Анджей СапковскиНещо приключва, нещо започва

Пътят, от който няма връщане

„ПЪТЯТ, ОТ КОЙТО НЯМА ВРЪЩАНЕ“, вторият написан от мен разказ, се появи на бял свят през 1988 г., в августовския брой на месечника „Фантастика“, тоест година и девет месеца след дебюта ми, „Вещер“, публикуван в същото това списание „Фантастика“ през декември 1986 г. Но почитаемият читател трябва да знае, че по онова време поне от няколко години се опитвах да създам фентъзи роман, че трудолюбиво събирах различните му фрагменти, конструирах света, героите, декорите и така нататък. И изведнъж се случиха две важни неща.

Първото беше добрият прием на „Вещер“ сред читателите и феновете.

Второто беше осъзнаването ми, че разказите ми може и да се публикуват във „Фантастика“, но никой издател няма да приеме роман от дебютиращ в този жанр полски автор. Така че се налагаше да мисля трезво и реалистично. И когато „Фантастика“ оказа на младия, но обещаващ дебютант лек натиск, настойчиво молейки го за втори разказ, младият, но обещаващ дебютант разсъди трезво и реалистично, след което, без много-много да се помайва и без никаква жал преправи фрагменти от подготвяния роман в разказ. И така се появи „Пътят…“.

Разказът първоначално не беше и не трябваше да бъде по никакъв начин свързан с цикъла за вещера Гералт — по простата причина, че тогава все още изобщо не бях планирал такъв цикъл. И в най-смелите си мечти! По-късно, когато цикълът започна да се оформя, не избегнах ономастичните1 и топономастичните2 съвпадения, внушаващи, че мястото на действието е онази същата Never Never Land3. Но все така избягвах напълно еднозначни връзки — най-доброто доказателство за това е, че боболаците и врановете, хуманоидите, които се появяват в „Пътят…“ изобщо не присъстват във вещерския цикъл, в него почти не се споменава за тях.

Мисълта, че друидката Висена от „Пътят…“ е майката на вещера Гералт, ми хрумна сравнително късно. Това трябваше да бъде детайл, който да „заплита“ фабулата и действието в разказа „Нещо повече“, завършващ сборника „Меч на съдбата“ и свързващ съществуващите до момента дванайсет разказа, посветени на вещера. Фабулата се нуждаеше от тази изясняваща някои неща подробност от биографията на вещера, а на мен — признавам си искрено и без бой — ми беше жал за красивото име на Висена. Име, което, признавам си, изкопах, както и много други, от „Старополска енциклопедия“ на Зигмунт Глогер. Така че Висена се присъедини към цикъла, като стана майка на Гералт — една малко безсърдечна, но симпатична майка, появяваща се в живота на вещера точно тогава, когато трябва. Давайки му — в преносен и буквален смисъл — живот за втори път.

Другият главен герой на „Пътят…“, Корин, не беше удостоен с поврат на съдбата. Той имаше доста обикновено име, което, заклевам се, си измислих сам, а изобщо не съм го откраднал от К. С. Луис; за Корин от цикъла „Нарния“ („Брий и неговото момче“) си спомних едва впоследствие — признавам си, че за мен „Нарния“ беше твърде детска, за да се връщам често към нея и да помня по всяко време героите й.

А за фабулата, която решително се нуждаеше от майката на вещера, бащата беше пословичната втора гъба в борша4. Pedigree5 на вещера по бащина линия не придаваше нищо на историята и не водеше доникъде. Затова и мисълта, че точно Корин от „Пътят…“ е бил бащата на вещера, хрумна съвсем не на мен, а на Мачей Паровски от списание „Фантастика“, на когото тази идея отлично му пасна за стартиращата поредица комикси за вещера. Мачей Паровски, автор на концепцията и сценария на тези комикси, обичаше „Пътят…“, говореше за това многократно, а и включи разказа в антологията „Co większe muchy“ през 1992 г. Така че Корин, героят на „Пътят…“, в комикса стана бащата на вещера. Но сценаристът Мачей Паровски не позволи на Корин да се порадва на потомъка си. Заимствайки малко лукавство от автора, когото адаптираше, Паровски ликвидира Корин на следващия ден след опияняваща и страстна любовна нощ с Висена. Впрочем, който е любопитен относно това кой, какво, защо и как беше там, в комикса, нека да види сам, като вземе назаем архивните вече списания от някой колекционер.

Тези, които наистина направят това, ще си изяснят още нещо. А именно, че идеята за врана, хуманоида с големите червени очи, ми хрумна от обложката на видяна в берлинска книжарница фантастична книга, на която фигурираше точно такъв едроок и червеноок пришълец. Не си спомням заглавието на книгата, но несъмнено беше на издателство „Heyne Verlag“, известно с майсторските си и изящни изображения на кориците на прочутата си поредица от фантастични книги. В споменатия комикс художникът, Богуслав Полх, прибави към моите червени очи на врана още и физиономията на влечуго, че даже и зелени люспи. Но това си е негова собствена художническа licentia poetica6.

И накрая, още нещо: когато „Пътят…“ се публикуваше във „Фантастика“, многократно споменатият вече Мачей Паровски си позволи някои редакторски корекции, без да ги консултира с автора — в края на краищата, кой се церемони с дебютантите? Жертви на редакторската гума станаха преди всичко думи и изрази, които не могат да се използват във фентъзито, защото „едно време не се е говорело така“. Така че забелязах с известно изумление, че в отпечатания във „Фантастика“ разказ „арогантността“ е заменена с „високомерие“, „интелигентният“ е станал „умен“ и така нататък. Тъй като твърдо отстоявам теорията, че фентъзито не се случва в някакво „едно време“ и е безсмислено както архаизирането на езика, така и каквото и да било стилизиране, от версията, която след малко ще прочетете, съм премахнал поправките на Паровски, връщайки се към девствения си ръкопис. Така че имате пред себе си версията, която англоезичните биха определили като unabridged7. Оставям на вас да прецените дали текстът е спечелил или е загубил от това.

I

Птицата с пъстри пера, кацнала на рамото на Висена, зацвърча, размаха криле, шумно излетя и се снижи в храсталака. Висена задържа коня, за момент се заслуша, после предпазливо продължи по горската пътека.

Мъжът изглеждаше заспал. Седеше, облегнал гръб на стълба насред кръстопътя. Когато се приближи, Висена видя, че очите му са отворени. Освен това беше ранен. Временната превръзка на лявото рамо и бицепса му беше пропита с още неуспяла да почернее кръв.

— Здравей, млади момко — обади се раненият, като изплю дълъг стрък трева. — Накъде си тръгнал, ако мога да попитам?

На Висена не й хареса това „млади момко“. Тя свали качулката от главата си.

— Можеш да попиташ — отвърна тя, — но трябва да обосновеш любопитството си.

— Простете ми, госпожо — отвърна мъжът, присвивайки очи. — Носите мъжки дрехи. Що се отнася до любопитството ми, то е основателно, и още как. Това не е обикновен кръстопът. Тук ми се случи едно интересно приключение…

— Виждам — прекъсна го Висена, гледайки неподвижното, неестествено извито тяло, полускрито в папратовия храсталак на не повече от десетина крачки от стълба.

Мъжът проследи погледа й. После очите им се срещнаха. Висена уж неволно отметна косите си от челото и докосна диадемата, скрита под превръзката от змийска кожа.

— А, да — изрече спокойно раненият. — Там лежи мъртвец. Имате остър поглед. Сигурно ме смятате за разбойник? Прав ли съм?

— Не — отговори Висена, без да маха ръка от диадемата.

— А… — запъна се мъжът. — Да. Ами…

— Раната ти кърви.

— Повечето рани имат тази странна особеност — усмихна се раненият. Имаше хубави зъби.

— При превръзка, направена с едната ръка, ще има да кърви дълго.

— Нима искате да ми окажете честта да ми помогнете?

Висена скочи от коня и прекара ток по меката почва.

— Казвам се Висена — рече тя. — Не съм свикнала да оказвам чест на никого. Освен това не мога да понасям някой да ми говори на „вие“. Заемам се с раната ти. Можеш ли да се изправиш?

— Мога. А трябва ли?

— Не.

— Висена — каза мъжът, като леко се надигна, за да я улесни при свалянето на превръзката. — Хубаво име. Казвал ли ти е някой, че имаш прекрасни коси, Висена? Този цвят се казва меден, нали?

— Не. Червеникав.

— Аха. Когато приключиш, ще ти поднеса букет от лупини, от онези, които растат в рова. А докато ме превързваш, за да убием времето, ще ти разкажа какво ми се случи. Дойдох, представи си, по същия път, по който дойде и ти. Гледам, на кръстопътя стои стълб. Да, точно този. А на стълба — дъска. Оу, боли.

— Повечето рани имат тази странна особеност. — Висена разви последния слой от превръзката, без да се опитва да е деликатна.

— Наистина, забравих. Та докъде бях… А, да. Приближавам се, и гледам — на дъската някакъв надпис. Страшно разкривен — познавах един стрелец, който с пикаене върху снега можеше да изписва по-хубави букви. Прочитам го аз… А какво е това, госпожо? Какъв е този камък? О, по дяволите. Никога не съм виждал такъв.

Висена бавно прокара хематита по дължината на раната. Кръвотечението моментално спря. Тя затвори очи, хвана рамото на мъжа с двете си ръце и силно притисна краищата на раната. Дръпна ръцете си — тъканта се срасна, остана само подутина и яркочервен белег.

Мъжът мълчеше, изучавайки я внимателно. После предпазливо повдигна ръката си, раздвижи я, потърка белега, развъртя глава. Намъкна окървавената разкъсана риза и салтамарката си, изправи се и вдигна от земята меча, закрепен за колана с катарама във формата на драконова глава.

— Да, това се вика да извадиш късмет — каза той, без да откъсва поглед от Висена. — Попаднах на лечителка насред пущинака, при вливането на Ина в Яруга, където е по-обичайно да срещнеш върколак или, което е още по-лошо — пиян дървосекач. А какво ще правим със заплащането за изцеляването? В момента страдам от недостиг на пари в брой. Един букет от лупини ще бъде ли достатъчен?

Висена не обърна внимание на забележката. Приближи се към стълба и вдигна глава — дъската беше закована на височината на очите на мъж.

