Легенди за Войната на разлома

ПрологРазузнаване

Дъждът беше спрял.

Лорд Брукал, рицар-маршалът на армиите на Запада, нахълта в командния павилион запъхтян като боен кон. Старият плещест и все още як командир махна с облечената в метална ръкавица ръка проклетата коса от очите си и изруга:

— Проклето време!

Боррик, херцогът на Крудий и негов пръв помощник-командир, изгледа стария си приятел с кисела усмивка. Брукал беше корав воин и изпитан съюзник в политиката на Островното кралство, а също така — и надарен пълководец. Но си беше и суетен. Сега например го дразнеше не друго, а начинът, по който буйната му грива се е сплъстила по черепа му.

— Още ли сме болни?

Боррик беше обаятелен мъж на средна възраст, с повече черно, отколкото сиво в косата и брадата. Беше облечен в обичайното черно — единственият цвят, който обличаше след смъртта на съпругата си преди много години — с кафявия табард на Крудий отгоре, с герба със златната чайка и кацналата над нея златна коронка, символ на кралската му кръв. Очите му бяха тъмни и пронизващи, в момента — изпълнени с лека насмешка към яда на отколешния му приятел.

Старият побелял херцог изруга — точно както очакваше Боррик:

— Не съм болен, проклятие! Малко хремав съм само.

Боррик помнеше Брукал още като млад. Гостувал беше на баща му в Крудий и той помнеше смеха му, грубоватия му хумор и блясъка в очите му. Дори след като червеникавокафявата му коса и брада побеляха, Брукал си беше останал жизнерадостен. Едва сега Боррик осъзна колко е остарял.

От друга страна, колкото и да беше остарял, лесно можеше да извади меча и да направи някоя беля. И отказваше да признае, че е болен.

Брукал смъкна тежките ръкавици и ги подхвърли на един от адютантите. Остави друг да свали от гърба му тежката, обшита с кожа пелерина, с която се беше заметнал, за да дойде от шатрата си. Носеше сини панталони и сива куртка, табарда си беше оставил.

— От проклетото време е.

— Още седмица и снегът ще завали не на шега.

— Според съгледвачите ни на север, около Небесното езеро, вече вали — отвърна Брукал. — Трябва да помислим дали да не върнем резервите в Ламът и Ябон за зимата.

— Е, може и да извадим късмет за по-меко време. Мисля да задържим половината. Другите ще наредя да се върнат в Ламът.

Брукал хвърли око на военната карта, разгъната на голямата маса пред Боррик.

— Не са правили кой знае какво напоследък, нали?

— Като миналата година. — Боррик махна с ръка към картата. — Тук дребна схватка, там — набег. Няма доказателства, че се стремят към голяма експанзия.

Боррик се загледа в картата. Нашествениците цурани бяха завзели голям район от планините Сивите кули и Свободните градове на Натал, но през последните пет години от войната като че ли се задоволяваха с удържането на стабилен фронт. Двамата херцози бяха осъществили успешен набег през долината в планините, използвани от цураните за опорен пункт, но оттогава не разполагаха с разузнавателни данни за това, което става зад вражеските линии.

Брукал издуха носа си в един от парцалите за смазване на оръжия и го хвърли в близкия мангал. Месестият му нос беше почервенял и лъснал. Деветгодишната военна кампания беше наложила отпечатъка си върху стареца.

Боррик си спомни за времето, когато за първи път бе съобщено за цуранските нашественици — от две момчета от замъка му, намерили останки от разбития цурански кораб на брега на Крудий. По-късно кралицата на елфите бе изпратила вест за чуждоземци, появили се в лесовете между нейния Елвандар и херцогство Крудий.

Оттогава светът се бе променил: никой вече не се удивляваше на това, че хора от друг свят са нахлули през магически портал. Боррик трябваше да води и да спечели война. Беше добавил с четка и мастило няколко щрихи по картата.

— Това какво е? — попита Брукал. Сочеше една от отметките му от тази сутрин.

— Нова миграция на Тъмни братя. Изглежда, голяма маса от тях се придвижват покрай южните склонове на Великите северни планини. Точат се по една тясна пътека покрай лесовете на елфите. Не мога да разбера какво ги е довело до планините точно по това време на годината.

— Черни души. Не търси непременно логика в тях — отбеляза Брукал.

Боррик кимна.

— Синът ми Арута съобщи за голяма тяхна сила, сблъскала се с цураните, докато обсаждаха замъка ми преди пет години. Но онези Тъмни братя бяха прогонени от Сивите кули от цураните. Тръгнали бяха на север, при съплеменниците си в Северните земи. Оттогава си кротуват.

— Има една възможност.

Боррик сви рамене.

— Слушам те, приятелю.

— Адски дълъг път за нищо — изсумтя Брукал и избърса носа си с опакото на ръката. — А не са глупци.

— Тъмното братство може да са всичко, но глупци не са — съгласи се Боррик. — Щом са тръгнали масово, има си причина.

— Къде са сега?

— По последни сведения от съгледвачите — недалече от леса на елфите. Избягват джуджетата при Камен връх и патрулите на елфите, завиват на изток.

— Единствената цел натам е Небесното езеро — каза Брукал. — Освен ако после не завият на юг и да ударят по елфите или цураните.

— Защо Небесното езеро?

— Логично е, ако искат да се доберат до източния край на Северните земи. Има едни хребети, отделят се на североизток от Зъбите на света. Дълги са стотици мили и са непроходими. През Великите северни, покрай Небесното езеро, после право на север през Зъбите на света — така е най-прякото всъщност. — Старецът се почеса по мократа брада. — Нали затова си имахме неприятности с кучите синове в Ябон.

Боррик кимна.

— В сравнение с набезите по гарнизоните ви, нас в Крудий общо взето са ни оставили на мира.

— Само да можех да разбера защо са тръгнали така масово на изток, и по това време на годината — измърмори Брукал.

— Нещо се гласи.

Брукал кимна.

— С клана на Гарваните воювам още от момче. — Помълча дълго. — Върховният им главатар Мурад е опасно псе. Ако тая сган от Северните земи се свърже с него…

— Какво?

— Не знам. Но ще е лошо. — Брукал пак огледа картата и попита: — Имаме ли наши в района?

— Само гарнизоните по цуранския фронт и няколко последни патрула, преди зимата — отвърна Боррик.

Брукал се наведе да огледа отново знаците по картата, после изведнъж вдигна глава и се изсмя.

— Хартрафт.

— Кой?

— Синът на един от скуайърите ми. Денис Хартрафт. Води една рота главорези, наречени Мародерите за барон Мойет. Там е.

— Какво прави там? — попита Боррик. — Името ми е познато, но не помня да ми е пращал донесения.

— Денис го няма по канцеларщината. Какво прави ли? Избива цурани на поразия, това прави. За него е лично.

— Можем ли да му съобщим някак за това преселение на Тъмните братя?

— Той действа независимо. До седмица-две ще се прибере в лагера на Мойет за зимата. Ще се обадя на барона да ми съобщи какви сведения е донесъл. — Брукал отново се засмя. — Макар че едно счепкване между него и клана на Гарвана ще си е съвсем на място, ако се стигне до това.

— Защо?

— Дълга е тя. Достатъчно е да ти кажа само, че враждата между рода му и кръволоците на Мурад е по-стара, отколкото между него и цураните.

— И ако се срещне с Тъмните братя, какво става?

Брукал въздъхна и отново избърса носа си.

— Ще загинат много хора.

Боррик се отдръпна от масата и се загледа навън през входа на палатката. Беше заваляло отново, вече на лапавица.

— Може пък да се разминат и този Хартрафт да се прибере в лагера на Мойет.

— Може. Но ако онази сган от север се изпречи на пътя на Денис: или ако паплачта от Гарвана тръгне да ги пресрещне…

Брукал остави мисълта си недовършена. Но Боррик го разбра. Ако толкова много от Братството се окажеха между Хартрафт и базата му, кралските войници нямаха никакъв шанс да оцелеят. За миг си представи студените хълмове и ледената зима, почти надвиснала над тях, но побърза да се отърси от тази мрачна мисъл. Други фронтове и други конфликти го чакаха, а и не можеше да помогне на Хартрафт и хората му, дори и да знаеше къде са. Твърде много жертви беше взела вече тази война, за да не му дава сън поредната почти обречена част във вражеския тил. А можеше и да извадят късмет.

Глава 1Траур

Земята беше замръзнала.

Капитан Денис Хартрафт, командирът на Мародерите, стоеше смълчан и гледаше плиткия гроб, изровен във вкаменената пръст. Зимата бе дошла бърза и сурова, по-рано от обичайното, и след шест дни сух сняг и мраз земята бе станала на кокал.

„Проклет студ“. Не стига, че не можеше да отдаде последна почит на хората си с погребална клада, за да не издаде пушекът позицията им на цураните, ами и бяха заклещени тук във вражеския тил и нямаше как дори да извлекат телата в гарнизона за изгаряне. Само една дупка в земята, колкото да не ги ръфат вълците. „Това ли остава наистина накрая? Мрак и ледената прегръдка на гроба?“ С лявата си ръка — тази, с която боравеше с меча — той се почеса вяло по дясното рамо. Старата рана сякаш най-много болеше, щом снегът загърнеше земята.

Жрецът на Сунг обикаляше дългия гроб, мълвеше молитви и размахваше благославящо ръце. Вцепенен от скръб, Денис видя как няколко от мъжете също призовават един или друг бог — най-вече Тит-Онака, бога на войната. Други стояха неподвижни като него. Някои го погледнаха, видяха очите му и извърнаха глави.

Доловили бяха преглътнатия гняв и… празнотата му.

Жрецът се смълча, наведе глава и ръцете му се задвижиха треперливо да поставят над гроба магическата преграда. Богинята на непорочността щеше да го опази от оскверняване. Денис помръдна неловко и зарея поглед към помръкващите облаци — бяха като непроницаема сива стена на запад. На изток вече притъмняваше.

Нощта идваше, а с нея — и заканата за още сняг, първата силна виелица за годината. Години наред беше живял Денис в този край, знаеше, че скоро ще ги връхлети дълга и люта зима. Задачата му бе да изтегли хората си в базата в лагера на барон Мойет. А ако в следващите дни натрупаше достатъчно сняг, това щеше да се окаже проблематично.

Жрецът се отдръпна от общия гроб, вдигна ръце към тъмното небе и подхвана нова молитва.

— Край на службата — заяви Денис. Не повиши тон, но гневът му се вряза като нож в ледения въздух.

Жрецът вдигна глава и го погледна стъписано. Денис се обърна рязко към струпаните зад него мъже.

— Имате една минута да се сбогувате.

Някой пристъпи до него и се окашля. И без да се обръща, Денис разбра, че е Грегъри от Натал. И че го укорява за грубостта към свещенослужителя на Сунг.

— Още сме в тила на врага, отче. Щом се върне съгледвачът, трябва да тръгнем — заговори Грегъри. — Снегът се усилва и ако удари виелица, ще е добре да сме на завет в Бастиона на Брендан.

Денис погледна през рамо високия тъмнокож щурмовак. Грегъри отвърна на погледа му с лека усмивка. Щурмовакът винаги го дразнеше с тази дарба безпогрешно да отгатва мислите му. Обърна се рязко, махна с ръка на десетината мъже, изкопали общия гроб, и викна:

— Не ми се мотайте! Заравяй!

Мъжете се заловиха за работа. Денис отиде до края на поляната — някогашен двор на чифлик до самата граница, отдавна изоставен в деветата година от Войната на разлома.

Очите му обходиха за миг порутените зидове, нападалите изгнили греди, рухналия таван. Развалините на постройката вече бяха обрасли с дръвчета и храсти. Изплува споменът за други едни руини, ала те бяха на петдесет мили оттук и сега трябваше да го изтласка от ума си. Отдавна се беше научил да отбягва този спомен.

Загледа се към гората напред, уж че чака да види връщащия се съгледвач. Обикновено разузнавателните патрули ги водеше Грегъри, но този път Денис го задържа до себе си в случай, че се наложи бързо изтегляне. За толкова години успешни акции в цуранския тил се беше научил кога да послуша инстинкта си. А и съгледвачът, когото бе пратил напред, беше единственият в ротата, способен да се промъква крадешком през леса по-добре и от наталеца.

Денис издиша бавно и опря гръб на високата ела. Въздухът беше прохладен и свеж, с мирис на зима, на бор и на сняг, ала всичко това не стигаше до сетивата му. Все едно че целият свят бе мъртъв, че и самият той бе сред мъртъвците. Чуваше само хрущенето на обръщаната с лопатите замръзнала земя зад себе си.

Стъписан от проявената непочтителност, жрецът пристъпи до високия наталец и го погледна питащо, но Грегъри само поклати глава. Огледа войниците около себе си. Всички мълчаха, чуваше се само вялото стържене на лопатите в заледената пръст. Мълчаха и гледаха Денис, спрял сам в края на леса.

Грегъри се окашля пак, този път по-силно, привлече вниманието им и им махна да действат по-бързо.

— Той ме мрази — промълви с малко тъга отец Корвин.

— Не, отче. Просто мрази всичко това.

Дворът на стария чифлик беше осеян с останките от битката — отъпкания сняг, тук-там зацапан с ръждивочервени петна, натрошените оръжия, труповете на петдесет и двамата цурани, останали там, където бяха паднали, с ранените, довършени с нож през гърлото. Погледът му се прикова в жреца.

— Не е ваша вината, че неволно причинихте този бой.

Жрецът поклати унило глава.

— Съжалявам. Изгубих се, а и не знаех, че цураните са толкова близо зад мен.

Грегъри се взря в светлосините очи на стареца, но жрецът отвърна на погледа му, без да мигне, без да наведе глава и за миг. Препитаващите се с просия жреци от който да било орден, дори на Богинята на непорочността, трябваше да са хора достатъчно корави, та да могат да преживеят в тази сурова земя с малкото, което им предложи провидението. Грегъри не хранеше капка съмнение, че боздуганът, висящ на колана на жреца, нерядко се е цапал с кръв и че отец Корвин е преживял немалко опасности и несгоди. А и наталецът умееше да преценява хората. Колкото и да изглеждаше смирен този жрец, зад привидната му кротост несъмнено се криеше твърд нрав.

— По-добре изобщо да не бях тръгвал от манастира да помагам. — Отецът въздъхна и най-сетне наведе глава. — Загубихме се тримата, с братята Валдин и Зигфрид. Тръгнали бяхме за лагера на барон Мойет, хванахме грешна пътека и се озовахме в тила на цураните.

— Само горяни и елфи вървят по тези пътеки, без риск че могат да се изгубят, отче — подхвърли Грегъри. — Коварни са тези лесове. Разправят, че понякога самата гора крие пътеките и прави нови, за да подведе неопитния пътник.

— Братята Валдин и Зигфрид ги плениха — заразнищва случилото се жрецът. — Аз се отървах. Бях свърнал встрани от пътя да се облекча, когато ги хвана цуранският патрул. Щом ги повлякоха, побягнах в обратната посока. Като последен страхливец.

Щурмовакът сви рамене.

— Може да се нарече благоразумие, а не страх. Не сте дали възможност на цураните да заловят трети пленник.

Ала жрецът не изглеждаше много убеден.

— Нищо не сте могли да направите за тях — добави Грегъри. — Освен да останете с тях като пленник.

Корвин като че ли малко се поуспокои.

— Все пак беше глупаво от моя страна, че побягнах. Ако бях по-предпазлив, нямаше да ги доведа при вас. Щом видях човека ви, дето се криеше до пътеката, естествено тръгнах право към него.

Грегъри присви очи.

— Ако се беше скрил по-добре, нямаше да го видите, нали?

— Не знаех, че те са точно зад мен. — Старецът кимна към цуранските трупове.

Замислената като чиста и бърза засада с минимални загуби се беше оказала кървава баня. Осемнайсет души от Мародерите бяха загинали — близо четвърт от отряда на Денис — и още шестима бяха тежко ранени. Да, схватката бе завършила с победа за Кралството, но на много по-висока цена от нужното.

Жрецът отново подхвана разказа си, но Грегъри само го гледаше, без да слуша брътвежите му. Случилото се явно го беше потресло. Беше бедно облечен и със сандали вместо ботуши. По някои от пръстите му вече имаше петна от измръзване. Ръцете му леко трепереха.

Най-сетне старецът замълча. Съвзе се, въздъхна тежко и погледна към самотния Денис в другия край на поляната.

— Какво му е на вашия командир?

— Най-старият му приятел е в този гроб — тихо отвърна Грегъри и кимна към осемнайсетте тела, положени едно до друго в тесния изкоп, изровен в замръзналата земя. — Юрген служеше на дядото на Денис, преди да стане слуга на внука. Част от земята, заета от цураните, беше на семейството на Денис. Баща му беше скуайър на Валинар, слуга на лорд Брукал. Загубиха всичко още в началото на войната. Вестта за нашествието не беше стигнала до Валинар. Старият скуайър и хората му дори не разбраха с кого се бият, когато умряха. Денис и Юрген се оказаха сред малцината оцелели след първото нападение. Юрген беше последната му връзка с миналото. — Грегъри замълча и погледът му се върна на отец Корвин. — И тази връзка вече се скъса.

— Съжалявам — отрони жрецът. — Съжалявам, че стана така.

— Е, станалото — станало.

Жрецът вдигна глава и го погледна с насълзени очи.

— Наистина съжалявам.

Грегъри кимна.

— Както казваше баба ми, „съжалявам“ няма да залепи счупеното гърне. Чистиш оцапаното и продължаваш. Я да ти намерим някакви ботуши, че до утре без пръсти ще останеш.

— Откъде?

— От мъртвите, разбира се. — Грегъри посочи купчината ботуши, оръжия и наметала, смъкнати от мъртвите, преди да ги погребат. — На тях повече не им трябват. А на живите ще вършат работа. Почитаме паметта им, но няма полза да се заравят с тях добри оръжия и здрави ботуши. — Посочи с брадичка. — Ей оня чифт там май ще ти е по мярка.

Отец Корвин потръпна, но отиде до купа и взе ботушите, които му посочи наталецът. Докато развързваше сандалите, Алвин Бари, новият сержант на ротата, пристъпи до ръба на изкопа, взе буца замръзнала пръст, хвърли я вътре и промърмори: „Пази ми място в Залата на Тит“. Имаше едно старо войнишко поверие, че Богът на войната кани храбреците за една нощ на пир, преди да ги прати на съд пред Лимс-Крагма. Бари сведе почтително глава, обърна се, тръгна по пътеката през поляната и подвикна на бойците си да се строят за поход.

Спираха се бързо до изкопа, гребваха шепа пръст, хвърляха ги вътре и отминаваха. Някои правеха жестове за благославяне; един отпуши плоско шишенце, вдигна го, отпи и изля останалото бренди в гроба, а после хвърли и шишенцето.

Заравянето в земята не беше предпочитаният траурен ритуал в Кралството, но не един войник бе останал да почива в земята през столетията. А и войниците си имаха свой ритуал за сбогуване с мъртвите, ритуал, нямащ нищо общо с жреци и с богове. Не ставаше дума за изпращане на другари в Залите на Лимс-Крагма, защото те вече бяха заминали. Ставаше дума да кажеш „сбогом“ на хора, които само преди няколко часа са проливали кръвта си редом до теб. Ставаше дума да се сбогуваш с братята си.

Ричард Кевинсън, новобранецът в ротата, беше с последните. Млад скуайър от Ландонейр, той се беше спасил, когато цураните нападнали фамилното му имение. Беше се включил във войската с кипнала кръв и пламнал от жажда за мъст. Сега в очите му имаше сълзи, лицето му бе пребледняло, по бузата му се стичаше вадичка кръв от посичащия удар, засегнал го малко под ръба на очукания шлем. „Съжалявам“, изхлипа младокът, коленичи и гребна шепа пръст, без да откъсва очи от стария сержант, положен в центъра на гроба и заобиколен от мъртвите си другари. Мъжете с лопатите бързаха, но върху Юрген още нямаше пръст. Все едно че спеше — куртката му беше прогизнала от кръв, но изглеждаше сякаш всеки миг ще се изправи, ще се усмихне и ще оголи кривите си зъби. Младежът често беше мечтал за първата си битка, за геройствата, които щеше да извърши. Ала вместо това се бе озовал на земята, зяпнал беше застаналия над него враг като смразен заек, ръката му шареше по земята за изтървания меч и той пищеше от ужас… и тогава Юрген връхлетя и посече цуранеца с един удар.

Но за да спаси Ричард, Юрген се беше открил за атаката на вражеския копиеносец. Тъкмо беше погледнал младежа в очите, когато копието го порази. Усмихна се само за миг, като добър старец, помогнал на одраскало се дете, после лицето му се изкриви и копието изригна от гърдите му.

Ричард беше видял как изтече животът от очите на стареца. Беше само за миг, а му се стори като вечност — угасналата в тях светлина, осъзнаването, че старият без колебание е пожертвал живота си.

Сега отново погледна Юрген. Очите му бяха склопени — но в ума му, в кошмарите, които щяха да го спохождат всяка нощ до края на дните му, щяха да са отворени, втренчени в него.

— Аз трябваше да съм вместо теб — прошепна Ричард със стиснато от скръбта гърло.

Преви се и тялото му се разтърси от хлипове. Знаеше, че другите го гледат, преценяват го. Защо не плачеха? Изпитваше срам заради всичките си провали този ден.

Остави пръстта да се изсипе от шепата му и се сви, щом буцата падна върху лицето на Юрген. Отдръпна се смутен, присвит и разтреперан, без да може да скрие сълзите си.

Последните няколко пристъпваха мълчаливо, хвърляха шепата пръст и се отдръпваха — със сухи, безизразни очи.

Ротата започна да се строява за поход. Алвин задели няколко души за носилките с ранените.

Гробарите бяха почти привършили. Въпреки студа лицата им бяха запотени от усилието да приключат бързо.

В края на поляната Денис продължаваше да се взира с празен поглед към дърветата. Някакво смътно чувство отново го накара да се съсредоточи. От клоните над него излетя самотна птица. Отекна сърдито бърборене на катерица.

Лявата му ръка се спусна към дръжката на меча. Той погледна, през рамо. Грегъри беше коленичил до един от цураните и оглеждаше лицето му, сякаш можеше да научи нещо за тези нашественици от изопнатите му черти. Беше усетил същото като Денис — че някой иде насам. Погледът му пробяга към мъжете, строяващи се на пътеката. Няколко от старите вече реагираха. Други го забелязаха и също запосягаха за оръжията.

Денис се озърна към Алвин и остана разочарован — новият сержант бе закъснял с няколко секунди след Грегъри и него, но най-сетне вдигна лявата си ръка с дланта напред, а в същото време дясната му ръка резна през гърлото — сигналът всички да замълчат и да замръзнат на място. Денис отново се обърна към гората, без да издава команда.

Грегъри се вслуша за миг, погледна Денис, въздъхна облекчено и се усмихна.

По тъмната пътека навътре в леса пробяга сянка и Денис също се успокои.

Сянката отново се появи иззад едно от дърветата, вдигна ръка и Денис й махна да се приближи. Съгледвачът притича. Беше облечен в бяло, с кръстосани черни и кафяви черти — униформата, въведена от Денис за Мародерите за зимните акции из горите. Тичаше леко — така, както само той можеше да тича, и стъпваше толкова меко, че както казваха елфите, не оставяше следи дори в снега.

Щом спря пред Денис, той кимна и му даде знак да го последва.

Този етикет дразнеше понякога Денис. Съгледвачът беше приятел на Грегъри, не служеше официално в ротата му и като такъв, държеше да докладва най-напред на приятеля си. Повече от всичко останало, това бе и причината Денис да предпочита обикновено Грегъри да води разузнавателните акции. Когато наталският горянин се върнеше от акция, докладваше пряко на него. Не за първи път си даде сметка, че раздразнението му е дребнаво, но не можеше да се отърве от него.

— Тинува — въздъхнаха няколко от мъжете, щом елфът се появи на поляната, и заприбираха оръжията в ножниците.

Елфът кимна за поздрав, извърна очи към отделението гробари, смълча се и наведе глава да отдаде последна почит на падналите. След това погледна Грегъри.

— Прав се оказа. Двама избягаха.

— И?

— Добри бойци, корави. Гонитбата беше дълга — равнодушно отвърна Тинува.

— Значи си ги догонил всичките? — попита Денис.

Елфът поклати глава. Явно беше останал без дъх след дългата гонитба.

Денис извади шишенцето от вътрешния джоб на куртката си и му го подаде. Елфът кимна благодарно, отпи и му го върна.

— Не съм сигурен. Командирът им може да е върнал бегач още преди да започне боят. Твърде много бяха следите по пътеката, за да мога да кажа. Ако имах повече време да проследя целия път, по който са дошли, щях да знам със сигурност. Но вие настояхте да се върна бързо.

Денис се изруга наум.

— Значи трябва да приемем, че някой се е измъкнал — заяви Грегъри.

— Това го приемам винаги — отвърна хладно Денис.

Грегъри не отвърна.

— И още нещо надушвам тука.

— Тъмните братя ли? — попита Грегъри и елфът кимна.

— Видя ли някакви следи? — намеси се Денис.

Елфът бръкна в кесийката на колана си и извади парче от счупена стрела.

— Тяхна изработка е — на клана на Гарвана. На не повече от левга оттук. Натъкнах се на следите им, докато се връщах насам, след като намерих двамата цурани. По снега имаше кръв. Убили са елен, насекли са го и са тръгнали на север. Четирима са били. Рано тази сутрин, след като заваля снегът.

— Само четирима? — попита Денис.

Елфът поклати глава.

— Много повече са. Аз намерих само една ловна група, излязла за храна. Лесът шепне за тях. Там става нещо. Нещо се мъти. — Кимна към планините на север, едва видими в сгъстяващия се мрак.

— Колко?

Тинува затвори за миг очи и помисли.

— Трудно е да се каже. Дълга е историята между нас, еледел и моредел. — Грегъри даде знак на Денис да не пита повече. — Трудни са за проследяване също като нас, освен когато са много. — Елфът отново се загледа на север. Там горе са. Далече. Но са много.

— Защо? — попита отец Корвин, застанал встрани от групата.

Те се извърнаха и само го погледнаха. Смутен, отецът наведе глава.

Никой не отвърна. Най-сетне елфът се размърда.

— Святи. Нещо започва да се мъти сред онези, които наричате Братството на Тъмния път. Тази война с цураните ни отклонява от голямата заплаха от Тъмните на север. Може би виждат предимство за себе си, докато човешките същества се избиват. Може би се стремят да се върнат на юг до Зеленото лоно и Сивите кули — не е трудно да се допусне, че гостоприемството на клановете на Северните земи се е изчерпало след тези девет зими.

— На юг ли се движат? — попита Грегъри.

Тинува сви рамене.

— Ловците, чиито дири видях, може да са събирали храна пред по-голяма орда или по фланга. Трудно е да се разбере дали се движат на юг, или насам.

— Още една причина веднага да се разкарваме оттук — прекъсна го рязко Денис. — Бездруго се задържахме адски дълго зад фронтовата линия. Мъжете заслужиха зимния си отдих в Тир-Сог, да се напият здраво и да изхарчат парите си по курви.

Замълча и погледна през рамо към гробарите. Бяха почти привършили. Двама влачеха нападали дървета и клони, за да ги струпат върху гроба. Няколко вече се прибираха в строя, окачили късите лопати на походните си торби. Едно опитно око днес щеше лесно да различи погребението, но ако снеговалежът продължеше, до утре гробът и труповете на цураните щяха да се скрият. През пролетта, когато снеговете се стопяха, гората щеше да погълне всичко.

— Алвин, подкарвай ги.

— Искахте първо да говорите с момчето, сър — напомни му тихо сержантът.

Денис кимна и огледа колоната. Очите му се спряха на Ричард Кевинсън.

— Младеж, ти остани на място! — Ричард го погледна смутено. — Останалите да тръгват. До утре сутринта трябва да стигнем в бастиона на Брендан.

Двамата разузнавачи затичаха напред, от двете страни на пътеката, и запрескачаха с лекота пъновете и нападалите дървета. След няколко секунди се скриха в леса. След тях в лек бяг по пътеката поеха и шестимата от авангардното отделение.

Ричард Кевинсън се приближи, явно притеснен.

— Капитане?

Денис изгледа властно останалите — подканваше ги да ги оставят сами. Тинува се отдалечи, наведе почтително глава пред общия гроб и влезе в колоната, но Грегъри и жрецът се задържаха.

— Отче, идете при ранените — подкани го с рязък тон Денис.

— Благодаря ви, че ме спасихте, капитане — отвърна отец Корвин. — Но се чувствам виновен за бедата, която сполетя момчето, и желая да остана с него.

Денис се накани да изреве ядосано, но погледът на Грегъри го спря. Обърна се отново към Ричард.

— Щом се върнем в лагера на барон Мойет, ще те изключа от състава на ротата.

— Сър? — Гласът на Ричард трепереше.

— Включих те в ротата, защото изпитах жал заради трагедията ти. Напомнила ми е за моята, предполагам. Но се оказа грешка. През последните два дни едва успяваш да издържиш в колоната. Чух и че преди две нощи си заспал на пост.

Помълча за миг. Тъкмо Юрген му го беше съобщил, а после защити момчето, като му напомни, че самият Денис го бе правил в първата си кампания преди години.

— Теб видя свещеникът от пътеката, нали?

Момчето се поколеба.

— Вината не беше негова — заговори развълнувано отец Корвин. — Бях се спрял да си взема дъх от бягането. Гледах право в него. Нямаше как да не го видя.

— Това не е важно — сряза го Денис. Погледът му говореше ясно, че няма да търпи и дума повече от жреца с кафявия халат. — Е?

— Да, сър — унило отвърна Ричард. — Аз бях.

— Защо?

— Мислех, че съм се скрил добре.

— Щом този старец те е видял, бъди сигурен, че всеки цурански разузнавач ще те види. Опасен си и за себе си, и за цялата ми рота. Ще те разкарам. Можеш да кажеш каквото искаш на приятелите си. Можеш да си намериш място в някоя хубава, удобна част в Крондор. Там ум не трябва — препускаш, насочваш пиката и нападаш. Там можеш да станеш герой, като в песните и баладите.

— Исках да служа при вас, сър — прошепна момчето.

— Вече служи. С това се свърши. — Замълча, после гневът отново го облада. — Иди погледни за последно оня гроб, преди да тръгнем. — Едва сдържаше яда си и тихият му тон бе по-осъдителен от гневните крясъци. — Хайде, махай ми се от очите.

Младежът се вцепени. Лицето му бе пребледняло под първите снежинки, които започваха да се вихрят, понесени от отривистия вятър. Кимна, обърна се и си тръгна, навел глава. Когато влезе в строя, мъжете наоколо извърнаха очи.

Жрецът пристъпи крачка напред.

Денис изпъна пръст към лицето на стареца.

— Ти не ми харесваш. Самоуверен глупак, тръгнал да скита където не му е работа. Проклет да си — не знаеше ли, че тук се води война? И не е война като онези, за които дърдорят шишкавите монаси и трубадурите край огнищата. Дано да си се наситил днес.

— Двамата ми „шишкави“ приятели, както ги нарече, днес са пленници на цураните. — В гласа на отец Корвин се долавяше едва сдържан гняв. — Пожелах да служа в армията като лечител. Само се моля да не ми се наложи някой ден да работя над теб. Да кърпиш плът, в която няма душа, е мъчна работа.

Корвин се обърна и се отдалечи. Средната част на колоната с носилките вече тръгваше и жрецът се присъедини към тях. Грегъри се изкиска тихо.

— Какво ти е толкова смешно, по дяволите? — сопна се Денис.

— Май те удари в земята тоя. Малко попрекали с момчето.

— Не мисля. За малко да ни избият всички заради него.

— Нищо не е сгрешил. Бях само на десет стъпки от него. Погрижих се да се скрие добре. — И сякаш му хрумна нещо, защото добави: — Този жрец има необичайно остро зрение.

— Все едно, момчето се разкарва.

— Така ли щеше да постъпи Юрген?

Очите на Денис бяха пълни с горчивина.

— Не ми говори за Юрген.

— Все някой трябваше да ти го каже. В ротата ти няма мъж, който да не споделя болката ти. Не само защото загубиха един доблестен човек, но и заради обичта си към тебе. Сега всички носят бремето на скръбта ти.

— Скръб? Откъде знаеш какво изпитвам?

— Знам — заяви тихо Грегъри. — Аз също видях какво стана. Юрген нямаше избор — откри се, за да спаси момчето. И аз щях да го направя, ти също.

— Едва ли.

— Мародерите станаха корави мъже, Денис. Но не и бездушни. Щеше да се опиташ да спасиш момчето, дори с цената на живота си, както постъпи Юрген. Младежът е обещаващ. Може да не си забелязал, не съм сигурен дали и той го разбра, но все пак той уби цуранеца, който се нахвърли върху него. Онзи, който за малко не го уби, го нападна отзад.

— Все едно. Момчето се маха.

— Това ще го убие. И двамата познаваме този тип бойци. В следващата битка ще направи нещо глупаво, за да си върне честта, и ще умре.

— Това е негов проблем, не мой.

— А ако покрай него загинат и други? Юрген какво щеше да каже за това?

— Юрген е мъртъв, по дяволите — изсъска Денис. — Не ми споменавай повече за Юрген.

Грегъри отстъпи, разпери ръце и поклати тъжно глава. Пристъпи до общия гроб — снегът вече покриваше кафявата пръст — и прошепна:

— Докато застанем отново заедно в светлината.

После отиде при ротата. Тинува застана до него и след миг двамата поеха в обратната посока на бегом, за да проверят дали някой не преследва частта.

След като и последният мъж напусна поляната, Денис остана сам.

Снегът вече се вихреше на парцали, биеше в лицето му и се стапяше на ледени вадички — те капеха от златистата му брада, с първите сребърни кичури от възрастта.

Той пристъпи до гроба, гребна шепа замръзнала пръст, хвърли я и прошепна:

— Проклет да си. Защо ме остави така, Юрген?

Никой вече не беше останал. Освен пороя от спомени. Владенията на Хартрафт не бяха нещо, с което да се хвали човек — гористи земи между Тир-Сог и Ябон. Няколко разпръснати селца покрай граничните блата, селяшки имения на скуайър, на които знатните графове, барони и херцози от юга щяха да се намръщят и да махнат с ръка като на дребна печалба в игра на зарове. Но все пак бяха неговият дом, домът на баща му и на дядо му.

Юрген беше служил като войник още при дядо му, стария Ангъс Хартрафт, с прозвището Чаталестата брада — бяха му дали пограничните земи заради твърдата му служба срещу тъмните същества, обитаващи Севера. Юрген също така беше най-близкият приятел на баща му. А когато баща му загина в първия ден от Войната на разлома, когато цураните нахлуха в земите им, тъкмо Юрген спаси живота му в нощта, когато завзеха цитаделата.

Денис се взря в гроба.

„По-добре аз да бях загинал тогава“. И за миг изпита негодувание към загиналия старец.

Същата нощ загина Малена, невястата му едва отпреди няколко часа. Баща му беше заповядал да я изведе през тайния проход извън пламналото и обзето от хаос централно укрепление на имението. Той беше надмогнал желанието си да остане редом с баща си и беше извел Малена през тунела. После, извън спасителния проход, тъкмо когато свободата бе само на ръка разстояние, стрелата на един арбалет бе смирила сърцето й завинаги. За миг беше зърнал убиеца на мигащата светлина на горящото укрепление, докато се обръщаше да побегне в тъмното, и този образ се беше впечатал в паметта му. Юрген го беше намерил коленичил в калта, прегърнал тялото й. Беше се съпротивлявал, за да остане с нея, докато Юрген не го удари с плоското на меча си. След това го отнесе през реката и го спаси.

В онази нощ оцеляха петнайсет мъже от гарнизона, сред които Юрген и Денис. Карлийн, предпоследният от тях, бе издъхнал преди месец, от изтощени дробове. От тези петнайсетима вече оставаше само Денис.

„Е, вече си един мъртъв старец. Умрял заради едно глупаво момче и един дебел стар жрец. Подобава ти да умреш така“, помисли си той и устните му се кривнаха в тъжна усмивка.

„Късметът на Хартрафт“. Така го наричаха. Без слава, пари или блясък. Слуга на една фамилия с дребен сан и нищо повече. И накрая едно копие те пронизва в гърба, заради някакво непохватно хлапе.

Но знаеше, че Юрген — старият, вечно усмихнат Юрген — нямаше и да поиска да е другояче, щеше да е по-готов да загине заради някой глупав оръженосец, отколкото заради който и да било крал. Ако беше онзи луд крал в далечния Риланон, най-вероятно щеше да се подпре на меча си и нищо да не направи, решил, че такива могъщи и властни особи би трябвало да могат сами да се погрижат за себе си.

Вятърът се усили, застена тихо в клоните. Снегът вече се сипеше силно, засъска, принуди го да сведе глава.

Денис отвори шепата си и пусна пръстта над гроба. Нищо вече не му беше останало от миналото — само едно полузабравено име и един меч, окачен на кръста му. Баща му, Юрген, Малена — и тримата бяха в гроба. Равнодушният лес щеше да погълне и последния от тях.

— Денис?

Той вдигна глава. Беше Грегъри.

— Зад нас няма нищо. Но по-добре да тръгваме.

Тъмата се сгъстяваше. Тинува едва се виждаше, няма и на десетина крачки от тях, в началото на пътеката, преди да потъне в непрогледния лес.

Денис огледа поляната за последен път. Скоро дърветата щяха да погълнат всичко това. Вятърът се усили и той потрепери от студ.

— Все още имаш Мародерите — прошепна Грегъри.

Денис кимна и погледна цуранските трупове, пръснати по поляната. „Всичко, което ми отнеха“. Озърна се към пътеката, където мъжете го чакаха, и макар никой от тях да не беше от Валинар, видя сред тях лица, станали му толкова познати, колкото онези от родния му дом. Мародерите все още бяха живи. И той носеше отговорност за тях.

— И войната — отвърна хладно Денис. — Все още си имам войната. — Без да погледне повече назад, капитан Денис Хартрафт обърна гръб на гроба, излезе от поляната и потъна в мрака. Грегъри го изгледа, поклати тъжно глава и тръгна след него към Бастиона на Брендан.

Беше студено.

Командир Асаяга хвърли шепа въглища в мангала, смъкна железните ръкавици, разтърка длани над пламъците и въздъхна:

— Проклета страна.

Вдигна купчината изпратени му заповеди и огледа приложената карта.

Лудост. Първият тежък сняг за сезона вече се сипеше от небесата, а очакваха от него веднага да вдигне частта си, за да подкрепи колоната, която трябваше призори да удари един от предните постове на Кралството.

Защо точно сега? Един дневен преход щеше да е лесен, но мракът вече се спускаше. Вятърът се усилваше, платнището на шатрата хрущеше заледено и той чуваше как се свлича снегът от клоните на дърветата около лагера.

„Играта. Все същата голяма игра“, помисли си той с безстрастен фатализъм. Знаеше със сигурност, че го пращат на неизпълнима мисия, само за да бъде опозорен един от роднинските му родове. Неговият дом, Кодеко, не беше достатъчно важен, за да привлече внимание към себе си, но беше свързан с клана на Канацаваи.

Той остави заповедите на масата и се отпусна в малкия походен стол. Не за първи път съжали, че е без гръб — столът, а и въобще. А и проклетата замръзнала земя, без меките възглавници по нея, да се отпусне човек като у дома. Прокара ръка по лицето си и поклати глава. Май ставаше прекалено подозрителен. Не беше задължително да е поредното коварство на Минванаби, само за да унизи някой политически враг у дома; можеше да е само поредната атака, замислена с добри намерения, но лошо планирана. Тъй или иначе задачата му беше ясна.

Асаяга изпрати да повикат Сугама, новия му силов командир.

— Хората да се строят. Пълно бойно снаряжение, продоволствие за пет дни. И да си облекат новите кожени наметала. Тръгваме преди залез.

— Накъде, командире?

Асаяга му връчи картата и Сугама я загледа напрегнато.

Сугама явно нямаше представа какво гледа върху парчето пергамент, но го зяпаше съсредоточено като учен, потънал в дълбок размисъл.

— Кралски преден пост. Трябваше да го превземем днес, но блестящият ни командващ е решил, че трябват повече хора, и ние сме „доброволците“.

— Висока чест е за нас, че командващият ни е избрал.

Асаяга изсумтя.

— Чест е, как не. На езика на Кралството целта ни се нарича Бастиона на Брендан.

— Ще се превърне в славно име за империята.

— Естествено — отвърна безизразно Асаяга. — Поредният славен подвиг в една славна война.

Глава 2

Дъждът бе леденостуден.

Денис Хартрафт се запромъква предпазливо и безшумно през колоната уморени бойци. Хората му стояха присвити и неподвижни в ранния пороен дъжд, мнозина със заредени стрели на лъковете. В мръсносивите си наметала бяха станали едно с леса. При все това се усещаше напрежението им — нещо не беше наред. Очите им го проследяваха, докато прибягваше ниско приведен от дърво към дърво. Още през нощта снегът бе преминал в лапавица, а после — в мразовит дъжд.

Това бе превърнало похода в жива мъка, но някакво вътрешно чувство бе принудило Денис да настои да продължат напред, решение, което Грегъри и Тинува одобриха безрезервно. Свиха на изток от форта „Лудия Уейни“, паднал от цураните предната пролет, и хванаха тясната козя пътека към Бастиона на Брендан, за да подходят от североизток.

Бяха на по-малко от четвърт миля от Брендан, когато Алвин Бари, повел авангардното отделение, нареди да спрат. Очакването за халби топла медовина и студен ейл в някоя уютна гарнизонна таверна моментално отстъпи място на мрачни предчувствия.

Хартрафт бе отраснал в тези гори и неведнъж интуицията му бе опазвала живота — здравата логика щеше да го е убила.

Юрген отдавна го беше научил да се вслушва в ритъма на древните дървета, да стои съвършено неподвижен и толкова тихо, че най-сетне да се слее с гората и да усети пулса й. Това чувство му подсказа, че трябва да е готов за най-лошото.

Юрген… Изтласка мисълта за него от ума си, докато подминаваше челото на колоната, и предпазливо продължи по следите на авангарда. Хвърли поглед през рамо и видя, че Грегъри също се промъква напред, от дясната страна на пътеката. Дъждът понамаля и двамата усилиха ход.

Денис чу цвърчене на катеричка, вдигна глава и за миг зърна Алвин, присвит зад едно паднало дърво малко под билото на ниското възвишение. Залегна и изпълзя последните петдесетина стъпки до него, за да остане скрит за онова, което можеше да е от другата страна.

Алвин го посочи мълчаливо, после вдигна два пръста към очите си — сигнал, че Денис трябва да продължи и да види сам.

Денис кимна, изпълзя иззад падналото дърво и продължи нагоре по оставената от сержанта диря; мъчеше се да не обръща внимание на ледената влага, просмукваща се през дрехите му.

Долови надвисналата тежко във въздуха миризма на пушек. Дъждът я беше прикрил. При ясен ден щеше да я е усетил от половин миля. Но освен миризмата на изгоряло дърво имаше и още нещо — печено месо?

Стигна до билото, избра си наблюдателен пост между две канари, пропълзя дотам, после предпазливо надигна глава.

Пушекът скриваше по-голямата част от сечището. Беше гъст, надвиснал ниско над земята, и много повече, отколкото щяха да вдигнат сутрешни готварски огньове. Разбра какво означава още преди капризният полъх на вятъра да отмете за миг дима. Показа се цялото сечище, няколкостотин разтега на ширина. В центъра, на върха на ниско възвишение, от Бастиона на Брендан бяха останали само обгорени, все още тлеещи развалини. Осъзна смразен, че миризмата на печено месо всъщност е от изгорени човешки тела. Какво бе станало?

Погледът му зашари, за да попие колкото може повече подробности, да прецени има ли непосредствена заплаха за хората му, да види дали току-що не са влезли в капан.

По отсрещния хълм не се движеше нищо.

Портата на дървения форт беше разбита с овен, поставен на рампа, карана на груби дървени колела. По палисадата от двете страни се виждаха килнати стълби за катерене.

Ровът изобщо не беше кой знае какво — нищо повече от средно голям изкоп, пълен с вода, която вонеше през лятото и замръзваше зиме. Виждаше се как тук-там ледът се е пропукал и все още не бе замръзнало. Укреплението трябваше да е било нападнато късно предната вечер или през нощта.

Откритите склонове около бастиона бяха отрупани с тела на мъртви цурани, може би сто или повече. Той се вторачи за миг в тях. Любопитно — мнозина от тях бяха нападали по лице надолу по склона, сякаш бяха убити при бягство — а Денис знаеше, че цураните никога не бягат. Петнайсетина бяха струпани в югозападния край на сечището, един върху друг. Явно бяха оказали последна съпротива там, но срещу кого? Ако гарнизонът беше достатъчно силен, за да поведе контра щурм срещу цураните по склона, то стените и портата щяха да си стоят и Мародерите на Хартрафт щяха вече да са вътре и да ядат топла храна.

А щом Бастионът на Брендан беше паднал, то къде бяха цураните тогава? Денис се беше сражавал с тях през цялата война — те никога не оставяха мъртвите си да изгният, освен ако не ги избиеха до последния човек. Все едно, победителите в този момент би трябвало да гасят пожарите и да оправят портата, защото нали след като завземеха форта, той щеше да е тяхна твърдина.

Нищо. Никакво движение. Бастион на мъртъвци.

— Нещо не е наред тука.

Грегъри беше допълзял толкова безшумно, че шепотът му стресна Денис. „Много му харесва това на проклетника — да ти се промъкне така и да ти покаже умението си“. Все пак успя да затаи яда си.

— С Брендан и момчетата му е свършено, но с цураните — също — прошепна Грегъри.

Денис не отвърна. Въпреки снега мършоядите вече кръжаха. На повече от миля назад по пътя беше забелязал липсата на врани и гарвани в гората — притихнали нощем, на разсъмване те обикновено бяха кресливи и шумни. Сега вече разбираше къде са били — на пир. Един гарван се спусна сред димящите руини и не се появи повече — още един знак, че вътре не е останал никой.

Възможно ли бе цураните да са се оттеглили заради неговото идване?

Не. Ако бяха дошли достатъчно, за да завземат Брендан, щяха да стоят и да се бият за него. Падането на това укрепление, заедно с Лудия Уейни на северозапад, държан от цураните, образуваше дълга цели двадесет мили постова линия, покриваща северния фронт. Защо да завземат толкова важен пункт само за да го изоставят веднага след това?

Засада?

Денис се огледа. Съгледвачът от Натал също оглеждаше внимателно горите от двете страни за някакъв знак, че се затваря капан.

Нищо. Всички врани и гарвани се бяха спуснали на сечището за своя пир, тъй че из гората не се чуваше шумният им грак. Другите звуци бяха обичайни: пукотът на покритите с лед дървета, поклащани от вятъра, звънливите капки на вече затихналия дъжд, зовът на други птици. Нищо повече.

Засада нямаше: иначе капанът щеше вече да е щракнал.

Двамата се спогледаха. Бяха стигнали до един и същи извод.

— Тъмните братя — прошепна Денис.

Грегъри кимна съгласен.

— Освен ако последният цуранин й последният кралски войник не са успели да се убият един друг едновременно, и аз мисля така.

Това, което виждаше, започна да се намества. Цуранска част беше обсадила форта. Около сечището се виждаше ивица отъпкан сняг, земята беше осеяна с раздрано платно от палатки. Обсадителният лагер беше в края на гората, на по-малко от стотина разтега. Над загасналите огнища още висяха котлета за готвене, а над една от падналите палатки вятърът люлееше заледен боен флаг. Забеляза дори мястото, където бяха приготвили грубия овен за разбиването на вратата — един пън от прясно отсечено дърво беше покрит с топящ се лед.

Навярно цураните тъкмо бяха завзели укреплението или бяха започнали щурм, когато Тъмните братя ги бяха ударили, бяха ги разбили и след това бяха продължили, за да унищожат и защитниците. Разположението на телата показваше, че цураните са се опитали да извършат пробив, че са тръгнали към югозападния ъгъл на сечището и пътеката, продължаваща право към владяната от тях територия. Струпаните на купчина мъртъвци бяха спрени на стотина разтега от главната пътека, водеща в цуранската територия.

Денис се взря за миг към тази пътека и стомахът му се сви. Толкова често беше вървял по нея като момче — тя водеше право към бащините му имения… С усилие надви горчивия спомен, за да насочи вниманието си към настоящето.

С петдесет души в гарнизона на Брендан, цураните нямаше да предприемат щурм с по-малко от двеста души. Щом Тъмните братя се бяха намесили в клането, значи трябваше да са поне триста, ако не и повече. Не рискуваха в такива битки, освен ако успехът им не бе сигурен. С неговите шейсет и пет оцелели, с четиримата ранени, преживели нощния поход, които все още трябваше да бъдат носени, ако моредел все още бяха наоколо, положението на отряда беше бедствено.

Долови до себе си миризмата на Тинува. Мирисът на елфите беше странен, смътно различен от човешкия — не аромат, но сякаш носеше със себе си някаква топлина и жизненост, като първото пролетно утро. Усети дъха на елфа.

— Те са тук. Моредел — прошепна Тинува толкова тихо, че от повече от пет стъпки сигурно нямаше да се чуе.

Денис кимна и попита:

— Колко са?

Тинува прецени въпроса, някак прекалено дълго според Денис. Чувството на елфите за време бе някак много по-различно от човешкото. И след дългия си размисъл отвърна:

— Поне двеста. Може би повече.

— Сигурен ли си?

— Не — отвърна елфът. — Но виждаш ли тела на моредел долу?

— Не.

— Отнесли са всичките си мъртви и ранени. Трябва да са дошли с много голямо превъзходство, за да съкрушат толкова бързо цураните, иначе щеше да има повече следи от тях. Виж.

Денис погледна накъдето сочеше елфът, не разбра и попита:

— Какво да видя?

— Няма паднали стрели на моредел. Прибрали са ги на тръгване. Не искат да разберем, че са били тук.

Грегъри кимна, посочи овъглените и димящи руини на форта и рече:

— Това малко трудно ще остане незабелязано, приятел.

— Но ако го намериш през пролетта, няма ли да си помислиш, че цураните са го завзели и после са го напуснали? — отвърна Тинува.

Денис не се поколеба с отговора:

— Не. Цураните щяха да задържат тази позиция. На север е изоставеният рударски път, водещ към планините. На изток са блата и планини. След като контролират Лудия Уейни и повечето земя на запад оттук… Оттук могат да правят набези на юг зад фронта ни, докато не ни изтласкат. — Изведнъж изпита тревога. — Тъмните братя още са наблизо!

— Вероятно превързват ранените си и изчакват снегът да спре, преди да се върнат, за да скрият мъртвите цурани — прошепна Грегъри. — Но не мисля, че знаят, че сме тук. — Погледна към небето. Снегът отслабваше.

— Не залагай живота си на тази мисъл, приятелю. — Гласът на Тинува отново бе като полъх на вятър, едва доловим.

— Кръг — прошепна Денис.

Хлъзна се надолу и даде знак на Алвин да остане на позицията си и че тримата ще обиколят в кръг около укреплението и моределите в района. След девет години война Мародерите си бяха създали сложна система от ръчни сигнали, покриваща повечето ситуации. Алвин отвърна със знаци, че е разбрал.

След като се бе приближил до форта от запад, сега Денис пое на север, по протежението на ниския хълм. Владенията на моредел бяха на север, макар това да не означаваше непременно, че са нападнали оттам. Освен това другата главна пътека, свързваща Бастиона на Брендан с форта „Лудия Уейни“, навлизаше в северозападния ъгъл на сечището. Може би там щяха да се намерят следи, които да помогнат да се разнищи загадката.

Докато се придвижваше ниско приведен покрай хълма, не изпускаше от око развалините на форта. „Още една връзка с миналото изгубена в последния ден“.

Фортът беше един от десетината подобни по границата с Ябон, с гарнизонни попълнения от Тир-Сог. За разлика от планините на изток, където бяха големите проходи, пазени от пограничните барони — Железен проход, Северен страж и Висок замък — западните планини бяха прорязани с пътеки и тесни проходчета. Контрабандата на запад бе нещо обичайно, но никой от проходите не беше достатъчен за мащабно нахлуване. Затова и укрепленията бяха малки.

Всяко от тях се държеше от някой едър търговец или ханджия, който го поддържаше заради доходите, а баронът на Тир-Сог и графът на Ламът плащаха за настанения там гарнизон. Бяха много удобни спирки за търговци и кервани, тръгнали към центъра на Кралството, и поради това носеха добри доходи — до преди войната, разбира се.

Брендановото укрепление беше една от най-удобните спирки по търговските маршрути. Оттук човек можеше да продължи на юг към центъра на Кралството, на запад към Илит или Ламът, или на север, по къс маршрут, който щеше да го отведе до Ябон. Но Брендан и семейството му сега със сигурност лежаха вътре мъртви.

Очите на Денис шареха да попият всичко. Беше му мъчно. Брендан беше добряк, щедър към всички, винаги беше готов да предложи халба или печена мръвка на някой с по-лош късмет. Като момче, Денис често се беше отбивал тук, когато излизаха на лов с баща му и Юрген. Брендан беше от онези хора, които сякаш така и не остаряваха, замръзнал някъде в четиридесетте, с буботещ глас и шкембе, надвиснало над тежкия кожен колан, първокласен скандалджия и адски добър приятел на всички, които живееха изпълнения с опасности живот по границата.

Беше също така прочут измамник, стигнеше ли се до комара, и Денис беше свидетел, когато Юрген го хвана веднъж. Боят, до който доведе това, се превърна в цяла легенда, с носа на Юрген, който си остана кривнат на една страна, и Брендан, останал само с част от едното си ухо.

След това двамата бяха станали добри приятели — всеки харесваше буйния нрав на другия, — но никога повече не седнаха да играят на зарове или на новата лудост с картите, с нарисувани по тях картинки и числа. По време на нощния поход Денис си мислеше за Брендан и как щеше да реагира на вестта, че Юрген е мъртъв. Вече не се налагаше да се тревожи за това. Зачуди се кой ли от двамата е поздравил другия на прага на Залата на Лимс-Крагма. Навярно вече можеха отново да играят комар, стига такива игри да бяха позволени там, докато чакаха присъдата на Богинята на мъртвите.

След около двеста разтега възвишението започна да се спуска надолу към едно полузамръзнало поточе. Пътеката за форта „Лудия Уейни“ следваше потока и Денис спря и го огледа.

Имаше следи… и до потока от другата страна лежеше труп — цуранец с прерязано гърло. Земята около него бе с ледено розов цвят.

Тримата изчакаха няколко минути, като оглеждаха внимателно пътеката, потока и дърветата. Най-сетне Денис погледна Тинува и той му кимна. Елфът измъкна лък изпод наметалото, зареди стрела и го изпъна наполовина.

Денис вдиша дълбоко, смъкна се по пътеката, скочи като коткай леко примижа, щом ледът изпращя под краката му. Погледна първо на северозапад, към Лудия Уейни и с гръб към димящите руини на Бастиона на Брендан. Пътеката се губеше в гъстата утринна мъгла.

Нищо.

Грегъри скочи до него, с лъка си в ръка, и посочи нагоре по пътеката, напрегнат и готов да стреля. Пак нищо.

Денис погледна към земята и сърцето му замря. Беше разровена на кални локви, които вече замръзваха. Тръгна бавно и заоглежда следите. Голям отряд беше минал оттук, точно към изгорения форт; виждаше десетки и десетки стъпки, вероятно оставени предната нощ.

Следите не бяха от тежките сандали и меките платнени обуща на цураните, а от обутите в ботуши моредел, плюс по-дълбоките отпечатъци от коне и планински троли.

Смразяващото обаче бе в това, че имаше отпечатъци в обратната посока и те бяха пресни, толкова пресни, че капчиците влага се цедяха в тях, докато ледът се стягаше. Но не бяха толкова много, колкото в другата посока. Трудно бе да се прецени — навярно петдесетина най-много, и без коне.

Бойни загуби? Не, не беше видял и един труп на моредел около форта. Трябваше поне ранени да има, капки кръв, провлечен крак, но тези моредел бяха бягали. Защо тази припряност?

Вдигна глава. Тинува все още беше над него, стегнат и бдителен. Денис посочи пътеката, после на северозапад, и направи жеста за моредел, после опря върховете на пръстите до устните си, да покаже, че преминаването е било само преди минути.

Тинува кимна мълчаливо и тръгна напред. Грегъри също пое напред, като пресече пътеката и влезе в потока, за да не оставя следи.

Денис изгази до тялото на цуранина и го пипна по крака. Трупът тепърва започваше да се вкочанява, беше умрял най-много преди час-два — иначе нощният мраз щеше да го е втвърдил. Огледа земята около него и разбра, че е било съвсем лесно. Бил е на пост, да пази пътеката, докато продължава щурмът, или вече е бил заел позицията. Бяха го убили чисто, с промъкване, гърлото беше прерязано от ухо до ухо без следи от съпротива — освен последните спазми на умиращ.

Погледна отново на северозапад и видя, че Грегъри го гледа питащо. Денис посочи първо себе си, а после — към укреплението, Грегъри кимна и потъна в загърнатия в мъглата лес.

Денис избра бързината за сметка на предпазливостта, излезе отново на пътеката и затича.

Сега задачата беше да разбере накъде са тръгнали другите моредели. Щом бандата им се беше разпръснала, за да избегне евентуално преследване, той щеше да поведе хората си най-напред след групата, тръгнала за форта „Лудия Уейни“, да избие моредел и после отново да заеме Брендановото укрепление. Щеше да изпрати Грегъри с Тинува обратно в базовия лагер на лорд Брукал за подкрепления, докато самият той с отряда възстановява бастиона. Но ако моределите наистина се върнеха да разчистят цуранските мъртъвци, както бе предположил Тинува, трябваше да се разкарат далече от района, преди да са дошли. Едно е да защитаваш възстановен форт, съвсем друго — да се биеш сред пепелища на гол хълм, обкръжен от всички страни.

Стигна до края на гората и се шмугна зад един висок бор. Оттук можеше да види повече подробности. Около северния подстъп имаше само двама убити цурани — повечето трупове бяха при портата и пътя, водещ на югозапад, към безопасната им територия.

Забеляза нещо долу до потока. Сред дърветата се издигаше черна купчина. Беше почти покрита от снега. Трябваше му миг, докато окото му се нагоди, но най-сетне разбра какво е: мъртви моредели, няколко десетки. И картината започна да му се изяснява.

Умни кучи синове. Бяха изнесли мъртъвците си, за да объркат всеки, скрили ги бяха. След час-два сигурно щеше да види друга такава купчина сред дърветата. Ако силата им беше голяма, колкото допускаше Тинува, повечето сигурно бяха тръгнали към Лудия Уейни, но останалите вероятно се спотайваха наоколо, наблюдаваха сигурно от другата страна на сечището.

Адски умно. Тогава му хрумна и за друга явна възможност.

„Ако ние и цураните се биехме тук — разсъди Денис, — най-вероятно и двете страни в момента щяха да пратят за подкрепление. Щяха да стигнат до поляната и да спрат, също като нас“. Дали точно в този момент други очи, цурански очи, не оглеждаха форта и враговете също не се чудеха какво да предприемат? Любопитството обаче най-вероятно щеше да ги тласне да излязат. Щом излезеха на открито, капанът щеше да щракне. Денис разбра с хладна увереност, че моределите, тръгнали по пътя за Лудия Уейни, не са сила, предприемаща нов набег, нито пък бягаха. Бяха наковалнята, изчакваща капанът да щракне, и бягащите от него щяха да се натъкнат на тях. Сигурно се криеха на не повече от няколкостотин разтега оттук, не повече от четвърт миля. И повече от всичко друго беше сигурно, разбра Денис, че в момента го наблюдават съгледвачи моредел. Ако не бяха видели Грегъри и Тинува, можеха да помислят, че е разузнавач, който скоро ще се върне по пътя, по който бе дошъл, за да докладва какво е видял на командира си; щяха да изчакат кралските войници да се появят с цялата си сила и тогава да щракнат капана си. Сега какво?

Заклещваме в чувал онези, които гласят капана от другата страна на сечището, тръгваме след по-малката група в засада зад мен, или се разкарваме веднага оттук?

Юрген винаги му беше казвал: „Бъди предпазлив, когато си имаш работа с тяхната раса“. Старият му приятел щеше да го убеждава веднага да се разкара оттук. Щом моредели бяха помели Брендан и цураните, значи несъмнено бяха достатъчно, за да унищожат до крак малкия отряд на Денис. Ако моределският съгледвач, който със сигурност го наблюдаваше, знаеше, че недалече оттук по пътеката чакат шейсетина премръзнали гладни войници на Кралството, щеше да докладва веднага.

Денис разбра какво трябва да направи.

Измъква се оттук, заобикаля и предупреждава кралските сили, които може би се приближаваха от юг. Знаеше, че ще трябва да стане, да огледа наоколо уж доволен, че не забелязва опасност, и бързо да се върне при чакащия го командир. Нека моредел си помислят, че е самотен съгледвач. Той нямаше да се върне по този път, нито която и да било кралска част, стига да успееше да ги пресрещне. Нека Тъмните братя и цураните се побиеха малко помежду си. Моределите нямаше да се задържат в човешко укрепление, а ако цураните успееха да ги прогонят, херцог Брукал, граф Вандрос Ламътски и барон Мойет можеха да решат как да ги изтласкат оттук и от Уейни през пролетта.

Денис и съгледвачите му си имаха сигнали, предвидени за подобни ситуации. Щеше да смъкне наметалото си и да го тръсне, уж за да го изцеди от водата. Това щеше да извести Тинува и Грегъри, че е под наблюдение и че трябва да се оттеглят незабелязано. Вече се канеше да се изправи и да направи точно това, когато видя противника. При югоизточния край на сечището от дърветата излезе цуранин, лесно различим в яркосинята си броня.

Денис се ухили. Адски глупаво, но типично за тях. Да покажат дръзката си храброст. В ума на Денис моментално се оформи нов план. Освен една-две от най-добрите им части, цураните бяха непохватни глупаци в гората в сравнение с неговите Мародери. Моределите трябваше да знаят, че тук има още цурански части. Всъщност това намаляваше вероятността да знаят, че неговата част е наблизо. Капанът беше устроен за цураните. „Нека да се избият помежду си, докато се измъкваме, или с малко късмет цураните толкова ще отслабят моределите, че бихме могли дори да довършим и двете страни и да си върнем форта. Всъщност това май започва да става забавно“, помисли си той с вълча усмивка… и тъкмо в този момент чу изпращялата клонка.

— Това е капан! — изсъска командир Асаяга и посочи димящите руини на бастиона.

Сугама не отвърна нищо, но Асаяга и сам можеше да се досети какво мисли и какво се кани да предприеме първият му помощник-командир.

Нощният поход беше образец на глупост и прахосничество. Два часа бърз преход през деня щяха да ги доведат до същата позиция, но вместо това трябваше да изтърпят ужасно студената нощ. Хората му бяха изтощени, трепереха от проклетия студ, а извратените богове на този свят сипеха от небесата порой и сняг.

И сега — този проклет погром. Беше очевидно, че командир Хагамака от Гинеисите бе предприел атака, без да изчака подкрепленията, които водеше Асаяга. Мисълта, че съюзникът на Минванаби е паднал толкова отчаяно, толкова открито, можеше и да достави на Асаяга известно задоволство, ако не беше гледката на толкова мъртви войници на Империята, изклани в една безплодна битка. Поредното прахосничество на добри мъже. Но защо беше все пак тази спешна заповед за нощен марш, и то през опасна територия, щом Хагамака не бе искал да изчака?

Отначало заподозря, че Хагамака е искал да го унизи, да поиска подкрепленията, да започне атаката без тях и след това да го обвини, че не е успял да пристигне навреме.

Но след като огледа касапницата на бойното поле, се зачуди: беше явно, че щурмът се е превърнал в бягство, грамада от почти двайсетина убити беше струпана на няма и стотина крачки на откритото, пътеката от трупове минаваше чак до укреплението.

Никой гарнизон с петдесетина войници на Кралството нямаше да може да направи това. Дали нямаше още, скрити в разрушения форт, или някоя сила, изчакваща в гората, беше отрязала Хагамака? Но тогава защо укреплението беше пусто?

Кралството го смяташе за ключова брънка във веригата им, която пазеше северния им фронт. От източния бряг на Небесното езеро покрай най-северния връх на планините Сиви кули само веригите от дървени укрепления пречеха на цураните да ударят на изток, а после на юг в Тир-Сог и другите кралски градове на Ябон. По-рано тази година силите на Империята бяха завзели форта „Лудия Уейни“ на северозапад. Ако можеха да вземат и Брендан, щяха да контролират достатъчно от района, за да предприемат нахлуване в Ябон през пролетта. С второ нахлуване, което да притисне Свободните градове на югозапад, до една година Кралството щеше да загуби Ябон. Кралството знаеше това и съответно отчаяно укрепваше тези малки крепости с войска и продоволствие. Ако бяха унищожили Хагамака, в този момент трябваше да вдигат барикада зад разбитата порта, да поправят стената и… да плячкосват труповете. Щяха вече да са разпратили вестоносци на юг за нови подкрепления.

Асаяга поклати глава. Не. Тук нещо ужасно не беше наред. Погледна към Сугама, но знаеше, че няма да получи от него мъдър съвет. В края на краищата той беше от рода Тондора и бе зачислен към силите на Асаяга уж за да се обучи в присъединяването на Тондора към войската на Главнокомандващия идущата пролет. Да накараш младши офицер да се обучава със сили на съюзник беше необичайна, макар и не безпрецедентна ситуация, но всички знаеха, че това е просто шарада. Тондора — макар публично да бяха „политически неутрални“ във Великия съвет — бяха от клана Шоншони и клиент на Минванаби, тъй че правеха всичко по заповед на Минванаби.

Въпреки че Сугама уж беше помощник-командващ, родословието и рангът му в имперския двор у дома щяха да го поставят много над Асаяга, стига да имаше надежда да осъществи амбицията си — и да го поиска. Тъй че можеше да има само една причина да изпълнява ролята на подчинен: да следи Асаяга отблизо. Асаяга беше от Кодеко, дребен дом, но от клана на Канацаваи, а Шинцаваи най-вероятно бяха следващите в списъка на противниците, които Минванаби искаха да съкрушат. Минванаби бяха твърде умни, за да се противопоставят открито на дома Кеда, най-влиятелния род от клана Канацаваи и една от Петте Велики фамилии в Империята. Но Шинцаваи, макар да бяха стара и почетна фамилия, с радващ се на високо уважение владетел в Камацу, внезапно се бяха отдръпнали от войната с други фамилии в партията Синьото колело, което беше създало големи спънки на Главнокомандващия. Ходът всъщност бе подпомогнал каузата на Минванаби, но също така бе направил Шинцаваи политическа сила, с която трябваше да се съобразяват. А Минванаби никога не пренебрегваха такива потенциални противници. С дискредитирането на клана Канацаваи Минванаби щяха да отслабят Кеда и техните съюзници. Поредният заговор в Голямата игра.

За да бъде предотвратена тази възможност, на Асаяга от дома Кодеко бе заповядано да остане във войната — от водачите на клана. Привидно от партията на Жълтия цвят — все още в съюз с Главнокомандващия, — Асаяга беше логичният избор, който трябваше да бъде оставен на заден фон, за да държи под око Минванаби. Все някой трябваше да поеме — тази роля, тъй като заговорите и коварствата им бяха безкрайни.

Асаяга помнеше отвращението, което бе изпитал, когато до него стигна вестта за загубата на владетеля Сезу от Акома; макар и от клана на Хадама, владетелят Сезу все пак беше почтен човек, заслужил почит и уважение. Смъртта му бе резултат от манипулация на помощник-командира от Минванаби, който беше направил така, че подкрепленията му да „пристигнат със закъснение“ и да не могат да спасят Сезу и неговия син Ланакота. Сега за пастир на техния дом беше останала само Мара, неговата дъщеря, макар че според слуховете, които стигаха до него, тя, изглежда, се справяше добре.

Асаяга не споделяше безпокойството си с други. Това „закъснение“ намирисваше на същия вид машинации като онази измяна спрямо Сезу в първата година на войната и това го тревожеше. Да воюваш срещу войниците на Кралството беше едно и дори да се изправиш срещу Горските демони, наричани от противника Тъмните братя, беше само въпрос на воински умения. Но предателствата на Голямата игра, явно достигащи през разлома от родния свят до тази далечна ледена граница… на този враг бе невъзможно да се противопоставиш пряко. А и дори в родината си Асаяга никога не беше харесвал политиката. В това отношение беше точно като баща си и това бе най-главната причина Кодеко да остане дребен дом в клана Канацаваи.

Погледът му се спря на старшия му щурмови командир Тасему, истинския помощник-командир, ветеран от самото начало на войната. Едноокият боец кимна, разбрал, че трябва да поговорят насаме, и му даде знак да се отдръпнат.

Сугама забеляза разменените между тях жестове и се окашля.

— Трябва да разберем какво е станало тук, командире. Може би двете страни са се унищожили взаимно. Можем да заемем форта и да го държим, ще си спечелим слава. Помислете какво ще се каже, ако това укрепление наистина е изоставено, а ние просто избягаме. Ако пропуснем тази възможност, цялата армия ще научи за позора ни.

„И ти със сигурност ще го разгласиш“, помисли си Асаяга. Впрочем дори само с тази фраза Сугама бе укрепил позицията си. Бележката беше поднесена като приятелски съвет и ако той я пренебрегнеше, щеше да се приеме, че Сугама е бил прав, и това щеше да му донесе още една точка в Играта. Вече бе невъзможно да се оттеглят, без първо да изпрати някого до укреплението и с това да разкрие присъствието си.

Асаяга изруга наум. Обърна се към Тасему и той му отвърна с невъзмутим поглед.

— Вие какво мислите, щурмови командир?

Самият факт, че командирът попита за мнение щурмовия, явно стъписа Сугама. Но към който и клан да принадлежеше, крайно време беше да остави зад гърба си железните цурански порядки, ако щеше да се бори с командир Асаяга. В тази война на един чужд свят човек не можеше да оцелее дълго, ако се придържа към формалности и обичаи.

— Трета сила го е направила — заяви Тасему.

— Кой?

Асаяга вече знаеше отговора. Идеята почти се беше оформила в ума му няколко минути след като се бе промъкнал до края на сечището.

— Горските демони.

— Демони? Митични същества! Невъзможно! — възкликна Сугама.

— Те са смъртни — обясни Асаяга. — Но тукашните отначало са ги наричали „демони“, защото е много трудно да ги доближиш. Носят се между дърветата като мъгла и могат да те нападнат ненадейно. Кралството ги нарича Тъмното братство. Смятаме, че са родствени с така наречените елфи.

— И наистина се бият като демони, когато поискат — добави Тасему. — Много са… трудни.

Хората на Асаяга потръпваха само при споменаването за тях. Бяха странен, неизвестен фактор на този свят. Логиката диктуваше тези същества да се съюзят с Кралството, за да отблъснат чуждия нашественик, както елфите и малките хора, така наречените „джуджета“. Но очевидно не го бяха направили. Често никой не ги виждаше цяла година, а после изведнъж някой патрул изчезваше или някой преден пост биваше унищожен. А щом се разбереше, че Кралството не е намесено в това, единственият възможен извод бе, че е дело на Тъмните братя. Този трети играч притесняваше всеки командир на север, защото действията на „горските демони“ бяха непредсказуеми.

Но не непредсказуемостта им тревожеше бойците му. Все пак те бяха войници и очакваха да загинат, ако се наложи. Това бе мястото им в реда на нещата. Да, войната срещу Кралството, особено тук, на север, беше смъртоносна, боевете бяха жестоки. Често не оставаше време да се погрижат за ранените и те получаваха доблестна смърт от приятелски нож, за да не попаднат в плен и да опозорят домовете си, като станат роби или още по-лошото — да ги обесят като престъпници или провинили се роби.

Но войниците на Кралството поне бяха човешки същества. Воюваха с доблест, с която тукашните варвари бяха изненадали Асаяга в началото. При обсадата на Крудий, водена от Камацу от Шинцаваи, негов братовчед, имаше негласен договор. Двете страни на няколко пъти тихо и кротко бяха прибрали мъртъвците си от бойното поле, бяха ги изгорили на почетните клади, след което се връщаха в редиците си, за да подновят боевете на следващия ден. Обсадата беше приключила с оттеглянето на силите на партията Синьото колело.

Но тази обсада все пак беше научила Асаяга какво да очаква от кралските войници. Боевете с Тъмните братя обаче съвсем не изглеждаха така. Неведнъж той се беше натъквал на трупове, цурански, както и на хора от Кралството, накълцани най-ужасно: обезобразяването им явно беше правено, докато жертвата все още е била жива. Дори вече мъртвите разчленяваха: уши, отрязани за трофеи, струпани на камара глави. Като че ли просто обичаха да убиват човешки същества, правеха го просто за удоволствие. А и човек почти не можеше да ги види, преди да връхлетят. Сред бойците се бе появило суеверие, че ако загинат тук, на Мидкемия, и им бъдат отдадени траурни почести, духовете им по някакъв начин ще се върнат в родния свят на Келеуан. Но макар за това да не се говореше, хората започваха да вярват, че ако Горските демони насекат мъртвите и ги оставят на хранещите се с плът твари, то духовете на загиналите цурани ще блуждаят до края на времето, по тази студена и чужда земя. Никой жрец от никой орден не можеше да надвие това убеждение. Асаяга, като всеки друг командир, знаеше, че това суеверие дава допълнително предимство на Тъмните братя.

Погледна отново Сугама с надеждата, че думите на Тасему са го разколебали.

— Да ида ли да завзема форта, командире? — попита Сугама с такова равнодушие, все едно изобщо не беше чул думите на Тасему.

„Иди, ако щеш, при дяволите в пъкъла“, канеше се да му изръмжи Асаяга, но се овладя. Нов капан. За миг му хрумна да заповяда оттегляне, да задържи за малко Сугама и да му пререже гърлото, та да млъкне завинаги.

Знаеше, че бойците му изобщо няма да питат какво е станало със Сугама, щом ги настигнеше, но в базовия лагер имаше и други, не от дома Кодеко, и почти със сигурност щяха да видят предателство в тази единствена жертва.

