Реймънд ФийстГневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Гневът на демонския кралРазказ за лудия бог

На Стивън А. Ейбрамс,

който знае за Мидкемия повече от мен.

Благодарности


По причини твърде сложни, за да ги изреждам подробно, съм задължен на следните хора:

На Уилям Райт, Лу Ароника и Майк Гринщайн затова, че приведоха хаоса в ред и насочиха програмата във вярната посока.

На Ейдриан Закхайм затова, че ме заведе в „Харст Букс“; на Робърт Мекой затова, че поддържаше инерцията във вярната посока и защото беше най-неуморимият и окуражаващ войската пълководец на света; на Лиз Пърл Маккена, че отдели време от напрегнатия си график, за да държи в течение объркания автор; и на Джон Дъглас за навременната подкрепа. Всички бяха мои редактори по едно или друго време през целия хаос.

На Дженифър Брел, редакторката ми, затова, че улучваше целта бежешком и без да сбърка и една стъпка.

На всички останали в „Харст Букс/Ейвън“ затова, че стояха зад поредицата.

На Джонатан Матсън заради всичките необичайни поводи.

На моите деца, Джесика и Джеймс, затова, че всеки ден ми показваха вълшебството.

И на моята жена, Катлин Старбък, поради повече причини, отколкото бих могъл да изредя тук.

Реймънд Е. Фийст

Санта Фе, Калифорния

Юни, 1996 г.

Списък на действащите лица

Акайла — водач на елдарите в двора на кралицата на елфите

Агларана — кралица на елфите в Елвандар, жена на Томас, майка на Калин и Калис

Акий — хадатски планинец

Алфред — ефрейтор от Даркмоор.

Андрю — жрец на Бан-Ат в Крондор

Антъни — магьосник в Крудий

Боррик — Крал на Островното кралство, близнак на принц Ерланд, баща на принц Патрик

Брук — първи офицер на кораба „Кралски дракон“

Вазарий — квегански благородник и търговец

Вайкър, Карол — адмирал на кралския Източен флот

Галайн — елф от Елвандар

Гамина — осиновена дъщеря на Пъг и на Уилям, жена на Джеймс, майка на Арута

Гарет — ефрейтор в армията на Ерик

Грейвс, Катерина — Кити — момиче, крадла от Крондор

Грейлок, Оуен — капитан на служба при принца, по-късно генерал

Гюнтер — чирак на Натан

Джейкъби, Хелън — вдовица на Рандолф Джейкъби, майка на Натали и Вилем

Джеймс — херцог на Крондор, баща на Арута, дядо на Джеймс и Даш

Джеймсън, Арута — лорд Венкар, барон, син на херцог Джеймс

Джеймсън, Дашел — „Даш“ — по-малкият син на Арута, внук на Джеймс

Д’Лийс, Робърт — чародей в Звезден пристан

Долган — крал на джуджетата

Доминик — абат на Ишапското абатство при Сарт

Дънстан, Брайън — Праведника, предводител на Шегаджиите, известен повече с името Лизли Ригър

Дьо Безуик — капитан в кралската армия

Де Савона, Луис — бивш войник, помощник на Ру

Дюбоа, Анри — отровител от Батира

Дюга — капитан на търговски кораб от Новиндус

Дуко — генерал в армията на Изумрудената кралица

Ейвъри, Абигейл — дъщеря на Ру и Карли

Ейвъри, Дънкан — братовчед на Ру

Ейвъри, Хелмут — син на Ру и Карли

Ейвъри, Карли — жена на Ру, майка на Абигейл и Хелмут

Ейвъри, Рупърт — Ру — млад търговец в Крондор, син на Том Ейвъри

Ерланд — брат на краля и принц Николас, чичо на принц Патрик

Истърбрук, Джейкъб — богат крондорски търговец, баща на Силвия

Истърбрук, Силвия — дъщерята на Джейкъб

Калиед — управляващ в Звезден пристан чародей

Калин — елф, наследник на трона на Елвандар, брат на Калис, син на Агларана и крал Айдан

Калис — „Крондорския орел“, специален пълномощник на принца на Крондор, херцог, син на Агларана и Томас, брат на Калин

Ливия — дъщеря на лорд Вазарий

Маркъс — херцог на Крудий, братовчед на принц Патрик, син на Мартин

Мартин — бивш херцог на Крудий, брат на дядото на принц Патрик, баща на Маркъс

Мило — ханджия, собственик на „Червената патица“ в Рейвънсбърг, баща на Розалин

Миранда — чародейка и съюзничка на Калис и Пъг

Накор — исаланец, комарджия, използващ магията, приятел на Калис и Пъг

Натан — ковач в хана на „Червената патица“ в Рейвънсбърг, бивш майстор на Ерик, женен за Фрида

Николас — принц адмирал на Западния флот, чичо на принц Патрик

Патрик — принц на Крондор, син на крал Боррик, племенник на принц Ерланд и принц Николас

Пъг — магьосник, херцог на Звезден пристан, признат за роднина на кралската фамилия, баща на Гамина и Уилям

Рийвис — капитан на „Кралски дракон“

Розалин — дъщеря на Мило, жена на Рудолф, майка на Герд

Рудолф — хлебар в Рейвънсбърг, мъж на Розалин, пастрок на Герд

Субаи — капитан на кралските крондорски Първопроходци

Титулта — пантатийски висш жрец

Томас — главнокомандващ на Елвандар, съпруг на Агларана, баща на Калис, наследник на силата на Ашен-Шугар

Уилям — рицар-маршал на Крондор, син на Пъг и брат на Гамина, вуйчо на Арута и дядо на Джими и Даш

Фадавах — генерал, главнокомандуващ армиите на Изумрудената кралица

фон Даркмоор, Ерик — войник в Пурпурните орли на Калис

фон Даркмоор, Герд — син на Розалин и Стефан фон Даркмоор, племенник на Ерик

фон Даркмоор, Манфред — барон на Даркмоор, брат на Ерик по баща

фон Даркмоор, Матилда — баронеса на Даркмоор, майка на Манфред

Фрида — майка на Ерик, жена на Натан

Хамънд — лейтенант в кралската армия

Ханам — велемъдър на Сааур

Харпър — сержант в ротата на Ерик

Чалмес — управляващ в Звезден пристан чародей

Шати, Джедоу — сержант в ротата на Ерик

Шо Пи — бивш спътник на Калис и Ру, ученик на Накор

Язон — помощник на Рупърт Ейвъри

Ние сме на музиката свирачите,

ние сме на сънищата сънувачите,

скиталци сме край морските прибои,

седящите край пустите порои,

на света губещите и забравените

под бледата луна оставените:

ние сме будещите и брулещите

света — вечно, като че ли.

Артър Уилям Едгар О’Шонеси

Ода, ст. I


ПрологПробив

Стената потръпна.

В нявгашната тронна зала на Джарва, последния ша-шахан на Седемте държави на Сааур, високата тридесет стъпки каменна стена срещу празния трон сякаш се люшна — и после изчезна и се появи черна пустота. Струпаха се кошмарни същества — създания с ужасни зъби и отровни нокти. Някои бяха с лица на мъртви зверове, други — с човешки облик. Имаше чудовища с могъщи криле, с еленски или с бичи рога. Всичките бяха с масивни мускули и зла решимост, изчадия на тъмно чародейство и с пагубен нрав. Всички в залата останаха неподвижни, вкочанени от ужас пред онова, което идеше от другата страна на новосътворения портал. Високи като дървеса в древен лес демони стояха присвити, за да не бъдат забелязани.

Неимоверна енергия бе нужна за отваряне на портал и от години демоните биваха възпирани от прокълнатите жреци на далечния град Ахзарт. Едва когато лудият висш жрец бе отключил портала и бе пропуснал първия демон, за да устои градът му пред нашественическата армия на Сааур, преградата се бе сринала.

Сега светът на Шила се валяше в руини и пепелища, оцелелият живот се беше свел до дребни твари по морското дъно, лишей, полепнал по скалните пукнатини на далечните планински върхове, и дребни гадини, щъкащи боязливо под камънаците, за да избегнат гибелта си. Всичко по-голямо от най-малкото насекомо беше погълнато. Глад терзаеше вече демонската орда и демоните се връщаха отново към древния си обичай да се хранят един с друг. Но елитът на демонските пълчища възпря кървавите междуособици, щом бе довършена новата порта от Петия кръг към Шила и даде на върховния владетел на демонското кралство път за общение.

Демонът без име стоеше в края на тълпата призовани в тази величава някога зала. Надничаше боязливо иззад една от каменните колони, за да не би да привлече ненужно внимание. Рядка и неповторима душа беше пленил и я бе укрил в себе си, използваше я и ставаше все по-лукав и опасен. За разлика от повечето си събратя, бе открил, че лукавството върши повече работа от откритата крамола и че носи ценна жизнена сила и разумност. Все още проявяваше подобаващата смесица от боязън и заплаха спрямо онези над себе си — достатъчно боязлив, за да го смятат, че е под тяхната власт, но и достатъчно опасен, за да не се опитват да го погълнат. Гибелно опасна бе тази позиция и ако направеше макар и една грешна стъпка и привлечеше внимание към собствената си неповторимост, най-близките до него главатари щяха да го унищожат. Защото умът му се превръщаше в нещо чуждо и вече бе придобил достатъчно съзнание, за да е заплаха за всички тях.

Демонът знаеше, че лесно би могъл да надвие поне четирима от проявяващите върховенство над него, но да се издигнеш твърде бързо в ордата означаваше да привлечеш нежелано внимание. В краткия си живот той бе видял поне половин дузина други, издигнали се твърде бързо и пак толкова бързо унищожени от големите главатари — било за да предпазят себе си от предизвикателството, било за да защитят свой любим слуга.

Най-могъщият от тези главатари беше Тугор, Първи служител на Маарг Великия, комуто предстоеше да възвести волята си. Тугор падна на колене и опря чело в пода. Другите последваха примера му.

Демонът без име чу тънък гласец, разбра, че иде от душата, която бе пленил, и се постара да го озапти, но гласецът винаги изричаше нещо важно. „Наблюдавай“, чу той този път в ума си като едва доловимо нашепване, дори като своя собствена мисъл.

Неудържим порой от енергии окъпа залата, потръпващата стена сякаш набъбна като вълна на прилив, а после изчезна с появата на портала към родния свят. В залата нахлу вятър, засмукан през зева между двата свята; всичко в тази зала бе призвано да се върне в родните владения. По природа демоните притежаваха инстинктивен усет за по-могъщите същества от тях, затова близостта до Тугор накара безименния демон да изтръпне от ужас. Ала от присъствието, излъчено през процепа в пространствената тъкан, той почти припадна.

Всички бяха на колене, с чела, опрени в каменните плочи, освен безименния демон, все още скрит зад колоната. Той видя как Тугор вдигна лице срещу зейналата пустота. От зева в стената дойде глас, изпълнен с гняв и гибел.

— Пътя намерихте ли?

— Намерихме го, Превелики! — отвърна Тугор. — Пратихме двама от нашите главатари през разлома към Мидкемия.

— Какво донасят те? — запита строго отвъдният глас и безименният демон долови в него нотка на още нещо освен гняв и власт. Нотка на отчаяние, може би.

— Донку и Джакан не донасят — отвърна Тугор. — Не знаем нищо. Смятаме, че не са могли да удържат портала.

— Други пратете тогаз! — заповяда Маарг, Властелинът на Петия кръг. — Не ще премина, докато пътят не е чист. На този свят не сте оставили нищо, което да мога да изям. Когато отново отворя пътя, ще премина и ако не е останало нищо за поглъщане, ще изям сърцето ти, Тугор! — Звукът от засмукания от залата въздух секна, щом разломът между световете се затвори. Гласът на Маарг увисна в празното, потръпването изчезна и стената отново стана като преди.

Тугор се изправи и закрещя от ярост и безсилие. Останалите се занадигаха бавно — не беше подходящият момент да привличат вниманието на втория по могъщество в расата си. Прочут беше Тугор с навика да смъква глави от раменете на ония, за които помисли, че стават твърде могъщи, за да не се появи съперник, който да оспори властта му. Дори се шепнеше, че Тугор трупа сили за деня, в който ще може да предизвика Маарг за върховенство над расата.

Тугор се обърна и рече:

— Кой е следващият?

Без сам да съзнава защо, безименният демон се надигна и пристъпи.

— Ще отида аз, господарю.

Ликът на Тугор — конски череп, увенчан с големи рога — остана почти безизразен, но доколкото бе възможно да изрази нещо, то беше удивление.

— Кой си ти, малък глупчо?

— Все още нямам име, господарю — каза безименният.

Тугор направи два широки разкрача, избута от пътя си неколцина от първите си главатари и се извиси над демончето.

— Пратих главатари, които не успяха да се върнат. Защо мислиш, че ти ще успееш там, където те не можаха?

— Защото съм боязлив и ще се крия и следя, господарю — кротко отвърна безименният. — Ще събирам сведения, ще се крия, ще тая силата си, докато мога отново да отворя портала от другата страна.

Тугор помълча малко сякаш обмисляше, а после замахна, удари демончето и то отпрати чак до отсрещната стена на залата. Демонът имаше малки крилца, все още неукрепнали достатъчно, за да лети с тях, и те като че ли се прекършиха от сблъсъка с каменната стена.

— Това беше заради самонадеяността ти — каза Тугор с гняв, почти достигащ гибелния праг.

— Ще пратя теб — изръмжа той на следващия по могъщество главатар, после рязко се обърна, сграбчи един друг, разкъса гърлото му и кресна: — А това е за всички вас затова, че не проявихте капка кураж!

Няколко демона се обърнаха и побягнаха от залата, останалите нападаха по камъните, оставяйки се на милостта на Тугор. Той се задоволи с вече убития, изгълта бързо кръвта и жизнената му енергия и захвърли празната обвивка.

— Върви — каза Тугор на главатаря. — Разломът е в далечните хълмове на изток. Пазачите му ще ти кажат какво трябва да узнаеш преди да се върнеш… стига да можеш. Върни се и ще те възнаградя.

Главатарят бързо напусна залата. Малкият демон се поколеба и го последва, без да обръща внимание на парещата болка в гърба. С повече храна и отдих крилете щяха да зараснат. На излизане от двореца на два пъти го предизвикаха други демони, тласкани от глада. Уби ги бързо. Изпитите им жизнени енергии поуспокоиха болката в крилете и в ума му оживяха нови мисли и идеи. И изведнъж той разбра защо е тръгнал след главатаря, пратен да отвори наново разлома.

Гласът, който някога идваше от мускалчето, което носеше на шията си, но който вече обитаваше главата му, каза:

— Ще издържим, после ще укрепнем, а после — ще направим каквото трябва.

Малкият демон забърза към мястото на разлома — пролуката между световете, през която бяха избягали остатъците от пълчищата на Сааур. Беше научил някои неща и знаеше, че някакъв съюзник беше предал демоните, че този портал е трябвало да остане отворен, но се е затворил. На два пъти го бяха отваряли насила, но той отново бързо се затваряше, защото онези, от другата страна, използваха противозаклинания. Поне десетина могъщи демони бяха загинали от ръцете на Тугор заради неспособността на войската да премине.

Главатарят стигна до мястото на портала. Придружаваха го десетина демони. Малкият демон вървеше след тях, уж че ги придружава.

Мястото на разлома беше невзрачно — голямо петно разкаляна земя с изпотъпкана от преминалите хиляди сааурски коне и ездачи трева — и от жените и децата им също, разбира се. Тревата около разлома беше пожълтяла, дори почерняла от стъпките на демоните, но тук-там се мяркаха зелени петна. Ако разломът останеше затворен, дори и тези нищожни извори на жизнена енергия щяха да бъдат погълнати. Малкият демон присви очи и видя странното усукване в увисналата във въздуха енергия — много трудно за забелязване, освен ако не го потърсиш специално.

Онова, което сааурците и много други смъртни раси наричаха „магия“, всъщност си беше само извличане на жизнени енергии за демоните и някои от тях можеше да загинат при отварянето на разлома. Ако не отстраняха преградите от другата страна, щеше да е невъзможно да задържат разлома отворен за повече от няколко секунди и много демони щяха да умрат, за да се постигнат макар и две-три такива преминавания. Никой демон не отдаваше живота си доброволно — не им беше в природата, — но всички се бояха от Тугор и Маарг и таяха надежда, че други ще заплатят скъпата цена, докато те самите ще оцелеят за придобивките.

Главатарят заповяда:

— Отворете пътя!

Демоните знаеха, че някои ще умрат при опита, но накрая разтвориха умовете си и пуснаха енергиите да потекат. Малкият демон се взря във въздуха и забеляза потрепващия блясък на отвора. Главатарят се присви за скок през краткотрайната пролука.

Докато се хвърляше, съпроводен от писъците на падащите наоколо демони, демончето се метна на гърба му. Изненадан, главатарят изрева стъписано и гневно, после започна да пропада в разлома.

Озоваха се в някаква огромна тъмна пещера и демончето захапа с всички сили точно под черепа на главатаря, там, където се съединяваше с врата, най-слабото място. Енергията се вля в него, а гневът на главатаря се превърна в ужас и болка. Той заподскача из тъмното, като се мъчеше отчаяно да смъкне убиеца от гърба си. Демончето захапа още по-злобно. Главатарят се хвърли назад, за да го премаже в стената, но грамадните му криле му попречиха.

Главатарят рухна на колене й малкият демон разбра, че печели. Енергията преля в него и той почувства, че всеки момент може буквално да се пръсне от нея; и преди беше пирувал до изнемога с надвитите, но никога не бе поглъщал такава колосална енергия в едно пиршество. Вече бе станал по-силен от този, когото изяждаше. Краката му, по-дълги и по-мускулести, отколкото бяха само допреди миг, стъпиха върху твърдия камък и той надигна смаляващата се жертва — тя скимтеше немощно и последните й струи жизнена сила се изцеждаха.

Скоро всичко свърши и победилият демон се изправи, замаян от притока на сила. Никаква храна от плът или плод, никакви халби с ейл или регали с вино не можеха да доведат същество от неговия вид до това състояние. Той съжали, че няма някое от сааурските огледала, защото съзнаваше, че е пораснал поне с една глава над онова, което бе само допреди мигове. А на гърба си усети как крилете, което щяха да го понесат в небето, започват отново да растат.

Но отново усети как чуждите мисли нахлуха в ума му. „Наблюдавай и бъди нащрек!“

Извърна се и се огледа в тъмнината.

Подът беше отрупан с тела на смъртни същества. Видя както сааурци, така и от онези, които наричаха пантатийци, и някакво същество от трети вид, непознато за него, по-дребно от сааурците и по-голямо от пантатийците. Нищо не бе останало от жизнените им енергии, затова той бързо ги заряза.

„Катинарите“ още си стояха на мястото, преградите, причинили смъртта на онези демони, които се бяха опитали да проникнат без чужда помощ. Той ги огледа грижливо и разбра, че пратените преди него демони са могли лесно да ги премахнат.

Колкото до валящите се из залата безжизнени тела, те му подсказаха, че е било приложено велико чародейство, за да се попречи на идвалите тук демони да разрушат преградите. След това се зачуди какво ли е сполетяло събратята му, защото ако бяха унищожени в тази битка, все щеше да се задържи някаква остатъчна енергия. А такава не долови.

Изтощен от битката, но и замаян от новата си жизнена сила, демонът понечи да свали първия катинар, но чуждият глас промълви: „Почакай!“

Демонът се поколеба, а после посегна към малката стъкленица, която носеше на шията си. И без да помисли за последствията, придобилият нова мощ демон я отвори и затворената вътре душа излетя на свобода. Ала вместо да отлети и да се слее с великия дух на своите предци, душата премина в демона.

Демонът потръпна и склопи очи, щом новият разум го овладя. Ако не беше така залисан с промяната си след победата, едва ли щеше да се покори така лесно на подтика да освободи душата, и ако не беше така объркан, новото съзнание едва ли щеше да успее да наложи господството си. Умът, завладял демона, остави в резерв малко субстанция в стъкленицата и той я задуши отново. Част от субстанцията трябваше да остане отделена от демона, като своеобразна котва срещу настойчивата демонска похот и апетит. Дори с тази котва надделяването над демонския нрав щеше да е въпрос на непрекъсната борба.

Като се взря през нечовешките очи, новосъздаденото същество отново огледа преградите и вместо да ги унищожи, изрече древно сааурско заклинание и ги укрепи. Съществото можеше само да си представи гнева на Тугор, когато следващият пратеник се взривеше в огнена агония при опита си да премине в този свят. Препятствието нямаше да задържи проникването на демоните вечно, но все пак щеше да осигури ценно време на това ново същество.

Присвило нокти, а после и ръце, които изведнъж му се сториха прекалено дълги, създанието се зачуди за третата раса, налягала мъртва по пода. Съюзник ли беше тя, или противник на пантатийците и на сааурците?

Съществото се отказа от тези засега безсмислени разсъждения. Щом новият разсъдък, получен от демона и пленената душа, се сля в едно, познанието се разгърна и то усети, че поне един-два безмозъчни демона се скитат безцелно из тези каменни зали и галерии. Разбра, че тъкмо преградите бяха опазили малкия демон, яхнал главатаря през разлома, както и че главатарят е зашеметен, лишен от разум и доведен до животинско състояние, колкото и да беше могъщ. Но съществото, което доскоро бе демон, разбра също така, че рано или късно, когато витаещите тук демони се нахранят и натрупат сила и лукавство, ще се върне и разумът им. А с разума — и паметта, и с нея нуждата да се върнат в тази пещера и да разрушат преградите, за да отворят пътя.

Първо, съществото трябваше да издири и убие тези демони, за да не се случи това. След което следваше друго издирване. „Джатък“, тихо каза съществото. Синът на последния владетел на Сааур в света на Шила щеше да властва тук над останките от последната войска на Сааур, а то имаше да му казва много неща. Сливането продължаваше, демонското естество бе обуздано и след това преля в другото съзнание. Бащата на Шаду — който сега служеше на Джатък — овладя лъжовното тяло и тръгна към един от тунелите. Умът на Ханам, последния от велемъдрите на Сааур, беше намерил начин да надхитри смъртта и измяната и сега щеше да намери последните от своя народ, за да ги предупреди за великата заблуда, която щеше да обрече поредния свят на унищожение, ако не успееха да я спрат.

1.Крондор

Ерик даде знак.

Бойците наклякаха малко под позицията му долу в дерето и загледаха как им сочи къде да застане всеки от тях. Алфред, вече неговият първи ефрейтор, махна с ръка от другия край на редицата и Ерик кимна. Всеки си знаеше задачата.

Врагът бе вдигнал стана си на сравнително укрепена позиция по пътя северно от Крондор. На около три мили имаше едно градче, Егли, целта на нашествениците. Враговете бяха прекъснали похода си преди залез-слънце и Ерик беше сигурен, че ще предприемат атака точно преди изгрев.

Ерик ги беше наблюдавал от прикритието си — хората му останаха на бивак недалече от наблюдателния пункт, докато той избере най-подходящия план за действие. Беше наблюдавал как противникът вдига лагера си и прецени, че са толкова неорганизирани, колкото беше предполагал; външните им постове бяха разположени зле, държаха се недисциплинирано и повечето време гледаха към лагера и бърбореха с другарите си, вместо да следят за приближаващ се враг. Постоянните озъртания към лагерните огньове със сигурност намаляваха способността им да виждат в тъмното. След като изчисли силата и разположението на нашествениците, Ерик прецени възможния избор и реши да удари пръв. Макар врагът да ги превъзхождаше числено с пет към едно, хората му щяха да разполагат с предимството на изненадата и по-добрата си подготовка. За последното поне се надяваше.

Ерик огледа за последен път вражеската позиция. Ако имаше някаква промяна, тя беше само в това, че постовете бяха станали още по-немарливи, отколкото бяха, когато бе довел дружината си. Беше ясно, че нашествениците смятат мисията си за маловажна — завземане на някакво си малко градче край черния път, докато главните сражения щяха да бушуват на юг, близо до престолния град Крондор. Ерик бе решил да им покаже, че в една война не съществуват маловажни битки.

Когато хората му застанаха по местата си, Ерик се спусна по оврага и се озова почти на ръка разстояние от един отегчен часовой. Хвърли зад него едно камъче и мъжът, точно както Ерик очакваше, се обърна към най-близкия огън, който за миг го заслепи. Седящият край огъня войник каза:

— Какво има, Анри?

— Нищо — отвърна часовоят.

Обърна се и видя застаналия точно срещу него Ерик. Докато успее да извика за тревога, юмрукът на Ерик се стовари в гърлото му и Ерик прихвана отпуснатото тяло.

— Анри? — повтори мъжът край огъня и се взря в мрака отвъд лагерните светлини.

Ерик се опита да уподоби гласа на часовоя:

— Казах ти, нищо няма.

Опитът явно не сполучи, защото войникът понечи да извика и взе да вади сабята си. Но докато оръжието излезе от ножницата, Ерик се хвърли върху него, дръпна го за куртката и го събори на земята. После опря камата в гърлото му и прошепна:

— Мъртъв си. Да не си гъкнал.

Мъжът го изгледа кисело, но кимна и промълви:

— Е, поне ще си доям чорбата. — Изправи се и си взе паницата. Двамата други до огъня замигаха неразбиращо, докато Ерик им „клъцваше“ гърлата още преди да са разбрали, че ги нападат.

Виковете из лагера издадоха, че останалите от дружината на Ерик вече са се развилнели сред противника — че режат гърла, събарят палатки и изобщо всяват пълен хаос. Единствената забрана, която Ерик им беше наложил, бе: никакви пожари. Макар да се изкушаваше, прецени, че баронът на Тир-Сог няма да се зарадва много, ако му съсипят имуществото.

Забърза сред кипящата суматоха, като „довършваше“ измъкващите се от палатките сънени войници. Сряза няколко въжета — платнищата паднаха върху войниците и се разнесоха гневни ругатни. Из целия лагер мъжете сипеха люти псувни, докато ги „убиваха“, и Ерик едва сдържаше смеха си. Ударът беше бърз и само две минути след началото той вече стоеше в центъра на лагера. Стигна до командната шатра тъкмо когато баронът излизаше, още сънен, закопчаваше колана със сабята си върху нощницата и не криеше недоволството си от погрома.

— Какво става тук? — попита той навъсено.

— Ротата ви е унищожена, милорд — каза Ерик и потупа с върха на сабята си барона по гърдите. — А вие вече сте мъртъв.

Баронът изгледа прибиращия сабята си в ножницата мъж: беше висок, необичайно широк в раменете, без да е дебел, с най-обикновено лице. Усмивката му обаче беше обаятелна, приятелска и открита. От светлината на огъня по светлорусата му коса пробягваха рубинени отблясъци.

— Глупости — избоботи набитият барон. Грижливо подкастрената му брада и нощницата от тънка коприна говореха твърде красноречиво за опита му във военни кампании. — Ние трябваше да нападнем Егли утре. Никой нищо не е казвал за тази — той махна към лагера — нощна атака. Ако знаехме, щяхме да вземем предпазни мерки.

— Милорд, ние се опитваме да докажем гледна точка — каза Ерик.

От тъмното се чу глас:

— И добре я доказахте.

На светлото излезе Оуен Грейлок, рицар-капитан на кралския гарнизон на принца на Крондор. Мършавото лице му придаваше зловещ вид под скачащите сенки от огньовете. — Виждам, че сте убили или обезвредили три четвърти от войниците, Ерик. Колко души взехте?

— Шейсет — каза Ерик.

— Но аз имам триста! — възкликна баронът, явно обезпокоен. — С помощен отряд хадатски воини.

Ерик се озърна и каза:

— Не виждам никакви хадатци.

От тъмното се чу глас:

— Няма и да видиш.

В лагера влезе група мъже, облечени в карирани поли и с платнища на раменете. Носеха дългите си коси прибрани високо на тила на конски опашки.

— Чухме, когато хората ви се приближиха… — каза водачът им, изгледа облечения в черна куртка без отличителни знаци Ерик и се опита да отгатне ранга му — капитане?

— Сержант — поправи го Ерик.

— Сержанте — кимна говорещият: висок воин, който носеше над вълнената си пола само някаква проста дреха без ръкави. Дебелото платнище щеше да му осигури топлина в планините, щом го развиеше и го заметнеше на раменете си. Под черната като нощ коса лицето му беше безизразно, нямаше нищо необичайно в него освен тъмните очи, които напомниха на Ерик за хищна птица. На светлината на лагерните огньове потъмнялата му от слънцето кожа изглеждаше почти червена. По всичко личеше, че е опитен ветеран.

— Чули сте ни? — учуди се Ерик.

— Да. Хората ви са добри, сержанте, но ние живеем в планините при стадата си и знаем много добре кога сме чули група приближаващи се мъже.

— Как се казваш? — попита го Ерик.

— Акий, син на Бандър.

Ерик кимна.

— Трябва да поговорим.

— Протестирам, капитане! — заяви баронът.

— За какво, милорд? — каза Грейлок.

— Протестирам срещу тази необявена акция. Казаха ни да играем ролята на нашественици и да очакваме съпротива от местното опълчение и специални части от Крондор и градчето Егли. Нищо не беше казано за нощна атака. Ако знаехме, щяхме да се подготвим!

Ерик погледна Оуен и той му даде знак да си строява дружината и да си ходят, за да успокои развълнувания барон на Тир-Сог. Ерик махна на Акий да тръгне с него и му заговори:

— Кажете на хората си да си приберат вещите и да потърсят ефрейтора ми — един гаден главорез, казва се Алфред. Кажете му, че утре ще тръгнете с нас за Крондор.

— Баронът ще одобри ли? — попита Акий.

— Сигурно не — отвърна Ерик. — Но и никой няма да го пита. Аз съм човекът на принца на Крондор.

Хадатският планинец мръдна рамене и кимна на другарите си.

— Освободете ги ония.

— Кои? — попита Ерик.

Акий се усмихна.

— Пленихме неколцина от онези, които пратихте на юг, сержант. Допускам, че вашият „гаден главорез“ е сред тях.

Умората и напрежението на Ерик надделяха над обикновено спокойния му нрав. Той изруга тихо и изръмжа:

— Ако е сред тях, ще съжалява.

Акий сви рамене, обърна се към другарите си и каза:

— Да идем да видим.

Ерик се обърна към друг от дружината си, войник на име Шейн.

— Всички да се строят в южния край на лагера.

Шейн кимна и закрещя заповеди.

Ерик излезе с хадатеца извън лагера на барона и видя двама бойци да пазят ефрейтор Алфред и неколцина от най-добрите му хора.

— Какво стана? — попита Ерик.

Алфред въздъхна и се изправи.

— Добри са, сержанте. — Посочи рида над тях. — Сигурно са тръгнали на секундата след като са ни чули, щото бяхме ей на оня рид и бих заложил всичко, което имам, че не е възможно да са се изкачили от лагера, да са прехвърлили рида, да са залегнали и да ни скочат отзад, докато слизахме. — Алфред поклати глава. — Докато ги чуем, вече ни бяха пленили.

Ерик се обърна към Акий.

— Ще трябва да ми кажеш как го направихте.

Акий само сви рамене.

Ерик заговори на Алфред.

— Тези планинци идват с нас. Заведи ги в лагера и да се връщаме в Крондор.

Алфред се усмихна, забравил за конското, което сигурно щеше да получи от Ерик, щом се върнеха в гарнизона, и каза:

— Най-после топло ядене.

Ерик беше принуден да се съгласи — това щеше да е добре дошло. Маневрите продължаваха вече цяла седмица, хранеха се със студените си походни дажби и всички бяха уморени и гладни.

— Действай — сухо каза той.

Останал сам в тъмното, се замисли над огромния залог в надвисналата война и сигурно за стотен път се зачуди дали упражнения като това ще подготвят в достатъчна степен мъжете на Кралството за предстоящото.

Изтласка безпокойството от мислите си с признанието, че сигурно нищо няма да ги подготви напълно, но нима имаха избор? Помисли, че Калис, рицар-маршалът на принц Патрик, Уилям, както и други командири действат сега из тези планини и водят същите упражнения; в края на седмицата щяха да се съберат на военен съвет, за да преценят какво още трябва да се направи.

„Всичко, всичко трябва да се направи“, каза си Ерик и осъзна, че мрачното му настроение се дължи повече на глада, отколкото на неспособността на Алфред да избегне засадата на хадатците. После се усмихна. Щом планинците от северен Ябон бяха успели толкова бързо да прехвърлят рида, беше много добре, че ще са на страната на Кралството. И още по-добре, че щяха да са под негова команда.

Погледна към лагера и реши, че Грейлок все ще успее да утеши покрусения барон на Тир-Сог.



Войниците застанаха мирно — на подиума се появи принцът на Крондор.

Ру стрелна с очи Ерик и прошепна:

— Добра работа.

Ерик поклати глава, за да му даде знак да мълчи, а Ру се ухили. Принц Патрик, владетелят на Крондор поздрави строения в двореца гарнизон. До Ерик стоеше Калис, капитанът на принцовите гвардейци, известни като Пурпурните орли.

Ерик леко премести тежестта си, поуморен от стойката. Оцелелите от последната експедиция до далечните земи на Новиндус бяха предложени за награди за храброст. Той не беше сигурен какво включва цялата тази досадна церемония, но знаеше, че би предпочел да се върне към обичайните си занимания.

Беше се върнал от планинските учения с очакването, че бързо ще бъде свикан съвет, но Калис го бе уведомил, че след връщането на принца при крал Боррик е насрочена церемония. Щели да се връчват награди. Освен това Ерик не знаеше нищо повече. Той погледна надясно и забеляза, че капитан Калис също гори от нетърпение цялата тази суетня да свърши час по-скоро. Реналдо, един от оцелелите, се обърна и ги погледна. Двамата войници бяха ходили с Калис при пантатийските змиежреци. Реналдо изпъчи гърди, когато принцът на Крондор го удостои с наградата — Белия шнур за храброст, който щеше да се пришие на ръкава на куртката му, за да го отличи като мъж, проявил изключителна смелост за краля и отечеството.

Ру беше отплавал с един от най-големите си кораби към Новиндус, за да върне войниците на Кралството. Ерик и другарите му бяха отпочинали и изцерили раните си по пътя за дома. Капитанът им, онзи загадъчен мъж, за когото се говореше, че е наполовина елф, почти напълно се бе възстановил от пораженията, които щяха да убият всеки човек. Двамата негови спътници, Праджи и Вая, бяха загинали от магическия гръм, който бе улучил Калис, беше го подпалил и бе обгорил половината му тяло. И въпреки всичко по него не се виждаше и най-малък белег — само плътта по лицето и врата му се открояваше с малко по-бледия си цвят, отколкото останалата, добила бронзов тен от слънцето кожа. Ерик се зачуди дали изобщо някога ще разбере цялата истина за човека, под чиято команда служеше.

И докато мислеше за тази загадка, погледна към друг от приятелите си през последните няколко години — стария комарджия Накор. Той стоеше по-настрана от удостояваните с почести и наблюдаваше церемонията с насмешлива усмивка. До него пък стоеше Шо Пи, бившият монах, който сега се смяташе за ученик на Накор. Последния месец двамата гостуваха в двореца по покана на самия херцог на Крондор и Накор не проявяваше особена охота да се връща към обичайния си занаят — да ужилва нищо неподозиращите в игралните домове.

Докато принцът изреждаше имената на наградените, Ерик се зачуди кой ли ще зачете онези, които бяха останали, и особено Боби дьо Лунвил, коравия като желязо и нищо непрощаващ сержант, който повече от всеки друг бе изковал от него войника, в какъвто се бе превърнал. Ерик усети как една сълза се сбра в окото му, щом си спомни как държеше Боби в ледената пещера, докато дробовете му се изпълваха с кръв от раната от меча. И си каза тихо: „Все пак го изнесох жив.“

Примигна да махне сълзата, хвърли пак поглед към Калис и забеляза, че капитанът го гледа. С едва забележимо кимване Калис сякаш му каза, че знае какво мисли и че също помни изгубените приятели.

Церемонията се проточи, след което изведнъж свърши и строеният гарнизон беше разпуснат. Рицар-маршал Уилям махна на Ерик и останалите да го придружат и каза на Калис:

— Принцът моли да дойдеш при него в заседателната зала.

Ерик се озърна към Ру, който сви рамене. По пътя за дома двамата приятели се бяха засипали един друг с новини. Ерик донякъде го беше досмешало, а донякъде — удивило, когато разбра, че най-добрият му приятел за по-малко от две години е успял да стане един от най-прочутите търговци на Крондор и един от най-големите крондорски богаташи. Но когато видя как капитанът и целият екипаж се изпънаха „мирно“ при заповедта на Ру, се увери, че Рупърт Ейвъри, все още почти момче, наистина притежава този кораб.

Ерик беше разказал на Ру какво бяха открили и не му бяха нужни кой знае какви украси, за да предаде ужаса и отвращението, което бе изпитвал, докато се сражаваше из залите за раждане на пантатийците. За разлика от онези, които не бяха пътували с Калис до Новиндус, Ру, Накор и Шо Пи бяха ходили там и преди и разбираха пред какво са се озовали. Докато траеше пътуването, Ерик бе разказал предостатъчно отвратителни подробности за избиването на пантатийските малки, както и за загадъчния „трети играч“, нанесъл повече опустошения, отколкото бяха способни да нанесат щурмоваците на Калис. Освен ако нямаха ясли за раждане, разположени на друго място — а това изглеждаше невъзможно, — единствените оцелели пантатийци бяха приближените на Изумрудената кралица. Ако бъдеха разбити окончателно в предстоящата битка, пантатийските змиежреци щяха да престанат да съществуват — съдба, която най-трескаво им желаеха двамата приятели от детинство от Даркмоор.

Скоро след като корабът пристана Ру и Ерик се бяха разделили, тъй като Ру го чакаха сделки. Два дни по-късно Ерик беше заминал на учения, за да оцени тренировката, наложена от Джедоу Шати на обучаващите се мъже в отсъствието на Калис. Остана доволен, че са толкова дисциплинирани, колкото и онези, с които се бе обучавал като обикновен войник.

На влизане в двореца отново изпита неудобство от това, че се намира в коридорите на властта и в присъствието на великите особи на Кралството. Беше служил една година в Крондор преди да замине с Калис в последното пътешествие, но повечето време се беше ограничавал до тренировъчните площадки. Влизаше в двореца само когато го повикат или за да вземе някоя книга по тактика или по някоя друга тема от военното изкуство от рицар-маршал Уилям. Никога не се чувстваше удобно в компанията на върховния главнокомандващ на кралските армии на Запада, но накрая свикна да прекарва с него часове наред над ейл или вино и да обсъждат прочетеното, и как то би могло да допринесе за подготовката на войските, в чието съставяне и обучаване той помагаше. Но когато имаше избор, Ерик предпочиташе да остава на тренировъчния плац, да се труди с оръжейниците в ковачницата, да се грижи за конете или, най-вече, да излиза на учения на открито, където животът му беше твърде натоварен, за да му остава време да се замисля над по-важните последици от предстоящата война.

В частния кабинет на принца — всъщност малка зала — чакаха други мъже, сред които лорд Джеймс, херцог на Крондор, и Джедоу Шати, другият сержант в дружината на Калис. Ерик очакваше, че Джедоу скоро ще бъде повишен в старши сержант, за да замести Боби. Масата беше отрупана с щедри блюда със сирене, меса, плодове, хляб и зеленчуци. Очакваха ги също така ейл, вино и охладени кани с плодови сокове.

— Разполагайте се — прикани ги принцът на Крондор, след като свали церемониалната корона и мантия и ги подаде на чакащите пажове. Калис си взе ябълка и я захапа, докато останалите се настаняваха около масата.

Ерик махна на Ру и той дойде при него.

— Как завари работите у дома? — попита го Ерик.

— Децата са… удивителни — отвърна Ру. — За няколко месеца толкова са пораснали, че едва ги познах. — Лицето му помръкна замислено. — Докато ме нямаше, търговията ми е вървяла съвсем прилично, макар и не толкова добре, колкото очаквах. Джейкъб Истърбрук ми е отнел три сделки, докато отсъствах. Една транзакция ми е струвала цяло малко състояние.

— Мислех, че сте приятели — каза Ерик и си взе резен хляб и сирене.

— Може да се каже и така — отвърна Ру. Помисли дали да му сподели за връзката си със Силвия Истърбрук, но се отказа, след като Ерик явно имаше доста тесногръда представа за семейство и клетви за вярност. — „Приятелско съперничество“ ще е по-точно. Той държи здраво търговията с Кеш и не изглежда склонен да отстъпи дори малка част от нея.

Калис се приближи до тях и каза:

— Ру, би ли ме извинил за малко?

Рупърт кимна, отвърна: „Разбира се, капитане“ и отиде на масата, за да се възползва от щедрата гощавка.

Калис изчака, докато останат насаме и чак тогава промълви:

— Ерик, маршал Уилям успя ли да поговори с теб?

Ерик поклати глава.

— Не, капитане. Бях зает с връщането на нещата в ритъм с Джедоу… след като Боби вече го няма… — Сви рамене.

— Разбирам. — Калис се обърна, махна на рицар-маршала и той дойде при тях. Калис погледна Ерик. — Имаш избор.

Уилям, нисък строен мъж, за когото Ерик знаеше, че е един от най-добрите ездачи и майстори със сабята в Кралството въпреки напредналата си възраст, рече:

— Двамата с Калис си говорихме за вас, младежо. Положението сега е… такова, че разполагаме с повече възможности, отколкото с хора с нужния талант.

Ерик разбра какво иска да каже Уилям с „положението сега“ — знаеше, че през морето се приближава ужасна нашественическа армия и че ще дебаркира след по-малко от две години.

— Какъв избор?

— Искам да ви предложа пост в командването — каза Уилям. — Ще получите ранг рицар-лейтенант в армията на принца и ще ръководите тежките пиконосци на Крондор. Вашите умения с конете… ами, просто не мога да измисля по-подходящ човек за тази работа.

Ерик погледна Калис.

— Сър?

— Аз бих предпочел да останеш с Пурпурните орли — каза Калис.

— Тогава ще остана — отвърна без колебание Ерик. — Обещах.

Уилям се усмихна със съжаление.

— Предполагах. Но все пак трябваше да попитам.

— Благодаря за поканата, милорд — каза Ерик. — Поласкан съм.

Уилям се ухили на Калис.

— Май използваш някаква магия. Той вече е почти най-добрият тактик, когото съм срещал — а ако продължава да учи така, наистина ще стане най-добрият — а искаш да го загубим като най-обикновен тиранстващ сержант.

Калис се усмихна с онази лукава насмешка, която Ерик познаваше много добре, и отвърна:

— В момента имаме повече нужда от тиранстващи сержанти, които да обучат войниците, отколкото от тактици, Уили. Освен това моите тиранстващи сержанти не са като твоите.

Уилям сви рамене.

— Прав си, разбира се, но когато дойдат, всеки от нас ще иска най-доброто, което можем да намерим, да е на наша страна.

— С това не споря.

Уилям ги остави и Калис каза:

— Благодаря ти, Ерик.

— Обещах — повтори Ерик.

— На Боби ли? — попита Калис.

Ерик кимна.

Лицето на Калис помръкна.

— Е, след като познавахме добре Боби, по-добре е да ти кажа още сега — трябва ми старши сержант, а не бавачка. Ти ме спаси веднъж, Ерик фон Даркмоор, така че смятай, че си изпълнил изцяло обещанието си към Боби дьо Лунвил. Ако дойде момент да избираш между моя живот и оцеляването на Кралството, искам да направиш правилния избор.

Ерик не схвана веднага казаното.

— Старши сержант?

— Взимаш мястото на Боби.

— Но Джедоу е бил с вас по-дълго… — почна Ерик.

— Но ти си му хванал цаката — прекъсна го Калис. — Джедоу не е. Като сержант ще се справя отлично — виждаш как се оформят новобранците, — но ако го повиша, ще ми пречи повече, отколкото ще ми помага. — Вгледа се мълчаливо в лицето на Ерик. — Уилям не преувеличаваше за способностите ти като тактик. Ще трябва да поработим и над познанията ти по стратегия. Знаеш какво предстои и знаеш също така, че когато борбата започне, може да се окажеш на бойното поле със стотици мъже, които ще очакват от теб да им опазиш живота. Един древен исалански пълководец е нарекъл това „мъглата на битката“, а мъжете, които могат да опазят другите живи, докато наоколо ври и кипи, са рядкост.

Ерик мълчаливо кимна. С другарите си, които бяха пътували с Калис, той бе видял армията на Изумрудената кралица, известно време бяха част от нея, и си даваше сметка, че когато войската наемни убийци се изсипе на бреговете на Крондор, ще настъпи хаос. А сред този хаос можеха да оцелеят само добре обучените, дисциплинирани и корави мъже. И от тези мъже щеше да зависи съдбата на Кралството — и на останалата част от Мидкемия, — а не от традиционните армии.

— Добре, капитане. Приемам — каза Ерик.

Калис се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Ти просто нямаше избор, старши сержант. Сега трябва да предложиш няколко души; трябва ни още един сержант до края на тази година и половин дузина ефрейтори освен това.

— Алфред от Даркмоор — каза без колебание Ерик. — Беше ефрейтор и голям побойник, докато не го подхванах. Готов е да поеме отговорността, а в сърцето си още е кавгаджия. Това качество ще ни потрябва, щом му дойде времето.

— Имаш право — каза Калис. — Впрочем, кой мъж не е кавгаджия.

— Мисля, че имаме достатъчно хора за ефрейтори — каза Ерик. — Тази вечер ще приготвя списък.

Калис кимна.

— Трябва да поприказвам с Патрик преди този прием да се е издънил съвсем. Извини ме.

Щом видя, че Калис го остави, Ру се върна и го попита:

— Е, теб ли те повишиха, или Джедоу?

— Мен — отвърна Ерик.

— Моите съболезнования — каза Ру. После се ухили и плесна приятеля си по ръката. — Старши сержант.

— Ти кажи за теб. Беше почнал да разправяш как са работите вкъщи.

Ру се усмихна вяло и сви рамене.

— Карли още ми се сърди, че тръгнах след вас така набързо, и е права: децата не ме познават, макар че Абигейл все пак ми вика „тате“, а малкият Хелмут само се подсмихва плахо и гука. — Ру въздъхна. — Честно казано, много по-топло ме посрещна Хелън Джейкъби.

— Е, според това, което си ми разправял, дължи ти го. Могъл си да изхвърлиш и нея, и децата й на улицата.

Ру задъвка парче сушен плод.

— Не съвсем. Оказа се, че свекър й не е участвал в заговора за убийството на тъст ми. — Сви рамене. — Още имам да връзвам няколко охлабени края. Язон, Дънкан и Луис са се грижили добре за компанията ми, докато ме нямаше, а партньорите от компанията не са ме ограбили съвсем безогледно. — Ухили се. — Поне не съм намерил доказателства досега. — Лицето му отново стана сериозно. — И освен това знам, че тази войска, от която ти ще станеш съществена част, ще има нужда от провизии, оръжие и брони. А те не са никак евтини.

Ерик кимна.

— Имам известна представа как ще посрещнем Изумрудената кралица, и макар че няма да изкараме на бойното поле толкова голяма войска, колкото тя ще прати срещу нас, все пак ще трябва да подготвим най-амбициозната военна кампания след Войната на разлома, несравнима с никоя друга досега.

— Колко бойци, според теб?

— Мога само да предполагам — отвърна Ерик. — Но ще трябват поне петдесет-шестдесет хиляди повече от сегашните армии на Изтока и Запада.

— Та това прави близо сто хиляди души! — възкликна Ру. — Имаме ли толкова много?

— Не. — Ерик поклати глава. — Имаме двайсет хиляди във всички армии на Запада, в това число десетте хиляди под пряката команда на принца. Армиите на Изтока са повече по численост, но повечето са почетни гарнизони. След продължителния мир с Ролдем другите източни кралства са спокойни и не искат да предприемат нищо. — Ерик сви рамене. — Май отделям твърде много време с лорд Уилям, тези приказки за стратегия… Сега трябва да започнем градежа за битката тук. — Поклати глава и добави тихо: — Твърде много ключови хора загубихме в последните си разходки до Новиндус.

Ру кимна.

— Голям дълг има да плаща оная кучка. — После въздъхна шумно. — И голяма сметка трябва да го финансира.

Ерик се усмихна.

— Нашият херцог май ти бърка в джоба, а?

Ру му върна усмивката, но доста кисело.

— Все още не. Той даде да се разбере, че данъците ще останат разумни, защото очаква да подпиша голяма част от разходите за предстоящия бой и да убедя други, като Джейкъб Истърбрук, също да осигурят средства.

Щом спомена Истърбрук, Ру отново се сети за дъщеря му Силвия, негова любовница почти цяла година преди да отплава, за да спаси Ерик, Калис и останалите. Беше я виждал само веднъж, откакто се бе върнал преди две седмици, и се канеше да я види тази нощ; жадуваше за нея.

— Мисля, че скоро трябва да се обадя на Джейкъб — каза той все едно че току-що му е хрумнало. — Ако двамата с него се разберем за финансирането на войната, никоя друга важна фигура в Кралството няма да откаже на молбата на принца. — И добави сухо: — В края на краищата, ако не го направим, плащането на данъците ще е последната ни грижа. — След което добави мрачно: — Стига изобщо да можем да се грижим за каквото и да било.

Ерик кимна уклончиво. Знаеше, че Ру несъмнено разбира от финансови дела много повече от него и — доколкото феноменалният му успех можеше да бъде някакво доказателство — повече от всеки друг делови мъж в Кралството.

— Май трябва да се извиня на принца и да вървя да си върша работата — каза Ру. — Подозирам, че ние, които не сме от вътрешния ви военен кръг, бездруго скоро ще бъдем помолени да си намерим други занимания.

Ерик стисна ръката му.

— Мисля, че си прав. — Други благородници, невлизащи във военното съсловие, вече се представяха на принца. Ру остави приятеля си и се подреди на опашката при хората, които молеха принца за разрешение да напуснат. Скоро в залата освен принца останаха само старшите му съветници и членовете на военния съвет.

Когато влезе и Оуен Грейлок, Патрик обяви:

— Ето че вече всички сме тук.

Рицар-маршал Уилям им даде знак да се съберат около кръглата маса в другия край на залата. Херцог Джеймс седна вдясно от принца, а Уилям — от лявата му страна.

— Е, след като тържествената част свърши, време е да се върнем към проклетата работа, която ни чака — започна херцогът.

Ерик се отпусна в стола си и заслуша оформящите се планове за отбраната на Кралството.



Ру стигна портата, където чакаше конят му. Каляската си беше оставил вкъщи, за да я използва жена му, защото беше преместил семейството си в едно имение извън града. Макар да предпочиташе удобството на градската си къща на улицата точно срещу кафенето на Барет — където прекарваше по-голямата част от деловия си ден, — селската къща предлагаше повече спокойствие, отколкото можеше да си представи преди преместването. Ако си избереше, имаше къде да отиде на лов, имаше и пълен с риба поток и всички останали удобства, с каквито разполагаше благородничеството и по-богатите граждани. Знаеше, че скоро ще трябва да задели време; за да се наслади на тези удоволствия.

Още ненавършил двадесет и три, Ру Ейвъри вече беше баща на две деца, беше един от най-богатите търговци в кралството и бе посветен в тайни, достъпни за малцина. От селската къща семейството му също така можеше да избяга от предстоящото нашествие в някое по-безопасно убежище на изток преди тълпата да е напуснала града, изпотъпквайки всичко по пътя си. Ру беше преживял разрушаването на Махарта, далечния град, паднал преди три години пред армиите на Изумрудената кралица. Принуден бе да си пробива с бой път през изпадналите в паника граждани, видял беше как загиват невинни хора само защото са се оказали на неподходящо място. Беше се заклел, че ще спести на децата си този ужас.

Още помнеше какво бе чул преди години на брега на онази далечна земя, Новиндус — че ако Островното кралство не победи, целият живот, какъвто го познават на Мидкемия, ще престане да съществува. Все още не можеше да го приеме изцяло, но постъпваше все едно, че е истина. Твърде много неща беше видял в пътуването си на юг и бе разбрал, че дори твърденията на капитана да се окажат празни приказки, животът под гнета на настъпващата армия на Изумрудената кралица ще донесе единствено избора между смърт и робство.

Много добре разбираше, че ако това стане, ако нашественическата армия стигне до своята безименна цел, всички приготовления, които бе направил, ще се окажат безсмислени. Но въпреки това беше решен да направи всичко необходимо да опази живи и по-далече от бедата жена си и децата си. Беше купил една къща в Саладор, използвана сега от нает от него агент, който да ръководи делата му в Източните владения, и вероятно щеше да купи друга в Ран, на източната граница на Кралството. Канеше се също така да разпита чужди агенти в Изтока за недвижимо имущество в далечния Ролдем, кралството на малкия остров, което бе в съюз с Островното кралство.

Докато прехвърляше тези мисли в главата си, забеляза, че е изминал половината път до кабинета си. Беше казал на Карли, че ще прекара нощта в градската къща, с твърдението, че светското събитие в двореца ще го принуди да поработи до късно през нощта. Истината беше, че се канеше да изпрати писмо на Силвия Истърбрук и да я помоли да се срещнат тази нощ. Откакто се върна след спасяването на Ерик и другите, не мислеше почти за нищо друго. Сънуваше тялото й и тези образи го измъчваха, а споменът за меката й кожа му пречеше да мисли за по-важни неща. Единствената нощ, която прекара с нея след връщането си, само усили глада му да бъде с нея.

Стигна до къщата си и мина през портата покрай улисаните работници, бързащи да привършат подобренията, които беше възложил веднага след като се бе върнал от пътешествието. Над стария склад се вдигаше втори етаж, всъщност огромен кабинет откъдето можеше да ръководи сделките си, без да слиза долу, в кипящия от търговска дейност склад. Броят на служителите му нарастваше и му трябваше повече пространство. Вече бе направил предложение да закупи част от съседния имот отзад и щеше да му се наложи да разруши напълно старата жилищна сграда, наета за работниците и техните семейства, след което да им построи нови жилища. Знаеше, че му излиза много скъпо, но страшно му трябваше повече пространство.

Слезе и махна на един от работниците да прибере коня.

— Дай му сено, но без овес — нареди той и тръгна покрай разтоварваните и натоварвани фургони. — После оседлай друг кон и ми го дръж готов. — Работници поправяха счупени колелета, подковаваха останалите без подкови животни и си деряха гърлата, подвиквайки един на друг как се прави това и онова.

Цялата тази суматоха се надзираваше от двама мъже, Луис де Савона, приятел на Ру от ранните дни в „дружината на отчаяните“ на Калис, и Язон, бивш сервитьор в кафенето на Барет, който пръв се беше сприятелил с Ру и който беше гений в сметките.

— Къде е Дънкан? — попита Ру.

Луис сви рамене.

— Легнал е с някоя курва сигурно.

Беше пладне и Ру поклати глава. На братовчед му можеше да се разчита в някои отношения, но в други нямаше никакво чувство за дълг. Все пак на света имаше едва шепа мъже, на които Ру можеше да се довери, че ще пазят гърба му в бой с ножове, и Дънкан беше един от тях.

— Какви са новините?

Язон му подаде един дълъг свитък.

— Опитът ни да установим редовен търговски трафик с Велики Кеш „се обмисля“, според този доста многословен документ, който пристигна от търговския посланик на Кеш. Ние обаче сме добре дошли да участваме в търгове за особени поръчки, ако са интересни за нас.

— Той ли каза това?

— Е, не чак с толкова думи — отвърна Луис.

— Откакто поехме операциите на „Джейкъби и синове“, все се надявах, че ще задържим редовните им клиенти.

— Задържахме ги — отвърна Язон. — Освен кешийските търговци. — Намръщи се и младежкото му лице придоби много сериозен вид. — Щом се разчу, че си поел бизнеса на Хелън Джейкъби, всеки кешийски търговски концерн бързо почна да прекратява договорите.

Ру се намръщи, потупа с пръст брадичката си и попита:

— И кой поема тези договори?

— Истърбрук — каза Луис. — Или поне някои от компаниите, от които държи дял, или притежаваните от мъже, върху които има значително влияние. Знаеш, че той имаше сериозен бизнес с „Джейкъби“, преди да ги довършиш.

— Какво открихте, когато прегледахте сметките на Джейкъби?

Язон грижливо беше проучил всички тези сметки, докато Ру плаваше през морето, за да спаси Ерик. Ру беше убил Рандолф и Тимъти Джейкъби, когато се опитаха да го ликвидират, и вместо да остави жената на Рандолф Джейкъби, Хелън, и децата й на улицата, беше приел да ръководи „Джейкъби и синове“ от нейно име.

— Какъвто и общ бизнес да са имали Джейкъби и Истърбрук, няма нищо записано — каза Джейсън. — Имали са няколко договора, но нищо необичайно, само няколко странни лични бележки, чийто смисъл не разбирам. Само едно нещо не съвпада.

— Какво? — попита Ру.

— Джейкъби бяха твърде богати. На тяхна сметка е имало злато в няколко сарафски къщи, което… ами, не знам откъде е дошло. Имам сметки отпреди десет години — махна към купчината счетоводни книги, струпани на пода, — но източникът не е ясен.

Ру кимна.

— Контрабанда. — Помнеше първия си сблъсък с Тим Джейкъби заради някаква контрабандна коприна, която бе успял да прибере. — Колко е златото?

— Над трийсет хиляди суверена — отвърна Джеймс. — Още не съм открил всички сметки.

— Не казвай нищо за това на никого. Ако ти се наложи да говориш с Хелън Джейкъби, просто й кажи, че нещата вървят по-добре, отколкото сме мислили. Избягвай подробностите, просто я увери, че тя и децата й са защитени за цял живот, каквото и да се случи с мен. И я попитай дали има нужда от нещо.

— Ти няма ли да се видиш с нея? — попита Луис.

— По-късно. — Ру се огледа. — Трябва да съберем още ресурси, и то скоро, така че си отваряй ушите за сделки, в които можем да се включим или направо да отнемем. Но го прави кротко — всяко споменаване на „Ейвъри и синове“ ще вдигне цените по-бързо от пролетно наводнение. — Двамата го погледнаха с разбиране и Ру продължи: — Сега ще прескоча до „Барет“ да се видя с партньорите си. Ако ви потрябвам, ще съм там до края на деня.

Извади един сребърник и го даде на момчето на вратата.

— Да се почерпиш, Ричард.

Хлапакът се ухили. Ру се беше постарал да запомни имената на всички слуги в кафенето на Барет и бакшишите му бяха щедри. Само допреди три години работеше тук и много добре знаеше колко тежка е работата. Освен това, ако му трябваше някоя специална услуга от прислужник — да занесе писмо до другия край на града или да приготви специално блюдо за някой съдружник в търговията, го обслужваха бързо заради щедростта му.

Качи се по стълбите до балкона над централната част на гостилницата. Партньорите му Джеръм Мастърсън и Стенли Хюм го чакаха. Ру седна на винаги запазения за него стол.

— Здравейте, господа.

— Добро утро, Рупърт — каза Джеръм.

Хюм повтори поздрава и тримата се заловиха с предобедните дела на компания „Горчиво море“ — най-големия търговски концерн в Островното кралство.

2.Предупреждение

Ерик кипеше от яд.

Цял ден беше кроил планове как да назначи в отряда си хадатските планинци, които беше взел от барона на Тир-Сог, а му казаха, че били напуснали замъка на принца и никой не знаел къде са отишли, нито по чия заповед. Накрая стигна до кабинета на рицар-маршала на Крондор, но той пък бил имал важно съвещание с капитан Калис.

След много чакане един чиновник го покани да влезе.

— Какво има, старши сержант? — попита Уилям.

— Става дума за хадатите, милорд — отговори Ерик.

— И какво? — попита Калис.

— Няма ги.

— Знам — усмихна се Калис.

— Имах планове да…

Рицар-маршал Уилям вдигна ръка.

— Старши сержант, каквито и планове да сте имали, сигурен съм, че съвпадат с нашите. Но вашите забележителни дарби в тази област не са необходими.

— В коя област? — присви очи Ерик.

— В ученето на планинци как да се бият по хълмове — каза Калис и махна на Ерик да седне.

Уилям посочи картата, окачена на отсрещната стена.

— Сержант, имаме хиляда мили хълмове и планини, които преминават северно от Великото звездно езеро чак до Ябон. Ще ни трябват хора, които могат да преживяват там, без да разчитат на продоволствие от Крондор.

— Знам, милорд, но… — почна Ерик.

Уилям го прекъсна отново.

— Тези мъже отговарят на нуждите ни.

— Добре, милорд. Но просто, от любопитство, къде са те все пак?

— На път към лагера си северно от Танерус. Да се срещнат с капитан Субаи.

— Капитан Субаи? — учуди се Ерик. Упоменатият мъж командваше кралските крондорски Първопроходци, елитна част съгледвачи, чиято традиция възхождаше още от първия набег на Кралството на запад. Отдавна бяха променили предназначението си да заличават следи и да проучват терена, по който се придвижва войската; сега служеха като бойни групи съгледвачи дълбоко в противниковия тил. — Значи ги давате на Първопроходците?

— И така може да се каже — отговори Калис умерено.

Ерик се вгледа в лицето на командира си. Под очите му се виждаха тъмни кръгове, сякаш не беше спал от няколко дни, и лицето му изглеждаше по-изопнато от обикновено. Тези неща можеха да останат и незабелязани от човек, който не е прекарал всеки миг през последните няколко месеца до Калис, но за Ерик те говореха много: Калис беше разтревожен и работеше до късно през нощта. Ерик за малко да се усмихне. Беше започнал да разсъждава точно като „бавачката“, в която Калис го беше предупредил да не се превръща, и освен това се пренатоварваше с работа също толкова, колкото и командирът му.

— Трябват ни куриери и разузнавачи в дълбокия тил на противника — каза Калис.

— В дълбокия тил? — попита Ерик.

— Работа за безумци — обясни Калис. — Вземаш храна и вода, след което препускаш като луд през вражеските постове, придвижваш се зад бойната им линия, оставаш жив, срещаш се с агенти и шпиони, от време на време убиваш по някого и подпалваш по някое укрепление — общо взето сееш суматоха по пътя си.

— Забравяш най-важното — подхвърли Уилям. — Оставаш жив. Връщането ти с онова, което си научил, е много по-важно от всичко останало.

— Информация — каза Калис. — Без нея сме слепи.

Ерик с внезапна яснота осъзна, че целта на всичко, което бе преживял през двете пътувания до Новиндус — несгодите и трудностите, загубата на приятели — бе само за да се върнат с жизненоважна информация. Както с много неща, които бе научил във военната служба, той мислеше, че е разбрал нещо, само за да открие по-късно, че е имал съвсем повърхностна представа за нещата, след като те се разгърнат в ума му в дълбочина. Така горе-долу стояха работите с тактиката и стратегията. Уилям продължаваше да твърди, че имал усет, но Ерик често се чувстваше глупав, сякаш му убягваше очевидното.

Почти изчервен, Ерик каза:

— Разбирам.

— Сигурен съм, че разбираш — увери го с приятелски тон Калис.

— Доволни сме, че можем да използваме хадатите за такива задачи, макар че повечето от тях най-вероятно ще бъдат просто съгледвачи и куриери — каза Уилям. — Малцина са достатъчно опитни като конници, за да се използват за тази цел.

— Мога да ги тренирам — изведнъж предложи Ерик.

— Вероятно. Но от Изтока при нас идват няколко инонийски планински рейнджъри. Те са опитни в ездата.

Ерик беше виждал инонийци в Даркмоор. Смугли, дребни на ръст здравеняци от областта Инония по крайбрежието на Островното кралство, най-близо до югоизточната граница с Кеш, те бяха не по-малко прочути със свирепата си неустрашимост да бранят планинските си земи, отколкото хадатите и джуджетата. Ерик ги познаваше главно от чудесните им вина, които разменяха срещу най-добрите стоки на Даркмоор. Вината им се отличаваха с това, че използваха различни видове грозде от познатите в Даркмоор и често ги подправяха с пчелен клей или мед, но тъкмо заради отликата им се ценяха много високо. Инонийците също така произвеждаха най-добрия зехтин — той беше главният източник на благосъстоянието им.

— Доколкото схващам — подхвърли Ерик, — инонийските конници са достатъчно добри.

— В планините — каза Уилям и стана и се разкърши. — По принцип тактиката им е „удряш и бягаш“. Освен това не събират по много хора наведнъж, а нанасят повечето щети на малки отряди. — Махна с ръка към рафта в другия край на кабинета си. — Там имаме поне едно описание на завоеванията на Кралството в техния район. Знаят някои гадни номера, които може да са ни от полза, щом дойдат нашествениците. Яздят малки яки кончета и ще трябва доста упорство, за да ги накараме да приемат нашите по-бързи коне. Може да се наложи да се позанимаваш малко с тях.

Калис се ухили и Ерик разбра, че бойците от източните хълмове няма да приемат с голяма охота да ги обучават.

— Но засега — каза капитанът — ще трябва да се върнеш в хълмовете с друга група войници.

— Пак ли? — Ерик едва потисна стона си.

— Пак — каза Калис. — Грейлок и Джедоу са взели шейсетима оцелели от възстановителния им лагер. Кълнат се, че ще приемат тренировките ти като бебе майчина цица. Ти, Алфред и още шестима от хората ти ще се заемете с тях утре сутринта.

— Научете ги на всичко, което можете, старши сержант — каза Уилям.

— И си отваряй очите за бъдещи ефрейтори — добави Калис. — Ще ни трябват и още сержанти.

— Слушам, сър. — Ерик стана, отдаде чест и тръгна да излиза.

— Ерик? — каза Калис.

— Да? — попита Ерик и спря до вратата.

— Защо не излезеш тази вечер да се позабавляваш? Изглеждаш ужасно. Приеми го като заповед.

Ерик сви рамене, поклати глава и отвърна:

— И вие не сте цвете.

Калис се усмихна.

— Знам. Ще си взема една гореща баня. И ще си легна рано.

— Намери някое момиче, пийни, отпусни малко — каза Уилям.

Ерик напусна кабинета на рицар-маршала и тръгна към квартирата си. Целия ден беше работил на тренировъчния плац и ако щеше да иде някъде, първо трябваше да се окъпе и да се преоблече.

След горещата баня, вече с чисти дрехи, усети, че е гладен, и помисли дали да не прескочи до офицерската трапезария. Прецени възможностите и реши, че една вечеря в града може би ще е по-добре.

Реши да прескочи до „Счупения щит“, гостилницата, поддържана специално за тях от лорд Джеймс. Предлагаше им място за пиене и срещи с курви, подбрани лично от херцога, за да е сигурен, че някой подпийнал боец няма да изтърве нещо на вражески агент.

Вече се свечеряваше и из града светнаха факли и фенери. Джеймс бе избрал място достатъчно отдалечено от двореца за свърталище на войниците, които искат да са по-далече от строгите погледи на офицерите, но в същото време — достатъчно близо, за да стигне до него викач за няколко минути. Само Ерик, офицерите и още неколцина други си даваха сметка, че всички прислужници в хана са агенти и платени служители на херцога.

Щом влезе, Кити му махна и Ерик неволно й се усмихна. Тъкмо той бе съобщил на момичето за смъртта на Боби дьо Лунвил и оттогава я заглеждаше от време на време. Тя беше приела новината с привидно равнодушие, само се извини за няколко минути, а когато се върна, само леко зачервените очи издаваха чувствата й. Ерик подозираше, че бившата улична крадла е била влюбена в мъжа, който заемаше поста старши сержант преди него. Боби понякога се държеше грубо, дори жестоко, но се беше отнасял само с уважение към девойката, откакто бе дошла в хана.

Ерик беше питал Джеймс дали момичето върши и нещо повече освен работата си зад тезгяха, но херцогът му отговори само, че е доволен от службата й. Ерик знаеше, че основната й задача е да следи да не би някой Шегаджия, член на Гилдията на крадците в Крондор, да се опита да влезе в „Счупения щит“.

— Какво ново? — попита Ерик и опря лакът на тезгяха.

— Почти нищо — каза Кити, взе от рафта голяма халба и почна да я пълни от бурето. — Само онези двамата там са от… някъде. — Посочи с брадичка седящите на една маса в ъгъла двама мъже.

— Кои са пък тия? — попита Ерик и отпи дълга глътка. Вярно, че херцогът им бе заповядал да посещават само този хан, но пък поне предлагаше най-добрия ейл и храна.

Кити сви рамене.

— Не казаха. По говора ми приличат на хора от изтока. Във всеки случай не са тукашни. — Взе един чист парцал и почна да търка въображаемите петна по тезгяха. — Единият си мълчи — оня мургавият в ъгъла, но пък другият говори за двамата.

Ерик сви рамене. Макар местните хора да знаеха, че ханът е свърталище за гарнизонни войници в отпуск, от време на време тук влизаше и по някой чужденец, и макар прислугата да беше непрекъснато нащрек за шпиони и осведомители, се оказваше, че повечето от тези чужденци са дошли по съвсем законна работа. По-съмнителните или ги проследяваха агентите на херцог Джеймс, или ги отвеждаха в една стая в мазето, за да ги разпитат.

Ерик се огледа, забеляза, че не се мярка нито едно от момичетата, обслужващи войниците, и каза:

— Момичетата са се потулили нещо, а?

— Меган и Хедър работят през нощта — каза Кити. — Измъкнаха се, когато дойдоха тия двамата.

— А специалните момичета?

— Едната е тръгнала насам — каза Кити.

„Специалните“ момичета бяха агенти на херцога и когато някой непознат се задържеше твърде дълго в хана, едната бързо се появяваше, готова да го придружи и да измъкне някаква полезна информация.

Ерик неволно се зачуди кой ли е поел ролята на „Главния шпионин“, защото беше сигурен, че това бе една от много маски на Боби дьо Лунвил. Със сигурност не беше капитан Калис.

— Какво се замисли? — попита Кити.

— Просто се чудех за нашите… — Погледна към двамата непознати и добави: — За ратаите на земевладелеца.

Кити вдигна въпросително вежда.

— Какво искаш да кажеш?

Ерик сви рамене.

— Все едно, не е моя работа. Човек понякога прекалява с любопитството.

Кити се наведе към него през тезгяха и каза:

— От това любопитство си спечелих смъртния белег.

— Шегаджиите?

— Научих го наскоро. Един стар приятел реши да ме предупреди. Праведния се е върнал — или поне някой, който твърди, че е Праведния — и аз съм обвинена за някои неприятности, да не говорим за смъртта на Сам Танерсън.

Танерсън беше уличен побойник и крадец, убил сестрата на Кити като предупреждение към Ру да не върти бизнеса си в Бедняшкия квартал, без да плаща рушвети. Кървава история, довела и Ру, и Кити до необходимостта да потърсят закрилата на херцога.

— Какви неприятности?

— Нещо, което принуди предишния водач на Шегаджиите, Пресметливия, да избяга от Крондор. — Тя въздъхна. — Все едно, ако посмея да се покажа извън тоя хан по тъмно, или да пристъпя в Бедняшкия квартал по което и да е време, съм мъртва.

— Лошо — каза Ерик.

Кити сви рамене, сякаш не беше толкова важно.

— Такъв е животът.

Ерик отпи от бирата си и се вгледа в момичето. Когато я бяха заловили първия път, се беше разсъблякла пред Боби и другите мъже, било напук, било от примирение. Беше хубава — жилаво тяло, дълга шия и големи сини очи, които всеки мъж щеше да забележи — но корава. Имаше някаква твърдост в нея, която не отнемаше нищо от хубостта й, а само я подчертаваше, сякаш животът я беше закалил по-силно от повечето хора. Ерик я намираше за привлекателна по начин, който не можеше да опише. Не беше предизвикателна като момичетата, с които лягаше в „Следата на Бялото крило“, нито игрива и закачлива като курвите, работещи в хана. Винаги беше нащрек, малко замислена и, както бе преценил Ерик, доста умна.

— Какво зяпаш? — попита го тя.

Ерик сведе поглед. Не беше усетил, че я зяпа.

— Теб.

— Има достатъчно момичета, които могат да те почешат където те сърби, Ерик. Ако пък ти трябва нещо по-така, иди в „Бялото крило“.

Ерик си пусна боята и Кити изведнъж се разсмя.

— Заклевам се, че си още дете.

— Нямам настроение… за това — каза Ерик. — Просто мислех да… пийна едно-две и да… си поговоря с някого.

Кити вдигна въпросително вежда, после каза:

— Да си поговориш?

Ерик въздъхна.

— Толкова време прекарвам във викане по мъжете, докато ги гледам как се мъчат да изпълнят поредната ми заповед, или по съвещанията с капитана и другите офицери, че просто ми се искаше да поговоря с някой за неща, които нямат нищо общо с… — за малко да се изтърве и да каже „с нашествието“, но се овладя и добави: — с войниклъка.

Макар да забеляза лекото му колебание, Кити не каза нищо.

— Е, за какво искаш да поговорим? — попита го тя и остави парцала.

— Ами… как я караш?

— Аз ли? — учуди се тя. — Е, храня се по-добре от всякога. Свикнах да не ми се налага да стискам кама, докато спя — просто я държа под възглавницата. И с още нещо свиквам вече: да спя в истинско легло.

— И е добре да нямаш въшки и бълхи.

Изведнъж Ерик се разсмя. Кити също.

— Разбирам за какво намекваш. В поход тия гадини са най-лошото нещо.

Един от двамата непознати се приближи до тях и каза:

— По облеклото ти разбирам, че си войник.

Ерик кимна.

— Войник съм.

Странникът заговори добродушно.

— Някак много тихо е тук тая вечер. Бил съм в много кръчми и не е точно това, което бих нарекъл „оживено“.

Ерик сви рамене.

— Понякога е. Зависи какво става в двореца.

— Нима? — каза мъжът.

Ерик погледна Кити, а тя му кимна леко и каза:

— Ще ида да измия малко чаши.

И излезе през вратата зад тезгяха.

— Скоро ще има парад — каза Ерик. — Щяло да идва някакво пратеничество от Кеш. Церемониалмайсторът направо побърка командира на гвардията на принца с всичките глупости, които гарнизонът трябва да направи, за да се подготви за церемониите. Прескочих да ударя набързо една-две бири.

Мъжът погледна празната си халба.

— Искам още една. — Обърна се и извика: — Ей, момиче!

Кити не му отговори и той отново се обърна към Ерик.

— Мислиш ли, че ще се ядоса, ако си налея сам?

Ерик поклати глава.

— Ако й оставиш парите на тезгяха, няма.

— Да взема и на теб? — попита го мъжът, след като мина зад тезгяха.

— А приятелят ти? — попита Ерик и кимна другия мъж, когото Кити бе описала като по-тихия от двамата.

— Той да си седи сам. Съдружник ми е. — Мъжът сниши глас и заговорнически продължи: — Честно казано, голям досадник е. Говори само за търговия и за децата си.

Ерик кимна, уж съгласен със събеседника си.

— Аз самият не съм женен — каза непознатият, излезе иззад тезгяха и подаде преливащата пяна халба на Ерик. — Казвам се Пиер Рубидо. От Батира съм.

— Аз пък съм Ерик. — Ерик взе халбата.

— За твое здраве — каза Пиер и вдигна халбата си.

Ерик отпи.

— Какво ви води в Крондор?

— А, работа. По-точно, искаме да завъртим малко търговия с Далечния бряг.

Ерик се усмихна.

— Значи трябва да поговориш с един мой приятел.

— Кой е той? — попита Рубидо.

— Рупърт Ейвъри. Собственикът на компания „Горчиво море“. Ако търгуваш в Крондор, трябва да се разбереш или с Ру, или с Джейкъб Истърбрук. Ако говорим за Кеш, това е Истърбрук. Ако е Далечния бряг — търси Ру. — Ерик пак отпи. Загорча му и той се намръщи.

— Между другото, търся тъкмо Рупърт Ейвъри — каза мъжът.

Другият мъж стана и каза на Пиер:

— Време е да си ходим.

— Е, Ерик фон Даркмоор, беше ми по-приятно, отколкото можеш да предположиш.

Ерик понечи да каже довиждане, но се намръщи.

— Не ти казах цялото си и… — почна той.

Изведнъж болка раздра стомаха му все едно че някой бе забил в него нажежен нож. Той посегна и сграбчи непознатия за яката.

Все едно че се освободи от бебешка прегръдка, мъжът бутна ръцете му и се изсмя.

— Имаш само още няколко минути, Ерик, но ще са дълги. Вярвай ми.

Ерик усети как силата се изцежда от него. Кръвта запулсира в слепоочията му, причерня му. Съвсем смътно забеляза Кити. Гласът й бе далечен и той не можа да разбере повечето от думите й, но чу как някой извика: „Дръжте ги!“

После гледаше нагоре през някакъв тунел от светлина, а мракът го притискаше от всички страни. Тялото му гореше от болка и сякаш всяка става се издуваше отвътре. Нажежени болезнени шишове го замушкаха в ръцете и краката, а сърцето му заби все по-бързо, сякаш се мъчеше да избухне. Дъхът му секна и Ерик усети как мускулите му се стягат и отказват да се подчинят на командата му да го задържат прав. В края на тунела от светлина се появи лицето на Кити, той се опита да изрече името й, но езикът му отказа да се раздвижи, а болката правеше дишането му почти невъзможно.

Последното, което чу, докато тъмнината го обгръщаше напълно, беше една-единствена дума: „Отрова.“



— Ще живее — каза някой.

Зад очите му избухна болка и той простена. От звука на собствения му глас болката се удвои и той преглътна втория си стон. Цялото тяло го болеше и ставите му горяха.

— Ерик? — стигна до него женски глас и Ерик се опита да потърси източника. На ръба на полезрението му заиграха странно размазани фигури. Той не можа да накара очите си да се подчинят на волята му, затова ги затвори.

Друг глас, гласът на Ру, каза:

— Чуваш ли ме?

— Да — успя да изграчи Ерик.

Някой сложи на устните му мокра кърпа и Ерик я облиза. Влагата като че ли помогна. После някой поднесе към устните му чаша вода, а друг вдигна главата му, за да може да отпие.

— Просто пий — каза женски глас.

Ерик отпи и макар гърлото да го заболя ужасно, се насили и преглътна. След няколко секунди болката попремина.

Ерик примига и осъзна, че лежи в легло. Над него се бяха надвесили Кити, херцог Джеймс и Калис. Видя встрани още нечий силует.

— Какво стана? — попита с хриплив глас Ерик.

— Отровиха те — отвърна Ру.

— Отровили са ме?

Херцог Джеймс кимна.

— Анри Дюбоа. Отровител от Батира. Сблъсквал съм се с номерата му в Риланон. Не очаквах да го видя толкова далече на запад.

Ерик се огледа. Намираше се в задната стая на гостилницата. Зад другите стоеше жрец от някакъв орден, който не познаваше.

— Защо? — попита Ерик. Макар да допускаше, че всички в стаята са в течение за предстоящото нашествие, все пак не искаше да издава нищо от онова, което лорд Джеймс държеше да пази в тайна.

— Нищо общо с предстоящите беди — каза Калис и погледна многозначително към жреца. Ерик разбра, че не може да се разчита много на него.

— Лично е — каза лорд Джеймс.

Отначало Ерик не го разбра, но след миг се досети.

— Матилда — прошепна той и се отпусна в леглото. Вдовицата на баща му, майката на Стефан, която се бе заклела да отмъсти на Ерик и Ру. Беше изпратила човек, за да свърши работата.

— А след това щяха да посегнат и на Ру, нали? — попита Ерик.

— Логично — кимна Джеймс.

— А кой беше другият, мълчаливият? — попита Ерик, след като Джеймс му помогна да седне. Прилоша му, зави му се свят, но не изгуби съзнание.

— Не знаем — отвърна Калис. — Изхвърча от хана, докато хващахме Дюбоа.

— Хванали сте го? — попита Ерик.

— Да — отговори Джеймс. — Снощи. — Посочи Кити. — Тя излязла от хана да доведе някой от агентите ми, после се върнала и щом те видяла на пода, веднага разбрала какво става. Изтичала до най-близкия храм и довела този жрец да те изцери.

— Почти ме довлече, искате да кажете — обади се непознатият жрец.

Джеймс се усмихна.

— Хората ми отведоха Дюбоа в двореца и го разпитваха цяла нощ. Сигурни сме, че го е пратила вдовицата на покойния барон Даркмоор. — Джеймс вдигна вежда и кимна към жреца.

Ерик замълча. Знаеше, че лейди Гамина, жената на Джеймс, може да чете човешките умове — затова бяха сигурни кой е изпратил убиеца. Признания не бяха необходими.

— Мисля, че трябва да си починеш — каза жрецът. — Магията, която прочисти тялото ти от отровата, не може да поправи нанесените вече щети. Ще ти трябва поне една седмица в леглото.

— Благодаря, отче… — почна Ерик.

— Отец Андрю — отвърна жрецът, кимна сдържано на херцога и излезе.

— Странен жрец — каза Ерик. — Знаците му не са ми познати.

— Щеше да е странно, ако ги познаваше, Ерик — отговори херцогът и тръгна към вратата. — Андрю е жрец на ордена на Банат. Светилището им е най-близкото до този хан.

Богът покровител на крадците не беше от най-почитаните от гражданството. Имаше два празнични дни, в които му се поднасяха малки жертвоприношения, за да пази дома, като умилостивяване един вид, но тези, които посещаваха храма му, бяха най-вече крадците. Говореше се, че Гилдията на Шегаджиите плаща всяка година десятък на храма.

— Сега ще те оставя — каза Джеймс. — Ще полежиш тук ден-два и после ще отведеш бандата главорези, която ти събрах, в планините и ще ги научиш на онова, което трябва да знаят.

Ерик се огледа.

— Къде „тук“?

— В стаята ми — каза Кити.

— Не — каза Ерик, опита се да се надигне и едва не припадна. — Ще се прибера в двореца.

— Оставаш тук — каза Калис.

— Спала съм и с по-лоша компания — засмя се Кити. — Нямам нищо против постелката на пода.

Ерик понечи да възрази, но умората го налегна и очите му се затвориха.

Чу, че Калис каза нещо на Кити, но не разбра какво. През нощта го прониза студ, но после нечие топло тяло се пъхна в леглото до него и две успокояващи ръце го прегърнаха през кръста. Но когато на заранта се събуди, беше сам.



Ерик яздеше мълчаливо. Силите му бавно се връщаха след няколкото дни на легло и една седмица — на седло. Откакто напусна Крондор, бе оставил на Алфред да ругае мъжете и не правеше почти нищо, освен да дава указания на Алфред и на другия ефрейтор, Нолан. Беше огледал укрепленията само един-два пъти. Джедоу и другите сержанти си бяха свършили работата в Крондор. Мъжете бяха навикнали да прилагат древната техника на кешийските легиони при вдигането на лагер всяка нощ. Само час след даването на заповедта се издигаше малка крепост — високо човешки бой заграждение, ров, защитни колове и мостът за влизане и излизане.

Ерик започна да опознава тези мъже, въпреки че още не можеше да запомни имената им. Знаеше, че много от тях ще загинат в предстоящата война. Но Калис и Уилям вършеха работата си почти съвършено, като подбираха подходящите хора за специалните им дружини. Мъжете бяха корави, разчитаха само на себе си и, както подозираше Ерик, щяха да могат да оцелеят сами, без ничии указания в тези планини, ако положението го наложеше.

Замисли се за всички неща, които бе научил от живота си в Рейвънсбърг: номерата, които играеше вятърът със звука, заплахата от внезапната буря преди да си я видял и опасностите, ако се окажеш изложен на такава буря. Беше виждал не един пътник умрял, след като е изкарал нощта на студено, само на няколко мили от хана, в който Ерик бе отраснал.

Вятърът от север беше студен — зимата настъпваше бързо. Ерик си помисли, че сигурно точно заради това се беше сетил за търговеца, когото намериха, когато беше на десет години — беше се опитал да се подслони под едно дърво, загърнат в наметалото си, но през нощта вятърът беше изсмукал топлината от тялото му и го беше убил.

Яздеха по тесен планински път, използван повече от ловци и по-малко от пастири, който приблизително следваше Кралския път от Крондор за Илит, но извиваше на североизток, на около петдесет мили от града на принца. Минаваше през няколко малки селца и стигаше до едно кръстовище, където отново обръщаше на запад и водеше към Ястребово гнездо и Квесторско око; отклонението водеше на североизток, към Зъбите на света и Тъмни лес. В подножията на тези високи планини, сред многобройните ливади, долини и гористи склонове, се намираше най-опасната и непозната територия в границите на Кралството.

Съдбата се бе погрижила да опази поданиците на Кралството от тези области — тук нямаше големи търговски пътища, добрата земеделска земя беше малко, подземните богатства — също. Този път, без да пита никого, Ерик бе решил да отведе новобранците по-далече от всякога. Имаше чувството, че колкото повече Кралството опознае севера, толкова по-малко вероятно ще е да преживеят неприятни изненади, когато дойде армията на Изумрудената кралица.

Сякаш прочел мислите му, Алфред, който яздеше до него, каза:

— Не е ли малко далечко за упражнения, Ерик?

Ерик кимна, после посочи един проход далече напред.

— Прати едно отделение да разузнае, за да не ни нападне неочаквано някоя банда Тъмни братя, и се погрижи за нощния лагер. — Озърна се и добави: — Утре — ловни групи. Да видим как сами ще си намерят яденето.

Алфред потръпна.

— Студено е за лагер.

— Колкото по на север отиваме, по-студено ще става.

Алфред въздъхна.

— Да, сержант.

— Освен това — каза Ерик — вече почти стигнахме където исках.

— А ще ми кажете ли все пак какво става, сержант? — попита Алфред.

— Не — отвърна Ерик.

Алфред се отдалечи, а Ерик прикри усмивката си. Ефрейторът беше служил в гарнизона в Даркмоор при баща му още петнадесет години преди да се срещнат. Беше с цели дванадесет години по-голям от двадесет и две годишния Ерик. Освен това отрано беше минал на страната на Ерик като един от избраните да придружат набора, пратен от брата на Ерик при принца, и беше един от малцината оцелели от това пътуване. Ерик беше принуден от обстоятелствата три пъти да набие Алфред — първия път когато Алфред го видя в един хан във Вилхелмсбърг и се опита да го арестува. Вторият път беше по време на първото учение, водено от Ерик и Джедоу Шати, а третият, когато Алфред бе придобил самоувереност и си бе помислил, че най-после ще може да надвие младия сержант. След това бяха пътували до далечния Новиндус и се бяха върнали оттам — двама от петимата оцелели. Сега Ерик можеше да заложи живота си в ръцете на този човек и знаеше, че и Алфред изпитва същото към него.

Замисли се за странностите, които закаляват войнишката връзка, връзка между мъже, които иначе едва ли биха заложили един на друг, но които, след като послужеха заедно, след като заедно срещаха смъртта, започваха да се чувстват като братя. Като помисли за братя, се зачуди дали Джеймс ще успее да убеди баронесата да се откаже от опитите си да го убие. Смяташе, че ако изобщо някой може да го направи, това е само лорд Джеймс.

Замисли се и за предстоящата война. Не беше запознат с всички планове на лорд Джеймс, на рицар-маршал Уилям и на принц Патрик, но вече започваше да подозира какви са. И това, което подозираше, никак не му харесваше.

Знаеше какво точно предстои, но хранеше някои резерви за цената на победата. Докато се спускаше надолу по тесния път, чу как един от мъжете предаде: „Идват съгледвачи!“

Един от четиримата изпратени напред мъже бързо притича край колоната и спря точно пред старши сержанта. Казваше се Матю. Пое си дъх и докладва:

— Пушек, сержант! — Обърна се и посочи. — На ей онова било.

Ерик присви очи и забеляза ниско надвисналия дим, който отдалече лесно можеше да се сбърка с прилегнала към земята мъгла.

— Другите къде са?

— Марк тръгна напред, а Уил и Дженкс останаха там, където забелязахме дима. — И запъхтяно добави: — Мисля, че и Дженкс ще дотича скоро.

Ерик кимна. Всяка среща с възможен враг беше стандартна процедура. Съгледвачите напускаха лагера един час преди главната колона, тръгваха по пътя на двойки, по двама от всяка страна, и оглеждаха за възможна засада. Ако забележеха враг, заповедта беше единият да се върне, а другият да продължи напред. Ако продължилият напред не се върнеше скоро, трябваше да го последва втори, за да разбере дали първият е загинал, пленен или наблюдава врага. В последния случай продължилият съгледвач трябваше да се върне веднага щом го намерят и сменят, за да донесе най-пресните сведения, а вторият да остане да наблюдава.

Ерик кимна и каза:

— Отсега нататък само ръчни сигнали!

Мъжете започнаха да предават безмълвно заповедта. Алфред му махна с ръка и Ерик кимна и му даде знак, че ще продължи със съгледвача до авангарда, а той да доведе колоната. Посочи, че иска две отделения по крилата, едно вдясно и едно вляво, и да са готови за всичко.

Махна на съгледвача да води. Мъжът затича, Ерик подкара след него.

Изкачваха се около половин час, докато стигнаха първия от съгледвачите. Той вдигна ръка и Ерик слезе от коня. Мъжът заговори тихо:

— Няма следа от Дженкс и от Марк, сержант.

Ерик кимна и подаде юздите на Матю. После даде знак на Уил и тръгнаха по пътеката. Пушекът от огньовете на отсрещното било се виждаше ясно.

Продължиха още около четвърт миля и спряха. Нещо не беше наред. Ерик махна на Уил да мине от другата страна на пътеката и продължи през гъстия храсталак.

Спускането беше бавно, защото дърветата по каменистия склон се издигаха на купчини, с голи участъци между тях. В края на една такава поляна Ерик за миг зърна Уил и му махна да заобиколи и да се приближи до следващата група дървета.

После зачака. Уил не се появи и Ерик разбра къде се крие онзи, който беше пленил съгледвачите му. Озърна се и реши да продължи надолу по склона.

Измъкна се от храсталака, в който се беше скрил, и се спусна в близкото дере.

Миризмата на пушек вече се усещаше ясно и Ерик разбра, че е имало лагерни огньове по-близо от онези, които бе видял, и че предната нощ тук е имало бивак. Усети и позната миризма. Бяха свършили доста работа с прикриването на конската тор, но за човек, отраснал сред животни, миризмата не можеше да се сбърка.

Ерик се промъкна до мястото, където бе изчезнал съгледвачът му, спря и се ослуша. Цареше мъртва тишина, сякаш животните бяха избягали, за да се върнат, след като сегашните обитатели си отидат.

Ерик стигна до следващите дървета на склона и тръгна обратно по пътеката. И изведнъж усети, че някой го следи.

Макар и да беше млад, имаше дълъг опит в бойното дело и си даде сметка, че ей сега ще го нападнат. Присви се бързо и се претърколи — и някой скочи точно на мястото, от което току-що се бе махнал.

Ерик скочи към непознатия и го повали.

Противникът му беше силен и пъргав, но Ерик бързо успя да го стисне за китките. Не видя оръжие в ръцете му, пусна едната му китка и вдигна юмрук да го удари, но се вгледа в лицето му и го позна.

— Джаксън?

— Да, старши сержант — каза войникът.

Ерик го пусна и се надигна. Войникът беше от личната гвардия на принц Патрик. Но вместо парадната дворцова униформа или поне облеклото за ежедневни упражнения беше с тъмнозелена куртка и панталони, с кожен нагръдник, къса кама на колана и шлем.

Ерик му подаде ръка да му помогне да стане.

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Не, няма да каже — чу се друг глас.

Ерик се обърна и видя друго познато лице: капитан Субаи, началникът на кралските крондорски Първопроходци.

— Капитане?

— Старши сержант — каза офицерът. — Малко сте се отклонили от маршрута си.

Ерик го изгледа. Субаи беше висок и слаб, почти мършав. Лицето му беше опърлено от слънцето и приличаше на тъмна щавена кожа. Веждите и косата му бяха посивели, макар Ерик да подозираше, че не е чак толкова стар. Според мълвата беше родом от Кеш и го смятаха за много добър с меча и изключителен стрелец с лък. Но като повечето Първопроходци, мъжът предпочиташе да общува със своите и да не се меша нито с хората от гарнизона, нито с Орлите на Калис.

— Принц Патрик ми каза да упражнявам новата си дружина и помислих да ги изкарам на малко по-груб терен от онова, което е около Крондор. — Той посочи с брадичка към далечния пушек. — Вашите огньове ли са това, капитане?

Мъжът кимна, после каза:

— Да. Водете хората си на север, ако искате, но не се приближавайте насам, старши сержант.

— Защо не, капитане?

— Това не е молба, старши сержант. Това е заповед.

Ерик не беше склонен да оспорва йерархията. Субаи не беше наемник, а рицар-капитан от армията на принца, мъж с ранг, равен на този на Калис. Боби дьо Лунвил сигурно щеше да измисли по-елегантен начин да се измъкне от неловката ситуация, но единственото, което Ерик можа да каже, бе:

— Да, сър.

— Вашите съгледвачи са ей там — каза му Субаи. — Има още доста да учат.

Ерик се обърна и видя двама войници, които пазеха Уил, Марк и Дженкс. Хората му бяха вързани, но не изглеждаха зле. Ерик погледна двамата стражи. Единият беше от Първопроходците, а вторият — от гвардията на принц Патрик.

— Пуснете ги — каза Ерик и двамата пазачи се подчиниха. Тримата съгледвачи бавно се надигнаха, явно схванати, и като че ли се попритесниха, когато стражите им върнаха оръжията.

Уил понечи да каже нещо, но Ерик вдигна ръка. Долови някакви далечни звуци и ги позна.

— Да тръгваме — заповяда той на хората си.

След като се отдалечиха достатъчно от Първопроходците, Ерик попита:

— От дърветата ли ви скочиха?

— Да, сержант — отвърна Марк.

Ерик въздъхна. Нали и самия него за малко щяха да го хванат по същия начин.

— Ами поглеждайте по-често нагоре.

Мъжете очакваха да избухне или да им наложи някакво наказание, че са позволили да ги пленят, но умът на Ерик беше другаде.

Чудеше се защо елитната гвардия на принц Патрик работи с Първопроходците и техния странен капитан. Още по-странно беше присъствието на толкова много войници тук, на далечен рид, където според картата нямаше никакви пътища, а най-странното от всичко бяха смътните звуци, които бе чул. И ударите на кирки по камък — тях не беше познал толкова бързо. И ударите на чукове по горещо желязо върху наковалня, които познаваше от дете.

След като прехвърлиха билото към мястото, където чакаше последният съгледвач, Дженкс се осмели да попита:

— Какви бяха тия простаци, старши сержант?

Ерик отвърна, без да мисли:

— Строят път.

— Там горе? — попита Уил. — Защо?

— Не знам, но смятам скоро да разбера — каза Ерик.

Проблемът беше, че знаеше много добре защо строят път по това пусто било. Само че отговорът никак не му харесваше.

3.Квег

Ру се намръщи.

Карли гледаше с явно благоговение как херцогът на Крондор влиза в дома им. Беше виждала лорд Джеймс само веднъж, на галавечерята, дадена от Ру, за да отбележи началото на своя възход с основаването на компания „Горчиво море“. Пред вратата чакаше каляска. До нея стояха четирима конни стражи, единият — с дълго копие с херцогското знаме в десницата — държеше юздите на впряга с лявата си ръка.

— Добър вечер, госпожо Ейвъри — поздрави херцогът. — Моля да ме извините за това неочаквано натрапничество, но ми се налага да ви отнема съпруга за малко.

Карли почти бе загубила дар слово, но успя да каже:

— Да го отнемете?

Херцог Джеймс се усмихна, хвана ръката й и леко я стисна.

— Ще ви го върна цял-целеничък. Обещавам.

— Ще поговорим ли? — каза Ру и посочи към кабинета си.

— Така мисля — каза херцогът, свали мантията си, подаде я на слисаната слугиня, притичала да види кой е на вратата, и се шмугна между нея и Карли.

Щом влязоха в кабинета, Ру притвори вратата и попита:

— На какво дължа това удоволствие?

Джеймс се разположи в един стол срещу него.

— Ако съдя по изражението ти, когато се появих на вратата, „удоволствие“ май не е най-точната дума.

— Е, не ни се случва толкова често херцогът на Крондор да се появи непредизвестен няколко минути преди лягане — каза Ру.

— Мога да мина и без цялата суетня, като ти съобщя за идването си и хвърля цялата ти прислуга в паника. Нямам нужда от пищни трапези, на които се каят всички съседи — каза Джеймс. — Честно казано, познавам повечето от тези, които имат имения наоколо, и ти си сред малцината, с които мога да проведа интересен разговор.

Ру го изгледа недоверчиво.

— Ще благоволите ли да отседнете у дома за през нощта, милорд?

— Благодаря за предложението, но трябва да продължа. Тръгнал съм за родните ти краища, за да поговоря с вдовстващата баронеса и сина й. Тя прати хора да убият Ерик.

— Предупредиха ме — каза Ру. — Казаха ми също, че държите убиеца под арест.

— Да — кимна херцогът. Лицето му беше изпито и приличаше на човек, който не е спал от много дни, но очите му все още бяха живи и за миг се впиха в лицето на Ру. — За него се… погрижиха. Другият обаче все още е на свобода и ако е слуга на баронеса Матилда, вече трябва да се е върнал в Даркмоор и тя може би крои нов заговор. Но аз имам планове за теб и Ерик, затова лично ще се погрижа да я убедя да престане с опитите си да ви убива — вметна той шеговито, след което добави с много сериозен тон: — Никой от двама ви не трябва да умре, докато аз не го поискам.

Ру само го гледаше. Нямаше какво да каже, докато херцогът не сподели това, което му е на ума. Знаеше, че дължи на Джеймс няколко сериозни услуги заради намесата на херцога в почти нечувано бързото му издигане във властта и богатството, и беше сигурен, че Джеймс е дошъл, за да си поиска една от тези услуги. Едва ли се бе отбил само за да му каже колко е заинтересован лично от неговата и на Ерик безопасност.

След известно мълчание Джеймс каза:

— Не бих отказал едно питие.

Ру намери благоприличие да се изчерви.

— Извинете — каза той и се надигна от стола си. Извади две кристални чаши с високи столчета и скъпо бренди в също кристална гарафа от бюфета, вграден в стената до прозореца с гледка към една от многобройните градини на Карли. Наля две щедри дози и подаде едната на херцога.

Джеймс отпи и кимна одобрително.

След като Ру седна, херцогът заговори.

— Трябва да те помоля за една услуга.

Ру се изненада.

— Казвате го, сякаш наистина го мислите.

— И е така. И двамата знаем, че ми дължиш много, но не мога да ти наложа да отидеш.

— Къде?

— В Квег.

— В Квег? — Изненадата на Ру беше искрена. — Защо в Квег?

Джеймс помълча, сякаш премисляше колко да сподели с Ру, после сниши глас.

— Между нас да си остане, ръцете ни ще са заети с флотата на Изумрудената кралица, когато премине Тъмните проливи. Ники има някаква идея как да я удари по средата на пътя, но за да го направи, повечето ни флота ще ни трябва на Далечния бряг. А това означава, че нямаме с какво да пазим товарите си от Свободните градове и Илит, докато врагът е в Горчивото море.

— Искате да сключа сделка с Квег да не нападат товарите ни?

— Не — каза Джеймс. — Искам да сключиш сделка да наемем квегански бойни кораби за ескорт на нашите.

Ру заприлича на бухал, заслепен от ярка светлина. После се засмя.

— Искате да ги подкупя?

— Може и така да се каже. — Джеймс отпи от брендито си и сниши глас. — И освен това искаме огнено масло. Много.

— Че защо ще ни го продават?

Джеймс отпи от чашата си.

— По-рано — едва ли. Но те знаят, че сме усвоили начина му на производство и разполагаме с него след падането на Арменгар. Това, с което не разполагаме, са средствата за производството му. Агентите ни съобщават, че разполагат с обилни резерви. Трябват ми поне пет хиляди бъчви. Десет хиляди ще е още по-добре.

— Това са страхотни разходи — прошепна Ру.

— Знаеш какво предстои, Ру — отвърна херцогът също така шепнешком.

Ру кимна. Само един търговец от Крондор бе пътувал до онази далечна земя и беше видял с очите си разрухата, причинена на невинните й жители от Изумрудената кралица. Но имаше много други търговци с много по-добри връзки с Квег.

— Защо точно аз?

— Защото си с добра репутация и будиш силно любопитство, Ру Ейвъри. Мълвата за възхода ти се е пръснала от Ролдем чак до Островите на залеза и аз разчитам, че това любопитство ще натежи на везните.

— Какви везни? — попита Ру.

Джеймс остави чашката на бюрото.

— Квег има доста странни и оригинални закони и един от не най-маловажните сред тях е простият факт, че не-гражданинът на тази шантава малка „Империя“ няма никакви законни права. Стъпиш ли на квеганска земя без квегански покровител, ти си собственост на първия квеганец, чиято ръка е достатъчно силна, за да ти метне въжето и да стегне примката. Ако се съпротивляваш, макар и само за да спасиш живота си, това се счита за оскърбление към гражданин. — Джеймс имитира с ръце гребане. — Дългите океански пътувания допадат ли ти?

— Колко дълги?

— Двайсет години е най-кратката присъда.

Ру въздъхна.

— Как да си намеря покровител?

— Точно това е тънката част — каза Джеймс. — Напоследък отношенията ни с Квег са изопнати. Твърде много контрабанда и пиратски рейдове от наша гледна точка, твърде ниско плащане на данъци и плаване в техния океан — от тяхна. Нашата посланическа делегация беше изгонена от двора им преди четири години и ще мине доста време, докато успеем да пратим друга.

— Трудно изглежда — каза Ру.

— И наистина е трудно. Но това, което трябва да знаеш за квеганците, е, че управлението им преследва две цели: да пази реда — като държи селяните им потиснати — и да брани острова. Същинската власт е в ръцете на богатите им търговци. Най-старите фамилии имат наследствени права на място в управителното им тяло, Имперския сенат. Достатъчно богатите могат да си купят място.

Ру се ухили.

— Изглежда точно като за мен.

— Съмнявам се, че ще ти хареса. Не забравяй, чужденците нямат никакви права. Ако подразниш покровителя си, той може да оттегли закрилата си, когато му скимне. Това означава, че трябва да бъдеш много учтив. Вземи повечко подаръци.

— Мисля, че разбирам. — Ру помисли малко, след което попита: — Но как се очаква да сляза на брега и да сключа този договор за покровителство, след като не можете да ми осигурите представяне?

— Ти си предприемчив момък — каза Джеймс, допи брендито си и стана. — Ще намериш начин. Почни да разпитваш съдружниците си. След като посъбереш няколко имена за връзка, мога да уредя без много трудности да се вкара контрабандно едно писмо в Квег, но общо взето възможностите ми се изчерпват дотук.

Ру също стана.

— Е, все ще измисля нещо. — Умът му вече работеше над проблема.

— Каляската ме чака отвън, а имам още доста път — каза херцогът и тръгна да излиза.

Ру го последва и махна на слугинята, която сякаш беше пуснала корени на същото място, където я бяха оставили, и още държеше пелерината на херцога. Помогна му припряно да си я наметне, а Ру отвори вратата:

Когато един от стражите затвори вратата на каляската, Джеймс се наведе от прозорчето и каза:

— И не се бави много. Искам да тръгнеш най-късно другия месец.

Каляската потегли и Ру влезе. От горния етаж дотича Карли и попита:

— Какво иска херцогът?

— Заминавам за Квег — отвърна Ру.

— За Квег? Не е ли опасно?

Ру сви рамене.

— Да. Но по-важното е как да стигна там. — Той се прозя, после плъзна ръка около кръста й и я стисна закачливо. — Точно сега имам нужда от малко сън. Хайде да си лягаме.

Тя отвърна на веселия му тон с една от редките си усмивки.

— Това ще ми хареса.

Тръгнаха нагоре по стълбите.



Лежеше в тъмното, вслушан в равномерното дишане на Карли. Бяха се любили, но някак вяло. Карли не правеше нищо, за да възбуди желанието му, както Силвия Истърбрук. По време на любовната игра с жена си Ру мислеше за Силвия и от това изпита смътно чувство за вина.

Беше гостувал на Силвия почти всяка седмица, понякога и два пъти седмично, след церемонията с награждаването в двореца, и все още се възбуждаше от нея като първия път, когато влезе в леглото й. Сега тихо стана и отиде до прозореца.

През гладкото стъкло, внесено на висока цена от Кеш, се виждаха ниските заоблени хълмове на имението му. Имаше си поток, който предлагаше, уверяваха го, чудесен риболов, имаше си и неголям горист участък на север, който гъмжал от дивеч. Беше казвал, че ще излиза на риболов и лов като благородник, но все не намираше време. Единственото, което донякъде можеше да се нарече „отдих“, бе да прекарва времето си с Ерик в „Счупения щит“, да се люби със Силвия или да се упражнява с меч с братовчед си Дънкан.

В редки мигове на размисъл Ру преценяваше живота си и се смяташе едновременно за щастливец и за прокълнат. Щастливец беше, защото бе оцелял след убийството на Стефан фон Даркмоор, в пътешествието до Новиндус с капитан Калис и в сблъсъка си с братята Джейкъби. Нещо повече, сега той беше един от най-богатите търговци в Крондор. Чувстваше се благословен, че е семеен човек, макар че много не му се мислеше за жена му; отдавна си беше признал, че е взел Карли от съжаление и гузна съвест; чувстваше се виновен за смъртта на баща й.

Децата му го смущаваха. Бяха му някак чужди тези малки същества, все искаха неща, които той трудно можеше да признае за нужни. И все миришеха в най-неподходящи моменти. Абигейл беше плахо дете, което често избухваше в плач, щом той си позволеше да повиши малко тон, а пък на Хелмут му никнеха зъбките и затова постоянно се наакваше, при това върху чистата дреха, която Ру току-що си е облякъл. Знаеше, че ако не беше се оженил за Карли, сега щеше да е женен за Силвия. Не разбираше от любов, така както другите говореха за нея, но Силвия поглъщаше мислите му. Тя го отвеждаше до висините на страстта, за които само беше мечтал преди да я срещне. Дори понякога си въобразяваше, че ако Силвия му беше жена, децата му щяха да са съвършени малки руси същества, които непрекъснато ще се усмихват и никога няма да се обаждат, освен ако баща им не го поиска. Ру въздъхна. Дори Силвия да им беше майка, беше сигурен, че Абигейл и Хелмут щяха да са си същите, странни и чужди същества.

Видя как един облак премина по небето и закри голямата луна, единствената, която се показваше по това време на нощта. Настроението му помръкна също като гледката отвъд прозореца. Силвия. Беше започнал да се съмнява, че е влюбена в него; може би това се дължеше на някакво съмнение в себе си, но той просто не можеше да повярва, че човек като него е в състояние да привлече интереса й, да не говорим за сърцето й. Все пак тя като че ли се радваше, когато успееше да си уреди среща с нея и баща й, особено ако можеше да остане с нея през нощта. Начинът, по който се любеше с него, бе винаги изобретателен и изпълнен с плам, но с времето той бе започнал да подозира, че не всичко е такова, каквото изглежда. Подозираше също така, че тя дава информация на баща си, която му носи загуби в бизнеса. Реши, че трябва повече да внимава какво споделя с нея. Не допускаше, че нарочно изтръгва сведения от него, за да ги предаде на баща си, но някоя случайно повторена реплика на вечеря можеше да даде на хитрия стар Джейкъб достатъчен коз, за да надиграе младия си съперник.

Ру се протегна, загледан в отминаващия облак. Странно и неочаквано се бе оказало присъствието на Силвия в живота му, като някакво чудо. Все пак съмненията го терзаеха. Зачуди се какво ли би казала за всичко това Хелън Джейкъби. Мисълта за Хелън го накара да се усмихне. Макар да беше вдовица на убит от него човек, бяха станали приятели и честно казано, с нея той разговаряше с по-голямо удоволствие, отколкото с Карли или със Силвия.

Ру въздъхна. Три жени, а не знаеше какво да прави с никоя от тях. Излезе тихо от спалнята и отиде в стаята, която използваше за личен кабинет. Отвори една ракла, извади от нея дървена кутия и вдигна капака. Под лунната светлина блесна изящна колекция от изкусно обработени рубини — пет големи камъка, с големината на мъжки палец, и дузина по-малки, все с еднаква форма.

Беше се опитвал да продаде колекцията на Изток, но твърде много търговци на скъпоценни камъни се досетиха за какво става дума — за крадена стока. На кутийката се четеше гравирано името на притежателя й, лорд Вазарий.

Ру тихо се засмя. Беше проклинал късмета си, че не може да продаде скъпоценностите, но сега се смяташе за щастлив. Знаеше, че на заранта ще каже на помощника си Даш да уведоми дядо си херцог Джеймс, че когато бъде готов да прати писмото му до Квег, то ще съдържа следното:

„Милорд Вазарий. Казвам се Рупърт Ейвъри, търговец от Крондор. Наскоро придобих една вещ с изключително висока стойност, за която съм сигурен, че принадлежи на Вас. Ще ме удостоите ли с удоволствието да Ви я върна лично?“



Корабът леко се полюшваше в огромния залив, който беше входът за град Квег, столицата на островната държава със същото име. Приближаваха кея и Ру гледаше с възхищение.

Заливът гъмжеше от огромни бойни галерии, масивни търговски кораби, гемии и малки рибарски лодчици. За остров с размерите на Квег пристанището изглеждаше невероятно оживено.

Ру беше проучил всичко, което бе могъл, за враждебната островна държава — бе разпитвал търговските си партньори, стари войници и моряци, всеки, който можеше да му даде някакви сведения. Когато империята Велики Кеш се беше изтеглила от Далечния бряг и сегашните Свободни градове, прибирайки легионите си, за да ги прати на юг срещу въстаналите в Кешийската конфедерация държави, въстанал бе и губернаторът на Квег.

Дете на тогавашния император на Кеш, от четвъртата или петата му жена, той бе заявил някаква си „вдъхновена от боговете“ божествена причина, довела до основаването на империята Квег. Тази малка държавица на бивши кешийци, смесени с местните островитяни чрез взаимни бракове, щеше да се приема на шега, ако не бяха два фактора. Първият беше, че островът бе вулканичен и по тази причина разполагаше с една от най-плодородните земеделски земи северно от Долината на сънищата, обкръжени от необичайни местни течения, така че климатът тук бе най-умереният в цяло Горчиво море — което означаваше, че островът може да се самозадоволява колкото до прехраната на населението. Вторият фактор беше флотата.

Квег разполагаше с най-голямата флота в Горчивото море — факт, който непрекъснато биваше натрапван с редовните набези и пленявания на кораби на Кралството, Кеш и Свободните градове. Освен претенциите на Квег, че има териториални права над цялото Горчиво море — наследство от древните права на Кеш над това море — много дразнеха и неговите пирати. Често галерии без флагове нападаха по крайбрежието на Кралството и Свободните градове, като понякога дръзваха да стигнат чак до далечния западен бряг на Империята, и при всяко обръщане към техния император и към сената на Квег те заявяваха, че са в неведение.

Ру често беше чувал някой дребен дворцов служител да възкликва: „И все отвръщат: Ние сме бедна държавичка, обкръжена от всички страни от врагове.“

По водата се плъзнаха странни сенки и Ру вдигна очи нагоре и се ококори.

— Вижте!

Джими, внук на лорд Джеймс, и брат му Даш вдигнаха глави и видяха ято гигантски птици, полетяло към открито море. Джими беше тръгнал с него по настояване на дядо си, което създаде на Ру немалко притеснение. Даш работеше при него, поне на думи, и се изявяваше като надежден помощник. Колкото до Джими, той работеше за дядо си, въпреки че Ру не беше сигурен в какво качество. Беше сигурен, че не са сметките. За кратко Ру се зачуди дали квеганците ще обесят цялата му група, ако момчетата бъдат обвинени, че са шпиони, или само него.

Братята не си приличаха много. Джими приличаше повече на дядо си, с тънки кости и светла коса, докато Даш, като баща си лорд Арута, беше с буйна къдрава кафява коса и широко открито лице. Но по нрав и по ум се повтаряха повече от братя. И той знаеше откъде са наследили този нрав: от дядо си.

— Орли! — възкликна Джими. — Или нещо като орли.

— Мислех, че са само легенда — каза Даш.

— Защо? — попита Джими.

— Това са гигантски хищни птици и на тях летят хора.

— Хора? — невярващо попита Ру, докато корабът спираше до кея.

— Дребни хора — поясни Джими. — Подбират ги от поколения заради ниския им ръст.

— Според легендата един от Господарите на драконите ги отглеждал като ловни птици, както се гледа сокол — каза Даш. — Тези са потомци на онези птици.

— В битка човек може да направи много неща с ято като това — каза Ру.

— Не съвсем — възрази Джими. — Не могат да носят много и бързо се изморяват.

— Ти пък откъде знаеш толкова много за тях? — подхвърли Ру.

— А, слухове, нищо повече — ухили се Джими.

— Или донесения на бюрото на дядо ти? — подхвърли Ру.

— Погледнете посрещачите — каза Даш.

— Каквото и да сте им написали, господин Ейвъри, явно е свършило работа — каза Джими.

— Само уведомих лорд Вазарий — отвърна Ру, — че имам нещо ценно, което му принадлежи, и искам да му го върна.

Трапът беше спуснат, но когато Ру понечи да слезе, капитанът на кораба го спря, като сложи ръка на гърдите му.

— По-добре да спазим обичая, господин Ейвъри.

И извика към брега:

— Господин Ейвъри и свитата му, от Крондор. Имат ли разрешение да слязат на брега?

Чакаше ги голяма делегация квеганци, струпани около някакъв мъж в носилка, носена от дузина мускулести роби. Всички носеха роби с изящна дипла, провиснала от едното рамо — Ру вече знаеше, че се наричат „тоги“. В по-хладните месеци местните хора обличаха вълнени блузи и панталони, но в горещите месеци на пролетта, лятото и ранната есен леката памучна дреха беше предпочитаното облекло сред богатите. Един от мъжете извика на кралската реч:

— Моля слезте на брега като наши гости, господин Ейвъри и свита.

— Кой говори? — попита капитанът.

— Алфонсо Велари.

Капитанът махна ръката си от гърдите на Ру.

— Вече сте поканен да стъпите на квеганска земя, господин Ейвъри. Вие сте свободен човек, докато този Велари не оттегли закрилата си. Според обичая той е длъжен да ви уведоми за това един ден предварително. Ще ви чакаме тук, готови да вдигнем котва и да отплаваме щом ни дадете знак.

Ру изгледа мъжа — един от многото му корабни началници, казваше се Бриджис — и каза:

— Благодаря, капитане.

— Ние сме на ваше разположение, сър.

Щом стъпиха на трапа, Ру чу как Даш пошушна на Джими:

— Разбира се, че са на негово разположение. Нали е собственик на кораба!

Джими се засмя тихо.

Ру слезе по трапа и спря пред Велари. Квеганецът беше нисък мъж на средна възраст, с високо подстригана и намазана с уханно масло коса. Ру си спомни за Тим Джейкъби — той също носеше косата си по квеганската мода.

— Господин Ейвъри? — попита квеганецът.

— На вашите услуги, сър.

— Не моите, уважаеми господин Ейвъри. Аз съм само един от слугите на лорд Вазарий.

— Лорд Вазарий в носилката ли е? — попита Ру.

Квеганецът отвърна с опрощаваща усмивка.

— Носилката е, за да ви превози до дома на лорд Вазарий, господин Ейвъри. — И даде знак на Ру, че трябва да се качи в нея. — Носачите ще се погрижат за багажа ви и ще го донесат в дома на моя господар.

Ру се озърна към Даш и Джими и те кимнаха леко.

— Смятах да отседна в някой от по-приличните ханове в града ви…

Велари направи широк жест, сякаш да отхвърли неуместната реплика.

— Няма такива, сър. Само обикновените пътници и моряци отсядат в обществените ни домове. Хората с ранг винаги гостуват на хора с ранг.

И сякаш това изчерпа въпроса, той задържа завеската на носилката и Ру непохватно се качи. Веднага щом седна, осемте роби вдигнаха носилката и процесията тръгна.

Докато го носеха, Ру можеше да поразгледа град Квег. Той се обърна назад, увери се, че Джими и Даш не изостават, и се отпусна, отдавайки се на великолепието на квеганската столица.

Най-големият дял от износа на Квег залагаше на кариерите в централната част на острова. Там се режеше и обработваше мрамор с ненадминато качество, който продаваха на висока цена на благородниците в Кралството, Кеш и Свободните градове, които държаха да имат красиви фасади на домовете си или зашеметяващи камини. Но тук го използваха навсякъде. Обикновените постройки като че ли бяха от камък и мазилка, но по-големите сгради по билата на околните хълмове блестяха бели на утринното, слънце.

Денят бе топъл и Ру скоро съжали, че не е облякъл нещо по-леко. Приказките за тукашния климат просто бяха занижили истината. Докато времето в Крондор все още беше прохладно сутрин и умерено следобед, тук си беше почти лято. Според мълвата топлите течения, обкръжаващи острова, произлизаха от действащи около него подводни вулкани. Неведнъж дори тези, с които Ру беше говорил, твърдяха, че някои редят молитви към Прандур, Подпалвача на градове, дано изгърми някой ден целия остров.

Въпреки лошата слава на квеганците като враждебен към чужденците народ и че общо взето с тях е неприятно да си има човек работа, за Ру простолюдието из града почти по нищо не се отличаваше от хората в Крондор. Единствената забележима разлика беше облеклото, тъй като работниците, товарещи и разтоварващи стоки на пристанището, носеха само препаски на бедрата и превръзки на главите, а работещото из града простолюдие беше облечено в нещо като къси туники от тънка предена вълна и сандали с кръстосващи се до коленете връзки.

Тук-там Ру успяваше да зърне и по някой благородник в тога, но повечето предпочитаха късата туника. Видя и жени, облечени в дълги поли, но с оголени ръце и непокрити глави.

Звуците из града си бяха почти като в Крондор, макар че коне се срещаха рядко. Ру прецени, че при толкова гъсто население сигурно им е нужен всеки къс обработваема земя, което не оставаше много място за не ставащи за ядене животни. На Квег конете явно бяха лукс.

Свитата продължи по виещите се улици нагоре по няколко хълма и накрая стигна до голяма постройка зад висока каменна стена. Портата се отвори и двама стражи в традиционната квеганска военна униформа — гръдна броня, метални ръкавици, къс меч и шлем — ги пуснаха да влязат. Ру си даде сметка, че снаряжението им напомня за легендарните легионери на Кешийските вътрешни легиони. Беше се упражнявал в легионерска тактика, докато служеше в Пурпурните орли на Калис, и знаеше много за тях. Но ги виждаше за пръв път отблизо.

След като поставиха грижливо носилката върху камъните пред входа на сградата, Ру помисли, че му се удава първа възможност да се сближи с истински член на Кешийските вътрешни легиони. Говореше се, че те все още са най-добрите бойци на света, въпреки че не бяха стъпвали извън околностите на падината Оверн, вътрешното море, на което бе построен преди векове град Кеш. Зачуди се дали славата им е оправдана, или е просто наследена от древните завоевания.

Езикът на Квег беше вариант на древния кешийски, говорен по времето на изтеглянето от Горчиво море, така че беше сроден с езиците на Ябон и Свободните градове. Освен това беше много подобен на езика, говорен в Новиндус, така че Ру разбираше повечето от това, което говореха около него.

Но реши, че ще е най-добре да се преструва, че не разбира.

Когато излезе от носилката, някаква млада жена бавно заслиза по трите каменни стъпала, водещи към широкия вход на сградата. Не беше красива, но осанката й беше царствена. Беше стройна и самоуверена и поведението й красноречиво намекваше за пренебрежението, което изпитва към този застанал пред нея чуждоземен търговец, макар това презрение да се прикриваше зад доброжелателна усмивка.

— Господин Ейвъри — заговори тя на завалена кралска реч.

— Аз съм — каза Ру и се преви в уклончив полупоклон.

— Аз съм Ливия, дъщеря на Вазарий. Баща ми ме помоли да ви отведа до покоите ви. За слугите ви ще се погрижат. — Докато Ливия се обръщаше, Джими пристъпи напред и се окашля.

Младата жена се обърна.

— Да?

— Аз съм личният секретар на господин Ейвъри — каза Джими преди Ру да успее да се намеси.

Момичето повдигна вежда, но не каза нищо и Джими прие това за съгласие, че може да тръгне с Ру.

— Ти си моят какво? — тихо попита Ру.

Джими му отвърна шепнешком:

— Спечелих при хвърлянето на монетата. На Даш му се падна да ви бъде слугата.

Ру кимна. Единият вътре с него, другият — отвън, за да види каквото има да се види. Ру беше сигурен, че лорд Джеймс е възложил и други задачи на тия двамата, освен да се грижат той да не свърши мъртъв или прикован зад греблото на някоя галера.

Въведоха ги в голямо преддверие, след това минаха по няколко коридора. Ру бързо реши, че сградата е кух квадрат, и подозренията му се потвърдиха, когато зърна градина през една отворена врата.

Момичето ги въведе в просторно помещение с две легла, покрити с бял мрежест балдахин, и с вграден в пода басейн за къпане. Стаята беше с изглед към крепостната стена към града, но други къщи не се виждаха.

— Това ще ви бъде жилището — каза Ливия. — Окъпете се и се преоблечете. Слугите ще ви доведат на масата ни за вечеря. Дотогава си починете.

Излезе си без повече думи и без да обръща внимание на благодарностите на Ру. Джими се подсмихна, когато един младеж взе торбата от ръката му и почна да я изпразва, после намигна на Ру и килна леко глава.

Едно младо момиче взе да изважда и да подрежда вещите на Ру — сред тях беше и дървената кутия с рубините. Тя я постави на една маса все едно че беше поредната му лична вещ, взе дрехите му и отиде до нещо, което приличаше на плоска мраморна стена. Натисна леко, при което се отвори врата и се откри гардероб.

— Удивително — възкликна Ру и пристъпи да огледа изделието. — Джими, ела да видиш.

Джими се приближи да види какво му сочи Ру и видя един мраморен блок, тънко отрязан, но въпреки това с теглото на едър мъж, хитроумно окачен на панти и с противотежест, така че да се отмества почти без никакво усилие.

Ру посочи пантите.

— Много умно са измислени.

— Скъпо е — каза Джими.

— Нашият домакин е един от най-богатите хора в Квег.

Момчето, което беше разопаковало багажа на Джими и беше прибрало вещите му в раклата до едно от леглата, дойде, застана до момичето и зачака.

Ру не беше много сигурен какво следва, но Джими каза:

— Можем да се окъпем сами, благодарим. Нашият обичай е такъв. Ако може, ни оставете сами.

Двамата млади хора продължаваха да чакат с безизразни лица. Джими изобрази с ръце къпане и посочи себе си и Ру, а след това слугите и вратата. Слугите се поклониха и излязоха. Ру каза:

— Слуги за баня?

— Съвсем обичайно тук, както и в Кеш. Не забравяйте, те са роби, така че живеенето им в луксозна къща като тази зависи от това дали ще задоволят господаря и гостите му. Дори най-малката грешка на някой от тях може да ги прати в някой пристанищен бардак или в кариерите, или на друго място, където има нужда от роби.

Ру го погледна слисано.

— Не бях помислял за това.

— Повечето хора в Кралството не го помислят. — Джими почна да се съблича. — Ако не искате да се къпем заедно, мога да вляза пръв или да изчакам.

Ру поклати глава.

— Къпал съм се в студени реки с други мъже, а този басейн ще стигне за шестима като нас.

Съблякоха се и влязоха във водата. Ру се огледа и попита:

— Къде е сапунът?

— Ние сме в Квег — каза Джими и посочи пръчките, подредени по ръба на басейна. — Можете да си свалите мръсотията с тях.

Ру жадуваше за калъп ръчен крондорски сапун, затова погледна недоверчиво пръчките, след което взе една и последва примера на Джими. След двуседмичното пътуване по море не беше толкова мръсен, колкото много други пъти в живота си, но не се чувстваше и съвсем чист. Но след като Джими му показа как се използва пръчката, наречена на местния език стигле, той се увери, че мръсотията бързо се смъква в горещата вода.

Косата беше друго нещо. Няколкото гмуркания под вода не го отърваха от неприятното чувство, че си е все така мръсна, но пък Джими изтъкна, че повечето квеганци си мажат косата.

— А жените? — попита Ру.

— За това не бях помислял — каза Джими, излезе от басейна и се загърна с голям бански чаршаф.

Облякоха се и понеже не намериха място за сядане, се изтегнаха и зачакаха да ги повикат за вечеря. Ру подремна малко в горещия следобед, докато Джими не го събуди.

— Време е за храна.

Ру скочи и видя, че Ливия ги чака до вратата. Взе кутията с рубините и отиде до вратата. Понечи да я поздрави, но тя попита:

— Слугите не ви ли задоволиха?

Ру нямаше представа за какво говори. Джими обаче каза:

— Не, милейди. Просто бяхме уморени и искахме да си починем.

— Ако на вечеря някои от слугите ви допаднат, посочете ги и ще ги пратим тази нощ в стаята ви.

— Ъъ… милейди, моля ви, аз съм женен мъж — каза Ру.

Момичето го изгледа през рамо — вече ги водеше по коридора.

— Това проблем ли е?

— В моята страна е проблем — каза изчервен Ру. Макар да мамеше жена си със Силвия, това му се струваше естествено. Виж, мисълта, че едно от тези млади момчета — или момичета — може да легне в леглото му по заповед, направо го слиса.

Джими едва се удържа да не се разсмее.

Момичето ги въведе в трапезарията. Масата представляваше огромна мраморна плоча, поставена върху красиво изваяни мраморни блокове. Ру си помисли, че сигурно са я довлекли с някакъв кран и че таванът е бил вдигнат след като тази масивна каменна грамада е била сглобена. Покрай масата имаше няколко стола без облегалки с купчини възглавнички върху тях, всъщност по-скоро малки скамейки. Човек не трябваше да ги мести, за да седне да се храни, просто ги прекрачваше. Ливия посочи стола вляво от седналия вече на масата мъж и даде знак на Ру да седне. Самата тя отиде на стола вдясно от баща си. Джими седна отляво на Ру.

Лорд Вазарий беше внушителен мъж. Тогата му беше позахабена, но въпреки възрастта си домакинът им все още беше мъж със здраво телосложение. Имаше рамене на борец и мишци на ковач. Русата му някога коса беше почти побеляла, но намазана и подредена на сплъстени кичури. Той нито се надигна, нито подаде ръка за поздрав, а само кимна.

— Господин Ейвъри.

— Милорд — отговори Ру и се поклони, все едно че се намира пред някой принц.

— Писмото ви беше малко загадъчно, но единственото ценно нещо, за което може да става дума, е колекцията рубини, която ми откраднаха преди година. Може ли да си ги получа? — И протегна ръка.

Ру понечи да му подаде кутията над масата, но един от слугите я взе и я поднесе с поклон на господаря си. Той я отвори, огледа набързо скъпоценните камъни и я затвори.

— Благодаря, че ми върнахте собствеността. Мога ли да ви попитам как се сдобихте с нея?

— Както може би сте чули, милорд, напоследък изкупих няколко различни компании и тази вещ беше намерена в една от тях. Тъй като към нея не се намери никаква законна разписка за продажба и тъй като вашето име е ясно написано на кутията, реших, че стоката е била открадната. Помислих, че ще е най-добре да ви я върна лично, поради изключителната красота и висока стойност.

Вазарий подаде кутията на един от слугите, без да я погледне повече.

— Стойността на тези камъни е само в това, че смятах да ги подаря на дъщеря ми за рождения й ден. Слугата, който ги е взел от тази къща, и капитанът, който го е отвел от нашия остров, бяха намерени и с тях се оправихме. Остава да открия на кого са били продадени и всички ръце, през които са преминали преди да ми ги върнете. Всички тези хора ще умрат в големи мъки.

Ру си помисли за своя приятел Джон Винси, който ги беше купил от квеганския капитан, и каза:

— Милорд, бяха в един сандък с други вещи със съмнителен произход. Съмнявам се, че ще е възможно да проследите кой ги е препродавал, докато се озоват при мен. Защо да си правите повече този труд, след като вече са ви върнати? — Много се надяваше, че лорд Вазарий ще го послуша. Очевидно мъртвият вече капитан не беше изтървал името на Джон, иначе двамата с Ру вече щяха да са мъртви.

— Името ми е на кутията, господин Ейвъри — каза Вазарий. — Всеки, който я е видял, е знаел, че е моя собственост. Всеки, който не я е върнал, както постъпихте вие, е човек без чест, крадец, човек, който заслужава да бъде хвърлен на зверовете на арената или да го подложат на изтезания.

Ру беше един от онези, които се бяха опитали да продадат камъните — единствената причина, която го бе отвлякла от сделката, беше убийството на тъста му. Затова продължи с привидно безразличие:

— Да, милорд, сигурно точно така трябва да стане, но след като вече си върнахте камъните, оскърблението донякъде е смалено.

— Донякъде — съгласи се домакинът. Слугите започнаха да носят вечерните блюда. — След като така и така не можах да издиря следващите след капитана, които оскърбиха честта ми, това би трябвало да ме успокои.

Ру остана да седи неподвижно, с празната надежда да стане така. Около него шетаха млади мъже и жени, всичките неописуемо привлекателни. Каквито и други пороци да имаше лорд Вазарий, личеше, че обича хубостта и младостта да са му подръка.

Въпреки целия лукс трапезата на лорд Вазарий се стори на Ру доста невзрачна. Поднесоха плодове и вино, някакъв плосък хляб с масло и мед, но сиренето беше безвкусно, виното — нищо особено, а агнешкото — препечено. Все пак Ру се хранеше, все едно че това е най-вкусната вечеря в живота му. Боговете му бяха свидетели, че беше ял много по-лоши неща с огромен апетит в дните си като войник.

По време на вечерята разговорът почти замря, но Ру забеляза как Ливия и баща й си размениха няколко многозначителни погледа. Джими изглеждаше отегчен, но Ру знаеше, че момчето си отбелязва наум всяка подробност. Когато най-после яденето свърши, Вазарий се наведе напред и привика един слуга с поднос с гарафа и метални чашки.

На Ру идеята да пие бренди от метална чаша му се стори странна, тъй като металният вкус се предаваше на питието, но не каза нищо — да не обиди домакина си беше много по-важно.

Вазарий вдигна чашата си, каза: „За ваше здраве“ и отпи.

Ру направи същото и каза:

— Много сте любезен.

— А сега на въпроса — каза Вазарий. — Какво очаквате в отплата за това, че ми върнахте собствеността, господин Ейвъри?

— Не очаквам отплата, милорд — отвърна Ру. — Просто използвах това като възможност да посетя Квег и да проуча възможностите за търговия.

Вазарий го изгледа продължително, после каза:

— Когато получих писмото ви, бях склонен да повярвам, че това е поредният опит на лорд Джеймс да вкара свои агенти в държавата ни. Предшественикът му също беше умен мъж, но този Джеймс е същински демон в плът и кръв. — Ру хвърли поглед към Джими да види как реагира, че описват дядо му по този начин, но Джими изглеждаше съвсем равнодушен, както се полагаше на един личен секретар. — Готов съм да изоставя това свое подозрение, доколкото вашата репутация ви предшества. Да върнете тези рубини едва ли е толкова съществено за човек с вашето богатство, господин Ейвъри, но виж, да си спечелите търговски връзки в Квег, това е нещо, което си заслужава цената на подобни дреболии.

Вазарий отпи от брендито и продължи:

— Какво знаете за моя народ, господин Ейвъри?

— Боя се, че малко — призна Ру. Всъщност се беше постарал да научи колкото може повече за квеганците, но реши, че ще е много по-добре да се преструва на невежа.

Ливия заговори на квегански.

— Татко, ако ще предаваш урок по история, моля да ме извиниш. От тези варвари ми прилошава.

Лорд Вазарий й отвърна също на квегански.

— Варвари или не, те са гости. Ако си отегчена, вземи младото секретарче и му покажи градината. Той е достатъчно хубавичък, за да те поразвлече. Може пък да знае някоя хитрина, която още не ти е известна.

В тона му нямаше нищо неодобрително и това беше очевидно дори Ру и Джими да не разбираха езика, на който си говорят.

Вазарий се обърна към Ру.

— Простете за липсата на възпитание у дъщеря ми, но говоренето на кралска реч не е нещо, което правим често тук. Единствен учителят й настояваше да научи езиците на нашите съседи.

— Беше роб, роден в Кралството — допълни дъщерята. — Синът на някакъв благородник, мисля. Така поне твърдеше. — А на Джими каза: — Служебните разговори ме отегчават. Би ли искал да видиш градината?

Джими кимна, извини си и двамата оставиха Ру и Вазарий сами.

Домовладелецът продължи:

— Повечето хора извън границите ни знаят малко за нас. Ние сме единственото, което е останало от някога горда и велика традиция, истинските наследници на всичко, което някога е било Велики Кеш.

Ру кимна, все едно че чува това за пръв път и е съгласен с него.

— Основани сме били като краен пост на Империята, господин Ейвъри. Това е важно. Ние не сме колония, каквато е била Босания, онова, което на вас е известно като Свободните градове и Далечния бряг, нито покорен народ, като онези от Джал-Пур или Долината на сънищата. Диваците, които са живели на този остров, бързо са били погълнати от гарнизона, поставен тук, за да защитава интересите на Кеш в Горчивото море.

„Изнасилвани от войници и раждали деца от смесена раса“ — помисли Ру. Не се съмняваше, че мъжете, живели тук, когато са се появили кешийците, са били или избити, или отведени в робство.

