Изабел Абеди Луциан

На Алекс Лойек

(1965–2001)

Първа част

Едно

Вечерите в сряда си бяха само за нас — за Яне, Врабеца1 и мен.

Още от времето, когато бях малко момиченце, ние трите прекарвахме заедно тази вечер от седмицата — с изключение само на ваканциите — на едно и също място: вкъщи, в Хамбург, на улица „Райнвилетерасе“ 9.

Идеята беше на Врабеца, Янената спътница в живота. Наскоро, след като се премести при нас, Врабеца обяви вечерта в сряда за Ladies’ Night и дори за случая донесе и корона. Беше от пластмаса, с пъстри стъклени камъчета, от отдела за играчки на магазина, в който работеше тогава.

Врабеца беше и тази, която определи правилата на Ladies’ Nights: тази, която беше наред, трябваше да носи короната и да определи как да прекараме вечерта. Единствените условия бяха: трябваше да е нещо, което да правим заедно и да не струва пари.

Бях на четири годинки, когато си устроихме първата Ladies’ Night и аз първа трябваше да сложа короната. Наистина се почувствах царица и назначих Врабеца и Яне за свои камериерки. Яне трябваше да ми приготви любимото ястие, палачинки с горещ шоколадов сос. На Врабеца пък наредих да ми нарисува фантастични животни: дракони, еднорози и грифони, които накрая оцветихме заедно.

В един момент короната изчезна или просто престанахме да си я слагаме. Но Ladies’ Nights си останаха и с годините се превърнаха в ритуал, от който се лишавахме само когато се случваше нещо много сериозно.

Междувременно станах на шестнайсет и тази сряда беше ред на Яне да реши какво ще правим през тази Ladies’ Night. Мотото на вечерта беше: „разчистване“.

И двете с Врабеца силно изохкахме, когато Яне отвори огромния долап в таванското помещение, но тя почука по въображаемата си корона и оповести:

— Не е вредно да се поотървем от миналото. И така, без възражения, ladies! Захващайте се с вехториите.

Навън бушуваше есенна буря. Удряше като с ледени пръсти по стъклата, но тук горе, под покрива, беше топло и много уютно. Яне беше запалила свещи, от тонколоните звучеше Лунната соната на Бетовен, любимия композитор на Яне, а от кухнята се носеше аромат на пресен ябълков щрудел.

Таванът заемаше цялата горна част на нашето жилище и една поразклатена вита стълба го отделяше от долните стаи. Татко беше рендосал и лакирал дървения под още преди години. Всички обичахме това помещение. То беше нашата семейна дневна, а официалната ползвахме всъщност само когато ни идваха гости. Тук горе имаше по нещо от всяка една от нас. Аз си бях пожелала канапето с многото възглавници, на което бяхме прекарали безброй вечери с любимите си филми. Стайната липа, която вече беше пораснала чак до напречната носеща греда, Яне купила при раждането ми. Тогава била съвсем мъничко растенийце. Яне се грижеше също в голямата стъклена ваза всяка седмица да има свежи цветя. От Врабеца бяха старият грамофон и рафтът с огромната колекция грамофонни плочи. Мебелите ни, повечето от битака за антики, Врабеца и Яне изнамираха заедно, като Яне беше поела пазарлъка по смъкване на цените им, а Врабеца ги реставрираше. Единствената наследена мебел беше писалището, останало от прабаба ми, на което по-рано Яне си пишеше епикризите.

До писалището на тежка месингова верига висеше птичи кафез. В него живееха Джон Бой и Джим Боб. Двете вълнести папагалчета майка ми беше получила подарък от неин бивш пациент. На трийсет години папагалчетата бяха вече зрели господа, а грижите, които Яне полагаше за тях, бяха затрогващи. Врабеца, за разлика от нея, мразеше затворени в клетка животни. Тя наричаше нашите птички „пандизчиите“, при което винаги беше удостоявана от майка ми със зъл крив поглед.

Джим Боб си беше пъхнал човката под крилото с настръхнала перушина, докато Джон Бой наблюдаваше любопитно отвисоко как клечим пред планината от вехтории и спорим от кои вещи можем, или по-точно казано, от кои не можем да се лишим.

— Не! — крещеше Врабеца с пълно гърло.

Тя направи бърз скок, като се опита да изтръгне от ръката на Яне едно ухилено гумено джудже със синя шапка, което майка ми тъкмо се канеше да пусне в кашона с надпис: „Goodbye Ladies“.

— Как така не? — Яне местеше изумен поглед от Врабеца към джуджето.

— Ами защото лакомникът Антон ми носеше късмет в детството — викна Врабеца възмутено. — Само през трупа ми ще отиде на битака.

Тя хвана Яне за китката и започна да я гъделичка, докато майка ми се предаде, смеейки се, и изпусна гуменото джудже.

— Ела тук, Антоне!

Врабеца го вдигна покровителствено.

— Далеч от царицата с ледено сърце! От днес — тя се усмихна на джуджето — ще царуваш върху нашия телевизор.

— На телевизора ли? Какво ще прави тази вещ върху телевизора? — попитах слисано.

— Вещ ли?

Врабеца изчисти една прашинка от носа си и ме стрелна с такъв поглед, сякаш аз се бях превърнала в джудже, при това — зло.

— Това, което майка ти иска да прати на битака, не е вещ, а крайпътен камък в историята на немската телевизия!

Тя ми тикна джуджето под носа.

— Мога ли да ви запозная? — попита и заклати главата на джуджето. — Ребека, аз съм лакомникът Антон, другар на Майнцелменхен и звезда на телевизионната реклама от седемдесетте. Антон, това е Ребека, истинската й майка е Яне, а аз съм й втората. Кажи „добър вечер!“

— Добър вееееееееееечер — изквича гуменото джудже с преправения глас на Врабеца и аз се разсмях.

Яне изпъшка, като отметна падналите на челото й руси коси. Тъмна сянка мина през лицето й, която никак не й отиваше. Моята красива майка, с тяло на състезателка по маратон, дори и да я събудеха внезапно в три през нощта, пак изглеждаше перфектно.

— Е, добре. Докато другарите на Антон не дебнат от засада, той може да остане — каза тя и отново се наведе над кашона. — Това, какво ще го правим?

Яне вдигна един червен пластмасов тромпет и аз изписках:

— Това ми е подарък от татко, не знаеш ли?

Беше след един празник в детската градина, на който Зьорен изповръща половин пържена наденица върху дрехите ми. Смърдях ужасно и ме беше страшно срам. Вечерта, за утеха, татко ми донесе този тромпет. Да ви изсвиря ли нещо?

— Трутуту — изтръби Врабеца и ми намигна.

— Хора, така никога няма да продължим — възнегодува Яне. — Действието за тази вечер не е игра, а разчистване. Така че изхвърляме ли го, или не?

— Не — оставих тромпета настрани и отворих големия сандък с книги.

Сред специализираните книги на Яне, томовете за изкуство на Врабеца и две-три омазнени готварски книги открих няколко мои стари детски книжки с картинки.

Майка ми седна до мен и разтвори „Където живеят диваците“ от Морис Сендак.

— Тази беше любимата ти книга — каза тя. — Ти ужасно се страхуваше от чудовищата, които Макс посещаваше по време на въображаемото си пътешествие. Но искаше отново и отново да слушаш тази история. — Яне ми се усмихна. — Затваряше си очите и във фантазията си отплуваше с Макс на платнохода. Аз трябваше да се въплъщавам в ролята на диваците. Ти искаше да слушаш ужасяващия им рев и да гледаш как тракат със страшните си зъби, как страшно въртят очи и показват страшните си нокти, докато Макс не кажеше „млъкнете“ и не ги укротеше като с вълшебна пръчка. И помниш ли, Вълченце? Ти знаеше целия текст наизуст.

Сложих глава на Яненото рамо и се загледах в платнохода, на който седеше малкият Макс във вълчата си кожа. Хартията беше вече съвсем пожълтяла и от нея се носеше този неопределен мирис на стари книги.

— Да, още си го спомням — казах аз и погледнах към Врабеца. — А ти ми нарисува кораба. Само че в него не седеше Макс, а Ребека.

Така и продължи. Всяка вещ, която изваждахме от сандъка, се появяваше с историята си. Тук беше и убийствената носия с червената престилка, която баба ми донесе, когато тръгнах на училище. В плата, точно над лявата плешка беше забравена една безопасна игла. Първия и последен път, когато сложих тази скапана носия, безопасната се отвори и както си играехме в училищния двор, някой ме бутна и острият край на иглата се заби в кожата ми. Тук беше и усмихнато махащата котка на щастието от позлатена пластмаса, сувенир, който Врабеца беше донесла на Яне от Азия. В същия ден Яне купи билет от моментната лотария и спечели трийсет евро.

— А помните ли как с Ребека отидохме на панаира пред Хамбургската катедрала и се изгубихме в залата с огледалата?

Сред вехториите беше и Шарки, моят стар надуваем дюшек. Врабеца ми го подари, когато бях на четири годинки и още не можех да плувам. Дюшекът имаше глава на акула с отворена паст и огромни гумени зъби. Една стара дама щеше да получи инфаркт от ужас, когато в басейна се насочих с Шарки към нея.

В една кутия, върху която Врабеца беше нарисувала мъртвешки череп, бяха струпани коледните подаръци от майка й, в друга пък пазеше кутийките с насекоми. Извадих най-горната и се загледах в нея. Вътре под стъклото се виждаше едно от първите произведения на изкуството, създадени от Врабеца. Един плетен камбанообразен полип от оцветена в розово и зелено памучна прежда.

Тъкмо бях минала във втори клас, когато Врабеца започна тази серия. Нарече я „Моряшка прежда“ и месеци наред плетеше морски анемонии, коралови звезди и камбанообразни полипи, които аз след това полагах в подобни на кубчета кутийки за насекоми и ги затварях под стъклени похлупаци.

Междувременно Врабеца се беше заела с една кутия с надпис „Джунджурии“. Тя отдели настрана едно радио за баня с дизайн на радиоточка, сребърно ръчно огледалце и оцветена в розово вампирска челюст, после измъкна и една снимка в рамка.

— Вижте, малката сирена от Калифорния — каза тя и засмяна ми подаде снимката.

На снимката бях аз на около пет годинки. Две ръце ме държаха над водната повърхност на едно езеро. Бях разперила ръце като в полет, сякаш ще се пръсна от щастие.

— Това е на езерото Насименто — каза Яне. Гласът й прозвуча меко. Тя взе снимката от ръката ми и избърса прахта от стъклото. — През лятото, в което се научи да плуваш. Баща ти трябваше да те подхвърля във въздуха отново и отново, за да скачаш от ръцете му във водата.

Вгледах се в детското си личице и се замислих, че това беше единственото ми посещение в родината на татко. Всъщност, макар и смътно, все още си спомнях тази ваканция. Постоянно наричах езерото „Езеро на драконите“.

— Е, ще ме продадеш ли на битака?

— Не, мисля, че тази част от миналото трябва да си остане при нас — заяви решително Яне и отдели снимката встрани.

От кухнята се чу пронизително иззвъняване.

— Зън-зън — извика Врабеца. — Важно съобщение. Малкият ябълков щрудел много иска мамчето да го извади от пекарския рай. — И тя хвърли на Яне невинен поглед.

Прихнах, но смехът на Врабеца ме заглуши. Янената спътница в живота беше много дребничка и изключително крехка, с кафяво миша коса, винаги рошава, и с големи златистокафяви очи. Само смехът й беше пълна противоположност на външността й. Той дрънчеше като чувал, пълен с празни ламаринени кутии, който се изсипва по стълбите надолу и волно или не, повлича всичко със себе си.

— Е, милата мама тръгва — каза накрая Яне. Тя изтупа прахта от джинсите си и огледа хаоса, който бяхме сътворили през последния един час.

Врабеца изпитваше нужда от свой собствен хаос, който цареше предимно в нейната работна стая. Всекидневните неща, като данъчни декларации или общуването с компютъра, я съсипваха напълно, докато Яне определено притежаваше организационен талант, а и почти нищо не можеше да наруши спокойствието й.

С едно-единствено изключение: домашният безпорядък. Разхвърляни вещи, неприбрани съдове или трохи по плота в кухнята можеха да превърнат иначе невъзмутимата ми майка в разбит от нерви кораб.

— Без паника — казах аз, като видях ужасения израз, появил се на лицето й, — донеси щрудела и после ще разчистим. Обещаваме!

Яне кимна с благодарност, проби си път между кашоните и слезе надолу.

Не след дълго се върна с отрупана табла.

— Да ви със сладко, дами! — каза тя и нареди чиниите върху голямата бамбукова маса. — Но после никакви оправдания. Да не ми е името Яне Волф, ако тази боклукчийница не бъде оправена. Тя размаха ножа във въздуха. — След час кашонът за битака да е напълнен.

Изядохме целия ябълков щрудел с ванилов сос, като аз унищожих половината, докато Яне и Врабеца си поделиха другата половина. После коронясахме Яне като царица на щрудела на Ladies’ Night, но се провалихме ужасно с разчистването.

Докато в кашона за битака се беше събрала скромна купчинка от Янените специализирани книги, настолни игри и CD-та, то планините от вещи, които искахме да запазим, ставаха все по-високи.

Врабеца трупаше блажено своите стари видеозаписи от филми на Годар и Хичкок (непременно трябва да купим още едно видео, докато не е станало късно). Аз пък нареждах старите си книжки като табуретка под задника си. В това време Яне извади от последната кутия нещо малко и бяло и аз изведнъж усетих как нещо ме прободе. Съвсем леко, почти неосезаемо, сякаш някой ми извади с пинсета косъмче, пораснало навътре. Лек тласък, сетне отмина. Това, което остана, беше една странна празнота, която не можех да си обясня. Приписах го на късния час — беше станало вече полунощ, а и тя изчезна, когато Яне сложи в скута ми едно малко мече.

— Това беше първият ти подарък, след като се роди — каза тя.

Мечето беше от овча вълна, доста по-измърляно и не по-голямо от шепата на Яне. Очите му бяха две тъмнокафяви кръгчета от филц. Малкото носле беше от черно клъбце вълна, а на белите му бузки се мъдреше петно от шоколад.

— Със сигурност не помниш — продължи тя. — Подари ти го Мома, когато се върнахме от родилния дом. То трябваше да бди над съня ти, но ти не го изпускаше от ръце и през деня. Навсякъде го мъкнеше със себе си и когато веднъж го забравихме в гръцката таверна, ти рева толкова дълго, че накрая позвъних и събудих господин Папатрехас, който изпрати мечето ти с такси. Дори му беше измислила име. Как беше… Ли или Ла…? — Яне сбърчи чело.

— Лу — прошепнах.

Нямах никаква представа, как това име ми се изплъзна от устата. Та аз не си спомнях дори малкото мече.

От кафеза се чу потракване. Идваше от Джон Бой. Той усърдно си точеше човката върху малка тъмнокафява обелка. Бях се втренчила в зеленото вълнесто папагалче, без всъщност да го виждам, и когато изпляска с криле, кой знае защо потреперих.

— Ей — Яне ме погледна загрижено. — Много си пребледняла. Добре ли си, Вълче?

Кимнах, но не беше вярно. Изведнъж се почувствах ужасно изтощена.

— Май трябва да си лягам — измърморих. — Утре сутринта първия час имаме английски.

Врабеца ме погледна състрадателно.

— Добре ще го наредя аз твоя мистър Тайгър, ако пак те вземе на прицел. Следващия път лично ще се появя в приемния час и ще му изпълня един марш на стария ти тромпет.

— Добра идея — изръмжа Яне. — Отдавна трябваше да го направим.

Учителят ми по английски не беше любимата ни тема. Яне и Врабеца мразеха някой да ми усложнява живота, особено когато нямаше никакъв повод за това.

Аз се надигнах от пода и хвърлих на Яне изпълнен с разкаяние поглед.

— Ще може ли… само до утре… да оставя моите вехтории тук?

Напълно реторичен въпрос. Беше ми съвсем ясно, че утре няма да има следа от нашата акция. Все едно дали ще е късна вечер, или пък ранна утрин, Яне никога нямаше да си легне, докато не „подготви кораба за бой“. Това, че не участвахме в домакинската работа, на майка, разбира се, не й беше приятно, но днес тя заяви изненадващо:

— Аз ще оправя. И ще ти оставя нещата пред вратата, става ли?

— Благодаря ти!

Целунах Яне и кимнах на Врабеца, която отново се беше вглъбила в изучаването на видеокасетите си. Държеше касета с надпис „Черният Орфей“.

— Прекрасен филм — промърмори. — Наистина трябва да си купим видео. Във видеото има нещо толкова романтично.

— Лека нощ, Врабец — казах и се обърнах към птичия кафез. Междувременно и Джон Бой беше заврял човка под крилото си.

Меките му перца бяха разперени и гръдният му кош се повдигаше и отпускаше в плавен ритъм.

— Лека нощ, Джон Бой, лека нощ, Джим Боб!

Врабеца ми махна вяло, а Яне ми се усмихна.

— Лека нощ, Вълче. И сънувай нещо хубаво.



Когато в стаята си започнах да се събличам, забелязах, че още държа в ръка мечето. Взех го със себе си в леглото и изгасих светлината. Особеното чувство в гърдите ми не ме беше напуснало. Не можех точно да преценя, знаех единствено, че ме беше обзело внезапно.

Стаята ми беше на първия етаж. Чувах стъпките над мен, тежките стъпки на Яне и ситнещите на Врабеца. И дъждът не спираше. Биеше по стъклата. Обичах този шум, както и мигът преди заспиване. Тези магически секунди, в които преминаваш в друга действителност, съм ги усещала винаги като нещо необикновено. Понякога беше сякаш пропадах, друг път като че ли потъвах, но днес ми се струваше, че сънят ме тегли грубо с нетърпеливи припрени пръсти. Някъде в далечината избуча корабна сирена и аз се отнесох.

Сънят ме обори като силен наркотик. Лежах в едно помещение върху плюшен тъмнозелен килим. Стените бяха облицовани с дърво, имаше и едно легло, застлано с постелка на цветя. Над него висеше картина с отвратително кичозен планински пейзаж. Над мен мъждукаше кристален полилей, а до мен имаше парчета от нещо счупено. Те бяха навсякъде, по корема, по ръцете ми. Миришеше на нещо метално и сладникаво. Установих с ужас, че беше кръв.

Моята кръв ли беше? Мъчех се да си поема въздух, но в помещението като че ли го нямаше, или пък може би аз не можех да вдишвам. Задушавах се, стенех, исках да се раздвижа, но не можех да помръдна, дори пръстите не ми се подчиняваха.

Къде се намирах? Това помещение ми беше непознато. Какво правех в него? Сама ли бях? Не, имаше някой, усещах го, но не можех да различа никакво лице. Моля те, не, моля… не ме оставяй…

Дори думите се усещаха като счупени парчета, студени, остри, внушаващи страх. Едва сега осъзнах, че се молех за живота си. Помещението, чуждо, грозно и безлично, се разтегли, а после се сви, стените все повече ме притискаха. Стана ми студено, замириса на пот.

Събудих се от собствения си вик.

При мен седеше мама, държеше ръката ми и отмахваше кичурите коса от челото ми. Бях вир-вода и сякаш през мъгла чувах шептенето на Яне:

— Сънувала си, Вълченце. Хей! Всичко е наред. Свърши се.

Опитах се да поема въздух. Не. Не беше свършило. Огледах стаята, моята стая, която ми беше толкова позната. Сякаш за да се убедя, очите ми зашариха наоколо. Черният чувал за сядане. Трофеите от състезанията ми по плуване върху рафтовете. Яркочервената бонбониера, която Себастиан беше напълнил за мен с дражета „Смартис“. Бюрото ми със стария „Apple“ на татко, голямата табела, на която една госпожа от петдесетте беше повдигнала синия си комбинезон. „We can do it“, беше написано отгоре с големи букви.

Окей, това наистина си беше моята стая и до мен седеше моята майка, която говореше, успокоявайки ме, сякаш бях малко дете. Вдъхвах парфюма й, който се смесваше с топлината на нейната кожа. Но защо сърцето ми не преставаше да тупти бясно? Почти ми прилоша от миризмата на собствената ми пот. Нещо се беше впило в гърдите ми. Усещах го като желязна ръка, която ме душеше. Страхът, че не мога да дишам, ставаше все по-голям, толкова силен, че аз панически се борех за глътка въздух. Вече не чувствах ръцете си, а лицето на Яне изглеждаше така странно отдалечено, въпреки че седеше пред мен.

— Ребека? Ребека…

Опитвах да се концентрирам върху гласа на Яне, но и думите й звучаха в ушите ми някъде отдалеч.

— … Съкровище, чуй ме…

Опитвах се трескаво, отварях уста, но не можех да отговоря.

— Окей, Ребека. — Гласът на Яне стана по-висок, по-професионален, но все още спокоен.

— Иска ми се да издишваш. — Тя сложи ръка на гърдите ми. — Усещаш ли? Остави дъхът ти да достигне тук, така, добре, още малко, издишай. Изтласкай въздуха надолу. Става. Виждаш ли? Още веднъж. Да, така е добре.

— Аз… — най-накрая гласът ми се възвърна. Беше горко изхриптяване. — Сънувах, че… умирам. Май че беше някакво помещение. Със зелен килим. Имаше легло. Кристален полилей. Всичко беше… толкова истинско.

Отново се опитах да поема въздух, впивах поглед в лицето на Яне.

— Имаше парчета стъкло. При мен имаше… някой, точно до мен. Той… то… не можех…

Спрях се. Приказките не помагаха. Напротив, дишането ми ставаше все по-ускорено. Яне стисна ръката ми, опита се да стане. Чух я да пита дали да отвори прозореца, но аз поклатих глава и впих нокти в ръката й.

Яне отново сложи ръка на гърдите ми, но този път не почувствах облекчение. Ръката й беше твърде тежка.

— Милинко, та това е било само сън, чуваш ли?

Чувах какво ми казва, но нищо не чувствах.

— Ребека — сега гласът на Яне звучеше нежно и настойчиво. — Потиска ли те нещо? Това, което стана със Себастиан ли? Или има нещо с баща ти и Мишел? Сънищата са следствие на нещо, Вълченце и понякога помага да се разбере, какво ги е предизвикало.

„Не — крещеше нещо в мен. — Няма нищо такова“. Това със Себастиан беше преди около шест седмици, а с татко всичко беше наред. По дяволите, всичко при мен си беше супер.

Яне се вглеждаше в мен. Този изучаващ поглед беше изпълнен със загриженост, но изведнъж ми се прииска да престане да се взира в мен така.

Майка ми е психоложка и що се отнася до сънищата, е абсолютен специалист. Въпреки че навикът й да търси причината за всяко нещо ме изнервяше, знаех, че винаги ме подкрепя, и то не по начина „аз съм твоята най-добра приятелка“, а наистина майчински. Исках да попитам дали е нормално да сънуваш собствената си смърт и дали един такъв сън може да въздейства толкова реално. Но не проговорих, защото изведнъж нещо ми подсказа, че майка няма да може да ми помогне.

За пръв път в живота си се почувствах сама.

— Всичко е наред, майко — с усилие казах аз. — Оправих се… благодаря. Струва ми се, че просто трябва да се опитам да заспя отново.

Концентрирах всичките си сили, за да започна да дишам по-спокойно, и постепенно това ми се удаде.

— Добре съм — казах най-накрая по-уверено. — Наистина.

— Е, хубаво — каза колебливо Яне. — Ще оставя отворена вратата на стаята си. Ако има нещо, само ме викни, окей?

— Благодаря, мамо. Приятни сънища.



— Приятни и на теб. — Яне остана още малко на вратата, после бравата тихо изщрака.

Свих ръцете си в юмруци. Не беше окей. Паниката обаче все още дебнеше съвсем наблизо, като тигър, готов за нападение. Мислех отчаяно какво да направя. Яне беше оставила лампата в стаята запалена. Никога не съм могла да спя на светло, но само при мисълта да я изгася страхът моментално изваждаше нокти.

Отметнах завивката със замах и реших да отворя прозореца. Нощният въздух най-малкото щеше да прогони отвратителния мирис на пот. Ставайки от леглото, стъпих върху нещо меко. Беше малкото мече. Сигурно беше паднало, докато съм спяла. Вдигнах го, притиснах го към гърдите си и се заклатушках към прозореца.

Бурята беше отминала. Нямаше и най-малък полъх. Затова пък се беше спуснала мъгла и въздухът беше сивкав и влажен. Домът ни беше в края на улицата, от прозореца си виждах Елба. В далечината проблясваха светлините на „Queen Мегу“ големия круиз кораб, който вчера беше пуснал котва в Хамбургското пристанище. Бях там със Сузи и още около хиляда други любопитни.

Ядохме сандвичи с риба, пихме горещ шоколад и аз едва не умрях от смях от глупавите вицове, крито Сузи разказваше. Това, което бих искала най-много, беше да се обадя на най-добрата си приятелка. Или на Себастиан. Изведнъж усетих копнеж по него.

Улицата под мен беше замряла. Сигурно беше много късно. Всички прозорци на къщите бяха тъмни и даже изпод паркираните коли пълзеше мъгла. Само уличният фенер пред нашата къща, излъчваше мътна, потрепваща светлина.

И тогава го видях.

Облегнат на фенера, една подобна на сянка фигура. За секунда ми мина абсурдната мисъл, че е Себастиан. Но не. Беше някакъв непознат, възрастен или младеж, не можех да различа, но бях сигурна, че е мъж.

В тъмнината изглеждаше много слаб. Стоеше облегнат и гледаше нагоре към мен. Лицето му беше като бледо петно, а косата му — по-черна от нощта. Дългото палто изглеждаше твърде голямо върху тесните рамене.

Стоеше като закован. Единственото, което се движеше, беше мигащата светлина на фенера, която ту светваше, ту гаснеше, трепкаща и мъждукаща. Дори когато погледът ми се спря на него, непознатият не помръдна, продължаваше да гледа право към моя прозорец, сякаш ме чакаше.

Беше невероятно странна картина, но още по-странно беше, че аз не изпитвах абсолютно никакъв страх. Напротив, гледах фигурата под фенера и усещах, че нещо в мен се успокоява. Паниката прибра нокти и се оттегли, а аз изведнъж се почувствах страшно уморена.

Стоях неподвижна, не правех нищо, не мислех нищо, само гледах непознатия. После се върнах обратно в леглото, свих се под завивката и затворих очи.

Този път сънят дойде съвсем кротко. Зави ме с нежните си невидими пръсти. Прозорецът беше широко отворен и последното, което усетих, беше дъждът, който започна отново, шепнейки и ромолейки като приспивна песен.

Две

Някъде отдалеч в ухото ми нахлу звънът на будилника. Чувах го все по-близо, ставаше все по-пронизителен и по-настойчив, докато накрая не започна да се забива в главата ми като бургия. Когато отметнах завивката, се почувствах някак променена. В стаята ми цареше арктическа температура, в ръцете си още държах малкото мече. Зъзнеща, тръгнах към прозореца, който зееше широко разтворен. Оглеждайки улицата, погледът ми падна първо върху фенера. Мястото под него беше празно. Един от съседите ни тъкмо излизаше от вкъщи, качи се в колата си и потегли. На тротоара цвърчеше Ласе, малкият юнак от партерния апартамент, защото си беше изпуснал сандвича, а под едно дърво беше вдигнал крак рошав помияр.

Улицата изглеждаше такава, каквато беше всяка сутрин. Но защо тази всекидневна гледка ме притесняваше повече от тази през миналата нощ. Непознатият се беше взирал директно в моя прозорец, което, погледнато на дневна светлина, наистина изглеждаше плашещо. Фактът, че мястото под фенера беше празно, всъщност трябваше да ме успокои, но не беше така, напротив.

Тръснах глава, за да се отърва от обсебилото ме усещане.

Какво ставаше с мен?

Вероятно кошмарният сън ме беше извадил от релси. Човекът, който сънуваше в нашето семейство, всъщност беше Врабеца, на която дори завиждах за нощните авантюристични пътувания, докато аз сутрин почти никога не можех да си спомня какво съм сънувала.

Трябваше ли тъкмо този да е сънят, който да остане в паметта ми с всички подробности. По странен начин в един ъгъл на мозъка ми се бяха запечатали особено ярко цветовете на това помещение. Този плюшен зелен килим, постелката с шарените цветя — червени, жълти, виолетови. Засмях се измъчено. Божичко, да умирам в облицована с дърво стая с пъстра постелка и зелен плюшен килим, това действително беше кошмар.

Как ли ще го приеме Сузи?

Откъснах се от прозореца, влязох под душа и завъртях докрай крана за топлата вода. Горещата вода помогна, факт! Когато излязох от банята, се почувствах — е, не като новородена, както ми се искаше. Но все пак доста по-добре.



Наврях се в дънките от вчера, навлякох една блузка и един пуловер с качулка отгоре и отидох в кухнята. Врабеца седеше на масата за закуска, облечена в черно кимоно. Косите й стърчаха на всички страни, а с мъничките си ръце беше обгърнала чаша за супа, пълна с топло мляко. Над ръба на чашата тя ми хвърли един от своите погледи, тип „Врабец“, с които можеше да разкаже цели романи. Особено сутрин, когато беше още сънлива и й беше трудно да говори. Днес погледът й казваше: Яне ми разказа какво ти е било през нощта. Надявам се да си по-добре. Закуската ме чакаше. Яне беше ранобудница. Когато сутрин в пет и половина будилникът й иззвъняваше, тя навличаше екипа за джогинг, правеше една обиколка край Елба и беше готова за деня. Първите си клиенти приемаше обикновено в седем и половина. Така беше и тази сутрин.

Извадих клечката за зъби от сусаменото хлебче. В горния край се мъдреше листче с нарисувано озъбено човече: . „Покажи тигъра на Тайгър, милион целувки, мама“ — беше написано отдолу. Засмях се, главно на рисунката. Познанията на Яне по рисуване бяха на нивото на петгодишна.

Не се подигравай на бедната си майка. Тя се труди половината сутрин над това произведение на изкуството, — говореше погледът на Врабеца.

Отхапах пробно от хлебчето и когато стомахът ми не се разбунтува, натиках в устата си парче салам и лъжичка салата от раци, не толкова от глад, колкото с тайната надежда да преодолея празнотата в гърдите си, която все още не ме напускаше.

Започвахме училище в осем, но аз излязох от вкъщи малко по-рано от обикновено и пресякох улицата. Облегнах гръб на фенера пред нас и погледнах нагоре към моя прозорец. Опитвах се да си представя какво е гледал непознатият или по-скоро, кого е търсил. Мен?

Очите ми слязоха един етаж по-долу. „Или пък госпожа Дункхорст?“, изрекох високо и опитах да се отърся от убийственото настроение, в което бях изпаднала. Което ми се удаде веднага.

Госпожа Дункхорст беше хипохондричка, от която всички обитатели на къщата изпадаха в ужас и избягваха да я засичат по стълбището. Миналия месец Врабеца не беше успяла да се спаси навреме и трябваше в продължение на половин час да слуша за опасните симптоми на една изключително рядка очна болест, която уж била налегнала госпожа Дункхорст. Като притваряла очи, виждала танцуващи черни мушички и изхождайки от този симптом, смятала, че всеки момент може да й се отлепи ретината. Няколко пъти в седмицата госпожа Дункхорст викаше „Бърза помощ“, а веднъж сама си беше поставила диагноза „спукване на далака“.

Засмях се и решително се обърнах. Окей, нещата се изясниха. Този тип от миналата нощ трябва да е бил някой изнервен санитар, който под прикритието на мрака е търсил начин, как да очисти госпожа Дункхорст.

Отидох в гаража, отключих велосипеда и няколко минути по-късно бях вече на път.



Когато влязох в класната стая, учителят ми по английски вече седеше зад катедрата. Казваше се Мортън Тайгър. С прошарената си коса, високо чело и лазурносините си будни, неспокойни очи той приличаше на стар английски аристократ, попаднал по грешка в друга епоха. Както винаги, пред носа му се мъдреше книга, в ръцете си държеше чаша димящ чай и беше облечен в старомоден тъмносин костюм, със светлосиня копринена папийонка. От джоба на сакото се показваше златният ланец на Тайгъровия джобен часовник, без който никога не бях го виждала.

С това, че на моето „Good Morning“ отговори с високо повдигната вежда, също бях свикнала. И въпреки това всеки път сякаш ме рязваше със сабя. Тъпо е тъкмо този учител да те има за кръгла нула по предмета си. Би трябвало английският да ми е най-силният, тъй като благодарение на баща си бях отраснала, говорейки и на двата езика, и никога не се измъчвах със зазубрянето на нови думи, както правеха моите съученици.

А в уроците на Тайгър те винаги бяха в добро количество. Освен това той никога не се придържаше към учебните планове и към съдържанието на нашите учебници по английски. Вместо това четяхме разкази или романи, предимно science fiction или пък книги на ужаса от английски писатели. Как успяваше да наложи този начин на преподаване, беше загадка за всички ни. Но явно беше, че дори нашата строга директорка не дръзваше да се противопостави на този своенравен учител.

Когато седнах на мястото си до Сузи, Тайгър ме изгледа още веднъж иззад книгата. Но този път погледът му се задържа по-дълго върху мен и на високото му чело се появи малка бръчица:

— Помощ — пророни Сузи, която също ме изгледа. — да не си закусвала дрога? Изглеждаш така, сякаш си дъвкана и изплюта.

— Благодаря ти. И аз те обичам.

Измъкнах от чантата си пособията за писане. Класната стая се напълни. Когато Себастиан мина покрай чина ми, звънецът иззвъня.

— Хай, зомби, хубаво ли прекара тази Ladies’ Night? — попита моят бивш приятел, минавайки покрай мен. Ироничните забележки на Себастиан през последните седмици обикновено будеха у мен угризения на съвестта. Но днес ме ядоса.

— Целуни ми задника — изръмжах през стиснати зъби.

— What an interesting remark, miss Wolf — Тайгър разтвори дневника. — Бих искал да запомня този израз, за да го предоставя на следващите поколения. — Той извади сребърния си молив. — Ребека Волф ни въвежда в днешния урок по английски с думите „Целуни ми задника“. Светлите очи на Тайгър ме фиксираха. — Как е на английски „Целуни ми задника“, Ребека?

„Kiss my ass“, преведох мислено и се помъчих да придам безразличен израз на лицето си.

„Eat my shorts“ — чу се отзад. Гласът на Себастиан. Той беше живял пет години при майка си в Лондон, преди да се премести при немския си баща в Хамбург. — Също и „sod you“ или „bugger me“…

— Lovely, Sebastian, that should be enough for now — отвърна Тайгър с перфектното си оксфордско произношение и кимна благосклонно към Себастиан.

— Американският английски — продължи той, като ми хвърли язвителен поглед — се различава от истинския британски английски основно в произношението и словесното богатство. Тази тънка разлика се разпростира дори и във вулгарния език. Американците предпочитат да се изразяват доста елементарно, като изобщо не се опитват да въведат в речника си различни идиоматични изрази от британския английски, какъвто е случаят например с литературно колоритно звучащия израз „eat my shorts“, който напълно се различава от баналния „kiss my ass“.

Зад гърба си чух тихото кискане на Себастиан.

Тайгър продължи да ме гледа, докато Сузи забиваше ноктите си в бедрото ми. От болка ядът ми се изпари. Преценявах дали да изясня на Тайгър, че изразът „eat my shorts“, който Себастиан употреби, със сигурност не беше взет от британския английски, а от американския сериал „Семейство Симпсън“, но се отказах.

— А сега, да се заемем с фактическата тема, предвидена за този час.

Той издърпа златния ланец и извади джобния си часовник. Всеки път, когато го поглеждаше, лявото му око потрепваше.

— Избрах ви една кратка история от Амброз Ловел — оповести той. — Едно от най-ранните му произведения. — Шейла, би ли била така добра да ми помогнеш? Надявам се, че можеш да ходиш с тези ботуши? — и той връчи на Шейла голям топ хартия. Този път ъгълчетата на устните му потрепнаха.

Сузи едва се сдържаше да не се изкикоти, а на мен ми олекна. „Нова жертва, нов късмет“, ми мина през ума. Но по случая с Шейла Хамени бях напълно съгласна с Тайгър. Когато Шейла тръгна из класната стая, ходейки като на кокили с белите си ботуши, с тънки като игли токчета, за да раздаде листовете, тя приличаше на измъчена кокошка на кокили, но това не и пречеше да поклаща малкото си дупенце.

Сузи държеше листа с разказа пред лицето си.

— Моля те, напомни ми да регистрирам нова група в ученическия фейсбук под името „Нямам предразсъдъци, но тя носи бели ботуши“.

Стиснах устни, за да не прихна, и се съсредоточих върху листа си. „The Bell in the Fog“ от Амброз Ловел. Съфолк, Англия 1889–1950.

Преди Тайгър да вземе нашия клас, никога не бях чувала за този писател, но впоследствие научих много за него. Изглежда Тайгър притежаваше всичките му произведения, включително и ръкописа на единствения незавършен роман на Ловел, от който веднъж ни дари с малък откъс. В повечето случаи обаче ни четеше разкази от този автор.

Ако трябва да съм честна, признавам, че това бяха любимите ми часове. Тайгър имаше прекрасен глас на разказвач, дрезгав, дълбок и приятно провлечен. Но днес той помоли Себастиан да чете, като поиска да извадим всички непознати думи и ги наизустим за следващия час.

В новелата на Ловел се разказваше за един английски лорд, който в тъмна мъглива нощ минавал през едно мочурище и изведнъж чул странно звънтене.

Себастиан владееше английския почти толкова добре, колкото нашия учител, беше и умел четец, но въпреки това се концентрирах с мъка.

Що се отнасяше до съня, със сигурност принадлежах към групата на лалугерите. Осем часа сън бяха моят минимум, всичко под него разрушаваше нервната ми система и не само нея. А и днес се чувствах някак особено. Мислите ми започнаха да странстват и докато се осъзная, пред очите ми отново се появиха ужасният изкуствен плюшен килим от съня ми, цветната постелка, стъклените парчета и многото кръв. Прибави се и усещането, че някой се навежда над мен, някой, когото умолявах да ме остави жива.

Слепоочията ми болезнено затуптяха. Пробвах да затворя очи, но тогава се появи следващата картина: тъмната фигура, която се подпираше на фенера и втренчено гледаше нагоре към мен.

Отворих очи, защото започна да ме избива пот.

Това, че Тайгър отново ме гледаше, не помогна. Опитах се да избегна този поглед, по нещо в израза му беше по-различно от обикновено. Ако не познавах толкова добре учителя си по английски, щях да си помисля, че е загрижен за мен.

— Какво става с теб, Беки? — попита ме Сузи в обедната почивка. Както всеки ден седяхме на бара в „Doris Diner“ и чакахме да ни донесат обяда. — Заради Тайгър ли си такава? Този задник. Защо те мрази толкова? Само защото баща ти е американец? Какво всъщност казва татко ти по въпроса? Говорила ли си с него за това? Какво би се случило, ако някой път го изпратиш при Тайгър в приемния му час? Нали искаше да идва в Германия преди Коледа?

Прозях се и се засмях едновременно. Моята най-добра приятелка можеше без никакъв проблем да наниже три дузини въпроси, без да изчаква отговорите. Този път обаче тя се върна към темата.

— Сега сериозно. Защо си толкова бледа като лорда на Тайгър от мъгливото мочурище?

— Сигурна ли си… — започнах.

— Да ти дам ли огледало? — Сузи пое чикъпбургерите с пържени картофи. — Попитай Шейла, може да ти даде някое от своята колекция.

— Благодаря ти, Сузи, знам как изглеждам. — Исках да кажа: „Сигурна ли си, че искаш да чуеш защо съм така?“

— Хайде, не увъртай! Карай направо. Заради… него ли? Съжаляваш ли?

Сузи кимна към масата до вратата. На нея седеше Себастиан, заобиколен от цялата фракция „мацки“ и тъкмо си вадеше един косъм от окото. Себастиан имаше гъсти извити мигли и най-чувствените устни, които някога бях виждала. Миналото лято в сладкарницата на „Шанце“ го попитах как би усетил сладоледа с яйчен ликьор върху езика си. Дявол знае какво ме беше прихванало. Веднага след това избухнах в истеричен смях и ми се поиска да потъна в земята от срам. Но Себастиан повдигна едната си вежда и направи крачка към мен. А после отговори на въпроса ми.

Сега, както си чаках бургера и отвръщах на присмехулния му поглед, този спомен изведнъж оживя отново. Не само целувките, но и всички тези месеци, които последваха, след моя въпрос, наистина ме изпълваха и правеха щастлива. Да.

И все пак нещо липсваше. Когато преди пет седмици и половина задържах ръката на Себастиан, която се пъхна под завивката ми, той ме погледна в очите и каза:

— Не е от страх, че ще те изоставя аз. Страхуваш се, че ще го направиш ти. Затова не искаш да спиш с мен. Нали?

Когато зарових глава между раменете му, той нежно ме отблъсна. После стана и си тръгна.

Така отново беше на разположение на „Жулиетките“, които му се лепяха като мухи на мед. А и Себастиан престана да се съпротивлява.

— Ето ти бургера.

Сузи ми тикна таблата в ръцете и двете се отправихме към нашата маса. Когато минахме покрай групата на Себастиан, Шейла така се вторачи в мен, сякаш искаше с този поглед да ме изстреля на луната. Тя едва не седеше в скута на Себастиан.

— Хей, Бек, съжалявам за днес сутринта — издума Себастиан. За пръв път, от както се бяхме разделили, ме наричаше Бек. — Не исках…

— Но го направи — изсъска Сузи. — Следващия път си налапай „Келвин“ слипа, та да си затвориш човката.

Шейла пое дълбоко въздух. Върху розовия й блясък за устни се беше лепнало късче месо.

Себастиан се усмихна на Сузи. Още докато бяхме двойка, те постоянно влизаха в словесен бой, но по принцип хранеха симпатии един към друг.

— Тъй! — Сузи седна срещу мен на една от масите отзад и облиза оплесканите си с кетчуп пръсти. — Хайде сега разказвай какво стана.

На стената цъкаше часовник. Беше във формата на бургер, секундарната стрелка пък беше във вид на пържен картоф. Следях я с очи: на три, на шест, на девет…

— Ако до две секунди не си отвориш устата, ще се разкрещя — заплаши Сузи и измъкна парченце краставица от пилешкия бургер.

Започнах да топя картофите си в кетчупа и заразказвах какво ми се беше случило миналата нощ. Когато свърших, пилешкият бургер лежеше недокоснат в чинията. Беше изстинал и изглеждаше толкова гаден, че при вида му ми се доповръща.

— И стоеше долу пред фенера? И се взираше точно в твоята стая? Сигурна ли си, че не е бил Себастиан?

Сузи се настани на моята пейка при прозореца и се загледа през улицата отсреща.

Себастиан седеше с другите в час по биология, в който госпожа Донер, дребничка учителка с бузки на хамстер и посивял кок, вероятно тъкмо се беше отдала на любимата си тема — „Легални и нелегални дроги“.

Сузи ме беше придумала да избягаме последните часове. Току-що се беше обадила в секретариата с преправен глас, за да ни извини.

— Сто на сто съм сигурна — чух се да казвам.

— Беки, та това е ужасно! Кой стои по нощите под чуждите прозорци и наблюдава обитателите?



Сузи потрепери.

Без да се замисля, тя бързо реши, че кошмарът е следствие от свръхдозата ябълков щрудел. Но това с непознатия под фенера направо развихри фантазията й.

— Може да е този, беглецът от лудницата — прошепна тя с широко отворени очи.

— Кой, кой, моля?

— Този, смахнатият, с маската от розов чорап, за когото съобщиха по телевизията. Нощем се качва при самотни жени и сяда на ръба на леглото им. Докато спят, той ги гали по бузите и когато унесени си отворят очите, ги…

— Сузи! — изкрещях ужасена. — Ще престанеш ли, за бога, с тези гадости? Това няма да направи съня ми тази нощ по-спокоен, чуваш ли?

Откъснах приятелката си от перваза. Странно, през целия ден мислех постоянно или за своя кошмарен сън, или за странната фигура под моя прозорец. Но и като говорех за това, не ми ставаше по-добре. Напротив, нещо ми подсказваше, че правя голяма грешка. Изказано на глас, се създаваше впечатление за стечение на поредица от странни случайности. Но не беше така, поне не и за мен. Защото това странно усещане в гърдите, тази празнота — бяха реални, въпреки че не можех да си ги обясня.

— Я по-добре разкажи как мина вчерашната репетиция на групата? — попитах Сузи.

С дълбока въздишка приятелката ми се тръшна върху мекия чувал и темата на следващия час беше Димо̀ Ямал, фронтмен на ученическата банда „Д-р Но и болните сестри“ и Сузин блян в безсънните нощи. Според моите разбирания Димо̀ беше един арогантен мухльо, но това мнение благоразумно го пазех само за себе си, защото Сузи не би се съгласила с него.

Преди три месеца Димо̀ беше взел приятелката ми в отбрания кръг на беквокалите. Оттогава Сузи започна да взима уроци по пеене и заиграваше сериозно с мисълта да се подложи на пластична операция. За мен си остава загадка, защо хората се опитват да се изявяват тъкмо там, където най-малко ги бива. При това, що се отнася до външността, съдбата беше надарила Сузи точно толкова щедро, колкото и Себастиан.

Визуално Сузи беше почти пълна моя противоположност. Което не означава, че до нея се чувствах като грозното пате. Но с моите закръглени бедра, дебели крака и голям бюст бях вероятно същински кошмар за болните от анорексия.

И докато аз, също като татко, бях чернокоса и с кестеняви очи, Сузи имаше светлоруси, дълги до задника, навити като тирбушон къдрици, очите й бяха светлозелени, тялото й — като на елф.

Единственият недостатък, който имаше, го знаехме само четирима: гинеколожката на Сузи, майка й, Яне и аз. Сузи имаше различни по големина гърди. Дясната, е размер В/С, а лявата — е А на чашката.

За да прикрие разликата, Сузи си беше поръчала специални сутиени, на които едната от чашките беше подплатена със специален, подобен на гума материал. Така можеше да носи и тесни фланелки, без да се забелязва разликата в гърдите. Въпреки това тя страдаше ужасно. Когато имахме физическо, винаги напускаше съблекалнята последна и с мен за бодигард. А колко часове бяхме прекарали в интернет форумите по въпроса, просто не мога да изброя. Междувременно научих наизуст всички подробности, или по-точно плюсовете на операциите на гърдата. За минусите грижата имахме ние, Яне и аз.

След като Сузи подробно и възторжено разказа за песните на Димо̀, за гласа на Димо̀, за дупето на Димо̀ и за белега по рождение върху челото на Димо̀, отново се върнахме на нейния комплекс и отново си опитах късмета да направя препратка към момичетата, които имат много по-сериозни проблеми с гърдите. Безнадеждно начинание.

— Лилит Хопф се е родила със зурла — контрира ме Сузи. — Имала е цял живот да свиква с нея. А моите гърди си бяха съвсем еднакви. Защо, по дяволите, дясната беше толкова недоволна от това, та тръгна да расте още.

— Погледни го и от друга гледна точка — опитах да се пошегувам. — Ако на Димо̀ му харесват малки гърди, ще можеш да го ощастливиш. Ако му харесват големи — пак ще го направиш щастлив. Ти си, така да се каже, „две в едно“.

— Много смешно — Сузи скръсти ръце пред своите така недолюбвани от нея части на тялото си. — По-добре да умра като стара мома, отколкото да си разголя недъгавото тяло пред Димо̀. Поне да бях болна от рак, тогава щях да имам някакво извинение, а то…

— Сузи, не говориш сериозно!

— Не, говоря съвсем сериозно!

Станеше ли дума за нейния бюст, Сузи нямаше граници. Но беше невъзможно да й се сърдиш. Никой досега не бе успял да й се сърди повече от пет минути.

След като се успокои, влязохме в You Tube, чухме новото CD на Кулио „Steal Hear“, след което изпратихме от джиесема на Сузината майка зов за помощ към нейния данъчен съветник. От половин година те двамата имаха интимна връзка. Затова и бащата на Сузи се изнесе от тях преди няколко седмици, а Сузи мразеше новия на майка си, сякаш беше чумав.

— Скъпи, колата ми се повреди — диктуваше ми Сузи, защото аз пишех по-бързо. — Аз съм на отбивката за почивка, първия изход от магистралата за Хановер. „Пътна помощ“ ще дойде чак след три часа. Можеш ли да ме спасиш? Копнея за теб. Твоето охлювче.

— Охлювче ли? — прихнах аз. Майката на Сузи беше висока, стройна жена, която провеждаше семинари по мениджмънт за ръководни кадри в Хановер. — Тя нарича себе си охлювче? А всъщност къде е в момента?

— Болна, в леглото — отвърна Сузи с триумфираща усмивка. Грабна джиесема от ръката ми и натисна „изпращане“. — Хващам се на бас, че след десет секунди отговорът ще пристигне. — Сузи постави джиесема върху дланта си и ето че отговорът пристигна.

„На път съм. Не мърдай от мястото си. Спасението идва.

Твой: Цифров жребец“

Гледах втренчено дисплея. Наистина беше написал „Цифров жребец“.

— Призля ми — казах и изпратих безмълвна благодарност към Господ, че ме е предпазил от такива семейни проблеми. Сузи наистина имаше много по-големи грижи от тази с разликата в гърдите, но се радвах, че в случая проявяваше чувство за хумор.

Само като си представихме как „Цифровият жребец“ на „Охлювчето“ яхва в този момент спортната си кола и отпрашва с 200 км към Хановер, се запревивахме от смях. Кулио продължаваше рапа „Keep in Gangsta“.

А когато Яне се върна от работа и подаде глава от вратата на моята стая, ние и разказахме за SMS-a.

Тя също се разсмя.

— Ако милата ти болна майка разбере, ще те приютим у нас. Нали знаеш, Сузи?

Сузи кимна. Отдавна предполагах, че за нея Яне е майката, за която винаги е мечтала. Със Сузи се познавахме още от основното училище и нашето жилище беше неин втори дом. Тъкмо донесох две чинии със суфле, когато джиесемът ми иззвъня. Бащата на Себастиан. Беше шеф на фирма за кетъринг и в началото на годината Себастиан ми беше осигурил работа при него. Помагах, когато имаше следобедни сбирки или пък партита в края на седмицата, но за днес нямах нищо отбелязано в тефтера си.

— О, господи, колко хубаво, че те намерих! — изпъхтя той. Гласът му звучеше така напрегнато, като че беше в прединфарктно състояние. — Имаме коктейл по случай едно откриване, суперважен клиент! Една от сервитьорките се разболя. Можеш ли да я заместиш? Магазинът се казва „Lights on“. Големият булевард край Елба, в „Щилверк“. Откриването е в девет. Плащам двойно. Не приемам отказ. Какво ще кажеш?

Казах „да“, макар че от последната нощ още се чувствах зле и щеше да е най-добре да си легна рано. Но бащата на Себастиан звучеше така отчаяно, че не ми даде сърце да му откажа.



След като Сузи си тръгна, си взех още един душ — този път леденостуден. Уверих Яне, че със сигурност ще се прибера в единайсет, и тръгнах.

„Lights on“, както показваше името, беше магазин за осветителни тела в „Щилверк“ — доста шикозен мол до рибния пазар. Когато пристигнах, гостите бяха вече там. Бащата на Себастиан ми подаде облеклото, което беше пожелал клиентът, и аз бързо се преоблякох в тоалетната. Къса черна рокля с дълбоко деколте и бяла престилка, към тях високи токчета. Ей! Надали можеше да е по-курвенско.

Но бях твърде уморена, за да се ядосам. Когато хвърлих поглед в огледалото, се изплаших от себе си. Очите ми бяха зачервени и смъдяха, кожата ми беше бяла като сирене и инак по-скоро кръглото ми лице сега изглеждаше изпосталяло. Ощипах се по бузите и се залових за работа.

Гостите бяха жени и мъже на около четирийсет, които Врабеца би сложила в раздел „новобогаташи“. Те стояха наоколо, седяха по червените кадифени канапета или върху хромирани високи табуретки на бара и чакаха хапките, които аз и още две сервитьорки трябваше да им поднесем. До щанда за продажби бандата засвири лайф. Дует от две засукани певици, които за подгряване изпълниха песента на ABBA „Lovelight“. Светлините в магазина, които бяха намалени, изведнъж светнаха с пълна сила: стотици дизайнерски лампи грейнаха едновременно и направиха шоуто наистина бляскаво. Аплици, стоящи лампи, настолни осветителни тела, полилеи в най-различни размери и форми. Тези ярки светлини ми опъваха нервите, а и многото хора съвсем влошаваха положението. Магазинът, огромен хангар с каменен под и висок таван, беше претъпкан.

Със стиснати зъби се провирах през тълпата. Само за тази униформа заслужавах тройно заплащане. Обувките ми стягаха, дрехите ме дразнеха и един плешивец в костюм на ситно райе беше забил нагъл поглед в деколтето ми, докато си взимаше фаршировани яйца, китайски кюфтенца и скаридени шишчета от таблата ми. С удоволствие бих запратила таблата към голото му теме. „Ако имаше преддверие на ада, такива като него биха стояли в първата редица“, помислих си отвратена.

— Какво те е зяпнал тоя? Приятел ли ти е? — прошушна ми в ухото малката червенокоса сервитьорка, когато се засякохме.

Тъкмо се канех възмутено да кимна с глава, когато забелязах, че келнерката не сочи гологлавеца, а в съвсем друга посока.

И ето че се появи отново; това странно усещане на спокойствие, някъде дълбоко в мен. Почувствах го, преди да го видя.

Стоеше облегнат на стената, съвсем отзад, в ъгъла на магазина. Веднага познах бледото лице с черната коса. Сега видях, че беше младо момче, малко, може би съвсем малко по-голямо от Себастиан. Около него нямаше никой. Голямата стояща лампа от лявата му страна имаше формата на дърво и лампичките — дузина мънички листенца от бяло стъкло — висяха над него върху метални клони и клончета. И докато другите в залата обикаляха насам-натам, стояха един до друг, жестикулирайки, или пък налапваха по някоя хапка, той стоеше съвсем кротко, сякаш позираше за портрет на невидим художник. И погледът му беше неподвижен. Той беше насочен единствено и само към мен, сякаш освен мен в магазина нямаше никой.

— Кой е този? — шепнеше колежката ми. — Във всеки случай не прилича на поканените тук гости. Божичко, какъв е мършав. — Тя се изкиска. — Но пък е и някак секси. Как ли е влязъл тук?

Поисках нещо да кажа, но думите заседнаха в гърлото ми. Беше издължен, слабичък и като че ли имаше нещо котешко в него. Черната му коса беше леко разрошена, чертите — остри. Носеше черен пуловер с дупка на левия лакът и протрити дънки, прилепнали по бедрата му. Не можеше да се каже обаче, че е хилав — това не беше точната дума.

Изглеждаше някак отчужден, някак различен.

Погледът ми се плъзна обратно към тясното му лице. Още продължаваше да ме гледа втренчено. Не можех да различа дали очите му са кафяви, или сини, но дълбоките сенки под тях се виждаха и оттук. Той имаше високи скули и изведнъж се сетих за едно напълно идиотско допитване, на което се натъкнахме със Сузи, сърфирайки в интернет: „Ей момичета, намирате ли момчетата с високи скули секси?“

В този случай — определено „да“.

Но не беше само външността. Може би тя играеше роля, но имаше и нещо друго — една странна, почти трескава енергичност, едно безпокойство, което излъчваше, макар и да не мърдаше от мястото си. Докато досега ми беше студено от умората, изведнъж се сгорещих. Двете момичета от групата запяха: „Everything around is love light, you’ re shining like a star in the night Ï want let you out of my sight…“ И непознатият изкриви в иронична усмивка устните си.

