Неумолимият пръст на съдбата

Пред всички други удоволствия Андрей Семьонович Миловидов предпочиташе едно меко кресло, кафе с овесени бисквити и тиха музика вечер. От това впрочем не следваше, че постъпките му напомняха отмерения ход на машините — ритъм, който не познаваше фантазии и нарушения. Образът на такъв един човек е абстракция, нещо като идеалния газ. Реалният Миловидов беше седнал тази вечер пред радиоприемника и въртеше насам-натам копчето за настройка на вълните.

Ува-у, вз-з, грр-р, псс-т!

Гласовете на поне десет радиостанции, вой, свистене и прашене се сливаха в кошмарна нота. Тая какофония обаче забавляваше Миловидов и той повтори своя подозрителен от психиатрично гледище опит.

Ува-у, вз-з, грр-р, псс-т!

„… Днес, двадесет и четвърти юли, в града ни пристигна футболният отбор на…“

Втръсналият му глас на говорителя от местната радиостанция едва не накара Андрей да потърси музика, но в този момент се запита: „Нима днес не е двадесет и трети?“

Беше двадесет и трети. В качеството си на касиер в спестовна каса той съвсем точно знаеше това, понеже неправилно вписаната в паричните документи дата е извор на всевъзможни неприятности и заради клиентите в този смисъл бе нужно око, да, око! Удивително е колко небрежно се отнасят хората с числата!

Но говорителят отново спомена двадесет и четвърти в смисъл на днес и Миловидов започна да слуша репортажа за хода на сенокоса, защото го заинтригува толкова упоритото повтаряне на една и съща грешка. Заинтригува го и го възмути. Това е просто безобразие, да, да, безобразие! — да се отнасят така небрежно към служебните си задължения. „Ето, влаковете също закъсняват“ — помисли Миловидов. Той чакаше какво ще стане по-нататък.

По-нататък следваше информация за зарибяването на водоемите, за новите указания на КАТ, за партидата вносни мъжки костюми, пристигнали в универмага и за това, че днес са ограбили спестовната каса на улица „Априлска“. Същата тази, в която работеше Андрей Семьонович.

„… А сега времето. Утре, двадесет и пети юли, в областта се очаква променлива облачност, без валежи. На места…“

Гласът бавно заглъхваше, сякаш притежателят му се отправяше към оня свят. Андрей нервно завъртя регулатора, но не успя да върне гласа. Нещо изпращя в етера — и толкова.

Андрей Семьонович машинално погледна часовника си. Беше осем и четвърт, а по това време, както сигурно знаеше, местната радиостанция не излъчваше никаква емисия. И внезапно Андрей се почувствува зле. Креслото под него сякаш се повдигаше и спускаше като въздушен балон.

Сутринта на двадесет и четвърти малката и не особено оживена спестовна каса на улица „Априлска“ се отвори както винаги в девет часа. Както винаги Андрей Семьонович дъхна върху очилата си, изтри ги с края на кърпичката и се приготви да приема и да дава парите. Ако се вярваше на съобщението, днес трябваше да го ограбят. Може би ще употребят и оръжие. Дори сигурно ще употребят оръжие.

Мислите на Андрей Семьонович работеха като воденични камъни на повредена мелница. Поради причини, ясни за всеки нормален човек, той още вчера изостави идеята да позвъни в милицията. По същите причини не можеше да заговори и с колегите си, а в намеците и разпитването не беше майстор. Колкото повече мислеше, толкова по-безизходно му се струваше положението. Можем ли, като знаем бъдещето, да го променим? И ако можем, то как? И какво трябва в края на краищата да стори? Той не намери отговор.

Ръцете му продължаваха да действуват независимо от главата — смяташе, изчисляваше, проверяваше, даваше, вземаше, отмяташе, подписваше… И външният свят, зад гишето, му приличаше на странен аквариум, в който се мяркаха, движеха устни, прилепваха се към стъклото все нови и нови лица. Те се сменяха в ритъма на преминаващите през пъргавите му пръсти жълти, сини, зелени, червени и лилави хартийки. Пачка след пачка, портрет сред портрет („Как могат хората да не знаят, че парите в купчинката трябва винаги да лежат в една посока?“), единадесет, дванадесет… прехвърли топчето на сметалото… седемдесет и едно минус деветнадесет — всичко това сега не минаваше през съзнанието му. Да допуснем, че той действително е узнал бъдещето. Тогава какво може да промени, ако съобщението почива на събитие, което той желаеше да премахне? Нали ако успее да предотврати едно събитие, това означава, че то няма да се случи? Че тогава как е узнал за него? А може би съществува не едно бъдеще?