— „Ти, който идваш от запад“ — прочете тя на глас, — „Ако тръгнеш наляво — ще се върнеш. Ако тръгнеш надясно — ще се върнеш. Ако тръгнеш направо — няма да се върнеш.“ Дрън-дрън.

— Точно същото си помислих и аз — съгласи се мъжът, докато изтупваше игличките от коленете си. — Познавам този район. Направо, тоест на изток, е проходът Кламат, търговски път. Защо да няма връщане оттам? Толкова красиви девойки, желаещи да се омъжат, ли има? Или домашната водка е много хубава? Или има вакантно кметско място?

— Не сменяй темата, Корин.

Мъжът зяпна, безкрайно смаян.

— Откъде знаеш, че се казвам Корин?

— Самият ти ми го каза преди малко. Разказвай нататък.

— Така ли? — Мъжът я изгледа недоверчиво. — Наистина? Е, възможно е… Докъде бях стигнал? А, да. Чета значи, и се чудя що за идиот е измислил такъв надпис. Изведнъж чувам, че някой мърмори и сумти зад гърба ми. Обръщам се назад — бабка, белокоса, прегърбена, с бастунче. Питам учтиво какво става. Тя мърмори: „Гладувам, благородни рицарю, от изгрев слънце не съм сдъвкала и троха.“ Виж ти, викам си, бабката още има зъби. Не знам защо, но се разчувствах. Та значи вадя от торбата си къшей хляб и половинка пушена платика, дадена ми от рибарите при Яруга, и ги предлагам на бабката. Тя сяда, започва да дъвче рибата и да мляска, да плюе костите. А аз продължавам да разглеждам странния пътепоказател. Изведнъж бабката се обажда: „Добър си ти, рицарче, помогна ми, полага ти се награда.“ Исках да й кажа къде да си навре своята награда, а бабата продължава: „Приближи се да ти прошепна нещо на ухото; ще ти разкрия важна тайна — как да избавиш от беда много добри хора и да добиеш слава и богатство.“

Висена въздъхна, приседна до ранения. Той й харесваше — висок, светлокос, с продълговато лице и издадена напред брадичка. Не смърдеше като останалите мъже, които тя срещаше. Жената отхвърли натрапчивата мисъл, че вече твърде дълго се скита самотна из пътищата и горите. Корин продължи разказа си:

— Ха, помислих си, класически случай! Ако бабката няма склероза и е с всичкия си, то може да има някаква полза за клетия войник. Навеждам се и подавам ухо като някой глупак. И ако не беше рефлексът ми, щеше да ме нацели направо в адамовата ябълка. Отскочих, кръвта шурти като фонтан от рамото ми, а бабката се носи към мен с нож в ръка, вие, пъшка и плюе. Все още не бях осъзнал, че работата е сериозна. Приближих се плътно към нея, за да я лиша от преимуществото й, и изведнъж осъзнавам, че това не е никаква старица. Гърдите й — твърди като гранит…

Корин погледна към Висена, за да провери дали не се е изчервила. Висена слушаше с изражение на учтива заинтересованост.

— Докъде бях… А, да. Мислех си, ще я поваля и ще й отнема ножа, но къде ти. Силна като рис. Усещам, че всеки момент ръката й с ножа ще се изплъзне. Какво можех да направя? Отблъснах я, извадих меча… Тя сама се надяна.

Висена седеше безмълвно, сложила ръка на челото си, и замислено потъркваше превръзката от змийска кожа.

— Висена? Разказвам ти го както си беше. Знам, че това е жена и се чувствам неловко, но да пукна, ако тя беше нормална жена. Веднага щом падна, се промени. Подмлади се.

— Илюзия — обади се замислено Висена.

— Какво?

— Нищо. — Висена се изправи и се приближи до трупа, лежащ в папратите.

— Виж само. — Корин застана до нея. — Жена като статуите в дворцовите фонтани. А беше прегърбена и сбръчкана като задника на стогодишна крава. Проклет да съм…

— Корин — прекъсна го Висена, — здрави ли са ти нервите?

— А? Какво общо имат тук нервите? Съвсем наред са си, щом се интересуваш, не се оплаквам.

Висена свали превръзката от челото си. Скъпоценният камък в диадемата й пламна с млечнобял блясък. Жената застана над трупа, протегна ръце, затвори очи. Корин я гледаше с отворени уста. Висена наведе глава и прошепна нещо, което той не разбра.

Grealghane! — изкрещя тя изведнъж.

Папратите зашумоляха. Корин отскочи, вадейки меча си, и застина в отбранителна поза. Трупът се размърда.

Grealghane! Говори!

— Ааааааааа! — разнесе се от папратите хриплив крясък с нарастваща сила.

Трупът се изви в дъга, почти се издигна, докосвайки земята само с гърба и темето си. Крясъкът утихна, започна да се накъсва, премина в гърлено мучене, пресекливи викове и стонове, постепенно набиращи мощ, но абсолютно неразбираеми. Корин почувства как по гърба му потича струя студена пот, дразнеща като пълзяща гъсеница. Той стисна юмруци, за да овладее треперенето на ръцете си, като с цялата си воля се бореше с непреодолимото желание да избяга в дълбините на гората.

— Оггг… нннн… ннгаммм — изстена трупът, дерейки земята с нокти и изпускайки кървави мехури, които се пукаха върху устните му. — Нам… еееггг.

— Говори!

От протегнатите напред длани на Висена се процеди мътен поток светлина, в която се вихреха облачета прах. От папратите се изстреляха нагоре сухи листа и клонки. Трупът се задави, измляска и изведнъж заговори. Напълно разбираемо.

— … Кръстопът на шест мили южно от село Ключ. Пр… Пратен. От Кръга. Младеж. По… ггг… вика. Нареди.

— Кой?! — изкрещя Висена. — Кой нареди? Говори!

— Ффффф… ггг… генал. Всички записки, писма, амулети. Пръ… стени.

— Говори!

— … роход. Кашчей. Ге… нал. Да се вземат писмата. Пер… гаментите. Ще дойде от маааааа! Еееееееее! Нааааааааааа!

Гласът завибрира, неразбираемото бърборене премина в ужасяващи крясъци. Корин не издържа, хвърли меча, зажумя и притисна длани към ушите си. Стоя така, докато не усети докосване по рамото си. Потрепна с цялото си тяло, сякаш някой го бе сграбчил за гениталиите.

— Това беше всичко — каза Висена, бършейки потта от челото си. — Попитах те как си с нервите.

— Какъв ден! — изстена Корин. Вдигна меча си и го мушна в ножницата, стараейки се да не гледа вече неподвижното тяло. — Висена?

— Да?

— Да се махаме оттук. По-надалеч от това място.

II

Двамата яздеха коня на Висена по неравен горски път, обрасъл с храсти. Тя седеше отпред, на седлото, а Корин отзад, извън него, прегърнал я през талията. Висена отдавна беше свикнала да се радва без смущение на дребните радости, с които я даряваше съдбата от време на време, така че със задоволство облягаше рамене в гърдите на мъжа. И двамата мълчаха.

— Висена? — Корин се реши да заговори пръв, почти след час.

— Да?

— Ти не си само лечителка. От Кръга си, нали?

— Да.

— Съдейки по тази… демонстрация, си магистър?

— Да.

Корин пусна талията й и се хвана за задната дъга на седлото. Висена гневно присви очи. Разбира се, той не видя това.

— Висена?

— Да?

— Ти разбра ли нещо от това, което тя… то… говореше?

— Малко.

Помълчаха отново. Пъстрокрилата птица, която се носеше в листака над тях, изврещя.

— Висена?

— Корин, направи ми една услуга.

— Да?

— Престани да дрънкаш. Искам да помисля.

Пътят водеше право надолу, към руслото на плитък ручей, лениво течащ между камъните и черните стъбла, сред пронизващия аромат на джоджен и коприва. Конят се подхлъзваше върху камъните, покрити със слой глина и тиня. Корин отново се хвана за талията на Висена, за да не падне. Прогони натрапчивата мисъл, че вече твърде дълго се скита самотен из пътищата и горите.

III

Селището беше типично, с една улица, пресичаща склона на хълма успоредно с главния път; сламено, дървено и мръсно, сгушено зад криви огради. Когато навлязоха в него, кучетата се разлаяха. Конят на Висена вървеше спокойно насред улицата, без да обръща внимание на ожесточените мелези, протягащи покрити с пяна муцуни към краката му.

Отначало не се виждаше никой. После иззад оградите, от пътеките, водещи към хармана, се появиха селяните — приближаваха се бавно, боси и навъсени. Носеха вили, прътове и сърпове. Някои се навеждаха и вдигаха камъни.

Висена спря коня и вдигна ръка. Корин видя, че тя стиска в дланта си малко златно ножче с формата на сърп.

— Аз съм лечителка — каза жената ясно и звучно, макар и съвсем тихо.

Селяните свалиха оръжията, загълчаха, спогледаха се. Ставаха все повече и повече. Неколцина от най-близките свалиха шапките си.

— Как се казва селото ви?

— Ключ — долетя от тълпата след кратка тишина.

— Кой ви е старейшината?

— Топин, благородна госпожо. Ето в тази колиба.

Преди да се помръднат, през тълпата си проби път жена с бебе в ръцете.

— Госпожо… — простена тя, докосвайки плахо коляното на Висена. — Дъщеричката ми… Цялата я тресе…

Висена скочи от седлото, докосна главицата на детето, затвори очи.

— Утре ще бъде здрава. Не я омотавай в толкова топли дрехи.

— Благодаря ти, благородна… Стократно…

Топин, старейшината, вече беше излязъл в двора си и в момента се чудеше какво да прави с вилата, която държеше в готовност. Най-накрая изгреба с нея кокошите изпражнения от стълбите.

— Извинявайте — каза той, като облегна вилата на стената на колибата. — Госпожо. И вие, благородни господине. Времената са толкова несигурни… Моля, заповядайте. Каня ви да похапнем заедно.

Влязоха.

Жената на Топин, влачейки със себе си вкопчените в полата й две сламеноруси момиченца, поднесе пържени яйца, хляб и кисело мляко, след което се скри в другата стая. Висена, за разлика от Корин, ядеше малко и седеше тиха и замислена. Топин въртеше очи, чешеше се на различни места и бърбореше:

— Времената са несигурни. Несигурни са. Живеем в бедност, уважаеми. Развъждаме овце за вълна, за продажба на вълна, а понастоящем няма търговци, налага се да колим животните, за да има какво да сложим в гърнетата си. По-рано търговците ходеха за яшма и зелен камък до Амел, отвъд прохода — там има рудници. Оттам добиваха яшма. А когато минаваха търговци, купуваха и вълна, плащаха, оставяха и разни стоки. Но сега вече няма търговци. Дори сол няма, каквото убием, трябва да го изядем за три дни.

