Красивите

Кримита

Обличането беше най-трудната част от деня.

Поканата от „Къщата на Валентино“ изискваше дрескод1 полуофициален, но именно това „полу“ създаваше проблеми. Също като вечер, в която няма обявено парти, това „полу“ отваряше вратата на хиляди възможности. Колебанията не бяха спестени даже на мъжете, за които можеше да означава сако и вратовръзка (вратовръзката се пропуска само при определен вид колани), или пък целият в бяло и риза с къс ръкав (но само в летните следобеди), но не изключваше всякакъв вид манта, жилетки, фракове, шотландски полички или елегантни пуловери. За дамите обаче тази формулировка предвещаваше истинско земетресение, както, между впрочем, всички формулировки за дрескод в „Града на новите красиви“.

Толи предпочиташе най-вече партитата с дрескод бяла или черна вратовръзка. Дрехите не бяха никак удобни и купонът на такива партита се развихряше чак когато всички вече са пияни, но поне не се налагаше да си блъска главата какво точно да облече.

„Полуофициално, полуофициално“, повтаряше тя, докато очите й шареха в безкрая на отворения гардероб, сновяха безразборно напред-назад, а визуално управляваната мишка едва смогваше да нагоди скоростта си към нейните случайни кликвания, докато преглеждаше дрехите по закачалките. Да, „полу“ определено беше кофти дума.

— Това изобщо дума ли е? — запита се гласно Толи. — „Полу“? — Звучеше чуждо в нейната уста, която и без това беше суха и лепкава след миналата нощ.

— Само половината от нещо — отговори стаята, вероятно убедена, че дава умен отговор.

— Така и предполагах — измърмори Толи.

Тя се тръшна обратно на леглото и впери поглед в тавана с чувството, че стаята леко се люлее. Никак не беше честно да те карат да размишляваш само върху половината от нещо.

— Накарай го да се махне — каза тя.

Стаята не схвана нареждането и затвори вратата на гардероба. Толи нямаше сили да обяснява, че заповедта се отнася за махмурлука, който се беше разположил в главата й като тлъста котка — начумерена, проскубана и отказваща да напусне мястото си.

Предишната нощ двамата с Перис и група кримита ходиха на новата ледена пързалка, левитираща над Стадиона на Нефертити. Платното се държеше във въздуха благодарение на фина мрежа магнитни левитатори, беше достатъчно тънко, за да се вижда през него, и идеално излъскано, за което се грижеше група малки замбонита, сновящи между кънкьорите като орда нервни водни паяци. Фойерверките, които разцъфваха над стадиона, караха леда да променя цвета си всяка секунда като кварцово стъкло.

Всички задължително трябваше да са с бънджи жилетки, в случай че някой изхвръкне извън пързалката. Естествено никой не падна, но само мисълта за това караше Толи да унищожава огромни количества шампанско.

Зейн, негласният водач на кримитата, по едно време се отегчи до смърт и изля цяла бутилка шампанско върху леда. Според него, заради по-ниската температура на замръзване на алкохола спрямо водата, някой може да се продъни долу при фойерверките. Оказа се обаче, че не е излял достатъчно шампанско върху пързалката, за да предотврати махмурлука на Толи на следващата сутрин.

Стаята издаде специфичен звук, с който предупреждаваше, че се обажда някой друг от кримитата.

— Здрасти.

— Здрасти, Толи.

— Шай-ла! — Толи с мъка се надигна, подпряна на лакът. — Имам нужда от помощ.

— За партито ли? Ясно.

— Какво е това „полуофициално“ в края на краищата?

Шай се разсмя.

— Толи-ва, ти вечно не си в час. Не получи ли пинга ми?

— Какъв пинг?

— Пратих ти го преди часове!

Толи погледна интерфейс-пръстена си, който лежеше на нощното шкафче. Никога не го носеше нощем, стар навик от времето, когато все още беше грозна и вечно гледаше да се измъкне от контрол. Той излъчваше мек светлинен сигнал, защото звукът му беше заглушен на нощен режим.

— О, преди малко се събудих.

— Добре де, забрави за всички тия „полу“, смениха идеята на купона с нещо много по-забавно — маскен бал! Трябва да се костюмираме!

Толи погледна часовника — малко преди пет следобед.

— Какво? И имаме само три часа?!

— Да, бе, знам. Обърнах всичко нагоре с краката заради тая нова приумица. Ужас някакъв. Мога ли да сляза при теб?

— Заповядай.

— В пет става ли?

— Разбира се. И донеси закуска.

Толи прекъсна връзката и главата й падна обратно на възглавницата. Сега пък леглото се люлееше като дъската на левитиращ сърф; денят едва започваше, а тя вече беше гроги.

Нахлузи интерфейс-пръстена и с гняв изслуша съобщението, че никой няма да бъде допуснат на партито, ако не е с наистина газираш костюм. Разполагаше само с три часа, а всички останали бяха с цяла дължина пред нея.

Понякога й се струваше, че докато наистина беше криминално проявена, животът си течеше много, много по-просто и лесно.

Шай домъкна закуската след себе си: омлет с омар, препечени филийки, картофени палачинки, панирани хапки, грозде, шоколадови кексчета и всякакви други вкуснотии — купища храна, с които дори калорийните пургативи не биха могли да се справят. Претовареният поднос вибрираше във въздуха и едва удържаше товара си, а магнитните му левитатори трепереха като първокласник на първи урок.

— Хм, Шай, нали не си намислила да се явим маскирани като цепелини на бала?

Шай се изкиска.

— Не, но ти ми звучиш доста зле. А тази нощ трябва да си толкова газирана, че направо да пускаш балончета. Всички стари кримки идват да гласуват за теб.

— Страхотно, да се газирам, значи. — Толи изпъшка, посягайки към подноса с коктейли „Блъди Мери“. При първата глътка се намръщи. — Не е достатъчно солено.

— Няма проблем! — Шай загреба от черния хайвер, използван за декорация на омлета, и го забърка в коктейла.

— Пфу, много рибешко!

— Хайверът върви с всичко. — Шай загреба още една лъжица и я пъхна право в устата си, предъвквайки със затворени очи рибешките яйца. После завъртя пръстена си, за да пусне някаква музика. Толи преглътна и отпи пак от коктейла, с което поне накара стаята да спре да се люлее. Уханието на шоколадовите кексчета най-после й се услади. После премина на картофени палачинки. Остави омлета за последно, дори вече можеше да опита и хайвера. Закуската винаги й напомняше за нейните приключения в дивото.

Обилната храна й даваше чувство за сигурност, сякаш препечените филийки можеха да заличат месеците, когато ядеше само заешко задушено и СпагБол.

Музиката беше съвсем нова и накара сърцето й да ускори ритъма си.

— Благодаря ти, Шай-ла. Ти си истински спасител.

— Винаги на твое разположение, Толи-ва.

— Между другото, къде се изгуби снощи?

Шай само се усмихна, сякаш беше направила някоя голяма пакост.

— Какво? Ново гадже ли?

Шай поклати глава. И примигна с очи.

— Не ми казвай, че пак си била под ножа! — извика Толи и Шай се изкиска. — Боже, наистина си го направила! Не е редно повече от веднъж седмично! Може ли толкова да не си в час?!

— Споко, Толи-ва. Беше само локална.

— Къде? — Лицето на Шай не изглеждаше никак променено. Дали резултатът от операцията не се криеше под пижамата й?

— Погледни по-отблизо! — И дългите мигли на Шай трепнаха отново.

Толи се надвеси напред, впери поглед в съвършените меднозлатисти очи, огромни и поръсени със скъпоценен прах, и сърцето й заби още по-силно. Вече цял месец мина от идването й в „Града на новите красиви“, а продължаваше да благоговее пред магнетичните им очи. Бяха огромни и приканващи, светнали от любопитство. Поразителните зеници на Шай сякаш казваха: „Слушам те! Ти си пленителна.“ Очите й я гледаха така, сякаш останалият свят не съществуваше, те озаряваха единствено Толи, която се къпеше във вниманието на Шай.

А най-странно бе, че това е точно Шай, с която се познаваха още от дните като грозни, преди операцията да я преобрази така.

— По-близо.

Толи дълбоко си пое въздух; сега стаята отново кръжеше около нея, но по един много приятен начин. Тя махна към прозореца да пропусне повече светлина и когато слънчевите лъчи проникнаха вътре, най-после видя новите придобивки.

— Охо, още разкрасяване!

Още по-ярки от останалите блестящи импланти, дванайсет рубина обкръжаваха всяка от зениците на Шай и излъчваха мека червена светлина на фона на изумрудените ириси.

— Газиращо, а!

— Да, но… Я чакай! Така ли ми се струва, или този долу в ляво наистина е по-различен? — Толи се взря внимателно. Във всяко от очите на Шай една от скъпоценните точки проблясваше по-ярко от останалите, като малка свещица в медните дълбини.

— Пет часа следобед е! — каза Шай. — Схвана ли?

На Толи й беше нужна цяла секунда, за да си припомни как се отчита времето по-големия часовник на върха на кулата в центъра на града.

— Хм, но ти показваш седем вечерта. Пет часа не е ли долу в дясно?

Шай изсумтя.

— Те се движат обратно на часовниковата стрелка, глупаче. Иначе е толкова отегчително.

Толи усети как я напушва смях.

— Я чакай малко, значи наистина имаш скъпоценни камъни в очите, така ли? И те показват часа?! При това обратно на часовниковата стрелка! Това не е ли малко в повече, а, Шай?

Но още преди да е довършила, Толи съжали за думите си. Лицето на Шай доби трагично изражение, което погълна доскорошното му сияние. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче, само че без подпухнали очи и зачервен нос. Всяка нова операция обикновено беше деликатна тема, почти като нова прическа.

— Ти ги ненавиждаш — отчаяно каза Шай.

— Разбира се, че не! Както ти казах, страхотно разкрасяване!

— Наистина?

— Абсолютно. И е много хубаво, че показват часа на обратно.

Усмивката на Шай се върна и Толи въздъхна с облекчение, все още невярваща, че е допуснала подобна издънка. Такива грешки правеха само новоизлюпените красиви, а нейната операция мина преди цял месец. Защо тогава продължаваше да скофтя нещата така? Ако направеше още един подобен коментар, една от кримитата можеше да гласува срещу нея. Стигаше само едно вето, за да не я приемат.

И тогава щеше да бъде напълно изолирана, все едно отново е бегълка.

Шай отново се оживи.

— Дали пък довечера да не се маскираме като часовникови кули в чест на новите ми очи?

Толи се разсмя с облекчение, защото тази нескопосана шега показваше, че е опростена.

Все пак двете с Шай не бяха от вчера заедно.

— Говори ли с Перис и Фаусто?

Шай кимна.

— Според тях трябва да се облечем като кримита. Вече имали идея, но я пазят в тайна.

— Това е доста тъпо. Сякаш точно те са били лошите момчета. А като грозни най-много да са се измъквали понякога нощем и да са пресекли реката един-два пъти. И през ум не им е минавало за Мъглата.

Песента внезапно свърши и последните думи на Толи увиснаха в тишината. Тя се замисли накъде да поведе разговора, но той угасна като фойерверк в тъмно небе. Стори й се, че мина цяла вечност, докато започне следващата песен.

Когато най-после музиката отново зазвуча, тя каза с облекчение:

— Да се костюмираме като кримита е фасулска работа, Шай-ла. Ние двете с теб сме най-опасните кримки в града.

Шай и Толи прекараха цели два часа в пробване на костюми, които стената изплю пред тях. Мислеха да се дегизират като бандити, но не знаеха как са изглеждали те, пък и в старите криминални филми, прожектирани на екрана на стената, престъпниците не изглеждаха като истински престъпници, а като дебили. Пиратите бяха много по-интересни, но Шай не искаше да слага превръзка върху едното от чисто новите си очи. Да се направят на ловци на глави също не беше зле, но стената им отказа каквито и да е оръжия, дори фалшиви. Толи си мислеше за някои от великите диктатори в историята, но повечето от тях бяха мъже, при това без никакъв усет за мода.

— Дали пък да не се направим на ръждиви? — предложи Шай. — Най-малкото в училище ни убеждаваха, че всички те са били лоши.

— Но в общи линии те са като нас, само дето са грозни, разбира се.

— Знам ли, може да изсичаме дървета, да палим нефтени кладенци, или нещо друго от този род.

Толи се разсмя.

— Трябва ни костюм, Шай-ла, а не лайфстайл.

Шай разпери безпомощно ръце и предложи още едно-две неща, опитвайки да се покаже газирана:

— Тогава може да пушим тютюн. Или да караме коли с бензин.

Само че стената нямаше да им даде нито тютюн, нито коли с бензин.

Въпреки това беше забавно с Шай да пробват различни костюми, да се кискат и да пухтят, а после да хвърлят дрехите в рециклатора. Толи обичаше да пробва нови дрехи, дори да са съвсем нелепи. Тя още помнеше времето, когато всеки поглед в огледалото и причиняваше болка заради близко поставените очи, прекалено малкия нос и бухналата къдрава коса. Сега в огледалото срещу нея стоеше една великолепна жена и повтаряше всяко движение — нейното лице притежаваше съвършена хармония, кожата й сияеше даже при най-ужасния махмурлук, а тялото беше мускулесто и с идеални пропорции. А сребристите очи приемаха оттенъка на всяка следваща дреха.

Тази жена обаче имаше кофти вкус за карнавални костюми.

След два часа Толи и Шай лежаха изтощени на леглото, което пак се люлееше.

— Толкова е кофти всичко, Шай-ла. Защо трябва да е толкова кофти? Никога няма да ме изберат, щом не мога да се справя даже с някакъв карнавален костюм.

Шай я хвана за ръка.

— Не се притеснявай, Толи-ва. Ти и без това си вече известна. Няма причина да нервничиш.

— Лесно ти е на теб. — Въпреки че бяха родени в един и същ ден, Шай беше станала красива седмици преди Толи. И от месец беше пълноправен член на кримитата.

— Няма да има никакъв проблем — каза Шай. — Всеки, минал през „Извънредни ситуации“, просто е крими по рождение.

При тези думи Толи почувства странно пробождане, нещо като гъдел, но болезнено.

— Въпреки това мразя да не съм газирана.

— Перис и Фаусто са виновни, че не ни казват какво ще облекат.

— Тогава нека най-напред ги видим. После ще копираме техните костюми.

— Заслужават го — съгласи се Шай. — Искаш ли едно питие.

— Да, ще ми дойде добре.

Толи беше прекалено замаяна, за да помръдне, затова Шай нареди на подноса със закуската да им донесе шампанско.

Когато Перис и Фаусто се появиха, двамата бяха целите в пламъци.

Наистина това бяха само пръчици бенгалски огън, сплетени в косите им и окачени по дрехите, но заради студения им пламък двамата приличаха на живи факли. Фаусто се хилеше през цялото време, защото искрите го гъделичкаха. И двамата носеха бънджи жилетки — идеята на номера беше да скочат от покрива на горяща сграда.

— Фантастично! — каза Шай.

— Откачено! — съгласи се Толи. — Но какво престъпно има във всичко това?

— Не помниш ли? — попита Перис. — Нали миналото лято се натресе на наше парти тук, после скочи от покрива с открадната бънджи жилетка. Най-добрият номер в историята на грозните!

— Вярно… Но защо сте целите в пламъци? — попита Толи. — Не виждам нищо крими в това сградата да гори.

Шай я погледна така, сякаш пак беше сгафила.

— Не може просто да се явим с бънджи жилетки — каза Фаусто. — Много по-газиращо е, ако сме целите в пламъци.

— Точно — потвърди Перис, но Толи знаеше, че той е схванал нейната забележка и сега беше тъжен. Да можеше да си върне думите назад. Глупава, глупава Толи. А костюмите наистина бяха газиращи.

Двамата угасиха бенгалския огън, за да го запазят за партито, а Шай нареди на отвора в стената да направи още два такива костюма.

— Ей, вие ни копирате! — запротестира Фаусто, но се оказа, че няма такава опасност. Стената отказа да им даде имитация на бънджи жилетки, защото някой можеше да забрави, че са фалшиви, да скочи от покрива и да се разплеска долу. А нямаше разрешение да произведе истински бънджи жилетки. За всяка по-сложна вещ, която не е за еднократна употреба, трябваше да се иска позволението на Реквизицията. Реквизицията обаче нямаше да отпусне бънджи жилетки без пожар.

Шай недоволно изсумтя.

— Къщата се държи направо гадно днес.

— Ами вие откъде взехте жилетките? — попита Толи.

— Истински са — усмихна се Перис. — Откраднахме ги от покрива.

— Значи вие двамата сте истински кримита — извика въодушевено Толи и скочи от леглото да го прегърне.

В прегръдките на Перис вече не й се струваше, че партито ще е провал, или че някой ще гласува срещу нея. Огромните му кафяви очи сияеха насреща й, той я вдигна на ръце и силно я притисна към себе си. Винаги чувстваше Перис особено близък още от дните, когато бяха грозни, измисляха нови трикове и растяха заедно. Беше газиращо да се усеща по този начин и сега.

