2.

Слабата ноемврийска светлина протяга пръсти през стаята, когато Айви прекрачва прага, държейки чайник с гореща вода.

— Добро утро, госпожице.

Айви налива вода в легена на умивалника.

— Да ви помогна ли да се облечете?

Аз се подпирам на лакът в леглото.

— Не, благодаря. Ще се справя.

— Много добре.

Тя излиза от стаята с празния чайник в ръка.

Отмятам завивките и отивам до умивалника, бъркам с ръка водата, за да я поразхладя, преди да започна да се мия. Когато съм готова, изтривам страните и челото си, като се гледам в огледалото. Зелените ми очи са бездънни и празни и аз се питам дали е възможно човек да се променя отвътре навън, дали тъгата може да се излъчва през вените, органите и кожата, така че всички да я виждат. Клатя глава при тази болезнена мисъл и гледам в огледалото как свободно разпуснатата ми кестенява коса пада върху раменете ми.

Събличам си нощницата, измъквам фуста и дълги чорапи от скрина и започвам да се обличам. Тъкмо опъвам и втория чорап върху крака си, когато, без да чука, в стаята се вмъква Алис.

— Добро утро.

Тя се тръшва на леглото ми, вдига поглед и се взира в мен с характерното си изражение, чийто чар обикновено спира дъха на околните.

Продължавам да се удивлявам на лекотата, с която сменя израженията си и преминава от едва скрита горчивина и тъга към безметежно спокойствие. Защо ли се изненадвам, след като знам, че Алис лесно променя настроенията си? Сега на лицето й няма и следа от тъга, няма следа от снощната меланхолия. Честно казано, тя изглежда както винаги, като изключим факта, че днес е облякла най-обикновена рокля и че не си е сложила никакви накити. Може би аз съм единствената, която се променя отвътре навън.

— Добро утро.

Бързам да пристегна чорапа си и се чувствам виновна, че съм мързелувала в стаята си толкова дълго, докато сестра ми отдавна е станала и се е приготвила за деня. Отивам при шкафа не само за да си взема рокля, а и да избегна очите й, които винаги се взират твърде настойчиво в моите.

— Трябва да видиш къщата, Лия. Всички слуги са в траурно облекло по заповед на леля Върджиния.

Обръщам се да я погледна — прави ми впечатление, че страните й са порозовели, а очите й блестят от възбуда. Потискам раздразнението си.

— Много семейства спазват траурните обичаи, Алис. Всички обичаха татко. Сигурна съм, че желаят да изразят уважението си към него.

— Ами да, но ще трябва да останем вкъщи за неопределено време, а тук е толкова скучно! Мислиш ли, че леля Върджиния ще ни разреши да отидем на училище идната седмица?

После, без да чака отговор, продължава:

— На теб, разбира се, ти е все едно! Ще си напълно доволна, ако изобщо не видиш „Уиклиф“ повече!

Не си правя труда да й противореча. Добре известен факт е, че Алис копнее за по-цивилизования начин на живот с момичетата от „Уиклиф“, училището, което посещаваме два пъти седмично, докато там аз винаги съм се чувствала като екзотично животинче под лупа. Понякога крадешком я поглеждам и виждам как сияе от вниманието, оказвано й от хората от доброто общество; тогава си мисля, че прилича на майка ни. Сигурно е така, защото аз пък съм доволна да потъна в тишината на татковата библиотека, докато Алис е тази, чиито очи блестят с пламъка на маминия поглед.

Прекарваме деня в мълчание, нарушавано единствено от пращенето на огъня в камината. Свикнали сме с изолацията, която ни предлага Бърчууд, и сме се научили да си намираме занимания между мрачните му стени. Денят е като всички останали, когато вали, само че вече не чуваме гръмкия глас на татко откъм библиотеката, нито усещаме аромата на лулата му. Не говорим за него, нито за странната му смърт.

