Бернд Френц Последната жертва

Делтапланерът се плъзгаше безшумно срещу предпланината, чиито стръмни канари стърчаха над облаците мъгла като скали на чужд бряг. Матю Дракс не знаеше от колко време вече се реят сред влажните изпарения. Откакто с Аруула излетяха от някакъв алпийски връх, беше загубил всякаква представа за времето.

На някогашния пилот от ВВС му беше трудно да задържи във въздуха импровизирания летателен апарат. Низходящите ветрове непрекъснато дърпаха обвитите в груб плат крила и караха конструкцията съмнително да скърца.

С люшкане се заспускаха към долината, докато се показаха очертанията на няколко сгради. Село! Мат тъкмо щеше да въздъхне с облекчение, когато планерът попадна във въздушна яма — и започна да пада като камък!

Аруула, която висеше на конструкцията под Мат, изкрещя ужасена. На Мат му се искаше да каже нещо успокоително на спътницата си, но беше изцяло зает с опита си отново да върне апарата към планиране. Ала колкото и да дърпаше направляващите въжета, планерът се носеше надолу в свредел, точно срещу обраслата в зеленина равнина, която щеше да е твърда като бетон, ако се блъснеха в нея с такава скорост.

По челото на Мат изби студена пот от уплаха, когато осъзна безизходността на положението им. Въпреки това не се предаваше. С всички сили дърпаше въжетата, които се врязваха в дланите му. И най-сетне усилията му бяха възнаградени. Внезапно ги пое силен възходящ вятър.

Платната рязко се издуха и издигнаха планера с такъв внезапен и силен тласък, че въжетата, с които Мат и Аруула бяха завързани, се впиха в крайниците им като остри ножове. Но болката отстъпи място на радостта, че са се изплъзнали от смъртта.

В продължение на няколко секунди Мат дори хранеше надеждата, че отново ще може да се издигне и да продължи полета, но тогава разбра, че падането им е невъзможно да се избегне.

Намиращата се под тях просека нарастваше с бясна бързина. Мат отново задърпа командните въжета, за да предотврати върхът на планера да се забие в поляната. Конструкцията се подчиняваше мъчително бавно на опитите му да я управлява, докато най-после носът на планера се повдигна.

Контакт със земята!

Дървените щанги, които стърчаха над платното, се изпочупиха от силния удар. За кратък миг изглеждаше сякаш планерът ще остане в това изправено положение, после се килна напред. Щангите се изпотрошиха с пращене.

Катастрофалното приземяване беше толкова грубо, че въздухът от дробовете на Мат излетя, а светът около него се превърна в зелен вихър. Усети как се късат въжетата, с които беше завързан за планера. Излетя във въздуха, описвайки висока дъга.

Високата трева посмекчи удара, когато падна с рамото напред и се претърколи. След двойно преобръщане остана да лежи. Пред очите му затанцуваха звезди и всичко наоколо му се завъртя. Пригади му се.

С мъка се опита да си поеме въздух, докато загрижеността му за Аруула не го накара отново да се изправи на крака. Дано нищо не й се е случило!

В този момент Мат чувстваше по-ясно от всякога, че за него варварката е нещо много повече от придружителка. Нямаше съмнение, обичаше я! Не само затова, че беше единственото неизменно нещо в този чужд, объркан свят, а преди всичко, защото се бе оказала храбра и интелигентна спътница, която и в най-голяма беда е била на негова страна.

Матю Дракс се изправи с олюляване. Мина известно време, докато отново успее да се ориентира — и силно се уплаши.

Аруула лежеше неподвижно сред останките на планера!

Ужасен, Мат притича и падна на колене пред нея. Но преди да успее да опипа сънната й артерия, някакво приглушено ръмжене го накара да замръзне насред движението си. Косите на Мат се изправиха. Вдигна предпазливо очи и кръвта в жилите му почти се вледени.

Гледаше в хвърлящите зеленикави отблясъци очи на един хищник, който се появи между дърветата.

В първия миг му заприлича на черен вълк с ненормално голям череп, но когато отдръпна лапите си назад и показа два реда зъби, които напомняха за акула, приликата изчезна.

