Господарката Сари

Тази вечер, докато се прибирах, видях на улицата две момичета; играеха с топка и припяваха стара момичешка песен. Душата ми падна в петите, кръвта буйно заудря в десното слепоочие и разбрах: ако ще светът да рухне, ще я чуя цялата!

Когато спряха с механичното си пеене, дойдох на себе си. Влязох в къщата и мигом врътнах ключа. Щракнах всички лампи — в коридора, в кухнята и в библиотеката. Обходих всички ъгълчета, докато успокоя дишането си. А после през процепите на миналите години нахлуха спомените…

Сариета Хон пристигна при мисис Клейтън от Уест Индия, когато почина баща й. Майка й беше единствената сестра на мисис Клейтън; бащата, служител в колониалната администрация, нямаше родственици. Затова и нямаше нищо изненадващо, че момичето се премести в Ненвил, в дома на моята хазайка. И точно толкова естествено я изпратиха в ненвилското начално училище, където преподавах аритметика и природознание, в допълнение към уроците по английски, история и география на мис Друри.

— Не съм виждала толкова непоносимо дете като тази Хон! — мис Друри връхлетя в кабинета ми по време на голямото междучасие. — Тя е направо изрод, безсрамен гаден изрод!

Изчаках да отшуми ехото, разглеждайки подчертано викторианските форми на мис Друри. Пристегнатите й в корсет гърди се люшкаха, а многобройните й фусти шляпаха по жартиерите докато нервно въртеше задник пред бюрото ми. Опънах се назад.

— Моят съвет е да не нервничите. Тези две седмици бях твърде зает и не ми остана време да следя Сариета. Самата мис Клейтън си няма деца и се отнася с нея като към съкровище. Ако накажете Сариета, както… както например Джой Ричардс миналата седмица… тя няма да го понесе. Училищното настоятелство също.

Мис Друри вдигна глава.

— Ако имахте стаж като моя, млади човече, щяхте да знаете, че отказът от пръчката е голям грях за лентяй като Джой Ричардс. Иначе ще стане същия боклук като баща си.

— Добре де, но не забравяйте, че настоятелството започва да се занимава с вас. И още — защо Сариета Хон да е изрод? Доколкото зная, тя е просто албинос; това е недостатък в пигментацията, случаен фактор на наследствеността, а не уродство. Хиляди албиноси живеят нормален щастлив живот.

— Наследственост! — презрително изсумтя тя. — Говняни глупости, това е вашата наследственост. Казвам ви, тя е изрод, изчадие на сатаната. Когато я накарах да разкаже за дома си в Уест Индия, тя изквака насреща ми: „Това не е за тъпаци!“ Ако в този момент не беше ударил звънецът, щях да й одера кожата.

И педантично хвърли око на часовника си.

— Междучасието свършва. По-добре проверете реда, мистър Флин. Струва ми се, че сутринта звънецът удари минута по-рано. И не позволявайте на тая пикла да ви се качи на главата.

— Няма да стане — и се усмихнах, когато тя хлопна вратата.

След минута нахлуха хлапаците. Започнах урока за делението на дроби с поглед към последния чин — там като закована седеше Сариета Хон. На фона на червеното дърво на библиотеката нейните белезникави миши опашчици и абсолютно бялата кожа придобиваха жълтеникав оттенък. Очите й, също леко жълтеникави, с огромни безцветни зеници под полупрозрачните мигли, дори не примигваха.

Май наистина си беше изрод. Невероятно голяма уста, уши под прав ъгъл спрямо главата, дълъг изгърбен нос, който почти докосва горната устна. В белоснежна строга рокля, която изобщо не подхожда на кльощавата й фигура.

Като свърших урока, отидох при нея. Седеше в горда самота.

— Защо не сядаш по-близо до учителската маса? — попитах с меден глас. — Така по-добре ще виждаш дъската.

Надигна се и леко се поклони.