През цялото време, докато скиташе из дивото, тя бе мечтала само за това — да се върне при Перис и да стане част от „Града на новите красиви“. Много глупаво от нейна страна да се чувства нещастна точно днес, или който и да е друг ден. Явно шампанското й дойде малко в повече.

— Най-добри приятели завинаги — прошепна му тя.

— Ей, това пък какво е? — извика Шай. Беше се заровила в гардероба на Толи с надеждата нещо там да й подскаже блестяща идея за костюм. Сега държеше в ръце някаква безформена маса от вълнена прежда.

— О, това ли. — Ръцете на Толи се отпуснаха. — Това е пуловерът ми от Мъглата, не помниш ли. — Сега пуловерът й се видя особен, не такъв, какъвто го помнеше. Беше смачкан и раздърпан, ясно личеше къде човешките ръце са съединили отделните части. Хората в Мъглата нямаха стени, които да им доставят дрехите — трябваше сами да изработват всичко. И, както се оказа, не ги биваше много в това.

— Не си ли го рециклирала още?

— Не. Според мен е направен от някаква странна материя. Не ми се вярва рециклаторът да се справи с нея.

Шай помириса пуловера.

— Уф! Още мирише на Мъглата. Помниш ли огньовете и онова задушено, с което постоянно се тъпчехме?

Перис и Фаусто също се наведоха, за да помиришат пуловера. Никога не бяха излизали извън града, с изключение на училищните екскурзии до Ръждивите руини. Двамата със сигурност не можеха да си представят какво е в Мъглата, където се налага всеки да върши тежка физическа работа, сам да си приготвя (а понякога и да убива) храната си и където всички бяха грозни, даже след шестнайсетата си година. Грозни чак до смъртта.

Мъглата, разбира се, вече не съществуваше, благодарение на Толи и „Извънредни ситуации“.

— Ей, сещам се нещо, Толи! — възкликна Шай. — Защо тая нощ не се маскираме на мъгляни!

— Това ще е тотално крими! — каза Фаусто и очите му възхитено заблестяха.

Всички обърнаха очи към Толи, запалени от идеята. Въпреки странното усещане, което отново убоде тялото й, тя знаеше, че ще е кофти да откаже. И че с такъв газираш костюм като истински мъглянски пуловер кримитата просто няма как да не гласуват единодушно за нея, защото Толи Янгблъд беше крими по рождение.

Купонът

Купонът беше в „Къщата на Валентино“, най-старата сграда в „Града на новите красиви“. Дългата й страна вървеше успоредно на речния бряг и имаше само няколко етажа, но най-отгоре се издигаше предавателна кула, която се виждаше почти от всяка точка на острова. Вътрешните й стени бяха изградени от истински камък и стаите не можеха да говорят, затова пък къщата се славеше с дълга история, увенчана с големи и бляскави купони. За привилегията да станеш един от обитателите на „Къщата на Валентино“ можеше да се чака цяла вечност.

Перис, Фаусто, Шай и Толи минаха през „Градините на удоволствията“, които вече кипяха от народ, устремен към мястото на купона. Толи зърна ангел с красиви пухкави криле, поръчани сигурно месеци по-рано, което беше долно и нечестно, и тълпа нови красиви с костюми на дебелаци и маски с огромни гуши и тройни брадички. Всички от групата на купонджиите бяха полуголи — вероятно се правеха на праръждиви, кладяха високи огньове и думкаха на барабани, организирайки свой алтернативен купон, както обикновено ставаше.

Перис и Фаусто бяха погълнати от спора кога е най-подходящият момент отново да се самозапалят. Искаха хем да влязат в този вид в къщата, хем да запазят бенгалския огън и за пред останалите кримита. Колкото по-близо се чуваше шумът и искряха светлините на купона, толкова повече се опъваха нервите на Толи. Мъглянските костюми вече не й се виждаха толкова добра идея. Тя носеше стария си пуловер, а Шай — негово копие, допълнени от груби панталони, раници и обувки, имитиращи ръчна изработка, както Толи ги беше описала на отвора в стената, припомняйки си облеклото на мъгляните. За да изглеждат некъпани от дни, двете с Шай натриха с кал дрехите и лицата си и това им се видя страшно газиращо, докато отиваха към купона, но сега костюмите им бяха просто мръсни.

На вратата ги посрещнаха двама от обитателите на Валентино, маскирани като охрана, които следяха вътре да не попадне човек без костюм. Отначало спряха Перис и Фаусто, но когато двамата се самозапалиха, те много се смяха и ги пропуснаха да минат. При вида на Толи и Шай само свиха рамене, но въпреки това им позволиха да влязат.

— Чакай само останалите кримита да ни видят — каза Шай. — Веднага ще схванат за какво става дума.

Четиримата си запроправяха път през тълпата, натруфена с всякакъв род костюми. Срещнаха снежен човек, войници, герои от компютърни игри и цяла орда учени от „Комитета по красотата“ с маски лице-графеми. Навсякъде гъмжеше от исторически фигури, облечени в откачени костюми от цял свят, което напомни на Толи колко различна е представата на хората за миналото. Много от новите красиви с по-дълъг опит от тях в купоните носеха съвременни костюми — на лекари, охранители, строители или политици — каквито се надяваха да станат някой ден след пластичната операция по преминаването им в красиви втора степен. Една група, маскирана като пожарникари, със смях се опита да потуши пламъците на Перис и Фаусто, но в края на краищата само успя да ги ядоса.

— Къде са те? — настоятелно питаше Шай, но каменните стени не и отговаряха. — Тия стени тук направо не са в час. Как може някой да живее на подобно място?!

— Според мен през цялото време ходят с мобилни телефони — отговори й Фаусто. — И ние трябва да си поискаме по един.

За всички беше проблем, че в „Къщата на Валентино“ не можеш да се обадиш на някого само като кажеш името му — стаите бяха стари и неми, все едно се намираш под открито небе. Толи опря длан върху една от стените и усети колко студени са старите камъни. За миг този допир й напомни за онова, които беше видяла в дивото — всичко там беше грубо, мълчаливо и непроменящо се. Тя лично не изгаряше от желание да открие останалите кримита; сигурно всички щяха да я зяпат и да се чудят как да гласуват.

Продължиха да се скитат из претъпканите зали и да надничат по стаите, пълни със старовремски астронавти и изследователи. Толи успя да преброи пет превъплъщения на Клеопатра2 и две — на Лилиан Ръсел3. Имаше дори няколко броя Рудолф Валентино4; както се оказа, къщата носеше името на един красив по рождение от епохата на ръждивите.

Останалите клубове се бяха дегизирали по определени теми — групата на атлетите носеше хокейни стикове и се клатушкаше върху левитиращите си кънки. Циклоните вкупом представляваха болни кутрета с конусообразни пластмасови яки около вратовете. А всички членове на Кошера се бяха пръснали из къщата и дърдореха един с друг чрез интерфейс-пръстените си. Те имаха имплантирани радиофони и можеха да се свързват и да говорят един с друг, на което и да е място, дори в „Къщата на Валентино“ с немите стени. Другите клубове постоянно се подиграваха на Кошерите, които никъде не смееха да отидат по единично и винаги се придвижваха на рояци. Сега се бяха маскирали на мухи с огромни очища, в което все пак имаше някаква идея.

Сред хаоса от костюми обаче не се виждаше никой друг от кримитата и Толи започна да се чуди дали не са зарязали вкупом купона, само и само да не гласуват за нея. Тази параноична мисъл постоянно я човъркаше и накрая започна дори да й се привижда скрита в сенките фигура, която използваше навалицата, за да я приближи дебнешком. Всеки път, щом се обърнеше рязко обаче, фигурата в копринен сив костюм се изплъзваше от погледа й.

Толи не беше сигурна дали е момче, или момиче. Фигурата носеше маска, едновременно плашеща и красива, а нейните жестоки вълчи очи проблясваха в оскъдната трепкаща светлина на празничните илюминации. Синтетичното лице разрови спомените на Толи, извади на бял свят болезнени части от нейното минало и й трябваше известно време, за да го преодолее.

Чак тогава си даде сметка какво трябваше да изобразява този костюм: агент на „Извънредни ситуации“.

Толи потърси опора о една от студените каменни стени, припомняйки си сивите копринени гащеризони на Извънредните и техните жестоки красиви лица. От този спомен й се зави свят, както се случваше винаги, щом се върнеше в мислите си към дните, прекарани в дивото.

Нямаше никаква логика подобен костюм да се появи в „Града на новите красиви“. Освен тях двете с Шай, едва ли друг беше виждал Извънредните. За повечето хора това бяха само слухове и градски легенди, за да има с какво да се обяснят някои мистериозни и странни събития. Извънредните много внимаваха това да си остане така. Работата им беше да опазят града от външни заплахи — каквато е била задачата на войниците и шпионите от времената на ръждивите — и само опасни престъпници като Толи Янгблъд ги бяха срещаш очи в очи.

Въпреки това обаче, някой доста сполучливо се беше дегизирал като тях. Очевидно той или тя някога ги е виждал лично. Но защо тази фигура преследваше точно нея? Всеки път, щом хвърлеше поглед назад, тя беше там, придвижвайки се със смразяващата грация на хищник, която припомни на Толи онзи ужасен ден сред развалините на Мъглата и как я дебнеха, за да я заловят и върнат обратно в града.

Тя тръсна глава. Когато мислеше за онези дни, в паметта й се появяваха разпокъсани, сякаш чужди спомени, които не се връзваха с нищо друго. Извънредните не са я преследвали, разбира се. Защо им трябваше да го правят? Напротив, те я спасиха и я върнаха обратно у дома, след като напусна града, за да последва Шай. Дори само при мисълта за Извънредните обикновено й се завиваше свят, но причина за това трябва да са жестоките им красиви лица — предназначението им бе да сплашват, както чертите на красивите караха човек да се чувства добре.

А може тази фигура изобщо да не я преследва; сигурно бяха повече хора, просто още един клуб с еднакви костюми, чийто членове са се пръснали сред останалите маскирани и създаваха илюзията, че някой я дебне. Това беше значително по-смислено обяснение и не беше така откачено като неоснователните й страхове.

Толи настигна приятелите си и се включи в шегите им, докато заедно търсеха останалите кримита. Въпреки това продължи да държи под око притаената в сенките фигура и накрая се убеди, че това не са членовете на някой клуб. Беше един-единствен човек, който не говореше с никого и определено гледаше да стои настрани от погледите на останалите. А как се движеше само, така грациозно…

Толи си наложи да се успокои. „Извънредни ситуации“ нямаха причина да я преследват. Пък и не намираше никакъв смисъл някой техен агент да идва на маскен бал, дегизиран като извънреден.

Тя се насили да се присмее над страховете си. Трябва да е някой от кримитата, който си правеше шега с нея; някой, който е чувал стотици пъти техните истории с Шай и знаеше всичко за „Извънредни ситуации“. Ако е така, щеше да е тъпо да изгуби ума и дума пред очите на всички останали. Най-добре изобщо да не обръща внимание на мнимия Извънреден.

Толи погледна собствения си костюм и се зачуди дали мъглянските дрехи не са причината да откача. Шай се оказа права: миризмата на стария, ръчно правен пуловер я върна към живота извън града, когато денем се скъсваше от работа, а вечер се топлеше край накладените огньове и в тези спомени се мяркаха стари грозни лица, от които продължаваше понякога да се буди с писък.

Животът в Мъглата явно доста беше размътил главата на Толи.

Никой друг не забелязваше сивата фигура. Дали пък всички не се бяха наговорили да я направят за смях? Фаусто продължаваше да се тръшка, че бенгалският огън ще изгори, преди някой от останалите кримита да е видял костюма му.

— Хайде да видим дали другите не са в някоя от „парти-кулите“ — предложи той.

— Най-малкото ще им се обадим от някоя истинска къща — съгласи се Перис.

Шай само изсумтя и се отправи към най-близката врата.

— Готова съм на всичко, само и само да се махна от тая измислена купчина камъни.

Купонът и без това вече се беше разпрострял навън, напускайки стените на старата каменна сграда. Шай ги поведе наслуки към една от „парти-кулите“, минавайки през тълпа от клуба на фризурите. Те носеха перуки във формата на кошери, всяка със собствен роях пчели, които всъщност бяха микролевитатори, боядисани в жълто и черно и подредени в определена форма около главите им.

— Жуженето не им се е получило добре — отбеляза Фаусто, но Толи усети, че е впечатлен от костюмите. Пръчиците бенгалски огън в косата му вече догаряха и хората наоколо го зяпаха с недоумение.

Когато влязоха в „парти-кулата“, Перис се обади на Зейн и той каза, че всички кримита са на горния етаж.

— Добро попадение, Шай.

Четиримата се наблъскаха в асансьора заедно с един хирург, една праисторическа вкаменелост и трима пияни хокеисти, които едва се крепяха върху левитиращите си кънки.

— Не гледай като уплашен заек, Толи-ва — каза Шай, потупвайки я окуражително по рамото. — Вътре си, не се кахъри. Зейн те харесва.

Толи се насили да се усмихне, питайки се дали нейната приятелка казва истината. Зейн постоянно я разпитваше за времето, когато е била грозна, но той питаше същото всички останали, поглъщайки историите на кримитата с широко отворени златисти очи. Дали в такъв случай смяташе Толи за по-специална от другите?

Несъмнено обаче имаше някой, който наистина я мисли за по-специална — малко преди вратите на асансьора да се затворят, Толи мерна една фигура в сива коприна грациозно да си проправя път през тълпата.

Сянката

Повечето кримита се бяха маскирали на дървосекачи, облечени в карирани ризи с гротескно издути мускули, нарамили фалшиви брадви и с чаши шампанско в ръце. Имаше още месари, няколко пушачи със собственоръчно свити фалшиви пури и един палач с преметната през рамо въжена примка. Зейн, най-добре запознат с историята, се беше дегазирал на доверен помощник и дясна ръка на един диктатор, пристегнат в тясна черна униформа с ефектна червена лента на ръкава, като човек, който не е съвсем чужд на модата. Личеше, че е работил и върху собствения си вид, защото устните му сега бяха тънки, страните — хлътнали и така доста приличаше на някой от Извънредните.

Всички много се смяха на костюма на Перис и се опитаха отново да подпалят Фаусто, но единствено успяха да изгорят няколко кичура от косата му, от което наоколо замириса кофти. После кримитата дълго време умуваха над костюмите на Толи и Шай, нетърпеливи да ги разгадаят, накрая се скупчиха наоколо, за да пипнат грубата прежда на ръчно плетения пуловер и да разберат дали боде. (Бодеше, но Толи отрицателно поклати глава.)

Шай се беше лепнала за Зейн и не миряса, докато той не обърна внимание на последната й очна корекция и новите ириси.

— Намираш ли ги разкрасяващи? — попита тя.

— Давам за тях петдесет мили-Елени — отговори той.

Никой не схвана какво точно значи отговорът му.

— Само една мили-Елена е напълно достатъчно количество красота, за да се изстреля ракета — обясни Зейн и кримитата с по-богат житейски опит избухнаха в смях. — А петдесет е доста добро число.

Шай се усмихна и от одобрението на Зейн лицето й светна като от чаша шампанско.

Толи се опитваше да се държи като газирана, но от мисълта за маската, която я преследваше, й се виеше свят. След няколко минути тя се измъкна от останалите и излезе на един от балконите на кулата, за да подиша свеж въздух.

Няколко балона с горещ въздух се носеха над „парти-кулата“, поклащайки се на фона на небето като огромни черни луни. Неколцина от „Клуба на горещите глави“ в коша на единия балон обстрелваха останалите с фойерверки и се заливаха от смях всеки път, когато безопасните пламъци префучаваха в мрака. После един от балоните взе да се издига нагоре, фученето на горелката за кратко заглуши врявата откъм парти-кулата, а въжетата му изплющяха от стената. Отлитащ все по-нависоко благодарение на тънкия като пръст на ръката пламък, той най-накрая се изгуби от поглед. Ако Шай не я беше запознала с кримитата, Толи сигурно щеше да се присъедини към горещите глави. Те обикновено летяха нощем без посока, кацаха на случайни места, после викаха автолет да ги прибере я от някое отдалечено предградие, я от поляна извън пределите на града.

Загледана в тъмните очертания на „Града на грозните“, на Толи лека-полека взе да й минава замайването. Много странно. За разлика от живота в дивото, който й беше като в мъгла, тя и досега съвършено ясно помнеше дните си като грозна, как седеше до прозореца на стаята в общежитието и наблюдаваше светлините на „Града на новите красиви“, чакайки с нетърпение да навърши шестнайсет. По онова време си представяше все едно и също: как вече е от другата страна на реката, в някоя от високите кули, около нея разцъфват фойерверки и е заобиколена само от красиви лица, самата тя — също красива.

