Мечът на зората

ПЪРВА ГЛАВАПОСЛЕДНИЯТ ГРАД

Гъст черен дим полъхна от долината, застигна препускащите нагоре по хълма страховити конници и изтръгна хрипкава кашлица от гърдите им.

Беше привечер, слънцето клонеше към хоризонта и хвърляше зловещите им сенки надалеч. Обгърнати от спускащия се здрач, конниците приличаха на чудовища с огромни глави, яхнали бойни коне.

В ръката си всеки държеше знаме, окървавено от безбройните битки, а лицата бяха скрити от маски на различни животни, обсипани със скъпоценни камъни. Доспехите им бяха изковани от месинг и сребро, с рицарски гербове на гърдите, покрити със засъхнала кръв и кал и носещи белези от сраженията, а в стоманените си десници навъсените войни стискаха тежки мечове, прекъснали нишката на не един невинен живот.

Шестимата конници достигнаха билото на хълма, дръпнаха едновременно юздите на пръхтящите жребци, а сетне забиха дръжките на знамената дълбоко в меката почва, оставяйки ги да плющят на вятъра като криле на пърхаща птица.

И ето че вълчата маска се извърна към маската-муха, маймуната се спогледа с козела, а плъхът се ухили на хрътката — с усмивка на победител. А сетне чудовищата от Тъмната империя, всеки от тях Военачалник на хиляди отбрани бойци, сведоха погледи към долината и отвъд нея — към хълмовете и синевата на морето, и едва накрая извърнаха глави назад — към опожарения град, откъдето от време на време се дочуваха изнемощелите вопли на жертвите.

Слънцето изчезна зад хоризонта, нощта се спусна и пламъците се разгоряха още по-ярко, отразени в металните маски на Господарите от Гранбретан.

— Настъпи часът, побратими — обади се с гръмлив глас изпод маската барон Мелиадус, Гранд констебъл на Ордена на Вълка и Главнокомандващ Завоевателна та армия, — когато можем да заявим, че цяла Европа е в краката ни.

Мигел Холст, Архидук на Лондра и предводител на Ордена на Козата, се засмя:

— Да — цяла Европа. До последното, най-затънтено кътче. Но да не забравяме и земите, които завладяхме на изток.

Шлемът с козя муцуна кимна, сякаш изразяваше задоволство, а рубинените очи блеснаха зловещо, отразявайки светлините на пожарищата.

— Скоро — подхвърли с нескрит възторг Адаз Проми, Господар на Ордена на Хрътката, — целият свят ще бъде наш. Целият.

И бароните на Гранбретан, покорители на континенти, тактици и войни, ненадминати по храброст и умения, ала с покварени души и умове, обладани от сляпа ненавист към всякакви добродетели, повелители на могъщи и злокобни сили, олицетворяващи власт без правосъдие, се засмяха мрачно, загледани в опожарените руини на последния град в Европа, който бе дръзнал да се опълчи срещу тях. Един наистина древен град. Наричаше се Атина.

— Целият свят — подхвърли Джарак Нанкенсеен, Военачалник на Ордена на Мухата, — с изключение на Камарг…

При тези думи смехът на барон Мелиадус внезапно секна, сякаш го бяха зашлевили през лицето.

Джарак Нанкенсеен завъртя своята обсипана с брилянти маска към барона и продължи още по-хапливо:

— Не ви ли стига, че ги прогонихте от този свят, драги ми бароне?

— Не — изръмжа Вълкът. — Не ми стига.

— Там, където са сега, не ни заплашват с нищо — рече помирително барон Бренал Фарну. — Доколкото разбрах от нашите книжници, намирали се в друго измерение на Земята, което нямало връзка с нашето пространство и време. Не можем да ги достигнем, нито пък те нас. Така че, нека се наслаждаваме на триумфа и да забравим досадните спомени за Хоукмун и граф Медни…

— Не и аз!

— А може би друго е името, което не ви дава покой, братко бароне? — продължи да върти пръст в раната Джарак Нанкенсеен, който неведнъж в Лондра бе кръстосвал шпага с барона за благосклонността на някоя хубавица. — Дали пък не тъгувате по онази русокоса немирница, Изелда? Хайде, бароне, признайте, че сте влюбен. Сладка любов, а?

Баронът не отговори, но ръката му неволно се плъзна към затъкнатия в пояса меч и сграбчи яростно дръжката. В следния миг иззад вълчата маска се разнесе звучен спокоен глас, чийто притежател очевидно умееше да се владее.

— Отмъщение, барон Джарак Нанкенсеен, ето това е истинската причина…

— Вие сте човек на чувствата, скъпи ми бароне… — настояваше пресипнало Джарак Нанкенсеен.

Мелиадус пусна дръжката на меча, протегна ръка и изтръгна забитото в земята знаме.

— Те оскърбиха краля-император, моята родина и мен самия. Вярно е, че желая това момиче, но не защото изпитвам слабост към нея, а за да се забавлявам…

— Разбира се, разбира се — кимна с нескрита насмешка Джарак Нанкенсеен.

— А що се отнася до останалите — с тях също ще се позабавлявам в моята тъмница в Лондра. Дориан Хоукмун, граф Медни, Боуджентъл философът, нещастният получовек Оладан от Българските планини — чакат ги дълги години нетърпими мъчения. Кълна се в Руническия жезъл, че ще го сторя!

В този момент зад гърбовете им се разнесе тропот. Бароните се извърнаха срещу премигващите светлинки на ножарите и забелязаха, че по склона на хълма към тях се приближава лека платнена носилка, нарамена от дузина атинянски военнопленници, приковани за ръкохватките й. В носилката се излежаваше не друг, а Шенегар Трот, графът на Съсекс. Граф Шенегар презираше обичая да се носи маска и вместо нея предпочиташе сребърна отливка с окарикатурено изображение на собствения си лик. Не принадлежеше към нито един от ордените, ала се радваше на уважението както на самия крал-император, така и на двора, заради несметните си богатства и свръхчовешката храброст, проявена в не едно сражение — макар по маниери, облекло и поведение да приличаше на разглезен и глуповат галеник на съдбата. Неговата дума тежеше дори повече от тази на барон Мелиадус, защото времето бе показало, че съветите му са почти винаги безпогрешни. Изглежда, бе чул последните реплики, защото още с приближаването си се намеси в разговора.

— Опасна клетва казахте, милорд Мелиадус. Подобна клетва нерядко носи нещастие на онзи, който я е произнесъл…

— Заклех се с ясното съзнание за всички възможни последствия — прекъсна го Мелиадус. — Не се безпокойте, граф Шенегар, аз ще пипна тези бегълци.

— Дойдох при вас, побратими — рече Шенегар Трот, — за да ви напомня, че нашият сияен крал-император гори от нетърпение да ни види и да изслуша доклада за последната битка.

— Ще потегля незабавно за Лондра — обяви барон Мелиадус. — Там ще се консултирам с моите учени-магьосници, на които съм заръчал да открият способ, за да заловя нашите заклети врагове. Довиждане, побратими.

След тези думи баронът дръпна юздите, обърна коня и препусна надолу по хълма, изпроводен от погледите на другите перове. Чудовищните маски се спогледаха, озарени от светлината на факлите.

— Току-виж ни докарал нещастие с тази негова упоритост — промърмори един от войните.

— Голяма работа! — захили се в отговор Шенегар Трот. — Ако с нас си отиде и целият свят…

В отговор на тази забележка иззад обсипаните със скъпоценни камъни маски се разнесе див, оглушителен смях. Това беше смях на безумци, ненавиждащи всичко на този свят, дори себе си.

Именно в това се криеше силата на Господарите от Тъмната империя — нищо на този свят, пък било и собственият им живот, нямаше значение. Да сеят ужас и смърт и да оставят зад себе си разруха за тях бе най-върховно удоволствие и забавление, а също и единственият начин да прогонят досадата, докато удари часът на отредения им край. Войната за поданиците на Тъмната империя бе само лек срещу скуката…

ВТОРА ГЛАВАТАНЦЪТ НА ФЛАМИНГОТО

Призори, когато гъстите ята исполински розови птици се вдигаха над тръстиките и се рееха в небето, следвайки сложните фигури на своя утринен ритуален танц, граф Медни спираше на брега на лагуната, за да се полюбува на тънещите в здрач мочурища и речни ръкави, заобикалящи обраслите в гъсталаци островчета, сякаш разчиташе йероглифи от полузабравен древен език.

Напоследък у него се бе пробудил интерес към живота на тези странни птици; струваше му се, че съществува някаква далечна и мистична връзка между тях и блатистия пейзаж, и той несъзнателно търсеше ключа към скритото послание.

Не само това, с течение на времето в него бе нараснало вътрешното убеждение, че пейзажът е закодиран. Някъде там отвъд може би щеше да открие отговора на дилемата, която го измъчваше, да се натъкне, пък било и случайно, на откровението за дебнещата заплаха, която искаше да го погълне както психически, така и физически.

Слънцето изгря и озари в ослепителна светлина водната шир: Графът се пробуди от вцепенението си тъкмо навреме, за да забележи приближаването на своята любима дъщеря, Изелда, златокосата примадона на лагуните, която напомняше призрачно феерично видение, облечена в своята бледосиня наметка и яхнала голия гръб на породистия камаргски рогат жребец. На лицето й грееше загадъчна усмивка, сякаш тя също бе част от тайнствения пейзаж, който ги обкръжаваше.

Графът, който желаеше да остане насаме с мислите си, понечи да се скрие, но девойката вече го бе забелязала и му помаха с ръка, докато се носеше но брега на лагуната.

— Татко, много рано си станал! А и не за първи път през последните дни.

Графът кимна, отново плъзна поглед по равната повърхност на лагуната и далечните тръстики, а сетне извърна неочаквано глава към танцуващите в небето алени птици, сякаш се надяваше да ги изненада и по такъв начин да научи за тях нещо, което досега му беше убягвало.

Изелда скочи леко от коня и спря до него.

— Не са като нашите птици — подхвърли тя. — Макар че приличат. Какво гледаш?

Граф Медни сви рамене и се усмихна.

— Нищо. Къде е Хоукмун?

— В замъка. Още спи.

Графът изсумтя в отговор нещо неразбрано и долепи едрите си длани, заслушан в порещите въздуха могъщи криле, сякаш се канеше да се моли. После видимо се отпусна, хвана я за ръката и лекичко я поведе по брега на лагуната.

— Колко е красиво! — прошепна тя. — И този изгрев…

Графът нетърпеливо махна с ръка.

— Ти не разбираш… — поде той, но неочаквано млъкна. Осъзнаваше, че Изелда никога няма да зърне в пейзажа онова, което виждаше той. Веднъж вече се бе опитвал да й го опише, но тя бе изгубила интерес към разговора, без да се постарае да вникне в смисъла на скритите във всичко наоколо — във водата, тръстики те, дърветата и движенията на животните — послания.

За него това бе абсолютното олицетворение на представата за ред, докато Изелда черпеше от околния пейзаж единствено удоволствие — определяше го като нещо „красиво“ и пораждащо удоволствие само защото било „диво“ и „неподправено“.

Единствено Боуджентъл, поетът-философ и негов стар другар, беше в състояние да улови смисъла на това загадъчно послание, ала и той бе склонен да търси в него не толкова реално съществуваща взаимовръзка, колкото характеристика на душевното състояние, в което се намираше граф Медни.

— Ти си изтощен и объркан — повтаряше в подобни случаи Боуджентъл. — Онази частица от мозъка ти, която се занимава с откриване на закономерности, изглежда, се е претоварила и те кара да търсиш взаимовръзки там, където в действителност не съществуват…

На тези и други подобни аргументи графът отвръщаше с презрително свиване на вежди, а сетне отново се изгубваше в пущинаците около замъка, с което будеше тревогата и опасенията на своите близки и приятели.

Никой не можеше да каже с точност колко време е прекарал в изследване на този нов Камарг, който толкова много приличаше на истинския, само дето нямаше и следа човечеството някога да се е докосвало до него.

— Той е човек на действието, също като мен — каза веднъж Дориан Хоукмун, опитвайки се да успокои Изелда. — И понеже не намира истински проблем, с който да се захване, вглъбил се е в себе си.

— Въпросът е в това, че истинският проблем е неразрешим — отвърна Боуджентъл, но разговорът приключи дотук, защото Хоукмун също бе излязъл да поскита, положил неспокойно ръка върху дръжката на сабята си.

Напрежението се усещаше не само в Медния замък, но и в градчето под него. Хората често се споглеждаха разтревожени; доволни бяха, че са се измъкнали от зловещите нокти на Тъмната империя, ала същевременно не знаеха колко дълго ще могат да разчитат на гостоприемството на сегашното си убежище. През първите дни след като пристигнаха в тази нова страна, всичко наоколо имаше призрачен вид, озарено в цветовете на дъгата, но постепенно тези ярки цветове избледняха и предметите придобиха нормалната си оцветка, сякаш хората бяха наложили спомените си върху околния пейзаж, променяйки го по такъв начин, че първоначалните разлики да избледнеят. Из полята препускаха диви рогати коне и бели биволи, които сякаш чакаха да бъдат обяздени, в небесата се рееха алени птици, достатъчно едри и яки, за да носят на гърбовете си ездачи, но камаргците все не можеха да забравят доскорошните си страхове от Тъмната империя, за да се захванат с ежедневните проблеми.

Единствено Хоукмун и граф Медни. — а също д’Аверк, Боуджентъл и Оладан — нямаха подобни страхове. По-скоро обратното, понякога настъпваха такива тягостни часове, в които появата дори на цяла армия гранбретанци би предизвикала у тях само искрена радост.

Докато граф Медни изучаваше внимателно пейзажа, опитвайки се да разкрие тайните му, Дориан Хоукмун се надпрепускваше с вятъра край бреговете на лагуната, всявайки панически ужас в пасящите стада коне и биволи, с напразна надежда да срещне поне един истински противник.

Един ден, докато препускаше върху плувналия в пот жребец покрай брега на виолетовото море (което изглеждаше безбрежно), той забеляза няколко алени птици да се издигат сякаш подплашени в небето, а сетне да се спускат спираловидно надолу. Беше ранен следобед, а големите птици се вдигаха за своя ритуален танц едва привечер. Изглеждаха разтревожени и Хоукмун реши да провери какво ги е подплашило.

Пришпори жребеца по тясната пътечка из мочурището и тъкмо когато се озова под птиците забеляза малък, обрасъл в тръстики остров. Присви очи и напрегна поглед, за да го огледа внимателно, и изведнъж му се стори, че зърва нещо да се червенее сред полюшващите се тръстики.

В първия миг Хоукмун реши, че това е спотаил се ловец от града, дебнещ патица, ала после си даде сметка, че ако беше така, човекът щеше да го повика. Или поне щеше да му махне, за да не плаши набелязаната жертва.

Озадачен, Хоукмун насочи коня към плитчините и прекоси тесния речен ръкав, който го делеше от острова. Яките гърди на жребеца разтвориха шубраците и Хоукмун отново зърна червената дреха, която бе привлякла погледа му.

— Ей! — извика той. — Кой е там?

Не получи никакъв отговор. Вместо това тръстиките се разлюляха и човекът побягна.

— Кой си ти? — извика наново Дориан Хоукмун и кой знае защо си помисли, че войните от Тъмната империя най-сетне са открили път към това измерение и се готвят всеки миг да щурмуват замъка.

Понесе се в галон през невисоките тръстики, достигна брега на острова и неочаквано зърна мъжа, който бе скочил във водите на лагуната.

— Спри! — извика Хоукмун, но мъжът продължаваше да плува към отсрещния бряг.

Хоукмун пришпори коня във водата, около ботушите му кипна белезникава пяна. Междувременно мъжът издрапа по калния бряг, обърна се, тъкмо когато Хоукмун го застигаше, и извади от пояса си необичайно дълга сабя.

Ала не сабята направи най-силно впечатление на Хоукмун, а откритието, че човекът нямаше лице! Под черния сплъстен перчем се виждаше само гладка, лишена от черти кожа. Хоукмун извика от изненада и на свой ред оголи острието на сабята си. Дали това не беше някой иноземец — обитател на този тайнствен свят?

Хоукмун скочи от седлото, вдигна сабята, зае позиция за атака и внезапно се разсмя, осъзнал истинската причина за странния вид на своя противник. Мъжът носеше маска от тънка кожа. Цепките на устата и очите бяха толкова тесни, че не се различаваха от разстояние.

— Защо се смееш? — попита маскираният с дрезгав глас и завъртя сабята си. — Съветвам те да забравиш смеха, приятелю, защото ти предстои да умреш.

— Кой си ти? — попита отново Хоукмун. — Говориш като някой самохвалко.

— Едно трябва да знаеш — че съм по-добър фехтовчик от теб — отвърна мъжът. — По-добре се предай още сега.

— Прости ми, че дръзвам да се усъмня в думите ти — рече насмешливо Хоукмун. — Но защо един толкова прочут сабльор като теб носи такива жалки дрипи?

И той посочи с върха на сабята си омазнения червен кафтан, изкаляните бричове и ботушите от напукана кожа. Маскираният нямаше дори ножница, а беше измъкнал сабята си от раздърпаната връв, която бе привързал около пояса си. На същата връв се полюшваше малка, издута кесия. Мъжът носеше пръстен, изглежда, стъклен, ако се съдеше но мътния му блясък, а кожата му имаше нездрав землист цвят. Имаше мършаво, прегърбено тяло и, изглежда, бе прекарал немалко време в лишения.

— А дали не си някой просяк? — подхвърли подигравателно Хоукмун. — Къде открадна тази сабя, просяко?

Той възкликна, изненадан от внезапната атака на маскирания, сетне отстъпи назад. Движението бе толкова чевръсто, че почти едновременно с него Хоукмун почувства опарване по бузата, докосна я с пръсти и откри, че са окървавени.

— Искаш ли да те направя на решето, та да умреш от кръвопускане? — захили се непознатият. — Хайде, дай ми сабята си и признай, че си мой пленник.

Хоукмун се засмя, грейнал от удоволствие.

— Добре! Най-сетне един истински противник. Нямаш представа как се радвам на появата ти, странниче. Толкова отдавна до ушите ми не беше достигал звънът на удряща се стомана! — И при тези думи той се нахвърли срещу маскирания.

Непознатият отби ловко атаката и премина в настъпление, но толкова неусетно, че Хоукмун едва след минута осъзна това. Заели стабилни позиции, двамата се стараеха да не отстъпват нито крачка назад и влагаха цялото умение, на което бяха способни, защото всеки от тях си даваше сметка, че срещу него се е изправил истински майстор на сабята.

Сражаваха се близо час, силите бяха съвсем изравнени, никой от тях нито получи, нито пък успя да нанесе рана на другия, а после Хоукмун неочаквано реши да промени тактиката и започна да отстъпва предпазливо назад, към брега.

Маскираният реши, че най-сетне е спечелил преимущество в боя и насъбрал повече увереност, завъртя сабята още по-чевръсто, принуждавайки Хоукмун да удвои усилията си.

