Клиника в средата на нощта

Глава IРана от сребърен куршум

Докараха върколака в състояние близко до анафилактичен шок. За лаиците ще поясня — това е свръхостро развиваща се алергична реакция, която, ако не се овладее навреме, води до смърт.

Според парамедиците — две самодиви от пункта за неотложна помощ, до който се беше добрал върколакът и който като всеки такъв на територията на Многополисната Общност, включително и тук — в Кръстовище, се ползваше със Статут на Неприкосновено Убежище, сребърният куршум само беше одраскал рамото му, ала и това щеше да е достатъчно да го убие. Въпрос на малко повече време, разбира се.

Не съм експерт в генетиката, но по оскъдните спомени от основния курс в Медицинския факултет знаех, че наследствената информация в клетките на върколака се намира в някакво особено полустабилно състояние и именно това е причината той да може да придобива човешка или вълча форма, когато пожелае. Среброто пък е единственият известен елемент, който блокира ензимите, отговорни за процесите на тези превръщания, поради което дори един атом от него може да доведе до всички онези оплаквания, с които дойде въпросният пациент и които, без адекватно лечение, в крайна сметка щяха да го довършат.

Докато го прехвърляхме от платформата на летящия килим на пункта за неотложна помощ върху носилката и по пътя към шоковата зала, трескаво сменяхме банките на поставените от парамедиците системи и ги намествахме върху стойките на колелца, успях да разгледам лицето му. Мъж на видима възраст около тридесетте. В грубите, ъгловати черти се долавяше и вълкът, и човекът, защото бяха застинали някъде по средата на трансформацията, а страданието допълнително ги беше изострило. Рядка червеникава козина, покрита със ситни капчици пот. Мехурчета пяна, бълбукащи в ъгълчетата на устата. Гърдите му трескаво се вдигаха и спускаха, дишането беше изключително повърхностно. Поставих ръка на китката му — пулсът едва се напипваше, но за сметка на това бе силно ускорен.

Умът ми преговори набързо терапевтичния алгоритъм, в шоковата зала нямаше да има време за колебание. Самодивите-парамедици вървяха след нас и продължаваха да докладват — дотук бяха свършили добра работа с инжектирането на екстракт, извлечен от кожа на саламандър, стимулиращ сърдечната дейност, в комбинация с мощния противоалергичен препарат, който се получаваше от специална, изсушена на прах, гъба и накрая бяха включили споменатите вече банки с оводняващи разтвори.

Сега беше наш ред да поемем щафетата. В шоковата зала, след ревизирането на раната, щяхме да предприемем пълна подмяна на кръвта на върколака, защото среброто, колкото и малко да беше като количество, продължаваше да циркулира в него. После щяхме да продължим с укрепващата сърцето терапия и оводняването на организма му.

Времето, необходимо да опиша тези манипулации, е около минута и половина, но борбата за живота на върколака в действителност щеше да продължи часове наред.

Започна едно обичайно тежко нощно дежурство в Кръстовище.

Още в мига, в който парамедиците се свързаха с нашата клиника от пътуващия насам летящ килим, бях изискал няколко сака с върколашка кръв — абсолютно универсална и без груповите различия, характерни за хората, което беше добрата новина. Лошата, а винаги има такава, беше, че въпреки адекватните действия в Неотложния пункт, шансовете на върколака да оцелее бяха петдесет на петдесет. Знаех го от личен опит. Медицината, както беше казал някой, е дело тъмно и всичко зависи най-вече от силите на самия пациент. Не се съмнявах в своите възможности и професионални умения, все пак работех в клиниката вече петнадесета година и през нощните дежурства тук се бях нагледал на какво ли не.

Оставаше час до изгрева на слънцето, когато с колегата-токсиколог Робърт Дойл потънахме в удобните кресла на къта за отдих. До нас успокояващо ромолеше декоративният фонтан — инсталация, подарък от известния скулптор Тирон, когото преди време бяхме спасили от вампирско ухапване. Състоянието на върколака беше стабилизирано и след като го приведохме в интензивния сектор, се отправихме насам. Запалихме ръчно свити тънки цигари — смес от слаб халюциногенен коноп и тютюн от юга, и се опитахме да дарим покой на изморените си тела, прекарали на крак дълги часове край масата в шоковата зала.

Кръстовище, сравнен с някой от многомилионните полиси, може да изглежда като селце с неговите около триста хиляди обитатели, но за всички нас, работещите в Клиниката за митологични създания, единствената по рода си в града, мащабите му бяха огромни.

Изсмуках последното късче от ароматичната смес, докато опарих пръстите си, а угарката смачках в керамичния пепелник на масичката между нас.

— Доколкото разбирам, започнала е поредната бандитска война. — Не беше въпрос — колегата Дойл просто изказа на глас нещо, което ни беше пределно ясно и на двамата.

— Ахам — отвърнах. — Самодивите споменаха, че няколко псевдовампира от четирийсет и седма улица са преследвали върколака до Неотложния пункт. Рутгер няма да остави нещата така. Нощите оттук нататък ще са интересни!

Ставаше въпрос за главатаря на върколаците, а въпросните псевдовампири бяха най-обикновени човешки същества с фетиш към кръвта — убиваха и смучеха тази течност, подобно на оригиналните особи, на които подражаваха, като същевременно воюваха с тях, с върколаците и с всички други шайки на територията на Кръстовище. Убийствата, както и консумирането на кръв, разбира се, бяха извън закона в Общността, но това едва ли можеше да спре най-радикалните представители на споменатите групи. Животинският еквивалент, предлагащ се в хематологичните магазини, не задоволяваше апетита им, а топката винаги се връщаше в ръцете ни, защото като лечители, положили Хуманната клетва, наш дълг беше да се борим за живота на всяко същество — човек или не, попаднало тук.

— Извини ме, Робърт, трябва да оформя рапорта за Стражата. — Придърпах листовете със стандартен текст и се заех да попълвам празните места.

Вид на пациента: ликантроп.

Тип нараняване: огнестрелно — сребърен куршум.

Дойл, също допушил цигарата си, се изправи и опъна ръце над главата като човек, протягащ се след сън или просто схванат, какъвто със сигурност беше неговият случай.

— Приятно писане, Арчи — ухили се над главата ми.

Не познавам колега, който да обича подобен род бумащина, но това беше обичайната процедура.

След парамедиците и ние бяхме уведомили Стражата за ранения върколак, а попълнения рапорт щях да предам на двамата сержанти от Уличния патрул, които в момента чакаха пред къта за отдих. Друга двойка беше оставена да пази в коридора пред интензивния сектор заради чиста формалност. Клиниката ни, както и всяко здравно заведение в Общността, е със Статут на Неприкосновено Убежище и шансовете да стане обект на бандитска атака са на практика нулеви.

Десет минути по-късно отворих вратата и подадох протокола на единия от патрулната двойка.

— Заповядайте, сержант! Тук е описано всичко — час на подадения сигнал, час на постъпването, видът на травмата, реанимационните мероприятия от Неотложния кабинет и тези в шокова зала. Ако имате други въпроси съм на ваше разположение.

— Благодаря, доктор Кимерия! — Мускулите на стража се раздвижиха под еластичното тъмносиньо униформено трико, докато поемаше листовете от мен. — Това е достатъчно засега.

В този миг откъм фоайето, вдясно от нас, се чуха възбудени викове и заедно с двамата сержанти се отправихме натам.

Веднага познах облечения в черна кожа мъж, който се беше подпрял на плота на регистратурата и обясняваше нещо на нощния диспечер.

Малко по-назад от него, скръстили ръце в онази всеизвестна поза „не се закачай с нас, ще си изкараш белята“, невъзмутимо стояха трима гиганти с обилно окосмени лица, гъсти бради, стигащи до нивото на гърдите им, заострени уши и същите черни кожени дрехи като тези на главатаря им. Рутгер понякога се отбиваше тук, когато пострадаше по-важен член на бандата му. Всъщност главатарите на всички банди в Кръстовище правеха така и ги познавах до един — насилието просто беше неизменна част от нощния живот на града. Като се замисля, работата на Стражата беше по-скоро да предпазва мирните жители от жадните за кръв създания, докато на конфликтите между отделните групировки дори се гледаше с добро око, тъй като по този начин те сами изтощаваха наточените си зъби, ако мога да използвам това удачно и за вампири, и за върколаци, и за всякаква друга сган, сравнение.

Рутгер се обърна към нас, сякаш плъзна поглед през стражите, без да ги удостои с внимание, и заби воднистите си сини очи в мен. Имаше изящно издължено лице на аристократ, внушение, което не се променяше съществено от фината като ръждив прашец козина, с която беше покрито, и някакво хитро, лисичо излъчване. Ако не го познавах, бих могъл дори да го харесам. Само че бях чул колко жесток може да бъде и знаех, че на гърба му висят безчет убийства на човеци и нечовешки същества, които патрулите на Стражата просто не можеха да докажат.

В Кръстовище Омертата, или така нареченото Правилото на Мълчанието, беше повече от религия сред членовете на бандитските формирования. Страхът пък затваряше устите на обикновените хорица, ставали свидетели на жестоки ексцесии, и единствената им надежда беше в даден момент да не се окажат на мястото на поредната жертва.

— Какво е състоянието му, док?

— Направихме каквото можахме, господин Рютгер, оттук насетне всичко е в неговите ръце. Стабилизиран е, кръвта му е подменена, за да се изолира среброто от тялото му… И все пак съм по-скоро оптимистично настроен. Раната беше съвсем лека драскотина.

— Кучите синове, които са сторили това, ще си платят! Когато нападаш някой като мен, се убеди, че си го убил, защото единствено мъртвият върколак е безопасен! Чух, че са били псевдовампирите от четирийсет и седма.

— Да, парамедиците от Неотложния пункт споменаха, че са забелязали членове на тази групировка да преследват пострадалия — нямаше смисъл да крия информацията — мълвата вече се разнасяше из опасните улици на Кръстовище.

Очаквах и следващия въпрос на Рутгер — този театър на нерви го играехме от доста време:

— Кога ще мога да го видя, докторе?

— Боя се, че в близките седемдесет и два часа това няма да е възможно. Поддържаме приятеля ви в изкуствена медикаментозна кома, за да подпомогнем възстановителните възможности на организма му.

— Обещавам ви доста работа, доктор Кимерия! — изрева шефът на върколаците и се завъртя към изхода, при което полите на кожената му пелерина се развяха край него. Хората му го последваха.

Глава IIШели и вампирът

На сутрешния рапорт в конферентната зала на клиниката обсъдихме случаите от нощта, терапията на по-сложните от тях, пихме блудкаво кафе и предадохме дежурствата в секторите на дневните си колеги.

Реших да измина няколкото преки до дома ми пеша, въпреки че със служебния летящ килим това щеше да ми отнеме не повече от минута. Обикновено след такава нощ съм скапан, мятам се на килима и той ме оставя пред входната врата в състояние на полусън, в което едва смогвам да уцеля ключалката, събличам се в антрето с механичните движения на сомнамбул и отпускам тяло в спалнята до съпругата ми, която е нестинарка в нощен клуб и се прибира малко преди мен.

Днес обаче се чувствах необичайно активен, може би прекрасното лято навън беше причина за това. Като болшинството от жителите на Кръстовище и аз съм чедо на тъмнината, режимът на целия град е подчинен на правилото „спи през деня, вилней през нощта“, и сега ми беше странно да чувам самотния шум от стъпките си върху каменните плочи на тротоара. Създанията — човеци и нечовеци — спяха в хладните си домове, не се движеха наземни коли или летящи килими, имах чувството, че съм сам в квартала, но ми беше хубаво.

Спрях до една чешмичка, за да наквася устните си с вода, после извадих от джобчето на ризата си пакет „Черен трол“ и запалих.

Допуших цигарата на моравата пред дома, угасих фаса и го метнах с обигран жест в металния контейнер за боклук. Отключих, лятната жега, която се усещаше още в ранната утрин, отстъпи пред хладната ласка на климатичната система. Свалих ризата и ленения си панталон, останал само по боксерки, се отбих до санитарното помещение да пусна една вода и да измия зъбите си, след което пристъпих в червеникавия мрак на спалнята.

Тежките завеси, които покриват прозорците и в които съпругата ми Шели е влюбена, имат цвета на прясно изтекла кръв и в особено слънчеви дни като днешния усещането е фантастично — все едно влизаш през входа на приказна пещера.

Шели лежеше на една страна, златните ѝ коси, в момента бакърени, бяха разпилени около тялото ѝ като килим от есенни листа. Загледах се в екзотичните ѝ черти, в които се долавяше генетичният материал на горските ѝ прародителки.

В Общността, разбира се, не са останали много гористи масиви, но красотата на самодивите се е унаследила и в градските им посестрими. Може би след години тази странна и чужда сама по себе си красота ще се разтвори в обикновените, малко безлични черти на човешкото мнозинство, но ми се ще да вярвам, че въпреки безпощадната логика на генетиката, все пак ще се съхрани.

Обикнах Шели още в мига, в който я видях на сцената в нощния клуб. Няколко професори — светила в медицината от Полис Централ — бяха дошли за обмяна на опит в клиниката ни и след цяла седмица здраво бачкане ги изведохме да разпуснем в съботната нощ. Признавам си, че доста порядъчно направихме главите — извършихме точно онова, което местните наричат алко-туризъм — забихме се в сърцето на града на улицата, която носи жаргонното име „Булевард на прекършените мечти“ и започнахме да редуваме заведенията от лявата и от дясната ѝ страна, като във всяко се стараехме да погълнем максимални количества алкохол. Всеизвестен е фактът, че докторите умеят да пият колосално и въпреки че с колегите ми нямахме титли, по нищо не отстъпихме на хабилитираните лица от Централ в пиянската вакханалия.

Когато се добрахме до клуба на Шели, вече започвах да пролазвам, но пък единият от професорите току-що беше заспал и висеше на гърба на двамата му титуловани колеги като парцалено чучело.

Смучехме пиво в покрити със скреж халби и ги гарнирахме с шотове с екзотични наименования, когато осветлението, и без това приглушено, изчезна съвсем. Спомням си, че изпсувах, защото не успях да уцеля устата си, олях се и се разхълцах. Няколко хълцания по-късно златиста светлина обля сцената, младежи с рунтави калпаци, в бели ризи, стегнати с червени пояси, и кафяви торбести панталони, излязоха от двете ѝ страни, стиснали лопати с димяща в тях жарава и започнаха да я изсипват на огнеупорното покритие, което се беше появило върху сцената в краткия миг тъмнина. Признавам си, че беше доста ефектно. Жаравата се разстилаше с мек пукот, а във въздуха като светулки танцуваха искрите. Излязоха и девойки с коси, прибрани в бели забрадки, облечени с бели ризи и червени престилки върху белите си поли, които нахвърляха ароматични корени върху живите въглени. Във въздуха замириса на любов. После пак настъпи мрак, тоя път не толкова пълен, поради тлеещата жарава на сцената, и тогава се показа тя — Шели, моята прекрасна самодива, а прожекторът я обви в облак от светлина. Зазвуча мелодия, извлечена от кавал. Съвършените ѝ бели нозе стъпиха върху въгленчетата, белите ѝ ръце се раздвижиха пред тялото ѝ и започна най-изумителният танц, който съм виждал някога. Гледал съм изпълнението ѝ десетки пъти след това, но никога не успях да се почувствам както тогава. Усетих как всичкият изпит алкохол буквално за секунди се изпарява от тялото ми и в мига, когато постигнах абсолютната трезвеност, разбрах, че искам да споделя живота си с нея…

Споменът нахлу толкова жив в главата ми, че изпитах неистова нужда да я целуна. Наведох се над нея, докоснах мраморно бялата ѝ буза с устни, Шели измърмори нещо в просъница и се опита да се завърти на другата страна. Отдръпнах се от нея, за да не я разбудя съвсем. Точно тогава ме удариха с някакъв тежък предмет по тила, след което изгубих съзнание…

Не знам колко време съм изкарал в безпаметно състояние, вероятно няколко минути, но когато с усилие отворих очи и успях да ги фокусирам, видях, че все още се намирам в спалнята, Шели обаче я нямаше. Усещанията ми наподобяваха събуждане след тежко пиянство и в тях хирургът у мен безпогрешно разпозна симптомите на мозъчното сътресение. Прокарах пръстите на дясната си ръка по задната част на черепа, но освен голямата колкото яйце цицина, не почувствах лепкането на кръв — това беше добра новина. Определено не се бяха церемонили с нея, но главата ми се оказа достатъчно здрава.

