Мечтанията са съкровени пожелания

Джес Уейл вдигна глава от бюрото си. Неговото остаряло, но запазено тяло, неговият остър прегърбен нос, дълбоко поставените в очните ябълки неясни очи и шокиращата бяла коса бяха запазена марка на външния му вид в продължение на годините, през които компанията „Мечти“ стана световноизвестна.

— Тук ли е вече момчето, Джо? — запита Джес.

Джо Дули, нисък и набит, се наслаждаваше на ласкавия допир на пурата по влажната си долна устна. Той я извади за миг измежду зъбите си и кимна в знак на потвърждение:

— С него са и близките му. Всички са изплашени.

— Сигурен ли си, че това не е фалшива тревога, Джо? Аз нямам много време — той погледна часовника си. — Имам среща с правителствен служител в два.

— Работата е сигурна, господин Уейл — лицето на Дули изобразяваше в момента класически етюд за сериозно изражение. Мускулите по долната му челюст играеха напрегнато. — Както ви казах, взех го от училищния двор, играеше там нещо като баскетбол. Само да го бяхте видели това хлапе. Гаднярче. Когато пипна топката, наложи се собствените му съиграчи да му я отнемат, колкото е възможно по-бързо, но в същото време има стойка на истинска баскетболна звезда. Знаете какво искам да кажа, нали? За мене е това.

— Разговаря ли с него?

— Ами да. По време на обяда. Познавате ме — Дули направи широк жест с пурата и улови пепелта й в другата си ръка. — Хлапе, казах му…

— И бива ли го за блянове?

— Казах му: „Хлапе, току-що се връщам от Африка и…“

— Добре — спря го с ръка Уейл. — Приемам всяка твоя дума. Как го правиш не знам, но щом казваш, че едно момче е потенциален мечтател, аз поемам риска. Вкарай го при мене.

Момчето влезе придружено от родителите си, застанали от двете му страни. Дули им поднесе столове, а Уейл се изправи, за да се ръкуват, и се усмихна на малкия си гостенин, при което лицето му се набразди от множеството добродушни бръчки.

— Ти си Томи Слатски?

Томи кимна утвърдително, без да продума. Той бе на около десет години, малко дребен за възрастта си. Тъмната му коса падаше неестествено, а и лицето му бе неправдоподобно чисто.

— Ти си добро момче, а? — каза Уейл.

Едва тогава майката се усмихна и погали Томи по главата. Но майчината ласка не изглади тревогата, изписана по лицето му, дори когато жената каза:

— Той винаги е много добро момче.

Уейл остави без внимание неубедителните й думи.

— Кажи ми, Том — той му подаде една близалка, която детето в първия момент се поколеба дали да приеме, но после взе, — случвало ли ти се е да слушаш мечтания?

— Понякога — отговори тъничкото детско гласче.

Господин Слатски прочисти гърлото си. Той бе широкоплещест мъж с дебели пръсти, работник, който за удивление на евгенистите от време на време се сдобиваше с някоя рожба мечтател.

— Ние наехме един-два за момчето. От истинските, старите — обясни той.

Уейл кимна разбиращо:

— Харесаха ли ти, Томи?

— Те бяха от глупавите.

— Ти си измисляш по-хубави, нали?

Усмивката, която се разля по лицето на десетгодишния хлапак, до известна степен заличи въздействието от зализаната коса и умитото лице.

— Би ли искал да помечтаеш за мене? — попита предпазливо Уейл.

— Мисля, че не — Томи изведнъж се смути.

— Няма да е трудно. Много лесно е… Джо.

Дули отмести паравана и придвижи напред устройството за записване на блянове.

Момчето изгледа уреда глуповато.

Уейл вдигна шлема и го отнесе при Томи:

— Знаеш ли какво е това?

— Не — отдръпна се той.

— Това е мислител. Така го наричаме, защото може да абсорбира мислите на хората и да ги съхранява. Слагаш го на главата си и започваш да бленуваш, каквото си искаш.

— После какво става?

— Нищо лошо. Усещането е много приятно.

— Не — каза Томи. — Мисля, че не бих искал.

— От това няма да те заболи, Томи — наведе се припряно към него майка му. — Ще направиш така, както казва човекът — в гласа й ясно надделяха острите нотки.

Томи се наежи, изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче, но не го направи. Уейл сложи уреда върху главата му.

Положи го бавно, внимателно и запази мълчание за трийсет секунди, даде възможност на момчето да се успокои и да разбере, че нищо лошо няма да му се случи, да свикне с необичайния допир на жичките до шевовете на черепа му (излъчването, което проникваше през кожата, бе почти неосезаемо) и най-накрая да свикне с тихото жужене на редуващите се вихрени полета. Едва тогава запита:

— А сега искаш ли да помислиш нещо заради нас?

— За какво? — изпод шлема се виждаха само носът и устните на момчето.

— Всичко, каквото ти се иска. Кое нещо най-много ти се иска да правиш, след като свърши училището?

