Изкормвача

Този е посветен на Джо Лендсдейл.

Основно, защото заех един от елементите на сюжета от неговия роман „Студ през юли“. Ако не сте чели „Студ през юли“, направете го незабавно. (Точно така, оставете книгата, която държите, заминавайте и си го купувайте.) Този роман е подобен на солена бисквита, кървав е, смешен е, тъжен, плашещ и с поука, който ви кара да прелиствате страниците до три през нощта. Веднага щом го прочетох, се обадих на Джо, за да му кажа каква чудесна работа е свършил. Единственото, за което исках да го питам е: къде са изчезнали всичките удивителни знаци. В цялата книга не можах да намеря нито един. Джо каза, че те не са необходими в една свястно написана сцена. Аз помолих за разрешението му да не се съглася с него.

Така започна продължаващия и днес Спор за удивителния знак на Уилсън-Лендсдейл. Признавам си, че преди използвах доста от тях и в резултат на този спор ги понамалих малко. Сега вече ги държа изкъсо. ( Само че, Джо… герой, който крещи така, че вече е останал без дъх и лицето му е почервеняло от гняв, заслужава поне един „!“, не мислиш ли?)

Още малко и ще започне да орязва въпросителните.

Но да се върнем на „Изкормвача“. „Студ през юли“ толкова ми хареса, че когато Ед Горман и Марти Грийнбърг ми поискаха разказ за „Дебнещите II“ (наскоро публикувана като „Хищници“), заех част от завръзката в „Студ през юли“ — идеята за убиец, който участва в програмата за защита на свидетели, тъй като дава показания по едно важно дело — и оттам-нататък потръгна. (Между другото дейстието се развива в Монро.)

„Изкормвача“ е извратено малко произведенийце без най-малкия намек за свръхестественото. Като такъв се нареди сред „Двайсет и петте най- добри криминални и мистериозни разказа на годината.“

Най-добрия разказ, който бих могъл да посветя на Джо Р. Лендсдейл.

Запазих гнева за себе си.

Оставих ги да погребат скръбта ми заедно с Джесика. Тя я обви като пашкул в ковчега, гушна я, подпъхна се като възглавничка под главата й. Tам щеше да си остане, правейки каквото може, за да я предпази от студа, влагата и червеите завоеватели.

Но гнева го запазих. Подхранвах го. Наточх ръбовете му, докато не станаха идеално твърди и остри. Достатъчно остри, че един ден да проникнат през мрака, покрил с ледена кора душата ми.

Марта седеше откъм другия край на гроба, утешавана от майка си и баща си и двамата си братя — бабата и дядото и чичовците на Джеси. От моята страна бях само аз. Бяха дошли неколцина приятели от офиса, които стояха точно зад мен, но реално погледнато те не бяха с мен. Бях сам, във всеки смисъл на думата, за който се сетите.

Взирах се в капака на миниатюрния ковчег, който стоя затворен по време на бдението и погребалната меса, поради обезобразения вид на телцето. Гледах как изчезва малко по малко под нарастващата плетеница от багри, докато хлипащите опечалени един по един хвърляха цветя отгоре. Джесика, моя Джесика. Само на пет годинки, нарязана на парчета от някой мръсен пропаднал смрадлив гаден…

— Копеле!

Стържещият глас изтръгна погледа ми от ковчега. Този глас ми бе познат. О, колко добре ми бе познат. Вдигнах очи и срещах изпълнения с омраза поглед на Марта. Лицето й бе бледо и изпито, скулите й бяха почернели от очната линия, която се бе размазала от сълзите й. Русата й коса бе скрита от черна шапчица и воал.

— Ти си виновен! Тя е мъртва заради теб! Вземаше я при себе си само по време на някой от уийкендите и дори не й обръщаше внимание! Би трябвало ти да лежиш там вътре!

— Стига, Марта — тихо й прошепна един от братята й. — Само ще се разстроиш още повече.

Само дето можех да прочета същото и в неговия поглед — в погледите на всички. Те бяха съгласни с нея. Дори аз бях съгласен с нея.

— Не! — изкрещя тя, разтъсвайки ръката на брат си, сочейки към мен. — Ти беше нескопосан съпруг и нескопосан баща. И сега Джеси е мъртва заради теб! Заради теб!

После избухна в неутешими ридания и бе отведена от родителите и братята си. Изпаднали в неловко положение, останалите опечалени започнаха да се оттеглят, оставяйки ме сам с мъртвата Джеси. Сам с моя гняв. Сам с вината си.