— Гарнизонът е бил от чисти кешийци, мъже от Вътрешните легиони. Причината да ви изтъкна това е, че вие от Кралството често сте се сблъсквали с воините-псета на Кеш. Техният водач е бил лорд Вакс, четвъртият син на императора на Велики Кеш.

— Когато легионът бил върнат у дома, за да съкруши въстанието на Кешийската конфедерация, той отказал да изостави хората си. Това тук е било Кеш и Квег е оцелял като единствения наследник на онази велика култура след падането на Босания под властта на Кралството. Онези, които седят на трона на Оверн, са пораженци, господин Ейвъри. Те се наричат „Истинската кръв“, но са низши хора, дегенерати.

Взря се в Ру за някаква реакция. Ру кимна и отпи от брендито.

Вазарий продължи:

— Ето защо ние рядко имаме делови отношения с други народи. Културата ни е могъща, но иначе сме малка държава, отвсякъде обкръжена от врагове.

При други обстоятелства Ру щеше да избухне в смях, тъй като тази фраза му я бяха повтаряли толкова често, че звучеше като шега. Но сред целия този разкош Ру разбра. Макар да имаше толкова красиви неща, човек не можеше да яде мрамор или злато. Трябваше да се търгува. А в същото време квеганците бяха недоверчив народ, дори се бояха от чужденците.

Ру премисли внимателно думите си.

— Човек трябва да внимава с кого търгува. — Изчака и добави: — Иначе рискува да го разложат.

Вазарий кимна.

— Доста сте схватлив… за чужденец.

Ру сви рамене.

— Аз съм делови човек. И макар да имам късмет, разчитам и на ума си. Нямаше да дойда тук, ако не бях доловил възможности за взаимна изгода.

— Ние не позволяваме на много хора да търгуват в Квег, господин Ейвъри. В историята на нашия народ е имало по-малко от дузина дадени концесии и всички те са били на търговци от Свободните градове или от Дърбин. Никога на търговец от Кралството не е била разрешавана такава привилегия.

Ру прецени възможностите си. Ако сега говореше с някой кралски търговец или благородник, щеше да реши, че е време за „подарък“, тъй като подкупът беше съвсем нормална част от бизнеса. Но в този мъж имаше нещо, което го предупреждаваше да се въздържа от подобно предложение. След като помисли малко, той каза:

— Ще съм доволен, ако си остана в Крондор и оставя на моя квегански партньор да урежда сделките оттук. Аз съм превозвач и… едно взаимодействие с квеганец с висок сан и влияние ще е от полза. Освен това има товари, които трудно може да се осигурят на друго място освен в Квег.

Вазарий се наведе към него и заговори тихо.

— Вие ме изненадвате. Смятах, че искате да установите свое представителство тук, в Квег, господин Ейвъри.

Ру поклати глава.

— Сигурен съм, че вашите местни търговци бързо ще ме поставят в неизгодно положение. Не, трябват ми сигурната ръка и опитът на човек, известен в Квег със своята прозорливост и мъдрост. Той би се облагодетелствал от такова уреждане не по-малко от мен.

Ру замълча. Вазарий знаеше какво би могъл да предложи. Можеше да внесе храни, които да превърнат тази трапеза в най-пищната в Квег. Ненадминати в целия свят вина. Коприни от Кеш за дъщеря му. Предмети на лукса, за които тукашните хора явно жадуваха.

Ру се огледа. Беше разбрал защо всички тукашни сгради са от мрамор: на Квег мраморът беше в изобилие. Дървото беше оскъдно. Повечето орна земя беше разчистена още преди столетия за житни култури. Предпочитаните животни бяха овцете, тъй като от тях се получаваше повече месо срещу по-малко трева, отколкото от едър добитък. Всичко около тази вечеря говореше за народ, който благоденства, но на висока цена. Квег определено беше узрял за внос на луксозни стоки от Кралството.

— Какво предлагате? — каза Вазарий.

— Почти всичко, милорд — отвърна Ру. Помълча и добави: — Стоки на лукса, редки изделия. — Вазарий не мигна. Ру заговори отново. — Дървен материал, въглища и говеждо. — В очите на Вазарий блесна искра и Ру разбра, че вече са равни в играта. Усети как топлата тръпка на успеха плъзва по тялото му — вече плуваше в свои води. Беше дошъл моментът за пазарлъка.

— Каква стока искате да подсигурите? — попита Вазарий.

— Всъщност имам една поръчка и ако я изпълня, това ще бъде голямо начало за един такъв търговски съюз.

— Какво търсите да купите?

— Огнено масло.

Вазарий примига. Това беше най-откритата му реакция до този момент и Ру си даде сметка, че не би седнал да играе на карти с този човек. Но разбра, че го е изненадал.

— Огнено масло?

— Да. Сигурен съм, че разузнаването ви ви е донесло, че Кралството се готви за война. — И веднага превключи на словото, което Джеймс го беше накарал да наизусти. — Кеш отново се е раздвижил и се опасяваме, че се готви да нахлуе. Тъй като принцът в Крондор е нов и нямаме опитен пълководец, който да води армиите на Запада, би било разумно да се подсигурим колкото се може по-добре. Сега обучаваме още мъже за армията на принца и се стремим да укрепим отбраната си с огнено масло. Знаем как да го произвеждаме и съм сигурен, че сте наясно с това; то вече не е тайна. Но ни липсват достатъчно цехове и съоръжения за производство, за да осигурим необходимото количество.

— Колко ви е нужно?

— Десет хиляди бъчви.

Ру забеляза отново искричките в очите на събеседника си: слисване, последвано почти моментално от алчност. И отново премисли дали все пак не би седнал да играе на карти с този човек.

4.Интимни връзки

Даш се изсмя.

— И тогава попитах — продължи Джими, — червените пъпчици по-трудно ли се отглеждат от жълтите?

Оуен Грейлок, рицар-капитанът на армията на принца на Запада, каза:

— Ти направо си я обидил, Джеймс.

Джими се усмихна.

— В онази странна земя това, което говориш, е много по-важно от това, което имаш предвид. — Той отпи от халбата си. — При други обстоятелства момичето можеше да ми се стори привлекателно, но това нейно презрение към мен само защото идвам от друга страна… Всякаква романтична връзка беше невъзможна.

— Да, ама с онова слугинче по-късно същата нощ май нямаше такива проблеми — подхвърли Ру.

— Мислех, че си заспал — ухили се Джими.

Ру поклати глава.

— Бях, но вие ме събудихте. Реших, че ще е по-малко неловко, ако се направя на заспал. Освен това имам приятели, които се сношаваха само на педя от мен по биваците. — И хвърли поглед към Ерик.

Кити, която стоеше зад Ру и тъкмо слагаше нови пълни халби, каза „О?“ с твърде многозначителен тон, след което се обърна и тръгна към тезгяха.

Ру се засмя, засмяха се и всички останали, а Ерик се изчерви.

— Какво става тук? — попита Дънкан Ейвъри. — Нещо май се заформя между двама ви, а?

— Не, доколкото знам — вдигна рамене Ерик и хвърли поглед след Кити.

— Доколкото знаел! — възкликна Джедоу Шати. — Момче, или има нещо, или няма. Толкова е просто, дори за задръстен като теб.

Ерик се надигна от масата.

— Прав си. Извинете ме.

И тръгна след Кити. Джедоу се засмя.

— Богове, ако това момче наистина е толкова тъпо, когато стане дума за жени, май ще трябва да го убием, за да го отървем от мъките.

Джими погледна брат си, а Даш каза:

— Не знам. Кити е странно момиче. Мисля, че тя просто… обича да има някой силен мъж около себе си.

— Ерик е точно такъв — каза Ру.

Ерик отиде при тезгяха.

— Кити?

— Да, старши сержант? — отвърна тя хладно.

— Ами… — Той отново се изчерви. Тя го прикова с очи. — Аз… такова…

— Хайде, изплюй го преди да си се задавил.

— Какво искаше да кажеш?

— Да кажа? — попита тя и го изгледа скептично. — С кое?

— С това „О“.

— Нищо. Просто „О“ като „О“.

Ерик изведнъж разбра, че го правят на глупак, и усети как червенината се надига от врата към лицето му.

— Ти май се занасяш с мен.

Тя се пресегна през тезгяха и го потупа по страната.

— Никак не е трудно.

— Какво ти става? — попита той, загубил всякакво чувство за хумор. — Да не си ми сърдита?

Тя въздъхна.

— Просто съм сърдита на всички мъже.

— Е, ами тогава изкарай си го на някой друг — каза Ерик.

Очите й се присвиха.

— Виж ти каква неочаквана нежност за човек, който е убивал с дузини и е спал с курви до приятелите си.

Ерик се обърка. Погледна я и попита смутено:

— Ти какво мислиш за мен?

Кити се вгледа в лицето му дълго и мълчаливо, след което тихо отвърна:

— Не знам.

Ерик я зяпна. На светлината на факлата горната й устна лъщеше. Беше се изпотила, въпреки вечерния хлад.

След малко тя попита:

— А ти какво искаш?

Ерик поклати глава.

— И аз не знам, но… просто не ми хареса, когато ти…

— Казах „О“? — довърши вместо него тя.

Прозвуча толкова глупаво, че Ерик се засмя.

— Да, точно това имах предвид.

— Я ела с мен — каза тя.

Даде знак на едно от другите момичета, че излиза, и поведе Ерик през кухнята, покрай готвача и помощниците му, и излязоха през задната врата в двора зад хана.

За миг Ерик изпита странното чувство за нещо познато; беше отраснал точно в такъв двор, с конюшнята и ковачницата, и с плевника зад хана, разбира се. Около кладенеца имаше дървена пейка, за по-ниските, които не могат лесно да извадят ведрото. Кити седна на нея и махна на Ерик да седне и той.

— Колко е тихо тук — каза Ерик.

Кити сви рамене.

— Не съм забелязала. Обикновено съм много заета.

Ерик седна, а Кити се наведе и го целуна. За миг той остана неподвижен, после отвърна на целувката й. Целувката продължи дълго. После тя се отдръпна, погледна го и каза:

— Никога не съм го правила.

— Не си целувала мъж? — Гласът на Ерик беше пълен с изненада.

— Аз съм крадла, не съм курва — каза тя. — Изнасилвали са ме и мъже са си пъхали езиците в устата ми, но никога не бях целувала някого.

Ерик зяпна.

— Ами Боби? — успя той да изломоти най-сетне.

Тя сви рамене.

— Какво Боби?

— Ами, аз мислех… — Ерик се поколеба. — Просто всички смятахме, че вие с него…

Тя сведе очи.

— Щях да го направя, ако беше поискал. Той беше добър с мен. Даже по-добър, отколкото заслужавах. Искам да кажа, той се държа грубо с мен онази нощ, когато ме хванахте, заплашваше, че ще ме обеси и така нататък, но общо взето ми беше смешно. И не позволи на никого да ме нарани. — Кити посочи към хана. — Трябваше да следя за Шегаджии и за всеки, който души наоколо, но сега съм просто момичето на тезгяха. Не е лошо. Защото не искам да съм курва.

Сведе очи.

— Щях да легна с Боби, защото той беше добър с мен, но не го обичах и той не ме обичаше. — Погледна Ерик. — Мисля, че той не обичаше никого… освен може би капитан Калис.

— Боби му беше предан.

— По едно време мислех, че може да е от онези мъже, които обичат други мъже. — Тя махна с ръка. — Не че ме интересува — не съм поклонничка на Сунг Благочестивата. После чух, че прескача редовно в „Бялото крило“, и мисля, че просто е искал да го чеше където го сърби някоя, която…

— За която не му пука ли? — помогна й Ерик.

— Аха. Точно така. Че ако го направи с мен или с някоя друга, която не е курва, това може да направи нещата… нали разбираш, различни.

Ерик кимна.

Кити въздъхна.

— Боби се шегуваше и ме разсмиваше. Отначало се боях от него, защото казваше, че ще ме убие, ако предам принца или херцога, и виждах в очите му, че говори сериозно. Но след време, когато хората тук почнаха да се държат добре с мен, ами… престанах да се боя.

— Нямам къде да отида, тъй че харесва ли ми, или не, това е домът ми. — Тя помълча малко, загледана към хана. — Не е лош живот. Знам, че идва нещо голямо. Не може да работиш тук и да не схванеш някои неща. Войници, които не дрънкат за това, което правят, пазят тайна. Така че идва нещо голямо. Не зная какво и мисля, че не държа да го знам. — Отново се смълча и вдигна очи към светлата луна.

После изведнъж се обърна към Ерик.

— Но след като Боби вече го няма, ти си мъжът, който се държи най-мило с мен. Мъжете понякога казват разни работи за мен на другите момичета, но ми е все едно. Докато ти, ами… ти просто винаги си бил добър с мен.

Ерик сви рамене и отвърна:

— Мисля, че знам какво е да си имал лош късмет.

— Не можеш да знаеш какво е да си на улицата.

Той не отвърна нищо, само я гледаше. Тя продължи:

— Малките момиченца не ги ценят много, освен за курви. В някои места от момиченцата се печелят добри пари. — Кити се присви. — Мама беше курва, това си е истина. Никой не знае кой е бил баща ми. Мама ме изхвърли на улицата, когато бях шестгодишна. Мисля, че сигурно е искала да не остана в бордея. Сводникът й все ме гледаше.

— Прибра ме един мъж, Даниелс, и ме отведе в каналите. Дадоха ми ядене и ми казаха, че ще се грижат за мен, но че трябва да правя каквото ми кажат. Там имаше и други деца. Бяха мръсни, но бяха сити.

— Просех и се научих на разни хитрини. Можех да плача, уж че съм се изгубила, и ако някой по-засукан спреше да разбере какво е станало, друг някой му срязваше кесията. После станах дръжка.

— Дръжка?

— Крадецът не трябва да има в себе си нищо, което не е негово. Повечето Шегаджии работят на двойки. Татът предава щърбела колкото може по-бързо, дръжката го предава на торбаря, а той го отнася при Мамчето.

— При Мамчето?

— Така Шегаджиите наричат мястото, където живеем… където живеех.

— О.

— Все едно, после видях мама и си поговорихме. Не се бяхме виждали две-три години. Тя ми каза, че имам сестра, курва. Казваше се Бетси.

— Намерила си я значи?

— Да. И се разбирахме добре. На нея не й харесваше, че съм крадла, а на мен не ми харесваше, че е курва, но иначе се разбирахме. Харесваше ми. Тя беше единствената, която не се влачеше непрекъснато подир мен, за да ми иска нещо.

— Когато ми пораснаха тези — тя посочи гърдите си, — някои мъже взеха да стават груби с мен. Когато бях близо до други татове или при Мамчето, си бях добре. Но човек невинаги може да е сред свои хора, нали разбираш?

Ерик кимна.

— Мушкали са ме много пъти, докато не почнах да се обличам както ме хванахте — като мръсно миризливо момче.

Ерик не знаеше какво да каже.

— Искам да кажа, че никога не съм правила нещо с мъж, защото съм го искала.

Ерик изчака и след като тя се умълча, попита тихо:

— Да не ми казваш, че сега го искаш?

В очите й бликнаха сълзи и тя кимна, почти недоловимо. Той въздъхна и я сгуши в прегръдката си. Никога досега не се беше чувствал толкова неуверен в себе си. Беше спал с жени, откакто стана войник, и помнеше какво му беше казала първата — да се отпусне, — но всяка жена, с която беше лягал, знаеше повече от него. А сега го молеха да легне с момиче — молеше го Кити, която познаваше от мъжки ръце само насилието.

Целуна я по бузата, после по брадичката и по устните. Отначало тя беше много скована, но после, след още няколко целувки, започна да се отзовава. После стана, хвана го за ръката и го поведе към плевника, където спеше.



— Ерик! — извика подозрително познат глас. — Горе ли си?

Кити измърмори сънено: „Кой вика?“ и се сгуши в ръцете му. Бяха се любили плахо, бавно и непохватно отначало, но после бурно, докато Ерик не почувства, че се намира в разгара на огнена битка. Развихри се порой от смях и сълзи, и накрая тя се отпусна изтощена в сеното.

Малко по-късно се любиха пак и този път Кити беше много по-сигурна какво иска. Ерик никога не беше изпитвал такова нещо с друга жена.

Зачуди се дали не е влюбен.

Отвън пак го извикаха.

— Накор. Ще го убия — измърмори Ерик, надигна се от постелята и почна да се облича.

Кити се събуди и попита:

— Това да не е оня смешният комарджия?

— В момента никак не ми е смешен — отвърна Ерик.

Докато нахлузваше ботушите си, тя го прегърна през кръста и каза:

— Благодаря ти.

Той се изненада.

— За какво?

— Че ми показа онова, за което говорят другите момичета.

За миг Ерик загуби дар слово.

— Няма защо.

Тя опря глава на рамото му.

— Сигурен ли си?

— Това не беше услуга — отвърна грубо Ерик.

— О, значи и на теб ти е харесало? — попита тя уж невинно.

Ерик усети, че пак го дразни. Беше доволен, че се е изчервил.

— Май трябва да те напердаша — измърмори той.

Тя го целуна по рамото.

— Някои момичета в „Бялото крило“ искат доплащане за това, както съм чувала.

Заля го вълна на неувереност, толкова истинска, че все едно меч забиха в гърдите му. Той се обърна и я стисна за ръцете, по-силно, отколкото искаше, но като видя паниката в очите й, я пусна.

— Извинявай — прошепна Ерик. — Но не мога да търпя, когато ми се подиграваш.

Кити се вгледа в лицето му, в очите й бликнаха сълзи и тя изведнъж се разплака. Опря брадичка на рамото му, притисна буза до страната му и прошепна:

— Ти извинявай. Не знам да се държа другояче.

— Никога няма да те нараня — прошепна той.

— Знам — отвърна му тя тихо. — Толкова съм объркана… — Отдръпна се и той видя, че се усмихва. — И за това си виновен ти, Ерик фон Даркмоор.

Той я целуна.

След малко се чу кашлица, Ерик се обърна и видя Накор да наднича отдолу — беше се качил на стълбата към плевника.

— А, тук си бил!

Без да каже и дума, Ерик изпъна крак и ритна стълбата. Накор изпищя. Чу се едно силно „туп“, после „оох“ и стенания.

Кити се разсмя, а Ерик продължи да се облича. След малко — Накор още стенеше и не ставаше от сеното — каза:

— Като си свършиш пиесата, вдигни стълбата, ако обичаш.

Стоновете моментално се смениха с кикот.

— Добре ме познаваш май — каза Накор.

Стълбата се появи на ръба на плевника. Ерик се обърна към Кити. Вече беше облечена. Слезе пръв по стълбата, а тя го последва.

— Извинявай, че досаждам на теб и на милата дама, но трябва да те видя — каза Накор.

— Защо? — попита Ерик.

— Да ти кажа довиждане за малко.

Шо Пи, някогашният боен другар на Ерик и сегашен ученик на Накор, стоеше мълчаливо на прага.

— Къде заминаваш тоя път?

— Пак за Звезден пристан. Кралят ме помоли да се върна там, докато лорд Арута не дойде да помогне на баща си. — Лицето му стана сериозно. — Става нещо. Принц Ерланд отплава тази нощ с един кешийски кораб.

— Не е наша работа — каза Ерик.

Накор кимна.

— Разбирам.

— Ами, лек път и ми се обади като се върнеш.

Накор кимна.

— Ще се обадя.

Махна на Шо Пи да го последва и си тръгнаха. Ерик се загледа след тях, докато се скриваха в нощта.

— Това е най-странният дребосък, когото съм виждала — промълви Кити.

— Не си първата, която го забелязва — каза Ерик. — Но е свестен човек и струва колкото шестима, когато си на път с него. Твърди, че нямало магия, но ако има някой, който разбира от магия повече от него, не съм го срещал.

Кити го прегърна.

— Какво искаше да каже с това, че „става нещо“?

Ерик я целуна.

— Ти хващаш шпиони, а искаш от мен да говоря за тайни?

Тя кимна и опря глава на гърдите му.

— Понякога си мисля, че разбирам какво става, Ерик. Събирам разни парченца, които чувам. Друг път не съм сигурна дори какво правя тук. Откакто умря Боби, често ми се струва, че съм в едно от онези места, за които говорят жреците — един от по-малките адове. Не мога да напусна хана, освен ако не водя двама стражи със себе си. Шегаджиите са ме белязали за смърт, но пък те са единственото семейство, което познавам.

— Когато имам време, ще те отведа някъде далече от града.

Тя се притисна до него за миг, после каза:

— Трябва да се връщам на работа.

Влязоха заедно. Кити мина мълчаливо през кухнята и зае обичайното си място зад тезгяха.

Джедоу Шати и Оуен Грейлок си седяха на масата, но Ру го нямаше.

— Къде е Ру? — попита Ерик, докато сядаше.

— Е, ти се забави и той, Джими и Даш си тръгнаха. Имали някаква важна среща — каза Грейлок.

— Накор намери ли те? — попита невинно Джедоу.

— Да — отвърна Ерик сърдито.

— Не в съвсем неудобен момент, надявам се — каза Джедоу и се ухили.

Ерик се изчерви и отвърна:

— Не.

— Това е добре — каза Джедоу. След което избухна в смях, толкова заразителен, че Грейлок и Ерик също се разсмяха.

Кити дойде до масата с кана бира и попита:

— Какво ви е толкова смешно?

И тонът, и изражението й говореха красноречиво, че тя е предмет на някаква шега, казана от Ерик, някаква хвалба на мъж завоевател, и че нищо няма да може да поправи щетите.

— Накор — каза Грейлок и отново се разсмя.

— О — каза Кити, сякаш това обясняваше всичко. Усмихна се на Ерик и той й върна усмивката.

След като тя ги остави, Джедоу попита:

— Значи има нещо между вас двамата все пак?

Ерик кимна и каза:

— Да. И това адски ме плаши.

Грейлок вдигна халбата си като за наздравица.

— Виж, това вече е сериозно.

Джедоу кимна мъдро.

— Много сериозно.

— Кое? — попита Ерик разтревожено.

— О, ама той наистина е много зле — каза Джедоу.

— Така си е — отговори Грейлок.

— Какво искате да кажете? — настоя Ерик.

— Ама ти наистина ли не си бил влюбен досега? — попита Грейлок.

А Джедоу подхвърли язвително:

— Той е толкова тъп, че и да е бил, не го е разбрал.

Ерик намръщи чело и се загледа в бирата си, сякаш търсеше отговора в нея. После изведнъж се ухили на двамата си приятели и се обърна да погледне Кити, която много усърдно чистеше тезгяха и си говореше тихичко с едно от другите слугинчета.

— Влюбен съм — каза Ерик на приятелите си. Каза го като откровение.

Грейлок и Джедоу не можаха да се сдържат и се разсмяха пак.

— Хайде, момче — каза Джедоу. — Май ти трябва още едно пиене.

Грейлок поклати глава и въздъхна.

— Ех, де да можех пак да съм млад…

Ерик бе учуден от всички тези странни чувства на радост и на неувереност, които кипяха в него. Погледна крадешком към Кити и видя, че и тя го гледа. Усмихна й се и тя отвърна на усмивката му.

А след това, докато Джедоу и Грейлок си подхвърляха хитроумни намеци, над Ерик надвисна тъмен облак — той се замисли за предстоящата битка. И се зачуди как е могъл да си позволи да мисли за нещо друго.



Силвия ухапа закачливо Ру по врата.

— Оу — каза той, къде на шега, къде от истинска болка. — Много силно хапеш.

Тя се нацупи.

— Трябваше да те накажа. Много дълго те нямаше.

Сви се в прегръдката му и той каза:

— Знам. Но наближава… — И спря. За малко да каже „нашествието“.

— Кое наближава?

Ру се вгледа в лицето й на светлината на свещта. Беше дошъл късно и веднага си легнаха. Баща й беше някъде навън по работа и той реши да остане цялата нощ, вместо да се връща в градската си къща преди съмване, какъвто му беше навикът, когато Джейкъб Истърбрук си беше у дома. Щом си помисли за изгодите, които баща й бе извлякъл от неговите компании в търговията с Велики Кеш, Ру отново се зачуди дали не изтървава неща, които тя казва на баща си. Но се постара да потисне тревогата си.

— Исках да кажа, че колкото повече наближавам целта си — да взема под свой контрол целия превоз по Горчивото море, толкова по-малко време ми остава за всичко друго.

Тя го ухапа по рамото, този път толкова силно, че го накара наистина да изреве.

— Това го обяснявай на жена си — подразни го Силвия и посочи следите от зъбките си. — И това.

После стана от леглото и Ру отново се възхити на красотата на голото й тяло. Беше най-красивата жена, която бе срещал, а на светлината на единствената горяща свещ приличаше на изваяна от оживял мрамор, без никакъв недостатък. Ру помисли за пълничкото, пухкаво тяло на жена си, отпуснато и вяло, за белезите, които й бяха останали от ражданията, и неволно се удиви, че изобщо е способен да прави любов с нея.

Силвия си облече робата и той каза:

— Какво ти става?

— Имаш време за Хелън Джейкъби, а на мен от няколко дни не си се обаждал.

— Не е възможно да ме ревнуваш от Хелън!

— Защо? — Тя го погледна с укор. — Често ходиш при нея, нали? Не може да се каже, че е някоя кльощава селска мома, и не е непривлекателна. И непрекъснато повтаряш колко я цениш заради ума й.

Ру стана от леглото и каза:

— Аз убих мъжа й, Силвия. Дължа й някакво утешение. Но не съм я пипнал.

— Бас държа, че би искал да я опипаш — заяде се Силвия.

Ру понечи да я прегърне, но тя го отблъсна и се отдръпна.

— Силвия, не си права.

— Аз ли не съм права? — каза тя и пусна робата си да се разтвори.

Ру се възбуди отново.

— Ти си мъжът с жената, с децата и високото положение. Аз бях една от най-желаните за брак дъщери в Кралството, докато не срещнах теб. — Нацупена, тя пристъпи към него и гърдите й се отъркаха в оголената му гръд. — Аз съм любовницата. Аз съм жената без положение. Можеш да ме напуснеш, когато поискаш. — Ръката й заописва малки кръгчета по корема му.

Дишането на Ру се учести.

— Никога няма да те оставя, Силвия.

Тя посегна по-надолу и го погали.

— Знам.

Той смъкна робата, грабна я и я хвърли в леглото. Облада я бързо, вричайки се във вечната си любов. Тя гледаше втренчено балдахина над тях и се мъчеше да потисне прозявката си. На устните й се оформи самодоволна усмивка, която нямаше нищо общо със страстта и удоволствието, но имаше всичко общо с властта. Ру беше на път да стане най-важният търговец в историята на Кралството, и в същото време беше под пълната й власт. Тя се вслуша в учестеното му дишане, докато страстта му растеше, отвлечена и отегчена. Новото усещане от любовта с него отдавна се бе изчерпало и тя предпочиташе братовчед му Дънкан, който бе много по-привлекателен, пък и апетитът му към повече изобретателност в креватната игра много повече съвпадаше с нейния.

Знаеше, че Ру ще се ужаси, ако разбере, че двамата с Дънкан често делят същото това легло, а понякога вкарват в него и някой от слугите. Знаеше, че Дънкан ще е податлив, докато са му достъпни пищните дрехи, хубавите ястия, редките вина, красивите жени и всички други изкушения на богатството. От него щеше да излезе великолепен любовник, след като тя се омъжеше за Ру, а някой ден — и негов напълно приемлив пред обществото заместител. Докато Ру достигаше върха на своята жар, Силвия разсеяно мислеше колко ли още ще трябва да чака, за да се омъжи за този отблъскващ дребосък, след като уреди убийството на дебелата му жена. И докато мислеше как един ден ще завладее финансовите империи и на баща си, и на Ру, усети, че най-сетне и нейната страст се усилва, и тъй като Ру не можеше да се сдържа повече, тя се сля с него в изблик на неудържима похот, представяйки си, че е най-властната жена в историята на Кралството.



Ерик почука на вратата и Уилям вдигна глава.

— Да, старши сержант?

— Можете ли да ми отделите една минута, сър?

Уилям му махна към стола и Ерик седна.

— Какво има?

— Не е за обучението — каза Ерик. — То си върви добре. Лично е.

Уилям го гледаше равнодушно. Макар да служеха заедно, всеки позволяваше понякога другият да зърне една или друга страна от личния му живот, но никога не бяха разговаряли по лични въпроси.

— Слушам те — каза рицар-маршалът на Крондор.

— Обичам едно момиче и, хм, ако не възразявате, просто исках да поговорим за това как човек може да е войник и да е женен.

Уилям помълча, после кимна.

— Изборът е труден. Някои се справят добре със семейните неща. Други — не. — Замълча. — Мъжът, който беше на този пост преди мен, Гардан, беше някога сержант също като теб. Служил е при лорд Боррик, херцога на Крудий, когато баща ми е бил там като дете. Дошъл е в Крондор с принц Арута и се е издигнал до този пост. И през цялото време е бил семеен.

— Как се е справял?

— Добре, общо взето — каза Уилям. — Имаше няколко деца, едно от които стана войник като него. Загина при опустошаването на Далечния бряг.

Ерик помнеше разказите на втория си баща, Натан, за онези дни.

— Гардан вече беше умрял. Другите му деца са живи, мисля.

Уилям стана, затвори вратата, върна се и седна на ръба на бюрото си. Ерик забеляза, че освен официалния си служебен табард рицар-маршалът е предпочел да облече проста войнишка униформа без отличителни знаци.

— Виж, това, което предстои… — почна Уилям. Помъчи се да намери подходящите думи и продължи: — Дали такава връзка е разумна?

— Разумна или не, аз я имам — отвърна Ерик. — Никога не съм изпитвал такива чувства към никое момиче.

Уилям се усмихна и за миг на Ерик му се стори, че е свалил години от раменете си.

— Разбирам.

— Ако не възразявате, че ви питам, вие били ли сте женен някога, сър?

— Не — каза Уилям и в гласа му се долови нотка на съжаление. — В живота ми като че ли никога не е имало място за семейство.

Отиде при стола си и седна.

— Честно казано, и в моето семейство нямаше много място за мен.

— Баща ви ли? — попита Ерик.

Уилям кимна.

— Имаше време, когато си бяхме толкова сърдити, че не си говорехме. После го преодоляхме. Но е трудно. Ако видиш баща ми, ще си помислиш, че ми е син. На външност е с не повече от десет години по-стар от теб. — Уилям въздъхна. — Иронията е в това, че както се оказа, като станах войник, аз изпълних някогашната негова момчешка мечта. Той настояваше да изучавам магия.

Уилям се усмихна.

— Представяш ли си, да растеш някъде, където всички практикуват магия, или да си женен за някоя, която го прави, или да си син или дъщеря на човек, който го прави?

Ерик поклати глава.

— Но все пак дарбата трябва да ви е вродена в семейството. Срещал съм сестра ви.

Уилям се усмихна тъжно.

— Друга ирония. Гамина е осиновена в нашето семейство. И е много по-веща в магическите неща от мен. Аз имам само един жалък талант. Мога да разговарям с животните. Разговорите обикновено са доста къси и безинтересни. Освен с Фантус, разбира се.

При споменаването на огнедрейка Ерик каза:

— Не съм го виждал из двореца напоследък.

— Той идва и си отива, когато му хрумне. И когато го попитам къде е, настойчиво ме пренебрегва.

— Все още не съм по-близо до решението си отпреди — каза Ерик.

— Познавам това чувство — въздъхна Уилям. — Имаше една млада чародейка от Звезден пристан, от пустинното племе на Джал-Пур, дойде да учи при баща ми, когато бях момче. Беше с две години по-голяма от мен.

— Беше най-красивата жена, която съм виждал — въздъхна Уилям. — С тъмна коса и очи с цвета на кафе. Вървеше, все едно танцуваше, а гласът й беше музика. Бях пленен още щом я видях. Тя знаеше, че съм синът на Майстора, момчето на Пъг, и че съм увлечен по нея. Преследвах я навсякъде, бях истинска напаст. Тя ме търпеше милостиво, но след време, мисля, почнах да й опъвам нервите.

Уилям се загледа през прозореца към двора.

— Мисля, че тъкмо безразличието й към моите ухажвания и предложения за годеж бяха причината да напусна Звезден пристан и да дойда в Крондор. — Усмихна се на спомена. — Тя дойде две години по-късно.

Ерик вдигна въпросително вежда.

— Бащата на принц Арута имаше един магьосник съветник, един чудесен старчок, Кълган. Не беше от най-могъщите чародеи, но беше един от най-умните мъже. За мен в много отношения той бе като дядо. Смъртта му удари много тежко баща ми. Все едно, принц Арута реши, че му е нужен магически съветник в двора, затова помоли баща ми да му прати най-добрия в Крондор. Татко изуми всички, като изпрати вместо някого от майсторите нея. Отначало помислих, че я е пратил само за да ме провери. — Усмихна се тъжно и продължи почти през смях: — Представяш ли си ужаса на благородниците, когато се разбра, че тя не само е кешийка, но е далечна родственичка на един от най-могъщите и благородни властелини от Джал-Пур. Само желязната воля на принц Арута принуди двора да я приеме.

Уилям въздъхна.

— В деня, в който тя се появи, нещата тук станаха много трудни, за повечето от тях не мога да говоря, но е достатъчно да ти кажа, че накрая разбрах, че двамата сме съвсем различни хора от онова, което бяхме в Звезден пристан. Освен това открих, че чувствата ми не са се променили, и се смаях, когато разбрах, че двете години раздяла са променили и начина, по който тя гледа на мен. Станахме любовници.

Ерик чакаше мълчаливо.

— Бяхме заедно шест години.

— И какво стана?

— Тя умря.

— Ако не искате да говорите за това…

— Не искам — прекъсна го Уилям.

Ерик се почувства неловко.

— Е, аз да си ходя, сър. Не исках да отварям стари рани…

Уилям махна с ръка.

— Не си. Тези рани са си с мен всеки ден, и винаги са си отворени. Това е една от причините, поради които не се ожених.

Когато стигна до вратата, Ерик каза:

— Ако нямате нищо против, че питам, сър, как се казваше тя?

Без да го поглежда, все така извърнат към прозореца, Уилям промълви:

— Джезара.

Ерик тихо притвори вратата и закрачи по коридора. Все още не знаеше как да постъпи, но реши да насочи ума си към работите, които му предстояха, а чувствата си към Кити да остави такива, каквито са.

5.Елвандар

Томас седеше неподвижно.

Крал Червено дърво, Ейрон Еаранорн на езика на елфите, заговори:

— В годините, след като напуснахме Северните земи за завръщането, ние се постарахме да разберем своите братовчеди. — Водачът на гламредел, „лудите“ елфи, оставени да се грижат сами за себе си в Северните земи преди векове, прикова с твърдия си поглед кралица Агларана. — Кланяме се на вас като владетел тук, господарке — замахна широко с дясната си ръка, — в Елвандар. Но вие не властвате над нас.

Томас погледна жена си. Владетелката на елфите на Елвандар се усмихна мило на воина, който властваше заедно с нея почти толкова години, колкото тя бе царувала над долините на елфите.

— Еаранорн — възрази тя, — онези, които предпочетоха да дойдат в Елвандар по призива на древната кръв или като гости, са свободни да напуснат по всяко време. Само онези, които предпочетат да останат тук по своя воля, са подчинени на нашата власт.

Бившият крал се попипа по брадичката.

— Това е спорът значи. Хм.

Огледа събралите се в Кралския съвет елфи. Татар, старшият съветник; Томас, получовекът, пълководецът и принц-консортът. Акайла, водачът на елдарите, които бяха останали в света на Келеуан, докато не ги бе открил човекът магьосник Пъг; и другите, в това число Пъг и сегашната му спътничка Миранда. След дълго мълчание старият крал запита:

— Къде бихме могли да отидем? Да се върнем при нашите не толкова щедри братовчеди ли?

Томас погледна Пъг, своя приятел от детинство, брат и съюзник във Войната на разлома, и неговите очи му разкриха, че и той знае отговора: тези „диви“ елфи нямаха къде да отидат.

Томас погледна и към Акайла, чиито познания и духовна сила не преставаха да изумяват Пъг, и вдигна пръст толкова лекичко, че магьосникът едва го забеляза. Акайла сведе глава едва-едва. Кралицата му отвърна с почти недоловимо кимване.

— Защо изобщо трябва да отивате някъде? — попита водачът на елдар, онези древни елфи, които стояха най-близо до Господарите на драконите и които все още пазеха своите древни знания и науки. — Та вие намерихте своите изгубени родственици след векове на самота и никой не се стреми да ви зароби, но ето, че се сърдите за нищо. Мога ли да попитам защо?

Червено дърво отрони тежка въздишка.

— Стар съм аз… — При тези думи Татар, Акайла и още неколцина се засмяха, не злонамерено, а искрено развеселени. — Добре де, аз съм едва на триста и седемдесет лета, докато някои тук са на два пъти повече, ала истината е, че лесът Еддер в Северните земи е сурово място, гъмжи от врагове, а храната е оскъдна. Тук, сред изобилието на Елвандар, трудно ще го разберете. — Той потръпна, сякаш споменът за Еддер го смрази. — Нямахме си тъкачи на заклинания и изцеряващо чародейство. Тук дори една сериозна рана заздравява само с отдих и храна; там най-невинното загнояване може да порази воина също като вража стрела. — Стисна юмрук и викна гневно: — Погребах жена си и синовете си. Според опита на моя народ аз наистина съм много стар.

— И многословен също така — прошепна Миранда на Пъг и потисна прозявката си. Пъг кимна — и той, както Миранда и другите, беше слушал много пъти приказките за битките на Червено дърво и за загубите му.

Калин, по-големият син на Агларана и наследник на трона, заговори:

— Мисля, че през последните тридесет години показахме своята добронамереност, кралю Червено дърво. И скърбим за вашите загуби… — Останалите от съвета закимаха в съгласие. — Но тук, завърнал се сред своята раса, вашият народ има най-добрата възможност да процъфти и да преуспее. По време на Войната на разлома и Голямото въстание ние загубихме мнозина, които сега почиват на Островите на блажените, но все пак спечелихме с това, че вие намерихте пътя дотук. В крайна сметка облагодетелствана е цялата раса на елфите.

Червено дърво се съгласи.

— Премислял съм възможния избор на моя народ. — И продължи с някаква нотка на гордост. — Синове нямам. — Погледна Калин и добави: — Трябва ми наследник.

Един млад воин от гламредел пристъпи от едната страна на краля с вързоп, увит с кожа, и развърза връзките му.

— Това е знакът на моя ранг — рече Червено дърво и разви вързопа. Целият съвет се изненада. Сред кожите лежеше колан с удивителна красота: копринени нишки — Пъг прецени, че са нещо много по-необичайно от проста коприна — и скъпоценни камъни с ослепителна яркост, вшити в неустоимо прелестни шарки.

— Ейсл-Хнат! — провъзгласи Червено дърво.

Пъг пренастрои възприятията си, огледа колана и прошепна на Миранда:

— Тази вещ е заредена със сила.

— Нима? — отвърна тя.

Пъг я изгледа и забеляза усмивката й — тя се мъчеше да не му се изсмее открито. Той за кой ли път си помисли, че силата и познанията й далеч надвишават онова, което разкрива.

Акайла стана от пейката от сплетени клони и пристъпи към Червено дърво.

— Може ли?

Червено дърво му подаде колана.

Акайла го огледа подробно, после се обърна към Татар.

— Това е велика и чудодейна магия. Ти знаеше ли, че е тук?

Татар, стареят сред Тъкачите на заклинания на кралицата, поклати глава и отвърна малко раздразнено:

— Не. А ти?

Акайла се засмя, както често се беше смял, докато учеше Пъг през годината, в която магьосникът бе живял с елдарите в Елвардейн, близначния лес на Елвандар, магически скрит под ледената шапка на Келеуан. В този смях нямаше нито капка насмешка, но имаше ирония.

— Това е положението — каза Акайла, обърна се отново към Червено дърво и владетелят на гламредел му кимна. Акайла отиде при Татар в кръга на кралицата и му подаде колана. Макар Акайла да беше неоспоримият водач и по възраст, и по знание сред съветниците на кралицата, той все пак бе пришълец и Татар си оставаше най-старшият съветник на Агларана.

Когато Татар взе колана и се обърна да го поднесе на Калин, Червено дърво заговори:

— Този колан се носи на висшия съвет и се предава от краля на неговия син. Както онзи, що беше мой баща, ми даде колана, за да означи с него положението ми на наследник, така и аз го връчвам на теб, принц Калин.

Принцът на елфите сведе глава и пое колана. Допря го до челото си и каза:

— Вашето благородство е неописуемо. Приемам с покорство щедростта ви.

Агларана се изправи и каза:

— Нашият народ отново е единен. — Обърна се към Червено дърво. — А вие сте истински Ейрон Еаранорн. — И сведе глава пред него. Зад него се появи един елф с нов халат и по повеля на кралицата го заметна върху снаряжението и кожите, които Червено дърво носеше по обичая на своя народ. — Ще удостоите нашия съвет, ако приемете място в него.

— За мен е чест — рече старият крал.

Акайла стана и настани Червено дърво между Татар и себе си.

Пъг се усмихна и намигна на Миранда. Като бе поставил гламредела над себе си и над съвета, но все пак след Татар, мъдрият водач на елдарите бе предотвратил години на възможно недоволство от страна на гламредел. Червено дърво щеше да е вторият единствено след Татар в дворцовия съвет.

Миранда кимна на Пъг да се отдалечат и след като се озоваха на безопасно разстояние, за да не може да ги чуят, попита:

— Колко още ще продължи всичко това?

Пъг сви рамене.

— Народът на Червено дърво дойде тук преди около трийсет години, двайсетина години след като Галайн и Арута се натъкнаха на него след падането на Арменгар.

— Значи спорят кой да е начело цели трийсет години? — попита с удивление Миранда.

— Не спорят — каза появилият се зад тях Томас. — Обсъждат. Елате с мен.

Отведе ги на едно уединено място, заслонено от съвета на кралицата с хитроумно преплетени клонки. От друга страна, оттук можеше да се гледа дървесният град Елвандар.

— Възможно ли е човек да свикне с това? — възкликна Пъг. Вгледа се в приятеля си и отново долови далечното ехо от някогашния си брат под сурово изсечените, нечовешки черти на високия воин.

Облечен в официалния си халат, Томас излъчваше сила и власт. Светлосините му очи, почти безцветни, се взираха в Елвандар.

— Да — промълви той. — Но красотата му не престава да ме вълнува.

— Никое живо същество не може да не го усети.

Беше вечер и Елвандар бе засиял от стотиците огньове — някои долу по земята, а други на площадките, издигнати сред клоните на дърветата. Из цялото горско селище бяха запалени сияещи фенери, но вместо с грубоватия жълт пламък на градските лампи те светеха с по-мека, синкавобяла светлина, която можеше да се види само тук. Самите дървета също така светеха — клоните им бяха осветени с меко сияние, леко синкаво или като зеленикава мъгла, сякаш листата фосфоресцираха.

Томас се обърна — обшитият му със златни нишки халат леко просветна — и каза:

— Време ли е да си слагам бронята, приятелю?

— Скоро, опасявам се — каза Пъг.

Томас промълви умислено:

— Когато спечелихме победата в Сетанон, се надявах, че сме приключили с тази история.

Пъг кимна.

— И аз се надявах. Но и двамата знаехме, че рано или късно пантатийците отново ще дойдат за Камъка на живота. — Намръщи се, сякаш се канеше да добави нещо, но го премълча. — Докато твоят меч стои забит в камъка и докато валхеру не са изчезнали окончателно, ние просто печелим време.

Томас не отговори. Продължаваше да се взира през плетеницата от клони към величественото сияние на Елвандар.

— Зная — най-после отрони той. — Ще дойде време, когато ще се наложи да извадя меча и да довърша онова, което започнахме тогава. — Беше изслушал с интерес разказа на Миранда за онова, което бе открила на южния континент. Татар, Акайла и другите я бяха разпитвали многократно през месеците, откакто бе дошла, изтръгвайки и най-малките подробности, които беше забравила. В много случаи нишката на търпението на Миранда беше на път да изтънее и да се скъса, но дълголетните елфи търпеливо и настойчиво водеха проучванията си.

Чуха се гласове, показващи че Агларана и нейните съветници идват, и кралицата, следвана от Татар, Акайла, Червено дърво и Калин, влязоха.

Миранда и Пъг сведоха глави, но кралицата каза:

— Дворцовият съвет приключи, приятели. Тук сме, за да обсъдим без официалности някои важни неща.

— Слава на боговете — каза Миранда.

Червено дърво се навъси.

— Запознатостта ми с вашата раса е ограничена. Но тази припряност, която наблюдавам у вас, човеците… ми е напълно непонятна.

— Припряност!? — възкликна Миранда, без да крие удивлението си.

— Ние се разправяме с тези пантатийци вече четиридесет години, Червено дърво — каза Пъг.

Старият елф взе предложения му бокал с вино и рече:

— Е, в такъв случай би трябвало да имате известна представа за врага.

Пъг изведнъж разбра, че старият елф се шегува, и се ухили.

— Напомняте ми за Мартин Дълголъкия.

Червено дърво се усмихна и годините се стопиха от лицето му.

— Виж, този човек го харесвам.

— Впрочем, къде е Мартин? — попита Томас.

— Тук съм — чу се гласът на бившия херцог на Крудий, който тъкмо се изкачваше по стълбата. — Не съм вече толкова пъргав като навремето.

— Но все още си доста добър с лъка, Мартин — каза Червено дърво. И добави: — Като за човек.

Мартин беше най-старият човек, когото Червено дърво можеше да нарече свой приятел. Вече деветдесетгодишен, Мартин приличаше на мъж на шестдесет. Силните му рамене и гърди все още бяха широки, макар ръцете и краката му вече да изглеждаха по-тънки, отколкото ги помнеше Пъг. Кожата му бе изсушена от слънцето и набръчкана, а косата му беше съвсем побеляла. Но очите му все още бяха будни и Пъг разбираше, че Мартин, след месеците, които бе преживял в Елвандар, си е съвсем с всичкия. У него нямаше и намек за треперене или старческо слабоумие. Макар да не го беше подмладило, вълшебството на Елвандар все пак го поддържаше жизнен.

Мартин кимна на Миранда и се засмя.

— Познавам едел — рече той, използвайки думата на елфите за самите тях — още от бебе. Хуморът им често е неуловим за хората.

— Както и представата им за „припряност“ — каза Миранда и погледна Пъг. — Вече близо година, че ако не и повече, все ни казвате, че трябвало да се заловим с това или с онова… и най-вече: „Трябва да намерим Макрос Черния“… но ви гледам, че си седите тука и не правите нищо.

Очите на Пъг леко се присвиха. Знаеше, че Миранда е много по-стара, отколкото изглежда, навярно може би по-стара от неговите седемдесет и няколко години, но тя твърде често проявяваше нетърпеливост, която го изумяваше.

— Онова, което Макрос ми остави в наследство, включваше много неща — каза той. — Библиотеката си, коментарите си, и в някаква степен силата си — но нищо не може да замени неговия опит. Ако някой може да ни помогне да разкрием загадката кой точно се крие зад онова, което ни заплашва, това е той. — Пъг се вгледа в очите й. — Не мога да се отърва от чувството, че някъде дълбоко зад онова, което всички видяхме, се таи нова загадка, много по-голяма и опасна от всичко, което вече сме изпитали. — После тонът му поомекна и той добави със закачливо-назидателен глас: — И съм склонен да очаквам от теб, повече от всеки друг, да си даваш сметка, че когато някой е в привиден покой, то този някой най-вероятно е съсредоточил цялата си мисъл върху текущите проблеми.

Миранда въздъхна.

— Ох, знам, знам, но се чувствам като кон, стоял твърде дълго вързан. Просто трябва да направя нещо!

Пъг се обърна към Томас.

— Ето ни го големия проблем, нали?

Томас кимна, после се обърна към най-старите и най-мъдрите в Съвета на Елвандар и попита:

— Какво трябва да се направи?

— Някога ти намери Макрос, като ме заведе в Покоите на Смъртта — каза Пъг. — Дали ще е от полза да се върнем там?

Томас поклати глава.

— Не мисля. А ти?

Пъг сви рамене.

— И аз. Освен това не съм сигурен какво бих могъл да кажа, когато отново се изправим пред Лимс-Крагма. Сега знам повече, отколкото тогава, но за естеството на боговете и за онези, другите, които им служат, все още съм пълен невежа. Не, в царството на мъртвите само ще си загубим времето.

— Онези същества не са лесни за разбиране от тия, които живеят в смъртни отрязъци — каза Акайла. — Но бъди така добър да задоволиш любопитството ми, Пъг: защо би било губене на време да търсите въпросното лице в Покоите на Смъртта?

— Всъщност не знам — каза Пъг. — Някакво предчувствие, нищо повече. Просто съм сигурен, че Макрос е жив. — После им описа как, когато бяха търсили последния път Черния чародей, Гатис — майордомът тогава на Макрос, а сега вече на Пъг, на Острова на чародея — им бе изтъкнал, че между тях има връзка и че ако Макрос е мъртъв, Гатис по някакъв начин щял да го разбере. Завърши разказа си с думите: — Няколко пъти през последните години ме е спохождало чувството, че Макрос не само е жив, а…

Миранда вече изглеждаше много раздразнена.

— А какво?

Пъг сви рамене.

— А че е някак си наблизо.

Тя въздъхна с досада.

— Не би ме изненадало.

Мартин се усмихна развеселено и попита:

— Защо?

Миранда погледна към окъпания в призрачни светлини Елвандар и каза:

— Защото опитът ми показва, че повечето от тези „легендарни“ индивиди в края на краищата се оказват поредният добре построен фалшификат, предназначен да убеди всички нас в тяхната „значимост“.

Агларана отпи от виното си и седна до Томас на една дълга пейка до перилото.

— Защо си толкова ядосана, Миранда?

Миранда сведе поглед за миг; когато отново вдигна очи и погледна кралицата на елфите, беше съвсем спокойна.

— Простете ми сприхавостта, владетелко. На нас в Кеш често ни се налага да се борим с примери на външна показност, на ранг или присъствие в двора, които нямат нищо общо с истинските стойности и качества. Мнозина израстват високо само поради произхода си, докато други, много по-способни хора, така и не достигат до значимост и животът им преминава в нищожен труд. И въпреки това тези „велики“ благородници нямат чувството, че са получили високия си ранг само заради случайното си раждане. — Красивото й лице се набръчка. — Въобразяват си, че фактът, че майките им са, каквито са, е достатъчно доказателство за божието благоволение. При моята… биография… ми се е налагало твърде често да се сблъсквам с подобни хора. Точно затова… точно затова не мога да понасям такива като тях.

— Е — каза Томас, — Макрос наистина сам построи легендата за себе си, за да се опази от натрапници, това го признавам, но като човек, който неведнъж е стоял до него, мога да свидетелствам, че легендата му е само една бледа сянка на истинската му мощ. Навремето той се изправи срещу дузина цурански Велики в същия този лес и макар вълшебството на нашите тъкачи да ни подпомогна в борбата срещу чародеите от чуждия свят, той се възправи сам, унищожи магиите им и ги накара да побегнат презглава към своя свят. Той е единственият сред хората, комуто не бих посмял да се противопоставя. Силата му е наистина изумителна.

Пъг кимна и каза:

— Точно затова трябва да го намерим.

— Но откъде да започнем? — попита Миранда. — От коридора?

— Едва ли — каза Пъг. — Твърде много хора искат да пробутат информация кой точно живее в Коридора на световете. — И добави сухо: — А тя съвсем не е точна. — Седна срещу кралицата на елфите и продължи: — Мисля, че бихме могли да отидем във Вечния град и да разпитаме Господаря на ужасите, когото затворихме там.

Томас сви рамене.

— Съмнявам се, че той ще знае много повече от онова, което вече сме разкрили. Той беше само инструмент.

— Замисляли ли сте се да не би този чародей да се намира тук, на Мидкемия? — обади се Акайла.

— Защо? — попита Мартин.

— Ами, това „предчувствие“ на Пъг — каза елдарът. — То е нещо, което аз лично не бих пренебрегнал с лекота. Често подобни предчувствия са предупреждения на собствените ни умове за неща, които не сме доловили съзнателно.

— Така е — рече Червено дърво и отхапа от една червена ябълка. — В пущинаците трябва да се разчита на инстинкта, инак ловецът няма да се върне с храна за семейството си, а воинът ще остане на бойното поле. — Погледна Пъг и добави: — Къде най-вече усещаш присъствието на Макрос?

— Колкото и да е странно — каза Пъг, — в Звезден пристан.

— Но защо не ми каза? — възкликна с укор Миранда.

Пъг се усмихна.

— Отвличаха ме други неща.

Миранда събра достатъчно благоприличие, за да се изчерви.

— Все пак можеше да ми го кажеш.

Пъг сви рамене.

— Не ти казах, защото прецених, че това произлиза от факта, че най-важните му ръкописи се съхраняват в кулата ми. Често имам чувството, че той наднича иззад рамото ми, когато ги чета.

— Остава също така открит въпросът с онзи артефакт, донесен от източния континент — каза Татар.

— Тъкачите чувстват, че в него има нещо чуждо — каза Агларана.

— Абсолютно — каза Томас. — И то е не само пантатийското присъствие. В него има нещо, което е чуждо дори за валхеру.

— Има нещо, което не разбирам — каза Мартин.

— Какво, приятелю? — попита го Калин.

— Във всички тези неща, още от първия цурански кораб, който се разби на брега на Крудий, та до падането на Сетанон, никой не е задал един важен въпрос.

— И той е? — попита Акайла.

— Защо всички тези заговори, всички тези замисли включват толкова хаос и разрушения?

— Това е в природата на валхеру — каза Томас.

— Но ние не сме се изправяли срещу Господарите на драконите — каза Мартин. — Ние се борихме само с пантатийците, както и с другите, които им служеха или бяха подлъгани от тях.

— Мисля, че видяхме достатъчни доказателства за природата на пантатийците — възрази Пъг.

— Не ме разбираш — каза Мартин. — Искам да кажа, че във всичко това много неща са без очевиден мотив. С годините разбрахме някои неща, например защо и как пантатийците действат по начина, по който действат, но не знаем защо се държат точно по този начин.

— Сигурно нещо ми се изплъзва, но продължавам да не те разбирам — каза Пъг.

— Защото не внимаваш — каза Миранда и се обърна към Мартин. — Кажи какво имаш предвид?

Старият лъкометец се обърна към Татар, Акайла и Червено дърво и каза:

— Поправете ме, ако кажа нещо погрешно. — А на Пъг и Томас рече: — Вие имате сили, които са невъобразими за мен, но повечето си живот съм преживял тук, в Запада, и се обзалагам, че познавам древната мъдрост на едел не по-зле от всеки друг човек.

— По-добре от всеки човек — поправи го Татар.

— В древното знание на еледел — продължи Мартин — има някои неща за Древните. — Обърна се към кралицата. — Впрочем, превелика владетелко, защо се предпочита този израз?

Кралицата се замисли за миг, после отвърна:

— Някога се е вярвало, че използването на името „валхеру“ може да привлече вниманието им.

— Суеверие — възкликна Миранда.

Мартин погледна Томас и повтори:

— Суеверие?

— Повечето от спомените, които са ми дадени за древните времена, са замъглени, а дори онези, които си спомням ясно, принадлежат на друго същество — каза Томас. — Много неща споделяме, но и много неща остават непознати. Някога на елдарите е била дадена сила да ни призоват, като изрекат имената ни на глас. Оттам може би произлиза това вярване.

Мартин по-добре от всеки освен Пъг разбираше странната двойственост на Томас. Той беше познавал този сегашен получовек, полунещо друго, още когато Томас и Пъг бяха момчета в замъка Крудий, пред очите му тайнствените мистични доспехи на отдавна мъртвия Господар на драконите Ашен-Шугар бяха превърнали Томас в това, което бе той сега — нито изцяло човек, нито Господар на драконите, а по нещо и от двете.

— Акайла? — попита Томас.

Старият елф кимна.

— Легендите го потвърждават. Ние, които сме били първите сред робите на валхеру, сме били способни да контактуваме с тях. От това може би се е породила практиката никога да не се изричат имената им на глас.

— Какво имаш предвид все пак? — попита Миранда Мартин.

Той сви рамене.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че правим твърде много допускания и ако някое от тях се окаже погрешно, рискуваме всичко, като съставяме плановете си на основата на погрешни заключения. — Той се вгледа в Миранда. — Ти се върна от земята в другия край на света с артефакти, явно създадени от Древните, но ето, че Пъг и Калис твърдят, че те са „зацапани“, че не са това, което изглеждат.

Акайла отново кимна.

— Да, не са чисти. Знаем достатъчно за някогашните си господари, за да забележим, че тези предмети са докосвани от друга ръка.

— Но все пак ви пеят? — подхвърли Пъг.

— Да, те до голяма степен са на валхеру — вметна Агларана.

— Е, коя тогава е тази друга ръка? — попита Мартин.

— Третият играч — отвърна Пъг. И добави, като погледна Миранда. — Демонът… мисля, че това има предвид.

Мартин кимна.

— Да, така мисля. Ами ако пантатийците не са инструменти на Древните, а по-скоро са инструменти на тези демони?

— Това би обяснило някои нещица — каза Томас.

— Например? — попита Червено дърво и отпи от виното си.

— Ужасите например — каза Пъг.

— Какво имаш предвид? — попита Акайла.

— Те не биха могли да са съюзници на моите събратя — каза Томас. Използваше думата „събратя“ за валхеру, когато си мислеше, че го приемат като един от тях.

— А още по-малко техен инструмент — добави Акайла. — Цялата древна мъдрост, предавана от поколения при елдарите, сочи, че Ужасите са били съперници на валхеру в случаите, когато пътищата им са се пресичали.

— Все пак защо навремето не помислихме за тази странност? — попита Пъг.

— Защото бяхме малко заети — усмихна се Томас.

Челото на Пъг се набръчка.

— А Войната на разлома? — поклати закачливо глава Томас и се засмя.

Пъг също се усмихна.

— Разбирам какво искаш да кажеш, но това, което искам да кажа, е защо ти не помисли за това преди?

Този път бе ред на Томас да се смути.

— Не знам. Просто допуснах, че присъствието на Господаря на ужасите във Вечния град и на Властелина на ужасите в Сетанон са част от усилията на валхеру да ни отвлекат. Допусках, че пантатийците някак са се свързали с тези същества…

— Ти имаш спомени, известно познание и огромна сила, Томас, но ти липсва опит — прекъсна го Акайла. — Нямаш още и сто години, а носиш в себе си сили, които не се трупат за пет пъти по-дълъг срок. — Огледа всички. — Та ние сме само дечица, когато говорим за валхеру и за Властелините на ужасите. Само предполагаме, когато правим опит да ги разберем или да схванем техните цели.

— Съгласен съм, но все пак трябва да се опитваме, защото има неща, които просто не можем да допуснем да се стоварят върху нас — каза Пъг. — Трябва да разберем целта на онези, които се стремят да вземат Камъка на живота и да унищожат всички ни.

— Което отново ни връща към същото — каза Миранда. — Че знаем съвсем малко и че трябва да намерим Макрос Черния. А ти все още не си измислил откъде да почнем търсенето.

— Не знам — съкрушено каза Пъг.

— Може би трябва да престанете да търсите място и да започнете да търсите личност — каза Акайла.

— Тоест? — попита озадачено Пъг.

— Ти спомена за някакво чувство, че Макрос е близо. Може би е време да се съсредоточиш тъкмо върху това чувство, да потърсиш присъствието и да оставиш то да те отведе при него.

— Не знам как да го направя.

— Ти учи при мен за малко, Пъг, но има още много неща, на които трябва да те научим. Позволи ми да дам някои указания на теб и Миранда.

Пъг погледна приятелката си и тя кимна.

— Трябва ли да дойда и аз? — попита Томас.

Акайла погледна военния вожд на Елвандар и поклати глава.

— Сам ще разбереш кога трябва да тръгнеш, Томас.

После каза на свитата на кралицата:

— Ще трябва да се оттеглим на поляната за съзерцание. Татар, ще приема с благодарност помощта ти.

Старият съветник се поклони на кралицата и каза:

— С ваше позволение, господарке?

Тя кимна и четиримата заслизаха под клонестите беседки и жилища на елфския град и накрая стъпиха на земята, където ярко горяха вечерните огньове.

Отдалечиха се мълчаливо от сърцето на Елвандар и излязоха на тиха полянка. Тук Томас и Агларана бяха положили клетвите си; тук се извършваха само най-важните за елфите церемонии.

— За нас е висока чест — каза Пъг.

— Необходимо е — отвърна Акайла. — Тук нашата магика е най-силна, а подозирам, че ще ни е нужна, за да осигурим оцеляването ви.

— Какво предлагаш?

— Томас ми е говорил за вашите предишни странствания до Залите на мъртвите. Макар възгледите ни за вселената и нейния ред да са различни, ние разбираме вашата човешка представа достатъчно, за да знаем, че само грубата сила на Томас ви е помогнала да оцелеете в онова пътуване.

— Когато се събудих, дробовете ми горяха и имах чувството, че съм премръзнал до кости — каза Пъг.

— Не можеш да влезеш приживе в селенията на смъртта — каза Акайла. — Освен ако не си се подготвил усърдно.

— В залите на Лимс-Крагма ли ще трябва да се върнем? — попита Пъг.

— Може би — каза Акайла. — Затова дойдохме точно тук. Времето тече различно в различните селения, това поне помним от странстванията на нашия Господар през измеренията. Може да те няма с часове, а да преживееш години. Да те няма с месеци, а да преживееш минути. Няма как да разберем кое ще се окаже вярно. Колкото и дълго да продължи, ще трябва за известно време да изоставите телата си. Двамата с Татар ще се погрижим те да са готови да ви приемат, когато се върнете. Ще ви пазим живи.

— Много ще сме ви благодарни — каза Миранда.

Пъг я погледна, улови съмнението, изписано на лицето й, и каза:

— Не е нужно да идваш.

— Трябва — каза тя. — Ще разбереш защо.

— Кога?

— Скоро, струва ми се — отвърна тя.

— Какво трябва да направим? — попита Пъг Акайла.

— Легнете — отвърна той.

Те го послушаха и той каза:

— Първо, трябва да запомните какво ви казах за това как тече времето. Това е важно, защото трябва да бързате, докато сте в духовна форма. Ако се забавите макар само за час, тук на Мидкемия може да изминат месеци, а не знаем с каква бързина се приближава врагът. Второ, вашите тела ще следват духовете ви. Когато се завърнете, може да не се озовете тук. Ако всичко мине както се надяваме, ще пристигнете там, където е необходимо, а ние с Татар ще разберем, че сте успели, защото вие или ще се събудите тук, или телата ви ще изчезнат от погледите ни. И последно, ние не можем да ви помогнем при завръщането. Това е нещо, което ще трябва да постигнете със собствените си умения. Ние ще разберем дали сте се провалили само ако въпреки усилията ни телата ви умрат. С нашето изкуство можем да постигнем само това.

— А сега затворете очи и се опитайте да заспите — продължи той. — Ще ви споходят видения. Отначало ще са като сънища, но с всеки следващ миг ще стават все по-реални. Когато ви призова, станете.

Пъг и Миранда затвориха очи. Пъг чу гласа на Акайла, който започна да реди чародейното си слово. Имаше нещо познато в думите, но той не можеше да ги разбере. Беше все едно, че чува думите на забравена песен.

Скоро засънува Елвандар. Виждаше смътното сияние на напоените с вълшебство дървета над себе си, все едно че очите му бяха отворени. Но те се явяваха пред него като ярко просветващи цветове, сини и зелени, златни и бели, червени и оранжеви, а небето беше черно като най-тъмната пещера.

Пъг се „взря“ дълбоко в тази пустош и скоро различи цветни петънца, които започнаха да изплуват от непрогледния мрак. Времето мина неусетно и той видя звездни духове, танцуващи в небесата. Странно, някакъв далечен и пронизителен звук се вряза в съзнанието му, също така познат и едновременно непознаваем.

Времето продължи да тече, а Пъг потъна в усещания, каквито не бе изпитвал. Пред него се беше разтворила тъканта на вселената, не външните форми, нито дори илюзиите за материя и време, а самата тъкан на реалността. За миг се зачуди дали това не е „веществото“, за което говореше Накор, първоосновата на всичко съществуващо.

Умът му започна да се рее, да странства и той откри, че може по своя воля да се премества от едно място на друго. Но в същото време усещаше как лежи на поляната. Нещо в тялото му се бе променило и той усещаше как през него текат чужди сили.

Не се беше чувствал толкова силно свързан със света от онзи път, когато се качи на Кулата на изпитанието на далечния свят Келеуан. Щом се сети за онази своя част от живота си, той се обърна и погледна „надолу“ към Мидкемия.

Плуваше на няколко мили над най-високите върхове на Кралството, а моретата и бреговите линии изглеждаха като на карта. Но вместо да са плоски и безжизнени, сушата и водата приличаха на живи същества, пулсиращи с енергия и красота.

Той промени сетивата си и видя всяка риба, плуваща в морето. „Досущ като бог!“ — каза си Пъг.

— Пъг. — Далечен зов, който едва не го накара да изгуби възприятието си.

— Намери Макрос — последва указанието. — И внимавай с времето!

Той се огледа, и ето, че всяко живо същество си имаше знак за енергия, нишка от жизнена сила, започваща от Сетанон, от Камъка на живота, който обвързваше в едно всички живи същества на Мидкемия. С времето някои от нишките изчезваха, защото съществата умираха, но от него изникваха нови нишки с новите раждания. Приличаше на изумруден фонтан от пулсираща енергия, на въплътен живот, и тази дивна красота отне дъха на Пъг.

Сред милиардите сияещи нишки той затърси само една, една, в която имаше нещо познато. Загуби представа за времето, не знаеше часове ли са минали, или години, но накрая зърна нещо познато.

„Чародеят!“ — помисли Пъг, щом различи пулсиращата от мощ линия. Колко силна и изключителна беше! Той се съсредоточи. Но беше странна — съществуваше на две места едновременно.

— Стани! — чу се команда и Пъг се надигна.

Видя Акайла и Татар, но те му се сториха чужди, същества от груба материя и ограничена енергия, докато той самият беше създание с многократно усилени сетива и безпределна мощ. Озърна се да потърси Миранда и я видя като същество с ослепителна красота.

Тя беше гола. Но без дори намек за пол. На мястото на гърдите и бедрата й, които му бяха познати като собственото му тяло, той виждаше само гладкост, безлика и без никакви отличими белези. Лицето й бе овал, с две горящи светлини там, където трябваше да са очите. Нос нямаше. Една тънка резка заместваше устата й и тя се раздвижи, но вместо да чуе гласа й, го докосна нейният ум.

„Пъг?“ — попита Миранда.

„Да“ — отвърна той.

„И аз ли изглеждам така странно като теб?“ — каза тя.

„Изглеждаш зашеметяващо“ — отвърна той.

Изведнъж се видя през нейните очи. Беше същото безлико същество като нея. Двамата бяха с еднакъв ръст и телата им съществуваха със сиянието на енергия, струяща отвътре. Никой от двамата нямаше нито коса, нито полови органи, нито зъби или нокти.

От много далечно разстояние чу гласа на Акайла.

— Това, което виждате, са вашите истински същности. Погледнете надолу.

Те го направиха и видяха собствените си тела да лежат на тревата като заспали.

— Сега побързайте — каза Акайла. — Последвайте нишката, която ви води към Макрос, защото колкото по-дълго сте извън телата си, толкова по-трудно ще ви е да се завърнете. Ние ще ви пазим живи и когато дойде време да се върнете, ще трябва само да го помислите. Вашите тела ще се появят там, където ще ви потрябват — повтори той. — Дано боговете ви опазят.

Пъг отговори:

„Разбираме.“

А на Миранда каза:

„Готова ли си?“

„Да — отговори тя. — Къде отиваме?“

С мисъл той й показа нишката и каза:

„Следваме ето това!“

„То къде ще ни отведе?“ — попита тя, а той посегна, „хвана“ „ръката“ й и я поведе по нишката.

„Нима не го усещаш? Ще ни отведе точно там, където трябваше да очаквам, че ще ни отведе. Води ни към Небесния град. Ще отидем в дома на самите богове!“

6.Внедряване

Калис посочи.

Ерик кимна и даде сигнал на взвода да тръгне след него. Мъжете хукнаха на прибежки през дерето, привели глави под ръба на проядения от порои склон.

Тези учения бяха омръзнали на Ерик до смърт и в същото време той изпитваше безпокойство, че не са достатъчни. За тази половин година, откакто се беше заел с първата група войници в планините, той вече разполагаше с хиляда и двеста войници, способни да оцелеят сами колкото може по-дълго.

Други шестстотин бяха почти готови — трябваше им само още малко подготовка.

Групата, която водеше сега, бяха тъкмо тези, за които се страхуваше, че така и няма да се превърнат в бойците, нужни, за да се спечели предстоящата война.

Алфред го потупа по рамото и той се обърна. Ефрейторът му посочи един мъж в другия край на дерето — не се беше привел достатъчно.

Ерик кимна и Алфред бързо пропълзя и смъкна войника на дъното на дерето. Острите камъни ожулиха и двамата, но ръката на Алфред се лепна на устата на войника и близките постове не успяха да чуят вика му. Ерик чу само шепота на ефрейтора:

— Дейвид, мързелът ти току-що уби и теб, и другарите ти.

Упражнението се бе провалило. Сякаш прочел мислите на Ерик, Калис се изправи и каза:

— Достатъчно.

Всички също се изправиха. Алфред дръпна рязко Дейвид за яката и закрещя:

— Смотаняци дебелоглави такива! Жалки подобия на войници! Ще съжалите за деня, в който бащите ви са погледнали майките ви, щом се разправя с вас.

— Ефрейтор, върни ги в лагера — каза Калис.

— Чухте командата на капитана! — изрева Алфред. — Към лагера. Бегом, марш!

Войниците затичаха в раздърпана колона.

Калис ги погледа мълчаливо, докато не се отдалечиха, после каза:

— Лошо.

Ерик кимна. Слънцето вече потъваше на запад.

— Всеки път по залез имам чувството, че сме изгубили още една стъпка. Така и няма да осигурим навреме шест хиляди обучени мъже.

— Знам — отвърна Калис.

Ерик го погледна и се помъчи да разчете нещо по лицето му, но не успя. Калис беше загадка за него — също толкова неразгадаем колкото текстовете на чужди езици, които Уилям пазеше в библиотеката си. Калис се усмихна.

— Не това е проблемът. Не се тревожи. Когато му дойде времето, ще имаме шест хиляди бойци на терена. Няма да са толкова добре тренирани, колкото ни се иска, но ядрото ще е стабилно и този гръбнак от наистина чудесни войници ще опази останалите живи. — Вгледа се мълчаливо в лицето на своя старши сержант, после каза: — Забравяш, че единственото, на което не можеш да ги научиш, е закалката, която човек получава в истинския бой. Някои от хората, за които смяташ, че са подготвени, ще умрат още в първите няколко минути, докато други, за които си готов да заложиш всичко, че ще загинат — те ще оцелеят, дори ще се изявят като най-добрите в разгара на битката.

Усмивката му изчезна.

— Не, проблемът, за който говоря, е друг. Имаме внедряване.

— Внедряване? Шпионин?

— Не един, а няколко, както подозирам. Само предчувствие, нищо повече. Тези, с които си имаме работа, са недодялани, но съвсем не са глупави.

Ерик реши, че е време да сподели собственото си безпокойство.

— Затова ли гвардейците на принца пазят никой да не види как кралските инженерни части строят снабдителните пътища по билото на Кошмарния хребет?

— Кошмарния хребет? — попита Калис. Изражението му този път можеше да се разчете — просто името му беше непознато.

— Така го наричаме в Рейвънсбърг — отвърна Ерик. — На север сигурно се нарича другояче. — Той посочи. — Водех един отряд на север и ги отведох по-надалече от обикновено. Натъкнахме се на рота Първопроходци и група от личната гвардия на принца. Зад хребета сечаха дървета и къртеха скалите. Инженерният корпус на принца строи път. Този хребет минава от Зъбите на света през Даркмоор чак до средата на Кеш. Почти е невъзможно да бъде прекосен, ако няма път, и горе до него са намирани много мъртви пътници. Затова го наричаме Кошмарния хребет.

Калис кимна и каза:

— Да. Не е трябвало да ходиш там, Ерик. Капитан Субаи не беше доволен, принц Патрик също. Но си прав — тъкмо това е причината да не допускат никого там, в случай че врагът наистина има агенти, които душат извън Крондор.

— Значи ще напуснете града?

Калис въздъхна.

— Де да беше толкова просто.

Замълча и се загледа в залеза. Ярките оранжеви и розови тонове на фона на черните облаци далече на запад придаваха странен вид на настъпващата вечер. Сякаш нищо толкова красиво не можеше да съществува на този свят, като се имаше предвид приближаващото се зло.

— Подготвили сме няколко плана — каза Калис. — Ти се грижи войниците ти да са в готовност. Ще ти се съобщи къде да ги отведеш и какви са възможностите. След като излезеш в планините с хората под твоя команда, ти сам ще трябва да взимаш решенията, Ерик. Сам ще трябва да преценяваш кое е най-доброто, както за хората ти, така и за цялата кампания. Много неща ще зависят от твоята преценка. Но докато принцът и рицар-маршалът не те запознаят с цялата операция, няма да ти кажа никакви подробности, за да не ги издадеш пред когото не бива.

— Пред внедрените ли?

— Да. Или пък ако някой агент на пантатийците те похити, опие те с някаква отвара и те накара да заговориш, или ако са наели някой, който да чете човешките мисли като лейди Гамина. Представа нямаме какво може да се случи. Ето защо това, което чуеш, няма да го споделяш с никого, и ще ти се казва само това, което трябва да знаеш.

Ерик кимна, после каза:

— Малко съм разтревожен…

— За момичето ли?

Ерик се изненада.

— Откъде знаеш?

Калис му даде знак да тръгнат след отдалечилите се войници и каза:

— Що за капитан щях да съм, ако не знаех всичко за живота на моя старши сержант?

Ерик нямаше отговор за това, но каза:

— Разбира се, че съм притеснен за Кити. Притеснен съм и за Ру и неговото семейство. Притеснен съм за всички.

— Започваш да говориш като Боби, макар че той нямаше да го каже по този начин. — Калис се усмихна. — Щеше да каже: „Имам скапано много работа и нямам време, а трябва да я свърша с пасмина тъпаци.“

— Точно така щеше да каже — засмя се Ерик.

— Той ми липсва, Ерик. Знам, че и на теб ти липсва. Боби беше един от първите, които подбрах. Първите от моите „отчаяни“.

— Мислех, че си го взел от граничните барони — каза Ерик.

— Боби щеше да го обясни така — засмя се Калис. — Всъщност щяха да го обесят, защото уби един войник в пиянска свада. Наложи се да го напердаша пет-шест пъти, докато го науча да се владее.

— Да го напердашиш? — Ерик едва не се препъна в един камък.

— Казах му, че всеки път, когато си изтърве нервите, ще го карам да се съблича до кръста и ще видим. Ако издържи, а аз не, свободен е. Шест пъти го бих, докато разбере, че съм много по-силен, отколкото изглеждам.

Ерик знаеше, че това е истина. Бащата на Калис беше владетел някъде на север. Според мълвата майка му била кралицата на елфите. Но каквато и да беше истината за произхода на Калис, силата му бе несравнима. Ерик беше много силен и от всички онези войници, които бяха служили с него в първото му пътуване до Новиндус, само грамадният Биго му беше равен. Но Калис правеше неща, които според Ерик бяха просто невъзможни. Веднъж почти без усилие бе вдигнал цял фургон, за да може Ерик да смени колелото — а за това бяха нужни поне още двама мъже.

— Чудя се как все пак не си го убил — каза Ерик. — Много опърничав беше.

Калис се засмя.

— За малко, и то на два пъти. Боби не беше от тези, които лесно приемат поражението. Когато се върнахме след първото си пътуване до Новиндус и закуцукахме в пристанището на Крондор като пребити псета, принц Арута ме нарече „Орела“ заради знамето на кораба ни. — Ерик кимна. Знаеше не по-зле от всеки друг, че в онази далечна земя Калис бе играл ролята на наемнически капитан, а дружината му носеше името Пурпурните орли. — Боби предпочете да се нарече „Кучето на Крондор“. Принц Арута не беше доволен, но не каза нищо.

Калис замълча, после продължи:

— Не казвай на никого какво подозираш, Ерик. Не искам да загубя още един старши сержант. Боби може да си е мислил, че е куче, но беше предан и корав. Ти си също толкова предан и корав, макар и още да не го знаеш.

Ерик кимна.

— Благодаря.

— Не съм свършил. Не искам да загубя още един старши сержант, защото херцог Джеймс го е обесил, за да му затвори устата. Ясен ли съм?

— Съвсем.

— Добре тогава. Да върнем тия скапаняци в Крондор и да ги дадем на Уилям да ги направи гарнизонни плъхове. Ако изобщо влязат в битка, може да оцелеят малко по-дълго от средния войник, така че ще сме им направили благодеяние, но никой от тези мъже няма да ни е от полза.

— Истина е — каза Ерик.

— Иди и потърси други мъже, Ерик. Отчаяни хора, ако трябва, но ми намери мъже, които да можем да обучим.

— А къде да ги търся? — попита Ерик.

— Иди се виж с краля преди да е напуснал Крондор — каза Калис. — Ако го помолиш учтиво, може да ти даде пълномощие да измъкнеш най-добрите мъже на граничните барони. На бароните никак няма да им хареса, но ако загубим тази война, нашествието откъм Северните земи ще е последната ни грижа.

Ерик много добре помнеше картата на Кралството в кабинета на Уилям и каза:

— Това значи, че трябва да ида до Северен страж, Железни проход и Висок замък.

— Почни с Железни проход — каза Калис. — Трябва да се движиш бързо и като водиш хората на юг, прекарай ги през Тъмни лес и заобиколи Сетанон. Доведи ги тук колкото се може по-скоро. — И добави с възможно най-злата си усмивка: — Имаш два месеца.

— Трябват ми поне три! — изстена Ерик.

— Конете ще умориш, ако трябва, но имаш два. Трябват ми още шестстотин свестни мъже, по двеста от всеки от онези гарнизони до два месеца.

— Но това ще опразни гарнизоните им! Всички барони ще възразят.

— Разбира се, че ще възразят — отвърна с усмивка Калис. — Точно затова ще ти трябва кралското пълномощие.

Ерик го погледна, после хукна напред.

— Къде тръгна? — викна след него Калис.

— За Крондор — извика през рамо Ерик. — Трябва ми всеки миг, а и трябва да си взема довиждане с някои хора.

Смехът на Калис заглъхна зад гърба му. Ерик продължи да тича и скоро подмина слисания Алфред и подтичващите към лагера войници.



Прекара тежък ден с краля и след това с Кити. Кралят, макар да склони да опразни северните си гарнизони от войниците, необходими, за да пазят владенията му от мародерстващите таласъми и черни елфи, не бе възхитен от идеята на Калис подборът на тези мъже да се повери на един сержант. Все пак напомни на Ерик, че вече има дворцов ранг и че не би трябвало да позволява на никой от бароните да оспорва правото му да изпълни въпросните заповеди, но Ерик тайно се чудеше как все пак ще може да принуди един благородник с почти четиристотин въоръжени мъже, обучени да му се подчиняват, да направи каквото поиска от него, в случай че кралското пълномощие се окаже недостатъчно.

Каза на Джедоу, че Калис ще се върне по-късно с мъжете, които трябваше да се преназначат в гарнизона на принца, и отиде да потърси Кити.

Тя прие новината за предстоящото му двумесечно отсъствие външно спокойно, но Ерик вече я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че е разстроена. Много му се искаше да остане с нея поне един ден, но си даваше сметка, че срокът на Калис е почти неизпълним.

Излязоха от хана и прекараха един час заедно. Накрая Ерик за малко щеше да наруши думата, която бе дал на Калис — да не споделя с никого това, което подозира. Само предупреди Кити, че ако се случи да го няма, когато стане страшно трябва да се измъкне от Крондор и да отиде в Рейвънсбърг. Знаеше, че когато вестта за нашествениците стигне до града, ще остане много малко време за бягство преди принцът да заповяда градът да се затвори. Кити беше достатъчно умна да съобрази за какво й намеква. Трябваше да иде в „Червената патица“ в Рейвънсбърг, при Фрида и Натан. Той й обеща, че ще я намери там.

Тръгна на път два часа преди съмване. Знаеше, че по пътя ще му се наложи да се отбие в някой хан, но всеки час, който можеше да спести, си струваше харча. При това харчеше кралско злато, а не свое.

Утрото го завари все още на цял час път от най-близкия хан. Малката луна беше изгряла, така че не беше съвсем тъмно и Кралският път се очертаваше ясно, но Ерик все пак караше коня си ходом, вместо да рискува да го осакати, ако животното се спъне.

Конят не беше толкова едър като повечето коне в конюшнята на принца, но изглеждаше по-издръжлив. Щеше да му се наложи често да сменя конете в пътуването си и щеше да е на седло от преди съмване до след свечеряване почти цели две седмици, докато стигне Железни проход, а дори и тогава щеше да му се налага да изцежда и последните сили на животните, но нямаше как.

Ерик изруга наум капитана си и продължи напред в нощта.



Накор посочи.

— Ето там, пак!

Шо Пи кимна.

— Като миналия път, учителю.

Накор едва се сдържа да не го скастри да престане да го нарича „учителю“. Беше все едно да кажеш на едно куче да престане да се чеше от бълхите.

— Кешийски патрули по южния бряг на Морето на сънищата — каза Накор. — Калис вече го съобщи на командира на гарнизона, но ето че пак виждаме кешийски пиконосци да яздят с развети знамена. — И се разсмя.

— Какво му е смешното, учителю?

Накор го потупа по рамото.

— То е очевидно, момче. Лорд Арута е сключил сделка.

— Сделка ли? — учуди се Шо Пи.

Лодката вече се насочваше към брега.

— Ще видиш — каза дребният мъж.

Двамата с Шо Пи се бяха качили на кораб в Крондор и отплаваха през тесния пролив между Горчивото море и Морето на сънищата. Сега лодката щеше да ги свали на пристана Шамата, където щяха да си купят коне и да поемат за Звезден пристан. Накор носеше документи за лорд Арута и заповеди от принц Патрик и херцог Джеймс. Имаше някои подозрения какво точно съдържат тези заповеди, защото няколко от тях носеха кралския печат, а не този на принца.

Остатъкът от пътуването мина без произшествия и накрая Накор и Шо Пи се озоваха на сала, който превозваше пътници и стоки през Голямото звездно езеро до острова на Звездния пристан и общността на живеещите там магьосници.

Арута, лорд Венкар, син на херцог Джеймс, ги срещна на пристана.

— Накор, Шо Пи! Много се радвам да ви видя! — Той се засмя. — Последната ни среща бе доста кратка.

Накор също се засмя. Преди време се беше видял с току-що пристигналия Арута за по-малко от две минути, защото трябваше да отиде с Шо Пи и Пъг в Елвандар.

Щом стъпиха на брега, Накор каза:

— Нося писма от баща ти.

— Да тръгваме тогава — отвърна Арута.

— Ти как разбра, че идваме? — попита Накор.

Тръгнаха към огромното здание на Звезден пристан и Арута, когото кралят бе пратил да управлява магьосниците, каза:

— Много лесно. Нашият наблюдател ви видя ей оттам. — И посочи прозорците на една висока кула.

— Сигурно е някой от моите ученици — каза Накор.

Влязоха в сградата, минаха през дългата зала и продължиха към кабинета на Арута.

— Чалмес, Калиед и другите създават ли ти неприятности? — попита Накор.

При споменаването на родения в Кеш традиционалист, който се съпротивляваше на идеята островът да се подчинява на кралските закони, Арута поклати глава и отвърна:

— Нищо сериозно. Мърморят, но понеже са свободни да преподават и да си правят изследванията, не се оплакват от управлението ми.

— Сто на сто кроят нещо — каза Накор.

— Несъмнено — съгласи се Арута, щом стигнаха до кабинета. — Но мисля, че няма да стигнат кой знае докъде без външна помощ. Твърде безгръбначни са, за да се опитат да се отцепят без силен съюзник.

Влязоха и Арута затвори вратата.

— И сме подготвени за това — каза графът и пое документите, пратени от баща му. — Извинете ме за малко — каза той и счупи печата на първото, лично писмо от херцога.

Накор се загледа в лицето на графа, докато той четеше. Беше висок като баща си, но повече приличаше на майка си, с нейните фино изваяни черти и почти деликатни устни. Очите му обаче бяха бащините му. Бяха опасни. Косата също беше като на баща му — тъмнокафяви къдрици. Сякаш виждаше Джеймс като младеж.

— Знаеш ли какво пише тук? — попита Арута.

— Не — отвърна Накор. — Но мога да предположа. Ерланд наскоро се върна от Кеш. Отби ли се тук?

Арута се засмя.

— Нищо не може да ти убегне, а?

— Когато човек поживее толкова дълго като мен, като разчита само на ума си — каза Накор, — се научава да обръща внимание на всичко.

— Да. Ерланд се отби тук за една нощ.

— Значи сте сключили сделка с Кеш.

— Да речем, че сме постигнали разбирателство — каза Арута.

Шо Пи не разбираше за какво си говорят, но не го показа. Предпочиташе да остави учителя си и графа да си приказват, без да ги прекъсва.

Накор се засмя.

— Баща ти е най-злият и опасен човек, когото съм срещал. Добре че е на наша страна.

Арута го погледна тъжно.

— В това отношение няма да споря. Никога не съм имал свой живот.

Подаде му писмото през бюрото и Накор го взе и отбеляза:

— Не ми изглеждаш особено притеснен.

Арута сви рамене.

— И у мен го имаше онзи бунтовнически нрав, който притежават повечето млади мъже, но честно казано, повечето от нещата, които баща ми ме е карал да направя, бяха интересни; дори предизвикателни, бих казал. Синовете ми, както може би си забелязал, са съвсем друг случай. Жена ми е много по-великодушна към „приключенческите“ характери, отколкото беше майка ми. — Стана, докато Накор четеше писмото на херцога. — Често съм си мислил какъв ли живот трябва да е имал баща ми, за да израсне буквално от крадец до херцог. — Той надникна през малкия прозорец, гледащ към брега. — Толкова съм слушал за Джими Ръчицата, че ми стига за цял живот.

— Не мислех, че баща ви е самохвалко — обади се Шо Пи. Накор продължаваше да чете.

— Не от баща ми, а от другите — каза Арута. — Баща ми е променил историята на Крондор. — Той замълча умислено. — Трудно е да бъдеш син на велик мъж.

— Хората очакват много от сина на един велик мъж — отбеляза Накор и остави писмото на бюрото. — Искаш ли да остана?

— Да. Поне за известно време — каза Арута. — Трябва ми някой доверен човек тук, когато всичко това избухне. Някаква сигурност, че Чалмес и останалите няма да направят някоя беля.

— О, сто на сто ще направят, като разберат какви са ги забъркали баща ти и принц Ерланд — засмя се Накор. — Но аз ще погрижа да не пострада никой.

— Добре. Ще тръгна следващата седмица, след като се погрижа за някои дреболии.

— В Крондор ли трябва да се върнеш?

Арута кимна.

— Да. Познавам баща си.

— Разбирам. — Накор въздъхна.

— Сега си починете и ще се видим на вечеря — каза Арута.

Разбрал, че ги канят да си тръгнат, Шо Пи стана и отвори вратата пред Накор.

След като излязоха от кабинета на Арута, Шо Пи попита:

— Учителю, какво имахте предвид, като попитахте Арута дали трябва да се върне?

— Баща му заповяда да отиде в Риланон под предлог, че носи писма за краля — отвърна Накор, докато вървяха по коридора. — Арута знае, че баща му едва ли ще напусне Крондор, когато започнат боевете. Иска да се погрижи синовете му да не останат при дядо си.

— Войната наистина носи рискове — каза Шо Пи, — но защо внуците на херцога ще са в по-голям риск от другите?

— Защото когато пристигне флотата на кралицата, едва ли някой в Крондор ще оцелее — мрачно отвърна Накор.

Шо Пи нямаше какво да каже.



Ерик даде знак и конниците спряха. Един от съгледвачите му препускаше обратно към тях. Ерик вече два месеца обикаляше граничните барони, за да му отстъпят най-добрите си бойци, и сега близо шестстотинте конници, в три колони зад него, оставяха зад гърба си поредните двадесетина мили. Ерик ругаеше наум Калис през всяка една от тези мили, но вече бе събрал хората.

Всеки от граничните барони, когото посети, прочете кралското пълномощно със смесица от неверие и гняв. Всеки барон се смяташе за владетел с изключителни права, васал на Короната, който не се отчита нито пред граф, нито пред херцог. Да им дойде някакъв си жалък старши сержант от гарнизона на принца със заповеди да му се разреши да си подбере когото си иска и да го отведе, срещу някакви съвсем смътни обещания, че хората ще бъдат заместени по-късно — това никой от тях не можеше да понесе.

Баронът на Северен страж дори искаше да задържи Ерик, докато се получи потвърждение, но Ерик вече разполагаше с отряд от близо двеста души и баронът се отказа.

Във Висок замък баронът само се прегърби, сякаш стовариха още товар върху и без това нелекото му бреме, и се подчини почти без да възразява. Ерик подозираше, че отрядът от четиристотин души, облечени в ливреите на Северен страж и Железни проход, също допринесе донякъде, за да го убеди.

Бяха яздили през неизбродните степи на Високи хълмове, дома на номадски племена, които пасяха овцете си и ги търгуваха срещу друга нужна стока с бароните и малките селца, все още оцеляващи някак си по Северните земи. На няколко пъти се натъкнаха на току-що изоставени биваци, сякаш приближаването на толкова много въоръжени мъже бе накарало разбойническите банди да побегнат.

След третия такъв бивак Ерик заповяда двама от хората му от Железни проход да препуснат напред като авангард. Не му беше много приятно, че трябва да се безпокои толкова далече в границите на Кралството, но от всички земи между Далечния бряг и Кралското море тези между Зъбите на света — голямата планинска верига на север — и границата на Тъмния лес, бяха най-враждебните. Знаеше се, че разбойнически банди таласъми и тъмни елфи са прониквали чак до Сетанон в годините преди Войната на разлома, и колкото и нагъсто да сновяха кралските патрули през тези области, те все още си оставаха диви и негостоприемни.

Сега яздеха през рехави гори и пътят ги водеше към много по-гъстия Тъмен лес, а Ерик вече бе изгубил броя на удобните за засада места, покрай които бяха минали.

Съгледвачът дръпна юздите и докладва:

— Въоръжена група на бивак, старши сержант. Поне сто души.

— Сто? — попита Ерик. — Някой видя ли те?

— Не, не са поставили постове и изглежда, не се безпокоят много.

— Какви са?

— Нямат никакво знаме, нито униформи. Приличат на разбойници.

Ерик освободи съгледвача и се обърна към мъжа, когото бе назначил за действащ ефрейтор — един сержант от Железни проход, казваше се Гарет.

— Искам бойна линия зад нас, на петдесет разкрача — половината хора. При първия сигнал да се изсипят от двете страни. Останалите да стоят в готовност, да ударят със сила в средата, ако се наложи, в колона по двама. Вземи четирима от най-добрите си хора и тръгнете с мен.

Макар и с десетина години по-възрастен от Ерик, мъжът изпълняваше заповедите му безпрекословно. Ерик харесваше това, че е дисциплиниран, и възнамеряваше да го направи сержант колкото е възможно по-скоро, защото виждаше в него човек, който може да опази хората му.

Това беше едно от нещата, заради които Ерик бе длъжен да се съгласи с плана на Калис, макар и с неохота: мъжете, които го изпратиха да доведе, се бяха закалили в многото години боеве с таласъми, тъмни елфи и разбойници. Повечето от тях имаха опит като планински бойци и нямаше да е трудно да се претопят в частта, която вече имаше под свое командване.

Първите двадесет мъже се развърнаха зад Ерик.

— Бъдете готови за сблъсък.

Ерик, Гарет и четиримата подбрани от него поеха напред.

Запровираха си през гъстите дървета и скоро лагерните огньове се появиха пред очите им. Около тях се виждаха налягали осемдесетина мъже, още двайсетина си говореха прави насред поляната. Имаше петнайсетина безредно вдигнати палатки, няколко души поддържаха огньовете и се грижеха за провизиите в средата на поляната. Ерик видя и товарни фургони и коне, вързани в другия край на поляната. Той се обърна и прошепна на Гарет:

— Това не са разбойници.

Ефрейторът кимна, после каза:

— Най-добре е да ги ударим.

За него нямаше съмнение: трябваше да влязат в бой. Ерик обаче се зачуди. Макар да нямаше още обед, мнозина от мъжете спяха.

— Чакат някого — каза той.

— Откъде знаете, старши сержант? — попита Гарет.

— Тук са поне от седмица и им е омръзнало. — После посочи изкопания вдясно от поляната нужник.

— Подуших го — отвърна Гарет. — Прав сте. От доста време са тук.

— И освен ако не греша много, тук няма нищо, заради което си струва да чакат, така че чакат да се появи някой.

— Кой?

— Точно това смятам да разбера.

Махна на мъжете да тръгнат напред и те подкараха конете и навлязоха в полезрението на лагеруващите.

Някакъв отегчен войник седеше и лъскаше меча си. Вдигна очи разсеяно и видя Ерик и останалите тъкмо когато излязоха на поляната. Очите му се ококориха и той извика.

Щом чу вика му, Ерик настръхна и извика на хората си:

— В атака!

Тропотът на връхлитащите ездачи изпълни следобедния въздух. Хората в лагера се разтичаха за оръжията си и битката започна.

Според плана на Ерик, колоната нахлу в самия център на лагера, докато другите го обкръжаваха от всички страни. Стрели засвистяха из въздуха, закрещяха мъже и заотеква грохот на стомана. Ездачите помитаха поляната. Много от тях бяха конни стрелци и бързо намираха целите си, докато враговете още трескаво навличаха броните си.

Ерик връхлетя върху двама, прегази ги и препусна към средата на лагера. Водачът на тези хора, който и да беше, щеше със сигурност да е там и той бе решил на всяка цена да го намери преди някой по-припрян стрелец на Кралството да го е поразил със стрелата си.

Видя го бързо.

Мъжът крещеше заповеди и се мъчеше със силата на волята си да стегне паникьосаните си бойци в способна да окаже съпротива сила.

Той по-скоро усети, отколкото видя приближаването на Ерик — толкова беше напрегнат в усилието си да вкара в ред хората си. Обърна се, видя коня и ездача му почти над себе си и се хвърли настрани, за да избегне нападащия Ерик.

Ерик извърна коня и вече го видя изправен, с изваден меч и щит в другата ръка. Разбра, че си има работа с корав противник — мъжът не се беше нито уплашил, нито объркал.

Ерик се поколеба да нападне отново, защото ако го направеше, рискуваше мъжът да се хвърли под коня и да го изкорми. Изглеждаше достатъчно спокоен и уверен, за да се реши на този опасен ход.

Така че докато хората му попиляваха вражеския лагер, Ерик закръжи около противника си, изчаквайки. Мъжът го гледаше нащрек, готов за така и неидващата атака.

— Опазете колкото може повече живи! — изрева Ерик.

Когато стана безпощадно ясно, че мъжете в лагера многократно отстъпват на конниците, войниците започнаха да хвърлят оръжията и да молят за пощада.

Спорът набързо се реши в полза на Ерик и когато най-после наистина не можеше да съществува съмнение, водачът на вражеския отряд също хвърли оръжието си. Това Ерик го беше научил в Новиндус — беше общоприетият сред наемниците знак, че се предават.

Той се огледа и видя едно съборено на земята знаме. Емблемата му беше позната. Гарет и останалите войници доста се изненадаха, когато старши сержантът на принца заговори на непознат за тях език.

— Дуга и неговите Бойни псета, ако не се лъжа — каза Ерик на водача на непознатите.

Мъжът кимна и попита:

— Вие кой сте?

— Служих с Калис в Пурпурните орли.

Капитан Дуга, водач на сто наемни меча, въздъхна.

— Трябваше да ви убием още щом ви видим, но това бе в другия край на света.

— Дълъг път сте били — отбеляза Ерик.

— Самата истина. — Озърна се и видя, че войниците му са разоръжени от хората на Ерик. — А сега какво?

— Зависи. Ако сътрудничите, имате шанс да останете живи. Ако не…

— Клетвата си не нарушавам — заяви Дуга.

Ерик го погледна преценяващо. Беше типичен наемнически капитан от Новиндус. Умен, макар и не интелигентен, но все пак достатъчно разумен, за да опази живота на хората си — задължително изискване за всеки наемнически капитан. Беше достатъчно суров, за да държи изкъсо бандата си главорези, и в същото време достатъчно честен, за да спазва договорите си, иначе никой нямаше да го наеме.

— Не се налага да нарушаваш никаква клетва. Вие сте наши пленници, но трудно бихме могли да ви дадем разрешение да се върнете у дома си.

— Та аз дори не зная къде е домът ми — отвърна с горчивина мъжът.

Ерик посочи на югозапад.

— Нататък… на другия край на света, както сам каза.

— А кораб ще ни наемете ли? — попита подигравателно Дуга.

— Може би. Ако споделите с нас малко информация, може да ви се открие възможност да се върнете у дома. — Ерик премълча колко нищожен е шансът това да стане.

— Питай тогава — подкани Дуга.

— Да почнем с това, как се озовахте тук?

— През един от онези магически портали, които правят змийските хора. — Дуга сви рамене. — Предлагаха допълнително възнаграждение за всеки капитан, който се реши да преведе хората си. — Огледа се. — Макар че къде ще го изхарча, боговете знаят.

— Откога сте тук? — попита Ерик.

— От три седмици.

— Кого чакате?

— Не знам — отвърна капитанът на наемниците от Новиндус. — Знам само, че заповедите на генерал Фадавах бяха прости. Минаваме през разлома и вдигаме лагер наблизо. И чакаме.

— Какво чакате?

— Не знам. Просто трябва да чакаме.

Ерик се колебаеше. Докато пристигнеше следващата част от колоната му, имаше почти толкова пленници, колкото хора да ги пазят, а противниците можеха да се появят всеки момент. Помисли бързо и каза:

— Даваме ви ограничена свобода. Няма да пострадате, но няма да позволим да побегнете. Ще се договорим за по-добри условия, когато стигнем в нашия лагер.

Наемникът помисли за миг и отвърна:

— Съгласен. — И с явно облекчение извика на хората си: — Никакъв бой повече. Сега да се нахраним!

Ерик за пореден път се удиви на поведението на наемниците от Новиндус, които гледаха на схватките и боевете като на работа и които днес можеха да застанат срещу бойния ред на противник, с който са били съюзници преди година и с който отново могат да се съюзят един ден, и които в края на краищата не носеха злоба в сърцата си от всичко това.

Той махна на Гарет и му каза:

— Вдигнете бивак и остави хората да се нахранят.

Сержантът от Железни проход отдаде чест и тръгна да се разпореди.

Ерик се протегна в седлото. Всички кости го боляха. Не помнеше да е бил толкова уморен някога. Изстена тихо, смъкна се от коня и щом помириса храната, усети, че е страшно прегладнял.

Преди да се захване с разпитите на пленниците, спря, за да изругае Калис още веднъж.

7.Заговори

Ру кимна.

Търговският пратеник говореше вече близо час. Ру бе доловил посоката на преговорите още в първите пет минути, но протоколът налагаше да изтърпи цялото представяне преди предложението да бъде отклонено. Искаше му се събеседникът му час по-скоро да приключи, защото знаеше, че срещата е съвсем безсмислена.

Откакто беше заграбил контрола върху зърнената търговия в западните владения на Кралството, многобройните му компании и особено „Горчиво море“ се разрастваха с всеки месец и сега в Западните владения беше останал един-единствен сериозен съперник: Джейкъб Истърбрук.

Единствената област, в която Джейкъб господстваше напълно, беше търговията с Кеш. Доходоносната търговия на луксозни стоки с Империята беше като стая със заключена врата за Ру и никакъв негов опит да прекрачи прага й не му бе донесъл нещо повече от дребна сделка или търговски обмен с нищожна печалба.

Той отново бе положил усилия да си уреди концесия в Кеш, но сега този дребен кешийски чиновник му отговаряше надълго и широко, че и този опит е бил напразен.

Най-сетне мъжът срещу него привърши и Ру му се усмихна.

— Значи, казано другояче, отговорът е „не“.

Търговският пратеник примига, сякаш видя нещо за пръв път, и отговори:

— О, мисля, че е твърде грубо да се каже просто „не“, господин Ейвъри. — Събра длани пред устните си и го погледна дълбокомислено. — По-близо до истината би било да се каже, че такова споразумение в настоящия момент не е осъществимо. Това обаче ни най-малко не означава, че подобно договаряне би било невъзможно в бъдеще.

Ру погледна към прозореца на горния етаж на кафенето на Барет. Свечеряваше се.

— Денят е към края си, сър, а все още имам да свърша доста неща преди приятната вечеря. С ваше позволение бих искал да ви уверя, че при следващия ни разговор смятам да започнем много по-рано.

Кешиецът стана. По нищо не личеше, че е схванал иронията на Ру. Поклони се леко и излезе.

Дънкан Ейвъри, братовчедът на Ру, който до този момент дремеше в ъгъла, се протегна и стана.

— Най-после.

Луис де Савона, главният управител на Ру, кимна и каза:

— Съгласен съм. Най-после.

— Е, длъжни бяхме да опитаме — каза Ру, погледна кафето и кифличките на масата, отдавна изстинали, и рече: — Все някой ден ще разбера как е успял Джейкъб толкова здраво да се укрепи в Кеш. Имам чувството, че…

— „Че“? — попита Дънкан.

Луис изгледа братовчеда на Ру. Двамата едва се понасяха, макар че се държаха учтиво един с друг. Луис, бившият другар по оръжие на Ру, работеше усърдно, беше съзнателен и изпипваше всяка подробност, каквато и задача да му се възложеше. Дънкан беше мързелив, не обръщаше внимание на подробностите и работеше при Ру само защото му беше братовчед. Освен това беше чаровен, забавен и отгоре на всичко отлично владееше меча.

— Ти пък откога започна да се интересуваш от търговия? — попита Луис.

Дънкан сви рамене.

— Ру започна да казва нещо. Просто ми беше интересно какво ще е.

— Все едно — каза Ру. — Трябва да проуча някои неща.

— Нещо да искаш от мен? — попита Дънкан.

Ру поклати глава.

— Не. Но трябва да поговоря с херцог Джеймс. — Стана, отиде до парапета и викна: — Даш?

— Да, господин Ейвъри — отвърнаха му отдолу. Даш вдигна глава от бюрото на компания „Горчиво Море“, където работеше над товарителниците с двама от писарите на Ру. — Какво ще обичате, сър? — Даш се държеше свойски с работодателя си насаме, но в заведението на Барет и на други обществени места се стараеше да спазва официалностите.

— Трябва да се видя с дядо ти възможно по-скоро.

— Веднага ли? — запита Даш и понечи да стане.

Ру му махна с ръка да си седи.

— Утре ще е добре.

Но един глас от прага се намеси:

— Днес ще е по-добре.

— Дядо! — викна Даш.

Херцогът на Крондор влезе, придружен от двама дворцови гвардейци. На долния етаж настъпи суматоха, щом разбраха кой е посетителят. Джеймс дойде до парапета, който пречеше на обикновените посетители да стъпват на търговския етаж, един от гвардейците му отвори вратата и той се качи по стълбите на втория етаж. Това бе сериозно нарушение на протокола на търговската гилдия, но Ру реши, че моментът не е подходящ да обяснява на най-властния благородник в Кралството тази дреболия.

Джеймс се обърна към Луис и Дънкан и каза:

— Оставете ни сами.

После се наведе над парапета и нареди:

— Даш, погрижи се да не ни безпокоят.

Даш отиде до подножието на стълбите — мъчеше се да не се засмее, защото и гвардейците бяха застанали на пост пред стълбището. Джеймс заговори тихо, за да не се чува на долния етаж.

— Е, време е да свършим малко работа.

Тонът му никак не се хареса на Ру, но той само сви рамене.

— Ами, рано или късно…

— Трябват ми два милиона жълтици.

Ру примига. Търговската му мрежа струваше няколко пъти повече, но с чак толкова ликвидни средства не разполагаше. Ако изтеглеше толкова пари, щеше да се наложи сериозно преустройство на бизнеса му.

— В какъв срок?

— Срокът беше вчера, но и утре няма да е зле.

— А лихвата?

Джеймс се усмихна.

— Каквато поискаш, стига да е разумна. Разбираш, че може да не сме в състояние да изплатим този заем.

Ру кимна.

— Кога ще мога да видя златото? — попита Джеймс.

— Мога да дам половин милион в края на работния ден утре в двореца. За другите милион и половина ще ми трябват няколко дни. Ще обложа допълнително повечето сарафи в града. Ще трябва да завъртя малко търговия и в Изтока. — Отпусна се в стола и добави: — Ще бъдете ли така любезен следващия път да ме предупредите малко по-рано, ваша светлост?

— Не — отвърна Джеймс. — Нуждите изникват бързо.

— Като стана дума за това — превключи Ру, — току-що получих поредния отказ на концесия от търговския пратеник на Кеш. Можете ли да ми помогнете с нещо да преодолея този проблем?

— Вероятно — отвърна Джеймс. — В момента въртим доста сериозен бизнес с Кеш.

— Колко? — попита Ру и вдигна въпросително вежда.

— Тлъста кесия подкуп за няколко високопоставени кешийски благородници.

— Тлъста — кимна Ру. — Да не се каните да сваляте императора им?

Джеймс стана.

— Много повече ще е нужно само за да си помечтае човек за подобен ход. На света сигурно не съществува достатъчно злато, за да се свали императорът на Кеш. — Помълча малко и добави. — Вече знаеш. Безпокои ни южната граница.

— Знам. Интересно ми е какви отношения предвиждате с Кеш по време на бъдещото нашествие.

— Работя над няколко възможности — каза Джеймс. — Но една от тях е да се осигурят на подходящото място достатъчно кешийски войници, та армията на Изумрудената кралица да стои там, където ние искаме.

Ру кимна.

— Никакви излази на юг от Крондор и нагоре в планините от Долината на сънищата.

— Нещо такова. Подобен ход би означавал Изумрудената кралица да съкруши джуджетата при Дорджин — нещо, което никога не се е случвало. — Джеймс се усмихна тъжно. — Но се опасявам, че дори войската на стария крал Халфдан ще бъде разбита от тази армия.

Ру сви рамене. Слушал бе разкази за свирепата неустрашимост на джуджетата в бой, но никога не бе виждал джудже от плът и кръв. Джеймс се обърна да си тръгва и Ру стана.

— Не е нужно да ме изпращаш — спря го херцогът. — Ще се оправя и сам.

Като стигна до стълбището, се обърна и добави:

— А, да не забравя. Престани с опитите да къташ богатствата си на Изток и в Свободните градове. Повечето ще ми потрябват за войната.

Ру дори не се опита да се направи на слисан — в последно време изнасяше тихомълком малки количества от капитала си извън Крондор.

— Ясно — въздъхна той с явна неохота. — Да се опитвам да надхитря лисица като вас е явно пилеене на сили.

Джеймс кимна.

— Не го забравяй.

Излезе и остави Ру сам и зачуден над поредния си провал в усилията да получи концесията в Кеш. Имаше си теория и трябваше да я провери, но точно сега имаше много по-належаща грижа: как да събере това огромно количество злато, без да накара всеки сараф в града да вдигне двойно лихвата.

Трябваше да се види и със Силвия следващата вечер или по-следващата, преди да се върне вкъщи.

Погледна през прозореца към залязващото слънце и се заслуша в градските шумове — вече се спускаха кепенците на дюкяните.

— Трябва да отдъхна малко преди да се захвана с поръчката на дядо ти — каза той и на Даш. — Мисля да навестя Хелън Джейкъби и децата й.

— А после?

— Ще прескоча до „Ейвъри и синове“ за около час тази вечер. — И добави кисело: — После обратно тук. Сигурно ще изкарам тук цялата нощ.

— А после?

— Това е всичко. Да си тук рано сутринта. Мисля, че ще ти се отвори доста работа. Язон също да е тук.

Даш забърза към вратата, Ру уморено го последва. Стигна до входа на „Барет“ и помисли дали да не прекоси улицата до градската си къща, да си оседлае кон и да поязди до дома на Хелън. После реши да отиде пеш.

Тръгна бавно по оживените улици. Никога не му омръзваха тълпите и градската суматоха. Като момче, родено в малко градче, за Ру Крондор беше неизчерпаем източник на вдъхновение. Самото ходене през навалицата го освежаваше и му даваше възможност спокойно да разсъди за всичко, което можеше да стане. Но днес, докато крачеше умислено, внезапното видение с Изумрудената кралица и нейната приближаваща армия неканено нахлу в ума му и затъпи сетивата му за шумния и многолюден град.

От една страна знаеше, че Крондор рано или късно ще бъде нападнат и по всяка вероятност — превзет. С очите си бе видял какво се случи, когато генерал Фадавах съкруши един град: самият той едва се бе спасил при опустошението на далечната Махарта. Знаеше какво предстои. Хранеше плаха надежда, че армията на Кралството, много по-добре обучена и много по-предана от всичко, на което досега се бяха натъквали нашествениците, ще може да ги задържи извън Крондор. Но в същото време осъзнаваше, че тази надежда е напразна.

От друга страна, предстоящото му се струваше невъзможно. Беше забогатял повече от всичките си алчни детински мечти. Имаше си и син. Не беше възможно никакво зло да съсипе това съвършенство.

Ру спря. Толкова беше погълнат от своите мисли и видения, че бе забравил да свърне по улицата, водеща към дома на Хелън Джейкъби. Обърна се и за момент му се стори, че зърна една човешка фигура, която бързо се скри. Забърза, зави на първия ъгъл и се огледа.

Дюкянджиите затваряха кепенците, работници щъкаха около него — кой да свърши последната си задача, кой запътил се за дома или за най-близката гостилница след изнурителната работа. Но фигурата, която бе зърнал, не се виждаше никъде.

Ру поклати глава. Сигурно беше от умората. Но не можа да се отърве от чувството, че го следят. Озърна се отново, след което се запъти към къщата на Джейкъби.

Знаеше, че флотата на Изумрудената кралица вече е готова да отплава. Не разполагаше с преки сведения, но знаеше достатъчно, за да разбере, че това е сигурно.

Беше видял как армията й се изсипа и помете целия континент Новиндус и беше заседавал в съвета, когато се съставяха планове за защита на Кралството от нашествието й. Беше осигурил повече транспорт от всяка друга компания в Кралството; знаеше къде е складирано продоволствието; знаеше къде се държи в готовност обозът за армията и резервните коне. Знаеше, че щурмът предстои скоро.

В Крондор беше ранна есен, което означаваше, че на другия край на света е пролет. Скоро внушителният флот щеше да се натовари и щеше да започне дългия няколко месеца път. На няколко пъти вече Ру бе чувал адмирал Николас да говори за опасностите от плаване през Тъмните проливи. Труднопроходими и при най-умерено време, през зимата те бяха почти недостъпни. За да се прекара оттам толкова внушителен флот без сериозни щети, това трябваше да стане точно по времето на Банапис, деня на Средилетието. Проливите и ветровете щяха да осигурят тесен проход между Безкрайното и Горчивото море, достатъчно спокоен за повечето неопитни капитани, които щяха да водят по-голямата част от флота. След цялата онази касапница, която бе сполетяла Новиндус, Ру не можеше да си представи, че там са останали повече от шестстотин сравнително опитни капитани. Освен това след всичките опустошения в Новиндус едва ли бяха останали много моряци, свикнали с плаване в открито море; всъщност капитаните дори не бяха подозирали, че съществува суша от другия край на морето, докато Николас и екипажът му не ги бяха посетили преди двадесет години.

Ру също така подозираше, че Николас е подготвил някоя и друга изненада за „гостите“, когато се опитат да преминат Проливите, което всъщност бе и причината за гостуването на Ру в Квег. Единственото обяснение херцог Джеймс да иска квегански кораби, които да действат като ескорт за кралските търговски флотилии, можеше да е, че целият кралски флот е зает някъде другаде. Не, нямаше начин Николас да не е подготвил нещо за нашествениците, когато започнат да се промушват през Проливите.

Най-после стигна до къщата на Джейкъби, изтласка някъде в тила си тревогите около нашествениците и почука.

Хелън Джейкъби му отвори и Ру каза:

— Надявам се, че не възразявате срещу едно неочаквано посещение?

Хелън се засмя и Ру се изуми от неочакваната й сърдечност.

— Рупърт, разбира се, че не. Ти винаги си добре дошъл.

Отзад се чу детска врява и Ру изпита чувство на благодат, каквото рядко му се случваше да изпита другаде.

— Чичо Рупърт? — извика петгодишният Вилем. — Донесе ли ми нещо?

— Вилем! — скастри го майка му. — Не е прилично да се държиш така с един гост.

— Той не е гост — отвърна й възмутено Вилем. — Той е чичо Рупърт! — Седемгодишната Натали се затича и го прегърна с обич през кръста.

Рупърт се усмихна на момчешката дързост и момичешката обич, а Хелън пристъпи да затвори вратата зад него. Докато тя слагаше мандалото, му мина през ума, че ако изчисленията му са точни, нашествениците ще появят пред Крондор до седем месеца.



Ефрейтор Гарет не изглеждаше много убеден, но изпълни без възражения заповедите на Ерик. След като разпитаха Дуга и хората му, Ерик бе решил да предприеме действия. Заповяда на Гарет да поведе в бавен поход към Крондор половината от реквизираните от граничните барони войници, а другата половина остави със себе си.

Накара ги да разменят части от облеклото си с пленените наемници и след известно време реши, че резултатът е достатъчно объркан, за да създаде илюзията, че това е една доста голяма наемническа част.

Дуга го одобри по следния начин:

— Ама те приличат на моите момчета.

Предния ден Ерик беше изкарал в разговори с Дуга. Човекът беше започнал да му харесва — простоват и безхитростен капитан на отряд от осемдесет души, който бе осъзнал, че са затънали в тинята до гуша. Беше му отнело цялата нощ, но накрая Ерик успя да го убеди, че за него е най-добре да даде нещо повече от думата си: трябваше просто да мине на другата страна. Неколцина от мъжете му не изглеждаха убедени, затова Ерик ги набеляза и ги отпрати с взвода на Гарет, но другите останаха с Ерик и Дуга.

По-късно същия ден отпътува и вторият контингент кралски войници, като Ерик им нареди да тръгнат след отряда на Гарет. Когато на следващата заран Дуга видя да заминава и третият отряд от двеста души, подхвърли, че той и хората му са били подведени, че нахлуват в страна със слаби, зле подготвени за бой градове.

Ерик се разпростря надълго и широко да му обясни търпеливо колко различно стоят работите в Кралството и макар да заблуждаваше с истинските величини на двете армии, изтъкна качеството на подготовка и въоръжението на кралските войници. За щастие му помогна видът на заминаващите шестстотин от най-здравите ветерани на кралската армия.

Дуга прие с удоволствие донесените за закуска от мъжете на Ерик порциони.

— Знаете ли — отбеляза той, докато се хранеха, — нищо друго не сплотява армията на кралицата освен страха.

Ерик кимна и каза:

— Забелязах го при Махарта.

— Стана още по-лошо. — Дуга се озърна. — След тази битка някои от командирите се опитаха да дезертират, когато до нас стигна вестта, че обръщаме на изток към Змийската река.

— Чух какво е станало — каза Ерик. Шпионите на принц Патрик бяха донесли за избитите от случайно подбрани войници командири.

— Все едно че се пазим един от друг. Никой не иска да е там, но всеки се страхува да го каже. — Поклати глава. — Само да изтърсиш нещо пред неподходящ човек, ти забиват кола в задника като едното нищо.

Ерик обмисли следващия си въпрос.

— Някой от вас попита ли защо ви пращат на другия край на света?

— У дома не е останало нищо — отвърна Дуга. — Какво да плячкосваш, когато един град е изгорен до основи? — Заговори по-тихо. — Много-много не вярвам на това, но ония змии, дето са приближени на кралицата, разправят наляво и надясно на всеки, който иска да ги слуша, че това тук била най-богатата страна на света, че имало един град, Сетанон — произнесе го „Сийт-е-нон“, — където улиците били от мрамор, дръжките на вратите и бравите — от чисто злато, и че за пердета използвали коприна. — Въздъхна. — След всичко, което видях през последните десет години, мога да разбера защо някои хора искат да вярват, но човек все пак трябва да е глупак, за да повярва на такива безсмислици. — Сниши още повече гласа си. — Някои от командирите… говорехме си, че трябва да се опитаме да направим нещо, но…

— Но какво?

— Но тя просто държи всичко в свои ръце. И има хора навсякъде.

— Кажи ми нещо повече за това.

Дуга му даде знак да се отдалечат и след като вече никой не можеше да ги подслуша, каза:

— Сигурно имам един-двама нейни агенти в отряда. Този генерал Фадавах е проклет гений в тактиката си къде кого да прати и прочие, но освен това е опасно псе. Чул ли си какво стана с генерал Гапи?

— Набили го на кол гол-голеничък върху разбунен мравуняк.

— И повечето генерали и капитани трябваше да гледат. — Удари се с палец по гърдите. — И аз бях един от тях. Не беше приятна гледка, уверявам те.

На лицето му се изписа безсилие.

— Бедата е в начина, по който са ни хванали — продължи той и бавно стисна ръка, за да покаже. — Отначало мислехме, че е просто поредната битка. Ще подпишеш на срещата, ще идеш да се побиеш и после ще си харчиш парите. После започнахме да опустошаваме градове. Помня, че Пурпурните орли бяха на противната страна в… къде беше?

— Хамса — каза Ерик. — Това е било преди да се включа аз, но са ми разправяли за обсадата.

— Точно оттогава работата взе да става грозна. Двеста и шейсет дни в града гладуваха, а после тя хвърли сааурците да избият бягащите.

Ерик беше слушал историята как оцелелите от дружината на Калис успели да се доберат до безопасно убежище при джешандите, бойците номади в Новиндус.

— Когато нещата почнаха да ни изглеждат странни, капитаните се събрахме, решихме, че повече не може да се търпи, и отидохме да се видим с генерал Гапи. Той взе трима от капитаните да се срещнат с кралицата и те така и не се върнаха…

Той помълча.

— Ей тогава разбрахме. Бяха ни въвлекли в тая война и всеки, който се опиташе да напусне, ставаше враг. Макар че известно време не беше толкова зле. Имаше много за грабене. И жени имаше колкото щеш, дашни или не. Ама след време на човек му писва, нали?

Ерик кимна.

— Знам.

— Някои от момчетата… — Дуга замълча. — Няма вече момчета между нас. В отряда ми няма човек под трийсет години, Ерик.

— Не знам какво бих могъл да ви обещая — въздъхна Ерик. — Това тук е по-различно от всичко, което си виждал. Това тук е държава във война, но мисля, че все едно дали ще изберете да минете на наша страна, или просто ще стоите настрана, ако всичко свърши благополучно, ще намерим някакъв начин да ви върнем в родината ви.

— Родината? — възкликна Дуга, сякаш не разбираше смисъла на тази дума. — Ти имаш ли представа какво е да се върнеш у дома?

Ерик поклати глава.

— Изгорели ферми, изклан добитък, плодът оставен да гние по клоните, щото няма кой да работи в градините. Незасети нивя, щото селяците или са измрели, или са в армията. Просто изядохме всичко.

— Не разбирам — каза Ерик.

— Тази война я водихме десет години, от Западните земи, през Речните земи та чак до Източните земи, и нищо не оставихме след себе си. Който и да е останал жив, се гърчи от глад и пълзи като влечуго. Може и да са останали хора в опожарените градове. Чувам, че имало един град, пълен с джуджета, някъде в планините Ратх’Гари. Кралицата проявила разум да го остави непокътнат, но ако е имало човеци, сигурно вече са го сринали до земята.

Ерик почти не можеше да повярва на чутото.

— Нищо не е останало?

— Някои хора са се изпокрили, други живеят толкова усамотено, че не си струва да се захващат с тях, тъй че все още трябва да има живи. Но повечето, което оставихме след себе си, е мъртво, Ерик. Няма вече градове, само по някое малко селище с една-две постройки. Ако някой селянин е живял достатъчно далече, може да му е останало жито, освен ако избягалите от градовете не са му го изяли. А пък болестта… — Дуга въздъхна. — При толкова мъртъвци нямаше начин да не дойде и тя. Някои от моите мъже получиха толкова силни пристъпи, че измряха; не можеха дори глътка вода да задържат в стомасите си. Други хванаха черната пъпка. Някои пък хванаха толкова силна треска, а нямаше нито билки, нито жреци да ги церят. Глад и мор е у дома, това е.

Ерик се вгледа в лицето на Дуга и видя в очите му нещо, което никога не беше виждал у един войник. Видя дълбок ужас, сдържан толкова дълго, че ако най-накрая избиеше на повърхността, никой не знаеше до какво може да доведе.

Ерик сложи ръка на рамото на Дуга.

— Виж, тук има живи хора. — И добави по-високо: — И доколкото зависи от мен, смятам да останат живи. — Усмихна се. — Дори да са банда скапани наемници толкова далече от дома си, че да им е все едно.

Дуга се вгледа в лицето на Ерик, после кимна и бързо се извърна, та Ерик да не види сълзите му. След това извика на хората си:

— Ей, я се стегнете и да покажем на тия кралски хлапетии какво значи една истинска банда скапани наемници!

Хората му се разсмяха.

Лагерът беше вече възстановен, само дето половината от мъжете бяха кралски войници, а един взвод стрелци надничаха от клоните на околните дървета за всеки случай.

На третия ден един преден пост съобщи за приближаване на конници от юг.

— Пригответе се — нареди Ерик на хората си.

Наемниците на Дуга се раздвижиха с мудната увереност на отегчени ветерани, докато хората на Ерик побързаха да стиснат оголените си мечове. Лъкометците по дърветата също се приготвиха.

След няколко минути на поляната излязоха трима ездачи. Водачът им бе мъж на средна възраст, с леко прошарена черна коса.

— Кой командва тук?

— Аз — отвърна Ерик.

— Кой отряд сте? — попита втори от новодошлите.

— Черните мечове на Дуга — отвърна Ерик.

— Ти не си Дуга! — каза първият.

— Не е, Кимо. Но аз съм. — Дуга пристъпи напред.

— Защо тоя твърди, че той командвал?

Дуга сви рамене.

— Взе да ни омръзва, докато ви чакахме. Той ме предизвика и спечели. — Потърка брадичката си. — Виж го колко е едър. За малко да ми счупи главата проклетникът. Тъй че сега той командва.

— Какво ти е името бе, „капитане“? — попита Кимо.

Ерик изтърси напосоки:

— Боби.

— Добре, Боби — каза Кимо. — Имаш заповед да отведеш хората си на запад. Три дни преход и ще стигнеш в една малка долина със село в нея. Това село го оставяш на мира. И гледай да не разберат, че сте там. Подминавате го през нощта и навлизате в планините. Хващаш реката, която минава през селото, и вървиш срещу течението, докато не стигнеш един приток от север. Тръгваш по него. Ще намерите една хубава долинка, пълна с дивеч. Оставили сме ви там и продоволствие. Там чакате, докато ви пратим вест. Тогава се връщате по реката и завземате селото.

Ерик се направи на объркан и отвърна:

— Че защо да чакаме? Защо не го вземем веднага?

Третият, който беше мълчал досега, проговори и Ерик настръхна, защото гласът му не беше човешки.

— Не ти се плаща да задаваш въпроси, момче. — После съществото каза на Кимо: — Дали да не убием тогова и да върнем командата на оногова? — Посочи Дуга и Ерик видя една люспеста ръка, зелена и с черни нокти. Беше виждал пантатийци, дори беше избил доста, но се чувстваше спокоен само в компанията на мъртви пантатийци.

— Не, нямаме време за това. Чакат ни и други отряди. — Вторият мъж извади една карта и взе да я оглежда.

Ерик не се поколеба и викна:

— Убийте ги!

Във въздуха бръмнаха стрели и Кимо и спътниците му бяха буквално изхвърлени от седлата, набучени като таралежи. Дуга се ококори и попита:

— Защо го направи това?

Ерик отиде първо при пантатиеца и го изрита, за да се увери, че е умрял. После отиде при втория и коленичи до него.

— Защото тази карта ми трябва.

Огледа я набързо и се ококори.

— Нелсън! — извика той и един от войниците притича.

— Слушам, старши сержант!

— Вземи два коня и иди намери хората ни. Искам да ги върнеш колкото се може по-скоро. Среща при… — Огледа за миг картата. — Среща при северния бряг на река Тамът, при водопада. Три дни източно от пътя за Ястребово гнездо.

— Слушам! — отвърна Нелсън, отдаде чест и хукна.

— И, Нелсън — спря го Ерик.

— Да, старши сержант?

— Сложи си отново униформата. Гарет може да те вземе за разбойник и да те застреля преди да е разбрал кой си.

Нелсън кимна и побягна.

— Какво става? — попита Дуга.

Ерик вдигна картата.

— Из тия хълмове има пръснати двайсет отряда като твоя. И доколкото разбирам от карти, те трябва да завземат ключови позиции по хълмовете и да отворят пътя на армията на кралицата да нахлуе през планините.

— Не разбирам — призна Дуга.

— Може — каза Ерик. — Но аз разбирам. Джак!

Притича друг войник.

— Ще напиша писмо до рицар-маршал Уилям. Взимаш шест души и драсваш адски бързо за Крондор.

Войникът се разбърза да се приготви, а Дуга тръгна след Ерик към конете. Ерик извади от дисагите си пергамент, писало и мастилница. Дуга го попита:

— Какво беше това с ключовите позиции по хълмовете?

— Ако излезеш малко извън тази поляна, ще видиш планинската верига на запад оттук. — Посочи с брадичка на югоизток. — Сетанон, градът, за който спомена преди малко, е нататък. Няма никакъв мрамор, злато и коприна, но градът е важен. Не съм съвсем сигурен защо, но съм осведомен добре, че ако позволим на бившите ви приятели да влязат в него, всички сме мъртви, дори хората в армията на кралицата.

— Това не ме изненадва — каза Дуга. — Тя убива хора всяка нощ.

— За това ще ми разправиш по-късно — каза Ерик. Дуга замълча, докато Ерик пишеше. Когато свърши, той подаде пергамента на Джак и каза: — Отговаряш с живота си!

Войникът отдаде чест.

— Разбрано, старши сержант. Тръгваме веднага.

Ерик се обърна към Дуга.

— Както ми се струва, май се каниш да се включиш в кралската армия. В края на краищата пак ще се биете за злато, само че от другата страна.

Дуга сви рамене.

— Правил съм го и преди.

— Та както казах, Сетанон е натам, а планините — натам. И армията на кралицата идва откъм планините, за да стигне там.

— Аха — кимна Дуга. — Сега вече разбирам защо ни прехвърлят тук. — Поклати глава. — Някои от пантатийците се сринаха, докато прехвърляха момците пред нас. Както изглежда, за тая работа е нужна могъща магия. Някои дори издъхнаха.

— Не ме наскърбява особено — отвърна Ерик и извика на хората да вдигат лагера.

— Исках да кажа — продължи Дуга, — че не могат да пратят повече войници с магия. Ако можеха, щяха да го направят вече, нали така?

Ерик го погледна.

— Прав си. Иначе защо ще ви крият всички толкова дълго тук?

Дуга се почеса по брадата.

— Странни работи стават, мен ако питаш. Защо просто не ни прехвърлиха в онзи град, Сетанон?

— Защото докато се окопитите, всички щяхте да сте мъртви — отвърна Ерик. Реши, че е най-добре да не се разпростира. Истината беше, че макар той да не знаеше защо, и херцог Джеймс, и рицар-маршал Уилям твърдяха, че е невъзможно пантатийците да пратят хора направо в Сетанон. Ерик подозираше, че това има нещо общо с чародеите, за които говореше Джеймс, с Пъг или с онази жена, Миранда. Реши повече да не се занимава с въпроса. Имаше да свърши много по-важни неща.

— Дуга?

— Да?

— Онези други отряди — ти познаваш ли ги?

— Един-два. Лъвовете на Талигар се прехвърлиха първи. Сега лесно ще си хвърлят мечовете — на Талигар нравът му е кучешки и той просто не обича да губи. Железните братя на Нанфри ще са склонни да се вслушат в разума, стига да мога да поговоря с тях преди да са пролели кръв. — Той се ухили. — Нанфри е хитра стара лисица и обича да работи колкото може по-малко за колкото може повече злато.

— Добре — каза Ерик. — Ще идем и първо ще поговорим с тях, ако можем, но ако се наложи да се бием, надявам се, че знаеш на коя страна сте.

Дуга сви рамене.

— От години съм забравил на чия страна съм. — Огледа поляната. — Това място изглежда хубаво. До гуша ми е дошло от убийства и пожари. Нищо не пречи да си изберем тази земя за дом и да умрем за нея. Назад не ни чака нищо добро.

Ерик кимна.

— По-добър отговор от този не бих могъл да очаквам.

Дуга се обърна и извика на хората си:

— Тръгваме, момци. Време е да си изкараме заплатата. — Погледна Ерик, след което извика ухилен: — Вече всички сме войници на Кралството, тъй че внимавайте как се държите.



— Изчакай! — тихо нареди Ерик.

Противниците се бяха скрили зад скалите, а Ерик беше пратил няколко стрелци по рида горе, за да осигурят прикриващ огън. Вече цял месец обикаляше из Тъмни лес, като с помощта на картата намираше пратените от Изумрудената кралица наемнически отряди и ги обкръжаваше.

От първата дузина отряди осем се предадоха, а другите четири се биха. Ерик се принуди да отдели част от хората си, за да отведат пленените войници, които отказаха да си сменят цвета заради безопасен подслон.

Частта му вече наброяваше хиляда и сто души, разпределени в пет роти. Координацията беше трудна и той съжаляваше за многото коне, гонени безмилостно от куриерите между ротите, но всички донесения показваха, че прочистването на Тъмни лес върви добре.

Неведнъж се чудеше колко ли от всичко това е предвидил Калис — изглеждаше прекалено щастлива „случайност“ той да се озове тук с шестстотин елитни бойци точно когато изникнаха предните отряди на Изумрудената кралица. Нещо, за което трябваше да не забрави да попита: откъде точно Калис е получил толкова добри разузнавателни сведения.

Един съгледвач се появи отсреща и се затича към Ерик; в този момент противников войник се надигна иззад една скала, стреля и за малко не го улучи. Ерик го хвана за пеша на куртката и изрева:

— Какво става?

Войникът — един от наемниците на Дуга — задъхано успя да избълва само една дума:

— Сааурци!

— Къде?

— Натам — отвърна войникът.

— Колко са? — попита Ерик и в същия момент чу тътена от копитата на гигантските коне.

— Поне петдесет!

С риск да го удари някоя стрела Ерик се изправи и извика:

— Отстъпвай!

Стрелците, които се катереха по далечния рид, се обърнаха да разберат кой вика, видяха махащия им да се връщат Ерик, махнаха му, че са разбрали, и поеха надолу.

Две стрели профучаха откъм позициите на противника и Ерик залегна и изрева:

— Стрелци! Убивате всичко, което се появи откъм онези дървета.

Беше се сражавал със сааурци и не хранеше никакви илюзии, че битката ще е лесна. На двестате негови бойци петдесет сааурци бяха предостатъчно. А и срещу него стояха стотина наемници, които всеки момент можеха да атакуват и да го поставят заклещен между две вражески части.

Притича до мястото, където бяха вързани конете им, и се метна на седлото. Извика на един от стоящите наблизо войници:

— Препусни на север. Джеймс от Висок замък е горе с хората си. Кажи му да дойде колкото може по-бързо.

Дори войникът да намереше ефрейтора от Висок замък и хората му и да тръгнеха веднага, можеше да се окаже твърде късно.

Тропотът на настъпващите сааурци вече бе като буря, готова да връхлети всеки момент. Ерик се огледа, търсейки трескаво някакво предимство. Средният ръст на един сааурец беше около девет стъпки, а конете им бяха огромни.

— Към гората! — извика Ерик. Сааурците се появиха с гръм и трясък. С шлемове, брони и метални ръкавици приличаха на най-лошия войнишки кошмар. Гущерските им лица бяха разкривени от гняв. Предвождаше ги сааурец, развял конска опашка — офицерски знак.

— Мрете, предатели! — изрева той, щом видя отстъпващите мъже на Ерик.

Битката се развихри. Ерик се запровира през дърветата — мъчеше се да прерязва сухожилията на огромните коне и да отбягва мощните удари на сааурците. От писъците наоколо, накъсани от люти проклятия, ставаше ясно, че останалите мъже също го разбират, по най-трудния начин.

После загуби представа за време и остави битката да потече сама. Знаеше, че като бе дал шанс на хората си да се спасят между дърветата, беше загубил всякаква надежда да я организира. По-далечни викове го накараха да повярва, че отрядът, който бе оставил в готовност за атака, се е включил в сражението.

Някакъв сааурец се понесе към него отзад и Ерик по-скоро почувства, отколкото чу приближаването му, и извърна коня си тъкмо навреме, за да предотврати сблъсъка. След като конникът-влечуго го подмина, той смуши коня си и подгони друг сааурец, препускащ в друга посока. Знаеше, че атаката на тези гигантски същества в тил е най-добрият възможен ход.