— Доктор Арчибалд Кимерия. За приятелите — просто „Арчи“ Специалности — Обща хирургия, Сравнителна анатомия на митологичните създания. Кавалер на Хуманната клетва. Последното, разбира се, е малка шегичка, с която се опитвам да разведря тягостната атмосфера…

Фигурата, която се наведе над мен, докато изговаряше тези думи, беше опакована в костюм от блестящо светлоотражателно фолио, а гласът зад квадратния слънцезащитен шлем излизаше приглушен и гъгнив като на човек с възпален ларинкс.

Изругах наум. Само едно същество можеше да се разхожда в най-голямата лятна жега, декорирано по този абсурден начин, защото дневната светлина беше пагубна за кожата му. Вампир.

Враждата между човешкия род и вампирите датираше от древността, ала с течение на времето, миролюбивите представители на тяхната раса, предпочитащи да задоволяват нуждите си само с животинска кръв, се бяха научили да съжителстват с хората. Впрочем такава беше ситуацията и с другите странни същества, появили се в резултат на различни еволюционни разклонения през вековете или продукт на мутациите след Последната война. Сведения за заселването на вампири в Кръстовище се срещаха в документи отпреди около пет века, но познанията ни за физиологията им започнаха да се трупат едва в последните петдесет години, когато учени от института в Полис Паралел успяха да изолират причинителя на тяхното особено състояние — вирус, подобен на Rabies-вируса, отговорен за беса сред животните. Вампирските популации навсякъде бяха изключително консервативни и затворени, спокойно мога да кажа, че по тая особеност си съперничеха с най-радикалните религиозни секти, познати в Многополюсната общност. Медиците преди споменатия период дори нямаха позволението им и съответно правото да извършват аутопсии на техни тела с научни цели — ето защо доста подробности за вируса, който логично нарекоха V-вирус, още бяха неясни. Самият аз не съм добре запознат с материята — по мое време в Медицинския факултет вампирологията беше нова и авангардна специалност, която се изучаваше половин семестър, без дори да се държи изпит по нея. Имам най-общи познания, достатъчни за работата ми като хирург — V-вирусът е невротропен — локализира се в клетките на главния и гръбначния мозък, като манипулира нервната система на заразения и го превръща в агресивно същество с развиващо се влечение към кръвта — хематофилия. Съдържа се в най-голямо количество в слюнчените жлези, слюнката и разбира се, в кръвта, но се открива и в някои органи като бъбреци и далак. Не са известни механизмите, но води до екстремно разграждане на кожния пигмент меланин и предизвиква изключително тежък вторичен албинизъм, който пък е причината за непоносимостта към слънчева светлина и болезнените изгаряния на кожата при пряк контакт с нея. В заключение ще добавя и най-уникалното свойство на V-вируса — по някакъв начин забавя метаболизма на заразения организъм до степен, която разтегля процесите на стареене във времето и продължителността на живота може да стигне до триста години. Сравнено със средностатистическата продължителност на човешкия живот от около седемдесет години, това си беше направо безсмъртие. Край на лекцията.

— Къде е съпругата ми?

— Търпение, доктор Кимерия! Или просто „Арчи“? Нали мога да ви наричам така с надеждата, че за краткото време на сътрудничеството ни ще успеем да станем приятели?

Не си направих труда да отговарям на тази саркастична демонстрация на превъзходство. Можеше да ме нарече и „стар космически пръч“, което с нищо не променяше факта, че ме е стиснал за тестисите, образно казано.

— Името ми е Йеронимус, извинете ме за бутафорния вид, в който ви се представям, но се досещате, че това е единственият възможен начин през деня. Неудобството от запарващия костюм обаче няма как да бъде избегнато, защото времето ме притиска, Арчи. Сега ще ви дам кратки инструкции и ви обещавам, че ако ги изпълните стриктно, още утре ще забравите за новия си приятел.

Името не ми говореше нищо. Както вече споменах, познавах бандитските главатари, не и цялата им подопечна сган.

— Искам да знам къде е жена ми! Искам да се уверя, че е невредима и тогава ще разговарям с вас! — разбирах, че въобще не съм в изгодна позиция да поставям условия, но от друга страна, едва ли можеше да стане по-зле, ако покажех малко твърдост.

— Арчи, не се мислете за специален, вие просто бяхте първият ни избор, който лесно можем да заменим! Засега ще се задоволите с честната ми дума, че съпругата ви Шели е добре. И така — по същество — трябваше ни служител от клиниката за митологични създания, по възможност лекар…

Полегнал в спалнята, все още пропита с дискретния, леко сладникав аромат от парфюма на Шели, пушех поредната цигара и размишлявах. Прехвърлях отново и отново разговора, който проведохме с Йеронимус, и се опитвах да намеря някакъв смисъл. Сложната комбинация с всички ресурси, впрегнати в нея — доста необичайното раздвижване на вампирите през деня, отвличането на жена ми и онова, което ме караха да направя утре вечерта, ме навеждаше на извода, че в Кръстовище се мъти нещо голямо.

— Знаете ли какво е това, Арчи? — в дланта на вампира се появи стъклено цилиндърче и той го поднесе към очите ми.

Стандартно флаконче от пет милиграма с издълбан символ „Ag“ върху него.

— Разбира се, че знам — отвърнах, като се опитах да звуча по-бодро, отколкото се чувствах. — Изпитът ми по фармакология беше преди доста време, но го взех с отличен. Суспензията от микроскопични сребърни частици в течна среда, наречена сребърна вода, намира много приложения — използва се при лечението на някои кожни заболявания, конюнктивита при новородените и разбира се, при изгарянията, с които един вампир трябва да е добре запознат, нали Йеронимус?

— Отново се опитвате да бъдете духовит, но зад тези усилия прозира страхът ви!

Прав беше — знаеше, че го знам. Шели беше всичко за мен и страхът, който изпитвах в момента, ме караше да полудявам! Не страх, че ще изгубя собствения си живот, може да не ви се вярва, но в миналото животът ми често е висял на косъм, страхувах се от коварството на вампира, не вярвах в честната му дума, не вярвах, че след като изпълня каквото и да искаше, щеше да остави жена ми жива.

Но в момента друг поръчваше музиката, а аз, стиснал зъби в безсилието си, трябваше да започна танца…

— Добре, добре — изпъшках примирително, — признавам си, когато съм изнервен и уплашен, се случва да плещя глупости. Моля ви, продължете.

— Така ви искам, Арчи! Изяснихме си, че сте запознат със съдържанието на флакончето, в което и за миг не съм се съмнявал, сега идва вторият въпрос: Знаете ли за кого работя?

И това не беше предизвикателство за интелектуалните ми възможности.

Всеки вампир в Полис Кръстовище, по един или друг начин, беше свързан с Гай Гришнак, официално — собственик на най-голямата верига хематологични магазини — „ХематОполис“, предлагащи разнообразие от животинска кръв в града, а неофициално — главен играч на нелегалния пазар за човешка кръв, бизнес, който му беше осигурил доста прилично състояние.

Пред очите ми изплува лицето, слабо и аскетично, жълтеникаво като парафин на свещ, обградено от спускаща се към гърба права лъскава и черна коса; очите, с черни като крило на гарван ириси; дълбоките бразди, започващи от двете страни на гърбавия нос и завършващи в ъгълчетата на тънките устни с малинов цвят; ослепително белите зъби, които се разкриваха, щом се усмихнеше, а той почти винаги беше усмихнат при нощните си посещения в клиниката ни.

Отворих уста, но пръстът на Йеронимус се вирна пред слънцезащитната му маска:

— Ш-ш-ш-т! Не е нужно да го изговаряте гласно, името ви е известно, сигурен съм. Моят господар е силно натъжен от факта, че нощес сте успели да спасите особата, пристигнала в клиниката ви с огнестрелна рана от сребърен куршум. Моят господар знае, че утре вечер отново сте дежурен в клиниката и иска това флаконче да попадне в системата с оводняващия разтвор на вашия пациент…

Глава IIIЗъбът на Белиал

В привидно благополучния, но всъщност доста суров и жесток свят на Многополюсната Общност, цената на живота беше изключително ниска.

Търгуваше се с всичко, което ви хрумне — оръжие, наркотични вещества, плът за сексуални удоволствия, плът за задоволяване на нуждите от кръв…

Градската стража, блюстител на реда и законността, навсякъде изпълняваше чисто палиативна функция — не можеше да се справи с престъпността или по-точно е да се каже, не искаше да унищожи този бизнес, който хранеше хора (и нехора) на всички нива във властта и самата нея, както, предполагам, сте се досетили.

Все пак, съществуваха Неписаните Правила от света на бандитите, обединени в нещо като Единен Морален Кодекс.

За Правилото на Мълчание — Омертата — вече ви споменах.

Друго важно правило, за което също споменах в началото на моята история, беше Правилото на Неприкосновеното Убежище. Статут на такова имаха религиозните храмове и здравните заведения — от най-малките приемни кабинети до най-голямата многопрофилна болница в Полис Централ. Никой, по никакъв начин, нямаше право да посяга на живота на съществата, намиращи се в тях.

Е, в редки изключения се случваше някой безумец да оскверни Убежище с убийство, но тогава го погваха с всички възможни средства и блюстителите на закона, и бандитските структури, а смъртта му беше ужасна…

Оказах се в сложна ситуация.

Ако не убиех върколака утре вечер, свеждах макар и минималните шансове на Шели да остане жива до нула.

Ако го убиех, без да ме хванат, това не променяше факта, че щях да съм погазил най-важния принцип в медицинското изкуство — Primum non nocere! (Първо не вредѝ!). Него бях приел за свое житейско кредо в мига, в който реших да се откопча от мрака, обвил младежките ми години. Него ни бяха набивали в главите през дългото следване в медицинския факултет. С него започваше Хуманната клетва, която полагахме при дипломирането си. Щях да стана Клетвопрестъпник и пак нямаше гаранция, че ще оставят съпругата ми жива.

Ако го убиех и ме хванеха, щях да съм Осквернител на Убежище. В най-лошия случай щяха да ме линчуват още на входа на клиниката, в най-добрия ме чакаше кратък съдебен процес, изходът от който беше винаги един — смъртно наказание.

Шели, разбира се, също щеше да умре…

Всеки лекар ще ви каже, че няма по-лоши пациенти от самите лекари. Еднакво се дразня както в случаите, когато болните не спазват предписанията ми, така и в случаите, когато колегите се опитват да ми предпишат лечение.

Летният следобед напредваше.

Вампирът отдавна си беше отишъл.

Едновременно умирах за сън и бях превъзбуден в оная шантава и изтощителна комбинация, която всеки е изпитвал.

Главата продължаваше да ме цепи, образите се размазваха пред очите ми и се появяваха леки позиви за повръщане, които успявах да удържа. Знаех добре какво ще ме посъветват за състоянието ми — пълен покой минимум една седмица, никакво дразнене на сетивата, като четене на книги или слушане на музика, никакви цигари и алкохол.

Това си мислех, докато дърпах ентата подред цигара и се канех да си взема гореща вана. Вече бях изсипал във водата хаотични количества от релаксиращите соли на Шели и запалих ароматни свещици — изпълнявах ритуалите, които винаги съм свързвал със съпругата си, защото болезнено усещах липсата ѝ.

Отпуснах тялото си в пяната, затворих очи и се замислих за по-нататъшните си действия.

Нищо не ми хрумваше.

После съм задрямал…

Събуди ме напевният звън от малкия бронзов гонг, окачен на входната ни врата, който някой беше ударил с привързаното към него чукче. Въпреки жегата се загърнах в халат — нямаше време да се подсушавам и да обличам нещо по-леко.

Главоболието ми беше намаляло и сега го усещах като тъпо пулсиране в тилната област около цицината. Изчезнали бяха и двойните образи пред очите ми.

Отворих вратата. На стълбите стоеше красива млада жена. Дадох ѝ двадесет и една-две години, но в Многополюсната Общност едва ли има нещо по-относително от видимата възраст.

Косите ѝ, с цвят на паяжина, бяха опънати назад в стегнат кок. Дългите ѝ сребристи бакенбарди, спускащи се почти до ъглите на долните ѝ челюсти, сякаш подчертаваха странната ѝ красота.

Черният кожен корсет, пристегнат отпред с кръстосани ремъчета, плътно прилепналите по краката ѝ панталони от същата материя и масивните черни военни обувки с метални налчета ѝ придаваха допълнителен сексапил. Въпреки адската жега навън, по откритите части на тялото ѝ нямаше и намек за пот.

Без съмнение, върколачка, помислих си и въпросително вдигнах вежди, но в следващия момент усетих колко глупаво изглеждам с разрошената си влажна коса в светлосиния халат на жълти патенца.

Преди време бях споделил един от оскъдните си детски спомени с Шели — майка ми целува голото ми телце, което ме кара да се кикотя неистово, и ме поставя в жълто пластмасово корито, напълнено до половината с хладка вода. В коритото плуват гумени жълти патенца…

За последната годишнина от сватбата ни получих този халат…

В тревожния поглед на върколачката обаче не открих и следа от присмех. Изучаваше ме съсредоточено и по някакъв начин усетих, че дори да бях отворил вратата абсолютно гол, нямаше да ѝ направи впечатление.

— Какво обичате? — попитах най-накрая.

— Това не е правилният въпрос, доктор Арчибалд Кимерия, въпросът е искате ли да спасите съпругата си?

Все едно ми забиха юмрук в слънчевия сплит — за миг се оказах неспособен да си поема въздух, а кинжална болка прониза мозъка ми.

После се окопитих и я поканих с нервен жест да влезе.

— Вдясно е дневната, там можем да поговорим на спокойствие…

— Нямаме никакво време, докторе! Боя се, че пред вампирите не стои дилемата дали да оставят съпругата ви жива! Това отвличане не е по-различно от отвличанията, които се правят с цел откуп. Близките събират уточнената в процеса на преговорите сума, предават я на похитителите, но никога повече не виждат жертвата. Жертвата се убива още в самото начало на преговорите — така е най-лесно! Единствената разлика при вас е, че не ви шантажират за пари, а ви карат да свършите нещо, нали, докторе?

Изскърцах със зъби:

— Дайте ми пет минути!

— Вземете и някаква използвана дреха на съпругата ви — подвикна зад мен върколачката. — Нещо, което е съхранило миризмата ѝ!