Не бях най-добрия баща на света. Но кой би могъл да бъде? Или не им отделяш достатъчно от обичта си, или ги глезиш прекалено много. Явно няма как да излезеш победител. Но признавам, че е имало моменти, в които нещо друго е изглеждало по-важно от това, да бъда с Джеси, някоя сделка, някоя сметка на клиент, която изисква незабавното ми внимание, така че дъщеря ми да трябва да почака. Щях да си наваксам с нея по-късно — такова беше обещанието. Следващата седмица ще си поиграем на гоненица. Но вече нямаше да има „после“. За Джесика Сантос вече не съществуваше „следващата седмица“. Вече не можех да си наваксам с прегръдките и игрите, и „обичам те“.

Само ако…

Само ако не я бях оставил на бордюра, за да ида да й купя оная проклета фунийка сладолед.

Гледахме фойерверките по случай Четвърти юли долу на пристанището. Джеси бе развълнувана и прехласната по ярките проблясици, които разцъфваха ли разцъфваха в небето. Тя поиска сладолед и аз като разведен татко, който все няма време за нея, не успях да й откажа. Така че я занесох на конче при човека, който продаваше билети за блъскащите колички до входа към кея на Кросби. Не виждаше фойерверките от края на опашката, така че й позволих да отиде и да седне на тротоара, за да гледа, докато аз чакам. Докато тя бе приковала очи в небето, аз бях приковал моите в нея през цялото време. Не се притеснявах, че някой може просто така да я грабне — тази мисъл никога не ми бе минавала през ума. Просто внимавах да не се замотае нанякъде, за да може да вижда по-добре. Единствения път, когато отместих поглед, бе да дам поръчката и да платя.

Когато се обърнах, с фунийка сладолед във всяка ръка, Джеси бе изчезнала.

Никой не я беше виждал. В продължение на два дни полицията и цяла глутница доброволци преравяха целия Монро и по-голяма част от северната част на окръг Насау. Откриха я — каквото бе останало от нея — в покрайнините на блатата на стария Хаскинс.

Убиецът все още се издирваше, но с всеки изминал ден следата изстиваше.

Така че седях пред гроба на моята Джесика в гробището „Тол Оукс“, облян в пот в тъмния костюм, под безнравствено яркото слънце и се борех с вината, подхранвах гнева си и се молех да настъпи деня, в който щяха да хванат боклука, който бе накълцал моята Джесика на парчета. Пак си дадох обет, че този тип няма да оживее до делото. Щях да намеря начин да се докопам до него, докато е под гаранция или дори в затвора, ако се стигне до там и щях да сторя с него това, което той бе сторил на моята Джесика. А после щях да предизвикам съда да свика съдебните заседатели, които биха ме осъдили.

Когато всички си тръгнаха, казах едно последно „сбогом“ на Джеси. Исках да й издигна огромен паметник с ангел, но в „Тол Оукс“ не разрешаваха подобни неща. Нямало защо да се безпокоя за това. Не било редно.

Когато се обърнах да си вървя, забелязах един мъж, който се бе облегнал на едно дърво на стотина крачки оттук. Наблюдаваше ме. Когато закрачих по затревения хълм, той също тръгна. Пътищата ни се пресякоха до колата ми.

— Господин Сантос? — каза той.

Аз се обърнах. Беше едър, поне шест фута и два инча, в средата на четирийсетте, може би двеста и петдесет фунта, като повечето бяха натрупани около талията му. Носеше бяла риза под измачкан сив костюм. Оредяващата му кестенява коса бе мокра от пот. Погледнах го, но не казах нищо. Ако беше поредния репортер…

— Джералд Каски, ФБР. Може ли да поговорим за малко?

— Хванахте ли го? — казах аз, а вътрешно щях да избухна. Пристъпих по-близо и го сграбчих с две ръце за сакото. — Хванахте ли го?

Той издърпа сакото си от ръцете ми.

— Можем да поговорим в колата ми. По-хладно е.

Последвах го по извитата асфалтова алея около петдесет ярда до един стандартен форд с две врати, тип „седан“, който чакаше в сянката на дърветата, чието име носеше гробището1.

Моторът бе запален. Той посочи мястото до шофьора. Седнах. Климатикът работеше с пълна сила. Вътре направо можеше да замръзнеш.

— Така е по-добре — каза той, нагласяйки един от вентилаторите да духа право в лицето му.

— Хубаво — казах аз, неспособен да владея повече нетъпението си. — Вече сме в колата. Кажете ми: хванахте ли го?

Той ме погледна с кафевите си като на басет2 очи.

— Това което ще ви кажа, няма да бъде включено в делото, разбрахме ли се?

— Какво ви…?

— Разбрахме ли се? Никога не бива да говорите за това, което ще ви кажа. Имам ли мъжката ви дума, че това, което кажа, няма да излезе от рамките на тази кола?

— Не. Първо трябва да знам за какво става дума.

Той се завъртя в седалката си и включи първа.

— Забравете. Ще ви закарам до колата ви.

— Не. Почакайте. Добре. Обещавам. Но стига вече игрички.

