Разказът на търговския пътник

Хубавото е, че се канех да задържа задълго Мерлин в кристалната пещера. А още по-добре стана, че той не остана там за целия предвиден от мен срок. Щом прекъснах връзката с картата — като разлях с ритник чашата си чай с лед и възкликнах: „Мамка му! Разлях я“, — обърнах Коза на съдбата в здравата си ръка.

Боклучената гора. Хубава скица, така си беше. Макар че всъщност нямаше значение коя е картата, поради което бях накарал Мерлин да обърне картите с гърба нагоре и избрах една на сляпо. Всичко беше само номер, с който да измамим Лабиринта. Тези карти до една водеха на един хвърлей от Кристалната пещера, което беше истинската причина за съществуването им. Бях ги рисувал с цел да привлека Мерлин в близост до пещерата, до място, където алармената система на синия кристал да ме вдигне на крак. Планирах в такъв случай да побързам натам и по някакъв начин да го направя свой затворник.

За съжаление, системата не сработи, когато Мерлин избра картата на Сфинкса, измъквайки се от майчето ми. Невротоксините й бяха изкривили специфичния ключов сигнал от неговата нервна система. Мамчето за кой ли път бе попречила на плановете ми — ей тъй, мимоходом. Е, карай да върви — ще си плаща всичко накуп. Аз все пак вкарах Мерлин в пещерата. Само дето… след това всичко се измени.

„Люк! Глупак такъв!“ — взриви се в главата ми посланието на Лабиринта, подобно на заключителен пасаж на рок-концерт. Но Боклучената гора вече придобиваше яснота и аз се прехвърлих там, преди Лабиринтът да съобрази, че по него тече чай с лед, а не моята кръв.

Когато видението на Лабиринта изчезна, аз се изправих и закрачих сред храсталаци ръждиви ножовки, гора от изкривени трегери и весело боядисани лехи счупени бутилки. Побягнах, а кръвта се лееше от разреза на лявата ми длан. Не спрях да се превържа. Щом Лабиринтът се свестеше от шока и откриеше, че не е пострадал, щеше веднага да се захване да претърсва Сенките, за да намери и мен, и останалите. Те щяха да бъдат в безопасност около втория Лабиринт, така че на мушката оставах аз. Стените на Кристалната пещера блокираха всички видове парафизическо въдействие, за които се бях сетил да ги проверя, и силно се надявах, че ще ме скрият и от погледа на Лабиринта. Трябваше само да пристигна преди той да прерови Сенките на достатъчно разстояние.

Затичах по-бързо. Бях в добра форма, пък и по принцип ме биваше в бягането. Оставях зад гърба си ръждясали коли и пружини от дивани, разбити плочки, счупени сандъци… Надолу по пътеки от прах, нагоре по улици от капачки на бутилки и сметки за питиета… Нащрек. В очакване. В очакване светът да се завърти, да потръпне и да чуя как Лабиринтът тържествуващо провъзгласява:

— Пипнах те!

Завих и мернах в далечината синкав отблясък. Боклучената гора — резултат от древно завихряне на Сенките — свърши внезапно, щом излязох на един стръмен склон. Отвъд ме възнагради гледката на по-естествена растителност.

Тук, докато стъпалата ми равномерно тупкаха по земята, дочух няколко птичи крясъка и дори бръмченето на насекомите. Небето беше облачно, а на бегом не можех да определя нито посоката на вятъра, нито околната температура. Проблясващата далечна синя планина растеше. Запазвах досегашното си темпо. Другите би трябвало да са извън опасност, ако изобщо са успели да се измъкнат. По дяволите! Наистина би трябвало отдавна да са се спасили. Времето тук минава значително по-бавно, отколкото в главната последователност1.

Нищо чудно вече да са седнали някъде, да похапват и да си разменят шегички. Че и да подремват… Преглътнах едно проклятие, щадейки дъха си. Това можеше също така да означава, че Лабиринтът ме търси много по-дълго, отколкото ми се струва… Синята грамада нарастваше все повече и повече. Реших да проверя справям ли се все още с прословутия си финален спринт и преминах на високи обороти.