Съблякох халата в движение и на три скока се добрах до дрешника в спалнята, отворих го и трескаво разхвърлях моето крило. Спрях се на тениска и къси панталони с камуфлажни мотиви. От панера за пране до банята грабнах един свит на топка потник на Шели. Върнах се в антрето, където нахлузих удобните си гумени туристически сандали. Заключих входната врата и се обърнах към върколачката.

— Паркирала съм зад къщата ви — каза тя. — Ще ви обясня всичко в движение. Впрочем името ми е Тания.

— Вече знаете моето, говорете!

Преведох я напряко, през градинката, в която Шели отглеждаше многоцветните си храсти с толкова любов, и излязохме на улицата.

— Ще започна с това, че знам къде са завели жена ви! Пътят дотам е около тридесет минути, а времето ще използвам, за да ви запозная със ситуацията! Чували ли сте за Зъба на Белиал? — попита върколачката, докато се намествах в пневмобила до нея. Натисна бутончето, освобождаващо въздушна смес, която циркулираше в затворена система и задвижваше колелата на превозното средство, и то се плъзна по шосето.

След като бяхме направили всичко необходимо, за да съсипем екологичното равновесие на територията на Общността в последния век, от няколко години търсехме алтернативни форми на транспорт. Пневмобилите се оказаха удачен вариант със своята безвредност за околната среда и сравнително високата максимална скорост, която постигаха. Също с газова смес се движеха летящите килими, както жаргонно наричахме откритите или закрити платформи с прикрепени към тях балони, които пътуваха по въздуха и бяха предназначени основно за градски условия.

— Зъба на Белиал? — повторих. — Не, не ми говори нищо.

— Не се съмнявам, аз също го чух за първи път от Дориан снощи.

— Дориан?

— Името на върколака, който спасихте на нощното си дежурство. Дориан ми разказа за Зъба. Оказва се, че това е една от най-строго пазените тайни на вампирите. Според легендите им Белиал е Архивампира, първият вампир на света, живял точно деветстотин деветдесет и девет години, от който водят началото си всички техни кланове. В последната нощ на последната година от живота си собственоръчно извадил двата си кучешки зъба, подарил ги на двамата най-приближени от свитата си и излязъл да посрещне зората с думите:

„Който е победил смъртта веднъж, не се страхува да го направи повторно!“

Учуден поклатих глава:

— Какво общо имам аз с цялата тази фантасмагория?

— Ще стигнем и дотам, докторе — отвърна Тания. — За първия от Зъбите със сигурност се знае, че е притежание на Калигулас Нергал, вампирски главатар в Полис Паралел, неформален водач на всички вампири в Многополюсната Общност и както самият той твърди, пряк потомък на единия от двамината избраници на Белиал. Следите на другия Зъб били изгубени през вековете допреди седмица, когато иманяри случайно го открили сред праха на дъното на урна, във вампирска гробница тук, в Кръстовище. Така се озовал в ръцете на Гай Гришнак. Няма никакво съмнение — надписът, издълбан върху херметичната кутийка, в която бил поставен, удостоверява произхода му.

Слушах монотонния разказ на върколачката с надеждата да получа някаква яснота, но объркването ми ставаше още по-голямо.

— Сега идва най-интересното — според легендите, вампирът, притежаващ и двата Зъба, ще придобие абсолютната мощ на Белиал. Истина или не, нито Гришнак, нито Нергал ще се разделят доброволно с артефактите си, напротив, няма да пожалят средства и усилия, за да съберат Зъбите на едно място, а това като нищо може да причини междукланова война!

— Продължавам да не разбирам как раненият върколак, ъ-ъ… Дориан и аз се оказахме в центъра на тази каша от легенди?

— Оставете ме да продължа! Преди половин година, на прием, където попаднал като гард от охраната на главатаря Рутгер, Дориан се запознал с вампирката Нерония, дъщерята на Гай Гришнак, който също бил поканен.

Опулих се, всичко можех да си представя, ала гледката на вампири и върколаци, смесили се в шумна тълпа с коктейлни чаши в ръка, ми идваше малко в повече…

Тания явно забеляза гримасата ми, защото се усмихна криво:

— Не се чудете! Вампири и върколаци враждуват помежду си откакто се помнят, но враждата си е вражда, а бизнес интересите — съвсем друго. Често именно заради тях се случва бандитските главатари да се озоват на едно и също светско събитие. По онова време момичето тъкмо било навършило пълнолетие и както е редно, баща му започнал да го води със себе си. Не знам точните подробности, но успяло да завърти главата на Дориан. Според думите му и отсрещната страна не останала безучастна.

За тази половин година двамата са се виждали още няколко пъти, а чувствата се разгаряли все повече и повече.

Тук вече не издържах и нервно се разсмях.

Тания ме стрелна с бърз поглед, забелязах гневни пламъчета в очите ѝ.

— Не познавате Дориан. Въпреки физическата си сила и избухливия нрав, присъщ на върколаците, той е изключително романтичен. В свободното си време чете доста. Обожава легендите на човеците, особено ония, в които се разказва за изстрадана и нещастна любов. Тристан и Изолда. Ромео и Жулиета. Сигурна съм, че по някакъв начин се отъждествява с тях. Както и да е, Дориан научил за Зъба при срещата си с Нерония снощи и най-накрая се решил да дойде и да ми разкаже всичко. Съобщи ми също, че от известно време Рутгер знаел за авантюрата му. Дали сам е забелязал признаците на зараждащото се влечение между него и вампирката, или някой колега на Дориан от охраната го е издал, но учудващо, когато разбрал, главатарят не се разярил, а дори го насърчил. Обяснил му, че няма нищо лошо в чувствата му, както се изразил, щял да съчетае полезното с приятното, за да получава сведения от най-близкото обкръжение на врага. Защото се мълвяло, че Гай Гришнак нямал никакви тайни само от двама души на този свят — съветника си и Нерония. Когато влетя у дома ми, Дориан не беше на себе си — вътрешното противоборство между лоялността му към главатаря и чувствата му към неговата любима го влудяваше. Осъзнаваше, че информацията е прекалено ценна и ако я предаде на Рутгер, той ще я използва по най-изгодния начин, за да унищожи стария си враг, който въпреки всичко дъщеря му много обича. Тя, сподели ми, била изключително скромно и свястно създание, вехнещо в сянката на жестокия си баща. Дориан спомена, че и Гришнак явно е разбрал за тях двамата — Нерония била изказала такива съмнения снощи. Нападението над него стана няколко часа по-късно, а фактът, че вампирите толкова отчаяно продължават да желаят смъртта му, показва недвусмислено най-важното — Гай Гришнак е научил, че Нерония е издала тайната на Зъба. Мога само да предполагам, но познавайки коварството на вампирския водач, онези смешници-имитатори от четирийсет и седма улица са получили добра сума, за да запушат устата на Дориан и да поемат върху себе си гнева на върколаците. Както сам сте се убедили, Гай Гришнак не обича да цапа ръцете си, ако може да постигне целите си индиректно. Сега разбрахте ли защо пациентът ви трябва да умре, доктор Кимерия?

Тогава зададох въпроса, който ме вълнуваше през целия ден:

— А защо се спряха точно на мен?

— Много просто! Вие сте главният виновник опитът за покушение да излезе неуспешен. Гай Гришнак мрази нещата да не стават така, както му се иска. Докато има шанс Дориан да оживее, той ще бъде заплаха за него, защото колкото и да е могъщ тук, в Кръстовище, все още не е готов за открит конфликт с клановете на Калигулас Нергал от Паралел.

— Разбирам — отвърнах и зададох втория въпрос, който нямаше как да не задам: — А защо именно вас Дориан е избрал за свой душеприказчик.

Тания ме прониза със златисто-кафявите си очи.

— Отговорът и на този въпрос е много прост, доктор Кимерия, Дориан е мой брат!

Глава IVКланицата

Опитах се да възстановя чертите на ранения върколак в мислите си и не открих прилика с тези на Тания, което за пореден път не означаваше нищо. Някои братя и сестри не си приличат изобщо, а в шоковата зала на клиниката Дориан се намираше по средата на трансформация между човек и вълк, стопирана от сребърните атоми и това допълнително затрудняваше всякакви сравнения. Едва след екстракорпорацията на инфектираната му кръв и цялостната ѝ подмяна, човекът в него се върна на операционната маса, но пък тогава вече беше покрит от глава до пети с реанимационна апаратура.

Реших засега да приема думите на Тания на доверие. Осмислях чутото, в което, въпреки че звучеше достоверно, откривах някои логически пукнатини.

Нощта обгърна Кръстовище, сякаш гигантски прилеп разпери криле над него. Уличните лампи мигнаха като очи на исполини и пръснаха мътна светлина. Градът, отдъхвал си през жаркия ден, беше готов за поредната нощ на порок и престъпления. Пустите доскоро улици започнаха да се наливат с живот — дюкянчета, магазини, кръчми, клубове и всевъзможни атракциони отваряха врати, засъскаха пневмобили и летящи килими.

Скоро оставихме крайните квартали зад гърба си и навлязохме в индустриалната зона.

— След малко сме там, докторе! — Тания сякаш беше уловила нетърпението в мисловния ми поток. — Държат жена ви в една от кланиците на Гай Гришнак, които снабдяват със суровина хематологичните му магазини. Както вече ви казах, не мисля, че имат намерение да я оставят жива, но се надявам все още да не са я подложили на Изсмукване.

Ледена ръка сграбчи сърцето ми, а болката в тила се засили и се превърна в менгеме, стиснало двете ми полукълба. Като лекар добре знаех какво означава това.

Манипулацията не се различаваше от тази, на която бяхме подложили ранения Дориан, само че медицинската апаратура в клиниката възстановява телесните течности на пациентите синхронно с извличането им. В кланиците кръвта на животните просто се изсмуква и смесва с вещества, които забавят съсирването ѝ, за да стигне до пазара. В Кръстовище всеки знаеше, че в кланиците на Гай Гришнак нерядко попадат и хора, но Стражата нямаше доказателства, а внезапните проверки в тях винаги претърпяваха фиаско. Със златото си вампирският главатар просто купуваше вътрешна информация.

— Питате се откъде знам?

— Да… — Наистина се питах и това, докато прехвърлях кървави образи в ума си.

— Малко преди изгрев-слънце, когато разбрах за нападението, отидох в клиниката, за да се информирам за състоянието на Дориан. На регистратурата ме осведомиха, че операцията продължава, там научих и името ви. Понеже болничната обстановка ме потиска, реших да ви изчакам в градинката пред портала, казаха ми, че винаги излизате през централния вход на път към дома. Исках да получа информация за брат си от първа ръка. Станах свидетел на шумното пристигане на Рутгер и хората му, но предпочетох да не се мяркам пред очите им, защото нашият главатар е страшен в гнева си. А можеше да ми зададе и въпроси, на които знаех, че не е желателно да отговарям.

В момента, в който се показахте на портала, усетих раздвижване. Забелязах, че ви следят и на свой ред проследих преследвачите ви — трима неживи в дневни костюми. За една вълчица не представлява проблем да остане невидима, когато е необходимо, зрението и слухът ми са отлично развити. От разговора им разбрах какво ще ви накарат да извършите. Видях как изведоха упоената ви съпруга и чух къде смятат да я отведат. Познавам Кръстовище като ноктите на лапата си, защото изкарвам прехраната си като таксиметров шофьор.

Пневмобилът забави и спря на широка равна площадка пред неясните силуети на някакви сгради — халета или нещо подобно. Тания угаси фаровете.

— Боя се, че с превозното средство бяхме дотук, докторе! До кланицата, която се намира в съседния квадрант, трябва да се придвижим пеша.

Изучавах напрегнато лицето ѝ на светлината на мижавата вътрешна лампичка.

— Виждам, че имате и други въпроси?

— Да кажем, че ми трябват още една-две подробности, преди да се впусна в авантюра с непозната върколачка!

— Времето ни притиска, доктор Кимерия, но ми е пределно ясно, че липсата на взаимно доверие може да ни изиграе лоша шега. Слушам ви?

— Защо не са нападнали и вас, след като Дориан ви е разказал за Зъба, и доколко тази тайна информация наистина е останала такава?

Тания ме дари с поредната си крива усмивка:

— Нерония разказала на брат ми, че съдбата на иманярите, открили артефакта, била предрешена още в мига, в който Гришнак прочел надписа върху херметическата кутийка. Както се досещате, вместо да получат възнаграждението си, най-вероятно са били изсмукани в някоя от кланиците — за миг спря, доловила неволното ми потръпване, когато тревогата за Шели ме прониза за пореден път. После продължи с равен, неутрален тон: — Тримата гардове на Гришнак, охранявали го по време на срещата му с иманярите, също са изчезнали безследно. Неживите, разбира се, са усетили, че около главатаря им се мъти нещо, но уверявам ви, за изчезналия и намерен Зъб на Белиал знаят само петима души, впрочем шестима с вас — Гришнак, съветникът му, дъщеря му Нерония, брат ми и аз.

В този момент някаква лампичка светна в мозъка ми:

— Съветникът на Гришнак, знаете ли името му?

— Нарича се Йеронимус, слабо познато лице в светските среди — не обича да се афишира, а предпочита да е в сянката на главатаря си.

— Йеронимус! — повторих и сякаш отново чух гъгнивия глас, излизащ изпод слънцезащитния шлем. Работата наистина ставаше дебела, щом самият съветник на вампирския главатар беше дошъл на крак у нас.

— Причината да не са подгонили и мен досега е, че просто не са разбрали за посещението на Дориан. Той ми обясни, че след срещата си с вампирката снощи е изминал пътя до жилището ми, обикаляйки в няколко квартала, за да се отърве от евентуални преследвачи. Псевдовампирите от четирийсет и седма са го засекли поне час след като си тръгна. Започвам да подозирам, че и други бандитски шайки са били уведомени за наградата за главата му. Гришнак не оставя нищо на случайността, просто четирийсет и седмиците са се добрали първи до брат ми!

— И кое ви кара да мислите, че в отрязъка от време, между посещението му у вас и нападението над него, Дориан все пак не е решил да предаде информацията на Рутгер?

— Няма такава вероятност. През горещите летни дни главатарят на върколаците обитава „Вълча лапа“ — вилата си, която се намира в „Оазис Три“ — третата облагородена територия в пустинните земи, останали след Последната война.

Това е райско кътче, предназначено само за богаташи, отстоящо на не по-малко от двеста километра от полиса ни. На всеки четирийсет и осем часа дотам пътува новата смяна от охраната на Рутгер, заедно с напитките и хранителните продукти, които не могат да се добиват на място в оранжериите на оазиса.

Като се замисля, бях чувал за облагородените територии, но със заплатата на хирург в Клиниката за митологични създания, вярно, съвсем прилична за Полис Кръстовище, едва ли можех да си позволя да купя имот там.

Тания продължи, след като ми даде няколко секунди, за да смеля потока от информация:

— Брат ми беше отстъпил онзи ден и днес сутринта трябваше пак да пътува за оазиса. А самият Рутгер, както разбрах, е дошъл в клиниката ви направо от летището, това изключва възможността да се е видял с Дориан преди покушението.

Липсващите частички в пъзела се наместваха една по една и картината започваше да се разкрива пред очите ми.

— Остана най-главният въпрос, Тания! Въпросът, който трябваше да ви задам още когато тръгнах с вас: Защо решихте да ми помогнете? Много по-лесно щеше да е просто да ме неутрализирате.