Избягвам да поглеждам към часовника, тъй като се опасявам, че и без това влачещото се време ще забави още повече своя ход, щом погледна към стрелките. Всъщност магията сработва. Денят преминава по-бързо от очакваното, кратките паузи за обяд и вечеря облекчават чакането и ме приближават към мига, в който мога да избягам и да се скрия в обятията на съня.

Този път не поглеждам към китката на ръката си, а направо си лягам. Не желая да знам дали белегът е още там или не. Дали е станал по-релефен или по-тъмен. Мушвам се в постелята и потъвам в тъмнината, пропъдила всякаква мисъл от главата си.

Намирам се в някакво междинно място, там, където се носим на воля, преди светът да се срине в съня ни, когато дочувам нечий спотаен глас. Отначало нашепва само името ми и ме вика някъде отдалече. Ала шепотът расте, превръща се в много гласове, които мърморят приповдигнато и с такава скорост, че е невъзможно да разбера отделните думи. Мърморенето расте ли, расте, привлича цялото ми внимание и аз не мога да го пренебрегна нито за миг. Накрая сядам в леглото, а в мозъка ми ехтят последните прошепнати думи.

„Тъмната стая.“

Не съм кой знае колко изненадана. Откакто татко умря, Тъмната стая е неизменно в центъра на вниманието ми. Той не биваше да е вътре. Не и в единствената стая, която повече от всяко друго помещение в къщата извиква спомена за майка ми, за неговата любима жена.

И все пак в самия край, когато и последната капка живот се е изцеждала от тялото му, той е бил там.

Напъхвам краката си в чехлите и се отправям към вратата. Миг преди да я отворя се вслушвам в шумовете навън, после оглеждам коридора. Къщата е притихнала в тъмнината. Стъпките на прислугата не се чуват нито в стаите над нас, нито отдолу в кухнята. Сигурно е доста късно.

Осъзнавам това само за секунди, по най-първи наблюдения. Онова, което привлича вниманието ми и кара косата ми да настръхне, е открехнатата врата в дъното на коридора.

Вратата на Тъмната стая.

Доста е странно, че тъкмо тази стая е отворена, но още по-странното е, че от тесния процеп между касата и вратата се процежда слаба светлина.

Хвърлям поглед към белега си. Дори в сумрака на коридора го виждам като тъмно петно. „Нали се питах тъкмо това? Дали Тъмната стая пази тайната за смъртта на татко или за моя белег“, мисля си аз. Сякаш някой ме бе призовал на това място, беше ме повикал да открия отговорите на въпросите, които си задавам непрекъснато.

Прокрадвам се надолу по коридора, като внимавам да не повдигам високо стъпалата си, за да не издавам шум с чехлите си по дървения под. Стигам до вратата на Тъмната стая и се колебая.

Вътре има някого.

От стаята се чува глас — тих, ала настойчив. Не е неистовото мърморене, което ме доведе тук. Нито множеството несвързани гласове. Не. Това е гласът на един-единствен човек. На човек, който седи самичък в стаята и нашепва нещо.

Не смея да бутна вратата от страх, че ще изскърца. Затова се навеждам и надничам през процепа. Трудно виждам през толкова тесен отвор. Отначало съзирам само контури и петна. Но не след дълго различавам белите чаршафи, метнати върху мебелите, тъмното петно в ъгъла, което трябва да е гардеробът, и фигурата, седнала на пода, заобиколена от запалените свещи.

Алис.

Сестра ми е седнала на пода в Тъмната стая, а пламъчетата на свещите я къпят в мека жълта светлина. Тя мърмори нещо, сякаш шепне на някого близо до нея, макар че от мястото, където се намирам, не виждам жива душа. Коленете са й превити, затворила е очи и е отпуснала ръце встрани.

Внимателно оглеждам стаята, без да докосвам вратата, да не би да проскърца и да се отвори. Но вътре няма никого. Никого другиго, освен Алис, която си мърмори нещо под носа, сякаш участва в странна церемония. Но дори този мрачен ритуал, навяващ в душата ми студен ужас, който изпълва всяка фибра на тялото ми, не е най-странното в момента, не от него се вцепенявам.

