Геомант

Едно

Цялата фабрика кънтеше от яростта на надзирателя й — Тиан бе осведомена за приближаването му още преди въпросният да е преполовил пътя си. Врати биваха разтваряни с ритник-трясък, грозни ругатни прогонваха замоталите се на пътя му работници, чуваше се и онова специфично издрънчаване, издавано от острието на меч, блъскано по мебели.

— Къде по дяволите е Тиан? — ревеше той. — Този път здравата е загазила.

Желанието й да се скрие бе унищожително — и също така напразно. Тя отново се приведе над тезгяха си и заработи по-съсредоточено. Каква ли грешка бе допуснала? До този момент никога не бяха възниквали проблеми с работата й.

Вратата на кабинката й бе грохотно разтворена, за да направи път на надзирател Грист, чиято гръд се повдигаше тежко. Едър, потен мъж, вонящ на чесън. Между копчетата на ризата му надничаха косми.

— Какво ти има, Тиан? — кресна надзирателят. — Този хедрон не работи! — Стовари кристал върху работната маса. — Това означава, че контролерът става безполезен, кланкерът застива и умират хора!

Пред лицето й бе разтърсен юмрук с големината на пъпеш.

Изквичавайки, тя отскочи встрани. Двамата с надзирателя не се спогаждаха особено, ала никога до този момент не го беше виждала толкова ядосан. Значи положението с войната беше по-лошо от когато и да било. Тя внимателно взе хедрона — парче кварц с големината на пестника й, оформено да притежава двадесет и четири страни.

— Функционираше напълно, когато го приключих. Контролерът у теб ли е?

Беше. Него Грист постави на плота внимателно, защото все пак си имаше работа с деликатно психомеханично устройство — рожба на прецизна изработка, с която дори скрутаторски часовникар би се гордял. Контролерът приличаше на метален октопод. Двадесет и четирите му пипала изникваха от кошница вплетена мед и наслоено стъкло.

Тиан вложи хедрона и стисна медальона, окачен на шията й, при което се почувства малко по-добре. Извика съответното движение в ума си и докосна индикатора до едно от металните пипала. То се разгърна, сви се, а после ритна по жабешки.

— Това вече е друго нещо — каза Грист и се приведе по-близо.

Тиан се отдръпна, за да избегне вонята му. Надзирателят не разбираше. Това не беше и една стотна от потенциалната реакция, която би трябвало да покаже контролерът, за да може да функционира в ходеща бойна машина — кланкер, според общоприетото название. Освен това кристалът почти не излъчваше аура. Нещо определено не беше наред. Тя си представи ново движение. Отново жабешката конвулсия. Смръщена, Тиан опита за трети път. Сега пък изобщо не последва реакция. Останалите пипала също отказаха да реагират. Аурата изчезна съвсем.

— Хедронът замина. — Тя нервно стисна медальона си. Една от страните на кристала блесна под светлината на лампата. — Не разбирам. Какво е правел кланкерът? Опитвал се е да изкатери нанагорнище?

— Угаснал е на няма и петнадесет левги от Тикси! — тросна се Грист, изтегли ръждив меч и се плесна с него по бедрото. Извличаше удоволствие от сплашването. — Последните два контролера, изработени от теб, също дефектираха. Насред бойното поле.

По кожата й плъзнаха тръпки. Дефектен контролер не беше напускал фабриката в продължение на двадесет години.

— К-какво е станало? — прошепна тя.

— Никой не знае. Но това са два безценни кланкера и двадесет войника. Погубени заради твоята немарливост, занаятчия.

Тиан опипом намери табуретката си и седна. Двадесет души мъртви. Ужасът я бе вцепенил. В работата си тя никога не допускаше грешки. Какво се беше объркало?

— Искам… искам да говоря с един от операторите.

— Единият е бил разкъсан от лиринкс, вторият се е удавил. Не зная за третия. Когато скрутаторът научи…

Тиан потръпна.

— У теб ли са останалите два контролера? — тихо попита занаятчията.

— Как да са у мен? — озъби й се Грист. Езикът му бе пожълтял от дъвканата нига: наркотик, използван от войниците срещу умора и студ. Това обясняваше вонята. Вероятно надзирателят бе хрупал чесън, за да прикрие миризмата на наркотика. — Първият кланкер е бил пленен от врага, вторият е бил съборен в реката. Това е контролерът на третия. И него щяхме да изгубим, ако се беше озовал на фронта. Ги-Хад замина за Тикси, за да открие на какво се дължи проблемът. Цялата фабрика ще страда заради некомпетентността ти.

Ги-Хад, отговорникът на тази фабрика, притежаваше пълна власт над съдбите на работниците й. Ако той не останеше доволен от работата на Тиан, като нищо би могъл да я прати на работа в мините, където тя щеше да дълбае, докато черната прах не разядеше дробовете й.

— Той… ядосан ли беше?

— Никога не го бях виждал толкова побеснял! — рече студено Грист. — Каза, че ако проблемът не бъде решен тази седмица, ти си свършена! Което ме навежда на една друга мисъл…

Тиан знаеше какви ще бъдат следващите думи. Наложи си безстрастно изражение, за да изтърпи лекцията за дълга, която неизменно носеше и скрита заплаха.

— Всеки от нас има дълг да се чифтоса, занаятчия. Без изключение. Страната ни отчаяно се нуждае от още деца. И не само тя — целият свят.

— Още деца, които да бъдат убити във войната — горчиво отбеляза тя.

— Не ние сме я започнали, занаятчия. Без войници, които да се сражават, без хора, които да ги подкрепят с труда си, без жени, които да добиват деца, ние ще изгубим. Ти си умна, Тиан, въпреки този провал. Трябва да се погрижиш да предадеш таланта си.

— Зная дълга си, надзирателю — отвърна Тиан. Не обичаше да й бъде напомнян. Мъжете във фабриката бяха малко и никой от тях не й се струваше привлекателен. — Скоро ще си избера партньор…

Как? — отчаяно помисли тя, когато надзирателят я остави. И кого?

Защо контролерите й се бяха повредили? Тиан се зае да разглежда проблема фаза по фаза. Контролерите извличаха енергия от полето — разсеяна сила, която биваше излъчвана от естествено образували се възлови точки. С това поле бе свързан целият й живот. Занаятчиите изработваха контролери и, което беше още по-важно, ги настройваха така, че устройствата да не се противопоставят на полето, а да извличат постоянен поток енергия, с която да захранват кланкерите. Ако някой контролер се разстроеше или трябваше да бъде пренастроен за друго поле, занаятчиите се заемаха и с това. Тяхната дейност бе съществена за хода на войната.

Кланкерите представляваха тромави механични чудовища, покрити с тежка броня и задвижвани от осем железни крака. Чудовищно неудобни за пътуване и същински кошмар за изработващите ги механици, те представляваха главната защита на човечеството. Един кланкер можеше да побере десет екипирани войника и да ги защитава с катапулта и копиемета си. Ала без задвижваща сила представляваше само купчина метал, така че контролерът трябваше да работи безотказно.

Дали бе допуснала някаква грешка при изработването? Тиан извади хедрона, за да го огледа внимателно. Тъмни иглици рутил оформяха плетеница в кристала. На вид беше идеален. Не личаха несъвършенства в структурата, нямаше увреждания. А ето че не работеше. И тя си нямаше представа защо.

Нямаше кого да попита. Възрастният майстор Баркъс бе умрял миналата година. Онова знание, което си бе направил труда да запише, бе разпръснато из нечетливи бележки, а останалото си бе отишло с него. Тиан бе научила всичко, което можеше да научи от стареца. Бе вложила малки, но полезни подобрения в изработката на контролерите, а тези модификации дори биваха използвани и в други фабрики. Но тя беше само на двадесет, прекалено млада, за да премине от занаятчия в майстор. Фабриката се нуждаеше от човек с по-голям опит.

Отвъд вратата долитаха разговори — несъмнено колегите й обсъждаха нея. Тиан се чувстваше потисната от многозначителните им погледи, грубите подмятания и острите шеги относно неизпълнения дълг. Двадесет и една годишна, която никога не е била с мъж — несъмнено нещо не беше наред с нея. И не го казваха със злоба, по-скоро с искрено объркване, само че пак болеше.

Аз съм напълно здрава! — ядосано си помисли Тиан. Просто не съм срещнала подходящия. И надали ще го срещна сред тези идиоти.

Двама от чираците се ухилиха, загледани към нейната кабинка. Забелязани, те гузно се приведоха над шлифоващите си камъни. Тиан се изчерви и побърза да напусне работилницата. Като остави зад себе си чиновнишките бюра, скупчените дребни кабинети, библиотеката и миялните помещения и мина край столовата и лазарета, тя пое към главното отделение на фабриката.

Звукът на обработван метал бе оглушителен. Всичко вонеше на дим и катран. Тя сви наляво към главния вход и прекоси мрачен двор, покрит с доломитови плочи и издигнати според нуждата постройки. Навсякъде се трупаха пепел и прах. Метачите не смогваха. Всичко беше покрито със слой сажди.

— Отивам в мината — каза тя на портиера Нод, изпълняващ тази длъжност през последните тридесет години.

Брадата му беше толкова дълга, че старецът можеше да затъква крайчето й в колана си. За компенсация върху главата си нямаше и едно косъмче. Той повдигна решетката и протегна ръка. Никой не можеше да напуска фабриката, без да е получил бележка от надзирателя си.

— Извинявай, Нод — каза тя. — Отново забравих.

Грист винаги се мръщеше и на Тиан й беше неприятно да се обръща към него — макар че посещенията в мината бяха част от работата й.

Нод се огледа, после й махна с ръка да върви.

— Не съм те виждал. Късмет, Ти! — И той я потупа по рамото.

Това породи известна тревога у нея — Нод никога преди не й бе пожелавал късмет. Тиан се уви по-плътно в палтото и закрачи навън. Пътят към мината беше кишав. Снегът от двете страни на пъртината бе примесен с пепел от неспирно горящите пещи. На първия завой, точно преди гората, Тиан се обърна, за да погледне назад.

Фабриката за кланкери прорязваше грозно склона. Гледана от това място, тя представляваше мрачна купчина сиви зъбери, чиито стени се издигаха на височина десет дължини. В ъглите се извисяваха стражеви кули, макар и рядко използвани, защото фабриката се намираше на стотици левги в тила. В задната й част стърчаха комини, бълващи разноцветен пушек: бял, оранжев, мазночерен.

За Тиан фабриката не изглеждаше грозна. Тя беше неин дом и нейна месторабота — неразделно обединение на две концепции. Бе се превърнала в дом откакто майка й, забележителната родилка от фабриката за разплод в Тикси, бе обвързала шестгодишната си дъщеря с договор. Оттогава Тиан не бе напускала това място. Понякога отиваше в Тикси, на около три часа пеш по протежението на каменист и стръмен друм. Но като цяло светът й се свеждаше до фабриката за кланкери.

Нямаше време да съществуват други неща. Животът бе зачислен на задължителна военна служба. И всеки си имаше определени задължения. Работата беше скучна и тегава, но престъпления липсваха. Никой не се страхуваше да се разхожда по улиците след здрач.

От лявата й страна се простираше друга пътека. Тя прорязваше снега под акведукта, за да поеме през разлома и да се отправи през планините към мината. В редките топли дни през напуканите скали изтичаше катран, който можеше да бъде събиран в кофи. Но главният метод за събирането му си оставаше мината — работещите там къртеха земна смола от планината. Това беше най-тежката и лоша работа от всички дейности, налагани от войната. Малцина от миньорите доживяваха да умрат от естествена смърт. Но някой трябваше да я върши. Пещите на фабриките трябваше да бъдат захранвани. Техните кланкери бяха жизненоважни за войната. А войната бе в процес на изгубване.

Контролерите бяха не по-малко важни. Тиан можеше да си представи как са се чувствали войниците, нападнати от гнусни лиринкси и осъзнали незащитеността на повредените си кланкери. Тя не можеше да понесе мисълта, че вината за нещо подобно може да е нейна.

Тиан забърза към долната мина, където се добиваха хедрони. Предстоеше й двадесетминутно спускане по стръмен склон, което й предостави достатъчно време за размисъл. Само че и когато достигна главната галерия, не се беше озовала по-близо до решението.

— Бро-утро, Тиан!

Лекс, дневният дежурен, й кимна с достойнството на статуя, посрещаща посетители в храма си. Изкуственото му чене лежеше на масата. Понякога миньорите на майтап криеха зъбите му, с което предизвикваха трескави дирения и емоционални изблици.

— Добро утро, Лекс. Имаш ли представа къде работи Джо днес?

— На пето ниво — смотолеви той. Без изкуствените зъби беше трудно да се разбират думите му. — Той е в края на шестия тунел отдясно.

— Благодаря! — Тя си свали фенер от шкафа, запали го от скрития мангал на Лекс (неполагащ се, хабящ парченца смола) и пое. По краищата на тунела се въргаляха строшени колела, счупени кофи, почернели парчета лепкаво въже и прочие боклуци, характерни за стара мина.

Подемникът беше пуст. Тиан разклати камбаната, но тъй като никой не се яви, девойката се качи в кошницата, освободи спирачката и започна да се спуска. Първо ниво, второ ниво, трето ниво. Тук шахтите бяха дълбоки, стари и тъмни. Били са извършвани минни дейности в течение на стотици години, далеч преди да бъде осъзната полезността на кристалите. Полъх залюля кошницата й край ниво четири, като едва не угаси фенера. Поне вентилационната система работеше. При последното й идване въздухът тук буквално не можеше да се диша. Един от миньорите за малко не бе умрял.

Тя достигна пето ниво, слезе и се убеди, че спирачката е освободена, иначе никой нямаше да може да използва асансьора и на дежурния обслужващ щеше да му се налага да се спуска по въже, за да го освободи.

Тук беше приятно топло, уютен контраст с времето навън и самата фабрика. В нея винаги беше студено, освен ако работата ти не бе свързана с пещите, а в този случай атмосферата беше същински ад. Но занаятчийското помещение се намираше много далеч от тях, в ледения южен край на фабриката. По-голямата част от живота на Тиан бе преминала под знака на студа.

Девойката закрачи. Тъй като всяко късче непотребна скала трябваше да бъде изнасяно на повърхността, тунелите бяха точно толкова широки, колкото изискваше достъпът до кристалните жили. Често й се налагаше да пълзи на четири крака или да се промъква през цепнатина, чиито страни притискаха и драскаха ребрата й. Обгръщаше я розов гранит с ивици, проблясващи като капиляри в очите на пияница. Преди миньорите бяха добивали тук злато, платина, калай и сребро. Но нейният приятел Джоейн копаеше нещо далеч по-ценно — кристали, от които се раждаха вълшебните хедрони. Някои от въпросните кристали бяха големи колкото юмрука й. Именно тях търсеше Джоейн. Само определени кристали бяха подходящи за направата на хедрони. Малцина от останалите миньори можеха да разпознаят нужните. За неопитното око разлики не съществуваха.