Въздухът и земята потръпнаха от, както ми се стори, отглас на гръмотевица. Можеше да бъде и реакция на разгневената шарка, която най-сетне ме е намерила. Но нищо чудно и да беше обикновена буря…

Продължавах упорито да тичам и само броени секунди по-късно, както ми се стори, се наложи да ударя спирачка, за да не се препъна в основата на кристалния склон. Засега не забелязвах мълнии. Закатерих се нагоре. Никога не се бях опитвал да се изкачвам от тази страна. Гърдите ми се раздуваха като мехове, а обилната ми пот се смесваше с първите дъждовни капки. Оставях кървави следи по камъните, но водата скоро щеше да ги измие.

Когато се добрах до върха, чевръсто пропълзях до отвора и се хвърлих вътре с краката напред. Увиснах на ръце и след това скочих в мрака, без да обръщам внимание на стълбата. Бързината решаваше всичко. Едва когато се озовах в сумрачната дълбина, все още задъхан, най-сетне се почувствах в безопасност. След като си поех дъх, си позволих и да се разсмея. Бях успял! Бях избягал от Лабиринта! Обиколих килията, пошляпвайки се по бедрата и удряйки по стените. Победи като тази бяха прекрасни на вкус и просто не можех да не я отбележа. Нахълтах в склада, намерих там бутилка вино, отпуших я и дръпнах здрава глътка. След това се преместих в страничната пешера, където се търкаляше спалният чувал, разположих се отгоре му и продължих да се кикотя, докато си припомнях всичко онова, което бях научил при Първичния Лабиринт. Моята лейди Найда беше просто великолепна. Пък и Мерлин също. А сега…

Интересно, способен ли е Лабиринтът да таи зло? В смисъл, колко време ще трябва да престоя тук, преди да изляза на открито, без да рискувам незабавно да се натъкна на него? Нямаше начин да разбера. За съжаление. Но Лабиринтът сигурно си има твърде много работа, че да се държи като онези, които постоянно се въртят около него — тоест, амбъритите. Не е ли така? Дръпнах си още една глътка. Май оставам тук за доста дълго време…

Реших, че ще използвам магия за промяна на външността. Когато се махна оттук, ще имам тъмна коса и брада (наложена над зачатъците на истинската), сиви очи, прав нос, по-остри скули и по-малка брадичка. Ще изглеждам по-висок и значително по-слаб. Ще сменя привичните ярки цветове на облеклото си с по-тъмни нюанси. Но това няма да е повърхностно, козметично заклинание — имах нужда от нещо по-силно, с дълбочинно въздействие върху плътта.

Размишлявайки по въпроса, се надигнах да потърся храна. Намерих консервирано месо и бисквити, а с малко заклинание притоплих и кутия супа. Не, това не е в нарушение на физическите закони иа това място. Кристалните стени блокират изпращането и получаването на сигнали, но самият аз нося заклинанията си и тук, вътре, те си действат както винаги. Докато се хранех, отново се сетих за Найда, Мерлин и Корал. Каквото и да им се случваше — добро или лошо — времето беше в тяхна полза. Дори ако остана съвсем малко, събитията у дома са несъизмерими с изтеклото време тук. А каква ли мерна система за отчитането му използва Лабиринтът? Вероятно всички съществуващи едновременно — а това значи, че работи по своя собствена, — но според мен той беше най-добре настроен към главния му поток — Амбър. фактически бях уверен в това — та нали именно там се развиваше действието! И ако исках бързо да се върна на сцената, трябваше да остана само докато зарастне раната ми.

Но, сериозно казано, колко ли силно му се искаше на Лабиринта да ме докопа? Дали в действителност съм важен за него? Какво представлявам от негова гледна точка? Владетел на малко кралство от Златния кръг. Убиец на един от принцовете на Амбър. Син на човека, който веднъж се е опитал да го унищожи… Потръпнах при тази мисъл. От друга страна Лабиринтът ми е позволил да изживея целия си живот чак до този момент без каквито и да е репресии заради действията на моето татенце. А в настоящата история участието ми беше минимално. На първо място стоеше Корал, веднага след нея — Мерлин. Може би се презастраховах. Нищо чудно той да ме е изхвърлил от мислите си в мига на моето изчезване. Аз обаче нямах намерение да мръдна нито крачка, без да се маскирам както трябва.