Той изключи от скорост.

— Това не е игра, господин Сантос. Мога да си загубя работата, дори да бъда подведен под съдебна отговорност за това, което ще ви кажа. Ако се опитате да го оповестите публично, ще отрека, че изобщо сме се срещали.

— За какво става дума, по дяволите?

— Знаем кой е убил дъщеря ви.

Думите ме удариха като чук в корема. Почти ми прилоша от облекчение.

— Хванахте ли го? Арестувахте ли го?

— Не. И няма да го направим. Не и в близко бъдеще.

Отне ми известно време да осмисля това, най-вероятно защото отказвах да го приема. Но когато накрая го смелих, бях готов да се нахвърля към гърлото му. Както и да ,е обуздах яростта си. Не исках да ме обвинят в нападение и телесна повреда на федерален. Поне не в момента.

— За вас ще е най-добре ако се опитате да ми обясните — казах с глас, който не се различаваше много от шепот.

— Убиецът в момента е в програмата за защита на свидетелите по едно изключително важно федерално следствие. Не може да го пипнем с пръст, преди да даде пълни показания и да се произнесе присъдата.

-Защо не, по дяволите? Смъртта на дъщеря ми няма нищо общо с вашето дело!

— Убиецът е луд — това е очевидно. Помислете как едно обвинение в детеубийство ще опорочи свидетелските показания. Журито ще ги отхвърли. Трябва да изчакаме.

— Колко?

— По-малко от година, ако изгубим делото. Ако издействаме присъда, ще трябва да изчакаме всички обжалвания. Така че, можем да се окажем изправени пред срок от пет години, може и повече.

Колкото и да беше студено в колата, почувствах през мен да се просмуква един по-различен хлад.

— Как се казва?

— Забравете. Не мога да ви кажа.

Не можах да се сдържа — хвърлих се към гръкляна му.

— Кажете ми, дявол да го вземе!

Той ме отблъсна. Бе много по-грамаден от мен — аз съм просто един счетоводител, категория „петел“, сто и петдесет фунта с мокри дрехи.

— Назад, Сантос! По никой начин няма да ви кажа името. Само след няколко часа ще бъде във всички вестници.

Сгънах се. Присвих се. Извърнах се и притиснах чело към студеното стъкло на вратата. Помислих си, че ще заплача, но не. Бях оставил всичките си сълзи при Джеси.

— Защо ми е да знам всичко това, щом няма да ми кажете името му?

— Защото знам колко ви боли — каза той меко. — Видях какво направихте с онзи репортер по телевизията.

Ясно. Репортера. Мел Паднър. Причината за моята известност. На излизане от моргата, след като бях индентифицирал разчлененото тяло на Джесика, бях посрещнат от цяла армия камери и репортери. Повечето от тях спазваха благоприлично разстояние, но не и този Паднър. Той навря микрфона в лицето ми и ме попита как се чувствам след смъртта на дъщеря си. Натиках почти целия микрофон в гърлото му, преди да ме дръпнат настрана. Неговата телевизия въобще не излъчи схватката, но всички останали го сториха, включително и Си Ен Ен. И досега продължавах да получавам картички и телеграми, в които пишеше, че е трябвало да му набутам микрофона на друго място.

— И смятате, че от това трябва да се почувствам по-добре? — попитах Каски.

— Мислех, че би помогнало. Защото иначе щяха да се точат седмици и месеци без някой да е заловил убиеца, а вие щяхте да затъвате все по-дълбоко и по-дълбоко в отчаяние. Аз поне щях да се чувствам така. Имам дъщеря и ако някога й се случи нещо та… ами, ако нещо й се случи, бих се почувствал точно така. Просто си помислих, че мога да ви дам някой друг съвет. Мислех, че ще се справите по-добре със ситуацията, ако знаете, че убиецът ни е в ръцете, в известен смисъл, и че, казвам ви го като в разговор между двама бащи, справедливостта ще възтържествува.

Аз се обърнах и се втренчих в него. Предполагам, че именно поради времената, в които живеем, подобно свястно отношение към непознат се приема като нещо шокиращо.

— Благодаря — казах. — Може би по-късно, като премисля нещата, това ще ми бъде от полза. Но точно сега, единственото, за което си мисля, е как ми се иска да взема възможно най-големия и остър касапски нож, който ми попадне, и да накълцам този тип на кайма.

Той повдигна десния си юмрук, с палеца нагоре.

— С вас съм, господин Сантос.

— Наричайте ме Пит.

— Аз съм Джери. И ако правителството не се нуждаеше така отчаяно от свидетелските показания, може би щях да се изкуша да го сторя аз самият.

Стиснахме си ръцете, след което аз излязох от колата и заобиколих откъм шофьорското място. Той свали стъклото.

— Благодаря ви още веднъж — казах аз. — Не бяхте длъжен да правите това.