Не. Ужасявам се от факта, че сестра ми е отметнала края на килима — огромния, изтъркан от времето килим, който застила пода на стаята, откакто се помня. Тя е седнала напълно естествено, сякаш го е правила безброй пъти, вътре в центъра на издълбана върху дървения под окръжност. Чертите на лицето й са неузнаваеми, силно изострени от отблясъка на свещите.

Студът в неотопления коридор прониква през тънката материя на нощницата ми. Отстъпвам крачка назад, а сърцето ми бие толкова силно в гърдите, че се боя да не би Алис да го чуе.

Обръщам се, за да продължа пътя си по коридора, като се боря с желанието да си плюя на петите, без да се бавя повече. Ала тръгвам бавно, влизам в стаята си, затварям вратата зад себе си и се мушвам в топлия уют на постелята. Дълго време не мога да заспя, мъча се да отпъдя от главата си мисълта за Алис, седнала в центъра на кръга, да заглуша спомена за гласа й, за шепота, отправен към някого, който изобщо не бе в стаята.

На сутринта заставам на светло до прозореца и навивам ръкава на нощницата си. Белегът е станал още по-тъмен, кръгът — още по-сбит и изпъкнал.

Има и още нещо.

На ярката дневна светлина ясно се вижда какво представлява онова, което загражда самата окръжност и позаглажда ръбовете й. Прокарвам пръст по повърхността на белега, вплътнен като дамга, и проследявам извивката на змията, която огражда кръга, докато опашката й влиза в собствената й уста.

Йоргумандът.

Малцина са шестнайсетгодишните момичета, които знаят нещо за него, но аз разпознавам символа от татковата книга по митология. Познат ми е, но едновременно с това е нещо, което ме плаши — от къде на къде подобен символ ще се появява на ръката ми?

За миг ми хрумва да разкажа на леля Върджиния. Тя също скърби за татко. Нашето добруване вече е в нейни ръце, в ръцете на единствената ни жива роднина. Нямам намерение да увеличавам тревогите й с още една.

Прехапвам устни. Невъзможно е да мисля за сестра си, без да си спомня как беше седнала на пода в Тъмната стая. Решавам да я попитам какво е правила там. А после да й покажа белега си.

Обличам се и излизам в коридора, готова да намеря Алис. Надявам се, че не е тръгнала да обикаля околностите, както правеше като дете. Да я откриеш, докато се припича на слънце във вътрешния двор, нейното любимо място, би било значително по-лесно, отколкото да я търсиш из нивите и горите около Бърчууд. Обръщам се с гръб към стаята си и погледът ми се отправя към затворената врата на Тъмната стая. Оттук тя изглежда такава, каквато е била винаги. За малко да си представя, че татко е още жив и се намира в библиотеката и че сестра ми никога не е коленичела на пода на Тъмната стая в потайностите на нощта. Ала тя го бе направила.

Решавам да действам още преди да съм го осъзнала напълно. Бързо тръгвам надолу по коридора. На прага изобщо не се двоумя. Отварям вратата и за секунди се мушвам вътре.

Стаята е такава, каквато я помня, завесите са спуснати, за да не влиза светлина, килимът си е отново на мястото върху дървения под. Във въздуха пулсира странна енергия и вибрациите й сякаш жужат във вените ми. Тръсвам глава и звукът почти изчезва.

Отивам до скрина и отварям най-горното чекмедже. Не бива да се изненадвам, че ще видя вещите на майка си, но въпреки това се сепвам. През по-голямата част от живота ми тя е съществувала само като представа в съзнанието ми. А тези фини коприни и дантели по фустите и чорапите й я правят някак реална. Внезапно тя се изправя пред очите ми — жена от плът и кръв, която се облича за настъпващия ден.