Довърших вечерята и изпих виното. Та, кога ще направя въпросната крачка? Какъв ли всъщност ще бъда в този момент? В главата ми се въртяха какви ли не възможности… Прозях се. Спалният чувал изглеждаше толкова привлекателен! Бляскаха мълнини, по стените се стрелкаха синкави вълни. После гръмотевицата връхлетя с тътена на прибой. Утре значи. Утре ще обмисля подробностите… Напъхах се в чувала и се наместих по-удобно. В следващата секунда заспах.

Понятие нямам колко съм спал. Когато станах, по стар навик обиколих всичко наоколо, проверявайки надеждността на защитата, енергично направих утринната си гимнастика, измих се и полека изядох закуската си. Чувствах се по-добре от вчера, а дланта ми вече започваше да зараства. След всичко това седнах и се взирах право в стената в течение на поне няколко часа. Как щеше да е най-добре да постъпя?

Можех да изтичам обратно в Кашфа, където ме очакваше тронът. Можех да потърся и приятелите си. А можех и просто да мина в нелегалност, да се покрия и да проучвам, докато се ориентирам. Но става въпрос за приоритет. Какво е най-важното нещо, на което съм способен и което касае всички? Размишлявах върху това до обяд и после похапнах отново.

След обяда извадих малкия си скицник и един молив и се заех да нахвърлям образа на една позната ми дама, добавяйки черта след черта. С това се забавлявах до вечерта — просто за да запълня времето, при все че я нарисувах съвсем точно. Когато се оттеглих за вечеря, планът за следващия ден вече придобиваше форма.

На сутринта раната ми бе почти затворена и аз си омагьосах огледало върху един гладък участък от стената. Възползвайки се от маслената лампа, за да не хабя осветяващото заклинание, призовах в огледалото висок, мургав, слаб образ, насложих го над моето отражение, наложих орловите му черти върху моите собствени — заедно с брадата — огледах резултата на труда си и видях, че съм успял. После промених и одеждите си, за да съответстват на „новия аз“ — за това ми потрябва само едно заклинание. Налагаше се да се сдобия с истински принадлежности при първа възможност. Няма смисъл да се изразходват мощни въздействия за нещо толкова тривиално. Всичко това свърших най-напред, понеже планирах да нося новия си облик през целия ден. Да посвикна, а също така и да проверя дали в работата ми няма слабо място. С този облик се канех и да спя — по същата причина.

Следобеда отново извадих скицника си. Внимателно огледах вчерашната скица, след това отворих нова страница и нарисувах Карта. Чувствах я правилна. На сутринта, след обичайната гимнастика, отново разгледах отражението си в огледалото и, удовлетворен, се изкачих по стълбата и излязох от пещерата. Утрото беше влажно и студено, синевата надничаше през няколко процепа в облачната покривка високо над главата ми. Като нищо можеше да завали отново. Но за какъв дявол трябваше да ме е грижа за това? Канех се да се махна оттук, нали?

Извадих скицника си и спрях. Сетих се за онези Карти, с които си бях имал работа през годините, а и за други подробности. Извадих колодата си, разтворих я и полека я прелистих, докато стигна тъжната карта — на татко. Пазех я от сантиментални подбуди, а не за употреба. Изглеждаше точно такъв, какъвто го бях запомнил, но не търсех да предизвиквам спомените. Нуждаех се от онова, което той носеше на кръста си.

Съсредоточих се върху Уеруиндъл, меч магически във всичките си качества и в определена степен свързан с Грейсуондир на Коруин. Спомних си разказа на Мерлин за това как баща му призовал оръжието си от Сенките след своето бягство от тъмницата на Амбър. Между него и острието съществуваше специална връзка. Сега, когато събитията се развиваха с гигантски крачки и се намирах в преддверието на нови приключения, вероятно би било разумно да ги посрещна, приготвил подходящото въоръжение. Татко беше мъртъв, но мечът — по своему жив. Не можех да се добера до баща си, но дали пък не бих успял да се сдобия с оръжието му — по последни сведения, скрито нейде из Царството на Хаос? Съсредоточих се върху него, призовавайки го дълбоко в съзнанието си. Стори ми се, че чувствам нещо и когато докоснах мястото, което той заемаше на картата, тя като че ли започна да изстива. Протегнах се. Още по-надалеч и по-упорито…

А след това дойдоха яснотата и близостта… и ме възнагради усещането за хладен, чужд разум отсреща.

