Нона

Обичаш ли?

Чувам я да произнася тези думи — все още продължавам да я чувам. В сънищата си.

Обичаш ли?

Да, отговарям аз. Да, а истинската любов никога не умира.

И тогава се будя с вик.

Не зная как да го обясня, дори сега. Не мога да ви кажа защо извърших тези неща. И по време на процеса не можах. А пък и тук има много хора, които ме питат за това. Има един психиатър. Но аз мълча. Устата ми е заключена. Освен тук, в килията. Тук не мълча. Будя се с вик.

В съня си я виждам как идва към мен. Облечена е в бяла рокля, почти прозрачна, а изражението й е смесица от желание и триумф. Тя идва към мен, пресича тъмната стая с каменен под и мирис на октомврийски рози. Ръцете й са разтворени и аз протягам моите към нея, за да я прегърна.

Усещам ужас, отвращение, неизказан копнеж. Ужас и отвращение, защото зная какво е това място, копнеж, защото я обичам. И винаги ще я обичам. Понякога ми се иска в този щат да има смъртно наказание. Кратка разходка по мрачен коридор, стол с висока облегалка, към който има стоманен шлем, скоби… бързо раздрусване и ще бъда при нея.

Когато се събираме заедно в съня ми, страхът ми расте, но не мога да се отделя от нея. Ръцете ми притискат гладката повърхност на гърба й, кожата й под коприната. Тя ми се усмихва с онези дълбоки, черни очи. Главата й се наклонява към моята и устните й се разтварят готови за целувка.

И тогава тя са променя, сбръчква се. Косата й става груба и сплъстена, стапя се от черно към грозно кафяво, което се плисва по кремавата белота на бузите й. Очите й се свиват и стават лъскави. Бялото им изчезва и тя ме гледа с мънички очички, като две излъскани парченца гагат. Устата й се превръща в бездна, от която се подават криви жълти зъби.

Опитвам се да изкрещя. Опитвам се да се събудя. Не мога. Хванат съм. Винаги ще съм хванат. В лапите съм на огромен, отвратителен гробарски плъх. Светлините се залюляват пред очите ми. Октомврийски рози. Някаква камбана бие на умряло.

— Обичаш ли? — шепне това нещо. — Обичаш ли? — Когато се навежда към мен усещам, че дъхът му е мирис на рози, мъртви цветя в костница.

— Да — казвам аз на плъхоподобното нещо. — Да, а истинската любов никога не умира. — Тогава извиквам и се събуждам.

Мислят, че това, което сме направили заедно ме е накарало да полудея. Но мозъкът ми продължава да работи, така или иначе, и аз не съм преставал да търся отговор. Все още искам да науча как се случи това и какво беше.

Дадоха ми лист и флумастер. Ще запиша всичко. Може би ще отговоря на някои от техните въпроси, а може би, докато го правя, ще отговоря и на някои от моите. А когато свърша, има още нещо. Нещо, което те не знаят, че имам. Нещо, което взех. Под дюшека ми е. Нож от стола на затвора.

Трябва да започна, като ви разкажа за Августа.

Докато пиша, тук е нощ, хубава августовска нощ пронизана от ярки звезди. Виждам ги през мрежата на моя прозорец, който гледа към двора за разходки и към парче небе, което мога да скрия с два пръста. Горещо е, и аз съм само по гащета. Чувам тихите летни звуци на жаби и щурци. Но само като затворя очи, мога да върна зимата. Острият мраз в онази нощ, студът, острите, враждебни светлини на един град. Един чужд град. Беше четиринадесети февруари.

Нали виждате, всичко си спомням.

И вижте ръцете ми — мокри от пот, как са настръхнали сега.

Августа.

Когато стигнах до Августа бях повече мъртъв, отколкото жив, толкова беше студено. Хубав ден бях избрал да кажа сбогом на колежа и да тръгна на автостоп на запад. Студът беше толкова жесток, че можеше да замръзна, преди да съм излязъл от пределите на щата.

Едно ченге ме изрита от магистралата и ме заплаши, че ще ме арестува, ако ме види пак да вдигам ръка там. За малко да му запуша устата и да го оставя да го направи. Равната отсечка от магистралата с четирите си платна приличаше на самолетна писта. Вятърът плющеше и разнасяше пухкавия сняг по бетона. А за анонимните зад стъклата на колите, всеки, който е на резервното платно в тъмна нощ, или е изнасилвач или пък убиец, а ако има дълга коса, към това се добавят маниак-педофил и перверзник.

