Перла в черепа

Първа главаГраф Медни

В една сутрин Граф Медни, Господар и Пазител на Камарг излезе на своя рогат кон за да огледа земите си. Яздеше без да спира докато изкачи невисок хълм, на върха на който бяха разположени останали от дълбока древност руини. Това бяха останки от готическа църква — полуразрушен, каменен зид отдавна загладен от ветровете и дъждовете. По-голямата част от руините бяха скрити от бръшлян, чийто разцъфнали кехлибарени и виолетови цветове изпълваха тъмните прозорци, великолепно замествайки изрисуваните стъкла, които някога бяха красели фасадата.

Когато излизаше да поязди, граф Медни неизменно спираше край тези останки. Имаше нещо, което го свързваше с руините, може би защото беше стар като тях, също като тях бе преживял бурни времена и също така не беше се пречупил, а бе излязъл с удесеторени сили от изпитанията на времето. Хълмът, на който се издигаха руините, бе като море от високи, жилави треви, полюшвани от полъха на вятъра. Заобиколен бе от тучните, на пръв поглед безкрайни мочуриливи земи на Камарг — окаян край, където обитаваха дивите бели бикове, срещаха се стада от рогати коне или прелитаха гигантски алени фламинга, толкова големи, че с лекота можеха да вдигнат човек.

Небето беше посивяло, миришеше на дъжд, а през облаците проникна един самотен слънчев лъч, докосна бронята на графа от закалена мед и я озари в сияние, като пламък. Графът беше препасал огромен меч, а на главата си носеше шлем, също излят от мед. Цялото му тяло бе обковано в дебели медни пластини, дори ръкавиците и кожените му ботуши бяха обшити с мед. Графът бе едър на ръст, със силно и енергично тяло, държеше главата си гордо изправена, а лицето му бе с бронзов загар, сякаш също беше изваяно от мед. Очите му бяха златисто-кафяви и гледаха със спокойна увереност. Имаше гъсти, червеникави мустаци, също като косата му. Не само в Камарг, но и далеч отвъд пределите на страната се носеше легендата, че графът всъщност не бил обикновен човек, а жива статуя от мед, истински титан, невидим, неуязвим и безсмъртен.

Но онези, които познаваха графа отблизо знаеха добре, че той е човек от плът и кръв — верен приятел, страшен противник, способен както да се смее чистосърдечно, така и да избухва в страховит гняв; ненадминат виночерпец, почитател на вкусните ястия, духовит събеседник, несравним майстор на меча и ездата, мъдър познавач на хората и историята, нежен и непреклонен ухажор. Като прибавим към всичко това и неговия дълбок, топъл глас, не остава нищо друго, освен да заявим, че граф Медни бе живо превъплъщение на легендите, защото ако един човек е изключителен, такива са и делата му.

Граф Медни прокара ръка по гривата на коня, докосвайки с ръкавица заострените, спираловидни рога а сетне вдигна поглед на север, където се срещаха морето и небето. Конят изпръхтя доволно, граф Медни се усмихна, отпусна се назад в седлото и помръдна юздите, давайки знак на животното да се се спусне по склона на хълма и да се насочи към тайната пътека в тресавището, която извеждаше към северните кули отвъд хоризонта.

Небето притъмня, докато стигнаха първата кула и зърнаха пазача й — тъмен, облечен в доспехи силует на фона на хоризонта. Макар Камарг да не беше заплашван отвън, откакто граф Медни бе заменил предишния, корумпиран Господар и Пазител, съществуваше известна опасност скитащите наоколо дружини, останки от разбитите от войнството на Тъмната империя по на запад армии, да навлязат и в територията на Камарг, търсейки лесна плячка, храна и убежище. Часовоят, също като събратята си, бе въоръжен с огнестрелна пика, изваяна в бароков стил; в пояса си бе затъкнал дълга четири стъпки сабя, до кулата имаше привързано опитомено ездачно фламинго, а на парапета бе монтиран хелиографски уред, който служеше да сигнализира на другите кули. Вътре в кулата бяха складирани и други оръжия, повечето изобретени и монтирани от самия граф, но стражите нито знаеха как се борави с тях, нито пък ги бяха виждали в действие. Ала граф Медни бе вселил във всички вярата, че са по-могъщи от което и да било оръжие, с които разполага Черната империя, въпреки странния им външен вид.

Когато наближи кулата, пазачът се извърна към него. Лицето му бе скрито под черния метален шлем, който обгръщаше плътно скулите и носа му. Беше се загърнал в плътно кожено наметало. Той отдаде чест, като вдигна високо ръката си.

Граф Медни на свой ред вдигна ръка.

— Всичко наред ли е, часовой?

— Всичко е наред, милорд. — Пазачът прехвърли дръжката на огнестрела в другата ръка и се загърна в наметалото, защото междувременно паднаха първите едри капки дъжд. — Като изключим времето.

Мистралът беше пронизващ, леден вятър, който шибаше месеци наред камаргската земя, а воят му не стихваше чак до пролетта. Граф Медни обичаше да язди срещу вятъра, особено, когато духаше с пълна сила и тогава меднокожото му лице блестеше и се зачервяваше.

Дъждът блъсна яростно медната ризница на графа, той протегна назад ръка, измъкна свитото на вързоп наметало, загърна се в него и вдигна качулката. Притъмня съвсем, докъдето му стигаше погледа, той виждаше само превиваща се под дъжда тръстика и чуваше плясъка на вода във вода, а под ударите на тежките капки повърхността на лагуната се покри с концентрични кръгове. Облаците над главите им ставаха все по-черни, заплашвайки да стоварят нови неимоверни количества вода и граф Медни сметна, че ще е най-добре, ако отложи разходката си за следващия ден и се върне в замъка си в Еж-Мортес, който се намираше на близо четири часа езда по виещи се из тресавищата тесни пътечки.

Той подкара коня назад по пътя, който го бе извел до тук, уверен от опит, че животното ще се ориентира инстинктивно. Дъждът непрестанно се усилваше, наметалото на графа скоро съвсем подгизна, а нощта се спусна неусетно и бързо, та не след дълго той бе заобиколен от непрогледна черна стена, пронизвана от сребристите нишки на дъжда. Конят забави ход, но не спря. Граф Медни подушваше уханието на влажна пот, което се вдигаше от широкия гръб на животното и мислено му обеща специални грижи от конярите веднага щом се върнат в Еж-Мортес. Той избърса с ръкавица мократа грива на коня и напрегна поглед в мрака, но различаваше само полюшващата се тръстика наоколо, а до слуха му от време на време достигаше крясъкът на някоя подплашена от водни лисици блатна чайка. Имаше моменти, когато му се струваше, че над главата му се носи някаква едра птица, може би фламинго, спуснало се да търси гнездото си, а веднъж дори чу писъкът на водна кокошка, счепкала се в ожесточен бой с бухал. Не след дълго нещо се мярна в мрака и само на метри от него премина стадо бели бикове, поели на път към твърдата земя, а някъде зад тях ядно сумтеше блатна мечка. Всички тези звуци бяха добре познати на графа и не пробуждаха в него тревога.

Не се разтревожи дори когато чу пронизителното цвилене на подплашени коне и отдалеч се разнесе бесният им тропот, а неговият кон забави ход и продължи предпазливо напред. Конете се носеха право към тях, надолу по близкия склон и очевидно бяха завладени от паника. Малко след това граф Медни различи жребецът-водач, с блеснали, изцъклени от ужас очи и разширени, пръхтящи ноздри.

Графът извика и размаха ръце, надявайки се да отклони посоката, в която препускаше жребеца, но конят бе твърде подплашен, за да го забележи. Нищо не можеше да се направи. Граф Медни дръпна рязко юздите и насочи своя кон право в блатото, надявайки се, че почвата отдолу ще е достатъчно твърда, за да ги издържи, докато премине стадото. Конят му се препъна в крайбрежната тръстика, замята отчаяно крака, търсейки здрава опора и миг по-късно се стовари с плясък в студените води на лагуната, обливайки графа с фонтан от кална вода, а след това заплува напред, понесъл храбро своя окован в метал ездач.

Ето че стадото ги отмина. Графът се зачуди какво го е подплашило, защото знаеше добре, че не беше никак лесно да бъдат изплашени рогатите камаргски коне. Ала още докато насочваше коня си обратно към брега, отнякъде долетя звук, който не само му помогна да си обясни странната бъркотия, но и го накара да постави ръка на дръжката на меча си.

Това бе хлъзгащият, лигав звук, звукът на барагуна — блатният брътвежник. Колцина от тези чудовища бяха останали живи. Създадени бяха от предишния Пазител, който ги използвал тях за да тероризира населението на Камарг, преди да дойде граф Медни. Графът и хората му се бяха захванали с унищожаването на тази чудовищна раса, а малкото, останали живи екземпляри се принудиха да ловуват само нощем и да избягват големи групи от хора.