Момчето си помисли за миг и заговори разпалено:

— Ами да пътувам със стратоджет?

— Защо не? Разбира се. Значи се качваш на джет. Ето, той отлита веднага — Уейл даде чевръсто знак на Дули, който включи охладителната уредба в системата.

Задържаха момчето само пет минути, после Дули изпрати него и майка му. Томи изглеждаше объркан, но нали бе цял и невредим след изпитанието.

— И така, господин Слатски — обърна се Уейл към бащата, — ако вашето момче издържи този тест, ще се радваме да ви плащаме по петстотин долара всяка година, докато то завърши висшето си образование. През това време ще искаме всичко на всичко Томи да прекарва по един час на седмица някой следобед в нашата специализирана школа.

— Налага ли се да подписвам някакъв документ? — гласът на Слатски прозвуча дрезгав.

— Непременно. Става дума за делови отношения, господин Слатски.

— Ами, де да знам. Чувал съм, че мечтателите не се раждат често.

— Така е. Така е. Но вашият син, господин Слатски, все още не е мечтател. А може и никога да не стане. Петстотин долара на година за нас са залог, в който риск печели, риск губи. Но вие нищо не рискувате. Когато момчето завърши висше образование, може да се окаже, че то не става за мечтател, но вие нищо няма да сте загубили. Най-вероятно да сте спечелили всичко пет хиляди долара. Ако става за мечтател, тогава ще си подреди живота, а вие със сигурност няма да сте в загуба.

— Ще му трябва специално обучение, нали?

— О, да, много сериозно обучение. Но няма защо отсега да се притесняваме за това, докато не завърши образованието си. А после, след като прекара две години при нас, Томи ще се развие. Доверете ми се, господин Слатски.

— Давате ли гаранции за специализираното обучение?

Уейл, който в този миг протягаше към госта договора и писалката, се засмя и остави писалката върху бюрото:

— Гаранции ли? Не. Как бихме могли, след като не знаем със сигурност дали момчето наистина е надарено? Но вие пак ще си имате своите петстотин долара на година.

Слатски се замисли и тръсна глава:

— Ще ви кажа направо, господин Уейл… След като вашият човек уговори с нас на днешната среща, аз се обадих на „Бляскави блянове“. Те ми казаха, че дават гаранции за обучението.

— Господин Слатски — въздъхна Уейл, — не обичам да говоря в ущърб на конкуренцията. Щом казват, че гарантират успешния завършек на обучението, значи ще изпълнят обещанието си, но те не могат да направят от момчето мечтател, ако талантът му не е вроден, независимо от обучението. Ако вземат едно момче без необходимата дарба и го подложат на системата за усъвършенстване, те ще го съсипят. Тогава той няма да стане мечтател, гарантирам ви го. Но няма да е вече и нормално човешко същество. Недейте да причинявате такова нещо на своя син.

Компания „Мечти“ ще бъде напълно откровена с вас. Ако от момчето може да стане мечтател, ние ще го направим. А ако не, ще ви го върнем, без да правим с него никакви опасни експерименти, и ще ви кажем: „Пратете го да учи търговия.“ Така ще е много по-добре и по-здравословно за него. Да ви кажа, господин Слатски… аз имам синове и дъщери, внуци, така че зная какво говоря… не бих позволил нито едно от децата ми да бъде тласнато към мечтателството, ако то няма заложби за това. Не и за милиони долари.

Слатски изтри устни с опакото на ръката си и посегна към писалката:

— Какво пише тук?

— Това е най-обикновен договор. Ние ви плащаме сто долара на ръка още сега. Без никакви условия. После проучваме бляновете на момчето и ако ни се стори, че си заслужава да продължим, обаждаме ви се и правим сделка за петстотин долара на година. Оставете се спокойно в моите ръце, господин Слатски и не се тревожете. Няма да съжалявате.

Слатски сложи подписа си.

Уейл мушна документа в картотеката и подаде на бащата един плик.

Пет минути по-късно, останал сам в кабинета, той сложи размразителя върху главата си и съсредоточено започна да абсорбира бляновете му. Те бяха типично детски. Управлението на въздухоплавателя бе в ръцете на момчето. Летателният апарат представляваше смесица от прототипите във филмираните трилъри, които се въртяха сред хората без време, желание или пари за цилиндри на бляновете.

Когато свали размразителя, видя, че Дули го наблюдава.

— Е, господин Уейл, какво мислите? — запита служителят му нетърпеливо, издавайки чувството си на собственост върху новото откритие.

— Може и да свърши работа, Джо. Може. Момчето има обертонове и за десетгодишната си възраст, без никакво обучение, дава надежди. Когато въздухоплавателят премина през облак, усетих съвсем отчетливо допира на възглавници. А също и мириса на чисти чаршафи, изсъхнали на слънце, това бе изумително докосване. Далече можем да стигнем с него, Джо.

— Добре.