— Ей, малката, искам още една фурма с шпек.

Стреснах се. Гологлавият стоеше отново пред мен и ми закриваше гледката. Колежката в това време беше потънала в гъмжилото. Противният тип грабна рулцето си от таблата и го пусна съвсем преднамерено в деколтето ми.

— У-ух. Съжалявам, мога ли да ви…

Плешивецът протегна дебелите си като кренвирши пръсти, но изведнъж се вкамени. Една ръка се беше впила във врата му. Беше непознатото момче. То стоеше плътно зад гологлавия, черните му коси бяха паднали върху челото, лицето му беше неузнаваемо.

— Остави момичето или ще ти се случи нещо.

Гласът на младежа беше тих, суров и леко пресипнал, сякаш отдавна не беше говорил. Но в него се долавяше заплашителна нотка.

Плешивецът опитваше да си поеме въздух. И този път наистина изпуснах таблата. Тя издрънча на пода. Някой от гостите, май жена, изписка пронизително и след секунди се появи бащата на Себастиан.

Изведнъж в магазина настъпи суматоха и докато се осъзная, непознатото момче беше безследно изчезнало.

Оркестърът подхвана нова песен, след нея търговският управител държа реч:

— Уважаеми гости, за мен е чест да ви поздравя с „добре дошли“ при нас.

И прочее, и прочее…

Изкарах някак си вечерта и когато малко след десет се озовах на чист въздух, едва стоях на крака от изтощение. Пъхнах в джоба си банкнотата от сто евро, която бащата на Себастиан ми даде като обезщетение за инцидента с плешивеца, който, естествено, не беше изгонен от празника.

— Такси ли желаете?

Една ръка ме хвана за рамото. Този път тази, която изпищя, бях аз. До мен стоеше Себастиан, който усмихнат отметна светлата си коса. Все още уплахата ми беше по-голяма от изненадата да видя тук бившия си приятел.

— Да не си откачил? Може ли да се примъкваш така, да ме убиеш ли искаш?

Усмивката му стана още по-широка.

— Напротив. Наредено ми беше да те спася. Баща ми позвъни преди малко. Каза, че трябвало да те заведа вкъщи, за да не те похити някой.

Себастиан ми подаде каската и скоро след това се озовах на Веслата зад него. Обвих ръцете си около кръста му и сложих глава на гърба му. Изпод каската на Себастиан се подаваха косите му, които ме гъделичкаха по носа. Държах се толкова здраво, колкото можех, но усещането за празнота отново ме беше обхванало толкова силно, колкото снощи. Сякаш в гърдите ми се беше отворила дупка.

— Ей, Бекс, трябва ли да се тревожа? Наистина, не изглеждаш никак добре — каза Себастиан, когато спряхме пред вратата на моята къща и тръгнах да се сбогувам. Той сложи длани на бузите ми. Пръстите му се усещаха леденостудени, но изглежда това докосване го изплаши толкова, колкото и мен.

— Та ти гориш! — възкликна той и ме изгледа загрижело. — Да нямаш температура?

Поклатих безмълвно глава. Зад нас паркира кола и светлината на фаровете падна върху лицето на Себастиан. Беше първият път, в който отново се озовахме толкова близо един до друг. Погледът му ме изследваше и знаех, че би искал и още нещо. Бих му го дала с удоволствие, но не и след това, което се случи днес.

Моят прозорец беше тъмен и паниката отново започна да ме обзема, тихо, почти незабележимо, но достатъчно, за да ме накара да изрека нещо ужасно непочтено.

— Себастиан?

— Какво има?

— Ще останеш ли да спиш при мен?

Три

— Пак ли се събрахте?

Беше неделя сутрин и майка ми седеше до мен на един сгъваем стол в халето, на някогашно рибно тържище, където всяка втора неделя от месеца се организираше битпазар.

Яне изчисти една прашинка от стария тренчкот на Врабеца, който висеше на стойката до другите якета, блузи и дрехи. Върху дългата сгъваема маса пред нас бяха наредени вещите от тавана. Впрочем беше се получила забележителна колекция. До радиото за баня във вид на радиоточка, до старите ми карнавални костюми, сребърното огледалце и книгите на Яне бяхме изложили кутията с подаръците от майката на Врабеца: похлупак за сирене — кафява керамика, комплект за пунш, три чинии за стена с музициращи ангели, зелена кристална кутийка за клечки за зъби и пастелно оцветени пръстени за салфетки с патешки мотиви.

Яне и аз излязохме от къщи малко след седем, но изобщо не бяхме сред първите. Повече от петдесет маси бяха вече разгънати в огромното хале.

Все още беше ранна утрин, но се бях наспала и отново се чувствах добре.

Иззад прозорците, в розово-виолетовото небе се издигна ято чайки и малко след това първите слънчеви лъчи пробиха стъкления купол. Те рисуваха върху каменния под златни чертички и закачливо играеха по тежките стоманени трегери. Старото хале на рибното тържище, със своите исторически тухлени зидове и сводестия таван от стъкло и желязо, беше една от причините, която накара майка да се реши купи жилище в близост до пристанището.

Миналата година ние със Себастиан празнувахме тук Нова Година. Свиреше една група за хип-хоп и когато Себастиан ме целуна в полунощ, на езика му беше поставена сребърна обеца във формата на сърце, която премина от неговата уста в моята и оттам на лявото ми ухо.

— Ребека, слез на земята. Чуваш ли ме? Ребека, приземи се…

Яне ме сръга с лакът и ми подаде един донът. Беше прибрала русата си коса на конска опашка и както винаги, когато не беше на работа, беше без грим.

— Ако не искаш да говориш за Себастиан… тогава ще оставя тази тема.

Захапах донъта, въздъхнах и срещнах Янения поглед. Светлосиньото поло правеше очите й още по-лъчезарни от обикновено и както ставаше често, се замислих колко малко приличах на майка си. Яне имаше сериозно ведро лице, което сякаш предразполагаше към размисъл дори когато се смееше. Даже на снимките като дете тя имаше същото изражение. Беше от тези хора, които с годините почти не се променят и които от деца изглеждат някак си зрели…

Изтупах пудрата захар от пуловера си.

— Отговорът е „не“ — казах. — Със Себастиан не сме пак заедно, във всеки случай не както си мислиш ти. Просто сме… приятели.

Между веждите на Яне се появи малка бръчка.

— Окей, окей! — завъртях очи аз и облизах мармалада от пръстите си. — Или нещо такова. Но не правим секс, ако това е, което искаш да знаеш.

Сега тази, която въздъхна, беше майка ми.

— Вълче, скоро ще навършиш седемнайсет, сексуално си просветена и аз ти имам доверие. Единственото, което желая, е да бъдеш щастлива. Но някак си не изглеждаш такава.

Тя направи кратка пауза.

— Говорихте ли за вас? Имам предвид за вашата връзка?

— Ами да, поговорихме си малко.

Оставих донъта, вдигнах един кашон със стари CD-та и го поставих върху масата. Вчера следобед ние със Себастиан ги бяхме подредили по азбучен ред, така че рапърът Бушидо беше след приказката за слончето Бениамин Блюмхен, а групата „Хеле Енджълс“ преди историята за малката магьосница Хексе Лили.

В петък вечерта Себастиан стана моят ангел спасител. Той не ми задаваше въпроси, а аз се въздържах от обяснения, защото просто не знаех какво да кажа. Мислите ми се въртяха само около едно. Виждах пред себе си непознатия да стои там, в магазина за осветителни тела под лампиона-дърво.

„Това не е случайност — мислех си. — Не беше възможно да е случайност.“

Не вярвам, че щях изобщо да заспя, ако при мен не беше Себастиан. Той ме държеше в прегръдките си, докато най-сетне очите ми се затвориха. Ухаеше така хубаво, така успокояващо на… Себастиан. И действително тази нощ спах, без да сънувам. Страхът ми не беше изчезнал. Той дебнеше скрит в някой ъгъл, но присъствието на Себастиан го държеше там, в ъгъла, а също и мислите ми за непознатия.

На следващата сутрин положих невероятни усилия да забравя всичко това и да прогоня чувството за празнота от гърдите си. Накрая гузната ми съвест спрямо Себастиан надделя.

През цялото време мислех за мистериозния непознат, който се появяваше от нищото и после така и изчезваше, а в промеждутъка не правех нищо по-добро от това да давам нови надежди на бившия си приятел.

Дълбоко разкаяна, се извиних, като се опитах да му обясня, че се нуждая от още мъничко време. Не беше за вярване, че Себастиан реагира така. Той ме щипна по носа и започна да ме уверява, че всичко било окей и че бихме могли да бъдем само приятели. Само очите му издаваха, че лъже.

— Майко, как беше, когато се разделяхте с татко? — попитах.

Мама тъкмо лепеше етикети е цените върху книгите си.

— Имам предвид, как го прие, той? Това, че те е обичал и че за теб… и че вече е нямало да бъдете нещо повече от приятели.

Мама и татко се познават още от тригодишни. Били съседи и фактически отраснали заедно.

Майка ми още като момиче знаела, че е лесбийка. За мен това беше нещо съвсем естествено. Бях отраснала с такова съзнание и въпросът, дали в това отношение приличам на нея, никога не беше поставян. Въпреки това и въпреки че Яне никога не го беше признавала гласно, предполагах, че плакатите на поп звезди — мъже, които лепях по стените в пети и шести клас, също както и увлечението ми по учителя по музика в седми са били за нея доказателство за моята сексуалност, което е приемала с облекчение.

Яне се засмя.

— Баща ти ми беше нещо много повече от приятел и ти го знаеш. — Тя измъкна един цент от малката купичка с дребни пари и започна внимателно да я върти между пръстите си.

— С татко ти бяхме като двете страни на една монета още от съвсем малки. Увличахме се по една и съща музика, по едни и същи книги. Усещахме как се чувства другият дори когато бяхме далеч един от друг.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

Яне се вгледа в мен.

Не мога да го обясня съвсем точно — каза тя и вдигна рамене. — Но когато по време на следването получих криза от възпаление на апендикса, баща ти беше на почивка в Америка. Точно в момента, когато влизах в интензивното, джиесемът ми иззвъня. В същия момент баща ти си беше помислил за мен и за това, дали съм добре. — Усмивката й изглеждаше малко тъжна. — Такива неща не се случват често в живота — каза тя. — Любовта има толкова много лица, а нашата любов с баща ти беше платонична, поне що се отнасяше до мен. Единствената нощ, в която преспахме заедно, беше нощта, в която те създадохме. Беше прекрасно, но преди всичко заради това, че от нея произлезе ти. Няма никакво значение какво е сега, аз ще му бъда вечно благодарна за това.

Когато вдигна очи, в погледа й смътно просветна нещо подозрително. Тъкмо щях да я попитам кога последно е разговаряла с баща ми, когато ни прекъснаха.

— Колко струва това? — една жена с червени очила държеше пред носа ми една книга. На корицата беше изобразено лицето на възрастен мъж. Той имаше високо чело, твърде пронизителен поглед, а устата му излъчваше някакъв цинизъм. Заглавието на книгата беше „Забравеният литературен критик. Автопортрет“.

Погледнах въпросително към Яне.

— За три евро е ваша — отговори тя на клиентката.

Жената попрелисти книгата и я остави встрани. Докато погледът й обикаляше вещите, изложени на масата, аз взех томчето и зачетох текста на задната корица:

„Всяващ страх, респектиращ и обичан от малцина, Уилям Алек Рийд, английският титан на словото и литературен критик, разказва своя живот и разкрива в изненадващ аспект душата на един човек, който приживе си беше спечелил името «Човекът със смъртоносното перо». Рийд, роден в Америка и приятел на влиятелен писател, започнал кариерата си в «Дейли таймс» в Лос Анджелис. Но несъмнено става световноизвестен като критик в Лондонския «Таймс», чиято литературна редакция оглавява и ръководи почти двайсет години. Рийд умира в родината си Америка през 1969 на около деветдесетгодишна възраст.“

Уилям Алек Рийд? Отново обърнах книгата и се вгледах в слабото лице. Алек Рийд беше името на баща ми. Дядо ми, който почина миналата година от инфаркт, се казваше Уилям Рийд.

— Този човек… Родственици ли сме? — прошепнах на мама, посочвайки с поглед книгата.

Тя кимна.

— Това е прадядо ти — поясни.

Втренчих се в Яне.

— Съжалявам — оповестих, когато жената протегна отново ръка към книгата. — Майка ми се е заблудила. За съжаление този екземпляр не се продава.

Жената се нацупи.

— Така никога няма да спечелите пари. Е, хубав ден.

Тя си тръгна, а аз възмутена изгледах Яне.

— Мамо, та това е историята на семейството. Никога не си ми разказвала, че татковият дядо е написал книга! И ти сега искаш да я продадеш?

— Съжалявам — Яне вдигна отбранително ръце. — Не знаех, че се интересуваш от такива неща. Този тип трябва да е бил голям тиранин. Веднъж дядо Уил ми разказа за него. Той не можел да го понася, а баща ти никога не го е споменавал. Той няма никак да се разсърди, ако я продадем. Но, ако ти държиш…

— Да, взимам я.

Разтворих книгата и прелистих приложението, където бяха отпечатани няколко критики, направили прадядо ми толкова известен. Спрях се изненадана, когато погледът ми попадна на името Ловел.

— Ха! Та това е любимият автор на Тайгър! — засмях се аз. — Утре ще му занеса книгата. Много ми е любопитно какво ще каже.

— Може би ще е по-добре първо да прочетеш какво е написал прадядо ти за този човек — предупреди Яне. — Мисля, че е хвалил само тези, които са се били възнесли вече на небето. Останалите ги изяждал с парцалите. Не че твоят армаган ще се отрази на оценката ти по английски.

— Съвсем вярно.

Разсмях се, когато хвърлих поглед на пренебрежителните редове, които моят прадядо беше написал за произведенията на Ловел. Текстът на задната корица не беше пресилен. „Смъртоносно перо“ беше наистина твърде точно определение.

— Може би ще подаря книгата на Тайгър след матурата, когато дипломата ми ще е вече в джоба — казах и затворих томчето. — Но дотогава ще остане при мен.

Сложих книгата на сигурно място, в чантата си, доядох донъта и си духнах в дланите. Халето не беше особено отоплено. Ако останехме тук целия ден, нямаше да е никак приятно.

— Как мислиш, какво да поискам за това тук? — Яне тикна под носа ми тъничка книжка джобен формат. „Сънищата като израз на вътрешни усещания“ — беше написано върху тъмносин фон до голяма пълна луна. Автор на книгата беше Яне. Беше я написала наскоро след завършването на университета и изданието по онова време се беше продавало добре. Но от няколко години книгата се беше изчерпала и доколкото знаех, Яне беше подарила последните бройки на свои пациенти.

— Нямам представа — измърморих.

Да мисля за сънища беше последното, което имах желание да правя.

— Голям студ е тук — казах. — Мисля да отида да си взема едно кафе. Ти искаш ли?

— По-добре чай. И не се бави много, че стига да мога, ще взема да продам и други вещи, които би предпочела да запазиш. Сигурна ли си, че няма да ти трябва похлупакът за сирене?

— Ама че си зла! Е, до скоро.

Станах и тръгнах да търся къде продават напитки, но не стигнах далеч. Битаците ми харесваха. Яне и Врабеца още от малка ме водеха с тях. С часове можех да се ровичкам из вехториите, докато си намеря нещо интересно. И днес сърце не ми даде да мина просто ей така край другите щандове и с всяка крачка ми ставаше все по-леко на душата.

„Хей, Бекс — мислех си доволна аз. — Добре дошла отново.“

Освен обичайните порцеланови статуйки, ракиени чашки, стари часовници и антики на пазара имаше наистина супер неща. На един щанд с доста очукани US-army вещи открих чифт черни ботуши за езда с извезани рози и с розови връзки. Стояха ми като излети, но за съжаление надвишаваха значително бюджета ми и аз с въздишка ги върнах. Затова пък се сдобих с филмов плакат на Pulp Fiction, две CD-та на Мандо Диао и с мъркащия космат будилник на Лорелай от „Gilmore Girls“. Естествено, не беше оригиналният от филмовото студио, но момчето, което ми го продаде, го беше изработило за бившата си приятелка. Доста помислих дали да не го подаря на Врабеца, но после намерих нещо по-подходящо за нея: една плоча на любимата й певица Джоан Арматрейдинг, която притежателката ми продаде за три евро. На друг щанд пък открих наръчник за художници на маски и гримьори. Беше идеалният подарък за Сузи, която скоро имаше рожден ден. Тя страшно ми завиждаше за това, че баща ми и неговата съпруга Мишел работят във филмовата индустрия, и не проумяваше защо не ги посещавам в Лос Анджелис. Баща ми имаше фирма за рекламни филмови продукции, докато Мишел ръководеше посредническа агенция за лични асистенти на филмови звезди.

Виждах се с баща ми в Германия. Посещаваше ме три, четири пъти в годината, но аз отказвах да прекарвам ваканциите си при него в Америка. Причината беше Мишел, с която баща ми се премести да живее в Лос Анджелис преди седем години. Ако някога променях мнението си по въпроса, щях да взема със себе си и Сузи, за което тя ме заклеваше непрекъснато. В замяна трябваше да ми обещае, че няма много-много да шуми около професията на Мишел. Да ме разпитват за това, за мен беше истински ужас.

— Петнайсет евро — отговори младата жена на въпроса ми, колко иска за книгата. Цената ми се стори твърде висока, но жената не намаляваше, пък книгата изглеждаше хубава. Като указание бяха показани фотоси за изработка на рани, уродливи израстъци и всевъзможни хорър маски. Сложих петнайсетте евро на масата и тъкмо се канех да сложа книгата в чантата си, когато чух дрезгав глас.

— Загубила си си нещо.

Гласът се чуваше някъде близо до лявото ми ухо и аз веднага го познах.

Не е случайност — крещеше нещо в мен. — Не е случайност.

Обърнах се много бавно.

Зад мен стоеше непознатият. Върху разтворената му длан лежеше червеният ми iPod shuffle, който допреди малко стоеше закачен на якето ми. Не можех да отроня дума.

Когато посегнах да си взема iPod-а, ръката ми трепереше. Дланта на младежа ми се стори някак странна, но той бързо я отдръпна.

Държах своя iPod и усещах как пулсът ми тупти, но в гърдите ми отново се появи това, другото чувство, което трудно можех да опиша. Нещо в мен се успокои, макар думите да профучаваха като вихър през главата ми.

Непознатият не казваше нищо, само ме гледаше. На ръст беше горе-долу колкото мен, така че очите ни бяха на едно ниво. Отново усетих този трескав, като че ли електрически заряд, който се излъчваше от него. Гъвкавото му като на котка тяло създаваше усещане за пъргавина и бързина, сякаш движението на открито беше нещо съвсем естествено за него. Излъчваше мирис на свеж въздух, на вятър и пресъхнал дъжд.

Този път беше облечен в черно кожено яке, в стил „пънк“, украсено със сребърни катарами и различни стикери. Беше се снабдил и с подходящи джинси. Носеше тъмни кецове „Докс“. Гъстата му черна коса, паднала на челото, го правеше (да го кажем с думите на червенокосото момиче от магазина за осветителни тела), не някак си, а безсрамно секси. Стояхме точно един срещу друг. Очите му имаха дълбок, почти до черно, син цвят. Не можех да различа къде свършват зениците и къде започват ирисите. По едно време осъзнах, че не бива да се взирам с часове, за да разбера това.

Изкашлях се.

— Беше ли… преди няколко дена… в сряда през нощта, пред къщата ми? — промълвих.

Устните на момчето потрепнаха леко. Долната устна беше малко по-плътна от горната, което придаваше на лицето му някаква дързост.

— Мисля, че да — отговори той с дрезгавия си глас.

Преглътнах.

— Мислиш? Какво значи това „мисля“?

— Не знаех, че е твоята къща. — Той разтегна устни в усмивка и на лявата му буза се появи трапчинка.

— Но какво… какво правеше там?

Нещо беше заседнало в гърлото ми и не можех да преглътна.

— Не знам точно. А ти какво правеше?

Тъмносините му очи не се откъсваха от мен. Изглежда и той ме възприемаше така, както аз него. — Защо стоеше на прозореца?

„Това не те засяга. Какво искаш от мен? Как ти дойде на ум да ми задаваш такива въпроси?“ Би следвало да отговоря някак така.

— Беше ме страх — отговорих.

Непознатото момче кимна много бавно и почти незабележимо. Той все още не откъсваше поглед от мен, само усмивката беше изчезнала.

— Значи си имала нужда от въздух — отвърна тихо той. — А аз от светлина. Въздух и светлина. Двете действат добре срещу страха.

Светлина?

— Затова ли беше дошъл в магазина за осветителни тела?

Момчето вдигна рамене.

— И за това.

— И за какво още?

— Чух, че ще има хубава храна. — Усмивката отново се появи. — Как е плешивецът с костюма? Намери ли си фурмата?

Момент! Какво означаваше това? Тръгна да ми се подиграва ли?

— Не е смешно! — сопнах му се аз, радостна, че най-накрая отново проговорих нормално. — А и не ми отговори на въпроса. Какво търсеше на това парти? Какво правиш тук? И ако си решил да ме преследваш, внимавай!

Някакъв младеж ме блъсна грубо и аз отскочих встрани. Той балансираше с огромен порцеланов тигър на раменете, докато спътницата му (блондинка с тигрово палто) ситнеше възбудена след него.

— Чуваш ли, Роберт, само внимавай да не падне, иначе…

Момчето ги изпрати с весел поглед.

— Ако не се лъжа, това тук е обществено място — обърна се той отново към мен. И допълни с иронична нотка в гласа: — Бих могъл да те попитам същото. Преследваш ли ме? — Очите му ме гледаха изпитателно.

— Луд ли си? — изгледах го разярена. — Не, разбира се, че не! Кой си ти изобщо?

Той прокара ръка през тъмните си коси. Изведнъж стана някак несигурен. На лицето му се появи някакво изражение на ранимост, сякаш зад фасадата се бе отворила малка пукнатина. Не се беше отворила. Аз я отворих.

— Е, хайде, казвай сега — притиснах го. — Как ти е името?

Момчето наклони глава.

— Ти ми кажи.

— Какво? — Отстъпих крачка назад. — Как се казвам аз ли?

— Не, аз.

Сърцето ми спря.

— Ти с всичкия ли си?

Продавачката, пред чиято маса стояхме, се наведе загрижено към мен и попита дали всичко е наред.

Кимнах, после двамата направихме крачка назад в перфектен синхрон, като че ли изпълнявахме някаква хореография.

Момчето отново ме заоглежда някак объркващо. Имах усещане, че сякаш търси нещо. Нещо върху или до мен. Не можех да схвана.

— Забрави. Не го казах сериозно — рече той.

Това момче психично болно ли беше? Или дрогирано? Или пък аз нещо не бях в ред? Погледът му мина по лицето ми, после се плъзна надолу. Тъмните му вежди се събраха, изглеждаше учуден, нещо повече, уплашен. В какво се беше вторачил пък сега? Някакъв обрив ли имах?

Следващият му въпрос съвсем ме извади от релси.

— Carpe diem? — Прозвуча като въпрос.

Той протегна ръка, сякаш искаше да хване нещо на врата ми. Усетих пръстите му по плата на ризата си, съвсем леко, надали беше и истинско докосване, но все пак го почувствах.

Отдръпнах се.

— Какво?

Инстинктивно хванах медальона, който висеше на шията ми на сребърна верижка. Беше слънце, почти толкова голямо, колкото монета от две евро. Подари ми го татко, когато бях на шест години. За първия учебен ден. Думите бяха гравирани във вътрешната част на слънцето.

— „Seize the day“ — продума момчето. — Използвай деня. Това значи, нали?

Устата ми изведнъж пресъхна. Да, това означаваше. Между другото, този израз беше употребяван хиляди пъти в рекламите. Но за мен и татко тези думи още много преди това имаха особено значение, а по начина, по който момчето ги изговори, не личеше да ги е прочело в някое суперлуксозно списание.

Той фиксираше слънцето на шията ми, сякаш искаше да направи дупка в него.

Взех украшението в ръка.

— Какво искаш от мен? — прошепнах.

Момчето замига с очи и за първи път сведе поглед. Захапа долната си устна, сякаш не знаеше дали трябва да произнесе думите, които му бяха на езика.

— Ей, Беки!

Трепнах и хвърлих бърз поглед през рамо. Сузи! О, боже, точно сега ли? Тя стоеше на около двайсет метра от нас и махаше с две ръце, докато се провираше през навалицата.

Не й обърнах повече внимание, а отново се извърнах към момчето. Но нямаше вече никой, то беше безследно изчезнало.

След миг Сузи беше при мен и ме зяпаше втренчено.

— Какво става пак? Да не получаваш инфаркт?

Тя ме дръпна за ръкава и едва успях да скрия зад гърба си наръчника за маски. За щастие изобщо не попита за момчето, може би въобще не го беше забелязала. А и на мен в момента ми беше невъзможно да говоря за него.

— Всичко е окей — казах с усилие и се опитах да придам нормален израз на лицето си, макар да знаех, че Сузи няма да се хване. Но ми стана ясно защо моята най-добра приятелка не започна да ме бомбардира веднага с въпросите си.

— Беки, имам срееща — пропя тя. — Димо̀ ме кани другата събота на кино. Прати ми SMS, можеш ли да повярваш? Ето — тя отвори джиесема си и ми го завря под носа.

Вгледах се в дисплея.

— Супер — промърморих.

— Само супер? — Сузи щракна джиесема. — Това е галактическо, Беки! Сега единственият въпрос е как ще издържа през следващите дни. По дяволите, не може ли събота да е утре? Или сега веднага? Трябва по някакъв начин да ме разсееш. Ела с мен на панаира, в залата с восъчните фигури! Или в кафенето на плажа. В църквата. В клиниката за пластична хирургия. Някъде. Най-добре на шопинг! Спешно се нуждая от нови дрехи.

Усмихнах се леко.

Сузи носеше панталони от рипсено кадифе, на тюркоазнокафяви райета и тюркоазно пончо от напа. На ушите й се полюляваха обеци, направени от ключодържатели, от магазина „Слугини и ратай“. През рамото й висеше оранжева кожена чанта със секретна заключалка. В случай, че не осъществеше намерението си да стане художник на маски, нямаше да е проблем да работи като моден дизайнер.

— Поогледа ли вече наоколо? — попита тя, без да изчака отговора ми. — Отзад има страхотен магазин „втора ръка“. О-оп, кой е тук…? — Сузи посочи наляво. За частица от секундата сърцето ми спря, но когато погледът ми проследи протегната й ръка, изпухтях разочаровано. Беше Шейла. Тя клечеше с Жени и Паула от нашия клас на един метален парапет и така се беше смачкала, сякаш животът беше свършил. Особено вулгарно изглеждаше червената й рокля, чието деколте Сузи беше изкоментирала с думите „виждам сърцето ти“. С протегната ръка Шейла зяпаше в посока към нас.

— Кудкудяк, кудкудяк, днеска снесох, утре пак — изкудкудяка Сузи пронизително и се разсмя, а трите Грации гледаха като че нарочно в друга посока.

— Хайде, Беки, да се махаме от тези надути кокошки.

Мълчаливо се оставих приятелката ми да ме влачи между сергиите. Все още бях твърде объркана и за пръв път в живота си благодарна за нещо на Димо̀. Той обсебваше вниманието на Сузи до такава степен, че тя да не забележи какво става с мен.

По едно време минахме край някакъв часовник и чак тогава ми светна, че Яне чака за чая си вече повече от час.

— Не беше необходимо да ми донесеш чая чак от Индия — каза майка ми, когато пълна с угризения сложих чашата чай на масата. Дребните монети в купичката видимо бяха намалели, а изглежда, че похлупакът за сирене си беше намерил нов притежател.

Яне обви с ръце чашата и задуха чая.

— Здрасти, Сузи — поздрави тя приятелката ми. — Как е положението вкъщи? Жребецът на цифрите завърна ли се от Хановер?

Сузи изпъшка:

— Не ми говори за тях. Той се опита да убеди майка ми да ми наложи домашен арест за цял месец, когато всичко се разбра.

— Значи акцията ви беше успешна? — засмя се Яне.

— И още как — Сузи се тръшна на стола ми. — Идиотът обиколил седемнайсет пъти бензиностанцията, докато се сети, че има нещо гнило. Естествено, не вдигнах джиесема, когато се обади. За жалост обаче той позвъни и на стационарния. Както и да е, във всеки случай си направи малка обиколка. — Сузи се изкиска. — За късмет, съвестта на майка ми относно любовния й живот е толкова гузна, че ми прости. Е, как е при вас? Продадохте ли нещичко?

— Ние не, но аз… — Яне извади от джоба си няколко банкноти и посочи стойката за дрехи. — Две кожени якета, тренчкота на Врабеца и твоята стара носия „убиец“, Ребека, само в оригинал, с безопасна игла. — И ми намигна. — Ах, да, и още моята книга за сънищата. Току-що подарих последния екземпляр.

— Подари ли го? — попита Сузи.

Яне повдигна рамене.

— Човекът искаше непременно да я има, а изглежда нямаше и цент в джоба. Дадох му я.

Това беше една от чертите на моята майка — не познавам никой друг, който да е толкова щедър колкото Яне. Макар че не парадира много с това.

— Мога ли да ви помогна? — обърна се тя към възрастната дама, която държеше в ръцете си кутийката за клечки за зъби.

— Възхитително нещо — изгука госпожата. — Колко искате за него?

— Петдесет цента и е ваше — отговори радостно Яне и започна да си съчинява някаква измислена история за създаването на това произведение.

Междувременно не бях обелила нито дума. Пък и какво да разказвам? Хей, мамо, Сузи, чуйте, един чудак постоянно ми се изпречва на пътя… и ми действа някак объркващо? Но и някак си ме вдъхновява? Все едно как щях да го опиша, знаех, че нямаше да мога да изразя с думи това, което действително чувствах.

Взех огледалото, за да огледам татковото украшение. Слънцето беше от чисто сребро, а за очи имаше две малки рубинчета. Но в огледалото видях още нещо, или по-точно не го видях.

Надписът „Сагрс diem“, който ми прочете непознатото момче, не се виждаше. И то, защото беше гравиран върху задната страна на медальона.

Преди изобщо не се замислих за това, но естествено, че беше така. Напразно се опитвах да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми. Може би украшението да се е обърнало по някакъв начин? Обръщах го, но то веднага се завърташе обратно. Връхчетата на лъчите бяха свързани с верижката. Не можеше да се извърти, беше невъзможно!

Как тогава, за бога, момчето би могло да знае какво е изгравирано на задната страна на медальона?

Погледът ми препускаше из огромното хале. Стотици хора се движеха между сергиите.

Но този, когото търсех, беше изчезнал.

Четири

„Мисля, значи съществувам“ — Тайгър духаше димящия чай. — Каква асоциация ви идва на ум?

Беше сряда сутрин и фактически пред нас на катедрата трябваше да е учителят ни по философия, господин Хопенкамп. Темата, която имахме, беше за Рене Декарт и днес трябваше да се занимаваме с биографията на френския философ. Но господин Хопенкамп беше болен и учителят по английски го заместваше.

— „Cogito ergo sum“ — взе думата Ленарт. Ленарт ни беше съученик — мой и на Сузи — от основното училище. И моята най-добра приятелка го смяташе за кръстоска между жираф и Хайно2, защото отвореше ли уста, дългият му блед врат ставаше на червени петна. А Ленарт го правеше често, въпреки това неприятно изчервяване.

— Така гласи преводът на тази сентенция — продължи усърдно Ленарт. — С това Декарт е искал да каже, че ние можем да се съмняваме във всичко на този свят, освен и единствено в собственото си мислещо „аз“. Той смятал…

— Не попитах за изложението на темата според Декарт — прекъсна го безмилостно Тайгър. — Попитах на какви мисли ви навежда вас тази сентенция.

— Способността да мислим ни прави изключителни и неповторими — обади се Лилит Хопф, момичето с носа зурла. — Тя ни отличава от по-нисшите същества, животните.

— Трябва ли това да значи, че животните не съществуват?

Сузи погледна презрително Лилит.

— Не вярвам хамстерът ми да философства, докато се върти във въртележката си, но си е съвсем жив.

В класа се чу приглушено хихикане.

— Способността да мислим е наше драгоценно притежание — обади се Супер Марио. Баща му беше говорител на родителите в нашия клас. Яне го мразеше заради безкрайните дебати, които провеждаше. — Дали сме дебели, или слаби, богати или бедни, това в края на краищата е без значение — задълбочи той своите съждения. Един умен безработен на социални помощи струва много повече от един богат дебелак, в чиято глава има само идиотии.

— Идиотите обаче също мислят — включи се Себастиан. Той беше единственият ученик, на когото Тайгър разрешаваше да говори, без да е вдигнал ръка. Жени и Паула, които седяха от дясната му страна го зяпаха в устата, дори Шейла се обърна към него. — Аз мога да мисля например колко бири ще обърна, колко жени съм свалил миналия месец или пък как да избия зъбите на съседа си турчин. Е, няма да получа Нобелова награда за целта, но в крайна сметка това също са мисли.

— Миислите са свободни — запя Шейла и застана в поза, сякаш беше пред журито на „Мюзик айдъл“. — Никой не може да ги разгадае…

— А това в някои случаи е голяма благословия — изкоментира Тайгър. — Има ли още интелигентни асоциации? Кажи, Аарон!

— Coitus ergo sum.

Клоунът на класа се огледа ухилен наоколо и пожъна бурен одобрителен смях. Дори се поусмихна. Само Шейла сбърчи чело от напрежение. Тя поиска да узнае какво е coitus и когато Аарон й обеща да й го покаже при първа възможност, класът експлодира. Засмях се и аз, въпреки че днес сутринта отново с мъка се надигнах от леглото и от умора едва държах очите си отворени.

Перспективата да имаме два часа при това хапче за сън, наречено Хопенкамп, не беше най-добрият стимул, но ако знаех, че любимият ми учител ме чака в клас, определено нямаше да се появя. В осем сутринта да заваря Тайгър, и то без предупреждение, е, това ми дойде вече твърде много.

Докато класът бавно се успокояваше, сините му очи бързо се заковаха върху мен.

— Какво става с теб, Ребека? Ще бъдеш ли така любезна да споделиш разсъжденията си по тази тема с нас?

Въртях в ръцете си молива, с който в последните минути бях надраскала поне дванайсет Carpe diems в тетрадката си. По темата? Опитах да се концентрирам, за да мога да съставя някакво що-годе сносно изречение. Невероятно, но изречението се формулира в главата ми, без изобщо да се замислям.

— Според мен тази сентенция на Декарт е само едната страна на истината — чух се внезапно да казвам.

— Аха? — Тайгър повдигна едната си вежда. — А каква е другата, ако ми разрешиш да ти досадя още малко?

Този път не обърнах внимание на иронията в гласа му. Нещо в израза на лицето му ме накара да взема въпроса на сериозно.

— Че… ние понякога сме много повече ние, когато не мислим — продължих аз. — Когато чувстваме или когато… просто… сме.

За един кратък миг очите на моя учител се впиха дълбоко в мен. Но в следващата секунда студеното изражение се появи отново.

— Тогава да опитаме — каза той, като се поусмихна надменно. — Един малък експеримент — Тайгър извади часовника от жакета и го отвори. — Затворете очи! — нареди той. — Хайде, затворете ги.

Отново се чу хихикане.

— Събуди ме, ако заспя — срита ме Сузи.

Изведнъж се разсъних. Направих каквото каза Тайгър — затворих очи. Почти веднага усетих спокойното пулсиране в слепоочията си.

— А сега — гласът на Тайгър прониза ухото ми — престанете да мислите! Давам ви три минути време. Започнете!

Още след първите секунди някои прихнаха. Чуваше се тропане на крака по пода, шумолене на хартия, някой нарочно похъркваше. Чак когато Тайгър се изкашля, духовете се поуспокоиха. Опитах да изпразня главата си от мисли, но мозъкът ми не се подчиняваше. И като машина, чието стоп копче е блокирало, той започна да превръща усещанията в думи и да изплюва думите една след друга.

Сузи ухае на мандарини. Пръстите ми са студени. Някой е с отвратително миризливи изпотени крака. Себастиан има право. И това също са мисли. Мисля за миризливи крака, значи съществувам? Помощ! Какво става с него в последните дни?

От понеделник почти не ми е проговорил. Дали аз нещо… Стоп, Ребека, не мисли!

Но беше невъзможно. Имах усещането, че вътрешно се стремя с всички сили да държа шлюза затворен срещу напора на връхлитащите ме мисли. Съпротивата беше безсмислена. Предадох се. Шлюзът се отвори и мислите, които исках да възпра, ме заляха.

Кой си ти? Какво искаш от мен? Защо се появяваш сякаш от нищото, за да изчезнеш веднага след това? И какви бяха тези страни неща, които ми наговори? Откъде знаеше какво е написано на обратната страна на медальона ми? Защо преведе написаното на английски? Ти каза „Seize the day“ . Баща ми говори на английски с мен, но ти не познаваш баща ми, нищо не знаеш за него. Или все пак знаеш? Защо постоянно мисля за теб? О, господи, това е лудост! Не искам да си го помисля, аз…

Изщракването на часовника, който Тайгър затвори, ме върна отново в класната стая. Въобразявах ли си, или учителят ме беше гледал през цялото време?

— Не успяхте — каза той и това не беше въпрос. — Все едно дали в главите ви са витаели бели ботуши, следващото парти или съпротивата срещу тази задача, вие мислихте. Всяка частица от секундата. Дори и желанието да не мислите беше само по себе си мисъл. Забележката на Ребека в основата си съвсем не беше глупава. Да не мислим и въпреки това да съществуваме може да е някакво спасение, но за съжаление вие не притежавате тази способност.

Учителят пусна часовника в джоба на жакета си.

— Писателят Ловел подготвил края на живота си, защото мъчителните мисли не го напускали — изрече той. — Вие съществувате, значи мислите. Вие сте единствените същества, които трябва да се борят със своето недоволство, със съмненията и страховете си. Ще престанете да мислите едва когато умрете.



— Това подтикване към самоубийство ли беше? — попита Сузи, когато в междучасието се запътихме към „Doris Diner“. — Божичко, той яко се беше задълбал, нали?

— Знам ли — промърморих. Занимаваше ме най-вече това, което Тайгър каза в края на часа. „Вие съществувате, значи мислите.“

— Направи ли ти впечатление? — попитах Сузи. — Когато говореше, че не можем да спрем да мислим, той казваше „вие“ и „вашите“. Сякаш той не е един от нас.

— Леле! — сръга ме Сузи. — Какви неща ти правят впечатление само! И то в осем и половина сутринта. Лично на мен тези неща, особено в момента, са ми твърде сложни, ако трябва да съм честна. Умирам от глад. А и ей там някой май иска да говори в прав текст — Сузи кимна към бистрото. Там, до вратата, чакаше Себастиан със скръстени ръце.

— Днес през целия ден те гледаше мрачно — прошепна ми Сузи. — Какво става? Да не сте се карали?

— Ами и аз не знам — отвърнах несигурно. Бях казала на Сузи, че сме се срещнали и тя го беше приела, сбърчвайки чело.

— Е, добре тогава — тупна ме тя по рамото. — Прималява ми, отивам да ям. Викай за помощ, ако сметнеш, че имаш нужда от мен. — Стисна ми ръката и хлътна в бистрото.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита Себастиан, когато останахме насаме. — Или по-скоро някой, за когото да знам?

Неволно се сниших при този въпрос.

— Не знам какво имаш предвид — отвърнах колебливо.

— Черна коса — каза Себастиан. — Висок горе-долу колкото теб. Черно кожено пънкарско яке. Е, достатъчно ли ти е? Или ти трябват още подробности?

Зяпах го безмълвна, сърцето ми се разтуптя.

— Ти си го видял?

— Шейла — отвърна кратко Себастиан. — И не е видяла него, а вас. Според думите й сте били твърде вглъбени в незначителния си флирт. Трябва да ти кажа, че го намирам твърде грубо от твоя страна. С удоволствие ще те оставя да размислиш, Бекс. Но не и с някой друг. Това можеш да го забравиш.

— Да я вземат дяволите тази Шейла Хамени — изругах аз, когато отново си я представих там, в халето, в неделя, как ме гледа, сочейки с ръка. — И ти вярваш на всичко, което тъпата крава разказва? Това не беше флирт. Това…

— Да — гледаше ме Себастиан. — Не е нужно да заекваш. Аз те слушам.

— Загубих си iPod-а, окей? — викнах неочаквано силно. — Типът го беше намерил и ми го тикна в ръката. Благодарих му и това беше всичко. Дори не знам името му. — Поне това отговаряше на истината.

— Аха. Е, щом е така… — физиономията му беше каменна.

— Да, така е. А ако не ми вярваш, не мога да ти помогна.

Себастиан повдигна рамене. Изведнъж стана някак безпомощен.

— Все едно. Забрави. Хайде да влезем.

Последвах го и почувствах как всичко в мен се стяга. Имаше право. Това, което правех, беше всичко друго, но не и честно, спрямо него.

Но пък от друга страна, бях виждала това момче, на което наистина не знаех името, всичко на всичко три пъти. И то всеки път съвсем за кратко. Тогава защо имах усещането, че Себастиан има право да ревнува?

— Бекс, идваш ли? — Себастиан се беше усмихнал, за да прикрие може би своята несигурност. Държеше ми вратата, докато влизах.

— Странно беше това, което каза Тайгър в края на урока, нали? Защо не включи и себе си, говорейки как мислите ни измъчват? Смяташ ли, че има някаква тайна рецепта? Би му подхождало.

Не съм заслужила. Просто не съм заслужила Себастиан да е така мил с мен. Но усещах почти физически облекчението. Себастиан беше най-добрият ми приятел и за нищо на света не исках да го загубя. Вкопчих се в него.

— Братко — казах, — и аз се запитах същото.

Седнахме на масата при Сузи. Тя вече си беше поръчала и поглъщаше пържените си картофи. Себастиан поръча един сандвич с пуешко за себе си и един вегетариански бургер за мен, като плати и двата. И докато дъвчехме, Сузи се грижеше за разговора. Точно след десет дена щеше да празнува рождения си ден и се надяваше денят да е горе-долу топъл, та да може да направи грил парти на брега на Елба както миналата година. Молеше се Димо̀ да дойде. Вчера бандата имаше репетиция и Димо̀ беше донесъл тениски за беквокалистките — бели, с червен кръст и надпис „Болни сестри“.

Всеки път, когато Сузи споменаваше името Димо̀, трепкаше с клепачи и Себастиан ме сритваше с крак под масата.

„Окей“, мислех си. Всичко е както си беше. Всичко си е както винаги. Въздъхнах, облегнах се назад и видях черния перчем на бара.

Задавих се от вълнение и започнах да кашлям като луда. Докато Себастиан ме тупаше по гърба, аз разпознах тясното лице с тъмните очи.

Той седеше на бара съвсем навътре, в ъгъла, и държеше чаша кола във въздуха. Изглеждаше, сякаш ми казва „наздраве“.

Хърках. Парче маруля беше заседнало в хранопровода ми. Сълзи ми излязоха на очите, но аз не отвръщах поглед.

Сега момчето се хлъзна от табуретката на бара и тръгна през пълното бистро към нас. Лицето му имаше съсредоточен израз. Въпреки че вървеше бавно, движенията му бяха леки и гъвкави като на диво животно, което приближава с тихи стъпки своята жертва. Явно нито Сузи, нито Себастиан го бяха забелязали, което се дължеше може би на моя пристъп. Момчето беше вече на няколко крачки от нашата маса. Демонстративно пое дълбоко въздух, при което не ме изпускаше от очи. Ъгълчетата на устните му се разтегнаха в крива усмивка и то отмина.

Бих се затичала след него, но в този момент най-после отново си поех въздух и когато изтрих сълзите от лицето си, той беше изчезнал зад ъгъла.

Сузи ме гледаше загрижено, а Себастиан ми подаде чашата си.

— Ето, пийни нещо. Господи, Бекс, червена си като рак! Така по добре ли е?

Отпих, преглътнах, след което кимнах. Това, че пулсът ми играеше като луд, не се дължеше на задавянето ми.

— Идвам веднага — казах аз, когато Сузи и Себастиан най-после станаха и върнаха таблите си. — Трябва да отида за малко в клозета. Вие тръгвайте!

Когато вратата след тях се затвори, аз се спуснах към бара.

— Извинете — обърнах се към сервитьорката. Тя имаше яркозелена коса и татуиран саламандър на ръката. — Момчето, което седеше преди малко тук — прокашлях се, — случайно да знаеш името му или да си го виждала друг път?

Зеленокосата обърна глава към мястото, където беше седял младежът. Чашата от кола и чинията все още бяха там, макар и празни, само едно листо от салата лежеше самотно на ръба на чинията.

— Мамка му! — извика тя. — Този задник не си плати! — Когато се обърна отново към мен, лицето и беше зачервено от ярост. — Не, не му знам името. Ако му го знаех, щях да извикам ченгетата. Мръсник! И на тебе ли ти е откраднал нещо?

Когато поклатих безмълвно глава, тя смръщи чело.

— Я, чакай. Ти не седеше ли там отпред до вратата? Нали ти се задави?

— Амиии… да — заекнах аз.

— Супер! — изфуча зеленокосата. — И този тип ме питаше за тебе. Искаше да знае дали често идваш тук. И дали този рус Чико, който те тупаше по гърба, е приятелят ти.

Зави ми се свят.

— И… ти какво му каза?

— Какво му казах ли? — зеленокосата сложи юмруци на кръста си. — да не съм бюро за запознанства. Казах му да пита теб. И за благодарност се измете. — Тя поклати глава. — Мамка му! И аз въобще не загрях, че се е изнесъл!

Поех дълбоко въздух.

— Колко?

— А? — светлите вежди на зеленокосата се събраха.

— Яденето — кимнах към празното място на бара. — Колко?

— Ах! — състрадателна усмивка се появи на устните на сервитьорката. — Май много си хлътнала, момичето ми. — Но моля, вместо да си плащам от джоба… — тя протегна ръка. — Шест и деветдесет. Без бакшиша.

— Ето — отворих портмонето си и мушнах в ръката на зеленокосата седем евро. — Така е окей.

— Благодаря. И за десетте цента да те ориентирам лекичко. Стой далеч от такива. Само проблеми ще имаш.

После зеленокосата ми обърна гръб и изчезна в кухнята.



След обедната почивка имахме още един час френски, в който правихме тест (за него не бях учила) и два часа английски, в които Тайгър ни прочете една история на ужасите от Ловел, от която не схванах и дума. „Черна коса — мислех си, — висок горе-долу колкото мен. Пънкарско кожено яке.“ Трябваха ли ми още описания? Да, доста, но нямаше как да споделя това със Себастиан. По дяволите, Тайгър имаше право. Какво не бих дала, за да престана да мисля.

Веднага след училище се отправих към закрития плувен басейн в Алстер. Тук бях тренирала в продължение на седем години, три пъти седмично. Треньорът ми възлагаше големи надежди, но с всяка изминала година съотборничките все повече ме дразнеха. Нещо не се вписвах. Някак не се вписвах. Бедрата ми бяха твърде закръглени, гърдите ми твърде големи — но въпреки всичко бях сред най-добрите, което не допринасяше особено за това да ме обичат. След като навърших шестнайсет, напуснах клуба и не съжалих нито за секунда.

Но плуването беше единственият спорт, който обичах. Тренирах за себе си, измервах бързината с хронометър и подобрявах своята кондиция с всеки месец.

За щастие днес нямаше много хора, така че имах на разположение цял коридор. Започнах с бруст, после плуване по гръб, за загрявка. Сетне преминах в кроул и по някое време се потопих в истинския смисъл на думата. Тук, във водата, всичко беше по-леко, безтегловно, въздушно. Не само тялото, но и мислите ми. Най-вече мислите.

За мен плуването беше летене без криле. По едно време достигнах до онова върховно опиянение, при което не усещах собствените си усилия, а само ритъма на движенията във водата, това единство между движение и отпускане. Едва след като усетих твърдото дъно под краката си, забелязах какво съм постигнала. 6,2 километра за 72,22 минути. Сега вече усещах всеки мускул на тялото, а пулсът ми шумеше в ушите. Но в главата ми най-после се възцари спокойствие, поне за момента.



По пътя за вкъщи се заех твърдо с прогонването на непознатия от съзнанието си. Отново беше сряда и ставаше точно седмица, откакто го бях видяла за пръв път. Край на безплодните размишления, край на мъчителните въпроси, които ме караше да си задавам, или на случайностите, които отново и отново ни срещаха.

Днес царица на вечерта бях аз и с Врабеца и Яне щях гледам „Oceans Eleven“. Ще ям, ще се наслаждавам на филма и ще спя, а утре ще се опитам логично да помисля по въпроса.

Жилището ни миришеше на Хиляда и една нощ. Според думите на Врабеца Яне беше прекарала повече от четири часа в кухнята. С ориенталските предястия, които беше приготвила, би могло да се изхрани цяла армия или пък, както отбеляза Врабеца, цял харем.

Яне беше шеф готвачът на семейството и биваше ли стресирана в работата, готварските й изпълнения стигаха до извращения. Когато нейни колеги, с които двете с Врабеца се бяха сприятелили, идваха на гости, Врабеца всеки път ги умоляваше да посредничат на майка ми в по-тежките случаи. Аз обаче винаги решително протестирах. Врабеца можеше да яде, колкото си иска, без да сложи и грам. При мен обаче всеки по-тежко психясал пациент на Яне ми гарантираше преместване на колана с една дупка навън.

Днес отново трябваше да се настроя за нещо такова. Почти две дузини купички бяха наредени върху дългата маса до канапето. В кафеза Джим Боб и Джон Бой се караха за почетното място върху прясната пръчка от просо. Върху телевизора се беше настанил царствено лакомият Антон, а от екрана Даш оповестяваше на съучастниците си: „Задници, затънали сме в лайна. Ако не се изнесем в Монако, сме свършени.“

— Задник! — прозвуча Врабеца в синхрон с Даш.

Гледахме този филм за втори път през тази година, а Врабеца, що се отнася до най-глупашките и гадни вицове, имаше добра памет. Това по всяка вероятност се дължеше на втората й професия. Работеше като суфльорка в театъра.

Тя седеше с подвити крака върху широкото канапе на нашия таван. От седмица плетеше първото произведение от новата си колекция „Sponglia bcatiiîcac“. Все още не се разбираше съвсем как шантажиращите златни конци ще се обединят в едно цяло, но Врабеца беше се въодушевила страхотно и възнамеряваше с тази серия да направи първата си изложба. Кълбото прежда лежеше в скута ми и аз внимавах да не го разбъркам.

Яне седеше от дясната ми страна и докато Врабеца поне с ушите си следеше случващото се на екрана, то майка ми беше някъде другаде. Също като мен, беше й трудно да се концентрира върху филма.

Тя си изяде препълнената чиния със салата и кускус, протегна се и стана.

— Мили дами, нали няма да ми се разсърдите, ако ви оставя да изгледате филма без мен? Утре сутрин трябва да ставам рано.

Врабеца вдигна поглед от плетивото.

— Всичко наред ли е? — попита загрижено и Яне кимна.

— Съвсем наред, просто имам нужда от малко сън. Лека нощ и на двете. Лека нощ, Джон Бой. Лека нощ, Джим Боб.

Тя ни изпрати въздушна целувка и се отправи към стълбата.

— Нали ще съберете съдовете? — чухме я да казва на слизане.

— Тежък случай ли? — попитах Врабеца, без да извърна поглед от прозореца.

— И аз не знам — отвърна ми тя.

Врабеца беше единственият човек, на когото Яне се доверяваше за това, какво се случва в работата. Майка ми беше радетел за служебната тайна.

Яне никога не беше продумвала и дума пред мен за проблемите на пациентите си. Но аз, разбира се, знаех какво й струваше да изслушва професионално. Нямах предвид хора като нашата съседка госпожа Дункхорст, които по всяка вероятност използваха часовете при Яне само за да описват безбройните симптоми на своите болести. Сред пациентите на Яне имаше жени, които са изнасилвани, или такива, които в детските си години са били малтретирани, а също и хора, които не можеха да обуздават агресията си. За Яне те също бяха жертви. Преди няколко години присъствах на това, как по мобилния за спешни случаи говореше с един мъж, изпаднал под влиянието на фантазии за насилие.

Не знаех кое е по-силно у мен: от една страна отвращението от това, че майка ми се отнасяше с такова разбиране към тези болни типове, но пък от друга, не можех да не й се възхищавам за същото. Често се питах как издържа.

Натиснах стопа на дистанционното. Изведнъж изгубих желание да гледам филма. Но не ми се искаше и да си лягам. Имах нужда от компанията на Врабеца, нуждаех се да ме разсее.

— Хайде да чуем твоята плоча! — предложи тя. — Чудесна е.

Кимнах. Врабеца остави нещата за плетене и взе плочата на Джоан Арматрейдинг, която й донесох от битака в неделя. Не бих казала, че това е моята музика, но в тихото изпукване на плочата имаше нещо успокояващо, а и певицата имаше прекрасен звучен глас.

Песента се казваше „Save те“. Врабеца ме погледна и изражението на лицето й се смекчи.

— Слушах тази песен вечерта, когато се запознах с майка ти — продума тя с тънкото си гласче. — Звучеше по радиото, когато в кафенето до детската болница взимах нещо за хапване.

Кимнах. Нямах спомени за този ден, била съм много малка, но естествено знаех тази история. Като дете исках да я слушам отново и отново. И до ден-днешен се удивявам, че тъкмо аз съм била причината те двете да се срещнат.

Врабеца затвори очи и ние се вслушахме в песента на Джоан Арматрейдинг.

Like a moth, with no flame to persuade me

Like blood in the rain, running thin

While you stand on the inside, looking in

Save me…

— Разкажи, разкажи ми още веднъж тази история — замолих Врабеца.

Тя обви колене с тънките си ръце и ми се усмихна.

— Наистина ли искаш?

— Да — отвърнах аз.

Историите от моето детство, и особено тази, винаги ми въздействаха по един и същ начин — те излъчваха нещо, в което намирах разтуха. А именно от такава имах нужда тази вечер.

— Е, добре тогава. Ти беше на три годинки…

Взех си още една скаридка и отново се облегнах на дебелите възглавници.

— … и седеше в люлката на голямата детска площадка в градския парк. Беше чудесен есенен ден. Яне, облечена в синьото си вълнено палто, те люлееше. „По-високо, мамо“, викаше ти все по-силно и по-възбудено. „По-високо, по-високо! Чак до небето!“ Яне стоеше зад теб и тласкаше люлката все по-силно, докато ти ликуваше. Седях на поляната и рисувах, но вие двете ме разсейвахте, не, разсейваше ме Яне.

Врабеца се усмихна.

— Тя не виждаше нищо и никого, само теб. Радостта ти я правеше щастлива. Слънцето падаше върху косите й, трептеше в тях, а очите й блестяха. И изведнъж като гръм от ясно небе изпусна люлката ти. Беше литнала високо във въздуха и ти падна. Изведнъж времето сякаш спря. Беше един от тези моменти, в които всичко беше като на стоп кадър: ти във въздуха, Яне зад теб, протегнала ръце, за да те хване. Което, разбира се, беше абсолютно невъзможно. Ти се строполи и главата ти изкънтя върху каменната плоча. Чу се ужасно тупване, след което ти повече не помръдна.

Врабеца затвори за миг очи и лицето й се удължи.