На времето барагуните също са били хора, преди да бъдат заробени, заточени и трансформирани в лабораторията на предишния Пазител. Сега те бяха чудовища, високи осем фута, а на широчина достигащи пет, с жлъчен цвят на кожата, хлъзгащи се по корем през тресавището, като се изправяха само, когато трябваше да се хвърлят напред и да сграбчат жертвата със своите здрави като стомана нокти. Случеше ли се, макар и рядко, да срещнат някой самотен пътешественик, те се отдаваха на бавна и мъчителна мъст, откъсвайки и поглъщайки един по един крайниците на нещастника пред изцъкления му поглед.

Едва излязъл на твърдата пътека, графът зърна барагуна отпред и се закашля от лъхналата го отвратителна смрад. Ала в ръката си стискаше оголения масивен меч.

Барагунът го чу и спря.

Граф Медни слезе от коня и застана между него и чудовището. Стисна с две ръце дръжката на меча и закрачи бавно напред, подрънквайки с доспехите си.

Почти незабавно барагунът замърмори нечленоразделно със своя писклив, отвратителен глас и размаха нокти, опитвайки се да сплаши своя противник. Граф Медни дори не трепна, защото неведнъж през живота си бе виждал далеч по-страшни картини. Даваше си обаче сметка, че шансовете му за успех в предстоящия двубой бяха нищожни, защото барагунът виждаше чудесно в тъмното, а и блатото бе неговата естествена среда. Единственото, на което можеше да разчита графа, бе хитростта.

— Е, добре, смрадливи негоднико — заговори графът с почти шеговит тон, — аз съм граф Медни — заклетият враг на твоята раса. Именно аз се погрижих да бъдат изтребени до крак твоите породени от злото събратя, благодарение на мен, сега си лишен от най-близките си роднини. Липсват ли ти? Готов ли си да отидеш при тях?

В отговор барагунът издаде гневен вик, но в позата му се четеше несигурност. Той пристъпи колебливо, но не посмя да доближи графа.

Граф Медни се изсмя.

— Хайде, страхливо творение на магията, да чуя твоя отговор!

Чудовището отвори уста и се помъчи да оформи няколко думи с обезобразените си устни, но онова, което бликна от гърлото му твърде малко напомняше на човешка реч. Очите му избягваха да срещнат погледа на графа.

Като се стараеше да изглежда напълно спокоен, граф Медни забоде огромния меч в земята и отпусна своите облечени в ръкавици ръце върху предпазителите. — Виждам, че си се засрамил, задето подплаши конете, които защитавам и тъй като днес съм в добро настроение, ще ти простя. Върви си и ще те оставя да поживееш още няколко дни. Останеш ли и тоз час ще загинеш.

Гласът на графа звучеше толкова уверено, че чудовището се отпусна на земята, макар да не направи опит да отстъпи. Графът вдигна меча, сякаш обхванат от нетърпение и закрачи решително напред. Когато наближи, той сбърчи отвратено нос от вонята и махна с ръка.

— Влизай в блатото, марш в жабуняка, където ти е мястото! Тази нощ съм милостив.

Барагунът оголи зъби в ядна гримаса, но все още се колебаеше.

Графът свъси вежди и зае позиция за бой, защото знаеше, че барагунът няма лесно да се предаде. После бавно вдигна меча.

— Такава ли съдба си избра?

Барагунът понечи да се изправи на задните си крака, но графът бе предвидил този ход. Острието разпори въздуха и удари чудовището право в шията.

Зловещото създание посегна напред с две ръце, а неясният му брътвеж бе пропит с омраза и ужас. С металическо звънтене заострените му нокти се плъзнаха по ризницата на графа и от удара той полетя назад. Устата на чудовището се затвори на сантиметри от лицето на графа, а очите му го пронизваха с яростни светкавици. Графът се залюля, освободи заклещения си меч и нанесе повторен удар.

Черна кръв рукна от огромната рана и опръска доспехите на графа. Чудовището нададе ужасяващ писък, вдигна ръце и се помъчи да задържи главата си на мястото й. Ала само след секунда главата на барагуна увисна, с прерязана наполовина шия, бликна нов фонтан черна кръв и тялото му се строполи.

Граф Медни стоеше неподвижно, дишайки тежко, а на лицето му се четеше мрачно задоволство. Той отри черната кръв на чудовището от лицето си, засука лекичко разрошените си мустаци и се поздрави, задето не бе изгубил ни най-малко от предишната си пъргавина и бойна сръчност. От първия миг бе предвидил какво ще стане, давайки си сметка, че единственият изход е да убие чудовището. Нарочно бе отвличал вниманието му с приказки, докато настъпи подходящият момент за удар. Не виждаше нищо нередно в това, че го бе измамил. Ако се беше решил на честен двубой, по-скоро той, а не животното, щеше да лежи сега обезглавен в тинята.

Граф Медни пое с пълни гърди хладния въздух и продължи напред. Не без усилия успя да отмести тежкото тяло на барагуна от пътеката и да го катурне във водата на тресавището.

А след това граф Медни възседна коня си и продължи безпрепятствено към Еж-Мортес.

Втора главаИзелда и Боуджентъл

Неведнъж през своето славно минало граф Медни бе предвождал могъщи армии, от силната му ръка се бяха възползвали почти половината крале на Европа, не малко от тях биха могли да признаят, че той ги е възкачил, или свалил от трона. Графът беше изкусен майстор на интригите, човек, чийто съвет бе искрено желан и търсен при всяка политическа междуособица. Вярно, че той беше наемник, но наемник с идеали, защото мечтаеше един ден да види Европа обединена и мирна. Тъкмо затова се стараеше да служи само на онези сили, които по негова преценка допринасяха за тази кауза. Неведнъж бе отказвал да застане начело на някоя новосъздадена империя, защото знаеше, че живее във времена, когато империите се изграждаха за няколко години и се разпадаха за месеци; все още объркана и противоречива бе историята и едва ли в обозримото бъдеще щеше да настъпи период на спокойствие. Единственото, което искаше графът, бе да насочва същата тази история в посоката, която му се струваше най-обнадеждваща.

Изтощен от войни, от интриги и дори до известна степен от своите идеали, старият герой накрая прие предложението на народа на Камарг да стане техен Господар и Пазител.

Тази древна земя на тресавища и лагуни бе разположена в близост до средиземноморския бряг. Преди незнайно колко години тя е била част от една страна, на име Франция, ала Франция се бе разпаднала на дузина баронства с какви ли не помпозни названия. Камарг, със своите пъстроцветни простори в червено, оранжево, жълто и пурпурно, със своите реликви от забравеното минало, пробуди някаква струна в душата на графа и той прие да се грижи за неприкосновеността на тази земя.

По време на пребиваванията си в различните дворове той беше открил много тайни и благодарение на това високите, мрачни кули, които опасваха границите на Камарг защитаваха неприкосновеността му далеч по-сигурно, отколкото остриетата на мечовете или огнестрелите.

По южната граница тресавищата постепенно се сливаха с морето и случваше се в тесните пристанища да акустират чуждоземни кораби, но от тях рядко слизаха пътешественици. Това се дължеше най-вече на опасностите, които се криеха във вътрешността на Камарг. Рисковано бе да скиташ из дивите простори, ако не ги познаваш добре, не беше никак лесно да се намери брод из тресавищата, да не говорим за това, че три от границите се охраняваха от високи, непроходими планини. Малцината смелчаци, осмелили се да проникнат във вътрешността, предпочитаха да слязат далеч на изток и да наемат лодка нагоре по Рона. Ето защо камаргци не получаваха често новини от външния свят, а и малкото, което стигаше до тях, обикновено бе с минала давност.

Може би това бе една от причините, поради които граф Медни бе избрал да се засели по тези места. Радваше се на усещането за изолираност от света, твърде дълго бе живял в центъра на събитията, за да се заинтригува дори от някоя сензационна новина. На младини той бе предвождал армии във войните, които твърде често бяха опустошавали Европа. Сега обаче бе прекалено изморен и отпращаше всякакви молби за помощ, или съвет, независимо от обещанията, които неизменно ги придружаваха.

На запад от Камарг бе разположена островната страна Гранбретан, единствената народност с реална политическа стабилност, с нейната умопобъркана наука и амбиции за световно господство. След като построи високия, извит мост от сребро, простиращ се на тридесет мили, чак до материка, империята се зае да разширява своите територии, опирайки се на своите черни познания и военните си машини, като бронзовите орнитоптери, чийто обхват надхвърляше стотици мили. Ала дори и тези посегателства на Тъмната империя срещу материка не безпокояха особено граф Медни, който вярваше, че се дължат на естествените закони на историята и олицетворяват първите признаци за зараждащия се ред и обединение, макар и постигнати чрез насилие, войни и други зловещи средства.

Философията на графа бе философия на опита, философия на човек видял и препатил, а не на учен, или книжник, и той не виждаше никаква причина да се съмнява в тази своя философия, дотогава, докато Камарг, страната за която бе длъжен да се грижи, бе достатъчно силна за да се защити дори срещу пълната мощ на Гранбретан.