Въздухът засвистя от стрели и Ерик се помоли наум дано да идат от неговите лъкометци и да събарят сааурските конници от седлата, а не от противната страна и да убиват неговите хора. Настигна саауреца, когото гонеше, тъкмо когато той дръпна юздите да си поеме дъх. Ерик го прониза с меча си — заби го с все сила в ребрата му. Стъписаният сааурец изгледа удивено отгоре много по-дребния човек, след което се прекатури от седлото, почти изтръгвайки меча от ръцете на Ерик.

Яздеха през дърветата целия следобед в този лудешки танц на смъртта, в който и от двете страни загиваха повече от грешки, отколкото заради тактиката на противника. После прозвуча рог, Ерик се обърна и видя как през дърветата препускат нови ездачи. Очакваше да види подкрепления откъм север, но тези идваха от юг, доколкото можеше да прецени.

— Сега пък какво става? — изръмжа той.

И изведнъж видя Калис и неговите конници, които почнаха да стрелят по сааурците. Капитанът му посочи нещо зад него, но Ерик не можа да чуе какво му вика заради шума на битката.

После светът се взриви от болка и Ерик видя как земята се надига да го посрещне. Дъхът му излезе. Конят му изцвили и падна. Повече инстинктивно, отколкото съзнателно, Ерик успя да отскочи от рухващото животно. Швирналата от конския хълбок кръв оплиска гърдите му.

Калис препусна към него и сааурецът изви коня си да го срещне. Ерик с мъка успя да се изправи. Опипа главата си и разбра, че шлема му го няма. Погледна ръката си. Тя беше плувнала в кръв, но той не знаеше дали е от него, или от коня.

Учудването на саауреца, когото Ерик бе убил, изобщо не можеше да се сравни със смайването, изписано на лицето на този при първия удар, който Калис нанесе по щита му. Ерик беше сигурен, че нищо не би могло да подготви този конник за сблъсъка с толкова силен противник като Калис. Ударът направо го изхвърли от седлото.

После настъпи тишина. Ерик отвори очи и осъзна, че седи на земята, с гръб, опрян на едно дърво. Някой беше загърнал с куртка краката му и бе подложил под главата му навита риза.

Един познат глас каза:

— В главата изглеждаш отвратително.

Ерик вдигна очи и видя застаналия до него Калис.

— Бил съм и по-зле.

— Сигурен съм. Мечът перна шлема ти и тъпата ти дървена глава отзад, след което посече коня ти зад седлото. Голям късметлия си ти, фон Даркмоор. Още два пръста по-напред и щеше да те разцепи на две.

Главата на Ерик звънеше и пулсираше.

— Изобщо не мисля, че съм късметлия — промърмори той и отпи няколко глътки вода от меха, който му поднесоха. — Какво те доведе в това мрачно и самотно място?

— Получих ти писмото — каза Калис. — Но всъщност дойдох най-вече защото се забави. Нали ти заповядах да се върнеш в Крондор до два месеца?

Ерик се усмихна и от това главата го заболя още повече.

— Казах ти, че ще ми трябват три.

— Заповедите са си заповеди.

— Ще се смилиш ли, ако ти кажа, че водя две хиляди вместо шестстотин, и че съм пленил или убил поне хиляда от армията на кралицата?

Калис помисли и каза:

— Само малко.

После се усмихна.

8.Развой

Миранда заговори.

— Къде сме?

Пъг чу думите, макар да знаеше, че са проекции на ума й. Зачуди се на тази странна проява на човешкия ум, който се стреми винаги да принуди нещата да съвпаднат с неговите възприятия, все едно каква е истинската им природа.

— На път към рая — отвърна той.

— Откога пътуваме? — попита тя. — Сякаш е от години.

— Странно — отвърна Пъг. — На мен ми изглежда само като мигове. Времето е усукано.

— Акайла беше прав — отбеляза тя.

— Обикновено е прав — каза Пъг.

Пътуваха през многоцветен космически въртоп, или поне така го виждаше Пъг. Звездите се носеха през вихрушки от яростни цветове, вместо пустотата на нощта, която очакваше. Повечето звезди бяха безцветни.

— Никога не съм виждала подобно нещо — прошепна Миранда в ума на Пъг с благоговение. — Откъде знаеш накъде да вървиш?

— Следвам нишката — отвърна той и посочи с мисъл крехката нишка на сила, която следваха от Мидкемия.

— Тя продължава вечно — промълви тя.

— Съмнявам се. Но все пак мисля, че Макрос Черния е тръгнал на много дълго пътуване.

— Ние неговото пътуване ли следваме?

— Явно — каза Пъг.

Странстваха през космоса и накрая се спуснаха на един свят, зелено-синьо кълбо, кръжащо около жълта звезда. Около света кръжаха три луни.

— Върнахме се там, откъдето тръгнахме — каза Миранда.

Пъг насочи вниманието си към света долу и видя, че това наистина е Мидкемия.

— Не — каза той. — Мисля, че пристигнахме в много по-ранно време, отколкото когато тръгнахме.

— Пътуване във времето?

— Правил съм го и преди — отвърна той.

— Трябва да ми го обясниш някой ден.

Пъг излъчи веселост.

— Никога не съм владеел напълно тези събития. И винаги ми се е струвало, че рисковете са много повече от ползите.

— Не мислиш ли, че едно пътуване във времето, за да се убие Изумрудената кралица, няма да е лошо? — попита тя с насмешка.

— Не можем. Иначе щяхме да сме го направили.

— В това е парадоксът, нали?

— Нещо повече, има закони, които дори не можем да си въобразим. — Той замълча и Миранда не можа да прецени дали изтече миг или година, преди отново да заговори. — Всичко от реалността, каквато я познаваме, е само една илюзия, сън за някаква стихия, която почти не можем да осъзнаем.

— Много тривиално звучи, казано така.

— Но не е. Това може би е най-дълбокото нещо, което човечеството би могло да възприеме.

Спуснаха се към една сцена, позната на Пъг. Край развалините на Сетанон стоеше войска, предвождана от крал Луам. Пъг изпита странно чувство, когато видя самия себе си, преди петдесет години, да слуша отново прощалните думи на Макрос.

— Какво казва? — попита Миранда.

— Слушай — отвърна Пъг.

По-младият Пъг каза:

— Да, но е трудно.

Високият слаб мъж с кафяв халат каза:

— Всички неща свършват, Пъг. Дойде краят на моето време на този свят. След като присъствието на валхеру беше премахнато, силите ми се възстановиха. Ще се преместя на нещо ново. Гатис ще дойде с мен. За всичко друго на моя остров съм се погрижил, така че нямам повече задължения тук.

— Но Гатис не си е отивал! — каза Миранда.

— Знам.

Тя насочи вниманието си към своя любим и усети нещо познато.

— Странно ли ти се струва?

— Иронично може би.

Макрос Черния, легендарният чародей, се сбогуваше с Томас, облечен в бляскавата си златна и бяла броня.

— Отново го прави, нали? — каза Миранда.

— Какво? — попита Пъг.

— Лъже те.

— Не. Този път не — отвърна Пъг. — Той искрено вярва в това, което казва за пантатийците и Мурмандамус.

— Силите, дадени на онзи, който се представи в облика на Мурмандамус, не бяха плод на шарлатански илюзии — каза Макрос. — Той беше сила. Да направиш такъв като него и да плениш и насочиш сърцата дори на толкова тъмна раса като моределите е изисквало много. Навярно без влиянието на валхеру през преградите на пространството и времето, змийското племе може да стане като другите, просто поредната разумна раса между многото. — Загледа се за миг в далечината. — Но от друга страна, може и да не стане. Внимавай с тях.

— За това Юе е прав — каза Миранда. — Пантатийците никога не биха могли да изкупят греховете си. Наследството на валхеру им е наложено неизкупимо.

— Не — каза Пъг. — Нещо друго е. Нещо много по-голямо.

Пъг и Миранда погледаха как Макрос довършва сбогуването си и Пъг усети събудилите се в него стари чувства.

— Беше трудно време — каза той на Миранда.

По-скоро усети, отколкото чу разбирането й.

Макрос, повече от всеки друг човек в живота на Пъг, бе главната фигура в неговото развитие. Пъг все още сънуваше дните в Конгрегацията на планетата Келеуан, сънища в които Макрос бе сред неговите учители. Имаше неща, все още заключени в главата му, неща, които само Макрос или времето можеха да отключат.

Видяха как Макрос се обърна и се отдалечи от събралата се армия, от Пъг и Томас. Докато се отдалечаваше, започна да чезне.

— Евтин театър — каза Миранда.

— Не, не е театър — каза Пъг. — Гледай.

Той превключи сетивата си и видя, че Макрос не изчезва от погледа, а се променя. Тялото му продължаваше да върви, но стана някак недосегаемо, изтъкано сякаш от мъгла и дим. Нагоре потече енергия, щом Макрос заговори на някаква невидима стихия.

— Какво е това? — попита Миранда.

— Не съм сигурен — отвърна Пъг. — Но имам подозрения.

— Господарю — каза Макрос на невидимата сила. — Какво е повелението ти?

— Ела. Време е — каза един глас.

Миранда и Пъг доловиха радостта на чародея, щом той се възнесе над загадъчни енергии и полетя в пустотата също като Миранда и Пъг в Елвандар.

— Виж! — каза Миранда и двамата видяха тялото му да лежи на земята. — Умрял ли е?

— Всъщност не — каза Пъг. — Само духът му се движи някъде другаде. Него трябва да последваме.

Понесоха се бързо през години и през огромни разстояния, преследвайки самата същност на Макрос Черния. Времето отново престана да има смисъл. Накрая отново се върнаха на Мидкемия и се изправиха пред нова гледка, високо над огромните върхове на планините Ратх’Гари.

— Вече сме били тук! — каза Миранда.

— Не — отвърна Пъг. — Искам да кажа — да, били сме тук, но все още не.

— Виж, ето го Небесния град, който сътвори.

— Не — отвърна Пъг. — Това е истинският.

Под заснежените планински върхове се простираше град с невероятна хубост. Кристални стълбове крепяха високи покриви като гигантски диаманти, ярките им стени просветваха с вътрешен пламък. Пъг каза:

— Долу, на хиляди стъпки под облаците, е Градът на мъртвите богове. Там те отведох тогава и това напомня илюзията, която създадох за теб, но моето беше само бледа сянка на това.

Миранда се съгласи.

— Това е истинско, докато твоята илюзия бе дим и сянка, но в същото време изглежда по-малко реално.

— Това, което построих аз, беше създадено за да излъже сетивата ти. Докато това принадлежи на ума. Ние го възприемаме в пряк контакт.

— Разбирам — рече тя. — Но все пак съм объркана.

Пъг изведнъж се промени и отново стана такъв, какъвто го знаеше, мъж от плът и кръв, с тяло, което й бе познато не по-зле от собственото й.

— Така по-добре ли е? — попита я той; думите привидно излязоха от устните му.

— Да — отвърна тя.

— И ти можеш да направиш същото. Просто трябва да го пожелаеш.

Тя се съсредоточи и изведнъж усети, че е станала телесна, и като вдигна ръка пред очите си, я видя каквато очакваше да е, от здрава плът.

— Това е само поредната илюзия — каза Пъг, — но ще ти осигури по-здрава опора, на която да стъпиш.

Залата, в която се озоваха, беше подобна на създадената с илюзия от Пъг, за да излъже Миранда, когато се срещнаха за пръв път. Когато тя за първи път бе дошла да търси Пъг, той й бе устроил една весела игра на гоненица, завършила накрая в планините Ратх’Гари. Беше създал илюзорен вариант на това място, в който да се скрие от нея.

— Подобно е, но е и много повече! — каза тя. Таваните над тях сякаш бяха от самите небесни сводове; светлините, струящи надолу, бяха звезди. Миранда видя, че докато в илюзията на Пъг бяха заделени малки пространства за култа към всеки от боговете, тук пространствата бяха големи колкото градове.

Енергийната нишка, която бяха следвали, се спускаше в лека дъга от тавана и изчезваше от погледите им.

Движейки се покрай нея, те подминаха едно кръстовище на две пътеки и застанаха там, където се допираха зоните на четири божества. Някакви странни движения във въздуха накараха Миранда да попита:

— Усещаш ли го?

— Превключи възприятието си — каза й Пъг.

Миранда опита и изведнъж залата се изпълни със сенчести фигури. Също като енергийните същества, в каквито се бяха превърнали те в горите на Елвандар, на тези същества им липсваха белези и отличителни черти. Но докато Пъг и Миранда бяха сияйни същества от светлина, тези бяха сенчести фигури, едва доловими със смътното си излъчване.

— Какво са те?

— Молитви — отвърна Пъг. — Всеки, който се моли на боговете, бива чут. Ние възприемаме тази молитва като образ на молещата се личност.

Миранда погледна нагоре. Една огромна статуя седеше на трон от лазур. Фигурата беше на мъж, неподвижен и бял, обкръжен с бледосиньо сияние. Очите му бяха затворени. Няколко от смътните фигури пристъпваха към тази статуя.

— Кой е този? — попита тя.

— Еортис, мъртвият бог на морето. Килиан пази владението му, докато се върне.

— Мъртъв е, но ще се върне?

— Скоро ще разбереш повече, но засега е достатъчно да се каже, че ако моите подозрения се окажат основателни, с тази война е свързано нещо много по-сериозно от побеждаването на обезумели същества, склонни към безсмислено унищожение.

Той посочи една далечна стена и каза:

— Насочи умствения си взор натам и ми кажи какво виждаш.

Тя го послуша и на стената се появи гигантски символ. Отначало й бе непонятен, но после придоби познати контури.

— Виждам Седмолъчата звезда на Ишап на поле от дванадесет точки в кръг.

— Взри се по-дълбоко — нареди той.

Тя го направи и след малко се открои друга фигура.

— Виждам друга фигура, с четири ярки светлини, свързващи горните четири точки на звездата. И има много смътни точки между дванадесетте ярки.

— От трите точки на звездата под ярко осветените, кажи ми какво виждаш.

Миранда се съсредоточи и след малко видя какво има предвид Пъг.

— Една от тях просветва смътно! Онази в центъра. Другата вдясно от нея… — Тя се поколеба.

— Какво? — попита той.

— Не е смътна! Тя е… блокирана. Нещо пречи да се види!

— Така го възприемам и аз — каза Пъг. — Какво мислиш за остатъчната светлина?

— Мисля, че е мъртва.

— В такъв случай смятам, че може би съм близо до разгадаването на истината. — Тонът, който излъчи в ума й, я накара да помисли, че не е доволен да научи точно тази истина.

Тръгнаха към дъното на Залата на боговете и се озоваха между две статуи. Едната беше съвсем безжизнена и Пъг каза:

— Водар Хоспур, мъртвия Бог на знанието. Колко много щяхме да знаем, ако той можеше да се върне.

— Никой ли не почита вече знанието?

— Малцина — каза Пъг. — Мощта и богатствата, изглежда, заемат повече от човешкото време от всичко останало. От всички хора, които съм срещал, само Накор като че ли искрено го привлича знанието.

— Знанието на какво?

— На всичко — отвърна той развеселено.

Обърнаха се и погледнаха другата статуя. Тънката нишка от духа на Макрос се спускаше в главата й. Миранда се взря в чертите на колоса и ахна.

— Макрос!

— Не — отвърна Пъг. — Виж името в подножието на тази статуя.

— Сариг — каза тя. — Кой е той?

— Не съвсем мъртвият Бог на магията.

— Тоест Макрос Черния! — ахна тя и за пръв път, откакто я познаваше, Пъг видя на лицето й искрено объркване и дори малко страх. — Макрос е бог? — попита Миранда и за пръв път, откакто я беше срещнал, Пъг долови в гласа й искрена тревога.

— Да — отвърна той. — И не.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще научим повече, след като поговорим с него — отвърна Пъг. — Мисля, че знам отговора, но искам да го чуя от устата му. — Пъг се възнесе във въздуха и се озова пред лицето на гигантската неподвижна статуя. И извика високо:

— Макрос!

Гробна тишина.

Миранда се издигна до Пъг и попита:

— Сега какво?

— Той спи. Сънува.

— Какво значи всичко това? — попита тя. — Не разбирам.

— Макрос Черния се стреми да се издигне до божественост — отвърна Пъг. — Стреми се да запълни празнината, оставена след заминаването на Сариг. Или пък Сариг е създал Макрос Черния, за да се издигне някой ден и да го замести. Нещо такова. — Посочи нишката на силата. — Тази нишка все още съществува и в другия й край ще намерим смъртното тяло, което познаваме като Макрос, но и ума, есенцията, душата, която е тук, в това новотворящо се същество. Те са едно цяло и в същото време различни, свързани са и същевременно разделени.

— Колко дълго ще продължи това издигане до божество? — попита Миранда, без да крие благоговението си.

— Векове — отвърна тихо Пъг.

— Какво ще правим?

— Ще го събудим.

Илюзията бе, че Пъг е затворил очи и е съсредоточил вниманието си. Миранда долови прилива на енергия у чародея и усети, че се кове могъща магия. Зачака, но макар да очакваше някакво освобождаване на енергия, тя само продължаваше да се усилва. Скоро Миранда изпита непреодолима възхита, защото макар да беше мислила, че разбира магическите умения и таланта на Пъг, сега разбра, че е грешала и за двете. След още няколко мига искрено се изуми, защото макар собственото й познание в магията да не беше незначително, това сега бе недостижим за нея подвиг.

Изведнъж взрив във въздуха разтърси статуята пред тях. Ек на хиляда цимбали прониза въздуха и ги оглуши. Изригна светлина и Миранда видя нещо, макар и само за миг: очите на Макрос се отвориха и ги погледнаха.

Гмурнаха се в непрогледен мрак и последното, което тя чу, бе едно умолително:

— Не!

Умът на Пъг се пресегна и докосна нейния.

— Това е трудно. Ще се опитам да го последвам. Телата ни ще се появят там, където поискаме да бъдат, така че тръгни след мен, докато аз следвам Макрос.

— Знам как — отвърна тя и почувства отдалечаването му. Изведнъж мракът бе навсякъде и за миг Миранда изпита страх, защото нямаше опорна точка.

После отвори очи.

Беше премръзнала. Каменният под на помещението сякаш изсмукваше топлината от тялото й. Беше в кабинета на Пъг в Звезден пристан! Знаеше какво им бяха казали елфите — че телата им ще се появят там, където им потрябват, когато се завърнат от своето духовно пътуване, но все пак беше очаквала, че ще е в Елвандар. Сега се намираше на стотици мили оттам. Пъг лежеше в безсъзнание до нея. Тя нямаше представа откога са били лишени от надзора на Акайла и Татар, но й беше ясно, че Пъг е само на мигове от смъртта, ако не се съвземе. Опита се да направи заклинание за място — той можеше да изчезне всяка секунда и ако тя не подготвеше заклинанието, издирването му щеше да е трудно.

С усилие прочисти съзнанието си и тъкмо бе готова да изрече заклинанието, когато Пъг се надигна и седна. Вдиша болезнено, после още веднъж.

Тя спря заклинанието и попита:

— Какво стана?

Пъг примига и вдиша по-дълбоко.

— Не знам. Нишката, свързваща Макрос със Сариг, беше прекъсната и онази, която се сви, се върна към Мидкемия. Последвах половината на ума на Макрос и ето ни тук.

И двамата бяха премръзнали и вкочанени и отначало им беше трудно да се движат. Пъг покрачи малко из стаята, за да възстанови кръвообращението си.

— Това е вторият път, който правя това, и не беше по-приятно от първия.

— Къде е Макрос? — попита Миранда.

— Трябва да е някъде наблизо. Това е единственият възможен отговор.

Отиде до вратата на кабинета и я отвори, после забърза надолу по стъпалата на кулата. Бутна долната врата и почти се сблъска с един млад ученик.

— Учителю Пъг! — възкликна младежът и се ококори. Пъг и Миранда не му обърнаха внимание и тръгнаха към главния вход на Академията. Всички — и студенти, и учители — ги зяпаха и докато стигнат главния вход за Звезден пристан, отвсякъде се носеха викове:

— Пъг! Пъг!

— Усещам го! Той е близо — каза Пъг.

— Аз също — каза Миранда.

Излязоха навън и се огледаха. Пъг посочи.

— Там!

Край брега на езерото се беше струпала възбудена тълпа ученици и Пъг чу гласа на Накор.

— Отдръпнете се! — викаше той.

Във въздуха висеше един мъж и Пъг усети танцуващите около него енергии. Приличаше на просяк, само с една мръсна препаска на слабините, косата и брадата му също така бяха мръсни и сплъстени, но излъчваше сила. Въздухът около него искреше и той сякаш бе издигнат нагоре по нишката от енергия, която Пъг бе проследил от Небесния град.

Пъг и Миранда забързаха към събралите се ученици и Пъг викна:

— Отдръпнете се!

— Учителю Пъг! — извика някой и щом чуха името му, всички отстъпиха.

На самия бряг Накор и Шо Пи гледаха с напрегнато внимание висящия във въздуха мъж.

— Виждаш ли? — каза Накор, щом Пъг дойде при него. — Опитва се да се издигне, но онази, другата сила, онова нещо във въздуха, го връща тук, към водата.

Накор като че ли изобщо не беше изненадан от появата на Пъг.

— Случило се е нещо удивително — продължи Накор — и скоро ще разберем истината. — Погледна Пъг. — Или ти вече го знаеш?

Просякът цопна във водата и тя го заля до кръста. Пъг видя как нишката от енергия се намота от небето и накрая сякаш изчезна във водата около него. Мъжът плачеше. Пъг нагази във водата и коленичи до него.

— Макрос?

След малко мъжът го погледна и прошепна дрезгаво:

— Знаеш ли какво направи? Бях на ръба на божествеността. — Затвори очи за миг и хлип разтърси раменете му. После вдиша дълбоко. — Знанието, разбирането — то си отива, като вода, плискаща се от съд, твърде плитък, за да може да я задържи. — Посочи главата си и притвори очи, сякаш се опитваше да задържи някакъв образ. После продължи: — Все едно видях вселената в нейната цялост, но сякаш надничах през дупка в плет, и когато ти ме дръпна от плета, всяка секунда виждах все по-малко и по-малко… Само допреди мигове можех да ти кажа тайните на вселената! Но сега, колкото и да се опитвам да си спомня, понятията ми убягват и ми остава само съзнанието за това, което загубих! Години труд отидоха на вятъра.

— Беше ни нужен — каза тихо Пъг.

— Времето ми тук бе изтекло! — настоя Макрос, стана и изгледа следовника си. Коленете му се огъваха. — Не беше в правото ти да ме връщаш. Следващата ми мисия е непонятна за теб.

— Очевидно — каза Миранда.

Макрос я погледна и очите му се присвиха.

— Миранда?

— Здравей, татенце — каза младата жена. — Как лети времето, нали?

Пъг ги гледаше изумено. Накор се засмя:

— „Татенце“, а?

Макрос Черния, легендарният чародей, въздъхна и каза:

— Трябва да поговорим. — Вдиша дълбоко и добави: — Мисля, че се посъвзех.

— Добре — каза Миранда. — Защото се каним да ти поднесем още една изненада.

Макрос я изгледа с подозрение.

— И каква е тя?

— Мама — отвърна Миранда. — Опитва се да унищожи света.

Дори Накор едва успя да прикрие изумлението си при тези думи.

— Трябва да пийна нещо — каза Макрос унило.

Миранда сбръчка носле.

— Първо трябва да се окъпеш.

Докато Макрос се къпеше, Миранда, Пъг и Накор седяха и го чакаха в кабинета на Пъг. Шо Пи обслужваше чародея, а Пъг отваряше бутилка много добро вино от Даркмоор.

— Трябва да споделиш с мен някои неща — каза Миранда.

Пъг погледна любимата си и отвърна:

— Май и двамата трябва да си споделим някои неща. „Татенце“?

Накор се ухили.

— Мисля, че това ме прави нещо като твой пастрок, само дето аз бях първият мъж на Йорна, а Макрос — вторият.

— Тя се наричаше Джаня, когато се родих — каза Миранда.

И като че ли без да забелязва радостта на дребосъка от всичко това, каза на Пъг с едва сдържан гняв.

— Онзи твой фокус в Небесния град, когато извади Макрос от съзнанието на Сариг…

— Какво? — възкликна Накор и се ококори. — Трябва да чуя това.

— И какво? — каза Пъг.

— Почувствах какво правеше.

— И?

— Силата, самият обхват от енергии, които използва… би могъл да унищожиш Изумрудената кралица и жалката й пантатийска сган толкова лесно, колкото да разровиш мравуняк! Защо тази война продължава толкова дълго, Пъг? Защо не си направил нищо, за да я спреш?

Пъг въздъхна.

— Защото, също като мравките, онези, които оцелеят, просто ще се пръснат и ще започнат отново. А има и нещо друго.

— Какво? — попита Миранда.

— Нещо, което не можем да обсъждаме тук, поне засега — каза от вратата Макрос. — Пъг, много е опасно.

Пъг посочи един празен стол и окъпаният вече чародей седна и взе чашата, която го чакаше.

Макрос бе облякъл чист халат, черен вместо обичайния си кафяв. Отпи от виното и каза:

— Чудесно е. Все пак в това да си жив има и някои предимства.

— Аз съм Накор — каза Накор.

Макрос присви очи, вгледа се за миг в лицето на Накор и възкликна:

— Исаланеца! Помня те. Ама как само ме измами на карти.

— Същият. — Разчувстван, почти със сълзи на очите, Накор призна: — Ти беше най-добрият ми противник. — Обърна се към Пъг. — Сгреших, когато казах, че Макрос едва ли ще си спомни за мен.

— Този мошеник направи нещо, на което само той е способен — каза Макрос. — Накара ме да помисля, че използва магия, така че докато издигам защита, той да може да подмени картите.

— Да подмени картите? — учуди се Пъг.

— Цялото тесте! — изсмя се Макрос.

— Просто го смених с белязано тесте — уточни скромно Накор.

— Ще престанете ли! — извика Миранда и плесна с ръка по масата. — Това не ви е среща на стари приятели. Това е…

— Какво? — попита Пъг.

— Не знам. Опитваме се да спасим света, а вие си говорите как сте играли на карти.

— Първо обаче искам да ви попитам за тези ваши отношения. Изглежда, че всички сте свързани, а аз нищо не знам за това.

— Всички сме свързани — каза Макрос.

Пъг изведнъж се притесни.

— Само не ми казвай, че съм твой незаконен син. — Погледна Миранда и видя, че и на нейното лице се е изписала тревога.

— Успокой се — каза Макрос. — Не си й брат. — Въздъхна. — Но когато казах, че ми беше като роден син, го казах най-сериозно. — Отпи пак от виното и промълви замислено. — Когато се роди, аз почувствах бъдещото величие в теб, момко. Ти беше синът на една девица в Крудий и на странстващ войник. Но както долавят силата в децата и ги обучават в Конгрегацията, така и аз видях величието в теб, навярно повече от всеки друг жив чародей на този свят.

— И какво направи? — попита Накор.

— Отключих този магизъм. Иначе как Пъг да стигне до по-висшата магика?

— Сариг ли? — попита Пъг.

Макрос кимна.

— Аз съм негово създание.

— Сариг? — възкликна Накор. — Мислех, че той е легенда.

— Легенда е — каза Миранда. — Но и мъртъв бог, от глава до пети. Но явно не е толкова мъртъв, колкото мислят някои.

— Защо не започнеш отначало? — каза Пъг.

— И този път истината — добави Миранда.

Макрос сви рамене.

— Историята, която разказах на теб и Томас, за да ни мине по-неусетно времето в Градината на Вечния град, бе много по-забавна от истината, Пъг.

— Аз бях още дете. Градско момче от далечна земя…

— Престани! — каза Миранда. — Пак почнахте! Татко!

Макрос въздъхна.

— Добре. Роден съм в град Кеш. Баща ми беше шивач, а майка ми един чудесен човек, жена, която успяваше да се оправи със сметките на баща ми, да поддържа къщата в ред и да отгледа един своенравен и непослушен син. Баща ми имаше много богати търговци сред клиентелата си и живеехме съвсем добре. — Погледна дъщеря си и добави: — Доволна ли си?

Тя кимна.

— Но развих вкус към приключението, или поне към грубовата компания. Още много млад тръгнах на път с неколцина мои приятели, без знанието и благословията на родителите си. Купихме една карта, която уж трябваше да показва местоположението на изгубено съкровище.

Накор кимна.

— Търговци на роби.

— Да. Беше капан за глупави момченца, които щяха да свършат на робския пазар в Дърбин.

— Преди колко време беше това? — попита Пъг.

— Преди около петстотин години — сви рамене Макрос. — В зенита на мощта на Империята.

Помълча, после продължи:

— Избягах от търговците на роби и се скрих в планините, но се изгубих. Примрял от глад, намерих един древен изоставен храм. Почти в несвяст рухнах върху олтара и се помолих на бога на това светилище да ме спаси, в замяна на което да му служа.

Макрос примига, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Не помня какво точно се случи след това. Но мисля, че говорих на Сариг и или умрях и той ме взе преди стигна до палата на Лимс-Крагма, или ме завладя точно преди да издъхна; но от този момент вече бях създание на Сариг. Може би моята молитва е била първата, отправена към него след Войните на хаоса, макар че все някой трябва да е построил онова светилище. Може би някой ден ще го разбера. Но каквото и да е било, онази предсмъртна молитва ми отвори път, проводник ако щете, и от онзи рухнал храм аз вече престанах да бъда момче и станах човек на магиката. Знаех неща все едно че имах спомени за тях, но в същото време знаех, че не мога да имам спомени. Сариг бе част от мен и част от мен беше в Сариг.

— Нищо чудно, че имаше такова могъщество — каза Пъг.

— За да проумеете това, което се каня да ви кажа, трябва да изоставите всичките си суеверия и досегашни представи — каза Макрос. — Боговете са едновременно реалност и илюзия. Реални са с това, че съществуват и упражняват сила над този свят и самите нас. Илюзии са с това, че изобщо не са каквото си ги представяме ние.

Накор се изсмя хрипливо.

— Страхотно!

Път кимна.

Макрос продължи:

— В природата съществуват сили и ние взаимодействаме с тях. Докато мислим за тях, някои от тях се превръщат в онова, за което ги мислим.

— Чакай малко — каза Миранда. — Обърках се.

— Помисли за древните хора, сгушени в някоя пещера и съзерцаващи чудото на огъня. В студените нощи той е техният приятел и източник на живот. Те приписват личност на този огън и след време започват да го почитат. После това се развива в култ към Духа на огъня, което на свой ред се превръща в бога на огъня.

— Прандур — каза Пъг.

— Точно така — каза Макрос. — И когато започнат да го почитат достатъчно хора, енергията, която ние наричаме Прандур, започва да проявява някои черти, определени атрибути, които съответстват на очакванията на нейните поклонници.

Накор беше почти обезумял от радост.

— Човекът е създал боговете! — възкликна той.

— Може да се каже и така — каза Макрос. В очите му имаше дълбока болка. — В по-голямата част от живота си съм бил част от присъствието на Сариг на Мидкемия и другаде, очите и ушите му, и мислех, че съдбата ми е накрая да се слея с него, да облека мантията му и да върна магията в пълната й слава на Мидкемия. — Погледна Пъг и добави: — Ти беше един от успешните ми опити. Ти върна Висшата магия на Мидкемия.

— Всичко това е много интересно — каза Миранда, — но какво ще кажеш за майка?

Накор помръкна.

— Мисля, че Йорна е мъртва.

— Какво? Откъде знаеш? — възкликна Миранда.

— Когато я видях за последен път, усетих, че друго същество обитава тялото й и че онази, която знаехме като твоя майка, вече я няма. Мога само да предполагам, че е мъртва или че се е скрила някъде.

— Как всички вие се вписвате в това? — попита Пъг.

— Като млад, срещнах едно момиче, Йорна — каза Накор. — Беше красива и умна и изглежда, не й бях безразличен. — Той се ухили. — Аз не съм красавец, не бях красавец и като млад. Но като всички млади мъже, исках да бъда обичан от красива жена.

— Тя обаче не ме обичаше — продължи той. — Обичаше властта и жадуваше за онова, което вие наричате магия. Искаше да остане млада и вечно красива. Страхуваше се от смъртта и още повече от това, че ще остарее. Затова й показах някои номерца. Показах й как да борави с онова, което наричам „веществото“, и след като научи всичко, на което можех да я науча, тя ме изостави.

— И намери мен — каза Макрос и погледна Миранда. — Срещнах майка ти в Кеш и тя беше точно такава, каквато я описа Накор: красива млада жена, която ме преследваше с жар. Пренебрегнах жаждата й за власт. Бях заслепен. Въпреки възрастта и способностите си се държах като глупав младеж. Коварството й открих по-късно, след като се роди ти, Миранда, но преди тя да научи всичко, на което можех да я науча. Тя беше на столетия от тази възможност, макар че не го знаеше — а аз отказах да й показвам повече.

— И затова ме взе от нея и ме остави с онези странници? Бях само на десет години!

— Не — каза Макрос. — Аз те приех, когато тя остави и двама ни, и ти намерих добри хора, които да те отгледат. Знам, че те навестявах съвсем за кратко, от време на време, но… беше трудно.

— Това кога е било? — попита Пъг. — По времето, когато си станал Черния чародей?

— Да — каза Макрос. — Отношенията мис човечеството на онова равнище бяха много трудни. Навремето не го съзнавах, но Сариг ме използваше. Боговете действат по неразбираеми за нас начини, така че много от онова, което ме тласкаше, бе подтикът или желанието, а ясните цели рядко бяха мои. Намерих онзи остров, изоставен от хората, построили онази чудесна вила. Предполагам, че са били семейство от Кеш, вероятно благородници от Квег, избягали оттам, когато е настъпил упадъкът. И издигнах черния замък, за да плаши пътниците, и животът стана досущ като онова, което завари ти, когато за пръв път дойде на острова, Пъг. Кога беше това? Преди петдесет-шестдесет години?

Пъг кимна и каза:

— Понякога ми се струва, че беше вчера, когато Кълган и аз стояхме на брега и четяхме писмото ти. — Пъг се взря в лицето на чародея. — Но толкова от това, което направи, колкото от онова, което ми каза… толкова много е било само лъжа и заблуда.

— Да, но и много беше истина. Можех да усещам бъдещето, дори го виждах ясно понякога. Това не беше лъжа. Животът ми се показваше в разсеяни мисли, случайни сънища и видения, които неочаквано се сбъдваха. Ако беше напълно жив, Сариг можеше да ми даде повече, но пък ако беше жив така, както ние си представяме тези неща, сигурно нямаше да има нужда от мен.

— Значи когато ми каза, че ще заема мястото ти — каза Пъг, — наистина си мислел, че си приключил тук?

— Да — каза Макрос. — Но онези приказки, които ти разправих, за крале, които ще трябва да съветваш, и войни, които трябва да спираш, бяха за да отклоня интереса ти към мен, за да ме оставиш да си намеря своя път, без да идваш да ме търсиш, когато ти потрябва съвет!

— Ако ти се беше слял със Сариг, нямаше да ми се позволи да те върна, Макрос. Той нямаше да го позволи.

— Така е — призна Макрос. — Проблемът е, че знам колко съм забравил. — В очите му се събраха сълзи. — Аз… не мога да го обясня.

Накор присви очи.

— Ти ли си бил това?

— Какво искаш да кажеш? — попита Макрос.

— Беше ли онова, което познаваме ние, или е бил онзи… богът на магията?

— Не знам — тихо каза Макрос.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пъг.

— Поправи ме, ако греша — каза Накор на Макрос, — но докато ставаше все по-богоподобен, не почувства ли, че твоето „аз“ се смалява? Не се ли почувства все по-отдалечен от онова, което беше?

Макрос кимна.

— Вярно е. Моят живот се превърна в сън, в смътен спомен.

— Подозирам, че ако бе постигнал божественост, нямаше да го разбереш, защото ти, умът, който наричаме Макрос, щеше да престанеш да съществуваш — отбеляза Накор.

Макрос помълча, после каза:

— Ще трябва да обмисля това.

— А Кралицата? — попита Миранда. — Тя защо не е майка ми?

Накор сви рамене.

— Не знам. Може би е сключила лоша сделка с пантатийците. Когато беше Кловис, тя жадуваше за вечна младост и практикуваше една много гадна некромантия. Лоши неща, в които бе затънала до гуша. Това беше преди двайсет години, така че кой знае какво е станало оттогава. Може да е била наказана заради неуспешния си заговор с Върховния господар на града на Змийската река и неговия магьосник, или просто така да е било изгодно за онова, което я е обладало, за да я използва по този начин. Не знам. Но знам, че жената, за която и двамата с баща ти навремето бяхме женени, вероятно е мъртва.

Пъг се обърна към Миранда.

— Ако наистина е дошло време да си изясним нещата, защо не ни кажеш за твоята роля в това?

— Когато силите ми започнаха да се изявяват, го скрих от своите втори родители — каза Миранда. — Те се опитаха да ме склонят да се омъжа за един от местните търговци, така че избягах. — Тя погледна ядосано Макрос. — Това беше преди двеста и петдесет години, а ти изобщо не си направи труда да дойдеш!

Макрос отвърна само:

— Съжалявам.

— Намерих една стара магьосничка. — Усмихна се и продължи: — Когато се наложи, мога да заприличам на нея и предвид увлечението на някои мъже към хубавото личице и кръглия задник, това е доста полезно умение.

— Много хубав номер е — съгласи се Накор.

— Тя беше грозна, но имаше душа на светица и ме взе при себе си. Бързо откри дарбите ми и ме научи на това, което знаеше. След като умря, започнах да търся други, които могат да ме учат. Преди около петдесет години бях задържана от кешийската тайна полиция. Една хитра лисица, Рауф Маниф Хазара-Хан, видя в мен мощно оръжие, така че ме нае.

— Хазара-Хан е добре известно име в Крондор — каза Пъг. — Този не беше ли братът на кешийския посланик?

— Същият. Брат му бе донесъл за някакви странни неща, свързани с битката за Сетанон, не най-маловажните от които бяха появата на драконови ездачи в небето, гигантски взрив от зелен огън и пълното унищожение на един от по-скромните градове на Кралството. Така че ми възложиха задачата да разбера какво точно става.

— И? — попита Пъг.

— И аз дезертирах.

Накор се изкикоти.

— Чудесно!

— Когато почнах да откривам истината, разбрах, че сме замесени в по-важни неща от служенето на една или друга държава.

— Така е — каза Пъг. — Трябва да се справим с доста сложни проблеми и да вземем важни решения.

— И най-важното — вметна Накор. — Трябва да разберем кой стои зад всички тези неща.

— Третият играч — каза Миранда.

— Знам кой е той — промълви Макрос.

— Демонският крал ли? — попита Миранда.

— Не — каза Пъг и погледна Макрос. — Ако е това, което мисля аз, положението е такова, че може би дори не е безопасно да го обсъждаме.

— Определено не и тук — съгласи се Макрос. — Бихме могли обаче да се допитаме до някой познавач на древната мъдрост от ордена на Ишап.

— Което значи, че трябва да отидем в Сарт — каза Пъг.

Макрос се прозя.

— Добре. Но първо искам да подремна.

— Ела в моите покои — каза Накор. — Имам поне пет-шест спални.

— Не му позволявай да ти досажда с въпросите си цяла нощ — каза Пъг на Макрос.

Когато Накор и Макрос излязоха, Пъг се обърна към Миранда.

— Е, май най-после започваме да се доближаваме до сърцевината на нещата.

— Може би. Баща ми сам призна, че е лъжец, забрави ли?

— А ти?

— Никога не съм те лъгала.

— Но скри някои неща от мен.

— Ами ти? — отвърна тя с обвинителен тон. — Още не си ми казал защо просто не литнеш над морето и не потопиш флотата на кралицата. Видях какво направи. Направо не можах да повярвам каква сила контролираш.

— Мога да ти обясня това, но чак когато идем на някое безопасно място — каза Пъг.

— Безопасно от какво?

— Дотогава и това не мога да обясня.

Миранда поклати глава.

— Понякога ме дразниш, Пъг.

Пъг се засмя.

— Сигурно. Но и ти си имаш трески за дялане.

Тя го прегърна и каза:

— Ето една истина: обичам те.

— Аз също те обичам… И не мислех, че ще се чуя някога да го казвам на друга жена, откакто умря Катала.

— Крайно време е — промълви тя.

Пъг се поколеба.

— Ами Калис?

— И него обичам.

Усети напрежението у Пъг и добави:

— Но по различен начин. Той е много особен приятел. Има нужда от безкрайно много, а иска съвсем малко. Ако преживеем всичко това, мисля, че мога да му помогна да намери щастието си.

— Значи ли това, че избираш него?

Миранда леко се отдръпна, за да може да го погледне в очите.

— Не, глупчо. Означава, че мисля, че знам някои неща за него и от какво наистина се нуждае.

— Например?

— Нека най-напред всички да преживеем това, и ще ти кажа.

Той се усмихна и я целуна. Тя се притисна плътно до него и прошепна в ухото му:

— Може би.

Той я плесна отзад и тя се засмя.

9.Заговори

Ерик размърда рамене.

Парадната униформа му беше неудобна и главата още го болеше от удара, който бе получил миналата седмица. Сега бе тъпо пулсиране, когато се обърнеше бързо или когато се измореше, тоест — всеки ден.

Наемниците от Новиндус, които се съгласиха да минат на кралска служба, се оказаха интересен тренировъчен проблем за Джедоу Шати и другите сержанти. Алфред бе повишен в сержант, така че Ерик зависеше от един нов тиранин в ротата си, ефрейтор Харпър.

Докато Ерик разсеяно разтриваше тила си, Калис попита:

— Още ли боли?

— Всеки ден все по-малко, но ти беше прав за удара на онзи сааурец. Още два пръста и щеше да ме разсече на две.

Калис кимна. Принцът и свитата му влязоха в стаята и Патрик каза:

— Започваме съвещанието.

Николас, чичо на принца на Крондор и адмирал на Западния флот на Кралството, започна:

— Според последните ни разузнавателни сведения е абсолютно сигурно, че ще дойдат оттук: бърз удар през Крондор и през планините към Сетанон.

Патрик кимна.

— Съгласен съм, макар че баща ми все още се безпокои от възможността съзнателно да ни се подават лъжливи сведения и накрая да се окаже, че флотът ще заобиколи от другата страна на света към Саладор, за да стигне до Сетанон от изток.

— Това е една възможност, която винаги сме смятали за малко вероятна — отвърна Калис. — Сега сме сигурни, че е напълно изключена.

Ерик огледа присъстващите. До принца седеше Джеймс, херцог на Крондор, а от другата страна на принца — Уилям, рицар-маршал на Крондор. Оуен Грейлок, бивш мечемайстор в Даркмоор, а сега рицар-капитан на Кралската армия, седеше до Уилям. Николас седеше до Джеймс, а Калис — между Ерик и Николас. От другата страна на Оуен седеше непознат за Ерик мъж, някакъв писар, който бързо записваше всичко, което се говореше, на съвсем непознато за Ерик писмо.

— Нашият враг е хитър, но потайността не е сред качествата му. Опитаха се веднъж да бъдат потайни — когато отвлякоха Маргарет и другите от Крудий — каза Калис.

Патрик изсумтя.

— Опустошаването на Далечния бряг не е точно моята представа за потайност.

— Точно това искам да кажа — подчерта Калис. — Ако бяха отвлекли неколцина обикновени граждани тук-там и бяха пуснали заразените им двойници из Крондор…

— Но защо изобщо трябваше да се занимават с отвличания? — попита Джеймс.

— Точно това имам предвид — каза Калис. — Те не разсъждават като нас. Съмнявам се, че изобщо ще можем да ги разберем. — Той посочи картата на стената. — Саладор и Крондор създават проблеми и пътят от Саладор до Сетанон е по-лесен, но стигането до Саладор създава много допълнителни проблеми. Пътуването е по-дълго, което значи, че има допълнителен риск от непредвидени щети за припасите или корабите при буря. И е маршрут, който е много по-вероятно да привлече вниманието на империята към флота.

Стана и отиде до картата. Махна с ръка и един слуга я свали и я замести с друга в по-дребен мащаб, показваща целия свят, какъвто го знаеха. Посочи Новиндус и каза:

— Теченията тук принуждават всеки, който идва насам, да се движи по права линия от източния бряг на Новиндус до една точка точно на югоизток, на върха на Триагия, след което трябва да възвият право на север, за да стигнат южния бряг на Кеш. Този маршрут увеличава времето за път с около месец. Това го открихме, когато използвахме брианския кораб, за да стигнем до Новиндус миналия път. Но в сравнение с него прекосяването на Безкрайното море, за да се стигне Горчивото море от града на Змийската река, е почти по права линия. — Посочи дългия извит бряг на Кеш на източната страна на континента и продължи: — Южно от Кралското море брианските и други кешийски разбойници обикалят редовно. Освен това тук… — той посочи района на океана североизточно от веригата планини, наричани Огърлицата на Кеш — е най-тежката концентрация на Имперския Източен флот. Те няма да седят и да гледат как покрай тях минават шестстотин вражески кораба, дори да знаят, че крайната им цел е Кралството. — Поклати глава. — Освен това нашественическият флот ще трябва да мине покрай Ролдем и другите източни кралства, които може да ги жилят по пътя.

Калис огледа всички и продължи:

— Не, те ще минат оттук, по този маршрут. Търговците, които пленихме, говорят за едни и същи задачи: да се овладеят и задържат жизненоважни пунктове по планините, така че да осигурят на допълнителните сили лесен преход.

Уилям се обърна към адмирал Николас.

— Ники, говорихме за риска от преминаването на Тъмните проливи…

— Не е чак толкова рисковано, ако знаеш какво правиш, дори в късна есен — каза Николас. — Амос Траск и баща ми са го преминали и посред зима. Но за да мине този флот проливите и да стигне до Крондор, ще трябва да дойдат не по-рано от късна пролет или през лятото. Тогава времето е най-добро, приливите са най-кротки… — Замълча и се загледа в пространството.

— Какво има? — попита принц Патрик.

— Все още настоявам да ми разрешите да отплавам срещу тях преди да са навлезли в Горчивото море.

Патрик въздъхна и погледна Джеймс.

— Ники, на този терен вече сме били — каза херцогът на Крондор.

— Знам — каза Николас. — И знам, че е рисковано, но помислете за предимствата! — Стана, отиде при Калис и махна на писаря. — Дайте ми по-голямата карта.

Писарят веднага окачи друга карта с много по-голям мащаб, показваща Западните владения и по-главните части на Кеш и севера, от Далечния бряг до Малаково средище. Николас посочи Тъмните проливи.

— Те са с шестстотин или повече кораби. Не е възможно да имат толкова капитани. — Той удари с длан по стената. — Ако изкараме флотата при Островите на залеза или по-наблизо, да речем, при Тулан… — пръстът му се заби в най-южния град на Далечния бряг — можем да ги сгащим, когато започнат да минават през проливите. Мога да поставя трийсет големи бойни кораба в тила им и още трийсетина малки. Удряме ги отзад и потапяме колкото можем, а после, когато се обърнат да се бият, отплаваме. Познаваме ветровете и теченията по-добре от тях. Можем да се измъкнем! — Ерик никога не го беше виждал толкова оживен. — Ако извадим и малко късмет, можем да ги спипаме, докато ескортните им кораби влизат в проливите преди бойните, и няма да могат да обърнат и да се върнат заради собствените си кораби! Можем да потопим една трета, дори половината от флотата им!

— Ако обаче разделят ескорта и поставят половината в тила, можеш да загубиш всички кораби, които имаме в Запада, без да им нанесем сериозни щети — каза Патрик и поклати глава. — Чичо, ако Западният имперски флот беше с нас или ако квеганските бойни галери можеха да отплават от източната страна на проливите, може би щях да поема този риск. — Принцът въздъхна. — Ние сме най-малката морска сила на Запад.

— Но имаме най-добрите кораби и хора! — възрази Николас.

— Знам — съгласи се Патрик. — Но нямаме достатъчно.

— Нито време, за да ги построим — каза Уилям. — Продължаването на тази дискусия е безсмислено.

— Може би — каза Джеймс.

— Какво? — попита Патрик.

Старият херцог се усмихна.

— Нещо, което ти току-що каза. За рейдовете на Квег от изток. Вероятно ще мога да го уредя.

— Как? — попита принцът.

— Оставете аз да се погрижа за това.

— Добре — каза Патрик. — Но все пак ми обясни какво си наумил преди да си ни въвлякъл в поредната война с Квег.

Джеймс се усмихна.

— Чакам някои донесения от Квег. И когато ги получа… — Той се обърна към Ники. — Когато ги получа, можеш да подкараш флотата си към Тулан. И да кажеш на херцог Хари да пусне флотата си от Островите на залеза и да ги постави под твоя флаг. Тази ескадра главорези ще раздуе флотилията ти до… колко, петдесет кораба?

Николас се въодушеви.

— Шейсет и пет!

Джеймс вдигна ръка.

— По-кротко. Този план може и да не проработи. До месец ще те уведомя дали става, или не.

Принцът се обърна към останалите на масата и попита:

— Нещо друго?

— Защо Крондор? — обади се Грейлок.

— Какво имате предвид, капитане? — попита Патрик.

— Съгласен съм, че е възможно да навлязат в Горчивото море, но защо да нападат Крондор?

— Виждаш ли друга възможност? — попита принцът.

— Няколко — отвърна Грейлок. — Никоя от тях не е очевидно по-добра, но двете, които на мен ми се струват приемливи, ако аз бях командващият армията на Изумрудената кралица, щяха да са или да дебаркирам северно от Крондор, да задържа защитниците му затворени в града с малка сила, като придвижа армията покрай града, после на изток, по Кралския път, или да сляза на брега между Края на сушата и Крондор, като се придвижа южно от града покрай кешийската граница, а после на север към източния проход. Бих пожертвал част от армията си, задържайки кралските сили в града, но по-малко, отколкото при щурм.

— Какво ще кажеш, Уилям? — попита Патрик.

— Обсъдили сме го, но в донесенията ни няма нищо, което да намеква, че генерал Фадавах, главнокомандващият на кралицата, е склонен да оставя нещо живо зад фронтовата си линия.

— А храна? — подхвърли Ерик.

— Моля? — попита принцът на Крондор.

— Извинете, ваше височество, но при толкова кораби и хора, които подмятахме насам-натам през последните няколко години, ако те докарат дори шестстотин кораба… Мога да ви покажа сметките си, но мисля, че когато дойдат тук, храната им вече ще е свършила.

— Да, точно така е! — каза Николас. — Не могат да нападнат Квег за храна, нито да извършат набези тук, по крайбрежието на Джал-Пур. Ще трябва да плячкосат Крондор, за да осигурят армията си с провизии преди да поемат на изток.

— Съгласен съм — каза Патрик. — Точно затова, ако планът на Джеймс не проработи, искам флотата да е развърната на север, близо до Сарт. И когато се опитат да слязат на брега, ще ги ужилиш.

— По дяволите, Патрик — изруга Николас, — това е най-неподходящият момент! Знаеш, че ще поставят най-бързите си кораби по кръговата си отбрана. Ще им трябват само един или два големи бойни кораба, за да пробият през онова, което ще сме оставили в устието на залива. След това могат да вкарат десантните си кораби в залива и да завземат града! Не може и едното, и другото, Патрик. Ако искаш да защитавам града, флотата ми трябва да е разделена по равно, между кораби вътре в залива и онези, които ще бранят извън вълнолома.

— Извинете — пак се обади Ерик.

— Да? — каза Патрик.

— Ако не е твърде късно, може да се промени начинът, по който корабите влизат в залива.

Джеймс се ухили.

— Вече работим над това, старши сержант. Ще ги принудим да влязат на пълен завой през нова система от вълноломи…

— Не, милорд — прекъсна го Ерик. — Имам предвид да построим друга стена покрай северната дига към залива, да поставим морска порта между новата стена и старата, да ги накараме да плават срещу вятъра, не с теченията към стария вълнолом, така че да са колкото се може по-бавни, когато ще трябва да завият в самия залив. Може би дори да ги накараме да се влачат на буксир.

— Защо е новата стена? — попита Калис.

— За катапулти и балисти — отвърна Грейлок. — Ще подпалваме всичко, което завие и не вее кралските цветове.

— Ако потопите първите два или три кораба, докато влизат… — каза Николас.

— Ще трябва да завият извън залива и да дебаркират на бреговата ивица северно от града! — довърши Патрик.

— Или да се опитат да слязат на самата стена — каза Уилям. — Старши сержант, впечатлен съм.

Патрик погледна херцог Джеймс.

— Можем ли да го направим?

— Можем, но ще е скъпо да го направим навреме. А търговците ще вдигнат вой заради неудобствата.

— Да вдигнат — каза Патрик.

Един скуайър влезе и поднесе документ на херцог Джеймс.

Той го отвори и го прочете.

— Те са отплавали!

— Сигурни ли сме? — каза Патрик.

Херцог Джеймс кимна на Калис и той заговори.

— Оставихме там няколко агенти, един бърз кораб и най-добрия си екипаж. Вестоносецът е препускал два дни до кораба ни, след което корабът е отплавал веднага. Знаем, че е по-бърз от всичко, с което разполага кралицата, а те напредват със скоростта на най-бавния кораб във флотилията. — Той пресметна наум, след което огледа масата. — Ще бъдат при проливите точно преди Средилетие.

— Това ни оставя три месеца за подготовка — каза Джеймс.

— Направи каквото трябва и ме уведоми за подробностите по този твой квегански план колкото може по-скоро — каза Патрик и стана. — Край на заседанието.

Херцог Джеймс махна на Ерик да отиде при него.

— Да, сър?

— Прати съобщение на онзи твой приятел и му кажи да се яви тук колкото може по-скоро. Трябва да ми свърши една работа.

— Слушам, сър.

След като Ерик излезе, Джеймс се обърна към Уилям.

— Време е да кажем на младия фон Даркмоор истината, струва ми се.

— Няма да му хареса — обади се Оуен Грейлок.

— Но ще изпълни заповедите — каза Уилям. — Той е най-добрият.

Джеймс се усмихна.

— Нали? Имаме късмет, че разполагаме с него. — После усмивката му помръкна. — Дано и някои други да извадят късмет като нас.

— Ако имаше друг начин… — почна Уилям.

Джеймс вдигна ръка.

— Убеден съм, че ще видим повече болка и разруха през следващата половин година, отколкото Кралството е познало в цялата си история. Но когато пушеците улегнат, все пак ще има едно кралство. И един свят. И онези, които все още ще живеят, ще бъдат най-щастливите.

— Надявам се и ние да сме между тях — каза Грейлок.

Джеймс отвърна с горчива нотка:

— Не разчитай на това, приятелю. Не разчитай.

И без повече приказки излезе.



— Пак? — възкликна Ру. — Защо?

— Защото трябва да ми закупиш още квеганско огнено масло.

— Но, ваша светлост — каза Ру и се размърда неловко пред херцога на Крондор. — Мога да пратя писмо на лорд Вазарий…

— Не. Трябва да отидеш лично.

Ру присви очи.

— Няма да ми кажете за какво е всичко това, нали?

— Каквото не знаеш, не могат да го изтръгнат от теб с изтезания, нали?

Отговорът не се хареса на Ру, но той все пак каза:

— Кога искате да тръгна?

— Другата седмица. Трябва да уредя някои неща, след което потегляш. Разходката ще е кратка, не се безпокой.

Ру стана.

— Щом казвате.

— Казвам го. Е, лек ден.

— Лек ден и на вас, ваша светлост — отвърна Ру и тонът му показа, че не е особено доволен, че ще трябва да изтърпи още едно гостуване при партньора си. Не че лорд Вазарий не беше гостоприемен човек, но неговата представа за гостоприемство се изразяваше в това да досажда на госта си с безкрайни истории над лоша храна и вино. А и онази негова дъщеря! Ру смяташе, че тя е в състояние да го накара да се откаже от жените. Но после се сети за Силвия и се поправи, че е почти в състояние да го откаже от жените.

След като той напусна покоите на херцога, се отвори друга врата и един скуайър докладва:

— Лорд Венкар, ваша светлост.

— Доведи го.

Миг по-късно Арута влезе в стаята, все още прашен от пътя.

— Здравей, татко.

Джеймс го целуна по бузата и попита:

— Стана ли?

Арута се ухили и за миг. Джеймс долови в сина си нотка от своята младост.

— Стана.

Джеймс удари с юмрук по дланта на лявата си ръка.

— Най-после! Нещо да тръгне както ние го искаме. Накор иска ли?

— И още как — отвърна Арута. — Този луд би го направил само заради удоволствието да види физиономиите на онези тъпи магьосници. Но също така разбира, че трябва да опазим южния си фланг.

Джеймс погледна картата в кабинета си.

— Това е проблемът…

— Има и още един — каза Арута.

— Какво?

— Джими и Даш ги искам извън града.

— На мен ми трябват тук.

— Говоря сериозно, татко. Те са наследили невъзможното ти чувство за безсмъртие и ако ги оставиш сами да решават, ще стоят в града, докато падне. Знаеш, че е така.

Джеймс се вгледа в лицето на сина си и въздъхна. После седна зад бюрото и каза:

— Добре. Когато флотът на кралицата се появи откъм Края на сушата, ги отпрати. Къде искаш да заминат?

— Майка им ще гостува на семейството си в Ролдем.

— Това е подходящо — сухо каза Джеймс.

— Много — кимна Арута. — Виж, двамата с теб имаме нищожен шанс да оцелеем. Мен можеш да излъжеш, дори самия себе си можеш да излъжеш, но не можеш да излъжеш майка.

Джеймс само кимна.

— Никога не съм я виждал толкова посърнала, а съм я виждал как понася почти всичко, което мога да си представя. — Срещна, без да трепне, погледа на баща си и добави: — Да си твой син е страхотна възможност за човек да изпробва нервите си.

Джеймс се ухили и за миг заприлича на младия баща, който разказваше историите за Джими Ръчицата, когато Арута беше дете.

— Но пък никога не е скучно, нали?

— Вярно — никога. — След това се вгледа в баща си. — Ти ще останеш до края, нали?

— Това е моят дом — каза Джеймс. — Роден съм тук. — Дори да имаше съжаление в думите му, скри го добре.

— Смяташ да загинеш тук?

— Не смятам да загивам, но ако се наложи, няма да бъда на друго място. — Джеймс плесна с длан по масата. — Виж, много неща не можем да предвидим и едно от тях е дали утре ще си жив. Животът твърде често ми е доказвал, че е твърде крехък дар. Запомни: никой не си отива жив от живота. — Той стана. — Сега иди да си починеш и ела да вечеряш с мен. Майка ти ще се зарадва да те види. Ако успея да повикам и децата, ще си направим семейна вечеря.

— Това наистина ще е приятно — каза Арута.

Излезе и щом вратата се затвори, Джеймс отиде до друга врата и се промуши през нея. Тръгна по един коридор към малка врата — наложи му се да се наведе, за да мине. После по едно вито стълбище стигна до една заключена врата, почука два пъти и когато отвътре му отговориха с единично почукване, почука отново. Ключалката щракна и вратата се отвори.

Даш и Джими го чакаха с двама мъже, облечени с униформи без отличителни знаци и с черни качулки с прорези на очите. В стаята имаше уреди за изтезание, а по стената висяха железни стеги. На един дървен стол седеше мъж с отпусната на гърдите глава.

— Нещо ново? — попита Джеймс.

— Нищо — отвърна Даш.

— Върни се при работодателя си. Току-що му казах, че заминавате за Квег. Той не е много щастлив и ще бъде още по-малко щастлив, ако разбере, че не си в кабинета и не вършиш това, за което ти плаща.

— Квег? Пак? — учуди се Даш.

Джеймс кимна и каза:

— Ще ти обясня по-късно.

Когато Даш стигна до вратата, Джеймс каза:

— А, между другото. Баща ти се върна, така че тази вечер ела да вечеряш с нас.

Даш кимна и излезе. Дядо му каза на Джими:

— Свести го.

Джими лисна чаша вода в лицето на мъжа и той вдигна глава. Джеймс го хвана за косата и го погледна в очите.

— Господарите ти щяха да са по-добри, ако не бяха затъпили толкова ума ти. Жена ми си ляга да спи с ужасно главоболие и това ме прави много зъл през деня. Така че ще трябва да го направим по стария начин.

Кимна на двамата палачи. Те си знаеха работата и бързо и ефикасно се заловиха да прилагат инструментите на занаята си. Затворникът, агент на Изумрудената кралица, заловен предния ден, започна да пищи.



Ру се стараеше да изглежда любопитен, докато Вазарий разправяше една изключително досадна история за някаква сделка, сключена с търговски съюз от Свободните градове. Самата история не можеше да задържи вниманието му — по въпроси, свързани с бизнеса, той беше безкрайно любопитен, а и особеностите на сделката бяха необичайни, само че Вазарий съумяваше да разкаже нещата по най-отегчителния начин, като лишаваше случката от всичко, което поне смътно можеше да напомня лично присъствие или хумор. Това, което поддържаше интереса на Ру, не беше нелепият му разказ. До този момент Ру все още не бе добил никаква представа кои са били важните особи, защо са се забъркали в този договор или дори за какво е била сделката, нито пък какво й е странното на тази история — но беше убеден, че дори и с малко подканяне от негова страна Вазарий ще направи разказа си още по-безсмислен и глупав.

— И после? — подхвърли Ру, с което подтикна Вазарий да се впусне във вметнато в скоби изложение на някаква тема, която изглеждаше донякъде смислена само и единствено за него на този свят. Погледът на Ру се зарея към Ливия, която изглеждаше увлечена в някакво мълчаливо общуване с Джими. Ру не беше сигурен, но момичето като че ли бе някак смутено в присъствието на личния му секретар и Ру се чудеше какво ли е станало помежду им при последното им гостуване. Ако човек слушаше Джими, то той се бе държал изключително благородно, дотам, че да избегне и най-малките намеци, които биха могли да доведат до полово сношение.

Ру изведнъж усети, че Вазарий мълчи и вметна тъкмо навреме:

— Виж ти, виж ти. Колко интересно…

— Много — каза квеганският благородник. — Не може човек да избърза, да загуби със стоката на лорд Венченцо и после да се хвали с нея.

Ру реши, че няма да е зле да поразпита дискретно кой ли ще да е този лорд Венченцо, така че ако някой ден тази тема отново се повдигне, да има поне някаква податка за какво изобщо става въпрос.

Най-после гощавката приключи и Вазарий отпрати Джими и дъщеря си и предложи на Ру доста прилично бренди.

— От онова, което беше така любезен да ми изпратиш — обясни квеганският благородник.

Ру помисли, че ще трябва да му прати и нещо малко по-добро, в случай че отново му възложат да дойде тук. След като отпиха от брендито, Вазарий попита:

— Каква е истинската причина за гостуването ти?

— Ами всъщност трябва ми още масло — каза Ру.

— Можеше да ми изпратиш писмена поръчка, Рупърт. Не беше необходимо да идваш тук лично.

Ру погледна чашата си и сякаш претегляйки думите си, заговори колебливо. Истината беше, че Джеймс го беше накарал да го репетира до изнемога, докато не се убеди, че ще го изрече с най-подходящия тон:

— Всъщност имам нужда от една услуга.

— И каква е тя?

— Сигурен съм, че империята ви си има агенти, или поне „приятели“, които предават определен вид сведения.

— Би било оскърбително, ако започна да го отричам. Няма държава на Мидкемия, която да не разполага с такива ресурси.

— В такъв случай вероятно сте се зачудили защо в Кралството се изграждат нови военни сили.

— Да, не ни е убягнало от вниманието, че са в ход твърде много военни проекти.

Ру въздъхна.

— Истината е, че има донесения от кралски агенти в Кеш, че императорът мисли да си върне Долината на сънищата.

Вазарий сви рамене.

— Че какво толкова му е новото? Кралството и Кеш се бият за Долината като две сестри за любимата си рокля.

— Тук има нещо повече. Изглежда, че Кеш се кани да щурмува Крондор с цел да отреже всички пътища между него и Края на сушата.

— Ако е вярно, това би изолирало Края на сушата.

— Да не говорим, че ще отреже Шамата и Ландрет и ще даде на Империята контрол над Звезден пристан.

— Аха — каза Вазарий. — Магьосниците.

Ру кимна.

— Кралството ги смята за нещо като неизвестен фактор.

— И с право — каза Вазарий. — И ние си имаме магьосници, но всички са слуги на имперския двор.

Ру си добави наум пропуснатата част — „иначе са мъртви“.

Вазарий продължи:

— Толкова много магьосници, оставени без надзор, могат да създадат големи неприятности.

— Както и да е, работата е в това, че ние ще струпаме много хора и припаси в Крондор. Ще превозим товари от Илит и други части на Ябон, а също така и от Далечния бряг.

— Все още не разбирам какво общо има това с мен.

— Ще стигна и до това. — Ру се окашля драматично. — Трябва да защитим някои критични товари и, хм, за нас ще е благоприятно, ако бъдат превозени на квегански кораби, тъй като Велики Кеш едва ли ще очаква подобен товар да бъде превозван на квегански галери.

— Аха — каза Вазарий и замълча.

— Трябват ми дузина тежковъоръжени бойни галери в Карс до третата седмица след Банапис.

— Дузина! — Вазарий се ококори. — Какво превозвате?

— Оръжия и други изделия.

Ру знаеше, че Вазарий си представя огромен товар злато, идващо от Сивите кули, изкопано от джуджетата и обменено срещу стоки на Кралството, което да се закара до Крондор, за да се плаща на войниците. Точно това херцог Джеймс искаше да си помисли Вазарий. Ру знаеше, че според квеганеца дванадесет бойни галери са твърде скъп ескорт за оръжеен товар.

— Което значи, че те би трябвало да тръгнат оттук три седмици преди Празника на Средилетието — каза Вазарий. — Замълча и пресметна наум. — Което значи, че ще са в Тъмните проливи някъде в Деня на Средилетието. Това означава, че златото ще ви трябва в Крондор два месеца след Средилетие.

— Приблизително тогава — каза Ру, като се престори, че не е забелязал подхвърлянето на Вазарий за злато.

— Дузина имперски галери ще излязат скъпо.

— Колко? — попита Ру.

Вазарий му каза някаква цифра и Ру започна вяло да се пазари, за да изглежда, че се опитва да смъкне цената. Знаеше, че златото изобщо няма да се плати на Квег, защото Вазарий смяташе да открадне товара, а така или иначе нямаше никакво злато. Но по същото време щяха да се появят шестстотин вражески кораба. И Ру освен това знаеше, че Вазарий няма да изпрати дванадесет галери, а щеше да прати всички, които имаше, което означаваше две дузини или повече, стига да успееше да ги върне в Квег навреме, за да им нареди да заминат.

Продължиха да си говорят цялата нощ и Ру съжали, че брендито не беше по-добро. По едно време се зачуди, малко разсеяно, как ли се оправя Джими с Ливия.



Джими облиза кръвта на устната си и каза:

— Какво?

Ливия го зашлеви отново, после го ухапа силно по врата и отвърна:

— О, защо вие варварите не говорите на цивилизован език!

Седеше срещу Джими със смъкната до кръста тога. Джими се беше напил от наркотизираното вино и се мъчеше да мисли трезво, но съчетанието от наркотик, алкохол и една млада, здрава, полугола жена, която се опитваше да прави секс с него, му пречеше да се съсредоточи. Единственото, което можеше да направи, бе да се преструва, че не разбира езика й.

По едно време Джими доби впечатлението, че Ливия му е ядосана, защото не се бе опитал да се люби с нея при последното им гостуване. Допускаше, че е повече заради пропуснатата възможност да го отхвърли, отколкото заради някаква страст към него, но предвид горещия нрав на тази квеганска дама не можеше да е сигурен. В момента беше ясно, че тя се старае да му докаже някаква своя, различна от неговата гледна точка, която, изглежда, включваше доста шамари, хапане и много закани, че никога няма да може да прави любов с друга жена, след като го направи с Ливия. В полукоматозно състояние, Джими трескаво се надяваше, че последното не е вярно. Въпреки че начинът, по който тя скачаше върху него и от него го караше да мисли, че сигурно ще му нанесе достатъчно щети, за да охлади интереса му да проверява доколко твърдението й е вярно доста време занапред.

— Престани! — кресна той и се опита да се надигне, което му донесе поредния шамар през лицето и ушите му закънтяха. После Ливия започна да му къса дрехите.

По-нататък помнеше, че получи сериозни драскотини по гърба и задника, а по някое време някой — слуга според него — хвърли отгоре им едно ведро с вряла вода, последвано от друго с ледена. После Ливия му правеше разни интересни неща с едно перце и желе от трънки.

Най-после, докато лежаха изтощени в прегръдките си, тя изломоти, че никога не била срещала мъж като него. Джими никога не се беше смятал за женкар, защото макар да обичаше жените и компанията им, когато един младеж има баба, способна да чете чужди мисли, той научава за жените неща, каквито малцина мъже могат да си въобразят. Години наред всеки път, щом се озърнеше към някое по-засукано девойче с похотливи намерения, баба му го повличаше настрана и му четеше поредната лекция за отношението му към жените. Това отне много време, но най-после той започна да гледа на жените като на приятели и врагове, също като на мъжете, освен когато не спеше с тях, когато определено се различаваха от мъжете — нещо, заради което той беше вечно благодарен.

Сегашното обаче бе нещо извън досегашния му опит и той не беше сигурен, че би приел да повтори опита си. Знаеше, че са го опили, и бе приложил някои от духовните техники, на които го беше научил дядо му, и когато тя беше започнала разпитите си, бе започнал да й говори лъжи.

Вече беше сигурен, че когато тя и баща й сравнят бележките си, планът, замислен от дядо му, ще се задвижи. Постара се да не се разсмее, защото всичко толкова го болеше, че не можеше да мръдне. Остави се сънят да го надвие и в полусън се зачуди как ли се справя Даш.



— А бе ти си една лъжлива торба с говна и кралско куче от главата до петите. — Морякът погледна Даш предизвикателно.

Даш стоеше прав и се олюляваше много повече, отколкото можеше да му причини изпитото. Още преди години беше усвоил изкуството да изглежда по-пиян, отколкото е, и можеше да мине за пиян не по-зле от най-добрия актьор. Целият номер беше в това да натъркаш малко люто чушле или ейл на пръста си, после да го натъркаш по очите, за да кървясат. На този номер го беше научил дядо му.

— Не позволявам никой да ме нарича лъжец! — Той погледна ядосано квеганския моряк. — Казах ти, че го видях! С очите си! — Сниши глас и зашепна заговорнически: — И мога да ти кажа кога и къде.

— Кога и къде какво? — попита друг от картоиграчите.

Даш се беше върнал в пристанищната кръчма, която беше посещавал при последното им пътуване до Квег — тогава се бе представил за кралски моряк с една свободна нощ — и се беше включил в приятелска игра на „пашава“. След като поспечели малко и позагуби малко, започна да печели непрекъснато, но само колкото да поддържа интереса на хората около себе си.

Най-после се появиха две местни акули в картите и поискаха да се включат в играта. Както се очакваше, на Даш му предлагаха питие след питие, с надеждата, че усетът му към картите ще се притъпи.

Той се пригоди към усилията им и загуби достатъчно пари, за да ги задържи около масата, след което си върна достатъчно, за да поддържа интереса им. Докато играеше, говореше.

— Нали ви казах: баща ми плаваше с принц Николас и със самия Амос Траск! Той пръв е стигнал до земите отвъд Безкрайното море.

— Няма такива земи — сопна се един квегански моряк.

— Ти пък откъде знаеш? — върна му го Даш. — Вие тук сте просто каботажни бъзльовци. В цялата ви страна няма и един моряк, който да е преплувал морето.

Това привлече към него вниманието на всички мъже в кръчмата. Няколко от тях бяха готови да го научат на добро държане, в случай че започне да обижда отечеството им. Даш заговори на спечелената публика.

— Истина е! Вече двайсет години принцът на Крондор изпраща хора да въртят търговия там! Тамошните хора са прост народ, който боготвори слънцето и дори децата им носят златни дрънкулки и си играят с играчки от злато. Принцът ги е накарал да копаят злато срещу стъклени мъниста. Лично съм виждал златото. Със собствените си очи! Най-големият товар на света! Толкова злато, че може да напълни тази стая. Даже повече! Беше високо колкото двама мъже, ако единият стъпи на раменете на другия. А в основата запълваше стая два пъти по-голяма от тази гостилница.

— Толкова злато няма на света — изръмжа един мъж, казваше се Гракъс. Биваше го в комара и Даш подозираше, че е смел мъж, ловък крадец и потенциален убиец. Но беше подходящ за целите му: беше алчен до безскрупулност.

— Виж, ще ти кажа само едно: когато корабът на господин Ейвъри тръгне оттук и след като го върнем в Крондор, заминаваме с кораби на флотата отвъд Тъмните проливи. Защо?

Мъжете замърмориха, после неколцина попитаха защо.

— Защото най-голямата флота за превоз на ценности в историята на света идва насам и още докато ние си седим тук и се дрънкаме, ще премине проливите на Банапис.

— В деня на Средилетието? — попита Гракъс.

— Ами да де! — каза Даш. — Къде ще са вашите галери тогава? Къде ще са всички кешийски пирати от Дърбин?

— Той е прав, Гракъс — каза един моряк. — Нашите кораби ще са в пристанището, та екипажите да могат да празнуват. Дори робите гребци в галерите получават по чаша вино на този ден.

— И в Дърбин е така — каза друг. — Плавал съм в това пристанище в деня на Средилетието. Дори и да има някой трезвен капитан призори, не се и опитва да тръгне.

— А бе, всичко това може и да е вярно, ама все пак ми е малко трудно да го повярвам — каза Гракъс.

Даш се огледа, сякаш искаше да види дали някой не го наблюдава, което беше доста трудно, тъй като всички в стаята го наблюдаваха много напрегнато. Бръкна под ризата си и извади малка кесия. Развърза я и изсипа съдържанието й на масата — малка свирка и едно пумпалче.

Гракъс грабна свирката и прошепна:

— Злато!

— Взех ги срещу една медна монета от едно момченце — каза Даш. — И то много се зарадва. Никога не беше виждало мед. Но злато имат навсякъде.

Пумпалът и свирката бяха от златото в хазната на краля, топени и ковани отново и отново — Джеймс беше връщал изделията на няколко пъти, защото златарят не можеше да си набие в главата, че херцогът иска да изглеждат грубо изработени. Даш взе свирката от Гракъс и каза:

— Това момче ми плати в злато целия път срещу един меден петак.

Помълча малко и продължи:

— Виждал съм и други мъже да се връщат оттам с толкова злато в кесията, че да могат да се оттеглят за цял живот в някоя богата ферма, истината ви казвам. Ако някой от вас се е отбивал в „Котвата и делфина“ в Крондор, Доусън, дето я държи, взе златото да отвори тоя хан, като си продаде дрехите на туземците. Когато се върна, вонеше на пор, понеже три месеца не беше имал с какво да се преоблече, но се върна богат.

Виждаше, че ги е хванал, и знаеше, че дори да се бе задържало съмнение в умовете на някои от тези мъже, желанието на другите да му повярват ще натежи многократно. Когато дойдеше Банапис, всеки квегански пиратски екипаж, който можеше да отплава, щеше да чака в Тъмните проливи.

Даш прибра дрънкулките и реши да загуби достатъчно, че да му се наложи да ги отстъпи на печелещия мизата, защото историята му щеше да е по-убедителна с веществени доказателства. Освен това, ако напуснеше обран, имаше по-голям шанс да се върне жив на кораба си.



— Готови ли сте? — попита Пъг.

Макрос и Миранда кимнаха и протегнаха ръце.

Накор си взе довиждане с Шо Пи и стисна ръцете на Макрос и Пъг. Пъг и Миранда сплетоха ръце и кръгът беше затворен.

Пъг занарежда заклинанието си и изведнъж се озоваха в каменен двор някъде високо в планините. Един слисан монах изтърва ведрото с вода, което носеше, и ги зяпна опулен. Пъг го погледна и каза:

— Трябва да се видим с абата.

Монахът само кимна и хукна нанякъде. Още няколко монаси занадничаха през прозорците да видят внезапно появилите се натрапници.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Макрос.

— Съдействието между магьосници и духовници е рядкост, но се е случвало — отвърна Пъг.

Намираха се в двора на абатството на Ишап край Сарт, в планините северно от Крондор. Пъг беше гостувал тук няколко пъти, след като се бе запознал със сегашния абат, който по онова време беше обикновен жрец.

Скоро един сивокос мъж, на ръст приблизително колкото Пъг, закрачи енергично към тях. До него вървеше млад жрец, понесъл боен чук и щит на лявата си ръка. Когато мъжът приближи достатъчно, позна Пъг и го поздрави по име.

— Здравей, Доминик — отговори Пъг. — Отдавна не сме се виждали.

Абатът на Сарт кимна.

— От почти трийсет години. — Огледа тримата спътници на Пъг и добави: — Като гледам, това не е визита на вежливост. — Обърна се към своя придружител. — Прибери си оръжията, брате Майкъл. Няма заплаха.

След като жрецът воин се оттегли, Доминик каза:

— Вие сериозно наранихте гордостта му, Пъг. Минахте през защитните му прегради все едно, че ги няма.

Пъг се усмихна.

— Наистина ги нямаше. Кажи му да постави няколко под библиотеките в планината. Минахме през пода.

Доминик също се усмихна.

— Ще му кажа. Елате да вземем по нещо освежително и ще ми кажеш какво ви води насам.

— Имаме нужда от вашето знание, абате — намеси се Макрос. — Но тук няма да е безопасно да го обсъждаме.

— Кой сте вие? — попита абатът.

— Това е Макрос Черния — каза Пъг.

Дори името да впечатли Доминик, той не го показа.

— Славата ви се носи навсякъде.

— А това са Накор и Миранда — продължи Пъг.

Доминик се поклони на двамата и каза с лека усмивка:

— Това абатство е може би най-безопасното място на Мидкемия… стига да поставим и онези прегради под библиотеката.

— За онова, което предстои да обсъдим, няма безопасно място на Мидкемия — каза Пъг.

— Да не би да ми предлагаш да ме отведеш на друг свят, както направи преди толкова много години?

— Точно така — отвърна Пъг. — Само че този път няма да те изтезават.

— Е, това е добре. — Доминик го погледна изпитателно. — Ти не си се променил, но аз съм. Вече съм стар и ми е нужна убедителна причина да напусна този свят на тази възраст.

Пъг премисли отговора си, после каза:

— Трябва да поговорим за вашата най-съкровена тайна.

Доминик присви очи.

— Няма да наруша клетвата си, така че кажи ми какво знаеш.

— Знаем истината за Седмолъчата звезда и Кръста в нея. Знаем, че петата звезда е мъртва, както и шестата, — каза Макрос. Сниши глас и добави: — Но седмата звезда не е мъртва.

Доминик го изгледа втренчено, после се обърна към един от монасите наблизо.

— Ще отида с тези хора. Кажи на брат Грегъри да ви ръководи, докато ме няма. Предай му също така да изпрати запечатаното ковчеже в кабинета ми на Върховния отец в нашия храм в Риланон.

Монахът сведе глава и забърза да изпълни нарежданията на абата.

— Е, да тръгваме — каза Доминик.

Оформиха кръг и Пъг каза:

— Макрос, аз имам силата, но не и знанието.

— Аз имам и двете — отвърна Макрос. — Следвайте ме.

Изведнъж изчезнаха и пустотата около тях по-скоро се долавяше, отколкото се усещаше или виждаше.

Мислите на Миранда достигнаха Пъг.

„Когато за пръв път пристъпих в Коридора на световете, се зачудих какво става, щом пристъпиш в пустотата.“

Мислите на Пъг отвърнаха на безликата сивота.

„Това е пустотата между реалностите. Тук не съществува нищо.“

„Не си прав — достигнаха го мислите на Макрос. — Няма място във вселената, без нещо да го обитава. То може да не е явно за онези, които преминават, но има същества, които обитават пустотата.“

„Възхитително“ — стигнаха ги мислите на Накор.

Изведнъж се озоваха сред изпълнена със звезди нощ от чисто черно, затворени в някакъв въздушен мехур, с топлина и гравитация. Под тях, плуващо през пустотата, се виждаше място, което Пъг никога не бе помислял, че ще посети отново.

— Вечният град — промълви той.

— Какво невероятна красота — каза Накор. Пъг се взря в очите на исаланеца и видя, че са пълни с удивление.

— Да, красив е — каза Пъг.

Градът лежеше проснат под тях в изкривена симетрия, която се стремеше сякаш да улови взора и в същото време някак му се изплъзваше. Към небесния купол на града се издигаха кули и минарета, които изглеждаха прекалено тънки, за да могат да поддържат тежестта си. Арки, които можеха да се реят на мили над най-високия покрив в Крондор, свързваха огромните разстояния между сградите с невероятно чужда архитектура.

Те се понесоха надолу, без да усещат никакво движение.

— Кой е построил този град? — попита Миранда.

— Никой — отвърна Макрос. — Поне никой от тази реалност.

— Какво искаш да кажеш?

Макрос сви рамене.

— Той е бил тук още когато нашата вселена се е появила. Пъг, Томас и аз бяхме свидетели на това, което познаваме като нашата реалност. Това място вече беше тук.

— Артефакт от по-ранна реалност? — предположи Накор.

— Навярно — каза Макрос. — Или нещо, което просто е, защото трябва да бъде.

Доминик, който през цялото време беше мълчал, попита:

— Защо на това странно и непонятно място, Пъг?

— Защото то навярно е единственото място, където можем да поговорим свободно, без да станем плячка на стихията, стояща зад всичкото зло и разруха, вихрещо се в нашия свят.

Спуснаха се над един огромен площад, много пъти по-голям от Крондор — плочи с размери колкото цял град сменяха цветовете си в хипнотизиращи шарки. Щом приближиха, видяха, че шарката се повтаря по улиците, излизащи от огромния площад.

Миранда каза:

— Това е град. Има си сгради, неща, които приличат на къщи, и въпреки това е лишен от живот.

— Не бързай с това заключение, дъще — каза Макрос и посочи. — Онзи фонтан ето там може да е създаден за украшение или да е форма на живот, толкова чужда за нашето разбиране, че да не можем никога да общуваме с нея.

— Ами ако самият град е формата на живот? — попита Накор.

— Възможно е.

— Защо е трябвало боговете да създават такова място? — попита Доминик.

— Зависи за кои богове говорим — отвърна Макрос.

Кълбото се спусна през една ивица на пустотата и кацна върху тучна зелена морава, обкръжена от дървета и растения, всички красиво подкастрени. После изчезна.

— Това е може би най-отдалеченият кът на реалността — каза Макрос. — Градината.

— Сега можем да говорим, но първо трябва да направя нещо — каза Пъг.

— Какво? — попита Миранда.

Но Пъг вече бе притворил очи и мърмореше заклинание. Всички усетиха енергията, която се събра около него, после тя изведнъж изчезна и той отвори очи.

— Тази преграждаща магия е много мощна — каза Миранда. — Защо бе нужно да търсим защита от подслушване в този толкова отдалечен кът на реалността?

— Всичко ще се разбере — отвърна Пъг, погледна абата и каза: — Време е.

— Какво искаш да узнаеш? — попита абатът на Сарт.

— Истината — каза Пъг. — Ишап е мъртъв.

Доминик кимна.

— От времето на Войните на хаоса.

— Ишап? — възкликна Миранда. — Единственият над всички? Най-великият от всички богове е мъртъв?

— Преди четиридесет години една стихия от неизвестен произход се опита да унищожи един артефакт на поклонниците на Ишап, магическа гема, известна като „Сълзата на боговете“ — каза Пъг.

— Това не е много известно — поясни Доминик. — Само принц Арута, неколцина от най-доверените му съветници и Пъг узнаха за кражбата. За да се разбере значението й, трябва да знаете някои неща за естеството на боговете и тяхната роля в живота на Мидкемия.

— Обясни го на Миранда и Накор — каза Макрос.

Доминик посочи една пейка наблизо и рече:

— Ще седна, ако нямате нищо против.

Отидоха с него до пейката и старият абат седна. Накор и Миранда седнаха в краката му, а Пъг и Макрос останаха прави. Доминик заговори:

— По времето на Войните на хаоса на Мидкемия се появил нов ред. Преди Войните на хаоса, като ръка в ръкавица, властвали една първична сила на сътворението и една на разрушението; тези сили били почитани от валхеру като Ратхар и Митхар, „Тя, която е ред“, и „Той, който е хаос“, двамата слепи богове на Началото. Но с набезите си през небесата валхеру се оказали неволен проводник на промяна. Защото във всяка област, която посещавали, във всяка област, която свързвали със своята родна, те създавали вълни в потока на времето и промени в реда на вселената. Войните на хаоса представлявали бунт в космически мащаб, след като вселените се постарали да се преподредят в по-фино изтъкана тъкан, по-ясно очертани отпреди, в резултат на което се появили боговете.

Доминик ги погледна един по един.

— Всеки свят в космоса, всяка планета и звезда в множеството вселени притежава общо свойство, енергии, съществуващи на множество нива. Много от тях са придали форми на тези енергии като съзнание, докато други са оформили онова, което наричаме магия. Някои нямат живот, както си го представяме ние, докато други гъмжат от живот. Накрая всеки свят потърсил собственото си ниво.

Накор изглеждаше прикован от думите му.

— Но те са свързани, нали?

— Като цяло — да, и в това е сърцевината на материята — каза Доминик. — Когато боговете се появили, те се подредили по начини, за които можем само да предполагаме; но с времето придобили свойства, които ясно изявяват естеството си. В по-голямата си част те са органични неща, доколкото енергията или умът могат да се нарекат органични, тоест без съзнанието, както ние мислим за него.

Макрос кимна.

— Това го знам със сигурност.

Доминик продължи:

— Съществували са седем същества, отговорни за крайния ред на Мидкемия. Човечеството им е приписало имена, макар че какво мислят те сами за себе си е неведомо за нас. Това били Абрем-Сев, Ковача на действието; Ев-Дем, Вътрешния творец; Графт, Тъкача на желанието; и Хелбинор, Въздържащия.

— Тези са четиримата останали Велики богове — продължи Доминик, — онези, които са оцелели след Войните на хаоса, когато По-малките богове се разбунтували и валхеру полетели за последен път в небето на Мидкемия.

— Какво е причинило Войните на хаоса? — попита Накор. — Защо По-малките богове са се разбунтували срещу Великите богове?

— Никой не знае — каза Доминик. — Човечеството е било младо на този свят, избягало е на Мидкемия от други светове, когато валхеру вилнеели из множествената вселена.

— Лудият бог — каза Макрос.

— Кой е той? — попита Накор.

— Безименния — подхвърли Пъг. — Поводът да сме тук.

— Ти каза, че са съществували седем по-велики същества, но назова само четири — обади се Миранда.

Доминик кимна.

— Първоначално са били седем. Освен четиримата, които наричаме Строителите, е имало други три. Арч-Индар, Безкористната, Богинята на доброто, която предизвиквала всеки творчески и позитивен импулс на нашия свят. Смятаме, че тя се е самопожертвала за окончателното прогонване на Безименния от Мидкемия.

— Тогава кой е Ишап? — попита Миранда.

— Най-могъщият от всички Велики богове — каза Доминик. — Бил е Уравновесителя, Матрицата, онзи, чиято висша задача е била да държи другите богове на техните места.

— А седмият бог? — попита Миранда. — Кой е този Безименен?

— Налар — каза Пъг. И след кратко мълчание въздъхна: — Голямо облекчение.

— Защо облекчение? — попита пак Миранда.

— Налар е безименен, тъй като дори ако изречеш името му, рискуваш да се превърнеш в негов инструмент — каза Доминик. — Той е бил отхвърлен от другите четирима Велики богове, за да се поддържа известно равновесие, докато ние се мъчим да върнем Ишап към живот.

— Значи се молите всеки ден, за да върнете най-великия от всички богове към живот?

— Да.

— Мислили ли сте колко още трябва да го правите?

— Столетия — каза Макрос. — Дори хилядолетия. Нашият живот е само кратък миг от възрастта на вселената.

— Така е — каза Доминик. — Ето защо онези, които почитат Ишап, са самообреклите се пазачи на Знанието. Водар-Хоспур, Богът на знанието, също е умрял във Войните на хаоса и знанието ни служи в усилието ни да върнем реда на вселената до онова, което трябва да бъде.

— Невероятно — каза Миранда.

— Знам — каза Пъг. — Това означава, че което сме преживели — Войната на разлома, Великия бунт, тези постоянни набези на пантатийците, всичко, което привидно изглежда на заговор от затворените валхеру да върнат свободата си, всичко това е само една измама.

— На Налар? — попита Миранда.

— Какво би спечелил той с унищожението на света? — попита Накор.

— Не разбирате естеството на боговете, — каза Доминик. — Никой човек не може да го разбере. Неговата природа е онова, което човек нарича „зло“. Той е проводникът на унищожението, също както Арч-Индар е била проводникът на творението. Да унищожи, да разкъса и сведе целия живот до най-първичната му форма е толкова в неговата природа, колкото е било за Митхар, древния Бог на хаоса. Но и нещо повече, защото докато Митхар е бил безумен, Налар е притежавал ум. Съзнание. И още по-важно — самосъзнание. Докато другите Властващи богове са били живи, всичко се е намирало в равновесие. И неговата склонност да унищожава и причинява зло е била удържана от един ум, съзнаващ собствената си цел, както и от силите на Ишап и Арч-Индар, подкрепяни от другите четирима, Строителите. Но по време на Войните на хаоса Налар е полудял.

— Другото име за Войните на хаоса е времето на гнева на Лудия бог — каза Пъг.

— А може би — намеси се Накор — тъкмо неговата лудост е предизвикала Войните на хаоса.

— Никога няма да го узнаем — каза Доминик. — Дори толкова могъща група като вас е нещо съвсем дребно в сравнение с могъществото, което обсъждаме.

— Ние сме само вощеници пред техните звезди — кимна Макрос.

— Но един безжизнен свят не е проблем за бог, който съществува еони — каза Доминик. — Животът е нещо упорито и рано или късно той би се върнал на Мидкемия, било като се породи сам от безжизнената пръст и вода, или донесен от други светове, а междувременно мъртвият свят на Мидкемия би осигурил на Налар възможност да се освободи от затвора си, защото другите богове ще са отслабнали. Малките богове вероятно ще умрат заедно с планетата — те са само посредници между живите същества и Великите богове, и Великите богове биха загубили много от своята сила.

— Защо другите богове просто не са унищожили Налар? — попита Миранда.

— Защото не са могли — каза Доминик. — Бил е твърде могъщ.

— Твърде могъщ?

— Да — отвърна Доминик. — Ентропията на унищожението, силите, използвани от Налар, са най-могъщите във вселената. Без Арч-Индар и Ишап Строителите не са могли да го унищожат. Могли са само да го затворят. Той е погребан под една планина, голяма колкото Мидкемия, на планета, голяма колкото нашето слънце, в една вселена, невъобразимо отдалечена от нашата, и въпреки това е достатъчно могъщ, за да протегне ръка и да повлияе на умовете на своите слуги.

— Онези, които му служат, често си нямат представа кому служат — каза Пъг. — Те само изпитват нужда да вършат разни неща, но нямат разум.

— Другите богове са дали на моя орден Сълзата на боговете — въздъхна Доминик. — Ако имаме някаква сила, то е само заради нея. Цялата жреческа магия не е нищо повече от отвърнати молитви, но след като Ишап е мъртъв, нямаме кой да отвръща на молитвите ни.

— Ето защо, веднъж на сто години, се ражда тази мистична гема, в една пещера високо в планините — каза Пъг. — И я отнасят в Риланон, където я поставят в най-вътрешното светилище на храма на Ишап.

— Там е, за да можем да говорим на другите богове и по този начин да можем да извършваме чародейства, да правим добрини и да караме хората да идват и да почитат Ишап, така че някой ден той да се върне при нас и да възстанови равновесието — обясни Доминик.

— Но дотогава — каза Макрос — си имаме малък проблем.

— Значи какво излиза? — попита Миранда. — Че валхеру, демоните, войните и унищожението — излиза, че всичко това е една отвличаща тактика на един безумен бог, който е толкова могъщ, че всички Велики богове и Малки богове, взети заедно, не могат да го унищожат, така че на нас се пада да му се противопоставим, така ли?

— Нещо такова — призна Макрос.

Миранда можа само да го изгледа стъписано.

10.Посвещаване

Миранда се прозя.

След като първоначалният шок пред огромността на задачата се изчерпа, настъпи скука. Макрос, Пъг и Доминик бяха решили да не напускат Градината на Вечния град, преди да съставят някакъв план за действие.

Бяха говорили с часове — поне Миранда огладня на два пъти и дремна веднъж. Единственият, който изглеждаше напълно погълнат от преживяването, беше Накор.

Дребният мъж седеше на една пейка, потънал в мисли. Миранда пристъпи до него с няколко праскови и попита:

— Искаш ли?

Той се ухили, кимна и си взе една.

— Моят номер с портокала още действа. Искаш ли да ти дам?

— Благодаря, може би по-късно. — После попита: — Но как така все още действа?

— Не знам — отвърна той. — Може би на веществото, в което бърничкам, му е все едно къде съм.

— Но ние не сме никъде.

— Не — възрази Накор. — Все някъде сме. Просто нямаме представа къде.

— Или координатна система — добави тя.

— Виж, че разбираш.

— Изглеждаш прекалено весел за човек, на когото току-що са казали, че трябва да се бие с бог.

Накор поклати глава и сокът от прасковата потече по брадичката му.

— Не, не съм. И не мисля, че изобщо ще се бием. Трябва да измислим начин да надвием кроежите му, а не него самия. Щом четирима Велики богове не могат да го унищожат, как ще можем ние? Освен това планът вече си е на мястото, а ние просто трябва да разберем кое е то.

— Не те разбирам.

Той стана и каза:

— Ела, ще ти обясня.

Отведе я при Пъг, Макрос и Доминик, които седяха под едно голямо дърво, и каза:

— Е, докъде стигнахте?

— Поставихме проблема много пъти, но не знаем как да продължим — отвърна Пъг.

— Това е лесно — каза Накор.

Макрос вдигна вежди.

— Така ли? Няма ли да споделиш това свое прозрение с нас?

Накор кимна, седна на земята до тях и каза:

— Трябва просто да оправим това, което е счупено.

— Тъкмо това прави орденът на Ишап — каза Доминик.

— Знам — каза Накор. — Имам предвид цялото. Виж, на вас ви трябва доста време да върнете мъртвия бог. Никак не е лесно.

Старият абат присви очи и рече сухо:

— Благодаря за разбирането.

— Но има доста пакост, която продължава, откакто всичко това е започнало, и срещу нея трябва да направим нещо веднага — продължи Накор.

— Например? — попита Пъг.

— Ами, например — отвърна Накор, — да вземем тези демони. Не можем да им позволим да правят каквото си щат. Твърде много бели правят. Дори малките демончета могат да са много опасни.

— Помня, когато магьосниците на Мурмандамус пуснаха някакви летящи демони преди години, преди да бъде съкрушен Великият бунт. Това трябваше да ме предупреди, че нещо не е както трябва. Но го сбърках с обичайното заклинание за повикване — призна Пъг.

— Можем да прекараме целия си живот в съжаления — намеси се Макрос, — ако си го позволим. — Погледна критично дъщеря си и тя му отвърна с най-невинно изражение.

— Да — каза Накор. — Съжаленията са глупави. Сега на другия ти въпрос. Колкото до оправянето на нещата, това е просто. Побеждаваме Изумрудената кралица, принуждаваме тази нашественическа армия да се обърне и да си тръгне за дома, избиваме всички останали живи пантатийци — защото не можем да променим природата им — и внимаваме никой да не пристъпи до Камъка на живота. А, и прогонваме всички демони обратно във владенията им.

— И това ли е всичко? — каза саркастично Миранда, с подигравателно ококорени очи.

— Накор, ти поставяш много интересни въпроси, предлагаш интригуващи решения, но не даваш никакъв съвет как да стигнем до тези решения — каза Доминик.

— Много просто — отвърна Накор. — Трябва да запушим дупката.

— Каква дупка? — попита Макрос.

— Онази, през която преминават демоните. Скоро това може да се окаже нещо много гадно.

Пъг въздъхна.

— Той е прав. Армията на Изумрудената кралица е катастрофа, но едно сериозно нашествие на демони може да я направи да заприлича на сган улични побойници, търсещи кръчма, където да се напият.

— Но мисля, че това може да почака, докато победим кралицата — каза Накор. — Това, което сме видели досега от демоните, подсказва, че те все още не са навлезли в нашия свят и докато те въздействат на Изумрудената кралица, тя е, която е тук. Защото всички знаем, че спечели ли тя Камъка на живота, може да го използва, за да доведе демоните в нашия свят.

— Какво изпускаме? — каза Миранда.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пъг.

— Не знам — отвърна тя разтревожено. — Някъде във всичко това липсва някакво късче, нещо, което би обяснило защо просто не се спуснем върху нашественическата флота, когато тя навлезе в най-дълбоката част на океана, и не я потопим.

— На онези кораби има много пантатийски жреци — каза Накор. — Те може да не притежават силата на Пъг или на Макрос, или твоята, но заедно…

— Пъг може да ги унищожи за секунди — прекъсна го Миранда. — Видях какво направи в Небесния град; самата аз също не съм начинаеща. Изучавам магията от две столетия, а това, което направи той, е отвъд способностите ми. Направо е смайващо.

Макрос кимна.

— Той успя да проникне в моя ум… в ума на Сариг, и ме изтръгна, все едно че издърпа тапа от бутилка. Това съвсем не е дреболия.

— Не е толкова просто — каза Пъг.

— Просто е — настоя Миранда. — Ако не се задействаме, ще загинат много хора.

— А ако грешим? — попита Пъг. — А ако самите ние загинем при този опит?

— Животът е риск — отвърна дъщерята на Макрос и за един миг Пъг улови приликата между баща и дъщеря.

— Ако загинем — каза Пъг, — тогава няма да има какво да спре Изумрудената кралица да отнеме Камъка на живота.

— Остава Томас — напомни Миранда.

Пъг помисли, после каза:

— Първо трябва да се погрижим Томас да разбере какво се каним да направим.

— Съгласен съм — каза Макрос. — Изпрати Накор и Доминик при Томас.

— Не! — каза Накор. — Искам да видя какво ще направите.

— Любопитството ти е безкрайно — скастри го Пъг, — но ние ще се изправим пред нещо ужасно. — И когато Накор се накани да възрази, вдигна ръка и го прекъсна. — Ти твърдиш, че не съществува магия, но знаеш повече за магическите дела от всеки друг в Мидкемия освен Макрос, Миранда и мен.

Накор присви очи.

— Винаги съм искал да те питам за това — каза той. — Ти поръча на Джеймс да ми каже „Не съществува магия“ преди много време, да ме отведе на Звезден пристан, и винаги съм искал да разбера защо.

Пъг се усмихна.

— Ще ти кажа, когато всичко това свърши.

Накор се ухили.

— Добре. Но имаме да решим няколко проблема преди да се върнем.

— Да — каза Доминик. — Никой не може да се върне на Мидкемия със знанието за Налар или дори с желание да установи, че това знание е непокътнато. Богът на злото е заключен далече, но Мидкемия все пак е неговият дом и той ще настрои своето влияние към всеки, който е възприемчив, също както Сариг взе Макрос на служба при себе си.

— Имаш ли средство да заличиш спомена за Налар, Доминик? — попита Пъг. — Можем да блокираме умовете си, да не позволим на знанието да изплува на повърхността, но то все пак ще си е там.

Доминик кимна.

— За нашия орден е обичайно да си имаме работа с подобен проблем, тъй като не можем да позволим на всеки да научи тайната за Ишап и другите контролиращи реда Богове. Ако направите каквото ви наредя, ще си тръгнете оттук напълно забравили за Налар. — Обърна се към Макрос. — Ти пристъпи опасно близо и за малко щеше да се превърнеш в инструмент на Налар, ако не беше предпазен от задържалата се магия на Сариг. Но макар Богът на магията да ти осигурява защита, тя няма да се задържи дълго.

— Знам — каза Макрос. — Но трябваше да разберем какво ни чака.

— Съгласен съм — каза Доминик. — Въпреки че на Върховния отец в Риланон ще му е трудно да приеме думите ми.

— Ти това ли направи, като изпрати запечатаното ковчеже? — попита Миранда.

Доминик кимна.

— Всеки абат в Сарт се подготвя за времето на великото изпитание, когато ще видим абатството унищожено. За този ден ние подготвяме друго място, което ще бъде наречено „Онова, което беше Сарт“. Хранилището съществува и чака, ние само чакахме предречения знак.

— И ние бяхме този знак?

Доминик кимна.

— В своите отношения с Великите богове ние сме проумели техните ограничения, както и тяхната мощ; те се свързват с нас по начин, който не може да се нарече другояче освен „разчленен“. Най-важното обаче е било събитието с първия ни контакт, преди векове, когато сме били предупредени, че ще дойде един, със свои спътници, който ще знае тайната, и че по това време светът ще претърпи промяна. Да, твоето пристигане е сигналът, че трябва да започнем да преместваме голямата библиотека в Сарт — „Онова, което беше Сарт“.

— Къде ще я местите? — попита Миранда.

— На едно място високо в планините на Ябон, където ще е в безопасност.

— Е, ако Изумрудената кралица стигне до Камъка на живота, нищо няма да е безопасно — отбеляза Пъг.

— Тогава нека да забравим причината за този ужас — каза Миранда.

Доминик ги подкани да седнат в кръг и да сплетат ръце. После заговори:

— Затворете очи и разтворете умовете си за мен. Когато свършим, няма да знаете нищо за Налар. Ще знаете само, че сте забравили нещо, но вместо да ви е любопитно, ще изпитвате облекчение. Ще знаете, че е жизненоважно да не си спомните повече за това нещо, защото ако го направите, това би ви донесло невъобразима опасност. Ще помните достатъчно за какво сме си говорили тук, за да сте наясно как да действате, но единственото, което ще помните за Налар, е, че някъде дебне превелика опасност, срещу която трябва да останете бдителни, но която в никакъв случай не бива да се стремите да опознаете.

Доминик почна заклинанието си и всички усетиха как някакво странно присъствие прониква в умовете им и започва да властва над съзнанието им. За кратък миг всеки от тях изпита леко неудобство, жегна ги и смътен страх, който моментално бе заменен от спокойна увереност и след това изведнъж изчезна.

Пъг примига и попита:

— Свърши ли?

— Да — каза Доминик. — Вие помните каквото трябва да помните, а останалото е заличено. Така трябва да бъде.

Приеха думите му, без да се усъмнят.

— Сега трябва да тръгваме — каза Доминик.

— Първо трябва да заведа теб и Накор в Елвандар — каза Пъг. Погледна Миранда и баща й. — После отиваме да се преборим с Изумрудената кралица.



Томас чакаше на поляната, където Татар и Акайла бяха съхранявали тленните им тела. Цял сияеше в своето вълшебно снаряжение от бяло и злато. Зад него чакаха воините на Елвандар, с Калин и Червено дърво начело.

— Време ли е? — попита Томас веднага щом се материализираха.

— Все още не — каза Пъг, — но скоро. Пратете вест до Каменната планина и Сивите кули. Призови джуджетата на война. Знаеш накъде да ги поведеш, когато се съберат.

Томас кимна и зараздава указания на чакащите наблизо елфски бегачи.

— Отиваме да предизвикаме Изумрудената кралица преди да е стигнала до брега ни — продължи Пъг. — Ако се провалим, войната ще стигне до теб. Знаеш залога. Трябва да убедиш Долган и Халфдан в Дорджин да дойдат на помощ на Кралството.

— Долган ще дойде — каза Томас. — Между него и мен има твърде много неща, за да пренебрегне призива ми. Халфдан ще дойде, защото ще дойде Долган. — Той се усмихна и за миг Пъг видя отново своя приятел от детството зад маската на воин от нечовешка раса. Джуджетата на Дорджин още не бяха простили на Долган, че не ги е поканил на последната война.

Пъг огледа поляната, сякаш запечатваше в паметта си спокойната й прелест. Тук в Елвандар бе ранна привечер, така че там, където щяха да намерят нашественическата флота, щеше да е сутрин.

После хвана ръката на Томас и каза:

— Довиждане, приятелю.

Томас стисна ръката му.

— Успех. Ще се видим, когато празнуваме тази победа.

Пъг само кимна.

Обърна се, отиде при чакащите го Макрос и Миранда и хвана ръцете им. И изведнъж тримата изчезнаха.

— Имаме много работа и малко време — каза Накор.

— Боя се, че си прав — съгласи се Томас.

— Аз трябва да стигна до абатството ни в Сивите кули — каза Доминик. — Оттам нашите братя могат да ме пренесат навсякъде в Кралството, където имаме абатство или храм.

— Галайн, приготви коне за заранта — викна Томас, а на Накор и Доминик каза: — Ще хапнете и отдъхнете и ще тръгнете на заранта.

— Ние с Шо Пи ще останем — отвърна Накор. — Мисля, че скоро ще сме нужни тук.

Този път не се усмихваше и Доминик го попита.

— Уплашен ли си?

— Да — отвърна дребосъкът. — Знам защо Пъг прави това и мисля, че е неразумно. Прави го повече за да докаже любовта си към Миранда, отколкото за да съкруши врага, и макар да вярвам, че тя е права в преценката си за неговата мощ, мисля, че подценява мощта на Изумрудената кралица и пантатийците. — После добави тихо на Доминик: — И страшно подценява третия играч.

Доминик се ококори и придърпа Накор настрана.

— Какво помниш?

— Всичко — каза Накор. Нещо странно лумна в очите му. — И аз си имам начини да си опазя ума, абате, също като теб. Онези трима магьосници обичат да си въобразяват, че знаят за многото пътища на магията, но въпреки това твърде много се придържат към една-единствена пътека. Ние с теб обаче знаем, че има много пътеки, много пътища, по които да се тръгне. Или не пътеки, ако го погледнеш другояче. И не е нужно да се притесняваш, че ще изпадна под влиянието на Безименния.

— Кой си ти? — попита Доминик.

Накор се ухили.

— Просто един комарджия, който знае някои трикове.

— Ако не работеше явно за нашата кауза, щях да се боя от теб.

Накор сви рамене.

— Онези, които не са мои приятели, е добре да се страхуват от мен, защото, както казах, знам някои трикове.

И след тази загадъчна фраза Накор тръгна след елфите, като остави потресения стар абат с доста поводи за размисъл.



— Сега какво? — попита Миранда.

Макрос посочи надолу.

— Там!

Тримата магьосници се рееха високо над облаците. На стотици мили под тях се простираше сияеща водна шир. Пъг извърна очи накъдето му сочеше Макрос и видя флотата на Изумрудената кралица.

— Огромна е — каза Миранда.

— Над шестстотин кораба — каза Макрос. — Почти седемстотин.

— Сигурно са ги строили на някое непознато за нас място — каза Пъг. Двамата с Миранда знаеха всички сведения, идващи от агентите на Калис в Новиндус.

— Трябва ни план — каза Миранда.

— Планът е следният — отвърна Пъг. — Аз се спускам долу да се изправя срещу Изумрудената кралица и нейните пантатийски слуги. Когато щракнат капана, който са приготвили за мен, вие двамата идвате и ги хващате с изненада.

— Не, аз ще ида — каза Макрос. — Сам.

Миранда понечи да възрази, но Макрос я прекъсна:

— Твоята задача е да ни измъкнеш оттам, ако планът не подейства.

Тя се замисли за миг. Вятърът разпиля косите й и Пъг помисли, че никога не я е виждал толкова красива.

— Добре — промълви тя.

Пъг я целуна и каза:

— Постави заклинание, с което да ни върнеш.

— Къде отиваме, ако се наложи да бързаме? — попита тя.

Пъг вече бе обмислил този въпрос и отвърна:

— В Елвандар. Елфите имат най-добрите лечители на света и те може да ни потрябват. Освен това имат най-добрите магически прегради, ако нещо се опита да ни преследва.

Тя кимна.

— Да ви казвам да внимавате би било връх на глупостта. — Целуна баща си по бузата. — Все пак внимавай.

После целуна Пъг страстно.

— Остани жив.

Пъг и Макрос се спуснаха към флотата и Макрос каза:

— А бе, аз тъст ли ще ставам?

Пъг сви рамене.

— Стига да оцелеем.

— Тогава ще се погрижа да оцелееш.

— На това разчитам — отвърна Пъг и Макрос се засмя и попита:

— Какво предлагаш да направим?

— Мисля, че прекият подход е най-добър. — Пъг помисли за миг. — Сигурен съм, че очакват да се появя, и то някъде между този момент и когато стигнат Проливите.

— Може да те очакват при Проливите.

— Това е много късно. Ако не успея… не остава време за прегрупиране, но ако се появя сега…

— Аз какво да направя?

— Приготви се да ми осигуриш отвличаща маневра. Те не знаят, че си се върнал. Е, поне се надявам, че не знаят. Ако изпадна в беда, направи нещо да ми дадеш шанс да се спася, но не се излагай на риск — разчитай на Миранда да измъкне и двама ни.

— Ще направя каквото трябва — каза Макрос.

— Тогава да почваме — каза Пъг.

И изчезна. Макрос разбра, че се опитва да се приближи колкото може повече до кораба, на който беше Изумрудената кралица, преди да се разкрие. Макрос протегна напред разширените си сетива, намери Пъг и го последва, докато се приближаваше към флотата.

Пъг се спусна над авангарда на флотилията. Цяло ято от бойни кораби оформяше клин в челото на флотата. На двата фланга други двайсет кораба пазеха ядрото на армадата. Отзад следваше ескадра от по-бързи бойни кораби, готови да се понесат напред и да окажат поддръжка от двете страни, ако се наложи.

Пъг видя кораба на Изумрудената кралица в самия център на една огромна група големи кораби и приложи магическото си зрение, за да види противничката си.

Беше се отпуснала на един трон на полюшваща се галера. Обкръжаваше я почетна стража от най-ужасните същества, които Пъг бе виждал. Всяко от тях излъчваше гнусно зловоние, което се влачеше след тях.

От двете страни на кралицата стояха две същества от мъжки пол. Вдясно от нея беше човек, за когото Пъг реши, че трябва да е генерал Фадавах. Приличаше на изваян от несъкрушим гранит. Главата му беше бръсната, освен перчема на темето, спускащ се по гърба му. Лицето му беше насечено от белези и Пъг ги позна — бяха му ги описали сражавалите се с моределския разбойнически главатар Мурад, когато принц Арута бе тръгнал да търси растението сребротрън, за да спаси живота на любимата си.

От другата страна на кралицата стоеше някаква фигура в роба — пантатиец, ако можеше да се съди по външността му. Пъг не можа да различи никакви черти под качулката на съществото. Пусна тънък сноп от енергии към кораба, опитвайки се да засече някакви контрамерки. Имаше поток на връзка между кораба и други агенти, близо и по-далече. Имаше и заклинания за засичане, които той избегна с лекота.

Това го направи подозрителен и той се опита да проучи зад тези заклинания. Както подозираше, имаше и втори ред прегради, хитро прикрити зад непохватните засичащи заклинания, и той за малко щеше да ги задейства.

Огледа още веднъж грижливо защитните прегради и се приготви за атака.

Събра енергиите си, решен да порази кораба. Щеше да се справи с другите кораби и със змиежреците, които се возеха на тях, след като премахнеше кралицата. Но изведнъж усети пронизващи енергии от неизвестен източник.

Изведнъж хората на кораба се разтичаха и започнаха да сочат нагоре. Няколко фигури в халати се появиха на палубата и започнаха да редят защитни заклинания.

Но бяха твърде закъснели — Пъг изригна огромен взрив от мистична енергия, достатъчна, за да подпали целия кораб и да го превърне в погребална клада. От пръстите му изригна пурпурно кълбо и се спусна като носеща смърт комета към кораба на Изумрудената кралица. Взривът бе оглушителен и ослепителен. И Пъг изведнъж усети грешката си.

— Бягайте! — изпрати той мислено послание към Макрос и Миранда. — Това е капан!

Енергийната мълния се натъкна на противозаклинание, вплетено в самата тъкан на кораба. За изпълнението му бяха вложени седмици усърден труд — най-потайното нещо, което пантатийците бяха постигали, откакто Пъг за пръв път се беше сблъскал с тях преди години. Платът на платната, катранът по палубата, пироните в трюма, дървените греди — всичко бе обвито с това противозаклинание. И засичащите прегради, както и заклинанията, припявани от пантатийските жреци, не бяха нищо освен маски, които да прикрият почти неуловимите следи на тази тънка магия.

Собствената магия на Пъг се обърна срещу него. Огненото кълбо се засили обратно към източника си и започна да го търси. Около него забушуваха яростни енергии, които го заслепиха и оглушиха, довеждайки го почти до несвяст и само собствената му невероятна мощ и инстинкт го опазиха да не бъде изпепелен на мига.

После онези на кораба удариха на свой ред и Пъг пострада.

Нечие присъствие се появи над Пъг, докато той се бореше да потуши следващата вълна от болка.

— Жалък маг! Нима мислиш, че не знаехме за жалкия ти план? Ти си само една дребна пионка в толкова голяма игра, че никога не би могъл да си я въобразиш. Умри!

И в този миг Пъг видя лицето на истинския си враг. Там, където доскоро седеше Изумрудената кралица, илюзията бе разкъсана. Един демон седеше свит на златния трон под балдахина на галерата. Мистични вериги продължаваха от увенчаната му с остри нокти длан до магическите нашийници около вратовете на пантатиеца и на генерал Фадавах. Те явно бяха под контрола на демона — и двамата гледаха безпомощно нагоре.

— Аз съм Джакан и аз ще властвам тук!

Непоносима болка закипя през всяка фибра от съществото на Пъг. Дрехите му лумнаха в пламъци и косата и кожата му пламнаха. Вик се изтръгна от дробовете му, опърлени и пълни с отрова. Той се помъчи да избяга, но болката напълно го завладя и Пъг изгуби контрол. Умът му побягна от болката, тъмнината се отвори около него и той усети, че полита надолу.

После го сграбчиха две ръце и го понесоха нагоре — всеки миг бе все по-непоносима агония.

— Измъкни ни, веднага! — викна Макрос на Миранда.



— Ще живее ли? — попита Миранда уплашено.

— Не знам — отвърна Татар. Доминик и Натан гледаха с ужас това, което бе останало от Пъг. Тялото му пушеше овъглено, на няколко места се показваше бяла кост.

— Цяло чудо е, че все още е жив — промълви Акайла.

Накор си проби път с лакти до тялото и каза:

— Животът у този мъж е силен. Той се държи здраво. Трябва да му помогнем.

Вдигна ръце над главата си и зареди монотонно заклинание. После постави ръцете си на гърдите на Пъг, точно над сърцето му, и рече:

— Нужна ми е толкова сила, колкото можете да отделите.

Тъкачите на заклинания на Елвандар веднага запредоха магията си. Доминик вложи своите умения с церителско заклинание — най-силното, което знаеше.

Накор усети как енергията потече през него и по ръцете му и започна да се влива в гърдите на Пъг. Едва-едва, под дясната си длан, долови тупкането на сърцето на Пъг. То бавно започна да се усилва, сякаш изпиваше енергията от Накор и другите като суха гъба, потопена във вода.

Накор се почувства замаян от притока на сила, но се съсредоточи и се постара да открие енергийните зони в тялото на Пъг.

— Някой от вас да постави ръцете си над главата му — каза той.

Акайла изпълни заповедта му и Накор за миг затвори очи.

Поляната Елфек се изпълваше с хора и елфи, дошли да гледат изцеряването. Томас пристъпи в кръга от зрители и те се отдръпнаха, за да му позволят да се приближи до приятеля си. Накор отвори очи и каза:

— Добре. Сложи ръце над гърлото му. Изгорил е дробовете си и има нужда от помощ.

После пак затвори очи и насочи енергиите да се влеят в Пъг.

Времето течеше и нощта отстъпи на деня, а те продължаваха да се трудят, коленичили неподвижно с часове и оставили лечебните енергии на собствените си тела, както и древната магия на Елвандар да се вливат в тежко пострадалия чародей.

Някъде към пладне Накор залитна и усети как две познати ръце го подхванаха под мишниците.

— Учителю? — прозвуча в ушите му тревожният глас на Шо Пи.

— Ще се оправя — каза Накор. — Просто трябва да си почина.

— Аз ще ви сменя — каза Шо Пи, пристъпи към мястото, което бе заемал учителят му, и положи ръце на гърдите на Пъг.

Миранда се приближи и от изпитото й лице и зачервени очи Накор разбра, че е плакала.

— Ще оцелее ли?

— Не знам — отвърна Накор. — Някой по-слаб от него щеше да умре моментално. Но в него има нещо, което продължава да се държи. — Той го погледна и добави: — Изглежда толкова малък и уязвим, нали?

— Да — каза Миранда с разтреперан от вълнение глас.

Накор въздъхна изтощено.

— Колкото по-дълго се задържи, толкова по-голям е шансът да оцелее. Всички му преливаме лечебни енергии и докато има воля за живот, той продължава да живее. Веднъж казах на Николас, че у някои хора животът е слаб, а у други е силен. За такъв като мен, като твоя баща или теб самата, той трябва да е силен, щом сме могли да преживеем толкова години, но за Пъг е нещо повече. — И като се постара да бъде убедителен, добави: — Мисля, че ще живее.

Миранда се вгледа в очите му.

— Но не си убеден, нали?

Накор се опита да се усмихне, но не успя.

— Права си, не съм. Ще направим всичко, което можем, но той е пострадал много повече от това, което може да понесе обикновен човек. — В очите му за миг се мярна дълбоко съжаление, но после той успя да отхвърли съмненията си и си придаде обичайната маска на веселост. — Но какво ли знам аз? Аз съм само един комарджия с няколко номера, а Татар и другите Тъкачи работят здраво. — Потупа я бащински по ръката. — Ще се оправи, сигурен съм.

Тя го погледна, видя, че той и сам не си вярва, но кимна и се върна при баща си.

Накор я погледа как се отдалечава, после погледна Пъг — подутата и напукана кожа, почернелите ръце и крака.

— Но и да оцелее, много време ще изтече, преди да може да се сражава отново — тихо каза исаланецът.



Дните течаха, а състоянието на Пъг си оставаше непроменено. Тъкачите, на заклинания, Накор и Шо Пи се трудеха на смени, като вливаха колкото се може повече целебна магия в тялото на оставащия в несвяст магьосник. Само изтощението ги принуждаваше да го оставят.

Накор се върна от поредния половин ден, прекаран в лекуване на Пъг, и седна уморен до Макрос и Миранда, които вечеряха до един огън.

— Как е той? — попита Миранда.

— Все така — отвърна Накор и поклати глава. — Боя се, че отслабва.

От очите на Миранда бликнаха сълзи.

— Но ще живее, нали?

Накор сви рамене.

— Не знам. Може да мине доста време преди да разберем.

Макрос сложи ръце на раменете на дъщеря си и каза:

— А не разполагаме с много време.

— Да — каза Накор. — И отново сме изправени пред поредната загадка. Ще поспя малко, а после мисля, че трябва да свикаме съвет с кралицата и Томас.



Агларана огледа кръга и каза:

— Татар твърди, че Пъг ще живее. Ще мине дълго време преди да възвърне съзнанието си и още по-дълго, докато се изцери, но с нашите изкуства можем да възстановим повредената му кожа и коса и да излекуваме счупените му кости и изгорената тъкан.

Облекчението в съвета беше почти осезаемо, особено на лицата на Томас и Миранда.

— Пъг се оказа прав, а ние — не — каза Макрос.

Изражението на Миранда разкриваше, че изпитва ужасна вина за ролята си в прибързаната атака на Пъг.

— Аз съм виновна.

— Никой не е виновен, или по-скоро виновни сме всички — каза Накор. — Никой не е принуждавал Пъг, баща ти и теб да нападате Изумрудената кралица. Знаехме, че ще е рисковано, и точно така се оказа.

— Те бяха по-добре подготвени, отколкото очаквахме — промълви Миранда.

— Нещо повече. — Макрос се обърна към Миранда: — Ти беше твърде далече от битката, за да видиш това, което видяхме двамата с Пъг, и няма как да го знаеш.

— Какво?

— Жената, която бе твоя майка, е само черупка, илюзия. Подозирам, че отдавна е мъртва. Съществото, предвождащо тази армия, е демон. Той се представи на Пъг като Джакан.

— Джакан ли? — удиви се Накор.

— Да не си чувал за него? — попита Миранда.

— Косвено — отвърна дребосъкът. — Демонски главатар. Не е много голям, като Тугор, Първия слуга на Маарг, Владетеля на Петия кръг, но все пак е доста прочут.

— Имали сме контакти с такива веднъж-дваж в историята на нашата раса — каза Татар. — Откъде знаеш за тях, човеко?

Накор сви рамене.

— Е, чувам разни неща, тук-там.

— Ти си наистина много гаден дребосък — възкликна Миранда.

Накор се ухили.

— Майка ти ми казваше същото, когато бяхме женени. — Въздъхна. — Жалко, че нямам дъщеря като теб.

— Да, нямаш — каза Макрос.

Всички се засмяха, макар облекчението да идваше по-скоро от явното възстановяване на Пъг, отколкото заради дърдоренето. След това Накор отново стана сериозен.

— Преди около век успях да стигна в Коридора на световете и поживях известно време в хана на Честния Джон. Добро място за комар. — Направи кисела физиономия. — Само дето там измамите не минават. Все едно, през това време чух за някои неприятности с демоните.

— Например? — подкани го Макрос.

— Че някой ги е раздвижил и че са се опитвали да пробият през преградите на Петия кръг към по-висшите селения.

— Някой им е отворил път — предположи Макрос.

— Точно това ме безпокои — каза Томас. — В спомените ми на валхеру ние сме воювали с демоните и от противниците ни бяха по-могъщи само Ужасите. Но Ужасите и демоните бяха ограничени в селения далече от нашите и за да са тук те, както по времето на Войната на разлома, така и сега, означава, че зад всичко това стои някаква стихия с изключителна сила.

Макрос и Миранда се спогледаха.

— Имам чувството, че знаем нещо… — каза Миранда.

— Знаели сме нещо — поправи я Макрос и се обърна към кралицата и Томас.

— Тук наистина играят по-големи сили, но също така имам чувството, че възможностите ни са ограничени. Предлагам да обсъдим коя е най-добрата ни посока на действие.

— Очевидно е, че флотата е добре защитена и че една нова атака като тази, която предприе Пъг ще се окаже неразумна — каза Томас.

— Съгласен съм — каза Макрос. — Те може и да не знаят за способностите на двама ни с Миранда, но трябва да се досещат, че Пъг има много силни съюзници и че разполагаме със средства за защита. Този демон, който е заел мястото на Изумрудената кралица, може да не е велик демонски властелин, но държи здраво онези около себе си, според това, което успях да видя, докато спасявах Пъг. Трябва да обсъдим рисковете, произтичащи от възможността демоните да вкарат още от своите главатари и властелини в Мидкемия. Трябва да вземем мерки срещу тази опасност, като според мен ще е по-добре да оставим по-ежедневните грижи, свързани с нашествието, на онези, които са най-добре подготвени да го посрещнат: принц Патрик, херцог Джеймс и рицар-маршал Уилям.

— Така и ще направим, въпреки че ще им помогнем, когато му дойде времето — съгласи се Томас.

— Разбирам, — каза Макрос. Стана и отиде в центъра на кръга. — След като Пъг пострада, аз трябва отново да поема на плещите си тежестта на тази борба.

— Преди години, Макрос, ти дойде при нас и ни оказа съдбовна помощ в спасяването на родния ни дом — каза Агларана. — Твоята мъдрост винаги е добре дошла.

Макрос потърка брадата си.

— Моята мъдрост… нещо ми убягва в момента, господарке. Преди разчитах на дара на Сариг да виждам бъдещето и на дарбата да пътувам напред-назад през времето. Но откакто връзките ни бяха разкъсани, усетът ми за това накъде да търсим своята посока на действие е станал много смътен.

— Ами… трябва да намерим Разлома и да го затворим за вечни времена.

— Може би трябва да видите мястото, където Калис и Миранда намериха онези омърсени артефакти — обади се Татар. — Проучвал съм артефактите, които Калис ни изпрати не по-малко от всеки друг, и макар да не мога да назова името на чуждата сила, която ги е докосвала, мога да твърдя, че е могъща и че това, което има в тях, е добре скрито. Трябва да са демоните и сигурно точно там те влизат в нашия свят.

Акайла кимна в знак на съгласие.

— Точно така. Татар и всички Тъкачи на заклинания казаха, че това е много мощна и потайна магия, добре прикрита, така че да не издаде своя произход, и много умно съставена.

— Твърде вероятно — промълви Макрос.

— Аз ще дойда с вас — заяви Томас.

— Мислех, че никога няма да напуснеш Елвандар — каза Миранда.

— Заклех се никога да не го напусна, освен при огромна нужда. — Обърна се към жена си. — Време е.

Лицето на кралицата на елфите остана безизразно като маска, но очите й издаваха трепетно чувство. После тя промълви спокойно:

— Знам.

— Да извикам ли дракон? — попита Томас Макрос.

— Не. Миранда знае къде е входът към пещерите. — Обърна се към нея. — Ако ме поведеш — каза той, — мога да пренеса трима ни там.

— Не е нужно, сама мога да го направя.

Томас каза на жена си:

— Чакай и пази надежда в сърцето си. Ще се върна.

Никой не проговори. След няколко минути Томас дойде при тях и макар да го беше виждал и преди облечен така, Макрос изпита благоговеен трепет.

Томас бе облечен в броня от чисто злато, шлем, плетена ризница и наколенници. Белият му табард, носещ знака със златния дракон, беше стегнат с черен колан, ботушите му също бяха от черна кожа. Ножницата за меча му беше бяла и приличаше на изваяна от слонова кост, но беше празна.

Калис пристъпи към него, извади своя меч и му го връчи.

— На заем.

Томас го взе, кимна и го плъзна в ножницата. После каза:

— Ще го върна скоро. — И се обърна към Макрос и Миранда: — Хайде. Време е.

Махна с ръка и Миранда стана, хвана ръката му и ръката на Макрос, тримата затвориха очи и изчезнаха.

Червено дърво се вгледа в празното пространство и каза:

— Докато не го видях в тази броня, хранех съмнения. Но той наистина е валхеру.

— Не съвсем — каза Акайла. — Факт, заради който можем да бъдем само вечно благодарни.



Люти ветрове метяха планинските ридове. Миранда примига на ярката слънчева светлина след хладната нощ на Елвандар. Изгряващото слънце блестеше право в очите й.

— Ето там. — Тя посочи устието на една пещера.

Тръгнаха бързо към тъмното отверстие и влязоха. След като се озоваха вътре, шумът на вятъра спря и Томас каза:

— Аз виждам в тъмното, но вие?

Макрос вдигна ръка и го обкръжи ореол от светлина, която огря пещерното устие.

— Този тунел го намерих случайно — каза Миранда. — Гневливия избиваше някакви влечуги, които се опитваха да преградят пътя ни, и забелязах над нас смътна светлина.

При спомена за наемника от Коридора на световете Макрос каза:

— Точно сега не бих имал нищо против меча му да е с нас.

— Да не говорим за всички други оръжия, които носи.

Макрос добави тихо:

— Но не и на цената, която иска.

Томас се засмя.

— Никога не губиш чувството си за хумор, а?

— Е — каза Миранда, — скоро няма да ви бъде до смях. Насам.

Поведе ги в тунела, който беше толкова нисък, че Томас трябваше да се навежда, за да мине.

— Цяло чудо е, че изобщо си забелязала този вход — каза Макрос.

— Стана случайно. Гневливия е страховит воин, но той доживя да стигне до Елвандар с мен само защото боят ни в този тесен проход беше ариергардна акция. Иначе щяха да ни надвият.

Макрос се огледа. Подземният проход беше осеян с кости и нещо, което приличаше на дръжка от счупен меч.

— Нещо тук добре се е възползвало от бъркотията. Сега накъде?

Тя посочи и тръгна мълчаливо.

На два пъти спряха да отдъхнат, макар не толкова заради умората, колкото да преценят положението. Веднъж отвориха торбата — носеше я Макрос — с храната за път, приготвена им от елфите. Втория път пиха от меха, който носеше Миранда.

После стигнаха първата голяма галерия на пантатийците.

— Наблизо има нещо — тихо каза Томас.

— И аз го усещам — промълви Макрос.

— Значи сме единодушни — подхвърли Миранда. — Натам е.

И посочи през залата, сега покрита с дебел слой прах, но пълна с мъртви и умиращи пантатийци, когато бе минала през нея последния път.

— Ей оттам — каза тя — влязохме в тази зала. Видяхме на пода оня демон, дето се биеше с пантатийците. — Посочи им скалния корниз, минаващ през галерията над главите им. — Прехвърлихме се оттам и слязохме тук с едно въже. — Мястото, което посочи, беше с ниска врата, която сега зееше отворена. — Подгониха ни сааурци и пантатийци.

— Някой път ще ви разкажа как ме подгони един плътеник през древната Мак Мордайн Кадал — каза Томас. — Оживях само защото побягнах панически и се изгубих из обърканите тунели.

— Смаян съм, че изобщо можеш да се оправиш тук — рече Макрос. — Минало е повече от година, а ти си минала оттук само веднъж.

Миранда отвърна сухо:

— Когато е заложен животът му, човек сам се смайва какви неща може да си спомни.

Поведе ги към отворената врата.

— Артефактите ги намерихме ето натам.

— Натам можем да тръгнем и по-късно — каза Томас. — Първо трябва да разберем кой или какво е онова, дето го усещаме ето натам. — И посочи тунела, по който Миранда им каза, че е минала с четата на Калис.

— Нататък има един проход, водещ към централен коридор и голяма вертикална шахта, която стига от планината до самия връх.

— Знам — каза Томас. — Това е обичаен белег за планинските съкровищници на валхеру. Иначе един дракон няма как да влезе в централната зала.

Миранда поведе, те я последваха и скоро закрачиха по друг тъмен проход.

На два пъти Макрос попита Миранда дали има нужда от почивка — въпроси, които тя отхвърли със саркастични забележки. След втората Макрос се отказа да я пита.

Миранда съжаляваше, че не могат да използват магията си, за да се пренесат по-бързо напред, но бяха решили, че така само ще се увеличи шансът да пропуснат нещо. Освен това, след като не знаеха точната посока, в която да се придвижат, винаги оставаше рискът да се материализират в някоя твърда скала.

Слязоха през голямата шахта, която им беше описала Миранда. Центърът на планината сякаш беше издълбан, една голяма рампа се виеше на спирала, всечена в камъка на планината. Централната шахта не беше предпазена с перило или преграда и поривите на вятъра бяха толкова силни, че човек имаше чувството, че всеки миг ще бъде засмукан през ръба. На различни места по камъка се виждаха огромни релефни изваяния, но с каква цел — само Томас може би знаеше. Макрос реши, че може да го попита някой път, но в момента не беше склонен да проговаря без нужда. Не беше нито време, нито място за празни приказки.

Стигнаха до друг широк тунел, който пресичаше шахтата, и веднага ги лъхна някаква неприятна миризма.

— Близо е — прошепна Томас, докато навлизаха в широкия тунел.

Макрос подуши и определи вонята като от нещо гниещо.

— Бърлога? — прошепна той.

Томас само извади меча си и закрачи напред. Макрос остави Миранда да го последва, а самият той пое ариергарда. Облеченият в злато и бяло воин трябваше пръв да навлезе в поредната просторна галерия, почти на дъното на кръглата шахта.

Изведнъж Томас нададе боен вик и скочи през ръба. Макрос бързо пристъпи напред. Това, което видя, го накара да се поколебае за миг.

На пода бе клекнало някакво същество и дъвчеше кост. Беше покрито с черни лъскави люспи, които проблясваха с бледозелено сияние. Големите му, подобни на прилепови криле бяха сгънати на гърба му, а главата му бе на някаква чужда и непозната раса. Грубо можеше да се оприличи на крокодилска, изсечена от сив камък, с еленови рога, издигащи се от черепа. И да имаше някаква кожа, която да покрива този череп, тя бе толкова дебела, че от пръв поглед не се забелязваше и беше изпъната назад така, че се виждаха двата реда ужасни зъби.

От яките му рамене се сливаха дълги ръце с нокти, големи като ками.

— Демон — каза Миранда.

Макрос тъкмо подхващаше едно заклинание, предназначено да зашемети съществото, когато Томас скочи на каменния под пред чудовищното създание. Демонът се надигна и се изправи — беше с цяла глава по-висок от него — и за миг Макрос се разтревожи дали Томас ще оцелее.

Но вместо да нападне, съществото опря гръб в стената и каза нещо.

Само една дума, на език непознат за Миранда, но тя моментално подейства на Макрос и Томас. Макрос прекрати заклинанието, а Томас спря атаката посред замаха и извърна острието така, че вместо да посече плът, мечът издрънча в камъка до съществото. От стената изригнаха искри, щом стоманата откърти парче скала.

Макрос скочи до спътника си. Чуждата дума се повтори и Томас отпусна меча.

— Какво става? — извика отгоре Миранда.

Макрос не откъсваше очи от демона. Страховитото същество стоеше неподвижно, сякаш изчакваше.

— То се предава! — каза Томас.

— Откъде знаеш? — попита Миранда.

— Така каза. Че се предава.

Миранда също скочи долу и каза:

— Говоря много езици, но никога не съм чувала този. Чий език е това?

Томас я изгледа малко объркано.

— Езикът на валхеру. Ритуалната фраза на покорството. Подчинените ни раси я изговаряха като поздрав.

Миранда погледна присвилото се от страх същество и си пое дъх. Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите.