— Напротив, бях.

— Сигурен ли сте, че не искате да ми кажете името му?

Той се усмихна.

— Тия, дето искаме да ги осъдим чрез делото, са наистина гадни типове. Но не се тревожете. Веднъж да свършат всички законови процедури, справедливостта ще възтържествува. — Пак вдигнати палци. — Ще се постараем тя да си получи заслуженото.

Тя?

Нищо не се получаваше.

Денят, след като откриха тялото на Джесика, се върнах в апартамента си — Марта получи къщата, тка че живеех в двустайна кутийка в кооперациите в Саундвю — и поломих всичко. Всичко, освен стаята на Джесика. Втората стая се пазеше специално за Джеси. Влязох вътре и с маркер за черна магия начертах контурите на мъж на една от стените. После взех най-големия кухненски нож, който ми попадна и се нахвърлих върху фигурата. Нанасях удари върху ламперията, пронизвайки я с ножа пак и пак, докато не се изтощих. Едва тогава успях някакси да заспя.

Бях го правил всяка вечер след смъртта на Джесика, но тази нощ не се получаваше.

Последните думи на Каски направо ме подлудяваха.

Малката ми Джесика е била накълцана на парчета от някаква жена? Жена? Не можех да повярвам. Гризеше ме отвътре като чудовищен паразит. Не можех да работя, не можех да се храня, не можех да спя. ФБР знаеха кой е убил моята Джесика и си мълчаха. И аз трябваше да знам. Исках само едно име. Лице. Нещо, върху което да съсредоточа този гняв, който насищаше кръвта ми и тровеше всяка моя клетка.

Жена! Каски най-вероятно бе в грешка. Джесика е била — идеше ми да повърна всеки път, като си го помислех — насилвана. Не може да е била жена.

Издържах два дена — и две нощи, малодушно нахвърляйки се на мъжката фигура, начертана на стената. И тогава пристъпих към действия.

Първото, с което се заех на сутринта, бе да посетя най-близкото бюро на ФБР. Намираше се на Куийнс Булевард в Рего Парк. Бях наясно, че съм дал дума на агент Каски, но… дъщеря ми… нейният убиец… никой не можеше да очаква от мен, че ще спазя обещанието си. Никой!

Бях във фоайето на сградата, търсейки кабинета на директора, когато чух глас вляво от мен.

— Какво по дяволите правите тук?

— Точно който ми трябваше…

— Не разговаряйте с мен! — изсъска той, хвърляйки погледи към фоайето. — Изчезвайте оттук!

— Не сте познал, Каски. Вашите хора знаят кой е убил дъщеря ми и ще ми кажат, иначе ще се обърна към пресата.

— Искате да ме съсипете ли?

— Не. Не искам нищо такова. Но ако се наложи, няма да се поколебая.

Той замълча за миг, после издаде нещо средно между въздишка и изръмжаване.

— Майната му! Чакайте ме отвън. В уличката зад ъгъла. Десет минути.

Той се отдалечи без да дочака отговор.

Уличката беше дълга и тясна, препречена в другия край с десетфутова телена мрежа. Изчаках близо до началото, придържайки се към сенчестата страна. Едва бе изминала половината утрин и вече започваше да става жежко. Каски се появи след няколко минути. Той ме подмина, като че ли не ме е видял, но ме заговори с ъгълчето на устните си.

— Последвайте ме. Не искам да ни виждат заедно.

Последвах го. Той ме заведе чак зад гърба на сградата. Когато заобиколихме един контейнер за боклук, от който се носеше гнилостна миризма, той се обърна, хвана ме за ризата и ме запрати в стената. Бях скован от изненада. Сблъсъкът ми изкара въздуха.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — попита през стиснатите си зъби.

Бях готов да му прасна един в ченето, но яростта в очите му ме накара да се поколебая. Той изглеждаше способен да ме убие.

— Казах ви — измърморих аз. — Искам да знам кой е убил дъщеря ми. И ще го открия.

— Забравете, Сантос.

Погледнах го право в очите.

— Какво ще направите? Ще ме убиете ли?

Той изглежда обмисли този вариант и това малко ме стресира. После обаче раменете му се отпуснаха.

— Колко съм глупав! — каза той. — Трябваше да си гледам моята работа и да ви оставя да се задушавате от безпокойство една-две години. Но не, трябваше да се правя на господин Добросърдечен.

Съчувствах му. Всъщност чувствах се като пълен боклук, но не можех да си позволя да спра заради това.

— Вижте — казах аз. — Оценявам това, което се опитахте да постигнете, но то просто не действа както сте си го мислил. Вместо да ме успокои, то ми се отрази точно наобратното. Направо ме подлуди.

Изражението на Каски бе също толкова безизразно, колкото и гласът му.