— Но да знаеш, че е необходимо да ги хващаме колкото може по-скоро. А и защо не? Един ден, Джо, всяко дете ще преминава през такива изпитания още след раждането си. Различия в мозъците трябва да има непременно и ние сме длъжни да ги открием. Защото така бихме могли да отделим мечтателите от самото начало.

— По дяволите, мистър Уейл — каза Дули обиден, — какво ще стане тогава с моята работа?

— Все още нямаш основание за тревога, Джо — засмя се Уейл. — Това не може да стане по наше време. Аз сто на сто няма да го видя. Ние ще разчитаме на такива добри търсачи на таланти като теб още много години. Ти само гледай да не изпускаш от очи площадките за игра и улиците… — кокалестата ръка на Уейл потупа ласкаво и одобрително рамото на Дули, — за да ни намериш още няколко Хилари и Жано, тогава „Бляскави блянове“ никога няма да ни стигнат… А сега излизай. Искам да обядвам и да се приготвя за срещата в два часа. С правителството, Джо, с правителството — намигна той важно.

Срещата на Джес Уейл в два часа бе с млад мъж, който имаше зачервени като ябълки бузи, руса коса, носеше очила; младокът целият сияеше от мисълта за мисията, с която бе натоварен и в която влагаше цялата си енергия. Той подаде документите си за самоличност през бюрото на Уейл и се представи: Джон Бърн, служител в отдела за изкуство и наука.

— Добър ден, господин Бърн — поздрави го Уейл. — Как мога да ви услужа?

— Сами ли сме тук? — неочакваният баритон на държавния чиновник изненада шефа на компанията.

— Съвсем сами.

— Тогава, ако нямате нещо против, ще ви помоля да абсорбирате това — Бърн стискаше между палеца и показалеца си един малък, нащърбен цилиндър.

Уейл го взе, претегли го в дланта си, повъртя го оттук-оттам, а после се усмихна широко, така че се видяха дори венците му:

— Не е продукт на компанията „Мечти“, господин Бърн.

— Не съм мислил, че е. Бих искал само да го абсорбирате. Ще задействам автоматичния превключвател за около една минута.

— Това ли е само? — Уейл издърпа приемателя върху бюрото си и сложи цилиндъра в размразяващото устройство. Но после го извади, излъска и двата края на цилиндъра с носната си кърпа и го сложи обратно. — Не прави добър контакт. Аматьорска работа.

После положи подплатения размразяващ шлем на главата си и нагласи контактните пластини на слепоочията си, накрая задейства автоматичния превключвател. Вече можеше да се облегне, да сключи ръце на гърдите си и да започне да абсорбира мислите, запечатани в цилиндъра.

Изведнъж Уейл нервно вкопчи пръсти в реверите на сакото си. Операцията скоро приключи, щом махна размразителя по лицето бе изписан гняв:

— Вулгарна работа. Какво щастие е, че съм стар човек и такива неща вече не ме тревожат.

— И това не е най-лошото, което сме открили — каза тежко Бърн. — Манията придобива много големи размери.

— Порнографски блянове. За мене развитието е съвсем логично — присви рамене Уейл.

— Логично или не, то представлява смъртна опасност за моралния облик на нацията.

— Моралният облик може да понесе много удари — каза Уейл. — Еротиката в една или друга форма е била в услуга на цялата история на човечеството.

— Но не и така, сър. Директното възбуждане чрез мозъка е много по-ефективно от приказките, които се редят в пушалните или от развратните филми. Докато преминава през сетивата, то губи част от своето въздействие.

Уейл не можеше да оспори този факт:

— Какво бихте искали да предприема?

— Можете ли да предположите евентуалния източник на този цилиндър?

— Господин Бърн, аз не съм полицай.

— Не, не, аз не ви моля да вършите работата ни. Отделът ни е способен да извърши свое собствено разследване. По-скоро ви питам дали можете да ни помогнете с познанията, които имате? Казвате, че вашата компания не създава такива цинични продукти. Тогава кой?

— Нито един уважаващ себе си разпространител на блянове. Сигурен съм. Прекалено евтина е изработката.

— Може да е направена така напълно съзнателно.

— А и личи, че не е дело на професионален мечтател.

— Сигурен ли сте, господин Уейл? Не биха ли могли мечтатели да направят подобно нещо за някоя закръглена сумичка, незаконна печалба… или за развлечение?

— Биха могли, но не точно като това парче. Тук няма обертонове. Виждате двуизмерна картина. Разбира се, неща от този род не се нуждаят от обертонове.

— Какво разбирате под „обертонове“?

— Вие, изглежда, не сте любител на блянове? — засмя се Уейл.

Бърн се постара да не заприлича на целомъдрена дева, но не успя кой знае колко:

— Аз предпочитам музиката.