— Ама и него си го бива.

11.Тревога

Ерик затича.

Биеха барабани. Той търчеше по коридорите на стария замък Танерус. Стигна зейналата врата на стълбището, водещо към централния двор. С един бърз поглед обгърна цялата сцена — строените за свидетели на екзекуцията войници, четиримата мъже, стоящи на дървените платформи, с въжетата, вече на вратовете им.

— Не! — извика Ерик.

Скочи през перилото на площадката отдолу, но тътенът на барабаните заглуши вика му. Почти прелетя останалите няколко стъпала до двора, но изведнъж барабаните спряха и палачите изритаха сандъчетата изпод краката на осъдените. Трима от мъжете издъхнаха моментално с прекършени вратове, четвъртият зарита.

— По дяволите! — викна Ерик.

Даде се заповед „свободни сте“ и войниците на гарнизона на Танерус се разпръснаха. Последният обесен още се гърчеше на въжето.

Ерик гледаше хората си, увиснали на набързо скованите бесилки. Капитанът не се беше поколебал да изпълни присъдата. Ако се бе постарал да вдигнат поне донякъде сносни бесилки, Ерик щеше да пристигне навреме. Заоглежда лицата на мъртвите. Познаваше ги по външност, но все още не по име. Все пак бяха негови хора. Капитан Саймън дьо Безуик извърна коня си към сковалия се на място Ерик и попита:

— Какво има, старши сержант?

Ерик изгледа контето офицер, съвсем наскоро мобилизиран от Изтока. Ерик с една рота от войската на принца бе получил заповед да пътува до Танерус с дьо Безуик, на когото беше възложена гарнизонна служба на север. Двамата още отначало не се харесаха. Единственият човек, с когото дьо Безуик се държеше вежливо, беше Оуен Грейлок, заради ранга му, по-старши от неговия. Отказваше да говори с когото и да било другиго в строя, освен по служба, и се държеше еднакво грубо и оскърбително с всички. Ерик с огромно облекчение беше поел половината мъже на едноседмично полево обучение, докато другата половина бе останала да тренира гарнизонна отбрана. Ерик току-що се беше върнал, когато го уведомиха, че четирима от хората му са осъдени на обесване. Той стисна дясната си ръка в юмрук и попита:

— Защо екзекутирахте тези мъже?

— Крали са от запасите — спокойно каза дьо Безуик.

— Бяха мои хора — изръмжа заканително Ерик.

— Тогава ги дръжте по-здраво, старши сержант, и в бъдеще се обръщайте към мен със „сър“.

И подкара да го подмине, но Ерик сграбчи юздите на коня му.

— Нямаш право да бесиш мои хора. Те дори не са под твоя команда!

— Имам пълното право, като командир на гарнизона в Танерус, и определено не съм длъжен да обяснявам действията си на вас, старши сержант. — Дьо Безуик бавно извади меча си и добави: — А сега бъдете така добър да пуснете коня ми, или ще бъда принуден да ви убия за обида на офицер.

Оуен Грейлок пристъпи до Ерик и каза:

— Приберете този меч, дьо Безуик!

— Рицар-капитан?

— Това е заповед — добави спокойно Грейлок.

Дьо Безуик с неохота прибра меча. Оуен сложи ръка на рамото на Ерик и каза:

— Старши сержант, погрижете се за хората си. Аз ще се занимая с това.

Оуен изчака, докато Ерик си тръгне, после сграбчи дьо Безуик за ботуша и рязко го вдигна. Дьо Безуик изхвърча от седлото и се пльосна на мръсния каменен двор.

Оуен сграбчи младия мъж за яката и го изправи. Изгледа го в очите с убийствен поглед и рече:

— Предстои ни война, а ти избиваш войниците ни?

— Те бяха крадци! — каза изплашеният не на шега дьо Безуик.

— Половината мъже от тази армия са крадци, идиот такъв!

Блъсна го и дьо Безуик отново пльосна по задник на каменните плочи. Грейлок се надвеси над него и посочи натам, накъдето беше тръгнал Ерик.

— Този мъж е може би най-добрият войник, когото съм познавал и когото съм обучавал от трийсет години. Когато тази война дойде, невежо лотосче такова, само на него ще можеш да разчиташ, ако искаш да останеш жив. Ако имаш мозък, колкото боговете дават на една бълха, ще се постараеш да научиш всичко, което той има да те научи за оцеляването в тези планини. Ако още веднъж се счепкаш с него, ще му разреша да те предизвика на дуел и ако се изправиш срещу него с меч в ръка, той ще те убие. Разбра ли?

— Да — отвърна младият капитан. Личеше, че това, което бе чул, никак не му харесва.

— А сега се върнете към задълженията си, дьо Безуик, докато реша какво да докладвам на рицар-маршал Уилям.

Капитанът понечи да си тръгне, но Грейлок каза:

— И още нещо, дьо Безуик.

— Да, сър? — попита капитанът.

— Ако капитан Калис беше тук, щеше да ви убие на място.

След като младият командир на гарнизона тръгна, Оуен отиде да търси Ерик. Намери го във войнишката трапезария — разпитваше хората от ротата си какво е станало.

— Нищо не беше — тъкмо му отвръщаше един от мъжете, казваше се Гънтър. — Майтап, чисто и просто, старши сержант. Бяхме уморени след цял ден парад.

— Парад ли? — попита Ерик.

— Ами строяваха ни, марширувахме — ха наляво, ха надясно, кръгом — ей такива работи.

Друг мъж, стар войник на име Джонсън, каза:

— В Източната армия са така, старши сержант. Без бой, само маршируваш в редици и тям подобни.

— Четиримата момци искаха само да ударят по халба от избата, нищо лошо няма в това.

Ерик усещаше, че мъжете са вкиснати, и не можеше да ги обвини. Ако ги хванеха за такова нещо, можеха да ги накажат с непоряди или в най-лошия случай с бичуване, но бесилката беше съвсем неоправдана. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато Грейлок се обади:

— Ерик, две думи.

Ерик отиде при бившия мечемайстор на Даркмоор и каза:

— Знам, не трябваше да се меся.

След като се увери, че войниците няма да ги чуят, Оуен каза:

— Сигурно трябваше да го убиеш, но това не е решението. Изчакай. Сигурно ще потърси повод да се счепка с теб.

— Защо?

— Той е от семейство с големи връзки в Батира. Баща му е братовчед на херцога на Ран.

На Ерик му просветна.

— Което значи, че семейството му вероятно е близко на фон Даркмоор.

— Може би. Знам, че се познават, но колко са близки? Наистина не знам. Може да е някой от агентите на Матилда — каза Оуен и потърка замислено брадичка. — Или е идиот, който си въобразява, че ще си спечели благоволението на майката на барона, като я отърве от някоя досадна заплаха за титлата на сина й.

Ерик въздъхна.

— Колко пъти трябва да обяснявам на света, че нямам интерес към титлата на баща ми?

— Колкото и пъти да го казваш, Матилда няма да се успокои, докато не умреш.

— Какво да правя?

— Ще пратя писмо на херцог Джеймс и ще го убедя да се намеси пред Уилям да премести този идиот някъде, където ще може да умре славно за краля. Ще го препоръчам да командва катапултите на морската стена, дето я вдигат в Крондор.

Ерик присви очи.

— Мислех, че ще я бранят доброволци.

— Така е. Просто ще се постараем младият дьо Безуик да е един от доброволците. — Оуен се усмихна. — Ти си отведи ротата още призори. Не се задържай тук. Аз трябва да ида в Игли и да се погрижа за тамошната отбрана. В тези хълмове трябва да сме готови да дадем убедителен бой, който да принуди армията на Изумрудената кралица да тръгне натам, където искаме.

Ерик въздъхна. Толкова работа ги чакаше и толкова малко време за подготовка. Знаеше, че флотата е тръгнала от Новиндус; всички, които бяха служили с Калис, го знаеха.

— Какво става с Крондор?

Оуен сви рамене.

— Слухове. Някои по-плашливи са почнали да напускат града. Всичко това все още не е предизвикало истинска тревога. Има голямо движение по кешийската граница, така че много хора мислят, че пак ни чака война на юг.

— Трудно ще е да удържим града под контрол, след като флотата мине Проливите — каза Ерик.

— Знам. Надявам се, че Джеймс и Уилям са намерили някакво решение.

Ерик замълча. Флотата на кралицата щеше да премине Проливите след по-малко от месец, по празника на Средилетие. Опасяваше се, че градът ще е последната жертва за доброто на Кралството, но неговият проблем бе в това, че момичето, което обичаше се намираше в града. След като остави Оуен и се разпореди ротата му да се вдигне рано на заранта за поход, Ерик се замисли дали ще успее да се наложи над Ру да му помогне да измъкне Кити от Крондор.



Ру вдигна очи над книгите и каза:

— Не разбирам.

Язон прие това като упрек за счетоводните си умения и почна да обяснява отново.

— Не — прекъсна го Ру. — Знам сумите и сметките. Имам предвид, че не разбирам защо губим пари.

Язон, бившият келнер в кафенето на Барет, станал главен счетоводител на финансовата империя на Ру, се оправда:

— Проблемът е с многото неизплатени дългове и многото такси, които трябваше да плащаме междувременно. Заемаме пари за неща, за които трябваше да ни се плати извън касовите ни резерви.

— Които не съществуват — отсече Ру. Беше заел всичкото налично злато от херцог Джеймс. — Ясно, плащане на заемите от Короната ще получа тогава, когато се науча да летя. — Въздъхна, стана от масата си в кабинета и попита: — Какво предлагаш?

— Можете да продадете някои от по-малко печелившите ни концерни.

— Вярно, но не обичам да се лишавам от капиталови активи. — Ру се прозя. — Уморих се. — Погледна през прозореца и видя, че вече се е стъмнило. — Колко е часът?

Язон се обърна и погледна към другия край на залата, където стоеше гигантското кешийско изделие, измерващо часовете.

— Почти седем.

— Карли ще побеснее — каза Ру. — Обещах й да се прибера в шест.

— Семейството в града ли е?

— Да — каза Ру, грабна наметалото и бързо излезе от залата.

За щастие, когато стигна до къщата си, завари Карли потънала в разговор с Хелън Джейкъби. След смъртта на Рандолф Джейкъби двете бяха установили едно сдържано приятелство — нещо странно, след като братът на Рандолф беше виновен за смъртта на бащата на Карли. Но като цяло двете сякаш изпитваха удоволствие от компанията си и четирите деца добре си играеха заедно. И Ру беше забелязал, че тези вечери винаги го радват.

— Ето те и теб — каза Карли. — Вечерята ще се поднесе след малко.

Викове „Татко!“ и „чичо Рупърт“ изпълниха трапезарията — децата се хвърлиха да го прегръщат. Ру със смях си проби път през кълбото от крачета и ръчички и тръгна към стълбите.

Когато Абигейл понечи да го последва по стъпалата, той й каза:

— Ей сега ще се върна, миличко.

— Не! — обяви тя властно. — Махай се!

Обърна се царствено, отиде в другия край на стаята и застана там със скръстени ръце. Ру погледна към двете жени. Хелън се смееше, а Карли изглеждаше смутена.

— Всички минават през това — каза Хелън.

Ру кимна и забърза към спалнята, където се изми и смени ризата си. После се върна в трапезарията — децата продължаваха лудориите си в единия край на дългата маса — и седна при Карли и Хелън Джейкъби в другия край.

Забеляза, че Хелън си е направила косата по новата мода, с къдрици, падащи на челото, и кръгчета, излизащи от един гребен със странна форма. Зачуди се дали ще е грубо, ако попита от какво е направен гребенът, но си даде сметка, че е изгубил почти всякаква представа за женската мода в града.

Помисли, че Силвия сигурно щеше да знае и осъзна, че напоследък не я е виждал облечена. При това му се стори някак си нередно да мисли за Силвия, когато до него седяха жена му и Хелън.

— Виж ти, Ру — каза Хелън. — Ама ти се изчервяваш!

Ру се закашля престорено и отвърна:

— Нещо… — Закашля се по-силно, уж че се е задавил, и отри несъществуващите сълзи от очите си с кърпата си.

Хелън пак се засмя и Ру смутено забеляза колко е хубава. Винаги беше мислил за нея като за жена с приятна външност — и дума не можеше да става за сравнение с красотата на Силвия, но във вечерния си тоалет и с тази прическа изглеждаше наистина привлекателна.

— Хелън ми каза колко добре ръководиш компанията й — обади се Карли.

Ру сви рамене.

— Тя общо взето си се ръководи сама. Тим Джейкъби… — канеше се да каже, че е бил голяма свиня, но тъй като срещу него седеше снаха му, го промени с: — … си разбираше от работата.

— Да, така беше — съгласи се Хелън.

Разговорът им мина на незначителни теми за децата и как растат. Момчетата вече започваха да се държат като момчета, момичетата се превръщаха в момичета, но загадките с децата като че ли така и си оставаха неразгадана територия за Ру.

Той хвърли крадешком поглед към собствените си деца и си даде сметка, че не знае за тях почти нищо. Не им беше обръщал почти никакво внимание и това изведнъж го накара да се почувства доста неловко. Сигурно когато пораснеха щяха да могат да му кажат нещо по-интересно.

Погледът му отново се върна на Хелън Джейкъби и след малко очите им се срещнаха. Той се усети, че я е зяпнал, и каза:

— Какво ще кажете за малко бренди?

Карли го погледна изненадано. Той никога не предлагаше бренди на никого освен на партньорите си в бизнеса.

— Не, благодаря — каза Хелън. — Трябва да се прибираме. Време е децата да си лягат.

Семейство Джейкъби си тръгна в една от каляските на Ру и Карли сложи децата да спят. Ру поседя малко сам в кабинета си — отпиваше малки горчиви глътки от брендито. Беше угрижен; знаеше, че войната е близо и че е крайно време да отведе семейството си на изток или поне в имението си, за да е готово да побегне оттам.

Разговорите с Ерик, с Джедоу Шати и други, които му се доверяваха, му бяха разкрили, че в границите на Кралството вече са се появили нашественици. Повечето от тях бяха неутрализирани, но когато боевете се разгоряха с пълна сила, знаеше ли човек колко трудно ще стане пътуването на изток?

Карли слезе по стъпалата и попита:

— Ще си лягаш ли?

— Да — отвърна Ру. — След малко.

И докато жена му се обръщаше, подхвърли:

— Ти май харесваш Хелън и децата й.

— Да, харесват ми — отвърна Карли. — Родовете ни са от едно село и имаме много общи неща. И децата й са много сладки.

— Какво ще кажеш да прекарате няколко седмици с Джейкъби в имението след празника на Средилетие? Децата ще се къпят, ще яздят…

— Ру, много са малки за езда.

— Добре де, ще им вземем колички за понита. — Той стана. — Времето ще е зверски горещо и там ще е много по-приятно от тук.

— Не се опитваш да ме отстраниш, нали, Рупърт?

Разтревожен, че може да подозира за връзката му със Силвия, Ру я взе и я прегърна.

— Защо говориш така? Просто ще е добре да поживеем малко на спокойствие.

— Четири деца в къщата вместо само двете не е най-добрата ми представа за спокойствие — каза Карли.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна той и я плесна закачливо отзад. После я целуна и тя отвърна на целувката му. — Хайде да си лягаме.

Макар да беше донякъде отвлечен от грижите, все пак успя да задоволи Карли и после тя заспа в прегръдките му. Той изпита някакво странно безпокойство, защото макар да се случваше често да мисли за друга, докато се люби с жена си, този път неволно се улови, че мисли не за Силвия Истърбрук, а по-скоро за Хелън Джейкъби.

Спомни си за Гуен, момичето в Рейвънсбърг, с което бе загубил девствеността си, и тихо си каза:

— Права е Гуен, всички сме свине.

Умората заличи този миг на яснота и Ру потъна в дълбок сън.



Ерик изчете заповедите и каза:

— Връщат ни в Крондор.

Ефрейторите Харпър и Рийд отдадоха чест и тръгнаха да съберат войниците, пръснати по хълмовете.

Ерик отри чело и пресметна. Знаеше, че повечето мъже по хълмовете са най-необучените и най-неподходящите за важната задача да ограничат способността на нашествениците да разширят фронта си другаде освен там, където поискат принц Патрик и съветниците му. Повечето от тези мъже щяха да бъдат зачислени в отбраната на града и ако преценките му бяха верни, гарнизонните единици, оставени за отбрана по хълмовете, скоро щяха да тръгнат на малки групи, уж патрули, така че агентите на Изумрудената кралица да нямат почти нищо за докладване.

Възхищаваше се от плановете на рицар-маршал Уилям, защото сега изглеждаше сякаш всички части, пръснати из Запада, са призовани за отбраната на града.

Примижа срещу слънцето. До Средилетие оставаха по-малко от две седмици и той знаеше, че флотата на Изумрудената кралица трябва вече да е наближила Тъмните проливи. Беше по-горещо от обичайното по това време на годината и той знаеше, че това предвещава едно дълго лято.

Докато мъжете се събираха, прецени, че дори времето да беше идеално, лятото все пак щеше да е дълго. Все пак, докато нашествениците стигнеха до тези планини, щеше да е късна есен и ако успееха да ги задържат до зимните снегове, Кралството щеше да оцелее.

Харпър се върна и докладва:

— Предадено е на всички, старши сержант. До един час ще сме готови за поход.

— Добре — каза Ерик. — Да си виждал капитан Грейлок?

— Преди час, ей натам. — Ефрейторът посочи.

— Когато сте готови, не ме чакайте, повеждайте ги към Крондор. — Той огледа хълмовете. — Остават ни четири часа слънчева светлина и искам да сме отхвърлили поне десет мили преди да помислим за лагер.

— Слушам, старши сержант.

Ерик се метна на коня и пое по пътя. Завари Грейлок да чете някаква карта.

— Оуен — каза Ерик и дръпна юздите.

— А, Ерик — отвърна му Грейлок. — Готови ли сте за поход?

— Подготвяме се — каза Ерик и скочи от седлото. — До няколко минути ще тръгнат. — Ерик седна тежко край пътя и въздъхна: — Е, тук приключихме.

— С тренирането — да — каза Грейлок. — Но следващия път, когато дойдем тук, всичко ще е реално.

— Хиляда пъти съжалявам, че нямах още няколко седмици, няколко дни поне, за да вкараме тези хора в по-добра форма.

— Ти направи чудеса — каза Грейлок. — Честно, не мога да си представя, че някой друг щеше да постигне повече с хората от теб, Ерик. Нито Калис, нито Боби дьо Лунвил.

— Благодаря, Оуен. — Ерик въздъхна. — Но все пак се безпокоя, че не е достатъчно.

— Никога не е достатъчно, млади ми приятелю.

— Лорд Уилям каза ли ти какво ще правим?

— Да — отвърна Грейлок и кимна към пътя. — Поне за нашата част. За останалото мога само да предполагам.

— Ще загубим Крондор, нали?

— Вероятно — каза Грейлок. — Виждал си какво става с градове, които се опълчват на кралицата. Но трябва да я задържим достатъчно дълго при Крондор, за да навлезе в планините късно.

Ерик погледна високото бледосиньо небе, прошарено с перести облаци.

— Ако това време се задържи, лятото ще е дълго.

Грейлок въздъхна.

— Знам. Принц Патрик има едни магьосници, предвиждащи времето, и те твърдят, че най-вероятно лятото ще е дълго и знойно.

— Все се чудя за тези магьосници. Кралицата ги използва. Защо ние не?

Оуен се усмихна.

— Е, сигурно сме подготвили няколко чародейски изненади за врага. Но не помниш ли обяснението на Накор защо човек не бива да използва магьосници във войната? Той непрекъснато го повтаря.

Ерик се засмя.

— Да, помня го. „Първият магьосник хвърля заклинание в битката, после вторият мята контразаклинание, после трети магьосник се опитва да помогне на първия, а четвърти се опитва да помогне на втория, после идва армията и ги изпосича всички, докато си подхвърлят магии наляво-надясно.“

Грейлок се засмя.

— Много хубаво го имитираш.

Ерик сви рамене.

— Работата е, че ако не направим нещо да се противопоставим на нейните магьосници, ще им позволим да имат ужасно превъзходство.

Грейлок стана.

— Ох, кокалите ми вече са остарели за такава езда. — Ерик се засмя. Грейлок пъхна крак в стремето и се метна на седлото. — Ерик, колкото повече приказваш, толкова повече приличаш на рицар-генерал, а не на старши сержант. Тъй че недей да задаваш такива въпроси пред принца. Може да не му хрумне да те повиши.

Ерик се засмя.

— Да си държа устата затворена значи?

— Казах ти — продължи Грейлок. — Принцът крие няколко изненади в ръкава си, сигурен съм.

Ерик също се метна на коня си.

— Ще ти се обадя, като върна хората си в града.

— Добре — каза Грейлок. — А, и още нещо.

— Какво?

— Местните командири са привикани на съвет. Версията е, че са поканени да празнуват Банапис с принца. Това означава, че дьо Безуик ще е в Крондор.

— Ще си отварям очите.

— Добре. Празникът в Крондор не прилича на онова, с което си свикнал.

Ерик кимна. Откакто бе постъпил на служба при принца, беше извън града на всеки Банапис. Никога не беше виждал как градът празнува Средилетие.

— Ще се постарая да не се разсейвам.

Не се беше сблъсквал с дьо Безуик, откакто отведе ротата в планините. Но подозрението, че той може да е някой от агентите на Матилда фон Даркмоор, не го напускаше. Освен това Ерик имаше четири причини да го държи под око, дори и да не беше.



Ерик стоеше сковано в дъното на помещението — единственият човек без офицерски чин сред присъстващите. Капитаните Калис и Грейлок, единствените мъже, които познаваше добре, бяха в другия край с рицар-маршал Уилям, херцога на Крондор и принца — единствените други хора, които познаваше от събралите се.

Държеше се свойски с неколцина от останалите — хора от двора на принца, офицери от двореца, местни благородници, въпреки че беше разговарял с малко от тях, и то по редки поводи. Знаеше, че след около час ще го освободят и ще може да си открадне малко лично време преди да се наложи да се върне към изпълнението на заповедите, които със сигурност го чакаха.

Патрик стана и каза:

— Ваши благородия, господа. Доволен съм, че ви виждам събрани тук. Ще ви осведомят за положението по групи. Не е тайна за никого, че към нас се приближава вражеска армия и че последните няколко месеца прекарахме в подготовка за предстоящото нашествие. Някои от вас знаят много повече от други и от съображения за държавна сигурност ви заповядвам да не обсъждате помежду си нищо. Приемете, че човекът до вас е осведомен точно колкото вас и че не може да ви даде повече информация от тази, която вече имате, така че не задавайте въпроси.

Някои от благородниците изглеждаха леко стъписани от заповедта, но никой не си позволи да я обсъжда. Неколцина се заоглеждаха, мъчейки се да преценят реакциите на околните.

— А сега, за общото положение. Това трябва да го знаете всички. — Принцът даде знак на двама скуайъри, които свалиха висящото на стената голямо платно. Зад платното беше окачена огромна карта на Западните владения, от Далечния бряг до Малаково средище. Принцът взе една дълга показалка и отиде при левия край на картата. — Тук — каза Патрик, като посочи Тъмните проливи — очакваме вражеската флота да се появи идущата седмица.

Неколцина от благородниците замърмориха.

— Докато стигнат тук — той посочи една точка северно от Края на сушата — трябва да сме напълно мобилизирани. Ето защо следващата седмица преди Банапис ще прекарате в заседания, в получаване на заповеди и подготовка. Всички ще отпразнуваме Средилетието все едно че всичко е наред — не можем да тревожим населението, а вече се ширят слухове. Лорд Джеймс?

Херцогът на Крондор взе думата.

— В момента имам свои агенти в града, които подсилват слуховете. Не се стараем да отричаме възможността Крондор да бъде нападнат, но създаваме впечатлението, че неприятностите идват от Велики Кеш. Тъй като Крондор не е виждал кешийска армия от повече от двеста години, населението в момента е по-разтревожено от вдигането на данъците и от това, че възможността за пътуване до Шамата и Ландрет е отрязана, отколкото от непосредствена заплаха.

Лицето на Джеймс помръкна.

— Това скоро ще се промени. Когато корабите от Свободните градове и Далечния бряг спрат да идват заради нашественическата флота, от пристанищата към крайбрежните ферми бързо ще плъзне мълвата, че нещо идва от запад. Щом стане това, ще трябва да затворим Крондор.

— Военно положение? — попита един от местните благородници.

— Да — каза принц Патрик.

Херцог Джеймс продължи:

— Врагът ни е опасен — много повече, отколкото можете да си представите. Когато приключим с всички заседания тази седмица, ще имате по-добра представа за опасността, но дотогава приемете това, което ви казвам: Крондор никога досега не е бил подлаган на такова изпитание. Ще въведем вечерен час и стига да е възможно, ще разрешим организирана евакуация на града преди да е обкръжен. Но щом врагът дебаркира, ще затворим вратите и Крондор ще трябва да се държи.

— Да се държи? — попита друг благородник. — А помощ от Изтока?

Патрик вдигна ръка.

— Тишина. Както вече заявих, ще ви кажем само това, което трябва да знаете. Ще се подчинявате. — Тонът му показа, че по този въпрос обсъждане няма да има. Дори някои от присъстващите благородници да бяха оскърбени, го премълчаха.

— Да сме наясно с йерархията — продължи принцът. — Първо, рицар-маршал Уилям от този момент е командващ Армиите на Запада. — Той вдигна един документ. — По заповед на краля. — Неколцина благородници изгледаха с любопитство Уилям, но никой не беше изненадан. По традиция рицар-маршалът на Крондор беше с ранг равен на херцог, а в някои случаи в миналото херцогът на Крондор държеше и двете длъжности. След това Патрик посочи към Калис. — Капитан Калис е с действащ ранг на рицар-генерал на Кралството. — Вдигна друг документ. В първия момент значението на това, което каза, не проникна в главите им; после челюстите на неколцина благородници увиснаха от удивление, също като на Ерик. Рицар-генерал на Запада щеше да го постави на второ място в командването на войските. Но рицар-генерал на Кралството го правеше втори по ранг след рицар-маршал Уилям и по-старши от всеки херцог.

— Впрочем, предпочитам да се обръщате към мен с „капитане“ — каза Калис. После посочи Ерик и продължи: — Мой първи заместник е старши сержант Ерик фон Даркмоор. Въпреки скромния му ранг приемам, че говори от мое име, когато дойде при вас със заповеди.

Това предизвика недоволно мърморене. Патрик не се поколеба да го прекрати: удари с показалката по масата и благородниците замълчаха.

— Тази специална част ще действа независимо от традиционния ред на Армиите на Запада, но ако в някой момент се окажете в положение да трябва да решите дали да изпълните заповед на офицер от тази специална част, да бъдем наясно: ще изпълнявате заповедите на всеки офицер от всеки ранг на тази специална част все едно, че идва пряко от Короната. Това абсолютно ясно ли е?

Думите му не оставяха място за неразбиране.

— Да, ваше височество — отвърнаха неколцина от благородниците.

— Частите от специалната команда на лорд Калис, тоест Кралските крондорски първопроходци и други специални помощни сили, са включени в тези заповеди. Ще ви се осигури подробен списък на всички тези единици преди да заминете за своите части.

Ерик се огледа. Няколко от присъстващите херцози бяха готови да се пръснат от гняв заради дадените заповеди и го криеха много зле. Патрик показа колко добре е усвоил поста си, като удари с показалката по масата толкова силно, че я счупи.

След което продължи тихо:

— Когато всичко това свърши, ще разберете защо създаването на специални единици и операцията извън традиционната организация на Армиите на Запада са били задължителни. Не е нужно да напомням на никого от вас какво ни научи историята по времето на Войната на разлома: че единоначалието е от жизнено значение. Тъй като имам само един рицар-маршал, ще трябва да оставя на него да реши как ще разположи войските.

Уилям, като актьор, чийто ред е дошъл, се намеси:

— Ще организираме отбраната на зоната около Крондор, като използваме повечето войници под ваша команда, господа. Онези от вас, които командват близките гарнизони, ще се върнат в тях един ден след Банапис. Тези от вас, които са призовани от далечни гарнизони, могат да очакват войските им да бъдат причислени в гарнизона на принца под мое пряко командване. Някои от вас може да помолят като доброволци да им се възложи особено опасна задача. Сега ви предупреждавам още веднъж — следващата седмица няма да разговаряте с никого извън хората в тази зала за неща, в които сте посветени. Противникът е коварен и има агенти навсякъде, може би и в собствените ви подразделения. Не се доверявайте на никого. Сега сте свободни, но очаквайте да ви повикаме поотделно.

Много от напускащите лордове едва сдържаха гнева си. Когато залата се опразни и останаха само Патрик, Джеймс, Уилям, Калис, Ерик и неколцина дворцови служители, Патрик каза:

— Какво пък, мина по-добре от очакваното.

Ерик гледаше учудено.

— Има предвид, че ни се размина открит бунт — каза му Калис.

Уилям се засмя.

— Въздържахме се да им кажем, че им е отредена второстепенна роля до последната възможна минута, но не можехме да го премълчаваме повече.

— Не разбирам — каза Ерик.

— Нещата са такива, каквито трябва да са — отвърна Калис и попита принца: — Разрешавате ли да напуснем?

— Да, и побързайте — каза Патрик.

Ерик се обърна към Уилям и той поясни:

— Специална задача.

Ерик отдавна беше свикнал със специалните задачи на Калис, затова потисна любопитството си и каза:

— Разбирам, сър.

— Имам много работа за вас, старши сержант — каза Уилям. — Но няма защо да започваме преди да съм се оправил с тия благородници, които току-що излязоха в толкова кисело настроение. Поживей си малко тази вечер, отпусни се. От утре по обед до Банапис ще имаш работа от изгрев до залез.

— Разбирам, сър — повтори Ерик. — Нещо друго има ли?

— В момента нищо, но почвай да мислиш кои от последната пасмина обучаеми могат да свършат работа в планините. Утре до обяд да има списък с петдесетимата най-добри на бюрото ми.

— Слушам, сър.

— Вече заповядах триста от най-добрите ти хора да са строени утре призори под командата на Колвин и Джедоу Шати. Повечето под твоя команда ще се движат тази седмица на малки групи. Искам да си готов утре по обед. Дотогава времето си е твое.

Ерик отдаде чест, пожела лек ден на принца, херцога и останалите и излезе. Прибра се бързо в квартирата си, седна и се залови със списъка на мъжете, с които току-що се беше върнал от планините.

За миг се почувства безсилен. Имената не му говореха нищо; как да избере петдесетима, които да имат малко по-добър шанс да оцелеят? След това едно име привлече окото му — Риърдън. Спомни си го заради една доста смешна и суховата забележка, която беше направил в труден момент, в който по-слаби мъже щяха да изтърват нервите си. Мъжете около него се бяха засмели, напрежението беше спаднало и хората се бяха справили с възложената им задача.

Представи си лицето му и след това започна да си спомня мъжете, които бяха с тази група, Риърдън с петимата му съекипници и другата група. И само след няколко мига вече разполагаше с дузина имена.

След час вече имаше списък с петдесет мъже, които смяташе за годни за необичайните задължения в планините. Почувства се по-добре, че е махнал тази задача от главата си, обиколи зачислените към войската бани и намери там няколко свободни от служба войници, които се къпеха. Подслуша няколко казармени клюки и отпуснат в горещата вода, се убеди, че целият гарнизон е забръмчал като кошер пред предстоящия неизбежен конфликт.

Преоблече се в чисти дрехи и бързо отиде до хана „Счупения щит“. Гостилницата беше доста претъпкана, но това не попречи на Кити едва ли не да скочи през тезгяха и да се метне в прегръдките му. Ерик се засмя и когато слабичката девойка го целуна, й каза:

— По-полека де. Да не искаш хората да помислят, че нямаш морал?

— Кой го интересува какво мислят хората?

Неколцина посетители се разсмяха. Една от курвите, наети от херцог Джеймс, каза:

— Мен определено не, миличка!

— Е, как я караш? — попита Ерик.

Тя го щипна закачливо по бузата и отвърна:

— Самотно. Колко време имаш преди да трябва да се връщаш в двореца?

Ерик се усмихна.

— До утре по обед съм свободен.

Кити едва не изпищя от възторг.

— Днес отворих, така че след два часа привършвам. Хапни нещо и гледай да не пиеш много с долните ти приятели от казармата, защото имам някои планове.

Ерик се изчерви, а насядалите по близките маси пак се засмяха.

Ерик седна до сержант Алфред и няколко мъже от неговата част. Едно от слугинчетата веднага му донесе пълна халба.

— Защо сте толкова трезви? — попита Ерик.

— Заповеди — каза Алфред.

Мургавият ефрейтор Мигел каза:

— Тръгваме утре призори.

Ерик отпи дълга глътка.

— Почва се — каза Алфред.

Другите закимаха.

Ерик, единственият мъж в помещението, който беше служил с Калис в пътуванията му до Новиндус, каза:

— Не, започна отдавна. — Зарея очи някъде в далечината, после погледна приятелите си и добави: — Но сега почва тук.



Кити се сгуши в рамото му.

— Не искам да си тръгваш утре.

— Знам — каза Ерик.

— Какво не е наред?

— Защо мислиш, че нещо не е наред?

Лежаха в самотното й кътче. Ерик можеше да си позволи да наеме стая, но след като детството му бе минало в плевник като този, миризмата на сено и животни, на кожа и желязо му беше близка и му действаше успокояващо.

— Познавам те, Ерик — промълви Кити. — Разтревожен си.

Ерик помълча, после каза:

— Знаеш ли някакъв изход от града?

— Искаш да кажеш дали знам къде е портата? — отвърна му тя шеговито.

— Не. Искам да кажа, ако градът бъде затворен, ще можеш ли да намериш изход?

Кити се надигна, подпря се на лакът и изгледа любовника си.

— Защо?

— Просто ми отговори: ще можеш ли?

— Без да се натъкна на Шегаджиите, сигурно не.

Ерик премисли следващите си думи, защото това, което му предстоеше да каже, граничеше с предателство или най-малкото щеше да е пряко заобикаляне на заповедите.

— Мога ли да те помоля нещо?

— Всичко.

— Когато празникът другата седмица свърши, точно преди залез-слънце…

— Да?

— Излез от града и тръгни със селяците, които ще се връщат по домовете си.

— Защо? — попита тя изумено.

— Не мога да ти кажа защо, но не искам да си в Крондор след Банапис.

— Тоест, не искаш да ми кажеш. За какво става дума?

— Херцог Джеймс несъмнено има агенти при всяка порта. Освен това издирват вражески агенти и ще спрат и теб, и всеки, който трябва да служи, да не избяга. Банапис е най-добрата възможност да се измъкнеш от града, без да те спрат.

— Но защо трябва да напускам Крондор? — попита Кити.

— Защото ако останеш, не знам дали ще оцелееш. Повече не мога да ти кажа.

— Плашиш ме — промълви тя. Ерик никога не беше чувал Кити да признава, че нещо може да я изплаши.

— Добре. Трябва да се боиш от нещо, за което не мога да ти говоря, заради дългата ръка на херцог Джеймс. Напусни града, отиди в имението на Ру и се скрий там. Ще говоря с него да те отведе в Източните владения. И не казвай нищо на никого.

— Ти къде ще си, докато аз се крия на Изток?

— Ще воювам.

Горещите й сълзи закапаха по гърдите му.

— И няма да се видим пак, нали?

Той я притисна до себе си, погали я по косата и я целуна по бузата.

— Не знам. Но няма да е от нежелание, обич моя.

Тя отвърна на целувката му.

— Искам да забравя какво ми каза.

— Можеш да го забравиш до Банапис — каза Ерик.

— Добре, забравям го до Банапис.

12.Средилетие

Ру посочи.

— Не е като в Рейвънсбърг, нали?

— Прав си — каза Ерик.

Дворът бе пълен с гостуващи благородници, очакващи традиционното обедно начало на Банапис, Деня на Средилетието. Ерик изпитваше смесени чувства. Банапис по традиция се смяташе за най-щастливия ден в годината — денят, когато всички в Кралството се смятаха за една година по-възрастни, ден, посветен на пиене, игри на комар, на любов, на танци и на всичко друго, което можеше да се смята за удоволствие. Слугите биваха освобождавани да полудуват следобеда и след като се подредяха трапезите за благородниците, им се позволяваше да се смесят с тях или да слязат в града да участват в тамошните веселия.

В Рейвънсбърг нещата бяха много по-неофициални. Слугите работеха през нощта и заранта, за да приготвят ястията, а после градските богаташи излизаха от Залата на съвета, за да дадат знак за началото на празненствата. През този ден всички в Рейвънсбърг празнуваха на воля. Всичко се носеше на общата градска трапеза и по обяд пиршеството започваше.

Тук имаше слуги, чието участие в празненствата нямаше да почне, докато принцът и семейството му не се оттеглеха. На някои от тях щеше да им се разреши да напуснат по-рано, но после трябваше да се върнат, за да заемат мястото на други, защото независимо от традицията в другите части на Кралството, кралската фамилия никога не можеше да остава без слуги.

Войниците бяха предупредени да ограничат веселието си и всеки, който се върнеше в казармите явно пиян, щеше да бъде наказан. Обикновено това нямаше да е достатъчно да въздържи някои от по-младите войници, но сред войската се предаде, че наказанието ще е целодневен наряд плюс принудителен труд на новия вълнолом.

И това беше причината тъмна сянка да надвисне над иначе празничното настроение на Ерик. Той не можеше да забрави за предстоящото сражение и се безпокоеше за замисленото бягство на Кити от града.

Помъчи се да се пребори със съвестта си. Трябваше да отиде направо при лорд Джеймс и да го помоли да отпрати Кити, но страхът, че херцогът ще откаже, го бе принудил да извърши това явно нарушение на заповедите. Можеше да се убеждава колкото си иска, че след като Джеймс не бе забранил изрично Кити да напусне Крондор, не е извършил никаква измяна, но знаеше, че това е жалко оправдание и че нарушава условията, при които Кити бе взета на служба при лорд Джеймс.

Най-важното беше безопасността й, сравнима само със страха му за майка му и за Натан. Кити щеше да отнесе писмо до Рейвънсбърг, след като Ру й предложеше подслон. Писмото щеше да съобщи на Натан да отведе Фрида на изток.

Ерик разбираше, че ако Кралството падне, никое място на Мидкемия няма да е безопасно, но знаеше, че боевете рано или късно ще стигнат до Даркмоор, а дори Кралството да надвиеше, Рейвънсбърг се намираше от другата страна на планините. Със сигурност щеше да бъде превзет от нашествениците.

— Какво има? — попита Ру.

— Ела с мен за малко — тихо отвърна Ерик.

Ру даде знак на Карли, че ще поговори с Ерик и тя кимна. Децата бяха изкъпани, облечени в нови дрешки и се държаха възпитано, докато Ру и цяло ято най-заможни търговци се смесваше със събралите се благородници като гости на принца, на частен прием преди началото на общите празненства.

Дънкан беше потънал в разговор със Силвия Истърбрук и Ерик разсеяно се зачуди дали Ру съзнателно е натрапил простоватия си братовчед на момичето, за да се предпази от подозренията на Карли.

— Какво има? — попита го Ру.

— Ох… — почна Ерик. — Виждам, че си довел Хелън Джейкъби и децата й.

— Да — отвърна Ру. — Те станаха част от живота ми. — Той се ухили. — Всъщност Хелън е чудесна жена и двете с Карли се сближиха много. А децата се разбират като котенца от едно котило. Обаче я ми кажи каквото ще ми казваш. Не искаш да си говорим за Хелън Джейкъби, нали? Забила ти се е някоя кост в гърлото. Много добре те познавам, Ерик фон Даркмоор. Все пак съм най-добрият ти приятел, нали? Искаш нещо. Никога не си знаел как да поискаш, така че просто си го кажи.

— Искам да скриеш Кити — тихо каза Ерик.

Очите на Ру се разшириха. От всички, които не бяха членове на Двора на принца, той знаеше най-много за това, което става в Кралството. Беше служил в частите на Калис и бе виждал с очите си опустошенията, причинени от Изумрудената кралица. Знаеше за подготовката за предстоящата война, тъй като различните му компании имаха най-много сделки с Короната. Можеше доста точно да прецени какви отбранителни приготовления се правят и къде, защото тъкмо неговите фургони караха въоръжение и провизии.

Но също така знаеше какво е положението на Кити и каква бе тя преди да я залови лорд Джеймс, и знаеше какво означава да си позволиш да надхитриш херцога на Крондор. Поколеба се за миг, след което каза:

— Готово.

Облекчението на Ерик бе неудържимо. Той дори се просълзи, но се овладя и прошепна:

— Благодаря.

— Кога смяташ да я измъкнеш от града?

Ерик се озърна, за да се увери, че никой не ги подслушва, и каза:

— Призори. Намерил съм й прости дрехи и перука. Ще се смеси с фермерите, които ще тръгнат да се връщат по близките села. Оставил съм пари и кон за нея в хана „Тихия петел“ близо до село Есфорд. Ханджията мисли, че дъщерята на някакъв богат търговец ми е пристанала, и му е платено достатъчно, за да не задава въпроси.

Ру се ухили. Беше заел пари от Ерик, за да почне търговията си, и тази относително малка сума, която бе получил, се беше върнала при Ерик хилядократно.

— Значи най-после намери полза от парите, дето ти ги дадох?

Ерик се усмихна вяло.

— Да, най-после.

— Е, надявам се да не си му платил прекалено. Това е един от моите ханове и можеше да получиш услугата безплатно.

Ерик се засмя.

— Има ли нещо в Крондор, което да не е твое?

Ру погледна към Силвия, която тъкмо се смееше на нещо, казано от Дънкан, и отвърна:

— Да, за съжаление.

Ерик не обърна внимание на намека и попита:

— Ти кога тръгваш за имението си?

— Утре. Кити трябва само да преспи в хана. Утре може да дойде при нас. Ще я сложа на работа в кухнята и ще кажа на Карли и на слугите, че й правя услуга. — Замисли се и добави: — Все едно е от някой от хановете ми, по-късно ще реша от кой точно, и ще измисля някоя история с ханджийска свада. — После добави: — А след ден-два ще кажа на Карли истината и тя ще си мълчи. Обича романтичните истории.

— Както решиш, Ру. Благодаря ти.

— О, я стига — каза дребосъкът. — По-добре да се връщаме към удоволствията на деня и да се поомешаме. Ти сигурно ще идеш в „Счупения щит“, нали?

— Веднага щом успея да се измъкна. — Ерик се усмихна. — Там ще се чудят дали не сме се скарали, ако не прекарам Банапис с нея.

На Ру му хрумна нещо и той прошепна в ухото на Ерик:

— Отведи я в храма и се ожени за нея. Дори Джеймс да разбере, няма да се разгневи толкова, щом спасяваш жена си от предстоящото клане.

Ерик остана поразен.

— Брак? — Погледна приятеля си. — Изобщо не бях помислял за това.

Ру присви очи.

— Твърде от дълго си войник, затова.

Засмяха се. После Ерик се обърна и видя, че Карли се приближава към тях.

— Госпожо Ейвъри, връщам ви съпруга.

Карли се усмихна.

— Благодаря. Децата се отегчиха и ще ги водим в двора да видят жонгльорите и шутовете.

— Пазете се от шарлатаните — каза Ру. — Нищо не купувайте. Ще дойда след малко.

Ерик разбра, че се шегува, понеже Карли му махна пренебрежително. Двете е Хелън взеха децата, сбогуваха се със съпругата на херцога и си тръгнаха.

Изведнъж Ерик и Ру ги жегна паника, защото видяха, че лейди Гамина ги гледа. Бяха твърде добре запознати с дарбата й да чете хорските умове и веднага усетиха, че е почувствала какво кроят.

По лицето й мина сянка на укор, а после тя дойде при тях. Двамата се поклониха и Ерик каза:

— Херцогиньо, за нас е чест.

— От теб никога няма да се получи убедителен лъжец, Ерик, така че не се опитвай — каза лейди Гамина и после се обърна към Ру. — И ти не се опитвай да го учиш. Толкова честни мъже като Ерик са малко и се срещат много рядко. — Вгледа се в лицето на Ерик. — Никога не бих се натрапила съзнателно в чуждите мисли, освен ако съпругът ми не ме помоли за доброто на държавата… — В очите й блесна някакво съжаление. — Но понякога мислите сами идват при мен неканени, от онези, които не разбират, че просто „крещят“ тревогите си. Обикновено е нещо свързано с големи чувства. — Тя се усмихна. — Защо така изведнъж извика „брак“, Ерик?

Ерик се изчерви.

— Ами… Ще се женя за Кити.

Гамина се усмихна пак.

— Значи я обичаш?

— Да.

Старата жена леко го потупа по ръката.

— Ами ожени се тогава, младежо. Не знам доколко е безсмислено да пожелаваш на някого щастие в дните, които ни чакат, но грабни каквото можеш. — Хвърли поглед към съпруга си, обкръжен от разни благородници, и добави: — Наслади се на младостта си и ако всичко свърши добре, цени я като съкровище. Знам колко трудно е това за човек, който служи на краля. И знам дори какво е да си омъжена за човек, който служи на краля.

И без да каже нищо повече, се обърна и тръгна към мъжа си.

Ру погледна Ерик, кимна му да излязат и в коридора му прошепна:

— Мислиш ли, че знае?

— Знае.

— Но няма да каже нищо?

Ерик сви рамене.

— Не смятам, че ще излъже съпруга си, във всеки случай не заради теб или мен, но мисля, че няма да сподели нищо с него по своя воля. — Помисли малко и добави: — Има нещо много тъжно в нея.

Ру сви рамене.

— Може би, — погледна към залата. — Я да ида да видя какви ги е забъркал Дънкан.

— Правилно — каза Ерик със сарказъм. Много добре знаеше, че Ру иска да иде при Силвия — не му беше домъчняло за Дънкан. — Аз пък трябва да свърша някои неща, преди да мога да се видя с Кити. Още веднъж ти благодаря. Ще й кажа утре да отиде в имението ти.

— Ще я облека като селска мома, когато тръгнем на изток след месец.

— Но това е ужасно много време.

— Тръгна ли по-рано, херцогът ще намери някакъв повод да ме арестува. — Стисна Ерик за рамото и тръгна към залата.

Ерик се върна в квартирата си, за да смени черната си куртка с пурпурния орел и да си облече по-проста униформа. Влезе в малката си стаичка и свали куртката. Докато я сгъваше, погледна червената птица, пришита на гърдите.

Какво ли правеше сега Калис?



Калис посочи.

— Ето там!

Антъни затвори очи, промърмори няколко тихи думи и въздухът пред двамата затрептя. Сякаш се огъна, сви се и изведнъж пред тях се появи една леща, на която съвсем ясно можеше да се види как флотата на Изумрудената кралица минава през Тъмните проливи.

Старият магьосник си пое дъх.

— Това навярно е най-полезното нещо, на което съм се научил. Огъва въздуха в сферична леща, за да увеличи светлината. Много е пасивно и едва ли ще ни забележат от това разстояние, освен ако пантатийците не са станали изключително подозрителни.

Стояха на един връх и гледаха към Протоците — най-южният връх на Сивите кули.

— Седни — каза Калис. — Без дъх си останал.

— От усилието е — каза Антъни и седна. — И от възрастта. — Погледна утринното слънце. — И защото трябваше в такъв ранен час да се катеря по планините. Пренасянето ни тук се оказа по-тежко, отколкото мислех.

Антъни беше слаб, над петдесетте, косата му бе станала от бледожълта сиво-бяла, макар че кожата му все още не беше много набръчкана. Той издиша тежко и вдиша още по-тежко.

— Навремето можех да се изкатеря тук като коза.

Калис се усмихна на стария си приятел.

— Май преувеличаваш. Южният проход е с цели три хиляди стъпки по-ниско от този връх. Съмнявам се, че си се качвал на него.

— Е, значи лъжа. — Зетят на херцога на Крудий се отпусна на скалите. — Твърде уморен съм, за да гледам. Какво виждаш ти?

— Авангардът е минал Проливите и се развръща в атакуваща формация. Как да го обърна това нещо?

Вятърът беше вледеняващ, защото бяха цели осем хиляди стъпки над морското равнище.

— Аз трябва да го обърна — каза Антъни. — Накъде?

— Първо надясно. Искам да видя какво е ядрото на флотата й.

Антъни вдигна ръка и бавно извъртя дланта си. Лещата се отмести в същата дъга.

Двамата се бяха сприятелили при първото пътуване на Калис до Новиндус. Антъни беше станал дворцов магьосник на херцог Мартин и се беше влюбил в дъщерята на Мартин Маргарет. Беше тръгнал с Николас, Калис и останалите, за да върнат отвлечената Маргарет и други заложници, и бяха обиколили по море половината свят.

— Казвал ли съм ти, че всеки път когато се появиш, нещата като че ли тръгват много лошо за мен? — попита Антъни.

— Съвпадение — каза с усмивка Калис. — Почти съм сигурен. — Погледна лещата и каза: — Задръж за малко така. По дяволите!

— Какво има? — попита Антъни.

— Много предпазливи стават.

— В смисъл?

— Изпратили са кораби по-близо към брега, отколкото мислеше Ники.

— Това е лошо.

— Това означава, че Ники ще трябва да се сражава с бойни кораби и че дори да спечели, няма да нанесе големи щети на флотата.

— Лошо. — Антъни подуши въздуха. — Мирише ли ти на нещо?

— Не. Защо?

— Просто питам — каза Антъни и подуши отново.

— Извърти я малко назад. — Антъни го направи и щом Калис каза: „Задръж“, спря. — Корабът на кралицата е обкръжен от бойни кораби и… — Замълча за малко. — Не е ли странно?

— Какво?

— Виж.

Антъни се надигна с пъшкане и пристъпи да погледне над рамото на Калис.

— Богове и риби!

— Какво виждаш?

— Виждам демон, седнал на трон.

— На мен ми прилича на лейди Кловис.

— Е, ти не си магьосник — каза Антъни, извади торбичка с някакъв прах и го подкани: — На, смръкни от това.

Калис смръкна и се разкиха.

— Какво е това?

— Съжалявам, но една от съставките е пипер. Не си търкай очите.

Калис се помъчи да махне сълзите с мигане, след което погледна през лещата. За миг успя да зърне две фигури върху подиума в центъра на кораба — илюзията за Изумрудената кралица и демона.

— Това би могло да обясни какво се е случило на Пъг.

— Бих искал някой на мен да обясни какво се е случило на Пъг — каза Антъни. — Аз съм най-обикновен магьосник. Честно казано, не съм се трудил много усилено, откакто си получих титлата.

— Така става, когато се ожениш в благороднически род — отвърна Калис.

— Малко време ти остава за магия, когато трябва да се оправяш с имения.

— Дотук заместваш Пъг чудесно — сухо каза Калис. — Мислиш ли, че можеш да скочиш долу и да се справиш с онова същество?

Антъни затвори очи, каза някакво заклинание, после изсумтя и подуши. Направи кисела гримаса и каза:

— Не. И се съмнявам, че дори Пъг би могъл.

— Нима? Защо?

— Защото може да не съм толкова могъщ като Пъг или толкова умен като онези приятелчета в Звезден пристан, но единственото, в което съм добър, е надушването на магия.

— Надушване на магия?

— Не питай. Това са тайни на занаята.

— Все пак почна да казваш нещо.

— Говоря сериозно — обясни Антъни. — Мога да надуша вонята чак оттук, а сме на мили разстояние. Нещо голямо е обиколило над оня кораб и е възможно да е бил Пъг. Ако това, което помирисвам, е задържалото се от онова, значи е имало магически обмен на огромни сили. След като съществото все още е там, а Пъг не се вижда никакъв, можем да предположим само най-лошото.

— Натам май вървят нещата, нали? — въздъхна Калис.

— Дали да не си тръгваме? Взе да ми става студено.

— След малко. Върни това нещо малко наляво — искам да погледна на югозапад.

— То е като стъкло; можеш да видиш само дотам, докъдето би могъл да видиш със собствените си очи, ако те можеха да виждат толкова далеко. За това, което ми искаш, ще ти трябва кристал, а забравих да взема. Освен това, ако имах кристал, а аз нямам, на първия, който го насочи към онова същество, най-вероятно ще му изгорят очите.

— Добре де, тогава нататък… — посочи Калис. — Докъдето можеш.

— Аха! — доволно каза Калис след малко.

— Какво? — попита магьосникът.

— Кралицата праща бойна ескадра към северния бряг на Тулан. Но много слабо пази южния си фланг.

— Защото има много пусти острови. А освен това там са и планините на тролите. Съмнявам се, че се страхува от флот на тролите — те не са се появявали откакто свят се помни.

— Така е. Но кешийският Елариал е само на една седмица плаване от далечния кешийски бряг, а Ла Мут е само на два дни път към западната част на авангарда й. И тези пусти острови са най-подходящото място за убежище на пирати.

Антъни помълча малко, после каза:

— Джеймс?

— Определено. Той от месеци пръска слухове, че насам идва флотата на съкровищница от приказна страна.

— Много хитро копеле, нали?

— Мисля, че виждам платна — каза Калис и протегна ръка на югоизток. — Извърти лещата натам.

— Всеки път, когато го направя, ме заболява главата.

— Моля те — повтори Калис.

— Добре. — Антъни го направи и Калис каза:

— Идва щурмова флота от Дърбин и Ла Мут! Поне сто бойни кораба! — Засмя се. — Това сигурно са всички кешийски пирати между Елариал и Дърбин.

— И някои от тях, изглежда, са ядосани, като са разбрали, че са им дошли на гости съседи.

— Капитаните на Дърбин не са точно това, което можеш да наречеш добре дошли гости в Ла Мут. Премести лещата ей натам, моля те.

Лещата се полюшна във въздуха и се обърна леко на северозапад.

— Аха, квеганците!

— На какво разстояние?

— Два дни може би, ако преценявам точно увеличението. Антъни махна с ръка и лещата изчезна.

— Добре. Сега вече може ли да се връщаме?

— Да. Трябва да видя баща ми. Ако нещо се е случило на Пъг, той най-вероятно ще го знае. — Помисли си, че баща му сигурно щеше да знае и дали нещо се е случило на Миранда. Накор беше изтъкнал, че Пъг и Миранда са заедно, и нещо в мълчанието на дребосъка, след като го каза, бе разтревожило Калис.

Той бръкна под плаща си и извади една метална сфера. Махна на Антъни да застане до него и натисна с палец едно лостче в сферата.

Моментално преминаха през пустошта и се озоваха, малко замаяни и объркани, в задния двор на замъка Крудий. Чакаха ги трима души.

— Какво видяхте? — попита херцог Маркъс. На ръст беше почти колкото Калис и преди време беше изглеждал много як, но докато възрастта не личеше много на полуелфа, петдесетте години на херцога вече му тежаха. Маркъс все още беше здравеняк, но мускулите му бяха започнали да се превръщат в тлъстина, а косата му беше почти съвсем побеляла.

До него стояха две жени — едната очевидно сестрата на Маркъс, ако се съдеше по семейната прилика. Имаше прав нос като брат си, а очите й гледаха равно, немигащи, и въпреки бръчките от възрастта и слънцето, бяха удивително кафяви. Фигурата й също така беше здрава за възрастта. Лейди Маргарет, сестрата на херцога и жена на Антъни, попита:

— Какво има, Антъни?

Той се усмихна и отговори:

— Горе е доста студено, скъпа, дори по това време на годината.

— Значи стигнахте докъдето искахте? — попита Маркъс.

— Хайде да пийнем нещо и да поговорим — предложи магьосникът.

— Яденето ви чака — каза херцогиня Абигейл. — Не знаехме колко ще се забавите. — Жената на Маркъс беше пъргава и крехката й фигура намекваше за жилавост на танцьорка. Тя се усмихна и им махна да влизат.

— Всъщност нямаше много за гледане — каза Антъни. — Битката все още не е започнала. — Вдигна очи към високото слънце и добави: — Ще започне чак утре. На какво разстояние каза, че бяха квеганците, Калис? Два дни?

— Квеганците ли? — учуди се Маргарет.

— Ще ви обясним всичко вътре — каза Калис.

Качиха се по стъпалата към централната цитадела. За Калис Крудий бе като втори дом. Тук бяха живели дядо му и баба му, а баща му беше прекарал детството си в кухнята и в игри в двора на замъка.

На мястото на някогашните повехнали и избелели флагове висяха яркоцветни знамена. Той ги помнеше от детството си. Бяха бойните трофеи на първите трима херцози на Крудий.

— Не е същото, нали? — попита Маркъс.

— Не е.

— Как е татко? — попита Маргарет.

— Добре е — каза Калис. — Поне беше, когато се видяхме последния път, преди повече от година. Ако се беше случило нещо, майка ми веднага щеше да ви уведоми.

— Знам — каза Маргарет. — Просто ни липсва.

— По-добре да е там, щастлив и жив, вместо тук, в гробницата — каза Маркъс.

— Е, като свърши цялата тази работа, можете да им гостувате — каза Калис. — Майка ми и баща ми определено ще ви се зарадват.

Маркъс се усмихна, а Калис добави:

— Прави го по-често. Така повече приличаш на Мартин.

Чакаше ги вино, бира, топли и студени ястия.

— Малко вино ще ме посгрее — каза Антъни.

— Още е рано, тъй че не прекалявай — предупреди го Абигейл. — Иначе ще заспиш преди празникът да е стигнал до средата.

Маркъс ги подкани да седнат.

— Няма много за разправяне — каза Калис, докато си чупеше къшей хляб. — Нещата са точно както ги очаквахме, с една промяна.

— Каква? — попита херцогът.

— Там, където трябваше да седи Изумрудената кралица, в средата на най-големия кораб във флотата, се е тропосал един много грозен демон. И като че ли държеше под контрол всички свои „съветници“, които го заобикаляха… или я заобикаляха… знам ли.

— Демон? — На лицето на Маркъс се изписа изненада. — Е, какво пък, знаехме, че са намесени и такива, след ходенето ни в Новиндус, както ви разправях.

— Да, но нали мислехме, че те унищожават пантатийците, а не че ги контролират.

Антъни отпи от виното си.

— Може да има различни демони.

— Може би — каза Калис и удари тежка глътка. — Хората от време на време измислят такава политика, че да държат света във вечна война, защо пък демоните да нямат политика?

— Прав си — каза Маркъс.

— Е, аз да тръгвам. Трябва да поговоря с мама — каза Калис и се надигна. — А вас ви чака празненство. Ако чувството ми за време не ме лъже, вече е почти пладне и населението ще е недоволно, ако закъснеете. — Протегна ръка. — Благодаря за помощта, Маркъс. Би ли ми заел някой кон?

— Няма ли да използваш онова цуранско нещо, за да се пренесеш в Елвандар? — попита Антъни.

Калис му го подхвърли.

— Задръж го. Знаеш как да го използваш по-добре от мен, магьоснико. И го използвай, ако потрябва. Почини си тази нощ, но утре още призори се върни на онзи връх. Вземи Маркъс и наблюдавайте битката. Ако се наложи бързо да ме известите, прати бегач по бреговете на река Крудий. Мога да се върна тук до седмица. Ще яздя, а ако Пъг или Миранда са в Елвандар, те могат да ме върнат в Крондор. Ако не, ще се зърна по същия път и ще използвам онова нещо.

— Довиждане, Калис — каза Маркъс. — Много рядко ни гостуваш.

Маргарет и Абигейл го целунаха по бузата, а Антъни му стисна ръката.

Маркъс нареди на един скуайър да придружи Калис до конюшнята и да му даде който кон му хареса. После херцогът на Крудий и семейството му побързаха да излязат на главния вход, за да дадат началото на поредния годишен празник на Банапис.



По залез-слънце фермерите и гражданите, които живееха извън стените на града, започнаха да се точат през портата. Стражите стояха лениво и наблюдаваха човешкия поток с небрежна строгост. Ерик притискаше Кити в прегръдката си, дълбоко в сенките на близката уличка.

— Обичам те — прошепна Кити на гърдите му.

— И аз те обичам — отвърна Ерик.

— Ще се върнеш ли при мен?

— Разбира се — каза Ерик. — Каквото и да се случи, ще се върна.

Щом уличните лампи светнаха, шумотевицата се увеличи. Макар че празненството щеше да продължи до късно през нощта, имаше и по-трезви души, които знаеха, че призори ги чака работа и че за да я свършат добре, ще им трябва здрав сън.

Ерик за миг отдръпна Кити от себе си. Под качулката на грубото селско наметало се виждаше тъмна перука. Роклята, която си беше избрала, бе също толкова незабележима. За всеки, който не си направеше труда да я огледа отблизо, щеше да прилича на поредната селяшка щерка, тръгнала да се прибира със семейството си. Под наметалото носеше малка торба и в нея кесия златни монети — толкова, колкото Ерик бе могъл да събере набързо. Носеше си също така и две ками.

— Ако нещо се обърка, иди при майка ми в Рейвънсбърг. — Той се ухили. — Но като й кажеш, че си ми жена, стой по-надалече от нея.

Кити отново положи глава на гърдите му и отрони:

— Твоята жена.

Никой от двамата още не можеше да го повярва. Просто бяха пристъпили в храма на Сунг Пречистата и се наредиха на опашката след другите двойки, дошли да се венчаят. Импулсивните бракове на Банапис не бяха нещо необичайно и след като ги попита дали не са пияни и откога се познават, жрецът се съгласи да ги венчае. Церемонията се оказа кратка, по-малко от пет минути, и след това един от послушниците ги избута навън, за да отвори място за следващата двойка.

— Трябва да се приготвиш — промълви Ерик.

— Знам — каза Кити. Разбираше, че всеки момент може да мине група селяни, и е най-подходящо да действа без колебание. — Не искам да те оставя.

— И аз не искам да ме оставиш — каза той. — След което добави ядосано: — Но не искам и да умреш.

— Не искам ти да умреш — отвърна тя и той усети сълзите й, потекли по голото му рамо. — По дяволите! Мразя да плача.

— Тогава престани! — тихо й каза той.

Тя понечи да отвърне нещо, но Ерик я подкани:

— Хайде!

Без дори да го целуне за довиждане, тя се обърна, излезе от пресечката и тръгна до една девойка, която крачеше край кола, пълна със сено, в която се возеха пет-шест деца. Караше я един старец, а зад нея крачеха трима мъже и една жена.

— О, здравейте! — каза Кити на младата жена и тръгна с нея покрай колата. — Вие бяхте от Дженкстаун, нали?

— Не — отвърна й непознатата. — Фермата ни е само на няколко мили оттук.

— О, помислих ви за една позната и че ще има с кого да си говоря до Дженкстаун. Много приличате на нея, същата хубавелка сте.

— Вие сте първата, която ме нарича така — засмя се момичето. Колата вече се тътреше през портата.

Ерик се напрегна да чуе какво още ще си кажат, но гласовете им се заглушиха от шума на празничната веселба. Той изчака да се увери, че Кити безопасно е минала през портата, отвъд строгите погледи на пазачите — почти очакваше да чуе сигнал за тревога. Но чуваше само свирня и празничната глъч на града. Накрая вдиша дълбоко, обърна се и тръгна към двореца. Реши, че ще е най-добре да се навърта пред очите на познати и ако някой го попита за Кити, да му даде някакво приемливо извинение, уж че е заета или е излязла да гледа веселбите по улиците. В двореца щеше да е такава навалица, че спокойно можеше да мине цялата вечер, без никой да се заинтересува за нея.

След като Ерик се скри в тълпата, се появиха две фигури, които досега се бяха крили в сенките на отсрещната страна на улицата. Даш се обърна към брат си и каза:

— Аз ще я проследя.

— Защо ще си правиш труда? Знаем, че е тръгнала или за имението на Ейвъри, или за Рейвънсбърг. Това са единствените места, където може да я изпрати.

— Защото дядо иска да знае.

Джими сви рамене.

— Ами добре. Само че ще изтървеш най-веселото от празника.

— Няма да ми е за пръв път да изтърва нещо весело заради дядо — отвърна Даш. — Ако татко попита за мен, измисли някакво извинение. Ако момичето тръгне за Рейвънсбърг, няма да мога да се върна до седмица.

Джими кимна и се шмугна в тълпата. По-малкият му брат се обърна и мина през портата, без да изпуска от очи колата със сеното.



На другия ден призори се сблъскаха в битка две флотилии — предните кораби започнаха да си разменят удари още в предутринния сумрак. Бяха се видели още когато нощната тъма бе почнала да изсветлява. Сега, докато слънцето все още се спотайваше зад далечните планини, но все пак огряваше утрото, битката беше почти решена.

Николас изруга и викна:

— Заповядайте на хората на Белфор да се изтеглят по вятъра! Опитват се да ни задържат край брега!

Сигнализаторът високо горе извика:

— Слушам, адмирале! — И заразмахва сигналните флагове. Скоро извика отново: — Заповедите приети, адмирале!

Битката вървеше зле. Ако загубеше още кораби, на Николас щеше да му се наложи да се оттегли и макар да не се съмняваше, че ще може да се откъсне от противника си, поражението носеше кисел привкус в устата му. От всички синове на Арута Николас най-много приличаше на него, станеше ли дума за постигане на поставена задача, а той се беше наканил да разбие флотата на Изумрудената кралица. Тя познаваше Далечния бряг достатъчно добре, за да съобрази, че рискът за нейния флот ще дойде покрай брега откъм Тулан. Единствената надежда на Николас за някакво предимство за Кралството бе възможността планът на Джеймс да е подействал и флотилиите от Кеш и Квег да удрят по флотата й.

Дразнеше го, че се сблъсква само с бойни кораби, без дори да може да зърне войсковия конвой, и единствената утеха, която можеше да си позволи, бе мисълта, че ако квеганците или кешийците прихванат тази флота, то охраната й ще е много по-слаба.

— Заповед за цялата флота! — извика Николас. — Отстъпваме!

Към върха на най-високата мачта бързо се заиздига червен флаг, наблюдателят трескаво размахваше сигналните флагчета. Два кораба се бяха счепкали в абордажни схватки и не можеха да се оттеглят.

Николас прецени възможностите и нареди да ги оставят да се спасяват сами. Всеки от корабите му беше снаряжен с по дузина бъчви с огнено масло и ако бъдеха превзети, на капитаните бе заповядано да ги подпалят с надеждата, че ще отнесат със себе си всеки вражески кораб наблизо, както и че няма да позволят на врага да ги превземе.

Флотата от Далечния бряг включваше най-добрите моряци на света и корабите им бяха най-повратливите. Скоро след като заповедта му се предаде, корабите като добре обучена формация обърнаха платна и поеха в колона, отдалечавайки се от по-бавните кораби на Новиндус. Няколко от бойните галери успяха за кратко да догонят и да се изравнят с кралските кораби, но след като робите в трюмовете се изтощиха, не можеха да се мерят по скорост с тях.

След като се увери, че флотата му се изтегля успешно, Николас каза:

— Капитан Рийвис, каква е равносметката?

Първият му помощник, синът на барона на Карс и моряк през целия си живот, беше официално капитан на „Кралски дракон“, макар да знаеше, че няма да се стигне до неговите заповеди, докато адмиралът е на борда.

— Седем вражески потънаха, три горят, други пет са сериозно повредени. — Двамата носеха бойната униформа на Кралството: флотскосини куртки и бели панталони, въведени наскоро по заповед на Патрик — но дори принцът на Крондор не можа да накара Николас да носи от новите шапки с единия връх над челото и другия на тила, каквито носеха в Източния флот. Вместо нея той предпочиташе черна мека шапка с широка периферия, с много избеляло червено перо, спомен от първото му пътешествие като момче с легендарния Амос Траск. Никой мъж от флотата не си правеше шеги с тази шапка.

— А нашите щети?

— Загубихме шест, а други пет кретат към брега на Карс.

Николас изруга. Поне шейсет и пет кораба бяха поели на север срещу неговите шейсет, а всичко това не се оказа много повече от учебен сблъсък. Погледна нагоре към утринното слънце.

— Заповеди, капитан Рийвис.

— Да, милорд?

— Сигнализирайте на флотата да поеме на запад. Нека помислят, че бягаме към Островите на залеза. — Той стисна парапета на мостика. — По залез-слънце обръщаме на юг. Утре преди изгрев ще обърнем на изток и ще ги ударим, докато още са срещу изгряващото слънце, а ние сме на тъмно.

— Разбрано, сър!

Николас загледа как грамадните тромави кораби на Изумрудената кралица изостанаха назад и накрая обърнаха на юг, след като се отказаха от усилието си да догонят кралските кораби. Погледна на изток, където един от корабите му бе изостанал порутен и бавно потъваше. Другият му взет на абордаж кораб гореше.

„Всичко едва сега започва“ — каза Николас на себе си.

13.Импровизация

Калис коленичи.

— Откога е така? — попита той на речта на майчиния си народ.

— От седмици — отвърна Калин.

Пъг лежеше в несвяст в центъра на поляната за съзерцание, на същото място, където го бяха поставили, докато Тъкачите на заклинания се трудеха около него да го опазят жив.

— Татар? — попита Калис.

— Смятаме, че ще възвърне силите си, но бавно. Раните също се изцеряват. Но също бавно.

Калис огледа лежащия магьосник. Тялото му беше покрито с огромни кели и белези, с люспи белеща се мъртва кожа. Под люспите се виждаше розова нова кожа. Косата му, брадата и веждите бяха изгорели, така че изглеждаше по-млад от обикновено.

— Опитахме да проникнем в ума му, но никой не успя да стигне до него — каза Акайла.

— Мисля, че той постъпи неразумно, но станалото — станало. Той пое рисковете, защото смяташе, че си струва — каза Калин.

Калис кимна.

— Потопяването на флотата на кралицата в най-дълбоката падина на великия океан щеше да ни улесни много. — Поклати глава със съжаление. — Но бих предпочел да го видя жив и здрав в Сетанон.

— Томас ще иде в Сетанон — каза Калин.

— А драконите?

Калин изглеждаше притеснен.

— Те се съмняват в Томас. Не в думите му — съмняват се в нашето разбиране за опасността. Въпреки цялата си мъдрост само малко от тях схващат риска от магията, за която знаем, че е пусната в действие.

Калис изгледа продължително брат си и рече:

— Можем ли да поговорим насаме?

Калин му махна да го последва. Когато се отдалечиха от другите, Калис попита:

— А Миранда?

— Нямаме вест нито от Миранда, нито от Макрос, откакто върнаха Пъг. Отидоха с Томас да търсят сведения за демоните под планините.

Калис мълчаливо погледна към дърветата на Елвандар. Брат му не промълви нито дума — знаеше, че ще проговори, когато е готов.

След няколко минути мълчание Калис каза:

— Липсва ми.

Калин сложи ръка на рамото му.

— Обичаш ли я?

— По някакъв особен начин — промълви Калис. — Не е като при еледелите; няма нищо общо с онова, което са ми разправяли за разпознаването. Но тя ме намери тогава, когато започна всичко това, и запълва някакво тъмно и студено място вътре в мен като никой друг.

— Ако все така е тъмно и студено, когато не е с теб, значи не е истински запълнено. — Калин седна на един голям камък. — Когато баща ти за пръв път видя майка, бях там; мислех го просто за едно момче, поразено от една красота, която няма равна на себе си, момче, което няма понятие за чувствата между мъж и жена. — Въздъхна. — Но и аз си нямах представа какво крои бъдещето.

Калис беше слушал историята за първото гостуване на майка му в замъка Крудий, когато цураните бяха застрашили Далечния бряг, и как баща му за пръв път зърнал кралицата на елфите.

— Ти все още си много млад, братко — отрони Калин. — Много неща си видял, много си преживял, но още не си започнал да разбираш себе си. В много отношения ти си човешко същество, но в много други си един от нас. В повечето неща е необходимо търпение. Твоят баща го разбра бързо, когато дойде при нас, и за едно човешко момче годините, които преживя тук, го научиха на много.

— Баща ми е уникален. Той притежава познание отпреди десет хиляди години.

— Нима? — каза Калин.

Калис го изгледа.

— Ами Ашен-Шугар?

— Макрос ми каза нещо няколко дни преди да тръгне — отвърна Калин. — Каза, че Томас има спомените на Ашен-Шугар, но че всички спомени са съмнителни.

— Всичко е съмнително — въздъхна Калис.

— Престанал съм да търся причини, когато стане дума за врага — съгласи се Калин. — Очите му се взряха в празното. — Когато баща ти дойде тук след Войната на разлома, бях склонен да мисля, че най-лошото е зад нас. Войната с цураните беше свършила и рискът от моределите и отвореният разлом да върне валхеру бе приключил. — Той се усмихна с онази полуусмивка, за която Калис знаеше, че прилича на неговата като две капки вода. — Сега си давам сметка, че силите са много по-загадъчни и далеч по-огромни, отколкото си ги бях представял.

— Какво искаш да кажеш? — попита Калис и седна с кръстосани крака в нозете на брат си.

— Раздвижват се първични стихии, сили, спрямо които валхеру са просто дребна досада. Други сили се раздвижват, за да им се противопоставят, и се боя, че ти и аз, и онези, които обичаме, може да бъдем смазани между двете.

— Имат ли имена тези сили?

— Много — каза Калин. — Говоря за боговете.

— Война на боговете? — попита Калис.

— Това е единственото обяснение, съвпадащо с онова, което знаем и което въпреки всичко може да звучи смислено. — Все още младият на външност елф продължи умислено: — С Томас много пъти сме си говорили за неговите спомени. Той ме смята за един от своите най-стари приятели, още от времето на първото ни гостуване в Крудий. Много от онова, което Томас помни, е оцветено от начина, по който Ашен-Шугар е виждал вселената и своето място в нея. Част от това е смекчено от магията, използвана от Макрос, за да свърже ума му с неговия, но Томас все пак трябва да преосмисли всичко, което приема за истина.

— Войните на хаоса?

Калис кимна.

— Можем да говорим за това надълго и широко цяла нощ, след като вечеряме с майка.

Калис се надигна и каза:

— Наистина й дължа повече от времето си.

— Доста години минаха, откакто не си бил тук — каза Калин без никакъв укор, но с нескрито съжаление. — Лесно е да се помисли, че имаме векове пред себе си, предвид дълголетието на нашия народ… ала и двамата знаем колко крехко нещо е животът.

— Вярно — съгласи се Калис. — Обещавам, че ако издържим, ще се върна за дълго гостуване.

— А защо да не останеш?

Калис сви рамене и двамата тръгнаха към двора на кралицата на елфите. Докато минаваха през многобройните малки полянки, много елфи, които все още не бяха видели по-малкия син на кралицата, го поздравяваха. Калис се усмихваше и отвръщаше на всеки поздрав, но когато отново останаха сами, каза:

— Не знам дали мястото ми е тук. Моят живот не е нито на човек, нито на елф, нито на валхеру.

— Магическо наследство — отвърна Калин. — Трябва сам да се определиш, защото никой друг няма да го направи вместо теб. — Замисли се за миг и добави: — Също както трябваше да го направи баща ти. Докато знакът на валхеру съществува, той така и няма да се освободи от някои подозрения.

— Разбирам — каза Калис.

Навлязоха в друга поляна, която кънтеше от гласовете на играещи деца. Половин дузина елфски хлапета тичаха след една топка.

— Футбол? В Елвандар? — попита удивен Калис.

Калин се засмя.

— Виждаш ли ония двамата ей там? — Посочи две момчета близначета — деца, които Калис не беше виждал досега.

— Да?

— Те научиха останалите. Презморски са. Миранда ги доведе с майка им тук. Баща им е на Островите на блажените.

— Много ли презморци са дошли при нас?

— Недостатъчно — каза Калин. Топката полетя към тях и Калис ловко я подхвана с левия си крак, засмя се, ритна я във въздуха, удари я няколко пъти с глава, после я върна на едно от децата, което я пое на коляно и я подритна няколко пъти, докато другите деца викаха одобрително.

— Спомних си как играехме в шестък в Крудий с Маркъс, когато гостувах на баба и дядо — каза Калис.

Близнакът, който пое топката на коляното си, я ритна към брат си, който я подаде на трето дете, после изгледа подозрително Калис.

— Много сериозни сте вие двамата — каза му той.

Момчетата не му отговориха.

— Още се борят с родния си език — поясни Калин.

Калис кимна и каза на езика, който се говореше в Речните земи на Новиндус:

— Добре играете.

Лицата на двете момчета моментално грейнаха.

— Ще ни научиш ли да я задържаме с глава? — попита едното.

Калис клекна и го погледна в очите. После каза:

— Утре рано трябва да си тръгна, но някой ден ще се върна и ще ви науча.

— Обещаваш ли? — попита вторият близнак.

— Обещавам.

Момчетата изтичаха да си продължат играта, а Калис се обърна към брат си.

— Попитаха дали им казвам истината.

— Израснали са сред хора. Много трудно се оказа за оцелелите. Съпротивляват се на всичко, което за нас е естествено. Трудно е да научат нравите ни.

— Това мога да разбера — каза сухо Калис.

— Сам ще решиш тази борба — рече Калин и го подкани да продължат към двора на кралицата. — Някой ден.

Калис кимна и добави наум:

„Ако доживея.“



Горящите кораби се появиха призори. Флотата на Николас бе изгубила от погледа си северната ескадра на Изумрудената кралица след залез-слънце предната вечер и бе обърнала на юг, а после на изток и към Тъмните проливи.

Гледаха димящите корпуси, изгорени до ватерлинията — както на кралицата, така и кешийски. Наблюдателите донесоха за пожари още по на запад.

Щом слънцето изгря, Николас видя огромната армада, която все още чакаше да премине Проливите. Не можа да прецени колко вече са извършили трудния преход; навярно най-много една трета.

На юг, където кешийските кораби от Елариал се бяха сблъскали със същия брой бойни кораби на кралицата, битката продължаваше да кипи.

— Но къде е останалата част от ескорта й? — попита капитан Рийвис.

Николас извика:

— Хванахме я! — И викна на моряка на мачтата: — До всички кораби! Атака!

И след като заповедта се предаде, се обърна към Рийвис.

— Изпреварили сме онези, с които се сблъскахме вчера. — Преди да се появят, разполагаме с може би около час, за да направим каквото можем. Това, което й е останало тук, е заето с кешийците. Останалата част е от другата страна на Проливите!

Пристъпи до перилото на мостика и изрева:

— Пригответе балистите!

Екипажите на балистите хукнаха към предната палуба, където стояха в готовност двете огромни, наподобяващи арбалети бойни машини. Всяка от тях можеше да изстреля греда с желязна глава, три пъти по-голяма от човешки бой, предназначена да удари корпуса по ватерлинията или да разруши такелажа. Но вместо обичайния плътен дървен ствол „стрелите“ бяха изработени кухи и напълнени с гибелното квеганско огнено масло. Приложението им носеше рискове, защото и най-малката грешка можеше да изгори „Кралски дракон“.

Зад него флотилията, четиридесет и седем от първоначалните шестдесет кораба, с които бе отплавал от Тулан, се развърна в атакуваща формация. Корабът на Николас сви платна и забави скорост, за да могат двата фланга на флотилията да се понесат от двете му страни и да нанесат колкото може повече щети на корабите, струпани безразборно във водата и почти спрели в очакване на заповед да навлязат в пролива.

Николас изрева:

— Огън!

Два от по-големите кораби в тила на вражеската армада се обърнаха за бой — бяха тромави, но все пак опасни. Наблюдателят извика:

— Имат катапулти, адмирале!

— Видях.

Огромната бойна машина на кърмата на най-близкия вражески кораб изстреля заряда си — грамадна мрежа, пълна с камъни.

— Ляво на борд, капитан Рийвис.

— Слушам, сър — отговори капитанът и когато мрежата стигна върха на дъгата и пусна пороя от камъни, всеки с големината на мъжка глава, по-подвижният кралски кораб свърна наляво и камъните безвредно плеснаха във водата вдясно.

— Щеше да съсипе такелажа, сър — каза капитан Рийвис.

— Върни ни на щирборд — заповяда Николас.

Мъжът на руля изпълни заповедта и корабът се люшна и се понесе право срещу левия борд на противниковия кораб. Вече бяха толкова близо, че Николас ясно видя как отделението при катапулта отчаяно се мъчи да презареди.

— Не струват — отбеляза Николас. — Много време им трябва да презаредят и хората не са защитени.

Сякаш чули думите му, хората по такелажа започнаха да стрелят по екипа на катапулта на вражеския кораб. Кралската морска пехота използваше къси, но много ефикасни лъкове. Балистата на десния борд също стреля и зарядът удари вражеския корпус с ужасен грохот. Последваха крясъци и десетки войници изпопадаха през борда, обхванати от пламъците. Други отчаяно се втурнаха да потушат развихрилия се пожар, но за свой ужас се натъкнаха на квеганското огнено масло. Запалеше ли се, то можеше да се угаси само с пясък. Хвърляните по него ведра с вода само го разпалваха още повече.

— Пълен ляв — заповяда Николас. — Пред нас е пълна бъркотия и не искам да се заклещим, без да можем да обърнем. Продължаваме да жилим по краищата.

Заповедта се предаде и останалите кораби във флотилията повториха маневрата, изхвърлиха огнения си товар, след което завиха, за да не се смесят с корабите, които нападаха.

Наблюдателят от мачтата извика:

— Две бойни галери между горящите кораби вляво, адмирале.

— Искат да излязат и да се бият, но нямат място за маневриране — каза Николас. — Да потърсим още нещо за палене преди да са се измъкнали.

Флотилията пое курс на юг, където кешийците бяха влезли в бой с нашествениците. Пушеците започнаха да скриват гледката.

— Наблюдател!

— Да, сър?

— Продължавай да следиш за северната им ескадра.

— Слушам, сър!

Набезите продължиха още цял час. Пред тях пищяха и умираха мъже, но вражеската армада изглеждаше все така неизброима. Николас лично бе подпалил четири кораба и приближаваше петия, когато наблюдателят извика:

— Кораби на север, адмирале!

— Колко?

— Поне десет… Трийсет… Четирийсет!

Николас изруга.

— Адмирале! — извика пак наблюдателят — Двете бойни галери се измъкват от потъващите кораби!

— Е, така вече става по-интересно — каза Рийвис.

— Ще се позабавляваме — отговори Николас и викна: — Как е арсеналът ни?

— Още четиридесет заряда, адмирале.

Николас извика на наблюдателя.

— На какво разстояние са галерите?

— По-малко от миля, адмирале.

— Рийвис, кой е северно от нас?

— Ескадрата на Шарпи, ескадрата на Уелс, каквото остана от групата на Търнър и една трета от най-бързите малки кораби.

— Шарпи и Уелс да поемат на север. Искам да жилят и да бавят, но без близък бой!

Наблюдателят започна да сигнализира.

— След това да се подпалят галерите!

Николас знаеше, че изпраща няколко от малките корабчета на дъното. Нападателната им мощ беше ограничена, но ако две или три успееха да приближат достатъчно, можеха да подпалят галерите.

— Разбрано, сър! — извика наблюдателят.

Касапницата продължи през цялата сутрин. Час преди обед докладваха, че концентрацията на вражески бойни кораби е твърде голяма. Северната част на флотата на кралицата беше оставила на мира ескадрите на Уелс и Шарпи, след като стана ясно, че няма да влязат в близък бой, и сега се носеше към центъра на битката. Малките кораби бяха подпалили една от огромните бойни галери и бяха обкръжили другата. Гъстотата на огъня с лъкове от галерите беше невероятна, същински дъжд от стрели, а разполагаха и с балисти. Отделенията им зареждаха и стреляха с хладна точност и всеки път улучваха.

Николас огледа за последен път щетите, които беше нанесъл, и каза:

— Капитан Рийвис, време е да бягаме!

Огромната бойна галера яростно гребеше към тях.

— Натикайте един заряд в гърлото на тази галера! — викна Николас.

— Слушам, сър.

Балистата стреля и пълната с адски огън греда изфуча и удари предницата на приближаващата галера. Избухна огън, но загинаха само мъжете на палубата. Барабанът в трюма продължаваше да отмерва ритъма и робите гребци неумолимо тласкаха галерата към „Кралски дракон“.

Николас разбра, че едва ли ще могат да избягат.

— Наблюдател!

— Да, сър?

— Имат ли таран?

— С железен обков, сър.

— Е, Рийвис — каза Николас. — Освен ако вятърът изведнъж не изпъне платната ни, май скоро ще пратя кораба ти на дъното.

— Винаги има риск, сър — безстрастно отговори капитанът.

Мъжете стояха и гледаха как огромният боен кораб се носи към тях с обгърнат от пламъци нос. Рийвис погледна нагоре и извика:

— Скъсете топгалантите, Брукс.

Първият му помощник предаде заповедта и мъжете по мачтите бързо задърпаха въжетата.

„Кралски дракон“ се наклони и зави на ляв борд, докато галерата цепеше право към него. Николас вече усещаше зноя на пламъците. Морските пехотинци започнаха да стрелят по палубата на врага.

Николас гледаше с няма възхита как вражеският кораб неумолимо се носи към неговия. Чуваше смътно тътена на барабана в трюма и знаеше, че скоро ще последва заповед за удар на таран.

— Мисля, че е време да се хванете за нещо по-здраво, капитан Рийвис — каза Николас.

— Слушам, сър.

И в този момент вятърът се оживи и „Кралски дракон“ се раздвижи, отначало леко, и се наклони още повече. Дали заради падащите стрели, или от заслепяващия го дим от пожара на носа на кораба му, но кормчията на галерата не успя да ги удари в средата — но все пак ги удари.

Чу се зловещо стържене и кормчията на „Кралски дракон“ изхвърча от руля. Скърцането продължи и пламъците от галерата подпалиха бизана на „Дракон“.

Моряците затичаха към ведрата с пясък, а мъжете по мачтите срязаха такелажа, та горящото платно да падне.

Сякаш тласнат от неведома сила, „Кралски дракон“ подскочи напред. Един моряк изтича до лежащия в несвяст кормчия и овладя руля.

— Е, Рийвис — каза Николас, — май провидението беше с нас за миг.

— Да, сър — каза с облекчение капитанът. Двата кораба вече се отделяха един от друг. — Надявам се вече да не се доближим толкова.

— Съгласен — отвърна Николас и изведнъж ахна и погледна надолу. От корема му стърчеше стрела и кръвта вече бликаше по белите му панталони. — Проклятие — изруга той и падна на палубата.

Ято стрели изплющя в такелажа над главите им.

— Пълен напред! — изрева капитан Рийвис.

По такелажите се понесоха мъже и кралската флота почна да се изтегля.

— Свалете адмирала долу! — извика Рийвис.

След малко Николас вече лежеше на койката, а корабният лекар почистваше раната. Капитан Рийвис влезе и попита:

— Как е той? Лекарят каза:

— Зле, сър. Боя се, че е най-лошото. Ако успеем да го запазим жив до Фрийпорт, някой жрец лечител може и да го спаси. Но жалките ми умения няма да стигнат.

Капитанът кимна и се върна на мостика при първия си помощник.

— Какво е положението, Брукс?

— Изгубихме „Принца на Крондор“ и „Кралски бързолет“. По груба преценка сме потопили тридесет или малко повече от техните товарни кораби, и половин дузина бойни галери.

Рийвис погледна към кърмата. Вражеската флота се виждаше на хоризонта като ниска черна грамада.

— Нямат ли край?

— Явно не, сър. Как е адмиралът?

— На ръба.

— Можем ли да обърнем към Тулан?

— Не, пълна скорост към Фрийпорт. Такива са заповедите.

— Ами адмиралът?

— Той заповяда така. — Рийвис въздъхна. — Изчакваме седмица във Фрийпорт, после тръгваме за Крондор. — И повтори тихо: — Той заповяда така.

— А после?

— Не знам. Докато адмиралът не се възстанови, всичко е в ръцете на лорд Венкар в Крондор.

Първият помощник видя колко разтревожен е капитанът. Принц Николас, най-младият син на принц Арута, беше адмирал на флотата на принца и върховен командващ на Кралските морски сили на Запада, откакто двамата се помнеха. Беше човекът, който държеше флотата единна и, нещо повече, беше кралска особа, най-малкият брат на краля. Да умре точно той щеше да е достатъчно тежко, но да умре, когато Кралството ужасно се нуждаеше от своя флот, беше трагедия.

— Командването поемам аз — каза Рийвис. — Съобщете за раняването на принца. И заповядайте пълна скорост към Фрийпорт.

— Слушам, сър.



Накор гледаше Пъг.

— Ще се събуди ли скоро? — попита Калис.

— Може би. Може би не.

Исаланецът загледа как ученикът му продължава да насочва целебните енергии, подпомаган от Тъкачите на заклинания на Елвандар. Накор беше вечерял с Калис, Калин и майка им и бяха обсъдили какво е най-добре да се предприеме.

Накор се съгласи да отиде с Калин в Крудий, където щяха да използват транспортното устройство на цураните, за да стигнат до Крондор. Шо Пи щеше да остане в Елвандар и да продължи да помага в лекуването на Пъг.

— Жалко, че не мога да разбера какво става там — каза Накор.

— Къде? — попита Калис.

— В ума на Пъг. Нещо става там, и само боговете знаят какво е.



Пъг се носеше в пустошта и знаеше, че отново е отделен от тялото си. Само че този път не разполагаше с отправни точки, както когато му помогнаха елфските Тъкачи на заклинания. Не знаеше дори къде е отишъл в пустотата. Последното, което си спомняше, бе как се подготвяше да атакува флотата на Изумрудената кралица. После дойде някаква ослепителна мълния и той се озова тук, зареян.

Имаше също така някакво усещане за отминаващо време, но не можеше да каже откога е тук. В пустотата нямаше как човек да се ориентира, нито в пространството, нито във времето.

След това до него стигна глас: „Здравей“.

„Кой е тук?“

И изведнъж се озова другаде, в някакво царство на сенки, но все така без никаква отправна система. Исполински фигури, които го смаляваха до нищожност, го обкръжаваха. Бяха достатъчно близо, за да почувства колко са големи, но и достатъчно далече, за да не може да възприеме цялостната им форма. Формата им грубо наподобяваше човешка, стига определението „човешка“ да се приложеше твърде щедро. Всяка от тях седеше на гигантски трон. Пъг усети, че тези фигури са живи, макар да приличаха по-скоро на колосални статуи, изсечени от скала с неведом произход.

Опита се да се взре в подробностите, но умът му сякаш не можеше да задържи образа на онова, което виждаше. Обръщаше се от фигура към фигура, но всеки път, щом му се стореше, че е разпознал нещо, то му убягваше.

— Кой проговори? — попита той на глас, но във въздуха не отекнаха думи. Чу гласа в собствения си ум, но звук нямаше.

От сумрака се появи нова фигура, облечена в черна роба. Пъг изчака търпеливо, докато фигурата се приближи до него и свали воала, скриващ лицето й. Той попита:

— Познавам ли те?

— Срещали сме се, магьоснико — отвърна му един леден глас и Пъг усети физическа болка, която го прониза като кама.

— Лимс-Крагма! — каза той.

Богинята кимна.

Пъг се огледа и каза:

— Но това не е твоето царство.

— Всичко рано или късно е в моето царство — отвърна Богинята на смъртта. — Но не е мястото на нашата предишна среща, магьоснико.

— Кои са тези гигантски фигури?

Богинята протегна ръка.

— Тези са Седмината властващи.

Пъг кимна.

— Къде сме?

— В селенията на боговете — каза Богинята. — Това, което помисли, че си видял, когато се опита да откъснеш Макрос Черния от ума на Сариг. — Тя махна с ръка и в сумрака изникна бледо видение на Небесния град, обкръжаващ най-долната третина от гигантските фигури на седемте Велики богове. — Но онова, както и това, е само поредното ниво на възприятие. Въпреки твоето могъщество, почти недостижимо за смъртен, ти не притежаваш способността да възприемеш истински нашата реалност.

Пъг кимна разбиращо и попита:

— Какво търся аз тук?

— Тук си, за да вземеш решение.

— Какво?

— Да живееш или да умреш.

— Нима това е въпрос на решение?

— За теб, магьоснико. — Тя положи длан на рамото му и вместо болезнено, докосването й му се стори странно утешително. — Ти никога не ще влезеш в моите селения без позволение, защото над теб е паднало проклятие.

— Проклятие?

— Сега няма да го разбереш, но с времето ще го познаеш.

— Не разбирам.

Богинята леко натисна рамото на Пъг и го поведе напред. В сумрака изникнаха други фигури и той видя, че повечето от тях стоят неподвижни, със затворени очи. Една-две държаха очите си отворени и ги изгледаха, докато минаваха.

— Това е пределът, до който може да стигне един смъртен, за да види боговете, Пъг от Крудий.

Пъг погледна Богинята и видя, че тя отново изглежда като преди, когато двамата с Томас за пръв път бяха посетили двореца й, но е по-дребна. Онзи път се извисяваше над двамата.

— Защо сега сме с еднакъв ръст?

— Въпрос на възприятие — каза тя, отдръпна се и се извиси над него, както предния път.

— Сега погледни към Властващите.

Пъг го направи и този път успя да види само основите на троновете на Великите богове; приличаха на много далечна верига от планински върхове и се губеха в небесата.

След това Богинята върна Пъг до предишните му размери.

— Какво имаш да ми кажеш? — попита той.

— Ти си обвързан. Имаш три избора. Можеш още сега да пуснеш нишката на живота си и да влезеш в селенията ми. Ще бъдеш възнаграден за доброто, което си извършил. Или можеш да избереш вечен живот.

— Като Макрос?

— Макрос прави заключения за своето битие, които не са валидни. Съдбата на чародея не е това, което той мисли, че е.

— Каза, че имам три избора.

— Третият е, че можеш да избегнеш проклятието и да се върнеш към живота, но ще познаеш загубата на онези, които обичаш, болката на хиляди същества и жилото на горчив провал в края на своя живот. Ще умреш в безсилие.

— Описа ми три тежки възможности — въздъхна Пъг.

— Чуй какво ще ти кажа, Пъг — отвърна Богинята. — Твоето положение в нашата вселена е уникално. Макрос отключи твоя потенциал още като бебе, преди да те остави там, където трябваше да те намерят. Той се погрижи цуранското ти обучение да се промени така, че да се върнеш към Висшата магия на Мидкемия, и пак той се погрижи да оживееш във Войната на разлома. Заради намесата на чародея през столетията, ти играеш много по-значима роля, отколкото можеше да предрече рождението ти. Способен си да разтърсиш стълбове, на които седят богове. Това не може да остане незабелязано.

— Но докато правеше всичко това, той създаде и други ситуации, за които ти не знаеш нищо — продължи Богинята. — И в резултат на това един ден ще трябва да заплатиш цената за неговата намеса. В края на твоя живот тази цена ще бъде ужасна.

Пъг не се поколеба.

— Ти не ми оставяш никакъв избор. Ужасен противник стои на ръба да унищожи всичко, което обичам. Аз трябва да живея.

— Тогава ще ти помогна да живееш. Ще знаеш някои неща и ще трябва да действаш. — Тя постави ръка на лицето му и покри очите му.

Изведнъж Пъг усети как пустотата около него се разтърси и ужасна болка прониза тялото му.

Той се надигна и от гърлото му излезе дрезгав вик.

Накор го задържа.

— Изпий това.

Горчива билкова отвара докосна устните му и Пъг отпи дълбоко. Примига и усети, че цялото му тяло пулсира от болка.

— Това ще облекчи страданието ти — каза му Накор.

Пъг съсредоточи ума си и болката заглъхна.

— С болката мога да се справя — отвърна той с някак чужд глас. — Помогни ми да се изправя.

Шо Пи, Калис, Калин и Агларана стояха до тях. Магьосникът се надигна на треперещите си от слабост нозе. Донесоха му халат и Пъг рече:

— Аз май съм по-износен и от него.

— Ще се изцериш — увери го Накор. — Някой добър жрец лечител може дори да те отърве от белезите. — Пипна го леко по бузата. — Макар че като че ли и сам се справяш достатъчно добре. Някой ден трябва да поговорим за тези твои способности.

Пъг се усмихна и лицето го заболя.

— Понякога и аз мисля същото за тебе.

Накор също се усмихна.

— Дойдохме да те видим за последно, преди да се сбогуваме.

— Къде ще ходите?

— Накор и аз тръгваме за Крудий — каза Калис. — Антъни има едно от старите цурански транспортни кълбета и ще го използваме до Крондор.

— Изчакайте да отдъхна днес и утре и ще отидем тримата направо в Крондор. — Той се огледа. — Колко време съм лежал така?

— Два месеца — каза Накор.

— Коя дата е днес?

— Два дни след Банапис — каза Калис.

— Но тогава флотата на Изумрудената кралица…

— Е в Тъмните проливи — отвърна по-младият син на кралицата на елфите. — Антъни ми направи една далекогледна леща и двамата наблюдавахме.

Пъг попита:

— А Миранда? А Макрос? — Огледа се. — А Томас?

— Когато ти пострада, те отидоха да потърсят отговори под планините Ратх’Гари — каза Калис. — Ще идеш ли при тях?

— Не мисля — отвърна Пъг. — Двамата с теб трябва да идем на друго място.

— В Крондор?

— Първо там, но после трябва да идем в Сетанон.

— Много други неща имам да свърша, преди да стъпя в Сетанон — каза Калис.

— Не — настоя Пъг. — Трябва да дойдеш с мен в Сетанон.

— Откъде знаеш? — попита Калис.

— Просто знам. — Той погледна кралицата на елфите и се поклони. — Господарке, когато съпругът ви се върне, предайте му, че ние ще сме там.

Агларана кимна.

— Но първо трябва да се нахраниш и да отдъхнеш. Държаха те жив с изкуството на магията и тялото ти е изтощено.

— Факт, който ми е болезнено ясен — отвърна Пъг, очите му се подбелиха и той рухна в ръцете на Накор.



Съзнанието му се възвърна бавно, но накрая Пъг се събуди и завари Шо Пи да седи до него и да го гледа.

— Колко време? — попита Пъг.

— Един ден, една нощ и по-голямата част от този ден.

Пъг се надигна. Кожата го сърбеше и мускулите му бяха схванати, но установи, че макар все още да е изтощен, този път тялото му го слуша. Изправи се колебливо на крака и се огледа. После прокара длан по брадичката си и забеляза, че брадата му отново пониква. Бяха го преместили в малка стаичка, издялана в ствола на огромен дъб, а като пристъпи зад тежката завеса на входа видя, че обителта му се отваря към частната градина на кралицата и Томас. Агларана разговаряше кротко с двамата си сина.

— Добре дошъл — поздрави го Калин.

Пъг приседна бавно, като остави Шо Пи да го придържа за лакътя.

— Благодарности за всичко, което сте направили — каза Пъг.

— Ние само помагаме на онези, които се борят, за да се съхрани това — рече кралицата и махна с ръка като да обхване целия Елвандар.

— Малко повече от това — вметна Накор, който току-що бе дошъл на поляната. — Целият свят.

— За еледел светът е Елвандар — рече кралицата на елфите.

Накор седна до Пъг, изгледа го и каза:

— Ще живееш…

— Благодаря за успокоението — сухо отговори Пъг.

Накор се засмя.

— Кога тръгваме за Крондор?

Пъг погледна към гаснещото слънце.

— Там вече е вечер. Добре е да тръгнем призори.

— Още една нощ почивка ще ти помогне — каза Шо Пи.

— Освен това, Накор — добави Пъг, — двамата с теб трябва да обсъдим някои неща.

— Например? — попита Калис.

— Някои неща — повтори Пъг. — Съжалявам, но трябва да останат между Накор и мен.

Калис сви рамене.

— Така да е. Но аз все пак ще се радвам да се върна в Крондор. Имам да свърша там още много неща.

— Ти трябва да идеш в Сетанон.

Калис присви очи.

— Имам задължения.

— Все едно, трябва да си в Сетанон.

— А баща ми?

— Той може също да има нещо общо с това, но мисля, че то е нещо, което само ти си способен да свършиш.

— Какво е то? — попита кралицата.

Пъг въздъхна.

— Не знам.

Накор се засмя, гръмко.

— Все едно аз го казах!

Пъг сви рамене.

— Не мога да кажа откъде го знам, Калис. Но ти трябва да си в Сетанон. И не можеш да рискуваш да не отидеш там. Което значи, че не можем да разчитаме на теб в битката. Ти трябва да тръгнеш право за Сетанон… веднага.

Калис изглеждаше раздвоен. Пъг и баща му бяха почти легендарни фигури, мъже, чиято мъдрост и сила бяха неоспорими, но той самият се беше грижил за изковаването на отбраната на принца, също като Уилям, Джеймс и останалите.

— Но имам да свърша толкова много неща…

— Има много мъже, които ще свършат тези неща — каза Накор. — Но ако Пъг е прав, има само един мъж, който трябва да е в Сетанон, когато битката приключи.

— Защо? — попита Калис.

— Ще разберем, когато му дойде времето — каза Накор с неизменната си широка усмивка. — Тогава всичко ще ни се изясни.

— А другите? Баща ми, Макрос и Миранда?

Накор сви рамене.

— Те си имат своите грижи, убеден съм.



— Винаги, когато си помисля, че съм видял всичко, което има да се види, все се появява нещо ново и смайващо — каза Макрос.

Демонът пристъпяше неловко от крак на крак. Бяха си общували с него постоянно, откакто им проговори и се появиха някои проблеми. Демонът сам по себе си като че ли беше лишен от разум, но под контрола си го държеше нечий друг разсъдък. Проблемът беше в това, че тази разумност бе ограничена в рамките на демонската природа. На два пъти Макрос и Миранда се принудиха да усмиряват съществото и с дни да слушат гневния му вой.

Но след цял месец взаимни отстъпки стигнаха до разбирателство. Демонът се контролираше от същество на име Ханам, Сааурски велемъдър от родния свят на сааурците, Шила. Четиримата заедно — Макрос, Ханам, Миранда и Томас — успяха да сглобят цялата картина на събитията.

Някаква тъмна сила, смътно позната на Макрос и Миранда, чието име си оставаше скрито за тях, бе повлияла на жреците в някакъв град, наречен Ахзарт и ги бе подлъгала да отворят една древна бариера. Демоните дошли в света на Шила и унищожили цяла древна империя и всички в нея.

Преди това обаче се появили пантатийците и предложили на част от сааурците убежище на Мидкемия, като в замяна те трябвало да им служат едно поколение, или трийсет мидкемски години.

През половината от това време силата на сааурците укрепвала на континента Новиндус, а после те помогнали на Изумрудената кралица да завладее целия континент и предприели атака срещу Кралството.

— Струва ми се, че имаме две възможности — въздъхна Миранда.

— И те са? — попита Томас.

— Да разкрием на сааурците измамата на пантатийците, като по този начин им осигурим почетен път за изтегляне от войната, или да намерим този вход от демонското селение и да го затворим.

— Трябва да направим и двете — заяви Томас.

— Този избор не ми харесва, но Томас е прав — каза Макрос.

— Не можем ли да направим първо едното, а после другото? — предложи Миранда.

— Демонският крал, Маарг, беснее и в безсилието си е унищожил много от своите — каза Ханам със стържещия глас на демона. — Той не знае, че пантатийците са престанали да съществуват като сила. — Посочи им с един от дългите си нокти към далечен тунел и продължи: — Разломът между Шила и този свят е само на половин ден пеш оттук. Но от другата страна на този разлом чака Тугор със слугите си. — Демонът изпъна дългите си ръце, при което от нокти до нокти дължината стана над девет стъпки, и каза: — Аз съм едва на половината на ръста му и нямам неговия ум.

— Мога да надвия един демонски господар — заяви Томас.

— Въпросът е в броя — каза Макрос. — Освен самия демонски крал, никой в онова селение не може да се сравни с никой от нас поотделно. — Погледна дъщеря си. — В това число и с теб, струва ми се, стига да си опичаш ума.

— Благодаря за което — отвърна тя сухо.

— Но дузина или повече наведнъж… — Макрос поклати глава. — Това е друго нещо.

— Ако продължаваме да се бавим, всеки ден, прекаран тук, прави задачите ни все по-трудни — каза Томас.

— Има моменти, когато помага силата, и моменти, когато помага хитростта. — Макрос вдигна пръст. — Томас, ти си жизненоважен за защитата на Сетанон. Предлагам вие двамата с Ханам да се опитате да отклоните сааурците.

— Можем ли да се приближим достатъчно до… — Погледна към Ханам да му подскаже името.

— Джатък, син на Джарва.

— До Джатък и да му кажем за измамата?

— И той ще повярва на един демон и на един валхеру?

— Стига да мога да го накарам да слуша, знам неща, които би могъл да знае само велемъдрият на сааурците. Ако мога да поговоря с Шаду, моя ученик, който зае мястото ми, знам, че ще мога да го убедя, че в това тяло пребивава старият му учител.

— А вие? — попита Томас.

— Двамата с дъщеря ми трябва да затворим прохода между демонския свят и тук — отвърна Макрос. — Рано или късно Маарг ще заключи, че е предаден от някой от онези, които е пратил да преминат тук, дори и да не разбере кой главатар го е предал.

— Когато Маарг разбере, че е предаден — каза Ханам, — гневът му ще е безграничен. Ще атакува сляпо през разлома, все едно колко негови слуги ще трябва да измрат, но стигне ли до този свят, резултатът ще е същият като на Шила. Накрая всички вие ще се печете в ямите на празничния му пир.

— Те подозират ли какво има в Сетанон? — попита Томас.

Един от най-дългите спорове между Томас и Макрос беше по въпроса колко могат да си позволят да кажат на сааурския велемъдър. Рано или късно щеше да се наложи да му кажат всичко.

— Не — отвърна Ханам. — Джакан знае само, че е повел армия на война за завоевания и разрушения. Това си е точно в неговия нрав. Той всяка нощ изяжда по един от своите, за да поддържа силата си, а хората му продължават да мислят, че отиват в прегръдките на Изумрудената кралица.

— Подозирам, че амбицията му е да погълне този свят и един ден да се върне и да предизвика Маарг. Но ако намери този Камък на живота, може да опита да го вземе, като го сметне за голям трофей. Кой знае какво би се случило тогава?

Макрос въздъхна.

— Значи решихме. Томас, ти трябва да вземеш нашия ноктест приятел и да убедиш бившия му ученик да го изслуша.

— Има и нещо друго — каза велемъдрият с форма на демон.

— Какво?

— Трябва да ме унищожиш веднага щом Джатък се убеди. Защото това тяло и ум се удържат с мъка и не знам още колко време ще мога да задържа властта си над тях. Беше много бавно, докато ги завладея, но може да свърши бързо.

— Великолепно — каза Миранда и стана.

Макрос уточни:

— Ние с теб първо намираме разлома към Шила, после се прехвърляме в онзи свят и намираме входа за град Ахзарт. И го затваряме.

— За нещастие — каза Ханам — има нещо, което подценявате.

— Какво е то?

— Маарг може вече да е отишъл в света на Шила; ако е така, за да затворите входа към демонското селение, първо ще трябва да убиете демонския крал.

Макрос погледна дъщеря си и никой от двамата не намери какво да каже.

14.Измяна

Ру се намръщи.

Язон продължаваше да изрежда загубите им, причинени от огромната тежест на дълга, който поеха, за да заемат злато на Короната.

— И иска още! — изпъшка Ру.

— Не знам как можем да съберем още злато и да го заемем на херцога — отвърна Язон. — Ще трябва да разпродадем някои от по-печелившите ни концерни, а това ще увеличи проблемите ни с паричния приток. — Той поклати глава. — Можеш ли да намериш някой друг, който да заеме злато на херцога?

Ру се засмя.

— Мога да опитам да убедя Джейкъб Истърбрук да се включи. — Знаеше, че ще е без полза. Няколкото пъти, в които бе вечерял с Джейкъб, съзнателно бе отклонявал какъвто и да е разговор Джейкъб да подпомогне Кралството в предстоящата битка. Все пак имаше и други и Ру се залови да потърси решение. — До края на деня ще съм навън — каза той на Язон. — Ако обичаш, прати писмо на жена ми, че може да се задържа в града още няколко дни.

Язон си записа.

— После виж какво мисли Дънкан и го покани да се срещнем тук в пет часа. Бих искал да дойде и Луис.

— Къде ще си дотогава?

Ру се усмихна.

— Ще търся пари за херцога. В три ще съм в кафенето на Барет, а след това ще се върна тук. Дотогава ще съм тук-там по работа.

Ру си взе едно леко наметало, тъй като денят беше топъл. Сложи си и шапката — с широка периферия, със стилно жълто перо; беше обут в много скъпи ботуши за езда. На колана си носеше старата сабя.

Излезе сред оживените улици на Крондор и се обърна, за да изгледа с възхищение „Ейвъри и син“. Често се спираше да погледне огромния склад, който бе превърнал в щаб на своята търговия. Беше закупил земята около склада, беше построил допълнителни служебни сгради и сега фургоните му изпълваха големия двор.

Обърна се и се запъти за първата си среща — с един банкер, който макар и да не му беше съвсем приятел, все пак му дължеше услуга.



— Златото ми трябва — каза херцог Джеймс.

— Знам, милорд — отвърна Ру, — но повече злато не може да се намери.

— Винаги има повече — настоя херцог Джеймс. Изглеждаше уморен, с тъмни кръгове под очите, сякаш не беше спал. Напрежението в града нарастваше и слуховете за предстоящата война се усилваха. Предния ден в града беше стигнала вестта за голямо морско сражение на Банапис при Тъмните проливи, а и корабите от Свободните градове и Далечен бряг вече закъсняваха.

Ру каза:

— Ако вдигнете налозите, сигурно ще можете да изстискате още нещо от търговците и фермерите, но деловите среди вече са доста изнервени. Повечето злато, за което говорим, през последните няколко месеца капе на Изток.

— Не малка роля за което имаш и ти! — изръмжа херцогът и плесна с длан по масата.

Ру се ококори.

— Не съм направил нищо, което човек в моето положение не би направил, милорд! — Беше разгорещен и за миг почти забрави с кого разговаря, но бързо овладя гнева си. — Дал съм ви всеки меден петак, който би било разумно да ви дам. Ако ви дам повече, просто ще убиете кравата заради млякото.

Джеймс погледна дребния мъж срещу себе си.

— Тогава ще убием кравата. Трябват ми запаси и оръжие за още месец и ми трябват вчера.

Ру въздъхна.

— Тази нощ ще вечерям с Джейкъб Истърбрук и ще видя какво мога да изстискам от него.

Джеймс го изгледа продължително и мълчаливо.

— Тук той ще те надиграе.

— Какво искате да кажете?

— Ще разбере, че ти трябват бързи пари, и ще поиска нещо, което не искаш да продадеш.

Ру помисли за миг.

— Ако тази армия не бъде победена, всичко, което имам, ще е без значение. Щом трябва сега да поема загуба, не е ли все едно? — После стана. — С ваше позволение, трябва да се върна в кафенето на Барет до три, а ме чакат още две срещи дотогава. Трябва да уредя някои работи.

Ру се поклони и се обърна към вратата, но Джеймс го спря:

— Рупърт?

— Какво, милорд? — попита дребосъкът.

— Имаш ли много имоти в Ландрет и Шамата?

— И на двете места, ваша светлост.

— Може би няма да е зле да преместиш по-ценните си неща от северната страна на Морето на сънищата.

— Защо, милорд?

— Просто ми хрумна — отвърна херцогът и отново се зарови в купчината документи, с които се занимаваше, когато Ру бе дошъл.

Ру излезе. Във външния кабинет на секретаря на Джеймс бе окачена голяма карта на Западните владения. Ру бързо погледна зоната около Морето на сънищата. Долината на сънищата беше в ръцете на Кралството от близо сто години, но от дълго време беше спорна зона между Кралството и Велики Кеш. Ру пипна картата, точно при Края на сушата. Там се намираше най-западният опорен пункт на Кралството — на брега на Горчивото море. На североизток от него имаше малък залив, наречен залива Шандън. Едно малко градче, Дакадия, приютяваше единственото по-многолюдно население между Края на сушата и Морето на сънищата. Той проследи с пръст линията хълмове, минаваща източно от брега и южно от Края на сушата, до една точка, където се пресичаше с реката, свързваща Горчивото море и Морето на сънищата. На изток се издигаха планините Сиви рид. Изведнъж Ру се опули.

— Не би могъл!

Личният секретар на Джеймс вдигна глава:

— Какво, сър?

Ру се засмя.

— Все едно.

И след като напусна кабинета на херцога на Крондор, измърмори:

— По дяволите, бас държа, че го е направил!

Почти с танцова стъпка, Ру забърза по стъпалата, водещи към двора, където един лакей държеше коня му. Взе юздите и бързо го подкара към портата, като се озърташе и се чудеше къде е Ерик. Не го беше виждал от Банапис и започваше да се притеснява за приятеля си.

После настроението му помръкна — оставаха само още няколко седмици преди градът да бъде стегнат в лапите на войната. Ру сръга коня с пети, подкара към портата и поздрави с ленив жест командващия стражата лейтенант. Младият войник му отвърна, защото Ру Ейвъри често идваше в двореца и се знаеше, че е приятел на херцога. Което, наред с огромното му богатство, го правеше един от най-важните хора в Крондор.



— Отдели ли време да помислиш за предложението ми? — попита Джейкъб Истърбрук.

Ру се усмихна.

— Доста. — Реши, че най-добрата тактика пред деловия му съперник е да му каже откровено това, което той бездруго вече знаеше. — Но съм заел доста злато на Короната заради предстоящата война и затова кесията ми малко е поопразнена.

Силвия се усмихна на Ру, сякаш всичко, което каза, бе от съдбоносно значение за нея. Той й върна усмивката.

— Не мога да преговарям от името на компания „Горчиво море“, без да се посъветвам с партньорите си, но мисля, че каквото и споразумение да постигна тук, ще е приемливо за тях, след като им обясня как стоят нещата. — Помълча, докато довърши последната хапка от вечерята и отри ъгъла на устата си. — Но със сигурност мога да се лиша от някои капитали на „Ейвъри и син“, а има и няколко други, които могат да ти послужат, наред с онези, които вече обсъдихме.

Джейкъб се усмихна.

— Имаш контрапредложение?

— Може да се каже — отвърна Ру. — Откакто ти, изглежда, си хванал здраво търговията с Кеш, обмислям да се откажа от дворовете си за фургони в Шамата и корабостроителницата в пристанище Шамата. И двата имота са добри, но никой от тях не ми е донесъл и един петак печалба, откакто ги поех, както вероятно знаеш. — Последното го изрече със съжалителен смях.

— Е, наистина ти водя с едни гърди в търговията с юга. Създал съм си продължителни и изгодни връзки с няколко изтъкнати кешийски концерни. — Джейкъб избута стола си от масата и един от слугите притича да му помогне. — Коленете не ме държат. От времето ще да е. Когато небето е чисто и е горещо и сухо, ме болят почти толкова, колкото когато е на дъжд.

Ру кимна и се надигна от стола си.

— Би ли се заинтересувал от тези предприятия? — попита той.

— Винаги съм се интересувал, Рупърт, от увеличаването на имотите си. Всичко е въпрос на цена.

Ру се усмихна.

— Както си е редно.

— Хайде да се оттеглим в градината на чашка бренди, а после ще те оставя на дъщеря ми; не мога да се задържам до късни часове както някога.

Излязоха в топлата и пълна със звезди нощ. Градината ухаеше на цветя, пееха птици и щурци.

Ру помириса брендито си. Беше започнал да свиква с вкуса му, но все още не можеше да различи кешийското от произведеното в Даркмоор, макар че можеше да различи качественото като това от лошото, което предлагаше лорд Вазарий. Това пареше и дървесният му вкус бе по-силен от всичко, което бе опитвал досега, даваше му едно приятно чувство за вътрешна топлина и лекият привкус на грозде и дърво се задържаше в устата му дълго след като го глътнеше.

Силвия седеше до Ру, небрежно отпуснала ръка на коляното му, докато баща й говореше:

— Защо не приготвиш списък с подробностите и да ми го пратиш утре?

— Ще го направя — увери го Ру. — А колкото до имотите тук в Крондор, за които се интересуваше, има няколко, с които бих се разделил по същата причина, заради която гледам да се лиша от онези в Шамата.

— А Ландрет?

Ру сви рамене.

— Ами, поуредих малко търговия от северния бряг на Морето на сънищата до Крондор, и бизнесът там ми носи повече приход. Но това също зависи от цената.

Поговориха си още час за бизнес, след което Джейкъб стана и каза:

— Трябва да си лягам вече. Ако искаш, остани и си сипи още бренди. Силвия ще те забавлява, докато си тръгнеш. Лека нощ, Рупърт.

Старецът напусна градината и щом останаха сами, Силвия прокара ръка нагоре по крака на Ру.

— Да те позабавлявам ли? — попита го тя закачливо.

Ру остави чашата с брендито и я целуна. После каза:

— Да се качим горе.

— Не — настоя тя. — Искам да остана тук.

— В градината? — попита той.

— Защо не? — отвърна тя и почна да развързва корсажа си. — Топло е и не искам да чакам.

Любиха се под звездите и когато свършиха, Силвия се отпусна на тревата до Ру, с глава на гърдите му.

— Много рядко се отбиваш напоследък, Ру.

Ру се събуди от приятния си унес и отвърна:

— Нещата стават ужасни.

— Чувам, че идва война — каза Силвия.

— Много хора го говорят.

— Вярно ли е?

Ру помисли какво да й отговори.

— Мисля, че е вярно, макар че не знам дали ще е скоро. Но ти помисли дали да не заминеш на изток, ако чуеш, че работите в Крондор се влошават.

— Крондор? — учуди се тя и го щипна закачливо по рамото. — Мислех, че Кеш пак се е раздвижил.

— Така е — отвърна Ру. Опитваше се да й каже истината; обичаше я и искаше да не пострада, но не можеше да й се довери напълно заради верността й към баща й. — Но този път не мисля, че ще тръгнат за Долината. — Помисли как би се отразило това на преговорите му с Джейкъб. Реши, че няма да навреди, така че си позволи да поразкраси малко.

— Знаеш, че лорд Венкар е извикан от Риланон в Крондор.

— Той пък кой е? — попита Силвия.

Ру се зачуди дали тя наистина не знае, или просто иска да се направи на важна. Прокара ръка по голото й бедро и реши, че това не е важно.

— Той е кралският адмирал на Източния флот. Дебне в Соления залив с огромна флотилия, така че щом Кеш изкара корабите си от Дърбин, да може да ги удари от засада. Принц Николас отведе голяма ескадра на запад, отвъд Проливите, и ще поеме зад кешийския тил.

Силвия почна да си играе с космите по гърдите на Ру.

— Чух, че е излязъл да посрещне флота, превозваща съкровища.

Тогава Ру разбра, че тя знае много повече, отколкото разкрива. Страстта му набързо угасна и той каза:

— Е, не знам… Ох, трябва да се прибирам.

— О! — Тя се нацупи.

— Съжалявам, но трябва да оправя онези документи, дето ги иска баща ти.

Облече се, докато тя остана да лежи гола върху тревата, красива под светлината на голямата луна. Когато свърши, тя стана и го целуна.

— Е, щом трябва да тичаш, значи трябва. Ще се видим ли утре?

— Невъзможно. Но може би вечерта.

— Е, аз ще си лягам и ще мисля за теб, докато съм в леглото — каза тя и ръката й пробяга по корема му.

— Много ме затрудняваш — простена той.

Тя се засмя.

— Ами и ти направи живота ми труден. Как да помисля за друг мъж, като имам теб? — Целуна го и каза: — Баща ми иска да знае защо не се женя. Иска внуци.

— Знам. Невъзможно е.

— Може би боговете ще са добри и някой ден ще сме заедно.

— Трябва да тръгвам.

Той си отиде, а тя прибра роклята си. Вместо да се облече, я понесе през къщата и когато влезе в стаята си, я хвърли на пода.

Тих стон от леглото й я накара да се усмихне и тя прекоси в тъмното и видя две фигури, сплетени върху завивките. Плесна слугинята силно по задника и момичето изненадано изскимтя.

Дънкан Ейвъри вдигна очи към Силвия на бледата светлина, идваща през прозореца, и се усмихна.

— Здравей, скъпа — каза той с похотлива усмивка. — Омръзна ни да те чакаме.

Силвия избута слугинята и й каза:

— Вземи ми дрехите и ги занеси в пералнята.

Момичето изгледа безизразно господарката си и се изниза от леглото. Вдигна дрехите си, както и роклята на господарката си, и бързо изхвърча от стаята.

Силвия посегна и погали Дънкан.

— Е, поне те е подготвила.

— Винаги съм готов — каза той и я целуна по шията.

Тя го бутна по гръб и го възседна с думите:

— Искам да ми направиш една услуга.

— Винаги — изстена той и се взря в очите й.

— Знам — изгука тя, наведе се и го целуна.

— Миришеш на трева — отбеляза той.

— Не се съмнявам — промълви тя. — Забавлявах братовчед ти на моравата.

Дънкан се засмя.

— Ако разбере, че от неговите прегръдки си дошла в моите, това ще го убие. Много на сериозно ги взима тези работи.

Силвия стисна лицето му и ноктите й се забиха в бузата му.

— Няма да е зле и ти да го вземеш на сериозно, мое възбудено петле! Защото ще те направя толкова богат, колкото не си сънувал. — Знаеше, че ще й трябва мъж, който публично да „ръководи“ компаниите на баща й и на Ру, а Дънкан беше достатъчно глупав, за да го държи в ръцете си с години. Ако й омръзнеше, лесно щеше да се отърве и от него.

Без да обръща внимание на болката, Дънкан отвърна:

— Обичам богатството.

— Сега за услугата.

— Какво?

— Искам да убиеш Карли.

Дънкан помълча за миг и дъхът му се учести. Най-после каза:

— Кога?

— До седмица.

— Защо?

— За да мога да се оженя за Ру, глупако! — простена тя, докато удоволствието й се усилваше.

— Как бракът ти с братовчед ми ще ме направи богат? — страстно изпъшка Дънкан.

Изведнъж Силвия изви гръб и потръпна, след което рухна върху Дънкан, отвърнал на страстта й. След дълго мълчание той промълви:

— Как бракът ти с…

— Чух те — прекъсна го тя. „Колко е в неговия стил — помисли Силвия. — Не иска да изчака поне миг, за да ме остави да се насладя на удоволствието.“ Най-после се смъкна от него и каза:

— Защото, като му дойде времето, ще ме направиш вдовица на Рупърт. А после, като му дойде времето след траура, двамата ще можем да се оженим.

Дънкан се засмя, сграбчи я грубо за косата и дръпна главата й без намек за нежност.

— Страшна жена си — каза той и я ухапа закачливо по устата. — Романтиката не ти е присъща, мила. — Събори я и я погледна в очите. — Харесва ми идеята за брак, основан на алчност. Това е нещо, което мога да разбера.

— Добре — каза Силвия и го зашлеви през лицето — достатъчно силно, че да го заболи. — Просто ще продължим да се разбираме.

Силвия се отпусна по гръб и Дънкан започна отново да я възбужда, а тя си помисли, че ползата от него като глава на дома, както и надареността му в леглото, се понамаляват от дебелашкия му нрав. Като се започнеше с непростимото присъствие на слугинята тук. Щеше да накаже момичето още на сутринта, защото не й бе казала да легне с Дънкан. Капка ревност не изпитваше, но държеше на покорство, а не беше им го позволила.

Въздъхна и потрепери, щом той започна да проучва тялото й, и си помисли: година или две; можеше да изтърпи Дънкан за година-две, преди да го махне от пътя си. След това щеше да си потърси някой млад благородник, защо не онзи дразнещ я внук на херцога например, който толкова се опъваше на ухажванията й. Виж, той можеше да се окаже добро предизвикателство. Но който и да било, рано или късно тя щеше да получи титлата си. Можеше дори да отстъпи и да роди едно-две отрочета за барон или граф — можеше да се окаже необходимо. Помисли за цената да изгуби твърдостта на тялото си в майчинство и се зачуди дали има отвари или някакви магически средства, които да съхранят сегашната й външност. А после си помисли — защо да е само граф? Защо не херцог? Онзи Дашел, който работеше за Рупърт, имаше брат, нали? А рано или късно той щеше да порасне в сан, може би до херцог. После се зачуди дали ще е по-лесно да очарова брат му, или той щеше да се окаже прекалено голямо предизвикателство.

Докато Дънкан я целуваше по корема, тя помисли: „Това е, от което имам нужда. Ново предизвикателство.“ Всички мъже в живота й досега бяха толкова предсказуеми. А когато затвори очи и изви гръб нагоре, си помисли, че и принцът все още не е женен!



Пъг се материализира близо до брега, където група ученици слушаха лекцията на Чалмес по магия. Майсторът магьосник спря, когато видя кои са тримата мъже, защото Пъг беше довел и Накор и Шо Пи. Пъг изглеждаше различно — беше по-слаб и косата и брадата му бяха къси, като едва поникнали. В движенията му се долавяше умора.

— Милорд — каза Чалмес на Пъг, — това е толкова неочаквано, колкото последната ви поява.

— Има неща от съдбоносна важност, които трябва да обсъдим — отвърна Пъг. — Съберете останалите водачи в конферентната зала. Аз ще дойда скоро.

Дори магьосникът, който сега ръководеше общността, да възнегодува, че му нареждат по този начин, прикри го майсторски. Само сложи ръка на сърцето си в кешийския жест и отговори:

— Ще бъде сторено, милорд.

Накор изгледа учениците, които следяха сцената с нямо изумление, и каза:

— Къш!

Те се пръснаха бързо и оставиха тримата сами. Бяха се пренесли в Крондор с Калис, когото Пъг бе оставил за малко, за да се погрижи за предстоящата отбрана на града, докато Пъг дойде да го прибере. Внукът на Пъг, Арута, бе успял да предаде, че изпитва отчаяна нужда да поговори с него, така че Пъг намери за нужно да се върне бързо в града на принца.

— Знаеш какво да правиш, нали? — попита Пъг.

— Определено — каза Накор. — Не съм сигурен, че ми харесва, но разбирам, че е необходимо.

Пъг сви рамене.

— Ако преживеем тези следващи няколко месеца, тогава ще се безпокоим какво става тук. Освен ако нямаш по-добър план.

Накор потърка брадичка.

— Не знам. Може да измисля нещо, но така или иначе първо трябва да свършим другото.

— Добре, тогава да ви няма! — каза със смях Пъг. — Щом приключите, вземете коне и тръгнете за Сетанон. Не мисля, че имате повече работа в Крондор. И ако мен ме няма там, вижте с какво можете да помогнете на Томас.

Накор и Шо Пи забързаха към сала, който щеше да ги превози до града, а Пъг се обърна към голямата цитадела.

Влезе бързо в сградата и стигна до централната зала, където се бяха събрали старшите магьосници на острова. Когато влезе, те станаха. Той им махна да седнат и отиде до стола, заеман по традиция от най-старшия на съвета.

— Нещата се менят бързо — заговори им без предисловие. — Доволен съм, че ви позволих да играете своите игри на независимост от Кралството и от Кеш, докато властваше мирът, но вече е недопустимо нещата да продължат по същия начин.

Чалмес взе думата:

— Носят се слухове за война. Да не би да искате Академията да вземе страната на Кралството?

— Да — отговори Пъг.

— Мнозина тук са кешийци по рождение и не изпитват обич към Кралството — обади се друг магьосник.

— Вие сте Робърт Д’Лийс?

— Да — отвърна младият магьосник и сведе глава поласкан, че са го запомнили.

— Родом сте от Кралството.

— Вярно. Само изтъквам различията в лоялността ни след лоялността, която всички изпитваме към Звезден пристан.

— Нека да говорим направо — каза Пъг. — Звезден пристан е мой. Беше построен с мои пари, върху земя, отстъпена ми от краля, и докато аз не постановя друго, ще продължава да бъде мой.

— Така да е — отвърна Д’Лийс, — но много ще предпочетат да напуснат и според мен това ще е отстъпление от принципите, които ни обединяваха.

Пъг се усмихна.

— Разбирам и одобрявам академичната ви страст да си седите тук и да обсъждате очевидното, докато стигнете до някое дълбоко философско прозрение, но предвид това, че най-голямата армия в историята на света вече приближава по море към Крондор, не можем да си позволим такъв лукс.

При споменаването за флотата неколцина от магьосниците в залата се намръщиха.

— Ние мислехме, че събирането на кешийски войници на юг е предвестие за война, милорд — каза Чалмес. — Каква е тази история с флота?

Пъг отвърна:

— Ще бъда кратък. Огромна армия от другия край на Безкрайното море, подвластна на един демонски господар, плава към Крондор. След като градът бъде изпепелен, тази армия възнамерява да помете и завладее всичко между този остров и Илит, Крондор и Саладор. Ще има кръв и пепелища, каквито не сте в състояние да си представите.

Магьосниците заговориха помежду си и Пъг ги остави за около минута. После вдигна ръка и залата се смълча.

— Но още по-съдбоносното е, че тяхната крайна цел, без самите те да го знаят, е плячка, на която, ако сложат ръка, може да унищожи целия живот на Мидкемия.

— Възможно ли е? — възкликна Д’Лийс.

— Не само възможно, но и вероятно — отвърна Пъг, — освен ако не предложим помощ.

— Аз ще помогна — заяви младият магьосник.

Пъг се усмихна.

— Често подценяваме младостта — отбеляза той, докато другите, по-старите магьосници в съвета мълчаха.

Най-сетне Калиед, един от старшите магьосници с кешийско потекло, стана и заяви:

— Всичко, което сме съградили тук с толкова труд, ще бъде изложено на риск, ако това е вярно. Няма ли да е по-разумно да останем тук и да браним библиотеката и лабораториите?

— Не мога да ви заповядам да помогнете драговолно — каза Пъг. — Мога да се разпоредя да напуснете, но каква полза от това? — Той стана. — Ще се оттегля в кулата си за два часа. Съберете всички магьосници, владеещи бойна магия или защитна, или целебна, и им предайте каквото ви казах. Онези, които ще помогнат, ще взема със себе си. Другите могат да останат тук и да защитават Звезден пристан, ако са способни.

Пъг излезе, а магьосниците оживено заобсъждаха думите му. Той се качи по стълбите до кабинета си, влезе през мистичната врата, недопускаща други да проникнат, и още преди тя да се затвори напълно, се пренесе на Острова на чародея.

Гатис, таласъмоподобното същество, който бе служил и на Макрос, и на Пъг като иконом, беше на обичайния си пост в централното помещение на къщата, използвано като кабинет, с изглед към чудесната градинка.

— Господарю Пъг — поздрави го Гатис, — прав ли съм в предположението си, че господарят Макрос се е върнал?

Пъг се усмихна. Гатис веднъж го беше уверил, че между него и Макрос съществува мистична връзка.

— Да, истина е, макар да ми е неизвестно къде са сега с Миранда.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Трябва да се преоблека и ми донеси топла храна, докато се къпя.

Едно от най-чистите удоволствия, които предлагаше къщата на Острова на чародея, наричана Вила Беата, бяха баните в кешийски стил. Пъг се бе разпоредил да ги възстановят и когато Гатис пристигна с поднос с горещо телешко, сирене, хляб, зеленчуци и изстудена кана с бяло вино, Пъг седеше отпуснат блажено в един от горещите басейни. Като видя белезите по тялото му и огледа пак много късата му коса и брада, Гатис каза:

— Изглежда, сте имали известни неприятности.

Пъг се засмя.

— Винаги ми е допадал уклонът ти да подценяваш нещата, приятелю. — Взе бокала с вино, който му връчи зеленоликото същество, и след като отпи, го попита: — Ти знаеше ли, че Миранда е дъщеря на Макрос?

— Подозирах го, макар че имах твърде оскъдна възможност да поговоря с младата жена в няколкото редки случая, когато тя ви придружи тук от Звезден пристан. А и след като в поведението й имаше нещо, което ми напомняше за Черния, разкритието не ме изненадва.

— Но мен — да. Знаеше ли, майка й е била лейди Кловис?

— Виж, това е изненада — каза Гатис. — Запознах се с Черния, когато той ме спаси от родния ми свят, преди доста време, но ще да е било след като той е оставил Миранда и майка й.

— След като се нахраня — уточни Пъг, — трябва да се върна в Звезден пристан. Но преди да тръгна смятам да видя дали защитите са си на място. След няколко дни оттук ще мине много враждебна и голяма флота, и макар крайната им цел да е Крондор, част от тях може да се изкушат да се отбият и да проучат.

— В това ще следвам указанията ви — отвърна Гатис и се усмихна със зъбатата си усмивка. — Но доколкото мога да съдя вярно за тези неща, неколцина ваши ученици тук ще са в състояние да обезкуражат визитата на злонамерени мародерстващи елементи.

Пъг се засмя.

— Сам не бих могъл да го кажа по-добре.

— Ще се върнете ли скоро?

Изражението на Пъг стана строго.

— Не знам. Няма да е съвсем искрено, ако не ти кажа, че съдбата на тази планета е поставена на везните, така че стига да оцелея, ще се върна.

— А Черния?

Пъг сви рамене.

— Познаваш бившия си господар по-добре от мен, така че ти ми кажи.

Гатис му отвърна по същия начин — че нищо повече не може да се каже. Пъг довърши яденето и банята си, след което се облече в чист халат. После се пренесе обратно в кабинета си и слезе по стъпалата, където го чакаше голяма група ученици. Като ги видя, Пъг им викна:

— Всички, марш навън!

Учениците се разбързаха към главния изход, но Пъг сграбчи един за ръкава на халата, извърна го с лице към себе си и попита:

— Как се казваш?

— Джон, учителю — отвърна младежът извън себе си от радост, че легендарният владетел на Звезден пристан го е отличил с вниманието си.

— Иди в залата на съвета и им кажи всички да дойдат при нас отвън.