Онази Толи от нейните фантазии, естествено, носеше бална рокля, а не беше облечена във вълнен пуловер и работни панталони и с омазано с мръсотия лице. Тя нави около пръста си края на един конец, който се беше измъкнал от плетката, и съжали, че Шай беше открила пуловера точно тази вечер. Толи искаше да остави Мъглата далече зад себе си, да заличи разпокъсаните спомени как бяга, как се крие и как чувства вина като предател. Ненавиждаше и това сега — да се озърта като престъпник към вратата на асансьора, чудейки се дали маскираният като Извънреден я е последвал чак дотук. Искаше най-после да се почувства на мястото си, без да очаква със свито сърце кога ще връхлети следващото бедствие.

Може пък Шай да има право и след тазвечерния вот всичко да си дойде на мястото. Кримитата бяха една от най-сплотените групи в „Града на новите красиви“. Човек можеше да стане един от тях само ако всички единодушно гласуват за него, но приет веднъж в клуба им, винаги можеше да разчита на най-верните приятели, да бъде част от най-яките партита и най-газираните разговори. Станеше ли крими, тогава вечната бегълка Толи вече нямаше да я има.

Кримитата не приемаха хора, които в грозните си години не са направили нито един дързък номер, нито веднъж не са нарушавали правилата, не могат да разкажат за нито един случай на лудешки нощен полет със сърф и никога не са били бегълци. Кримитата бяха единствените красиви, които не са забравили годините си като грозни и все още се забавляваха да правят номера като в „Града на грозните“, в който времето за тях беше по някакъв особен начин хубав спомен.

— Колко даваш на тази гледка? — Зейн изневиделица се беше озовал до нея, ослепително красив в черната униформа, до последния сантиметър на почти двуметровия си ръст.

— Да давам ли?

— Сто мили-Елени? Петстотин? А може би дори цяла Елена?

Толи си пое дълбоко въздух и погледна мрачната река под краката си.

— Нищо не давам за тази гледка. Това е само „Града на грозните“ в края на краищата.

Зейн се изкиска.

— Няма нужда да се сърдиш на нашите грозни малки братя и сестри, Толи-ва. Те нямат вина, че все още не са красиви като теб. — И той прибра един немирен кичур обратно зад ухото й.

— Не ме е яд на тях, а на мястото. „Града на грозните“ е затвор. — Думите прозвучаха странно в устата й, някак твърде сериозно като за купон.

Зейн като че ли не обърна внимание на това.

— Ти обаче избяга от там, нали? — Той докосна странните мишки на пуловера й, привлечен като останалите от непознатата материя. — В Мъглата по-хубаво ли беше?

Толи се зачуди дали очаква от нея откровен отговор. Притесняваше се да не изтърси нещо скофтено. Ако Зейн реши, че Толи не е в час, гласовете срещу нея ще завалят, независимо какво обещаваха Шай и Перис.

Тя го погледна в очите. Видя металното блещукане на златните ириси, отблясъците на отразените като в малки огледала фойерверки и нещо в тях привлече Толи. Нямаше нищо общо с обичайното красиво омагьосване, беше нещо сериозно, от което врявата на купона наоколо сякаш изведнъж стихна. Зейн винаги слушаше жадно нейните истории от Мъглата. Той вече ги знаеше почти наизуст, но може би имаше още нещо, което искаше да научи.

— Заминах в нощта преди шестнайсетия си рожден ден — каза тя. — Така че това не беше точно бягство от „Града на грозните“.

— Точно така. — Зейн отмести приковаващия си поглед от нея и се взря в мрака отвъд реката. — Избягала си от операцията.

— Тръгнах след Шай. Трябваше да остана грозна, докато не я открия.

— За да я спасиш — уточни той и отново прикова златните си очи върху лицето й. — Наистина ли беше така?

Толи предпазливо кимна, шампанското от миналата нощ още шумеше в главата й. Или пък шумеше от изпитото тази вечер. Погледна празната чаша в ръката си и се зачуди колко ли беше изпразнила досега.

— Просто трябваше да свърша тая работа. — Щом го каза, разбра, че е прозвучало ужасно скофтено.

— Извънредна ситуация? — попита Зейн с кисела усмивка.

Веждите на Толи учудено подскочиха. Запита се какви ли номера е погаждал Зейн, докато е бил грозен. Той почти не разказваше за себе си. Въпреки че не беше кой знае колко по-голям от нея, на него никога не му се налагаше да доказва, че е достоен за кримитата, той просто беше крими.

Дори сега, когато устните му бяха изтънени заради по-голямата достоверност на дегизировката, той продължаваше да е красив. Лицето му по принцип беше скулптирано в по-екстремен вид от останалите, сякаш хирурзите са искали да поставят на изпитание специалистите от „Комитета по красотата“. Неговите скули бяха остри като върховете на стрели, опънали кожата, а веждите му се извиваха в невъобразими дъги, когато се забавляваше. Толи изведнъж осъзна, че ако чертите му се коригират само с милиметър, той би изглеждал ужасяващо, но в същото време й беше невъзможно да си представи какъв е бил като грозен.

— Ходил ли си някога в Ръждивите руини? — попита тя. — По времето, когато още беше млад?

— Почти всяка нощ последната зима.

— През зимата?

— Харесва ми, когато руините са покрити със сняг — отговори той. — Тогава всички контури изглеждат по-меки и гледката е за мега-Елена.

— О! — Толи си припомни своето пътешествие из дивото в началото на есента и колко й беше студено тогава. — Звучи ми абсолютно… смразяващо.

— Така и не успях да навия някой да дойде с мен. — Той присви очи. — Никога не си споменавала дали срещна някого в руините, докато беше там.

— Да съм срещала някого ли? — Толи затвори очи и внезапно почувства, че губи равновесие. Опря се на парапета и си пое дълбоко въздух.

— Аха — каза той. — Видя ли някого там?

Празната чаша от шампанско се изплъзна от ръката й и полетя в мрака зад парапета.

— Гледай сега какво ще стане долу — промърмори Зейн с усмивка.

От мрака под тях се разнесе звън от счупено, след това изблик на изненадан смях, който се разпростря като кръшнете около хвърлено във водата камъче. Звуците достигаха до тях като от километри разстояние.

Толи отново пое дълбоко студения нощен въздух, опитвайки се да възвърне хладнокръвието си. Стомахът й нервно се присвиваше. Би било голям срам да върне закуската обратно само след няколко чаши шампанско.

— Всичко е наред, Толи — прошепна Зейн. — Просто остани газирана.

Толи си даде сметка колко гадно е да й казват да остане газирана. Но все пак усети, че погледът на Зейн омекна, въпреки карнавалното му превъплъщение, сякаш той наистина искаше тя да се отпусне.

Толи обърна гръб на празнината, зейнала под нея, и стисна с две ръце парапета зад гърба си. Шай и Перис също излязоха на балкона и в един момент тя се озова заобиколена от цяла тълпа нови приятели, закриляна от тях, превърнала се в част от кримитата. Но Толи усети и изпитателните им погледи върху себе си. Може би тази вечер всички очакваха от нея някакво специално изпълнение.

— Не съм срещала никого там — каза Толи. — Един човек трябваше да дойде, но така и не се появи.

Така и не успя да чуе отговора на Зейн.

Преследвачът, който вървеше като сянка по петите й, отново се появи — стоеше на срещуположния край в препълнената зала и гледаше право към нея. Святкащите иззад маската очи уловиха погледа й за миг, после сивата фигура се обърна, смеси се с белите сака на костюмираните като членове на „Комитета по красотата“ и се изгуби зад огромните им лице-графеми, изобразяващи основните типове красота. Въпреки че си даваше сметка какъв гаф прави, Толи се откъсна от Зейн и се втурна сред тълпата, защото нямаше да дойде на себе си тази вечер, докато не разбере кой е нейният преследвач, дали е крими, агент от Извънредните, или просто някой от новите красиви. Трябваше да открие защо някой непременно държи да й навира в лицето „Извънредни ситуации“.

Толи си проправи път между белите сака и внезапно се озова насред групата маскирани дебелаци, меките им подплатени шкембета започнаха да я въртят в кръг и да я подмятат като топче на флипер. След като се измъкна от тях, едва не събори целия хокеен отбор, който се клатушкаше върху левитиращите кънки като група новаци на леда. Сивият копринен костюм постоянно се мяркаше пред нея, но телата на купонджиите бяха толкова нагъсто и така хаотично се движеха, че когато най-после стигна централната колона на кулата, той вече беше изчезнал.

Един поглед върху светлинното табло на асансьора й показа, че се качва нагоре, а не отива надолу. Значи маскираният като Извънреден все още беше някъде наоколо.

После Толи забеляза вратата към аварийното стълбище, яркочервена и облепена с предупредителни надписи, че алармата ще се активира при отварянето й. Тя се огледа. Наоколо нямаше и следа от сивата фигура. Който и да се криеше зад маската, трябва да се е измъкнал по аварийното стълбище. А алармата лесно можеше да се изключи; беше правила този номер милиони пъти като грозна.

Толи приближи червената врата с треперещи ръце. Ако алармата започне да вие, всички на партито ще я зяпат и ще шушукат, докато не дойде охраната и не ги евакуира. Това със сигурност би се превърнало в истински газиран финал на нейното поприще като крими.

„И на това ако му се вика крими“, помисли си тя. От нея наистина би излязло някакво сдухано крими, ако не можеше да изключва алармата всеки път, когато си поиска.

Тя блъсна вратата и я отвори. Не последва никакъв звук.

Толи заслиза по виещата се стълба. Вратата се затвори зад гърба й и заглуши глъчката от празненството. В тази внезапно настъпила тишина можеше да чуе оглушителните удари на сърцето, което се блъскаше в ребрата й, и собственото си дишане, все още неравномерно след трескавото преследване. Ритъмът на музиката обаче сякаш се просмукваше под вратата и караше бетонния под да вибрира.

Фигурата седеше няколко стъпала по-нагоре.

— Ти успя. — Беше момчешки глас, заглушен от маската.

— Какво успях? Да попадна на партито ли?

— Не, Толи, да минеш през вратата.

— Всъщност тя не беше заключена. — Толи се опита да проникне през искрящите очи на маската. — Кой си ти?

— Не ме ли позна? — Гласът му звучеше искрено изненадан, сякаш беше неин стар приятел, който винаги е ходел с маска. — На какво ти приличам?

Толи преглътна и тихо отговори:

— На някой от „Извънредни ситуации“.

— Добре. Значи си спомняш. — Толи усети по гласа му, че се усмихва. Говореше бавно и натъртено, като че тя беше някакъв идиот.

— Разбира се, че си спомням. От тях ли си? Познавам ли те? — Толи не се сещаше за нито един конкретен агент от Извънредните; в нейните спомени лицата им се сливаха в едно общо красиво и жестоко лице с неясни очертания.

— Защо не погледнеш по-внимателно? — Фигурата обаче не направи опит да свали маската. — Давай, Толи.

Тогава тя внезапно осъзна какво всъщност ставаше. Да схване посланието на костюма, да успее да го проследи през навалицата от празнуващи хора, да се справи с алармата на вратата — всичко това беше изпитание. Нещо като вербуване. А сега той седеше срещу нея и се питаше дали ще й стигне смелост да му свали маската.

Но на Толи вече й беше писнало от изпитания.

— Само стой по-далече от мен — каза тя.

— Толи…

— Отказвам да работя за „Извънредни ситуации“. Искам просто да живея тук, в „Града на новите красиви“.

— Аз не съм…

— Остави ме на мира! — кресна тя и стисна юмруци. Викът й отекна в бетонните стени, последван от пълна тишина, сякаш и двамата бяха изненадани от него. Чуваше се само музиката от партито, която приглушено стигаше до стълбището.

Най-накрая изпод маската се дочу въздишка и тайнственият непознат протегна към нея грубо изработена кожена кесия.

— Имам нещо за теб. Стига да си готова за него. Искаш ли го, Толи?

— Нищо не искам от… — Гласът на Толи постепенно заглъхна. Някъде изпод тях се носеше глухо тропане на крака. Не идваше откъм залата на купона. Някой се качваше по стълбите.

Двамата едновременно излязоха от вцепенението си и насочиха погледи надолу през перилата на тясното вито стълбище. Някъде далече под тях Толи зърна проблясване на сива коприна и ръце, които стискаха парапета. Десетина души се изкачваха по стълбите с невъобразима скорост, а стъпките им едва се долавяха на фона на глухата музика.

— Ще се видим по-късно — каза фигурата и се изправи.

Толи недоумяващо примигна. Той я изблъска от пътя си, явно подплашен от идването на истинските извънредни. Тогава кой беше той? И преди пръстите му да стигнат дръжката на вратата, тя смъкна маската от лицето му.

Той беше грозен. Съвсем истински грозен.

Лицето му нямаше нищо общо с лицата на дебелаците, дегизирани за купона, с техните големи носове и кривогледи очи. Той беше различен не само заради шаржираните черти; всичко в него беше различно, сякаш направено от друга материя. В тези няколко секунди усъвършенстваното от операцията зрение на Толи успя да улови всяка дупчица на порите, сплъстените кичури коса, грубата дисхармония на несъразмерното му лице. Тя цялата настръхна от това несъвършенство, от наболата младежка брада, от недокоснатите от хирургична намеса зъби, от пъпките по челото, които алармираха за някакво заболяване. Тя инстинктивно се отдръпна, за да се дистанцира от неговата нещастлива, нехигиенична, нездрава грозота.

Но неизвестно как и защо, тя знаеше неговото име.

— Крой? — произнесе колебливо.

Скок

— Доскоро, Толи — каза Крой, издърпвайки обратно маската си. После блъсна силно вратата и шумът от купона нахлу в стълбището, той се стрелна сред тълпата и сивата коприна на костюма му изчезна в пъстрото множество на другите маскирани.

Толи остана на място, дори когато вратата започна да се затваря, твърде стъписана, за да направи каквото и да е движение. И сега, както стана със стария ръчно плетен пуловер, се оказа, че нейните спомени за грозотата са твърде изкривени: лицето на Крой изглеждаше много по-зле от онова, което помнеше за мъгляните. Кривата му усмивка, мътните очи, лишени от блясък, червените следи, оставени от маската по потната му кожа.

Захлопването на вратата я извади от унеса и заедно с ехото от затварянето тя дочу приближаващи стъпки — истинските Извънредни продължаваха нагоре — и за първи път този ден през главата й мина ясна мисъл.

Бягай.

Тя отвори вратата и се смеси с тълпата.

Вратата на асансьора тъкмо се отваряше и Толи се озова заобиколена от групата на природните, целите покрити със сухи есенни листа, превъплъщение на последните есенни дни, а когато тя си запроправя път сред тях, по пода се посипа жълто и червено. Все пак успя някак да се задържи на крака — подът лепнеше от разлятото шампанско — и да зърне отново сивата коприна.

Крой се беше устремил към балкона, където празнуваше компанията на кримитата.

Тя се хвърли подир него. Нямаше намерение да позволява на някого безнаказано да се промъква след нея, да я паникьосва, да й скапва партито и да й обърква спомените, точно когато трябваше да бъде газирана. Затова щеше да настигне Крой и да го предупреди никога повече да не я преследва.

Това не беше „Града на грозните“ или Мъглата — той нямаше никакво право да се намира тук. Нито му беше работа да й навира в лицето нейното грозно минало.

Имаше и друга причина да бяга: Извънредните. Само един поглед й стигаше, за да настръхне цялата. Нечовешката им бързина я отвращаваше, сякаш беше зърнала хлебарка да пълзи по чинията й. Постъпката на Крой може и да изглеждаше необичайна, както и неговата мъглянска самоувереност да се яви на парти на новите красиви, но Извънредните бяха коренно различен човешки вид.

Толи изхвръкна на балкона точно в мига, когато Крой скочи върху парапета и размаха ръце в продължение на една спираща дъха секунда. После той отново си възвърна равновесието, сви колене и се хвърли в мрака на нощта.

Тя се хвърли към мястото, където допреди малко стоеше той и се надвеси през парапета. Крой пропадаше надолу и мракът скоро го погълна. След една ужасяващо дълга секунда отново се появи, сивата му униформа ловеше отблясъците на фойерверките, докато той се носеше по въздуха към реката.

Зейн изтича до нея и също се наведе през парапета.

— Хм, в поканата не се споменаваше нищо за бънджи жилетки — промърмори той. — Кой беше това, Толи?

Тя понечи да отговори, но в този момент се разнесе воят на алармата.

Толи рязко се обърна и видя как тълпата се разделя на две. Екипът на Извънредните нахлуваше през вратата на аварийното стълбище, проправяйки си път през тълпата от смутени нови красиви. Техните жестоки красиви лица вече не бяха просто маскировка, както и грозотата на Крой, затова представляваха потресаваща гледка. От погледа на мълчаливите им очи Толи я полазиха тръпки и тяхното надмощие, целеустремено и опасно като на хищни големи котки, накара всяка фибра от тялото й да закрещи от ужас, подтиквайки я да побегне час по-скоро.

В другия край на балкона тя зърна Перис, окаменял край парапета след видяното. Бенгалският огън по костюма му най-сетне догаряше, но сигналната светлина върху яката на неговата бънджи жилетка светеше в яркозелено.