Докато се извиваше край наслоен гранит с проблясваща слюда, Тиан зърна пред себе си светлина. Възрастен мъж се бе настанил в яйцевидна кухина, оставил фенер, кирка и чук до себе си.

— Джо! — провикна се тя. — Най-сетне те открих.

— Нямах представа, че съм бил изгубен — ухили се миньорът и се изправи на крака с мъка и ставни протести. Джоейн беше дребен, посивял, гърчав мъж, поне на седемдесет, с островато лице и кожа, пропита с минна прах. Освен това беше единственият истински приятел на Тиан. Прегръдката му накара ребрата й да проскърцат.

Двамата седнаха. Джо предложи да я почерпи от манерката си, но Тиан бе много добре запозната със съдържанието й, за да приеме. Напитката, дестилирана от ферментирала ряпа и пащърнак, беше достатъчно силна да повали и мечок.

— Яла ли си днес, Тиан?

— Само коричка хляб.

Той й подаде увита кърпа, в която занаятчията откри три печени сладки картофа, варено яйце, стрък целина и топка лепкав ориз, подправен с шафран и парченца фурми. За малко щяха да й потекат лиги. Обикновено беше прекалено заета, за да се храни.

— Сигурен ли си?

— Изправи се, Тиан. Дай да те огледам.

Все така хванала картофа, тя го стори. Беше средна на ръст, слаба. Косата й бе гарвановочерна, назъбено свършваща над врата. Имаше тъмнокафяви очи, широко чело и малки, но чувствени устни. Кожата й се отличаваше с кехлибарен оттенък. Ръцете й бяха елегантни, с дълги и ловки пръсти. Ръцете си харесваше, за разлика от краката, които смяташе за прекалено големи.

— Станала си по-слаба в сравнение с миналия месец.

— Плащат ми само когато моите контролери бъдат включени на фронта, а…

— Но ти си най-усърдната работничка в цялата фабрика, Тиан. И най-умната.

Тя сведе поглед към ботушите си, в невъзможност да отвърне на комплимента.

— Последните ми три контролера са се повредили, Джо. Изгубени са два кланкера и операторите им. Двадесет войника са мъртви.

Тиан бе започнала да диша тежко от вълнение. Джоейн я наблюдаваше внимателно:

— Това не означава, че вината е твоя.

— Става дума за моите контролери. Естествено, че вината е моя.

— Тогава открий какво не е било наред.

— Дори не зная откъде да започна.

— За начало трябва да се храниш.

— Получавам само основна дажба — промърмори тя. — Пестя, за да се откупя. Трябват ми още две години, за да събера достатъчно.

— Но нали и след това ще останеш във фабриката. Животът ти няма да се промени. Защо е това бързане?

— Защото искам да бъда свободна! Искам да остана в завода по свой избор, а не да бъда принудена да работя там, защото майка ми е продала живота ми, когато съм била на шест!

Брадичката й бе издадена в непокорство. Очите й блестяха гневно.

Тиан бе обвързана с фабриката до навършването на двадесет и петата си година. При незадоволително изпълнение на задълженията й или по каквато и да било валидна причина, фабричният отговорник можеше да я продаде на когото си поискаше, без да се допитва до нея. Ги-Хад не беше зъл или отмъстителен, но беше суров човек. Трябваше да бъде.

Имаше и друг начин — тя трябваше да стане майстор. В такъв случай сключеният от майка й договор преставаше да действа и Тиан щеше да стане част от фабричния комитет — отговорна и влиятелна позиция. Ала за това тя можеше само да мечтае. Съвършените технически умения бяха само част от служебната характеристика на един майстор. Щеше да й се наложи да се оправя със занаятчиите, пословично трудни люде, а Тиан не умееше да се оправя с хора.

— Какво им е на контролерите ти?

— Нямам представа. Току-що узнах за случилото се. Бяха идеални, когато ги приключих.

— Кога за последно си получавала надница? — остро попита той.

— Шест седмици.

— Сядай. Изяж си обяда!

— Това е твоят обяд — упорито рече Тиан. Искаше храната, но не и да получава милостиня.

— Лапай!

— Но…

Джоейн потупа манерката.

— Това ще ми стигне. Скоро ще се прибирам. Вече изпълних квотата си за деня.

— Квотата какво? Нелегално питие? — весело попита занаятчията.

— Яж като ти казват! — Той отново потупа манерката.

Тиан омете сладките картофи и започна да бели яйцето. Вече се чувстваше по-добре.

— Е, на какво се дължи посещението, Тиан? Не че по всяко време не си добре дошла.

— Трябва ли да има причина?

— Не, но се обзалагам, че сега има. И се чудя, дали не е свързано с камънаците ми.

Макар че добиваше най-съвършените кристали в света, Джоейн неизменно ги наричаше именно така, „камънаци“.

— Да. Последните три, които ми даде, изглеждаха идеални, но са отказали след няколко седмици в кланкерите.

— Бяха малко различни — призна той след поредна яка глътка. — Но не необичайно различни.

— Би ли ми показал мястото, където си ги намерил? — попита Тиан с уста, пълна с белтък. Коремчето й се чувстваше приятно пълно.

— Ела. — Разклатил фенер, Джоейн пое в посоката, от която тя бе дошла.

Тиан го последва, гризяща топката ориз. Целината запазваше за десерт, за да си освежи устата. Джо подмина тясното място и запълзя в една гранитна галерия. Озоваха се в пещера, в която можеха да стоят свободно изправени. Под светлината на фенера занаятчията зърна сребърни нишки. От другата страна блестеше кристална жила.

— Обожавам това място — рече Джоейн и потупа стената. — Камъкът е удивителен. Един и същ, а същевременно неизменно различен.

— От думите ти излиза, че камъкът е най-добрият ти приятел.

— Наистина е така.

— Това нова жила ли е?

— Миньорите я изкопаха миналата година. Някой ден ще се върнат, за да последват тези пластове.

— А защо изобщо са спрели?

— Защото бяха открили интересни камънаци и трябваше първо да се посъветват с мен. Тежко и горко на онзи миньор, който потроши полезни кристални находища в диренето на някакво си злато или сребро.

— Проклета война! Ще свърши ли някога?

Джоейн забоде върха на кирката си в една жила.

— Продължава вече сто и петдесет години. А лиринксите са дошли далеч преди това, когато Забраната била нарушена и проклетият Феламор отворил проход към нашия свят. Не я виждам да свърши скоро.

Тиан знаеше тази история наизуст. Двадесет и седмото Велико сказание, дело на летописеца Гартас, бе най-важната от всички Истории и бе позната на всяко дете от цивилизования свят. Тази история преразказваше последната част на двадесет и третото Велико сказание, Историята на огледалото, което беше забранено за разказване.

Множество създания бяха нападнали Сантенар след нарушаването на Забраната преди двеста и шест години. Ала само един вид бе оцелял: крилатите лиринкси, интелигентни хищници, способни да оценят вкуса на човешкото месо и притежаването на собствен свят, за какъвто ламтяха разгорещено. Войната с тях се проточваше векове.

— Надали има начин да победим лиринксите, Джо?

— Не бих казал. Те са прекалено големи, прекалено умни и прекалено яки. Чух, че Туркад паднал.

И Тиан беше чула това, а също и че имало милион бежанци. Туркад бе древен, прословут град на остров Мелдорин, властвал над половината познат свят в продължение на хилядолетия. Тикси се намираше почти на другия край на света, ала Тиан бе обширно запозната с величието на Туркад, почерпила знания от Историите. Щом подобно място бе превзето, за каква надежда можеше да се говори?

Джоейн откачи длето от колана, внимателно го постави до жилата и леко удари с чука си. Тиан го наблюдаваше, отхапвайки от стръка целина. Тук се чувстваше като у дома си, но не заради обстановката, а заради присъствието на Джо.

— Как разбираш кои кристали да вземеш?

— Нямам представа. Когато докосна някой, усещам приятно разцъфване над очите си. Като водна лилия, разгръщаща се в езеро.

Тя се зачуди за сравнението му. Тук беше прекалено студено за лилии. Същото се отнасяше и за Тикси.

— И винаги ли си умеел това?

— Не. Стана преди около десет години. Току-що бях навъртял две шестици. Една нощ след вечеря ми стана много зле, едва не умрях. Оказа се, че е било заради свинското. Цял живот съм го ял, но оттогава не мога да докосна и свинска кожица, без да ме стегне гърлото. Върнах се обратно в мината, за да копая сребро, докоснах един кристал и цветето в главата ми се отвори. Случваше се всеки път, когато го докоснех, затова си го взех вкъщи и го оставих до леглото си.

— Защо?

— Харесваше ми чувството, което пораждаше: топло, утешително. И двете ми момчета бяха убити във войната, а жена ми умря от мъка…

— Съжалявам. Не знаех.

— Защо ти е? Тя е мъртва вече тридесет и една години, а момчетата по-дълго. Беше преди толкова време. Животът ми беше самотен.

— Защо не си се оженил повторно? Нали… На мен ми създават проблеми, защото още не съм се чифтосвала…

— Така и не срещнах жена, която бих могъл да обикна.

Тиан го погледна замислено. Двамата се бяха сприятелили от първия ден, в който се бяха срещнали.

— Предполагам не би…

— Не говори глупости, Тиан — остро я прекъсна той. — Както и да е, бях седнал да ти разказвам за кристала. С него не бях толкова самотен. Веднъж споменах за него на майстор Баркъс. Той също беше вдовец. Случваше се някой път да седнем вечер на по чашка. Той дойде да го погледне. Не щеш ли, вече не ми се налагаше да копая сребро, плащаха ми двойно повече да усещам кристали и да му пращам добрите. Оттогава се занимавам с това.

— Ще ми се да знаех как става — рече тя.

— Ще ми се да можех да ти покажа.

През цялото това време той почукваше с длетото си. Сега възрастният мъж остави инструментите си, мушна върха на кирката в дупката и внимателно повдигна.

— Ще го хванеш ли?

Кристалът падна в ръцете й.

— Вземи го, ако искаш — рече миньорът.

— Благодаря. Но ако се окаже като останалите? Намерил ли си ново находище?

— Не, обаче на шесто ниво има обещаващи.

— Днес ще слизаш ли там? — Тя го погледна с надежда.

— Изобщо нямам намерение да слизам, освен ако не се наложи.

— Защо?

— Камъкът е прогнил. Тунелите непрекъснато се задръстваха и бяхме принудени да го запечатаме. Точно през най-доброто място преминава пукнатина.

— Явно ще трябва да търсиш камънаците си другаде.

— Явно. — Джоейн се протегна и се прозина. — Време е да вървим. Тук въздухът не го бива особено.

Тиан действително бе започнала да се чувства слаба. Видя, че и пламъкът на фенера е намалял. Тя последва приятеля си до кошницата, качи се вътре и се остави да бъде издигната.

Мразовитият вятър набързо прогони сънливостта й, сетне тя се сбогува с Джоейн.

— Чао — отвърна той и пое към миньорското селище. — И ми кажи, ако кристалът не работи — добави през рамо. — Убеден съм, че с малко време ще намеря по-добър.

— Благодаря предварително!

Тя се уви в палтото си и закрачи обратно към фабриката.

Тиан оформи кристала и, като манипулираше изключително внимателно, започна да го събужда, за да го превърне в хедрон. Въпросната операция биваше извършвана с помощта на медальона на шията й, личния й индикатор, който й позволяваше да вижда полето. Без него тя би била сляпа. Индикаторът бе отличителният знак, душата дори, на всеки занаятчия. Малък хедрон от жълт кварц, поставен сред слоеве стъкло и сребрист метал, окачен на верижка от бяло злато. За последните три години не бе имало ден, в който Тиан да не е използвала индикатора си. Тя познаваше всичките му специфични особености.

За да придобие способност да извлича енергия от полето, всеки кристал трябваше да бъде събуден. Дори самата Тиан не беше в състояние да обясни точното протичане на процеса. Той представляваше интуитивно настройване на ум и материя. Талант, който или бе притежаван, или не. Не можеше да бъде създаден и развит. И беше много рискован. Можеше да породи халюцинации и в даден момент да извика лудостта на кристалната треска. Занаятчиите се упражняваха под напътствието на майстора с години, използвайки съвсем дребни парченца кристал, преди да пристъпят към самостоятелно изпълнение на процедурата. Дори и тези мерки не елиминираха изцяло инцидентите. Винаги се намираха безразсъдни, които да опитват забравеното. Често с много неприятни последици.

Всеки кристал беше различен, а конкретно този особено затрудни Тиан. Той й се съпротивляваше. Занаятчията едва усещаше структурата му сред виещите се облаци мъгла. Главата я заболя от напрежение. Едва тогава нещо започна да се оформя. Дребна пирамида, чиито очертания бяха замъглени от вибрация. Други, сходни с нея, бяха пръснати наоколо, свързани в шестоъгълници, които се простираха в безкрайността. Тиан потъна в последователността, понесена сред океан повторяемост. Понесена…

Сега течението я беше обгърнало. Трябва да беше изминало дълго време, нямаше представа колко. Знаеше, че има случаи на занаятчии, които така и не са излезли от този унес. Но тя вече знаеше как да събуди кристала.

Тиан се отскубна от влиянието му, правейки мислена стъпка назад, като се съсредоточи не върху последователността на кристала, а върху нишките, хаотично мятащи се сред него. Занаятчията се съсредоточи над една и я принуди да се изпъне. Нишката се възпротиви, ала девойката вложи по-голям натиск, извличайки сила от индикатора си, което й усилие се увенча с успех. Първата винаги беше най-трудната. Първо една, сетне десетки, после стотици нишки се преподредиха и започнаха да следват една посока. Внезапно те изчезнаха. Тиан стоеше извън кристала и наблюдаваше сиянието на аурата му, досущ като онова на южната зора. Той беше буден и красиво се сливаше с полето.

Макар и изтощена, девойката продължи работата си. Предстоеше й толкова много за вършене. Към десет часа вечерта Тиан знаеше, че новият кристал носи характеристики, сходни с онези на предишните три. Дали и той щеше да се повреди по същия начин? Едновременно й беше студено и горещо, ръцете й трепереха. Нормални последици от работата с хедрони. И то не се изчерпваха с тези. Имаше случаи, в които занаятчии биваха намирани мъртви над работата си, с буквално изкипели мозъци. Този ефект се наричаше антрацизъм и представляваше най-страшната орис, която можеше да сполети един занаятчия. Главата на Тиан пулсираше болезнено. Беше време да спре.