— Заобикалят ли ви керваните? Защо? — Висена постоянно докосваше замислено превръзката на челото си.

— Заобикалят ни — промърмори Топин. — В прохода се мотае някакъв проклет кашчей, не пропуска жива душа да премине. Защо да ходят търговците там? За да умрат?

Корин застина с лъжицата във въздуха.

— Кашчей? Какво е това кашчей?

— Откъде да знам? Разправят, че кашчеят е човекоядец. Дебне в прохода.

— И не пропуска кервани?

Топин прекара поглед през стаята.

— Само някои. Разправят, че своите. Пропуска своите.

Висена смръщи чело.

— Как така… своите?

— Ами своите — измънка Топин и пребледня. — Хората от Амел са го закъсали още повече от нас. Нас поне гората ни храни малко от малко. А те там седят върху голи скали и имат само онова, което кашчеите им продават срещу яшмата. Безмилостно, по разбойнически, искат да им се плаща за всяка стока, и какво да правят онези от Амел? Няма да ядат яшма, я?

— Какви са тези „кашчеи“? Хора?

— Хора и вранове, и още някакви. Бандити, госпожо. Превозват до Амел това, което вземат от нас, там го разменят срещу яшма и зелен камък. А на нас ни го отнемат насила. Случвало се е да грабят по селата, да изнасилват девойки и да убиват всеки, който се съпротивлява, да опожаряват. Бандити. Кашчеи.

— Колко са? — обади се Корин.

— Кой да ги преброи, уважаеми господине? Всички си пазят селата, държат се заедно. Но каква полза? Когато дойдат нощем, палят. По-добре да им се дава това, което поискат. Защото се говори, че…

Топин пребледня още повече, целият се разтрепери.

— Какво се говори, Топин?

— Говори се, че кашчеят, ако го ядосат, ще излезе от прохода и ще тръгне към нас, в долината.

Висена се изправи рязко, изражението й се беше променило. Корин го побиха тръпки.

— Топин — каза магьосницата, — къде е най-близката ковачница? Конят ми изгуби една от подковите си по пътя.

— Оттатък селото, при гората. Там има и ковачница, и конюшня.

— Добре. А сега иди да разпиташ къде има болни или ранени.

— Признателни сме ти, благородна благодетелко!

— Висена — обади се Корин, когато вратата зад Топин се затвори. Друидката се обърна и го погледна. — Всичките подкови на коня ти са на мястото си.

Висена мълчеше.

— Яшмата, естествено, е яспис, а зеленият камък е жадеитът, с който се славят рудниците в Амел — продължи да говори Корин. — А до Амел може да се стигне само през Калмат, през прохода. Пътят, от който няма връщане. Какво говореше покойницата на кръстопътя? Защо искаше да ме убие?

Висена не отговаряше.

— Мълчиш? Няма значение. И без това всичко започва да се изяснява. Бабата от кръстопътя чакаше някой, който да спре пред глупавия надпис, забраняващ да се продължи на запад. Това е било първото изпитание — умее ли пътникът да чете. После бабката е направила още една проверка — кой, ако не добрият самарянин от Кръга на друидите ще помогне в сегашните времена на гладна старица? Залагам си главата, че всеки друг даже би й взел тояжката. Хитрата бабка продължава нататък, започва да бърбори за нещастни бедни хора, нуждаещи се от помощ. Пътникът, вместо да я възнагради с ругатни и ритници, както би постъпил някой обикновен жител на тази околност, слуша напрегнато. Да, мисли си бабката, това е той. Друидът, отиващ да се разправи с бандата, тероризираща района. И тъй като тя несъмнено е изпратена от същата тази банда, се хваща за ножа. Е, Висена? Не съм ли интелигентен над средното равнище?

Висена не отговори. Тя стоеше, обърнала глава към прозореца. Полупрозрачните пердета от рибни мехури не бяха преграда за погледа й — тя се взираше в пъстрокрилата птица, кацнала на вишневото дърво.

— Висена?

— Да?

— Какво е кашчей?

— Корин — изрече Висена рязко, обръщайки се към него, — защо се бъркаш в неща, които не са твоя работа?

— Чуй ме. — Корин не се обиди ни най-малко. — Вече съм замесен в тази, както я определи, твоя работа. Така се получи, че искаха да ме заколят вместо теб.

— По случайност.

— Мислех, че магьосниците не вярват в случайността, а само в магическото привличане, съчетаване на събитията, стечение на обстоятелствата и така нататък. Забележи — ние пътуваме на един кон. Факт и същевременно метафора. Накратко… Предлагам ти помощ в мисията, за чиято цел се досещам. Ще считам отказа ти за проява на арогантност. Казвали са ми, че вие, в Кръга, силно подценявате обикновените смъртни.

— Това е лъжа.

— Всичко се нарежда чудесно. — Корин се усмихна, показвайки зъбите си. — Хайде, да не губим време. Да идем в ковачницата.

IV

Микула хвана по-здраво пръта с клещите и го обърна в огъня.

— Духай, Чоп! — нареди той.

Чиракът увисна на дръжката на духалото. Пълното му лице лъщеше от пот. Макар вратата да беше широко отворена, в ковачницата беше непоносимо горещо. Микула пренесе пръта върху наковалнята и с няколко силни удара на чука сплеска края му.

Коларят Радим, седнал върху необработен брезов пън, също се потеше. Разкопча жилетката си и измъкна ризата от панталоните си.

— Лесно ви е да говорите, Микула — каза той. — За вас битките не са нещо ново. Всеки знае, че не сте били цял живот ковач. Говори се, че по-рано сте сплесквали глави, вместо желязо.

— Трябва да се радвате, че имате такъв в селото — рече ковачът. — Още веднъж казвам — няма повече да им се кланям до земята на тези. Нито пък да работя за тях. Ако не дойдете с мен — ще тръгна сам или с такива, в чиито вени тече кръв, а не квас. Ще се стаим в гората и ще ги пребиваме един по един, когото хванем. Колко да са? Трийсет? Даже може и толкова да нямат. А колко села има от нашата страна на прохода? И яки селяни? Духай, Чоп!

— Вече духам!

— По-силно!

Чукът звънтеше при ударите върху наковалнята — ритмично, почти мелодично. Момчето духаше в духалото. Радим се изсекна в пръстите си и избърса ръката си в кончова на ботуша си.

— Лесно ви е да говорите — повтори той. — А колцина от Ключ ще тръгнат?

Ковачът отпусна чука и не отговори.

— Така и очаквах — рече коларят. — Никой няма да тръгне.

— Ключ е малко село. Трябваше да разпитате в Порог и Качан.

— Разпитах. Казах ви как е. Без бойци от Майена хората няма да се вдигнат. Някои казват: тези вранове и боболаци са лесна работа, ще им видим сметката за нула време с вилите, но какво ще правим, ако кашчеят тръгне срещу нас? Ще бягаме в гората? А къщите ни, имуществото? На рамо ли ще ги носим? А кашчеят не ни е по силите, всеки знае.

— Откъде да знам? Виждал ли го е някой? — извика ковачът. — Може изобщо да няма никакъв кашчей? И само да плашат с него нас, селяните? Виждал ли го е някой?

— Стига сте дрънкали, Микула. — Радим наведе глава. — Сам знаете, че онези, които отиват за охрана на търговците, не са някои побойници, окичени с желязо, а са истински главорези. Но върнал ли се е някой от прохода? Нито един. Не, Микула. Трябва да се чака, казвам ви. А ако комесът от Майена изпрати помощ, това вече ще е съвсем друга работа.

Микула остави чука и отново сложи пръта в огъня.

— Няма да дойде войска от Майена — каза той навъсено. — Господата отново се бият. Майена срещу Разван.

— За какво?

— Че можеш ли ги разбра за какво се бият благородните господа? Според мен — от скука се бият проклетите глупаци! — избухна ковачът. — И това ми било комес! Защо ли плащаме данъци на тая гадина?

Той измъкна пръта от огъня така, че се посипаха искри; завъртя го във въздуха. Чиракът отскочи. Микула хвана чука, удари веднъж, отново, трети път.

— Когато комесът изгони моя момък, го изпратих в тамошния Кръг, да моли за помощ. При друидите.

— При магьосниците? — попита коларят недоверчиво. — Микула?

— При тях. Но момчето още не се е върнало.

Радим поклати глава, стана, притегли нагоре панталоните си.

— Не знам, Микула, не знам. Не са за мен тия неща. Но едно е ясно — трябва да се чака. Като приключите с работата, веднага ще тръгвам. Трябва да…

На двора пред конюшнята зацвили кон.

Ковачът застина, вдигнал чука над наковалнята. Коларят пребледня, зъбите му затракаха. Микула усети, че ръцете му треперят и неволно ги изтри в кожената си престилка. Не помогна. Той преглътна и тръгна към изхода, в който ясно се открояваха силуетите на конници. Радим и Чоп го последваха, придържайки се близо до него, зад гърба му. На излизане ковачът подпря пръта на колоната до вратата.

Изброи шестима, всичките на коне, с гамбезони, осеяни с железни пластинки, с ризници, кожени шлемове със стоманени наносници, прави метални линии между огромните рубинени очи, заемащи половината лице. Седяха върху конете си неподвижно, сякаш небрежно. Микула, прехвърляйки поглед от един към друг от тях, забеляза оръжията им — къси копия с широки остриета. Мечове със странно изковани дръжки. Бойни брадви. Назъбени гизарми.

Срещу входа на ковачницата стояха двамина. Висок вран с изображение на слънце върху шлема, възседнал сив кон, покрит със зелен чул. И вторият…

— Майчице — прошепна Чоп зад рамото на ковача. И изхлипа.

Вторият конник беше човек. Носеше тъмнозелено вранско наметало, но изпод клюнообразния шлем към тях гледаха бледосини, а не червени очи. В тези очи се таеше толкова студена, безчувствена жестокост, че Микула усети как във вътрешностите му пропълзява студен, ужасяващ, предизвикващ гадене страх, и се спуска към седалището му. Продължаваше да цари тишина. Ковачът чуваше как бръмчат мухите, кръжащи над кофата за боклук оттатък оградата.