Ученикът затича към съвещателната зала, а Пъг си запробива път през тълпата, която бързо взе да се отдръпва, щом учениците видяха кой минава. Пъг стигна до една голяма скала, недалече от мястото, където пътят за пристанището завиваше по склона, и се покачи на нея.

Обърна се и погледна над езерото, като настрои мистичното си зрение, за да огледа далечното пристанище, и остана доволен, щом видя Накор, Шо Пи и двама войници. Качваха се на една баржа, превозваща пътници и товар между брега и острова.

Чалмес и другите членове на съвета си пробиха път през гъстата гмеж ученици и Чалмес попита:

— Пъг, какво става?

Пъг седна на скалата, като се постара колкото може да уподоби обичайната поза на Накор, и отвърна:

— Чакаме.

— Какво чакаме?

Пъг се усмихна и изпита леко извратено чувство на задоволство пред тяхното безсилие:

— Не искам да разваля изненадата.

Това ги накара да замълчат и в продължение на половин час всички много неловко зачакаха, докато баржата гребеше през езерото. Накрая Накор и другите с него се изкачиха по пътя и Пъг рече:

— Радвам се да ви видя.

— Това е капитан Стърджис от гарнизона на Шамата — каза Накор. — Учениците замърмориха при вида на втория военен, който носеше униформата на кешийския граничен легион. — А това е генерал Руфи ибн Саламон.

Генералът кимна.

— Милорд.

Пъг се обърна към събралите се магьосници и каза:

— Предполагам, че за двата часа, които ви дадох, сте успели да си пропилеете времето и да не изпълните нарежданията ми.

— Обсъждахме най-добрия начин да разпространим информацията, която ни дадохте — почна старият магьосник.

Пъг вдигна ръка и го прекъсна.

— Робърт Д’Лийс тук ли е?

Младият магьосник вдигна ръка и Пъг го посочи.

— Предполагам, че той е най-младият член на съвета, така ли е?

Магьосниците кимнаха.

— Добре. Това значи, че не сте съвсем безнадеждни — каза Пъг.

Д’Лийс като че ли се смути от тази забележка.

— Не съвсем — отвърна той.

Пъг се засмя и се изправи, за да го виждат всички. И заговори:

— Дори тук, предполагам, сте чули слуховете за война.

Някои магьосници казаха „да“, други закимаха.

— Войната е реална, но не с нашите съседи на юг. Насам идва огромен флот, от другия край на морето, и той носи на борда си ужасна на брой армия, навярно четвърт милион въоръжени бойци. — При тези думи неколцина магьосници ахнаха. Пъг вдигна ръце за тишина. — Кралството се подготвя за отбрана и както можете да си представите, имаме нужда от сигурна граница с Кеш. В това отношение вече са извършени някои промени.

През тълпата премина „шшшт“ и всички зачакаха Пъг да продължи.

— Велики Кеш и Кралството спорят от много години за богатите земеделски земи около Морето на сънищата. За да сложи край на този вечен спор, Кралството отстъпи някои земи на империята на Велики Кеш.

— На югозапад от Края на сушата има едно голямо скалисто възвишение, което ясно се вижда от море и суша, нарича се Руините на Морган — продължи той. — Моряците го познават добре. От върха на тази висока скала, право на изток до река Шамата, е прокарана нова граница. На империята на Велики Кеш са отстъпени всички земи южно от тази линия, по южните брегове на реката Шамата, Морето на сънищата и Голямото звездно езеро.

Събралата се група ахна и се чуха гневни викове. Един от мъжете, явно от Кралството, извика:

— Вие ни предавате!

— Не — каза Пъг. — Принц Ерланд от дълго време води преговори с императора на Велики Кеш по този въпрос. В замяна на това, че Кеш ще пази южния ни фланг от врага и ще поддържа сегашния ни договор, докато се сражаваме с могъщия враг, Кралството реши да удовлетвори някои териториални претенции, които Кеш поддържа от сто години. Тези от вас, на които не им харесва тази промяна в управлението, могат да напуснат.

— Но междувременно Звезден пристан все още е територия на Кралството и все още е мое владение. — Пъг запремества поглед от лице на лице. — Шамата сега е отстъпена на кешийците. Кралските сили се оттеглят през Голямото звездно езеро към Ландрет. Всеки от вас, който пожелае, може да отпътува с тях.

Чуха се още няколко протеста, но Пъг ги пренебрегна.

— Ние ще зачетем искането на Кралството за суверенитет на острова Звезден пристан — заговори генерал Саламон. — Градът Звезден пристан ще бъде кешийски. Докато се устроите с пристанище на северния бряг, на кралските граждани ще се осигури правото на свободно преминаване през град Звезден пристан.

Някой в тълпата извика:

— Кога го взимате?

— Вече го взехме — каза генералът. — Моите хора вече са заели малкото укрепление край пристанището на Шамата и гарнизона в града, и ще оставим малка част в езерото, за да осигурим мира. — Погледна Пъг и добави — Ако няма нещо друго, трябва да се връщам при хората си, милорд.

Пъг кимна.

— Благодаря ви, че дойдохте.

Генералът и кралският капитан си тръгнаха заедно надолу по хълма към кея. Пъг каза:

— С това приключихме. А сега още нещо. Нашественикът, за който ви споменах, е възможно най-опасният ни враг и аз се нуждая от онези от вас, които са готови да служат доброволно. Трябват ни онези от вас, които са способни да церят, способни са да действат като проводници на сведения и онези, които по някакъв начин ще могат да възпират магията на нашественика. — Помълча и добави: — Служат им пантатийци.

При споменаването на омразните змиежреци десетина души се развикаха:

— Аз ще помогна!

— Тези от вас, които са готови да заминат за Крондор, да се обърнат към Робърт Д’Лийс — каза Пъг. — Той ще бъде първият ми помощник в това отношение.

Д’Лийс го погледна объркано.

— Помощник?

Младите магьосници започнаха да се трупат около него.

Пъг скочи от скалата и Накор го попита:

— Сега какво ще правим?

— Ние ли? Аз заминавам с тази банда в Крондор, за да ги подготвя, после отивам в Сетанон. Ти чакаш тук да се погрижиш тази глупава сган да не започне война с Кеш в следващите две седмици, а после, след като се увериш, че ще се държат прилично, те искам в Сетанон. — Бръкна в халата си и извади едно цуранско транспортно кълбо. — Гледай да не го счупиш или загубиш, последното ми е. А пътят до Сетанон е дълъг.

Накор не изглеждаше доволен.

— Водата е стигнала до устата, а ти искаш от мен да остана тук като бавачка на тази сган?

Пъг се ухили.

— Че кой друг?

След което тръгна да поговори с Робърт Д’Лийс.

— Учителю? — каза Шо Пи на Накор.

— Какво?

— Имате ли представа какво искаше да каже Пъг с това, че имал друг план за Звезден пристан?

Накор помълча малко, след което се ухили широко.

— Имам, разбира се.

15.Връхлитане

Ерик се намръщи.

Остави листовете на бюрото на лорд Уилям и попита:

— Това ли трябва да направя?

Уилям и Калис кимнаха.

— Променихме плановете, след като пристигна баща ми — уморено каза Уилям. — Той проведе съвет с принца, Джеймс и мен, и единственото, което мога да ти кажа, е, че е убеден, че Калис е необходим другаде.

Ерик беше действал въз основа на предположението, че ще се намира в планините на североизток от града и след падането на Крондор ще почне да извършва набези срещу нашествениците, щом тръгнат на изток. Сега му казваха, че ролите са сменени, като колода карти на масата.

— Аз отговарям за отбраната на града — каза Уилям. — Това си остава. Флотилията на Венкар е скрита в залива Шандън и ще удари нашествениците, когато минат покрай него, за да се съедини, както се надяваме, с това, което остане от флотата на Николас, след като се прегрупира при Островите на залеза.

— Грейлок ще действа като мой първи помощник с бойните части в планините. — Посочи Ерик. — Което означава, че ти ще минеш към Грейлок там, където планираме да го използваме.

— Отстъплението — каза навъсено Ерик.

— Да — каза Калис. — Когато загубим града, ще имаме едно отчаяно население, което ще се мъчи да избяга, и победена армия, която ще се опита да го подгони. Не можем да го позволим.

— Как ще го предотвратите? — попита Ерик.

Уилям въздъхна.

— Така се получава, когато човек прави предположения. Ако те бяхме включили в заседанията на командването, щеше вече да го знаеш. — Той подаде на Ерик свитък с документи. — Прочети ги. Планът е описан в подробности и искам до заранта да го знаеш наизуст. Ще вечеряме заедно и ще можем да обсъдим всички въпроси.

Ерик се обърна към Калис.

— Кога заминаваш?

— Веднага щом баща ми се върне от Звезден пристан — отвърна Уилям вместо Калис.

Ерик заключи, че никой не знае кога точно ще стане това.

— Добре, милорд.

— Има и още нещо, Ерик — каза Уилям.

— Какво, сър?

— От този момент ти си рицар-капитан в армията на принца. Нямам време за губене да те правя първо лейтенант, така че ще трябва да прескочиш един ранг.

Грейлок се усмихна на изуменото изражение на Ерик.

— Аз ли, сър?

— Какво ви става, фон Даркмоор! — извика Калис в истинско подражание на Боби дьо Лунвил. — Да не би изведнъж да оглушахте?

Ерик се изчерви.

— Аха, значи ми трябва нов старши сержант, нали?

— Да. Някакви препоръки?

Ерик замалко щеше да каже „Джедоу“, тъй като беше най-старшият сержант в командата му, но истината беше, че Калис се бе оказал прав, когато бе възложил службата на Ерик. Джедоу просто нямаше необходимите командирски умения за поста, изискващ много повече организационни способности, отколкото притежаваха повечето сержанти. Той помисли малко и каза:

— Има двама-трима мъже, които биха свършили работа, но честно казано, най-добрият от всички като че ли е Дуга, капитанът на наемниците. Той е умен, твърд е и разбира точно какъв е залогът, без да му казваме всичко. Оказа се много полезен в убеждаването на другите наемници, които пленихме да минат на наша страна.

— Това не ми харесва — каза Уилям. — Този човек е обърни-плащ.

— Трябва да разберете как стоят нещата отвъд морето, милорд — отвърна Ерик. — Хората там не изпитват силна привързаност към някой град и там не съществуват представи за нация и държава като тук; Дуга е бил наемник цял живот, но тамошните наемници се придържат към строг кодекс на честта. Ако се закълне във вярност — а аз мога да го накарам да разбере, че това не е договор, при който ще може да си хвърли меча и да мине на другата страна — ще служи.

— Чакай да помисля — каза Уилям. — Сигурно можем да го направим сержант на помощните части, но ми трябва някой друг, и то веднага.

— Тогава Алфред — отвърна Ерик. — Не е толкова умен, стигне ли се до стратегия, тактика и подобни, но знае да се справя с нещата бързо и без излишно суетене.

— Тогава ще стане — каза Уилям и погледна Калис.

Калис кимна.

— Съгласен съм. Стабилен е и ще се справи с това, което предстои.

— Иди му кажи — разпореди се Уилям и Ерик излезе.

— Забравихте да споменете, че получава и баронска титла — каза Грейлок.

Калис се усмихна.

— Да не го объркваме съвсем точно сега.

Уилям въздъхна уморено.

— Ще трябва да се справя с объркването му, когато прочете плановете и разбере каква роля сме му предвидили.

— Виж, в това не се съмнявам — каза Калис. — И се засмя — горчиво и със съжаление.



— Даркмоор! — възкликна Ерик. — Не говорите сериозно! — Но като видя сериозното лице на Уилям, бързо добави: — Милорд.

Уилям му махна да го последва в трапезарията.

— Ще вечеряш с мен. Ще го обсъдим на тиха вечеря.

Щом стигнаха трапезарията, Ерик почувства, че ядът му се е стопил. „Тихата“ вечеря, за която спомена рицар-маршалът, включваше херцог Джеймс, лейди Гамина, техния син лорд Арута и неговите двама сина, Дашел и Джеймс. Ерик почти се изчерви от това, че са го включили към семейството на херцога, и бързо зае място отдясно на Уилям. Щом слугите започнаха да носят храна, магьосникът Пъг влезе през вратата срещу мястото на Ерик. Ерик видя само, че косата и брадата му са късо подстригани, но когато той седна между Уилям и лейди Гамина, забеляза белезите от изгорено по врата и лицето му.

Джими и Даш станаха, както и Арута, Джеймс, и Гамина. Уилям се поколеба за миг и се надигна. Ерик побърза да ги последва.

— Здравей, прадядо — поздрави Даш.

Пъг целуна Гамина по бузата и се ръкува с Джеймс, а после и с Уилям и каза:

— Доволен съм, че всички сме заедно.

Ерик с неочаквана яснота осъзна защо настроението в стаята е толкова сериозно — това като нищо можеше да се окаже последното събиране на семейството на Пъг. Много от тях скоро можеше да не са между живите.

Ерик прошепна на Уилям:

— Ако предпочитате, сър, можем да поговорим за моята задача утре.

Уилям поклати глава.

— Утре призори те искам на хълмовете да огледаш укрепленията на първия ешелон на изток от града. После трябва да се върнеш тук — вдругиден. — Погледна семейството си. — Съжалявам, но нямаме време.

— Преди всичко, имам да ви кажа нещо на всички — каза Пъг.

Уилям се обърна да погледне баща си, също както и Джеймс и Гамина. Пъг продължи:

— Твърде дълго отсъствах от живота ви, и затова трябва да ви помоля за прошка. — Пресегна се и стисна ръцете на Уилям и Гамина. — Искам също да ви кажа, че много се гордея с вас.

Уилям като че ли не знаеше какво да каже. Гамина се усмихна и в очите й се събра влага, щом се наведе и целуна баща си по бузата. Ерик бе видял достатъчно странни неща през последните четири години, за да не го озадачи изражението на жената, която изглеждаше достатъчно стара, за да бъде майка на Пъг, а му беше дъщеря.

Гамина каза нещо на баща си на умствената реч и той се усмихна.

— Жалко, че тя също не е тук.

Уилям промълви:

— Благодаря, татко.

— Не, аз трябва да ви благодаря, че сте такива, каквито сте, и затова, че държите на своята мечта, независимо какво съм мислил, че трябва да правите. Боя се, че на някои неща се уча твърде бавно.

Уилям се усмихна и Ерик долови приликата между бащата и сина. В очите на рицар-маршала блестяха сълзи и Ерик усети, че и неговото гърло се е стегнало. „Тъкмо затова е тази война, за да защитим тези, които обичаме“ — помисли той. Някъде в нощта майка му и единственият човек, за когото мислеше като за баща, седяха на маса в дъното на един хан, и някъде се криеше жената, която обичаше, тръгнала да се събере с майка му и Натан.

Ерик внезапно почувства присъствие в ума си, едно нежно докосване, нищо повече, но разбра, че това е лейди Гамина. Погледна и видя, че тя му се усмихва. Тогава думите влязоха в ума му. „Младата ви съпруга е в безопасност. Сигурна съм.“

Без да му е много ясно как се прави, той опита да заговори. „Моята съпруга.“

Гамина се засмя и Уилям каза:

— Какво има?

— Нашият млад приятел се е оженил след последната ни среща — отвърна херцогинята. Пъг, Уилям, Арута и Гамина поднесоха полагащите се поздравления, а двамата младежи погледнаха крадешком към дядо си.

— Джеймс? — каза Пъг.

Бившето момче крадец сви рамене и се ухили. В поведението му се долавяше нещо от детинската му игривост.

— Знаех, както и Даш и Джими.

Арута възкликна:

— Знаел си?

Херцог Джеймс се засмя.

— Трябваше да задържа ума на Ерик на предстоящото, затова му позволих да си въобразява, че е измислил ужасно умна лъжа, за да измъкне младата си жена извън града. — И насочи обвиняващо пръст срещу Ерик.

— Повече да не сте помислил за неподчинение, капитане.

При тази забележка, съпроводена с новото му звание, Ерик се изчерви.

— Капитан? — възкликна Даш и закима одобрително.

Гамина и Арута казаха:

— Поздравления.

Уилям подхвърли:

— Ще видим доколко ще са намясто поздравленията след предстоящите сражения.

При споменаването на войната, настроението в стаята отново помръкна. След кратко мълчание Пъг удари с ръка по масата.

— Достатъчно! Нека си откраднем малко щастие, докато можем. — Той погледна Арута.

— Съжалявам единствено, че жена ти не е с нас.

Арута се усмихна и Ерик отново долови ехото от бащата и майката в чертите му.

— Тя е на гости при родителите си в Ролдем.

— Май трябва всички да идем на гости в Ролдем — обади се Джими.

Пъг се засмя, другите също. Яденето мина бързо и приятно, всички намираха радост и утеха в това, че са заедно.

Ерик беше доволен, че има възможност да види това семейство събрано, защото в тази стая седяха три от най-важните особи в Кралството — лорд Джеймс, неговият тъст и неговият шурей. Храната несъмнено бе най-хубавата, която Ерик беше опитвал, а виното бе несравнимо — вино, правено в родния му край Даркмоор, но твърде скъпо, за да си го позволи обикновен човек като него. Двамата с Уилям спокойно обсъдиха плана за защитата на хората, които щяха да напуснат града, докато другите членове на семейството си бърбореха за дреболии, без да обръщат внимание на спускащия се мрак.

След вечерята ядоха сладки и пиха кешийско кафе от малки чашки и изключително силно вино от Родез. Ерик чувстваше, че топлата жар го изпълва от глава до пети. Изведнъж в трапезарията бързо влезе Калис.

— Извинете ме за натрапничеството — каза той, без да поздрави — но току-що пристигна съобщение.

Джеймс стана и протегна ръка и Калис му даде съобщението.

— От Края на сушата ли е? — попита Уилям.

— Да, с бързи вестоносци. Нашественическият флот е бил забелязан вчера след съмване.

— С благоприятен вятър ще са тук вдругиден — каза Уилям.

— Почва се — въздъхна Джеймс.



Ерик се взираше в мрака. Стоеше на външния вълнолом, на предната стрелкова платформа. Точно според заканата си, Грейлок се бе погрижил да удостоят капитан Безуик със съмнителната чест да бъде първият офицер, който да се сблъска с врага при стените на Крондор.

Дори враждебният доскоро капитан да изпитваше някакво негодувание заради служебното повишение на Ерик, поставящо го над него, успяваше да го прикрие добре и беше самата вежливост, когато Ерик му даде разпорежданията.

— Къде са те? — попита Ерик.

Безуик не отвърна нищо — разбираше, че въпросът е риторичен. След като слънцето освети небето на изток, западният хоризонт си остана все така загърнат в мъгла и мрак, подпомагайки напредването на врага.

— Малко знам за това море, капитане, но ако времето е като в Батира, мъглата ще се вдигне чак преди обед — каза Безуик.

— Още преди обед може да са достатъчно близо, за да ги замервате с камъни. — Ерик огледа отбранителните линии може би за стотен път.

Външният вълнолом беше преустроен така, че за да стигне сега един кораб до пристанището на Крондор, трябваше да преплава колкото може по на юг, около големия насип, върху който бе издигната платформата, на която стоеше той; на нея имаше катапулти, лъкометци и отделение морска пехота, всички въоръжени до зъби. Всеки кораб, който се приближеше до тази страна на вълнолома, щеше да бъде обстрелян. Тази морска стена обграждаше почти целия север и бе отделена от вътрешната стена с воден зев, по-тесен от четвърт миля. В северния край на стената чакаше друга рота и всеки кораб, който се опиташе да навлезе в канала между вътрешната и външната стена, щеше да се окаже под ожесточен кръстосан огън. Отвъд водата на вътрешната стена друга рота войници окомплектоваше военните си машини. Ерик смяташе, че щом враговете видят новата отбранителна система, единственият им избор ще е да се опитат да завземат и трите платформи. Ако се окажеха толкова глупави, че да пратят кораби в канала преди да прогонят защитниците, се подлагаха на риска корабите им да бъдат потопени и да блокират канала. Това, което той знаеше, а те — не, беше, че корабите, които проникнеха през канала, ги чакаше умна система от клопки дори ако защитниците бъдеха пометени от стените.

Ерик погледна малката лодка под платформата и каза:

— Ще ви оставя лодката. — Каза го, макар да знаеше, че хората както тук, така и на другите три позиции вероятно ще бъдат избити преди да могат да отстъпят.

Дьо Безуик го погледна и вдигна въпросително вежда.

— Ако ви се наложи да пратите бързо съобщение, с лодката ще е по-бързо от бягането по стената.

— Разбира се — каза Безуик. И добави: — Всъщност много мило от ваша страна.

Ерик сложи ръка на рамото му:

— Довиждане и успех.

Затича по дигата, по малката пътечка, изсечена над камарата от камъни, поставени там от осъдените на принудителен труд, за да се инсталират върху тях платформите за балисти и катапулти. Пробяга повече от три четвърти миля до втората платформа, където чакащите го офицери му отдадоха чест. Не спря да поговори с тях, а продължи на изток, към върха на обърнатото „U“, което оформяха двете стени. Бързо преодоля четвърт миля в тази посока, след което пое на юг. Денят ставаше все по-горещ и когато стигна до третата платформа, Ерик се беше изпотил. Бързо огледа складовете и оборудването, после отново зави на север. Последната платформа беше най-изолирана, тъй като също като първата, външна стена, на хората щеше да се наложи да бягат по изложената на обстрел пътечка, за да стигнат старата северна дига, която по традиция пазеше пристанището на Крондор от слизащите на юг приливи на Горчивото море.

Там, където старият насип стигаше до най-северния пристан, Ерик завари очакващата го рота от дворцовата гвардия. Качи се на коня си и поведе патрула през гъмжилото от войници по пристаните. Вдигнали бяха всякакви възможни барикади, а първите три карета в града се бяха превърнали в мъртва зона. Всеки горен прозорец на всяко здание бе приютил по един стрелец и Ерик се възхити на отбранителната система, замислена от Уилям и Джеймс. Долните прозорци бяха барикадирани и вратите залостени, и беше построена хитроумна система от лесноподвижни рампи, така че защитниците по горните етажи да могат да се оттеглят от здание към здание, докато останалите прикриват отстъплението им. Това, което го удивляваше, не беше толкова броят на гражданите, които бяха избягали от града, след като бе започнало строителството на отбраната, а по-скоро тези, които трябваше да бъдат изселени въпреки очевидността на предстоящото сражение. Мнозина бяха изкарани от домовете им насила и ги подкараха с копия към градските порти.

След третия завой от пристанището Ерик и хората му стигнаха първата барикада. Махнаха им да минат и те поеха към двореца.

Докато се отдалечаваха от пристанищния район, Ерик забеляза изплашените лица на хората — някои надничаха през открехнатите врати, а други бързаха да свършат една или друга работа, подхваната преди войната да дойде в Крондор. Много носеха на гръб големи торби с покъщнина и се отправяха на изток — щяха да се опитат да напуснат града преди да започне битката.

Ерик знаеше, че Джеймс ще позволи на бежанците да се източат от града, но в ред, докато врагът не стигне до брега и не се наложи източните порти да бъдат затворени. От съобщенията, които бе чел предната нощ, знаеше, че „фулбургът“ — частта от града, построена извън древните стени — е почти опустял. Миналата седмица патрулите на градската стража бяха арестували и обесили дузина мародери.

Един търговец с ръчна количка ги подмина — викаше, че има храна за продан, и Ерик беше сигурен, че още преди пладне ще разпродаде цялата си стока. Щом наближи двореца, човешкият поток, отправил се към портите, се увеличи и той заповяда на ескорта си да завие към кейовете и чак след това към двореца, за да избегне натиска на хората.

Тръгнаха обратно към кейовете и както яздеха, един от хората на прозореца на втория етаж над тях извика:

— Богове! Вижте ги!

Ерик разбра, че човекът е видял вражеския флот.

— Какво виждате?

Войникът погледна надолу да разбере кой пита и като видя офицерския знак на туниката на Ерик, отвърна:

— Кораби, сър! Сигурно са хиляди.

Ерик срита коня си в галоп и препусна към двореца. Знаеше, че извън залива на Крондор няма да са чак хиляда вражески кораба, но знаеше също така, че ще са поне четиристотин, според предпазливата оценка за оцелелите.

Николас ги бе поразил от едната страна на Тъмните проливи, докато флотилията от Елариал ги беше ударила от юг. В същото време ескадрите от военни кораби от Дърбин и Квег извършваха набези над предните редици. Джеймс беше разгледал съобщенията от наблюдателите, които се опитваха да преценят размера на останалия флот, след което пращаха конници, които сменяха конете на всеки няколко мили. Набезите бяха смалили с една четвърт размера на нашественическия флот. Другите бяха решили да отпразнуват щетите, нанесени на врага, но Джеймс изтъкна, че все пак остават цели четиристотин и петдесет военни кораба, приближаващи се към Крондор.

Така вместо тристате хиляди войници, които се очакваше да слязат на брега в следващите няколко дни, в Кралството щяха да нахлуят „само“ двеста двадесет и пет хиляди. Ерик едва потисна желанието си да завие от отчаяние.

Влезе в двореца през морските порти и хвърли юздите на коня си на лакея.

— Трябва ми нов кон — каза му и забърза за последното си заседание при лорд Джеймс и рицар-маршал Уилям.

Стигна до заседателната зала, където Уилям и Джеймс ръководеха последния разбор на положението за командващите области, преди да ги изпратят в съответните гарнизони. Портата на двореца извън града се държеше свободна, за да могат конните куриери и тези офицери да излязат от града преди да започнат бунтовете на обзетите от паника граждани.

— До един час ще имаме кораби, акостиращи на север от града — каза Уилям и посочи двама от командирите, които трябваше да отговарят за крайбрежната отбрана извън града. — Време е да тръгвате, господа. Успех.

Граф Тилдън и един скуайър, чието име Ерик не знаеше, отдадоха чест и напуснаха. Той беше изучил разположението на частите, тъй като Уилям му бе дал копие от бойния план, и знаеше, че благородниците и техните отряди първи ще изпитат главния удар на атаката. От Сарт до Крондор, от Крондор до малките села на север от залива Шандън, всеки въоръжен войник, когото Патрик бе успял да измъкне от армиите на Запада, беше готов да се срази с нашествениците. Но шестдесет хиляди бойци, повечето от които неопитни наборници, щяха да бъдат удавени от над три пъти повечето закалени в сражения воини. Единственото преимущество, което имаше Кралството, щеше да е в дисциплината и обучението, а това нямаше да влезе в играта, докато Крондор не паднеше.

Защото за Ерик беше ясно, че първото му подозрение е оправдано: Крондор щеше да падне. Той огледа стаята и видя, че Грейлок вече е излязъл, както и Калис. Грейлок заминаваше за първата част под неговата пряка команда, смесена рота от Пурпурните орли на Калис, хадатски воини и кралски крондорски Първопроходци. Навсякъде из планините на север и изток всеки опитен планински боец, когото можеха да привлекат чак от далечния Изток, та до хълмовете над Ран и Показалеца, чакаше в готовност.

Общият план беше да обезкървяват врага, като избиват колкото се може повече от нашествениците, докато те преминават през Крондор, после да ги разпръснат, докато си проправят път през хълмовете и планините, където всеки от планинските бойци на Грейлок щеше да струва колкото петима от нашествениците. Ерик се беше сражавал с армията на Изумрудената кралица; повечето от бойците й бяха пехотинци, имаше и малко прилична конница, но нямаха нито един планинец. Единственото, което го притесняваше, бяха сааурските конници, защото макар да не бяха планински бойци, бяха воини, несравними с всички защитници, които Кралството можеше да изкара на бойното поле. Знаеше, че щяха да изгубят много от конете си в морския преход. Фуражът щеше да се развали от постоянната влага, а конете щяха да получат стомашни болки и много от тях щяха да са безполезни след шестте месеца в корабния трюм — но достатъчно от тях щяха бързо да се оправят и да превърнат сааурците в опасен противник. А и кой знае що за магия можеше да е използвал врагът, за да опази конете си здрави?

Уилям се обърна към Ерик и попита:

— Готов ли си?

— Готов или не, нашите сили са по местата си. Врагът вече се вижда.

Уилям бързо отиде до големия прозорец, гледащ към пристанището, и промълви:

— Богове!

Ерик и другите го последваха, и всеки по свой начин беше също толкова стъписан. Въпреки донесенията никой от тях не беше подготвен за гледката — от външния морски вал до далечния хоризонт, проясняващ се с всяка минута, докато утринната омара се вдигаше, се виждаха бели платна. Ерик изви врат да погледне колкото може по на север и успя да различи още и още платна в далечината.

— Трябва да са се развърнали още от вчера — каза Уилям и се върна при масата. — Ще се излеят върху нас като прилив. — Обърна се към благородниците в стаята. — Господа, знаете задълженията си. Дано боговете ни опазят.

Ерик огледа стаята и попита:

— Принцът?

— Той напусна двореца вчера вечерта — каза Уилям. — Със сестра ми, сина й и внуците. — Погледна Ерик и се усмихна. — Не можем да изгубим принца точно сега, нали?

Ерик кимна.

— Лорд Джеймс?

— В кабинета си е. Чувства се длъжен да остане.

След като благородниците напуснаха, Ерик каза:

— Няма какво повече да правя тук, сър.

— Още нещо — каза Уилям, бръкна в куртката си и извади малък пергамент, навит и завързан с лента и с отпечатан върху червения восък знак на сана му.

— Когато всичко свърши, дай това на баща ми, ако можеш.

Ерик се намръщи.

— Сър?

Уилям се усмихна.

— Никога не бих заповядал на някого да отиде на стената, ако сам не отида там, Ерик.

Ерик за миг се вцепени. Разбра с ужасяваща яснота, че рицар-маршалът на Кралството не възнамерява да напусне града. Преглътна с мъка. Макар двамата с Уилям да не бяха близки, беше започнал да му се възхищава заради неговата честност, храброст и ясната, хладна логика в планирането на сражението. А на вечерята с него и семейството му успя да разбере и някои неща от личната му биография. Невъзможно беше да не изпита чувство на загуба.

— Сър — промълви накрая Ерик. — Довиждане.

Уилям протегна ръка.

— Довиждане, капитане. Много от това, което предстои, е в твоите ръце. Помни, ти си способен на много повече, отколкото си мислиш.

Ерик прибра свитъка, отдаде отривисто чест и бързо излезе. Пое към портите, водещи към кейовете, като даде знак на патрула копиеносци да го последва. Извън портите отделение пехотинци се мъчеше да усмири тълпата. Паниката в града се беше развихрила с вестта за приближаващата флота и някои от бедните хорица, живеещи по бреговата линия до двореца, се мъчеха да влязат в града. Ерик спря и извика:

— Спасението ви не е тук! Източните порти все още са отворени. Или напуснете града, или се върнете по домовете си! И разчистете пътя, веднага!

Подкара коня си и тълпата се разбяга пред него и ездачите му.

Пое през града колкото може по-бързо. Знаеше на теория задачата си, но разликата между теория и практика бързо стана очевидна. Работата му беше да ръководи организираното оттегляне на защитниците на града към първата отбранителна позиция на Грейлок на изток, на около половин ден преход отвъд първите ферми извън града. Но накъдето и да се обърнеше, виждаше хаос и се съмняваше, че е възможно над цялата тази бъркотия да се наложи какъвто и да е ред. Все пак се бе заклел или да успее, или да загине. Ето защо заби пети в хълбоците на коня и продължи през човешката гмеж.



Язон грабеше всички книги, които му попадаха подръка, пъхаше ги в платнените торби и ги подаваше на момчетата, чакащи да ги отнесат в близките фургони. Ру не беше преценил добре колко време остава, докато нашествениците стигнат до Крондор, и сега наблюдаваше как работниците му опразват служебните сгради. Всичко, което бе успял да скъта — злато, кредитни писма и други ценни вещи — беше надлежно прибрано в именията му. Там вече чакаха два фургона, които да отведат жена му и децата, както и Джейкъби, на изток. Надяваше се, че Силвия много сериозно се е вслушала в съветите му и ще се присъедини към тях, щом тръгнат да се спасят от предстоящия погром.

— Това са последните, сър! — каза Язон.

— Тръгвайте! — нареди Ру.

Петнадесетте фургона, понесли цялото му движимо имущество, излязоха от големия двор на улицата. Подминаваха ги забързани хора, някои понесли покъщнината си на гръб, други просто бягаха. Из тълпата летеше мълва, че принцът е загинал, че дворецът е завзет, че всички порти са затворени и че са хванати в капан — и Ру разбра, че може да му се наложи да изостави фургоните и имуществото си, ако не се измъкне от града до залез-слънце.

Беше наел най-добрата лична охрана, която бе успял да намери, а в Крондор не бяха останали много наемници. Почти всеки мъж, годен да носи меч или да опъва лък, бе постъпил на кралска служба. Отделението от десет души, които бе наел, бяха старци и момчета, но старците бяха ветерани, а момчетата — силни и бойки.

Заплющяха камшици и конете задърпаха тежко натоварените фургони. Ру се опитваше да спаси всичко по-ценно — инвентар, инструменти и мебели. Беше убеден, че рано или късно армията на Изумрудената кралица ще бъде победена, и се опитваше да си осигури колкото може повече за възстановяване на богатството си след като войната свърши.

Попита Язон, който вече седеше на първия фургон:

— Къде е Луис?

— Отиде да търси Дънкан, щото той изчезна. Според мен е извън града.

— Защо?

— Спомена, че трябвало да иде в имението ти по някаква работа.

Ру се намръщи. Не беше виждал Дънкан от два дни, а това поставяше братовчед му в крайно неблагоприятно положение. Беше извинявал много от гафовете на Дънкан, но след като нашествениците бяха толкова близо, Ру имаше нужда от всяка възможна свободна ръка и грижата на Дънкан за собственото му удоволствие в такъв момент беше просто неизвинима.

— Тръгвам напред към имението. Ще се видим там.

Ру смяташе да остави фургонджиите да отдъхнат през нощта в имението му, след което да ги отпрати към Рейвънсбърг. Там бе намислил да събере работниците и слугите си и ако се появи врагът, да ги премести в Саладор. Знаеше за нашествениците нещо, което знаеха малцина други — че ако подминат Даркмоор, ще тръгнат към Сетанон, за прословутата плячка, за която преди време бе споменал Калис, каквото и да представляваше тя. Ру не хранеше съмнение, че Кралството ще се справи с предизвикателството — самият той беше служил при нашествениците за известно време, когато Калис успя да се внедри в армията им, и макар да разполагаха с голяма чет, липсваше им тренировката на кралската войска.

Но после се сети за сааурците и рече:

— Променям заповедта си. Подминете имението ми и продължете напред чак до залез-слънце.

— Защо? — попита Язон.

— Сетих се нещо. Стигнете до хана ни в Честъртън и ме чакайте там. Ако до един ден не получите от мен друго нареждане, подкарай хората за Даркмоор. Там отдъхнете, сменете конете и продължете към Малаково средище. Там ще чакате вест от мен.

Язон като че ли се притесни от промяната на плана, но не каза нищо.

Ру подкара напред и скоро се омеша в тълпата, напираща към източните порти. Тъкмо се канеше да се върне, уплашен да не настъпят безредици, когато видя излизащите от една улица вляво от него кралски конници. Зърна позната фигура в челото им и извика:

— Ерик!

Ерик дръпна юздите.

— Мислех, че още вчера си напуснал града.

— Много неща останаха да се свършат в последния момент — отвърна Ру. — Имам фургони след мен, ще заминат на изток.

Ерик кимна.

— Умно решение. Можеш да продължиш с нас до портата, но се боя, че фургоните ще трябва да се оправят сами.

Ру подкара до приятеля си от детинство и го попита:

— Кога затварят портите?

— Привечер, или когато откъм изток се появи първия враг. Което от двете дойде първо.

— Толкова ли са близо? — изненада се Ру.

— Преди час удариха външния морски вал — отвърна Ерик. Пътят вече беше ограден от кралски войници, пазещи тълпата да се придвижва в ред. Тези, които чуваха, че отзад идват коне, се опитваха да отбият встрани, но място нямаше и Ерик и отделението му се принудиха да забавят до ходом.

— А ти накъде? — попита Ру.

— Навън. Когато портите се затворят, ще продължа в ариергард зад тези, които са успели да излязат.

— Гадна работа.

— Не толкова гадна, колкото да останеш вътре — отвърна Ерик.

— Виж, за това не бях помислял. — Ру замълча, после попита: — А какво става с Джедоу и другите?

Ерик знаеше, че го пита за шепата мъже, с които бяха служили отвъд морето с капитан Калис.

— Вече заминаха в планините.

— Какво всъщност става?

— Не мога да ти кажа — отвърна Ерик.

Ру помисли малко; беше пращал строителни материали за принца до странни места по планините, както и продоволствие. Прецени обстоятелството, че най-добрите войници на принца са по височините, и попита:

— Кошмарния хребет ли?

Ерик кимна.

— Нищо не казвай, но до месец гледай да си преместиш семейството на изток от Даркмоор.

— Разбрано — каза Ру и ето, че стигнаха до портата. На един фургон му беше паднало колело точно извън нея и коларят се караше със стражите, които искаха да разпрегне коня и да издърпа фургона встрани, а коларят настояваше да изчакат, докато оправи счупеното колело.

Ерик отиде при тях и извика:

— Сержант!

Мъжът се обърна и като видя офицер в черното на Специалната част на принца, отдаде чест.

— Да, сър!

— Престанете да се карате и разкарайте този фургон от пътя. — Пешаците можеха да го заобиколят и да излязат от портата, но зад счупения фургон се трупаше цяла върволица фургони и коли.

Коларят се отчая.

— Сър! Целият ми имот е вътре!

— Съжалявам — каза Ерик и махна на едно отделение да издърпа фургона край пътя.

— Ако можеш да си го оправиш там, жив и здрав. Но така само пречиш на хората.

После се обърна към Ру.

— Излизай, Ру. Веднага.

— Защо?

Ерик посочи на север и Ру видя пушилката и настръхна.

— Само едно нещо може да вдигне пушилка толкова бързо.

— Или е най-големият кавалерийски ескадрон от тази страна на Кеш, или са сааурците!

Ру обърна коня си по източния път и с вик препусна извън града. Ерик се обърна към един от войниците и каза:

— Върни се в града и предай, че ни идат гости от север. — Погледна към вдигащия се прах и добави: — До един час ще са тук. — После се обърна към ротата стражи при портата и каза: — Пригответе се да затворите за не повече от минута след сигнала.

— Слушам, сър!

Ерик продължи на около четвърт миля на север, където на позиция изчакваше рота тежковъоръжени пиконосци, с два взвода лъкометци за поддръжка.

— Лейтенант!

— Да, сър? — отзова се водачът на Кралските крондорски пиконосци.

— До един час от север тук ще дойде цяла камара проклети големи гущери, яхнали гигантски коне. Хората ви ще могат ли да се справят с тях?

Лейтенантът се усмихна.

— Щом са големи, по-лесно ще ги улучваме, нали, сър?

Ерик се усмихна. Младият офицер сигурно беше с няколко години по-голям от него, но Ерик се почувства като старец пред ентусиазма му.

— Духът е всичко — каза той.

После обърна малкия си патрул и пое на юг, където чакаше друга част пиконосци. Тях ги изпрати за подкрепление на групата на север. Каквото и да дойдеше от юг, щеше да е много по-малка заплаха от един сааурски щурм, а защитниците в града щяха да се справят с всякаква човешка заплаха.

После сякаш небесата се разтвориха и се надигна вой, който накара Ерик и всички около него да си запушат ушите от болка. Воят се проточи и ездачите се мъчеха да укротят наплашените коне, които цвилеха и ритаха в паника. Няколко пиконосци бяха хвърлени от седлата. След минута звукът замря и ушите на Ерик продължиха да кънтят.

— Какво беше това? — попита един войник.

— Представа нямам — отвърна Ерик.



Уилям и Джеймс стояха на терасата на двореца с изглед към залива, когато ехото на странния вой заглъхна. Откъм устието на залива се надигна огромен стълб от пушек и пара. Шумът беше придружен от ослепителен блясък и двамата неволно стиснаха очи. Мъжете по-долу по стените стъпваха като слепи и викаха някой да дойде и да им помогне.

— Какво е това? — попита Уилям.

— Виж! — каза Джеймс и посочи към устието на залива.

Кипналите води на външния залив като че ли вече се успокояваха и към пристанището се понесе огромна вълна от пяна и отломки. На гребена й яздеха огромни кораби — и всички носеха нашественици на борда си.

— Те са в залива! — извика Уилям. — По дяволите! Мислех, че ще можем да ги задържим отвън поне за седмица.

— Не знам какво използваха, но двата морски вала са рухнали.

Уилям изруга.

— Хиляда души имах на тези стени!

— Толкова с умните капани, дето поставихте в канала.

Уилям кимна.

— Сигурно са пометени заедно с укрепленията ни. Какво беше?

— Не знам — каза Джеймс. — Видях как Ги дьо Батира подпали Арменгар по време на Големия бунт. Когато ония двайсет и пет хиляди бурета с нафта гръмнаха, взривът се чуваше от мили. Това беше нещо… различно.

— Някаква магия ли? — попита Уилям.

— С произход като твоя можеш по-лесно да отговориш на тоя въпрос от мен — каза сухо Джеймс.

Уилям му обърна гръб.

— В Звезден пристан не окуражаваме учениците да гърмят разни неща. Нарушава спокойствието. — Бързо отиде при ездачите, чакащи да разнесат заповеди, и каза на първия:

— Заповед номер пет. Те са в града.

Върна се при Джеймс, който се бе загледал към вражеските кораби.

— Няма да позволя това — заяви херцогът.

Уилям сложи ръка на рамото на зет си.

— То вече стана.

— Я ми припомни, каква беше заповед номер пет?

— Затваряме източната порта и огън по всичко, което дойде от запад. Битка от къща за къща първите три карета от пристанището.

— А онези гадории, дето ги постави при кейовете?

— Те още са си на мястото. Ако пантатийските магьосници не гръмнат двореца, както направиха с морските валове, ще се натъкнат на няколко малки изненади, когато слязат на кейовете.

Джеймс го погледна и попита:

— Изведе ли всички?

Уилям знаеше за кои „всички“ говори Джеймс — за сестра му, за сина им и внуците.

— Вече са извън града. Снощи напуснаха в специална каляска.

— Е, тогава да се сбогуваме — каза Джеймс.

Уилям се вгледа в зет си и го сравни с мъжа от спомените си. Двамата дълго време бяха живели заедно, от времето, когато Уилям бе млад лейтенант в гвардията на принца, а Джеймс пердашеше двамата диви близнака, Боррик и Ерланд, сега съответно крал и принц.

— Беше преди… колко, трийсет години? — попита Джеймс.

— Почти четиридесет. — Двамата се прегърнаха.

След като се пуснаха, Джеймс каза:

— Съжалявам само, че ти така и не си намери някоя, Уилям.

— Бях си намерил — отвърна Уилям. — Преди много време.

Джеймс не каза нищо, защото си спомни за кешийската магьосничка, в която Уилям се беше влюбил като младеж, и за нейната преждевременна смърт.

— А аз искрено ти завиждам за Арута и момчетата — каза Уилям.

— Трябва да тръгвам — каза Джеймс.

— Ако успеем някак да оцелеем след всичко това, обещавам ти, че ще помисля да си намеря някоя добра жена и да се задомя.

Джеймс се засмя, прегърна отново шурея си и отвърна:

— Ще се видим или в Даркмоор… или в ада.

— Едното е като другото. — Уилям леко го побутна към вратата.

Херцогът се обърна и забърза, колкото му позволяваха престарелите крака. Отвън го чакаше взвод специални войници, облечени в черни туники, гамаши и боядисани в черно железни шлемове. Не носеха никакви отличителни знаци и мълчаливо придружиха Джеймс до кабинета му. Там той свали знака, показващ ранга му, свали и златната верига с печата на херцога на Крондор, с който се подпечатваха официалните декрети. Свали херцогския си пръстен и го остави до печата. После се обърна към един от войниците и каза:

— В залата за аудиенции на принца има една сабя, окачена над камината. Донеси ми я.

Войникът излезе бежешком, а Джеймс свали дрехите си и се облече като войниците. Беше готов, когато войникът се върна със сабята. Стара рапира, със странен знак, малък боен чук, ецван на острието.

Той сложи сабята във вързопа, уви я заедно с веригата и печата, взе и едно писмо, което бе написал предната нощ, и го връчи на един от войниците.

— Това го занеси на лорд Венкар в Даркмоор.

— Слушам, милорд — отвърна гвардеецът и бързо излезе.

Джеймс се обърна към мълчаливите войници в черно:

— Време е. — Излязоха от кабинета му и бързо се спуснаха в недрата на двореца по витото стълбище, водещо към тъмницата. Подминаха килиите и спряха пред една привидно плоска стена.

— Поставете дланите си тук, и ето там, и бутнете нагоре — каза Джеймс. — Двама войници изпълниха указанието му и стената се плъзна почти без усилие нагоре към тавана, разкривайки скрита врата. Джеймс посочи. Двама войници пристъпиха да отворят вратата; тя изскърца сърдито, че я безпокоят след толкова години мир. Но все пак се открехна и откри отвор и стъпала, водещи надолу. Запалиха фенери и двама войници влязоха. Джеймс ги последва. След като през вратата мина и последният от осемте стражи, я затвориха и лъжливата стена се спусна сама.

Мъжете забързаха по стълбите и стигнаха до друга затворена дървена врата. Един от тях се вслуша и каза:

— Тихо е, милорд.

Джеймс кимна.

— Отворете я.

Мъжът го направи, вратата се отвори и се чу плясък на вода. При едно от стълбищата под старата цитадела, централната част на двореца на Крондор, от града към залива се виеше подземен канал. Вонята подсказваше на всички това, което вече знаеха: беше част от големите канали на града, изтичащи в залива на около миля оттук.

Чакаше ги дълга лодка, привързана за желязна халка на каменния кей, и осемте войници се качиха, като оставиха място по средата за херцога. Джеймс стъпи в лодката и каза:

— Да тръгваме.

Мъжете почнаха да гребат, но вместо да се отправят към залива, обърнаха лодката и тръгнаха срещу течението, навътре в каналите на града.

Когато стигнаха до устието на голям сводест канал, два пъти по-висок от човешки ръст, Джеймс прошепна:

— Джими Ръчицата се връща у дома.

16.Боеве

Ерик даде знак и извика:

— Ето там!

Мъжете обърнаха конете и препуснаха. Битката за града се вихреше от предишния ден пред най-северната порта на източната стена. Нашествениците, слезли на брега, бяха неорганизирани.

Частите на Ерик бяха ударени на два пъти, веднъж призори и втория път на заранта, от голяма част сааурски конници. Ерик остана доволен, когато откри, че въпреки грамадния си ръст конете на сааурците са точно толкова пострадали от дългия път през морето, колкото и по-малките, яздени от хората. Освен това, за първи път откакто се помнеха, сааурците трябваше да се бият не срещу наемници, а срещу истински войници. Тежките пиконосци на Кралството и сблъсъкът с дисциплиниран противник, с дългите дванадесет стъпки железни пики, както и умението да нападат в строй, бяха принудили сааурците да отстъпят. Ерик нямаше представа доколко всичко това ще помогне за крайния изход на кампанията, но въодушевлението, което изпитаха хората му от това, че успяха да надвият ужасните гущероподобни при първия сблъсък, беше неизмеримо.

Сега се сражаваха с рота наемници, които макар и да не изглеждаха поотделно толкова страшни като сааурците, им създаваха повече трудности и заради броя си, и защото бяха сравнително отпочинали, докато хората на Ерик бяха отбили два щурма през последните двадесет и четири часа.

Но когато откъм юг приближи свежата кралска конница, Ерик се увери, че частите му могат да изтласкат нашествениците, които накрая побягнаха към лесовете на север. Той се обърна и се огледа за първия си помощник, лейтенант Клифърд. Махна му с ръка и нареди:

— Препусни назад, но спри на стрела разстояние от дърветата, за да не навлезеш в капаните. После върни мъжете и се прегрупирайте. Аз тръгвам към портата да видя дали има нови заповеди. — Лейтенантът отдаде чест и препусна да изпълни заповедта му.

Ерик пришпори уморения си кон към портата, покрай залостените домове, сякаш собствениците им очакваха да се върнат и да ги заварят непипнати, все едно че просто някаква морска буря е ударила Крондор. Други къщи бяха оставени със зейнали врати. По пътя продължаваше да се излива непрекъснат поток от бежанци, движещи се в обратната на Ерик посока, и му се наложи на няколко пъти да се развика, за да го пропуснат.

Бягството вече взимаше панически размери и Ерик беше сигурен, че се връща за заповеди за последен път. Отне му близо половин час, за да измине разстоянието, което нормално щеше да вземе за три пъти по-малко време, а когато стигна портата, видя, че суматохата е пълна.

Видя още два фургона, избутани встрани от пътя. Разсеяно си помисли дали не са на Ру. Все пак се надяваше, че повечето му фургони са се измъкнали от града преди да почне вчерашното сражение и че вече са в пълна безопасност и на път за Даркмоор.

Приближи портата и извика:

— Сержант Маки!

Сержантът, който командваше охраната на портата, се обърна и като видя, че е Ерик, отвърна:

— Да, сър?

— Някакви заповеди?

— Не, сър. Както преди. — След което отново се обърна към тълпата, мъчеща се да излезе от града, за да въведе ред.

— Е, късмет тогава, сержанте — извика Ерик.

Войникът, стар ветеран и приятел по чашка с Ерик и другите членове на Пурпурните орли, се обърна и каза:

— И на вас, сър. Късмет на всички ни. — След което отново се зае със задачите си.

На Ерик му трябваше свеж кон, но не можеше да рискува да се връща в града. Щеше да препусне към командния си пост и да види дали там ще се намери отпочинало животно. Беше наредил да държат свежите коне на достатъчно разстояние от възможните места на бойни сблъсъци, което опазваше животните… но също така ги правеше недостъпни.

Започна с усилие да си пробива път през бягащата от града тълпа. Знаеше какъв е замисълът, но това отчаяно човешко море го караше да се чуди дали ще може да бъде толкова жесток като принца и херцога, защото мнозина от тези, които подминаваше, щяха да бъдат изловени и избити от конниците на Изумрудената кралица, щом те се развърнеха по широкия път. Ерик не можеше да опази всички.

Стигна края на предградията и завари там неколцина от хората си, отдъхващи под сянката на едно дърво.

— Докладвай! — заповяда Ерик на един от тях и войникът се изправи.

— Току-що ни удари поредният им патрул, капитане. Дойдоха откъм дърветата и се изненадаха, когато ги засипахме със стрели. — Войникът посочи към далечните дървета.

— Лейтенант Джефри е някъде там.

На Ерик му трябваше малко време да свърже името Джефри с определено лице и изведнъж си даде сметка колко голяма е станала командата му. Първата половин година беше познавал всеки мъж в частта си, ала през последните два месеца армията на принца бе удвоила размерите си с пристигането на частите, пратени от Далечния бряг и от Ябон, наред с подразделенията от изток. Много от хората, които сега разчитаха на него за оцеляването си, му бяха непознати, докато повечето мъже, които той лично беше обучавал, бяха заминали в планините.

Продължи напред и скоро намери лейтенанта. Боецът, облечен в табарда на Ла Мут, вълча глава на синьо поле, отдаде чест.

— Капитане, преди малко един патрул се натъкна на нас. Не знаеха, че сме тук.

Ерик погледна труповете, нападали по открития терен южно от дърветата.

— Пускат напред части без никаква координация — каза той. — Сааурците и другите части, с които се бихме днес, не са ги известили, че ги чакаме.

— Може ли да се очаква, че това ще продължи дълго?

Ерик си припомни личния си опит с армията на кралицата в Новиндус и отвърна:

— До време. Никога няма да имат нашите вътрешни връзки и дисциплина, но ни превъзхождат по численост и когато тръгнат срещу нас, ще дойдат всички наведнъж. — Погледна следобедното слънце и се разпореди: — Пратете вестоносец при резервите ни и доведете две роти да сменят мъжете тук, и… — посочи развятия щандарт на тежките пиконосци — предайте на пиконосците да останат на позиции още няколко часа.

— Смятате, че сме ги отблъснали?

Ерик се усмихна. По-старият лейтенант от Ла Мут разбираше от занаята си. Искаше просто да види що за младо капитанче са назначили да го командва.

— Едва ли — каза Ерик. — Само малко затишие преди истинската буря. Но мисля да се възползвам от него.

Преди да тръгне по задачата, лейтенантът го попита:

— А онези змиежреци?

— Не знам, лейтенант — отвърна Ерик. — Но със сигурност ще разберем, когато пристигнат.

Джефри отдаде чест и тръгна. Ерик извика след него:

— И ми доведете свеж кон!



— Нещо идва насам — промълви Миранда.

Баща й стоеше зад нея, с избили по челото му капчици пот, и се мъчеше да задържи около двамата заклинанието, което ги правеше невидими. Бяха намерили входа на разлома, отвеждащ към света на Шила, и Миранда се опитваше да пробие през него, за да види какво може да се очаква от другата страна. Според казаното им от Ханам, ако просто нагазеха през него, най-вероятно щяха да се набутат в лапите на цял куп разярени демони.

За просто око портата на разлома изглеждаше като най-обикновена плоска стена. За Макрос и дъщеря му районът бе оживял от мистична енергия.

— Някой се е опитал да я запечата отсам — каза Макрос.

Миранда прати тънка, сондираща струя енергия през разлома. От другата страна се долавяха присъствия и тя отстъпи назад в тъмното.

— Можеш да оставиш заклинанието. Наоколо няма никого.

Макрос го направи.

— Сега какво ще правим? — попита Миранда.

Баща й се отпусна тежко на земята и рече:

— Ще се опитаме да се прокраднем през този разлом, ще се опитаме с бой да проникнем през него или ще потърсим трети начин да влезем в Шила.

— Първият не изглежда възможен, а вторият не ми се струва никак привлекателен — каза Миранда. — Какво мислиш за третия?

— Ако има път към Шила през Коридора на световете, ясновидецът Мустафа ще го знае.

— При Табърт? — попита Миранда.

— Защо пък не? — каза Макрос. — Уморен съм. Можеш ли да ни заведеш там?

Челото на Миранда се набръчка.

— Ти да си уморен?

— Никога не бих го казал на Пъг — каза Макрос, — но подозирам, че когато той ме издърпа толкова рязко от Сариг, отново съм станал съвсем смъртен. Повечето ми мощ идваше от бога на магията, но след като тази връзка се прекъсна… — Той сви рамене.

— Адски неподходящ момент да го казваш! — ядоса се Миранда. — Предстои ни да се преборим с крал на демони, а изведнъж се оказва, че не си в най-добрата си форма поради някаква си старост?

Макрос се надигна с гримаса.

— Още не съм съвсем готов за овесената каша и дебелия шал, дъще. Все още мога да срина тази планина, ако се наложи!

Миранда се усмихна, хвана го за ръката и насила го отведе в Ла Мут. Гостите на Табърт бяха пъстра сбирщина, но до един се надигнаха и отстъпиха, когато чародеят и дъщеря му се появиха от нищото, на няколко стъпки пред тезгяха.

Табърт стоеше зад тезгяха и само повдигна вежда, щом Миранда му каза:

— Трябва ни килерът ти.

Ханджията въздъхна, все едно че каза: „Каква ли история ще трябва да измисля, за да обясня тази загадка?“, но кимна и рече:

— Желая ви успех.

Бързо минаха зад тезгяха и влязоха в задната стая. Миранда поведе Макрос надолу по едни стъпала и после по дълъг коридор. В дъното на коридора имаше ниша, отделена с най-обикновена завеса, окачена на метална пръчка. Тъкмо това бе порталът, който Миранда бе използвала, когато за пръв път влезе в Коридора на световете. Дръпнаха завесата, която отделяше нишата, и след като пристъпиха през прага, се озоваха в Коридора на световете.

— Зная дългия път до хана „При Честния Джон“ — каза Миранда и посочи наляво. — Да знаеш по-кратък?

Макрос кимна.

— Ей натам. — И посочи в обратната посока.

Двамата забързаха.



Уилям следеше вихрещата се битка от наблюдателницата си. Бранителите на кейовете бяха започнали да обстрелват прииждащите към тях кораби. Хитро прикритите балисти и катапулти бяха потопили вече три, но флотата продължаваше да настъпва.

Едно от най-ценните притежания на Уилям беше „шпионското стъкло“, подарено му преди години от херцог Джеймс. То притежаваше обичайните свойства на всеки добър далекоглед, като увеличаваше предметите десет пъти, но също така имаше и едно необикновено свойство: можеше да разкъсва илюзии. Джеймс, твърде сдържан по отношение на произхода му, така и не беше разкрил тайната.

Уилям огледа настъпващия команден кораб и видя грозния демон, присвит на трона на средната палуба. Въпреки отвращението си огледа внимателно съществото. Всички други около него бяха под неговия контрол с помощта на мистични нашийници и вериги.

Трудно беше да се разгадае изражението на демона, защото в лицето му нямаше нищо, което поне малко да напомня за човешки черти. Пъг бе предупредил принц Патрик, Джеймс и Уилям за онова, което беше разбрал за смъртта на Изумрудената кралица и замяната й с демон, но тази информация се пазеше от всички освен от шепа офицери. Уилям и Джеймс бяха решили, че хората ще си имат достатъчно грижи, за да ги плашат и с мощта на един демонски господар.

Уилям обърна стъклото на деветдесет градуса и демонът се скри от погледа му. Седящата там илюзорна жена беше царствена, красива и по някакъв начин дори по-страшна на вид от демона, чийто гняв и омраза поне си личаха открито.

Уилям върна далекогледа в предишното положение, за да може да види през илюзията, и демонът отново изникна пред очите му. После остави стъклото.

— Заповеди — спокойно каза той и един от дворцовите пажове пристъпи напред. Скуайърите служеха при защитниците по стената, като адютанти на различните офицери, а пажовете служеха за бегачи. За кратък миг Уилям се вгледа в нетърпеливото лице на момчето, готово да отнесе заповедите му където му се заповяда. Не можеше да е на повече от тринайсет или четиринайсет години.

За миг Уилям се изкуси да му каже да бяга, да напусне града толкова бързо, колкото младите му крака позволят, но вместо това нареди:

— Предай на командата на пристанището да изчакат, докато се приближат, след което искам всички да стрелят по онзи голям кораб със зеления корпус. Това е командният им кораб и искам да го потопят.

Момчето хукна, а Уилям въздъхна. Опитът най-вероятно щеше да се окаже напразен — демонският кораб със сигурност беше най-защитеният от цялата флота.

Скоро пристигнаха донесения, че вражеският флот е дебаркирал нагоре и надолу по брега и че конни части са щурмували най-северната порта на източната стена. Уилям прецени възможностите си, повика нов вестоносец и му каза:

— Изтичай долу на двора и предай на някой от ездачите да отнесе заповедите ми на източната порта. Да се затвори градът.

Щом момчето се обърна, Уилям го спря:

— Пейдж.

— Да, сър?

— Вземи кон и тръгни с ездача; напусни града и предай на капитан фон Даркмоор, че е време да поеме на изток. Ти оставаш с него.

Момчето изглеждаше смутено, че са му заповядали да напусне, но отвърна само „Слушам, сър!“ и побягна.

Един капитан от кралската гвардия погледна рицар-маршала и поклати глава.

— Поне едно от тях мога да спася — каза Уилям.

Капитанът мрачно кимна. Вражеският флот се опитваше да пристане. От корабите се заразвиваха въжета, екипажите се мъчеха да метнат клуповете по кнехтите на кейовете. Стрелите се изсипваха по всеки, който не беше се заслонил, и мъжете от нашественическата армия падаха във водата набучени като таралежи.

Но първият кораб, а после и вторият, успяха да се привържат за брега и бавно започнаха да се издърпват към кейовете. Единственото място, където не можеха да приближат, беше там, където бяха потънали първите три кораба. После започнаха да мятат въжета към по-задните кораби и Уилям разбра намерението им. Първоначално смятаха, че ще им бъде наложена бавна обсада, с организирано приставане, след като бъде овладяна тази част на града. Сега разбра, че няма да има опити опразнените кораби да се изтеглят от кейовете.

Всъщност към кейовете щяха да привържат само няколко кораба, но те щяха да служат като щит за по-задните. Щяха да метнат куки и скоро корабите щяха да се долепят един до друг. През залива щеше да се изпъне рампа от кораби, платформа, която щеше да позволи на хилядите нашественици да преминат от палуба на палуба и да слязат по кейовете на Крондор. Начинанието беше опасно, защото ако защитниците успееха да предизвикат пожари на който и да било от корабите, всички щяха да се изложат на риск.

Когато корабът на кралицата приближи достатъчно, всяка бойна машина в огневия обхват предприе атака. Сто тежки канари полетяха във въздуха, придружени от дузина запалени бали сено, напоено с огнено масло. Както беше допуснал Уилям, всички бяха посрещнати от невидима преграда и отскочиха или се плъзнаха настрани. Забеляза със задоволство, че един от по-големите камъни се натресе върху друг кораб, който не бе защитен, и нанесе сериозни щети на войниците, скупчени по палубите му.

Уилям нареди да изстрелят колкото може повече огнено масло по най-предните кораби — и изведнъж по цялата дължина на терасата избухнаха пламъци. Уилям бе отхвърлен назад, сякаш зашлевен от огромна огнена ръка, и падна зашеметен на пода. Примигна да махне сълзите и установи, че едва вижда — всичко му изглеждаше премрежено зад червено перде.

Разбра, че очите му са обгорени. Единствената причина да не ослепее напълно беше, че се бе обърнал точно когато бе започнала атаката. Опипа наоколо и забеляза до себе си смътна фигура, която простена, щом я докосна. Две ръце го надигнаха и един глас каза:

— Маршале?

Разпозна гласа на един от пажовете, който беше стоял в дъното на стаята.

— Какво стана? — дрезгаво попита Уилям.

— По стената лумнаха пламъци и всички… пламнаха.

— Капитан Рейнард?

— Мисля, че е мъртъв, сър.

Разнесоха се викове и няколко души притичаха.

— Кой е? — Уилям виждаше само смътни фигури.

— Лейтенант Франклин, милорд.

— Вода, моля ви — каза Уилям и усети как лейтенантът го пое от скуайъра, и го подкрепи да се добере до един стол. Усети вонята на собствената си изгоряла коса и плът, и колкото и да примигваше, не можеше да облекчи очите си от заслепяващите червени сълзи.

Уилям успя да седне и каза:

— Лейтенант, кажете ми какво става.

Лейтенантът изтича до терасата.

— Пращат хора на брега. Огънят, който изсипахме над тях, беше ужасен, но те идват, сър.

Скуайърът донесе леген с вода и чиста кърпа, и Уилям изми лицето си. Болката беше непоносима, но той приложи една хитрина, на която го беше научил още като дете един от учителите му в Звезден пристан, за да я пренебрегне. Водата не помогна много на зрението му и той прецени, че сигурно е ослепял до края на живота си, колкото и близък да се окажеше този край.

Гръмкият трясък на кършещо се дърво, последван от викове и грохот на битка долу, го накара да попита:

— Лейтенант, какво става долу в двора?

— Сър, удариха кралския пристан — каза лейтенантът. — Вражеските войници дебаркират.

— Синко, би ли ми помогнал да се изправя? — каза Уилям на скуайъра.

— Да, милорд… — Опита да го каже спокойно, но не можа да прикрие страха си.

Уилям усети ръцете на младежа около кръста си и се изправи.

— Обърни ме към вратата — спокойно каза той. Звуците на битката вече отекваха и по коридорите. Вражеските воини се изкачваха по стълбището, водещо към командния център на Уилям.

— Лейтенант Франклин — каза Уилям.

— Сър? — отзова се спокойният глас на офицера.

— Застанете вляво от мен, сър.

Офицерът изпълни заповедта и Уилям бавно извади меча си от ножницата.

— Застани зад мен, момче — тихо каза той, когато шумът от боя по коридорите се усили.

Момчето се подчини, но не пусна ръцете си от кръста на рицар-маршала — подкрепяше ранения да не падне.

Уилям съжали, че няма какво да каже на момчето, за да го окуражи. Знаеше, че ще свърши в ужас и болка. Помоли се само дано да е бързо. Когато звуците на битката се приближиха и останалите в помещението се втурнаха напред да бранят вратата, Уилям промълви:

— Момче?

— Да, сър? — чу се тих, изплашен глас зад него.

— Как се казваш?

— Теранс, сър.

— Откъде си?

— Баща ми е скуайър на Белмънт, сър.

— Ти се справи добре. Сега ми помогни да стоя здраво. Не бива рицар-маршалът на Крондор да умре на колене.

— Слушам, сър.

По гласа на момчето Уилям разбра, че плаче.

Изведнъж се разнесе вик и Уилям видя как една сянка скача към него. По-скоро чу, отколкото видя как мечът на лейтенант Франклин светна и нападателят рухна.

Нова сянка се появи вляво от първата, откъм дясната ръка на Уилям, и почти ослепелият рицар-маршал на Крондор замахна с меча си.

А после Уилям, дете на Пъг магьосника и на Катала, от планинския народ на Турил, роден на един чужд свят, усети режеща болка и потъна в мрака.



Джеймс бавно пристъпваше през лепкавата, дълбока до коленете тиня. Екът от битките кънтеше из каналите. Хората му крачеха с извадени оръжия. От време на време отваряха капаците на фенерите, за да се огледат и да си поемат дъх, но се оправяха в сумрака главно по смътната светлина, струяща отгоре, докато подминаваха водостоците и уличните шахти.

— Стигнахме — каза нечий глас.

— Дайте сигнал — заповяда Джеймс и някой изсвири пронизително.

Един от мъжете отвори с ритник някаква врата и Джеймс чу как наблизо се отварят още врати. Влезе с първите двама в мазето и се качи нагоре по стълбите. Нахлуха в някакво помещение, осветено от свещ.

Както очакваше, съпротивата беше слаба, но за малко да го прониже стрелата на един арбалет, пусната иззад обърнатата за заслон маса.

— Спрете стрелбата! — извика той. — Не сме тук, за да се бием.

Миг тишина, след което един глас проговори:

— Джеймс?

— Здрасти, Лизли.

Зад масата се изправи висок стар мъж.

— Изненадан съм, че те виждам тук.

— Ами хрумна ми, щом така и така минавам оттук, да ти дам шанс да се измъкнеш.

— Толкова ли е зле?

— Много повече — каза херцогът и махна на човека, който минаваше за Лизли Ригър, Брайън, Анри и още дузина имена, но чието главно прозвище си беше Праведника, водача на крондорската Гилдия на крадците — Шегаджиите. Джеймс се огледа.

— Нещата не са се променили много… освен че навремето тук беше по-оживено.

Мъжът, за когото Джеймс винаги щеше да мисли като за Лизли, каза:

— Повечето братя са извън града, спасяват си живота.

— Но ти остана?

Лизли сви рамене.

— Аз съм оптимист. — И добави: — Или глупак. — И въздъхна. — Малко кралство е това, на Шегаджиите, но си е мое кралство.

— Вярно. Хайде ела. Има едно място, където можем да се спасим.

Джеймс и войниците му взеха със себе си Лизли и дрипавата сбирщина крадци с него, и се върнаха в каналите.

— Къде отиваме? — попита Лизли, щом нагазиха до колене в лепкавата мръсотия.

— Нали знаеш къде реката влиза в града, до онази изоставена мелница?

— С настилката отгоре?

— Точно тя — каза Джими. — Използвахме я, когато вкарвахме контрабанда с Тревър Хъл и бандата му, не помня вече преди колко години беше. Ако си бил в Крондор, когато Шегаджиите и контрабандистите на Хъл работеха заедно, щеше да знаеш. Има един огромен строеж, който вдигаме горе от няколко месеца.

— Няколко месеца? — учуди се Лизли. — Как сте го направили, без да забележим?

Джеймс се засмя.

— Щото сме отгоре. Правехме го денем, докато ти и крадците ти спите долу.

— Защо дойде да ме вземеш?

Джеймс въздъхна.

— Ами защото си единственият ми брат, за когото знам, тъй че не можех да те оставя да умреш сам в мазето.

— Брат? Сигурен ли си?

— Толкова сигурен, че мога да се обзаложа.

— Чудил съм се за това — каза Лизли. — Майка ни помниш ли?

— Малко. Убили са я, когато тъкмо съм прохождал.

— При „Главата на глигана“?

— Не знам. Възможно е. Прибрали са ме от улицата и са ме отгледали Шегаджиите. А ти?

— Бях на седем. Имах малко братче. Мислех, че и то е умряло. Отведоха ме в Ромни и там ме отхраниха.

— Предполагам, че баща ни не е искал двамата му сина да са заедно. Може да ни е търсил същият, който е убил майка ни.

Стигнаха една широка пресечка на каналите, с мръсна вода, която се лееше отгоре в средата на прохода, и Лизли каза:

— Винаги ми се е струвало странно, че осиновителите ми в Ромни ме отгледаха, за да работя като крадец в Крондор.

— Е, — отвърна Джеймс, докато заобикаляха падащата отгоре вода — така и няма да го разберем. Татко умря преди много години и не можем да го попитаме.

— Ти разбра ли изобщо кой е бил? Аз така и не можах.

Джеймс се ухили в тъмното.

— Да, разбрах. Случайно. Чух му веднъж гласа и после още веднъж, след години, и след като подуших тук-там, разбрах кой беше предишния Праведник.

— И кой?

— Имал ли си някога неудоволствието да срещнеш един особено кисел и зъл свещар, чийто дюкян беше в южния квартал, близо до двореца?

— Не бих казал, че си спомням такъв. Как се казваше?

— Доналд. Ако го беше срещал, щеше да го запомниш. Много гаден беше.

— Но истински гений между престъпниците.

— Какъвто бащата, такива и синовете — каза Джеймс.

Щом стигнаха до едно място в дългия тунел, откъдето почнаха да се изкачват, Лизли каза:

— Ще излезем ли изобщо живи от това?

— Сигурно не — отвърна Джеймс. — Но пък никой не излиза жив от тоя живот, нали?

— Така си е. Но задна вратичка все пак имаш ли?

— Вие без задни вратички не можете — каза Джеймс. — Ако изобщо можем да се измъкнем живи оттук, ето това е тя. — И посочи една голяма двукрила врата, достатъчна да пропусне цял фургон.

— Сега разбирам думите ти, че сте могли да вкарвате контрабанда оттук — каза Лизли, докато двама войници отваряха огромните дървени врати. Те се открехнаха тихо — явно бяха смазани наскоро — и светлината отвътре освети сто войници, изпънали лъкове, арбалети и мечове.

— Стигнахме.

Лизли подсвирна от възхищение.

— Виждам, че готвите топло посрещане на всеки, който реши да мине оттук.

— Много по-топло, отколкото си представяш — каза Джеймс.

Махна на Лизли и Шегаджиите му да влязат и добави:

— Добре дошли в последния бастион на Крондор.

След като Джеймс и всички с него влязоха вътре, вратите се затръшнаха с трясък и кръгът се затвори.



Ерик чу тръбния зов и веднага извика команда. Бяха се сражавали непрекъснато с по-малки части на нашественическата сила и им бяха донесли, че подобни боеве се водят близо до морската порта, най-северната. А до този момент бяха забелязали само няколко души недалече от южната порта на града, което за Ерик беше чудесно, тъй като се бе разпоредил на северната порта да отидат колкото може повече хора. И двете порти продължаваха да пропускат непрекъснатия поток от бежанци към Кралския път, водещ на изток. На една миля източно от сегашната му позиция двата човешки потока щяха да се слеят и да оформят гъста, бавно движеща се маса от изморени, уплашени и отчаяни хора.

Задачата на Ерик беше да брани тила на тази колона колкото може по-дълго. Знаеше, че това означава оттук до Рейвънсбърг, доколкото можеше да прецени. Оттам някъде противникът най-вероятно щеше да престане да ги преследва. Имаха да завладяват град и да попълват запаси, а макар нашествениците да печелеха много единични битки, все още бяха в по-неизгодно положение заради дългия път през морето.

От сааурците беше видял малко и се чудеше защо ги задържат след първия сблъсък. Не можеше да отдели много време, за да измисли нещо, с което да надхитри противника — имаше твърде много неща, на които трябваше да се реагира незабавно: врагът непрекъснато хвърляше срещу позициите му малки щурмови отделения. Битките бяха къси и напрегнати и досега Ерик беше спечелил всички, но хората му се изтощаваха и загубите растяха.

Беше се разпоредил за един фургон, в който натовари ранените и ги отпрати на изток с бежанците. Сега тръбните сигнали го предупредиха, че портите ще се затворят. Докато се заемаше с организирането на отстъплението, едно младо момче стигна на галоп при него и викна:

— Капитане?

— Да?

Момчето бе облечено в униформата на дворцов паж. По лицето му се стичаха сълзи.

— Лорд Уилям заповяда да ви кажа да се оттегляте.

Ерик го беше разбрал вече от тръбата и затова се зачуди защо момчето е дошло тук.

— Нещо друго?

— Аз трябва да замина с вас.

И тогава Ерик разбра. Поне едно от придворните момчета беше спасено.

— Препусни на изток и ще стигнеш един фургон с ранени. Прикрепи се към тях и помагай в грижите за ранените.

— Слушам, сър.

Момчето пришпори коня и се отдалечи, а Ерик се залови с работата си по ръководенето на отстъплението. Всичко, което беше прочел в библиотеката на Уилям, го беше научило, че организираното отстъпление е най-голямата тънкост, която може да се постигне в битка. Склонността да се хвърля оръжието и да се бяга презглава беше почти непреодолима, а ариергардният бой беше непознат за хора, свикнали да настъпват.

Беше обсъждал всичко това с Уилям на теория през последните две години и особено след като получи новия си пост в началото на тази седмица, и беше решен да не допусне нито една негова част да се втурне в безреден бяг.

Целия следобед от далечни места до ушите му стигаха звуци от битки, въпреки че неговата команда беше оставена на мира. Реши, че е защото нашествениците са проникнали в града и не смятат за необходимо да настъпват от юг или от изток.

Но също така знаеше, че това може да се промени, стига Джеймс и Уилям да отприщят своите малки „изненади“.

Далечен тътен, огромен стълб от черен дим миг след това, и Ерик разбра, че първата от гадните им изненади е отприщена. Към подпорите на кейовете бяха привързали бурета с квеганско огнено масло, бяха струпали много от тях също и в мазетата и в по-ниските постройки, и по протежение на първите три градски карета. В момента, в който ги запалиха, целият воден фронт на града изригна в невъобразим пожар и вражеските войници на сто стъпки разстояние от всяка такава сграда загинаха. Тези, които не изгоряха на въглен, умряха от липсата на въздух, изсмукан от огъня от дробовете им.

Ерик погледна на югозапад, към двореца, уплашен от мисълта, че бойците на Изумрудената кралица може да са проникнали в цитаделата. Последва оглушителен гръм и Ерик разбра какво е станало.

Някакъв лейтенант, когото Ерик не познаваше добре, казваше се Роналд Бъмарис, попита смаяно:

— Какво беше това, капитане?

— Дворецът, лейтенант.

След половин час човешкият прилив откъм най-северната порта на града спадна до тънка вада и Ерик заповяда на мъжете си да оформят ариергарда.

Погледна още веднъж към придвижващите се на изток граждани, след което, щом в далечината лумна нов пожар, отново се обърна на запад и зачака.



В „При Честния Джон“ беше оживено, както обикновено, и Макрос и Миранда тръгнаха през тълпата. Махнаха учтиво на домакина си, но отклониха поканата му да пийнат. Тръгнаха съсредоточено към стъпалата и се качиха на горния етаж, при галерията.

Стигнаха до стаята на Мустафа и влязоха. Старецът вдигна очи и рече:

— А, пак ли си ти?

— Да — каза Миранда.

— Настигна ли го оня Пъг?

Миранда се усмихна.

— Може да се каже.

— Какво мога да направя за теб? Откровение?

Миранда седна на стола срещу ясновидеца и каза:

— Позна ли баща ми?

Мустафа примижа и отвърна:

— Не. Трябваше ли?

— Аз съм Макрос.

— О — каза старият гадател. — Мислех, че си умрял. Или те няма. Нещо такова.

— Трябва ми информация — каза Миранда.

— Това ми е работата.

— Трябва ми път към света Шила.

— Няма да ти хареса — каза Мустафа. — Пълно е с демони. Някакъв идиот е отпушил преградата между Петия кръг и онзи свят, и сега е адско.

Макрос се изсмя сухо.

— И така може да се каже.

— Защо ви трябва да ходите там?

— За да затворим разлома — каза Миранда. — Единия между Шила и Мидкемия, после другия — между Шила и другия свят.

— А, това е трудно. — Старецът потърка брадичка. — Имам информация, че това може да се окаже полезно. Мога да ви покажа една врата до едно място недалече от града Ахзарт. Мисля, че точно там искате да идете.

— Откъде знаеш? — попита Макрос.

— Че какъв продавач на информация щях да съм, ако не го знаех, нали?

— Колко? — попита Миранда.

Мустафа каза цената — душичките на една дузина неродени дечица — и Миранда стана.

— Сигурно Квери Дагат няма да е толкова нахален.

При споменаването на един от главните му конкуренти Мустафа каза:

— Чакайте малко! Дайте ми контрапредложение.

— Притежавам Магическо слово, което ще ти изпълни голямо желание.

— Къде е уловката?

— Трябва да го изречеш на Мидкемия.

Старецът въздъхна.

— Мидкемия, според всички донесения, в момента не е никак приятно място.

— Това е една от причините, поради които трябва да затворим онези портали. Щом го направим и бъркотията се разчисти, можеш да отидеш на Мидкемия, да си изречеш желанието и да се върнеш тук.

— Бих искал да се отърва от няколко годинки — отвърна старецът с въздишка. — Знаете, че тук не старея, но много късно в живота си открих Коридора, а повечето церове за младост, които открих, включват много неприятни изисквания, например да изядеш още тупкащото сърце на любимата си или да убиеш бебенца в люлките им. Етиката ми не го позволява.

— На твое място — подхвърли Миранда — щях да си пожелая… добро здраве. Човек може да е млад и пак да има проблеми.

— Умно. Но нямаш две такива желания, нали?

Миранда поклати глава.

— Добре тогава. Приемам.

— Разбрахме се.

Старият ясновидец бръкна под масата и извади една карта.

— Ние сме тук — каза той и посочи голям черен квадрат, обграден от четирите страни с черти, които се огъваха при докосване. — Когато тръгнете, кажете на вещицата при вратата, че искате да излезете през номер шестстотин петдесет и девет. — Пръстът му се заби в картата. — Това ще ви издърпа ето тук. Тръгнете надясно, минете през шестнайсет врати надясно — помнете, че вратите са заплетени и ако броите наляво, ще минете през не която трябва. Шестнайсетата врата ще се отвори в една пещера на Шила, на около ден езда до Ахзарт. Като стигнете там, пътуването ви няма да е проблем, нали?

— Няма.

— Просто продължете право на юг и ще видите града от дясната си страна. Но за да ви дам по-ясна представа какво ви чака — рече той и отмести картата, — нека ви кажа нещо за тия демони.

Той помълча и продължи:

— Това, което хората наричат „пъкъл“, има седем кръга. Горното ниво е само едно доста неприятно място, населено от същества, които не се различават много от тези, които срещате на Мидкемия. Седмият кръг е населен от онези, които са ви познати като „Ужасите“. Те са животопийци и създания на неведома енергия; не могат да съществуват във вашия свят, без да убият всичко, до което се докоснат. До такава степен мразят живота, какъвто ние го познаваме, че не са добре дошли в „При Честния Джон“.

Миранда прие, че последното е много важно, но си нямаше представа какво точно може да значи. И тъй като гореше от нетърпение да се залови със задачата, не обърна внимание на коментара.

— Демоните на Петия кръг не са чак толкова страшни. Някой по-цивилизован може да прескача тук от време на време и стига да не се опитва да нагълта някой от другите клиенти, Джон ще се примири заради бизнеса.

— Какво общо има това с нас? — попита Макрос.

— Ти май си доста нетърпелив за един мъдър и могъщ чародей, а? — попита Мустафа и вдигна ръка, когато Макрос понечи да възрази.

— Млък. Сега ще ти изясня всичко. Демоните живеят от живот. Точно както други се хранят с растения или животни, те ядат плът и живот. Това, което вие наричате живот, ум или дух, за тях е като напитка. Плътта изгражда телата им, също като вашите или моето, но духът изгражда тяхната сила и техния разум. Всеки древен демон е погълнал много врагове и пази пленените им души, за да ги изяде, щом му се наложи.

— Не разбирам — каза Миранда.

— Демоните са като… акулите. Имате ли акули на Мидкемия?

— Да — отвърна Миранда.

— Те плуват на ята, но по непонятни причини често се нахвърлят една върху друга и се разкъсват. Ако изгладнеят, една акула може да бъде изядена от друга, докато в същото време тя яде трета. Демоните са нещо такова. Ядат се един друг, когато край тях няма друг източник на плът и дух. Когато намерят път към свят с по-висша уредба, го опустошават и се тъпчат с плът и дух. Като поглъщат дух или ум, те стават по-разумни, но ако не намерят нов източник, оглупяват. Така че по-силните духове имат нужда от повече умове, за да не оглупеят.

— Това го разбрах — каза Макрос.

— Да — кимна Миранда. — Демонът, от който пострада Пъг, измени на своя господар, за да може да се храни необезпокояван в нашия свят!

— Твърде вероятно — рече Мустафа. — Те не притежават това, което ние бихме нарекли чувство за вярност.

— Благодаря — каза Миранда и понечи да си тръгне.

— Чакайте, има още нещо.

— Какво? — попита Макрос.

— Ако затворите демоните между собствения им свят, където те могат да издържат, без да се хранят, и Мидкемия, те рано или късно ще унищожат целия живот на Шила. После ще почнат да се ядат едни други.

— Какво ни засяга? — попита Макрос.

— Не демоните. Рано или късно от тях ще остане жив само един, вероятно кралят им Маарг, ако той е преминал, или Тугор, главатарят му. А без източник на храна той ще почне да линее и рано или късно ще умре. Но преди да се превърне в прегладнял и оглупял демон, той ще е много сърдит и много силен.

— Което значи? — попита Миранда.

— Което значи само едно: като влезете, просто се постарайте да заключите вратата след себе си.

Миранда примига, после се разсмя.

— Ще го направим.

— Не само тази към Мидкемия. Залостете и вратата към Пътя на световете, като се върнете. Ако тук се развихри един разгневен демон, ще е много неприятно.

— Ще го запомня.

— А заплащането? — попита Мустафа и стана.

Миранда се усмихна малко злобно.

— Ще ти го кажа като се върнем.

След като напуснаха малката му стая, Мустафа седна и промърмори:

— Защо винаги ставам такъв глупак пред една хубава жена? — И удари с юмрук по масата. — Първо вземи парите, тъпако!

17.Унищожение

Ерик изруга.

— Да, сър — каза сержант Харпър. — Точно това щях да кажа и аз.

Съобщението беше от Грейлок и Ерик чак сега разбра защо атаките през изминалите два дни бяха толкова откъслечни. Нападателите се бяха изсипали от горите и сега атакуваха отбраната на Грейлок, на половин ден езда на изток. Тонът на съобщението на Грейлок беше спокоен — изтъкваше, че имал малки неприятности с неприятеля, но в същото време подчертаваше загрижеността си за бежанците, които най-вероятно са ударени по пътя.

Когато вестта пристигна, хората на Ерик тъкмо се бяха устроили на лагер. Човешкият поток от града беше почти пресъхнал. Ерик беше спрял неколцина, за да поговори с тях, но никой не можа да му предложи що-годе сносни сведения — бяха твърде изплашени, нямаха представа какво са видели и единствената им грижа беше час по-скоро да избягат от града, който скоро щеше да бъде подложен на унищожение.

Един все още беше мокър, след като беше преплувал през подземна улица, която знаел от момче; окаяните му вещи бяха събрани на вързоп на гърба му. Знаеше само, че по-голямата част от града е в пожарища.

Ерик нямаше нужда да му казват точно това. И сам можеше да види стълба пушек, вдигащ се откъм запад. Същия пушек беше видял, когато пламна град Хайпур, от разстояние от сто мили — колона от гъст черен дим, която се бе издигнала на хиляди стъпки във въздуха преди да се слегне надолу като гигантски чадър. Дни наред вятърът донасяше към тях вонята на пушек, а ситната пепел се сипеше на стотици мили околовръст. Ерик не се съмняваше, че когато Крондор падне, ще го постигне същата участ.

Той даде заповеди и мъжете се разтичаха по задачите. Половината си част, тежките пиконосци, изпрати да тръгнат след гражданите, поддържани от отряд стрелци, които се натъкнаха на неговите позиции, след като бяха откъснати от собствената си част. Леката конница поведе със себе си към позициите на Грейлок.

Точно както се опасяваше, само на около миля езда се натъкнаха на първите признаци от действията на нападателите. Два изгорели фургона, а земята около тях беше покрита с трупове. Имаше няколко разсъблечени жени, явно насилени, преди да ги убият, и мародерите не бяха оставили след себе си нито един здрав чифт ботуши или по-ценен накит.

Ерик огледа фургоните и забеляза, че от единия към гората води следа от разсипано зърно.

— Гладни са — каза той на сержант Харпър.

— Да ги изловим ли, капитане?

— Не. Бих искал, но трябва да подкрепим Грейлок.

— Да, сър.

Продължиха в галоп, като оставяха конете да отдъхнат само когато се наложеше, защото Ерик беше решен на всяка цена да стигне до Грейлок привечер. Знаеше, че част от конете ще окуцеят при такава бясна езда, но знаеше също така, че за да се изпълнят плановете за защитата на Кралството, не могат да позволят на врага бързо да съкруши първите позиции на съпротивата.

Крондор щеше да падне и му оставаха само още два-три дни. Ерик прецени, че Изумрудената кралица и нейните магьосници отчаяно държат да слязат на брега. Това означаваше, че запасите им са оскъдни. Използването на магия, за да се взривят укрепленията във външния залив, го беше стъписало. Единственият път, когато пантатийците на Изумрудената кралица бяха прибягвали до магия, бе онзи мост от светлина над река Ведра и Пъг го беше унищожил, причинявайки смъртта на хиляди. Ерик беше изслушал с неверие донесението на един от пратениците на Уилям, но огньовете по кейовете доказваха, че врагът е в Крондор.

Зачуди се как ли е Ру. Дали се беше добрал жив и здрав в имението си?



Ру седеше тежко на стола, стиснал в ръка халба студена вода, току-що извадена от герана.

— Благодаря ти, Хелън — каза той.

Хелън Джейкъби и децата чакаха в преддверието на имението. Ру току-що беше пристигнал след изнурителната нощна езда, в която трябваше да отбягва нападателите, да се бие и в същото време да пази фургоните си да не се пръснат. Беше пристигнал в имението предния ден и след като се увери, че всичко е наред, се върна, за да помогне на Луис да докара фургоните. Честотата, с която се натъкваше на вражески войници на цял ден езда от града, му казваше достатъчно неща, които не му се искаше да знае за битката в Крондор. Лично беше видял опустошаването на един град от Изумрудената кралица и не изпитваше никаква охота да види това повторно.

Преди два дни напред бяха изпратени три допълнителни фургона и сега слугите усилено ги товареха с домашни вещи за пътя на изток. Предвид скоростта на вражеското настъпление Ру смяташе да им заповяда да потеглят още призори. Вече бе решил целият керван да тръгне право за Даркмоор, вместо да отбива в Рейвънсбърг. Щеше да спре само колкото да предложи на майката на Ерик и Натан, и може би на Мило, Розалин и семейството й, да тръгнат с тях. Това поне го дължеше на Ерик. Но нямаше да се задържа. Врагът настъпваше твърде бързо, а Крондор не беше успял да го задържи, както се надяваха.

Още един ден, помисли той и отпи дълбоко от студената вода. Ако нашествениците се бяха забавили само още един ден, нямаше да има никакви грижи. Знаеше също така, че тази вечер трябва да отиде до имението на Истърбрук и да настоява Силвия и баща й веднага да го напуснат. Те едва ли знаеха, че врагът е толкова близо. Щеше да им осигури подслон в хановете си в Даркмоор и Малаково средище, без да събуди подозрителността на Карли — в края на краищата половината население на Крондор беше хванало пътя на изток.

Изпи водата, остави халбата и попита:

— Къде е Карли?

— Горе, с Дънкан.

Ру се усмихна.

— Тъкмо се чудех къде ли е пък той. — Стана. — Я да ги видя какво правят.

Хелън изглеждаше угрижена.

— Каза, че щял да й помогне да премести някакви неща.

Ру я погледна.

— Все още имаме достатъчно време да се махнем оттук. Не се тревожи.

Тя се усмихна и каза:

— Ще се опитам.

Ру се качи горе и ги намери в спалнята. Дънкан тъкмо вдигаше една тежка ракла, пълна с най-отбраните дрехи на Карли.

— Търся те от два дни! — сопна се Ру на братовчед си.

Дънкан се усмихна.

— Много се объркаха работите в Крондор. Ходих да те търся в кафенето на Барет, но те нямаше. Докато стигна до кабинета ти, Луис ми каза, че си се върнал в кафенето на Барет, после хайде пак до кафенето, тебе пак те нямаше, и хайде — пак до кабинета.

— Когато най-после стигнах, фургоните бяха тръгнали — продължи Дънкан. — Видях бъркотията при северната порта, затова хукнах към южната и тръгнах оттам. Реших, че ще ти трябва сигурен меч тук, да ти пази семейството. — Ухили се и понесе раклата покрай Ру и после надолу по стълбите.

— Вярваш ли му? — попита Карли.

— Не — отвърна Ру.

— Сигурно е бил с някоя курва, когато е почнала паниката, и е дошъл направо тук. Но поне е прав, че имам нужда от закрила.

Тя прегърна съпруга си.

— Страх ме е, Ру.

Той я потупа по рамото.

— Спокойно. Ще се оправим.

— Крондор е единственият дом, който съм имала.

— Ще се върнем, щом всичко това свърши. Натрупах едно богатство, ще натрупам и друго. Ще се възстановим. Но първо трябва да се погрижим децата да са някъде на сигурно.

При споменаването на децата тя забрави собствените си страхове.

— Кога заминаваме?

— Призори. Луис води последните фургони, с толкова наемници, колкото можа да изкрънка, и керванът ще замине за Даркмоор. Имам коне и хора да оправят фургоните там, пък като отдъхнем, ще тръгнем за Малаково средище.

— Защо там?

Ру помисли дали да й каже, но после реши, че само ще я обърка и изплаши повече.

— Защото врагът ще бъде спрян при Даркмоор. Малаково средище ще е достатъчно далече от битките и всички ще сме в безопасност.

Карли прие уверенията му и забърза по стълбите да нагледа прибирането на багажа. Хелън наглеждаше децата и Ру се впечатли от кроткия й нрав, с който ги успокояваше и залисваше. Остана няколко минути с четирите, слушайки бръщолевенето им — все за разни детски работи, не особено важни за него.

Към края на деня приготвиха студена храна и всички ядоха. Присъствието на Дънкан му се стори странно, тъй като Дънкан не беше проявявал досега почти никакъв интерес към семейството му, ако се оставеха настрана опитите му да очарова Карли. Тъй или иначе, Дънкан му се струваше залисан по нещо друго.

Когато свършиха, Ру каза:

— Дънкан, искам да чакаш долу при конюшнята и да ми се обадиш, щом Луис пристигне с последния фургон.

Дънкан кимна любезно.

— Като дойде, ще взема няколко души и ще овършея наоколо. Човек никога не знае кога може да връхлетят тия нашественици от хълмовете или кога местните разбойници ще се опитат да се възползват от цялата суматоха.

Ру погледна двете жени и четирите деца, после изгледа Дънкан навъсено.

— А бе, то почти е сигурно, че ги няма тъдява, но не вреди човек да е по-предпазлив, нали? — оправда се братовчед му.

Щом излезе, Хелън попита:

— Рупърт, опасно ли е?

Спокойната й откритост не позволи на децата да изпитат отчаяние и Ру благодари на боговете, че тя е тук.

— Войната е винаги опасна, особено когато нашественикът е гладен и е далече от дома си. Ето защо взимаме с нас всичко, което може да му послужи, а което не може да вземем с нас, ще унищожим.

— Ще го унищожим? — възкликна объркана Карли. — Не и мебелите ми и другите ми неща, нали?

Ру реши, че е по-добре да не споменава, че нашествениците най-вероятно ще изпепелят къщата до основи.

— Не. Просто ще изгорим храната, която не можем да отнесем, и ще се погрижим да не останат оръжия или сечива. Ако не можем да вземем с нас някой фургон, ще го счупим. Ако някой кон окуцее, ще го убиваме, а месото ще отравяме. Тая нощ ще прекопаем градината и ще се погрижим тук да не остане нищо за врага.

Карли изглеждаше много отчаяна от новината, че ще си загуби градината, но си замълча.

— Татко, къде отиваме? — попита Абигейл.

Ру се усмихна.

— Ти утре ще се возиш на едно фургонче, миличко. Пътят ще е дълъг и ще трябва да се държиш прилично. Но ще отидем там, където се е родил татко ти, и ще видим много други интересни места.

— Не искам — каза Абигейл.

Хелън се усмихна.

— Това го казва много често напоследък.

Ру погледна Карли и тя се намеси:

— Тя просто не знае за какво става дума.

— Деца, ние тръгваме на дълъг път и ни чака едно голямо приключение — каза Ру.

Хелмут тозчас се ухили и зарева от възторг, а момчето на Хелън, Вилем, каза:

— Като в сагите ли?

Ру му отвърна с широка усмивка.

— Да, точно като в сагите! Ние сме на едно голямо приключение и трябва да сте храбри и да правите точно каквото ви казват майките ви. Ще има мъже с мечове и ще видите нови места и страхотни гледки.

— Битки ще има ли? — попита момчето с ококорени очи.

Ру се отпусна в стола.

— Ако боговете са добри, не. Но ако има, ние ще ви защитим. — Запремества поглед от лице на лице, от съвършените черти на дечицата, към нервната усмивка на жена си, до решителния израз на Хелън и каза твърдо:

— Да, ще ви защитим.



Ерик стигна до позицията на Грейлок късно вечерта. Беше се натъкнал на няколко пъти на следи от сражения и бе видял касапницата, оставена по пътя на войските на Изумрудената кралица. Навсякъде се валяха трупове и беше ясно, че първата грижа на враговете е да проливат кръв. Тук-там се мяркаха пръснати монети и други неща, но не можеше да се намери нищо годно за ядене.

Оуен го поздрави и попита:

— Как вървят нещата? Зле?

— Много зле — каза Ерик, слезе от седлото, остави на един от хората на Грейлок да се погрижи за коня му и тръгна след бившия мечемайстор на Даркмоор до лагерния огън, на известно разстояние от барикадите, които бяха вдигнали край пътя.

Грейлок му посочи едно котле с още димяща гозба и каза:

— Първо хапни.

Ерик си взе дървена купа и лъжица и изведнъж осъзна колко е прегладнял. Напълни си паницата, а Грейлок му подаде комат хляб и мях с вино.

— Кажи сега какво знаеш — подкани го той, след като Ерик вече бе нагълтал две пълни лъжици от вкусната гозба и бе отпил от виното.

— Ако Крондор вече не е паднал днес, ще падне утре, несъмнено. Двореца го няма.

И двамата знаеха какво означава това. Почти със сигурност рицар-маршал Уилям не беше между живите, а херцог Джеймс можеше да се е спасил или не. Принцът и другите от двора му, благородниците, неизпратени на бойното поле, трябваше вече да са се оттеглили в безопасност в Даркмоор, ако всичко се бе развило според плана.

— При нас беше доста спокойно — каза Грейлок. — Приближиха няколко вражески отряда съгледвачи, но ги прогонихме, а щом видят укрепленията ни, като че ли са склонни да ни подминават.

Ерик кимна, без да спира да дъвче. След като преглътна, каза:

— Ако нещата вървят според плана, ще загубят много време, докато се мотаят на север и на юг, преди да разберат, че се въртят в кръг. Може би ще си върнем малко от времето, което загубихме при Крондор.

Грейлок прокара длан по лицето си и Ерик видя, че е много уморен.

— Надявам се. Но все още ни чака много работа.

Ерик остави празната купа и отпи от виното.

— Е, поне няма вече бежанци зад нас… така че най-малкото отпада грижата ни за ариергард.

Оуен кимна.

— Сега само ще браним. Ще накараме тези копелета да платят за всяка педя земя. — После се ухили на Ерик, спомняйки си за незаконното му рождение. — Ти да не се обиждаш?

— Ни най-малко — каза Ерик. — Аз съм копеле по рождение, а тия нашественици си го просят насила. — Въздъхна. — Сигурно съм бил и по-уморен, но не помня кога.

Оуен кимна.

— От напрежението е. Винаги да си нащрек. Е, след като ти и момчетата ти трябва да поемете поста тук, докато аз се оттеглям утре, ние поемаме стражата тая нощ. Трябва да си отдъхнете.

— Благодаря, Оуен.

Грейлок се усмихна лукаво.

— Трябва да ти кажа нещо. Принц Патрик… ме назначи за рицар-генерал.

— Е, честито, сър — каза Ерик.

— Съболезнования, по-скоро. Поех задълженията на Калис — да отбранявам целия хребет от Тъмни лес до Дорджин, и мисля, че скоро ще съжаля, че не го възложиха на теб.

— Аз вече съм достатъчно объркан — отвърна Ерик. — Не мога да си представя дори какво точно трябва да правя тук.

— Просто си уморен. Поспи малко и на заранта ще имаш повече усет за нещата. Всичко друго да забравиш, помни едно — че трябва да бавиш копелетата. Следващите три месеца трябва да ги задържим в планините.

Ерик въздъхна.

— До зимата.

— Когато паднат снеговете и те все още са от западната страна на планините, ще знаем, че сме победили. Ще почнат да мрат от глад, а ние ще изчакаме до пролетта, когато ще можем да ги подгоним чак откъдето са дошли.

Ерик кимна, но усети, че клепачите му натежават и че повече не може да мисли.

— Ще ида да си взема одеялото и да поспя.

— Няма нужда — каза Оуен и посочи приготвената наблизо походна постеля. — Наредих да ти постелят. На хората ти също им се каза да отдъхнат. Тази нощ просто забравяш за грижите си, Ерик.

— Няма да споря — каза Ерик и отиде при постелята, свали меча и ботушите си, загърна се в грубото войнишко одеяло и потъна в дълбок сън.



Ру целуна Карли по бузата.

— Това не ми харесва, Рупърт — каза тя почти през сълзи.

— Знам, но трябва да се погрижа всичко да е готово. Не ме чакай и се грижи за Хелън и децата. Ще се върна преди изгрев-слънце.

Стояха на вратата на къщата на имението. Ру целуна още веднъж жена си по бузата, после излезе и затвори вратата. Забърза към слугинската постройка и плевника, където бяха струпани фургоните му.

Луис де Савона, един от старите му приятели от дружината на Калис, а сега — един от най-доверените му помощници, се грижеше за ремонта. Луис не бе споделил почти нищо за живота си преди деня, в който Ру се запозна с него в затвора, освен че някога бе служил в двора на Родез, предпоследното херцогство на изток. Ру на свой ред не беше и настоявал. Подобно на мнозина, получили изкупление срещу служба на Короната, Луис предпочиташе да забрави миналото си и Ру уважаваше това му желание.

Имаше нещо мрачно в характера на Луис, някакъв гняв, заплашващ да избухне в най-неочаквани моменти, но Ру му се доверяваше. А и в този момент имаше нужда от човек, който се чувства зависим от него.

На три пъти наетите охранници и коларите на Рупърт бяха отблъсвали нападатели. Двама от коларите бяха ранени, а двама наемници — дезертирали, след като проличавало, че битката отива на зле, но макар дясната му ръка да беше осакатена, Луис си оставаше все така опасен противник с нож в лявата. Лично бе убил трима нападатели и бе принудил останалите да се откажат от намерението да му вземат фургона.

— Ще бъдем ли готови до изгрев-слънце? — попита Ру.

Луис кимна.

— Да. Но може би ще е добре да тръгнем час по-рано, та да ни е чист пътят.

— Не ме притеснява пътят — каза Ру. — Ерик и Кралската армия държат главния път. Могат да ни притеснят нападателите през хълмовете.

Имението му, като повечето разположени източно от града, беше доста далече от пътя и не можеха да знаят какво е положението по него, след като го оставиха.

— Трябва да се видя с Джейкъб Истърбрук — каза Ру и махна на един от конярите да му доведе отпочинал кон. — Ще отскоча назад по пътя да видя дали още го държим, или ще трябва да си намерим друг маршрут.

— Друг маршрут?

Ру кимна.

— Да, знам още един път.

— Защо не ми го кажеш още сега, за всеки случай? — попита Луис. На Ру не му хареса това „за всеки случай“, но се съгласи.

— Има един път, който двамата с Ерик използвахме, за да стигнем до Крондор, преди години. Всъщност една тясна пътека, но фургоните ще минат. — Описа му как да хване пътеката, стесняваща се на места почти до козя пътечка, но по която той неведнъж беше прекарвал фургони.

— Като стигнеш подножията, ще намериш едно разклонение. Хвани на югоизток и ще видите фермите и лозята на север от Рейвънсбърг. Оттам, ако можеш, хвани Кралския път.

Луис кимна.

— Кога ще се върнеш?

— Стига да си нямам неприятности, ще се върна преди изгрев-слънце. Ако не съм тук до съмване, тръгвайте без мен. Кажи на Карли, че ще ви настигна.

— А Дънкан?

— Той каза, че ще обиколи около имението, за да се погрижи да не ни безпокоят.

Луис кимна. Двамата с Дънкан бяха живели заедно почти цяла година и през това време бяха развили непреодолима неприязън един към друг. Луис никак не вярваше на Дънкан и го търпеше само заради Ру.

Доведоха коня на Ру и той го яхна.

— Е, дано утре да се видим.

Луис му махна за довиждане и Ру потегли, разбрал неказаното: че ако утре не се видят, значи Ру ще е мъртъв.



— Това никак не ми харесва — каза Миранда.

Бяха се събрали в пещерата на Оракула на Аал, след като Макрос и Миранда се върнаха в Мидкемия и повикаха останалите.

— Че на кого му харесва? — отвърна Пъг. — Но трябва да сме на две места едновременно.

— Времето изтича — изръмжа Ханам. — Способността ми да удържам гнева на това същество, без да ям, е на изчерпване. — Сааурският магьосник в демонска форма се обърна към Пъг. — Знаеш какво трябва да се направи и какво трябва да се каже.

Калис, който досега беше седял мълчаливо, каза:

— Възможно е никой от вас да не се върне. — Макар да говореше на всички, очите му бяха приковани в Миранда.

Тя кимна и каза:

— Знаем какъв е рискът.

Той въздъхна.

— Аз трябва да съм в Даркмоор.

— Не — каза Пъг. — Мога да ти кажа защо. — Погледна Макрос, а след него — Миранда. — Някои неща са скрити за нас и ние усещаме, че тези неща трябва да си останат скрити, заради собствената ни защита и тази на другите, но зная до последната фибра на естеството си, че ти трябва да останеш тук.

Миранда и баща й бяха намерили вратата в Пътя на световете и бяха влезли през нея в пещерата на Шила. Бяха гледали от устието на пещерата как из небето се разлетяха демони, видяха демони малки и големи, откъм посоката, където им казаха, че се намира град Ахзарт. След като видяха много повече демони, отколкото можеха да победят, те се бяха върнали на Мидкемия и потърсиха Пъг.

Бяха съставяли план в продължение на два дни и вече беше решено, че Макрос и Миранда ще се върнат при тунелите под планините Ратх’Гари, а Пъг и Ханам ще отидат на Шила. Ханам в демонската си форма нямаше да привлече внимание, а Пъг можеше с по-голям успех да остане невидим, отколкото Макрос и Миранда.

Миранда и баща й щяха да се опитат да запушат разлома към Мидкемия завинаги — нещо, което Макрос бе направил веднъж с разлома между Мидкемия и Келеуан, докато Пъг и Ханам щяха да се опитат да затворят входа към света на демоните.

Миранда погледна баща си, после Пъг, и рече:

— Трябва да поговоря с Калис насаме.

Тя стана, отиде при седящия полуелф и му даде знак да тръгне с нея. Минаха покрай гигантския спящ оракул — дракон, потънал в своя дълбок, прераждащ сън. Обкръжили го бяха мъже, млади, както и стари, слугите му, предаващи си един другиму познанието; Оракулите на Аал и техните слуги щяха да умрат когато им дойдеше времето, но знанието им щеше да живее, докато се намират тела, които да съхранят умовете им.

След като се отдалечиха достатъчно от другите, Миранда каза:

— Какво те тревожи?

Калис се засмя.

— Всичко. — После добави: — Боя се, че никога вече няма да те видя.

Тя въздъхна и го докосна по бузата.

— Ако такава е ориста ни, трябва да я приемем. Ако не, ще се видим отново.

С характерната за него елфска сдържаност, той само леко повдигна вежда и промълви:

— Пъг?

Тя кимна.

— Има неща, които просто трябва да бъдат. — Пристъпи до него, опря глава на гърдите му и рече: — С времето ще научиш много повече, отколкото знаеш сега, и ще помниш онова, което сме имали като дар, дар ценен и удивителен, но също така ще разбереш, че е било урок и за двама ни, че сме могли по-добре да проумеем какво наистина е било нужно.

Той я прегърна и за миг я притисна до себе си, след което бавно я пусна и промълви:

— Не твърдя, че съм те разбрал, но приемам, че това, което ми казваш, е истина.

Тя го погали по лицето, вгледа се в очите му и каза:

— Моят мил Калис. Винаги готов да служи. Винаги готов да се отдаде. И никога не поиска от никого нещо за себе си. Защо?

Той се усмихна и сви рамене.

— Въпросът е кой съм. Много имам да се уча. Както благоволи да ми напомниш, все още съм млад. Имам чувството, че като служа, мога да се уча, а като се уча, ще мога да открия кой съм.

— Ти си нещо великолепно и неповторимо — тихо каза тя и го целуна по бузата.

Той кимна.

— Докато чакам в тази пещера, можеш ли да ми намекнеш поне какво предстои да извърша?

— Знам само това, което ми каза Пъг.

— Тогава да го попитам още веднъж. — Мина покрай нея и отиде при Пъг и Макрос, които ги чакаха с Ханам.

— Ако не знаеш защо съм тук, можеш ли поне да ми кажеш какво подозираш? — попита Калис.

Пъг се обърна и посочи един огромен подиум, издигащ се от каменния под на няколко стъпки от дремещия дракон.

— Затова — рече той и всички в каменната зала усетиха леко отместване, сякаш нещо ги беше раздвижило, въпреки че никой не беше помръднал. Но на мястото на празния подиум сега върху каменния под лежеше гигантска гема, сияеща със зелена светлина, със забит в нея златен меч.

Гемата пулсираше с вътрешен живот и Калис усети, че тя го привлича властно, и пристъпи към нея.

— Камъкът на живота — промълви той.

— Човек трябва леко да бъде отместен във времето, за да го види — каза Пъг.

Калис погледна меча.

— Мечът на баща ми.

— Онази част от валхеру, която се опита да го завладее, въплътена в тялото на Дракен-Корин — каза Пъг, — се хвърли над този камък и твоят баща заби в него меча. Не знам защо, но това сложи край на Войната на разлома. Валхеру потънаха дълбоко в стените на кристала, а твоят баща не пое риска да извади меча си.

Калис кимна, без да сваля очи от скъпоценния камък.

— Ще проуча това нещо.

Миранда се обърна към Пъг и каза:

— Не можем да чакаме повече.

Пъг, Макрос и Ханам се събраха и Пъг пристъпи и застана до демона. С умствения си взор нарисува знака над вратата към Шила, ясно различимия глиф, показващ кой праг в Коридора им е нужен. Миранда го беше запомнила, а след това бе предала този спомен на Пъг все едно, че сам беше стоял пред него. Той кимна, стопи се и изчезна с демона.

Миранда погледна за последно към Калис, после кимна на баща си, хвана го за ръката и със силата на волята си пренесе себе си и Макрос до тунелите под планините отвъд морето.



— Съобщение от капитан Брейър, сър.

Ерик потърка очи и примига. Беше успял да поспи един час след битката. От предния ден, когато Грейлок тръгна на изток, бяха нападнати три пъти, като последното нападение беше привечер. Лесно бяха отблъснали хвърлените срещу тях сили, отчасти благодарение на Грейлок, който беше оставил след себе си отряд от петдесет стрелци пехотинци. Ерик знаеше, че ще трябва да ги отпрати поне един ден преди той сам да започне да се оттегля, защото нямаше да могат да се изравнят с конницата, но беше доволен от присъствието им.

Задачата му беше да удържи пътя, докато не се разбере, че натискът по фронта е общо взето равностоен, след което да се оттегли, създавайки впечатление за слабост в отбранителната линия. Планът на принц Патрик и лорд Уилям предвиждаше врагът да спечели терен между Крондор и Даркмоор, но само там, където искаше Кралството.

Ерик прочете съобщението и каза:

— Дотук добре. — Освободи войника и изгледа вестоносеца, хадатски планинец. — Хапни и отдъхни, после тръгни призори.

Планинецът кимна и напусна, а Ерик се обърна, загърна се в одеялото и се опита да заспи пак. Доста време остана буден — мислеше за Кити и се чудеше дали тя е добре. Беше почти сигурен, че е тръгнала достатъчно рано, за да избегне опасностите по пътя. После мислите му се насочиха към Ру и Ерик се зачуди дали той и семейството му са в безопасност.



Джейкъб Истърбрук седеше зад бюрото си с безразлична физиономия, докато Ру се мъчеше да го убеди да заповяда на прислугата си да стяга багажа и да тръгват.

— Разбирам опасностите, младежо — каза той накрая, стана, обиколи бюрото и посочи една карта на Кралството на стената между два големи рафта с книги. — Въртя бизнес с Империята на Велики Кеш още отпреди ти да си се родил. Имам търговия и с Квег. Ако политиката в района се промени, предполагам, че ще мога да продължа бизнеса си, все едно кой ще е на власт.

Очите на Ру се разшириха от искрено удивление. Беше яздил през нощта, стигнал бе къщата на Истърбрук два часа след съмване и бе помолил да поговори с търговеца.

— Джейкъб, напълно уважавам таланта ти в бизнеса, но се опитвам да ти изтъкна, че насам идва армия от жестоки главорези. Знам я тази армия. Служих при тях известно време.

При тези думи Джейкъб вдигна любопитно вежда.

— Нима?

— Да. И нямам време да ти описвам подробностите. Но повярвай ми, като ти казвам, че тези хора не се интересуват от сделки и преговори; ще дойдат тук и ще изгорят тази къща до основите, след като първо плячкосат всичко, което струва поне един меден петак.

Джейкъб се усмихна и усмивката му не се хареса на Ру.

— Ти си много талантливо момче, Рупърт, и подозирам, че след време ще се справяш добре и сам, дори без помощта на херцог Джеймс. Без негова помощ едва ли щеше да го направиш, но все едно, оная афера със зърнения дефицит в Свободните градове беше гениална. — Седна отново зад бюрото и отвори едно чекмедже. Извади отвътре някакъв свитък и го постави на масата. — Разбира се, ако не разчиташе на неговата помощ, сигурно щях да наредя да те убият, когато взе да ставаш досаден, но след като нещата тръгнаха както трябва, не се оплаквам. — Джейкъб въздъхна. — За да бъдат нещата открити, това е пълномощие — той посочи навития пергамент — да преговарям с нашествениците и да започна обсъждане с оглед прекратяването на враждебните действия.

— След като опожарят Крондор?!

Усмивката на Джейкъб се разшири.

— Какво го е грижа Велики Кеш за унищожаването на някакъв си град на Кралството?

— Велики Кеш?

— Рупърт, не бъди тъп. Сигурно си се досетил, че разчитах на още нещо, освен на безспорния си талант, когато подхванах търговията на юг. Имам приятели по високи места в имперския двор и те ме улесниха да те отстраня от пътя си по кешийските търговски маршрути. Сега те искат бързо да се споразумеят с нашествениците, с тази Изумрудена кралица, и да уточнят нова граница.

Ру го гледаше зашеметено.

— Нова граница?

— Принц Ерланд сключи споразумение за ненамеса с Велики Кеш в замяна на териториални отстъпки в Долината на сънищата — изтъкна Джейкъб. — Което мисля, че знаеш, предвид имота, който ми продаде в Шамата. Само не разбра, че новият управител на Шамата ще е повече от щастлив да признае правата ми върху тези активи. Но същественото в този договор е, че макар да сме се заклели да не нахлуваме в Кралството, ние не сме се споразумели за нищо, което би ни попречило бързо да се разберем с новите владетели на земята на север от Империята. С тази цел в момента, още докато си говорим с теб, насам приближава голяма армия, чиято задача е да окупира всички земи в Долината, не само тези, които са ни отстъпени по договора, и ние ще продължим да владеем тези земи, след като неприятностите приключат.

— „Ние“? Ти си кешиец? — промълви Ру.

Джейкъб разпери ръце и сви рамене.

— Не по рождение, скъпи Рупърт. По професия.

— Ти си шпионин!

— Предпочитам да мисля за това като за посредник, който урежда цялата търговия между Кралството и Велики Кеш — стоки, услуги и… информация.

Ру стана.

— Е, тогава гори в ада ако щеш, все ми е едно, Джейкъб. Но няма да позволя Силвия да загине тук с теб.

— Дъщеря ми е свободна да напусне, ако иска — каза Джейкъб. — Отдавна съм престанал да се опитвам да й се налагам. Ако тя иска да тръгне с тебе, може.

Ру остави стареца в кабинета му, бързо се изкачи по стъпалата към стаята на Силвия и отвори, без да чука.

Силвия седеше на леглото, а Дънкан стоеше пред нея, с единия крак на леглото и наведен напред. Едната му ръка беше на рамото й, свойски отпусната, а усмивката му бе възможно най-чаровната. Силвия изглеждаше ядосана от това, което й говореше Дънкан, и двамата бяха толкова погълнати в спора си, че в първия миг не забелязаха появата на Ру.

— Не! — каза Силвия. — Трябва да се върнеш и да го направиш още тази нощ, глупако! Напусне ли имението, ще е твърде късно.

— Кое ще е късно? — попита Ру. Силвия скочи от леглото, а Дънкан отстъпи настрани.

— А, братовчеде — каза Дънкан, — тъкмо се опитвах да убедя госпожица Истърбрук, че трябва да се евакуира.

Ру огледа сцената и бавно извади сабята си.

— Чак сега разбирам какъв глупак съм бил.

— Ру! — викна Силвия. — Не мислиш, че… че Дънкан и аз…

Дънкан вдигна ръце в помирителен жест.

— Братовчеде? Какво правиш?

— Откакто е започнало това, все не можех да разбера защо никога не мога да се преборя с Джейкъб. Сега откривам, че е агент на Велики Кеш и че моят братовчед подхранва с тайни сведения любовницата ми.

Дънкан сякаш се канеше да каже нещо, но усмивката му изведнъж стана зла и той с рязък жест извади сабята си.

— По дяволите, тези игрички ми омръзнаха!

Замахна и Ру парира, след което атакува. Дънкан лесно отби острието.

— Значи ставаме двама — каза Ру.

Дънкан се ухили и лицето му стана зло и пълно с омраза.

— Представа нямаш колко съм очаквал този миг, братовчеде. Да чакам разрешението ти да седна на масата, да тичам по поръчките ти, докато ти фаворизираше онова родезийско псе. Е, това ще сложи край на всичките ми оскърбления и повече няма да съм длъжен да деля Силвия с теб.

— Такава била работата значи?

— Разбира се, идиот такъв! — писна Силвия и се изтъркаля от леглото, когато вихрещите се удари на остриетата засвистяха твърде опасно към нея.

— Моя любов, не е нужно да убивам дебелата крава — каза Дънкан. — Ще убия Рупърт тук, после ще се оженя за Карли. Като мине време, ще се отървем от нея и тогава ти ще можеш да се омъжиш за мен.

Рупърт замахна за удар по главата на Дънкан и когато сабята на Дънкан литна нагоре, за да парира, изви оръжието си за странична атака. Дънкан едва смогна да извие китката си, за да посрещне сабята му.

— Много ловко, братовчеде — каза Дънкан. — Но в сабята никога не си ми бил равен и го знаеш. Рано или късно ще направиш грешка и ще те убия.

Ру не отвърна нищо. Очите му бяха пълни с омраза от разбирането какъв кръгъл идиот се бе оказал. Направи ляв финт, после замахна отдясно с посичащ удар, който за малко щеше да откъсне лявата ръка на Дънкан, но по-високият майстор на сабята ловко отстъпи назад.

— Карли никога не би се омъжила за теб, свиня такава. Тя те мрази.

Дънкан отвърна с усмивка:

— Тя просто не ме познава. Не познава по-добрите ми страни. — Замахна с все сила и за малко не посече рамото на Ру. Ру се сниши и отби оръжието на братовчед си, после също отвърна със замах и Дънкан отскочи назад.

Силвия стоеше зад леглото в ъгъла, стиснала завесите.

— Убий го, Дънкан! — изпищя тя. — Не си играй с него!

— С удоволствие — каза Дънкан и изведнъж нападна с повече скорост, отколкото Ру можеше да допусне, че е възможно.

Ру положи всички усилия да се защити и се увери, че неговата скорост не отстъпва на тази на братовчед му, но Дънкан беше по-опитен със сабята. Единственото предимство, с което Ру разполагаше, бе, че се беше бил на смъртен двубой само преди година, докато Дънкан от години не беше срещал сериозен противник. Дънкан започна да импровизира и Ру усети предимството си. Ако можеше да изтощи по-опитния си братовчед, да го измори, навярно щеше да оцелее. И той заотстъпва, докато Дънкан започна да влиза за смъртен удар.

Не спираха да пристъпват напред и назад, със замахвания и посичания, с блокиране и париране. Две свещи мятаха танцуващи сенки из стаята, с разлюлени и пушливи от вихъра на движенията им пламъци. Дрънченето на стоманата привлече слуги до вратата на спалнята на Силвия. Една ококорена слугиня я открехна и Силвия изпищя:

— Доведи Самюъл!

Ру знаеше, че Самюъл, кочияшът, е зъл здравеняк с бичи врат и сега, след като разбра, че Джейкъб работи в полза на Велики Кеш, подозираше, че Самюъл може да е един от агентите му. Разбираше, че ако дойде и Самюъл, той е мъртъв.

Ру се престори на разколебан и когато Дънкан се хвана на въдицата, предприе яростна контраатака, като принуди братовчед си да отстъпи чак до отсрещната стена. Тогава Ру се обърна, скочи към вратата, тръшна я и пусна резето. После се обърна и викна:

— Няма да ти дойде скоро помощ, Дънкан.

— Не ми е нужна — отвърна Дънкан и запристъпва през стаята към Ру. Ру се присви и зачака.

Силвия стоеше като замръзнала в ъгъла, с изписана на лицето й омраза, и гледаше двамата бавно въртящи се в кръг мъже.

Последваха удари, но не пострада никой. Всеки от двамата знаеше уменията на другия — твърде дълго се бяха упражнявали заедно. Макар Дънкан да въртеше може би по-добре сабята, Ру се бе упражнявал с него повече от всеки друг и можеше да се каже, че са равностойни.

От лицата на двамата капеше пот, ризите им бяха подгизнали. Дъхът им бързо свършваше в душната, затворена стая в топлата лятна нощ.

Ру се вгледа внимателно в Дънкан, за да улови някакъв признак, че променя стила или че се е уморил. Безсилната ярост на Дънкан се усилваше, защото макар да бе побеждавал редовно Ру в тренировките, този път дребният мъж дори като че ли печелеше леко надмощие.

Блъскането по вратата ги предупреди, че е дошъл Самюъл.

— Госпожице! — извика той.

— Нападнаха ме! — изпищя тя. — Рупърт Ейвъри се опитва да ме убие. Братовчед му Дънкан ме брани. Разбий вратата!

Миг след това заблъскаха по вратата.

Кочияшът и поне още един слуга блъскаха с рамене. Ру знаеше, че вратата е от тежък дъб и е заключена с тежко желязно резе — нали лично я беше заключвал толкова пъти. Щеше да им се наложи да потърсят таран — раменете им нямаше да издържат.

После мерна някакво бързо движение и разбра, че Силвия се опитва да притича от леглото и покрай него, за да отвори. Той отскочи назад и замахна към нея. Тя изпищя и отстъпи.

— Не бързай толкова, любов моя — изпъшка той. — Двамата с теб имаме сметки за уреждане.

Дънкан изкрещя, хвърли се напред и изтласка Ру към другата страна на леглото, срещу Силвия. После погледна към вратата, сякаш преценяваше шанса си да я отвори. Сабята на Ру изсвистя и върху бялата копринена риза на Дънкан изби червено петно — острието го беше пернало по дясното рамо.

Ру се усмихна. Знаеше, че макар раната да е малка, шамарът за суетния Дънкан е ужасен. Ру пръв бе пуснал кръв и Дънкан щеше да стане още по-опасен и безразсъден.

Дънкан изруга и започна да напада като обезумял. Отново изтласка Ру до ъгъла, след което замахна с удар, целящ да го посече на две. Ру беше предвидил хода и знаеше, че Дънкан ще действа в обичайния си стил и ще го атакува отдясно. Практиката през годините беше показала, че Ру има навика да отбива вдясно, когато избягва. Ру знаеше, че Дънкан знае това, и понеже това бе единственият му възможен ход, направи неочакваното. Метна се със скок на леглото вляво и се преметна като акробат. По-скоро чу, отколкото видя как сабята на Дънкан се удари в стената. Скочи долу до Силвия, обърна се и видя как Дънкан издърпа оръжието и се хвърли на леглото. Силвия изпищя, измъкна изпод възглавницата кама и замахна към Ру. Неговото внимание беше приковано в Дънкан, но той улови движението с крайчеца на окото си и се сниши. Болка прониза рамото му, след като ударът, замислен за врата му, не улучи и върхът на камата се плъзна в мускула по рамото му и се заби до кокал.

Дънкан отново замахна да посече Ру и той се отдръпна и събори Силвия, която залитна на пътя на замаха на Дънкан.

Двамата мъже замръзнаха за миг, когато сабята на Дънкан се заби дълбоко в хълбока на Силвия Истърбрук. Красивата млада жена, чието лице се бе изкривило от омраза и ярост, изведнъж се вкочани и очите й се разшириха от ужас.

Тя погледна надолу, неспособна сякаш да схване какво е станало, после краката й се подгънаха. Докато Дънкан се опитваше да изтръгне сабята от тялото на Силвия, Ру замахна и го порази право в гърлото.

Очите на Дънкан изведнъж се разшириха — удивлението му не отстъпваше на това на Силвия преди миг. Той залитна, рухна върху леглото, главата му се отпусна върху една от възглавниците на любовницата му, а дланите му посегнаха към гърлото. От шията, устата и носа му потече кръв и той захъхри, мъчейки се да спре кръвта с ръцете си.

Ру се изправи, целият в кръв и пламнал от болка, останал без дъх, и загледа как братовчед му лежи на леглото на Силвия и кръвта му цапа сатенените чаршафи и възглавници. След миг дланите на Дънкан се отпуснаха, главата му се килна наляво, сякаш той се взря в Ру и Силвия, и животът в очите му угасна.

Ру погледна Силвия, която лежеше в краката му, с очи, празни като тези на Дънкан. Ударите по вратата ставаха все по-силни и Ру разбра, че я разбиват с нещо тежко.

Залитна към вратата и извика:

— Отдръпнете се!

Издърпа тежкото резе, отвори я и видя трима слуги — Самюъл, един коняр, чието име не знаеше, и готвача, всички с оръжия в ръце. Готвачът държеше кухненски сатър, но другите бяха със саби.

Ру ги изгледа гневно и каза:

— Отдръпнете се или ще умрете.

Като видяха касапницата зад дребния мъж със сабята в ръка, тримата отстъпиха.

Ру излезе в коридора.

Зад тримата мъже чакаха други слуги, слугини, готвачи, градинари и прочие.

— Силвия е мъртва — каза Ру.

Една от слугините ахна, а друга се усмихна с явно доволство.

— Вражеската армия настъпва насам — продължи Ру. — Утре ще е тук. Грабвайте кой каквото може и бягайте на изток. Не го ли направите, утре вечер по това време ще ви изнасилят, ще ви избият или поробят. Сега ми направете път!

Всички се обърнаха и побягнаха по стълбите.

Заслиза олюлявайки се по стъпалата и когато стигна долу, видя, че слугите опразват къщата от всичко, което става за носене. Помисли дали да не се върне в кабинета на Джейкъб и да убие предателя, но беше твърде изтощен. Силите му едва щяха да стигнат, за да се прибере у дома. Раната му не беше сериозна, но можеше да стане, ако не се превържеше.



Луис почистваше рамото на Ру, а Карли се суетеше до тях с леген с вода в ръце.

— Не е страшна — каза Луис. — Костта е оголена, но ще се оправи. — Шиеше раната с копринен конец и игла от принадлежностите за шиене на Карли.

Ру примижа от болка и Луис каза:

— Сигурно адски боли.

Ру, пребледнял от загубата на кръв, промълви:

— Боли.

— Е, ако ти бяха срязали някоя артерия, вече щеше да си умрял, така че се смятай за щастливец. — Дръпна здраво последния шев и махна с ръка да му подадат парче плат, за да превърже раната. — Ще сменяме превръзката два пъти на ден и ще почистваме раната. Ако забере, ще е лошо.

И двамата се бяха обучавали в превързването на рани, така че Ру знаеше, че е в сигурни ръце.

— Много съжалявам за Дънкан — каза Хелън Джейкъби.

Ру им беше казал, че двамата с Дънкан били нападнати от разбойници, побягнали пред нашественическата армия. Погледна Карли и реши да й каже истината, когато всичко свърши и след като семейството му се оттегли в безопасност и може да я помоли за прошка. Можеше и да не изпитва повече любов към жена си, но сега вече разбираше, че това, което ги свързва, е много по-стабилно от илюзията за любов, която бе изпитвал със Силвия.

През целия път към дома, с пулсиращата с всеки удар на сърцето рана, се беше проклинал затова, че се бе оказал такъв глупак. Как бе възможно да си въобрази, че тя го обича? Та той никога в живота си не бе обичан от никого, освен може би от Ерик и останалите мъже, с които бе служил отвъд морето, но това бе обич на приятели. Така и не се беше научил да обича жени — само обятията им.

На два пъти усети как сълзите се стичат по лицето му при мисълта колко пъти бе мечтал тази мръсна кучка да е майка на децата му, и все повече се ядосваше на самия себе си.

А и доверието му към Дънкан… Как можеше да е бил толкова сляп? Беше се оставил кръвната връзка и подкупващият му чар да го подведат за истинския му нрав: Дънкан беше мързелив, самовлюбен и натрапчив. Всъщност истински Ейвъри.

Ру изпи халбата с вода, която му подаде Хелън, и каза:

— Луис, ако с мен стане нещо, искам да поемеш „Ейвъри и син“ за Карли.

Карли се разплака.

— Не! — Тя коленичи пред съпруга си. — Нищо няма да стане с теб! — Изглеждаше отчаяна, сякаш всеки момент щеше да загуби Ру.

Ру се усмихна.

— Почти стана тази нощ. Не се каня скоро да напускам този свят, но съм преживял достатъчно войни, за да знам, че човек не го питат за часа на смъртта му. — Остави халбата и хвана ръцете й. — Казах „ако“, нищо повече.

— Разбирам.

После погледна Хелън и каза:

— Бих искал да останеш с нас. Искам да кажа, след като свърши всичко това. Всички ще трябва да се възстановяваме и ще ни трябват колкото се може повече приятели.

Тя се усмихна.

— Разбира се. Ти винаги си бил толкова щедър към мен и децата. Те гледат на теб като на свой баща, а аз не мога да ти се отблагодаря за грижите, които прояви за компанията ми.

Ру стана.

— Страх ме е, че и двете ни компании ще са много зле, когато тази война свърши.

— Ще оцелеем — каза Хелън. — И ще възстановим всичко.

Ру се усмихна и погледна жена си, тя все още изглеждаше уплашена.

— Легнете сега да поспите. Тръгваме след няколко часа. Двамата с Луис имаме да обсъдим още някои неща.

— Ами раната ти? — каза Карли. — Трябва да си починеш.

— Ще си почина в каляската, обещавам. Един-два дни няма да яздя.

— Добре — каза тя и махна на Хелън да се качат на горния етаж.

Луис проследи с очи Хелън и когато двете се качиха горе, каза:

— Страшна жена е.

— Знам го, откакто я видях.

— Та какво все пак се случи?

Ру го изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

— Мога да позная рана от кама, щом я видя. Нанасял съм ги много. Освен това си ударен отзад. Всеки разбойник, който знае какво прави, щеше да те убие… А и разбойниците не нападат въоръжени мъже, от които няма какво да се открадне.

— Ходих в имението на Истърбрук.

Луис кимна.

— И си заварил Дънкан със Силвия.

— Ти си знаел?

Старият боец отново кимна.

— Разбира се, че знаех. Би трябвало да съм сляп идиот, ако не го знаех.

— Излиза, че слепият идиот съм аз.

— Повечето мъже стават идиоти, когато почнат да мислят с оная си работа — каза Луис. — Дънкан спеше с тая мръсница повече от година.

— И ти не ми каза нищо! Защо?

Луис въздъхна.

— Причината да напусна двора на Родез беше срамът заради една жена. Жената на един благородник ме направи на глупак. Раних го в бой. Докато стигна в Крондор и ме хванат, той беше издъхнал и трябваше да ме обесят за убийство. Тогава се запознах с теб в килията. — Кимна умислено. — Знам как мисли човек, когато е влюбен, когато е заслепен от нечия хубост и се превърне в глупак заради една нежна ласка и топъл дъх. Знам, че жената, която съсипа живота ми, беше пресметлива кучка, която нямаше повече полза от мен, щом оставех ложето й, отколкото от слугата, който й чисти обувките, но дори сега мисълта за нея възбужда глада ми. — Затвори очи, унесен в спомена. — Не мога да твърдя, че ако сега се появи ей там, отвън, и ме покани да споделя ложето й, ще съм достатъчно умен да й откажа — Помълча и добави: — Някои мъже така и не си взимат поука, други го правят преди да е станало късно. Ти от кои си?

— Никога повече не бих искал да се окажа толкова голям идиот — отвърна Ру.

— Да, но се зазяпваш по Хелън Джейкъби и се чудиш какво ли ще е да полегнеш в тези нежни обятия, да положиш глава на този пищен бюст, да усетиш как краката й се увиват около теб.

Ру погледна Луис и присви очи.

— Какво ми говориш?

Луис сви рамене.

— Част от това е каквото би се чудил всеки здрав мъж, защото Хелън е красива жена, с топъл и нежен нрав — и аз съм си мислил за всички такива жени, макар че съм пазил тези мисли за себе си — всички мъже го правят, — но другата част е самият Рупърт Ейвъри, който търси нещо, което си няма.

— Какво е то?

— Не знам, приятелю — каза Луис и се надигна. — Но каквото и да е, няма да го намериш в прегръдките на друга жена, както не си го намерил в прегръдките на жена си или на Силвия Истърбрук — Той посегна и потупа Ру по главата. — Ще го намериш тук. — След което го докосна по гърдите. — И тук.

Ру въздъхна.

— Може би си прав.

— Знам, че съм прав — каза Луис. — Освен това Хелън е опасна по свой начин, както беше опасна Силвия.

— Защо? — попита Ру. — Силвия ми измени и се опитваше да използва Дънкан, за да убие Карли, та тя да се омъжи за мен, а после да убие и мен, за да ми вземе богатствата. — Той изгледа в упор Луис. — Не мислиш, че Хелън е такава, нали?

— Не — отвърна с въздишка Луис. — Тя е опасна по друг начин. Тя наистина те обича. — Обърна се към вратата и добави: — Когато това свърши, ще постъпиш добре, ако я отпратиш. Грижи се за нея, ако трябва, но не я дръж край себе си, Ру. Сега трябва да ида да се погрижа за фургоните. Ти си почини. Имаш нужда.

Ру остана да седи сам, с усещането, че всичките му сили са се изцедили. Единственото, което можеше да направи, бе да се премести на един диван до масата и да легне на него с лице надолу, за да не притиска раненото си рамо. Хелън била влюбена в него? Невъзможно. Да го харесва — да. Да е благодарна за грижите му за нея и децата — да. Но да го обича? Невъзможно.

И изведнъж усети как целият му гняв, цялата болка и самота в живота му избиха на повърхността. Никога не се беше чувствал толкова глупаво, толкова нелепо, толкова изигран. Двама души, за които беше мислил, че го обичат, се бяха наговорили да го убият и бяха мъртви.

А сега Луис му казваше, че жената, на която той се възхищаваше повече от всичко на света, е влюбена в него и че той трябвало да я отпрати. Сълзите бликнаха сами и той остана да лежи, изпълнен със съжаление и яд от собствените си недъзи. Сънят дойде бързо, след като изтощението надмогна самосъжалението, и сякаш бяха минали само няколко кратки мига на отдих, когато Луис дойде и му каза, че е време да тръгват.

Ру се изправи на треперещите си крака и остави Луис да му помогне да стигне до подредените за тръгване фургони. Карли, Хелън и децата вече бяха в каляската, готови за път.

— Оставих те да спиш до последната минута — каза Луис и му даде знак да се качва.

Ру погледна през рамо и видя, че слънцето изгрява.