— Какво искате, Сантос?

— Първо, искам да знам, защо оня ден казахте, че убиецът е „тя“?

— Кога съм го казал? Не съм казвал такова нещо.

— Ооо, напротив. Докато се отдалечавахте. И не ми казвайте, че съм разбрал погрешно, защото не е така. Казахте: „Ще се постараем тя да си получи заслуженото.“ Как е възможно убиецът на Джеси да е жена, след като го проследявате чрез ДНК-анализ на семенната течност, която е открита в… — Стомахът ми се сгърчи.

Усмивката на Каски бе мрачна и горчива.

— Мислите ли, че Бюрото не може да си осигури местен патолог, който да промени доклада си от съображения за сигурност? Събудете се, Сантос. Това бе вмъкнато, за да сме сигурни, че никой няма да се усъмни, че издирваният е мъж.

Искаше ми се да го убия. Бях прекарал цяла седмица с мисълта, че Джесика е биал изнасилена, преди да бъде накълцана. А всъщност това въобще не се беше случило. Но все пак запазих спокойствие.

— Искам името й.

— Не става.

— Тогава отивам в Таймс, в Поуст и в Нюз! Веднага!

Обърнах се и закрачих по уличката. Бях изминал около десет крачки, когато той се обади.

— Киуло. Реджина Киуло.

Обърнах се.

— Коя е тя?

— Бившо гадже на Бруно Папиларди.

Втрещих се. Бруно Папиларди — най-големия престъпнически бос в Ню Йорк. Делото за рекет срещу него пълнеше весниците от няколко месеца насам.

— Тя наистина ли е толкова важна в това дело?

— От начина, по който съдията разхвърля нашите доказателства насам-натам изглежда, че тя ще бъде цялото дело. Може и да е психо, но не е тъпа. Правела е записи, докато с Бруно са били в леглото. Изглежда, че когато е свършвало цялото охкане и ахкане, Бруно е имал склонност да се хвали. Има една особено пикантна нощ, в която той разказва, как лично е премахнал един местен бос от Тиймстър, който не искал да му играе по свирката. С помощта на показанията на Реджина Киуло, ще можем да го ковнем за нещо повече от рекет. Например за убийство.

Не ми пукаше за Папиларди. Интересувах се само от един човек.

— А Джесика… защо?

Каски поклати глава.

— Не знам. Не съм психиатър. Но знам, че дъщеря ви не е била първата. Реджина Киуло е убила пое още две през последните две години. Другите изобщо не са намерени.

— Тогава как…?

— Тя ни каза. Издъни се при четвъртата. Прибра се сутринта, около три. Открихме ножа на задната седака на колата. Направихме връзката, натиснахме я и тя ни каза. Винаги сме подозирали, че не е в ред но… — Той потрепери. — Никога не сме предполагали…

Искаше ми се да побегна, но трябваше да издържа докрай.

— Така че разбирате нашата дилема — продължи Каски. — Не можем да я осъдим. Поне не сега. Хората на Папиларди я търсят под дърво и камък из целия североизток. Ако я арестуваме, няма да оцелее и една нощ в затвора. А ако по някакво чудо оживее, адвокатът й незабавно ще пледира за невменяемост, което ще унищожи стойността на нейните показания срещу Папиларди.

Преглътнах с усилие. Гърлото ми бе като посипано с пясък.

— Къде я държите?

— Майтапите ли се? Да ви кажа, че да отидете да се правите на Рамбо? Няма да стане.

— Не искам да я убивам.

— Други ги говорехте оня ден на гробищата.

Усмихнах се. Трябва да е изглеждало заплашително, защото Каски се отдръпна.

— Тогава бях разстроен. Леко полудял. Не бих могъл да забия нож в човек. Освен това, вече имам достатъчно информация, за да мога да я убия. Ако го искам. Мога да се обадя на Папиларди и да му кажа, че тя е в Монро. Той ще свърши останалото. Но не искам. Само искам да знам как изглежда. Искам да видя нейна снимка. И искам да знам къде живее, така че да мога да минавам с колата оттам от време на време, за да съм сигурен, че все още е там. Ако ми се разреши да го правя, ще мога да изтърпя чакането.

Той ме изучаваше. Надявах се да съм бил убедителен. Молех се номерът ми да мине.

Но всъщност, аз и без това не му бях оставил голям избор.

— Отседнала е на „Шор Драйв“ в Монро.

Не можах да се въздържа.

— В родния ми град? Довели сте тази детеубийца в родния ми град?

— Тогава не знаехме каква е. Но можете да ми вярвате, че няма да ни се изплъзне пак. Това бе последното хлапе, което някога е наранявала.

„Адски си прав!“ — помислих си аз.

— Искам да видя досието й.