Толи се втурна към него през тълпата от кримита, преценявайки ъгъла и точния момент, в който да скочат. Изведнъж започна да вижда всичко около себе си извънредно ясно, сякаш грозотата на Крой и жестоко красивите агенти от „Извънредни ситуации“ вдигнаха някакво було от очите й, което досега я беше разделяло от реалния свят. Всичко наоколо беше така болезнено ярко и с резки контури, а детайлите — толкова натрапчиви, че й се наложи да присвие очи, сякаш беше попаднала в ослепителна снежна буря.

Успя да стигне Перис точно навреме, обви раменете му с ръце, а инерцията от нейния устрем повдигна и двамата и ги преметна през ръба на парапета. Телата им преминаха от светлината в мрака, костюмът на Перис припламна за последно във вихъра от стремглавото им пропадане и искрите на бенгалския огън бръснаха лицето й като ледени снежинки.

От гърлото му излизаше нещо средно между писък и смях, сякаш някой си беше направил с него досадна, но ободряваща шега — като да го полее със студена вода, например.

По средата на полета им към земята на Толи й хрумна, че неговата бънджи жилетка може да не издържи и двамата.

Тя се вкопчи още по-здраво в него и чу как Перис изстена, щом магнитните левитатори впиха предпазните колани в тялото му. Жилетката го отхвърли нагоре и едва не извади рамото на Толи от ставата. Нейните мускули все още не бяха изгубили силата, придобита от непосилния физически труд в Мъглата — операцията също беше помогнала за заякването им, но въпреки това тя едва се удържа, когато жилетката обра ускорението на тяхното падане. Тялото на Перис се изплъзна изпод ръцете й, а пръстите й болезнено се оплетоха в предпазните колани.

Когато най-сетне спряха близо до земята и краката на Толи докоснаха тревата, тя се пусна.

Тялото на Перис отскочи обратно във въздуха, коляното му уцели веждата на Толи и я прати зашеметена в тъмното. Тя загуби равновесие и се просна в купчина сухи листа, които изшумоляха под тежестта й.

Толи лежа неподвижно известно време. От купчината листа се надигаше мирис на земя и гнило, лъхаше на нещо старо и уморено от живота. Тя примигна, когато нещо капна в едното й око. Може би започваше да вали.

Мигайки начесто, за да избистри погледа си, тя вдигна поглед към „парти-кулата“ и балоните, зареяни високо в небето, докато се опитваше да си поеме дъх. Успя да различи няколко фигури, надвесени от ярко осветения балкон десет стажа над нея и се запита дали сред тях има агенти на Извънредните.

Перис не се виждаше никъде наоколо. Тя си припомни скоковете с бънджи като грозна и си даде сметка, че жилетката може да те отнесе далече, ако има наклон. Може би сега Перис подскачаше надолу към реката подир Крой.

Крой. Май искаше да му каже нещо.

Толи мъчително се изправи на крака и се обърна с лице към реката. Главата й пулсираше от болка, но съзнанието й продължаваше да е все така бистро, като при скока от балкона. Сърцето й подскочи, когато в небето избухна фойерверк и хвърли розово зарево, образувайки необичайни сенки между дърветата, а в светлината му всяка тревичка се открои ясно като посред бял ден.

Всичко дотук изглеждаше твърде реално: нейната силна погнуса от грозното лице на Крой, страхът й от Извънредните, формите и ароматите около нея. Сякаш някой беше вдишал тънък филтър, който замъгляваше погледа й доскоро, и сега можеше да види света в истинския му вид, с остри като бръснач контури.

Толи побягна надолу по склона към огледалната лента на реката и мрачните очертания на „Града на грозните“ отвъд нея.

— Крой! — провикна се тя.

Розовото цвете на фойерверка в небето постепенно угасна и Толи се препъна в оплетеното коренище на старо дърво. Залитна и спря.

Нещо мъждукаше в мрака пред нея.

— Крой? — Пред очите и продължаваха да подскачат зеленикави петна, следствие от яркото избухване на фойерверка.

— Ти май никога не се предаваш, а?

Той стоеше върху дъската на летящия сърф на метър над земята с разтворени крака за равновесие и по всичко личеше, че се чувства в свои води. Сивият копринен костюм беше заменен с катранено черен екип, а от маската на жестоко красивия извънреден нямаше и следа. Отзад се очертаваха още две тъмни фигури, по-млади от него грозни с притеснен вид, облечени в униформите на своите общежития.

— Исках… — Гласът й се пречупи. Беше тръгнала след него с намерението да му каже да се маха, да я остави на мира и никога повече да не й се мярка пред очите. Да му изкрещи всичко това. Но сега всичко изглеждаше толкова ясно и неоспоримо и единственото й желание беше да запази своя бистър поглед върху нещата. Нахлуването на Крой в нейния свят беше част от план, в който тя очевидно беше посветена.

— Крой, те наближават — каза единият от по-младите грозни.

— Какво искаше, Толи? — хладнокръвно попита той.

Тя примигна неуверено, опасявайки се, че ако каже нещо не на място, ще загуби трезвата си преценка и завесата пред очите й отново ще се спусне.

Спомни си, че той искаше да й даде нещо, докато бяха на аварийното стълбище.

— Каза, че трябва да ми предадеш нещо.

Той се усмихна и измъкна старата кожена кесия от джоба си.

— Това ли? Да, сега виждам, че си готова да го получиш. Най-добре обаче да не го взимаш точно сега. Чувам, че охраната идва насам. Нищо чудно и да са Извънредните.

— Точно така, ще са тук до десет секунди — жално каза единият от нервните грозни.

Крой не му обърна внимание.

— Затова ще ти го оставим на „Валентино 317“. Ще го запомниш ли? „Валентино 317“.

Тя кимна, после отново примигна. Главата й съвсем се проясни.

Крой сви вежди.

— Надявам се да го запомниш. — Той направи елегантна маневра със сърфа си и другите двама грозни го последваха. — Доскоро. Съжалявам за окото ти.

Тримата се отдалечиха по посока на реката, поемайки на различни страни, и скоро се стопиха в мрака.

— Съжалява за кое? — тихо повтори Толи.

После примигна и усети как погледът й пак се замъглява. Тя посегна да докосне челото си. Усети върху пръстите си нещо лепкаво, по дланта й се появиха тъмни петна, които тя наблюдаваше с изумление.

Най-накрая усети болката и почувства как главата й пулсира с ритъма на сърцето. Очевидно сблъсъкът с коляното на Перис беше разцепил веждата й. С пръсти проследи кървавата струйка, която се стичаше по бузата, топла като сълза.

Толи приседна върху тревата, внезапно разтреперана от глава до пети.

Фойерверки отново осветиха небето, в тяхната светлина кръвта по дланите й засия в яркочервено и свежа капчица отрази като огледало експлозиите горе. Сега над главата й имаше и въздушни сърфове, много.

Толи усети, че заедно с кръвта от нея изтича нещо, което би искала да задържи на всяка цена.

— Толи!

Вдигна очи и видя Перис, който с кикот се катереше нагоре по хълма.

— Това изобщо не беше газиран номер, Толи-ва. За малко да погина в реката! — И той с шеговита пантомима показа как се дави, как се опитва да се хване за нещо и как отново потъва под водата.

Тя усети как се киска, развеселена от неговото изпълнение, а доскорошната й неувереност се превърна в истинско газиране, щом Перис беше до нея.

— Какъв е проблемът? Не можеш ли да плуваш?

Той се разсмя и се просна на тревата край нея, опитвайки да се освободи от коланите на бънджи жилетката.

— Не съм облечен подходящо за случая. — Той разтри едното си рамо. — Пък и тая жилетка има доста здрава хватка.

Толи се насили да си спомни защо скокът от кулата й се стори толкова добра идея, но при вида на собствената си кръв вече не можеше да разсъждава трезво и искаше само да заспи, час по-скоро. Сега наоколо беше прекалено ярко и болезнено ослепително.

— Съжалявам.

— Просто следващият път гледай да ме предупредиш навреме. — В небето избухна нов фойерверк и Перис присви очи насреща, красиво озадачен. — Тая кръв откъде е?

— А, да. Коляното ти ме цапардоса, когато жилетката те преметна във въздуха. Много ли е кофти?

— Е, не е много разкрасяващо. — Той се протегна и нежно хвана ръката й. — Не се тревожи, Толи. Ще повикам охраната. От тях гъмжи наоколо тази вечер.

Но охраната вече беше пристигнала. Един силует премина безшумно над главите им и светлините му обагриха в червено тревата наоколо. Лъчът спря, когато попадна върху тях. Толи въздъхна и се раздели без съжаление с болезнената трезвост, владееща ума и допреди малко. Чак сега си даде сметка защо това се оказа такъв сдухан ден. Просто прекалено се беше старала, притеснена как ще гласуват кримитата и какво да облече, беше се държала по-скоро сковано, отколкото газирано. Нищо чудно, че натрапникът на купона я извади от равновесие.

Тя се изкиска. Наистина, буквално я извади от равновесие.

Сега обаче всичко си дойде на мястото. След като грозните и жестоките красиви се разкараха, а Перис беше наблизо, за да се погрижи за нея, тя вече можеше да си отдъхне. Странно как един ритник в главата успя да я накара да загуби контрол за момент и да разговаря с някакви грозни, сякаш те имаха значение.

Автолетът кацна наблизо и от него изскочиха двама охранители, единият с чанта за първа помощ. Втурнаха се към тях. А защо, помисли си Толи, докато шият раната й да не си направи и тя една разкрасяваща операция на очите като Шай. Е, не точно същата, защото ще е кофти номер, но поне подобна.

Тя се взря в лицата на охраната, красиви от втора степен, спокойни и мъдри, уверени в действията си. Под загрижените им погледи кръвта по лицето й вече не изглеждаше чак толкова голям позор.

Охранителите внимателно я отведоха до автолета и напръскаха новата кожа върху раната, а после й дадоха хапче, за да не отече мястото. Когато загрижено попита дали ще останат белези, те се разсмяха и я успокоиха, че хирурзите ще имат грижата за това.

Никога вече нямаше да се притеснява за синини и натъртвания.

Но тъй като това беше лицева травма, подложиха я и на допълнителен неврологичен преглед, разхождайки светещата в червено показалка по цялото й лице, докато наблюдаваха как реагира компютърната програма. Прегледът се оказа продължителен и доста досаден, затова пък охраната и успокои, че не е открила признаци на мозъчно сътресение или някакви увреждания. Накрая Перис разказа как тя минала през една стъклена врата в „Къщата на Лилиан Ръсел“ и трябвало или да остане в съзнание, или да умре и всички много се смяха.

После охраната им зададе няколко въпроса за нарушителите от „Града на грозните“, пресекли реката същата вечер и виновници за всички неприятности.

— Разпознахте ли някой от тях?

Толи въздъхна, защото никак не й се искаше да се замесва във всичко това. Би било голям срам точно тя да се окаже причината някакви грозни да им развалят купона. Но въпросите бяха зададени от красиви втора степен, а тях няма как да ги преметнеш. Те винаги знаеха как да постъпят и би било срамота да ги лъже, гледайки нагло право в спокойните им авторитетни лица.

— Ъхъ. Май си спомням един от тях. Крой.

— Той е от мъглявите, нали така, Толи?

Тя кимна, чувствайки се ужасно глупаво в мъглянския пуловер, целия покрит с кръв и мръсотия. Вината беше изцяло на тия от „Къщата на Валентино“, които в последния момент промениха дрескода: нямаше нищо по-тъпо от това да си още с костюма от маскения бал, когато партито вече е свършило.

— Знаеш ли за какво беше дошъл той, Толи? Какво искаше?

Тя се обърна към Перис с надежда да й помогне. Той обаче попиваше всяка нейна дума с широко отворени очи. Това я накара да се почувства важна.

После сви рамене.

— Обичайните номера на грозните, това е. Най-вероятно са искали да се изфукат пред приятелите си. — Това обаче прозвуча абсолютно скофтено. Крой не живееше в „Града на грозните“. Той беше мъглянин и обитаваше дивото между градовете. Другите двама с него може и да са били непослушни дечурлига от града, но за всички беше ясно, че Крой е дошъл тук с някакъв план.

Пазачите обаче само се усмихнаха и кимнаха сговорчиво, доверявайки се на думите й.

— Не се безпокой, това няма да се повтори. Няма да те изпускаме от поглед, за да сме сигурни.

Тя им отвърна с усмивка и те я откараха у дома.

Когато Толи най-накрая се озова в стаята си, там я чакаше пинг от Перис, който се беше върнал обратно на партито.

„Познай какво стана!“, крещеше той. Думите му бяха накъсани от силна музика и високите гласове на купонджиите, което накара Толи да съжали, че не беше отишла с него, независимо от напръсканата по цялото й чело нова кожа.

Тя се намръщи и се просна върху леглото, докато съобщението продължаваше:

Съобщението свърши. На Толи се стори, че леглото леко се люлее. Тя затвори очи и изпусна дълга облекчена въздишка. Най-накрая беше станала пълноправно крими. Най-после постигна всичко онова, към което се беше стремила от край време. Беше красива и живееше в „Града на новите красиви“, заедно с Перис, Шай и цяла тълпа нови приятели. Всички нещастия и бедствия от миналата година — бягството в Мъглата, животът в праръждива мизерия, пътуването обратно към града през дивото — вече бяха минало.

Всичко беше толкова прекрасно, а Толи — толкова изтощена, че беше нужно време, за да повярва на своето щастие. Тя прослуша съобщението на Перис още няколко пъти, после съблече миризливия мъглянски пуловер с треперещи ръце и го метна в ъгъла. Утре щеше да заповяда на дупката в стената да го рециклира.

Толи се просна по гръб в леглото и известно време гледа в тавана. Получи съобщеше от Шай, но не му обърна внимание, а включи интерфейс-пръстена си на нощен режим. Когато всичко е толкова идеално, действителността ти се струва така крехка и непостоянна, че и най-дребната намеса би могла да застраши красивото бъдеще. Леглото под нея, „Къщата на Комачи“5, даже градът наоколо — всичко изглеждаше летливо като сапунен мехур, лъскав отвън и празен отвътре.

Сигурно ударът по главата беше причина за тези неуместни мисли, които помрачаваха радостта й. Единственото, от което се нуждаеше сега, бе един здрав сън и късмет да се отърве без махмурлук на следващия ден, а после всичко щеше да се подреди и да й се види толкова съвършено, колкото всъщност беше.

Толи заспа няколко минути по-късно, щастлива, че най-после е призната за крими.

Но сънищата й се оказаха абсолютна гадост.

Зейн

И така, имало една красива принцеса.

Тя била затворена във висока кула с каменни стени и студени празни стаи, които не можели да говорят. В кулата нямало асансьор, нито даже аварийно стълбище и Толи се зачуди как тогава принцесата се беше изкачила на върха на кулата.

Но така или иначе, тя била там, на самия връх. Стигнала някак без помощта на бънджи жилетка и заспала непробуден сън.

Един дракон пазел кулата. Очите му били скъпоценни камъни, чертите му — свирепи и кръвожадни, движенията — резки и жестоки, от които стомахът на Толи се сви. Дори в съня си тя разпозна кой точно е този дракон. Това беше агент от „Извънредни ситуации“, а може би цяла група агенти, всички оплетени в една обща сива копринено-люспеста спирала.

В такъв сън обаче просто не може без принц.

Той успял да мине покрай дракона, но не защото го убил, а като се покатерил нагоре по кулата, откривайки пукнатини в древния каменен зид, където да пъхне пръстите си — стената била много стара и се ронела. Принцът лесно се изкачил по главозамайващо високата кула, хвърляйки снизходителен поглед надолу към дракона, чието внимание в този момент било погълнато от група игриви мишки, които припкали между ноктите на лапите му.

Принцът се промъкнал през високия каменен прозорец и се надвесил над принцесата, готов за целувка, от която ти да се събуди и така да завърши цялата история. Да се спуснат обратно долу и да минат покрай дракона изобщо не било проблем, защото това в края на краищата е сън, а не филм или вълшебна приказка, така че всичко приключва с една голяма целувка — класически хепиенд.

С изключение на едно нещо.

Принцът беше невъобразимо грозен.

Толи се събуди с главоболие.

При вида на отражението в огледалото си припомни, че пулсиращата болка в главата не е само резултат от махмурлук. Освен това установи, че да получиш ритник в челото не е никак разкрасяващо. Както я предупреди охраната предишната вечер, напръсканата кожа на челото беше станала сигнално червена. Сега трябваше да отиде до хирургическия кабинет, където да заличат белега от злополуката веднъж завинаги.

Толи обаче реши да го остави за известно време. Както Перис беше отбелязал, той изглеждаше супер криминално. Тя се усмихна, припомняйки си новия си статус. В неговата светлина белегът й се видя направо съвършен.

Чакаше я камара пингове от останалите кримита, пиянски поздравления и разкази за още откачени случки до края на партито (макар нищо да не било толкова газиращо като скока й с Перис от кулата). Толи изслуша със затворени очи съобщенията, които често се губеха на фона на общия шум наоколо, доволна да е вече част от групата, независимо че се беше прибрала по-рано предишната нощ. Ето какво било да си член на някой клуб — знаеш, че приятелите ти ще те подкрепят, каквото и да направиш.

