се обърнаха да погледнат Мириам. Тя бе издала странен звук — ахване, смях или изхлипване.

— Това е тук — заяви тя. — Тук. Това е Арарат. Планината. Ето ги нашите поля, нашите дървета. Ето ъгъла на училището, онази кула. Виждате ли я? Това е тук! Така го вижда Геня. С очите и сърцето.

— Но, погледни, дърветата са зелени, погледни цветовете, Мириам! Това е Земята…

— Да! Това е Земята. Земята на Геня!

— Но той не може…

— От къде бихме могли да знаем? Откъде да знаем какво вижда едно дете на Цион? Ние успяваме да видим картината едва на това осветление, наподобяващо Дома. Изнесете я навън, на дневната светлина и пред вас ще бъде обичайната гледка — грозните цветове, грозната планета, която не е наш дом. Но той си е у дома. Той е! А ние… — смееше се през сълзи Мириам, обърната към всички тях, към угрижените им, уморени, остарели лица — ние, които не притежаваме ключа, ние с нашите… с нашите — тя се запъна и се хвърли към идеята като кон към високото препядствие, — с нашите метаболизиращи хапчета!

Тримата я зяпнаха.

— С нашите хапчета успяваме криво-ляво да оцелеем тук, нали! Но не разбирате ли, той живее тук! Всички ние сме приспособени до съвършенство към Земята, прекалено добре, за да прилегнем някъде другаде — а той не е, не би могъл да бъде; алергичен бил, неприспособен — моделът бил леко сбъркан, а? Моделът. Но има много модели, безкрайни модели и Геня е пригоден към този доста по-добре от нас…

Аврам и командирът продължаваха да я зяпат. Рейн хвърли разтревожен поглед към картината, но бойко попита.

— Искаш да кажеш, че алергиите на Геня…

— Не е само Геня! Всички боледуващи може би! Двайсет и пет години го тъпча с метаболи, а те са алергични към земния протеин, метаболите просто ги объркват, те са друг модел, ах какъв съм идиот! Идиот! О, Господи, двамата с Рашел могат да се оженят. Трябва да се оженят, той трябва да има деца. Ами ако Рашел взима метаболи по време на бременноста, зародишът… Мога да разработя това, мога да го постигна. Трябва да извикам Леонид. И Моше, слава богу, може би и той е от тях? Вижте, налага се да говоря с Геня и Рашел, незабавно. Извинете ме!

Тя излезе — ниска и посивяла жена — със скоростта на светкавица.

Марко, Аврам и Рейн постояха зяпнали след нея, после се вгледаха един в друг и накрая отново се взряха в картината на Геня.

Тя висеше пред очите им, ведра и радостна, пълна със светлина.

— Не разбирам — промърмори Аврам.

— Модели — замислено изрече Рейн.

— Много е красива — въздъхна старият командир на Изгнаническата флота. — Само че събужда в мен носталгия.