— Яне извика и викът й беше още по-страшен от твоето тупване. Беше някакъв пронизителен, сърцераздирателен, нечовешки стон. Видях струйка червена кръв изпод главата ти, а на мен ми мина една абсолютно идиотска мисъл, че червената кръв и белият камък никак не си пасват.

Врабеца поклати глава.

— Какви глупости ражда мозъкът в такива моменти. Както и да е. На площадката имаше много народ и за секунда около вас се събра цяла тълпа. Някой извика „Бърза помощ“. Когато се промъкнах през тълпата, Яне те държеше в ръцете си. Никога дотогава и никога оттогава не бях виждала толкова ужас, изписан по лицето на човек. Ръчичките ти висяха безжизнени надолу и беше ясно, че ако ти умреш, тя също нямаше да може да живее.

Врабеца помачка замислено гъбата на щастието.

— Никой бездетен не може да разбере истински, какво чувства една майка в такива моменти — промълви тя тихо. — Но аз го разбрах.

Тя направи малка пауза и ме побутна.

— Знаеш ли, понякога ми става мъчно, че не мога и аз да почувствам нещо такова…

Кимнах. Врабеца си нямаше свои деца. Не го правеше на голям въпрос, но знаех, че й беше болна тема.

— Ти и майка ти бяхте обградени от хора, които без съмнение бяха добронамерени — продължи тя. — Мъжът, който беше повикал от джиесема си линейката, се чувстваше ужасно важен. По онова време малко хора имаха джиесеми и той през цялото време го размахваше, за да го види всеки.

Врабеца остави гъбата настрани и ми се усмихна.

— Този тип беше ужасно неприятен. Носеше най-ужасния костюм, който някога бях виждала. И малко преди линейката да дойде, телефонът внезапно иззвъня и той, моля ти се, започна да говори на висок глас с някакъв свой клиент.

Врабеца се наежи и започна да имитира мъжа: „За да бъда честен, Вашето позвъняване ме сварва в малко неудобен момент, тъй да се каже, зает съм по лична работа…“ — Врабеца извъртя очи.

— Държанието му беше наистина неадекватно, но въпреки това ми идваше да го целуна по пооплешивялото теме. Та нали в крайна сметка беше спасил живота ти? Жалко, че беше такъв смотан маймуняк. — И Врабеца започна звънко да се смее. — Полуплешивата целувка — продължи тя — естествено си я спестих.

Вместо това вдигнах малкото ти бяло мече, което лежеше до люлката.

— Мечето от Мама — казах аз и си спомних последната сряда, когато Яне го измъкна от сандъка. Оттогава то отново лежеше в кревата ми.

— Точно така — кимна Врабеца. — Най-сетне линейката пристигна. Ти все още беше в безсъзнание и когато санитарите те взеха от ръцете на Яне, за да те сложат на носилката, майка ти изглеждаше така, сякаш й бяха изтръгнали сърцето. Беше се вцепенила от болка. После погледите ни се срещнаха. Аз стоях с малкото мече в ръцете. Яне протегна ръка, за да го поеме. И по някакъв начин разбрах, че нямаше предвид само мечето.

Врабеца замълча за миг.

— Без да пророня дума, аз тръгнах с нея. Качихме се в линейката, която тръгна с виеща сирена. Ти лежеше на носилката, санитарят ти беше сложил кислородна маска на носа и устата. Ти изглеждаше толкова мъничка, а Яне така объркана.

Врабеца се покашля.

— В болницата всичко стана много бързо. Откараха те в интензивното отделение, където Яне не можеше да те придружи. И когато вратата след теб се затвори, тя рухна. Просто се свлече на колене, без да издаде звук, без да каже нещо. Не изглеждаше толкова театрално, колкото звучи, а така, сякаш буквално подът се изплъзна изпод краката й. Отидох при нея, седнах и така чакахме цяла вечност. — Врабеца сплете пръсти. — Яне държеше малкото мече, гледаше го през цялото време и шепнеше, че трябва да е при теб, че не бива да си сама. След това започна да повтаря името на баща ти. Алек, Алек, Алек… — Попитах дали да му се обадя, но тя знаеше само, че е на снимачната площадка и няма номера.

Врабеца нави кичур коса на пръста си.

— Продължи цяла вечност. Ядосвах се на всички сестри, но накрая вратата се отвори. Лекарят, млад човек с червена коса и лунички, коленичи пред нас. Още си спомням колко ме развълнува този жест. Той взе ръцете на майка ти в своите и каза, че всичко ще бъде наред. За няколко секунди положението ти е било критично, но си била вече вън от опасност. — Тя тръсна глава. — В този момент майка ти затрепери с цяло тяло и не престана, докато не се озовахме при теб в реанимацията. Приличаше на мъничка Снежанка в леглото, с бледа кожа, черна коса и тъмни устни. Но ти се усмихваше, Ребека.

Затворих за миг очи.

— По-късно се събуди, но за малко. И първото, което каза, беше: „Къде е Ду?“ Яне сложи мечето на гърдите ти, но ти още беше замаяна и не преставаше да питаш за него, всеки път, когато се стряскаше в неспокойния си сън. „Патриция прибра Лу“, все повтаряше майка ти нежно и стискаше ръката ми. По едно време ти наистина дойде в пълно съзнание и ме видя за пръв път. — Врабеца остави кичурите да се изплъзнат от пръстите. — И каза: „Патц3 се грижила за мама.“

Тя скръсти ръце и вдигна поглед към тавана.

— От Патц стана Шпац. Така и си остана името ми.



Когато си отидох в стаята, отдавна беше минало полунощ. В седем будилника ми щеше да звънне, но аз бях отдавна будна. С Врабеца бяхме останали още дълго на тавана, слушахме стари плочи и аз се молех да остана, да не си лягам още. Но по едно време, малко преди тя да задреме на дивана, сама се предадох.

Трябваше да си изясня нещата.

Поседях още малко, обмисляйки какво бих могла повече да направя, за да прогоня измъчващите ме мисли. После грабнах слушалките, надух iPod-а докрай и седнах на компютъра да си проверя мейлите.

Имах два непрочетени. Първият беше от татко, вторият от Себастиан. Беше пристигнал преди няколко минути.

Отворих първо този от Себастиан.

„Мислих над думите ти, това, което каза в час. Че понякога сме повече живи, когато чувстваме. Убеден съм в това. Вече съм го преживявал. С теб. Приятни сънища.

С.“

Кликнах на „отговор“.

„Мили Себастиан, толкова съжалявам, че в последно време…“

Пауза, блекаут, засечка в мисленето. По случайно избраната станция вървеше песен на „We Are Heroes“.

„Не зная как ще е нататък, не знам къде сме точно.

Не зная как ще е нататък, оттук нататък слепешката…“

Натиснах „отказ“.

В мейла си татко пишеше:

Здравей, малко вълченце, как я караш? Защо не ми пишеш? Всичко наред ли е там, от другата страна на земното кълбо? Приключих изморителни снимки с един опърничав модел и изнервени клиенти, а вкъщи малката ти сестра също се погрижи атмосферата да е нервна. В понеделник учителката й позвънила на Мишел. Вал накарала съседа си по чин да изпие мастилото от нейната мастилница. По-точно му разказала, че мастилото е вълшебно и може да го направи невидим. Мъникът бил откаран в болница, а майка му искала да подаде иск срещу нас. Радвам се, че поне едната ми дъщеря е свястна. Инак тук всички са в предизборна треска. Стискай палци за Обама. И „Seize the day“.

С обич, твой тати „хххоооххх“.

Прочитайки историята за моята полусестричка, не можех да не се разсмея. Вал приличаше на русо ангелче, но само външно. В душата й обаче се криеше поне един малък демон, да не кажа цяла гвардия. Яне твърдеше язвително, че това нейно характерче не е наследено от баща й, но аз знаех, че го казва само защото беше наранена. Татко си беше мълчал за бременността на Мишел. Когато ни изпрати съобщението за раждането на сестра ми, Вал беше вече на няколко месеца и Яне ужасно му се разсърди. От този момент говореше за Мишел с още по-голяма неприязън и приятелството й с баща ми вече не беше същото.

Да си призная, аз също бях наранена. Но сега вече баща ми изпращаше редовно снимки по мейла и ми разказваше какви ги върши Вал. Още в детската градина Валери беше кошмарът на всички възпитателки. Тя пускала пантофи в тоалетната и мъртви голи охлюви в тенджерите със супа. А на по-свитите и страхливи деца в деня, в който идвали за пръв път, разказвала, че възпитателките са зли вещици, които по време на следобедната почивка си избират някое от спящите деца, за да го изпекат във фурната.

Питах се от време на време дали пък начинът на възпитание от страна на Мишел и татко имат нещо общо с това, но по този въпрос баща ми упорито мълчеше. А темата „Мишел“ и без това биваше винаги заобикаляна.

Изпратих отговор на татковия мейл и веднага получих отговор.

„О, вълче, ти си още будна? Тъкмо си мислех за теб! Получавам мейла ти на езерото Насименто. Наслаждавам се на кратка почивка и ти изпращам няколко снимки. Котката, която виждаш на първата, сама пристигна при мен, макар че всъщност като че ли аз се настаних при нея. Когато пристигнах тук в понеделник вечерта, котката вече спеше върху люлеещия се стол, чувствайки се като у дома си. От време на време излиза, но отново се връща. Малко ми напомня на теб, с черната козинка и блестящите очи.

Помниш ли още лятото, когато бяхме тук? Ти се научи да плуваш и постоянно повтаряше, че когато пораснеш, ще преплуваш цялото Драконово езеро от главата до края на опашката. Как мислиш? Достатъчно ли си голяма вече?“

„Wish you were here. Love, Dad“

Аз измислих името „Драконово езеро“ за езерото Насименто, когато татко ми го показа на картата за пръв път. То наистина имаше формата на дракон, с дълга назъбена опашка. „Нашата къща е тук“, беше казал тогава татко, като посочи гърдите на дракона.

Заразглеждах снимките, които ми беше изпратил. На първата се виждаше верандата на татковата вила. Котката спеше върху люлеещия се стол. Беше се свила с гръб към камерата и приличаше на черна рошава топка.

На следващата снимка се виждаше езерото през нощта. Атмосферата на снимката беше недействителна и някак мистична. На черно-синьото небе, между белите воали от мъгла светеше пълната луна и лъчите й се отразяваха някак царствено върху повърхността на водата. Тръстиките край брега просветваха сребърни и една дъсчена пътека между тревите водеше към езерото. Беше боядисана в яркочервено и приличаше на дълга стрела. Докоснах екрана с мекото на пръстите си. Когато ги отдръпнах, бях оставила отпечатък върху огледалната повърхност на водата. Можеха да се различат дори фините браздички на пръстите ми.

Станах, взех малкото си бяло мече от леглото и тръгнах към прозореца. Музиката беше спряла. В стаята беше тихо.

— Лу — прошепнах аз и отместих поглед от черните му очички към празната улица. — Какво става с мен, по дяволите, Лу?

Пет

През следващите дни не се случваше нищо, освен че Сузи ставаше от минута на минута все по-нервна заради срещата с Димо̀ и ме уговори в събота сутринта да излезем на шопинг, та часовете до вечерта да минат по-лесно. В замяна аз пък поисках да дойде с мен в петък след училище в Алстер, на басейна, за да ми засича времето.

Наистина опитвах да погледна логично на това, което ми се беше случило. Но за съжаление опитите ми се проваляха. Просто нямаше разумно обяснение за загадъчната поява на непознатия — поне такова, което да ми помогне. Да се отвличам с други неща беше единственият изход от положението.

Когато влязох под душа преди плуване, нарочно завъртях крана на най-горещо, за да мога, като се гмурна, да усетя още по-интензивно студената вода. Това шокиращо съприкосновение, когато за частица от секундата дъхът ти спира и веднага след това цялото ти тяло настръхва, не можеше да се сравни с нищо. Може би този Довел, за когото постоянно говореше Тайгър, е трябвало да опита с плуване.

Докато Сузи по бикини и фланела седеше на ръба на басейна и пляскаше с крака, аз започнах своите обиколки. От всички дисциплини най-много ми харесваше кроул.

При бруста имах усещането, че непрекъснато отхвърлям водата от тялото си, докато кроулът беше повече като оране и движенията се усещаха много по-леко и целенасочено с тези кратки смени на краката, отколкото с жабешките при бруста.

Сузи стоеше с хронометъра в ръка и ми съобщаваше времето. Днес за съжаление не бях в най-добра форма, което може би се дължеше и на това, че беше петък и имаше много народ. Шумотевицата се отразяваше от облепените с плочки стени на басейна и аз постоянно трябваше да се пазя от един дебелак, който се правеше на умрял насред моя коридор. Когато обаче започна да ме занася, защото съм го бутнала по рамото, аз изръмжах и с решителни движения се гмурнах под водата. Заглъхна цялата шумотевица от крясъци на деца, наставления на треньори и рева на момчетата от трамплините. Всичко остана далеч, далеч от мен. Най-добре щеше да е да си остана завинаги тук долу. Но по някое време дробовете ми не издържаха. Когато отново се показах на повърхността, би трябвало вече да съм без дъх. Вместо това обаче ме заля вълна от енергия. Тя идваше отвътре, минаваше през вените ми и сгряваше цялото ми тяло.

Концентрирах цялата си сила и я вложих в движенията, които сега бяха спокойни и същевременно бързи. Намерих отново своя ритъм, всяко замахване следваше предходното, докато накрая сякаш аз самата изчезнах и от мен остана едно устремено плавно движение. Никой не препречваше пътя ми, но сигурно и това не би ме спряло.

— У-ау! — Сузи ми показа хронометъра. — Какво ти стана? С какво се зареди там долу? Това беше най-най-доброто ти време, Беки.

Ухилих се, измъкнах се от водата и изтръсках капките от косата си. За пръв път от толкова дни, наистина се почувствах добре.

Прекарахме вечерта у нас. Настанихме се удобно горе на тавана с огромна купа пуканки. Врабеца беше в театъра, а Яне отново работеше извънредно. Сузи не спираше да говори за Димо̀, разкъсана между върховната радост от предстоящата среща и паническия страх от различната големина на гърдите си, а аз се опитвах, доколкото, разбира се, това беше възможно, да я успокоявам. След като изредих всички свои аргументи, предложих да се поразвлечем с „Анатомията на Грей“, любимия сериал на Сузи, и този номер мина.

Остатъкът от вечерта убихме пред телевизора. Вратичката на птичия кафез беше отворена. Така че хранихме Джон Бой и Джим Боб с пуканки и по едно време Джим Боб се настани на рамото ми и закълва мекото на ухото ми.

— Е, затворнико, всичко наред ли е при теб? — пошепнах му аз.

Той изцвърча тихичко в отговор. Винаги съм имала по-голяма слабост към него, отколкото към Джон Бой. Имаше такъв един нежен начин на общуване. Понякога имах чувството, че разбира какво му говоря.

По едно време Сузи заспа на канапето. Спеше с отворена уста и тихичко похъркваше. Завих я грижливо с едно вълнено одеяло.

видимо се чувствах по-добре след плуването и не усещах никаква умора. Тези дни можех да заспя и права, но нощем не можех да затворя очи. За да се занимавам по някакъв начин, атакувах хладилника и измъкнах плячката: студена лазаня от предишната вечер, половин багета с масло и билкови подправки, салам с черен пипер, осем шоколадови мини бомбички, като добавка „Pulp Fiction“ във видеото. Яне се върна в единайсет и половина твърде изтощена, за да води разговори. В дванайсет и половина чух Врабеца да трополи в кухнята, а в два и половина угасих телевизора и се търколих на една страна върху канапето с ужасни болки в корема. Когато приятелката ми отметна завивката малко след осем, молех за милост.

— О, никакви такива. Сама си си виновна, като се тъпчеш по нощите до пръсване — каза тя строго. — Днес ще трамбоваме, и то из града.

За закуска изпих само чаша чай от лайка и Сузи ме помъкна из пасаж „Европа“ в центъра на града, където изпробва осем дузини парцалки в дванайсет магазина на три етажа.

Когато ставаше дума за такъв грандиозен шопинг, приятелката ми нямаше равна. Аз се усмихвах извинително на продавачките, гледайки как те бързо събираха и нагъваха огромните купчини дрехи, които Сузи нахвърляше, за да ги подредят по рафтовете. С удоволствие бих им помогнала, за да не заспя права. След четири часа Сузи направи най-сетне първия си избор — тюркоазен копринен слип от „Women’s Secret“.

— Не го мислиш сериозно — продумах изтощено. — Смятах, че търсиш нещо за обличане, а не за събличане.

— О, правя го, колкото да се занимавам нещо — отговори Сузи. — В тези маркови магазини има само боклуци. Боя се, че ще трябва да отидем в Urban Outfitters. Или пък в „Шанце“. Или пък и в двата. В магазина „втора употреба“ на „Шултерблат“ със сигурност ще намерим нещичко.

— Не — заявих аз.

— Да — контрира тя с глас, който не търпеше никакви възражения. — И то бързо. Димо̀ ще ме вземе от вкъщи в седем, така че разполагаме с точно четири часа. Нали ще дойдеш с мен, Беки, и ще ме подкрепяш, докато той дойде, нали?

— Ако дотогава съм още жива — изпъшках.

Сузи ме почерпи кафе с мляко и понеже коремът ми беше вече в състояние да приема — и с няколко сладки пастички в португалската сладкарница на „Шултерблат“.

В магазина „Втора ръка“ отсреща тя като по чудо само за пет минути си избра супер минипола от светлокафява кожа, зелено ластично поло с буфан ръкав и широка вратовръзка в стил „шейсетте“, шоколадовокафява на оранжеви точици.

— Охо — казах, — тази връзка ще дрогира всекиго, който я гледа повече от десет секунди.

— Супер! — рече Сузи доволно. — Това ще отвлече вниманието на Димо̀ от гърдите ми. А сега хайде към вкъщи!

Сузи живееше с майка си в новопостроена кооперация в Епендорф. Взехме метрото и когато се озовахме в препълнения вагон, аз се загледах завистливо в една детска количка, където малко бебе сучеше в съня си шарено биберонче. Бях се хванала здраво за една свободна дръжка.

— И Беки иска нани — замънках и сложих глава на рамото на Сузи. Тогава изведнъж отново го усетих. Нещо в мен се сви. Стана ми топло, почувствах това невероятно спокойствие, което ме обземаше цялата, и в същото време сърцето ми се разтуптя до пръсване.

— Той е тук! — чух се да казвам.

— Какво? — Сузи ме зяпаше неразбиращо, но аз не й обръщах внимание и въртях като луда глава на всички страни. Поне вагонът да не беше толкова препълнен! Проврях се покрай детската количка, разбутвайки хората, настъпих една жена, но дори не спрях да й се извиня. С всеки сантиметър, с който се придвижвах напред, чувството се усилваше. Зад мен прозвуча гласът на Сузи.

— Хей, Беки… чакай…

Но мен никак не ме беше грижа за нея.

— Извинете… аз трябва да… може ли… моля… търся, благодаря…

— Спри се, млада госпожице! — един огромен като гардероб мъж с боядисани сякаш с бронз моржови мустаци ме хвана за ръката. — Не бързай толкова, контрола!

Пътниците бяха започнали вече да ровят из джобовете си, но мен ме връхлетя вълна на отчаяние. Влакът спря и вратите се отвориха: „Хелуфтбрюке“. Аз се отскубнах от хватката на контрольора и борейки се, се отправих натам. Но беше вече твърде късно.

С тласък влакът потегли отново. Докато притисках лицето си до прозореца, момчето остана на перона. То ме гледаше и в неговото лице се отразяваше моята собствена обърканост.

— Но, Беки, та това е повече от ужасно — изрече Сузи, когато седнахме на пъстрата холивудска люлка в стаята й. Това огромно чудо заемаше почти цялото пространство. Тя изскърцваше при всяко движение, но Сузи не искаше да се раздели с нея. По-рано, когато още бяхме в основното училище, си играехме тук на Хайди и Клара от мултипликационната филмова серия. Аз бях болната от носталгия Хайди, Сузи — парализираната до кръста Клара, а холивудската люлка беше нейната инвалидна количка. Това, че тя беше една твърде голяма количка, ни беше абсолютно все едно. Майката на Сузи я представяхме като строгата госпожица Ротепмайер, а баща й беше добрият господин Зеземан. Когато той се връщаше от дългите си пътешествия (в действителност от офиса) вкъщи, ние му звъняхме с малка камбанка на всеки няколко минути и го умолявахме да ме заведе обратно в планината, при Гайсл и Швенли (козленцето и прасенцето), при Гайсенпетер и при дядо ми Алм-Йохи. Бащата на Сузи почти винаги играеше с нас, веднъж дори метна на гърба си Сузи и я понесе из къщата, а аз подскачах до него и йоделувах4, радвайки се, че ще се върна на моите зелени поляни, където ме чакаше само щастие.

Междувременно бащата на Сузи се беше върнал в едностайния си апартамент в Хамерброк, а майка й отново пътуваше нанякъде с Жребеца на цифрите.

— Той знаеше ли за гравюрата на медальона? — Сузи изплю снопчето коса, което дъвчеше през цялото време.

След случката в метрото не издържах повече. Трябваше да говоря затова, което ми се случваше, имах нужда от някого, който да ми каже, че не откачам. А и за какво иначе ми беше най-добрата приятелка? Сузи ме слушаше и колкото повече научаваше за моите странни срещи, толкова повече светлите й вежди се събираха.

— Откъде може да е знаел за надписа?

Вдигнах рамене. В последните дни си бях задавала този въпрос около стотина пъти.

— И че винаги се появява от нищото и те дебне? И че краде храна от нашето бистро? Не намираш ли всичко това за абсолютно психо?

— Знам, че е налудничаво — изпъшках. Това, че му бях платила обяда си го премълчах за всеки случай. — Но още по-налудничаво е това, което усещам, когато се появява.

— И какво усещаш?

Сузи ме гледаше така, сякаш и бях предложила да хвърлим карти Таро.

Зарових глава в ръцете си.

— Звучи наистина абсолютно откачено — казах. — Но всеки път усещам странно спокойствие в себе си. Усещам се някак… изпълнена. Преди малко в метрото пак усетих същото. Не го видях, но почувствах, че беше там. По дяволите! Ти си права. Май съвсем съм превъртяла.

Млъкнах и загледах Сузи, която беше наклонила глава. Непрекъснато хапеше горната си устна.

— А как изглежда на външен вид, Беки?

— Какво имаш предвид? — Стъписах се. „Галактически“. Това беше първото, което ми дойде на ум. Ядосах се на себе си.

— Ами… той има гъста черна коса — замърморих аз. — Слаб е, но атлетичен. — Усетих, че започвам да се увличам. Беше толкова възбуждащо да говоря за него, че бих го описала с най-малки подробности. — Лицето му е тясно, с високи скули и дълбоки сенки под очите. Но не изглежда уморен, а някак изтощен и в същото време буден, неспокоен, като че ли бяга от нещо. Той…

— Той беше на плувния басейн, Беки — прекъсна Сузи моите словоизлияния. Тя се плесна по челото. — При трамплините за скокове. Петият беше затворен, но въпреки това той се беше изкатерил. Във всеки случай седеше горе на дъската и гледаше надолу към нас, по-скоро към теб. Беше точно в момента, когато ти изскочи от водата. Исках да ти го кажа, но ти внезапно даде газ като дрогиран делфин. — Сузи поклати глава. Изведнъж доби истински объркано изражение. — По дяволите, Беки! Този тип погледна надолу към теб, когато ти се изстреля. Точно в същия момент.

Загледах се в тоалетката за гримиране, която беше претъпкана с кутийки и тубички. На магнитната дъска бяха налепени дигитални снимки на произведенията, създадени от Сузи: отворени рани, мехури от изгаряне и маски на ужасите. За някои от тези снимки бях позирала аз.

— Беки, мисля, че трябва да поговориш с Яне — каза Сузи настойчиво. — Нещо не е наред. Има нещо комплетаменто сбъркано, включваш ли? Знам ли, може пък просто да си хлътнала по него.

Усетих нещо като конвулсия. Дали? Не, съвсем определено не бях хлътнала. Но какво ли ставаше с любовта, любовта от пръв поглед? Не вярвах, че има такава. Това, което любовта означаваше за мен, беше нещо съвсем различно. Нещо, което виждах да се случва като реалност при Врабеца и Яне, а преди това — при Яне и баща ми. Нещо такова всъщност бях преживяла и аз — със Себастиан. Това е съвкупност от толкова много дребни детайли, които изграждат цялостното чувство. Невъзможно е да го усетиш с един напълно непознат, или?

Сузи ме изгледа загрижено.

— Този тип те следи, и то не само през деня. Стоял е през нощта под прозореца ти. Знае къде живееш. Той направо си е криминален престъпник. Крал е храна — първо на онова глупаво парти, после в бистрото. Замисляла ли си се защо не ти казва името? Може би го издирват, може да е избягал от лудницата. Може и да е убил някого. Ако питаш мен, случаят е за пол…

— Не! — усетих как подскачам.

Люлката изскърца. Хамстерът на Сузи, Ози, се стресна в клетката си. Цвърчейки, се измъкна от къщичката.

— Сузи, трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого — накарах приятелката си да се закълне. — Че няма да говориш за това с никого, окей? Обещай ми!

Сузи дълбоко въздъхна.

— Обещавам. Но и ти ми обещай, че ще ми разказваш всичко. Че ще внимаваш. И че ако нещата загрубеят още, ще говориш с Яне. Трябва да ми се закълнеш.

— Ей, не драматизирай толкова нещата. Честна дума! Не се притеснявай.

Понечих отново да седна при нея, но погледът ми падна върху часовника.

— Хей, Сузи, ще ми се закълнеш ли за още нещо? — попитах.

Сузи сбърчи чело.

— За какво?

— Че от сега нататък няма да губим и секунда повече за моите проблеми — заявих строго. — След пет минути ти е срещата.

— По дяволите!

Сузи също скочи от холивудската люлка и се втурна към торбата с покупките. За щастие Димо̀ закъсня с няколко минути. Ухаеше на тоалетна вода за бръснене, а дългите си до раменете къдрици беше вързал на опашка.

— Страхотно парче! — изкоментира той вратовръзката на Сузи.

Тръгнахме заедно.

— Искаш ли да те закараме донякъде? — попита ме той, когато излязохме на улицата.

— Не, няма нужда. Ще взема метрото. Приятно прекарване!

Прегърнах Сузи, която изглеждаше така, сякаш от напрежение ще литне. Тръгнах към вкъщи, като се питах как беше възможно да ме разбере толкова погрешно. Посвоему най-добрата ми приятелка винаги намираше начин да ми помогне, когато изпадах в трудно положение. Защо сега не го направи? Защо не можех да й обясня какво чувствам?



Когато се прибрах вкъщи, Яне явно правеше опит да се откъсне от някой свой тежък случай. По кухненския плот бяха пръснати безброй подправки, половин чаша сметана стоеше до почти изпита бутилка вино и една празна чаша. До умивалника се издигаше малък Монт Еверест от картофени обелки, върху печката вдигаха пара различни тенджери, а във фурната цвърчеше месо. Подът беше покрит с брашно и трохи от земели. Но изглежда майка ми изобщо не забелязваше хаоса около себе си. Врабеца седеше на масата и си играеше на настолен футбол с една стафида. Пред нея също имаше чаша вино.

— Здравей, Ребека! — поздрави тя._„Надявам се да си гладна“_, говореше погледът й.

Погледът ми се премести от нея върху майка ми, която, запретнала ръкави, разбъркваше на тесто цяла планина настъргани картофи с яйца и брашно върху кухненската маса. По бузите й имаше брашно, а в косите й се бяха заплели парченца картофи.

— Къде се забави толкова? — попита тя нервно.

— Бях при Сузи. — Сбърчих чело. — При вас всичко наред ли е?

Яне кимна и се върна отново към картофите.

— Не ти ли се приисква да я изядеш? — попита Врабеца.

Погледнах във фурната. Какъв превъзходен аромат се носеше отвътре.

— М-мм! — казах. — Мариновано печено по рейнски с домашно приготвени кнедли.

Врабеца се облиза, а аз усетих, че ми куркат червата.

— Майка ти приготви сама дори галетата. Ако имахме адреса на пациента, можехме да му изпратим благодарствено писмо или да го помолим да откачи още мъничко. В крайна сметка от неговите проблеми печелим ние. А ако заприличаме на угоени пъдпъдъци, ще трябва да го молим за милост.

— Смяна на темата, момичета!

Яне изтри с лакът потта от челото си. Каза го уж си така, на шега, но усетих, че го мислеше сериозно. Докато правеше кнедлите, аз й доставих удоволствието да разкажа за нашата одисея по магазините и за срещата на Сузи. Пропуснах само случката в метрото и нашия разговор с приятелката ми.

— Апропо, като каза среща — заговори Врабеца, — преди малко се обади Себастиан. Искаше да знае дали имаш време тази вечер. Казах, че ще му звъннеш.

Усетих, че губя кураж. Не бях сигурна, че точно сега ще мога да преживея един разговор със Себастиан. Но нямах друг избор. Тъкмо Яне изпадаше в истерия, че кнедлите й се бяха разварили в кипящата вода, когато джиесемът ми иззвъня.

— Хей, скитнице, къде се губиш? Обаждах се и на стационарния.

— Вкъщи съм. — Тръшнах се на леглото. — Тъкмо идвам от Сузи.

— Готова ли си за една подводна разходка в безкрайния океан?

— Моля? — попитах.

Себастиан се разсмя.

— Днес следобед ми се обади Аарон. У тях е абсолютно свободно. А има и огромен киноекран. Можем да пробваме новата ми Wii игра „Endless Ocean“.

— О, не, забрави! — казах бързо, като леко повиших тон. — Бях със Сузи на endless shopping, за днес ми стига. Направо съм смазана. Яне е сготвила, а и искам да погледна нещичко за училище.

— В събота вечер?

Мамка му. Мразех да лъжа. Мразех да причинявам болка някому, още по-малко на Себастиан. Но днес не исках да го виждам.

— Слушай, може би утре, а? Яденето е готово. Трябва да приключвам.

— С мен ли? — гласът му звучеше саркастично. — Мислех, че отдавна го направи.

— Себастиан — изпъшках, — ще ти се обадя утре. Ако имаш желание, можем…

— Знаеш ли — отвърна Себастиан, — мисля, че утре няма да съм в настроение. Имаш право, трябва да затваряме.

Той затвори и секунда по-късно на джиесема ми пристигна SMS.

„Той целува като бог. О, Беки, какво да правя?“

Хлопнах джиесема и затворих очи. „И аз това се питам“, помислих си.

Шест

През следващата седмица температурите отново се повишиха до необичайните осемнайсет градуса и почти всеки ден грееше слънце. Сузи явно щеше да има късмет с партито край Елба за рождения си ден. Тя сякаш летеше в облаците, защото Димо̀ беше приел поканата й. И не само щеше да дойде на рождения й ден, а щеше и да помогне в подготовката. След киното се бяха срещали още много пъти. Димо̀ й телефонираше всяка вечер, а в обедното междучасие идваше с нея в бистрото, където постоянно говореше за бъдещето на бандата, изброяваше клубове и барове, в които евентуално да свирят, а и за наемане на репетиционно помещение. Дори смяташе да наеме агент, за да може „Д-р Но и болните сестри“ най-сетне да завладеят и други сцени отвъд рамките на малката ученическа аула.

На мен доста ми ходеше по нервите, но Сузи беше на седмото небе. Докато в час по биология гледахме филма „Ние, децата от спирка Зоо“5 и Кристиане Ф. повръщаше по кахлените стени на клиниката за наркомани, моята потънала в мислите си приятелка тананикаше „Oh, such a perfect day“ и драскаше с края на пергела си сърца върху чина. По едно време спря за малко и ме попита паникьосана какво трябва да направи, ако Димо̀ поиска нещо повече от това да се натискат. Досега успешно го беше държала далеч от опасните зони. Но, вайкаше се тя, това надали щяло да продължи още дълго.

— Ало? — попитах. — Какво в случая значи дълго? Та вие сте заедно само от няколко дена, типът би могъл все още да се сдържа.

Сузи ме погледна със завист.

— Тук става дума за д-р Но, Беки. Не за Себастиан. Имаш страхотен късмет с него. Надявам се, че го оценяваш.

Въздъхнах. Да, знаех.

И въпреки това се държах, сякаш беше обратното. В неделя успяхме отново да стопим леда помежду си. Трябваше да звъня три пъти на Себастиан, докато го предумам да направим едно кръгче с Веслата. Минахме през Елбебрюкен, после през Хамбургското пристанище до вратите на терминалите за контейнери, зад които товареха и разтоварваха тежкотоварните презокеански гиганти. Като дете Себастиан често беше идвал тук, водейки дядо си на работа.

Сега тук, на крана за контейнери, работеха само шепа мъже. Останалото го извършваше модерната техника. Но все още си беше цял спектакъл да видиш как само за минути едно контейнерно съоръжение само с един кран повдига от борда товар до двайсет и осем тона и го сваля на сушата. Небето беше стоманеносиньо и огромните кранове над пъстрите контейнери ми изглеждаха като извънземни. На залез-слънце поканих Себастиан на по един коктейл в бара на кулата, а вечерта играхме пред нашия телевизор „Endless Ocean“ — игра, която наистина беше супер. Гмуркаш се във виртуален воден свят и се плъзгаш между шарени рибки, кръстосвайки дълбините, под звуците на феерична музика. На киноекран сигурно щеше да е още по-впечатляващо. Но това изживяване си го провалих сама.

Сузи имаше право. Имах голям късмет с него.

„Направи го заради него, Беки — мислех си. — Престани да се оглеждаш по улицата, да си постоянно нащрек като войник. Това, с непознатия е не само страшно — но и не си струва заради него да поставяш на карта приятелството си със Себастиан.“

Що се отнася до физическия контакт, Себастиан все още се въздържаше, но във всяко друго отношение нещата си бяха както по-рано, а може би дори и по-добре. Със Сузи се забавлявах, дърдорейки си глупости, а със Себастиан ми беше добре и като мълчахме.

Когато във вторник Врабеца влезе в стаята ми, за да ни поздрави, аз си седях на бюрото и рисувах, а Себастиан четеше някакъв роман, разположил се удобно на моя пуф стол. Той беше абсолютен книжен плъх и фен на английските истории, които нашият Тайгър ни даваше за четене. Не бяха редки случаите, когато след часа се застояваше при катедрата, дискутирайки с него дадена творба или задавайки му някакъв въпрос.

Тази седмица Себастиан беше подготвил реферат за живота на Амброз Ловел, любимия автор на Тайгър. Той го прочете в петък, в последния час, по повод 80-годишнината от смъртта на английския писател.

Тайгър предостави на Себастиан мястото си на катедрата, а той зае неговото място на съседния до мен чин. В ръцете си въртеше златния джобен часовник, а в илика на сакото му беше забодена бяла роза.

— Ловел е роден на 3 март 1881 година в английското графство Съфолк — започна разказа си Себастиан. — Баща му бил пастор, но Ловел израснал в атмосфера на домашно насилие. В църквата пасторът проповядвал Божиите заповеди, а в собствения си дом посягал на жена си и на децата. Когато най-малкият брат на Ловел се самоубил от страх пред насилника баща, Ловел напуснал дома си. По това време бил на тринадесет години и се прехранвал като ваксаджия из тесните лондонски улички. Седемнайсетгодишен написал първите си къси разкази, които били публикувани от един от най-известните по онова време издатели. През следващите години Ловел, сякаш в еуфория, работел ден и нощ, често забравяйки дори да се храни. Издателството възлагало големи надежди на него, а книгите му излизали във все по-големи тиражи.

През 1921 година Ловел срещнал младата балерина Емили Стенфорд, която няколко месеца по-късно станала негова съпруга. На нея той посветил единствените си любовни стихотворения.

Жени и Паула се изкискаха, но Себастиан не им обърна внимание.

— Няколко години по-късно Емили родила син. Ловел го нарекъл Давид, на името на починалия си брат. Годините на брака си с Емили и на своето бащинство той отбелязва като най-щастливите в своя живот. Но синът му умира още дете, едва четиригодишен е поразен от пневмония. А през юли същата година жена му Емили загива при нещастен случай. Била прегазена от автомобил в Лондон и умряла в ръцете на писателя.

— А-уу — обади се Шейла.

Себастиан й хвърли яден поглед. В същия момент Тайгър удари с длан по чина, силен камшичен удар, който незабавно накара Шейла да млъкне. В класа цареше тишина. Дори Аарон не пускаше глупавите си шегички.

— Смъртта — продължи Себастиан — слага отпечатък не само върху живота на Ловел, но става и основен мотив в неговите творби. Особено ярко тя е описана в неговия недовършен роман „Последният посетител“. Героят, самотен писател, който една нощ бива посетен от собствената си смърт, несъмнено е прототип на самия Ловел, се казва в едно възпоменателно слово. Когато Ловел започва да пише този роман, вече е изпаднал в тежка депресия и става алкохолик. Състоянието му е допълнително утежнено от унищожителните критики на най-влиятелния по онова време литературен критик на Англия. Името му било Уилям Алек Рийд, американец по произход, но живееш в Лондон. Пишел за „Таймс“.

И Себастиан прочете цитат от критиката: „Единственото, което човек може да научи от ужасните разкази на Ловел, е неописуемият език и мъчителният тромав стил на автора. Завърши ли едната история, читателят вече настръхва от ужас пред баналността на следващата.“

Разтреперих се цялата и бях доволна, че учителят ми седеше с гръб към мен. Можех да видя само профила му. Погледът на Тайгър беше отправен към Себастиан, който явно се беше готвил задълбочено и беше издирвал интересни материали. Книгата на моя прадядо седеше прибрана в нощното ми шкафче. Явно Себастиан беше почерпил знанията си от други източници.

— След смъртта на Ловел — продължи реферата си Себастиан — влиянието, което са оказали статиите на Рийд за книгите на писателя, било внимателно проучено и определено като значително. Рийд бил известен с това, че имал своите фаворити сред писателското съсловие, които постоянно удостоявал с внимание. Първоначално Ловел също се числял към тях и дължал своя успех не на последно място на хвалебствените рецензии на критика, чийто възторг по някое време се превърнал в нещо коренно противоположно. Унищожителните критики на Рийд относно романите, пиесите и разказите на Ловел излизали периодично в продължение на около шест години. Явно те определено допринесли за това издателят на Ловел полека-лека да се дистанцира от някогашния си любим автор. По-старите книги на Ловел не били преиздавани, а новите му произведения изобщо не се публикували и авторът потънал в забрава. На 17 октомври 1928 година писателят се обесил на корниза над бюрото си. Било на четирийсет и седмия му рожден ден и последното изречение от наполовина написания роман гласяло: „Трябва да има място, където човек да се избави от всичко, което отравя душата му, и ето че настъпи моментът да потърся това място“.

— С тези свои прощални думи — завърши Себастиан доклада си — Ловел ни дава да разберем, че в смъртта той вижда избавление, вижда една действителност, по-добра от тази, в която е живял. Дали я е намерил, това ние никога няма да разберем. Но му го пожелавам.



— Божичко, наистина беше потресаващо — коментираше Сузи по пътя. — Видя ли ръцете на Тайгър?

Да, бях ги видяла. Те трепереха. Рефератът на Себастиан засегна дълбоко и мен, особено когато спомена за ролята на критика.

Когато Ловел се е обесил на корниза, е бил горе-долу на годините на баща ми.

Бях много доволна, че послушах Яне да не показвам книгата на Тайгър. По-добре щеше да не казвам нищо за нея и на Себастиан. Вместо това реших аз да й хвърля един поглед, когато намеря свободно време.

След обяд Димо̀ ни качи в раздрънкания си Опел и ни закара в Метро, за да напазаруваме за утрешното парти на Сузи. Тя тотално превъртя и заквича от смях, когато Димо̀ пъхна в количката на една възрастна госпожа пакет кондоми.

Аз не се разсмях, което Сузи забеляза моментално. От време на време ми хвърляше по някой подозрителен поглед, но не повдигна въпрос, а и аз не започнах да го обсъждам.

Удържах на решението си от неделния ден. Престанах да се оглеждам по улицата и да търся момчето под прозореца си, в бистрото и където и да било другаде, но то просто не излизаше от главата ми. Лицето му постоянно се появяваше в моето въображение, постоянно усещах погледите, които ми хвърляше, и върха на пръста му върху моя медальон. И всеки път, когато това ми се случваше, се питах къде, по дяволите, остана онази, предишната Ребека, която просто с пренебрежение щеше да махне с ръка на тая глупост.

Според прогнозата събота щеше да е най-топлият октомврийски ден и наистина, сутринта, когато започнахме да режем домати за салатата, термометърът показваше двайсет градуса. Когато следобед се прибрах вкъщи, за да се преоблека, Врабеца се подготвяше за театъра.

— Ако само беше казала, Дездемона — чуруликаше тя, — днес нямаше да те викам на работа.

— Какво, какво?

Врабеца се разсмя.

— Главната изпълнителка си забрави текста тринайсет пъти. След представлението някой от гостите казал, че трябвало веднага да качат на сцената суфльорката. Да знаеш случайно къде е Яне?

Поклатих отрицателно глава. Бях спала у Сузи.

На масата в кухнята намерихме бележка и малко пакетче.

„Имам още един пациент. Ще се върна към осем. Приятно забавление, Вълче. Пакетчето е за Сузи. Прегърни я от мен. И нали няма да закъснееш много? Цун-цун за теб и Врабеца.

Мама Яне“

Примигнах. Да не закъснявам много. Какво означаваше това? Яне знаеше, че може да се разчита на мен. Никога досега не се беше налагало да ми нарежда каквото и да било, дори когато бях по-малка.

След като Врабеца тръгна, аз обух един дочен панталон, облякох червеното си плетено поло, натъпках едно топло яке, чифт дебели чорапи и вълнено одеялце в раницата и излязох навън, където вече ме чакаше Себастиан. Когато го видях да стои нехайно облегнат на фенера, с ръце в джобовете на протритите си дънки и с кривата усмивка, крайниците ми се вдървиха. Себастиан ни най-малко не приличаше на момчето, напротив, беше негова пълна противоположност. Но въпреки това за миг останах вцепенена.

Себастиан сбърчи въпросително чело.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се. Съвсем наред.

При опита да се усмихна усетих устните си като опънат ластик.

— Хм — Себастиан докосна бузата ми. Пръстите му бяха топли, завибрираха върху кожата ми и той ги отдръпна. — Толкова си сладка. Червеното ти отива.

— Благодаря — прошепнах аз. — Хайде да вървим. Сузи сигурно вече сто пъти е превъртяла.

Потеглихме с Веспата на Себастиан в посока Бланкенезе към плажа Фалкенщайн, където по обяд си бяхме запазили най-хубавото място. Предложението да празнуваме тук беше мое. Обичах това място. В последните години край Елба откриха множество бийч клубове с коктейлбарове, музика и приятни местенца за грил. Но всички те не можеха изобщо да се сравнят с девствения плаж на Фалкенщайнския бряг, поне така смятах аз. Този бряг, който при отлив ставаше широк цели сто метра, беше все още девствено място без постройки и туристически атракции. Пясъкът беше бял и мек и през лятото, когато слънцето грееше, човек наистина имаше усещането, че е на Зюдзее. От другата страна на брега се простираше Несзанд, един равен пясъчен остров, който още през петдесетте е обявен за природно защитен обект. А по склона към Елба огромните дървета преливаха в по-ниски широколистни храсталаци. Те блестяха в есенни багри, червени, оранжеви, златистокафяви. Когато със Себастиан се заспускахме по тясната пътечка, изведнъж си спомних за следобедите, които прекарвах с моите родители, докато татко още живееше в Хамбург. Седяхме на пясъка, хвърляхме камъчета във водата и брояхме презокеанските кораби, които се плъзгаха толкова близко, на хвърлей разстояние от нас. Понякога Яне успяваше да ни накара да се разходим по пътеката за туристи към Елба, която преминаваше под стръмния склон. Когато биваше много горещо, по черните камъни се припичаха гущерчета, малки същества в преливащ зелен цвят, на които приписвах магическа сила. Исках да ги хвана, за да ги занеса вкъщи, но в момента, в който протягах ръка, те се шмугваха в цепнатините на камъните.

Слънцето беше вече залязло, но плажът все още беше пълен. Навсякъде се виждаха двойки и малки групички, дошли на пикник. Те слушаха музика и си правеха грил. Няколко мъже ритаха футбол, по брега се гонеха две кучета, а вляво от нас група бразилци си строяха щанд за кайпириня.

Мястото за партито на Сузи беше най-голямо и отдалечено от другите. С помощта на баща й бяхме донесли две големи маси за напитките, салатите и месото за грила. Бащата на Себастиан беше прибавил и няколко предястия от кетъринга си, а Димо̀ беше донесъл една огромна уредба, заедно с боксовете и усилвателите за музиката. Навсякъде висяха разноцветни лампиони и няколко момчета трупаха дърва за огъня.

Сузи палеше факлите, с които в голям полукръг бяхме оградили нашия участък. Беше с каубойски ботуши, трептяща оранжева рокля, обшита с прозрачни пъстри стъклени перли. Когато се хвърли на врата ми, къдрите й се разпиляха по раменете, а бузите й горяха.

— С цялата си любов, за теб — казах и й подадох подаръците.

Сузи разкъса опаковката на моята книга за маските и ми се усмихна.

— Ха, веднага си помислих, че ще е за мен, когато те спипах на битака. Страхотно, Беки! Казах ли ти, че за Хелоуин ще има маскен бал в „Зли и опасни“? Трябва да отидем. И за теб ще измайсторя най-страхотната маска за този случай.

„Зли и опасни“ беше клуб в бункера на „Фелдщрасе“. Бях съвсем наясно какво разбираха под „маскен бал“ тези, които го организираха.

Пакетчето на Яне съдържаше тюркоазна тениска с щампован златен ангел, който много приличаше на Сузи. Той имаше малки дяволски рогца и лукава усмивчица.

Приятелката ми засия.

— Майка ти е страхотна. А ти си още по-страхотна! Ах, Беки, днес е най-прекрасният ден в живота ми! Отбележи си, окей? И ми го припомни, ако някога ти кажа отново, че животът е толкова скапан и скучен. Искаш ли да видиш какво ми подари Димо̀? Ела с мен…

Сузи ме помъкна към масата, където баща й тъкмо приготвяше месото за грила. Майка й не се виждаше никъде и ми стана жал за него. Беше едър стеснителен човек с рядка коса и топли честни очи.

Сузи се обърна с гръб към баща си и започна да рови из чантата си. Накрая измъкна нещо, увито в червена копринена хартия.

— Е, какво ще кажеш?

Когато извади яркочервените гащички с бял кръст на задната страна, аз просто онемях. Устните на Сузи, разтегнати досега в ослепителна усмивка до ушите, започнаха опасно да треперят. Димо̀ стоеше при уредбата, не много далеч от нас, прокарваше пръсти през черните си коси и поглъщаше Сузи с поглед. Когато улови моя поглед, той ми намигна. И аз бързо отместих очи.

— Ти не го харесваш, нали? — Сузи отпусна рамене.

Мамка му! Да разваля рождения ден на приятелката си беше последното нещо, което исках.

— Ти си най-добрата ми приятелка — казах възможно най-убедително. — И Димо̀ е супер. Гащичките са секси. Със сигурност ще ти стоят много добре.

С крива усмивка Сузи уви подаръка в хартията.

— Е, добре — тя тръсна глава и къдриците й се разпиляха отново. — Идвай да се веселим.

Такова беше и моето намерение. Твърдо бях решила да се забавлявам. А и вечерта беше като по поръчка.

Сузи беше поканила половината випуск, бандата на Димо̀ и още няколко души извън училище, така че бяхме доста голяма група.

Огънят беше запален. С пукане и пращене съчките лумваха една след друга. Златисти искри прехвръкваха в тъмнината, по Елба се носеха кораби. Малко по-късно вълните заляха пясъчната ивица.

Пекохме месо на грила, наденички и картофи, увити във фолио, и по някое време Димо̀, наричан още д-р. Но, събра бандата си. Барабанистът и китаристът щяха да са абитуриенти следващото лято, а двете болни сестри бяха от XI с, паралелката, съседна на нашата. На едната, Дьорте, изсушена като скумрия блондинка с безброй пиърсинги, Сузи даваше уроци по математика. Чрез нея тя се беше свързала с групата. Музиката на тази група беше някакъв безумен микс между „Лекарите“ и „Герои на револвера“6.

Бандата обичаше силното, високо свирене, „галактическо“, както би казала Сузи. И ето че сега акордите прогърмяха в нощта. Димо̀ коленичи с бас китарата си, дръпна струните и започна да пее, като отметна коси.

„Ще експлодирам, ще стана на парчета, когато с теб ще подлудявам цялата планета…“

Когато болните сестри се включиха — „ще експлодирам, ще експлодирам, ще експлодирам…“, Сузи, с вихрено въртящите си във въздуха ръце, наистина приличаше на ракета преди изстрелване. Себастиан ме хвана за ръката, нещо ми шепнеше в ухото, но не можех да разбера какво, на едно повалено дърво се беше облегнал бащата на Сузи, вплел ръце една в друга, с отнесено изражение на лицето, и за един кратък, безумен момент в мен се появи усещането за déjà vu, сякаш този момент го бях изживявала вече веднъж.

След пет парчета и бурен аплауз д-р Но и болните сестри завършиха своето шоу на открито и малко по-късно започнахме да танцуваме под музиката от уредбата. Димо̀ беше направил добро смесване от хип-хоп, техно и рок. Имаше и няколко стари хевиметъл парчета от седемдесетте. И аз като Сузи си събух обувките. Деряхме се на парчето „Параноя“ на Блек Сабат, коленичехме един пред друг, а когато Димо̀ пусна песента на Хайди от анимационния сериал да гърми от колоните, нещо като бонус за рождения ден, ние със Сузи станахме неудържими.

„Хайди — пееше с пълен глас Сузи в съпровод от див кикот. — Хайди, твоят свят са планините! Тъмните сили, зелените ливади, облени от слънцето, Хайди, Хайди, ти имаш нужда от това, за да си щастлива…“

Приятелката ми ме хвана за ръцете и ме завъртя в кръг, докато огънят, лампионите и преминаващите кораби се свързаха в един бръмчащ сателит, който се въртеше около главата ми.

Ние крещяхме „Холахидихолахиди“ и когато прегърнати се строполихме в пясъка, Сузи ме целуна по устата и ми каза, че умира от щастие.

С ъгълчето на окото забелязах как Себастиан ни снима. До него стоеше Димо̀ и се смееше, и този път изглеждаше, че просто се радва, че Сузи се чувства добре. В този момент почти ми стана симпатичен.

Беше вече доста късно, когато ние, в една вече по-малка групичка, седнахме пред огъня върху надуваеми дюшеци и увити в топли одеяла. Себастиан седеше зад мен и ме беше обгърнал с ръце, а Сузи беше сложила глава в скута на Димо̀. Аарон беше донесъл „Black Stories“, серията игри на карти със страховити загадъчни истории, които трябваше да се разрешават с отговори „да“ или „не“.

Точно ставаше дума за един мъж, който пътувал обезглавен по улицата. Аз извиках напосоки, че мъжът е бил на мотор, Себастиан продължи, че става въпрос за нещастен случай, и накрая Димо̀ разреши загадката. Един камион, пътуващ пред мотоциклетист, бил натоварен с метални плочи. Когато мотоциклетистът решил да го изпревари, една от плочите се изхлузила и му отделила главата от тялото.

— Отвратително — каза Сузи. — Не може да се каже, че е хубава смърт.

— Имам и друга — Димо̀ вдигна следващата карта. — Ромео и Жулиета лежат мъртви на пода. Около тях има парченца стъкло, а до тях — локва. Прозорецът е разтворен. Какво се е случило?

Стана изведнъж. Картините се нижеха във въображението ми като на филм. Помещението, облицованите с дърво стени, кристалният полилей минаваха — отново всичко се появи. Плюшеният зелен килим, покривката с ужасните цветенца. Фигурата над мен, която усещах, без да виждам. Аз самата на пода, скимтяща, умоляваща.

„Дявол го взел!“ Свих юмруци. Не исках да си спомням. Беше такава хубава вечер, чувствах се супер — защо да мисля за цялата тази гадост?

Ръцете на Себастиан галеха косите ми, другите около мен се надвикваха, докато намерят решението на загадката. Ромео и Жулиета бяха две рибки в аквариум, който беше на перваза на прозореца. Една котка се промъкнала през него и бутнала аквариума, който се счупил.

Измъкнах се от прегръдката на Себастиан и измърморих, че трябва да отида до тоалетната. Тук, разбира се, обществени тоалетни нямаше, затова се шмугнах в храстите, а като излязох, вместо да се върна при другите, тръгнах по брега в обратна посока срещу течението. Иззад дърветата просветваше върхът на Витенбергския фар. Беше станало доста по-хладно и ветровито, но беше хубаво да усещаш чистия въздух. Усещах го в дробовете си, вдишвах го и с всяка крачка отблъсквах натрапчивите мисли. Колко често Яне повтаряше, че никога не бих могла да върша нейната работа. Ако бях терапевт, щях по всяка вероятност още на третия сеанс да започнала се карам на пациентите, че се оплакват, и да ги накарам да се стегнат. Точно това правех сега със себе си.

Първите метри извървях, тупайки здраво по пясъка. Краката ми оставяха следи в него. Имаше отлив. Луната беше бледа и полупълна и водата се беше отдръпнала толкова, че камъните на вълнолома се издигаха от реката като огромни черни езици. Там, където беше залят от водата, пясъкът беше безформен и проблясваше като течен живак. Отново си спомних за татко, който по време на разходките ми беше обяснил какво са приливите и отливите.

„Едно време хората нямали представа, как се образуват приливите и отливите“ — разказваше ми той. — Сега вече се знае, че това явление е свързано с притеглянето между Земята и Луната. Гравитацията на Земята притегля Луната. Гравитационната сила на Луната пък притегля Земята. Между тези две гравитационни сили се образуват приливите и отливите.

— А какво е гравитацията? — попитах го аз. Сигурно съм била на осем години и просто не съм можела да си представя какво има предвид.

— Гравитацията — обясни татко — действа така, сякаш Земята и Луната са свързани с невидима лента.

— Значи са нещо като едно цяло ли? — пак попитах аз. — Макар че са толкова далеч една от друга?

Баща ми кимна, а на мен това ми се стори много тъжно.

Потънала в мислите си, се спрях. Полека-лека взех да се чувствам много по-добре. Разходката беше тъкмо това, което ми беше нужно. Бях се успокоила и отново страхът от кошмара ми се стори смешен.

Божичко, кога се беше случило? Преди десет дена или преди две седмици?

Огледах се. Малкият фар беше само на метри от мен. От няколко години той беше обявен за исторически паметник и според татко се числеше към най-старите фарове, построени от стомана. Но аз намирах в него нещо приятелско, нещо, което ми вдъхваше радост. Горната му част беше боядисана в червено и бяло, но в долната беше оцветен като морето при Зюдзее, в синьо и с много пъстроцветни рибки. Разбира се, знаех, че вече е изрисуван и с всякакви графити, но в тъмнината те не можеха да се видят добре. Само светлите прожектори на кулата просветваха в тъмното като бдителни очи.

Плажът около мен изглеждаше опустял. Грамадните дървета се издигаха черни до небето, а в далечината като малки точици виждах да блещукат светлините на пристанището.

Нямах представа, колко време беше минало, но ако не исках да се притеснят за мен, трябваше лека-полека да се връщам обратно.

Вместо това продължих да вървя още малко. Малка пътечка опасваше фара. Вдясно се разклоняваше един туристически път, оттук можеше да се стигне до Ведел. Мен обаче ме влечеше напред към малкото заливче под скалите. Тук растяха няколко дребни, обрулени от вятъра храсти. Клоните им се протягаха като змийчета във въздуха. Малко по-нататък, съвсем до брега, гореше огън, край който седеше някой.