И след като не намираше причини да се бои от Гранбретан, той следеше с интерес и дори с известно възхищение зловещия и неумолим начин, по който сянката на неговия могъщ съсед се разпростираше все по-надалеч из Европа, с всяка измината година.

Отпърво тази сянка падна от север над Скандия и се проточи като черна стрелка, обозначавайки един по един градове с прославени имена: Пари, Мюншен, Виен, Крахков, Кернинсбург (който беше удобно предмостие за набези към тайнствените земи на Московиа). Един огромен полукръг, който постепенно и неумолимо обхващаше континента, разширяваше се с всеки изминат ден и не след дълго опря в най-северните провинции на Италия, Маджария и Славия. Скоро, предполагаше граф Медни, земите на Тъмната империя ще се простират от Норвежко до Средиземно море и Камарг щеше да е като самотен остров сред тях. Може би тази мисъл също бе спомогнала да приеме поста на Господар и Пазител на страната, след като предишният Пазител, някакъв лъжлив и продажен магьосник от земите на българите е бил посечен от собствените си гвардейци.

Граф Медни се бе постарал не само да защити Камарг от нападение отвън, но и от вътрешна заплаха. Благодарение на неговите усилия вече се брояха на пръсти барагуните, които доскоро бяха тероризирали жителите на малките селца, а покрай тях бяха изчезнали и немалко други творения на злото.

Самият граф Медни обитаваше един уютен замък в Еж-Мортес и се наслаждаваше на простичките удоволствия на селския живот, докато народът му можеше най-сетне да живее свободен от страхове.

Замъкът, известен като Медния замък, беше построен преди много векове върху една изкуствена пирамида, издигаща се в самия център на града. Ала пирамидата отдавна бе скрита под дебел слой плодородна почва, а терасите й бяха засадени с плодни дръвчета и красиви цветя. Тук-там се виждаха тучни поляни, на които играеха деца от замъка, или се разхождаха възрастни, а наблизо се намираха и лозята, от които се произвеждаше прочутото камаргско вино, докато в основата на пирамидата растяха картофи, фасул, моркови, репички, марули и още много както познати, така и екзотични зеленчуци, като гигантските домати, целиновите дръвчета или амброгините. Имаше тук и плодни дръвчета и храсти със сочни плодове, които даваха целогодишно реколта на замъка. Самият замък бе построен от същите бели камъни, от които бе вдигнат и градът. Прозорците му бяха от плътно стъкло (много от тях красиво изрисувани), кулите му бяха покрити с орнаменти, а бойниците бяха изваяни в различни форми. От най-високите кули можеше да се види почти цялата камаргска страна, а специално пробитите в стените отвърстия, въздушни шахти и малки вратички можеха да се разместват по такъв начин, че когато излизаше мистралът, замъкът засвирваше като орган и музиката му се чуваше на много мили, отнасяна от вятъра.

От замъка се виждаха червените покриви на къщите в града, а също и арената за борба с бикове, построена, според преданията, преди много хиляди години от римляните.

Граф Медни подкара изморения кон по пътя, който се виеше нагоре към замъка и извика отдалеч на стражите да отворят портата. Дъждът беше понамалял, но нощта бе хладна и графът нямаше търпение да седне край камината. Той мина през масивните железни порти, спря във вътрешния двор и един коняр изтича да прибере коня. Графът затропа с ботуши нагоре по стълбите, пресече един тесен коридор и влезе в гостната.

Тук зад решетката на камината пламтеше силен огън, а в дълбоките, меки кресла се бяха настанили дъщеря му Изелда и неговият стар приятел Боуджентъл. Още щом влезе и двамата се надигнаха, Изелда изтича и го целуна по бузата, а Боуджентъл я проследи усмихнат.

— Май добре ще ти се отрази малко топла храна и нещо по-сухо от тези подгизнали дрехи — каза Боуджентъл и дръпна пискюла на звънчето. — Ще се погрижа за това.

Граф Медни кимна с благодарност и се отправи към огъня, като междувременно смъкна шлема и го постави с металическо дрънчене върху платформата. Изелда вече бе коленичила до него и дърпаше връзките на набедрениците. Тя беше красиво деветнадесет годишно момиче, с нежна, златисто-розова кожа и руси, нито прекалено светли, нито твърде жълти коси. Облечена бе в свободна пламтящо-оранжева рокля, заради която приличаше на огнен елф, особено когато се понесе грациозно из стаята, за да предаде набедрениците на слугата, явил се с набор от сухи дрехи за своя господар.

Друг слуга се притече на помощ, за да свали нагръдника на графа, както и останалите части от доспехите, а след това му подаде голяма и мека кърпа, за да се отрие.

Близо до огъня бе поставена малка масичка, отрупана с късове печено месо, картофи, салати и канички с вкусен сос, както и една по-голяма кана с вино. Граф Медни седна с облекчена въздишка и започна да се храни.

Боуджентъл стоеше до камината, без да откъсва поглед от него, а Изелда се настани в креслото отсреща и зачака графът да удовлетвори първия порив на своя апетит.

— Е, милорд, — заговори с усмивка тя — как премина деня ви? В безопасност ли е нашата земя?

Граф Медни кимна с престорена сериозност.

— Така изглежда, милейди, макар че от северните кули успях да посетя само една. Заваля проливен дъжд и аз реших да се върна у дома. — След това той им разказа за срещата с барагуна. Изелда го слушаше с широко отворени очи, докато лицето на Боуджентъл придоби загрижен израз, чертите му се изпънаха и той неусетно прехапа устни. Прочутият поет-философ рядко одобряваше рискованите приумици на своя приятел и неизменно подчертаваше, че графът обича сам да си забърква каши.

— Сигурно ще си спомниш, — поде той, веднага щом графът приключи с разказа, — че тази сутрин те посъветвах да излезеш в компанията на фон Вилач и още няколко души. — Фон Вилач бе поручик от гвардията на графа, верен стар войник, който го бе придружавал в не едно и две премеждия.

Граф Медни се засмя, когато забеляза стреснатото лице на своя приятел.

— Фон Вилач? Той остаря и вече не е толкова пъргав, а и нямаше да е много мило от моя страна, ако го бях накарал да излезе в подобно време.

Боуджентъл се усмихна малко мрачно.

— Той само една-две години по-стар от теб, графе…

— И така да е, но ще може ли да се пребори сам с барагун?

— Не в това е въпросът — продължи насъбрал увереност Боуджентъл. — Ако беше излязъл с него и в компанията на няколко гвардейци, нямаше въобще да ти се наложи да се биеш с барагун.

Граф Медни махна с ръка в знак, че е време да сменят темата.

— Трябва да си поддържам формата, инак току виж съм се отпуснал като фон Вилач.

— Но, татко, ти си поел отговорност пред жителите на тази страна — произнесе тихо Изелда. — Ако те убият…

— Никой няма да ме убие! — Графът се усмихна презрително, сякаш смъртта бе нещо, което се случваше само на другите. Осветена от трепкащите пламъци, главата му приличаше на бронзова маска от някое древно племе, излята от метал и неуязвима за всякакви заплахи.

Изелда сви рамене. Характерът й в много отношения бе сходен с този на баща й, включително и в убеждението, че е безсмислено да се спори с упорити събеседници, като граф Медни, например. Боуджентъл веднъж я бе описал в една семейна поема, че е „като коприна, и силна и мека“ и докато местеше поглед от единия към другия, той също забеляза, колко си приличат израженията им.

Най-сетне и Боуджентъл реши, че е време да сменят темата.

— Чух днес, че само преди шест месеца Гранбретан завладяла провинция Кьолн — заговори той. — Завоеванията им се разпространяват като чумна епидемия.

— Тази чума е от здравите — отбеляза графа и се изтегна в креслото. — Поне възстановяват реда.

— Обществения ред — да — отвърна развълнувано Боуджентъл, — но не и моралния, или духовен. Тяхната жестокост няма граници. Те са безумци. Душите им са се поболели от любов по всичко, което е проява на злото и от омраза към благородството.

Граф Медни почеса мустак.

— И преди са съществували подобни извращения. Спомни си само за българския магьосник, не беше ли той също толкова зъл, като тях.

— Но българинът беше един. Единаци бяха и маркиза на Пеща, Ролдар Николаев и други подобни. Това са изключения, а хората, които предвождаха, рано или късно се разбунтуваха срещу тях и ги погубваха. Докато Тъмната империя е цяла нация отдадена на подобни извращения, а зверствата, които вършат се приемат сред тях за нещо естествено. В Кьолн например, са се забавлявали да разпъват на кръст всички момичета, момчетата са превърнали в евнуси, а с възрастните — онези, които останали живи — са се гаврили по улиците. Това не е обикновена жестокост, графе, обзалагам се, че са способни и на по-ужасни деяния. Те се забавляват, като погазват всичко човешко.