Да пусне Сугама? По дяволите. Ако наистина се окажеше, че е било взаимно избиване или че кралската част е изоставила укреплението, колкото и невероятно да беше, то позорът, че е допуснал Сугама да го завземе сам, щеше да е непоносим. Щяха, освен това, да решат че е страхливец, като е заповядал друг да поеме риска, вместо да даде доблестен пример, като го направи сам.

Още по-изнервящото беше, че Сугама продължаваше да диктува правилата, по които се играеше тази игра.

Погледна отново Тасему, но нямаше какво да си кажат. От осемдесетте мъже в частта повечето бяха новобранци, почти момчета, призовани на служба заради кръвната си връзка с дома Кодеко. Щяха да се подчинят безпрекословно, но още нямаха опит. Можеше да разчита на старото си ядро от двайсетина ветерани начело с Тасему, мъже опитни в тази война. Щурмовият кимна и даде сигнал с ръка. Вашеми и Тарку, най-старшият патрулен водач и най-ловкият редови ветеран, се надигнаха и затичаха ниско приведени назад по залегналата колона, за да приведат бойците в готовност.

Асаяга изгледа Сугама смразяващо.

— Остани тук.

Пое си дълбоко дъх, надигна се и пристъпи между дърветата на откритото. Закрачи все едно, че е излязъл на сутрешна разходка по пътя край семейното имение, а не настъпва сам и съвсем открит към изоставените димящи развалини. Подминаваше купчините тела и щом ги доближеше, сърцето му се свиваше. Повечето бяха убити със стрели, но някой ги беше изтръгнал и прибрал, за да скрие кои са нападателите. Начинът обаче, по който бяха издъхнали някои, говореше съвсем красноречиво. Не един от войниците първо беше получил рана. Но ако бяха войници на Кралството, смъртоносният удар щеше да е нанесен професионално и с уважение към достоен противник. Воинът и от двете страни щеше да остави на обречения миг за последна молитва, а сетне — да пререже гърлото му бързо и чисто. Той самият го беше правил неведнъж както с кралски войници, ранени твърде тежко, за да бъдат върнати в родния свят като роби, така и с някои от своите, които бе принуден да остави на бойното поле.

Мъртвите тук бяха убити с особена жестокост. Няколко бяха обезглавени. Той се спря за миг и погледна едно от лицата. Познаваше го бегло — офицер, с когото се бяха срещали няколко пъти в базовия лагер. Беше жестоко осакатен и предсмъртната агония, замръзнала на лицето му ясно говореше, че е бил изтезаван жив.

Асаяга преглътна и продължи напред. Укреплението беше само на стотина крачки, вече беше лесна мишена за стрелите. Портата беше изкъртена, виждаше се вътрешността на двора — и проснати тела. На шкембето на един от мъртвите бяха накацали врани.

Може би все пак фортът бе изоставен?

И все пак…

Забави крачка. Нещо наистина не беше наред. Враните и гарваните. Не кълвяха. Бяха се спрели и гледаха не към него, а навътре, към нещо, все още невидимо за очите му.

Той спря и ръката му посегна към дръжката на меча.

Почти едновременно станаха две неща. Птиците, стреснати от нещо вътре и невидимо за него, изведнъж заграчиха противно, запляскаха с криле и литнаха, натежали след пира си. А отзад се чу предупредителен вик. Тасему.

— Капан! — изрева Асаяга.

В първите няколко мига помисли да затича към форта, но щом птиците се разлетяха, разбра, че ако в димящите развалини има някой, то той едва ли ще е сам — щяха да са готови да бранят портата и да го засипят със стрели.

Обърна се и затича назад към своите. Тасему стоеше на откритото с вдигнати ръце и сочеше назад към пътеката, от която току-що беше излязъл.

— Зад нас са! Горските демони идат!

Асаяга спря по средата между развалините и края на сечището. „Проклети да са! Влязохме им точно както го искаха“. Беше ясно какво ще стане. Сугама вече заповядваше на бойците да превземат форта и да се прикрият там.

„Не! Те искат точно това! Ще блокират портата. Ще ни привлекат на открито и ще ни избият със стрели“.

Трябваше да помисли, и то бързо. Погледна през рамо към опожарения форт. Гарваните и враните пляскаха с криле над него. Убежището изглеждаше мамещо. Твърде мамещо.

Войниците му вече излизаха на открито, тичаха с все сили, със Сугама начело. И в следващия миг един от бойците, току-що измъкнал се от дърветата, падна и от гърлото му, пронизано от стрела, бликна кръв.

Сугама дотича до него и изрева в паника:

— Стотици са!

Въпреки целия хаос Асаяга не можа да скрие усмивката си. Можеха да загинат всички в следващите няколко минути, но беше хубаво да види как Сугама за първи път вкусва суровата реалност на този свят.

Извади меча и го размаха над главата си, в сигнал за щурм. Когато мъжете добягаха на по-малко от десет разтега, той посочи с оръжието към северозападния край на сечището и викна:

— Не към форта! Капан! След мен!

Сугама спря за миг объркано, но една стрела профуча покрай главата му и той се обърна и тръгна след Асаяга.

Командирът затича. Едва беше изминал десетина крачки, когато чу отекналия от горите на юг сигнал на рог. Отвърна му друг, от укреплението!

Портата вече не се виждаше, а западната стена на укреплението или каквото бе останало от нея вече се падаше вдясно, на стотина крачки, Той поведе колоната си право нагоре през сечището, като се мъчеше да я задържи на еднакво разстояние между форта и дърветата. Край ухото му изсвистя стрела и се заби напред в снега отляво. Без да спира да тича, той хвърли поглед към форта. По стената се бяха изправили тъмни фигури с вдигнати лъкове. Горските демони. Никога досега не беше виждал толкова много от тях и толкова отблизо. Преди винаги ги зърваха съвсем бегло, като смътни, кошмарни привидения, мяркащи се между дърветата.

Асаяга беше разузнавал няколко пъти това място през последната година и познаваше добре разположението му. В северозападния край на сечището започваше пътека, която водеше до форта, завзет от неговата част пролетта. Беше на четири левги оттук.

Най-вероятно пътеката щеше да се пази, но можеше да се опита. На изток бе територията на Кралството и непроходима блатиста земя в протежение на няколко левги — смъртоносен капан. Право на север се отиваше към владенията на Горските демони, каменисти пътечки на дивеч през високи проходи, също смъртоносен капан.

Продължи към пътеката, която можеше или да се окаже капан, или пътят към спасението, и тогава видя как някой залитна пред него, как се хвана за гърдите и кръвта бликна между плешките му.

Стъписан за миг, Асаяга спря. Умиращият го погледна с празни очи и рухна в снега.

Той постоя за миг — не знаеше какво да предприеме. Погледна наляво към дърветата. Може би щеше да е по-добре през тях, отколкото по пътеката, защото явно някой я прикриваше.

Затича отново и хората му го последваха. След няколко мига вече се приближаваха до края на сечището — и изведнъж откъм леса се изсипа дъжд от стрели и няколко от бойците му паднаха.

Той вдигна меча над главата си и поведе в атака към дърветата. Молеше се дано успее да отнесе със себе си поне един от враговете.

Денис Хартрафт се взря в окото на стрелеца, спрял на петдесетина крачки от него. Тъмният елф беше изпънал лъка си докрай. Забележителното обаче бе в това, че моределът беше настъпил и счупил замръзнала клонка, когато бе пристъпил иззад дървото, за да стреля — трябваше да е сравнително млад, за да направи такава глупава грешка.

Беше изтекла най-много секунда, откакто Денис чу пукота й.

Времето се изкриви и затече бавно. Той видя как се отпускат пръстите, за да пуснат изпънатата тетива, отблъсна се рязко от дървото, без да откъсва очи от моредела, видя как потрепери въздухът зад пуснатата тетива, чу звъна на полетялата стрела и шепота на перата, когато почти забърса лицето му.

Падна на земята, превъртя се през пътеката и гърбът му се натресе в някакъв камък. Изтекоха две-три секунди. Вече се беше изправил и видя как елфът отмята наметалото си, за да бръкне в колчана.

Инстинктът го тласна напред. С един скок прехвърли тясното поточе, скочи тежко на заледения, бряг и затича приведен нагоре, като посягаше за камата на колана си. Моределът вече беше извадил стрелата от колчана и я наместваше на тетивата.

Денис затича с все сила, хлъзна се на един заледен камък и падна — едва не изтърва камата, — после се изправи. Тъмният елф вече изпъваше лъка и той разбра, че няма да му избяга.

Ръката му се изви като змия и хвърли камата отдолу. Тя се превъртя лошо и удари елфа в гърдите с дръжката напред. Но ударът го изненада, той изтърва тетивата и стрелата отхвърча встрани.

Денис скочи рязко напред, докато елфът хвърляше лъка, за да извади своята кама. Присви се и удари моредела в гърдите с дясното си рамо. Болката от старата рана го опари, но чу как противникът му изпъшка, щом изби въздуха от дробовете му.

Двамата паднаха и се затъркаляха, вкопчени един в друг. Денис стискаше ръката на моредела, за да му попречи да извади камата. Боричкаха се и се търкаляха по заледената камениста земя. Моределът се опита да извика и Денис затисна устата му с другата си ръка. Моределът го ухапа и той стисна зъби, за да задави собствения си вик.

Търкаляха се, ритаха и дращеха в дива борба кой от двамата да оцелее. За миг видя очите на врага си — толкова странни, като на Тинува, и в същото време изпълнени с гняв и убийствена ярост.

Чу викове, сякаш от много далече, но целият му свят сега бе съсредоточен върху тъмния елф, който се гърчеше като разлютена змия и се мъчеше да се отскубне. Превъртяха се отново, Денис се озова отгоре, лицата им бяха само на половин педя едно от друго. Моределът го удари с чело в лицето, зашемети го и погледът на Денис се замъгли.

Затъркаляха се по склона и паднаха в ледения поток. Денис изтърва ръката на елфа, той се отскубна и успя да измъкне камата. Ръката му се вдигна за фаталния удар. И в този миг той целият потрепери и се извъртя. Една стрела го беше пронизала. От гърба му изригна пенеста кръв.

Съществото изхъхри, скочи и побягна, въпреки че кръвта му изтичаше. Денис вдиша задъхано, завъртя се и видя горе на пътеката Тинува — вече беше извадил втора стрела, но задържа изстрела, щом Тъмният брат се олюля към сечището.

Тинува отпусна лъка, погледна Денис и изсъска:

— Ставай! Да бягаме!

Денис се изправи и закуцука нагоре по склона към Тинува.

— В капан сме!

Щом излезе на пътеката, зърна издъхващия моредел, а пред него — колоната цурани. До преди малко беше само един, а сега бяха поне стотина. Явно борбата му с моредела се беше проточила доста дълго.

Твърде много неща ставаха, и твърде бързо. Той залитна и се помъчи да си поеме дъх. Тинува го сграбчи за рамото и го избута — встрани от пътеката.

— Мрежата на моредел е широка. Изчакват нагоре по пътеката, на двеста разтега оттук. Готвят засада. Не знаеха, че сме тук онзи одеве беше един от фланговите им съгледвачи. До няколко минути ще ни намерят по дирите в снега. Грегъри ме прати назад да ти кажа.

В същия миг Денис видя как цураните отбиват от пътеката и тръгват натам, където се криеха хората му. Ходът предизвика реакция: откъм гората изсвистя дъжд от стрели.

„Проклятие! Вече сме разкрити!“

Затича нагоре по склона, Тинува тичаше до него. Взе за секунди разстоянието, което преди малко беше преодолял за няколко минути. Зърна Алвин Бари и десетина от хората си, бяха се надигнали между канарите и обстрелваха цураните. Няколко от цураните бяха извадили късите си арбалети и залегнали зад пъновете на сечището, отвръщаха на стрелбата.

Заехтяха рогове. От всички страни заизлизаха фигури в тъмни наметала, стотина или повече, и затичаха към тях; други се изливаха от развалините на форта. От юг прииждаха още. Хаос. Трябваше да помисли, но беше все още зашеметен от удара на моредела. Погледна отгоре към цураните и видя как един от тях, на по-малко от стотина стъпки от него, напада, вдигнал високо меча над главата си. Имаше нещо смътно познато в него — враг, с когото вече се беше срещал.

— Спри боя!

Гръмливият вик отекна сред дърветата. Беше Грегъри, тичаше с все сила през гората. Скочи на един камък и вдигна високо ръце, за да го видят и цураните на сечището.

— Спрете боя! Тъмните братя ни обкръжават! — изрева Грегъри. — Ще си уредим споровете по-късно! — Добави още нещо и Денис разбра, че е на речта на цураните. — Ако се бием едни с други, загиваме! Няма доблест в това да се лишим от живота си!

Цуранският воин, който водеше атаката, забави и спря. Грегъри добави още нещо и посочи назад през сечището.

— Ония, които наричаме Тъмното братство, връхлитат с голяма сила.

Водачът на цураните се обърна и погледна.

„Аз командвам“, напомни си Денис и за миг усети гняв от това, че Грегъри отново престъпва границите и че отново е прав. „Ако се бием с цураните, загиваме всички“. Насочи гнева към себе си. „Трябваше да го схвана веднага. Грегъри го разбра. Юрген също щеше да го разбере“.

Завъртя се, за да прецени звуковете и разстоянията, без да се интересува повече от цураните. Видя как от водещата на юг пътека се появи колона от воини на коне, един беше вдигнал знаме — бяха отстъпници на служба на своите господари моредел. Усети как стомахът му се сви. Моредел наемаха конница само при настъпления, иначе човешки същества не им трябваха.

Около знаменосеца се изсипаха и десетина троли, като псета, готови да ги развържат, за да се нахвърлят върху плячката. Още бойци — пешаци — се изсипваха от гората оттатък сечището.

„Там е главната сила“.

Отзад, на запад и северозапад, проехтяха рогове. Блокиращата сила на пътеката се разпръсваше, за да затвори мрежата. „Ако ни забавят и няколко минути, конниците и безмилостните същества с тях ще се приближат и ще ни избият“.

Беше ясно, че очакваха да се обърнат и да продължат по пътеката, където щяха да са обречени.

На север — нищо, само няколко поста. Нагло от тяхна страна: натам беше тяхната територия и я бяха оставили непокрита.

Значи на север. Това беше единственият изход!

Погледна отново към сечището. Цураните вече го бяха напуснали, движеха се бързо на север. Виждаше само гърбовете на оттеглящите се.

„Проклети да са. Трябваше уж те да отклонят заплахата, а сега се падна на нас!“

Ядосан на себе си, Денис вдигна високо ръка, завъртя я в кръг, пусна я рязко и затича, бойците му хукнаха след него.

Тичаше към пътеката, водеща към Лудия Уейни, и се молеше дано цураните да са тръгнали по нея и да са се напъхали в капана на моредел.

Стигна до пътеката и скочи долу без колебание. След няколко секунди хората му вече се плъзгаха по склона при него.

Погледна надолу. Никакви следи от цураните.

Проклятие! Бяха се измъкнали по някой друг път.

Един от мъжете до него, Берагорн, стар ветеран, изведнъж изпъшка и се преви, стиснал корема си, пронизан от стрела с черни пера.

Видя ги да идват от мъглата — петима-шестима моредели. Други се заизсипваха между дърветата от двете страни на пътеката. Той се присви инстинктивно и една стрела изсвири над главата му. Още мъже се спускаха на пътеката, готови да побегнат.

„Не. Конниците от сечището ще ни догонят за минута“.

— Алвин! Прикривай ни! После през потока! — извика Денис. — Останалите след мен на север!

Поколеба се за миг, като видя падналия на колене Берагорн. Посегна за камата си, за да изпълни приятелския си дълг, за да не попадне другарят му жив в ръцете на моредел.

Проклятие, беше я изгубил!

Берагорн беше отпуснал гръб на скалата и го гледаше умоляващо. Денис си пое дъх, стисна забитата в корема му стрела, измъкна я с един удар я заби в сърцето на другаря си.

Денис прескочи потока и затича нагоре по склона към мястото, където беше убил съгледвача.

Този път се задържа. Обърна се и погледна назад.

Краят на колоната вече прекосяваше пътеката.

Алвин го беше чул — няколко души бяха останали с него и стрелите им забавиха атаката на тъмните елфи. Но и двама от бойците му паднаха при ответния залп. Денис видя как Тинува прескочи потока и се обърна с изпънат лък. Пусна тетивата и стрелата изсвистя и свали един от конете в началото на пътеката — ездачът изхвърча от седлото. Грегъри профуча покрай него през дърветата.

— След Грегъри! — изрева Денис и посочи.

Изчака още няколко секунди, сграбчи за рамото един от мъжете, който беше започнал да се хлъзга надолу, и го издърпа. Оказа се жрецът. Бутна го напред и му изрева да бяга. Канеше се да извика на Алвин да се оттегля, но сержантът си знаеше работата — хората му вече газеха през потока. Стрелци от двете страни на Денис ги прикриха и убиха двама моредели, които се опитаха да ги последват. Тинува профуча покрай него — ясен сигнал, че е крайно време да се оттеглят. На пътя вече имаше ездачи. В сечището се изсипваха стотици врагове. А другите врагове, цураните? Не му беше времето да мисли за това. Време беше да бяга.

Кръвожадните викове на моредел отекваха отвсякъде.

Ловът продължаваше.

Глава 3Моредел

Асаяга вдиша задъхано.

— Бързо, не спирай, по-бързо…

Думите бяха като заклинание, като молитва, заглушаваща собствената му болка.

Един от хората му беше рухнал в разкаляния сняг и Асаяга забави крачка. Щурмови командир Тасему стоеше над падналия и се мъчеше да го изправи.

— Ставай! — изръмжа Асаяга и удари падналия воин в гърба с дръжката на меча си.

Воинът вдигна глава. Беше Сугама.

— Проклет да си. Ти си офицер! — изсъска му Асаяга, за да не могат да го чуят останалите. — Значи се дръж като офицер. Трябваше да тичаш напред със съгледвачите! — Колкото и да презираше псето от Тондора, не можеше да унизи авторитета му пред бойците. Не за първи път Асаяга проклинаше тази война, в която пращаха офицери не от неговия дом да служат с неговите хора.

Сугама се изправи и залитна напред. Тасему изгледа Асаяга и поклати глава. Асаяга не отвърна.

Погледна през рамо. Отрядът му се беше разтеглил по пътеката. Мнозина сигурно бяха видели унизяването на офицер от друг дом. Разбира се, нямаше да кажат нищо — поведението на командира им явно показваше, че трябва да го забравят. Но все пак щяха да мислят за случая, някой можеше тихо да спомене за това на пост или край лагерния огън на другите, които не го бяха видели. И много от хората му щяха да се замислят над едно: че онзи, на когото се очаква да се подчиняват безпрекословно, е слаб мъж, че са го изпратили на фронта по причини, нямащи нищо общо с воинските му качества. Че е или човек, действащ като шпионин за Минванаби, или некадърник, изпратен от по-висшестоящ в клана му, за да бъде убит и да му спести неприятности, или и двете. Това можеше да ги накара да се поколебаят в критични моменти, а Асаяга знаеше, че колебанието може да доведе до смъртта на други.

Ех, да беше останал поне още един жив офицер от Кодеко! Само един син на Кодеко беше останал на родния свят и ако Асаяга загинеше, мантията на водач на клана щеше да се падне на по-малкия му брат Такумбе, ала последният син на рода никога нямаше да бъде изпратен тук. За пореден път прокле жестоката съдба, оставила дома му без нито един опитен офицер подръка, и машинациите на Минванаби, поставили този глупак за негова, дясна ръка. Ако преживееха този кошмар, щеше да повиши Тасему в силов командир, макар талантът му да беше по-пригоден за сегашната му длъжност. Щеше да върне Сугама в семейството му и да се оправя със своя позор. Бездруго едва ли можеше да стане повече враг на дома Тондора, отколкото вече беше. „Могат да ме убият само веднъж“, помисли си с фатализъм Асаяга и отново огледа бойците си.

Махна на Сугама да тръгне пред него и продължи нагоре. Гледаше в гърба крачещия пред него мъж и си мислеше сухо: „Ако падна, Тасему ще трябва да получава заповеди от Сугама. Още една причина да не се давам скоро“.

Бурята бе позатихнала и щом тесният път зави, той видя тесен процеп между хребетите отпред. Планинските ридове от двете страни на прохода бяха загърнати в сивите пелени на снегоносните облаци.

Спря за миг и се загледа нагоре. Никога не бе стигал толкова далече на север, тази планинска верига бе като някакъв далечен декор за неговата война.

Хакакса, предният му съгледвач, се беше смъкнал на колене, Сугама бе клекнал до него. Щом Асаяга се приближи, Хакакса вдигна глава.

— Превалът е още малко напред.

— Ха, превалът! — изсумтя Тасему. — При прохода ще имат нещо.

Асаяга кимна. Отново погледна назад. Хората му се тътреха, упорито стиснали зъби.

— Пет минути почивка — нареди Асаяга. — Отивам да огледам напред.

Тасему килна глава и го изгледа със здравото си око.

— Не. Ние със Сугама.

Погледна го отново с надежда, но Асаяга го пренебрегна. Не. Нож в гърба нямаше да има.

— Аз и Сугама — каза тихо Асаяга и продължи напред. Чуваше зад себе си тежкото дишане на мъчещия се да не изостане Сугама.

Снежната виелица от север ги биеше в лицата. Той чуваше стенещия в кривите дървета от двете страни на прохода вятър.

Вдигна ръка на Сугама да спре, обърна се и докосна с пръсти носа си. Ноздрите му се разшириха. Сугама се закова на място, погледна го с любопитство, после разбра какво му показва, подуши въздуха и се ококори.

„Добре. Нека се научи, че тук трябва да използва всичките си сетива.“

Асаяга отби от пътя и тръгна предпазливо напред. Пътят зави и сърцето му замръзна. Сугама се промъкна до него и от устата му се изтръгна отчаяна въздишка.

Асаяга се взря напрегнато в стената отпред. Проходът през планинското било минаваше през процеп, скалните стени бяха почти отвесни на над сто стъпки височина от двете страни. Проходът бе преграден с каменна стена, висока десет стъпки, с груба дървена порта в центъра. Зад стената се виждаше проход, вероятно на гарнизонна постройка. Той въздъхна наум, щом си помисли за удобствата, които сигурно се криеха вътре.

Не виждаше никого, но димът, виещ се от покрива, издаваше всичко. Толкова далече на север гарнизонът трябваше да е на моредел.

— Можем ли да го заобиколим? — попита шепнешком Сугама.

Асаяга поклати глава.

— Няма да ни стигне времето. Не знаем колко близо са преследвачите ни — кралските войници може и да са ни спечелили време, но не знаем колко. Ако се опитаме да прехвърлим планината без път, моределите ще ни унищожат. Ще минат през прохода, ще ни пресрещнат…

— Но ако нападнем и онези след нас, от Кралството или моредел, ни настигнат, също сме обречени.

Асаяга се усмихна насила.

— Взимаме укреплението и го държим. После оставяме кучите синове от Кралството да седят отвън, докато Тъмните братя се изкачат дотук и ги избият. С четиридесет добри бойци мога да го държа срещу триста или четиристотин. А освен това вътре е топло — добави той. — Трябва ни отдих, топла храна и място, където да се подсушим.

Думите му заглъхнаха, щом зърна някакво движение по стената. Часови, с наметало, заметнато над главата, надникна за миг от зъберите. Асаяга усети, че часовият гледа право към него, и замръзна. Накрая главата се скри.

Асаяга тръгна надолу по пътеката, Сугама вървеше след него.

— Защо ме удари там, отзад — изсъска Сугама. Едва дишаше. Асаяга забави крачка, докато се изравнят, и го изгледа сурово.

— Ако държиш на дуел точно сега, моментът е адски неподходящ. Не му е сега времето за цуранска чест. Нито за Голямата игра, жалко пале на Минванаби. Сега е време само за оцеляване. Ако умрем, няма да мога да се върна у дома и да видя по-малкия си брат пораснал, а ти няма да можеш да служиш на господарите си. Мъртъв, никой от двама ни няма да може да служи. Разбираш ли?

Ядът на Сугама бавно затихна и той се огледа. Като че ли едва сега осъзна колко чужд е този свят, колко далече са от дома и колко дребнави изглеждат в този момент неща като фамилна чест и политика. Асаяга знаеше също така, че Сугама никога в живота си не е преживявал такъв студ.

— През нощта ще стане още по-студено. Толкова студено, че ако заспиш, ще умреш.

Сугама най-сетне кимна.

— Добре — продължи Асаяга. — Трябва ми помощта ти, за да поведем хората. Ако искаме да оцелеем, никой не може да оспорва заповедите ми. Който се поколебае, който погледне към мен или Тасему, за да разбере дали трябва да се подчини на теб, може да причини смъртта на всички ни. Искам да ме следваш във всичко това, все едно че съм Господарят на твоя дом. Ако оцелеем и се върнем живи у дома, можем да решим този проблем както пожелаеш. Ще приема публичен дуел или можеш да се върнеш при Минванаби и да ги помолиш да изпратят убиец, който да се справи с мен. Каквото продиктува честта ти. Но ще направя всичко, за да се върнеш у дома без никакви пречки, стига да служиш на хората, които ни се подчиняват сега.

Сугама го погледна в очите, стъписан от суровите му думи.

— Нямаме време — повтори Асаяга. — Ще ми съдействаш ли?

Най-сетне Сугама кимна. Без повече думи, Асаяга му отвърна с отсечено кимване и тръгна обратно по пътя към завоя. Знаеше, че Сугама е шпионин на Минванаби, но също така беше и цурански благородник и нямаше да наруши дадената дума. Нямаше какво да се бои повече от него, докато не се върнеха зад фронтовата линия. Едва тогава щяха да си разчистят сметките.

Един от стрелците се напрегна, но като видя, че се приближават двамата му началници, отпусна лъка в треперещите си ръце. Студът, умората, това, че всички бяха прогизнали до кости, си казваше думата. Трябваше да завземат укреплението, иначе никой от отряда нямаше да преживее тази нощ.

Последните мъже се изкачиха и Асаяга ги погледна питащо.

— Не знам, командире — заговори уморено единият. — Няколко пъти ми се стори, че чух нещо… — Сви рамене. — Трудно е да се разбере при този вятър.

— Близо са — намеси се Тасему.

Асаяга го погледна. Старият щурмови беше вторачил в него здравото си око. „Усетът“ го беше споходил.

Асаяга кимна и ги прикани да се съберат.

— Имам добра новина. — Мъжете го гледаха разтреперани, всички на ръба на изтощението.

— Намерих топло местенце напред по пътя. С огън, суха постеля, много храна, а сигурно и греяно вино, което да върне огъня в стомасите ни.

Неколцина вдигнаха глави. Леки усмивки замениха обичайното сурово цуранско равнодушие.

— Но първо ще трябва да убием обитателите му. Горски демони.

Струпаха се плътно около него, докато им обясняваше какво да правят. Гледаше ги в очите, мъчеше се да прецени силата им, а също така и отчаянието, толкова нужно, за да щурмуват недобре проучената позиция.

Мъжете започнаха да се престрояват, малцината с щитове — в предните редици, стрелците — по фланговете и в тила. Той зае мястото си в центъра на първия ред, както диктуваше традицията.

Не беше нужно да дава команда, просто тръгна напред и малката фаланга се раздвижи с него. Отначало закрачи бавно, за да им остави малко време да си поемат дъх, докато настъпваха по стръмния склон.

Най-после завиха и стената на укреплението се издигна пред тях. Асаяга продължи ходом още няколко секунди — може би стражът гледаше в друга посока. Но докато тази мисъл се оформяше в ума му, отекна пронизителният вой на боен рог.

— Атака!

Затичаха право срещу портата с Асаяга начело. Краката им удряха тежко в кишата. Самотният страж горе вдигна лъка, прицели се и стреля. Асаяга чу как стрелата удари в щита на боеца вдясно от него.

Дървената порта се извиси пред тях и Асаяга се стегна за предстоящия сблъсък. Без да забавя, фалангата се стовари в дървената преграда — плът и броня, действащи като таран.

Беше се надявал, че напречната греда ще е свалена или ще е толкова слаба, че ще се прекърши от напора им. Усети как дървената врата леко поддаде навътре, изпъшка, воините му продължиха напора, краката им скърцаха и се хлъзгаха в замръзналата земя.

Портата удържа.

Войникът до него падна, без дори да извика. Камък, голям колкото човешка глава, беше пръснал черепа му. Асаяга погледна нагоре. Точно над тях имаше няколко моредели — хвърляха камъни, а един се целеше с лък. Полетяха копия.

Натискът на портата се оказа безплоден. Но Асаяга вече не можеше да се оттегли.

— Разпръсни се покрай стената! — изрева той. — Стой плътно до стената. Стрелци! Накарайте ги да се снишат!

Бойците, му се пръснаха. Зърна за миг Тасему, повлякъл един ранен новобранец към стената. Притиснати плътно до камъните, бойците бяха в относителна безопасност — стрелецът отгоре трябваше да се надвеси над бойниците, за да стреля, и тогава неговите стрелци от двете страни на пътя и на двайсетина разтега отзад щяха да го обезвредят.

Асаяга изчака една-две минути — мъчеше се да прецени колко души точно има от другата страна. Ако бяха само десетина, стрелците му щяха да свалят повечето. Още две минути се проточиха бавно.

Още няколко камъка изхвърчаха в дъга над стената, но хората му оставаха плътно притиснати до нея и никой не пострада. Положението беше патово.

— Не можем вечно да останем така. Мисля, че преследвачите ни са близо. Ако съм прав, ще дойдат и ще ни избият тука — обади се Тасему.

Асаяга кимна и изрева:

— По двойки! Всеки втори прескача стената. Готови!

Тасему посегна да прибере меча си.

— Не, аз тръгвам пръв.

— Ще престанеш ли да напираш да те убият? — попита кротко старият воин.

— Това е мой дълг.

— И ако те убият, Сугама поема командването?

Асаяга поклати глава и го погледна твърдо.

— Нямам намерение да загивам. А ако се случи, ти решаваш кой го поема. Хайде, сплитай ръцете.

Тасему изръмжа, но се подчини и се наведе.

— Готов!

Асаяга погледна наляво и надясно покрай стената. Повечето му бойци се бяха събрали на двойки и бяха готови, нямаше време да се изчакват по-мудните.

— Напред!

Вдигна дясното си стъпало в сплетените ръце на Тасему и се хвана за раменете му. Тасему се надигна с пъшкане.

Асаяга се надигна и се хвана за зъберите. Задращи с крака и се изкатери горе. Зърна моредела — с гръб към него: тъкмо пръскаше с брадвата си черепа на войника вдясно от Асаяга.

Асаяга стъпи на стената. Моределът се завъртя — жертвата му рухна — и пусна брадвата. Камата изсвистя в ръката му, изсъска като змия и той скочи към Асаяга. Вкопчиха се един в друг, превъртяха се и паднаха от няколкото стъпки височина на земята.

Ударът остави Асаяга без дъх, но той остана вкопчен в противника си и блокира удара, насочен в очите му, с увитото около ръката си наметало. С лявата си ръка извади късия си меч и го заби право нагоре, в ребрата на моредела. Изправи се, посегна над рамото си с дясната ръка и измъкна дългия меч.

От това, което видя пред себе си, сърцето му се смрази. Поне трийсет моредели бяха останали в резерва, повечето — въоръжени с лъкове и готови да поразят всеки, който се прехвърли през стената. Вдигна над главата си тежкия меч и се понесе с вик срещу враговете.

Кацнал на скалната стръмнина, Денис гледаше касапницата долу.

— Губят — заяви Грегъри.

— Нямаше нужда да ми го казваш — отвърна тихо Денис.

Не можеше да не го възхити безумната идея да се удари по залостената порта с човешки „таран“. Но щурмът се бе провалил и елементът на изненада беше загубен.

Видя как цураните се пръснаха покрай стената, докато от другата страна на прохода гарнизонът моредели се изсипваше от дългите дървени бараки и се строяваше — бяха готови да убият всеки, който се прехвърли през стената.

— Поне трийсет са — прошепна Грегъри.

Денис кимна.

„Проклятие!“

Мястото му беше познато. Баща му бе построил преградата долу, като част от външния фронт към северните тресавища. Моредел явно бяха използвали стената и бяха възстановили портата от другата страна, като бяха вдигнали и стражевите постройки — казармените бараки, построени от баща му, бяха изгорели преди години, още когато Денис беше момче. Тактически позицията не беше особено здрава — всеки, който познаваше района, можеше лесно да я заобиколи по хребета от двете страни, по старите пътеки, използвани често от контрабандистите. Точно заради това баща му я беше изоставил и беше вдигнал малкото укрепление, превърнало се след време в Бастиона на Брендан.

Точно по такъв контрабандистки маршрут беше решил да тръгнат, когато се оказаха само на миля от цураните.

Докато цураните долу се готвеха за щурма, Денис се беше прехвърлил с бойците си източно от прохода по стръмния склон. Виелицата беше задържала гарнизона вътре, точно както се беше надявал, тъй че нямаше патрули, които да ги пресрещнат в засада.

— Виж.

Грегъри сочеше назад, на юг. Трудно се виждаше от облачната пелена, но за миг тя се разнесе и Денис успя да зърне главния път, прекосяващ ниския хребет няколко мили по-назад.

Конници, които се движеха предпазливо, но упорито напред. След миг облаците ги скриха.

Бойците му се изкачваха на хребета. Бяха изтръпнали от умора и прогизнали до кости.

— Надявах се едната страна да избие другата — измърмори Денис. — А след това ние да довършим останалото. Трябва ни онзи подслон долу и портата, иначе с всички ни е свършено.

Грегъри кимна и го изгледа втренчено, без да казва нищо.

— О, проклятие — изсъска Денис и отново погледна надолу. — Това е лудост!

Първият моредел пусна тетивата и стрелата се отплесна от шлема на Асаяга. Той нападна слепешком, с надеждата смъртоносният му удар да отнесе с него поне един от враговете.

И в този момент видя как един моредел залитна напред и как върхът на копие щръква от гърдите му. След него падна друг, после още един.

Пронизителният боен вик надмогна вятъра като вой на вълци, нахвърлили се върху плячката си.

Асаяга погледна нагоре. Кралските войници се спускаха по почти отвесната стена на прохода. Няколко се хлъзнаха по заледения склон и западаха надолу с крясъци. Един се стовари отгоре върху връхлитащия към него моредел и ударът уби на място и двамата. Повечето войници успяваха да се задържат за кривите храсти, израснали по стената на склона, спираха за миг, пускаха се и отново се хлъзгаха, спираха отново и най-сетне скачаха на земята. Първият, който успя да скочи на крака, измъкна двуръчния си меч, нададе убийствен рев и нападна. Моределът пред него се обърна, заотстъпва и замаха с лъка в ръката си, мъчейки се да го използва като щит. Ударът го посече на две.

Водачът на бойците от Кралството се завъртя като котка и се сниши пред един връхлитащ с копие моредел. Със смайващо майсторство замахна отдолу с меча, още сгънал едното си коляно, посече моредела в бедрото и продължи атаката.

Още и още кралски войници скачаха долу, някои направо върху покривите на бараките и от тях — на двора.

Асаяга погледна към стената. Десетина от хората му се сражаваха с моределите по бойниците, други все още се мъчеха да се изкатерят, няколко лежаха убити.

Обърна гръб на кралските войници и затича към портата. Пазеха я две от съществата, с вдигнати мечове. Само за секунда той парира удара на първия, завъртя се бързо, порази втория под мишницата, докато той вдигаше меча си за удар, след това се обърна, замахна високо в лицето на първия и го заслепи. Моределът падна и бързият удар с острието във врата му сложи край на агонията.

Асаяга награби края на гредата, залостила вратата, надигна я и я хвърли настрани. Крилата мигновено се отвориха и бойците му нахлуха вътре с вдигнати мечове…

Гледката на кралските войници, довършващи последните моредели, ги накара да спрат устрема си. Асаяга също се обърна, стиснал меча.

Денис се изправи след удара, отсякъл краката на моредела, стисна меча си по-здраво и се огледа за нов противник. Друг тъмен елф връхлетя към него с вдигната бойна брадва и изведнъж залитна назад със стрела, забита в гърлото му. След миг Тинува се озова до него, заредил нова стрела.

Денис зърна за миг как Грегъри се стоварва върху дървения покрив и пропада през него. След секунди изскочи през вратата. Залиташе.

В този момент няколко моредели се обърнаха и побягнаха. Денис изсвири на Алвин и ги посочи. Сержантът кимна, изрева команда и шестима бойци ги подгониха.

Денис се обърна, видя отварящата се порта и нахлуващите през нея двайсетина цурани и се стъписа.

За миг пред очите му изплува споменът за щурма на родното му имение, разтварящата се с трясък порта, нахлуващите цурани, баща му, падащ на двора със стрела, забита в окото. Споменът за онова време, споменът за Юрген, за всички мъртви, отприщи ледения му гняв и жаждата за мъст. Той вдигна меча и пристъпи напред да посрещне атаката.

Имаше нещо смътно познато у един от цураните — онзи, който бе атакувал портата и със смайваща ловкост беше свалил двамата моредели само за секунди. Същият — явно водачът им — изрева нещо на воините около себе си и в същото време пристъпи напред и вдигна меча си. Денис моментално разпозна стойката: беше „чака“, ритуалната поза за влизащия в дуел: мечът хванат с двете ръце, изправен отвесно, дуелистът — леко извърнат на една страна. Беше я виждал веднъж във вражеския тил, когато един цуранин бе предизвикал заради някаква обида друг на дуел. Две години по-късно един освободен цурански роб му бе обяснил какво е видял.

Денис поклати невярващо глава. Проклетият кучи син искаше да се бие с него на дуел! Няколко от войниците му се изсмяха и един вдигна лъка си да простреля пристъпващия напред цуранин. Но нещо в показния жест на чуждоземеца накара сърцето на Денис да трепне.

Бяха изтекли само няколко секунди и още докато водачът на цураните се приближаваше, бойците на Денис бяха довършили последните моредели и бяха готови за отпор на цураните, влизащи през стените и през портата. Той погледна бързо натам и разбра, че последните стрелци на противниците все още са вън.

Дуел. И все пак… Денис осъзна, че всъщност мъжът не го предизвиква. По-скоро заявяваше, че е готов да се бие. Щеше да е дуел, ако той приемеше предизвикателството. Хвърли отново поглед към цураните. Чакаха кротко до портата да видят какъв обрат ще вземат нещата и бяха като огледални двойници на неговите бойци — точно толкова съсипани и уморени.

Денис обърна гръб на цуранския водач и изрева на хората си:

— Затворете портата!

След това се обърна отново към цураните и се помъчи да изрови от паметта си няколко думи от техния език. Познанията му бяха нищожни, няколко късчета от фрази, научени от Грегъри, но една от тях беше командата „Затвори!“

В отговор, цуранският водач изостави формалната поза и му изръмжа сърдито.

Денис осъзна, че водачът им е разбрал командата му като искане да се спрат последните му воини, които все още бяха отвън. В същия миг някъде по пътя зад портата, от юг, прозвуча рог. През портата нахлу стар цурански воин с млечнобяло ляво око и лице, обезобразено от белег от челото до брадичката, и се закова на място, щом видя кралските бойци.

— Моредел! — извика бегачът — дума една и съща на всички езици — и посочи навън.

Всички замръзнаха. Денис се взря във водача и погледите им се сплетоха. Усети до себе си Тинува и видя как елфът сниши лъка си.

Усещаше пресметливия поглед на цуранина върху себе си, знаеше, че омразата и недоверието са взаимни, и в същото време долавяше по-дълбокия страх — не толкова от смъртта, колкото от това да попаднеш жив в ръцете на моредел. Не беше професионалната омраза на един воин към друг в разгара на битката, омраза, зад която все пак съществуваше малко респект. Този страх беше първичен, ненавист и погнуса, осъзнаване, че в сърцата на приближаващите се врагове се е всмукала душата на една мрачна вселена.

Денис сниши меча си, опря върха му в земята и извика през рамо на хората си:

— Примирие! Бием се с моредел. Сметките си с цураните ще разчистим след това.

Няколко от войниците му изсумтяха, но повечето отвърнаха с одобрително ръмжене и отпуснаха лъковете мечовете си.

Цуранският водач извика нещо през рамо и Денис забеляза същата реакция от другата страна. Посочи стената на изток от портата, а после себе си. Цуранинът кимна, посочи гърдите си, после западната стена и изрева команда.

— Стрелци! — извика Денис. — Горе на стената и се прикрий. Стреляй по команда.

Затича към все още отворената порта. Влизаха последните цурани. Един от тях изрева, щом го видя, вдигна меча си и нападна. Цуранският водач извика, скочи пред Денис и парира удара. Нападналият го изгледа с гняв и го подмина.

Последните двама цурани влязоха — влачеха свой ранен другар — и командирът им натисна вратата. Денис му помогна. Затвориха двете крила, вдигнаха гредата и я напъхаха в скобите.

Денис надникна навън през един от процепите между дървените талпи на портата. След няколко мига от завоя на пътя се показа ренегат на кон, няколко горски троли тичаха след него. Ренегатът дръпна рязко юздите и спря. Денис зърна за миг още няколко конници, спрели точно на завоя. Самотният ездач започна да се обръща.

— Убийте ги! — извика Денис.

Стрелците му се надигнаха и след секунда ездачът, конят му и тролите лежаха по земята.

Цуранският командир го изгледа косо и изръмжа одобрително.

Залпът бе посрещнат с гневни викове. Някой изрева команда и всичко затихна. Денис гледаше напрегнато, надяваше се тази измет да щурмува и да ги избият до крак.

Изтекоха няколко минути.

Тинува се спусна от стената и застана до него. Цуранинът погледна елфа и се ококори, Тинува му кимна и му каза нещо на тяхната реч. Изненадан, цуранинът му отвърна кратко.

— Какво му каза? — попита Денис.

— „Почит към твоя дом“, традиционния цурански поздрав. После го поздравих за майсторството с меча. Не знам дали го видя, но наистина майсторски уби двама моредели.

Денис кимна и попита:

— Грегъри къде е?

— Натресъл се на една греда, когато пропадна през покрива. Замаян е малко, но нищо му няма.

— Ако преживеем тая нощ, ще намеря време да се посмея — отвърна Денис.

Тинува замълча, погледна през един от процепите и отново се обърна към Денис.

— Няма да щурмуват скоро. Мисля, че това е само авангардната част. Оставихме достатъчно клопки под снега, за да ги позабавят. Ще изчакат да дойде останалата част от ордата, за да се развърнат по фланговете ни.

Денис отново погледна към прохода. Мъглата се сгъстяваше, режеше силен вятър. Бурята бушуваше в пълната си ярост от другата страна на планината. Алвин се появи от мъглата, забави крачка, щом видя цуранина, после пристъпи напред.

— Спипахме ги.

Денис въздъхна облекчено. Поне едно нещо бе свършило както трябва. Никой нямаше да извести, че са тук. Обърна се отново към цуранина. Каква бъркотия, по дяволите!

— Ето какво ще направим — зашепна на Алвин и Тинува. — Половината от хората ни влизат в казармата. Да напалят огън. Събличат се, изсушават се, да се нахранят с топла храна. Да видят какви сухи дрехи може да се намерят от проклетниците, които бяха тук. Два часа, после сменяме с другата половина.

Посочи двете страни на прохода.

— Тинува, искам да вземеш десетима стрелци. Извеждаш ги горе по фланговете и задържате моределите и тролите — не искам да ни изненадат, както ние тях. Допускам, че тази сган е също толкова уморена като нас. Щом разберат, че държим и височините, ще се откажат поне за тази нощ. На около миля надолу по склона има стари рудни шахти на джуджетата. Сигурен съм, че ще се отдръпнат в тях, ще напалят огньове да се сгреят и ще изчакат да се стъмни, за да ни обкръжат и заклещят. Излизаме два часа преди разсъмване, сухи и отпочинали.

— А новите ни приятели? — попита Тинува и посочи с очи цуранския командир.

„Проклятие“, помисли си Денис.

— Мисля да го уредим, преди да тръгнем. Широката река, помниш ли я?

Тинува се усмихна и кимна. И Денис се сети, че елфът със сигурност е знаел реката сто години преди самият той да се роди. За пореден път си даде сметка колко стара и дълголетна е расата на елфите, а това му напомни колко много рискуват те, когато влизат в бой: на везните се поставяха не някакви си десетки години, а векове. Една двойка елфи можеше да има не повече от две деца за сто години. Всяка смърт при тях значеше много повече за съдбата на расата им.

— При тази буря реката ще се е вдигнала. Тръгваме за брода на Гарт. Прехвърляме се и там ще имаме позиция, която и хиляда Тъмни братя няма да могат да атакуват. Има едно малко укрепление там, стоим на топло и чакаме, докато се откажат да ни гонят, след което се прибираме у дома.

— Добър план — отвърна Тинува, пак хвърли поглед към цуранина, кимна и се върна на стената.

От бойниците започнаха да слизат мъже. Тръгваха към казармата, а Тинува подбираше нещастниците, които трябваше да се качат от двете страни на прохода и да пазят фланговете.

Цуранинът се обърна и извика, едноокият воин изрева заповед и половината цурани също тръгнаха към дървената постройка. Денис видя как едноокият спря няколко души, каза им нещо, а те кимнаха и се върнаха на местата си, докато той заповядваше на други, явно на ръба на изтощението, да се подслонят.

Щом двете групи се приближиха, бойците се поколебаха, явно раздвоени между желанието да влязат вътре и нервността от това, че ще са толкова близо до заклетия враг.

Един от цураните каза нещо, посочи кралските бойци и понечи да извади меча си, но едноокият им водач го изби от ръката му.

— Тук вътре е топло, кучи синове такива. Хайде, влизай!

Беше Грегъри. Стоеше на отворената врата, а лумналият огън зад него подканяше. Денис се зачуди дали наталецът не го беше напалил нарочно, за да ги съблазни.

Двете групи стояха разколебани и се гледаха.

Грегъри каза още нещо, този път на цурански, и им махна да влизат. Едноокият ветеран се изсмя грубо и пристъпи през прага, хората му се изсипаха след него, последвани от кралските войници.

— Цуранският му наистина е доста добър.

Сепнат, Денис се обърна. Беше цуранският командир. Денис го изгледа с гняв.

— Не знаех, че говориш езика ни.

— Не си попитал.

— Проклет да си, трябваше да кажеш нещо.

— Нима? Я кажи, далече ли е до тази Широка река?

— Разбери сам. Ако ме надживееш.

Цуранинът се усмихна.

— Първо хората ни да се стоплят. Ние с теб — също. После можем да решим кой кого ще надживее утре.

Денис не отвърна. Погледна двамата мъртви моредели до портата, наведе се, дръпна наметалото на единия и се заметна с него.

Цуранинът направи същото с наметалото на другия, без дума повече да каже и без да откъсва очи от Денис.

Тъмнината се спускаше.

Глава 4Реалности

Огънят грееше утешително.

Ричард Кевинсън седеше край огнището — беше си свалил и ботушите и се наслаждаваше на почти болезнените тръпки в премръзналите си стъпала. Разтърка ръце и ги протегна над пламъците.

Грегъри и едноокият цуранин се провряха през тълпата войници и хвърлиха два наръча дърва в пукащите пламъци. Парата се завихри на облачета над тежкия железен котел, провесен над огнището и пълен с къкреща яхния. Неколцина от мъжете, сред които и Ричард, в началото се бяха поколебали да хапнат от нея. В края на краищата, нали беше храна, сготвена от моределите, и кой знае какво имаше вътре — макар Тинува да беше уверил кралските войници, че приказките, че моредел ядат неща, вредни за хората, са само мит, старите убеждения се преодоляваха трудно. Най-сетне вълчият глад надви предразсъдъците и мъжете — от Кралството, както и цураните — се струпаха, запротягаха калаените си канчета и глинените паници и започнаха да ядат.

Пред гарнизонната барака бяха намерили и одран елен и щом опекоха десетина шиша, загълтаха първото горещо печено, което и двете страни не бяха вкусвали от дни.

Мнозина вече спяха дълбоко на дървения под, загърнати с наметалата си. От будните някои пушеха, други играеха на карти, трети просто седяха и се грееха край огнището.

Ричард загледа двама цурани, които играеха някаква игра с изкусно изваяни фигурки от слонова кост върху квадратно платно на бели и черни квадратчета. Единият играч усети погледа му и вдигна глава. Очите им се срещнаха и не се отклониха.

Ръката на цуранина се плъзна към дръжката на камата му и младият войник бързо извърна очи. Чу се груб смях, не на цуранина, а на кралския войник, който седеше до Ричард и гледаше мълчаливата сцена.

— Ще ти клъцне гърлото от ухо до ухо, момче.

Беше Дарван, един от „старците“ в частта, влязъл още когато Денис и останалите от Валинар сформираха отряда на мародерите. Беше смъкнал ризата си и я бе окачил да съхне, оголил набраздените си от белези яки ръце. Едното му рамо беше малко хлътнало заради счупената кост, която така и не беше зараснала добре. Дарван се изплю в огъня и добави:

— Честта си изгуби, момче. Наведе си очите. За тях това значи, че си страхлив червей. Тия мръсни копелета сега ти се смеят.

Ричард бързо погледна към двамата цурани. Те се бяха навели над играта си и си шепнеха нещо. Никой от двамата не се смееше, но той се зачуди дали не си говорят за него.

— Бас държа, че си казват, че нямаш мъжество в гащите. Аз не бих ги оставил да им се размине, момче: лошо е за честта ти. Веднъж се показа страхливец, сега и пред цураните ли ще го направиш?

Ричард помръдна неловко. Двамата цурани вече ги гледаха.

— Дарван! — Алвин Бари скочи между тях и цураните и изсъска: — Затваряй си проклетата уста!

Дарван се ухили.

— В достатъчно голяма каша се забъркахме, че да насъскваш момчето за бой — добави сержантът.

— Ще овонят тука — изръмжа Дарван. — Викам да избием тия копелета веднага, да излезем навън и да свършим и с другите.

— Заповед на капитана. Тая нощ си стоим кротко.

— Ха, капитанът… — Дарван щеше да каже още нещо, но ръката на Алвин го стисна за гърлото и го накара да млъкне.

— Искаш да се биеш утре? — прошепна заканително Бари и прониза Дарван с поглед. — Добре. Правим го, когато каже капитанът. А сега остави хлапето на мира. Само да си го използвал да започне белята, ще те убия лично.

С гръб към двамата цурани, които гледаха сцената с открито любопитство, Дарван едва успя да изграчи:

— Това момче? — Освободи се от ръката на сержанта и добави шепнешком: — Всички знаем, че е страхливец, Алвин. Юрген умря, за да спаси този боклук. И за какво?

Ричард се изчерви, усетил как погледите на всички в стаята изведнъж се насочиха към него. Беше въпрос на чест.

Сърцето му се разтуптя и макар да седеше съвсем близо до буйния огън, го прониза мраз. Върна се и споменът за всички мъртъвци на замръзналата поляна, гневният поглед на капитана, очите на Юрген — тъмни и празни.

Понечи да се надигне — коленете му трепереха — и ръката му посегна за камата. Колкото и да беше ужасен, трябваше да приеме предизвикателството.

— Не сега! — изръмжа Алвин. — По дяволите, момче, сядай, преди да е станала беля!

Ричард погледна двамата цурани. И двамата бяха станали, единият посягаше към камата си и той моментално осъзна, че макар и да не разбираха разговора, за тях размяната на погледи се превръща в покана за дуел. Останалите — кралски войници, както и цурани — се раздвижваха, отделяха се в две групи и в стаята се възцари тишина.

Алвин бутна Ричард да седне на пейката и изръмжа на Дарван:

— Лично ще те напердаша с камшик от единия край на лагера до другия, стига да се измъкнем живи от това! — Перна го през лицето с опакото на ръката си и Дарван се блъсна в дървената стена.

Мъжете в стаята бяха настръхнали, вадеха оръжия. Единствено това, че свадата беше между двама от кралските, накара цураните да се поколебаят и да не налетят срещу най-близкия враг. Дарван вдигна глава, ухили се и избърса кръвта от разцепената си устна.

— Това ще го запомня, Бари. За после.

Алвин се обърна към двамата цурани, които гледаха ту Дарван, ту Ричард, и протегна ръце в успокоителен жест. Едноокият цуранин се приближи и каза нещо неразбираемо. Посочи Дарван и се изсмя грубо. Напрежението полека се стопи, двамата седнаха и подновиха играта си. Другите цурани също се върнаха към заниманията си. Дарван бавно се надигна и изгледа с омраза едноокия, който трябваше да е нещо като техен сержант. Ветеранът го изгледа с безразличие и му обърна гръб.

Алвин и щурмовият водач на цураните се спогледаха, но не си казаха нищо, само си кимнаха. И двамата разбираха онова, което току-що се бе разиграло. И което рано или късно щеше да се случи отново. Но засега по-важни бяха огънят, топлата храна и краткият сън.

Ричард, който вече се чувстваше неловко в ъгъла си до огъня, стана и се отдръпна. Никой от другите в ротата не го погледна — държаха се, все едно че не бяха забелязали спречкването, но той долавяше безразличието им и дори по-лошо — презрението им.

Огледа претъпканото помещение. По ниските лавици висяха окачени наметала, одеяла, кожени елеци, ботуши и навои за краката и мятаха странни сенки на светлината на пламъците. Част от тавана, изкорубен при нападението, беше грубо запушен с дрипаво зебло от палатка и от него по пода капеше ледена вода. Всички принадлежности на предишните обитатели бяха ограбени — одеяла, дрехи, всичко, което бе сухо и можеше да топли. Миришеше на мокра вълна, на кожа, пот, яхния и — Дарван наистина беше прав, цураните миришеха другояче — миризма на мускус. Като видя как двама цурани извадиха кесийки от походните си торби и добавиха по щипка от силната подправка към гозбата си, Ричард реши, че особената миризма идва оттам — но все пак беше изнервяща, напомняше някак за това, че са пришълци от друг свят.

Грегъри, Алвин и едноокият, за когото Ричард мислеше като за „цуранския сержант“, крачеха напред-назад и държаха всекиго под око, готови да потушат пожара, преди да се е разразил.

Отец Корвин бе коленичил в другия край на помещението, където лежаха ранените — десетина мъже от отряда бяха получили рани през последните два дни. Никой не беше оживял от осмината, ранени в схватката в сечището. Четиримата преживели дългия нощен поход към форта на Брендан бяха оставени при оттеглянето, гърлата им бяха прерязани, за да им се спести агонията, ако попаднат живи в ръцете на моределите.

Ричард се приближи до жреца и погледна. Не знаеше името на войника, за когото се грижеше отецът, но беше млад, с пребледняло лице, по челото му бяха избили капчици пот. Беше си счупил крака при скачането от скалите в укреплението. Корвин го беше наместил с помощта на двама от бойците и сега го стягаше с шина и говореше тихо, все едно че утешава дете.

— Ще може ли да вървя утре сутринта? — попита войникът.

— За това ще му мислим утре, синко.

— Мога да му помагам — обади се Ричард.

— Ще питаме капитана — отвърна жрецът, но Ричард разбра по тона му, че ще му откажат. Момчето трябваше или да върви само, или да умре.

Корвин потупа утешително по рамото младия войник, стана и погледна към един от цураните, който лежеше на пода със стрела от арбалет, забита дълбоко в горната част на бедрото. До него седеше негов другар и се опитваше да му сложи храна в устата.

— Горкият кучи син — въздъхна Корвин и без да се колебае, отиде до тях и клекна до ранения. Двамата го изгледаха с безизразни като маски лица.

— Добре са те наредили — каза тихо Корвин и посочи стрелата.

Двамата цурани не отвърнаха нищо.

— Рано или късно трябва да се извади.

Отново — никаква реакция.

— Проклятие, нима не се грижат за ранените си? — попита Ричард.

— Явно нямат военен лекар — отвърна жрецът на Сунг. — Не е чак толкова дълбока. Сигурно се канят просто да го оставят тук — какъв смисъл от цялата агония, ако се опитат да я извадят. Ричард, донеси ми вряла вода. И искам да вземеш тия два ножа, единия го вкарай в огъня и го дръж около минута, втория го остави в огъня.

Докато говореше, жрецът извади две малки ками, окачени на кръста му, и му ги подаде. Младежът изпълни нареждането му и се върна с котле, пълно с кипнал чай, и с едната кама, нажежена до червено.

— Нямаше вода, само чай.

Жрецът се подсмихна.

— Ще свърши работа.

Извади навит на руло бял лен, откъсна едно парче и го натопи във врялата течност. После посочи стрелата и направи движение, все едно я дърпа.

Раненият го изгледа ококорен и поклати глава, а приятелят му отвърна нещо и замаха с ръка над стрелата, сякаш за да спре Корвин.

— Казва, че вече са се опитали да я извадят, че е стигнала до костта — обади се Грегъри; беше дошъл при тях. — Отче, просто го остави на мира. С него е свършено. Тия проклети моределски стрели са с четири шипа.

— Затвори си устата и не ми се пречкай — изръмжа Корвин, извади кожено вързопче, разви го и измъкна няколко игли, вече с вдянати конци, пинцети и малки месингови скоби.

Погледна в очите ранения цуранин и замълви заклинание на някаква странна реч. Всички наоколо се смълчаха, защото в думите се таеше сила, усещане за друг свят. Ричард усети как го полазват ледени тръпки. Напевът продължи няколко минути. После Корвин бавно сложи ръка на челото на цуранина и леко започна да я хлъзга надолу, докато не закри очите му. След това я дръпна. Очите на цуранина бяха все още отворени, но изцъклени.

Корвин стисна стрелата с лявата си ръка и бавно, много бавно започна да я дърпа. Тя не поддаде.

— Забита е в костта, прав си — прошепна жрецът. — Ричард, помогни ми да го обърнем настрана и го дръж здраво.

Ричард се подчини. Очите на ранения все още бяха изцъклени. Жрецът продължаваше да оглежда раната и опипваше с пръсти крака от другата страна.

Корвин взе горещата още кама в дясната си ръка, опря върха й в крака на ранения срещу раната, заби острието до средата и го завъртя.

Раненият изохка. Ричард погледна в очите му и видя, че съзнанието му се връща: зениците на цуранина се бяха разширили.

— Дръж го здраво! — изръмжа жрецът.

Стисна стрелата с лявата си ръка и започна да я бута, като в същото време издърпваше камата. След миг върхът на стрелата щръкна от прореза.

Раненият изкрещя и започна да се дърпа, но Ричард го стисна здраво и замърмори:

— Стига де, стига, ще се оправиш.

— По дяволите, отче, ще му изтече кръвта! — извика Грегъри.

— Млъкни. Дай ми ножа от огъня! Бързо!

Жрецът продължи да бута стрелата през раната, измъкна я и я хвърли настрана. Взе отново камата си, сряза по-широко изходната рана и я разтвори с помощта на една от скобите. Посочи на другаря на ранения да държи скобата, взе пинсетите, бръкна в раната и издърпа артерията, от която бликаше кръвта.

— Не е главната, слава на Богинята — въздъхна той, докато Грегъри, коленичил до него, му подаваше току-що извадената от огъня нажежена кама — около дръжката й бе увито парче тлеещо платно.

Жрецът я взе, изруга, понеже си опари пръстите, и бързо опря острието до артерията. От раната със съсък изригна облак кипнала кръв.

Мъжът се загърни, опита се да изрита, но Ричард го държеше здраво. И усети, че незнайно защо е започнал да плаче.

„Това е цуранин, по дяволите!“ И за миг изпита гняв към пришълеца — но продължаваше да го стиска здраво и да се опитва да го успокои.

— Почти приключихме — заяви жрецът.

Извади горещата кама, завъртя я и обгори изходната рана. Накрая извади от котлето преварените превръзки, затъкна и двете рани и плътно превърза крака.

— Ще го закърпя по-късно. Нека да постоят отворени, за да мога бързо да бръкна, ако пак закърви.

Цялата операция бе продължила не повече от две минути. Жрецът се отпусна, после хвана ръката на цуранина, който му бе помогнал, и я притисна над раната, за да забави кървенето.

— Добре, Ричард. Добре се справи, синко.

Разтреперан, Ричард погледна цуранина. Видя сълзите в очите му и едва сега осъзна колко млад е врагът му: почти колкото него и кралския войник със счупения крак. Цуранинът явно се мъчеше да се овладее, гледаше го объркано, със смесица между благодарност и омраза.

Жрецът коленичи, каза тиха молитва, благослови е жест раната и накрая леко докосна с длан челото на ранения.

После избърса изстиналите вече ками, прибра си инструментите и вдигна стрелата, цялата плувнала в кръв и с късчета месо по шиповете, огледа я и въздъхна:

— Зло оръжие. Но костта поне не беше строшена. Може и да се оправи.

Хвърли стрелата настрана. Всички се бяха смълчали и го гледаха.

— Дал съм обет да лекувам. Все едно кого. — Погледна Ричард. — А ти се държа храбро, момче.

Цуранският щурмови командир се приближи, поклони се на жреца и каза нещо. Корвин се обърна към Грегъри и той преведе:

— Каза, че раненият, Осами, вече има дълг към теб и кланът трябва да го зачете. Ако се бием и не те убият, ще трябва да те вземат за роб. Тъй че ако се бием, ще те оставят да си идеш, преди да ни избият всичките, за да не се налага да те пленяват или убиват.

Корвин помълча за миг, след това се изкиска.

— По дяволите! Кажи му, че според мен всички сте луди. Като се избиете един друг, ще ви прибера всичките пари и каквото там използват цураните, и ще ги смятам за дарение за ордена ми.

Грегъри преведе и този път се засмя цуранинът. Всички се поотпуснаха. Горянинът се наведе до Корвин и посочи кожения пакет.

— Хирург ли си?

Жрецът сви рамене.

— Чиракувах известно време при един.

— Какво стана? — попита Ричард. — Монашеското призвание?

— Не, това дойде по-късно — отвърна отчето. — Бях наемник известно време.

Грегъри си спомни колко уплашен беше жрецът при първата им среща и едва скри изненадата си.

— Наемник?

Корвин кимна.

— Не всички наемници носят меч, горянино. С меч или лък не мога да боравя. Изкарвах си поминъка при рота инженери, които правеха обсадни машини. Дай ми двама души с брадви и за по-малко от час ще ти направя от един дънер таран, който ще разбие ей оная каменна стена за няма и десет минути. А за шест часа ти я събарям цялата. — Замълча умислено. — Повечето битки съм ги гледал отдалече, макар че няколко пъти ми е припарвало отблизо, докато се опитвах да срина някоя и друга стена. — Видя изненаданата физиономия на Грегъри и се усмихна. — Бях и доста добър сапьор, също така. — Въздъхна и усмивката му се стопи. — А и доста опит съм понатрупал в опазването на живота на хората, повярвай ми. — Стана, Грегъри стана заедно с него. — После ми дойде призванието и влязох в храма.

Грегъри кимна.

— Мислех, че вие, жреците, лекувате с магия.

Корвин сви рамене.

— Като за всичко друго, за целебната магия трябва талант. Някои братя могат да изцерят всекиго за ден-два. По-рядко са тези, дето ще сложат ръка и раната ще изчезне, или кокалът ще заздравее за час. Такъв дар нямам. Трябва да разчитам на инструментите си и на молитвата. Малкото „магийка“, с която успокоих момчето, беше само един прост знахарски трик. Всеки може да го научи.

Грегъри не каза нищо. Корвин въздъхна уморено.

— Пък и никога не съм казвал, че съм чак толкова добър жрец, нали?

— Смяна на стражата след пет минути!

Грегъри и Корвин вдигнаха глави. Денис стоеше на прага. Асаяга бе до него и след миг изрева същата заповед на цураните. Хор от ругатни и стонове посрещна и двете заповеди.

Ричард отиде да си вземе наметалото, елека, ботушите и чорапите. Още не бяха съвсем изсъхнали и щом навлече влажните вълнени чорапи и подгизналите ботуши, той се намръщи. До него седеше един цуранин и мърмореше, докато увиваше навоите си. Погледна Ричард за миг и този път младежът не наведе глава.

Същият непроницаем поглед. Едноокият мина покрай двамата, излая нещо на цуранина и продължи. В погледа на мъжа до него имаше нещо, което Ричард за първи път успя да долови, и също така за първи път разбра нещо за тези пришълци. Разпозна в този поглед смесицата от уважение и омраза, присъща на всички войници към добрите сержанти. Почти се усмихна на тази реакция. Очите им отново се срещнаха и за миг като че ли цуранинът също беше готов да се усмихне.

И в този миг и двамата разбраха що за личност е другият. Обърнаха се, станаха, запасаха мечовете си и се строиха в отделенията си.

— Всички да слушат — каза Денис високо. — Отвън е спокойно, като изключим проклетото време — малко омеква, но все пак не е пролетна вечер. Първо и второ отделение на стената, и си дръжте ниско глупавите глави. Те могат да различат по-леко силуетите ви горе, отколкото вие — тях. И помнете — моределите виждат по-добре нощем от нас.

— Трето отделение с Грегъри ще осигури фланга на хълма вляво от нас — продължи той. — Грегъри ще избере няколко души да разузнаят напред. Тинува проследи Тъмните братя. Скрили са се в една изоставена мина на миля надолу по склона, но имат патрули. Значи така: два часа и сменяме постовете. Назначените за фланга и предния патрул ще получат допълнително един час отдих, щом се върнете. Цураните ще действат по същия начин и ще покрият десния фланг.

— Кога ще се бием с тях? — попита от дъното на помещението Дарван. Няколко души изръмжаха одобрително, но други замърмориха да си затварял проклетата уста.

— Когато аз ви кажа, а не преди това, тъпак проклет — сопна се Денис. — Хайде, марш навън!

Ричард тръгна с отделението си. Снежната буря продължаваше да бушува и той изохка, щом леденият вятър изплющя в лицето му. Покрай тях притичваха вътре окаяните мъже, поели първата стража.

— Трето отделение.

Грегъри излезе пред групата и им даде знак да го последват. На петдесет разтега над прохода бяха намерили тясна пътека, която се виеше на зигзаг по заледения склон. Едва се задържаха прави, спираха при всеки по-силен порив на вятъра, ревящ през прохода и готов да ги смъкне от ледената стръмнина. Нощта бе катраненочерна, бойците ругаеха, дори ветераните мърмореха, че е пълна лудост да се излиза на патрул в такава нощ.

Продължиха с усилие нагоре. Малко под билото срещнаха Тинува с още няколко души. Грегъри поговори малко с елфа, после първият патрул се спусна надолу към най-близкия заслон, а Грегъри махна на бойците да се съберат около него.

— Този път поне май имаме късмет. Бурята ги е задържала всички в старата мина, но това не е причина да не сме нащрек. Може и да е хитрина. Разпръсвате се на трийсет крачки един от друг и гледайте да не се загубите. И си отваряйте очите. Аз отивам напред — и моля да не ме убивате, като се върна.

Мъжете се засмяха мрачно.

— Действай!

Отделението се пръсна сред дърветата под върха на възвишението. Ричард понечи да тръгне с тях, но Грегъри го спря.

— Ти идваш с мен.

— Аз?

— Да, ти. Да не си глух?

Ричард преглътна и си замълча.

Без повече думи, Грегъри тръгна по склона, прокрадваше се безшумно между дърветата. Ричард вървеше след него. Погледна надясно и видя прохода долу — и светлината на огъня, струяща от пробития покрив. Да можеше да си седи край огнището сега или още по-добре — да лежи топло загърнат и да спи…

За миг изгуби Грегъри от поглед и се ужаси. Примига, залитна напред и се стъписа от пукота на леда под краката си. Миг след това нечия ръка го стисна за гърлото. Той понечи да извика, но ръката го пусна… и той зяпна, като видя лицето на Грегъри.

— Първи урок. Никога не изпускай партньора си от поглед — зашепна наталецът. Гласът му беше спокоен, без никакъв укор — все едно че са излезли на лека разходка из гората и си бъбрят сладко. — Гледаше към огъня долу, искаше ти се да си вътре на топло и забрави за мен.

Ричард кимна и изведнъж забеляза, че въпреки кротките думи Грегъри стиска в другата си ръка кама.

— Да, можех да те убия като бебенце в люлката. Запомни го, момче. Защото иначе ще те убият точно така.

Ричард успя само да кимне отново.

— Втори урок: никога не гледай към огън, когато си на нощен патрул. Светлината ти отнема зрението в тъмното. Гледаш встрани. Когато си на пост, стоиш с гръб към огъня. Заслепиш ли се, макар и за миг, това може да ти струва живота. Сега си извади камата. Тази нощ не е за стрелба с лък и за въртене на меч.

Грегъри се обърна и продължи напред. Този път Ричард се постара да върви плътно зад него, като се мъчеше да повтаря движенията му, плавните му стъпки. Забеляза в тях определен ритъм… няколко бързи стъпки, спиране, извръщане на главата, след това отново напред, само че под друг ъгъл; ново спиране. Грегъри спря, посочи надолу, Ричард погледна и видя стъпки в замръзналата кал и петно в снега: миналият оттук бе спрял да се облекчи.

— Трол — прошепна Грегъри. — Познава се по миризмата.

Ричард кимна. Горските троли в Южен Ябон, където бе отраснал, почти не се различаваха от животните, нямаха си език и не бяха по-опасни от мечка или от лъв. Дреболия за въоръжена група мъже. Виж, планинските троли си имаха реч, имаха си и оръжия и знаеха как да боравят с тях. А сега бяха в леса наоколо. Той стисна камата по-здраво.

— Нощни патрули — прошепна Грегъри. — Моределите ги наричат „съюзници“, но се държат с тях като с роби. Както и ренегатите, които вървят с ордите им. Всички си стоят сега в мината на топло, а тролите мръзнат навън. — Помълча за миг и добави тихо: — Глупаво. Тролите не могат да свършат работа в такава нощ.

Слязоха по склона, после се закатериха по следващия хълм, успоредно на пътя, по който бяха минали през деня. Ричард дори позна мястото, където се бяха отделили от пътя, с надвисналата скала и кривото дърво, израснало от нея.

Грегъри спря, посочи подветрената страна на канарата и вдигна ръка с два разперени пръста.

Сърцето на Ричард подскочи. Под завета на скалата се виждаха две тъмни сенки, сгушени до малък примигващ огън. Два… трола.

Младежът понечи да смъкна лъка от рамото си, но Грегъри поклати глава, посочи с пръст камата му, след което го прокара през гърлото си.

Коленете на Ричард омекнаха. Този безумец му казваше, че ще се приближат и ще им прережат гърлата!

Грегъри остана неподвижен за малко, като замръзнал в земята.

Ричард се присви до него, краката му трепереха. После Грегъри най-изненадващо се изправи и тръгна с небрежна походка напред, на откритото. Ричард остана на място. Без да се обръща, Грегъри му махна да го последва.

Ричард тръгна разтреперан след него. Тролите бяха само на трийсетина крачки.

Двамата се приближиха. Едното същество най-сетне се размърда и вдигна глава: бяха заспали и Грегъри го беше разбрал. Първият трол понечи да заговори, Грегъри му отвърна гърлено, изведнъж затича, връхлетя го и камата блесна на светлината на пламъците.

— Хайде, момче! Убий другия!

Ричард остана замръзнал на място и видя ужасен как камата посече надолу. Другият трол се надигна.

Сам не разбра как и кога съществото се озова срещу него и сякаш изпълни целия свят. Беше по-ниско от човек, но много по-широко в раменете. Грозното му костеливо чело беше изпъкнало, под него лъщяха две малки черни очи. От разтворената паст се показваха два реда остри криви зъби, плътният кожен шлем на главата скриваше големите щръкнали уши.

Тролът замахна към него, избута го към скалата и Ричард заби камата в корема му. Съществото изпъшка, от устата му лъхна воня, дългите нокти задращиха към лицето на Ричард. Той наведе глава, присви се и ноктите се изстъргаха в скалата зад него.

— Гърлото, момче! Гърлото!

Ричард изтръгна камата и замахна към гърлото на трола, но звярът вдигна ръце в паника и младежът замушка в тях. Мъчеше се да го убие и в същото време изпитваше ужас, гадеше му се.

— Умри! Само умри, проклет да си! — извика той, без да спира да сече, докато най-сетне върхът на камата не се вряза под брадичката и нагоре в мозъка. Звярът се смъкна със стон и рухна на земята. Ричард отстъпи назад, изхлипа и повърна.

— Никога не се колебай, момче.

Превит на две, Ричард вдигна глава. Грегъри стоеше до него — оглеждаше бдително пътя. Беше довършил жертвата си за секунди и вместо да му помогне, просто си беше стоял настрана, за да види как ще се справи. Ричард изпита гняв и срам едновременно. Гребна шепа сняг да изтрие устата и ръцете си. Целият трепереше. Уплаши се, че може да се изтърве и да се подмокри.

— Спокойно — прошепна Грегъри. — Едно е да убиваш в разгара на битката, както направи преди два дни. Това е различно, дори да е трол. Макар да е война, е почти все едно порядъчен човек да извърши убийство. — Сложи ръка на рамото му да го успокои. — Чудесно се справи, момче. Мнозина не успяват първия път и побягват.

Не спираше да гледа съсредоточено към пътя и гората. След като се увери, че никой не е вдигнал тревога, заговори отново:

— Добре. Много нарядко са се разпръснали. Свили са се край огньовете или спят. Никой не ни усети. Хайде.

Хвана единия трол за краката, издърпа го от огъня и го скри от другата страна на скалата. Ричард се поколеба за миг, после прибра камата и издърпа своята жертва. Тялото беше тежко, усещаше топлината му през навущата. Положи го до другото. Грегъри беше взел тежкото черно одеяло на първия трол и се загръщаше.

— И ти вземи неговото.

Ричард изпълни заповедта — мъчеше се да не гледа трупа — и се загърна през раменете и над главата. Върнаха се при огъня. Наталецът откърши няколко клонки от дървото и ги хвърли в пламъците. Придърпа одеялото пред лицето си и накара Ричард да направи същото.

— Няма смисъл да обикаляме повече. Мината, в която се крият, се вижда оттук.

Посочи през пътя и когато сипещият се сняг се поразреди, Ричард за миг зърна мигащата светлина при входа на мината и няколкото стражи пред него.

— Ще си стоят кротко, а ние ще ги гледаме. Смяната на тия двамата по някое време ще дойде и по същия начин ще се справим и с тях.

