Останалите

Пролог

Лори Гарви не беше възпитана да вярва в каквото и да било, освен че е глупаво да се вярва.

„Ние сме агностици — обясняваше тя на децата си, когато бяха малки и я питаха по какво се различават от техните приятелчета католици, евреи и унитарианци. — Не знаем дали има Бог, а и никой друг не знае. Може да твърдят, че знаят, но всъщност не знаят.“

За пръв път чу за Възнесението през първата си година в колежа, в курса по въведение в световните религии. Феноменът, който професорът описваше, ѝ заприлича на шега — орди християни, които излитат от дрехите си и се въздигат през покривите на къщите си и от колите си, за да се срещнат с Исус в небето, а останалите гледат с увиснали ченета и се чудят къде са се дянали всички добри хора. Теологията остана неясна за нея дори след като прочете в учебника откъс от „Предхилиастично вероизповедание“, с всичките му брътвежи за Армагедон и Антихриста и за Четиримата конници на Апокалипсиса. Приличаше на религиозен кич, безвкусен като рисунка върху черно кадифе; беше видът фантазия, привличаща хората, които ядат твърде много пържено, пердашат децата си и нямат проблем с теорията, че любящият им Бог е изобретил СПИН, за да накаже гейовете. От време на време през следващите години тя забелязваше някой да чете книгите на „Изоставени“ по летищата или във влака и усещаше пристъп на жалост и дори малко топлота към горките смотаняци, които нямаха нищо по-хубаво за четене и нищо друго за правене, освен да мечтаят за края на света.

И тогава се случи. Библейските пророчества се сбъднаха, или поне отчасти. Изчезнаха хора, изчезнаха милиони хора едновременно, по целия свят. Това не беше някакво древно поверие — възкръснал мъртвец по времето на Римската империя — или прашна местна легенда за това, как Джоузеф Смит изровил златни плочки в Северен Ню Йорк след общението си с ангел. Това беше истинско. Възнесението се случи в нейния собствен град, дори с дъщерята на най-добрата ѝ приятелка, докато самата Лори беше в дома им. Натрапването на Бог в живота ѝ не можеше да е по-ясно дори ако ѝ беше проговорил от горяща къпина.

Или поне така би си помислил човек. Тя обаче някак успяваше да отрича очевидното седмици и месеци след това, вкопчена в съмненията си като в спасителна сламка, отчаяно повтаряйки думите на учените, на пандитите и политиците, които настояваха, че причината за онова, което наричаха Внезапното заминаване, остава неизвестна, и предупреждаваха обществеността да не си съставя изводи, докато не бъде оповестен официалният доклад на безпристрастната правителствена комисия, разследваща случая.

„Случи се нещо трагично — повтаряха непрекъснато експертите. — Феномен, подобен на Възнесението, който обаче не е Възнесението.“

Интересното беше, че някои от най-силните гласове, които подкрепяха този аргумент, принадлежаха на самите християни, които не можеха да не забележат, че много от хората, изчезнали на четиринайсети октомври — индуисти, будисти, мюсюлмани, евреи, атеисти, анимисти, хомосексуалисти, ескимоси, мормони, зороастрийци и какви ли още не — не бяха приели Исус Христос за свой личен спасител. Изглеждаше, сякаш хората бяха подбрани случайно, а Възнесението не можеше да е случайно. Целият му смисъл беше да отдели зърното от плявата, да възнагради истинските вярващи и да предупреди останалите. Безразборното Възнесение не беше никакво Възнесение.

Следователно беше лесно да си объркан, да вдигнеш ръце и да заявиш, че просто не знаеш какво става. Но Лори знаеше. Дълбоко в сърцето си, още щом се случи, тя знаеше. Беше изоставена. Всички те бяха изоставени. Нямаше значение, че Бог не беше отчел религията при вземането на решението си — това дори влошаваше нещата, превръщаше ги в лично отхвърляне. И все пак тя избра да пренебрегне това знание, да го прогони в мрачните кътчета на ума си — в мазето, където се съхраняваха нещата, които са непоносими — там, където човек пазеше и знанието, че ще умре, така че да живее, без да живее постоянно депресиран.