— Трябваше да сме тръгнали преди час.

Луис сви рамене.

— Работата беше много и времето не стигна. Но още един час, и вече няма да сме в безопасност. — И посочи на запад.

В сивата светлина на утрото Ру видя стълбовете дим в далечината. Горящи къщи. На северозапад също се мяркаха отблясъци от пожарища.

— Близо са.

— Да — кимна Луис.

— Да тръгваме.

Ру се качи в каляската и се присви до Карли. Хелмут, синчето му, седеше от другата страна на майка си, а Хелън бе седнала между двете си деца. Абигейл седеше на пода, между краката на Карли, играеше си с една кукличка и си пееше песничка. Ру отпусна глава на рамото на жена си и затвори очи.

Каляската подрусваше и той сигурно нямаше да може да заспи, но поне очите му щяха малко да отпочинат. Зачуди се как ли ще преговаря Джейкъб Истърбрук с нашествениците.



Джейкъб Истърбрук седеше кротко зад бюрото си. Знаеше, че първите мигове на опознаване с нашествениците ще са критични. Ако проявеше страх или паника, най-малкия намек за колебливост или враждебност, щяха да реагират лошо. Но ако се държеше спокойно и помолеше да му разрешат да поговори с някои от по-важните им особи, все някой щеше да предаде писмото му от ключовите фигури в кешийския двор на тази тяхна Изумрудена кралица и тогава той щеше да е сигурен, че положението му е уредено.

Изпитал бе изненадващо отчаяние, когато разбра, че дъщеря му е мъртва. Никога не я беше обичал особено, но тя се беше оказала полезна, също като майка си преди години.

Джейкъб се зачуди защо някои мъже изпитват такава загриженост към децата — за това си оставаше загадка.

Конският тропот отвън възвести идването на нападателите и Джейкъб се овладя. Беше премислил какво да каже. Стъпки отекнаха по коридора и вратата рязко се отвори.

Влязоха двама странно облечени мъже, единият с меч и щит, а другият с лък. Косите и на двамата бяха мазни и сплъстени, с дълги плитки; и двамата имаха белези по страните си — знак за някакъв ритуал, реши Джейкъб, а не толкова от битки.

Джейкъб вдигна двете си ръце да им покаже, че не е въоръжен — държеше свитъка с пълномощията в лявата си ръка. Сведенията му от далечния континент гласяха, че обитателите му говорят вариант на кешийския език, използван преди години в Горчивото море и свързан с диалектите на Квег и Ябон.

— Здравейте — бавно каза Джейкъб. — Искам да говоря с някой началник. Имам писмо от императора на Велики Кеш.

Двамата воини се спогледаха. Стрелецът зададе въпрос на другия на език, какъвто Джейкъб не беше чувал никога, и онзи с щита му кимна. Мъжът с лъка вдигна оръжието си, стреля и стрелата прикова Джейкъб към гърба на стола.

Докато светлината пред очите му гаснеше, той видя как двамата извадиха ножове и пристъпиха към него.

По-късно същата сутрин един капитан на един от многото наемнически отряди на служба при Изумрудената кралица дойде с ескадрон от двадесет души. Те се развърнаха, обкръжиха имението и десетина слязоха от конете и нахълтаха вътре. Всички в отряда умираха от глад и за известно време всичко освен храната щеше да остане недокоснато.

След няколко мига един от бойците излезе от къщата. На лицето му бе изписана погнуса.

— Какво става? — попита капитанът.

— Онези проклети джиканджийски канибали! Ядат някого вътре.

Капитанът поклати глава.

— Точно сега съм почти изкусен да се включа. — И се озърна. — Къде е Канхтук? Той им говори брътвежа. Трябва да им кажем да излязат на пътя и да си намерят някаква друга храна. Стига са яли хора.

Мъжете се върнаха и единият каза:

— Отзад има малко животни: пилета, едно псе, че и няколко коня!

— А из полето има добитък, капитане! — рече друг конник.

Капитанът се изсмя и се смъкна от седлото.

— Конете приберете за резерва. Пилетата изколете. Бързо напалете огън.

Мъжете се разтичаха да изпълнят заповедите му. Капитанът знаеше, че добитъкът трябва да се предаде на интенданта на кралицата, но първо той и хората му щяха да похапнат пиленца. Щом си помисли за печено пиле, стомахът му се сви. Никога в живота си не беше изпитвал такъв глад.

Когато мъжете почнаха да избиват пилетата, капитанът извика:

— Заколете и кучето!

Изпита облекчение, че бяха намерили храна. За него оставаше загадка как в една земя, която изглежда толкова тучна, може да няма храна. Бяха намирали злато и скъпоценни камъни, фини тъкани и рядко красиви изделия — всичко, което обикновено биваше скрито, но никаква храна. През целия му живот като войник бягащите отмъкваха със себе си златото и скъпоценностите си, всичко ценно, но изобщо не ги интересуваха такива неща като храни, брашно, зеленчуци и добитък. А тук дори дивечът се срещаше рядко, сякаш някой го беше отвел. Сякаш врагът в отстъплението си взимаше със себе си всичко, което става за ядене. Пълна безсмислица.

Капитанът седна и взе донесената му от един от мъжете бутилка вино. Отпи жадно и разсеяно се зачуди колко още ще се противи преди да се включи в джиканджийския пир.

След като изтри уста с опакото на ръката си, осъзна, че в следващите дни няма да му се наложи да се притеснява от това. Чу воя на кучето, а след него — и крякането на пилетата. Войниците му скоро щяха да приготвят обяда.

18.Забавяне

Подът се разтърси от силен тътен.

— Целият ли град смяташ да гръмнеш, Джими? — попита Лизли.

Джеймс огледа другите в сумрака на склада и промълви тихо:

— Може би.

Погледна брат си на смътната светлина на единствения фенер. От два дни войниците му извършваха набези през каналите, събираха информация, отбелязваха как вървят боевете горе и координираха отбраната на града. Едно от нещата, които Джеймс беше разбрал, бе, че демонската магия най-вероятно ще доведе до бързото им влизане в Крондор. Тъкмо поради това, вместо да хвърли всички сили по стените и да не остави нищо вътре, той бе жертвал живота на стотици войници — за да си помисли врагът, че градът се отбранява тежко и чак след като навлезе в Крондор да разбере, че битката тепърва започва.

Докато координираше отбраната от подземния си команден пункт, той бе получил възможността да опознае брат си. Беше изпитал тъга, когато осъзна, че макар да наближаваше седемдесетте, беше прекарал с брат си едва няколко часа. Знаеше, че Лизли е убиец, професионален крадец, контрабандист и сводник, виновен в толкова престъпления, колкото мухи могат да кацнат върху купчина тор, но в него виждаше самия себе си, ако не беше имал шанса да срещне принц Арута преди толкова години. Беше казал на Лизли за тази среща — как бе зърнал принца на улицата, докато се мъчеше да се измъкне от тайната полиция на Джоко Радбърн, и как след това бе спасил живота на Арута от един наемен убиец по покривите. Това действие беше превърнало Джими Ръчицата, момчето крадец, в скуайър Джеймс, а после, след още близо петдесет години, в Джеймс, херцог на Крондор.

Джеймс въздъхна.

— През всички тези години можех да те използвам много пъти, ако знаех, че мога да ти вярвам.

Лизли се засмя.

— Джими, за малкото време, откакто те познавам… колко? Три посещения за четиридесет години?… Те заобичах като брат, какъвто си ми, но чак да си вярваме? Шегуваш се.

Джеймс се засмя.

— Предполагам. Ако имаше възможност, сигурно щеше да ме обесиш за измяна и ти да станеш херцог на Крондор.

— Едва ли. Никога не съм имал такава амбиция.

Двамата чуха поредния глух тътен и един от стражите каза:

— Това май беше изоставеният склад при мелниците край реката. Там струпахме двеста бурета.

Още преди обсадата хората на Джеймс бяха оставили бурета с квеганско масло на стратегически места.

— Ти да беше видял защитата на Арменгар — каза Джеймс. — Този град беше радост за всеки бранител и истински кошмар за всеки нападател. — И той направи вълнообразно движение с ръката си като змия, пълзяща из тревата. — Нямаше ни една улица без завои, по-дълга от един изстрел с лък. Нямаше нито една постройка с прозорци на приземния етаж, тежките дъбови врати, можеха да се залостват само отвътре, а всеки покрив бе плосък.

Войниците се усмихнаха и закимаха, а един рече:

— Платформи за лъкометците.

Джеймс каза:

— Абсолютно. Така защитниците можеха да се придвижват от покрив на покрив по дълги талпи, които издърпваха след себе си, докато онези долу бяха изложени на стрелите на всяка стъпка от пътя си. Когато войските на Мурмандамус влязоха в града, Ги дьо Батира подпали двайсет и пет хиляди бурета с нафта.

— Двайсет и пет хиляди! — възкликна Лизли. — Шегуваш се!

— Не. А когато всичко това гръмна… — Той седна и опря гръб на стената. — Не мога да ви го опиша. Просто си представете една огнена кула, стигаща до небесата, и ще добиете смътна представа. А шумът… Бях почти оглушал. Ушите ми звъняха цяла седмица.

На вратата се почука и мъжете извадиха оръжията си. Чукането се повтори по уговорения начин, единственият светилник бе загасен и пуснаха патрула.

Бързо влязоха половин дузина войници, следвани от трима цивилни.

— Намерихме ги да се мотаят наоколо — каза водачът на патрула.

Ригър ги огледа и каза:

— Мои са.

— Ти пък кой си? — попита един от тримата.

Джеймс се засмя.

— Анонимността си има и недостатъци. — Обърна се към тримата крадци. — Това ви е шефът. Праведника.

Тримата се спогледаха и единият каза:

— Да бе, а ти си херцогът на Крондор.

Всички, без тримата се засмяха. Млада жена, една от крадлите на Лизли, отиде при тях и им обясни как стоят нещата. Когато стана ясно, че не се шегува, и когато един от тежковъоръжените войници също го потвърди, тримата се смълчаха. Херцогът и водачът на Гилдията на крадците можеха и да седят в мазе, свързано с канала, но все пак си бяха най-властните особи в града.

На равни интервали излизаха и се връщаха отделения съгледвачи, които донасяха новини за боевете навън. Бранителите караха нашествениците да платят за всяка улица и къща, но изходът бе предрешен.

След като изтърпя известно време, Лизли каза:

— Щом битката е загубена, защо не заповядаш на момците си да напуснат града?

— Съжалявам, но няма как заповедите ми да стигнат до тях — отвърна Джеймс и на лицето му се изписа искрено съжаление. — А и за да подейства планът ни, нашествениците трябва да помислят, че сме хвърлили всичките си сили тук.

— Голям гадняр си — каза Лизли. — Не знам дали аз щях да мога да заповядам толкова много от хората ми да идат на сигурна смърт.

— Разбира се, че би могъл — отвърна му спокойно Джеймс. — Ако работата ти е да опазиш Кралството, жертваш един град, дори да е градът на принца.

— Е, какъв е планът?

— Имам тук долу няколко хиляди бурета с квеганско огнено масло, и са приготвени да се излеят в каналите. Рано или късно онези копелета над нас ще се досетят, че част от населението се крие в каналите, и когато го направят, съм им приготвил малка изненада.

— Няколко хиляди? — Ригър подсвирна от възторг. — Това му се вика гадна работа. Огънят ще се разнесе по водата.

— Нещо повече — каза Джеймс и му посочи една верига, сравнително нова на вид, която висеше до една от стените. До нея беше поставен един войник, който трябваше да я пази.

— Тя пък за какво е?

— Това го взех от стария Ги дьо Батира, когато побягнахме от Арменгар. Дръпнеш ли тая верига, пускаш тънка струя нафта в тунелите. Има сложна система дренажи, тръби и водостоци…

— Знам ги. Първите канали на стария град. Били са запушени, когато са построили по-дълбоките канали преди сто години.

— Е, сега са отворени. — Джеймс се облегна на стената. — Има някои предимства в това да разполагаш с всички планове за строеж на сгради и обществени места из града. Когато тези водостоци се запълнят от нафтата, тя ще проникне към по-широките тунели. Ще се свърже със съществуващия вече в каналите газ от квеганското масло, плаващо над мръсотията, и колкото бурета с масло се изсипят там, огньовете ще ги подхванат и целият град ще духне.

— Ще духне?

— Ще се взриви — каза Джеймс. — И два камъка няма да останат от Крондор, когато прахът се слегне.

— Проклет да съм! — изруга Ригър.

— Това е единственият дом, който съм познавал — промълви Джеймс. — Каналите и двореца, крадци и благородници. Роден съм в Крондор.

— Ако се каниш да умреш тук, няма ли поне да ми дадеш възможност да се поотдалеча малко преди да дръпнеш тази верига?

Джеймс се засмя.

— Разбира се. Щом дръпнем веригата, ще разполагаме с около час, освен ако вече огънят не е пламнал от тази страна на каналите. — Сви рамене. — Не знам колко време ще имаме тогава. — Посочи една врата в източната стена на тунела. — Там има тунел, водещ в една сграда в предградията. Както казах, това беше най-добрият маршрут на Тревър Хъл и Шегаджиите за контрабанда в и от Крондор.

— Значи отпращаш всички, дърпаш веригата и бягаш презглава?

— Ами нещо такова. — Джеймс се ухили.

Ригър приседна до брат си.

— Не че държа да си показвам носа посред бял ден, обграден от армия нашественици, но ще рискувам, вместо да седя тук и да чакам да се опържа.

Някакъв шум накара всички да вдигнат очи към тавана — пода на мазето на старата мелница. Капакът беше скрит, но пазачите пристъпиха тихо до него с готови за бой оръжия.

— Май са стигнали вече в тази част на града — прошепна Джеймс.

— Или някой се опитва да си намери скривалище — отвърна му също шепнешком Лизли. — Може да е някой от моите хора.

Джеймс даде знак на един от стражите и мъжът кимна, остави меча и щита си на пода и тихо се заизкачва по стълбището към капака. Бутна го леко, надникна и отстъпи, явно изненадан.

— Милейди — промълви той.

Джеймс рязко извърна глава и видя жена си да слиза по стълбите.

— Какво търсиш тук! — викна й той.

Гамина вдигна ръка.

— Не ми говори с такъв тон, Джими.

Джеймс едва удържа гнева си.

— Ти трябваше вече да си в Даркмоор, с Арута и момчетата. Небеса, как си дошла тук?

Беше кална и с оцапано лице. Косата й беше разрошена и покрита със сажди.

— Забравил си, че Пъг ти даде едно от онези цурански транспортни кълба. Аз — не.

— Но как се сети къде да ме намериш?

Тя го погали по бузата и каза:

— Глупаво старче! Нима си мислеше, че не мога да ти прочета мислите макар и на цял свят разстояние?

Ядът му затихна.

— Защо дойде? Знаеш, че може изобщо да не успеем да се измъкнем оттук.

Очите й се насълзиха.

— Знам. Но нима мислиш, че след всички тези години заедно бих могла да живея без теб?

Джеймс я прегърна и я притисна до гърдите си.

— Трябва да се махнеш оттук.

— Няма — твърдо заяви Гамина. — А и не мога. Устройството е изчерпало силата си. Най-доброто, което можех да направя, бе да се добера до пазара край стената, после го хвърлих някъде в калта. Дойдох дотук пеш. — Прегърна го по-силно и му прошепна: — Ти не можеш да живееш без този проклет град, но трябва да знаеш, че аз пък не мога да живея без теб.

Той мълчаливо я притисна до себе си. След почти петдесет години брак знаеше, че не може да спечели нито един спор с нея. Намерението му беше да напусне града последен и ако съдбата реши — да загине заедно с Крондор. Мислеше, че ще е за нейно добро — откакто бяха съставили плана за победа над врага постоянно се бореше с мисълта за ужасната цена, която трябваше да платят гражданите на столицата на принца. За тях не можеше да има ранно предупреждение, нито организирана евакуация, защото ако врагът решеше, че в града няма да има плячка и храна, щеше да го подмине. Нещо повече, врагът трябваше да помисли, че главните сили на кралската армия са унищожени в Крондор.

Джеймс трудно можеше да понесе представата да изостави толкова много хора, всичко, което беше съставяло живота му, и да умре, когато можеше да поживее още. Сигурно беше и от страха от духовете на онези, които трябваше да платят крайната цена, за да може той да спечели време за Кралството. Не знаеше. Знаеше само, че когато дойдеше моментът този град да загине — градът на принц Арута да загине, — то и той щеше да загине с него. Но сега трябваше да напусне, защото знаеше, че Гамина няма да тръгне без него.

— Това е жена ти, така ли?

— Това е единствената жена, която съм обичал, Лизли. — Обърна се към нея и се усмихна.

Очите й се разшириха и тя попита:

— Брат ти? Чувала съм за теб, но не знаех как изглеждаш — каза Гамина. Погледна единия, после другия и добави: — Та то е очевидно.

Джеймс й махна да седне.

— Чакай да ти разправя за времето, когато за пръв път се запознах с този приятел… Всички все се опитваха да се сбият с мен, защото ме взимаха за него.

Лизли се засмя.

— Хубава история.

Джеймс започна разказа си за странната задача, на която го беше изпратил принц Арута с приятеля му Локлир. Гамина знаеше историята не по-зле от самия него, тъй като я беше слушала безброй пъти, но се отпусна до мъжа си, положи глава на рамото му и го остави да я разкаже. Войниците и крадците, криещи се в сумрака, щяха да се отвлекат за малко от ужасната съдба, която ги чакаше, и пак за малко щяха да послушат за по-добри времена, когато героите бяха побеждавали, а силите на злото бяха съкрушавани. Освен това, както каза Лизли, историята наистина беше добра.



Калис бдеше. Вътре в Камъка на живота имаше нещо. Забелязал го бе минути след като Пъг отмести Камъка на живота във времето, за да могат да го видят. Усещаше енергия вътре в него и след като се беше взирал с часове вече си вярваше, че я вижда.

След като прекратяха своите мистични уроци, спътниците на Оракула щяха да приближат и някои от тях щяха да останат да бдят с него известно време. Деляха храната си с него, макар да не помнеше какво точно ядяха. Цялото му внимание беше заето с огромната гема.

Той се отпусна и остави ума си да блуждае; от време на време го спохождаха мигновено проблясващи образи. Виждаше хора, които много приличаха на баща му, виждаше и разни други неща: събития, случващи се по места, невъзможно отдалечени оттук, създания и живи същества от други времена. И зърваше смътни очертания на сили, движещи се зад тези образи, и те бяха съвсем неустоими.

Часовете се проточиха в дни и Калис изгуби представа за времето — потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в загадката на Камъка на живота.



Ерик извика няколко заповеди и хората му започнаха организираното отстъпление. Врагът бе на по-малко от половин миля надолу по пътя, с цялата си мощ, а от Грейлок беше дошла вестта, че следващата отбранителна позиция е подсигурена.

Ерик беше решил, че най-добрият начин да се спечели време в замяна на изгубеното след бързото падане на Крондор е като го прави ден за ден, вместо да се мъчи да задържи първия опорен пункт още три седмици. Първоначалният боен план изискваше от тях да задържат първата отбранителна позиция седем дни; Ерик я бе удържал цели девет.

Оставаха още седем отбранителни опорни пункта, докато стигнат планините при прохода за Даркмоор, и ако можеше да добави по още три-четири дни на всяка позиция, щяха да си възвърнат голяма част от времето, което бяха изгубили. Но не беше оптимист за реализирането на целта — планът за защитата на Запада предвиждаше най-северната и най-южната позиция да останат несъкрушими, докато центърът на Ерик бе най-„меката“ отбрана, отстъпваща, за да подмами врага. Северният и южният фланг трябваше да притиснат като във фуния врага в центъра, поставяйки ядрото на армията на Изумрудената кралица на Кралския път, разтегнато на пет мили от авангарда до тила. Проблемът при този план бе в това, че с всеки изминал ден срещу позицията на Ерик щяха да бъдат хвърляни все повече вражески войници.

Неведнъж в първата седмица от боевете Ерик бе съжалил, че Калис го отзоваха на онова неведомо място, където присъствието му бе наложително, и че бяха възложили командването на центъра на Грейлок. Ерик щеше да предпочете първоначалната си задача — да държи северния фланг. Воденето на бой иззад силно укрепена позиция беше много по-лесно от тази акция на забавяне.

Предните му наблюдатели бяха видели разветите бойни флагове — знак, че врагът подготвя мащабна атака срещу позицията му. Беше предвиждал да се отдалечи поне на още една миля по пътя, докато врагът се появи. Използва ръчни сигнали, за да заповяда на войниците си да се скрият, а на стрелците си — да отстъпят. Те трябваше да обстрелват врага по фланговете на походния им строй, но донесенията този път показваха, че броят им е твърде голям, за да рискува да изложи лъкометците си на открито. Щеше да импровизира и да намери друго място по пътя, където да ги разположи, за да забавят вражеското настъпление и същевременно да им остане възможност за отстъпление.

Трудността беше в това, че в първата фаза на оттеглянето, ако врагът атакуваше, щеше да им остане малко време да се подготвят. Ако можеха да забавят вражеската колона и да се отдръпнат достатъчно, щяха бързо да се окопаят и да се отбраняват, ако ги достигнат, но ако ги удареха, докато отстъпват, превъзхождащият брой на противника щеше да се окаже гибелен.

Ето защо трябваше да задвижи хората си по пътя и да се доберат бързо до следващата подготвена отбранителна позиция, където чакаше частта на Грейлок. Там заедно щяха да отбраняват позицията, докато врагът не спре настъплението и тогава хората на Грейлок щяха да отстъпят към следващия опорен пункт. Това щеше да е тактиката през следващите три седмици или докато стигнат Даркмоор. Щом врагът изтеглеше крайните си северни и южни флангове, се предвиждаше тамошните части да се придвижат по фронтовата линия, добавяйки към центъра свежи войници, но тази фаза от операцията се предвиждаше след поне месец, а ако врагът не изтеглеше фланговете си, подкрепата нямаше да е налице.

След като мъжете тръгнаха, Ерик се позадържа в тила с последния ред на ариергарда. Погледна на запад към късното следобедно слънце и видя вдигащия се пушек. Крондор гореше и Ерик се зачуди как ли се справят Уилям, Джеймс и другите. Изрече наум молитва към Рутия, Богинята на късмета, ако има и най-малка възможност, дано да се измъкнат.

После обърна коня си и препусна в галоп да настигне колоната. До следващата позиция им оставаха около три часа и още един час да се окопаят, преди да се стъмни. Представа нямаше дали врагът ще продължи похода до здрач и след това ще атакува, или ще изчака до съмване, но така или иначе смяташе да не остане неподготвен.



Звуците на битката се процеждаха дори и в недрата на дълбокото мазе. Бойците тичаха до наблюдателните постове по мрежата от канали и се връщаха и Джеймс имаше груба представа за вражеското разположение в града. Пожарите бушуваха в централната третина на Крондор, а боевете в източния участък бяха леки и спорадични.

Основните вражески сили изчакваха зад огнената стена, докато пожарите затихнат. Единственият съгледвач, който се бе осмелил да излезе и огледа, съобщи, че хиляди въоръжени мъже изчаквали сред догарящите отломки на доскорошната западна третина на града. Дворецът се бе превърнал в камара овъглен камънак, който още димеше и Джеймс знаеше, че шуреят му сигурно е загинал. Гамина бе потвърдила, че не може да достигне Уилям с умствената си реч. Макар обикновено тази нейна дарба да бе ограничена в разстоянието, със семейството й въпросът за обхвата не стоеше толкова категорично. Съпруга си например беше намерила от десетки мили разстояние.

Двамата седяха на каменния под в тъмното влажно помещение. Всички се бяха умълчали, предусещайки надвисналата над главите им съдба. Планът за измъкване изискваше голям късмет, а в този момент всички имаха чувството, че късметът няма да им стигне.

Джеймс даде указания на един съгледвач, който беше намерил изход на запад, и младежът забърза да изпълни заповедта. Гамина дремеше на рамото му. Някъде към привечер съгледвачът се върна.

Нещо в поведението му накара всички да настръхнат.

— Милорд! — каза младежът.

— Докладвай — заповяда Джеймс.

— Кораби нападат нашествениците.

Гамина притвори очи и каза:

— Николас не е там.

— Значи е флотът на лорд Венкар от залива Шандън — каза Джеймс. Потупа жена си по рамото и бавно се надигна. — Твърде стар съм, за да седя на тези каменни подове. — Помогна на Гамина да се изправи. — Време е.

— Какво ще правим? — попита Лизли.

— Ще се опитаме да оцелеем — отвърна Джеймс и погледна жена си. — Лорд Венкар беше скрил флотата си в залива Шандън и трябваше да се съедини с остатъците от флотата на Николас, след като премине Проливите, и да тръгнат след нашествениците. След като нашественическата флота хвърли котва, трябваше да ги ударят колкото може по-силно и да подпалят колкото може повече кораби, докато ние подпалваме града. Както разбирате, нещата не тръгнаха точно както ги замислихме. Но ако ядрото на армията им, ключовият й корпус наистина е в западната третина на града и те очакват пожарите да затихнат, можем да пуснем нафтата в старата канализация. Така целия град под тях ще гръмне и след като и корабите им пламнат, няма да им остане никакъв избор, освен да изгорят.

— С каква радост го каза само — подхвърли Лизли.

— Това е моят град — заяви през стиснати зъби Джеймс.

— Е, и какво сега?

— Гледай хората ми и стой настрана — каза Джеймс и даде знак на войниците си.

Мълчаливо и с вещина шестима от тях приближиха до една голяма двукрила дървена врата и я отвориха, а двама отвориха външната врата. След като крилата й се отвориха широко, шестимата от другата страна затъркаляха бурета от един огромен склад. Други двама занатискаха един стар ръждясал железен лост.

— Накарай момчетата си да помогнат — каза Джеймс и посочи неподдаващия лост.

Лизли махна с ръка и четирима от крадците му притичаха и добавиха силата на мускулите си към напъна. Лостът се раздвижи и всички чуха шума на нахлуващата вода.

— Зад онази стена има една стара щерна — каза Джеймс. — Лостът ще я отвори и ще отпрати мощен поток по канала към залива.

Лизли загледа с възхищение как шестимата облечени в черно войници затъркаляха бурета с нафта по рампата, водеща към водата. Течението се усили забележимо и буретата бързо се понесоха по него.

Едно от търкалящите се бурета се удари отстрани във вратата и изпращя. Въздухът се изпълни с мириса на квеганското масло.

— Малко на повърхността също е добре — каза с мрачна усмивка Джеймс.

— Щом казваш — промърмори скептично Лизли. — Я кажи сега какъв е този твой план за измъкване?

— Щом всички бурета тръгнат към кейовете — отвърна Джеймс, — разполагаме с около един час. Да се надяваме само, че флотът ще си свърши работата.



Лорд Кароул Венкар, адмирал на кралския флот на Изтока, извика:

— Огън!

Дузина катапулти от най-близките кораби избълваха огнения си товар високо във въздуха, за да се срине с трясък върху корабите в залива.

— Господин Деворак — каза адмиралът.

— Да, сър?

— Не мислите ли, че тези копелета ни помагат, като вързаха всичките си кораби в тази гигантска камара?

— Така е, сър.

Старият адмирал беше с ролдемско потекло, родом от Риланон, и кракът му никога не беше стъпвал в Запада, докато не бе прекарал флота си през Мрачните проливи късно тази пролет. При преминаването беше изгубил два кораба, приемлива жертва за всяко преминаване в този сезон, и беше извадил късмет да срещне само един чужд боен кораб по пътя до залива Шандън — кешийски, настигнат и потопен преди да отнесе на някого вестта, че ядрото на Кралския източен флот е вече в Горчивото море.

Вестта за смъртта на адмирал Николас бе трагична новина за Венкар, защото макар да го беше срещал само два пъти по светски поводи в столицата, репутацията, както и подвизите му, бяха добре известни. Но Венкар беше щастлив, че поне веднъж в живота си можеше да се понесе с вдигнати платна срещу врага, с лъсналите под слънцето бойни машини, с мъжете, готови да влязат в ръкопашна схватка. По-голямата част от кариерата му беше преминала в гонене на дрипави пирати, в развяване на флаговете пред очите на размирните съседи от Източните кралства или в изпълнение на парадни функции в кралския дворец. А сега щеше да прави онова, за което се бе подготвял през целия си живот, и ако можеше да се вярва на онова, което му казаха, когато тръгна от Риланон преди няколко месеца, съдбата на Кралството зависеше от тази битка.

— Заповеди за флотата, господин Деворак.

— Да, сър?

— Усилете атаката и никой вражески кораб да не бъде пуснат да избяга.

— Слушам, сър.

— До привечер не искам нито един чужд кораб от тук до Илит. Това е морето на Николас, по дяволите, и няма да позволя да плават в него.

Части от флотилиите на Горчивото море и Островите на залеза се отдръпнаха и поеха на север, за да потърсят корабите, акостирали между града и Сарт, а други заплаваха още по на север. Корабите, спрели по брега между Края на сушата и Крондор, до един бяха подпалени при преминаването на флотата на Венкар, а на изток всички бяха изгорели или потопени.

Радостта на адмирала се усилваше, като виждаше, че планът му действа. Беше заповядал да изсипят всичкия огън над първата редица кораби, превръщайки ги само за няколко минути в огнен ад, преди да са успели да се откъснат от другите. Сега пламъците обхващаха все повече и повече кораби. Камъните, изсипващи се върху тях, само усилваха опустошението.

— Отваряйте си очите за всеки, който се опита да се измъкне — каза Венкар.

— Слушам, сър — отвърна капитан Деворак.

Лорд Венкар загледа как „Кралски дракон“, под командата на капитан Рийвис, повежда на север малка флотилия, за да потопи всеки кораб, който му излезе на пътя.

— Сигнал до „Кралски дракон“ — каза адмиралът. — Успешен лов.

— Слушам, сър — каза капитанът и предаде заповедта на сигналчика на такелажа.

Венкар знаеше, че Николас е погребан в морето на път към Островите на залеза където ескадрата бе спряла да се снабди с продоволствие и да поправи щетите, след което отново бе вдигнала платна за рекордно кратък срок. Но адмиралът изпитваше онова, което щеше да изпита всеки стар моряк — че Николас някак все още крачи по мостика на онзи кораб. Той отдаде чест на кораба и на спомена за един от двамата най-добри моряци, които бе познавал, учител и ученик, Амос Траск и Николас Кондуин.

После вниманието му отново се върна върху текущите дела и той видя как един малък кораб се откъсва от кейовете и се насочва право към тях.

— Потопете го, капитан Деворак.

— Слушам, адмирале.

Докато се носеха срещу вражеския кораб, адмирал Кароул Венкар се загледа към града на принца, столицата на Западните владения, целият обгърнат в пламъци. Дълбока тъга премина през него, докато гледаше рухващото величие, но той отложи чувствата си за по-късно — все още му предстоеше да спечели една битка.



Джеймс дръпна веригата. Тежкото дрънчене отгоре му подсказа, че механизмът работи.

— Нафтата ще се процеди надолу през дренажите и тръбите и ще избие през каналите. Ако извадим късмет, ще разполагаме с един час да се измъкнем оттук.

— Тогава да тръгваме — каза Лизли.

Войниците бързо се заизкачваха по стъпалата към горното мазе. Единият отиде при друго късо стълбище и надникна през капака. Даде знак, че пътят е чист, и всички бързо излязоха навън.

Вечерта беше по-тъмна от обичайното, защото въздухът бе натежал от черните пушеци. Всички закашляха и войниците извадиха парчета плат и ги овързаха около носовете и устата си. Крадците закъсаха парцали от ризите си и направиха същото; един подаде парцал на Гамина.

Отвсякъде се чуваше шум от битка, но сражаващи се не се виждаха. Съгледвачите на Джеймс бързо затичаха напред.

Покрай тях профучаха конници — окървавени и уплашени войници на Кралството, отстъпващи в безреден бяг. Джеймс прошепна на хората си:

— Трябва да намерим друг път. Преследвачите ще се появят всеки момент.

И думите му се оказаха пророчески: зад конниците тежко изтътна ескадрон от сто сааурски ездачи. Джеймс, който виждаше гущероподобните същества за пръв път, възкликна:

— Богове! Калис направо ги подценява в описанията си.

Цялата група успя да се добере в убежището, без да ги забележат и когато отново се скриха в подземието, Лизли каза:

— А сега какво?

— Кой според теб е единственият друг изход, който може да е останал без охрана? — попита Джеймс.

— При северната порта, но това ще ни изкара на север от града, не на изток — отвърна Лизли.

— Вярно — каза Джеймс. — Но имаме по-малко от час, а северната порта е на половин час оттук. Предпочитам да съм извън града, когато изгърми, вместо да съм вътре и да се чудя кой може да е отвън. Ако можем да влезем в лесовете на север от Крондор, може да успеем да намерим път на изток.

Огледа трийсетте войници и дузината крадци и разбра, че всичко може би ще е напразно.

„Но трябва да опитаме.“

Погледна Гамина.

— Да, трябва да опитаме — каза тя.

И той ги поведе през канала.



Очите на лорд Венкар се разшириха от удивление. Съществото сякаш се появи отникъде и закрачи през горящите палуби на вражеския флот. По пътя към Крондор бяха подпалили петдесет кораба, близо деветдесет кораба бяха взети на абордаж, пленени или потопени, така че повече от половината вражеска флота беше извадена от строя. По груби сметки Венкар бе преценил, че още сто и петдесет или двеста кораба са се пръснали по северното крайбрежие на Горчивото море и вече се сражават с флотилията на капитан Рийвис.

Но ето че изведнъж от пъкъла на доскорошния залив на Крондор изскочи този демон и тръгна право към него, крачейки през палубите на горящите кораби. Адмиралът спокойно извади сабята си и рече:

— Мисля, че това същество иска да ни вземе на абордаж, господин Деворак.

— Огън! — извика капитанът и балистите и огнените стрели полетяха към създанието.

Част от тях го улучиха и съществото нададе вой, щом стрелите се забиха във високото му петнадесет стъпки туловище — но то продължи да крачи през огъня и изглеждаше по-скоро раздразнено, отколкото ранено.

— Завийте, господин Деворак.

— Слушам, адмирале.

Флотата се оттегляше, но флагманският кораб на Венкар, „Кралска слава“, бе най-близо до горящия противников флот. Съществото стигна до външното перило на последния кораб в залива и стъпи на него. С мощен скок и гневен писък звярът разпери огромните си криле и литна към кораба на Венкар.

— Сигнал до флотата — каза Венкар, щом личната му орис надвисна над кораба му. — Оттегляй се на пълна скорост!

Така и не разбра дали предадоха съобщението, защото Джакан, самоизбралият се демонски крал на армиите на Новиндус, се спусна отгоре му, сграбчи го, прекърши гръбнака му и отхапа половината му глава. Адмиралът за миг изпита задоволство, когато заби сабята си дълбоко в хълбока на съществото, но така и не чу болезнения вой, защото издъхна още преди Джакан да усети раната.

Капитан Деворак замахна със сабята си, но в следващия миг и неговата глава бе отхапана. Стрелците отгоре пуснаха залп по съществото без никаква полза, а не чак толкова храбрите сред екипажа налягаха по палубата.

Двамата главни командири на Кралския флот вече бяха мъртви и всеки от капитаните трябваше да вземе решението си сам. Но поне ядрото на нашественическия флот беше унищожено.



Джакан изби и изяде всеки мъж, когото докопа, докато не осъзна, че корабът се носи на северозапад от града. Мразеше допира с морска вода — тя изсмукваше енергията му, — макар че можеше за известно време да я изтърпява. Така че литна във въздуха към огнения ад на своя флот и на града. Огънят не му причиняваше болка, макар да значеше ужасна загуба на жизнена енергия и плът.

И тогава нещо го призова. Нещо неизречено му каза, че не може просто да почне да унищожава тази армия, която бе заграбил, а трябва да я използва, трябва да я придвижи на изток, трябва да намери онова нещо, което го зове.

И от някакъв тъмен извор, от огромно разстояние до него стигна дума, място и цел: Сетанон.



Джеймс видя как водещият ги страж вдигна ръка. Всички спряха. Бяха подминали други по пътя си — бегълци, както и нашественици. Все още като че ли никой не изпитваше охота да нападне каналите, но Джеймс знаеше, че щом нашествениците са подгонили и тези, които се крият в подземията, значи градът вече е техен.

Той разбра, че им остават не повече от десет минути. Бяха само на двайсетина крачки от тъй наречената морска порта, използвана главно от контрабандисти и крадци, за да влизат и излизат от града.

Лизли изпрати напред един от крадците си — млада жена, която ловко се изкатери нагоре и докладва, че пътят е чист. Джеймс даде знак и евакуацията започна.

— Хайде, излизай — каза му Лизли.

Джеймс отвърна:

— Не. Аз съм последен.

— Капитаните и потъващите кораби ли? — попита брат му.

А той отвърна с усмивка, едва прикриваща болката и умората:

— Нещо такова.

— Оставам с теб — заяви Гамина.

— Не.

Джеймс я чу в ума си. „Не искаш да напуснеш, нали?“

„Не искам да умра, но причиних толкова смърт и разруха… Това е единственият дом, който познавам, Гамина. Не виждам как ще мога да живея след всичко това.“

„Мислиш ли, че не го разбирам? — попита тя. — Чувам мислите ти и усещам болката ти. Разбирам всичко, което можеш да кажеш.“

Той се вгледа в очите й и се усмихна — усмивка на обич и пълно доверие.

А после светът около тях избухна. Шестимата от другата страна на портата изпопадаха на земята зашеметени. Тримата, които бяха на прага, бяха изхвърлени нагоре като тапи от бутилка. Единият скърши врата си от сблъсъка с тавана, другите двама паднаха с прекършени кости.

Въздухът в тунела се превърна в пламъци. И в този кратък миг умовете на Гамина и Джеймс се сляха, спомените им се прегърнаха — от първия миг, в който се бяха срещнали, когато Джеймс плува в езерото край Звезден пристан и за първи път зърна любовта на своя живот.

Почти удавен, той бе спасен от тази жена, която се беше взряла в ума му и бе видяла всичко, което беше той, всичко, което беше дотогава, и го беше обикнала, която го обичаше въпреки всичко, което бе направил оттогава, въпреки нещата, които бе искал от нея и които й бяха причинявали болка.

Всичко около тях бе забравено, щом двамата се впиха в тази дълбока, споделена своя любов, любовта, която им бе донесла син, спасен сега и някъде далече, и двама внуци, които обожаваха. За един кратък миг те отново преживяха своя живот, от пътуването до Велики Кеш до завръщането в Крондор. Докато пламъците поглъщаха плътта им, умовете им бяха потънали в тази дълбока взаимна любов — и те не изпитаха болка.



— Гамина? — изкрещя Пъг.

— Какво става, магьоснико? — попита Ханам.

Пъг прошепна отчаяно:

— Дъщеря ми е мъртва.

Съществото не посмя да докосне магьосника, за да го утеши. Гладът беше жесток и докосването до човешка плът щеше да го ожесточи още повече.

— Съжалявам — изръмжа съществото.

Пъг вдиша дълбоко, после въздъхна още по-дълбоко.

— Синът ми и дъщеря ми са мъртви. — Беше усетил смъртта на Уилям преди два дни, а сега, с кончината на Гамина, част от живота му бе свършила. — Знаех, че ще надживея и двамата, но да го знаеш и да го изпиташ са две различни неща.

— Винаги е така — каза сааурският велемъдър в демонското тяло. — В нашата раса има благословия, която се повтаря, когато момчето стане мъж и му дадат първото оръжие: „Дядото умира, таткото умира, синът умира.“ Всеки сааурец я повтаря, когато се подготвя да влезе в битка, синовете редом до бащите, защото няма по-зла съдба за един родител от тази да надживее детето си.

— Макрос наричаше дългия живот проклятие. Сега го разбирам. Когато преди години умря жена ми, беше едно, но това… — Пъг се разплака, после се съвзе и каза: — Знаех, че Уилям е изложен на риск, защото той избра войнишкия живот. Но Гамина… — Гласът му затрепери и той отново заплака.

Мина време и демонското същество каза:

— Трябва да побързаме, магьоснико. Усещам, че контролът ми се изплъзва.

Пъг кимна, стана и двамата излязоха от пещерата.

Макрос и Миранда трябваше да са дошли.

Пъг каза заклинанието и двамата изведнъж станаха невидими. Той разбираше затруднението на Макрос, защото да вършиш две неща едновременно винаги е проблем, но съчетано със стреса от това всеки миг да очакваш нападение и с тревогата, свързана с постигането на целта, всичко беше по-трудно и от най-трудните неща, с които Пъг се беше справял.

Пъг левитира и откри, че след като преодолееш първоначалното напрежение при издигането във въздуха, всъщност е много по-лесно да се зарееш към град Ахзарт, отколкото да тръгнеш пеш.

От въздуха гласът на демона изрече:

— Летящи!

Половин дузина крилати същества хвърчаха през небето на юг и Пъг си даде сметка, че ако той и сааурския велемъдър не бяха невидими, съществата щяха да се спуснат надолу и да ги нападнат. Както му бяха предсказали, животът на този свят се поглъщаше бързо. Тучните доскоро степи бяха залинели и тревата бе станала кафява; отсъствието на живот бе толкова явно, че никой не можеше да го сбърка със спящата кротост на зимата, след която заспалите растения щяха отново да се пробудят с пролетните дъждове.

Дървета, почернели и чворести, осейваха пейзажа, а водите течаха толкова прозрачни, че Пъг разбра, че в тях не живеят дори водорасли. Не се чуваше никакво бръмчене на насекоми из въздуха, нито птичи зов. Виеше само вятърът.

— Тук е най-лошо — каза Ханам, сякаш прочел мислите на Пъг. — Точно тук съществата влязоха в нашия свят.

— И скоро целият ще стане такъв?

— Да.

— Сега разбирам защо толкова бързат да намерят нови светове — каза Пъг. — Но как са могли да достигнат до този свят, а не до нашия?

Чу се джавкащ звук, който Пъг схвана като смях, последван от гласа на Ханам:

— В своята припряност да нахлуят в този свят и да се тъпчат, демоните унищожиха жреците на Ахзарт, единствените на този свят, способни да контролират портала. Според това, което ми каза за пантатийците на вашия свят, излиза, че демоните нямат съюзници на вашия свят, готови да ги доведат по своя воля.

— Доколкото видях Джакан, по нищо не му личеше, че гори от желание да отвори пътя за братята си.

— Нека да те предупредя, Пъг от Мидкемия. При тях знанието идва с пленяването и поглъщането на души. Този демонски крал може да научи за Коридора или Пътя на световете, както го наричате, и за способността на някои от вашите хора да отварят разломи и да ги удържат. Щом е така, когато завладее достатъчно земя, когато се почувства достатъчно укрепнал, може да започне да нахлува в други светове.

— Не се сетих за това.

— Значи разбираш, че дори да победим тук, трябва да се върнеш и да надвиеш Джакан.

— Ако аз не успея, ще го направи Томас — отвърна Пъг.

Влязоха в опожарения град и почнаха да търсят големия храм, входа, през който бяха влезли демоните. Вътре намериха кости на сааурци, мъртви жреци с разкъсани крайници от нахлулите преди години демони.

— Не е тук! — каза Пъг.

— Кое?

— Порталът. Разломът към този свят от селението на демоните. Не е тук.

Пъг отново ги направи видими.

— Къде ли е?

— Може да има само един отговор — каза Ханам.

— Какъв?

— Преместили са портала с магия, за да е по-близо до разлома към твоя свят. Това значи, че подготвят пътя към твоя свят за Маарг! Той сигурно скоро ще дойде!

— Къде е това?

— На другия край на света.

— Не мога да ни пренеса през целия свят и в същото време да ни държа невидими! — каза Пъг. — Не мога да ни пренеса на място, което никога не съм виждал.

— Тогава трябва да летим бързо и да се бием с всеки, който ни се изпречи на пътя.

19.Катастрофа

Ру се намръщи.

Рамото го болеше, но Луис го увери, че няма инфекция.

— Засега е добре — каза той. — Утре вечер като стигнем Вилхелмсбърг, отново ще почистим раната.

— Искам да си легна — каза Ру и се ухили на Карли, Хелън и децата.

Първите няколко дни децата гледаха на пътуването като на приключение, но от тази сутрин Абигейл беше започнала да подпитва кога ще стигнат вкъщи. Карли се беше опитала да й обясни, че пътуването ще е дълго, но „дългото“ повече от няколко минути беше нещо непонятно за тригодишно дете.

В бивака беше сравнително спокойно, макар че наетите от Ру охранници с всеки ден изглеждаха все по-изнервени. Ру и Луис бяха преживели достатъчно време сред войници, за да знаят, че тези мъже са свикнали да си седят кротко, да плашат с вида си разбойниците и рядко да им се налага да вадят меч или да опъват лък.

Крондор беше паднал. Това стана ясно от невероятно високия стълб черен пушек, който се появи на запад два дни след като тръгнаха, както и от нарасналия човешки поток по пътя на изток. Ру все по-често забелязваше, че наетите му пазачи се въвличат в тихи разговори, и подозираше, че са готови да драснат при първия признак за по-сериозна неприятност.

Бе говорил с Луис за съмненията си доколко могат да разчитат на наемниците и Луис се съгласи. Луис се стараеше да остава за повечко сред тях, както за да укрепи куража им, така и за да им даде да разберат, че ще се разправи сурово с всеки, който не си изработи заплащането. Ру знаеше, че ще има повече шанс да опази малкия си керван непокътнат, след като стигнат до Вилхелмсбърг. Там щяха да отдъхнат, да отседнат за една нощ в някой от хановете, след което да поемат към Рейвънсбърг. Ру бе обещал на мъжете да им плати там част от договорената заплата — малко злато в джобовете им щеше да ги задържи.

Ако семейството на Ерик и Мило все още беше в Рейвънсбърг, Ру щеше да ги отведе до Даркмоор. Знаеше, че рано или късно Ерик ще се яви там. Беше се замислял накъде ли извозват оръжия и снаряжение в продължение на цялата изминала година и закъде фургоните му караха сечива и материали, но единственото, което Ерик му беше казал, бе:

— Кошмарния хребет.

Знаеше, че Кралските инженерни части укрепваха старите пътища или изсичаха нови по отвъдния склон на хребета, пътища с дължина стотици мили, които минаваха почти изцяло през източната половина на планините Каластий. Самият хребет наподобяваше смачкана, обърната буква „У“, с един дълъг и един къс крак. Дългият крак минаваше малко източно от Крондор и стигаше до Зъбите на света, огромната планинска верига, пресичаща северната част на Кралството. Късият източен крак преминаваше от Даркмоор до северните окрайнини на град Танерус, където краката се събираха. Ру беше преценил, че след като Сетанон е крайната цел на чуждоземците, то прехвърлянето на планините северно от Танерус би ги отвело твърде далече от целта им. Навсякъде южно от тази точка щеше да им се наложи да преодолеят Кошмарния хребет и той разбираше, че ако главните сили на кралската армия чакат по тази гранитна стена, за тях има шанс да оцелеят. Ако врагът можеше да бъде задържан от тази страна на хребетите, докато паднат снеговете, Кралството щеше да спечели войната.

Но от Деня на Средилетие бяха изтекли само три седмици и снеговете на зимата изглеждаха на векове далече от тази топла вечер. Отраснал в Рейвънсбърг, Ру знаеше, че снеговете могат да дойдат и по-рано, но знаеше също така и че може да закъснеят. Така или иначе, щяха да видят сняг най-рано след месец и половина, по-вероятно след два или повече. Може би щеше да има поройни дъждове — те бяха обичайни, — но до снега имаше още месеци.

Ру отиде при огньовете и побъбри с Карли и Хелън, опита се да заговори и децата. Децата все още бяха загадка за него, въпреки че присъствието им вече не будеше такова неудобство като по-рано. Дори настойчивостта, с която малкият Хелмут искаше да пъха всичко, което му падне подръка, в устата си, му се стори забавна, въпреки че това като че ли страшно изнервяше Карли. Язон прекарваше повечето време с децата и си играеше с тях — дарба, за която Ру му беше много благодарен.

Децата на Хелън бяха по-големи и той можеше да разговаря с Натали и Вилем, въпреки че нещата, които ги интересуваха, си оставаха загадка за него. Хелън беше спокойна сред морето от хаос, топлата й усмивка и мекият й глас утешаваха всички около нея. На светлината на огъня Ру в един момент усети, че я зяпа втренчено, докато децата бърбореха, и извърна очи настрани. Забеляза, че Карли го наблюдава, и й се усмихна. Тя му отвърна с усмивка, малко плаха, а той й намигна и каза:

— Всичко е наред.

После се отпусна, като се постара да не натоварва раненото си рамо, и погледът му отново се насочи към Хелън. Прозя се и затвори очи, но образът й изгаряше паметта му. Не беше красива, но притежаваше онова, което някои щяха да нарекат „чар“. Най-привлекателното у нея бяха големите й кафяви очи и широката, топла усмивка. А и тялото й беше стегнато и все още стройно.

После Ру се зачуди дали Луис не беше луд да помисли, че тази жена, тази чудесна, грижовна майка, би могла да се влюби в един канален плъх като него. Въздъхна и се отпусна в приятна дрямка, докато лагерната глъч наоколо заглъхваше. Спокойната вечерна топлина и ромонът на гласа на Хелън го унесоха.

Изведнъж Ру се събуди от викове. В лагера бе настъпила суматоха. Ру примигна объркано и се опита да прецени положението. Сигурно бе минало доста време, откакто беше задрямал.

— Карли, Хелън, ставайте! — каза той.

Хелън се събуди и потърка очи:

— Какво?

— Прибирайте децата във фургона! Каляската няма да издържи по тези пътища, ако се наложи да бягаме.

Луис изтича при тях.

— Насам идат конници. — Държеше кама. Откакто дясната му ръка бе посечена, Луис не носеше повече меч, но с лявата все още беше опасен с ножа.

Ру и Луис набързо потушиха тлеещия огън с надеждата, че ездачите не са забелязали отдалече слабите пламъци.

Наемниците вече тичаха към конете си и Ру извика:

— Подкарайте фургоните! — Все още оставаха два часа до съмване, но конете си бяха отпочинали през нощта. С малко късмет щяха да се отдалечат достатъчно преди да ги забележат.

Коларите се разтичаха да впрегнат конете, Ру също се постара да помогне, доколкото може. Язон не разбираше нищо от оръжия или фургони, но носеше всичко, което му кажеха, а Луис беше като скала. Но най-голямата грижа за Ру бяха наемниците. Сега от тях се искаше да останат по местата си срещу корави и зли мъже, които се бяха сражавали от години.

Фургоните потеглиха и Ру за пръв път от дни се качи отново на седлото.

Остана в края на кервана, като поглеждаше с тревога на запад, за да види приближаващите ездачи. Скоро след като фургоните затрополиха към широкия път, зърна на запад фигури — тъмни силуети на фона на предутринния сумрак. Можеше само да се моли, че ще са предпазливи от опасение, че приближават част от кралската армия, а не отчаяна сбирщина цивилни бегълци.

След около половин час някой отпред извика, а друг изпищя. Виковете от южната страна на пътя подсказаха на Ру, че ездачите, които беше зърнал, са прекосили пътя, минали са успоредно на него и са препуснали напред да направят засада.

— Обърни на север! — извика Ру. Извади меча си. Пренебрегна болката в ръката и подкара коня си напред, за да се счепка с първия противник, който му се изпречи на пътя.

Не мина много и видя някакъв дрипав ездач да се бие с пазача на един фургон, шестия пред този на Ру. Наемникът се бранеше добре, но други конници прииждаха бързо.

Ру нямаше време за глезотии. Смуши коня си и го принуди да връхлети върху другия кон. Ездачът от армията на кралицата падна на земята, щом конят му неочаквано се изправи на задните си крака, и Ру извика на охранника си:

— Убий го!

След това подкара коня си към другите ездачи, които бяха само един фургон напред. До него се озова Луис, омотал юздите около дясната си китка и стиснал камата в лявата ръка. Ру искаше да му каже да се върне да пази жените, но беше твърде зает с грижата си да оцелее.

Уби един, отблъсна втори, обърна коня си и видя, че Луис превързва рана на дясната си ръка, без да изпуска окървавената си кама.

— Ти си луд — викна му Ру. — Следващия път остани с жените и ако трябва да режеш гърла, прави го там.

Луис се ухили.

— Май си прав. Никога не ме е бивало много в ездата. — Посочи с брадичка раната си. — Без кон съм по-добър.

Ру се удиви на спокойствието му.

— Марш, Карли да те превърже. Аз ще ида да видя какви са щетите.

Препусна до началото на кервана и разбра, че двама от пазачите са мъртви, а други двама са побягнали. Останалите шестима, с Луис, него самия и Язон, не стигаха да опазят и два фургона, да не говорим за дузина. Ру не се поколеба и каза на наемниците:

— Върнете се при последния фургон. — После се обърна към коларите, които още седяха по каприте, и им нареди:

— Подкарвайте веднага! Право към Вилхелмсбърг и хана „Утринна мъгла“. Там чакате. Ще ви дам четири годишни заплати награда.

Коларите викнаха като един и подкараха животните. Ру настигна останалите шестима пазачи и каза:

— Ние ще браним последния фургон. Лично ще убия първия, който се опита да избяга.

— Мислиш ли, че ще се върнат? — попита Луис.

— Абсолютно. Мисля, че само ги изненадахме, като им дадохме бой.

— Колко са? — попита Язон. Мъчеше се да не изглежда изплашен. Бившият сервитьор, а сега сметководител, никога не се беше излагал на насилие, освен в пиянски свади по кръчмите, и сега страшно се стараеше да успокои децата.

— Много — каза Ру, слезе от седлото и върза юздите на задната ритла. После отиде до предницата, качи се, взе юздите от разтреперания колар и каза:

— Дръж се.

Обърна фургона на север и извика:

— След мен!

Шестимата охранници, Луис, Язон и жените с децата излязоха от пътя. Ру знаеше, че рискът е огромен, но ако можеше да се отдалечи достатъчно по почти неизползван път на изток, докато нападателите плячкосваха фургоните, щяха да успеят.

— Няма да оцелеят — каза Луис.

— Сигурно. Но ако някой оцелее, ще си удържа на думата и ще му дам толкова злато, че да му стигне за години.

Луис се отпусна на дъното на фургона. Беше му тясно, защото двамата с Язон седяха с децата и двете жени. Но засега поне бяха в безопасност.



Късметът им не трая дълго. Ру ги беше повел по тясна пътека сред редките гори, която ги вкара в едно дере, откъдето фургонът не можеше да мине. Върнаха се и се опитаха да излязат на тесния път, водещ на изток.

Някъде по пладне чуха тропота на конски копита и няколко напрегнати минути Ру, Луис и наемниците зачакаха мълчаливо с извадени оръжия, докато Карли, Хелън и Язон пазеха децата да не се разреват. Когато и последният конник подмина, на по-малко от двайсет крачки, Ру даде знак да завият на изток.

Привечер се изгубиха съвсем и скупчени около едва тлеещия огън, обсъдиха възможностите си. Един от наемниците каза:

— Аз викам да го оставим тоя фургон и да ударим на изток, господин Ейвъри.

— Добре ли познаваш тези хълмове?

— Не много, но нашите момчета са на изток, както казахте, и по всеки път, който си струва да се нарече такъв, най-вероятно ще гъмжи от конница, тъй че ако държим през горите, може и да се промъкнем покрай тях.

— Оттук до Даркмоор има поне дузина селца и можем да стигнем до някое от тях, но ако нямаме местен водач, най-много да опрем в някое възвишение, което току-виж се оказало колкото планина, и няма да можем да го заобиколим — каза Ру. Огледа бързо смрачаващия се лес и добави: — Лесно е да се объркаш в гората, ако не знаеш пътя. Може да влезем право в ръцете на врага.

Настроението беше станало толкова мрачно, че децата мълчаха и гледаха Ру и другите възрастни с широко отворени очи. Карли и Хелън правеха каквото можеха да ги успокоят, но кротичко, за да продължат да пазят тишина.

— Но мисля, че може би си прав — продължи Ру. — Да разтоварим фургона и да вземем одеяла и храна. Оставяме другото и утре тръгваме пеш.

Наемниците се спогледаха, но никой не каза нищо — просто наставаха и се заловиха да изпълнят заповедта. Ру остана да седи мълчаливо, загледан в децата в гаснещата нощ.

Хелън бе взела сина му в скута си и тихо му пееше, а Карли държеше Абигейл. Вилем се беше облегнал на рамото на майка си и се бореше със съня, решен да остане буден. Натали вече бе заспала на одеялото между Хелън и Карли. Язон опаковаше храната, а Луис се въртеше около наемниците и им обещаваше щедри награди.

Когато децата заспаха, Карли седна до Ру и попита:

— Рамото ти как е?

Ру се сети, че не е помислял за раната си, откакто се бяха счепкали с нападателите, и леко размърда рамото си.

— Схванато е малко, но ще се оправи.

Тя се наведе към него и прошепна.

— Страх ме е.

Той я прегърна с лявата си ръка.

— Знам. Но ако извадим късмет, утре ще сме спасени.

Тя не каза нищо, само остана да седи до него, намерила утеха в близостта му. Седяха мълчаливо цяла нощ, подремваха, но без да могат да заспят, тъй като нощните шумове на леса ги стряскаха.

Когато небето изсветля, Ру каза тихо:

— Вдигайте децата.

Карли стана, а Ру се обърна към Луис.

— Трябва да тръгнем преди да е съмнало.

— Накъде?

— На североизток. Ако се натъкнем на препятствие обръщаме и тръгваме на юг — или на запад, ако няма друг начин. Рано или късно ще стигнем до оня път, за който ти казах, или ще излезем при фермите край Вилхелмсбърг.

— На наемниците не може да се разчита — каза Луис.

— Знам. Но ако ги убедим, че с нас имат повече шанс да оцелеят…

Сепна ги цвилене на коне и двамата се обърнаха и видяха шестимата охранници да се отдалечават в предутринния сумрак.

— По дяволите! — изруга Луис.

— Нямаме време за ядене — каза Ру на Язон и Хелън, които вече се бяха събудили. — Грабвайте кой каквото може и да се махаме. Ако наблизо има нападатели, ще чуят тропота на конете и ще дойдат да търсят.

Децата захленчиха, но майките им набързо ги усмириха и им дадоха по комат хляб. Предната вечер Ру беше проучил околността и беше намерил едно тясно дере, което продължаваше на североизток. Реши, че най-вероятно то ще ги отведе нагоре, към планинските подножия, затова смяташе да поемат по него, докато не намерят път на изток или север.

Вървяха бавно — децата лесно се изморяваха и издържаха на ходенето само по час. След това се налагаше да почиват.

По пладне чуха далечни шумове на битка. Не можеше да се разбере от коя посока идват.

Продължиха напред.



— Добре се справихме — каза Ерик.

— При тази пълна катастрофа в Крондор даже много добре — съгласи се Грейлок. После прегледа донесенията, пристигнали от позициите на север и юг, и добави: — Поднесоха ни гадна изненада.

— Каква?

— Велики Кеш иска да завладее цялата Долина на сънищата.

— Нали принц Ерланд беше постигнал някакво споразумение с тях?

— Явно кешийците не са се съгласили.

Обядваха. Командата на Оуен щеше да се изтегли след като привършеха обяда и след като хората на Ерик се разположеха на позицията, изкопана от частта на Грейлок. Хората на Ерик бяха доволни, че поне не им се налага да вдигат барикади и че могат да поотдъхнат, докато се появи врагът.

— Доколкото мога да преценя — каза Грейлок, — трябва да удържиш тук пет дни вместо четири.

— Ще опитам шест — отвърна Ерик.

Грейлок кимна.

— Вестите от север са добри. Капитан Субаи и Първопроходците са успели да преведат хората си през планините без големи трудности.

Ерик се засмя.

— Почакай само врагът да се качи там с цялата си сила.

— Е, част от плана е да им попречим да се качат там с цялата си сила. — Оуен въздъхна. — Донасят, че боевете са най-люти на север. Има някаква рота хадатци до една наша част, окопали са се край един малък проход югоизточно от Квесторско око. — Ерик извика в паметта си картите, които беше изучавал, и кимна. Точно тази позиция трябваше на всяка цена да се удържи — да пропуснат врага да премине там означаваше да му се отстъпи чист маршрут към източните склонове на планините, покрай Даркмоор и право към Сетанон. — Но врагът не е достатъчно многоброен, за да ги изтика.

— Твърде уморен съм, за да мисля — каза Ерик. — Щом се окопаем, ще поспя.

— Съмнявам се — засмя се Оуен. — Ще провериш всичко два пъти, преди да си се уверил, че сте се окопали добре, така че едва ли ще поспиш преди да се стъмни.

Ерик сви рамене и се прозя.

— Колко време спечелихме?

— Два дни. Все още ни трябват три седмици.

— Не знам дали ще можем.

— Ако не успеем, ще им дадем голямо сражение при Даркмоор и по хребета.

— А какво става с Източните армии?

— Те са зад рида — каза Оуен. — Изчакват.

— Бих искал да са ей там. — Ерик посочи района, където хората му подготвяха оръжията и припасите.

Оуен сложи ръка на рамото му.

— Разбирам. Трудно е да гледаш как хората ти капят един по един. Но се налага.

— Принц Патрик ми го обясни съвсем ясно, както и рицар-маршал Уилям. Но никой не каза, че трябва и да ми харесва.

— Ясно — кимна Оуен и се обърна към един сержант. — Сержант Къртис!

— Да, генерале?

— Вдигайте хората за поход.

— Слушам, сър! — Сержантът затича да предаде заповедта.

— „Генерале“ — повтори ухилено Ерик. — Манфред сигурно съжалява, че е изгонил своя мечемайстор.

— Питай го като стигнеш в Даркмоор. — Оуен се метна на коня си. — Освен това той всъщност няма какво да каже по въпроса. Матилда ме изрита.

При споменаването на вдовицата на баща му Ерик каза:

— Май скоро ще уреждам сметки с нея.

— Само ако останеш жив, приятелю — каза Оуен, обърна коня си и го подкара. И подхвърли през рамо: — Тъй че гледай да останеш жив.

— Сбогом, Оуен.

Ерик остави лагерния огън и тръгна да огледа позициите. Оуен се оказа прав и минаха часове след залез-слънце, преди да намери време за сън.



Ру, Язон и Луис стояха с приготвени оръжия, докато двете жени водеха припряно децата нагоре по стръмния бряг към една пещера. Два дни се бяха придвижвали без трудности, намираха тесни пътеки, които продължаваха да ги водят неотклонно към целта. Веднъж се натъкнаха на горска колиба, изоставена, но непокътната, където прекараха една нощ и рискуваха да запалят огън, въпреки че Ру се безпокоеше да не би миризмата на пушека да разкрие местоположението им.

После изоставиха сравнително удобната колиба и вече се намираха на не повече от един ден от пътя, който Ру помнеше, когато чуха тропот на конници, усилващ се с всяка минута. Ру не знаеше дали ездачите са им хванали следите, или просто случайно минават оттук, но така или иначе ги приближаваха стремително.

Доколкото можеше да се съди по шума, групата беше малка, петима-шестима ездачи, но след като рамото на Ру беше ранено, след като Луис имаше само една здрава ръка и само една кама, а Язон нямаше никакъв опит с оръжие, дори двама опитни наемници щяха да са опасни. Ако ездачите бяха и с лъкове, Ру знаеше, че с тях е свършено. Единствената възможност да оцелеят поне жените и децата беше ако се скрият някъде. Ру и другите мъже бяха решени с цената на всичко да задържат идващите, които и колкото и да бяха те, за да им дадат време да избягат и да се скрият.

Ру хвърли поглед през рамо, видя как Хелън тика децата в пещерата и му се стори, че тя му се усмихна. Но от толкова далече не беше сигурен.

Скоро в отсрещния край на тясното дере, през което бе преминала групата му, се появиха четирима конници.

— Язон, ако тръгне на зле, не се прави на герой — каза Ру. — Опитай да посечеш крака на някой от конете и гледай да не те убият. Двамата с Луис ще се заемем с бойците.

Като видяха на пътя си тримата мъже, ездачите забавиха до ходом.

— Ако останат в колона, ще разговарят. Ако се развърнат, ще се бият — каза Луис.

Четиримата продължиха в колона. Когато приближиха на десетина крачки, водачът им спря, вдигна ръка и каза:

— Кои сте вие?

Говореше на езика на Новиндус, с лек акцент, и Ру прецени, че тези войници трябва да са от друга част на континента, който бе посетил преди време. Реши да блъфира.

— Казвам се Амра.

Като чуха собствения си език, четиримата се поотпуснаха. Водачът посочи Луис.

— А ти?

— Хаджи, от Махарта — отвърна той без колебание.

— А ти? — обърна се водачът към Язон.

Преди Язон да си отвори устата, Ру каза:

— Той е ням. Казва се Язон.

Язон дума не можеше да разбере от тази странна реч, но щом чу името си, кимна.

— От коя част? — попита водачът. Вторият конник излезе от колоната и застана до него. Двамата бяха с извадени оръжия, готови да нападнат, ако отговорът не им хареса.

Умът на Ру заработи трескаво. Знаеше, че нещата в армията на кралицата са се променили коренно, откакто Пурпурните орли на Калис бяха служили в нея. Знаеше имената на някои части, но представа си нямаше дали още съществуват, или къде може да са разположени. Но също така знаеше, че никой отговор няма да го убие толкова бързо, колкото липсата на отговор. Затова отвърна:

— Сложиха ни в Черните мечове на Шинга, след битката за Махарта.

— Дезертьори значи? — рече вторият ездач.

— Не, натъкнахме се на пиконосци на Кралството и те ни отрязаха — отвърна Ру.

Луис леко сниши камата, уж че се е отпуснал, и добави:

— Изгубихме се и побягнахме. Скитаме из тези гори от цяла седмица. Намерихме малко храна, но съвсем малко и сме гладни. Опитваме се да се върнем при нашите.

— Можете ли да ни помогнете? — попита Ру. — Наистина не сме дезертьори.

Другите двама ездачи подкараха конете си и заеха фланговете. Водачът на четиримата каза:

— Не сте дезертьори? Много лошо. Защото ние сме.

И изведнъж те нападнаха и Луис и Ру се хвърлиха настрани от пътя им. Ру клекна, превъртя се, изправи се присвит и видя вкочанения от ужас Язон, когото вторият ездач тъкмо посичаше безмилостно. Язон приклекна, замахна и Ру видя как оръжието изхвърча от ръцете му, когато конят го изрита. После изцвили и стана ясно, че Язон го е поразил с меча си, но той остана да лежи на земята, неспособен да помръдне от болка.

Конят, който беше ранил, с окървавен от дълбоко забилия се в него меч преден крак, хвърли ездача си. Луис метна камата, улучи единия от мъжете в гърлото и той умря още преди да е паднал на земята.

Изхвърленият от седлото ездач стенеше проснат на земята, а Луис и Ру имаха вече срещу себе си равен брой противници. Луис измъкна от ботуша си втора кама и се присви. Двамата си промърмориха нещо, явно притеснени от това, че способността на Луис да мята ножове го прави много опасен.

После извикаха, подкараха бясно конете и създадоха впечатление, че ги атакуват поотделно, но в последния момент единият, който беше препуснал срещу Ру, обърна и заобиколи, за да нападне Луис отзад. Луис метна камата към ездача срещу себе си, но той се сниши над шията на коня си, прикривайки главата и раменете си.

Луис обаче беше предвидил този ход и беше хвърлил ниско, целейки се в бедрото на противника си. Ножът се заби дълбоко в дясното бедро на мъжа и той зави от болка и дръпна юздите, за да се отдалечи от Луис, докато отзад го напада другарят му.

Луис беше извадил трета кама, която носеше под ризата си, и тъкмо я мяташе в мига, в който нападателят се изправи на седлото. Улучи го в гърлото и мъжът се срина от коня.

Ру нападна мъжа, който сви покрай него, веднага щом той го задмина. Луис в този момент се обръщаше и посягаше да извади друга кама от пояса си. Ру вдигна меча си над главата.

Конникът нанесе удар отгоре, Луис се опита да се отдръпне, но не успя и ездачът го посече в дясното рамо. Острието захапа дълбоко. Ру удари нападателя отзад и посече дълбоко крака му. Ездачът изпищя от болка и се опита да се обърне, но рухна от седлото.

Ру бързо го доуби, изтича при Луис и видя, че той е почти в безсъзнание. Тъкмо се канеше да му заговори, когато чу писък отзад.

Обърна се рязко и видя, че изхвърленият от седлото ездач е застанал над Язон. Младият чиновник се беше подпрял на лакът, от раната на черепа по лицето му се стичаше кръв, а войникът вдигаше меча си за убийствен удар.

— Не! — изрева Ру и затича. Краката му бяха натежали като олово, всяка крачка бе невъзможно тежка и мудна. Затича по-бързо, но ударът на войника изфуча надолу като мълния и Язон изпищя.

Ру замахна с всичка сила. Улучи китката на десницата му и мечът отхвърча във въздуха — отсечената длан още стискаше дръжката му.

Мъжът погледна невярващо кървавия чукан и изобщо не успя да види следващия удар, който отсече главата му.

Ру коленичи до Язон. Очите на младежа бяха широко отворени от болка и ужас.

— Господин Ейвъри — промълви той и пръстите му се впиха в ризата на Ру.

— Тук съм — каза Ру и взе главата му в скута си.

Очите на Язон бяха замъглени, все едно че не виждаше, и Ру разбра, че раната му е смъртоносна. Раната в главата бе от копитото на връхлитащия кон, но от раната в корема бликаше пулсираща кръв и Ру разбра, че животът на Язон с всеки следващ миг изтича в земята.

— Съжалявам, господин Ейвъри — изпъшка Язон.

— Ти се справи добре.

— Съжалявам, че ви предадох.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз давах сведенията на Силвия Истърбрук, за да ги предаде на баща си — изхриптя той и закашля кръв.

— Не разбирам — каза Ру. — Откъде си я познавал?

— Когато за пръв път дойдохте в кафенето на Барет, аз ви казах за нея и ви казах, че е прекрасна.

Главата на Ру се замая. Боят, раната му, а сега и това…

— Язон, как си правил това?

— Предавах бележки по слугата й — каза Язон. — Тя ми отвръщаше. Обещаваше ми, че някой ден, щом забогатея, ще каже на баща си за мен.

Ру беше слисан. Силвия беше изиграла него, Дънкан, а ето че и Язон, като последни глупци. След малко Язон отрони:

— Господин Ейвъри. Моля ви, простете ми.

Ру огледа смълчаните дървета. Луис лежеше в другия край на поляната в несвяст или може би мъртъв, жените и децата се криеха в пещерата… Успя да отвърне само:

— Няма значение, Язон. Вече няма значение.

— Тя веднъж ме целуна, господин Ейвъри — промълви Язон. — Когато никой не гледаше, докато се качваше в каляската си, се наведе и ме целуна по бузата. — После очите му се изцъклиха и той издъхна.

Ру остана да седи, без да знае да плаче ли, или да се смее. Момчето беше умряло с мисълта, че тази гадна кучка е неговият пречист ангел. Ру не беше споменал на никого в лагера, освен на Луис, че Силвия е мъртва. Не можеше да не й отдаде дължимото уважение, защото бе знаела какво да направи, за да получи каквото иска от мъжете, които беше използвала. За Дънкан то беше обещание за власт и пари; за Язон — детинска приказка за принцеса и момче от простолюдието, намерили истинската си любов — целувка по бузата и любовни писъмца — а за него? Ру се засмя горчиво и пусна главата на Язон върху влажната земя. Пусна я и стана. На него тя бе обещала съвършената любов, каквато не съществува.

Преди да срещне Силвия Ру никога не беше и помислял, че любовта е нещо повече от мит, на който вярват хора по-глупави от него, или изгодна лъжа, за да накараш някое момиче да си разтвори краката, но и никога не бе усещал, че любовта може да е нещо толкова чудовищно, както го чувстваше в този миг. Дори от гроба, Силвия обсебваше мислите му. Той стигна до Луис, като мислеше колко нелепо е трима мъже да са гледали една и съща жена и да са виждали в нея три различни жени, или с каква охота всеки от тях е приемал лъжите й. И не можеше да разбере как е възможно да продължава да изпитва толкова силен копнеж към нея, докато в същото време я презира така дълбоко.

Луис дишаше на пресекулки, лицето му бе станало восъчно бледо. Той простена, когато Ру го вдигна и го помъкна към пещерата.

Хелън Джейкъби надникна отвътре и като го видя, забърза да му помогне.

Внесоха Луис в пещерата. Беше просторна и достатъчно осветена отвън. Карли ахна и го попита със сълзи в очите:

— А Язон?

Ру само поклати глава.

Хелън се зае с Луис, а Карли се постара да потисне отчаянието си, за да не разтревожи децата.

— Кои бяха? — попита Карли.

— Дезертьори от армията на кралицата.

— Ще има ли и други? — попита Хелън.

— Несъмнено — отвърна Ру и седна уморено на земята. — Не знам дали ще тръгнат насам, но това означава, че трябва да се пазим от всякакви конници или пешаци, които видим, докато не се уверим със сигурност, че са кралски войници.

Въздъхна и стана.

— Ще ида да потърся конете и да видя дали могат да ни свършат някаква работа. — Освен това трябваше да погребе Язон и другите четирима, но реши, че е по-добре да не го казва.

Раненият кон бе само на няколко разкрача, но другите три се бяха пръснали и пасяха ниската трева в сечището. Ру не разбираше толкова от коне като Ерик, но дълбоката рана на коня му подсказа, че животното няма да се оправи без помощта на лечител — костта беше оголена и конят куцаше.

Той се приближи колкото може по-тихо до трите пасящи коня, цъкна им няколко пъти с език и им заговори кротко. Два от конете се дръпнаха и тръгнаха, но единият се задържа достатъчно, за да хване юздите му. Ру пребърка навитото войнишко одеяло и намери няколко ценни неща, сребърен свещник и шепа монети.

Върза първия кон за клона на едно паднало дърво и се промъкна до втория. В дисагите му също се намериха ценни неща, но нищо полезно освен тях.

На третия кон му беше по-интересно да си играе на „ела ме хвани“, отколкото да яде, затова след като го гони петдесетина крачки, Ру се отказа и почна да го замерва с камъни да се махне, тъй че ако някой мине и види самотния кон, да не стигне по него до скривалището им.

Извади една от камите на Луис от един от мъртъвците и бързо довърши сакатия кон. Болезненото му цвилене подплаши другите два, но той ги беше вързал достатъчно здраво, за да не избягат. После се зае с най-гнусната работа — да претърси мъртъвците.

Като всички бивши войници, идеята да пребърква трупове го отвращаваше, но все пак знаеше, че ако може да се намери нещо по-ценно, то ще е у мъжете. Намери три кесии със злато и една със скъпоценни камъни. Прибра ценностите в дисагите на единия от конете и събра оръжията. Сега имаха пет ками, дълъг нож и шест меча.

Отнесе ги до пещерата и ги прибра вътре. После попита Хелън:

— Как е Луис?

— Зле — отвърна тихо тя, погледна го и поклати глава.

Ру беше виждал достатъчно ранени в живота си, за да разбере, че Луис може и да не преживее нощта. Обърна се и слезе отново по хълма. Реши да се оправи с конете след като погребе мъртвите.

Нямаше лопата, така че за копаене на гроб и дума не можеше да става, освен ако не опиташе с някой от мечовете. Намери един малък трап по средата на пресъхналото дере и изтъркаля мъртвите в него. Не искаше да зарови Язон с четиримата дезертьори, но спасението на семейството му в този момент беше по-важно от всичко друго.

Използва най-лошия от шестте меча, за да разрови пръстта и да покрие труповете, след което почна да носи камъни и да ги трупа отгоре. След час тежък труд беше почти напълно изтощен и трупаше камъните, като се влачеше по колене. Постара се да ги подреди под устието на трапа, тъй че като ги покрие отгоре с клони и листа, никой минаващ да не забележи гроба.

Тъкмо слагаше последния камък, когато нещо го бутна отзад.

Ру се обърна й посегна за меча… и видя третия оцелял кон — гледаше го любопитно в очите. На животното, което беше изгонил, му бе омръзнало и се беше върнало, при това беше дошло да види какво прави. След като работата му се беше сторила безинтересна, бе поискало Ру да му обърне полагащото му се внимание.

Ру посегна и бързо го спипа за юздите. Конят се дръпна уплашено и го изправи на крака. Ру дръпна юздите и викна:

— Тпруу! — И отпусна, за да не изпадне конят в паника.

Животното изпълни командата и остана на място. Ру го отведе при другите и го върза за дървото. Пребърка навитото одеяло зад седлото на коня и намери още злато и една голяма гема.

Огледа се, за да намери по-добро място, където да скрие конете, но не можа. Но пък след като щяха да ги използват, трябваше да рискува да ги открият.

Отново се затътри нагоре по хълма. Помисли си, че ще е върхът на иронията след като си бе направил труда да зарови пет трупа, да го издадат три коня.

Погледна към мъртвия кон и се сети, че трябва да се постарае да скрие и него преди да тръгнат, но реши да остави това за следващия ден. Безсмислено беше да крие мъртвото животно преди да е готов да отведе живите.

Завари Карли да раздава хляб и сирене на децата. Той също си взе и седна. Не помнеше някога да е бил толкова уморен.

— Струва ми се, че диша по-леко — каза Хелън.

Ру погледна Луис, но не забеляза разлика. Все пак каза:

— Май си права.

Хлябът с всеки ден ставаше все по-корав. Все пак си беше храна, както и твърдото сирене, и беше добре дошла.

— Имаме и вино — каза Карли и подаде на Ру един мях.

Той й благодари и отпи. Беше кисело, но Ру и за това беше благодарен.

— Какво ще правим сега? — попита Хелън.

— Имаме три коня. Ако можем да качим Луис на единия и по две от децата на другите два, утре тръгваме.

Хелън погледна Луис със съмнение, но не каза нищо. Карли се опита да се усмихне храбро, но не успя.

След като приключи с яденето, Ру излезе от пещерата и донесе четирите навити одеяла на дезертьорите. Все тая му беше колко са мръсни — в тези лесове нощем можеше да стане леденостудено, а не можеше да рискува да напалят огън.

Всички си легнаха, а той остана да седи, взрян в нощния мрак. Въпреки цялата си умора не можеше да рискува да заспи.

Някъде посред нощ Хелън Джейкъби дойде, седна до него и тихо, за да не събуди другите, каза:

— Мисля, че ще се оправи.

— Не си виждала ранен човек, след като е бил вързан за коня ден или два — прошепна Ру. — Може да го убие дори само движението.

— Не можем ли да изчакаме още ден?

— Не. И Луис пръв щеше да ми каже да се опитам да ви спася. С всеки нов ден войниците ще стават повече, от двете страни, ще се появят и все повече дезертьори.

Хелън пъхна ръка в неговата и опря глава на рамото му, сякаш това беше нещо съвсем естествено. Сгуши се в него и той усети меката й гръд и мириса на косата й.

— Благодаря ти, Ру — промълви тя.

— За какво?

— Затова, че си толкова добър и грижовен. Ти направи за дечицата ми всичко, каквото щеше да направи баща им. Защити ни, когато други мъже щяха да ни изоставят сами и безпомощни.

Помълчаха дълго, а после Ру усети топлина по рамото си — сълзите й попиваха в ризата му. Той потупа ръката й, но не можа да измисли какво да каже.

След дълго мълчание тя извърна главата му към себе си, целуна го леко по устните и тихо промълви:

— Ти си добър човек, Ру. Децата те обичат. — Помълча малко и каза: — И аз те обичам.

Ру замълча, после каза:

— Ти си най-добрата жена, която познавам, Хелън. Възхищавам ти се. — Сведе глава — не можеше да я погледне в очите, — но дали тя забеляза това, кой знае?

— И ще съм най-големият лъжец, ако кажа, че не съм мислил за теб, както мъж може да мисли за жена, но честно казано, в любовта не мога да повярвам.

Тя дълго не каза нищо, после тихо стана и се върна при децата. Ру остана да седи сам в нощта.

20.Решения

Миранда крачеше нервно.

— Би ли престанала, ако обичаш? — каза Макрос.

Тя седна. Дни наред бяха проучвали мястото на разлома между Мидкемия и Шила и бяха открили, че притежава необичайни свойства.

Макрос беше прекарал много време в изследване на структурата на приложената магия и бе стигнал до заключението, че разломът е запечатан от тази страна. Беше споделил подозренията си с Миранда, която бе заявила, че няма представа за какво й говори.

— Колко още ще го зяпаш това нещо? — попита тя.

— Докато разбера с какво си имам работа.

Тя въздъхна.

— Какво още трябва да научим?

— Ами много неща. Бих искал да разбера как пантатийците са успели да създадат разлом, който Пъг да не може да засече. Бих искал да науча как са могли да създадат такъв, който се различава в няколко съществени особености от всичко, което съм виждал. Този много прилича на разломите, създавани от случайни комбинации на големи количества магия, но в същото време се държи доста стабилно, също като изкуствените разломи, създавани от цураните. Но онова, което най-много ме притеснява, са качествата на магията, за каквито никога не съм и помислял, камо ли да съм срещал. Тази тук е почти „органична“, ако трябва да намеря подходяща дума, нещо почти живо.

— Живо?

— Повечето разломи са като тунели или като портали. Докато този е като… рана.

— Сериозно?

— Гледай внимателно — каза той и махна с ръка. Появиха се мистични енергии и очертаха бляскава порта от синкавобяла светлина, изтъкана сякаш от нишки синкавобяла енергия, вътък от толкова здрави конци, че нищо не можеше да се промуши през тях.

— По-бялата светлина е енергийният пулс на разлома. Забележи как нишките леко се движат, като дишащо същество.

— Енергиен пулс?

— Всяка проява на магия оставя отпечатък, матрица от сили, която може да каже на човек много за това, което е станало. Разломите са нещо уникално и в същото време — обичайно. Уникални са с това, че всеки от тях действа по уникален начин, с това откъде идва и накъде води, а са обичайни с това, че притежават много общи свойства. Този тук е по-скоро уникален, отколкото обичаен. Всъщност е съвсем уникален. — Той потърка брадичката си. — С най-голямо удоволствие бих се възползвал от възможността да проуча разлома до демонските селения. Това би ми подсказало кой го е построил. — Макрос се отпусна с въздишка. — Сигурен съм, че не са пантатийците. Някой друг им е дал инструментите, за да го направят.

— Кой?

— Не знам. — Той посочи разлома. — Този е бил отворен от другата страна. Ако човек се потруди да проучи достатъчно тези цепнатини в пространството и времето, ще може да различи изпращащата страна от приемащата, или дали порталът е двупосочен… Този тук е двупосочен. — Макрос поклати глава с явно удивление. — Но виж, онази, другата енергия… — Той посочи тъканта. — Тя е още по-странна.

— Какво е тя?

— Преграда очевидно, но твърде озадачаваща. — Махна й да дойде по-близо. — Какво виждаш ето тук? — попита я и посочи няколко нишки.

— Тъмнозелени нишки.

— Хмм. За мен цветът е по-скоро като на вар. Както и да е, вгледай се по-внимателно.

Тя се наведе и огледа нишките.

— Има нещо неподредено в тях.

— Да! — възкликна той с явно задоволство. — Мисля, че са били разбридани и след това втъкани отново.

— От кого?

— Ако това, което ни каза Ханам, е изцяло точно, той е бил неканеният гост, когато са изпратили третия демон. Подозирам, че първите два са се натъкнали на пантатийците. Първият се е сразил с тях и е избил много, докато вторият, този Джакан, се е промъкнал тихомълком и се е спасил. Първият демон вероятно е бил онзи, когото сте видели, когато сте дошли тук с Калис — огромният убиец, обезумял от пантатийската магия.

— Значи Джакан се е изплъзнал, почнал е да се промъква по коридорите, убивал е мимоходом и така е трупал сила — каза Миранда.

— Да. А в един момент пантатийците са нападнали и отново са запечатали този разлом.

— Това трябва да е било, когато избихме върховните им жреци.

— Чудя се какво ли е станало с първия демон.

— Мъртъв е, надявам се.

Макрос се засмя.

— Ако още се мотае наоколо, мисля, че двамата ще можем да се справим с него. Не е имал много за ядене и според това, което ми разказа, изглежда, не му е останало много ум.

— Трудно е да се повиши интелектът на един демон, когато се е вкопчил в битка с цяла дузина пантатийски змиежреци.

— Така си е — съгласи се той. — За нас има три различни възможни подхода. Можем да изчакаме и да видим дали още нещо ще се опита да пробие от другата страна. Или да се опитаме да разплетем тези преграждащи сили и да оставим онова, което е от другата страна, да влезе без чужда помощ. Или да унищожим преградата и сами да преминем от другата страна.

— Харесва ми четвъртият избор.

— А той е?

— Да направим всичко възможно да укрепим преградата.

Макрос поклати глава.

— Не, това не става.

— Защо?

Макрос погледна дъщеря си.

— Доколкото разбирам, не си учила много за разломите?

— Изобщо. Почти нищо не знам за тях.

Макрос сви рамене.

— В библиотеката на Пъг има един голям том с мои трудове по темата. Но след като не можем да рискуваме да се връщаме и да чакаме, докато се изучиш, ще се опитам да резюмирам: каквито и прегради да добавяме към тези, които вече съществуват, след като разломът съществува, той може да бъде отворен. Ние не само трябва да го унищожим, но трябва да се погрижим демоните да не могат да създадат нов.

— Бях останала с впечатлението, че демоните са тръгнали през пантатийския разлом — каза Миранда. — Или има още нещо, което не си ми разкрил?

— Всъщност не. Просто е глупаво да се правят изводи. И двамата знаем, че има неща, които са заключени ей тук. — Той се почука по главата с пръст. — И двамата изпитваме удобство от това, че тези неща са заключени благоразумно, но би било глупаво да не си направим някои допустими заключения от факта, че такова знание е заключено.

— Например?

— Например, че може би съществува още един играч, замесен в създаването на тези разломи. Според това, което знаем, демоните са се възползвали от предимството, когато побърканите жреци на Ахзарт са счупили печата между техния свят и Шила, но никой не зададе въпроса кой преди всичко е построил портала. Защо са били подтикнати жреците на Ахзарт да отворят разлома към демонските селения? Какъв подтик, коя безумна страст ги е накарала да извършат тази пълна идиотщина? Знаем също така, че пантатийците лесно са дошли тук със сааурците, но демоните влизат тук с усилие и поради конфликта между тях те не са съюзници.

— Или най-малкото съюзът им се разпада.

— И това е възможно — съгласи се баща й.

— Добре, но ние не можем да си седим тук и да си бърборим до края на света. Какво предлагаш все пак?

— Ще чакаме. Имам чувството, че когато Пъг и Ханам приключат от тяхната страна на разлома, тука доста ще се оживи.

Миранда въздъхна.

— Имаме ли време?

Макрос сви рамене.

— Достатъчно. Поне още няколко дни.

Тя стана.

— Тогава ще отида до Острова на чародея да си взема една баня. Ще донеса и нещо за ядене.

Макрос поклати глава.

— Не си прави труда. А, кажи на Гатис, че скоро ще се върна. Ще му ида на гости и ще хапна там. Добре ще е да се видим отново. После смятам и аз да взема една баня.

Тя се усмихна.

— Добре.

Той също й се усмихна.

— Знам, че не бях добър баща, но трябва да призная, че съм доволен от това, което виждам.

— Благодаря — отвърна тя малко сопнато.

— Преди да тръгнеш искам да знам нещо.

— Какво?

— Пъг.

— Какво по-точно?

— Ще се ожените ли?

— Ако ми предложи — каза тя. — Обичам го и мисля, че ще живеем добре.

— Виж, стане ли въпрос за любов, никога не съм проявявал особена вещина. — Макрос въздъхна. — Майка ти беше жена със забележителна красота и необикновен ум. Не твърдя, че бях млад, но бях неопитен, а отначало съвместният ни живот беше приятен. — Той се намръщи. — Твоето раждане беше нещо, с което и двамата не можахме да се справим добре, за което се извинявам.

— Станалото — станало — отвърна Миранда.

— Вярно, но поне мога да кажа, че съжалявам донякъде.

— Само донякъде?

— Наистина ми харесва това, в което си се превърнала, и дори да можех, не знам какво бих променил, защото ако променя каквото и да било в миналото, рискувам да се окажеш нещо по-малко от това, което си сега.

— Или повече?

Той се усмихна.

— Не мисля, че е възможно.

Тя също се усмихна.

— Виж, за това ти благодаря.

— Казвам го най-сериозно. — Макрос изправи гръб и отново се загледа в разлома.

— Пъг е щастливец. Ако той не ти предложи, предложи му ти. Мисля, че имате нужда един от друг.

— Нали каза, че нямаш опит.

— Право на бащата е да дава нежелани съвети. А сега тичай да си вземеш банята.

Тя изчезна, а той въздъхна. Остави съжаленията да заглъхнат в дълбините на съзнанието му и отново насочи вниманието си към разлома.



Пъг стоеше задъхан, с разкъсан халат и плувнало в пот лице. Двамата с Ханам бяха водили люта битка с шест летящи същества с човешки ръст и бяха победили.

Само, всяко едно от съществата нямаше да е сериозен противник за никого от двамата, но трима срещу Пъг и трима срещу сааурския велемъдър доста ги затрудниха. Сега Ханам дояждаше остатъците на трите мъртви демона. Пъг беше изпарил другите три.

Гледаше с удивление как Ханам нагъва плът и изпива енергии. След като промени възприятията си, видя как сааурският велемъдър бе използвал разума си, за да подчини съществото. Щом приключи с яденето, Ханам каза:

— Този пир ще ми помогне да се съсредоточа.

— Колко път имаме още?

— Демоните не са чак толкова умни, но са ги разпръснали на патрули да търсят всичко, което става за ядене. — Той посочи останките плът, разхвърляни по скалите, на които стояха.

— Тези е трябвало да занесат всичко, което намерят в Цибул, за да нахрани главатарите, които се мъчат да отворят разлома към твоя свят. — Огледа се загрижено, сякаш се боеше да не ги е засякъл още някой. — По този път ще избегнем много от демоните.

— Летим над лед и планини вече цял ден, ако не и повече.

— Вярно. — Демонът посочи на юг. — Там е Цибул. Може би ще успеем да се приближим, без да се налага да се крием от демонския усет. Но не забравяй, заклинанията, с чиято помощ се справяш с простите демони, може да се окажат недостатъчни за главатаря и властелините.

— Ще направя каквото трябва.

— Тогава трябва да съставим план — каза Ханам. — Нямам никакво желание да продължа този живот. Душата ми се моли да се свържа с братята ми в Небесната орда тук, на Шила. Затова предлагам следното. Аз ще нападна който там техен велик властелин открием, като отвлека стражите и слугите около него. Това ще ти даде време да проучиш отблизо разлома към демонските селения.

— Дързък план, няма що, но не знам дали ще ми осигури достатъчно време. Но ето какво ме безпокои. Колкото и да звучи суетно, мисля, че знам за естеството на разломната магия не по-малко от всеки друг, в това число и Макрос, и ако не бях видял празния олтар при Ахзарт, щях да ти кажа, че един отворен разлом не може да бъде преместен по начина, който описваш. Това означава, че тук действат неведоми за мен сили. Може също така да означава, че затварянето на разлома е извън моите способности.

— Какво ще направиш, ако се окаже така?

— Единственото, което мога да измисля: унищожавам разлома към Мидкемия и се надявам, че това е достатъчно.

— След като Макрос се опитва да извърши същия подвиг от другата страна, дали ще можеш?

— Несъмнено един от двама ни ще успее.

— Тогава да тръгваме и да направим каквото можем.

Демонската фигура се устреми с плясък на гигантските си криле — по-скоро се плъзна по планинския склон, вместо да полети. Набра ускорение, след което разгъна криле и се зарея високо във въздуха. Пъг полетя след него с помощта на магията си.

Продължиха полета си ниско над земята, за да не ги засекат. Слънцето залязваше. Липсата на светлина щеше малко да помогне, макар че демоните виждаха в тъмното почти като котките.

Летяха над свят, опустошен от сили, несравними с нищо, което Пъг бе виждал — лишен от дървета и треви, от хора и от най-малки твари. Земите около някога великия град Цибул бяха напълно лишени от живот. Пъг усещаше, че това е нещо повече от опустошенията по време на война или горски пожари, когато земята остава обгорена, защото там все щеше да се забележи някакъв признак на живот, дори да е само стръкче трева.

Тук нямаше нищо.

Бяха на около миля от града, когато Ханам каза:

— Прикрий преминаването ни, магьоснико.

Пъг напрегна ума си за трудната задача да направи и двамата невидими, и то в летящо положение. Изпита ужасна болка от необичайното напрежение, но изпълни изискванията и за двамата без грешка. Болката се задържа няколко минути, след което взе да затихва.

Когато прелетяха над града, няколко демона извърнаха глави нагоре, сякаш бяха надушили нещо, но никой не подаде сигнал за тревога. Пъг се надяваше, че скоро ще стигнат до целта си.

Ханам кацна в нещо, което някога трябваше да е било градина, но сега представляваше обгорена камара мъртви растения и камъни.

Ни мъх, ни лишей, ни стрък трева не растеше на това някога тучно място.

Влязоха в една огромна зала и Пъг изостави заклинанието за невидимост.

— Всичко наред ли е? — попита сааурският велемъдър.

— Ще ми трябва малко време да си възвърна силите. — Пъг се усмихна уморено. — Това нещо става все по-лесно, но бих предпочел да не го практикувам в бъдеще при същите обстоятелства.

— Ясно. Почакай ме тук. Скоро ще се върна.

И сааурският велемъдър в демонското тяло напусна помещението. Пъг седна върху отломките на някогашно огромно ложе. Бледата вечерна светлина не можеше да скрие разточителността на обзавеждането. Тук беше спал някой знатен сааурски благородник, може би дори водачът им.

Чу леко шумолене отвън и скочи на крака. Влезе Ханам, стиснал за врата един махащ отчаяно крайници демон. Пред очите на Пъг сааурецът счупи черепа му и изпи жизнените му енергии.

— Разумно ли е? — попита Пъг.

— Необходимо е. Щом се налага да се изправя срещу Тугор или Маарг и да ги задържа макар и само за няколко минути, трябва да набера колкото може повече сила. Ако се моля и за най-малкия шанс за победа, щях да легна и да чакам с месеци, избивайки колкото може повече демони, докато не ме усетят и не ме издирят. Чак след като надвия преследвачите си и оцелея, бих могъл да изляза пред онзи, когото предизвиквам. В този момент ще получа правото на единичен двубой.

— Но нямам желание да побеждавам — продължи той. — Искам да се освободя от този затвор. — Той потупа кристалната стъкленица, висяща на верижка около врата му. — Услуга, за която трябва да помоля теб, магьоснико. — Свали стъкленицата и я подаде на Пъг.

— Когато битката се разгори, освободи душата ми, като счупиш стъкленицата.

— И какво ще стане?

— Ще бъда свободен, а демонът, чието тяло контролирам, ще бъде унищожен. Но ако тази стъкленица не бъде счупена, всеки демон, който я намери, ще може да продължи плена ми.

Пъг кимна, взе стъкленицата и я прибра във вътрешния джоб на халата си.

— Времето изтича — рече велемъдрият. — Хайде.

Минаха бързо през няколко коридора до една просторна зала, където се бяха събрали няколко демона. Във въздуха висяха два разлома, само на няколко метра един от друг, а между тях се движеха тромаво странни изгърбени и загърнати в плащове фигури. Демоните не ги забелязаха.

— Какви са тия? — попита Ханам.

— Познавам ги — каза Пъг. — Това са шангри, наречени още Панат-Тиадн, създания, с които си имах работа веднъж. Живеят на един свят, наречен Тимири, където магията е солидна работа — произвеждат я с машина и воля. Може би са роднини на пантатийците. Все още не знам каква е ролята им във всичко това.

— Какво правят?

— Отместиха двата разлома! — възкликна Пъг. — Искат да отворят пряк път от демонското селение до Мидкемия!

— Значи Маарг скоро ще премине.

Един демон се обърна, видя ги и нададе тревожен вик. Ханам не се поколеба, а се хвърли върху създанието. Но вместо да се вкопчи в съществото, което се приведе ниско, изпънало ръце напред в очакване на атаката, той го прескочи и сряза гърлото му с нокът.

Един демон, по-голям, отколкото Пъг можеше да си представи, че е възможно, се обърна и извика:

— Дръжте го!

— Тугор! Предизвиквам те! — кресна Ханам. — Излез и умри!

Другите демони отстъпиха. Пъг не разбра дали го пренебрегнаха заради предизвикателството, но за всеки случай се направи на невидим.

Ханам и главатарят на Маарг се изстъпиха един срещу друг. Пъг веднага забеляза, че Ханам беше прав — в една честна битка Тугор бързо щеше да унищожи по-малкия демон. Но това, което главатарят не разбираше, беше, че срещу него е застанал един велемъдър, а не просто по-малък демон, и че това същество е готово да умре.

Пъг притича до двата разлома и се опита да ги разгадае. Двете тътрещи се същества не обръщаха внимание на демоните и работеха като автомати над двата разлома. Когато преди години Пъг за пръв път се сблъска с тези същества, беше разбрал, че са почти безмозъчни слуги на неведома тъмна сила, техници в магията, умни в способността си да придадат стабилна форма на невидимата сила, но не притежаващи силен интелект. Тогава се оказаха слуги на други — и ето че отново бяха нечии слуги.

Пъг отново посегна към познанието, което беше заключено в ума му, и с интуицията си долови, че тези същества служат на някаква по-могъща сила, криеща се зад цялата тази лудост. И разбра, че ако се задълбочи прекалено в тяхната роля, рискува да се разсее.

Поради което просто зашемети двете същества и ги пусна да паднат на пода.

Огледа бързо разлома към демонското селение и разбра, че е достъпен по всяко време. Реши, че Маарг, великият им владетел, чака най-спокойно, докато главатарят му отвори разлома към Мидкемия. След което лесно щеше да премине в тучния, пълен с живот свят, без да се спира за дълго в Шила.

Пъг се обърна да огледа другия разлом с мисълта, че ако Маарг стигне до Мидкемия, може би ще се натъкне на неприятна изненада, ако Джакан се добере до Камъка на живота.

Писъци на болка и гняв изпълниха залата, щом Тугор се счепка с Ханам.

Пъг се постара да не обръща внимание на двубоя, защото знаеше, че всяка секунда е от значение. Погледна мидкемийския портал и се увери, че шангри са на ръба да пробият преградите, вдигнати от другата страна. Намесата му беше предотвратила това.

После едно смразяващо присъствие зад него го накара да замръзне на място. Глас, от който чак костите му изскърцаха, каза:

— Я да видим кой е тук?

Пъг се обърна и се взря в лицето на ужаса.

Лице, голямо колкото на дракон, му се облещи през разлома.

За миг Пъг се слиса, защото видя разлом, прозрачен като прозорец — приличаше на дупка в стената между два свята, но това слисване продължи по-малко от секунда, защото онова, което се изправи срещу него през прозрачния разлом, изискваше пълното му внимание.

Докато другите демони изглеждаха мускулести и силни, Маарг просто беше огромен. Виждаха се провиснали челюсти на лице, голямо цели осем стъпки от челото до брадичката. Огън гореше в ямите на очите му и от него се излъчваше зло, като видимо петно черен дим. Лицето на съществото изглеждаше слепено от кожите на живи същества, които продължаваха да мърдат и да се гърчат в агония. Едно лице, сгърчено от ужас, се подаде от дясната буза на Маарг и запищя беззвучно, докато една хилава ръка търкаше дясната му джука. Подробностите от различните тела, погълнати и въплътени в демонския крал, се отличиха, щом съществото пристъпи през разлома да огледа Пъг.

Туловището му беше огромно. Изправен, Маарг сигурно се извисяваше на цели трийсет и пет стъпки. Тялото му също беше покрито с други същества, които се гърчеха в бледочервената светлина в родния свят на демоните. Зад него се виждаха проснати криле, големи колкото да скрият слънцето, дълга опашка с глава на влечуго на края потръпваше, съскаше и плюеше по Пъг над рамото му.

Пъг не се поколеба. Моментално разбра, че ще го надвият. Обърна се и с цялата сила, която можеше да събере, тресна и разтвори разлома към Мидкемия.

— Тугор! — отекна вик от другата страна на демонския разлом, когато залата прокънтя от взрива на силите, изригнали от Пъг. Разломът към Мидкемия сякаш се сви, после се ушири, а след това рукна напред с оглушителен рев. И тогава Пъг зяпна, видял Макрос и Миранда.



Макрос се върна от банята си и обяда и каза:

— Беше чудесно. Не мога да ти опиша колко ми липсваше Островът на чародея.

— Намираш ли го променен? — попита Миранда.

— Доста. Пъг го е напълнил с мотащи се ученици, някои от които са много интересни, впрочем. Гатис си е същият. Все едно че съм го оставил вчера. — Макрос въздъхна. — Опасявам се, че е станал част от мебелировката. Срамно би било да го помоля да напусне след цялата добра работа, която върши за Пъг. Всъщност…

Изведнъж той се опули.

— Какво има? — попита Миранда.

— Не знам. Нещо…

Преди да довърши, тишината в пещерата се разтърси от страховит пронизителен звук. Изведнъж разломът пред тях се раздра и Пъг се възправи от другата страна на прозореца между световете, втренчен в тях. Зад него изникна ужасно видение.

Миранда вдигна инстинктивно мистичен щит пред себе си, за да се предпази, но баща й реагира, като скочи напред и застана от другата страна на разлома до Пъг. След което изхвърли ужасен взрив от мистична енергия, която раздра отворения разлом към демонското селение и фрасна демонския крал в лицето. Ужасът, въплътен в Маарг, се дръпна назад и заврещя от болка.

Миранда прекрачи след баща си и извика:

— Какво става?

— Преместили са разлома — каза Пъг. — Пристигнахме точно когато Маарг се готвеше да премине!

— Запушете и двата разлома, веднага! — викна Макрос.

Пъг го погледна и попита:

— Ти какво ще правиш?

— Ще отвлека това нещо — отвърна той и скочи през разлома в демонското селение.

— Татко! — извика Миранда. — Не!

Пъг хвърли бърз поглед към другата борба и видя, че Ханам е успял да забие ноктите си във врата на Тугор. Пъг не беше добър съдник за такива неща, но му се стори, че велемъдрият може да отведе противника си със себе си в смъртта. Другите демони в залата само гледаха, защото за тях все едно накрая щеше да има победител, било Тугор, от когото се бояха, или другият, който щеше да е унищожил Тугор, което щеше да го направи още по-страшен.

От другата страна на демонския разлом Маарг отстъпи, щом пламъците на Макрос обжариха лицето му. Вдигна ръка да се предпази и изкрещя от болка. Яростно синият огън на Макрос продължи да бие в главата на демонския крал.

Пъг бързо огледа разлома и каза:

— Този е досущ като създадения от цуранските Велики, за да стигнат до Мидкемия. Уязвим е, но отвътре.

— Отвътре ли? — удиви се Миранда. — Че как се влиза „вътре“ в един разлом?

— Като го щурмуваме откъм пустошта.

Погледнаха Макрос. Той продължаваше атаката си срещу демонския крал, който отстъпваше. Може би заради сравнително малкия ръст на съществото, дръзнало да му се противопостави, или защото не беше предизвикван от толкова години, Маарг бе минал в отбрана. Сега използваше огромните си криле като плащ, с който да си пази очите от пламъците на Макрос.

Но накрая заклинанието на Макрос се изчерпа. Маарг изгледа натрапника и се пресегна, сякаш искаше да стисне Макрос в огромната си длан. Макрос вдигна двете си ръце над главата, пусна ги надолу в отсечен жест и от тялото му сякаш изригнаха жълти пламъци. Демонският крал го сграбчи през кръста и писна от болка и гняв, а чародеят удържа на пряката атака.

— Можем ли да му помогнем? — попита Миранда.

— Не — отвърна Пъг. — Трябва да затворим този разлом.

— Не можем. Татко ще заседне в демонското селение.

— Той го знаеше — каза тихо Пъг.

Миранда го зяпна за момент, после кимна.

— Ние също може да не оцелеем при затварянето — каза Пъг.

— Какво да направя? — попита Миранда.

— Първо задръж тези настрана. — Посочи два демона, които бяха зарязали зрелището и идваха да видят какво става между двата разлома.

— С удоволствие — каза Миранда и хвърли лъч мистична енергия, синя светлина, която погълна демоните и ги остави да ритат на пода в агония, докато Пъг приключи с изследването на разлома.

Пъг насочи вниманието си от разлома към борбата отвъд него. Демонският крал се мъчеше да прекърши Макрос с голи ръце. Чародеят беше стиснат в демонската хватка, но ръцете му бяха свободни и той заплете ново заклинание. Мистичните жълти пламъци го пазеха цял. Около демонския крал изригнаха искрящи светлини. Всяка приличаше на диамант, отразяващ светлината с милиарди стени, и щом светлините докоснеха Маарг, той писваше от болка.

— Ножовете на Келтън — каза Пъг.

— Много гадно заклинание — кимна Миранда.

Мистичните ножове продължаваха да набират скорост и свистяха около демонския крал, но макар да бяха посекли почти цялото му тяло, той продължаваше здраво да стиска Макрос.

— Човече! — изврещя Маарг. — Душицата ти ще стои в стъкленица вовеки веков и всеки час ще бъде изтезавана!

— Първо трябва да ме убиеш — успя да извика Макрос.

— Време е — каза Пъг. — Ела с мен.

Хвана ръката на Миранда и двамата скочиха в разлома, но вместо да продължат, той спря полета им сред пустошта.

Миранда изчака да й кажат какво да прави. Пъг я бе предупредил, че някои разломи могат да бъдат затворени само отвътре, и точно това бяха направили двамата с баща й по време на Войната на разлома. Разликата тогава беше, че Пъг успя да се върне от пустото пространство на Мидкемия благодарение на една тояга, която му бе дал Макрос, свързана с друга тояга, която старият учител на Пъг, Кълган, държеше здраво забита в мидкемийската земя.

Пъг се надяваше, че напредналите му умения през последните петдесет години ще му позволят да се върне у дома със силата на волята.

Мислите на Миранда дойдоха до него през пустошта.

„Обичам те.“

Пъг отвърна. „И аз те обичам. Да почваме.“

Стисна ги такъв студ, какъвто Миранда не беше изпитвала никога. Дробовете им писнаха за въздух.

Пъг запреде мощна магия. Миранда му помогна, колкото можа, изпълнявайки указанията му, и на това безвременно място, докато се оформи заклинанието, й се стори, че е минала цяла вечност. Тъкмо когато изглеждаше, че задачата никога няма да свърши, то взе, че стана.

„Давай!“ — обади се Пъг.

Миранда му даде цялата си мощ и усети как от тялото й се изцеди и последната капка сила.

Пъг разтресе разлома.

За миг видяха как сивкавата тъкан от пустота се пръсна на късчета, а зад тези късчета зърнаха друга реалност. Пъг я познаваше от трескавия си сън, когато бе ранен, и знаеше, че отвъд пустотата се простират селенията на боговете.

После видяха като през прозорец борбата в демонското селение. Маарг стискаше Макрос и гореше в пламъците, които се катереха нагоре по ръцете му и от които демонската плът пращеше и хрущеше. Но Маарг продължаваше да руши защитата на Макрос и чародеят изпищя от болка, щом волята му отслабна. Демонският крал падна на колене, но не пусна Черния от яката си хватка.

— Умри! — ревна Маарг и понечи да отхапе главата на Макрос. Но защитата на легендарния чародей удържа и дългите цяла стъпка зъби не можаха да се забият във врата му.

После опашката на демона се метна над рамото му и змийската глава засъска, разкривайки зъби, от които капеше отрова. Нещото клъвна напред, с невероятна воля и сила. Макрос го спипа и го извърна така, че зъбите да се забият в китката на Маарг.

Демонският крал изпищя и пусна Макрос. Чародеят падна на горещия каменен под на бърлогата му.

После прозорецът сякаш се затвори, стана по-малък или пък се отдалечи — не можеха да кажат кое.

— Татко! — извика Миранда.

Макрос като че ли ги усети и погледна към тях. Изпрати им една мисъл: „Те са същества на огъня“, след което удвои атаката си срещу демона, който я посрещна с двойно по-голяма ярост.

Докато прозорецът, през който гледаха, се затваряше, се появи смразяващо присъствие. Пъг изпита страх, какъвто не беше изпитвал никога, страх който заплашваше да наруши концентрацията му, когато се опита да ги върне в Цибул. Присъствието беше отвъд прозореца, през който надничаха, и далече от него, току до тях и в същото време — на огромно разстояние. Беше навсякъде. Беше неизмеримо зло и беше будно. И в същото време сякаш проговори от самия разлом, от демонския свят. Присъствието каза:

— Най-сетне си мой!

Макрос извика:

— Никога!

И вдигна ръце високо над главата си, и за един много кратък миг на мястото на простичко облечения чародей, в неговия познат груботъкан кафяв халат с колан от конопено въже, с овързаните до коленете му сандали и с простата дъбова тояжка се изстъпи същество с неизмерима мъдрост и сила, богоподобно същество на неведома мистерия. То замахна с жезъл от бяла слонова кост, който се появи от въздуха, докосна демонския крал — и блесна ослепителна мълния от бяла светлина, която изпълни затварящия се прозорец. И заедно със смъртния вик на демонския крал, изцеден от гняв и сила и превърнал се вече в ридаеща твар, съсипана от ужас и болка, триумфално чувство за победа обля Пъг и Миранда.

Пъг не разбра как го разбра, но в този миг усети присъствието на Сариг — Макрос сякаш се пресегна през пространството и времето и се съедини със своя бог.

И тогава разломът се затвори и Пъг каза:

— Сега!

С последната останала му сила той се промуши през самата тъкан на вселенската пустош и измъкна двамата с Миранда обратно в залата на сааурците в Цибул.

За кратък миг станаха свидетели на края на битката на Ханам с Тугор. Двамата лежаха на пода толкова изнемощели, че никой не можеше нито да надвие другия, нито да се измъкне. Щом стана ясно, че никой няма да оцелее, останалите демони скочиха върху двамата и почнаха да им късат крайниците.

Пъг си спомни обещанието, извади стъкленицата с душата и я тресна в камъните.

Достигна го кратка мисъл: „Благодаря ти!“ — и веднага изчезна.

Миранда беше зашеметена от преживяното и Пъг трябваше почти насила да я тикне в разлома към Мидкемия.

От другата страна, в пантатийските мини под планините Ратх’Ггари, Миранда се смъкна на пода и опря гръб в студената скала.

Пъг седна до нея и рече:

— Имаме само миг. Трябва да затворим и този разлом.

— Как?

— Този не е като първия. Този трябва да се затвори както се зашива рана.

Поседя още малко и вдиша дълбоко. Махна с ръце и от пръстите му блъвнаха тънки енергии и запълзяха като змийчета към разлома. Понесоха се около краищата му, и докато силите на Миранда се възвръщаха заедно с топлината, тя видя как енергиите на Пъг оформят дантелена плетеница около ръбчетата на разлома.

После Пъг смени заклинанието и свързващите енергии, които бе пуснал по краищата на разлома, почнаха да се стягат. Миранда погледа около минута и кимна:

— Разбрах.

Събираше силите си и гледаше с възхита как разломът бавно се затваря. Докато си отдъхваше така, обмисли онова, на което току-що бе станала свидетел. Съвсем за кратко бе познавала баща си, след като повечето й живот бе минал в това да го търси през легендите. Той не беше я навестявал, откакто навърши шестнайсет или седемнайсет, не помнеше точно, и през по-голямата част от живота си тя бе изпитвала към него само презрение.

Но след като разбра за участието на майка си в отнемането на живота на стотици хиляди същества, тя преоцени ролята на баща си. Откриваше, че макар и в напреднала възраст, в някои отношения продължава да се държи като дете.

Помисли, че сигурно би започнала да харесва баща си, може би дори да го заобича някой ден, но този ден вече никога нямаше да дойде. Виж, за това изпита съжаление.

Но загубата на неговия живот, сравнена с хилядите смърти, които вече бе видяла, бяха несравними неща; сигурно някой ден щеше да го оплаче, или поне да оплаче една загубена възможност. По-късно, когато щеше да има време. Ако го имаше.

Изведнъж от другата страна на разлома се появи лице, което приличаше на кравешки череп с изпъната върху него черна козина и увенчано с дълги еленови рога. Вместо очи на това лице горяха въглени — и тези въглени огледаха двамата човеци.

С весел вой демонът, явно окончателният победител в касапницата, току-що приключила в огромната зала в Цибул, натъпкан с невъобразима грамада плюскане, понечи да скочи през разлома.

— Спри го! — извика Пъг и Миранда замахна с цялата си останала й сила. Беше достатъчна, за да събори демона в другия свят и да го зашемети.

Миранда едва не припадна от усилието и рече с дрезгав глас:

— Побързай. Нищо не ми остана.

Пъг се съсредоточи до краен предел в затварянето на разлома. Миранда видя, че колкото по-малък става разломът, толкова по-бързо се затваря.

И тогава демонът се върна, но този път подходи предпазливо. Направи лъжливо движение към разлома, после бързо се дръпна, сниши се и за миг спря.

След като от страна на Миранда не последва атака, съществото се опита да се изкатери, също като човек, който се катери през прозорец.

Най-напред си провря главата, после едната ръка. Протегна я към Пъг, но разбра, че не може да го стигне. Обърна се на една страна и почна да провира единия си крак, но големите му крила се оказаха пречка. Демонът помръдна и опита под друг ъгъл, без да забелязва, че отверстието с всяка секунда се затваря.

Като не можа да премине, съществото се разгневи от безсилието си и се опита със сила да нахълта през разлома, и стремглавото му гмуркане го заклещи.

Пъг продължи да затваря разлома и натискът се усили.

Гневът на демона се превърна в паника, а после в болка и ужас. Разломът се затваряше и започна да го реже на две. Демонът зави и се замята.

Миранда си пое дъх, опита да прибави енергията си към тази на Пъг и усети, че разломът се затваря още по-бързо. Демонските викове отекнаха из пантатийските зали, закънтяха под скалните сводове и разтърсиха цялата планина.

Прах се посипа върху Миранда и Пъг, после демонът изведнъж се отпусна. Миг след това разломът се затвори и горната половина на демона падна в пещерата.

Миранда го погледна и рече:

— Успяхме ли?

И припадна.

— Да — каза Пъг и също рухна на пода в несвяст.

21.Ескалация

Ерик наблюдаваше.

В полята под хълмовете кипеше мащабна мобилизация. Беше изкарал една седмица на относително спокойствие, но това спокойствие явно скоро щеше да свърши.

През последния месец успяваха донякъде да вкарат нашествениците в маршрута, който им бяха замислили. Идваха донесения за упорити боеве на север и юг, но отбранителните линии на Кралството бяха удържали и по двата фланга, докато центърът бавно отстъпваше, увличайки нашествениците след себе си.

На два пъти бяха близо до разгром и едва успяха да отстъпят, но на всяка нова позиция по пътя чакаха свежи резерви. Ерик все още беше далече от оптимизма за успеха на бойния план, но той малко по малко се приближаваше.

След бързото падане на Крондор си бяха възвърнали една седмица от изгубеното време; тук бяха задържали врага десет дни вместо седем. Сега трябваше да извършат забавяща акция в отстъпление, да задържат врага и да го накарат да помисли, че във Вилхелмсбърг ще му бъде оказана силна съпротива. Ако успееха да го принудят да бъде по-предпазлив, щяха да могат да се разположат където искат, когато боевете стигнат до Даркмоор. Всеки път когато Ерик се замислеше за плана врагът да бъде задържан от тази страна на планините, се чудеше дали няма да се окажат прокълнати с късна зима.

Едно от предимствата им беше пристигането на Робърт Д’Лийс, магьосник, владеещ няколко полезни заклинания.

Можеше да изпраща бързи съобщения по линията до друг магьосник, който стоеше при Грейлок, и можеше да предсказва какво ще е времето на следващия ден. Можеше също така да вижда разни неща по-добре от човек с наблюдателно стъкло, макар и за кратко; липсваше му опитът на Ерик да знае какво точно да гледа, но изглеждаше схватлив.

В отбраняващата се армия вече бяха пръснати и други магьосници, да помагат кой с каквото може. За това Ерик беше благодарен. Не разбираше защо змиежреците така очебийно отсъстваха. Рано или късно щяха да се намесят и тогава, надяваше се Ерик, кралските магьосници можеха да им противодействат поне донякъде.

Д’Лийс дойде при Ерик и рече:

— Генерал Грейлок иска да знае дали днес очакваме атака.

— Почти сигурно е — отвърна Ерик.

Огледа се. На север хълмовете бързо потъваха в мъглата на късния следобед. Навлизаха в хълмистите лозя и горички, които той познаваше от момче. За незапознатите теренът изглеждаше по-мек от ниските хълмове на запад, но всъщност не беше така. Неочакваните ридове и дерета можеха да хванат в капан врага и да забавят настъплението му. В трескавата си надежда да стане точно това, Ерик бе разположил най-опитните си войници по ключови места около този район. Щеше да предаде на капитан Субаи и неговите Първопроходци и хадатци — онова, което Грейлок нарече „Смесената крондорска част“ — да държат хората си извън него.

На юг бе хвърлил по-големия си контингент от свежи резерви, все още неизпитани в бой. На тях щеше да им е по-лесно заради терена, но пък бяха по-зле подготвени. Мнозина от тях бяха градски момчета, тренирали по-малко от два месеца и все още не помирисвали кръв.

— Предай на Грейлок да е готов да ме подкрепи на юг — каза Ерик. — Мисля, че северният ми фланг е стабилен.

Магьосникът затвори очи и челото му се набръчка съсредоточено; след малко той каза:

— Съобщението е прието. — След което седна, явно замаян.

— Добре ли си? — попита Ерик.

Магьосникът кимна.

— Просто не го правех повече от два пъти месечно. Веднъж или два пъти дневно ми идва множко.

— Добре, ще се постарая да сведа съобщителния трафик до минимум. — Ерик се усмихна. — Жалко само, че нямам повече като тебе.

— Опитваме се да сме полезни.

— Повече от полезни — каза Ерик. — Може да се окажете съдбоносни.

— Благодаря — каза магьосникът. — Готов съм да помогна с каквото мога.

Ерик зачака и когато врагът взе да се групира долу, неволно се учуди на глас.

— Ама какво е това?

— Капитане? — попита магьосникът.

— Просто съм любопитен. Уж се групират за щурм, но изглежда лошо координиран.

— По какво разбрахте?

— Тази армия срещу нас е съставена главно от наемници: добри бойци поотделно, но нямат почти никакво умение в мащабни сражения — обясни Ерик. — Използват ги да надвиват който им се изпречи на пътя главно с по-голямата си численост. — Той посочи надолу към едно малко петно униформени мъже с развети над главите им зелени знамена. — Само това е останало от редовната армия на Махарта, която им се предаде почти непокътната след падането на града. Единствената обучена тежка пехота, с която разполагат. Пешаците са хора, чиито коне или са капнали от умора, или са измрели по пътя. Не стават за нищо, освен да се изсипят, ако се отвори пробив. — Ерик потърка порасналата си за четири дни четина.

— Мисля, че разбирам, но може и да греша. Да не искате да кажете, че е трябвало да разположат хората си в друг ред? — попита магьосникът.

— Да — каза Ерик. — Конницата им трябва да нападне през хълмистия терен, а тежката им пехота да се насочи към най-тежко защитения район на отбранителната линия. Останалата част от армията изглежда готова да щурмува право през откритата територия, където нашите катапулти и стрели ще ги пометат.

— Разбирам.

Ерик се ухили.

— Много си учтив. Ако аз бях от другата страна, щях да използвам конницата си в средата, за параван, и да осигуря прикриващ огън, а тежката си пехота щях да пратя да атакува малко по на север оттук. — Посочи един проблемен участък в отбранителната си линия, малка долчинка, за която не му бе стигнало време и материал да построи прилична защитна позиция. — Ако успеят да се промушат там, тогава тази сбирщина долу ще се излее и ще ни попилее.

— Да се надяваме, че няма да се сетят.

— А би трябвало — промълви Ерик. — Това, което не проумявам, е защо не се сещат. — Изведнъж каза: — Прати съобщение на Грейлок, ако можеш. Кажи му, че според мен това струпване тук вероятно е лъжлива маневра, за да ни накарат да съсредоточим усилията си, при което да извършат същинската си атака някъде на друго място по фронта.

Магьосникът се усмихна, въпреки че изглеждаше изтощен.

— Ще опитам.

Ерик не изчака да види дали магьосникът ще успее, а изпрати бегачи на север, юг и изток. След няколко минути магьосникът поклати глава и каза:

— Съжалявам, но просто не мога да съсредоточа волята си повече.

— Ти се справи добре. Утре се изтегляме. Мисля, че ще е разумно да тръгнеш към следващата защитна позиция на изток. Ако тръгнеш сега, до привечер би трябвало да стигнеш лагера. Кажи на интенданта, че съм те упълномощил да получиш кон.

— Не мога да яздя, капитане.

Ерик го погледна.

— А някакво магическо средство за бързо придвижване?

— Не. Съжалявам.

В подножието на хълма засвириха тръби и Ерик каза:

— Тогава те съветвам да тръгнеш пеш и да стигнеш докъдето можеш. Ако не си близо до приятелски лагер, намери си подслон и се скатай. Някъде на заранта фургонът, возещ ранените, ще мине покрай теб; дай му знак и се качи. Ще им кажа да те вземат.

— Не може ли да остана?

Изсвири нова тръба и Ерик извади сабята.

— Не бих те съветвал. — Обърна му гръб и рече: — Хайде, ако обичаш.

Над главата му бръмна стрела, припрян изстрел от някой поизнервен долу. Ерик се озърна през рамо и видя как магьосникът драсва на изток с изненадващо подновени сили. Позволи си за миг да се изкиска на гледката, след което отново насочи вниманието си към предстоящото кръвопролитие.

— Е, добре — извика той. — Стрелци, вземете си мишените на прицел и чакайте моята заповед.

Познатият глас на сержант Харпър избоботи отзад:

— Капитан фон Даркмоор, вие се забравяте. Ако позволите, сър? — Обърна се и ревна: — Първият от вас, нехранимайковци такива, който стреля преди да дам знак, ще го накарам да изтича до долу и да си я прибере! Ясно?

Ерик отново се усмихна. Така и не му беше хванал цаката на изкуството да бъдеш истински груб сержант и беше доволен, че в частта му служат мъже като Харпър и Алфред.

А после врагът настъпи.



Ерик благослови тъмнината. Врагът се оттегляше по хълмистия склон, но беше оставил хората му разнебитени. Оказа се, че е сбъркал за маневрата. Единствената причина все още да се държи на позицията беше вражеската глупост. Бяха нападнали направо по хълма, най-напред през помитащия огън на кралските лъкометци, а след това под дъжда на късите копия, с които частите на Ерик тренираха още откакто той започна да служи при Калис. Стотици врагове бяха измрели за всяка нова крачка, а бяха стигнали едва до първия окоп.

Отбраната представляваше система от окопи и бруствери, прорязващи хълмовете, и по който и да било естествен склон да се съсредоточаха нападателите, се натъкваха на чакащите ги, застъпващи се огневи полета. Когато оцелелите достигнаха първия бруствер, се натъкнаха на издигната високо и здраво отъпкана земна преграда с набучени по нея остри колове. Коловете не нанасяха големи щети, но принуждаваха атакуващите да се движат бавно, като по този начин ги превръщаха в лесни мишени за защитниците.

Но те продължаваха да прииждат. След първия час Ерик имаше чувството, че никога вече няма да може да отпусне ръце, а ще трябва все да се бие и бие. По време на боя някой — скуайър или градско момче, така и не разбра какъв беше — донесе ведро вода и му подаде калаен черпак. Той го изпи набързо, върна черпака на момчето и само след миг отново подхвана боя.

Би се сякаш цяла вечност — сечеше главите на всички, които изникнеха от другата страна на редута. После врагът вече бягаше, отказал се да продължи натиска. Слънцето залязваше.

Запалиха факли, повече за увереност, отколкото от нужда — здрачът по това време на годината се задържаше дълго, — и започнаха да носят вода и храна на живите, а след това да изнасят ранените и мъртвите.

Ерик седна там, където се беше бил, без да обръща внимание на мъртвия войник от Новиндус, проснат в прахта до него. Когато дойде едно момче с вода, Ерик отпи и подаде меха на мъжете наоколо.

Скоро пристигна вестоносец с бележка. Той я отвори и я прочете, след което — беше толкова уморен, че не разбра как намери сили да стане — извика:

— Отстъпваме!

Сержант Харпър се появи като по магия.

— Изтегляме ли се, сър?

— Да.

— Значи тръгваме към следващата защитна позиция?

— Да.

— И значи няма да спим тая нощ, нали?

— Какво намекваш, сержант?

— О, нищо, капитане. Просто исках да се уверя, че съм разбрал всичко.

Ерик го изгледа накриво.

— Мисля, че ме разбра отлично, сержант.

— Просто исках да е ясно, че не аз ще накарам момците, дето се трепаха половин ден, да се вдигнат и да тръгнат, без капка да пийнат и хапка да хапнат.

Ерик знаеше, че мъжете са на ръба да рухнат.

— Е, мисля, че можем да се позадържим, докато поне се нахраним.

— Чудесно, сър. Така ще ни остане и време да извлечем убитите и да натоварим ранените във фургоните. Умно решение, сър.

Ерик седна и щом Харпър се отдалечи, промърмори:

— А аз си въобразявах, че съм бил сержант.



Оттеглянето се оказа по-трудно. Въпреки храната и двучасовата почивка всички бяха капнали.

Ерик прегледа редиците и забеляза, че вижда сред хората доста от онези мъже, които бе тренирал през последните две години — двете роти мъже, които знаеха как да се справят сами, пристигнали от една позиция на север.

Донесоха, че врагът е извършил пробив на север, но че зевът е запушен. Лошата новина беше, че един контингент от поне триста души, а може би и повече, е навлязъл точно по маршрута на похода. Ерик изпрати на север най-добрите си съгледвачи с надеждата, че ако нашествениците тръгнат насам, ще се натъкнат на някоя от по-тежките части. Триста конници можеха да нанесат сериозни щети на по-малка част в поход, докато бъдат извикани подкрепления.

Точно преди изгрев-слънце Ерик забеляза, че до него крачи магьосникът Робърт Д’Лийс.

— Здрасти, магьоснико.

— Здрасти, капитане. Намерих си една малка скала, под която се скрих — каза той с лек присмех, — но вместо фургон видях цяла армия да марширува към мен.

— Казах ти, че ще се оттеглим — сухо рече Ерик. — Но не мислех, че ще е толкова скоро.

— Разбирам. Как е положението?

Ерик сви рамене.

— И аз не знам. Досега се справяме добре, но тази последна атака ме убеди, че все още много ни превъзхождат по численост.

— Можете ли да ги задържите?

— Ще ги задържим — каза Ерик. — Нямаме друг избор.

Видяха пред себе си светлини — наближаваха Вилхелмсбърг. Щом навлязоха в градчето, видяха, че е превърнато във военен лагер. Жителите бяха евакуирани преди няколко дни и Ерик знаеше, че след като хората му отдъхнат един ден, нахранят се и превържат раните си, ще изоставят този град, като преди това изпепелят всички сгради.

Към Ерик притича една дребна фигурка и извика:

— Капитан фон Даркмоор!

Ерик го позна, въпреки мръсотията по табарда му — беше пажът от кралския двор в Крондор.

— Да… как се казваше?

— Самюъл, сър. Една дама ме помоли да ви предам това.

Ерик взе бележката и отпрати момчето. Отвори я. Беше надраскана набързо, с простичък почерк, и гласеше:

Отивам в Рейвънсбърг да намеря майка ти. Обичам те.

Кити

Ерик изпита облекчение, че Кити е успяла да се добере дотук жива и здрава. Сега сигурно бе отседнала в „Червената патица“, където той беше отраснал. Обърна се към изтощения магьосник и му каза:

— Я да влезем да хапнем нещо.

— Чудесна идея — въздъхна грохналият чародей.

Стигнаха до табелата на „Палешника“ — хана, в който се бе запознал с ефрейтор Алфред и братовчеда на Ру, Дънкан. Това му даде повод да се зачуди къде ли е приятелят му.

Гостилницата беше претъпкана. Половината под беше застлан с одеяла на импровизирания лазарет, а другата половина беше натъпкана с прегладнели войници, които нагъваха каквото им подадат от тезгяха.

Един ефрейтор, чието име Ерик не си спомняше, рече:

— Уредил съм стаи на горния етаж за офицерите, капитане. Ще ви пратим храна.

— Благодаря — каза Ерик.

Поведе Робърт нагоре по стъпалата и щом стигнаха до първата стая, отвори вратата и завари един офицер в табарда на Илит да хърка направо на голия под. Други двама седяха и се хранеха. Ерик им махна за извинение и затвори вратата. Отиде до втората врата, отвори я и видя, че стаята е празна.

Вътре имаше два прости дюшека от съшити одеяла, натъпкани със сено, но на Ерик му се сториха съблазнителни. Той свали с усилие ботушите си, а през това време ефрейторът дойде с две дървени паници с гореща гозба и две големи халби бира. Изведнъж умората бе забравена и устата на Ерик се напълни със слюнка.

Когато ефрейторът тръгна да си ходи, Ерик му каза:

— Погрижи се някой да ме събуди един час преди съмване.

— Слушам, капитане.

— Не ви завиждам за ранното ставане след ден като този — каза Робърт.

— Няма нужда да ми завиждаш. Ти също ще станеш с мен.

— Наложително ли е?

— Да. Трябва да се ометем от този град преди врагът да е дошъл. Трудната част на задачата ни е точно в това — да стоим на един скок пред противника. Когато стигнат тук, няма да намерят нищо освен пепел и развалини.

— Какво прахосване — каза Робърт.

— Ще е по-голямо, ако оставим на врага нещо, което да му помогне в настъплението.

— Така е. — Магьосникът хапна две лъжици от храната и добави: — Пъг каза, че работата е опасна, и макар да не го каза направо, намекна, че ставало дума за оцеляването на Кралството. Или това е преувеличение?

— Не мога да кажа — отвърна Ерик с пълна уста, удари здравословна глътка бира и продължи: — Но знам едно: никой от нас не може да допусне да загубим тази война. Никой.

Робърт опря гръб на стената и изпружи крака.

— Не съм свикнал с толкова вървене.

— Предложих ти кон.

— Честно казано, конете ме плашат.

Ерик го погледна и се засмя.

— Цял живот съм изкарал сред тях, тъй че да ме прощаваш, но ми се струва смешно.

Робърт сви рамене.

— Какво пък, мнозина се боят от магьосници, тъй че мога да го разбера.

Ерик кимна.

— Преди време, като момче в Рейвънсбърг, такива като вас можеха да ме притеснят, дори да ме уплашат, но през последните няколко години видях толкова, че предпочитам да се притеснявам от неща, срещу които мога да се изправя със сабя в ръката, и да оставя на боговете, жреците и магьосниците да се грижат за останалото.

— Умно — отрони Робърт със сънена усмивка. — Стига да не го приемате за много неучтиво — рече той, като остави на пода халбата и паницата си — мисля малко да поспя. — И щом главата му докосна постелята, захърка.

Ерик довърши халбата и също си легна — и сякаш беше минала само една минута след като бе затворил очи, когато усети, че ефрейторът го разтърсва за рамото.

— Капитане, време е да ставате.



Ру махна на всички да спрат. Луис беше в полусъзнание, вързан за единия кон, за да не падне. Раната му продължаваше да кърви и Ру знаеше, че няма да оцелее още една нощ без почивка и по-добри грижи, отколкото можеха да му предложат по пътя. Вилем яздеше, прегърнал малкия Хелмут, а Натали яздеше с Абигейл пред нея. Ру, Карли и Хелън водеха конете.

Бяха напуснали пещерата предната заран, мъчейки се да намерят безопасен подход към северния път. На два пъти се озоваха сред непроходими гори и Ру спази намерението си да вървят на изток, щом не могат на север, а после да обръщат на север, щом не могат повече на изток.

Веднъж се оказаха блокирани и на север, и на изток, и той поведе на запад, докато не намери пътека на север.

Беше ги спрял заради тропота на конски копита, някъде отдалече, но все пак достатъчно близо, за да потърсят скривалище.

— Изчакайте тук — тихо каза той и подаде юздите на коня, който водеше и на който седеше Луис, на Хелън. После извади меча си и забърза, оглеждайки се за някое по-високо място, за да има по-добра гледка.

Намери едно възвишение на изток и го изкачи, то го отведе към друго, а то пък отвеждаше към един сравнително гол рид. Звуците идваха някъде от север.

— Проклятие — тихо изруга той и забърза към другите.

Децата се бяха смълчали — естествена реакция на страха, който родителите се мъчеха да скрият. Ру каза:

— Голяма група конници на север.

— Пътят, за който говореше ли? — попита Хелън.

— Да, така мисля.

— Какво ще правим? — обади се Карли.

— Продължаваме тихо и кротко и се надяваме, че са от кралската конница.

Карли сдържаше ужаса си много по-добре, отколкото Ру би допуснал. Възхити се на волята й да потисне собствения си страх, за да спаси децата. Погледна Луис, който беше изпаднал в полудрямка. По челото му течеше пот, въпреки че утрото беше прохладно, и Ру разбра, че го тресе.