Ричард преглътна и заоглежда нервно пътя и дърветата. Снегът обръщаше на ледена лапавица. Дърветата пращяха и стенеха под тежкото си бреме. Пукотът на прекършени клони отекваше сред воя на бурята. От време на време мъглата се сгъстяваше и светлината от рудника изчезваше, после мъглата се вдигаше и разкриваше убежището на врага.

— Ако не ни притесняваха цураните, бих се изкусил да опитаме да обърнем кантара — прошепна Грегъри.

— Как?

— Да направим засада. Само че е трудна работа. — Грегъри се огледа, сякаш виждаше ридовете в тъмното. — Мините в този район са едни и същи — много жили желязо, сребро, малко злато — те знаят, че трябва да покрият няколко входа и да сложат вътрешен кръг постове. Все пак би било добре да стъпчем това гнездо на убийци.

Пресегна се към купчината дърва и хвърли няколко в огъня. Ричард се вцепени.

— Не бой се, момче. Само дръж това одеяло над главата си. Ще си мислят, че сме от техните. Ще се справиш.

— Не знам — едва отвърна младежът.

— Винаги е трудно първия път. Когато трябва да се доближиш до някого и да го убиеш. Виждаш очите им, как светлината ги напуска. Дори в очите на трол има такава светлина. Щях да се притесня, ако не беше изпитал нищо, честно. Не обичам да излизам с човек, който убива без това чувство.

— Те са врагът обаче — подхвърли Ричард. Помъчи се да го каже твърдо.

— Нима? — отвърна замислено Грегъри.

— Тролите и моределите? Ами разбира се. Те са врагът.

Рижавия Грегъри кимна и каза:

— Ами и те са създадени от боговете, също като нас. Може би ако някой се роди в нашите градове и села, ако отрасне с нас, може пък да са ни приятели. Не знам. — Засмя се тихо. — Моределите например. Много приличат на елфите. Макар че ако го кажеш на Тинува, ще ти отвърне доста рязко. Виж, за тролите не знам. Не мога да си представя трол да води крава на пазара, ако ме разбираш. — Разбърка огъня с една пръчка. — Някои казват, че носели омразата си към нас по рождение. Дали е научена тая омраза, или е по инстинкт — все едно — често се налага да се бием с тях. Но никога не ставай като тях, Ричард. Не си помисляй никога, че отнемането на живот е леко. Направиш ли го, все едно че те са победили.

Ричард беше смаян. За краткото време, откакто бе в отряда, беше мислил за Грегъри като за човек роден и живял из горите, разузнавач, когото всички ценят заради уменията му и като че ли неизтощимата му сила. Но чак и философ?

— Говориш като стария ми наставник.

— Брат Василий?

— Познаваш ли го?

Грегъри се засмя.

— Не забравяй, че познавам рода ти, момче. Бил съм се редом до баща ти, когато императорът на Квег се опита да завладее Порт Натал. Доста чаши сме вдигали двамата с Василий. Да, рядко умен беше този човек.

Ричард се смълча. Баща му. Грегъри познаваше скуайъра. Какво ли щеше да каже?

— Да не се обиди, момче? Баща ти е страхотен военен, но не бих искал да ми е старши. Много корав човек е.

Ричард наведе глава. Пердахът. За стария това като че ли беше единственият начин да се отнася със синовете си. Справиш ли се добре, в най-добрия случай ще си замълчи. Но издъниш ли се — пердах. Като най-големия жив син имаше чувството, че нищо не може да задоволи стария, Той твърде често споменаваше за Куентин, с двайсет години по-голям от Ричард, от първия му брак, убит миналата година. И винаги говореше за него като за най-достойния си син, който трябвало да наследи всичко, докато Ричард бил лошият му, втори възможен избор.

— Куентин беше добър човек — каза Грегъри.

Пак това смущаващо чувство, че наталският съгледвач може по някакъв начин да чете мислите му.

— Същото виждам и у теб.

Ричард разбърка огъня и каза:

— Не мисля, че капитанът го вижда така.

Грегъри се засмя.

— Денис е корав човек външно, също като баща ти. Трябва да е такъв отвън, не само за да оцелее, но и за да опази живота на тези, които служат с него. Но отвътре е друг. Много по-друг. Ако има слабост, тя е в това, че твърде много обича хората си. Всяка смърт изгаря душата му. Юрген му беше като по-голям брат, най-близкия приятел, когото е имал. Ти просто случайно се забърка там.

— Аз бях виновен за смъртта му.

— Това не го казвай никога повече. Не си го и помисляй. Войната е нещо жестоко. Загиват хора. Юрген направи това, което щеше да направи всеки: спаси своя другар.

— По-добре аз да бях загинал вместо него.

— Защо?

Ричард го погледна и наведе глава:

— Заради моя живот вместо неговия. Кой заслужаваше повече да живее? На кого повече разчиташе отрядът? Знам, на капитана му се иска да беше станало обратното.

— Юрген изживя живота си добре. Живя над петдесет години, а ти си само на осемнайсет. Мисля, че замяната беше добра. Той ти върна годините, които така и нямаше да преживееш. Запомни го и не се чувствай виновен. Не го направи, защото си син на скуайър. Щеше да го направи и да беше син на селяк или на крадец. Тъй че живей всеки ден оттук нататък, все едно че е дар от него, и когато някой ден му дойде времето, си плати дълга по същия начин като него.

Ричард го изгледа мълчаливо. Едва сега разбра, че Грегъри го е взел със себе си само за да му каже тези думи. Не знаеше какво да отвърне.

Изведнъж Грегъри замръзна и миг по-късно Ричард също долови звука — скърцащи стъпки по лепкавия сняг на пътя.

— Наведи се — прошепна му съгледвачът. — И прави каквото правя аз.

Ричард го послуша, загърна се презглава с одеялото на трола, изгърби рамене и загледа изпод него с крайчеца на окото си.

Бяха трима — двама троли и… моредел.

„Дали ще бягаме?“ Но Грегъри си седеше на мястото.

Тримата се приближиха още, забавиха крачка. Моределът вдигна ръка на тролите да спрат и изръмжа нещо. Стояха само на десет стъпки от тях.

Грегъри изсумтя и бавно надигна глава, все едно че се буди от сън. Изръмжа нещо, а единият трол изсумтя насмешливо.

Вятърът задуха по-силно и от огъня се разхвърчаха искри. Моределът пристъпи още по-близо, изръмжа сърдито — и изведнъж всичко се промени, времето сякаш спря.

Моределът замръзна на място, сякаш разбра, че нещо не е наред, че си няма работа с двама заспали троли.

Грегъри се надигна, одеялото се смъкна от раменете му и в същия миг камата му се превъртя над огъня. След секунда моределът вече издъхваше — камата го беше пронизала в гърлото. Грегъри вече беше скочил и мечът му изсъска от ножницата.

Ричард стана с камата в ръка и също скочи напред. Всичко свърши за секунди, толкова пълна бе изненадата. Грегъри пръсна черепа на единия трол, който беше зяпнал моредела, щом той залитна назад, хванал се за гърлото, сякаш се мъчеше да задържи бликащата между пръстите му кръв.

Ричард се хвърли върху втория трол и този път се справи почти добре — преряза му гърлото, но изтърва камата, щом тролът се дръпна назад: острието се бе забило под челюстта му и се беше заклещило.

Ричард отстъпи назад и подскочи от изненада — беше стъпил в огъня.

Грегъри се беше навел над моредела и го довършваше. Вдигна уморено глава и се присви. Посочи и Ричард погледна и изтръпна: идваха още врагове. При входа на мината също се бяха раздвижили — на светлината на огъня отвътре блеснаха върхове на копия.

— Време е да се махаме — прошепна наталецът. — Май ще опитат нощна атака: мислят си, че спим. Трябва да съобщим на Денис.

Бръкна в торбичката на бедрото си, извади няколко железни топки с шипове, хвърли ги на пътя и ги зари със сняг.

— Хайде, момче. Време е да се пораздвижим. Това, което ще намерят тук, може да ги позабави малко, но по-добре да се изнизваме. — Погледна към небето. — Снегът отслабва. Утре ще е ясно. Мястото ни не е тук.

Когато тръгнаха нагоре, старият боец го потупа по рамото.

— Може и да се получи съгледвач от тебе, момче.

Глава 5Приспособяване

Снегът спря.

Асаяга надникна предпазливо над стената. Мъглата се вдигаше и тесният проход бе осветен от лунния сърп, огрял заледените лесове. Студен вятър от северозапад помете снега и въздухът се смрази.

„И добре, и лошо — помисли си той. — Ще сме по-сухи, но земята ще е заледена и ще се стъпва трудно“. Никога не беше виждал „замръзнала вода“, преди да дойде на Мидкемия, тъй като родният му свят беше горещ, но след девет години на бойното поле беше станал един от най-опитните цурани във водене на военни действия в студено време. Не му харесваше, но го разбираше.

— Командире.

Погледна надолу. Беше Тасему. Беше му наредил да остане в казармата да пази — не разчиташе, че Сугама ще успее да поддържа реда.

Асаяга кимна и му махна да се качи по стълбата на бойниците и след миг Тасему се присви до него.

— Какво ще правите, командире.

Асаяга се засмя.

Какво ще прави ли? В момента нямаше отговор на това. Опасен враг преграждаше пътя им до своите, а колкото и невероятно да беше, деляха храна и подслон с шестдесетина войници на Кралството.

— Позволено ли ми е да кажа, че моят командир не е сигурен за бъдещата посока? — попита Тасему: с това му предоставяше възможност да го попита за мнение.

Бяха заедно от самото начало на войната и въпреки разликата в ранговете Асаяга знаеше, че Тасему е приятел, а не само верен подчинен. Ако изобщо успееха да се измъкнат, щяха да приемат старите си роли, но тук беше друго.

— Кажи какво мислиш, Тасему. Ти как виждаш бъдещето?

Тасему се облегна на стената на укреплението и погледна нагоре.

За миг ниските забързани облаци се разделиха и блеснаха звезди. Тасему потърка черната превръзка над изваденото си око — често го правеше, когато се замислеше дълбоко.

— Онзи чернокожият, наталецът, е опасен враг. Както и капитанът им. Мяркал съм ги няколко пъти в бой. Само съм ги мяркал, но знам, че сме се били с тях и сме губили. Ако ги убием двамата, ще е голяма победа, заслужава да се пожертва цялата част. Така ще спасим в бъдеще живота на много наши другари.

Асаяга изсумтя насмешливо.

— Не знаех, че си толкова загрижен за кожата на други, особено от клана Шоншони. Тези мисли май не са твои. Това го казва сигурно Сугама, а не ветеран като теб.

Тасему се усмихна.

— В този момент им шепне точно това — призна той и кимна към казармата. — И не един от хората го слуша.

— А ти? Ти какво мислиш, щурмови водач Тасему?

Тасему се поколеба.

— Знаеш, че е прав.

— Ако бяхме в лагера и той беше тук навън сам, с радост щях да му дам този съвет — отвърна разгорещено Асаяга. — Щях да му извикам да убие колкото иска кралски воини и да умре славно и доблестно. Но не сме в лагера, а сме тук, заклещени с тези варвари и проклетите Тъмни братя искат да ни избият всички. — Използва кралските думи вместо цуранското „Горски демони“, сякаш с това можеше да ги направи не толкова страшни и по-смъртни. — Първо измисляме как да оцелеем. После ще мислим за избиването на кралските войници. Ако можем да съчетаем тези две цели, толкова по-добре. Ако не…

Замълча, отпусна се като Тасему и се загледа в звездите, зачуден като много цурански войници коя ли от тях можеше да е родният дом. Или поне дали би могъл да зърне жълто-зелената родна звезда на Келеуан.

— Значи не се каниш да избиваме кралските войници, или поне водачите им? — настоя Тасему.

— Когато си струва — отвърна рязко Асаяга. — Когато си струва да го направя заради фамилията ми, ще го направя. Но тук? И какво, ако убием онзи наталец и капитана им? Колко от нас ще оцелеят, започне ли този бой?

— Не много — отвърна Тасему. — От този проклет студ много от хората ни вече са без сили.

— Дори да победим, на заранта… — Асаяга мълчаливо посочи оттатък стената и прокара пръст през гърлото си. — За своите вече сме изгубени — добави шепнешком.

— Отписани сме. Ако в лагера на Главнокомандващия стигне вестта, че всички сме загинали в безполезна битка, кланът ни ще бъде опозорен. Нашият дом ще бъде обвинен за загубата на тази част. Ако след няколко месеца стигне слухът за белите ни кости, намерени на това прокълнато място, на повече от трийсет мили от там, където трябваше да сме, някой ще се постарае да хвърли вината върху рода ни.

— За мен ще е все едно, защото ще съм мъртъв, както и ти. Но за дома и за клана ще е лошо. Фамилията на Сугама. — Отново поклати глава и на лицето му се изписа отвращение. — Минванаби печелят и в двата случая. Върне ли се жив от това, той става герой. Изчезне ли, ще се отърват от един глупак Тондора, но пак ще го обявят за герой и ще ни унизят. Кланът Шоншони ще се засили. Минванаби ще се засилят. За себе си не печелим нищо.

— Смяташ ли, че слуховете от дома са верни? — попита Тасему. — Че господарят на Минванаби иска да измести Алмечо като главнокомандващ?

Асаяга тихо въздъхна.

— Алмечо няма да е първият главнокомандващ, изместен от по-амбициозен съперник. А господарят на Минванаби неслучайно държи братовчед си Тасайо тук, в този ужасен студ.

— Но той е заместник, командире.

— Точно в това е хитростта. Победим ли, той споделя славата. Но ако се провалим, той замества един могъщ съперник… — Асаяга замълча, после се усмихна. — Цурани сме до мозъка на костите си, Тасему. Седим на тази дървена палисада в този ужасен студ, обкръжени от врагове, часове преди почти сигурната ни смърт на някакъв чужд свят — и какво правим? Говорим за политика.

— Голямата игра е Империята, командире.

Асаяга изведнъж стана сериозен.

— А Империята е на друг свят! Не. Трябва да измислим начин да се измъкнем оттук. Един самоубийствен бой заради чест може да е смислен там, у дома, може да помогне на фамилията и на клана в Голямата игра, но трябва да съм кретен да търся такъв бой тук.

Тасему го погледна и се усмихна. И за миг Асаяга си спомни времето отпреди десет години, когато и двамата бяха млади войници. Спомен, изпълнен с мечти за слава и чест, за време, в което бяха готови да вярват на всичко, което бяха учили за цуранските правила на доблестно поведение във война.

След това бе дошла вестта за проваленото нашествие срещу федерацията Турил и за прекратяването на враждебните действия в планинските територии източно от Империята. Малцина дръзваха открито да го нарекат поражение, но за първи път след изоставянето на Тубар — Изгубените земи отвъд Морето на кръвта преди столетия — експанзията на империята Цурануани беше спряна.

В Партията на войната цареше бъркотия, а коалицията на партията Синьото колело и Партията на прогреса набираше сили. След това бе открит Порталът на разлома и достъпът през него до този свят, богат на метали и населен с варвари. Главнокомандващият Алмечо се беше вкопчил в тази възможност да укрепи каузата си във Великия съвет, бойците знамена се бяха развели и беше отекнал бойният зов.

Младите воини бяха минали в горд марш през платформата на императора под звуците на барабани и бойни рогове. Самият Небесен светлик беше благословил начинанието и Асаяга беше убеден, че победата е скорошна и сигурна. Беше силов командир на своя дом, но домът беше дребен и по престиж той стоеше по-ниско и от един Патрулен водач от някой от петте Велики дома. Но щеше да спечели слава, да се издигне и да спечели чест за своя дом.

Войната обаче ги научи на нещо много по-различно: на реалност.

Асаяга зашепна:

— Трябва да спечелим позиция, при която, ако убием капитана и съгледвача им, да се чуе по някакъв начин, че ние, че нашият клан го е направил. Че ние сме направили жертвата, иначе фамилията и кланът на Сугама ще пуснат друга версия. Дори да се пожертва целият отряд, да спрем безчинствата на Мародерите на Хартрафт ще донесе слава на нашия дом. Но само ако се повярва на Кодеко.

— Което ще е трудно, в случай че Минванаби го съобщят на родния свят — отвърна Тасему.

— Точно затова трябва да се измъкнем живи оттук, приятелю — сухо добави Асаяга. — Така ще можем сами да го съобщим.

— Нима предлагате съюз с кралските бойци, командире? — попита Тасему. — В името на всички богове, ако се чуе за това, ще е толкова лошо, колкото ако изобщо не чуят за премеждията ни. Ще ви заклеймят като страхливец, че не сме им отрязали главите, когато сме имали възможност, или пък ще се възприеме като поражение. — Цуранските войници никога не се предаваха. На родния им свят това означаваше робство и позор. По-добре да умреш с меч в ръката, отколкото да живееш в срам.

— Толкова ли жадуваш да умреш, щурмови водач Тасему?

Тасему го погледна обидено. Асаяга се засмя и го стисна за рамото.

— Колко си приличаме! И двамата искаме да се измъкнем от всичко това, но главите ни да останат на раменете. Мъртвият не служи дълго на своя дом.

Тасему се усмихна и поклати глава. Приятелят му играеше старата игра — косвено го насочваше в една посока, но всъщност търсеше отговора, който току-що бе получил.

— Така е. Не приемам тип като Сугама да ме ръчка да се самоубия заради едната чест. — Замълча и потърка черната превръзка на изваденото си око. — Ако имам избор, бих оставил тази чест за него, а аз да си живея тихо и безславно. — Усмивката му се стопи. — Но е насъскал доста от момчетата да вадят меч по най-малкия повод. Каквото и да си решил да правиш, по-добре го направи скоро, командире.

Асаяга въздъхна.

— Остани тук и си отваряй очите.

Слезе по стълбата и тръгна към казармата. Никога нямаше да си го признае, но се радваше — няколко минути на топло все пак.

Това беше едно от нещата, с които така и не можеше да свикне на този проклет свят. Точно ли тук трябваше да се разтвори проклетият разлом, на това място, където водата замръзваше във въздуха? Беше решен, както почти всяка нощ от началото на войната, че първото нещо, което ще направи, щом се върне у дома, ще е да си намери някой окъпан от слънцето плаж на Морето на кръвта и да плува сред топлите пенести вълни, после да легне на пясъка и да остави топлината да се просмуче в уморените му кости. Фамилията му притежаваше малък дом на един стръмен нос над океана в провинция Лаш, недалече от град Ксула. Не беше ходил там от началото на воинското си обучение, но стига да се върнеше у дома, точно там смяташе да отиде — веднага щом се види с по-малкия си брат.

Спря пред вратата и си помисли дали ще вкуси отново някога солените пръски, понесени от топлите сухи ветрове, въздуха, наситен с пикантния сладникав аромат на джиканджи — яркожълтите цветове, разцъфтяващи върху плаващата зелена пелена на водораслите само за няколко дни в годината.

Отвори вратата и влезе. Душният въздух, който вонеше на потни тела и мокра вълна, на яхния, на мръсни навуща и незараснали рани, заличи моментално спомена за жълти цветя и солени пръски. Той хвърли бърз поглед на ранения, който лежеше в ъгъла. Осами, един от най-младите му бойци, отвърна на погледа му. Стараеше се да скрие болката си. Асаяга коленичи до момчето.

— Онзи с халата ми извади стрелата — промълви младокът.

— Знам.

— Защо го направиха?

— Може да са луди — отвърна Асаяга.

— Знаете ли, ще мога да вървя, командире. Ще издържа.

Асаяга го стисна утешително за рамото. Не каза нищо. Не беше редно да му вдъхва лъжливи надежди и момчето трябваше да го разбере. Ако не можеше да тича, трябваше да умре. Ако му стигнеше куражът, можеше да изчака врага и да се опита да убие някого, но вероятността да го пленят и изтезанията след това едва ли можеха да се изтърпят и от опитен воин, да не говорим за едно момче. Можеше да затвори очи, да оголи шията си и да се остави на приятел да му даде облекчението.

Ако се наложеше това, Асаяга знаеше, че задачата ще се падне на него. Момчето си имаше приятели, тъй като мнозина от старите ветерани гледаха на него като на по-малък брат, младок, все още жаден за доблест и слава. Това, че толкова се грижеха за него, щеше да ги затрудни да му прережат гърлото, въпреки че никой нямаше да се поколебае, ако го помолеха — бяха цурани. Но никой нямаше на драго сърце да приеме тази задача, нищо че щеше да спести страданията на момчето и позора на фамилията му. Асаяга се постара да потисне тази мисъл. До разсъмване имаше достатъчно време да изберат с младия как да умре достойно.

Погледна към Сугама. Седеше край огъня с няколко души, скупчени около него, и им шепнеше нещо. От време на време вдигаше очи и поглеждаше към кралските войници. Гладът и топлината ги бяха смесили в началото, но сега двете страни се бяха отделили и Асаяга усещаше нарастващото напрежение.

— Става напечено.

Не беше забелязал до този момент Денис. Командирът на кралските войници бе седнал на една от постелите с изваден, отпуснат на коленете меч. Търкаше го небрежно с парцала със смазка, но това беше за прикритие — искаше да е с извадено оръжие, готово да се използва на мига.

Асаяга се поколеба. Изкушаваше се и той да извади оръжието си, преди да се приближи, ала знаеше, че при един такъв жест стаята ще се взриви. Щеше ли да го подведе този човек? Можеше да е капан — щом влезеше в обсега на капитана, той можеше да го посече с един замах. Мародерите бяха прословути с хитрината си.

Разбираше, че няма изход. Ако се обърнеше и избягаше, щеше да се приеме като проява на страх или знак, че се кани да вкара вътре войниците от стражата.

Денис го гледаше напрегнато.

— Когато те убия, ще бъде в честен и открит бой — каза водачът на кралските бойци толкова високо, че всички в помещението го чуха и извърнаха глави.

Неколцина от воините на Асаяга се надигнаха, не разбрали думите — помислиха си, че е предизвикателство.

— Ето, застрашиха честта ни! — изсъска Сугама.

— Кажи на хлапака си там да млъкне — каза тихо Денис. — Иначе сержантът ми ще го усмири завинаги.

Асаяга хвърли бърз поглед над рамото му. На отсрещната стена, точно зад Сугама, небрежно се беше облегнал нисък набит войник. Но дясната му ръка бе зад гърба му и със сигурност държеше кама.

Командирът на цураните бавно вдигна ръка за тишина. Всичките му хора се подчиниха — освен Сугама, който се надигна.

Асаяга виждаше Денис с крайчеца на окото си. Беше се напрегнал и беше достатъчно само да кимне, да даде знак, и сержантът зад Сугама щеше да забие ножа в гърба му.

— Силов водач — изсъска Асаяга, без да откъсва очи от Сугама. В гласа му се таеше закана и младият офицер се поколеба. — Обърни се много бавно и погледни зад себе си.

Сугама се извърна предпазливо. Кралският войник кимна леко и по нашареното му с белези лице пробяга усмивка.

— Сега си седни, бавно, Сугама. Ако му скочиш, ще забие камата в корема ти, преди да си направил и една стъпка.

Въпреки сложните игри знаеше, че прави грешка, но нямаше избор. Сугама току-що за пореден път бе унизен публично. Беше предотвратил сблъсъка, но Сугама трябваше да си върне честта. Стоеше вцепенен, без да знае какво да направи. Алвин Бари бавно извади камата иззад гърба си и небрежно започна да чисти ноктите си с върха й.

Миг колебание, после Сугама промълви:

— Слушам, командире.

И седна.

Асаяга отново се обърна към Денис, който не беше помръднал през целия разговор. Капитанът повтори:

— Казах вече. Ще се бием открито.

Асаяга изсумтя и пристъпи в обхвата на меча му. Денис вдигна глава.

— Ела с мен навън, цуранино.

Стана и без да поглежда дали Асаяга ще го последва, излезе. За миг съжали, че се връща на студа, ала това, което трябваше да каже, не беше за ушите на мъжете и от двете страни.

Денис повървя малко и спря до една каца с вода до стената. Седна на нея и вдигна очи към цуранския командир.

— Втората смяна трябва скоро да се върне.

Каза го бавно, за да го може Асаяга да го разбере.

— Знам. Бурята отслабва.

— Тъмните братя ще опитат нощна атака. Имаха няколко часа да се изсушат и да хапнат. Щом бурята затихва, няма да чакат. Знаят, че и ние, и вие сме тук, и ще решат, че се избиваме. Няма да имат търпение да ни довършат — добави той с лека усмивка.

— Значи ще ги изненадаме — рече Асаяга. — След това двамата с теб се бием.

Денис поклати глава.

— Типичен цуранин. Винаги готов да стане и да се бие, без да мисли.

— Тъкмо затова ще победим.

Денис вдигна ръка да го прекъсне.

— Слушай, цуранино. Дори заедно, тук не можем да ги задържим. Баща ми построи това укрепление и го изостави с основание. — Посочи нагоре в тъмното. — Слагат стрелци горе, от двете страни на прохода, и ни избиват до крак.

— Значи ще сложим наши.

— Ако сложим там достатъчно, няма да имаме с какво да отблъснем атаката. Не, ти, ако искаш, си стой тук. Всъщност бих се зарадвал.

— Но вие бягате? Така ли?

Денис кимна и посочи на север.

— Те са над триста, с поне двайсет конници. На север е единственият ни изход.

— А после накъде?

Денис се ухили.

— Иска ти се да знаеш, нали.

Асаяга то изгледа напрегнато и прошепна, за да не го чуят кралските войници на стената:

— Ти сам не знаеш.

Денис помълча за миг.

— Обикалял съм го. Преди години. Преди да дойдете вие. Оттогава — не.

— А черният съгледвач?

— Наталският съгледвач. Грегъри. Той също. Земята е ничия. Погранични тресавища. Отделят владенията ни от Тъмните братя и съюзниците им — това, което наричаме Северните земи.

— След това тръгваме по билото на тази планина на запад, един ден. А след това свиваме на юг, към фронта ни.

Денис поклати глава.

— Горе ще ни заклещят. Хребетите са затрупани със сняг и лед след тази буря. Там ще сме в капан. Ще ни обкръжат, ще ни блокират пътя и ще ни избият.

— Тогава защо ми го казваш?

— Защото трябва да избереш. Или си разчистваме сметките сега, или идвате с нас. Не мисля, че си толкова глупав да оставаш тук, тъй че дори не ти предлагам третата възможност.

— Ти ли ми предлагаш избор? — изръмжа разгневен Асаяга. — Май трябва да е обратното, псе такова.

Денис се навъси, ръката му стисна дръжката на меча.

— Кой е нашественикът тук? — Гласът му бе изпълнен със закана. — Ти ли смееш, да ме наричаш псе, убиецо?

Асаяга понечи да отвърне, но замълча. Какво да отговори? За миг разбра справедливия гняв на кралския войник.

— Няма да се извинявам. — Вдигна ръка да го спре. — Но предлагам да говорим.

— Какво пък, и това е много от един цуранин — отвърна надменно Денис.

Асаяга помълча за миг, сякаш претегляше думите си.

— Чух един от войниците ти да казва името ти. Знам кой си. Водачът на Мародерите на Хартрафт.

— Да. — Тонът на Денис беше рязък, с нотка на гордост. — Това, което остана от гарнизона на именията на скуайър Хартрафт. В служба на моя господар, барона на Тир-Сог. Защо е важно това?

— Загубил съм не един войник от вас. Намирахме ги сутрин, с прерязани гърла. Без следа от доблестен бой. Промъквате се като крадци по тъмни улици и се скривате из горите.

— Притеснява те, нали? — отвърна с хладна усмивка Денис.

— Това не е война, а подло убийство.

— Не ми говори за убийство! — изсъска Денис, едва затаил гнева си. — Беше ли при щурма на Валинар?

Макар Асаяга да не познаваше добре интонациите в езика на Кралството, не беше трудно да долови напрежението в гласа на Хартрафт. Поклати глава.

— Не. Служих с клана Канацаваи под командата на Касуми от Шинцаваи срещу вашия принц Арута при Крудий. Тежък бой. Първият, в който влязох. Но съм чувал за Валинар. Боят там също е бил тежък.

— Това беше фамилното ми имение. — Денис махна с ръка към мъжете по стената и постройката. — Този отряд беше съставен от малкото мъже, които се измъкнаха от Валинар. По-малко от двайсет души, онези, които останаха, ги избихте всички. — Изгледа го убийствено. — Баща ми, майка ми, по-малкия ми брат и двете ми сестри, и жената, за която бях сгоден, вече ги няма. Всички бяха в имението в нощта, когато цураните нападнаха. — Продължи шепнешком: — Беше преди девет години, цуранино. Но го помня, все едно че беше вчера. Държах любимата си в прегръдката си, когато издъхна. Така и не знам дали брат ми й сестрите ми са живи.

Асаяга се напрегна. Пленените кралски войници ги отвеждаха на Келеуан и ги продаваха за роби. Трудеха се под жаркото цуранско слънце, ако все още бяха живи, по полята или пресушаваха Голямото блато. Жените… по-старите отиваха в кухните, по-младите, като сестрите на Денис… Реши, че е по-добре да не му го казва. И си спомни една случка.

— Ти си този, който пусна пленника, нали?

Усмивката на Денис бе най-злобната от всичко, което Асаяга беше виждал на лицето на смъртен. Преди години при едно нападение бяха завзели преден пост и всички бяха избити, освен един. Младият цурански войник беше изпаднал в безсъзнание и когато се беше съвзел, беше разбрал, че е в плен. Вместо да го превърнат в роб, както бе очаквал, те го отпратиха с послание: всеки, участвал в щурма на Валинар, ще бъде заловен и убит. Тогава бе прозвучало като празна закана. Но след деветте години война едва шепа мъже от превзелите Валинар все още бяха живи, за да си спомнят тази битка.

— Ние сме диверсионен отряд и действаме зад фронтовата линия. Служим по благоволението на херцога на Ябон и под командата на граф Ламът и моя господар, барон Тир-Сог, но сами решаваме как точно да служим. След като се прехвърля в тила ви, съм свободен да правя каквото намеря за добре. Мародерите са трън в петата ви, цуранино. — Погледна Асаяга право в очите. — Тук сме, защото се връщахме от набег срещу една от задните ви позиции. Тъй че знай: не се перча, като ти казвам следното: това е моят свят, цуранино, не твоят. Но не съм стиснат, ще ти дам малко от него, стига да пожелаеш. Достатъчно за гроба ти.

Асаяга вдиша дълбоко.

— Тази война не можем да я решим тук, в този момент, Хартрафт. — Изрече думите с усилие. — Времето изтича, а ти каза, че скоро ще нападнат.

Денис продължаваше да се усмихва хладно.

— Да. Може би просто трябва да седим тук и да спорим, докато дойдат и те убият, за мое удоволствие.

Асаяга се поколеба. Дали омразата на този човек бе толкова дълбока, че да е готов да направи това? Най-сетне промълви:

— Значи казваш, че ще командваш ти, а ние ще изпълняваме?

— Нещо такова. Поне докато се измъкнем от проклетите моредели. Трябват ми твоите мечове, за да спася хората си, но не толкова, колкото на теб ти трябват знанията ми, за да спасиш своите. Смъртта от ръцете на моределите не е желана нито от вас, нито от нас. Е, ще служиш ли?

— Никога. Аз командвам хората си. — Произнесе думите бавно и натъртено. Невежеството на кралския войник беше изумително. Наистина ли нямаше никакво чувство за приличие? За всичко, което включваше приемането на заповед от един заклет враг?

Денис го погледна замислено и Асаяга усети, че се мъчи да проумее нещо. Най-сетне изсумтя и кимна.

— Добре. Значи — примирие. Наречи го както искаш, по дяволите. Движим се заедно, докато не се уверим, че сме се измъкнали от Тъмните братя. След като стане това, строяваме частите си и се бием.

— Тръгвам с теб само за да спася хората си — отвърна бавно Асаяга. — Но между двама ни трябва да има разбиране. Ако ми даваш… предложения, ще ги обмислям и може би ще се съгласявам с тях. Но ако си позволиш да заповядаш нещо на някого от хората ми, най-вероятно ще предизвикаш бой.

Денис го изгледа замислено, сякаш се мъчеше да реши. Асаяга продължи:

— В нашия свят понякога враждебни домове служат заедно, ако така се разпоредят клановете им; но ако някой с по-низша кръв, от друг дом е… — Замълча, докато намери подходящия израз. — По-добре ще е просто да ми казваш какво искаш. Хората ми вероятно няма да се подчинят на човек с по-… низша кръв.

— Няма да започвам нов спор с тебе чия кръв е по-добра — хладно отвърна Денис. — Видял съм достатъчно и от двете страни и знам, че цветът й е един и същ. — Кимна. — Добре. Така да бъде. Предложения. Но кажа ли да се действа или да се развърнете по фланга, гледай да чуеш… предложението ми и да действаш бързо. Стигне ли се до бой с Тъмните братя, цуранската гордост я зарежете по дяволите. Ако искаш хората ти да оцелеят, ще ме слушаш.

— Няма да приема заповед от теб. Но ще премислям предложенията ти.

— Както искаш го наречи, цуранино — отвърна Денис с нотка на досада. — Предложения, съвети или майчина приказчица преди сън, все ми е едно. Но аз познавам тези гори и познавам Тъмните братя така, както ти никога няма да ги познаваш, ако извадиш късмет. Взимам ви с нас, защото не виждам друг начин. Но проклет да съм, ако гафовете ви причинят гибелта на хората ми.

— Гафове? Не мисля, че последните девет години бяха гафове. Ако правим гафове, защо я печелим тази война?

Денис поклати уморено глава и въздъхна.

— Май ще е по-добре да решим проблема още сега. — Стана. — В името на всички богове, или това, или ми кажи едно простичко „да“, че тръгваме заедно и се бием като войскова част, ако ни нападнат. После ще можем да поспорим за всичко, което искаш, или да си пронижем сърцата. — Погледна през рамо към Асаяга. — Или в твоя случай да ти клъцна гърлото, за да млъкнеш най-после.

— Какво каза? — сопна се Асаяга.

Хартрафт беше казал последното бързо и тихо, затова не можа да го разбере.

— Нищо, цуранино. Нищо.

— И не „цуранино“. Казваш го като ругатня. Аз съм Силов командир Асаяга от Кодеко, помощник-командир на силите на Главнокомандващия на изтока, от клана Канацаваи, син на син на господаря Гинджа от дома Кодеко, брат на…

— Добре, добре. Значи Асая.

— Асаяга.

— Добре, Асаяга. Да идем да кажем на хората.

Асаяга знаеше, че всички в стаята ги бяха гледали на излизане. Част от бойците му щяха да са загрижени, че кралският варварин може би го е нападнал подло. Представа нямаше от какво можеше да са загрижени кралските войници, но знаеше, че напрежението ще се е усилило.

Влязоха в казармата и след ледения чист въздух навън горещината и миризмата на пот едва не ги задуши. Асаяга огледа помещението и заяви:

— Тръгваме тази нощ. Тъмните ще нападнат преди съмване. Кралските войници са… съюзени с нас, докато не се измъкнем от врага. Няма да говорите с тях, няма да ги забелязвате дори и ви е забранено да се биете с тях, докато не заповядам друго. След като избягаме от Тъмните, ще има достатъчно време да проявим воинската си доблест.

Забеляза, че доста от войниците му въздъхнаха облекчено и се отпуснаха. Тасему беше прав: хората му бяха изтощени до предела. Боят беше последното нещо, което искаха в момента. Ако се наложеше бой, искаха да съхранят силите си за възможния сблъсък с Тъмните братя.

Сугама само го погледна и този път прояви достатъчно благоразумие да не оспорва пряката заповед.

— Капитане.

Асаяга погледна през рамо и видя наталския съгледвач. Разговорът им навън бе толкова напрегнат, че нито той, нито Хартрафт бяха забелязали пристигането на съгледвача и групата му в укреплението.

— Идват, нали? — каза тихо Денис и Грегъри кимна.

Понечи да обясни, но Асаяга вдигна ръка в знак, че е разбрал.

— Разполагаме с около час, най-много — два — каза Грегъри. — Строяват се бавно, но вече са изпратили фланговете нагоре по скалите. Тинува ги държи под око. На връщане убихме два от постовете им, така че моределите ще настъпват предпазливо, от страх за засади. Имаме малко време, но най-добре да стягаме багажа и да тръгваме веднага.

Денис изкомандва отсечено на Алвин Бари, който все още бе зад Сугама, и кралските войници се разбързаха да навлекат дрехите и снаряжението си. Заповедта бе предадена и отвън и след секунди още кралски бойци нахлуха вътре да посъберат топлина няколко минути и да изгълтат останалото от яхнията. Асаяга ревна няколко заповеди и започна и той да събира хората си.

— Да разбирам ли, че има споразумение? — попита го Грегъри.

Асаяга кимна.

— Умен ход и за двама ви.

— Това не означава, че боят между нас е приключил, наталецо.

Грегъри се ухили.

— Не съм казвал такова нещо. Но се радвам, че сте го поотложили.

Асаяга отиде при четиримата си ранени. Двама от тях вече се обличаха и ставаха. Но третият, Улгани, беше почти в безсъзнание. Няколко от другарите му стояха до него, навели глави, с ръце на гърдите му, и шепнеха предсмъртната молитва.

Въпреки цялата бъркотия и шумотевица из помещението около малката група цареше тишина. Дори кралските войници, на няколко стъпки встрани, гледаха да говорят по-тихо. Патрулният водач на Улгани сложи ръка на очите на другаря си и извади камата си.

Всичко свърши за секунди и тримата се отдръпнаха, а един придърпа одеялото над главата на мъртвия.

Асаяга погледна Осами. Момчето беше наблюдавало церемонията с широко отворени очи. Той коленичи до него и му заговори:

— Походът ще е тежък. Тежък дори за здравите ветерани. Не забравяй, веригата е здрава колкото най-слабата си брънка.

Момчето вдигна очи към него, кимна и отново погледна към Улгани. Кръвта се просмукваше през одеялото.

— Мога да вървя — прошепна Осами и посегна за панталоните си, но те бяха срязани и оставени настрана, разкъсани и оцапани с кръв.

Момчето се огледа в паника. Някой му хвърли панталони от щавена кожа, сигурно смъкнати от някой мъртъв моредел. Беше кралският жрец.

— Аз ще го държа под око — заяви брат Корвин.

— Стой настрана, расо.

— Не. Вложих много усилия в това момче. Ще издържи, също като другото. — И жрецът посочи младия кралски войник със счупения крак. Беше изкривил лице от болка, но стоеше на крака, подпрян на патерица.

— Ако се наложи да бягаме, и двамата са мъртви.

Денис се беше намесил в спора и гледаше хладно Корвин. Жрецът се усмихна.

— Като му дойде времето за бягане, тогава ще видим, нали? Засега нека да са моя грижа.

— Както искаш, отче. Но няма да забавяме заради никого.

Корвин му махна с ръка да се дръпне и се наведе да помогне на цуранина да се облече, Осами отказа помощта, макар да беше явно, че навличането на панталоните щеше да е мъка.

— Всички отвън! — изрева Денис. — Строй се по части!

Асаяга не искаше да остави и най-смътното впечатление, че се подчинява на Денис, затова сам ревна заповед на хората си да се строят навън и да се приготвят за марш.

Настъпи трескаво раздвижване — мъжете режеха късове от печащия се още над огнището елен, гребяха с глинени купи останалото от яхнията в котела, други дърпаха одеялата от постелите, за да се заметнат с тях, трети пълнеха мехове и ги стягаха под дрехите си, за да не замръзне водата.

Асаяга тръгна към вратата, а Сугама го догони.

— Знаеш какво ще се каже у дома за това споразумение…

— А ти какво ще кажеш? — Асаяга го изгледа твърдо и Сугама замълча.

— Те са врагове, но имаме примирие и това засега е достатъчно — обясни търпеливо Асаяга. — Само отлагаме боя, както го каза наталецът.

Щом излезе, воят на вятъра заглуши думите му. Хората му се събираха бързо. Последните от патрула на скалите се вливаха в колоната и приемаха с благодарност подадения топъл къс месо или сухо одеяло, с което да се заметнат.

Чувстваше се почти като в надпревара коя част първа ще се строи и ще покаже по-добрата си дисциплина. Последните кралски войници още излизаха от помещението, когато Тасему мина пред строя, изрева команда и мъжете застанаха мирно.

Асаяга хвърли поглед към хората на Хартрафт, строени на няколко стъпки встрани. Не заставаха мирно пред своя капитан. Той се спря пред няколко войници, провери снаряжението им, потупа едного по рамото, размени няколко думи с друг и му отвърнаха с груб смях. Няколко души погледнаха към Асаяга и той се зачуди дали не си правят шеги с него.

— Заповед за марш — заяви Грегъри, застанал между двете части. — Пътеката е достатъчно широка следващите няколко левги, за да можем да вървим в двойна колона. Аз поемам ариергарда. Ще поставяме клопки, за да ги забавим. Бих желал няколко цурани да останат с мен за помощ. — Погледна към Асаяга и видя как Денис пристъпи и застана до него. Асаяга вдигна питащо вежда. — Смятам, че разполагаме с час, най-много — два, преди да се опитат да атакуват укреплението. Дотогава ще сме на около три мили оттук, после оставяме пътеката и навлизаме в гората. Вие имате повече хора и са по-свежи, ако се наложи да тичаме презглава, за да ви догоним. Стига това да е приемливо за вас, силов командир — добави усмихнат Грегъри.

Асаяга беше изненадан от наталеца. Беше издал заповед, но я поднесе като предложение. Беше добър в дипломацията. Асаяга кимна и повтори предложението на съгледвача, като го превърна в заповед и задели четирима от най-добрите си бегачи за ариергарда.

— Дръж хората си отделно от моите — каза Денис. — Да не се вадят оръжия, освен лъковете. Ако се натъкнем на засада, вие обръщате наляво, а ние — вдясно от пътеката. И гледай хората ти да издържат.

— Гледай твоите да издържат — отсече Асаяга.

— Добре, кучи синове, да се махаме оттук!

За миг Асаяга кипна, готов да избухне от обидата, но осъзна, че Хартрафт се обръща към своите.

„Странни хора са тези варвари — помисли си той. — Тази непринуденост, свойският начин, по който си говорят, дори начинът, по който вървят в поход“.

Тръгна към челото на колоната. Изведнъж зад гърба му се разнесоха ругатни, той се обърна и видя как един от кралските войници излезе от колоната си, извика, затича към неговите хора и събори на земята патрулен водач Фукизама.

Едва чу думите, които извика мъжът, но му прозвучаха като „Крадлив кучи син!“

Фукизама се превъртя и се надигна, с извадена кама. Замахна и посече войника в бедрото. Кралският войник изруга, отскочи и извади меча си.

Оръжията изсвистяха от ножниците и от двете страни и двете редици запристъпваха една към друга, готови за бой.

Асаяга затича по редицата, Денис също затича, викаше и избиваше нагоре извадените мечове.

— Името ми! Честта ми е оскърбена! — изрева Фукизама. — Той ме удари. Нима сме страхливци, командире? Нима сме псета, които ще скимтят? Държа на честта си.

Асаяга замръзна. Видя Тасему, застанал зад Фукизама. Сержантът мълчеше. Войниците зад него замърмориха.

Обърна се и видя Хартрафт, застанал пред своите. Мъчеше се да спре разпенения войник, който напираше и засипваше Фукизама с хули и ругатни.

— Твоят човек — заяви Денис и посочи патрулния водач. — Откраднал е в казармата кесията с парите на Вилхелм. Вилхелм току-що го е видял да я пъха в торбичката си.

Асаяга погледна Фукизама. Беше точно в неговия стил — повечето му другари не му вярваха в игрите на късмета. Мамеше, беше лукав, а и беше от групата около Сугама.

Но не виждаше как би могъл да спре скандала. Фукизама вече бе предявил Правото си на чест.

— Значи дуел — заяви хладно Асаяга. — Твоят човек първи удари моя. — И повтори същото на цурански.

— По дяволите! — изсумтя ядосано Денис: — Тъмните братя ни дишат във вратовете.

Асаяга се обърна срещу Денис.

— Дуел. Или се бием, тук и веднага. Кое да бъде, капитане?

Грегъри се озова между двамата. Едва удържайки гнева си, Денис изгледа Асаяга и кимна отвратено.

— Проклети от боговете цурани, с вашата проклета чест — и се отдръпна.

Асаяга кимна на Фукизама, а войниците му отстъпиха назад в полукръг.

Оръжията на двамата бяха извадени, тежкия двуръчен меч на кралския войник и по-лекото оръжие на Фукизама. Фукизама зае ритуалната поза, с острието прибрано зад лявото рамо и двете ръце на дръжката.

Кралският войник стисна тежкия меч с двете ръце и нападна, острието блесна надолу в дъга. Всичко свърши за няколко мига. Фукизама ловко отскочи встрани, без да се подхлъзне по заледената земя, и преди кралският войник да успее да влезе в гард, мечът му посече и с един-единствен мълниеносен удар почти откъсна главата от раменете.

Войникът рухна, тъмната кръв швирна от прерязания врат. Цураните нададоха ликуващи викове. Асаяга огледа кралските бойци. Все още бяха с извадени оръжия и мърмореха гневно. Беше повече убийство, отколкото истински двубой. Погледна отново своите и всичко му стана ясно. Фукизама беше избрал противника си добре, беше го преценил, потърсил беше някой по-млад, уморен и явно неопитен, след което го бе провокирал.

Фукизама стоеше с лице срещу кралските бойци, с насмешлива усмивка. Мъжете отсреща едва се удържаха да не нападнат.

— Фукизама!

Триумфиращият воин се обърна.

— Пусни оръжието! — извика Асаяга.

Вродената цуранска дисциплина го накара моментално да се подчини, преди да е съобразил, че предстои нещо ужасно.

— Тасему.

Щурмовият водач пристъпи напред, откъсна торбичката от колана на застаналия мирно войник и я отвори. Бръкна вътре, извади малка кожена кесия и я вдигна да я видят всички.

— Кесията на Вилхелм — прошепна един от кралските бойци.

Асаяга кимна, взе кесията и я отвори. Вътре имаше няколко медни монети — жалко имущество на Мидкемия, но целогодишен приход на бедния откъм метали Келеуан. Изгледа Фукизама и заяви:

— Ти опозори своя дом и клан. Знаеш какво е наказанието за кражба.

Мъжът се облещи, а Тасему даде знак на двама цурански воини и те го хванаха здраво. Трети измъкна въже от торбата си, отиде до близкото дърво и метна въжето през един висок клон.

Всичко свърши много бързо. Разтрепераният облещен войник беше хванат от четирима души и сложиха клупа на врата му. Други няколко души дръпнаха въжето и Фукизама излетя във въздуха, дръпнат сякаш от гигантска ръка. Вратът му изпращя толкова силно, щом цураните го пуснаха няколко стъпки надолу и пак го вдигнаха, че дори коравите кралски войници потръпнаха. Той изрита няколко пъти във въздуха и замря. Войниците отвързаха въжето.

Асаяга хвърли на земята жалката шепа монети и изръмжа:

— Някой друг? — И огледа мъжете си.

Всички мълчаха.

— Няма да търпя нито крадци, нито непокорници. Фукизама беше и двете. Строй се.

Хвърли поглед към Денис. Мъжете зад него стояха смълчани — не знаеха как да реагират и бяха смаяни от бързата процедура. Усети слисаните им погледи и изненадата от суровата му безкомпромисност.

— Моят човек се провини. Плати за това с живота си и се извинявам. Но, Хартрафт, кажи на хората си да не се приближават повече до моите.

Денис изгледа просналото се на заледената земя обезглавено тяло, после — сгърчения труп на обесения цуранин, и изсъска:

— Твоят ни лиши от два меча!

— Вашата луда глава поне умря като войник, от меч. Фукизама умря позорно и никой от дома Кодеко няма повече да изрече това име. Предците му ще извърнат очи от него.

Денис продължаваше да гледа труповете. Най-сетне рече:

— Губим време.

Грегъри пристъпи между двамата водачи и изсипа купа яхния на пътя.

— И двамата губите време.

Тинува вече извличаше мъртвия кралски войник настрана и щеше да посече цуранина. Нямаше да оставят следи, за да разберат Тъмните братя какво е станало тук.

Денис тръгна към челото на войниците си. Асаяга оглави своите и двете колони тръгнаха в лек бяг.

Продължиха около една миля в марш, излязоха на малка поляна и спряха.

След по-малко от десет минути Грегъри се показа на пътеката, подмина чакащите го мъже и посочи едва видимата пътечка между дърветата.

— Трябва да продължим натам.

После извади от походната си торба малка делва и плисна димящата течност около поляната. Денис го изгледа питащо и наталският съгледвач обясни:

— Хората носят достатъчно храна за малък пир. Моределите ще могат да го подушат от миля разстояние. Това ще ги затрудни да определят накъде сме тръгнали. — Махна на четиримата цурани с него, застанали зад главното ядро, и ги подкани да се върнат при другарите си. — Аз ще изчакам Тинува и ще направим каквото можем да заличим дирите ви.

Асаяга и Денис се спогледаха, след което без думи дадоха знак на хората си да тръгнат по посочената им пътека.

Вятърът виеше, замръзналата земя под краката им пращеше. Денис вдигна глава. Дърветата по високите хребети от двете страни се поклащаха и пукаха под снежния си товар. Снегът беше престанал, облаците се отвяваха и изгряваха звезди. Лунна светлина огряваше планините и пътеката пред тях.

Продължиха на север, в непознатите земи.

Глава 6Гонитба

Мъглата загръщаше прохода.

Боваи слезе от коня и подаде юздите на един от човеците. Като повечето от своята раса, не обичаше много конете и оставяше на човеците ренегати, които ги бяха довели на север, да се грижат за тях.

Съгледвачите моредели, атакували и превзели каменната барикада, се раздвоиха пред него. Нервността, с която пристъпваха от крак на крак — знаци, които човеците ренегати, яздещи с Боваи, бе невъзможно да забележат — подсказаха на главатаря, че нещо ужасно не е наред, още преди да стигне до портите на укреплението. Той се спря пред разтворената порта.

Мрачният му поглед обходи пространството зад каменната стена, поглъщаше всяка подробност: телата на воините му, петната кръв в разкаляния сняг, струйките дим, които още се къдреха от комина на казармата, и това, че беше пусто. Врагът беше избягал.

Младшият главатар на клана на Гарваните вдигна глава и подуши във въздуха. Нищо: само мирисът на студения вятър, на дим, на мъртви тела, но нищо живо. Нищо, освен тези, които го следваха.

Обърна се към отворената порта, през която току-що бе минал, и се наведе да огледа двата обезглавени трупа, проснати на земята.

Ударите във вратовете бяха чисти, пръсналата се замръзнала кръв показваше, че убиецът е обезглавил единия, завъртял се е, пръснал е кръв от меча си и е помел втория със замах отдолу.

Майсторски.

Това, че един от мъртвите бе негов племенник, изобщо не го притесни. Щом младият е бил такъв глупак, че да го пометат така, по-добре беше, че е мъртъв. Освен това и баща му беше глупак.

Подритна разсеяно тялото с носа на ботуша си. Не поддаде. Беше започнало да замръзва в ледената киша — най-вероятно беше убит предната вечер.

Отрядът горски таласъми по пътя назад се приближи към зейналите порти. Забавиха се и спряха. Смъкнаха копията и бойните си тояги, наведоха глави и извърнаха очи от страх. Примитивните им умове знаеха, че моределите не обичат други да виждат телата на техните загинали.

Боваи изобщо не ги погледна. Видя един от конните му съгледвачи да се връща от прохода. Конят се беше задъхал, облаци бяла пара изригваха от ноздрите му. Беше Танкред, старшият му ловец, и не изглеждаше доволен.

Слезе от седлото, приближи се и го погледна с очи, хладни като утринен скреж.

— Съюзили са се.

Боваи кимна.

— Това е очевидно. — Каза го по навик много бавно и почти шепнешком. Килна леко глава към касапницата: трийсет и двама мъртви братя и само единадесет трупа на човеци и на пришълци цурани.

— Това, че са се съюзили и са нападнали този пост, е крайно интересно — продължи Боваи. — По лицето му пробяга лека усмивка. — Страхът им от нас засега надвива дребнавата им взаимна омраза.

— Водачът на човеците е Хартрафт — заяви Танкред.

Забеляза как неколцина от подчинените му, застанали на почтително разстояние, вдигнаха глави и го погледнаха с интерес. Голун, който беше коленичил и опипваше с пръст една от следите в леда, едва вдигна очи и кимна утвърдително.

— Сигурен ли си? — попита Боваи, без да откъсва поглед от Танкред.

— Мисля, че го познах още на форта и по пътеката, докато ги следихме.

— Мислиш или си сигурен?

— Сигурен съм, главатарю. Познавам следата му. Вървежа му. Проследих го близо пет мили. — Танкред посочи назад към планинския хребет и пътя, стапящ се във вихрещата се мъгла.

— Движили са се от двете страни на пътя, цураните от едната страна, кралските хора — от другата. Имаше поставени клопки, проявили са хитрост.

— Къде е Кавала? — попита с небрежен тон Боваи. — С теб ли тръгна?

Танкред се поколеба.

— Казвай.

— Ще видиш тялото му, щом подновим гонитбата. Убила го е стрела на еледел.

Боваи успя да долови наранената му гордост. Значи бяха успели да изненадат и унизят дори неговия майстор ловец. Дали имаше и страх в сърцето му?

Погледна напрегнато Танкред, мъчеше се да отгадае мислите му. Един водач на лова не можеше да проявява страх или да позволи да пропълзи във вътрешностите му, защото други много скоро щяха да го усетят и да бъдат обзети от него. Щяха да се поколебаят, щом им се заповяда, а колебанието можеше да им отнеме живота толкова лесно, колкото и вражески меч.

Голун беше застанал зад него, гледаше напрегнато Танкред и чакаше отговора.

— Искаш мъст, нали? Гордостта ти е уязвена, защото са те изненадали и онзи е бил убит. — Избегна да спомене името на падналия моредел.

Танкред кимна.

— Две следи се бяха отделили от пътеката и слязох да ги огледам. Единият беше еледел, другият — тежък, мисля, че беше дирята на тъмнокожия приятел на Хартрафт, наталския горянин. Трябваше да ги надуша; не мога да разбера защо не можах.

— И тогава спътникът ти беше убит.

— Ако онзи, който се целеше в мен, бе стрелял миг по-рано, нямаше да съм тук. Завъртях коня си и го използвах като щит, така успях да се спася.

— Значи са ви изненадали.

Танкред кимна утвърдително, макар и с неохота.

— Мъглата беше гъста, а вятърът в дърветата ни попречи да чуем други звуци.

— Разбирам. И какво друго забеляза?

Танкред гледаше право напред — не посмя да срещне очите на Боваи.

— Преброих следите на шейсет кралски войници. Може би седемдесет пришълци. Трима или четирима са били носени или са им помагали.

— Любопитно. Сигурно се е намесил някой мекосърдечен жрец. — Боваи се изсмя тихо.

През портата преминаха още от ордата му: този път моредел — спешени и с изпънати лъкове. Гледката на клането зад стената ги стъписа. Неколцина изтичаха от редиците към един или друг от падналите, един извади меча си, за да направи ритуалния траурен удар за смъртта на баща или брат; кръвта едва потече от изкорменото тяло.

Един от десетниците изръмжа да съберат телата и заклинателят запя молитвата, гласът му се извиси злокобно в призив към духовете на падналите: призоваваше ги да се въздигнат на вечната небесна твърд.

— Разбираш, че това трябваше да се очаква — прошепна Боваи и се приближи до Танкред. — Но ме уверяваше, че тези, които оставихме, са достатъчно, за да удържат десет пъти повече от тях. Оставих трийсет и двама от братята ни тук, да пазят този проход, докато вършим набезите. А сега са мъртви. Близките на много от тези, които са с мен, са мъртви. Това вгорчава всичко, което постигнахме за последните два дни. Триумфът от убийствата ни свърши и победите ни няма да бъдат възпети. Ще се запомни само това.

— Нечувано е силите на Кралството да се съюзяват с цурани — отвърна Танкред и погледна уморено Боваи. — Ти каза, че можем да се възползваме от взаимната им вражда, да я използваме като предимство. — Тонът му беше осъдителен.

Боваи забеляза как воините наоколо извърнаха неспокойно очи. Танкред му говореше с правото на брат. Не можеше да го упрекне за това, а и в думите му имаше истина; в този момент обаче това беше опасно. Семето на съмнението беше посято и Боваи трябваше да го спре, преди да е покълнало.

— Нещата се променят. Това е една от причините, поради които дойдохме тук: да наблюдаваме. И да ги избиваме. — Замълча. — И ти трябваше да помислиш за това — продължи Боваи шепнешком. — Ти си Господарят на лова. Това, което е станало тук, е погром. Какво ще кажат сега онези, които останаха, като видят толкова много мъртви? Скоро нашият Господар ще свика на събор съветите — след по-малко от година, ако всичко върви по план — и ако искаме да изградим велик съюз, не трябва да сме слаби, иначе ще всеем недоверие към него.

Главатарят на моредел замълча, замислен за грандиозния план, който се ковеше в древния град Сар-Саргот. Знаеше, че остават две-три години, преди планът да влезе в действие, но гореше от жажда да започнат по-скоро. Всяка грешка можеше да се окаже пагубна. Погледна Танкред.

— Кланове, които не са се виждали от столетия, скоро ще се съберат в Равнината на Сар-Саргот. До нас стигна вестта, че Лиалан и нейните Снежни леопарди ще дойдат и това, че тя и съпругът й Делекан ще се понесат един-друг без бой помежду им, е важно.

За миг Боваи си спомни мъчителната брачна церемония, когато двама смъртни врагове се съчетаха, за да скрепят мира, нежелан и от двете страни. Делекан и Лиалан с радост щяха да си изтръгнат сърцата, но ето, че бяха съпруг и съпруга. И си призна, че би предпочел Лиалан да беше победила в такъв двубой, защото това щеше да премахне един съперник Младши главатар от Клановия съвет и да го постави по-близо до Мурад, Великия главатар на Клана. Самият Мурад беше недосегаем, след като бе станал Избраник на Господаря, но ако паднеше…

Боваи се върна към настоящето и се обърна към Танкред.

— Чувам, че дори Горат ще доведе своите Ардании от ледените планини в далечния север, за да види дали са верни тези слухове за завръщането на Господаря.

Господарят се бе явил за първи път на един шаман, по време на ясновидски ритуал. Шаманът бил сам на планинския връх, когато той пристъпил от мрака и влязъл в огъня. Носел свещения знак и знаел тайните церемонии, постил и пял заклинанията с шамана три дни и три нощи. Шаманът бе съобщил, че Господарят казал: „Скоро ще се завърна“, а сетне изчезнал сред огън и дим. Вестта се бе разпространила като степен пожар — че шаманът е получил пророческо видение и е възвестил завръщането на най-големия герой на моредел.

Месец по-късно Господарят бе дошъл при Мурад и в тъмна и кървава церемония го бе заклел да му служи. Като оброк Мурад беше отрязал езика си, та нивга да не може да се отрече от клетвата си пред Господаря. Господарят се бе появил пред Съвета на главатарите на клана на Гарвана, заел беше най-висшето място с Мурад от дясната му страна — и едно чудато същество в тъмен халат, с люспести ръце и очи като пламъци от лявата. А сега се говореше, че в Деня на Средилетието ще има огромен събор и под най-светия договор ще бъде обсъден въпросът за прогонването на човеците от Кралството.

Боваи продължи тихо:

— Такъв събор не е виждан от много поколения и ако се провалим тук, Мурад няма да позволи да седнем в първия кръг на главатарите около огньовете на съвета. Когато дойде войната срещу човеците, ще ни оставят да пазим обоза и да водим таласъмите.

Кимна към отворената порта и колоната горски таласъми. Явно бяха уплашени и неспокойни. Обещаният лесен набег с голяма плячка се беше помрачил. Бяха простовати същества и мислите им бяха изпълнени с едва потискан ужас. Ако бяха в родината си, колоната им щеше да се стопи, щяха да дезертират и да разнесат вестта за това унижение.

— Ако ни остави живи — добави Боваи. — Ако не спрем този страх, който се усилва в нас, няма да има почести за родовете ни, слава за ордата ни, няма да има плячка. Ще сме принудени да събираме трохите от онова, което ще оставят след себе си избраните да стоят с Господаря и Мурад.

— Можем да променим всичко това за един ден — отвърна разгорещено Танкред. — Хартрафт и пришълците са заклещени на север от планинските проходи. Трябва да натиснат към моста при Вакоса, това е единственият път през Широка река по това време на годината. Нашият гарнизон там е добре укрепен и ще ги задържи.

— А, вече знаеш и стратегията им?

Танкред преглътна нервно.

— Това е единствената им надежда. Да превземат моста, да го унищожат, после да свърнат на изток и да ни избягат. Гарнизонът обаче ще удържи и ние ще ги ударим в тил.

— Благодаря ти за този съвет.

Обърна гръб на Танкред и влезе в казармата. Въздухът вътре вонеше от телата им, от потта им, от странната миризма от подправките, които пришълците толкова обичаха да слагат в храната си. В ъгъла лежаха шест тела: петима моредели и един цуранин с прерязано гърло. Начинът, по който беше поставено тялото, показваше, че е убит от своите другари, за да не остане жив. Боваи не изпита голямо задоволство от това. Някои моредели обичаха да се забавляват с изтезания на човеци до смърт, но той не — предпочиташе бързото, изкусно убийство в битка. Освен това трябваше да бързат и той също щеше да пререже гърлото на войника почти толкова точно.

Отиде до огнището, смъкна ръкавиците си и протегна ръце да ги стопли. Дилемата беше интересна, а при всяка такава дилема можеше да възникне възможност. „Как най-добре да превърнем своето поражение в предимство?“ Страхът беше хвърлил враговете в прегръдките им — тази мисъл го накара да се усмихне. „Боят се от мен повече, отколкото един от друг, и това е добре“.

Беше започнало като най-обикновен набег, тренировка за това, което предстоеше, да могат братята да опитат кръв и да донесат повече плячка. След идването на пришълците цурани всичко по границата се беше променило, постоянният натиск на човеци, джуджета и еледел беше отслабнал, вниманието им беше насочено към това да удържат нашествениците. Ако изобщо имаше подходящ момент да си върнат всичко изгубено, то това беше сега. Господарят му го беше изпратил, за да потвърди точно това, и той разбираше, че сега е моментът да нанесат удара.

Но докато оглеждаше казарменото помещение, го жегна съмнение. Възможно ли беше цураните и кралските сили да постигнат траен мир и да се обърнат срещу тях? Едва ли, макар че кой можеше да повярва преди два дни, че трийсет и двама братя от клана ще попаднат в засада, че един цурански воин ще може да обезглави двама от най-добрите му, след това да се съюзи с кралските воини и да тръгне на север? Само гениален ум можеше да предвиди подобен обрат. Боваи имаше високо мнение за себе си и за уменията си, но далеч не се смяташе за гений.

Взе ръжена и разбърка разсеяно въглените, за да се разгорят. Зърна образ в горещата жар и разгорелите се пламъци, вдъхновение, което трябваше да го обладае и да му подскаже какво да прави по-нататък. След миг спря да разбърква жарта. Видението в пламъците беше дар на шаман, а той не мълвеше святи слова.

Да извлече победа от хаоса — това беше предизвикателството за него. Всички подобни предизвикателства, колкото и мрачни да бяха, можеха да се превърнат в предимство, ако ги посрещнеш с вдигната глава и ги надвиеш. Цураните и кралските воини — заедно. В това определено имаше нещо забавно и ако не трябваше да бърза да ги унищожи, щеше да му е почти любопитно да ги проследи, да ги наблюдава и да чака мига, в който този съюз ще се провали.

Достатъчно добре познаваше Хартрафт, за да знае, че този съюз ще е кратковременен. Дори отвъд пограничните блата бяха стигнали приказките за падането на твърдината на Хартрафт, за лудостта, която го бе обзела, и за клетвата му да отмъсти на цураните. Мъстта, която нанасяха на цураните Мародерите на Хартрафт, щеше да е в изгода за един младши главатар на клана на Гарваните. Макар и с неохота, Боваи се възхищаваше на Хартрафт — беше достоен противник, както и неговият дядо. Хартрафт Едноокия, свирепия му противник. Бяха се срещнали в битка преди близо петдесет години. На Боваи му беше останал белег на лявата ръка, от удар, който за малко не я отсече. Прозвището Едноокия беше ответният дар. Внукът на Едноокия имаше същата гореща кръв, тъй че убийството му щеше да е голяма чест и достойно възмездие за поразиите, които бе нанесъл на ордата му.

Голун отвън изрева заповед. Трябваше да оставят малка група, която да отнесе мъртвите в някоя от мините и да скрие останките.

Щом Хартрафт беше на север от планините, трябваше да умре. Честта го налагаше и Господарят нямаше да приеме нищо друго. Този лов трябваше да свърши добре. Смъртта на Хартрафт завинаги щеше да уталожи страха, който вдъхваше името му не само сред горските таласъми, но дори сред моредел.

Голун влезе.

— Готови сме, господарю.

Боваи кимна, но слугата му остана на място. Той се обърна и изгледа верния си спътник.

— Какво има?

Голун се наведе към него и заговори доверително:

— Танкред няма да ти го каже, но е сигурно, че горянинът с Хартрафт е Грегъри от Натал.

Боваи се вкочани. Само същество от неговата раса щеше да забележи промяната в стойката му и да разбере какво означава тя.

— Грегъри!

Ако Грегъри от Натал беше с Хартрафт, значи и Тинува щеше да е с него. Едва успя да сдържи гнева си.

От всички смъртни на този свят Тинува бе първият в списъка на враговете, които трябваше да умрат от собствените му ръце. Самото му съществуване беше оскърбление за Боваи, петно върху честта на рода и на клана му. Може би най-сетне щеше да се появи възможността да го срещне и да реши кръвната вражда, която гореше душата му от столетия.

Ако Танкред наистина се бе натъкнал на Тинува, то той наистина нямаше да изрече това име. Никой член на клана на Гарвана нямаше да дръзне да го изрече пред Боваи — освен Голун.

Боваи знаеше кой е убил Кавала. Враждата между Тинува и Кавала беше стара, отпреди цял век, и тази сутрин бе намерила решението си. „Но моята вражда е по-отдавнашна, по-дълбока. И аз ще се разплатя лично“.

Три пъти се беше натъквал на Тинува, когато кланът на Гарвана бе прекосявал обраслите с мъх тресавища на Ябон и бе нанасял ударите си на запад, по границата на Елвандар. Три пъти двамата с Тинува се бяха дебнали през река, долина или от двата бряга на стръмна клисура. Последния път, когато се озоваха един срещу друг, и двамата опразниха колчаните си през клисурата, с всеки изстрел — все по-близо до смъртта, ала останаха без стрели и само с леки рани. Поднасянето на главата на Хартрафт на Мурад щеше да му донесе слава. Но убийството на Тинува бе въпрос на лична чест и нямаше нищо общо със славата. Тинува трябваше да умре, за да се заличи и забрави най-сетне черното петно върху името на рода му.

Най-сетне Боваи се отърси от мислите си и рече на Голун:

— Това не променя нищо. Ако Тинува е с тях, ще си дойде по реда. Засега действаме според плана и ги смъкваме на колене, преди да успеят да избягат. Върви.

Голун излезе, а Боваи остана още малко, вторачен в пламъците. После стана. Времето за фантазии за мъст беше изтекло. Сега бе време за действие. Хвърли ръжена и излезе навън.

Бяха изнесли мъртвите до постройката и ги бяха покрили с одеяла, за да не ги видят влизащите през портата таласъми и ренегати. Голун вече подкарваше колоната напред, с половин дузина конници в челото, а братята му стояха отстрани.

Погледите на всички се приковаха в него — смълчан и загледан в отминаващата колона, плътно загърнат в черното си наметало. Последните таласъми минаха през портата и се изгубиха в снежната мъгла. Щяха да усилят гонитбата: братята му трябваше да отдадат сетна почит, преди да тръгнат отново.

Моределите се събраха в плътен кръг около него, със сведени глави, и подхванаха скръбния напев — песента за мъртвите, с която зовяха духовете на Древните да слязат от небесата, да съберат душите на убитите и да ги върнат в Безсмъртните земи на небето, при техните Майки и Отци. Гласовете бяха тихи, глъхнеха сред дърветата, приглушени от воя на снежната буря.

Певците сведоха глави. Един воин, избран от ордата, придърпа качулката на наметалото над лицето си, за да не може никой да чуе изшепнатите имена на загиналите, светите имена, които никой нямаше да изрече на глас: тихо изречените му слова бяха заглушени от риданията на другите. Той им пожела сбогом в пътя им и оттук насетне никой повече нямаше да повтори имената им, за да не ги върне от пътя и да ги осъди да бродят като безутешни духове по света.

Песента и риданията секнаха, чуваше се само воят на вятъра и прашенето на замръзналите дървета, огъвани от напора му. Боваи вдигна ръка.

— Дойдохме, за да сразим врага. И до този миг ловът ни беше добър.

Закимаха.

— До този миг се радвахме, смеехме се и гонехме враг, който бягаше пред нас, както заекът бяга пред лисица.

— До този миг — отзоваха се неколцина от братята му според ритуала за „савата“ — лова на кръвната мъст.

— До този миг сърцата ни се изпълваха с радост — радостта от лова, от това, че избиваме враговете, че бягат пред нас.

— До този миг! — отвърнаха вече повече гласове.

Той замълча и ги огледа бавно един по един.

— Онези, които стъпват в смъртния свят за жалък миг, които не познават допира с вечността, които отнеха земите ни, сега отнеха и братята ни, за да ги пратят в тъмните земи, откъдето никой не се завръща. Отиват си братята ни, а душите им ридаят за нас.

Думите му ги поразиха в сърцата — в писъка на виелицата през прохода имаше нещо влудяващо и мнозина от братята се заозъртаха неспокойно.

— Кой причини това безчинство на братята ни? — възрида оплаквачът на мъртвите.

Боваи посочи нагоре по пътя. Таласъмите и ренегатите вече бяха изчезнали в снежния вихър.

— Цураните и бойците на Хартрафт.

Всички се смълчаха. Знаеха това име много добре.

— Тинува, както винаги.

— Тинува. — Прошепнаха го с наведени глави. Неколцина от воините се спогледаха, по-храбрите гледаха Боваи. Беше споменал името на омразния елф, нарушил беше неизречената, но властна забрана в клана на Гарвана.

— Хартрафт и Тинува ги искам за себе си — кръвен данък има между нас. Другите ви ги давам, братя. Нека вземем главите им! Нека пратим духовете им в тъмния свят! Нека получим своята мъст и си върнем честта! Закълнете се в това с мен.

— Заклеваме се.

Казаха го тихо, ала всеки не от тяхната раса щеше да изтръпне от ужас, ако можеше да чуе клетвата — сякаш се бе пробудила първична сила от най-древни времена.

Боваи даде знак да доведат коня му, ловко се метна на седлото, колкото и да мразеше ездата, и подкара напред. Щеше да догони Господаря на лова и конния авангард с него. Сам щеше да поведе атаката срещу Хартрафт и съюзниците му цурани.

Пращенето на леда под железните подкови проехтя като съдбовен зов.

Глава 7Река

Реката беше придошла.

Тинува, с Денис и Асаяга зад него, се измъкна предпазливо от прикритието на леса, присви се ниско и се смъкна на разкаляния бряг. Скоро се скри в гъстия сух ракитак, стегнат в лъскавата ледена кора.

Изпълзя през високите кафяви тръстики и се добра до пътеката, минаваща успоредно на реката. Помнеше, че преди векове можеше открито да крачи по тази пътека, да се скита в топлите летни вечери или да дебне дивеча в есените, сред дърветата, лумнали в дъга от цветове.

Ала това беше преди векове. Повечето елфи, с които бе споделял онези мигове, бяха заминали на Островите на блажените, загинали в жестоката свада с моредел. Не обичаше да мисли за смъртта, но изведнъж се почувства стар и се замисли дали това не е някаква поличба. Предупреждение.

Помисли си и за Кавала. Най-сетне старият дълг беше платен. Макар да знаеше, че чуждата смърт не му носи радост, беше изпитал миг на върховна радост, когато видя Кавала да излиза от снежния вихър, без да съзнава колко близо е смъртта.

Не му беше времето да се занимава с това, нито да се остави такива мисли да го отвлекат от дебнещите го опасности. Вдигна глава, готов да реагира на всеки звук и миризма, и погледна към отсрещния бряг. Водата беше придошла от валежите и тръстиките се поклащаха от ледения прилив.

Един елен, застанал на отсрещния бряг, вдигна муцуната си и подуши във въздуха. Обърна очи към Тинува, наведе се и продължи да пие. Няколко кошути излязоха от дърветата и също наведоха глави да пият.

Добре. Нищо не го дебнеше от другата страна.

Денис пропълзя няколкото стъпки до него и също излезе на пътеката. Беше някогашен широк път, но вече обрасъл с храсти и дървета, и изоставен. Ледената кора по него беше дебела, без никакви следи, освен от копитата на елените, слезли до реката за сутрешния водопой.

— Лятно време можеш да прегазиш тук, без и коленете да си намокриш — каза Тинува, загледан в понесените от течението ледени блокове.

— Искате да кажете, че ще я прехвърляме тук? — попита Асаяга и Тинува долови тревогата в гласа му.

— Или тук, или трябва с бой да минем по моста — отвърна Денис и посочи надолу по течението.

— Още не сме гледали там. Изведохте ни от пътя, карахте ни да бягаме цяла миля в студения поток и накрая излязохме тук.

— Моста ще го пазят — обясни търпеливо Тинува. — Едно време там имаше цяло село на моредел. Рибата и дивечът в този район са в изобилие. Някога го владееше кланът на Гарвана. Винаги са се пазели от врагове, от юг и от север. Вдигнаха стени от двете страни на моста, със стражеви постройки. Онези, дето ни гонят, са от клана на Гарвана. Длъжни сме да допуснем, че моредел са се върнали при моста и го пазят с голяма сила.

— Тогава нападаме и ги изтласкваме — заяви Асаяга. — Снощи го направихме.