Зейн беше оставил три съобщения, последното, от които — покана за закуска сутринта. Гласът му не звучеше толкова пиянски като на останалите и нищо чудно да беше буден вече.

Когато му се обади, той отговори веднага.

— Как си?

— С размазана физиономия — отговори тя. — Перис каза ли ти как пострада главата ми?

— Аха. Май даже е имало и кръв.

— Много.

— Леле. — Тя чуваше дишането му в ухото си, от обичайното му хладнокръвие нямаше и следа. — Хубав скок все пак. Радвам се, че не… Така де, че не умря.

Толи се усмихна.

— Благодаря.

— Прочете ли най-невероятното нещо, което писаха за партито?

Сред всички пингове имаше и една новинарска емисия, но тя не си направи труда да я прослуша.

— Какво невероятно нещо?

— Вчера някой е хакнал електронната поща и е изпратил новата покана — онази, в която дрескодът беше сменен с маски. Всички от „Къщата на Валентино“ помислили, че е шега и решили да не се занимават с това. Оказва се обаче, че никой няма идея чие дело е. Шеметно, а?

Толи примигна, защото изведнъж започна да вижда всичко размазано. Шеметно беше точната дума. Светът сякаш се въртеше около нея, като да беше в търбуха на нещо огромно, което е подивяло. Само на грозните може да им хрумне на хакнат електронната поща. А тя се сещаше само за един човек, който би искал купонът в „Къщата на Валентино“ да се превърне в маскен бал: Крой с неговата маска на жесток красив и странните му предложения.

Откъдето следваше изводът, че причина за всичко е Толи Янгблъд.

— Това е абсолютно скофтена ситуация, Зейн.

— Брутално направо. Гладна ли си?

Тя кимна и веднага съжали, защото болката отново започна да чука в главата й. През прозореца виждаше „парти-кулите“ при „Къщата на Гарбо“, високи и източени. Прикова очи в тях, сякаш ако центрираше погледа си, това щеше да забави въртенето на света около нея. Явно прекалено присърце взимаше всичко. Разбира се, че не тя е в дъното на снощните събития. Това просто можеше да е поредният номер на грозните, или пък някой в „Къщата на Валентино“ просто е откачил.

Но дори да грешеше, очевидно Крой си беше подготвил костюма от по-рано. В Ръждивите руини и дивото, където се криеха мъгляните, нямаше отвор в стената, който да изтънява желания; всеки сам трябваше да изработи всичко, което му е нужно, а това изискваше време и усилия. Освен това Крой не беше избрал какъв да е костюм. Толи си припомни студените като скъпоценни камъни очи на маската и усети, че всеки момент ще припадне.

Може пък храната да й помогне.

— Като вълк. Хайде да закусваме.

Срещнаха се в „Дензъл парк“, градина на удоволствията, която се виеше от центъра на „Града на новите красиви“ надолу към „Къщата на Валентино“. Самата къща беше скрита от дърветата, но предавателната кула на покрива се виждаше ясно, а старомодният флаг на Валентино плющеше на студения вятър. Пораженията из градината от предишната нощ бяха почти заличени, с изключение на няколко овъглени кръга от огньовете на купонджиите. Един от роботите по поддръжката левитираше над огнищата с пепел, посипваше ги с пръст с прецизни движения на щипките и пръскаше семена в обгорялата земя.

Предложението на Зейн за пикник отначало накара Толи рязко да вдигне вежди (от това необмислено движение едва не изкрещя от болка), но разходката на чист въздух прочисти главата и. Хапчетата, които й даде охраната, смекчиха болката от раната, но не помогнаха да се отърве от общото замайване. Из „Града на новите красиви“ се носеше слух, че лекарите знаят лек срещу махмурлука, но по принцип го пазят в тайна.

Зейн пристигна навреме, а закуската леко се клатушкаше след него на хладния вятър. Когато приближи, очите му се ококориха при вида на белега върху челото й. Едната му ръка се стрелна напред, сякаш искаше да го докосне.

— Доста кофти, а? — каза тя.

— Имаш абсолютно криминален вид — отговори той с все още широко отворени очи.

— Но май не си склонен да дадеш за него много мили-Елени.

Той се замисли за момент.

— Не бих го оценявал в Елени. Още не съм сигурен какво ще използвам вместо тях, обаче. Трябва да е нещо много газирано.

Толи се ухили: Перис се оказа прав, като я посъветва все още да не оправя лицето си. Запленен от белега, Зейн изглеждаше още по-красив и от вида му по тялото й премина тръпка — сякаш беше в центъра на събитията, без обаче да се чувства замаяна.

Маскарадният вид на Зейн започваше постепенно да се губи; устните му вече бяха възвърнали обичайната си пухкавост. Въпреки това чертите му изглеждаха прекалено остри на дневна светлина. Лицето му цялото беше изтъкано от контрасти — брадичката и скулите имаха резки очертания, а челото — прекалено високо. Маслиненият тен беше според стандартите за красота, но на яркото слънце и в сравнение с тъмната коса кожата му изглеждаше някак бледа. Стандартът за красиво не допускаше някой да е с въгленочерна коса, което според Комитета се смяташе за твърде крайно, но Зейн боядисваше своята с калиграфско мастило. На всичко отгоре не ядеше много, за да добие лицето му мрачен и изпит вид, а погледът да стане екзалтиран. Сред всички красиви, с които Толи се запозна след операцията, единствено неговата външност спираше дъха й.

Сигурно затова беше главатар на кримитата — трябва да се отличаваш от всички останали, за да си истинско крими. Златните му очи святкаха, докато търсеше място за пикника и най-накрая се спряха на пъстра сянка под широката корона на стар дъб.

Двамата седнаха върху килима от трева и сухи листа и Толи дълбоко вдиша аромата на роса и влажна пръст. Подносът със закуската се настани между тях и ги облъхна с топлината на нажежените електроди, които се грижеха бърканите яйца и картофените палачинки да не изстинат и да не станат жилави.

Толи натрупа в чинията си яйца, сирене и резенчета авокадо и пъхна половин мъфин в устата си. Чак после видя, че Зейн държи само чаша кафе и се замисли дали не е сгафила да се тъпче като прасе пред него.

Но пък сега това едва ли имаше значение. Тя вече беше крими, напомни си, приета единодушно и с пълни права като останалите. Освен това Зейн я покани тук, очевидно на среща. Крайно време беше да спре да се притеснява дали я приемат и да започне да се наслаждава на новото си положение. Имаше и по-лоши неща от това да седиш в парк като райска градина и едно красиво момче да не откъсва очи от теб.

Толи излапа мраморния мъфин с шоколад, който още димеше отвътре, и вдигна вилицата, за да атакува яйцата. Тайничко се надяваше в съставките на закуската да има и калорийни пургативи. Те действаха най-ефективно, ако ги вземеш веднага след хранене, а тя се канеше добре да си похапне. Очевидно от загубата на кръв много се огладнява.

— Та, кое беше онова момче снощи? — попита Зейн.

С пълна уста и все още предъвквайки, Толи само сви рамене, но той търпеливо я изчака да преглътне.

— Някакъв натрапник от грозните — каза тя най-накрая.

— Така си и помислих. Иначе кого другиго биха преследвали Извънредните. Питах само дали не е някой твой познат.

Толи разсеяно погледна встрани. Чувстваше се някак неудобно, че грозният й живот я е последвал дори отвъд реката в лицето на някакво момче. Но Перис вече я чу да казва на охраната кой е той и ако излъжеше Зейн, щеше да сгафи.

— Да, мисля, че го познавам. От Мъглата. Казва се Крой.

По лицето на Зейн премина странно изражение. Златните му очи се зареяха някъде далеч встрани от нея с търсещ поглед. Миг по-късно той кимна.

— И аз го познавам.

Толи замръзна с вилица по средата между чинията и устата.

— Ти се майтапиш.

Зейн поклати глава.

— Аз пък си мислех, че ти никога не си бягал.

— Наистина не съм. — Той сви, крака, обгърна колене с ръка и отпи от кафето. — Поне не съм стигал по-далече от Ръждивите руини. Но двамата с Крой бяхме приятели като малки и живеехме заедно в едно общежитие за грозни.

— Това е… странно. — Толи най-сетне успя да сложи хапка яйца в устата си и задъвка бавно. В този град имаше милиони хора, а излиза, че Зейн познава Крой. — Какви са шансовете да се случи точно така? — попита тихо тя.

Зейн отново поклати глава.

— Това не е случайност, Толи-ва.

Толи спря да дъвче, яйцата имаха странен вкус в устата й и сякаш всичко пак щеше да се завихри около нея. Светът трябва напълно да е пощурял, щом напоследък ставаха такива съвпадения.

— Какво искаш да кажеш?

Зейн се наклони към нея.

— Ти знаеш, че Шай живееше в моето общежитие, нали? От времето, когато бяхме грозни.

— Разбира се — отговори тя. — Затова се закачи за теб и приятелите ти, когато дойде тук. — Толи замълча, после започна да усеща как всичко лека-полека си идва на мястото. Спомените й от Мъглата винаги изникваха от нищото, като балончета, които се надигат в някаква гъста лепкава течност.

— В Мъглата — започна предпазливо тя, — Шай ме запозна с Крой. Двамата бяха стари приятели. Значи вие тримата сте се познавали, така ли?

— Да, познавахме се. — Зейн сбърчи нос, сякаш нещо гнило беше попаднало в кафето му.

Толи погледна храната с отчаян вид. Колкото повече говореше Зейн, толкова по-ясно нелицеприятните събития от миналото лято изплуваха в главата й, също както се случи миналата нощ.

— Ние бяхме шестима от нашето общежитие — продължи той. — Още тогава се наричахме кримита. Правехме обичайните номера на грозните — измъквахме се нощем, хаквахме охранителната система на общежитието, идвахме отсам реката да шпионираме новите красиви.

Толи кимна, припомняйки си историите на Шай за това какво е било преди двете да се запознаят.

— И сте ходили в Ръждивите руини, нали?

— Да, след като някои грозни, по-големи от нас, ни показаха как да го направим. — Той вдигна поглед към върха на хълма — център на „Града на новите красиви“. — Тези бягства ни помогнаха да си дадем сметка колко голям е светът всъщност. Нали си представяш какво е било двайсет милиона души да живеят в тоя град на ръждивите. В сравнение с него това място тук е просто точка.

Толи затвори очи и остави вилицата върху чинията, изведнъж загубила апетит. След събитията от миналата нощ май закуската със Зейн не се оказа толкова добра идея. Понякога й се струваше, че той продължава да се мисли за грозен, напъваше се да бъде газиран, вместо да се остави на удоволствието да е красив. Именно затова обаче беше незаменим като водач на кримитата. Но да седиш очи в очи с него можеше да бъде и доста главозамайващо.

— Така е, но всички ръждиви са измрели — тихо каза тя. — Били са многобройни и до един глупави.

— Знам, знам. Едва не са довършили света — издекламира той, после въздъхна. — Но бягството до руините беше най-вълнуващото нещо, което някога съм правил.

Очите му светнаха, когато каза това, а Толи си припомни собствените си похождения до руините и екзалтацията, която предизвикваше във всяка клетка на тялото й този пуст и призрачен град. Тръпката, че наоколо дебне реална опасност, по нищо не можеше да се сравни с тривиалната емоция да се издигнеш с балон, или да скочиш с бънджи жилетка.

Тя потръпна при спомена за старите вълнения и от погледа на Зейн.

— Знам за какво говориш.

— Знаех, че никога няма да се върна там след операцията. Новите красиви не правят такива неща. Затова, когато стана време да навърша шестнайсет, започнах да обмислям как да се махна от града и да отида в дивото. Поне за малко.

Толи кимна замислено. Спомни си, че Шай й разказа същите неща, когато се запознаха, и точно тези разкази я отведоха до Мъглата.

— И убеди Шай, Крой и останалите да дойдат с теб?

— Опитах да ги убедя. — Той се разсмя. — Отначало ме помислиха за луд, защото човек не може да живее в дивото. Но после срещнахме онова момче, което…

— Спри! — каза Толи. Внезапно сърцето й заби учестено, сякаш беше взела калориен пургатив и метаболизмът й пощуря. Усети влага по лицето си и почувства как вятърът изведнъж стана студен. По бузите й изби пот, но нали красивите никога не се потят…

Толи примигна, юмруците й се свиха и ноктите се врязаха дълбоко в дланите. Светът изведнъж се беше променил. Над главата й слънчевите лъчи ослепително светеха през завесата от листа, а тя се опитваше бавно да си поеме дъх. Сега си спомни, че същото се случи и миналата нощ, когато видя Крой.

— Толи? — повика я Зейн.

Тя тръсна глава, не искаше да слуша повече. Не и за някой, когото той е срещнал в Ръждивите руини. Даде си сметка, че повтаря забързано онова, което Шай й беше разказвала, само и само да го накара да замълчи.

— Тогава си чул за Мъглата, нали? За хора, които живеят като праръждиви и са грозни до живот. Затова заедно сте решили да отидете там. Но когато е дошло време да избягате, повечето от вас ги е хванало шубето. Шай ми разказа за онази нощ. Стегнала си багажа, но в последния момент много се е изплашила.

Зейн кимна, втренчил поглед в кафето.

— Май ти също си се измъкнал тогава, а? — продължи Толи. — Иначе е трябвало да избягаш с тях, нали?

— Точно така — решително отговори той. — Аз също не тръгнах, въпреки че идеята беше моя. После станах красив, както беше предвидено по график.

Толи погледна встрани, неспособна да овладее спомените от миналото лято. Приятелите на Шай бяха избягали в Мъглата или бяха се превърнали в красиви, оставяйки я съвсем сама в „Града на грозните“. Ето защо двете така се вкопчиха една в друга и станаха близки приятелки. А когато повторният опит за бягство на Шай се оказа успешен, Толи също се оказа въвлечена в тая каша.

Опита се да издиша бавно, полагайки усилия да се успокои. Миналото лято може и да бе най-кошмарното в живота й, но благодарение на опита си от него сега тя беше крими, а не отегчителна новоизлюпена красавица, която отчаяно се опитва да попадне в някой сдухан клуб. Излиза, че всичко си е струвало, за да стигне дотук и сега да бъде красива и популярна.

Толи погледна Зейн, чиито красиви очи изучаваха утайката от кафето, и усети как се отпуска. Усмихна се. Той изглеждаше така трагично с тези извити в отчаяна чупка тъмни вежди, неспособен дори сега да преодолее разочарованието от пропуснатия шанс за бягство в Мъглата. Тя посегна да хване ръката му.

— Ей, нищо не си пропуснал. Там нямаше кой знае колко забележителни неща. Най-много слънцето да ти опърли кожата и буболечките да те изпохапят.

Той вдигна очи и срещна погледа й.

— Ти поне си поела риска, Толи. Била си достатъчно смела, за да се убедиш лично във всичко това.

— Всъщност аз нямах избор. Трябваше да открия Шай. — Тя потрепери и дръпна ръката си. — Извадих късмет, че изобщо успях да се върна обратно.

Зейн седна още по-близо до нея и протегна ръка, фините му пръсти докоснаха напръсканата върху белега кожа и златните му очи се разшириха.

— Радвам се, че си се върнала.

Тя се усмихна и погали ръката му.

— Аз също.

Пръстите на Зейн продължиха да пълзят надолу по косата й и той нежно я придърпа към себе си. Тя затвори очи и се остави устните му да допрат нейните, после се притисна силно, за да почувства гладката безупречна кожа на бузата му.

Сърцето на Толи заблъска силно, а мислите й препускаха даже по-бързо от него, когато устните им се разделиха. Светът отново вихрено се завъртя около нея, но този път чувството й хареса.

Когато пристигна в „Града на новите красиви“, Перис я предупреди за секса. Скъсяването на дистанцията с някой от красивите можеше да извади от равновесие всеки новак.

Искаше се време, за да свикнеш с всички тези великолепни лица, перфектни тела и искрящи очи около себе си. Когато всички са красиви, има риск да се влюбиш в първия, който те целуне.

Може би на нея й беше дошло времето. Живееше тук вече месец, а и Зейн не беше просто красив, беше специален. Не само защото предвождаше кримитата и изглеждаше различно от другите, но и заради начина, по който успяваше да е винаги газиран и да нарушава правилата. Това по някакъв начин го правеше по-красив от останалите.

След всички неочаквани събития през последните двайсет и четири часа, този миг беше най-хубавият. От целувките на Зейн й се виеше свят, но сега нямаше усещането, че пропада в мрак. Неговите устни бяха топли, меки и съвършени и тя се чувстваше защитена.

След един безкраен миг двамата леко се отдръпнаха един от друг. Толи остана със затворени очи. Усещаше дъха му върху лицето си и топлината на неговата мека длан върху тила си.

— Давид — прошепна тя.

Газиране

Зейн се отдръпна назад и присви очи.

— О, съжалявам — заекна Толи. — Не знам какво ми…

Когато гласът й съвсем секна, Зейн бавно кимна.

— Няма нищо, спокойно.