— Не мога да го доставя…

— Ще го доставите — казах аз, обръщайки му гръб. — И то до довечера. Или ще задействам телефоните. Донесете го в апартамента ми.

Не му оставих адреса си. Бях сигурен, че вече го има.

Връщайки се в апартамента, взех магическия маркер и обогатих рисунката на стената с няколко детайла. Добавих пола. И дълга, небрежно заметната коса. След което грабнах ножа и се хванах на работа с нови сили.

Каски довтаса около десет, от него се носеше миризма като от пивоварна с теч, а под мишница носеше тъмножълта папка. Профуча покрай мен и хвърли папката на масата в дневната.

— Мъртъв съм! — каза той, докато събличаше раздърпаното си сако и го мяташе през стаята. — Две години до пенсия, а сега спокойно мога да се сбогувам с нея!

— Какво е станало?

— Това е станало! — каза той, сочейки папката. — Като се установи, че липсва Бюрото ще я проследи до мен и ще ми направи задника на прашка! Мамка му, добрите хорица приключват с кариерата си наистина бързо!

— Чакайте малко — казах аз, приближавайки, като внимавах да съм на безопасно разстояние. Той изглеждаше много разстроен. — Успокойте топката. Ако утре рано я върнете, кой ще разбере, че е липсвала?

Той ме зяпна с празен поглед.

— Мислех, че я искате.

— Исках да я погледна. Това е всичко. Както ви казах: само да знам къде живее и как изглежда. Ако убиецът има име и място, където живее, и лице, мога да издържа без да се побъркам, докато мине делото на Папиларди.

Докато говорех, тялото ме теглеше към папката. Не осъзнавах,че краката ми се движат, но вмомента, в който млъкнах, вече бях надвесен над нея. Пресегнах се и отгърнах страницата на корицата. В мен се взираше едно женско лице в близък план, черно-бяло, осем на десет.

— Това… това ли е тя?

— Мда. Това е Реджина Киуло.

— Толкова е обикновена.

Каски се изхили.

— Мислите ли, че някой с магизите и влиянието на Бруно Папиларди ще си губи времето с някоя „обикновена“? Не сте познал. Около тоя тип направо гъмжи от хубави мацки. Но извратеността на Киуло е неповторима. Тя е всичко друго, но не и обикновена. Ето какво го е привлякло. — Гласът му стана сериозен. — Наистина ли нямате намерение да задържите досието.

— Разбира се.

Вдигнах снимката и се взрях в нея. Тъмни ириси, дълги мигли. Вълниста, дълга, много черна коса. Въпреки хитрия ъгъл на фотоапарата, носът й си беше дългичък. Устните й бяха страстни и нацупени. Изглеждаше на трийсет и пет или там някъде.

Каски надзърна над рамото ми.

— Тази снимка е отпреди няколко години, когато се е подвизавала под артистичния псевдоним „Блъди Мери“. Не показва нищо от тялото й, което е направо невероятно..

— Артистичен псевдоним?

— Да бе. Била е танцьорка в един много специален клуб в Сохо, наречен „Белезниците“. Правела е стриптиз, като по време на номера някакъв бял плъх пълзял навсякъде по тялото й и когато останела без дрехи, прерязвала гърлото му и изтисквала кръвта, така че да тече по гърдите й в края на танца. — По изражението на Каски си личеше, че му се гади. — Истинско куку, но без съмнение веднага е допаднала на Папиларди. Едно шоу му е било достатъчно, за да лапне по задника й. Между другото, нямате ли някоя бира?

Посочих към кухнята, без да откъсвам очи от снимката.

— В хладилника.

Това бе убийцата на малката ми Джесика. Реджина Киуло. Като й е писнало да коли плъхове, е излязла да се поразходи й си е намерила дете за целта. Усетих как пулсът ми се ускорява, а дланите ми се навлажняват. Снимката потрепна в ръцете ми, като че ли тя знаеше, че скоро ще я потърся.

— Къде точно е оседнала на „Шор Драйв“?

Като се върна в дневната, Каски си отвори кутийка „Будвайзър“.

— При Дженсънови.

— Дженсънови! Как я вмъкнахте там?

Кутийката с бира спря на сантиметри от устните му.

— Познавате ли ги?

— Просто знам, че са богати.

Той отпи един здрав гълток.

— Богати са. И рядко се прибират — поне в тази къща — освен през пролетта. В момента са на околосветско пътешествие. И тъй като господин Дженсън е поддръжник на сегашното управление и личен приятел с директора на Бюрото, ни позволи да я скатаем в резиденцията му. Тя е идеалното прикритие. А Киуло се представя за племенница на гоподин Дженсън. — Той бавно поклати глава. — Каква къща. На това му викам аз живот.

Жената, която бе убила дъщеря ми живееше в разкош на „Шор Драйв“, охранявана от ФБР. Идеше ми да се разкрещя. Но не го направих. Затворих досието и го върнах на Каски.