— Снощи беше вечер, в мъгла, изненадата беше на наша страна — изръмжа Денис и посочи облаците над хребетите. С излизането от прохода бяха слезли под виелицата и снежната мъгла вече не ги скриваше. — И няма гаранция, че някой не се е измъкнал от прохода. Може да са предупредени. А и теренът около моста е открит за стрелба. — Помълча за миг и добави: — Ако Тинува е прав, няма да ни чака малък отряд, а цял боен стан. Знам колко сте безстрашни цураните, но и ти не можеш да хвърлиш в атака шейсет воини срещу триста.

— Тогава продължаваме по пътеката нагоре — опъна се Асаяга.

— Защо не искаш да пребродим тук?

Цуранинът настръхна.

— Защото ще замръзнем в тази вода. Вие може да сте студенокръвни, но моите хора не са. Това ще ги убие.

— Тогава си стойте тук — сопна му се Денис. — Вървете по пътеката, щом искаш. След половин ден ще свърши при водопадите. Скачайте в тях, ако щете, все ми е тая. Моите се прехвърлят тук.

— Избягахме им, но само за малко — подхвърли Тинува. — Скоро ще ни настигнат. Останем ли тук, сме заклещени. Но ако се прехвърлим тук, ще трябва да се върнат поне десет мили назад, за да минат по моста. Дотогава ще сме се махнали.

— Лудост — въздъхна Асаяга.

Денис се ухили.

— Страх ли те е, цуранино?

Асаяга се обърна рязко и десницата му падна на дръжката на меча. Денис замълча, но си личеше едва сдържаното му желание също да посегне към оръжието си.

— Асаяга — намеси се елфът. — Нима ще позволиш да се каже, че кралските бойци са дръзнали да направят нещо, което цураните не могат? Знам, че сте по-корави.

Асаяга го изгледа, явно разколебан дали и съгледвачът елф не му се присмива.

— Казвам го с цялото си уважение към храбростта ви — продължи Тинува. — Преброждането ще е трудно, но не е невъзможно. Ще прехвърлим въже, за което да се държим. Всички се събличат голи, връзват дрехите и оръжията и ги носят на пръти над водата. Първите, които се прехвърлят, напалват огън, за да се стоплят другите. Двамата с Денис минаваме първи, да пренесем въжето.

Асаяга мълчеше.

— Това е единственият начин — каза кротко Денис, изведнъж загубил желание да дразни противника си, и повтори бавно: — Единственият начин.

Асаяга кимна с неохота.

— Добре. Ще кажа на хората си.

Стана и тръгна назад, където чакаха двата отряда.

— Цуранино? — викна след него Денис и той се обърна.

— Чакай да видим. Не можете да плувате, това ли е?

Асаяга изръмжа ядосано и продължи, а Денис се усмихна.

— Може да ги издавим всички.

После смъкна наметалото си, ботушите, панталоните и туниката.

— Ще ни трябват и на другия бряг — отвърна Тинува. — Шейсет меча повече може да ни спасят живота през следващите дни. Все още трябва да изпреварим моредел и да заобиколим един проход. Съмнявам се, че ще можем да го направим без бой.

— А след това?

— След това ще му мислим.

Тинува също се съблече, извади късия си меч, отсече един прав клон и окачи вързопа на него.

Сержант Вари слезе при тях на брега. Изглеждаше малко нелепо гол и вече трепереше от студ. Носеше дебела намотка въже, навързано от петдесетте стъпки, които бяха зачислени на всеки пети войник от отряда на Денис.

— Надявам се да стигне. Единия край го вързах ей за онова дърво. — Подаде другия край на Денис и той го върза на кръста си.

Тинува го изгледа за миг. Рядко го беше виждал гол и за кой ли — път се удиви колко рани може да понесе човек в толкова краткия си живот. Грозна бяла черта пресичаше гърдите му, а малко под лявата ключица плътта се беше стегнала на розова буца от стрелата, която го бе улучила при една засада миналото лято. Ръцете му бяха нашарени от белези, а мускулът на левия му прасец беше усукан след удара, който за малко не му бе отсякъл крака преди три лета.

Денис нагази във водата, вдигнал високо пръта с вързопа, и Тинува чу резкия му дъх. Последва го, затаил всякакви мисли, и замърмори наум заклинанието „ислуна“, за да отдели сетивата от ума.

Въпреки това усети как се стегна и сърцето му заби рязко, щом леденият студ го обгърна. След няколко секунди вече беше до кръста във водата. Застъпва на една страна, за да надвие бързото течение, и заизбутва ледените блокове. Подпря се на дългия прът и вдиша дълбоко, след като едва не пропадна в някаква дупка. Продължи. Водата вече му стигаше до гърдите. Денис газеше до него, ругаеше и кълнеше наред и времето, и боговете, който го пращат, и цураните и моределите също.

Стигнаха до средата и Тинува усети как реката изсмуква силите му като зъл дух, вкопчил нокти в душата му. Залитна и за малко да падне, но Денис го сграбчи за рамото, издърпа го и процеди с тракащи зъби:

— Давай!

Реката най-сетне стана по-плитка, стигнаха до тръстиките и залитайки излязоха на брега. Денис отвърза въжето от кръста си, дръпна го здраво и го върза около дънера на едно дърво. Тинува погледна назад, видя десетината голи мъже, застанали до реката, и въпреки студа се разсмя.

Денис, още гол, хвърли вързопа на земята, развърза го и извади кремъка, огнивото и праханта. Елфът накърши няколко наръча тръстика и ги струпа накуп. После затърси клони. Денис бързо раздуха хванатата искра, а Тинува започна да трупа съчки над малките пламъчета. Огънят се разгоря и най-сетне двамата се облякоха.

Тинува погледна към реката. Първите мъже, все от отряда на Денис, вече излизаха, разтреперани и ругаещи. Водеше ги сержант Бари.

— Грегъри дойде — изломоти Бари, целият посинял. — По следите ни са.

— Проклятие — изруга Денис. — Колко време имаме?

— Час най-много. По-скоро — половин час.

— Какво им става на проклетите цурани? — сопна се Денис.

Бари отвърна с тракащи зъби:

— Спорят нещо. Оня мижавия, помощник-командирът им, явно е против прехвърлянето. Мисля, че ги е страх кучите синове, и не искат да си го признаят.

— Ами да си стоят там тогава.

— Ако повечето от нашите минат първи, може да имаме проблем — подхвърли Тинува.

— В смисъл?

— Ако прехвърлим всички, първо може да се уплашат, че ще ги ударим, докато са във водата. А ако там останат много малко, може те да ги ударят.

— По дяволите — въздъхна Денис, пресегна се и издърпа един боец на брега.

— Кажи им да засилят огъня — подхвърли Тинува. — Димът не е страшен, по-важното сега е да се стоплят. Нали видя елена и стадото му — някой добър ловец може да удари някоя кошута. Ще ни трябва топла храна.

— Ти къде отиваш?

— Връщам се.

— Какво?

— Мисля, че ще ми се доверят.

— За какво, по дяволите? Нищо против нямам, ако се отървем тука от тях.

— Може да избият последните ни хора, а и Грегъри е с тях.

— Пълна глупост е да минеш пак — измърмори Денис, загледан в ледената вода.

Тинува не отвърна, смъкна наметалото си — само с него се беше наметнал — и отново нагази в придошлата река, увиснал за въжето. Издърпваше се с ръце и подминаваше войниците, хванали се за въжето от долната страна на течението. Най-сетне се добра до другия бряг. Едва можеше да върви, краката му бяха съвсем изтръпнали.

— Защо се върна, в името на всички богове? — изруга Грегъри.

— Трябваше. Какво става тука? — Дъхът му излезе на облак пара.

Грегъри смъкна наметалото си и го наметна.

— Зад нас има конници. Хора.

— А моределите?

— Още не. Сигурно още се оправят горе при прохода… Нещо се мъти тук с тия цурани — прошепна Грегъри. — Нямаме време за това.

Тинува кимна, благодарен за топлото наметало. Приближи се до струпаните цурани и усети напрежението им. Някои се бяха съблекли, но други явно се колебаеха.

— Какво става? — попита елфът Асаяга.

Цуранският командир наведе глава, сякаш засрамен.

— Не можете да плувате, това ли е?

Асаяга кимна.

— На нашия свят тия, дето живеят край морето, се научават. Другите… Имам власт да им заповядам, но много от тях мислят, че е самоубийство, и държат на правото си да се обърнат и да се бият.

— Знаеш, че между нас ще има бой, ако това продължи. — Тинува кимна към трийсетината бойци на Денис, които още не бяха минали през реката. Те гледаха недоверчиво цураните и си шепнеха.

— Можем да решим споровете си още сега. — Асаяга вдигна рамене.

— Грегъри несъмнено ти е казал, че ренегатите идват.

— Нима?

— Защо да ви лъжа? По-скоро щях да ти кажа, че никой не идва, и да ви оставим тук — отвърна Грегъри.

— Тогава защо ми казваш истината?

— Защото за да оцелеем, и ние, и вие, трябва да продължим заедно. Засега — отвърна елфът. Погледна го в очите и добави кротко: — Знаеш, че е така.

Асаяга изсумтя, но кимна. Тинува продължи:

— Засега повече войници на Хартрафт няма да преминават. Прати напред половината си хора. Другите могат да се редуват: част ваши, част на Хартрафт — така силите ни ще са равни на двата бряга. Но нямаме време за губене.

Асаяга, с ръце на кръста, го погледна в очите.

— Не бях виждал толкова отблизо някой от твоята раса. Вярно ли е, че сте безсмъртни?

Грегъри отвори уста да възрази за неуместното отклонение, но Тинува долови, че зад въпроса има нещо важно, махна леко с ръка и старият му приятел замълча.

— Всички сме безсмъртни. Духовете ни не загиват, все едно колко живеем в плът на този свят. Моят живот просто е по-дълъг от вашия. И вие, и ние продължаваме да живеем в отвъдното. Макар че нашето е по-различно от вашето. Но в този свят мога да умра, също като теб, и повярвай ми, ако не се задействате веднага, до час и двамата със сигурност ще умрем.

— Но се върна. Защо?

Как да го обясни? Можеше да изтъкне верността си към приятеля си. Беше си истина, но имаше и нещо повече. Цялата тази война беше безумие: цуранинът пред него сигурно бе убил и негови близки. И все пак му беше интересно да види как ще свърши тази история. А и имаше чувството, че не й е дадено да свърши тук, с тази глупава свада.

— Защото искам да живея. А най-добрата възможност засега е да сме заедно. Повярвай ми. Моределите ги познавам така, както никога няма да ги опознаеш. Няма да се откажат от гонитбата, защото в техните очи сме им нанесли кръвна обида. Честта им ги задължава да ни изловят и избият, на каквато и да било цена. Ще ти разкажа още, цуранино. Но не сега. Заповядай на хората си да тръгват.

Асаяга се поколеба за миг, но кимна. Разбираше от чест, все едно чия. Обърна се и каза нещо на своя език — Тинува долови, че е сърдита ругатня. После смъкна куртката и гамашите си и зарева заповеди. Цураните се поколебаха, после един от по-старите поклати глава, засмя се, също започна да се съблича и викна на приятелите си:

— Моят се е свил от студа. Вие защо си ги криете?

След няколко минути Асаяга поведе колоната в реката.

— Иди с тях — каза Грегъри. — Аз ще поема тила.

Тинува кимна, смъкна наметалото и закрачи след Асаяга, без да обръща внимание на любопитните погледи. Щом командирът на цураните нагази във водата, останалите го последваха, макар да сипеха ругатни и проклятия. По средата на течението мъжът пред Тинува изтърва въжето и изпусна пръта. Той го сграбчи и го издърпа — но цуранинът беше изтървал вързопа си.

Отзад се разнесоха викове и Тинува видя как други двама се изтърваха; главата на единия се показа над повърхността и той започна да пляска непохватно с ръце и заплува, но вторият беше отнесен.

Бари едва го извлече на брега. На земята до буйния огън бяха проснали одеяло и той се свлече разтреперан на него и се уви. Вдиша дълбоко, стегна се и стана.

Край огъня вече се трупаха голи мъже, разтреперани и с тракащи зъби. Хората на Денис напалиха втори огън. Откъм гората закънтяха брадви, скоро замириса на печено месо — някой беше улучил дивеч. Трима души режеха месото и го нанизваха на шишове.

Тинува се облече. Асаяга стоеше до водата, още гол, издърпваше един по един хората си и те залитаха на брега и се тътреха към огньовете да се поизсушат.

Брат Корвин нагази във водата. От свян не си беше смъкнал расото, но го беше стегнал около кръста си. Въпреки шкембето си имаше достатъчно сила да крепи двамата ранени, вярно, с помощта на младия Ричард.

Грегъри все още беше на отсрещния бряг, напълно облечен и с опънат лък. От дърветата излетя врана, изграчи и Тинува видя как приятелят му се напрегна.

— Дойдоха — изсъска елфът.

Денис моментално се озова до него и му хвърли лъка, а Тинува го огъна и изпъна тетивата, която беше прибрал грижливо в намасления парцал, преди да мине през реката.

Последните хора вече бяха по средата на течението. Грегъри отсреща сряза въжето, затича към водата и се гмурна, без да изпуска лъка. Изплува на повърхността и затича тромаво в дълбоката до гърдите вода.

Тинува зърна отразен лъч и скоро на другия бряг се появи конник с лъскав щит, окачен на лявото рамо. Тинува стреля без колебание. Дори да не улучеше, щеше да го задържи още няколко секунди по-далече от брега и да спечели време за онези, които все още бяха в ледената вода.

От дърветата излезе втори, с опънат лък, и се прицели към Грегъри.

Тинува отново вдигна лъка си. Поколеба се за миг, усетил лъха на вятъра по бузата си, прецени разстоянието и колко ще се отклони стрелата и най-сетне пусна. Конникът стреля пръв, Грегъри се гмурна под водата и стрелата падна там, където беше допреди миг. Стрелата на Тинува улучи коня и той се изправи на задните си крака и изцвили от болка.

Излязоха още ездачи и се пръснаха покрай брега. Грегъри беше вече в средата на реката, зад брат Корвин, буташе го напред. Стрелите свистяха над главите им. Стрела от арбалет удари единия ранен в гърба и той рухна във водата. Ричард се опита да го измъкне, но Грегъри го дръпна под водата — втора метална стрела изсвистя над тях.

Най-добрите стрелци на Денис заеха позиции по брега и стрелите излетяха.

След като въжето на другия бряг беше отрязано, течението повлече последните надолу. Един от цураните го изтърва и леденият въртоп го понесе. Асаяга скочи във водата и загази надолу, Денис изруга и затича след него.

Двамата стигнаха до Корвин, Ричард, Грегъри и неколцината други. Още един падна, улучен от арбалета. Денис стъпи в някаква дупка и затъна. Тинува, който тъкмо се целеше в един от водачите на воините на другия бряг, отпусна лъка, готов отново да скочи във водата.

Най-сетне Денис изплува — Асаяга му помагаше и двамата нагазиха в плиткото. Задъхан и сипейки ругатни, Грегъри, останал без лъка си, дърпаше след себе си жреца и Ричард.

Асаяга избута Денис на брега, а цураните притичаха и се струпаха около водача си. Денис изруга уморено и изпълзя по заледения склон.

— Благороден жест — подхвърли елфът.

Денис вдигна ръка да го накара да млъкне.

— Стига.

После, разтреперан и посинял, се изправи и тръгна към огъня.

На другия бряг вече имаше десетина конници. Стреляха, но вятърът бе силен и стрелите се отклоняваха, без да улучат целта. И от двата бряга се сипеха подигравки и ругатни; противниците се гледаха с гняв, без да могат да се сбият. Лумнаха още огньове и мъжете се струпаха около тях, подскачаха, за да се сгреят, обличаха се и нагъваха полуопеченото месо.

Грегъри — от дрехите му се вдигаха облаци пара — се приближи до приятеля си.

— Тоя лък си го имах от двайсет години!

— Да, но спаси жреца.

— Знам. Дано замяната се окаже добра.

Тинува го изгледа озадачено.

— Е, човек е все пак, не е лък.

— И дотук доказа цената си.

— Знам. — Грегъри кимна към отсрещния бряг. — Ще им трябва час да стигнат главната колона. Два часа, по-скоро три, да стигнат до моста и още два дотук. Оставяме десетина стрелци да държат тук, в случай че са толкова луди, че да се опитат да преминат реката. Мисля, че тая сган тука може да тръгне до час.

— Вземи се изсуши. Вятърът спира и ще стане още по-студено. Грегъри, целият посинял, кимна и тръгна към огъня.

Един от ездачите отсреща обърна коня си и се скри сред дърветата. Другите се отдръпнаха до гората и запалиха огън.

Тинува взе един шиш с поопърлено месо, отиде при цуранския главатар и му го подаде. Той го прие без думи.

— Защо го направи това? — попита Тинува.

— Взех го за друг. За един от моите.

Тинува се засмя.

— Трудно е да сбъркаш Хартрафт с някой от твоите.

— Грешка беше, казвам ти.

— Грешка, че го спаси, или грешка, че си знаел кого спасяваш?

Асаяга задъвка една недопечена мръвка.

— Той ме мрази.

— Ти мразиш ли го?

— Моят дълг е да го убия. И да, той наистина беше трън в петата ни години наред. Убийството му ще донесе чест на клана ми.

— Би ли го оставил да се удави?

Асаяга се поколеба.

— Би ли?

— Не.

— Защо?

— Когато го убия, искам да е в доблестна битка. Ако го оставя да се удави, това няма да донесе чест на никого. А и ще е загуба. Той е прав. Трябва ни всеки меч, ако искаме да оцелеем.

— Чуй какво ще ти кажа, Асаяга. Денис е великолепен воин, един от най-добрите от расата ви, които съм познавал; Той също има чест, макар може би не така, както я определяте вие. Мисля, че щеше да направи същото за тебе. Всъщност сега това ще го гложди, защото ти дължи кръвен дълг. — Засмя се тихо. — Ти го постави пред парадокс. За да те убие, първо трябва да изплати кръвния си дълг, като ти спаси живота.

— Нищо смешно няма в това.

Грегъри се приближи до двамата.

— Кое не е смешно?

— Денис дължи на Асаяга живота си, но иска да го убие.

Грегъри кимна и обясни:

— Елфите гледат на света малко по-различно от нас.

— Да, тук има нещо много мрачно — каза елфът. — И все пак виждам и хумор в него. Вашите човешки богове обичат да ви поставят пред такива гатанки и предизвикателства, така поне ми се струва обикновено. Дълго съм живял с хора като Грегъри, дори съм посещавал човешки град, ала понякога се чудя на сложното ви мислене. Често като че ли предпочитате трудното решение, когато има по-прости. Това непрекъснато удивлява расата ни. — Хвърли поглед към Денис, който седеше до другия огън. — Интересно ще е да се види как ще решите двамата тази дилема.

Асаяга изсумтя, явно не разбрал шегата.

Денис дойде при тях: и той ръфаше полуопечена мравка. Подхвърли един шиш — на Тинува, но на Асаяга не предложи.

— Отдъхваме за час, да се изсушим, да се стоплим и да се нахраним. Тинува, ще заделя няколко души да останат с тебе тук. Вярвам, че и цуранинът ще остави няколко от неговите. Това ще ги разколебае, ако се опитат да минат.

— Няма да приема заповеди от теб, Хартрафт.

— Е, добре. Наречи го поредното ми проклето предложение, цуранино.

— И после какво?

Денис се усмихна и посочи хребетите на север.

— Тръгваме натам, оставяме ги тия кучи синове зад себе си и решаваме спора си.

И се отдалечи, без да дочака отговор.

— Омерзителен човек! — изсумтя Асаяга и елфът си помисли, че сигурно е очаквал да се разиграе нещо като ритуал, формално признание за кръвен дълг. Но пък беше усетил, че на Хартрафт му е неловко от случката и иска да я забрави.

— Войната го прави това — тихо каза Тинува.

— Какво прави?

— Носи ни омерзение.

Загледа се към отсрещния бряг. След малко Асаяга тръгна да нагледа хората си. Щом останаха сами, Грегъри попита:

— Какво има?

Тинува разбра въпроса. Грегъри познаваше народа му достатъчно добре и знаеше, че рано или късно елфът ще му каже кое го бе притеснило след засадата.

— От онези, който убихме при засадата с цураните, единият беше Кавала.

— Но това значи, че…

— Да. Боваи е близо.

— Поредните предизвикателства на боговете? — Грегъри поклати глава. Можеше да крие чувствата си почти като елф, но за Тинува тревогата му бе очевидна.

— Едва ли. Жестока съдба може би.

— Какво ще правиш?

— Ще служа. Ще направя каквото мога, за да помогна на Денис, на вас и на цураните да се спасите. Но ако се появи възможност да сложа край на този… кръвен дълг, ще я използвам.

Грегъри кимна. Знаеше повече от всеки човек истината за отношенията между еледел и моредел, особено за враждата между Тинува и Боваи, но нямаше да говори за нея пред никого без съгласието му.

— По-добре Денис да не го научи, преди да е станало невъзможно да се крие повече. Ако разбере, че ни преследва Боваи, като нищо може да се задържи нарочно, за да се бие.

Тинува се подсмихна.

— Денис трябва да се разплати с Боваи, но не е чак толкова неразумен.

— Дано да си прав. Но лъкът ми наистина ще ми липсва.

Тинува погледна уморените мъже край огньовете и подхвърли:

— Скоро ще има предостатъчно оръжия.

Нямаше нужда от обяснения — Грегъри знаеше, че след няколко дни много от тези мъже щяха да са мъртви. Кимна и се отдалечи, като остави елфа сам с мислите му.

Тинува се взря над реката към човеците на другия бряг. Колко ли още трябваше да чака, докато се разправи с Боваи?

Унесен в мислите си, така и не чу заповедта да станат и да се приготвят за тръгване. Но щом усети раздвижването из бивака, хвърли един последен поглед през реката и се присъедини към другите.

Глава 8Решения

Сумракът се сгъстяваше.

Денис Хартрафт вдигна отчаяно ръце и викна ядосано:

— Всички сте се побъркали! Да спираме сега е лудост! — Посочи прохода между ридовете, все още на десет мили от тях. — Прехвърлим ли Зъбите на света, сме се измъкнали. Тогава можем да починем.

— Един от всеки десет няма да може да стигне дотам — намеси се брат Корвин. — Подозирам, че нито цуранинът, нито ти искате да признаете пред другия, че се налага да спрем. Тази гонитба продължава вече три дни. Едва ли е останал човек, който да може да се бие, да не говорим за бягане и миля повече.

— Отче, не знаех, че и ти си в тоя военен съвет — отвърна рязко Денис. — Да чуем думата на тези, които се бият поне.

— Може да не съм, но държа да ме изслушате — сопна се монахът. — Дай малко отдих на тези хора.

С ръце на кръста, Денис се върна в кръга. Погледна стоящия наблизо Асаяга — той превеждаше шепнешком разговора на воините си.

— Цураните ей там нямат военни съвети. Командирът им казва „тръгни“ и те тръгват. Бас държа, че са готови да прехвърлят планината и да избягат. Вие свикахте военен съвет и съм длъжен да го приема, но ви казвам: спирането за почивка е лудост.

Асаяга, както превеждаше, го погледна в очите, но не каза нищо.

— Да не ми казвате, че тия… — думите „кучи синове“ за малко да се изплъзнат от устата му, но ги премълча — че врагове на Кралството могат да направят нещо, което ние не можем?

Денис подхвана тихо:

— Зная, че обичаят ни е да се иска военен съвет. — Гласът му постепенно се усилваше. — Най-низшият от отряда ми може да поиска съвет, ако има сериозно съмнение в правилността на заповедите ми. — И накрая извика: — Но това не се прави във време на криза или посред битка!

— Не виждам нито битка, нито криза — отвърна кротко Корвин. — Надбягахме преследвачите си. Вече се стъмва. Вижда се ясно на двайсет мили оттук и не виждаме нищо зад себе си. — Посочи надолу към равнината и ниските хълмове, които мъжете със сетни сили бяха прекосили през деня. От високата им позиция в подножието на планината всеки с достатъчно остро зрение можеше да види чак до реката, която бяха прехвърлили заранта. Нищо не се движеше из степта, освен сърни — и далечна глутница вълци.

— Все пак могат да ни обкръжат по онези хълмове. — Денис посочи стръмните гористи склонове на изток и запад: бяха се приближавали към тях целия следобед.

— Някой трябваше да остане назад, за да разберем къде точно са преследвачите ни. Цял следобед не видяхме никого зад нас.

— Значи и от разузнаване разбираш? Сигурно и от военна тактика?

— Не. Просто съм живял достатъчно дълго и освен това мога да мисля логично. А логиката диктува да си починем. Теренът напред ми се струва добър: има достатъчно дърва за огрев и заслони, а и следи от дивеч има. Да си починем тази нощ, а утре можем да продължим. Ако сега опиташ нощен поход, до утре и двайсет души няма да ти останат.

Денис обърна гръб на отеца и погледът му бавно обходи войнишките редици. После, за много кратък миг, в ума му проблесна един образ. Озърна се към жреца и видението изчезна.

Корвин вдигна учудено вежди.

— Какво има?

— Нищо.

Забеляза колко капнали са хората му. Жрецът беше прав: преброждането на реката бе изцедило последните им сили, а следобедният марш ги бе довършил. Бяха на ръба на срива.

Очите му се отместиха към Асаяга. Трудно беше да се разбере какво мисли цуранинът при това странно бездушие, което цураните можеха да изпишат на лицата си, щом поискат. Зачуди се дали Асаяга е съгласен, или е изпълнен с презрение към слабостта на врага си.

— Почивка ще е добре — каза Асаяга. — Изминахме шейсет ваши мили за два дни, без да спим. Половината ми хора ще измрат до утре от премръзване.

Това признание смая Денис.

— Приятелю — промълви Грегъри. — Понякога забравяш, че малцина могат да се мерят с тебе по издръжливост. Това е единственият ти недостатък като водач.

— Но ще се съгласиш, че могат да ни доближат, нали?

Тинува заоглежда внимателно далечния хоризонт, после вдигна ръка и ноздрите му се разшириха, сякаш душеше студения въздух. Всички се смълчаха.

— Не съм стъпвал по тази земя от години — въздъхна елфът. — Загубил съм досег с ритмите й, с пулса на сърцето й, с вкуса на вятъра, мириса на земята и нещата, които растат тук. — Замълча. — Мога да ви кажа обаче, че ние сме първите, смутили това място, откакто заваляха снеговете. Ала това не значи, че ще останем дълго сами. Знам кой ни преследва сега и затова се колебая дали да се задържим тук.

Няколко войници го помолиха да обясни, да каже кой ги преследва, но той не пожела. Тръгна бавно между тях и ги заоглежда един по един. Спря за миг пред Корвин, взря се дълбоко в очите му и се обърна.

— Кафявото расо е прав обаче. Опитаме ли се да вървим още една нощ, мнозина ще измрат. — Обърна се и погледна цураните, скупчени около Асаяга. — Особено от вас — продължи елфът на тяхната реч. — Асаяга, знаеш го, макар в гордостта си да ги караш да вървят, докато не падне и последният.

Асаяга кимна, смаян от доброто му познаване на езика на цураните.

— Бурята спря и нощес ще стане студено. А призори — още по-студено. — Обърна се към Денис и продължи на кралската реч: — Ледът убива не по-зле от стрелите и меча. Боя се, че още не сме избягали от враговете си, но все пак трябва да спрем. Да влезем в гората. Да се окопаем там, преди да се е стъмнило, да накладем огньове, да си направим каквото можем за завет, но да сме нащрек. Това е моето предложение.

Денис въздъхна и разпери ръце в знак, че се предава.

— Тъй да бъде, щом го искате всички.

Бойците замърмориха облекчено, редиците се пръснаха и тръгнаха към гората, Денис настоя да се придвижат още половин миля нагоре, докато теренът му хареса — стръмни надвиснали скали, спиращи вятъра от север и със стари смърчове наоколо.

Хората му си знаеха задачите — неколцина от най-добрите съгледвачи и стрелци тръгнаха да наловят дивеч, други поеха първата смяна постове, трети се разшетаха да съберат сухи дърва за огън.

Асаяга се приближи до него. Едва надвиваше треперенето, което го мъчеше след преминаването на ледената река.

— Хората ми… — Замълча разколебан. — Ще заплатим с труда си храната, която ни носят ловците ви.

Денис го погледна и за миг почти изпита жал, както човек изпитва жал към издъхващия на пътеката вълк, изостанал от глутницата. Страданието на цураните беше очевидно — няколко души едва се държаха на крака и ги крепяха другарите им, всички бяха премръзнали, с посинели лица.

„Тинува каза, че тези хора ми трябват. По дяволите, ей сега мога да ги избия половината…“ Но потисна изкушението.

— Да идат надолу по хълма до малките борове, да насекат клони с повече игли. С тях ще постелем земята за спане и ще си направим заслоните. Колкото брадви имате, да насекат дърва, повечко.

Асаяга кимна — беше твърде уморен, за да възрази — и се оттегли. След малко хората му се пръснаха по задачите си.

Надвисналите скали оформяха заслон, но той не беше достатъчно голям, за да побере над сто и двайсетте мъже. Денис се включи в групата, която влачеше отсечените дървета: вклиняваха ги между скалите на заслона и околните дървета и грубата палисада започна да се вдига.

След малко огньовете пламнаха, дървените стени на заслона от двете страни на скалите се издигнаха. Цуранските бойци носеха наръчи клони, трупаха ги от вътрешната страна, а тези, които носеха походни лопати, запушиха цепнатините отвън с отъпкан сняг. Нахвърляха още клони под скалата и най-изтощените от похода се пъхнаха вътре. Брат Корвин нагреба сняг в едно котле, сложи го на огъня и щом водата завря, извади шепа листа и ги хвърли вътре.

Първият ловец се върна със сърна, метната през рамо, и няколко души почнаха да я режат и да слагат на огъня всичко, освен карантиите. Корвин задържа черния дроб и сърцето за болните и ранените. Друг се върна с два диви заека, а един — с някаква голяма птица с тъмни пера. Цураните я изгледаха удивено — такива птици не се срещаха в низините, където се водеше войната.

Скоро изкусителната миризма на печено над ухаещия на бор огън се разнесе във въздуха и почна да привлича всички — но сержант Бари и щурмови водач Тасему бързо ги отпращаха за още дърва.

Бойците трупаха и трупаха клони на трите огъня и пламъците под скалите се разбунтуваха. Денис, приключил с вдигането на грубия заслон, стигнал вече почти до гърдите му, спря да погледа разхвърчалите се в нощното небе искри. Грегъри дойде, тежко задъхан, и спря до него.

— Ужасен маяк — въздъхна Денис. — И слепец ще види блясъка му от пет мили.

— Нека погорят още малко, да се сгреят хората. Преди да стане съвсем тъмно, ще ги понамалим.

— Нещо горе?

— Само старата пътека. Отдавна не съм стъпвал тук, трудно ми е да си спомня.

— Но Тинува я знае.

Грегъри само кимна.

— Нещо го сърби него.

— Знаеш кой ни преследва, нали?

— Цяла орда моредели.

— Боваи.

Денис извърна очи. Не му се щеше Грегъри да надуши заплахата. Чак сега разбра донякъде странния начин, по който се държеше Тинува, онова чувство, че воинът елф сякаш е наполовина нагазил в друг свят.

— Ако наистина е Боваи и ако знае кои сме ние, ще дойде независимо от всичко — каза Денис. — Дори да избие с това половината си воини.

— Знам. И ти го знаеш.

— Тогава защо по дяволите Тинува отхвърли възраженията ми да оставаме тук? Знае колко мрази Боваи семейството ми. Дядо ми за малко не го е убил, а баща ми го прогони най-позорно, когато последния път дойде във Валинар.

За миг нещо пробяга по лицето на Грегъри, сякаш се канеше да каже едно, а го промени.

— Защото сме изтощени, Денис. Тинува е прав — това е голямата ти слабост като командир: изглежда, си мислиш, че всички са направени като теб, че всеки е закален като теб.

— Така съм се научил да оставам жив — отсече Денис.

— Повечето цурани щяха да са мъртви до утре, ако бяхме продължили.

— И по-добре. Ще ни спести труда с клането.

— Радвам се, че го чувстваш така, Хартрафт.

Сепнат, Денис се обърна. Асаяга беше застанал зад двамата.

— Предпочитам да убия враг, който ме мрази — продължи Асаяга и се приближи до тях.

— Не забравяй, че примирието е временно, Асаяга.

— Но засега ни трябвате, точно колкото и ние на вас — намеси се Грегъри, изгледа Денис и той неохотно кимна.

— Мисля, че и вашите хора са също толкова изтощени, Хартрафт.

— Вярно е — отвърна Грегъри. — Връщахме се от патрул, там, където се срещнахме преди три дни, и се надявахме да отдъхнем и да изчакаме да мине бурята. Хората ни вече бяха изтощени, също като вас.

— Признаваш ли, че и твоите са толкова изтощени? — обърна се Асаяга към Денис.

— Защо питаш? Това някаква игра на гордост ли е?

— Да, всичко е игра — отвърна Асаяга горчиво. — Притеснява те това, че останахме тук, нали?

— Врагът срещу нас изпитва дълбока омраза към фамилията ми. Тя ще го тласне да продължи към нас и да ни удари.

— Тогава стоим нащрек и тръгваме преди разсъмване.

— Ако дойдат, ще имат предимство.

Асаяга кимна замислено.

— Каквото каже съдбата.

— Какво?

— Същото. Тази вечер не можем да продължим, това е даденост. Ти си убеден, че врагът ще удари, приемам и това за даденост. Значи съдбата решава, но в момента е безсмислено да стоим тука и да мръзнем, след като топлината ни изкушава.

Без повече приказки Асаяга се обърна, заобиколи дървения заслон и седна при хората си, свити край огъня. Денис погледна Грегъри и той тихо се засмя.

— Знаеш ли, той е прав. А и месото мирише адски вкусно.

Денис го последва с неохота. Тъмнината се усилваше. Последните събирачи на дърва се върнаха с още наръчи и ги струпаха до пращящите огньове. Пламъците бяха толкова горещи, че много мъже бяха смъкнали елеците, шапките и ръкавиците. Опънаха въжета да накачат мокрите дрехи да изсъхнат.

Много цурани протягаха крака към огъня и мърмореха доволно. Други ядяха недопеченото сърнешко и се смееха, щом някой изругаеше, че се е опарил.

Последният кралски ловец се върна с два тлъсти мармота. Беше притеснен от жалката си плячка, но цураните се развикаха радостно, щом хвърли с погнуса трупчетата на земята и се извини на другарите си. След миг колебание двама цурани пристъпиха към него.

— Айде, взимайте ги тия проклети гадини — изръмжа ловецът. — По-скоро ще ям врана, отколкото това. Нищо не можах да намеря.

Презрителният му жест беше достатъчно ясен. Двамата цурани вдигнаха мармотите, увесиха ги на един клон и извадиха ножовете си. Ловко срязаха кожата около вратовете и без да режат повече, бавно я засмъкваха от телцата. Като че ли се надпреварваха. Приказките около огньовете замряха и кралските войници загледаха учудено какво става.

Най-сетне дерачите смъкнаха кожите до задните крака на гризачите, после с рязко дръпване ги изтеглиха, обърнаха ги и от всяка кожа се получи мях, с козината навън.

После, без да спират да си бъбрят, двамата цурани започнаха да режат месото и тлъстината от кокалите на животните и да ги тикат в кожените торби. Начупиха кокалите при ставите и пъхнаха и тях, а накрая — и карантиите. Докато си вършеха работата, други бяха насъбрали камъчета и ги бяха хвърлили в огньовете. Сега заизмъкваха нагорещените камъни от пламъците, заподхвърляха ги с голи ръце на касапите, а те ги взимаха и ги пъхаха в напълнените мехове.

Накрая извадиха две игли, направени от цуранско дърво, твърдо почти като желязо, и зашиха с тях отворите. С клонки запушиха дупките от стрелите в кожата и хвърлиха животните в пламъците.

Всички кралски войници гледаха смълчани, а цураните като че ли изпаднаха едва ли не в празнично настроение — бъбреха възбудено, трупаха се около касапите и явно чакаха с нетърпение странния пир.

Грегъри гледаше сценката леко усмихнат.

— Една нощ се бях промъкнал в цурански лагер и го видях това. Доколкото схващам езика им, имат нещо като нашия мармот на своя свят и го смятат за рядък деликатес, подходящ само за благородници.

Въздухът се изпълни с вонята на горяща козина. Двамата самоназначили се готвачи въртяха мармотите в огъня и скоро те се издуха като балони; напомняха на Денис за труп, понесен от водата и издут под жаркото лятно слънце.

Най-сетне — мармотите изглеждаха готови да се пръснат — от дупките, поставени от самата природа и останали незашити, зашуртя сок и пара. Сред цураните избухна весел смях. Готвачите избутаха двете животинчета от пламъците и единият, вече с ръкавици, взе едното и се приближи до Асаяга, а той се ухили, поклони се ритуално, коленичи и готвачът вдигна мармота над главата му. Горещият сок швирна в устата на Асаяга, той облиза устни, каза нещо и хората му се разсмяха още по-силно.

Другият готвач вдигна втория мармот и също тръгна към Асаяга, но цуранският командир каза нещо и кимна към Денис. Смехът секна и всички обърнаха глави към Хартрафт.

— Първият сок на мармота е за благородници и водачи — каза Асаяга. — Сега пиеш ти.

— Как пък не — изръмжа Денис, но прашенето на огъня заглуши думите му.

Вторият готвач пристъпи ухилен към него.

— По-добре го направи — прошепна му Грегъри. — Явно го смятат за знак на почит.

— Проклятие, няма да пия сок от задник на мармот.

— Направи го! — изсъска Грегъри. — Инак трябва да се бием. За първи път ти показват, че те уважават като водач, не се издънвай!

Денис погледна накриво към хората си. Реакциите бяха смесени. Някои явно бяха погнусени от цялата тази работа, но други, особено старите кучета, се хилеха.

Той ги изгледа ядосано и усмивките им се стопиха. Денис изруга под нос и се смъкна на едно коляно. Цуранинът вдигна високо мармота и сокът закапа от задния отвор. Готвачът стисна, сокът швирна и Денис успя да направи една глътка. Течността беше мазна, гъста и пареше. Опита се да преглътне, а мъжът се обърна и изрева нещо. Цураните избухнаха в смях, а и неговите хора се разсмяха, явно развеселени от затруднението му. Асаяга се приближи до него, извади изпод туниката си малък мях и го отпуши.

— Пий от това, ще го отмие.

Денис го изгледа студено, а Асаяга се усмихна, килна глава назад и стисна меха. В устата му се изля бяла течност. Поднесе го пред устата на Денис и стисна пак.

Кисело-горчивият вкус го опари по небцето и този път Денис се задави.

— Какво, в името на всички дяволи, е това?

— Аурег.

— Какво? Вкусът му е като на конска пикня.

— Ха! Близо си, ако беше от кон. Това е ферментирало мляко от нийдра. — Нийдра бяха шесткраките товарни животни, внесени от цураните от родния им свят. Служеха им като волове и товарни коне, тъй като нямаха коне на своя свят. — Разхлажда те през лятото и стопля стомаха зиме.

— О, проклятие!

Денис изплю останалото и цураните отново се разсмяха. Той погледна накриво Асаяга, зачуден какво става по дяволите.

— Почитта възпира убийството — каза хладно Асаяга. — Хората ми ще са по-възприемчиви към „предложенията“ ти в бъдеще.

Погледна към воините си, които се бяха струпали около вече отворените мармоти и грабеха алчно димящото месо. Един от тях се приближи почтително и протегна ръце към Асаяга — бяха пълни с горещо месо.

— Черният дроб и сърцето — рече Асаяга и подаде на Денис половината в шепа.

Денис с неохота налапа месото. Въпреки първата си реакция трябваше да признае, че вкусът донякъде е добър. Кимна.

Тласнати от любопитство, няколко кралски войници се омешаха в тълпата и също задъвкаха. Заобръщаха се към приятелите си, смееха се и ги подканяха и те да се осмелят.

— Смехът също възпира убийството — каза Асаяга. — Както чух и както усещам, утре ще има бой. Трябва да се бием заедно, Хартрафт. Яденето и пиенето заедно тази нощ ще го направи по-лесно на заранта.

Денис трябваше да се съгласи. Взе насила малкия мях с аурег и отпи. Този път не му се стори чак толкова лошо, поне ако го преглътнеш бързо, и макар да не беше като брендито от Даркмур, напитката наистина вля малко топлина във вътрешностите му.

Докато си подаваха меха и гледаха пируващите мъже, Денис изведнъж изпита необяснима тъга. Както се бяха размъкнали, смееха се и лапаха, моментът му се стори трагичен. Отдавна беше приел живота като неумолима трагедия, но тази нощ изглеждаше някак по-горчива от обичайното.

Несъмнено беше изпаднал в сълзливото настроение, за което говореха поетите и бардовете — как врагове могат за малко да изпитат взаимно приятелство. Беше сантиментална глупост: войната му бе донесла твърде много нещастия. Погледна Асаяга. Знаеше, че може да го убие без колебание, и чувстваше, че и той изпитва същото.

И все пак, ако не беше приближаващата се заплаха — споменът за онова, което ставаше в същия този миг само на шейсет мили на юг — той чувстваше, че може почти да се наслади на тази вечер. „Може би сме обречени. Знаем, че сме обречени и че преживяхме в ужас последните три дни, но този смях е последната глътка въздух“.

Много пъти беше делил лагерния огън с чужди хора, много пъти се беше напивал край огъня, вричал се беше в приятелства, а след това, на заранта, пътищата им се разделяха. Имаше достатъчно опит, за да не придава голяма тежест на това. Точно то навярно беше причината за меланхолията му. Или самотата, която изпитваше заради това, че Юрген не е тук.

Какво ли щеше да каже Юрген в този момент? Най-вероятно щеше да се усмихне, да пийне от сока, а след това да потупа Асаяга по рамото.

Но те бяха убили Юрген. Също както бяха убили баща му… и нея.

— Притеснява ли те нещо?

Денис погледна Асаяга, който му подаваше усмихнат меха с аурег, и отвърна хладно:

— Вече не.

Асаяга кимна и лицето му отново стана сурово и безизразно, лице на цурански офицер.

— Раздели си хората. Щом свършим с яденето, двама спят и един стои на пост. И никакви дърва повече в огньовете. Ще ги поддържаме, но не и този ад, какъвто е сега. След полунощ искам половината да пазят. Вдигаме лагера призори.

— Приемам го само като предложение, Хартрафт — каза хладно Асаяга.

— Приемай го както искаш, цуранино.

— Корав човек си.

— Така оцелявам, цуранино.

— Нима?

— Какво искаш да кажеш?

Асаяга поклати глава и прибра меха под туниката си.

— Двама спят, един на стража до полунощ. После половината пазят, половината спят. Тръгваме призори. Аз поемам първата стража, Хартрафт: ти спиш.

Асаяга се върна при своите. Взе да се смее отново, прие шепа димящо месо, но както се смееше, поглеждаше през рамо към Денис, бдително и напрегнато.

Денис изруга тихо, взе един шиш сърнешко, стана и тръгна навътре в гората. Искаше да остане сам.

Глава 9Шансове

Луната изгря кървавочервена.

Всички сетива на Тинува се напрегнаха, щом тетивата на лъка попи като поличба кървавия цвят — това бе предупреждение от предците му.

Нищо не му подсказваше пряко за опасността, никакви стъпки по снега, никаква миризма в ледения вятър: предупреждението бе по-дълбоко, идеше от самата му същност. Той знаеше, че и хората понякога могат смътно да усетят, че ги наблюдават — беше същото като връзка между близнаци, когато единият знае какво мисли и какво чувства другият.

Изпитваше омраза. Древна омраза, проточила се през вековете. Беше му толкова близка, като присъствието на обични приятели, като спомена за свещени дъбрави, като гледката с вечните нощни небеса.

Боваи беше близо. Много близо. Дебнеше, пресягаше се, мъчеше се да бръкне в сърцето му и над всичко друго — да го призове.

Имаше чувството, че са като две змии, най-сетне срещнали се, немигащи, вторачени една в друга — и всяка се опитва да намери предимство, преди да нанесе мълниеносния удар.

Беше разкъсан: зовът на Боваи бе като някакъв дълбок копнеж, странно наподобяващ шепота на любимия, който те мами, стреми се да отприщи страстта, само дето това бе страст за смърт.

Тинува извърна глава, втренчен в нищото. Цветът на света се промени. Вече не беше изпълнен с тъмните сенки на нощта, а се преобрази в бледо сияние, което се спусна над замръзналите гори сред искри и мълнии. Всичко се окъпа в красивата синкава пелена и вече нямаше сенки, макар че ако някой смъртен стоеше до него сега, всичко щеше да си е същото.

И успя да види Боваи. Вървеше сам, без да се прикрива, на открито — но все още далече извън обсега на лъка. Тинува познаваше добре тази походка: изпълнена с презрение, дръзка и нагла, като на същество, уверено в силата си. У главатаря на моредел имаше и още по-познати неща, но той предпочете да не се замисля над приликите. Знаеше, че са в сърцевината на кръвния дълг между двамата.

Всеки от тях си даваше сметка за присъствието на другия. Това сега не беше като с Кавала, който едва вчера, зает с други мисли, най-сетне си получи заслуженото. Не, Боваи нямаше да е толкова глупав: дори да беше на двеста мили оттук, в укрепената си бърлога, пак щеше да е винаги нащрек, защото знаеше, че Тинува винаги ще го дебне.

Боваи спря, леко извърна глава и погледна право към Тинува. „Сега да бъде“.

Думите не бяха изречени, разбира се, а почувствани и Тинува усети как го привлича силата им. Ала въпреки това знаеше, че Боваи е вложил всичките си умения, за да ги оформи, да им даде криле, за да стигнат до душата му, и че под тях се таи друга цел. Позволи си за кратък миг вниманието му да се отклони и погледна зад Боваи.

Зад тъмния елф имаше други — стотици, които си въобразяваха, че са скрити, вярваха, че светлината на взора му няма да разкрие присъствието им, че всичко ще е съсредоточено върху Боваи. Сред сродните на Боваи същества имаше ловки и хитри, не един моредел се беше загърнал, усмирил беше мислите си, свел глава, за да не може светлината, която Тинува излъчваше в ума си, да докосне мислите му. Но по-простите, по-тъмните същества — човеците, горските таласъми и тролите — се бяха скупчили в смразяващия студ и чудеха се какво е намислил техният господар, защо им е заповядал да останат на място, а той да продължи сам.

Тинува съсредоточи мисълта си, пожела Боваи да се приближи на още стотина крачки, макар да знаеше, че влезе ли в обхвата на стрелата му, сблъсъкът ще е неминуем, а сега не беше моментът за това. Беше чакал стотици години. В сравнение с това още няколко дни не бяха нищо.

Умът му се зарея и усети в далечината други умове. Очакваше се някой ден да влезе в редиците на Заклинателите, защото умът му проявяваше все по-голяма приспособимост към вродената магия на расата му. Горчивата ирония бе в това, че Боваи сигурно нямаше да му отстъпва в тази дарба, макар че никога нямаше да замени мантията на главатар за ритуалния накит на шаман.

Тинува отпусна лявата си ръка и я отърка в дългото наметало. После прекрати заклинанието, с чиято помощ бе осветил леса в ума си, обърна се и затича леко, както можеше да тича само елф. Понесе се през гората като шепота на утринен вятър, пробягваше от дърво до дърво, прескачаше нападали дънери, стряскаше сърните и търчаха един до друг по десетина крачки, преди уплашените същества да се обърнат и да драснат в обратна посока.

Скри мислите си — знаеше, че и най-чувствителният моредел вече няма да може да го види. За Боваи щеше да е все едно, че е изчезнал от тленния свят. Макар да не беше все още Заклинател, при всяка възможност се заседяваше с тях и бе понаучил едно-две умения. Нека Боваи се мъчи да разбере какво е станало. Това щеше да им спечели няколко минути, макар да им трябваха часове — но всяка спечелена минута отделяше хората на Кралството и цураните от Боваи и убийците му.

Без да спира, наподоби тихо крясъка на совата, стресната в нощта от нещо, дебнещо дебнещия.

Грегори се показа иззад един огромен смърч, толкова дебел, че трима души трудно щяха да го обхванат. Наталският съгледвач вдигна рога си и изсвири четири къси ноти — личния му сигнал, че врагът е видян и че е време да се напуска лагерът. После затича до Тинува и попита:

— Там ли беше?

— Да.

Пробягаха още петдесет крачки, прескочиха един дънер и спряха за миг.

— Предизвика ли те?

— Да. Само че ордата му беше много близо.

Чуха далечния тътен на коне, препускащи през поляната — Боваи беше изпратил ездачите да видят къде е побягнал елфът. Тътенът заглъхна, щом конниците се принудиха да продължат бавно между дърветата.

Грегъри отново вдигна рога си и го наду. В отговор в стаения въздух отекна друг сигнал.

— Давай да ги настигнем — каза Грегъри и се обърна да побегне, но Тинува изсъска тихо, вдигна ръка и посочи назад.

Двамата извадиха стрели от колчаните и изпънаха лъковете.

Появиха се двама ездачи, ясно откроими на лунната светлина. Завиваха между дърветата, навели глави, за да избегнат клоните.

Двете стрели тихо изсвистяха, полетяха към целите си и единият ездач се прекатури от коня си. Другият извика пронизително и дръпна юздите.

След секунди Тинува се озова на задницата на коня и ножът му с лекота се впи в гърлото на ездача. Елфът го избута от седлото и зае мястото му.

Шепотът му и лекото погалване усмириха изпадналото в паника животно и след секунди то беше много по-готово да се подчини на елфа, отколкото на доскорошния си господар.

Грегъри бе яхнал другия кон. Мъчеше се да го укроти — и двете животни бяха ужасно изплашени от миризмата на кръв в ледения въздух.

— Защо да ходим пеш, като можем да яздим? — тихо каза Тинува.

— И ако може по-бързо! — възкликна Грегъри.

Тинува поведе в лек галоп през гората. Чуха зад себе си другите приближаващи се конници. Стигнаха до ниско възвишение и се изкачиха на билото. Вляво от тях се виждаше бивакът и Тинува въздъхна облекчено. Огньовете още тлееха, но станът беше пуст. Той зърна за миг припряно оттеглящата се нагоре по пътеката колона.

Усети как нещо профуча край лицето му и се забърса в яката на наметалото и сърцето му се смрази. Само педя по-ниско, и стрелата, пусната от хората на Денис, щеше да го убие. Умът му кипна за миг от иронията на всичко това — да умре след толкова време от ръката на съюзник.

Грегъри отново наду рога — изсвири сигнала за разпознаване — и Тинува чу ядосаните ругатни на Денис: викаше на стрелците си да спрат стрелбата.

Двамата подкараха конете надолу по склона, прекосиха в галоп празния лагер и продължиха нагоре. Щом завиха, Тинува с изненада видя неколцина цурани, преградили пътя с извадени мечове, и рязко дръпна юздите, зачуден дали са разбрали виковете на Денис и сигнала на Грегъри.

Асаяга — беше в средата на групата — изрева нещо и мечовете се сведоха. Все още с разтуптяно сърце, елфът кимна за благодарност.

— Трагично е да убиеш приятел в битка по погрешка, когато наоколо има толкова врагове — заяви Асаяга.

И още докато го казваше, на лицето му се изписа стъписване. Хората му го изгледаха изненадано.

Тинува, не по-малко изненадан, успя да отвърне едва след няколко секунди:

— Старите врагове трябва да са приятели, щом се изправят пред по-голям враг.

Асаяга само изсумтя.

— Оттегляйте се бързо: конниците им се приближават — каза Тинува. — Не са много наясно къде сме, но скоро ще разберат.

Тинува плесна с юздите, подкара нагоре по пътеката и на следващия завой излезе над скалните издатини.

— Проклятие! Можеше да ви убият с тези коне! — извика Денис и Тинува отново се изненада, щом Хартрафт се пресегна, сякаш искаше да се увери, че всичко е наред, хвана го под лакътя, стисна го здраво за момент и после го пусна.

Денис се обърна.

— Лично ще набия с камшик тъпака, който стреля.

— Няма време за това — заяви Тинува с престорено безразличие. — Оправдана грешка. Тръгнах пеш, очаквали сте да се върна пеш. По-добре да тръгваме. Двамата с Грегъри ще препуснем напред да се уверим, че не са оставили авангард горе на пътя. Макар че се съмнявам. Боваи беше излязъл напред с конниците си и ви търсеше. На останалите от ордата му е наредено да вървят след тях. Малката ми игра успя: осигури ни нужното предупреждение.

Денис кимна.

— Е, сухи ли сте, стомасите пълни ли са, задниците топли ли са? — попита Грегъри и мъжете наоколо се изсмяха.

Наталецът погледна на изток. Голямата луна беше на две педи над хоризонта, все така кървав полумесец. Под нея вече струяха първите лъчи на настъпващата зора.

— Чака ни дълго бягане и тежък бой — заговори твърдо Денис, отново приел обичайната си роля. — Скоро ще ни настигнат. Хайде, тръгвай.

Тинува подкара коня си нагоре по дългата, покрита с лед пътека.

— И ми се струва, че иде буря, тъй че трябва да прехвърлим билото, преди да се е разразила, иначе ще измрем в прохода.

Денис и Асаяга дадоха заповеди и мъжете бързо тръгнаха след съгледвачите. Двамата трябваше вече да са навлезли в прохода и нагоре по стръмнините. До привечер трябваше да стигнат до билото, да го прехвърлят и да оставят зад гърба си бурята, която да го запълни със сняг. Тогава Боваи трябваше да отложи замислите си за по-късно.

Колоната се изниза пред очите му и Тинува си помисли, че само за няколко минути смъртта му бе изшепнала в ухото три пъти — два пъти от ръцете на приятели, веднъж от враг, оказал се по-близо до него, отколкото можеше да предположи всеки смъртен.

Знаеше, че това е поличба. Вдиша дълбоко, за да се наслади на вкуса на света.

— Хайде! Размърдайте си мързеливите задници!

Задъхан, Денис Хартрафт се преви, за да не повърне, и вдиша дълбоко ледения въздух.

Изправи се отново, смъкна шлема и отри потта от челото си. Бойците му едва влачеха крака в дълбокия пухкав сняг.

— Стрелците на фланговете! Целете се внимателно. Не хабете стрелите си по таласъми и хора! Първо убивате тролите, после — тъмните елфи!

Мнозина вече бяха с празни колчани, стрелите им бяха на привършване.

Денис погледна небето. Слънцето се беше смъкнало ниско и ако не беше целият този ужас, той сигурно щеше да се спре и да се наслади на великолепната гледка. В студената утрин бяха изкачили няколко хиляди стъпки и огромната равнина на Широка река се беше проснала пред очите им. Лесно можеше да проследи далечния път през хълмовете на Ябон, който бяха изминали предния ден. Въздухът тук горе беше кристалночист, ала за нещастие много разреден, и това се отразяваше на хората му. За щастие, отразяваше се и на преследвачите им.

Боят в бягство беше жесток. Половин час след напускането на лагера бе дошла първата атака, последвана от нападения през целия ден. Боят спираше за малко, мъжете се изтегляха на още стотина разтега по лъкатушещата на зигзаг пътека, следваше нова атака, пауза и ново изтегляне. Силите на Боваи бяха платили жестока цена в натиска си срещу бягащите хора. Всичките ренегати бяха или избити, или ранени и моредел бяха вече без конна поддръжка.

След като зигзазите останаха зад тях, единственото, което ги спасяваше, бе това, че пътят се стесни почти колкото козя пътека. За врага бе невъзможно на такъв терен да ги обкръжи или да ги задмине, докато се изтегляха бавно: хитрината бе в това да се оттеглиш от битката в подходящия момент и Денис разбираше, че почти е време да го направят пак.

Огледа се. Планината продължаваше да се издига зад гърба му на още около петстотин стъпки. Проблемът бе в това, от което се опасяваше в последния час. Пътеката вече свършваше. Нагоре имаше само гол камънак — гъстата плетеница криви дървета и храсти, която им помагаше да осигурят фланговете, вече оредяваше. С гръб към върха на планината единствената тактика, която им оставаше, бе да се укрепят зад канарите за последен бой.

Нямаше и следа от Тинува и Грегъри — все едно че просто бяха изчезнали. Знаеше, че Грегъри съзнателно беше изтеглил елфа от боевете, като го поведе напред за съгледвач. Ала все пак бе странно да изчезнат така и това го безпокоеше. Погледна надолу и видя, че боят отново се е разразил не на шега. Таласъмите зад развърналите се троли и моредел се строиха в плътна колона, с щитове отпред и над главите, и тръгнаха напред.

Той тръгна надолу, като загуби стотината разтега височина, които бе изкачил с толкова усилие, и се прикри зад една канара, щом стрелите излетяха и се посипаха около него.

Цураните бранеха пътеката ловко, разделени на отделения от по пет души. Всяка част влизаше в бой за няколко минути, изтегляше се към тила и в бой влизаха следващите. От двете страни на пътя, където бе възможно боецът да се поприкрие, кралски стрелци прикриваха подстъпите и действаха като лека пехота на фланговете. Въпреки че никога нямаше да го каже на глас, в този бой двете страни съчетаваха силите си безпогрешно, поддържаха се. На няколко пъти видя как кралски или цурански войник помага на някой от другите да се измъкне от опасността. Едноокият цуранин дори изнесе в тила един кралски боец, загубил свяст от удара на тролски кривак.

Още в първия час на боя моредел бяха научили горчивия си урок и вече се забавяха, щом загубеха поредните десетина от своите от стрелите на човеците, разполагащи с всички предимства на по-високия терен и вятъра, духащ откъм гърба им. Почти през цялата утрин бяха подкарвали съюзниците си напред, за най-кървавите фронтални атаки срещу цуранската пехота.

Не че битката вървеше изцяло за тях: няколко кралски бойци и дванадесет цурани бяха мъртви, други десетина — ранени. Денис продължи надолу покрай Корвин, който помагаше на ранените да се изтеглят, и тъй като фронтът на боя беше тесен, се съгласи да задели петнадесет здрави бойци да му помогнат.

Спусна се зад Асаяга, който беше във втория ред на отбраната, и го сграбчи за рамото.

— Оттук не се вижда, но зад завоя колона таласъми се готви за атака. Приготви се да изтеглим всички.

Асаяга кимна разбиращо.

Първата му редица изчакваше с наведени щитове. Никой не беше настъпил по серпантината през последните няколко минути. Асаяга изрева команда.

Никой не помръдна.

Денис се обърна и тръгна обратно нагоре. Цуранинът си знаеше работата и беше най-добре да се отдръпне от пътя му.

Чу зад гърба си гърлените бойни викове на таласъмите и погледна през рамо. Челото на колоната им излизаше от завоя, с вдигнати щитове.

Асаяга извика нова команда и част от мъжете около него започнаха да отстъпват. Изрева само още една дума и други бойци започнаха да се изтеглят. Таласъмите боязливо продължиха напред.

Изведнъж първият ред на цураните се огъна, те се обърнаха и драснаха нагоре; някои от мъжете хвърляха таласъмските щитове, пленени в предишния бой. Скоро цялата цуранска част хукна нагоре през снега с панически викове.

Първият ред на таласъмите сниши щитовете си и тръгна напред. След няколко мига цялата им колона се понесе след тях в гонитба, без никакво подобие на строй.

Денис също затича нагоре; най-бързоногите цурани вече го подминаваха. Някой го стисна за лакътя да го издърпа и той го отблъсна ядосано. Бойците около него го поглеждаха загрижено.

Добра се до мястото, където бе стоял само преди минути, свлече се на колене и задиша тежко. Хората му го бяха изкачили само веднъж, но той се беше връщал надолу и нагоре през цялото време, докато боят заглъхваше и се усилваше. Въпреки предложението на Асаяга да поспи пръв, не беше мигнал цяла нощ — стоя на пост, после прие плана на Грегъри и елфа да разузнаят напред и беше чакал с часове тревожния сигнал на рога да тръгнат.

Светът сякаш се беше размътил. Трудно му беше да вижда от бягащите около него цурани. Зърна през разтворилата се пролука в редиците им, че таласъмите настъпват и вече са едва на петдесет разтега надолу.

Асаяга изрева команда й като по чудо всички цурани се заковаха на място, обърнаха се и оформиха плътна редица. И миг след това цураните нападнаха. Макар и без заповед на Денис, хората му засипаха със стрели разбъркания строй на таласъмите, а леката пехота връхлетя от двете страни на пътя.

Цураните удариха като таран и пометоха първия ред таласъми, а кралските бойци налетяха по фланговете.

Клането беше ужасно: след секунди десетки таласъми бяха мъртви или издъхваха, а другите бягаха в паника надолу.

Асаяга ухилен изкачи няколкото крачки до Денис.

— Глупави същества. Човек би си помислил, че същият номер няма да мине втори път.

Денис кимна. Асаяга погледна над него и усмивката му се стопи.

— Пътеката свършва. Сега какво?

— Качваме се по скалите.

— Мислех, че има проход!

Денис не отвърна. По-отдолу наистина изглеждаше, като че ли има проход, но той ги бе извел само през първата верига ридове. По-нависоко се оказа, че има втора преграда. Никога не беше стъпвал тук, а дори и Грегъри изглеждаше малко изнервен отначало, когато видяха по-високата верига напред. Само Тинува бе продължил невъзмутимо напред.

— Къде са елфът и наталецът?

— Не знам.

— Не знаеш? И какво ще правим сега?

— Казах ти. Качваме се по скалите и се държим.

— И аз мислех, че таласъмите са глупави. Ти ни доведе дотук. По-добре изобщо да не бяхме прехвърляли реката.

— Не съм ви молил да идвате с нас — сопна се Денис. — Можехте да си останете при оная проклета река, все ми е тая. Тук сме и толкова, тъй че свиквай!

— Това ли ти е отговорът, Хартрафт? Ако преживеем този ден, довечера, по залез, си решаваме спора. Няма повече да вървя с теб, щом ни водиш на смърт.

— Добре, по залез, по дяволите.

— Може ли да ви прекъсна?

Беше Грегъри.

Денис го изгледа отдолу, без да знае дали да се радва, или да го изругае за безизходицата, в която се бяха вкарали.

— Намерихме пътеката.

— Накъде води?

— Не знам. Обаче я намерихме.

— Мислех, че ги познаваш тези планини.

— Никога не съм казвал това. Казах само, че може да намеря път, но толкова високо не съм стигал. Единственият проход, който познавам, е по пътя от моста, дето го държат Тъмните братя.

Денис се надигна уморено.

— Ако това значи още катерене…

Грегъри вече беше обърнал коня, спря се и ги погледна през рамо.

— По-добре да побързате. Вече се развръщат.

Денис погледна надолу и видя строените в извита напред дъга черни фигури. Бяха стотици и този път и моределите настъпваха с тях. „Съвсем просто. След като вече сме заклещени тук, просто ще се развърнат във ветрило, няма да атакуват фронтално и ще ни обкръжат“.

Няколко от бойците му затъркаляха камъни и зареваха люти закани, но повечето бяха толкова изтощени, че нямаха сили да реагират, само тръгнаха след Грегъри и Денис, защото точно това бяха правили винаги.

Пътеката продължи равна успоредно на върха още петдесет разтега, след което рязко зави покрай огромна канара.

Щом завиха, ги лъхна леден вятър и видяха тесен разлом. На няколкостотин разтега зад него имаше върхове, но склонът сякаш се спускаше право надолу.

Грегъри спря, слезе от коня и махна на Денис да го последва. След още десетина разтега пътеката отново рязко зави и Денис усети как стомахът му се стегна на възел. След няколко крачки имаше вертикален пропад, над петстотин стъпки дълбок. Винаги беше мразил височините и инстинктивно отстъпи назад.

— Е, това вече е страхотно. Сега какво, скачаме ли?

— Погледни — отвърна Грегъри и посочи напред и вляво. Пътеката, долепена до северния бряг на каньона, продължаваше още стотина разтега и свършваше при въжен мост, прехвърлящ пропастта.

— Какво е това, в името на боговете? — възкликна Денис.

— Тинува си спомни, че тук е имало път и мост, но е бил разрушен преди стотина години. Някой го е направил отново.

— Той къде е?

— От другата страна. Вече ми даде сигнал, че пътеката продължава. Това е изходът — заяви ухилен Грегъри.

Денис кимна, преглътна и огледа тесния и сякаш усукан като вретено мост. Само две въжета за хващане и други две отдолу, с наредени по тях груби талпи.

Асаяга застана до него ухилен.

— Какво чакаме? Да тръгваме.

Денис кимна и без думи продължи след Грегъри.

— Няма да се опитваш да преведеш и коня, нали?

— Тинува преведе своя. — Грегъри смъкна наметалото си и го уви около главата на животното, като му покри очите.

Денис замълча, щом наталецът стигна до моста и без колебание стъпи на него. Въжетата се опънаха и заскърцаха под краката на коня.

— Разредете хората на десетина стъпки, не знам колко ще издържи това нещо.

— Ти гледай коня, ние ще се оправим — отвърна Денис. Грегъри продължи напред все едно, че хич не го е грижа. Студеният вятър засъска над пропастта и мостът се разклати.

Денис тръгна по тясната пътека да разреди бойците.

Постепенно двете части се прехвърлиха и до канарата останаха само шестима мъже. Най-отзад беше едноокият цуранин. Изведнъж той се развика.

— Приближават — каза Асаяга. — Ще е тежко.

Извика на сержанта си да тръгва и последните бойци затичаха по заледената пътека. Денис ги гледаше нервно, очакваше всеки миг някой да се подхлъзне и да пропадне.

Асаяга изтика последния си войник на моста и се обърна към него.

— След теб, Хартрафт.

— Ти първи — изръмжа Денис.

— Страх ли те е? — ухили се Асаяга, после лицето му се изопна и той вдигна щита си.

Стрелата изплющя в него и Денис се присви. Към тях полетяха още две стрели.

— Давай! — изрева Асаяга, скочи на моста и затича, като викаше на мъжете пред себе си да побързат.

Денис го последва и пробяга първите трийсет стъпки, без да забавя ход.

Погледна за миг през рамо и видя петима облечени в черно стрелци — излязоха иззад канарата и се пръснаха на пътеката. Зад тях следваше тежка пехота с вдигнати щитове.

Стрелците вече изпъваха лъковете. Денис продължи да тича, забравил за люлеенето на въжетата.

Една стрела го перна болезнено отзад по крака. Мъжът пред Асаяга изпищя, хвана се за хълбока и залитна. Мостът се разлюля ужасно и за секунда Денис си помисли, че някое от въжетата се е скъсало и всичко пропада. Цуранският войник излетя от въжетата и той с ужас видя как се завъртя във въздуха с писъци, които заглъхнаха и накрая секнаха, щом тялото се пръсна с грохот върху острите скали на петстотин стъпки надолу.

Денис замръзна, стиснал въжетата. Коленете му бяха омекнали, готови да се огънат.

— Хайде!

Вдигна очи. Беше Асаяга.

Нова стрела изсвистя покрай ухото му, той направи една крачка, после друга и затича отново. Мъжете от другата страна на пропастта викаха, подканяха ги, двамата командири тичаха, стрелите съскаха от двете им страни, единственото, което ги спасяваше, бе силният вятър, който ги отклоняваше.

Денис пробяга последните десетина стъпки към хлъзгавата пътека и с благодарност стисна ръката на Грегъри, който го издърпа горе.

Обърна се и погледна над пропастта. Облечените в черно воини се трупаха от другата страна, но никой не беше толкова глупав, че да посмее да стъпи на моста.

Няколко минути двете страни си разменяха люти ругатни. Цураните правеха странни жестове с ръце и пръсти и Денис разбра, че сипят най-мръсните си обиди.

Накрая Грегъри извади брадвичката си и започна да сече въжетата. След минута мостът се срина.

Асаяга се приближи до Денис и попита:

— Знаеш ли къде сме?

— Не.

— Сега какво? Като не знаеш, защо му разреши да пререже моста?

— Честно ли си мислиш, че можем да се върнем? — вяло попита Денис.

Асаяга погледна над пропастта и поклати глава.

Хората им вече тръгваха по пътеката — беше им омръзнало да дразнят врага. От тази страна тя се спущаше надолу и беше добре отъпкана — облекчение след изпъващото нервите катерене. След първия завой пропастта вдясно се скри, а пътеката продължи да се вие между канарите, след което се спусна на широк открит планински път. Денис и Асаяга се спряха удивени.

Пред тях се откри широка долина със стръмни склонове, обрасли горе с висок смърч, богата и тучна земя, която се простираше като че ли няколко мили напред. Над линията на дърветата като стражи се издигаха стръмни назъбени скали, обрамчващи долината от двете страни. Като че ли не беше засегната от война, а това означаваше временно спасение. И отдих.

Той погледна Асаяга. Цуранинът бе смълчан от възхита също като него. Очите им се срещнаха и всеки се зачуди какво ли си мисли другият.

Боваи стоеше смълчан. Последните му врагове се скриха от очите му.

Беше чувал слухове за това място, но никога не го беше виждал. Обърна се към съгледвача си.

— Как ще ги догоним сега?

— Не можем.

— Какво значи „не можем“?

— Тази пропаст сече през планината мили наред, в двете посоки. Дори да слезем в нея, ще видиш, че склонът от другата страна е отвесен. Ще оставят пост. Само един може да спре всички ни.

— Тогава я заобикаляме.

— Точно така, главатарю. Но ще са доста мили, докато намерим друг път. Ако намерим. Още една буря като тази и проходите може да се запушат.

— Ще намерим!

Съгледвачът въздъхна наум, но не се издаде външно. Погледна господаря си и кимна.

— Първо се връщаме при моста, главатарю. Пътят е оттам.

Боваи се вторачи в рухналия мост, все едно че можеше да го върне на място с волята си. Огледа върховете пред себе си, сякаш искаше да ги запомни завинаги. Знаеше, че на изток, покрай северния бряг на долината, се издигат Зъбите на света, непроходими в по-голямата си част. От другата страна беше големият Едерски лес, земята на варварите гламредел. Моределите от Северните земи бяха не по-малко храбри от неговия клан, но и те заобикаляха отдалече тези гори. Очите му се спряха на южните върхове, обкръжаващи другата страна на долината, и Боваи осъзна, че дори да има друг проход откъм Кралството, стръмнините около него ще гъмжат от укрепления и замъци, пазени зиме от хора на Ябон и Тир-Сог.

Обратно до моста, покрай Широка река, покрай Едерския лес и търсене на проход в планините през снега. Разбираше, че може да минат месеци, докато намерят друг път.

— Главатарю? — промълви един от съгледвачите му.

Боваи отвърна тихо:

— Някой е влязъл в долината преди години, щом са прехвърлили въжето, за да направят моста. Значи трябва да има друг път.

Съгледвачът кимна.

— Значи към моста и го търсим този път.

Боваи погледна воините си. Знаеше, че тази нощ край огньовете ще се задават много въпроси. Победата и възмездието трябваше да се постигнат, колкото и време да отнемеше това. Иначе той щеше да умре от ръката на своя господар. Мурад нямаше да понесе оскърблението на своя клан, а щом научеше, че тъкмо Тинува е бягал с човеците…

Боваи тръсна глава, обърна се и поведе бойците си назад. Най-добре беше да не мисли как Мурад ще разбере за намесата на Тинува в това, преди да може да поднесе на Върховния главатар главите и на Хартрафт, и на Тинува.

Подминаваше замръзнали и ранени таласъми, унесен в мечти за кървава мъст, и никой, който видеше лицето му, и за миг не можеше да се усъмни, че гонитбата не е свършила, а само е отложена.

Глава 10Долина

Долината беше богата и тучна.

Високите планински върхове, които я обкръжаваха, я засланяха от снега и тревата по пасищата бе висока почти до кръста.

Поточето, покрай което вървяха, ромонеше над камъните, вихреше се във вировете и не един войник възкликваше, щом видеше риба в прозрачната вода — рибите сякаш чакаха да ги хванеш. Дори за неопитните очи на цураните следите от дивеч бяха в изобилие и всички го коментираха, като сочеха кротко пасящите по далечните ливади сърни, дивите кози и дирите от мечки и лосове.

— Как е възможно да съществува това място? — удиви се на глас Денис.

Тинува коленичи до потока и рече:

— Пипни водата.

Денис го послуша и възкликна:

— Топла е!

Асаяга клекна до него и щом натопи ръката си, отвърна:

— Не бих я нарекъл топла, но го няма хапещия студ, който щях да очаквам от разтопения сняг.

Тинува посочи на северозапад.

— Над нас е Акенкала, вулкан. Когато бях млад, бълваше разтопена скала и изпълваше небето с пушек, който се задържаше по повече от година. — Изправи се и избърса ръката си в туниката. — Сега спи, но отвътре все още има огън.

— Който загрява водата, течаща в тази долина — рече Асаяга.

Денис се огледа.

— Въздухът тук е по-топъл, отколкото на юг, в Ябон.

Асаяга кимна и каза:

— Удивително място.

— Изобилието тук е невиждано — каза Тинува. — Минахме покрай овощни градини, докато разузнавахме.

Продължиха напред. Сравнителното спокойствие наоколо не можеше да ги залъже. Все пак бяха във вражеска територия и щеше да е глупаво да очакват, че този, който живее тук, ще е приятел.

Защото знаеха, че някой живее тук.

Следобедът привършваше и злокобното безмълвие наоколо, чувството, че вървят през царство на призраци, започваше да ги безпокои все повече.

Тинува и Грегъри избързаха напред на конете си и най-сетне Денис заповяда да спрат, като се отдръпнат в гората, но забрани да се палят огньове. Следобедното слънце обаче бе сравнително топло и в безветрието беше приятно дори без огън. Скоро почти всички се унесоха в упоителен сън, Денис — също.

Брат Корвин кротко обикаляше ранените, грижеше се да намали болките им и да ги утеши; с вещина почисти раната от стрела на един от хората на Асаяга, върнал се от пост. Превърза я, постла одеяло да може войникът да поспи, стана и избърса ръцете си. Видя, че Асаяга го наблюдава.

— Всички мъже са на предела — бавно заговори Корвин, като човек, който говори на чужденец и още не е сигурен доколко разбира езика.

Асаяга само изсумтя.