— Не исках да… — започна пак Толи, но той я прекъсна с един жест и красивото му лице доби замислено изражение. Беше се втренчил в земята и премяташе между пръстите си стръкче трева.

— Сега си спомням — каза той.

— Какво си спомни?

— Това е неговото име.

— Чие име?

Зейн заговори тихо, с равен тон, сякаш не искаше да събуди някой, който спи наблизо.

— Той трябваше да ни отведе до Мъглата. Давид.

Толи се усети да въздъхва леко. Очите й се присвиха, сякаш слънчевите лъчи изведнъж се превърнаха в остриета. Тя все още усещаше устните на Зейн върху своите, топлината на дланите му там, където я беше докосвал, но кой знае защо изведнъж се разтрепери.

Тя хвана ръката на Зейн.

— Представа нямам как ми се изплъзна.

— Знам, но миналото понякога те застига. — Той вдигна поглед от стръкчето трева и очите му заблестяха. — Разкажи ми за Давид.

Толи преглътна мъчително и погледна встрани.

Давид. Сега вече си спомняше лицето му, смешния му голям нос и високото чело. Ръчно направените му обувки и палтото, съшито от кожите на мъртви животни. Давид беше отраснал в Мъглата и кракът му никога не беше стъпвал в града. Чертите на лицето му бяха грозни от начало до край, кожата му беше неравномерно загоряла от слънцето и един белег разсичаше веждата му. Но споменът за него запали някаква искрица в Толи.

Тя смаяно тръсна глава. Странно, как така беше забравила Давид.

— Срещнала си го в Ръждивите руини, нали? — продължаваше да разпитва Зейн.

— Не — отговори. — Бях чувала за него от Шай и един път тя се опита да го повика в руините. Но той така и не се появи. После обаче отведе Шай в Мъглата.

— Планът беше да отведе и мен — въздъхна Зейн. — Ти обаче сама си открила Мъглата, нали?

— Да. А когато стигнах там, ние двамата с него… — Сега Толи си спомняше всичко. Сякаш се беше случило преди милион години, но тя се виждаше — по-точно виждаше нейното грозно аз да целува Давид, как двамата пътуват седмици наред съвсем сами през дивото. Тези спомени събудиха забравен трепет и й върнаха усещането за сила и безсмъртие, което присъствието му пораждаше у нея.

А после, необяснимо защо, той беше изчезнал.

— Къде е той сега? — попита Зейн. — Извънредните заловиха ли го, когато превзеха Мъглата?

Тя поклати глава. Другите спомени за Давид някак бяха успели да се скрият в паметта й и се връщаха съвсем избледнели, но моментът как са се разделили, просто го нямаше.

— Не зная.

На Толи й прилоша и светът за пореден път този ден загуби устоите си. Тя посегна към подноса със закуската, но Зейн спря ръката й.

— Недей да ядеш.

— Какво?

— Не слагай нищо повече в уста, Толи. Всъщност вземи две от тези. — Той измъкна блистер с калорийни пургативи от джоба си — четири от тях вече ги нямаше. — Помагат сърцето да бие учестено. — Той извади още два и ги преглътна с кафето.

— На какво помагат? — попита тя.

Зейн посочи главата си.

— На мисленето. Гладът изостря ума. Всъщност всеки вид вълнение помага да мислиш по-трезво. — Той се ухили и й подаде блистера. — Също като да целунеш някого за първи път. Това наистина работи добре.

Толи погледна неразбиращо калорийните пургативи в ръката си. Слънчевите отблясъци по лъскавото фолио на блистера режеха очите й, а разкъсаните краища на празните гнезда по него изглеждаха остри като бръснач.

— Ама аз почти нищо не съм хапнала. Или поне не достатъчно, че да има опасност за теглото ми.

— Сега не става дума за сваляне на килограми. Искам да говоря с теб, Толи. Искам умът ти да работи на пълни обороти още известно време. Чаках някой като теб много дълго време. Искам те… газирана.

— И очакваш пургативите да ме газират?

— Поне помагат. Ще ти го обясня по-късно. Просто ми се довери, Толи-ва.

Очите му бяха приковани в нея с някаква почти налудничава настойчивост, също както обясняваше на кримитата своя нова опасна идея. В такъв момент беше трудно да му се откаже, дори да предлагаше нещо съвсем откачено.

— Добре, схванах. — Тя несръчно извади два пургатива и ги сложи в устата си, но после се поколеба. Не беше редно да се приемат пургативи на гладно. Можеше да бъде опасно.

Някога, във времената на ръждивите, още преди операцията, когато всички все още били грозни, имало и такава болест — умишлено гладуване. Някои толкова се страхували да не надебелеят, че накрая ставали само кожа и кости и дори гладували до смърт в свят, затрупан с храна. Това беше едно от страшните неща, които им спестяваше сега операцията.

Е, два пургатива едва ли щяха да я убият. Когато Зейн й подаде чашата с кафе, тя ги преглътна и се намръщи от киселия вкус.

— Кафето май е силничко, а? — ухили се той.

След секунда сърцето й заби силно, стимулирано от ускорения метаболизъм. Зрението й се избистри и също както миналата нощ тя почувства, че от очите й се вдига филтър, който дотогава беше замъглявал погледа й. Още по-силно присви очи под ярката слънчева светлина.

— Така — каза Зейн. — Кажи какво е последното, което си спомняш за Давид?

Толи се опита да укроти треперещите си ръце и направи усилие да подреди хаотичните бледи спомени от дните, когато беше грозна.

— Всички бяхме заедно в руините — започна тя. — Помниш ли историята как отвлякохме Шай?

Зейн кимна, въпреки че Шай имаше много версии за този случай. В една от тях Шай беше отвлечена от Толи и мъгляните направо от централата на „Извънредни ситуации“. В друга беше напуснала града, за да спаси Толи от мъгляните и двете заедно се върнали обратно. Е, това не беше единственият случай, когато Шай променяше в движение разказа за някоя минала случка. Кримитата имаха навика да преувеличават онова, което им се беше случило като грозни, защото единствената им цел беше всичко да звучи колкото се може по-газирано. Но сега Толи имаше чувството, че Зейн иска да чуе истината.

— Извънредните унищожиха Мъглата — продължи тя. — Но една част от нас продължаваше да се крие в руините.

— Новите мъгляни — така ви викаха грозните.

— Точно така. Но ти откъде знаеш? Не си ли бил вече красив по това време?

Зейн се ухили.

— Да не си мислиш, че си първата от новите красиви, която ми разказва истории от грозните си дни, Толи-ва?

— О! — Тя си спомни целувката отпреди миг и се запита как ли точно беше накарал останалите да си спомнят времето, когато са били грозни.

— Тогава защо се върна в града? — попита той. — И не ми казвай, че Шай наистина те е спасила от мъгляните.

Толи поклати шава.

— Не мисля така.

— Извънредните успяха ли да те хванат? Заловиха ли Давид?

— Не. — Каза го без дори да се поколебае. Колкото и объркани и неясни да бяха спомените й, тя беше сигурна, че Давид е на свобода. Сега вече го виждаше по-ясно в представите си как се крие някъде в руините.

— Кажи ми, Толи, защо се върна обратно тук и се предаде?

Зейн продължаваше да държи ръката й и я стисна силно, очаквайки отговора. Лицето му отново беше добило непроницаем вид, а златните му очи искряха в шарената сянка на дъба, поглъщайки жадно всяка нейна дума. Този път обаче спомените не се появиха. Да прави опити да се върне в онези дни беше все едно да удря главата си в стена.

Толи прехапа устни.

— Как така не мога да си спомня, Зейн? Какво не е наред с мен?

— Добър въпрос. Но каквото и да е то, ние всички имаме един и същ проблем.

— Кои ние? Кримитата ли?

Той поклати глава и хвърли поглед към „парти-кулите“, които се издигаха над главите им.

— Не само ние. Всички. Поне всички обитатели на „Града на новите красиви“. Повечето от хората тук дори не говорят за дните си като грозни. Измъкват се с обяснението, че не си заслужава да се обсъждат глупавите им детски лудории.

Толи кимна. Самата тя също доста бързо беше схванала това правило в „Града на новите красиви“ — с изключение на кримитата, тук беше признак на лош вкус и пълно демоде да говориш за дните си на грозен.

— Когато обаче ги попритиснеш — продължи Зейн, — се оказва, че повечето от тях изобщо не си спомнят.

Толи сви вежди.

— Но нали всички кримита постоянно говорим за онова време?

— Ние сме размирниците — каза Зейн. — Затова в паметта ни има запазени много вълнуващи моменти. Но за да ги съхраним, трябва непрекъснато да ги разказваме, да слушаме историите на другите като нас и да нарушаваме правилата. Трябва постоянно да сме газирани, иначе лека-полека ще забравим всичко от онзи период. Завинаги.

Отвръщайки на волевия му поглед, тя внезапно осъзна нещо.

— Това е и предназначението на кримитата, така ли?

Той кимна.

— Точно така, Толи — главната цел е да не позволявате да се забрави миналото ни и да ми помогнете да разбера какво не е наред с нас.

— Ти как… Какво те прави толкова различен?

— Втори добър въпрос. Може просто така да съм роден, но причината може и да е в обещанието от нощта, когато не отидох на срещата: дадох си дума един ден да напусна този град, независимо дали съм красив, или не. — При последните думи гласът на Зейн заглъхна и той започна рязко да вдишва и издишва през стиснатите си зъби. — Само че това се оказа много по-трудно, отколкото мислех. Тук по едно време стана ужасно скучно и аз започнах да забравям. — Лицето му просветна. — Но после се появи ти и взе да разказваш щурите си истории, в които нищо не се връзваше. Сега положението определено е по-газирано от всякога.

— Сигурно е така. — Толи сведе поглед към ръката му, която продължаваше да държи нейната. — Още един въпрос, Зейн-ла.

— Давай. — Той се усмихна. — Харесват ми твоите въпроси.

Толи отклони очи, леко притеснена.

— Когато ме целуна, защо го направи — само за да ме поддържаш газирана и да си спомня по-лесно ли? Или това беше… — Тя не довърши, взряна напрегнато в очите му.

Зейн се ухили.

— А ти как мислиш? — Но той така и не й позволи да отговори. Вместо това я прегърна през раменете и отново я притисна към себе си, после я целуна още по-разпалено, а топлият дъх на устните му се смеси със силната му прегръдка, вкуса на кафе и аромата на косата му.

Когато най-накрая я пусна, Толи отметна глава назад, дишайки тежко, защото целувката му я остави без дъх. Но от нея се чувстваше много по-газирана, отколкото я правеха пургативите; дори скокът от върха на кулата предишната нощ не беше толкова газираш, колкото тази целувка. И тя си спомни още нещо, което очевидно е трябвало да каже преди малко, но така и не го спомена.

А то щеше да направи Зейн безмерно щастлив.

— Снощи — започна Толи, — Крой каза, че има нещо за мен, но не спомена какво. Канеше се да го остави тук, в „Града на новите красиви“ и да го скрие на място, където охраната няма да го намери.

— Нещо от новите мъгляви ли? — Очите му се разшириха. — Къде?

— „Валентино 317“.

— Чакай малко — каза Зейн. После свали нейния и своя интерфейс-пръстен и я повлече към най-отдалечения край в градината на удоволствията. — Най-добре да се отървем от тях — обясни. — Не искам да ни последват.

— А, ясно. — Толи пак си спомни грозните си дни и колко лесно беше да се изплъзне на охраната в общежитието. — Пазачите снощи казаха, че ще ме наблюдават непрекъснато.

Зейн се изкиска.

— Те непрекъснато ме наблюдават.

Той наниза пръстените на две високи тръстики, които се огънаха под тежестта на металните си окови.

— Вятърът ще ги поклаща от време на време — каза Зейн. — Така няма да разберат, че сме ги свалили.

— Няма ли да е подозрително, че стоим на едно място толкова дълго време?

— Това е градина на удоволствията — разсмя се Зейн. — Доста време съм прекарал тук.

Едно неприятно чувство прободе Толи, но тя не позволи той да го забележи.

— А как ще ги намерим?

— Познавам мястото. Спри да се притесняваш.

— О, извинявай.

Той се обърна към нея и се разсмя.

— Няма за какво да ми се извиняваш. Това беше най-хубавата закуска от години.

Оставиха пръстените и докато се спускаха към „Къщата на Валентино“ край реката, Толи се питаше какво ли ще открият в стая 317. В повечето къщи всяка стая имаше име. Стаята на Толи в „Къщата на Комачи“ се казваше „Етцетера“6 а на Шай — „Синьо небе“, но „Къщата на Валентино“ беше толкова стара, че стаите в нея бяха само с номера.

— Хитър начин да скриеш нещо — каза Зейн, когато наближиха дългата сграда. — По-лесно е да запазиш тайна на място, където стените не говорят.

— Сигурно затова са хакнали купона в „Къщата на Валентино“, а не в някой от другите домове — каза Толи.

— Стига да не се появя аз и да прецакам всичко — продължи Зейн.

Толи го погледна.

— Ти?

— Започнахме купона в каменната къща, но като не ви открихме там, предложих да отидем в някоя от парти-кулите, така че интелигентните им стени да могат да ви намерят.

— И на нас ни хрумна същото — каза Толи.

Зейн поклати глава.

— Ако всички бяхме останали в „Къщата на Валентино“, Извънредните нямаше да надушат Крой толкова бързо. И щеше да му остане време да говори с теб.

— Значи те виждат и през стените?

— Точно така — ухили се Зейн. — Защо иначе, според теб, ще предлагам пикник в тоя скапан студен ден?

Толи кимна, обмисляйки чутото. Градският интерфейс имаше грижата пинговете да стигат предназначението си, отговаряше на всякакви въпроси, напомняше за уговорени срещи, даже палеше и гасеше осветлението по стаите. Ако от „Извънредни ситуации“ искаха да проследят някого, те имаха възможност да го наблюдават във всеки един момент и да знаят даже какво мисли през повечето време. Тя си спомни разговора с Крой; когато интерфейс-пръстенът беше на ръката й, а стените наоколо ловяха всяка дума.

— Всички ли са наблюдавани?

— Не, не би било възможно, пък и не всеки си струва да е наблюдаван. Към някои от нас обаче има специално отношение. От страна на „Извънредни ситуации“, разбира се.

Толи изруга. Извънредните бяха реагирали мигновено миналата нощ. Успя да размени само няколко думи с Крой, сякаш агентите чакаха съвсем наблизо. Може би тогава вече са знаели, че някой е хакнал купона. Или просто винаги бяха по петите на Толи Янгблъд.

Тя огледа дърветата около тях. Вятърът люлееше клоните, караше сенките им да подскачат и тя се зачуди дали не й се мяркат сиви униформи между стеблата.

— Мисля, че което стана снощи, не е заради теб, Зейн. Било е моя грешка.

— Защо?

— Винаги всичко става по моя вина.

— Говориш глупости, Толи — меко я укори Зейн. — Няма нищо лошо в това да си по-особен от другите.

Той снижи глас, докато минаваха през главния портал в „Къщата на Валентино“. Сред студените каменни стени беше тихо като в гробница.

— Купонът още не беше свършил, когато си тръгнахме — прошепна Зейн. — Сега сигурно всички са още по леглата.

Толи кимна. Наоколо не се мяркаха дори роботите от поддръжката. Парчета от разкъсани карнавални костюми бяха пръснати из коридорите. Изпаренията от разлят алкохол насищаха въздуха с неприятна сладникава миризма, а подът лепнеше. От блясъка на купона не беше останала и следа, също както газираното опиянение преминава в махмурлук.

Без интерфейс-пръстена Толи се чувстваше гола и уязвима, а това й припомни как се промъкваше през реката и колко я беше страх да не я хванат. Сега обаче страхът я държеше нащрек, изостряше сетивата й и тя долови шумоленето на боклука от купона, който въздушното течение носеше по коридорите; успя да разграничи изпаренията на разлято шампанско от спарения дъх на локва бира. С изключение на техните стъпки къщата тънеше в тишина.

— Който и да живее в стая 317, той сигурно още спи — прошушна Толи.

— Тогава ще го събудим — тихо отговори Зейн и очите му светнаха в полумрака.

Номерата на всички стаи на първия етаж започваха с единица, затова тръгнаха нагоре.

В къщата имаше монтирани нови асансьори, но без интерфейс-пръстените вратите им нямаше да се отворят. Поредица от каменни стъпала отведе Толи и Зейн до третия етаж, близо до стая 301. Номерата растяха нататък по коридора, четните — от едната страна, нечетните — от другата. Зейн стисна ръката й, когато стигнаха стая 315.

Номерът на следващата врата обаче беше 319.

Двамата се върнаха обратно по коридора, проверявайки номерата на срещуположната страна, но там имаше само 316, 318 и 320. Продължавайки напред, те стигнаха дори след 330, но така и не откриха „Валентино 317“.

— Това е доста забълбукана гатанка — каза Зейн и тихичко се изкиска.

Толи изпъшка.

— Да не би всичко да излезе просто шега?

— Мислиш ли, че новите мъгляни ще хакнат поканите на цял град, ще минат отсам реката и ще се натресат на партито само да ни губят времето?