— Е, тя също е хубаво нещо — прие търпеливо реакцията му Уейл, — но така по-трудно ще ви обясня какво са обертоновете в бляновете. Дори хората, които са изкушени за блянове, няма да могат да ви обяснят, ако ги помолите. Но все пак те знаят, че мечтанията не са хубави, ако в тях няма обертонове, дори и да не са в състояние да ви обяснят защо. Ами вижте, когато един опитен мечтател потъва в блянове, той не измисля история като онези старомодните от телевизията или книгите филми. Те имат серия от малки видения. Всяко едно от тях си има няколко значения. Ако ги изследвате внимателно, бихте открили дори пет-шест значения. Докато при абсорбирането на бляновете по обичайния начин не бихте успели да ги забележите. Повярвайте ми, моите психолози посвещават много часове само на този аспект. Всичките обертонове, различните значения се смесват в един поток от насочени чувства. Без тях всичко би било скучно, безвкусно.

Ами ето тази сутрин аз подложих на тест едно момче. Десетгодишно е, но е надарено. За него облакът не е само облак, той е в същото време и възглавница. Възприемането на двете неща едновременно дава много по-дълбоко усещане. Да си призная, момчето е доста примитивно, но когато завърши училище, то ще бъде обучено за мечтател и ще знае какво е дисциплина. Ще владее всички усещания. Ще трупа опит. Ще се учи и ще анализира класическите мечтания от миналото. Ще се научи как да контролира и направлява своите мисли, макар че, забележете, аз винаги съм казвал друго: когато един добър мечтател импровизира…

Уейл изведнъж млъкна, после продължи с по-спокойна интонация:

— Не трябваше да се разпалвам така. Онова, което се старая да ви обясня, е, че всеки професионален мечтател има свои собствени обертонове, тях той не може да прикрие. За специалиста това е все едно да си изпее името в мечтания. И аз, господин Бърн, познавам всичките подписи. А в тази порнография, която сте ми донесли, няма никакви обертонове. Работа на обикновен човек. Може би притежава някакъв нищожен талант, но, общо взето, не се отличава от вас и от мене, той наистина не може да мисли.

— Много хора могат да мислят, господин Уейл, макар и да не са мечтатели — изчерви се Бърн.

— О, не, не става дума за това, какво говорите — започна да жестикулира енергично в знак на протест шефът на компанията, — не се сърдете на приказките на стария човек, но аз нямам предвид логичното мислене. Аз говоря за мисленето в мечтанията. Ние всичките можем да мечтаем криво-ляво, точно като умението ни да се надбягваме. Но в състояние ли сме вие и аз да пробягаме една миля за четири минути? И вие, и аз можем да приказваме, но можем ли да кажем, че сме Даниел Уебстърс? Ето например, когато се сетя за пържола, аз си спомням думата. Може би в съзнанието ми изниква за миг образът на добре зачервена пържола в чиния. Но може би вашето умение да си представяте нещата е по-добро и бихте забелязали хрупкавата сланина, лука и запечените картофи. Не зная. Но един мечтател… Той вижда пържолата, вдишва аромата й, наслаждава се на вкуса й заедно с въгленчето, става му приятно на стомаха, усеща в ръката си ножа, който разрязва пържолата, усеща и стотици други неща наведнъж. Невероятна чувствителност. Вие и аз не можем да го правим.

— Ами тогава мечтанието, което попадна при нас — Бърн прибра цилиндъра във вътрешния джоб на сакото си, — не е дело на професионалист. Но все пак то съществува. Затова ще разчитаме изцяло на вашата помощ за премахването на подобни неща.

— Непременно, господин Бърн. От все сърце.

— Надявам се — правителственият служител осъзнаваше силата на властта, в която бе облечен. — Господин Уейл, какви мерки ще бъдат взети и какви не не зависи от мен, но такива неща — той потупа цилиндъра, който бе донесъл — страшно ще ни изкушат да въведем наистина строга цензура върху мечтанията.

След малко Бърн се изправи:

— Приятен ден, господин Уейл.

— Приятен ден, господин Бърн. Надявам се да ни спохожда само най-доброто.

Франсис Белангер влетя в кабинета на Джес Уейл, както винаги под пара, превъзбуден, червеникавата му коса бе в безпорядък, лицето му също пламтеше от тревога и бе оросено от ситни капчици пот. Сепна го изведнъж видът на Уейл, който седеше приведен над бюрото си и бе обвил с ръце главата си така, че се виждаше само побелялата му коса.

— Шефе? — преглътна разтревожен Белангер.

— Ти ли си, Франк? — Уейл вдигна глава.

— Какво има, шефе? Да не сте болен?

— На тия години не е чудно и да се разболея, но аз съм все още на крака. Може и да залитам, но съм на крака. Днес дойде един държавен мъж.

— Какво искаше?

— Заплашва ни с цензура. Донесе едно парче от ония, които сега се въртят. Пошли мечтания за разпивки.

— Мътните да го вземат! — каза разпалено Белангер.