Потисната и гладна, тя угаси фенера си и закрачи сред лабиринта на стотиците отделени работни места. Навсякъде гъмжеше от работници, предимно жени, които създаваха отделните части на кланкерите. Незаменимите за войната кланкери. Толкова сложен бе процесът, че за година една фабрика, с хилядите си работници, с неспирно пламтящите си пещи, можеше да изработи не повече от двадесет кланкера.

Лиринксите бяха в състояние да унищожат кланкер за няколко минути.

Стаята на Тиан беше дребна, но пък си беше само нейна. Повечето от работниците спяха в общи помещения, където не можеше да става и дума за уединение. Тя се намести в леглото, но мислите не й даваха мира. Балансът на силите бе деликатен. Везните можеха да се наклонят навсякъде. Поне така се говореше. Повреждането на няколко кланкера можеше да доведе до загубата на цяла армия, а оттам и на войната. Всичко зависеше от контролерите. А хедроните бяха същината им. Единственият начин човешкият ум да насочва и контролира силата на полето, за да задвижва нещо с масивността на кланкер.

Лиринксите превъзхождаха човеците във всяко едно отношение. Само кланкерите осигуряваха възможността за надежда. Без тях човечеството беше обречено…

Тиан спа зле и малко. Умът й бе изпълнен с ярки, насечени изображения — кристални сънища. Винаги я спохождаха след работа. Сега виждаше мъртви войници, подредени и покрити с чаршафи, за да не се виждат ужасяващите им рани. Далеч преди слабото есенно слънце да е надникнало над планините в опит да пробие мъглата и дима от комините, занаятчията отново стоеше на работното си място.

Глад гризеше корема й. Тиан отблъскваше атаките му с глътки нагарчаща вода. Фабриката започна да се изпълва. Занаятчиите работеха в отделна сграда в южната част, заедно с всички останали по-чисти дейности. Работилницата имаше двойни врати, за да не пропуска пепел и дим. Само че шумът намираше начини да се промъкне. Тиан затвори вратата си, за да подири отдих от кънтенето на стотиците наковални, разговор-крясъците, виковете на надзирателите и съсъка на духала, неизменно присъстващ на заден план.

Повреденият хедрон все така си стоеше угаснал и по никакъв начин не реагира на допира й. Сякаш бе изстискан, лишен от потенциала си. Понастоящем представляваше единствено мъртво парче кварц.

Тиан взе чашата си, за да я напълни отново от бъчвата отвън. Пред вратата тя се сблъска с мургав, як мъж, чийто нос приличаше на орлова човка. Той повдигна ръка на пътя й. Горните му крайници бяха несъразмерно жилести.

— Отговорник Ги-Хад! — Тя направи неволна крачка назад. Макар да го бе очаквала, внезапното му изникване пак успя да я шокира.

— Занаятчия Тиан, какъв напредък ще докладваш?

Веждите му шаваха — власати гъсеници. В другата си ръка Ги-Хад държеше дървена кутия.

Тиан заекна и се обърна към работната маса, където хедронът лежеше до разтворения си контролер.

— Още не съм открила проблема. Работеха безпогрешно, когато ги предадох.

— Сега не функционират. Погиват войници.

— Зная — тихо рече тя. — Но не мога да кажа защо. Трябва да говоря с един от операторите.

— Ки-Ара е единственият оцелял оператор. Утре той ще бъде тук. Предстои му да постави нов контролер на кланкера си. Не е никак доволен.

Няма как да бъде, помисли си тя. Връзката между оператор и машина бе особено специфична. Повреждането на контролера би се усетило като загуба на роден брат. Приучаването към особеностите на друг контролер бе неизменно мъчително — физически, емоционално и умствено.

— До какви хипотези си достигнала до този момент? — упорстваше Ги-Хад.

— Ами… има… д-две възможности. Или кристалите са притежавали невидими несъвършенства, които по някакъв начин са ги унищожили с течение на експлоатацията, или самото поле по някакъв начин е сторило това. А може би…

Тя замлъкна, защото й хрумна и трета, далеч по-тревожна възможност.

— А може би…? — процеди Ги-Хад, присвил очи. — Може би какво, занаятчия?

— Може би врагът е открил начин да изключва хедроните — прошепна тя.

— По-добре се надявай да не е така, иначе всички ще свършим в търбусите на лиринксите.

— Влагам всички усилия в работата си.

— А влагаш ли целия си ум? — рече той и не я изчака да довърши. — Получих нареждания. Предавам ги и на теб. Ако не си в състояние да се справиш, ще потърся друг човек, дори и ако се наложи да го доведа от сто левги. Разполагаш с една седмица, за да откриеш проблема, занаятчия.

Ги-Хад отвори дървената кутия и извади два контролера, които постави на масата, редом с онзи, над който Тиан работеше в момента.

— Двадесет войника загинаха заради отказа на тези контролери. Други трима умряха, за да си ги върнем. Една седмица, Тиан.

— А ако не успея? — бавно рече тя.

— Замисляла ли си се за другото си задължение?

Тиан пребледняла се втренчи в него. Дори не разбираше за какво говори той.

— Задължението ти да се чифтосаш! — процеди той. — Вчера твоят надзирател ми обърна внимание.

Абсолютно всеки ли щеше да й напомня за това?

— О-още не съм! — заекна тя. Сърцето й се ускори само при мисълта. — Но скоро ще го сторя, обещавам.

— Говориш така вече три години, занаятчия. Съжалявам, но повече не мога да те защитавам. Скрутаторът също ме притиска. Ако вършиш работата си зле и не изпълняваш дълга си…

— Какво? — не можа да се сдържи Тиан.

— Може да се наложи да те изпратя в размножителната палата.

Две

Тези му думи бяха напомнили на Тиан, че не е виждала майка си в продължение на почти цял месец. Никак не гореше от нетърпение да го стори, ала това бе поредното свещено задължение. А и след заплахата на Ги-Хад девойката почти не бе в състояние да мисли. Удачно за намиране на общ език с Марни, която не мислеше въобще.

— Отивам в Тикси — каза тя на Нод. — Да видя майка си.

Този път той не поиска да види разрешение.

— Надявам се, че ще се върнеш, Ти? — Той нервно мушна брада в колана си, после отново я извади.

Нод все още се придържаше към някогашния възглед за равенство между мъже и жени, но не всички негови съвременници разсъждаваха така. В старите времена жените можеха да вършат всичко на каквото са способни, точно както мъжете. Ала войната бе притиснала човечеството. Населението бързо се топеше и от жените във фертилна възраст се очакваше да раждат деца. Майката на Тиан бе забележителна в това отношение. За двадесет и една години Марни бе създала петнадесет здрави и изненадващо талантливи деца.

Тиан не знаеше как да тълкува думите на стареца.

— Ще се върна, не се притеснявай.

Тя си закопча палтото, сложи си наметка и бавно заслиза към Тикси, разсъждавайки над думите на Ги-Хад.

Скрутаторът на Ейнунар, провинцията, в чиито граници влизаше и тази земя, бе мъглява фигура, глава на всички шпиони и агенти, съветник на губернатора и, ако се вярваше на слуховете, същинската фигура на властта. Той бе един от дузината, влизащи в Съвета на скрутаторите, за която организация се говореше, че управлява съдбата на източния свят. Никой не знаеше как се е появил въпросният Съвет и дали съществуваше по-висша от него инстанция. Това бе всичко, известно на Тиан. Дори и то бе прекалено. Никой не искаше да привлече вниманието на скрутатора. Тя потръпна и ускори ход.

Фабриката, където работеше Тиан, се намираше в район на име Глининар, разположен в източната част на Великите планини. Тази верига недостъпни върхове започваше от Ха-Дроу на заснежения юг, обгръщаше Мириладел и Фараладел, за да разпръсне ледниците си във всички посоки на света, а след това можеше да бъде открита на върха на полуостров Ейнунар, поръбен с фиорди. На север се простираше също толкова голяма планинска верига — тя следваше източната част на лауралинския континент, за да достигне тайнствения и заможен Крандор в субтропика.

Мисълта за топлината накара Тиан да въздъхне. Обгръщаше я бедна, гориста местност, сред която преживяваха единствено дървета. От пролет до есен валеше непрекъснат дъждец — но това не значеше монотонност, понякога дъждът се озлобяваше. Нощем прихлупваха студени мъгли, а редките топли дни бързо изчезваха сред ниските облаци, дотресли се откъм морето. Между есен и пролет всичко замръзваше: седмица подир седмица ледни вихри, сняг и градушка.

По пътя тя срещна доста хора, защото Тикси бе най-близкото до фабриката населено място. Макар че Тиан познаваше повечето от тях, не се спря да разговаря. Пък и никой нямаше време за приказки. В най-добрия случай — дружелюбен поздрав, в най-лошия — остро кимване. Тукашната земя раждаше мрачни люде, а войната ги беше свъсила още повече.

Тиан беше срамежлива и се чувстваше смутена сред хората. Беше й трудно да намира приятели, защото неизменно се затрудняваше да подбере репликите си. Чувстваше, че хората имат особено мнение за нея — не заради личните й отлики, а заради липсата на баща и произхода от размножителната палата. Цялата пропагандна машина на войната не можеше да изчисти това петно, поне не и от съзнанието й. Тиан се чувстваше сама.

Започна да вали. След около час Тиан седна да почине — ако не го стореше, щеше да измръзне до кости. Тя се загледа в настръхналите борове, покрити с мъх и лишеи. Дърветата приличаха на знамена. Притежаваха определена сурова красота. Тиан взе късче напукан гранит и го натроши между пръстите си, наронвайки остатъците му върху снощния сняг. По-добре да тръгва. Нямаше смисъл да отлага.

Трябваше да измине още час, преди Тикси да започне да изниква от сивотата — сбор високи, но тесни постройки, покрити с жълти керемиди. Рамките на вратите и прозорците се отличаваха със захабен син цвят. В Тикси всички се стараеха да приличат едни на други. С двадесетте си хиляди обитатели той бе най-големият град в радиус от сто левги.

Дори от това място се виждаше размножителната палата. Официално бе назовавана Дворец на майката, само че никой не я наричаше така. През последните тридесет години по крайбрежието бяха наизникнали и други подобни учреждения. Жълтите й каменни стени остро се отличаваха от сивотата на околните сгради. Тя трябваше да символизира отплатата за добре свършена работа, за най-важната работа. Ала за Тиан, живяла тук до шестата си година, въпросното място бе придобило съвсем различно значение. То въплъщаваше свят, който се опитваше да заличи правата й.

Отвъд и под Тикси блясваше стоманата на океана. Айсберг се бе отпуснал сред вълните, за да разстеле снежно плато. След него личаха други — чак до хоризонта. Тази година имаше повече лед от обичайното.

На портите възникна суматоха, защото Тиан не носеше пропуска си от фабриката. Стражите я пуснаха след дълъг спор. Това щеше да бъде отбелязано в досието й. Отново.

Озовала се зад градските стени, Тиан започна да се вглежда в лицата на минувачите. Диреше едно определено лице: бащиното. Без да знае как изглежда или да разполага с името му, тя беше убедена, че ще го познае веднага.

На пазара някаква възрастна матрона й изсъска:

— Върви си вкъщи и изпълни дълга си!

Други хвърляха остри погледи към тънкия й кръст и пръстите без украшения. Тиан се изчерви и се постара да не им обръща внимание. Тя беше готова да изпълни дълга, просто не точно сега. Достигна входа на размножителната палата, кимна на пазача. Вътрешността на сградата бе луксозна до декадентство. Украсените тавани блестяха с десетки цветове. Стените бяха покрити с великолепни тапети, допълнени с картини и драперии. Мебелите бяха разкошни. Върху една маса лежеше забравен поднос с пасти, вероятно обречени да бъдат изхвърлени. Тиан преглътна.

Размножителната палата бе най-очебийната пропаганда. И символ за бъдеще, в което жената ще бъде ценена, единствено ако е произвела следващото поколение за месомелачката на войната и леглата на родилните отделения.

Въздъхвайки тежко, Тиан бутна вратата на майчините покои. В качеството си на една от най-добрите родилки в историята на двореца, Марни разполагаше с най-големия и скъпо обзаведен апартамент.

Само леглото й беше по-голямо от стаичката на Тиан. Копринените завивки бяха алени, възглавничките — от кадифе. Марни се беше излегнала върху намачканите чаршафи, а върху корема й спеше бебе. Сатенената нощница, която на занаятчията се стори твърде непристойна, се беше набрала над тлъстите бедра. Огромна гръд, все още млечна заради проявения от бебето интерес, беше небрежно разголена.

Марни отвори очи.

— Тиан, мила! — засия тя. — Къде беше? Цяла вечност не съм те виждала.

Тиан се приведе, за да целуне майка си по бузата. Марни изглеждаше свински доволна в ложето си. Не си направи труда да покрие месата си. По нея още се усещаше миризмата на последния й любовник. Отвратената девойка взе стол, като се постара да го постави по-далечко от леглото, и седна.

— Съжалявам, майко. Всички работим седем дни седмично.

— Не ме наричай майко, а Марни! Защо си седнала чак там? Ела по-близо. Не мога да те виждам.

— Съжалявам, Марни. Просто не ми остава никакво време.

Погледът на Марни я опипа.

— Изглеждаш ужасно, Тиан. Само колко си слаба! Защо не искаш да ме послушаш? Този живот не е за теб. Ден и нощ да се блъскаш в онази ужасна фабрика. Ела си у дома. Всяка моя дъщеря би била приета веднага. Хубавичко ще те охраним. Ще можеш да си лежиш и по цял ден, ако пожелаеш. Никога вече няма да ти се налага да работиш.

— Харесва ми да работя! Добра съм в работата си и усещам, че върша нещо стойностно.

Както винаги, Тиан започваше да се изнервя. Тя се постара да се овладее.

— Всеки глупак може да върши същото като теб, да се рови сред мръсни парчета метал! — Пухкава ръка се протегна към нощното шкафче, за да вземе кутия с десертчета. Като ги изсипа върху корема си (обширничък беше, та имаше достатъчно място и за тях, и за бебето), тя започна раздразнено да ги подрежда. Едно от тях потъна в пъпа й.

— Най-хубавите са свършили. Все пак искаш ли едно, мила?

— Не, благодаря! — отвърна Тиан, макар да умираше от глад. Нервността й нарастваше. Макар че Марни обичаше да вижда в свое лице идеалната майка, трудно бе да се намери човек, по-себичен от нея. Тя обичаше децата си единствено невръстни. От гръдта си ги пращаше право в яслите, а на шестата им година ги продаваше на който предложеше най-висока цена срещу труда им. Марни бе една от най-богатите жени в Тикси, но нищо от това не стигаше до децата й.