Опитвах известно време на страничния път, но без успех. И някъде към осем и петнадесет разбрах, че ако не отида някъде бързо да се стопля, ще предам богу дух.

Вървях около два километра и чак тогава намерих някаква комбинация от бензиностанция и закусвалня на път 202, там, където започваха очертанията на града. Неоновият надпис гласеше: ВКУСНИТЕ ХАПКИ НА ДЖО. На чакълестия паркинг имаше три големи автобуса и един нов Седан. Над вратата висеше увехнал Коледен венец, който никой не се сещаше да свали и един термометър, който показваше петнадесет градуса под нулата. Нямах нищо, с което да си покрия ушите, освен косата си, а кожените ми ръкавици се разпадаха. Върховете на пръстите ми бяха станали като дърво.

Отворих и влязох.

Първото нещо, което ме лъхна бе жегата — топла и хубава. После някаква кънтри песен в джубокса, нямаше начин да се сбърка гласа на Мърл Хагърд: Не обичаме дълги коси, а ги стрижем ниско, за да не сме като хипитата във Фриско.

Третото нещо, което ми направи впечатление, бе Окото. Човек знае за Окото още, когато си остави косата да порасне над ушите му. От този момент нататък хората знаят, че той не е от Лъвовете, Лосовете или друго братство. Човек знае за Окото, но не може да свикне с това.

В момента хората, които ме наблюдаваха с Окото, бяха четирима шофьори на камиони, седнали в едно сепаре, още двама на бара, две стари дами в евтини кожени палта и сини питиета, един готвач на аламинути и едно свито момче със сапунена пяна по ръцете си. В отдалечения край на бара седеше едно момиче, но то гледаше в кафето си.

Тя бе четвъртото нещо, което ми направи впечатление.

Достатъчно съм голям, за да зная, че няма такова нещо като любов от пръв поглед. Това е за дечковците, дето си държат ръцете и се разхождат, нали така?

Но когато я погледнах, изпитах нещо. Може да ви е смешно, но ако бяхте я видели, нямаше да ви е смешно. Тя беше направо непоносимо красива. Знаех, че всички в заведението знаят това така добре, както и аз. Както знаех, че и нея са я оглеждали преди аз да вляза. Косата й бе черна като въглища, толкова черна, че изглеждаше направо синкава на флуоресцентната светлина. Тя падаше свободно върху раменете на протритото й кожено палто. Кожата й бе млечнобяла, едва се чувстваше кръвта под нея — студа, който бе донесла със себе си. Тъмни, черни като катран мигли. Сериозни очи, леко дръпнати нагоре в ъглите. Сочни, гъвкави устни под правилния, патрициански нос. Не знаех как изглежда тялото й. Не ме интересуваше. Сигурно и вас нямаше да ви интересува. Стигаше й само това лице, тази коса, това излъчване. Беше изящна. Това е единствената дума, която бе подходяща за нея.

Нона.

Седнах на две столчета от нея, готвачът на аламинути дойде до мен и ме погледна.

— Какво?

— Кафе, моля.

Той отиде, за да го донесе. Някъде зад мен някой каза:

— Май Христос се е върнал на земята, точно както мама казваше, че ще стане.

Свитото момче, което миеше чиниите, се засмя ситно кис-кис. Шофьорите на камиони на бара се присъединиха.

Готвачът ми донесе кафето, тупна го на бара и разля малко върху размразяващата се плът на ръката ми. Бързо се дръпнах назад.

— Извинете — каза той безразлично.

— Той сам ши съ опраи — извика един от шофьорите в сепарето. Близначките със сините питиета платиха сметките си и бързо се изнесоха. Един от пътните рицари се завлече до джубокса и пусна нова монета. Джони Кеш запя „Момче на име Сю“. Засърбах кафето си.

Някой ме дръпна за ръкава. Обърнах глава и я видях пред себе си — беше се преместила на празния стол. Лицето й, толкова близко до моето, направо ме ослепяваше. Разсипах още малко от кафето си.

— Извинете — гласът й бе дълбок.

— Моя е вината. Още не си усещам пръстите.

— Аз…

Тя спря, сякаш не знаеше какво да каже. Изведнъж разбрах, че е изплашена. Усетих как отново ме обхваща първоначалната ми реакция при вида й — да я защитя, да се грижа за нея, да й помогна да не се страхува.

— Трябва да се кача на някоя кола — каза тя забързано.

— Не посмях да помоля някой от тях. — Тя махна едва доловимо към шофьорите в сепарето.