Изчакал подходящия момент, Хоукмун се подхлъзна престорено и се стовари на коляно. Другият подскочи рязко напред, но Хоукмун извъртя ловко сабята и шибна маскирания с плоското но китката. Непознатият извика от болка и изпусна сабята. Хоукмун скочи, затисна падналата сабя с подметка и опря острието си в шията на маскирания.

— Номерът ти е недостоен за един истински фехтовчик — изръмжа недоволно непознатият.

— Взе да ми става скучно — отвърна Хоукмун. — Омръзна ми да си играя с теб.

— И сега какво?

— Името ти — заяви Хоукмун. — Първо ще ми кажеш как се казваш, после ще ми покажеш лицето си, а най-важното идва накрая — как си се появил тук?

— Ще ти кажа името си — рече мъжът с нескрита гордост. — Казвам се Елвереза Тозер.

— Но аз съм го чувал! — възкликна изненадано кьолнският дук.

ТРЕТА ГЛАВАЕЛВЕРЕЗА ТОЗЕР

Елвереза Тозер не беше човек, когото Хоукмун би очаквал да срещне, дори ако му бяха предсказали, че му предстои да се изправи срещу най-прочутия гранбретански драматург — писател, чиито творби се радваха на широка популярност из цяла Европа, даже сред онези, които проклинаха всичко гранбретанско. Вярно, че в последно време се чуваше твърде малко за автора на „Крал Сталийн“, „Трагедията на Катин и Карна“, „Последният бралдур“, „Анала“, „Чършил и Адулф“, "Стоманена комедия" и още много шедьоври, но Хоукмун бе сметнал, че за това е виновна войната. И все пак, беше си представял Тозер като облечен в скъпи одежди благородник, духовит и изтънчен в разговора. Вместо това пред него стоеше човек, който очевидно боравеше много но-добре със сабята, отколкото с думите и беше облечен в парцали като някой изпаднал бродяга.

Докато го побутваше с острието на сабята си из тесните пътеки на мочурището, Хоукмун се чудеше над този парадокс. Лъжец ли бе маскираният? Ако наистина беше така, тогава защо се представяше за прочут драматург?

Тозер крачеше безгрижно и дори си подсвиркваше, показвайки с държането си, че ни най-малко не е обезпокоен от този внезапен поврат на съдбата.

Хоукмун спря.

— Я почакай малко — рече той и дръпна юздите на коня, който го следваше. Тозер се извърна. Лицето му все още беше скрито от маската. Хоукмун беше толкова изненадан от чутото име, та бе забравил да нареди на Тозер да я свали.

— Знаеш ли — заговори Тозер, — тук е много приятно. Само дето почитателите ми ще се броят на пръсти… предполагам…

— Аха — отвърна замислено Хоукмун. — Мда… — После махна с ръка към коня. — Хайде да се качим двамата. Ако обичате, заповядайте на седлото, маестро Тозер.

Тозер се метна на седлото, Хоукмун се качи зад него, хвана юздите и пришпори жребеца.

Тъкмо по този начин пресякоха градските порти и продължиха бавно по тесните криви улички право към стръмните стени на Медния замък.

Щом спряха в двора на замъка, Хоукмун остави жребеца на грижите на конярите и покани Тозер в голяма та гостна.

— През тази врата, моля — посочи му той.

Тозер сви рамене, прекрачи прага и се поклони на двамата мъже, изправени край пламтящия в камината огън. Хоукмун също им кимна.

— Добро утро, сър Боуджентъл… добро утро, д’Аверк. Водя ви един пленник…

— Виждам — отвърна д’Аверк и на лицето му се изписа слаб интерес. — Да не би войските на Гранбретан вече да тропат на градските порти?

— Пристигнал е сам, доколкото ми се струва — отвърна Хоукмун. — Твърди, че е Елвереза Тозер…

— Наистина? — Боуджентъл погледна непознатия с любопитство. — Авторът на „Чършил и Адулф“? Направо не е за вярване.

Тозер вдигна ръце и развърза ремъците, с които бе пристегната кожената му маска.

— Ами че аз ви познавам, сър — заяви той. — Срещнахме се преди десетина години, на една моя премиера в Малага.

— Вярно, спомням си. Разговаряхме за една ваша поема, публикувана съвсем наскоро, на която и до днес се възхищавам. — Боуджентъл поклати глава. — Вие наистина сте Елвереза Тозер, но…

Влезлият най-сетне смъкна развързаната маска и отдолу се показа одухотворено, живо лице с изострени черти, тънък изваян нос и тясна брадичка. Кожата на лицето имаше същия нездрав землист оттенък и носеше — белези от прекарана шарка.

— Ето, помня и лицето ви — макар тогава да бяхте доста по-пълен. Боже мили, какво се е случило с вас, сър? — попита Боуджентъл. — Да не вашите сънародници да са ви прокудили?

— Уф — въздъхна Тозер и погледна преценяващо Боуджентъл. — Нещо такова. Ще ми налеете ли чаша вино? Трябва да призная, че кратката среща с вашия приятел, рицаря, доста изтощи силите ми.

— Какво? — подхвърли д’Аверк. — Да не сте се дуелирали?

— На живот и смърт — рече Хоукмун. — Имам чувството, че маестро Тозер не е пристигнал в Камарг, за да изрази добра воля. Открих го, когато се прокрадваше из тръстиките на юг от града. Според мен той е шпионин.

— И защо според вас Елвереза Тозер, най-великият драматург, ще ви шпионира? — попита насмешливо Тозер, ала гласът му беше лишен от убедителност.

Боуджентъл прехапа замислено устни и дръпна връвчицата на звънеца, за да повика прислужника.

— Ами това ще ни кажете вие, сър — рече Хюлам д’Аверк, който, изглежда, се забавляваше чудесно. После се закашля престорено. — Простете, но май съм настинал. В този замък става такова течение, че нямате идея колко лесно човек…

— Идеята, точно това ме доведе при вас — прекъсна го Тозер. — Липсваха ми свежи идеи. — Той плъзна поглед по лицата им. — Идеи, различни от досегашните, идеи, каквито никой не познава. Не зная дали ме разбирате. Идеи…

— Да, да — закима Боуджентъл и даде знак на влезлия прислужник. — Чаша вино за нашия гост. Ще хапнете ли нещо, маестро Тозер?

— „Ще ям, пък било то хляб от Вавилон или месо от Маракан… — отвърна замечтано Тозер. — Защото плодовете, що глупците ни поднасят…“

— По това време обикновено поднасяме само сирене — прекъсна го насмешливо д’Аверк.

— „Анала“, четвърто действие, пета сцена — обяви Тозер. — Сигурно я помните?

— Помня я — кимна д’Аверк. — Но ми се струва по-слаба от останалите.

— По-изтънчена — поправи го невъзмутимо Тозер.

— Много по-изтънчена.

Появи се прислужникът с кана вино и Тозер побърза да си налее, като избра най-голямата чаша.

— Проблемите на съвременната литература — продължи той — често убягват от вниманието на простолюдието. Само след стотина години, нашите потомци ще смятат последното действие на „Анала“ за шедьовър с необичайно сложна структура, а не за зле скалъпена сценка, както я определи един доста некадърен и умствено ограничен критик.

— Аз също се смятам за член на пишещото братство — намеси се Боуджентъл. — Но да си призная, не мога да открия изтънчеността, за която толкова говорите…Може би ще бъдете така добър да ни я посочите.

— Някой друг път — махна безгрижно с ръка Тозер, допи виното и си наля втора чаша.

— А междувременно — подхвърли Хоукмун, — ще бъдете ли така добър да ни обясните как точно пристигнахте в Камарг? Не зная дали ви е известно, но ние тук смятахме, че сме откъснати от вашия свят…

— И все още сте откъснати, не се безпокойте — увери го Тозер. — Като изключим моята поява естествено. Достигнах при вас със силата на моя ум.

Д’Аверк скептично почеса брадичката си.

— Със силата на вашия ум? И как стана това?

— Това е много древно учение, с което ме запозна един мъдрец-философ, който живее в закътана долина край, Йел… — Тозер отново надигна чашата.

— Йел не е ли югозападна провинция на Гранбретан? — попита Боуджентъл.

— Правилно. Това е затънтен и забравен от всички край, където живеят само диваци, обитаващи землянки. След като последната постановка на моята пиеса „Чършил и Адулф“ ми навлече неблагоразположението на някои видни персони от императорския двор, сметнах, че ще е най-добре, ако за известно време се скрия от хоризонта, оставяйки бойното поле в ръцете на моите противници заедно с парите и любовниците ми. Какво разбирам аз от политически интриги? Нима можех да се досетя, че някои моменти от постановката пробуждат спомени за скорошни търкания в двора?

— Значи сега сте в немилост? — попита Хоукмун, разглеждайки с присвити очи Тозер. Нищо чудно цялата история да беше измислена.

— Дори нещо повече — едва не изгубих живота си. Щях да издъхна в онзи пропаднал селски край…

— А после се запознахте с онзи философ, дето ви научил как да пътувате между измеренията? И дойдохте тук да дирите убежище, така ли? — попита Хоукмун, като следеше внимателно реакцията на Тозер.

— Не, тоест, да… — отвърна драматургът. — Искам да кажа, че не знаех точно къде ще се появя…

— А според мен вие сте изпратен от самия крал-император Хуон, за да ни унищожите — заяви Хоукмун. — Мисля, че лъжете, маестро Тозер.

— Да лъжа ли? Какво е лъжата? Какво е истината? — засмя се Тозер, погледна със смразяващ поглед Хоукмун и изведнъж хлъцна.

— Истината — отвърна спокойно Хоукмун, — това е примката, затегната на шията ви. Аз смятам, че трябва да го обесим. — При тези думи той вдигна ръка и докосна черната перла в челото си. — Познавам добре лукавата изобретателност на Тъмната империя. Достатъчно съм страдал от нея, че да се поддам на измамата и този път. — Той погледна останалите присъстващи. — Предлагам да го обесим още сега.

— Но как ще разберем дали наистина той е единственият, който би могъл да се добере до нас? — попита д’Аверк. — Не бива да прибързваме, Хоукмун.

— Единственият съм, кълна се! — рече с разтреперан глас Тозер. — Господа, признавам, че ме изпратиха тук със задача. Трябваше да склоня, инак щяха да ме погубят в катакомбите на Великия дворец. Щом узнах тай ната на мъдреца, аз се прибрах в Лондра, надявайки се с нейна помощ да си възвърна положението в двора. Исках само да получа предишните почести и отново да творя за моите верни почитатели. Ала щом им разказах за древното учение, те ме заплашиха със смъртно наказание, ако не се прехвърля във вашето измерение и не унищожа предмета, който ви е помогнал да се спасите. И така се появих тук, щастлив, вярвайте ми, че мога да се измъкна от лапите им. Нямах ни най-малко намерение да си рискувам кожата, излагайки на опасност вашия храбър народ…

— А те не се ли подсигуриха срещу някаква евентуална измама от ваша страна? — понита Хоукмун. — Би било странно, наистина.

— Да си кажа правичката, — отвърна Тозер, свел поглед, — май никой от тях не вярваше във възможностите ми. Сигурно са искали да ме изпитат. А след като се съгласих да опитам и внезапно изчезнах от погледите им, вероятно са били потресени.

— Трудно ми е да повярвам, че Господарите от Тъмната империя ще допуснат такъв пропуск — вметна д’Аверк, сбърчил недоволно вежди. — Вярно, че щом не успяхте да спечелите нашето доверие, едва ли ви се е удало да спечелите и тяхното. И все пак лично аз не съм убеден, че говорите истината.

— Казахте ли им за мъдреца? — попита Боуджентъл.

— Ако е така, тогава и те ще могат да научат тайната.

— Няма да могат — отвърна Тозер. — Излъгах ги, че съм открил тази сила, докато съм живял в самота.

— Нищо чудно, че не са ви взели на сериозно — усмихна се д’Аверк.

Тозер го погледна обидено и отново надигна чашата си.

— И все пак, как да повярвам, че сте се пренесли тук само с помощта на волята? — призна объркването си Боуджентъл. — Уверен ли сте, че не сте се възползвали от някакви материални средства?…

— Никакви.

— Тая работа хич не ми се нрави — рече мрачно Хоукмун. — Дори и да казва истината, в този момент Господарите на Гранбретан сигурно вече се питат как е открил тази сила, търсят начин те също да я овладеят, а може би вече са поели на път към мъдреца. Измъкнат ли от него тайната — ние ще бъдем обречени!

— Вярно, живеем в трудни времена — отвърна Тозер, докато пълнеше чашата си за пореден път. — Помните ли какво се казва в „Крал Сталийн“, четвърто действие, сцена втора — „Дни на безумие, на побеснели ездачи и мирис на война, който се стеле из целия свят!“ Пророчески думи, не мислите ли? — Без съмнение той беше пиян.

Хоукмун втренчи ядосан поглед в полюшващия се драматург. Все още не можеше да повярва, че това наистина е прочутият Тозер.

— Питате се защо съм беден — продължаваше да пелтечи той с подпухнал език. — Ще ви кажа защо — заради няколко строфи от „Чършил и Адулф“! О, колко е превратна съдбата! Само няколко реда, написани с лека ръка, и ето ме тук, заплашван да завърша с примка на шията. Спомняте ли си сцената в съда и обвинителната реч? „Дворът и кралят, еднакво порочни…“ Първо действие, сцена първа…Смилете се над мен, господа, пощадете ме. Един велик писател, погубен от своя гений…

— Този мъдрец — намеси се Боуджентъл. — Какво представляваше? И къде точно живее?

— Старият мъдрец… — Тозер гаврътна чашата. — Напомняше ми за Йони от моята „Стоманена комедия“. Второ действие, сцена четвърта…

— Как изглеждаше?

— „Отдаден на своите чудати машини, от времето вечно забравен…“ Живееше само заради науката. Той направи пръстените… — Тозер внезапно прикри устата си с ръка.

— Пръстени ли? Какви пръстени? — попита д’Аверк.

— Опасявам се, че трябва да напусна компанията ви — рече Тозер и се надигна с пародийно достойнство. — Това вино е доста тежичко за изнемощелия ми стомах. Нали ще ме извините…

И наистина, лицето на Тозер бе позеленяло.

— Добре — кимна уморено Боуджентъл. — Ще ви покажа пътя.

— Преди да излезе — обади се нечий глас от вратата, — попитайте го за пръстена, който носи на средния пръст на лявата си ръка. — Гласът бе приглушен, а тонът — насмешлив. Хоукмун веднага позна говорещия и се обърна.

Тозер изохка и прикри пръстена с ръка.

— Какво знаете за него? — извика той. — И кой сте вие?

— Присъстващият тук дук Дориан — отвърна влезлият и махна с ръка към Хоукмун, — ме нарича Рицарят в Черен кехлибар и Злато.

Надвишаващ с ръста си всички присъстващи, облечен в блестящи доспехи и с шлем от черен метал и злато на главата, тайнственият Рицар вдигна ръка и посочи Тозер с металния си пръст.

— Покажете им пръстена.

— Най-обикновен стъклен пръстен, нищо особено. Не струва и пукнат грош…

— Одеве той спомена някакви пръстени — каза д’Аверк. — А може би наистина се е прехвърлил тук с помощта на пръстен?

Тозер се оглеждаше притеснено, с потъмняло от изпитото вино лице.

— Нали казах, че е стъклен и не струва пукнат…

— Заповядвам ти в името на Руническия жезъл! — викна със страховит глас Рицарят в Черен кехлибар и Злато.

Елвереза Тозер се разтрепери, сетне изхлузи пръстена и го запокити на каменните плочи. Д’Аверк се наведе, вдигна го и го разгледа внимателно.

— Не е стъклен — съобщи той, — а кристален. Този кристал ми е познат отнякъде…

— Същият е, от който е изработена машината, с чиято помощ се преместихте тук — рече му Рицарят в Черен кехлибар и Злато, разпери пъхнатата си в метална ръкавица ръка и всички видяха, че носи също такъв пръстен. — И също така притежава способността да премества обекти от едно измерение в друго.

— Така си и знаех — обади се Хоукмун. — Никакво древно учение не му е помогнало да се появи тук, а късче кристал. Сега вече наистина ще те обесим! Откъде взе пръстена?

— От един човек — Миган от Ландар. Кълна се, това е самата истина. Там имаше още — той ги прави! — извика Тозер. — Моля ви, не ме бесете. Ще ви кажа точно къде да откриете стареца.

— С това трябваше да започнеш — промърмори замислено Боуджентъл. — Изключително важно е да се доберем до този човек преди Господарите от Тъмната империя. Заради нашата собствена сигурност.

— Какво? Значи ще се завърнем в Гранбретан? — попита изумено д’Аверк. — Май е неизбежно — каза Хоукмун.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАФЛАНА МИКОСЕВААР

Малко след началото на концерта Флана Микосеваар, графиня на Канбъри, нагласи своята позлатена маска и огледа с досада пъстрата публика. Оркестърът в центъра на балната зала свиреше някаква вихрена мелодия по мотиви от последната творба на великия гранбретански композитор Лонден Джон, починал преди близо две столетия.

Маската на графинята изобразяваше покрит с орнаменти клюн на жерав, а очите бяха изработени от хиляда скъпоценни късчета. Роклята й беше от сияещ брокат, който менеше цветовете си според осветлението в залата. Флана беше вдовица на Асровак Микосеваар, загиналия от сабята на Дориан Хоукмун още при първата битка за Камарг знатен гранбретански велможа. Флана не пророни нито една сълза за смъртта на московския ренегат, основателя на Ордена на Лешояда, покорител на половин Европа, станал прочут със своя зловещ девиз „Смърт вместо живот“. Нито пък хранеше някакви лоши чувства към неговия убиец. В края на краищата Асровак бе нейният дванадесети съпруг и тя бе намерила негов достоен заместник в леглото много преди знатният предводител на Лешоядите да потегли за Камарг. След смъртта му бе сменила още няколко любовници и споменът й за Асровак Микосеваар бе точно толкова мъгляв, колкото и за всички останали нейни бивши съпрузи, защото Флана бе толкова заета със своята персона, че трудно откриваше някакви съществени разлики в околните.

В интерес на истината, нерядко се случваше самата тя да организира премахването на някой станал й досаден съпруг или любовник. И все пак, благодарение на вродения си инстинкт, избягваше да постъпва така с онези, които притежаваха известна власт или положение. Това съвсем не означаваше, че Флана бе неспособна да изпитва любов, защото тя умееше да обича страстно и всеотдайно, само че не беше в състояние да поддържа това чувство продължително. Малцината, които я познаваха добре, имаха навика да я оприличават на някое потайно животно — котка или паяк, — въпреки че със своята грациозност и ослепителна красота тя не приличаше на нито едно от тях. Не бяха малко онези, които таяха към нея омраза или замисляха отмъщение било заради отвлечен съпруг, било заради отровен брат, и сигурно биха привели плановете си в действие, ако графинята на Канбъри не беше първа братовчедка на самия крал-император Хуон, безсмъртния монарх, който обитаваше утробоподобния тронен глобус в безмерно голямата зала на двореца. Уважаваха я и се бояха от нея, защото Флана беше единственият жив роднина на краля и някои членове на двора си даваха сметка, че ако нещо се случи с Хуон, тя неминуемо ще стане кралица-императрица и като такава би могла да служи на техните интереси.