— Трябва да заведем Луис при някой лечител — каза Ру. Хелън и Карли кимнаха.

Тръгнаха полека през леса. След половин час Ру спря, огледа поляната отпред и каза:

— Познавам това място.

— Къде сме? — попита Карли.

— Тук баща ти и ние с Ерик лагерувахме на втората нощ след като тръгнахме заедно. Срещнахме го половин ден езда на изток. — Пресметна. — Проклятие. Някъде сме се обърнали и се движим на северозапад, вместо на север. Не сме толкова на изток, колкото се надявах.

— Но къде сме? — настоя Хелън.

— Все още на един ден езда до пътя, който се раздвоява към Вилхелмсбърг.

Карли сниши глас.

— Луис не може да издържи още един ден.

— Знам — каза Ру. — Но нямаме избор.

Поведе ги през поляната и малко по на север излязоха на пътя, който търсеха. Следите от конски копита показваха, че патрулът, който Ру бе чул, е минал оттук.

Денят мина без инциденти. Привечер оставиха горите и намериха една изоставена ферма — ниска постройка от камък и дърво с покрив от чимове.

— Можем да останем тук тази нощ — каза Ру. — Пътят за Вилхелмсбърг е на час на изток оттук.

Свалиха Луис от коня и го вкараха в къщата, като го поставиха леко върху една сламена постелка. Ру вкара конете в празния обор, свали им сбруята и намери малко сено, с което ги нахрани. От опита си с Ерик и другите, докато беше във войската знаеше, че ако сеното е лошо, конете ще получат колики и ще умрат, но доколкото можеше да прецени, изглеждаше читаво. Затвори вратата и влезе в малката къща.

Хелън преглеждаше рамото на Луис.

— Трябва да го почистим това — каза тя.

Ру се огледа, но не намери нищо.

— Чакай да отида до кладенеца.

В кладенеца имаше и ведро. Той извади вода, отвърза ведрото и го занесе в къщата.

— Виж какво намерих — каза Карли и му подаде малка торба.

— Сол. — Ру я взе.

— Сигурно е паднала на пода, когато собственикът е побягнал.

— Може да ни свърши работа.

— Можем ли да запалим огън? — попита Вилем.

— Не. Дори да прикрием пламъците, миризмата на пушек може да привлече конници.

Хелън сниши глас.

— Ако мога да кипна малко вода, мога да прочистя раните му.

— Знам. — Ру й подаде солта. — Пийте от ведрото и като се изпразни до половината, сипи солта във водата. После измий раните му. — Погледна приятеля си, който бе изпаднал в безсъзнание. — Ще боли адски, но не мисля, че ще го усети. Ще ида да потърся нещо за лапа.

Ру излезе от къщурката и се задържа до стопанските постройки в случай, че по пътя се появи някой. Не искаше да рискува да го забележат. После притича покрай обора и през празните ниви и влезе в гората. Беше зърнал някакви мъхове по скалите край пътя. Накор им беше показвал как да правят лапа и Ру съжали, че не беше внимавал повече. Но смяташе, че знае какво да търси.

След близо час търсене, вече по мръкнало, намери мъха — приличаше на паяжина, обвила един дънер и камънаците край едно поточе. Набра колкото можеше да носи с две ръце и бързо се върна в къщата.

Карли и Хелън бяха свалили ризата на Луис и бяха промили раната със солената вода.

— Той дори не мръдна — каза Хелън.

— Може би е за добро. — Ру погледна лицето на приятеля си и видя, че е плувнало в пот. Видя също така, че раната на рамото му е покрита с кора от засъхнала кръв, но сега се беше отворила.

— Това трябва да се зашие.

— Аз имам игли — каза Карли.

— Какво? — попита Ру.

Тя бръкна под роклята си.

— Иглите са скъпи и след като оставихме всичко, се погрижих да взема поне игли. — Разкъса подгъва на роклята си и извади тънко навито парче кожа. Разви го и подаде на Ру шест закалени стоманени игли.

Ру примигна.

— Радвам се, че шиенето е толкова важно за теб. Случайно да ти се намира и конец?

— С конците е лесно — каза Хелън. Стана, надигна полата си, измъкна една от фустите си, скъса я със зъби и почна да тегли конци. — Каква дължина ще ти трябва?

— Стъпка и половина — каза Ру.

Тя взе една от иглите, зачовърка в нишките, издърпа една, която й хареса, хвана я и дръпна. Ру очакваше да се скъса, но за негова изненада нишката се отдели здрава и тя измъкна цели три стъпки. Скъса ленения конец и го подаде на Ру.

Ру въздъхна.

— И аз не знам с какво се захващам. — Остави Хелън да вдене нишката и каза:

— Една от вас при главата, а другата да му държи краката да не мърда.

Двете жени се подчиниха — Хелън стисна краката на Луис, а Карли притисна раменете му с ръце, като внимаваше да не пипа раната. Ру почна да шие.



През нощта Луис гореше в треска. Събуди се, колкото да пийне малко вода. Веднъж трябваше да го задържат, когато се опита да издраска лапата, която Ру беше сложил на раната му.

Карли и Хелън седяха в ъгъла, а децата се бяха скупчили около тях и спяха дълбоко. Ру дремеше до вратата с оръжие в ръка.

На заранта Луис изглеждаше по-добре.

— Мисля, че треската мина — каза Ру.

— Ще може ли да издържи пътя? — попита Хелън.

— Не мисля, че е редно, но и не можем да останем тук. Ако онези войници, дето минаха вчера по пътя, са били кралски конници, врагът ще се появи още днес. Ако са били вражески войници, значи вече сме зад фронтовата линия.

Луис отвори очи и прошепна:

— Мога да яздя.

— Жалко, че нямаме нищо за ядене — каза Карли. — Трябва да си възвърне силите.

— С малко късмет, до обед ще стигнем във Вилхелмсбърг — каза Ру. — И ще ядем, докато се пръснем. — Ухили се на децата и те му отвърнаха с плахи усмивки.

Оседлаха конете и с много мъка успяха да наместят Луис на седлото. Ру го попита:

— Искаш ли пак да те вържа?

— Не — каза Луис и примига срещу слънцето. — Ще се справя. — Погледна тежко овързаното си рамо и попита: — Какво си направил?

— Солена вода и лапа — каза Ру. — Как е то?

— Адски сърби.

— Щом сърби, значи е добре.

— Стига да го сърби някой друг — каза Луис.

Ру хвана юздите на коня, а Луис стисна гривата. Децата също се качиха на конете и Ру поведе всички на изток.



Ерик препусна в галоп през града и завика:

— Палете!

Хората в западния край на Вилхелмсбърг затичаха из града и замятаха факли. По-големите каменни постройки щяха да останат само изтърбушени, но сградите със сламени покриви бързо прихванаха огъня.

Докато стигне източния край на града, западната половина беше напълно обхваната от пожара. Ерик изчака всички да излязат от града и каза:

— Да тръгваме.

Още преди изгрев-слънце войниците, струпани във Вилхелмсбърг бяха поели на изток, към един от планинските хребети, който щяха да отбраняват, колкото успееха. Ерик знаеше, че колкото повече се приближават към Даркмоор, толкова повече градчета като това ще срещат — Улфсбърг, Рейвънсбърг, Хале и Готсбъс. Всички щяха да им предложат подслон и провизии, но всички щяха да бъдат подложени на огъня преди защитниците да се оттеглят.

Робърт Д’Лийс яздеше до него и явно се чувстваше неудобно на коня.

— Справяш ли се? — попита Ерик.

— Само мисълта за още един ден ходене пеш в тази жега ме убеждава, че язденето е хубаво нещо, капитане.

Ерик се усмихна.

— Кобилата е кротка. Само не дърпай силно юздата, внимавай и тя ще се грижи за теб. Не забравяй да държиш петите долу.

Ерик се обърна и препусна напред, а магьосникът се постара да не изостава.



Ру беше отчаян. Не му се налагаше да види самия град, за да разбере, че е опожарен — пушеците ясно го показваха.

Сега се опитваше да реши какво да правят: дали да рискуват да доближат горящия град, дали да се опитат да настигнат отстъпващата кралска армия, или отново да поемат на север и да хванат по-малко използвания път за Рейвънсбърг. Изведнъж вик от другата страна на голямата поляна им каза, че са ги забелязали.

Ру веднага вкара групата в гората. Забързаха през дърветата. Стигнаха едно дере, врязващо се дълбоко в хълмовете, първо на север, после — отново на изток. Ру изшътка на децата да мълчат и се върна на бегом с оръжие в ръка. Луис го последва с кама в лявата си ръка. Беше слаб и замаян, но готов да се бие.

Докато Карли, Хелън и децата седяха сгушени в дерето и се мъчеха да усмирят конете, Ру и Луис изчакваха малко преди първия завой.

Гласовете се приближиха и Ру разпозна, че речта е от Новиндус. Луис кимна и стисна камата.

Тропотът на приближаващите коне накара Ру да се присвие до стръмния бряг. Гласовете се усилиха.

— Виж тези следи в калта. Изглеждат съвсем пресни.

— По-тихо. Да ни чуят ли искаш?

Първият ездач подмина завоя и каза:

— Когато почнеш да ми плащаш, тогава ще ми заповядваш, смота…

Ру скочи, замахна и го повали.

Конят изцвили и побягна нагоре по дерето покрай Луис.

— Какво каза? — обади се другият ездач.

Ру видя кама на колана на падналия, издърпа я и я хвърли на Луис. Въпреки цялата си умора и слабост Луис все пак успя да захапе своята кама и без грешка хвана хвърлената му.

Подхвърли я във въздуха, хвана я за върха и я метна в секундата, в която вторият ездач зави.

— Ей! Попитах те… — почна мъжът — и в този момент острието се заби в гърлото му.

Ру го свлече от седлото, пусна го до първия, плесна коня по задницата и го отпрати след другия към Карли, Хелън и децата.

После даде знак на Луис и двамата се върнаха при тях.

— Ще дойдат всеки момент — каза Ру.

— Какво ще правим? — попита Карли.

Ру посочи високия десетина стъпки скалист бряг.

— Качваме се горе. Не могат да ни проследят.

И без да чака, се закатери нагоре. Щом се качи, зърна другите ездачи между дърветата. Подвикваха си и се чудеха какво ли е станало с двамата. Ру махна на Вилем да се качи и протегна ръце, за да може Хелън, която беше по-висока от Карли, да му подаде Хелмут. Детето нацупи устенца, готово да заплаче, и Ру му каза:

— Моля те, миличко, не сега.

Но щом го взе в прегръдките си, Хелмут нададе жалък рев, сякаш целият страх и умора, които беше изтърпял през тези три дни, изведнъж избликнаха. Луис се обърна и извади камата си, защото само миг след проплакването на Хелмут конниците се развикаха.

Абигейл и Натали изпъплиха по скалите, подбутвани от майките си. Вилем се изкачи без помощ. Луис погледна нагоре и каза:

— Няма да се справя.

— Качвай се! Лесно е.

Луис имаше само една здрава ръка, а точно нейното рамо беше ранено. Той се хвана за един камък, стисна зъби и се изтегли нагоре. После си пое дъх, издиша и се опита да продължи, но без успех. Ру се надвеси и го сграбчи за китката.

— Държа те!

Усети как мишците му се изпънаха, когато приятелят му увисна безпомощно, като мъртва тежест. Останал почти без дъх, Луис изпъшка:

— Пусни ме. Няма да мога.

— Можеш, по дяволите! — каза Ру и дръпна здраво, макар да разбираше, че силата му няма да стигне да го издърпа.

Луис се помъчи да се изкатери, напредна малко и в този момент конниците се появиха.

— Ето ги! — извика един.

— Пусни ме! — каза Луис. — Бягайте!

— Не! — извика Ру и се обърна към Хелън и Карли. — Спасявайте децата!

Ру задърпа, Луис се напъна — и един конник приближи с изваден меч.

— Копелета такива! Вие ли убихте Миква и Тугон? Сега ще…

Профуча стрела и го изхвърли от седлото, втора улучи конника зад него и също го свали.

Две яки ръце се пресегнаха до Ру, хванаха Луис за китките и с лекота го вдигнаха през ръба на скалите. Ру се обърна и видя едно странно, нечовешко, но красиво лице. Елфът се усмихна и каза:

— Май сте загазили, страннико.

— Може и така да се каже — отвърна Ру, отпусна се на лакти и задиша задъхано. Появи се още един елф. Ру размърда лявата си ръка и рече:

— Не знам колко още щях да издържа.

Един мъж в черна туника, застана до елфа и Ру видя една много позната усмивка.

— Ако вие не сте най-жалките бегълци, които съм виждал, значи нищо не знам.

Луис се ухили.

— Джедоу! Радвам се да те видя. — И припадна.

— Какво му е? — попита Джедоу Шати и коленичи до стария си съратник от кампанията в Новиндус.

— Ранен е в рамото — каза Ру. — И то лошо.

— Можем да го оправим — каза елфът. — Но най-напред да ви отведем оттук с децата.

Ру стана и се представи:

— Рупърт Ейвъри.

— Аз съм Галайн — каза елфът. — Тръгнал съм да занеса съобщение на вашия генерал Грейлок.

— Генерал? — възкликна Ру. — Колко бързо се менят нещата.

— Повече, отколкото подозираш — каза Джедоу. — Давай сега да се махаме оттук. После ще говорим.

— Колко сте тук? — попита Ру, докато вървеше зад Джедоу и Галайн.

— Шестима елфи от двора на кралицата плюс един взвод. Това означаваше десет отделения от по шестима души всяко.

— Те къде са?

— На половин миля оттук — отвърна Джедоу. — Нашите приятели имат забележителен слух и ни казаха, че тук има конници, затова реших да проверя как стои работата. — Сложи ръка на рамото на Ру. — Ние сме на път за Рейвънсбърг. Нещо против да дойдете с нас?

Ру се засмя.

— Благодаря. Ще изтърпим малко компания. Обаче какво имате за ядене?

22.Рейвънсбърг

Ерик се усмихна.

Кити направо полетя в прегръдките му, едва изчакала да слезе от коня.

— Толкова се боях, че никога повече няма да те видя!

Той я целуна и я притисна до себе си.

— И аз.

Войниците се трупаха из двора пред конюшнята на „Червената патица“. Фрида прегърна сина си, а Натан стисна ръката му.

— Честито! — каза ухилено Натан. — Произведен в рицар-капитан и женен при това.

— Защо не ни се обади? — попита Фрида. — Когато това момиче дойде при мен, помислих, че е лудо. Да се ожени за сина ми! — Изгледа Кити подозрително. — Но след това ми разказа достатъчно, за да ме убеди, че те познава доста добре. — И се усмихна.

Ерик се изчерви.

— Ами, нещата малко се пообъркаха и трябваше да действаме бързо.

— И тя ми каза същото — каза Фрида.

— Станалото — станало — намеси се Натан. — Я влез вътре да се изкъпеш и да хапнеш.

— Първо трябва да накарам хората да почнат да се изтеглят от града — каза Ерик. — Всички трябва да се махнете оттук до вдругиден.

— Да се махнем оттук?!

— Да. Врагът е на не повече от пет дни след нас, може и да са три, а част от конницата му може и да е по-близо. Ще браним града докато можем, след като напуснете.

— А после? — попита Натан.

Ерик сведе очи, почти засрамен от отговора.

— После ще трябва да го изгорим до основи.

Натан пребледня.

— Знаеш ли какво правиш?

— Знам — отвърна Ерик. — Вече подпалих Вилхелмсбърг, Улфсбърг и няколко села.

Натан прокара длан по набръчканото си лице.

— Не съм и помислял, че ще видя всичко това отново.

Ерик си спомни, че той бе преживял опустошаването на Далечния бряг и въздъхна:

— Мога само да ти кажа, че е абсолютно необходимо.

Един много отчаян ездач в сив халат подкара тромаво през двора и спря до коня на Ерик. Робърт Д’Лийс слезе от коня си. Изглеждаше готов да рухне.

— Човек свиква ли изобщо е това? — възкликна той.

Ерик се усмихна.

— Майко, Натан, това е Робърт. Още се учи да язди.

Натан съчувствено присви очи.

— Заповядайте вътре. Ще ви сипя малко вино да се поободрите. — Натан махна на чирака Гюнтер да прибере коня на магьосника. Момчето притича и се усмихна на Ерик.

— Ще настаня хората си тук и във всеки друг хан в града, във всяко свободно място — каза Ерик на Натан. — Пригответе се да подковете доста коне. Ти си единственият човек в Рейвънсбърг освен ротния ми ковач, който може да оправя и оръжия и брони. — Погледна го със съжаление и каза: — Не очаквай да спиш много през следващите няколко дни. Сега трябва да вървя. Имам още работа.

Натан поклати глава и отвърна:

— Ела с мен, Робърт, да му ударим по чашка. Май ще ми трябва.

Кити целуна Ерик и каза:

— Побързай.

Фрида също го целуна и прошепна:

— Изглежда чудесно момиче, Ерик, макар че е малко странна понякога.

Ерик се ухили.

— Още не я познаваш. Ще се върна за вечеря. Я ми кажете, има ли някаква вест от Ру?

— Два от фургоните му пристигнаха преди два дни. Мисля, че са отседнали в „При Гастон“. Но за него не сме чували нищо. Защо?

— Той е по пътя и… трудно е.

Фрида, която знаеше колко близки са Ру и синът й, кимна и каза:

— Ще се помоля да оцелее.

Ерик се усмихна.

— Благодаря ти, майко.

Метна се отново на седлото и тръгна през Рейвънсбърг да нагледа настаняването на войниците и да се подготви за унищожаването на града, в който бе преживял по-голямата част от живота си.



— Как си? — попита Ру.

— По-добре — отвърна Луис. Яздеше до Ру и наистина изглеждаше по-добре.

Джедоу се обърна и подхвърли на Ру:

— Като се има предвид, че едва не си го убил с оная лапа, направо изглежда като прероден.

— Мислех, че това е мъхът, който ни показа Накор.

Елфите бяха намерили подходящите съставки за лечебна лапа и бяха превързали отново раната на Луис.

Войниците на Джедоу бяха осигурили достатъчно коне от убитите нападатели, така че Ру, Луис и жените да могат да яздят. Всички елфи вървяха пеша — двама водеха конете с децата.

Отдалечиха се от мястото на схватката и си направиха бивак. Джедоу се отказа от пълното окопаване, тъй като елфите осигуряваха идеална външна охрана, а според него два допълнителни часа пътуване на ден бяха по-наложителни от грижите за сигурност.

На два пъти, откакто напуснаха лагера получаваха сведения за други части, които се движеха на юг: кралски сили от изток и нашественици от запад. Беше ясно, че отиват право към мястото на следващата битка. Ру познаваше достатъчно околността, за да съобрази, че след Рейвънсбърг единственото по-голямо селище е Уолвъртън и че околностите не са подходящи за сериозна отбрана. Щяха да задържат известно време при Рейвънсбърг, след което да се оттеглят към Даркмоор.

— Колко ни остава до Рейвънсбърг? — попита Джедоу.

— Ще сме там след по-малко от час.

— Добре — каза Луис. — Бих пийнал от онова вино, за което двамата с Ерик дрънкате толкова често.

— Няма да се разочароваш — каза Ру, но се сети, че голяма част от кралската армия вече е в Рейвънсбърг, и добави: — Стига да е останало.

След десетина минути приближиха първия кралски лагер, разположен зад много удобно за защита възвишение край пътя. Поздравиха постовете и те ги пуснаха да минат без излишни въпроси.

По пътя си срещаха все по-често окопаващи се части на кралската армия. Ру отбеляза:

— Изглежда, ще се бият на фронт от поне десет мили.

Джедоу посочи през рамото си на север.

— От няколко седмици ги насочваме насам. Оставихме достатъчно хора назад да се погрижат да не се опитат да маневрират уж насам, а после да се обърнат и да пробият отбраната ни на север.

Ру много добре познаваше местния терен.

— Дори да ви подминат оттам — рече той, — пак ще трябва да обърнат на юг, когато се опитат да изкачат Кошмарния хребет.

— Точно това е планът — каза Джедоу.

Колкото повече приближаваха Рейвънсбърг, толкова по-трескава дейност кипеше. Пътят минаваше успоредно на дълъг хребет, съставен от свързани хълмове, обрасли с лозя.

Войниците сечаха лозите, някои големи колкото дръвчета, и ги трупаха с всичко останало, което им попаднеше, за да направят бруствери по билото на рида. Макар да не беше винар, Ру си даваше сметка каква загуба е това. Някои от лозята бяха на по триста години, с дълбоки корени, и щеше да е невъзможно да се заменят. Забеляза, че работниците отчаяно режат калеми с надеждата, че някой ден могат да се завърнат при тези лозя и да започнат отново. Ру мълчаливо им пожела късмет.

Стигнаха Рейвънсбърг следобед. Ру видя Ерик до една барикада, махна му и Ерик дойде при тях.

— Ру! Луис! Джедоу! — възкликна Ерик с явно облекчение.

Галайн изчака да мине размяната на поздрави и каза:

— Капитан фон Даркмоор?

— Да. Какво Има?

Галайн извади един свитък и му го подаде. Ерик го прочете и каза:

— Добре. — Посочи им един хан в другия край на площада. — Ако искате да хапнете, идете там и кажете, че аз съм ви пратил.

— Благодаря — каза Галайн.

Ерик погледна жените и децата и каза на Карли:

— Идете в „Червената патица“. Кажи на майка, че аз ви пращам, и не й позволявай да дава прекалено много сладки на децата.

Карли се усмихна, после се разплака.

— Благодаря.

След като жените и четирите деца тръгнаха, Ерик се обърна към Луис и попита:

— Какво е станало с рамото ти?

— Дълга история. Ще ти разправям довечера.

Ерик кимна и се обърна към Ру:

— Защо не идете при семейството ти и да се видим по-късно? Имам много работа.

— То се вижда — каза Ру.

Те тръгнаха, а Ерик прие насмешливия поздрав на Джедоу и каза:

— Докладвай, сержант.

— Слушам, сър! — каза Джедоу и се ухили.

— Е, хайде стига.

— Както кажете, сър!

Ерик се наведе и изръмжа:

— Пак ли искаш да станеш ефрейтор, сержант?

— Не ме дразни с обещания, които няма да изпълниш, зли човече.

Ерик се ухили.

— Е, какво видяхте?

— Има едно кораво копеле на север, води врага. Казва се Дуко, генерал Дуко. Заклещен е в оня малък проход между Егли и Танерус. Граф Пембъртън и херцогът на Ябон са си окопали там тежката пехота, с малко кортезийски стрелци по по-високите ридове, и държат врага долу в прохода. Те са корави копеленца и могат зъбките да ти избият със стрелите си. Тъй че повечето от хората на Дуко блъскат ли блъскат по барикадите през пътя. Голямо клане пада, направо месомелачка, но ако оставим тях, повечето вражески сили идват насам.

— Нещо за Фадавах?

— Нищо. Изглежда, лорд Върховно копеле се държи за полите на Изумрудената кучка. — Джедоу се почеса по брадичката. — Много шантаво е това нашествие, приятелю, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам много добре — каза Ерик. — Иди се нахрани и щом хората ти се настанят, отдъхни една нощ. Искам утре отрядът ти да се върне и виж какво можете да направите в следващия град, Уолвъртън. Врагът сигурно ще мине направо през него, тъй че гледай да измислиш някои по-неприятни изненади, та да ги позабавим малко.

Джедоу се ухили.

— Гадните изненади са ми специалност, капитане.

— Като свършите, се върни тук. Трябваш ми да прегледаш летящата чета на северния фланг. — Ерик отдаде чест и Джедоу и неговите шестдесет души подкараха конете.

Ерик отново насочи вниманието си към текущата задача, но част от ума му бе зает със семейството му. И особено с младата му жена, която се намираше само на десетина минутки езда.



Ханът беше препълнен, затова Мило настани Ру, Карли, Хелън Джейкъби, Ерик и Кити в кухнята, всички скупчени около масата, предназначена за приготвянето на храната. Децата вече се бяха нахранили и спяха. Макар и без тях беше толкова тясно, че Кити седна на коляното на Ерик, но като че ли и двамата нямаха нищо против.

Ерик ядеше с вълчи апетит първата си топла храна от много дни — при това най-вкусната, каквато може да е само мамината гозба. Мило беше отворил няколко бутилки от най-доброто си вино и разливаше наред.

Робърт Д’Лийс спеше при Гюнтер, чирака на Натан, а Мило се чудеше и маеше къде да ги настани всичките. Фрида каза:

— Децата могат да спят в нашата стая през нощта.

— Мило вече ги отведе горе — рече Натан.

— Не децата на Ру. Имам предвид Ерик и жена му.

Ерик се изчерви, а Натан се засмя.

— Трудно бих го нарекъл дете, скъпа.

— На мен си ми е момче, пък и тя си е почти момиче — каза Фрида. — Все едно, ще им трябва малко усамотение.

— Добре — каза Натан. — Аз бездруго ще изкарам цялата нощ в ковачницата, така че ти му мисли къде ще спиш.

— Ще просна една завивка под масата и ще спя тук. И аз утре трябва да стана рано, че я виж колко гладни гърла имаме да нахраним.

Ерик знаеше, че Натан и майка му живеят в малката постройка до ковачницата и че макар тя някога да не беше нещо повече от една мръсна барачка — докато в нея живееше Тиндал, първия майстор на Ерик — Натан и майка му я бяха превърнали в спретнато жилище.

— Ерик, налага ли се да напускаме? — попита Мило.

Ерик кимна.

— Да. Вдругиден призори. Два дни след това ще се бием тук. Трябва да ги задържим извън града, докато се оттеглят северният и южният фланг. После те ги задържат, докато се изтегляме ние, и ако всичко върви по плана, ги разбиваме при Даркмоор.

Мило въздъхна.

— Този хан е всичко, което имам.

— Имам малко пари. Като войната свърши, ще ти помогна да си го възстановиш.

Мило не изглеждаше убеден, но от приличие го прие.

— Как са Розалин и бебето? — попита Ерик.

— Чудесно — каза Мило доволно. — Розалин и Рудолф си родиха още едно, момче. Кръстиха го на мен!

— Честито — каза Ерик.

— Обадих им, че си се върнал, макар че странна работа, как не са го разбрали при всички тия войници из града, дето все ти викат името. Малко съм изненадан, че още ги няма.

— Е, нали трябва да се приготвят за път.

— Така е. Все пак мисля, че ще искат да те видят преди евакуацията.

— Трябва да поговоря с тях — каза Ерик.

Кити го целуна по бузата.

— Поговори утре.

Ерик се ухили и се изчерви.

— Добре — отвърна й той тихо. После огледа масата и рече: — Е, аз утре трябва да ставам рано…

Всички се засмяха. Ерик се изчерви още повече, хвана Кити за ръка и двамата излязоха.

— Добре се справи, Ру — каза Натан.

Ру изпухтя в престорен израз на облекчение и отвърна:

— След като знам, че още съм жив, да, мисля, че се справих.

Всички се засмяха, заподмятаха си шеги и се оставиха познатата им среда да ги поприспи в моментна илюзия, че всички неприятности са останали далече назад.



Призори на другия ден, Ру седеше на капрата на фургона. Жена му седеше до него. Отзад се возеше Луис с Хелън и децата. Ру се усмихна и попита:

— Ще те видя ли скоро?

Ерик кимна и каза:

— Да. Но ако си умен, няма да е съвсем скоро. Докато стигна в Даркмоор, трябва да си минал половината път до Малаково средище. Нямаш ли някакви имения или нещо подобно на изток, та да не стоиш без работа?

Ру сви рамене.

— Имам достатъчно, че да съм без дългове, ако преживеем всичко това. Може да е смешно, само че не ми се ще да пропусна това, което предстои.

Ерик се ухили.

— Майтапиш се.

Ру се усмихна.

— Прав си. Ще заведа децата някъде, където да могат да си играят, да папкат и да дебелеят.

Ерик се засмя.

— Хайде тогава, да ви няма!

Ру беше разбрал, че два от фургоните му са успели да се доберат до Рейвънсбърг. Той изпълни обещанието си и плати едногодишни заплати на двамата колари. После ги пусна да си ходят и остави единия фургон на Мило и Натан, а другия задържа за себе си.

Ерик отиде при втория фургон. Мило и Натан седяха на капрата, а Кити, Фрида, Розалин, мъжът й Рудолф и синовете им, Герд и Мило се бяха свили отзад. Ерик се усмихна на по-голямото момче, което вече отчетливо приличаше на истинския си баща, Стефан фон Даркмоор. Момчето седеше в скута на пастрока си и възбудено разпитваше за това и онова. Майка му държеше на ръце бебето.

— Като стигнете Даркмоор, намери Оуен Грейлок — каза Ерик на Натан. — Той ще ви намери безопасно място да отседнете.

Кити стана и Ерик подкара коня си достатъчно близо до фургона, за да може да я прегърне. Притиснаха се безмълвно, после Ерик я пусна. Натан плесна с юздите и конете потеглиха. Ерик седеше в седлото и гледаше как животът му си отива. Майка му; мъжът й, рядко добър и чудесен човек; Мило, единственият човек близо до понятието за баща в детството му; Розалин, която чувстваше толкова своя сестра, колкото ако я беше родила майка му; и Герд, неговият племенник, въпреки че малцина знаеха това. И най-удивителното — Кити, слабата девойка, която значеше за него повече от всичко на света.

Фургонът се скри в изпадналия в треска град. Други градски хора товареха вещите си във фургони, в каруци или ги стягаха във вързопи, които щяха да носят на гръб, подготвяйки се да напуснат домовете си. Отнасяха всичко, което можеше да е важно за едно домакинство: сечива, семена, калеми от най-плодородните лози, книги и свитъци, покъщнина. Семейството на Рудолф беше успяло да разглоби пекарницата и бе взело всички чаркове — железните врати на пещта, плоските лопати и ръжени — и всичко друго по-ценно; бяха оставили само празната каменна пещ и няколко дървени рафта.

Някои от хората бяха натрупали всичката си покъщнина по каруци, коли и фургони, или с каквото там разполагаха, докато други награбваха само ценните неща, като изоставяха трупаните с години мебели, дрехи и други домакински неща, пожертвани в името на скоростта. Някои вече тръгваха, подкарали малки стада овце, кози или добитък или понесли кафези с кокошки, патки и гъски.

Войниците вече заемаха позициите, определени месеци преди Ерик да дойде тук. Той потисна чувството за лична загуба, което го бе обзело, и насочи вниманието си към защитата на родния си град.

Премисли всичко, което му бе заповядал Грейлок, и благодари на боговете, че генералът и капитан Калис се бяха оказали толкова съобразителни. Знаеше, че тук скоро ще започне най-отчаяното сражение след падането на Крондор.

Всичко, което Ерик бе чел в библиотеката на рицар-маршал Уилям, дебело подчертаваше едно и само едно: войната е нещо изплъзващо се, непредсказуемо и онези, които са най-добре подготвени за всякакъв развой и за всяко обстоятелство, онези, които могат да използват всяка възможност, имат най-добър шанс да оцелеят.

Точно по този начин мислеше Ерик в последните дни: оцеляване. Не победа, а просто да се издържи повече от врага. Нека те първи да умрат — това беше всичко, за което се молеше. И знаеше, че ако му убегне някоя подробност от подготовката, то няма да е защото не е положил усилие.

Обърна коня си и го подкара, за да Провери първата защитна линия.



Мъжете копаеха яростно и издигаха бруствера през прохода западно от Рейвънсбърг. Брадви кънтяха в следобедния пек, падаха дървета. Ерик отри чело и погледна към горещото слънце. В ден като този беше трудно да се мисли за сняг. Въпреки това знаеше, че в планините на родната му провинция зимата ще дойде след около месец. Придобитите инстинкти му подсказваха, че тя вероятно ще е късна и лека. Видът на растенията и поведението на животните му говореха, че ще минат почти два месеца преди да падне дебел сняг, а може би и три.

Ерик помнеше годината — беше на не повече от шест, когато цяла зима не падна никакъв сняг; само малко лапавица, която бързо се стопи.

Реши да престане да се тревожи за времето и да съсредоточи вниманието си върху неща, над които можеше да упражни някакъв контрол. Към него идваха двама ездачи — един от юг, а другият от запад.

Ездачът от запад пръв стигна до него и отдаде чест.

Носеше униформата на крондорския гарнизон, оцапана с кръв и мръсна.

— Капитане — каза войникът. — Скочи ни един сааурски ескадрон. Зелените копелета ни изпосякоха, преди да успеем да се организираме. — Той погледна през рамо, сякаш очакваше врагът всеки момент да се появи в галоп. — Изглежда, ги е страх от нашите пиконосци, затова гледат да удрят по леката конница и пехотата. Все едно, аз се измъкнах. Смятам, че ще прегрупират предните си части и ще са тук до утре привечер или вдругиден призори.

— Добре. Иди в града, нахрани се и си почини. — Ерик се огледа. — Не мисля, че в бъдеще ще ни трябват повече съгледвачи, тъй че утре се представи на първия ми сержант Харпър. — Ерик се усмихна. — Той ще ти намери работа.

Първият ездач тръгна и в същия момент вторият дръпна юздите пред Ерик и отдаде чест. Носеше униформата на Първопроходците.

— Натиснаха ни по-силно, отколкото се очакваше, капитане. Не знам още колко дълго ще поддържаме организирано отстъпление.

Ерик премисли войсковото разположение на юг.

— Натискът при вас би трябвало да е поносим. Какво става?

— Не знам, сър, но там командва граф Ландрет.

— Какво се е случило с херцог Грегъри? — Херцогът на Южните блата, дворцов губернатор на Долината на сънищата, беше поставен да командва оттеглянето на южните части и да координира усилията си с отбраната на Грейлок в центъра. Разполагаше с изобилни ресурси, тъй като гарнизоните, изтеглени от Шамата и Ландрет, бяха под негова команда.

— Мъртъв е, сър. Мислехме, че знаете. Вестоносците ги пратиха миналата седмица.

Ерик изруга.

— Не са стигнали нито до генерал Грейлок, нито до мен. — Бяха заключили, че нашествениците ще задържат значителна част от армията си обърната към Кеш в случай, че Империята се опита да се възползва от бъркотията, за да разшири владенията си, но според току-що донесеното от този войник, южното крило на отбраната се сриваше прекалено бързо. — Иди в града, смени коня и хапни. Изпращам два отряда стрелци да ви помогнат в оттеглянето. — Прегледа наум картите, които бе запомнил, и добави: — Посъветвайте графа да остави южния си фронт да се срине, като изтегли войниците вляво, докато отстъпва. После да се окопаят при град Потърсвил. Но там трябва да задържи още три дни, четири най-добре. Дотогава ние ще се бием тук и не можем да позволим да ни обкръжат по фланговете. Ако успее да ги задържи толкова, може да се плъзне северно по фронта, като използва пътя към Бреънтън. Стигне ли там, може да побегне към Даркмоор, но не и преди това.

Първопроходецът кимна и отвърна с уморена усмивка:

— Предполагам няма да имате нищо против, ако тези предложения бъдат от името на генерал Грейлок?

Ерик също се усмихна.

— Разбира се. Не бих си позволил да заповядам нещо на графа. — После лицето му отново стана сериозно. — Но нямаме време да препускаш до Даркмоор, та Оуен да ти каже същото. Тъй че ако графът попита, кажи му, че това са заповеди на генерала, а аз ще се оправя с всички проблеми, които могат да възникнат.

— Знаете ли, капитане, когато всички стигнем в Даркмоор, командването ще е доста смесено. На много от благородниците няма да им е приятно да им се казва какво да правят.

— Е, тъкмо затова принц Патрик планира да е там.

— Принцът е в Даркмоор?

— Така се говори. Хайде, иди да хапнеш и бързо се връщай при граф Ландрет.

Първопроходецът отдаде чест и потегли. Ерик погледна дърветата, които влачеха, за да укрепят бариерата през Кралския път. Над позицията се извисяваха два големи рида и отделения с мулета теглеха катапулти по козите пътеки по местата им, изсечени в твърдите скали. Всяко струпване на врага по пътя щеше да му нанесе големи жертви.

Ерик кимна одобрително. В следващия час трябваше да изкара още товарни животни, за да извлекат пъновете, и мъжете да се върнат по преките си задачи веднага след като падне и последното дърво. Доколкото зависеше от Ерик фон Даркмоор, врагът не биваше да има никакво прикритие при настъплението си към Рейвънсбърг.



На два пъти предните им части се бяха доближили до отбранителните позиции извън Рейвънсбърг и отпрашваха назад, на запад. Ерик изчакваше на второто било над пътя — бе достатъчно високо, за да открива панорама към центъра на бойното поле, и достатъчно близо, за да може да изпраща бързи съобщения по фронта.

Преди час бе получил донесение, че се водят тежки боеве както на южния, така и на северния край на дългата му десет мили отбранителна линия. Това бяха двете най-проблемни точки, защото всичко зависеше от това те да удържат и да принудят врага да се струпа по приготвените му маршрути долу в центъра, където Ерик щеше да се погрижи той да даде много жертви.

Когато накрая дадеше заповед за отстъпление, тези северни и южни части трябваше да прекратят всякакви схватки и бързо да се оттеглят към Даркмоор. Ерик щеше да се постарае да им осигури още един допълнителен ден, след което щеше да последва пълно отстъпление, без никакви преструвки за забавяща акция. Оуен и Ерик бяха обсъдили първоначалния план на Калис и го бяха променили; Калис искаше още една забавяща акция, но Ерик я беше оспорил и бе убедил Оуен, че врагът вече толкова е свикнал със забавящите действия в центъра, че ще е предпазлив, когато защитниците напуснат Рейвънсбърг. Беше убеден, че всеки оцелял мъж ще е два пъти по-ценен за Кралството в отбраната на Даркмоор.

Сега чакаха. Мъжете седяха и за стотен път преглеждаха оръжията си, за да не направят някой пропуск, който можеше да се окаже фатален. Други чакаха неподвижно, някои спяха, а трети редяха молитви към Тит-Онанка да опази храбростта им. Други пък сключваха мир с Богинята на смъртта за часа на срещата си с нея.

Ерик наблюдаваше, преглеждаше отново и отново всяко приготовление, търсеше грешки, сбъркани сметки и възможни проблеми. До него неотлъчно стояха сигналисти с флагове в ръце, за да предадат заповедите му до частите на север и юг.

Избраното за битката поле бе малък плосък и разчистен терен, разположен между едно стеснение в хълмовете, като устие на фуния по Кралския път, а първата линия на отбраната минаваше по ниския околен рид с вдлъбнатина, през която минаваше пътят. Точно на това място Ерик бе вдигнал първата барикада. През пътя бе вдигнат дълъг вал, като височините отдясно и ляво му осигуряваха почти равномерно покритие. Врагът можеше да се опита да преодолее скалите от двете страни, но Ерик разчиташе, че разположените по билата стрелци ще го отблъснат.

Валът бе направен така, че да изглежда издигнат набързо, но не беше. Ерик разчиташе на това, че врагът ще подцени способността на защитниците да удържат масирания щурм.

Денят течеше мудно. Накрая се чу тропотът на вражеската конница. Дузина конници се появиха на най-високия участък по Кралския път, последното западно възвишение преди да се стигне до разчистеното за бой поле. Дръпнаха юздите и останаха мълчаливо на седлата си, оглеждайки защитниците. Единият, явно водачът им, каза нещо и двама от ездачите обърнаха конете и отпрашиха назад. Водачът посочи барикадата и двама от мъжете му подкараха напред конете си.

— Ако приближат на двайсет разкрача от барикадата, застреляйте ги — каза Ерик. — Иначе могат да яздят колкото си щат, все ми е едно. — Пред барикадата беше изкопан дълъг тесен окоп, грижливо прикрит. Ерик не искаше вражеските съгледвачи да го забележат, но нямаше нищо против да се върнат и да кажат на водачите си, че пътят е чист.

Двамата ездачи свърнаха покрай пътя и минаха в бърз галоп — очакваха защитниците да открият стрелба. След като нито една стрела не полетя към тях, те спряха, обърнаха се и погледнаха водача си. Той даде знак и ездачите се разделиха и тръгнаха единият наляво, другият — надясно. Яздеха ходом, бавно и предпазливо.

— Оглеждат за клопки — чу се познатият глас на сержант Харпър. — Умно.

Ерик не беше забелязал появата на Харпър — толкова съсредоточен беше върху това, което правеха двамата ездачи.

— Всичко готово ли е?

— От няколко часа. Какво да правим с тия двамата?

— Нищо. Нека си помислят, че си пестим стрели за първия щурм.

— А ако приближат окопа?

— Тогава загиват. Вече наредих.

Харпър кимна одобрително.

— Добре ще е да се позадържим тук и да пуснем кръвчица на тия копелета. Омръзна ми вече да чакам.

— Това, което предстои да стане, никак няма да е добре, сержант.

— И аз това искам да кажа, капитане. Просто го казвам по друг начин.

Ерик се усмихна.

— Е, щом си толкова готов да сечеш глави, може би трябваше да те сложа на първата линия.

— Да не бързаме чак толкова — отвърна Харпър. — Мисля, че точно днес ще има предостатъчно възможности за това.

— И аз така мисля — съгласи се Ерик.

Ездачите продължаваха да напредват по пътя и накрая, когато бяха само на няколко разкрача от точката, където Ерик бе заповядал да ги убият, обърнаха и бързо препуснаха назад към водача си. След това всички конници останаха неподвижни на седлата си, изчаквайки идващата по пътя колона.

Тропотът на маршируващи крака заотеква от запад. Отначало смътен, звукът започна да се усилва.

— Звучи сякаш тоя път водят цялата сган, капитане — каза Харпър.

— Вярно — съгласи се Ерик.

Двете страни на Кралския път бяха притиснати от гъсти гори. Звукът на приближаващата армия се усилваше, но войници все още не се виждаха.

После изведнъж от лесовете се появиха мъже, стиснали бойни топори, мечове, копия и лъкове. Продължиха в строй до една линия между конниците и защитниците и спряха.

— Не мога да повярвам — тихо каза Харпър.

— Изглежда, са понаучили някои неща — каза Ерик. — Ако пуснат първо пехотата, ще изгубим доста предимства.

Помнеше от времето, когато четата на Калис бе служила в силите на Изумрудената кралица, че обичайната бойна тактика е просто да удрят с конницата по всяка позиция, когато е възможно. Пехотата я пазеха за обсади и за запълване на пробиви във фронта на отбраната.

Ерик изруга.

— Мислех, че ще спечеля един ден, като примамя конницата им.

— Не губете надежда, капитане — каза Харпър. — Все още могат да направят нещо припряно.

Колона ездачи се появи на билото на хълма, спусна се към пътя и спря малко зад пехотата. След това зачакаха. Отпред излязоха офицери.

— Ако тези ездачи дойдат по пътя, докато пехотата прекосява сечището, може да стане напечено — отбеляза Харпър.

Ерик не каза нищо.

На билото се появиха още ездачи, а след това прозвуча тръба — три къси изсвирвания. Струпаните пешаци с рев затичаха напред.

— Сигнал за катапултите — каза Ерик и вдигна ръка. Жестът му бе повторен от сигналиста с червения флаг.

Ерик загледа как атакуващите тичат към обраната му. Беше изучил терена толкова добре, че можеше да прецени разстоянията без ориентири. Когато предният ред на атакуващите влезе в обхвата на катапултите, той рязко спусна ръката си. Миг след това флагът също се спусна и добре прикритите бойни машини по втория рид изхвърлиха зарядите си.

Дъжд от камъни се изсипа върху атакуващите. Тези зад тях не можеха да се спрат и някои от ранените бяха изпотъпкани до смърт от собствените си другари.

Камъните сякаш подействаха като сигнал и конницата се понесе устремно по Кралския път.

— Искат да дойдат тук преди катапултите да са презаредили — отбеляза Харпър.

— Черен сигнал! — извика Ерик и отново вдигна ръка. Вдигнат бе втори флаг и когато нападащите конници достигнаха подходящото разстояние, ръката на Ерик падна отсечено надолу. Черният флаг също падна и нов залп от камъни се изля отгоре им. Конете зацвилиха и мъже западаха от седлата, щом втората батарея катапулти изхвърли смъртоносния си дъжд върху нашествениците.

— Зелен флаг! — извика Ерик, и вдигнаха третия флаг. Когато той се смъкна, два специални катапулта, наречени „мангонели“ — големи, уравновесени от другата страна дървени стволове с грамадни кошници на дългия край, изсипаха дъжд от „дяволски зъби“: метални звезди с по шест остри върха. Тези от тях, които не улучеха нападател, падаха по земята и мъже и коне стъпваха върху ужасните шипове, от което конете окуцяваха, а мъжете падаха.

Докато нападателите пробият през камарата ранени в предните редици, първата батарея бойни машини беше презаредена и отново хвърли смъртоносния си заряд. А когато и третият зелен флаг се вдигна и падна, целият атакуващ фронт беше разбит и се оттегляше.

Стотици мъже и коне лежаха под слънцето на късния следобед и нито един кралски войник не беше пострадал. Ерик се обърна към ухиления Харпър и каза:

— Изведи патрулните отделения и пазете за проникнали. Ще искат да обезвредят катапултите за утре, така че очаквай доста нежелани гости тази нощ.

— Слушам, сър! — каза Харпър и тръгна да изпълни заповедта.

Ерик наблюдаваше оттеглянето и мислеше, че са се отървали много леко. Но си даваше сметка и че от утре нещата ще станат много по-трудни.



Издъхващи мъже стенеха от болка, молеха за глътка вода или крещяха. Някои призоваваха боговете, или майките си, или жените си, други изобщо не можеха да говорят. Ерик гледаше касапницата под гаснещото над западните хълмове слънце.

Беше се оказал прав в предвиждането си, че нашествениците ще избегнат поредния сблъсък преди да се опитат да неутрализират отбранителните катапулти. През нощта към позициите им запълзяха диверсионни отряди, посрещани на всяко възможно място от бдителните патрули на отбраната — хората на Джедоу, действащи като хвърковата чета и подкрепление при всеки пробив на север, и друга чета под командата на ефрейтор Валис — на юг.

Призори стана ясно, че на атакуващите им е омръзнало да търсят слабо място и че са решили просто да хвърлят пълчищата си срещу защитниците. Ерик гледаше как за четвърти път през този ден хиляди нашественици тичаха през бойното поле или „Фунията“, както я наричаше той, за да загинат под безмилостния огън на отбраната.

— Сър, дали ще поискат примирие, за да си приберат ранените? — попита Харпър.

— Не. Не е в обичая им. Ранените им само ги бавят.

— Толкова по-зле. Значи и ние няма да получим примирие, за да приберем своите момчета.

— Няма — отвърна Ерик. — Съветът ми е, ако те ранят, да се направиш на умрял с надеждата, че няма да си губят времето да се уверяват в това. След това, щом те отминат, изпълзяваш нанякъде.

— Ще го запомня, сър.

Ерик бе наблюдавал как три отряда на защитниците се добраха на барикадата при последния щурм и макар никой от мъжете му да не загина, неколцина бяха ранени, докато избиваха всички, които се опитваха да я прехвърлят.

Атакуващите се бяха натъкнали на всички капани, поставени от Ерик.

Ямите с остри дървени колове и хитро маскираният окоп точно под защитния бруствер бяха взели живота на стотици щурмуващи, но сега пътят им бе ясно очертан. Ерик прецени времето, което оставаше до стъмване, и реши, че може би ще опитат още една атака преди да се свечери. Замоли се дано да не го направят. Беше планирал под прикритието на тъмнината да се изтегли до втората отбранителна линия, която щеше да изложи нападащите на точния обстрел на стрелците му, докато преодоляват първата барикада, и да превърне петдесетте разкрача открито пространство между двете полоси в мъртва зона. Ако успееше да се задържи тук още една нощ, а след това да ги отблъсква още един ден, щеше да е сигурен, че бягащите към Даркмоор ще се отдалечат на безопасно разстояние.

По източните склонове на хълмовете яздеха патрули, за да не би малки отряди нашественици случайно да се промъкнат и да обезпокоят защитниците откъм тила. Ерик го знаеше, но все пак се боеше, че някаква изненада може да сложи край на всичките му планове.

Прозвучаха тръби и Ерик възкликна:

— По дяволите! Надявах се, че ще ни дадат малко отдих.

— Едва ли, сър — каза Харпър и извади меча си — широко длан и половина оръжие, което предпочиташе пред меча и щита, използвани от повечето бойци.

Откъм дърветата затичаха мъже, за да разбият отбранителната линия. Ерик започна да подава сигнали и катапултите и мангонелите започнаха да сеят смърт сред атакуващите; после запяха лъковете. Но този път атаката продължи.

Когато първите мъже удариха барикадата и загинаха, докато се опитваха да я изкатерят, от горите започнаха да се изсипват още и още мъже. Навлязоха във Фунията и Ерик разбра, че онзи, който командва противната страна, хвърля всичко срещу него. Ерик извади меча си и каза:

— Сержант, подкрепленията да са готови. Искам ги точно зад нашите хора на барикадата.

— Слушам, сър! — отвърна Харпър.

По три взвода всяка, поддържащите роти наброяваха сто и осемдесет души под командата на един сержант, чиято задача беше да види всеки пробив и да го запълни колкото се може по-бързо. Ценността на зоната между двете барикади щеше да се изгуби, ако защитници и нападатели се смесеха — стрелците по скалите горе и на втората барикада нямаше да могат да стрелят по врага.

Битката по барикадата кипеше и Ерик изпита безсилие, застанал на втория защитен рид макар и с меч в ръка. Знаеше, че ако влезе в бой, предимството ще се загуби. Спомни си, че вече е офицер, командващ целия район на сражението, затова прибра меча и продължи да наблюдава.

Слънцето се скри, но битката на барикадата продължи — атакуващите се изсипваха през Фунията и попълваха редиците на падналите. От двата фланга пристигаха съобщения, че боят е еднакво ожесточен по двата края на отбранителната линия, но че всички участъци се държат.

Щом небето на запад потъмня, Ерик зачака да изсвири тръбата за отбой, но сигналът не дойде. Когато почна да се стъмва, на запад се появиха запалени факли, та боят да продължи в тъмното.

— По дяволите! — изруга Харпър. — Нямат намерение да се оттеглят.

— Явно не — каза Ерик. Прецени, че трябва да направи избор: или да започне изтеглянето, като изгуби възможността да го прикрива през мъртвата зона, но прибере повечето си хора на втората барикада, която почти със сигурност щеше да удържи през нощта, или да продължи сражението и да се мъчи да ги удържи, докато свирят отбой. Ако победяха, победата щеше да е голяма и щяха да задържат врага в Рейвънсбърг поне още една седмица. Но ако рухнеха и нашествениците преодолееха втората бариера преди кралските войски да са успели да се изтеглят, резултатите можеха да са гибелни за Кралството.

Поколеба се. За пръв път, откакто се беше върнал в Рейвънсбърг, изруга Калис. Той или Грейлок трябваше да вземат това решение, а не някакъв си млад войник, който само беше чел за подобни проблеми в книгите.

— Какво ще правим, сър? — попита Харпър.

Умът на Ерик работеше бясно. Трябваше му вдъхновение, трябваше да намери някакъв начин да изтегли хората си на втората барикада, без да позволи на врага да ги последва.

— Може би някои от тия момченца ще се спънат и ще се опарят — каза Харпър.

Очите на Ерик се разшириха.

— Харпър, ти си гений!

— Знам, сър. Но това все още не значи какво ще правим.

— Атака — каза Ерик. — Извеждаме всички мъже от барикадите и удържаме врага до изгрев-слънце.

— Слушам, сър! — Харпър се обърна и закрещя заповеди и мъжете, държани в резерв, изведнъж прехвърлиха втората барикада и забързаха да укрепят първата.

— Сега ще е по-лесно — въздъхна Ерик.

— Както кажете, сър — каза Харпър. — Тук ли стоим, или се включваме в боя?

Ерик извади меча си.

— Бием се.

Двамата затичаха напред.

23.Отстъпление

Ерик извика.

Беше безумен вой на болка и умора, служещ само да усили гнева, нужен му, за да продължи борбата. Рев на животно, лишен от смисъл. Рев, повтарян в нощта от хиляди мъже.

За пръв път от падането на Крондор главните части на нашественическата армия се бяха вкопчили в битка със силите на Кралството. През цялата нощ вълните на атакуващите не спираха да връхлитат.

Зората вече изгряваше и небето бе изсветляло от погребално черно до смътносиво. Мъжете се бореха да удържат няколко разкрача земя. Мъртъвците се трупаха на огромни камари от двете страни на барикадата, където Ерик и Харпър стояха като котви в буря.

Три пъти тази нощ имаше кратки затишия, но по-голямата част от нощта бе изпълнена с жестока сеч, също както когато Ерик беше ковал стомана. Дори стоманата рано или късно се покоряваше на ковашкия чук. Но това море от плът, този непрекъснат приток на тела, напиращи да бъдат посечени, не спираше.

В момент на просветление, след като повали поредния мъж, мъчещ се да се изкатери по барикадата, Ерик се обърна назад. До утрото оставаха не повече от два часа. Той изпъшка:

— Задръж ги още няколко минути.

Харпър само изпръхтя в отговор и Ерик се повлече назад. Залитна няколко крачки и краката му се подкосиха. Успя да се надигне и видя, че се е подхлъзнал на нечий крак. Къде беше останалата част от мъжа, не можа да види.

Беше благодарен за тъмнината. Знаеше, че когато слънцето се вдигне, касапницата ще е неописуема. Най-мръсната кланица в Кралството щеше да изглежда чиста бяла стая за дамска бродерия в сравнение с това, което бяха направили тази нощ двете армии.

Едно вестоносче чакаше наблизо с ведро с вода. Ерик се свлече на колене, надигна ведрото и го изля върху лицето си със зейнала уста. Водата потече по раздраното му гърло и го съживи. После каза на момчето:

— Тичай и намери лейтенант Хамънд. Познаваш ли го?

Момчето кимна.

— Той е с резервната рота. Кажи му, че ми трябва веднага. И му кажи да донесе факли. И масло, ако има.

Изправи се тежко, но когато се обърна към Харпър, усети, че инстинктът и тренировката му го теглят напред, изпълват го с боен плам да убива врага и да оцелее.

Времето сякаш спря — сведе се до безкрайните дивашки замахвания с меча, които се повтаряха отново и отново. Някъде през нощта Ерик беше изгубил щита си и сега бе стиснал меча с две ръце, също като Харпър.

Изведнъж един глас зад него извика:

— Хамънд, сър. Какви са заповедите?

Ерик погледна назад и едва не загина — само усетът му помогна да избегне меча, замахнал към хълбока му. Отби го, чу звука на кършеща се кост и нечий рев. Изтегли меча си от трупа и попита Хамънд:

— Донесе ли масло?

— Само десет бурета. Нямаше повече.

— Палете барикадата! — заповяда Ерик и се обърна към Харпър. — Щом пламъците прихванат, искам пълно изтегляне.

— Слушам, сър — отговори Харпър и посече един нападател толкова дълбоко, че Ерик видя ребрата му.

Мъжете зад тях се раздвижиха и Ерик надуши изпаренията, когато започнаха да изливат маслото в основата на барикадата.

— Готови? — чу се гласът на лейтенант Хамънд.

— Да! — извика Ерик, докато довършваше поредния нападател.

Ревът на Харпър заглуши екота на битката:

— Отстъпвай!

Тръбите прокънтяха сигнала за отбой и докато Ерик и другите отстъпваха от барикадата, дузина факли полетяха към нея. Нашествениците, които в този момент преодоляваха барикадата, или пламнаха от бързо разгорелия се огън, или се оказаха заклещени от другата му страна и бързо бяха избити от войниците на краля.

Изтощените защитници побягнаха към втората барикада. Там ги чакаха вода и храна. Онези, които можеха, пиха и хапнаха, а онези, които бяха прекалено изтощени, просто се сринаха кой където може.

По барикадата се движеха други мъже, в случай че врагът се приближи, но след като огънят по първата барикада се разбушува, стана ясно, че никой няма да премине горящата грамада поне през следващия един час.

— Адски шантаво от ваша страна, капитане — каза Харпър. — Но иначе си го бива.

Ерик опря гръб на барикадата, изпи третия черпак вода и взе подадения му влажен парцал, за да избърше мръсотията, потта и кръвта от лицето и ръцете си.

— Благодаря, сержант. Това ще ни спечели един час отдих и ни дава открита мъртва зона. — Той погледна на изток, където слънцето скоро щеше да се покаже над планините, и каза: — Ако успеем да се задържим тук днес и през нощта, би трябвало да можем да се доберем до Даркмоор с повечето си хора. — Стана и извика да му пратят вестоносец.

— Намери някой от ротата си — заповяда Ерик на младежа. — Искам да се разпратят заповеди на север и на юг. Времето за отстъпление ще дойде скоро. Предай на командирите на двата фланга, че щом врагът тръгне към центъра, искам показна отбрана — нека да прилича на контраатака, а после, веднага щом врагът се отдръпне, да тръгнат с пълна скорост към Рейвънсбърг.

Момчето хукна.

Ерик седна и рече:

— Трябва да поспя.

— Поне един час ще имате, сър — каза Харпър, загледан в далечния огън, и като не чу отговор, се обърна и видя, че очите на Ерик вече са се затворили.

— Идеята ви си я бива, сър — каза изтощеният сержант и повика един войник от резервите.

— Момче, аз малко ще дремна, тъй че бъди добър и наглеждай какво става заради капитана и мен, ясно? — И без да дочака отговор, Харпър се смъкна до Ерик и заспа още преди брадичката му да се допре до гърдите. Навсякъде по фронта мъжете, които се бяха сражавали цяла нощ, също се опитваха да отдъхнат, докато резервите останаха да бдят, следейки пустото поле и горящата първа барикада.



Пъг простена и Миранда каза:

— Стой мирно!

Лежеше върху маса, покрита с чиста бяла покривка, и тя разтриваше гърба му.

— Стига си се държал като бебе — сгълча го тя.

— Боли — каза Пъг.

— Разбира се, че ще те боли — отвърна тя. — Връщаш ми се опечен от някакъв демон, а после — хоп, намираш си друг, с когото да се биеш.

— Всъщност бяха седем — отвърна Пъг.

— Е, един ти остана, но да не си и помислял да се разправяш с него преди да оздравееш.

— Нямаме толкова време — каза Пъг.

— Томас би трябвало скоро да е в Сетанон и освен ако не се появят още изненади, мисля, че и сам ще може да се справи с този Джакан.

— Не знам — каза Пъг. — Малкото, което видях, докато баща ти се биеше с Маарг, и това, което помня, когато Джакан ме нападна, ме кара да мисля, че всички трябва да сме в Сетанон.

Излязоха от стаята във Вила Беата, дома на Пъг на Острова на чародея, и отидоха в трапезарията. Появи се един слуга от реалността на Джикора — приличаше на голяма ходеща на два крака жаба. Преди година беше дошъл ненадейно, помоли да го запишат в училището на Пъг и Пъг се съгласи. Също като останалите ученици на Острова на чародея, той слугуваше в замяна на уроците.

— Ще ядете ли? — попита ги той.

— Да, моля — каза Пъг и грозното същество закрачи към кухнята. Обедът беше приятен, както всеки ден, откакто се бяха върнали от пантатийските пещери. Макар да беше минала само седмица, имаха чувството, че са изтекли векове, откакто се събудиха в тъмното, объркани и изтощени. Наложи се Миранда да употреби цялата си енергия, за да създаде мистична светлина, благодарение на която да виждат.

Посеченият демон вече се бе вмирисал и те разбраха, че са били в несвяст поне два-три дни. Пъг използва последните си резерви енергия, за да ги пренесе на Острова на чародея, където Гатис веднага се погрижи за тях.

Беше изтекла една седмица от завръщането им и Пъг усещаше, че силите му почти са се възстановили.

Щом свършиха обяда си, Гатис се приближи и каза:

— Може ли да поговоря с вас?

— Ще ви оставя сами — каза Миранда и стана.

— Не, моля ви — каза таласъмоподобното същество. — Това засяга и вас.

Тя седна, а Гатис продължи:

— Както ви споделих веднъж, аз бях свързан с Черния. — Погледна Миранда и поясни: — Вашият баща.

Тя кимна.

Гатис се обърна към Пъг.

— Когато Макрос за последен път напусна Мидкемия, в края на Войната на разлома, ви казах, че ще разбера, ако той умре.

— Мислиш, че е мъртъв? — попита Пъг.

— Знам, че е мъртъв — отвърна Гатис.

Пъг погледна Миранда — лицето й бе нечетлива маска — и каза на Гатис:

— От всички нас ти го познаваше най-добре. Загубата може би е тежка за теб. Съжалявам.

— Приемам изказаните от вас съболезнования, майстор Пъг, но мисля, че ме разбрахте погрешно. — Той им махна с ръка да го последват. — Има нещо, което искам да покажа и на двама ви.

Тръгнаха след него по един дълъг коридор. Той ги изведе навън, през моравата, проснала се зад голямата къща, а след това по ниския склон на равното било на един хълм. Когато изкачиха половината, Гатис раздвижи ръцете си във въздуха и се появи пещера.

— Какво е това? — попита Пъг.

— Ще видите, майстор Пъг — каза Гатис и ги поведе в пещерата.

В пещерата видяха малък олтар, върху който беше поставена статуя. Изобразяваше седнал на трон мъж — мъж познат и на Пъг, и на Миранда.

— Това е татко! — възкликна Миранда.

— Не — каза Пъг. — Това е Сариг.

Гатис кимна.

— Да, това е Богът на магията.

— Какво е това място? — попита Миранда.

— Светилище — каза Гатис. — Когато Черния ме намери, бях последният от една раса, имала доста важна позиция в нашия свят.

— Ти каза, че сте били свързани с таласъмите така, както елфите са родствени с моредел — каза Пъг.

— Това е твърде опростено. Елфите и Тъмните братя са от една и съща раса, но са поели по различни пътища. Моят народ, макар и далечно родствен на таласъмите, бе нещо повече. Бяхме раса на учени и учители, на артисти и музиканти.

— Какво се е случило? — попита Миранда.

— Войните на хаоса продължиха столетия. За боговете те бяха почти мигновени, но за по-нищожните същества траеха цели поколения. Човеци, таласъми, и джуджета бяха сред онези, които дойдоха на Мидкемия в края на Войните на хаоса. Моят народ остана на родния ни свят. Докато другите раси укрепваха и процъфтяваха, моята — не. Макрос ме намери — последния от моята раса — и ме доведе тук.

— Съжалявам — каза Миранда.

Гатис сви рамене.

— Така е във вселената. Нищо не трае вечно, навярно и самата вселена. Но едно от нещата, което беше моят народ, наред с всичко друго, което вече споменах, беше жречеството.

Пъг се облещи.

— Били сте магическо жреческо братство?

— Точно така. Бяхме поклонници на Сариг, макар да го почитахме под друго име.

— Продължавай, моля те.

— Като последен от своята раса, аз отчаяно търсех някой, който да продължи култа към Бога на магията. Преди да умра исках да видя продължението на онова, което вярвахме, че е най-важната кауза — връщането на магията на Мидкемия.

— На Мидкемия винаги е имало магия — каза Миранда.

— Според мен той има предвид Висшата магия — каза Пъг.

— Нещо повече — каза Гатис. — Връщането на магията в замисления й ред.

— Замислен от кого? — попита Миранда.

— От естеството на самата магия.

— Тоест магия няма — каза Пъг и се засмя.

— Точно така — каза Гатис. — Накор вярва, че във вселената съществува някаква първична реалност, която всеки може да манипулира, от която да спечели облага, да я използва, стига да опита. И отчасти е прав. Това, което при хората е известно като Низша магия, е интуитивна магия, магия на поезията и песента, на чувствата и сетивата. Ето защо низшите магьосници използват тотеми и стихии, с които да ги свързват. Жреците от другите ордени вярват, че всяка магия е отвърната молитва. Те са прави, макар и не по начина, по който си го представят. Не техните богове отвръщат на молитвите им, а по-скоро самата магия откликва в съзвучие с естеството на техния специфичен религиозен призив. Ето защо върховните жреци и други извисени членове на всеки орден могат да постигнат сходни магии, докато в очите на по-низшите практикуващи това би означавало анатема. Всичко е едно цяло.

— Искаш да кажеш, че магьосниците всъщност са поклонници на Сариг? — попита Миранда.

— И така може да се каже, но не е точно това. Всеки път, щом се изпее заклинание на Висшата магия, има възможност за молещия се, за една малка частица от това преклонение да захрани Сариг, да го доведе малко по-близо до завръщането му при нас.

— Добре де — каза Миранда. — Защо тогава не си в Звезден пристан да си събираш поклонници?

— Въпрос на политика — засмя се Пъг.

— Точно така — каза Гатис. — Представяте ли какво ще стане, ако някой като мен се появи там и обяви на всеослушание всичко, което ви казах?

— Схващам мисълта ти — каза Миранда. — Аз самата съм преживяла достатъчно, за да знам, че може би си прав, и въпреки това ми е трудно да го повярвам.

— Това е защото си продукт на своето обучение, както и аз — каза Пъг. — Трябва да се извисим над това.

— Но какво общо има то с нас? Искам да кажа, защо ни го казваш сега, Гатис?

— Макрос Черния беше най-могъщият майстор на магията на Мидкемия до завръщането на майстор Пъг от Келеуан — каза Гатис. — Моята задача е да остана възможно най-близко до най-могъщата личност, която и да е тя, докато съм жив. Докато Черния беше жив, колкото и далече да се намираше, аз бях свързан с него. Сега той вече не съществува, а аз трябва да продължа мисията си да работя за Сариг.

— Значи искаш да създадеш подобна връзка с мен? — попита Пъг.

— Може да се каже и така. Но трябва да разберете какво точно означава тя.

— Знаете каква бе връзката между Макрос и Сариг — продължи Гатис. — Сариг държеше на Макрос като на нещо свое, като на свой агент на Мидкемия, и го снабдяваше със своята мощ. Вие бяхте този, който разкъса връзката между тях.

— Но накрая Макрос използва силите на Сариг, за да победи Маарг.

— Вероятно — каза Гатис. — Не бях там, за да го видя, но ако е било така, както ми го описахте, когато се върнахте, значи е било последният дар на Сариг за Макрос, силата да унищожи самия себе си и демона, вместо да стане плячка на онова, което е стояло зад демона.

— Онова, което е стояло зад демона? — учуди се Миранда, но изведнъж знанието, блокирано в паметта й, се върна. — Мисля, че разбирам.

Гатис кимна.

— И аз мисля, че разбирате. Майстор Пъг, вие, от друга страна, не сте свързан със Сариг. Вашите сили на този свят не са ви дадени свише. Връзките ви с цуранското наследство и с техните практики, вродената ви обвързаност с Мидкемия, са в състояние да ви превърнат в нещо като неутрален посредник във всичко това. Ето защо сега вие имате избор.

— И той е?

— Вие разбирате, че отново започва конфликт, който е от векове, между сили толкова огромни и древни, че тленните ни умове могат много смътно да си ги представят: ние можем да изпълним само своята нищожна роля в този конфликт. Вашият избор е следният: вие можете да продължите да действате като независим агент за онези каузи, които смятате за достойни, или можете да решите да се посветите на Сариг, като заемете мястото на Макрос. Ако направите това, вие ще придобиете по-могъща сила, отколкото вече имате, защото ще притежавате в пълна мяра не само силите и знанието на родните богове на Мидкемия — нали също така притежавате знанието от Келеуан.

— Искаш да кажеш, че съм избран и обучаван, за да стана следовникът на Макрос?

Гатис го изгледа мълчаливо, после каза:

— За боговете съм научил следното: често ние постъпваме по един или друг начин, водени от съображения, в които не сме сигурни. Кой може да каже кое от деянията на Макрос е било без влиянието на Сариг? Макрос ви намери като бебе и отключи нещо рядко и могъщо във вас. Не зная дали е разбирал тогава какво ще бъдете днес. Не мога да твърдя, че ви е избрал за свой наследник, но мога да кажа, че сега вие сте в положението да можете да изберете да станете такъв. От вас зависи.

— От какво се отказвам? — попита Пъг.

— От свободата — каза Гатис. — Ще установите, че се налага да правите неща, без да разбирате точно защо. Макрос твърдеше, че можел да вижда бъдещето, и това отчасти беше вярно, но отчасти това твърдение беше театър, показност от страна на един суетен човек, стараещ се да накара всекиго да мисли, че е много повече от това, което е всъщност. Пълна ирония, защото той беше много по-могъщ от всеки, когото бях срещал — преди да срещна вас, майстор Пъг. Но дори и най-могъщият сред вашата раса си има недостатъци, както установих в последните столетия. Така или иначе, ще откриете, че животът вече не ви принадлежи.

— Твърде много предлагаш, но и твърде много искаш — каза Пъг.

— Не аз, майстор Пъг, а той. — Гатис посочи статуята на бога.

— Колко време има, за да го обмисли? — попита Миранда.

— Колкото му е нужно — каза Гатис. — Боговете я карат полека, според своето си време, животът на смъртните за тях е като отшумял пулс на сърцето.

— Даде ми голяма тема за размишление — рече Пъг. — Какво ще стане, ако откажа?

— Тогава ще чакаме, докато се появи друг. Някой, чието естество и сили са такива, че богът да го избере да облече мантията на Сариг.

Пъг погледна Миранда и каза:

— Още една тема за обсъждане.

Тя кимна.

— Ще ви оставя сами — каза Гатис. — Може би самият бог ще насочи мислите ви. Ако нещо ви потрябва, ще съм във вилата.

После излезе.

— Какво да правим? — попита Пъг.

— Да бъдеш бог? Струва ми се трудно да се откаже.

Пъг я придърпа към себе си и каза:

— Също толкова трудно е да се приеме.

— Е, нали имаме време — каза Миранда и го прегърна.

— А имаме ли? — попита Пъг, щом умът му се насочи към въпроса за войната.



Ерик крещеше заповеди. Битката навлизаше в критичния си стадий. От два дни се сражаваха на втората барикада. Ерик бе преценил добре изискванията за защитата на тази позиция и бе постановил график за смяна на войниците, за да могат всички да отдъхват.

Ранените ги евакуираха с поддържащия обоз към Даркмоор. В момента Ерик знаеше, че е въпрос само на минути преди да даде заповед за оттегляне — и тогава трябваше да подложи на огън дома на своето детство.

Месеци наред бе изпитвал съжаление в очакване на този акт, след като разгледа първоначалния план на Калис, но сега беше толкова изтощен, че не изпитваше нищо. Това сигурно щеше да се промени, когато видеше хана „Червената патица“ и целия Рейвънсбърг обгърнати в пламъци, но точно сега единственото, над което се бе съсредоточил, бе организираното отстъпление.

Врагът изглеждаше неизчерпаем. По груби изчисления на Ерик нашествениците бяха загубили шест хиляди души при двете барикади, докато неговите загуби възлизаха на по-малко от хиляда и петстотин. Но той разбираше, че загубата четири към едно е приемлива за Изумрудената кралица, докато същото съотношение беше гибелно за Кралството. Трябваше да постигне над шест към едно, за да може Кралството да надвие врага.

Ерик блокира удара на един мускулест мъж с бойна брадва, след което го посече с меча. Отдръпна се от битката и остави един войник да заеме мястото му. Огледа се и прецени, че е време за оттегляне. Докато стигнат Даркмоор, щеше да се стъмни. Отдалечи се достатъчно от мястото на боя, за да не му се налага да се притеснява от нищо освен от някоя случайна стрела, и даде знак на вестоносците. Четирима от тях застанаха пред него и отдадоха чест.

— Предайте по отбранителната линия. Общо отстъпление по мой сигнал.

Те бързо се пръснаха. Ерик видя, че Робърт Д’Лийс се приближава към него.

— Има ли нещо, с което мога да помогна? — попита магьосникът.

— Не. Освен ако нямаш някакъв начин да накараш ония копелета отсреща да спрат за няколко минути, за да можем да се измъкнем.

— За колко минути? — попита магьосникът.

— Десет, петнайсет. Повече би било още по-добре, но дори за това време мога да прибера последните ранени по фургоните. Конните стрелци могат да задържат врага, докато пешаците се изтеглят. Ако успеем, можем да оцелеем за битката в Даркмоор.

— Не знам дали ще се получи, но мога да опитам някои неща.

— Изтегляме се, така че опитай — каза Ерик.

— Колко остава, докато дадете заповедта?

— Пет минути — отвърна Ерик и махна да му доведат коня.

— Би трябвало да стигнат — каза Д’Лийс, забърза към една позиция малко зад линията на боя, затвори очи и подхвана някакво заклинание. После бръкна под ризата си и извади малка кожена кесия. Отвори я, бръкна вътре и извади нещо, но какво — Ерик не можа да види, и направи няколко движения с ръце.

Изведнъж по билото на барикадата се появи зеленикавочерен дим. Тези, които се оказаха в него, моментално започнаха да кашлят и да повръщат. Димът плъзна надолу и мъжете от двете страни заотстъпваха.

— Отрова! — извика Д’Лийс.

Ерик примигна изумено, после извика на езика на нашествениците:

— Отрова! Отрова! Отстъпвай! Отстъпвай!

Викът се поде от всички и нашествениците заотстъпваха. Без да губи време, Ерик даде сигнал и завика:

— Отбой! Отбой!

Командата отекна по отбранителната линия и кралската армия започна да се оттегля. Робърт Д’Лийс притича до Ерик и каза:

— Бързо ще разберат измамата. Когато повръщащите се съвземат, ще се върнат.

— Какво направи?

— Едно малко, но полезно заклинание за убиване на мишки, плъхове и други гризачи. Ако вдишаш от пушека, ти призлява за около час, но после се оправяш.

Ерик беше впечатлен.

— Благодаря, че се сети.

— Няма защо. Щеше да е по-полезно, ако можех да измисля начин да го направя по-отровно, за да отрови врага наистина.

— Стига и ако измислиш как да го задържиш откъм тяхната страна.

— Да — отвърна магьосникът. — Разбирам проблема. Сега какво ще правим?

— Ще тичаме като луди — каза Ерик.

— Ясно — кимна Д’Лийс и затича като луд към мястото, където беше вързал коня си.

Ерик загледа с облекчение как изнесоха и последния тежко ранен до багажните фургони. Стрелците по скалите заслизаха колкото може по-бързо и също се метнаха на конете си и се включиха в общото отстъпление според това кой към коя част се числеше.

Ерик видя, че врагът бяга на запад — много от нашествениците се търкаляха по земята, стиснали коремите си, и повръщаха. Неколцина от хората му, също извадени от строя от дима, получиха помощ от другарите си.

Ерик преброи минутите и след като изтече десетата, каза:

— Изтегляй се!

Леката конница трябваше да се изтегли последна. Ерик подмина бойците — бяха уморени и оплискани с кръв, но гледаха така, че гърдите му се издуха от гордост. Той им отдаде чест и подкара коня си към града.

Видя огън по ридовете — инженерите палеха катапултите и мангонелите. Машините, прекалено големи за да бъдат задвижени без да се разглобят, бяха унищожени, за да не ги завземе врагът.

Щом стигна в Рейвънсбърг, видя мъже с готови факли. Огледа дома на своето детство, докато обозните фургони се тътреха през центъра на града, отнасяйки ранените и продоволствието към следващата отбранителна линия. Ерик слезе от коня си, заведе го до чешмата и го остави да се напие. Очакваше сигнал от съгледвачите си, че преследването продължава — моментът, в който трябваше да подпали родния си град.

Но времето течеше, а врагът не се появяваше. Ерик прецени, че може би се боят да приближат до мястото, където Д’Лийс ги беше „отровил“. Един час допълнително щеше да им даде ценно предимство. След като прецени, че са на безопасно разстояние, извика:

— Заповед за стрелците и пиконосците — да се оттеглят!

От запад дойде вестоносец и докладва, че последните от кралските съгледвачи са се оттеглили, и Ерик препусна към хана „Червената патица“. Стигна го тъкмо когато един войник стоеше готов да запали сеното, струпано до оградата и външната стена.

— Дай на мен — каза Ерик и посегна към факлата.

Войникът му я подаде и Ерик я хвърли в сеното.

— Никой освен мен не може да подпали родния ми дом — каза той. После се обърна и извика: — Палете!

Войниците препуснаха или затичаха през града, хвърляйки стотици факли. Ерик не можеше да понесе да гледа как огънят поглъща хана, затова сръга коня си и препусна към центъра на града. Пламъците забушуваха от всички страни. Той знаеше, че конните стрелци ще се изтеглят последни, и беше решил да тръгне с тях.

Конните стрелци дойдоха бързо, в маневра, взета от Калис от конниците в Новиндус — джешандите. Първият ескадрон препускаше, докато другата половина прикриваше, после препусналият ескадрон спираше и осигуряваше прикриващ огън за групата, стреляла дотогава. Това изискваше точност и опитност, но Калис беше упражнявал тези конни стрелци до съвършенство, така че оттеглянето им мина почти без загуби. Към тях полетяха няколко вражески стрели, щом пламъците възвестиха на нашествениците, че войската на Кралството отстъпва, но повечето бяха изстреляни слепешком, във висока дъга или иззад канарите, и не нанесоха никакви вреди.

Но после вражеският огън се усили, Ерик разбра, че е време да тръгват, и извика:

— Достатъчно! Отстъпвай!

Конните стрелци се обърнаха като един, пришпориха конете и препуснаха в галоп на изток. Яздеха яростно, докато не се убедиха, че никакъв враг не ги следва, след което забавиха, пестейки колкото могат силите на конете.

Обичайният път до Уолвъртън беше три часа. Ерик стигна градчето за по-малко от час. През целия път виждаше край себе си тътрещи се фургони, а като стигна Уолвъртън, ги видя как забавиха и почнаха да заобикалят една сграда в края на града. Там стояха и махаха Джедоу и още един от неговата част и Ерик спря.

— Какво има?

— Повечето от конницата и пехотата ти минаха преди десет-петнайсет минути. За малко да стане беля, когато се опитаха да задминат фургоните.

— Движението ли наглеждате?

Джедоу се ухили.

— Не само. Заредихме няколко от капаните, за които помоли, така че дори само два от тях да щракнат, врагът би трябвало да се позабави.

Изчакаха фургоните да минат и Ерик можа да си отпочине почти два часа. Видяха отряд конници и Джедоу ги посочи и попита:

— Тия последните ли са?

Ерик кимна и каза:

— Следващия, който видите, го убийте.

Джедоу кимна към двата вързани наблизо коня и каза:

— Мисля да тръгнем с теб.

Ерик му даде знак да води и подкара през Уолвъртън.

— Какво направихте?

— Ами — каза Джедоу, — ти нали помоли за няколко гадни изненади, и ние се подчинихме. Две-три ями тук, няколко бурета с масло там, няколко току-що подпалени сгради и така нататък. Щетите няма да са големи, но ще ги позабавят, като почнат да оглеждат всяка сграда.

Ерик кимна одобрително.

— Много добре.

Градчето бе обградено от север и юг от равни ливади и горички, които не предлагаха условия за отбрана. Ако изненадите на Джедоу забавеха врага, тези допълнителни минути щяха да спасят живота на не малко бойци. Настигнаха последния фургон, който бавно се тътреше по Кралския път, и Ерик се обърна към Джедоу.

— Вие и конните стрелци пазете тоя и другите изоставащи. Аз трябва да ида напред.

— Слушам, сър — каза Джедоу с обичайната си насмешлива усмивка.

Ерик пришпори уморения кон и подмина последните фургони и неколцина ранени, за които не беше останало място по фургоните. На два пъти намери хора да отдъхват край пътя и им заповяда да стават и да тръгват, защото иначе врагът ще ги избие.

Привечер се принуди да спре, та конят му да отпочине. Тук пътят се издигаше стръмно и водеше към едно било. Той го изкачи, погледна надолу и се смая, като видя дългата колона мъже и фургони, тътреща се по широкия друм. Беше подминал много фургони, но до този момент нямаше ясна представа колко хора все още са по пътя. Тук-там бяха запалили факли и скоро сякаш една пламтяща нишка се провлече по Кралския път, идейки към него в тържествена процесия.

Слезе от коня и го поведе. И когато взе поредния завой, видя Даркмоор.

Тук щеше да се реши съдбата на Кралството и на Мидкемия. Градът беше грейнал от фенерите и факлите по стената, затова отдалече създаваше впечатление, че има някакво голямо празненство. Ерик знаеше, че това е илюзия — тези светлини означаваха само, че пълната тежест на отбранителните сили на Западните владения скоро ще се съберат тук.

Районът на Даркмоор всъщност се простираше на югоизток от града, носещ неговото име. Първоначалният замък Даркмоор бе построен като най-западния отбранителен пункт на Кралството, още преди основаването на Крондор. През годините селището, а после градът Даркмоор се беше разраствал. След Уолвъртън Ерик беше яздил през сравнително пуста местност, тъй като повечето земи около града бяха каменисти и необработваеми. Малки дръвчета и жилави планински треви, ниски храсти и цветя се свиваха свенливо покрай пътя. Повечето пространство около самия град беше разчистено от дървета още преди векове. Храна и други нетрайни продукти се караха в Даркмоор от разположените по-ниско селца и ферми.

На най-високия връх северно от Кралския път се издигаше като страж замъкът. Градът се беше проснал през прохода, а Кралският път минаваше през масивна дъбова порта, обкована с желязо и фланкирана от две високи кули с бойници и високи каменни парапети. Ерик прецени, че никой, който се опита да доближи портата, не би могъл да го направи, без да се изложи на стрелите, катапултите, врялата вода и горящото масло отгоре.

Залязващото слънце мяташе червеникава светлина над замъка. Ерик се обърна на запад и видя как слънцето тъне сред мъгла от пушеци от пожарите в Рейвънсбърг и Уолвъртън.

Стигна портата на града и завари улицата претъпкана с бежанци от запад. Поведе коня си покрай отчаяните войници, които се мъчеха да въведат ред в човешката тълпа, напираща да влезе в града.

— Накъде е пътят за цитаделата? — извика Ерик.

Един войник погледна през рамо и като видя пурпурния орел на куртката на Ерик и знака за офицерския му ранг, отвърна:

— До центъра, а после наляво, по Висока улица, капитане!

Ерик поведе коня си през тълпата. От време на време му се налагаше да избута някого встрани, за да се промуши през групите объркани граждани и уморени и изнервени войници. Пътят му отне близо час.

Най-сетне стигна до древния подвижен мост над рова, отделящ цитаделата от останалата част на града. Взвод войници беше отцепил сто разкрача в двете посоки, така че да спират всеки, който търси достъп до главния щаб на принца.

Ерик приближи до един от стражите и посочи на запад.

— Чист ли е пътят до западната порта?

— Чист е — отвърна стражът. — Минава покрай стената и обръща на оня ъгъл там долу.

— Жалко, че някой при портата не ми го спомена — каза Ерик и тръгна покрай стража, но той препречи пътя му с копието си.

— Ей, ей! Къде си тръгнал?

— Да видя принца и генерал Грейлок — каза уморено Ерик.

— Покажи пропуска си.

Ерик вдигна вежда.

— Пропуск ли? От кого?

— От офицера си, стига да не си поредния дезертьор, дошъл да разправя на генерала как е изгубил частта си.

Ерик стисна копието и без видимо усилие го избута нагоре, въпреки усилието на войника да го задържи. И след като мъжът се опули, му каза:

— Аз съм офицер. Знам, че изглеждам зле, но трябва да видя принца.

Дотичаха още войници и един извика:

— Ей, сержант!

Един сержант в униформата на Даркмоор, с черен щит с червен гарван на клон върху жълто-кафяв табард, притича и попита:

— Какво става тук?

— Тоя тип иска да види принца.

Сержантът, корав стар ботуш, свикнал хората му да се подчиняват от раз, се сопна:

— Че кой по дяволите ще си ти, та принцът да иска да те види?

Ерик избута копието настрана, пристъпи напред и прикова с очи сержанта.

— Ерик фон Даркмоор, капитан от Специалната команда на принца!

Щом чуха името му, неколцина от войниците отстъпиха, а другите се озърнаха към сержанта. Старият ветеран се ухили и каза:

— Като те гледам, доста зор си видял, капитане.

— Вярно е. Сега ме пусни да мина.

Сержантът не се поколеба и отстъпи встрани. Ерик го подмина, подаде му юздите на коня си и каза:

— Дайте му вода и го нахранете. Съвсем е грохнал. После ми обадете в коя конюшня сте го прибрали. Добър кон е и не искам да го загубя.

Сержантът пое юздите. След като го подмина, Ерик каза, без да се обръща:

— А, и когато пристигне сержантът ми, веднага го прати при мен. Лесно ще го познаеш. Той е висок и черен и ще ти отхапе главата, ако го ядосаш дори наполовина, колкото ядоса мен.

Мина по моста и погледна нагоре към светлините, блеснали в многото прозорци на древния замък. Макар и основан от един от предците му, замъкът Даркмоор беше чуждо място за Ерик. Като момче, той беше мечтал, че един ден ще бъде повикан тук от баща си, за да бъде припознат и да го включат в свитата на барона. Когато тези мечти отмряха, бяха сменени с любопитство. После и то заглъхна. Сега замъкът му изглеждаше зловещо място за умиране и докато минаваше през портикула и пристъпваше в старинния външен двор, Ерик осъзна, че усещането идва не само от факта, че цяла армия иде насам и иска живота му, но и от това, че вътре има една жена, която се е заклела да го види мъртъв: Матилда фон Даркмоор, вдовицата на баща му и майка на Стефан, когото Ерик беше убил.

С дълбока въздишка Ерик се обърна към един капитан от гвардията и каза:

— Заведи ме при Грейлок. Аз съм капитан фон Даркмоор.

Капитанът отдаде чест, обърна се кръгом и го поведе в дома на неговите предци.

24.Даркмоор

Калис се взираше в лазурната гема.

Беше толкова погълнат от нея, че почти не забеляза появата на четири фигури в огромната зала на Оракула.

После погледна новопристигналите и видя баща си, в неговите бляскави доспехи от бяло и злато, застанал до Накор, Шо Пи и облечен в расо монах на Ишап.

— Татко — рече Калис и прегърна Томас. После се здрависа с Накор.

— А това е Доминик — каза Накор. — Той е абатът на Сарт. Реших, че ще е полезно да го взема с нас.

Калис кимна.

— Какво гледаше, когато дойдохме? — попита Томас.

— Виждам разни неща, татко — отвърна Калис.

— Трябва да поговорим — каза Томас, погледна другите и добави: — Но първо трябва да изразя почитта си.

Отиде до огромния, кротко полегнал дракон, спря до гигантската глава, докосна я нежно и промълви:

— Добра среща, стара приятелко. — После се обърна към най-старшия от нейните спътници и попита: — Тя добре ли е?

Старецът кимна.

— Тя сънува и в сънищата си преживява хиляди животи, споделя ги с душата, която ще се всели в това велико тяло след нея. — Махна към едно младо момче, което дойде и застана пред Томас. — Както правя аз с моя следовник.

Томас кимна.

— Най-древна от расите, пренесохме ви от една участ в друга.

— Има риск — каза старецът, — но има и цел. Това поне знаем.

Томас кимна и се върна при Калис и другите.

Доминик гледаше с ококорени очи.

— Никога не бих повярвал!

Накор се засмя.

— Каквото и да видя, никога не си въобразявам, че съм видял всичко. Вселената предлага безкрайни изненади.

— Как успяхте да дойдете всички заедно? — попита Калис.

— Дълга история — отвърна Накор, извади едно цуранско транспортно кълбо и каза: — Малко останаха от тези. Трябваше да взема повече.

Калис се усмихна.

— За съжаление, разломът към Келеуан е на Звезден пристан, а последния път, когато го видях, беше здраво в ръцете на Кеш.

— Не чак толкова здраво — ухили се Накор.

— Какво искаш да кажеш?

Накор сви рамене.

— Пъг ме помоли да измисля нещо и аз го направих.

— Какво? — попита Томас.

— Ще ти кажа, след като преживеем това изпитание и съдбата на Звезден пристан отново има значение.

— Калис, какво имаше предвид с това, че виждаш разни неща в гемата? — попита Томас.

Калис го погледна изненадано.

— Ти не ги ли виждаш?

Томас насочи вниманието си към Камъка на живота — артефакт, който познаваше по-добре от всяко друго живо същество на Мидкемия. Остави ума си да се отпусне и се вгледа в хладната зеленикава повърхност. След малко забеляза пулсираща светлина, смътна и недоловима, и отрони:

— Не виждам образи.

— Странно — каза Калис. — За мен те бяха съвсем ясни още в първите няколко мига.

— И какво виждаш? — попита Накор.

— Не знам дали мога да го обясня с думи. Но мисля, че виждам истинската история на света.

Накор седна на пода.

— О, това е много интересно. Моля те, кажи ми какво мислиш, че виждаш.

Калис също седна и се отпусна, сякаш за да събере мислите си.

Изведнъж се появиха Пъг и Миранда.

Томас поздрави радушно стария си приятел и Миранда и им махна също да седнат.

— Какво става? — попита Пъг.

— Калис се кани да ни разкаже какво вижда в Камъка на живота — каза Томас.

Калис погледна Миранда и Пъг и за миг задържа погледа си върху магьосника. После се усмихна.

— Радвам се, че отново ви виждам заедно.

Миранда отвърна на усмивката му и каза:

— И ние.

— Трябва да говоря за Камъка на живота — рече Калис.

Накор се обърна към Шо Пи и размаха пръст.

— Запомни всяка дума, ако искаш да продължиш да си мой ученик.

— Да, учителю.

Калис заговори:

— Камъкът на живота е Мидкемия, в най-чистата й форма, отражение на целия живот, който е бил, който е сега или ще бъде, от зората до края на времето.

Всички мълчаха. Калис обмисляше думите си.

— В началото не е имало нищо, а после се е появила вселената. Пъг и моят баща са свидетели на това сътворение, както съм чувал. — Той се усмихна на баща си. — Няколко пъти.

— Когато вселената се е родила, тя е притежавала съзнание, но по начин толкова невъобразим за нас, че ние не разполагаме с подходящи понятия, с които да разберем тази съзнателност — продължи той.

Накор се ухили.

— Като мравки, носещи храна в мравуняка си, докато на планината седи дракон. Мравките нямат понятие за дракона.

— Не е само това, но сравнението не е лошо — каза Калис.

— Това съзнание е нещо повече, отколкото всеки от нас — и всички заедно — можем да си въобразим. То е толкова огромно и толкова извън времето… — Калис замълча и добави: — Не мисля, че мога да кажа нещо повече за него. Когато Мидкемия се е оформила, е била дом на сили, на първични природни стихии. Макар и безмозъчни, те са били сили, които са градили и рушили.

— Ратхар и Митхар — каза Томас. — Слепите богове на Сътворението.

— Толкова подходящо име за тези сили, колкото всяко друго — съгласи се Накор.

Калис продължи:

— Тогава настъпило преподреждането на нещата. Породила се разумността и безумните същества станали целеустремени. Ние сме тези, които определяме боговете по начин, който изглежда смислен за нас, но те са нещо много повече от това. Редът на вселената е като скъпоценен камък с много стени и ние виждаме само една от тях, онази, която отразява съществуването на собствения ни свят.

— Значи е споделена с други светове? — попита Пъг.

— О, да — каза Калис. — С всички светове. Това е една от ключовите причини, поради която това, което правим тук, има дълбок отпечатък във всеки друг свят в космоса. То е първичната борба между онова, което означаваме с думата „добро“, и онова, което наричаме зло, и съществува във всяко кътче на сътворението.

Той огледа останалите в огромната пещера и рече:

— Бих могъл да говоря с часове, затова почакайте да извлека най-същественото, което мисля, че открих.

Помълча малко, след което продължи:

— Валхеру са били нещо много повече от просто първата раса, живяла на Мидкемия. Били са мост между безсмъртното и тленното. Били са първият експеримент, ако щете, на боговете.

— Експеримент? — учуди се Пъг. — Що за експеримент?

— Не знам — каза Калис. — Дори не мога да съм сигурен, че това, което казвам, е вярно. Просто чувствам, че е вярно.

— Вярно е — каза Накор.

Всички очи се извърнаха към дребния исаланец. Той се ухили.

— Просто изглежда логично.

— Кое изглежда логично? — попита Пъг.

— Питал ли се е някой освен мен защо мислим? — попита Накор.

Въпросът му дойде като гръм от ясно небе и всички се спогледаха слисани. Пъг се засмя.

— Не, напоследък не.

— Мислим, защото боговете са ни дарили със способността да схващаме — заяви Доминик.

Накор размаха пръст.

— Знаеш, че това е догма, и знаеш, че боговете са точно толкова творение на човечеството, колкото човечеството е творение на боговете.

— Какво искаш да кажеш? — обади се Пъг.

— Просто се чудех — каза Накор. — Мислех си за онази история, която ми разправи, когато ти и Томас отидохте да намерите Макрос и сте видели сътворяването на вселената.

— И? — попита Томас.

— Ами — почна Накор, — на мене ми се струва, че трябва да започнете отначало.

Пъг се втренчи в дребосъка и избухна в смях. След миг се смееха всички.

— Е — каза Накор, — хуморът е доказателство за интелигентност.

— Добре де, Накор — каза Миранда. — За какво говориш все пак?

— Че нещо е дало начало на всичко — каза той.

— Да — каза Доминик. — Имало е първичен тласък.

— Може ли да предположим, че е самосътворение? — попита Накор.

— Че Вселената просто един ден е решила да се събуди? — обади се Миранда.

Накор се замисли, после каза:

— Има нещо, което според мен никога не бива да забравяме: всичко, за което говорим, е ограничено от собствените ни възприятия, от нашата способност да разбираме, накратко — от самата ни природа.

— Вярно — съгласи се Пъг.

— Следователно, да кажем, че вселената един ден се е събудила, е може би едновременно най-подходящото и най-неточното определение — каза Накор.

— Подобен дебат е нещо обичайно за църковните събори — намеси се Доминик. — Упражненията по логика и вяра често се оказват безплодни.

— Но според мен тук ние разполагаме с нещо, с което са разполагали малцина от твоите братя, абате — каза Накор. — С очевидци на сътворението.

— Стига наистина да са видели точно това — каза Доминик.

— Аха — рече Накор и едва сдържа насмешката си. — Не можем да сме в сигурни в нищо, нали?

— „Какво е реалност?“ е обичаен въпрос на съборните разисквания, за които споменах — каза абатът.

— Реалност е онова, в което се блъскаме в тъмното — сухо каза Миранда.

Накор се засмя и рече:

— Ти разправяше за оная голяма топка, дето се пръснала и направила вселената, нали?

Пъг кимна.

— Е, ами ако всичко е било вътре в тази топка?

— Смятаме, че е било — каза Пъг.

— Е, тогава какво е било извън топката?

— Ние — бързо отвърна Пъг. — И Градината, и Вечният град.

— Но вие сте дошли от тази голяма топка — каза Накор, стана и закрачи, възбуден от това, че е на ръба на разбирането. — Искам да кажа, че сте били родени векове след сътворението, но от веществото вътре в топката, ако схващате.

— А Вечният град? — попита Миранда.

— Може би той е сътворен в още по-далечното бъдеще.

— От кого? — попита Пъг.

Накор сви рамене.

— Не знам, и за момента не ме интересува. Може би като станеш на хиляда години, тъкмо ти ще създадеш Вечния град и ще го отпратиш назад към зората на времето, за да имате с Макрос някое местенце, където да седнете и да позяпате как се ражда вселената.

— Бебета вселени и магьосници на хиляда години — изсумтя Доминик. Явно се мъчеше да запази търпение, но не успяваше.

Накор вдигна ръка.

— Защо не? Знаем, че пътуването във времето е възможно. Което ни довежда до въпроса — какво е времето?

Всички се заспоглеждаха, но никой не каза нищо.

— Времето е време — каза Доминик накрая. — То бележи прехода на събитията.

— Не — каза Накор. — Хората бележат прехода на събитията. На времето му е все тая — времето просто е. Но какво е? — След което отвърна на собствения си въпрос, доволно ухилен: — Времето е това, което пречи всички неща да стават наведнъж.

Пъг повдигна вежда.

— Значи в топката всичко е ставало наведнъж?

— А после вселената се е променила! — ликуващо каза Накор.

— Защо? — попита Миранда.

Накор сви рамене.

— Кой знае? Просто се е променила. Пъг, ти ми каза, че когато си видял за последен път Макрос, той започнал да се слива със Сариг. Това Макрос ли беше, или Сариг?

— И двамата, за кратък миг, но все пак си беше предимно Макрос.

— Колко жалко, че не мога да го попитам: „Ти докато се сливаше, загуби ли усещането, че си Макрос?“ — За миг Накор наистина изглеждаше изпълнен със съжаление, но после широката му усмивка се върна. — Мисля, че ще е безопасно да заявим, че колкото повече се сливаш с един бог, толкова по-малко оставаш ти.

— Разбирам — каза Доминик.

— Какво? — попита Миранда.

— Накъде бие този луд. — Старият абат чукна с пръст по главата си. — Умът. Духът на боговете, онова „всичко“, за което той говори като за „веществото“. Ако всичко е ставало наведнъж, преди това сътворение, то тогава всяко нещо е било всичко. Никакви различия.

— Да! — ухили се Накор, доволен от разсъжденията на абата.

— Следователно по причини, които никога няма да разберем, целостта на сътворението се е задействала, за да се диференцира. Това „раждане“ на вселената е било средство за вселената… — Очите на абата се опулиха. — Било е опит на вселената да стане съзнателна!

Томас присви очи.

— Не схванах. Хората са съзнателни, както и други интелигентни раси, и боговете са съзнателни, но вселената е… тя просто е, и точка.

— Не — каза Накор. — Защо има хора? Защо има други мислещи същества?

— Не знам — каза Пъг.

Накор го погледна сериозно.

— Защото тленността е средството, чрез което вселената, това „вещество“, за което говоря, става самосъзнаващо се, самоусещащо се. Всеки живот е един вселенски експеримент и всеки от нас връща знание на вселената, когато умира. Макрос положи усилие да се слее с един бог и разбра, че колкото повече се отдалечаваш от тленността, толкова повече се лишаваш от своята самосъзнателност. По-малките богове са по-отдалечени от „аза“, отколкото смъртните същества. По-великите богове — още повече, бас държа.

Доминик кимна.

— Сълзата на Боговете позволява на Ордена да влиза в общение с Великите богове. Тази задача е много трудна. Рядко го опитваме, а когато го правим, съобщенията често се оказват неразбираеми. — Старият абат въздъхна. — Сълзата е ценен дар, защото ни позволява да правим магия, която доказва на тези, които ни служат, че Ишап все още е жив, за да можем да служим и да се трудим за неговото завръщане, но естеството на боговете, дори на този, когото почитаме ние, е далече извън способностите ни да го разберем.

Накор се засмя.

— Добре. Но щом тази вселена се е родила в деня, в който Макрос, Пъг и Томас са наблюдавали това, какво ни казва то за вселената?

— Не знам — призна Пъг.

— Че е бебе — каза Накор.

Пъг се засмя — не можа да се сдържи.

— Вселената е на няколко милиарда години.

Накор сви рамене.

— Това може да значи и двегодишна вселена. И ако е така?

— Тогава какво? — попита Миранда.

— Да — каза Томас. — Всички това е чудесно, но ние имаме други проблеми.

— Вярно — каза Накор. — Но колкото повече разберем за това, в което сме замесени, толкова по-голям шанс имаме да решим тези проблеми.

— Съгласен съм, но откъде да започнем?

— Преди малко попитах защо мислим. Може би имам някаква идея. — Накор замълча, после продължи: — Да допуснем за миг, че вселената, всичко в нея, и всичко, което е било или ще бъде, е свързано.

— Че имаме нещо общо ли? — попита Доминик.

— Не, нещо повече от това: че всички сме едно и също. — Накор се обърна към Пъг и Миранда. — Вие го наричате магия. Аз го наричам „фокуси“. — Обърна се към Доминик. — Ти го наричаш молитва. Но то е едно и също и е…

— Да? — настоя Пъг.

— Тук се натъквам на проблем. Не знам какво е. Наричам го „веществото“. — Той въздъхна. — То е нещо основно, нещо, от което е направено всичко.

— Би могъл да го наречеш дух — предложи Доминик.

— Можеш да го наречеш и помия — сухо каза Миранда.

Накор се засмя.

— Каквото и да е, ние всички сме част от него и то е част от нас.

Пъг замълча за миг.

— Това е влудяващо. Имам чувството, че почти съм на ръба да разбера нещо, но то просто ми се изплъзва.

— И какво общо има това с оправянето на нещата?

— Всичко. Нищо. Не знам — каза Накор. — Просто нещо, за което си мислех.

— В много от това, което казваш, отекват неща, които някога знаех — когато бях едно цяло с Ашен-Шугар — каза Томас.

— Така мисля — отвърна Накор. — Вселената е жива, същество с невъобразима сложност и огромност. Тя е, по липса на по-подходящ термин, бог. Може би Богът. Не знам.

— Макрос го наричаше Всевишния — каза Томас.

— Това е добро! — възкликна Накор. — Всевишният бог, Онзи над всичко, както ишапийците наричат Ишап.

— Но ти не говориш за Ишап — каза Доминик.

— Да. Той е важен бог, но не е Всевишния. Не мисля, че Всевишния изобщо някога е имал име. Той просто Е. — Накор въздъхна. — Можете ли да си представите едно същество със звезди в главата си, милиарди при това? Ние имаме кръв и жлъчка, то има светове и комети, и разумни раси… всичко!

Накор беше така очевидно възбуден, че Пъг погледна към Миранда и видя усмивката й, отразяваща собствената му насмешка от задоволството на този странен дребосък.

— Всевишният, ако щете, знае всичко, той е всичко, но е бебе. Как се учат бебетата?

Пъг, който беше отгледал децата си, каза:

— Наблюдават, родителите им ги поправят, подражават…

— Но — прекъсна го Накор, — ако ти си Бог, но няма нито мама Бог, нито тате Бог, как се учиш?

Миранда почна да се смее.

— Представа нямам.

— Експериментираш — каза Доминик.

— Да — каза Накор и се ухили още по-широко. — Пробваш разни неща. Създаваш разни неща, например хора, и ги пускаш да правят каквото си щат, за да видиш какво ще стане.

— Значи ние сме нещо като космически куклен театър, така ли? — попита Миранда.

— Не — отвърна Накор. — Бог не ни гледа на някаква небесна сцена, защото Бог е също така и самите кукли.

— Съвсем се обърках — призна Пъг.

— Отново се връщаме на въпроса защо мислим — обясни Накор. — Ако Бог е всичко — ум, дух, мисъл, действие, прах, вятър — погледна Миранда, — помия, всичко, което е и може да бъде, то тогава за всяко нещо, което Той е, може да се смята, че има предназначение.

— Какво е животът? — попита той риторично. — Той е средство за развитие на мисълта. А мисълта за какво е? Тя е средство да постигнеш съзнание, стадий между физическото и духовното. А времето? То е средство да държиш нещата разделени. И накрая, защо са хората и елфите, и драконите, и другите мислещи същества?

— За да може духът да бъде самосъзнаващ се? — обади се Доминик.

— Правилно! — възкликна Накор. Още малко и щеше да затанцува от възторг. — Всеки път, когато някой от нас отиде в залата на Лимс-Крагма, ние споделяме своя жизнен опит с Бог. После се връщаме и го правим отново, отново и отново.

Миранда не изглеждаше убедена.

— Искаш да кажеш, че живеем във вселена, където злото е също така по вина на този Бог, както и доброто?

— Да — каза Накор. — Защото Бог не гледа на нещата като на добро или зло. Бог се учи за доброто и злото. За него това е само странният начин, по който се държат някои същества.

— Значи е тъп — сухо каза Пъг.

— Не, Той просто е огромен! — настоя Накор. — Той прави това отново и отново, милиарди по милиарди пъти на ден, на милиарди светове!

— Веднъж двамата с Пъг попитахме Макрос какъв е смисълът да живеем в една толкова огромна, толкова сложна вселена, след като една нищожна планета може да бъде покорена от валхеру — каза Томас. — Той ни каза, че естеството на вселената се е променило след Войните на хаоса и че повторната поява на валхеру в Мидкемия щяла да промени реда на нещата.

— Не мисля — каза Накор. — О, искам да кажа, че това би било крайно неприятно за всеки на Мидкемия, но вселената рано или късно ще се поправи. Бог се учи. Разбира се, милиарди хора може да умрат преди да стане нещо, което да поправи нещата.

— Това е безсмислено! — отбеляза Миранда.

— Ако го погледнеш по този начин, да — каза Накор. — Но ми харесва да мисля, че смисълът е в това, че ние учим Бог да постъпва правилно… ние поправяме едно бебе… и го учим, че си заслужава да се бориш за доброто, че добротата е по-добро нещо от омразата, че сътворяването е по-добро от разрушаването, и още много неща също така.

— Все едно — каза Пъг. — Този въпрос е твърде академичен за населението на Кралството.

— Накор е прав — каза Калис.

Всички се обърнаха към него.

— Той току-що ми помогна да разбера какво става и защо съм тук.

— Защо? — попита Миранда.

Калис се усмихна и каза:

— Трябва да отключа Камъка на живота.



Ерик отпи. Виното беше бяло и охладено — така го поднасяха в тази част на херцогството.

— Благодаря — каза той и остави бокала на масата.

Принц Патрик, Оуен Грейлок и Манфред фон Даркмоор седяха заедно с него. В стаята имаше още десетина други благородници, някои облечени като дворцови контета, а други — мръсни и оплискани с кръв като Ерик.

— Справихте се добре, предвид бързината, с която падна Крондор — каза принцът.

— Благодаря, ваше височество — отвърна Ерик.

— Съжалявам, че нямахме повече време за подготовка — каза Грейлок.

— Времето никога не стига. Но направихме достатъчно, за да ги задържим тук, при Даркмоор.

В залата дотича вестоносец, отдаде чест и връчи съобщение на Грейлок. Той го отвори и каза:

— Лоша вест. Южните ни резерви са съкрушени.

— Съкрушени! — изпъшка Патрик и плесна отчаяно с ръка по масата. — Те трябваше да бъдат хитро прикрити, да са готови да ударят по врага и да му пускат кръв откъм тила. Какво е станало?

Оуен подаде свитъка на принца, но обяви високо, за да чуят и останалите:

— Кеш. Придвижили са армията си южно от Дорджин. Южното крило на врага е било притиснато много здраво и когато са се натъкнали на кешийците по фланга и на джуджетата отпред, са обърнали на север и са превзели нашето укрепление.

— Кеш се е намесил? — попита един стар благородник, когото Ерик не познаваше.

— Трябваше да се очаква — каза Патрик. — Ако преживеем тази война, ще се разправяме и с Кеш след това.

— Какво е станало с лорд Съдърланд? — попита благородникът.

— Херцогът на Южните блата е мъртъв. Грегъри също, както и граф Ландрет. Загинали са в битката. Господа, ако това донесение е вярно, въпреки всичките ни намерения и цели, южните ни резерви вече не съществуват — каза Грейлок.

Един от контешки облечените благородници се намеси:

— Може би трябва да обмислим оттегляне към Малаково средище, ваше височество?

Принцът му хвърли смразяващ поглед, но не удостои предложението с коментар, а се обърна към Ерик.

— Тези от вас, които току-що дойдоха, моля, последвайте скуайърите до квартирите си. Очакват ви баня и чисто облекло. Ще се радвам да вечерям с вас след един час. — Стана и останалите станаха след него. — Ще продължим това обсъждане утре на разсъмване. Дотогава ще имаме повече данни. — Обърна се и напусна залата.

След като принцът излезе, Манфред махна на Ерик и Оуен да се приближат и каза:

— Е, господа, изглежда, сме в трудна ситуация.

Ерик кимна.

— Разбрах в какво влизам в момента, в който прекосих моста.

— Ние сме хора на принца, ако позволите да напомня, ваше благородие — каза Оуен.

Манфред махна пренебрежително с ръка.

— Това го кажете на майка ми. — След което се усмихна съжалително. — Още по-добре е да не й го казвате.

— Не можем да си свършим работата като в същото време се стараем да избягваме майка ти, Манфред — каза Ерик.

— Той е прав — каза Оуен.

Манфред въздъхна и каза:

— Знам. Оуен, наредих на сегашния ни мечемайстор да ви върне старите квартири. Там сигурно ще се чувствате по-удобно, а и честно казано, тук стана доста претъпкано.

— Обзалагам се, че Пърси не е щастлив — усмихна се Оуен.

— Бившият ти помощник никога не е бил щастлив — той така си се е родил. — Манфред се обърна към Ерик. — Ти ще отседнеш в една стая близо до моята. Колкото по-близо си до мен, толкова по-малко вероятно е майка да прати някого да те убие.

Ерик не беше убеден в това.

— Херцог Джеймс се опита да я вразуми.

— Никой не може да „вразуми“ майка ми. Подозирам, че ще го разбереш още тази нощ. Ела да ти покажа стаята. — После каза на Грейлок: — Оуен, с теб ще се видим на вечеря.

— Да, милорд — каза Оуен.

— Този замък е доста голям — каза Манфред, когато излязоха. — Лесно можеш да се загубиш. Ако се загубиш, попитай някой слуга накъде да вървиш.

— Не знам колко ще остана — каза Ерик. — Оуен и принцът не са ми казали каква е следващата ми задача. Заместих Калис при отстъплението, но тази фаза приключи.

— Подозирах — каза брат му. — Изглежда, си се справил доста добре. Надявам се и аз да се справя, когато му дойде времето.

— Ще се справиш — каза Ерик.

Завиха на ъгъла и Ерик се спъна. От един страничен коридор идваше тържествена процесия — застаряла жена в бляскави одежди, следвана от двама стражи и свита от няколко дами. Тя се спря, щом видя Манфред, но когато позна Ерик, очите й блеснаха.

— Ти! — изсъска тя с презрение. — Копелето! Копелето убиец! — Обърна се към най-близкия страж и заповяда: — Убий го!

Слисаният страж погледна Манфред, който му махна с ръка да отстъпи и каза:

— Майко, това вече го обсъдихме. Ерик получи прошка от краля. Каквото и да е било, вече е свършило.

— Никога! — извика старата жена с омраза, която изненада Ерик. Представял си беше неприязънта й от годините, когато майка му настояваше баща му да потвърди, че му е син, но никога не бе преживявал подобно нещо. От всички мъже, с които се беше сражавал, никой не го беше гледал с такава чиста омраза, каквато гореше в очите на Матилда фон Даркмоор.

— Майко! — каза Манфред. — Стига. Заповядвам ти да престанеш!

Жената насочи гневния си поглед към сина си и Ерик моментално разбра, че омразата й не е насочена само към него. Тя пристъпи напред и за миг Ерик се уплаши, че ще удари сина си. Но тя само изсъска през зъби:

— Ти да заповядваш на мен? — Огледа сина си от глава до пети. — Ако беше мъж като брат си, щеше на място да убиеш това копеле, преди да е избягал. Ако беше поне наполовина мъж, колкото баща си, щеше вече да си женен и да имаш син, и претенциите на това копеле нямаше да означават нищо. Или искаш той да те убие? Или искаш да лежиш в прахта, докато този убиец ти взима титлата? Или…

— Майко! — изрева Манфред. — Стига! — После се обърна към стражите. — Придружете майка ми до покоите й. — На майка си каза: — Ако можеш да се владееш, вечеряй с нас, но ако не можеш да поддържаш капка достойнство пред принц Патрик, направи ни услугата да вечеряш в стаята си! Сега си върви!

Манфред се обърна и тръгна. Ерик го последва, но се озърна през рамо. Тя не откъсваше очи от него и на всяка стъпка по пътя си Ерик знаеше, че старата жена желае смъртта му.

Ерик толкова се беше залисал, че едва не блъсна Манфред, когато зави на ъгъла.

— Съжалявам, Ерик — рече Манфред.

— Не знаех. Искам да кажа, мислех, че разбирам…

— Че разбираш майка? Е, щеше да си първият. — Махна на Ерик да го последва. — Твоята стая е ей там, в дъното на коридора.

Влязоха в стаята заедно.

— Избрах тази стая по две причини — каза Манфред и посочи прозореца. — Има бърз изход. И е една от малкото стаи в Даркмоор, до която няма таен проход.

— Таен проход?

— Доста са, наистина — каза Манфред. — Този замък е бил разширяван няколко пъти, след като първият барон е построил първата кула. Имало е няколко бързи изхода в случай, че замъкът падне, после са добавили още няколко стаи с тайни входове, за да може баронът да навестява любимите си слугини през нощта. Някои от тях вършат добра работа — така слугите могат да се движат из замъка, без да пречат, но в повечето случаи са изоставени стари проходи, полезни само за тези, които искат да шпионират съседите си, или за наемни убийци.

Ерик седна на един стол в ъгъла.

— Благодаря.

— Няма защо — каза Манфред. — Мога да ти предложа баня и чисти дрехи. Веднага ще накарам слугите да донесат вода. Дрехите в гардероба би трябвало да ти станат. — Той се ухили. — На баща ни са.

— Толкова ли ти е приятно да дразниш майка си? — попита го Ерик.

На лицето на Манфред се изписа гняв.

— Повече, отколкото би предположил.

Ерик въздъхна.

— Мислил съм си за някои неща, които ми каза за Стефан, когато дойде да ме посетиш в затвора. Предполагам, че никога не съм разбирал колко тежко е било за теб.

Манфред се засмя.

— Няма и да разбереш.

— Може ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Защо тя те мрази? Знам защо мрази мен, но теб те погледна по същия начин.

— Това, братко, е нещо, което мога да реша да ти разкрия един ден, или не, но засега нека просто да кажем, че майка никога не е одобрявала пътя, по който избрах да живея живота си — отвърна Манфред. — Докато бях втори син, който няма да наследи титлата, това бе само източник на един дребен конфликт. Но след… кончината на Стефан напрежението значително нарасна.

— Извинявай, че попитах.

— Няма нищо. Мога да разбера любопитството ти. — Манфред се обърна към вратата. — И някой път може би ще ти кажа. Не защото имаш право да го знаеш, а защото ако го направя, това би направило майка ми ужасно нещастна.

Манфред се усмихна злобно и излезе. Ерик зачака слугите да донесат водата за баня. Беше задрямал, когато почукаха. Стана сънено, отвори вратата и вътре нахълтаха половин дузина слуги, понесли ведра гореща вода и голямо метално корито.

Той се остави на двамата, които внесоха коритото, да му свалят ботушите, докато другите го пълнеха. Като седна в горещата вода, почувства, че всички болежки се смъкват от тялото му. Излегна се за малко по гръб, а после изведнъж, когато един от слугите почна да го мие, се надигна и почти изскочи от коритото.

— Какво има, милорд?

— Не съм лорд. Може да ме наричаш „капитан“ — и освен това мога да се къпя сам.

— Да ви приготвя ли дрехи, докато се къпете?

— А, да, би било добре — каза Ерик. Другите слуги излязоха, а този, който говореше, заизбира дрехи от гардероба.

— Да ви донеса ли ботуши, капитане?

— Не, ще си нося моите.

— Ще ги почистя тогава, сър. — И вече беше излязъл, докато Ерик успее да възрази. Ерик сви рамене и усърдно почна да се търка. Рядко се бе радвал напоследък на лукса на гореща баня и щом се изкъпа, се почувства като новороден. Знаеше, че щом свърши вечерята, освен ако принцът не настоява за ново заседание, ще се върне и ще спи като труп.

Но после премисли образа и реши, че ще спи леко, макар и при залостена врата. Нямаше представа за времето, но реши, че не бива да закъснява за вечерята с принца на Крондор. Избърса се и огледа дрехите, избрани му от слугата. Човекът беше подредил светложълт клин, бледосиня туника и едно наметало с много леко сивкав цвят, почти бяло. Ерик реши да остави наметалото и навлече клина и туниката. Тъкмо когато свърши, слугата отвори вратата и каза:

— Ботушите ви, капитане.

Ерик беше смаян. Само за няколко минути човекът бе успял да смъкне от тях всичката кал и мръсотия и да ги лъсне до блясък.

— Благодаря — каза Ерик.

— Да поръчам ли да приберат коритото, докато вечеряте?

— Да — каза Ерик и нахлузи ботушите. Слугата излезе, а Ерик прокара длан по брадичката си. Съжали, че няма бръснач. Ако беше казал, сигурно щяха да му донесат, но не беше, затова реши, че малко косъмчета са за предпочитане пред това да кара принца на Крондор да го чака.

Излезе в коридора, тръгна към съвещателната зала и видя двама стражи да стоят пред вратата. Попита ги накъде е трапезарията и единият отдаде чест и рече:

— Последвайте ме, капитане.

Поведе го през няколко коридора до нещо, което според Ерик трябваше да е част от първоначалната цитадела или помещение, добавено скоро след това, тъй като трапезарията изглеждаше удивително малка. Имаше квадратна маса с място за дузина вечерящи на всяка страна, но стените бяха само на няколко стъпки зад всеки от тях, така че ако прекалено много хора се опитаха да се размърдат едновременно, работата щеше да стане доста заплетена. Ерик кимна на няколко благородници, които беше срещал в Крондор, и беше подчертано пренебрегнат от няколко други, потънали в разговори. Оуен вече беше тук и му посочи да седне до него.

Ерик обиколи масата и видя, че три стола отдясно на Грейлок са празни.

— Седни тук — каза Грейлок и му посочи мястото вляво от себе си. Потупа стола отдясно и каза:

— Този е за принца.

Ерик забеляза, че всички благородници на масата го гледат, и изведнъж се смути. Херцози и графове, барони и скуайъри — всички бяха на по-малко почетни места. Знаеше, че кой къде седи по отношение на принца е много важен въпрос в дворцовите интриги, и изведнъж съжали, че не го бяха сложили на най-отдалеченото място.

След няколко минути вратата зад тях се отвори, Ерик се обърна и видя влизащия принц Патрик. Всички станаха и сведоха глави.

След това влезе барон Манфред, техният домакин, следван от майка си.

Принцът зае мястото си, а Манфред седна от дясната му страна. Матилда тръгна към своя стол, но когато видя Ерик, заяви:

— Няма да седя на една и съща маса с убиеца на моя син!

— Тогава, мадам, ще вечеряте сама — каза Манфред и кимна на стражите да изведат майка му от залата. Тя се обърна и мълчаливо излезе с ескорта.

Няколко от присъстващите благородници заговориха тихо, но принцът се окашля многозначително.

— Ще започнем ли? — попита той.

Манфред сведе глава и принцът седна. Другите последваха примера му.

Храната беше разкошна и виното бе най-доброто, опитвано някога от Ерик, но умората му пречеше да се съсредоточи. Все пак дискусиите около него бяха много важни, защото мъжете говореха за предстоящото сражение.

В един момент някой отбеляза, че северният фланг се държал толкова добре, че можело да се окаже разумно да привлекат част от войниците му за подкрепление в Даркмоор. Принцът чу забележката и каза:

— Това няма да е разумно. Не можем да очакваме, че няма да се върнат тук на следващия ден.

Дискусията се насочи към предстоящата битка и след малко принц Патрик каза:

— Капитан фон Даркмоор, вие повече от всеки присъстващ тук сте се сражавали с врага. Какво можем да очакваме?

Всички очи в стаята се обърнаха към Ерик. Той погледна към Грейлок, и Оуен леко му кимна.

Ерик се окашля и заговори.

— Можем да очакваме между сто и петдесет и сто и седемдесет и пет хиляди войници да се струпат пред градските стени и по цялата дължина на Кошмарния хребет.

— Кога? — попита едно пищно облечено дворцово конте.

— По всяко време — отвърна Ерик. — Още утре.

Мъжът пребледня и каза:

— Може би, ваше височество, би трябвало да призовем армията на Изтока. Те са на лагер в хълмовете на изток.

— Армията на Изтока ще бъде призована тогава, когато аз реша, че е време — заяви Патрик и погледна Ерик. — Що за хора са тези, с които се бием?

Ерик знаеше, че принцът е чел всяко донесение, пращано от Калис в трите му пътувания до Новиндус — по време на царуването на дядо му Арута, при регентството на чичо му Николас и последния път. Освен това самият той беше говорил с принца по същия въпрос поне пет-шест пъти, така че разбираше, че му нареждат да говори заради онези благородници в залата, които не бяха опитали вкуса на битката.

Ерик пак погледна Грейлок, който му кимна едва-едва, с лека усмивка. Познаваше Оуен достатъчно добре, за да разбере какво се иска от него.

— Ваше височество — почна Ерик. — Силите на врага са съставени от първоначални наемнически части, мъже, които са се сражавали срещу заплащане при много сурови условия. Оттогава те са закалени в убийство, терор и тъмна магия и са се превърнали в сила, с каквато Кралството в цялата си история никога не е водило война. — Той огледа залата. — Някои от тях са войници, сражавали се из половината свят, от падането на Западните земи в Новиндус до разрушаването на Крондор. От двадесет години те не познават нищо друго освен война, грабеж, плячкосване и насилие. — Улови погледа на контето и добави: — Някои от тях са канибали.

Мъжът пребледня, сякаш щеше да припадне.

Ерик продължи:

— Ще дойдат при нас, защото нямат друг избор. Ние унищожихме флотата им и те нямат храна. Сред тях има също така между десет и двадесет хиляди сааурци — точния им брой не знаем. — Някои от източните благородници го изгледаха тъпо. — За тези, които не са запознати, сааурците са гущероподобни същества, донякъде родствени с пантатийците, но са по девет стъпки високи. Яздят огромни бойни коне и звукът на тяхната атака е като планински тътен.

— О, богове! — възкликна контето и се надигна, затиснал устата си с длан. Изхвърча от стаята и след миг тишина неколцина от лордовете в залата избухнаха в смях.

Принцът също се засмя, а след като веселието заглъхна, каза:

— Благородни господа. Всяка дума, която изрече капитан фон Даркмоор, е вярна. Нещо повече: той дори подценява противника.

— Какво ще правим? — попита един добре облечен лорд, който изглеждаше така, сякаш никога не е държал меч.

— Ще се бием, милорд. Стоим тук, при Даркмоор и по Кошмарния хребет. И няма да помръднем, защото ако врагът премине, Кралството е обречено. Ще бъде победа или смърт. Друг избор няма.

В залата се възцари тишина.

25.Разкрития

Забиха барабани.

Тръби засвириха и мъже затичаха по стените на Даркмоор. Ерик се облече, изхвърча през вратата колкото може по-бързо и затича към съвещателната зала.

Беше третият в помещението след Патрик и Грейлок. Само след няколко мига дотичаха още половин дузина благородници. Манфред влезе, огледа ги спокойно и заяви:

— Те са тук.

На никого не хрумна да попита кои са „те“.

Патрик заговори, без да губи време:

— Оуен, искам ти и граф Монтроуз да препуснете на юг, по източния рид. Вземете една рота и вижте какво имаме по фланга. Ако са унищожени всички южни резерви, както ни се донесе, искам да знам какво носи врагът на север. Не влизайте в бой, освен ако не ви нападнат, а след това се постарайте да се върнете тук колкото се може по-скоро. Ако се натъкнете на някакви останки от южните резерви, доведете ги със себе си.

В този момент Арута, лорд Венкар и двамата му сина влязоха в помещението.

— Арута — каза Патрик. — Вашето пристигане е много навременно. Искам да поемеш ръководството на администрацията на града. Ще заключим портите и ще ни е необходим контрол над консумирането на храна. И се погрижи да не се допуснат никакви компромиси със сигурността ни заради заминавания или контрабанда. — Обърна се към Манфред. — Ти отговаряш за цитаделата, което е в правото ти, но аз ще ръководя военните действия.

Манфред кимна.

— Да, ваше височество.

Принцът се обърна към Ерик.

— Ерик, искам да заминеш на север и да поемеш командването на северната отбранителна линия. Ако югът е толкова слаб, колкото се боя, искам да съм сигурен, че няма да има пробиви на север. — Той се взря в очите на Ерик и каза: — Освен ако не ви отзовем, бийте се до последния човек.

— Слушам — каза Ерик и без да чака повече заповеди, бързо излезе.

След час вече се придвижваше по един от новопостроените пътища, всечен в източните склонове на планините, само на десетина метра под билото на рида. По върховете над него се виждаха отбранителните съоръжения. Личеше, че мъжете са в готовност — тичаха насам-натам, разнасяха запаси, крещяха команди и подготвяха оръжията си. Боевете все още не бяха започнали, но Ерик разбираше, че врагът се приближава.

Яздеше с все сила и оглеждаше всяка стъпка по рида горе.

Целият фронт беше с дължина от сто мили, грубо по петдесет от всяка страна на Даркмоор. Северният команден пост бе разположен на двайсет мили от града и Ерик стигна там по обед.

Джедоу Шати стоеше пред една шатра, явно отчаян, с някакъв нисък мъж, облечен в табарда на Лориел. Когато Ерик влезе в лагера, Джедоу възкликна:

— Ей, толкова се радвам, че те виждам!

Ерик подаде юздите на коня си на един войник и попита:

— И защо?

Джедоу кимна към другия мъж.

Мъжът — нисък, с квадратна брада, късо подстригана сива коса и квадратна челюст — каза:

— Кой сте вие, по дяволите?

Ерик чак сега забеляза, че е облечен в синята туника и жълтия клин — беше оставил униформата си в Даркмоор. Огледа набързо дребния мъж и отвърна:

— Вашият командир. А вие кой сте, по дяволите?

Мъжът примигна.

— Аз съм граф Лориел! — После сниши глас. — А вие сте?

— Рицар-капитан фон Даркмоор. От специалната команда на принца. И ми е възложено да командвам северния фланг.

— А, това тепърва ще видим — каза мъжът и лицето му почервеня. — Аз съм заклет васал на херцога на Ябон и приемам заповеди от принца на Крондор, но няма да търпя тази ваша „специална“ армия и подскачащите ви офицерчета! Ще сляза в Даркмоор да говоря с принца лично.

— Милорд — каза Ерик с тих, но твърд тон.

— Какво?

— Приятна езда.

Мъжът си тръгна, а Джедоу избухна в смях.

— Ей, тоя дребосък ми беше като пришка на задника. Дано се задържи там поне месец.

— Като знам в какво настроение беше принцът, когато напуснах, подозирам, че няма да прояви особена симпатия към протестите му. Е, какво е положението тук?

— Доколкото мога да преценя, на север оттук имаме шест непокътнати роти, с обилни запаси в подножието на рида. Някои от момчетата са доста поочукани, били са се по северния фронт последния месец, но има и някои свежи резерви, така че общо взето сме в добра форма. Лошата новина е, че срещу нас е Дуко.

— Чувал съм за него. Какво знаем?

— Не много. Слухове. Някои неща, чути от пленниците. Умен е, оцелял е там, където други като Гапи не са могли, и все още е в състояние да командва голям контингент. Наистина, не знам. Струва ми се, че е най-добрият след Фадавах.

— Е, добре — каза Ерик. — Мисля, че нашата работа сме си я свършили.

Джедоу се ухили.

— Добрата част е, че ние сме там, където искат да са те, а те не са.

— Имаш щастливата дарба да виждаш нещата в перспектива — каза Ерик.

— Какви са заповедите?

— Прости. Убиваш всеки, който се качи по този склон.

— Обичам простите неща — каза бившият наемник от Долината на сънищата. — Писна ми от това отстъпление.

— С него приключихме — каза Ерик. — От този момент, ако отстъпим, сме загубили.

— Добре — каза Джедоу, — значи ще се постараем да не отстъпваме.

Прозвуча тръба и Джедоу каза:

— Изглежда, идват.

Ерик извади сабята си.

— Тогава да ги посрещнем.

Докато се изкачваха към билото, Ерик попита:

— Кой друг е на този фланг?

— Старият ти приятел Алфред. Неговата рота е на север от нас, а след това са Харпър и Джером, който държи края на линията. Търнър е на юг от нас, след него е Фрейзър, а после е командата на принца.

Ерик се усмихна.

— С такива сержанти как можем да загубим?

Джедоу се ухили.

— Как, наистина.

Ерик погледна надолу по склона и каза:

— Много мъже ще загинат заради двайсет разкрача пръст.

— Наистина — отвърна Джедоу. — Но ако онова, което капитан Калис ни каза в Новиндус, е вярно, тези двайсет разкрача са много важни.

— Без съмнение. — Стрелците откриха огън и Ерик се напрегна; чакаше първият мъж да се приближи, за да влезе в схватка с врага и да се свърши веднъж и завинаги.

А после, сякаш изникнали изпод земята, се появиха нападащите и битката започна.



Пъг се намръщи.

— Да отключиш Камъка на живота? Как предлагаш да стане това?

— Какво значи това? — попита Томас, загледан в сина си. — Това ще освободи ли валхеру?

Калис поклати глава и въздъхна, сякаш беше много уморен.

— Не знам. Не знам и как да отключа силите вътре в това нещо. — Той посочи пулсиращия зелен камък със забития в него златен меч. — Но просто знам, че щом започна, ще мога да манипулирам скритите в него енергии.

— Откъде знаеш? — попита Накор.

Калис му се усмихна:

— Както ти толкова често обичаш да казваш, просто го знам. Но започна ли, възможно е да не мога да спра, затова искам да съм сигурен, че върша нещо правилно. — Посочи камъка. — Това е нещо, което никога не е трябвало да бъде позволявано.

Томас потърка брадичката си.

— Ашен-Шугар каза общо взето същото на Дракен-Корин.

— Това е причинено от Войните на хаоса — каза Накор.

Всички погледи се обърнаха към него. Томас попита:

— Откъде знаеш?

— Помисли. Ти имаш памет на валхеру. Защо е бил създаден Камъкът на живота?

Томас остави ума си да се зарее в спомените, идващи от едно същество, мъртво отпреди много векове. И изведнъж спомените го заляха.



Дойде зов. Ашен-Шугар седеше сам в залата си, дълбоко под планината. Златният дракон Шуруга спеше под огромната вертикална шахта, даваща му достъп до небесата на Мидкемия.

Зовът беше странен, различен от всичко, което бе чувал. Беше като боен призив, но лишен от онази жажда за кръв, която сбираше Драконовата орда да полети през звездите за грабеж и плячка. В своята зала Ашен-Шугар бе усетил, че се променя — едно присъствие, някакво същество на име Томас бе дошло при него, в мисълта му, от някакво далечно място. Според естеството си той трябваше да изпита гняв, да реагира убийствено срещу присъствието в ума си, но това същество, Томас, бе сякаш част от самия него, толкова естествена като лявата му ръка.

С мислена команда той събуди Шуруга и скочи на гърба на огромния звяр. Драконът литна и се понесе над планинската твърд, царството на Владетеля на Орлови предели.

Полетя на изток, над планинската верига, която след време щеше да е позната с името Сивите кули, и над други ридове, които щяха да наричат планините Каластий, към една огромна равнина, където се събираше неговата раса. Пристигна последен.

Подкара Шуруга в кръг и му заповяда да се спусне. Всички валхеру чакаха най-могъщият от тях да кацне. В средата на кръга стоеше фигура, облечена в бляскави черно-оранжеви доспехи — Дракен-Корин, който наричаше себе си Господаря на тигрите. Две от неговите същества, приучени с магия да ходят изправени и да говорят, стояха от двете му страни озъбени и скръстили пред гърди яките си ръце. Ала за Владетеля на Орловите предели те бяха обект на пълно безразличие. Въпреки свирепия си вид тези нищожни същества не бяха опасност за един валхеру.

По общо мнение Дракен-Корин беше най-странният от своята раса. Имаше разни идеи за нови неща. Никой не знаеше откъде му идваха тези идеи, но беше обсебен от тях.



Томас примигна.

— Дракен-Корин! Той беше различен!

— Никога ли не си се чудил защо? — попита Накор.

— Не. Искам да кажа, Ашен-Шугар никога не се чудеше защо.

— Валхеру, изглежда, са били раса с удивителна липса на любопитство. Както и да е, какво си спомняш?

— Спомням си, че бях призован.

— За какво? — попита Пъг.

— Дракен-Корин призова расата и обяви, че редът на вселената се променя. Старите богове, Ратхар и Митхар, са избягали… — Очите на Томас се разшириха. — Той каза: „или са свалени“!

— Свалени? — удиви се Миранда.

— От Контролиращите богове! — поясни Доминик.

— Почакайте! — каза Томас. — Нека да си припомня! — И пак затвори очи.



— … но каквато и да е причината, Ред и Хаос вече нямат значение. Митхар пуска нишките на силата и от тях се пораждат новите богове — говореше Дракен-Корин. Ашен-Шугар се вгледа в оня, който бе негов брат-син, и видя нещо в очите му, нещо, което чак сега осъзна, че е лудост.

— Без Ратхар, който да сплита нишките на силите, тези същества ще вземат властта и ще установят ред. Ред, на който трябва да се противопоставим. Тези богове са знаещи, разумни и ни се опълчват.

— Като се появи някой от тях, убий го — отвърна Ашен-Шугар, безразличен към думите на Дракен-Корин.

Дракен-Корин се обърна към своя брат-баща.

— Те са ни равни по сила. Засега се борят помежду си, всеки се стреми да наложи господството си над другите в стремежа си да овладеят силата, останала от двата Слепи бога на Началото. Но тази борба ще свърши и тогава нашето съществуване ще се окаже под заплаха. Те ще насочат мощта си срещу нас.

— Какво ни е грижа? — каза Ашен-Шугар. — Ще се бием както преди. Това е отговорът.

— Не, нужно е нещо повече. Трябва да се бием заедно, не всеки за себе си, иначе те ще ни надвият.

— Правете каквото искате — заяви Ашен-Шугар. — Аз нямам нищо общо с това. — Яхна Шуруга и полетя към дома си.



— Не сънувах — каза Томас.

— Какво? — попита Пъг.