— Приятелю, знаеш добре, че подобни истории винаги са силно преувеличени. Мен, например, са ме обвинявали, че…

— Доколкото ми е известно, — прекъсна го Боуджентъл — тези слухове не само не преувеличават истината, а напротив — спестяват част от нея. След като публичните им прояви са толкова ужасни, какво остава за удоволствията, на които се отдават в интимен кръг?

Изелда потрепери.

— Направо ме е страх да си помисля…

— Именно — обърна се Боуджентъл към нея. — Малцината, които са присъствали на подобни забави, не смеят да отронят и дума за видяното. Редът, който създават е повърхностен, хаосът, който идва с тях унищожава човешката душа.

Граф Медни сви масивните си рамене.

— Каквото и да е, временно е. Но обединението, което налагат със сила ще остане завинаги, запомни ми думите.

Боуджентъл скръсти ръце на гърдите си.

— Цената е твърде висока, граф Медни.

— Няма твърде висока цена! Какво искаш? Европейските княжества се множат с всеки изминал ден, а войната от години присъства неизменно в живота на обикновените хора. Колцина днес могат да се похвалят, че са се наслаждавали на мир от люлката до гроба? Всичко се променя и ще се променя. Гранбретан предлага поне известно постоянство!

— И терор? Не мога да се съглася с теб, приятелю.

Граф Медни си наля бокал с вино, пресуши го на един дъх и се прозя.

— Твърде сериозно вземаш тези събития, Боуджентъл. Ако имаше моя опит, щеше да знаеш, че всяко зло накрая си отива — или защото се изтощава в онези, които го носят, или защото го унищожават жертвите му. Само след сто години Гранбретан ще е най-праведната и морална държава. — Графът се усмихна закачливо на Изелда, но тя не отвърна на погледа му и изглежда напълно споделяше мнението на Боуджентъл.

— Твърде развратени са духовете им, за да се излекуват само след сто години. Личи си дори по външния им вид. Всичките тези обсипани със скъпоценни камъни маски на чудовища, които никога не свалят, тези гротескни дрехи, с които не се разделят дори в най-топлото време, държанието им, походката — всичко показва що за стока са. Те са безумци по наследство и потомството им ще наследи това безумие. — Боуджентъл удари с ръка решетката на камината. — А нашата пасивност е като мълчаливо съгласие за делата им. Време е да…

Граф Медни се надигна от креслото.

— Време е да си лягаме, приятелю. Утре трябва да бъдем на трибуната на арената, за откриване на празненството.

Той кимна на Боуджентъл, целуна нежно дъщеря си по челото и напусна гостната.

Трета главаБарон Мелиадус

В този сезон на годината, когато в Камарг приключваха с лятното прибиране на реколтата, по традиция се организираше голямо празненство. Къщите бяха отрупани с цветя, по улиците на воля препускаха млади бикове, а гвардията маршируваше облечена в парадна униформа. Всеки следобед в древния каменен амфитеатър в покрайнините на града се организираше корида.

Скамейките на амфитеатъра бяха изсечени от гранит и подредени на редове. На южния край на арената, непосредствено над стръмната стена, която я опасваше отвътре, се намираше малка наблюдателна платформа, над която върху специално построени колони бе изпънат яркочервен сенник. Отстрани платформата бе закрита с кафяви завеси. Вътре седяха граф Медни, дъщеря му Изелда, Боуджентъл и старият фон Вилач.

От вътрешността на ложата графът и неговите приятели виждаха като на длан арената, както и трибуните, които в този момент вече започваха да се изпълват, а посетителите огласяха стените на амфитеатъра с развълнувани викове, докато зад преградата се чуваше тропотът и яростното сумтене на биковете.

Ето че шестима гвардейци, подредени на отвъдния край на арената, възвестиха шумно началото на празненството със своите сребристи фанфари. Призивът на фанфарите отекна надалеч и заглуши глъчката на множеството. Граф Медни пристъпи напред.

— Древни жители на Камарг, вие, които запазихте своята вяра през мрака на Трагичното хилядолетие, днес празнувате своето оцеляване. Вие, чийто предци бяха спасени благодарение на непокорния мистрал, който изчисти отровата на небесата, донесла смърт и уродливост на други народи, чрез това празненство изразявате благодарността си пред вятъра на живота!

В отговор се разнесоха радостни възгласи и фанфарите засвириха за втори път. А след това едновременно дванадесет бика бяха пуснати на арената. Те нахлуха, разпръсквайки се, с вирнати опашки, блестящи рога, разширени ноздри и кръвясали очи. Тук бяха събрани най-добрите бойни бикове на Камарг, подготвяни години наред за това представление, в което срещу тях щяха да се изправят невъоръжени мъже, за да опитат късмета си и да измъкнат нанизаните на рогата им, или привързани на шиите венци.

След биковете на арената се появиха няколко конни гвардейци, които помахаха на тълпата, а след това подкараха биковете обратно към загражденията под амфитеатъра.

Доста затруднения създадоха биковете на гвардейците, но най-сетне всички животни бяха прибрани и на арената застана церемониал-майстора, издокаран с пелерина в цвета на дъгата, с яркосиня широкопола шапка и златен мегафон, през който той обяви първото съревнование.

Гласът на церемониал-майстора, подсилен не само от мегафона, но и от акустиката на амфитеатъра, донякъде напомняше рева на разгневен бик. Той обяви първо името на бика — Корнерог от Еж-Мортес, притежание на Понс Якхар, известният биковъд, а след това и името на главния тореадор — Махтан Справедливи от Арлес. След това церемониал-майсторът подкара коня си в кръг и напусна арената. Почти незабавно на откритото място се появи Корнерог, огромните му рога пореха въздуха, а алените панделки, с които бяха украсени, се полюшваха от вятъра.

Корнерог беше бик с изключително мощно телосложение, а на височина достигаше пет фута. Той шибаше яростно с опашка като лъв, а червените му, кръвясали очи пронизваха тълпата, която го подканяше. От трибуните се посипаха цветя и покриха широкия му бял гръб. Той се завъртя пъргаво, отърси се от цветята и ги стъпка в праха.

В това време почти незабележимо на арената бе излязла стройна човешка фигура, облечена в черно наметало, с алена копринена подплата, тясна черна куртка, панталони със златни токички и високи до колената ботуши от черна кожа, избродирани със сребърни нишки. Лицето на мъжа беше мургаво, младежко, бдително. Той размаха широкополата си шапка към тълпата, завъртя се на пета и застана с лице към Корнерог. Макар скоро навършил двадесет, Махтан Справедливи вече се беше отличил в трите предишни празненства. Нежните посетителки се заеха да го обсипват с цветя, а той им се поклони галантно, надари ги с целувки, като междувременно доближи настръхналия бик, свали с грациозно движение пелерината си и обърна червената подплата към Корнерог, който на свой ред пристъпи от крак на крак, изсумтя гръмогласно и наведе рога.

Бикът се втурна напред.

Махтан Справедливи отстъпи встрани и протегна ръка, за да измъкне първия от нанизаните на рогата на бика венци. Тълпата нададе възторжен рев и изръкопляска. Бикът се извърна пъргаво и наново се хвърли в атака. Отново Справедливи пристъпи встрани в последния възможен миг и отново в ръката си стискаше венец. Той захапа двата трофея с белите си зъби, а след това се усмихна — първо на бика, после и на публиката.

Разположени най-високо върху рогата, първите два кръга несъмнено не представляваха голяма трудност за тореадора и тъй като Справедливи си даваше сметка за това, постарал се бе да ги измъкне без видимо усилие. Но ето, че предстоеше да се справи с ниско стоящите венци и тази задача бе далеч по-опасна.

Граф Медни се наведе напред в ложата, вперил възхитен поглед в тореадора. Изелда се усмихна.

— Не е ли чудесен, татко? Като танцьор!

— Да, който танцува със смъртта — подхвърли малко подигравателно Боуджентъл.

Облегнат назад в креслото си, фон Вилач изглеждаше отегчен от зрелището. А може би очите му бяха изгубили предишната си острота и той не желаеше да го признае.

Бикът летеше право към Махтан Справедливи, който стоеше изправен на пътя му, с ръце на кръста, а пелерината бе захвърлил в праха. Бикът връхлетя върху жертвата си и миг преди да я прониже, Махтан подскочи високо във въздуха, докосвайки леко насочените рога, и се преметна над Корнерог. Бикът зарови копита в земята и изсумтя изненадано, а после изви глава, привлечен от подигравателния смях на Справедливи зад гърба му.

Ала преди бикът да се обърне назад, Махтан скочи повторно, този път на гърба му и докато животното се мяташе бясно, протегна ръка към следващия венец, като се стараеше да запази равновесие. Най-сетне бикът съумя да се освободи от нежелания се ездач и да го запрати на земята, но докато се търкаляше, Справедливи размаха победоносно трети венец и се изправи миг преди бикът да го атакува.