— В универмага са докарали вносна стока — съобщи контрольорката в паузата между двама клиенти.

— Тъй ли? — трепна Андрей Семьонович. — Откъде знаете?

— Прошепна ми го една позната продавачка в автобуса. Май че били само мъжки костюми. Може да прескоча към обед…

— А плат трико има ли? — осведоми се над главата на Миловидов завеждащата.

„Две слаби жени — тъжно си помисли Миловидов. — А до милиционера на кръстовището има цял квартал.“

— … Нали, Андрей Семьонович?

— А?

— Колко сте бледен, драги. Неразположен ли сте?

— Не, не, всичко е наред.

— Аз мисля, че сив костюм по ще ви прилича.

— Нима?

Андрей Семьонович погледна поизвехтелите ревери на сакото си и изведнъж съвсем ясно, като в кошмар, видя на мястото на джобчето едно уголемяващо се петно от кръв. В предаването не се споменаваше нищо за жертви, но това не значеше, че е нямало!

Десетолевката се изплъзна от пръстите му и падна на пода — такова нещо отдавна не му се бе случвало. За щастие някой заговори контрольорката и тя забрави за въпроса си.

Андрей Семьонович не мислеше вече за нищо друго, освен за своята възможна смърт. Никога не бяха ограбвали неговата спестовна каса, от десет години в града изобщо не се бе случвало подобно нещо, но Миловидов със сигурност знаеше, че при нападение има жертви и най-често това са касиерите. А какво можеше да стори?

Все пак в съзнанието му постепенно се промъкваше мисълта, че както и да стои въпросът с изменяне на бъдещето, стрелбата не е задължителен пункт, щом в съобщението не се споменаваше за нея. Значи, съдбата му все пак можеше да варира в тези граници. Една не съвсем безупречна логика, но когато над човек виси неизбежна заплаха, на него не му е до логика. Странно, сега той никак не се съмняваше, че предаването е дошло от бъдещето. Впрочем, в това нямаше нищо странно: Андрей Семьонович свято вярваше в онова, което се говореше и пишеше, а многобройните научно-популярни статии отдавна го бяха убедили, че науката може всичко.

Колкото повече стрелката наближаваше дванадесет, толкова по-силно го обземаше страхът. Това вече не беше оня страх, когато мисълта трескаво, но ясно търси изход, а животински страх, когато вътре в тебе всичко се вледенява и ти се иска да побегнеш, където те води инстинктът. В предаването се казваше, че обирът е станал около обед, а сега беше почти единадесет.

Това се случи след един час. Може би и по-рано…

— Викат ме на съвещание — затваряйки телефона, рече завеждащата. — Нищо, сега има малко посетители, ще се справите и без мене… Ще се върна към два.

— Полина Филиповна! — попита контрольорката. — А ако дойдат за плащания?

— Поемете ги вие, миличка. Какво особено има, не е за пръв път.

— Вечно с нейните съвещания, а ти поемай отговорността — измърмори контрольорката, когато вратата хлопна зад Полина Филиповна.

Тя явно търсеше съчувствието на Андрей Семьонович и той винаги й го оказваше — правеше го вече механично, като навика да си мие зъбите. Дори и сега успя да изтръгне от себе си едно съчувствено „хм!“.