— Дори хората, които са без рани, имат нужда от няколко дни почивка, от много топла храна и сън. А ако можем да приберем ранените под покрив, мисля, че ще можем да ги спасим всички.

— Може би има нещо напред — подхвърли Асаяга.

— Това място е странно. Няма го на никоя карта.

— Имаш карта?

— Онези, които съм виждал в манастира — отвърна бързо Корвин. — Прегледах ги, преди да се включа в армията.

— Откъде си?

— От много места, но съм родом от Ран. Защо?

— Чисто любопитство. Колко е пътят дотам?

— Месец или малко повече, с керван.

— И това ти е първата битка?

— Не — отвърна монахът; явно не желаеше да разказва личната си история. — Виждал съм една-две схватки. В ордена се включих по-късно. Бях на тридесет и няколко, когато ме достигна призивът да се посветя.

— Защо?

— Въпросите ти край нямат, цуранино.

Асаяга се усмихна.

— Работата ми е да знам. Разбирам, че ги притесняваш. Не беше с тази част в началото, намериха те и заради теб беше убит най-близкият приятел на Хартрафт.

— Откъде знаеш пък това?

— Имам уши и слушам какво говорят войниците ви. Всички говорят за това.

— С двама от братята ми идвахме да се включим в армията. Изгубихме се. Братята ми бяха пленени от една от вашите части. Избягах и се натъкнах на отряда на Хартрафт. Провалих засадата, която бяха подготвили, и в суматохата най-добрият приятел и съветник на Хартрафт беше убит.

Асаяга кимна замислено.

— Коя част от армията ми?

— Откъде да знам? Всички ми изглеждате еднакви.

— И вие ми изглеждате еднакви — освен наталският съгледвач. — Коя част?

— Не знам. Защо?

— Ако Хартрафт е унищожил някоя наша част, любопитен съм да го знам.

— Всичко стана много бързо — отвърна Корвин. — За миг гората беше пуста, в следващия цураните бяха навсякъде и побягнах.

— Шлемовете им. Някои са с пера, други — с цветни ленти отгоре. — Асаяга посочи избелялата синя лента, вързана отзад на шлема му.

— Не си спомням.

— Жълта ли беше? Знам, че отрядът на Цугами беше излязъл на патрул. Може би светлозелената на Катуга или червеното перо на Ванутама?

Корвин се замисли.

— Мисля, че беше зелена. Кой беше този Катуга?

— Беше?

— Всички бяха избити. Знаеш го, нали?

Асаяга наведе глава.

— Значи зелената.

— Да. Почти съм сигурен.

— Разбирам. Водачът, Катуга, имаше шлем с шип отгоре и беше висок за моята раса, почти колкото Хартрафт. Беше ми стар приятел. Хартрафт ли го уби?

— Да. Помня, че го видях. Видях как Хартрафт го уби, към края на битката.

Асаяга кимна и хвърли поглед към спящия Денис.

— Съгледвачите идват! — чу се глас.

Беше Ричард. Денис го беше назначил с още неколцина нещастници да пазят, докато другите поспят.

Всички бързо се разбудиха, надигнаха се и обърнаха глави на запад. Двамата ездачи забавиха край потока и поеха по хълма към дърветата.

Денис стана и Асаяга тръгна към него. Чу го как изпъшка и разкърши рамене да се отърси от умората. Грегъри и Тинува дръпнаха юздите и скочиха от седлата.

— Две мили напред. Укрепление. Изглежда ново. На добра позиция, на билото на хълм, с десетина ферми наоколо.

— Заето ли е? — попита Денис.

Съгледвачът кимна.

— Да. От хора.

— Знаят ли, че сме тук?

— Може да се допусне. Портата беше затворена, нямаше никой по нивите или във фермите.

Денис замислено потърка брадичката си.

— Сигурно са имали наблюдател на моста — подхвърли Асаяга. — Странно, че не са го прерязали.

— Може да не са имали време. Двамата с Тинува рискувахме да го преминем бързо, щом го видяхме. Имаше следи, но бяха като на момче.

— Знаят, че сме тук — разсъди на глас Денис, навел глава. — Но имаме нужда от подслон. Смятате ли, че можем да го завземем?

— Ако имат двайсет души с лъкове, може да избият половината от нас.

— Значи нощна атака.

— Точно това си мислех.

— Защо атака? — попита Асаяга.

— Какво? — Денис се обърна и го изгледа.

— Бихме могли да поговорим с тях. Да им предложим мир.

— Ние сме на петдесет мили отвъд границата — заговори му Денис като на дете, на което се обясняват елементарни неща. — Всеки тук е извън закона и трябва да го приемем за такъв.

— Законът? — Асаяга се изсмя горчиво. — Наричаш всичко това, което си правил, „закон“, а хората, които обитават тук — беззаконници? Да сме видели някакви следи от присъствие на Тъмни братя тук? — И се обърна към Тинува.

Елфът бавно поклати глава.

— Нищо. Откакто слязохме в долината, виждам само човешки дири. Разбира се, възможно е да са съюзници на моредел.

Асаяга го изгледа скептично.

— Мислиш ли? Ако бяха съюзници на Горските демони, щяха да ни чакат при моста. Тези, които ни гонеха, щяха да пратят някой вестоносец пред нас, докато бяхме в подножието, за да им помогнат и да блокират моста. Мисля, че преследвачите ни бяха точно толкова изненадани от моста, колкото и ние. Начинът, по който ни атакуваха, ми говори, че не познаваха терена над нас, нито какво има в края на пътеката. Само двама стрелци можеха да ни спрат. Мисля, че тези хора се крият и нямат представа, че идваме, и сме много неприятна изненада за тях.

Тинува помълча за миг, дълбоко замислен. Най-сетне кимна.

— Логично разсъждаваш, Асаяга. И мъдро.

— Разбирам накъде биете — въздъхна отегчено Денис.

Денис и Асаяга излязоха на открито, в мъртвата зона в нивите около укреплението. Тинува както винаги се оказа прав в наблюденията си: дървената палисада беше донякъде позанемарена, но беше вдигната преди не повече от няколко години. От комина на дългата къща зад малката крепост се къдреше дим. Денис забеляза няколко лица, надзъртащи над стената, но беше трудно да се разбере какви са.

— Жени и старци ще да са, повечето — изсумтя Денис. — Слушай, щом излети първата стрела, бягаме, и ако те улучат, кръвен дълг или не, те оставям. Този план е пълна глупост. Няма начин да отворят портите за над сто въоръжени мъже.

— Кръвен дълг?

— Адски добре знаеш какво имам предвид. Дето ме измъкна от реката.

Асаяга се засмя тихо.

— Значи и онова го зачиташ!

— Нищо не зачитам, Асаяга. Смятам, че тази идея е безумна. Но ако можем да превземем това място, без да пострадаме и без да загубим повече хора — много хора, — просто бихме могли да оцелеем още няколко дни. Само затова се съгласих да дойда с теб.

— Аз дойдох с теб — изръмжа Асаяга. — Ти си кралският войник, аз съм пришълецът-нашественик, както изтъкна, докато го обсъждахме.

— Трябваш ми, за да обясня какво искаме.

— Нито стъпка повече!

Гласът, явно старчески, ги накара да спрат.

— Разкарайте се веднага оттук или стрелците ми ще ви надупчат на решето.

Денис предпазливо сниши щита, с който му беше услужил сержантът на Асаяга, и вдигна дясната си ръка.

— Искам да преговаряме.

— Разкарай се, казах.

— Аз съм Денис Хартрафт, от дома Хартрафт. Баща ми и дядо ми имаха кралски указ да пазят блатата, преди да дойдат цураните. Идвам без извадено оръжие, за да преговарям.

— Хартрафт ли? Те са мъртви от девет години. Марш оттук!

Денис опря щита на земята и много бавно разкопча наметалото си и го смъкна. Върху мръсната му туника се видяха избелелите цветове на герба на Хартрафт. Не беше униформата, която носеше обикновено, но Грегъри го бе посъветвал да я измъкне от походната си торба и да я облече.

— По тези цветове — той посочи гърдите си — ще разбереш, че съм този, който твърдя, че съм. Аз съм законният управител на Блатата.

— Ела насам.

Денис изгледа накриво Асаяга и се подчини, но спря, щом реши, че ако се приближи повече, ще е самоубийство. Огледа предпазливо бойниците за най-малкия знак, че някой лък ще се изпъне и ще стреля.

Асаяга пристъпи с него, но задържа щита си вдигнат.

— Тоя ниският до тебе кой е?

— Аз съм силов командир Асаяга от дома Тондора, от клана Канацаваи.

— И защо цурани и кралски войници ще вървят редом? Вие сте дезертьори и ренегати. Марш оттук. Лъжци! Знам, че никой Хартрафт не би търпял жив цуранин до себе си.

Асаяга го погледна накриво.

— Откъде знаеш какво ще направи един Хартрафт? — попита Денис.

— Просто знам! — извика сърдито старецът. — Марш оттука, лайнари такива, синчета на пияни курви, гъзолизци, хлапета лигави, дето не стават и свинската дрисня от краката ми да оближат. Никой мъж, който твърди, че е Хартрафт, няма да тръгне с един цуранин, дето прилича на изтърсак на кретенясало джудже и куца прокажена пачавра!

Асаяга се наежи и леко надигна щита си, готов да отвърне на кръвната обида.

— Не мърдай — изсъска му Денис и докато го изричаше, на лицето му се изписа объркване, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

Асаяга, целият почервенял от гняв, едва се овладя.

— Цуранинът до мен наистина е заклет враг — отвърна Денис. — Но ни преследва още по-жесток враг. Този, който си пратил да наблюдава въжения мост, ще го потвърди.

— Видял е само един елф и един наталец, преди да избяга да ни предупреди.

— Гони ни Тъмното братство. Цураните и кралските бойци винаги ще снишат мечовете си и ще се обединят срещу такъв враг.

— Проклети да сте! — изкрещя предизвикателно старческият глас. — Ако ви гонят те, значи ще ни ги навлечете! Марш оттука! Никакви преговори повече! Марш, синове на козар такива, дет’ спи с козите си, щот’ му напомнят за сестра му!

— Проклета мръсна уста, тъпак — изсъска Асаяга. — Май беше прав, Хартрафт. Щом се стъмни, щурмуваме.

Денис обаче пусна щита си и пристъпи още крачка напред.

Удивително цветистите ругатни накараха нещо в ума му да прещрака. Много стар спомен, от детството, спомен как слуша подобни фрази, възхищава им се и ги повтаря пред приятели, докато един ден баща му не го чу и не му насини устата.

— Познат ми е този глас. Волфгар, ти ли си?

Гласът не отговори.

— По дяволите. Волфгар? Помня те. Когато бях момче, пееше старите балади на дядо ми. Беше най-добрият бард по северната граница.

Денис пристъпи още няколко крачки и се окашля.

Изрече думите плътно и дълбоко, гласът му проехтя над полето.

— Ти изпя тези думи — каза ухилено Денис. — Добре ги помня, пъпчива издънка на лижещо гной псе такова!

Отговор не последва, но след малко портата изскърца, открехна се и от прага се изниза съсухрен старец, подпрян на изкусно резбована тояга.

Отне му повече от минута, докато измине няколкото десетки разтега до Денис. Беше толкова прегърбен, че покритата му с кафяви петна глава едва стигаше до раменете на Денис. Изви назад врат като стар лешояд, за да може да го погледне в очите.

— О, конски говна — въздъхна Волфгар. — Вярно, че си ти.

Денис наведе почтително глава.

— Ти беше най-великият бард, посещавал твърдината на Хартрафт.

— Богата бе трапезата на твоя род — заговори хрипливо старецът, в гласа му се долавяше школуваната дарба на певец. — И още нося тлъстина в сърцето си от пиршествата, що даваха в моя чест. — Извърна се леко да погледне Асаяга и кокалите на мършавото му тяло изпукаха. — Какво, в името на всички дяволи, е това? Типичен ли е този дребосък за тях, тия цурани, за които слушам?

— Той е командирът на отряда, който се присъедини към моята част.

Денис забеляза как Асаяга се вцепени, а Волфгар се изкикоти.

— Горд като паун с ново перо, щръкнало от задника му е тоя цуранин.

— Не съм се присъединявал — сопна се Асаяга. — Сключихме съюз.

— Съюз, а? — Лицето на Волфгар помръкна. — Значи казвате истината. Тъмните братя ви гонят.

— Да.

— Проклети да сте. — Волфгар въздъхна уморено. — Подозираха, че някой се крие тука, но не си правеха труд да надничат много, с други работи бяха заети. Сега ще ни връхлетят.

— Моите хора — заговори Денис, но улови заканителния поглед на Асаяга и се поправи: — Нашите хора. Бягаме вече от много дни. Трябва ни подслон, храна, място, където ранените ни да могат да се оправят. Нищо не мога да ти предложа в замяна, освен задължението един ден да ти се отплатя. Моля те в памет на моя баща и на дядо ми, които имаха честта да те наричат свой приятел.

— А ако откажа?

Денис пристъпи и се наведе над стареца.

— Тогава ще ми се наложи да щурмувам това укрепление, Волфгар. Разбери го. Иначе хората ми ще измрат. Достатъчно добре познаваш Хартрафт. Знаеш, че винаги държим преди всичко на нуждите на бойците си. Не ме принуждавай да се бия с теб и приятелите ти вътре.

Волфгар въздъхна, както може да го направи само един старец — хрипливо, с безкрайна досада към мирските неща. Изви врат и примижа към небето на запад.

— Уф, бурята пак иде. Може да позапуши проходите за малко.

Денис проследи погледа му и видя размъкнатите облаци, започнали да притъмняват в ранния здрач. Старецът беше прав — до заранта снегът отново щеше да завали.

— Трябва ми подслон. Веднага. — Този път го каза с хладна настойчивост. — Моля те само още веднъж, като приятел. — Замълча и поклати глава. — Бих предпочел да си стиснем ръцете, в памет на моите предци, които бяха твои приятели и покровители преди толкова време. Щом бурята отмине и хората ми отпочинат, ще се махнем и ще се опитаме да прогоним Тъмните братя.

— Не, вече е късно за това — отвърна Волфгар. — Белята е станала. — Примижа и отново погледна Асаяга. — Такъв дребосък като тебе бездруго едва ли ще иска да яде много. Хайде, кучи синове такива, доведете си хората.

Глава 11Отдих

Утрото беше студено.

Денис Хартрафт се облегна на стената на укреплението на Волфгар, придърпа плътно наметалото на раменете си и вдигна качулката срещу ледения вятър от запад.

Зачуди се дали изобщо ще се стопли някога. Светът като че ли бе станал вечно студен, студът се просмукваше в костите, в сърцето му. Знаеше, че е студ на ума, не на тялото — студът, който носеше вятърът, бе нищо в сравнение с онова, което бяха изпитали по време на бягството си през последните три дни. А после Денис реши — не беше и на ума. Студът беше в душата му.

Може би Волфгар ги беше събудил. Спомените, които бе по-добре да си останат мъртви…

Отдавнашно зимно утро. Застанал е на бойниците и гледа как се сипе първият сняг, цялото това чудо за едно седемгодишно дете, вихрещите се във въздуха парцали. Бардът е коленичил до него и се смее, щом той улови някоя снежинка с език или протегне ръцете си в топлите ръкавици, за да я хване, да я поднесе пред очите си и да разгледа прелестната й форма, докато тя се стапя.

Толкова ясно помнеше онзи смях, щом надникна долу към двора — момиченцето, бягащо в кръг и разперило ръце, смееше се и викаше, че е понесена от вятъра снежинка, помнеше тихия кикот на барда, думите му, че знае една тайна — че момиченцето го обича.

Години по-късно пак вали сняг, а момиченцето е порасло и ще се женят, стоят ръка за ръка на бойницата, спомнят си и двамата за барда, смеят се и се чудят дали има начин да го намерят и да го поканят той да ги съчетае.

И пак сняг, пращенето на огъня, писъци…

Наведе глава, за да потисне тази мисъл. „Никога не се връщай повече към това, никога.“

— Напомня ли ти нещо?

Денис си пое дъх, примига и маската, която носеше пред живите, се върна на лицето му. Обърна се.

Волфгар много бавно се изкачваше по стъпалата, тоягата се поклащаше тежко, старецът я стискаше с две ръце и се качваше стъпало по стъпало. Денис едва не посегна да му помогне, но бързо се отказа. Старците си имаха гордост, особено този.

Най-сетне Волфгар застана до него, дръпнал качулката над главата си, загърнат в тежките кожи. Погледна го и се усмихна криво. Устните му бяха посинели, ала Денис знаеше, че не е от студа — дъхът му излизаше хриплив, а бледите му очи бяха навлажнени.

— Не бива да излизаш в такъв студ — промълви Денис.

— Проклет да си, що за живот е това; като започне да ти дава съвет едно хлапе, което веднъж избутах от скута си, за да не ме намокрят пеленките му! — Волфгар се засмя и поклати глава. — Попитах те дали стоенето тук ти напомни нещо. Изглеждаше потънал в мисли.

— Просто чакам Грегъри и Тинува да се върнат.

— Някои неща никога не се променят у човек — момчето, което все така е в теб. Още когато беше на седем, често заставаше така, изгърбил рамене, стиснал ръце пред себе си и все гледаш. Напомни ми за един снежен ден. Двамата гледахме първия сняг и ти казах, че Гвенинт те обича. Как ти светнаха очите, макар че беше гордо момче и за нищо на света нямаше да признаеш, че момичетата вече те интересуват.

Денис извърна глава.

— Чух какво е станало с нея, с баща ти и дядо ти.

Денис усети ръката му на рамото си. Искаше му се да я махне, но не можеше.

— Сърцето ми беше с тебе, момче. Плаках за теб. Старият ти дядо все искаше да умре в някоя проклета хубава битка, е, той така и не можа да наследи управлението, но чух, че е умрял с меч в ръката. Но виж, за тебе плаках.

Замълча, без да спомене и за нейната смърт. Денис затвори очи… Молбите му, умоляванията да не си отива, ръцете, мъчещи се да спрат кръвта, желанието някак да върне душата й в тялото и онази усмивка, огряла лицето и, докато гаснеше, все едно че се мъчеше да утеши малко момченце, което не разбира, че ще стане накрая… но не стана.

— Беше преди девет години — промълви Денис, впрегнал всичко у себе си, за да не затрепери гласът му.

— За някои неща времето не значи нищо. За елф като Тинува девет години са само един миг. Споменът за нечия загуба може да остане вечно. Знам, често пея за това. — Волфгар се окашля и се изхрачи, пусна рамото му и отри устата си.

Денис го погледна.

— Остави. Отдавна беше. Никоя песен, дори твоите, не може да ги върне, освен в спомена. А предпочитам тези спомени да са погребани.

Волфгар кимна.

— Очите ми почти угаснаха, млади ми Хартрафт. Не видях Юрген с тебе.

Денис въздъхна.

— Мъртъв е. Убиха го. Преди седмица.

— Ах. — Волфгар отново се изплю. — Знаеше да хвърля зара тоя мъж. — Гласът му затрепери. — Остана ли някой от старите дни?

— Войната ги отне всички. — Тонът му ясно показваше, че не желае да говори повече.

Мълчаха дълго, загледани в сипещите се едри снежинки.

Денис отново погледна към дългата къща, където спяха хората му. Голямата зала на Волфгар бе в грубата голяма дървена постройка и бе дълга трийсет разтега. От другата страна на двора бяха конюшнята и няколко работилници, а в дъното — пристроената кухня, свързана с дългата къща с каменен коридор, та ако започне пожар, да не унищожи целия дом. Укрепление, типично за границата, достатъчно да удържи срещу банда разбойници, но срещу войска като тази на Боваи щеше да падне за часове.

Но беше спасението за Денис и мъжете с него.

Щом ги пуснаха вътре, мъжете напалиха огньове из цялата къща, за да я затоплят, след което налягаха за тежък сън. Денис също беше успял да подремне, преди да го събуди Тинува и да предложи да се пратят съгледвачи, за да се уверят, че преследвачите им са се отказали от гонитбата и не се опитват да възстановят моста и да прехвърлят отряд. Тъй че малко след полунощ Тинува и Грегъри бяха поели обратно. Денис не можа да заспи повече и реши да постои на пост, докато се върнат.

— Всички спят там, хъркат и пърдят — изсумтя Волфгар. — Богове, колко осмърдяха! Сто мъже, натъпкани там, и дузина ранени в налбантницата. Какво, в името на карантиите на Кахули, да правя с тях?

— Изриташ ли ни сега, не мисля, че хората ми ще го приемат.

— Оня цурански водач, Аза-гъза ли?

— Асаяга.

— Както ще да се казва кучият му син. Как, в името на кръвта на Асталон, изобщо се събрахте с тях?

Денис му разказа накратко историята и Волфгар кимна разсъдливо.

— Хитър ход. Кога смяташ да го убиеш?

— Като свърши всичко.

— Кога ще е това?

— Още не знам — отвърна Денис. — Отначало мислех, че ще продължи най-много ден. Сега просто не знам.

— Можеш ли да му вярваш, че няма да те намушка в гърба?

— Да вярвам на цуранин? — възкликна Денис.

Не си беше задавал въпроса толкова пряко, откакто бе започнало всичко това. Чак сега си даде сметка, че общо взето бе разсъждавал минута за минута, винаги беше гледал нащрек за първия измамен ход, не се беше замислял сериозно, че това положение може да продължи седмици или дори месеци.

— Мисля, че по свой начин са доблестни — най-сетне промълви Денис. — Не изтезават пленници, убиват тежко ранените си толкова чисто, колкото и ние.

— Това говори добре за тях.

— Сега той има повече нужда от мен, отколкото аз от него.

— Защо?

— Аз знам пътя обратно, а той — не.

— Нима? Нали сте срязали моста. Знаеш ли пътя?

Денис го погледна. В същия миг върховете се окъпаха от първия светлик на утрото. Щом ги погледна, светлината се замъгли и омекна. Понесените от вятъра облаци затулиха малкото сини късчета от небето на изток. Вихрушката се усили.

— Както казах вчера, идва силна буря — заяви Волфгар. — С малко късмет, ще затвори и последния проход. Е, отговори на въпроса ми, Хартрафт. Знаеш ли пътя?

Денис поклати глава. Никога не бе стъпвал толкова далече на север.

— Значи не знаеш нищо повече от цуранина. Но все още не си отговорил на въпроса ми, момче.

— Бях момче преди двайсет години, Волфгар — рязко отвърна Денис.

Волфгар отметна глава и се изсмя хрипливо.

— На моите години всеки, който не забравя да си затвори копчелъка, след като се изпикае, е момче. Хайде отговори ми: можеш ли да разчиташ, че няма да намушкат теб и хората ти в гърба?

— Да, по дяволите — сопна се Денис. — Те, изглежда, имат един такъв… кодекс. Как се правят дуели. Когато му дойде времето, първо ще ме предизвика, другите ще се отдръпнат и ще се бием. Предполагам, че щом свършим, ще почне голямото клане.

— Можеш ли да го свалиш?

— В честен бой?

— Като този, дето ми описа. Не из горите, не нощем, а съзнателно, на открито, един срещу друг, с мечовете.

Денис се поколеба.

— Не си сигурен, а?

Денис поклати глава.

— Наблюдавал съм го. Бърз е като котка — посече два таласъма за едно мигване на окото, главата на първия още не беше паднала на земята, а червата на втория вече се изсипваха. Най-бързият е от всички, които съм виждал. — Денис замълча. — Дори Юрген в разцвета на силите си щеше много да се затрудни с него.

— Това говори нещо — отвърна Волфгар. — Неведнъж съм залагал на стария кучи син и неведнъж съм печелил. Това пиянски свади, почетни дуели — излизаше без драскотина.

— Но накрая не излезе — каза Денис, зареял поглед в далечината.

— Какво ще правиш? — настоя Волфгар.

— Ще се бия с него, като му дойде времето.

— Голяма гледка ще е — изсумтя Волфгар. — Кажи ми, искаш ли да го надвиеш?

— Що за въпрос ми задаваш, по дяволите?

— Някои хора, след като загубят твърде много, започват да се чувстват обречени. Не го съзнават, но боговете на мъртвите вече са ги пипнали. Толкова много са погълнати от спомените си за онези, които са преминали в отвъдното, че в сърцевината си искат също да преминат, и така несъзнателно излизат на пътя за отвъд. Денис, чувстваш ли се обречен?

Денис поклати глава.

— Това е лудост.

Волфгар се засмя.

— Целият свят е луд напоследък. Няма и на петдесет мили оттук Кралството и цураните се бият боговете само знаят заради какво, а съм почти сигурен, че ако проклетите кралски особи вземат, че седнат и изпият едно буре, всичко ще се нареди. На петдесет мили на север оттук моределите се колят едни други за забавление, а ти ми седиш тука и ми говориш за лудост. Денис, не отговори на въпроса ми: искаш ли да победиш?

— Разбира се, че искам да победя. Да живея. Хората ми — ако падна, това ще унищожи шанса им. Длъжен съм да ги върна. От началото на войната съм направил петдесет похода и винаги се връщаме.

— Ние. А ти, ти винаги ли се връщаш? Колко от тебе остава с всеки от тези походи?

— Говориш с гатанки, Волфгар.

— Аз съм бард. Това е част от занаята. Допада ли ти този Асага?

— Асаяга.

— Допада ли ти?

Денис го погледна изненадано.

— Въпросът ти е шантав. — И веднага съжали за казаното.

Волфгар обаче се засмя.

— Знам, че ги уважавате като войници. Чух някои от мъжете ти да го споменават снощи. Макар и неохотно, признаваха воинските умения на цураните.

— Бива ги. Поне в открит бой са добри. Изненадаш ли ги сред дърветата, винаги ги надвиваш, но при статичен бой, пехота срещу пехота, плащаш ужасна цена. Смятам, че ако не бяха те, щяха да ни унищожат. В целия ми отряд не бяха останали и петдесет стрели, хората ми бяха съсипани от студа и умората.

— Смея да твърдя, че в момента цураните говорят същото за вас. Знаят, че до един са щели да загинат още при форта на Брендан, ако не сте се били намесили вие. Знаят, че сте много добри в гората, уважават това и изпитват дълбок вътрешен страх. Тъй че имаме две страни, които се уважават и в същото време се боят една от друга. — Волфгар се закашля и след като си пое дъх, се засмя. — По дяволите, колко обичат да си правят такива шеги боговете. Виждал съм такива бракове — третият ми беше почти същата работа като вашето сега. Лепнали сте се едни за други.

Денис кимна.

— Стига да мога да опазя мира.

— Ще стане. Оня там Аса Гага или както там му беше името, можеше да се случи и по-лош. Проклятие, по-добре враг, комуто вярваш, отколкото приятел, в когото се съмняваш. Гледайте да си поудължите примирието. Но проклет да съм, ако не можете, решете спора си другаде — не ми се ще хубавата ми къща да стане кланица. — Замълча и изгледа Денис с лукава усмивка. — Макар че ако струпам труповете ви пред портата, това може да прогони Тъмните братя, когато дойдат.

Денис понечи да отговори, но Волфгар вдигна ръка да го спре.

— Може да съм бард изменник, с цена за главата ми, но уважавам старите спомени, Денис Хартрафт.

Денис помълча дълго. Най-сетне вдигна глава и попита:

— А твоята история? По дяволите, нищо не съм чувал за теб, откакто връчиха на дядо ми кралския декрет за главата ти. Бях още хлапе.

Волфгар се разсмя.

— Двайсет години. Докарах си го заради едно куплетче за гнойните циреи на кралския задник.

— Е, нямаше да се стигне до това, ако не беше скочил от прозореца на кралската любовница — отвърна Денис. — Принц Родрик, кралят ни сега, е луд, както знаеш. Поне така разправят. Онази жена е била фаворитката му. От всички жени, с които да си утолиш похотта, точно с нея ли?

— Предпочитам да мисля, че неприятностите ми почнаха заради изкуство, а не от похот.

— Помня деня, в който дойде кралският ескадрон. Разлютени бяха като оси. Мислеха, че си решил да се скриеш у нас.

— Не нося неприятности на приятели.

— Дядо ми така се разсмя, като чу историята, че се закле, че ще се бие със самия принц, ако дойде.

— Както казах, не нося неприятности на приятели.

— Та какво стана после?

— Реших, че ще е разумно скъпоценното ми тяло да се поизпари. Отвращавам се от разните там връзвания, влачене и пердах, а най-много от съдиите — ако може да си ги позволи човек, — дето трябва да им изтърпиш тъпотиите, преди да стигнат до наказанията. Проклети пиявици — ще ти изцедят и последния петак от кесията с таксите си, и накрая все едно умираш. Да работя не можех. Оня похотлив син на дрислив хлопатарник, дето се нарича „крал“, имаше агенти навсякъде. И ей ме мене — жертва на славата си, не мога да работя и всичко заради едно хубаво курве и цирея на кралския задник, за който ми каза.

Денис се разсмя.

— Сам си го докара. Можеше да го изтърпи, свалката на любовницата му де. На другия ден я изхвърли от палата. Да признае истината — че си му сложил рога — щеше да е срамно. Е, щяха да те търсят убийци известно време, но накрая всичко щеше да се забрави. Но да съчиниш оная песен за слабостите на принца в кревата и за циреите на задника му, това нямаше как да го понесе.

Волфгар се изкикоти.

— Ама стихчетата си ги биваше.

— Още ги пеят — отвърна усмихнато Денис. — Макар и далече от кралския палат в Риланон.

— Та, след този малък провал, реших, че е време да отида някъде, където кралските декрети няма да ме намерят. Опитах да взема кораб за южните земи, но пристанищата гъмжаха от агенти и издайници, дето за няколко сребърника ще те продадат, тъй че тръгнах на север. Тогава срещнах скъпата ми Роксана, на път, недалече оттук. — Старецът се усмихна тъжно. — Взе ми сърцето още щом я видях. Беше баячка, направо магьосница с картите, гадаенето по вътрешности и кокалчета. Пътуваше с една весела банда скитници и крадци и в компанията им естествено имаше място за един менестрел.

— Каза, че ще ме обеси, ако не остана с нея, тъй че останах, какво ще правя. — Той въздъхна. — Ех, имаше време в грешната ми младост, когато си въобразявах, че никога няма да ми стига само една хубава жена, но на ония години това, че я намерих, беше благодат. Тъй че прескочихме двамата огънчето, дето се вика, и скоро след това тя ми каза, с усмивка, нали, че трябва да спрем някъде да си отгледаме децата.

Отново се усмихна тъжно, кашлицата го задави и той избърса слюнката от брадичката си.

— Роксана я знаеше тази долина. Бяха я намерили преди години. Беше едно от тайните им скривалища и тя ме доведе тук. Настанихме се, после дойдоха двете ни дъщери и заживяхме тук. Свободно, бих добавил. От всякакви кралски декрети и алчни бирници. Без глупавите войни, дето ги водят кралете само за да гледат как се колят хората им, докато те се крият в дворците си.

— Дъщери ли?

Волфгар се усмихна.

— Хубавици са.

— Къде са?

Старецът се разсмя.

— При сто гладни вълка пред портата ми снощи, мислиш ли, че щях да покажа най-скъпите си съкровища? Пратих ги да се скрият из горите, докато нещата се успокоят. Върнаха се с другата жена и децата, след като налягахте, и спаха в слугинските стаи. Когато момчето дойде да ни съобщи за идването ви, знаех, че няма да издържим срещу сто тежковъоръжени войници, и очаквах най-лошото. Имаме две по-малки укрепления в горите, ако ни сполети беда. Това място нарочно е направено тук на открито. За стръв един вид.

— Защо не сте се скрили всички в гората?

— Ти би ли го направил? Твърде много знаци има, че сме тук. Някой трябваше да остане и да ви подведе, че сте ни избили всички.

Денис кимна.

— Къде са мъжете? Не видях и десет души, годни да носят оръжие. Всички останали са старчоци като тебе.

— Мъжете ли? — Волфгар поклати глава. — Хората на Роксана са скитници. Ако изпаднат в беда, с някой кралски декрет за главите им, идват тука да се скрият за година-две, и пак тръгват. Една година може да имаме трийсетина души тука, другата може да са сто. Повечето ни артисти печелят добре с армията на запад. На момчетата им блясват очите, като видят някоя хубава жена да танцува и чуят песните на талантливия бард. Жонгльорите и акробатите също взимат по някой петак.

— Бас държа, че и по някоя кесия изчезва из тълпата — подхвърли Денис, но Волфгар само сви рамене.

— Но и когато повечето артисти ги няма, все се задържат по двайсетина мъже — работата е много за жените и децата. — Лицето му помръкна. — Преди два месеца двайсетина мъже с жените си отидоха на пазар. Кожи за сол, сечива, дрънкулки за децата.

— И не се върнаха.

Волфгар кимна.

— Сигурно ги е сполетяло същото като нас. Не знам какво се гласи, но много Тъмни братя са се раздвижили оттатък моста.

— Сетих се, че ще да е нещо такова. Не че ме е грижа много за хората на Роксана. Сган крадливи негодници, но ожениш ли се в рода им, не са лоши. След като всички тях ги няма, май аз съм им главатарят вече. — Погледна към къщата. — Имаме да се грижим за двайсетина деца. Колкото до жените, дето си загубиха мъжете, бяха в траур. Но са практични и при стотината ваши мъже, от които могат да си изберат, ще им мине бързо.

— А Тъмното братство? — попита Денис.

— Ония кучи синове? Това тук е ничия земя. Преди да почне войната, граничните блата стигаха само до Широка река. Моределите рядко стигат по-далече от двайсетина мили на север оттук.

— Спогаждате се с тях, тъй ли?

— Те изобщо не знаеха за това място. — Старецът замълча и го изгледа ядосано. — Поне до вчера. Стояхме настрана един от друг. Но всичко това май ще се промени. А и да знаеш, това май не е единственото човешко поселение на север от кралския закон. Чувал съм приказки… е, някои сигурно са доста преувеличени. Изгубени градове, храмове на древни богове. Подозирам, че повечето са измишльотини, колкото да се пробутат карти на съкровища на алчни иманяри. Но има и слухове с проблясъци на истина в тях. Тъмните братя не стъпват от другата страна на планините и сигурно не е без причина. Нещо ги държи настрана. Но предпочитам да не знам какво е, вместо да се катеря по заледените им върхове, за да го разбера.

— До вчера нито един Тъмен брат не беше стъпвал до оня подстъп към долината — продължи той унило. — Не знам колко неприятности ще ни донесе това. Зависи от това колко държат да ви спипат. Може да не ви закачат цялата зима, или само няколко часа още, просто не знам.

Поривът на вятъра замете снега към лицата им и ги принуди да се обърнат към дългата къща.

Мъжете се бяха разбудили, неколцина бяха излезли на двора да се облекчат, от кухнята се виеше дим, понесъл миризмата на печено месо.

— Колко ще стоите тук? — измърмори намръщено Волфгар.

— Зависи. От Тъмното братство, от времето. Не знам.

— Тази буря ако се задържи, доста време ще стоите. Проклятие. Сто усти за хранене. Не го предвиждах това.

— Сами можем да се погрижим за себе си. Ще пратя ловни дружини, преди бурята да удари здраво. Видях много дири от дивеч — долината изглежда богата.

— Най-доброто проклето място на света в момента. Поне така изглеждаше до вчера.

Сержант Бари излезе от дългата постройка с десетина мъже с метнати през рамо лъкове и няколко тукашни момчета за водачи и ги поведе през портата и към гората.

Докато Денис гледаше след тях, в главата му просветна друг спомен: за дни като този, как тръгва с баща си на лов и пресният сняг им помага да хванат дирите. Баща му не обичаше да тръгва на лов с фанфари и барабани, за да не се плаши дивечът. Предпочиташе самотата, а и възможността да научи сина си как да се оправя в леса. Ако времето беше тихо, се задържаха навън по два-три дни, удряха дивеч, колкото да се нахранят, но не повече — много често проследяваха някой елен само заради удоволствието и после го оставяха на мира.

Погледна към пътеката. Лекият сняг бе поотслабнал и на четвърт миля зърна Грегъри и Тинува — яздеха бавно към твърдината.

— Добре. Отказали са се от гонитбата при каньона.

Волфгар кимна, закашля се и се изплю от стената.

— Онзи елф. Тинува ли се казваше?

— Да. Защо?

— Чувал съм разни приказки за него.

— Какви?

Волфгар се усмихна вещо.

— Помниш ли старата поговорка: „Не клюкарствай за елфи, защото имат дълги уши и всичко чуват“?

Денис кимна.

— Не е добро, това е всичко.

— Кажи ми.

— Вярваш ли му?

— Да.

— Значи ще ти го каже, ако е важно да го знаеш.

Денис сякаш не остана доволен от отговора.

— Обкръжен си от смърт, Хартрафт. Но то пък цялата ти фамилия беше така.

Старецът закашля и отново се изплю. Придърпа плътно коженото си наметало и бавно закуцука към стълбите. Денис остана сам с мислите си.

Асаяга се отпусна в стола си, оригна се и се потупа доволно по корема.

Никога не бе обръщал особено внимание на яденето като някои други, най-вече хилавите господарчета, дето с часове ще обсъждат достойнствата на тази или онази реколта вино или ще платят сто геми, даже и хиляда за роб, който може да направи уникален сос. Храната беше, за да сложи край на глада и да ти даде сила, та да можеш да продължиш да живееш.

Това ядене обаче щеше да остане завинаги в паметта му. Защото нямаше спор, че бе най-обилното и разнообразното от всичко, което бе ял, откакто дойде на този забравен от боговете свят.

Предната нощ всички бяха държали повече на спането, отколкото на каквото и да било друго. Но на заранта във всички посоки се бяха пръснали ловни групи. Хартрафт беше настоял сами да си осигурят храната, доколкото може, за да не затруднява домакините си, и някъде следобед кралските войници вече бяха доказали ловните си умения в гората: всички ловни групи се върнаха с дивеч и се възхищаваха на богатата земя, която бяха обходили.

Мъжете на Асаяга също бяха допринесли за богатата трапеза. Пръснаха се покрай потоците и наловиха десетки риби със стъкмени набързо мрежи, други ги мушкаха с копия или просто ги ловяха с ръце, трети сложиха клопки за мармоти и хванаха цяла дузина.

Предсказанието на Волфгар, че бурята ще се усили, се сбъдна и последните групи ловци и рибари едва се дотътриха, затрупани със сняг. Късно следобед виелицата се развихри не на шега и сърцето на Асаяга се сви. Ако ги беше хванала навън, всички щяха да загинат. Но сега бяха в безопасност, пламъците пращяха в двете големи огнища в залата за пир и всичко беше наред.

Щом се смрачи, подредиха първите блюда на голямата трапеза. Дългата зала беше претъпкана от над стотината мъже, скупчени около масата, плътно човек до човек — Волфгар бе настоял двете части да се смесят.

По взаимно съгласие всеки, който влезеше в залата, трябваше да остави отвън всички оръжия, дори и камите, и първите влезли мъже се поглеждаха нащрек с чувството, че са голи без верния нож на кръста или скрит в ботуша. Едно беше да вървят рамо до рамо, подгонени от ужасен враг, или да легнат един до друг да дремнат след уморителния преход, но съвсем друго, когато силите им се бяха върнали, а с тях — и разбирането кой би могъл да седи или стои вляво или вдясно от теб — враг, който сигурно е убил твой близък или приятел.

После дойдоха първите подноси, отрупани с димящи късове месо — сърнешко, елен, глиган — гореща мас се разплиска по масата; имаше купи, пълни с пържен дроб, езици, печен мозък с трохи хляб, вкусни баници, пълнени с бъбрек, и печена риба.

Най-накрая дойдоха мармотите, напълнени и опечени по начина, обожаван от цураните, и макар повечето кралски бойци да извърнаха носове от този деликатес, цураните се развикаха от радост и избухнаха спорове за това кой да бъде почетен с изяждането на сърцата и дробовете.

Поднесоха още плата, отрупани със сухи плодове, печени картофи, няколко вида хляб и даже варени яйца, които мъжете излапаха лакомо.

Отначало Волфгар се стискаше с пиенето, но щом в залата стана горещо от печеното месо и топлите мъжки тела, се отпусна и извика да донесат още бурета бира и да ги отворят. Бързо се напълниха с пенливата течност халби, рогове и кожени мехове, надигнаха ги жадни ръце, разнесоха се смехове и весели викове, мъжете загълтаха пенливата бира, отпуснаха се и се заоригваха доволно.

Както подобаваше, Денис и Асаяга седяха в единия край на трапезата, с Волфгар между двамата. Прегърбеният стар бард гледаше с неприязън веселбата, мърмореше колко скъпо щяло да му излезе, за шумотевицата и за странната цуранска миризма. Но след няколко бири и той се отпусна, даже прие голямото плато с ребра от глиган, което му поднесе една от младите жени, появили се тайнствено до него скоро след разсъмване.

— Благодаря ти, дъще — прошепна той и я погали по бузката.

Асаяга я беше забелязал минути след като се беше събудил на заранта. Беше ниска за расата си, почти колкото него, но това бе единственото у нея, което можеше да го накара да си помисли, че е от родния му свят. Косата й беше руса, с най-светло русото, и двете й дълги плитки приличаха на водопади от предено злато. Такава коса не беше непозната в родния му свят, но се срещаше далече на север от провинцията Колтаир и съвсем рядко в родния му град. Тялото й беше приятно закръглено, а плътната рокля от кожа, стигаща до прасците й, очертаваше всяка гънка. Очите й бяха бляскаво сини, а кожата — нежно розова.

— Дъще? — удиви се Денис, остави чашата си на масата и я зяпна.

Волфгар се засмя и усмивката набръчка старческото му лице.

— Ех, не ми е внучка или правнучка, макар да съм готов да се обзаложа, че тук има доста такива. — Протегна обичливо ръка, придърпа я към себе си и младата жена го целуна топло по плешивата глава. — Майка й, дано да почива в мир в Блажените земи, беше рядко момиче. Две ми ги роди. Алиса тук, която ще разбие сърцето на всеки мъж с един поглед, е по-голямата.

Асаяга веднага стана, без да откъсва очи от девойката, и се поклони официално.

— За мен е чест да се запозная с дъщерята на нашия щедър домакин — рече той. — Мечът ми винаги ще бъде на вашите услуги.

Като видя представлението на Асаяга, Денис не издържа, стана и пристъпи между цуранския командир и Алиса.

— Баща ви винаги е бил почетен гост в семейния ни замък. Неговата дъщеря винаги може да разчита на моята закрила.

— Закрила? — изсмя се Волфгар. — Момчета, май вие двамата имате нужда от закрила от нея.

Алиса се изчерви, но очите й грейнаха, докато гледаше ту единия командир, ту другия.

— Баща ми ме засрами — тихо промълви тя. — Благодаря ви, Денис Хартрафт, за любезната ви закрила. И на вас също, благородни Асаяга. Сега трябва да се оттегля и да се погрижа за поднасянето на храната.

— Бягай, бягай! — засмя се Волфгар. — Хайде, седнете до мене, тук е безопасно. — И плесна с ръце по облегалките на стола си.

Замаян, Асаяга се смъкна в стола.

— Роксана! Ела при нас! — викна Волфгар и погледна през рамо. Асаяга се стъписа, като видя и втората дъщеря. Кога се бе появила, си остана загадка, а дори и сега едва се виждаше в тъмните сенки.

Беше със същата коса като Алиса, но по-висока, оголените й ръце бяха някак по-тънки и мускулести, скулите й бяха високи. Също като сестра си, носеше дълга до прасците кожена рокля и единственият признак на женска суетност беше синият шал, вързан на кръста като колан, под който едва се очертаваха гънките на тялото й.

Тя не реагира на подканата на баща си, а скръсти ръце и заяви с дълбок и чист глас:

— Предпочитам да остана права.

— Казах й, че според теб мъжете са загинали — обърна се Волфгар към Денис и сниши глас. — Оня, на когото беше хвърлила око, беше с тях.

— Нищо не значеше за мен — отвърна тя. — Беше ми само приятел.

Волфгар я погледна навъсено и повиши глас:

— Пъпчив и с мозък на пиян заек. Типичен за рода на майка й и като заек все щъкаше след нея. Мислех си дали сам да не го убия.

— То пък и ти ако си за пример — отвърна хладно Роксана, а Волфгар се засмя и кимна към нея.

— Роксана носи името на майка си. Нарекох я така, защото майка й умря при раждането й.

Асаяга стана отново, поклони се и я поздрави официално, Денис направи същото. Роксана само мълчаливо им кимна.

Алиса се наведе и прошепна нещо в ухото на баща си. Той се изсмя гръмко и я плесна по бедрото.

Асаяга откъсна очи от прелестите й и, сетил се отново за дълга си, огледа грижливо залата и се укори за моментното си разсейване пред варварина и неговата дъщеря. „Твърде много години на бойното поле“, помисли си. Колко месеци, откакто за последен път беше познал жена?

Повечето му хора съсредоточено нагъваха, грабеха с пълни шепи и пиеха. Шумът полека се усилваше, подхващаха се разговори, накъсани от вълни смях. На места кралските войници и неговите дори се опитваха да си заговорят. Зърна за миг как двама мъже си говорят с ръце, като в пантомима, и по жестовете им разбра, че става дума за жени. Единият се засмя на другия и направи познатия и на двата свята жест.

Улови погледа на Тасему. Щурмовият водач се беше отпуснал в другия край на масата с бокал в ръка и наблюдаваше внимателно. Интересно, кралският сержант — беше научил, че се казва Бари — седеше до Тасему, и той с бокал в ръка, и двамата бяха почти като огледално отражение на другия. И двамата си вършеха работата — да наблюдават мълчаливо. Бари сръга Тасему и му кимна към малка група цурани, привидно увлечени в разгорещен спор. Всъщност спореха кой е най-добрият борец във войската. Тасему само изсумтя и се усмихна — достатъчно успокоителен жест за Бари.

От другата страна седеше Сугама. Хранеше се кротко, възпитано, внимателно хващаше парченце риба само с палеца и показалеца според етикета, като в същото време говореше тихо с няколко от хората на Асаяга, и командирът за миг изпита безпокойство. Нима само за няколко дни този дребен син на съперничещия дом си бе спечелил привърженици? Огледа лицата на четиримата с него и разбра, че са по-млади синове и братя, чиято съдба бе да служат дълго като войници в някой малък дом, преди да им се разреши да се оженят и да заживеят на някой малък къс земя, дадена им от господаря на Тинува. Само такъв мъж можеше да се изкуси да измени на клетвата си, заради обещания за по-висок пост и осиновяване в нов дом.

Ала когато Сугама се обърна, за да приеме халбата с ейл, подадена му от едно от местните момчета, двама от събеседниците му се подсмихнаха и тихо си казаха нещо и Асаяга разбра, че се подиграват на Сугама зад гърба му и че търпят компанията му само за да се позабавляват. Въздъхна облекчено и се отпусна. Дори тук, толкова неописуемо далече от Империята, го притесняваше Голямата игра и верността на хората от дома.

Един от кралските войници бутна по масата плато с глиганско печено към Сугама, един от хората до Сугама го бутна обратно и изтърси нещо. Думите му заглъхнаха в общата врява, но Асаяга ги прочете достатъчно ясно по устните му. Беше изрекъл една от най-тежките обиди, думи, които кралският войник не можа да разбере и затова ги подмина. Асаяга запомни мъжа и си отбеляза да накара Тасему да поприказва по-късно с него. Можеше да е верен, но също така беше глупак — да предизвиква ненужно човек, който можеше да спаси живота му в следващите дни.

На масата избухна смях и Асаяга видя как двама войници от всяка страна станаха, с пълни халби в ръцете. Някой плесна по масата и двамата започнаха да пият — кралският войник спечели без усилие. Нов смях и се размениха няколко монети; един от цураните хитро беше заложил срещу другаря си и спечели рядък и скъп сребърник, струващ повече от цяла броня. Щом загубилият разбра какво е направил приятелят му, подхванаха разгорещен спор, за радост на кралските войници.

Бутнаха към Асаяга плато с недояден мармот и въпреки че се чувстваше издут, той бръкна, извади едно краче и го засмука.

— Ей, Асаяга. Как по дяволите можеш да го ядеш това?

Асаяга погледна Волфгар и се наежи, но улови насмешливия поглед на Алиса и бутна платото към стареца.

— Опитай и ти.

Волфгар се оригна шумно и поклати глава.

— По-скоро бих ял конско говно, докато още е топло. И я ми кажи, защо вие, цураните, миришете толкова шантаво? Кълна се в боговете, миришете ми като пасмина храмови блудници.

Разговорът наоколо позаглъхна. Макар хората на Асаяга да не разбраха думите му, след един ден вече познаваха Волфгар достатъчно, за да усетят, че се заяжда с водача им.

— Това е, защото не миришем — отвърна Асаяга.

— Как тъй? Говориш с гатанки.

— Защото се къпем, като цивилизовани хора. Мирише ти на чисти хора, което не бих могъл да кажа за теб. Мисля, че един мечи задник лете ще мирише по-хубаво от теб.

Каза го спокойно, но в ъгълчетата на устните му пробяга усмивка.

Волфгар го изгледа изпод вежди, после отметна глава и се разсмя гръмко.

— Кълна се в боговете, трябва да си поиграем на обиди с теб някоя вечер. Виждам, че си цивилизован човек и знаеш повече от шепата най-мръсни ругатни, които може да ти избълва всеки идиот.

— За мен е чест — отвърна Асаяга. — Но името ми е Асаяга.

Усмивката му бе изчезнала.

Волфгар кимна мълчаливо, после бръкна в мармота и извади парче месо. Това спечели одобрението на мъжете, които следяха разговора.

— Ей, щерки! — ревна Волфгар, за да смени темата, и махна към мъжете на масата. — Избирайте си по някой от тия. По-добри са за разплод от породата, дето държахме в тая конюшня досега. Може да се намери някой достатъчно мъж тука, че да изтърпи злия ви нрав и отровните ви езици.

Алиса се засмя свенливо и наведе очи, но след секунда ги вдигна към Асаяга. Денис, забелязал разменените погледи, измърмори над чашата си и обърна глава настрана.

— Девствеността е за предпочитане — хладно отвърна Роксана, с ръце на кръста.

Волфгар се засмя, вдигна един бокал, подаде й го и тя го взе, пресуши го до дъно и го хвърли настрана. По лицето й пробяга усмивка, а старецът се пресегна и я потупа по бузата.

— Винаги съм казвал, повече на мен си се метнала, отколкото на майка си. — После се обърна към Денис. — Внимавай с нея, Хартрафт. Може да улучи с лъка си бягащ елен от петдесет крачки и с голи ръце може да извади очите на мъж, който се опита да я пипне.

Асаяга я гледаше напрегнато, но нейният поглед не беше насочен към него. По-скоро гледаше одобрително Денис, който обаче не я забеляза — вниманието му беше насочено към другия ъгъл на залата.

Асаяга се обърна и видя Сугама и още няколко души, струпани около едно буре с бира. Говореха си и поглеждаха през рамо към няколко кралски войници срещу тях, които ги гледаха със същото недоверие. Двете групи си подвикваха нещо: беше явно, че мъжете са вече пияни и си разменят обиди, всеки на своя език. После един от кралските войници стана, стиснал юмруци, и мъжете от двете страни заотстъпваха.

Това, което стана след това, съвсем изненада Асаяга. С крайчеца на окото си видя как Роксана се пресегна зад стола на баща си и след секунда се изправи със зареден арбалет. Опря го на рамото си, прицели се и натисна спусъка.

Металната стрела изсъска и се заби в бурето няма и на педя от Сугама.

Залата изведнъж стихна, всички местеха очи от треперещата стрела към Роксана и обратно.

— В дома на баща ми свади няма — каза тя хладно. — Правете го отвън: мразя да чистя човешка кръв от масата, на която ям.

Тишината се задържа още няколко дълги мига. Алвин Бари, който все още седеше до Тасему, стана, вдигна бокала си към Роксана и го пресуши. Остави го на масата и започна да се смее, тихо отначало, клатеше глава и смехът се усилваше. Тасему повтори жеста му, стана и той, двамата се смееха, тупаха се по гърбовете и сочеха ту Роксана, ту стъписаните мъже при бурето. За няколко секунди цялата зала гръмна от смехове.

Роксана ги изгледа презрително, махна с ръка, опря арбалета на пода, зареди го с нова стрела и го пъхна под стола. Тоя жест още повече усили смеховете и накрая, малко ядосана, тя напусна пира.

— Е, това е моята кръв! — ревна Волфгар. — Такива жени мога да правя аз. Кълна се в боговете, още го мога, да. Само да си намеря някоя пачавра, толкова сляпа, че да ми бутне!

Думите му предизвикаха нови наздравици и смях, а щом Асаяга преведе хвалбата на войника до себе си, но високо, та да се чуе до другия край на трапезата, цураните също се разсмяха. Няколкото жени в залата също се смееха, клатеха глави и вдигаха ръце, уж от ужас.

Волфгар стана, успя с пъшкане да се покачи на масата и изрита едно от платата с месо. Вдигна високо бокала си, пресуши го до капка, хвърли го и закрачи по масата, съпроводен от вдигнати чаши и мъжки викове. Няколко войници на Кралството подхванаха мръсна песничка за ковача, дето имал пет дъщери и какво сполетяло нощните им гости, когато ги повлякъл и видели нажежения ръжен и наковалнята. Цураните също запяха. Бяха разбрали някак хвалбата на стареца и Асаяга се изненада, че песента, която подхванаха, беше почти в същия дух.

Накрая Волфгар вдигна ръце всички да замълчат и залата затихна. Годините сякаш изведнъж се смъкнаха от раменете му. Денис го гледаше с възхита — знаеше, че пред тях стои един от най-дивните кралски певци, нищо, че беше престъпник, лъжец и крадец.

Отначало тихо, но много ясно, старецът подхвана една много стара песен:

Денис се отпусна и погледна за миг към Асаяга, който слушаше заинтригуван старата песен за войника, дето знае, че го пращат срещу Тъмните братя и че е обречен. Затвори очи и си спомни как за първи път беше чул тази песен. Седеше до баща си и смълчан слушаше Волфгар, а сълзите се стичаха по бузите му. Песента беше за дълг, за доблест, за саможертва, и той се замисли над избора на стария бард. Защото ако в Кралството имаше мъже, обречени да ги сполети съдбата на героя в тази песен, то те бяха в тази зала.

Асаяга погледна Денис и разбра, че песента има някакъв смисъл за него. Слушаше разказа в нея, без да обръща внимание на странния ритъм и тонове. Разказът бе героичен, за мъж, поставил честта над здравия разум. Асаяга беше раздвоен, тъй като, от една страна, това си беше съвсем цуранско отношение, ала от друга, никой цуранин нямаше да повдигне въпроса за поражението и да го обсъжда, дори със самия себе си. Да умреш за чест беше велико.

— Твърде много се задържах в този свят — измърмори той тихо, щом Волфгар свърши песента, изпратен с гръмки овации. Видя, че някои от хората му я бяха превели на други и в очите на не един войник от двете страни блестяха сълзи.

„Да, покъртителна история“, помисли си.

Излезе в хапливия студ навън и отиде при отходния ров, който бе заповядал да се изкопае предния ден. След първия си сън мъжете бяха свършили работата си на двора, на открито, щом разбраха, че в къщата няма нужници, но той веднага се погрижи да се сложи край на това. Никой воин с полеви опит нямаше да позволи хората му да зацапат лагера си. Болестите идваха бързо след мръсотията — нещо, което варварите, изглежда, не знаеха. Стигна до изкопа и почна да се облекчава.

— Щастливи са вътре.

Сепнат, Асаяга видя до себе си Денис — той също бе излязъл да се облекчи. Щом свършиха, двамата постояха мълчаливо за миг, вятърът вихреше снега около тях. Фенерите, окачени под стряхата на къщата, се поклащаха и мятаха тъмни сенки, едва видими зад тежката снежна пелена.

— Доста ще се позадържим тука — каза Денис. — Единственият изход е през високите проходи, а те на заранта ще са затрупани.

— Това задържа нас, но и Тъмните братя.

— Да. Гонитбата свърши.

— Поне засега. Съмнявам се, че ще се откажат. Уязвихме ги. Ако беше обратното, Хартрафт, ако те бяха заклещени тук…

— Не. Ако аз и хората ми бяхме заклещени тук, а ти — от другата страна на планината, какво щеше да направиш?

— Да ви чакам.

— Разбирам.

Замълчаха.

— Корав мъж си. Корав противник си, Хартрафт. Такъв ли беше и преди войната?

— Не е твоя работа. Сега мисля за това, което ни предстои.

— Дългът ни да се бием, нали?

— Гонитбата свърши, както казах. Разбрахме се за мир, докато се спасим. Вече сме спасени, поне засега.

Асаяга се обърна и пристъпи съвсем близо до него. Погледна го в очите.

— Какво искаш? Като съмне, да изведем хората си оттук, да ги строим, да извадим мечовете и да започнем клането ли?

В този момент откъм къщата се чу нов смях, последва песен.

— И двамата знаем, че онова там не е истинско — отвърна Денис и махна с ръка към къщата. — Засега сме извън своя свят, но рано или късно реалността ще се стовари върху нас с гръм и трясък. На по-малко от сто мили оттук, в същата тази нощ, кралските и цуранските войници седят в лагерите си, изчакват да мине бурята и ще започнат да се избиват, войната ще продължи. Нещо по-различно ли сме от тях. Какво ни извинява?

— Можем да се избием до последния човек утре заранта, но това няма да промени ставащото там. Аз съм човек на честта, Хартрафт, но ако те убия, това с нищо няма да промени войната. Двамата все едно, че сме мъртви и ни няма в нея. Кажи ми: честта ли, чувството за дълг, или мъстта те тласка сега?

Денис не отвърна.

— Значи на разсъмване? Щом е така, май трябва да вляза вътре и да кажа на мъжете си да спрат да пият и да се подготвят. Ти би трябвало да направиш същото.

Каза го рязко, мъчейки се да овладее гнева си, и отстъпи. Поклони се сдържано и понечи да се обърне.

— Чакай.

— Защо?

— Просто почакай малко — каза Денис с натежал и някак отчужден глас. — Все някога трябва да дойде денят, знаем го и двамата. Щом се върнем на фронта, вашия или нашия, ще е неизбежно.

— Защо не сега?

— Не ме притискай, цуранино: ледът, по който стъпваме, е тънък.

— Продължи тогава. Кажи каквото искаше да кажеш.

— Все още ще имаме нужда едни от други, щом проходите се отворят. Тъмните братя ще ни чакат, може дори да са довели подкрепления. Шансът да оцелеем е по-голям, ако действаме заедно.

— Това ли е истинската причина?

— Ледът е тънък, както казах. Не ме притискай.

Асаяга кимна.

— Значи примирие, докато се върнем на фронта — заяви колебливо Денис. — Всеки си командва хората и пазим мира помежду ни. Ако някой наруши този мир, двамата сядаме да съдим заедно.

— С Волфгар.

— Защо?

— Мисля, че е най-безпристрастният сред нас.

— Прав си — отвърна замислено Денис. — Той също ще съди. Делим провизии, места за спане и работата.

— Разбира се.

Асаяга погледна към къщата.

— А дъщеря му, Алиса? С нея какво?

— Не разбирам за какво говориш! — отсече Денис.

— Добре тогава.

Денис се поколеба, след което протегна ръка. Асаяга я стисна. Никой от двамата не забеляза кой се бе спотаил на прага на конюшнята и ги слушаше.

Глава 12Кръвни дългове

Ножът беше остър.

Върхът се вряза в кожата му без усилие и капката кръв бликна. Той погледа как малката пурпурна перла се изду върху кожата му и обърна ръката си, за да може да капне на земята. Тя се пръсна и оцапа ледената белота до краката му. Щом свърши дневния ритуал, Боваи прибра оръжието в канията.

Лявата му ръка беше нашарена от лакътя до китката от десетки хиляди такива убождания.

„Скоро — помисли той. — Скоро ще приключа с това ритуално самоизтезание. Скоро най-сетне петното върху честта на фамилията и клана ми ще бъде заличено“.

В нощта, в която се беше уверил, че Тинува е преминал на страната на еледел, се закле да капе от своята кръв за отплата, ден след ден, докато не пролее кръвта на предателя.

Защото Тинува, предателят, бе негов роден брат.

Отпусна ръката си, облегна се на дървото и погледна надолу към крепостта, бранеща речния брод. Бяха спрели тук на стан от близо два дни и две нощи, над триста негови братя, останалите човеци и таласъми, натъпкани в укреплението и чакащи времето да се промени и съгледвачите му да донесат, че северните проходи към долината са достатъчно чисти, за да може ордата му да нахлуе. За миг вихрушката стихна и той успя да зърне връщащите се от гората хора, подкарали натоварена с дърва кола. Потърка разсеяно нашарената си от белези ръка и затвори очи. Имаше време, толкова отдавна, че едва си го спомняше; когато Тинува беше любимият му брат, а Морваи, и мнозина говореха, че един ден именно той ще стане Върховен главатар на клана на Гарвана. Някои дори шепнеха, че може би той ще е този, който ще обедини всички кланове в свещената война, за да свърши изгнанието им в северния мраз и да се изтласка напастта на човеците и предателите еледел до морето.

Как помнеше онези дни, когато двамата излизаха в гората да половуват, да поговорят, да помечтаят: двама братя, все още в своята младост, обмислят всичко, което може да се случи…

Морваи беше красавец. По-късно някои щяха да заговорят, че още от рождение сърцето му го влякло да мине на страната на еледел. Някаква нежност имаше у него, рядка за моределските воини — освен с жените и децата им. Ала всички признаваха, че никой не може да се мери с него в лова, в умението, което показваше с меча и с лъка, в бързината на нозете му и дори със звучния му глас. А свирепостта и куражът му в боя бяха неоспорими. Немалко човеци бяха загинали от ръката на Морваи, а и немалко еледел също, преди да го притегли тъмната магия на кралицата им.

Щом си спомни това, Боваи наведе глава, защото беше обичал брат си — беше го обожавал — и щеше с преголяма радост да му служи. Всички забелязваха верността му и беше рядкост да видят единия без другия. Боваи знаеше, че Морваи има дарби, които на него му липсваха: бързината на ума и хитрината! Ето защо се опитваше да постигне с други средства онова, което притежаваше брат му: сила и ловкост, безскрупулност и непоколебима воля да убива. Заедно представляваха съвършена двойка, като меча и чука. Това, което Морваи не можеше да постигне с лукавост, с ум и с чар, Боваи можеше да постигне с брутална сила и терор.

Такива бяха двамата в годините на младостта си, която му се струваше, че ще продължи вечно. Бяха се включвали заедно в стотици битки срещу съперничещи кланове и срещу хора, дръзваха дори да слизат под земята, за да взимат богатствата на ровещите в мините джуджета. Всеки неведнъж бе спасявал живота на другия — докато си го мислеше, ръката му неволно опипа по гърдите белега от раната, която бе получил, когато скочи пред Морваи, за да улучи стрелата него, а не брат му.

Колко беше плакал в онази нощ Морваи, седнал до брат си, след като извадиха стрелата. Беше се врекъл във вечна вяра и беше порязал ръката си, пусна кръвта да покапе по неговата рана, та да видят всички, че връзката им е вечна.

Малко неща можеха да прекъснат такава връзка. Но накрая дойде такова нещо, и то се казваше Анлеа. Всъщност я доведоха. Боваи го помнеше, все едно че се беше случило преди дни, а не преди толкова години…

Братята гледаха с нескрита възхита как Гадуин, техният баща и вторият по власт главатар на клана, се връща с триумф. Воините след него носеха плячка и водеха пленници. Една млада пленничка мигновено привлече вниманието им.

Беше красива и горда и всеки воин, който я зърнеше дори за миг, веднага разбираше, че е дъщеря на главатар. Боваи и Морваи стояха пред прага на бащиния си дом и очите им сияеха от гордост.

— Синове мои! — извика им Гадуин. — Вижте какво доведох у дома. Дъщеря е на стария ни враг Вергал от клана на Язовеца и ще ни погостува.

Баща им я беше предал на жените на дома, да я почистят като за показ, и онази първа нощ тя вечеря с тях на масата, като гостенка.

Тя даде дума да не се опитва да бяга, нито да приема да я спасят, и я оставиха да живее под покрива им и свободно да излиза из селото. Двамата братя бяха очаровани от красотата й, от мекия чар на лицето й и от острия й ум. Изглеждаше съвършена в очите на Боваи…

От мига, в който очите му се спряха на Анлеа, Боваи беше замаян от любов, макар че нямаше език да го каже нито на нея, нито на баща си. Морваи, по-големият му брат, бе този, който можеше да намери гладките слова и красивите фрази — и тръгна да гони своето.

Морваи прекарваше все повече време с Анлеа, а Боваи се отдръпваше все по-навътре в себе си, в мълчаливия си копнеж към момичето, докато една нощ Морваи не помоли баща им да поговори с Мурад за намеса — да не връщат девойката в клана й, а да пратят дарове и да поискат съгласието на баща й той да я вземе за своя жена.

Гадуин се засмя и разкри същинската цел на този рискован набег и взимането на Анлеа като пленница. Жестокото съперничество между двата клана продължаваше от десетилетия и най-добрите воини от двете страни загиваха. Гадуин през цялото време се беше надявал, че Морваи ще я хареса и ще я вземе за жена.

Беше твърде млада, за да управлява, и нямаше брат, а никой от по-дребните главатари в клана на Язовеца не беше достатъчно силен, за да го задържи да не се разпадне, когато баща й отидеше при Майките и Бащите на другия свят. Мурад нямаше потомство, макар да беше изредил три жени през годините. Гадуин разбираше, че по-големият му син ще се окаже някой ден логичният наследник на мантията на Върховния главатар, и знаеше, че ако Анлеа е негова жена, двата клана все някога ще се обединят. Така мирът щеше да се установи и силата на клана на Гарвана да се удвои от този съюз, с възможността кланът на Гарвана след време да погълне клана на Язовеца под властта на Морваи, а след него — на неговите деца от брачния му съюз с Анлеа. След като се слееха двата най-големи клана в Ябон, можеше да започне процесът на сливането и на другите.

И в този момент за Боваи стана ясно, че трябва да остане настрана и да си мълчи. Престори се на зарадван от щастието на брат си и не каза нищо, когато баща му изпрати посланици до клана на Язовеца с предложение за мир и да договорят цената на невястата.

Боваи прие това от обич към брат си, въпреки че мъка пареше сърцето му. Това, което го изгаряше още повече, бе, че Морваи беше толкова завладян от чаровете на Анлеа, че така и не разбираше болката, която причиняваше на брат си. Ето защо Боваи се стараеше да извръща очи в друга посока, щом Анлеа минеше покрай него, гледаше настрани, когато се хранеше с тях на масата, мъчеше се да не забелязва мириса на косата й, искриците в тъмните й очи, властната сила на гласа й.

Все по-рядко и по-рядко излизаше Морваи на лов с брат си и между двамата започна да се трупа напрежение. Минаваха по цели дни, в които много рядко си проговаряха, и Боваи се мъчеше да повярва, че това е защото Морваи е започнал ухажването си: серия от ритуали, които можеше да отнемат години, преди двамата с Анлеа най-после да могат да се съберат. Боваи се боеше, че брат му го подозира в копнежи, и така отчуждението стана взаимно. По-късно Боваи разбра, че странното отдръпване на Морваи няма нищо общо с годежа му с Анлеа или с притесненията му от брат му: по-скоро бе първата тръпка на онова проклето привличане от Елвандар — онова, което еледел наричаха Завръщането.

Дните минаваха в години, а Боваи живееше със своята болка и копнеж. После един ден Гадуин обяви годежа на Морваи и Анлеа и решението да бъдат съчетани в деня на Средилетието.

Шест дни преди Средилетие целият род на Анлеа, със слугите и най-изтъкнатите воини, пристигна за сватбените ритуали. На Боваи му се стори странно, че е обкръжен от воини на клана на Язовеца, след като познаваше не един от тях от стари битки. Сред тях имаше един воин, чиято осанка внушаваше мрачна и сурова сила, казваше се Кавала. Докато другите в клана му изглеждаха доволни от брака и изковаването на връзка между двата клана, Боваи забеляза, че този воин гледа брат му с омраза. Защото ако някой воин в клана на Язовеца можеше някой ден да заеме мястото на Вергал като главатар, това беше Кавала. Ала той виждаше бъдещето толкова ясно, колкото ловец вижда сръндак на поляна. Осъществеше ли се този брак, един ден трябваше да прегъне коляно пред Морваи и да му се закълне във вярност.

В добавка към това преди години, в една от многобройните схватки между Язовеца и Гарвана, Морваи беше убил брата на Кавала.

Приемът на воините от клана на Язовеца и семейството на Анлеа отначало тръгна хладно, но към края на вечерта се вдигнаха наздравици от двете страни, обявиха края на взаимната вражда и Гадуин и Вергал щедро започнаха да плащат кръвните дългове за бащи, братя и синове на воините, убити в стари битки, онези, за които все още не бе отмъстено. Кавала беше стиснал устни, ала все пак изрече ритуалните слова, щом Морваи му поднесе изкусно изработения лък от тисово дърво и кост като отплата за това, че убил брат му. С нищо не показа, че е простил, но спази формалностите. Така се сложи край на кръвната вражда.

В един момент Боваи видя, че Морваи е останал сам, и се приближи до него.

Морваи го изгледа сурово.

— Ако си дошъл да ми кажеш, че я обичаш, знам го.

Стъписан, Боваи не можа да отвърне нищо.

Морваи сложи ръка на рамото на брат си и заговори тихо:

— Ти постъпи достойно. Но сърцето иска каквото иска. Никога не забравяй това, каквото и да се случи.

Боваи не можеше да отвори уста. А после Морваи се обърна, усмихна се широко, протегна ръка на бащата на невястата си и двамата си стиснаха здраво ръце и пиха от един бокал.

Боваи погледна Анлеа, която седеше на празничната трапеза, и като я видя как е засияла от обич към Морваи, сърцето му щеше да се пръсне — знаеше, че никога няма да го погледне така.

По време на церемонията стоя до брат си, с изпълнено с болка сърце в началото, но когато видя как брат му я целуна, прогони болката от ума си и с воля вледени сърцето си. Никога повече нямаше да се влюби, щом любовта означаваше такава болка.

И още нещо забеляза на онази церемония: как тя поглеждаше Кавала. С топла, приятелска усмивка, но начинът, по който Кавала й отвръщаше, му подсказа, че мрачният воин има още една причина да мрази Морваи. Видя сякаш отражение на собствения си копнеж в изражението на Кавала, съвсем за кратко, само за миг; но все пак го видя.

Когато церемониите най-сетне свършиха, Боваи избяга от пиршеството от страх, че стомахът му ще се разбунтува и че ще повърне. Гордостта му го тласна извън стана. Взе си лък и каза на един от постовете, че отива на лов.

Не се върна пет дни.

Година и един месец с брат си не си проговориха. Анлеа ставаше все по-красива, бе щастлива в брака. Всяка нейна усмивка и смях пробождаше като кама сърцето на Боваи, тъй като той знаеше, че усмивките са за Морваи. Тя го обичаше със сила, присъща на малцина моредел, и дори най-суровите воини се усмихваха, щом я видеха запяла на път към потока да пере или да плеви градината.

Но Морваи ставаше все по-отчужден, по-замислен, губеше се понякога по цели дни в леса, често се връщаше без дивеч. Имаше дни, в които се замисляше по време на разговор, все едно че се вслушваше в някакъв далечен зов.

Един ден Морваи повика Боваи и му каза нещо, което щеше да го безпокои месеци наред.

— Ако падна, братко, ако нещо се случи с мен… ще се грижиш ли за Анлеа?

— Разбира се — отвърна Боваи. — Но нищо няма да ти се случи.

Морваи се усмихна.

— Съдбата е капризна, братко. Бъди сигурен, ще се случи. — Сложи ръка на рамото му. — Погрижи се за нея. Върни я в дома на баща й, ако така поиска.

— Добре.

Месеците течаха, отминаваха сезоните, а Морваи ставаше все по-разсеян. Гадуин попита Боваи знае ли какво го безпокои, но той не можа да измисли нищо. При все това усещаше някаква усилваща се тревога в душата на брат си.

А после, в късното лято на третата година от брака си с Анлеа, Морваи най-сетне се преобрази. Всеки моредел можеше да разбере кога у някого е станала промяната, наричана от еледел Завръщането. Един ден Боваи се събуди час преди разсъмване, с чувството, че нещо ужасно не е наред. Вече беше станал от постелята, излязъл бе на двора и закопчаваше оръжейния колан, когато чу писъка на Анлеа.

Изтича с баща си и другите воини до колибата на Морваи. Завариха вътре Анлеа, застанала до празното легло.

— Какво става? — извика Гадуин.

Анлеа заговори тихо, в очите й имаше сълзи.

— Събудих се и видях непознат в тази стая. Бащата на моето… — Гласът й секна. — Мъжа ми вече го няма.

Студ, по-жесток и от лед, стегна стомаха на Боваи. Той погледна баща си и видя непоколебимостта в очите на стария воин.

— Трябва да намерим предателя — каза високо Гадуин. — Той трябва да умре.

Боваи усети в себе си същия кипнал гняв — и страха, който баща му потискаше. Любимият му брат се беше променил. Не беше вече от тяхната кръв. Черните козни на злата кралица на Елвандар бяха изкусили още един от техния род: в същия този момент, докато стояха тук, съществото, което доскоро бе Морваи, вървеше на юг, към Елвандар.

Боваи даде знак и воините се разтичаха по домовете си за оръжия. След няколко минути петдесет моредел вече вървяха през гората по дирите на Морваи.

Гонитбата беше жестока, без отдих нито за плячка, нито за дивеч. В паметта на расата им нямаше по-жестоко оскърбление за един клан от това. Дори онези ренегати, които бяха прогонени от своите и живееха в поселища с хора и таласъми, можеха, един ден да си върнат достойнството. Но избягалият в Елвандар изменяше на всичко, което го беше правило член на Народа на моредел.

В тази гонитба Боваи зърна брат си три пъти: веднъж на билото на един хълм, след това да се движи между дърветата на отсрещния склон на една долина; и там, край реката.

Стреля и стрелата изсвистя — и се заби на няколко разтега зад брат му, който скочи във водата.