Сега вече тълпата изрева оглушително, а на арената се изсипа цял океан от разноцветни букети. Справедливи припкаше пъргаво в кръга, следван по петите от бика.

Той спря, сякаш забравил къде се намира, обърна се бавно на пети и остана привидно изненадан да види връхлитащия върху него бик.

В следващия миг тореадорът подскочи отново, но този път бикът успя да закачи куртката му, разкъса я с рога и го повали настрани. Справедливи протегна ръка за да омекоти удара, но се удари лошо при падането и се претърколи в праха, за да избегне следващото нападение. Все още се владееше чудесно, но очевидно не можеше да се изправи с необходимата бързина. Бикът завъртя глава и насочи рога към проснатото тяло. Няколко капки кръв блеснаха под ярките лъчи на слънцето и тълпата нададе вик, едновременно уплашен и кръвожаден.

— Татко! — Изелда сграбчи граф Медни за ръката. — Ще го убие. Помогни му!

Графът поклати глава, макар че неусетно напрегна тяло към перилата.

— Трябва сам да се справи. Знаел е какво рискува.

Бикът подхвърли тялото на тореадора във въздуха и той размаха безпомощно ръце като кукла. На арената нахлуха няколко конника въоръжени с дълги пики, за да прогонят бика от жертвата му.

Но бикът отказа да се помръдне, надвесил глава над тялото на Справедливи, като някаква хищна котка, присвита над своята плячка.

В този миг граф Медни прескочи перилата и се приземи на арената още преди да осъзнава какво прави. Той се втурна напред, облечен в блестящите си доспехи, с които приличаше на исполин от метал.

Конниците се отдръпнаха встрани, графът сграбчи бика за рогата и напрегна гигантските си мишци. Жилите по врата му се издуха и посиняха, докато се опитваше да извие главата на животното назад.

Бикът изправи глава, краката на графа се отделиха от земята, но той продължаваше да стиска рогата и само премести тежестта си така, че да прекърши врата на Корнерог назад.

На трибуните цареше тишина. В ложата, Изелда, Боуджентъл и фон Вилач следяха схватката с пребледнели лица. Всички присъстващи не откъсваха погледи от неравната битка между човека и животното.

Изведнъж коленете на Корнерог потрепериха. Той изхърка, нададе болезнен вопъл и тялото му се изпъна. Ала макар да трепереше от неимоверното усилие, граф Медни не отпусна желязната си хватка. Косата и мустаците му блестяха от пот, мускулите на плещите му бяха издути и зачервени, но бикът постепенно губеше сили и бавно се отпускаше на колене.

Няколко мъже изтичаха и вдигнаха ранения тореадор, но тълпата продължаваше да мълчи.

В този миг с рязко движение граф Медни завъртя главата на Корнерог и го преметна на една страна.

Бикът остана да лежи, най-сетне признал своя господар, признал поражението си.

Граф Медни отстъпи бавно назад, но бикът все така не помръдваше, а само го проследи с изцъклените си, учудени очи, гърдите му се повдигаха развълнувано, а опашката му помръдна лениво и вдигна прах.

Едва сега тълпата изрева възторжено.

Ревът й продължаваше да расте и изглеждаше, сякаш е изтръгнат от недрата на света.

Хората наскачаха, аплодирайки своя Господар и Пазител, а в този момент на арената изтича Махтан Справедливи и макар от раните му да се стичаше кръв, той сграбчи десницата на граф Медни и я раздруса в знак на благодарност.

А в ложата, Изелда изхлипа от гордост и облекчение, докато приседнал до нея, Боуджентъл дискретно отъркваше сълзите си. Единствено фон Вилач не плачеше, но главата му се поклащаше в знак на уважение пред подвига на неговия господар.

Усмихнат, граф Медни се върна обратно в ложата, при дъщеря си и своите приятели. Той протегна ръце към перилата и ги прехвърли с едно единствено движение. След това се засмя звучно, очевидно доволен и махна с ръка на ликуващата тълпа.

В мига, когато вдигна ръка, тълпата занемя.

— Не мен — Махтан Справедливи трябва да дарите със своите овации. Той спечели трофеите. Виждате ли — графът разпери празните си ръце — аз нямам нищо! — в отговор се разнесе смях. — И нека празненството продължава.

След тези думи графът седна в креслото.

Боуджентъл най-сетне си възвърна самообладанието. Той се наведе към графа.

— И сега ли, приятелю, ще твърдите, че предпочитате да не се месите в борбата на другите?

Граф Медни му отвърна с усмивка.

— Боуджентъл, вие сте неукротим. Та това си беше чисто домашен проблем, не смятате ли?

— Ако все още сте запазили мечтите си за обединяване на континента, тогава проблемите на Европа не са ли също домашни проблеми? — Боуджентъл замислено се почеса по брадичката. — Не смятате ли?

Изведнъж лицето на графа придоби сериозно изражение.

— Може би… — заговори той, но след това поклати глава и се засмя. — О, нетърпими Боуджентъл, пак успя да ме объркаш.

Но по-късно, след като напуснаха ложата и се отправиха към замъка, лицето на графа кой знае защо беше намръщено.

Когато граф Медни и свитата му влязоха в двора на замъка, един гвардеец изтича насреща им и посочи с ръка богато украсената карета, пред която бяха запрегнати няколко наперени жребци, с пера на главите и странни на вид седла.

— Господарю, — поде задъхано той — докато бяхте на арената, в замъка пристигнаха гости. От благородно потекло са, макар да не знаех, дали за вас ще са добре дошли.

Графът вдигна навъсен поглед към каретата. Беше излята от тъмно злато, стомана и мед и инкрустирана с огромни перли, сребро и оникс. Формата й напомняше на някакво гротескно чудовище, чийто крака завършваха със закривени нокти, сграбчили осите на колелата. Главата беше на влечуго, с очи от рубини, а отгоре бе издълбана вдлъбнатина за седалката на кочияша. Върху вратите бяха изрисувани гербове, с изображения на чудовища, странни оръжия и символи с неясна, дори смущаваща природа. Графът почти веднага бе разпознал каретата и герба. Първото беше дело на умопобърканите занаятчии от Гранбретан, а второто олицетворяваше един от най-могъщите благороднически родове на тази страна.

— Виждам, че ще ни гостува барон Мелиадус фон Кройден — произнесе графът, докато слизаше от коня. — Какви ли дела са довели един толкова изтъкнат велможа в нашата далечна провинция? — Той говореше с известна ирония, но несъмнено беше малко разтревожен. Боуджентъл приближи и застана до него.

— Ще го посрещнем вежливо, Боуджентъл — продължи тихо граф Медни. — Ще му покажем цялото гостоприемство, на което сме способни. Нямаме какво да делим с благородниците от Гранбретан.

— Не и в този момент, може би — каза сдържано Боуджентъл.

Графът се изкачи по стълбите, следван от Изелда и Боуджентъл и влезе в гостната, където барон Мелиадус вече ги очакваше.

Баронът на ръст бе почти колкото графа. Облечен бе в черно и тъмно синьо. Дори неговата обсипана с бисери животинска маска, покриваща главата му като шлем, бе излята от черен метал, със сини сапфири на мястото на очите. Маската изобразяваше озъбен вълк, а в отворената паст се виждаха остри като игли зъби. Изправен насред тъмната гостна, заметнат с черно наметало над черната броня, барон Мелиадус приличаше на някое митично чудовищно божество, от онези, които се радваха на особена популярност в земите отвъд Средното море. Веднага щом ги забеляза, той вдигна облечените си в черни бронирани ръкавици ръце и свали маската, под която се показа неговото бледо, намръщено лице, с грижливо подрязана брадичка и мустаци. Косата му също беше черна и гъста, а очите му бяха воднисто-сини и излъчваха странна светлина. Баронът не носеше оръжие, може би в знак на това, че идва в мир. Той се поклони леко и заговори с дълбок, музикален глас.

— Моите почитания, прочути граф Медни, и простете неканената ми поява. Изпратих посланици, за да ви уведомят за посещението ми, но изглежда са пристигнали малко след като сте излезли. Аз съм барон Мелиадус фон Кройден, Гранд констебъл на Ордена на вълка и Военачалник на армията на нашия велик крал-император Хуон…

Граф Медни кимна.

— Зная за великите ви дела, барон Мелиадус и вече познах герба на каретата ви. Вие сте добре дошъл. Медният замък ще бъде на ваше разположение дотогава, докато решите да останете. Животът ни е простичък, опасявам се, в сравнение с лукса, който би ви предложил и най-скромният поданик на империята на Гранбретан, но какъвто и да е, каня ви да го споделите.

Барон Мелиадус се усмихна.

— Вашата вежливост и гостоприемство биха засрамили немалко гранбретанци. Благодаря ви.