— Единствената неприятност е в това, че дейността, с която фирмата ни си изкарва прехраната, попада под ударите на морала. Ще правят удари навсякъде. И право да си кажем, ние сме уязвими, Франк.

— Ние ли сме уязвими? Нашата продукция е чиста, само приключения и романтика.

— Няма нужда да уверяваме сами себе си, Франк — Уейл издаде недоволен напред долната си устна и сбърчи чело. — Чиста казваш? Ама зависи как я погледнеш. Може и да не е за разпространение, но ти знаеш, а и аз зная, че всяко мечтание има своето фройдистко значение, то се подразбира. Не можеш да го отречеш.

— Сто на сто, ако го търсиш. Ако си психиатър…

— Може и да не си психиатър, но пак да го забележиш. Редовният зрител не знае за него и най-вероятно да не е в състояние да разграничи фалическия символ от основния образ дори и ако му го посочиш. Но подсъзнанието му знае. Именно допълнителното значение, което се подразбира, прави мечтанията.

— Добре де, какво възнамерява да прави правителството? Да промива подсъзнания ли?

— Там е работата. Не знам какво са решили да предприемат. Виж, онова, което е налично и от което аз съм зависим, е фактът, че публиката обича мечтанията и няма да се откаже от тях… А между другото ти защо се отби? Предполагам, че искаш да говориш нещо с мене?

Белангер подхвърли нещо на бюрото на Уейл и напъха пешовете на ризата си по-дълбоко в панталоните.

Шефът на компанията разчупи блестящото пластмасово покритие на новия цилиндър, който служителят му донесе. От единия край на капсулата луксозен шрифт в пастелно синьо гласеше: „Хималайско пътешествие“. Виждаше се и знакът на фирмата „Сияйни блянове“.

— Продукт на конкурентите — наблегна на всяка дума Уейл, а устните му нервно трепнаха. — Той още не е разпространяван. Как се докопа до него, Франк?

— Няма значение. Искам само да го абсорбирате.

— Днес всеки иска от мене единствено това — въздъхна Уейл. — Франк, да не е някоя пошлост?

— Тук има някои от вашите фройдистки символи — погледна го изпитателно Белангер. — Тесни, дълбоки цепнатини в ледниците между планинските върхове. Надявам се да не смутят покоя ви.

— Аз съм стар човек. От много години насам покоят ми не може да бъде смутен, но предишните мечтания бяха така нескопосно направени, направо ме отвратиха… Добре, да видя какво си донесъл.

Отново включиха техниката. Уейл пак положи размразителя върху главата си и този път остана на стола си, разположен удобно, повече от петнайсет минути, докато Франсис Белангер изпуши нервно две цигари.

Когато Уейл свали шлема и отвори очи, за да разсее мечтанията, служителят му нетърпеливо запита:

— Е, какво ще кажете, шефе?

— Не е по мой вкус — сбърчи чело Уейл. — Скучно, познато. С такава конкуренция компанията ни няма защо да се тревожи и за минута.

— Точно тук ви е грешката, шефе. „Сияйни блянове“ са решили да ни бият с такава продукция. Трябва да направим нещо.

— Слушай, Франк…

— Не, вие ме послушайте. Това е бъдещето.

— Това! — Уейл изгледа с шеговито съмнение цилиндъра. — Ама то е аматьорска работа, все стари неща. Обертоновете му са много груби. Снегът имаше ясно изразен вкус на лимонов сладолед. Кой сега яде лимонов сладолед насред зима, Франк? Някога е било така. Може би преди двайсет години. Когато Лаймън Харисън за пръв път направи „Снежни симфонии“ за разпространяване на юг, идеята му се оказа голяма работа. Сладолед, нарязани на кубчета планински върхове и склонове, покрити с шоколадова глазура. Това вече спада към клоунадите, Франк. И сега не върви.

— Защото Вие не сте в крак с времето, шефе. Налага се да Ви го кажа направо. Когато Вие подехте бизнеса с мечтанията, купихте права и започнахте да разпространявате продуктите, мечтанията бяха лукс. Пазарът бе малък и индивидуален. Можехте да си позволите да изработвате специални блянове и да ги продавате на висока цена.

— Спомням си добре — каза Уейл, — продължихме в този дух, така работим и сега. Но разкрихме също така и бюро за даване на цилиндри под наем за масите.

— Да, направихме го, но това не е достатъчно. Вярно е, че нашите мечтания са фини. Те могат да бъдат използвани отново и отново. За кой ли път Вие изнамирате все нови неща, нови забавления. Но колко хора могат да ги оценят? И още нещо. Нашата продукция е строго индивидуална. Тя винаги е от първо лице.

— И какво като е така?

— Ами това, че „Сияйни блянове“ отварят палати за блянове. Отворили са един за триста човека в Нашвил. Влизаш, сядаш, слагаш си размразителя на главата и получаваш своята порция блянове. Всеки в залата се наслаждава на един и същи блян.

