1

Въпреки че имаше разрешително за пилот, Дийс не бе летял до убийството на летището в Мериленд — четвърто от една дълга поредица. Тогава той подуши онова особено съчетание на кръв и напрежение, което читателите на „Инсайд вю“ бяха свикнали да очакват. Като добавиш малко добра, евтина мистерия, и ето ти скок на тиража, а в сензационната преса увеличението на тиража бе не само името на играта — това бе самата светая светих на бизнеса.

За Дийс обаче имаше както една добра, така и една лоша новина. Добрата бе, че той се бе добрал до тази история преди останалите от занаята, той бе все още непобеден, все още шампион, все още водач на стадото. Лошата новина бе, че първенството всъщност принадлежеше на главния редактор Морисън… поне засега. Морисън бе продължил да се интересува от тази проклета история даже след като Дийс, ветеранът репортер, го бе уверил, че в нея няма нищо друго освен дим без огън и ехо без собствен глас. На Дийс хич не му хареса, че Морисън пръв бе помирисал кръвта — всъщност това даже го вбеси. Ето защо бе обзет от напълно разбираемата мания да срази този тип. А той знаеше точно как да го направи.

— Сега пък в Дъфри, Мериленд, така ли?

Морисън кимна.

— Някой от конкуренцията подушил ли е тази работа? — попита той и изпита задоволство, като видя как Морисън веднага посърна.

— Ако искаш да кажеш дали някой е предположил, че там някъде има сериен убиец, отговорът е не — каза той вдървено.

„Но тази работа няма да остане за дълго незабелязана“ — помисли си Дийс.

— Но тази работа няма да остане за дълго незабелязана — каза Морисън. — Ако има още едно убийство…

— Дай ми досието. — Дийс посочи жълтеникавата папка, която лежеше върху строго подреденото бюро на Морисън.

Оплешивяващият редактор сложи ръка върху бюрото и Дийс разбра две неща: Морисън щеше да му го даде, но чак след като го накара да си плати за първоначалното недоверие… и за тежкарското поведение на ветеран. Добре, може би така бе правилно. Може би даже водачът трябва да върти опашка от време на време, за да си припомни, че и той е от същото стадо.

— Ти не трябваше ли да ходиш до Музея по естествена история, за да разговаряш с експерта по пингвините — каза Морисън. Ъгълчетата на устата му се изкривиха в лека, но извън всякакво съмнение злобна усмивка. — С оня тип, който мисли, че те са по-интелигентни и от хората, и от делфините.

Дийс посочи касетата на бюрото на Морисън — единственото съществено нещо сред снимките на глуповатата му жена и трите му още по-глуповати деца — голяма телена касета с надпис „Текуща работа“. В този момент там имаше тъничък ръкопис, шест или осем страници, скрепени с един от отличителните тъмнопурпурни кламери на Дийс, и плик, на който бе написано: ФОТОГРАФИИ, НЕ ПРЕГЪВАЙ.

Морисън вдигна ръката си от папката (сякаш го сърбеше ръката да я захвърли обратно на Дийс), отвори плика и извади два листа, покрити с черно-бели фотографии, не по-големи от пощенски марки. Всяка фотография показваше дълги редици пингвини, кротко втренчени в обектива. Имаше нещо безспорно зловещо в тях — на Мъртън Морисън те приличаха на зомбитата на Джордж Ромеро в смокинг. Той кимна и ги пъхна обратно в плика. По принцип Дийс не обичаше редакторите, но трябваше да се съгласи, че този поне признаваше, когато виждаше нещо, което си струва. Това бе рядко качество — качество, което според Дийс щеше да причини на този човек разнообразни здравословни проблеми в по-напреднала възраст. Или пък може би проблемите му вече бяха започнали. Ето сега си седеше пред него, със сигурност нямаше още тридесет и пет години, а има вид на седемдесет процента слънчасал.

— Не е зле — каза Морисън. — Кой ги направи?

— Аз — отвърна Дийс. — Винаги правя сам снимките за репортажите си. Не обръщаш ли внимание на имената на фотографите под снимките?