Граф Медни представи дъщеря си и баронът се приближи, поклони се и целуна ръката й, очевидно впечатлен от нейната хубост. Когато се обърна към Боуджентъл, той заговори с уважение, и показа солидни познания върху творчеството на прочутия поет-философ, но Боуджентъл не изглеждаше никак впечатлен от тази проява на внимание. На фон Вилач баронът припомни няколко известни сражения, в които старият войн се бе отличил, с което спечели благоволението му.

Ала въпреки изтънчените маниери и внимателно подбираните изрази, в гостната се долавяше определено напрежение. Боуджентъл пръв се извини и излезе, последван не след дълго от Изелда и фон Вилач — и двамата осъзнаваха, че предстои да бъдат обсъждани важни въпроси. Все пак баронът не пропусна да изпроводи с блеснал поглед момичето.

После поднесоха вино и плодове, а мъжете се настаниха един срещу друг в тежките, покрити с резба кресла.

Барон Мелиадус вдигна поглед над чашата с вино и се втренчи в граф Медни.

— Милорд, вие сте човек видял много — поде той. — Сигурно си давате сметка, че посещението ми цели далеч повече, отколкото да се порадвам на вашата красива провинция.

Граф Медни се подсмихна, доволен от прямотата, с която бе започнал разговора Мелиадус.

— Така е — съгласи се той. — Но няма да скрия, че за мен е чест, да посрещна толкова прославен пер на великия крал Хуон.

— Чувствата ви срещат взаимност — увери го Мелиадус. — Без никакво съмнение, вие сте най-прочутият герой в Европа, може би в цялата й история. Да си призная, дори бях леко озадачен, когато открих, че сте създаден от плът и кръв, а не от метал, както може би съм очаквал. — Той се засмя и граф Медни се присъедини към смеха му.

— Вярно, че късметът беше на моя страна — призна графът. — А и съдбата нерядко ме е покровителствала, в моите начинания. Но кой би могъл да каже, дали времената са били добри към мен, или просто аз съм бил най-подходящият за тези времена?

— Вашият философски мироглед съперничи дори на този, който изповядва приятелят ви — сър Боуджентъл — отбеляза барон Мелиадус. — И напълно подкрепя онова, което бях чул за вашата мъдрост и справедливост. Ние, в Гранбретан, често се гордеем с подобни качества, но в случая спокойно можем да се поучим от вас.

— Моите способности са скромни — призна граф Медни, — но струва ми се, че природата е дарила именно вас с талант за големи постижения. — Същевременно графът се опитваше да разгадае какво точно цели събеседникът му, но лицето на Мелиадус оставаше непроницаемо.

— Именно от подобна скромност се нуждаем, — не пропусна възможността баронът, — ако искаме час по-скоро да видим осъществени нашите амбиции.

В този момент графът най-сетне разбра с каква цел е пристигнал барон Мелиадус, но се постара да прикрие това, придаде на лицето си смутено изражение и вежливо предложи още вино на госта.

— Ние сме предопределени от съдбата да управляваме цяла Европа — заяви Мелиадус.

— Така изглежда — съгласи се граф Медни. — По принцип съм склонен да подкрепя тази амбиция.

— Радвам се да го чуя, граф Медни. Често ставаме жертва на зловредни слухове, разпространявани от нашите врагове навсякъде по земята.

— Не ме интересува доколко са верни или не тези слухове — каза граф Медни. — Това, в което вярвам е общият принцип, на който служите.

— Значи, не гледате с лошо око на нашия победен ход из Европа? — запита барон Мелиадус и го погледна внимателно.

— Стига, — засмя се графът — да не засягате интересите ми, що се касае до защитата на повереното ми късче земя — Камарг.

— Готов сте, в такъв случай, да се възползвате от сигурността, която би ви предоставил един мирен договор с нас?

— Не виждам смисъл от подобен договор. Ако разчитам на някаква сигурност, това е сигурността, която ми дават моите отбранителни кули.

— Хъммм… — барон Мелиадус заби поглед в пода.

— Затова ли сте дошли, бароне? За да ми предложите мирен договор? Или може би, съюз?

— Нещо подобно — кимна баронът. — Съюз, в известен смисъл.

— Нямам намерение да ви се противопоставям, нито да ви поддържам открито — заяви граф Медни. — Освен ако не нападнете моята страна. Ала що се отнася до обединението и реда, който създавате в Европа, тук съм изцяло на ваша страна.

Барон Мелиадус помисли известно време, преди да заговори.

— И ако подобно обединение е под заплаха? — попита той.

Граф Медни се засмя.

— Не вярвам да е възможно. В този момент няма такава сила, която да се изправи срещу Гранбретан.

Барон Мелиадус прехапа устни.

— Прав сте. Списъкът на нашите победи е толкова дълъг, че вече предизвиква само досада. Но колкото повече земя завладяваме, толкова по-оредяват силите ни. Ако познавахме европейските дворове така добре, както ги познавате вие, щяхме да знаем на кого да се доверяваме и на кого не, а също и къде трябва да концентрираме усилията си. Ето, в Нормандия например, сме поставили за управник великия дук Цимион — барон Мелиадус погледна въпросително графа. — Какво ще кажете, мъдър ли е този избор? Той мечтаеше за нормандския трон още по времето, когато на него седеше брат му — Джуелард. Ще ни бъде ли верен слуга?

— Цимион ли? — усмихна се граф Медни. — Аз участвах в разгрома му при Руен.

— Зная. Но какво е мнението ви за него?

Графът забеляза вниманието, с което очакваше отговора му Мелиадус и се усмихна още по-широко. Сега вече знаеше съвсем точно какво ще искат от него.

— Той е великолепен ездач и голям женкар — каза Медни.

— Но това не дава отговор на въпроса — можем ли да му се доверим? — този път в гласа на барона се долови нескрито нетърпение.

— Така е — кимна граф Медни. Той погледна към големия стенен часовник, окачен над камината. Позлатените му стрелки показваха единадесет часа. Огромното махало се поклащаше бавно, хвърляйки едрата си сянка върху стената. В този момент часовникът заби. — В Медния замък обикновено си лягаме рано — подхвърли небрежно графът. — Опасявам се, че животът тук е доста провинциален. — Той се надигна от креслото. — Ще наредя на един от слугите ми да ви отведе в отредената ви спалня. Хората ви бяха настанени близо до вас.

Едва доловима сянка пробягна по лицето на Мелиадус.

— Граф Медни, ние знаем за вашите политически умения, ценим мъдростта ви, познанията ви за всички силни и слаби страни на европейските дворове. Бихме желали да се възползваме от тези познания. А в замяна ще ви предложим богатство, сила и сигурност…

— Имам каквото ми е необходимо от първите две, а за третото разчитам на себе си — отвърна вежливо графът и дръпна шнура на звънеца. — Простете, но съм твърде изморен и бих желал да поспя. Денят беше доста напрегнат.

— Вслушайте се в гласа на разума, милорд, умолявам ви — барон Мелиадус очевидно с мъка запазваше самообладание.

— Надявам се, бароне, че ще останете достатъчно дълго, за да ни разкажете всички новини.

В този миг влезе един прислужник.

— Ако обичате, отведете барона в спалнята му — обърна се граф Медни към него. След това се поклони на Мелиадус. — Лека нощ, барон Мелиадус. Очаквам с нетърпение следващата ни среща, утре в осем, когато слизаме за закуска.

Едва след като баронът напусна гостната, на лицето на графа се изписа изненадата, която го бе завладяла. Приятно му беше, че Гранбретан търсеше помощта му, но нямаше никакво намерение да приема предложението. Надяваше се, че ще успее да отклони молбите на барона без да го обиди, защото не желаеше да си разваля отношенията с Тъмната империя. А освен това, изпитваше симпатия към барон Мелиадус. И по всичко изглежда, чувството беше взаимно.

Четвърта главаБоят в Медния замък

Барон Мелиадус остана в Медния замък една седмица. Още през първата нощ той успя да възстанови изгубеното си самообладание и нито веднъж след това не издаде с каквото и да било раздразнението си от неизменните откази на графа на предложенията и примамките да служи на Гранбретан.

Ала не след дълго стана ясно, че баронът удължаваше визитата си не само заради поставената му задача, тъй като напоследък той отделяше почти толкова внимание на Изелда, колкото и на графа. В компанията й той се оживяваше, стараеше се всячески да се хареса и за никого нямаше съмнение, че не е безразличен към хубостта й.

Може би с изключение на граф Медни. Една сутрин, когато се разхождаха в градината на замъка, Боуджентъл се реши да заговори за това със своя приятел.

— Изглежда не само теб барон Мелиадус иска да спечели за каузата на Гранбретан — поде той. — Ако не се лъжа има още един човек, който би желал да съблазни.

— Така ли? — граф Медни откъсна поглед от лозята, които доскоро разглеждаше съсредоточено. — И на кого е хвърлил око?

— На дъщеря ти — отвърне меко Боуджентъл.

— О, стига вече, Боуджентъл — изсмя се графът. — Виждаш потайни мисли и прокоба във всяко действие на барона. Той е благородник, джентълмен. Освен това иска нещо от мен. Не би позволил някакъв си флирт да попречи на амбициите му. Мисля, че си несправедлив към барона. Да ти призная, лично аз доста го харесвам.