Човекът с клюнообразния шлем заговори пръв:

— Кой от вас е ковачът?

Въпросът беше безсмислен, кожената престилка и външността на Микула го издаваха от пръв поглед. Ковачът мълчеше. Улови с крайчеца на окото си краткия жест, който бледоокият направи на един от врановете. Вранът се наведе върху седлото и замахна силно с гизармата, която беше хванал за средата на дръжката. Микула се сви, машинално криейки глава между раменете си. Но ударът не беше предназначен за него. Острието удари Чоп в шията скосено и се вряза дълбоко в нея, раздробявайки ключицата и вратните прешлени. Момчето полетя назад към стената на ковачницата, удари се в колоната до вратата и се свлече на земята при самия праг.

— Попитах нещо — напомни човекът с клюнообразния шлем, без да изпуска от поглед Микула. Ръката му, облечена в ръкавица, докосваше брадвата, висяща от седлото му. Двамата най-отдалечени вранове разпалиха няколко смолисти борини и ги раздадоха на останалите. Спокойно, без да бързат, те започнаха да обхождат ковачницата и допираха главните до сламения покрив.

Радим не издържа. Закри лицето си с длани, изкрещя и хукна напред, между два коня. Когато се изравни с високия вран, той със замах заби копието в корема му. Коларят падна със стон, двукратно сви и изпъна крака. И застина.

— Е, какво, Микула, или както там се казваш? — обади се бледоокият. — Остана сам. И за какво беше всичко това? Да подстрекаваш хората към бунт, да ги изпращаш някъде там за помощ? Мислеше, че няма да узнаем? Глупак. В селата има и такива, които доносничат, само и само за да се подмажат.

Сламеният покрив на ковачницата пращеше, стенеше, пръскаше грозен жълтеникав дим, най-накрая изтрещя, лумнаха пламъци, посипаха се искри, полъхна мощното дихание на огъня.

— Хванахме твоя чирак, той изпя къде си го пратил. Този, който трябва да се върне от Майена, също го чакаме — продължи човекът с клюнообразния шлем. — Да, Микула. Набута си противния нос където не трябваше. И затова сега ще си имаш големи неприятности. Мисля, че няма да е лошо да те набием на кол. Дали ще се намери наблизо някой подходящ кол? Или не, още по-добре ще е да те овесим надолу с главата за вратата на плевнята и да ти одерем кожата като на змиорка.

— Добре, стига дрънканици — каза високият вран със слънцето на шлема й хвърли факела си през отворената врата на ковачницата. — След малко цялото село ще дотича тук. Приключвай с него по-бързо, да взимаме конете от конюшнята и да се махаме оттук. И откъде у вас, хората, тази страст към изтезанията, към причиняването на болка? При това излишна? Хайде, приключвай с него.

Бледоокият дори не погледна към врана. Наведе се в седлото, пристъпи с коня към ковача и каза:

— Влизай. — В бледите му очи се таеше радостта на убиец. — Вътре. Нямам време да се заема с теб както трябва. Но поне мога да те изпека.

Микула отстъпи крачка назад. Чувстваше по гърба си жегата от горящата ковачница, от падащите от тавана греди. Още една крачка. Спъна се в тялото на Чоп и в пръта, който момчето беше съборило при падането си.

Прътът.

Микула се наведе светкавично, сграбчи тежкото желязо и без да се изправя, от височината на коленете си, с всичката сила, която беше освободила в него омразата, запрати пръта право в гърдите на бледоокия. Изкованото във вид на длето острие проби ризницата. Микула не изчака човекът да падне от коня. Хукна напред, по диагонал през двора. Зад него се разнесоха крясъци и тропот. Достигна до бараката за дърва, сграбчи една от подпорите, облегнати на стената, и веднага, в движение, нанесе удар на сляпо. Ударът се стовари право върху муцуната на сивия кон със зелен чул. Конят се вдигна на задните си крака, събаряйки в прахта врана със слънцето на шлема. Микула отскочи, едно късо копие се заби в стената на бараката, разтресе се. Вторият вран, вадейки меча си, дръпна юздата, за да избегне тоягата. Следващите трима настъпваха, като крещяха и размахваха оръжия. Микула изрева и завъртя като мелница тежката тояга. Уцели нещо — отново кон, който изцвили и се вдигна на задните си крака. Вранът успя да се задържи на седлото.

Над оградата прелетя кон, идващ откъм гората, и се сблъска със сивушкото със зеления чул. Сивушкото се подплаши, дръпна юздите си, събаряйки високия вран, който се опитваше да скочи на гърба му. Микула, невярващ на очите си, видя, че новият конник се раздвоява — на дребосък с качулка, наведен над шията на коня, и на седнал отзад светлокос мъж с меч.

Дългото острие на меча описа два полукръга, проблеснаха две мълнии. Двама от врановете бяха пометени от седлата и рухнаха на земята сред облаци прах. Третият, принуден да отстъпи към стената на бараката, се обърна към странната двойка и получи удар под брадичката, точно над стоманения нагръдник. Острието на меча проблесна, за миг подавайки се отзад от врата на врана. Светлокосият мъж скочи от коня и притича през двора, отсичайки пътя на високия вран към коня му. Вранът извади меча си.

Петият вран се въртеше насред двора, опитвайки се да удържи танцуващия си кон, който се беше подплашил от горящата ковачница. Вдигнал бойната си брадва, конникът се оглеждаше, колебаейки се. Най-накрая изкрещя, удари коня с шпори и се нахвърли върху вкопчения в конската грива дребосък. Микула видя как дребосъкът сваля качулката си и изтръгва превръзката от челото си, и разбра грешката си. Девойката тръсна буйните си червени коси и извика нещо неразбираемо, протягайки ръка към атакуващия я вран. От пръстите й бликна тънка струя светлина, блестяща като живак. Вранът излетя от седлото, описа дъга във въздуха и се стовари върху пясъка. Дрехите му димяха. Конят му, удряйки в земята и с четирите си копита, цвилеше, тръскайки глава.

Високият вран със слънцето на шлема, приведен, бавно отстъпваше от светлокосия към горящата ковачница, протегнал напред двете си ръце, в дясната от които държеше меча. Светлокосият подскочи, оръжията им се срещнаха веднъж, втори път. Мечът на врана полетя встрани, а самият той увисна напред с главата, върху пронизалия го меч. Светлокосият отстъпи, дръпна меча си и го изтръгна. Вранът падна на колене, наклони се и заби лице в земята.

Конникът, съборен на земята от светкавицата на червенокосата девойка, се надигна на четири крака, опипвайки наоколо в търсене на оръжие. Микула се по съвзе от изумлението си, направи две крачки, вдигна тоягата и я стовари върху шията на падналия. Изхрущя кост.

— Излишно — чу той съвсем отблизо.

Девойката с мъжки дрехи беше зеленоока, с лунички. На челото й блестеше странно украшение.

— Излишно — повтори тя.

— Благородна госпожо — изрече със заекване ковачът, хванал тоягата си като гвардеец алебарда. — Ковачницата… Запалиха я. Убиха момчето, заклаха го. И Радим. Заклаха го, главорезите. Госпожо…

Светлокосият преобърна с крак тялото на високия вран, огледа го, после се приближи към Микула, прибирайки меча си.

— Е, Висена — каза той, — сега вече несъмнено съм замесен. Само едно ме притеснява — дали съсякох тези, които трябва.

— Ти ли си ковачът Микула? — попита Висена, вдигайки глава.

— Да. А вие от Друидския кръг ли сте, благородна госпожо? От Майена?

Висена не отговори. Гледаше към края на гората, към приближаващите се на бегом хора.

— Тези са свои — каза ковачът. — От Ключ.

V

— Видях сметката на трима! — ревеше чернобрадият главатар на групата от Порог, като размахваше коса с дълга дръжка. — Трима, Микула! Бяха плъзнали из полето да търсят девойки, и ние там ги… Единият едвам успя да се измъкне, скочи на коня си, кучият син!

Хората му, скупчени на поляната около огньовете, поръсващи черното небе с точици летящи искри, викаха, гълчаха, размахваха оръжия. Микула вдигна ръка, призовавайки към тишина, за да изслуша поредните съобщения.

— Вчера при нас пристигнаха четирима — рече старият, слаб като върлина кмет на Качан. — Подир мен. Сигурно някой им е казал, че съм се спогодил с вас, ковачо. Едвам успях да се кача на тавана на плевнята, издърпах стълбата горе, сграбчих вилата и се развиках: „Идвайте, кучи синове, кой ще е първият!“. Ако се бяха хванали да палят плевнята — край с мен, но хората не се сдържаха, тръгнаха в тълпа срещу тях. А те — на конете, и в бой. Двама от нашите паднаха, но свалиха един от тях от седлото.

— Той жив ли е? — попита Микула. — Изпратих човек да ви каже, че трябва да хванете някого жив.

— Ех — махна с ръка върлинестият. — Не успяхме. Жените бяха взели съдове с вряла вода, стигнаха първи до него…

— Винаги съм казвал, че жените в Качан са с гореща кръв — промърмори ковачът, чешейки се по тила. — А предателят?

— Разкрих го — отговори кратко върлинестият, без да се впуска в подробности.

— Добре. А сега слушайте, хора. Вече знаем къде им е леговището. В предпланината, в пещерите в скалите близо до овчарските колиби. Бандитите са се настанили там и там ще ги докопаме. Ще натоварим в каруците сено и сухи клони, ще ги опушим като язовци. Ще преградим пътя с дънери, няма да се измъкнат. Това го решихме с онзи рицар там, който се казва Корин. А и на мен, както знаете, това не ми е първата битка. С воеводата Грозим правехме набези срещу врановете по време на войната, преди да се заселя в Ключ.

От тълпата отново се разнесоха войнствени подвиквания, но бързо утихнаха, заглушени от думи, отначало произнасяни тихо, неуверено. После все по-силно. Най-накрая настана тишина.

Висена се подаде иззад гърба на Микула, застана до ковача. Тя не достигаше дори до рамото му. Тълпата зашумя. Микула отново вдигна ръце.

— Настанаха такива времена — извика той, — че няма защо да продължавам да пазя в тайна, че изпратих човек да помоли за помощ друидите от Кръга, когато комесът от Майена ни отказа помощ. За мен не е новина, че много от вас не гледат на това с добро око.