На отсрещния бряг чакаха еледел с опънати лъкове и гледаха колко ще се приближат Боваи и другите с него до границата им. Гневът надделя над предпазливостта му и Боваи затича напред, за да убие предателя, преди да се е добрал до заслона на дърветата на другия бряг. Докато бягаше, опъна лъка, после спря и се премери добре, защото това щеше да е последният изстрел.

Същото направиха и другите зад него — и врагът на отсрещния бряг им отвърна. Неговата стрела излетя от тетивата миг преди останалите и той зави от безсилие, като видя как не улучи целта само с педя. После гневът му премина в болка, щом стрелата на елфите го улучи в бедрото.

Двама от другарите му трябваше да го измъкнат назад, защото макар и ранен, Боваи бе готов да нападне през водата.

Последното, което видя от съществото, доскорошния си брат, беше гърбът му, преди да се скрие в тъмнината на Елвандар.

— Боваи?

Той се размърда и се измъкна от болезнения спомен. Беше Голун, водачът на съгледвачите му.

— Да?

Голун видя, че ръката му още е оголена, въпреки ледения студ.

— Спомняше ли си?

Боваи кимна. Голун беше присъствал на онзи сватбен пир и знаеше за цялото последвало безчестие. Кланът на Язовеца бе заявил, че срамът, нанесен им от Гарвана, е непоносим, и се отметна от сключения мир. Бащата на Анлеа настоя да му я върнат. Боваи каза на Гадуин какво е обещал на Морваи — да върне Анлеа в дома й, — но баща му го удари през лицето само заради споменаването на името на предателя.

Вместо да разреши на Анлеа да се върне при своите, Гадуин я принуди да се ожени за Боваи. Боваи се сражава в шест битки с Язовеца, преди да ги принуди да се покорят, след смъртта на Вергал. Кавала се поклони пред Мурад и кланът на Язовеца се вля в клана на Гарвана.

Последваха десет години борба, докато другите кланове в Ябон се мъчеха да изместят Гарвана. Години бяха нужни, докато се изцери горчивината от грозната обида на Гарвана над Язовеца, както го приемаха всички.

През цялото това време Голун беше стоял неотлъчно до Боваи, а през следващите години Боваи се беше доказал като мъж, достоен за водач: умът му беше хладен, пресметлив и пълен с коварство. Беше безмилостен в избиването на враговете на клана, прочу се като воин, на когото никой не дръзваше да се противопостави, защото живееше само заради мъстта. Отчасти си върна доверието в очите на Мурад и скоро щеше да си върне мястото в Съвета, отказано му след смъртта на баща му, мястото отдясно на Мурад. Гневът му му беше послужил добре.

Никой извън неговия клан не знаеше, а и малцина в него разбираха как всеки ден гневът му се подклажда от това, че живее с жена, влюбена в спомен. Анлеа беше предана жена и позволяваше на Боваи насладите на брачното ложе, но не показваше никаква радост от това, че е с него. Търпеше ласките му и всеки път, щом страстта го накараше да я вземе, той напускаше ложето им с чувство на горчива болка, вместо на радост.

Много пъти я виждаше да се взира през прозореца на къщата им или кротко да се труди в градината и знаеше, че умът й отново се е върнал в миналото, в някоя нощ с друг, когото тя обичаше въпреки ужасната му измяна. Нямаше ги вече веселите й песни, смеха и усмивките й. Анлеа, най-красивата жена в клана на Гарвана, сега беше винаги тъжна. Усмивките й към него винаги бяха примесени със скръб — и тя никога не се смееше.

Голун най-добре разбираше тези неща, както и защо Боваи се бе превърнал в такъв неустрашим воин на бойното поле. Разбираше, че Боваи няма да може никога, никога да има жената, която обича, нищо че деляха дом и легло. И тази рана в сърцето и в душата му го терзаеше.

През годините Голун беше чул мълва, че новото елфско име на Морваи е Тинува; че е влизал в схватки по границата с други кланове. На три пъти Боваи беше зървал своя нявгашен брат, но така и не беше успявал да го доближи. Беше му ясно, че това за него ще е последната възможност да убие бившия си брат.

Голун развърза наметалото си и го метна на раменете на Боваи. Той му кимна благодарно. Забравил беше колко дълго е стоял тук в студа само по кожената си туника.

— Поне Кавала е мъртъв — промълви Боваи и Голун изсумтя. — Странно, през всичките тези години не можах да го убия. Той желаеше Анлеа не по-малко от мен и знам, че ако бях паднал в бой, щеше да я ухажва. Но омразата му към Тинува не отстъпваше на моята — винеше го за унищожаването на клана на Язовеца. Беше амбициозен и щеше да ме измести, ако решеше, но аз търпях завистта и омразата му. Ден не минаваше, без да пожелае да забие камата в сърцето ми.

— Смъртта му ни освободи от необходимостта да го убием и освен това ясно разкри присъствието на брат ти. Иронията е, че като премахна заклет противник, Тинува ти направи услуга.

— Да — отвърна Боваи и придърпа наметалото около раменете си.

— При форта, който завзехме, усетих присъствието му, но след всички тези години ми беше трудно да повярвам, че най-сетне ще се сложи край на всичко.

— Убиеш ли го, честта ти ще е възстановена — рече Голун. — С неопетнена чест на Великия съвет другото лято, никой няма да посмее да говори срещу името ти. Кой би могъл да отхвърли онзи, който е убил родния си брат, за да възстанови честта на фамилията?

Боваи кимна. Голун беше негов приятел, но беше и амбициозен. Знаеше добре към какво се стреми Боваи. Боваи го погледна и прошепна:

— Делекан. Той винаги използва предателството на брат ми срещу мен в Съвета.

— Много по-добре ще е, ако ти, вместо него, властваш над целия клан, ако Мурад падне. Смъртта на баща ти остави отворен пътя на амбициозния ти братовчед да спечели власт, след като беше редно ти да седнеш от дясната страна на Мурад.

Боваи го изгледа и за миг се зачуди дали в думите му няма прикрита обида. Ако я нямаше цялата трагедия, Морваи щеше да обедини Гарвана и Язовеца, тъкмо Морваи сега щеше да властва над двата клана и общата им сила щеше да го направи най-доверения пълководец на Мурад.

— Убий Тинува. Но ще трябва да се оправиш и с проблемите долу — каза Голун и кимна към речния форт.

— Какво има пак?

— Поредният бой между хора и таласъми. По двама мъртви от двете страни.

Боваи въздъхна.

Настаняването им заедно, докато мине бурята, се беше оказало кошмар. Над портата вече бяха набучени няколко глави, за да се поддържа редът.

Преди два дни бяха изгубили в гонитбата и плячката им се беше измъкнала. Няколко от човеците в отряда му бяха чували слухове за тази долина, а един твърдеше, че знаел проход, на север от планините, който можел да ги отведе в долината откъм другата й страна. Пътят бил през блата поне трийсет мили, след като се заобиколи лесът на Едер, но докато не стихнеше бурята и не дойдеше затоплянето, което често идваше посред зима, преходът щеше да е невъзможен.

Знаеше, че трябва да направи три неща. Първото беше да запази отряда си от разпадане. Беше им обещал да ги върне живи и здрави в родните земи преди зимата. Ако не беше отклонението с гонитбата, щяха да са минали последния проход преди снежните бури. След като се бе провалил в това, сега трябваше да успее в другите две. За да удовлетвори човеците и таласъмите, Мародерите на Хартрафт трябваше да бъдат унищожени. Славата от такъв подвиг щеше да укроти гнева на бойците му и те щяха да се върнат по домовете си с хвалби каква победа са постигнали. И най-накрая смъртта на Тинува щеше да реши един спор, проточил се от столетия. Знаеше, че няма да му донесе голямо удоволствие и че Анлеа няма и с ей толкова да го заобича, след като предателят загине, но той щеше да очисти гнойта от сърцето си, а лятото щеше да го постави в положение да оспори високото място на Делекан в Съвета на клана. Можеше и да не си спечели обичта на Мурад, но един ден щеше да се радва на слава, за която някогашният му брат би могъл само да мечтае.

Върна се в крепостта и бързо сложи край на шумната свада. Скоро след това изкънтя стомана и още шест отрязани глави щръкнаха на бойниците.

Грегъри доля чай в чашата на Тинува, подаде му я и наля и на себе си. Отмести котлето от пламъците, хвърли още една цепеница в огнището и се отпусна.

Двамата седяха в изгнилите останки на огромен дънер — бяха се настанили в него след сутрешния лов. Дънерът им предлагаше естествен заслон от вятъра и снега и те се бяха отпуснали удобно.

— Не ми беше разправял досега за нея — каза Грегъри, след като приятелят му свърши дългия си разказ за своята жена, Анлеа.

Говореше тихо и се мъчеше да не издаде изненадата си от историята, която дългогодишният му приятел току-що бе разказал. Знаеше само, че Тинува някога е бил моредел, ала никога не го беше разпитвал за това, нито за причината за „Завръщането“ му при еледел. Човек не разпитваше елфи за съкровените им неща, а самият факт, че Тинува току-що му беше говорил за Анлеа, беше стъписващ и дори малко обезпокоителен.

Тинува кимна.

— Не съм имал причина досега. Беше отдавна.

— Не чак толкова отдавна, та да не те наранява споменът.

Тинува отново се смълча, загледан в пламъците. В самото начало на приятелството си с него Грегъри се беше научил да се съобразява с мълчанието на елфа. Елфите възприемаха времето по различен начин. Навярно защото животът на хората бе толкова кратък, те трябваше да запълват с нещо всеки свой миг. Един елф можеше да преживее дни, седмици дори, без една дума да обели и всъщност без изобщо да го забележи. Това бе една от причините рядко да си избират за приятели човешки същества — хората замъгляваха света с прекалено много говорене и с трескавата припряност, с която живееха.

Дървото, което Грегъри беше хвърлил в огъня, догоря и той сложи ново.

Най-сетне Тинува се размърда и промълви:

— Да, наранява. Винаги ще ме наранява. Още я обичам. — Въздъхна и болката във въздишката му жегна Грегъри право в сърцето. — А и брат си обичах.

На Грегъри му се дощя да го попита нещо, но знаеше, че не бива. Трябваше да изчака.

Мина повече от час, преди Тинува Отново да проговори.

— Така и няма да разбера дали се е омъжила доброволно за брат ми, или баща ми я е принудил. Е, всъщност е все едно.

Грегъри се сепна, но се помъчи да запази лицето си спокойно. Гледаше пламъците.

— Малко ми е трудно да разбера всичко, което ми разказа, приятелю.

Тинува се засмя тъжно.

— Нямаш представа за борбата, която кипи в душата ми, за огромното раздвоение между моредел и еледел. Нямаш представа какво беше да съм моредел. Да, има нещо тъмно в моредел… но и каква страст. Силата, с която те трови тази страст… не мога да ти я опиша. Народът на баща ми е уникална и трудна раса, ала и моредел си имат своята чест и понятие за слава.

— Малцина извън нашата раса знаят за Завръщането, Грегъри — продължи той. — Ти и още няколко от съгледвачите. Дори Мартин Дълголъкия, приятелят на принц Калин, не знае за Завръщането, поне според мен. За някои от нас то е трудно, защото намеква за древни знания и загадки, които и най-мъдрите между нас не могат да си въобразят. Виждаш ли, някои вярват, че някога сме били една раса, служила на Древните.

Грегъри кимна. Много от това древно знание беше останало скрито преди появата в Елвандар на един облечен в бяла броня воин, Томас. Според мълвата той бил ратайче в цитаделата в Крудий, ала сега беше воин, ненадминат в боравенето с меча и в свирепата си мощ. Разправяха, че в него се таяла древна магия, и Грегъри знаеше, че в това има някаква истина, защото беше виждал приятеля си и други елфи да говорят за Томас. Чувал беше да си шепнат за Валхеру, Древните.

— Речено е, че когато Древните напуснали този свят, ни провъзгласили за свободен народ, а ние сме се разделили. Някои съхранили нравите на предците ни, докато други започнали да се стремят към власт само заради властта. От това разделяне са възникнали моредел и еледел. С времето сме станали толкова различни, че езикът ни, обичаите и вярванията ни са се променили. — Тинува го погледна. — Знаеш ли, че брачният съюз между моредел и еледел не може да създаде потомство?

Грегъри не отвърна нищо, само зяпна онемял приятеля си.

— Според някои това доказва, че сме различна раса от Тъмните. И въпреки това онези от нас, които са били моредел, но са се Завърнали, могат да си вземат жени и да имат деца.

— Странно — промълви Грегъри.

— Има и още по-трудни за разбиране загадки — продължи Тинува. — Например сърцето на другия. — Замълча. — Казах ти, че още преди да се оженим, подозирах, че Боваи е влюбен в Анлеа. На сватбения пир му казах, че в това няма нищо срамно, защото кой би могъл да я познава и да не я обикне?

— Боваи не беше единственият — той въздъхна. — Кавала ме мразеше заради измяната и виждаше у мен причината за унищожаването на клана му. Но най-много ме мразеше заради това, че се ожених за Анлеа.

— Онзи, когото уби на пътя — подхвърли Грегъри и Тинува кимна. Бяха чули приближаването на двамата моредел и бяха устроили засадата, а после, в последния миг, Тинува стреля по онзи отляво, същия, в когото се целеше Грегъри. Това бе провалило засадата и единият се спаси. Грегъри вече разбираше защо.

— Миг, за който мечтаех от векове — прошепна Тинува.

— Разбирам.

— Боваи ме мрази, защото го приема като предателство спрямо всичко, което е било свято в живота му: клановата му чест, родната кръв, срама му. Кавала ме мразеше поради лична ревност, завист, а и защото убих брат му. Кавала редовно ловуваше покрай границите на Елвандар и когато му се удаваше възможност, издебваше нашите стражи. През годините уби четирима и оставяше знака си на тях, за да знам, че е негово дело, неговият начин да ми напомни, че ме ненавижда. И пак той остави върху първия труп съобщението, че Анлеа е омъжена за брат ми.

Грегъри мълчеше. Елфът отпи от чая и продължи:

— Изпитвам срам и немалко страх, че в жилите ми още тече кръвта на моредел, защото ще ти кажа нещо, което няма да споделя с никой друг, Грегъри: изпитах наслада, когато убих Кавала. — И стана, като го каза.

Грегъри го изгледа отдолу, не знаеше как да реагира. Изобщо не можеше да си представи, че приятелят му може да изпита удоволствие от убийство.

Тинува разрита въглените и хвърли ново дърво, то запращя и засъска, после пламъците се разгоряха. Той клекна и протегна ръце над огъня да ги стопли.

— Цялото това безумие ме яде отвътре. Баща ми отвлече Анлеа, за да изпълни собствените си планове, а моята радост ме заслепи за реалността, че моето щастие изобщо не е било важно за избора на баща ми. Пренебрегнах болката, която любовта на брат ми трябва да му е причинявала, вече разсеян от зова на Завръщането. Цял клан унищожен и братя избиват братята си в името на честта. Лудост! Всичко това е пълна лудост.

Отново мълчание, ала този път — по-кратко.

— Разбирането дойде в мига, в който разбрах, че вече не съм от моредел. Загърбих дотогавашния си живот и тръгнах към своето прерождение.

— И все пак уби Кавала без колебание. Стреля в него, вместо да го оставиш на мен.

Тинува се усмихна.

— Може да съм еледел, но това не значи, че съм без слабости.

Грегъри поклати глава.

— Няма смъртен без слабости.

— Знаеш ли. Двамата с брат ми скоро ще решим това — рече Тинува и погледна към небето; беше започнало да се смрачава.

— Затова ли ми казваш тези неща сега? Чувстваш приближаването на съдбата?

Тинува се усмихна.

— За да го знае някой. За да може, ако не оцелея, да разкажеш на Денис истината за този лов и някой ден да разкажеш на моите в Елвандар какво се е случило. Винаги съм бил по-добър с меча от брат ми, но това не гарантира успеха ми. Съдбата ни приближава един към друг, за да сложим края на тази трагедия, но е възможно аз да замина на Блажения остров, а не брат ми.

Грегъри кимна мълчаливо.

— Честта на Боваи го изисква. Аз съм отстъпник. Изоставил съм всичко, което е той. Позорът за моя клан е толкова голям, че никой, който не е моредел, не би могъл да го разбере.

— А това, което той има сега, някога е било твое?

— Да. — Тинува въздъхна. — Никога не съм обичал друга, както обичах нея. Зная, че това е в миналото, но все пак понякога си го спомням…

Гласът му заглъхна отново. Тишината се проточи. Мракът скри студения лес. Накрая елфът въздъхна и Грегъри се стъписа неописуемо, щом разбра, че Тинува тихо плаче.

Казваха, че сълзите на елф са най-рядкото нещо на света и че само една капка от тях може да върне живота на умиращ. Грегъри знаеше, че това са само бабини деветини, но през всичкото време, откакто беше познавал елфи, не беше виждал някой да заплаче. Остана неподвижен, не смееше да диша. Огънят догоря и угасна, преди Тинува да проговори отново в мрака.

— Двамата с брат ми ще се срещнем отново. — Гласът му бе като сянка, понесена от нощния вятър. — И ще се стигне до кървавия край. — Погледна приятеля си. — Защото единственото, което ще ме спре да го убия, ще е собствената ми смърт.

Грегъри не каза нищо. Слушаше вятъра и благодареше на боговете за това, че са му спестили бремето, смазващо най-скъпия му приятел.

Глава 13Съгласие

Лесът бе стихнал.

Асаяга изчакваше. Еленът беше полускрит зад падналия дънер, виждаха се само рогата и горната част на извития гръб. Беше тук вече от няколко минути, белеше кора от ниските клони, с наведена глава.

Асаяга стоеше неподвижен, едва смееше да диша, по челото му се стичаше пот.

Еленът вдигна глава и като че ли погледна точно към него. „Не го гледай в очите — напомни си Асаяга. — Те усещат“. Погледът му се отмести встрани. След миг еленът пристъпи иззад падналото дърво. С плавно движение, леко като клон, полюшнат от вятъра, Асаяга изпъна лъка, прицели се и пръстите му пуснаха тетивата.

Стрелата полетя, еленът подскочи във въздуха и рухна.

Асаяга понечи да тръгне.

— Не мърдай.

Асаяга замръзна, после погледна през рамо. Денис се беше опрял на дървото до него.

— Запомни какво ти казах. Свистенето на стрелата, ударът й, предсмъртните тръпки на животното… — Кимна към мятащия се на земята елен. — Ако има други наблизо, това ще ги привлече. Казах ти, ако си във враждебни гори, след като стреляш, трябва да се оттеглиш в укритието си и да изчакаш малко.

— Но животното?

— Ако не си го убил точно, си е твоя скапана грешка. Но трябва да изчакаш. Оглеждаш се, вслушваш се внимателно. Обикновено, ако някой е по-неопитен и чуе шума, веднага ще тръгне към теб, ще очаква да те хване беззащитен, докато колиш жертвата си, и ще те прободе със стрела в гърба.

Денис се усмихна хладно.

— Знам го. Правил съм го неведнъж.

— С цурани?

— Държиш ли да знаеш?

Асаяга не отвърна нищо; погледът му пробяга от Денис към заснежената поляна и елена, борещ се в предсмъртната си агония. Това бе нещо, което така и не можеше да разбере у себе си. През близо десетте години беше виждал хиляди мъже да умират и понякога можеше да ги гледа с почти пълно равнодушие, но страданието на животно — било то кон или нийдра, ранени в битка, или този умиращ елен сега — го трогваше дълбоко. Помъчи се да не поглежда очите на животното.

„Колко е странно, че съм тук сега, с Хартрафт“, помисли си. Бяха си създали навика всяка сутрин да излизат заедно да се поразходят. След първите няколко дни разходките им се превърнаха в повод да обсъдят какво предстои да се върши през деня.

Денис винаги тръгваше напред с лъка си и повечето пъти се връщаше с нещо за казана, и накрая Асаяга си зае един лък от Волфгар.

Отначало Денис посрещна ловджийските му усилия с едва прикрито презрение, но след няколко дни заяви, че ако Асаяга наистина иска да ловува до него, ще трябва да се научи да го прави както трябва, или да остави лъка.

Сега най-сетне Асаяга беше убил първия си дивеч, а изпитваше лека горчивина. Беше приел мълчаливо уроците и съветите на Денис. Готов бе да отстъпи пред далеч превъзхождащия го с уменията си варварин, а и се учеше как действа Хартрафт из горите: ценен урок, който си заслужаваше униженията. В този момент обаче почти очакваше да му кимнат одобрително заради трудния изстрел между дърветата по дивеч, който бяха дебнали почти цял час.

Самият факт, че очакваше някаква похвала от Хартрафт, го накара да се ядоса на себе си. Вече правеше каквото му наредиха, оглеждаше внимателно дърветата, наблюдаваше леко полюшващите се от ветреца клони, опитваше се да улови движение, несъчетаващо се с общия ритъм на леса, вслушваше се за по-необичаен звук. Долови далечно пръхтене на кон и се обърна към Денис: той също го беше чул, но само поклати глава. Всичко това беше упражнение, разбира се, защото все още нищо не ги заплашваше в долината, но Асаяга изигра цялата игра.

— Нищо — каза той.

— Сигурен ли си?

— Защо? Това още ли е упражнение, или си накарал някой да се скрие сред дърветата и да ме убие?

Лицето на Денис потъмня.

— Много скоро всичко отново ще стане истинско между нас. Но дотогава си в безопасност с мен. Само че докато вървите с ротата ми из горите, очаквам да ми бъдеш донякъде от полза, поне малко.

— Кой държеше центъра на колоната при последното ни оттегляне, Хартрафт?

— Следващата битка може да е различна. Бой с бягане през гората. А там е важна добрата стрелба и промъкването крадешком.

Асаяга вдигна ръка да го прекъсне.

— Този спор е глупав.

Извади ножа, отиде при елена, която подритваше вяло, и коленичи до него.

Сведе глава, прошепна молитва и преряза врата на издъхващото животно. Ритането отслабна и спря.

— Глупавият звяр, който страда ненужно, обикновено ме разсейва — каза хладно Асаяга и вдигна очи към Денис.

Денис също коленичи мълчаливо и започна да корми животното.

— Защо ме научи на това? — попита Асаяга.

— На кое?

— Как да ловувам.

— Трябва ни храна, а и когато отново се срещнем с Тъмното братство, искам да разбираш тактиката ни.

— Не. Приемам го като глупост от твоя страна.

— Защо?

— Аз съм ти противник, Хартрафт. През месеца, откакто сме тук, те наблюдавам. Научи ме на умения, каквито не знаех. Това ме прави още по-опасен за тебе.

Денис избърса окървавените си ръце в снега и се засмя.

— Ти, опасен? Ще ти дам половин час да се скриеш, а после можем да се бием. Ще си умрял, преди да е изтекъл часът.

— Битката ни ще е двубой, на открито, пред хората ни.

— Защо? Това ти дава предимство. Хайде да го направим в гората.

— За да получиш предимството ти? — отвърна със смях Асаяга. — Разбрахме се за открит двубой, меч срещу меч.

— Май не си спомням да беше точно така.

— Лъжец ли ме наричаш? — изръмжа Асаяга, стана и посегна към кръста си, но мечът му беше останал в къщата, с всичко друго.

Денис поклати глава.

— Не те наричам лъжец, Асаяга. — Махна му да седне до него. — Но все пак трябва да се разберем как ще бъде този бой.

— Обетът ни е обвързващ. Ще е двубой на открито.

— О, добре — с досада отвърна Денис. — Нека да е с мечове, на открито и пред очите на всички.

Асаяга изсумтя ядосано и загледа мълчаливо ловките движения на Денис, с които кормеше животното. Най-сетне попита:

— Цял живот си живял в горите, нали?

Денис кимна мълчаливо.

Асаяга се отпусна до него на снега и се загледа към дърветата. Времето се беше запазило ясно повече от седмица и в следобедния въздух се долавяше топлина, слънчевата светлина искреше по снега, задържал се по клоните, и дърветата сякаш бяха отрупани с кошове диаманти.

— Там, където живеех, горите бяха влажна джунгла. Винаги съм ги мразил, струваха ми се толкова опасни и злокобни. Там никога не грееше слънчева светлина, промъкваха се смъртоносни змии и ловци, дебнещи за плячка.

— Тук също се промъкват ловци — каза Денис.

— Като тебе.

— Да.

Асаяга кимна.

— Така е, но е друго. Ако я нямаше войната, това място щеше да е добро. Заслонено през зимата, полята изглеждат плодородни, богат дивеч. Животът тук може да е хубав.

— Ако я нямаше войната. — Денис замълча. — Да, щеше.

— Такъв ли беше и твоят дом преди войната?

— Не ме питай за моя дом, Асаяга.

— Съжалявам. Не исках да те връщам към неприятни спомени.

Няколко минути мълчаха. Денис свърши работата си, прибра сърцето и черния дроб в изкормения труп, после избърса ножа и ръцете си със сняг.

— Беше като това място — отрони той тихо, все едно че говореше на себе си. — Долината ни беше хубава земя, лете житото стигаше до кръста и имаше повече от достатъчно за всички: дори най-бедните крепостни на баща ми се хранеха добре, имаха покрив над главите и топло огнище зиме. — Денис отри разсеяно ръце в оцапаните си панталони. — Лесът гъмжеше от дивеч. С баща ми — а когато можеше, и с дядо ми — ходехме заедно на лов, а щом се върнехме, имаше пир и идваха всички в твърдината. Пировете понякога траеха дни наред, особено Големия празник на Зимата, който празнувахме преди две седмици. Дядо имаше един стар слуга, Джокомо, който се обличаше като Дядо Зима и идваше на шейна в двора с чувал сладкиши за децата. — Усмихна се и добави: — Винаги казваше, че вълците, които теглели шейната му, били болни, та затова трябвало да заеме дядовите коне. И всяка година, нали бях дете, му вярвах. Всеки, който дойдеше на прага ни, получаваше място на трапезата и дядо настояваше, преди да започнем да ядем ние, господарите, да хапнат слугите и гостите.

— Значи хората ви са го обичали?

— И още как — отрони Тихо Денис. — Кой не би могъл да го заобича? Той презираше висшите благородници в големите палати на изток, в далечен Риланон и Саладор, където беше безопасно. Казваше, че са забравили защо съществуваме ние, че първият ни и най-важен дълг е да защитаваме своите подопечни, а не обратното.

Асаяга седеше мълчаливо. След малко Денис продължи:

— Да, обичаха го. Помня, когато бях момче, може би на осем лета. Веднъж казах на едно конярче да излъска сребърния ръб на седлото ми и като го намерих, заспало, а среброто още неизлъскано, в яда си го ударих. — Денис поклати глава. — Дядо ми видя това.

— И те наби?

— Не — отвърна Денис. — Нищо не каза. Но на другата заран, часове преди разсъмване, ме измъкна от леглото, забута ме по стълбите, хвърли ме в конюшнята и ми каза да изгреба торта.

— Колко горчиви сълзи пролях, а той стоеше там, гледаше ме с гняв и не обелваше дума. След като изчистих торта, нахраних всички коне, после ги разведох, после намазах такъмите, преди да ми разрешат да закуся. След това трябваше да разчеша всички коне, да помогна на налбанта с подковаването, да помогна с носенето на сеното; и така работих целия ден, и всеки следващ ден, цяла седмица. Хранех се в конюшнята и падах уморен за сън в конюшнята. Унижението беше най-трудното, защото всички в замъка знаеха и всички се държаха с мен не като с внука на барона, а все едно че съм просто конярче. — Денис се усмихна. — Момчето, което ударих, тайно ми помагаше, въпреки заповедта на дядо да си почива и дори да иде на лов, като вземе коня ми. Ларс се казваше. След това стана най-близкия ми приятел.

Денис въздъхна и погледна Асаяга.

— Убиха го в нощта, когато замъкът падна. Стоеше до дядо ми. — Обърна се, защото не искаше цуранинът да види чувствата му, и продължи тихо: — Имаше една история, как един млад боец, още момче, заспал една нощ на пост. Събудил се и видял дядо ми изправен над него, в снежната виелица, заел мястото му в караулката.

— Обесил ли го е? — попита Асаяга. — Нашето наказание е това.

— И нашето. Но не и в онази нощ. Изплашеното момче се помолило за милост, а дядо ми го вдигнал на крака. „Ти провали не мен — казал му. — Провали семейството си, което аз все пак пазех, докато спеше. Ти беше всичко, което стои между майка ти и опасността, дебнеща в тази нощ, и провали нея повече, отколкото мен. Сега се върни при майка си и когато най-после станеш достатъчно мъж, за да поемеш мъжките си отговорности, можеш да се върнеш и да служиш на своите. Аз ще отслужа остатъка от поста ти“.

Асаяга се усмихна.

— Същото това момче след години стана моят учител и сержант на отряда ми.

— Юрген?

Денис само кимна й извърна очи.

— Хубаво място беше нашата долина. Граничните блата бяха спокойни: понякога минаваше година и повече без нито един сблъсък с ренегатите. Понякога виждахме еледел или джудже, дошли в замъка ни за нощен подслон и място край огъня. — Помълча дълго. — Старият Волфгар. — Денис се изкикоти тихо. — Преди да се забърка с краля, сядаше често на трапезата ни. Ценеше дядо ми повече от всеки друг херцог или барон, макар че те щяха да му платят повече от дядо за песен в тяхна чест. У Волфгар можеш да видиш малко от дядо ми.

Асаяга го погледна изненадано.

— Под този мръсен език у него има жар за живот, радостта да гледаш изгрева след бурна нощ, да размениш шега с приятели, а и обичта му към хубавата песен: всички тези неща, присъщи и на семейството ми. — Денис извърна очи, все едно че Асаяга изобщо не съществуваше. — В нощта, когато загина дядо ми, нямаше и един мъж между нас, който да не беше готов да умре вместо него. Де да бях аз… — Гласът му заглъхна за миг. — Беше сватбеният ми ден, щурмът дойде малко преди свечеряване. Всички от селото и замъка бяха в голямата зала, когато стражите нахлуха с викове, че ни напада вражеска войска. Докато успеем да вземем оръжията си, хората ви вече се катереха по стените. За няколко минути загубихме портата и започна щурмът на голямата зала. Блокирахме входа, но вашите запалиха покрива.

Отново дълго мълчание.

— Трябваше да умра в онази нощ.

— Но не си.

Денис го изгледа подозрително.

— Не беше обида, Хартрафт. Исках само да кажа, че съдбата е решила друго.

— Баща ми и дядо ми преградиха главния вход, после двамата заповядаха с Гвенинт да избягаме през спасителния тунел с думите, че някой трябва да доведе помощ. Аз отказах. — Замълча за миг, загледан в короните на дърветата. — Нещо ме удари отзад. Винаги съм подозирал, че беше Юрген, макар че до самата си смърт той така и не си го призна. Събудих се извън замъка с Юрген и няколко от мъжете ни.

— А Гвенинт?

— Тя беше коленичила над мен — и точно тогава от тъмното я улучи стрела. — Денис наведе глава. — Умря в ръцете ми.

— Хартрафт. Макар че думите ми може да прозвучат кухо, съжалявам. Войната би трябвало да е доблестен акт между мъже, избрали да се бият.

Все така с наведена глава, Денис изсумтя презрително.

— Цуранино, кога за последен път си виждал горящ град или село, плячкосано от прегладнели войници, или тялото на момиче, лежащо в снега, и стрелата на арбалета в гърба й е благословен край на болката й?

— Знам — прошепна Асаяга. — Знам.

— Знаехме, че вие, цураните, идвате, но мислехме, че все още сте на няколко дни път от нас. Двамата с Гвенинт се бяхме врекли да се оженим и сменихме датата за нощта, преди да тръгна на война. Дядо ми имаше патрули, които обикаляха напред, за да пазят проходите към долината ни и да ни предупредят за всяко приближаване на врагове, но така и не ни предупредиха. Представа нямам как и защо патрулът на прохода ни провали.

Асаяга се размърда неловко.

— Не бях там, заклех ти се, Хартрафт.

Денис кимна.

— Но все пак чух нещо за това.

— Какво? — Очите му се впиха в Асаяга.

— Атакуващата колона е намерила четиримата ви мъже мъртви в прохода, водещ в долината. Един от щурмовите водачи говореше за това. Каза, че един бил с кама, забита в гърба, другите нямали рани и подозираше, че са отровени.

— Никога не бях го чувал — каза хладно Денис.

— Казвам ти само какво чух край лагерния огън, много след това.

Денис седеше, загърнат в мълчание, и Асаяга разбра, че тази кратка вест, бавила се цели осем години, докато стигне до него, го е потресла дълбоко.

— А този щурмови водач? Жив ли е?

Асаяга поклати глава.

— Мъртъв. Смятат, че ти си го убил в една от вашите засади, преди три години.

— Добре. — Каза го ледено.

— Това не променя случилото се — отвърна Асаяга; едва сдържаше гнева си, защото стотникът беше от неговия клан.

— За мен ги променя.

— И като убиеш последния цуранин, участвал в онази битка, тогава какво? В името на всички богове, те и бездруго сигурно вече са мъртви. Загинали в бой, или от премръзване, от болест, удавени; или се скитат полудели из горите. Тази война отне хиляди мъже от моя народ, Хартрафт. Ще останеш ли някога доволен, че си свършил?

— Когато погребем последния от вас, или когато най-сетне се махнете.

— Не можем да се махнем.

— Защо? Порталът е отворен; просто се махнете.

— Вие можете ли да се махнете?

— Вие сте на нашата земя, по дяволите!

— Не защото искам да съм тук. Също като теб, имам властници над мен. Тук съм, защото кланът ми заповяда. Мислиш ли, че искам да съм тук? Вашите кралски войници нямат и най-смътна представа какво стои зад това. Представа нямате за клановете, за съперничеството, за онова, което някои наричат „Голямата игра“, която е зад цялата тази лудост. То е много над теб, над мен, над нашите хора, дори над самата тази война. Само някой идеалист ще е толкова глупав да повярва, че целта на тази война е просто да ви завладеем. И смея да твърдя, че от вашата страна има не един принц, готов да продаде собствения си брат и хилядите, които му служат, стига да може да се издигне в играта на кралете. — Асаяга погледна елена, с празните му очи и топлината, вече изцедена от тялото. — Всички сме пионки, Хартрафт, всички до един. — И щом го каза, Асаяга изпита срам, че е издал горчивината си.

Денис го погледна и бавно поклати глава.

— Но твоето семейство е в безопасност, докато моето е мъртво, земята ми е завладяна, замъкът ми е в развалини: това е разликата между нас, цуранино.

— И ти ли си мъртъв, Хартрафт?

Денис го зяпна.

— Не се опитвай да бъркаш в душата ми, Асаяга. Не си ми приятел и не търся съвета ти. Последният, комуто щях да позволя да се доближи до мен, умря преди месец, цуранско копие прободе сърцето му.

— Чух, че Юрген е бил великолепен воин: чух как е спасил живота на онзи млад войник, дето помага на жреца.

— Замяната не е кой знае каква.

— За момчето е. Ще го носи в себе си до края на живота си.

— Така се надявам.

— Три пъти някой стъпваше пред мен, за да поеме стрелата или меча, който трябваше да ме убие. Ще нося душите им с мен. — Гласът на Асаяга бе натежал. — Това е естеството на войната и взаимната обич по време на война. Докато се оттегляхме насам, видях как един от твоите мъже рискува живота си, за да спаси един от моите.

— Това нищо не означава. Зноят на битката, нищо повече.

— Не съм съвсем съгласен.

— Не обичам идеалистите, Асаяга. Не търси нещо повече от това. Седя до тебе, защото така се налага.

— И аз не искам да си ми приятел, Хартрафт. Не се сприятелявам с бездушни хора. Ние сме мъже и като мъже признаваме, че възмездието има своето място, но да живееш заради това и за нищо друго? Не е кой знае какъв живот, Хартрафт. Не бих искал такъв живот.

Последните думи ги каза рязко, взрян в очите на Денис, и този път почувства, че го е улучил в сърцето, защото Денис наведе очи. Последва миг неловка тишина, прекъсната най-сетне от тропота на идещите към тях коне. Денис се стегна и инстинктивно посегна към лъка, но Асаяга вече беше зърнал групата, яздеща към тях, и стана.

Алиса, с развята на раменете дълга бяла пелерина, дръпна юздите. Следваха я Роксана и Волфгар.

Асаяга видя блясъка в очите й и въпреки усилието си да покаже сдържаност разбра, че е издал, че появата й го е развълнувала. Играта между двамата продължаваше от седмици — едва си разменяха по някоя дума, но винаги ги имаше потайните погледи, мигновената усмивка и почти показното, пресилено безразличие.

— Първият ти елен, нали? — попита Роксана, слезе от коня и отиде до животното да го огледа.

— Как разбра, че съм го убил аз?

— Двамата тръгнахте с по дузина стрели в колчаните, цуранино, а сега ти имаш единайсет.

Волфгар се засмя.

— Понякога си мисля, че трябваше да се роди мъж.

Тя погледна баща си презрително и каза:

— Добър удар. Качете го на моя кон.

Без приказки Денис вдигна животното и го метна на задницата на коня, който заскача нервно при миризмата на кръв, докато Роксана не го укроти с твърда ръка.

— Не бива да излизаш на езда — обърна се Денис към Волфгар.

Старецът се закашля, наведе се от седлото и се изплю.

— Денят е достатъчно топъл. Не мога да стоя вечно в кафеза. Проклет да съм, ако умра от една езда. Мога да измисля само два по-хубави начина да пукна и предпочитания метод да напусна тоя свят няма да го обсъждам пред дъщерите си, тъй че млък и престани да ми се правиш на бавачка на старец.

Наведе се и плесна леко Денис по врата.

Асаяга забеляза погледа в очите на Денис, мигновената топлота към отново намерения стар приятел и как протегна разсеяно ръка да потупа Волфгар по коляното. Видя също как ги гледа Роксана, но Денис не я забеляза: погледът му се беше отместил към Алиса.

Жегна го ревност и това го притесни. По време на престоя им Алиса се държеше отчуждено, държеше се като дворцова принцеса, длъжна да забавлява гостите, но явно чувстваща, че достойният да привлече вниманието й все още не се е появил. Но в този момент, щом го погледна, той се зачуди. Беше се усмихнала на вниманието, което й обърна Денис, след което завъртя коня си и погледна Асаяга в очите.

— Тази нощ ще направим пир, Асаяга. В чест на първия ти улов. Това е стара традиция.

Той се поклони официално.

— Не можем тази нощ, милейди. Постът за Деня на опрощението започва по залез-слънце и свършва утре по залез.

— Това какво е? — попита Волфгар.

— Наша традиция за празничния ден на бога Хилио, Съдника на живота. Ден, в който всеки остава сам за пост, размишления и търсене на прошка за греховете, сторени през последната година. — Усмихна се леко на Алиса. — Не съм напълно сигурен дали е точният ден, защото пообърках отчитането на времето, откакто срещнахме отряда на Денис, но мисля, че е близо. На нашия свят се празнува с първото новолуние след средата на зимата. Мисля, че богът ще прояви търпимост.

— Тогава като свърши постът ви — предложи Алиса.

— Благодаря ви, милейди.

— Можете да изберете кой да седне до вас.

Той се усмихна.

— В такъв случай, разбира се, ще помоля да бъдете вие, милейди.

Тя се засмя.

— За мен ще е чест.

Обърна се, но погледът й се задържа за миг върху него и сърцето му се разтупка. Беше деликатният знак, за който беше чувал да споменават поетите, погледът на жената през рамо, с леко сведени очи, знакът, че наистина се интересува от него.

През тези дълги девет години, откакто стоеше заклещен на този свят, Асаяга нито веднъж не бе изпитвал такова нещо. Като всички мъже от частта си, неведнъж беше прибягвал до услугите на вървящите след войниците жени, но онова бяха мигновени неща, без никакво значение. Сегашното беше друго и той се зачуди дали тук няма да се намери някоя, която да докосне сърцето му след толкова години самота.

Мигът се изпари като дим, щом тя бавно подкара коня и подвикна на баща си да се връщат в укреплението.

— Ще се върна, когато съм добре и се оправя — тросна се Волфгар, без да откъсва очи от Асаяга.

Асаяга се озърна зачуден дали Денис и Роксана също са забелязали мига и разбра, че са. А след това се замисли дали Алиса просто не си играе на флирт и дали не е разчел твърде много в току-що случилото се. Но все пак долови хладината на Денис и почти насмешливото презрение на Роксана, когато тя подкара след сестра си.

Волфгар гледаше след двете момичета, докато те яздеха между дърветата и надолу по склона. Асаяга можеше да долови силната любов на стареца — на лицето му се бе изписала малко тъжна усмивка, сякаш си спомняше нещо отдавнашно. Старият бард въздъхна, обърна се и видя, че двамата са го хванали в миг на слабост.

— Ще ви помоля за услуга — въздъхна старецът.

— Винаги — отвърна Денис.

— Пазете ги.

— Разбира се.

— Не мисля, че ме разбра съвсем. Двамата знаете какво ще стане скоро. Враговете ви няма да ви оставят тук на мира. Подозирам, че вече имат наблюдатели на северните проходи. — Посочи през дърветата към ясно откроените в далечината върхове. Най-високият се губеше в облачна пелена. — Ако не днес, ще са там, когато бъдете готови да тръгнете.

— Изпратих патрули — отвърна Денис. — Подстъпите, които ми каза да пазим, са под наблюдение.

— Дори патрулите ви няма да видят нищо.

— Едва ли ще е в следващите седмици, може би чак напролет — подхвърли Асаяга.

— Дано — отвърна Волфгар. — Бих искал работите тук да продължат малко по-дълго. Преживях има-няма дванайсет хубави години в тая долина. Странно място за мен, в чиято чест тостове вдигаха някога в кралския двор, така да ми се извърти животът. — Засмя се и поклати глава. — Първите години се криех тука, мислех, че ще полудея. Пасмина пияни негодници, на които да си пея баладите. О, смятаха ме за доста забавен, иначе все някой щеше да ръгне камата между ребрата ми, разбойници проклети. Но годинките се извъртяха, малките пораснаха, станаха млади дами и сега…

Гласът му заглъхна, старецът наведе глава и Асаяга видя сълзите в очите му.

— Човек не може да разбере колко бързо се нижат годините, докато не ти дойде на главата. На вашите години човек си мисли, че има всичкото време на света. После един ден се събуждаш и виждаш първите бели косми в брадата си, но още се чувстваш силен, още можеш да изклатиш някоя пачавра и да я накараш да се кикоти на заранта, още си мислиш, че целият свят е твой. А после един ден гледаш: момичетата, дето си гонил с такава жар, ами те вече гонят сополанковци, които са дечица за тебе, защото са си точно дечица в сравнение с теб!

— Още има огън у тебе — подхвърли усмихнато Асаяга.

Волфгар вдигна треперещата си ръка.

— Бокала едва държа на пира, без да се оплискам с него: години минаха, откак можех да ги свия тия пръсти около лютнята, да не говорим за пълното задниче на някое сладко слугинче. Тъй че не ме лъжи, момко. Макар да те благославям, че се опита.

Погледът на стария бард се плъзна към планинските ридове.

— Ей от оня проход ще дойдат. Трудно се пази, много е широк на върха. Когато ударят, хванете прохода на запад; не вярвам да го знаят. Роксана може да ви заведе. Вземете всички с вас.

— Ще ни водиш ти — отвърна загрижено Денис, но Волфгар поклати глава.

— Последната ми жена е погребана тук. Най-щастливите ми спомени са оттук. Мисля, че ще остана.

— Не — отсече Денис. Гласът му беше пълен с горчивина. Волфгар се отпусна в седлото и треперещата му ръка се опря на рамото на Денис. Асаяга усети болката и го разбра. Денис си нямаше никого, мислеше си, че е съвсем сам, а после по чист каприз на съдбата бе намерил отдавна изгубен приятел от детството. Още по-тежко щеше да му е, ако го изгубеше наново.

— Знаеш, че така трябва да бъде — отрони Волфгар. — Само ще ви забавя, а и все едно, първата студена нощ със сигурност ще ме убие. Предпочитам да умра в залата си за пирове, с писаните ми балади пръснати по масата и с хубава чаша медовина в ръка.

Усетил погледа на Асаяга, Денис наведе глава и прошепна:

— Да. Прав си, по дяволите. Съжалявам, че изобщо го намерих това място.

— Аз — не. Войната бездруго се приближаваше. На север нещо се мъти. Щеше да е само въпрос на време, преди да дойдат тук. Мисля, че е дар. Знам, че момичетата ми ще са в безопасност, както и другите жени и деца. Точно това ме безпокоеше, откакто изчезнаха тукашните мъже. — Волфгар го потупа по рамото. — Затова ви моля да ми пазите момичетата. Знам какво става с момичета, тръгнали с войници. Искам да получат нещо по-добро. — Обърна се към Асаяга. — Прощавай, ако те засегнах.

— Няма защо. Говориш точно като баща ми и се заклевам, че ще браня тяхната чест с меча и с живота си.

Докато го изричаше, Асаяга извади ловната си кама и я изпъна към стареца с дръжката напред, показвайки с това обвързването си към клетвата. Волфгар се усмихна и се поклони, спомнил си за миг старите етикети, когато беше пял в кралските дворци.

— Знам какво се каните да направите двамата, след като се освободите от преследвачите си: отново да подхванете старата си война. Ако наистина съдбата ви е осъдила да направите това, моля ви сега да се вречете един на друг, че който оцелее, ще се погрижи да спаси момичетата ми, да ги отведе някъде далече от войните.

Погледът на Денис беше омекнал за миг, но отново се смрази.

— Заклевам се — отрони той и Асаяга го последва. Волфгар се окашля шумно и изтри очите си с ръка.

— Глупави старчески сълзи.

Обърна коня и им махна да тръгнат с него. Поеха мълчаливо по склона към укреплението.

Беше на свечеряване, слънцето бавно се хлъзгаше зад върхарите на запад, дългите сенки на върховете се проснаха през долината. Вляво Асаяга видя да се приближава друга ловна група — няколко кралски стрелци и трима-четирима цурани след тях, двама от хората му също носеха лъкове.

Портите на укреплението бяха отворени и при банята, построена от войниците на Асаяга няколко дни след пристигането им, вреше и кипеше. От комина бълваше дим, а от вратата със смях се изсипаха двайсетина мъже, заподскачаха по размекнатия сняг. Грегъри, който изглеждаше като рунтав мечок между тях, ревеше от рязката смяна от горещо на студ. Всички кралски бойци бяха от севера и ритуалът с търкалянето в снега след зимната баня беше допаднал на цураните. Мъжете от Кралството на свой ред като че ли започваха да свикват с цуранските вани. За разлика от къпането в Кралството, където човек сядаше в голямото корито и някой друг изливаше вода върху главата му — обикновено студена, — цураните бяха направили големи кръгли вани, достатъчни да поберат по десет души всяка. Водата се затопляше по много изобретателен начин — нагряваха големи камъни и ги пускаха във водата в метален кафез, още и още, докато водата не станеше почти вряла. Денис за малко щеше да се разпореди това да спре, когато няколко камъка се пръснаха при нагряването, но Асаяга го увери, че това е обичайно на неговия свят и че никой няма да е застрашен, щом камъкът издържи първото нагряване.

Денис не изпита голямо удоволствие от гледката с подскачащите голи мъже. Беше научил, че цураните не изпитват срам да се къпят открито пред други, мъже и жени, а неговите Мародери започваха да стават също толкова безсрамни. Не го смяташе за много добро.

Още мъже се струпаха пред банята, заокачваха кожените си туники и куртки на куките, забити по външната стена, после сядаха на стъпалата да се събуят, преди да влязат вътре.

— Все пак викам, че е опасно — избоботи Волфгар. — Горещата вода отваря порите по кожата, ще влязат лоши изпарения и ще се поболееш.

— Колко от хората ти имат пришки и циреи? — попита Асаяга, обръщайки се към Денис.

— Не знам. Десетина.

— Болест на кожата. Кралските войници сте нашарени с тях. Вие сте най-мръсните хора, които съм виждал. Колко често се къпете? Веднъж в годината, все едно дали ви е нужно, или не?

— Нездравословно е, както каза Волфгар. За жените е добре, но те са различни.

Асаяга се засмя и поклати глава.

— Опитай го с мен.

— Какво?

— Къпането. Да, ти, Хартрафт. Страх ли те е?

Волфгар отметна глава и се изсмя.

— Хвана те натясно.

— Нямаме много време до вечерния преглед. Е, ще го направиш ли?

— Ако махнеш мръсотията от себе си, може Алиса да те забележи — подхвърли ухилен Волфгар. — Че даже и Роксана.

Като ги спомена, все едно ги повика, защото двете дъщери с още няколко жени излязоха от вратата, увити в тежки кърпи, и взеха да се смеят и да сочат лудуващите по снега мъже. Появата им накара кралските войници да се разбягат: награбиха кожените си туники и ги навлякоха — гледка, при която Асаяга избухна в смях, защото късите палта едва покриваха задниците им. Грегъри, ухилен и невъзмутим, само махна небрежно на момичетата. Цураните взеха да се кланят учтиво, но без да се опитват да си скрият голотиите.

Волфгар подкара коня си и спря при жените, но след секунди стана ясно, че каквито и възражения да имаше, те ще влязат в сауната.

— Ако не бяха дъщерите му, сигурен съм, че и той щеше да влезе, и не толкова заради къпането — подхвърли Асаяга, а Денис се усмихна.

— Е, Хартрафт? Влизаме ли? — попита Асаяга.

— Какво? Сега? — Той се обърна и изгледа Асаяга, който вече сядаше на стъпалата да си свали ботушите.

— Сега, да. У дома мъже и жени винаги се къпят заедно.

— Не знам. Това са почтени момичета, дъщери са на мой приятел.

— Другите не са ли? — изсмя се Асаяга и Денис се смути.

— Жените тук го правят, откакто построихме банята. Разбират обичаите.

— Все пак…

Слугинчетата поведоха, Роксана и Алиса влязоха след тях и докато вратата се затваряше, Алиса отново му хвърли онзи поглед през рамо.

— Е, ти ако не щеш, аз влизам — заяви Асаяга, тръгна по грубата дървена площадка и небрежно започна да се съблича.

Денис се качи колебливо след него.

— Само да чуя нещо отвътре — размаха им пръст Волфгар.

— Няма да са дъщерите ти — отвърна му Асаяга. — Нали ти се заклех. Но колкото за другите, старче, помисли само какво изпускаш.

Волфгар се ухили лукаво.

— Не знаеш какво съм изпуснал и какво — не! — Засмя се, обърна коня и подкара към двора.

Асаяга окачи туниката и панталоните си на една кука, а лъка и колчана подпря на стената. Докато го правеше, изведнъж го жегна острият спомен за дома, за банята в селото му — красиво място, защото баните бяха в центъра на всяко селище и хората се гордееха с тях. Беше построена от най-хубавия камък, с мрамор на цветни жилки и красиви сини плочки, с горещи и студени къпални, стаи за горещ въздух и пара, а после човек можеше да се излежава на терасата с изглед към морето и да пие топъл чай. В бащиното му имение имаше големи вани за къпане, разбира се, но като момче Асаяга предпочиташе да се къпе в селото. Там можеха да се къпят без свян мъже и жени, но едно пораснало момче си е пораснало момче, спомни си той леко развеселен. Беше срещнал първата си любов в банята, момиче, което го гледаше дръзко, нищо, че е синът на благородника.

И въпреки това, ако в този момент имаше избор, не беше сигурен дали щеше да се върне. Въпреки всичко, което знаеше, че ще се разиграе в следващите дни, в момента се чувстваше напълно свободен. Голямата игра поне засега беше далече. Вярно, все още трябваше да търпи своя помощник Сугама, но от идването им в долината на Волфгар Сугама се беше поукротил, излагането му на пира първата нощ го беше накарало да замълчи. Нямаше никакъв командир над него, или някой от друг клан да плете интриги, за да го убият или унизят. Беше свободен.

Погледна през рамо Денис, който бавно и с неохота свали кожената си туника и отдолу се показа потната му риза, дрипава и почерняла от мръсотия. Да, Хартрафт беше врагът му и във войната и убийствата крадешком, наистина беше опасен и безмилостен. Но също така беше прям и лишен от притворство. За него Голямата игра щеше да е нещо невъобразимо. Нямаше у него скрит смисъл под думите, нямаше го лукавството. Ако смяташе да убие някого, казваше го и го правеше. Правеше го безмилостно и безчувствено, но докато го правеше, гледаше противника си в очите.

Щом Денис смъкна ризата си, Асаяга се изненада от многобройните белези, нашарили тънкото му тяло. Розовата буца малко под лявата му ключица, от рана от стрела или рапира, изглеждаше едва зараснала. Когато свали панталоните си, Асаяга видя къде левият му прасец беше срязан почти наполовина, а и друга рана имаше на бедрото, от арбалет, чиято стрела явно беше пронизала целия крак.

— И тебе са те понарязали — каза Денис, сякаш отгатнал мислите му, и посочи белия възлест белег на гърдите на цуранина.

Асаяга кимна.

— Стрела. Цялата мина през мене. — И се извърна леко да покаже изходната рана.

— По-добре е, когато излязат. Ваденето на стрела от гърдите обикновено убива човек. Имаш късмет, че си оцелял.

— Имаме добри лечители, по-добри и от вашия жрец.

— Корвин ли? Става. Поне така си мисля.

Асаяга долови нещо в отговора му.

— Какво мислиш за него?

— Нищо. Засега.

Асаяга кимна. Отвътре се чу женски смях.

— Е, Хартрафт, готов ли си?

Денис не изглеждаше много сигурен и Асаяга за миг изпита задоволство от това. Хубаво беше да видиш легендарния Хартрафт разколебан, макар и за нещо толкова дребно, като да влезеш гол в банята, в присъствието на жени.

— Не се притеснявай — подхвърли му той. — Според обичая, когато има и жени, всеки си връзва малка кърпа около бедрата, от скромност. Ще ги намериш зад вратата. Хайде.

Асаяга поведе, пристъпи вътре и широко се ухили. Мъжете му бяха построили тази баня и бяха запознали местните с обичая… но явно бяха пропуснали някои от тънкостите на етикета.

„Това ще е интересно“, помисли си той с усмивка, седна на една пейка близо до камъните за напарване и зачака реакцията на Хартрафт. Щом кралският войник влезе и разбра, че няма кърпи, стана явно, че би се почувствал много по-добре на бойното поле.

Асаяга само поклати насмешливо глава. Кимна му към ъгъла, където бяха струпани кърпи и дрехи, и Хартрафт бързо награби една и се покри.

Неудобството на Денис беше разсеяло за миг цуранския силов командир. Сега, щом се зае с къпането, Асаяга трябваше с усилие да запази маската на сдържаност. Алиса седеше в най-близката дървена вана, отпуснала ръцете си на ръбовете, и го гледаше с лека усмивка. Като се мъчеше да не забравя клетвата си, той взе едно от ведрата с хладка вода да се насапуниса и измие и каза на Денис:

— По-лесно е, когато друг ти изтърка гърба. Ще ти покажа. — Накара го да се обърне и го изтри, смаян от пластовете мръсотия, които се свличаха. Щом свърши, подаде на Денис чист парцал. Денис му върна жеста, макар че според Асаяга единственият му опит с къпане трябваше да е с куче или кон. Все пак цуранинът стисна зъби и не се оплака.

След като двамата се измиха, Асаяга каза:

— Най-добре е да се натопиш бързо. Ще ти се стори по-гореща, отколкото е, защото бяхме дълго на студа.

След което пусна кърпата си, смело влезе във ваната и с доволна въздишка се отпусна във водата срещу Алиса. Много пъти беше виждал голи жени, но женското изкушение не го беше поразявало с такава сила, откакто беше минал ранната си младост. Гърдите й не бяха нито малки, нито големи, а по-скоро като че ли съразмерни за ръста й, и му беше доста трудно да не ги зяпне.

Спаси се от позора, когато Денис влезе във водата, изджавка като попарено куче и изскочи навън.

— Луд ли си? Тая вода е почти вряла!

Роксана го погледна с открита насмешка.

— Да, геройче. Тук вече всички сме сварени.

Алиса се разсмя.

— Много си твърда с този мъж, сестро.

— О, харесвам ги аз твърдите мъже. Но не мисля, че нашият капитан е точно това, което си мислех. — Зяпна открито в чатала на Денис, а сестра й прикри с шепа устата си да скрие смеха си.

Гордостта на Денис беше уязвена. Щом тези две момичета и другите жени от селцето можеха да изтърпят горещината, и той трябва да може. Пренебрегна хапливата закачка на Роксана и се премести в другия край на ваната. Стисна челюсти и се топна отново, и за миг като че ли щеше пак да изскочи. На челото му изби пот и потече по лицето му, щом се отпусна до цуранина.

Отначало се чувстваше стегнат, но след няколко минути като че ли постепенно се поотпусна, изпружи крака и се остави горещината да се просмуче в костите му. Двете сестри бяха събрали глави и си шепнеха, а Асаяга като че ли се стараеше да гледа навсякъде другаде из банята, освен към Алиса. Умът на Денис се зарея, но скоро го сепна дрънченето на метал. Обърна се изненадан и видя, че един от хората на Асаяга пълни железния кош с нажежени камъни. Видя как войникът издърпа един кош с веригата, после смъкна новия и от горещите камъни се вдигна още пара.

— Малко странно ми е всичко това — най-сетне отрони той. — Но не е… неприятно.

Асаяга се засмя.

— Варвари, а? — В гласа му прозвуча обида.

— Моля те, Хартрафт. Имаме обичай в къпалните.

— Като онова с кърпите за скромност ли? — прошепна му сърдито Денис, но Асаяга долови леката му усмивка.

— Хм, мисля, че мъжете са забравили за това. Но исках да кажа, че обичаят е всички спорове да се оставят зад вратата на къпалните. Дори най-лютите врагове трябва да плуват в същия басейн и да дишат същата пара, и всички да бъдат оставени на мира.

Денис се отпусна, затвори очи и задиша дълбоко.

— Хубав обичай — прошепна той и Асаяга се усмихна.

— Кажи ми, Хартрафт — обади се Роксана. — Имаш ли си някой, който да те чака?

Денис присви очи и отвърна с горчивина:

— Не.

Роксана го погледна в лицето и като че ли понечи да му отвърне нещо. Устните й бяха извити в лека усмивчица, която бе забелязал, преди да го жегне с язвителната си шегичка, но този път си замълча. Продължи да го гледа още около минута и накрая промълви:

— Съжалявам за загубата ти.

Денис не знаеше какво да отвърне. Погледна я и за миг погледите им се сплетоха. „Дразни ме нещо у тази жена“, помисли си той и за да изтласка от ума си това раздразнение, се отпусна във ваната и отново затвори очи.

След няколко минути откри, че си седи така, затворил очи, и се наслаждава на топлината. Отпусна се още и след известно време се сепна и разбра, че е задрямал.

Момичетата си бяха отишли.

— Е, почина ли си? — попита го Асаяга.

Денис избърса водата от челото си.

— Май да. — Беше изненадан.

— Видя ли? Можете да научите някои неща от нас, Хартрафт.

Денис стана и придърпа кърпата. След горещата вода въздухът в банята го смрази.

— Често ли го правиш това?

— При всяка възможност — отвърна Асаяга и също започна да се подсушава.

Последните двама цурани бяха излезли. Денис промърмори:

— Мисля, че бих могъл да го опитам още веднъж.

Излязоха навън и бързо започнаха да се обличат, защото ако в топлата баня му стана студено, снегът направо го смрази. Той навлече туниката си и възкликна:

— Каква е тази миризма?

Асаяга се засмя.

— Това е вонята, която носиш със себе си. След като се окъпа, вече я забелязваш.

Денис смъкна туниката.

— Имам друга в походната си торба. — И добави, за да не признае неудобството си, че е гол до кръста: — Май ще трябва да поръчам да ги изперат.

Асаяга кимна.

— Ще разбереш, че хората ти по-рядко ще се разболяват, ако се пазят чисти. Не знам защо е така, но е така.

Отдалечиха се от банята и Денис видя как четирима цурани издигат насред двора четири дървени пилона, образуващи квадрат. Други носеха дърва и ги трупаха в средата на квадрата. Погледна питащо Асаяга.

— Тази вечер е ритуалът на Опрощението.

„То пък едно обяснение“, помисли си Денис. Изгаряше от нетърпение най-после да се облече, така че забърза към постройката, където се бе настанил със сержант Бари и още няколко мъже, развърза походната си торба, извади другата туника и с разочарование забеляза, че не е много по-чиста от предишната. Но все едно я облече и реши твърдо да помоли някоя от жените да му изпере останалите дрехи.

Помисли си с малко горчивина за детството, когато дрехите му винаги бяха чисти. А и въпреки думите на Асаяга, се къпеха всяка седмица зиме, а и по-често в горещото лято. И си призна, че дългите години, преживени на бойното поле, са го направили груб и мръсен.

Чу монотонното пеене на цураните отвън. Реши обаче да не ходи да им гледа ритуала.

Тинува наблюдаваше с любопитство как цураните първо запалиха малкия огън, а после се подредиха за церемонията си. Асаяга, а след него Сугама и останалите, се строиха в редица — набиваше се на очи, че оръжията им ги няма. Гледаха снишаващото се на запад слънце и пееха тихо и монотонно. Когато слънцето най-сетне се скри зад върховете, Асаяга пристъпи към първия, източния пилон, сведе глава и промълви нещо. После се премести при северния и повтори жестовете. След това — при западния и южния; накрая спря при огъня. Изпъна ръката си и пусна в пламъците парче плат, поклони се още веднъж и дойде при него.

Без да откъсва очи от церемонията, Тинува попита:

— За какво молите своя бог?

— Молим Хилио, който съди хората през живота им, да ни прости грешките — отвърна Асаяга. — Всеки мъж ще повтори молбата си пред всеки от пилоните, изобразяващи четирите посоки на света, защото никой не знае къде може да е Хилио. Надеждата е, че когато се освободим от тленния живот, Хилио ще се застъпи пред Силби, Онази, що е Смърт, за да ни погледне милостиво. Молим Хилио също така да ни даде сила да простим на онези, които са съгрешили към нас, а и да помогне на другите да ни простят.

Тинува дълго помълча.

— Един приятел ми каза веднъж, че никой смъртен не е безгрешен.

— Вярно е — отвърна Асаяга. — И е мъдрост да знае човек това. Тази нощ ще е тиха, заради размисъла и поста. Никой не може да посегне към храна или вино, докато слънцето утре не залезе.

— Ще има ли пир?

Асаяга кимна.

— Винаги.

— Тогава ела с мен на лов след Деня на опрощението, Асаяга.

— Днес ходих на лов с Хартрафт.

— Казаха ми. — Тинува добави с лека усмивка: — Ще съм много по-търпелив учител и ще ти покажа неща, които и Денис не знае.

Асаяга си позволи рядката си усмивка.

— Добре ще е да знам неща, които Денис не знае.

Елфът му върна усмивката, а после се облегна на подпорната греда и загледа останалото от ритуала.

След няколко минути Алвин Бари даде команда за вечерната проверка. Мародерите не си падаха много по церемонии, но на лагер Денис държеше на сутрешната гимнастика и вечерната проверка, за да поддържа някакво подобие на дисциплина сред хората си.

Асаяга бе отвърнал на това, като заповяда на своите да се включват всяка вечер в прегледа и всяка сутрин да правят отделно гимнастика. Щом ритуалът свърши, последните му мъже забързаха към местата си под бдителното око на щурмови командир Тасему.

Бари се изправи пред своите и двамата започнаха да преглеждат частите си, а Асаяга попита Тинува:

— Къде е Хартрафт? Той никога не пропуска преглед.

Отговорът се появи бързо — Денис излезе, натоварен с камара дрехи, и с маршова стъпка закрачи към банята. Цуранинът и Тинува го зяпнаха сащисани и щом капитанът на Мародерите се скри вътре, и двамата избухнаха в смях.

Глава 14Предателство

Разсъмваше се.

— Строй се!

Както винаги, Денис даде заповедта почти шепнешком. Изпитваше презрение към парадния рев, типичен за много офицери в кралските армии. Последните му бойци излизаха от къщата и стягаха в движение снаряжението си. С тях се омешаха и цураните, забързани към другата страна на тесния двор, за да се строят и те, щом щурмови командир Тасему подаде заповедта със същия тих глас като Денис.

Тинува — Грегъри бе до него — се облегна на гредата до отворената врата, загледан в представлението. Удивително му се стори това, че двата отряда се придържат общо взето към едни и същи ритуали: гимнастиката преди разсъмване, вечерния преглед, дори превзетостта на сержантите, съчетаващи грубостта към едни с леко бащинска загриженост и помощ към други.

Цураните застанаха мирно, щом Асаяга излезе от къщата в пълно походно снаряжение и прие поздрава на Тасему. После тръгна бавно пред строя, спираше се да извади някой меч от ножницата и да провери дали е наточен добре, да стегне връзките на бронята на някой млад войник, да отвори някоя походна торба, за да се увери, че всички вещи са подредени добре.

Денис изпълняваше същия ритуал, макар че войниците му стояха „свободно“, но щом се приближеше, го гледаха бдително и с уважение. Той нареди на един от стрелците да изпъне лъка и веднага го смъмри, че тетивата не е добре смазана с восък и краищата са разръфани; друг наруга, че на походната му торба го няма одеялото.

— Ако се наложи да тръгнем сега, в тази минута — сопна се Денис, — ще замръзнеш до смърт още първата нощ и ще забраня на всеки да дели одеялото си с тебе, по дяволите. Три дни чистене на клозетите.

След като Денис продължи по редицата, сержант Бари изгледа смразяващо нещастника и кимна отсечено към нужниците извън портата на укреплението. Те бяха заместили отходния ров, но пък искаха чистене, а ровът — не.

Щом прегледът свърши, Денис се обърна с лице към цуранския строй, на по-малко на десетина крачки от него. Асаяга приключи почти в същия момент и двамата офицери застанаха един срещу друг. Денис явно се чувстваше неловко от упоритостта, с която цуранинът заставаше мирно и с това го принуждаваше и той да прави същото.

— Снаряжението е изправно. Всички мои бойци са налице — заяви отсечено Асаяга.

— Всички са налице — отвърна Денис. — С изключение на четиримата на северния проход. Патрулът на изток докладва, че не е забелязан противник.

Асаяга кимна. Кралските войници бяха поели бремето с патрулите и наблюдателите, за да могат цураните да спазят своя Ден на опрощението. Цуранските воини щяха да се отплатят с допълнителни постове и патрули през следващите няколко дни.

— Нямам инциденти за докладване — заяви Асаяга.

— Аз също — отвърна Денис.

Последва неловко мълчание. Най-сетне Денис се обърна отново към своите.

— Цураните, както знаете, спазват свещен ден, който ще продължи до залез-слънце. Някои от вас видяха началото на ритуала снощи. През това време никой от нас не бива да ги заговаря, освен ако те не заговорят първи. Те ще постят през целия ден и моля да се въздържате от ядене пред тях. Днес ще даваме техния караул, за да могат да медитират и да се молят, а утре те ще се отплатят. Не искам да чувам никакъв проклет коментар за всичко, което ще видите, че правят. Те се включиха в нашия пир за Зимния празник и проявиха уважение.

— И пиха повече от нас — подвикна един шегаджия от задните редици. Забележката му бе посрещната с вълна от смях.

— Значи тази нощ ще има пир, след залез-слънце, и ние сме поканени. Така че бъдете вежливи и всичко да свърши с мир.

Обърна се към Асаяга и двамата си отдадоха чест.

Цураните развалиха строя и тръгнаха да прибират снаряжението, след което заизлизаха навън: Няколко войници отдадоха чест, щом минаха покрай Денис, и го принудиха да им отвърне със смутено кимване.

— Хората ми са благодарни, че уважавате нашия Ден на опрощението — каза Асаяга. — Когато се постави въпроса, мнозина мислеха, че ще откажеш.

— Защо?

— Просто така, без причина.

— Това е тъпо. Молбата беше разумна.

— Искаш да кажеш, че съм тъп?

— Искаш да кажеш, че съм неразумен ли? — сопна се Денис.

Двамата закрачиха през двора, увлечени в разгорещен спор.

— Винаги ли трябва да търсят повод да се скарат? — въздъхна Тинува и погледна Грегъри.

— Знаеш го Денис, достатъчно дълго сме воювали с него. Освен това мисля, че почти им харесва.

Тинува кимна, обърна гръб на караницата и загледа как цураните се изсипаха извън портата и се строиха с лице към хоризонта на изток.

Слънцето все още не беше прехвърлило източните ридове, но планинските върхове на север и запад вече сияеха, окъпани от ярката розовина, заблестяла по увенчаните със сняг висини. Облаците в небето бяха блеснали от отразената светлина на зората, бързо сменяха цветовете си до ярко златно и най-сетне слънчевият диск изплува на хоризонта, за да метне дълги сенки през загърнатата в сняг долина.

Асаяга, вече отишъл при хората си, свали шлема и го постави до краката си, след което се смъкна на колене върху разкаляната пръст и — сведе глава, така че челото му опря земята. И запя, тихо и монотонно.

Мнозина кралски войници стояха до отворената порта и гледаха с любопитство.

Няколко минути цураните продължаваха да пеят, ставаха понякога, после отново коленичеха. Двама от тях, застанали зад редицата, бяха запалили малък мангал и ароматът на тамян се понесе от вятъра, щом го преместиха пред групата и го поставиха на земята.

Откъм полето на север се връщаха последните цурански стражи, от наблюдателния пост горе на прохода, за да се включат в строя. Свалиха шлемовете си и се поклониха, след което се включиха в молитвите.

— Кой е заместил поста горе? — обърна се Тинува през рамо към Денис, застанал до него да погледа церемонията.

— Тази сутрин пратих младия Ричард и Хансон при Лутар и ефрейтор Бевин.

— Ричард?

— Крайно време беше момчето да се включи в задълженията тук — отвърна Денис с тон, който ясно показваше, че не желае повече да обсъжда въпроса.

— Днес едва ли ще е много лошо горе — подхвърли Грегъри.

— Още няколко топли дни и може да имаме проблеми. Искам преден патрул отвъд прохода, да се провери какво става там, щом свърши свещеният ден на цураните.

— Вече помислихме за това — каза Грегъри.

Тинува огледа кралските бойци, струпани при портата, и попита:

— А къде е Корвин?

— Не знам — отвърна Денис. — Усамотил се е някъде в размисъл сигурно. Защо?

— Просто много го няма напоследък.

Денис отново погледна групата.

— Другия път като излезе, проследете го.

Молитвите започнаха отново.

— Какво по дяволите вият ония там? — попита Денис.

Тинува килна глава и се заслуша. Оскъдните му познания на цуранския се бяха подобрили значително през последните няколко седмици. Като на повечето от неговата раса, слухът му беше много по-остър за фините нюанси на звуците, за тънкостите в произношението, всичко това — съчетано с почти съвършена памет.

Кимна замислено, трогнат от думите на песента, и започна да превежда шепнешком:

Гласът на Асаяга заглъхна и той отново се поклони и опря чело в земята. После песента започна отново.

Асаяга стана и се обърна към димящия мангал. Бръкна в туниката си, извади малък хартиен свитък и благоговейно го положи върху въглените, за да пламне.

— Какво е това? — попита Денис.

Тинува му даде знак да замълчи.

— Приеми нашите другари, които паднаха тази година — каза Асаяга с поклон пред мангала. — Прибери ги в райските градини, за да познаят мир и блаженство.

— Имената на падналите от ротата му, най-вероятно — прошепна Тинува. — Снощи беше молитва за прошка. Вярват, че димът отнася посланието в небесата и при техния бог.

Асаяга се поколеба за миг, очите му пробягаха към Денис, след което продължи.

— Какво казва? — попита Денис, щом пеенето започна наново.

— Не знам дали държиш да го знаеш.

— Кажи ми.

— Каза: „И нашите врагове, които доблестно се бият с нас, и които ние сме убили, дано и те познаят мир и блаженство в селението на своите богове“.

Денис го зяпна стъписан.

— Точно това каза — подхвърли Грегъри.

Денис замълча. Асаяга улови погледа му за миг, но после се обърна. Цураните започнаха един по един да се изправят, заставаха пред мангала и тогава ножът блясваше над пръста и парата се вдигаше със свисък от кръвната жертва.

Така започна Денят на опрощението и все повече кралски войници идваха и заставаха мълчаливо, гледаха и си шепнеха какво правят цураните и какво гласи молитвата им.

Ранното утро беше студено и Ричард едва се тътреше нагоре към прохода. Дъхът му се сбираше на облак пара пред устните му, докато се катереше по пътеката. Най-сетне стигна до колибата, в която мъжете от наблюдателния пост влизаха да се постоплят и нахранят.

Хансон, спътникът му, затъпка с крака да ги постопли, а Ричард надникна вътре. Огънят догаряше, затова той хвърли цепеница в жаравата и я разрови. После излезе навън и каза:

— Ти ще изчакаш тук да се стоплиш и да сгрееш супата. Аз ще ида да им кажа, че сме тук.

Хансон не възрази и влезе в колибата, а Ричард тръгна да смени Лутар и Бевин от поста горе на скалата, над северната страна на прохода.

Двамата се бяха присвили, плътно загърнати в тежките наметала, но стояха нащрек и се обърнаха с извадени оръжия, щом чуха скърцащите му по снега стъпки.

— Нещо ново? — попита той.

Мъжете се изправиха, разкършиха се, Бевин разтърка разсеяно рамото си, което го мъчеше, откакто един цуранин го беше пробол с копие предната година.

— Тихо е, освен вълците — отвърна с прозявка Лутар.

Това беше първият наблюдателен пост за Ричард високо в планината и макар че нямаше да си го признае, беше възбуден, че му възлагат тази отговорност. С Хартрафт не си разменяха нито дума, освен заповедите и обичайното кастрене от деня, в който Юрген загина, и младежът тайно се надяваше, че това важно назначение означава, че командирът е на път да му прости.

Гледката от скалата беше величествена — планината се спускаше надолу през голите скалисти склонове към линията на дърветата на повече от хиляда стъпки. Далече зад дърветата се простираха равнини и в ясния утринен въздух той успя да зърне нещо, приличащо на стадо пасящи диви коне. Следващата верига върхове, на повече от десет левги оттук, се издигаше сурова и назъбена; изглеждаше толкова близо, че като че ли можеше да протегне ръка и да я пипне.