Единадесет и половина. Андрей отдавна бе изгубил интерес към хората, които идваха на гишето му. Ръце — в центъра на вниманието му обикновено имаше ръце, които се протягаха, даваха, вземаха. Понякога, когато беше претрупан или преди затваряне, той се сърдеше, ако ръцете се бавеха, поставяха парите по-далеч, та трябваше да се протяга за тях. Но в спокойните минути понякога се забавляваше да брои колцина имат мръсни нокти. Или класифицираше ръцете според това, как се отнасят към парите: в мъртва хватка ли ги вземат, или нежно; безразлично — или пренебрежително. Но общо взето, беше неприязнено настроен към ръцете, които вземат, защото трябваше да им брои пари. Тази неприязненост си имаше причина. Така или иначе, от увеличаването или намаляването на влоговете зависеше планът и следователно премиалните. Но дори това не беше главното. Андрей Семьонович обичаше парите, както дърводелецът обича инструмента си, шофьорът — автомобила си, писателят — своето перо. Затова му бяха приятни ръцете, които даваха, и той им съчувствуваше, когато се разделяха с парите. Мнозина несъзнателно ги задържаха за едва доловими частици от секундата — този миг за Андрей Семьонович бе красноречива поема. Да разпределя, да изглажда измачканите банкноти той също обичаше — сякаш сресваше разрошени хлапета.

Но сега гледаше парите с ужас. Това бе вероломство от тяхна страна! — да изложат живота му на опасност. Да, вероломство! Никому не бе сторил нищо лошо, винаги се бе държал мирно, тогава защо? Защо?

Животът на един касиер е пълен със скрити вълненията нали отговаря за всяка попаднала в ръцете му банкнота и всяка грешка в пресмятането води далече, до сериозни последици. Андрей Семьонович дори сам не съзнаваше, но в душата му живееше един постоянен и отдавнашен страх, разрушителен като ръжда. Страх, който той се бе научил да крие от самия себе си. А в резултат — страхопочит пред параграфите и инструкциите, желанието те да бъдат колкото може повече, защото ограничаваха свободата на постъпките му и следователно намаляваха възможността той самият да допусне грешка. Макар че това беше, разбира се, чиста самозаблуда. Цялото му поведение се бе изградило и установило под въздействието на този страх и сега Андрей Семьонович се чувствуваше гол, беззащитен, защото нищо не го предпазваше от предстоящото нещастие — нито прегради, нито инструкции, нито създадени от него самия правила. Сигурно така би се чувствувала измъкната от черупката си костенурка. Костенурката, която знае, че ще я измъкнат от черупката й.

Сега Андрей Семьонович разстроено наблюдаваше мяркащите се зад стъклото лица, опитвайки се да отгатне кое от тях ще го изгледа безжалостно. Такова безжалостно лице още нямаше. Появяваха се само обикновени лица — изморени, благодушни, загрижени, скучаещи. Онзи, когото очакваше и ясно си представяше, още не се появяваше.

Той несвързано кроеше планове. Да натисне сигналния бутон — нали би могъл и случайно да го докосне? По-добре скандал, отколкото… Искаше вече да го направи. Но не можа. Цялата му жизнена енергия сега едва стигаше за привичните автоматични движения и той ги извършваше, сякаш те създаваха магически кръг, сякаш докато се придържа към този не от него създаден ред, силата на този ред ще пропъди нещастието. Редът беше като стените на дома му, като стените на крепост — той не можеше да ги пробие.

Хрумна му да отиде в тоалетната, когато стрелките съвсем се приближат до дванадесет. Но вродената му почтителност не му позволяваше да остави една жена. Пък и как би могъл да отгатне точно кога да излезе? Като заек пред погледа на боа, той вече не кроеше как да предотврати приближаващото се събитие. То ще се случи, беше се примирил. И макар още нищо да не беше намислил, в дъното на душата си знаеше вече как ще постъпи.

Външно продължаваше да работи както преди.

Може би е този човек… Или този… Не, не е този. Лицата се движеха зад стъклото, гледаха го сякаш от друг свят.

Дванадесет часа.

— Зле ли ви е, Андрей Семьонович?

Защо пита така?

— А… Да, малко. Май ме тресе — той изтри студената си пот.

— Времето е такова, трябва да се погрижите за себе си, Андрей Семьонович.

— Нищо, нищо…

Той ще се погрижи, разбира се, че ще се погрижи.

Дванадесет и пет. И десет.

Изведнъж му хрумна радостно предположение. Предаването е идвало от следващата година! Ами да, естествено! Защо пък реши, че е от настоящата? Разбира се, че е от другата, следващата.