— Благодаря ви, сър, но там е прекалено слънчево, а на мен ярката светлина ми вреди. На сянка се чувствам по-добре. Аз съм като от восък.

Стана ми неудобно от формалната точност на отговора й.

По време на урока по природознание усетих, че не откъсвам очи от нея. Под нейния немигащ, леплив поглед обърках нагледните помагала, учениците го разбраха и започнаха да си шепнат. Изтървах хербария с пеперуди, наведох се да го взема, когато чух трийсет детски гърла да проронват:

— Вижте, тя отново го направи!

Сариета Хон седеше в същата странна поза на вцепенение. Само дето косите й имаха цвят на кестен, очите й бяха сини, а устните и бузите — бледорозови.

Пръстите ми се впиха в надеждната опора на масата. Не може да бъде! Нима светлината и сянката могат да правят такива фантастични трикове? Не, не може да бъде! Забравил учителската дистанция, продължих да зяпам с отворена уста, а тя продължаваше да потъмнява и сенките около нея се разсейваха.

С треперещ глас опитах да се върна към пашкулите и ципокрилите. След минута забелязах, че лицето и косите й са отново чисто бели. И аз, и учениците нямахме обяснение, но урокът се провали.

— Същото направи и при моя урок — рече в столовата мис Друри. — Точно същото! По-точно на мен ми се стори, че е абсолютна брюнетка, с катранено черни коси, а очите й светят. Беше секунда след като тая мръсница ме нарече глупачка. И като грабнах показалката, веднага стана мургава брюнетка. О, щеше и да почервенее, ако звънецът не бе ударил минута по-рано…

— Представям си — казах. — Но при нейната външност всеки светлинен ефект би могъл да прави лоши шеги със зрението. Пък и не съм съвсем сигурен какво видях… В края на краищата тя едва ли е хамелеон.

Старата даскалица сви устни така, че станаха бледорозова линия връз набръчканото й лице. Надигна се и се надвеси над масата.

— Не хамелеон, а вещица, зная го! В Библията е написано да унищожаваме всички вещици и да изгаряме всичко тяхно.

Смехът ми отекна в училищното мазе.

— Хайде стига, осемгодишно момиченце…

— Точно така! Тя трябва да бъде унищожена, преди да е пораснала и да върши поразиите си. Повярвайте ми, мистър Флин, аз вече съм убедена. Един от моите прадеди е изгорил трийсет вещици в Нова Англия. Нашият род има нюх към тези долни твари. Между нас не може да има мир.

В благоговеен страх децата споделяха мнението на мис Друри. Започнаха да наричат момичето албинос „Господарката Сари“. От своя страна Сариета изобщо не възропта. Когато Джой Ричардс реши да прекъсне песничката, с която децата я съпровождаха по улицата, тя го спря.

— Остави ги на мира, Джой — рече в онзи забавен маниер, когато децата се правят на възрастни. — Аз наистина съм злата фея.

Джой наведе пъпчивото си лице, сви юмруци и се сля с малкия кортеж. Той я боготвореше. Винаги бяха заедно, вероятно защото и двамата бяха аутсайдери в това малко детско общество. Или може би защото и двамата бяха сираци — баща му едва ли някой би определил като баща. Често ги намирах унили, когато излизах на терасата да подишам чист въздух. Тогава двамата млъкваха в средата на думите в пълно заговорническо мълчание, докато не се махна.

Джой изглежда ме харесваше. Може би затова единствено на мен ми разказа за предишния живот на Господарката Сари. Разхождайки се една вечер, видях, че Джой краче подире ми.

— Тя е научила толкова много от Стоголо! — възкликна. — Ако той беше тук, щеше да покаже на дъртачката къде зимуват раците.

— Стоголо ли?