— Не, обикновено не обръщам — каза Морисън и погледна към временното заглавие, което Дийс бе залепил най-отгоре на историята за пингвините. Либи Гранит, дежурната редакторка, щеше да предложи определено по-сочно и по-цветисто заглавие — това бе в края на краищата нейна работа, — но инстинктът на Дийс бе добър, той изпипваше нещата си до заглавията и винаги нацелваше правилната улица, че и адреса и номера на апартамента. Този път заглавието беше: ИЗВЪНЗЕМЕН РАЗУМ НА СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС. Пингвините определено не бяха извънземни и доколкото Морисън си спомняше, живееха на Южния полюс, но тези неща почти нямаха значение. Читателите на „Инсайд вю“ бяха луди както на тема извънземни, така и на тема разум (може би защото мнозина от тях се чувстваха като първите и определено им липсваше второто), това бе всичко, което имаше значение за тях.

— На заглавието нещо му липсва — започна Морисън, — но…

— Имаме Либи за тази работа — завърши Дийс вместо него. — Значи…

— Значи? — попита Морисън. Очите му бяха широко отворени, сини и безизразни зад очилата със златни рамки. Той сложи ръката си отново върху папката, усмихна се на Дийс и зачака.

— Какво искаш да кажа? Че съм сгрешил?

Усмивката на Морисън се разшири с милиметър-два.

— Само това, че и ти би могъл да сгрешиш. Това ще свърши работа — знаеш какъв добряк съм аз.

— Да, на мен ги разправяй тези работи — каза Дийс, но почувства облекчение. Можеше да се примири с известно унижение, но ако трябваше да пълзи по корем, щеше да бъде непоносимо.

Морисън седеше и го гледаше, а дясната му длан притискаше папката.

— Добре, може би аз съм сгрешил.

— Колко великодушно от твоя страна, че си го признаваш — каза Морисън и му подаде папката.

Дийс лакомо я стисна, занесе я до стола до прозореца и я отвори. Това, което прочете, не бе повече от няколко съобщения на телеграфните агенции и изрезки от няколко седмичника на малки градчета, но направо взриви съзнанието му.

„Как не съм го забелязал? — помисли си той. — Защо не съм го забелязал?“

Той не знаеше… но разбра, че ще трябва да постави под въпрос мястото си на водач на стадото в сензационната журналистика, ако пропусне още няколко такива истории. Разбра и нещо друго: ако беше на мястото на Морисън (а Дийс се бе отказал от редакторския пост на „Инсайд вю“ не веднъж, а два пъти през последните седем години), той щеше да го накара да пълзи по корем, преди да му даде досието.

„Остави това. Ако беше на негово място, а той на твоето, щеше незабавно да го уволниш.“

Мисълта, че може би се износва, премина през ума му. Процентът на износване в този бизнес бе доста висок. Очевидно можеш да пишеш с години за летящи чинии, които са отнасяли цели бразилски селца (илюстрирани обикновено с нефокусирани фотографии на електрически крушки, висящи на оголени жички); кучета, които могат да смятат, и безработни бащи, които насичат децата си като дърва за огрев. А един ден просто ти избива чивията. Както на Доти Уолш, която се бе прибрала една нощ и се бе удушила във ваната с найлонова торбичка от химическо чистене, замотана около главата.

Не бъди глупак, си каза той, но въпреки това се чувстваше неловко. Историята бе ей там, голяма колкото живота и два пъти по-грозна. Как, по дяволите, би могъл да я пропусне?

Той погледна към Морисън, който се бе наклонил назад в стола си с ръце, подпрени върху корема, и го наблюдаваше.

— Е, какво? — попита Морисън.

— Да — каза той. — От това може да излезе нещо голямо. На всичкото отгоре мисля, че това е неподправената — чиста — истина.

— Не ми пука дали е истина или не — каза Морисън, — ако увеличи тиража. А тази история ще вдигне рязко тиража ни, нали Ричард?

— Да. — Той се изправи и пъхна папката под ръка. — Искам да тръгна по следите на оня тип, като започна с първия известен случай, този в Мейн.

— Ричард?

Той се обърна към вратата и видя, че Морисън гледа към фотографиите. Той се усмихваше.

— Какво ще кажеш, ако наредим най-добрите от тях до една снимка на Дани де Вито в „Батман“?

— Няма да е зле — каза Дийс и излезе. За щастие, въпросите и съмненията внезапно отпаднаха, отново бе подушил силния и непреодолим мирис на кръв и сега искаше само едно — да проследи нещата до края. Краят дойде след една седмица, не в Мейн, не в Мериленд, а много по на юг, в Северна Каролина.