— Уеруиндъл — казах аз меко.

Ако изобщо може да съществува ехо при отсъствието на предизвикалия го звук, то именно това чух в отговор.

„Сине на Бранд“…

— Наричай ме Люк.

Тишина. След това вибрация:

„Люк“…

Протегнах се, хванах ефеса и го дръпнах към себе си. Мечът беше в ножница. Отстъпих, прихванах го с двете си ръце и оголих острието. Приличаше на море от разтопено злато, втъкано около гравирания по него образ. Вдигнах го над главата си, изпробвах замах, нанесох къс режещ удар. Прекрасен беше. Идеален. Имах чувството, че зад всяко негово движение лежи огромна мощ.

— Благодаря — прошепнах, а смеещото се ехо се обади и заглъхна. Отворих скицника на необходимата страница с надеждата, че съм избрал подходящо време за обаждането си. Лицето на дамата беше изящно очертано, невиждащият й взор по някакъв начин предаваше необичайната ширина и дълбина на зрението й. След няколко секунди страницата изстина под пръстите ми, скицата ми придоби триизмерност и леко помръдна.

— Да? — прозвуча гласът й.

— Ваше величество — подех аз, — както и да възприемате тези неща, бих искал да ви известя, че съзнателно съм променил външността си. Надявах се, че…

— Люк — промълви тя, — разбира се, че ще те позная. Та нали сега и ти самият си Величество… — погледът й си оставаше все така разфокусиран. — Имаш неприятности?

— Точно така.

— Искаш ли да преминеш?

— Ако е възможно и удобно…

— Разбира се!

Тя ми подаде ръка. Аз се протегнах, внимателно поех дланта й и ателието й придоби плътност, измествайки сивото небе и кристалния хълм. Още крачка напред и вече бях при нея. Незабавно паднах на колене, разкопчах колана си и й протегнах оръжието си. Някъде в далечината се чуваха удари на чук и вой на трион.

— Стани! — Вайъли, съпругата на Рандъм, докосна рамото ми. — Ела да седнеш. Ще пием чай.

Изправих се и я последвах до масичката в ъгъла. Тя свали напрашената си престилка и я окачи на една кукичка на стената. Докато приготвяше аз огледах малката армия статуетки, подредени по протежение на едната стена, пък и разхвърляни тук-там из цялата стая — големи и малки, реалистични и импресионистични, прекрасни и гротескни. Кралицата работеше основно с глина, но някои от по-малките изваяния бяха каменни; а в другия край на помещението стоеше студена в момента пещ за изпичане. Няколко метални конструкции с необичайна форма висяха от гредите на тавана.

Когато тя се присъедини към мен, ме улови за лявата ръка и веднага напипа пръстена, който ми беше дала.

— Да, аз ценя зашитата на кралицата — отбелязах.

— При все че самият ти си монарх на страна, която е в дружески отношения с нас?

— При все това — кимнах. — Ценя я толкова, че искам да върна старите си дългове.

— О!

— Не съм съвсем уверен, че Амбър е в курса на някои скорошни събития, в които аз съм участвал лично или за които знам — събития, касаещи благополучието на двора. Освен ако Мерлин напоследък не се е свързвал с вас…

— Не се е обаждал — отвърна тя. — И ако имаш жизненоважна за кралството информация, вероятно е най-добре да я предадеш непосредствено на Рандъм. В момента не е тук, но мога от твое име да се свържа чрез Картите…

— Не — поклатих глава аз. — Знам, че той не ме харесва и не ми се доверява — все пак съм убиец на брат му и приятел на човека, заклел се да разруши Амбър. Уверен съм, че той ще бъде направо щастлив да ме види детрониран и да сложи на трона в Кашфа своя марионетка. Надявам се, че някой прекрасен ден ще ми се отвори възможност да си изясним отношенията, но нека не е днес. Предстои ми твърде много работа. Пък и информацията ми надхвърля рамките на местната политика. Тя касае Амбър и Царството на Хаос, Лабиринта и Логрус, смъртта на Суейвил и възможното възкачване на Мерлин на престола в Царството…

— Сериозно ли говориш!