— Ъхъ. Магьосникът, който прокълнал майката на Сари преди още тя да се роди. Заради това, че го е вкарала в затвора. Майката на Сари умира по време на раждането, а баща й започнал да се налива дори повече от баща ми. Ама после Сари намира Стоголо и стават приятели. Смесват си кръвта и сключват мир над гроба на майка й. И той я научава на магьосничество, на родови проклятия и как да прави отвара за любов от овнешки дроб…

— Изненадваш ме, Джой — прекъснах го аз. — Това са глупави предразсъдъци. Господарката Сари, тоест Сариета, е израснала в обкръжението на примитивни хора. Те не биха могли да знаят нищо полезно.

Стъпка някаква трева в канавката.

— Извинявайте, сър. Не трябваше да го казвам.

Времето бе необичайно топло.

— Такава зима никога не съм виждала — каза една сутрин мис Друри. — Циганско лято и топене. И когато се случва ден подир ден, Бог знае…

— Учените казват, че това става в световен мащаб. Трудно се забелязва, но Гълфстрийм…

— Гълфстрийм ли? — нервно ме прекъсна тя. Беше в същото изобилие от натруфени фусти. — Виж ти, Гълфстрийм. Откак това дяволско изчадие дойде в Ненвил, всичко се обърна със задника нагоре. Тебеширите непрекъснато се чупят, чекмеджетата заяждат, бърсалките стават на парцали… Тя иска да ме прати по дяволите!

— Чуйте ме, отивате твърде далеч. Ако не можете да се откажете от своите глупотевини около магьосничеството, поне не обърквайте децата. Те са тук да получават знания, а не да слушат вашите истерични измислици…

— Да бе, откачена дърта мома! Хайде, продължавайте — изрепчи се тя. — Зная какво си мислите, мистър Флин. Тя ви търпи, защото й се умилквате. Но аз зная това, което трябва да зная, и това изчадие на ада, което се нарича Сариета Хон, също го знае. Между нас има война и битката между доброто и злото никога няма да спре.

Преметна във вихър множеството си фусти и бързо закрачи към училището.

Започнах да се страхувам за разсъдъка й. Спомних си с какво се гордееше: „Не съм прочела нито един роман, написан след 1893 година!“

Него ден учениците дойдоха в час по математика бавно и тихо, сякаш обгърнати с воал от мълчание. Но когато вратата се затвори зад последния, из стаята плъзна шепот.

— Къде са Сариета Хон и Джой Ричардс? — попитах.

Надигна се дебеланата Луиза Бел заедно с колосаната си рокля.

— Те нарушиха реда. Мис Друри хвана Джой, когато той искаше да отреже косите й. Тогава Господарката Сари се изправи и рече, че тя няма да го докосва, защото той е под нейната… про-тек-ция. Тогава мис Друри ни изгони и сега ги налага. Направо е бясна.

Измъкнах се. И чух писък, беше гласът на Сариета. Хукнах по коридора, писъкът стана истеричен и внезапно млъкна. Когато влязох в стаята на мис Друри, бях готов на всичко, включително и на убийство. Но не бях подготвен за това, което видях. Джой Ричардс, облегнат с гръб към дъската, потен, стискаше тлъст кичур от тъмнорусите коси на учителката. Господарката Сари, наклонила глава, стърчеше пред мис Друри; на бялата й като тебешир шия червенееше недвусмислен белег. А самата мис Друри гледаше тъпо малкото парче от брезова показалка в ръцете си, останалите бяха на пода.

Когато ме видяха, двамата дойдоха на себе си. Сари се изправи и със стиснати устни пое към вратата. Джой се наведе напред и разтри косите на мис Друри. Когато догони Сари до вратата, видях, че челото му блести от пот.

Господарката Сари леко кимна и той й даде кичур от косата на учителката. Тя старателно го сложи в джоба на престилката си, след което се шмугнаха край мен и отидоха в класната стая.

Приближих се до мис Друри. Тя се тресеше, разговаряше сама със себе си и опипваше останките от показалката си.

— Стана на нищо! На нищо! Аз само исках… Пък стана на нищо!

Хванах старата мома за кръста и я закарах до учителската маса. Тя продължи да мърмори:

— Един път… само веднъж я ударих. Само замахнах… и край. Пръчката ми стана на нищо. На парчета! Аз само… пък на парчета. — Оглеждаше се на всички страни, сякаш загубата бе огромна.