Тълпата позатихна, но продължаваше да се вълнува, да гълчи.

— Това е госпожа Висена — каза Микула бавно. — От майенския Кръг. Тя откликна още на първия зов за помощ. Тези, които са от Ключ, вече знаят, че тя там лекуваше хора, изцеляваше ги със силата на своята воля. Да, момчета. Госпожата е дребничка, но силата й е голяма. Тази сила е отвъд разбиранията ни и ни изглежда страшна, но ще послужи в наша помощ!

Висена не изрече нито дума, не направи нито един жест към тълпата. Но скритата сила на тази дребна луничава магьосница беше невероятна. Корин със смайване почувства, че го изпълва странен ентусиазъм, че страхът пред онова нещо, криещо се в прохода, страхът от неизвестното изчезва, разсейва се, престава да съществува, става маловажен, и това ще продължава докато продължава да блести светещият скъпоценен камък на челото на Висена.

— Както виждате — продължи Микула, — ще се намери начин за борба и срещу този кашчей. Няма да тръгнем сами, няма да сме беззащитни. Но за начало трябва да избием тези бандити!

— Микула е прав! — извика брадаткото от Порог. — Какво значение има дали с магия или без? Към прохода, момчета! Да видим сметката на кашчея!

Тълпата изрева в един глас, отблясъците на огньовете заиграха върху остриетата на вдигнатите коси, пики, брадви и вили.

Корин си проби път през тълпата, отстъпи към края на гората, намери котлето, закачено над огъня, паница и лъжица. Изгреба от дъното на котлето остатъците от прегорялата каша от пръжки. Седна, сложи паницата на коленете си и започна да яде бавно, плюейки люспите от ечемик. След малко почувства нечие присъствие.

— Сядай, Висена — каза той с пълна уста.

Продължи да яде, гледайки профила й, наполовина скрит зад водопада от коса, червена като кръв на светлината на огъня. Висена мълчеше, гледайки в пламъка.

— Хей, Висена, защо седим като две сови? — Корин остави паницата. — Аз не мога така, веднага ми става тъжно и студено. Къде са скрили водката си? Преди малко тук имаше една стомна, да го вземат дяволите! Тъмно е като…

Друидката се обърна към него. Очите й светеха със странен зеленикав блясък. Корин млъкна.

— Да, така е — каза той след малко и се изкашля. — Аз съм крадец. Наемник. Грабител. Намесих се, защото обичам битките, и ми е все едно с кого ще се бия. Знам каква е цената на ясписа, жадеита и другите скъпоценни камъни, които се намират в рудниците на Амел. Искам да се възползвам от случая и да забогатея. Все едно ми е колко от тези хора ще загинат утре. Какво още искаш да знаеш? Аз сам ще ти го кажа, няма нужда да използваш тази дрънкулка, скрита под змийската кожа. Не смятам да крия нищо. Права си, не съм подходящ нито за теб, нито за благородната ти мисия. Това е всичко. Лека нощ. Отивам да спя.

Въпреки думите си той не стана. Само хвана една пръчка и няколко пъти побутна горящите главни.

— Корин — каза тихо Висена.

— Да?

— Не си отивай.

Корин наведе глава. От брезовия пън в огъня изригнаха синкави гейзери пламък. Той я погледна, но не можа да издържи вида на необикновените блестящи очи. Извърна глава към огъня.

— Не изисквай от себе си твърде много — каза Висена, загръщайки се с наметалото. — Така се получава, че всичко неестествено буди страх. И отвращение.

— Висена…

— Не ме прекъсвай. Да, Корин, хората се нуждаят от нашата помощ, благодарят за нея, понякога съвсем искрено, но се гнусят от нас, боят се от нас, не ни поглеждат в очите, плюят през рамо. По-умните, като теб, са по-малко искрени. Ти не си изключение, Корин. От мнозина вече съм чувала, че не са достатъчно достойни, за да седят около един огън с мен. А се случва и ние да се нуждаем от помощта на тези… нормални. Или от компанията им.

Корин мълчеше.

— Знам — продължи Висена, — че щеше да ти е по-лесно, ако имах сива брада до кръста и крив нос. Тогава отвращението към моята личност нямаше да предизвиква такова объркване в главата ти. Да, Корин, отвращение. Дрънкулката, която нося на челото си, е халцедон… На него до голяма степен дължа магическите си способности. Прав си, с помощта на халцедона мога да чета най-отчетливите мисли. А твоите са извънредно отчетливи. Не очаквай да ми е приятно. Аз съм магьосница, вещица, но преди всичко — жена. Дойдох тук, защото исках да спя с теб.

— Висена…

— Не. Сега вече не искам.

Седяха в мълчание. Пъстрокрилата птица в дълбините на гората, в мрака върху клона на дървото, чувстваше страх. В гората имаше сови.

— Що се отнася до отвращението — обади се най-накрая Корин, — ти малко преувеличи. Но си признавам, че предизвикваш у мен нещо като… безпокойство. Не биваше да ми позволяваш да виждам онова, на кръстопътя. Онзи труп, разбираш ли?

— Корин — изрече спокойно магьосницата, — когато ти при ковачницата заби меча си в гърлото на врана, и аз за малко да се изповръщам върху гривата на коня. Едвам се задържах върху седлото. Но да оставим на мира нашите занаяти. Да приключваме този разговор, защото той не води до никъде.

— Да приключваме, Висена.

Магьосницата се обгърна още по-плътно с наметалото. Корин хвърли в огъня няколко сухи клонки.

— Корин?

— Да?

— Не искам да ти е безразлично колко хора ще загинат утре. Хора и… от другите. Разчитам на твоята помощ.

— Ще ти помогна.

— Това не е всичко. Остава въпросът с прохода. Трябва да отворя пътя през Кламат.

Корин посочи с горящия връх на пръта другите огньове и разположилите се около тях хора, заспали или заети с тихи разговори.

— Като се има предвид забележителната ни армия, не би трябвало да имаме проблеми — каза той.

— Забележителната ни армия ще се разпръсне по домовете си веднага щом престана да ги опиянявам с магия — усмихна се тъжно Висена. — А аз няма да ги опиянявам. Не искам някой от тях да загине в битка, която не е тяхна работа. А кашчеят не е тяхна работа, той е работа на Кръга. Трябва да отида в прохода сама.

— Не — отсече Корин. — Няма да отидеш сама. Ще отидем заедно. Висена, още от дете съм знаел кога трябва да бягам и кога още ми е рано. Задълбочавал съм познанията си по този въпрос през дълги години на практика и благодарение на това сега ме смятат за безстрашен. Нямам намерение да подлагам репутацията си на съмнение. Няма нужда да ме опияняваш с магии. Да видим първо как изглежда този кашчей. Между другото, какво представлява според теб кашчеят?

Висена наведе глава.

— Боя се — прошепна тя, — че това е смъртта.

VI

Бандитите не допуснаха да бъдат изненадани в скалите. Чакаха по седлата, неподвижни, напрегнати, вторачени в излизащите от гората въоръжени селяни. Вятърът развяваше наметалата им и им придаваше вид на измършавели хищни птици с проскубани пера, ужасяващи, предизвикващи уважение и страх.

— Осемнайсет — преброи ги Корин, изправяйки се на стремената. — Всичките на коне. Шест резервни коня. И един фургон. Микула!

Ковачът бързо пренареди отряда си. Въоръжените с пики и копия селяни се спуснаха на колене на края на храсталаците, като опряха дръжките на оръжията си в земята. Стрелците избраха позиции зад дърветата. Останалите отстъпиха в гъсталака.

Един от конниците тръгна към тях, приближи се. Спря коня си, вдигна ръка над главата си и извика.

— Капан — промърмори Микула. — Познавам ги, кучите синове.

— Ще видим — рече Корин, скачайки от седлото. — Да вървим.

Двамата бавно тръгнаха към конника. След малко Корин забеляза, че Висена ги следва.

Конникът беше боболак.

— Ще бъда кратък — извика той, без да слиза от коня. Дребните му бляскави очички просветваха, наполовина скрити сред козината, покрила лицето му. — В момента аз командвам групата, която виждате там. Девет боболаци, петима човеци, трима вранове и един елф. Останалите загинаха. Между нас възникна недоразумение. Бившият ни командир, по чиято идея сме тук, лежи завързан в пещерата. Правете с него каквото пожелаете. Ние смятаме да си тръгваме.

— Наистина речта беше кратка — изсумтя Микула. — Вие смятате да си тръгвате. А ние смятаме да ви разпорим червата. Какво ще кажете?

Боболакът се озъби и изпъна дребното си тяло върху седлото.

— Мислиш ли, че преговарям с вас, защото ме е страх от бандата ви лайнари със сламени цървули? Моля, ако искате, ще преминем през търбусите ви. Това ни е занаятът, момче. Знам какво рискуваме. Дори и част от нас да паднат, останалите ще преминат. Такъв е животът.

— Фургонът няма да премине — процеди Корин. — Такъв е животът.

— Ще го имаме предвид.

— Какво има във фургона?

Боболакът се изплю през дясното си рамо.

— Една двайсета от онова, което остана в пещерата. И за да е всичко ясно — ако наредите да оставим фургона, няма да се съгласим. Ако трябва да излезем от тая бъркотия без печалба, поне няма да е без борба. Е, как ще стане? Ако ще се бием, предпочитам да е сега, сутринта, докато слънцето не е започнало да напича.

— Смел си — каза Микула.

— Всички в семейството ми са такива.

— Ще ви пуснем, ако оставите оръжието.

Боболакът отново се изплю, за разнообразие — през лявото си рамо.

— Нищо няма да се получи — промърмори той.

— Ето къде ти е болката — засмя се Корин. — Без оръжие сте боклуци.

— А ти какъв си без оръжие? — поинтересува се равнодушно дребосъкът. — Кралски син? Виждам що за тип си. Да не мислиш, че съм сляп?

— Готвите се да се върнете утре с оръжия — изрече бавно Микула. — Ако не за друго, то поне за онова, за което каза, че е останало в пещерата. За още по-голяма печалба.

Боболакът се озъби.

— Имаше такава идея. Но след кратко обсъждане се отказахме от нея.

— Много правилно — обади се изведнъж Висена, като излезе иззад гърба на Корин и застана пред конника. — Много правилно сте постъпили, като сте се отказали, Кехъл.