Смъртоносните зъби не бяха единственото, което не позволяваше да се подценяват враждебните намерения на чудовището. Мускулестото тяло и самоувереният начин, по който бавно се приближаваше, даваха да се разбере, че е хищник. Във вървежа му имаше някаква демонична елегантност, при всяка стъпка мускулите му се движеха под кожата му, сякаш доказваше, че падналите от небето хора бяха негова плячка, която трябваше да напълни стомаха му.

Ръката на Мат потърси опипом «Беретата», която носеше в един от джобовете на униформата. Докато дърпаше ципа, мутиралият вълк изръмжа заплашително, като че ли искаше да предупреди човека да не се защитава. Дрезгавото ръмжене отекна като ехо в гората. Мат поне отначало си помисли, че е само ехо — но когато се огледа, преброи общо осем вълка, които бяха обкръжили планера от всички страни.

Потисна някаква ругатня, която беше на път да се изплъзне от устните му. По дяволите, с пистолета имаше шанс срещу един от зверовете, но с цялата глутница нямаше да се справи!

Въпреки безизходната ситуация той се прицели във вълка водач, който се беше приближил на десет метра. Имаше намерение да продаде живота си колкото може по-скъпо. Ако стреляше бързо, може би щеше да завлече със себе си в смъртта още двама или трима от нападателите.

Тъкмо понечи да натисне спусъка, когато във въздуха изсвистя някакъв тъмен силует… и светкавично се заби в тялото на мутиралия вълк.

Създанието с вой отскочи настрани. От слабините му стърчеше тънък дървен прът, който беше проникнал дълбоко между ребрата му. Въпреки раната вълкът се опита бързо да се добере обратно до гората, но след няколко метра беше улучен от още две копия. Към дървените прътове бяха закрепени въжета, които внезапно се опънаха и събориха бягащото животно посред неговия бяг.

Мат се обърна слисан. Другите вълци също бяха атакувани с копия. Два звяра вече лежаха на земята с изтичаща кръв, докато другите се втурнаха в дива паника да търсят спасение между дърветата. Един бягащ вълк беше улучен и с помощта на въжета му беше попречено да се измъкне.

Погледът на Мат беше насочен към спасителите му, които се приближаваха в разгънат фронт. Вероятно бяха жители на селото, което видя от въздуха малко преди това. Почти четирийсет мъже бързаха към него. Всичките имаха копия, които, без да пропуснат целта, хвърлиха срещу животните.

Въпреки че бяха ранени, зверовете продължаваха да бъдат опасни. С ръмжене се въртяха в кръг и с острите си зъби се опитваха да захапят въжетата, които им пречеха да се движат. Но ловците не им оставиха никакъв шанс. Все повече копия се забиваха в потрепващите тела — докато животът на вълците не изтече в буйните потоци кръв.

Мат се възхити от точността на нападащите мъже, защото съвсем малко копия пропуснаха целта. Накрая всички зверове лежаха на земята. Само вълкът водач се съпротивяваше, макар вече да беше прободен от безброй копия. Но най-сетне и той се стовари с хъркане на земята. Някои селяни веднага измъкнаха дълги ножове, които наподобяваха мачете. Със силни удари отделиха главата на звяра. Тъкмо приключиха кървавата си работа, когато се приближи възрастен мъж с посивели слепоочия, пред когото другите почтително отстъпиха.

Очевидно това беше предводителят им.

С мрачно изражение на лицето сивокосият се наведе, сграбчи отрязаната глава между ушите и я вдигна с мощен замах. Тържествуващо задържа кървавия трофей и изръмжа:

— Лупа са нак!

За миг мъжете наоколо вторачиха в него изпълнен със страхопочитание поглед, после заповтаряха думите му.

— Лупа са нак! Лупа са нак! — скандираха вкупом, вдигайки копията си във въздуха.

Въпреки грубоватия ритуал Мат с облекчение отбеляза, че хората от тази страна на Алпите говорят на диалект, сходен с онзи на варварите от южната страна на планините. «Лупа» трябва да беше името на тези вълчи създания, а «са нак» означаваше, че звярът е мъртъв. С оглед на нагорещената атмосфера сигурно беше някакво предимство да се разбере със спасителите си.