Томас погледна Миранда.

— Баща ти го е знаел! Той не е създал оръжие, което само да възпре цуранското завоевание, нито само за да осуети завръщането на Драконовата орда на Мидкемия. Той ни е подготвял за тази битка!

— Обясни, моля те — каза Накор.

— Нещо е променило Дракен-Корин — каза Томас. — Той беше луд за представите на собствената си раса. Имаше странни възгледи и непонятни подтици. Той беше движещата сила, стояща зад сътворяването на Камъка на живота. Той измисли расата да вложи силите си в онзи кристал.

— Не — тихо възрази Калис. — Той е бил инструмент. Някой друг го е измислил.

— Кой?

— Не кой — поправи ги Накор. — Кое?

Всички погледи се обърнаха към странния дребосък.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пъг.

— Във всеки от вас е заключено нещо — отвърна Накор. Ръката му описа дъга и от нея лумна ореол от светлина, който окъпа каменната зала. Очите на Пъг се разшириха, защото макар да знаеше, че Накор притежава далеч по-голяма мощ, отколкото признава, тази защитна обвивка бе нещо неведомо за Пъг. Веднага разбра какво представлява, но представа нямаше как дребосъкът успя да я сътвори без никакво усилие.

— Кой си ти? — попита Миранда.

Накор се ухили.

— Просто човек, както съм казвал много пъти.

— Но и нещо повече — каза навъсено Доминик.

Накор сви рамене.

— Аз също съм инструмент, в някакъв смисъл. — Погледна ги един по един. — Някои от вас са ме слушали да разказвам за предишния си живот и всичко, което съм ви казал, е вярно. Когато бях дете, силите дойдоха при мен и баща ми ме прогони от селото заради лудориите ми. Пътувах и се учех и през по-голямата част от живота си бях точно такъв, какъвто ме виждате сега. Срещнах една жена, Йорна, в която си въобразих, че съм влюбен — младите мъже често смесват физическия глад с любовта — и в своята суета си въобразих, че и тя е влюбена в мен; ние също така сме способни да превръщаме желаното в действителност. Погледнете ме! — Той се усмихна. — Млада и красива жена да се влюби в мен? — Сви рамене. — Все едно. Важното е, че това ме направи по-мъдър, макар и по-тъжен. — Погледна Миранда. — Знаеш какво стана след това. Майка ти тръгна да търси някой, който може да я научи на повече неща от мен, защото както винаги съм казвал, аз съм само един човек, който знае няколко фокуса.

— Защо имам чувството, че ти си може би единствената личност на тази планета, която използва това определение? — попита Миранда.

— Както и да е — продължи Накор, — Йорна стана жена на Макрос, а аз станах скитник. — Огледа залата. — Животът ми се промени един ден, след като преспах в една изгоряла колиба в хълмовете на Исалан. Винаги съм имал дарбата да правя разни фокуси, дребни неща, но онази нощ сънувах и в съня ми се каза, че трябва да издиря нещо.

— Какво? — попита Пъг.

Накор отвори неизменната си торба за всичко и бръкна вътре. Не за първи път Пъг виждаше как дребничкият мъж пъха ръката си изпъната чак до рамото, след като, външно поне, торбата като че ли не беше по-дълбока от един лакът. Пъг знаеше, че вътре има нещо, подобно на мъничък разлом, който позволяваше на Накор да стигне през торбата до някакво място, където беше закътал смайваща колекция вещи.

— Аха! — каза Накор и издърпа някакъв предмет. — Намерих го.

Всички гледаха с любопитство. Накор държеше някакъв цилиндър, дълъг може би около шест педи, с диаметър педя и половина. Беше студен и сивкавобял. В двата края на цилиндъра имаше по едно изпъкнало копче.

— Какво е това? — попита Миранда.

— Много полезна вещ — каза Накор. — Ще се изненадате колко информация съдържа този предмет. — Изви единия край и устройството се отвори с щракване; отстрани на цилиндъра се отлепи една част, дълга около половин пръст, и Накор задърпа от там дълго парче, наподобяващо прозрачен бял пергамент или хартия.

— Ако продължиш да дърпаш, можеш да запълниш цялата тази зала. — Теглеше и теглеше сякаш безкрайната бяла хартиена ивица. — Веществото е удивително. Не можеш да го срежеш, да го скъсаш или да пишеш на него. Прахта не полепва. — Хартията беше покрита с много ситно писмо. — Но каквото и да иска да научи човек, обзалагам се, че го има тук.

— Удивително — каза Пъг. Погледна писмото и попита: — На какъв език е?

— Не знам — отвърна Накор. — Но през годините придобих способността да го чета поне отчасти. — Завъртя изпъкналия край, хартията се прибра в цилиндъра и той отново заприлича на идеално гладко парче метал. — Съжалявам само, че не мога да измисля как да го накарам да действа по предназначението си.

— Ще ти се наложи да проучваш с години повечето от оцелялата изгубена мъдрост на Бога на Знанието. Това е Кодексът — каза с благоговеен трепет Доминик.

— Тоест? — попита Миранда.

— Кодексът на Водар-Хоспур. Смяташе се, че е изгубен.

— Е, аз го намерих — каза Накор. — Проблемът е, че когато го отворя, ми казва разни неща, но никога едно и също два пъти. Част от материала е невъзможно да се разбере. Част от него е доста отегчителна. Мисля, че трябва да има начин да го накараш да ти даде информацията, която искаш, но още не съм го измислил. — Накор се ухили. — Но ще се изненадате какви работи може да научи човек само ако си го сложи под главата преди да заспи.

— Известен е още като „Крадеца на сънища“ — каза Доминик. — Тези, които спят много близо до него, биват лишени от сънищата си и след време, полудяват.

— Е, няма да си първият, който ме е наричал малко луд — каза Накор. — Освен това престанах да спя в една стая с него преди сто години. Трябваше ми известно време, но стигнах до извода, че ме лишава от сънища. — Той поклати глава. — Странни неща стават, когато не сънуваш нощем. Почнах да халюцинирам и, честно казано, да ставам малко раздразнителен.

— Но за какво все пак става дума? — попита Миранда.

— Това е най-святият артефакт от храма на Бога на Знанието — каза Доминик. — Това е текст, съдържащ цялото познание на храма на Изгубения бог на Знанието. Водар-Хоспур е бил един от по-малките богове, но смятан за съдбовно важен за разбирането на всички въпроси, които обсъждаме сега. Това, което този вагабонтин разнася наляво-надясно кой знае от колко години, е вещ, която би дала невероятно количество прозрение и знание на нашия орден, ако я притежавахме.

— Може би — отвърна Накор. — Но пък щяхте да си седите около него няколко столетия и да го зяпате, без изобщо да разберете как се използва. — Той огледа всички. — Знанието е сила. Всички вие имате сила. Аз имам знание. Заедно ние разполагаме със средствата да победим Безименния.

Щом изрече тази фраза, залата сякаш леко помръкна и като че ли стана малко по-студено.

— Безименния? — повтори учудено Миранда и изведнъж се плесна по челото. — Има нещо, което знам, но… не знам.

Накор кимна.

— Няма да го нарека по име. — Погледна многозначително Доминик. — Има си някои предимства в това да си малко луд и да притежаваш огромно знание. — Огледа отново всички и продължи: — Ето ви я останалата част от историята. Безименния е безименен, защото дори ако си представиш името му, ще привлечеш вниманието му. Направиш ли го, си загубен, защото никое смъртно същество не притежава силата да се възпротиви на неговия зов… — Накор се ухили — Освен мен.

Доминик се удиви.

— Как е възможно това?

— Както казах, добре е да си малко луд. И има някои малки трикове, които ти позволяват да мислиш за нещо, без всъщност да мислиш за него, тъй че когато Безименния чуе името си и дойде да те потърси, теб те няма там и не може да те намери. Дори един Велик бог не може да те намери там, където те няма.

— Съвсем се обърках — заяви Миранда.

— Не си единствената — каза Пъг.

Калис се усмихна.

— Мисля, че разбрах.

Накор му се ухили.

— Защото си млад. — Огледа другите. — Когато Войните на хаоса забушували, един от Контролиращите богове, този Безименен, чието естество било това, което бихте нарекли зло, се опитал да наруши равновесието на нещата. Тъкмо той обсебил Дракен-Корин и насочил валхеру по пътя на тяхното самоунищожение. Това, което те не разбрали, било, че боговете не са заплаха за тях. Допускам, че подобен възглед е бил почти невъзможен за тях, но боговете са щели да бъдат също толкова доволни с валхеру като свои поклонници, както с хората, елфите, таласъмите и другите разумни раси, които сега живеят тук.

Томас се усмихна.

— Мисля, че си прав. „Невъзможен възглед“ изразява всичко.

— Все едно — продължи Накор, — когато валхеру се надигнали да предизвикат боговете, избухнали Войните на хаоса. — Той погледна Томас. — Колко са продължили?

— Не знам. — Томас затвори очи в усилие да си спомни, но накрая ги отвори и каза: — Нямам представа.

— Проточили са се доста — каза Накор. — Боговете, както ние мислим за тях, са локализирани, специфични са за Мидкемия, но в същото време отразяват по-големи реалности, които влияят на милиони светове.

— Пак се обърках — каза Миранда. — Местни, и в същото време се простират над огромен брой светове?

Накор кимна.

— Все едно че всички ние седим около една планина. Всеки от нас я вижда от различна перспектива, но планината е една и съща. Богинята, която ние наричаме Сунг Пречистата, представлява определени аспекти от реалността, усещането за нещо дълбоко основно, неопетнено, безпогрешно, абсолютно съвършено, и този аспект от реалността съществува на много повече места, отколкото само ей там, зад ъгъла. — Погледна Миранда. — Което ще рече, че ако се опиташ да унищожиш Бялата Сунг, ти не само предизвикваш хаос на Мидкемия, но създаваш проблем за много голяма част от реалността.

— Всичко е свързано — промълви Калис. — Не можеш да разстроиш една част от реалността, без да навредиш на друга.

— И така, този Безименен — каза Накор — се опитва да разстрои нещата, да спечели предимство, да предизвика дисхармония в космическия порядък. Той е повлиял на Дракен-Корин и на валхеру да направят две неща: създали са Камъка на живота и са се вдигнали да се сразят с боговете. В резултат на това много от По-малките богове били унищожени, или поне унищожени колкото може да бъде унищожен един бог, което значи, че още дълго време няма да ги видим тъдява, докато други са се… променили. Килиан е получила власт над Океаните, където някога властвал Еортис. Това донякъде е смислено, след като е богиня на природата, макар че всъщност не е нейна работа. — Накор поклати глава. — Знаете ли, този Безименен, той е нанесъл сериозни щети, общо взето, и все още продължаваме да си имаме работа с него. — Той посочи някъде към Даркмоор, на запад, и каза: — Насам иде голям демон с армия и той иска това нещо. — Накор посочи Камъка на живота. — Той вероятно дори не знае защо иска да дойде тук, нито дори защо Камъкът на живота е тук. И когато дойде тук, няма да знае какво да прави с него. Но ще го вземе. А вземе ли го…

— Ще сложи край на живота на този свят, такъв, какъвто го познаваме — каза Калис. Всички погледи се обърнаха към него. — Естеството на Камъка на живота е такова, че всичко в този свят е свързано. Ако го разбиеш, всичко умира.

— Точно това е капанът — каза Накор. — Точно това Дракен-Корин не е разбрал, когато е решил да създаде съвършеното оръжие. Мислел е, че ако удари със силата в Камъка на живота, енергията му ще взриви всички богове или нещо подобно. — Той се озърна към Томас.

Томас кимна.

— Но Камъкът не действа по този начин — продължи Накор. — Това, което би се случило, е, че светът би загинал, освен боговете. По-малките богове биха отслабнали, защото няма да има никой, който да ги почита. Но Контролиращите богове ще си останат такива, каквито са.

— Заболя ме главата — каза Миранда. — Ако нищо няма да се промени за Контролиращите богове, каква полза има от всичко това този Безименен?

— Никаква — каза Накор. — Тъкмо в това е иронията. Според мен той си е въобразявал — ако мога да си позволя да разсъждавам като бог, — че тази всеобща разруха по някакъв начин ще укрепи каузата му, ще постави другите Контролиращи богове в неизгодно положение.

— А няма ли да ги постави? — попита Пъг.

— Не — каза Доминик. — На всеки бог е предопределена строго фиксирана роля и те могат да действат в рамките на тази роля, но не и извън естеството си.

Миранда стана, явно изгубила търпение.

— Тогава какво става? Защо този бог действа извън естеството си?

— Защото е луд — каза Калис.

— Дните на Гнева на лудия бог — каза Томас. — Това е другото име за Войните на хаоса.

— Какво води един бог до лудост? — попита Шо Пи.

Останалите погледнаха ученика, който до този момент мълчеше. Накор каза:

— Не си толкова глупав, колкото си мисля понякога, момче. Въпросът ти е чудесен. — Той огледа залата. — Някой има ли отговор?

Никой не проговори.

Накор каза:

— Може би защото е в неговата природа, но Безименния направи неща, които осуетиха собствената му цел. Създаде положение, в резултат на което беше изхвърлен, затворен някъде далече. Някога седемте богове са живеели в равновесие, всеки според своята природа. Все едно по каква причина, равновесието се е нарушило. Войните на хаоса причинили унищожението на двама от Контролиращите, защото те е трябвало да действат, за да спасят каквото е останало от този свят. Матрицата, Ишап, най-важният бог от седемте, свършил. Добрата богиня, Арч-Индар, също я няма вече, а Безименния е трябвало да бъде прокуден, затворен от другите четирима. Неговата противоположност е мъртва и богът, който е държал всичко в равновесие, е мъртъв, затова останалите четирима, Абрем-Сев, Ев-Дем, Графт и Хелбинор, е трябвало да действат. Нямали са избор. И така, накрая сме останали с един свят, неподвластен на контрол, неуравновесен, лишен от цялост. Ето защо на Мидкемия стават толкова много странни неща. Това я прави интересно място за живеене, но и малко опасно.

— Това теоретични разсъждения ли са, или ги знаеш тези неща? — попита Пъг.

Накор посочи артефакта и каза:

— Доминик?

— Знае ги — каза абатът на Сарт. — Това устройство е било носено от Върховния жрец на Водар-Хоспур, Бога на Знанието. Твърди се, че Кодексът може да отговори на всеки въпрос, който е в състояние да зададе човек. Но цената да бъде носен е изключително висока. Изисква обединените усилия на дузини други духовници в храма, които да се борят с лудостта, причинявана от неспособността на Върховния жрец да сънува. — Погледна исаланеца. — Накор, ти как се спаси от лудостта?

Накор се ухили.

— Кой казва, че съм се спасил?

— Винаги съм те мислил за малко странен, но никога не съм смятал, че си наистина луд — заяви Пъг.

— Виж, цялата работа при лудостта е, че човек не може да е луд за дълго. След известно време или се убиваш, или се оправяш. Аз се оправих. — Той пак се ухили. — Това, че престанах да спя в една стая с това проклето нещо, също помогна.

Шо Пи запита:

— Как стана така, че ти — той посочи Томас, — който носиш мантията на валхеру, и ти — той посочи Пъг, — който си майсторът на магията на два свята, и ти — посочи Накор, — който притежаваш този предмет, и Макрос, който беше агент на Сариг, всички сте заедно в този момент на историята?

— Ние сме тук, за да помогнем — каза Накор. — Боговете може да са го замислили да стане така, но каквато и да е причината, трябва да поправим щетите, нанесени от толкова векове.

— А можем ли? — попита Миранда.

— Не можем — отвърна Накор. — Само едно същество в този свят притежава нужните качества, за да го опита. — Погледна Калис и го попита: — Можеш ли?

— Не знам — отвърна Калис. — Но трябва да опитам. — Погледна Камъка на живота. — И то много скоро.

— А нашата работа е да го опазим жив достатъчно дълго, за да опита — каза Накор.



Ерик стоеше зад отбранителната линия, наблюдаваше как хората му отблъскват поредната атака и се мръщеше. Дуко беше добър, нито една от атаките му през деня не бе напразно усилие. Беше приложил всяка военна хитрост, която знаеше, и на Ерик се налагаше да включва резервите, за да го отблъсне. Вестоносците донасяха съобщения от другите зони на отбраната и вестите не бяха добри.

Кралството се държеше, но над цялата линия на отбраната натискът беше жесток. Патрик се опасяваше, че рано или късно ще се получи пробив. Тъкмо по тази причина задържаше частите от армията на Изтока, оставени на лагер под източните склонове. Те стояха в пълна готовност да реагират на всяко проникване. Една малка армия беше изпратена, за да възпрепятства всяка сила, която би могла да се промъкне и да продължи към изоставения град Сетанон.

Вече наближаваше привечер и когато Ерик чу вражеските тръби да свирят отбой, въздъхна облекчено. Един бегач се беше върнал от Даркмоор с униформата му и той се зарадва на чистите дрехи. Целият беше покрит с кал, кръв и дим, и макар да нямаше как да се изкъпе, чистата риза и панталони подобриха настроението му.

Джедоу влезе в шатрата и каза:

— Получихме съобщение, че вражеска част се е промъкнала през ридовете и се е натикала в един малък каньон на миля северно оттук.

— Вземи един взвод и ги ликвидирай — заповяда Ерик. — Ако ти трябва помощ, грабвай който ти попадне, но да ги махнеш оттам.

Джедоу излезе, а Ерик седна и почна да преглежда купчината донесения и депеши. Не намери нищо, което да изисква незабавното му внимание. Стана, излезе и забърза към полевата трапезария. Още малко и щеше да му дойде редът, когато към него се изкачи конник.

Беше Дашел Джеймсън. Ерик погледна със съжаление врящия казан с гозба и напусна опашката.

— Здрасти!

Даш слезе от коня.

— Принцът ме прати да ти съобщя, че граф Лориел е получил други задачи. — И добави по-тихо: — Ако някой друг благородник се намеси и ти създаде главоболия, аз трябва да… съдействам.

— Благодаря. — Беше му малко неудобно да зададе следващия въпрос. — Някаква вест за… дядо ти?

Лицето на Даш помръкна.

— Не. Нито за баба ми. — Погледна на запад, към Крондор. — Примирихме се с факта, че са избрали да загинат заедно. — Въздъхна. — Баща ми е много съсипан, но ще се съвземе. — Даш сви рамене. — Честно казано, и на мен ми е мъчно. — Погледна Ерик. — С какво мога да помогна?

— Трябва ми някой, който да преглежда всички депеши, щом пристигнат, и да ми спести онези, които не заслужават вниманието ми. Командната структура по хребета е доста неорганизирана.

— Загубили сме много благородници, а мнозина от заместниците им са гарнизонни бойци, без полеви опит — каза Даш.

— Забелязах. — Ерик го погледна. — Много благородници, казваш?

Даш изглеждаше притеснен.

— Херцогът на Южните блата е мъртъв. Херцогът на Ябон лежи ранен и може да не оживее. Поне дузина графове и барони са мъртви. И много още ще загинат преди всичко това да свърши. — Сниши глас. — Докато ти водеше ученията в планините, Патрик заповяда всички лордове, които идват тук, да оставят по един син у дома си, ако могат. Ако оцелеем, догодина ще имаме много нови членове на Съвета на лордовете. В тази война плащаме кървава цена.

— Плащаме я. — Тръбите заехтяха пак — почваше следващата атака. — И ще я платим — заяви твърдо Ерик, извади сабята и забърза към командния си пост.



— Време е — каза Калис.

Пъг пристъпи до сина на стария си приятел и го попита:

— Сигурен ли си?

— Да.

Погледна баща си и между тях премина нещо — нещо безмълвно, но много дълбоко, което не се нуждаеше от думи. После погледна Миранда и тя му се усмихна.

Калис застана пред Камъка на живота, огромния зелен изумруд, пулсиращ с енергия, и каза:

— Татко, вземи меча си.

Томас не се поколеба, скочи на подиума, върху който лежеше Камъкът, сграбчи дръжката на меча си от бяло и злато и дръпна. Отначало мечът се възпротиви, после изведнъж се измъкна.

Томас надигна меча си, почувствал се цял за пръв път след Войната на разлома, и от устните му се откъсна победен вик.

Камъкът запулсира и Калис положи ръцете си върху него.

— Аз съм валхеру! Аз съм човек! — Притвори очи и каза: — Аз съм еледел!

— Интересно — отбеляза Накор. — Природата му е уникална — притежава качествата на три раси.

Очите на Калис се отвориха и се взряха в Камъка.

— То е очевидно! — промълви той и наведе глава, докато челото му не опря в Камъка. — Толкова е лесно!

Пъг погледна Томас и двамата си зададоха един и същ безмълвен въпрос: кое е толкова очевидно и толкова лесно?



В един величествен павилион, обкръжен от слуги и съветници, демонът Джакан кипеше. Нещо го зовеше, нещо властно и неустоимо, нещо, което настояваше да тръгне към него. Не знаеше какво е това нещо, но то обладаваше сънищата му и му пееше. Знаеше къде се намира то — на едно място на североизток, Сетанон, и знаеше, че онези, които му се противопоставят, му отричат това нещо.

Самопровъзгласилият се демонски крал на Мидкемия стана — за почти всички наоколо той бе Изумрудената кралица, която им заповяда да напуснат. Останаха пантатийският змиежрец Титула и генералът човек Фадавах — те знаеха за заблудата и бяха единствените оцелели от онази кървава нощ, когато Джакан бе погълнал Изумрудената кралица. Беше съвсем лесно. Тя беше сама с една от жертвите си — мъжът издъхваше в прегръдките и между краката й, докато тя изпиваше силите на живота му. Демонът бе използвал нарасналата си мощ, за да й се яви в облика на един от слугите й. Беше се пъхнал в шатрата й и набързо я уби заедно с последния й любовник. Силата на жената беше значителна, но похабена от усилието да поддържа младостта си. Демонът това не го проумяваше — много по-лесно беше да се създаде илюзия, както правеше той.

Докато поглъщаше жената, се беше натъкнал на нещо чуждо и в същото време — познато. Беше докоснат от тази стихия и знаеше името й — Налар. Но освен че разбра за присъствието й, мистично отекващо в Изумрудената кралица, демонът остана безразличен.

Маарг беше сключил договор с някого, за да накара онези странни същества, които приличаха на пантатийците, да отворят разлома към сааурския свят и до този свят. Но това си беше грижа на Маарг. Да гние на Шила или да се върне в демонските селения с безкрайните им удоволствия. Джакан беше единственият от своя вид на този свят и могъществото му нарастваше с всеки изминал ден.

Той погледна към лявата си ръка и видя колко неимоверно е нараснала. Последния човек, когото бе погълнал, го глътна цял и изпита великолепен миг на удоволствие, докато той пищя близо цяла минута в зейналата му паст. А сега остана доволен, като видя, че човешкото лице се е появило на корема му. Той разкърши рамене и усети как грамадните му криле почти докоснаха страните и върховете на павилиона. Трябваше да заповяда да го разширят. Илюзията за Изумрудената кралица можеше да се движи с лекота през шатрата, но Джакан вече бе пораснал близо дванадесет стъпки и докато се хранеше, щеше да продължава да расте. За миг помисли дали да не ограничи яденето, но се отказа — нали трябваше да става все по-силен.

Приведе се да мине под процепа, задържан отворен за кралицата от стражите й. Фадавах и Титула го следваха на почтително разстояние. Никой без магически взор не можеше да види мистичните вериги и нашийници, с които Джакан ги влачеше след себе си.

Армията видя как Изумрудената кралица стигна до голямата шатра, която бе вдигнала за ранените. Тя влезе и завари няколко войника, които се мъчеха да помогнат на издъхващите.

— Напусни — заповяда тя и те се подчиниха бързо, защото знаеха какво ще последва.

Джакан пристъпи към първия мъж — в безсъзнание, но още жив.

Надигна го с една ръка, отхапа му главата и я глътна. Кръвта и жизнените сили, потекли по гърлото му, го изпълниха с почти болезнено удоволствие. Никога един демон не беше се извисявал така стремглаво, не беше ставал толкова могъщ, а все още имаше много да расте. Щеше да стане най-могъщият демонски крал в историята на расата! Нищо не можеше да устои на неговия марш и когато погълнеше цялата тази планета, щеше да използва знанието за разломите, притежавано от тези хора, за да достигне други светове. И рано или късно щеше да стане бог!

Обърна се към един мъж, който едва можеше да се движи поради раните си — очите му се бяха оцъклили от ужас пред страшилището, което току-що бе видял. Джакан разбра, че в жаждата си за кръв е оставил илюзията си да падне и сега болните и издъхващи мъже стенеха в ужас. Ухилен — кръвта още се стичаше по брадичката му — Джакан пристъпи към мъжа, наниза го на един от дългите, си нокти и го вдигна. После щракна със зъби и го погълна, изпълнен с наслада от гърчещото се тяло, плъзгащо се в търбуха му. „Никога не е имало такъв като мен“ — помисли той.

Джакан се обърна към своята кукла, Фадавах, и рече:

— Заповядай щурма! Ще смажем тези нещастни човеци още днес!

Фадавах се обърна, подаде глава от шатрата и извика:

— Заповед до всички части! Атака!

„Скоро — помисли Джакан — ще пирувам с хиляди, а после ще стигна това място, Сетанон, и ще видя какво толкова ме зове там.“



Калис се усмихна.

— Като развързване на възел е!

Беше положил двете си длани върху Камъка на живота и пулсиращата зелена светлина го къпеше, обливаше го, проникваше. Той никога не беше изглеждал толкова одухотворен, жив и силен.

— Какво виждаш? — попита баща му.

— Татко — каза захласнато Калис, — виждам всичко!

От върха на изумруда се издигна шест стъпки висок, въртящ се около оста си стълб от зелена енергия и зави с пронизителен звук. Сред пламъка примигнаха лица и мечът на Томас се вдигна в готовност.

— Валхеру! — дрезгаво прошепна той, готов за битка.

— Не — каза Калис. — Това е само ехо от някогашното им съществуване. Онова, в което са се стремили да се превърнат, им е убягнало. Онова, за което са се върнали, за да си го възстановят, никога не е било тяхно. — Той се обърна и погледна баща си. — Бъди готов.

— За какво?

— За промяната. — Калис затвори очи и пламъкът се изстреля нагоре, в тавана на пещерата, пробяга по скалната повърхност и се разгърна в кръг. След като се ушири, кръгът изтъня и се смали до смътно бледозелено върху златното сияние на защитния екран на Накор.

Томас се смъкна на колене, ръцете му изтърваха меча и от него се изтръгна болезнен стон. Стисна гърдите си като в агония. Пъг притича до него.

— Какво има?

Томас бе стиснал зъби и се тресеше. Не можеше да отговори.

— Онова, което беше валхеру, се върна на света — каза Калис.

Пъг остави Томас и отиде при него.

— Ще живее ли?

— Да — отвърна Калис. — Той е повече от валхеру. Като мен.

Тогава Пъг видя, че Калис също претърпява болезнено превращение, щом наследената от него част от валхеру се разкъса отвътре. По челото му потече пот и мишците му затрепериха, но очите му пламтяха и погледът му оставаше прикован в Камъка.

— Какво става? — тихо попита Пъг.

— Нещо, което бе отнето от този свят, се върна тук — каза Калис. — Аз съм инструментът на това завръщане.

След миг искрици зелена светлина се завихриха от сияйния нимб, обкръжил Калис и камъка, и се разлетяха. Пъг избегна първите пръски светлина и те прелетяха покрай него, но щом се обърна, нов плисък го удари в гърдите. Не го нарани и не му причини болка, дори напротив — изпълни го с енергия, нещо топло и целебно премина през него.

Той погледна Томас, свит на колене в ужасна болка; но щом зелените сияйни искрици се пръснаха, Томас започна да се съвзема. След малко вдигна очи към приятеля си от детинство и Пъг видя, че очите му са бистри, освободени от всякаква болка.

Томас се надигна и бавно пристъпи към Пъг и Калис. Погледна Пъг и магьосникът видя в очите му почуда, удивление, каквото не бе зървал в тях, откакто Томас бе облякъл бронята на Ашен-Шугар, последния от валхеру. За първи път от петдесет години Томас приличаше на момчето от Крудий. С глас, изпълнен с възхита, Томас промълви:

— Моят син изцерява света.

А после вик на радост, тон толкова дълбок, че Пъг не разбра звук ли е, или някакво чувство, прокънтя из пещерата и Камъкът сякаш изригна, мятайки благоговеен пламък на живот в огромната зала. Накор едва не затанцува от радост, а Доминик направи знака на своя бог.

— Това не ни трябва повече — каза Накор и изостави защитното си заклинание.

Щом то изчезна, ек от другия край на света, толкова черен и зъл, колкото жива и добра беше предната нота, резонира между каменните стени и Накор се опули и възкликна:

— Опаа!



Главата на демона се надигна от кървавия пир.

— Не! — изрева съществото, щом усети как му отнеха нещо. „Сетанон!“, писна гласът в главата му.

Всички мечти за власт и върховенство бяха забравени. Мистичните каишки към двата роба се откъснаха, щом демонът закрачи към изхода на шатрата.

Генерал Фадавах примигна все едно, че излизаше от мъгла, и видя как демонът раздра входа на шатрата и я пръсна във всички посоки. Успя само да зърне ужаса, когато той скочи нагоре в небесата, но и това му стигна.

Генералът се обърна към объркания върховен пантатийски жрец, който също излизаше от своята мъгла. Обзе го гняв и той извади камата си и я заби във врата на пантатиеца. Змиежрецът се смъкна на колене, полюшна се за миг и падна.

Фадавах дори не си направи труда да извади камата от последния издъхващ член на пантатийската раса, а бързо излезе при ужасените офицери. Обърна очи натам, където се бяха насочили погледите им, и видя демона да лети към планините и замъка Даркмоор.

Един от капитаните на наемническите отряди видя командира си и заекна:

— З-заповеди, сър?

— Какво стана? — попита Фадавах. — Бил съм под властта на едно чудовище и не зная какво е станало. Кажете ми!

— Вие току-що заповядахте щурм. Всички части. Влизаме в бой с врага по целия хребет.

— По дяволите! — ревна генералът. Представа нямаше колко дълго е бил под властта на демона, но знаеше, че бързо трябва да разбере какво е станало. Последното, което помнеше ясно, бе, че е в шатрата на кралицата край Града на Змийската река; след това беше живял в някаква извънвременна мъгла, в смътен сън на ужас и страх — а сега се намираше на другия край на света, водеше някаква война и нямаше представа нито с кого се бият, нито къде са разположени частите му, нито дали печелят, или губят. И след като кралицата беше мъртва, нямаше представа защо продължават да се бият.

Изгледа офицерския си състав и каза:

— Карти! Искам да видя къде сме, къде е всяка част и какво знаем за врага.

Бе погълнат от една-единствена цел — оцеляване.

26.Сблъсък

Ерик се биеше.

Това, което бе започнало като ограничен натиск, като опит за пробив, целящ да се разкрият възможните слабости в отбранителната линия, без някакво предупреждение се превърна в пълномащабна офанзива. Ерик срита мъжа, когото току-що бе убил, и го изтъркаля от хребета надолу в дърветата.

По целия Кошмарен хребет кралската армия се бореше с нашествениците в клане, невиждано от Войната на разлома. В един миг на относителното затишие Ерик се огледа. Бойците извличаха от предната линия ранените си и мъртви другари, други бързаха да пийнат по глътка от ведрата с вода, донесени от водоносците.

Джедоу дойде на бегом. Сержант Харпър дотича след него.

— Пробиха северния фланг — докладва задъхано Харпър, лицето му бе оплискано с кръв. — Джером е мъртъв, цялата му рота също. Дуко е проникнал от нашата страна и ни изтласкват на юг.

— Проклятие! — изруга Ерик и викна на един от вестоносците: — Заповеди за Летящата чета…

— Няма Летяща чета — прекъсна го Джедоу. — Пратих ги веднага щом Харпър дойде при мен. Вече са горе.

Ерик изтри чело. Имаше чувството, че умората се набива в кожата му като пясък. Мислите му бяха объркани от липсата на сън и непрекъснатите боеве от два дни насам.

— Добре — каза той на двамата сержанти. — Вземете оттук всеки трети човек и ударете на север. Ако не можете да удържите, изтеглете се и когато стигнете първата защитна позиция от нашата страна на рида с фронт на север, се окопайте. Ако те обърнат на изток и започнат да се спускат от планината, вече са грижа на армията на Изтока. — Обърна се пак към вестоносеца и каза: — Тръгвай към Даркмоор. Предай на принц Патрик, че северният фланг е разбит и се мъчим да се окопаем. Трябват ни подкрепления. Разбра ли?

— Да, сър! — Младият войник отдаде чест и затича към коня си.

Джедоу и Харпър вече прибираха всеки трети боец от хребета. Даш стоеше малко встрани с изваден меч и с оплискани с кръв туника и панталони.

— Нали ти казах да четеш депешите! — викна му Ерик.

Даш се усмихна.

— В тях няма нищо, което да не може да почака, а ми се стори, че е нужен още някой меч.

Ерик кимна.

— Прав си.

Изведнъж врагът отново започна да напира по склона и Ерик отново потъна във вихъра на боя.



— Нещо идва насам! — каза Томас.

— И аз го усетих — отвърна Пъг. Помълча и добави: — Това присъствие ми е познато. Това е Джакан!

— Шо Пи, ти и абатът трябва да се скриете — каза Накор.

— Ще остана с вас, учителю — възпротиви се Шо Пи.

Накор сграбчи младежа и го затика към една дупка в стената.

— Моят защитен трик може да ни скрие от слуха на Безименния, но не може да спре един разгневен демон! Марш вътре! — викна Накор. — Скрийте се в тази дупка, защото това, което иде, може да унищожи всички ни. Ние останалите поне разполагаме с някакви средства да се защитим!

Разбитата зидария бе резултат от титаничната битка между драконката Риатх, чието спящо тяло сега се обитаваше от Оракула на Аал, и един Господар на ужаса, използван от Налар, докато духовете на валхеру се опитваха да се върнат на Мидкемия.

— Марш долу и да не си се показал.

Накор бързо се върна при Миранда, а Пъг и Томас застанаха от двете страни на Калис.

— Можеш ли да се защитиш? — попита Миранда.

— По-корав съм, отколкото изглеждам — отвърна Накор, но този път не се ухили.

Калис се бе потопил в „развързването“ на Камъка на живота и на лицето му се бе изписала смесица от унес и кротост. Очите му се бяха приковали в едно петънце в центъра на камъка, което непрекъснато се смаляваше, и от него бликаха все повече и повече струи жизнена енергия.

— Не знам какво прави, но ме кара да се чувствам много добре — каза Миранда.

— Ако не ни предстоеше да срещнем идещия гняв на един демонски крал, мисля, че на всички ни щеше да е приятно.

Миранда усети как една искрица от зеления живот премина през стомаха й, очите й се разшириха и тя възкликна:

— О-ох!

Накор се изкиска.

— Това беше интересно.

— Наистина беше интересно — каза тя и прокара длан по корема си, после, със смесица от прозрение и колебливост, промълви; — Става нещо.

Накор огледа залата, която вече почти цялата грееше окъпана в зелена светлина, и поясни.

— Жизнената структура на този свят се оправя. Това е изцеряване и подмладяване. Древни души, затворени в това нещо от столетия, се освобождават, за да се върнат във вселената, както е било замислено. — Той се подсмихна. — Някои от страничните ефекти може да се окажат доста неочаквани.

— Не се съмнявам — отвърна му Миранда.

Очите на Томас се присвиха и той килна глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо.

— Идва.

— Кой? — попита Миранда.

— Джакан — каза Пъг. — Единственото нещо на този свят, способно да разстрои хармонията на живота дотолкова, че да усетим приближаването му.

Томас стисна меча си.

— Мисля, че ще е скоро. До час, най-много до два.

Пъг погледна Калис, който все така бе погълнат от задачата си.

— А той дали ще свърши?

— Не знам.

Зачакаха.



Ерик се приведе и ново ято стрели профуча над главата му. В мига, в който отминаха, неговите стрелци се вдигнаха и отвърнаха на огъня. Атаката се беше усилвала през целия следобед и той вече се боеше, че скоро ще загуби контрол над хребета.

Изведнъж вражеските войници отново се изкачиха на билото и той отново бе погълнат в ръкопашна битка. Решимостта на бойците му беше несравнима, но издръжливостта им бе на ръба да се стопи.

Никаква вест не идваше от север, откакто бе пратил Джедоу и Харпър да укрепят фланга, а той имаше съдбовна нужда от мъжете, които бе изпратил натам. Притесни се, че може би е отслабил и двете позиции в усилието да ги задържи.

Натискът на битката за малко го отвлече от грижите, щом усети, че линията около него се огъва — напираха все повече и повече противници, а бранителите оставаха все по-малко. Ерик размахваше меча си и посичаше нападателите като стръкове жито. Чуваше писъци, пъшкания и проклятия от всички страни. Разбираше, че битката вече е достигнала онази фаза, в която не е възможна никаква координация; сега вече битката щеше да се реши само от силата на сражаващите се мъже. Ако бранителите намереха повече решимост в себе си, щяха да победят.

Ерик видя двама противници срещу себе си и в същия миг усети в душата си, че боят е изгубен. Посече първия, разбивайки щита му с безмилостен удар, но едва избегна замаха на втория.

После срещу него се появиха трети и четвърти, и в този момент Ерик разбра, че ще умре. Замахна и улучи втория през лицето, преряза брадичката му до костта и тя се пръсна под натиска на острието. Издърпа меча си и отхвърли мъжа, както котка подхвърля мишка, като го отпрати към двамата мъже зад него.

Ерик съзнаваше, че е въпрос на още няколко мига и беше решен да отведе със себе си колкото може повече врагове.

Нечие острие го перна по лявата ръка, отпра парче от кожата на ръкавицата и остави дълга яростночервена рана над лакътя му.

Удариха го и в слепоочието и коленете му се подкосиха. Той падна по гръб на камъните и се претърколи на няколко крачки. Отпусна се на гръб и загледа петимата войници, понесли се надолу по хълма да го довършат.

Първият войник стигна до Ерик и мечът му се вдигна високо, за да нанесе убийствения удар — и изведнъж една стрела с гъше перо се заби в шията му и той рухна в краката на Ерик.

Нова стрела направо отхвърли назад втория от нападателите. Само дълъг лък можеше да бие с такава сила. Ерик обърна глава и видя няколко мъже в кожени облекла на десетина крачки надолу по пътеката. Мъжете стреляха по нападателите, а пред тях затичаха деца.

Ерик примигна. Не бяха деца, а джуджета, облечени в брони и с бойни чукове и брадви. С бойни викове те се втурнаха срещу нашествениците и започна яростна сеч.

Нечии силни ръце подхванаха Ерик под раменете и го изправиха.

— Как си? — попита го познат глас и Ерик видя усмихнатото лице на Джедоу Шати.

— По-добре — изпъшка Ерик. — Много по-добре.

— Бяхме готови да си дадем главите, сър, когато изведнъж момците, дето напираха да ни убият много се притесниха за собствените си задници — каза сержант Харпър и се ухили, без да обръща внимание на засъхналата кръв по лицето си. — Дойдоха джуджетата и елфите и падна страхотно клане.

Като вятър, издухал облак дим, джуджетата и елфите разчистиха хребета пред очите на Ерик. Едно джудже със златна торква, понесло чук, явно притежаващ могъща сила, приближи и попита:

— Вие ли сте офицерът тук?

Ерик кимна и попита:

— А кой сте вие, сър?

Джуджето се усмихна, пусна чука си, изправи се в цял ръст — малко под пет стъпки — и се плесна с юмрук по гърдите.

— Аз съм негово върховенство Долган, крал на Джуджетата на Запада, вожд на село Калдара и Боен водач на народа на джуджетата на Сивите кули! — Пак се усмихна и рече: — Изглежда, имате нужда от малко помощ.

Ерик се ухили.

— С благодарност.

Един елф приближи и каза:

— Аз съм Галайн, Томас ни помоли да дойдем през хребета от Ястребово гнездо, за да се погрижим тези неканени гости да не се мотаят повече наоколо.

— Пристигате тъкмо навреме.

— Е — каза Долган, — по-добре късно, отколкото никога, а и битката все още си е в разгара. Момците ми с радост ще сбухат няколко глави. — И продължи по-тихо: — Томас се оказа съвсем прав за залога и се заричам, че ще задържим тези убийци по западния склон на хребета.

— Благодаря ви — отвърна Ерик. После седна на една скала и Джедоу започна да го превързва.

По хребета от север дойдоха още от хората му и Харпър докладва:

— Изтласкваме ги на юг, сър.

— Добре — каза Ерик. — Продължете натиска. Ако успеем да ги разбием около Даркмоор, може да спечелим тази битка.

Изчака да го превържат, после стана и се върна на наблюдателния си пункт — голяма скала, която му предлагаше добра гледка към цялото бойно поле.

Врагът се окопаваше зад няколко засланящи скали. Елфските стрелци бяха превърнали двадесетте разкрача открито пространство над тях в мъртва зона и никой не смееше да се покаже иззад скалите.

Ерик се огледа, видя момчето, което държеше коня му, и му даде знак да го доведе. После каза на Джедоу:

— Изпрати патрул по фронтовата линия и се погрижи да не се изкачат повече до хребета. Отивам в Даркмоор да съобщя на Патрик за пристигането на джуджетата и елфите.

След което се метна на коня си и извика:

— Крал Долган…

— Само Долган е достатъчно — прекъсна го Долган. — Няма нужда от титли.

— Долган, колко души са с теб?

— Триста джуджета и двеста елфи. Достатъчно за една хубава битка.

Ерик се усмихна.

— Чудесно. — Обърна се към Харпър. — Дръжте тук, докато се върна.

— Слушам, сър!

Ерик препусна на юг и по пътя си се увери, че щурмът на елфите и джуджетата по северния фланг на врага е спрял атаката и че фронтът се е стабилизирал.

След час стигна Даркмоор. Само една укрепена барикада при северната порта предлагаше достъп до крепостта. Врагът беше подпалил всяка сграда в западните предградия, а постройките на север бяха изоставени.

Отиде право в заседателната зала на принца и докладва за пристигането на джуджетата и елфите.

— Разбирам — каза принцът. — През целия ден понасяме силен натиск. — Посочи една от картите. — Докато вие сте освобождавали северния фланг, получавахме донесения от юг за същото оттегляне на вражески сили и при тях…

— Джуджетата от Дорджин — каза Ерик.

— За това и сами се досетихме. Точно това е довело до неудържимия натиск в центъра. — Принцът заби пръст върху петното, изобразяващо Даркмоор. — Ето тук атаките се усилват и скоро ще отстъпим външната стена.

Ерик огледа залата. Беше единственият офицер — останалата част от помещението беше пълна с вестоносци и писари. Позволи си да подхвърли:

— А армията на Изтока?

— Изпратих заповед да доведат основната част от армията, но няма да са тук преди утре заранта — каза Патрик и посочи друга карта, показваща плана на града. — Ето тук имаме три слаби пункта. — Очерта с пръст цялата защита на града и застрашените участъци. Ерик пресметна наум.

— Позволете да смъкна от хребета един взвод от северния фланг и да запушим ето този пробив. — Той посочи средния от трите. — Ако успеем да запушим тук, можем да преместим сили към който и да е от фланговете, ако се наложи.

— Можеш ли да доведеш навреме един взвод?

Ерик махна на един от вестоносците и каза:

— Ако ваше височество позволи…

Принц Патрик кимна.

Ерик нареди на младежа:

— Иди на север с най-бързия кон, който намериш, и предай на сержант Джедоу Шати да дойде тук с толкова главорези, колкото Харпър може да задели. Той ще разбере.

Вестоносецът излезе на бегом от залата, а Патрик каза:

— А раните ти?

Ерик погледна превръзката на лявата си ръка и около кръста и отвърна:

— Малко съм неопрятен. Нищо ми няма.

Патрик се усмихна.

— Не изглеждаш добре, капитане, но ще приема уверенията ти.

В този момент в залата влезе Грейлок — мръсен, потен и оплискан с кръв.

— Резервите ми трябват веднага, ваше височество.

Патрик сви рамене.

— Взимай ги. Нямаме какво да губим.

— Аз отивам с генерала — каза Ерик. — Струва ми се, че всеки меч ще е нужен на стената.

Патрик извади меча си и каза:

— Точно така.

Внезапно Грейлок сграбчи принца на Крондор за туниката. Да посегнеш на кралска особа беше смъртно оскърбление, но в този момент той не се чувстваше като генерал, оскърбил своя суверен — беше старият мечемайстор на Даркмоор, обучаващ един импулсивен новобранец.

— Ваше височество, вашият пост е тук. И ако позволите да ви убият, а ние спечелим тази война, ще ми е много трудно да го обясня на краля и бих предпочел да си спестя този разговор с баща ви. Бъдете добро момче и си вършете вашата работа, а ние ще си свършим своята. — Пусна туниката на Патрик, след което избърса въображаемото петънце на ревера му и каза: — Да, сега е добре. — Обърна се към вратата и подкани: — Е, тръгваме ли?



Демонът се спусна с рев към изоставения град Сетанон. Предизвика с воя си всеки, който би дръзнал да му попречи, но никой не му отвърна.

Джакан кацна пред една рухнала порта, водеща към опожарена цитадела. Огледа се, но не видя никого.

Нещо го зовеше и той изпитваше безсилие, че не може да намери произхода на властния зов. Обърна се и изрева предизвикателно към всички посоки на света. Не му отвърна никой.

С яростен писък, отправен към небесата, той се впусна да търси, да намери нещо, с което да се срази, някого, когото да убие, източника на онзи зов, който пееше в него, теглеше го към някаква цел, която той не разбираше, но която го изпълваше с глад, надвишаващ всичко, което бе изпитвал досега. И изведнъж го споходи една мисъл. Демонът не осъзна, че мисълта не е негова, че едно огромно и зло същество от невъобразимо разстояние се протегна, за да всади в ума му знание как да стигне до Камъка на живота.



Накор погледна нагоре. Никой не чу демонския рев, но го усетиха.

— Той е тук.

Томас кимна, стиснал златния меч. Обърна се към Пъг и каза:

— Не съм си давал сметка колко ми липсваше това.

— Искрено съжалявам, че трябва да го използваш — отвърна Пъг.

— И аз — каза Миранда.

Всички зачакаха, докато демонът се прокрадваше над града, търсейки източника на своя глад.

— Може пък да не ни намери — подхвърли Накор.

— Обзалагаш ли се? — попита Миранда.

Накор се ухили.

— Не.

— Ако не се сети как да се измести в пространството и времето, може да ни търси с години и да не ни намери — каза Пъг.

— Ако е тъп — може би — каза Накор. — Но мисля, че Безименния ще го насочи във вярната посока.

— Правилно — каза Миранда. — Не е трудно да се сети човек.

Отново усетиха как демонският гняв разтърси стените на пещерата.

Миранда погледна Калис — той стоеше с притворени очи и с длани върху Камъка на живота. Той се беше смалил наполовина и пръските зелена енергия не спираха да струят от него. Миранда погледна Накор и възкликна:

— Ама ти изглеждаш по-млад!

Накор се ухили.

— А по-хубав ли съм?

Миранда се засмя.

— По-хубав едва ли, но наистина изглеждаш по-млад.

— От Камъка на живота е — каза Пъг. — Подмладява ни.

Миранда набръчка чело.

— Това го обяснява — каза тя и сложи ръка на стомаха си.

— Кое? — попита Накор.

— Спазмите. Не съм ги имала от сто и петдесет години.

Накор се засмя.

Изведнъж залата се изпълни с яростен рев, отекнал през скалите отгоре.

— Мисля, че вече е съвсем близо — каза Накор.



Ерик стоеше на стената над главната порта. Към външната стена търкаляха огромен таран и Манфред извика:

— Огън!

Катапултите изхвърлиха порой от камъни и много от атакуващите бяха съборени, но таранът продължи да се търкаля към тях. Беше с дървен покрив, предпазващ мъжете отдолу, и Манфред каза:

— Ако пробият портата, ще влязат във вътрешния град. Не можем да се бием от къща на къща. Ще трябва да отстъпим до цитаделата.

— Подкрепленията идват — напомни му Ерик.

— Дано да дойдат до час — каза Манфред. — Иначе ще ни надвият. — Обърна се и извика: — Масло!

От стената се изляха котли с врящо масло и то засипа огнената си смърт върху хората долу. Отекнаха крясъци и част от нападателите отстъпи, но нова вълна се втурна към стената със стълби за катерене.

— Залегни! — извика Грейлок и Ерик и брат му реагираха инстинктивно — снишиха се зад стената, докато над главите им профучаха стотици стрели.

Неуспелите да реагират нададоха крясъци и от стената по градските улици отзад западаха трупове.

— Ако твоите подкрепления не дойдат в следващите десет минути, давам заповед за изтегляне — каза Манфред.

Свит до него, Ерик отвърна:

— Не могат да дойдат за десет минути.

— Тогава да започнем организирано изтегляне. — Манфред се обърна към един сержант. — Предай на хората да се изтеглят по отделения. Начало от южната стена. Поведете ги към Висока улица. Отстъпваме с бой. Унищожете катапултите. Не можем да позволим да ги обърнат срещу нас.

Чу се тътен на копита и Ерик надникна между две бойници. Към портата напираше ескадрон сааурски конници.

— Манфред, отвори ли се тази порта, през нея веднага ще нахлуе сааурската конница! — каза Ерик.

Манфред също погледна над стената.

— Винаги съм се чудел как ли изглеждат… — Очите му се разшириха. — Майко на боговете!

— Да напускаме веднага — каза Ерик.

Манфред се съгласи и заповяда на сержанта:

— Гърмете катапултите, след това — пълно изтегляне. Всички към цитаделата!

Заповедта се предаде и лъкометците започнаха да стрелят, а мъжете с прътите да избутват стълбите. Но скоро след като изтеглянето започна, стълбите се вдигнаха отново и нашествениците започнаха да се катерят.

Манфред и Ерик бързо се спуснаха по каменните стъпала на улицата. Хаосът вече се вихреше. Малцината цивилни, оказали се твърде опърничави или твърде глупави да се евакуират навреме, тичаха към цитаделата. Изтеглянето заприлича на панически бяг.

— Да си виждал Грейлок? — извика през врявата Манфред.

— Не, откакто тръгна да поеме южната стена.

— Дано е стигнал — каза Манфред. Една стрела се заби в земята на няколко пръста от ботуша му и той подскочи.

Ерик го сграбчи за ръкава и силно го дръпна наляво, като едва не го събори. Още три стрели прелетяха през мястото, където бе стоял допреди миг.

— Благодаря — изпъшка Манфред, докато завиваха на ъгъла.

— Стрелците обикновено действат на групи — каза Ерик.

Затичаха по улицата и свиха надясно, после отново наляво, и Ерик видя най-високата кула на цитаделата. Улиците продължаваха стръмно нагоре към стария замък и докато стигнат Висока улица, всичко наоколо им беше пълно с изпаднали в ужас бегълци, останали без дъх войници и мъже, понесли ранените си другари.

— Отворете път! — извика някой и Ерик разбра, че войниците на Даркмоор са познали Манфред. — Баронът е тук! Направете път!

Стигнаха до подвижния мост. От двете му страни стояха войници и трескаво пропускаха преминаващите.

Ерик и Манфред се сринаха изтощени върху камъните на двора и няколко войници притичаха на помощ.

— Вода — изпъшка баронът.

Ерик каза задъхано:

— Бях забравил колко е изморително да тичаш по нанагорнище.

— Аз пък изобщо не го знаех — каза Манфред.

Донесоха ведро с вода и Манфред пи, след което го подаде на Ерик, който отпи и изля останалото върху гърдите си.

— Сержант! — извика Манфред.

— Да, милорд?

— Заповед за наблюдателя горе. Щом види врага в другия край на Висока улица, вдигате моста.

— Манфред, не може да чакаш толкова дълго — каза Ерик. — Трябва да го вдигнат сега, иначе няма да им стигне време. — Посочи човешкия поток, гражданите с тътрещите се коли, кретащите едва-едва стари мъже и жени, които се мъчеха да минат през портата и само си пречеха. — Виж!

Манфред оцени положението и каза на сержанта:

— Вдигайте моста. Които останат от другата страна, да тичат към източната порта. Не можем да го държим повече спуснат. Всеки да се спасява както може.

И двамата знаеха, че оставането извън цитаделата е равносилно на смъртна присъда.

Манфред стана и махна на Ерик да го последва.

— Трябва да докладвам на принца.

Ерик се надигна и тръгна след брат си. Затътриха се през централния вход към цитаделата и чуха зад себе си гневните викове и сърцераздирателните молби на онези, които бяха принудени да останат отвън.

Влязоха в кабинета на принца и той попита:

— Пълно изтегляне?

— Всички се придвижват насам — каза Манфред.

Патрик погледна Ерик.

— А Грейлок?

Ерик посочи към града.

— Там някъде е.

— Проклятие! — Принцът погледна през прозореца и видя огньовете, вдигащи се по външните улици на града. — Има ли поне едно добро нещо във всичко това?

— Доброто е, че сега се бият на три фронта — каза Ерик. — Имаме хора по хребетите с джуджетата и елфите, които ще ги жилят по фланговете, и ако успеем да удържим до заранта, ядрото на армията на Изтока ще е тук.

Принцът им даде знак да седнат и Манфред каза:

— За съжаление армията на Изтока ще е от другата страна на градските стени и ако някой не се промъкне да им отвори портите, можем да имаме сериозен проблем.

Ерик го погледна и попита:

— Манфред, да имаш някой таен проход до източните порти?

Манфред поклати глава.

— Съжалявам, но такава хитрост не е предвидена. Палатът е нашарен с дупки и проходи, но старите градски стени са само солиден каменен зид с вградени в тях складове. Ще трябва да изчакаме до съмване и ако се наложи, можем да опитаме контраатака и да вземем най-източната до цитаделата порта, за да вкараме армията.

— Но ни чака много дълъг следобед и още по-дълга нощ.

Патрик запази спокойствие пред лицето на всички тези лоши вести.

— Искам от вас доклад за положението, колкото може по-скоро. Двамата с Ерик оценявате колко от хората ни са се изтеглили, колко според вас може все още да се сражават отвън из града и какво ни е нужно, за да опазим цитаделата. Храната и водата не са проблем, стига всичко това да се реши за един ден.

Ерик и Манфред станаха едновременно, поклониха се на принца и напуснаха. Отвън Манфред каза:

— Знам разположението на частите, зачислени към замъка, затова ще започна с тях. Ти иди в двора, виж кои са се събрали там и ги организирай.

Ерик се усмихна.

— Слушам, милорд.

Манфред го погледна.

— Майка все се боеше, че ще се опиташ да узурпираш титлата ми. Точно сега ти я давам.

Ерик се усмихна.

— Не, благодаря. Тогава аз ще трябва да изкачвам всички тези стъпала до кулите.

— Практичен човек, както подозирах. — Манфред се обърна и бързо се заизкачва по стълбите към горния етаж на цитаделата, а Ерик се запъти към двора.



Изведнъж стана тихо.

Пъг вдигна ръка и сякаш се вслуша в нещо.

Демонът беше в залата.

— Не знаех, че демоните могат да се транспортират — прошепна Накор.

— Или да се изместват във времето — добави Миранда.

Демонът разбра, че не е сам в пещерата и нададе рев, който процепи скалните стени и от който от тавана западаха камъни.

Пъг отприщи първото си заклинание, а Томас застана между сина си и чудовището.

Пращящи сини енергии се завихриха около Джакан и той нададе вой. Но крясъкът му не беше от болка, а по-скоро от гняв от това, което видя — Калис, боравещ с Камъка на живота, освобождавайки затворените в него енергии.

— Не! — ревна звярът на езика на Новиндус. — То е мое!

Джакан приличаше на Маарг, но бе по-строен и по-мускулест. Липсваха провисналите тлъстини и не беше покрит с толкова много изтерзани кожи на жертви. Пъг забеляза, че опашката му е остра, без змийската глава, която имаше Маарг.

Джакан замахна към Томас, но Томас вдигна белия си щит и мощният удар се плъзна по повърхността му, без да остави белег по ецвания върху нея златен дракон. Мечът на Томас изсвистя и Джакан нададе вой, отстъпи и от раната му закапа червено-черна отрова. Тя засъска и камъните, по които закапа, запушиха.

Миранда отпрати поток енергии към съществото и го удари толкова силно, че го отмести малко наляво. Томас използва момента, за да нападне, докато Джакан се обръщаше да види откъде идва новата атака. Посече демона в дясното бедро и Джакан замахна с дясната си ръка — ноктите с дължина на ножове изфучаха покрай Томас.

Томас отби атаката, замахна и отново швирна отровна кръв.

— Притиснете го! — извика Накор.

Пъг изхвърли стълб от енергия, синьо копие от светлина, което прониза едното крило на демона, раздирайки в него дупка, голяма колкото юмрук. Демонът отстъпи, крилете му забърсаха каменната стена на пещерата, и отново замахна към Томас.

Томас се дръпна, за да отбегне удара, вместо да се опитва да го блокира.

Съществото се присви, очевидно объркано от неочакваната съпротива.

И изведнъж Накор извика:

— Изцерява се!

Пъг присви очи и видя, че първата рана, нанесена от Томас, бързо се затваря.

— Камъкът на живота! — каза Накор. — Изцерява раните.

Пъг пресметна. Калис беше смалил камъка до по-малко от една трета от първоначалните му размери и като че ли това смаляване се ускоряваше, като им даваше надежда, че могат да приключат с изпитанието за по-малко от час, но това означаваше, че трябва да държат чудовището на разстояние, докато Калис приключи. Пъг се обърна към Миранда и каза:

— Ти отдъхни. Двамата с Томас ще се опитаме да го задържим настрана от Калис. Ако някой от нас се изтощи, трябва да се намесиш.

Обърна се, бързо застана толкова близо пред чудовището, колкото можеше да си позволи, и скръсти китки пред себе си. От тях се изстреля зашеметяващ сноп червена светлина и удари Джакан в лицето толкова силно, че го отхвърли към стената.

Томас не се поколеба. Засили се и нанесе на чудовището свиреп посичащ удар с меча, който се вряза дълбоко в крака на съществото и върху каменния под швирна кървава отрова. Кръвта запуши и мирис на гнило изпълни въздуха.

Джакан нададе убийствен вой и скочи към Томас. Томас опита да отстъпи и успя да се измъкне достатъчно, за да не падне демонът отгоре му, но това приближи Джакан достатъчно, за да се опита да докопа Калис.

Ноктестата му длан, дълга цял човешки ръст се протегна към Калис и Томас замахна с все сила със златния меч. Той се вряза в дебелата четири стъпки китка и съществото писна от болка и се дръпна назад с отсечена ръка.

Мръсна черна кръв швирна във въздуха и оплиска Калис, който изпищя от болка и падна от Камъка на живота.

— Калис! — извика Миранда и двамата с Накор изтичаха до него. Пъг и Томас моментално се хвърлиха в бой. Засвятка енергия, а Томас заудря с меча, принуждавайки ранения демон да отстъпи. Джакан сви посечената си ръка до гърдите и се остави да го притиснат до стената.

Накор се приведе до Калис и хвана едната му ръка, а Миранда взе другата и бързо го извлякоха от локвата черна кръв. Камъкът на живота загасна.

Калис се гърчеше на пода и кожата му гореше и се белеше, все едно че го бяха окъпали в киселина. Стискаше зъби и стенеше от болка. Миранда и Накор усетиха сърбеж по ръцете си и бързо ги изтриха в дрехите си. По тъканта се появиха дупки, но поне дланите им престанаха да горят.

Миранда се огледа и видя слугите на Оракула, сврени в най-далечния ъгъл на огромната зала, зад спящото туловище на дракона. Изтича при тях и каза:

— Трябва ни помощ!

Най-старият член на групата, който й бе проговорил преди, отвърна:

— Ние не можем да направим нищо.

Миранда го сграбчи за ръката и го задърпа да се изправи.

— Измислете нещо!

Задърпа го по-близо до Камъка и посочи лежащия на пода Калис.

— Помогни му!

Старецът махна на двама от хората си да дойдат и заедно успяха да издърпат Калис от локвата демонска кръв. Водачът ги накара да го пренесат от другата страна на Камъка на живота и рече на Накор:

— Ако успее да задейства Камъка отново, той може да го спаси.

Накор се ококори и възкликна:

— Ама разбира се! Целебната енергия! — Погледна Миранда. — Същото като с рейки! Първо ще послужи на него.

Накор се обърна към двамата слуги на Оракула.

— Задръжте го близо до Камъка.

Направиха го, макар че всяко движение караше Калис да стене от ужасна болка. Накор взе ръцете на Калис, както бяха изгорели и покрити с мехури, и ги постави върху Камъка.

— Надявам се да подейства. — Направи няколко жеста във въздуха, измърмори нещо и сложи ръцете си върху ръцете на Калис.

Усети топлина под дланите си и погледна надолу. Смътнозелена светлина окъпа дланите на Калис и неговите.

— Енергията потича — каза той и зачака. Битката между Пъг, Томас и демона продължаваше, без нито една страна да печели надмощие.

Накор се обърна към двамата слуги на Оракула и каза:

— Дръжте го така. Да е в контакт с Камъка. — После изтича до Миранда.

— Това не действа… — изсумтя тя.

— Знам.

Пъг хвърли заряд мистична енергия, невидим за окото, но от който въздухът запращя, щом удари демона.

Томас не показваше признаци на умора, защото изкованите му от валхеру доспехи го предпазваха от наранявания.

Пъг заотстъпва и викна на Миранда:

— Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да го държим на разстояние. Как е Калис?

Тя му посочи и Пъг погледна. Калис седеше, изправил гръб, прикрепян от двамата слуги на Оракула, и във въздуха около него кръжеше зелено сияние.

— Става по-силен — каза Пъг.

— Да, докато държи Камъка, той го изцерява, и докато го изцерява, той става все по-силен, за да продължи работата си — каза Накор и посочи. — Вижте!

Калис беше отворил очи и макар да личеше, че все още изпитва силни болки, той отново отключваше Камъка на живота.

Залата отново се изпълваше с малки прашинки зелена енергия, живот, който се връщаше на своето място. Пъг посочи отсечената длан на демона, която бавно изчезваше, и кървящия чукан, на който бавно израстваше нова длан.

— Но това нещо изцерява и демона! — Очите на Пъг се разшириха и той се обърна към Миранда: — Знаеш ли някоя мощна магия за връзване?

— Достатъчно мощна за това нещо?

— Трябва да го задържиш само за няколко минути.

Тя го погледна неуверено, но кимна:

— Ще пробвам.

— Томас! — извика Пъг. — Задръж го още една минута!

Пъг затвори очи и замълви тихо, а Миранда направи същото. Изведнъж пурпурни въжета енергия оплетоха зловещото създание, задържаха го и долепиха мощните му криле до гърба. Джакан нададе болезнен вой.

— Томас! — извика Пъг. — Убий го!

Томас замахна със златния меч и го заби дълбоко в това, което трябваше да е сърцето на Джакан. Черните очи на демона се облещиха и от устата и носа му потече кръв. Томас издърпа меча си.

Пъг смъкна едната си ръка и изведнъж залата притихна, а демонът изчезна.

— Къде се дяна? — попита Миранда.

— Няма го — каза Пъг. — Не можахме да го убием, но се сетих за едно място, където не може да оцелее.

— Къде? — попита Накор.

— На дъното на океана, между нас и Новиндус. Там има една падина, дълбока повече от три мили. — Пъг изведнъж се почувства уморен и седна на каменния под. — Открих я случайно преди години, докато правех проучвания на планетата, и си спомних какво каза баща ти накрая. — Погледна Миранда.

— Каза: „Те са същества на огъня“. — Тя се засмя уморено.

Накор седна до Пъг и рече:

— Но това е чудесно. Как не се сетих. — Поклати глава. — То е очевидно.

— Кое е очевидно? — каза Томас, прибра меча и седна до тях.

— Дори и най-големият демон не е нищо повече от един огнен елементал — обясни Накор.

— Веднъж се бих с въздушни елементали край Звезден пристан и ги унищожих, като ги принудих да се допрат до водата — каза Пъг и посочи мястото, където беше стоял демонът, и продължи: — Едно потапяне няма да убие Джакан, но докато се опитва да изплува три мили нагоре в морската вода, с връзките на Миранда около него и раната в сърцето от Томас, ще свърши.

— Това е чудесно — каза Накор. — Най-после всичко свърши.

— Не е — каза Пъг и посочи Калис.

Калис вече седеше без чужда помощ и очите му отново се бяха приковали в сърцето на Камъка на живота, който вече се беше смалил до по-малко от една пета от първоначалния си размер. Раните по лицето и дланите му бързо зарастваха.

— Мисля, че и той скоро ще свърши — каза Накор. — Можем да почакаме.

— Докато чакаме, умират хора — каза Томас.

— Да, тъжно е. Но това тук е по-важно.

Доминик и Шо Пи излязоха от скривалището си и Доминик каза:

— Той е прав. Това е може би най-важното нещо, извършвано от смъртен на този свят. Сега задушеният живот на този свят се оправя и порядъкът ще започне да се връща.

— Ще започне? — учуди се Миранда.

Доминик кимна.

— Такива огромни щети не се поправят бързо. Нанасяни са от столетия, от хилядолетия. Но сега изцеряването ще започне. Вече е отворен пътят за завръщането на боговете, докато преди Безименния го възпрепятстваше.

— И колко трябва да чакаме? — попита Миранда.

Накор се засмя.

— Няколко хиляди години, но… — Той се надигна. — Но всеки ден нещата ще стават малко по-добри от предния и един ден старите богове ще се върнат, и тогава тази планета ще стане онова, което е трябвало да бъде.

— Смятате ли, че някога ще разберем какво е предизвикало лудостта на Безименния? — попита Пъг.

— Някои загадки си остават вечно неразрешими. И дори да намерим отговора, може изобщо да не го разберем — каза Доминик.

Накор бръкна в торбата си, извади Кодекса и го връчи на Доминик.

— Вземи го. Мисля, че вече ще можете да свършите нещо добро с него.

— Ами ти? — попита Пъг. — Доколкото те познавам, едва ли има по-любопитен индивид от теб на планетата. Не искаш ли да продължиш да го дешифрираш?

Накор сви рамене.

— Играя си с това нещо повече от двеста години. Омръзна ми. Освен това двамата с Шо Пи ни чака работа.

— Каква работа? — попита Миранда.

Накор се ухили.

— Трябва да основем религия.

Пъг се засмя.

— Нова шарлатания?

— Не, говоря сериозно — каза Накор и се опита да се направи на обиден, но не успя и се ухили. — Аз съм новият патриарх на Ордена на Арч-Индар, а това е първият ми послушник.

Доминик го зяпна, Томас се засмя, а Пъг рече:

— Защо?

— Защото ако тези старчета успеят да върнат Матрицата, някой все пак трябва да върне Добрата богиня, да уравновеси Безименния. Иначе Ишап няма да има с какво да го балансира.

— Достойна амбиция, но… — почна Доминик.

Миранда довърши вместо него:

— Амбициозна?

Доминик кимна.

— Много амбициозна.

Пъг плесна Накор по рамото.

— Какво пък, ако изобщо някой може да го направи, това е нашият приятел тук.

— Свърши се — каза Калис.

Те се обърнаха към него. Той пъхна ръце под дребните късчета, останали от Камъка на живота, и с леко движение ги хвърли във въздуха.

Като хиляди изумрудени пеперуди, последните останки от окованата жизнена енергия се разлетяха, а после залата отново помръкна. Слугите на Оракула отново запалиха факлите, оставени да угаснат по време на битката, и те огряха огромната зала с бледожълто сияние. Обсипаният със скъпоценни камъни дракон спеше невъзмутимо.

Калис се изправи. Дрехите му все още бяха обгорени и на дупки от демонската кръв, но самият той изглеждаше непокътнат. Той пристъпи към баща си и двамата се прегърнаха.

Томас възкликна:

— Ти си невероятен. Ти…

Калис го прекъсна.

— Аз просто направих това, за което съм роден. Това е съдбата ми.

— Но се изискваше кураж — вметна Пъг.

Калис се усмихна.

— Никой в тази зала днес не може да бъде обвинен в липса на кураж.

— Аз мога — каза Накор. — Не съм от куражлиите. Просто не можах да измисля как да се измъкна оттук.

— Лъжльо! — възкликна Миранда и го сръга закачливо.

Калис погледна удивен баща си.

— Мама ще се изненада.

— От какво? — попита Томас.

— Изглеждаш различно — каза му Пъг.

— Различно ли? Защо?

Накор бръкна в торбата си, порови малко и извади огледалце.

— Ами, погледни се.

Томас взе огледалото и очите му се разшириха като видя какво има предвид синът му. Изчезнали бяха онези чужди черти по лицето му, които смяташе, че е наследил от валхеру. Сега изглеждаше съвсем обикновен смъртен мъж от човешката раса, но с елфски уши. Той погледна Калис и каза:

— И ти си се променил.

— Всички се променихме — каза Доминик и свали качулката си.

— Косата ти! — възкликна Пъг.

— Отново е черна, нали?

— Изглеждаш както когато ходихме до Келеуан, преди толкова години!

— Я ми дай това огледало — каза Миранда и го дръпна от ръката на Томас. Огледа се и възкликна: — Богове! Изглеждам сякаш отново съм на двайсет и пет!

После обърна огледалото към Пъг и той се ококори. В него се взираше лице, което не беше виждал, откакто се бе върнал от Келеуан — лице на младеж без нито едно бяло косъмче в косата и брадата.

— Трябва да съм на… Не мога да го повярвам.

— Какво? — попита Миранда.

— Преди години си срязах дясната ръка и толкова я повредих, че оттогава така и не можех да усещам пълната й сила. — Взря се в дланта си и сгъна полека пръстите си. — Мисля, че се е излекувала напълно.

— А аз как изглеждам? — попита Накор, взе огледалото от Миранда и се огледа. — Хмм. Някъде на около четиридесет.

— Май си разочарован — каза Миранда.

— Надявах се, че ще съм хубав. — После се ухили. — Но и четиридесет не е зле.

— Вече разбирам що за ключ искаха да изковат пантатийците с пленения живот и какво беше чуждото присъствие — каза Калис.

— Безименния ли? — попита Томас.

Калис поклати глава.

— Не, някакво друго присъствие. Може би онези същества, които са създали разломите за пантатийците. Но едно е ясно — този неведом ключ щеше да позволи на Маарг или на Джакан да използва Камъка на живота.

— Като оръжие ли? — попита Доминик.

— Не — каза Калис. — Като дестилирана жизнена енергия. Това е храна за демоните. Представяте ли си Джакан, но десет пъти по-голям и сто пъти по-силен, отколкото беше преди малко? Това щеше да е резултатът, ако демонът бе използвал ключа, за да отвори Камъка на живота.

Миранда удивено поклати глава.

— И ние все още не знаем как всички тези различни играчи, демоните, пантатийците, онези… — тя щракна с пръсти и погледна Пъг. — Как ги нарече?

— Шангри — отвърна Пъг.

— Шангри, са свързани — довърши Миранда.

— Това все още са загадки и засега ще трябва да ги оставим настрана — каза Пъг.

— Но има едно нещо, което трябва да свършим веднага — обади се Калис.

— Какво? — попита Миранда.

— Трябва да спрем една война.

27.Истина

Кипеше битка.

Беше като сцена от ада. Из градските улици под светлината на факлите кръстосваха мъже. Замъкът беше удържал до падането на нощта, но врагът не се бе изтеглил под прикритието на тъмнината. За Ерик беше очевидно, че в командването е настъпила промяна, защото изведнъж се оказа изправен срещу същата сбирщина от наемници, с които се беше сражавал от началото на войната, но сега те действаха координирано, използваха ефективно численото си предимство и смилаха защитниците.

Ерик насочи хората си към южната стена на цитаделата, където нашествениците полагаха усилия да запълнят рова с всичко, което им попаднеше подръка, за да се доберат до стената. Мебели, счупени фургони, камъни — всичко, което намереха, го хвърляха във водата.

Бранителите мятаха отгоре толкова стрели, колкото можеха, но щурмът продължаваше неумолимо.

Манфред надникна от стената към човешкото море. Хиляди и хиляди войници напираха към древната цитадела.

— Лошо — каза той.

— Позна — отвърна Ерик, сложи ръка на раменете на Манфред и го натисна надолу.

Манфред се сниши и в този момент над главите им профучаха няколко камъка, хвърлени от прашкарите по покривите от другата страна на рова.

— Как го правиш това? — попита Манфред.

— Кое?

— Да знаеш кога да се приведеш?

Ерик се усмихна.

— Още привечер видях прашкарите — докато пълзяха към покривите. Държа ги под око. Става ти навик.

— Стига да доживееш да ти стане навик.

— Какво е положението? — попита Ерик.

— Току-що казах на принца, че ако успеем да им попречим да опрат стълбите си на стената, би трябвало да удържим до заранта без много трудности. Трудното ще е да се доберем до източната порта и да пуснем армията на Изтока.

— Казах на Патрик, че лично ще поведа атаката призори.

Манфред се засмя.

— И аз.

— Не можеш — каза Ерик.

— Защо?

— Защото ти си баронът, а аз съм само…

— Копеле?

— Да.

— Но ти имаш жена, а аз не.

— Това нищо не значи. — И си даде сметка, че думите му звучат за Манфред толкова кухо, колкото неговите за него.

— Трябва да ми излезеш с по-добър аргумент — каза Манфред.

— А какво ще кажеш, че ти все пак си благородник, а аз — не? Че много хора зависят от теб?

— А от теб не зависят ли? — каза Манфред. — Освен това един рицар-капитан в армията на принца не е ли и барон?

— Това е друго. Аз все пак нямам имения и крепостни, които зависят от моята закрила. Не ми се налага да въздавам правосъдие и да решавам съдебни дела, които съдът не може да реши. Нямам градове и тържища, села и… Не е същото!

Манфред се усмихна.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да си барон?

— Ти имаш титлата на татко! — отвърна Ерик.

— Е, да. — Манфред надникна над стената: — Нямат ли край?

— Не, както виждаш.

Отдъхнаха за миг, присвити зад стената и Ерик попита:

— А ти защо не се ожени? Мислех, че херцогът на Ран имаше някоя предвид за тебе.

Манфред се засмя.

— Дамата ни дойде на гости и мисля, че не я впечатлих.

— Трудно ми е да го повярвам.

Манфред го погледна.

— Мислех, че ще се сетиш, но явно не си. Когато си имаш майчица като моята, си склонен да изкривиш представата си за жените. Стефан обичаше да ги наранява. Аз предпочитам да ги отбягвам.

— О!

Манфред се засмя.

— Ще ти кажа следното. Можеш да ми направиш една услуга. Ще се оженя за някоя, която ми избере принцът, а ти можеш да станеш баща на следващия наследник на баронството на Даркмоор. Това ще е наша тайна и подозирам, че въпросната дама ще ми е благодарна, че те пращам в спалнята й.

Ерик се засмя. Над главите им профуча ято стрели.

— Не мисля, че жена ми ще го одобри. — После каза: — Има нещо, което обаче трябва да знаеш.

— Какво? — попита Манфред.

— Имаш племенник.

— Какво?!

— Момичето, което Стефан изнасили. Розалин. Има дете от него.

— Богове! — възкликна Манфред. — Сигурно ли е?

— Стига да го видиш и ще разбереш, че е истински фон Даркмоор.

— Е, това променя нещата.

— В смисъл? — попита Ерик.

— Със сигурност поне един от двама ни трябва да оцелее, иначе детенцето ще остане единствено под нежните грижи на майка ми.

— Само ако й го кажеш — засмя се Ерик.

— О, тя ще го разбере, рано или късно. Майка може да е луда, но има добри връзки и обича интригите. — Сниши глас, сякаш някой можеше да подслуша. — Има моменти, когато си мисля, че пристъпите на баща ми са дело на майка ми.

— Смяташ, че го е отровила?

— Подсети ме някой път да ти разкажа фамилната история на майка ми. Отровата е изиграла голяма роля в издигането на дядо й до титлата.

Междувременно в цитаделата се натресе един грамаден балван и разтърси стената.

— Е — каза Манфред, — нашите гости, изглежда, са намерили катапулт.

Ерик надникна над стената и видя бойната машина, довлечена по средата на Висока улица. Махна с ръка на един войник и му нареди:

— Предай на сержант Джедоу да се погрижи за тоя катапулт. — Още една канара се блъсна в стената и нашествениците нададоха възторжен вик.

— Бързо!

Войникът хукна, а Манфред каза:

— Съвсем направо я подкараха, а?

— Кое?

— Избиват дупка в стената, запълват рова с каквото им попадне и ни заливат.

— В общи линии — кимна Ерик.

— Е, дай да го направим малко по-интересно — каза Манфред, привика друг от войниците си и каза: — Предай на сержант Макафий да пусне маслото.

Войникът затича.

— Рова ли палим? — попита Ерик.

— Защо не? — вдигна рамене Манфред.

— Колко може да гори маслото в рова?

— Три-четири часа.

Нова канара се натресе в стената и Ерик извика:

— Джедоу!

Сякаш чул вика на Ерик, един катапулт от кулата стреля и няколко бурета с масло се разбиха на улицата около вражеския катапулт.

Хората около вражеския катапулт се разбягаха. Маслото, пръснало се по улиците, бързо достигна един от многото околни пожари и изведнъж бойната машина лумна в пламъци. Хората на Ерик по бойниците на цитаделата ревнаха възторжено.

— Дотук добре — въздъхна Ерик.

— Когато маслото в рова изгори, ще почнат да го пълнят отново — каза Манфред.

— Това обаче ще ги задържи до изгрев-слънце.

— Да — кимна Манфред. — Но все още не решава проблема.

Спогледаха се и казаха едновременно:

— Източната порта.



Пъг въздъхна.

— Подмладяването е нещо чудесно, но съм уморен.

— Спи ми се — каза Томас.

— Загиват хора — настоя Калис.

Томас погледна сина си.

— Знам. Въпреки, че Камъка на живота вече го няма, все още има една огромна армия, която се опитва да завземе Даркмоор.

— Дори да се е освободил вече от контрола на демона, за Фадавах се знае, че не е от тези, които просто се отказват и се оттеглят. — Въздъхна. — Само ние и още неколцина знаем истинския залог. Но сега си имаме работа с един умен и опасен пълководец, чиято армия все още е почти непокътната и под чийто контрол е по-голямата част от Западните владения.

— Да, това няма да свърши бързо — каза Пъг.

— Можем да извадим поне сааурците от войната — предложи Миранда.

— Стига да успея да ги убедя, че онова, което ми каза Ханам, е истина — каза Пъг.

— Е, можем да опитаме — съгласи се Томас.

— Как ще стигнем дотам? — попита Накор.

— Не „ние“ — поправи го Пъг. — В Даркмоор отиваме само двамата с Томас. Докато не приключим битката, няма причини да вкарваме в белята и вас.

— Не забравяй, че съм човек на принца — заяви Калис.

— И мен няма да ме оставиш тук — каза Миранда.

Накор кимна към Шо Пи и Доминик, после се ухили и сви рамене.

— Нас също.

Пъг се ококори и въздъхна малко престорено.

— Е, добре. От мен да мине. Съберете се.

Миранда се обърна към водача на слугите на Оракула и каза:

— Благодаря ви за помощта.

Старецът отвърна с поклон:

— Не, ние благодарим, че ни спасихте.

Миранда пристъпи до Пъг и магьосникът каза:

— Хванете се.

Всички се хванаха за ръце и изведнъж се озоваха в двора на Вила Беата на Острова на чародея.

— Но това не е Даркмоор — каза Миранда.

— Да, не е — каза Пъг. — Никога не съм бил в Даркмоор. Тъй че ако не искате да се материализирате сред самата битка или зазидани в някоя каменна стена, дайте ми един час.

Гатис притича от къщата, поздрави ги и каза, че веднага ще им приготвят топла храна.

Томас придърпа Пъг настрана и го попита:

— Ти тук ли живееш?

— Обикновено — отвърна Пъг.

Томас огледа имението и въздъхна:

— Отдавна трябваше да ти дойда на гости.

— Променихме се. До тази сутрин ти не можеше да се насилиш да напуснеш Елвандар.

— И двамата загубихме много — каза Томас. — Макар че родителите ми бяха щастливи и живяха дълго, всички останали, които познавахме като момчета в Крудий, отдавна са покойници. Но ти — да загубиш и децата си и…

— Усещах, че ще надживея и двамата, след като Гамина и Уилям застаряваха, а аз — не. — Пъг сведе очи към земята и помълча умислен. После каза: — Макар и да го очаквах, болката си е истинска. Никога вече няма да видя децата си.

— Мисля, че разбирам — отрони Томас.

Постояха смълчани. После Пъг вдигна очи към звездите.

— Каква огромна вселена. Понякога се чувствам толкова незначителен…

— Ако това, което твърди Накор за естеството на тази вселена, е вярно, значи всички сме едновременно и незначителни, и важни.

Пъг се засмя.

— Само Накор би могъл да измисли подобно нещо.

— Отскоро го познавам — каза Томас. — Какво мислиш за него?

Пъг сложи ръка на рамото на приятеля си и го поведе към къщата.

— Ще ти кажа, докато работя над прехвърлянето ни в Даркмоор. Той или е най-самоувереният човек в историята, или е най-гениалният и оригинален ум, който съм срещал.

— Или и двете?

Пъг се засмя.

— Или и двете.



Пъг размаха ръце и се появи огромна сфера от синкава светлина с проблясващи златни искрици. Беше по-висока от човешки ръст и голяма колкото шестместна каляска.

— Какво е това? — попита Миранда.

— Това ще ни закара до Даркмоор — отвърна Пъг. — Не познавам достатъчно Даркмоор, за да ни пренеса безопасно в околностите на града. Ако няма модел, над който да се съсредоточа, място, което познавам достатъчно добре… е прекалено опасно.

— Знам процедурата — каза Миранда. — Мислех, че идваме тук, за да вземем някое от цуранските устройства.

— Не вършат работа — каза Накор и извади своето от торбата. — Освен ако не отиваш на място, което ти е познато. — Разтърси устройството. — И то ако все още работи. — Остави устройството настрана, ухили се и каза: — Аз ще похвърча в мехурчето ти.

— Как се влиза? — попита Миранда.

— Просто стъпваш вътре — каза Пъг и го направи.

Последваха го.

— Трябваше да изровя заклинанието от паметта си, за да го направя, но след като си спомних как става… — Той махна с ръце и сферата се издигна над земята. — След това е лесно.

Гатис им махна за довиждане и те се понесоха високо над покривите на имението по дългия път към Крондор.

— По-лесно е да следвам познати ориентири, като Кралския път.

— Колко е пътят до Даркмоор? — попита Калис.

— Ще пристигнем след съмване — каза Пъг.

Понесоха се през морето, на стотина стъпки над белите гребени на вълните. Когато и последната от трите луни на Мидкемия потъна на запад, предутринното небе на изток започна да изсветлява. Задуха вятър, но в сферата им беше уютно.

— Щеше да е хубаво, ако можеше и да седнем — каза Миранда.

— Като свършим с това, с удоволствие ще ти заема тома, от който научих това заклинание, и Можеш да го модифицираш така, че да има и седалки — нямам нищо против — отвърна Пъг.

Накор се засмя.

— Колко бързо се движим? — попита Томас.

— Колкото най-бързата птица — отговори Пъг. — След час би трябвало да прелетим над Крондор.

Времето течеше и пред очите им небето стана от катраненочерно тъмносиво. Щом настъпи утрото, видяха водовъртежа във вълните долу — сиво петно в кипящото море.

— Сигурен ли си, че демонът е мъртъв? — попита Накор.

— Мъртъв е — отговори Пъг. — Водата е проклятие за неговия вид. Беше достатъчно силен, за да й устои известно време, но не и на такава дълбочина и с раните, които му нанесе Томас.

— Вижте — каза Миранда. — Крондор.

Пъг ги беше превел по права линия от Острова на чародея, така че подхождаха към града на принца откъм запад.

— О, богове! — възкликна Миранда.

На мястото на някогашния огромен, гъмжащ от живот град се виждаше само черно петно.

— Нищо не е останало — въздъхна Накор.

— Нещо се движи — каза Калис и посочи в смътната светлина, и видяха ескадрон, поел по крайморския път.

— Май част от армията на кралицата е дезертирала — отбеляза Шо Пи.

— След като се освободиха от властта на демона, това би трябвало да става все по-често — каза Пъг.

Прелетяха над външния вълнолом на залива на Крондор и видяха мачтите на опожарени кораби — като гора протягащи се към небесата изгорели кости. Кейовете ги нямаше, както и повечето сгради. Тук-там стърчаха части от стени. Палатът на принца беше сринат до основи.

— Много време ще мине преди някой отново да се засели тук — отбеляза Калис.

Томас сложи ръка на рамото на сина си. Разбираше, че разрушаването на града, който се бе заклел да брани, го наранява дълбоко. Знаеше също така, че Калис по-добре от всеки друг разбира какво е постигнал с разрушаването на Камъка на живота, но осъзнаваше болката, изпитвана от Калис заради скъпата цена, платена от толкова хора.

Пъг подведе сферата над Кралския път. На всяка миля ставаха свидетели на пълната разруха.

Всяка ферма и къща беше изпепелена и безброй трупове бяха осеяли пътя.

— Трябва да доведем тук колкото може повече духовници, защото след такова клане със сигурност ще дойде и чума — каза Доминик.

— Всички от Ордена на Арч-Индар ще помогнат — обеща Накор.

— И двамата ли? — го подкачи Миранда.

Въпреки цялата разруха пред очите им за Пъг се оказа почти невъзможно да не се разсмее.

— Много от жреците сигурно също са загинали при разрушаването на града — каза Томас.

— Едва ли — отвърна Калис. — Предупредихме храмовете още преди няколко месеца и те постепенно изтегляха хората си на безопасни места. Херцог Джеймс разбираше, че такава помощ ще е нужна, ако оцелеем.

— А и никога не вреди, ако храмовете са на твоя страна — вметна Миранда.

— При цялата ми тревога заради заплахата от Изумрудената кралица и демона, и при тези наши страхове около Камъка на живота, бях пропуснал простия факт, че в Кралството е нахлула такава огромна армия — отбеляза Пъг.

— Аз — не — каза Калис и посочи напред. — Виж.

Навлизаха в подножията на планините и Пъг видя цяло море от лагерни огньове, малки заслони и тук-там по някоя командна шатра. После прелетяха над огромен павилион. Колкото повече се приближаваха към Даркмоор, толкова по-големи струпвания на войски виждаха.

— Богове! — възкликна Томас. — Никога не съм виждал такава армия. Дори през Войната на разлома цураните никога не изкараха повече от трийсет хиляди души, и никога всички на едно място.

— Превозили са през морето четвърт милион души — каза Калис и добави безстрастно: — Това долу е едва половината от още неизбитите от нас.

— Толкова смърт — въздъхна тъжно Накор. — И толкова безсмислена.

— Винаги съм питал Пъг има ли причина да се води война — каза Томас.

— Свободата — отвърна Калис. — Да браним своето.

— Това са добри основания за съпротива — каза Пъг. — Но дори и те не са достатъчно добър мотив да започнеш война.

Теренът започна да се издига и Пъг издигна и сферата. Но все повече и повече мъже започнаха да сочат към тях, а някои започнаха да стрелят и той издигна сферата още по-високо.

На равнището на облаците получиха пълна панорама на бойното поле.

— Невероятно — промълви Доминик.

Под тях се беше проснала армия от стотина хиляди души — пъплеха като мравки. На върха на хълма беше град Даркмоор. Предградията като че ли бяха вече в ръцете на врага, битката в останалата част кипеше яростно.

— Можем ли да спрем това? — попита Миранда.

— Нашествениците са хвърлени на другия край на света, без храна — каза Калис, погледна Пъг и подхвърли: — Освен ако не разполагаш с някое магическо средство да ги върнеш на Новиндус.

— Малко по малко, може би, но… толкова много наведнъж — не.

— Тогава ще трябва да спрем боевете и да уредим нещата, след като престанат да се избиват — каза Томас.

— Някой да вижда сааурците? — попита Пъг.

Томас посочи една част на града на югозапад — малък пазарен площад, пълен с огромни зелени конници. Пъг спря сферата и рече:

— Я да видим дали ще можем да им привлечем вниманието.

Започна бавно да спуска сферата и когато първият сааурец я видя, отдолу полетяха стрели.

Удряха се в стените на сферата и отскачаха. Пъг продължи бавно да я спуска и след като долу разбраха, че това чудо не ги заплашва пряко, спряха да стрелят.

Пъг приземи сферата пред група ездачи, сред които изпъкваше един с много величествен шлем с конска опашка — държеше щит и древен на вид меч.

— Внимавайте — каза Пъг.

После сферата изчезна и Пъг заговори на езика на Ябон, доста сходен с езика на Новиндус.

— Търся Джатък, ша-шахана на всички сааурци!

— Аз съм Джатък — каза ездачът. — Ти кой си, чародею?

— Казвам се Пъг. Дойдох да търся мир.

Сааурецът го гледаше подозрително. После каза:

— Обвързва ни клетва с Изумрудената кралица и не можем да сключваме мир по свое желание.

— Нося вест от Ханам — каза Пъг.

— Ханам е мъртъв! — викна сааурецът. — Той умря на родния ми свят!

— Не — каза Пъг. — Велемъдрият на твоя баща приложи изкуствата си, за да завладее ума и тялото на един демон и в това тяло дойде на тази земя. Издири ме и разговаряхме. Сега наистина е мъртъв, но душата му се върна на Шила и той препуска с Небесната орда.

Джатък подкара коня си напред, спря пред Пъг и го изгледа отгоре.

— Говори!

И Пъг му разказа за древната война между доброто и злото, за лудостта на жреците на Ахзарт и за измяната, извършена спрямо сааурците от пантатийците. Отначало сааурските воини го слушаха недоверчиво, но Пъг им преразказа словата на Ханам и завърши:

— Ханам каза да ти предам, че трябва да знаеш, както и Шаду, твоят велемъдър, Чайга, твоят виночерпец, и Монис, твоят щитоносец, че всичко, което ви казвам, е истина. Честта на вашата раса налага да приемете истината. Пантатийците и Изумрудената кралица, и демоните — всички те са ви лишили от родния ви свят. Те са тези, които са унищожили Шила и са ви отнели завинаги рождените права.

Сааурците се вцепениха от ужас.

— Лъже! — извика един.

— Хитри лъжи, измислени от майстор на зли изкуства! — рече друг.

Джатък вдигна ръка.

— Не. Има един кръг на истина. Ако си това, що твърдиш, че си, ако носиш тези слова от Ханам, тогава той трябва да ти е казал нещо, което да ми покаже, че не лъжеш.

— Да — каза Пъг. — Каза ми да ти напомня за деня, в който си дошъл да служиш при твоя баща. Бил си последният от синовете на баща си, който е трябвало да служи. Всичките ти братя били мъртви. Треперел си в очакване да срещнеш своя баща, и не е имало никой, който да те отведе настрана, да ти поговори тихо на ухото и да те увери, че всичко ще е добре.

— Истина е — каза Джатък. — Но кажи ми името на оня, който ме успокои.

— Каба, щитоносецът на твоя баща, който ти е казал какво да кажеш на баща си. Казал ти е да кажеш: „Татко, тук съм, за да служа на своята раса, да отмъстя за своите братя и да изпълня своя дълг.“

Джатък вдигна глава към небето и изрева — животински рев, пълен с гняв и страдание.

— Предадени сме!

И се обърна към останалите сааурци.

— Да се знае! Връзката ни е скъсана. Вече не служим на никого освен на сааурците! Нека смъртта е награда за ония, що ни онеправдаха! Смърт за пантатийците. Нека ни една змия да не оцелее! Смърт за Изумрудената кралица и нейните слуги! — После се обърна към Пъг. — Човеко, когато това свърши, ще те издирим и ще сключим нашия мир, но сега трябва да се плати ужасна кръвна дан!

— Ша-шахан — каза Томас. — Вашите воини воюват от години. Оставете оръжието. Оттеглете се от тази битка. Към града иде армия, за да изтласка нашествениците. Отстъпете и нека вашите жени и деца разберат, че бащите им се връщат живи.

Джатък вдигна меча си и очите му засияха.

— Това е Туал-масок, Пияча на кръв. Той е белег за моя сан и знак за честта на моя народ. Няма да бъде прибран в ножницата, докато не се овъзмезди неправдата.

— Тогава знай, че Изумрудената кралица е мъртва — каза му Пъг. — Тя бе унищожена от демон.

— От демон? Демони унищожиха нашия свят!

— Знам — каза Пъг. — И демонът също е мъртъв.

— Кой тогава ще плати цената? — настоя ша-шаханът.

Томас прибра меча си.

— Никой. Всички са мъртви. Ако са останали живи пантатийци, те се крият под камъните на една далечна земя. Единствените останали живи са жертвите и изиграните.

Сааурският водач изпищя безсилно към небесата.

— Но аз ще намеря възмездие!

Пъг поклати глава.

— Пощади народа си, Джатък!

— Ще въздам — кръв за кръв!

— Върви тогава, но остави този град в мир — каза Томас.

Джатък насочи меча си към Томас.

— Моите войници ще си идат и повече не ще безпокоим това място. Но ние сме народ без дом и честта ни е опетнена. Само с кръв можем да очистим това петно. — Обърна коня си към градската порта и подкара гигантското животно с мощен ритник.

Бойците му го последваха и макар войната в града да продължи да кипи, югозападната част на Даркмоор изведнъж утихна. Иззад барикадата се чу глас:

— Отидоха ли си?

Пъг махна и Оуен Грейлок се изкатери през купчината мебели, чували зърно и части от някакъв счупен фургон.

— Магьоснико! — каза Оуен. — Дължим ти благодарност.

— Няма нужда от благодарности — отвърна Пъг. — Битката все още продължава.

— Е, след като ни отърва от сааурците, все пак ти благодарим. — Оуен поклати глава. — По дяволите, голяма мъка бяха.

— Сега ще са мъка за нашествениците — каза Томас. — Каза им се как са ги измамили и това никак не им хареса.

Оуен се усмихна.

— Представям си. Виждал съм сааурци отблизо и знам какви са, като се разлютят. — Обърна се към мъжете зад себе си и извика: — Пръснете се и потърсете ако са останали още от момчетата ни. Ще ударим врага откъм тила.

Томас извади меча си и каза:

— Мога да помогна малко.

— Ще се радвам — каза Оуен, изгледа огромния Томас и попита: — Как сте опазили цялата тази белота чиста?

Томас се засмя.

— Дълга история.

— Ще ми я разкажете след боя — каза Оуен и махна на войниците си да го последват.

— Ще се видим по-късно — каза Пъг.

— Къде отиваш? — попита Томас.

— В цитаделата — да видя как мога да прекратя тази лудост.

Томас кимна, обърна се и затича с Оуен Грейлок. Пъг махна на останалите да се хванат за ръце, взря се в крепостта, и изведнъж всички изчезнаха.



— Сега пък какво има? — попита Ерик и извади сабята си.

Мъжете по покрива се развикаха, но тонът им издаваше по-скоро изненада, отколкото тревога. Манфред също извади оръжието си и застана между принц Патрик и вратата.

Вратата се отвори и Ерик видя Калис, Накор, Миранда и другите след него.

— Капитане!

— Здравей, капитане — отвърна му Калис с усмивка.

— Толкова се радвам, че те виждам. Как дойде?

Калис посочи Пъг.

— Магьоснико! — възкликна облекчено Ерик. — Можеш ли да направиш нещо?

— Мога да избия всички извън стената, но това включва и кралските войници, които се сражават от къща на къща. Затова бих предпочел да измислим начин как да спрем убийствата. Демонът, който водеше армията на Изумрудената кралица, е мъртъв. Камъкът на живота вече не съществува. Няма повече причини този бой да продължава.

— Това го кажи на ония убийци отвън — отвърна Ерик.

— Точно това е проблемът. Дори да им го кажа, дали ще ме послушат?

— Не — заяви Калис. — Както казах, те са гладни и много добре знаят каква пустош е зад тях. Само една посока им е останала — напред.

— Ако този демон, за който говорите, е мъртъв, какво става с Изумрудената кралица? — попита Ерик.

— О, тя е мъртва от няколко месеца — каза Пъг. — Ще ти обясним по-късно.

— А Фадавах? Сигурно можем да преговаряме за примирие с него. Той е опасен тип, но сигурно знае старите условия за мир на Новиндус — каза Ерик.

— Точно сега Фадавах си има работа със сааурската армия, която търси на кого да си излее гнева — рече Калис. — А той е най-подходящият кандидат за това. Ако е поне наполовина толкова умен, колкото мисля, вече си търси дупка, в която да се скрие за зимата.

— Зима! — възкликна Накор.

— Какво ти става? — попита Пъг.

Накор избута Калис настрана и каза на Ерик:

— Първоначалният ви план беше да задържите тази армия до зимата, нали?

— Да. Защото щом паднат снеговете, те ще се принудят да отстъпят.

Накор се обърна към Пъг.

— Ако идем до Звезден пристан, можеш ли да ни върнеш тук?

— Да — каза Пъг. — Защо?

— Нямам време за обяснения. Просто го направи!

Пъг погледна Миранда, Калис и другите и сви рамене. Сложи ръка на раменете на Накор и двамата изчезнаха.

— Какво беше всичко това? — попита принц Патрик. — Надявам се, че ни носите добри новини.

— Главната заплаха вече не съществува.

— Камъкът на живота е спасен? — възкликна Патрик.

— Просто го няма — отвърна Калис. — Вече не може да нанесе вреда на никого.

— Слава на боговете! — Всички от кралската фамилия знаеха какъв е залогът, след като Камъкът на живота беше скрит под Сетанон преди петдесет години. Тътенът на катапулта над тях го спря. — Но май е малко преждевременно. Все още чакаме армията на Изтока.

Манфред сложи ръка на рамото на Ерик.

— Двамата с брат ми тъкмо спорехме кой от нас трябва да иде да отвори източната порта и да пусне армията на Изтока да ни спаси. Имате ли по-добър план?

— Аз не, но се надявам, че Накор има — каза Калис.

— Аз ще се кача на покрива да видя дали тази ваша армия е дошла — намеси се Миранда. Погледна Манфред и Ерик като две бавно схващащи дечица и добави: — Едва ли ще е от полза да се убиете, ако не е дошла, нали?

Ерик и Манфред се спогледаха стъписани, но Миранда вече се качваше по стълбите към върха на цитаделата.

— Ще се върна ей сегичка, милорд… — каза Калис и забърза след нея.

Стигнаха върха на стария замък и Миранда погледна на изток и започна тихо, почти безмълвно заклинание. После отвори широко очи и Калис с изненада видя, че са се променили. Тъмнокехлибарени, сега те приличаха на очи на хищна птица. Тя огледа хоризонта и след малко затвори очи и ги разтърка, а когато ги отвори отново, си бяха както преди.

— Армията на Изтока идва към града. Ще са тук нощес, най-късно утре призори.

— Ако преживеем всичко това, напомни ми да си поговоря с краля за усърдието на някои от източните му благородници — изсумтя Калис, после погледна надолу към кипящата битка. — Колко безсмислено е всичко това!

Миранда го прегърна през кръста и каза:

— Не можеш да спасиш всички.

Калис я взе в прегръдките си.

— Толкова ми липсваше!

— Знаеш, че отивам с Пъг — каза Миранда.

— Да, знам.

— Той е моята втора половина. Крила съм от теб много за своя живот и някой ден, когато имаме време, ще ти разкажа истината за себе си и защо лъжех, за да опазя тайните си, но това, което искам да ти кажа сега, е самата истина. Аз те обичам, Калис. Ти си един от най-добрите мъже, които съм познавала в своя толкова дълъг живот.

Калис я погледна, сякаш искаше да я запомни.

— Но Пъг обичаш повече.

— Не знам дали „повече“ е най-вярното. Той е онова, което ми е нужно. Аз съм онова, от което той има нужда, въпреки че все още не го е открил. В него все още има твърде много затаена болка.

Калис кимна и задържа лицето й на гърдите си.

— Уилям — промълви той.

— И Гамина. Двамата с Джеймс останаха в Крондор.

Калис стисна очи и въздъхна:

— Не знаех.

— Ще мине време, но ще се излекува — каза тя. После отстъпи назад. — И ти също.

Калис се усмихна.

— Аз съм си добре.

— Не, не си. — Сръга го с пръст в гърдите. — Трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Когато тази война свърши, трябва да отидеш да се видиш с майка си.

Калис се засмя.

— Защо?

— Просто го направи. Обещай ми.

Той вдигна рамене.

— Добре. Ще се върна с татко и ще видя майка. Нещо друго?

— Да — каза тя. — Но ще ти го кажа по-късно. Сега трябва да съобщим на принца, че помощта все още не е дошла.

Върнаха се долу и завариха всички струпани около една маса. Шумът от битката навън бе като постоянно глухо ръмжене. Миранда каза на Патрик какво е видяла и принцът заяви:

— Е, значи трябва да чакаме Пъг да оправи тая бъркотия.

Час по-късно Пъг, Накор, и още шестима души в халати се появиха в коридора пред залата. Накор дотича вътре и рече:

— Трябва да видите това!

Принц Патрик и другите бързо излязоха при Пъг и останалите. И един от мъжете с халати каза:

— Възразявам!

— Възразявай колкото щеш, Чалмес — каза Накор. — Ти си най-добрият климатичен вещер на Мидкемия, нищо, че си досаден като цирей на задник. Хайде, действай!

Чалмес го посочи с пръст.

— А ти ще спазиш ли договорката ни?

— Да — каза Накор, — разбира се. Но първо трябва да спрем тоя бой.

— Е, добре. — Старшият магьосник от Звезден пристан се обърна към другите петима и каза: — Почне ли се, ще се замая. Ако припадна, ще продължите, докато се съвзема. — Обърна се към Накор и каза: — Трябва ми маса.

— Да бе — каза Накор. — Ела вътре.

Влязоха в заседателната зала и чародеят каза:

— Извинете?

Принцът на Крондор го изгледа.

— Да?

— Бихте ли ми услужили с огънче?

Патрик вдигна вежди, а Манфред каза:

— Аз ще се погрижа.

Чалмес отвори торбата си, извади една свещ и още няколко неща и рече:

— Може ли огънчето? — Манфред му подаде горяща свещ и Чалмес запали своята. Развъртя я в кръг и я постави на масата. После затвори очи и подхвана заклинание.

След малко през прозореца лъхна хладен вятър и Накор се ухили и каза:

— Действа.

Миранда пристъпи до Пъг и го прегърна през кръста.

— Защо ти не можа да го направиш?

— Защото щях да предизвикам ураган, а това е твърде опасно. Климатичната магия не съм я учил много. А ти?

Миранда сви рамене.

— И аз. — Отпусна глава на рамото му и загледа.

Чалмес се съсредоточи и онези в залата, които имаха магическо обучение, усетиха как енергиите се усилиха и дори самият въздух се наелектризира.

И стана по-студен.

С всяка минута ставаше все по-студено. Отвън шумът на битката се накъса от тревожни викове. В стаята ставаше все по-студено и по-студено и накрая Манфред нареди на слугите да им донесат топли дрехи.

А след това заваля сняг.

От двете страни на рова се чуха викове.

— Ваше височество, дайте да съобщим на хората ни, че ние правим това — каза Ерик.

Принц Патрик кимна и поръча на един от слугите да съобщи, че необичайният климат е част от плана за защита на замъка. Манфред изтича до прозореца и възкликна:

— Вижте!

Неколцина от враговете тичаха по хлъзгавите покриви срещу цитаделата. Ерик видя как един от тях изпъна лъка си и стреля. Докато извика: „Залегни!“, стрелата изсвистя.

Очите на Ерик се разшириха от ужас, когато видя, че Манфред е улучен в гърлото. Пъг прати енергиен лъч и стрелецът падна от покрива.

Ерик прихвана Манфред, който се смъкваше на пода. Беше мъртъв.



След час нашественическата армия започна да се оттегля. Бранителите по стените на цитаделата, чули, че студът е част от плана на принца, нададоха възторжени възгласи.

Коленете на Чалмес взеха да омекват и Пъг му помогна да седне на един стол, а друг от магьосниците пое манипулациите с времето. Принц Патрик попита:

— Какъв район покрива тая виелица?

— Около пет мили околовръст, но ако искате, можем да я разширим.

Патрик поклати глава в почуда и попита:

— Колко дълго можете да я задържите?

Пъг се усмихна.

— Зависи колко магьосници ще трябва да домъкна от Звезден пристан.

Патрик потърка челото си. От умората около очите му се бяха появили тъмни кръгове.

— Братовчеде Пъг… — рече той — или дядо Пъг. Да ме прощаваш, но… не си ли по-млад, отколкото те помня?

Пъг се усмихна.

— Дълга история. Ще ти разправям довечера.

Снегът валя почти цял час на парцали, докато не натрупа до коляно. Небето беше съвсем сиво и птиците накацаха объркани по стените на цитаделата, без да могат да решат дали да се отправят на юг, или не.

После се зададе голяма група мъже. Водеше ги Оуен Грейлок, Томас беше до него. Оуен извика:

— Ей, ще го пуснете ли тоя мост! Адски е студено!

Ерик се засмя облекчено, наведе се и извика:

— Пуснете моста!

28.Възраждане

Ерик потрепери.

Даркмоор лежеше завит под дебел снежен юрган, макар че личеше, че лятото се завръща. Ерик опря гръб на стената, загледан как животът в града се пробужда. Войниците от армията на Изтока прочистваха улиците от изостаналите вражески войници, опитали да се изпокрият в опожарените сгради.

Източните порти бяха отворени още призори. Малобройните части на нашественическата армия бяха твърде уморени, премръзнали и изгладнели, за да оказват някаква съпротива след падналия изневиделица снеговалеж.

Ерик гледаше как частите на кралската армия навлизат в града. Неговите хора бавно и грижливо ги пропускаха, Патрик разпределяше новодошлите по Кошмарния хребет, а Ерик очакваше Джедоу, Харпър и другите. Беше дошла вест, че джуджета и елфите също се връщат по домовете си.

Един познат глас извика:

— Фон Даркмоор!

Ерик видя махащия отдолу Джедоу Шати.

— Е, как се справихте?

— Много добре, докато не дойде тоя проклет сняг. За малко да ми измръзне задникът!

Ерик бързо слезе по стъпалата и стисна ръката на стария си приятел. Попита го първо за лошата новина:

— Колко?

— Твърде много — поклати глава Джедоу. — Нямам точната бройка от последните няколко дни, но адски много. — Обърна се и загледа влизащата конница на Саладор, с развети от утринния вятър знамена. — Преди две нощи загубихме Харпър.

— По дяволите! — изруга Ерик.

— Не ни стигат сержантите, Ерик.

— Е, поне вие се пазете.

— Какво ще правим сега?

— Принцът ще каже.

— А почивка ще има ли?

— Мисля, че Патрик се кани да остави на източната армия да поизтласка нашествениците. Тъй че докато не получиш друга заповед, настанявай се някъде край двореца и намери за хората храна и одеяла.

— Слушам, сър — отвърна Джедоу. — Това ще им хареса.

— И съобщи в цитаделата къде сте, след като се настаните. Аз имам да свърша някои неща.

— Слушам, сър! — повтори Джедоу, обърна се кръгом и се отдалечи.



Градът бавно се съвземаше. Три дни след като бе донесено, че нашествениците са на безопасно разстояние в другия край на Рейвънсбърг, Ерик чу познат мил глас от двора.

— Ерик!

Бързо се обърна. В един фургон, тътрещ се през входа на замъка, седеше Кити заедно с Ру и жена му, децата им и семейство Джейкъби.

За малко не събори един скуайър, докато тичаше по стъпалата към двора, и на свой ред за малко не беше съборен от жена си, когато тя полетя в прегръдките му. Целуна я и я прегърна.

— Какво правиш тук? Нали всички трябваше да се изтеглите в Малаково средище?

— Почти го стигнахме — отвърна Ру и скочи от фургона. — Но после се натъкнахме на тая армия и реших, че ще е безопасно да се помъкнем след нея.

— Къде е Луис? А Натан и майка ми?

— Не са с нас — каза Ру. — Пратих ги за Малаково средище с един списък. До утре трябва да са там.

— Какъв списък?

— Неща, които да докарат в Даркмоор — каза Ру и махна на Карли и другите да слизат. После потупа Ерик по гърдите, а Кити го целуна по бузата.

— Големи финансови загуби претърпяхме двамата с теб, приятелю.

Ерик се засмя и целуна Кити. После каза:

— Онези пари, дето ти ги заех… Не съм и очаквал да ги видя отново.

— Е, както и да е — каза Ру, — нали си съдружник. — Прегърна Карли през кръста, а Хелън Джейкъби дойде и застана до тях. — Вече всички сме съдружници.

— В какво? — попита Ерик.

— „Ейвъри, Джейкъби и фон Даркмоор“! Мило и Натан товарят в Малаково средище неща, които ще са нужни тук. Очаквам скоро да се завърти добра търговия.

— Ру, никога няма да се промениш — засмя се Ерик.

— А, промени се той — каза Карли и се изчерви. — Ще си имаме бебе.

Ерик се засмя.

— Е, хайде влизайте и да видя с какво мога да ви нагостя.

Запътиха се към цитаделата. Ерик погледна Кити и каза:

— Нямаш представа колко чудесно изглеждаш.

А тя отвърна:

— Не, но знам колко чудесно изглеждаш ти.

— Хайде да хапнем и ще ти покажа къде съм отседнал — каза Ерик, прегърна я и двамата бавно тръгнаха към цитаделата, отдадени на простичката радост от това, че са един до друг.



Ерик влезе в стаята и Патрик каза:

— Капитане, семейството ви настани ли се? — Всички се засмяха. В съвещателната зала се бяха събрали Оуен, Калис, Арута и другите оцелели благородници от Западните владения. Пъг и Миранда стояха в една ниша от другата страна.

Ерик се изчерви.

— Да, сър. — Беше представил Кити на принца предната вечер, а тази сутрин се беше наложило вестоносецът, носещ съобщението на принца за съвещание, да тропа здраво по вратата му, за да го измъкне от прегръдките на Кити. Натан, Мило, Розалин и другите също бяха пристигнали. Ру беше излязъл по разни свои сделки, затова принцът бе изпратил Ерик лично да настани някъде семейството си.

— Имам да се оправям с държавни и военни дела колкото за двама крале и дузина херцози, Ерик, но исках да уредя един въпрос, преди нещата да са се проточили прекалено — каза Патрик.

Вратата се отвори и Ерик настръхна, като видя как един войник въведе в залата Матилда. Старата баронеса се поклони на принца, но когато очите й срещнаха тези на Ерик, пламнаха от омраза.

— Госпожо — каза Патрик. — Поканих ви тук, за да уредим един въпрос.

— Да, ваше височество? — попита Матилда.

— Не е тайна, че питаете лоши чувства към Ерик фон Даркмоор…

Матилда го прекъсна.

— Не използвайте това име! Той няма право да се нарича фон Даркмоор!

— Госпожо! — кресна Патрик и удари с длан по масата. — Вие се забравяте! Прощавам ви много заради вашата болка, но внимавайте какво говорите!

Старата дама едва не си прехапа езика в усилието си да не отвърне, но сведе глава. Тонът на Патрик беше леден.

— Покойният ви съпруг изрично отказа да лиши Ерик от това име! Нещо повече — Ерик си го заслужи! А вие сте длъжна да изоставите всякаква злонамереност към капитан фон Даркмоор. Той е мой човек и служи тук. Ако той по някакъв начин пострада и аз разбера, че в това имате пръст вие, вашият ранг и фамилните ви връзки е нищо няма да ви помогнат срещу моя гняв. Ясно ли е?

— Да — отвърна тя със също толкова леден тон като на принца. После погледна Ерик и заяви с едва сдържан гняв: — Е, копеле, вече нищо не може да те спре, нали? След като Манфред е мъртъв и ти си единственият от копелетата на Ото, който носи това име, приятелят ти вече може да те назначи и за барон.

— Как смеете! — викна Патрик и даде знак на един от стражите да изведе Матилда.

— Ваше височество — намеси се Ерик. — Моля да ме извините, но нека да остане. Има нещо, което трябва да й съобщя.

Патрик не изглеждаше доволен.

— Какво?

Ерик погледна Матилда в очите и каза:

— Госпожо, вие ме мразехте, без да ме познавате, през целия ми живот. Причината мога да търся само в слабостта на баща ми към други жени, макар че колкото и отскоро да ви познавам, вече мога да го разбера.

При тези думи тя настръхна.

— Може би ако бяхте обичлива, добра и мила, той пак щеше да се разсейва по други, така че вероятно вината не е у вас — продължи Ерик. — Но все едно. Баща ми е мъртъв, вашите синове — също. Но аз няма да бъда следващият барон на Даркмоор. — Ерик погледна старата жена право в очите. — Вие имате внук.

— Какво? — възкликна Матилда. — Що за глупост е това?

— Не е глупост. Детето е син на Стефан.

Ръката на Матилда се вдигна към устата й, очите й се напълниха със сълзи и тя попита:

— Къде е той?

— Тук, в замъка.

— Коя е майка му? Искам да го видя!

Ерик махна на един от стражите и каза:

— Иди в хана срещу моста и намери Мило, ханджията от Рейвънсбърг, и дъщеря му, Розалин. Доведи ги тук с детето.

Патрик се намеси.

— Някъде другаде, капитане, ако нямате нищо против.

Ерик се поправи:

— Доведи ги в голямата зала.

— Мадам, моля изчакайте ги там — каза Патрик. — Ще освободя Ерик след минута.

След като Матилда излезе, принцът на Крондор рече:

— Капитане?

— Да, ваше височество?

— Там някъде — каза Патрик, — само на няколко мили отвъд стените на този град, е новата западна граница на Кралството. Аз съм принцът на Крондор, но Крондор вече не съществува! И макар всички ние тук да съзнаваме, че ужасната гибел е избегната, тази война съвсем не е свършила. Имам поръчение за теб, стига да пожелаеш да го приемеш.

— Да, сър?

— Върни ми Западните владения.

Ерик погледна Калис, но той поклати глава и промълви:

— Аз се връщам у дома. — Погледна към Пъг и Миранда и добави: — Обещах.

— Ти си новият Орел на Крондор, Ерик — каза Оуен.

Ерик стоеше стъписан.

— Тоест, след като ми върнеш града — каза Патрик и добави с горчивина: — Или онова, което е останало от него, за да можем да започнем възстановяването.

— Това е първата ми заповед — продължи той. — Презимуваме тук, отпочиваме и се съвземаме, а напролет тръгваме към Крондор. Изтласкваме остатъците от нашественическата армия и започваме възстановяването. После продължаваме да оправяме нещата едно по едно, ден по ден.

Ерик разбираше, че поставената му задача е неимоверно тежка.

— Но двамата с жена ти можете да прекарате една спокойна зима преди да започнем — обади се Оуен.

Ерик помълча за миг, след което каза:

— Приемам, ваше височество.

Временното доволство от това, че Ерик прие да командва специалните части на Калис, бързо приключи и принцът продължи:

— Арута — каза той и лорд Венкар пристъпи от ъгъла, където бе стоял досега. — Необходим ми е нов херцог на Крондор и това ще си ти. Баща ми ще утвърди избора веднага щом го известя. Ти и двамата ти синове сте много важни за мен. Между другото Джеймсън и Дашел вече са барони.

Арута се поклони.

— Благодаря, ваше височество. — Беше очевидно, че получаването на поста, държан преди от баща му, е за Арута въпрос на чест. Ерик забеляза напрежението му и си даде сметка, че е от мъката, която изпитва заради смъртта на родителите си и вуйчо си. Но Арута изведнъж се ухили и Ерик ясно видя приликата с баща му. — Мисля, че на момчетата новите титли ще им се сторят доста забавни.

Патрик се усмихна и каза:

— Несъмнено. — След което отново насочи вниманието си към списъка пред себе си и продължи:

— Грейлок, ти си новият рицар-маршал на Крондор, докато не намеря някой по-добър.

— Няма да е трудно, ваше височество, тъй че, моля ви, не го протакайте — отвърна Оуен.

Патрик се наведе към него и каза тихичко:

— По-добре се надявай да е трудно, защото иначе ще трябва да си поприказваме кой кого хваща за яката.

— Разбрано, ваше височество — отвърна гробовно Оуен.

— До пролетта трябва да разберем и дали ни е останал някакъв флот — каза Патрик. — Ерик, искам да пратиш хора до Сарт и да се поразтърсят. Да видят дали са оцелели някои от корабите ми.

— Ако намерим такива, ваше височество, къде да им кажем да отидат? — попита Калис. — В Илит ли?

Патрик погледна една карта.

— Не, ще трябва да отворя търговия с Далечния бряг и Островите на залеза колкото се може по-скоро. Кажете им да се отправят към онзи пристан, който лорд Викор направи в залива Шандън. Мислехме го за временен, но ще се наложи да го превърнем в постоянен. — Бяха му съобщили, че пристанището на Крондор вече е недостъпно и ще остане такова поне за една година. — Всъщност точно така ще го наречем — пристан Викор.

Назначенията и разпределянето на предстоящата работа продължиха в същия дух.



Миранда и Пъг гледаха. Калис напусна съвещанието и отиде при тях.

— Двамата с татко тръгваме още тази вечер — каза Калис и погледна Миранда. — Каза ми, че очакваш от мен още една услуга.

Миранда кимна.

— Да. — Свали ръката си от кръста на Пъг и отведе Калис настрана. — В Елвандар има една жена. Казва се Елия.

— Не я познавам — каза Калис.

— Тя е от Новиндус. Мъжът и е загинал и сега тя е сама, на чуждо място със синовете си.

Очите на Калис се присвиха.

— Да не са две момчета близначета?

— Да.

— А, виждал съм ги да учат другите деца да играят футбол — каза Калис. — Хубави деца.

— Не познавам нравите на вашия народ, освен онова, което си ми разказвал, но усещам, че в нея има нещо — каза Миранда. — Двамата имате много общи неща. Потърси я. Това е всичко, за което те моля.

— И двамата сме в нашия дом, но сме непознати — отвърна Калис.

Миранда го погали по бузата.

— Не за дълго, струва ми се.

Томас слезе по стъпалата и каза:

— Синко, време е.

— Да, татко — кимна Калис.

Пъг дойде при своя приятел от детинство и каза:

— Дано не минат пак много години, преди да се видим отново.

— Дано. — Прегърнаха се. — А ти? — попита Томас. — На Острова на чародея ли се връщаш?

— Не. С Миранда трябва да останем тук и да помогнем в някои неща, поне за известно време.

— Когато свършите, елате ни на гости.

— Ще дойдем.

Томас и Калис си тръгнаха. След миг мълчание Миранда промълви:

— Е?

— Какво?

— Няма ли да кажеш нещо?

Пъг се засмя.

— Например?

Тя го сръга в гърдите.

— Мъже! Защо всички сте толкова задръстени?

Пъг я сграбчи и я придърпа към себе си.

— Какво искаш да ти кажа? Ти си моят живот, Миранда. Запълваш в сърцето ми място, за което мислех, че никога повече няма да изпита щастие. Остани с мен. Омъжи се за мен.

Миранда отвърна:

— С едно условие.

— Какво? — попита той донякъде закачливо, донякъде — загрижено.

— Искам бебе.

Пъг зяпна и отстъпи назад.

— Бебе? — примигна той. — Но как? Та ти си на двеста години!

Тя му отвърна с гримаса.

— Камъкът на живота. Отново съм млада и мога да бъда майка. — Сграбчи го за халата, дръпна го към себе си, целуна го и добави: — Освен ако не искаш да си намеря някой друг.

— Не! — възкликна той. — Просто…

— Знам — каза тя тихо. — Но за пръв път съжалявам, че нямам деца, а сега имам нов шанс. — Гласът й затихна. — Любими, знам, че страдаш за смъртта на децата си, каза ми за болката от това, че ги надживяваш, но този път ще е различно, обещавам ти.

Той се вгледа в очите й.

— Не се съмнявам.

— Добре — каза тя и го поведе надолу по стъпалата към покоите, които им бе заделил Манфред. — Хайде да правим бебето.

Пъг се засмя.



Ру, Натан и другите бяха придружили Ерик до цитаделата, когато извикаха Розалин, Мило и Герд. Влязоха, Ру с обичайното си нахалство, а останалите — малко по-плахо.

Матилда бавно пристъпи и застана пред Розалин, която държеше малкото момченце. Вниманието на Герд бе привлечено от един наниз на шията на баронесата и той посегна да го хване. Розалин лекичко дръпна ръката му, но Матилда каза:

— Не, остави го да си поиграе.

— Много е палав — тихо каза младата жена.

Очите на Матилда се замрежиха от сълзи и тя каза:

— Много прилича на татко си.

Розалин се изчерви.

— Той е добро момче.

Матилда се обърна към Ерик.

— Какво предлагаш? — Тонът й отново беше сдържан и властен.

— Нищо не предлагам — каза Ерик. — Стефан беше барон, когато е станал баща на Герд. — Видя как Розалин сведе очи при спомена за насилието и как Рудолф леко стисна ръката й да й вдъхне увереност. — За мен е ясно, че Герд е барон Даркмоор. — После тонът на Ерик стана стоманен. — А мен Патрик ще ме провъзгласи за баронски регент. — Очите на баронесата се разшириха и Ерик почти прочете мислите й; заговор, за да може Ерик да заграби баронството. Но преди да е успяла да проговори, Ерик продължи: — Аз обаче имам задължения. Затова трябва да делегирам на някого да води делата на баронството. Следователно тук ще управлявате вие, милейди. Нека Розалин и мъжът й да живеят тук или в града, както предпочетат, и виждайте момчето ежедневно. Но ще го направите следващия барон на Даркмоор. — След което сниши глас: — Но този път гледайте да се справите по-добре, отколкото със Стефан, иначе ще се върна. — Баронесата го гледаше безизразно. — Манфред беше много добър човек. Въпреки разногласията ви с него. От него можеше да се получи добър учител за момчето. Отнасяйте се с Герд така, както е трябвало да се отнасяте със синовете си, и между двама ни няма да има проблеми. Но ако детето пострада по някакъв начин, ще се върна. Ясно ли е?

Матилда погледна покрай рамото му и видя, че детето се усмихва. Пристъпи към Розалин и каза:

— Може ли да го подържа?

Розалин подаде Герд на старицата и му каза:

— Герд, това е баба ти.

Ерик излезе. Ру го последва и го попита:

— Дали ще подейства?

— Тя да му мисли, ако не подейства. — Ерик се обърна към приятеля си. — През следващата година ще се навърташ тук като муха на тор, тъй че ако се случи нещо, за което трябва да знам, уведоми ме.

Ру се ухили.

— А ти къде ще си?

Ерик се усмихна и поклати глава.

— Ще възвръщам цяло кралство, както изглежда.



Херолдът наду тръбата и Патрик каза:

— Е, да тръгваме да преговаряме.

Сутринта бе пристигнала вест, че голяма част тежка конница се придвижва от юг и се влачи по пътищата западно от Дорджин в калта след проливния дъжд.

Съгледвачите донесоха, че над тази част, приближаваща към Даркмоор, се вее знамето на Кеш. Сега Патрик яздеше с Ерик, Оуен, Пъг и Арута да видят каква ще да е тази кешийска армия, стигнала толкова далече на север.

— Може пък да ни идат на помощ — подхвърли Накор, който крачеше до коня на Пъг.

— Нещо ме съмнява — каза Пъг.

Когато се срещнаха, един от херолдите на Кралството попита високо:

— Кой иде пред принца на Крондор?

Кешийският херолд отвърна:

— Ваше височество, господа, имам честта да ви представя дълбоко почитаемия лорд-генерал Бешан Солан.

— Генерале — каза принц Патрик. — Мога ли да попитам каква е причината за вашето присъствие в Кралството?

— Ваше височество — отвърна генералът. — Да бъдем кратки. Мокро е и бих искал да се прибера в лагера си. Следяхме отблизо това нашествие, след като ни осигурявахте забележително точни сведения за врага и за неговите намерения. Но, за съжаление, ние претърпяхме значителни загуби и затова моят господар, Негово най-имперско величество, реши, че бившите граници между Велики Кеш и вашето Кралство вече не са приемливи за нас.

Патрик изглеждаше готов да избухне.

— Смеете да влизате в собствените ми владения, за да ми кажете, че Империята смята да анексира територии извън споразумението ни?

— С една дума — да.

— Е, генерале, тогава огледайте се добре. Може би няма да ви убегне от вниманието, че ядрото на армията на Изтока в момента е в Даркмоор. Дойде ли пролетта, мога да им заповядам да тръгнат на юг също толкова лесно, колкото и на запад. Сигурен съм, че мога да убедя баща си да отложим с година връщането на Западните владения, докато не се оправим с някои кешийски нахалници.

Генералът не изглеждаше впечатлен.

— Ваше височество, при цялата ми дължима почит, вашите западни армии са пръснати и обезкървени, а източните ви армии не могат да останат тук за дълго, иначе ще срещнете трудности по източните си граници. Не ви е останала значителна флота. С две думи, макар да можете със сигурност да създадете известни трудности на Велики Кеш за кратък период, каква би била ползата ви в дългосрочен план? — Извади един навит пергамент и продължи: — Ето условията на договора, които моят господар изпраща на баща ви.

Патрик кимна и един войник взе свитъка от кешийския генерал. Патрик кимна на Арута, който го взе, отвори го и зачете.

— Проклятие! — изруга той след малко.

— Какво пише? — попита Патрик.

— Та те искат всичко! Ние запазваме всичко оттук на изток. Кеш претендира за всички земи между Звездното езеро и Зъбите на света западно от планините Каластий.

— Историческите граници на Кеш, както знаете — каза генералът. — Отпреди нещастната война с бунтовническата Конфедерация на юг да ни принуди да изоставим наследствените си земи.

— Наследствени земи! — възкликна Патрик. — Това са бълнувания на вашия презаблуден император, генерале!

— А какво става с Квег и Свободните градове на Натал? — попита Арута.

— Кеш ще се оправи със своите непослушни деца, когато му дойде времето — отвърна генералът.

— Ако сте така любезен да изчакате, милорд, ще нахвърля отговор до вашия господар — каза Патрик. — И можете да му предадете от мое име, че официалната декларация за война от баща ми ще пристигне съвсем скоро.

— Ваше височество? — намеси се Накор.

— Какво! — сопна се Патрик.

— Мисля, че мога да помогна.

— Какво си наумил? — попита го Пъг.

— Само гледайте! — Накор извади цуранското транспортно кълбо и изчезна.

— Какво измисли пак това странно дребно човече? — попита принцът.

— Не знам, но обикновено постига неочаквани резултати — отвърна Пъг. — Мисля, че можем да си позволим да изчакаме малко.

— Да изчакаме тогава — каза Патрик.

След няколко минути Накор се появи и каза:

— Погледнете на юг.

Всички се обърнаха на юг. Там към небето се извиси огромна колона рубинена светлина.

— Това пък какво е? — попита кешийският генерал.

— Звезден пристан — каза Пъг.

— Звезден пристан! — възкликна генералът. — Невъзможно! Звезден пристан е на стотици мили оттук.

— Въпреки всичко — каза Пъг — тази светлина идва от Звезден пристан.

— Това е демонстрация на сила — заяви Накор. — За да ви покаже, че там има седемстотин разгневени магьосници, на които никак не им харесва как зачитате договорите си.

— Седемстотин? — учуди се Пъг. — Мислех, че са четиристотин.

Накор се ухили.

— Поканихме на гости някои от старите ти цурански приятели.

Пъг се ококори.

— Триста Черни халата?

— Е, може да са с няколко по-малко.

— Седемстотин магьосници? — ахна генералът.

— Ядосани магьосници — припомни Ерик.

— И един много ядосан принц, с армията на Изтока на лагер само на десет мили оттук! — добави Патрик. — Дойде ли пролетта, можете да очаквате война на два фронта, генерале. А ако се съди по тази малка демонстрация, едва ли ще ви се иска дори да помислите какво би означавало това за Империята.

Кешийският генерал се заозърта колебливо и накрая каза:

— А вие какво предлагате, ваше височество?

— Да опростим нещата — каза Патрик. — Вие се връщате в старите граници, а напролет дипломатите на баща ми и на вашия император могат да започнат отново преговорите за границите между нашите две владения.

— Старите граници!

— Да — каза Патрик. — Връщаме си Шамата! — Викът му така стресна коня му, че го накара да се завърти в пълен кръг. — Мислете за това, докато яздите на юг, и няма да е зле да тръгнете натам още призори, иначе лично ще поведа армията си в поход! Разбрахте ли ме?

Генералът погледна червеното зарево в небето и каза:

— Да, ваше височество.

— Добре!

Патрик обърна коня си и потегли назад. Ерик и Грейлок яздеха от двете му страни.

Пъг изчака докато кешийците си тръгнат и после попита Накор:

— Какво обеща на Чалмес и другите, за да ги накараш да направят тая шашма?

Накор се усмихна.

— Дадох им Звезден пристан.

— Какво?!

— Добре де, нали ми каза да измисля нещо.

Пъг попита тихо:

— Отстъпил си им моето херцогство?

— Наложи се. Независимост както от Кралството, така и от Кеш беше единственото, което можах да измисля, за да ги накарам да се намесят. А и цураните биха предпочели такъв неутралитет на Мидкемия. И точно затова помогнаха. Впрочем, ти все едно губеше Звезден пристан, било от магьосниците или от Империята. Така според мен е по-добре.

— Как си могъл да отстъпиш цяло херцогство! Сега какво да кажа на краля?

Накор сви рамене и се ухили.

— Все ще измислиш нещо.

ЕпилогПоследствия

Фадавах се намръщи.

Погледна картите, донесени от адютантите му, и запита:

— Какво е положението, Кахил?

— Това е град Илит — обясни капитанът, натоварен да събира разузнавателните данни. — Главно пристанище и единственият морски достъп в провинция Ябон. Сравнително незасегнат и повечето от гарнизона му вече е пратен на юг за защитата на Даркмоор. Там е останала само една малка част, както и няколко кораба. Има друг гарнизон в Зюн, както и в Лориел и Ябон. — Посочи ги на картата. — Но ако успеем да завладеем и задържим Илит до пролетта, тези гарнизони лесно ще бъдат унищожени.

Прегрупираната му армия се настаняваше около Квесторско око. Бяха превзели града след еднодневна битка, тъй като се бранеше от по-малко от рота редовни войници и половин рота градско опълчение.

Фадавах кимна.

— Добре. Ще вземем Илит.

Двадесет хиляди души бяха поели по крайморския път, след като Фадавах бе преценил, че положението при Даркмоор е безнадеждно. Веднага щом видя разположението на силите, след като се освободи от демонския транс, той разбра, че дори да вземат Даркмоор, ще притежават само безполезни каменни чукари, осеяни с купища трупове.

Донесенията, които го настигаха при отстъплението — за неочаквани снеговалежи и за пристигането на друга армия от изток — само ги убеждаваха още повече, че са тръгнали за тоя що духа, с всички тези нелепи усилия да прекосят планините и да овладеят някакъв град, за който се знаеше, че е запуснат. За кратко се беше зачудил над здравомислието на демона, но предвид всичко, което се бе случило след това, всяка нощ изричаше молитва към Калкин, от благодарност към бога на комарджиите, че го е благословил. Пълна мъгла беше за него как той самият бе оцелял, след като толкова много други бяха унищожени от Изумрудената кралица или от демона.

Но сега си имаше по-важни грижи. Армията му беше много далече от дома и гладна. Добрата вест беше, че колкото по на север отиваха, земите ставаха все по-плодородни и хората му започваха отново да се хранят добре. Така че той каза на Кахил:

— Пратете заповед на юг: всеки, който е успял да се изтегли от Даркмоор, може да отиде в Илит и да презимува там.

— Слушам, генерале — отвърна старшият разузнавач, отдаде чест и излезе от шатрата.

Освен това Фадавах знаеше, че сааурците са някъде наблизо, и това го тревожеше. Ако можеше да поговори с Джатък, сигурно щеше да убеди водача на гущерския народ, че той също е изигран, че е бил само едно използвано за малко и захвърлено сечиво, но ако не успееше, ядосаният гущер щеше да си потърси жертва, над която да излее гнева си. Като най-висшия останал офицер от армията на Изумрудената кралица, Фадавах изглеждаше логичен избор.

Фадавах се отпусна на малкото столче в шатрата. Беше захвърлен на един далечен бряг от капризната съдба, но в нрава му беше да се възползва и от най-малкото предимство. Тъкмо това бе успял като генерал в Новиндус, издигайки се от наемнически капитан в Източните земи до върховен главнокомандващ на Изумрудената кралица.

Старшият му капитан Нордан попита:

— Какво ще правим, след като завземем Илит, генерале?

— Ние платихме с кръв заради алчността и амбицията на други, приятелю — каза Фадавах. — Вече служим само на себе си.

И се усмихна на стария си другар от толкова битки. Острото му лице изглеждаше особено лукаво на мъждивата светлина от малкия фенер, окачен на кола на шатрата.

— Какво ще кажеш да те направим генерал на нашите армии?

— Но ако стана генерал, вие какъв ще сте? — попита Нордан.

— Аз ставам крал — каза Фадавах.

Пръстът му очерта крайбрежието между Крондор и Илит.

— Западната столица на Кралството е в руини и между нея и Илит не съществува никакъв закон. — Той се замисли. — Да. Кралят на Горчивото море. Как ти звучи?

— Звучи… подходящо. Ваше величество.

Фадавах се засмя. Отвън повя студен есенен вятър.

Загрузка...