— Ще задържа снимката — казах. — Останалото е изцяло на ваше разположение.

Той издърпа папката от ръцете ми.

— Наистина ли?

— Разбира се. Никога повече няма да ви обезпокоя… освен, ако разбира се, не осъдят Папиларди и пропуснете да й отправите обвинение. Тогава вече ще ви обезпокоя. Повярвайте ми, много сериозно ще ви обезпокоя.

Изнесох представление от класата на Баримор. И Каски се върза. Усмихна се като осъден на смърт, който в последния момент е получил отсрочка.

— Не се тревожете за това, Сантос. Веднага щом приключи делото Папиларди, ще се заемем с нея. Не се тревожете за това! — На вратата се обърна и ме дари с още един от неговите „вдигнати палци“. — Моята дума е като банков депозит!

И в следващия момент вече го нямаше.

За миг останах прав в дневната, взирайки се в снимката на Реджина Куило. После я занесох в стаята на Джесика и я закрепих там, където бе главата на последната ми рисунка на стената. След това започнах да ръгам фигурата толкова силно, толкова бързо и многократно, че за по-малко от минута в стената се образува дупка с размерите на футболна топка.

Една седмица по-късно стените в стаята на Джесика дотолкова заприличаха на швейцарско сирене, че вече нямаше място за нови рисунки.

Времето за реални действия бе настъпило.

Редовно минавах с колата край Дженсънови, понякога по три пъти на ден. Винаги държах снимката на седалката до мен, за бърза справка в случай, че видех някой, който да прилича на Реджина Киуло. Бях сигурен, че ще я позная при всички случаи, но е добре човек да е подготвен.

Къщите по „Шор Драйв“ по определение са резиденции — всичките са едни огромни, разположени по плажната ивица, обърнати към Кънектикът, който се виждаше през Лонг Айлънд Саунд. Въпреки, че винаги се забелязваха по една-две коли в алеята зад електрическата стоманена ограда — бентли или ягуар, или порше „Карера“ — нито веднъж не забелязах жива душа.

До четвъртък. Почти бях подминал, когат видях, че предната порта с плъзгане започва да се отваря. Почти скочих върху спирачките, после се усетих и продължих да карам. Само че бавно.

И кой си изкарва колата, ако не самата кучка, изкормвачът на дъщеря ми, убийцата на последното нещо в живота ми, което наистина значеше нещо. Караше мерцедеса. На скорост. Мина покрай мен поне с петдесет и продължи да ускорява. На улицата с резиденциите. На кучката въобще не й дремеше. Гюрукът бе свален. Нямаше място за съмнение. Тя беше. И бе сама.

Нима пак се бе изплъзнала на церберите от ФБР? Нима отново бе на път да убие някое невинно, безпомощно, доверчиво дете?

Не и ако зависеше от мен.

Последвах я до местния „Гристидъс“, после я проследих, докато се разтакаваше около щанда с козметика, където тя докосваше, изпробваше и душеше. Вероятно й бяха нужни помощни средства, за да заприлича на курва. Колкото и да бе обикновена снимката, пак й бе направила услуга. На дневна светлина бе ужасно бледа. Нуждаеше се от всичкия грим на света. Ами тялото й. Каски го бе описал като „невероятно“. Доколкото можех да видя, бе всичко друго, но не и такова. Мисля, че няма нужда въобще да обсъждаме човешкия вкус.

Настигнах я при щанда с домашни потреби. Там, където продаваха ножове. Когато видях стоманен неръждаем комплект кухненски ножове на един от рафтовете, се почувствах замаян. Пред мен просветваха картини на обезобразеното тяло на Джесика, лежаща на оная студена стоманена полица в моргата. Нож, подобен на тези тук я бе разпорил. Видях изражението, изписано на лицето на Марта, израженията по лицата на братята й — „Ти си виновен! Ти си виновен!“

Това ме довърши.

Грабнах най-големия нож от комплекта и я завъртях с лице към себе си.

— Помниш ли Джесика Сантос? — изкрещях.

Лицето й придоби шокиран вид. И имаше защо! Никой не би трябвало да знае за нея.

Представих си, че е една от рисунките по стените в стаята на Джесика. Силно замахнах към корема й, усещайки съпротивата на дрехата върху ножа, който после потъна през плата и кожата в меките вътрешности. Тя изпищя, но аз не се оставих това да ме спре. Издърпах острието навън и го забивах отново и отново, като всеки път изкрещявах:

— На ти за Джесика! На ти за Джесика!

Някой ме издърпа настрана и аз не се съпротивих. Тя бе накълцана на парчета, като Джесика. Нараняванията, които й нанесох бяха неспасяеми. Знаех, че съм изпълнил дълга си, че съм отмъстил за дъщеря си.