Всичко беше покрито със сняг, утринната светлина огряваше планинския склон и покритите с лед дървета така, сякаш боговете бяха застлали света с килим от диаманти и рубини.

— Храната готова ли е? — попита ефрейтор Бевин.

— Хансон е с мен. Вече трябва да е сложил котлето да ври.

— Бих предпочел ейл сега — въздъхна Лутар.

— Ами, смяната ни ще е тази вечер — отвърна Ричард.

— Проклетите цурани с техните свещени надувки. Трябваше да ме сменят още снощи.

— Те пазиха в нощта на Зимния пир — подхвърли Ричард.

— Аз не бях тогава на пост, тъй че майната им. Вече от четири дни съм тука, без пиене.

— Стига си хленчил — каза Бевин. — Хайде да идем да се стоплим.

Лутар изръмжа и заслиза предпазливо по ската към колибата.

— И си отваряй очите, момче — каза Бевин.

Ричард се усмихна.

— Слушам.

— Ще пратя Хансон по обед да те смени. И помни, момче, стой ниско, не се движи много и стой буден. Наблюдавай по върховете, а също равнините долу. Могат да пратят съгледвачи през върховете и да ни заобиколят.

— Ясно, ефрейтор.

— Трудно е да се разбере, но ей там, под линията на дърветата, нещо като че ли е направило пътека. Може да са просто онези диви коне, но искам да го наблюдаваш много изкъсо. Ако ти се причуе нещо странно или видиш птици да прехвърчат над дърветата, или просто нещо, което не ти се струва да е наред, връщаш се и ми казваш.

— Слушам, ефрейтор.

— Добре, момче. Слизам за топлата супа и после — спане.

Ричард се усмихна. В гласа на Бевин почти се долавяше топлина и тя сгря сърцето му. Бевин беше единственият, който го взе под крилото си и му показа няколко хитрини за оцеляване след смъртта на Юрген: другите от отряда просто го бяха отрязали.

Той се пъхна в процепа между двете канари, седна на кожите, оставени от Бевин и Лутар, и придърпа бялото си наметало на раменете и главата си. От сто стъпки разстояние щеше да бъде почти невидим и след няколко минути дори се почувства удобно, а изпитваше и тръпка на възбуда заради отговорността, която му бяха възложили. Всички мъже от отряда на Хартрафт, впрочем и цураните също, сега зависеха от него и той изпъчи гърди от гордост, щом си помисли, че стои на пост, докато другарите му спят или изпълняват своя ритуал.

През седмиците, откакто бяха заедно в долината, беше започнал да се възхищава на цураните. Зачислен към брат Корвин, беше преживял много часове, помагайки му в грижите за четиримата ранени цурани и тримата кралски войници, оцелели след тежкия поход до долината. По един от всяка група беше умрял, но момчето, което Корвин бе заявил, че ще спаси, наистина успя да оживее, кракът му почти беше зараснал и макар че Осами щеше да куца до края на живота си, поне щеше да живее.

Двамата се бяха помъчили да се научат един друг на езиците си и макар разговорите да не стигаха по-далече от храната, майсторството на цуранина в играта със зарове и непохватни насмешливи закачки към слугинчетата, Ричард чувстваше, че би могъл да нарече Осами свой приятел.

Когато приказките в спалното обръщаха на шепнене какво да се прави с цураните, след като напуснеха долината, Ричард се чувстваше объркан. Някои казваха хладно просто да избият цялата им пасмина, щом излязат на открито, като го направят с изненада, през нощта. Други заявяваха, че след всичко, което се бе случило, може би наистина ще е най-добре открит и честен бой и че дори би могъл да се реши с двубой между Асаяга и Денис, а после двете групи да се разделят по отделни пътища. Най-сетне имаше и неколцина, които казваха, че цялата тази работа е безумие и че трябва просто да се разделят и да си кажат, че е свършило наравно. Ричард с цялото си сърце стоеше зад това мнение, но при положението си в отряда след смъртта на Юрген беше достатъчно разумен, за да си мълчи.

Кошмарният миг със смъртта на Юрген се връщаше всеки път, щом заспеше — как сержантът сякаш увисна във въздуха над него, копието, зацапано с кръвта от сърцето му, очите, които гледаха в неговите, леката усмивка, докато светлината напускаше очите му.

И Хартрафт. Как го поглеждаше командирът, студенината, която така и не се прекърши през последния месец, тя също го изтезаваше.

Часовете се точеха лениво. Понякога ставаше да се поразкърши и отново сядаше. Някъде към средата на утрото му се стори, че вижда нещо да се движи долу в равнините. Заслони очи и се напрегна. Почти приличаше на конник, зърна го само за миг — като че ли гонеше втори кон, после дърветата на по-ниския склон, на няколко мили от мястото му, скриха гледката.

Дали да не извика Бевин?

Реши да изчака, да остане неподвижен и да гледа, но изтекоха няколко минути и се зачуди дали очите му не го лъжат, да са били просто два коня, без ездач на втория. Знаеше, че ако няма какво да покаже, ще изглежда глупаво.

Отпусна се отново. Странно как се получи всичко. Беше очаквал, че войната ще е нещо по-друго: строени армии, храбри пиконосци отпред в пълна броня, зов на тръби, развети знамена, възможността да изпълни всички свои детски мечти за слава.

А в последния месец вместо свирепото клане из горите беше виждал мъже, тътрещи се като пребити животни в поройния дъжд и вятър, дългите и изтощителни часове на бягство, с ужаса по петите, онова брутално убийство на трола, който квичеше от ужас, докато животът го напускаше; накрая — последното, убийствено катерене по планинския склон.

Нямаше ги тръбите и знамената, името му, написано в депешата за повишение, нямаше го сърдечното мъжко братство край лагерния огън. А колкото до врага, той беше момчето Осами, на неговите години, също толкова уплашен като него, двамата тайно деляха бутилка бренди, хвърляха заровете и въртяха комар за няколкото медни петака, които Осами ценеше като скъпоценни камъни. И тези безкрайни уморителни прегледи, носенето на дърва и влаченето на дивеча, който ловците са донесли във форта.

Чу зад себе си гласове и се обърна. Не можеше да види нищо, тъй като бивакът беше скрит добре на обратния склон, но му се стори, че е брат Корвин — чу гръмък смях, няколко откъслечни думи от Бевин, зарадван, че монахът, изкачил толкова път, се е сетил да донесе мях с бренди. Понечи да стане и да иде при тях, но си помисли, че ще е най-добре да си остане на поста и да наблюдава бдително. Погледна нагоре към слънцето и прецени, че бездруго най-много след час ще го сменят и тогава щеше да може да седне с монаха и да се стопли, като пийне глътка-две от брендито.

Странно, че брат Корвин беше дошъл толкова далече, но пък монахът напоследък бе започнал да изчезва с дни, събираше скрити под снега билки, които можеха да помогнат в лечението на няколкото души с разстройство и на малкото ранени, които се оправяха по-бавно.

Мина още около час и Ричард се зачуди дали Бевин разбира колко грижливо си носи службата — че не е слязъл долу да се сгрее за няколко минути, а си стои на поста, каквито и изкушения да беше донесъл Корвин.

Отново зърна някакво движение — стадото коне, което беше долу в низината, се беше изместило до края на гората по склона, след това възви уплашено назад и се впусна в бяг няколкостотин разтега, преди отново да се успокои.

— Хубав ден, нали, млади ми Ричард?

Той се обърна. Беше брат Корвин, изкачваше се с мъка по склона, тежкият му дъх се сбираше на облаци пара пред лицето му; държеше полите на расото си вдигнати и подритваше ледената кора на снега.

Ричард се усмихна. Ако можеше да нарече някого приятел през последния месец, това беше Корвин. Монахът му бе показал много от знахарските си тайни: как се зашива рана, как да извадиш стрела и да спреш кървенето, грижеше се с еднакво състрадание и към двете страни и беше похвалил Ричард за грижовността му и за дружбата му с Осами.

Ричард понечи да стане, но монахът му махна да си седи.

— Не се показвай, момче. Човек не знае кой може да гледа отдолу.

— Нищо не видях досега, освен няколко коня, отче.

— Все пак горите винаги имат очи.

Корвин седна до него.

— Защо? Смяташ ли, че може да са там долу?

— Редно е да го допуснем. Те знаят, че сме тук.

— Тогава защо не ни нападат?

— Защото докато тук горе има наблюдатели, ще можете да предупредите нашите навреме. Трима-четирима стрелци могат да задържат врага с часове. Това е единственият проход от северната долина. Знам, обикалям ги тези гори от седмици.

— Толкова е мирно — въздъхна Ричард. — Човек може почти да си въобрази, че войната не съществува.

— О, съществува тя, млади ми Ричард.

Начинът, по който го каза, накара Ричард да се обърне и да го погледне в очите.

И в същия миг усети удара на камата в хълбока си.

Заби се в него с невъобразима жестокост и смъртната болка изкара въздуха от дробовете му. Ричард залитна и изохка.

Падаше и не можеше да повярва в това, което става.

Корвин се изправи с камата в ръка и се усмихна. Ужасѐн, младежът се помъчи да си поеме дъх, но не можа и го зяпна ококорен.

— Защо?

В очите на Корвин имаше нотка на тъга и почти жалост.

— Съжалявам, синко. Харесваше ми. Колко лошо, беше толкова хубаво момче. Голяма загуба.

— Бевин! — Пое си дъх да извика, стиснал хълбока си, помъчи се да се надигне.

— Няма смисъл да го викаш. Всички са мъртви.

— Какво?!

— Отрова в брендито. Много е лесно. Не мисля, че разбраха дори, че умират, кротко и тихо унасяне в сън. Съвсем мирно всъщност. След това им срязах гърлата, за всеки случай.

— Бевин!

Кръглото лице на монаха се намръщи.

— Мъртви са, Ричард. Номерът е стар, правил съм го много пъти.

— Кой си ти? — изхлипа момчето.

Корвин отново се усмихна.

— Хартрафт трябваше да се сети. Дебна го от доста време. Преди години бях изпратен в миризливото му селце, за да го убия — него, баща му и дядо му, но така и не можах да се сближа достатъчно, за да пусна отрова в пиенето им. — Засмя се и поклати глава. — Освен това разиграх по-добър план да накажа рода на Хартрафт. Странно, че не си спомни кой съм, когато се натъкнах на вас в гората, но пък съм понатрупал някоя и друга ока оттогава, не приличам вече на търговеца на святи реликви, на какъвто се правех навремето.

Ричард се преви и се закашля, кървави слюнки пръснаха по снега.

— Аз отворих прохода в нощта, когато падна селото му. Точно като тук, отрових пазачите и намушках единия, който стоеше да наблюдава, а после седнах да погледам как връхлитат цураните. Много по-забавно е, като оставиш един враг да убие друг. Проследих щурма, защото знаех къде излиза спасителният тунел от замъка. Колко лошо за момичето — стрелата всъщност беше за Денис, но пък така стана по-добре. За нея беше по-добре тя да умре, вместо да оплаква съпруга си, а и доста по-жестоко беше да го накарам да я види как умира, нали?

— Кой си ти? — повтори задъхано Ричард.

— Слуга на Мурмандамус — заяви хладно Корвин. — Преди много време ми заповядаха да избия всички Хартрафт. Именията на баща му бяха важен ключ за плановете на моя господар. О, дебнех понякога Денис през всичките тези години, но заради тази проклета война стана много трудно да го доближа.

Корвин се усмихна и изтри кръвта от камата в полата на расото си.

— Бях с Боваи и щурмовата му колона, когато хванахме един кралски съгледвач, и той, след малко увещания, ни издаде, че вие, Мародерите, сте наблизо. Задачата ми беше да ида на юг, но чудесното при моредел е, че те мислят с години и десетилетия, вместо с дни и месеци напред. Тъй че Боваи ме прати да ви намеря, да се вмъкна в редиците ви, но да оставя Хартрафт жив. След като окончателното отмъщение е толкова близо, Боваи сто на сто трябва да е луд — да държи толкова кръвта на Денис да изтече от неговата кама, вместо от моята. След като всички измрете, ще се върна към първоначалната си задача. — Засмя се. — Много майсторски развалих онзи капан, който готвехте за цураните. Всъщност те се канеха да тръгнат в обратна посока, когато ги върнах към вас и предизвиках онова хубаво малко клане. Но колкото до Хартрафт, повярвай ми, млади ми Ричард, щеше да е съвсем лесно да го отровя през последния месец, но Боваи държи да запази за себе си удоволствието от това убийство. Освен това отровата, която криех, щеше да стигне само за още една работа и реших, че ще ми потрябва за бягството, като дойде моментът да преведа Боваи през прохода.

— Кучи син! — изрева Ричард и най-сетне ръката му зашари за камата.

— О, момче, грях е да се ругае свят отец. — Корвин се подсмихна на шегата си. — Боваи чака долу в онези гори, момко. Вчера го забелязах. Щом ти и приятелите ти умрете, ще атакува. Съжалявам, синко, но е време да умреш. Тъй като те харесвам, хайде да го направим лесно. Просто легни по гръб и затвори очи. Обещавам, няма да боли.

Изпълнен с ужас, Ричард най-сетне извади камата и я вдигна, пъшкаше от болка при всяко движение.

— Е, добре — прошепна хладно Корвин. — Сега се боя, че ще боли, момко. Не обичам непокорството. Виждал ли си някога човек, комуто отрязват езика, слушал ли си как се дави след това в собствената си кръв? Наистина е доста интересно.

Корвин скочи към него, но туловището му изигра лоша шега, докато Ричард залиташе встрани. Младежът усети парването през ръката си, докато ножът му посичаше лицето на Корвин и разпра бузата му до кокала.

Корвин изрева от гняв, замахна и ножът блесна в ръката му. Ричард отстъпи назад, с лявата ръка, притисната до хълбока, с последни сили, а после светът сякаш се завъртя около него, щом полетя надолу от скалната издатина. Падаше й светът се въртеше и въртеше, а после дойде мракът.

Събуди го ужасната болка, усети соления вкус на кръв в устата си и изпита ужас: очакваше да види над себе си Корвин, вече отрязал езика му.

Изчака малко и се огледа предпазливо, опита се да се надигне, но и най-малкото движение му причиняваше непоносима болка. Закашля и изплю разпенена кръв.

Помъчи се да осмисли това, което го заобикаля. Примига и разбра, че не е там, където се беше бил с Корвин, а върху скална плоча няколко стъпки под скривалището. Бе паднал от ръба, когато го нападна Корвин. Зачуди се защо още е жив, а след това прецени височината. Дебелият лъжежрец едва ли щеше да може да слезе, за да го довърши, а и сигурно си бе помислил, че вече е мъртъв, или почти, за да може да си изпълни задачата. А и ударът през лицето му сигурно го беше накарал да се спотаи някъде и да се опита да спре кървенето.

Ричард се огледа със замъглени очи, след което много, много бавно се изправи. Мускулите му стенеха от болка. Видя един малък издатък на височината на коленете си в стръмната стена и стъпи на него. Надигна се и едва не припадна, щом ръцете му се вкопчиха в скалния ръб. Знаеше, че това е единственият му шанс. Насили се да вдиша дълбоко и се издърпа, след което рухна върху скалата и загуби свяст.

След известно време се свести и бавно се надигна. Погледна към слънцето и разбра, че не е изтекъл повече от час. Вдигна се едва-едва на крака и огледа.

Монахът не се виждаше никъде. Ричард тръгна залитайки към бивака. Огънят още пращеше в колибата, а около него лежаха Бевин, Хансон и Лутар. Отровени от Корвин.

Гледката го изпълни с безсилен гняв. Преви се задъхан на две, закашля и капките кръв се пръснаха по снега.

„Кървя отвътре. Умирам“.

Стори му се, че чува тропот на приближаващи се коне, и се озърна през рамо. Нима идваха вече?

Погледна слънцето и разбра, че отдавна е минало обед. Корвин трябваше да се е махнал преди повече от час. Сигурно вече бе тръгнал към тях.

Нов спазъм го преви и той седна на земята. Изпитваше неописуема умора и се изкушаваше да легне край огъня и да заспи. Успя да надвие изкушението — знаеше, че мракът ще го погълне завинаги. Вдигна разсеяно меха с бренди, лежащ до Бевин, но си спомни какво има в него и го захвърли.

Припълзя до ефрейтора, смъкна бавно колана от кръста на мъртвеца и отвори туниката си. Бръкна в походната торба на Бевин и извади полевия пакет, който всички носеха по заповед на Хартрафт. Едва сега погледна раната си — беше между двете най-долни ребра. От нея капеше гъста кръв и с всеки дъх той чувстваше, че въздухът му като че ли изтича. Притисна превръзката до раната и много бавно уви колана на Бевин около кръста си и го стегна здраво, за да държи. Усилието го накара да изреве от болка. Не можа да закопчае туниката, тъй че я остави отворена и се надигна.

За негова изненада, Корвин не се беше сетил да вземе коня, вързан зад колибата. Беше една стара кранта, използваха я да карат храна на стражите, а и беше тук в случай, че се наложи бързо да се изпрати вестоносец. Ричард знаеше, че лъжливият монах не си пада по конете, но все пак трябваше да вземе животното — или да го убие.

Конят не беше оседлан, но да го направи сега му беше непосилно. Доведе го до високата груба маса пред колибата, изпълзя върху нея, след което се покатери на гърба на животното.

После подкара надолу по склона към укреплението на Волфгар. Разбираше в душата си, че това ще е двайсет мили надпревара със смъртта. Не беше сигурен кой ще я спечели. Ако подкараше крантата в галоп, щяха да й свършат силите за няколко минути, а и това със сигурност щеше да го убие от загубата на кръв. Да подкара ходом означаваше половин ден езда до гарнизона.

Стисна зъби и подкара в тръс. Тръсканията му причиняваха още повече болка, но трябваше да издържи. Стисна юздите и се закле да остане в съзнание, докато стигне до капитана.

През целия ден, като се изключеше кратката церемония отвън по изгрев-слънце, цураните бяха останали в къщата, но сега, на свечеряване, вратата се отвори и Асаяга излезе на двора. Денис тъкмо беше привършил вечерната проверка и хората му стояха по местата си и тихо си говореха за цураните.

Асаяга, в пълно снаряжение, се приближи към Денис и отдаде чест.

— Обичаят ни е да имаме пир в края на Деня на опрощението. Каним ви да присъствате като наши гости.

Денис само кимна, не знаеше какво да отговори.

— Би ли ме последвал с хората си, моля?

Асаяга ги поведе към залата. Дългата маса беше почистена изрядно, блюдата подредени, подът — застлан с чисти черги, а помещението — изпълнено с ароматната миризма на тамян. Цураните се бяха подредили около масата със свободно място до всеки от тях и Асаяга даде знак на мъжете на Денис да заемат празните места.

Волфгар с дъщерите си и останалата част от домакинството вече присъстваха — до най-малкото дете. Денис прие мястото, посочено му от Асаяга, между цуранския командир и Волфгар. Кралските войници мълчаха и се озъртаха с любопитство.

Асаяга вдигна чашата си и погледна към щурмови водач Тасему до вратата. Изтече минута в пълно мълчание.

Най-сетне Тасему се обърна към групата и запя монотонно, останалите цурани се включиха. Напевът продължи още няколко минути, накрая всички сведоха глави и песента постепенно затихна. Цураните вдигнаха тържествено чаши и бокали, пресушиха ги и ги удариха на масата с възгласи.

Асаяга се обърна с поклон към Волфгар.

— Според обичая, когато свърши Денят на опрощението, човек прибира всеки странник на пътя у дома си и го гощава. Днес ние сме странниците и ви благодарим.

Чашите бяха напълнени наново от големите кани с ейл по масата и всички цурани вдигнаха наздравица за Волфгар, а той стоеше усмихнат и кимаше благодарно.

После Асаяга се обърна към Денис.

— Обичай е също така човек да се обърне към някой, към когото е изпитвал гняв през изтеклата година, и да му протегне ръка, да му стисне ръката и да се врече, че в идната година ще е освободен от този гняв.

Докато го изричаше на кралската реч, другите цурани мълчаха, но по изражението им беше ясно, че знаят какво казва командирът им.

— Ние с теб сме се обрекли на крал и на император, които са във война, Хартрафт. Първо трябва да се подчиним на тези клетви. Но тази нощ те моля да седим заедно без омраза, или да обсъдим помежду си онова, което ни предстои да решим. Ние сме врагове, Хартрафт, но нека тази нощ седим като доблестни врагове и в мир да споделим тази празнична вечеря.

Асаяга понечи да му подаде ръка и Денис не знаеше как да реагира. Да стисне ръката на цуранин в официална церемония надминаваше всичко, което си беше представял, че може да направи.

Асаяга се поколеба, погледна го в очите и цялата зала затихна. По лицето на цуранина пробяга лека усмивка, той се извърна, вдигна чашата си и я поднесе на Денис.

Неподготвен, Денис я взе, без да помисли, и залата избухна в смях, последван от бърза шетня, докато цуранските войници взимаха чашите си, напълваха ги отново и ги подаваха на кралските.

Денис кимна, вдигна чашата, леко я наклони в наздравица за Асаяга и я пресуши. В залата отекнаха радостни възгласи.

— Има моменти, в които почти забравям, че си цуранин, Асаяга — прошепна Денис.

— И има моменти, в които забравям, че си Хартрафт, командирът на Мародерите, Денис — отвърна Асаяга.

Денис не можа да сдържи усмивката си, вдигна на свой ред чашата си, още непипвана, поднесе я на Асаяга и той я изпи на един дъх.

Цураните, които седяха в дъното на залата, напуснаха трапезата и след секунди се върнаха с блюда, отрупани със студени резени печени меса, приготвени предния ден. Скоро всички вече седяха, ядяха с охота, залата забръмча от мъжки гласове и смях; беше им забавно да си пълнят чашите, да ги тикат в ръцете на съседите си и да ги карат да пият.

— Ритуалът ви е дълбоко затрогващ — каза Алиса, която бе станала от мястото си и бе застанала между Асаяга и Денис.

— Благодаря ви, милейди — учтиво отвърна Асаяга.

— Жалко, че тази клетва между двама ви не може да се запази и до следващия Ден на опрощението.

Асаяга кимна.

— Войната си е война, милейди. Хартрафт трябва да се подчини, аз също. Заповядат ли ни да се бием, трябва да го правим. Единственият въпрос е какво има в сърцата ни.

— А в твоето сърце какво има, Хартрафт? — попита Алиса и се обърна към Денис.

— Изпълнявам дълга си, милейди.

— Само дълг ли е? Татко ми каза какво се е случило с теб, със семейството ти. Само дълг ли е?

— Не сте виждали този дом подпален, баща ви — мъртъв, любимата ти невяста — издъхваща в ръцете ти.

Думите се изсипаха от устата му и смутен, той извърна очи. Тя сложи ръка на рамото му и Денис отново я погледна.

— Знам, че баща ми няма да преживее тази зима — прошепна тя. — Вашето идване тук беше предвестникът за това. Този дом също ще изгори.

— И няма ли да мразите моредел заради това?

— Да. Онези, които може би ще го сторят.

Денис погледна Асаяга.

— Защо изобщо го опитваш?

— Кое?

— Това. Всичко това — отвърна Денис с нотка на безсилие. — Празника, молитвата ти вчера за духовете на моите мъртви другари, предложеното пиене преди малко. Защо изобщо се опитваш?

— Защото съм цуранин — отвърна рязко Асаяга.

Стъписан от твърдия му отговор, Денис замълча.

— Не аз искам да съм тук, Хартрафт. В името на всички богове, иска ми се да съм у дома си, колкото и да беше отвратително с непрекъснатите интриги, с проклетата Игра на Съвета. Аз съм слуга на господаря Угаса и на неговия син, който ще управлява след него, и съм достигнал до най-високия ранг, до който можех да мечтая, че ще достигна. Спечелих го с двайсет и пет години вярна служба, като правех всичко, което ми се заповяда, без колебание. И десет години от тази служба бяха тук, на вашия свят, Хартрафт. Беше ми заповядано да дойда тук, на тази война. От петдесетимата от моя клан, които дойдоха с мен в началото, останаха само сержант Тасему и още трима. Другите са младите братя и синовете на онези, които паднаха тук.

Денис кимна и замълча, когато Алиса премести ръката си на рамото на Асаяга.

— Ще ми се хората на клана Минванаби изобщо да не бяха стъпвали във вашия замък, да можеше ти да изживееш дните си там, двамата да не бяхме се срещали изобщо. — Последните думи ги изрече рязко, тъй че няколко от мъжете от двете страни замълчаха, насочили погледите си към двамата командири. — Но се срещнахме, твоите близки са мъртви, мои другари са мъртви, и единственото, което ни е останало, е дали ще съхраним живота си, колкото и кратък да е.

Погледна го и Денис се стъписа, като видя сълзите в очите му.

— Само съжалявам, че не мога да намеря мир и да се науча да прощавам.

При тези думи Асаяга рязко се надигна и обърна гръб на масата. Още мъже се смълчаха и Денис огледа залата. Цураните гледаха командира си нащрек, зачудени какво точно става.

Денис забеляза, че Грегъри и Тинува го гледат с любопитство, Грегъри скришом го попита с жест има ли някаква неприятност.

Времето сякаш се проточи. Той обърна глава към другата страна на масата. Волфгар мълчеше умислен. Роксана го гледаше, но този път в погледа й нямаше сарказъм, а по-скоро тъга и жал.

Денис се надигна тромаво от стола си и вдигна празничния си бокал. Пристъпи към Асаяга и му го подаде с думите:

— Ако тази нощ съм предизвикал тъжни спомени, извинявам се.

Асаяга го зяпна и този път той не отвърна нищо.

— Хората ни гледат — прошепна Денис. — Мислят, че се караме.

— Хората винаги ни гледат. И трябва да се държим подобаващо.

Денис поклати глава.

— Вземи чашата, Асаяга: трябва да я изпиеш.

Последва лека усмивка, цуранинът взе чашата и я пресуши. Разговорите около масата се подновиха.

— Подозирам, Хартрафт, че току-що получих най-приятелския жест, който би могъл да поднесеш на цуранин.

Денис замълча. Погледът му за миг пробяга към Алиса и той видя облекчението в очите й. И в същия миг разбра, че каквито и чувства да беше запалила в душата му, е повече от безполезно. Вниманието й беше приковано в Асаяга и там щеше да си остане.

Върна се на стола си с Асаяга до него и двамата започнаха да се хранят мълчаливо, а залата около тях закипя от смях и песни, гръмнаха одобрителни викове, когато един от цураните с хвърляне на заровете спечели кама от кралски войник, който се ухили и му я подаде с дръжката напред.

— Тоя задник стана богат като принц на родния си свят — засмя се войникът. — Както си нямат метал.

Друг войник просто извади камата си от канията и я подхвърли на цуранина до себе си, и след секунди започна оживена размяна на дарове — кралските бойци предлагаха ками, които за цураните бяха по-скъпи и от злато, а те на свой ред се отплащаха със също толкова драгоценни камъни и лъскави гривни.

От тази размяна веселбата се разгоря още повече, вдигаха се чаши и неведнъж се изливаха в широко отворената уста на приятеля-съсед.

Дори Денис се разсмя на тия глупости, а старият Волфгар се надигна, изпи бокала си до дъно и зареди балада, но малцина го слушаха.

А после всичко стана толкова бързо, че Денис едва успя да зърне блесналия нож и плисналата кръв.

Сержант Бари стана, олюля се и вдигна дясната си ръка — беше разпрана и от артерията бликаше тъмна кръв.

Денис и Асаяга скочиха от столовете си и затичаха от двете страни на масата, но не можаха да си пробият път през навалицата от мъже, които скачаха от местата си, отстъпваха и викаха; някои все още си мислеха, че се разиграва шега, други започваха да разбират, че двамата помощник-командири — Бари и Сугама — се бият.

Сугама стоеше присвит, с кралска кама в ръката. Бари беше сграбчил нож от масата и го стискаше в лявата си ръка, готов да скочи, без да обръща внимание на рукналата от ръката му кръв.

— Сугама!

Асаяга се приближаваше към него, но Сугама пренебрегна командира си. Изсъска нещо на цурански и няколко мъже запристъпваха към него.

— Кучият му син ме посече! — ревна Бари и много от кралските войници също грабнаха оръжията си.

— По дяволите, Бари, не мърдай! — извика Денис.

— Пиеш с тия копелета! — изкрещя Бари. — Започваш чак да им вярваш и виж как ти отвръщат накрая!

Надигна отново дясната си ръка да покаже, но остана все така присвит и готов за бой, с вдигнатия в лявата ръка нож.

Денис хвърли поглед към Асаяга и мъжете около него и скочи към Бари да го хване за ръцете. Знаеше, че Бари е силен почти колкото него и че обземе ли го бойната ярост както сега, почти нищо не може да го спре.

Бари се опита да го отхвърли и Денис видя, че много от хората му стоят наоколо неподвижно и гледат. Разбрал, че ръцете на Бари са приковани, в този миг Сугама направи коварния си ход. Асаяга беше зад него, но още не можеше да го стигне. Денис се опита да избута Бари настрани, без да очаква, че Сугама ще нападне така отчаяно и страхливо.

Ножът затъна до дръжката в корема на Бари, той изпъшка, преви се на две и се свлече в ръцете на Денис.

Денис го пусна, посегна и хвана ножа, изплъзнал се от ръцете на сержанта. Сугама се отдръпваше с онова изражение, което Денис толкова пъти беше виждал — разбирането, че смъртта е неизбежно близка и че ти си този, който ще я получи.

— Хартрафт, не!

Този път Асаяга се опита да застане между двамата, но Денис пренебрегна вика му. Заби ножа на Бари в корема на Сугама, пусна го и се отдръпна.

Сугама изохка, свлече се на ръба на празничната маса, зяпна дръжката на ножа, стърчаща от корема му, а после погледна обвиняващо Асаяга и промълви нещо на цурански. Денис едва чу тихия превод на Тинува:

— Вината е твоя, Асаяга. Ти позориш нашите предци, като пиеш с враговете ни. Проклинам те, теб и всички, които са с теб.

Денис се обърна към Бари и коленичи до него. Беше очевидно, че раната е смъртоносна. Лицето на сержанта вече се покриваше със смъртната бледнина.

— Толкова с доверието в кучите синове — прошепна Бари.

— Съжалявам — изпъшка Денис.

— Намушка ме със собствения ми нож — въздъхна Бари и последните му думи се разнесоха в затихналата зала.

Денис бавно се изправи. В залата цареше мъртва тишина. Сугама лежеше превит върху масата и го гледаше горчиво, няколко мъже се бяха струпали до него. Изпълнен с хладен гняв, Денис грабна от масата друг нож и пристъпи към него.

Асаяга застана между двамата.

— Остави ме да го довърша тоя кучи син — викна Денис.

— Той вече издъхва. Ти му даде воинска смърт. — И бързо добави шепнешком: — Ако не го беше пробол, щях да го обеся за безчестието и хората ми щяха да се подчинят, но се боя, че вече е много късно за това. Не мога да ти позволя да го довършиш, след като не може да се защити. Остави го да си умре кротко.

— По дяволите, той уби един от моите! Отдръпни се, цуранино!

— Не.

Денис вдигна ножа и се присви за бой. Всички около него заотстъпваха. Без да обръща внимание на писъците на Алиса и дрезгавия вик на Волфгар, Денис изръмжа:

— Можеше да го спреш, но не го направи.

— Бърз е като пепелянка — отвърна Асаяга. — Изчаквах момента да го сграбча отзад. Не мислех, че ще удари отново.

— Отдръпни се.

— Не. Не мога, Хартрафт, не и след като вече умира! — извика Асаяга. — Беше без оръжие, когато го промуши, и ако те оставя да го довършиш, ще загубя хората си. Трябва да го разбереш.

— Тогава вземи нож, цуранино.

Асаяга не помръдна.

— Вземи нож!

Асаяга, без да откъсва очи от Денис, изпъна ръката си встрани и един от воините му му подаде кама.

Този път между двамата се озова Тинува, с гръб към Асаяга и с очи, приковани в Денис.

— Махни се от пътя ми! — извика Денис.

— Погледни над Асаяга към вратата — тихо каза Тинува.

Денис отмести очи натам и видя, че Роксана е застанала на прага. На рамото й се беше отпуснал младият Ричард. За миг Денис си помисли, че момчето също е ранено в кавгата, но веднага се сети, че го беше назначил на пост на северния проход.

Всички погледи в залата се обърнаха към Роксана. Тя поведе момчето вътре, заобиколи Асаяга и застана пред Денис, който бавно се изправи.

Момчето се вкочани, сякаш се мъчеше да застане мирно.

— Моредел — промълви Ричард. — Сър, моределите прехвърлят прохода.

Настъпи мъртва тишина. Тинува се опита да подкрепи Ричард, но той отказа и с усилие се изправи, за да застане сам.

— Сър… — Притвори за миг очи и залитна. Денис го прегърна и Ричард отново отвори очи. — Сър, съжалявам за Юрген. Толкова съжалявам…

— Всичко е наред, момче — отвърна Денис. — Хайде, кажи ми какво се случи.

— Юрген, сър. Толкова съжалявам.

— Всичко е наред, момче. Хайде, кажи ми.

Ричард закашля и на устните му изби пенеста кръв.

— Корвин. Отрови другите, мен ме намушка. Сър, той е шпионин на моредел.

В залата се разнесе глухо мърморене.

— Някъде по обед. Намушка ме и ме остави, реши, че съм мъртъв.

— По обед?! Може да дойдат тук всеки момент — изсъска Грегъри.

Денис го погледна и Грегъри изрева заповед на кралските бойци да вземат оръжията си. Залата закипя. Асаяга ревна на бойците си също да се снаряжат. Денис остана да крепи Ричард.

— Съжалявам за Юрген.

— Всичко е наред, момче — тихо повтори Денис. — Той щеше да го направи за всеки друг.

— Той ме доведе дотук — промълви Ричард и лека усмивка огря лицето му. — Паднах от коня си и исках да заспя, но той ме събуди. Каза, че трябва да ви предупредя и че ще язди с мен. Сега ме чака отвън.

Денис усети как настръхва и хвърли поглед към отворената врата.

— И, сър, трябва да ви кажа… — Ричард отново затвори за миг очи.

— Да?

Момчето се съвзе.

— Корвин е предал замъка ви.

— Какво?!

— Убил стражите, пазещи прохода. Боваи го изпратил да ви избие. Не е могъл да го направи, затова е убил стражите и е пуснал цураните в нощта на вашата сватба. Той го е направил. Той също е пуснал стрелата, убила жена ви, макар че се е целил във вас.

Денис се стъписа. Умът му се върна към онази нощ и едва сега разбра защо Корвин му се беше сторил познат. За съвсем кратък миг срещу спасителния тунел беше видял някакъв мъж в края на гората, мъж с арбалет, осветен от треперливите пламъци на горящото имение. Беше по-млад и по-слаб, но да, тъкмо Корвин беше видял.

Някой плачеше, Денис вдигна глава и видя младия Осами, коленичил и хванал ръката на Ричард.

Ричард се усмихна и прошепна на цуранина:

— Приятелю. — Обърна се и погледна навън през отворената врата. — Юрген каза, че трябва да живееш… — А после затвори очи и издъхна.

— Свърши.

Денис вдигна глава. Беше Роксана.

— Трябва да действаш, Хартрафт: момчето свърши. Нищо повече не може да се направи за него. Горкият младеж.

Денис кимна и пусна внезапно натежалото тяло. Осами пое бремето от ръцете му, нежно оправи кичура, паднал на челото на Ричард, и заплака.

Денис стана. Асаяга стоеше пред него. Погледна над рамото му към тялото върху масата. Сугама беше мъртъв. Обърна се — Бари също беше мъртъв. Няколко от бойците му не бяха изпълнили заповедта да тичат за оръжията си, струпали се бяха до сержанта и гледаха Асаяга с омраза.

— Това ще го решим по-късно, Хартрафт — каза хладно цуранският командир.

Денис кимна.

Тинува стоеше на прага.

— Чувам конете им — каза елфът. — Още се на планинския склон, половин час, най-много час.

— Тръгваме веднага — заяви Денис.

— Как веднага? — извика Асаяга. — Нощ е. Изненадаха ни. Трябва да се укрепим и да се държим тук.

— Веднъж ме хванаха в такова укрепление — отвърна Денис. — Повече няма да го бъде. Ще ни засипят със запалени стрели и до разсъмване ще ни изгорят. Ще бягаме. Това е единственият ни шанс. — Погледна Роксана. — Можеш ли да ни отведеш до западния проход през нощта?

Тя се поколеба и се обърна към баща си.

— Ще ви отведе — заяви Волфгар и Денис разбра, че не става въпрос дали може. Беше заповед.

В очите й имаше болка. Старецът протегна ръце и я прегърна.

— Дете, всеки смъртен трябва да срещне този ден, а ние знаехме, че иде. Животът беше добър с мен, защото в края му имах теб и сестра ти. — Целуна я по челото. — Езикът ти може да е отровен като на пепелянка, но можеш и да си сладка като мед от дива детелина. Обичам теб и сестра ти повече от живота си. Бих заменил всичките години с крале само за още един час с вас. — Притисна я за миг до гърдите си, после леко я отблъсна. — Хайде, отведи приятелите ни към спасението.

И погледна над рамото й към Денис и Асаяга.

— Вие двамата, решете споровете си след това. Беше пиянска свада, мъжете се убиват в пиянски свади. Мъртвите оставете тук.

Денис мълчеше.

— Ти си Хартрафт, момче — напомни му Волфгар. — Или командвай, или отстъпи.

Думите бяха на дядо му и Волфгар ги изрече с тон, в който прокънтя споменът за силата им. Отпреди много време. Денис кимна и извика на бойците си да се строят.

Колоната пое през портата и възви на юг през горите, където трябваше да хванат пътеката, водеща към западния проход. В средата бяха конете, носещи децата и няколко по-стари жени. Няколко старци и старици обаче бяха заявили, че ще останат с Волфгар, и раздялата им с деца и внуци беше мъчителна.

Над портата и по дървените стени примигваха факли и на светлината им се виждаха сламените чучела, увенчани с шлемове. Волфгар и останалите с него щяха да се движат по палисадите, да вдигат колкото може повече шум и да се опитат да излъжат Боваи, че укреплението е в пълен състав и готово за отбрана. Измамата можеше да забави за малко моределите.

Тинува, който бе препуснал напред да разузнае, се върна и ги прикани да бързат — беше въпрос на минути, преди първите вражески съгледвачи да дойдат достатъчно близо, за да видят какво става.

Ариергардът на колоната отмина, а Денис стоеше и гледаше. Волфгар стоеше при портата, дъщерите, вече яхнали конете си, се наведоха от седлата, прегърнаха баща си и захлипаха тихо. Той ги потупа по бузите, после плесна задниците на конете и ги отпрати.

Денис изчака да тръгне и последният. Асаяга стоеше безмълвен до него. Надникна в голямата зала и видя трите тела, лежащи на масата сред преобърнати чаши и блюда. Скоро това щеше да е погребалната им клада и Денис отново си помисли за Юрген, представи си го как стои вътре и чака момчето да тръгна с него за дългото пътуване. Зачуди се дали по някакъв начин момчето не бе отплатата заради него и необяснимо защо очите му се напълниха със сълзи.

Една ръка го потупа по рамото. Беше Волфгар.

— Време е да тръгваш, млади Хартрафт. Хайде. Грижи се за момичетата ми.

Денис кимна, неспособен да проговори.

— И ти, цуранино. Ожени се за Алиса. Внуци с твоята кръв ще са чест за мен.

Асаяга се поклони ниско.

— Молбата ти е чест за мен, Волфгар. И ако беше възможно, сам щях да помоля, защото тя е… — Не довърши. — Но на моя свят те ще е робиня и нищо не бих могъл да направя, за да я спася. Ще се погрижа да прехвърли непокътната фронта на Кралството, с цената на живота ми, ако се наложи.

— Мислех си, че ще е нещо такова — каза Волфгар. — Е, добре. Тя ще го надмогне. Хайде, тръгвайте, преди кучите синове да са ви догонили. И гледайте да не се избиете, ще е жалко за такова приятелство.

Двамата замълчаха.

— Хайде, вървете. Актьорът трябва да знае кога да напусне сцената, поетът — кога да свърши поемата, а бардът — кога да остави лютнята.

Асаяга отдаде чест, но се поколеба. Протегна ръка, леко докосна стареца по лицето, а после се обърна и затича към портата да догони колоната. Само Тинува и Грегъри бяха останали да изчакат Денис.

— Довиждане, Волфгар.

Волфгар се засмя тихо.

— Щеше да е хубаво да имах още една нощ. Канех се да се пробвам с онова червенокосо слугинче, дето хвърли око на раненото цуранско момче. Ехх… — И без да спира да се смее, потупа с обич Денис и рече: — Ако имаше мозък колкото торба камъни, щеше да се ожениш за моята Роксана. Тя може да е корава понякога, но има сила и може да обича. Ще е добра за тебе, момко. Ще изцери раната, която те гнети от толкова години.

Денис се изчерви. Беше твърде смутен, за да отвърне нещо. Остави Волфгар да го придружи до портата — старецът му шепнеше в ухото прочутата си балада за пороците на краля и спомените, които събуди тя, го накараха да се усмихне. Ръката на Волфгар се отдръпна от рамото му.

Преди да е разбрал какво става, Денис вече бе излязъл през портата, а Волфгар от другата страна бавно я затваряше, после намести железния лост.

Денис погледна през рамо, но пътят назад, пътят към всичко, което е било, бе затворен.

— Хайде, приятелю — промълви Грегъри. — Време е да тръгваме.

Денис стегна лицето си в сурова решимост и кимна отсечено.

Глава 15Бягство

Утрото беше студено.

Отпуснал гръб на кривия дънер, за да си поеме дъх, Тинува погледна назад. В ранната утрин беше съвсем лесно да се види укреплението на Волфгар, защото вече гореше — далечният стълб пушек се издигаше нагоре и се разстилаше в тихия въздух. Димът бе надвиснал ниско — знак, че иде лошо време. Той вдигна глава и огледа небето. На изток все още беше ясно, но откъм запад като изпънат пръст прииждаше ято облаци. До свечеряване отново щеше да завали сняг.

Колоната бавно се тътреше напред, всички вървяха с наведени глави срещу ледения вятър, който фучеше в най-високата част на прохода. Цураните, твърди както винаги, крачеха, без да се оплакват. Повечето вече бяха обути в дебели плъстени ботуши и вълнени панталони: всъщност, ако не беше лъскавата броня, показваща се под сиво-белите камуфлажни наметала и по-ниският им ръст, човек трудно можеше да ги отличи от кралските бойци. Всички мъже носеха грубо направени снегоходки, приготвени през мирните дни, прекарани с Волфгар, но повечето вече се бяха счупили и нещастните хора трябваше да газят в дълбоките преспи като плувци, затънали до гърдите в придошла ледена вълна.

Без конете колоната изобщо нямаше да може да стигне до превала, тъй като на места навятият сняг беше дълбок цял човешки бой и се налагаше да използват животните като тарани. Виждаше се къде само допреди седмица щеше да е невъзможно да се премине. Най-отчайващото беше, че тези забавяния и изтощителният труд, за да преминат снежните задръствания, щяха само да улеснят преследвачите им.

Мъжете мълчаха, Тинува долавяше напрежението между двата отряда. През нощта, въпреки заплахата, която ги преследваше, по колоната си шепнеха за боя между Бари и Сугама и за едва осуетения двубой между Денис и Асаяга. Някои от цураните дори обвиняваха Денис за предателството на Корвин — смятаха, че щом капитанът не е успял да разкрие предателя, това го позори.

Ако не беше нещастният Ричард, примирието щеше да се разпадне, да стане кърваво клане и за моределите щеше да остане само да довършат оцелелите. Тинува се чудеше как двете страни щяха да съумеят да се бият заедно, когато дойдеше моментът, тъй като наистина след ден или най-много два щеше да им се наложи да се бият.

Дори от толкова далече елфът можеше да види, че армията на Боваи разполага с десетки конници, строени извън горящия форт, а с тях — и над сто пешаци, и че колоната им вече тръгва. Щяха да превъзхождат съюзената войска на цураните и кралските бойци в съотношение две към едно, ако не и повече.

— Идват ли?

Грегъри стоеше до него, заслонил очи срещу ранния изгрев, и гледаше към долината.

— Сега тръгват.

— Нагли кучи синове. Завзеха укреплението и се наспаха през нощта, а ние им правим пътека, за да ни догонят.

— Защо не? Не можем да отблъснем следотърсачите им. Ще ни догонят, преди да сме се измъкнали.

Грегъри клекна, потри ръце и огледа тесния тунел в снега, през който преминаваха.

— Вече помислих за това — рече Тинува. — Много е широко тука и няма прикритие. За няколко минути ще ни заградят и ще ни отрежат.

— Да не бяха децата и жените. Без тях щяхме да усилим скоростта.

— Трябваше ли да ги оставим?

Грегъри се засмя и поклати глава.

— Това да си доблестен си има и недостатъци понякога и това е едно от тях.

— Така е — промълви Тинува.

Последните от колоната се изнизаха напред, с Денис и Асаяга в тила — крачеха мълчаливо. Забавиха, спряха при Тинува и също се загледаха назад към долината и горящото укрепление.

Тинува долови тъгата в погледа на. Денис.

— Хубав край — промълви Грегъри. — Обзалагам се, че старецът е пял онази негова балада, с меч в ръката. Щеше да предпочете това пред бавното угасване на сърцето — бездруго умираше.

Денис помълча, после попита:

— Някаква защитима позиция?

Тинува поклати глава и кимна на югозапад. Планинският склон се спускаше към голяма тъмна гора, а зад нея, на повече от двайсет мили, се издигаше нова верига.

— Обхождал съм това място преди много време — отвърна унесено той. Колко „много“ беше това време, едва ли някой от мъжете с него можеше да разбере. — Помня, че отвъд следващата верига имаше път, направен от джуджетата, по него влачеха руда до каменотрошачката при реката. — И посочи обраслото с дървета било. — Джуджетата от Камен връх изоставиха трошачката преди години, когато жилата се изчерпи.

— А Широка река? — попита Денис. — Ще заобикаляме ли обратно до брода, който използвахме, или бягаме към моста?

Тази тема се обсъждаше почти всяка нощ след пристигането им при Волфгар: как да се измъкнат. По принцип се бяха съгласили за моста. Тинува беше ходил там преди много време, но Волфгар и Роксана бяха стигали до него само преди пет-шест години. Тогава все още бил непокътнат.

На два пъти Денис се беше опитал да поведе патрул, за да провери, но проходът беше затрупан. Бяха загубили и един боец при свличането на лавина. Тъй че сега трябваше да вземат решението слепешком. Десет мили след другата верига, после на пътя и на юг, към моста. Целият този план обаче беше обусловен от надеждата, че ще бъдат предупредени достатъчно рано за набега на Боваи и ще имат поне ден-два преднина.

— Ако мостът още е там и незащитен, прехвърляме го, унищожаваме го и сме на свобода — каза Денис, но в тона му имаше ирония. — Ако е оставил блокираща сила на моста обаче, или още по-лошото — ако е съборен, — сме заклещени.

Денис погледна приятелите си.

— Бродът е в обратната посока — отвърна Грегъри. — Води в територията, която сега контролират моредел. Освен това са още над шейсет мили. Дотогава ще ни настигнат.

— Да остави блокираща сила при моста са още трийсет мили — намеси се Тинува. — Ако Боваи се е изкачил едва през последните няколко дни, можем да ги надвием.

— Не мислиш, че го е направил, така ли? — попита Денис.

— Не съм казал такова нещо.

Денис кимна. От къщата, на двайсет мили в долината, изхвърча рояк искри и тя рухна. Виждаше се съвсем ясно и той чу приглушено хлипане. Алиса и Роксана се бяха върнали от челото на колоната, седяха на конете и гледаха края на единствения дом, който бяха познавали. Асаяга обърна гръб на групата, отиде при Алиса и леко я докосна по крака.

— Значи към моста — й се надяваме да е здрав — заяви Денис решително както винаги, когато поемеше ролята си на командир.

Тинува кимна.

— По-добре да тръгваме. Никакво спиране, преди да сме прехвърлили реката.

— Говорим за два дни марш с жени и деца, във виелицата — подхвърли Грегъри. — Как мислиш, ще успеем ли?

Тинува мълчеше и гледаше долината под тях.

Той е тук.

Боваи дръпна рязко юздите, загледан нагоре към далечния проход, очертан от искрящата светлина на утрото. Виждаха се като мравешка колона, изчезваща през тунела, но много по-силно от това, което виждаха очите му, беше властното усещане в душата.

Тинува гледаше към него.

Цялото укрепление кипеше в адски пламъци. Беше свършило работа за нощта, като подслон след дългия поход предния ден — дори се намери храна, а няколкото стари глупци, които плениха, послужиха за забавление на таласъмите.

Имаше смътни спомени за стария Волфгар и неговото предизвикателство към краля. Жалко, в друго време и на друго място можеше дори да го изтърпи и да го остави жив, но всеки приятел на брат му беше негов заклет враг, а и старецът бе решил да загине в бой.

— Ти ли ме повика?

Беше Корвин.

Боваи кимна и бегло погледна мъжа, който все още носеше монашеския халат.

— Трябва да ни поведеш.

— С пътеката, която са оставили, не мисля, че ви трябва водач.

Боваи долови страха му. Щеше да е съвсем в нрава на Хартрафт и Тинува да са оставили капани, за да забавят настъплението; можеше дори да са оставили стрелци и този дебелак го беше страх от засада.

— Все едно. Яхвай коня и води.

— Смятам, че службата ми ще ти е по-полезна по други начини.

Боваи го изгледа твърдо.

— Трябваше да срежеш гърлото на момчето, за да си сигурен.

Корвин му беше казал, че момчето е паднало от скалата и е издъхнало, но след това бяха намерили тялото на Ричард на една маса в залата за пиршества.

Корвин се беше изругал и бе изломотил името на младия войник. Ако си беше замълчал, Боваи така и нямаше да разбере грешката му. Боваи продължи:

— Ако го беше довършил, тази гонитба щеше да е приключила. Хартрафт и… — Млъкна. Темата с брат му не беше въпрос на обсъждане.

— Тинува — прошепна Корвин и на устните му пробяга усмивка. Боваи замахна, опакото на ръката му зашлеви Корвин по ранената буза и дебелият мъж залитна.

— Нямаш право да споменаваш това име пред мен — изръмжа Боваи. — Дадох ти задача и ти се провали. Не можа да ги подмамиш във форта на Брендан, не можа да вбиеш клин между тях, позволи на момчето да се измъкне и да ги предупреди.

— Вече десет години ти служа — процеди Корвин и притисна шапката си до лицето си; между пръстите му се процеди струйка кръв.

— И?

Корвин се поколеба.

— Казвай.

Корвин присви очи и го изгледа рязко, като хванат натясно плъх.

— Твоите си шепнеха през цялата нощ. Ядосани са и са уморени. Знаят, че Тинува е с Хартрафт, и се боят от него. Мнозина шепнат, че повече те интересува личното отмъщение, отколкото довършването на Хартрафт. Искат да се завърнат у дома.

— Вечният копой, а?

— Така оцелявам. Чарът на моите предателства е в това, че всички, дори твоята раса, ми се доверяват до мига, в който хлъзна камата си между ребрата им или им поднеса шише бренди. Не похабявай небрежно този талант. Господарят ни има планове за мен.

— И си готов да ми измениш в първия миг, щом това укрепи тъмните ти цели.

Корвин се усмихна.

— Само ако послужи на нашия господар. Иначе пътищата ни са същите.

Боваи изсумтя презрително.

— Все едно, тръгвай напред.

Корвин се поколеба, поклони се покорно, обърна се и тръгна. Голун спря до Боваи, без да откъсва очи от отдалечаващия се Корвин.

— Бих го убил на място и да се свършва.

— Господарят ни има нужда от него. Трябва да замине на юг и да подготви пътя за нашествието ни през следващите три-четири години. Докато не седна отдясно на Мурад или не го заместя, не мога да рискувам да ядосам Господаря.

Голун не изглеждаше убеден.

— Предателят си е предател.

— Като брат ми там горе? — прошепна Боваи и кимна към високия проход.

Утрото беше толкова ясно, че все още имаше чувството, че го вижда, сред малка група мъже, където светлината на изгряващото слънце проблесна за миг върху метал.

— Първо довърши Мародерите, това ще ти донесе слава и ще обедини тези, които те следват. После ще мислиш за Тинува.

Боваи не отвърна нищо. Само кимна, без да откъсва очи от планинското било и бляскащите отражения.

Снегът се сипеше леко и когато Денис спря, единственият звук, който се чуваше, бе шепотът на снежинките, трупащи се по натежалите клони на дърветата.

Чу конско цвилене и се обърна, вдигна инстинктивно лъка, но след миг го отпусна.

Роксана, тръгнала по дирята му, се наведе под един нисък натежал клон и излезе при него.

— Казах ти да останеш с главната колона — изсумтя той.

— Ловувала съм тук с баща ми години наред. Мога да помогна.

— Не и сега, не и в този лов. Върни се.

Пое отново по тясната пътека. През заранта и следобеда го беше обзел страхът, че Боваи може да е оставил блокираща сила, която да прегради този изход. Корвин знаеше плана — и сигурно му го бе издал, — а да върви слепешком напред с надеждата, че Боваи не е успял да постави капана си навреме, беше най-краткият път към сигурна смърт. Ако бяха блокирали моста, щяха да имат и съгледвачи напред.

Долу в гората, в широката долина, снегът не беше толкова дълбок, но щом започнаха да изкачват следващия склон, пътят отново стана труден. Отдавна беше смъкнал наметалото и го беше увил около походната торба, но въпреки това дишаше задъхано и потта се просмукваше през туниката му. Както беше прогизнал, знаеше, че може да премръзне, щом се спуснеше нощта.

Продължи напред и изруга наум, щом момичето го последва — дори в един момент го изпревари и запробива пъртина през снега.

Най-сетне той я настигна и сграбчи юздите на коня й.

— Върни се, по дяволите!

— Всеки миг ще паднеш от умора, Хартрафт. Остави някой на кон да ти отваря път.

— Конник в тези гори е сигурна мишена — изсъска той. — Върви се пеша. Връщай се.

— Жените и децата имат нужда от отдих, от огън.

— Никакво спиране.

— Какво?

— Чу ме добре. Не спираме, докато не стигнем моста.

Въпреки че войниците му знаеха какво предстои, беше решил да не казва на хората на Волфгар плана си да продължат без почивка: нямаше смисъл да очакват убийствения нощен марш в снежната буря, преди да го започнат.

— Това са още над петнайсет мили — половината ще изгинат — сопна се тя. — Не можеш да ги тласнеш в нощен марш.

Денис посегна и я сграбчи за ръката.

— Баща ти го разбра и очаквах дъщерите му също да го разберат. Това не ти е безгрижна неделна разходка. Те ни изненадаха и или ще бягаме, докато не ги изтощим и не спрат, или ще ни догонят и ще ни избият. Вървим през цялата нощ. Онези, които не издържат… оставяме им лък и няколко стрели и се надяваме да забавят поне малко моределите. След което се самоубиват.

— И децата ли? — попита тя. Гласът й беше студен като вечерния мраз.

Изкушаваше се да й отвърне жестоко, но поклати глава.

— Не. Разбира се, че не. Накарай няколко от жените да препуснат бързо напред с тях — но продължаваме. — Замълча. — Заповядах на мъжете си да не носят никого, ако изостане — ако го направят, губим и изоставащия, и добрия войник. Всеки или върви, или загива.

Тя кимна, без да го поглежда. Погледът й продължаваше да обхожда дърветата.

— Не са те изпреварили. Този път ми е познат. Моределите трябва да заобиколят над шейсет мили около долината дотук, за да ни пресекат пътя. Освен това до моста има още няколко такива пътеки. Ако имаше капан, той щеше да е от другата страна на прохода, откъм долината. Не ни заплашват.

— Когато оцелявам, не разчитам на предположения — отвърна Денис.

— Отваряй си пътеката с моя кон, иначе до заранта ти ще си този, който ще изостане.

Денис отново огледа леса. Сенките вече се сгъстяваха и едва се виждаше на повече от изстрел на лък разстояние. Снегът беше непокътнат, ако не се брояха дирите, оставени от дивеча.

Всичките му инстинкти говореха против предложението й, но знаеше, че е права. Не можеше да запази тази скорост през цялата нощ и да му останат сили за бой. Наведе се и развърза снегоходките.

— Вземи ги и изчакай колоната. Кажи на Асаяга да ги накара да не спират.

— Не.

— Какво?

— Този стар кон е достатъчно голям за двама ни. Както ти казах, познавам местността. Ще яздя зад теб.

Изкушаваше се да посегне и просто да я смъкне от седлото, но предизвикателството в очите й събуди спомен и той поклати глава. Завърза снегоходките за седлото и се качи, а Роксана се плъзна назад. След миг колебание го прегърна през кръста.

Конят завъртя глава, погледна го и Денис разбра, че ако имаше глас, щеше да извика възмутено. Горкото тъпо животно беше капнало от умора. Денис се наведе, прошепна му окуражително и го смуши. Макар да не можеше да си го признае, топлината на седлото под него беше истинска благодат. Конят бавно пое напред.

Когато мракът се сгъсти, снегът се усили; тежките бели парцали постепенно се смениха с леки и по-сухи снежинки, които затанцуваха треперливо под напора на вятъра.

Денис зърна напред тъмна сянка и дръпна юздите. Изненаданият рогач се надигна и снежната пелена се изсипа от гърба му. Двамата се зяпнаха за миг, после животното бавно затича през дърветата.

— Добър знак — прошепна Роксана. — Никой няма наоколо.

Той кимна. Продължиха още няколко минути в тишина.

— Ловувала ли си тук?

— Преди баща ми да го хване задухът, ме доведе няколко пъти в този проход. Мисля, че беше повече за да видя нови околности: в долината ни винаги имаше предостатъчно дивеч. Яздехме като сега, аз зад него, и той ми разказваше за крале, принцове, за градове със стотици високи вити кули и за огромните кораби, плаващи по топли морета.

Денис я погледна през рамо. На лицето й имаше тъжна усмивка, от спомените за по-щастливо време.

— Това май беше най-дългото, което си казвала, откакто те срещнах.

— А това беше най-дългото, което си казвал, откакто аз те срещнах.

Отново настъпи дълго мълчание. Снегът отново се усили, понякога скриваше гледката дотолкова, че едва можеше да се види на десетина стъпки напред. Преминаха малък поток, конят едва не се подхлъзна на заледените камъни на отсрещния бряг. На дълбочина стигаше едва до прасците, но все пак щеше да е сериозна преграда. Мъжете щяха да се намокрят, а след това трябваше да продължат, ботушите им щяха да замръзнат, студът щеше да изсмуче силите им. Сигурно все някой щеше да се подхлъзне и да се намокри — сигурно смъртно наказание, макар че по друго време щеше да е повод за шеги и весел смях.

Денис спря за миг. Не знаеше колко назад е колоната.

— Защо изобщо не говориш, Хартрафт?

— Да говоря ли? На кого?

— На мен.

— И какво да ти кажа?

— Алиса ти харесва, нали?

Един клон на близкото дърво, натежал от прясно навалелия сняг, изпращя и снегът се изсипа до тях сред рояк разхвърчали се снежинки.

— Асаяга е по-добър от мен в такива неща. По-изискан е.

— Баща ни ми каза за твоята Гвенинт. Съжалявам.

— Само да знаех, че е Корвин — хладно отвърна той. — Трябваше да се сетя, да го подуша. А ми беше на ръка разстояние, седмици наред.

— Само за това ли мислиш?

— За кое?

— За отмъщение.

— И това е нещо. — Тонът му показваше, че за него разговорът е приключил.

— Снощи изгубих баща си. Ако се наложи да се бием с моредел, надявам се да дам всичко от себе си, но да прекарам целия си живот в избиването им… татко щеше да поиска нещо по-друго за мен.

Денис не отвърна.

— Той се тревожеше за теб.

— Дръж дърветата под око.

— Помнеше те като момче с пламък в очите, с любов към приключенията и дори с поетична дарба. Каза, че двамата сте съставяли заедно смешни стихчета. Че си обичал да гледаш залезите, да пееш, вдигал си врява, когато не ти дават да четеш книги.

— Бях момче.

— Не, бил си същият, само че преди много време.

— Нямам нужда някой да ми казва да преодолея станалото — изсумтя Денис. — Върши си работата и дръж дърветата под око.

— Никой не може да види на трийсет стъпки в този сняг.

— Не съм преживял девет години в лесовете с такова мислене.

И в същия миг зърна фенера в челото на колоната. Дощя му се да изругае глупака, който го беше запалил, но осъзна, че момичето донякъде е право. Тук нямаше никого, освен тяхната отчаяна колона.

Асаяга водеше и държеше фенера. Щом стигна до брега на потока, се поколеба.

— Тръгвай! — изсъска Денис.

— Трябва да отдъхнем, носим повечето деца.

— Качете ги всички на конете и продължавайте.

Обърна коня и го подкара нагоре по склона, като остави групата да се справи с ледената вода.

Часовете се точеха, снегът се усили до тежък, всепоглъщащ валеж, заглушаващ околния свят. Задушаваше всеки звук, освен тежкото дишане на коня. Час след залез-слънце прехвърлиха билото и спряха за няколко минути, а после слязоха, та умореното животно да отдъхне. Денис огледа пътеката с надеждата да открие, че проходът се е стеснил достатъчно, за да може да се брани. Теренът обаче беше открит — само една плитка седловина. Тръгна унило назад и завари един от ефрейторите си, Алфред, превит и задъхан. Роксана стоеше до него и му даваше да пие вино от меха си.

— Капитан Асаяга ме прати нагоре да те намеря — докладва ефрейторът и се опря на хълбока на плувналото в пот треперещо животно. — Грегъри ни настигна от ариергарда. Имали са няколко престрелки, убили са двама от съгледвачите им, ренегати. Ние също загубихме двама, цурани. Ранили са ги и са останали назад.

Денис кимна.

Малко под превала бяха намерили изоставена колиба. Роксана обясни, че била на някакъв стар отшелник. Денис се беше надявал, че ще може да позволи на групата да отдъхне половин час, да напалят огън за децата и да се стоплят, но това вече бе невъзможно.

— Колко има до пътя на джуджетата? — попита той и погледна Роксана.

— При хубаво време — не повече от два часа на кон. Мостът е на половин час нататък, при добри условия.

Денис въздъхна и поклати глава.

Ако пътят беше обрасъл, това щеше да помогне, но пътищата на джуджетата обикновено бяха построени добре, прави и хубаво павирани — никой не можеше да се мери с тях в каменоделството. Сега това щеше да е в тяхна вреда. Щом излезеше на пътя, Боваи щеше да прати напред конницата и да ги подгони.

— Кажи на Асаяга, че трябва да се движим по-бързо. Да не спират.

Яхна коня, а Роксана се качи зад него и го прегърна през кръста. Алфред отдаде чест и тръгна обратно.

— Не, изчакай ги тук. Няма смисъл да тичаш два пъти нагоре-надолу.

— Благодаря, сър — изпъшка Алфред.

Денис смуши умореното животно, но то се опъна. Наложи се да го срита здраво с пети, за да тръгне.

Вече трябваше да забрави предпазливостта. След като тук не ги спираха, надолу към пътя щеше да е открито бягане. Излезеше ли на пътя, щеше да огледа за следи. Това, че препускаше така посред нощ, го караше да се чувства ужасно оголен, все едно се бе отказал от опита от толкова години — да се придвижваш полека, да изчакваш, да се вслушваш и да се прикриваш.

На няколко пъти конят за малко щеше да се подхлъзне. Веднъж загубиха пътеката и се наложи бавно да се върнат назад — едва различаваха оставената диря под навалелия пресен сняг.

Третата луна беше изгряла преди час. Облаците за малко се разкъсаха и имаше достатъчно светлина, по която да се ориентира, стига да се движеше бавно и стабилно. Надмогна изкушението да усили скоростта — препускането в галоп по планинска пътека посред нощ щеше да е най-голямото безразсъдство.

По някое време усети, че Роксана заспива: ръцете й около кръста му се отпуснаха, главата й полегна на рамото му, топлият й дъх го лъхна по врата. Остави я няколко минути да си почине, след което леко я плесна по бедрото.

— Стой будна. Трябват ми очите ти.

Тя въздъхна, измърмори нещо и се изправи.

— Къде сме?

— Не знам — прошепна Роксана.

Денис усети с вътрешното си чувство тясното сечище напред още преди да го види зад леко разредените дървета. Дръпна юздите и се смъкна от седлото, взе лъка си и отви намасления парцал от тетивата. Зареди стрела и се шмугна напред, спря се, след което бавно се спусна на пътя. Дори в тъмното успя да различи очертанията му — цепеше право през леса, достатъчно широк, за да могат да се разминат две коли. Ниско наведен, Денис прибяга до средата на пътя, наведе се и внимателно огледа платното. След няколко минути започна да разчиства пухкавия, дълбок една стъпка пресен сняг, докато не стигна до твърдата кора отдолу. Опипа и изруга тихо. Трудно беше да се прецени в тъмното, особено на допир, но имаше отпечатъци: таласъми и поне един кон. Бръкна в походната си торба, извади прахан и скъпоценното метално пружинено щракало, дар от Волфгар предната нощ, нави го и го поднесе към праханта, като го заслони от вятъра с рамене. Натисна спусъка, искрите се разхвърчаха и запалиха праханта. Той раздуха шепата дървени стърготини и пламъчето затрепери — не повече от светлина на свещ, но след дългите часове тъмнина ярко като звезда. Задържа едното си око затворено, за да не си развали нощното зрение, разрита още снега и огледа следите, като остави пламъка да угасне. Надигна се присвит като котка, отвори другото си око и внимателно огледа в двете посоки. Никакво движение.

— Роксана — изсъска Денис и тя излезе от гората, водеше коня за юздата. — Изпратил е някой насам. Поне четири таласъма и един ездач. Минали са оттук малко преди да завали.

— Мостът — прошепна тя.

Денис стана и изтупа снега от панталоните си.

— Или го държат, или го събарят. — Претегли наум възможностите. Да се върне, да вземе няколко души със себе си и пак да излезе на пътя. Щеше да отнеме повече от час. Трудно беше да се прецени колко остава до съмване. Един човек в тъмното обаче можеше да ги изненада. — Аз отивам. Ти чакаш тук, извеждаш колоната на пътя и казваш на Асаяга, че съм отишъл напред и какво е положението. На всяка цена да пусне съгледвачи напред, щом наближи моста.

— Идвам с тебе.

— Идваш друг път.

— Как си я представяш — просто препускаш в галоп на тая стара кранта ли? Дори не познаваш терена преди моста.

— Тогава ми го опиши, момиче. Какво ще видя, преди да приближа моста?

— Друг път. Някой трябва да ти прикрива гърба.

Дощя му се да се изсмее, но от умора нямаше сили.

— Идвам, иначе просто ще влезеш в собствения си капан. Няма място за цялата тази глупост с пазенето на дъщерята на Волфгар, Хартрафт. Ако се провалиш, загиваме всички. Мога да улуча човек със стрела от петдесет разтега. Баща ми беше бард, но също така беше адски добър с лъка и ме е научил добре.

Денис въздъхна и поклати глава.

— Но правиш точно това, което ти кажа.

Тя наистина беше права. Щеше да е сляпа атака — всичко беше в изненадата и скоростта, но още една стрела можеше да реши изхода. Яхнаха коня и Денис го подкара. Животното даваше от себе си всичко, но то в най-добрия случай можеше да се нарече само измъчен тръс. Бедният кон дишаше задъхано, краката му се огъваха и едва се задържаше прав. По едно време Роксана възрази, помоли го да остави изнемощялото животно да си почине малко, но Денис продължи. Нямаше представа колко голям е мостът — стига изобщо да си беше на мястото, — но ако все още беше здрав и централният му участък бе от дърво, сигурно все още щеше да е цял, особено ако таласъмите бяха решили, типично за расата си, да отдъхнат през нощта и да си свършат работата след съмване.

Роксана изведнъж се огледа и прошепна:

— Това го помня! — И посочи. — Страничен път към една стара кариера. Баща ми ме заведе веднъж там да видя мрамора. Мостът е само на няколко минути пред нас.

В същия миг той усети, че конят е готов да се предаде. Помъчи се да го срита, но животното просто спря с разтреперани хълбоци, изцвили жално и се смъкна на колене. Денис изруга, скочи от седлото и взе лъка си.

— Отиваме пеш.

Роксана слезе, смъкна лъка от рамото си и го изпъна. Денис чакаше нетърпеливо и тъкмо беше готов да я подкани, когато тя почеса коня зад ухото и прошепна:

— Съжалявам, стари приятелю. Сега отдъхни.

Погледна Денис и той видя блесналите сълзи в очите й. Трепереше, но дали от студ, или от страх и мъка — не можа да разбере.

— Мини от дясната страна на пътя и стой на десетина крачки зад мен. Аз ще съм вляво. Падна ли, разкарваш се веднага оттук. Никакви геройства, просто се обръщаш и бягаш, докато не стигнеш при Асаяга.

Тя кимна. Денис усети, че започна да става малко по-светло — утрото не беше далече. Потупа я неловко по рамото.

— Запомни: измъкваш се.

После се обърна и тръгна на прибежки, без да поглежда назад.

Пътят зави в дълга плавна дъга надясно, прилепен до хълма. Вляво се чуваше глухо шуртене и тътен — реката, спускаща се от водопад. „Добре. Шумът ще заглуши стъпките ни“. Вече можеше да вижда почти на сто стъпки: ако не беше снегът, щеше да се вижда чак до целта. И тогава я видя — смътна мигаща светлина. Затича по-бързо, със стрела в ръката; блясъкът на светлината превръщаше сипещия се сняг отпред в розово петно. Виждаше как сиянието се завихря нагоре и се уширява; после се появи огънят, взрив от лумнала светлина и тъмни, подскачащи около него демонски фигури; замахаха с ръце, щом една от тях хвърли поредния котел с масло в пламъците, поглъщащи средната част на моста. Затича още по-бързо, пухкавият сняг се разхвърча под краката му. Стигна до началото на моста: каменната част се издигаше в дъга до централния дървен участък, който гореше от край до край. Първата стрела улучи един от таласъмите в гърба от по-малко от петдесет крачки. Съществото залитна напред, изврещя и рухна върху горящите греди. За няколко скъпоценни секунди приятелите му помислиха, че е пиян, какъвто си беше, и избухнаха в гърлен смях, докато и вторият не се завъртя с щръкнала от туловището му стрела. Останалите трима най-сетне започнаха да се обръщат, един посочи към Денис. Бяха съвършена цел, очертани на фона на пламъците, и следващата му стрела прободе още един, който се смъкна на колене и закрещя от болка, крясъците му надмогнаха бученето на огъня. Единият останал се втурна насреща му, но другият се заозърта за изход. Нова стрела изсвистя и прониза нападащия Денис таласъм в сърцето, но той продължи още десетина крачки напред, преди да рухне. Последният жив заскимтя и затича напред-назад покрай огнения ад, озърташе се за изход. Денис хладнокръвно извади нова стрела, зареди я и вдигна лъка.

— Хартрафт!

Чу как стрелата изсвистя покрай бузата му, после вече беше паднал по очи, нещо го връхлиташе отзад, кама блесна в снега на педя от гърлото му. Той изрита, превъртя се и нападателят му скочи отгоре с изпънатия напред нож, острието отново блесна надолу, за малко да го прониже в очите. Убиецът беше моредел, як и с възлести мускули. Затисна дясната ръка на Денис с лявата си, докато надигаше дясната за поредния удар. Денис се опита да го изрита, опита и да го удари в тила, но в отговор го шибнаха в чатала с коляно и той изохка. Едва успя да зърне сянката на Роксана, която скочи отзад, камата й блесна и преряза гърлото на моредела.

Съществото се олюля мълчаливо и камата се изплъзна от юмрука му. Двете му ръце стиснаха гърлото и кръвта бликна между пръстите. Моределът се обърна изумен към жената, все едно че бе нарушила някакво правило и му е изиграла жестока и нечестна шега, след което се смъкна на колене.

Денис се превъртя, замаян от болката. „Другият таласъм…“

Погледна нагоре. Роксана държеше лъка му. Видя как бръкна в колчана си, извади стрела и вдигна лъка. Беше тежко оръжие и тя едва успя да опъне тетивата. Таласъмът пищеше и протягаше умолително ръце. Тя се поколеба за секунда, после стреля. Стрелата свали съществото, ала не го уби. Разтреперана, Роксана извади втора стрела и тръгна към таласъма.

— Внимавай! — изпъшка след нея Денис и се надигна на колене, без да откъсва очи от издъхващия моредел.

Роксана спря на десетина крачки от таласъма. Той риташе и се мяташе, мъчеше се да се претъркаля назад през огъня.

— Стой мирно и ме остави да свърша! — извика тя.

Втората стрела изобщо не улучи. Тя извика от яд, докато вадеше трета, и пристъпи още напред, за да се прицели почти в упор.

Вдигнало ръце, създанието продължаваше да я моли за милост — на човешка реч. Роксана пусна стрелата и врясъците секнаха, сменени от гъргорене. Ръката й посегна за четвърта стрела, но таласъмът най-сетне се сви на кълбо и замря.

Тя се върна при Денис и коленичи до него, като погледна боязливо към моредела, чието гърло беше прерязала. Кръвта се изливаше от раната, но той още не беше издъхнал. Тъмният елф се вторачи в нея.

— Като си помислиш, жена-човек да ме заколи — изхъхри той. — Така Боваи ще има още една причина за мъст.

Тя кимна.

— Кажи на Тинува, че братовчед му Вакар ще го чака на другия бряг.

И все още на колене, клюмна глава и застина. Роксана изхлипа, преви се и повърна.

Денис се надигна с омекнали колене и нежно я погали по раменете. Тя заплака.

— Съжалявам. Видях го да идва, стрелях и не улучих. За малко да ударя теб.

— Няма нищо. Това е първата ти битка. Всичко е наред.

— И как врещеше! Не исках да се мъчи, исках само да умре.