Занаятчията промени темата.

— Марни, има нещо, за което винаги съм се чудила…

Другата жена пламна.

— Ако пак ще ме питаш за проклетия си баща…

— Не! — бързо каза Тиан. — Става дума за мен. И за теб.

— Какво за мен, мила? — Марни отчупи парченце от шоколадово кексче и го опита с върха на езика си, като междувременно се наместваше удобно върху възглавниците. Да говори за себе — това беше любимата й тема.

— Става дума за таланта ми — да мисля с образи. Когато си помисля за нещо, виждам го в ума си тъй ясно, сякаш гледам през прозорец.

— Наследила си го от мен, разбира се. А аз го получих от майка си. Само какви боеве бяха, когато обявих, че искам да дойда тук.

Тиан можеше да си ги представи. Майката на Марни бе заемала длъжността на придворен философ, горда и дръзка жена. Бабата на Тиан беше работила като писарка при губернатора, а бабината сестра бе прословута илюзионистка. Каква достойна представителка на рода беше Марни!

Разбира се, последната далеч не гледаше на себе си по такъв начин. Тя затвори очи, усмихвайки се на някакъв спомен.

— Ах, Том — прошепна тя, — помня всеки един от миговете ни, сякаш и сега лежиш до мен…

Тиан побърза да се изправи. Хванеше ли я подобно настроение, Марни започваше да се прехласва по някогашни любовници и да описва интимни подробности, които бяха непознати на Тиан и които тя със сигурност не желаеше да узнава от майка си. Който и да беше този Том, той определено не беше баща й.

— Трябва да тръгвам, Марни.

— Та ти едва-що дойде — кисело отбеляза майка й. — Глупавата ти работа те интересува повече от мен.

Тиан нямаше намерение да търпи повече.

— Всяка идиотка може да върши това, което правиш ти, майко — провикна се разпалено тя. — Разплула си се като свиня!

Марни рязко се надигна, при което разсипа десертите по килима. Бебето се събуди и заплака, при което по навик бе повдигнато до нечия пълна гръд.

— Изпълнявам дълга си толкова добре, колкото мога! — писна Марни. — Родила съм петнадесет деца, до едно здрави, умни и трудолюбиви.

Гневът на Тиан угасна.

— Никога не съм ги виждала — тихо каза тя. Копнееше за истинско семейство, като онези на останалите хора.

— Това е защото те изпълняват дълга си и не се пречкат на останалите. Сторила съм за теб всичко, което можах. Дадох ти най-добрата професия, която намерих. Не си мисли, че беше лесно.

— Ха! — промърмори Тиан. Майка й извърташе всичко. Не само че тя не бе осигурила занаятчийството на Тиан, ами се беше опитвала да й попречи.

— Може и да обичаш работата си, Тиан, но тя не те изхранва.

— Гладната свобода е за предпочитане пред ситото робство!

— Свобода? — кресна Марни. — Мога да напусна това място по всяко време и ще бъда почитана където и да ида. Ти дори не можеш да се почешеш без позволението на надзирателя. Освен това чувам, че работата ти не се развива толкова добре. Недей да идваш да хленчиш при мен, когато те изхвърлят. Дори няма да те пусна да прекрачиш прага.

Тези думи вече засегнаха оголен нерв.

— По-скоро бих умряла, отколкото да живея като теб! — викна Тиан.

— Сякаш някой ще ти предостави този избор! Никой мъж не би поискал да легне с такова грозно и гърчаво създание.

Тиан изхвърча навън и затръшна вратата. Всяко нейно посещение свършваше с избухване — на гняв или на сълзи — макар че настоящото бе безпрецедентно силно. Хората, край които минаваше, я поглеждаха разбиращо, а някои дори й се усмихваха. Всички знаеха как протичат нещата между нея и Марни. Изобщо можеше ли нещо друго да разстрои майка й?

Тиан трепереща седна на стълбите пред входа. Тя не беше грозна и гърчава, а гладна и изплашена. Останалото от обидата дори не я бе засегнало. Отвратена от алчната чувственост на майка си, занаятчията не можеше да понесе мисълта да легне с мъж, дори и в името на победата. Никога, помисли си тя с ново потръпване. Предпочитам да умра девствена.

А в същото време тя копнееше за обич. Израснала с романтичните истории, разказвани от баба й преди лягане, Тиан нямаше за какво друго да мечтае. Всички жени във фабриката имаха съпрузи или любими, повечето от които се намираха на фронта, и неспирно говореха за тях. Тиан копнееше да бъде обичана. Имаше само един приятел — Джоейн.

Осъзнавайки, че се тресе от глад, Тиан извади медна монета от кесията си и отиде при едно момче с количка, от което си купи наденица, печена в тесто, и я заръфа лакомо по обратния път. Наденицата беше превъзходна, приятно люта. Още преди да я е преполовила, Тиан се чувстваше сита и далеч по-добре.

Прибирането й отне повече време, защото трябваше да се изкачва по нанагорнище, а и дъждът се беше усилил. Мракът, който по това време на годината се спускаше още преди пет часа, вече бе започнал да обгръща склона, когато тя най-сетне видя над себе си светлините на фабриката. Тиан с мъка преодоля остатъка от разстоянието, влезе вътре и отиде в работилницата си. Хедронът осъдително лежеше на масата. Тъй като не бе отбелязала напредък, Тиан тръгна да търси Ги-Хад.

— Той е в планината — каза й Нод. — Проблеми в смолната мина. Май отровен въздух, доколкото чух.

— Значи няма да се върне днес — рече Тиан. До онази мина имаше четири часа път отиване и още толкова връщане. — Виждал ли си Грист?

— Разчиства каналите.

Тиан сви вляво и пое по утъпканата пътека, следваща стената на фабриката. Мина напряко сред огромните каменни цистерни, издълбани в самата скала, за да не замръзват през зимата. Сред тях тя зърна двама любовници, прегърнати разпалено. Във фабриката имаше толкова много хора и толкова малко възможност за уединение, че влюбените бяха принудени да прибягват до подобни места.

Краят на улея на акведукта бе брадясал с ледени висулки. В далечината се виждаше медсестра, напътстваща поверените й двадесетина деца в стрелбата с прашка. Децата обсипваха с камъчета очертанията на крилат лиринкс, заел една от колоните на акведукта.

Пътеката лъкатушеше сред складове, плевни, кланици и скотобойни. Миризмата тук беше отвратителна. Тиан ускори крачка, та по-бързо да остави зад себе си жилищните постройки на спомагателните работници. Край тях бяха струпани купчини шлака и пепел, каменни тръби сълзяха противна течност.

Тиан откри надзирателя по светлината на факлите. В настоящия момент той крещеше на група черноработници, които очистваха катран от една от тръбите. Можеха да се задържат само за няколко минути, преди изпаренията да ги прогонят. Ръцете им бяха покрити с мазоли, носовете им се бяха възпалили.

— Извинявай — колебливо поде тя.

— Какво? — тросна се Грист и удари с меч по бедрото си.

— Трябва да говоря с теб. Става дума за конт…

— Не тук! — той я дръпна встрани.

Тиан разтри болящата я китка.

— Не говори пред работниците, занаятчия!

— Защо?

— Духът им и без това е достатъчно нисък. Те ще разтълкуват нещата погрешно и ще започнат да разпространяват слухове. Къде беше тази сутрин?

— Бях в Тикси, за да посетя майка си.

— Не си ми поискала разрешение.

— С-съжалявам. — Тиан не се бе обърнала към него, защото знаеше, че той няма да й позволи, макар че това време й се полагаше.

— Започвам да се отегчавам от нежеланието ти да спазваш правилата. Удължавам договора ти с един месец. А ако се случи отново, месеците ще бъдат шест — изръмжа той. — Казвай сега какво искаш.

Тиан остана безмълвна — наказанието далеч не съответстваше на престъплението. От възмущение и отврата дори не й хрумна да го попита дали той действително разполага с подобна власт.

— Езика ли си глътна, занаятчия? Не ми губи времето.

— Трябва да зная как са отказали контролерите — бързо каза тя. — Внезапно ли? Имало ли е някакви съпровождащи признаци? Случило ли се е нещо друго в същото време?

— Имам доклад от бойното поле, но в него не се казва много. Контролерите са започнали да работят неустойчиво, полето ту се появявало, ту изчезвало. Някои от краката на кланкерите били захранвани, други не. И тогава полето изчезнало напълно.

— Случвало ли се е и с кланкери, построени от други фабрики?

— Никаква представа. Машините са пръснати сред петстотин левги. Нямаме достатъчно скитове, за да разпращаме произволни съобщения. Всички птици са на служба в армията.

Той кимна отсечено и се върна на поста си.

Тиан имаше чувството, че на всяка крачка пред нея изникват затруднения. Тя се върна обратно в завода и отключи стаята, в която бе живял майстор Баркъс. Неговият заместник, когато бъдеше назначен, щеше да се настани в тези помещения. Междувременно те стояха празни — макар и старши занаятчия, Тиан нямаше право да се нанесе в тях, защото не бе придобила майсторска степен. Заводската йерархия трябваше да бъде спазвана. Затова тя още живееше в стаичката, която бе получила в началото на чирачеството си.

Тиан с часове рови из бележките му, търсейки да открие сходни инциденти с контролери. Оказа се, че Баркъс далеч не е бил методичен, макар да бе изисквал това от нея по време на осемгодишното чиракуване. В записките му нямаше никаква организация. Единствено пълното прочитане на бележките му можеше да покаже дали е работил над даден проблем. Това също се оказваше изнервящо. Твърде често майсторът бе зарязвал дадено проучване, за да не се върне към него никога повече. А други от проучванията му бяха продължавани, но хаотично — в каквато тетрадка му попадне в момента.

Тя прегледа цялото съдържание на шкафчетата и лавиците, но никъде не откри да се споменава въпросният проблем. В бюрото нямаше нищо интересно, всичко тайно бе отнесено след смъртта му. Само че най-долното чекмедже заяждаше.

Нужно й беше известно време, за да го освободи, а когато най-сетне това стана, Тиан извади чекмеджето изцяло, за да определи проблема. Бе й станало навик да поправя неща. Може би трябваше да смаже релсите. Понечвайки да навосъчи страните му с угарка от свещ, занаятчията забеляза, че чекмеджето е по-плитко от очакваното. Това можеше да означава само едно.

Не й отне дълго време да открие тайника. Той бе приютил тънка книжка от оризова хартия, подвързана с кожени корици. Тиан я извади. Заглавната страница съдържаше автор и заглавие: Рансибъл Нунар — Гадателско изкуство.

Нищо чудно, че Баркъс бе скрил книгата. За притежаването на нелегална книга за магьосничество се полагаше страховито наказание. Трактатът на Нунар бе оправдано известен, преписван многократно. Копията му бяха пазени грижовно. Защо му е било на Баркъс, обикновен майстор в залутана фабрика, да притежава едно от тях?

Край вратата прозвучаха стъпки. Тиан мушна книгата под дрехата си и бутна чекмеджето на място. Студен глас прекъсна мислите й.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Прощавай?

Навлекът бе Иризис Стирм, малко по-млада колежка на Тиан. Макар че самата Иризис не би допуснала Тиан да я превъзхожда с каквото и да било.

Тя стоеше на прага и нетърпеливо потропваше с краче. Иризис бе човек, знаещ цената си. Висока и щедро надарена, със златна коса и сини очи. С красотата си тя бе известна в цялата фабрика. На Тиан никога не се бе удавало да срещне хора с подобен цвят на очите и косата, макар че очите на стария майстор може и да са били сини на младини.

— Нямаш право да влизаш тук. Това са помещенията на майстора. Той беше мой чичо!

Иризис не пропускаше възможност да изтъкне тази си роднинска връзка.

— Отговарям пред Ги-Хад, а не пред теб. Гледай си твоята работа!

Това беше грешка. Иризис бе много по-добра в общуването с останалите занаятчии. Освен това тя изработваше рядко съвършени и красиви контролери — същински произведения на изкуството. В работата с кристали не беше толкова добра, но не търпеше никаква критика към продукцията си.

— Поне моите контролери работят! — процеди Иризис.

— Само защото всички ние ти помагаме да ги настроиш.

— Как смееш! — скочи Иризис. — Ако чичо Баркъс беше жив, той щеше да те постави на мястото ти.

— Той действително го стори. Постави ме над теб. Сега него вече го няма и аз отговарям за твоята работа.

— Освен — замислено рече Иризис — ако не бъдеш изпратена в размножителната палата, за да изпълниш дълга си.

На това Тиан не отговори. Иризис изпълняваше своя дълг често и с ентусиазъм, макар и досега без резултат. Може би си служеше с предпазни мерки. Сериозно провинение, макар и често срещано. Отправяйки се към вратата, Тиан нервно се изсмя.

— Мисля, че тук съм по-полезна.

Сините очи на Иризис блеснаха.

— Под твоето ръководство и плуваща сред помия свиня би умряла от глад! Един ден аз ще бъда майстор. И ще стоя над теб! Тогава ще видим.

Тя остана на прага, изчаквайки другата да излезе. Тиан нямаше как да върне книгата.

Девойката се върна на работното си място. В другия край на помещението Иризис си сложи очила и маска и се наведе над камъка си, към който приближи кристал. Скоро въздухът се изпълни с парченца.

Тиан прекара няколко часа в безплодни опити да открие проблема. В един момент тя уморено отпусна глава на масата и сепнато осъзна, че фабриката е притихнала. Трябва да беше среднощ. Тя провлачи нозе към стаята си, уми се със студена вода и се тръшна върху сламеника.

Тревогите й се завърнаха в мига, в който тя се отпусна върху възглавницата. Макар и изцедена, Тиан не можеше да заспи. Отново и отново (и безплодно) се връщаше към проблемите си. Накрая, след като осъзна, че няма да заспи, тя запали свещ, заключи се и извади книгата.

Не я отвори веднага. Дори не беше сигурна дали трябва да я чете. Само че ако понечеше да я върне в бюрото, приятелите на Иризис щяха да забележат. Ако я предадеше на надзирателя, щяха да възникнат подозрения, че тя се е забавила с даването й, за да я чете. Скрутаторът имаше свои наблюдатели във фабриката, на които не им убягваше нищо. Тиан щеше да остане дамгосана за цял живот.

Започна да обмисля възможността да издебне подходящ момент и да я хвърли в някоя от пещите. Но ако книгата бе защитена със заклинание, каквато бе честата практика, не се знаеше какво може да последва. Пък и книгите бяха ценни, свети предмети. Тиан не можеше да изгори книга. Можеше да я скрие, но какво щеше да стане, ако я намереха неподходящи ръце? Ами ако попаднеше в ръцете на врага?