Освен това първите няколко месеца след Възнесението бяха напрегнати — в Мейпълтън затвориха училището, дъщеря ѝ си беше по цял ден у дома, а синът ѝ се върна от колежа. Трябваше да се пазарува и да се пере точно както преди, да се готви и да се мият чинии. Трябваше да се ходи на помени, да се подготвят поредици от слайдове, да се бършат сълзи и да се провеждат много изтощителни разговори. Тя прекарваше доста време с горката Розали Сасман, която посещаваше почти всяка сутрин, за да ѝ помогне да преживее непоносимата мъка. Понякога говореха за заминалата ѝ дъщеря Джен — колко сладка беше, винаги усмихната и така нататък — но предимно седяха и мълчаха. Тишината беше дълбока и уместна, сякаш никой не можеше да каже нещо достатъчно важно, за да я наруши.

Започнаха да ги виждат из града на следващата есен — хора в бели дрехи, които се движеха в еднополови двойки и винаги пушеха. Лори разпозна неколцина — Барбара Сантанджело, чийто син беше в класа на дъщеря ѝ, Марти Пауърс, който играеше софтбол със съпруга ѝ и чиято жена беше взета при Възнесението, или каквото там беше. Обикновено те не обръщаха внимание на хората, но понякога ги следваха, сякаш бяха частни детективи, наети да държат под око действията им. Ако някой ги поздравеше, просто му хвърляха празен поглед, но ако ги попиташе нещо по-важно, подаваха визитна картичка, на която бе отпечатано следното послание:

С по-ситен шрифт от другата страна беше изписан уебадрес, на който можеше да се намери повече информация: www.guiltyremnants.com.

Странна есен беше. От катастрофата бе изминала цяла година. Оцелелите бяха поели удара и с изумление откриваха, че още са на крака, макар че някои се олюляваха повече от други. Неуверено и постепенно нещата започваха да се връщат към обичайния си ход. Училищата отново отваряха врати и повечето хора се връщаха на работа. Децата играеха футбол в парковете през почивните дни; някои дори обикаляха къщите по Хелоуин. Старите навици постепенно се възстановяваха, животът приемаше предишната си форма.

Но Лори не можеше да влезе в крак. Освен грижите за Розали, тя се поболяваше от тревога за собствените си деца. Том се беше върнал в колежа за пролетния семестър, но бе попаднал под влиянието на някакъв повърхностен самопровъзгласил се „пророк лечител“, на име Холи1 Уейн, беше се провалил по всички предмети и отказваше да се върне у дома. Обади ѝ се по телефона няколко пъти през лятото, за да ѝ каже, че е добре, но не спомена къде е или какво прави. Джил се бореше с депресията и посттравматичния стрес — нормално, тъй като Джен Сасман беше най-добрата ѝ приятелка още от детската градина, но отказваше да говори с Лори за това или да посети терапевт. Междувременно съпругът ѝ изглеждаше странно весел и във всичко виждаше само доброто. Бизнесът процъфтявал, времето било хубаво, току-що бил пробягал шест мили за по-малко от час, можеш ли да повярваш.

— Ами ти? — питаше Кевин, без изобщо да се стеснява от това, че е по клин, а лицето му грее от здраве и блести от пот. — Какво прави цял ден?

— Аз ли? Помагах на Розали с албума.

Той правеше физиономия — неодобрение, примесено със снизхождение.

— Тя още ли се занимава с това?

— Тя не иска да го довършва. Днес работихме върху плувната кариера на Джен. Можеш да видиш как израства всяка година, как тялото ѝ се променя в синия бански костюм. Сърцераздирателно е.

— Ха. — Кевин си наливаше чаша ледена вода от вградения диспенсър на хладилника. Личеше си, че не я слуша, беше загубил интерес към темата за Джен Сасман преди месеци. — Какво има за вечеря?

Лори не беше особено изненадана, когато Розали обяви, че се присъединява към „Грешните отломки“. Приятелката ѝ бе очарована от хората в бяло още когато ги видя за пръв път, и често се чудеше на глас колко ли е трудно да се спазва обетът за мълчание, особено ако срещнеш стар приятел, когото не си виждал отдавна.

— Трябва да ти дават известна свобода в подобен случай, не смяташ ли?