— Разбира се. Знам, че вас ще ви изслуша. И дори ше разбере защо съм съобщил всичко това именно на вас. Позволете ми по този начин да избягна вниманието му. Предстоят твърде важни събития!

— Разказвай — кимна тя и вдигна чашката си.

Така и сторих, като включих всичко, което бе споделил с мен Мерлин, чак до противостоянието в Първичния Лабиринт и моето бягство през Кристалната пещера. По време на разказа пресушихме пълния чайник и, когато приключих, известно време просто стояхме безмълвни.

Накрая тя въздъхна:

— Ти ме натовари с много важни сведения.

— Знам!

— Но при все това се боя, че те са само малка част от много по-голямото…

— Какво по-точно имате предвид? — изумих се аз.

— Някои дреболии, за които чух, знаех, предполагах или, може би, съм видяла насън. Както и няколко други, от които аз, струва ми се, просто се страхувам. Надали са свързани логически. Но са достатъчни, за да питам силите на земята, с която работя. Да. Вече се бях замислила за това и сега съм длъжна да опитам. В такъв момент…

Тя бавно се изправи, помълча малко и посочи нагоре.

— И нека това бъде Езика — изрече, а порив на вятъра залюля една от металните конструкции, изстръгвайки от нея няколко тона едновременно.

Вайъли пресече ателието, приближи се до дясната стена — дребна, облечена в сиво и зелено, с коса с цвят на зрели кестени, която се сипеше до средата на гърба й — и прокара пръсти по стоящите там скулптури. Накрая избра една с широко лице и тесен торс и започна да я бута към средата на стаята.

— Нека ви помогна, Ваше величество! — с две крачки стигнах до нея. Тя поклати глава.

— Наричай ме просто Вайъли. Не, трябва да ги разположа сама. Тази се нарича Памет.

Тя я нагласи под Езика, на северозапад от него. След това отново се върна при фигурите и избра слабичка, с леко разтворени устни, която настани южно от компаса на Езика.

— А това е Страст.

Бързо намери третата — висока и кривогледа статуя — и я постави на североизток.

— Предпазливост — назова я.

Жена с гордо изпъната дясна ръка застана от запад.

— Риск — нарече я Вайъли.

На изток постави друга жена, с широко разтворени ръце.

— Сърцето.

От югозапад застана философ с високо чело и сраснали се вежди.

— Главата.

…На югоизток — усмихнато момиче, чиято ръка бе вдигната то ли в приветствие, то ли в замах за нанасяне на удар.

— Шанс — приключи изброяването кралицата и застана в средата на кръга, който ми напомняше едновременно за Стоунхендж и остров Пасха. Помоли ме: — Донеси два стола и ги постави ето тук и тук… — и ми показа местата на север и юг от нейния кръг.

Така и направих. Тя седна на северния стол, зад последната наредена от нея статуя — Прозрението. Аз заех мястото си зад гърба на Страстта.

— Сега мълчи — нареди ми тя.

След това в течение на няколко минути и кралицата седя неподвижно, скръстила ръце на коленете си. Накрая попита:

— Какво е нарушило равновесието — на дълбочинно ниво?

От лявата ми страна се обади Предпазливостта, но металическият глас идваше отгоре, от Езика.

— Преразпределението на древните сили — изрече той.

— По какъв начин?

— Скритото излезе на открито и се мести — отвърна Риска.

— Въвлечени са и Амбър, и Хаос — така ли?

— Точно така — обади се Страст, която стоеше пред мен.

— „Древните сили“ — повтори Вайъли. — Колко древни, по-точно?

— Съществували са преди да се появи Амбър — промълви Памет.

— А били ли са преди появата на Рубина на справедливостта — Окото на Змията?

— Не — отвърна същата статуя. Кралицата шумно си пое дъх.

— Колко са на брой?

— Единайсет — отговори отново предишният й събеседник.

Тя пребледня, но аз пазех тишина, както ми беше наредено.

— Онези, които разравят праха на миналото — обади се след малко, — какво искат те?