— В такъв случай, милорд, дошло е време отново да се захванете с политиката — отвърна с известен плам Боуджентъл, ала гласът му беше все така тих. — Защото наблюдателността ви е изгубила предишната си острота!

Граф Медни сви рамене.

— Може и така да е, но и ти приятелю, си станал прекалено нервен. От пристигането си, барон Мелиадус с нищо не е проявил неуважение. Да ти призная, според мен направо си губи времето тук и бих желал час по-скоро да си тръгне. Но и да е проявил малко повече внимание към дъщеря ми, не съм го забелязал. Не е изключено да пожелае да се ожени за нея, за да ме обвърже кръвно с Гранбретан, но Изелда едва ли би одобрила подобна идея, а и аз също.

— Ами ако Изелда е влюбена в барон Мелиадус, а той я желае?

— Как би могла да се влюби в барон Мелиадус?

— В Камарг не се срещат често толкова красиви и изтънчени кавалери.

— Хъммм — изсумтя графът. — Ако е влюбена в барона щеше да ми го каже, нали? Ще повярвам на приказките ти чак след като чуя потвърждение от самата нея!

Боуджентъл се зачуди дали отказа на графа да открие истината се дължеше на някакво тайно подсъзнателно нежелание да научи нещо повече за характера на управниците от Гранбретан, или пък идеше от естествената бащина неспособност да види детето си такова, каквото го виждаха останалите. Все пак, Боуджентъл си даде дума да не изпуска за в бъдеще от погледа си Изелда и барон Мелиадус. Не можеше да се примири с преценката на графа за човека, който бе организирал Лиежкото клане, беше наредил собственолично да съсекат Шахбрук и за чийто перверзни апетити слугите от Норт Кейп1 та чак до до Тунис си шепнеха ужасено. Както вече бе казал, графът бе живял твърде дълго в тази спокойна провинциална страна и твърде дълго се бе наслаждавал на мирния селски въздух. И ето че сега не беше в състояние да различи миризмата на разложено, дори когато всички наоколо я долавяха.

Ала въпреки опитите на графа да избягва срещите с барон Мелиадус, изтъкнатият гранбретанец гореше от желание да разговаря с него. Ако можеше да се вярва на думите му, дори в онези страни, където Гранбретан все още не беше установила господството си, имаше немалко отритнати велможи, които жадуваха да сключат таен съюз с шпионите на Тъмната империя и да предложат помощта си в битката срещу противниците на краля-император, в замяна на обещанията за високи постове. Освен това, амбициите на Гранбретан изглежда се простираха далеч отвъд границите на Европа и Азия. Дори отвъд бреговете на Средиземно море съществуваха доста могъщи групировки, готови да подкрепят Тъмната империя, когато настъпеше времето за решителния удар. Възхищението на графа пред тактическите умения на империята растеше с всеки изминат ден.

— Само след двадесет години, — повтаряше нерядко барон Мелиадус — цяла Европа ще е наша. След тридесет — Арабия и страните около нея. След петдесет ще сме насъбрали достатъчно сили, за да нападнем тайнствената страна, обозначена на картите ни като Азиакомуниста…

— Едно древно и романтично име — усмихна се граф Медни, — страна на велики магьосници, както казват. Не се ли намираше някъде там и Руническия жезъл?

— Да, такава е легендата — че бил скрит на върха на най-високата планина, където непрестанно духали бурни ветрове, охраняван от космати мъже, надарени с неописуема мъдрост и сила, които имали лица на маймуни, а на височина достигали десет фута. — Барон Мелиадус се усмихна. — Но има още много места, за които се твърди, че са убежище на Руническия жезъл. Амарек, например…

Граф Медни кимна.

— Ах, Амарек — и тази земя ли включвате в мечтите си за световно господство? — Амарек наричаха просторния континент, за който се твърдеше, че е разположен отвъд морето на запад, управляван от същества с почти божествено могъщество. За тях се казваше, че водели странен, отвлечен и отдаден на размисъл живот. Според същите тези предания, цивилизацията им била пощадена от влиянието на Трагичното хилядолетие, когато останалия свят потънал в разруха. Граф Медни се беше пошегувал, когато спомена Амарек, но в отговор Мелиадус го бе погледнал с блеснал поглед.

— И защо не? — попита той. — Готов съм да щурмувам дори стените на рая, стига да ги открия.

Малко по-късно, граф Медни се извини и си тръгна. За първи път беше разколебан в намеренията си да устоява своята независимост.

Макар и надарена с интелигентността на баща си, Изелда не можеше да се похвали с неговия богат опит и умението да преценява хората, с които общува. За нея баронът бе великолепен събеседник и блестящ кавалер и тя просто не можеше да повярва на всички разкази, които бе чувала. Той винаги й говореше с мек, възпитан глас, хвалеше красотата и грациозността й и тя реши, че събеседникът й всъщност е човек с благ характер, принуден да се преструва на мрачен и безкомпромисен от ролята, която му бе отредила историята.

И ето че за трети път, откакто баронът бе пристигнал, тя се измъкна безшумно през нощта от спалнята си за да се срещне с барона по предварителна уговорка в западната кула, необитаема от времето, когато си бе отишъл предишният Господар и Пазител.

Срещата имаше съвсем невинен характер — докосвания на ръце, няколко нежни и леки целувки, прошепнати думи за любов и женитба. Макар все още да не беше сигурна за последното (Изелда обичаше баща си и знаеше, че ще го нарани, ако се омъжи за барон Мелиадус), тя нямаше сили да се съпротивлява на ухажването на Мелиадус. Все още дори не беше напълно сигурна, дали го обича, но посрещаше с радост вълненията, които й носеха тези срещи.

В същата тази вечер, докато тичаше безшумно по опустелия коридор, Изелда нямаше ни най-малка представа, че я следят. Зад гърба й се прокрадваше прегърбена фигура, облечена с черно наметало и скрила закривен кинжал в ръкава на дясната си ръка.

Изелда изтича нагоре по извитите стълби към кулата, с разтуптяно сърце и устни, разцъфнали в усмивка и излезе на малката оръдейна площадка, където баронът вече я очакваше.

Той се поклони ниско, след това я прегърна нежно и плъзна ръце по тялото й, обгърнато в тънка, мека коприна. Целувката му беше по-страстна от обикновено, почти груба и дъхът на девойката секна, докато отвръщаше на барона, обгърнала с ръце широките му, облечени в кожа рамене. Ето че ръката на барона се плъзна надолу, обгърна снагата й и я привлече плътно към себе си. В първия миг момичето се поддаде, но веднага след това направи опит да се освободи, завладяна от непозната паника.

Ала баронът продължаваше да я притиска, задъхан. Тъничък лъч лунна светлина озари лицето му през близкия прозорец и Изелда видя, че веждите му бяха сбърчени, а очите горяха в огъня на страстта.

— Изелда, ти трябва да се омъжиш за мен. Ще напуснем замъка още тази нощ, а призори ще бъдем отвъд граничните кули. Баща ти няма да посмее да ни преследва до Гранбретан.

— Баща ми ще посмее всичко — отвърна тя със спокойна увереност, — но аз, милорд, не бих желала да му създавам неприятности.

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма да се омъжа за вас без неговото съгласие.

— А той ще го даде ли?

— Опасявам се, че не.

— Тогава…

Тя отново опита да се отскубне от прегръдката му, но здравите му ръце сграбчиха китките й. Изелда се изплаши и се зачуди как доскорошният й копнеж се бе превърнал толкова бързо в уплаха.

— Трябва да си вървя.

— Не! Изелда, не обичам да ми се съпротивляват. Първо твоят твърдоглав баща ми отказа, а сега и ти! По-скоро бих те убил, отколкото да те оставя, ако незабавно не ми обещаеш, че ще дойдеш с мен в Гранбретан! — Той я дръпна грубо към себе си и впи устни в нейните. Момичето изстена болезнено и направи отчаян опит да се освободи.

В този миг мрачната, облечена в черно наметало фигура влезе в помещението, стиснала в ръка оголения закривен кинжал. Стоманеното острие блесна на лунната светлина и баронът забеляза натрапника, но въпреки това продължи да стиска Изелда в обятията си.

— Пусни я — каза тъмната фигура, — иначе ще забравя за законите на гостоприемството и ще те убия.

— Боуджентъл! — изхлипа Изелда. — Бягай да повикаш татко — нямаш достатъчно сили да се биеш с него!

Барон Мелиадус се изсмя и захвърли Изелда в ъгъла на оръдейната площадка.

— Да се бие ли? Това няма да е бой, философе — това ще е клане. Отдръпни се и ми стори път — ще взема и момичето.

— Върви си сам — отвърна Боуджентъл. — Приканвам те да го сториш, защото не желая смъртта ти да тежи на моята съвест. Ала Изелда ще остане тук.