Докато изговаряше следващите думи, върколачката срещна открито погледа ми — или беше много добра актриса, или наистина беше искрена:

— Доктор Кимерия, забравяте, че съм сестра на Дориан, което ще рече, че съм същата романтична натура. Иска ми се да вярвам в голямата любов, онази любов, заради която човек е готов на всичко, дори и да умре. Опитвам се да защитя любовта на брат си, а ако ви трябва по-рационална причина, също мога да ви я дам. Ресурсите на Гай Гришнак са на практика неограничени. Дори да ви убия, вампирският водач лесно може да принуди друг служител на клиниката да му свърши мръсната работа… И след като бях любезна да отговоря на всичките ви въпроси, мога ли да ви помоля вече да се концентрирате върху настоящата ни задача!

С почти невидими движения на изящната си ръка започна да разхлабва връвчиците на кожения си корсет, явно с намерението да го съблече.

Стъписах се:

— Какво правите?!

— Може да съм суетна — усмихна се върколачката, — но това не означава глупава! Прилепналите към тялото ми дрехи в даден момент ще представляват проблем за трансформацията му. Що се отнася до голотата, тя не би трябвало да ви смущава, все пак сте медик и в практиката си сте виждали голи жени, нали, доктор Кимерия?

Тук вече откровено ме взе на подбив!

Тясната кабинка на пневмобила не беше най-удобното място за такава манипулация, но Тания бързо се освободи от облеклото си с пестелива грация, а пред очите ми се разкри стегнато момичешко тяло, покрито с фина сивкава козина.

Протегна се през скута ми, отвори капачето на жабката и извади отвътре два очукани пистолета с издължени дула, поставени в специални кобури, с излизащи от тях еластични ремъци. Подхвърли ми единия.

— Знаете ли да използвате това, док?

Разбира се, че знаех.

— И още как! — отвърнах с хищна усмивка.

За миг сякаш яхнах машината на времето и се върнах в годините на младостта. Доста си бях играл с дрънкулки като тази. Стиснах масивната на външен вид, но всъщност учудващо лека ръкохватка, конусовидно разширена към горния си край.

Иглометите бяха капризни оръжия — максималната точност, която можеше да се постигне с тях беше до около десет метра. Мунициите им приличаха на обърнати наопаки топлийки, само че заоблените им главички, представляващи миниатюрни чупливи контейнерчета, се намираха на около петнадесет милиметра от острите им връхчета.

В момента, в който връхчето поразеше тъканта, контейнерчето се пръскаше и съдържанието му — свръхконцентриран разтвор на химическото съединение алицин, извличано от чесъна, попадаше в отвърстието на раната. Хитро и елегантно.

Няколкото микрограма от веществото, намиращи се в контейнерчето, бяха способни да извадят от строя средностатистически седемдесеткилограмов вампир в рамките на десетина секунди.

От дълбока древност се знаеше, че чесънът и вампирите не се понасят. В по-ново време учените бяха установили, че главният виновник за това е именно алицинът. Вероятно причините за паралитичните реакции, които настъпваха в телата на поразените вампири, бяха имунологично обосновани, точните механизми все още се разгадаваха, но това не променяше факта, че иглометите са най-ефективното съвременно оръжие за близък бой с тези създания.

Наместих еластичния ремък да минава над дясното ми рамо и под лявата плешка, при което кобурът с пистолета се озова в горната част на гърба ми — така беше удобен за изваждане с дясната ръка и същевременно не ми създаваше никакви затруднения при придвижване.

— Док, вземете! — Тания ми подхвърли метална кутийка с черна вакса. Беше нанесла тесни коси черти по себе си, докато разглеждах оръжието.

Едва сега забелязах, че небето е ясно и обсипано със звезди, а нощта е учудващо светла.

— Помислила си за всичко! — рекох и започнах да мажа лицето и откритите части на тялото си. — Нали вече можем да минем на ти?

— Да не забравиш потника на жена си!

Последвах върколачката, стремейки се да се придвижвам безшумно като нея. Задачата беше трудна — заседналият живот в клиниката си казваше думата, а и съществото пред мен беше ловец по природа. Опитвах се да дишам тихо, но равномерно, в синхрон с крачките си, за да не се изморя.

Индустриалният квадрант, през който тръгнахме, беше съвсем западнал. Пресякохме участък, покрит с буренясали релси, по които някога са се движели товарни кранове, малко по-нататък забелязахме и килнатите им силуети като на ранени титани. Шмугнахме се в застроен парцел, между ниски порутени сгради, където изгубих бройката на завоите.

Адреналинът блъскаше с див пулс в слепоочията ми.

Дремещият повече от двайсет години див звяр в мен започваше да се събужда. Чувството беше едновременно плашещо и опияняващо.

Застроеният участък скоро свърши. Пред очите ни се разкри двулентов асфалтов път, вървящ успоредно на сградите. Вдясно посоката му се губеше зад завой на около петдесетина метра, вляво, на не повече от двадесет метра от нас, се разширяваше в паркинг, облян в мътна оранжева светлина, където бяха спрели цистерни с логото на ХематОполис и камиони за транспортиране на добитък. Зад паркинга различих портал с остъклена кабинка за охраната, разположена до вдигната бариера и три лампи, монтирани на високи метални стълбове. В двете посоки от портала тръгваше ограда от нагъната ламарина, висока около два метра, като явно обикаляше целия периметър на кланицата на Гришнак.

— Шофьорите и работниците, обслужващи поточните линии вътре, са човеци — прошепна ми Тания, — знам го със сигурност, защото неведнъж съм карала клиенти дотук за нощните им смени. Охраната е от вампири. Трябва да пресечем пътя, за да пропълзим до оградата и някъде по-нагоре ще я прескочим. Не мисля, че ще имаме проблеми, мерките за сигурност са рутинни, съмнявам се, че очакват проникване.

— Нищо работа! — отвърнах.

Снишихме се и минахме от другата страна на пътя. Озовахме се на поле, представляващо неподдържан хаос от редуващи се напукани бетонни островчета и нисък бодлив храсталак, а това превърна придвижването ни чрез пълзене в неповторимо удоволствие. Успях да обърна нокътя на десния си показалец и в дланите ми се забиха поне милион трънчета. Върколачката се плъзгаше пред мен, изящна като сребърно острие.

След цяла вечност, както ми се стори, се добрахме до оградата на кланицата. Дишах като развален пневмобил. Тания скокна без видимо усилие, набра се на ръце и меко се прехвърли оттатък. Опитах се да повторя изпълнението ѝ — подскокът и хващането се получиха криво-ляво, но докато се набирах, задрапах немощно с крака и най-накрая с доста усилия успях да се преметна през оградата.

В далечината съзрях комплекс от сгради, ориентирани радиално около една със значително по-големи размери.

— В нея са монтирани поточните линии с изсмукващите устройства — поясни Тания. Работниците я наричат „Пиявицата“. Животните — птици, овце, рогат добитък, всичко, каквото се сетиш, без свине — от тях неживите се гнусят — се карат там от фермите на Гришнак и се разпределят в съответния сепариран поток с кабинките за гилотиниране, вендузерите и…

Върколачката спря, явно усети, че тази информация е съвсем ненужна, а можеше и допълнително да ме разстрои.

— Съмнявам се, че са отвели жена ти в „Пиявицата“, Док. Твърде много очи, твърде много неудобни въпроси. Предполагам, че са в някоя от околните сгради — сервизно помещение, склад или нещо подобно. Инстинктът ми подсказва, че там някъде има монтирано устройство за изсмукване на кръв, предназначено за хора… съжалявам…

Изскърцах със зъби:

— Да вървим и да намерим Шели!

Глава VИзсмукването

Човек, роден на улицата като мен, познава насилието от първа ръка.

Полис Централ, Полис Паралел, Полис Кръстовище, толкова много Полиси — различни имена, различен брой население, различно географско разположение — близост на планина, на малък или на по-голям водоем… различие във всичко, но в действителност — една и съща реалност.

Под маската на привидно благополучие на обществото-консуматор, във всяко кътче на Многополюсната Общност процъфтяваше страховита престъпност. Големи бандитски организации, всевъзможни по-малки фракции на върколаци, вампири и хора, които по нищо не се различаваха от дивите зверове, постоянно враждуваха за преразпределение на територии на пазара за плът, кръв, наркотици, оръжие и всяко безумие, което можеше да се превърне в пари…

Станах член на Кукерите от Паралел още на единадесет. За сирак като мен, израснал по приюти, това беше единственият разумен избор. Влизаш в бандитската организация, която се превръща в твое семейство, храни те, защитава те и ти ѝ се отблагодаряваш, като работиш за нея.

На единадесет извърших и първото си убийство. После, до двадесет и втората си година, още доста пъти отнемах животи, но именно първото убийство изигра решаваща роля за по-нататъшната ми съдба и споменът за него никога не се изличи.

С Павел, също сирак, бяхме двойка момчета за всичко, прикрепени към един търговец на оръжие и събирач на залози — Антим, доста надолу в йерархията на Кукерите. Такава е логиката във всяка бандитска общност — почваш от най-ниското стъпало — момче за всичко и изкачваш стълбичките една по една. Трябваше да си надарен с невероятни способности или пък да имаш невероятен късмет, за да прескочиш няколко наведнъж, но както се оказа малко по-късно, за една нощ аз успях да се издигна буквално във висините. И до ден-днешен не мога да си отговоря благодарение на късмет или на вродена заложба стана всичко, но от разстоянието на изминалите години, все повече се убеждавам, че тогава се получи уникална комбинация и от двете.

Изпълнявахме дребни поръчки за Антим — най-често разнасяхме пакети с незначителни суми от едно място до друго, в редки моменти се случваше да доставим някой евтин патлак на даден човек и тогава нямаше по-щастливи хлапаци от нас в цялата Вселена. Редувахме се кой да носи патлака при всяка такава поръчка — с Павел бяхме повече от братя и смятахме, че това е най-честно.

Въпросната вечер иглометът, нисък клас, само с шест „скилидки“, както жаргонно наричахме мунициите, за които вече споменах, се падна на мен. Пъхнах го в късите си гащета отпред и издутината под ризата, която бях извадил навън, ме караше да се чувствам горд, докато крачех по нощната улица. Имах усещането, че всички — мижавият дилър на дрога с вид на гризач, който трескаво се оглеждаше една пряка по-нагоре, проститутките, обути във високи разноцветни латексови ботуши и къси поли, сновящи по двата тротоара и подвикващи на минаващите пневмобили и летящи килими, дюкянджиите, извадили стоките си на открити сергии пред магазинчетата си, всички знаеха неоспоримия факт, че съм въоръжен и опасен. Павел, разбираемо, беше провесил нос до мен, по същия начин, както го правех и аз, когато беше негов ред да носи оръжието. Надут като паун, си фантазирах, че Антим, застанал пред пункта за залагания, откъдето въртеше дребния си бизнес и от който преди минута бях излязъл с игломета, ме наблюдава, докато пуши халюциногенната си пура и си мисли какъв късмет е извадил да има такъв корав тип в редиците си.

Вампирите се зададоха по улицата срещу нас. Двама — високи, еднакви в черните си копринени наметки, с издължени бледожълтеникави лица и дълги прави коси, падащи върху раменете. Движенията им бяха грациозни като на котки и в същия миг ме осени мисълта, че точно по тази начин би трябвало да изглеждат коравите типове. От тях сякаш вееше хлад, мрак и смърт прозираха през ирисите им. Разминахме се и с Павел се обърнахме, за да ги проследим с поглед, толкова магнетична беше гледката.

Насочиха се към пункта за залагания на Антим, който все още не ги беше забелязал, увлечен в разговор с един от служителите си, пушещ редом с него. В движение извадиха дълги, леко извити, тънки саби. Антим реагира на звука, съпроводил изплъзналите се от капана на ножниците остриета, прилични на сребърни змии, очите му станаха огромни от изненада, пурата се изплъзна от пръстите му, тупна на тротоара и пръсна облак сребрист прашец, а секунда по-късно отделената от шията му глава с ококорените очи, тупна до нея. Фонтан от кръв обля пушещия служител. Той отвори уста и понечи да изкрещи, но главата му последва тази на Антим.

Без да се замислям за действията си, с автоматизма на обучен боец, който така и не успях да си обясня, извадих игломета от гащите си, в движение свалих предпазителя и се насочих към убийците на Антим.

Антим беше баща, майка, брат, Организацията, която ми даваше хляб и подслон.

Първият вампир изви глава към мен, чул стъпките ми, изфуча и оголи кучешки зъби в гримаса, която казваше: „момче, разкарай се!“, като видя сополивия хлапак, крачещ към него, без да може да осмисли информацията, че хлапакът стиска едно от малкото оръжия на този свят, способно да го уязви. Иглата го прониза в лявото око. Контейнерчето се пръсна в очната му ябълка с жвакащ звук, вампирът писна в агония и се стовари вдървен като талпа на тротоара до двете отсечени глави. Вторият вампир направи скок към шосето, в стремежа си да се изплъзне от смъртоносното дуло, но ръката ми го проследи, без да трепне, иглометът изсвистя и тъничката метална пръчица щръкна в шията му. Нов писък на агония и още едно тяло-талпа тупна на земята.

Захвърлих небрежно игломета, докато се приближавах към тях. Процесите на парализа се развиваха с учудваща бързина, после доста се коментираше този факт и се стигна до извода, че причината за това са били попаденията в точки, близки до главния мозък. Двамата неживи се опитваха с мъка да си поемат въздух, явно дихателните им мускули вече отказваха. Наведох се и вдигнах сабята, която беше изпуснал първият вампир. После пак се наведох, за да им подаря вечен покой…

… Опитах се да изчистя разума си от кървавите картини, които в пристъп на гняв винаги се завъртаха там. Взрях се в себе си и под маската на лустросания хирург, моделирана с години, под пластовете фалшив грим изникна оня, чието име някога караше да треперят човеци и нечовеци в Полис Паралел.

„Не сте знаели с кого се заигравате, бедни копелета?!“, мислех си, докато пълзях след върколачката и разбрах, че независимо от съдбата на Шели, вече съм направил избора си — щях да убия всеки, замесен по някакъв начин в тая пъклена игра.

Малко е да се каже, че в момента бях гневен — чувствах се като нажежено до бяло кълбо от бяс, а апатията, държала ме часове след разговора с Йеронимус и по време на пътуването с Тания, ме пусна, сякаш и тя се опари от силата на чувствата ми. Все пак не трябваше да губя контрол над емоциите си — иначе нямаше да съм от полза на любимата си, ако още беше жива, разбира се. Превъртял, можех да си осигуря единствено шумна и ефектна смърт и въпреки че на четирийсет и пет години най-вероятно вече бях изживял повече от половината си живот, не исках да пропилея остатъка му точно във вонящата кланица на Гай Гришнак!

Не и преди да съм въздал правосъдие комуто е необходимо!

След придвижването през индустриалната зона, което най-кратко можеше да се опише с двете думи: мълчалива агония, проникването във вътрешния периметър ми се струваше леко и приятно като песен на самодива. Нямаше бодливи храсталаци и всевъзможни препятствия от строителни материали и изоставена машинария, а поддържани, ниско окосени затревени пространства с асфалтова настилка между тях.

Доближихме първите постройки на комплекса — едноетажни бунгала от бетон и стъкло, някои изолирани, други свързани с навеси и тунели помежду си. Тук-там светеха прозорци — добра отправна точка за начало на претърсването.

Кланицата беше ориентирана странично спрямо мястото, където се намирахме в момента — не много висока, около пететажна монолитна сграда, но с дължина, губеща се в далечината и под оскъдната светлина, процеждаща се от малките прозорчета, разположени на равни интервали на нивото на последния етаж, усетих, че площта ѝ е доста голяма. Чуваше се свистенето и боботенето на техниката вътре, ала глухо и сякаш разтварящо се във влудяващото тракане на огромните вентилационни перки, монтирани по протежението на стената отвън.