Когато различих кой е този някой, дори не се изненадах. Напротив, стори ми се напълно логично.

Той се извърна към мен и остана да седи неподвижен, докато не застанах точно пред него. С ръце в джобовете на коженото яке и леко наклонена глава той погледна нагоре към мен. Черните коси падаха на челото му и пламъците хвърляха сенки върху бледото му лице. До него, върху разстлан спален чувал лежеше раница. Той я взе, сложи я настрани и ми посочи освободеното място.

— Седни — каза. И сетне добави: — Сега вече имам име. Нали него искаше да знаеш?

Седем

Седяхме толкова плътно един до друг, сякаш малкият плаж беше претъпкан с хора. Но нямаше никой, освен нас двамата. Коленете ни се докоснаха.

„Туптенето на сърцето ми“, помислих си. Беше навсякъде, във връхчетата на пръстите, в стъпалата ми, в сгъвките на коленете. В гърдите.

— Името ми е Луциан — изрече той много тихо, много бавно, сякаш задаваше някакъв въпрос.

Гледаше ме отстрани, отново с този напрегнат и търсещ поглед, който така ме беше объркал и при срещата ни на битака. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше и коляното му притисна моето малко по-силно.

— А ти коя си?

— Ребека.

Искаше ми се да кажа нещо повече и най-вече да разпитвам. Но главата ми се беше изпразнила. Някакво подобие на думи блещукаше някъде, но не можех да направя свързано изречение, да подредя думите така, че да имат някакъв смисъл. Някъде изпищя птица, див пронизващ крясък, ние потреперихме, същата тръпка премина и през коленете ни, те се отдалечиха едно от друго, после пак се намериха.

Да докосвам Луциан, да се опирам в него, дори и с тази малка частица от тялото си, беше единственото, което имаше някакъв смисъл.

— Това е толкова… странно — чух се накрая да казвам. — Би трябвало да бягам от теб.

— А вместо това тичаш след мен. — И устата му се разтегна в онази крива усмивка.

— Глупости!

Ядосах се, че с тези глупави приказки прекъсна необикновената магия, но едновременно почувствах и облекчение.

— Не — казах натъртено аз, — изобщо не знаех, че си тук!

— А какво правиш тук тогава?

Тонът му беше насмешлив, но после се прокрадна и нещо друго.

— Моята най-добра приятелка днес има рожден ден — промърморих. — Партито е хей там — посочих в тъмнината наляво.

— А ти? Ти не празнуваш ли? — Погледът му се плъзна по лицето ми.

Забавляваше ли се? Или беше любопитен? Или пък арогантен? Не можех да го разбера. Гледах бледата кожа, големите очи с тъмни сенки под тях, изпъкналите скули, устните, които сега се разтегнаха във въпросителна усмивка.

— Стоп! — казах и поклатих глава. — Сега е мой ред да питам. Ти какво правиш тук? Къде са твоите хора?

— Всичко, което имам, е тук — отвърна той.

Държеше един камък и го въртеше между тънките си пръсти.

— Престани с тези глупости! — Сама се изплаших от толкова много гняв в гласа си. — Престани с всичко това. Не искам да играя тази игра. Искам да знам кой си! Окей? Не вярвам да е толкова трудно. Да ти покажа ли как става?

Поех дълбоко въздух:

— И така. На шестнайсет години съм и уча в Алтонската гимназия, в единайсети клас. Живея, както вече знаеш, на „Райнвилетерщрасе“ 9. По обяд, както също вече ти е известно, ходя често с приятелите си в снек бистрото „Doris Diner“, където неотдавна се беше измъкнал, без да си платиш сметката. Няколко пъти в седмицата ходя на плуване, което също не ти е безизвестно.

И когато се качвам на метрото, обикновено си купувам билет. Виждаш ли? Всичко е съвсем просто.

Стрелнах го с поглед и веднага усетих, че гърлото ми се свива. Чувствах, че не се справям със ситуацията, а не бях свикнала да е така.

— Е, Луциан, слушам те.

Той взе кичура коса, паднал на челото ми, между пръстите си и с много внимателно движение го прибра зад ухото ми. Когато връхчетата на пръстите му докоснаха кожата ми, и двамата отскочихме назад, сякаш ни удари електрически ток.

Погледът му стана тъжен и лицето му доби онова меко, уязвимо изражение както тогава на битака, но много по-осезаемо. Изглеждаше, сякаш стои върху тънък лед или сякаш между нас се е ширнало замръзнало езеро, а той стои на единия бряг, а аз на другия.

И изведнъж го почувствах — желанието му да дойде на брега, на който бях аз. Почувствах и страха му, че тънката ледена покривка ще се счупи и ще го въвлече в смъртоносната студена бездна. Беше налудничаво, но аз наистина усещах неговите чувства. Само мислите му оставаха скрити за мен.

Загледа се в ръцете ми, с отпуснати върху бедрата, обърнати нагоре длани. Изглеждаше, сякаш търси отговора в дланите ми.

— Не знам — отвърна беззвучно, — не знам кой съм.

Една искрица се откъсна от някаква цепеница. Издигна се във въздуха и угасна. Луциан се загледа след нея. После запрати във водата камъка, който бе държал в ръка.

Чух лекото изпляскване, после отново всичко стихна.

— Какво искаш да кажеш с това? — прошепнах.

— Точно това, което казвам. — Сега гласът му прозвуча гневно. — Бях под един мост. Някъде на пристанището. Това е последното нещо, което си спомням. Аз… аз бях гол. На няколко метра от мен спеше някакъв скитник. До него стоеше количка от супермаркета, пълна с вехтории. Старо палто, чифт панталони, един пуловер, износени ботуши. Облякох ги. И побягнах. По едно време се намерих под твоя прозорец. После прозорецът светна. — Той ме погледна в очите. — Е, как ти се струва всичко това?

Наведох глава.

— Не особено хубаво.

Което беше чиста заблуда. Всъщност си умирах от страх.

— Е, много добре — каза Луциан. — Значи намерихме нещо общо. Аз също го намерих доста… откачено, ако трябва да говоря с твоите думи. Не знам дали мога да ти се доверя. Не знам дори дали мога да имам доверие на себе си.

— А името ти? Луциан? — Вслушвах се как изговарям това име. Повтарях си го на ум, много пъти. Звучеше чуждо и мрачно, и меко, и красиво. Луциан. Името му подхождаше.

— Откъде го имаш? — попитах.

— Измислих го — отвърна той. — Липсва ми презимето и подходяща възраст. Как мислиш? Колко години би ми дала?

Може би трябваше да прозвучи като шега, но аз не го възприемах така.

Колко невероятно, мислех си и се опитвах да смеля думите му. Що за усещане трябва да е това — да не знаеш кой си и откъде идваш? Какво му оставаше, ако всичките му спомени бяха изчезнали — за родители, братя, сестри, приятели? За приятелка?

Последната мисъл сякаш ме жегна, кратко и силно. Несъзнателно задържах дъха си.

— И никой… не те е потърсил?

Огънят изпращя. Луциан беше вперил поглед в пламъците и вдигна рамене.

— Не знам.

— Защо не отиде в полицията?

— Вече бях там. — Луциан бутна един запален въглен обратно в огъня. — Макар и не доброволно. — Дрипите на вехтошаря не ми бяха много по вкуса, така че си набавих други. В магазина „втора ръка“ имаше доста богат избор и след като извадих късмет при първия опит, се надцених. И когато поисках да си тръгна от пасажа с няколко тениски и бельо, ме изловиха. За съжаление полицаите не се показаха особено отзивчиви. Повече ми задаваха въпроси, отколкото да отговарят на моите.

Преглътнах. Имаше предвид магазина „втора ръка“ на Шанцата ли? Същия, в който бяхме ние със Сузи? Не се реших да го попитам.

Луциан гледаше дланта ми. Проследих погледа му и отново забелязах нещо странно.

Той събра длани в юмруци и ги пъхна в джобовете на коженото си яке.

— Подслонът в полицията също не ми се стори особено привлекателен — продължи той. — И затова реших да изчезна.

— Избягал си?

— Би могло да се каже.

Бях слисана.

— Как го направи?

Той се усмихна криво.

— Нямам представа. Когато момчетата се обърнаха с гръб, аз духнах. Стана съвсем лесно.

Спомних си за деня, в който Луциан се беше измъкнал от „Дорис“. В неговите гъвкави, пъргави движения имаше нещо почти призрачно.

— А къде… къде живееш сега? — попитах подозрително.

— И тук, и там.

Луциан прокара ръка по спалния чувал, който вероятно също беше отмъкнал отнякъде. Гласът му звучеше уклончиво. Беше ясно, че не иска да ми каже нещо повече от най-необходимото.

— А от какво живееш? — Сетих се за съвета, който ми даде зеленокосата келнерка. — Сигурно излизаш с номера от нашия снек и другаде?

Погледна лукаво.

— Да не те е грижа — каза. — Не знам на колко съм години, но мога да преценя, че съм достатъчно голям, за да се оправям. Днес ще нощувам тук.

Той вдигна глава нагоре. Луната беше се издигнала още по-високо и звездите светеха още по-ярко.

Луциан обърна лице към мен.

— А сега си пак ти на ред — каза той усмихнато. — Между другото, наистина те гледах, докато плуваше. За световно ли тренираш?

Засмях се.

— Не, определено не. Няколко години бях в клуба. Но беше изнервящо, сега тренирам за себе си. Искам някога да преплувам езерото Насименто.

— Кое да преплуваш?

— Това е едно езеро в Калифорния. Баща ми живее там.

— Доста далечко. Колко често виждаш баща си?

— Винаги когато идва тук.

— А ти често ли ходиш при него?

— Не много — изкривих лице. — За да съм точна, изобщо не ходя при него.

— Че защо?

Поколебах се.

— Заради мащехата ми — промърморих.

— Зла ли е?

И отново това тихо хихикане.

— Лошо момче — направих физиономия. — Естествено, че не. По-скоро… мисля, че е ревнива.

— Ревнива ли? — Луциан огледа лицето ми. — Защото ти си най-красивата при седемте джуджета, зад седемте планини?

Побутнах го.

— Вече знам кой си — моето огледалце на стената!

Засмях се, но в същото време усетих, че се изчервявам.

Никога не съм била силна в комплиментите, а сега пък съвсем.

— Това с мащехата — казах бързо, — то по-скоро има връзка с истинската ми майка.

— Това не го разбирам.

— Ами тази история е малко по-дълга.

— Разкажи ми я. — Луциан се облегна и скръсти ръце зад главата си. — Аз имам време.

— Моите родители никога не са били истинска двойка — започнах аз колебливо. — Майка ми е лесбийка. С баща ми са били приятели още от малки. Ходели са заедно на училище, а и по-късно били неразделни. Тя казва, че били нещо като сродни души. Все пак на майка ми й се дощяло да си има дете. И баща ми изпълнил нейното желание.

— Значи си била желано дете — каза Луциан. Сега очите му се смееха.

Погледнах го учудена.

Това наистина беше така и сама не бих могла да го изразя по-добре. Не знаех вече какво трябва да кажа. Бях смутена и объркана и се чувствах така, сякаш разкривах нещо от себе си, с което сама не бях съвсем наясно.

— И защо са се разделили? — попита сега Луциан. — Сигурно баща ти е изчезнал, щом е изпълнил желанието й?

— Луд ли си? Разбира се, че не! — Погледнах го възмутено. — Баща ми се е радвал толкова, колкото и майка ми. Гледали са ме заедно. Първите години дори живееше с нас. Изнесе се, когато майка ми се запозна със своята приятелка Патриция. Струва ми се, усещаше, че е нещо сериозно. Но го прие спокойно. Въпреки всичко се виждахме постоянно. А и за Патриция не беше проблем, че родителите ми бяха толкова близки. — Въздъхнах. — Ситуацията стана трудна, когато баща ми се влюби.

— Трудна за кого? — Луциан ме гледаше изпитателно. — За теб? Или за майка ти?

— Не — поклатих глава. — Всъщност… — замълчах. — Много е сложно.

— Опитай се да го изразиш. — Очите на Луциан отново се смееха.

Зарих глава в ръцете си, опитах да пренебрегна ударите на сърцето си и да намеря точните думи. Що се отнася до Мишел, майка ми никога не беше крила мнението си. Тя подиграваше баща ми с неговата калифорнийска кукла Барби, докато не се намеси Врабеца, която смяташе, че майка ми прекалява. А с Мишел винаги е била много учтива. Мишел обаче…

Въздъхнах.

— Майка ми изобщо не харесваше татковата приятелка — казах накрая аз. — А татковата приятелка пък не успя да приеме нашите… семейни отношения. Смяташе за болестно състояние, че майка ми е лесбийка и въпреки това е искала да има дете. Но това не беше истинската причина. — Преглътнах. — Смятам — продължих тихо, — че татко просто никога не е преставал да обича майка ми. И си мисля, че Мишел го е усетила. Във всеки случай правеше живота му ад, когато искаше да ни види, и след време успя да го убеди да се върне с нея в Америка.

Луциан повдигна вежди.

— Значи все пак се е изнесъл.

Отговорът му не прозвуча подигравателно, но аз се разгневих.

— Не, не е — възпротивих се аз. — Пишем си по интернет, той редовно идва да ме види и някой ден аз също…

Млъкнах. Защо всичко, което казах, прозвуча, сякаш защитавам баща си?

— Нещо не схващам — казах. — Разказвам ти цялата си семейна история, а ти…

Луциан замълча за момент.

— С удоволствие бих направил същото — довърши той изречението ми. — Но се боя, че ще трябва да те разочаровам. — Той ми смигна, но това ми подейства натоварващо. — Кой знае? Може би някоя зла мащеха ме е омагьосала и ми е откраднала паметта?

Погледът му отново падна върху малкото слънце, което татко ми беше подарил за първия учебен ден. Гузно, като хванат на местопрестъплението, той отмести поглед и грабна един клон, паднал в пясъка.

— Откъде знаеше какво е написано на медальона ми? — попитах шепнешком.

Луциан рисуваше малки кръгчета в пясъка, после хвърли клона в огъня. Той изпращя и пламъците се нахвърлиха лакомо върху новата храна. След няколко минути погълнаха дървото.

— Не знаех — каза ми той.

— Което и за миг не мога да повярвам — избухнах аз. — Ти дори го преведе на английски. Баща ми говори на английски с мен. Но ти не познаваш баща ми, нали? Или? — Изведнъж сърцето ми отново заби силно.

— Не — отвърна Луциан, — не познавам баща ти. Иначе изобщо нямаше да те питам за него.

Въпреки че въпросите пареха на езика ми, нямах повече сили да се ровя. Всичко това беше толкова объркващо, толкова болезнено, толкова… различно. Обгърнах с ръце коленете си.

Гледахме мълчаливо как огънят догаря. Беше застудяло. Отдясно към нас се приближаваше кораб. Беше товарен кораб, голям и черен. Той бавно се плъзгаше по тъмната река.

— Наистина ли няма нищо, за което да си спомняш? — попитах тихо. И след като не получих отговор, продължих: — Неща, които обичаш? Музика? Книги? Нещо друго?

Корабът приближи. Той разплиска вълните към брега и студен полъх премина през косите ми.

— И изведнъж се появи кораб — чух Луциан да казва. Гласът му беше колеблив. — Беше само за Макс и той пътуваше с него ден и нощ, седмици, почти година до мястото, където живееха диваците. И когато пристигна там…

— Престани — процедих аз, — престани с тази история.

— Но защо? — Луциан ме гледаше спокойно. — Ти ме попита за книги, които ми харесват. Тази, която разказвам, е от тях. Преди няколко дена я открих в една книжарница. Казва се…

— … „Там, където живеят диваците“ — довърших неговото изречение. — Знам тази книга. Беше ми любимата в детството.

— Ето, видя ли? Значи намерихме нещо общо.

Той се разсмя, а на мен цялото ми тяло се разтресе от възбуда.

— И какво харесваш още? — попитах.

Луциан вдигна ръка. Погали ме по бузата толкова нежно, че почувствах мъха на кожата си по неговите пръсти.

— Теб — каза меко той. — Харесвам теб. Когато си близо до мен, се чувствам добре.

Корабът беше отминал. Гледах след него как пътува по тъмната река, нагоре срещу течението, към морето.

Когато отново се обърнах към Луциан, на лицето му се беше появила усмивка.

— Търсят те — съобщи той.

— Моля?

— Телефонът ти.

Стресната затърсих из чантата си. Наистина, звънеше моят джиесем. Много силно. Изобщо не бях разбрала. Извадих го и погледнах светещия дисплей._„Яне“._ По дяволите! Изключих и уплашена си погледнах часовника. Два и половина. Ужас, ужас, ужас! Мамка му.

После чух и гласовете. Далечни, но викаха името ми. Разпознах Себастиан. Сузи и… Яне! Гласът й беше пронизителен, изпълнен с паника дори от разстояние.

— Трябва да изчезвам — прошепнах, скочих и хванах ръката на Луциан. Беше гладка и мека като коприна и ми даде сила.

„Когато си до мен, се чувствам добре“.

Този път не го каза, но аз го почувствах.

— Искам пак да те видя — издумах. — Трябва да те видя отново. Непременно. Кога? Къде?

Гласовете се чуваха все по-близко, някой изхлипа, дочух думата „полиция“.

Луциан се отдръпна, трепвайки. Изведнъж заприлича на диво животно, готово за скок.

— Няма да е добре да ни видят заедно — каза бързо. — Никак.

Гласовете се приближиха още повече. Луциан се отскубна от ръката ми и в същия миг почувствах студенина. И усещането на празнота отново се появи в гърдите ми, болезнено, като отворена рана. Погледнах Луциан в очите. Сега лицето му наистина приличаше на огледало. Четях усещанията си в него.

— Хелоуин — казах бързо. — Има бал. Бал с маски. Клубът се казва „Зли и опасни“, на четвъртия етаж в големия бункер, точно до Хамбургската катедрала. Моля те, ела!

Гласовете бяха вече съвсем близо. Кънтяха в ушите ми уплашени, изпълнени с паника.

Луциан вдигна ръка и ме погали още веднъж по бузата.

— Ей сега ще се появят.

После се обърна, взе си нещата и потъна в тъмнината. Аз се затичах в обратната посока, откъдето идваха гласовете. Студенината не ме напускаше, само бузата ми, която беше докоснал, гореше.

— Тук съм…

Когато застанах пред майка ми, тя цялата трепереше.

— Ребека! Къде беше? Добре ли си? Звънях ти толкова пъти! Никаква връзка. Когато най-сетне те набрах, затвори. Мислех, че…

Яне се разплака. Бащата на Сузи, който стоеше зад нея, сложи ръка на рамото й.

— Добре съм, мамо — измънках гузно и погледнах крадешком Себастиан, който ме гледаше със свъсени вежди. Сузи, която стоеше до Димо̀, дъвчеше кичур коса и отбягваше погледа ми.

— Добре съм — повторих малко по-високо. — Бях просто… просто се разхождах.

Яне ме зяпаше с отворена уста.

После замахна и ме зашлеви с длан по бузата.

Осем

Бях под домашен арест. За пръв път в живота си. Никога досега майка ми не беше губила самообладание и никога преди не ме беше удряла. Яне мразеше насилието и не признаваше наказанията. Но разбира се, и аз рядко й давах повод.

Приличах изцяло на нея. Не взимах дрога, не се напивах до безсъзнание по разни партита и ако някоя вечер закъснеех (което се случваше рядко), й се обаждах. Когато имах някакви проблеми, които не можех да реша сама (което също се случваше рядко), тя винаги ме подкрепяше. До вчера.

Окей, наистина беше станало страшно късно. Бях напуснала партито, без да кажа дума, посред нощ, на безлюдния бряг на Елба. Със сигурност и другите са се опитвали да се свържат с мен. Листата с „неприети повиквания“ беше пълна: Сузи, Себастиан, Яне бяха опитвали многократно. По всяка вероятност на мястото, където се намирах, не е имало обхват и явно са се побъркали от притеснение. Само преди няколко дена някакъв сериен убиец се беше погрижил да създаде работа на вестниците, а пък миналата седмица в гората край Елмехорн беше намерен трупът на малко момиче. Можеше и на мен да ми се е случило нещо, да, бях наясно и много съжалявах. Но трябваше ли Яне да ме третира като някаква престъпница? В колата тя отново ме заразпитва какво, по дяволите, съм правила толкова време. И ако тонът й не беше толкова невероятно остър, може би щях да й кажа истината. Вместо това отново заразказвах историята с разходката, при което тя стисна устни и впи нокти във волана. Като се върнахме у дома, обяви наказанието.

До края на октомври трябваше след училище да се прибирам веднага вкъщи, и то по най-прекия път. Никакви партита, никакви излизания за шопинг със Сузи, дори плуването ми беше забранено. Ако не бях толкова нерешителна, сигурно щях да й се изсмея. Беше направо налудничаво. Моята отворена, с широки разбирания майка психолог, изведнъж започна да се държи като всички други родители, от които инак и двете се дразнехме. Най-лошото беше, че този път аз наистина имах проблем, с който бавно, но сигурно ставаше ясно, че не мога да се справя. Но в случая Яне беше последната, на която бих се доверила.

Освен това, ако Сузи я хванеха истериите и се разприказваше, майка ми наистина щеше да приеме Луциан за психопат.

Говорих със Сузи и Себастиан и им разказах същото като на Яне. Естествено те не повярваха и дума. Сузи ме врънкаше с въпроси, но и тя намираше реакцията на Яне за прекалена. Докато Себастиан остана хладен и сдържан.

В неделя се окопах в стаята си и прекарах времето, като търсех в интернет актуални обяви за изчезнали. Във Вестервалд малко момиченце не се беше върнало от училище. Млада жена търсеше годеника си. Младеж на петнайсет, червенокос, атлетичен, беше избягал от вкъщи. И това беше само началото. Мрежата гъмжеше и от чуждестранни регистрации на загрижени членове на семейства. Във всички възможни държави изчезваха хора. Някои съобщения бяха нови, други от много отдавна. Но не намерих нито едно, което поне приблизително да съответстваше на личността на Луциан. След няколко часа се отказах и си легнах обезкуражена. Не ставаше и дума да заспя, не бях и гладна, вместо това мислите ми кръжаха все около него.

Луциан.

Никога досега не се бях чувствала толкова изтощена и същевременно толкова неспокойна.

За да се разсея, се вглъбих в книгата на моя прадядо. Чудно, но беше тъкмо това, от което се нуждаех. Първо прегледах отгоре-отгоре критиките в приложението. Стилът му беше интелигентен, духовит и забавен и когато пускаше стрелите си, никога не го правеше директно, а по много фин начин. Успяваше да накара читателите да се разсмеят. Много добре разбирах защо се е издигнал толкова високо като журналист.

Вероятно само онези, чиито произведения прадядо ми безжалостно е сривал със земята, са гледали на него с други очи.

Също така безпощадно той описваше и собствения си живот. Уилям Алекс Рийд бил единствено дете, баща му бил хирург и директор на санаториум. Когато прадядо ми станал на три годинки, майка му умряла под скалпела на собствения му баща при несполучлива операция. Моят прадядо коментира с думите, че мъжете в неговата фамилия никога не са били дарявани със занаятчийски умения и че Храбрият шивач, както той титулува баща си, преди всичко се упражнявал в пиянското изкуство.

Но той, пишеше прадядо ми, наистина бил само облагодетелстван от всичко това. Как иначе щял да има всички тези възхитителни бавачки и на първо място онази прелестно красива французойка, с която в нощта на четиринайсетия си рожден ден бил загубил своята девственост? Казвала се Лусил и освен огромните й гърди той оценявал като предимство звучния й акцент. „Четенето след това“, така беше нарекъл разказите, които му четяла Лусил и му разкривала света на книгите.

Книгите и жените останали главната тема в живота му.

Като юноша прадядо ми харесвал произведенията на Чарлс Дикенс и Луис Карол. По-късно дошъл редът на Едгар Алън По, Жул Верн и още на Х. Г. Уелс, с когото били близки приятели.

В тези години прадядо ми си бил извоювал вече име на литературен критик и между другото пишел и за един вестник в Лос Анджелис, както и за „Ню Йорк Таймс“. Животът му по това време изглежда се е състоял предимно в това да се забавлява по различни партита с известни журналисти и други величия на културния свят.

Той прекарал няколко години в Европа, забавлявал се още повече, срещнал се с още по-големи величия в Лондон, където заел своята длъжност в „Таймс“. А после срещнал жената на своя живот. Написал го е буквално така.

Обрисувал я е само с няколко изречения, но те звучат поразително сериозно.

За пръв път, пише той в книгата си, трябваше да преживея това, което се казва „да искаш да умреш от любов“.

Младата англичанка му е дала всякакво основание за това, когато в нощта преди сватбата го напуснала заради друг мъж. Прадядо ми не посегнал на живота си, но явно се убедил в правотата на циничното си отношение по темата живот и любов. Което не го спряло да има безброй любовници, а и почти толкова жени.

Достатъчно по темата „любовна мъка“, помислих си, и запрелиствах към последната част на книгата. И там се натъкнах на снимката на баща ми. От коя съпруга на прадядо ми води семейната нишка, не можех да разбера, но снимката моментално ме заплени.

На нея беше баща ми като малко дете, което седеше до прадядо ми на един кей и ловеше риба с въдица. Клечаха рамо до рамо, слети с природата около тях.

В края на книгата той споменава баща ми и на това място, както и след него, имах чувството, че прадядо само в няколко реда разкрива нещо от себе си, което в останалата част от книгата прикрива зад своя цинизъм.

В своя внук Алек отново намерих нещо, което аз самият бях изгубил, извечната вяра да бъдеш обичан за това, което си.

Знаех какво е имал предвид. Моите родители, а също и Врабеца, ми бяха предали това чувство и то беше като броня срещу всичко, което можеше да ме нарани, надеждна и непробиваема.

Въпреки партитата, известните личности и успехите в същността си моят прадядо е бил твърде самотен човек, поне в моите очи.

Оставих книгата да падне от ръцете ми. Навън започна да вали. Сякаш прозрачен воал, изтъкан от най-фини нишки, се стелеше от небето. Времето се беше променило. Гледах през прозореца и си мислех за Луциан. Изведнъж осъзнах, че всъщност изобщо не бях преставала да мисля за него; дори и в последните часове, докато четях книгата, той стоеше свит в едно ъгълче на мозъка ми.

Погледнах към пристанището, към Елба, сива като небето. Въздух и вода се сливаха, изглеждаха така, сякаш някой ги беше обезцветил.

Къде ли се намираше сега? Какво точно правеше? И къде ли ще прекара тази нощ? Мислите ми се върнаха към срещата ни при огъня. Беше невероятно, безумно. Такива неща не се случваха. Но все пак ми се беше случило и все едно какво си мислех, усещах, че е истинско.

Затворих очи, за да мога да си го представям по-добре; овалното лице, тъмната коса, дълбоките сенки под очите.

Харесваш ми. Когато си близо до мен, се чувствам добре.

А когато не бях до него? Към кого в миналото е имал такива чувства? Какви хора са били около него и кои са го наранили?

И най-вече защо не можеше да си припомни нищичко?

Сетих се за една статия от вестник, бях я чела преди няколко години. Пишеха за мъж, който се събудил на плажа и нямал никакви спомени. Бил гол и не продумвал дума, но в психиатрията изведнъж засвирил виртуозно на пиано. Яне предполагаше, че е преживял голям шок и се е опазил физически само защото е пропъдил спомените. Какво беше се случило после с този мъж и какво точно се е криело зад неговата история, така и не научих.

А Луциан? И той ли е изживял шок? Все едно, случаят беше подобен на този с мъжа от Англия — събудил се на брега. Гол.

Гол означаваше не само без дрехи. А и без име, без адрес, без собствен живот.

Как всъщност се казваше Луциан? На колко години беше? Какъв е бил животът му, който не помни? И най-важното — каква връзка трябваше да имам аз с всичко това? Защо не ме напускаше усещането, че играех някаква роля, въпреки че и при най-добро желание не можех да си обясня каква?

Замислих се за илюстрованата книжка с Макс и диваците, от която Луциан цитира текста, дума по дума. Дали наистина я беше открил в книжарницата? Или разиграваше някаква сценка пред мен, но защо?

Изведнъж ме хвана яд, че не му дадох номера на джиесема си. До този бал с маски имаше още седмици, а и бог знае дали изобщо щях да отида на него. Но пък знаеше адреса ми. Знаеше къде живея, къде се отбивам. Ако наистина искаше да ме види, можеше да ме намери.

Не е добре да ни виждат заедно.

Това беше казал, когато гласовете се приближиха. Тогава изобщо не се замислих. Чак сега осъзнах какво точно означаваше.

От какво се страхуваше? Ако наистина беше загубил паметта си, значи нямаше нищо, което да крие.

Изведнъж всичко ми се стори изцяло сбъркано. Никой, който е загубил своята памет, не би се държал така! Така можеше да се държи само човек, който по някаква причина се чувства виновен.

Сетих се за Сузи, която предполагаше, че може да е някакъв психопат.

Психопатите стигаха далеч, твърде далеч, бях го чела и винаги го намирах ужасно. Може би се беше осведомил за някои неща от моя живот, а собствената си история просто я беше измислил? Но можех ли да се заблуждавам до такава степен по отношение на даден човек?

Стреснах се, когато неочаквано по коридора чух стъпки, първо тихи, после по-силни, приближаваха се все повече, докато накрая спряха пред вратата ми. За момент стана тихо, после видях дръжката бавно да се движи надолу. Придърпах одеялото на гърдите си и се обърнах към стената.

— Ребека?

Беше Яне. Вдъхнах парфюма й и усетих нейното присъствие в стаята. Сигурно стоеше на вратата и гледаше към мен.

Цялата се напрегнах, толкова силно се стараех да остана неподвижна.

„Изчезвай — казах гневно наум. — Махай се. Само ме остави на мира.“

Гневът ми се беше загнездил дълбоко в мен, толкова дълбоко, колкото изобщо беше възможно. Майка ми ме беше ударила по лицето пред моите приятели. Беше ми наложила домашен арест. И което беше най-лошо — не ми вярваше.

Как можеше да ме предаде точно в момента, в който аз наистина имах нужда от нея? По някакъв начин чувствах, че и тя се пита точно същото, и се наслаждавах на гузната й съвест. Заслужаваше си го.

Яне си тръгна, без да каже дума.

Когато вечерта отново се промъкнах в кухнята, чух майка да плаче в спалнята. Врабеца тихо й говореше нещо. Не разбирах думите, но останах да слухтя до вратата, докато риданията на Яне не стихнаха. През нощта сънувах:

Плувах в едно езеро. Беше тъмно. Водата беше приятно хладна и усещах тръпки по кожата си, докато ръцете ми ме тласкаха напред, все по-далеч и по-далеч. Тъмната вода се разпенваше пред очите ми, блестящи капчици се пръскаха из въздуха като сребърни перли. Чувствах се безтегловна, плувах, без изобщо да се напрягам; беше като плъзгане, бях освободена от собствените си движения. Бях сама, но същевременно усещах, че имаше някой при мен, някой, когото не можех да видя, но който се плъзгаше по водата до мен. Над главата ми шумеше вятърът, а после започна да вали. Първите капки падаха някак колебливо и тежко, докато накрая цялата вода се раздвижи. Усещах вода навсякъде, тя ме заливаше с все по-силни барабанни удари и това прекрасно усещане, че имах някой до себе си, не ме напускаше, докато не се събудих от шума на дъжда.

Бавно, сякаш изплувайки от водата, осъзнах, че съм в леглото, че дъждът идваше отвън и че бях сама. Усетих го с една странна, обезпокоителна яснота, която ме изплаши. Отметнах завивката и тръгнах безшумно из смълчаната къща.

Горе на тавана още светеше. Изкачих се по витата стълба и внимателно отворих вратата.

Врабеца седеше на канапето и се усмихна, като ме видя.

— Готово — каза и ми тикна под носа трепкащото нещо, което току-що беше завършила. — Моята първа Sponglia beatificae. Какво ще кажеш?

Взех внимателно в ръце нежното гъбесто телце. То цялото беше от плетени бримчици и блестеше златисто. Бримчиците приличаха на пори, пропускащи въздуха и водата. Стори ми се, че тази малка гъбичка, която се гушеше в дланта ми, е сякаш наистина дишащо същество.

— Прекрасна е — казах.

— По този повод си измислих и една историйка — каза Врабеца. — Искаш ли да я чуеш?

И без да дочака отговора ми, тя измъкна от джоба на сакото си един намачкан лист, разгъна го и започна да ми чете написаното.

— Отдавна е известно, че в подводния свят има голям потенциал. Особено клас „гъби“, който е със символично значение. Гъбите са майстори в защитата срещу токсините, а техният генетичен код е много подобен на човешкия. От предполагаемите шейсет хиляди вида гъби на биолозите, занимаващи се с морска флора, досега са известни около пет хиляди. Едва наскоро беше намерена една изключителна находка: Sponglia beatificae, гъбата на щастието.

Засмях се. Гласът на Врабеца трептеше като пеперуда, току-що налетяла на нектар.

— За разлика от другите гъби от този вид — продължи да чете тя, — Sponglia beatificae притежава сетива, с които може да открива или да усеща предполагаемо щастливи моменти и щастливи места.

С магическа бързина и по напълно необясним начин тя се появява точно там и стимулира вниманието на участващите в дадената щастлива ситуация. Освен това химическата защита, която притежава тази гъба е специално насочена към тревожни и деструктивни мисли, в резултат на което, намирайки се в близост до нея, те нямат никакъв шанс да оцелеят.

Врабеца отпусна листа. Изглеждаше, сякаш гъбата на щастието беше избрала нея за гостоприемник7.

— Това е само мостра, трябва да поработя още по нея — каза. — Е, как мислиш?

— Мисля си, че може да запълни и някоя ниша в пазара — отвърнах, смеейки се. — Дали с тази гъба не могат да се почистват и тенджери? Тогава ще има не само идеалистично, но и практично приложение. А такова нещо се харесва на германците.

Врабеца направи гримаса.

— Окей. Дотук с елиминирането на деструктивните мисли. — Тя се наведе нежно над своето произведение. — Хайде съкровище, да се поупражняваме още малко — обърна се тя към гъбката.

Изкисках се.

— Като те познавам, мисля, че ще я усъвършенстваш за нула време.

Врабеца се протегна и се прозя.

— Може пък този път да се получи с изложбата — каза с надежда тя. — В театъра чух, че се търси наемател за арт ателие в Санкт Георг. Ще се опитам още утре да се занимая с това.

— Би било прекрасно. — Погалих още веднъж гъбката по златистата й повърхност, преди да я положа в ръцете на Врабеца. От години тя търсеше подходящо ателие, в което да подслони и изложи произведенията си. — Желая ти късмет — казах й.

В кафеза Джон Бой беше скочил на люлката. Цвърчейки, той ни наблюдаваше с черните си очички. Караше ме да мисля за домашния си арест.

Врабеца ми хвърли един от своите погледи.

— Добре ли си, затворничке? — добави.

Завъртях очи.

— Естествено. Може би ще трябва да кажа да ми изпратят от аптеката няколко хапчета за смаляване. Тогава ще се настаня до Джон Бой и Джим Боб зад решетките. Дали тези двамата знаят, че имат крила? И за какво служат?

На свой ред Врабеца се разсмя, но после изведнъж стана сериозна. Погледна ме с неспокойните си златистокафяви очи и със сбърчено чело. После ме погали по бузата.

— Не се сърди на майка си, Ребека. Точно сега тя изживява нещо.

„Аз също — помислих си. — Но не шамаросвам никого, нито налагам прекалени наказания.“

Сложих ръка на рамото й.

— Лекичка, Врабец! — казах.

— Лекичка, Ребека. Спокойни сънища.



Случките през следващите седмици не заслужаваха никакво внимание и тъкмо това ме влудяваше. Ако имах да върша нещо и ако животът ми течеше както обикновено, може би щях да мога да се отклоня от мислите си. А така непрекъснато се концентрирах върху себе си. Бях под домашен арест, но в същото време и мислите ми бяха арестувани в мен. Те ме довеждаха до амок, лишаваха ме от сън и от малкото самообладание, което все още притежавах.

Врабеца беше безмерно щастлива, защото след толкова търсене изглежда най-сетне беше намерила ателие. Тя ми разказваше за сдружението на художниците в Санкт Георг, което обитаваше една стара машинна фабрика и се наричаше „Хайката“. Художници от всички краища на Германия работели там в ателиетата си и един от тях действително се интересувал от пренаемане на неговото. Той пожелал да се срещне с Врабеца, все още необвързващо, но поне беше първа крачка.

Изглежда щастието са беше усмихнало и на Сузи. Това, че бях изчезнала от рождения ден, без да кажа, вече ми го беше простила. Както не можеше дълго да се гневи, така не успяваше да се справи и с това да се сърди дълго някому. Признавам й като голяма заслуга, че не направи повече опит да разбере какво се беше случило. Сузи ми се доверяваше, за разлика от Яне.

Междувременно Димо̀ беше намерил репетиционно помещение за — както се изрази Сузи — галактически нисък наем. За щастие това развитие на нещата държеше Димо̀ постоянно в състояние на еуфория, така че срещите им със Сузи преминаваха изключително в кръга на групата. Само веднъж се беше приближил опасно близко до сутиена й, и то към дясната страна, без подплънка.

— Пръстите му вече ме докосваха — каза тя и извъртя очи. — Беше абсолютно решен, когато джиесемът му иззвъня и собственикът на репетиционната му съобщи, че можем да отидем да подпишем договора. По дяволите, Беки. Смяташ ли, че предварително трябва да говоря с него. Но какво да му кажа? Какво би направила ти на мое място?

„Ако ме тормозят такива въпроси“, помислих си. Мъдрият отговор би бил вероятно, че Сузи трябва да си потърси приятел, за когото това щеше да е без значение. Но щеше ли тя наистина да се чувства по-добре? Много се съмнявах.

Отвърнах безпомощно:

— Бих изчакала, Сузи. Когато настъпи моментът, вече ще знаеш какво да правиш!

Сузи въздъхна, а аз се надявах този момент да се поотложи.

Единственото спасение в този период беше училището. Никога не бих повярвала, че ще мога да кажа такова нещо, но аз копнеех да отида там. За мой късмет учителят по испански ни бомбардираше с граматика и нови думи и за разлика от английския, трябваше системно да зубря по този език. По биология писахме контролно за влиянието на дрогите върху нервната система. Аарон, за подготовка, беше изпафкал през обедната почивка огромен тлъст джойнт и сега гледаше като хипнотизиран заек празния лист пред себе си. Шейла нервно дъвчеше химикалката си и наблюдаваше Себастиан, който беше навел глава над тетрадката и с бясно темпо изпълваше страница след страница.

Получавахме и тонове домашни по математика, а Тайгър ни даде една от своите специални задачи, която този път нямаше никаква връзка с Амброз.

— Изберете първото изречение от някой роман или разказ, което намирате за заслужаващо внимание — каза той. — Ако е от немска книга, преведете го на английски. Напишете съчинение на тема, как ви въздейства това изречение. Дали то ви говори нещо, дали звучи обещаващо, дали ви въвлича в разказа и ако е така, защо?

Той се спря за момент пред чина ми и отново ме загледа по този странен начин, от който вече започваше да ми става неприятно.

— Нещо не е наред ли? — попитах изнервено, но той само вдигна рамене и продължи нататък.

Следобеда прекарах предимно в ровене из книгите на Яне и Врабеца, наредени по рафтовете. Аз самата не притежавах много книги. Четенето, в повечето случаи, ме изнервяше, след няколко страници изпитвах настойчива необходимост да се движа и обикновено нищо не можеше да ме спре да изляза. Прелиствах романите на Барбара Вайн, любимата авторка на Яне, извадих няколко тома на Достоевски и накрая се спрях на книгата на Дафни дю Морие „Ребека“. Беше стара книга със съвсем пожълтели страници.

Първото изречение гласеше: Тази нощ сънувах, че съм отново в Мандърлей.

Потреперих и оставих книгата на мястото й. Най-накрая взех „Процесът“ на Кафка. Романът му започваше с думите: Някой трябва да е наклеветил Йозеф К., защото без да е направил нищо лошо, една сутрин беше арестуван.

Ето, помислих ядовито, това е подходящо. Занесох книгата в моята стая, но отложих съчинението за по-късно. Реших задачите по математика, говорих по телефона със Себастиан, който също като Сузи не спомена и дума повече за вечерта край Елба. А и ми олекна, защото не звучеше толкова студено. После започнахме да си пишем мейли с татко.

Валери току-що се научила да пише и се упражнявала прилежно, като си пишела домашните буквално върху масата за хранене. С химикалка „Единг“ тя изпонадраскала повърхността от старинно розово дърво с думи като cat, fat и hat.

Какво ново при теб?, искаше да знае баща ми.

Домашния арест и причината за него ги премълчах. Вместо това го попитах за прадядо ми. Не си представях, че ще помни нещо от толкова малък, но ме интересуваше.

Отговорът дойде още на следващия ден:

О, да. Биографията на дядо Уилям Ал значи е при вас? Не мога да повярвам, че Яне е искала да я продаде на битака. Отлично, браво, че героично спасяваш нашата семейна история.

Ухилих се и зачетох по-нататък.

Бях още малък, когато той почина. Може би на шест или седем. Баба ти казваше, че изяждал всички с парцалите, но мен явно ме обичаше. Странно, че в книгата си е поместил точно снимката на езерото Насименто. Единственият спомен, който съм запазил от него, е от посещенията ми там. Не съм ли ти казвал, че ми завеща къщата? Все едно, последните години от живота си ги прекара там и съвсем сам. Той ме научи да хвърлям въдицата от кея при езерото. Един път на куката се хвана огромна пъстърва. Крещях като луд и когато взе да се мята по дъсчената пътека до мен, прадядо ти ми подаде един прът. Каза да я цапардосам, за да я зашеметя. Трябва да ти кажа, че ми беше доста гадничко. Но беше само началото. Прадядо ти ми даде ножа си. Каза, че трябва да я пробода между хрилете, по посока на главата. Там съм щял да улуча сърцето, тогава рибата наистина щяла да е мъртва. И аз го направих. Но когато рибата втренчи в мен изцъклените си очи, се разревах… Прадядо ти искаше да знае дали ми е дожаляло за рибата. Но не беше това.

Бях се разплакал заради усещането, което предизвика намушкването с ножа. Беше нещо като опиянение. Ужасно се засрамих и го казах на дядо си. И тогава той ме погледна с един поглед, мисля си, че затова си спомням още всичко така ясно. Той ми обясни, че има много начини да убиваш. Но че този е почтен. А това, че съм усетил такова опиянение, било нормално. И че не би трябвало да се срамувам.

Когато сега се замислям над това, ми се струва ужасно. Но тогава обяснението ме удовлетвори.

Препрочетох мейла няколко пъти. Това, че баща ми е наследил къщата на езерото Насименто от моя прадядо, не го знаех — или най-малкото, не си спомнях. Но много повече ме занимаваше въпросът, какво е имал предвид с „много, различни начини на убиване“.

Мислите ми се върнаха към критичните статии от приложението в книгата, към славата му на литературен критик — човекът със смъртоносното перо, и към самоубийството на любимия автор на Тайгър, чието творчество унищожил прадядо ми. Замислих се дали да пиша за това на баща си, но вместо това го попитах за предизборната борба. Той ми разказа подробно, че за първи път се ангажира политически. Беше твърдо убеден, че Обама ще излезе пред Маккейн, но истинската борба тепърва предстои. И че повече не може да се заблуждаваме по отношение на икономическата криза.

Както обикновено, мейлът завършваше с думите. Wish you were here, little wolf, но точно днес се беше заинтересувал в PS: „А как е голямата вълчица?

Въздъхнах. Хмм, как ли ще е? Тя готвеше. Щом се върнеше от работа, Яне превръщаше кухнята в ресторант с три звезди с гурме — ястия от цял свят. Всеки ден на масата се появяваше ново празнично блюдо: черни спагети с кокосово мляко и скариди, рагу от сърна със сос от червено вино и черешов сок, морски език с манатарки, картофи и бешамел, Loup de Mer със салца от домати и кайсии, пълнени пилешки гърди в сос „Марсала“ върху спаначена горгонзола. По време на хранене мълчанието беше толкова дълбоко, че и хапка не можех да преглътна. За разлика от Сузи, аз можех да бъда доста злопаметна, когато смятах, че постъпват несправедливо с мен.

Положението сега обаче беше съвсем различно. Разприте ни с Яне биваха обикновено нещо като лятна буря: бързо, силно избухване и отново небето се проясняваше. Сега обаче това мъгляво потискащо нищо беше някакво ново нещо за нас двете, или по-точно — за нас трите.

Аз и Яне седяхме на масата с наведени глави над чиниите и след като Врабеца беше хвърляла почти сто от нейните погледи, тя почукваше с вилицата по масата и заявяваше, че й е писнало, и то много.

Е, и на мен също. Но нямах абсолютно никакво желание да направя първата крачка. Яне не беше права и колкото и да се чумереше, изобщо не се чувствах отговорна. Последната ни Ladies’ Night се беше провалила, но и това ми беше безразлично. Единственото, което с всеки изминал ден ме занимаваше все повече и повече, беше как да отида следващия петък на маскения бал.

След срещата ни на плажа Луциан изобщо не се беше появявал. Все по-силно в мен се насаждаше чувството, че изобщо не иска да ме види. И шансовете той да се появи на Хелоуин в този клуб бяха точно толкова малки, колкото и моите да напусна къщата. 31 октомври беше последният ден на моя арест. Бях го отбелязала с малко червено кръстче в календара и колкото повече наближаваше, толкова по-нервна ставах. Всеки ден го поглеждах и когато го правех, се тормозех още повече.

— Може пък Яне да те пусне да отидеш — реши Себастиан, когато ме посети в края на седмицата в килията. В последните телефонни разговори, които имахме, лека-полека се бяхме сближили отново.

Седяхме на леглото ми, ядяхме „Тако“ с топено сирене и играехме на нашата стара игра Disco for two. Тя се състоеше в това да избираме различни песни от моята С колекция или от колекцията на Себастиан. После пускахме песента и се опитвахме да я свържем тематично с предишната, при което понякога като луди прескачахме от жанр в жанр. Накрая правехме микс от избраните песни, записвахме го на CD, като слагахме съответната дата, и го озаглавявахме Becks и Bastis Best of times. Междувременно нашето „специално издание“ наброяваше вече 10 CD-та. Току-що Себастиан беше изтърпял, пъшкайки, моята песен „Thriller“ на Майкъл Джексън. Сега пък той пусна „Sawdust“ — диска на Килърс.

Навън валеше, както и през изминалите дни. Елба преливаше, вчера дори предупредиха и по радиото за евентуално наводнение.

Естествено не бях казала на Себастиан защо толкова искам да отида на бала.

— Забрави — изръмжах в отговор на предположението му, че Яне може и да ме пусне. — Питах я вчера.

Струваше ми ужасно много да се преодолея, а отговорът на Яне ми подейства като нова плесница. Не. Никаква дискусия. Може ли да сменим темата?

— Добре — отвърна Себастиан. — Нямам чак толкова голямо желание да отида и не мисля, че ще загубиш кой знае какво.

Мълчахме, лапахме Тако чипс и хрупахме в такт с „Read my mind“, когато неочаквано Себастиан каза: „През лятото на 1963 се влюбих и баща ми се удави“.

Спрях да хрупам и го погледнах учудено.

— „Солена вода“ от Чарлз Симънс, поясни Себастиан. — Това е първото изречение от романа му, в което е концентрирано цялото съдържание. Гениално. Знаеш за какво става дума и в същото време изгаряш от любопитство да продължиш да четеш. Всички факти са налице, повярвал си веднага в тях, смяташ, че става дума за първа любов, имам предвид истинска, голяма и съдбоносна. Знаеш и че някой ще умре — не някой, а бащата на писателя. Единият обича, другият умира. Двете са свързани. Усещаш, че този, който разказва историята, се явява в края й, а там е друг, различен от този, който е бил в началото. В общи линии знаеш вече всичко, но все още не си го прочел. Сякаш авторът с това първо изречение отваря една врата и те хвърля в огромно тъмно помещение. Ти предполагаш къде може да са мебелите. Тук е масата, там леглото. Ти виждаш сенките им, но не цветовете и контурите. Мислите ти бродят, но все още без посока. Страхотно. Иска ми се и аз да го можех.

Погледнах Себастиан.

— Да пишеш?

— Да.

— Опитвал ли си?

Себастиан изсипа още една шепа Тако в устата си. Песента още не беше свършила.

Can you read ту mind?

The good old days, the honest man

The restless heart, the promised land…

— Смяна на темата — обяви Себастиан.

Аз също налапах шепа Тако.

— Окей. За какво искаш да говорим?

Себастиан се ухили.

— За кашкавала в ъгълчето на устата ти. Или как да го махнем по най-добрия начин оттам.

— Къде е? — сбърчих чело и раздвижих ъгълчетата на устата си. — Вляво или вдясно?

Себастиан повдигна с ръка брадичката ми и съвсем леко обърна лицето ми наляво, така че погледите ни се срещнаха.

I got a green light

I got a little fight

I’m gonna turn this thing around

Can you read my mind…

Себастиан се засмя, но в очите му проблясваше. Страхове и желания се смесваха в погледа му. После се наведе напред, докато устните му се долепиха до моите. Миришеше на Тако и на себе си, този така познат Себастианов мирис, който можех да разпозная сред хиляди.

Ръката ми лежеше върху гърдите му, усещах ударите на сърцето му, бързи и силни. С връхчетата на пръстите си го държах на разстояние.

Can you read my mind…

— Недей разваля всичко — шепнех аз. — Моля те, не го разваляй. Дай ми още малко време.

Себастиан прехапа устни. Усещах разочарованието му, като че ли бях вътре в него. Усещах и собствената си тъга, която беше по-дълбока, отколкото ми се искаше.

Себастиан отвори уста, но преди да успее да каже нещо, вратата се отвори.

— Джиесемът ти. О… Извинявайте!

Яне стоеше в стаята. Гледаше ни двамата със Себастиан. Ние се отделихме един от друг. И тъкмо щях да се тросна, че домашният арест не изключва и посещения, когато забелязах, че Яне сияе цялата. Изглеждаше, сякаш товар беше паднал от гърба й.

Спрях плейъра.

— Съжалявам — каза бързо Яне. — Колко глупаво от моя страна да нахлуя така. Здравей, Себастиан. Джиесемът ти звъни, Ребека. Бащата на Себастиан. Ще говориш ли?

Изтръгнах телефона от ръката й. Не ми го побираше акълът как Яне просто беше вдигнала телефона ми и после се държеше, сякаш нищо не се е случило.

Бащата на Себастиан ме търсеше по работа. Една актриса от Хамбург беше починала и погребението било в четвъртък в гробището Олсдорф. Траурното тържество, което щяло да е организирано от неговия кетъринг, трябвало да се състои във вилата на починалата. Но поради недостиг на места на паркинга бащата на Себастиан предложил ескорт сервиз. След погребението аз трябваше да заведа присъстващите до автобуса, а по време на траурното празненство да помагам като сервитьорка.

По принцип исках да откажа, но Яне, която вече изчезваше в коридора, припряно ми даде да разбера, че ще е окей, стига след това незабавно да се прибера в къщи.

С джиесема в ръка се завтекох към бюрото, за да си запиша часовете, после се сбогувах и затворих.

Обърнах се към Себастиан. Той все още беше на леглото ми, вдигнал крака, и гледаше през прозореца.

— Е, какво искаше баща ми? — попита, без да ме поглежда.

Преглътнах.

— Да сервирам на едно погребение.

За секунда се поколебах какво да кажа.

Най-сетне той ме погледна.

— Би ли дошла при мен? — попита ме сериозно.

Колебливо приседнах на леглото до него.

Себастиан стана, застана пред леглото и се вгледа в мен.

„Да го вземат дяволите!“ Как можах да прецакам нещата. Как, по дяволите, да му дам да разбере какво става с мен? Не беше както преди, когато ми се струваше, че нещо между нас липсва. Сега всичко беше много хубаво, много по-хубаво от когато и да било преди. Как можех да обясня на Себастиан, че този път съм го отблъснала заради някакъв тип с психични проблеми, който след последната ни среща повече не се беше появявал, а по всяка вероятност нямаше и да се появи повече?

— Сега ме слушай внимателно, Бекс! — започна Себастиан.

О, чудесно, значи няма да опитвам да се обяснявам първа. Е, това беше, Бекс. Стиснах пръсти.

Изражението на Себастиановото лице стана още по-мрачно. Той свъси вежди. И после зашептя с дълбок нисък глас:

The foulest stench is in the air

The funk of forty thousand years

And grisly ghouls from every’ tomb

Are closing in to seal your doom…

Тялото на Себастиан се вкамени. С широко отворени очи и протегнати ръце тръгна като препариран към мен. И докато аз се кисках неудържимо, той заклати бедра, коленичи пред леглото ми, грабна предполагаем микрофон и закърши глас:

Cause girl, this is thriller, thriller night…

После издуха светлия перчем от челото си и ми се ухили.

— Приятно забавление на погребението, бейби. Пък аз, за разлика от теб, още не съм мутирал в мрачна мумия. И докато от горест, че ме караш да те моля и умолявам, тръгна да обикалям гробищата, ще минат, уви, още няколко хилядолетия.

Той ме закачи по носа.

— Окей?

— Окей — отговорих и едва не се разревах от облекчение.



В четвъртък след училище взех автобуса до гара Алтона, качих се на S1 за Олсдорф, минах по Фулбютелер алее до главния вход на гробището. Идвах тук за пръв път и когато видях огромната гробищна площ зад черните железни врати, силно се впечатлих.

Предишния ден бащата на Себастиан ми беше изпратил информационна брошура по мейла, в която прочетох, че със своите четиристотин хектара площ това е най-голямото парково гробище в света. Но не ми стана съвсем ясно какво точно означаваше това.

Имаше цели горички от розови храсти, идилични езерца, пътечки, оградени с широколистни дървета, които водеха до гробниците на най-различни хора. Кметове, сенатори, поети и музиканти бяха намерили в това гробище своя покой. В брошурата прочетох и за детски гробища, за градина на пеперудите, за гора на вечния покой, около които бяха групирани поставки за урни. Гробището имаше дори свой собствен автобусен транспорт.

Отново валеше като из ведро, но дърветата се противопоставяха на дъжда със своите огнени есенни багри и аз реших да потичам по пътя до гроба. Прелестни статуи на ангели обграждаха пътя. Те приличаха на хора с крила и аз самата не можех да си обясня защо изведнъж започнах да мисля за Себастиан и за това, колко ли усилия му е струвало да излезе от положението в моята стая, шегувайки се.

Докато през безсънните нощи си блъсках главата как да се измъкна от къщи на Хелоуин и дали Луциан щеше да дойде на маскения бал, какво бих казала, направила или попитала в случай, че се появи, и как бих се оправяла, ако това не се случеше. Себастиан ли беше единственият, когото имах. Защо това не ми беше достатъчно?

Когато съм при теб, ми е добре.

Отнякъде се чу камбана и един поглед към часовника ми подсказа, че доста закъснявам. С брошурата в ръка забързах към историческата водна кула, която маркираше входа към градината на жените. Кулата беше малка и бяла, с красиви фронтони и малки прозорчета. За миг почувствах, че отново съм там, на фара на фалкенщайнския бряг.