Флана живееше в пълно неведение за всички замисли и машинации, а и да научеше за тях, едва ли щеше да прояви какъвто и да било интерес, защото единственото, което занимаваше мислите й, бе възможността по един или друг начин да си доставя най-разнообразни удоволствия, за да прогони загнездилата се в душата й вечна меланхолия. Мъжете лесно се запленяваха от странното й поведение, търсеха благосклонността й и се опитваха да свалят маската й, за да прозрат какво се крие зад нея, но виждаха само едно красиво, замечтано и загадъчно лице с румени бузи и тъмни златисти очи, лице, което криеше същината й много по-умело от позлатената маска.

Музиката постепенно стихна и гостите се раздвижиха, завъртяха своите разноцветни одежди и взеха да си кимат с маски. Повечето от присъстващите дами се стекоха и наобиколиха пристигналите наскоро от Европа войни, които се бяха покрили със слава през последните сражения. Графинята също стана, но не се отправи към тях. Някои от шлемовете й бяха смътно познати — зърна маската на Мелиадус от Вълчия орден, за когото бе омъжена преди повече от пет години и който малко след това се бе развел с нея (нещо, което Флана почти бе пропуснала да забележи). Близо до него се виждаше Шенегар Трот, приседнал на няколко меки възглавнички и обслужван от цял рояк голи робини, с неговата неизменна маска — пародия на собственото му лице. Там някъде се мярна и маската на Пра Флен, лаксдехския дук, конто беше едва осемнадесетгодишен, а вече бе покорил десетина големи градове. Шлемът му изобразяваше драконова паст. Някои от останалите също и бяха познати и постепенно Флана осъзна, че в залата е събран цветът на гранбретанското войнство, пристигнал тук, за да отпразнува окончателната победа и да се порадва на почестите, с които предстоеше да го обсипе самият император. Всички се смееха гръмогласно, пъчеха гордо гърди — с изключение на нейния бивш съпруг Мелиадус, който очевидно избягваше шумната компания, а вместо това оживено разговаряше за нещо със зет си Тарагорм, Господар в двореца на Времето, и с барон Калан, Гранд констебъл на Ордена на Змията и главен учен при двора на императора. Флана се намръщи озадачено зад маската си — спомни си, че Мелиадус и Тарагорм никак не се погаждаха…

ПЕТА ГЛАВАТАРАГОРМ

— Как сте със здравето, зетко? — попита Мелиадус с престорена сърдечност.

— Добре — отвърна мъжът, взел сестра му за своя жена. Питаше се какво бе накарало Мелиадус да проявява подобна вежливост, след като на всички бе известна неговата ревност към единствения съперник за чувствата на сестра му. Масивната маска се повдигна високомерно. Беше направена от тежък метален корпус на настолен часовник, гравиран и обшит с мед, с множество инкрустирани перли и продълговата кутия, в която се полюшваше медно махало, чийто долен край достигаше широките гърди на Тарагорм. Кутията бе споена от някакъв прозрачен материал, наподобяващ стъкло, но с бледосинкав оттенък, през който се виждаше непрестанно полюшващото се златно махало. С помощта на сложна система от механизми часовникът бе закрепен на плещите на Тарагорм по такъв начин, че да се нагажда и балансира при всяко негово движение. Часовникът отброяваше с мелодичен звън половинките и четвъртинките, а точно по обед и в полунощ изпълняваше първите осем такта от Шеневеновите „Преходни антипатии“.

— А как са вашите любими часовници? — продължи със същия прекалено любезен тон барон Мелиадус. — Все така весело си тиктакат, нали?

Измина близо минута преди Тарагорм да осъзнае, че неговият шурей в действителност прави опит да се пошегува, и реши да си спести отговора.

Калан избра този момент, за да се намеси в разговора:

— Милорд Тарагорм, подочух, че сте експериментирали с някаква машина, която можела да пътува във времето. По някаква случайност аз също провеждам опити в тази насока — с един инструмент…

— Тъкмо възнамерявах да ви попитам за тези експерименти, любезни зетко — вметна Мелиадус. — Напредвате ли в тях?

— В известен смисъл.

— Успяхте ли да се прехвърлите във времето?

— Лично аз не.

— Моят инструмент — продължаваше да разказва барон Калан — е в състояние да прехвърля на огромни разстояния и с невероятна скорост цели кораби. Сега вече бихме могли да завладеем която и да било страна от земното кълбо, независимо колко далеч от нас се намира…

— А кога според вас ще е възможно — продължи Мелиадус, като се приближи до Тарагорм, — да бъде прехвърлен човек в миналото или бъдещето?

Барон Калан сви ядосано рамене и им обърна гръб.

— Май ще е най-добре да се връщам в лабораторията — промърмори той. — Кралят-император ми заръча колкото се може по-скоро да завърша моята работа. Приятен ден, господа.

— Всичко хубаво — отвърна отсъствуващо Мелиадус. — А сега, мили зетко, ще бъдете ли така добър да ми разкажете по-подробно за вашите експерименти? Дори и да ми покажете едно-друго, ако е възможно.

— Бих могъл — отвърна злобно Тарагорм, — само че моята работа е секретна. Нямам право да ви допусна в Двореца на времето без личното разрешение на крал Хуон. Първо се сдобийте с него.

— Нима е необходимо подобно разрешение за мен?

— Никой не е толкова велик, че да взема решения през главата на краля-император.

— Но въпросът е от изключителна важност, зетко — отчаяно продължи да настоява Мелиадус. — Нима не знаете, че нашите най-злостни врагове успяха да се измъкнат и вероятно се намират в друго измерение на Земята? Каква по-голяма заплаха за сигурността на Гранбретан?

— Говорите за шепата нехранимайковци, които пропуснахте да смачкате в Камарг?

— Бяхме на крачка от победата, но те се спасиха от нашата справедлива мъст с помощта на някакъв магьоснически трик. Никой не е дръзвал да ме обвинява за…

— А вие самият нима не се обвинявате?

— Нито аз, нито който и да било. Искам само веднъж завинаги да приключа с този въпрос. И да спася империята от нейните заклети врагове. Какво лошо има в това?

— До ушите ми достигна слухът, че интересът, който влагате, е по-скоро личен, отколкото обществен и дори, че сте направили някои глупави компромиси, само за да осъществите амбицията си и да отмъстите на обитателите на Камарг.

— Слухове и нищо повече, зетко — възрази Мелиадус, който с мъка сдържаше гнева си. — Истината е, че съм обезпокоен единствено за безопасността на крал Хуон.

— В такъв случай разкажете за своето безпокойство на краля и той сигурно ще ви позволи да посетите Двореца на времето. — При тези думи Тарагорм се обърна рязко и тъй като часовникът започна да отброява кръгъл час, по-нататъшният разговор стана невъзможен. Мелиадус понечи да го последва, после се отказа и потъна сред тълпата, кипящ от негодувание.

Заобиколена от млади кавалери, опитващи се да привлекат вниманието й, графиня Флана Микосеваар не откъсваше поглед от крачещия към изхода барон Мелиадус.

Ако се съдеше по нервната походка, баронът очевидно не беше в добро разположение на духа. След тази мисъл графинята изгуби внезапния си интерес към барона и се заслуша в комплиментите на многобройните си почитатели, сякаш се наслаждаваше на добре позната, но любима музикална пиеса.

Междувременно Тарагорм вече разговаряше с Шенегар Трот.

— Утре сутринта трябва да се представя на краля-император — обърна се Трот към Господаря на Двореца на времето. — Ще ми поръчат някаква задача, която, предполагам, е тайна, известна само на императора. Няма почивка за нас, а, милорд Тарагорм? — Така е, граф Шенегар, скуката едва ли ще има възможност да ни довърши.

ШЕСТА ГЛАВААУДИЕНЦИЯТА

На следващия ден Мелиадус чакаше нетърпеливо пред тронната зала на краля-император. Още от вечерта бе помолил за аудиенция и в отговор го бяха предупредили да застане пред портите точно в единадесет часа. Наближаваше дванадесет, а тежките врати си оставаха затворени. Двете крила на портите, обсипани с безброй скъпоценни камъни, подредени в най-различни изображения от древността, се губеха някъде в мрака под високия покрив. Охраняваше ги отряд от петдесет гвардейци с маски на богомолки, които стояха съвсем неподвижно, с готови за стрелба огнемети. Мелиадус се разхождаше напред-назад пред тях, спираше и надзърташе в блестящите коридори на императорския дворец.

Баронът полагаше неимоверни усилия, за да сдържа негодуванието си, задето кралят-император не го беше приел веднага. Та нали, в края на краищата, той бе не друг, а Главнокомандуващият на Европа? Под неговото вещо ръководство армията на Гранбретан бе завладяла целия континент. С помощта на същата тази армия Мелиадус бе прибавил към царството на Тъмната империя обширни територии от Средния изток. Защо тогава кралят-император го унижаваше по такъв начин? Баронът подозираше, че срещу него има заговор. Доколкото бе подразбрал от разговорите с Тарагорм и останалите, неговите приближени смятаха, че е изгубил здрава почва под краката си. Бяха глупаци, щом не осъзнаваха заплахата, която представляваха Хоукмун, граф Медни и Хюлам д’Аверк. Достатъчен бе фактът, че се измъкнаха от заслуженото наказание, за да се надигнат бунтове и вълнения, които неминуемо щяха да забавят темповете на настъплението. Възможно ли бе този път кралят да повярва на противниците на Мелиадус? Не, кралят-император бе мъдър и справедлив. А ако не беше такъв, значи не заслужаваше да управлява…

Мелиадус ужасен прогони последната мисъл.

Най-накрая тежките, обсипани със скъпоценни камъни порти се отместиха встрани достатъчно, за да премине през процепа един човек — и тясното пространство бе запречено от нечие тлъсто тяло.

— Шенегар Трот! — възкликна Мелиадус. — Значи заради теб чаках толкова дълго!

Сребърната маска на Трот блесна в светлината на коридора.

— Искрени извинения, барон Мелиадус. Искрени извинения. Трябваше да обсъдим някои важни въпроси. Но сега вече приключих. Чака ме мисия, скъпи ми бароне — изключително важна мисия! Каква мисия само, ха-ха-ха!

И още преди баронът да попита за същината на споменатата мисия, Трот го заобиколи и се изгуби от погледа му.

Във вътрешността на тронната зала пропя нечий мелодичен юношески глас — гласът на самия крал-император.

— Вече може да влезете, барон Мелиадус. Гвардейците с маски на богомолки разтвориха редицата и го пропуснаха да мине.

Баронът пристъпи в огромната зала, озарена от ослепителни светлини, в която висяха знамената на петстотинте знатни гранбретански фамилии. Макар да не влизаше за пръв път, Мелиадус се огледа смаяно.

Стените бяха изпъстрени с безброй галерии, подредени една над друга до самия таван на залата. Доспехите на гвардейците от Ордена на Богомолката лъщяха в черно, зелено и златно и докато крачеше сред тях, баронът зърна в далечината искрящата точица на тронния глобус на краля-император на фона на пурпурно-зелените стени.

Баронът вървя близо двадесет минути с бавна крачка, преди да доближи глобуса, и отново спря смаяно. Глобусът бе изпълнен с млечноватобяла течност, сред която просветваха синкавочервени линии, напомнящи на кръвоносни съдове. Вътре в течността се полюшваше самият крал-император Хуон — сбръчкано ембрионоподобно същество, надарено с безсмъртие, единственото живо нещо в което бяха черните, блестящи, проницателни, злобни очи.

— Барон Мелиадус — разнесе се отново звънливото гласче, изтръгнато от гърлото на красив юноша, за да материализира мислите на краля.

— Ваше величество — промърмори Мелиадус. — Моите почитания, задето ми бе оказана честта да бъда приет.

— И каква е причината да молите за тази аудиенция, бароне? — Тонът беше насмешлив и леко нетърпелив. — Може би жадувате да чуете от нас похвала заради положените от вас усилия в Европа?

— Единствено важен е резултатът, сир. Исках да ви предупредя за една опасност, надвиснала над Европа…

— Какво? Не сте ли завладели континента изцяло?

— Знаете, че е ваш до последното късче земя, велики императоре — от единия бряг до другия, до самите граници на Московия и дори отвъд тях. На пръсти се броят онези, които все още не сме превърнали в безропотни роби. Но аз говорех за другите, които се измъкнаха…

— Хоукмун и неговите приятели?

— Същите, всемогъщи кралю-императоре.

— Нали бяха прогонени? Вече не представляват заплаха.

— Те са заплаха за нас, докато дишат, благородни сир, защото бягството им дарява останалите с надежда, а именно надеждата е нещото, което най-ожесточено трябва да преследваме у всички, ако не искаме да си имаме неприятности.

— И друг път сте се справяли с бунтове и въстания. Имате необходимия опит. Ала ние се опасяваме, барон Мелиадус, че може би сте загърбили интересите на вашия крал-император, заради личните си интереси…

— Моите лични интереси са вашите интереси, велики кралю-императоре, а вашите интереси са мои лични интереси — тези две понятия са неразделими. Не съм ли най-верният ви служител?

— Може би така вярвате, барон Мелиадус, може би живеете с подобни убеждения…

— Какво искате да кажете, всемогъщи кралю?

— Имаме предвид маниакалната ви обсебеност що се отнася до онзи германец Хоукмун и шепата негодяи от неговото обкръжение. Те нямат нищо общо с нашите интереси. Те няма да се завърнат, а дори и да посмеят да го сторят — ние ще ги смажем. Опасяваме се обаче, че сте движен единствено от желанието за мъст и че сте превъплътили тази жажда за мъст във вярата, че Тъмната империя е под заплахата именно от обектите на това ваше болезнено желание.

— Не! Не, всевиждащи принце! Кълна се, не е така!

— Оставете ги там, където са, барон Мелиадус. И се занимавайте с тях само ако дръзнат да припарят отново.

— Велики кралю, те са потенциална заплаха за империята. Съществуват и други сили, които ги подкрепят — инак как щяха да се сдобият с машината, която ги изтръгна в последния миг от нашата желязна хватка? В момента не разполагам с достатъчно доказателства за това твърдение, но ако ми позволите да работя съвместно с Тарагорм и да използвам познанията му, за да открия местонахождението на Хоукмун и неговите съратници — тогава ще ви представя наистина неопровержими доказателства!

— Съмняваме се, Мелиадус, съмняваме се. — Този път в мелодичния глас се прокрадна мрачна нотка. — Но ако тези занимания не попречат на задълженията, с които възнамеряваме да ви натоварим, можете да посетите двореца на Тарагорм и да потърсите съдействието му за залавянето на вашите врагове…

— Нашите врагове, всевиждащи принце…

— Ще видим, бароне, ще видим.

— Благодаря ви за оказаното ми доверие, ваше величество. Обещавам, че…

— Аудиенцията не е приключила, барон Мелиадус, защото все още не сме разговаряли за задълженията, които споменахме преди малко.

— За мен ще е чест да ги изпълня, благородни сир.

— Вие пръв отворихте дума, че сигурността ни била заплашена от Камарг. Ние пък вярваме, че опасността иде от съвсем друга посока. За да бъдем по-точни, смятаме, че от изток може да се появи нов враг, почти толкова могъщ, колкото и самата Тъмна империя. Нищо чудно да съществува някаква връзка между тази нова заплаха и споменатия от вас Хоукмун, а пък на всичко отгоре ни предстои да посрещнем пратеници на този нов съюз в нашия двор…

— Щом е така, велики кралю…

— Оставете ни да продължим, барон Мелиадус!

— Простете, благородни сър.

— Снощи пред вратите на Лондра са се появили двама странници, които заявили, че са емисари от империята на Азиакомуниста. Пристигнали са по загадъчен начин — което идва да покаже, че разполагат с непознати за нас средства за придвижване, тъй като са съобщили, че били напуснали своята столица само преди два часа. По наше мнение тези емисари са дошли тук със същата цел, с каквато наши пратеници биха посетили някоя интересуваща ни страна — с други думи, за да шпионират. Ние също трябва да се възползваме от случая и да разучим размерите на тяхната сила, защото нищо чудно в най-скоро време да влезем във война. Безсъмнено на скорошните ни успехи в Близкия и Средния изток са предизвикали безпокойствието им. Трябва да научим колкото се може повече за тях и освен това да им внушим, че не им мислим злото, и да получим разрешение да изпратим свои емисари в тяхната страна. Успеем ли, бихме желали, барон Мелиадус, вие да сте един от тези емисари, тъй като разполагате с огромен опит в дипломатическите въпроси, с какъвто не би могъл да се похвали нито един от останалите ни поданици.

— Наистина тревожни новини, велики императоре.

— Така е, но сега е моментът да се възползваме от събитията. Вие ще бъдете техен водач. Отнасяйте се към тях с всички почести, опитайте се да ги предразположите, накарайте ги да разкажат повече за тяхната сила, за териториите, които владеят, за числеността на армията им, за възможностите на оръжията им и средствата за транспорт. Това посещение, барон Мелиадус, е свързано с много по-изразена потенциална заплаха от онази, която би могъл да представлява изчезналият замък на граф Медни.

— Може би сте прав, благородни сир…

— Не може би, а наистина, барон Мелиадус! — От устата на императора се подаде дълъг, сбръчкан език. — Това ще бъде вашата най-важна задача. Само ако намерите свободно време, можете да се посветите на съмнителното желание за мъст срещу Дориан Хоукмун и останалите.

— Но, всемогъщи кралю…

— Спазвайте стриктно инструкциите ни, Мелиадус. Не ни разочаровайте.

Този път в тона се долови открита заплаха. Върхът на езика докосна перлата, която плуваше близо до главата на краля-император, и глобусът изгуби доскорошната си прозрачност, превръщайки се в монолитна черна сфера.

СЕДМА ГЛАВАЕМИСАРИТЕ

Барон Мелиадус все не можеше да се отърве от чувството, че е изгубил доверието на своя крал-император и че крал Хуон нарочно го отрупва със задължения, само за да не му позволи да се захване сериозно с издирването на изчезналия замък и неговите обитатели. От друга страна, задачата, с която го бе натоварил кралят, изглеждаше достатъчно убедителна, при това бе свързана с примамливата възможност някой ден да се окичи не само с титлата Първи рицар на Европа, но и Покорител на Азиакомуниста. Ала нищо, дори завладяването на Азиакомуниста, не можеше да се сравни с желанието на барон Мелиадус да открие Медния замък, защото баронът бе дълбоко уверен, че замъкът представлява реална заплаха за Тъмната империя, докато неговият монарх не разполагаше с подобни доказателства, що се отнасяше до Азиакомуниста.

Облечен в бляскави одежди и нахлузил най-хубавата си маска, Мелиадус крачеше из безкрайните коридори на двореца към мястото, където предния ден бе срещнал своя зет Тарагорм. В залата се подготвяше поредният тържествен прием — този път за почетните гости, дошли от изток.

С назначаването на Мелиадус за пряк заместник на краля-император, Хуон го бе удостоил с особена чест, каквато заслужаваха малцина, но дори тази мисъл не беше в състояние да укроти жаждата за мъст, която кипеше в душата на барона.