Докато Мат най-сетне намери време да прегледа по-внимателно Аруула, неколцина млади мъже започнаха да обезглавяват и останалите вълци. Естествено искаха да направят същото като предводителя си и да размахат главите във въздуха. Но тъй като имаше повече ловци, отколкото убити животни, от това се получи ужасяващо боричкане, което напомняше повече американски футбол, отколкото празник на победата.

В тези спорове особено изпъкваше един гигант. Огненочервените му коси бяха сплетени на девет дебели кичура, които при резките движения на главата му свистяха във въздуха като краищата на камшик. След като великанът раздаде няколко силни удара, заграби две глави и ги показа на другите с триумфален рев. Неколцина мъже, които носеха косите си по същия начин, го потупаха ентусиазирано по рамото и запригласяха на воя му. Очевидно бяха група здраво свързана помежду си, в която Огнената коса заемаше лидерското място.

При вида на кръвожадния танц на радостта Мат изпита тягостно чувство. От една страна, разбираше ликуването от смъртта на опасните зверове, от друга страна — не му харесваше агресивното поведение на младите мъже, които явно изпитваха удоволствие да убиват. При тези обстоятелства трябваше ли да допусне вероятността, че опиянените от победата ловци ще нападнат и него?

След като се убеди, че Аруула е само в безсъзнание, Мат сметна за уместно да влезе в контакт със спасителите си. Предпазливо върна пистолета в джоба и се изправи. Тогава отиде бавно при сивокосия, който смръщено наблюдаваше лудуването на убийците на вълците. Около вожда се бяха насъбрали неколцина мъже в напреднала възраст, които любопитно разглеждаха чужденеца, но в никакъв случай нямаха вид на враждебно настроени. Мат вдигна празните си китки в знак на мирни намерения и поздрави вожда с баналната фраза:

— Тума са фееса!

Сивокосият нададе гневен вик, който веднага накара Огнената коса и беснеещите му приятели да замръзнат на място. Тогава вождът се обърна усмихнат към Мат и го отрупа с бърз порой от думи, от които американецът не разбра почти нищо.

— Моля, не толкова бързо — помоли го Мат на наречието на варварите, — аз вашия език не говори добре.

Сивокосият кимна с разбиране, после продължи бавно:

— Аз съм Рарок, вождът на нашето село. Ти ли падна от небето с тази летяща палатка?

Мат кимна.

— Аз съм Маддракс — представи се той с името, което беше получил от племето на Аруула. — Идвам от страната отвъд планините и искам да отида със спътницата си на север. Благодаря много за вашата помощ. Ако не бяхте вие, сега щяхме да сме мъртви.

— Лупите вече от няколко дни дебнат около селото ни — обясни гневно сивокосият. — Боят се от нашите харпуни. Нападат само жени и деца, които събират в гората дърва за огрев и плодове. Вашето появяване примами глутницата от леговището й, така успяхме да убием много от зверовете. Затова, бъдете ни гости. Семейството ми ще се погрижи лично за ранената ти спътница.

Вождът посочи мимоходом с жест неколцина от мъжете наблизо, които веднага се заеха да освободят Аруула от останките на планера. Тогава подкани с жест Мат да го последва.

Огнената коса и приятелите му останаха още известно време, за да набучат вълчите глави на харпуните си.


След като прехвърлиха една малка височина в края на просеката, Мат видя иззиданите от ломен камък къщи, в които живееха Рарок и неговите хора. Селището се намираше непосредствено на брега на обширно езеро, чиито води се простираха чак до линията на хоризонта.

Рарок го атакуваше с множество въпроси. Очевидно любопитството на селския старейшина силно се подклаждаше от факта, че Мат и Аруула бяха паднали от небето. Пилотът изпитваше известна трудност да даде изчерпателен отговор на Рарок. Макар че през изминалите месеци беше научил много от езика на варварите, Матю беше принуден силно да опростява нещата и непрекъснато да ги доукрасява с жестове, за да обясни всичко.

В замяна научи, че хората в този край преживяват главно от земеделие и риболов. Езерото, което се беше ширнало пред тях, заради голямото си пространство беше наречено «малкото море». В него имаше толкова големи рибни пасажи, че около бреговете му се бяха заселили петдесет и две села, които можеха да изпращат лодките си, без да навлизат в чужд периметър.