Трябваше да вляза в класната стая. Дадох й чаша вода и поех към класа.

Някой с чисто детска отмъстителност и злоба бе изписал на черната дъска:

Нервно се извърнах към класа и забелязах промяната — чинът на Джой Ричардс беше празен. Седеше до Господарката Сари в плътната сянка на последния чин.

За моя радост Сари дори не помисли да си припомня инцидента. В кухнята мълчеше както винаги, забила поглед в чинията. Измъкна се, без да изчака края на вечерята. Мисис Клейтън бърбореше и се суетеше, за да й обърнем внимание.

След вечерята поех към старата къща с остри покриви, където мис Друри живееше с роднините си. Бях плувнал в пот и не можех да се съсредоточа. Не се поклащаше нито едно листенце на дръвче.

Старата учителка се чувстваше много по-добре, но не искаше да зареже любимата си тема; клатеше се на своя люлеещ се стол и протестираше:

— Не и не! Няма да се примиря с това въплъщение на злото. По-скоро бих стиснала ръката на Велзевул, отколкото… Сега тя ме мрази повече, защото — нима не разбирате? — защото разкрих що за стока е. Трябваше да докаже майсторлъка си. Сега трябва да се сражавам с нея и да я победя, както и Онзи, който я покровителства. Ще обмисля всичко, трябва, но… Господи, колко е горещо! Непоносимо горещо! Направо… направо изключвам. — И се избърса с дебелия кашмирен шал.

Назад по пътя към къщи се опитвах да намеря някакво решение. Всичко се къса там, където е най-тънко. Опитвах се спокойно да обмисля възможните варианти, но се задъхвах от безветрието. Терасата беше празна. Забелязах някакво движение в градината и тръгнах натам. Две сенки се бяха въплътили в Господарката Сари и Джой Ричардс.

Тя седеше на колене и държеше в ръце кукла. На главата на малката восъчна кукла във вид на груба прическа бяха залепени косите на мис Друри. Беше облечена в купчина дрехи, които приличаха на досадните фусти на мис. Просто една точна карикатура от восък.

— Не ти ли се струва, че това си е чиста тъпотия? — попитах. — Мис Друри вече достатъчно се разкайва за постъпката си, за да издевателствате по този начин над нейните предразсъдъци. Мисля, че ако се постараете, можем да станем приятели.

Надигнаха се. Сариета бе прегърнала куклата.

— Не е тъпо, сър. Трябва да дадем урок на тая глупачка. Урок, който да запомни за цял живот. Моля да ме извините, че бързам, но тази нощ ме очаква много работа.

И си тръгна. Обърнах се към момчето:

— Джой, ти си разумен. Да си поговорим като мъж с мъж…

— Извинявайте, мистър Флин — и тръгна към портата. — Аз такова… трябва да си ходя. — И ритмичните похлопвания на маратонките му се отдалечиха в мрака. Аз май завинаги бях изгубил доверието му.

Нея нощ не мигнах, въртях се потен сред завивките. Около полунощ скочих треперещ. Опитах се да заспя, когато долових някакъв протяжен звук. Разпознах го и се надигнах.

Гласът на Сариета!

Пееше някаква песничка с несвързани думи. Гласът й ставаше все по-висок, думите — все по-бързи, сякаш стигаха до някаква отвратителна мъртва точка. После спря. Накрая се разнесе някакъв нечовешки вътрешен вопъл: „Куруну о, Стоголо!“

Мълчание. Заспах след цели два часа.

Събудих се от слънцето, когато опари миглите ми. Чувствах се объркан и безразличен. За пръв път тръгнах към училището, без да закуся. Тротоарът излъчваше топли вълни, които обливаха тялото ми.

Мис Друри също нямаше апетит. Акуратно загънатите й сандвичи стояха недокоснати. Гледаше ме под боядисаните червеникаво вежди.