— Сигурно си прав — призна Толи, но въпреки това почувства, че нещо в нея се прекърши. Вътрешно вече се питаше дали цялата тази експедиция не беше напразно усилие — да търсят някаква голяма тайна, която грозните са им подхвърлили. Да душат и слухтят в чужда къща само по себе си беше доста кофти. — Мислиш ли, че закуската е още топла? — попита най-накрая.

— Толи. — Зейн впи изпитателен поглед в нея. После с треперещи ръце прибра косата й зад ушите. — Остани с мен.

— Точно до теб съм — каза тя.

Той я придърпа близо до себе си, докато устните им почти се докоснаха.

— Имах предвид да останеш газирана.

Толи го целуна и щом устните му допряха нейните, светът отново придоби ясни очертания. Тя се опита да забрави за глада, който я измъчваше, и каза:

— Добре тогава. Какво ще кажеш за асансьора?

— Кой по-точно?

Тя го отведе обратно до мястото между стая 315 и стая 319. Дългата каменна стена между тях беше прекъсната единствено от вратата към асансьора.

— Навремето тук е имало стая — каза тя.

— Но са я зазидали, за да прокарат асансьор — разсмя се Зейн. — Ах, тия лениви красавци. И два етажа не могат да изкачат без асансьор.

— Излиза, че стая 317 вече е асансьор.

— Да, бе, доста кофти — съгласи се Зейн. — А ние не можем да го извикаме без пръстените.

Зейн огледа пустия коридор, затрупан с пластмасови чашки и остатъци от хартиени гирлянди.

— Ще минат часове, докато някой извика асансьора — продължи с въздишка той, — а тогава вече няма да сме газирани.

— Така е, вече няма да бълбукаме. — Толи усети, че някаква мътна пелена отново се спуска пред погледа й, коремът й започва да къркори от глад и вижда в мислите си само един топъл-топъл мъфин. Тя тръсна глава, за да я проясни, и се опита да си представи сивата униформа на агент от Извънредните. Снощи видът на сивата коприна й помогна да се фокусира, прати я по следите на Крой и я заведе чак до аварийното стълбище. Всичко това беше проверка колко добре работи нейният мозък. Нищо чудно това сега да е ново изпитание. Забълбукваща загадка, както я нарече Зейн.

Тя се загледа във вратата на асансьора. Все трябва да има начин да влязат вътре.

Споменът бавно изплува в съзнанието й. Идваше от времето като грозна, което не беше чак толкова отдавна. Толи си спомни как пропада в тъмната шахта. Това беше една от историите, които Шай ненаситно слушаше отново и отново — как Толи и Давид проникнаха в централата на „Извънредни ситуации“.

— Покривът — каза Толи.

— Какво?

— Може да се влезе в шахтата на асансьора откъм покрива. Правила съм го и преди.

— Наистина ли?

Вместо да му отговори, тя пак го целуна. Сега не си спомняше точно как става, но беше сигурна, че ако остане газирана, рано или късно ще се сети.

— Ела с мен.

Да се доберат до покрива не се оказа толкова лесно, колкото очакваше — стълбището свършваше на третия етаж. Толи се намръщи, а чувството за безсилие отново притъпи рефлексите й. В „Къщата на Комачи“ беше лесно да стигнеш покрива.

— Ама че гадост. Какво правят, ако избухне пожар?

— Камъните не горят — обади се Зейн. После посочи към един прозорец в дъното на коридора — слънчевата светлина струеше вътре през мръсните му стъкла. — Ето ти начин да излезем. — И той се отправи натам.

— Какво? Предлагаш да се катерим отвън по стената ли?

Зейн протегна врат навън и погледна надолу, после замислено подсвирна.

— Няма по-добър начин за газиране от височината.

Толи сви вежди, разколебана дали иска да бъде чак толкова газирана.

Зейн се качи на перваза и се надвеси навън, вкопчен в рамката на прозореца. После предпазливо се изправи, докато накрая Толи виждаше единствено ботушите му, опрени в каменния парапет. Сърцето й отново бясно запрепуска и тя усети пулса си чак във върховете на пръстите. Сега възприятията и се изостриха като ледена висулка.

Краката на Зейн дълго време стояха неподвижни, после приближиха към ръба на перваза, докато накрая той се крепеше само на пръсти, внимателно балансирайки по края.

— Какви ги вършиш там?

Вместо отговор ботушите му бавно се издигнаха във въздуха. После Толи дочу как подметките стържат по каменната облицовка. Тя протегна глава навън и се огледа.

Над нея тялото на Зейн висеше от ръба на покрива, краката му се мятаха във въздуха и търсеха опора в стената. После единият му ботуш намери пукнатина между каменните блокове, той се преметна на покрива и се изгуби от погледа й.

Миг по-късно надникна през ръба, ухилен от ухо до ухо.

— Качвай се!

Толи се дръпна вътре и си пое дълбоко въздух, после се опря на перваза. Камъкът под дланите й беше груб и студен. Вятърът, който свиреше през отворения прозорец, накара косъмчетата по ръцете й да настръхнат.

— Ама че газиращо — промърмори Толи под нос. Надигна се и седна върху перваза, бедрата й опряха о студения камък, после хвърли поглед надолу. Щеше доста дълго да пада, докато коренищата на дърветата и сухите листа спрат полета й. Вятърът се усили, разклати близките клони и Толи различи всяка вейка по тях. В ноздрите й нахлу острия мирис на борова смола. Явно не беше никакъв проблем да остане газирана.

Тя вдигна първо единия крак на перваза, после другия.

Най-трудната част беше да се изправи. Докато се надигаше, стискаше рамката на прозореца с едната ръка, с другата опипваше за цепнатина по каменната облицовка.

Повече не се осмели да погледне надолу. Студената каменна стена беше осеяна с пукнатини и дупки, но дори в най-широката можеше да пъхне само пръст.

Когато най-после се изправи, Толи за миг се парализира.

Почувства, че леко се поклаща на вятъра, като твърде висока и тънка кула, която няма сигурна опора.

— Има доста газираш ефект, не мислиш ли? — долетя гласът на Зейн отгоре. — Просто се дръж за ръба.

Тя се насили да откъсне поглед от стената и вдигна очи нагоре. Не беше възможно да стигне покрива от мястото, на което се намираше.

— Ей, не е честно. Ти си по-висок от мен.

— Няма проблем. — Той протегна ръка.

— Сигурен ли си, че ще ме удържиш?

— Хайде, Толи-ва. Какъв смисъл от новите ти мускули, ако не ги използваш?

— Като да се претрепя например? — едва изпъшка тя, но все пак успя да стигне ръката му.

Оказа се обаче, че новите й мускули са по-здрави, отколкото предполагаше. Щом обви пръсти около китката на Зейн, тя лесно се оттласна от перваза. Със свободната си ръка се вкопчи в ръба на покрива, а палецът на единия крак успя да открие цепнатина в стената, където да се закрепи. С пъшкане и охкане Толи най-накрая се претърколи през ръба и се озова на покрива. Просна се върху здравото каменно покритие и се засмя, когато почувства как по тялото й преминава тръпка на облекчение.

Зейн стоеше насреща й ухилен.

— Наистина мисля онова, което ти казах по-рано.

Тя го погледна въпросително.

— Отдавна чакам някой като теб.

Красивите не се изчервяват — поне не по начина, както го правят грозните, но въпреки това Толи се изправи, за да прикрие смущението си. Газиращите емоции при рискованото им катерене бяха придали особена сила на погледа на Зейн. Тя се огледа.

От покрива виждаха кулите из „Града на новите красиви“, извисяващи се над тях, и зелените шлейфове на „Градините на удоволствията“, разстлани по хълма надолу. Отвъд реката „Града на грозните“ вече беше буден. По футболното игрище новопристигналите грозни се трупаха около черно-бялата топка и до слуха й достигна писък на реферска свирка, която някой свирепо надуваше. Всичко изглеждаше ужасно близо и на фокус, а нервната й система продължаваше да вибрира от току-що преживяното изпитание — да виси във въздуха, разчитайки единствено на ръката на Зейн.

Каменният покрив беше плосък и равната му повърхност се нарушаваше единствено от въртящите се перки на вентилационните отвори, мачтата на предавателната кула и метална кабинка, не по-голяма от шкафче в стаята на грозен. Толи посочи кабинката.

— Това е точно над асансьора.

Двамата прекосиха покрива. Върху старата врата на кабинката — покрито с ръжда метално платно като тези, с които бяха пълни руините — имаше усърдно издълбан надпис: „Валентино 317“.

— Много яко, Толи — каза ухилен Зейн. Той дръпна силно вратата, но лъскавата верига, омотана около дръжката, възмутено издрънча. — Я гледай!

Толи огледа механизма, с който беше заключена веригата, и напрегна ума си, все още замаяна от преживяното.

— На това май му викаха катинар. — Тя опипа гладкия стоманен предмет между пръстите си, опитвайки се да си припомни как действа. — Имаше същите в Мъглата, за да се заключват разни неща, които хората могат да откраднат.

— Страхотно. Да се подложим на всичко това и накрая пак да се окаже, че не можем нищо да направим без интерфейс-пръстените си.

Толи поклати глава.

— Мъглявите не използват интерфейс-пръстени, Зейн. За да отвориш един катинар, е достатъчно да имаш. — Тя порови в паметта си за друга стара дума и накрая я откри. — Тук някъде трябва да има ключ.

— Ключ ли? Това да не е нещо като парола?

— Не, това е малък метален предмет. Пъхаш го вътре и го завърташ, а той отваря ключалката.

— Как изглежда този ключ?

— Плоско парче стомана, дълго колкото палеца ти и назъбено от единия край.

Зейн се изкиска на това описание, но въпреки това се заоглежда да открие нещо подобно.

Толи огледа вратата. Кабинката очевидно беше много постара от веригата, с която беше омотана дръжката. Зачуди се за какво ли е била използвана преди. После се наведе към тясната цепнатина, която Зейн успя да открехне. Заслони очи и надникна в мрака вътре. Очите й бавно привикнаха, докато накрая не започна да различава някакви тъмни очертания.

Приличаше на огромен скрипец и някакъв груб механизъм, каквито използваха в Мъглата. Навремето асансьорът е бил задвижван чрез верига. Кабинката беше много стара и очевидно е била изоставена с откриването на магнитните левитатори още преди векове. Съвременните асансьори действаха на същия принцип като въздушните сърфове и бънджи жилетките. (Което беше много по-безопасно от това да те теглят с верига. Толи чак потрепери при тази мисъл.) С идването на левитаторите старият механизъм очевидно е бил изоставен да ръждясва на покрива.

Тя отново дръпна катинара, но той не помръдна. Тежък и груб, този предмет изглеждаше не на място в града. Ако тук охраната искаше да ограничи достъпа до нещо, тя просто поставяше сензор, който предупреждаваше за нежелани натрапници. Само новите мъгляни биха използвали метален катинар.

Крой й каза да дойде тук, значи наоколо имаше скрит ключ.

— Още едно глупаво изпитание — промърмори тя.

— Какво? — попита Зейн. Търсейки ключа, той беше стигнал до покрива на кабинката.

— Същия трик, като маскирането на Крой като агент от Извънредните — обясни тя. — И това, че ни прати за зелен хайвер на „Валентино 317“. Няма лесно да открием ключа, защото това е изпитание. Номерът е да го намерим по трудния начин. Явно не искат да стигнем до него, когато не сме газирани.

— Или пък — допълни Зейн, надничайки през ръба на кабинката, — искат търсенето да ни газира, та като открием ключа, да мислим трезво.

— Както и да е — заключи Толи с въздишка. Почувства в нея да се надига раздразнение, примесено с отчаяние, че изпитанията никога няма да свършат и че всяко решение ще води към нов проблем на по-високо ниво, като да бяха в някаква тъпа компютърна игра. Може би е по-разумно да зарежат всичко и да закусят най-после. Защо й е да се доказва пред новите мъгляни в края на краищата? Сега те вече нищо не означаваха за нея. Тя беше красива, а те — грозни.

Но мозъкът на Зейн продължаваше да работи на пълни обороти.

— Значи трябва да търсим ключа на място, където е много трудно бъде намерен. Питам се обаче кое ли ще е по-трудно от качването до тук.

Очите на Толи зашариха по покрива, докато не се спряха на вретеновидната кула. На върха й, двайсет етажа над тях, флагът на Валентино плющеше на вятъра. Когато го видя, светът отново доби кристално ясни очертания и тя се усмихна.

— Да се качим там горе.

Високата кула

Предавателната кула беше най-новата част от „Къщата на Валентино“, направена от стомана и боядисана с бяла полимерна боя, която я предпазваше от ръждата. Тя беше част от системата, която проследяваше сигнала на интерфейс-пръстените, за да могат, твърдеше се, хората по-лесно да бъдат открити, ако се изгубят или пострадат извън някоя от интелигентните сгради.

Белите подпори на кулата се издигаха над главите на Толи и Зейн, кръстосани като решетката на кафез и сияещи на слънцето, подобно на порцелан. На пръв поглед не изглеждаше трудно да се изкачи, въпреки че беше пет пъти по-висока от „Къщата на Валентино“ и се издигаше дори над „парти-кулата“.

Докато гледаше към върха, Толи усети някакво глухо къркорене в корема си. Но беше готова да се обзаложи, че това не е от там.

— Поне няма дракон, който да я пази — каза тя.

Зейн премести удивения си поглед от кулата върху нея.

— А?

Толи тръсна глава.

— Нищо, просто сън.

— Наистина ли мислиш, че ключът е там?

— Боя се, че да.

— И новите мъгляни са се изкатерили чак до горе?

Един стар спомен изплува от забравата.

— Не. Долетели са със сърфовете. Сърфът може да се издигне на такава височина, ако наблизо има голямо парче метал.

— Е, значи може да си поръчаме сърф — тихо каза Зейн.

Тя го погледна изненадано.

— Това обаче няма да е много газиращо — промърмори той.

— Точно така. Освен това всичко, което лети, има система за охрана. Ти знаеш ли как да заблудиш охранителния стабилизатор на летящ сърф?

— Навремето знаех, но вече съм забравил.

— Аз също. Значи се катерим.

— Дадено — примирено каза той. — Но първо. — Хвана ръката на Толи, притегли я към себе си и двамата се целунаха.

Тя примигна, после усети, че устата й се разтяга в усмивка.

— Само така можем да останем на газирана вълна.

Първият етап беше лесен.

Толи и Зейн гледаха да напредват заедно, изкачвайки се от двете страни на кулата, като се ловяха за опорната конструкция и кабелите. Вятърът подухваше от време на време и игриво подръпваше Толи, тя нервно потрепваше всеки път, но беше достатъчно да хвърли един поглед надолу, за да си избистри ума.

Когато стигна по средата, вече виждаше цялата „Къща на Валентино“, „Градините на удоволствията“, разстлали се във всички посоки и дори площадките на автолетите върху покрива на централната болница, където правеха операцията. Реката просветваше на слънцето, което се издигаше към пладне, а оттатък, в „Града на грозните“, Толи зърна тромавия корпус на старото общежитие сред дърветата. На футболното игрище стояха няколко грозни и сочеха към тях, вероятно учудени, че на някого му е хрумнало да се катери по кулата.

Толи се запита колко ли време ще мине, преди да ги забележат и отсам реката и да алармират охраната.

Новите й мускули правеха изкачването сравнително леко физическо изпитание. Колкото повече наближаваха върха обаче, толкова по-тънка ставаше кулата и толкова по-несигурни техните опори. Боята още беше мокра там, където утринното слънце не беше изсушило росата. Чиниите на микровълнови приемници и дебелите възли от преплетени кабели препречваха пътя им и Толи се разколебаваше с всеки изминат метър. Наистина ли ключът беше горе? И защо новите мъгляни я принуждаваха да рискува живота си, за да премине това изпитание? Сега, когато изкачването ставаше все по-трудно, а опасността от падане — все по-реална, Толи взе да се чуди как изобщо попадна на тази висок и ветровит кол.

Едва до снощи единствената цел в живота й беше да стане крими, красива и известна, заобиколена от толкова нови приятели. И не само това, ами успя да постигне всичките си желания — накрая Зейн я целуна, една газираща екстра, за която даже не беше мечтала.

Разбира се, дори да постигнеш мечтите си, реалността невинаги се оказва онова, което си очаквал. Излиза, че да си крими не означава да си спокоен и доволен, а да си гадже на Зейн беше свързано с риск за живота и лишаване от закуска. Приеха я в клуба едва миналата вечер, а ето че сега пак трябваше да се доказва.

И то за какво? Наистина ли искаше да отключи тая ръждясала кабинка? Каквото и да има вътре, от него още по-силно ще й се завие свят и то сигурно ще й напомни за Давид, за Мъглата и всичко, което остави зад гърба си. Излиза, че щом се опита да направи крачка напред към един нов живот, нещо все я връща назад към грозните дни.

Погълната от въпросите, които измъчваха ума й, Толи стъпи накриво.