Пристигнах в прекрасна градина с огромни рододендронови храсти и бели надгробни камъни, край които растяха пъстри цветя. Жените, погребани тук, според брошурата бяха допринесли за историята на Хамбург. От бащата на Себастиан бях научила, че починалата актриса е била десетилетия наред в състава на Хамбургския театър. Самата аз никога не бях чувала за нея, но от многобройните гости, събрани край отворения гроб, ставаше ясно, че е имала много голям кръг почитатели. Ковчегът беше вече спуснат в гроба. Планини от цветя и пъстри венци го обграждаха. Деца тичаха наоколо, две момиченца играеха на гоненица, докато възрастните в траурни дрехи се изреждаха, за да си вземат последно сбогом. Няколко души плачеха, а вляво до гроба стоеше възрастен мъж със снежнобяла коса. Кой знае защо си помислих, че е вдовец. Лицето му беше много спокойно, изглеждаше сдържан, но в очите му се четеше дълбока тъга.

Започнах да се оглеждам за шофьора, с когото щяхме да отведем присъстващите до автобуса, когато сред тълпата открих мъж с посивяла коса и старомоден костюм. Стоеше малко встрани до един дъб и се вглеждаше в небето, по което облаците започваха да се разпръсват.

Беше Тайгър. Трепнах. Какво правеше тук моят учител по английски? Познавал ли е актрисата? Един слънчев лъч проби облаците и изведнъж всичко се обля в златиста светлина. Багрите припламнаха толкова чисти и ярки, че не можех да реша дали да се чувствам прекрасно, или ужасно.

В този момент Тайгър отправи погледа си към мен. Усмихваше се. После вдигна ръце и заръкопляска. Да, той аплодираше. За момент тълпата от опечалени застина.

После някои последваха примера му, някак колебливо, сетне се включиха и други. След малко всички аплодираха в спокоен, почтителен ритъм. Сълзите рукнаха от очите ми. „Била е актриса“, помислих си. Тази жена, която изобщо не познавах, е била дълги години на сцената. Това тук беше последното спускане на завесата, последният аплауз за нея.

Не бях единствената, която плачеше. И по бузите на стария господин със снежнобялата коса се стичаха сълзи. Беше сключил молитвено ръце.

Когато аплаузът стихна, отново погледнах към дъба, но Тайгър беше изчезнал.



Когато в ранната вечер тръгнах да се прибирам, в мислите си бях още на траурното тържество, така че първоначално не възприех гласовете, които идваха от дома ни. Изтичах в хола и там, на пода пред витата стълба, видях да лежи Яне. Лицето й беше разкривено от болка. Тя стенеше. Врабеца беше коленичила до нея. С един скок се озовах при тях.

— Паднах — охкаше Яне, — не мога, май че… мамка му!

— Ребека, повикай линейка! — обърна се към мен Врабеца.

След половин час седяхме в лекарския кабинет на пристанищната болница. Майка ми си беше счупила левия глезен и лекарят искаше да я остави тази нощ в болницата, за да я оперира утре. Яне се съпротивяваше с всички сили, но решението не подлежеше на обсъждане. Трябваше да остане два-три дена в болницата.

Едва сдържах злорадата си усмивка. Макар и веднага да почувствах угризения на съвестта, помислих, че сега Яне ще е под арест.

Двете с Врабеца останахме при нея докъм десет. Биха й инжекция за болките. Лежеше в двойна стая, но леглото до прозореца беше празно. Някак странно беше да седиш тук, сякаш след някакво принудително примирие. Яне изглеждаше ужасно напрегната. Ръцете й неспокойно оправяха завивката. При най-малкия шум тя се стряскаше.

Знаех какво изпитваше. За моята фанатично контролираща се майка, която беше в постоянно движение, това място със сигурност беше истински кошмар. Макар и да цареше абсолютен ред — той не беше нейният.

Врабеца правеше всичко по силите си да разведри атмосферата. Докато приемаха Яне, тя беше отишла да купи от цветарския магазин долу огромен букет магнолии, любимите цветя на майка ми.

И не спираше да говори, сякаш от това зависеше животът на Яне.

Първо ни разказа за срещата с художника, която се беше състояла днес. „Той смята, че все още има голямо търсене на кухненски гъби, и вече се радва да поздрави в ателието ни феи, които разчистват пътя към щастието“ — каза тя, като ме погледна и се разсмя с възможно най-заразителен смях, към който ние с Яне се помъчихме да се присъединим. След като ни разказа с пълни подробности за машинната фабрика, в която се намираха ателиетата, на ред дойде погребението. Врабеца се беше възхищавала много на артистката. Тя я беше гледала много пъти в различни роли, а освен това знаеше, че е писала и пиеси. Всичко това го разказа също с най-големи подробности, докато накрая се предаде с дълбока въздишка. Врабеца не намираше повече какво да каже.

След мъчително мълчание Яне ме попита дали всичко в училище е окей.

— Да — отговорих.

Попита как е Сузи.

— Добре — отговорих.

На свой ред попитах дали я боли.

— Малко — отговори.

Попитах я дали има нужда от още нещо.

— Благодаря, не — отговори ми тя.

Най-сетне Врабеца се надигна от стола.

— Е, май е време да тръгваме полека-лека — каза тя.

Ние с Яне дружно се съгласихме.

Когато излязохме навън, и двете с Врабеца поехме дълбоко въздух, сякаш в стаята на Яне той не достигаше.

Когато на следващия ден отгърнах календара, срещу мен светна червеното кръстче. Беше 31 октомври и ми беше толкова нервно, че чак свят ми се зави. Врабеца ме взе от училище. Когато пристигнахме в болницата, Яне току-що беше излязла от упойка. Левият й крак беше гипсиран, а лицето й беше изострено и бледо.

— Хей — възкликна тя. — Вълче, Врабче. Толкова се радвам да ви видя.

Седнах до нея, взех ръката й и хвърлих поглед към жената, която днес лежеше на леглото до прозореца. Върху коленете й имаше лаптоп, джиесемът й беше на ухото и тя непрекъснато даваше някакви указания на човека в другия край на линията. Говореше за недвижими имоти, саксийни цветя, данъчни декларации и час за ботокс.

Ухилих се, а Яне извъртя очи.

— Лелката ме разбива! — изръмжа тихо тя.

Врабеца беше седнала до главата на мама. Тя махна кичур коса от лицето й и я целуна по челото.

— Как мина операцията? — попитах я аз. — Имаш ли болки?

— Нищо не разбрах — отговори Яне. — Дадоха ми нещо. Но съм гладна.

Помъчих се да се засмея.

— Можеш да ги попиташ дали няма да те пуснат в кухнята. Ще зарадваш другите пациенти.

Яне въздъхна.

— Ще трябва доста да почакам. Трябва да държа крака си нависоко. През следващите седмици ще се наложи да ми готвите вие. Ще се радвам, ако поне мога да започна работа. При вас как е положението? Ще правите ли нещо интересно довечера?

И хвърли дълъг настойчив поглед към Врабеца. Знаех какво иска да каже с него и стиснах зъби.

— Днес следобед ще ходя на среща с бъдещия си хазяин в „Хайката“ — започна Врабеца. — Искаме да видим как ще разделим ателието и може да закъснея. Дъщеря ти ще трябва да се позанимава сама.

Постояхме още около час, след което влезе сестрата с обяда. Хляб с кашкавал и колбас, кисело мляко и сок от портокали. Яне направи физиономия. Жената до нея беше заспала над лаптопа.

Когато на тръгване леко целунах Яне, тя задържа ръката ми.

— Мога да разчитам на теб — каза тя.

Прозвуча като заплаха. Кимнах.

Към седем часа Врабеца се приготви да тръгва за театъра. На вратата се звъня лудо няколко минути. Малки вещици, вампирчета и дяволчета питаха има ли нещо сладко или кисело и аз бях доволна, че Яне се беше погрижила да ни запаси преди инцидента. Преди да излезе, Врабеца надникна в стаята ми.

— Ще бъда много уморена, като се върна — каза тя. — Веднага ще се мушна в леглото. Ще се видим утре на закуска. Бодри и весели, нали?

Идеше ми да я разцелувам.

— Разбира се — отговорих.

Девет

Когато Сузи отвори вратата, ми трябваха няколко секунди, за да се убедя, че съществото, облечено в черен костюм от винил, наистина беше най-добрата ми приятелка. Погледът ми шареше от високите до коленете ботуши, по късата работна престилка, закачена с куп верижки на късата топ блузка, също от винил. Ръцете до лактите бяха в черни еластични ръкавици. В лявата си ръка държеше спринцовка, голяма колкото компресорен чук, а върху тупираните къдрици се мъдреше черна лачена касинка с кървавочервен кръст.

— Voila — Сузи разпери ръце и се завъртя на високите си токчета, така че да видя гащичките от Димо̀, подчертаващи още по-добре задните й части.

— Поздравявам те, сестро… — измърморих. — Кого искаш да обслужиш? Доктор Джекил или мистър Хайди?

— В момента лекувам д-р Но — засмя се Сузи. — Той е вече на смъртния одър и си чака макиажа. Какво става с теб? Колко мило от страна на Врабеца, че те пусна. А имаш ли костюм?

— O, yes.

И показах торбата от „Fairy Talc“, магазина за костюми под наем в Алтона. За рекордното време от седем минути и половина намерих точно това, което исках: старомодна копринена бална рокля с цвят слонова кост, с много дантели, с клоширани ръкави и дълбоко изрязано остро деколте. Към нея бях добавила бели дантелени ръкавици, сребърни гребенчета, маска за очите от сатен с цвят на седеф и със сребърни пайети.

— Като каква ще се маскираш с това? — попита Сузи.

— Като Снежанка по венециански — отвърнах.

Сузи смръщи чело.

— Не смяташ ли, че е малко сладникаво?

— Ох — отговорих, — докато си до мен, ще се допълваме. Е, сега мога ли да вляза?

— Sorry.

Приятелката ми ме покани с ръка. От стаята й гърмеше Killer Kaczynski на Мандо Диао.

— Къде е майка ти? — изревах, докато я следвах по дългия коридор. Разбрах само жребец и хотел. Не исках и да знам повече. Димо̀ лежеше в холивудската люлка. Беше облечен в тюркоазен костюм на хирург и с бутилка бира в ръката.

— Здрасти — каза той, след като Сузи намали музиката до стайни децибели. — Е как е? Как се чувстваш като избягал затворник?

— Прекрасно! — отвърнах.

Последното нещо, което ме занимаваше, беше разговорът. Беше ми толкова весело, че изобщо не можех да се концентрирам, най-малко върху мъдростите на Димо̀.

— Къде е русият ти любовник? — попита той.

— Наистина — Сузи остави спринцовката. — Къде е Себастиан? Седнах върху леглото на Сузи. До него беше кафезът на хамстера. Ози отново правеше своите безкрайни обиколки с колелото.

— Нямаше настроение — отвърнах уклончиво. — Знаеш какъв е. Не си пада по такива партита.

— А ти каза ли му, че ще ходиш? — Сузи ме фиксираше. Почувствах се неудобно, а нямах и никакво желание да се оправдавам. Но тя беше права. Себастиан предполагаше, че и аз ще си остана вкъщи. Щеше да се сърди. За момент помислих да помоля Сузи да не му казва нищо. Но не намирах причина. Или по-точно казано, причина, за която исках да говоря. Дали Луциан щеше да дойде? Дали щеше да е маскиран? И дали щях да го позная? И ако не дойдеше, дали изобщо щях го видя някога…

— Хей! — Сузи смръщи чело. — Какво става? Проблеми? Още? Пак ли?

Димо̀ се поизправи на холивудската люлка.

— Тоя саунд нещо ме тормози? Май трябва да изляза.

— Всичко е окей — казах бързо. — Дори супер. Сега ще му звънна.

— Добре.

Сузи коленичи пред люлката, измъкна подвижната масичка с гримовете и извади от някакъв несесер малка тубичка с прозрачна течност, която приличаше на универсално лепило.

— Това е специална гума — обясни тя компетентно, докато направи дебела черта по челото на Димо̀. — Бързо се втвърдява и се моделира лесно.

— Интересно — изшептя Димо̀.

Сузи цялата се изчерви. Аз се захилих. Коментарът сама си го беше измислила. Тя размаза една гнойно жълта паста по лицето на Димо̀ и се зае с декоративната рана на челото му. След като от изсъхналата гума оформи една голяма цицина, тя я боядиса в червено и с по-малка спринцовка впръска изкуствена кръв.

— Уффф — обади се Димо̀, когато червената течност потече по дясната страна на челото му.

Сузи се закиска.

— Затвори очи! — изкомандва тя. Превърна лявото око на Димо̀ в синьо-лилава теменужка и му изрисува още няколко декоративни сенки отдолу.

В това време Димо̀ злословеше по адрес на песента на Linkin Park, която вървеше в момента.

— Тия за нищо не стават — каза той. — Естествено ще се оправдават, че наблягали на силните си страни и затова избягват експериментите. Но ако продължават така, ще мутират в един вид Nu-Metal-Modern-Talking. Този Mainstream — миш-маш, е просто нечестен. Къде остават нюансите? Истинската красота не е перфектна. Такова поне е моето скромно мнение.

Сузи спря работата си и ми хвърли един поглед. Прочетох мислите й, но този път не се изсмях. Дори Димо̀ да имаше право, мразех псевдопрофесионалистите, които издават такива присъди, сякаш те самите правят нещо повече. Взех „Щерн“ от нощното шкафче на Сузи, където основната тема беше, „Кени под ножа“ — моята приятелка определено не я бе избрала случайно за четиво преди сън. Сузи ми хвърли сърдит поглед и стисна устни.

— Хей — обади се Димо̀, — вярно ли е, че мащехата ти работи с филмови звезди. Наистина ли познава Анджелина Джоли?

Сега аз стрелнах с поглед Сузи, която вдигна смутено рамене. По дяволите! Тя добре знаеше, колко мразя да ми говорят за Мишел.

— Готов си, Димо̀ — каза тя, преди да успея да му отговоря. — Искаш ли да се видиш?

Когато Димо̀ стана от люлката, свирнах одобрително с уста. Сузи наистина си разбираше от занаята. От дясната скула на Димо̀ висяха парчета раздрана кожа. От носа му се беше проточила струйка засъхнала кръв. А насиненото око и раната на челото бяха ужасни.

— „Оскар“ за най-добра маска, получаваш ти, сестро — каза той, след като се беше огледал подробно в огледалото.

— Ти си на ред, Беки — Сузи цъфна в усмивка. — Няма ли да се преоблечеш?

Вдигнах вежди.

— Ами… — продумах.

— Ясно, разбрах — Димо̀ стана и си взе бутилката бира. — Доктор Но чака в дневната. Ребека, ако мащехата ти има нужда от асистент за Анджели…

— Вън — извика Сузи и го заплаши със спринцовката.

Когато Димо̀ затвори вратата след себе си, тя ми съобщи:

— Родителите ми се развеждат.

Затворих списанието и забравих, че се бях ядосала на приятелката си.

— Божичко, Сузи — казах аз истински смутена и усетих как гузната ми съвест ме загриза.

Не бях единствената, която имаше проблеми и изведнъж се засрамих, че в последно време се занимавах само със себе си.

— Сигурно е много болезнено.

— Да — Сузи със замах изсипа всички кутийки и тубички в несесера. — Ужасно боли. Снощи баща ми беше тук. Говориха пет минути за датата и после се разправяха цял час за еспресо машината. Това ли им беше проблемът? След двайсет и три години брак? Да се карат за една лайняна кафемашина?

Помислих си за Яне. Наричаше такива случаи заместващи конфликти. Един наистина сериозен проблем бива заместен с нещо банално. Защото е много по-лесно да се спори за банални неща, отколкото за тези, които те измъчват. Дали зад плесницата и домашния арест не се криеше някакъв друг, по-сериозен проблем? И ако е имало, защо аз не знам за него? По дяволите! Пак взех да се занимавам със себе си. Нали ставаше въпрос за Сузи? Очите й бяха пълни със сълзи и долната й устна подозрително трепереше.

— Толкова ми е мъчно за татко — прошепна.

Стиснах ръката й.

— Не, на мен ми е мъчно за теб — казах решително. — Ти наистина не можеш да направиш нищо. Сигурно е ад за теб да участваш във всичко това. Слушай, ако ти падне пердето, просто идваш у нас, нали? И ако искаш да изплачеш мъката си, аз съм насреща.

Сузи кимна. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. Но после си пое въздух и се овладя.

— Ах, Беки — продума с крива усмивка. — Благодаря ти! А сега трябва бързо да се преоблечеш. — Тя се пресегна към торбата с костюма ми, но се сети нещо. — Почакай, нали щеше да се обаждаш на Себастиан?

Покорно извадих телефона от чантата.

— Ще му изпратя SMS — казах.

Врабеца ме пусна. Отивам на партито. Ще дойдеш ли?

Р.

Отговорът дойде веднага.

Вече съм се уговорил за друго. Приятно прекарване.

С.

— Е?

— Не може да дойде.

— Хубаво — Сузи ме погледна. — Не виждам да си много натъжена… Беки? — Тя ме хвана за лакътя. — Знаеш, че и аз винаги съм готова да те изслушам, нали?

— Разбира се — тръснах рязко глава.

— Не ме занасяй! — заяви тя. — Нещо премълчаваш. Не мисля, че е честно, но разбира се, нищо не мога да направя. Всичко е наред. Дай да видим сега какво ще направим от теб.

Тя извади костюма от торбичката. Все още не изглеждаше убедена, че изборът ми е добър, но когато след половин час се завъртях пред огледалото, ме одобри.

— Не си за този свят, бейби. Боже, много си красива!

Усмихнах се на отражението си в огледалото. И когато сложих маската на очите си, действително изглеждах като непознато същество от света на приказките.

Сузи беше направила лицето ми бледо, нанесе кървавочервено червило по устните ми и разресва косите ми, докато не паднаха равни и лъскави по раменете. След това ми забоде сребърните гребенчета и накрая с машата зави нагоре няколко кичура коса. На лявата ми буза се мъдреше мъничка рана с капчици кръв. Това беше единственият детайл за Хелоуин, за който приятелката ми настоя. На себе си Сузи си направи няколко мехура от изгаряне и една огнестрелна рана в средата на челото, от която стърчеше гилза от патрон. Очите й бяха изрисувани с катраненочерен въглен.

— Яко! — отсече Димо̀, когато го отлепихме от телевизора и го доведохме в стаята. — И двете изглеждате убийствено. Изчезваме ли? Часът е десет и половина.



Клубът се намираше на четвъртия етаж в стария противовъздушен бункер. Естествено пускаха официално от осемнайсет часа, но Димо̀ беше работил в Amptown, музикалния магазин на първия етаж, и познаваше охраната, така че влязохме безпроблемно.

Организаторите бяха превърнали и без това мрачния като гробница клуб, с неговите зали и тесни стаички на кулата, в каменен бастион на ужаса. В стелеща се по пода мъгла до колене ние прецапвахме край прашни криви огледала, набучени черепи и средновековни уреди за инквизиция, докато влезем в първата зала, където балът беше в разгара си. Лакът и латексът изглежда бяха модният писък на деня, или по-точно — на нощта. Сузи установи с разочарование, че не беше нито единствената, нито най-дръзката, „болна“ сестра тази вечер. Половин дузина от този тип мина покрай нас още първите минути. Лекари на ужаса също имаше в добри количества. Естествено не липсваха скелети, готик пънкари и всевъзможни видове други създания. Ужасни зомбита, върколаци, вампири. Вещици с жартиери, вещици с камшици, гривестата с мрежести чорапи, зли феи с развени поли.

В огромен кафез, спускащ се от тавана, клечеше един манекен във вид на Ханибал канибала, а на сцената гърмеше някаква нова ню уейв банда.

Шумът беше чудовищен. Музиката веднага влезе под кожата ми, завибрира в костите, усещах я дори във венците си.

Проврях се през тълпата до бара, над който висеше гигантски кръст от горящи свещи. Един келнер, пременен като пингвин, попита какво желая. Поръчах си кола и се намръщих ядосана, когато пингвинът ми се ухили състрадателно.

— Умопомрачително! — изкрещя Сузи, която се намести на табуретката до мен. — Много е яко. Да си виждала Димо̀?

— Не.

Поне сега имах причина да огледам тълпата.

— Ей го там!

Посочих към дансинга, вдясно. Димо̀ стоеше облегнат на една колона, превърната в бесилка. И обясняваше нещо, жестикулирайки с ръце и крака, на една двойничка на Amy Winehouse. Когато се приближиха, разпознах барабаниста на бандата. Казваше се Лерой. Той наведе огромния си изкуствен бюст над бара, поръча си водка с лимон и вдигна към мен наздравица.

— Абе, майка ти всъщност Марияне Волф ли се казва? — изкрещя той в ухото ми.

Това пък какво значеше? Кимнах объркана.

Лерой се засмя и килна настрани русата си перука.

— Сестра ми започна преди три месеца терапия при нея. Депресии, мисли за самоубийство, всякакви такива. Лежеше в леглото и хленчеше. Но изглежда майка ти се е справила. През последната седмица сестра ми за пръв път отново…

Края на изречението го погълна музиката. Лерой повдигна засмяно рамене, оправи си деколтето и ми посочи въпросително празната чаша. Поклатих глава. Сканирах нервно тълпата. Оттук входът се виждаше сравнително добре. Непрекъснато в залата се стичаха нови твари. Цяла войскова част от диментори8 се изсипа на дансинга. След тях се включиха ангели на смъртта, облечени в дрипи, крещящи черепи, цяла тумба Michael Meyers, разни монаси и разбира се, скелети — жътвари с коси, в най-различни варианти.

Но нито един Луциан. Звучи налудничаво, но точно както усещах всеки път, че е край мен, така сега усещах, че го няма.

Между две парчета Сузи ме побутна.

— Погледни там! — кресна тя. — Не е ли страхотен?

Проследих пръста на Сузи и изпухтях. Някакъв шегаджия се беше маскирал като огромен бял заек. В плюшения костюм от бяла кожа, с червените си, прилични на лъжици уши и огромни зелени мигащи очи плюшеното чудовище подскачаше по дансинга. В ръцете си държеше гигантски морков. След като известно време се кълчи между дименторите и ангелите на смъртта, той дойде на бара, сложи огромния морков на плота, бръкна в кожения си джоб и извади оттам бележник и молив. Той взе да драска нещо в бележника си, изкривил глава. После заподскача към нас и ми поднесе бележника.

Прочетох:

Искаш ли

а) да си хрупнеш от моркова ми?

б) да подскачаш с мен на дансинга?

в) да се гушнеш в козината ми?

г) да играем на криеница?

Моля, отбележете правилния отговор с кръстче!

Боже господи! Наистина нямах никакво настроение да се занимавам с подобен род свалки.

Пък и той, бедният, сигурно се решаваше на нещо такова само защото никой не виждаше истинското му лице. Отбелязах „г“ и написах отдолу в скоби: Ти търсиш пръв. Затвори очи и брой до един милион.

Поне сега имах оправдание да се махна. Дадох знак на Сузи, че искам още малко да се поогледам, но тъй като Димо̀ и Лерой се бяха вглъбили в разговор, или по-точно, в надвикване, тя се закачи за мен.

Промъкнахме се по дълъг коридор нагоре по стълбите, минахме през разни входове и ниши, покрай натискащи се двойки, групички, самотници, изгубени, скучаещи, подскачащи, седящи, креещи.

Къде беше? Къде беше Луциан? Ставах все по-нервна.

Втората зала беше още по-голяма от първата. Вдясно беше опънат огромен екран. Вървеше Midnight Madness — видео на Chemical brothers: един Disco Ам-Гъл9 в бляскав златист костюм изскочи от един контейнер за боклук с надпис Commercial Waste и се залюля като някакъв побъркан супермен над покривите на заспалите къщи. Пред екрана, на дансинга се движеха духове, лордове — мъртъвци и разни други служители на злото. Дали Луциан беше един от тях? Дали изобщо беше тук? Дали щеше да се появи?

Дансингът беше като театър, обграден от високи балкони, над които само можеше да се предполага, че има таван. Затърсих стълба, която да води още по-нагоре, но Сузи ме дръпна за ръкава и ме замъкна на дансинга, зад който двама DJ пускаха своите Dance House Mix-ове.

Оглушително цъкане, едно изпъшкване, един вик, музиката си поемаше дъх, едно безкрайно дълго и дълбоко вдишване. Барабанен трилър, после само баси, заплашителни и набиващи се, увлякоха ме.

One night in Bangkok and the world is your oyster… Това беше някакъв див агресивен ремикс на стара диско песен. Затанцувах. Впуснах са в танца, затворих очи и се отдадох на този притъпяващ транс, който изключва всякаква мисъл. Набиващият се ритъм беше единственото, върху което трябваше да се концентрирам. Единственото, което имаше значение тук и сега.

One night in Bangkok, one night, one night…

Поотворих очи и погледът ми падна върху белия заек в края на дансинга. Той беше вторачил мигащите си очи в мен, след това загъделичка с огромния морков врата на една латексова вещица, която възмутена вдигна камшика си.

Аз се смеех, очите на Сузи блестяха, тя се кълчеше наоколо, къдрите й се мятаха из въздуха, перлени капчици пот падаха върху голата ми ръка. И моята коса беше влажна от пот, бях махнала гребенчетата… Пот се стичаше по гърба ми, стичаше се и в деколтето ми между гърдите.

Музиката ставаше все по-агресивна и все повече ни увличаше. По някое време Сузи ми направи знак, взе да сочи между краката си, отвори уста. Трябваше да отиде до тоалетната, аз обаче не. Аз исках да остана тук и да танцувам.

Парчето беше безкрайно. Разперих ръце, завъртях се в кръг с вдигната нагоре глава и ето, че той се появи.

Стоеше горе на балкона. Горната част на лицето му покриваше черна маска на птица с дълъг изкривен клюн. Брадичката, скулите и устата светлееха под нея. Наведе глава към мен. Беше нещо като поклон, но отново примесен с лека ирония. Той бавно вдигна ръката си за поздрав.

И аз си помислих: „Той е тук заради теб, само заради теб“.

Затворих очи и по тялото ми се разля топлина. Чувствах, че идва долу на танцовата площадка и когато отворих очи, той стоеше само на няколко метра от мен.

Птичата маска проблясваше призрачно в светлината на прожекторите. Носеше дългото черно палто от първата нощ. Извехтелият плат беше обшит тук-таме с бяла перушина, сякаш баба Хола беше изтръскала възглавницата си върху него.

Тръгнахме един към друг като на забавен кадър, през кълчещата се навалица, която ставаше все по-агресивна и се движеше в съвсем друг ритъм. Движехме се бавно като под вода.

Пръстите ни се докоснаха, после Луциан взе ръцете ми. Привлече ме към себе си и така останахме за момент неподвижни, опрели гърди, усещайки ударите на сърцата си.

Мислех си, че той ми е толкова чужд, толкова невъзможно чужд и в същото време — толкова ужасно близък. Вдишвах миризмата на палтото му, вдишвах праха, пръстта и някакъв дъх на изсъхнало лепило, с което по всяка вероятност Луциан беше закрепвал перата си. Заврях лице в тъмния плат и изведнъж се разкихах.

По лекото вибриране на гърдите му разбрах, че се смее. Ръцете му лежаха на гърба ми, пръстите странстваха, изследвайки и опипвайки гръбнака ми. Започнахме да се въртим бавно, въпреки че музиката изискваше тъкмо обратното. Насред лудешки танцуващата тълпа, ние се въртяхме на място в пълна хармония.

— Здравей — изшептя Луциан в ухото ми след цяла една вечност. — Здравей, Снежанке. Липсваше ми.

— И ти на мен.

Чак сега можех да си призная колко много. Признах си го за пръв път, без да се противя.

През рамото на Луциан видях Сузи. Беше се върнала на дансинга с Димо̀ на буксир. Погледът й шареше из тълпата, търсейки ме. Бързо се наведох и дръпнах Луциан в другата посока.

— Да вървим някъде другаде, а?

На най-горния, трети етаж на клуба бяха балконите. Оттук можеше да се наблюдава дансингът. Видях огромния бял заек. Безпомощен, той се луташе по танцовата площадка, където сред врящата тълпа се вихреха Сузи и Димо̀.

Разрошените къдрици на Сузи се мятаха из въздуха. Тя беше вирнала глава и се смееше. Бях доволна, че оттук тя и Димо̀ изглеждаха малки и почти недостижими. Не исках да ме виждат с Луциан, пък дори и маскирани.

От другата страна на балкона имаше различни малки помещения, където също свиреше музика, но много по-спокойна. Тук се ядеше, почиваше се, хората се целуваха, пиеха и разговаряха. На покрива имаше голяма тераса с газови топлещи лампи и високи масички, на които бяха поставени пепелници. Отидохме там, все още хванати за ръце. Две вещици, един Фреди Крюгер и три зомбита стояха вляво и пушеха. Отидохме вдясно, плътно до една лампа. Въздухът беше студен, но лампата грееше.

И Луциан топлеше.

Той пусна ръцете ми, поотдалечи се на крачка и ме загледа.

— Не мога да откъсна поглед от теб — каза тихо.

Преглътнах и усетих как топлината се превръща в плам, който изведнъж обхвана цялото ми тяло.

Аз също не можех да откъсна поглед от него.

Изглеждаше така невероятно. Възбуждащ. Красив. С маската на лицето ми ставаше още по-ясно, че трябва да го пазя в тайна.

— Не си сама тук, нали?

Кимнах, погледът ми се плъзна по него. Перата потрепваха от вятъра. Няколко се откъснаха и литнаха през парапета на терасата като бели снежинки в нощта. Гледах след тях как се носят и отдалечават, докато се превърнат в малки точици и накрая изчезнат.

Под нас минаваше улицата, която водеше към Хайлигенгапстфелд, Санкт Паули и Милернторстадион, където следващата седмица отново щяха да построят панаира. При предишните ни срещи Луциан винаги ми беше изглеждал недействителен, а сега беше обратното. Изведнъж всичко наоколо ми се стори нереално, само той беше истински.

— Караха ли ти се онази нощ? — попита ме той.

Кимнах.

— Майка ме наказа с домашен арест за пръв път в живота ми.

За плесницата си премълчах.

— О! — облегна се той на перилото.

— А, ти? — попитах на свой ред. — Как прекара последните седмици?

— Без теб — Луциан наклони глава. Под маската устата му се разтегли в усмивка и открих трапчинката на бузата му. — Но поне ми беше спестен домашният арест.

— Това безспорно е огромно предимство — разсмях се, но веднага станах отново сериозна. — Имаш ли… дом? Някаква стая? С какво живееш? Къде спиш?

Луциан се поколеба.

— При някой.

Думите му ме накараха да трепна.

— Не прави това.

Казах и си знаех, че не бих могла да го понеса, ако отново започне да говори с недомлъвки.

Луциан бръкна в джоба на палтото си и извади пакет цигари, запали една, всмукна дълбоко, след това изпусна дима. Белият пушек замъгли маската.

— Не мисля, че съм бил пушач — каза той. — Първата ми беше отвратителна. Но се свиква. Ти пушиш ли?

Безмълвно поклатих глава.

Луциан всмукна още два пъти.

— Запознах се с един тип — заговори той. — Даде ми стая и ми намери работа.

— Работа? Като какъв?

Луциан изтръска пепелта от цигарата си.

— В един бар. Да чистя, да нося каси бира, да закупувам, да поправям. Разни такива неща.

Усетих как разочарованието пропълзява в мен. Защо отново се дистанцира? Защо ми нямаше доверие?

— Един бар — започнах аз. — Един тип, една стая. Това ли е всичко?

— Чуй… — Луциан взе цигарата между палеца и средния си пръст и я изтръска през парапета. — Не знам дали това е добре.

Сбърчих вежди.

— Кое?

— Това тук — Луциан извърна глава. — Което става с нас.

Гласът му прозвуча сурово.

Какво? Не вярвах на ушите си. Думите му се врязаха в съзнанието ми и в следващия миг всички страхове от последните седмици отново се появиха. Стоях с треперещи колене, с това разяждащо ме чувство в гърдите и се питах колко още бих искала да играя на „иди си, ела ми“.

— Така ли? — опитах се да преглътна топката, заседнала в гърлото ми. — Казаното преди малко ми звучеше съвсем различно.

Очите на Луциан играеха зад тесните отвори на маската. Виждах бялото на очните ябълки и се чувствах като упоена.

— Ребека, аз… — Луциан зашепна. — Страхувам се да не те въвлека в неприятности. Не е добре да знаеш много. Дори… дори вероятно не е добре, че се виждаме.

— Защо? — почти изкрещях. — Защо тогава го правим?

Луциан вдигна рамене, после ги отпусна отново, но това не беше небрежно повдигане, а по-скоро жест на безпомощност.

— Ние правим нещо, което не можем да не правим. Поне така смятам аз — добави той тихо.

Отпуснах рамене. Чувствах се изтощена.

— Слушай, Луциан — проговорих, — не мога да издържам на всичко това. Ти се появяваш в живота ми, обръщаш всичко наопаки, а после ме оставяш да се лутам в тъмница. Това е, което ме въвлича в неприятности. През последните седмици не можех да престана да мисля за теб. Притеснявах се, искам… Но, по дяволите! Хайде да спрем този разговор! Но ако не знам нищо за миналото ти, то поне трябва да науча какво става сега с теб. Искам да знам как живееш, какво правиш.

Направих крачка към него. Мразех да съм толкова откровена, но не можех да се преодолея.

— Моля те — започнах аз и се почувствах като хленчещо дете. — Поне ми кажи дали междувременно си си спомнил нещо. Или нещо, което си разбрал за себе си.

Луциан мълчеше. От другата страна на терасата се разнесе силен смях. Едното зомби беше разказало някакъв виц и другите реагираха шумно.

След това всичко стихна. Само колите профучаваха по улицата под нас, някъде в далечината прогърмя сирена и накрая зад затворената врата прозвуча нова песен.

Луциан се надвеси над парапета и се загледа надолу.

— Мразя банани — гласът му прозвуча в тъмнината. — Гади ми се от стек, но пък обичам агнешко. Обичам яйца на очи и пържени яйца, но само рохки, жълтъкът да е мек, а белтъкът — твърд. Обичам черен зърнест хляб и солено масло. Харесват ми зелените, а не червените ябълки. Черният шоколад може да ме убие. Марципанът има божествен вкус. Бирата е горчива, пяната — противна. Обичам еспресото с много захар. От уискито ми става топло и след няколко чаши забравям, че не мога да си спомня нищо. Хашишът не е толкова приятен. Струва ми се, че дрогите не са за мен.

Той вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Но най-странното обаче е, че каквото и да ям, каквото и ли пия, каквото и да опитам, имам усещането, че е за първи път. Споменът ми за вкусовете е притъпен. Нямах и спомен какво е усещането при допир, когато… — Луциан прокара пръст по бузата ми, — когато те докосвам, чувството е неописуемо. Сякаш никога не съм докосвал някого.

Пръстите му продължаваха да се плъзгат по скулите ми, по брадичката, надолу към шията.

Затворих очи. Не можех да повярвам, че толкова леко докосване може да се усети така силно. Бели светкавици преминаваха по жилите ми, проблясваха в стомаха ми и се забиваха в корема. Когато усетих, че Луциан иска да отдели пръсти от кожата ми, задържах ръката му, но той се освободи с леко движение.

— Не обичам хип-хоп — продължи той, — техно и всички тези електроники. — Той кимна към вратата. — Направо ми скъсват нервите. Скоро по радиото имаше клавирен концерт. Лудвиг ван Бетовен. Много ми хареса. Веднага изтичах до библиотеката, изчетох всичко за него и си откраднах едно CD. Деветата симфония е най-хубавото нещо, което някога съм слушал. Знаеш ли, че той написал това произведение, когато бил напълно оглушал.

— Да — отговорих. Яне ми го беше разказала. — Майка ми с абсолютно побъркана на тема Бетовен — добавих. — Има всичките му произведения, но и на нея най̀ й харесва Деветата.

— Какво съвпадение — Луциан се ухили. — Тогава ще се поканя у вас. Може и да ми заеме някое и друго CD.

Прехапах устни и се загледах през парапета към пристанището, където в болницата лежеше Яне. Утре щяха да я изпиша!

— Май това не е никак лоша идея — казах. — Може би наистина трябва да те представя на майка си. Когато се запознаете, може би ще може да ти помогне. Тя…

Луциан сложи пръста си на устните ми.

— Не — каза той твърдо. — Не смятам, че е добра идея. Не познавам майка ти, но след неприятностите, които си имала с нея в онази нощ, не мога да си представя, че ще пожелае дъщеря и да общува с тип като мен.

— Тя иначе изобщо не е такава — натъртих аз. — Нямам представа какво става с нея в последно време. Пък кой знае? След като Бетовен ти харесва толкова, може би и ти самият си бил известен композитор?

Спомних си историята за пианиста и се засмях.

— С това наистина би я впечатлил.

— Звучи примамливо — засмя се Луциан. — И на мен ми мина такава мисъл. Разгледах нотите в библиотеката. За съжаление не ми говореха нищо. Бетовен загубил слуха си, но не и паметта. Той е слушал музиката с душата си. Или със сърцето си.

Той сложи ръце на раменете ми. После се наведе, докато устата му не докосна моите устни. Много леко. Усетих дишането му, докато моето се ускоряваше.

— Не ми се иска да те плаша — каза тихичко.

— Защо го казваш? — попитах и хванах ръцете му. — Та аз не се страхувам от теб. Напротив. Чувствам сигурност, когато си при мен. В близост до теб се чувствам добре. Ти усещаше съвсем същото онази вечер на Елба. Или… — гласът ми затрепери, — или може би нещо се е променило?

Луциан се откъсна от мен. Направи крачка назад и ме загледа. Крайчето на устата му потрепна отчаяно.

— Не, нищо не се е променило — промърмори. — Само че… има още нещо. Не мога да го обясня. Това, което чувствам към теб е… твърде силно, Ребека! Страхувам се от самия себе си и от това, което съм забравил. Какво ще стане, ако е било нещо ужасно?

Той направи още една крача назад, докато не опря гърба си на парапета.

— Може би съм някой лош човек — шепнеше. — Опасен, с болен мозък може би… — изглежда не намираше как да завърши и изречението. — Можеш ли да разбереш?

— Не — избухнах аз. После додадох: — Не знам. Може би.

Отново се сетих за статията от вестника и за теорията на Яне, че тялото се предпазвало при шокови случаи, като изключвало мъчителните спомени.

Дали беше прав? Какво би било, ако при Луциан този шок се е получил от това, че самият той е извършил нещо ужасно? Че той, да се изразим с думите на Яне, е станал жертва на собствената си агресия?

Наведох глава.

— Да — прошепнах накрая, — разбирам.

Луциан ме погледна. Дори и през маската забелязах колко се натъжи.

— Виждаш ли? — промълви тихо.

— Не! — Направих крачка към него и отново хванах ръцете му. — Нямах точно това предвид. Аз разбирам какво си мислиш ти. Но се заблуждаваш. Ти не си лош. Знам това. Чувствам го.

Преди да успее да ми отговори, продължих припряно.

— Трябва да потърсиш помощ. Да намериш някой, на когото да се довериш. Някой, който разбира от тези работи.

Потиснах въздишката си. Майка ти много я бива, беше казал Лерой. Да, без съмнение. Но да разкажа на Яне за проблемите на Луциан или да го изпратя при нея, изведнъж ми се стори абсолютно немислимо.

Почувствах невероятно облекчение, че пред нея не бях споменала и дума за Луциан.

Ако Луциан беше някой си, някой чужд, да кажем съученик или пък познат… Но не беше. Той ме вълнуваше много повече от всеки друг, когото бях срещала в живота си. А изглежда имаше към мен същото усещане. Ако Яне започнеше да нарежда пъзелите в неговата история и я разгадаеше, щеше да разбере как се бяхме запознали, как беше стоял посред нощ под прозореца ми и какви страхове го обземаха, и първо повече нямаше да ме пусне да мръдна от къщи, а за него щеше да съобщи в полицията.

— Има някой — прекъсна Луциан мислите ми.

Уплашена, погледнах през рамо. Трите зомбита си бяха тръгнали и там бяха останали само Фреди Крюгер и двете вещици. Едната се беше облегнала на перилото, докато Фреди Крюгер се натискаше с другата.

Луциан се разсмя.

— Нямах предвид тези — каза той. — Има някой, на когото съм разказал за себе си. И няколко неща, които успях да разбера.

Имал някой? Кой? Имаше предвид типа с бара ли? Не, определено не. Или пък? Започнах да не разбирам дали чувствам облекчение, или ревност. Защо се е доверил на някого си, а не на мен?

— И кой е той? — попитах. — И какво откри?

Луциан си пое дълбоко въздух. Наведе глава. Заприлича на маска. После ме погледна.

— Мога ли… да те попитам нещо?

Едва чувах гласа му.

— Да — отговорих бързо. — Да, разбира се.

— Баща ти — започна той — на английски ли говори с теб?

Стъписах се.

— Да. Е, и?

Вече му го бях казала.

Луциан сложи пръста си върху малкото слънце, което и днес, носех на врата си.

— Това украшение — продължи той — по случай тръгването ти на училище ли ти го подари баща ти?

Преглътнах. Това не му го бях казала. Или? Нямах представа.

— С рокличка ли беше? — шепнеше Луциан. — Синя? От светлосин хавлиен плат? И щампована златна рибка?

Гърлото ме стегна.

— Не знам.

Сега вече шептях и аз. Наистина не знаех. Но ми се стори познато. Сърцето ми заби по-учестено.

— Защо ме питаш за това?

— А ученическата ти кесийка? — продължаваше Луциан, без да ми отговори. — Червена ли беше? На бели точици?

Сърцето ми спря, после отново затупка.

— Не помня. Почакай. Ти не си ли, не сме ли…?

Като светкавица ме прониза мисълта за възможно обяснение.

— Да не си Леон?

Изведнъж пред очите ми се появи образът на слабото чернокосо момченце, с което ходех в основното училище. За първия учебен ден го бяха облекли в сив костюм на тънко райе. Водеше го винаги баба му, сандвичите му бяха с варени яйца и гъсти пикантни сосове. Цялата класна стая се умирисваше.

— Възможно ли е — повторих аз и започнах да се смея глупашки — да сме ходили на училище заедно и ти?

Луциан отмести поглед от мен и застина. Този път се обърнах съвсем бавничко с надеждата, че така моите опасения ще се изпарят във въздуха. Но не беше така. Сузи ме беше открила. Тя стоеше на вратата на терасата и от ужасения й поглед разбрах, че е познала Луциан. Но това, което беше по-объркващо, беше този тип в заешкия костюм. Той напираше да застане пред Сузи. И ето че си махна маската.

Беше Себастиан.

Почувствах се, сякаш някой ми беше изкарал въздуха с кроше в корема.

— Какво правиш ти тук? — успях да кажа.

Себастиан се изсмя. Трябваше да прозвучи ехидно, но вместо това смехът му беше по-скоро жален. Лицето му беше червено и запотено. Косата му беше залепнала на челото. Изглеждаше гротескно в белия плюшен костюм и ужасно наранен.

— И аз това се питам — отговори той. — Не можех да зная, че вече си си избрала друг съиграч за криеница. Себастиан премести погледа си от Луциан върху мен.

— „Не разваляй всичко, хм! Дай ми още малко време“. По дяволите, Ребека! За какъв ме смяташ? За пълен идиот ли?

— Не — проговорих смутено. — Себастиан, моля те. Мога да ти обясня!

Себастиан тръсна глава и се хвърли напред. Докато Луциан се наведе, Себастиан дръпна маската от главата му. После се обърна към Сузи, която досега стоеше като вкаменена.

— Той ли е?

Очите й се плъзнаха по лицето ми. „Моля те — умолявах я безмълвно. — Моля те, не прави това.“

— Да — отговори тя. — Това е психопатът, който преследва Ребека навсякъде.

До мен Луциан се мъчеше да си поеме въздух. Ръката му лежеше върху парапета и за миг ме обзе панически страх, че ще се хвърли долу.

Себастиан сви ръцете си в юмруци.

— Не! — изкрещях аз и понечих да се вмъкна между тях. Но Себастиан ме отстрани.

Той бутна с пръст Луциан в гърдите.

— Би трябвало да ми е безразлично. — Той едвам се сдържаше. — Но не е. Това, което ще ти кажа, няма да го повторя: Остави Ребека на мира! Да не си се мярнал повече около нея. Инак ще извикам полиция. Разбра ли ме?

Луциан кимна.

— Напълно — отвърна той. — А сега бихте ли ме извинили?

С тези думи той си взе маската от ръката на Себастиан, плъзна се покрай него и изчезна.

Стоях като прикована.

Сузи дойде при мен.

— Беки — каза тя, — не се сърди, моля те. Не трябва да се сърдиш и на Себастиан. Загрижени сме за теб. Искахме да ти помогнем.

Не й отговорих. Просто я оставих и побягнах.

Пред бункера, в една осветена локва, лежеше птичата маска на Луциан. От него самия нямаше и следа.

Десет

Косът беше твърде тежък за този клон. Беше кацнал на него, изпърха уплашено, когато той изпука, но после се захвана отново и усърдно заподскача нагоре към някой по-надежден клон. Вече наместил се там, той наклони глава и започна да ме гледа през гладкото стъкло на прозореца. В следващия миг, разпери крила и литна в сивото небе. Загледах се след него.

Can you hear me, can you hear me

Through the dark night, far away…

Гласът достигна до ушите ми като през мъгла. Звучеше тихо, дрезгав и леко ироничен. Познавах мелодията. Знаех и текста. „Sailing“ на Род Стюарт. Зад мен прозвуча изкисване.

С мъка откъснах поглед от прозореца. Усетих как кръвта ми се качва в главата. Обектът на общото забавление бях аз. Тайгър пееше тази тъпа песен и ме беше направи за резил пред целия клас. Как беше възможно да не го чуя? Но къде беше Тайгър? Не седеше зад катедрата, нито при прозореца, нито при стената до вратата.

Can you hear me, can you hear me…?

Кискането в класната стая премина в неудържим смях. Всички погледи бяха отправени към мен, с изключение на Себастиан, който демонстративно беше вглъбил в книгата си. Дори Сузи се сдържаше с мъка. Тя допря коляното си до моето и ми посочи скрито с пръст назад. Тайгър стоеше точно зад моя стол, толкова близо, че ако се обърнех, щях да докосна с лакът светлосивия му костюм.

— Hello there, miss Wolff — каза той с ироничната си усмивка. — Е, завърнахме ли се от безмоторното летене в облаците? Би било добре да останеш на земята с мислите си. А още по-добре в класната стая. Нали не искаш да пропуснеш нещо?

— Не — отвърнах раздразнено.

— Very well — сложи ръка на рамото ми Тайгър. Това беше коренно противоположно на студения тон в гласа му. — Тогава ти предлагам да се концентрираш върху „тук и сега“. Има хора, които, зареяни в мечтите си, минават пред движеща се кола. Не е почтено да се съсипва по този начин животът на другите.

Поех възмутена въздух, но Тайгър вече се беше върнал при катедрата. Отпи от чая си и попита има ли желаещи да прочетат съчинението си. Моето не бях го и започнала, но се надявах до края на часа Тайгър да ме остави на мира.

За мое учудване Шейла беше тази, която вдигна ръка. Тайгър повдигна едната си вежда, когато й даде думата. Шейла беше избрала първото изречение от романа на Оскар Уайлд „Портретът на Дориан Грей“. За да не остарява никога и да остане красив завинаги, Дориан Грей бил готов да жертва душата си. Романът започваше с думите: „Ателието беше изпълнено със силния аромат на рози“, и Шейла описа с ужасния си акцент, но пък без грешки, ирландският писател Оскар Уайлд в това първо изречение, като даваше ясно да се разбере, че естествената красота е преходна. „Ароматът, който в момента е силен, щеше да изчезне. Розите, които сега разцъфтяват, щяха да увехнат. Дори само разбирането на това ги правеше по-красиви, а ароматът по-силен.“

— Excellent work — отбеляза Тайгър, когато Шейла прочете написаното. Но погледът му не беше отправен към нея, а се насочи в друга посока.

— Себастиан, какво получи в замяна? Или хубостта на Шейла беше достатъчен стимул да й направиш тази услуга?

Отново приглушеното хихикане в стаята премина в силен смях. И аз не успях да сдържа усмивката си. Че това съчинение не беше написано от Шейла, беше кристално ясно, но че Тайгър беше разкрил истинския автор с такава сигурност, изненада и самата мен.

— Не знам какво имате предвид — каза Себастиан с възможно най-безизразна физиономия, но Шейла се бе изчервила до корените на косата си.

— Сама го написах! — защити се тя.

— Не съм се съмнявал в това нито за секунда — съгласи се с най-доброжелателен тон Тайгър. — да направим така. Ти ще ми дадеш съчинението и ако си преписала действително без грешка черновата на Себастиан, ще поставя след двойката ти и един плюс като жест на истински спортсмен. Съгласна ли си?

Без да чака отговора, Тайгър загърби борещата се със сълзите си Шейла.

— А коя книга избра за себе си, Себастиан?

Себастиан се поокашля. След това зачете своето съчинение, за което вече ми беше разказал миналата седмица, малко преди да поиска да ме целуне.

Бяха изминали пет дена от маскения бал. Пет разяждащи ме дни, в които изцяло се бях предала на убийствената за нервите шеметна въртележка на своите чувства. Бях объркана, стресната, тъжна, уплашена, безпомощна. Но сега бях само бясна, и то на всичко и на всички: Тайгър с неговите цинични шегички и рентгенов поглед; Сузи, която разкаяно търсеше връзка с мен; Себастиан, който не ми обръщаше никакво внимание, сякаш бях въздух; Яне, която изписаха в неделя от болницата и която оттогава ме посрещаше с престорена приветливост. И Луциан, който ме беше оставил с куп въпроси без отговор.

Но най-вече бях бясна на самата себе си. Мразех това загубило ума и дума, затънало в лабиринт от мисли същество, в което се бях превърнала. Тази пустота в гърдите и този скапан копнеж по едно момче, затънало до гуша в проблеми, което не ми предлагаше нищо друго, освен гатанки.

Или ако трябваше да отговоря на Тайгър: Не. Не исках да притичвам пред колите на непознати хора и да съсипвам живота им. Исках си обратно моя живот! Исках да се забавлявам, да куфея. Както винаги, както преди.

Вместо това бродех по улиците като брониран рак пустинник, не допусках до себе си никого и не можех да се концентрирам върху нищо. Дори и когато се гмурках във водата на басейна.

Откакто Яне беше вдигнала забраната, всеки ден следобед побягвах натам, но точно както и през последните дни, се чувствах тежка и мудна и когато две стари лели с плувни шапки на цветенца ми се изпречиха в коридора тъкмо когато по изключение бях набрала скорост, аз им изфучах като побесняла фурия.

Двете лелки изпискаха уплашено и се прехвърлиха в другия коридор. „Е, сега си плувайте“, помислих, все още ядосана. Пътят пред мен беше свободен.

Нали носеше рокличка? Синя? От светлосин хавлиен плат? С щампована златна рибка? А кесията ти с лакомства за първия учебен ден? Червена ли беше? С бели точици?

Изглежда паметта ми си имаше особен начин на запомняне. Докато нямах никакъв спомен, какво съм носила през първия учебен ден, по някакъв невероятен начин в паметта ми се беше запечатало какво точно сме яли в този ден на обяд: супа с фиде — буквички, при Мата Leone, един италианец в Алтона, чийто ресторант дълги години ни беше семейният. Спомнях си как седяхме на една маса до бара — аз, татко, Яне и Врабеца. Спомням си и красивия келнер, който винаги ме наричаше „синьорина“. Той имаше мигли като на Лайза Минели (това го установи Врабеца) и усмивка, която с удоволствие бих отнесла в кучешка чантичка вкъщи, защото създаваше добро настроение. Но всичко останало беше потънало някъде дълбоко и не можех да го извадя.

Естествено, че имаше и снимки от този ден. И още в събота вечерта прерових целия таван, за да се видя, но не ги намерих. Целият албум беше изчезнал.

През една дъждовна Ladies’Night Яне, Врабеца и аз, подредихме този албум. Бях на десет или на единайсет години. Изсипахме цял кашон със снимки. Яне се разсмя и каза, че изглеждат като пъзел от миналото, нареден от случайността. Сортирахме фотографиите, подлепихме ги и ги подредихме, този път в хронологичен ред. Яне бременна. Яне в родилното в болницата Бармбек. Яне с мен като малко пакетче в ръцете й, със здраво затворени очи, сякаш сънят е някаква тежка работа, върху която трябваше да се концентрирам. Под снимката стоеше стихотворението от Рилке, което Яне и татко бяха избрали като пожелание по случай моето раждане.

Живот, така мистериозно изтъкан

от хора като мен и вещества незнайни,

възможност дай ми само да те изживея,

за да разбуня твоите тайни и да те възпея.

Попитах Врабеца за албума, преди да отиде да вземе Яне от болницата. Но тя не знаеше къде е. А когато вечерта попитах Яне за него, тя само поклати глава. Миришеше на пот и болница. С мъка заподскача с патериците към вратата, умълчана, изнервена и безкрайно изтощена.

През нощта изпратих имейл на татко, за да му задам някои въпроси, но получих само автоматичен отговор.

И днес, четири дена по-късно, нямах никакъв напредък. След плуването се върнах вкъщи и се опитах да си напиша домашните. И се проклетисах, защото изобщо не можех да се концентрирам дори върху най-простите упражнения.

Майка ми беше странно весела. С магарешки инат, въпреки патериците и счупения глезен, тя се катереше нагоре по витата стълба и обяви, че днес тя ще е царицата на вечерта и че иска вечер на игрите.

Играхме на канаста и скрабъл. Изпаднах в истеричен смях, когато подредих на моята банка с буквите Л, У, Ц, И, А, Н неговото име. Опитвах в продължение на четвърт час да образувам някаква анаграма, но не ми се удаде. Така че разделих буквите в две думи: Лухс10 и Анне11. Слушахме Моцарт. Джон Бой и Джим Боб цвърчаха в такт и когато Врабеца сложи думата календар, изведнъж ми светна как да напредна по моя въпрос.

Просто трябваше да изчакам, докато мама и Врабеца си легнат.

Тъкмо тази вечер Яне не спираше. Когато след петия кръг на скрабъла най-после взе да се прозява, наближаваше единайсет и половина.

— Какво става с теб? — попита ме Яне, след като Врабеца й помогна да стане. — Не се ли измори?

— Искам да гледам новините — излъгах. — Заради изборите в САЩ.

Врабеца кимна. През цялата вечер тя беше в прекрасно настроение, защото по-следващата седмица щеше да си обзавежда новото ателие.

— Той ще бъде — каза тя. — Обама ще спечели. Сто на сто.

Превключих на NTV, където подготовката за президентските избори вървеше на пълни обороти. Прогнозите за Обама бяха добри, всички му вярваха, всички вярваха в промяната и на неговото оптимистично Yes, we сап. Но в момента това изобщо не ме вълнуваше. Имах нужда от претекст да остана горе необезпокоявана от никой.

Когато Яне и Врабеца ми пожелаха лека нощ, а Джон Бой и Джим Боб скриха глави под крилата си, аз се заех със секретаря на Яне, принадлежал някога на моята прабаба.

Яне била много привързана към Мома, защото тя й давала това, което не била получила никога от собствената си майка: признание, нежност, окуражаване. Когато Яне се влюбила за пръв път в момиче, тя изляла душата си пред Мома. Мома била и тази, която я насърчила да следва желанието си да има свое бебе, както и да следва психология.