На Корин му се стори, че вятърът неочаквано се усили, започна да вие между камъните и тревите, да навява хлад. Висена продължи да говори с някакъв чужд, металически глас:

— Всеки от вас, който пожелае да се върне, ще умре. Виждам това и го предсказвам. Тръгвайте си незабавно. Незабавно. Веднага. Всеки, който опита да се върне, ще умре.

Боболакът се наведе и погледна магьосницата иззад шията на коня. Не беше млад — козината му вече беше почти посивяла, изпъстрена с бели косъмчета.

— Ти ли си това? Така си и знаех. Радвам се, че… Няма значение. Казах, че не смятаме да се връщаме. Присъединихме се към Фрегенал заради печалбата. Всичко свърши. Сега ни висят на шията Кръгът и цели села, а Фрегенал започна да бълнува за власт над света. Дойде ни до гуша и от него, и от онова страшилище в прохода.

Той дръпна юздите и обърна коня.

— За какво ли ти говоря всичко това? Тръгваме си. Бъдете здрави.

Никой не му отговори. Боболакът се поколеба, погледна към края на гората, а после — към неподвижната редица на конниците си. Отново се наведе в седлото и погледна Висена в очите.

— Бях против покушението срещу теб — каза той. — Сега виждам, че с право. Ако ти кажа, че кашчеят е смъртта, пак ще тръгнеш към прохода, нали?

— Да.

Кехъл се изправи, извика на коня си и се понесе към своите. След минута конниците, строени в колона и обкръжили каруцата, тръгнаха към пътя. Микула вече беше до своите хора. Говореше нещо, успокояваше брадаткото от Порог и останалите, жадуващи кръв и отмъщение. Корин и Висена наблюдаваха безмълвно преминаващия покрай тях отряд. Конниците яздеха бавно и гледаха право пред себе си, демонстрирайки спокойствие и студено презрение. Единствено Кехъл при преминаването си леко вдигна ръка в прощален жест, поглеждайки Висена със странно изражение. После рязко пришпори коня, излезе начело на колоната и се скри между дърветата.

VII

Първият труп беше проснат до самия вход на пещерата, притиснат между чували с овес и купчина сухи клонки. Коридорът се разделяше на две, веднага след разклонението лежаха още двама — на единия главата му беше почти напълно размазана от удар с боздуган или тъпата част на брадва, вторият беше покрит със засъхнала кръв от различни рани. И тримата бяха хора.

Висена свали превръзката от челото си. Диадемата излъчваше блясък, по-ярък от светлината на факел, и осветяваше мрачните вътрешности на пещерата. Коридорът водеше до голяма зала. Корин тихо подсвирна през зъби. До стената бяха наредени сандъци, чували и бъчви, издигаха се купчини от конски сбруи, кожени дисаги, оръжия, инструменти. Няколко сандъка бяха разбити и празни. Други бяха пълни. Корин се приближи и видя матовозелени късчета яспис, тъмни парченца жадеит, ахати, опали, хризопрази и други камъни, чиито имена не му бяха известни. Върху каменния под, проблясващ от пръснатите тук-таме златни, сребърни и медни монети, лежаха безразборно разхвърляни връзки кожи — боброви, рисови, лисичи, росомахови.

Висена, без да се спре нито за миг, се насочи към по-далечната галерия — много по-малка и мрачна. Корин я последва.

— Тук съм — обади се тъмната, неясна фигура, легнала на земята, върху купчина парцали и кожи.

Приближиха се. Завързаният човек беше нисък, плешив и дебел. Половината му лице беше покрито с огромна синина.

Висена докосна диадемата си и халцедонът мигновено пламна ярко.

— Това не е необходимо — рече завързаният. — Познавам те. Забравил съм как се казваше. Знам какво носиш на челото си. Не е необходимо, казвам ти. Нападнаха ме докато спях, взеха ми пръстена, унищожиха жезъла. Безсилен съм.

— Фрегенал — каза Висена. — Променил си се.

— Висена — промърмори дебелакът. — Спомних си. Мислех, че ще пратят мъж, затова изпратих Маниса. Моята Маниса щеше да се справи с мъж.

— Но не се справи — похвали се Корин, оглеждайки се. — Макар че трябва да отдам дължимото на покойницата — направи най-доброто, на което беше способна.

— Жалко.

Висена огледа пещерата, уверено се насочи към ъгъла, преобърна един камък с върха на ботуша си и извади от дупката под него глинено гърне, завързано с омазнена кожа. Фрегенал я гледаше злобно.

— Я виж ти — изрече той с треперещ от ярост глас. — Какъв талант, поздравявам те. Умеем да откриваме скрити вещи. Какво друго умеем? Да гадаем по овчи вътрешности? Да изцеляваме подути крави?

Висена разглеждаше лист след лист, без да му обръща внимание.

— Интересно — обади се тя след малко. — Преди единайсет години, когато те изгониха от Кръга, изчезнаха някои страници от Забранените книги. Добре, че се намериха, при това обогатени с коментари. Я, решил си да използваш двойния кръг на Алзур, хе, хе. Мисля, че не си забравил как завърши Алзур. Няколко от създадените от него твари като че ли още бродят по света, включително и последната: многоножката, която го осакати и разруши половината Марибор, преди да избяга в горите на Заречие.

Тя сгъна няколко листа на четири и ги скри в джоба на ръкава на кафтана си. Разгърна следващите.

— Аха — каза, смръщвайки чело. — Формулата на Дървокорена, леко изменена. А това е Триъгълник в Триъгълника, начин да се предизвика поредица от мутации и огромно увеличаване на масата на тялото. А какво е послужило за изходно същество, Фрегенал? Какво е това? Изглежда като обикновено паякообразно. Фрегенал, нещо тук липсва. Надявам се, че знаеш какво имам предвид?

— Радвам се, че забеляза — намръщи се магьосникът. — Обикновено паякообразно, казваш? Когато това обикновено паякообразно излезе от прохода, светът ще онемее от ужас. За миг. А после ще започне да крещи.

— Добре, добре. Къде са заклинанията, които липсват тук?

— Никъде. Не исках да попаднат в неподходящи ръце. Особено във вашите. Знам, че целият Кръг мечтае за властта, която би могъл да получи благодарение на тях, но нищо няма да излезе. Никога няма да успеете да създадете нещо, дори наполовина толкова страшно, колкото е моят кашчей.

— Изглежда, че са те били по главата, Фрегенал — каза Висена спокойно. — Сигурно затова все още не можеш да мислиш нормално. Кой тук говори за създаване? Твоето чудовище трябва да бъде унищожено. По най-простия начин, като се обърне процесът на създаващото заклинание, тоест чрез Ефекта на огледалото. Разбира се, създаващото заклинание е било настроено към твоя жезъл, така че трябва да се пренастрои към моя халцедон.

— Твърде много „трябва да“ — промърмори дебелакът. — Можеш да си седиш тук и да трябвадакаш колкото си щеш, госпожо всезнайке. Откъде ти хрумна смешната мисъл, че ще ти издам създаващото заклинание? Няма да изкопчиш нищо от мен, независимо дали съм жив или мъртъв. Имам блокада. Не ми се пули така, че този камък ще ти прогори челото. Хайде, развържи ме, целият съм изтръпнал.

— Искаш ли да те сритам два-три пъти? — усмихна се Корин. — Това ще ти ускори кръвообращението. Изглежда, не разбираш в какво положение си, плешив пън. Сега тук ще дойдат едни селяни, на които здравата им е писнало от теб, и ще те разпънат на четири коня. Виждал ли си някога как става това? Първо се откъсват ръцете…

Фрегенал се напрегна, опули се и се опита да се изплюе върху ботуша на Корин, но от положението, в което се намираше, това беше трудно — успя само да си наплюе брадичката.

— Леле колко се уплаших от заплахите ви! — изсумтя той. — Нищо няма да ми направите! Какво си въобразяваш, скитнико? Попаднал си сред събития, които не са лъжица за твоята уста. Попитай я защо е тук! Висена! Обясни му как стоят нещата, че май те взема за благородна спасителка на угнетените, борец за благополучието на бедните! А тук става въпрос за пари, малоумнико! За големи пари!

Висена мълчеше. Фрегенал се напрегна, въжетата му изскърцаха и той с усилие се обърна настрани, като преви крака в коленете.

— Нима не е вярно — извика той, — че Кръгът те е изпратил, за да отпушиш златния кран, който е спрял да тече? Защото Кръгът черпи доходите си от добива на яспис и жадеит и взема такси от търговците и керваните срещу охранителни амулети, които, както се оказа, не действат на моя кашчей!

Висена мълчеше. Тя не гледаше завързания. Гледаше Корин.

— Аха! — възкликна магьосникът. — Дори не отричаш! Значи всички знаят за това. По-рано го знаеха само старейшините, а сополанки като теб твърдяха, че Кръгът е създаден единствено заради борбата срещу Злото. Това не ме учудва. Светът се променя, хората полека-лека започват да разбират, че може да се мине без магии и магьосници. Докато мигнете, вече ще сте безработни и ще сте принудени да живеете с това, което сте откраднали до момента. Нищо не ви интересува, само печалбата. И затова веднага ще ме развържете. Няма да ме убиете и няма да ме осъдите на смърт, защото това би довело до нови разходи за Кръга. Което Кръгът няма да ви прости, разбира се.

— Изобщо не се разбира — изрече студено Висена, като скръсти ръце на гърдите си. — Знаеш ли, Фрегенал, сополанките като мен не обръщат особено внимание на материалните блага. Какво ме интересува дали Кръгът ще загуби, или ще спечели, или изобщо ще престане да съществува? Винаги мога да преживявам с изцеляване на подути крави. Или с лекуване на импотентността на дъртаци като теб. Но това не е важно. Важното е, че ти искаш да живееш, Фрегенал, и точно заради това така си се разбъбрил. Всеки иска да живее. Затова сега, тук, на това място, ще ми издадеш създаващото заклинание. После ще ми помогнеш да намеря този кашчей и да го унищожа. А ако не го направиш… Е, ще отида в гората, ще се поразходя. После ще кажа на Кръга, че не съм успяла да те предпазя от разярените селяни.

— Винаги си била цинична — изскърца със зъби магьосникът. — Дори тогава, в Майена. Особено в контактите ти с мъжете. Беше едва на четиринайсет години, а в Кръга вече се говореше за твоите…

— Престани, Фрегенал! — прекъсна го друидката. — Думите ти не ме впечатляват изобщо. Нито пък него. Той не ми е любовник. Кажи, че си съгласен. И ще приключим с това забавление. Защото в края на краищата ще се съгласиш!