Монотонният шум ме притесняваше — притъпяваше слуха — може би най-важното сетиво на нощния диверсант, но както отбеляза Тания, вампирите едва ли очакваха такава бърза ответна реакция, ако изобщо очакваха някаква реакция, което означаваше, че охранителните им мерки щяха да са рутинни.

Направих ѝ жест с ръка и приведени, започнахме обхода си.

Всички осветени бунгала, в които надникнахме, се оказаха със стандартно обзавеждане от наредени едно до друго двуетажни легла-вишки и ниски дървени шкафчета между тях. Обстановката много наподобяваше тази в казарма, но мъжете, лежащи по креватите с димящи цигари, хвърлящи зарове в тесните пространства между вишките или играещи карти в карета около шкафчетата, нямаха стегнатия вид на професионалните войници. Гъстите бради на някои от тях и косите им с различна дължина, оформени в най-разнообразни прически, ясно говореха, че това са просто работници от кланицата, отдъхващи между смените. В тъмните помещения, където не пропуснахме да погледнем, различихме силуетите на спящи хора.

Никъде извън бунгалата нямаше движение. Мислено благодарих на адската дневна жега, превърнала се в задушна нощ, държаща вратите навсякъде плътно затворени, за да не се губи хладният комфорт, създаван от климатиците, с които бяха снабдени всички постройки в комплекса.

Не можеше да се отрече — Гай Гришнак, при все че беше най-гадният кръволок в Кръстовище, се грижеше добре за човешкия си ресурс.

— Така няма да стане! — прошепна ми Тания. — Твърде много миризми се преплитат и объркват човешката ми същност! Подозирах, че може да възникне подобен проблем… Не се плаши от това, което ще видиш след малко, просто ми поднеси дрехата на жена ти, за да я подуша!

Чу се пукот, сякаш непредпазлив крак настъпи съчка. За миг цялото тяло на Тания беше обвито в слаба синкава светлина, контурите му се размиха и затрептяха, коженият ремък с игломета върху гърба ѝ заскърца, като че го обтегнаха. Гърбът ѝ се изви в дъга — процесът на трансформация сигурно беше доста болезнен, защото от гърлото ѝ се откъсна глух стон, който бързо премина в хрипкаво ръмжене, когато промяната обхвана тъканите на ларинкса ѝ. Лицето ѝ се удължи и заприлича на муцуната на чакал, очите блеснаха с рубинена светлина. Нокти като метални шипове със скърцане си прорязаха път навън от ръцете и краката ѝ.

Светлината изчезна също толкова внезапно, както се появи, а съществото, в което се превърна Тания, пристъпи към мен. В уродливия му вид и в начина му на придвижване улових нещо от ония деца на гората — сатирите, илюстрации на които бях виждал в историческите книги и които през вековете нашата така наречена „цивилизация“ не беше успяла да покори, а ги изтреби и затвори жалките им останки в лагери, твърде милостиво наречени резервати.

Поднесох смачканото потниче на Шели към чакалоподобното лице. Тания, продължавах да я наричам с това име, заби нос в него и през тънката материя дланта ми усети изгарящ дъх.

С тихо ръмжене върколачката най-накрая се отдели от дрехата, рязко изви глава по посока на кланицата и направи въртеливо движение с ноктестата си лапа.

Разбрах жеста — трябваше да заобиколим централната сграда и да огледаме постройките от другата ѝ страна.

В жилищния комплекс на работниците, където се намирахме в момента, нямаше и следа от Шели.

Изгубих представа за времето в пълзенето покрай безкрайната сякаш стена. Шумът от вентилаторните перки ме побъркваше, а не ми се мислеше какво ѝ е на Тания с нейните в пъти по-чувствителни сетива.

Бях чел за някакво древно мъчение, при което поставяли челото на човек под равномерно падащи водни капки, твърдеше се, че това докарвало жертвите до лудост. Влачех лакти и колене зад върколачката и постепенно започнах да придобивам усещането, че върху главата ми се изливат тонове вода — цял бучащ водопад.

Вече едва сдържах крясъка си, когато заветният ъгъл се показа. Шумът значително намаля, щом прекосихме късата задна страна на кланицата и пред очите ни се разкри почти огледална картина на комплекса от сгради, който бяхме оставили зад гърба си.

Тания надигна глава, подуши въздуха, извърна се към мен и изръмжа — беше уловила следа. Започна да се придвижва доста по-уверено напред и не се спря за оглед, когато се изравни с първите постройки. Хлътна между тях, а аз я последвах, за да констатирам същата липса на всякакво движение, както и в предишната обитавана част.

Сградата, пред която се озовахме, се оказа най-отдалечената в комплекса. Едноетажна, издължена, с форма на пресечена пирамида, създаваща внушение за ковчег. Беше боядисана в тъмни цветове и ако я нямаше пулсиращата зеленикава светлина, процеждаща се през полуотворените щори на прозореца, ориентиран вляво от централно разположената врата, можеше и да не я забележа.

Върколачката въртеше глава, оглеждайки периметъра за евентуални опасности, но явно не регистрира такива, защото отново насочи вниманието си към вратата и ми направи подканващ жест с лапата си. Приближих се до нея — видях, че няма брава, а само вертикална вдлъбнатина, в която вероятно се пъхаше ръката, за да я отмести настрани.

Протегнах се към кобура с игломета под тила ми, леко разхлабих ремъка му, извадих го и бавно свалих предпазителя му, в стремежа да избегна всякакъв шум.

Дадох знак на Тания да остане при входа, пъхнах лявата си ръка в специално пригодения жлеб и натиснах наляво. Вратата се измести с лекота — релсите, по които се придвижи, сигурно бяха редовно смазвани, защото не произведоха никакъв звук.

Прекрачих и се озовах в тесен коридор, където останах почти минута, за да дам възможност на очите си да се нагодят към оскъдното осветление — същите зеленикави пулсации, излъчващи се някъде отляво.

Тръгнах бавно по коридора, зад къс ляв завой се озовах пред полуотворена врата, откъдето излизаше въпросната светлина.

Изнесох игломета на нивото на десния си хълбок, готов за стрелба, напипах същия жлеб, с какъвто беше снабдена и тази врата и леко я доотместих.

В помещението звучеше тиха музика — някакви струнни инструменти изплитаха бавна тъжна мелодия. Не можах да забележа къде се намира стерео уредбата, защото вниманието ми беше привлечено от друго.

В центъра на стаята, върху болнична кушетка на колелца лежеше Шели.

Зеленикавите пулсации идваха от двата монитора, закрепени на поставки до главата ѝ, които показваха назъбените комплекси на сърдечната ѝ дейност и информацията за артериалното ѝ налягане, пулсовата честота, газовото насищане и прочие. Голото ѝ тяло беше покрито с множество електроди, от ръцете ѝ висяха тънки маркучи на системи. Приличаше на грациозен блед октопод и гледката ме очарова и ужаси едновременно. Някои маркучи бяха свързани с банки, закачени на метални стойки до кушетката, но повечето, сливащи се в общ сноп, влизаха в нещо като бълбукащо цилиндрично стъклено наргиле на пода. От него излизаше само един маркуч, мундщука на който беше захапал съсухрен мъж, полуизлегнал се в удобно кресло, с лице, сбръчкано като стафида, зеленикаво под светлината на мониторите, и затворени в блаженство очи.

Потиснах мигновения импулс да го прострелям в главата, защото все още не можех да се ориентирам в обстановката. Имаше логическо несъответствие — вампирът изсмукваше кръвта на Шели и едновременно с това явно ѝ прилагаше някакви реанимационни мероприятия.

Отново насочих вниманието си към мониторите и усетих как болката, изчезнала в последните часове, се връща в главата ми. Потресен установих, че звуковата им сигнализация със сигурност е изключена, може би за да не се смесва с релаксиращата музика, а това ме беше заблудило за кратък миг. В нормална болнична обстановка апаратурата, регистрирала подобни данни, щеше да пищи като обезумяла, за да събере целия наличен персонал на етажа в бокса на въпросния пациент.

Пресметнах наум индекса между ускорения ѝ пулс и ниското артериално налягане, умение, което бях развил до съвършенство през следването, но даже и да не го бях направил, вече инстинктивно бях разбрал — Шели се намираше в състояние на хеморагичен шок. За същества с грацилна конструкция като нейната това означаваше, че е изгубила поне два литра кръв, а в момента в тялото ѝ течаха процеси, които дори да не я убиеха, щяха да имат необратими последствия.

Точно тогава вампирът, доловил сякаш безмълвния ми крясък, отвори очи — изпъкнали и огромни като на жаба, несъразмерни с дребното му съсухрено лице.

И да се изненада от присъствието ми, не го показа. Извади мундщука от устата си с мляскащ звук:

— Сигурно много ме мразите, нали, доктор Кимерия?

— Йеронимус!

— Виждам, че не сте си губили времето! Да си призная, не съм разочарован! Хубаво е да имаш мъж срещу себе си, не лигаво мекотело…

Докато говореше, движеше леко маркучето с ръка, все едно диригент, ръководещ невидимия си оркестър.

Стоях вцепенен, без да мога да взема решение какво точно трябва да направя. Жена ми умираше на метър и половина от мен, а аз треперех като паникьосан специализант, нещо, което никога не ми се беше случвало, дори в най-ранните години на лекарската ми практика.

Сякаш прочел мислите ми, Йеронимус продължи:

— Боя се, че за съпругата ви вече е късно. В собствено оправдание ще кажа само, че нямахме намерение да оставим нито нея, нито вас живи. Господарят ми може да изгуби много, а ситуацията продължава да е твърде несигурна. Реших, че все пак ще е грехота да похабя такъв качествен материал — завъртя мундщука по посока на Шели. — Знаете ли, доктор Кимерия, аз съм свикнал да си доставям удоволствие! Но… всичко трябва да се върши с вкус. Някои от по-импулсивните ми първосигнални събратя щяха да прегризат гърлото на съпругата ви и да излочат кръвта ѝ за броени секунди. Профани! Вие човек с вкус ли сте, доктор Кимерия? Защото с вас сме почти колеги! През дългите години, прекарани в преследване на удоволствието, след хиляди провалени опити, станах истински експерт в хуманната медицина. Може би ще ви прозвучи нескромно, но постигнах съвършенството! В тялото на жена ви например съм инжектирал превъзходен коктейл от наркотични вещества и водно-солеви разтвори, така удоволствието става хилядократно по-голямо и може да се разтегли до възможния му предел!

— Мръсна гад! — успях най-накрая да промълвя.

— Не с лошо, доктор Кимерия! Вие и съпругата ви сте пешките в нашата сложна игра. Пешките винаги са най-отпред и първи биват жертвани, заради фигурите зад тях! Това обаче по никакъв начин не омаловажава ролята им, защото без тях победата би била немислима! Въпреки всичко трябва да призная, че в момента сте в позиция да изискате преразглеждане на вашия статут. Ще ви помоля да се въздържите от стрелба с игломета. Мисля, че с известни уговорки можем да постигнем компромис и да ви оставим жив…

— Знаете ли какво, Йеронимус — казах и леко се приближих към него с насочения към тялото му игломет, — наистина няма да ви застрелям!

Вампирите са изключително бързи създания, но си личеше, че този пред мен е на доста години — със сигурност беше преживял поне два века, а това не можеше да не се отрази на реакциите му. Наркотиците, които беше приел, заедно с кръвта на любимата ми, допълнително го бяха отпуснали.

Аз, от друга страна, макар и не в първа младост, имах цялата злоба и гняв, натрупани в мен.

Йеронимус така и не разбра как хвърлих игломета и вдигнах крехкото му старческо телце във въздуха, дори беше започнал да разтегля устни в усмивка, осмисляйки последните ми думи. Продължи да се усмихва даже когато го стоварих върху най-близката метална стойка със закачени по нея системи и стърчащата нагоре тръба се показа в средата на гръдния му кош.

Глава VIОтчаяни действия / На гости у професора

Противно на очакванията, ухапаните от вампир, които успяваха да стигнат до нас живи, се брояха на пръсти. В най-големия процент пострадалите умираха от хемодинамичния шок, причинен от бързата кръвозагуба. Кръволокът беше способен да изсмуче литър и половина — два от скъпоценната течност за броени минути, а пристигналите на място екипи на Неотложните пунктове само констатираха часа и причината за смъртта.

Голям процент пациенти губехме и върху летящите килими на път за болницата. Въпреки че количеството изсмукана кръв беше незначително, а раната съвсем безобидна, много от тези хора развиваха свръхостър синдром на дисеминирана интраваскуларна коагулопатия. Звучи доста сложно и наистина е така, но ще обясня с думи прости — нещо в съсирването на кръвта на ухапания се объркваше и в рамките на петнадесет минути от момента на инцидента поразеното тяло започваше да кърви отвсякъде — човекът повръщаше, кихаше, дефекираше и уринираше кръв, кръв се отделяше с телесните му секрети — потта през кожата и сълзите от очите — в крайна сметка смъртта отново се дължеше на екстремната и бързо настъпваща кръвозагуба.

Единици пък бяха тези, които успявахме да спасим, като скулптора Тирон, за който споменах по-рано, ако „успели“ изобщо беше точната думичка. В неговия случай организмът просто победи вируса-агресор на имунологичното бойно поле и известният бохем оцеля, без да стане носител. Същото се случи и с останалите трима души в досегашната ми практика.

Разбира се, вероятността човек да оцелее и да се превърне във вампир винаги съществуваше, просто аз не бях имал такъв случай. Може би преди векове по този начин се е зародила и предавала заразата, но впоследствие V-вирусът значително е повишил своята агресивност спрямо организма на евентуалния човешки гостоприемник чрез мутационни изменения.

Чувал съм слухове и за така наречените ритуали на Посвещение, при които човек, пожелал безсмъртие, се подлага на ухапване от вампир. Тези истории бяха любими на кръчмарските зевзеци, но аз ги смятах по-скоро за градски легенди, а и да бяха истина, то крайният изход от тях би бил със същите процентни измерения като по-горе описаните.

В заключение ще добавя, че единственият сигурен и доказан начин за предаване на V-вируса беше в рамките на самата вампирска популация от родители вампири на потомството им. В редките случаи на зачеване на жена от вампир и в обратната комбинация — мъж и нежива, плодът се раждаше мъртъв, ако още в първите месеци бременността не приключеше със спонтанен аборт.

Край и на тази лекция.

Случаят на Шели нямаше досегашен аналог.

Обезумял от възможността да я изгубя или може би поради причината, че вече нямаше какво да губя, се реших на отчаян ход. След като набучих гнусното старче на металната стойка, игнорирах ужасяващите му писъци, които вероятно щяха да вдигнат на крак цялата кланица, разкъсах със зъби отгоре един сак с физиологичен разтвор, изпразних го и го подложих под кървавата струя, рукнала с учудващо голям дебит от привидно съсухреното тяло на Йеронимус. В момента не ми пукаше за стерилност и групова съвместимост. Ако мога да използвам такова сравнение — затворил очи, ударих бялата топка с щеката за билярд.

— Кръв за кръв, копеле! — крещях му на свой ред и се смеех, докато сакът се пълнеше, а вампирът движеше ръце и крака като жълтеникав бръмбар, забоден с карфица, и продължаваше да пищи.