Мома живееше в Дюселдорф, в малко мансардно жилище с балкон и изглед към Рейн. Въпреки че годините отдавна бяха й натежали достатъчно, за да изкачва толкова стъпала, тя твърдо отказваше да се премести. Ние с Яне я посещавахме всяка година през пролетната ваканция. Спомням си зъбните протези на Мома, които вечер слагаше в чаша вода върху нощното шкафче. Спомням си и за слабостта към ликьорените диаманти. Това бяха пралинени топчета от черен шоколад, марципан и трюфел, пълнени с ром от Ямайка. Яне ги купуваше от сладкарницата на Ото Битнер в Дюселдорф. Докато Мома седеше на цветното си канапе и ме шашкаше как без зъби похапва от пралините си, тя ми разказваше истории от нейното детство и ме разпитваше за моето.

Малко след десетия ми рожден ден Мома умря от възпаление на белите дробове. Един млад мъж от блока, който й пазаруваше и й носеше пощата, я беше намерил мъртва в леглото.

Мома ни остави няколко хиляди евро, много книги и мебелите си, от които Яне пожела да вземе писалището. Докарахме го в Хамбург с комбито.

Знаех, че в едно от чекмеджетата се намираше пъстрата кутия с писмата, които Яне беше писала на Мома. Най-отдолу в кутията най-после намерих това, което търсех. Някога Яне беше изпратила на прабаба ми бял фото календар с мои снимки от детската градина и основното училище.

Прелиствах по месеци. Снимката от първия ми учебен ден намерих на август. Беше слънчева безоблачна утрин. Стоях пред училище. Зад гърба ми се виждаха белите транспаранти, върху които с цветна боя бяха изписани имената на първокласниците. Косите ми бяха сплетени на плитки, а погледът ми — втренчен и апарата, концентриран; ръцете ми — обгърнали кесията с лакомства, която беше червена, червена с бели точки. Рокличката ми беше οт небесносин хавлиен плат и в средата на гърдите беше щампована златна рибка. На врата ми блестеше малкото медальонче — слънце.

Единайсет

Луната светеше през прозореца. Беше почти пълна. Тъмни облаци преминаваха през нея, гонейки се лудо, сякаш някой беше натиснал копчето „fast forward“. Те я скриваха, отминаваха, обвиваха сребърното й лице и подгонени от вятъра, продължаваха по нощното небе. От колоните ми звучеше Ode to Ocracy на Мандо Диао.

Беше три без петнайсет.

Седях върху килима в моята стая сред тетрадки, рисунки и стари бележници от основното училище. Невероятно е, че бях запазила всичко това. Трудно се разделях с вещите си, за разлика от Яне, която периодично ги изхвърляше. Но аз имах чувството, че се разделям с частица от себе си. Този път не търсех мои неща. Търсех нещо за Леон, момчето с раирания костюм и сандвичите с масло и яйца. Имаше черни къдрици и тъжни очи. В един дъждовен ден ме беше дебнал зад ъгъла на една къща, за да ми подари букет парички. Това бяха фрагментите, които си спомнях, и се хванах за тях с надеждата, че той би могъл да е Луциан. Трябваше ми презимето му. Беше странно, поне това си спомнях. Измежду две ученически тетрадки измъкнах някакъв брой на училищен вестник с дълбокомисленото име „Мастилено петно“. В четвърти клас имахме седмица за изготвяне на проекти. Трябваше да се разделим на групи по теми и да подготвим статии за училищния вестник. Ние със Сузи интервюирахме една хамбургска детска писателка. Тя живееше в Нинтерхуде и всяка сутрин седеше с лаптопа си в едно кафене и пишеше. По това време Врабеца работеше като сервитьорка в това кафене. Беше попитала писателката дали бихме могли да вземем интервю от нея и за наша радост тя се беше съгласила.

Ние със Сузи го намирахме изключително вълнуващо. С пламнали бузи седяхме на масата в кафенето и се редувахме да задаваме своите въпроси:

Как Ви идват идеите? Колко книги сте написала досега? Как се заплаща работа Ви? Книгите Ви филмирани ли са?

Интервюто беше поместено на втора страница в училищния вестник. На страницата до нея бяха публикувани стихотворения на ученици от четвърти клас. Едно от тях веднага привлече вниманието ми. Носеше заглавието „Отражение“.

В огледалото се вглеждам, но не виждам отражение.

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Измислен ли съм?

Или пък сънувам?

Когато се събудя,

мъртъв ли ще бъда?

Името на автора стоеше отдолу — Леон Шимрокта.

Само след секунди седях пред компютъра и търсех в Google това име. Намерих само едно такова презиме и благодарих на господ, че не търся на Мюлер. Леон Шимрокта беше в единайсети клас на гимназия Кайфу. Беше говорител на класа и свиреше на чело в биг бенда на горните класове. Имаше дори и снимка на този бенд. Веднага го познах. Беше в първата редица, прегърнал през кръста красиво момиче.

Все още беше възслаб. Тъмната му коса беше късо подстригана и вместо раиран костюм носеше дънки с ниска талия, светла тениска и жилетка в цвят бордо. Гледаше сериозно и уверено в апарата. Приличаше на Луциан, но не беше той.

Затворих компютъра разочарована.

Разбира се, че и друг мой съученик от основното училище би могъл да загуби паметта си. Може Луциан да е живял в нашия район. Може да е бил брат или братовчед на мой съученик. За кратко си въобразих дори, че баща ми може да има тайно син. За когото дори и не подозира.

— Стига, Ребека! — казах на висок глас.

Можех да реша още, че Луциан е отвлечен след раждането мой близнак. Или по-добре да е някой мой полубрат, който се пази в дълбока тайна и е от някоя друга афера, която Яне естествено е премълчала, защото въпреки влечението и към женския пол и против всякакви морални норми в нея се е разпалила страстта към някой пациент, може би избягал от дранголника, който съмнително е приличал на Джордж Клуни и всеки път, идвайки на терапия, и е поднасял магнолии, в чиито чашки са се намирали диаманти.

Може би следващата сряда отново ще си развихря фантазията, чувайки началната мелодия на любимата си сапунка „Desperate Daughters“, така ли?

Отидох в банята, наплисках лицето си със студена вода и отново се върнах в стаята.

Но надписът на медальона ми? Роклята, кесията, баща ми, който говореше с мен на английски. Защо Луциан питаше за всичко така подробно?

И защо най-накрая не престанех да се ровя и да си блъскам главата над всичко това?

Набутах всички вехтории отново в шкафа, изключих С плейъра си, който за съжаление не можех да слушам високо посред нощ и започнах да търся из iPod-а възможно най-бясната песен, която бях качила. Колебаех се между един ремикс на Funky Town и Robot Rock и накрая избрах радиоверсията на Pump up the Jam от 2005. После надух до дупка и затанцувах с песента върху леглото, докато то не започна да пука под мен.

So what! За спане беше вече късно, или по-точно — рано. Почти пет и половина. Но поне се чувствах малко по-добре.

Отидох в кухнята да си взема нещо за пиене.

В спалнята на Яне и Врабеца светеше. Светлината се процеждаше през пролуката между вратата и дървения под.

Не беше необходимо да се напрягам особено, за да чувам. Говореха тихо, но всичко се чуваше през процепа на вратата. Чуваше се ясно всяка дума.

— Толкова ти бях ядосана — говореше Яне. — Но се оказа умно от твоя страна да я пуснеш. Смятам, че сега всичко е под контрол.

— Всичко е под контрол ли? — Врабеца изглеждаше ядосана. Не разбирам как можеш да го кажеш. Какво означаваше това с Джон Бой? И какво става с Ребека? Дъщеря ти е съвсем объркана. Наистина ли вярваш, че ще миряса? Е, много се лъжеш. Тя ще се опита отново да намери това момче. Същото ще направи и то.

— Не и след онази нощ — Яне звучеше ентусиазирано. — Себастиан е направил точно каквото трябва, като на бала е заплашил Луциан с полиция. Божичко, как се радвам, че Сузи и Себастиан са се появили в точния момент.

— Но ти не постъпваш правилно, Яне! Трябва да говориш с нея.

— Не — Яне шепнеше и вече не можех да разбера нищо. Врабеца въздъхна и изведнъж в коридора стана тъмно. Бяха угасили. Всичко утихна. Единствената ми мисъл беше кой ме е предал. Сузи или Себастиан? Себастиан или Сузи? Кой от двамата беше говорил с Яне?



На следващата сутрин излових Сузи пред училище. Под зеленото яке носеше тениската, която Яне й беше подарила за рождения ден.

— Нищо не съм говорила — изгледа ме тя възмутено. — Дори не знаех, че Яне се е прибрала вкъщи. Нищо не съм й казвала. Абсолютно нищо! Моля те, Беки! Разкажи ми пак. Какво иска от теб този тип? Какво означава всичко това? Защо не говориш с мен за тези неща?

Тя направи крачка към мен. В погледа й имаше нещо умоляващо.

— Защо не говоря за това с теб ли? — изфучах аз. — Може би по същата причина, поради която не трябваше да ти разказвам нищо и за Мишел. Знаеш много добре, че съм алергична на тази тема. И какво направи? Изчурулика го в ухото на Димо̀. Нужно ли беше? Нямаш ли собствени истории, с които да се правиш на интересна?

Сузи отскочи назад, сякаш бях отровна змия.

— Не мога да разбера — бавно каза тя, — не разбирам как така се промени толкова.

Замълчах. Знаех, че се държа грубиянски. Знаех, че нараних Сузи. Но не можех инак. Вместо да отстъпя, аз яростно я нападнах.

— И аз не мога да разбера как може да си толкова глупава — контрирах. — Ти си толкова заета със себе си и с твоя тъп доктор Но, че изобщо не можеш да схванеш какво става вътре в мен. „Може би е избягал от лудницата“ — започнах да имитирам гласа й. „Може да губил някого. Ако ме питаш, този тип е за полицията…“ И смяташ, че това ще ми помогне ли? Дори не се опита да ме разбереш. Вместо това тичаш при Себастиан и му долагаш за мен. Или ще го отречеш?

Сузи беше пребледняла, но това не ми попречи да продължа да я нападам.

— Нямам нужда от предатели. Нужна ми е приятелка, на която да мога разчитам, която да е на моя страна. Но явно нямам такава. И така: ако наистина искаш да знаеш защо не споделям с теб — то има достатъчно причини за това.

— Да — изведнъж гласът на Сузи стана невероятно тих. — Наистина има достатъчно причини. Ако така виждаш нещата, нямам какво повече да кажа. И няма какво повече да питам.

С тези думи тя се обърна и си тръгна. Загледах след нея. Ядът ми се стопи. Чувствах се толкова гадно, както никога досега.



Този ден Себастиан не дойде на училище. Сузи седна на неговото място. И след като здравата се измъчих с двата часа математика, теста по испански и безумно скучния урок по френски, след последния час се запътих към него.

Той живееше недалеч от нас, на „Фишерсалее“ в Оттенсен и когато позвъних, вратата ми отвори по-малкият му доведен брат.

— Не можеш да влезеш — каза той. — Дори изобщо не трябва да отварям вратата.

— Но я отвори — отвърнах аз и се засмях. — Къде е майка ти?

— На пазар.

— А Себастиан?

— Повръща.

Карл направи физиономия.

Дребният ми харесваше. Имаше червени къдрици, кръгло личице, обсипано с лунички, и беше обезоръжаващо откровен.

— Освен това постоянно дриска. Повръща и дриска. Цялата баня вони.

— О! — твърде много информация. — И къде е сега брат ти?

— В леглото. Спи. — Карл вирна носле. — И ти трябва да си вървиш.

Той искаше да ми затръшне вратата под носа, но аз подложих крак.

— Трябва да дам нещо на брат ти. От училище. Пусни ме за малко, а? — усмихнах се заговорнически на Карл. — Ти ме познаваш. Не съм някоя непозната. Майка ти няма да ти се кара, като ме види.

— А ако ми се скара, ти ли ще си виновна? — погледна ме той със страх в очите.

— Естествено. — Погалих го по червените къдрици. — Аз поемам отговорността.

— Е, добре. — Карл отстъпи и аз почуках тихичко на вратата на Себастиан.

Когато никой не се обади, натиснах дръжката. Пердетата бяха пуснати. Себастиан лежеше с гръб към стената под юргана. Предпазливо се промъкнах в стаята и когато Себастиан се обърна към мен, се стреснахме и двамата.

— Какво правиш тук? — избоботи той и повдигна завивката на гърдите си като предпазен щит.

— Искам да говоря с теб.

— Не искам да те слушам — гласът му беше студен и отблъскващ. — Как изобщо влезе тук?

— Аз не съм виновен! — Карл беше влязъл в стаята и с ръце в джобовете поглеждаше колебливо към брат си.

— Така е — потвърдих бързо. — Аз го изнудих. — Карл, ще ни оставиш ли за малко сами, ако обичаш?

Карл поклати глава. Той направи крачка напред, но Себастиан му махна да се върне.

— Бъди така мил, джудженце. Всичко е наред. Ще кажа на мама, че аз съм я пуснал. Хайде, върви си в стаята, разбрано?

— Разбрано.

И той неохотно напусна.

Не знаех къде да седна. В стаята на Себастиан цареше хаос. — Върху нощното шкафче бяха натрупани книги. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи; на пода, върху стола на бюрото, на малкото кресло. В ъгъла на стаята под сака за бокс открих заешкия костюм. Огромните му кръгли очи бяха вперени в мен и аз се почувствах ужасно.

— Така — Себастиан седна в леглото и отпи глътка вода от шишето, което беше върху шкафчето. Изглеждаше пребледнял и изнемощял. — Какво искаш?

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Искам да знам защо си говорил с майка ми — казах възможно най-спокойно.

— С майка ти ли? — Себастиан сбърчи чело. — Какви са тези глупости?!

— Разказал си и за Луциан. Хайде, поне си признай!

Седнах в края на леглото. Себастиан се отмести, сякаш заразноболната бях аз.

— Не познавам никакъв Луциан — изрече той презрително. — Познавам само един тип, който те шпионира вече седмици, и според Сузи е някакъв психопат. Но защо трябва да говоря за него с майка ти? Ти за какъв ме мислиш?

— Но…

Бях тотално объркана. Себастиан имаше право. Той не можеше да знае името на Луциан. Никога преди не бях изричала името му, дори пред Сузи. На никого не бях казала и за срещата ни на Елба.

— Но майка ми — прошепнах аз — знае, че сме се срещнали на маскения бал. Знае също, че си го заплашил с полиция. Знае дори името му. Откъде ще знае всичко това, ако не от теб или от Сузи?

— Да не съм Джеймс Бонд? — Себастиан ме изгледа подигравателно. — Нямам идея откъде знае. Може би от него?

Последните думи бяха казани шеговито и малко цинично, но на мен изведнъж ми стана ужасно лошо. Затворих очи и си припомних думите на Луциан на терасата в бункера.

Има някой, на когото съм разказал за себе си. И няколко неща, които успях да разбера.

Можеше ли, възможно ли беше, този някой да е Яне? Моята майка?

В паметта ми изплуваха картини, една след друга, като диапозитиви.

Битакът. Книгата на Яне за сънищата, която беше подарила на някакъв, който изглеждал, като че няма и цент в джоба си. А и поведението й през последните седмици. Нейните бесни готварски оргии, за да се отвлече от мислите си. Нейните странни погледи, прекалената й загриженост — до плесницата, която ми зашлеви в нощта край Елба. Домашният арест.

Всичко си идваше на мястото. Колкото и абсурдно да изглеждаше, беше така. Беше логично и едновременно с това немислимо. Луциан е посетил майка ми?

Значи тогава тя знаеше всичко — не само това, което съм премълчала, а и онова, което той не ми беше казал: проблемите му, страховете и отговора на въпросите за моя първи учебен ден, които ми беше поставил на маскения бал.

„О, боже!“, промърморих. Фотоалбумът. Яне ли го беше скрила?

— Ребека? — потупа ме Себастиан. — Ужасно съм ти сърдит. Но съм и загрижен. Що за тип е този? Какво знаеш за него?

Погледнах Себастиан. Очите му светеха. Изведнъж ми се стори беззащитен, сякаш вътрешната му съпротива беше се стопила. Обля ме топла вълна. Искаше ми се да се мушна под юргана при него.

— Не знам много — промърморих. — Той… си е изгубил паметта. Не знае кой е. Но изглежда го привличам по някакъв начин. И той… — наведох глава. — И той мен.

— Забелязах — каза Себастиан. Усмихна се криво. Беше усмивка на разочарование и гласът му беше глух. — Значи си се видяла с него там, на партито на Сузи край Елба.

Кимнах.

— Хвърлих се в прегръдките му, така да се каже. Беше толкова невероятно. Но не мога да се съпротивлявам срещу това. Не искам да ти причинявам болка, Себастиан, наистина не искам. Но това е нещо, което не разбирам. Той… знае някои неща за мен.

Взех в пръстите си медальончето.

— Той знае подробности от детството ми. Мисля, че сам той не знае откъде. Когато се срещаме, се чувствам…

— Хей, спри — Себастиан сложи пръст на устните си. Погледът му беше решителен. — Не съм те питал за чувствата ти. Ако искаш да ги излееш пред някого, имаш си приятелка. Ако не си я разкарала.

Прехапах устни. Попадението беше точно. Замълчахме за момент.

Себастиан отметна потната си коса от челото и въздъхна.

— Окей — продължи, — да предположим, че това, което казваш, е така. Но как майка ти е научила всичко?

Разказах за книгата, за битака и за моето предположение, че Луциан й се е доверил.

Но Себастиан отново поклати глава.

— Защо да й разказва, че се среща с теб? Така сам влиза в устата на вълка. Яне не е ли говорила с теб за това?

— Мълчи като пън. Но сега ще трябва най-малкото да разбера защо го прави?

— И как ще постъпиш? — Себастиан ме погледна.

— Не знам — отвърнах, след като помислих.

Но не беше вярно. Знаех точно какво ще направя.

Дванайсет

Яне беше прокарала строга граница между своите два живота, както наричаше служебния си и частния си живот. По-рано, когато още ходех на детска градина, тя работеше половин ден. Писмената работа я носеше вкъщи.

Но сега всичко, което беше свързано с работата й, освен спешните случаи, тя вършеше в кабинета си, който се намираше в Аймсбютел. Този район беше на половин час път с колело от дома ни и през лятото, в петъците след петия час отивах да я взема, за да прекараме заедно обедната почивка.

Подобно на Отенсен Аймсбютел приличаше на селце насред града. Всичко, необходимо за ежедневните нужди, беше събрано на едно място. Книжарници, аптеки, рибарски магазини, турски магазини за плодове и зеленчуци, кафенета и всякакви ресторанти се сместваха между красивите стари постройки. Яне имаше три любими места, които посещавахме, като ги редувахме: „Весперите“, където правеха най-хубавата салата „Цезар“ в цял Хамбург; „Гостилницата“, заведение с деликатеси, където всеки ден на обяд сменяха менюто; и „Нико“, малък семеен италиански ресторант, където приготвяха безсрамно вкусни спагети. Когато имаше слънце, сядахме на дълги разтегателни маси и накрая завършвахме с обиколка на магазините в района.

На всяка крачка някой поздравяваше Яне, а персоналът в ресторантите я знаеше по име.

Яне много обичаше да ми показва магазини и къщи, които й харесваха в този квартал. Взимаше ме със себе си, когато беше открила нещо, което смяташе, че ще ми отива (и обикновено не грешеше), и когато ме представяше на някого, в гласа й се усещаше гордост.

Само в кабинета й не се задържахме дълго. Той се намираше на „Епендорфервег“ между италианците и деликатесния магазин, красива стара сграда със светложълта фасада и пъстри цветя на прозорците. Но винаги когато идвах да я взема, чувствах, че присъствието ми е нежелателно, защото гледаше бързичко да ме изкара оттам.

По-рано често се ядосвах.

— Какво значи това? — питах майка си. — Страх те е да не се блъсна в някой психо ли?

— Не точно — отговаряше Яне. — Просто не искам да имаш допир с всичко това тук. Тези стени са поели твърде много страдание, въпреки че на теб може да ти звучи смешно.

Така нещата приключиха. Държанието на Яне ми се струваше доста откачено, но се примирих.

Когато в четвъртък сутринта не отидох на училище, за да мога с резервния ключ на Яне (който също открих в писалището на Мома) да вляза в кабинета, майка ми още беше вкъщи. В девет и половина имаше час при лекаря и Врабеца щеше да я заведе. Значи щях да имам точно два часа, докато се появи на „Епендорфервег“. Ако изобщо дойдеше.

Беше осем и петнайсет. Студено утро, пет градуса, но грееше слънце. Небето беше ясно и тъмносиньо. По пътеките бяха нападали кестени, едри и лъскави. Една група деца от детската градина, хванати за ръце, минаха покрай мен, водени от две възпитателки. Едно момиченце изскимтя, когато кестен падна върху главата му. Имаше дебели черни плитки и кръгло личице.

— Аналена плаче! — извика момченцето до нея и веднага една от възпитателките отиде да утешава малката.

Когато отворих входната врата, ръцете ми така трепереха, че ми отне време да пъхна ключа в ключалката. Кабинетът на Яне беше на първия етаж.

Стъпалата заскърцаха под краката ми. Някъде по средата на стълбата срещнах една възрастна дама. Тя ми се усмихна и подминавайки я, аз изтичах до втория етаж. Надявах се, че не е познала в мен дъщерята на Яне.

Когато се уверих, че жената е излязла от къщата, отново се спуснах надолу.

Като престъпник, какъвто в крайна сметка бях, се вмъкнах в квадратното антре. До гардероба имаше висока стъклена ваза, в която се мъдреха два клона, обсипани с листа в ярки есенни багри. Вляво се намираха кухнята и тоалетната, а вдясно малката чакалня. Отсреща беше кабинетът и в съседство с него канцеларията. Двете помещения бяха отделени с двукрила врата. Първото, което ми се наби на очи, беше новият килим. Пухкав и бял, той беше разстлан в средата на приемната и приличаше на облак, паднал от небето. Нито следа от душевно страдание и отчаяние. Всичко излъчваше ведрост и дружелюбност.

При прозорците имаше кожено кресло в светлокафяв цвят, а насреща удобна кушетка от ратаи. В края й бяха сгънати вълнени одеяла в различни цветове: червено, зелено, жълто, синьо, бяло, сиво и черно.

„Цветовете са отражение на душата“, обичаше да казва Яне. И сигурно изборът на одеяло в даден цвят показваше душевното състояние на Янените пациенти. Кой ли цвят избираха най-често? Кой ли цвят си беше избрал Луциан? Дали изобщо с бил тук? Тук, в кабинета на Яне, срещу майка ми?

Ръцете ми бяха студени и влажни, докато лицето ми гореше. Върху малка дървена масичка имаше червена ваза с някакво бяло цвете, а до нея — кутия с кърпички „Клинекс“.

Кабинетът на Яне заемаше по-голямото от двете помещения. Огромна библиотека изпълваше разделящата ги стена. Пред нея беше писалището, върху което бяха надлежно подредени различни папки. По протежение на дългата стена имаше полици с много преградки. Още няколко вази украсяваха помещението. Цветята в тях бяха свежи и излъчваха приятен мирис. Единствената лична вещ беше една дървена скулптура с човешки размери, която се състоеше от три дървени блока с квадратна форма. Те можеха да се въртят, а на най-горния бяха издялани четири различни лица, по едно върху всяка страна. С асиметричните си очи те приличаха на фигури от Пикасо. Яне беше открила тази скулптура в една галерия в Италия и си я беше купила.

Върху обърнатата към мен страна носът и устата бяха с разменени места, докато очите бяха събрани в едно голямо око, изпъкнало в средата на челото. Окото беше вперено в мен. Съвсем определено гледаше мен.

Обърнах се и се отправих към писалището на Яне. Откъде ли да започна? Лаптопът на мама лежеше отворен върху масата. Натиснах копчето за включване и тихо изругах. Не, по дяволите, та аз нямах паролата. Без никаква надежда написах „вълче“, после „врабец“ и накрая „Ребека“, но уви, не беше нито една от тях.

Попаднах в задънена улица.

Отворих двете чекмеджета на бюрото. Кламери, моливи, блокове, пощенски пликове в едното. Таблетки за гърло, аспирин, бадемово медени блокчета и тампони в другото.

Окей. Да погледна и по полиците и цялата редица чекмеджета под тях. Документи от здравни каси, експертизи, заявления и какво ли не още. Трябваше ли да преровя всичко това? Мозъкът ми работеше бързо. Ако наистина Луциан беше идвал при майка ми, посещението нямаше да заплати никое здравно осигурително дружество. Дори и да беше осигурен, той не го знаеше. Нямаше самоличност.

Отворих следващото чекмедже, което беше пълно с подредени по азбучен ред папки. Имената на пациентите не ми говореха нищо.

Следващото. Малки касетки — изглеждаха толкова старомодни и си спомних как преди няколко години Яне си беше купила ново диктофонче. Тогава много се учудих.

„Записваш разговорите с пациентите си ли?“, бях я попитала. „Това позволено ли е?“

Яне се беше разсмяла.

„Да, със съгласието на пациента. Но аз записвам само някои.“

От диктофончето нямаше и следа. Само касетките стояха грижливо подредени върху тъмната дървена полица. Някои още неразпечатани, други вече употребявани, с надписани имена. Но касета с името на Луциан нямаше.

В следващото шкафче намерих папки, подвързани с черна кожа, също подредени по азбучен ред, с малки налепени златни буквички на кориците. Извадих една, за да видя съдържанието. Явно Яне си беше водила бележки за свой пациент. В случая беше жена на име Ане Б.

Очите ми зашариха по написаните редове.

Ане Б.


12.4.2008

Брат — инвалид, бил любимец на майката.

Баща — студен, неразговорчив. Двойката разведена, когато Ане била на пет.

Завивка, тежка като олово.

Драскане, дране, хищно животно, самонараняване.

Агресията си към другите насочва към себе си.

Спътникът в живота — безработен. Алкохолик.

Студен, мълчалив (паралел с бащата!)

Затворих папката и поставих черното кожено томче обратно на мястото му. Окей. Да видя какво има на буквата „Л“? Четири папки.

Фернандо Л.

Йоана Л.

Катарина Л.

Свен Л.

Мамка му! Погледнах си часовника. Още веднъж „мамка му“. Бях загубила двайсет минути. И с това скапано „Л“ бяха отбелязани само презимената. Луциан нямаше такова.

Заблудила ли се бях? Бърках ли, като си мислех, че той е бил тук? Или това претърсване беше лудост?

Тук трябва да има нещо. Трябва, трябва, трябва.

Отварях шкафчета, гледах по полиците все по-обезкуражена и отчаяна (така сигурно се е чувства наркоман в опита си да открадне дрога), но всичко, върху което падаше погледът ми, бяха дебели папки и класификатори, които беше невъзможно да разглеждам едно по едно. Би отнело дни. По челото ми изби студена пот, ходеше ми се до тоалетната. Бях жадна. И нямах време.

Дървената скулптура със зловещото двойно око ме държеше още в полезрението си, погледнах назад озлобена, ядосана и решителна. И после. Изведнъж ми хрумна. Хвърлих се към скулптурата, завъртях средния куб — веднъж, два пъти, три пъти, и открих малко капаче, което беше незабележимо за обикновения наблюдател.

Преди време Врабеца беше навила Яне да си направи тайник в кабинета, макар че го обитаваше съвсем сама.

„Това няма да е тайник — беше й отговорила Яне, — а място за по-особени неща.“

Натиснах капака и той се отвори със звучно изщракване. В кухината имаше три неща: албумът, който търсех, диктофончето и черна кожена папка със златно „Л“ на гърба.

За момент се поколебах с какво да започна. Взех диктофончето, но веднага го върнах на мястото му. Колебаех се, хвърлих нервен поглед на часовника и реших да взема папката.

Тринайсет

8. 10.2008

Последен съзнателен спомен: нощта под моста.

Гол!

(Амнезия, вторична памет?!)

Никакво съобщение за изчезване. Няма паспорт. Никакви ценни предмети.

Без име.

Контакт с мен:

Книга за сънищата, битакът.

Име, адрес, намерени в телефонния указател.

Говорни способности — незасегнати.

Говори немски, английски (американски акцент) свободно. Освен това френски и испански на средно ниво (гимназия). Улици, обкръжение: непознати.

Хора: непознати.

Изключение: „Има едно момиче“, горе-долу на неговата възраст. Случайни срещи — няколко.

„Можеш ли да познаваш някого, когото не познаваш?“ Сънува малко момиченце на около пет години.

В съня: малкото момиченце и той под водата, перки на риба, акула.

(Малка сестра? Удавила се? Шок?)

Чувство при събуждане: силен копнеж и вина.

„Не бива да съм тук“.

Краен резултат, първи час:

Амнезията изглежда правдоподобна. Няма видими наранявания. Напрегнат поглед. Избягва темата за момичето, което е срещнал — същевременно видимо се вълнува, когато говори за нея. Спомена медальонче, което носи момичето. Струва му се познато. Но повече не поиска да говори за това. Изключително недоверчив. Много интелигентен.

Да се изгради доверие! Бавно!!!

Последните редове бяха написани с друг молив и почеркът не беше толкова припрян. Очевидно тези бележки Яне беше направила след сеанса.

Отпуснах ръката с папката. Бях права. Луциан беше идвал тук. Той наистина се е доверил на майка ми. И момичето на неговата възраст, което беше срещнал, бях аз. Дали Яне знаеше това? Дали? По-скоро не, или?

Отново взех подвързаната папка и още веднъж прегледах написаното. Спрях се на съня с малкото момиче. Майка ми смяташе, че може би е негова удавила се сестра. Къде може да се е случило? В морето? Затова — акула? Дали предположението на Яне беше правилно? Можеше ли това преживяване да е предизвикало шок, който пък да е предизвикал загубата на памет при Луциан? И ако беше така, имаше ли малкото момиче, неговата сестричка… някаква прилика с мен?

Избърсах влажните си ръце в джинсите и се върнах към началото. 8 октомври беше срядата след битака. И тук бях права. Луциан е бил на нашия щанд, докато аз съм се размотавала из халето, за да търся нещо за пиене за Яне и мен. Дали беше намерил щанда преди или след срещата ни? Когато и да е станало, във всеки случай беше намерил книгата на Яне за сънищата и майка му я беше подарила. Явно адреса на кабинета й беше намерил по нейното име.

Беше невероятно, че Луциан е седял тук. А още по-невероятно беше това, което четях.

11.10.2008

Срещите с връстницата му продължават.

Сега, както и първия път — никакви спомени.

Затова пък сънят за малкото момиченце все по-интензивен — почти всяка нощ.

Момиченце във входа на къща. С червена ученическа раница. С цветенце в ръката.

Момиченце пред огледало. Много огледала. Отново само. Първо радостно, сетне уплашено. „Къде съм? Къде сте?“

Момиченце с мъж (?) на речния бряг. Разговор за притеглянето (земя, луна невидима връзка). Значи те са взаимно свързани? Въпреки че са толкова отдалечени една от друга?

За отбелязване: В сънищата си няма пряк контакт с момиченцето. Винаги — наблюдател. Когато го заговоря за това, първо реагира объркано, после става тъжен.

Както и преди е много недоверчив. Постоянно ме наблюдава, иска да знае какво пиша.

Очебийно отклонение: крие ръцете си.

Реагира панически на ключова дума, „полиция“.

Момиченцето във входа на къщата бях аз. Все още ясно си спомням червената училищна раничка. И без съмнение цветенцето в ръката ми беше подарък от Леон Шимрока.

Огледалата — беше на панаира, където прахосахме печалбата на Яне.

Бяхме влезли в стаята с кривите огледала, объркахме се и за няколко кратки минути на паника изгубих другите.

Откъде Луциан можеше да знае това? Как можеше да го сънува?

А Яне? След това беше ли разбрала за кое момиченце става дума?

Речният бряг — мъжът до мен беше баща ми! Разговорът ни за притеглянето, моите въпроси — дословно, както ги помнех.

Пръстите ми трепереха толкова силно, че трябваше да ги свия в юмрук, преди да прелистя страницата.

16.10.2008

Има работа.

По-открит е. Не е срещал повече момичето.

Още нови сънища. Отново никакъв директен контакт.

1) Момиче — на сегашната възраст — маймунка папиемаше, пада съд с боя (червена като кръв).

2) Момиченце (малко) в басейна.

Акула… надуваем дюшек… бял… Sharky.

Тук. В този момент е разбрала. Разбрах го по почерка и, който с всяка дума ставаше по-нервен. Треперенето на ръката и се отразяваше във всяка една буква и после при думата „Sharky“, моливът се беше изплъзнал от ръката й. Една дълга спускаща се надолу линия, сякаш моливът беше изпаднал в безсъзнание вместо Яне.

Стиснах здраво очи. Светли точки затанцуваха пред мен.

Гадеше ми се. Положението не ставаше по-добро и когато ги отворих отново.

„Окей, Ребека! Вземи се в ръце.“ Погледнах към прозореца и примигнах от силната слънчева светлина, която падаше директно в стаята. Малки прашинки танцуваха наоколо. Приближих се до прозореца и го разтворих. Поех дълбоко въздух.

Никакъв директен контакт. Това беше изречението, което ме впечатли най-много. Удари ме точно на това място, където усещах онази празнота в гърдите.

Никакъв директен контакт.

Обърнах се отново, взех диктофона и натиснах копчето „назад“, докато лентата не спря. После пуснах записа.

Чуваше се шум. Покашляне. После се чу гласът на Яне.

Беше ясен и овладян, но който я познаваше добре, щеше да улови трептенето в него.

— Това, което днес искам да опитам с вас, е нещо като пътуване — каза майка ми. — Едно пътуване през сън в миналото. Може би по този начин ще ни се удаде да осъществите контакт с това момиче.

Пауза.

— Легнете. Настанете се така, че да се чувствате удобно. Да, така е добре. Сега ще броя бавно от десет до едно. Следвайте просто думите. Оставете се да ви водят. Готов ли сте?

Никакъв отговор.

— Десет — започна Яне. Гласът й сега звучеше абсолютно спокойно, дори на мен ми прозвуча като чужд. — Очите ви постепенно натежават… Девет. Представете си, че върху клепачите ви висят малки тежести, които ви притискат, чувствате ги все по-тежки и по-тежки, съвсем бавно… Осем. Сега очите ви са затворени и вие усещате как пропадате… Седем. Падате бавно, все по-надълбоко и по-надълбоко… Шест. Вълна на отпускане потича по тялото ни. Започва от краката… Пет. Качва се по-нагоре, през прасците, към бедрата… Четири. Към корема и оттам към гърдите… Три. В ръцете, в дланите. Лицето. Цялата глава…

Чух как Яне издиша дълбоко.

— От този момент сте в състояние на дълбока, изключително приятна хипноза… Как се чувствате?

Никакъв отговор.

— Добре — каза тихо Яне. — Справяте се добре. Да започнем бавничко. Вървим назад. Към първото преживяване, което се появява в паметта ви… Какво виждате?

— Там… има една сграда.

Гласът на Луциан звучеше приглушено, някак далечен.

— Какво виждате? — беше гласът на Яне, този път доста напрегнат.

— Знамена. Дълги бели знамена. С имена. Собствени имена.

— Можете ли да прочете имената?

— Жозефине, Карлота. Том. Кристиане. Сузана. Леон. Ребека.

Пауза. Тихо изстенване.

— Какво още? — гласът на Яне трепереше. — Какво още виждате?

— Деца — чух да измърморва Луциан. — Много деца. Родители. Там е моето момиченце. То има черни плитки и е облечено в синя рокля с щампована рибка. Златна рибка. Момиченцето държи кесия с лакомства в ръката си… Тя е червена с бели точки. То е вдигнало глава и гледа някого. Един мъж. Той има тъмна коса, също като на момиченцето. Това е мъжът от реката. Има нещо в ръката си. Верижка. Държи я върху разтворената си длан. На верижката има медальонче. Едно… слънце. Мъжът го обръща. На задната страна има нещо написано…

— Какво? — гласът на Яне се беше снишил съвсем. — Какво е написано на медальона?

— Не… знам. Мъжът казва нещо. Той казва… „Carpe diem. Size the day“. Момиченцето сбърчва чело. То казва „That sounds funny“. Мъжът се засмива. Той гали момиченцето по косата.

But it isn’ t. It is wise. You will get the meaning some day. Now go. This is your day! Mommy and I will pick you up later.

Пауза.

Моето момиченце. Луциан беше казал моето момиченце. Повтарях си го непрекъснато и междувременно не бях на себе си от възбуда, защото всичките ми съмнения се разсеяха.

Луциан продължаваше:

— Момиченцето се обръща. Тръгва. Плитките й се люлеят. Тичам след нея. Настигам я. Но не мога да я заговоря.

Дълга пауза.

— Да… добре беше — Яне се покашля. Гласът й е напрегнат до скъсване. — Опитайте да се върнете още малко назад.

Мълчание. Малко след това — измърморване.

— Какво виждате?

— Нищо. Тъмн… — гласът на Луциан звучи колебливо. — … Тъмно е… сега… една светлина. Един лъч, това е… джобен фенер.

Аз лежа… в едно легло. Момиченцето е точно до мен. Косата й е разрошена. Взима нещо… книга. На нея — лодка. Има палми. Това е… чудовище. Момиченцето казва: „Ще ти прочета нещо. Аз мога да чета…“

— Момиченцето разговаря… с вас? — гласът е на Яне.

— Не знам. Да. Не. Не знам. То държи нещо в ръка… една малка овчица, или… не… това е мече… Вратата се отваря. Някой влиза, не мога да разпозная кой… жена е…

Яне кашля. Луциан спира.

Знаех за коя книга говори — „Където живеят диваците“. Луциан не беше намерил книгата. Беше я сънувал. А жената на вратата трябва да е била Яне, чийто глас на записа изведнъж прозвуча ужасно припряно.

— Напуснете това място — настойчиво каза тя. — Отидете още по-назад във времето. — Чух я да въздиша облекчено. — Така, добре. Къде сте сега? Кажете ми какво виждате? Този път паузата бе много дълга. И когато започна да говори, гласът му беше тих, толкова тих, че трябваше да долепя ухо до диктофона, за да разбирам.

— Една стая. Едно… помещение, но не жилищно. Люлееща се врата. Метал… Чуват се гласове. И после… сега…

— Какво? — думите на Яне едва се разбираха. — Какво става сега?

— Не искам по-нататък — изведнъж гласът на Луциан прозвуча силен и енергичен.

— Окей — можеше ясно да се усети разочарованието в гласа й. Тя го извади от хипнозата, помоли го да отвори очи и попита:

— Може би ще продължим следващия път?

— Може би.

Мълчание.

— Как беше през последните дни? — поиска да разбере Яне. — Срещнахте ли отново момичето?

— Не.

— Добре. — Никога не бях чувала Яне да говори с такова облекчение. Действително ли Луциан нищо не беше забелязал?

— Мисля, че така е по-добре — каза майка ми. — би било грешка да обърквате момичето. Оставете я на мира.

— Лесно е да се каже, но е трудно да се изпълни — гласът на Луциан звучеше ядосано.

— Тогава се постарайте — каза майка ми настойчиво. — Докато не разберем какво става с вас, не трябва да се доверявате на никой друг, освен на мен.

— Какво ви става? — гласът му издаваше толкова много — неувереност, яд, подозрение.

— Какво имате предвид? — Яне беше твърда, в момента воюваше.

— Мога ли да ви се доверя?

— Да — изведнъж гласът на Яне прозвуча абсолютно спокоен. — Да, можете.

Сега този, който шептеше, беше Луциан.

— Трябва ми име — каза. — Току-що ми дойде на ум. Ще се нарека Луциан.

— Как го решихте?

Чух шум.

— Сега си тръгвам — каза Луциан. — Благодаря ви, че правите всичко това за мен. Имам предвид без пари, и всичко останало.

— Правя го с удоволствие. Иска ми се да ви помогна. Какво ще кажете за събота, 25-и? Пак в 17 часа?

— Окей.

Чу се изщракване. Яне беше изключила.

Изглежда и мозъкът ми беше изключил. Всичко се въртеше в главата ми. Не бях в състояние повече да мисля трезво. Но почувствах внезапен импулс да счупя нещо, нещо, което принадлежеше на Яне.

„Оставете я на мира“. Това не беше съвет на психолог, а на лицемер. И ми беше все едно дали Яне искаше да ме предпази по този начин, или не. Тя съзнателно ме беше заблуждавала. Защо Луциан се държа с мен така сдържано, естествено ми беше вече ясно. Какво още го беше посъветвала? Какво още беше изкопчила от него?

Погледнах трескаво часовника. Десет и пет. Яне можеше да се появи всеки момент. Но исках да чуя още, не можех да изчезна така оттук. Превъртях една част и пуснах следващия запис.

— Научих името й — чух Луциан да казва, — казва се Ребека.

— Откъде го знаете? — Яненият глас звучеше очебийно неутрално. Стори ми се, че е почерпила спокойствие и сила от някакъв източник.

— Срещнах я снощи на Елба.

— Бяхте ли се уговорили?

Тих смях.

— Не. Не бих го нарекъл така. Тя дойде да ме… посети.

— Ребе… — Яне преглътна остатъка от името ми и отново започна: — Тя е знаела, че сте там?

— Не, не знаеше, но дойде при мен. Говорихме.

— За какво? — Яне направи пауза. — Разказахте ли й нещо?

— Не много. Нищо за сънищата. Само за моята… амнезия?

— Е, и? Тя какво каза?

Свих ръцете си в юмруци. Колко приятелски, съчувствено и в същото време професионално звучеше Яне.

Но Луциан не отговори на въпроса й.

— Страхувам се — го чух да казва вместо това. — Как така мога да знам всичките тези неща за нея и същевременно да не знам кой съм? И защо постоянно имам усещането, че съм опасен?

Хвърлих поглед на часовника. Гадост, гадост, гадост! Десет и десет. Всеки момент Яне можеше да се върне от лекаря. Врътнах напред и отново натиснах play.

— … Спомена нещо за маскен бал. Искаше да се срещнем там. Тогава дойдоха нейните хора.

Превъртях цяла част. Сърцето ми биеше лудо. Десет и петнайсет. Крайно време беше да изчезна оттук. Натиснах отново play.

— … Тя го нарече Себастиан. Беше маскиран като заек. — Луциан се разсмя с неговия тих дрезгав смях. — Един сърдит огромен заек. Заплаши ме с полиция. А момичето до него го познавах. Тя…

Превъртях нататък. На мястото, на което натиснах play, лентата явно не беше съвсем наред. Шумеше, така че отделни части от изреченията не се чуваха.

Разбрах следното:

— … отново сънувах нея… по-голяма, както и… по-късно… пони12. Ребека вървеше до мен… вита стълба… жена. Слаба, къси коси. Хубавка. Тя държеше… синьо-бял раиран… обърна се към нас. Бледа… Една секунда гледаше Ребека… каза: той е мъртъв. Джон Бой е мъртъв.

Не можех да продължа нататък. Изключих диктофона и станах да затворя прозореца. После видях таксито. Спря точно пред кабинета. От него с усилие излезе жена на патерици.

Четиринайсет

Когато ключът се завъртя в ключалката, аз стоях в тоалетната, притиснала устни с юмрук. Нямах време да напусна кабинета, щях да налетя право на Яне. За щастие бях заключила вратата отвътре, така че поне да не се усъмни.

Майка ми влезе в коридора, чувах стъпките й и тъпото тропане на патериците, които приближаваха. Сега се спря точно пред тоалетната.

Отчаяно сдържах дъха си, затворих очи, а в главата ми картините се вихреха. Това, което Яне беше разбрала в продължение на няколко сеанса, се стовари върху мен буквално за няколко минути. Имах усещането, че ще се пръсна. Ако сега Яне отвореше, щях да се разхвърча на малки парченца около ушите й.

Но тя не отвори вратата. Звукът от патериците се чу отново по паркета и се отдалечи в посока на кабинета. Подпрях се на умивалника, мислех трескаво дали бях поставила по местата им всички вещи в бюрото, дали нещо не бях разместила, дали нещо нямаше да ме издаде — а после се усетих, че всички тези разсъждения няма да ми помогнат.

Натиснах бързо дръжката на вратата и възможно най-безшумно излязох в коридора.

Тук вече беше безопасно. Трябваше да направя само три крачки и щях да съм навън.

Стана много по-лесно, отколкото предполагах. Веднага щом затворих вратата на кабинета, се позвъни. Стреснах се, пуснах дръжката и забързах надолу по стълбите, без повече да се оглеждам. Стигнах до втората площадка и тогава го видях. Над себе си чух бръмчене, Яне отвори вратата. „Е, откажи се — мина ми през ума, — той е вече тук.“

Луциан спря две стъпала по-долу. Втренчи поглед в мен, веждите му се събраха, но този път в погледа му не се четеше страх, а неприкрита враждебност. Без да пророни дума, той мина покрай мен и се заизкачва нагоре по стълбите.

Чух гласа на Яне, после вратата се затвори и аз останах сама.



Навън беше започнало да ръми. Дъждът не падаше на капки, а на тънички нишки. Или не. Сбърчила чело, се вгледах в сивия воал пред очите си. Не, Ребека, това не са нишки. Това са въжета. Дъждът се лее на въжета. Така поне се казва на немски. На английски казват: валят кучета и котки. Протегнах шия и подложих лицето си на дъжда. „Кучета и котки“, що за глупав израз, мислех си. Човек би усетил, ако кучета и котки му се изсипваха върху лицето. Сигурно щеше и да боли.

Друго си беше дъждът да се лее на въжета; той се плъзгаше по кожата ти и се усещаше едвам или почти никак. Просто те мокреше. Всичко ставаше мокро, улиците, колите и небесносиньото рекламно листче на тротоара пред мен, което изглеждаше така самотно. Дали буквите също се бяха намокрили? Дали се бяха размили?

Наведох се и взех листчето. Буквите все още се четяха.

Чисти прозорци от 1. 99 евро, гласеше надпис с дебел шрифт върху светлосиния лист.

Търсите компетентно решение за почистване на прозорците в помещенията на Вашето бюро или просто бихте искали прозорците в къщата ви да са чисти? Тогава позвънете! Нашите любезни, надеждни, говорещи немски чистачи, предлагат измиване на прозорци вече от 1. 99 евро, вкл. ДДС.

Чисти прозорци за 1. 99 евро — ооо, това наистина е добра оферта. Миенето на прозорци си е адска работа, при това опасна, ако живееш на по-горен етаж. Тази реклама беше важна, за нея трябва да научат повече хора, тя трябваше да виси на много, много входни врати!

Знаех как се разлепват такива рекламни листовки. Със Сузи често го правехме за майка й, когато бяхме в основното училище и нейните семинари по тайм мениджмънт още не бяха познати. Със Сузи получавахме по пет цента на листовка и гордо марширувахме из улиците, докато привършим работата си. Сега Сузи я нямаше. Значи тази работа трябваше да я свърша сама.

Прибрах листовката под якето си и се отправих към копирния център на следващия ъгъл. Включиха ми един свободен ксерокс, натиснах седем и две нули, натиснах „старт“ и загледах как машината изхвърля лист след лист в спокоен, монотонен ритъм, при това невероятно ефективно. Това беше истински дъжд от хартия. Когато всички копия бяха готови, купих и три ролки скоч. Платих с чисто нова банкнота от петдесет евро и с пълна найлонова торбичка излязох отново на улицата.

По „Остерщрасе“ имаше предимно магазини, докато рекламата се отнасяше повече до бюрата и частните домове. Не ми се искаше да разхищавам листовките, отправяйки ги към грешен потребител. Затова завих по по-спокойната „Бисмаркщрасе“ и се залових за работа. На нея са намираха главно къщи, красиви стари сгради с големи прозорци, някои с интересни форми. Част от къщите имаха и зимни градини, които бяха изцяло остъклени.

На задната страна имаше няколко бюра, главно на лекари, счетоводители и ерготерапевти. Тръгнах от къща на къща. Дъждът се усили и трябваше да скрия торбичката под якето си, за да не се навлажнят листовете. След като преброих колко листовки ще са необходими за всички входове, влязох в страхотен ритъм на разлепване: насочвам се към входа, намествам се под свода, свалям найлоновата торбичка, изваждам листовката и с дясната ръка, в която държа скоча, я натискам на таблото със звънците, с лявата откъсвам лентичка скоч, залепвам и продължавам към следващия вход.

Жители почти не срещнах, пък и тези, които видях, бяха заети с това да се скрият от дъжда, който бавно, но сигурно прерастваше в истинска буря. Духаше, леденият вятър гонеше като с камшик дъждовните капки, които бяха станали толкова големи, че наистина сравнението „котки и кучета“ придобиваше смисъл. Водата се стичаше от косите ми, а ръцете ми бяха толкова студени, че едва ги разтварях. Но аз решително продължавах да се боря. Бяха ми останали половината от листовките. Пред една от къщите някаква жена, която току-що беше излязла от входа, започна да ме хока. Каза, че рекламата тук е забранена, но веднага щом се скри зад ъгъла, аз лепнах листовката в средата на таблото. Няколко къщи по-нататък скочът ми се хлъзна от ръката и докато се навеждах да го взема, изпуснах найлоновата торбичка. Тя заподскача по стълбището и акостира в една кална локва. Голяма част от листовките се изсипа от нея. Понечих да ги събера, но те вече бяха съвсем мокри. Изглеждаха толкова не на място, това небесносиньо върху сивия мокър асфалт. Изритах ги, върнах се при входа и упорито започнах да се мъча да измъкна една листовка от останалите сухи, за да я залепя под таблото. Скапаният скоч не искаше да лепи, ръцете ми чак горяха от студ и когато на един от звънците прочетох името Росман, от гърлото ми се откъсна едно сухо изхълцване.

Загубих самообладание. Беше презимето на Сузи, която, разбира се, не живееше тук. Но изведнъж ми се стори съвсем невъзможно, като истинско предателство, че върша тази работа без нея. Коленичих и се загледах в изкаляните мокри листовки, които дъждът беше разнесъл по улицата и чак сега осъзнах какво всъщност правех тук.

Бях броила трийсет и пет евро, за да ксерокопирам небесносини рекламни листовки за услуга „миене на прозорци“ и да ги разлепвам по чуждите входове под проливния дъжд… Май съвсем бях откачила.

Захвърлих останалите листовки в първата кофа за боклук, извадих джиесема си и остатъка от деня прекарах в търсене на Сузи. Звънях й, но никой не вдигна. Оставих й три гласови съобщения и два SMS-a. Изчаках края на учебните часове и опитах на стационарния телефон у тях. В продължение на половин час даваше заето, после никой не вдигаше. Отидох до къщата и започнах бясно да звъня. По едно време майка й ми съобщи по домофона с рязък нервен глас, че Сузи е някъде навън и че не можело да се кача да я чакам горе.

Опитах се да открия къде е репетиционното помещение на Димо̀, но нито знаех номера му, нито пък на някой от групата му. Не знаех дори фамилното му име.

Отново опитах да звънна на Сузи и усетих, че ми затваря. Не се сърдех на приятелката си. Напротив, бях си го заслужила. Но не се предавах. Оставих още едно съобщение на телефона, който междувременно беше изключен. По-късно опитах отново на стационарния, но напразно.

Вкъщи Врабеца размахваше своята гъба на щастието и ми разправяше нещо за спечелените от Обама избори, но аз изобщо ме схващах какво ми говори. Дори когато Яне влезе в стаята и любезно попита как е протекъл денят ми — тя очевидно не подозираше нищо, аз останах безразлична. Дори не мислех за Луциан. Съобщих на майка ми, че денят ми е минал добре, но че сега имам да пиша куп домашни, като не преставах да мисля за Сузи, за това как да й се извиня и отново да я спечеля за приятелка. Написах й един имейл и в леглото часове наред репетирах думите, които да й кажа утре сутринта преди училище.



На следващия ден бях в училище половин час по-рано, но не можах да я изловя пред класната стая, защото се появи, след като часът беше започнал.

Изглеждаше ужасно. Очите й бяха страшно подути, лицето й — подпухнало и зачервено. Две момичета от класа, Ванеса и Клое, веднага се спуснаха към нея. Себастиан беше още болен и тя седна и днес на неговото място, без изобщо да ме удостои с поглед. В паузите изтичваше от класната стая и се връщаше точно преди да започне часа. Така че не ми се отдаде никаква възможност да говоря с нея. Последния час имахме химия. Трябваше да проведем един експеримент, затова бяхме разделени по двойки. Госпожа Щайнмайер, учителката ни по химия, нарече експеримента „гумено мече в пламтящия ад“. След като групите се оформиха, останахме аз и Шейла. Седнах ядосана на чина до нея. Сложих си предпазните ръкавици и очилата.

— И аз ли изглеждам така глупаво като теб? — попита Шейла, като се опули насреща ми през оцветените в жълто стъкла на очилата си.

Предпочетох да не отговоря. Вместо това поставих на статива епруветката и както ни бяха казали, сипах петнайсет грама калиев хлорат. Шейла подложи ламаринената кутия с пясъка за погасяване, в случай че при реакцията стъклото се разтопи.

— Сега слагаме мечето ли? — попита ме тя.

— Не, по-късно. Първо трябва да разтопим това тук — отговорих и приготвих горелката. Подадох й запалката. — Хайде, запали!

— Не става.

Шейла опита многократно, опипваше запалката, разклащаше я.

— Опитай ти! — каза накрая.

Взех запалката, натиснах палеца за запалване и изкрещях, когато огромен огнен език се издигна нагоре.

— О, не! — изписка истерично Шейла. — О, не, не…

Пламъкът подпали косата ми. Сега всички се разпищяха, докато аз хванах с дланите си горящия кичур и като полудяла започнах да удрям, за да потуша пламъка. За щастие бях си сложила предпазните ръкавици. Смърдеше ужасно, но огънят се поукроти. След няколко секунди нещата се успокоиха. Учителката и Сузи моментално се озоваха при мен. Сузи ме прегърна, докато госпожа Щайнмайер, бяла като тебешир, ме питаше как съм.

— Добре съм — промърморих. — Добре съм.

Попипах мястото, на което преди малко бяха косите ми.

Шейла стоеше в най-отдалечения ъгъл на стаята. Беше навила дългите си черни къдри около китката. Гледаше смутено, но не ми убягна язвителното потрепване в ъгълчетата на устата й. Явно Сузи също го беше забелязала. Премести напрегнат поглед от Шейла към мен.

— Някой да иска гумено мече? — обади се Аарон.

После ми се ухили, но това беше приятелска усмивка.

— Защо не? — казах. — Така или иначе, вече минахме през адския огън.

И като се обърнах към Шейла, предложих:

— Искаш ли да ти върна запалката? Сега работи много добре.

Шейла стисна устни. Не се реши да се извини. А че е постъпила преднамерено, можеше само да се предполага, доказателства нямаше.

В това време Сузи беше отишла отново на мястото си и когато след малко звънецът иззвъня, тя напусна бързо кабинета по химия, без да ми каже дума повече. Събрах си вещите, изтичах до стойките за велосипеди и след две минути вече карах по улицата.



— Здравей, Ребека — отвори ми вратата майката на Сузи. — Съжалявам за вчера, аз… — спря, загледана във вълнената шапка, под която бях прикрила косите си. — Толкова ли е студено навън?

— Не чак толкова — казах уклончиво. Явно Сузи не й беше казала за нещастния инцидент. Госпожа Росман разкърши рамене и се вгледа в очите ми, търсейки помощ.

— Вчера Сузи присъства на една неприятна разправия между мен и баща й — избухна тя. — Разказа ли… разказа ли ти?

Мълчах объркана.

Майката на Сузи си пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли как е?

Нима не чуваше? Откъм стаята на Сузи се носеше пънк музика на високи децибели. Басите бумтяха по коридора. Наистина ли майката на Сузи чакаше отговор от мен?

— Защо вие не попитате дъщеря си? — отвърнах й аз.

Госпожа Росман изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше избухне в сълзи.