— Възвръщането на славата на отминалите дни — обясни Страст.

— Възможно ли е да успеят?

— Да — отвърна Прозрение.

— А може ли да се избегне подобен изход?

— Да — съгласи се същата статуя.

— Но ще бъде опасно — добави Предпазливостта.

— С какво трябва да се започне?

— Попитай пазителите — обади се Главата.

— Колко зле е положението?

— Всичко вече е започнало — съобщи пак той.

— И заплахата вече е реална — добави Риск.

— Както и благоприятната възможност — допълни Шанс.

— А каква е тя? — поинтересува се Вайъли.

Разнесе се стържене, когато оръжието ми се плъзна на пода там, където го бях облегнал на стената. Кралицата извърна глава.

— Мечът ми току-що падна.

— Назови го!

— Това беше оръжието на баща ми и името му е Уеруиндъл.

— Да, чувала съм за него… — След малко се обърна към статуите си. — Този човек, Люк, притежава нещо, свързано с меча и сродното му оръжие. Аз обаче не знам историята им.

— Двамата са свързани — потвърди Памет.

— Как по-точно?

— Създадени са по един и същ образец, кажи-речи по едно и също време и се явяват част от силите, за които говорехме.

— Ще се получи ли сблъсък на интереси?

— Да — потвърди Прозрението.

— Какъв по-точно?

Прозрението премълча, но Шанс се засмя.

— Не ви разбирам!

— Тя се смее, когато не е сигурна — поясни Главата.

— Люк ще вземе ли участие в сблъсъка?

— Да — отвърна Прозрението.

— Следва ли да потърси пазителите?

— Длъжен е да опита — реши Сърцето.

— А ако не успее?

— Дори и сега към нас се приближава Принцът, на когото е известно повече — каза Главата.

— Кой е той?

— Освободеният затворник — обясни същата статуя.

— И кой по-точно?

— Носи сребърната роза — добави Главата. — И притежава втория меч. Вайъли вдигна глава и се обърна към мен:

— Имаш ли въпроси?

— Да. Но се съмнявам, че ще получа отговор, ако попитам дали ще победим ние.

Шанс се разсмя, докато кралицата се изправяше на крака. Тя ми позволи да й помогна да върне статуите на местата им. След това, когато отново седнахме, я попитах:

— „Търсене на пазителите“?

— Със сигурност има един страж, а може и да са двама — обясни ми тя. — Самоотстранил се принц на Амбър и неговата сестра от дълбока древност са пазили част от тази сила. Логично е да се провери дали още са живи и спазват ли все още обета си.

— Самоотстранил се ли? Защо?

— По лични причини, свързани с починалия крал.

— А те къде са?

— Нямам представа.

— Как тогава можем да ги намерим?

— Има Карта…

Тя се изправи и се приближи до малък скрин с чекмедженца. Оттам извади опакован комплект карти. Бавно преброи няколко от горната страна на колодата и извади една.

Щом се върна при мен, ми предаде картата, изобразяваща строен младеж с коси с цвят на ръжда.

— Наричат го Делуин — каза ми просто.

— И смятате, че мога просто да го потърся и да питам дали все още притежава онова, което е имал преди?

— Първо бързичко трябва да му обясниш, че не си от Амбър — усмихна се кралицата, — но спомени за произхода си. Попитай го дали контролира Пръстените непрекъснато. Постарай се да научиш къде се намира или премини при него, за да обсъдите всичко това лично — ако успееш.

— Добре — съгласих се аз, понеже не исках да й казвам, че вече съм говорил с него — макар и закратко — докато търсех съюзници за войната ми срещу Амбър. Тогава той просто захвърли картата ми, но аз не исках да събуждам спомените на Вайъли за онези дни. Така че просто кимнах: — Добре, ще опитам!

Реших да поговоря набързо с него — за да му дам време да съобрази, че не съм сам, но и да не му позволя да спомене нищо от предишния ни разговор. Променената външност би трябвало да ми помогне в това начинание.

Посегнах в търсене на връзка.

Първо студ, после усещане за някой, който внезапно застава нащрек.

— Кой е там?

Чух въпроса още преди в картата да възникне усещане за дълбочина и живот.