— Чух за това, Франк. Правено е преди време. Първия път нищо не излезе, сега също няма да го бъде. Искаш ли да знаеш защо? Защото преди всичко мечтанията, бляновете са съкровени преживявания. Ще ти хареса ли съседът ти да знае за какво си мечтаеш? Второ: в една палата на мечтания сеансът трябва да започне по разписание, нали? Така че мечтателят е длъжен да мечтае не когато му се иска, а когато собственикът на палатата му нареди. И най-накрая: мечтанията, които се харесват на един човек, не се харесват на друг. От тези триста човека, давам ти гаранция, сто и петдесет ще са разочаровани. И щом като са разочаровани, те няма да дойдат отново.

Белангер бавно нави ръкавите на ризата си, разкопча яката й, след което каза:

— Шефе, Вие говорите от висотата на собствената си камбанария. Каква полза има сега да доказваме, че палатите за мечтания няма да ги бъде? Те и сега работят. Днес се разнесе новината, че „Сияйни блянове“ правят първата копка за палата с хиляда места в Сент Луис. Хората могат да свикнат с масовите мечтания, нищо че всеки човек в една и съща зала бленува за едно и също. Те дори могат да се приспособят да ги възприемат от определено, предварително известено време, щом като сеансът е евтин и удобен.

— За бога, шефе, та това е социален въпрос. Момче и момиче отиват в двореца на мечтанията и се наслаждават на един и същ евтин, романтичен продукт със стереотипни обертонове и банална ситуация, но независимо от всичко те излизат със сияещи очи. Те просто са имали едно и също мечтание заедно. Изживели са заедно едни и същи сладникави усещания. Те са си лика-прилика, шефе. Човек може да се обзаложи, че ще отидат отново в двореца на мечтанията, а и всичките им приятели ще отидат.

— Ами ако не харесат мечтанието?

— Ето тук се крие всичко. Това е зрънцето. Те няма как да не ги харесат. Щом приготвите специалните мечтания на Хилари с колела в колела в колела, с изненадващи извивки на трето ниво подтонове, с майсторски подчертани значими моменти и всичките други неща, с които ние толкова се гордеем, ами разбира се, че те не са предназначени за всеки. Специалните мечтания са за специални вкусове. Но „Сияйни блянове“ върти простички неща в трето лице, така че поразява и двата пола с един удар. От типа на онова, което току-що абсорбирахте. Просто, познато, изтъркано. Те се целят в най-ниското ниво. Никой няма да е във възторг от него навярно, но и никой няма да го отхвърли.

Уейл дълго остана безмълвен, през това време Белангер не сваляше очи от него.

— Франк — проговори най-после шефът, — аз от самото начало заложих на високото ниво и оттогава винаги го поддържам. Може би си прав. Може би бъдещето е на палатите на мечтания. Щом е така, и ние ще отворим палати, но ще въртим качествена продукция. Вероятно „Сияйни блянове“ недооценяват редовите хора. Хайде да караме по-полека и да не изпадаме в паника. Аз заложих всичко на теорията, че качеството винаги има пазар. Понякога, момчето ми, дори ще се удивиш колко голям пазар…

— Шефе…

Сигналът на интеркома прекъсна Белангер.

— Какво има, Рут? — запита Уейл.

— Тук е господин Хилари, сър — отговори секретарката. — Иска да ви види веднага. Казва, че е важно.

— Хилари? — гласът на Уейл издаваше огромното му удивление. — Изчакайте пет минути, Рут, и едва тогава го пуснете да влезе.

— Днес, Франк — обърна се шефът към Белангер, — определено не е хубав ден за мен. Мястото на един мечтател е в дома му, заедно с мислителя. А Хилари е нашият най-добър мечтател, така че особено той би трябвало да си е у дома. Какво мислиш, че му се е случило?

Белангер, който все още седеше умълчан и мислеше за „Сияйни блянове“ и за палатите за мечтания, каза направо:

— Извикайте го и ще разберете.

— След една минута. Кажи ми как е последното му мечтание? Не съм разглеждал онова от последната седмица.

Белангер се спусна на земята и сбърчи нос:

— Не особено добро.

— Защо?

— Не беше изпипано. Прекалено накъсано излезе. Нямам нищо против резките промени, за да е по-живо мечтанието, разбирате ме, но трябва да има някаква връзка, дори да е само на дълбоко ниво.

— Пълен провал ли е?

— Нито едно мечтание на Хилари не е пълен провал. Наложи се много да редактираме. Орязахме доста неща и монтирахме някакви странни парчета, които ни е изпращал от време на време. Отделни сцени. Не е превъзходно ниво, но ще мине.

— Каза ли му го, Франк?

— Да не ме смятате за луд, шефе? Мислите ли, че е възможно да кажа някоя горчива дума на мечтател?

В следващия миг вратата се отвори и миловидната млада секретарка на Уейл покани с усмивка Шърман Хилари в кабинета.