Как да ви убедя, че бях готов на всичко — всичко — за да мога да й кажа: Разбира се, допий си кафето, колата ми е паркирана отпред. Сигурно звучи невероятно, че се чувствах така само след десетина думи от нейна страна и горе-долу същия брой от моя, но така си беше. Да я гледаш бе все едно да гледаш оживяла Мона Лиза или Венера Милоска. А имаше и още едно чувство. Чувството, че внезапна, мощна светлина е била запалена в объркания мрак на съзнанието ми. Щеше да е по-лесно, ако можех да кажа, че тя е една лека мацка, а аз — сваляч, който бързо се справя с мадамите, но нито тя беше такава, нито аз. Всичко, което знаех в момента бе, че нямам това, което на нея й трябва и това направо ме смачкваше.

— Аз съм на стоп — казах й аз. — Едно ченге ме изрита от магистралата и дойдох тук, само за да се постопля. Много съжалявам.

— От университета ли си?

— Бях. Напуснах преди да ме изключат.

— У дома ли си отиваш?

— Нямам дом. Бях в сиропиталище. Спечелих стипендия. Обаче всичко развалих. Сега не знам къде отивам. — Животът ми в пет изречения. От това изглежда станах още по-потиснат.

Тя се засмя — на мен ми стана горещо, после студено.

— Май сме от един дол дренки.

От един дол ли каза? Да, от един дол. Но дренките от един дол не са непременно едни и същи, нали?

Тъкмо щях да пусна най-добрия си лаф — нещо като „Така ли?“ — когато върху рамото ми се стовари ръка.

Обърнах се. Беше един от шофьорите от сепарето. По брадата му бе поникнала русолява четина, а от устата му стърчеше клечка за зъби. Миришеше на машинно масло.

— Мисля, че си си свършил кафето — каза той. Устните му се раздалечиха от клечката като в усмивка. Имаше безброй бели зъби.

— Какво?

— Ти овони всичко, бе мъжки. Нали си мъжки? Трудно е да разбере човек.

— И ти не си кой знае какво цвете — казах аз. — И какъв лосион за бръснене използваш, красавецо? Смазочен лосион ли?

Той ме удари през лицето с отворена длан. Видях малки черни точици.

— Никакъв бой тук — каза готвачът. — Ако смяташ да го размажеш, направи го отвън.

— Хайде, проклето комунистче — каза шофьорът.

На това място се предполага, че момичето би трябвало да каже нещо като „Остави го“ или „Свиня“. Тя не каза нищо. Наблюдаваше ни трескаво втренчена. Беше страшно. За първи път осъзнах колко са големи очите й.

— Още веднъж ли да те ударя?

— Не. Хайде, пъзльо.

Не зная как ми дойде в устата. Нямам навик да се бия. Не съм много добър. А още по-малко ме бива да наричам някого нещо. Но тогава бях бесен. Изведнъж ме обзе желание да го убия.

Може би той го усети. За част от секундата по лицето му премина сянка на неувереност, подсъзнателно съмнение, че може би не е избрал подходящото хипи. После изчезна.

Той нямаше да отстъпи пред някакъв дългокос, елитарен феминизиран сноб, който използва знамето, за да си бърше задника — поне не пред приятелите си. Един голям, нафукан шофьор на камион не можеше да си го позволи.

Пак ме хвана яд. Перверзник? Перверзник? Усетих, че излизам от кожата си, а това бе приятно чувство. Езикът, ми бе надебелял. Стомахът ми бе залепнал.

Отидохме до вратата и приятелчетата на шофьора си изпотрошиха краката от бързане да не изпуснат сеира.

Нона? Мислех си за нея, но някъде далеч в подсъзнанието ми. Знаех, че Нона ще е там. Нона щеше да се погрижи за мен. Знаех го така, както знаех, че навън ще е студено. Беше странно да е толкова сигурен човек в момиче, което е срещнал буквално преди пет минути. Странно беше, но тогава не си помислих за това. Чак по-късно ми дойде на ум. Съзнанието ми бе заето — не, бе съвсем изтрито — от гъстия облак на яростта. Бях готов да убия някого.

Студът бе остър и концентриран, имах чувството, че го режем с телата си като с ножове. Замръзналият чакъл на паркинга дрезгаво хрущеше под тежките ботуши на моя противник и под обувките ми. Луната, пълна и подпухнала, ни гледаше с празното си око. Около нея се виждаше едва доловим пръстен, предвещаващ лошо време. Небето бе черно като нощ в пъкъла. Зад краката си оставяхме мънички сенки като джуджета, в монохромния светлик на единствената лампа, инсталирана високо на един стълб зад паркираните автобуси. Дъхът ни хвърляше във въздуха пухкави пера на къси откоси. Шофьорът се обърна към мен, ръцете му в ръкавици, се свиха на юмруци.