Барон Мелиадус влезе в залата под звуците на фанфарите, които ечаха едновременно от няколко галерии. Тук бяха събрани всички знатни благородници на Гранбретан и гледката на това разноцветно множество беше повече от ослепителна. Емисарите от Азиакомуниста все още не бяха влезли. Барон Мелиадус доближи подиума, върху който бяха поставени три златни трона, изкачи стъпалата и се настани на средния трон. Като развълнувано море се приведоха пред него присъстващите велможи и в залата се възцари мълчание. Самият Мелиадус все още не се беше срещал с емисарите. До този момент ги придружаваше само капитан Виел Фонг от Ордена на Богомолката.

Мелиадус огледа залата и забеляза сред присъстващите Тарагорм, Флана, графинята на Канбъри, Адаз Проми и Мигел Холст, Джарак Нанкенсеен и Бренал Фарну. За миг му се стори, че нещо не е наред. Сетне осъзна, че сред първите рицари на кралството липсва Шенегар Трот. Припомни си, че дебелият граф бе споменал за някаква мисия. А защо не го бяха информирали за целта на тази експедиция? Нима съвсем бе изгубил доверието на краля-император? Все още под впечатлението на тези объркани мисли, Мелиадус завъртя глава при звука на фанфарите и в същото време вратата на залата се разтвори и на прага застанаха две чудновато облечени фигури.

Мелиадус се надигна, за да ги посрещне, напълно изумен от вида им, в който си даваха среща едновременно варварското и гротескното — на ръст новодошлите надхвърляха два метра и крачеха с вдървените движения на автоматони. Наистина ли бяха хора? — зачуди се той. До този момент не беше изпитвал подобни съмнения. Или може би виждаше някакви чудовищни създания от Трагичното хилядолетие? Означаваше ли това, че народът на Азиакомуниста въобще не принадлежи към човешкия род?

Влезлите, също като гранбретанците, бяха прикрили лицата си с маски (той предположи, че странните конструкции, които се крепяха на раменете им, са именно маски), така че по нищо не можеше да се определи дали лицата им имат човешки вид. Отличаваха се с исполински ръст, масивни закръглени тела, покрити с кожени доспехи, оцветени в синьо, зелено, жълто и червено и изрисувани с най-различни зловещи образи — блеснали оголени зъби и заплашително ококорени очи. От раменете им чак до земята се спускаха плътни, кожени наметала, също украсени с рисунки на човешки органи и крайници, които напомняха на Мелиадус за цветните скици, които веднъж бе видял в един медицински учебник.

Глашатаят възвести появата им:

— Господарят Коминсар Коу Шаланг Гат, наследствен представител на президент-императора на Азиакомуниста Чонг Манг Шен и новоизбран принц на Ордата на слънцето.

Първият от двамата емисари пристъпи напред и отметна коженото наметало, разкривайки рамене, които бяха широки поне метър. Ръкавите на ризата му бяха съшити от пухкава пъстроцветна коприна, а в дясната си ръка държеше обсипан със скъпоценни камъни жезъл от злато, който, ако се съдеше по предпазливостта, с която го придържаше, би могъл да е самият Рунически жезъл.

— И Господарят Коминсар Оркай Хеонг Фуун, наследствен представител на президент-императора на Азиакомуниста Чонг Манг Шен и новоизбран принц на Ордата на слънцето.

Сега пристъпи и вторият мъж (ако въобще беше мъж), издокаран по същия начин, но без жезъл.

— Приветствувам почитаемите емисари на президент-императора Чонг Манг Шен и нека да знаят, че ще бъдат добре дошли навсякъде из Гранбретан. — Мелиадус разпери широко ръце.

Мъжът с жезъла застана пред подиума и заговори със странен акцент, сякаш езика на Гранбретан, а и на цяла Европа и на Близкия изток му бяха чужди.

— Искрени благодарности за добросърдечния прием и бихме желали да узнаем кой е всемогъщият рицар, който ни посреща.

— Аз съм барон Мелиадус фон Кройден, Гранд констебъл на Ордена на Вълка, Върховен военачалник на Европа, представител на безсмъртния крал-император Хуон Осемнадесети, сюзерен на Гранбретан, на Европа и на царствата от Средиземно море, Гранд констебъл на Ордена на Богомолката, Кормчия на съдбините, Творец на историята, Всемогъщия и всяващ страх всевиждащ принц. Поздравявам ви така, както би го сторил той, говоря ви от негово име и действам съобразно неговите желания, защото трябва да знаете, че за да запази своето безсмъртие, той не бива да напуска мистичния тронен глобус, който го съхранява и вътре в който е охраняван денем и нощем от Хилядницата. — Мелиадус специално наблегна на последната част, за да намекне на емисарите, че всякакъв опит за покушение срещу живота на краля-император предварително е обречен на неуспех. След това посочи разположените от двете страни тронове. — Моля, седнете и се забавлявайте.

Двете причудливи същества изкачиха стъпалата на подиума и не без известни затруднения се настаниха в златните кресла. Пиршество не се предвиждаше, тъй като хората от Гранбретан гледаха на храненето като на дейност интимна, доколкото беше свързана със сваляне на маската и най-вече е ужаса от показването на своето собствено лице. Само три пъти в годината те си позволяваха да захвърлят маските и одеждите и да се смесят зад дебелите стени на тронната зала, където, под алчния поглед на крал Хуон, се отдаваха на продължаваща цяла седмица оргия или вземаха участие в отвратителни кървави церемонии, за които съществуваха наименования единствено в езиците на техните собствени ордени и за които никога не се говореше открито.

Барон Мелиадус плесна с ръце, давайки знак за начало на веселбата. Придворните се дръпнаха настрани като завеси и заеха места на срещуположните краища на залата, а в средата дотичаха гимнастици, акробати и клоуни, които заиграха под акомпанимента на завладяваща музика, бликаща от галериите. След миг пред очите им се вдигна пирамида от човешки тела, люшна се и се срина, за да се превърне в друга сложна фигура, клоуните се кълчеха и си прилагаха онези опасни номера, които се очакваха от тях, докато акробати и гимнастици се премятаха с главозамайваща скорост, крачеха по тънки, опънати високо из залата жици, или изпълняваха рисковани трикове на увисналия под тавана трапец.

Флана от Канбъри не следеше задъхано гимнастиците, нито пък бе заинтригувана от номерата на клоуните. Вместо това тя обърна своята красива жеравова маска към емисарите и се зае да ги оглежда с обичайното си за подобни случаи любопитство, замислена върху възможността да се запознае с тях по-отблизо, тъй като новодошлите вероятно криеха в себе си странни и чудати различия, особено ако — както самата тя подозираше — телата им се отличаваха от тези на човеците.

Мелиадус, който все още не можеше да се освободи от чувството, че е подценен от своя крал и вероятно е станал жертва на заговор, замислен от най-близките му приятели, полагаше върховни усилия, за да се държи любезно. Баронът бе известен с умението си да се харесва и да прави благоприятно впечатление благодарение на гордата си осанка, остроумието и мъжествения си вид, но точно тази вечер всички тези качества сякаш се бяха наговорили да му изневеряват.

— Харесва ли ви веселбата, почитаеми велможи от Азиакомуниста? — попита той, но в отговор получи само леко кимване. — Не са ли забавни тези клоуни? — Този път само леко мръдване с ръка от страна на Коу Шаланг Гат, същия, който носеше златния жезъл. Или пък: — Колко интересно! Тези жонгльори закупихме в Италия, а гимнастиците навремето са принадлежали на краковския княз — сигурно в двора на вашия император имате не по-малко умели майстори на забавата… — При тези думи вторият емисар, Оркай Хеонг Фуун, размърда сякаш с досада едрото си тяло на трона. В резултат от тези неумели опити нетърпението и досадата на барона растяха и го караха да си мисли, че тези грозновати същества, кой знае защо, си въобразяват, че стоят много по-високо от него, или пък се измъчват от непреодолима скука. С други думи, беше му не само трудно, но почти невъзможно да продължава този странен разговор, затрудняван допълнително и от шумната гръмогласна музика.

След известно време той отново плесна с ръце.

— Достатъчно. Вървете си. Време е за по-екзотични забавления. — И той се намести удобно на трона, а в залата се появиха еротичните акробати и се заеха да изпълняват различни номера, които се радваха на особена популярност сред поквареното благородничество на Тъмната империя. Баронът избухна в смях, разпознал някои от участниците, и ги посочи на своите почетни гости.

— Ето онзи навремето е бил принц на Маджария, а двете девойки до него — близначките — са сестри на турския султан. Русокосата плених лично, а дорестият жребец е от България. Много от тях съм обучавал лично… — Но докато перверзните забавления действаха успокояващо върху мислите на барон Мелиадус фон Кройден, емисарите на президент-императора Чонг Манг Щен седяха все така неподвижно и мълчаливо.

Ето че и тази забава приключи и участниците се оттеглиха (съвсем очевидно за облекчение на емисарите). Освежен и ободрен, барон Мелиадус вече се питаше дали тези същества са от плът и кръв. Дошло бе време да възвести началото на бала.

— А сега, господа, — рече той и се надигна, — последвайте ме из залата, за да ви представя на всички, които се събраха в чест на вашето пристигане.

Двамата емисари го последваха с вдървени движения, извисявайки глави дори над най-високите посетители.

— Ще танцувате ли? — попита ги баронът.

— Съжалявам, ние не танцуваме — отвърна глухо Коу Шаланг Гат и тъй като според етикета първи трябваше да започнат танците гостите, никой не посмя да танцува. Мелиадус кипеше от гняв. Какво очакваше от него крал Хуон? Как да се разбере с тези два автомата?

— Нямате ли танци в Азиакомуниста? — понита той с треперещ от яд глас.

— Не и такива, каквито сте свикнали да изпълнявате тук, предполагам — отвърна Оркай Хеонг Фуун и въпреки че гласът му прозвуча безстрастно, барон Мелиадус имаше усещането, че подобни занимания са под достойнството на благородниците в Азиакомуниста. С всеки изминат миг ставаше все по трудно да се държи любезно с надутите странници. Мелиадус не беше навикнал да сдържа чувствата си, когато общува с чужденци, и тайно си обеща да се позабавлява с тези двамата веднага щом бъде удостоен с честта да поведе армия, с която да завладее Далечния изток.

Барон Мелиадус спря пред Адаз Проми, който се поклони на двамата гости.

— Позволете да ви представя един от нашите най-изтъкнати военачалници, граф Адаз Проми, Гранд констебъл на Ордена на хрътката, Принц на Пари и Защитник на Мюншен, Главнокомандващ Десетата хилядница. — Гравираната кучешка маска кимна.

— Граф Адаз предвождаше армията, с чиято помощ завладяхме Европа само за две, вместо за двадесет години — обясняваше Мелиадус. — Неговите Хрътки са непобедими.

— Баронът ме ласкае — рече Адаз Проми. — Уверен съм, господа, че в Азиакомуниста разполагате със също толкова могъщи легиони.

— Не зная, може и така да е — отвърна Коу Шаланг Гат. — От това, което чух, армията ви трябва да е свирепа като драконови кучета.

— Драконови кучета ли? Че какво е това? — попита Мелиадус, припомнил си задачата, възложена му от крал Хуон.

— Нямате ли драконови кучета в Гранбретан?

— Може би са ни известни под друго название. Не бихте ли ги описали?

Коу Шаланг Гат направи движение с жезъла.

— Те са приблизително два пъти човешки ръст — по нашите представи — и имат поне седемдесет остри като бръснач зъби. Целите са покрити с косми и имат лапи като котките. Използваме ги при лова на едни влечуги, които опитомяваме и тренираме за война.

— Разбирам — промърмори Мелиадус и си помисли, че подобни зверове ще наложат известна промяна в тактиката. — И с колко драконови кучета разполагате?

— Стигат ни — рече вторият гост.

Продължиха нататък, запознавайки се с присъстващите, всеки от които също като Адаз Проми бе подготвил по един въпрос, за да предостави на барона възможност да измъква допълнителна информация от емисарите. Постепенно стана ясно, че странниците са готови да опишат най-общо мощта на своята армия и оръжия, но и са достатъчно предпазливи, за да избягват всякакви подпитвания за числеността на тази армия и силата на оръжията. Мелиадус вече си даваше сметка, че само една вечер едва ли ще е достатъчна, за да се сдобие с нужните сведения, ако въобще му се удаде подобна възможност.

— Науката при вас е доста напреднала — рече той, докато крачеха из навалицата. — Във всеки случай е по — напреднала от нашата.

— Може би — отвърна Оркай Хеонг Фуун. — Но аз не зная почти нищо за вашата наука. Интересно ще бъде да сравним достиженията си.

— Вярно, така е — съгласи се Мелиадус. — Чух например, че вашите летящи машини ви докарали от няколко хиляди километра за съвсем кратко време.

— Това не бяха летящи машини — рече Оркай Хеонг Фуун.

— Така ли? А какво?

— Наричаме го Земна колесница — движи се под земята…

— От какво се задвижва? И с какво пробива земните пластове?

— Ние не сме учени — намеси се Коу Шаланг Гат. — Честно казано, не разбираме много от машини. Оставяме за тях да се грижи простолюдието.

Барон Мелиадус отново се почувства оскърбен, но трябваше да спре, за да представи новодошлите на графиня Флана Микосеваар. Той произнесе името й, а графинята се поклони.

— Колко сте високи — промърмори дрезгаво тя. — Да, ужасно високи. — Баронът понечи да продължи, смутен от странното поведение на графинята, макар да бе очаквал подобна реакция. Но Флана протегна ръка и докосна рамото на Оркай Хеонг Фуун. — И колко са широки плещите ви. — продължи тя. Емисарят не отговори, замръзнал неподвижно. Дали не го беше обидила? — зачуди се Мелиадус. И да е така, щеше да се зарадва. Не очакваше емисарите да се оплачат, тъй като очевидно беше във взаимен интерес поне за момента да поддържат привидно приятелски отношения. — Мога ли да направя нещо за вас? — продължи Флана и направи неразгадаем жест с ръка.

— Благодаря ви, нищо за момента — отвърна мъжът и продължи напред.

Флана изпроводи странниците с изумен поглед. Никога досега не бяха й отказвали и тя се чувстваше заинтригувана. Дълбоко в себе си реши да направи нов подобен опит при първа възможност. Странни бяха тези мълчаливи посланици, крачещи вдървено из тълпата. Приличаха й на хора от метал. Възможно ли бе нещо да пробуди в тях човешки чувства?

Огромните маски от разноцветна кожа се полюшваха над тълпата, докато Мелиадус ги представяше на Джарак Нанкенсеен и неговата дама, дукеса Фалмолива Нанкенсеен, която на млади години бе участвала в не едно сражение редом със съпруга си.

А когато обиколката приключи, барон Мелиадус се завърна на своя златен трон, замислен за загадъчното изчезване на своя съперник Шенегар Трот и не по-малко загадъчното мълчание на крал Хуон относно причината за това изчезване. Жадуваше час по-скоро да се освободи от досадните задължения и да изтича в лабораторията на Тарагорм, за да провери доколко е напреднал с експериментите си Господарят на Двореца на времето и дали съществува поне малка надежда да се установи местонахождението във времето и пространството на омразния Меден замък.

ОСМА ГЛАВАМЕЛИАДУС В ДВОРЕЦА НА ВРЕМЕТО

Съвсем рано на следващата сутрин, след една неприятна нощ, през която баронът не бе успял нито да заспи, нито да разсее досадата си чрез забавления, той се отправи към Двореца на времето.

В Лондра имаше само няколко открити улици. Всички къщи, дворци, складове и казарми бяха свързани чрез покрити тунели, които, най-вече в богаташката част на града, блестяха в ярки цветове, тъй като стени те бяха от емайлирано стъкло, а в по-бедните квартали от тъмен лъскав гранит. Дванадесет голи робини с татуирани тела пренесоха с носилка Мелиадус през тези закрити улици (Мелиадус взимаше за робини само млади момичета). Имаше намерение да посети Тарагорм още преди досадните посетители от Азиакомуниста да се пробудят. Не беше изключено тъкмо тяхната държава да помага на Хоукмун и неговите приятели, но засега той не разполагаше с подобни доказателства. Ако обаче се изпълнеха надежди, те, които възлагаше на Тарагорм, не беше изключено не само да представи подобни доказателства на крал Хуон, но и да се отърве веднъж завинаги от задължението да любезничи пред емисарите.

Тунелът постепенно се разшири и се изпълни със странни шумове — приглушен тътен и отмерени механични потраквания. Мелиадус разпозна часовниците на Тарагорм.

Когато влезе в Двореца на времето, шумът стана оглушителен. Поне няколко хиляди огромни махала се полюшваха, следвайки своя ритъм, чуваше се стържене на масивни зъбни колела и свистене на пружини, резки удари на метални чукове в камбанки, гонгове и цимбали, цвърчене на механични птички и ропот на машинни гласове. Шумът бе неописуем и непоносим, дворецът не само бе приютил поне няколко хиляди часовника с най-различна големина и форма, той самият бе един гигантски часовник, главен регулатор на останалите, и над всички звуци се носеше бавният, разтърсващ тътнеж на маховика и шумното свистене на чудовищното махало, което пореше въздуха в Залата на махалото, същата, в която Тарагорм извършваше своите експерименти. Най-сетне носилката на Мелиадус спря пред бронзовите врати, които мигом бяха запречени от неколцина механични часовои, а над металическия трясък се извиси един също така механичен глас:

— Кой нарушава покоя на Господаря Тарагорм в Двореца на времето?

— Барон Мелиадус, неговият шурей, с разрешение на краля-император — отвърна баронът, принуден да крещи с пълно гърло, за да бъде чут.

Още дълго останаха затворени вратите — много повече, отколкото баронът смяташе за необходимо, а сетне се разтвориха бавно, допускайки носилката вътре.

Ето че се озова в просторната приемна, покрита с гравирани метални плочи, и тук шумът бе направо невъобразим. Стените на залата ечаха от ритмични бумтежи, тиктакания, потропвания и металически звън и баронът беше готов да запуши ушите си, ако не му пречеше масивният вълчи шлем. Не се съмняваше, че остане ли още малко тук, ще оглушее.

Междувременно го поканиха да премине в следващата зала, облицована с меки гоблени (както и следваше да се очаква, с рисунки на най-различни времеизмервателни инструменти), но тук поне шумът бе доста по-приглушен. Робините внимателно положиха носилката, баронът дръпна завесите, изправи се и зачака появяването на своя зет.

И този път според него очакването продължи повече от необходимото, докато се появи домакинът, пристъпвайки през една двойна врата в отсрещния край на залата с неизменната подобна на часовник маска на главата.

— Подранили сте, любезни — рече Тарагорм. — Съжалявам, че ви накарах да чакате, но трябваше да свърша със закуската.

Мелиадус с раздразнение си помисли, че Тарагорм би могъл да му спести поне тази подробност, и каза:

— Простете, зетко, но нямах търпение да се запозная с изследванията ви.

— Поласкан съм. Оттук, ако обичате.