— Тя изобщо не иска да разговаря — завайка се тя. — За бога, разбирам, че всичко, което се случва, никак не е леко за нея, но какво мога да направя? Трябва ли да продължавам да живея по този начин?

— По-добре попитайте някой друг — отговорих възможно най-учтиво. — Сега ще мога ли да отида при приятелката си?

— Ами, да, разбира се… — Майката на Сузи широко разтвори вратата. — Отивай. Тя е в стаята си.

Нима? Наистина ли?

Без повече приказки минах покрай нея.

Със звуците, които се носеха от тонколоните на Сузи, можеше да бъде привлечен на повърхността дори и глух, намиращ се под вода водолаз. Приятелката ми беше седнала на холивудската люлка, подгънала колене, с Ози в ръце. Запитах се дали хамстерите са устойчиви на силен шум.

— Може ли да понамаля? — извиках.

Сузи вдигна рамене, без да ме погледне в очите. Определено не ме беше чула, но може би го беше разбрала по движението на устните ми.

— Хей, здравей! — казах, след като намалих музиката, свалих шапката от главата си и приседнах пред Сузи на килима. — Бях лоша с теб, просто невъобразимо лоша. Знам, че това е глупаво оправдание. Но бях толкова зле с нервите, че се занимавах само със себе си. Ти, Сузи, си моята най-добра приятелка. Най-добрата на света! — Сложих длан върху ръката й. — Толкова съжалявам! Наистина!

Сузи гледаше в пода, а аз — Ози. Мъничките му мустачки потрепваха. Мина цяла вечност, докато Сузи най-накрая вдигна глава и ме погледна. Очите й бяха кървавочервени.

— Прическата ти е като на излязла от горящия ад — каза тя и се усмихна криво.

Засмях се облекчено и в същото време сълзите рукнаха от очите ми.

— Хей, няма никакъв повод за циврене — каза Сузи и стана. — Идваш точно навреме, та да мога да си поуспокоя нервите. — Тя изчезна в банята и се върна с гребени и фризьорската си ножица.

Изтрих сълзите от лицето си. Приятелката ми, която още като дете подстригваше куклите Барби, беше карала ученическата си практика при една фризьорка и през последните години практикуваше и върху живи модели. Подстригваше краищата на косите ми още от тринайсетгодишна. Но всъщност нищо повече, защото не исках да се разделям с дългата си коса.

Когато минутка по-късно чух шума от ножицата, стиснах здраво зъби. Кръц, кръц, кръц… Пред мен заваляха снопчета коса.

Сузи работеше бързо и съсредоточено и ние заговорихме отново едва когато приключи.

— Е, успокои ли се? — попитах внимателно. Но все още не бях в състояние да погледна в огледалото.

— Суперсекси! — изкоментира тя произведението си и прибра ножиците.

— Чух, че вчера тук имало стресова ситуация — започнах аз, като я погледнах. Веднага лицето й помръкна.

— А, успя ли майка ми да се изплаче пред теб? — изфуча тя.

— Щеше с удоволствие да го направи — отвърнах. — Но не я оставих. Какво се случи?

— Просто не можеш да си представиш колко ми е безразлично случилото се вчера. — Не виждах лицето й, защото стоеше наведена над фризьорската си чантичка, но гласът й прозвуча задавен от сълзи: — Сами да си се обясняват. Аз имам други грижи.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Последва рязко поклащане на глава и когато поисках да я прегърна, тя се отдръпна.

— Не, остави. Нали и ти винаги казваш, че проблемите не се оправят с вайкане.

Но веднага по зачервените й бузи започнаха да се стичат сълзи. Тя се хвърли на леглото.

Последвах я.

— Димо̀ ли? — попитах тихо и седнах на пода пред леглото.

Кимна. Не можеше да говори от плач. Ози, който тя отново беше върнала в клетката, цвърчеше на пресекулки, сякаш искаше от разстояние да я избави от страданията.

Станах, наведох се и силно я прегърнах. Този път не се възпротиви. Така останахме прегърнати задълго, без да продумаме. Каквото и да кажех, щеше да е излишно.

Когато най-сетне се наплака, Сузи бавно се освободи от прегръдката ми. Пуловерът ми беше станал вир-вода, а лицето на Сузи беше толкова подпухнало, че очите й бяха като две резки.

Тя стана, отиде при прозореца и се загледа навън.

— Вчера — започна тя, — когато родителите ми започнаха да се плюят, аз избягах. Видях, че си ми звъняла, но… — Тя замълча, аз започнах да хапя устни. — Отидох при него — Сузи не изговори името на Димо̀. — Родителите му бяха отишли на кино. Бяхме в стаята му, той беше ужасно мил, успокои ме и после… — тя сведе поглед. — … После ме целуна. И започна да ме гали. По едно време пръстите му заопипваха сутиена. Извърнах се и измънках, че трябва да почака, но той стана нетърпелив. И тогава аз просто… просто си свалих панталоните. И гащите. Но фланелата си оставих. Той също си събу джинсите и после ние… ние се… е, знаеш какво.

Сузи все още гледате през прозореца.

— Всичко стана толкова бързо. Когато влезе в мен, той отново пъхна ръка под фланелата ми и аз повече не можах да издържа. Оставих го да действа. Докато той…

Сузи се обърна към мен. Държеше ръцете си пред гърдите като предпазен щит.

— … докато накрая стигна… първо до лявата… после до дясната… и после… — тя млъкна.

— И после? — поех дълбоко въздух. — Какво стана после?

— После… после… — Сузи поклати глава и зари лицето си в дланите. — После… му стана малък. Просто му омекна. Ако разбираш какво имам предвид. — Тя не изчака отговора ми.

— Седна в леглото — надникна тя през пръстите си — и ми обърна гръб. Каза, че трябвало да го предупредя. Че сега трябвало тепърва да го асимилира и че може би е по-добре да си тръгна. Така и направих.

Сузи свали ръце от лицето си и ме погледна. Приличаше на малко момиченце.

„Задник — помислих си. — Противен, мръсен, нищожен задник.“

— Толкова се срамувам — прошепна Сузи. — Господи, колко ме е срам! Димо̀ има право, аз…

— Ти ли? — изкрещях и скочих. — Този тип с микроскопичния червей в гащите трябва да се срамува. Трябва да се завре в миша дупка и никога повече да не изпълзи от нея, защото инак ще му отрежа лайнените ташаци, за това можеш да го предупредиш! Или може би не. За мен ще е удоволствие да го изненадам. Случайно във фризьорските принадлежности да ти се намира ножица за рязане на тестиси?

За секунда Сузи се засмя.

— Като те слуша някой, със сигурност ще си помисли, че си дъщеря на яка лесбийка.

— Вярно си е — избоботих аз и изведнъж се почувствах още по-виновна. — Съжалявам, че вчера не бях до теб. Само да знаех…

— Сигурно щеше да му дадеш да се разбере — тя вирна носле. — Странно, нали? — каза внезапно. — Обикновено аз съм тази, която лети из облаците, а ти ме приземяваш. Сега става обратното. — Тя плъзна ръка по лицето си. — Просто така боли. Не толкова от това с него, а от този страх, дали аз изобщо… някога…

— Сузи, хей, Сузи — спуснах се към приятелката си и здраво стиснах раменете й. — Кълна ти се, че Димо̀ е един безподобен, изключителен гъз. Не всички са такива. Съвсем сигурно, определено не всички са такива! Трябва да ми повярваш! Окей?

Сузи отново вирна носле.

— Не — каза тя. — Но що се отнася до Димо̀, беше напълно права. Още от самото начало нямаше добро усещане. И въпреки това стоеше твърдо зад мен. Такава трябваше да бъда и аз спрямо теб. Съжалявам, Беки!

Разтърсих я леко.

— Недей да говориш глупости! Ти нямаше как да го направиш. Та аз почти нищо не ти разказвах.

— Именно.

Сузи изтри с опакото на ръката сопола от носа си. Дланта й беше пълна с моите коси, които сега полепнаха под носа й като малки мустачки.

— Хей, Адолф, ще разрешиш ли?

Махнах космите с показалец. Сузи се разсмя, но после веднага отново стана сериозна.

— Разкажи ми за него. Моля те. Иска ми се да те разбера, наистина.

Безпомощно поклатих глава. Първо, сега действително не беше моментът да обременявам Сузи с проблемите си. Второ, започнех ли, не знаех докъде ще стигна. След вчерашната акция успях в едно: оставих на заден план това, което разбрах в кабинета на Яне, както и последвалата среща с Луциан. Усетих силен спазъм. Изпъшках и паднах превита на колене, сякаш някой ме беше изритал в корема.

Сузи се приближи, коленичи пред мен и ме взе в прегръдката си. Очите й все още бяха подпухнали, но гласът й звучеше енергично, а тонът й не търпеше възражение.

— Започвай, изплюй камъчето — каза тя. — Кой те е насолил пред Яне? Не е Себастиан, нали?

— Не е — изшептях. И усетих как натрупалите се в главата ми мисли и потиснатите ярост и страх се отприщиха. — Не е бил Себастиан. А Луциан.

— Луциан ли? — Тя пусна ръцете ми. — Така ли се казва? Луциан? Той… — тя се засмя. — Изглеждаше супер с тази птича маска. Странен, но секси. Струва ми се, че разбирам какво намираш в него.

— Не — вгледах се в нея. — Струва ми се, че нищо не разбираш. Но и не би могла.

— Тогава ми обясни.

Загледах се в холивудската люлка.

— Луциан е на терапия при майка ми — казах аз без никаква връзка.

Сузи зяпна. Но не започна да ми задава въпроси. Само ме гледаше и аз нямах идея откъде да започна. Изведнъж всичко се стовари върху мен.

— Аз не знаех — избухнах. — Събирах парченце по парченце и започнах да ги нареждам, след като дочух един разговор между Яне и Врабеца. Явно Яне знаеше за маскения бал и аз реших, че един от двама ви ме е издал. Но беше обратното. На последния сеанс при майка ми Луциан й беше разказал за вечерта, както и за всичко останало, и за сънищата си, и… и… когато вчера се измъкнах от кабинета на Яне, налетях в коридора на Луциан. Той няма представа, че Яне е моя майка, той сигурно си помислил, че съм го… О, божичко, Сузи. Той изглеждаше страшно ядосан и сега…

Закрих лицето си с длани.

— Какво ще стане, ако той вече престане да се интересува от мен?

— Хей, почакай, спри! — тя разтърси раменете ми. — Sorry, Беки, но не мога да разбера нищо. Би ли се опитала… да започнеш някак отначало?

Тя се позамисли.

— Може би от метрото? Това е последното, за което знам. Беше го видяла в метрото. Мисля си, че от тоя ден досега са станали сума ти неща. Например на фалкенщайнския бряг не си правила просто самотни разходки, нали?

Кимнах и не можех да повярвам, че бях държала Сузи настрана от всичко това. Поех дълбоко въздух и започнах да разказвам.

Сузи отваряше все по-широко очи, от време на време покашляше или слагаше ръка на устата си, но не ме прекъсна, докато не стигнах до нахлуването ми в кабинета на Яне. Когато стигнах до касетите със записите, които Яне беше правила, тя изпухтя. За мое голямо учудване не изкоментира това, което бях научила за Луциан в кабинета. Това, което я ужаси, беше Яне.

— За това, което през последните месеци ми причини майка, ми идва да я пратя по дяволите — започна тя наежена. — Но поне беше честна. А това, което ти е направила Яне, преминава всякакви граници, Беки. Яне е знаела какво става с теб, какво става и с Луциан и въпреки това седмици наред се е правела, че нищо не знае, без дори да й мигне окото. И за да може да шпионира по-добре Луциан, ти е наложила домашен арест. Е, браво, поздравления!

Сузи говореше бързо и много ядосано.

— А ти си тръгнала да търсиш ножици за ташаците на Димо̀. Какво да кажем за майка ти? Как си успяла вчера спокойно да я погледнеш в очите? Искам да кажа, без да я… sorry… да я праснеш с патерицата?

Вдигнах рамене, без да отговоря. Не знам как, но бях го постигнала. Бях напълно спокойна. Може би защото мислите ми след вчерашния шок се въртяха изключително и само около Сузи. А вероятно защото…

— … защото и аз се чувствам като теб, Сузи — прошепнах. — Толкова съм наранена. И толкова се страхувам. Откъде Луциан знае всички тези подробности за мен? Как е научил за синята ми рокличка? Откъде е научил за баща ми, за нашите разговори, които цитира дума по дума? Как така знае за стаята с кривите огледала, за надуваемия ми дюшек с глава на акула, за любимата ми книжка с картинки? И още… — последните думи изговорих с усилие… — И другите неща, които е сънувал. Маймуната от папиемашето и последния сън с понито, и жената на тавана, и Джон Бой. Защо Луциан сънува, че яздя и че папагалчето ми умира?

— А защо ти не го попита? — прозвуча веднага в отговор. Рядко приятелката ми биваше толкова прагматична. — Защо не го изчака пред кабинета на Яне?

„Защото разпространявах листовки по кофите за боклук“, помислих си и изстенах.

„Защото повече не можех да издържам. Гръмнаха ми предпазните бушони.“

— И нямаш никаква представа, къде може да се намира сега? — Сузи погледна към телефона. — Не знаеш нито телефон, нито адрес.

Поклатих глава и пуснах кичур отрязана коса на пода.

— Знам само, че работи в бар. И че този тип, барманът, го е приютил в къщата си. Мога ли да обиколя всички жилища и барове в Хамбург?

Сузи въздъхна.

— Имаш право — съгласи се тя. — Не е добра идея. А обява във вестника? В новините? Никакъв начин ли няма да се свържеш с него?

— Никакъв — погледнах Сузи. — Ами ако наистина е психо? Или пък престъпник, или…

— Досега не съм чувала за престъпник ясновидец — каза Сузи. — Ако Луциан наистина е сънувал, че е бил с теб под една завивка, когато си била още малко момиченце, или момента в болницата, то на мен по-скоро ми се струва да е твой възкръснал близнак.

— О, супер! — засмях се, въпреки че се чувствах напълно объркана. — Тази мисъл вече ми мина през ума и накрая стигнах до там да напиша сапунена опера със заглавие „Desperate Dauthers“, която може би ще ми донесе почит, слава и много пари, но в момента няма да помогне.

— Окей. Не уцелих — Сузи се усмихна леко и притисна пръсти върху подпухналите си клепачи. — Може да е някой медиум — продължаваше да рови приятелката ми. — Ако наистина сънува неща, които ще се случват в бъдеще, това съвсем не е толкова лошо. Или…

Тя щракна с пръсти.

— Открих! — извика възбудено и посочи кошчето за боклук, от което се подаваше броят на „Щерн“, който лежеше миналата седмица върху нощното й шкафче. — Вътре имаше една статия за масажистка, която твърдяла, че в предишния си живот е била ковач, подковаващ коне, и се казвала Йозеф. Тя дори можела да си спомни как пипала с ръце наковалнята.

— Точно така — отговорих сухо. — И аз в миналия си живот бях малкият Исус в яслата и чувах магаренцето да реве. Наистина, Сузи! Луциан сънува сънища, в които се появявам аз. Той ясно си спомня за мен дребни подробности и всички те са верни.

— Е, не съвсем. Досега са верни нещата от миналото ти — каза Сузи успокоително. — За тези от бъдещето още не се знае.

Тя ме сръга.

— Какво беше? Кървава маймуна от папиемаше? Пони с къси крака?

— Не, не с къси крака.

Несъзнателно започнах да изтръсквам крайчетата коса от джинсите си, когато изведнъж Сузи наддаде силен вик.

— Какво става? — подскочих уплашено. — Какво има пък сега? Защо ме гледаш така?

Сузи не каза нищо. Стана и донесе едно огледало от тоалетката си. Вдигна го пред лицето ми и когато се видях в него, цялата се разтреперих.

Огледах новата си фризура. Косата ми беше значително скъсена и имах пони.

— Боже господи! — прошепнах.

Сузи отпусна огледалото. Но аз бях вече при вратата.

Когато влязох вкъщи, чух Врабеца да вика:

— Яне? Ти ли си?

Не отговорих.

— Ребека? — гласът й звучеше панически. — Можеш ли да се качиш горе?

Изтичах по стълбата и видях Врабеца да стои пред клетката, от която се чуваше силно отчаяно цвърчене. Джим Боб стоеше на люлката и лудо пляскаше с крила.

Врабеца се обърна към мен. За момент се загледа в косата ми. Направи физиономия, сякаш беше в шок. После погледна дланта си.

— Истина е — промърмори тя. — Случи се. Джон Бой е мъртъв.

Петнайсет

Ветеринарният лекар смяташе, че е получил шок.

— При по-старите птички това не е рядкост — каза той, когато се обадихме в кабинета му, за да попитаме каква може да е причината за внезапната смърт на Джон Бой. — Симптомите са идентични с тези на сърдечния инфаркт. Птичката без никакви видими признаци се сгърчва и умира само след няколко секунди.

Наистина точно така беше станало. В петък, както Врабеца си плетял на тавана, Джон Бой шумно тупнал от пръчката люлка, и след няколко секунди престанал да диша.

Погребахме го още същата вечер в градината зад къщата. Яне, която се върна малко след това, му измайстори миниатюрен кръст за гробчето, като за малко не си заби пирона в пръста. Тя беше съвсем стъписана, също както и Джим Боб, който самотен и объркан седеше в кафеза и не искаше да излиза, въпреки че вратичката през цялото време беше отворена.

Естествено, беше съвсем ясна причината за това състояние на Яне. Когато видя новата ми фризура, тя стана бледа като платно, размени погледи с Врабеца, която вдигна отбранително ръце. Беше изключително тъпо. Врабеца знаеше. Яне знаеше. Аз знаех. Но Яне не беше наясно, че аз знам. А аз упорито си мълчах, също като нея.

Сузи ми позвъни на джиесема веднага след като се върнахме в къщи. Когато й разказах, че сънят на Луциан се е сбъднал, тя реагира още по-неадекватно от мен. Единственото, за което мислех, беше, че трябва да разговарям с Луциан. Може би защото шокът бавно отзвучаваше, или обратно — със смъртта на Джон Бой той ставаше още по-голям. Или пък исках да убедя сама себе си, че не съм единствената, която сънува. Изобщо не ме интересуваше какво щеше стане, аз трябваше да разговарям с него.

Сузи също мислеше така и аз се радвах, че най-сетне няма да съм сама с всичко това. В събота по обяд тя дойде да ме вземе от вкъщи. Беше мъгливо и студено, но не валеше. Разхождахме се с колелата из околността, влязохме в няколко бара в Санкт Паули и в Шанце и разпитвахме дали там не работи момче на име Луциан, но естествено безрезултатно.

Междувременно така ми беше писнало, че почти се бях навила да накарам Яне да говори. Но Сузи ме спря.

— Да не стане по-лошо? — попита ме тя. — След като майка ти не разговаря по този въпрос с теб, то остави я да си мисли, че нищо не знаеш.

Вместо това предложи да дежурим пред кабинета на Яне. Тя избяга от училище в понеделник, аз във вторник. Три дена прекарахме следобедите си в малко кафене срещу кабинета. Два пъти видяхме Яне да слиза от такси. Но Луциан не се появи.

Отново си припомних враждебните погледи, които ми хвърляше в коридора. Той, както и аз, знаеше много добре, че не съм там случайно, но дали си е направил правилните изводи? Предполагаше ли, че майка ми е същата предателка като неговата терапевтка? Или може би все пак беше разбрал, че Яне е моята майка?

Във всеки случай явно не й беше разказал за срещата ни в коридора, защото ако не беше така, държанието на Яне щеше да е по-различно. Все се питах как ли с минал последният сеанс и дали изобщо беше продължил терапията? Но цялата главоблъсканица беше излишна, защото нямаше кой да отговори на тези въпроси.

Себастиан оздравя, но с държанието си към мен ясно показваше, че вече окончателно е решил да се държи на разстояние. Новата ми прическа той определи като „симпатична“. И това беше всичко, което ми каза през последната седмица. Изглежда беше решил да се отърве и от Шейла и компанията на мацките, защото междучасията прекарваше с няколко момчета от съседния клас или пък забождаше нос в някоя книга.

Следващата събота Сузи ме помоли за една услуга. Беше оставила някои неща в репетиционната на Димо̀. Няколко CD-та, на които държеше, един шал и кожен каскет. В училищния двор той демонстративно ни отбягваше, а и аз нямах особено желание да се разправям пред целия випуск с него.

Така че в събота следобед взех метрото в посока Централна гара, а оттам се запътих към „Ланген райе“, където се намираше репетиционната на Димо̀. Не го бях предупредила, но от Сузи знаех, че обикновено е там.

Къщата, която Сузи ми беше описала, беше номер 22 и на нея върху мраморна табела при входа беше написано, че тук през септември 1891 година се е родил народният артист Ханс Алберс. Две скулптури, наподобяващи гръцки богове с вкаменени дълги бради и войнствено изражение, ме гледаха от фасадата. Репетиционната на Димо̀ се намираше в задния двор, към който се минаваше през вход във форма на аркада. Старите зидове бяха изпонашарени с графити и дворът, за разлика от историческата фасада, съвсем не изглеждаше привлекателен. Слязох по стълбите към сутерена към синята метална врата и след като звънях настойчиво, трябваше да изчакам няколко минути, докато ми се отвори. Тук въздухът беше спарен, миришеше на боклук и плъхове. Нямаше осветление. В рамката на вратата стоеше приятелят на Димо̀, Лерой, и ме гледаше учудено.

— Какво търсиш тук?

— Това ще го обсъдя с Димо̀ — отговорих кратко и минах край него. Димо̀ седеше върху изтъркано кожено канапе и дрънкаше нещо на бас китарата, когато цъфнах пред него.

— На прослушване ли идваш? — попита саркастично той, но на мен не ми убягна несигурното проблясване в очите.

— С най-голямо удоволствие — отговорих. — Знам една хубава песен за импотентност, искаш ли да я чуеш? — Зад мен Лерой шумно се разкиха, а по врата на Димо̀ се появиха червени петна.

— Не, благодаря — процеди през стиснати зъби той. — Е, казвай, какво искаш?

— Нещата на Сузи — отговорих.

Димо̀ стана, отиде до металния шкаф и извади шала и каскета на Сузи.

— Ето ти ги.

— И С-тата — наредих аз.

Димо̀ въздъхна.

— Тях трябва да ги потърся.

Аз седнах на канапето.

— Имам време — отговорих.

Димо̀ прокара ръка по косата си, хвърли поглед към Лерой, който, смеейки се, вдигна рамене, после тръгна да търси С-тата из сбирката, която беше подредена на полицата пред прозореца.

— Това май са всички — каза той, подавайки ми купчината CD-та, които носеше. — Нещо друго?

— Да — изсъсках тихо. — „Истинската красота не е перфектна.“ Спомняш ли си? Ти го каза. Но изобщо не си наясно какво значи това, жалък червей. Затова те предупреждавам: ако само веднъж, повтарям — само веднъж до ушите на Сузи достигне някое просташко изказване, господ да ти е на помощ. Разбра ли ме?

Димо̀ се опита да запази хладнокръвния израз на лицето си, но не успя:

— Е, какво? — избоботи той. — Ще доведеш майка си — лесбийката ли?

Само го изгледах и си тръгнах.

В началото Санкт Георг беше известно като място за срещи на хомосексуалисти, но в последните години изникнаха много кафенета и ресторанти, посещавани и от хетеросексуални. На връщане минах покрай павилиони за дюнери, азиатски магазини, индийски супермаркети, персийски, португалски и италиански ресторанти; зяпах по витрините на малки магазинчета, от които Сузи винаги се възторгваше, защото те не се съобразяваха с масовите модни тенденции на големите вериги. Преминах през няколко идилични задни двора и после завих надясно към Шпадентайх, докато се отзовах на един павиран кръгъл площад. Наредените наоколо кафета и кръчми явно лятно време се пукаха по шевовете от посетители, но и днес също бяха пълни. От малка църквица излизаха хора, а между няколко творения на изкуството, състоящи се от високи колкото човешки ръст ръждясали плочи, няколко деца играеха на криеница. На една от плочите някой беше написал със спрей:

Духу обича чудовището.

Бях доволна, че не взех метрото. Разходката из този район беше точно това, което ми трябваше. В мен още бушуваше яростта към Димо̀, докато мислех колко беше наранил Сузи.

Завих по една странична улица, минах покрай работилница за обувки и се спрях пред един бар. Надписът гласеше: Max unci Consorten, а на друга табела пишеше: Destille. Основан 1885.

Влязох вътре. Момиче на моята възраст стоеше зад бара и поднасяше на един мъж бира, като си тананикаше унесено. На една от масите седеше някакъв бизнесмен с лаптопа си, а на друга — застаряваща дама пиеше ракия. Явно не първата, защото вече се олюляваше. Седнах на една кръгла масичка с високи табуретки, върху която беше поставена бронзова статуетка, и се огледах наоколо.

Барът приличаше малко на пъб. Над плота имаше лампиони, които отдавна си бяха изпели песента, а на тавана висеше вентилатор, който не беше пуснат. Затова пък множество стари лампи изпълваха помещението с мъждива светлина, а на една голяма дъска за обяви бяха налепени безброй банкноти от чужди страни. По стените висяха множество картини и плакати.

„Мъртвешка мелодия“ или ¼ час на поета, от Свен Ланген гласеше надписът на черен постер, на който бяха изобразени три кабаретни артистки. В задната част на пъба имаше помещение за пушачи, а в предната се виждаха две врати. Първата с надпис „Кухня“, а на втората пишеше: „Частно. Влизането забранено“.

— С какво мога да съм ти полезна?

Момичето, което застана до масата, беше русо, с къса коса и приветлива усмивка.

„С това да ми кажеш, че не лудвам“, помислих и се покашлях.

— Една бионада, моля. От бъз — изграчих като гарван, болен от грип.

Момичето се запъти към бара. Хвърли поглед към вратата с надпис „Частно“.

— Какво — чух да казва мъжът на бара, — чакаш твоят сладур да излезе в почивка ли?

Беше абсолютно налудничаво, но аз веднага разбрах за кого говорят. Затова и така решително влязох в тази кръчма.

Когато момичето се наведе, за да вдигне една бирена капачка, аз станах от стола, насочих се към вратата, отворих я и се намерих в малък разхвърлян коридор, от който по една стълба се слизаше в мазето. Оттам се чуваше класическа музика. Спуснах се надолу и отворих вратата.

Луциан седеше на една подвижна стълба в средата на помещението. Беше с пробити дънки и черна фланела, цялата в прах. В ръката си държеше отвертка и бърникаше във фасунгата на една лампа, от която се подаваха разни кабели. В един момент имах чувството, че краката не ме държат. Гледах мускулите на ръцете му, по които личаха вените, и тънката струйка пот, която се стичаше по врата му.

Той изглежда забеляза, че го гледам. Опитах да се съвзема, но ми беше много трудно да сваля поглед от него. Голите стени бяха прясно боядисани, подът беше покрит с найлон. Върху него имаше кофа, четка, мече за боядисване и един стар С-плейър, от който звучеше Бетовен. Луциан избърса с опакото на ръката челото си и изтупа прахта от фланелата. Чак след това се обърна мълчаливо към мен.

— Косите ти — каза спокойно, — подстригала си ги.

Кимнах.

— И папагалчето ми е мъртво.

Луциан седна на най-горното стъпало на стълбата и ме загледа оттам. Изражението му остана непроменено, но погледът му видимо изстина.

— Съжалявам — каза той. Гласът му излъчваше такава студенина, че всичко в мен се сви.

Докато успея да отвърна нещо, вратата на зимника се отвори.

— Хей! — русото момиче застана между нас. — Какво става тук? Какво значи всичко това? — тя ядосано ме стрелна с поглед. — Какво търсиш тук? Не можеш ли да четеш? На вратата пише „Частно“.

— Всичко е наред, Сид! — каза Луциан, преди да успея да реагирам. Той се усмихваше на момичето и тази усмивка ме влуди. — Това е просто една приятелка.

— Моля? Просто приятелка?

Изведнъж се почувствах като пълна идиотка. Понечих да отвърна, когато Луциан слезе от стълбата.

— Съжалявам — обърна се той към момичето, извинявайки се. — Трябва да обсъдим нещо. Можеш ли да кажеш на Йорге, че днес ще си взема свободна вечер?

— Ако това се налага — изръмжа момичето и ми хвърли презрителен поглед.

— А ние? — обърна се тя отново към Луциан и го хвана за ръката. — Ще дойдеш ли да ме вземеш по-късно?

— Ще видим. Ще ти се обадя, окей? — Луциан освободи ръката си, после ми кимна с рязък делови жест, сякаш бях някакъв куриер, и продължи покрай момичето по стълбите нагоре.

Момичето ме гледаше така, сякаш му бях отмъкнала жениха пред олтара, но аз повече не й обърнах внимание и изтичах след Луциан.

Когато излизахме от бара, момичето ни настигна:

— Ей — викаше тя. — Ей, ти.

Върнах се. Момичето протегна ръка.

— Бионадата — процеди.

Луциан ми се усмихна.

— Май тръгна да се измъкваш, без да платиш — каза той. После се обърна към нея: — Остави. Пиши я на моята сметка.

Мърморейки недоволно, момичето се фръцна и влезе в бара.

Луциан обърна поглед към мен. Усмивката беше изчезнала от устните му и лицето беше придобило отново хладно и безчувствено изражение.

— Питам се — започна иронично той, — как мога да се държа на разстояние от теб, след като ти ме преследваш навсякъде. Приятелите ти пак ли чакат зад някой ъгъл? Какво искаш от мен? Защо най-после не ме оставиш на мира?

— Аз… теб…?

Челюстта ми увисна. Дишах като риба на сухо. Изведнъж ми се прииска да му кресна, но гърлото ми беше такава свито, че не можех да издам нито звук. Очите ми се наляха със сълзи, което ме ядоса още повече. Обърнах се и хукнах по улицата, без изобщо да се оглеждам, без да чуя вика зад мен, а когато изскърцването на спирачки достигна до слуха ми, беше вече късно. Усетих тъпа болка в хълбока, после отскочих от капака на автомобила, претърколих се свита на кълбо, като инстинктивно покрих лицето си с ръце, и се приземих, удряйки си тила в твърдия асфалт.

Преди още да осъзная какво се е случило, Луциан вече стоеше до мен. Той се наведе. Изглеждаше изплашен до смърт.

— Ребека — шепнеше той. — Ребека, добре ли си? Кажи нещо. Моля те! Кажи нещо!

— Глупак такъв! — промърморих и се усмихнах слабо. Болката в хълбока пулсираше силно, но надали имаше счупено. Само главата ме болеше и ми се виеше свят. В съзнанието ми се появиха думите на Тайгър и аз се разсмях.

Луциан поклати объркан глава.

— На какво се смееш?

— На учителя си — измърморих. — Трябваше да се вслушам по-добре в думите му.

Ето че дойде и шофьорът с гузната съвест, на когото за една бройка щях да направя живота черен. С пребледняло лице той се осведоми за състоянието ми. Насъбраха се и други минувачи, което никак не ми харесваше.

— Да извикам ли линейка? — Водачът на колата беше младичък. Той вече беше извадил джиесема си.

— Не, не — възпротивих се решително. — Мисля… — потиснах едно изпъшкване. — Струва ми се, че ми няма нищо.

Опитах да се надигна и почувствах ръката на Луциан, която ме подкрепи. Беше клекнал зад мен.

— Сигурна ли си, че не е нужно да викаме линейка? — попита той. Устата му беше почти до моето ухо.

— За да можеш пак да се измъкнеш ли?

— Аз ли? — Луциан се засмя тихичко. — Този, който преди малко искаше да се изнесе, май беше ти.

— Прав си — отговорих. — Трябваше да те оставя на мира. Забрави ли?

— Явно това не ти се удава, без да предизвикваш неприятности. — Луциан се опитваше да го обърне на шега, но не успяваше и това ме направи безкрайно щастлива. Той се изправи.

— Приятелката ми е добре — обърна се към шофьора. — Смятам, че не е нужно да викаме линейка.

Кимнах, стиснах зъби и протегнах ръка. Луциан ми помогна да се изправя и аз.

— Приятелката ми? Преди малко говореше съвсем друго — прошепнах. После се обърнах към шофьора: — Съжалявам. Надявам се с колата ви всичко да е наред?

— Наред е — отговори човекът. — Но следващия път внимавай, моля те, когато преминаваш пред движеща се кола. Не само ти се уплаши.

— Обещавам.

И отново си спомних за Тайгър.

Луциан вдигна раницата от земята, която при падането беше изхвръкнала, после преметна ръката ми през рамото си.

И въпреки че главата ми бучеше и краката ми още трепереха, се почувствах, сякаш някой ми беше дал силен наркотик или някакъв медикамент.

От бара също бяха наизлезли. Сид, както Луциан нарече келнерката, също. Тя беше сложила ръце на хълбоците и ни гледаше сърдито. С удоволствие бих й се изплезила, както правят децата.

— Хайде — каза Луциан. — Давай да се махаме оттук. Ще те заведа вкъщи. Там ще сме в безопасност.

— От кого ще се пазим? — не можех да не го заям. — От моите приятели или от приятелката ти?

На този въпрос не получих отговор.

Шестнайсет

Луциан живееше в Холцдам, съвсем близо до бара. Беше красива стара постройка и не се различаваше особено от сградата в Елмсбютел, където се намираше кабинетът на Яне.

— Добре ли си? — попита ме той, докато ми държеше вратата да вляза.

Кимнах. Хълбокът все още ме болеше ужасно, но поне беше ясно, че нямам нищо счупено или навехнато. За щастие спря и да ми се вие свят. Отмахнах косата от челото си и се стреснах, когато видях кръв по ръцете си. Това разтревожи и Луциан.

— Дай да видя! — Той дойде при мен, внимателно повдигна косата ми и огледа раната. — Изглежда по-страшна, отколкото е — каза той. — Трябва да отидем до петия етаж. Ще можеш ли да се качиш?

— Естествено.

Закуцуках решително до Луциан по стълбите, но когато се изкачихме, бях вече доста скапана. Луциан отвори вратата и ме пропусна пред себе си в жилището. Но когато влязох, се спрях слисана.

— Какво има? — попита Луциан.

— Нищо — отвърнах объркана.

Ала нещо тук сякаш ми беше познато. Беше миризмата. Не знаех с кого трябва да я свържа, но бях абсолютно сигурна, че не беше на Луциан.

Огледах се. Очаквах нещо долнопробно, някаква мизерна дупка в мизерен район, но че това жилище беше нещо коренно противоположно, се разбираше още от просторното антре с лъскав дървен под. Зад лакираните двукрили врати следваха аристократични помещения с високи гипсови тавани. През прозорците се виждаше залязващото слънце и доколкото можех да забележа, обзавеждането беше твърде стилно: огромни полици, пълни с книги, камина и антични мебели, чиято цена беше значително по-висока от тази на нашите, купени от битака.

— Кой живее тук? — попитах подозрително. Представата за нещо ужасно изведнъж проблесна в мозъка ми.

— Един хомосексуален милионер, — отговори ми Луциан небрежно. — Улучил шестица от лотото и с апартамента всеки месец си наема по един нов „Lovereoy“. Целия ноември ще е мой. Не съм ли късметлия?

— Идиот! — изръмжах аз.

— Но си помисли точно това, нали? — Луциан изглеждаше, сякаш ей сега ще избухне в смях.

— Сега сериозно — казах. — Кой живее тук? Приятелката ти сигурно има богат баща?

— Тя не ми е приятелка — отвърна Луциан. — Тя само е някой, който ме… разсейва.

— Страхотно! — изфучах. — И какво правиш с нея, за да те… разсее?

Вместо отговор Луциан ме хвана за ръката и ме замъкна в една от стаите, съвсем в края на коридора. Когато усетих гладката, топла кожа на ръката му, дъхът ми спря. Невероятно, колко силно беше това усещане. Инстинктивно стиснах ръката му по-здраво, но той я отдръпна. Отвори вратата на своята стая и ми посочи леглото.

— Седни — каза. — Ще донеса нещо за раната.

Когато се отпуснах върху леглото, треперех цялата, но не заради слепоочието, което отново започна да кърви. Такъв вид възбуда изпитвах за пръв път. Не познавах чувството мозъчните ми клетки да се срастват в някаква жалка топчица и се вбесявах от това, че беше толкова обсебващо.

Стаята се намираше под покрива, през прозорците проникваха последните слънчеви лъчи. Стените бяха боядисани в светлосиньо и на стената, до вратата, висеше портрет на млада танцьорка. Инак не се виждаха почти никакви лични предмети, само върху един плетен стол имаше няколко стари дрехи и до леглото върху нощното шкафче лежеше книгата на Яне за сънищата. Гледах я като жилещо отровно насекомо.

— Окей — Луциан се беше върнал.

Той коленичи пред мен, което веднага отвлече вниманието ми от книгата. Сърцето ми прескачаше и тръпки ме полазиха от главата до петите. Когато Луциан с влажна кърпа започна да почиства раната, стиснах зъби.

— Боли ли те? — попита загрижено.

„Да“, помислих си. Болеше. Но не раната. Болеше ме да удържа това разстояние между нас. И това, че за пръв път бяхме съвсем сами, също не помагаше. Луциан огледа слепоочието ми и сбърчи чело. Маската на ирония започна да се стопява. Гледах като замаяна. Желанието да го привлека към себе си беше неудържимо. Отдръпвах се, но сякаш се опитвах да противостоя на привличането на огромен магнит.

Боже господи, това наистина беше смешно. Седях в стаята, на леглото на Луциан. Хиляди въпроси изгаряха душата ми, и стомаха ми още не беше угаснал ядът към момичето от бара и всичко, за което можех да мисля, беше: целуни ме. Вземи ме в прегръдките си и прави с мен каквото искаш.

Луда ли бях или бях гледала прекалено много сладникави любовни филми?

Луциан продължаваше да се занимава с челото ми. Със спокойни, концентрирани движения той почисти кожата и после лепна върху раната един лейкопласт.

— Мисля, че е достатъчно — заяви кратко. — Искаш ли нещо за пиене?

Той посочи чашата с вода. Кимнах безмълвно, отпих голяма глътка и просто му казах.

— Познавам авторката.

И посочих книгата. Моментално лицето му се вкамени отново.

— Забелязах — отвърна сухо той. Стана от пода, махна дрехите от плетения стол, хвърли ги небрежно в ъгъла и седна.

— Защо беше там? — попита хладно. — И какво беше това преди малко с твоята птица? Защо ми го разказа?

Този път запазих отговора за себе си.

— Нали не си ме издал? — опипвах внимателно терена. — Нали не си й казал, че съм била в коридора?

— Не — Луциан ме гледаше враждебно. — Не съм. Но искам да знам какво търсеше там? Кажи. Какво правеше? Следеше ли ме?

Изкашлях се. Не знаех откъде да започна.

— Тази жена, твоята… терапевтка… — започнах. По дяволите! Скръстих ръце на гърдите си. — Името ми е Ребека — продължих, — Ребека Волф.

Луциан отскочи назад, сякаш го бях ударила.

— Това значи…

Кимнах.

— Марияне Волф е моя майка.

Луциан скочи така рязко, че столът падна. Той стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Не — процеди той.

— Това е майка ми — повторих. — Не знаех.

— Какво? — той ме изгледа подигравателно. — Не си знаела, че Марияне Волф ти е майка?

— Не знаех, че тя е твоята терапевтка! Тя нищо не ми е казала. Нито дума.

— Ти самата не си вярваш!

Луциан изрита толкова силно стола, че той прелетя през стаята. А от погледа, който ми хвърли, ми се стори, че ще е доволен да изрита и мен.

— Да! — настоях аз. — Да! Истина е, да го вземат мътните! Не можеш ли за момент да сдържиш недоверието, което те яде? Проблемът ти е, че вярваш на грешния човек!

— На грешния човек, а? — гласът му беше студен. Стоеше при вратата с кръстосани ръце. — Кажи ми тогава как така разбра, че майка ти е моя терапевтка?

Чувствах се като обвиняема в съдебен процес.

— Сама стигнах до това — процедих. — Когато ми разказа за моя първи учебен ден, започнах да търся фотоалбума, за да видя каква рокля съм носила. Албума го нямаше на мястото му, но аз все още не можех да включа. Подслушах Яне и нейната приятелка. Случайно. Те говореха за маскения бал. За това, как Себастиан те е заплашил с полиция. Все още не загрявах. Смятах, че приятелите ми са ме издали. Едва когато Себастиан ми обясни, че няма как да знае името ти, разбрах. Това тук — чукнах по книгата на Яне — си го забърсал на битака, нали? Малко след като се срещнахме.

Луциан сбърчи чело.

— Да, така беше — отвърна той.

— И после, след няколко дена си отишъл при нея. Права ли съм?

Луциан изпухтя. Изглеждаше така, сякаш сам иска да си удари шамар, заради глупостта си.

— Права си — изръмжа той и направи крачка към мен. — Наистина си се справила с ролята на детектив в тази игра. Е, доволна ли си сега?

Гневът ми отново надделя.

— С какво право ми говориш така? — изфучах и скочих от леглото. — Кой започна тази игричка с гатанките, ти или аз? — Почуках по медальончето — слънце, което пламтеше като огън върху гърдите ми и изимитирах гласа на Луциан от битака: Seize the day — Използвай деня. Това значи, нали? Как си мислиш? Че не съм си задала този въпрос, когато стана ясно, че това са думите, гравирани отзад на медальона ми? Не знам кой съм, ми каза на брега на Фалкенщайн. И после на маскения бал мистериозните ти въпроси за роклята ми в училище… Какво си си мислил за мен, Луциан? Че ще си легна и ще сънувам отговорите? Всеки проклет ден, пък и нощем съм си блъскала главата над това. — С удоволствие бих запратила нещо по стената. — Ако се беше доверил на мен, а не на говняната ми майка, щях да си спестя цялата тази тъпа история с кабинета. Вмъкнах се тайно и за малко щяха да ме изловят. И ще ти отговоря на въпроса. Не, не бях доволна, когато разбрах, че собствената ми майка ме е следила седмици наред. Когато намерих бележките й, едва не откачих. — Гласът ми изтъня, но веднага го овладях отново. — Не беше точно каквото очаквах, но най-лошото беше, че го научих по този начин и не — стрелнах го с поглед — от теб.

— Проклятие! — Луциан сви ръцете си в юмруци и яростно зарита вратата. — Проклятие, проклятие, проклятие!

После ме погледна.

— Ти изобщо не трябваше да знаеш — изръмжа той. — Трябваше да съм наясно, че беше глупава идея изобщо да се доверя на някого. Какво прочете? Какво друго беше написала майка ти, освен това с птицата?

Замълчах за момент. В апартамента под нас някой беше пуснал водата, после се чу вик на дете.

— Тя не го беше написала — продумах тихо. Ядът ми беше преминал, затова пък ме нападна страхът. — Беше го записала на магнетофонна лента.

— Тя… какво?

Луциан ме гледаше изумено.

— Водила си е записки само при първите сеанси — промърморих аз. — Останалите е записвала с диктофон. Чух всичко. Твоите сънища. И за мен.

— Тази долна… — Луциан не довърши изречението. Дребното му лице беше изкривено. Изразяваше такава омраза, но аз го разбирах. Той се беше доверил на Яне, а тя го беше измамила още по-подло, отколкото мен. Моята винаги изпълнена с разбиране майка терапевтка, нито за секунда не се беше интересувала от чувствата на своя пациент. Вместо да помогне на Луциан, тя го беше изнудила да разкаже сънищата си, и то под хипноза.

Погледнах ръката си. Нокътят на безименния ми пръст беше изгризан.

— Сънят, когато ти с мен… — преглътнах — … си лежал в леглото. Жената, която внезапно се появила на вратата и която за малко си щял да познаеш. Тя е била майка ми. Докато си бил под хипноза…

Погледнах го и забелязах, че беше абсолютно все едно какво казвам, явно нямаше да достигне до него. Точно сега, когато бяхме толкова близо един до друг, както никога досега, той не ми даваше никакъв шанс.

Когато Луциан заговори, гласът му беше тих и чужд.

— Чуй. Писна ми. Абсолютно ми е все едно защо сънувам теб, в бъдеще или в минало време. Отказвам се. Кажи на майка си да върви по дяволите. Ако иска да предпази малкото си момиченце, по-добре да те затвори. И ако си въобразява, че ме държи с нещо в ръцете си, жестоко се лъже. Аз изчезвам. Сигурно има такова място, където не би могла да ме последваш. А сега изчезвай.

Последните думи бяха избълвани с презрение. Той застана на вратата и я държеше отворена.

— Вън! Хайде! Ще се махнеш ли най-сетне? Вън!

Стоях като парализирана.

Без повече нищо да каже, Луциан напусна стаята. Малко след това аз се раздвижих. Не усещах нищо, никакви болки, никакво треперене, бях напълно безчувствена.

Заклатушках се по дългия коридор със замъглени от сълзи очи, бутнах вратата на апартамента и заслизах по стълбите. Спрях се на входната врата. Сложих ръка на дръжката, но не ми се удаде да я натисна. Не беше от липса на воля, по-скоро сякаш ръката ми не се подчиняваше на мозъчните ми функции.

Обърнах се и тръгнах обратно нагоре. Когато стигнах до петия етаж, така се задъхах, сякаш бях изкачила Еверест. На табелката до звънеца нямаше фамилно име, а надпис на фирма: Eternal Founds.

Не позвъних, не почуках, не издадох нито звук, просто опрях чело върху хладното дърво.

Когато вратата се отвори, за малко не паднах. Луциан ме хвана за китката и ме дръпна грубо вътре. С другата си ръка тресна вратата и после ме притисна към стената. Държеше ме здраво за раменете и забелязах, че целият трепери.

Той не ме гледаше, беше втренчил поглед в една незабележима точица до главата ми и в тъмните му очи се четеше отчаяние. Ръцете му ме хванаха още по-здраво и за момент помислих, че ще ме удари. Странно, но тази мисъл не събуди в мен страх. Аз се притиснах още по плътно до гърдите му, за да почувствам как ребрата се вдигат и отпускат, все по-силно и по-бързо, сякаш в тях бушуваше буря. После той отмести поглед от стената, очите му още светеха и ме погледна. А после се предаде.

Това не беше целувка. Беше като резултат от една дива борба, която най-накрая беше приключила. Устните ни сляпо се намериха, чу се едно изстенване, дали излезе от мен, или от него, не знаех.

Затворих очи и потърсих ръцете му, започнах да ги галя все по-нагоре, към раменете към шията и косите, така плътно, толкова нежно; по-нагоре към ушите, по бузите, мъничките бодлички, които усещах като фин пясък. Ръцете му бяха в косите ми, на тила. Бяха се вкопчили в мен. Все още очите ми бяха затворени, не исках нищо да виждам, а само да усещам, да се разтапям в тази топлина, в това спокойствие, в него, в нас. Усетих, че и той чувства съвсем същото.

След един безкраен миг пръстите му обвиха моите и той ме отдръпна от себе си, нежно, но решително.

— Хей! — чух неговия тих топъл глас. — Хей, погледни ме!

Пръстите му се насочиха към лицето ми, той го обгърна с двете си ръце.

— Хей!

Като в забавен кадър отворих очите си.

— Искам да ти покажа нещо — каза той. — Готова ли си?

Погледнах го. Той ме пусна, вдигна ръцете си и ги приближи към мен с опакото на дланите, милиметър по милиметър, в плавно забавено движение. Когато стигнаха пред лицето ми, той ги обърна със същите бавни движения и разтвори дланите си.

За пръв път аз наистина съзнателно се вгледах в тях и ми трябваха няколко минути, за да осъзная какво искаше да ми покаже.

После разбрах.

Линиите, фигурите, многобройните преплетени миниатюрни пътечки по пръстите и дланите, които има всеки човек, липсваха.

Дланите на Луциан бяха гладки.

— Разбираш ли сега? — наруши той мълчанието. — Разбираш ли какво имам предвид, когато казвам: „Не знам кой съм“.

Седемнайсет

Останах цялата нощ при него.

Позвъних първо на Сузи, а след това на Яне, на която казах, че ще остана да спя при приятелката си. Тя нямаше нищо против. Изглежда и този път не подозираше нищо. Пък дори и да беше така, Сузи щеше да ме прикрие.

Сузи не ми задаваше въпроси, за което й бях безкрайно благодарна. Поиска адреса, за всеки случай, както каза, а аз обещах да й се обадя на следващата сутрин.

Кратките минути, отделени за тези телефонни разговори, бяха единствените, през които бяхме разделени един от друг. Бях отишла в неговата стая, а той стоеше в коридора. После се залепихме като сиамски близнаци. Седнахме на леглото му толкова плътно един до друг, колкото беше възможно, и през страната на моето тяло, която го докосваше, протичаше постоянна струя топлина. Лявата ръка на Луциан лежеше разтворена в моята, докато с връхчетата на пръстите на другата си ръка аз изследвах идеално гладката повърхност на дланта му. Бях изцяло омаяна от това усещане, сякаш галех коприна, мрамор или лист неизписана хартия.

Мина време, докато отново проговорим.

— Как разбра, че… си различен? — прошепнах. — Веднага ли забеляза? Веднага след като под моста…

— Не — прекъсна ме Луциан. — В началото не бях наясно. Осъзнах го едва когато келнерката в бистрото, където ходите по обяд, ми поднесе чинията. Тогава открих линиите по дланта й. Те бяха твърде дълбоки, сториха ми се като белези и трябва да съм я погледнал доста изненадано, защото ме попита дали гледам на ръка. Каза го на шега и за момент сложи разтворената си ръка на плота до чинията. Може пък и да е искала да пофлиртува с мен… Знам само, че в момента помислих, че това при нея е ненормално. Но после започнах да се вглеждам в ръцете на други хора. И доста скоро разбрах, че при мен има аномалия.

Отново си спомних вечерта на брега. Тогава Луциан се вглеждаше и в моите ръце.

— Може би… — започнах аз — това да е някакъв генетичен дефект, някакъв наследствен недостатък или нещо подобно.

— Наследствен недостатък? — Пръстите на Луциан обгърнаха моите. — Тогава много би ми се искало да знам от кого съм го наследил. Притежателят на бара, в който работя, ми е разрешил да ползвам компютъра му. Търсих в мрежата, но не попаднах на човек без линии по дланите и без пръстови отпечатъци — изсмя се тихо той. — Може пък родителите ми да са извънземни? Мога да дам тази идея на майка ти на следващия сеанс.

Изгледах го уплашено.

— Което не го мисля сериозно — добави той.

— А това, че ще се махнеш оттук?

Вкопчих ръка в китката му и усетих колко много се страхувам, че може да стане и да ме отпрати отново.

— Няма да си тръгна — каза той и сложи ръка на кръста ми. — Във всеки случай не без теб. Какво ще кажеш да офейкаме? Например в Рио де Жанейро?

Винаги ли е бил така хубав? Със затаен дъх съзерцавах лицето му с малкия нос, изпъкналите скули, дългите мигли и теменуженосините очи, докато не усетих, че е втренчил жаден поглед в мен.

— Какво има? — попитах. — Защо винаги ме гледаш така?

Той сбърчи чело.

— В теб също има нещо различно.

Преглътнах.

— Какво имаш предвид?

Той вдигна рамене, после поклати глава.

— Не знам. Не мога да го изразя с думи, въпреки че вече няколко пъти си го помислям. Питам се дали и на теб не ти липсва нещо, което другите имат. Но не мога да си изясня какво е точно.

Изкисках се.

— Доколкото знам, всичко ми е на място. А сега престани да ме зяпаш така.

Той се усмихна.

— Е, добре, щом искаш — каза провлечено и се наведе да ме целуне.

— Чувствам се като пристрастена — прошепнах, когато след цяла вечност най-после се отделихме един от друг.

— Знам какво имаш предвид.

Той взе кичур от косата ми с ръка и я остави да се плъзне между тънките му пръсти.

— Късата коса ти отива — промърмори. — Какъв беше поводът?

— Не особено приятен.

Разказах му за часа по химия. Изслуша ме безмълвно и лицето му отново стана мрачно.

— А това с птичето? — попита той тихо.

— Както в съня ти — отговорих и после също прошепнах. — Дума по дума. С изключение на последната фраза, която Врабеца каза.

Не се засмях на неволно получилата се рима. Луциан също.

— Приятелката на майка ти ли?

Аз кимнах.

— Каква беше разликата? — запита той.

— Врабеца каза: Истина е. Случи се. Джон Бой е мъртъв.

— Така е. Първите две изречения ги нямаше в съня ми.

Луциан се загледа в гладките си длани. Странно, че не ги бях забелязала по-рано.

— Яне знае ли това? — попитах, — Майка ми? Знае ли за дланите ти?

Той поклати глава.

— Не. Сидни… — Луциан се поколеба. — Веднъж тя ги мярна и беше озадачена. Поиска да види ръцете ми, но аз изгасих осветлението.

Отговорът му ме жегна, но преглътнах коментара. Вместо това го попитах:

— Никаква представа ли нямаш как така сънуваш тези неща?

Луциан отново поклати глава.

— Никаква, дори и най-малка. Но — което най-много ме плаши — са сънищата за бъдещето ти. Това с папагалчето не беше единственият сън, в който ти се явяваш на възрастта, на която си сега. Беше и този сън с…

— … маймуната! — изплъзна ми се от устата.

Бележките на Яне отново се появиха пред очите ми. В бележника й беше отбелязано, „папиемаше“ и нещо като съд с кървавочервена боя.

Луциан кимна.

— Бяхме в една кухня. Малка, тясна и доста мръсна. Едната стена беше боядисана в червено. А до хладилника стоеше тази маймуна. Беше скулптура, шарена, облепена с най-различни неща. На дясната и ръка се перчеше американското знаме, а на гърдите и беше лепната празна опаковка от кърпички „Темпо“. Лицето й беше изкривено в грозна гримаса, а зъбите й бяха остри. Ти я хвана, а после я хвърли и улучи една лавица. Тогава този съд с боя падна върху теб. Блузата ти беше бяла, имаше и шалче, което си беше завързала като пират на главата. Изглеждаше като окъпана в кръв.

— Уау! — сега аз поклатих глава. — Звучи ми като филм на ужасите. Понякога сънуваш ли и хубави сънища за мен?

Той се усмихна, взе ръката ми между своите, доближи я към устните си и започна да целува едно по едно връхчетата на пръстите ми.

— Да — каза бавно. — Миналата нощ сънувах, че седим на брега.

— Затова ли Рио? — попитах полу на шега, полусериозно.

— Нямам представа. Не, не мисля — Луциан вдигна рамене. — Не знам къде беше този плаж. Но беше доста пълен. Във водата имаше сърфисти, няколко младежи играеха волейбол, а до нас седеше едно момиче. Имаше дълги огненочервени къдрици и носеше старомодна рокля. Беше сребристосива. Рисуваше портрет на малко момче и ние я наблюдавахме.

Не знаех какво да кажа.

Луциан се засмя.

— Не знаеш за какво говоря, нали? Не познаваш никакви маймуни от папиемаше, които стоят ухилени до хладилници, нито пък червенокоси момичета в старомодни роклички, които седят на плажа и рисуват.

Вдигнах безпомощно рамене.

— И за седемнайсетия си рожден ден сигурно още не си планирала нещо, нали?

— Не — разсмях се. — Къде ще се вихри голямото парти?

— Там — посочи Луциан нагоре.

— Какво имаш предвид?

— Бяхме в един балон. Летяхме точно над Елба, но всъщност се виждаше целият град.

— Имаш предвид балон с топъл въздух? — попитах възбудено. — Винаги… винаги съм си мечтала за това. Но това… — преглътнах — … го знае само Себастиан.

— Хм — усмивката изчезна от лицето му. — Сега си обяснявам. Той също беше с нас.