— Адски топлик прошепна. — Нямам сили. Не разбирам защо все пак съчувствам на това изчадие. Просто я накарах да седи на слънцето. А на мен ми е хиляда пъти по-зле.

— Вие накарахте… Сариета да седи?!

— Точно тъй. Че тя да няма някакви привилегии?! Седи си на последния чин, охлажда се за кеф! Турих я на друго място, до големия прозорец, където е най-слънчево. Ще го разбере, ама… Ама аз не съм добре. Ще се пръсна. Цяла нощ не мигнах, едни кошмари… Сякаш ме бяха сграбчили лапи, дърпат ме, късат ме…

— Но детето не може да понася слънчева светлина! Тя е албинос!

— Албинос ли? Дрън-дрън, тя е вещица. Скоро ще направи восъчна кукла. Че за какво Джой Ричардс се опита да ми отреже от косата? Защото… — Огъна се на две. — Проклети колики!

Изчаках да й мине пристъпа.

— Странно, споменахте восъчна кукла. Вие дотолкова убедихте детето, че е вещица, че тя наистина я направи. Честна дума, снощи, когато си връщах от вас…

Скочи на крака и настръхна. Хванала се с една ръка за масата, заби поглед в мен.

— Направила е моя восъчна кукла?!

— Е, знаете какво са децата… Външно приличаше на вас. Малко грубичко направено, но не бездарно. Мисля, че талантът й заслужава поощрение.

Не ме слушаше.

— Колики. Пък аз мислех, че са колики. А тя вкарва карфици в мен… Трябва да бъда предпазлива… Бързо!

Скочих и сложих ръка на рамото й.

— Дръжте се. Това не е на добро.

Тя подскочи и хукна към стълбището, мърморейки си под нос:

— Пръчката не върши работа, тя е в нейна власт. Но ако я сграбча и я стисна бързо, няма да се измъкне. Не трябва да й дам шанс, не трябва — почти ридаеше.

Хукна нагоре с пълно с решимост лице. Съборих стола и се затичах подире й.

Децата закусваха на дълга маса в края на училищния двор. Но бяха като замръзнали, гледаха нещо омагьосани и изплашени. Сандвичите стърчаха от вдървените им усти. Проследих посоката на погледите им.

Мис Друри пристъпваше около сградата като изправена на задните си лапи пантера във фусти. Суетеше се, опипвайки стените. На няколко крачки от нея, на сенчесто, седяха Сариета Хон и Джой Ричардс. Бяха забили поглед във восъчна кукла с басмена рокля, сложена на плочника. Лежеше по гръб под пряката слънчева светлина и отдалеч си личеше, че се топи.

— Хей! — викнах. — Мис, Друри, не правете глупости!

Децата се изплашиха от моя вик. Мис Друри се метна напред и се нахвърли върху момичето. Джой грабна куклата и хукна по паважа. Затичах точно срещу него.

С крайчеца на окото видях как Друри бие момичето. Сариета се беше свила край нея като жалка топчица. Зад гърба ми децата пищяха.

Джой беше стиснал куклата с две ръце. Не можех да откъсна поглед и гледах как восъкът, вече размекнат от слънцето, губи формите си и се разтича между костеливите му пръсти направо върху плочника.

Притиснал писъците на децата, гласът на мис Друри ехтеше и ехтеше…

Джой гледаше опулено през рамото ми. Продължаваше да стиска куклата, аз също не откъсвах отчаяно поглед от нея, докато виковете звънтяха в главата ми, а слънцето източваше цялата вода от тялото ми във вид на пот.

Докато гледаше как восъкът се стича между пръстите му, Джой запя нервно, истерично:

Мис Друри пищеше, пищяха и децата, Джой пееше, пък аз не откъсвах поглед от куклата. Не откъсвах поглед от малката восъчна кукла, която се топеше между дребните костеливи пръсти на Джой. Аз не откъсвах поглед от куклата.

Докато мис Друри не рухна.