Тиан разгърна книгата. Хартията беше много приятна на допир, като коприна. Почерците бяха няколко, несъмнено дело на неколцина преписвачи. Книгата бе записана на общия език, използван сред югоизточните територии, така че Тиан можеше да разчита думите. Малко се затрудняваше да разбира значението им, ала това не бе изненадващо: собственият й дневник, където тя отбелязваше подробностите от работата си с контролерите, също би бил неразбираем за повечето хора. Едно заглавие привлече вниманието й и я накара да спре да разлиства.

Тиан знаеше всичко за въпросните устройства — това беше работата й. Тя прескочи няколко абзаца.

Тиан остави книгата. Това бе самият документ, в който Нунар преди сто години за пръв път бе изложила принципите на действие на контролерите. Нейната теория бе позволила създаването на кланкери и някои други тайни устройства, без които войната отдавна щеше да бъде изгубена.

Тя отново се вглъби в книгата. По-нататък Нунар описваше някаква Обща силова теория, отнасяща се до самите възли, различните сили, от които се очакваше те да бъдат изградени, взаимното им съотношение и, накрая, как подобни сили да бъдат безопасно впрегнати. Също така споменаваше и светинята на всички магически теоретици, Теория за единната сила, която да обедини всички познати на гадателите сили, слаби и силни, в едно поле. В заключение Нунар заявяваше, че е малко вероятно подобна теория да бъде развита.

Тиан скри книгата зад една тухла под леглото си. Изглежда занаятчията нямаше да има полза от нея.

Тя заспа за кратко, погълната от кристални сънища, за да се събуди с готов отговор. Трябваше да създаде устройство, което да тества дефектните хедрони. Само така щеше да разбере какво се е случило с тях и да достигне до начин за разрешаването на проблема. Присядайки в леглото, Тиан взе плоча и тебешир и започна да скицира.

Беше нахвърляла основите и тъкмо духнала свещта, когато дочу стържещото дрънчене на приближаващ се кланкер. Това трябваше да е Ки-Ара. Тъй като на практика вече се беше зазорило, Тиан се облече и излезе.

Сънлив работник с фенер тъкмо отваряше страничната врата. Ги-Хад също беше там, явно се бе завърнал през нощта. Металното чудовище постепенно изникваше от мрака. В предната си част кланкерът имаше покрити фенери, широко, разделено на сегменти тяло, покрито от бронирани пластини, и четири чифта механични крака, задвижвани от хитроумен зъбчат механизъм. Бе достатъчно голям, за да побере десетима ратници и екипировката им, макар че пътуването не би било особено приятно. Бойната кула на гърба му, приютила механичен катапулт и копиехвъргач, беше празна.

Кланкерът влезе под навеса и спря с едно последно изскърцване. Настъпи тишина, прекъсвана единствено от тихото жужене на двойните махови колела, съхраняващи резервна енергия, в случай че енергийният приток от полето временно прекъсне. Те щяха да запазят инерцията си поне още половин ден.

Задният люк се отвори. Изникна строен млад мъж с пощенска чанта в едната ръка и раница в другата. Той се протегна, потупа машината по крака и се обърна.

Ки-Ара не беше висок. Имаше красиво лице с изчистени черти, загрозено от хлътнала брадичка. Косата му стърчеше във всички посоки. Около тъмните му очи имаше червени кръгове. Върху едната му буза личеше ивица черна смазка. Въпреки това той се стори симпатичен на Тиан.

— Колко е приятно отново да почувстваш, че машината работи — обърна се операторът към Ги-Хад, като отбягваше да поглежда Тиан. — След като контролерът умря… Мислех, че никога вече няма да я подкарам.

Лицето му се сгърчи. Връзката между кланкер и оператор беше изключително силна, почти като привързаността между любовници. Прекъсването й бе способно да причини умствен срив. Самият Ки-Ара също изглеждаше близо до подобна орис. Тиан от цялото си сърце му съчувстваше.

— Трудно беше да свикна с новия контролер — продължи той. — Главата ми ще се пръсне. Пратка за вас, сър! — Операторът подаде пощенската торба на Ги-Хад.

— Благодаря. — Отговорникът се извърна, за да я отвори, извади документ и започна да го чете, смръщвайки се.

— Какво стана, когато контролерът престана да работи? — попита Тиан.

Горната устна на оператора трепна, ала той успя да се овладее.

— Бяхме се отправили нагоре по крайбрежието. Всичко вървеше идеално. Напускахме полето на възела Липи и навлизахме в зоната на влияние на възела Ксанпт. Той е много силен…

— Да, чувала съм за нея — каза Тиан. Харесваше й формата на устата му. Чудно как не го беше забелязала преди.

— Аз си бях сложил операторския шлем. Още не бяхме навлезли полето на Ксанпт, само че вече го усещах. Понякога е малко сръдкаво да превключиш от едно поле на друго, а аз не исках да оставам между двете. Маховиците надали щяха да пренесат тежестта на машината толкова далече.

Ки-Ара изкосо погледна Тиан, която кимна.

— Полето на Липи започна да се изменя неравномерно: на моменти се чувстваше силно, а в други почти изчезваше. Ставаше все по-трудно и по-трудно да виждам полетата. Не можех да се настроя към нито едно от тях. — Гласът на оператора трепна заради повторното изживяване на ужасната сцена. — Започнах да си мисля, че полето на Липи е изчезнало съвсем, но пред мен имаше два кланкера, които не изпитваха проблеми.

Тук Ки-Ара побледня и трябваше да седне.

— И какво стана после? — подкани го Ги-Хад след продължително мълчание.

— Изгубих ги. И двете полета изчезнаха! Хедронът умря, нямаше какво да сторя. Ако се беше случило по време на битка… — Той потръпна. — Свалих контролера, пътувах на стоп до Тикси и го изпратих на вас.

— В работилницата ми е — рече Тиан. — Не мога да разбера какво е станало. Кристалът е напълно угаснал.

Ки-Ара изглеждаше разстроен, като заблудено хлапе.

— Ако това е всичко — рече той, прегърнал контролера, — ще се оттегля. Не съм спал две нощи.

— Да, благодаря ти, Ки-Ара — каза Ги-Хад. — Зная, че си сторил всичко по силите си. Трябва да ти е било много трудно.

Младият мъж се отдалечи. Тъмните очи на Тиан го проследиха замислено.

— Чудиш се дали той няма да се окаже избраният? — сепна мислите й Ги-Хад.

Тиан се изчерви. Точно за това се бе замислила. И също си бе мислила, че след като трябва да се чифтоса, защо да не бъде с оператор на кланкер? Между начините им на работа и живот имаше много сходства, а ако нещата не потръгнеха, той щеше да е далеч от нея през по-голямата част от времето. В най-лошия случай поне никой нямаше да може да я обвини, че не е изпълнила дълга си.

— Да — тихо каза тя.

— Операторите са странни хора. И сама знаеш, че машините им за тях винаги са на първо място.

Отговор не беше нужен. Той продължаваше да се мръщи, хванал съобщението.

— Лоши новини? — попита Тиан.

— Нов проблем. По-лош.

Тя го погледна разтревожено.

— Унищожени са още няколко кланкера, по крайбрежието северно от Ксанпт. Във всеки един от случаите врагът е знаел точно къде да ги търси.

— Кланкерите са шумни — отбеляза занаятчията.

— Не и тези. — Ги-Хад се огледа. Работникът беше далече от тях, но въпреки това отговорникът снижи глас. — Те са използвали ново приспособление, звуков щит! Придвижването е абсолютно безшумно. Освен това никой не е знаел каква е целта им.

— Но това означава, че врагът разполага с начин да ги открива. С Тайното изкуство…

Ги-Хад рязко се извъртя.

— Ей, ти, изчезвай веднага!

Едър плешив мъж докосна челото си и се отдалечи приведен. Това беше Ейрин Мас, полуидиот, комуто възлагаха най-долната работа. Той вечно се тътрузеше наоколо и току си завираше носа.

Ги-Хад отново се обърна към Тиан.

— Щом са могли с такава лекота да унищожат тези машини, това означава, че и останалите кланкери няма да ги затруднят. И с нас ще е свършено! Открий как са го сторили, Тиан.

— Това по-важно ли е от откриването защо хедроните са се повредили? Или от изработването на нови контролери?

— Всички тези неща са важни — изръмжа той.

— Не мога да върша всичко. И без това нормалната работа ме изтощава.

— За момента остави контролерите за останалите. Най-добрите занаятчии от всички фабрики са получили възложение да работят с тези проблеми.

Тя рязко повдигна глава.

— Значи не само моите контролери са отказали?

— Така изглежда. Но това още не означава, че от теб са снети всички обвинения.

— А вие доволен ли сте от работата ми?

— Да кажем, че ще те държа под око. Хайде, върви. — Ги-Хад разсеяно й кимна и сам закрачи.

Три

Крил-Ниш Хлар повдигна глава от масата си, за да погледне към преминаващата Тиан. Желаеше я. Не бе спрял да я желае от пристигането си във фабриката преди три години. Уви, Тиан не му обръщаше никакво внимание. Това особено огорчаваше младежа, по-известен с подигравателното прозвище Ниш. На местния диалект тази дума означаваше нищожество.

Ниш беше дребен на ръст и това обстоятелство хвърляше грозно петно върху живота му. Липсата на височина бе типична за рода му — и той презираше всичките му представители. Не беше грозен. Имаше тъмна коса, следваща правилните контури на черепа му, и ярки очи, които можеха да бъдат зелени като океана, когато не бяха сиви. За съжаление, жълтеникавата му кожа бе изпъстрена с пъпки, а редкият мъх по страните му бе източник на неспирни подигравки.

Тялото му също беше красиво — широки, оформени рамене, стомах с всички характеристики на плочка, задни части, способни да извлекат одобрение от работничките, силни бедра. Освен това Ниш беше прекрасно оборудван за чифтосване — поне така смяташе.

Не че щеше да получи някакъв шанс за това, помисли си мрачно механикът. Макар че във фабриката мъжете бяха далеч по-малко, тукашните жени не припадаха по него. Същото се отнасяше и за жените от близкото миньорско село. Ниш смяташе, че това се дължи на ниския му ръст и кожата. Само как мразеше тялото си.

Всъщност това нямаше нищо общо. В настоящата ситуация дори на уродите се полагаше да избират. Пък и той имаше други привлекателни черти — беше умен и от добро семейство. Само че един фатален недостатък се бе изпречил на пътя му към интимност. Край всяка жена, по-млада от майка му, Ниш ставаше толкова нервен, че си глътваше езика.

Макар да не беше особено добър в ръцете, Крил-Ниш Хлар притежаваше енергичен и гладен за знание интелект, който се учеше бързо. Също така можеше да се похвали и със забележителна памет — която не забравяше места, лица и чути разговори. Това му беше от голяма полза за тайната му дейност.

И баща му, Джал-Ниш Хлар, и майка му, Раня Мхел, бяха екзаминатори. Това правеше грешката им с него още по-неразбираема. Всяко дете в източния свят, може би в целия свят, биваше изправено пред екзаминаторите, когато навършеше шест години, за да бъдат оценени способностите му за физически и умствен труд. Въз основа на това децата получаваха бъдещите си призвания — работник, миньор, писар, занаятчия, търговец, войник, детепроизводител! Нямаше място за детство. Войната с лиринксите бушуваше вече сто и петдесет години. Местата на убитите трябваше да бъдат запълвани. Децата трябваше да работят. Целият свят бе погълнат от една задача: оцеляване.

Навършването на единадесетгодишна възраст биваше ознаменувано с нов преглед от страна на екзаминаторите. Той се потретваше пет години по-късно — за максимална сигурност. Някои обещаващи таланти загатваха за себе си още от ранна възраст, а други изникваха едва по-късно.

Ниш бе извадил късмета да стане писар при един от известните търговци във Фасафарн. Този пристанищен град се намираше на южното крайбрежие на Ейнунар и благодарение на всесезонната си свобода от замръзване насочваше към себе си голяма част от южните богатства — през него протичаха несметни количества стока, насочени към Крандор и дори Туркад, преди той да падне. Ниш успешно бе усвоил всички езици и диалекти на Сантенар. Подобна работа бе точно за него. Харесваше му да се среща с могъщи хора и да се радва на доверието, което те му оказваха, като му поверяваха документи за превод. Ниш също възнамеряваше някой ден да стане търговец и да има толкова пари, че да може да си купи всичко, което пожелае.

Катастрофата го сполетя на шестнадесетата му година. Срещата с екзаминаторите бе последвана от кратко съвещание, след което родителите му го бяха изпратили отвъд планините, за да стане механик в тази забравена от боговете фабрика. Ниш бе покрусен. Дори не му хрумваше, че това преместване може да го е спасило от мобилизиране. Единствената заръка, която бе получил, беше да си държи очите и ушите отворени и всеки ден да отбелязва това, което му е направило впечатление. Ниш беше усърден син. Продължаваше да записва ежедневно, а веднъж месечно тлъстото му писмо заминаваше заедно с другата изходяща поща.

Първата му година във фабриката бе представлявала кошмар. Всички останали чираци, мъже и жени, бяха по-високи от него. Кожата му се бе покрила с отвратителни петна. И това не беше най-лошото. За механичеството — за проектирането, построяването, настройването и поправката на бойните машини — той знаеше по-малко и от шестгодишните заводски деца. Освен това се бяха разпръснали слухове, че той се е провалил като писар и е бил пратен тук за наказание, като следващият провал щял да му докара отпращане в мините — съдба, по-лоша и от робство.

Ниш не можеше да понася всичко това. Тази ненавист му предоставяше силна мотивация. Той бе уверен, че ще стане добър механик, каквото и да му коства това. Макар че това умение не му се удаваше, той щеше да го овладее.

Липсващото му откъм умение и опит Ниш наваксваше с усилия и работещ усърдно, насочен интелект. Работеше ден и нощ, докато не грохнеше до такава степен, че можеше да заспи на крака. Не спираше да преследва с въпроси наставниците си. Караше ги отново и отново да му обясняват устройството и принципа на действие на бойните машини, измисляше различни способи да тренира упоритите си пръсти, които се затрудняваха да се справят с операциите, с лекота удаващи се на останалите.

В края на първата година от подготовката си той се нареждаше сред най-лошите чираци, редом с глупавите и страдащите от неизлечим мързел. Но Ниш не беше най-лошият, а за него това беше голямо постижение. Родителите му може и да се бяха впечатлили, само че не споменаха нищо такова в редките си писма. Ниш бе обиден, но и твърдо решен следващата година да положи още по-големи усилия.