Някои видове риба бяха твърде големи за улов с мрежи, затова трябваше да ги ловят с харпуни. Сигурното боравене с това оръжие се оказа много полезно и в борбата срещу вълците.

В края на селото завръщащите се победоносно хора бяха посрещнати от техните жени и деца, които при вида на набучените вълчи глави избухнаха в истински викове на радост. Навсякъде хората танцуваха и взаимно се потупваха по гърба. Рарок не успя да потисне една горда усмивка на победител и незабавно се разпореди Аруула да бъде занесена в дома му.

Мат придружаваше мъжете, които носеха спътницата му към голяма сграда от недялан камък и с покрив от тръстика. На входната врата ги посрещнаха две жени, които не вземаха участие в радостните танци на останалите. За момент Мат дори си помисли, че по лицата им забелязва сянка на покруса. При вида на изпадналата в безсъзнание Аруула обаче жените пристъпиха към трескава активност.

По-старата от двете — жена на име Берлит — посочи на Мат да положи Аруула на леглото в едно малко помещение. Повелителният тон, с който Берлит даваше указания и на вожда, не оставяше място за съмнение, че му е съпруга. Въпреки напредналата си възраст имаше лице с красиви черти, обрамчено от лешниковокафяви коси, сплетени в две изящно навити плитки.

Ако човек се абстрахираше от бръчките и няколкото килограма телесно тегло в повече, тогава би забелязал, че по-старата жена беше точно копие на младата. На Мат не му беше необходим кой знае какъв усет, за да разбере, че момичето е дъщеря на Берлит.

Но Анака не носеше плитки, а беше сплела косата си като на червенокосия гигант, който беше направил впечатление на Мат на просеката. За разлика от него обаче я беше завързала високо с ивица плат. Металните перли, вплетени в къдриците й, се блъскаха с тракане една в друга, когато влезе в стаята с леген в ръцете.

Мат я наблюдаваше как с парцал почисти Аруула от мръсотията. Не можеше да не се възхити от формите на Анака, които семплата ленена рокля подчертаваше още повече. Ако вече не беше свързан с Аруула, сигурно нямаше да хвърля само скрити погледи към чаровната красавица.

След като наложи влажна кърпа върху челото на изпадналата в безсъзнание, Берлит изгони от стаята Мат и дъщеря си.

— Спътницата ти има нужда от спокойствие — обясни тя грижовно, но категорично на пилота. Преди да затвори вратата, допълни с многозначителен поглед: — Вън има корито, където можеш да се измиеш!

Едва сега на Мат му хрумна, че падането не го е отминало, без да остави следи. Послушно се затътри навън. На мястото за миене свали маслиненозеленото си яке и фланелката със същия цвят.

Хладката вода го оживи. Обиграно посегна към снопчето листа от сапунче, които бяха окачени над коритото. Мат знаеше, че много племена използват това растение като сапун. Разтри листата и мълчаливо се намаза с кремавата субстанция, която се съдържаше във вътрешността на жилките.

Докато Мат се миеше основно, Анака се показа пред вратата и изля мръсната вода от легена. Подсмихвайки се, спря до чужденеца и каза:

— Понякога майка ми е груба, но винаги мисли доброто на всички!

Мат се усмихна:

— В това аз не се съмнява — отговори на диалекта на варварите. — И аз благодари за ваше гостоприемство. Без вас положение на Аруула бъде зле.

Анака махна смутено с ръка, сякаш помощта й беше нещо, което се разбира от само себе си. Същевременно плъзна поглед по горната част от тялото на Мат.

Пилотът не си въобразяваше кой знае какво. Междувременно беше привикнал с факта, че хората го разглеждат с любопитство, тъй като по фините си нюанси снагата му се различаваше от техните. Защото, макар че като командир от ВВС беше закален в тренировките и трябваше да бъде здрав като кремък, телосложението му носеше отпечатъка на XXI век. Атлетичната му фигура беше много по-изящно скроена, отколкото на хората от това сурово време, които бяха принудени да растат при много по-трудни условия на живот.