Щом прецених на око, че са се събрали около триста и петдесет грама, се приближих до кушетката, където Шели вече издъхваше. Изскубах всички системи, стърчащи от ръцете ѝ, и оставих само една, която бързо свързах с напълнения от вампира сак, обезвъздуших я, за да прогоня газовите мехурчета, които можеха да запушат кръвоносния съд, и развъртях кранчето ѝ докрай.

Привързах сака към една стойка и започнах да повтарям процедурата с нов сак. Показателите на двата монитора реагираха — кръвното налягане се повиши незначително, пулсът леко се забави.

Отвън се чуха изстрели, ръмжене и писъци.

Надникнах през прозореца. В сивкавото развиделяване видях, че Тания се е вкопчила в схватка с трима вампири от охраната. Справяше се отлично — единият вече лежеше в тревата пред бунгалото с изваден гръклян, кървящ и агонизиращ, останалите двама кръжаха около нея. Пистолетите в ръцете им димяха, но явно бяха заредени с обикновени муниции, които не можеха да уязвят върколачката.

Вдигнах захвърления на пода игломет, отворих прозореца и стрелях към единия от вампирите. „Скилидката“ се заби в бузата му, вампирът падна като отсечен и се загърчи до онзи с прегризаното гърло.

Отклоних поглед към мониторите, за да забележа, че промените в показателите на Шели остават относително стабилни. Йеронимус беше прекратил писъците си и бавно потъваше към мрака, а очите му започваха да хлътват и придобиваха отнесен стъклен вид.

Отново хвърлих поглед навън и забелязах, че от бунгалата излизат още вампири. Вероятността някой от тях да е снабден с оръжие, заредено със сребро, се увеличаваше. Изкрещях на Тания, която продължаваше да танцува около третия вампир, да скокне при мен през прозореца, където по-лесно ще можем да отблъснем атаката.

Не знам дали изобщо ме разбра, попаднала в плен на яростната си животинска същност, но в същия миг пробиха първите слънчеви лъчи и започнаха да давят сенките в кръв и злато. Партньорът по танци на върколачката изпищя, когато светлината докосна откритите части на тялото му, и обърна в бяг към сградите на комплекса. Останалите направиха същото, а аз си помислих, че късметът наистина обича смелите!

Измъкването се оказа лесно. Времето, необходимо на вампирите да облекат мудните си слънцезащитни екипи, ни даде добра преднина. Работниците-човеци, излезли пред сградите, привлечени от шума на битката, предпочетоха да кротуват при вида на обляната в кръв тройка — човек и върколак, метнал женско тяло на гръб. Пресякохме пространството до паркинга под смутени погледи. Скокнахме в кабинката на най-близката цистерна и отпрашихме за Кръстовище…

По пътя към шоковата зала, в която Шели доста ни изпоти с колегите от дневната смяна, успях да глътна на крак коктейл от стимуланти, който щеше да ме запази бодър поне до утре сутринта. Тялото ми обаче щеше да плати висока цена по-късно — не бях в първа младост за юначества от подобен род.

Позволих на Тания, вече възвърнала човешкия си облик и чакала ме през цялото време във фоайето на клиниката, да надникне за минутка в бокса на брат си.

— Състоянието му се стабилизира — обясних ѝ. — Продължаваме да го поддържаме в изкуствена кома, но показателите му са наред и органите му работят добре. Можеш да се убедиш, че уринаторната му торбичка е пълна — бъбреците му функционират, а това е едно от най-важните условия за бързото му възстановяване.

Забелязах влага в ъгълчетата на очите ѝ. Коравата върколачка все пак не беше издялана от камък.

— Редно е да се разходиш и до Рутгер! — продължих, докато я изпращах към входа. — Така или иначе, скоро ще се разчуе за подвизите ни в кланицата на Гришнак. В официалните показания и протокола за Стражата съм пропуснал тези подробности, но за улицата няма значение — мълвата вече е тръгнала, улицата скоро ще разбере и с теб ще се озовем в доста опасна ситуация. Рутгер е твоята застраховка. Не е необходимо да му казваш цялата истина. Дори напротив — можеш да обърнеш ъгъла на историята. Дошла си при мен да се информираш за състоянието на Дориан и така си влязла в следите на вампирите, пожелали смъртта му. Ако се замислиш, даже не го лъжеш, просто спестяваш част от информацията. Но Рутгер трябва да знае, че Гай Гришнак желае смъртта на брат ти на всяка цена, защото, докато двамата стари врагове се дебнат, ние ще имаме време да измислим как да се измъкнем от кашата!

Тръгнах си от клиниката едва към петнадесет следобед, когато се убедих, че няма какво повече да сторя за състоянието на Шели. Момичето ми се бореше за живота си, но конкретният казус беше толкова неясен, че не можеха да се дадат абсолютно никакви прогнози за крайния резултат.

До новото нощно дежурство оставаха по-малко от четири часа, време, през което трябваше да се свършат още няколко неща.

Крачех по пустата слънчева улица и изведнъж ме обзе усещането за „дежа вю“. Сякаш отново бях излязъл от онова тежко дежурство, в което докараха върколака с раната от сребърен куршум. Прибирах се в дома си, заслушан в самотните си стъпки…

Наситените със събития часове започваха да се сливат в едно цветно цяло в ума ми и се замислих дали пък не съм предозирал стимулантите.

После пристъпът мина, а мисълта ми пак се завъртя около неясната съдба на съпругата ми. Единственото, което ни беше известно, бе, че с бързите си действия в бунгалото на Йеронимус съм успял да отложа фаталния край. Опасният ДИК-синдром, вече ви говорих за него, също не се прояви и това беше страхотна новина. Никой обаче не знаеше цената, която щеше да плати тялото ѝ, какво точно се случваше с него в момента и дали изобщо щеше да се измъкне от ноктите на смъртта.

Подминах дома си и свих към най-близката от трите стоянки за таксита в квартала. Пет пневмобила събираха топлина върху нажежения асфалт, а шофьорите, излезли на тротоара, пушеха в сянката на уличните дървета. Отворих вратата на първата кола в редицата, единият от пушещите изплю фаса си, стъпка го с крак и се насочи към мен. Дадох му адреса — „Кипарисов хълм“ 16.

Половин час по-късно натиснах звънеца на дома, намиращ се там, докато разсъждавах защо, по дяволите, са кръстили улицата така, като тук никога не е имало нито хълмове, нито кипариси. Всъщност въпросът винаги ме беше измъчвал при безбройните ми посещения на този адрес, но никога не го зададох на домакина си.

Отвътре се чу тежкото превъртане на масивен ключ в още по-масивна ключалка, а аз за пореден път стигнах до извода, че хората в богатите квартали, където улиците носят собствени имена, а не само безлични номера, имат странно чувство за хумор.

Показа се червендалестото лице на иконома Дан с онези негови невероятни сребристи къдрици около ушите и огромните торбички под очите, резултат от ежедневното споделяне на чутовни количества алкохол с господаря му. Склерите му бяха жълтеникави, което говореше за доста затормозен черен дроб, и покрити с фина паяжина от кръвоносни съдове.

Петнадесет минути преди четири следобед, Дан вече се олюляваше, ала щом ме разпозна, се опита да се стегне в комично подобие на военен, канещ се да отдаде чест на приближаващия се старши по чин.

— Доктор Кимерия — успя да каже доста провлачено, при което ме обви лютив облак, — за мен е чест да ви посрещна в скромната ни обител. Господарят ще ви приеме както обикновено в кабинета си.

Отмести се да ми направи път, но залитна и само фактът, че все още се държеше за вратата, му попречи да се пльосне по задник върху облицования с цветен камък коридор.

Приятен хлад обви тялото ми. Жаркото лято никога не влизаше в този дом, но пък в зимните дни климатичната инсталация винаги работеше с максималната си мощност, без да успее да го сгрее напълно.

Озовахме се в огромно овално фоайе, покрито със стенописи, рисувани лично от домакина ми. Молекули на ДНК се преплитаха редом с разперените бели криле на еднорози, уловени в миг на полет; атомни модели се завъртаха в пространството до самодиви, танцуващи на поляни с цветя, обагрени в най-причудливи цветове; амеби, чехълчета и еуглени плуваха в кални локви в краката на свирещи на флейти сатири…

Умът на Херберт Костелиан, професор по сравнителна анатомия на митологичните създания и мой ментор още от първите години на следването, беше феномен, с който човек трябваше да се сблъска, за да усети, защото трудно се вместваше в рамките на описанието с думи.

От другата страна на фоайето към втория етаж се виеше каменно стълбище с масивни дървени перила, но ние го заобиколихме и продължихме към кабинета на професора, намиращ се на същото ниво пред нас.

— Дан, негоднико мизерен! — ревна басов глас, който се усилваше с всяка наша крачка. — Прогони ли нахалника, позволил си да обезпокои този Храм на Разума, с ритник по задника, и носиш ли нова бутилка „Еднозъба кокошка“, както ти заръчах?!

— Ще се убедите, доктор Кимерия, че господарят ми не се е променил ни най-малко за периода, през който не сте ни ощастливявали с присъствието си — изрече Дан с неговия сериозно-префърцунен маниер и остатъка от пътя до огромната дъбова врата на кабинета изминах почти сгънат надве от смях.

— Нещо смешно ли казах, псе пършиво! — Професор Костелиан явно припозна иконома си в смеха ми, а псувните, които последваха, можеха да накарат да се изчерви и закоравял бандит.

— Разбира се, че каза нещо смешно, тлъста лоена топко — на свой ред изревах аз, докато прекрачвах прага на кабинета.

Професор Херберт Костелиан седеше в направен по специална поръчка люлеещ се стол, проектиран и подсилен така, че да издържи неговите около сто и осемдесет килограма. Лицето му, мораво от гнева или от алкохола, или от двете заедно, приличаше на огромен патладжан, а и окосмението му беше горе-долу толкова оскъдно. Всъщност единствените окосмени места върху него бяха двете рунтави вежди, разположени над езерно зелени очи, но те напълно компенсираха липсата на такава растителност другаде, защото бяха с големината на чистачки на пневмобил.

— Арчи, момчето ми! — Нов рев се откъсна от гърлото, обвито в най-малко пет гуши и се отрази в рафтовете с хиляди книги, които от горе до долу покриваха четирите стени на помещението. — Дан, негоднико, тая „Еднозъба кокошка“ да не мъти в момента, мамка му!

Заобиколих огромното като стопанина си писалище, върху което между ледарник с размерите на контейнер за боклук и две чаши с вместимост на кани, се търкаляха празни бутилки от уиски с етикета на любимата му марка, и се разтворих в прегръдката му.

— Дан, донеси и чаша за младия джентълмен!

— Чак пък млад — отвърнах, докато се настанявах в кресло, с направо миниатюрни размери спрямо останалите мебели, от другата страна на писалището. — Тази година навърших четирийсет и пет, Херби!

— Е, и? В сравнение с моите осемдесет и девет си просто пале, Арчи!

— Боя се, че ще трябва да отклоня и поканата ти за следобеден аперитив, след по-малко от три часа съм дежурен в Клиниката.

— Клиниката… — професор Костелиан затвори очи и продължи с тих замечтан глас. — Ех, клиниката! Хубаво време беше, Арчи! Преди петдесет години онези дебелогъзи пръдльовци от Академичната общност в Централ си мислеха, че ме изпращат да гния в забвение тук, в Кръстовище, а аз напук изградих едно от най-проспериращите и модерни здравни заведения на територията на Общността! Хе-хе, а какъв пръдльо беше ти, когато седна на студентската скамейка! Още се оригваше на мляко, но спореше с мен по всеки въпрос на всяка лекция и все дебнеше да ме хванеш в крачка, хе-хе…

Сантименталната тирада беше прекъсната от нов рев:

— Дан, умирам от жажда, проклетнико! Донеси тази бутилка веднага или си търси друга работа! Арчи отказва да се присъедини към вакханалията ни, така че му намери някаква безалкохолна пикня!

Очите му се присвиха и се забиха в мен:

— Какво те мъчи, момчето ми? Не си дошъл просто така, усещам го!

Опитах се да издържа погледа му, но миг по-късно гледах гузно встрани.

Отново видях гърчещото се в агония тяло на Йеронимус, побито върху металната тръба. „Скилидката“ с форма на топлийка отново се заби в бузата на вампира, нападнал Тания пред бунгалото.

Поех си дълбоко въздух и издишах, сякаш исках да тласна думите да излязат:

— Мисля, че наруших Хуманната клетва, професоре!

— Остави на мен да преценя това, момчето ми! — отвърна Костелиан, докато поемаше новата бутилка от подноса на Дан. Аз се сдобих с обледенена метална кутийка „Хипер Кола“ и чаша с натрошен лед и шайбички портокал в нея.

Професорът изчака икономът да се оттегли, развъртя капачката с лопатоподобната си ръка и отпи първата глътка направо от гърлото, стар ритуал, с който отдаваше почит на починалите си приятели. Изтри устата си с опакото на дланта и докато пълнеше чашата пред себе си, изрече думите, които бях чувал милион пъти:

— „Еднозъбата кокошка“ е най-доброто уиски на света, а да се хаби чрез изливане на земята е най-гнусното престъпление. Сега искам да ми разкажеш всичко, Арчи!

Думите рукнаха като придошла пролетна река. Костелиан слушаше, без да ме прекъсва — невъзмутим близо двестакилограмов сфинкс и ако от време на време не надигаше чашата си, за да накваси устни, щях да си помисля, че е заспал.

Разказах му за подлата комбинация на Гай Гришнак, за отвличането на Шели и за двете убийства, които извърших, преди да избягаме от кланицата.

Всъщност те бяха проблемът, защото пораждаха морално-етичен конфликт с Принципите, заложени в Устава ни. Човекът, изрекъл Хуманната клетва, се обричаше на ежедневна борба в услуга на Живота с всички възможни средства. Той нямаше право съзнателно да причинява смърт, което беше регламентирано в Първия и най-важен Принцип на Лекарската гилдия в Многополюсната общност, а аз бях погазил този Принцип цели два пъти в рамките на една нощ, с което автоматично бях нарушил и дадената клетва. Формално вече не бях Лекар!

Костелиан дълго мълча, след като свърших. От време на време допираше леко ръба на чашата до устните си, но вече без да отпива. Познавах и този му навик — в състояние на дълбок размисъл, когато се опитваше да съхрани съзнанието си бистро, започваше да прави точно така.

Най-накрая проговори:

— Арчи, аз съм единственият човек в Кръстовище, който знае историята на кървавото ти минало. Дори съпругата ти няма представа какъв си бил, преди да се установиш тук, нали?

Така беше. Още в мига, в който го видях да влиза в лекционната зала, величествен като кораб, бях привлечен от магнетизма на този човек. Инстинктивно усетих, че съм намерил липсвалия ми през годините баща, а месеци по-късно, когато вече бяхме повече от приятели, тук, в хладния дом на Херби, след три бутилки „Еднозъба кокошка“ се бях престрашил и направил признанието си.

— Знаеш, че никога не съм те съдил, а и не мисля, че някой има право да стори това! — продължи Костелиан. — Самият факт, че си успял да излезеш от помийната яма в Паралел, е достоен за уважение! През всичките тези години нито един път не ме накара да се съмнявам в правотата на онова, което вършиш, и мисля, че стана добър Лекар, Лекар с главна буква, Арчи! Точно затова миналото няма никакво значение!