Налагам си да отместя бельото й, за да видя дали няма да открия нещо, което би обяснило присъствието на татко тук в деня, когато умря — някакво списание, старо писмо, каквото и да е. Не намирам нищо и правя същото с останалите чекмеджета — отмествам дрехите и ги претърсвам до дъно. Но и в тях няма нищо. Нищо друго, освен един хартиен ограничител, който отдавна е изгубил приятния си аромат.

Леко се облягам на скрина и оглеждам стаята за други възможни скривалища. Отивам до леглото, коленича и повдигам края на леката покривка, за да надникна под леглото. По пода няма нито едно петънце, очевидно прислужницата е избърсала прахта и паяжините под леглото по време на последното чистене на етажа.

Погледът ми се спира върху килима. В главата ми е запечатан образът на Алис, седнала насред кръга. Знам какво съм видяла, ала не мога да не проверя. Трябва да съм сигурна.

Приближавам се до килима и спирам досами края му, когато в главата ми нещо започва да бръмчи, вибрациите на бръмченето парализират мисълта и въображението ми и ми се струва, че всеки миг мога да припадна. Връхчетата на пръстите ми изтръпват, имам усещането, че по стъпалата ме полазват мравки и отиват все по-нагоре, докато накрая коленете ми се подкосяват.

В същия миг долавям шепота. Същият, който чух предишната нощ откъм Тъмната стая. Ала този път той е застрашителен, сякаш ме предупреждава да се пазя, да се махна от там. От челото ми руква студена пот и аз се разтрепервам. Не, не се разтрепервам. Буквално се треса. Треса се тъй необуздано, че зъбите ми тракат, аз потъвам и се строполявам на пода досами килима. Вътре в себе си долавям гласа на инстинкта си за самосъхранение, който ми крещи да се махам, да забравя напълно за Тъмната стая.

Но аз трябва сама да видя. Трябва.

Ръката ми се извива и тресе пред очите ми, докато я протягам към ръба на килима. Шепотът се усилва все повече и повече и накрая жуженето на гласовете се превръща във вик, който раздира мозъка ми. Налагам си да продължа, сграбчвам ъгълчето на килима, а пръстите ми с мъка се сключват около фината му тъкан.

Отмятам го и шепотът престава.

Кръгът е тук също като през изминалата нощ. И макар че шепотът е стихнал, тялото ми реагира на кръга още по-буйно. Струва ми се, че ще повърна. На дневната светлина ясно виждам, че резките върху издълбаната в дървения под окръжност са съвсем пресни. Те не са от времето, когато майка ми е обитавала Тъмната стая, а са направени много по-късно.

Дърпам килима над фигурата и се изправям на треперещите си крака. Няма да й разреша да ме прогони от стаята. От стаята на майка ми. Насилвам се да се приближа до гардероба, както бях планирала, макар че трябва да заобиколя килима, тъй като краката ми не могат, няма да ми разрешат да се приближа до него.

Разтварям вратите на гардероба и бързо го претърсвам със съзнанието, че не го правя много старателно, но вече не ми пука. Сигурна съм, че трябва да изляза от стаята.

Във всеки случай в гардероба няма нищо важно. Няколко стари рокли, една пелерина, четири корсета. Онова, което е привлякло татко в тази стая, е точно толкова необяснимо, колкото и причината за присъствието на Алис тук предишната вечер и онова, което ме накара да дойда тук тази сутрин.

Заобикалям килима и се отправям към вратата колкото е възможно по-бързо, но без да тичам. Колкото повече се отдалечавам от килима, от кръга, толкова по-добре се чувствам, макар че още не съм възвърнала обичайната си форма.

Затварям вратата след себе си малко по-шумно, отколкото е необходимо, облягам се на стената и потискам надигащия се в гърдите ми гняв. Нямам представа колко дълго съм стояла така, бездиханна, бореща се за власт над тялото си, но през всичкото това време ме е владяло чувство на неописуем ужас.