Ференгал я изгледа навъсено и се извърна.

— Естествено — промърмори той. — Да не ме мислиш за идиот? Всеки иска да живее.

VIII

Фрегенал се спря и избърса с опакото на дланта изпотеното си чело.

— Там, зад онази скала, започва клисурата. На старите карти са я наричали Дур-тан-Орит, Мишото дере. Това е проходът Кламат. Ще се наложи да оставим конете тук. С тях нямаме дори и най-малки шансове, защото няма да можем да се приближим към него незабелязано.

— Микула — каза Висена, слизайки от коня. — Почакайте тук до вечерта, не повече. Ако не се върна, в никакъв случай не навлизайте в прохода. Връщайте се по домовете. Разбра ли, Микула?

Ковачът кимна. С него имаше само четирима селяни. Най-смелите. Останалата част от групата се стопи по пътя като майски сняг.

— Разбрах, госпожо — промърмори Микула, гледайки навъсено във Фрегенал. — Но ми е странно, че се доверявате на този проклетник. Според мен селяните бяха прави. Трябваше да се обезглави. Само ги погледнете тези свински очички и тази коварна муцуна, госпожо.

Висена не отговори. Заслони очите си с ръка, гледайки нагоре, към входа на клисурата.

— Води, Фрегенал — нареди Корин, затягайки колана си.

Тръгнаха.

След половин час ходене видяха първия фургон. Преобърнат, разбит. След него имаше друг, с разбито колело. Конски скелети. Човешки скелет. Втори. Трети. Четвърти. Купчина изпочупени, раздробени кости.

— Кучи син — изрече тихо Корин, гледайки черепа, през чиито очни кухини беше покълнала коприва. — Това са търговци, така ли? Не знам какво ме спира да…

— Договорихме се… — прекъсна го бързо Фрегенал. — Договорихме се. Казах ви всичко, Висена. Помагам ви. Водя ви. Договорихме се!

Корин се изплю. Висена го погледна пребледняла, после се обърна към магьосника.

— Договорихме се — каза тя. — Ще ни помогнеш да го намерим и да го унищожим, после си хващаш пътя. Смъртта ти няма да съживи онези, които лежат тук…

— Да го унищожите, да го унищожите… Висена, предупредих те и ще повторя още веднъж: приведи го в летаргия, парализирай го, знаеш заклинания. Но не го унищожавай. Той е безценен. Винаги можеш…

— Престани, Фрегенал. Вече говорихме за това. Води ни.

Продължиха нататък, внимателно заобикаляйки скелетите.

— Висена — прошепна Фрегенал след малко, — осъзнаваш ли какво рискуваш? Това не е шега работа. Знаеш, че с Ефекта на огледалото се случва какво ли не. Ако инверсията не сработи — край с нас. Виждал съм на какво е способен.

Висена се спря.

— Не извъртай — рече тя. — За каква ме вземаш? Инверсията ще сработи, освен ако…

— Освен ако не си ни излъгал — вметна Корин с приглушен от ярост глас. — А ако си ни излъгал… Казваш, че си виждал на какво е способен твоят звяр? А знаеш ли на какво съм способен аз? Знам такъв удар с меча, след който ще ти останат едното ухо, едната буза и половината челюст. Може и да го преживееш, но след това няма да можеш, например, да свириш на флейта.

— Висена, укроти този убиец — измънка Фрегенал, пребледнял. — Обясни му, че не мога да те излъжа, че би почувствала…

— Стига си дрънкал, Фрегенал. Води ни.

По-нататък видяха още фургони. И отново скелети. Разбъркани, преплетени, белеещи се в тревата ребра, стърчащи между камъните пищяли, ужасяващо усмихващи се черепи. Корин мълчеше, стискайки ръкохватката на меча с изпотената си длан.

— Внимателно — прошепна Фрегенал. — Вече сме близо. Вървете тихо.

— От какво разстояние реагира? Фрегенал, на теб ти говоря.

— Ще ти дам знак.

Продължиха нататък, поглеждайки към стръмните склонове на клисурата, покрити с уродливи храстчета, редуващи се с оголените ивици на дерета и сипеи.

— Висена? Усещаш ли го вече?

— Да, но слабо. Колко далеч, Фрегенал?

— Ще ти дам знак. Жалко, че не мога да ти помогна. Без жезъла и пръстена си не мога да направя нищо. Безсилен съм. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Това!

С пъргавина, която трудно можеше да се очаква от него, дебелакът вдигна от земята един остър камък и удари Висена по тила. Друидката падна по корем, без да издаде нито звук. Корин измъкна меча си и замахна, но магьосникът беше невероятно ловък. Хвърли се на земята, избягвайки острието, метна се към краката на Корин и го удари по коляното с камъка, който още беше в ръката му. Корин изкрещя, падна, болката за миг спря дъха му, а после от вътрешностите му, към гърлото премина вълна на гадене. Фрегенал скочи като котка, готвейки се да удари отново.

Пъстрокрилата птица се понесе като камък надолу и се удари в лицето на магьосника. Фрегенал отскочи, размахвайки ръце, и изпусна камъка. Корин, облегнат на лакътя си, замахна с меча, но острието премина на косъм край прасеца на дебелака, който се обърна и се понесе обратно към Мишето дере, като викаше и врещеше. Корин се опита да стане и да го настигне, но болката замъгли погледа му. Падна отново и запрати подир магьосника поток от отвратителни ругатни.

Когато се отдалечи на безопасно разстояние, Фрегенал се спря и се обърна.

— Ти, некадърна вещице! — изкрещя той. — Ти, червенокоса грознице! Искаше да надхитриш Фрегенал? Милостиво да ми дариш живота? Мислеше, че ще гледам спокойно как го убиваш?

Корин, без да спира да ругае, масажираше коляното си, успокоявайки пулсиращата болка. Висена лежеше неподвижно.

— Идва! — изрева Фрегенал. — Вижте го! Любувайте се на гледката, защото след малко кашчеят ми ще ви избоде очите! Вече идва!

Корин се обърна. Иззад купчина каменни отломки, на някакви си стотина крачки от тях, се подадоха възлестите стави на членестите паякови крака. След миг през купчината камъни се прехвърли поне четириметрово в диаметър туловище, плоско като чиния, ръждивокафяво, грапаво, покрито с остри израстъци. Четирите двойки крака пристъпваха отмерено, влачейки чиниеобразното тяло през насипа. Петата, главна двойка крайници, непропорционално дълги, беше въоръжена с могъщи рачешки щипки, покрити с редици остри шипове и рогови израстъци.

„Това е сън — помисли си Корин. — Кошмар. Събуди се! Събуди се! Извикай и се събуди. Извикай. Извикай. Извикай“.

Забравил за болката в коляното си, той се хвърли към Висена и дръпна отпуснатата й ръка. Косите на друидката бяха залети с кръв, която вече се стичаше по шията й.

— Висена… — изтръгна се през парализираното му от страх гърло. — Висена…

Фрегенал избухна в безумен смях, чието ехо се отрази от стените на клисурата. Смехът заглуши крачките на приближаващия се с брадва в ръка Микула. Фрегенал видя ковача когато вече беше твърде късно. Брадвата се вряза в кръста му, малко над бедрото, и навлезе чак до тъпата си част. Магьосникът рухна на земята с крясък, опитвайки се да избие оръжието от ръцете на ковача. Микула стъпи отгоре му, изтръгна брадвата, замахна отново. Главата на Фрегенал се затъркаля по склона и застина, опряла чело до един от черепите, лежащи под колелата на разбит фургон.

Корин куцукаше, спъвайки се в камъните, докато влачеше безчувствената и отпусната Висена. Микула подскочи към тях, хвана девойката, с лекота я преметна през рамо и побягна. Корин, макар и да се беше отървал от товара, не успяваше да настигне ковача. Погледна назад. Кашчеят се движеше към тях, скърцайки със стави; протегнатите напред щипки разравяха рядката трева, тракаха по камъните.

— Микула! — извика отчаяно Корин.

Ковачът погледна назад, остави Висена на земята, притича до Корин, подхвана го, двамата затичаха заедно. Кашчеят ускори движението си, местейки покритите си с шипове лапи.

— Няма да се справим — пъшкаше Микула, оглеждайки се. — Няма да се измъкнем…

Достигнаха до лежащата по гръб Висена.

— Кръвта й тече! — възкликна Микула.

Корин се досети и изтръгна от колана на Висена кесията й, изсипа съдържанието й и без да обръща внимание на останалите предмети, сграбчи червеникавия минерал, покрит с рунически знаци, раздели сплъстените от кръвта й червени коси и притисна хематита към раната. Кръвта мигновено спря да тече.

— Корин! — извика Микула.

Кашчеят беше близо. Разперил беше широко лапи с отворени щипки. Микула видя въртящите се върху стълбчетата си очи на чудовището и скърцащите под тях полусърповидни челюсти. Движейки се, кашчеят ритмично съскаше: „Тсс, тсс, тсс“…

— Корин!

Корин не отговори — той шептеше нещо, без да отделя хематита от раната. Микула скочи към него, дръпна го за рамото, отдели го от Висена, вдигна друидката на ръцете си. Побягнаха. Кашчеят, без да престава нито за миг да съска, вдигна лапи, застърга по скалите с хитиновата си обвивка и енергично запълзя подир тях. Микула осъзна, че нямат никакви шансове.

Откъм Мишето дере в галоп се носеше конник с кожена салтамарка, басинет8 с айвентал от метални обръчи и вдигнат над главата широк меч. На косматото му лице пламтяха две дребни очички, блестяха остри зъби.

С боен крясък Кехъл се нахвърли върху кашчея. Обаче преди да успее да се доближи до чудовището, страшните рогови щипки се сключиха около тялото на коня. Боболакът излетя от седлото и се затъркаля по земята.

Кашчеят без видимо усилие вдигна коня и го заби в шипа, стърчащ в предната част на туловището му. Сърповидните челюсти се сключиха, кръвта на животното плисна върху камъните, от разкъсания търбух върху земята се изсипаха димящи вътрешности.