— Люк Рейнард, известен също и като Риналдо — представих се аз, а Картата веднага оживя и събеседникът ми ме огледа. Допълних: — Крал на Кашфа и бакалавър по мениджмънт от Калифорнийския университет в Бъркли…. — Погледите ни се срещнаха. Неговият не беше нито агресивен, нито дружелюбен. — Бих искал да знам дали все още контролирате Пръстените.

— Люк-Риналдо — отвърна ми принцът, — с какво по-точно те касае този въпрос и изобщо, как научи за това?

— Самият аз не съм от Амбър — отвърнах, — но баща ми беше. И ми е известно, че скоро този въпрос ще безпокои всички там, тъй като Мерлин, син на Коруин, очевидно е пряк кандидат за наследник на престола в Царството на Хаос.

— Знам кой е Мерлин — обади се Делуин. — А твоят баща кой е?

— Принц Бранд.

— Майка ти?

— Лейди Джасра, бивша кралица на Кашфа. Сега можем ли да се върнем към въпроса ни?

— Не — отвърна Делуин, — не можем.

И вдигна ръка, възнамерявайки да прекъсне връзката.

— Чакай малко! Имаш ли микровълнова печка? Той се поколеба.

— Какво?

— Е, един такъв уред като сандък, който може за нула време да притопли обяда. Разработил съм магия, която вече позволява да работят почти навсякъде в Сенките. Представи си, че се будиш посреднощ, изгладнял за горещ, вкусен сандвич с риба тон? Просто вадиш един от хладилника, сваляш опаковката и го пъхаш в микровълновата. А какво е хладилник ли? Добре, че попита. Още един сандък, вътре в който цари вечна зима. Там си държиш храната. Вадиш порция и я притопляш на микровълновата, когато ти хрумне. Между другото, доставям и хладилници. А ако не искаш да говориш за пръстените — ами добре, да поговорим за бизнес. Мога да ти устроя изгодна сделка с тези чудесии, при това в такова количество, че да подбия цената на всеки друг, който би бил способен да ги доставя — а аз не смятам, че ще се окаже особено лесно да си намериш друг доставчик. И това далеч не е всичко, което бих искал да ти предложа…

— Извинявай — обади се Делуин, — но и търговските пътници не ме интересуват! — и отново вдигна ръка.

— Чакай! — изкрещях аз. — Ще ти направя предложение, от което просто не можеш да се откажеш!

Той прекъсна връзката.

— Върни се! — устремих волята си към образа му, но рисунката си остана плоска, а картата отново се затопли до стайна температура.

— Извинете ме — казах на Вайъли, — направих всичко възможно той не иска да купува!

— Честно казано, дори не мислех, че ще ти се отдаде да го задържиш толкова време. Но мога да потвърдя, че той се интересуваше от теб, докато ти не спомена майка си. Това промени нещата…

— Не ми е за пръв път — обадих се горчиво. — Мисля обаче да опитам още веднъж, по-нататък.

— В такъв случай задръж Картата.

— Не се нуждая от нея, Вайъли. Ще си направя собствена, когато му дойде времето!

— Ти си художник и майстор на Карти?

— Е, рисувам по малко. Понякога успявам да докарам приликата.

— Тогава просто си длъжен да разгледаш произведенията ми, докато чакаш. Ще се радвам да чуя мнението ти!

— С удоволствие! — приех. — Кого имахте предвид, когато казахте, че ще чакам…

— Коруин, разбира се.

— А, така ли? Благодаря!

— Ти можеш да бъдеш сред първите, които ще се настанят в новите стаи. Тук направихме сериозен ремонт и доста реконструкции след сблъсъка на Логрус и Лабиринта.

— Чух за това. Много добре. Интересно, кога ли ще се появи той?

— Чувствам, че ще е скоро — сподели кралицата. — Ще извикам прислужник и ще наредя незабавно да те настанят. За вечерята ще те известят, а после ще побеседваме за изкуство.

— Би било прекрасно!

Чудех се докъде ли ще доведе всичко това. Струваше ми се, че цялостната картина скоро ще се промени драстично… за кой ли път.

Хубаво, между другото, че Делуин не се заинтересува от микровълновите печки.

Щях доста да се озоря, докато разработя съответното заклинание.