— Тя ще тръгне с мен тази нощ — независимо дали го желае, или не! — Мелиадус отметна пелерината от раменете си и разкри затъкнатата в пояса му къса сабя. — Стори път, Боуджентъл, защото в противен случай, кълна се, не ще имаш възможност да напишеш сонет за тази случка!

Боуджентъл стоеше неподвижно, насочил острието на кинжала към гърдите на Мелиадус.

За по-малко от миг ръката на гранбретанеца сграбчи дръжката на сабята и я измъкна от ножницата.

— Последна възможност, философе!

Боуджентъл не отговори. Гледаше вторачено пред себе си, без да мигне. Само ръката, стиснала дръжката на кинжала, потрепваше едва видимо.

Изелда изпищя. Пронизителният й вик отекна надалеч по коридорите на замъка.

Барон Мелиадус се обърна ядно и вдигна меча за удар.

Боуджентъл избра този миг за да се хвърли в атака. Кинжалът удари неумело здравата кожена ризница на барона и се плъзна встрани. Мелиадус се обърна към нападателя си с презрителен смях и сабята му му се стовари двукратно върху учения — веднъж удари главата, а втория път прониза тялото. Боуджентъл се свлече на каменните плочи и кръвта му заля пода. Изелда изпищя отново, този път от ужас и състрадание за приятеля на баща й. Барон Мелиадус се наведе, сграбчи дърпащото се момиче за ръката, изви я така, че тя изстена от болка и я метна на рамо. След това напусна кулата и заслиза забързано надолу по стълбите.

Тъкмо бе пресякъл гостната и се канеше да влезе в отредената му стая, когато пред него се разнесе страшен рев. Осветен от пламъците на загасващия огън, на прага на вратата, през която баронът възнамеряваше да премине стоеше граф Медни, облечен само в широка роба, стиснал в ръка огромния си меч.

— Татко! — изплака Изелда, а гранбретанецът я пусна и извади на свой ред сабята.

— Значи Боуджентъл е бил прав — произнесе граф Медни. — Ти злоупотреби с гостоприемството ми, Мелиадус.

— Искам дъщеря ти. Тя ме обича.

— Може и така да е — граф Медни премести погледа си върху хлипащото момиче. — Защитавай се, бароне.

Барон Мелиадус сбърчи вежди.

— В сравнения с твоя меч, сабята ми е като карфица. Освен това, нямам никакво желание да се бия с човек в напреднала възраст. Сигурно ще можем да се споразумеем…

— Татко — той уби Боуджентъл!

Като чу това, графът потрепери от гняв. Той изтича до стената, на която бяха приковани цял набор от мечове, взе най-дългия и най-добре балансирания и го хвърли на барон Мелиадус. Мечът изтрака върху каменните плочи. Мелиадус пусна непотребната сабя на пода и вдигна меча. Сега вече той имаше определено предимство, защото бе облечен в ризница, докато графът носеше само тънката си роба.

Граф Медни пристъпи напред, вдигнал меча пред себе си, баронът замахна ловко и отби първия удар. Двамата мъже се развъртяха, сякаш сечеха някакво огромно дърво, но остриетата им неизменно се срещаха със звън. Шумът от битката ехтеше из залата и на него първо се отзоваха слугите, а след това и придворните на барона, които се озъртаха колебливо, без да знаят какво да предприемат. Докато на сцената се появят фон Вилач и хората му, гранбретанците вече бяха решили, че са твърде малобройни за да влизат в схватка.

Искри хвърчаха из сумрачната гостна, докато двамата исполини се дуелираха, вдигаха мечове и ги стоварваха с неимоверна сила, ала всеки удар бе париран с майсторство и сръчност. Лицата на двамата лъщяха от пот, гърдите им се повдигаха мъчително, докато танцуваха напред-назад по каменния под на гостната.

Баронът нанесе остър удар в гърдите на графа, но острието само одраска рамото му. Граф Медни използва възможността и заби отблизо своя меч в корема на барона, но и неговото острие се плъзна по здравата кожена ризница. Последва серия от бързи удари, всеки един от които бе в състояние да съсече противника, но когато отстъпиха назад, единствените поражения бяха кървавата резка на челото на графа и разпорената черна пелерина на барон Мелиадус.

Шумът от задъханото им дишане отново потъна под пронизителния метален звън на блъскащите се остриета.

Изведнъж граф Медни се препъна в една малка масичка, стовари се назад, разтворил крака и мечът изхвърча от ръката му. Барон Мелиадус се засмя и вдигна своя меч, ала графът се претърколи пъргаво, подкоси го с бърз удар и го притисна под себе си.

Забравили оръжията двамата се затъркаляха по каменния под, като се налагаха с огромните си юмруци, за чийто китки все още бяха привързани с къси шнурове дръжките на мечовете.

Внезапно баронът отскочи встрани и се изправи чевръсто на крака. Граф Медни последва примера му. Той замахна с меча си, изби оръжието на противника с рязък удар и то издрънча на пода, плъзна се по гладките плочи и се заби в една дървена греда, където затрептя като струна на орган.

В очите на граф Медни не се четеше милост. В тях пламтеше само желанието да довърши час по-скоро барон Мелиадус.

— Ти уби моя най-добър приятел — изръмжа той и вдигна меча. Баронът скръсти спокойно ръце и зачака удара, притворил очи, а на лицето му се четеше изражение на досада. — Ти уби Боуджентъл и затова ще умреш!

— Граф Медни!

Графът се поколеба, вдигнал меча над главата си.

Това беше гласът на Боуджентъл.

— Графе, този човек не успя да ме погуби. Вярно, че изгубих съзнание от удара по главата, а раната в гърдите ми кърви ужасно, но все още не съм се преселил в отвъдното. — Боуджентъл излезе от тълпата, притиснал с ръка раната на гърдите си, а на челото му имаше масивна синина.

Граф Медни въздъхна.

— Слава на съдбата, че си жив, Боуджентъл. Но въпреки това… — той се извърна и вторачи поглед в барон Мелиадус. — Този негодник злоупотреби с гостоприемството ми, поруга дъщеря ми, нарани моя скъп приятел…

Барон Мелиадус вдигна глава и срещна погледа на графа.

— Простете ми, граф Медни. Бях заслепен от страстта си, хубостта на Изелда замъгли разума ми и ме облада като демон. Не ви молих за милост, докато заплашваше живота ми, но сега ви призовавам да разберете, че съм бил движен от най-обикновени, човешки чувства.

Граф Медни поклати глава.

— Не мога да ви простя, бароне. И не желая повече да слушам оскърбителните ви слова. Искам до един час да напуснете замъка ми, а до сутринта и земите, над които се разпореждам, инак ще загинете.

— Нима дръзвате да оскърбявате Гранбретан?

Граф Медни сви рамене.

— Не оскърбявам Тъмната империя. Ако научат за онова, което е станало в замъка ми тази нощ, вашите хора ще ви накажат за грешките ми, а не ще дирят обяснения от мен. Вие сам провалихте мисията си. Вие обидихте мен, а не аз — Гранбретан.

Без да каже нищо повече, но кипнал от гняв, барон Мелиадус се оттегли, за да се приготви за пътуването. Не след дълго, унизен и разярен, той се качи на чудноватата си карета, която го откара през отворените врати на замъка. Баронът не се сбогува с никого.

Граф Медни, Изелда, Боуджентъл и фон Вилач проследиха с поглед отдалечаващата се карета през широкия прозорец на гостната.

— Ти беше прав, Боуджентъл — промърмори графът. — И двамата с Изелда бяхме измамени от този човек. Няма да приемам повече емисари на Тъмната империя в Медния замък.

— Разбираш ли сега, че трябва да воюваме с Тъмната империя и да я унищожим? — попита го обнадежден Боуджентъл.

— Не съм казал това. Нека империята постъпва както намери за добре. Но ние повече няма да се забъркваме нито с делата й, нито с барон Мелиадус.

— Грешиш — отвърна убедено Боуджентъл.

А докато се поклащаше в черната си карета, обгърнат от покривалото на нощта, на път за северната граница на Камарг, барон Мелиадус разговаряше гневно със себе си и накрая произнесе страшна клетва, като се закле в най-тайнствения и свят предмет, който познаваше. Той се закле в името на Руническия жезъл (тази изгубена светиня, за която се твърдеше, че съхранявала тайната на съдбата), че ще сложи ръка върху граф Медни, каквото и да му струва това, Изелда ще бъде негова, а Камарг ще се превърне в гигантска пещ, в която ще загине всичко, що я обитава.

Ето това бе клетвата му пред Руническия жезъл и така съдбите на барон Мелиадус, граф Медни, Изелда и Тъмната империя, както и всички останали, които участваха в тази история, или щяха да се появят тепърва, бяха предрешени невъзвратимо.

Пиесата беше поставена, сцената подредена и завесата вдигната.

Оставаше артистите да изиграят своите роли.