— Всичко е наред — повтори той вдървено, загледан към моста. Целият среден участък беше пращящ ад. Беше ясно, че моределите не са оставили таласъмите си да спят през нощта. Бяха разчистили дървената част от снега, след това бяха натрупали храсти и сухи дърва. Пред очите му дъските поддадоха, рухнаха долу и откриха едната от двете поддържащи масивни греди. Таласъмите се бяха погрижили и за тях — пресекли бяха с брадви и двете. Гредите поддадоха и цялото съоръжение се срина в тътнещата отдолу река с взрив от пяна и съскащи въглени. Денис въздъхна и едва сега забеляза, че Роксана стои, отпусната на гърдите му, и все още плаче, прегърнала го през кръста.

— Съжалявам — изхлипа тя.

Той я придърпа към себе си и нежно изтри сълзите от лицето й.

— Справи се чудесно.

Погледна отново към моста. Бяха в капан.

Глава 16Сблъсък

Зората беше красива.

Тинува, вторачил поглед на изток, усещаше, че слънцето се е извисило над планинските върхове. Всичко наоколо беше сиво и сиво, снежинките се сипеха на вихрушки. Спомни си как баща му казваше, че когато вали сняг, дори човешките същества могат да видят вятъра, и си беше така. Гледаше как танцуват и примигват снежните стълбчета, по някоя снежинка ще се спре за миг и ще запърха пред очите му, трепкащ кристал от светлина, ще вдиша от топлия му дъх и ще затанцува весело, докато се стапя.

— Утрото е хубаво — промълви Тинува.

— Какво?

Той погледна Грегъри и се усмихна.

— Красиво утро.

— Побъркал си се, приятелю — въздъхна Грегъри.

Тинува го потупа по рамото и жестът му смути за миг смъртния му приятел. Елфът не отвърна нищо. Гласът в сърцето му, шепотът на леса вече му бяха казали достатъчно.

Изчакаха още няколко минути, но не се появи преследвач.

— Сигурно са спрели за почивка — прошепна накрая Грегъри.

Тинува кимна, двамата се смъкнаха от ниската скала и се качиха на коня, оставен за ариергарда. След половин миля елфът избуха като бухал, за да даде сигнал на хората на Хартрафт, че се връщат.

Резервът се беше прикрил добре зад един паднал дънер и двамата спряха. Шестимата мъже станаха и заизтупваха наметалата си. Трима от тях бяха цурани. Водеше ги кралски ефрейтор.

— Нищо — заяви Грегъри. — Оттегляй се.

— Пътят е само на няколкостотин разтега — каза един от мъжете. — И има лоши новини.

— Какви? — попита Грегъри.

— Мостът. Току-що дойде вестоносец. Денис го е превзел, но дървената част е паднала. Таласъми, водени от моредел, са я изгорили.

Грегъри и Тинува слязоха от коня. Елфът бръкна мълчаливо в дисагите, гребна шепа овес и я даде на коня, като го погали нежно по ноздрите и му зашепна извинително в ухото, че са го измъчили толкова през нощта.

— Правим тук засада — заяви твърдо ефрейторът. — Да им спечелим време да оправят моста.

— А каменотрошачката горе? Можем да измъкнем греди оттам — предложи Грегъри.

— Тя е много стара. Гредите са изгнили — тихо каза Тинува. — Ще трябва да отсекат няколко дървета, да направят и скрипец. Ще отнеме часове.

— Тогава слизаме надолу по клисурата и я преброждаме тая проклета река — отвърна Грегъри, но Тинува поклати глава:

— Ние с теб сигурно ще можем, но децата и стариците?

Грегъри седна тежко в снега и изруга. Ефрейторът ги изгледа и попита:

— С колко време разполагаме?

— Не знам — въздъхна Грегъри.

— С малко — отвърна Тинува. — Идат.

— Само вас ли изпрати Денис тук? — попита Грегъри и огледа шестимата.

Ефрейторът кимна.

— Хартрафт иска да ги задържим колкото може повече. Нужен е всеки мъж за сеченето на дървета, правенето на скрипец и барикада, ако не успеем да оправим моста навреме. Един от нас трябва да препусне назад, когато стане сблъсъкът, и да ги предупреди.

— Всички се връщате — тихо каза Тинува.

Грегъри го погледна, а елфът се усмихна, развърза малкия си мях и даде на коня последната останала вода.

— Чухте ме. Връщате се.

Ефрейторът се поколеба.

— Шестима мъже повече може да се окажат решаващи в правенето на моста. Можем да се справим тук.

Ефрейторът погледна Грегъри и той кимна.

— Тръгвайте, ефрейтор — каза Тинува. — Вземи коня ми. Той е нежно същество — боят не му е в кръвта, тъй че го щадете.

— Сър?

Тинува го потупа по рамото и го бутна леко към коня. Ефрейторът кимна с неохота и се качи на седлото.

— Не се задържайте много, сър.

— Ще се върна скоро.

Ефрейторът махна на останалите да тръгват и шестимата скоро се скриха в снега.

— Ти също върви, Грегъри.

— А, не.

— Един повече срещу сто е без значение. Знаеш какво трябва да направя.

Грегъри стана.

— Ти ми беше приятел още от момче, Тинува. Няма да те изоставя точно сега.

— Сегашното е между мен и брат ми. Аз го познавам, Грегъри: той жадува за това от столетия. Ще тръгна срещу него и той ще разбере, че идвам. Гордостта му ще го спре, за да се срещне с мен. Ако победя аз, другите може би ще спрат. Ако не… — Помълча за миг. — Е, ако не успея, останалите поне ще сте спасени, а това е напълно достатъчно.

— Идвам с теб.

— Ще те убият веднага, Грегъри, а това ще ме отклони от дълга ми. Няма да търпят човешко същество да види какво ще стане.

— Идвам с тебе, Тинува.

Тинува пристъпи срещу него. И изведнъж лицето му се преобрази, той сякаш се върна към нещо, което отдавна бе оставил в тези лесове.

— Върви си! — Гласът му бе станал тежък и властен.

— Няма!

Ножът блесна в ръката му, все едно сам беше изскочил от канията. Грегъри изсъска от болка и отстъпи назад стъписан, вдигнал дясната си ръка. Кръвта закапа от пръстите му.

— Да те видя с лъка сега, наталецо — изръмжа заплашително елфът.

— Проклет да си! — извика Грегъри и тръсна порязаната си ръка. Опита се да си свие пръстите и кръвта закапа по снега.

— Върви си! — Тинува вдигна камата. — Следващия път ще е другата ръка и ще я срежа така, че никога повече да не можеш да опънеш лък.

Слисан, Грегъри заотстъпва и лявата му ръка зашари за камата, Тинува скочи отново и камата отхвърча и се скри в дебелия сняг.

— Върви по дяволите тогава — изръмжа Грегъри. Отстъпи разтреперан и повтори сломено: — Върви по дяволите.

Тинува се усмихна. Онова, което го беше обзело, бе като някакъв далечен спомен. Беше страховито — този стъписан поглед, това неверие и гняв в очите на другия. Почти му носеше радост и той с усилие го надви и отпусна ръката, стискаща ножа.

— Искам да останеш жив — промълви елфът. — Останеш ли с мен, загиваш. Това е между Боваи и мен, ти не можеш да направиш нищо. Кажи на Хартрафт да оправят моста, да се прехвърлят оттатък и после да го унищожат. Ако всичко се получи, ще намеря друг път назад.

— Ще умреш.

— Дори и дълголетните все някой ден трябва да се изправят пред смъртта — каза Тинува. — Всички умираме още от деня на раждането си. Някои по-рано, други — по-късно.

Грегъри наведе глава и раменете му се разтърсиха. Тинува пристъпи и отпусна ръка на рамото на приятеля си, но без да прибира камата.

— От човешките същества ти беше единственият истински приятел, когото съм намирал на този свят. Ще дойде ден, когато отново ще тръгнем на лов и вятърът ще вее в косите ни, щом тръгнем по дирите на дивеча в Ябон. Хайде, тръгвай, приятелю. — И целуна наталеца по челото.

Сепнат, Грегъри вдигна очи и видя сълзи в очите на приятеля си. Тинува се усмихна, изтри една сълза от очите си и я пусна да капне върху кървящата му длан.

След миг Грегъри се засмя тихо.

— Нищо не се промени. Значи онази приказка за целебните свойства на сълзите на елфите е само легенда!

— Да. Само легенда.

Двамата постояха смълчани за миг. После Тинува вдигна ръка и се вслуша.

— Идват. Бягай кажи на Хартрафт. Бързо!

Думите му отново бяха властни и изпълнени с мрачна сила. Грегъри остана замръзнал за миг. Накрая вдигна глава и промълви:

— До следващия ни лов, приятелю.

Но Тинува вече го нямаше. Беше изчезнал в снега.

— Той е тук.

— Какво, главатарю?

Боваи вдигна ръка и даде знак на колоната да спре. Голун го погледна объркано.

— Тинува. Наблизо е. Чака ме сам.

— Тогава да го прегазим — изсъска Голун. — Не знаем дали Вакар е успял да стигне до моста и го е унищожил. Ако не, те ще са се прехвърлили и сега го събарят. Трябваше да спрем, за да си отдъхнат проклетите таласъми, но вече е близо. Да побързаме, главатарю.

— Вакар е успял. Те са в капан.

— Вие може би го усещате, главатарю. Но аз — не.

— Боваи!

Гласът отекна неземен, понесен от вятъра. Боваи се вцепени. Дори Голун се обърна, пусна юздите и вдигна лъка. Боваи изпъна ръка и му махна да спре.

— Боваи!

Същото смътно ехо, усетено по-скоро, нежели чуто. При все това колоната ездачи зад Боваи се размърда, надигнаха се лъкове.

— Спрете! Всички — изсъска Боваи и погледна през рамо събратята си моредел. — Това е Тинува. Дойде часът на разплатата.

— Той ни бави, печели им време — изсъска Голун. — След това ще се измъкне.

Боваи го погледна и поклати глава.

— Сега е с тях. Въпреки злата им кралица и техните Тъкачи на заклинания, еледел също имат чест. Този път няма да бяга.

Голун въздъхна и наведе глава.

— Вината ще е твоя, ако избягат.

— Преди да е изтекъл и половината ден, ще сме хванали Хартрафт и всички други. — Боваи се обърна към следовниците си: — Ще свърши бързо, братя мои, а след това за мене е честта, и славата — за всички вас. Ще го кажем на Мурад, щом се върнем, и честта на клана ни ще бъде възстановена, щом му поднесем в кошница главите на Хартрафт и Тинува.

Неколцина закимаха.

— Всичко, целия ми дял от плячката, от славата, ви го давам, защото цяла вечност съм чакал за това, което ще сторя сега.

Голун се наведе към него.

— Тогава се бий с него, щом трябва, но ми позволи да заобиколя с колоната до пътя и да довърша Хартрафт.

Боваи го погледна изненадано и прошепна:

— Само няколко минути — и искам всички да видят. Всички.

Голун изруга наум.

— Заповядай на таласъмите и хората да се изтеглят назад — те не трябва да видят това. Могат да отдъхнат от другата страна на хълма, който прехвърлихме.

Голун изръмжа недоволно и ревна на едно от отделенията да върне таласъмите и хората на указаното място. Избраните замърмориха разочаровано и Боваи разбра, че се е наложил — останалите се почувстваха привилегировани и нямаше да пропуснат честта да бъдат свидетели на предстоящия сблъсък. Говорили бяха за него в планинските твърдини стотици зими. Най-сетне Боваи щеше да се изправи срещу своя брат — изменника Морваи.

— Никой да не се намесва — отсече Боваи. — Каквото и да стане. Всеки, който вдигне лък или извади меч, да бъде повален.

Отекнаха одобрителни възгласи, докато нещастниците, на които бе наредено да подкарат таласъмите и хората, се отделиха от строя и поеха назад.

Боваи извади лъка си от калъфа и опипа тетивата. Неколцина моредели подкараха конете към него, забъркаха в колчаните си и заизваждаха стрели.

— Вземи тази: с тази стрела убих Уванта от двеста крачки — каза един.

— Тази стрела е от ръката на Говина, майстора стрелар — каза друг.

Боваи, трогнат дълбоко, кимна благодарно и грижливо прибра двете стрели в колчана си. Жестът им означаваше, че членовете на неговия клан са с него, и го изпълни с гордост. Боят беше и техен. Отдръпна се от групата и вдигна глава:

— Тинува!

Викът му отекна. Ако го беше чул смъртен, мраз щеше да пропълзи по гръбнака му, защото бе като шепот от друг свят — висок и писклив, неземен и изпълнен със злокобна сила.

Вървеше безшумно, понесен сякаш от вятъра. Усещаше, че никога не е бил толкова жив като в този миг. Сянката, помрачавала света му, щеше да се вдигне завинаги и той отново щеше да крачи в слънчевата светлина и под луната, неопетнен от позора.

— Боваи.

Гласът бе много, много близо. Той се напрегна, обърна се… и го видя, застанал насред една поляна, с отпуснатия в ръката лък, снегът се виеше на вихрушка около него, чуваше се само свисъкът на ледените искри, сипещи се по земята.

— Тинува.

Вихрушката се усили и за миг той изпита паника — помисли си, че всичко е илюзия, че брат му е изчезнал. Снегът се разтвори като дръпната завеса и той все още беше там — няма и на десетина крачки.

Боваи направи още една стъпка към него, после Тинува вдигна бавно дясната си ръка.

— Дотук.

Боваи кимна съгласен.

Тинува въздъхна — въздишка, изпълнена с безкрайна тъга — и за много кратък миг сърцето на Боваи се сви от болка. Пред него стоеше брат му — онзи, когото беше обичал някога като никой друг. Макар да не можеше да усети в презрения еледел всичко, което той беше някога.

— Е, как си, братко? — попита Тинува и гневът на Боваи кипна.

— Не съм ти брат. Моят брат Морваи умря в нощта, в която беше създаден ти, еледел. И ти много добре знаеш как и какво бях от деня, в който си замина, както и аз знам как и какво беше.

Тинува кимна.

— Аз убих Кавала.

Боваи сви рамене.

— Твърде амбициозен беше, за да оцелее. Ако ти не го беше убил, след като се справех с теб, сам щях да му прережа гърлото.

— Не ми се наложи да стигам дотам. Достатъчно е, че го убих.

— Както аз ще те убия сега — промълви Боваи.

— Това ли искаш?

Боваи се поколеба, а Тинува направи още една стъпка към него, все така без да вдига лъка. Боваи надигна своя, но спря и се напрегна.

— Ти беше някога от Народа. Знаеш, че това, в което се превърна, е мерзост за всички ни. Ти си изменник на своята раса. Честта ни изисква да загинеш. Въпросът не е какво аз искам; въпросът е какво трябва да направя — изсъска накрая Боваи.

Тинува отново въздъхна.

— Значи няма какво повече да си кажем.

Гласът му беше тих, но изпълнен със сила — сила, която Боваи помнеше от някога и която го накара да потръпне. Защото това беше Морваи, когото някога беше обичал, но когото сега бе длъжен да убие, и цялата слава, принадлежала някога на Тинува, щеше да е негова. Щеше да върне честта си, кланът щеше отново да е цял, а Тинува можеше да бъде погребан като брат, който най-сетне се е върнал — през смъртта — при своята кръв.

— Да започваме, „братко“ — изръмжа Боваи и отстъпи назад. Снегът отново се завихри, сякаш страстта между двамата бе разбудила вятъра. Покрай Боваи изсвистя стрела, само на педя от главата му. Той затича през голото сечище, отново слял се с вятъра, обърна се, зърна за миг смътната сянка и пусна тетивата. Ловът между братята бе започнал.

— По дяволите, завържи го, стегнете го!

Денис се провря между мъжете, смъкна си ръкавиците и помогна да стегнат клупа около дънера. Един от хората му изруга и пусна разкървавените си ръце, с които бе стискал въжето. Денис уви още веднъж въжето около дънера, дръпна силно и се напъна да го задържи, докато двамата зад него увиваха другия край около една от каменните подпори и го затягаха.

— Готово!

Денис отстъпи назад и вдигна очи към двата дънера, събрани под остър ъгъл в края над изгорялата дървена част. Цялото съоръжение се олюляваше: просто не разполагаха с достатъчно въжета, нито с време, за да го направят както трябва, но трябваше да свърши работа. Двойната намотка въже, прехвърлена през върха на скрипеца, се поклащаше над почернелите от саждите камъни.

Денис надникна над каменния ръб. Височината до речното ниво беше над двеста стъпки. Зърна двамата цурани долу. Бяха пожелали доброволно да се опитат да се прехвърлят през реката. Бяха тръгнали трима, но третият се беше изтървал при спускането и се беше пребил. Двамата оцелели храбро се мъчеха да се преборят с течението, като се прехвърляха от един заледен камък на друг, с надеждата да стигнат до отсрещния бряг. Ако успееха, щяха да прехвърлят въже и да помогнат в отчаяната задача с издърпването на гредата.

Денис се обърна и тръгна към гората. Група цурани сечаха припряно клоните на току-що отсечено дърво. Той спря при тях и започна да мери с крачки дължината му.

— Вече го проверих, Хартрафт. Достатъчно е дълго.

Асаяга обърса потта от челото си — за миг бе спрял да сече с брадвата.

— Много тънко ми се струва — може да се счупи, като го пуснем.

— Ние цураните сме строители, Хартрафт — знаем си работата.

— Дано.

Асаяга се намръщи.

— Не се опитвай да ми се налагаш повече, Хартрафт. Знаем какво правим. Ти трябваше да се погрижиш за отбранителните съоръжения, това го остави на мен.

— Прехвърлим ли се, решаваме спора си, цуранино.

— Защо според тебе се потя толкова? — сопна се Асаяга.

Денис се изкушаваше да му отвърне, но си даваше сметка, че губят скъпоценно време.

— Само дано да се справите, по дяволите!

Върна се на пътя и закрачи нагоре към билото. Половината му бойци влачеха дървета и ги трупаха на барикада. Други хвърляха от двете й страни по-малки дървета и храсти, чиято гъста плетеница можеше да попречи на конната атака да ги заобиколи по фланговете. Но позицията беше неудържима и той го знаеше много добре. Билото беше много открито. Можеше да спрат първия щурм, но рано или късно щяха да ги обкръжат и да ги изтласкат. Спуснеха ли се от билото, долу при моста беше смъртоносен капан.

В развалините на старата каменотрошачка жени и деца се бяха присвили около напаления огън. Денис потърси с очи ефрейтора, върнал се с ариергарда само преди минути. Вече си бяха казали нужното, но Денис се чувстваше задължен да му го повтори.

— Знаеш какво да направиш с тях, ако моредел започнат да пробиват, нали? — И кимна към руините.

Старият боец преглътна и кимна.

— Да, сър. Ще се погрижа. Горките агънца… — Погледна дребните детски личица и изплашените жени и за миг чертите му омекнаха, но веднага се стегна, изпълнен с решимост. — Ще се погрижа, сър.

Денис зърна за миг Роксана, която бе отказала да се оттегли при каменотрошачката и помагаше с вдигането на защитните съоръжения. Тя улови погледа му, кимна и продължи работата си.

Доду на пътя излязоха група цурани, помъкнали дълъг шейсет стъпки дънер, и Денис затича да им помогне.

— Това е моя работа, Хартрафт — изръмжа му Асаяга и Денис отстъпи.

С ругатни и пъшкания, мъжете се мъчиха няколко минути да превъртят дънера на пътя, но тъй като беше два пъти по-дълъг от ширината му, тежкият долен край се заклещи в храсталаците. Бързо ги изсякоха и цураните, полу на бегом и тласкани от тежестта на товара си, се спуснаха надолу и излязоха на моста. Стигнаха до края на каменната част и нагласиха дървото под скрипеца.

Асаяга извика да спуснат въжетата и след секунди четирима цурани ги издърпаха. Увиха ги на примки около дебелия дънер и ги затегнаха. После заедно с другарите си започнаха да бутат дървото напред и на Денис му се дощя да им даде съвет, но си замълча. Асаяга отговаряше за това, пък и цураните наистина бяха адски добри в инженерното дело.

Дънерът бе избутан на трийсетина стъпки над реката, мъжете отпред го пуснаха, щом техният край мина над ръба, и се върнаха при по-дебелия край, готови да го затиснат с тежестта си, ако започне да се накланя. Накрая го укрепиха. Асаяга прати останалите си хора при въжетата, прехвърлени през скрипеца, и им нареди да дръпнат и задържат предния край на дънера високо. Отсрещният край започна да се издига, но дебелият край откъм тях почна да се хлъзга назад.

— Трябват ми още хора! — извика Асаяга.

Денис сграбчи един от хората си за рамото и му нареди бързо да повика войниците, работещи на барикадата. Жените и децата при каменотрошачката дотичаха, без да ги викат, и Асаяга веднага ги прати при въжетата.

— Трябва да вдигнем дънера и в същото време да избутаме дебелия край напред! — извика Асаяга.

Кралските войници вече тичаха по пътя. Денис предложи да използват конете, но Асаяга отказа — пътят беше много хлъзгав и ако залитнеше само един, или още по-лошо — ако дръпнеше в грешна посока, цялото съоръжение щеше да рухне.

Асаяга прати няколко души на въжетата и изчака да донесат едно по-късо дърво и да го наместят откъм дебелия край на дънера, за да могат да бутат повече хора.

Един от цураните прояви забележителен кураж: покатери се на върха на скрипеца с мях масло, взет от форта на Волфгар, за да смаже опънатите въжета. Денис разбираше, че с подходяща екипировка, например най-обикновена макара, цялата работа можеше да се свърши с десетина души. Сега обаче беше въпрос само на груба сила и трябваше да се молят въжетата да не се скъсат, дървото да не увисне в клупа и цураните наистина да са го избрали достатъчно дълго.

Мъжете при въжетата опънаха и най-сетне повдигнаха още по-високо предния край, докато при другия край цурани и кралски бойци забутаха напред. Следващите двайсетина стъпки бяха преодолени сравнително лесно, но все още оставаха последните десетина. Успяха да задържат дървото в равновесие, но дънерът се издигна високо откъм другия край и беше невъзможно да го избутат по-напред.

— Още един час, по дяволите, и щях да го наместя само с двайсет души! — извика Асаяга и погледна ядосано Денис.

— Нямаме час.

Асаяга вдигна ръце.

— Никой да не мърда!

Всички замълчаха.

— Мъжете на въжетата! — викна Асаяга. — Ъгълът вече е прекалено голям. Докато бутаме от тоя край, бавно отпускай.

Мъжете при въжетата кимнаха. Асаяга бавно даде знак с ръце и дървото се сниши още няколко стъпки. Той изрева на хората при отсамния край, те забутаха и спечелиха още малко преднина. После дънерът изведнъж запъна и Денис видя, че един от клуповете се е хлъзнал няколко стъпки назад.

Асаяга също го видя и изруга.

— Да срежем подпорките на скрипеца — каза Денис. — Щом се наклони напред, избутваме дънера.

Асаяга го изгледа ледено.

— Аз ръководя работата.

Денис беше готов да кипне, но видя, че всички наоколо ги наблюдават и че всеки миг напрежението може да избухне. Усети, че ако дървото се прекатури и падне в реката, кървавата баня е неминуема. Протегна умолително ръце.

— Ти си инженерът, Асаяга. Но ако искаме да спасим децата, трябва да го направим.

Асаяга хвърли поглед към децата, хванали се за въжетата, после отново — към клупа. Пристъпи бързо до ръба, огледа дънера и скрипеца и се върна.

— Слизай оттам! — извика той и мъжът с маслото хвърли меха и се изпързаля долу.

— Добре, Хартрафт. Но ако всичко се провали, сам си си виновен.

— И двамата ще сме виновни, цуранино.

Денис взе една брадва и застана от едната страна на скрипеца, Асаяга — от другата. Двата края на скрипеца бяха опрени на каменната част на моста. Ако ги срежеха едновременно, цялата конструкция трябваше според Денис да се килне напред и да спусне дънера от другия край.

— Готови — извика Асаяга и вдигна брадвата. — Започне ли да поддава, мъжете на дървото бутате напред. На въжетата — пускате, щом вече не можете да държите, и гледате да не ви оплетат.

После погледна Денис, кимна му и замахна с брадвата.

Денис удари почти в същия миг и въжетата изплющяха и се скъсаха с пукот. Скрипецът със стон започна да се накланя напред, отначало бавно, и след миг рухна с цялата си тежест. Мъжете в края на дънера изреваха и заблъскаха напред с всичка сила.

Денис вдигна глава и видя как тънкия край на дънера се стовари върху каменната част отсреща, подскочи, задържа се за миг и се превъртя, готов сякаш всеки момент да падне от ръба. Мъжете при отсамния му край продължаваха да бутат напред. Върхът на дървото се запречи в каменното перило, на самия ръб.

За миг никой не смееше да мръдне, сякаш хората се бояха, че една погрешна стъпка, дори изречена дума могат да го накарат да се превърти и да падне.

— Трябва някой да се прехвърли там — изсъска Асаяга. — Някой по-лек. Доведете Осами.

Момчето пристъпи и закима, докато Асаяга му обясняваше какво трябва да се направи. Смъкна наметалото и туниката си, огледа дървото, после седна на земята и свали и ботушите си. Останал бос, взе въжената намотка и я прехвърли през рамо, докато Асаяга връзваше около кръста му друго въже. Асаяга го стисна за раменете и го пусна да тръгва.

Момчето стъпи на дървото и всички затаиха дъх. Осами преглътна, погледна през рамо Денис и каза тиха:

— Спасявам приятелите на Ричард. — И тръгна над пропастта — бавно, изправен и с протегнати настрана ръце.

Всички мълчаха и гледаха как бавно пристъпва напред, стъпка след стъпка. Дънерът леко помръдна и всички ахнаха, когато момчето за миг се олюля, но успя да се задържи. Стигна до средата, прехвърли се през краищата на скрипеца, продължи още няколко стъпки и спря. Въжето, развиващо се след него, се беше замотало в скрипеца. Осами посегна внимателно към кръста си и започна да го развързва.

— Върни се и го оправи, Осами!

Осами поклати глава, отвърза спасителното въже и го пусна.

Денис погледна Асаяга и усети напрежението му — не само заради това, което трябваше да се направи, но и заради момъка. Освободен от свързващото въже, Осами започна да преодолява последната част; ъгълът се увеличаваше и той трябваше да се наведе напред. Отново за малко да изгуби равновесие и този път всички извикаха уплашено. Но младежът успя да се закрепи, измина последните шест стъпки и скочи на отсрещната страна.

Разнесоха се бурни викове, Денис се обърна и видя, че много от бойците му тупат съседите си цурани по гърба и хвалят храбростта на младежа.

Осами не се поколеба. Ловко уви края на въжето около дънера, издърпа се назад и го прехвърли върху каменната опора, после кръстоса няколко намотки, влагайки в това цялата си тежест, и накрая го върза и затегна. След това се плъзна по дънера и сграбчи края на въжето, заплетено в скрипеца. Обърна се и тръгна обратно под окуражителните викове на мъжете.

Погледна ги, усмихна се — и в този миг стъпалата му се подхлъзнаха. Преди Денис да успее да реагира, видя как момчето полетя надолу и се люшна в широка дъга, стиснало въжето.

Асаяга се стегна, стиснал другия край на въжето, прехвърли го през раменете си и заотстъпва назад; крещеше на Осами да се държи.

Момчето се залюля като махало и полетя в огромна дъга под моста. Въжето се изпъна и едва не повлече Асаяга през ръба. Денис се хвърли върху него да го задържи и също сграбчи въжето.

Чу болезненото изтупване, когато момчето се блъсна в скалата под каменната дъга, а после Осами се люшна под тях.

Още няколко мъже вече бяха сграбчили въжето и помагаха да издърпат Осами. Денис се наведе над ръба и го хвана под мишниците. Протегнаха се още ръце и след миг издърпаха младежа през ръба.

Асаяга клекна, прегърна момчето и го притисна до гърдите си.

Осами изохка, усмихна се и прошепна:

— Справих се.

Денис веднага разбра, че животът му свършва. Лицето му беше станало на кървава каша, черепът му беше пукнат, от ушите му течеше кръв. Как беше успяло да се задържи си остана непонятно за него. Той коленичи, бръкна в походната си торба и извади парче плат да избърше лицето му.

Очите на Осами вече помръкваха. Той вдигна отново очи към Денис и се усмихна.

— Спасих приятел, нали?

— Да, момче, спаси всички ни — каза Денис.

В следващия миг Осами издъхна.

Денис въздъхна тежко. Асаяга притискаше главата на момчето до гърдите си и се мъчеше да се овладее. Стана бавно и със замъглени очи погледна над пропастта.

— Още един доброволец, да пренесе въжето — нареди цуранинът. — После двайсет души бързо да се прехвърлят от другата страна и да помогнат да се издърпа още едно дърво: това трябва да ни стигне за стъпване.

Друг цуранин вече бе хванал въжето, за което се бе държал Осами: върза го около кръста си, стъпи на дънера и тръгна.

Асаяга се обърна, отиде до каменното перило и зарея поглед надалече. Денис се приближи до него.

— Съжалявам.

— Беше ми племенник, син на по-голямата ми сестра. Включи се преди да тръгнем на тая лудост.

Стъписан, Денис замълча. Беше същото момче, което Асаяга настояваше да убие при отстъплението, момчето, което Ричард настоя да спаси и на което беше помагал и проклетият Корвин. Той сложи ръка на рамото на цуранина.

— Не знаех.

— Нямаше причина да ти го казвам. При нас всички сме едно семейство, всички, които служат на нашия дом, тъй че роднинството ни не му даваше предимства. Дори Сугама не можеше да си позволи да се застъпи за момчето, за да ми нанесе удар.

— Сугама?

— Не разбираш ли, нищо ли не виждаш? Нищо ли не научи за нас през цялото това време? Сугама ми беше враг, точно толкова, колкото си и ти. Неговият клан иска да унищожи моя; той беше изпратен тук колкото за да замести загиналия офицер Тондора, толкова и като шпионин.

— Но ти бе готов да го защитиш в дома на Волфгар.

— За да запазя командването. Не можех да ти позволя да го заколиш като прасе, след като вече издъхваше. Щеше да е позор за всички ни.

Денис се обърна и видя, че доброволецът вече се е прехвърлил — връзваше второто въже, за което да се държи следващият, още един цуранин вече тръгваше по дървото.

— Така и не можах да благодаря на вашия Ричард за това, което направи. Като вуйчо, не само като командир на Осами. Жалко.

— Той вече го знае.

Асаяга обърна очи към пропастта.

— Щом прехвърлим втория дънер, първо прехвърляме децата и жените, после мъжете. До час би трябвало да сме от другата страна. — Отново беше сложил непроницаемата маска на лицето си.

— Асаяга, все още предстои да решим спора между нас, но искрено съжалявам за Осами. Беше храбър младеж. Мисля, че сега Ричард го поздравява в Залите на Лимс-Крагма.

— Не забравяй, Хартрафт. Когато умрем, ние отиваме на различни места. Не мисля, че вашите богове ще пуснат цуранин в своята Зала на съда.

— Все пак мисля, че Ричард ще поиска да го поздрави. — Помълча, след което добави много тихо: — И Юрген също ще е там.

Асаяга въздъхна и кимна.

— Денис!

Денис погледна към пътя и стъписан видя приближаващия се Грегъри, вдигнал дясната си ръка, стегната в окървавена превръзка. За миг изпита паника. Толкова близо бяха до спасението, а проклетите моредел идваха.

Погледна зад Грегъри. Цураните и кралските бойци се трупаха около наталския съгледвач… но къде беше Тинува? И още преди Грегъри да проговори и да му каже какво се е случило, разбра какво прави еледелът: принасяше се в жертва, за да им спечели време.

Докато слушаше разказа му, в душата му се надигаше гняв. Толкова пъти се беше измествала посоката на този гняв, толкова дълго бе останал насочен срещу цураните, срещу онези, които бяха избили близките му, срещу войната и накрая — срещу Корвин. Но сега най-сетне разбра, и все едно че се разкъса някакво було, което бе покривало душата му през всичките тези години.

Същия огън долови и у Асаяга. Елфът бе единственият, които винаги заставаше между двете страни, всички тук до един го ценяха и му вярваха.

Погледна Роксана и Алиса и видя същия огън в очите им. Онзи, пред когото се бе изправил сега Тинува, беше унищожил техния дом и беше убил и техния баща.

Улови погледа на Роксана. Гледаше го и нещо в очите й му подсказа, че знае какво трябва да направи. Смесица от страх, от съжаление и смътна надежда пробяга за миг по лицето й, преди то да се стегне отново в неумолима решителност.

— Измисли начин да прехвърлиш децата и жените — каза й той. И без да дочака отговор, се обърна към Асаяга. — С мен ли си?

— За какво?

— Връщаме се и се бием. Омръзна ми да бягам.

Снежната завеса се изсипа от надвисналия клон. Сякаш се задържа пред очите му, с всяка снежинка ясно очертана в ума му, всяка оживяла и вечна, понесена от лекия вятър; загръщаха го, докосваха го по челото и охлаждаха треската на гнева му.

Тинува се плъзна ниско приведен от дървото, станал едно със снега по земята. Превъртя се зад един паднал дънер, издигащ се като изгърбен бял звяр над земята. Стегна се, стисна щръкналата от бедрото си стрела и откърши края й с безмълвна молитва, за да спре болката. Знаеше, че трябва да я доизбута и да я извади, но нямаше време, а и ако го направеше, можеше да скъса артерия. Време колкото щеш след това. Надникна рисковано покрай дънера, сниши се бързо, превъртя се, след което отново се изправи и стреля. Далечната сянка залитна, рухна в снега и за миг той изпита неспокойна възбуда. После дойде смехът.

— Добър изстрел, братко, добър.

Тинува посегна към колчана, изпъна нова стрела, надигна се, след което се претъркаля назад, скочи настрана и затича през гората. Зърна за миг други лица, застанали безмълвно, със скръстени ръце. Гледаха напрегнато и се отдръпваха от пътя му. Повечето лица бяха познати — та как нямаше да познае своите братовчеди, приятели в лова преди толкова време, онези, с които някога се беше смял, редом с които някога се беше сражавал, заедно с които беше избивал врагове.

Някои дори кимаха навъсено — макар да беше отстъпник и да носеше клеймото на позора, и те помнеха дните на лов и война с Морваи.

Завъртя се от външния край на кръга и инстинктът му подсказа да залегне; стрелата изсвистя покрай ухото му и изхвърли облак сняг, щом се заби в земята до него.

Той се надигна, стреля отново, а Боваи залегна зад един стар бор. Стрелата отпра парче кора от дънера.

Тинува отново се беше надигнал и тичаше, но болката си казваше своето, всяка стъпка — неизмерима агония, от която всеки човек щеше да падне без сила, но той не спираше. Само за миг погледна на югоизток. Все пак успя да усети лика на слънцето зад облаците, далече над белия покров, надвиснал под яркосините небеса. Беше се издигнало до средата на зенита; двубоят продължаваше часове. Чу сърдитото ръмжене зад отсрещния хълм, нетърпеливите викове на таласъми, дрезгавите недоволни гласове на мъжете, но цялото внимание на моредел беше съсредоточено върху този двубой, двубой, за който Тинува знаеше, че ще разказват като за легендарен лов във вечността, лов на брат срещу брат. Всеки знаеше хитрините на другия, ловките му движения, начина му на мислене, знаеше миризмата на другия, усещането за погледа му — дори когато е обърнат с гръб.

Знаеше, че Боваи е тръгнал надясно, за да го пресрещне, вместо да проследи дирята от кръв, капеща по снега. Залегна зад едно дърво — идеална позиция с падналия дънер срещу него, оформящ малък тунел отдолу. Присви се, изпъна лъка и зачака. След това го видя.

Перата го забърсаха по бузата и Тинува се прицели. За миг облаците се разтвориха и лъч светлина пробяга по поляната и очерта Боваи, като в същото време му подсказа, че времето бавно тече и че там някъде, далече долу, хората продължават усилията да се измъкнат.

Боваи забави крачка, сякаш вътрешният му глас го предупреди. Погледна право към него и очите му се разшириха. Тинува измести съвсем леко лъка и пусна тетивата.

Стрелата звънна между дърветата, литна през клони и храсти и остърга ребрата на Боваи. Той се олюля, залитна назад и се претърколи, за да се прикрие. Обкръжилите ги изръмжаха глухо — макар че не всички можеха да ги видят, всички чуваха и познаваха звуците и можеха да разберат кой е стрелял и кой — паднал.

— Тинува.

Беше вътрешният глас. Шепнешком.

— Братко?

— Ти ме пощади, нали?

— Не, братко. Стрелях да убия.

— Лъжеш. Ти ме пощади. Защо?

— Още не му е времето, братко.

Последва миг мълчание.

— Знаеш, че я имам, братко — прошепна в главата му гласът на Боваи.

Тинува наведе глава разтреперан. Знаеше, че това е хитрина, за да го ядоса и обърка. След миг прошепна в отговор — знаеше, че вятърът ще отнесе мисълта му.

— Никога не си я имал. Тя винаги беше моя.

— Млъкни! — изкрещя гневно Боваи, толкова силно, че всички гледащи го чуха.

Тинува се надигна, стреля слепешката в посоката на вика и му отвърна презрителен смях.

— Жалко за хубавата стрела, братко.

Тинува посегна към колчана. Бяха му останали само шест стрели, ала му беше все едно. Щеше да му стигне една, за да го убие. Само още една.

— Хайде, братко. Покажи се на открито. Нож срещу нож.

Боваи се надигна.

— Погледни ме в очите, братко. Ела и погледни в очите, които гледат в нейните всяка нощ.

— Проклет да си — изсъска Тинува.

— Да, братко. Проклети сме всички, нали?

— Не.

— Ти си. Предаде нашата кръв. Позорът може да се изтрие само с кръв. Позволи да те изпратя на другия бряг, братко. Там можеш да видиш Майките и Бащите — ако те приемат.

Слънчева светлина отново пробяга през гори и поляни.

Не беше сигурен колко време е изтекло, защото и двамата се бяха потопили в друг свят, свят, който можеха истински да разбират само еледел и моредел, в който една секунда можеше да се проточи цяла вечност, а сто години да изтекат за едно мигване на окото.

— Ела при мен, братко. Един от нас е обречен да умре в този ден. Нека неговият брат го погледне в очите в последния миг — и да е последният, когото ще види на този свят.

Тинува бавно пусна лъка. Посегна към колана си, извади камата и пристъпи на поляната.

— По-бързо! Не спирайте! — извика Денис, отби се от пътя и погледна назад.

Колоната се беше проточила, краят й едва се виждаше в гъсто сипещия се сняг. Виелицата връхлиташе на яростни пориви, затихваше за миг и се усилваше отново.

Мъжете пъшкаха и се напрягаха, тъпчеха упорито в дълбокия сняг, всякакво подобие на строй се беше разпаднало. Най-издръжливите бяха отпред, най-уморените — в края. Никакви съгледвачи нямаше в челото, всякаква предпазливост бе изоставена в този стремглав щурм, колоната се носеше напред като порой от развихрена ярост. Вече не ги гонеха като дивеч: вече връхлитаха те, те бяха ловците.

Денис се обърна и погледна нагоре по пътя. Не знаеше колко още остава, защото ездата по този път с Роксана бе минала в тъмнина.

Грегъри беше препуснал напред, с обещанието да изчака, да свърне назад през горите и да ги предупреди, ако моределите настъпват.

— Колко още има, Хартрафт?

Асаяга изгази до него, задъхан и с изваден меч; острието блесна, щом слънцето проби за миг гъстите облаци.

— Не знам.

— Планът ти?

— Какъв план?

Асаяга го изгледа и се усмихна.

— Тогава да вървим! — извика цуранинът през воя на вятъра и краката му заораха в снега.

Денис тръгна до него.

Беше изкусен танц — балет на смъртта. Двамата скачаха един към друг, остриетата святкаха, отекваше хладният ек на стомана в стомана, отдръпваха се мигновено и стъпките се повтаряха неспирно.

Зрителите се бяха събрали в плътен кръг, затворил светлината, и не един от тях мрачно мърмореше, възхитен от Тинува — Морваи, когото помнеха като свой стар другар и приятел. В очите им той отново се беше превърнал в един от тях. Тъмна ярост блестеше в очите му, беше стиснал челюсти, окъпан в пулсиращо сияние.

Леко танцуваше той, забравил за болката и за кръвта, която се стичаше по крака му и пълнеше ботуша му тъй, че с всяка стъпка оставяше разкаляно розово петно върху снега.

Кръв се стичаше и от Боваи, капеше от ребрата му и от раната, нанесена от камата на Тинува на ръката му — бе срязала месото почти до кокала.

Двамата отново се приближиха; отново хвърлиха искри остриетата, пръсналата се кръв се смеси със сипещите се снежинки и се разлетя около тях. Тинува отскочи назад и лявата му ръка се вдигна да изтрие кръвта от среза по челото, замъглила взора му. Светът бе станал червен: но не кръвта го бе затъмнила, а всичко, което беше сдържал у себе си и което отново бе оживяло.

— Хайде, братко — подразни го Боваи. — Да свършим.

— Идвам.

Боваи разпери насмешливо ръце.

— Хайде, прегърни ме, братко.

Тинува се присви.

— Баща ни щеше да се гордее с теб, братко. Анлеа щеше да се гордее.

Тинува скочи напред, а Боваи се приведе да посрещне атаката. Докато настъпваше, Тинува прехвърли камата от дясната в лявата си ръка — и в последния миг я премести отново. Посече лъжливо, после замахна отгоре. Почти не усети ледения допир на камата на Боваи, когато го прободе в лявото рамо.

Двамата залитнаха, Боваи изохка и през лицето му бликна кървава резка, бузата му беше разпрана от устата до ухото, срязано на две.

Боваи изрева, стисна лицето си и зрителите ахнаха — всички знаеха колко се гордее Боваи с лицето си, а щеше да остане обезобразен за цял живот.

Докато залиташе назад, инстинктът го накара да се завърти. Избягна удара, насочен към корема му, уви ръцете си около Тинува и двамата паднаха. Снегът се вдигна като облак пара, щом рухнаха на земята и се затъркаляха.

Сечаха се безмилостно с камите в десните си ръце, левите посягаха отчаяно да сграбчат китката на другия. Боричкаха се, покрити с лепкав от кръвта сняг, а гледащите от клана стягаха кръга, някои вече крещяха за последния, смъртен удар — и не един от тези викове бе за Тинува.

Боваи го изрита с коляно и удари стрелата, забита в крака на еледела. Тинува изохка от непоносимата болка, заляла го като вълна, но гневът му даде сили. Престори се, че пада, и когато Боваи се превъртя, за да го затисне, изведнъж натисна нагоре, превъртя го отново, използвайки инерцията му, и този път той самият заби здравото си коляно в корема му така, че брат му изпъшка. В същия миг удари с левия си юмрук Боваи в лицето, разкъса отворената рана така, че Боваи изрева от болка и пусна дясната му ръка.

Боваи вдигна камата си.

Времето отново сякаш замръзна, сякаш затече обратно между бреговете на вечната река. Видя брат си такъв, какъвто беше някога, каквито и двамата бяха някога, когато ходеха на лов и слънцето се рееше през дърветата, когато стояха един до друг по високите върхове и вятърът фучеше над света.

Боваи вдигна очи към него и прошепна:

— Братко…

Тинува вдигна камата, готов да я забие в сърцето му, и в този миг разбра… разбра и си спомни в какво се беше превърнал.

За миг слънчевата светлина се процеди отново, огря поляната, снегът заблестя като диаманти.

Той се усмихна.

Ударът не го изненада: ако имаше изненада, тя бе в това, че не изпита болка. Само някаква странна вътрешна топлина, щом камата на Боваи, забита до дръжката, разкъса корема му, заби се нагоре под ребрата и в дробовете му.

— Ти загуби — прошепна Тинува и дъхът излезе от устата му.

Боваи се взря в очите на Тинува и в този миг го обзе лудост, ужас, какъвто не беше познавал. Избута Тинува назад. Брат му, като огромна каменна статуя, сякаш надвисна над него и много, много бавно залитна назад и рухна в снега.

Боваи изрита тялото от себе си и се замята в паника, а след това разтреперан се надигна.

Всички погледи бяха вторачени в него.

— Свърши се — прошепна Боваи.

Бавно се завъртя, загледа ги един по един и усети презрението в очите им. Погледна през рамо към Тинува.

„Значи ме лиши дори и от това, нали, братко?“

— Проклет да си! — изкрещя Боваи.

Всички се бяха смълчали и в този миг Боваи разбра, че брат му беше прав: в този миг беше загубил нещо, беше загубил болката и гнева, които го бяха тласкали през столетията. Все едно че животът му бе изгубил смисъла си. Наведе глава и промълви:

— Но аз победих…

— Не!

Викът беше далечен и изпълнен с болка, с дълго сдържана ярост. Боваи се обърна и погледна невярващо към връхлитащите мъже, към сиво-белите наметала, развени от вятъра; някои бяха в лъскави бели брони, която святкаха на слънчевата светлина като фенери, лумнали ярко в нощния мрак.

Щурмът се изсипа по склона като лавина. Засвистяха стрели. Един от братовчедите му се завъртя, стиснал се с две ръце за гърлото; друг рухна в снега с писък.

Всички стояха стъписани, объркани и изумени — толкова внезапна беше атаката.

И тогава Боваи го видя. Очите му никога досега не бяха се спирали на него, но познаваше кръвта му, кръвта на предците му. Беше Хартрафт. Летеше напред, повел атаката, с някакъв дребен воин с блестящ нагръдник до него. Хартрафт връхлиташе — хвърли лъка си и вдигна високо с две ръце тежкия си меч.

Боваи погледна за сетен път брат си, преди да надигне камата.

Мечът изсвистя в дъга. Светлината блесна като мълния… и последва тишина.

— Не!

Денис се обърна още докато довършваше замаха си, завъртя се, видя как се изтърколи главата на Боваи, как падна в снега и тялото залитна. С дивашки крясък замахна отново и го посече на две през кръста. Изхлипа, изтръгна острието и видя как Асаяга го подмина — беше убил един моредел и връхлиташе срещу друг. Зад него се приближаваше друг тъмен елф, навел копието си… и в ума му мигновено изплува Юрген, как се опитваше да спаси Ричард при подобна ситуация — защото Асаяга се опитваше да спаси един от кралските редници, паднал на земята, вдигаше отчаяно меча си да спре връхлитащия срещу него моредел…

Денис затича с все сили.

— Асаяга!

Цуранинът не го чу.

Беше твърде далече, за да го стигне навреме. И както бе стиснал меча си с две ръце, той го вдигна над главата си и го хвърли. Мечът се превъртя във въздуха и удари моредела в мига, в който се навеждаше, за да прониже Асаяга в гърба.

Удари го с такава сила, че моределът отскочи, все едно че някой го дръпна и въздухът изригна от дробовете му. След секунда Асаяга срази противника си, завъртя се и видя застаналия срещу него Денис, без оръжие, и моредела между тях — той риташе и се тресеше на калната земя, пронизан от меча.

Мъжете от двете им страни връхлитаха, облещили очи от бойна ярост. Моределите, съвсем изненадани, отстъпваха в паника и тичаха към таласъмите и ренегатите-конници, скрити зад хълма. Малцина успяха да се доберат до върха, повечето падаха пронизани от стрели в гърба, други биваха посичани в бягство. Човеците и таласъмите от другата страна на хълма се изсипваха на билото, привлечени от силния шум в края на двубоя между Тинува и Боваи. След часовете отегчително чакане бяха запалили огньове; неколцина все още спяха, още по-малко бяха онези, сетили се да навлекат броня и да вземат оръжия.

След няколко секунди и те се пръснаха в паника, щом две отделения — кралски и цурански бойци — ги удариха във фланг, пръснаха се и затичаха към лагера си, убедени, че ги нападат стотици.

След няколко минути отрядът на Денис и Асаяга вече имаше пълно преимущество. След още една таласъмите побягнаха в паника.

Много от тях се нахвърлиха срещу своите водачи моредел, които се опитваха да ги спрат и да ги подкарат напред, и скоро мъже, таласъми и моредели вече се колеха в отчаяното си усилие да се измъкнат.

Земята беше осеяна с мъртъвци и издъхващи. Тасему настъпваше с отделение кралски бойци, образували кръг от стрелци около него. Разкъсаният цурански строй се изкачи на билото — цураните посичаха всеки, който им се изпречеше на пътя. Още кралски войници се изсипаха по фланга в стегната редица и запратиха дъжд от стрели в изпадналата в ужас тълпа врагове.

Грегъри бе прегърнал приятеля си и плачеше.

Асаяга пристъпи до Денис и двамата мълчаливо се приближиха до падналия елф.

Тинува ги погледна, усмихна се и прошепна:

— Глупаво. Трябваше да се прехвърлите през моста.

— Не можехме да те оставим тук — каза Асаяга.

— Боваи?

— Аз го убих — отвърна с разтреперан глас Денис.

Тинува въздъхна.

— Погребете го до мен: бяхме братя някога.

Денис кимна.

Тинува въздъхна отново. Очите му примигаха и той погледна отново Денис и Асаяга.

— Съдбата ви направи врагове. Дано сега доблестта я обърне.

Отпусна се в ръцете на Грегъри и тихо заговори нещо. Денис позна речта на еледел, ала не разбра думите. Грегъри ги заповтаря, хлипаше. Накрая гласът на Тинува заглъхна и духът му пое към далечния бряг на Блажения остров. Денис го докосна по челото и прошепна:

— Иди си в мир, приятелю.

Асаяга повтори жеста му и докосна с пръст кръвта му, и я намаза на челото си.

Двамата се спогледаха навъсено и тръгнаха да довършат битката.

Глава 17Раздяла

Вечерта беше тиха.

Щом излязоха на билото, Денис спря и заслони очи от блясъка на слънцето. Грегъри яздеше по склона, следваха го шестима съгледвачи, пешаци.

— Напред е чисто — каза наталецът. — След още миля ще прехвърлим реката и сме в територията на джуджетата. Мисля, че вече знаят за приближаването ни.

Денис кимна, обърна се и се загледа назад към колоната. Кралските и цуранските бойци се придвижваха леко и без усилие нагоре — мнозина от тях бяха с жена от селището на Волфгар. Децата бърбореха и викаха, и търчаха. В средата на колоната вървяха конете, повечето взети от врага, и влачеха носилките с ранените. Този път не бяха оставили никого.

Асаяга, който досега беше вървял с Алиса, тръгна напред. Всички очи го проследиха и колоната забави хода си и спря, без заповед. Горе на превала мъжете започнаха да се отдръпват: кралските войници на една страна, а цураните — на другата.

Асаяга излезе на билото, кимна на Грегъри и каза:

— Пред нас е земята на джуджетата, нали?

Грегъри отвърна с мълчаливо кимване.

— Значи вече сте у дома си, в безопасност. Съмнявам се, че ще ни посрещнат с разтворени обятия.

— Прав си, Асаяга.

— Тогава, Хартрафт, нашето примирие беше дотук. Стигнахме до фронтовата линия, където войната ни трябва да се поднови.

Денис кимна и ръката му се спусна към дръжката на меча. Асаяга повтори жеста му.

Цураните и кралските бойци бавно заеха позиции зад двамата си командири. Жените и децата усетиха, че предстои нещо, и се струпаха отзад при конете.

Двамата водачи се взряха един в друг. Денис усети как всички затаиха дъх в очакване какво ще стане. Помисли си за своя дълг, защото бяха оцелели тридесет и един цурани — врагове, които, ако ги оставеше днес да си отидат, несъмнено щеше да срещне отново следващата пролет; врагове, които можеха да убият други кралски войници, тъй като вече бяха изучили добре воинските им умения и щяха да се превърнат в ядрото на опасна военна сила.

— За какво мислиш, Хартрафт?

— Мисля си, че ако сега ви оставя на мира, можете да нанесете сериозни щети на моята страна напролет.

— Точно колкото вие ще нанесете на нас, несъмнено.

Денис погледна над рамото му. Роксана и Алиса стояха наблизо и ги гледаха мълчаливо. Толкова други неща можеше да съзре зад тях — подпаления родов замък, издъхващата в ръцете му Гвенинт, погледа в очите на Асаяга, прегърнал умиращия си племенник, и после, когато коленичи до Тинува. Тинува, погребан в леса на трийсет мили на север, за да почива във вечен покой до своя брат… Зачуди се за миг дали двамата ще намерят мир помежду си в своя отвъден свят.

Помисли си за всичко това и се усмихна. Ръката му падна от дръжката на меча и той я протегна на Асаяга и прошепна:

— Доблестен враг.

Асаяга за миг се поколеба, несигурен дали това не е очакваното предизвикателство, или е нещо друго, след което стисна ръката на Денис и повтори на своя език:

— Доблестен враг.

За миг никой от двете страни не помръдна, после кралските и цуранските войници запристъпваха един към друг и заповтаряха жеста. Мъжете, които бяха проливали кръв рамо до рамо, се прегръщаха и повтаряха:

— Доблестен враг.

Денис се обърна към Грегъри и кимна.

Грегъри слезе от коня си, вдигна превързаната си ръка и посочи на югоизток.

— Асаяга. На четвърт миля нататък има пътека, която завива на изток. Тръгнете по нея и ще заобиколите кралството на джуджетата. Аз ще ги убедя, че ще зачитате примирието. Стига да се придържате към пътя, няма да ви безпокоят. След три дни преход пътят ще ви поведе на запад, където земята им граничи с територия, която сигурно ви е позната — за нея се бият кралски и ваши войски. Стигнете ли там… — Той замълча и поклати глава. — Е, оттам нататък си зависи от вас, но предвид всичко, което научихте, би трябвало да можете да пробиете. Повечето кралски части ще зимуват в Ламът, Ябон и Илит, тъй че ще трябва само да избягвате случайните патрули и да стоите настрана от укрепленията. След още няколко дни би трябвало да стигнете до своята фронтова линия.

Асаяга кимна. През цялото време, докато Грегъри говореше, не беше престанал да гледа Денис, сякаш не можеше да повярва какво става.

— Асаяга — каза Денис и пристъпи към него. — Настоявам да не разкривате нищо, което видите, докато минавате през кралския фронт. Да не се биете, освен ако не бъдете нападнати, да се прехвърлите през фронта колкото може по-бързо и по никакъв начин да не се възползвате от примирието.

— Това заповед ли е, Хартрафт?

Денис се поколеба, после поклати глава и отвърна с лека усмивка:

— Не. Предложение към един доблестен враг. Моля само да действате като парламентьори, преминали през вражеските линии.

Асаяга се засмя.

— Съгласен.

— Има обаче един проблем, Асаяга.

— И какъв е той?

— Какво ще кажеш на началниците си?

Асаяга погледна към бойците си. Помълча, после отвърна:

— Били сме откъснати, били сме се, оцелели сме. Нищо повече. Ако бъде изтървана и една дума от която и да било страна, скоро всички ще разберат и ще настъпи бъркотия, нали? Моят началник така и няма да го разбере.

Денис се засмя и кимна.

Това, че двамата командири се смееха, а Грегъри сочеше пътя, говореше достатъчно красноречиво какво са решили и мъжете и от двата отряда завъздишаха облекчено. Групите отново се сляха, бойците си стискаха ръцете и се прощаваха.

Усмихнати, Алиса и Роксана се приближиха до Денис и Асаяга.

— Ако бяхте започнали да се биете, щях да ви убия и двамата — заяви Роксана. — Писна ми от битки.

Денис я погледна и отвори уста да й отвърне, но не можа да проговори. Тя пристъпи към него и кимна на Асаяга, че трябва да поговори със сестра й.

Щом Асаяга се отдалечи с Алиса, Роксана попита:

— Имаш ли да ми кажеш нещо, Хартрафт?

Денис се обърна и тръгна и тя тръгна след него. Кръгът от мъже се отвори, за да ги пропусне. След като се поотдалечиха малко, Денис промълви:

— Благодаря ти, че ми спаси живота на моста.

— Спасявахме се един друг по много начини.

Той я погледна и кимна.

— Ще ми кажеш, че все още не си готов, нали? — Роксана въздъхна.

Той кимна вдървено и тя извърна очи.

— Гвенинт все още ме обсебва. Гневът, яростта — всичко това изтля там… — Посочи назад към северните лесове. — Като гледах издъхващия Тинува, като знаех какво жертва… — Замълча и наведе глава. — Видях го с очите си. Брат му беше в ръцете му, а той спря, не можа да нанесе последния удар. Обичта му пощади онзи, който го уби, и все пак той не пожела да е другояче. В този миг всичко в мен угасна. От това, а и как Асаяга беше прегърнал своя племенник, а после стана и се опита да спаси Тинува… Поучих се от всичко това.

— Затова ли не тръгна да гониш Корвин?

Денис не отговори веднага. Едва след като яростта на битката беше изтляла, си беше спомнил, че Корвин е с ордата, която бяха унищожили. Но не бяха намерили тялото му — изглежда, беше между малцината избягали. Някои от хората му бяха искали да продължат гонитбата; дори Асаяга го беше поискал, но той отказа. Децата и жените при моста бяха останали само с четирима мъже да ги пазят, мъжете, които бяха успели да се прехвърлят през реката. Беше обърнал гръб на този лов, без да поглежда назад, и това бе изненадало мнозина.

— Той е отрова сам за себе си. Рано или късно пътищата ни ще се пресекат.

— Но ще го търсиш ли този път?

Денис се усмихна.

— Не всичко може да се промени веднага. Ще го търся, но няма да живея заради това.

Тя се усмихна и стисна китката му. След миг се притисна в него и го целуна.

Денис отвърна на целувката, после леко се отдръпна и я избута назад.

— Вярно е, не съм готов — прошепна Денис. — Може би никога вече няма да съм готов да обичам. А ти не си длъжна да чакаш. Ще ви заведа с хората ви в Ябон, където ще сте в безопасност, и ще те посетя, когато мога.

Тя се усмихна насила, макар че в очите й блеснаха сълзи.

— Знаех си, че точно това ще ми кажеш, Хартрафт.

— Денис. Не можеш ли да ме наричаш Денис?

— Разбира се, Денис. — Роксана се надигна на пръсти и го целуна по бузата. После се отдръпна и ръката й за миг го погали, преди да се обърне. Закрачи бързо към конете, където чакаха другите жени и децата.

Той я гледаше, докато се отдалечаваше от него, гордо изправила гръб, стегната и уверена в себе си, и усети как камъкът, в който се бе превърнало сърцето му, се пропука. Почувства се много самотен, но когато тя се метна на гърба на коня и махна на сестра си, по устните му пробяга усмивка.

Асаяга стоеше край пътя, на стотина крачки от другите. Алиса отпусна ръка на рамото му и той се вцепени. После каза:

— Трябва да се сбогуваме.

— Защо? Аз нямам дом, нямам си близки, освен Роксана и бих могла да тръгна с тебе.

Асаяга поклати глава.

— Невъзможно е. За моя народ ти си варварка. Годна си само за робиня. — Помълча за миг, след което добави: — Предложението за брак ще донесе позор за моя дом в очите им и господарят ми ще заповяда да отнемат живота ми, стига да не ме обеси преди това от срам. Ще се питат защо не съм те задържал като своя наложница.

— Тогава ще ти стана наложница, Асаяга.

Той я погледна, сякаш преценяваше предложението й, после каза:

— Това е невъзможно. Аз започнах да опознавам вашия народ, Алиса, но ти нищо не знаеш за моя. Ние сме корав народ и често оставяме любовта настрана, заради честта и дълга. Дори да делим общо ложе всяка нощ, през деня ще сме разделени, а… — Преглътна с мъка. — А децата ни ще са роби.

Тя го погледна с очи, премрежени от сълзи, и прошепна:

— Никога не си ми казвал, че ме обичаш. Но виждам как ме гледаш.

— Не ти го казах, защото не мога — призна той. Взря се в очите й и неговите също се напълниха със сълзи. — Но ти проникна в сърцето ми и знаеш какво чувствам. — Отстъпи назад и добави: — Хайде стига за това: всяко забавяне само усилва болката.

Обърна се, изрева някаква заповед и бойците му се отдръпнаха от кралските войници. Стиснаха си ръце за последно и тръгнаха — и много цурани отдаваха чест, докато минаваха покрай Денис. Тасему пристъпи към него и му протегна ръка.

— Довиждане, приятелю.

— Довиждане.

— Дано не се видим повече в тази война — добави колебливо цуранският щурмови водач, отдаде отново чест и след миг зарева на хората си.

Всичко това напомни на Денис за Юрген: за грубостта към някого, сърдечното потупване по рамото на друг, докато бойците се строяват.

— Също като Юрген — промълви Грегъри, който бе застанал до Денис.

— Да. Точно за това мислех.

— Знаеш ли… Юрген щеше да го хареса.

— Да. Щеше.

— Баща ти също — добави Грегъри.

Асаяга закрачи твърдо пред строя, отново като на цурански строеви плац, а Тасему изрева заповед „мирно“. Последва бърз преглед, Асаяга кимна одобрително и прозвучаха още команди.

Шестима мъже пристъпиха две крачки пред колоната с наведени глави, след това затичаха надолу по склона.

— Авангардът на съгледвачите — каза Грегъри. — Богове, колко бързо се учат.

— Дано Тасему да се окаже прав — каза Денис.

— За кое?

— За това да не се срещаме отново.

Грегъри не отвърна нищо.

Колоната потегли, конете, на които бяха качили ранените цурани, бяха в средата. Много от жените и децата от крепостта на Волфгар заплакаха, без да крият сълзите си.

Асаяга погледна през рамо към Денис и кимна. Денис остави Грегъри и догони цуранина.

— Не забравяй: избягвайте сблъсъци, докато не преминете през кралския фронт. Обеща ми го.

— Това заповед ли е, или молба, Хартрафт?

— Ти си знаеш.

Асаяга се усмихна и кимна.

— Тогава една молба и от мен, Денис.

— Какво?

— Войната между двата ни народа може да продължи още години. И двамата служим на един фронт. Ако дойде ден, в който отново се видим, сред горите или на открито поле… — Гласът му заглъхна.

— Да се оттеглим — предложи Денис.

— Да — промълви след колебание Асаяга. — Да, мой доблестен приятелю.

Денис кимна и му подаде ръка.

Асаяга я стисна здраво, после я пусна. Алиса се приближи до Денис — Роксана бе до нея — и го прегърна през кръста, а той отпусна ръката си на рамото й. Жестът му го изненада, но получи отплата за утехата, която й предложи. Погледна през рамо и видя как Роксана гледа Асаяга и сестра си с усмивка, макар по бузите й да се стичаха сълзи, докато цураните отминаваха покрай тях.

Очертана от вечерното слънце, колоната прехвърли билото и се скри от очите им. Светът изведнъж стана някак странно опустял. Денис изчака, докато се спуснат долу на пътя, след което бавно се обърна към гората и каза:

— Тръгваме. Сержант Юрген…

Замълча и огледа струпалите се около него мъже. Обърна се към Грегъри.

— Него вече го няма, нали?

Грегъри промълви тъжно:

— Да, Денис. Юрген вече го няма.

Ефрейтор Дженкинс застана в челото на колоната и зачака заповедта за тръгване.

Денис го погледна, огледа бойците, жените и децата, които чакаха зад тях, всички, които зависеха от него, за да ги отведе към спасението.

— Сър, да поведа ли следотърсачите? — обади се Дженкинс.

Денис помълча за миг, после се усмихна.

— Не. Ще водя аз. Да се прибираме у дома.

ЕпилогСъбиране

Денят беше топъл.

Капитан Денис Хартрафт от Висок замък, скуайър на твърдината на Волфгар, заслони очи да погледне към вечерното слънце, гаснещо зад планините, обрамчили долината.

Излезе бавно от гората, с лъка на рамо. Плячка не носеше, макар да беше срещнал не един сръндак. Килерите бяха пълни с провизии, долината беше богата на дивеч и той нямаше никакво желание да опъва лъка в тази топла есенна вечер. Ловът беше само повод да остане насаме в тишина и да размисли. Разговорът му с Алиса тази сутрин го беше тласнал към размишления за странните обрати на съдбата, които го бяха върнали в тази долина след края на войната. А децата тичаха и вдигаха врява из цялото укрепление. Чудеше се понякога защо шумът, който вдигаха, му се струва много по-стряскащ от грохота на битките. Усмихна се, щом се сети как най-голямото му момче, Юрген, се опита да вдигне бащиния си щит, макар да беше едва четиригодишно.

Спря на малката могила на пътя и погледна към крепостта. Беше ритуал, започнал да се превръща в навик — поклонът на надгробната могила, съхраняваща пепелта на Волфгар, на Ричард, Алвин и останалите; дори на Сугама. Седна на земята, загледа могилата и тихо промълви:

— Е, Волфгар, кучи сине, пак ще ставаш дядо. Алиса пак носи дете.

После се загледа към долината. На мястото на старото дървено укрепление се издигаше здрава каменна цитадела. Денис тихо се засмя на иронията на живота.

Онова, което преди беше негова земя, в края на войната беше дарено на цураните. Лорд Касуми, вече граф Ламът, бе получил този сан от крал Луам след края на войната, когато граф Вандрос спечели титлата херцог на Ябон след оттеглянето на стария Брукал. Денис без проблем бе уговорил краля да вземе на служба Касуми и останалите цурани, заседнали на Мидкемия. Познаваше качествата на тези мъже по-добре от всеки друг войник в кралската армия. Срещу всеки един като Сугама можеше да се намерят сто като Асаяга, мъже, готови да пазят гърба ти с цената на собствения си живот и да дадат всичко от себе си в името на честта и дълга. Да, той ги прие най-радушно като свои съюзници на северните граници, за да държат моредел по-далече от Кралството. Възразил беше единствено на решението да дадат семейното му владение на цуранския васал граф Касуми.

Тази вест беше жесток удар за Денис. Беше се сражавал вярно в продължение на десет дълги години и му беше трудно да приеме, че накрая ще го лишат от дома на предците му. Спомни си колко се беше ядосал тогава и въздъхна.

Беше разбрал, че името му е донякъде опетнено. Някой наистина се беше разприказвал. Друго не можеше и да се очаква. Войниците си бяха войници и в дните след завръщането им в редиците на кралската войска се разнесе мълва за чудодейното завръщане на така наречения „изгубен патрул“ — и явно накрая някой си беше развързал езика и бе описал надълго и широко какво всъщност се бе случило.

После дойде нощта, в която старият херцог Брукал го повика и му предяви обвиненията в съглашателство с враговете, и че съзнателно е допуснал да се измъкне елитна цуранска част.

Иронията бе в това, че обвиненията дойдоха точно от Брукал, известен като един от най-прагматичните военни на бойното поле. Все пак дългът си беше дълг и ако слуховете се окажеха верни, Денис можеше да бъде обвинен в измяна.

За щастие никой от мъжете му не го издаде пред трибунала на херцозите Брукал и Боррик, и граф Вандрос Ламътски.

Денис беше върнат на служба, но репутацията му беше разклатена. Мародерите бяха разформировани, а в последната година от войната го изпратиха да служи при Вандрос. Графът бързо оцени, воинските способности на Денис и в края на войната той си беше върнал уважението и ранга, но клюките за загадъчните му и пълни с премеждия пътувания с един цурански патрул така и не секнаха.

В известен смисъл новото назначение му донесе голямо облекчение. Фронтът беше спокоен, патрулите — досадно ежедневие, и така той изкара остатъка от войната.

И на два пъти беше видял Асаяга. Първият път беше около година след раздялата им. Цураните настъпваха на друг фронт, а в територията, патрулирана от Денис, бяха нанесли отклоняващ удар. Имаше кратко, но яростно сражение около един горящ хан, с тежки загуби и за двете страни. Докато се оттегляха, извличайки ранените си, Денис за миг успя да зърне Асаяга, и Тасему до него.

Изчака — не знаеше какво може да последва. Вятърът навя пушлива завеса между тях, а когато тя се разнесе, двамата ги нямаше и той успя да изведе отряда си.

Вторият път беше в деня, в който Разломът се затвори. Денис беше застанал мирно с почетната рота, назначена да присъства на историческата среща между крал Луам и император Инчиндар, Небесната светлина.

Дори сега, пет години след войната, Денис не разбираше напълно измяната на елфите и джуджетата. Само допреди миг двамата млади владетели седяха един до друг, с един млад магьосник в черен халат, който им превеждаше, а след това изведнъж лесовете изригнаха от елфи и джуджета, атакуващи цураните.

Битката, която последва, бе ръкопашна и кръвопролитна. Денис се беше сражавал за завземането на машината на Разлома, тъй като беше чул как принц Арута, братът на краля, възкликна, че трябва да се завладее, преди цураните да успеят да прехвърлят подкрепления от родния си свят.

Магьосникът в черния халат и още един, в кафяво, най-сетне бяха унищожили съоръжението и Денис и до ден-днешен не можеше да повярва на онова, на което бе станал свидетел: грохотът, последвал разрушаването на механизма, страховитият тътен, който разтърси земята и събори мъже и коне по полето.

Цураните с проклетото им твърдоглавие не се предадоха дори тогава. Императорът им се беше върнал жив и здрав на техния свят със свитата си, но воините, заседнали от тази страна на Разлома, бяха продължили да се сражават. Накрая разумът надделя и силов командир Касуми от клана Шинцаваи бе заповядал да капитулират, след като ядрото на кралската армия пристигна на мястото на примирието.

Денис си спомни как видя Асаяга на полесражението — и как изпита огромно облекчение, като го видя сред пленниците.

Потупа разсеяно гроба на Волфгар, затананика си тихо старата песничка за краля и бавно се изправи. Беше време за вечерния преглед. Утре рано на северния проход щеше да отиде патрул, за да проверят какви ги вършат моредел. Държеше хората му да си легнат рано и да отдъхнат добре. Повечето бяха новобранци, малко прекалено жадни за бой, но пък новобранците винаги си бяха такива.

Като стигна до отворената порта на укреплението, видя строените пред нея войници. Начинът, по който го гледаха, събуди любопитството му: някои се усмихваха, особено старите кучета, ветераните от отряда на Мародерите. Насред парадния терен стоеше нисък набит войник в табарда на граф Ламът.

Беше Асаяга.

Цуранинът вдигна ръка в официален войнишки поздрав, после пристъпи напред и стисна ръката на Денис.

— Асаяга! В името на всички богове, мислех, че ще дойдеш чак утре вечер! — Видя герба над вълчата глава на табарда. — Скуайър ли си вече?

— Да, приятелю. Скуайър на моя господар граф Касуми.

— Моите поздравления.

— Благодаря. Вече знам какво имаше предвид за барон Мойет. Доблестен мъж, но много корав понякога.

— Самодоволен шопар искаш да кажеш — отвърна Денис.

Асаяга се засмя.

— Ти го каза, не аз.

— Е, и кое е имението ти? — попита Денис и поведи госта си към новата цитадела.

Асаяга се поколеба, след което отвърна тихо:

— Валинар.

— Проклет да съм! — Денис отметна глава и се разсмя.

Асаяга поклати глава.

— Титлата трябваше да е твоя. Съжалявам, че ти донесох неприятности.

— Недей. Направихме каквото трябва. Ако не бяхме, сега и двамата щяхме да сме мъртви, а Кралството щеше да разчита на един добър цурански скуайър по-малко.

— И на един добър капитан от северните блата. Ти поне си подчинен на барон Висок замък, не на Мойет.

— Е, да — съгласи се Денис. — А и тук ми харесва. Земята е богата; мястото е великолепно да си вдигне човек нов дом, да живее, дори да има по някое приключение. Тук ще поставя нова традиция на Хартрафт, Асаяга. Вече предпочитам спокойствието. А и в това място, открито от Волфгар, има нещо особено. Допускам, че късче от душата му все още витае тук, защото като че ли съм наследил от него определено презрение към кралските дворове.

Асаяга кимна.

— Това никак не ме изненадва.

Денис го попита с усмивка:

— А Алиса? Чака те вътре, за да те поздрави. Два сина вече, чака трети. — Потупа го сърдечно по рамото. — Ще го изтощиш момичето, приятелю. Е, Волфгар щеше да се гордее.

— Да, щеше — отвърна Асаяга и се усмихна лукаво.

В този момент двете жени се появиха на прага на цитаделата. Алиса забърза напред и само дето не полетя в прегръдката на Асаяга.

— Толкова ми липсваше!

Той се засмя.

— И на мен ми липсваше. Как мина гостуването ти?

— Чудесно. Но още по-хубаво е, че си тук. Колко ще останем?

Асаяга я прегърна през кръста и я целуна.

— Още седмица, а после трябва да се върнем в двора. Жената на Касуми казва, че й липсва любимата й придворна дама, а аз трябва да се върна към задълженията си.

Денис се обърна към сержант Дженкинс.

— Прегледай бойците, смени постовете и ги освободи.

Сержантът отдаде чест и се обърна да изпълни заповедта. Роксана слезе по стъпалата и целуна Асаяга по бузата.

— Радвам се, че те виждам.

— И аз.

От сградата се чу вик, последван от възмутен вой, и двете сестри се спогледаха. Роксана каза:

— Това е моят Юрген. Каква ли беля е направил пак? Кожата ти е одрал, Денис! — И забърза навътре.

Алиса се обърна към мъжа си:

— Ще ида да видя и нашите момчета.

Двамата мъже застанаха на входа на новия дом на Денис и се загледаха към долината, където преди години се бяха сражавали рамо до рамо. Слънцето се спускаше на запад.

— Мястото е великолепно за ново начало — промълви Асаяга.

— Не мога да си представя, че може да съм по-щастлив отвърна Денис. — Роксана е истинско чудо, а синовете ни са… невъзможни. — Засмя се. — Тя е права. Сигурен съм, че баща ми гледа отгоре от Залата на Лимс-Крагма и се смее на отмъщението над своя син. Но да, животът е хубав. Хайде влизай. Ще приготвят банята, ако искаш да се окъпеш.

Асаяга се засмя.

— Да. Хубаво е да види човек, че си забърсал малко от цивилизацията, варварино.

Денис се намръщи.

— Варварино?

Асаяга го плесна закачливо по ръката.

— Хайде да се понакиснем и да отпуснем, и можеш да ми кажеш в коя част на потока при Валинар се въди онази невероятно голяма пъстърва, за която ми разправяше веднъж.

— Невероятно ли? — възмути се Денис. — Заклевам се в сина си, че рибите там са поне по три стъпки.

Асаяга го изгледа недоверчиво, но реши да не се заяжда и двамата приятели влязоха, за да се съберат с жените и децата си за вечеря.