Тарагорм се завъртя и хлътна във вратата, от която се бе появил. Мелиадус го последва.

Минаха през още няколко тесни зали, облицовани с гоблени, и спряха пред масивна метална врата. Тарагорм натисна тежката ръчка с цялото си тяло и във въздуха внезапно се разнесе пронизително свистене, придружено от болезнено бавни и разтърсващи удари.

Мелиадус вдигна рефлексивно глава и в същия миг зърна огромно махало, което пореше въздуха над него — завършваше с петдесеттонова бронзова топка, оформена да наподобява блеснало слънце, която вдигаше такъв вятър, че всички тежки гоблени в стаята се люшкаха, а копринената пелерина на Мелиадус се развя като криле на птица. Махалото бе причина за вятъра, а огромният маховик, монтиран над него, пораждаше ритмичните разтърсващи пода удари. В другия край на просторната Зала на махалото бяха подредени най-разнообразни машини, рафтове с лабораторни прибори, инструменти от бронз, месинг и сребро, купища позлатена жица, планетарии, астролабии, висящи часовници, настолни часовници, ръчни часовници, слънчеви часовници — а край всичко това се въртяха безчислените роби, наемници и учени на Тарагорм, заловени и докарани тук от най-далечни земи, където много от тях бяха били прочути и уважавани.

Докато Мелиадус разглеждаше залата, в единия край блесна ярковиолетово сияние, в другия се посипа градушка от искри, а някъде в дъното се изви алена струйка дим. Баронът втренчи поглед в някаква черна машина, която бавно се срина, вдигайки облак прах, а работещите край нея механици се строполиха на пода и се овъглиха.

— Какво беше това? — разнесе се нечий глас наблизо. Мелиадус се извърна и откри, че Калан от Витал, Главен учен при краля-император, също е на посещение при Тарагорм.

— Експеримент с ускоряване на времето — обясни Тарагорм. — В състояние сме да задвижим процеса, но не и да го контролираме. Всички наши опити в тази насока до момента се провалят. Ето, вижте… — той посочи с ръка голяма овална машина от някаква жълтеникава стъклоподобна материя… — тази машина има противоположен ефект, но също не може да бъде контролирана. Човекът, когото виждате до нея — той сиря вниманието им на нещо, което Мелиадус отпърво бе взел за статуя, — беше замразен по този начин преди няколко седмици!

— А как стои въпросът с пътуването във времето? — попита Мелиадус.

— Малко по-нататък — продължи Тарагорм — виждате купчина сребърни кутии. Във всяка от тях има по един инструмент, който е в състояние да изпраща предмети с различна големина назад или напред във времето — все още не сме сигурни на какви разстояния. За съжаление живите същества не са в състояние да понесат подобно пътуване. Опитахме с няколко роби, а също и с животни, но резултатът бе деформации, придружени от мъчителни болки.

— Трябваше да повярваме на Тозер — намеси се Калан. — Тогава сигурно щяхме да открием тайната за пътуването във времето. Не биваше да му се подиграваме, но аз лично направо не можех да допусна, че този самохвалко наистина се е добрал до толкова важна тайна!

— Какво? За какво говорите? — попита Мелиадус, който не знаеше за случая с Тозер. — Тозер не беше ли драматург? Мислех, че е умрял! Какво знае той за пътешествията през времето?

— Наскоро се появи отнякъде, опитвайки се да си възвърне благосклонността на крал Хуон с вестта, че научил тайната за пътуването във времето от някакъв мъдрец на Запад — твърдеше, че ставало дума за способност на ума. А след това, барон Мелиадус, неочаквано изчезна!

— Вие…не направихте ли опит да го задържите?

— Никой не му вярваше — рече Тарагорм. — Вие щяхте ли да му повярвате?

— Поне щях да съм по-внимателен.

— Смятахме, че ще е в негов интерес да се завърне. Освен това не сме хора, които се хващат за сламката.

— Какво искате да кажете с това… зетко?

— Искам да кажа, че се интересуваме само от научния прогрес, а не търсим резултати, с които да осъществяваме някакви лични амбиции за мъст срещу Медния замък.

— Аз, зетко, съм войник — човек на действието. Не ми приляга да си играя с разни машинки или да се ровичкам в плесенясали книги. — След като удовлетвори накърнената си чест, баронът отново върна разговора към Тозер. — Та казвате, този драматург научил тайната от някакъв мъдрец, живеещ на запад?

— Поне така твърдеше — рече Калан. — Но според мен лъжеше. Хвалеше се, че това било способност на ума, ала аз не вярвам Тозер да овладее подобно умение. Все пак фактът си е факт — изчезна буквално пред очите ни.

— А защо аз не зная нищо за това? — понита разгневен Мелиадус.

— По онова време все още бяхте на континента — отвърна спокойно Тарагорм. — Освен това сметнахме, че случаят едва ли ще представлява интерес за един човек на действието като вас.

— Но подобно откритие би придало истински блясък на вашата работа — възрази Мелиадус. — Не изглеждате никак разочарован от пропуснатата възможност.

Тарагорм сви рамене.

— Какво можем да направим? Освен това, макар и бавно, се придвижваме напред… — В залата внезапно се разнесе трясък, последван от болезнен вик и стените се озариха от оранжево сияние — … така че съвсем скоро ще опитомим времето, както вече сме подчинили на волята си пространството.

— Да, след хиляда години! — присмя се Мелиадус. — Значи на запад. Мъдрец от запада, така ли? Трябва да го намерим. Как се казва?

— Тозер спомена, че името му било Миган — магьосник с невероятна сила. Но според мен ни лъжеше. В края на краищата, на запад няма нищо освен пущинаци. След Трагичното хилядолетие там живеят само уроди.

— Трябва да отидем там — настоя Мелиадус. — Ще преровим всичко, до последното камъче. Не бива да пропускаме и най-малката възможност…

— Що се отнася до мен, нямам никакво намерение да гоня вятъра из онези диви планини — поклати глава Калан. — Имам предостатъчно работа, предстои да монтират моя нов двигател на кораби, с чиято помощ ще завладеем целия свят също толкова бързо, колкото завладяхме Европа. А и вие, барон Мелиадус, също имате задължения в двора. Нашите гости…

— Да вървят по дяволите. Само ми губят времето.

— Скоро ще мога да ви предложа свободно време в изобилие — намеси се Тарагорм. — Още съвсем малко усилия и…

— Пфу! Нищо полезно няма да науча тук. Вашите разпадащи се кутии и постоянно избухващи машини са доста забавна гледка, но за мен са безполезни. Играй си на воля, зетко. А от мен довиждане!

Облекчен от мисълта, че вече не се налага да се преструва на любезен, Мелиадус обърна гръб на зет си, напусна Залата на махалото, пресече облицованите с гоблени коридори и се намести в носилката. Дръпна завесата и изрева на робините да потеглят.

Докато се придвижваше обратно към своя дворец, Мелиадус обмисляше чутото.

Решил бе при първа възможност да се освободи от задълженията си и да потегли на запад, по стъпките на Тозер, за да открие стария мъдрец, който не само познаваше тайната на времето, но и щеше да му помогне да изпълни заканата си срещу Медния замък.

ДЕВЕТА ГЛАВАИНТЕРЛЮДИЯ В МЕДНИЯ ЗАМЪК

Граф Медни и Оладан от Българските планини възседнаха конете си в двора на Медния замък, пресякоха сгушеното под него градче и както обикновено се отправиха към тръстиковите поля.

След краткото посещение на Рицаря в Черен кехлибар и Злато графът бе забравил мрачните мисли и отново търсеше компанията на околните.

Бяха затворили Елвереза Тозер в една от кулите на замъка, но драматургът не бе изразил особено недоволство, след като Боуджентъл го снабди с достатъчно хартия, пера и мастило и го посъветва отново да се захване с пиесите, като му обеща немногобройна, но възторжена публика.

— Чудя се какво ли прави сега Хоукмун — промърмори графът, докато препускаха. — Жалко, че не можах аз да изтегля сламката, за да го придружавам.

— И аз съжалявам — отвърна Оладан. — Д’Аверк извади късмет. Пък и разполагахме само с два пръстена — на Тозер и на Рицаря. Ако успеят да се завърнат с повече, ще можем наново да се счепкаме с Тъмната империя…

— Да ти призная, приятелю Оладан, доста рисковано ми се струва хрумването на Рицаря — да се преместят не другаде, а в Гранбретан, а сетне да открият този Миган от Ландар в Йел.

— Има една стара поговорка — по-добре да влезеш в леговището на вълка, отколкото да обикаляш край него.

— А най-добре да живееш в страна, където няма вълци — допълни графът и помръдна мустак.

— Е, надявам се вълците да се задавят с тях — отвърна Оладан. — И все пак мъничко им завиждам.

— Имам усещането, че няма да се наслаждаваме дълго на бездействието — рече графът и насочи коня си по една тясна пътечка между тръстиките. — Струва ми се, че сме изложени на опасност не от една, а от много страни…

— Аз пък се опасявам, че нито Изелда, нито Боуджентъл, нито обикновените хорица, които живеят в града, ще се зарадват като нас, когато дойде краят на това бездействие.

Двамата мъже продължиха към морския бряг, наслаждавайки се на усамотението и същевременно жадувайки за сражения и опасности.

Имаше моменти, в които графът се изкушаваше да счупи кристалната машина, осигуряваща безопасността им, да върне замъка в измерението, на което принадлежеше, и да се сражава за независимостта на Камарг, въпреки нищожните шансове за победа над ордите на Тъмната империя.

ДЕСЕТА ГЛАВАЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИТЕ НА ЛОНДРА

Крилата на орнитоптера пореха шумно въздуха ниско над кулите, издигащи се в небето над Лондра.

Машината беше голяма, построена да побира четирима, дори петима пасажери. Металната й кабина бе изпъстрена с изящни гравюри.

Мелиадус наведе глава към прозореца и посочи надолу. Гостите също се наклониха, проявявайки вял интерес. Имаше усещането, че техните високи, тежки маски ще се катурнат, ако се наведат още малко.

— Точно под вас е дворецът на крал Хуон, в който сте настанени — произнесе Мелиадус, сочейки налудничавото великолепие на императорския палат. Издигаше се високо над останалите сгради и бе построен в самия център на града. За разлика от другите дворци, до него не можеше да се стигне през покритите коридори. Четирите позлатени кули стърчаха над главите им, въпреки че летяха в орнитоптер. Стените на двореца бяха покрити с барелефи, разкриващи различни мрачни и зловещи дейности, които бяха на почит в Тъмната империя. По ъглите и парапетите се виждаха исполински гротескни статуи, сякаш готови да полетят към двора, сгушен далеч под тях. Дворецът бе изрисуван в най-различни невероятни цветове, които дразнеха болезнено окото при по-продължително съзерцаване.

— А това е Дворецът на времето — продължи Мелиадус, сочейки великолепния палат с форма на гигантски часовник.

— Ето го и моя дворец. — Сградата бе изящна, обкована със сребро.

— Реката, която виждате, разбира се, е река Таим. — Водната повърхност почти се скриваше от безбройните плавателни съдове. Из кървавочервените води вдигаха пяна бронзови, ебонитови и дървени кораби, обшити с блестящ метал и обсипани с полускъпоценни камъни, с огромни бели платна, върху които бяха нарисувани или извезани най-различни гербове.

— Малко по-нататък от вашата страна — обясняваше с досада Мелиадус — е Висящата кула. Както сами виждате, изглежда сякаш е увиснала в небето, без да се опира на нищо. Това е в резултат на експеримент, провеждан от наш учен, който успя да вдигне кулата във въздуха, но не съумя сетне да я върне на земята. Оттогава си стои така.

Показа им пристанищата, където огромните бронирани бойни кораби на империята разтоварваха заграбените съкровища; прелетяха над квартала на Лишените от маски, обитаван от утайката на града; над купола на големия театър, където все още се играеха пиесите на Тозер, видяха Храма на Вълка, щабквартирата на неговия орден, увенчан с чудовищна вълча глава от камък, разгледаха и множество по-малки дворци, повечето украсени със същите безвкусни и зловещи животински изображения и статуи. Прекараха цял един изпълнен с досада ден над града, като слизаха само за да заредят орнитоптера и да сменят пилотите. Мелиадус ставаше все по-нетърпелив. Ала нямаше как, трябваше да ги запознае с всички чудеса и забележителности на града, както бе поръчал крал Хуон, за да им внуши почитание към мощта на Тъмната империя.

Когато настъпи вечерта и слънцето се скри зад хоризонта, а градът потъна в призрачни сенки, барон Мелиадус въздъхна облекчено и нареди на пилота да насочи орнитоптера към площадката за кацане върху покрива на двореца.

Металната машина се приземи с оглушително дрънчене и фучене, удряйки трескаво с криле във въздуха, и двамата емисари побързаха да напуснат кабината с вдървени движения.

Отправиха се към покрития с навес вход на двореца, спуснаха се по широката извита стълба и излязоха в един ярко озарен коридор, където вече ги очакваше почетната гвардия заедно с шестима офицери от Ордена на Богомолката, чиито насекомоподобни маски лъщяха на светлината. Заобиколени от ескорта, емисарите се върнаха в своите покои, където ги очакваше вечеря и почивка.

Барон Мелиадус ги изпроводи чак до вратата на покоите им, обеща им на раздяла, че на следващия ден ще разговарят за научните постижения на Гранбретан и ще ги сравняват с прогреса на Азиакомуниста, поклони се и си тръгна забързан.

Докато се носеше из халюцинаторните коридори на имперския дворец, баронът едва не се сблъска с Флана, графинята на Канбъри и най-близка родственица на краля-император.

— Милорд!

Той спря, направи й път и я погледна.

— Моите извинения, миледи.

— Изглежда, доста бързате, милорд.

— Бързам, миледи.

— И като че ли сте ядосан?

— Не сте далеч от истината.

— Не желаете ли малко утеха?

— Чака ме важна работа.

— Работата трябва да се върши на бистра глава, милорд.

— Вярно.

— С удоволствие ще охладя страстите ви…

Той понечи да продължи, сетне спря. И друг път се беше възползвал от уменията на Флана. Може би имаше право. Може би наистина се нуждаеше от утехите й. От друга страна, трябваше да се подготви за експедицията на запад. Щеше да се отправи на път веднага щом си заминеха емисарите. Това означаваше поне още няколко дни. Спомни си и предишната безсънна нощ. Дали пък наистина да не опита с любовни ласки?

— Защо не… — рече замислено той.

— Да побързаме тогава към моя апартамент, милорд — предложи нетърпеливо графинята.

Мелиадус пое ръката й и я погледна с пробуден интерес. — Ах, Флана — прошепна той. — Ах, Флана.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАМИСЛИТЕ НА ГРАФИНЯ ФЛАНА

Объркани и неясни бяха мотивите, подтикнали Флана да потърси близостта на Мелиадус, защото сложеше ли ръка на сърцето си, трябваше да признае, че не се интересуваше толкова от самия барон, колкото от поверените му емисари от Далечния изток.

Разпита го за тях, докато лежаха, все още потни, под чаршафите на нейното огромно легло и той й разкри своето безсилие, ненавистта си към поверената му задача и към емисарите, разказа й за своята истинска амбиция, която беше да отмъсти на враговете си, убийците на нейния съпруг, обитателите на Медния замък, съобщи й за откритието на Тозер и за мъдреца от затънтената западна провинция Йел, който може би знаеше единствения път към бегълците.

Баронът не спря дотук, а разкри опасенията си, че губи влияние и престиж в двора (макар да си даваше сметка, че не бива да споделя подобни тайни с която и да било жена и най-вече с Флана) и че напоследък кралят-император предпочитал да се доверява на други, като Шенегар Трот например.

— О, Флана — изстена той, почти оборен от съня и умората, — ако ти беше кралица, двамата щяхме да превърнем империята наистина във всемогъща сила.

Ала Флана почти не го чуваше, мислите й се влачеха съвсем бавно, а тя лежеше почти неподвижно, усещайки нарастващата тежест на тялото си, тъй като Мелиадус не беше успял да утеши болката в душата й, съвсем слабо бе облекчил копнежа в слабините й, а умът й беше в двамата емисари, които спяха няколко етажа по-горе.

Не след дълго тя се надигна от леглото, в което Мелиадус вече хъркаше и мърмореше в съня си, облече нощницата, постави маската си и се измъкна безшумно от стаята. Пресече няколко коридора, изкачи се по стълбището и най-сетне застана пред вратата, охранявана от войници-богомолки. Насекомоподобните маски се завъртяха въпросително към нея.

— Знаете коя към — рече им тя.

Наистина знаеха и затова се отдръпнаха встрани. Флана протегна ръка, бутна масивната брава и потъна в мрака на апартамента, в който бяха настанени емисарите.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВАРАЗКРИТИЕТО

Стаята бе озарена от лунна светлина: дълъг блестящ сноп падаше върху леглото, в което помръдваше нечия фигура. Наоколо бяха разхвърляни в безпорядък части от бронята, одеждите и маската на спящия.

Тя се приближи до него и прошепна:

— Милорд?

Фигурата внезапно се изправи в леглото, тя зърна изплашено човешко лице, миг преди ръцете да го скрият, и възкликна от изненада, защото го беше познала.

— Аз съм ви виждала!

— Какво? — Мъжът запрати на пода смачканите чаршафи, скочи и я сграбчи за ръката. — Вие жена ли сте?!

— Да… — смутолеви тя. — А вие сте мъж. — Флана се засмя тихо. — Не сте никакъв гигант, макар да сте доста добре сложен. Маската и бронята ви правят по-висок.

— Какво искате?

— Дойдох тук, господине, за да ви предложа забавление — за вас и за мен. Но съм разочарована, защото мислех, че ще срещна някое неземно същество. А сега не само разбрах, че сте обикновен простосмъртен, но и си спомних, че съм ви виждала преди около две години в тронната зала — вие сте човекът, когото барон Мелиадус представи на краля-император.

— Значи сте били там. — Той стисна здраво ръката й, вдигна й маската и положи длан на устата й. Флана го ухапа лекичко по пръстите и погали нежно мускулестата му ръка. Мъжът я пусна.

— Коя сте вие? — прошепна той. — Знаят ли и други?

— Аз съм Флана Микосеваар, графиня на Канбъри. Никой не ви подозира, чаровни германецо. Каквото и да си мислите, аз също не възнамерявам да повикам стражата, защото не се интересувам от политика, нито пък симпатизирам на Мелиадус. Освен това съм ви признателна, задето ме отървахте от един досаден съпруг.

— Вие сте вдовицата на Микосеваар?

— Да. И ви познах благодарение на черната перла на челото ви, която се опитахте да скриете като влязох. Вие сте дук Дориан Хоукмун фон Кьолн, пристигнали сте тук без никакво съмнение инкогнито, за да разкриете тайните на своите врагове.

— Опасявам се, че ще трябва да ви убия, мадам.

— Нямам никакво намерение да ви предавам, дук Дориан. Във всеки случай не и в този момент. Дойдох, за да ви се предложа и да ви доставя удоволствие. Вие така дръзко ми свалихте маската. — Тя вдигна златистите си очи и огледа красивото му лице. — А сега, ако желаете, можете да ми свалите и дрехите.