Изплаших се.

— А ти откъде знаеше, че е седемнайсетият ми рожден ден?

Луциан въздъхна.

— Защото той те целуна и ти каза: „Всичко най-хубаво за седемнайсетия ти рожден ден, Бекс“.

Наведох глава.

— Рожденият ми ден е на 16 февруари, тоест след три месеца.

Луциан ме привлече към себе си.

— Ще трябва да внимавам за теб дотогава.

Прокарах пръсти по устните му. Първо по горната, после по по-пълната долна и представата да целуна Себастиан изведнъж ми стана някак съвсем чужда.

— Но не си разказал този сън на майка ми, нали? — поисках да се уверя със страх в гласа.

— Не. Сънувах го след последния сеанс.

Луциан докосна с носа си бузата ми.

— Как мислиш? Как ще постъпи? — проговорих. — Имам предвид, ако не отидеш при нея повече. Не смяташ ли, че ще се опита да те намери?

„Или още по-лошо — продължих мислено, — да се обади за теб в полицията?“

Все още не можех да приема, че човекът, който ни създаваше най-много проблеми, беше точно собствената ми майка.

— Нямам представа — отвърна Луциан. — Следващият ми сеанс е в сряда. Дотогава ще измисля нещо. Но сега ми се иска да мисля за нещо друго.

Луциан зарови носа си в косата ми. Усещах топлия му дъх. Кожата на главата ми пламна.

— Аз те почувствах — заговори той. — там в бара. Почувствах, че си там. А ти как ме намери?

— Изобщо не те търсих — казах аз и въздъхнах. — Първо беше чиста случайност. Бях при някой, който има репетиционна зала на „Ланген райе“, и когато на връщане минах покрай бара… влязох.

Поклатих несъзнателно глава. Дотук по темата „съвпадение“.

— При кого беше? — гласът му прозвуча леко ревниво. — Още един приятел?

— Не се притеснявай — засмях се. — Беше един гъз, трябваше да изясня с него нещо, което засяга приятелката ми.

— Аха — Луциан ме изгледа, явно забавлявайки се. — Момичешки тайни?

Кимнах.

— Нещо такова. Но не е за смях. А ти как я караш? С твоето момиче?

Направих физиономия, а стомахът ми се сви на топка.

— Моето момиче седи тук — каза Луциан и се приближи към мен.

Но вместо да ме целуне, отри носа си в бузата ми. Спрях дъха си и в същия миг стомахът ми напомни, че след закуската сутринта съм го забравила съвсем.

— О-хоо! — разсмя се Луциан. — Това звучи много заплашително. Чакай малко. Ще донеса нещо за ядене.

— Никакви такива! — хванах го за ръката. — Никъде няма да ходиш без мен.

И наистина го мислех.

— Както искаш — Луциан ми смигна. — Имаш ли желание за един пикник?

Вдигнах въпросително вежди.

Той ме завлече в кухнята. Беше огромна и обзаведена модерно, с много хром, светло дърво и гигантски, добре напълнен хладилник. Имаше и бар с голям набор от шишета с уиски. Също и няколко клюмнали цветя на прозореца.

Луциан извади сирене, хляб, маслини, едно голямо парче салам и буркан туршия. Последно извади бутилка със скъпо изглеждащо шампанско.

— Ей, всичко това твое ли е, или от твоя…?

— От моя кой? — Луциан се усмихна и донесе прибори, чиния и две стъклени чаши от шкафа. — Май няма да се отърсиш от тези фантазии?

Бутнах го встрани.

— Но ти и не искаш да ми разкажеш, нали? Къде е твоят тайнствен домакин? И какво означава надписът на табелката? Това фирма ли е, или…

— Нямам идея — отговори Луциан. — А моят домакин отсъства. Хайде сега да тръгваме!

Върнахме се в стаята му, сложихме продуктите, заедно със спален чувал и вълнено одеяло, в една голяма раница и после за мое учудване Луциан разтвори прозореца.

— Облечи си якето — каза ми той. — В ресторанта може да е прохладно. Надявам се, че не ти се завива лесно свят.

Не беше въпрос, но въпреки това кимнах.

После се качих след Луциан, който беше облякъл коженото си яке и нарамил раницата, и излязох през прозореца навън. За миг трябваше да се хвана за рамката. Точно под перваза, на който стоях, стената се спускаше косо надолу. Студеният вечерен въздух ме погали по лицето и Луциан ми се усмихна със светнали очи.

— Тръгваме ли?

Той хвана ръката ми и ме поведе. Заобиколихме ъгъла, където имаше плосък перваз, водещ към съседната къща. Сградата беше с около два метра по-висока от тази, в която живееше Луциан, и една тясна пожарникарска стълба, прикрепена към фасадата, водеше нагоре.

С елегантност на дива котка Луциан се изкачи по нея и ми махна:

— Не му мисли много — извика той. — Просто ела при мен.

Поех си въздух и се заизкачвах нагоре, при което се чувствах като всичко друго, но не и като пъргава котка.

Въздухът, който издишвахме, се превръщаше в бели облаци, но аз не усещах студа. Покривите на петте или шестте сгради, по които преминахме, също бяха плоски и свързани един с друг, но въпреки това се осмелих да погледна отново надолу едва когато Луциан спря.

Бяхме стигнали до края. Вдясно от нас, на отсрещната улица се намираше легендарният хотел „Атлантик“, който идната година щеше да отпразнува своя стогодишен юбилей. Отдолу естествено го виждах често. Плочестият му зелен покрив беше украсен с две статуи, които бяха обърнати с гръб една към друга, а между тях имаше един стилизиран глобус. Той беше осветен и блестеше в светло сребърно, докато лицата на каменните жени излъчваха хладно достойнство.

— За въздушен балон не ми стигат парите — каза Луциан. — Но и тук не е зле, нали?

Не можех да отговоря. Съзерцавах безмълвна нощния град, разстлан под краката ни. Оттук, горе, можеше да се гледа във всички посоки. Пред нас се простираха езерата Бинен и Аусеналстер, разделени от многолентовия мост Кенеди, по който летяха малки колички. Отвъд гарата, при Дамтор се издигаше високият, мигащ в червено връх на телевизионната кула, извисен в нощното небе. Зад нас се простираше Централна гара и Хамбургската галерия. Разпознах църквата „Николай кирхе“, чиято висока кула, приличаше на папска корона. Както и църквата „Санкт Михаел“, чиито многобройни стъпала веднъж изкачихме с татко; беше през една дъждовна неделя, така че можехме и да си го спестим. Небето беше тъмно, съвсем черно. Дори луната не се виждаше. Затова пък светлините на града изглеждаха още по-ярки. Жълтите и оранжеви улични фенери, рекламите и светещите табла, белите фарове и червени стопове на колите и лъскавите фасади на магазините и хотелите се надпреварваха по блясък. По някои от най-високите сгради мигаха зелени неонови светлини. Различих сините и розови светещи ивици на кино „Синемакс“, в което често ходехме със Сузи.

Погледът ми се плъзна по върховете на дърветата, чиито клони бяха вече оголели, по многобройните мостове и запустели градини, очакващи дългата зима.

— Хубаво е тук — продумах най-сетне.

— Да — каза Луциан. — Това е любимото ми място.

Той разстла спалния си чувал. Первазът на покрива, закътан между капандурите и комините, беше толкова равен, че наистина можеше да се седи удобно тук. Циментът под нас беше топъл, сякаш сгрян от камините и радиаторите на жилищата в сградата, и аз се сгуших плътно до Луциан. Той ми подаде двете чаши, отвори шампанското и ги напълни. После взе своята и се обърна към мен.

— За твое здраве! — казахме едновременно и се разсмяхме. — За нас!

До нас долиташе шумът от преминаващите коли. Но аз не чувах нищо, освен звъна на чашите.

Бях преситена от чувства и си мислех, че не мога да преглътна и хапка, но когато Луциан ми пъхна парче салам в устата, разбрах колко съм гладна.

— Още! — подканих го аз.

Луциан се разсмя и ми даде парче сирене, после хляб и накрая ми даде да отпия глътка шампанско от неговата чаша.

— Хей! — оплаках се аз, когато няколко капки от пенливата течност потекоха от ъгълчетата на устата ми. — Не толкова бързо!

Луциан се наведе и попи с целувка шампанското от устните ми.

— Така е още по-вкусно — измърка той. — Искаш ли и ти?

Той отпи от чашата и залепи устните си върху моите. Бавно, капка по капка, вливаше шампанското от своята уста в моята.

— Стига — изпъшках аз. — Или искаш да падна от покрива?

Луциан се изсмя. Очите му блестяха като тъмни звезди.

— Един сън не си поискал да разкажеш на Яне — чух се да казвам изведнъж. — Не знам какво беше, но спомена летяща врата и метал. Майка ми настояваше, но ти отказа да продължиш.

Луциан притихна. Загледа се в прозорците на къщите и аз проследих погледа му в очакване на отговора. Тук-там някои прозорци светваха, други угасваха, а в някои потрепваше синята светлина на телевизионните екрани. Невероятно! Дори можеше да се види как сменят каналите. Отсреща в една хотелска стая мъж и жена се караха за дистанционното.

— В този сън намерих името си — каза той накрая. — Или всъщност ти го намери.

— Как така?

— Беше още съвсем малка. Лежеше на носилка в една болница. Погледна ме и ме нарече Лу. И искаше да ме попиташ нещо, но после…

Луциан вдигна рамене.

— Повече нищо не си спомням. Но Лу беше едно начало — той се усмихна. — Останалото си го допълних аз. Отначало си мислех за Лукас, но ми се стори някак много обикновено.

— А Яне си е помислила, че търся малкото си мече — промълвих тихо. — Врабеца го беше намерила до люлката.

Луциан ме загледа колебливо.

— Бях паднала от люлката — продължих. — Бях на три години и Врабеца наскоро ми разказа случката отново. Бях ударила главата си върху каменните плочи и трябваше да ме оперират. Врабеца бе вдигнала мечето от земята и после ни придружила с него до болницата. Когато се събудих от упойката, започнах да викам Лу. Врабеца казва, че съм била много възбудена. Яне ми сложи мечето в ръцете, но явно не е било това, което съм искала.

Гледах пръстите на Луциан. Те лежаха кротко върху ръката ми, поле той нежно започна да я гали. Изведнъж се сетих за налудничавата теория на Сузи за възкръсналия близнак, за която и аз си бях помислила.

— Случвало ли ти се е да сънуваш и… някой друг? — попитах аз след малко.

Луциан кимна, после поклати глава.

— Понякога — каза той, — сънувам неясни сънища със сенки или пейзажи. Понякога е тъмно, чувам гласове, но не зная откъде идват. А понякога сънувам, че се гмурвам. Дълбоко под водата. Това е най-хубавото. Чувстваш се безтегловен, сякаш летиш.

— Да — прошепнах. — Познавам това усещане. Точно това чувствам понякога, когато плувам.

— А как… — попита Луциан, — какво е чувството да имаш родители?

Не знаех как да отговоря на този въпрос. Всички имаха родители, поне тези, които познавах. Това беше най-нормалното на този свят. И за разлика от много други, мисля, че имах късмет с родителите си, ако не вземех предвид случките от последните седмици.

— Чувстваш се добре — отговорих. — А при теб как е? Какво е усещането да не знаеш къде е семейството ти?

Луциан мълчеше. Гледаше нагоре към небето, което внезапно просветля. Чу се силен гръм, но не беше буря.

Пред огромното осветено колело на Хамбургския панаир изстрелваха фойерверки. Като експлодирали звезди искрите се пръсваха по небето — в най-различни форми и цветове. Те пламваха, даряваха красота и угасваха.

— Е. Т., phone home — изграчи Луциан с преправен глас. Той изкриви пръста си като извънземното и посочи мигащата телевизионна кула, която оттук приличаше на НЛО.

— Е. Т, phone home…

— Хей, умнико — засмях се. — Откъде научи тази изтъркана тъпотия?

— Преди няколко дена вървеше по телевизията — отговори Луциан. — Но като идея не е чак толкова лошо. Как мислиш? Ако дойде някой космически кораб, за да ме вземе, ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — казах без колебание. — Но се надявам, там горе да има плувни басейни. Или езера.

— Или море — усмихна се Луциан.

Няколко минути съзерцавахме замислено фойерверките.

Избухваха все нови и нови огнени фонтани и ние мълчахме, докато и последните светлинки не угаснаха в нощното черно небе. Луциан ме беше прегърнал здраво.

— Ще поръчам космическия кораб за по-късно, окей? — прошепна той най-накрая. — В момента изглеждаш така, сякаш повече ти трябва една топла завивка.

Кимнах. Изобщо не бях осъзнала, че зъбите ми тракат.



Когато отново влязохме в стаята, изведнъж и двамата се почувствахме неловко. Стояхме пред нов праг и не знаехме как да го прекрачим.

Луциан сложи началото. Той съблече първо якето си, после обувките, накрая смъкна якето и от моите рамене и лекичко ме бутна на леглото. Коленичи пред мен, за да ми събуе обувките. После чорапите. Хладните му пръсти обгръщаха краката ми и усещах как кръвта в мен започва да кипи. Откопчах дънките си и се опитах да продължа да дишам спокойно, което изобщо не ми се удаде. Когато Луциан бавно започна да ги изхлузва, по всеки милиметър от тялото ми като че ли запълзяха хиляди мравки. Сега блузата. Всяко копче издаваше тихо изщракване. После останах по долна фланела и слипове.

— Хей, та ти трепериш! — каза.

Измъкна изпод мен одеялото и ме зави. После и той смъкна дънките си. Видях краката му, слаби, но жилави, и силните му прасци. Сякаш мускулите танцуваха под кожата. Останал по тениска, той се пъхна при мен под одеялото.

— Този път — прошепна той, — този път е истина. Не е сън. Лежа до теб в леглото. — Усмихна ми се, след това леко ме щипна по бузата. — И ти си много пораснала от последния път.

Не казах нито дума. Протегнах ръце към него, но той поклати глава.

— Обърни се! — тихо ми нареди той. — Обърни се по корем.

Направих каквото ми каза.

Луциан започна да вдига фланелката ми все по-нагоре. Гладките му пръсти се плъзгаха по гръбнака ми, толкова нежно, толкова приятно, толкова безкрайно бавно.

Когато те докосвам, беше ми казал Луциан на терасата в бункера, чувството е неописуемо. Сякаш никога не съм докосвал някого.

И в този момент се почувствах точно така. Сякаш бях първата, единствената, която някога е докосвал. Не можеше да бъде иначе. Кожата ми тръпнеше, всичко под неговите пръсти се превръщаше в нещо различно, нещо ново. Каква бях, в какво се превърнах. Какво бяхме ние?

Изведнъж пръстите му спряха да се движат.

— Ето го — измърмори той. — Белега ти. Падала си, нали? Докато си играла. Сънувах го преди ден. Беше малка. Косата ти беше на опашка и носеше тиролска рокличка. Беше на детската площадка. Затича се, но тази рокличка не ти беше удобна и когато момченцето те настигна, ти се обърна. То те бутна. Ти размаха ръце и падна. И после закрещя като обезумяла. Една безопасна игла се беше забила в гърба ти.

Усетих как Луциан се надвесва над мен. Устните му докоснаха гърба ми.

— Аз бях при теб — прошепна той. — Бях точно до теб. Но не ти помогнах. Дори не ти заговорих, за да те успокоя. Ребека, толкова ме беше страх, че ще ти направя нещо ло…

— Ш-шшт…

Обърнах се към него и затворих устата му с целувка. Усетих с гърба си как ръцете му се свиват в юмруци и цялото му тяло се възбужда.

Свих се на кълбо и се сгуших още повече в прегръдките му, после се освободих, за да си сваля фланелката. Но Луциан задържа ръката ми.

— Не — с мъка прошепна той. — Не знам, дали… ще успея да издържа. Окей?

Държеше ръката ми много здраво.

Кимнах и после заплаках. Не знам защо, просто така ми дойде.

Луциан изтри с целувка сълзите от очите ми. После ме погледна. Дори само този поглед навлезе като нежно докосване, като ласка дълбоко в мен.

— Обичам те, Ребека — каза той.



Събудих се, защото говореше насън. Лежахме така, както бяхме заспали, здраво прегърнати, неговите гърди плътно прилепнали до гърба ми. Първо ми се стори, че чувам гласа му в съня си, но после осъзнах, че всъщност сънува той.

„…аз също… — чувах да говори. Звучеше измъчено и безпомощно… но ти трябва… инак… не с теб… спри… спри… да молиш… не мога… инак…“

Той се стресна и забелязах как лицето му се обля в пот. Косите му също бяха мокри.

— Хей — казах. — Сънуваше. Какво… беше?

Запалих лампата. Луциан примигна. Изглеждаше безкрайно объркан. И трябваше да мине време, докато осъзнае къде се намира.

— Не зная — промърмори объркано. — Не зная какво сънувах. Обикновено остава в представите ми, сякаш е истина, но този път изчезна. — Усмихна се криво и сложи глава на гърдите ми. — Сигурно има връзка с теб — измърмори и ме целуна. — Ти можеш дори да пропъждаш и сънища.

Той ме привлече отново в прегръдките си, но не можахме да заспим отново.

— Жаден съм — каза по едно време и понечи да стане, но аз го задържах.

— Нека аз да донеса — казах. — Така и така трябва да отида до тоалетната.

Запътих се по тъмния коридор към кухнята, налях чаша чешмяна вода и на връщане потърсих банята. Отворих първо вратата на една гардеробна, после пък на килер и третия път улучих. Напипах електрическия ключ, запалих и се намерих в огромна баня с мраморен умивалник и пералня „Whirlpool“. Имаше също така душ и биде, но тоалетна чиния липсваше. Тъкмо се чудех дали да не използвам бидето и вратата се отвори. Дръпнах се от страх и изпуснах чашата.

Пред мен стоеше една чисто гола жена. Беше приблизително на годините на Яне. Косите и бяха дълги, кестеняви и разрошени, което ясно показваше какво е правила досега.

— Аз… аз… — запънах се и ми се искаше да се изпаря във въздуха, което голата жена разбра и ми смигна.

— Явно днес не съм единствената жена на посещение тук — каза тя развеселена. — Казвам се Ким. А ти? — тя ми се усмихваше, сякаш се срещаме на коктейл.

— Аз… аз… — О, небеса, не бях готова дори да изрека името си.

— Остави, съкровище — каза жената. — Всичко е наред. Какво ще кажеш да се върнеш в леглото, пък аз да се справя с чашата?

Не беше необходимо да повтаря въпроса си. Със светкавична бързина се върнах в стаята на Луциан.

Когато му разказах какво е станало, той започна да се смее.

— Е — каза, — сега поне имаш доказателство за сексуалните предпочитания на моя хазяин.

— Много смешно — изръмжах аз. — Но ти не искаш да ми го представиш.

— Сега ли? — Луциан повдигна едната си вежда.

Отказах, смеейки се.

— Може би по-добре утре — погледнах колебливо към вратата. — И ти смяташ, че наистина това е… окей?

— Кое, че домакинът ми има посещение?

— Не, че ти имаш посещение.

— Не съм чел правило, което да забранява това — отговори ми Луциан. — Отпусни се. Той е супер. Няма да ми извие врата.

— Луциан?

Той ме погледна въпросително.

— Кажи ми само къде е тоалетната — попитах малко срамежливо.

— О — Луциан се усмихна. — Това е лесно. Точно до стаята ми. Когато се върнах, той държеше в ръце книгата на майка ми и я разлистваше.

— Много ми се иска да знам — промърмори той — кога ще приключи това.

Сбърчих чело.

— Кое да приключи? Какво имаш предвид?

— Това със сънищата ми за теб — отговори Луциан. — Те се появяват безразборно. Като сцени от филм, които първо са нарязани и после по случайност са разбъркани. Но къде е началото? И къде краят? — той ме погледна. — Разбираш ли какво имам предвид? Всъщност исках да попитам майка ти, но… това май вече няма как да стане.

Аз кимнах, но изведнъж нещо ми хрумна. Взех книгата на Яне, разлистих последните страници и я подадох на Луциан.

— Чел ли си тази глава? За осъзнатите сънища?

Луциан седна в леглото.

— Мисля, че не — отговори. — Какво пише там?

— Това е нещо като състоянието на транс, в което те е поставила майка ми — казах. — Само че можеш да го направиш и сам. Преди да заспиш, можеш да се опиташ да си пожелаеш някакъв сън. Никога не съм опитвала, но при повечето хора като че ли действа, твърди Яне. Само че трябва да се концентрираш добре.

Изведнъж ме обзе силно въодушевление.

— Може би това е някакво решение. Може би можеш да си пожелаеш да сънуваш кога си ме видял за последен път. Преди… — поколебах се аз, — преди… да си загубил паметта си.

Луциан бавно кимна.

— Струва си да се опита — отговори той.

После протегна ръце.

— Но не сега. Ела. Хайде да си поспим още малко.

Загасих лампата, сгуших се отново в прегръдката на Луциан, помирисах нощта в косите му и се насладих на кожата му.

Втория път ме събуди джиесемът. Беше Сузи, която би тревога. Яне току-що й се беше обадила на стационарния телефон.

— Казах й, че си под душа — съобщи ми тя. — Не мисля, че е подушила нещо. Но по-добре си тръгвай към вкъщи.

Въздъхнах.

Докато се обличах, Луциан не ме изпусна нито за миг от очи. Изглеждаше леко сънен, с разрошена коса и сбърчено лице, но трескавото безпокойство, което обикновено го обземаше, беше изчезнало. За пръв път, откакто го познавах, изглеждаше щастлив.

— Кога ще те видя отново? — попита той, когато бях готова, и добави усмихнато: — Вече знаеш къде живея. А също и къде работя.

Съмнявах се, че днес ще мога да се измъкна още веднъж. Пък и точно сега нямах никакво намерение да излагам своето щастие на риск и да събудя недоверието у Яне.

— Най-късно утре, окей? — казах. — След училище ще трябва да помогна на Врабеца при пренасянето. Нанася се в ново ателие. Но после ще кажа, че просто отивам да плувам.

Луциан се измъкна от леглото и ме прегърна. Пъхна нос в косите ми и промърмори:

— Ще те чакам. Пази се. Не тичай пред преминаващи коли.

— Обещавам — освободих се с нежелание от прегръдката му.

— До утре. Най-късно.

Докато слизах по стълбите, отново усетих, че нещо се стяга в гърдите ми, но този път усещането не беше неприятно.

Навън слънцето грееше и пресичайки улицата, имах чувството, че летя.

Осемнайсет

— Извинете, с Вас ли е срещата ми?

Едра и излъчваща достойнство, с лорнет в ръка, старата дама седи пред огромния, разтворен главен регистър, върху който лежи свит на кълбо дебел черен котарак.

С благосклонна усмивка тя гледа Пиер през лорнета.

— Да, господине.

— Тогава може би ще ми кажете за какво съм тук? — продължава Пиер и погалва котарака, който се протяга и започва да се търка в него.

— Регулус! — дамата смъмря котарака. — Би ли оставил господина на мира!

Усмихнат, Пиер взима котарака в ръце, докато старата дама продължава.

— В никакъв случай няма да Ви задържам дълго, господине. Нуждая се от Вас за малка чиновническа формалност.

Звучният глас на Тайгър изпълни класната стая. Днес, по изключение, не беше избрал Довел или друг английски писател за своята лекция, а сценарият на Жан-Пол Сартр за първия му филм, „Играта свърши“.

Английският превод на френския философ и писател, който Тайгър държеше в ръцете си, изглеждаше стар и протрит.

С мъка се концентрирах, но колкото по-дълго Тайгър четеше, толкова повече текстът ме увличаше. Роденият през 1912 година главен герой Пиер Дюмен бил френски бунтовник, който умрял от насилствена смърт в един и същи час с дама от висшето общество. Досега обаче Пиер не беше се запознал със своята спътница по нещастие, нито беше осъзнал, че той не е вече между живите. Тайнствен глас го бе примамил в среднощен час в малка задънена уличка с името „Laguenesie“. Там, в задната стаичка на малко магазинче, той се изправя пред една стара дама, за да поговорят. Тя седи пред едно писалище и разлиства отворена книга.

— Да, да, ди, ди, ду, ду… — продължи лекцията си Тайгър, след като отпи глътка чай от чашата и повиши гласа си с няколко октави нагоре, така че наистина прозвуча като достолепна стара дама:

— Дюмен, родени сме значи през… 1912?

Пиер не можеше да отвори уста. Котаракът се възползва от това, за да се покатери на раменете му.

— Да, юни 1912…

— И сте били майстор в леярната на Ансвер?

— Да.

— И днес сутринта в десет часа и трийсет и пет минути сте били убит?

Сега Пиер се навежда напред, като се подпира с лакти върху писалището, и като замаян се вглежда в старата дама. Котаракът скача от раменете му върху главния регистър.

— Убит? — продумва Пиер невярващ.

Старата дама дружелюбно потвърждава.

Пиер рязко отмята глава назад и започва да се смее:

— А, така значи… Това било… Аз съм мъртъв.

Внезапно смехът му секва и почти весело той се осведомява:

— И кой ме е убил?

— Момент: моля…

С лорнета тя прогонва котарака от главния регистър.

— Махни се оттук, Регулус! Легнал си върху името на убиеца.

После разчита вписаното:

— Аха. Убит сте от Луциан Держю.

При последните думи с мъка обърнах в кашлица сподавения си вик на уплаха. На Тайгър му стана забавно, Сузи ме срита под масата, а Себастиан се обърна към мен с объркан поглед. Приятелите ми без съмнение, също като мен, се бяха стреснали, когато чуха името на убиеца.

— … Ще Ви помоля само за един подпис… — продължи Тайгър. — За секунда Пиер губи самообладание. Накрая се връща при писалището, взима перодръжката и се подписва.

— Така — заключава старата дама. — Е, сега наистина сте мъртъв.

На това място Тайгър затвори книгата и отново отпи от чая, като извади златния часовник от жакета си. Лявото му око потрепваше.

— Time vor lovely Lovell — пошепна ми Сузи. — Интересно ми е как сега ще смени темата.

Приятелката ми, която в последните дни се беше поотърсила малко от отвратителното преживяване с Димо̀, се облегна на стола в напрегнато очакване. След като нашият учител по английски пусна отново часовника в джоба на светлосиния си жакет, който беше облякъл днес, огледа класа със светлите си очи. После извади друга книга от поизцапаната си чанта.

— Известната легенда на Сартр за това, как не можем да предопределим съществуването си — направи въведението той, — е публикувана през 1947 година. Амброз Ловел се обръща към същата тема в разказа си „Second Chance lost“ доста години преди това. Негови главни герои са Стивън и Далия. Тяхната съдба е, че загиват по време на семейна разправия в един файтон. И когато двамата в отвъдното…

Тайгър беше разтворил книгата, но дори и при най-добро желание не бях в състояние да следя повече думите му. Държах единствено погледа си неотлъчно забит в него, за да не може да разбере това. Но в мислите си се пренесох отново в неделния ден.

Разбира се, не намерих възможност да се измъкна отново по някакъв повод от вкъщи. Но въпреки това се срещнах с Луциан в една напълно абсурдна ситуация.

Понеже Яне беше все още заета, Врабеца ме помоли да й помогна в товаренето на нейните произведения, които донесохме в неделя сутринта от мазето на неин познат и ги натоварихме на камион, взет под наем. Врабеца се беше уговорила да се срещнат с художника в ателието, за да й даде ключа, но когато спряхме пред старата фабрика, джиесемът й иззвъня. Този тип си бил забравил ключовете в Любек, където имал изложба; извиняваше се разкаян и отмени срещата за следващия ден.

Яне, която седеше до шофьора, изруга, а Врабеца пъшкайки, помоли за една бира, за да отмие яда си. Тя даде газ, зави два пъти и после паркира. Когато видях къде сме, сърцето ми едва не спря. Бяхме пред „Мах und Consorten“.

— Не е ли по-добре… не е ли по-умно… — започнах отчаяно да заеквам, но Врабеца беше вече слязла и нетърпеливо ме подканяше с ръка.

Паникьосана, преценявах възможностите си. Можех да остана в пикапа или да избягам. Или пък да вляза и аз в кръчмата и да се правя, че нищо не знам. Реших да направя последното. Дори и да намерех някакъв глупав претекст, Яне веднага щеше да се усъмни, особено, ако откриеше Луциан в бара. Можех само да се надявам, че не е тук и че русата гъска има днес почивен ден.

Но тя стоеше зад бара и когато влязох в кръчмата след Яне и Врабеца, ме загледа с нескрита враждебност.

Отбягнах погледа й, скрих се зад листата с менюто и оставих Врабеца да поръча. За голямо мое облекчение русата не ме заговори.

Аз си взех една кола, Яне поиска чай, Врабеца една бира „Ратсхерен“. Докато стоически разглеждах менюто, Яне оглеждаше с интерес интериора. За пръв път от дни ми се стори, че се държи почти нормално. Тя и Врабеца злословеха по адрес на бъдещия й хазаин, докато аз отчаяно се опитвах да се концентрирам върху селската закуска с кисели краставички или върху моряшката гозба с яйца на очи.

Непрекъснато поглеждах към вратата, но когато Луциан срещна ужасения ми поглед, беше стигнал вече до средата на локала. Зад него, точно до вратата, имаше две слети маси. Група млади хора вдигаха наздравици, като се смееха весело. Явно бяха студенти, които празнуваха току-що взет изпит.

Луциан погледна към бара, после към мен и когато забеляза Яне, потрепна. Майка ми, която седеше с лице към прозореца, тъкмо коментираше един позлатен бюст, на който някой беше поставил слънчеви очила, измайсторени от бирени капачки. После се обърна по посока на вратата.

В същия момент лицето на Луциан придоби решителен, съсредоточен израз. Погледът му беше прикован в бара. Той се усмихна на русокосата, но тази усмивка беше някак формална, сякаш не момичето, а барът беше по-важен за него. После се плъзна с типичните за него плавни движения покрай нас към вратата с надпис „Частно“, отвори я, намигна още веднъж на блондинката и изчезна.

Забелязах триумфиращия поглед на сервитьорката с крайчеца на окото си. Цялото ми внимание беше насочено към Яне. Когато тя отново се обърна, сърцето ми заби до пръсване. Яне ми се усмихваше. Изражението на лицето й в никакъв случай не беше объркано или уплашено. И ако изобщо изразяваше нещо, то беше като леко смущение от някакво мимолетно видение. Следващата секунда тя взе чашата си, изпи последната глътка чай и предложи да платим.

Не знаех какво да кажа. Дали Яне не беше забелязала Луциан? Та тя гледаше точно в посока към него! Е, наистина там бяха студентите, но Луциан беше застанал в средата, как можеше да не го забележи? Как той успя да направи това? И преди всичко: какво си мислеше сега за мен?

Това се питах през цялата ужасна нощ, която прекарах сама и леглото. Само мисълта, че той можеше да разбере отново грешно всичко това и да реши, че аз съм довела нарочно Яне и Врабеца в бара, не ме оставяше да мигна.

Днес сутринта избягах от двата часа спорт и се запътих към него. Прокарах пръст по табелките на звънците до най-горната вляво: Eternal Founds.

Започнах да звъня на пожар, но никой не ми отвори. Поседях пред дома му, после се запътих към бара, но „Мах und Consortcn“ отваряха едва в 10 часа.

— Госпожице Волф?

Стреснах се. По дяволите!

Светлите очи на Тайгър се впиваха в мен, а на устните му се появи отново тънката усмивчица.

— Моля?

Поиска ми се да избягам от класа. Писна ми от тези вечни нападки. Защо нападаше мен, винаги мен?

— Какво отговорила Далия, когато съпругът й Стивън започнал да я ругае във файтона? — попита ме Тайгър.

Отвърнах войнствено на погледа му.

— Go to hell! — чух се да казвам. До мен Сузи пое дълбоко въздух. За момент аз също се уплаших от собствената си наглост. „Е, и?“, помислих упорито и погледнах Тайгър право в очите. „Хайде, давай! Пиши ми двойка, впиши ми забележка в дневника, изгони ме от час. Пука ми.“

Тайгър не направи нищо такова. В погледа му се четеше нещо като възхищение.

— Моите почитания — каза той одобрително. — Изглежда можете да четете мислите на автора.

Не бях прочела отговора на Далия, който Ловел беше написал. Но точно тези бяха думите й. „Go to hell“, казала тя на Стивън и в същия момент ярка светкавица блеснала на небето. Конете се подплашили, побягнали и тласнали двойката повторно към смъртта. Дали Стивън, както поискала Далия, отишъл в пъкъла, това авторът оставя на фантазията на читателя.

Тайгър ми смигна.

— У-ау — прошепна ми Сузи. — Откъде го знаеше? Чела ли си историята?

Поклатих глава. „Може би го е нямало в текста — мина ми през ума. — Може би Тайгър искаше да се изгаври с мен? Можех да го очаквам от него.“

Тайгър отново се обърна към класа.

— За домашна работа: потърсете си партньор и съчинете диалог дискусия, върху изречението: „Смъртта винаги настъпва прекалено рано“. Единият да е „за“, другият да го контрира. Всеки един от вас ще трябва да се опита да убеди другия. Естествено на английски.

Тайгър отново отправи поглед към мен.

— И на британски английски, моля. Срок на предаване: следващият вторник. Желая ви приятен следобед.



Чаках Сузи при стоянките за велосипеди. Беше си забравила спортния екип във физкултурния салон. Яд ме беше, че Себастиан ме изпревари и си избра Сузи като партньор за домашното. На мен ми се тропоса Аарон, който беше кръгла нула по английски. Което означаваше, че цялата тежест по написването щеше да падне върху мен. Но не ме интересуваше. До следващия вторник имаше още сума ти време.

— Как прекара нощта? — попита ме Сузи, когато най-после пристигна. — Можа ли да спиш. Или тайно…?

Поклатих глава.

— Не, останах си вкъщи. След това, което се случи вчера, щеше да е много рисковано.

— Когато си права, никой не може да ти го отрече — каза Сузи, която още сутринта подробно ме беше разпитала за моя уикенд. Колкото до това, как съм прекарала нощта при Луциан, се въздържах от подробности. Не исках да припомням на приятелката си случилото й се с Димо̀. Затова пък разказах съвсем подробно за дланите на Луциан и за неделния инцидент в бара.

— Все още не мога да повярвам — заговори Сузи. — Колко бара има в Хамбург? Стотици? Хиляди? И ти два дена поред нацелваш точно този, в който работи Луциан? — Сузи се закиска. — Писател, който описва в книгата си такава сцена, е отлична храна за всеки литературен критик.

— Вероятно — измърморих. — Но как Луциан направи това? Ето какво ме интересува много повече.

— Кое?

— Това с Яне. Неговият израз, когато майка погледна в неговата посока. Ако беше погледнал в нея, бих помислила, че я хипнотизира. Но той демонстративно отмести поглед. Тя изглежда, че нищо не беше видяла. Тя не го беше забелязала. Та това е невъзможно, Сузи.

Моята най-добра приятелка въздъхна.

— Да, то всъщност важи за всичко, което си ми разказвала за него. Например това с Джон Бой. Или за дланите му. Сигурна ли си, че няма никакви линии по тях?

— Сузи, ти за каква ме мислиш? За малоумна? Или сляпа? По дланта му нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— Но всичко друго си му е на място, нали?

Сузи се ухили и аз я сбутах.

— Не сме стигали толкова далеч — отговорих и внезапно мисълта ми се пренесе при Себастиан. С него аз бях сложила бариерата, докато с Луциан поех сама инициативата. Въздъхнах.

— Миналата нощ се рових из интернет. По повод линиите на ръката имам предвид. Луциан е прав. Има толкова много писано по темата, какво вещаят за миналото или за бъдещето. Изглежда това изкуство за четенето по ръка било познато още в древните високоразвити култури на човечеството. Има линии на сърцето, на щастието, на съдбата, на живота, дори на секса и любовта. Но за липсващи линии сведението е само едно. — Изкривих лице. — С него отново се връщаме на темата за извънземните. Публикацията се отнасяше до разказа на един ирландски писател фантаст.

Сузи доби сериозно изражение.

— Беки, ти всъщност помисляла ли си, че Луциан може би… не е човек?

Наведох глава.

— Не — прошепнах.

Но това, което си мислех всъщност, беше „да“.

Не успях да мина покрай дома на Луциан, защото Яне и Врабеца ме очакваха вкъщи, за да отпътуваме към Санкт Георг. Бях твърдо решила, да приключим с преместването възможно най-бързо. Нарочно си бях взела нещата за плуване, за да изглежда всичко по-убедително.

Ателиетата се намираха точно между „Ланген райе“ и „Хайката“ и този път хазяинът на Врабеца вече ни очакваше пред входа. Беше брадат мъж с бяла коса, будни очи и широка усмивка.

Врабеца беше права. Старата машинна фабрика беше грандиозна постройка. Под стъкления й, пропускащ светлината покрив се бяха приютили едно кафене за вегетарианци и дванайсет различни работилници. Голяма вита стълба с яркочервени парапети свързваше отделните етажи, където се намираха ателиетата на модни дизайнери, дизайнери на аксесоари, оформители на книги, дърводелци, фотографи, художници.

Работилницата на артиста, с когото Врабеца щеше да дели помещението, се намираше на третия етаж. Така че нанасянето в него щеше да отнеме доста време и сили, като се вземе предвид, че добрият човечец се измъкна от това приключение с извинението, че има дискова херния.

Освен гъбите на щастието и моряшката серия от прежди ние разтоварихме от пикапа и нейната работна серия „Органи“. Скулптурите от оцветена изкуствена смола бяха прекрасни, но съвсем нелеки, защото Врабеца ги беше поставила в дървени кутии. Така че трябваше да ги качваме една по една.

Аз грабнах една зелена фигура, която Врабеца беше нарекла Chlorophyled cerebrum, и забалансирах внимателно по множеството стъпала нагоре. Врабеца мъкнеше едно оранжево произведение, наподобяващо раковина.

— Да оставим нещата тук — каза тя, когато застанахме пред ателието, и изтри с лакът потта от челото си. — Преди да реша кое къде ще сложа, трябва да се почисти. — Тя ми хвърли един от своите погледи, който казваше: Сигурно за първи път, откакто моят наемодател обитава това ателие.

Яне, която беше учудващо подвижна с патериците, изглежда се занимаваше повече с изкуството, отколкото с прахта на артиста. Тя се спъна в едно от произведенията му. Беше голяма картина, нарисувана с ярки акрилни бои и абстрактни мотиви, в които можеше да се види всичко, което поискаш — стига човек да не се занимаваше с пренасяне. Докато тя разпитваше художника за живота му (беше чех, завършил корабостроене, работил като звероукротител в цирка и странствал по света със собственоръчно направен платноход, преди да се установи в Германия), ние с Врабеца бяхме оставили зад гърба си поне две дузини слизания и качвания.

— Бих пийнала една кола — изпъшках не без задна мисъл.

Щастието ми се усмихна.

— За съжаление, не мога да ви предложа — каза художникът.

— Ако искаш отиди до кафенето — предложи ми Яне.

— Много е скъпо — възпротивих се аз. — Какво ще кажете да отскоча до супера?

— Супер идея! — Врабеца току-що беше наместила една от кутиите с насекоми и изтръска прахта от ръцете си. — Ще ми донесеш ли един швепс?

Хукнах към „Пени“, промъкнах се до касата, набутах напитките в раницата и отпраших към Холцдам. Отново зазвънях на пожар и започнах да ругая след няколко минути, защото отново никой не ми отвори.

„Ще те чакам!“, беше казал Луциан. След като си погледнах часовника, изтичах до бара.

— Ще ставаш постоянен посетител ли? — заяде се с мен блондинката, която беше сама зад тезгяха.

Нямах нито време, нито желание да се разправям.

— Искам да видя Луциан — казах.

— Няма го.

— Знаеш ли кога ще дойде?

Мен ли питаш? Ако той искаше да те види, щеше да ти го каже, нали?

Сега кръвта нахлу в главата ми, а ревността в стомаха.

— Пак ще дойда — казах кратко и се върнах обратно в ателието, където Врабеца вече беше започнала да си подрежда нещата. Навсякъде видях да проблясват гъбки на щастието, от които тя беше изработила дузина, че и повече, през последните седмици.

Нейният хазяин не се виждаше никъде. Яне току-що беше се захванала с полиците, който действително бяха покрити с прах. Беше събрала косата си на конска опашка и си беше сложила малка шапчица. Само моята майка можеше да изглежда добре дори с патерица в едната ръка, с парцал в другата и с грозновата шапчица.

— Ще се заемеш ли с полиците ей там, до прозореца?

Врабеца ми хвърли един парцал.

Въздъхнах, свалих си суичъра и се захванах за работа. Пластът прах по повърхността беше дебел цял сантиметър и след секунди започнах да кихам.

— Ето — Врабеца, която беше нахлупила една плетена шапка, дойде при мен и ми подаде едно карирано шалче: — Завържи си го.

Взех шалчето, направих го на триъгълник и точно се канех да го завържа на тила си, когато се спрях в движение. Думите на Луциан проехтяха, като ехо.

Беше с бяла фланелка и беше с кърпа на главата, завързана на тила, като на пират.

Погледнах фланелата си, беше бяла. Пуснах парцала за прах и прекосих ателието, тичайки. Първата врата, която отворих, беше на тоалетната. Зад втората открих кухнята. Беше малка, натъпкана и в нея миришеше на прясна боя. Някой беше боядисал задната стена в червено.

Хладилникът беше в ъгъла, а до него се мъдреше маймуната от съня на Луциан. Беше от папиемаше, гладко лакирана и ми се хилеше с празен поглед.

Видях американското знаме на ръката й и празното пликче от кърпички „Темпо“ на гърдите й. Със затаен дъх пристъпих към нея и докоснах зъбите й. Бяха остри като върхове на саби. Като на филм се обърнах и погледнах нагоре към полицата. Сред кутиите корнфлейкс, плесенясал хляб за тост и консерви с риба тон се мъдреше съд с боя. Капачката беше отворена и по съда се стичаше светеща червена струйка. Направих крачка назад, после още една и когато се бутнах в нещо меко, от гърлото ми се изтръгна силен вик.

Зад мен стоеше Яне. Лицето й беше бяло като тебешир. Тя загледа първо маймуната, после мен. Забелязах как погледът й шари по бялата ми фланела, нагоре по косите ми, после премина върху полицата, където беше съдът с боя.

Опънах рамене, опитах да се взема в ръце и се изсмях в лицето на Яне.

— Ей, защо се промъкваш така? — попитах с възможно най-бодрия глас, на който бях способна. — Май ме изплаши. Защо ме оглеждаш? Да не съм се изринала?

Яне безмълвно поклати глава. Ето че успях да я измамя. Изглежда повярва, че не подозирам нищо.

— Аз мислех… исках — запъна се тя. — Исках само да си измия ръцете.

— Май ще стане трудно — насилих се да се усмихна отново и посочих камарата мръсни чаши в умивалника. — Но може, ако искаш, да въведеш малко ред тук, пък аз ще се заема с полиците. Става ли?

Яне кимна объркано.

— Окей.



Когато двете с Врабеца изтупахме парцалите, беше почти четири и половина и аз бях на края на силите си. Докато Яне седеше на един стол при прозореца и мълчаливо гледаше навън, аз продължавах да изпълнявам театъра с доброто настроение. Ъгълчетата на устата започнаха да ме болят от усмивки.

— Честито, Врабец — извиках радостно. — С това ателие направи истински удар.

Врабеца сияеше, конкурирайки се със своите гъби на щастието. Органфигурите вече бяха наредени по високите лавици, а за серията „Моряшка вълна“ щеше да се погрижи утре. Взех си нещата за плуване и тъкмо се канех да започна с извиненията, когато джиесемът ми иззвъня.

— Е? — беше Сузи. — Видя ли го?

Осени ме идея.

— О-леле — измърморих и изимитирах съчувствие. — Бедничката ми тя. Да дойда ли?

Сузи веднага включи.

— Разбира се — каза тя. — Идвай веднага и най-добре да останеш да преспиш.

Погледнах майка си.

— Сузи — измънках. — Не е добре. Може ли да спя при нея?

Яне смръщи чело.

— Всъщност имах намерение да ви поканя двете с Врабеца на вечеря, да отпразнуваме днешния ден.

Врабеца й се усмихна.

— Страхотна идея — каза тя. — Но можеш да поканиш само мен. — Тя ококори очи с престорен ужас. — Или не ме обичаш повече?

Яне трябваше да се усмихне против волята си. Тя целуна Врабеца и ме пусна да вървя.



Него все още го нямаше, така и не дойде. Започнах да се мотая около къщата, проверявах час по час. Само няколко пъти притичах до бара, за да видя дали Луциан не се е появил. Но го нямаше.

Ставаше все по-късно и по-късно. Сега на смяна беше друго момиче с къса кестенява коса. Тя беше мила и готова да помогне, но днес още не беше виждала Луциан. И не мислеше, че ще дойде.

Аз дори се осмелих да попитам за блондинката, но брюнетката не знаеше къде живее.

Малко преди полунощ, тъкмо беше започнало да вали, пристигна Сузи, за да ме подкрепи с пица и кана горещ чай. Преместихме се в един вход срещу дома на Луциан. Сузи ме зяпна с отворена уста, когато й разказах историята с маймуната.

— Но все пак съдът не се разля — каза накрая тя, като сбърчи чело.

— Не. — Стоплих ръцете си на пластмасовата чашка с горещ чай. — Не се разля. А и още не си бях завързала кърпата на тила.

— Значи сънищата на Луциан или се сбъдват наполовина, или… — Сузи си взе парченце салам от пицата. — … или това, което е сънувал, ти можеш да го променяш. Кой знае? — Тя ми се усмихна ободряващо. — Може би ще празнуваш седемнайсетия си рожден ден все пак без Себастиан, а вместо това ще плувате в небето над Хамбург с Луциан. Макар че аз…

Затворих очи.

— Сузи — прошепнах, — той беше този, който попита кога ще отида при него. Той каза, че ще ме чака. Трябва да го видя. Трябва да говоря с него.

Сузи ме хвана за раменете и ме изгледа строго.

— Сега трябва да дойдеш с мен вкъщи — тя енергично поклати глава. — Край засега, Беки. Хайде в леглото. И утре е ден. Ако останеш да стоиш тук, утре сутринта ще си замръзнала. Ноември е!

Понечих да протестирам, но Сузи беше категорична.

Майка й отново я нямаше. Чух я да се прибира малко след три часа и по високото кискане разбрах, че не е сама. Сузи спеше, похъркваше лекичко и мърмореше името на Димо̀ в съня си. През деня тя не искаше да говори за него, като твърдеше, че темата вече не съществува. Грижовно я погалих по къдриците, докато не се успокои.

Ози Озбърн се въртеше в колелото си, чуваше се вибриращият шум, като че ли тренираше за световното по спринт за хамстери.

По едно време изпаднах в изтощителен полусън, но в шест часа скочих с разтуптяно сърце. Нервите ми бяха опънати до скъсване и възбудата ми се беше превърнала в пълна паника.

Продължавах да си мисля за обещанието на Луциан да ме чака — защо не го изпълни? Защо не си беше вкъщи, защо никой не го беше виждал в бара? Дали не му се беше случило нещо?

Притеснението ми за него беше точно толкова голямо, колкото и страхът, че неговото изчезване е свързано с посещението ми в бара. Наистина ли е могъл да повярва, че аз нарочно съм отишла там с Яне и Врабеца. За момент си представих, че вече никога няма да го видя, и тогава вече не можах да се сдържа. Облякох се тихичко, оставих бележка на Сузи и се измъкнах от къщата.



Отново се запътих към Холцдам.

Взех си кафе от една пекарна по пътя и се отправих към поста си. Изчаках да стане осем часа. После пресякох улицата и отново позвъних.

Нищо.

Започнах да натискам всички звънци наред, докато най-накрая някой ми отвори поне външната врата. После се затичах нагоре, заудрях като полудяла по вратата, спрях и се ослушах.

Вътре беше съвсем тихо.

Тогава седнах на стълбите и зачаках.

Малко преди дванайсет отидох в бара, където днес зад плота седеше друго момче, млад тип с коси на таралеж.

Той не познавал никакъв Луциан, sorry. Бил отскочил да помогне, защото колежката му се била разболяла.

— Коя? — отдавна вече бях захвърлила на боклука и последните останки от своето достойнство. — Тази с русата или другата с кестенявата коса?

Той първо смръщи чело, после ми се усмихна състрадателно:

— Русата, Сидни.

Сузи ми звънна на джиесема точно когато тръгвах към Холцдам.

— Себастиан ме пита за теб — каза ми тя. — Отговорих му, че имаш температура. Не се прави на луда, Беки. Чуваш ли? Отпусни се или поне се опитай да го направиш. Със сигурност има обяснение за това, къде е. Може наистина да се крие, защото се е ядосал заради случката с Яне онзи ден.

— Да — отвърнах умърлушено. — Може би е така.



По обяд се отбих за малко вкъщи и оставих бележка на Яне и Врабеца, че отивам на плуване. После отново поех пътя към Холцдам. Започнах отново да звъня на пожар. Когато се чу шумът в домофона и вратата се отвори, почти се разплаках от облекчение. С диви скокове се изкатерих по стълбите и спрях, на петия етаж.

На вратата стоеше жената с дългите кестеняви коси, този път, естествено, облечена.

— Къде е пожарът? — попита.

Къде гореше ли? Навсякъде.

— Твоят приятел го няма — обясни ми тя.

— Може ли… бих ли могла… за малко да вляза в стаята му? Забравила съм си нещо.

Жената се поколеба.

— Не знам дали… окей, влизай.

Тя ми отвори вратата.

Когато влязох в стаята на Луциан, която носеше аромата му, ми се прииска да се заключа в нея. Леглото не беше оправено, дрехите му бяха небрежно разхвърляни по пода. В кошчето за боклук открих книгата на Яне.

Отпуснах се на леглото, взех възглавницата, допрях я до лицето си и вдъхнах миризмата на Луциан. Не исках да си тръгвам. Исках да остана, докато си дойде и ми каже какво се е случило.

Но ето че след няколко минути на вратата се похлопа.

— Съжалявам — каза жената, — трябва да излизам и най-добре ще е да си тръгнеш.

— Моля ви! Само секунда — примолих се аз. — Имате ли нещо за писане?

Жената ми донесе лист и молив.

„Луциан, къде си??? Обади се!!!“

Надрасках номера на мобилния си под написаното и напуснах дома. Отново беше започнало да вали. Този път капките бодяха като карфици, които достигаха до костите. Дърветата бяха почти съвсем голи и шумата по пътеките вече нямаше есенните багри. Беше кафява, влажна и тъжна.

Вкъщи хванах Джим Боб, който през последните дни беше ужасно тъжен, извадих го от клетката и го занесох в моята стая.

Яне беше готвила. Тя потропа на вратата ми, но аз излъгах, че ме боли главата и искам да си легна рано. Седнах пред компютъра и започнах да проверявам имейлите си, та да се поразсея. Джим Боб се качи на бюрото и закълва тетрадката ми по математика. От време на време издаваше тихи звуци.

Имаше имейл от татко. В Ел Ей било вече почти лято и те получили голяма поръчка за реклама на сладолед във Венис бийч. Вал ми изпращаше поздрави. Тя питала баща ми дали ще я вземе със себе си при следващото си идване в Германия, та най-сетне да се запознае с мен. Какво е казала по въпроса Мишел, баща ми премълчаваше, но ми съобщи, че ще дойде след Коледа.

„How is life, little Wolf?

It is like fucking hell.

Излегнах се на леглото, притиснах мечето върху гърдите си и започнах да наблюдавам Джим Боб, който сега се беше настанил върху перваза на прозореца.

— Хей, приятелю по килия — промълвих тихо. — Как я караш без Джон Бой?

Джим Боб не ми обърна внимание. Той ситнеше по дъската на прозореца, после се умори и зачука с човка по стъклото. Дъждът се усили и през прозореца Елба приличаше на сива супа.

Надигнах се от леглото и закрачих напред-назад из стаята като тигър в клетка. Поглеждах всеки няколко секунди джиесема си, като го заклевах, после поглеждах през прозореца и премислях как и кога ще мога да се измъкна от вкъщи, без Яне да се усъмни.

Когато джиесемът ми завибрира, едва не умрях от страх.

— Какво става с теб?

О, не. За бога, не. Затворих очи. Беше Себастиан.

— Нищо — казах немощно. — Във всеки случай нищо лошо. Имам само малко… температура.

— Този отговор вече ми е известен — чух Себастиан да въздиша. — Беки, какво става? Защо днес не беше на училище? Нещо свързано… с него ли?

— Себастиан, аз… — отчаяно затърсих думите. — Сега не мога да говоря, разбираш ли?

— Да намина ли?

— Не — сдържах се да не викам. — Не, всичко е наред. Ще ти се обадя утре. Ще се видим в училище.

Покашляне.

— Нещо не е наред — заговори Себастиан. — Нещо съвсем, никак не е както трябва. Мога да разбера, ако… ако… По дяволите! Каквото и да става с твоите чувства, моето чувство ми подсказва, че някак си се забъркваш в нещо.

— Говорил ли си със Сузи? — гласът ми стана остър.

— Не, по дяволите! Говоря с теб.

— Но аз сега не мога да говоря с теб.

Затворих.

После седнах на пода пред леглото и погледнах часовника. Беше единайсет и половина. Ако Яне си беше легнала, можех да се измъкна още веднъж.

Свих се на килима, за да събера сили.

Навън излезе буря. Дори през затворените прозорци чувах как вятърът свири в клоните и вие между къщите.

Че съм заспала, разбрах едва когато се стреснах от някакъв пронизителен звук.

Беше звънецът на вратата. Някой звънеше на пожар.

В коридора се сблъсках с Яне, която беше вече по пижама и ме гледаше объркана. Вдигнах рамене.

Божичко, не. Моля те да не е Себастиан.

— Може би Врабеца си е забравила ключа — измърмори майка ми и се запъти към вратата. — Тя е още в ателието. Небеса, та часът е два и половина. Идвам!

Не беше Врабеца.

Не беше и Себастиан.

Пред вратата стоеше Луциан. Беше бял като стената, измокрен до кости, от косата му се стичаше вода.

— Трябва да говорим — каза той рязко. — Насаме.

При това гледаше не мен, а Яне.

— Ето — той тикна парче хартия в ръката й. — Чакам ви. После, без да каже дума повече и без изобщо да ме удостои с поглед, изчезна в нощта.

Деветнайсет

За секунди Яне навлече някакви дрехи. Въпросите и протестите ми бяха точно толкова безполезни, колкото и жалкият ми опит да препреча пътя на майка си.

Стоях на вратата, заклевах я да ми каже къде ще се срещнат с Луциан, но тя ме отстрани с удивителна сила, без да проговори, и после излезе, накуцвайки с патериците. Аз се втурнах след нея, задърпах якето й, хвърлих се пред колата й, но тя даде заден ход, обърна и потегли така, че гумите изсвистяха. Затичах след нея, с боси крака по ледения асфалт, крещях, пищях, докато не се изгуби от погледа ми.

Врабеца ме намери на улицата. Вятърът фучеше в косите ми, дъждът ме удряше по лицето.

Тя ме заведе вкъщи, уви ме в одеяла, дезинфекцира краката ми (бях стъпила върху парчета стъкло, без да забележа) и за пръв път я чух в мое присъствие да ругае Яне. После ми приготви горещ чай, който дори не докоснах.

Яне се прибра в осем и половина сутринта.

Беше много спокойна и каза точно пет изречения:

— Ребека, сега отиваш в стаята си. И започваш да си приготвяш багажа. Току-що разговарях с баща ти. Той ни е резервирал билети. Отиваме в Лос Анджелис.

Загрузка...