Що се отнася до Хуманната клетва, трябва да бъдеш спокоен, не смятам, че там, в кланицата на Гришнак си я нарушил. Нека ме прощава Всевишният, но съществата, които си унищожил, забележи, не казвам „убил“, са били просто бесни животни, незаслужаващи съдба, различна от тая, която си им донесъл! Когато даваш антибиотик на болния, унищожаваш бактериите и макар по собствен начин това да е форма на убийство, то е оправдано — заради по-голямата полза, която ще донесе на страдащия! Спасил си живота на любимата си жена, Арчи! Нищо друго няма значение!

— Трябва да ти кажа още нещо, Херби! — преглътнах с мъка, после отпих една глътка от ледената си чаша, защото устата ми беше пресъхнала.

Професорът се взря в мен — усетих тъга в погледа му и за пореден път отклоних гузно очи встрани.

— Знам — тихо промълви. — Няма да се спреш, докато не унищожиш Гришнак, нали?!

— Бесен съм, Херби! Така не съм бил бесен от времето, когато прекършвах животите на хора и нехора, сякаш са кибритени клечици! Шели и ти сте двете ми най-скъпи същества на този свят, а негодникът почти успя да ми отнеме едното! Бесен съм, звярът се събуди, Херби! Ще се лее кръв!

— Имаш благословията ми, синко! — Костелиан пресуши чашата си на един дъх и я тресна в плота на писалището. — Знам, че това, което ще сториш, не е редно, но имаш благословията ми!

Точно в седемнадесет часа излязох от дома му по-лек от тичинков прашец.

Глава VIIКукерите

През годините в Полис Кръстовище, макар и да потиснах демоните, дремещи в разума ми, не престанах да се интересувам от оръжия. Наричах увлечението си хоби, но може да го наречете и компромис — след като рязко минах от другата страна и избрах да застана в услуга на Живота, все пак си оставих отворена вратичка за досег с всичко онова, създадено единствено и само да носи Смърт. Абонирах се за две специализирани издания, където се публикуваха иновации в оръжейната индустрия, извадих си членска карта към един стрелкови клуб и ходех там поне веднъж седмично да се упражнявам. Тялото ми беше позагубило гъвкавостта си в заседналото ежедневие на практикуващия хирург, прекарващ часове в операционната зала, личеше си, че съм сложил и някой друг излишен килограм върху него, но ръцете ми останаха все така ловки, а зрението — остро. Поддържах уменията, придобити в буйната ми младост, когато газех в кървави реки, с тайната надежда, че никога повече няма да влязат в употреба!

Да, но демоните се събудиха, събудиха се по-жадни отвсякога, а най-страшното беше, че цялата ситуация даже започваше да ми харесва.

Малкият хотел, с ресторант на първия етаж, за който знаех, че е нещо като щабквартира и сборен пункт на хората на Кара Танас, се намираше на Тринадесета улица, в един западнал квартал на града, носещ просто безличното име-цифра Двадесет и втори. Разстоянието от дома на Костелиан дотам беше доста голямо, тъй че се метнах в поредното пневмо-такси.

— Убеден ли сте, че са ви дали правилен адрес, господине? — попита ме шофьорът, около петдесетинагодишен, с рехав мустак и зъби на бобър.

Сигурно беше човек с доста стаж зад волана и добре знаеше улиците на Полиса.

На всеки що-годе разумен човек беше ясно, че въпросният хотел е просто фасада, зад която Кукерите въртят дребния си бизнес с наркотици и проститутки, и всеки гледаше да стои по-надалеч от такива опасни места. Шофьорът, подлъган от спретнатия ми вид (в клиниката бях успял да се изкъпя и преоблека), си мислеше, че нямам представа къде отивам. Навярно ме взимаше за поредния заблуден книжен плъх, а бялата ми риза и панталонът в същия цвят, заедно с малкото кожено куфарче в ръката ми, допълнително засилваха тази представа.

— Точно това е адресът, приятелю! — усмихнах се в отговор и видях как погледът на шофьора леко помръкна — за миг ме превърна в дегизиран перверзник, тръгнал да задоволи животинския си нагон за плът и дрога.

Колко далече от истината беше!

Трябваха ми играчки за сеене на смърт, по възможност разнообразни и със сигурност не такива, каквито можеха да се намерят в официалните магазини за оръжие. В Кръстовище Кукерите нямаха онази мощ, която познавах от времената в Полис Паралел, но и доста по-ограничените ресурси, с които разполагаха, щяха да са ми напълно достатъчни.

Нуждаех се от поне два игломета висок клас, не като антиките на Тания, с които проникнахме в кланицата, а от ония, дето можеха да произвеждат по петнадесет изстрела и са снабдени с два резервни пълнителя в специални приставки от двете страни на дръжката си. Бяха тежки и неудобни за носене, но пък ти даваха гаранция за четирийсет и пет изстрела единия, което беше съвсем прилично.

Също така имах нужда от оръжие със стандартни муниции, понеже не беше изключено да се сблъскам и с хора по пътя си към вампирския водач, а иглометите, колкото и смъртоносни да са за кръволоците, бяха смешно неефективни срещу човека. Исках и оръжие, мятащо сребро и способно да уязви върколак, защото нямаше да оставя нищо на случайността.

В куфарчето, наредени на спретнати купчинки, бяха всичките ми спестявания, които извадих от клетката на служебния сейф в клиниката. Трябваше да стигнат…

Същата вечер, в която застрелях вампирите, убили Антим, ме заведоха при главатаря на Кукерите в Полис Паралел. Формално, от няколко седмици работех за него, но заемах толкова ниско стъпало в бандитската йерархия, че нямаше начин да го срещна на живо, ако не се бяха случили събитията, за които ви разказах.

Григо беше легендарна личност в полиса, противоречив и обаятелен по свой начин като всеки човек, надарен с неограничена власт, поне в моите детски очи, и започнал от нулата, както мълвяха градските легенди.

Крачех по улицата, редом с двама от главорезите му, облечени в официалните си униформи — уродливи рогати маски, изработени от дърво, върху което бяха залепени разноцветни късчета плат и конци, къси кожуси с обърната навън козина, под които играеха мускули, изваяни в изтощителни тренировки, и пояси с дрънчащи бронзови и медни звънци, окачени по тях. Със сигурност не осъзнавах какво точно се случва, защото адреналинът, изръсил се преди половин час по време на кратката схватка, продължаваше да кипи във вените ми и замъгляваше мисълта ми като силен наркотик.

Броени минути след инцидента, служители от пункта за залагания на Антим вдигнаха четирите тела от улицата и обляха тротоара и асфалта с маркучи, за да отмият кървавите локви, преди Стражата да довтаса. Скриха ме в едно от помещенията отзад, където се броеше оборотът от деня, и изпратиха вест по куриер до Григо, който пожела веднага да се срещне с мен.

Въведоха ме в огромната лятна градина на любимия му ресторант, където обичал да пиянства с дни, както бях чул. Минахме под арка от дялан червен камък и тръгнахме сред декоративни храсти и маси, застлани с червени покривки, към дъното на ресторанта, откъдето се чуваше силна духова музика.

Картината на първата ни среща се е запечатала в мозъка ми, сякаш дамгосана там с нажежено желязо. Ако години по-късно, в лекционната зала на Полис Кръстовище, се почувствах така, сякаш съм открил липсващия ми баща в лицето на професор Костелиан, то тук, в тази лятна градина, в мига, когато съзрях Григо, изпитах усещането, че съм намерил по-големия си брат.

Главният кукер седеше в центъра на огромна маса, осветена от лампи, декорирани като старинни газени фенери и отрупана с глинена посуда — чаши, кани, подноси, паници и чинии, преливащи от всевъзможни напитки и гозби. Не носеше маска, както и мъжете, насядали около него, но видях няколко прилежно наредени върху една по-малка маса, разположена встрани от дървения подиум, където се вихреше циганският оркестър. Облеклата на всички бяха почти еднакви с тези на двамата мъже, които ме водеха, и с новия тост, под звуците на оглушителната музика, се разнесе дрънченето на разнообразни по форма и големина звънци.

Тръгнах към масата, а очите на Григо — тъмносини, под изкуствената светлина на лампите, и със същия цвят като камъка, който висеше на сребърна верига на шията му (лазурит, както разбрах по-късно), ме погълнаха и ме обхвана странно спокойствие.

Докато ме давеше в погледа си, направи почти невидим жест с лявата си ръка към подиума с музикантите, но те явно го следяха внимателно, защото музиката секна.

— Господа Цигани — изрече с боботещ глас, все така загледан в мен, — доволен съм от вас, но сега ще ви помоля да напуснете! Ти! — очите му най-накрая се отместиха, а показалецът му посочи дребничък мъж с тънки мустачки и медна туба в скута, голяма почти колкото него — отиваш при управителя на този вертеп, за да ти изплати хонорара! Останалите — храната и напитките ви чакат ей там! — показалецът се завъртя към противоположния край на градината, откъдето бяхме дошли!

Погледът му се върна обратно към мен, а устните му се разтегнаха в най-страхотната усмивка от всички, които бях виждал в единадесетгодишния си живот.

— Заповядай на масата ми, мой малък приятелю!

Чувал бях за тази усмивка, разбира се, и си мислех, че мога да си я представя, но в оня момент просто останах като вцепенен с полуотворена уста, от ъгълчето на която се процеждаше ивичка слюнка. Без съмнение, безбройните улични схватки бяха дали своя начален принос в моделирането ѝ още от младежките му години, а Григо с извратено чувство за хумор само беше довършил започнатото. Както разбрах впоследствие, накарал някакъв стоматолог да извади зъбите му през един (според градската легенда, без упойка) и да замени липсите с керамични коронки, боядисани в черно. Резултатът беше потресаващ! Човек можеше да получи инфаркт от гледката и сигурно такъв бе търсеният ефект, но единадесетгодишните ми очи се влюбиха в нея.

— Страхотна усмивка! — чух да отронва устата ми, докато се настанявах на стола, който един от мъжете подбутна към мен…

Григо за миг смръщи поглед, сякаш искаше да скочи през отрупаната маса и да ме стисне за гушата. Учудващо обаче не усетих заплаха и наистина — в следващия момент главатарят на Кукерите стовари юмрука си върху плота на масата, разхвърчаха се съдове, като дъжд от кал, а той затресе могъщото си тяло в смях. Мъжете около нас колебливо се разсмяха след него.

— Мой човек! Ха-ха-ха! Ще го убия тоя зъболекар, ха-ха-ха!

По-късно, вече взел ме под крилото си, ми призна, че гневният поглед и уродливият външен вид не са нищо повече от средства за манипулиране на околните:

— Кривя се като маймуна, мой малък приятелю, защото хората очакват това! Умишлено загрозявам прекрасното си, ха-ха, лице, защото то трябва да плаши хората! Хората няма да си го признаят без бой, но искат да бъдат уплашени! Хората са влюбени във всичко, което всява страх — страхът е най-силният наркотик! Хората са предсказуеми и ако успееш да прочетеш какво пише под черепните им кутии, ще станеш богат, много богат!

— Как е името ти, мой малък приятелю? — попита, след като пристъпът на смях отмина.

Появи се сервитьор, за да разчисти бъркотията между нас.

— Ангел — отвърнах. — Ангел Китанов…

Сцената се завъртя в главата ми, докато слизах от пневмобила на улицата пред спретнатата малка триетажна сграда. Беше именувана лаконично ХОТЕЛ с червени пластмасови букви, монтирани върху пречките на терасата на втория етаж. Червена стрелка, изработена от същия материал, сочеше към тесен тунел, през който най-вероятно се излизаше във вътрешен двор и се стигаше до рецепцията на хотела. Дискретността на любителите на плът беше гарантирана. Погледнах часовника си, оставаха осемдесет минути до началото на нощното ми дежурство.

Насочих се към вратата на ресторанта, разположена вляво от тунела, и я отворих. Помещението беше тясно — с десетина маси, две — вдясно от входа, ориентирани успоредно на влизащия, а останалите — в разширението наляво. Сред тях се движеше мършава сервитьорка в черна пола и бяла риза, бледа като привидение, и взимаше поръчки от рехаво насядалите клиенти. Косата ѝ — руса на цвят, беше прибрана в кок, а във виолетовите кръгове под очите ѝ, с големината на чинийки за чай, докторското ми око безпогрешно разпозна изтощения вид на пристрастения към наркотиците човек. Можеше да се предположи, че в свободното от смените в ресторанта време, жената заработва и допълнително, като продава плътта си в хотелските стаи отгоре. Барът се падаше точно срещу мен. Зад него беше застанал мъж в униформената за заведението бяла риза, с лице на хлебарка, и се правеше, че бърше някаква чаша с неутрална разсеяност, но всъщност започна да ме изучава още в момента, щом натиснах дръжката отвън. Мислеше си, че не го забелязвам — и той като таксиметровия шофьор се подлъга от вида ми на писарушка.

Климатичната инсталация работеше на пълни обороти и ме прониза хлад, но аспирацията никаква я нямаше — във въздуха се носеше застояла миризма на тютюн и халюциногенни билки и се смесваше с пържените аромати от кухненския бокс, нахлуващи през полуотворената врата вляво от бара.

Веднага забелязах кукерите — двама, седнали на една от по-вътрешните маси, с лица към входната врата. Огледаха ме от горе до долу, с привидно отегчение и без да се крият като дребосъка, бършещ чашата. Бяха подпрели уродливите си маски на облегалките на столовете до тях, бръснатите им татуирани черепи лъщяха, сякаш покрити с растителна мазнина. Запътих се натам, в движение дръпнах свободен стол от съседна маса, сместих го между двата с маските и тежко седнах.

По-дребният и по-мургав кукер, около двадесетгодишен, се прозя, без да си направи труда да сложи длан пред устата си. Лъснаха жълти зъби като ребрата на стар чугунен радиатор.

— Обърка масата, чичка!

Извадих на показ една от най-неприятните си усмивки:

— Келешче, не се познаваме, но ще приема, че ми говориш на ти, защото искаш максимално бързо да разчупим леда!

Мургавелкото се опули, в началото дори не успя да осмисли това, което му казах, но постепенно започна да схваща и червени петна избиха по бузите му. Явно не беше свикнал да му говорят така. Другият кукер, значително по-едър и малко по-възрастен на външен вид, продължи да ме изучава с очи, студени като сиви речни камъчета.

— Как ме нарече?! — гласът на първия звучеше един тон по-високо отпреди малко и притреперваше леко. Не можеше да му се отрече — бързо палеше.

Продължих да се усмихвам:

— Кое в думата Келешче не разбра?! Младок с жълто около устата, който разговаря непочтително с по-възрастните от него люде или младок с жълто около устата, на който същите тези по-възрастни люде ще наритат задника всеки момент?!

Младият кукер рязко се изправи, звънчетата по кожения му елек и колана издрънчаха. Опита се да прекатури масата, но аз се приведох напред, подпрях я с тяло и натиснах една точка в опънатата му жилеста предлакетница, за да създам доста неприятни усещания по хода на цялата му ръка и гръдната половина от същата страна. Лицето му видимо се издължи от гримасата на страдание, краката му се подгънаха и го върнаха на стола му. Хората по съседните маси продължиха спокойно да хапват и пийват — едва ли бяха разбрали, че нещо се случва, толкова бързо стана всичко. Вторият бандит също не помръдна през кратките мигове на разигралата се сценка, очите му си останаха все така безизразни и студени. Помислих си, че е пълна противоположност на партньора си — пресметлив и хладнокръвен, и определено по-опасният от двойката.

Не знам защо разигравах целия този театър. Можех кротко да поговоря с тях и да се представя, както си му е редът. С наглото си появяване определено бях провокирал конфликта, но усещах, че от гневните въглени на старата ми същност, дремали под пепелта на лустрото, започва да се вдига пушек и скоро ще блъвнат огнени езици.