Всеки би могъл да познае, че трийсет и една годишният Шърман Хилари е мечтател. Той не носеше очила, но вечно замъгленият му поглед навеждаше на мисълта, че или се нуждае от тях, или рядко се вглежда в обикновените земни творения. Младият мъж бе среден на ръст, слаб, с черна коса, която вече се нуждаеше от подстригване, с тясна брадичка, бледа кожа и разтревожен вид.

— Здравейте, господин Уейл — каза съвсем тихо той и кимна машинално едва-едва по посока на Белангер.

— Шърман, момчето ми, добре изглеждаш — посрещна го сърдечно шефът на компанията. — Какво става? Да не би да си оставил някое мечтание да втасва у вас? И сега се тревожиш за него?… Сядай, сядай.

Мечтателят седна на крайчеца на стола, като прибра плътно един до друг краката си, сякаш се подготви да се подчини незабавно на някое нареждане да се изправи веднага.

— Дойдох да Ви кажа, господин Уейл, че се отказвам.

— Отказваш се?

— Не искам повече да мечтая, господин Уейл.

— Защо, Шърман? — в този миг старческото лице на Уейл изглеждаше още по-остаряло отвсякога.

Устните на мечтателя се изкривиха в гримаса, той почти изстреля следващите думи:

— Защото аз не живея, господин Уейл. Животът си тече покрай мене. В началото не беше толкова лошо. Дори ми действаше добре. Мечтаех през вечерите, през почивните дни, когато ми се искаше и когато не ми се искаше. Но сега, господин Уейл, вече съм от старите професионалисти. Казвате ми, че съм един от най-добрите в бизнеса и индустрията разчита на мене да измисля нови изкусни трикове, нови предизвикателства, уповавайки се на старите, изпитани средства, като летящите мечтания и пародиите, които ще накарат дори и най-дебелокожите да трепнат.

— И да не би да има някой по-добър от теб, Шърман? — запита Уейл. — Ти водиш уверено оркестъра и осигуряваш продажбите ни вече цели десет години.

— И така, господин Уейл, от мене толкова. Защото стана така, че аз се откъснах от света. Пренебрегвам непрекъснато жена си. Малката ми дъщеричка не ме познава. Миналата седмица ходихме на гости на вечеря… Сара насила ме отведе… а аз не си спомням нищичко. Сара казва, че съм седял ни жив, ни умрял през цялата вечер, втренчен в някаква невидима точка и съм мънкал нещо. Хората са ме поглеждали непрекъснато удивени. Когато се прибрахме, тя плака до сутринта. До гуша ми дойде всичко вече, господин Уейл. Искам да бъда нормален човек и да живея в този свят. Обещах на жена си да се откажа от мечтанията и ще удържа на думата си. Така че всичко хубаво, господин Уейл — Хилари се изправи и протегна непохватно ръка.

— Ако искаш да се махнеш, Шърман — Уейл отстрани внимателно подадената му ръка, — нека да е така. Но направи една услуга на стареца, дай ми възможност да ти обясня някои неща. Много живях, много съм видял, а в този бранш съм още преди ти да се родиш, затова обичам да говоря за него. Позволяваш ли ми, Шърман? Моля?

Хилари седна. Прехапал долната си устна, той заби навъсен поглед в ноктите си.

— Знаеш ли, Шърман, какво представлява мечтателят? Знаеш ли какво означава той за обикновените хора? Идвало ли ти е наум какво е да си като мене, като Франк Белангер, като жена ти Сара? Да имаш осакатено съзнание, което не може да си фантазира, да измисля нищо? Хората като мене, които нямат твоята дарба, биха искали поне веднъж да избягат за малко от този свят край нас. Но това не е възможно. Ние не можем да го направим. Трябва ни помощ.

В по-старо време ни спасяваха книгите, пиесите, радиото, филмите, телевизията. Те ни даваха художествената измислица. Но не това е важното в случая. По-важното е, че така нашето въображение получаваше стимули за известно време. Ние можехме да мечтаем за красиви кавалери и прекрасни принцеси. Можехме да видим самите себе си красиви, умни, силни, способни — всичко, което всъщност не бяхме.

Но предаването на мечтанието от мечтателя към абсорбента никога не бе както трябва. То трябваше или да бъде предадено с думи, или по някакъв друг начин. Винаги има вероятност и най-добрият мечтател на света да не може да се изрази с думи. И най-добрият писател на света е в състояние да предаде само минимална част от мечтанията си с думи. Разбираш ли ме?

Но сега, когато мечтанията се записват, всеки човек има възможност да мечтае. Ти, Шърман, както и една шепа мъже с твоята дарба, ни осигуряват тези блянове безпрепятствено и точно. Направо от твоята глава — в нашите, с пълна сила, с всичките им емоции. Винаги когато мечтаеш, ти мечтаеш за сто милиона човека. Ти имаш щастието да видиш сто милиона мечтания наведнъж. Това е чудесно, момчето ми. Ти отваряш очите на всички тези хора за неща, които те не могат да постигнат сами.