— Не знам — отвърна Лори. — Малко се съмнявам. Те са фанатици. Не обичат да правят изключения.

— Дори ако става дума за родния ти брат и не си го виждала от двайсет години? Не можеш да му кажеш дори „здрасти“, така ли?

— Не питай мен, а тях.

— Как да ги питам? Те не говорят.

— Не знам. Провери уебсайта.

Розали проверяваше уебсайта често през тази зима. Тя разви близко електронно приятелство — очевидно обетът за мълчание не се отнасяше до електронните комуникации — с директорката по връзките с обществеността, приятна жена, която отговаряше на всичките ѝ въпроси и я преведе през съмненията и възраженията.

— Казва се Кони. Била е дерматолог.

— Сериозно?

— Продала практиката си и дарила приходите на организацията. Много хора го правят. Не е евтино да поддържаш подобен проект.

Лори бе чела статия за „Грешните отломки“ в местния вестник и знаеше, че в „лагера“ ѝ на Гинко стрийт живеят най-малко шейсет души, в парцел с осем къщи, дарен на организацията от предприемач богаташ, на име Трой Винсънт, който сега живее там като редови член без специални привилегии.

— Ами ти? — попита Лори. — Ще продадеш ли къщата?

— Не веднага. Има шестмесечен пробен период. Не е нужно да вземам никакви решения преди това.

— Хитро.

Розали поклати глава, като че ли беше изумена от собствената си дързост. Лори виждаше колко е развълнувана, че е взела решение да промени живота си.

— Странно ще е да нося бели дрехи през цялото време. Ще ми се да бяха сини или сиви, или друг цвят. Не изглеждам добре в бяло.

— Просто не мога да повярвам, че ще започнеш да пушиш.

— Ух. — Розали беше заклет непушач, от онези, които махаха трескаво с ръка пред лицето си, когато се озовяха в радиус от двайсет фута до запалена цигара. — Ще ми трябва малко време, за да свикна. Но това е като тайнство, знаеш ли? Трябва да го направиш, нямаш избор.

— Горките ти дробове.

— Няма да живеем достатъчно, че да хванем рак. Библията казва, че след Възнесението ще има седем години на изпитания.

— Но това не беше Възнесението — каза Лори колкото на нея, толкова и на себе си. — Не точно.

— Трябва да дойдеш с мен. — Гласът на Розали беше тих и сериозен. — Можем да бъдем съквартирантки.

— Не мога — отвърна Лори. — Не мога да оставя семейството ми.

Семейството. Почувства се зле, когато изрече думата. Розали нямаше семейство. Беше разведена от години и Джен беше единственото ѝ дете. Имаше майка и пастрок в Мичиган и сестра в Минеаполис, но не говореше много за тях.

— Така си и мислех — каза тя и сви примирено рамене. — Но реших, че трябва да опитам.

Седмица по-късно Лори закара Розали на Гинко стрийт. Беше прекрасен ден, слънчев и огласяван от птичи песни. Къщите изглеждаха впечатляващо — големи триетажни постройки в колониален стил върху половинакров парцел, и вероятно са стрували повече от милион долара, когато са били построени.

— Еха — каза тя. — Доста наперено.

— Знам — усмихна се нервно Розали. Беше облечена в бяло и носеше малък куфар, който съдържаше предимно бельо и тоалетни принадлежности, както и албума, за който бе отделила толкова време. — Не мога да повярвам, че правя това.

— Ако не ти харесва, просто ми се обади. Ще дойда да те взема.

— Мисля, че всичко ще е наред.

Тръгнаха по стъпалата към бялата къща с надпис СЕДАЛИЩЕ на предната врата. На Лори не беше разрешено да влиза в сградата, така че тя прегърна приятелката си за довиждане на верандата, а после видя как една жена с бледо благо лице, която можеше да е и Кони, бившата дерматоложка, отведе Розали вътре.

Измина почти година, преди Лори да се върне на Гинко стрийт. Отново беше пролет, малко по-хладна, немного слънчева. Този път тя беше облечена в бяло и носеше малък куфар. Не беше много тежък, в него имаше само бельо, четка за зъби и албум с внимателно подбрани снимки на семейството ѝ — кратка визуална история на хората, които обичаше и оставяше зад гърба си.