— Мадам — отвърна хрипкаво той. — Не мога. Аз съм женен. Тя се засмя.

— Аз също — омъжвала съм се безброй пъти. Ситни капчици пот избиха по челото му, докато отвръщаше на прямия й поглед.

— Мадам… наистина не мога…

В стаята се разнесе шум и двамата се обърнаха. Вратата към съседния апартамент се отвори и на прага застана красив строен мъж, изкашля се учтиво и след това се поклони. Той също беше съвсем гол. — Моят приятел, мадам — поде Хюлам д’Аверк, — е привърженик на някои остарели морални задръжки. Но ако смятате, че аз бих могъл да ви бъда от полза… Тя се приближи до него, огледа го от главата до петите и прошепна:

— Имате доста яко тяло.

Той вдигна поглед нагоре.

— Ах, мадам, колко мило от ваша страна. Струва ми се обаче, че ме надценявате. Но въпреки това ви обещавам — той протегна ръка, докосна я по рамото и я поведе към своите покои, — че ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви доставя удоволствие, преди моето изтощено сърце да удари за последен път…

Вратата се затвори и все още треперещият Хоукмун остана сам.

Той седна в леглото, проклинайки се, задето не беше легнал облечен в доста тромавата дегизировка, но изморителната разходка из града го бе накарала да забрави всякаква предпазливост. Когато Рицарят в Черен кехлибар и Злато им разкри своя план, Хоукмун го оцени като изключително опасен. От друга страна, предложението изглеждаше напълно логично — трябваше да узнаят дали старият мъдрец от Йел не е бил заловен от гранбретанците и едва след това да го търсят в Западните провинции. След случилото се тази нощ, изглежда, планът вървеше към пълен провал.

Стражите сигурно бяха видели графинята да влиза. Дори ако я убиеха или плениха, отсъствието й щеше да събуди тяхното подозрение. Намираха се в град, в който зад всеки ъгъл ги дебнеше опасност. Нямаха никакви съюзници, нито пък имаше дори минимална надежда да се измъкнат незабелязано.

Хоукмун отчаяно се опитваше да измисли някакъв план, който да им помогне да напуснат града преди да е вдигната тревога, но положението изглеждаше безнадеждно.

Междувременно стана и навлече дебелите одежди и бронята. Единственото оръжие, с което разполагаше, бе златният жезъл, който му бе дал Рицарят, за да допълни образа на благородник от далечната и тайнствена Азиакомуниста. Хоукмун го затъкна в пояса си и съжали, че не разполага поне със сабя.

Закрачи неспокойно из стаята, опитвайки се да стъкми някакъв план за бягство, но нищо не се получаваше.

Хоукмун посрещна зората все така неспокойно крачещ из стаята. По едно време Хюлам д’Аверк надникна през вратата и се ухили.

— Добро утро, Хоукмун. Божичко, ти май не си мигнал тази нощ. Съчувствам ти. Аз също не можах да си почина. Графинята е направо ненаситна. Радвам се все пак, че си готов да потеглим незабавно. Трябва да по бързаме.

— Какво искаш да кажеш, д’Аверк? Цяла нощ се опитвам да измисля някакъв план и нищо не се получава…

— Разпитах внимателно тази Флана от Канбъри и тя ми съобщи всичко, което ни интересува и което е научила лично от Мелиадус. Баронът нямал никакви тайни от нея. Освен това се съгласи да ни помогне за бягството.

— Как?

— С нейния личен орнитоптер. Дава ни го.

— Можем ли да й се доверим?

— Налага се. Слушай — Мелиадус не е имал време да потърси Миган от Ландар. За наше щастие е бил задържан тук от неочакваната ни поява. Но той знае за мъдреца и за това, което Тозер е научил от него, и възнамерява да го издири Все още има надежда да го изпреварим. Част от пътя ще изминем с орнитоптера на Флана, а останалата — пеша.

— Но ние нямаме никакви оръжия — и дрехи също!

— Оръжия и дрехи ще вземем от Флана — както и маски. Тя разполага в покоите си с безчислени трофеи от предишните си завоевания.

— Трябва да отидем там незабавно!

— Не. Ще я изчакаме тук.

— Защо?

— Защото, скъпи приятелю, Мелиадус вероятно още спи в леглото й. Имай търпение. Късметът е на наша страна. Моли се да е така поне още малко!

Флана излезе и се върна скоро, свали маската си и целуна смутено д’Аверк, като младо и неопитно девойче своя първи любовник. Лицето й изглеждаше одухотворено, нямаше я болката в очите й, сякаш прекараната нощ в обятията на д’Аверк й бе дала нещо, което не бе изпитала досега — може би нежност, с каквато не можеха да се похвалят кавалерите в Гранбретан.

— Отишъл си е — докладва тя. — Да ти призная, Хюлам, готова съм на всичко, за да те задържа при мен. От години тая в себе си едно желание, което не можех нито да изразя, нито да задоволя. Снощи ти почти успя да го удовлетвориш…

Той се наведе, целуна я нежно по устните и заговори с непресторена искреност:

— Флана, ти също ми даде една незабравима нощ… — След това се изправи, пристегна ремъците на тежки те доспехи и положи масивния шлем на главата си. — Да вървим, трябва да побързаме, преди да са се пробудили в двореца.

Хоукмун последва примера на д’Аверк, постави си Шлема и двамата отново заприличаха на странни, невиждани полухора-получудовища — емисари от далечната Азиакомуниста.

Флана ги изведе от апартамента покрай строените пред вратата стражи, които ги последваха, и след като минаха по няколко дълги коридора, спряха пред вратата за нейния апартамент. Тук стражата остана отвън.

— Но те ще докладват, че сме посетили покоите ти — рече д’Аверк. — Не те ли е страх, че ще те заподозрат, Флана?

Тя отметна жеравовата маска и се усмихна.

— He. — После прекоси покритата с мек килим гостна и спря пред един обсипан със скъпоценни камъни дъбов скрин. Вдигна капака и извади дълга тясна тръба, завършваща с колба. — Тази стъкленица съдържа отровен газ. Достатъчно е жертвата да поеме от него и първо ще изпадне в бяс, а малко по-късно настъпва смъртта. Стражите отвън ще пресекат поне няколко коридора, преди да издъхнат. И друг път съм го използвала. Действа безотказно.

Говореше с такова спокойствие за предстоящото убийство, че Хоукмун неволно потрепери.

— Достатъчно е само да пъхна края в ключалката на вратата — продължи тя — и да стисна колбата.

Графинята остави странното изобретение върху капака на скрина и ги поведе навътре през няколко просторни и великолепно обзаведени стаи, докато най-сетне спряха в кабинет с огромен прозорец, зад който се виждаше широка тераса. Там, на терасата, със сгънати криле и жеравоподобен корпус в червено и сребристо, ги очакваше орнитоитерът на Флана.

Тя изтича в дъното на стаята и дръпна една завеса, зад която бяха струпани цели купища маски, дрехи и оръжия, забравени или изоставени от бившите й любовници.

— Вземайте, каквото пожелаете — рече тя. — Само побързайте.

Хоукмун избра елек от синьо кадифе, наметало от черна щавена кожа и масивен колан с ножница, в която бе затъкнат дълъг, великолепно балансиран кинжал. Маската, на която се спря, бе принадлежала на неговия някогашен противник — Асровак Микосеваар — маска с образ на хищен лешояд.

Д’Аверк си хареса жълт костюм с лазурносиня пелерина, ботуши от меча кожа и подобен на Хоукмуновия кинжал. Той също си сложи маска на лешояд, защото, както обясни, изглеждало но-правдоподобно да пътуват двама членове на един и същи орден. Сега вече наистина приличаха на знатни благородници от Гранбретан.

Флана разтвори прозореца и излязоха в хладната мъглива утрин.

— Сбогом — прошепна графинята. — Трябва да се връщам при стражите. Сбогом, Хюлам д’Аверк. Надявам се, че ще се срещнем отново.

— И аз също, Флана — отвърна д’Аверк с необичайно мек глас. — Сбогом.

Той се покатери в кабината на орнитоптера и запали двигателя. Хоукмун побърза да се настани зад него.

Крилата на металната машина се раздвижиха бавно, орнитоитерът се извиси в мрачното небе на Лондра и се отправи на запад.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВАГНЕВЪТ НА КРАЛ ХУОН

Много и най-различни чувства вълнуваха барон Мелиадус, когато влезе в тронната зала, поклони се и пое по дългия път към тронния глобус.

Млечнобялата течност в глобуса се люшкаше много по-възбудено от обичайното и това внесе допълнително безпокойство в душата на барона. Беше ядосан от неочакваното изчезване на емисарите, уплашен от гнева на монарха и същевременно горящ от нетърпение да се заеме с търсенето на мъдреца, който единствен можеше да му покаже пътя към Медния замък. На всичко отгоре се боеше да не изпадне в немилост, което би означавало да изгуби властта и силата си и (подобни неща се бяха случвали и преди) да бъде позорно изгонен от двора и лишен от маска. Пръстите му докосваха нервно вълчия шлем, а когато наближи тронния глобус и вдигна разтревожен поглед към ембрионоподобното телце на монарха, почувства, че краката му се подкосяват.

— Всемогъщи кралю-императоре, пред вас е вашият верен слуга Мелиадус.

Той падна на колене и се поклони до земята.

— Слуга ли? Напоследък не ни служите добре, Мелиадус!

— Съжалявам, ваше великолепие, но…

— Но?

— Но аз нямах никаква представа, че емисарите са възнамерявали да ни напуснат тази нощ по същия тайнствен начин, по който се появиха…

— Задачата ви беше да предвидите подобна възможност, Мелиадус.

— Да предвидя? Да предвидя плановете им, непобедими кралю?…

— Напоследък инстинктът ви изневерява, Мелиадус. А беше време, когато работеше като часовник и вие му се доверявахте напълно. Ала, изглежда, глупавите планове за отмъщение, с които пълните ума си, са ви заслепили за всичко останало. Мелиадус, тези емисари са убили шестима от моите гвардейци. По какъв начин е станало това — нямаме ни най-малка представа. Може би са използвали телепатия, каквото и да е, важното е, че са напуснали двореца необезпокоявани и са отпътували със своята загадъчна машина. На всичко отгоре сега знаят много повече за нас, докато ние, Мелиадус, не знаем за тях нищичко.

— Научихме малко за оръжията, които използват…

— Така ли? Човекът е измамно същество, Мелиадус. Измамно същество. И не сме разгневени от вас. Натоварихме ви с изпълнението на важна задача, а вие не вложихте нито сърце, пито ум в нея и се провалихте. Изгубихте твърде много време в двореца на Тарагорм и оставихте емисарите да работят необезпокоявани със своите тайнствени инструменти, вместо да сте неотстъпно до тях. Вие сте глупак, Мелиадус! Глупак!.

— Сир, аз…

— И всичко заради вманиаченото ви желание да преследвате шепа престъпници, които обитават Медния замък. А може би вашата цел е момичето? Заради нея ли изгубихте способността си да разсъждавате нормално?

— Страхувам се, че те заплашват империята, всемогъщи…

— Също както и Азиакомуниста заплашва нашата Европа, барон Мелиадус — с истински мечове, с истински армии и истински кораби, които могат да се придвижват под земята. Бароне, вие трябва да забравите своята вендета срещу Медния замък, инак, предупреждаваме ви, ще изпитате пълната сила на нашия гняв.

— Но, сир…

— Вече ви предупредихме, барон Мелиадус. Изкарайте тоя Меден замък от ума си. Вместо това опитайте да разберете колкото се може повече за емисарите — открийте къде ги е чакала тайнствената машина, как са успели да напуснат града. Възстановете разклатеното доверие в нашите очи, бароне, и ще си възвърнете престижа…

— Слушам, сир — отвърна стиснал зъби барон Мелиадус. Едва сдържаше яда си.

— Аудиенцията приключи, Мелиадус.

— Благодаря ви — рече Мелиадус с туптяща глава, — благодаря ви, сир.

И заотстъпва назад от тронния глобус. Щом се отдалечи достатъчно, рязко се завъртя и пресече дългата зала.

Стигна обсипаните със скъпоценни камъни врати, мина покрай тържествено строените гвардейци и пресече няколко ярко осветени коридора.

Крачеше все по-забързано, положил бледата си ръка на дръжката на сабята.

Вървя, без да спира, докато стигна просторната приемна, където безчет знатни велможи очакваха да бъдат повикани за аудиенция, спусна се по стълбите, водещи към портала, зад който се намираше външният свят, и даде знак на робините, очакващи го с носилката. После се покатери вътре, отпусна се тежко на меките възглавници и нареди да го върнат обратно в сребърния дворец.

Вече не се съмняваше, че ненавижда своя крал-император. Проклинаше дребното сгърчено същество, което го бе унизило, както никой друг. Крал Хуон беше пълен глупак, щом не осъзнаваше каква опасност представлява Медният замък. Той не заслужаваше да царува, нито да се разпорежда със съдбата на барон Мелиадус, Гранд констебъл на Ордена на Вълка.

Мелиадус твърдо реши никога вече да не се вслушва в разпорежданията му и да върши само онова, което смята за най-добро, а ако кралят се опита да му попречи… имаше начин да се справи и с него.

Само след час Мелиадус напусна своя дворец на кон. Препускаше начело на дружина от двадесетина избрани мъже, крито бяха готови да го последват навсякъде — дори в Йел.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВАИЗ ЙЕЛСКИТЕ ПУЩИНАЦИ

Орнитоптерът на графиня Флана се спускаше все но-ниско над земята, търбухът му почти облизваше стройните борове, а крилата му едва не се заплетоха в няколко щръкнали нагоре върхари. Най-сетне отдолу се появи тясна затревена поляна и машината се приземи.

Денят бе хладен, бръснещият северен вятър полюшваше храсталаците, опасващи поляната.

Треперещи от студ, двамата пътници излязоха от кабината и се огледаха предпазливо. Наоколо нямаше жива душа.

Д’Аверк бръкна под дебелата си вълнена жилетка и извади кожено руло, върху което бе начертана някаква карта. После посочи с ръка.

— Ще вървим в тази посока. Но първо да издърпаме орнитоитера в храстите и да го замаскираме.

— Защо да не го оставим тук? Шансовете да го открият в близките дни са съвсем минимални — възрази Хоукмун.

— Не искам да навредим по какъвто и да било начин на графиня Флана. Ако намерят летящата машина, тя ще си има сериозни неприятности.

След този кратък разговор двамата издърпаха металната машина в края на поляната и я покриха с храсталак и начупени клони. Бяха използвали всички запаси от гориво. Още когато тръгвала, знаеха добре, че тя не ще може да ги отнесе чак до Йел.

Четири дни вървяха двамата приятели през гори и гъсти шубраци и колкото повече наближаваха границите на Йел, толкова по-безплодна ставаше местността.

На четвъртия ден Хоукмун сиря и посочи напред.

— Виж, д’Аверк, Йелските планини.

Бяха се появили неусетно в далечината, с пурпурни, загърнати в облаци върхове, а под тях гирлянди от жълтеникави хълмове.

Това беше див и красив пейзаж, какъвто Хоукмун не беше виждал през целия си живот.

— Значи в Гранбретан имало и подобни приятни гледки — възкликна той.

— Да, наистина е красиво — съгласи се д’Аверк. — Там някъде би трябвало да срещнем Миган. Ако може да се вярва на картата, Ландар е на много мили оттук, някъде из тези планини.

— Тогава да побързаме — предложи Хоукмун и нагласи по-удобно пояса със сабята си. — Разполагаме с минимално предимство пред Мелиадус, но нищо чудно той вече да е поел по следите на Миган.

Д’Аверк застана на един крак и почеса ходилото на другия.

— Вярно, но се опасявам, че тези обувки няма да из държат на предстоящото изпитание. Избрах ги от суета, защото хващаха око, а не заради издръжливостта им. Сега вече вкусвам от горчивите плодове на грешката си.

Хоукмун го потупа по рамото.

— Чувал съм, че но тези места се срещали диви коне. Моли се да хванем два и да ги опитомим.

Ала никъде не видяха дори един кон. Жълтеещите хълмове се оказаха покрити с остри камънаци, а небето постепенно се озари в мастилен цвят. Едва сега Хоукмун и д’Аверк разбраха защо гранбретанците се отнасят със страх към тази окаян край, където дори земята и небето имаха неестествен изглед.

Най-сетне навлязоха в планините.

Погледнати отблизо, те също имаха жълтеникав оттенък, примесен с мрачни тъмнозелени тонове. Наблизо притичваха странни животинки, а когато поеха нагоре по склона, зърнаха група човекоподобни същества с космати тела и съвсем плешиви глави — съвсем мънички, само по една педя, които ги наблюдаваха от прикритие.

— Тези нещастници някога са били хора — рече д’Аверк. — Техните предци са обитавали тези места. А виж какво е сторило с тях Трагичното хилядолетие.

— Откъде знаеш? — попита Хоукмун.

— Чел съм го в разни книги. От цялата територия на Гранбретан Йел е пострадал най-сериозно по време на Трагичното хилядолетие. Затова тук има само безплодни пущинаци и хората отказват да се заселват наоколо.

— Като изключим Тозер — и стареца, Миган от Ландар.

— Аха, прав си — стига Тозер да ни каза истината. Нищо чудно да гоним само вятъра.

— Но нали и Мелиадус разполага със същите сведения?

— А защо не предположим, че Тозер е просто един обигран лъжец?

Свечеряваше се. Скоро човекоподобните обитатели на планината излязоха от леговищата си и нападнаха Хоукмун и д’Аверк.

Телата им бяха покрити с мазна сплъстена козина, имаха човки като птици и котешки лапи, а също огромни блестящи очи. Зъбите им бяха остри, а езиците съскаха като змии. Бяха деветима, три жени и шест мъже, доколкото можеха да различат в мрака.

Хоукмун измъкна сабята си, нагласи лешоядската маска, сякаш натъкмяваше най-обикновен шлем, и опря гръб в една скала.

Д’Аверк едва успя да заеме позиция до него и чудовищата се нахвърлиха върху тях.

Хоукмун посече първото, оставяйки дълга кървава диря през гърдите му. Чудовището отскочи назад с пронизителен писък.

Само след миг д’Аверк прониза второто право в сърцето. С точно движение Хоукмун преряза гърлото на третото, но следващото впи нокти в китката на лявата му ръка. Хоукмун изви кинжала, който стискаше в същата ръка, и се помъчи да прободе пръстите на чудовището, като същевременно отблъскваше със сабята поредната атака. Сетне се закашля и едва не се задави, тъй като чудовището вонеше непоносимо. Най-сетне успя да освободи китката си, завъртя се рязко и заби кинжала в рамото му. Чудовището изхърка болезнено и го пусна.

Хоукмун използва тази възможност и забоде острието право в ококореното око на своя противник. После пусна треперещата дръжка и се обърна да посрещне другите чудовища.

Беше съвсем тъмно и почти невъзможно да се определи броят на останалите живи чудовища. Д’Аверк се отбраняваше ожесточено и обсипваше противниците със злостни проклятия, докато въртеше бясно сабята си.