В края на втората година той се намираше в средата на групата. С това си спечели неохотна похвала от страна на майка си и покана да се върне вкъщи за осемнадесетия си рожден ден. Тогава Ниш се бе притеснявал, че ще му бъде сервирана поредната промяна на професията, може би състояща се в изпращане на фронта. Можеше да си представи бойното поле благодарение на начетеността си и въображението. Нямаше намерение да изпита войната, поне не и на бойното поле.

Но при връщането си у дома Ниш откри, че баща му е този, който е променил професията си. Джал-Ниш бе станал перквизитор — бе му възложено да преследва саботьори, предатели и смутители на реда. Това беше важен, богато платен пост, подчинен единствено на скрутатора на Ейнунар. Някой ден самият Джал-Ниш можеше да стане скрутатор.

В края на третата си година Ниш се бе издигнал над средата на групата чираци, но, за свое огромно неудоволствие, не отбеляза повече напредък. Интелигентността и усилията не можеха да го издигнат над определена степен, защото младежът не разполагаше с изискващите се умения. Това го подразни, ала въпреки това Ниш писа на баща си и го уведоми за резултатите си, като прибави, че би желал отново да се върне към писарството.

Баща му не изрази изненада или разочарование. Отговори: „Справяш се добре. Не забравяй да пишеш всеки ден.“

Ниш сведе глава над частите, с които се бореше вече цяла сутрин. Те представляваха долната половина на механичния крак — конкретно тези елементи механикът ненавиждаше от дъното на душата си. Частите бяха изработени в дузина различни секции на фабриката. Стигаше само една от тях да притежава незначително отклонение от стандартния размер, за да се превърне сглобяването в същински кошмар. Понякога на Ниш му се случваше да прекара дни в тежка работа, и то само за да открие, че някоя от частите трябва да бъде заменена. Сетне трябваше да разглобява всичко.

Ниш удари с юмрук по корпуса. Както винаги, целият бе покрит със смазка. Младият механик мразеше това. Обичаше да изглежда добре. Жените от фабрика имаха навика да гледат отвисоко на механиците — на „сглобчиците“, както ги наричаха презрително — именно заради мръсотията, съпровождаща дейността им. Сред самите механици също имаше жени, достатъчно дружелюбни, само че Ниш ги презираше. Той свръщаше очи към върха, където смяташе, че принадлежи.

Тъкмо в този момент Тиан мина край него. В тази фабрика занаятчиите можеха да се похвалят с най-голяма почит. Те също работеха с ръцете си, но само ценни неща: злато и сребро, платина и живак, мед, кехлибар и кристали. Никога не се цапаха, а най-добрите сред тях бяха същински артисти, разрешаващи проблемите си чрез брилянтно мислене. Освен това занаятчиите работеха със сетивата си. Те притежаваха специални таланти, близки до Тайното изкуство, което ги сродяваше с гадателите.

Ниш можеше само да си мечтае да бъде занаятчия — липсваше му тъй важният талант. Ала за него честолюбието беше всичко. Затова той се стремеше да се обвърже с някоя от представителките на тази професия. Във фабриката имаше четири жени, които отговаряха на този му критерий, като само две от тях бяха достъпни. Едната от тях, Иризис, дори не поглеждаше механиците, защото бе от семейство Стирм, дъщеря на един майстор и племенница на друг. Тя никога не би се унижила с един прост механик. Ниш я мразеше, но същевременно бе способен да я разбере. В това си отношение Иризис приличаше на него.

С Тиан нещата стояха по съвсем различен начин. В нея би могъл да се влюби. Ниш остави гаечния ключ и я загледа. Тиан едновременно над и под него: положението й в завода бе по-високо от неговото, ала тя бе дошла от размножителната палата и не познаваше баща си. Да изгубиш отец бе нещо съвсем обичайно в свят на бран. Но да не знаеш името… Това се считаше за голям недостатък сред общество, умопобъркано на тема семейство и Истории.

Тиан също вървеше с отметната назад глава, макар и без онова вирене на нос, съпровождащо походката на Иризис. Не изглеждаше да се интересува от заобикалящия я свят, по-скоро създаваше впечатлението, че единственият мир, представляващ интерес за нея, се намира в главата й. Някои й бяха дали прякора Ледената девица, но Ниш я разбираше. Тиан се славеше с репутацията на най-усърдната и умна работничка във фабриката. Тя се опитваше да компенсира нещо. Може би липсата на баща? Нещастните обстоятелства около произхода й?

Тиан носеше широки панталони, блуза от сив лен и стари, но запазени ботуши. Толкова близо до пещите повече дрехи не бяха необходими. От поклащането на гърдите в такт с крачките Ниш почувства, че вътрешностите му се втечняват. Желанието го накара да забрави всичко.

Хайде, върви при нея! Тя е мълчалива и затворена. Ще те изслуша и ще бъде поласкана. Но той се колеба прекалено дълго. Тиан отмина, усмихната леко, без дори да го погледне. Лъскавата й черна коса подскачаше върху врата й.

Скоро тя щеше да изчезне иззад ъгъла и да отиде в работилницата си, в най-хладната част на фабриката. Върви, глупако! Имаш какво да предложиш. Дори Ледената девица няма да ти откаже. Тя носи наследството на размножителната палата. Просто изчаква най-доброто предложение. А няма да получи по-добро предложение от твоето.

Ниш остави инструментите си на масата, обърса мазните си ръце в парцал и затича след нея по коридора. Тя вече бе изчезнала в отделението, където работеха занаятчиите и останалите фабрични работници с по-чиста дейност. Тяхното помещение бе отделено с двойни врати, предназначени да държат прахта настрана.

Тъй като Тиан вече бе преминала отвъд, Ниш също нахълта, без да си сложи чиста престилка или да смени мръсните си ботуши. Всички се взряха в него, но той не обърна внимание.

— Тиан! — провикна се Ниш. — Занаятчия Тиан!

Тя тъкмо се канеше да влезе в кабинката си, но се обърна при вика му.

— Да?

Ниш дотича при нея, за момент застина, а сетне изблъска думите си.

— Тиан, неимоверно се възхищавам на работата ти. Мисля… мисля, че ти си най-забележителната жена, която съм срещал.

За момент в очите й блесна паника, бързо заменена от гняв.

— Щом й се възхищаваш толкова — отвърна ледено Тиан, — защо разнасяш мръсотията си навсякъде?

Припомнил си как изглеждат дрехите му, Ниш се изчерви. Само отчаянието му попречи да избяга на мига.

— Съжалявам, ще изчистя…

— Не си прави труда. Какво искаш, механико?

— Просто да поговоря с теб. Ти си забележителна, Тиан.

— Вече спомена това.

— Би ли искала… би ли…?

Удивеният й поглед го накара да замълчи. Устните й бяха с цвета на къпини. Повече от всичко му се искаше да провери, дали сходството важи и за вкуса им.

— Какво? — тросна се Тиан.

— Мислех си… може би вечеря… или да се разходим навън, а после…

Не, не можеше да го каже, не и сред кискащите се работници, които подбелваха очи едни към други. А занаятчия Фистила Тир, в напреднала бременност, избра точно този момент, за да се заеме с шлифоване.

Тиан бе вперила чудатите си очи в него и бавно го оглеждаше — оцапаните бузи, мърлявите ръце, прашните ботуши. Ниш можеше да си представи какво си мисли тя — не само е мръсен, пъпчив и не може да говори, ами и дребосък!

— А после? — каза тя с тих глас, накарал останалите работници да проявят внезапен интерес към съответните си дейности. Ниш разпозна опасността, само че ако не го изречеше сега, надали някога щеше да събере смелостта да го стори отново.

— И двамата трябва да изпълним дълга си. Помислих си, че бихме могли да споделим леглото ти! — изстреля най-сетне той. — Или моето, ако предпочиташ. Аз…

Медената й кожа почервеня. В продължение на цяла минута тя не можа да го погледне в очите. След това рязко отметна глава.

— Как се осмеляваш?! — просъска Тиан. — Да си въобразяваш, че ще се отдам на дребен мръсен механик, и то калпав механик? Само от мисълта ми се повдига. Махай се!

Ниш също почервеня под мръсотията. Иризис също бе наблюдавала унижението му. Той щеше да стане за смях пред цялата фабрика. Имаше само един начин да запази достойнството си.

— Струва ми се не осъзнаваш кой е баща ми, занаятчия Тиан — студено рече Ниш. — Той е перквизитор Джал-Ниш Хлар, един от най-важните хора в този край. Провинциален инквизитор, Тиан. Би могъл да ти помогне, а би могъл и да те унищожи. Що се отнася до майка ми, тя е главен екзаминатор, също влиятелно лице. — Той погледна през рамо и продължи по-тихо. — Зная, че вие двете с Иризис сте съпернички, Тиан. Помисли какво би могла да постигнеш под егидата на един перквизитор. Никога вече няма да ти се наложи да се притесняваш за нея.

Ниш се усмихна неуверено. Беше още нов в тази игра. Никога преди не се бе опитвал да си послужи с влиянието си и не бе съвсем сигурен относно процедурата, макар че в писарските си дни бе виждал как става. Не разполагаше с нужната небрежна арогантност.

— Е, какво ще кажеш, Тиан? Двамата ще си доставим удоволствие, а твоята кариера ще процъфти. Нима искаш цяла вечност да работиш в тази мизерна фабрика? Нека…

— По-скоро бих се съешила с лиринкс! — кресна тя. — Не ме е грижа кой е баща ти. Никога няма да легна с теб. Сега разкарай мръсното си телце от работилницата ми!

— Защо не искаш да изпълняваш дълга си, занаятчия? От какво се страхуваш?

Тиан пребледня.

— Върви си, дребосъко.

Ниш едва можеше да сдържа яростта си, но все пак направи едно последно усилие.

— Ако знаеше кой съм в действителност — просъска той, — нямаше да бъдеш толкова…

— Изчезни! — изрева тя и сграбчи едни нажежени щипци, оставени да почиват в близкия мангал.

Ниш се отказа. С трясък изхвърча през двойните врати, подмина лазарета и пое сред пещите. Не можеше да се върне на работното си място, защото всички щяха да видят гневните сълзи, стичащи се по лицето му. Зад пещите той завари някакво хлапе, сгушено в топла ниша, перна го по ухото за това, че занемарявало задълженията си, и се настани на негово място. Щеше да унищожи Тиан. По някакъв начин. Нямаше да се успокои, докато не го стореше. Тогава щеше да спи с нея и да я захвърли.

Скоро дочу нечии тихи стъпки и с удивление установи, че те принадлежат на Иризис. Тя приклекна пред него и му подаде снежнобяла кърпичка.

— Механик Крил-Ниш — поде тя, с което мигновено си спечели благоразположението му — не беше използвала омразното прозвище. — Би ли искал да узнаеш какво е да доставиш удоволствие на истинска жена?

Ниш реши, че му се е причуло. Иризис не се славеше с добрината си. Очевидно сега бе дошла, за да го унижи още повече. Той стоеше безмълвен.

Тя се приведе напред и разпалено го целуна. Тялото му реагира моментално. Иризис се засмя и взе ръката му, макар и увита в кърпичката.

— Ела в стаята ми. — Сетне тя сбърчи носле и додаде: — Не, по-добре първо да минем през банята. И двамата можем да изчезнем за няколко часа, което ще е достатъчно за няколко урока. — Тя го погледна в очите. — А след това ще имаме много за обсъждане.

— Какво за обсъждане? — разсеяно попита Ниш.

— За нашите общи приятели. И врагове.

Четири

Иризис се повдигна на лакът и се загледа в младежа, потънал в блажена дрямка след споделената им близост. Не изпитваше нищо към него, макар че трябваше да признае енергичността му и похвалното желание да научи какво й доставя удоволствие. Подобно нещо далеч не можеше да се каже за предишния й любовник. Интересът й към Ниш бе разпален от думите, които той бе рекъл на Тиан — нейна съперница още от детинство.

Иризис отпусна ръка на гърдите му. До този момент не беше срещала толкова слабо окосмено тяло. Той се усмихна в съня си. Ръката й се плъзна по-надолу, под стомаха. Той моментално отвори очи.

— Крил-Ниш, любими — прошепна тя в ухото му, галейки го с дъха си. Искаше той да е в състояние да мисли само за едно.

Механикът се обърна и се притисна към нея, а Иризис го задържа с бедрото си. Ниш застина. Това й движение трябваше да означава нещо, но той си нямаше понятие какво.

Иризис го наблюдаваше, притиснала завивката към шията си. Тя я остави да се плъзне привидно случайно. Когато очите на младежа се обърнаха към тежката гърда, люлееща се над лицето му, Иризис разбра, че той е изцяло под властта й.

— Знаем какво искаш, Крил-Ниш. — Той посегна да я прегърне, а Иризис се отдръпна и каза замислено. — Чувам, че баща ти вече не е екзаминатор.

— Той е перквизитор за целия ейнунарски район — наперено каза Ниш.

— Нима? — възкликна Иризис. Беше впечатлена, макар че не го показа. Тя позволи на партньора си да се наслаждава на полагащата се по роднинство слава, преди да запита: — Може би ще стане дори скрутатор?

Ниш посърна. Явно се беше опитвал да изкара баща си по-важен, отколкото бе в действителност. Юношата сведе поглед към омачканите чаршафи. Може би смяташе, че тя се опитва да го направи за смях.

— Както и да е. — Иризис махна с ръка, знаейки, че това й движение кара други нейни телесни части да потрепват приятно. — Аз лично далеч по-силно се интересувам от теб.

— Мен ли? Защо? — Ниш бе вперил поглед в зърното й. Би сторил всичко, за да я има отново.

— Отдавна те държах под око, Крил-Ниш. — Това беше лъжа, разбира се. — Разкажи ми за себе си.

Той започна да разказва досегашния си живот, леко променил историята, за да звучи по-внушително. Не бе стигнал далеч, когато Иризис го прекъсна:

— Всичко това ми е известно. Но има едно нещо, което не разбирам…

— Което е?

— Защо изобщо си тук. Ти не си механик, Крил-Ниш.

— Механик съм! — Той се изправи ядосано. — И работих здравата, за да стана такъв.

Иризис отново го накара да легне.

— Съжалявам. Не исках да те обидя. Разбира се, че си механик, и то добър…

— Не ми е изтрябвало покровителството ти! — Той се измъкна от леглото и посегна да вземе панталоните си.

Завивката се спусна изцяло, разкрила и втората гърда. Индикаторът все още висеше на шията й. Иризис се протегна и придърпа лицето на застиналия Ниш към гръдта си. Той се съпротивлява, но не продължително.