— Аз платих своята дан — промълви Хилари и се изправи решително. — Приключих. Не ме е грижа какво ще кажете. И ако искате да ме съдите за нарушаването на договора, Ваша си работа, правете каквото щете. Не ми пука.

— Аз да те съдя…?! — Уейл също се изправи. — Рут — обади се той по интеркома, — донесете ми нашето копие от договора с господин Хилари.

Шефът на компанията застина в очакване. Същото направиха и Хилари и Белангер. Уейл се усмихваше едва доловимо, а пожълтелите му пръсти барабаняха тихо по бюрото.

Секретарката донесе договора. Уейл го взе, показа го на Хилари и каза:

— Шърман, момчето ми, след като не искаш да останеш при мене, не е редно да те задържам.

И още преди Белангер да понечи да го спре, обзет от ужас, шефът на компанията разкъса листа на четири, а после ги хвърли в кошчето за отпадъци:

— Това е то, край.

— Благодаря, господин Уейл — каза Хилари искрено, протягайки припряно ръка, от вълнение гласът му прозвуча дрезгав. — Вие винаги сте се отнасяли много добре към мене, за което съм ви благодарен. Съжалявам, че трябваше да се разделяме така.

— Няма нищо, момчето ми. Всичко е наред.

Трогнат до сълзи и почти задавен от тях, Шърман Хилари си тръгна, като продължи до самата врата да шепне благодарности.

— За бога, шефе, защо го оставихте да си тръгне? — взриви се Белангер. — Не прозряхте ли играта? Той ще отиде право в „Бляскави блянове“. Те са го купили.

— Грешиш — Уейл вдигна ръка, за да го спре. — Напълно грешиш. Аз познавам момчето, то не би постъпило така. Освен това — сега гласът му прозвуча сух — Рут е отлична секретарка и знае какво да ми донесе, когато я помоля за договора на някого от мечтателите. Аз скъсах фалшификат. Истинският договор си лежи в сейфа, повярвай ми.

Ама че хубав ден имам днес. Наложи се да се поспречкам с един баща, за да ми даде възможност да открия нов талант, с един правителствен служител, за да избегнем цензурата, с тебе, за да не се поддам на едно фатално направление в бранша, а сега и с най-добрия си мечтател в старанието си да го задържа. Бащата вероятно успях да убедя окончателно. За тебе и за правителствения служител не съм сигурен. Може би да, може би не. Но поне за Шърман Хилари нямам никакви съмнения. Мечтателят ще се върне.

— Как можете да сте сигурен?

Уейл се усмихна на Белангер, старческото му лице се набразди от цяла мрежа бръчки:

— Франк, момчето ми, ти знаеш как да редактираш мечтанията, затова си мислиш, че знаеш и всички инструменти, механизми за търговия в нашата сфера на дейност. Но нека да ти кажа нещо. Най-важният инструмент в бранша за разпространяване на мечтания е самият мечтател. Той е онзи, когото непременно трябва да се научиш да познаваш най-добре. И аз влизам под кожата на мечтателите.

Знаеш ли, когато бях млад… тогава още нямаше мечтания… познавах едно момче, което пишеше сценарии за телевизията. Той горчиво ми се оплакваше, че когато някой го види за първи път и разбере кой е, изведнъж казва: „Ама откъде ви хрумват тия налудничави идеи?“

Те наистина не разбираха. За тях бе непостижимо да измислят дори едно-единствено нещо. А какво можеше да каже моят приятел? Разказваше ми за идеите си и току ме питаше: „Става ли да кажа «не зная»? Когато си лягам, не мога да заспя от хрумвания, те идват на рояци в главата ми. Така е, и докато се бръсна — непременно ще се порежа, ако разказвам нещо — губя нишката, карам ли кола — животът ми е в двете ръце, които държат кормилото. Все заради тези идеи, ситуации, диалози, съзнанието ми ще се пръсне от тях. А не мога да ти кажа откъде се пръкват. Може би ти ще ми отговориш как става твоя номер да не ти хрумва нищо, вероятно тогава и аз ще намеря малко покой.“

Разбираш ли, Франк, как стоят нещата? Ти можеш да престанеш да работиш по всяко време. Аз също. Това е нашата работа, а не — животът ни. Но за Шърман Хилари не е така. Където и да отиде, каквото и да прави, той ще мечтае. Докато е жив, на него му е отредено да мечтае, докато мисли, той трябва да мечтае. Не ние сме го заключили в затвор, нашият договор не е стоманена стена между него и света. Неговият затвор е собственият му мозък, Франк. Така че той ще се върне. Какво друго може да прави?

— Ако това, което казвате, е вярно, жал ми е за момчето — присви рамене Белангер.

— Аз всичките ги съжалявам — кимна в знак на съгласие и Уейл. — През многото години работа с тях разбрах едно нещо: тяхната работа е да правят хората щастливи. Другите хора.