— Добре, кучи сине — каза той.

Имах чувството, че се подувам — цялото ми тяло се подуваше. Имах някакво притъпено усещане, че интелектът ми ще бъде затъмнен от нещо невидимо, което никога не бях подозирал, че съществува у мен. Беше ужасяващо, но едновременно с това аз го посрещнах с радост, желаех го, копнеех за него. В този последен момент на здрав разум ми се стори, че тялото ми се е превърнало в каменна пирамида или циклон, който може да помете всичко пред себе си като купчина шарени клечки. Шофьорът изглеждаше дребен, жалък, незначителен. Изсмях му се. Изсмях се и звукът прозвуча така тъмно и зловещо като осветеното от луната небе.

Той тръгна към мен, размахвайки юмруци. Ударих лесния му и получих един ляв по лицето, без въобще да го усетя, после го ритнах в корема. От него излезе въздух на бял облак. Той се опита да се дръпне назад, като се държеше и кашляше.

Заобиколих зад него, като продължавах да се смея като селско куче, което лае към луната и го ударих три пъти, преди той да успее да се извърне дори на една четвърт — в шията, в рамото и едното червено ухо.

Той нададе вой и едната от махащите му ръце леко ме докосна по носа. Яростта, която ме бе обзела, избухна в мен като атомна бомба и аз пак го ритнах, вдигайки крака си, колкото може по-високо и с колкото може по-голяма сила. Той изкрещя в нощта и чух как изпука ребро. Той се сви и аз скочих върху него.

На процеса един от другите шофьори даде показания, че съм бил като диво животно. Така беше. Сега не си спомням много, но си спомням, че ръмжах като диво куче.

Възседнах гърба му, грабнах с две ръце мазната му коса и започнах да трия лицето му в чакъла. В плоската светлина на електрическата крушка кръвта му изглеждаше черна, като на бръмбар.

— Господи, престани! — изкрещя някой.

Някакви ръце ме хванаха за раменете и започнаха да ме дърпат. Видях пред очите си размазани лица и започнах да ги удрям.

Шофьорът се опитваше да изпълзи. Лицето му представляваше втренчена кървава маска, през която се взираха замаяните му очи. Започнах да го ритам, избягвайки останалите, пуфтейки от удоволствие всеки път, когато го докопах.

Той вече не можеше да ми отвърне. Единственото, което се опитваше да направи, бе да се измъкне. Всеки път, когато го ритнех, очите му се присвиваха и се затваряха, като очите на костенурка и той замръзваше на едно място. После пак тръгваше да пълзи. Изглеждаше тъпо. Реших, че ще го ритам, докато го убия. После щях да убия и останалите — всички, с изключение на Нона.

Отново го ритнах и той падна по гръб и ме погледна замаян.

— Предавам се — изграчи той. — Чуваш ли, предавам се! Моля те, моля те…

— На ти, красавецо — изхриптях аз. — На ти едно предавам се.

Забих ръце в шията му.

Трима от тях скочиха едновременно върху мен и ме свалиха от него. Изправих се, все още ухилен и тръгнах към тях. Те отстъпиха назад, трима мъжаги, позеленели от страх.

Нещо в мен щракна и всичко свърши.

Просто хей така, свърши и останах аз, изправен на паркинга на закусвалнята „Вкусните хапки на Джо“, дишах тежко, бях ужасен и ми се гадеше.

Обърнах се и погледнах към закусвалнята. Момичето беше там, красивите й черти бяха озарени от триумф. Тя вдигна юмрук на нивото на рамото си за поздрав, както беше направил един от „Черните пантери“ на Олимпиадата.

Обърнах се към мъжа на земята. Той се опитваше да изпълзи и когато го приближих, очите му се вдигнаха изплашено нагоре.

— Не го пипай! — извика един от приятелите му.

Погледнах ги объркан.

— Съжалявам… не исках да… да го ударя така лошо. Дайте да помогна…

— Я се махай оттук — каза готвачът. Той беше застанал пред Нона на стъпалата, а в ръката си стискаше мазна шпатула. — Ще извикам ченгетата.

— Виж какво, приятел, той започна пръв! Той…

— Не ми давай акъл, въшлив педал такъв — каза той, като отстъпи назад. — Знам само, че ти за малко щеше да го убиеш. Ще извикам ченгетата! — и той се втурна вътре.