— Имах предвид… Трябва да съществува някаква друга причина, поради която баща ти те е изпратил тук? По-важна от това да станеш механик. Ти би бил далеч по-полезен като писар, помощник на някой търговец или секретар на скрутатора.

— Да — смотолеви младежът, опиянен от близостта й. Не разполагаше с опита да прогони тялото й от съзнанието си.

— Каква е тя? — Иризис галеше гърдите му с два пръста.

— Аз съм и осведомител — хрипкаво изрече той. Това бе най-ниската степен в изпълнителската йерархия: осведомител, следовател, перквизитор и немислимо мощния скрутатор.

— Шпионин! — възкликна тя и дръпна чаршафа нагоре.

Ниш отново посегна към нея, този път по-уверено. Тя му позволи да я милва през завивката, преди отново да се отдръпне. Младежът побърза да я увери:

— Не съм шпионин, а наблюдател, помагащ за запазването на реда. Тази фабрика е изключително важна…

— Защо? Има стотици фабрики. С какво нашата е толкова важна? — Иризис се приведе напред.

— Нашите кланкери се оказват най-добри заради високото качество на контролерите ни.

— А каква е причината за това? — прошепна тя, взе ръката му и я плъзна под завивката.

Очите на Ниш щяха да изскочат. По челото му изби пот.

— Заради — отвърна дрезгаво — високото качество на хедроните ни и забележителната работа на занаятчиите. Скрутаторът иска да узнае защо, да ни защити и да се убеди, че никой няма да открадне тайните ни.

— Все някой трябва да бъде най-добрият. И ако ние добиваме най-добрите кристали, логично е, че и контролерите ни ще са добри…

Иризис го погледна косо. Той се поколеба, усетил, че е казал повече от необходимото. Младата жена насочи ръката му по-надолу. Ниш простена.

— В самото място има нещо необичайно! — бързо изрече той. — Нашите занаятчии са много по-добри от останалите, дори и когато използват долнокачествени, внесени кристали. Трябва да се дължи на тукашния възел.

Иризис отново започна да го милва.

— За подобни проблеми не се изпраща осведомител. Това е работа за гадател.

Ниш изглеждаше огорчен, вече бе наговорил прекалено много.

— От колко време си осведомител, Ниш?

Той се изчерви.

— Откакто писмото на баща ми дойде преди седмица.

— И ако се случи той да узнае какво си ми казал, ще престанеш да бъдеш.

Ниш застина. Иризис го гледаше замислено, наклонила глава така, че сияйната й коса да докосва рамото му. Очите й се плъзнаха по тялото му, преди да се спрат някъде по средата.

— Сещам се за още нещо, което би ти се харесало. — Тя се приведе към него.

Младежът простена, когато тя внезапно спря.

— Какво точно търсиш, мъничък шпионино?

— Не мога да ти кажа — промълви Ниш. — Осведомител, който дрънка наляво и надясно, довършва дните си като роб. Или изобщо не ги довършва.

— Или се озовава в предните линии, което е едно и също. Да видим дали ще успея да позная. Това място гъмжи от слухове, само че кой би могъл да отличи лъжата от истината? Така. Какво прави един осведомител? Той дебне или хора, които не си вършат работата, или притежатели на зловредни идеи, или такива, които са на мнение, че в света съществуват люде, способни да се справят по-добре с управлението от сегашните ни предводители. Но ти не си тук по някоя от тези причини. Тази фабрика функционира добре.

— Обаче има и още едно нещо, което правят осведомителите. — Тя замълча, погледна го в очите и отново доближи главата си към него. Ниш изхриптя. Иризис продължаваше да го гледа в очите. Отдръпна се отново и додаде: — Търсят шпиони!

Едва се сдържа да прихне, като видя изражението му. Ниш се затрудняваше да мисли. Тя обожаваше властта си над мъжете. Малко бяха жените, които можеха да се похвалят със същото в подобно време.

— Моля те — изскимтя той.

Иризис продължи да го гледа. Ниш притисна тила й с ръце, за да я придърпа към себе си. Тя не му позволи. Когато младежът се опита да приложи по-голяма сила, Иризис оголи зъбите си, забележително остри.

Имаше само един начин Ниш да получи желаното. Той облиза изпръхнали устни и рече:

— Татко е сигурен, че тук има шпионин. Вече два пъти тайни модификации, направени единствено в тази фабрика, биват открити на далечно място.

— Кой е шпионинът?

— Не знаем. Който и да е, във всеки случай е много хитър.

— Или хитра.

— Или хитра — повтори Крил-Ниш.

— Ще ти помогна. Хората ще бъдат нащрек около теб, тъй като баща ти е перквизитор. Но кой би заподозрял мен?

Ниш се колебаеше.

— Притесняваш се, че заслугата ще остане за мен — бавно се усмихна жената. — Излишно — заловителка на шпиони е последното, което бих искала да лепна към името си.

— А какво искаш, Иризис?

— Каквото предложи на Тиан. Каквото ми се полага по право. Искам да бъда майстор, да ръководя цялото производство на контролери, а в един прекрасен ден да отговарям за цялото промишлено производство на тази провинция.

— Но ти си само занаятчия, и то съвсем отскоро.

— Майстор! — студено отвърна тя. — И после отговорник.

— Повечето занаятчии никога не достигат майсторска степен, а съвсем малко са онези, които заемат следващата степен.

— Притежавам и таланта, и потеклото за тази длъжност. Баща ми, чичо ми, дядо ми, прабаба ми и нейната майка — всички те са били поне майстори. В продължение на четири поколения семейството ми е заемало тази позиция. Възнамерявам аз да представлявам петото.

— Не си достатъчно възрастна.

— Това правило може да бъде заобиколено, ситуацията е извънредна.

— Не и от мен.

— Но ти познаваш съответните хора. Чух те да го обещаваш на Тиан.

— Ти въобще не си ме пожелавала! — кресна Ниш. — Искала си единствено това, което можеш да получиш чрез мен.

— Не ти ли харесва това, което ти дадох?

— Н-напротив!

— Хубаво, защото не мога да понасям хленчльовците. Лъжа ли бяха думите, които каза на Тиан? Защото към лъжците имам още по-голяма непоносимост, Ниш. Надявам се, че никога няма да започнеш да ме лъжеш.

Яростните му мисли ясно бяха изразени върху лицето му.

— Може… може и да успея да уредя нещо. Ползвам се с благоразположението на баща си… и на майка си също… Мисля, че ще мога да ги убедя, стига за тях също да има някаква полза.

Иризис не му повярва, макар че не бе очаквала много.

— Ще има. Сега да помислим как да сключим споразумението. Тя погледна надолу, а той леко отметна глава. Ръцете му отново притиснаха тила й и този път Иризис не се възпротиви.

Иризис се приведе над Ниш и го разтърси. Той мудно се откъсна от унеса си.

Младата жена се подпря на лакът и се загледа в него.

— Докато ти хъркаше, аз размишлявах.

— Така ли? — замаяно рече Ниш.

— Имам представа кой би могъл да е шпионинът.

Младежът рязко се разсъни.

— Наистина? — Той я сграбчи за ръката и я погледна в очите. — Кой?

Тя отново разкри бисерните си зъби.

— Мисля, че е Тиан.

Механикът избухна в смях.

— Тиан? От теб не би излязъл осведомител, Иризис.

Жената стана от леглото, увивайки чаршафа около себе си с просто, но същевременно елегантно движение. Приличаше на мраморна статуя, рожба на древен майстор, само че лицето й разваляше ефекта.

— Така ли? Какво правеше тя вчера?

— Беше отишла да посети майка си. Прави го всеки месец.

— Нямаше я дълго време.

— Може би е пазарувала.

— А може би е срещнала съзаклятник, комуто е продавала тайните ни.

— Осведомителите изискваме доказателства — важно заяви той. — Не празни догадки, родени от злоба.

— Ще получиш доказателства! — просъска Иризис. — А сега, миличък ми Ниш, изчезвай!

Той напусна стаята на Иризис физически задоволен, но далеч по-изнервен от преди. Ако тя решеше да го предаде, предстояха му страдания. И дотук с позицията на осведомител. Дотук с бъдещето. Щеше да бъде изпратен на фронта, където щеше да остане, докато някой лиринкс не го разкъса.

Иризис грешеше. Ниш наблюдаваше Тиан от месеци. В поведението й нямаше нищо съмнително. Девойката работеше ден и нощ, понякога разговаряше с онзи стар миньор, единствен неин приятел, и посещаваше майка си в Тикси. Това беше животът й.

Ако наистина имаше шпионин или саботьор, а изглеждаше, че има, трябваше да е друг. Може би дори Иризис, колкото и малко вероятно да изглеждаше това. Нямаше да му е лесно да открие изменника сред хиляда работници.

Но по-добре беше да не настройва Иризис срещу себе си. Ниш не можеше да си позволи врагове, особено такива с връзки като нейните. Той се върна на работното си място, сподирян от спомена за тялото й. С нея беше направил голям удар. Надали някога щеше да има по-красива партньорка. По-добре да се престори, че взема подозренията й за истина, да й предложи помощ в кариерата й.

Само че откриеше ли и най-дребното доказателство срещу Иризис, щеше да я унищожи. Не без съжаление, но без никакво колебание.

Пет

Казаното от Ги-Хад донесе огромно облекчение на Тиан, започнала да се съмнява в собствените си умения. Но след като изработени в други фабрики хедрони също отказваха, значи причината не се коренеше в лоша изработка. Дали врагът бе изнамерил начин да неутрализира действието им от разстояние, или ставаше дума за саботаж? Ако беше второто, как можеше един кристал да бъде повреден, а същевременно да изглежда непокътнат? Тиан никога не бе чувала за подобно нещо, останалите занаятчии — също. Така че все още не се бе измъкнала от неприятностите.

Докато всички обядваха, Тиан отново прерови стаите на майстора, този път в търсене на бележки по настоящия проблем. Не откри нищо. И също така не върна книгата на Нунар в скривалището. Още нямаше намерение да се разделя с нея.

Иризис я завари да заключва вратата.

— Какво правиш? — яростно изфуча русокосата.

— Опитвам се да разбера дали е възможно хедронът да бъде саботиран, а да не останат следи — отвърна Тиан и се отдалечи.

Нещо блесна в очите на Иризис. Тя остана загледана след дребната си съперница.

На Тиан й хрумваше само едно решение — да разгледа по-подробно дефектните хедрони, дори и ако с това ги разруши. Тя си окачи индикатора и посегна към първия кристал, но спря. Ами ако дефектите се разпространяваха? В гърлото й изникна буца при мисълта, че може да изгуби индикатора си. Не, не се осмеляваше да го излага на такъв риск. Вместо това тя извади схемата, която бе нахвърляла през нощта, и пристъпи към работа.

След три дни, включващи работа от зори до среднощ, Тиан беше готова. Изработеният от нея хедронов пробник се състоеше от две части. Първата представляваше сфера, изработена от медни жици, простиращи се по дължина, ширина и диагонал. Върху тях бяха нанизани малки топчета. Всяко от топчетата бе изработено от различни слоеве метал, керамика и стъкло. Сферата приличаше на орбитен модел.

Другата част представляваше шлем от емайлирани сребърни и медни нишки. От него се спускаха множество проводници, които, когато шлемът бъдеше поставен, обгръщаха главата й като паякови крачка. В предната си част приспособлението имаше отвор, предназначен да държи парче кристал.

Тиан разтвори сферата и постави вътре един от отказалите хедрони. Сетне вложи късче в гнездото на шлема, който постави върху главата си. Проводниците бяха хладни. Тя затвори очи, обгърна сферата с ръце и мушна пръсти между жиците, така че връхчетата на пръстите й да докосват страните на хедрона.

Занаятчията веднага усети нещо в сърцевината на кристала — дребна, нестабилна аура, мъглива и неясна, подобна на опашката на комета. Пръстите й започнаха да експериментират с разположението на топчетата: при някои подредби излъчването на хедрона се усилваше, при други се изгубваше съвсем. Тиан опита да завърти различни жици, сетне да промени ориентацията им спрямо компаса. И това не помогна. Изработеното от нея приспособление не беше достатъчно мощно, за да разчете аурата. Междувременно я сподиряше и неприятното усещане, че някой я наблюдава. Тиан отвори вратата на работилницата си, но фабриката си оставаше пуста.

Тя насочи вниманието си към малкия кристал, захранващ шлема. Той не беше особено силен. Просто бе взела първия попаднал й такъв. Тиан започна да търси сред намиращите се в кабинката й камъни, но не откри друг подходящ. Кофата с кристални отломки пък беше празна.

— Гол? — Тиан се огледа за невръстния метач, но той не се виждаше никакъв. Девойката го откри свит в една от нишите зад пещите, подложил под главата си зеблен чувал. Тези места бяха любимо скривалище на поколения деца, отраснали във фабриката. Самата тя също ги бе използвала няколко пъти като малка.

Тиан се загледа в спящото дете. То приличаше на малко ангелче — смугла кожа, жизнерадостно овално лице, червени устни и благородно чело, позакрито от черни къдрици.

— Гол! — Тя разтърси рамото му.

Хлапето се събуди бавно и се усмихна, преди да отвори очи. Ококори се, когато я видя пред себе си.

— Занаятчия Тиан! — Момчето се изтърси от кухината в комичен опит да изглежда нащрек и работещо разпалено. — Какво мога да направя за вас?

Нужни й бяха усилия, за да запази сериозността си. Гол винаги се отзоваваше с готовност, но никога не изпълняваше очакващото се от него. Не само мързелив, но и прибързан, той не познаваше разликата между добре свършена работа и претупана такава. Някой по-суров ръководител щеше да се погрижи да отстрани тези му черти, като го напердаши хубаво, но Тиан не можеше да се насили да го стори.

— Къде си оставил парчетата кристали от работилницата ми?

— Изхвърлих ги зад фабриката — лъчезарно отвърна Гол. — Сипах ги върху купчината сгурия. Искате ли да ви покажа?

— Казах ти да ги изсипеш в кофата в хранилището за материали! — остро каза Тиан. — Ако нещо подобно се случи отново, Гол, ще те изпратя обратно при майка ти.

Сякаш можеше да го стори. Клетата жена беше малоумна и имаше седем деца, до едно годни единствено за храна на лиринксите.

— Простете! — Личицето му изрази вцепенение.

Емоциите на Гол признаваха само крайности. Тиан се чудеше дали в главата му изобщо има мозък.

— По-бързо, не разполагам с време!

Двамата поеха край ковачниците, където група полуголи младоци размахваха чукове. Ейрин Мас се бе облегнал на една наковалня и зяпаше работещите, ухилен като тиква. Зад гърба му двама чираци го имитираха, като пресилено се плезеха и крещяха. Интересно дали от хора като Мас също изискваха да се чифтосват?