Анака тъкмо понечи да попита нещо, когато изведнъж погледна изненадано покрай Мат. За момент в израза на лицето й се уравновесяваха радост и възмущение, докато в последна сметка една бегла усмивка надделя над досадата.

— Не бива да идваш тук, Фрадак — укори някого нежно, ала тонът й я изобличаваше в лъжа.

На Мат му беше необходимо малко време, докато разбере за кого се отнася предупреждението. Не беше особено изненадан да види червенокосия гигант. На пазарния площад имаше само няколко жени със сплетените коси, затова не беше трудно да се отгатне, че и Анака принадлежи към групата, свързана с Фрадак.

Огненият перчем хвърли яростен поглед към Мат. Очевидно не му харесваше някакъв чужд човек да се навърта полугол около приятелката му. Мат не обърна внимание на неодобрението и равнодушно посегна към една ленена кърпа, за да се избърше. В момента наистина си имаше достатъчно други грижи, за да се занимава с фантазиите на някакъв ревнив рибар.

Фрадак очевидно сметна за своя победа факта, че чужденецът не отвърна на погледа му. Доволен, застана пред Анака и заби острието на харпуна в земята. На тъпия край на дървената дръжка все още беше набучена вълчата глава, по кървавите краища на чиято шия се събираха първите мухи.

— Убихме зверовете, които застрашаваха селото ни — заяви Фрадак с нескривана гордост. После, с пренебрежителен поглед към мнимия си съперник, допълни: — Спасихме също този мъж и спътницата му.

— Знам — отговори Анака с усмивка, — всички рибари говорят за това. — Изглежда се ласкаеше, че Фрадак е посветил победата си на нея.

Той използва благоприятния момент и постави ръце върху раменете й.

— Разбираш ли какво означава това? — попита я той съзаклятнически. — Изправихме се вкупом срещу една заплаха и победихме! Онова, което веднъж е минало добре, може пак да успее!

Мат не можеше да каже дали думите на Фрадак или докосванията му бяха онова, което накара Анака да се изчерви. Във всеки случай беше крайно време да остави двамата влюбени сами. Тъкмо взе якето си, когато от вратата излезе Рарок.

— Престани да залъгваш дъщеря ми с празни приказки — изръмжа строго вождът. — Знаеш добре, че не можеш да я вземеш за жена, така че стой по-далеч от нея, както ти заповяда съветът на селото!

— Има много мъже, които не са съгласни с решенията на старите — протестира гневно Фрадак.

Анака се опита с незабелязани движения да укроти приятеля си, но гигантът не обърна внимание на жестовете й. Предизвикателно се изправи пред вожда, когото надвишаваше с цяла глава.

Рарок никак не се уплаши от това агресивно поведение.

— Мери си думите, Фрадак — просъска тихо. — Инак ще трябва скоро да живееш с ордата си извън нашата общност. Така ще разберете колко е трудно да се справяте сами. Никое от другите села няма да ви приеме. Едва тогава ще проумееш колко добре се живее по нашите закони!

Фрадак изслуша мълчаливо заплахата, но лицето му ясно показваше колко тежко я приема. Преди да успее да отговори нещо, вождът прекрати спора, като изпрати дъщеря си вкъщи. Анака хвърли поглед към приятеля си, с който горещо го молеше да не извърши нещо необмислено. После послушно влезе вътре.

— Да влезем в кухнята, Маддракс — обърна се Рарок към госта си. — Сигурно си гладен.

Матю си поотдъхна. Радваше се, че спорът не се разгорещи още повече, защото, макар и да разбираше гнева на нещастно влюбения, в случай че се стигнеше до свада, трябваше да се бие на страната на домакина си.

Мълчаливо последва поканата на Рарок.

Тъй като Фрадак изобщо не се готвеше да му стори път, Мат трябваше да мине покрай него. При влизане в къщата му обърна гръб и почувства неприятен сърбеж в плешките. Допускаше по принцип, че на влизане в къщата агресивният рибар от ярост може да го нападне коварно отзад. Но когато Мат се извърна, за да затвори вратата, подозрението му се оказа неоснователно, Фрадак отдавна се беше обърнал и тъкмо изчезваше между няколко къщи. Изостави харпуна с вълчата глава.


Загрузка...