— Добре — казах аз, без да говоря на някого конкретно. — Добре, щом така казвате, добре.

Бях си оставил кожените ръкавици вътре, но не ми се струваше, че е добра идея да се върна да си ги взема. Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах към отбивката от магистралата. Изчислих, че шансът ми да спра някоя кола, преди да са дошли ченгетата, е едно на десет. Ушите ми замръзваха и ми се повдигаше. Гадна нощ.

— Почакай! Хей почакай!

Обърнах се. Беше тя, тичаше да ме настигне, косата й се вееше зад нея.

— Ти беше прекрасен — каза тя. — Прекрасен.

— Ударих го лошо — казах аз тъпо. — Досега никога не съм правил такова нещо.

— Да беше го убил!

Запремигах към нея в заскрежената светлина.

— Трябваше да чуеш какви неща говореха за мен, преди да дойдеш. Смееха се гърлено, мощно, мръснишки — хо, хо, вижте го малкото момиченце, излязло е по тъмно. Къде си тръгнала, миличка? Искаш ли да те закараме? Ще те повозя, ако първо ти ме повозиш. Гадове!

Тя погледна ядосано назад, сякаш можеше да ги простре мъртви само с един поглед на черните си очи. После се обърна към мен и пак ми се стори, че някъде в съзнанието ми се запали прожектор.

— Казвам се Нона. Идвам с теб.

— Къде? В затвора ли? — оправих косата си с две ръце. — Най-вероятно първият, който ни качи, ще е ченге. Готвачът каза, че има намерение да извика полиция.

— Аз ще махам на колите, ти ще стоиш зад мен. На мен ще спрат. На момичетата им спират, ако са красиви.

Не спорих с нея по този въпрос, защото не можех, пък и не исках. Любов от пръв поглед? Може би. Но имаше нещо.

— Ето — каза тя, — забрави си ги. — И ми подаде ръкавиците.

Тя не беше се връщала вътре, което означаваше, че през цялото време ги е държала. Знаела е, че ще дойде с мен. Усетих едно особено чувство. Сложих си ръкавиците и ние тръгнахме към отбивката.

Оказа се права. Качихме се на първата кола, която се появи.

Не бяхме говорили, докато чакахме, но сякаш си бяхме казали много неща. Няма да ви разправям ала-бала за свръхсетивните възприятия и други такива, но вие знаете за какво става въпрос. Сигурно сами сте го усещали с някого, с когото сте много близки. Не е нужно да разговаряте. Комуникацията се измества в нов, високочестотен обхват. Не се познавахме. Знаех само малкото й име и като си помисля сега. май никога не й казах своето. Но комуникирахме. Не беше любов. Много ми е неприятно да го повтарям, но чувствам, че трябва. Няма да цапам тази дума с това, което беше между нас — не, след това, което направихме, не след Касъл Рок, не след сънищата.

Висок пронизителен вой раздра студената тишина на нощта, ту се надигаше, ту затихваше.

— Мисля, че това е линейка — казах аз.

— Да.

Пак тишина. Лунната светлина избледняваше зад сгъстяващите се облаци. Помислих си, че пръстенът около луната не беше излъгал. Преди да отмине нощта, щеше да завали сняг.

Зад хълма се показаха светлини.

Застанах зад нея, без да има нужда да ми се казва. Тя приглади косите си назад и вдигна красивото си лице. Когато видях, че колата дава мигач и се готви да завие, бях обхванат от чувство на нереалност — беше нереално, че това красиво момиче беше решило да дойде с мен, беше нереално, че бях набил някого до такава степен, че е трябвало да извикат линейка, беше нереално да си мисля, че до сутринта можех да попадна в затвора. Нереално. Усетих, че съм се оплел в паяжина. Но кой беше паякът?

Нона махна с ръка. Колата — Шевролет Седан — мина край нас и аз помислих, че ще продължи. Тогава светнаха стоповете и Нона ме грабна за ръката.

— Хайде, ще ни качат! — Тя ми се усмихна с детинска радост и аз също й се усмихнах.

Мъжът ентусиазирано се протягаше, за да й отвари предната врата. Когато светна лампата в купето, успях да го видя — доста едър човек, в скъпо палто от камилска вълна, сивеещ под периферията на шапката си, чертите му издаваха благополучие, смекчени от добра храна. Бизнесмен или търговец. Сам. Когато ме видя, той трепна, но беше твърде късно, за да вк…