Ачи от Паралел, Талисман и Дясна ръка на Григо щеше да постъпи точно така, както беше постъпил привидно учтивият и с вид на книжен плъх доктор Арчибалд Кимерия преди секунди.

Отпуснах се назад и се втренчих в студените очи на по-възрастния бандит. Започнах да извършвам последователност от жестове, които във всеки полис на територията на Общността членовете на Кукерите можеха да разпознаят. Едновременно с това продължих да говоря тихо, така че само двамата да ме чуват:

— По-възрастният брат трябва да обясни на младия ни приятел, че външният вид в Многополисната Общност е най-измамното нещо! Хладнокръвието, което запази по-възрастният брат, наистина е достойно за уважение и младият ни приятел трябва да се учи от него! След като изяснихме тези неща, мога ли да ви помоля да известите Кара Танас, че го търси член на бандата от Полис Паралел!

Глава VIIIКървави сънища

Приключих с визитацията в интензивния сектор към девет часа вечерта. В остъклените боксове ме посрещна обичайната спешна и планова патология — пациенти, претърпели операции по различни поводи — спукани апендикси, възпалени жлъчки, стомашни и дуоденални язви и прочие, трябваше да се наблюдават няколко дни, за да се убедим, че оздравителният период протича нормално и при полагането на последния шев върху кожата, не сме затворили инфекция или някакво друго усложнение в телата им. След този период ги привеждахме в обикновения стационар и ги изписвахме.

Двата най-тежки случая си оставаха върколакът Дориан, чието състояние според показанията на мониторите прогресивно се стабилизираше, и разбира се, моята любима самодива Шели, почти умъртвена от вампира, при която единственото ясно нещо беше, че нищо не е ясно. Лекувахме я симптоматично — вливахме плазма, фактори, подпомагащи функцията на кръвотворните органи и разтвори за парентерално хранене. Покривахме евентуалното развитие на възпалителен процес от раните ѝ чрез венозни инфузии на широкоспектърни антибиотични препарати.

Прилагахме и една иновационна програма с препарат, за който беше доказано, че потиска репликационната активност на някои вируси, чийто строеж беше сходен с този на V-вируса. Взимахме проби от кръвта ѝ през определени времеви интервали и ги пращахме във вирусологичната ни лаборатория, за да открием рано евентуалното носителство на болестотворния агент.

Бяхме направили всичко, каквото е по силите ни, точно както го пишеше в дебелите медицински буквари, оттук насетне изходът зависеше от организма на съпругата ми.

Седях в къта за отдих с цигара между пръстите. Фонтанът на скулптора Тирон кротко бълбукаше, но нямаше спокойствие в мислите ми.

Прехвърлях събитията в ресторанта.

След като свърших с представянето, по-възрастният кукер просто кимна на младока, който продължаваше да разтрива изтръпналата си ръка и му нареди:

— Отиди да извикаш шефа!

— Ама той спи… — опита се да протестира мургавелкото, но партньорът му го сряза:

— Изприпкай до третия етаж и го събудѝ! Аз поемам отговорността!

Младокът стана, малките звънчета по дрехите му го съпроводиха с нервен напев. Прочетох обида и злоба в погледа му. Определено си бях създал враг в негово лице. И определено не ми пукаше. Ачи от Паралел винаги се беше движил от житейската максима, че истинският мъж се познава не по броя на приятелите, а по броя на враговете си.

— Не трябваше да го унижаваш така! — очите на по-стария кукер продължаваха да излъчват хлад. — Коста е свестен хлапак! Вече има два трупа на сметка. Вярно, кибритлия момче е, но и ти се прояви като нагъл тип. Можех да те застрелям, патлакът ми беше под масата.

Извади лявата си ръка с масивен револвер в нея, завъртя го пред погледа ми и го сложи на стола до маската си.

— И защо не го направи? — попитах.

— Да кажем, че инстинктивно познах брата в теб!

— Извинявай — казах, — държах се като абсолютен кретен!

Усетих, че съм искрен и наистина ме е срам от действията ми. С какво бях по-различен от арогантния хлапак Коста, а и той все пак защитаваше територията си. Вътрешно дори се подсмихнах — старият корав кукер Ачи от Паралел никога не молеше за прошка, ето че току-що милият и лустросан доктор Кимерия беше удържал малка победа на невидимия фронт.

— Извиненията се приемат! — рече бандитът и протегна ръка. — Аз съм Станчо.

Стиснах десницата му:

— Приятно ми е, Арчибалд.

Не вярвах, че е възможно, но след миг на устата му се появи дяволита усмивка:

— А и малкото келешче наистина имаше нужда от склащане, доста му бяха пораснали ушите напоследък! Но ако му кажеш, че съм ти споменал такова нещо, ще трябва да те застрелям.

Засмяхме се в хор. Махнах на бледия призрак с черната пола да ми донесе халба с минерална вода, лед и лимон.

Кара Танас влезе в ресторанта мрачен като небе пред градушка. Беше чорлав и брадясал, с кръвясали очи и месест зачервен нос. Виждаше се, че е имал тежка нощ, а докато се приближаваше към масата, си помислих колко добре пасва на името му това „Кара“ — лицето му беше с цвят на изсушена орехова черупка.

Махна с ръка към Станчо да му отстъпи стола си и да ни остави сами, отпусна се с пуфтене на досада срещу мен и каза прегракнало:

— Молѝ се причината ти да ме събудиш да е била основателна!

Бръкна в джобчето на кожения си елек, извади сребърна табакера, щракна с обиграно движение на палеца капачето ѝ с гравиран върху него грифон, взе си тънка кафява цигара, забоде я в устата си и започна да се потупва в търсене на огънче.

Поднесох му запалка — миг по-късно към лицето ми заплува облак с екзотичен аромат — тютюнът явно беше сушен в присъствието на различни други треви.

— Слушам те! — рече с лице, още по-мургаво на белезникавия фон на дима.

— Трийсет хиляди полкреда достатъчно основателна причина ли е, Кара Танасе?!

Чест му направи, че окото му дори не трепна при споменаването на тази сума.

Дори за по-мощна бандитска организация от Кукерите, тук, в Кръстовище, тридесет хиляди полисни кредита си бяха съвсем приличен доход от сделка.

Продължи да пафка с цигарата в устата си и да ме изучава полупримижал. В същия момент си помислих, че може би не ме взема на сериозно. Или пък беше крайно предпазлив.

Оказа се, че е това.

— Я първо се представи кой си, какъв си! Коста ми обясни, че знаеш Знаците на Братството, ама аз откъде да съм сигурен, че не си подставено лице на Стражата или не работиш за някоя от другите банди?

— Изпитваш ме, значи! — ухилих се. — Да си чувал за мисловната защита, която се изгражда под хипноза при всеки брат, щом стигне определено стъпало в йерархията и която би изпържила мозъка му, ако някой се опита да изкопчи последователността на жестовете от него! Братството навсякъде из Общността добре се грижи за тайните си. Най-добрите хипнотизатори, наемани от Стражата или другите ни врагове, неведнъж са си чупили зъбите в опита да се докопат до тях! Стига сме си проветрявали устите с празни приказки! В куфарчето ми се намира въпросната сума, срещу която искам да осигуриш нещата от ето този списък до утре сутринта.

Кара Танас пое листчето, хвърли му едно око и подсвирна, както си беше с димящата цигара между зъбите:

— Да не си решил да правиш нова световна война?!

После отново се зае да ме изучава иззад завесата от дим, виеща се през устните и сърповидните му ноздри:

— И как каза, че те викат, братко? Струваш ми се познат!

— Не съм казал — отвърнах. — А и ти ме пита съвсем други работи. Идвал си един-два пъти в службата ми, когато твои хора са загазвали. Работя в Клиниката за митологични създания в Кръстовище под името доктор Арчибалд Кимерия. Най-вероятно си ме запомнил оттам и преди да попиташ, да — пълноправен член съм на Лекарската гилдия в Многополюсната общност, със сертификати за две придобити специалности след завършването на медицинския университет.

— Вярно! — щракна с пръсти и смачка угарката в черния пластмасов пепелник. — А как така освен всичко друго си и Кукер от Паралел.

— Това е дълга история! Достатъчно ти е да знаеш, че преди доста време наистина бях част от организацията на Григо. После напуснах, с благословията му, разбира се, но призраците от миналото се върнаха…

Кара Танас дълго се взира в мен с кръвясалите си очи. Щракна табакерата си и извади нова цигара. Поднесох му огънче за втори път.

— Никой не напуска Братството току-така, докторе! — промълви, втренчен в мен.

Издържах погледа му и отвърнах с дяволита усмивка:

— Аз не бях никой, Кара Танасе…

Вой протяжен, все едно песен на банши, разряза с невидимо острие нишките, които плетеше разумът ми. Направих почти съвършен скок в креслото, а сърцето ми се качи в ушите. Отначало не успях да осъзная какво точно се случва, после фиксирах сигналното табло, свързано с боксовете в интензивния сектор. Мигаше червената лампичка на бокс номер четири — боксът на съпругата ми.

Затичах се по коридора с хриптящи гърди и абсурдното прозрение, че цигарите ще ме убият, ако не ги спра. Нещо повече, опитвах се да разбера дали обикновеният тютюн, или комбинацията му с халюциногенни препарати скапва повече белите ми дробове. Мозъкът ми като че ли беше включил някаква своя защита, отклоняваща мислите ми от случващото се в бокса, в опасението си, че тревогите по Шели могат да го изпържат.

Още през остъклението видях любимата си полуизправена в леглото. Движеше ръцете си като кукла на конци. Лицето ѝ белееше като варосано, единствените тъмни петна по него бяха широко отворените очи, в които се четеше неподправен ужас, и устата с напъхана между зъбите интубационна тръба, зейнала в безмълвен вик.

Дежурната сестра, успяла да се отзове по-бързо от мен, просто се суетеше край нея, без да прави нищо съществено, паникьосана от невъзможността на ситуацията.

Приближих се разтреперан, втренчен в мониторите — показателите върху тях бяха в потресаващ дисонанс със състоянието на съпругата ми. Пулсът, учудващо забавен, и артериалното налягане — със съвсем нормална амплитуда, не показваха никакво отклонение. Вълните, регистрирани от енцефалографа отговаряха на тези при дълбок сън и нямаше как иначе да е — лично бях присъствал при седирането на Шели — наблъскахме я с конски дози лекарствени коктейли, за да я държим в покой.

По всички правила на медицинското изкуство съпругата ми би трябвало да спи, а не да буйства върху леглото, или поне апаратурата би трябвало да реагира по някакъв начин. Всъщност това явно беше сторил с влудяващото си виене само детекторът за мускулна активност, фиксиран върху бедрото ѝ.

Отстраних леко медицинската сестра и изключих алармения сигнал. Погалих любимата русолява главица, после нежно я натиснах към възглавницата. Наместих две почти изскубнали се от абокатите системи.

— Кротко, миличка! Трябва да лежиш спокойно, най-лошото мина!

Изричах клишираните лесносмилаеми фрази, обаче Шели едва ли ме разбираше. Продължаваше да върти огромните си очи, досущ като пациентите, които приемахме в клиниката с вече засегнат от съдовия инцидент мозък, но все още в съзнание. Сякаш искаха да ти кажат нещо, а силите им стигаха само за това — пулеха се и преглъщаха с усти, като риби, извлечени на брега. Гърдите ѝ трескаво се вдигаха и отпускаха, без да следват ритъма на командната апаратура. От ъгълчетата на устата ѝ, покрай пластмасата на тръбата, се стичаха слюнки. Чуваше се и ръмжене като от куче с намордник.

Обърнах се към сестрата, която стоеше встрани от мен и ни наблюдаваше с очи, подобни на Шелините.

— Извикайте доктор Дойл! Легнал е в спалното помещение до къта за отдих!

— Имаш ли обяснение за това, което се случи? — попитах приятеля си токсиколог половин час по-късно, докато дърпахме бързи цигари край фонтанчето на Тирон.

Шели, вече дишаща самостоятелно и изведена от медикаментозната кома, отново беше заспала в бокса си под наблюдението на медицинската сестра.

Колегата Дойл ми подари онази негова момчешка усмивка, която не слизаше от устата му и в най-напрегнатите ситуации.

— Арчи — рече и издуха поредица от ароматни клъбца, — не си забравил какво обичаше да казва нашият любим професор Костелиан: „Мили момчета, болест книжки не чете!“. Лекарят, с присъщия си оптимизъм, се опитва да повярва, че отлично познава състоянието на пациента си, в най-добрия случай е проучил десетки, даже стотици сходни казуси, направил си е съответните изводи и точно когато си мисли, че владее ситуацията — хоп — с пациента става нещо, което разбива всичките му теории на пух и прах. Доста неща при V-вируса не са ни ясни. Знаем, че тялото на Шели със сигурност е влязло в контакт с този агент, но дали ще се зарази, или ще го надвие, само бъдещето ще покаже. А това в бокса си беше равносилно на чудо. По-малко от двадесет и четири часа, след като е изгубил почти шейсет процента от кръвта си, пациентът тръгва към оздравяване и органите му започват да функционират плашещо добре… Аз лично нямам отговор на въпроса ти…

Час преди края на смяната сестрата почука на спалното помещение, където бях полегнал, след като Дойл пое вахтата на дежурството в сектора. Разбира се, това беше в разрез с правилата на вътрешния ред, но двамата давахме нощни смени в екип отдавна, знаехме и кътните си зъби и не виждахме смисъл да стоим едновременно будни, при положение, че можем да се покриваме.

Като всеки, свикнал да разбиват съня му по няколко пъти на нощ, спя доста леко и бързо се настройвам за работен режим, но думите на сестрата буквално ме изстреляха към тавана.

— Доктор Кимерия — каза тя, с глава надничаща през вратата, — съпругата ви иска да разговаря с вас!

— Сънувах ужасен кошмар, Арчи! — изграчи жена ми.

Имахме проблеми с интубирането ѝ миналата нощ заради някакво вродено изкривяване на трахеята и явно бяхме ранили ларингеалните ѝ връзки, но гласът на Шели звучеше като сладка мелодия в ушите ми:

— Лежах в огромна метална вана, над мен, окачени на дълги железни куки, висяха транжирани човешки тела… кръвта се процеждаше от тях, обливаше ме и пълнеше ваната… Ваната преливаше от кръв, Арчи… А аз… аз се смеех, това ми харесваше… Подлагах разтворените си като за целувка устни под тръпчивите струи и гълтах с ненаситна жажда… Арчи, какво се е случило? Защо съм в болницата? Нищо не си спомням… Арчи…

Седях до нея, в очите ми, които се опитваха да избегнат погледа ѝ, напираше влага. Галех изящната ѝ ръка, мраморно бяла допреди два дена, а сега превърната в жива географска карта от лилаво-червеникавите петна на спуканите вени, и не знаех какво да кажа. Усещах гърдите си обледенени от тревога. Страшно прозрение започваше да ме яде отвътре с ужасяващата си необратимост. В практиката си никога не се бях сблъсквал с подобен случай и колегата Дойл го беше изказал на глас вместо мен — за момента нямахме отговорите на повечето въпроси.

Едно нещо обаче започвах да подозирам и бях почти убеден, че във вирусологичната лаборатория скоро ще потвърдят опасенията ми.

А когато това станеше факт, щях ли да имам очи да погледна любимата си самодива, за да ѝ призная, че в отчаяния си стремеж да запазя живота ѝ, съм я превърнал във вампир…