Но когато се взрях в умиращите й очи, пълни с толкова болка, толкова шокирани, толкова объркани, за първи път получих усещането, че съм направил чудовищна грешка.

— Извикайте ФБР! Питайте тях!

Вече няколко часа ме държаха в тази стая за разпит. Въпреки съветите на моя адвокат — който искаше да пледирам за невменяемост — дадох пълни показания. Нямах намерение да крия каквото и да е. Това бе едно приключило дело за човек, който справедливо е отмъстил за убийството на дъщеря си. Нямаше да се правя на скромен, я. Направих го и това е то. Сега ако искаха можеха да си скъсат задниците, за да ме осъдят. Всичко, което ми трябваше, за да докажа, че тя е убиецът, бе досието от ФБР.

— Вече се обадихме на ФБР — каза капитан Хол, шеф на полицейското управление на Монро. Той оправи колана си върху внушителния си корем за стотен път, откакто ме бе заключил тук. — И в Ню Йорк няма нито един агент, зарегистриран като Каски.

— Това е строго поверително! Тази жена, дето се преструваше, че е от семейство Дженсън е Реджина Киуло, свидетел във федералното разследване срещу Бруно Папиларди!

— Кой ви каза? — попита капитан Хол.

— Агент Каски.

— Агентът, който не съществува. Колко удобно. Кога сте се виждали с него?

Описах срещите с Каски, като започнах от гробищата и стигнах до апартамента си.

— Значи никога не сте посещавал офиса му — ако въобще е имал такъв. Някой видя ли ви с него?

Позамислих се. Погребението бе свършило и всички се бяха разотишли, когато го срещнах на гробищата. Стояхме един до друг по-малко от минута във фоайето на сградата на ФБР, а после бяхме заедно в уличката и в моето жилище. Усетих как в стомаха ми расте ледена топка.

— Не. Никой, за когото да си спомням. Ами снимката? Би трябвало по нея да има от пръстовите отпечатъци на Каски!

— Досега сме претърсвали колата ви три пъти, господин Сантос. Няма и следа от снимка. Май все пак трябва да пледирате за невменяемост. Може би този агент на ФБР е само в главата ви.

— Не съм луд!

Лицето на капитан Хол придоби сурово изражение, когато се наведе към мен.

— Е, да, но би следвало да сте. Знам, че на семейството ви се е случило нещо ужасно, но аз познавам Марла Дженсън от времето, когато бе малко момиченце, когато още се казваше Марла Уейнрайт. Тази, която насякохте, беше бедната Марла. И освен това, мислим, че открихме истинския убиец — истинския убиец — в Айслип преди няколко часа.

Не можеше да е истина! Моля те Господи, дано не е вярно! Ако бях сторил това на жената…

— Не! Трябва да ме излушате!

Капитан Хол изръмжа презрително.

— Наслушах се на глупости Разкарайте го оттук.

— Не, почакайте! Моля ви!

— Вън!

Две униформени ченгета ме измъкнаха от стола и ме повлякоха в коридора. Докато ме водеха нагоре по стълбите към килията за временно задържане, забелязах Каски да влиза, съпроводен от други две ченгета.

— Слава Господи! — извиках. — Къде се бавиш?

Лицето му бе изпито и изнурено. Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се разплаче. И видът му бе различен. Като че ли бе по-спретнат и вървеше по-изправено. Измачканият костюм го нямаше, бе заменен с бели моряшки панталони, бяла ленена риза с отворена яка и син блейзър с емблема на джобчето. Изглеждаше като някой богат яхтсмен. Бе втренчил в мен поглед, в който нямаше и намек, че ме е разпознал.

Едно от ченгетата прошепна нещо в ухото му и внезапно Каски се хвърли към мен, по лицето му се четеше гняв, ръцете му бяха разперени, пръстите извити като орлови нокти, готов да ме разкъса на парчета. Ченгетата се постараха да го дръпнат назад преди да ме е достигнал.

— Какво му става? — попитах в случай, че някой изобщо слуша какво говоря, докато двамата полицаи ме блъскаха нагоре по стълбите.

Адвокатът ми се обади изотзад.

— Това е Харолд Дженсън, съпругът на жената, която накълцахте.

Почувствах как коленете ми се подкосяват.

— Нейният съпруг?

— Ами да. В клуба се чуваха слухове, че е започнала процедура за развод, но мисля, че това вече е спорно. След смъртта й той остава единствен наследник на цялото богатство на Уейнрайтови.

Докато моите вътрешности се затягаха в хиляди дребни възелчета, погледнах назад към човека, когото познавах като Каски. Тъкмо го превеждаха през вратата, която водеше към моргата. На входа той обаче се извърна и погледна крадешком към мен. Когато погледите ни се срещнаха, той ми смигна и тайничко вдигна палци.