Андрей Семьонович изпита такова блаженство, сякаш му се върнаха юношеските години, когато самоуверено оглеждаше всички възрастни, защото пред него лежеше целият му живот и той можеше да се разпорежда с него, докато те вече се бяха разпоредили. А той ще се разпореди по-хубаво! Мило му се стори тясното помещение на спестовната каса с боядисаните си като дъбова облицовка стени, денят зад прашния прозорец, полираната от лакти преграда, пукнатината на тавана, осеяна с петна от влага, която цял месец вече обещаваха да ремонтират.

Нямаше никой зад стъклената преградка, последният клиент току-що бе изтеглил пари от влога си и си бе отишъл. Такива необясними паузи се случваха почти всеки ден; сега тази безлюдност най-добре отговаряше на пролетното настроение на Андрей Семьонович.

Внезапно това настроение изчезна, сякаш го бе издухал студен вятър. Ако някой търси подходящ момент, има ли по-подходящ от минутите, когато в спестовната каса седят само двама души?

— Андрей Семьонович, миличък, само за минутка ще изчезна, докато няма хора. Аз ей сега…

Андрей Семьонович нищо не отвърна. Всичко беше ясно и неизбежно. Всичко се нагласяше към едно. Отначало извикаха завеждащата, сега излезе и контрольорката. И защо да не се измъкне, когато няма никой? Нали наистина трябваше за нещо да излезе. Точно сега ще се случи това, сега, когато е сам, а в залата е празно и тихо. Ето сега трябва да се появи ТОЙ.

НЕГО, Андрей Семьонович забеляза, когато оня стигна до вратата. По-точно бяха двама. Естествено бе да бъдат двама, та дори трима.

Всичко беше така, както го рисуваше въображението му. Момъкът със смачкана, накривена фуражка, без да обръща глава, обхвана с поглед помещението и, олюлявайки се, се упъти право към гишето на Андрей Семьонович. Ортакът му прилепи плещи към стената до входа, тикна ръце в джобовете и наглед напълно безразличен, впери поглед към улицата.

Лицето на този, който тръгна към гишето, Андрей Семьонович също позна. Разсеяно и безпощадно, от него гледаха мътни като сумрак очи. В тях нямаше нито злоба, нито ожесточение, въобще никакви човешки чувства. И тия очи се приближаваха.

— Какво, дядка, сам ли вехнеш над златото? — Андрей Семьонович го лъхна на бъчва. — Ще трябва да си развържеш кесията…

Андрей Семьонович очакваше да види дулото на пистолет, но ръката на момъка измъкна от джоба само смачкан лотариен билет. Другият до вратата измени позата си — целият се напрегна като пред скок.

Андрей Семьонович взе билета, без да разбира нищо, без да вижда нищо, освен мътните очи, впити в него. В парализирания му от ужас мозък се мярна трескава догадка: „Отвличат ми вниманието, за да…“

Протегнатата му ръка все още държеше билета.

— Е, та? — без каквото и да било изражение запита бандитът. — Дълго ли ще чакаме?

— Свършвай по-бързо — дочу се хрипкав глас откъм вратата.

Андрей Семьонович видя как оня бавно заизмъква нещо от джоба си.

— Сега, сега…

Без да чува собствения си глас, той остави билета, отвори чекмеджето и пачка след пачка започна да трупа парите пред гишето. Но дори в този момент той вършеше всичко с онзи отчетлив автоматизъм, с който извършваше изплащанията, само че по-бързо и без да брои.

Момъкът до прозорчето сграби купчината и нещо в лицето му се промени. Андрей Семьонович не схвана какво.

— Така… културничко — рече той и като разпредели парите по джобовете си, се отправи към изхода.

Приятелят му се вцепени с цигара в едната ръка и клечка кибрит в другата.

— Ама че… — ахна на края той. — Нима…

— И аз мислех, че печалбата е една рубла — мътноокият сви рамене. — Да вървим.

Когато те вече бяха на улицата, Андрей Семьонович отчаяно натисна сигнала, без още да разбира всичко, но вече предчувствувайки, че се е случило непоправимото.