Микула се затича, вдигна от земята боболака, но той го отблъсна, хвана меча си, изкрещя така, че заглуши предсмъртния вопъл на коня и се понесе към кашчея. С маймунска ловкост се промъкна под кокалестия лакът на чудовището и нанесе удар с всичка сила право върху стълбовидното око. Кашчеят засъска, пусна коня, разпери лапи настрани, набучи Кехъл на острите си шипове, вдигна го от земята и го захвърли встрани, върху насипа. Кехъл падна върху камъните, изпусна меча си. Кашчеят се завъртя настрани, протегна щипките и го сграбчи. Дребното тяло увисна във въздуха.

Микула изрева яростно, достигна чудовището с два скока, замахна с брадвата и удари хитиновата обвивка. Корин остави Висена и без да се замисля, скочи от другата страна на чудовището и със замах заби меча, който държеше с двете си ръце, в процепа между обвивката и лапата. Притиснал ръкохватката с гърдите си, той вкара острието до самия предпазител. Микула изпъшка и нанесе още един удар, обвивката на чудовището се пръсна, плисна зелена воняща течност. Кашчеят засъска, пусна боболака, вдигна щипките си. Корин се опря с крака в земята, хвана ръкохватката на меча, опита се да го издърпа — безуспешно.

— Микула! — извика той. — Назад!

Двамата хукнаха да бягат, като благоразумно избраха различни посоки. Качшеят се поколеба, застърга с търбух по скалата и се насочи право напред, към Висена, която, обхванала главата си с ръце, се опитваше да се надигне. Точно над нея, увиснала във въздуха, махаше с криле и врещеше пъстрата птица…

Кашчеят беше близо.

Микула и Корин скочиха едновременно, преграждайки пътя на чудовището.

— Висена!

— Госпожо!

Кашчеят, без да се спира, разпери лапи.

— Встрани! — извика Висена, надигайки се на колене и вдигайки ръце. — Корин! Встрани!

Двамата отскочиха и се притиснаха в стените на клисурата.

Henenaa fireaoth kerelanth! — извика страшно магьосницата, замахвайки с ръце към кашчея. Микула усети как нещо невидимо се плъзга от нея към чудовището. Тревата се разстла по земята, а ситните камъчета се разхвърчаха встрани, сякаш изтласкани от тежестта на огромно кълбо, набиращо скорост. От дланите на Висена бликна ослепително ярка, зигзагообразна струя светлина, която удари кашчея и се разсипа върху обвивката му в мрежа от огнени езичета. Въздухът се пръсна в оглушителен рев. Кашчеят експлодира, ръсейки фонтани от зелена кръв, парчета хитин, крака, вътрешности. Всичко това излетя във въздуха и се посипа като градушка наоколо, забарабани по скалите, зашумя по храсталака. Микула приседна, прикривайки глава с двете си ръце.

Беше тихо. На мястото, където преди миг стоеше чудовището, се чернееше и димеше кръгла яма, опръскана със зелена течност и застлана с отвратителни, трудноразличими дребни късове.

Корин, бършейки от лицето си зелените петна, помогна на Висена да се изправи. Магьосницата трепереше.

Микула се наведе над Кехъл. Очите на боболака бяха отворени. Дебелата салтамарка от конска кожа беше станала на парцали, под които се виждаха остатъците от ръцете и раменете му. Ковачът искаше да каже нещо, но не можеше. Висена и Корин, който я придържаше, се приближиха. Боболакът обърна глава към тях. Корин погледна рамото му и с усилие преглътна.

— Ти ли си това, кралски сине? — изрече Кехъл тихо, но спокойно и ясно. — Беше прав… Без оръжие съм боклук. А без ръка? Сигурно фекалия, а?

Спокойствието на боболака порази Корин повече, отколкото вида на раздробените му кости, подаващи се от чудовищните рани. Изглеждаше невероятно, че дребосъкът е все още жив.

— Висена — прошепна Корин, гледайки умолително магьосницата.

— Не мога да помогна, Корин — каза Висена с треперещ глас. — Метаболизмът е напълно различен от човешкия… Микула… Не го докосвай…

— Ти се върна, боболако — прошепна Микула. — Защо?

— Защото метаболизмът ми е различен… от човешкия — изрече Кехъл с гордост в гласа, макар и с явно усилие. От устата му потече струйка кръв, която обагри пепеливосивата козина. Той се обърна и погледна Висена в очите. — Е, червенокоса вещице! Предсказанието ти е правилно, но ще трябва да го осъществиш сама!

— Не! — извика Висена.

— Да — каза Кехъл. — Така трябва. Помогни ми! Вече е време.

— Висена — възкликна Корин с ужасено лице, — нали не се каниш…

— Отдръпнете се! — извика друидката, сдържайки риданието си. — Отдръпнете се и двамата!

Микула, гледайки встрани, дръпна Корин за ръката. Корин не се възпротиви. Видя как Висена се спуска на колене пред боболака, как нежно го гали по челото, докосва слепоочията му. Кехъл потрепна, разтресе се и застина неподвижно.

Висена плачеше.

IX

Пъстрокрилата птица, кацнала на рамото на Висена, наведе плоската си глава и погледна магьосницата с кръглото си, неподвижно око. Конят се тътреше по неравния път, небето беше кобалтовосиньо и чисто.

— Тууит, туиит, трк — обади се пъстрокрилата птица.

— Възможно е — съгласи се Висена. — Но не става въпрос за това. Ти не ме разбра. Нямам претенции. Наистина, жалко, че узнах за цялата работа от Фрегенал, а не от теб. Но нали те познавам от години, знам, че не си от приказливите. Мисля, че ако бях попитала направо, щеше да отговориш.

— Трк, туууит?

— Разбира се. Отдавна вече. Но сам знаеш как е при нас. Голяма тайнственост, всичко е тайно, секретно. А всъщност е само въпрос на мащаби. Аз също не отказвам, когато ми заплащат за лечение, ако някой ми предлага пари и знам, че това му е по джоба. Наясно съм, че за определени услуги Кръгът иска високо заплащане. И с право — всичко поскъпва, а трябва да се живее. Но не става въпрос за това.

— Тууииит. — Птицата пристъпи от крак на крак. — Коррииин.

— Досетлив си — усмихна се кисело Висена, като наведе глава към птицата и й позволи леко да докосне с клюн бузата й. — Точно затова съм огорчена. Видях как ме гледаше. Сигурно си е мислел: не стига че е вещица, но е и лицемерна манипулаторка, алчна и пресметлива.

— Туиит трк трк трк тууииит?

Висена извърна глава.

— Е, не е чак толкова лошо — промърмори тя, присвивайки очи. — Знаеш, не съм дете, не е толкова лесно да ми се завърти главата. Макар че трябва да си призная… Твърде дълго се скитам самотна по… Но това не е твоя работа. Не си пъхай клюна в нея.

Птицата мълчеше, навирила пера. Гората беше все по-близо, виждаше се пътят, навлизащ в гъсталака, под покрив от клони.

— Слушай — обади се Висена след малко, — как според теб ще изглежда всичко в бъдещето? Наистина ли е възможно хората да спрат да се нуждаят от нас? Или поне за най-простите неща, за изцеляването? Забелязва се известен прогрес, например в билколечението, но можеш ли да си представиш, че някой ще е способен да се справя, да речем, с крупа? С родилната треска? С тетануса?

— Туиик туииит.

— Що за отговор? Теоретично е възможно и конят ни след малко да се включи в разговора. И да каже нещо умно. А какво ще кажеш за рака? Мислиш ли, че ще победят и рака? Без магия?

— Тррк!

— И аз така мисля.

Навлязоха в гората, ухаеща на прохлада и влага. Пресякоха плитък ручей. Висена изкачи един хълм, после се спусна сред калунов храсталак, достигащ до стремената й. Намери отново пътя — песъчлив и обрасъл с растителност. Познаваше го — беше минала по него само преди три дни. Само че в обратната посока.

— Струва ми се — обади се тя отново, — че все пак ще е от полза нещо да се промени. Закостеняваме, твърде силно и прекалено безкритично сме се вкопчили в традициите. Веднага, щом се върна…

— Туиит — прекъсна я Пъстрокрилата птица.

— Какво?

— Туиит.

— Какво искаш да кажеш с това? Защо не?

— Тррррк.

— Какъв надпис пак? На какъв стълб?

Птицата размаха криле, откъсна се от рамото й и отлетя, скри се сред листака.

Корин седеше на кръстопътя, опрял рамо на стълба, и я гледаше с нахална усмивка. Висена скочи от коня и се приближи. Усещаше, че тя също се усмихва, против волята си, освен това подозираше, че усмивката й не изглежда особено умно.

— Висена! — извика Корин. — Ако си ме омаяла с някакви магии — признай си! Защото страшно се радвам на срещата ни, направо неестествено се радвам! Пфу, пфу, против уроки! Това може да е само магия!

— Чакал си ме…

— Ти си страшно проницателна. Разбираш ли, събудих се рано сутринта и установих, че си тръгнала. Помислих си: „Колко мило от нейна страна, че не ме е събудила за такава дреболия като кратко прощаване, без което спокойно може да се мине“. В края на краищата, кой в наши дни се поздравява и прощава, това не са нищо друго освен чудачества и предразсъдъци. Нали? Е, обърнах се на другата страна и заспах отново. Едва след закуска си спомних, че трябваше да ти кажа нещо страшно важно. Затова се качих на трофейния кон и минах напряко.

— И какво е това нещо, което трябваше да ми кажеш? — попита Висена, като се приближи и вдигна глава, за да го погледне в сините очи, които предишната нощ беше видяла насън.

Корин се озъби в широка усмивка.

— Това нещо е от деликатно естество — каза той. — Не може да се изложи в няколко думи. Изисква подробни разяснения. Не знам ще успея ли до мръкване.

— Поне започни.

— Точно това е най-трудното. Не знам как.

— На господин Корин не му стигат думите — поклати глава Висена, все още усмихвайки се. — Нещо нечувано! Е, тогава започни от началото.

— Добра идея. — Корин си придаде сериозен вид. — Виждаш ли, Висена, вече от твърде дълго се скитам самотен…

— Из горите и пътищата — завърши магьосницата, прегръщайки го през шията.

Пъстрокрилата птица, кацнала високо на клона на едно дърво, разпери криле, размаха ги, вдигна глава и произнесе:

— Трррк туиит туииит.

Висена откъсни устни от устните на Корин, погледна птицата и й намигна.

— Имаш право — каза тя. — Това наистина е път, от който няма връщане. Лети, кажи им…

Тя замълча и махна с ръка.

— Нищо не им казвай.

Загрузка...