Хоукмун се подхлъзна в локва кръв, олюля се и удари болезнено гръб в една скална издатина. В същия миг едно от клюнестите чудовища го притисна в скалата и го обгърна с лапи, а острият клюн заблъска трескаво по забралото на металната маска.

Хоукмун напрегна отчаяно мишци, за да се отскубне от вонящата прегръдка, освободи се от косматите лапи и удари с пестник чудовището в гърдите. То се люшна назад, нанизало маската на клюна си, и застина от изненада, без да осъзнава, че лешоядската маска не е част от тялото на Хоукмун.

Хоукмун побърза да забие острието на сабята в сърцето му, сетне се обърна и се притече да помогне на д’Аверк, който се бранеше от двама противници.

Хоукмун замахна и отсече главата на единия и тъкмо се готвеше да довърши втория, когато той изкрещя уплашено, отскубна се от д’Аверк и потъна в нощта, отнасяйки със себе си част от жилетката му.

Бяха избили всички без последния нападател.

Д’Аверк дишаше тежко, но раната на гърдите му, получена в самия край на битката, не изглеждаше сериозна. Хоукмун откъсна парче от наметалото си и се зае да я превързва.

— Нищо ми няма — успокои го д’Аверк, смъкна лешоядската си маска и я запокити встрани. — Маските вършеха добра работа, но след като ти изгуби своята, не виждам смисъл да я нося. И без това всички ще те познаят по перлата в черепа! — Той се ухили. — Нали ти казах, приятелю Хоукмун, че Трагичното хилядолетие е създало някои доста неприятни същества по тези земи.

— Вече ти вярвам — усмихна се на свой ред Хоукмун. — Ела да потърсим подходящо място, където да прекараме нощта. Тозер е отбелязал на картата удобно място за лагеруване недалеч от тук. Извади я, ще я разгледаме внимателно на звездна светлина.

Д’Аверк понечи да извади картата и в същия миг зяпна уплашено.

— О, Хоукмун! Май късметът ни е напуснал!

— Защо, приятелю?

— Чудовището е откъснало точно тази част от жилетката ми, в която държах картата на Тозер. Изгубени сме, Хоукмун!

Хоукмун изруга, прибра сабята в ножницата и се огледа мрачно.

— Не ни остава друго освен да проследим чудовището — рече той. — Ранено е и вероятно ще остави след себе си кървава диря. А може и да захвърли картата по обратния път към своето леговище.

— Заслужава ли си? — вдигна вежди д’Аверк. — Защо не опитаме да се ориентираме по памет?

— Едва ли ще успеем, д’Аверк. Да тръгваме.

Хоукмун се закатери нагоре по острите скали, следвайки посоката, в която бе изчезнало чудовището. Д’Аверк неохотно тръгна след него.

За щастие небето беше съвсем ясно, месечината грееше ярко и не след дълго Хоукмун зърна по скалите блестящи кръгли петна, които със сигурност бяха от кръв. Малко по-нататък имаше още петна.

— Насам, д’Аверк — викна го той.

Приятелят му въздъхна, сви рамене и пое след него.

Зазоряваше се, когато Хоукмун поклати разочаровано глава: беше изгубил кървавата диря. Намираха се високо в планината, оттук се откриваше великолепна гледка към две долини под тях. Хоукмун прокара ръка по русата си коса и въздъхна уморено.

— Нито следа от чудовището. А бях толкова сигурен…

— Сега вече я загазихме — отвърна с безразличие д’Аверк, търкайки уморените си очи. — Нямаме карта, изгубихме и пътя…

— Съжалявам, д’Аверк. Мислех, че това е най-доброто, което можехме да предприемем за момента. — Хоукмун отпусна рамене. После неочаквано лицето му светна и той посочи с ръка.

— Там! Видях нещо да се движи. Хайде! — Той се втурна по каменистия склон и бързо изчезна от погледа на д’Аверк.

Д’Аверк чу вик на изненада, след това настъпи тишина.

Французинът извади сабята си и последва своя другар, чудейки се на каква ли опасност се е натъкнал.

Малко по-късно видя причината за изненадания вик на Хоукмун. Далеч под тях, в долината, се издигаше град от метал с блестящи повърхности в червено, златисто, оранжево, синьо и зелено, с виещи се метални пътища и остри като върхове на копия стоманени кули. От пръв поглед се виждаше, че градът е съвсем безлюден и порутен, с ръждясали стени и захабена от времето украса.

Хоукмун стоеше и съзерцаваше града. После посочи с ръка. Недалеч от тях по скалистия склон право към града се спускаше снощният им противник.

— Сигурно там живее — рече Хоукмун.

— Нямам никакво желание да го преследвам — призна д’Аверк. — Може въздухът там да е отровен или да има газове, от които лицето ти да се сбръчква, а стомахът да се преобръща наопаки…

— Отровният газ е изчезнал отдавна, д’Аверк, и ти го знаеш добре. Той не се отличава с голяма трайност и бързо се разсейва. Обзалагам се, че не съществува от векове. — След тези думи Дориан се спусна надолу по следите на техния противник, който все още стискаше парчето от жилетката с картата на Тозер.

— О, по дяволите! — изпъшка д’Аверк. — Ако ще мрем, да е заедно! — И пак последва приятеля си. — Хоукмун, ти си един див, необуздан джентълмен.

Изпод краката им се изтърколи лавина от дребни камъчета и шумът накара чудовището да ускори крачка. Хоукмун и д’Аверк напрягаха сетни сили, но и двамата не бяха опитни планинари, пък и обувките на французина бяха станали на парцали.

Видяха чудовището да се скрива в сянката на града, където се изгуби от погледите им.

Малко по-късно те също стигнаха градските очертания и се спряха, оглеждайки боязливо високите метални структури, които стърчаха в небето, хвърляйки наоколо зловещи сенки.

Хоукмун зърна на пътя няколко пресни кървави петна и се запровира през смачканите стоманени пилони, надзъртайки във всички тъмни и потайни кътчета.

А после неочаквано се разнесе тракане на клюн и съскане и в следния миг чудовището се нахвърли върху него със заплашително ръмжене, протегна лапи и го стисна с острите си нокти за гърлото. Дориан почувства как ноктите пробиват кожата му, вдигна ръце и напъна мишци, опитвайки се да се освободи от хватката и да прикрие лицето си от опасния клюн.

Разнесе се пронизителен писък и чудовището разтвори пръсти.

Хоукмун се олюля, а д’Аверк, стиснал окървавената сабя в ръка, побутна още топлия труп на клюнестото чудовище.

— Това отвратително създание даже няма мозък — рече с безгрижен глас той. — Колко глупаво постъпи като се нахвърли срещу теб и ме остави да действам на воля. — Той протегна ръка и дръпна с изтънчен жест картата, изпаднала от лапите на убитото чудовище. — Ето я и картата, цяла и невредима!

Хоукмун изтри кръвта от шията си и промърмори:

— Бедният нещастник.

— Я не се размеквай, Дориан! Знаеш колко се безпокоя, когато започнеш да говориш по този начин. Забрави ли, че твоят нещастник пръв ни нападна?

— Чудя се защо. Обзалагам се, че в планината има предостатъчно дивеч. С какво толкова го заинтригувахме?

— Може би просто се оказахме подръка — предположи д’Аверк, докато оглеждаше металния лабиринт около тях. — Или пък по тези места не обичат хората.

Французинът прибра сабята си в ножницата и се отправи през металната гора, която обгръщаше сградите отвсякъде. Наоколо бяха разхвърляни оглозгани и полуразложени трупове на най-различни животни.

— Така и така сме тук, защо не поогледаме града — рече д’Аверк, докато се катереше по една стоманена греда. — Може да останем и за през нощта.

Хоукмун се консултира с картата.

— Има го тук — обяви той. — Казва се Халапандур. Недалеч на изток в една пещера живее тайнственият магьосник.

— На какво разстояние?

— Един ден път през планините.

— Тогава да отдъхнем тук, а утре ще продължим — рече д’Аверк.

Хоукмун се намръщи за миг, после вдигна рамене.

— Съгласен. — Той също се покатери на гредата и двамата продължиха сред бетонните купчини, докато излязоха на една виеща се метална улица.

— Какво ще кажеш, ако надзърнем в някоя от кулите? — предложи д’Аверк.

Поеха по лекия метален наклон право към кулата, която сияеше в тюркоазено и алено под лъчите на слънцето.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАИЗОСТАВЕНАТА ПЕЩЕРА

В основата на кулата имаше малка врата, огъната навътре сякаш от удар на гигантски юмрук. Хоукмун и д’Аверк се промъкнаха през образувания процеп и надзърнаха предпазливо в сумрака.

— Ей там — посочи Хоукмун. — Има някаква стълба.

Прекосиха купчината натрошен бетон и доближиха дъното на помещението, за да открият, че мрачната конструкция не е стълба, а по-скоро наклонена рампа, също като онези, които свързваха отделните сгради в града.

— Чувал съм, че това селище било вдигнато малко преди настъпването на Трагичното хилядолетие — каза д’Аверк на Хоукмун, докато се катереха нагоре по рампата. — Казват, че тук живеели само учени — наричали го „Изследователското градче“ Събрани били специалисти от всички краища на света. Вярвали, че от продължителното им съвместно общуване можели да се родят нови идеи. Ако не ме лъже паметта, в някои легенди наистина се споменава за велики открития, родени по тези места, но сега вече напълно забравени.

Двамата продължиха нагоре по рампата, докато излязоха на широка платформа, заобиколена от стъклени стени. Повечето прозорци бяха напукани или изпочупени, но оттук се виждаше като на длан целият град.

— Предполагам, че са построили този наблюдателен пункт, за да държат под око Халапандур — рече Хоукмун и се огледа. Из залата бяха разхвърляни части от уреди, за чието предназначение дори не можеше да гадае. По някои имаше праисторически гербове и покрити с прах надписи на отдавна забравени езици, съвсем различни от бароковите украси и надиплените обозначения, характери за модерните времена, в които живееха. — Може би оттук са контролирали всички машини на Халапандур.

Д’Аверк прехапа устни и посочи с ръка.

— Да, ние май също ще се възползваме от възможностите на наблюдателния пункт.

На известно разстояние, в посока срещуположна на тази, от която бяха дошли, право към града препускаше конен отряд с шлемове и брони на гранбретанци.

Нямаше никакво съмнение кои са, въпреки че все още не се различаваха отделни подробности.

— Ако питаш мен, това са хората на Мелиадус — рече Хоукмун и неволно опипа дръжката на сабята си. — Той също не знае точното местонахождение на Миган, но може би е открил, че Тозер е посещавал града, и възнамерява да продължи по дирите му с помощта на опитен следотърсач. Ще трябва да се откажем от идеята да почиваме тук, д’Аверк. Налага се да потеглим незабавно на път.

Французинът кимна.

— Жалко, наистина. — Той се наведе, вдигна някакъв дребен предмет от пода и го пъхна в джобчето на разкъсаната си жилетка. — Това ми се стори познато.

— Какво е то?

— Мисля, че е един от онези заряди, които са използвали за старите оръжия — обясни д’Аверк. — Може да ни потрябва.

— Но ти нямаш оръжие!

— Не винаги е необходимо — отвърна загадъчно д’Аверк.

Двамата изтичаха надолу по рампата към изхода на кулата. После, рискувайки да бъдат открити от войните на Тъмната империя, пресякоха още няколко платформи и потънаха в гората от нагъната арматура.

— Мисля, че не ни забелязаха — промърмори д’Аверк. — Хайде, леговището на Миган е в тази посока.

Поеха нагоре по склона на планината, препъвайки се по гладките скали, изпълнени с желание да изпреварят Мелиадус в гонитбата за мъдреца.

Нощта се спусна, а те продължаваха да вървят.

Измъчваше ги остър глад, не бяха хапвали нито троха, откакто бяха потеглили за Ландарската долина, и усещаха, че силите им са на изчерпване.

Въпреки това не спираха да вървят и малко преди зазоряване навлязоха в долината, отбелязана на картата. Тук някъде обитаваше магьосникът Миган.

На устните на Хоукмун изгря усмивка.

— Почти съм сигурен, че гранбретанците са останали да лагеруват в града през нощта. Имаме достатъчно време, за да намерим Миган и да вземем кристалите преди да са пристигнали!

— Да се надяваме — Отвърна д’Аверк и си помисли, че Хоукмун определено се нуждае от почивка, ако се съдеше но зачервените му, трескави очи. Въпреки това го последва в долината, като спираше, за да свери маршрута с картата. — Погледни там — вдигна ръка той. — Някъде горе трябва да е входът за пещерата на Миган, но не виждам и намек от него.

— Според картата пещерата е разположена по средата на онази стръмнина. — Пак ще трябва да се катерим.

Пресякоха долината и прескочиха едно тясно поточе, което извираше от цепнатина в скалната стена. Не след дълго се натъкнаха на следи, сочещи, че отсамният край на долината е обитаван от хора — покрай реката се виеше прашен път, имаше и странно на вид дървено съоръжение, което, изглежда, служеше да се загребва прясна вода от потока.

Излязоха на пътя и поеха нагоре по стръмнината. От едната страна на скалата бе прикрепен износен дървен парапет. Изглеждаше стар, сякаш поставен преди векове, във всеки случай доста преди да се е родил Миган.

Продължаваха да се изкачват.

Пътят ставаше все по-стръмен. Най-сетне излязоха на една скална площадка, върху която се издигаше масивен каменен блок, а зад него беше и входът на пещерата!

Пръв понечи да влезе Хоукмун, но д’Аверк го хвана за рамото и го спря на входа.

— Да не забравяме предпазливостта — рече той и извади сабята си.

— Нима се боиш от един старец?

— Сигурно си доста изморен, приятелю, инак щеше да се досетиш, че мъдрецът-магьосник, за когото ни разказа Тозер, вероятно владее оръжия и сили, много по-могъщи от нашите. Освен това, съдейки по думите на Тозер, не обичал да се среща с непознати, а няма никакви причини да вярваме, че тъкмо нас ще вземе за приятели.

Хоукмун кимна, също извади сабята си и продължи напред.

Пещерата тънеше в мрак и на пръв поглед изглеждаше съвсем пуста, но след малко зърнаха някакво сияние откъм дъното. Приближиха източника на светлина и видяха, че малко по-нататък пещерата прави остър завой.

Двамата приятели свърнаха и откриха, че след първата пещера започва втора, значително по-просторна. Вътре бяха подредени най-различни инструменти, каквито бяха видели в Халапандур, имаше и няколко легла, прибори за готвене и стъкленици с химикали. Източникът на светлина се оказа глобус, поставен в центъра на подземната кухина.

— Миган! — извика д’Аверк, но отговор не последва.

Претърсиха пещерата, но не откриха никого, нямаше и втори изход.

— Избягал е! — изстена отчаяно Хоукмун и потърка черната перла в челото си. — Отишъл си е, д’Аверк, и кой знае дали ще можем да го открием. Може би е тръгнал веднага след раздялата с Тозер.

— Едва ли — възрази д’Аверк. — В такъв случай щеше да вземе някакъв багаж. — Той огледа пещерата. — Някой е спал съвсем скоро на онова легло. По масите няма прах. Нищо чудно Миган да е излязъл на разходка из околностите и да се върне съвсем скоро. Ще го почакаме.

— Ами ако Мелиадус е бил с онези конници?

— В такъв случай да се надяваме, че ще се забави, докато открие пещерата.

— Ако е толкова нетърпелив, колкото твърдеше Флана, вече ще е по петите ни! — поклати глава Хоукмун. После отиде до масата, върху която бяха разхвърляни изсушени късове месо, плодове и листа от билки, и започна да се храни лакомо. Д’Аверк побърза да се присъедини към него.

— Няма как, ще чакаме тук — промърмори французинът. — Нищо друго не ни остава, приятелю.

Денят премина неусетно, спусна се нощта. Тревогата и нетърпението на Хоукмун растяха с всяка минута.

— Ами ако са го пленили? — подхвърли неочаквано той. — Ако Мелиадус го е срещнал, докато се скита из планината?

— В такъв случай най-вероятно ще го доведе тук, а ние ще спечелим благоволението на стария мъдрец, като го отървем от лапите на негодниците — отвърна, д’Аверк с престорена самоувереност.

— Та те са поне двадесет на брой, при това въоръжени с огнестрели! Не можем да се справим с двадесет души, д’Аверк.

— Чуваш ли се какво говориш, Хоукмун? Случвало се е да се справяме и с повече!

— Така е — съгласи се Дориан, но нямаше съмнение, че дългият път е изсмукал силите му. А може би преживяното в двореца на крал Хуон бе оставило по-тежък отпечатък върху него, отколкото върху д’Аверк, който обичаше рискованите ситуации?

Малко по-късно Хоукмун реши да разгледа отново външната пещера и площадката пред нея. Сякаш някакъв неясен инстинкт го отведе там, защото щом излезе, той погледна към долината и изненадано облещи очи.

Бяха достатъчно близо, за да изчезнат и последните му съмнения.

Водачът на конната дружина наистина бе самият барон Мелиадус. Гравираната му метална маска проблесна яростно в мига, когато вдигна глава и зърна Хоукмун на скалната площадка.

Гласът на барона проехтя из планината. Глас, едновременно гневен и триумфиращ, гласът на вълк, съгледал своята плячка.

— Хоукмун! — отекна в скалите. — Хоукмун! Мелиадус скочи от седлото и започна да се катери по стръмнината.

— Хоукмун!

Зад Него бързаха останалите въоръжени до зъби воини и Хоукмун си даде сметка, че е безсмислено да се сражава с тях. Той се обърна и викна към пещерата:

— Д’Аверк! Мелиадус идва. Побързай, човече, инак ще ни обградят вътре. Трябва да стигнем върха на хълма.

Д’Аверк изтича на площадката, закопчавайки трескаво колана си, погледна надолу, помисли за миг и кимна. Хоукмун вече бе застанал при скалата и търсеше с поглед подходящи опорни точки, за да се изкатери нагоре.

Лъч от огнестрел блесна в тъмнината и удари скалата до ръката му, като почти я опърли. Последва втори изстрел, но Дориан продължи да пълзи нагоре.

Надяваше се на върха да намери по-удобна позиция за предстоящия бой, защото въпреки всичко не възнамеряваше да се даде лесно — осъзнаваше, че безопасността на Медния замък сега зависи само от него и д’Аверк.

— Хоукмуууун! — крещеше като побеснял барон Мелиадус. — Хооукмуууууууууун!

От раздраните му от острите скали пръсти течеше кръв. Кракът му се подхлъзна, но той продължаваше нагоре, без да спира, следван съвсем наблизо от французина.

Най-сетне стигнаха върха и пред тях се простря равно плато. Знаеха, че опитат ли да го пресекат, ще станат лесна мишена за огнестрелите.

— Дойде време да се бием — каза задъхано Хоукмун и извади сабята.

— Най-сетне — ухили се Д’Аверк. — Мислех, че си изгубил присъствие на духа, приятелю.