Подметката й се подхлъзна о дебел кабел, изолиран с хлъзгава синтетична материя, краката й останаха без опора и ръцете й изпуснаха кабелите, още влажни от утринната роса. Толи полетя надолу и адреналинът, отключен от свободното падане, нахлу в тялото й. Чувството й беше познато при многобройните падания от летящия сърф и скачането от високи сгради.

Отначало се отпусна, докато не осъзна огромната разлика между това падане и предишните: сега не носеше нито противоударни гривни, нито бънджи жилетка. Този път тя наистина падаше и нямаше нищо, което да я задържи.

Новопридобитите рефлекси на красива се задействаха и тя протегна ръце към едрия възел кабели, покрай който прелиташе. Пръстите й се хлъзнаха по синтетичната материя на изолационната обвивка и от триенето дланите й пламнаха, сякаш кабелите изведнъж бяха избухнали в пламъци. Краката й се залюляха като махало към кулата — коленете свити, тялото обърнато настрани — и хълбокът на Толи пое удара о металния корпус, сблъсъкът я разтърси цялата, но не отслаби хватката на пламтящите от болка длани.

Краката на Толи задраскаха по гладката повърхност, най-после откриха една по-широка подпора, която милостиво пое по-голямата част от тежкия товар на дланите й. Тя обгърна кабелите с ръце, мускулите й трепереха от напрежението, едва чуваше виковете на Зейн високо над себе си, а когато погледна отвъд реката, се удиви на гледката, която се разкри пред очите й.

Всичко сияеше, сякаш някой беше посипал диаманти върху „Града на грозните“.

Усещаше ума си бистър и чист, като въздух след утринен дъжд и най-накрая разбра защо се беше качила чак дотук. Причината не беше да впечатли Зейн, нито мъгляните, или пък да преодолее поредното изпитание, а защото някаква част от нея се стремеше към този момент; не беше усещала главата си така бистра още от операцията. Това беше нещо много по-силно от газирането.

— Добре ли си? — долетя до нея далечен вик.

Тя погледна нагоре към Зейн. Като видя колко дълго е падала, преглътна мъчително, но все пак успя да се усмихне.

— Газирана съм. Тотално. Стой там.

Този път се изкатери много по-бързо, пренебрегвайки болката от натъртения хълбок. Одраните длани пращаха болезнени сигнали до мозъка всеки път, когато се заловеше за нещо, но само след няколко минути тя се озова до Зейн. Златните му очи бяха станали огромни, сякаш падането й беше изплашило повече него, отколкото самата нея.

Тя се усмихна, защото разбра, че наистина е така.

— Хайде, давай.

Тя го остави зад себе си, изпреварвайки го на последните няколко метра.

На върха Толи откри черен магнит, прикрепен о долния край на пилона за флага, а върху него лъщеше новичък ключ. Тя внимателно отдели ключа и го пусна в джоба си, докато флагът на Валентино плющеше над главата й с хрущящия звук на току-що доставени от стената нови дрехи.

— Взех го — извика тя и започна да се спуска надолу, мина покрай Зейн, преди той да успее да се помръдне от мястото си, и го остави със застинало върху лицето смаяно изражение.

Чак когато стъпи на покрива, Толи си даде сметка колко я болят мускулите. Сърцето й продължаваше да се блъска в гърдите, а светът около нея бе все така кристално ясен. Тя извади ключа от джоба си, прокара треперещ пръст по назъбената му страна и сетивата й отбелязаха всеки детайл от острия ръб.

— Побързай! — извика тя към Зейн, който беше успял да се спусне едва наполовина. Той ускори темпото, но Толи изсумтя недоволно, завъртя се на пети и тръгна към металната кабинка.

Катинарът прещрака, щом завъртя ключа и ръждивата врата се отвори със стон, защото долната страна остърга камъка. Толи пристъпи вътре, ослепяла за миг в непрогледната тъмнина и преливаща от вълнение, червени кръгове заподскачаха пред очите й в ритъма на сърцето. Ако мъгляните й бяха устроили всичко това с единствената цел да се почувства газирана, значи задачата им беше изпълнена.

В малката стаичка миришеше на старо, въздухът беше топъл и застоял. Когато очите й се нагодиха към мрака вътре, тя различи олющени графити, покрили всяко ъгълче по стените, пласт върху пласт от послания, тагове на графитисти и имена на двойки, които обявяваха любовта си пред света. Някои години в датите нищо не й говореха, докато не осъзна, че са от летоброенето на ръждивите и показват времето отпреди катастрофата. Графити покриваха и разпадащия се подемен механизъм, а по пода имаше нахвърляни древни контрабандни стоки: стари пулверизатори от спрей бои, смачкани туби нано.

Фойерверки, които й напомниха дима на лагерни огньове. Толи видя цилиндричен къс пожълтяла хартия, смачкана и почерняла в единия край, която приличаше на рисунките на цигари от историческата книга за ръждивите. Тя я вдигна, доближи я до носа си, но после бързо я запрати обратно, защото от зловонието й се повдигна.

Цигара? Значи това място беше по-старо от асансьора, а може би и от самия град — странно, забравено късче история. Толи се зачуди колко ли поколения грозни и нови красиви с непокорен нрав като кримитата го бяха превръщали в свое убежище.

Торбичката, която Крой й показа, лежеше върху един от ръждясалите механизми на асансьора и я чакаше.

Толи я взе. Допирът до старата кожа й припомни забравено усещане и съживи спомените за грубите и износени материи в Мъглата. Тя отвори кесийката и извади къс хартия. Откъм каменния под се дочу лек звук и тя се досети, че нещо малко е паднало долу. Приклекна, присви очи и заопипва студения камък с пламнали от болка длани, докато не откри две малки хапчета.

Втренчи се в тях и усети, че започва да си спомня нещо почти на подсъзнателно ниво.

В помещението притъмня и тя вдигна очи. Зейн стоеше задъхан на вратата и очите му святкаха в мрака.

— Уф! Благодаря, че ме изчака, Толи.

Тя не отговори. Той прекрачи вътре и коленичи край нея.

— Добре ли си? — Ръката му се отпусна на рамото й. — Нали не си удари главата при падането?

— Не, само я проветрих. Виж какво намерих. — Тя му подаде хартията, той оглади смачканите краища и я поднесе по-близо към оскъдната светлина, която идваше откъм вратата. Листът беше покрит с едва четливи драсканици.

Толи отново погледна хапчетата в ръката си. Дребни и бели, те почти не се различаваха от пургативите. Но Толи беше сигурна, че тяхното действие е много по-различно от горенето на калории. Спомняше си нещо.

Зейн бавно отпусна листа, очите му бяха разширени от недоумение.

— Това е писмо и е адресирано до теб.

— Писмо ли? От кого?

— От теб, Толи. — Гласът му предизвика слабо ехо, което отскочи от металните стени на кабинката. — Написано е от теб.

Писмо до самата себе си

Толи вдигна поглед от листа и прокара пръст по грубо надрасканите букви, опитвайки се да си спомни как ги е диктувала. Шай не пропускаше случай да парадира със своето умение да ръкописва с перодръжка, едно от нещата, които усвои при подготовката си за Мъглата. Когато избяга при мъгляните, остави на Толи ръчно написана бележка с инструкции как да я намери. Но наистина ли това беше писано от Шай?

И още по-важен въпрос — истината ли казваха тези думи? Толи наистина нищо не си спомняше. Тя си пое дълбоко дъх и продължи да чете.

Толи чу някой рязко да си поема въздух до ухото й. Тя се обърна и видя, че Зейн също чете, надвесен през нейното рамо.

— Излиза, че май си имал право за нас, красивите — каза тя.

Той бавно кимна.

— Точно така. Страхотно. — Той посочи следващия параграф. — Ами какво ще кажеш за това?

Тя отново се зачете.

Толи спря да чете.

— Да ме отвлече?

— Изглежда са настъпили някакви промени в плана, откакто си писала това — каза Зейн.

Известно време Тош се чувстваше доста странно, но образът на Давид сега ставаше все по-ясен в съзнанието й.

— В случай че аз съм написала това. И ако то е истина. Каквото и да е, Крой дойде да ме види, не Давид. — В мига, в който произнесе името му, спомените нахлуха в главата на Толи: ръцете на Давид, загрубели от дългогодишен труд; палтото, съшито от кожите на различни животни; белегът, който разсича едната вежда. Някакво чувство, много близко до паниката, започна да се надига в нея. — Какво се е случило с Давид, Зейн? Защо не дойде той?

Той тръсна глава.

— Не знам. Вие двамата бяхте ли…?

Толи отново сведе очи към писмото. Буквите подскачаха размазани пред очите й и една самотна сълза капна върху хартията. Мастилото се разля в неясно петно и оцвети сълзата в черно.

— Сигурна съм, че сме били. — Гласът издаваше нейното вълнение, а спомените в главата й се бяха оплели в сложен възел. — Но после нещо се случи.

— Така ли?

— Не си спомням какво точно. — Толи се зачуди защо наистина не може да си спомни. Дали пък причината не е аномалията — белезите в мозъка, за които се говореше в писмото? Или просто предпочиташе да не си спомня за това?

— Какво е това в ръката ти, Толи? — попита Зейн.

Тя отвори одраната си длан и видя малките бели хапчета в нея.

— Лекарство. Но нека довърша писмото първо. — И тя си пое дълбоко въздух.

Листът се изплъзна от пръстите на Толи и падна в скута й. Грубо надрасканите думи някак бяха успели да разстроят нейната трезва мисъл и сега отново й се виеше свят, а погледът й беше замъглен. Сърцето продължаваше лудо да бие, но не и по онзи красив начин, когато летеше надолу от кулата. Сега чувството беше много близко до паниката, сякаш е заключена в малката метална кабинка.

Зейн подсвирна леко.

— Ето защо си се предала значи.

— Май вярваш на всичко това, а?

Очите му просветнаха златисто в мрака.

— Естествено. Сега всичко си идва на мястото. Като защо например не можеш да си спомниш Давид и връщането в града. Защо историите на Шай за онези дни си противоречат. И защо новите мъгляни толкова се интересуват от теб.

— Защото имам мозъчна аномалия ли?

Зейн поклати глава.

— Ние всички имаме мозъчна аномалия, Толи. Точно както предполагах. Но за разлика от нас ти нарочно си се подложила на операцията, защото си знаела, че има лек. — И той посочи хапчетата в ръката й. — Ето тези са причината да се върнеш обратно тук.

Тя също погледна към хапчетата, които изглеждаха малки и незначителни в мрака на кабинката.

— Но в писмото се казва, че може и да не подействат. И че е възможно да доведат до мозъчна смърт.

Той внимателно хвана китката и.

— Ако ти не искаш да ги изпиеш, Толи, аз ще го направя.

Тя стисна ръката си в юмрук.

— Не мога да ти позволя да го направиш.

— Да знаеш само колко дълго чакам такъв шанс. Отдавна търся начин да изляза от обичайното състояние на красивите и да съм постоянно газиран.

— Аз обаче не съм чакала този шанс — извика Толи. — Не исках нищо друго, освен да стана крими.

Той посочи писмото.

— Напротив, точно това си искала.

— Онова не съм била аз. Тя сама го казва.

— Но ти…

— Може пък да съм си променила мнението!

— Не ти си променила мнението си. Операцията го е направила.

Тя отвори уста, но от там не излезе нито звук.

— Толи, ти си се оставила да те хванат, защото си искала да тестваш лекарството, въпреки риска, за който си знаела. Това е невероятна смелост. — Зейн протегна ръка и докосна лицето й, очите му сияеха в лъча слънчева светлина, която струеше над него. — Но ако вече не искаш да го направиш, тогава ми позволи да поема този риск вместо теб.

Толи поклати глава, питайки се от какво повече се страхува: дали че хапчетата ще й навредят, или от опасността вместо нея Зейн да се превърне в безмозъчен зеленчук. А може би истинският й ужас идваше от това да разбере какво се е случило с Давид. Ако Крой я беше оставил на мира, без да й каже нещо, ако тя не беше открила „Валентино 317“… Защо не можеше още сега да забрави за хапчетата, да си остане тъпа и красива и нито един от тези спомени повече да не тревожи паметта й.

— Просто искам да забравя Давид.

— Защо? — Зейн се наведе към нея. — Какво ти е направил?

— Нищо. Той нищо не е направил. Но защо тогава Крой ми остави хапчетата, вместо Давид да дойде и да ме вземе със себе си? Ами ако той е…

Кабинката се разтресе и тя прекъсна думата наполовина. Двамата едновременно вдигнаха поглед — нещо голямо минаваше над главите им.

— Автолет — прошепна Толи.

— Сигурно просто минава над нас. Според тях ние все още сме в „Градината на удоволствията“.

— Стига някой да не ни е видял да се качваме по… — Тя отново млъкна, когато облак прах нахлу през открехнатата врата и песъчинките заблещукаха в лъча слънчева светлина. — Каца.

— Значи знаят, че сме тук — каза Зейн и накъса писмото.

— Какво правиш?

— Не можем да им позволим да го намерят — каза той. — Не бива да знаят, че има лек. — И той натика парчетата от писмото в устата си, кривейки лице при вкуса му.

Тя погледна хапчетата в ръката си.

— Ами тези?

Той преглътна хартията с измъчено изражение.

— Трябва да ги изпия, сега. — После напъха ново парче хартия в устата си и започна да дъвче.

— Те са съвсем дребни — каза тя, — можем да ги скрием някъде.

Той поклати глава, преглъщайки отново.

— Ако ни заловят без пръстените, това ще означава много за тях, Толи. Ще искат да разберат какво кроим. А щом поемеш някаква храна, ти вече няма да си газирана, може да се изплашиш и да предадеш хапчетата.

По покрива отвън се разнесе звук от приближаващи стъпки. Зейн бутна вратата, прекара веригата от вътрешната й страна и я заключи с катинара, като остави и двамата в пълен мрак.

— Това няма да ги спре задълго. Дай ми хапчетата. Ако действат, обещавам, че няма да те…

Отвън се разнесе глас и студена тръпка премина по гърба на Толи. Тембърът беше остър като бръснач и поряза слуха й. Това не беше охраната. Бяха дошли „Извънредни ситуации“.

В мрака на кабинката хапчетата се взираха в нея като две бездушни бели очи. Нещо караше Толи да не се съмнява, че думите в писмото, които я умоляваха да ги изпие, са наистина нейни. Може пък, ако ги вземе, умът й да се проясни и тя да си остане газирана постоянно, както казваше Зейн.

Но можеше и да не подействат и тогава от нея щеше да остане само празна безмозъчна черупка.

А може би Давид също беше мъртъв. Толи се запита дали от тук нататък част от нея винаги ще помни лицето му, независимо от това какво е направила в миналото. Ако не изпиеше лекарството обаче, никога нямаше да научи истината.

Толи посегна да сложи хапчетата в устата си, но установи, че ръката не й се подчинява. Представи си как мозъкът й се разпада. Как ще бъде заличена също като онази Толи, която беше писала писмото. После погледна молещите красиви очи на Зейн. Той поне нямаше никакви съмнения.

Може би не се налагаше тя лично да го направи.

Вратата изскърца остро, когато някой се опита да я отвори и веригата се обтегна до краен предел. Нещо блъсна отвън и звукът от удара изтрещя като фойерверк в тясното метално помещение. Извънредните бяха силни, но можеха ли да пробият метална врата?

— Сега, Толи — прошепна Зейн.

— Не мога.

— Тогава ги дай на мен.

Тя тръсна глава, наклони се към него и зашепна, за да не я чуят сред гръмовните удари, които валяха върху вратата.

— Не мога да ти причиня това, Зейн, нито мога да го направя сама. Дали пък ако всеки от нас вземе по едно…

— Какво? Това е лудост. Не знаем как това ще…

— Ние нищо не знаем, Зейн.

Ударите по вратата спряха и тя му изшътка. Извънредните не само бяха силни и бързи, но имаха острия слух на хищници.

Внезапно през процепа на вратата нахлу ярка светлина и по стените на кабинката бясно заподскачаха сенки, от които погледът на Толи се премрежи. Дочу се съскащият звук на металорезачка, която режеше веригата и мирис на разтопен метал изпълни ноздрите й. Извънредните щяха да нахлуят вътре след броени секунди.

— Заедно — прошепна Толи и подаде едно от хапчетата на Зейн. После си пое дълбоко въздух и постави другото върху езика си.

Небцето й изтръпна от горчивия вкус, сякаш беше сдъвкала семка в гроздово зърно. Тя преглътна хапчето и то остави кисела следа надолу по гърлото й.

— Моля те — тихо помоли тя, — направи го заедно с мен.

Той въздъхна и лапна хапчето, изкривявайки лице от горчивия вкус. После я погледна, клатейки глава.

— Това може да се окаже страшна глупост, Толи.

Тя опита да се усмихне.

— Но поне ще сме сглупили заедно.

После се наведе напред, обгърна главата му с ръце и го целуна. Давид не беше дошъл да я спаси. Или беше мъртъв, или не го беше грижа какво е станало с нея. Той беше грозен, а Зейн — красив, газиран и беше до нея.

— Сега имаме нужда един от друг — каза тя.

Двамата продължаваха да се целуват, когато Извънредните нахлуха вътре.