Надзърнаха от ръба на скалата и видяха, че преследвачите им са стигнали на площадката пред пещерата. Баронът подканваше яростно хората си да продължават нагоре. Без съмнение се надяваше да открие наблизо и останалите омразни противници — Оладан, граф Медни, а може би дори Изелда, която, Хоукмун знаеше със сигурност, Мелиадус обичаше безумно, макар да не го признаваше.

Съвсем скоро първият вълчи войн достигна скалния ръб и Хоукмун го посрещна с яростен ритник в шлема. Войникът успя да се задържи като по чудо, протегна ръка и сграбчи ботуша на Дориан, без съмнение за да се изтегли нагоре или да повлече Хоукмун със себе си в пропастта.

Д’Аверк се наведе напред и прониза упорития противник в рамото. Мъжът извика болезнено, разтвори пръсти, направи отчаян опит да се задържи за острите скали и полетя надолу, към дъното на долината, огласяйки планините с ужасения си крясък.

Ала в същия миг още неколцина от войните на Мелиадус достигнаха върха. Д’Аверк посрещна единия, докато Хоукмун се озова срещу двама противници.

Без да губи самообладание, Хоукмун удари единия с острието право в шията, в тясната цепка между шлема и бронята, а втория промуши в корема, където също имаше пролука под нагръдника. Междувременно насреща му се появиха нови двама войни.

Битката продължи повече от час. Двамата приятели полагаха яростни усилия да задържат напиращите иззад ръба гранбретанци или влизаха в ожесточени схватки с успелите да се изкатерят на равното.

Ала накрая бяха обкръжени, от всички страни към тях бяха насочени върхове на саби, сякаш бяха в някаква чудовищна зъбата паст. Ръцете им бяха съвсем отмалели. Внезапно прокънтя заповедническият глас на Мелиадус:

— Предайте се, господа, инак, обещавам ви, ще бъдете посечени.

Хоукмун и д’Аверк се спогледаха отчаяно и свалиха саби.

И двамата знаеха, че Мелиадус ги ненавижда с дива, жестока омраза. А ето че бяха негови пленници, в неговата родна страна, от която нямаше никаква надежда да се измъкнат.

Мелиадус, изглежда, бе споходен от същата мисъл, защото намести по-добре вълчата си маска и се засмя подигравателно.

— Не зная как сте пристигнали в Гранбретан, Хоукмун и д’Аверк, но зная, че сте истински глупаци! Дойдохте тук да търсите стария мъдрец, нали? Но питам се, защо? Нали вече имате онова, което той притежава?

— Може би той притежава и други неща — отвърна Хоукмун, опитвайки се да прикрие истинската причина за пътуването им до тези места.

— Други неща ли? Искате да кажете, други инструменти, които биха могли да са от полза за империята? Благодаря за сведенията, Хоукмун. Старецът, без съмнение, ще бъде по-изчерпателен от теб.

— Старецът си отиде, Мелиадус — намеси се в разговора д’Аверк. — Ние го предупредихме за предстоящото ти гостуване.

— Отишъл си значи, а? Не съм много сигурен. Но и да е вярно, без съмнение ще знаете накъде е поел, сър Хюлам.

— Нямам представа — вдигна рамене д’Аверк и огледа надменно присъстващите.

— Ще видим — засмя се отново Мелиадус. — Ще се вслушам в думите ви и ще отложа за съвсем малко мъченията, на които възнамерявах да ви подложа още сега. Отмъщението може да почака. По-късно, когато се върнем дружно в моя дворец, смятам да използвам най-различни интересни средства. Дотогава, разбира се, трябва да съм се сдобил и с тайната на стареца за пътуване между измеренията… — Мелиадус си помисли, че с подобни познания ще може да си възвърне изгубеното благоволение на крал Хуон и почетното място в двора.

Той вдигна тежката си метална ръкавица и погали с престорена нежност Хоукмун.

— Ах, Хоукмун — не след дълго ще почувстваш силата на моето наказание, остава малко…

Хоукмун потрепери до корените на съществото си, но събра сили и заплю омразната вълча маска.

Мелиадус се отдръпна рязко назад, докосна маската си, сетне замахна и удари Хоукмун през устата.

— Още един час в адски болки, Хоукмун. Един-единствен час, който ще ти се стори цяла вечност, обещавам ти!

Хоукмун изви лице от отвращение и болка. Стражите му го блъснаха грубо и двамата с д’Аверк заслизаха по скалистия склон.

Бяха привързани с дебели въжета през кръста — Мелиадус се погрижи да бъдат спуснати съвсем внимателно, като скъпоценен чуплив товар. След малко и той се присъедини към тях.

— Все пак да не забравяме, че сме дошли тук заради стареца — заговори баронът. — Имам чувството, че се спотайва някъде наблизо. Ще ви оставя в пещерата, за вързани и под бдителна стража, а след това, с ваше позволение, ще пообиколя из пущинаците. Този път няма да ми се измъкнете. Най-сетне сте само мои! Вкарайте ги вътре. Вържете ги с всички въжета, които носите. И помнете — пазете ги като очите си, защото те са най — скъпоценните играчки на барон Мелиадус!

Баронът ги изпрати с поглед, остави трима стражи да охраняват входа на пещерата и пое нагоре по хълма в прекрасно, разположение на духа.

Пътем си обеща съвсем скоро да залови всички свои врагове, да разкрие тайните им и да се позабавлява като ги измъчва. А кралят-император отново щеше да разбере, че той е бил прав.

Ако пък кралят-император не се окажеше особено благосклонен — какво от това?

Мелиадус подготвяше план, който да реши и този дребен проблем.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВАМИГАН ОТ ЛАНДАР

Навън се спусна нощта. Хоукмун и д’Аверк лежаха в сянката, загледани в светлината, която идеше откъм втората пещера.

Широките гърбове на стражите изпълваха входа. Телата на двамата пленници бяха овързани с яки дебели въжета.

Хоукмун напрегна мишци, колкото да установи, че може да помръдва само устата, очите и шията си. Д’Аверк беше в същото положение.

— Сами сме си виновни, приятелю. Трябваше да сме по-предпазливи — подхвърли д’Аверк с добре познатия при подобни случаи безгрижен глас.

— Така е — съгласи се Хоукмун. — Гладът и умората превръщат в глупаци дори мъдреците. Прав си, че сме си виновни сами.

— Заслужаваме си мъките — продължи д’Аверк. — Но защо трябва да страдат и нашите другари? Налага се да помислим за бягство, Хоукмун, колкото и безнадеждна да ти се струва тази идея.

Хоукмун въздъхна.

— Аха. Ако Мелиадус се добере до Медния замък… Той потрепери.

От кратката среща с гранбретанеца бе останал с впечатлението, че лудостта на Мелиадус се е задълбочила още повече. Може би причината бе в поредицата тежки поражения край стените на Медния замък? Или пък радостта от внезапното изчезване на най-заклетия враг на Империята? Трудно му беше да прецени. В едно не се съмняваше — неговият стар враг изглеждаше така, сякаш всеки миг ще изгуби контрол. Кой би могъл да каже какво ще последва?

Хоукмун завъртя глава и се намръщи. Стори му се, че дочува някакъв шум от вътрешността на пещерата. Ето, че шумът се повтори. Д’Аверк също се размърда неспокойно и прошепна:

— Там вътре има някой, кълна се…

В този миг върху телата им легна нечия сянка. Двамата приятели вдигнаха погледи и съзряха лицето на висок прегърбен старец, изваяно сякаш от камък и обкръжено от ореол призрачнобели коси.

Старецът ги разглеждаше със сключени вежди. После прехапа устни, премести поглед върху пазачите, застанали на пост пред входа на пещерата, и отново огледа Хоукмун и д’Аверк. Не промълви нито дума, само стоеше неподвижно, скръстил ръце на гърдите си. Хоукмун забеляза, че на пръстите си носеше кристални пръстени — на всички без малкия пръст и палеца. Това можеше да бъде само Миган от Ландар! Но как се бе промъкнал незабелязан в пещерата? Сигурно някъде имаше таен вход.

Хоукмун му хвърли изпълнен с отчаяние поглед, опитвайки се да го спечели на своя страна.

Старецът се усмихна и се наведе така, че да чува шепота на Дориан.

— Моля ви, господине, ако вие сте Миган от Ландар, трябва да знаете, че сме ваши приятели — и пленници на враговете ви.

— Как мога да съм сигурен, че казвате истината? — отвърна Миган също шепнешком.

Един от пазачите се размърда, изглежда, обезпокоен от нещо, и понечи да се обърне. Миган се скри във втората пещера. Пазачът се огледа и изсумтя недоволно:

— За какво си приказвате вие двамата? Нямате търпение баронът да се позабавлява с вас, нали? Да знаеш само, Хоукмун, какви приятни мигове ти е подготвил…

Хоукмун не отговори.

Щом кискащият се пазач им обърна гръб, Миган пак се наведе над него.

— Ти Хоукмун ли си?

— Чувал ли си за мен?

— Туй-онуй. Ако наистина си Хоукмун, може и да говориш истината, защото, макар и да съм гранбретанец, не изпитвам особена симпатия към Господарите, които управляват в Лондра. Но откъде знаеш кои са ми врагове?

— Барон Мелиадус фон Кронден е научил за тайната, която си споделил с Тозер — същият, дето ти е гостувал преди известно време…

— Споделил ли?! Той ми я измъкна с лукавство! Обра ме, докато спях, и избяга. Предполагам, че е искал да се похвали пред своите приятели в Лондра…

— Прав си. Тозер наистина им разказал нещичко, но се похвалил, че ставало дума по-скоро за способност на ума, а когато се наложило да покаже уменията си, се озовал в Камарг…

— Без съмнение по случайност. Той няма никаква представа как се управляват пръстените.

— Така и предположих.

— Вече ти вярвам, Хоукмун, и наистина започвам да се боя от този Мелиадус.

— Ако ни освободиш и ни помогнеш да избягаме, ще те защитаваме от него.

— Съмнявам се, че се нуждая от вашата защита. Миган излезе извън полезрението на Хоукмун.

— Чудя се какво ли е намислил? — прошепна д’Аверк, който до този миг бе мълчал.

Хоукмун само поклати глава.

Миган се появи отново, стиснал в ръка дълъг нож. Наведе се и започна методично да реже въжетата, с които бе овързан Хоукмун, докато най-сетне дукът на Кьолн беше освободен.

— Подай ми ножа — прошепна той, без да изпуска от очи пазачите. Миган го послуша и той се захвана с въжетата на д’Аверк.

В този момент отвън се разнесоха гласове.

— Барон Мелиадус се връща — извика един от пазачите. — Изглежда, не е в добро настроение.

Хоукмун погледна обезпокоено д’Аверк и двамата скочиха.

Привлечен от шума, най-близкият пазач се извърна, забеляза ги и извика от изненада.

Двамата рицари се хвърлиха напред. Хоукмун закова с желязна хватка китката на пазача, тъкмо преди той да извади сабята. Д’Аверк стисна за гърлото втория пазач и измъкна оръжието му. Острието проблесна и потъна в гърдите му още преди пазачът да е предупредил останалите.

Докато Хоукмун се бореше с първия пазач, д’Аверк се захвана с третия. Звънът на стомана отекна в пещерата и в отговор се разнесе изненаданият вик на Мелиадус.

Хоукмун хвърли своя противник на земята, притисна го с коляно в слабините, извади затъкнатия в пояса му кинжал, бутна назад маската и заби острието в оголената му шия.

Д’Аверк, който междувременно бе приключил с третия пазач, се изправи задъхан до него.

— Виждам, че носите съвсем като моите пръстени — извика от втората пещера Миган. — Знаете ли как да ги управлявате?

— Знаем само как да се завърнем в Камарг! Едно завъртане наляво…

— Разбрах. Добре, Хоукмун, ще ви помогна. Трябва да завъртите кристалните пръстени първо надясно, а сетне наляво. Повторете това движение шест пъти и тогава…

Масивното тяло на Мелиадус запречи входа на пещерата.

— Хоукмун, докога ще ми създаваш неприятности? Старецът! Хванете го веднага!

Войните на Мелиадус нахлуха в пещерата. Д’Аверк и Хоукмун заотстъпваха, като се отбраняваха отчаяно.

— Нарушителите — вън! — изкрещя разгневеният Миган и се втурна насреща им, вдигнал дългия нож в ръка.

— Не! — опита се да го спре Хоукмун. — Миган, остави ги на нас. Дръпни се! Не разбираш ли, че си беззащитен пред тях?

Но Миган не го послуша. Хоукмун направи отчаян опит да го задържи, видя как върху магьосника се спуска блеснало острие и се хвърли на помощ на стареца.

В пещерата цареше пълна бъркотия. Двамата приятели отстъпваха бавно към вътрешната кухина. Стените ечаха от блъскащите се остриета и гръмките заповеди на Мелиадус.

Хоукмун изтегли ранения Миган във втората пещера, като същевременно се отбраняваше от сипещите се върху му удари.

Когато се изправи, пред очите му святкаше сабята на барон Мелиадус, който беше стиснал дръжката с две ръце.

Хоукмун почувства остра болка в лявото рамо и в следния миг от раната бликна кръв. Той отби втората атака и на свой ред нанесе удар в ръката на Мелиадус.

Баронът извика от болка и се олюля.

— Сега е моментът, д’Аверк! — извика Хоукмун. — Давай, Миган! Използвайте пръстените! Това е единствената възможност да се измъкнем!

Той завъртя кристалния пръстен първо надясно, после наляво и повтори същото движение още шест пъти. Мелиадус се нахвърли с яростен вик върху него. Хоукмун вдигна сабята, за да отбие удара. И изведнъж Мелиадус изчезна.

Изчезна и пещерата, изчезнаха и приятелите му.

Хоукмун стоеше съвсем сам насред плоска равнина, простираща се докъдето му стига погледът. Беше пладне, жаркото слънце бе увиснало точно над главата му. Равнината бе покрита с ниска торфена растителност, чиято миризма, кой знае защо, му напомняше за пролетта.

Къде се намираше? Дали Миган не го беше измамил? Къде ли бяха другите?

Изведнъж само на няколко крачки от него започна да се материализира фигурата на Миган от Ландар, просната в торфа. Тялото му беше покрито с безброй кървящи рани, лицето му беше бледо като платно и сгърчено от болка. Хоукмун пъхна сабята в ножницата и се наведе над него.

— Миган…

— Опасявам се, че не ми остава много, Хоукмун. Е, поне помогнах да се продължи предначертаното в твоята съдба. Руническият жезъл…

— Моята съдба ли? Какво искаш да кажеш? И какво общо има Руническият жезъл с това? Толкова често напоследък чувам да се говори за него и не мога да разбера каква е връзката му с мен…

— Ще научиш, когато му дойде времето. Междувременно…

В този момент неочаквано се появи д’Аверк и започна да се оглежда изумено.

— Ама това нещо наистина си го бива! Проклет да съм, ако пак не е забъркан Руническият жезъл! Вече мислех, че сме загубени.

— Ти… ти трябва да откриеш… — поде Миган, но се закашля. От устата му рукна кръв и се стече надолу по брадичката.

Хоукмун повдигна главата му.

— Не се опитвай да говориш, Миган. Раната ти е доста тежка. Нуждаеш се от помощ. Може би ако успеем да се върнем в Медния замък…

— Не можете — поклати глава Миган.

— Не можем да се върнем? Но защо? Нали пръстените вече ни пренесоха тук? Едно завъртане наляво и…

— Не. След като се прехвърлихте тук, пръстените трябва да бъдат пренастроени.

— И как ще стане това?

— Няма да ви кажа!

— Не желаеш? Или не можеш?

— Не желая. От мен се искаше да ви преместя в това измерение, където трябва да изпълните част от предначертаното. Трябва да откриете… ох, болката е непоносима!

— Значи си ни измамил, старче! — рече д’Аверк. — Постарал си се да изпълним отредената ни предварително роля, така ли? А сега умираш и ние не можем да ти помогнем с нищо. Кажи ни как да се върнем в Медния замък и ще ти намерим някой знахар.

— Не разбирате ли, че ви доведох тук не по моя прищявка? Така повелява самата история. Много места и времена съм посетил с помощта на тези пръстени. Какво ли не съм видял. Зная добре на кого служиш, Хоукмун, и зная също така, че е дошло време да поскиташ из тези земи.

— Тук ли? — извика с отчаян глас Хоукмун. — Какво е това време, в което ни отведе? Как се нарича тази страна? Изглежда ми, сякаш цялата е една безкрайна равнина!

Но от устата на Миган вече бликаше тъмна кръв и нямаше никакво съмнение; че краят му е близо.

— Вземете моите пръстени — рече той, като дишаше на пресекулки. — Ще ви потрябват. Първо намерете Нарлийн и Меча на зората — ще го откриете на юг. Сетне поемете на север и търсете град Днарк… и Руниче… — Той се закашля и по тялото му премина мъчителен гърч.

Хоукмун вдигна поглед към д’Аверк.

— Руническият жезъл? Значи ли това, че сме в Азиакомуниста, където според поверието се намира и жезълът?

— Каква иронична игра на съдбата, като се има предвид малката измама, към която прибягнахме при посещението на Гранбретан — подхвърли д’Аверк, докато попиваше с кърпичка кръвта, стичаща се от раната в крака му. — Може би наистина сме в тази страна. Да ти призная, вече ми е все едно. Важното е, че сме далеч от досадния Мелиадус и неговата кръвожадна пасмина. Слънцето напича приятно и като изключим някоя и друга дребна рана, сме по-добре, отколкото можеше да се очаква.

Хоукмун се огледа и въздъхна.

— Не съм съвсем сигурен. Ако опитите на Тарагорм се окажат успешни, не е изключено да намери верния път към нашия Камарг. Предпочитам сега да съм там. — Той опипа пръстена. — Чудя се… Д’Аверк вдигна предупредително ръка.

— Не, Хоукмун. Не си играй с това. Склонен съм да повярвам на стареца. Освен това ми се струва, че той беше добре разположен към теб. Едва ли ни мислеше злото. Сигурно е възнамерявал след като се преместим тук да ни отведе лично до местата, за които спомена. Ако се опитаме да задействаме пръстените, кой знае къде ще се озовем. Нищо чудно да попаднем отново в лапите на Мелиадус.

Хоукмун кимна.

— Струва ми се, че си прав, д’Аверк. Но какво да правим сега?

— Първо, да изпълним молбата на Миган — да свалим пръстените. А след това ще поемем на юг към онова място — как го нарече?

— Нарлийн. Може да е име на човек. Или кой знае на какво.

— Каквото и да е, ще го открием на юг. Да тръгваме. — Той се наведе над трупа на Миган от Ландар и започна да сваля кристалните пръстени. — Обзалагам се, че ги е открил в оня град — Халапандур. Сигурно и инструментите в пещерата са били пренесени оттам. Трябва да са ги изобретили хората от далечната епоха преди Трагичното хилядолетие…

Ала Хоукмун почти не го чуваше. Вместо това посочи с ръка в далечината.

— Погледни! Отнякъде полъхна ветрец.

През равнината с трясък се носеше някаква гигантска пурпурночервена машина, която мяташе светкавици.