Докато преминаваше покрай работните маси на механиците, Ниш й хвърли изпепеляващ поглед. От онази случка не бе спрял да я гледа така. Тя ускори крачка, вторачена право пред себе си, и излезе през задния вход.

Пространството зад гърба на фабриката бе отвратително място. Тук се изливаха тръби, от които се издигаше пара и убийствена воня — човешки отпадни продукти, смолисти и серисти боклуци. Тази комбинация се бе погрижила за отсъствието на растителност. Пепел и сгурия се трупаха из цялото дефиле. Най-пресните добавки можеха да се разпознаят по слабото си димене. В дъното на долината се бяха натрупали дебели слоеве мръсотия. В продължение на почти три левги реката течеше отровена. Дори самият й черен вид бе достатъчен да отврати живота.

Гол я поведе сред смрадливите купчини, за да спре внезапно.

— Няма ги! — възкликна ужасено.

Тиан се приближи до ръба на клисурата. Смрадливите амониеви пари я блъснаха в очите. Пепеливата планина бе слегната заради седмиците дъжд и суграшица. Сред тези гигантски свлачища беше невъзможно да намери ценните отрязъци.

Занаятчията обърса потеклия си нос.

— Стига си хленчил, Гол. Защо никога не правиш това, което ти се казва?!

Хлапето заскимтя още по-силно.

— Бягай да си вършиш работата. И ако това се повтори, ще накарам да те набият с камшик!

Ридаещото момче избяга обратно по пътеката. Тиан се облегна на парче стена, останала от някогашния манастир. Свещената обител се бе издигала тук в продължение на хиляда години. А преди това, в продължение на други хиляда години, поклонници бяха идвали тук, за да отдадат почитта си към свещения кладенец, понастоящем затрупан под купища отпадъци. Дали това имаше някаква връзка с тукашния възел?

Тя се върна в занаятчийското отделение и огледа работните маси на колегите си. Техните кристални отпадъци също бяха почистени. В склада имаше неизползвани кристали, само че тях трябваше да изрязва, а на Тиан й беше нужен кристал с естествено съответстваща големина. Още утре сутрин щеше да отиде в мината.

— Добро утро, Лекс. Търся Джо. Той още ли работи на пето ниво?

Лекс изникна от кухината си. Дребното топчесто човече приличаше на онези усмихващи се кукли, които, прикрепени към нещо, винаги отскачаха обратно след удар.

— Не съм го виждал, Тиан — рече той. Днес говореше ясно, очевидно си носеше ченетата. — Не мисля, че днес е идвал.

— Дано не е болен.

— Дъртият Джо? Той е корав като миньорски гащоци. Не, сигурно е отишъл в Тикси.

— За всеки случай ще го потърся и в колибата му. Благодаря ти, Лекс!

Тиан се отправи към миньорското селище, намиращо се на една трета левга по-надолу. То представляваше петдесетина каменни колиби, скупчени по терасите от двете страни на пътеката. Домът на Джоейн се намираше по-встрани, сред дърветата. Длъгнеста гранитна постройка с две стаи, с тръстиков покрив, покрит с мъх, заобиколена с плет.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато Тиан бутна портичката му и влезе в двора. Посрещна я веранда, чиято мебелировка се изчерпваше с грубоват стол. Из дворчето надничаха маргаритки. Тук-таме се виждаха и минзухари. От другата страна на пътеката имаше малка зеленчукова градина — тя можеше да се похвали с чесън, кромид, праз и няколко червени зелчици.

Вратата беше затворена, коминът димеше. Тиан почука, но отговор не последва. Тя потропа отново и този път й се стори, че е дочула слаб ответ. Занаятчията бутна вратата — притесняваше се, че нещо му се е случило.

Вътре беше тъмно, тъй като нямаше прозорци. Единствено откъм огнището долиташе слабо сияние. В самото начало погледът на девойката не можа да различи нищо.

— И това ако не е Тиан! — долетя хрипкав глас откъм огъня. — Влизай, мила.

Сега тя можа да различи очертанията на силует, настанен край огъня. Джоейн понечи да се надигне, но внезапен пристъп на кашлица дръпна дъното на панталоните му.

— Добре ли си, Джо? — Тиан притича до него.

Възрастният мъж обърса очи в ръкава си.

— Минни дробове! — успя да обяви и се изхрачи в огъня. Продължи с по-чист глас: — Винаги ми става така сутрин.

— Бях се притеснила, че нещо ти се е случило.

— Изпълнил съм си квотата и днес не ми се ходеше на работа.

— Но…

— Аз съм на седемдесет и шест, Тиан. Продължавам да работя, защото не би имало какво да правя, ако спра. Има и дни, в които не ми се работи.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не съм инвалид — усмихна се той. — Но не бих отказал чаша гил, щом си така любезна. В гърненцето на полицата.

Тиан свали указания съд, извади няколко ивици кора от гил и сложи чайника над огъня.

— Слаб или силен?

— Като катран. Сложи около пет ивици и ги остави да пуснат вкус. Ела да излезем на верандата.

Джоейн отнесе стола си, а Тиан се настани в онзи, който вече стоеше отвън. Двамата се загледаха в мъглата, диплеща се сред иглолистните клонки. Вятърът тихо фучеше сред плетената ограда. Най-сетне миньорът наруши мълчанието.

— Винаги ми е приятно да те виждам, Тиан, но съм уверен, че не си дошла, за да си убиваш времето.

— Джо, как ще си намеря съпруг?

Той я погледна и се усмихна.

— Не мисля, че ще срещнеш затруднения.

— Страхувам се…

— Не е толкова неприятно задължение, Тиан.

— Нямах предвид това. Отивам да взема чая.

Девойката рязко се изправи и се върна с две дървени чаши. Парата се отличаваше с канелено-ментово ухание.

Докато отпиваха от отварата, Тиан разказа за проблема си с кристала.

Джоейн стоеше замислен.

— Значи искаш да ти намеря нов.

— Колкото се може по-силен. Предишният не беше достатъчен.

— Предполагам е спешно?

— Ги-Хад заплаши да ме изпрати в размножителната палата, ако не намеря решение на проблема до края на седмицата.

— Празни приказки! Ти си прекалено ценна за него, Тиан.

— Защо му е да казва подобно нещо, ако не го е решил наистина? — Тиан не умееше да преценява хората и да пресява сериозните приказки. — Самият той е под па̀ра заради отказалите кланкери. А и надзирател Грист току му нашепва за мен. Грист не ме харесва.

— Грист не харесва никого, Тиан. Особено откакто…

— Откакто?

Джоейн отпи.

— Грист се готвеше да стане отговорник на фабриката, но Ги-Хад му отне този пост, когато се завърна като герой. После и самият Грист отиде на фронта, беше обвинен за разгром, за който нямаше вина, и бе понижен до редник. Оттогава целият свят му е крив. Порокът му също не му помага.

— Листата от нига?

— Да. Те подсилват гнева. Освен това никак не са евтини.

— Страх ме е от него. Войната върви много зле, Джо. Отчаяните хора вършат глупави неща.

— Войната е тръгнала на зле още откакто бях малък. След известно време човек престава да вярва на нещата, които му казват. Достатъчно стар съм, за да съм виждал пренаписани Истории.

— Историите са истина! — възмутено викна тя. Не само истина, те бяха фундаментът на света. Усъмняването в тях граничеше с богохулство.

— Не се съмнявам. Обаче чия истина?

— Не разбирам за какво говориш.

— Малцина разбират. Вече почти никой не доживява до моите години. Чувала ли си за Сказанието за огледалото?

— Зная, че е пълна лъжа.

— Когато бях малък, не се считаше за лъжа, а беше част от Великите сказания. Лилан Чантедски пък бе смятан за един от най-почитаните хроникьори. Сега е известен като Лилан Лъжеца, осквернил Историите. Защо?

— Предполагам някой е доказал…

— Най-великите люде на тогавашната епоха са били съвременници на неговото сказание: Надирил Библиотекаря, Игур, Шанд, Малиен от аахимите. В продължение на сто и тридесет години никой не е казал и дума против сказанието. И тогава Съветът на скрутаторите повелява то да бъде пренаписано. Защо, Тиан?

— Не зная.

— Тази война потъпка всичко, пред което някога благоговеехме.

Тя неспокойно се размърда на стола си.

— Този разговор не ми харесва, Джо.

Миньорът се върна към предишната тема.

— Не смятам, че размножителната палата ще ти се понрави. — Той се подсмихна. — Макар че е живот сред лукс и удоволствия…

— Дори и не се шегувай, Джо! Няма да позволя да ме третират като разплодна свиня! — Лицето й бе придобило червенината на тухла. — Обичам работата си. Мога да я върша по-добре от всеки друг. Просто искам да работя и да живея живота си.

— Всички искаме това. Но войната…

— Проклета война!

— Все пак се съмнявам, че Ги-Хад действително ще те прати там, Тиан. Ти си най-добрата в работата си.

— Наистина изглежда, че притежавам необичаен талант — замислено рече тя.

— Имаш ли представа откъде си го придобила?

— Майка ми твърди, че съм го наследила от нея. Макар че тя всячески се стараеше да го потъпче.

— Така ли?

— За пръв път осъзнах наличието му на първия преглед, когато бях на шест. В един от тестовете бегло ми показаха рисунка и после ми задаваха въпроси за нея. Можах да отговоря на всичките. Те бяха удивени, а аз не разбирах какво толкова чудно има — в ума си я виждах съвършено ясно. И сега мога да я видя: семейство сред морава. Майка, баща, момиче, две момчета и куче! — Тя тежко въздъхна. — После започнаха да ми показват най-различни изображения. Карти на места, за които не бях чувала, схема на часовников механизъм, гоблен с Историите. Отговорите ми бяха съвършени, защото всеки образ се запечатваше в ума ми.

— Какво друго те питаха? — удивено попита Джоейн. — Мен не са ме подлагали на тази процедура. Още не я бяха въвели, когато бях малък.

— Така ли? — изненада се Тиан, а сетне отговори. — Най-различни неща. Четене, правопис, памет, хвърляне, стрелба с лък, математически загадки. — Тя се усмихна на спомена. — Един от тестовете дори не приличаше на изпитание. Екзаминаторите поставиха малко парченце медена пита пред мен и ми казаха, че ако го оставя недокоснато докато се върнат, ще ми дадат огромно парче.

— А ти изяде ли го?

— Не, макар че ми се искаше. Други тестове изискваха да конструирам неща от разни зъбчати колела и метални части. С тях се справих зле.

— Това е странно за човек, изработващ контролери.

— Като малка нямах такива играчки. Майка ми гледаше отвисоко на хората, работещи с ръцете си. Не би допуснала дъщеря й да прави подобно нещо. Във всеки случай екзаминаторите изглеждаха разочаровани, сякаш този ми неуспех елиминираше таланта ми. Помня, че тихо разговаряха помежду си, отдръпнати, и поглеждаха към мен, поклащайки глави.

— Тогава как се озова във фабриката? — Джоейн отпи нова глътка от чашата си и се отпусна на стола.

— Последният тест включваше кристали, предполагам са били различни хедрони. Поне някои от тях, а другите трябва да са били фалшиви. Поставиха един в ръката ми, тъмнозелен, после ми вързаха очите и ме накараха да опиша какво виждам. — Тя замълча, за да надигне чашата си.

— И какво видя?

— Не видях нищо. Сметнах, че съм се провалила отново. Някой взе кристала от ръката ми и постави друг. Съсредоточих се, но нямах представа какво трябва да видя.

Джоейн беше отпуснал глава на стената, затворил очи. Тиан продължи.

— Тогава ми дадоха трети кристал. Той беше много студен. Понечих да кажа, че и у него не виждам нищо, когато някаква розова вълна трепна в съзнанието ми. Трябва да съм извикала в старанието си да я видя отново, защото нечий глас настойчиво ме запита какво съм видяла.

— Кристалът се стопли в ръката ми. Внезапно изпитах усещането, че наблюдавам отвисоко езеро, върху което е разляно масло. Времето сякаш спря, когато се загледах в последователностите. Имаше цветни слоеве, подвижни, които се разместваха и се сливаха. На места те се завъртаха като оттичаща се вода, за да изникнат отново от нищото и отново да се слеят. Беше толкова красиво! И тогава всичко изчезна — екзаминаторите бяха взели кристала. Оказа се, че съм го използвала в продължение на час!

— Трескаво започнах да се оглеждам за него. Трябваше да го взема обратно. Пищях, ритах — нещо, което не бях вършила никога през живота си. За пръв път изпитах абстиненция. Единствено кристалът имаше значение за мен.

— Казах им какво съм видяла, а на тях очите им блеснаха от вълнение. Исках да подържа и останалите кристали, но те си ги прибраха и ме пратиха обратно при майка ми. След няколко седмици договорът бе изготвен и аз бях изпратена във фабриката. Марни беше побесняла. Тя ми беше подготвяла друга съдба, такава, която да й донесе далеч по-голяма полза, само че екзаминаторите вече бяха взели решението си.

— Да започнеш да изработваш контролери?

— Да, макар че през първите две години само метях и почиствах. Вече не бях умничката Тиан, а мърлата от плодилнята. В известен смисъл все още съм дете. Така и не успях да си намеря приятели тук.

— Котката, която ходеше, където си ще — промърмори Джо. — Ти си прекалено различна, Тиан.

— Какво?

— Създаваш впечатлението, че не се нуждаеш от никого. Хората, с които работиш, вероятно намират тази самостойност за отблъскваща.

— Предполагам желая… различни неща. Както и да е, майстор Баркъс положи начало на чиракуването ми, когато станах на осем. Тогава се почувствах наистина безполезна. Всички останали бяха така сръчни, а моите пръсти сякаш бяха от кашкавал. Цяла вечност ми беше необходима, преди да усвоя и най-простите манипулации.

— И ти какво направи? — попита миньорът, като се поусмихна, сякаш предварително знаеше отговора. Пък може и така да беше — голяма суматоха бе възникнала в онова време.

— Не можех да спра да мисля за кристала и онова, което бях видяла в него. Отчаяно го исках. В занаятчийските работилници изобилстваше от хедрони, само че на мен не ми беше разрешено да докосвам кристалите. И не само на мен. Преди да са навършили дванадесет, на чираците не се позволява да работят с хедрон. Ровех се из кристалните отломки, но те бяха парчета от още несъбудени кристали и бяха безполезни.

— Един ден, няколко месеца след началото на чиракуването ми, намерих парче хедрон, изхвърлено по погрешка. По онова време бях се отказала, така че просто изхвърлях на боклука кофата с кристали. И тогава усетих цветния блясък.

— Отне ми часове да намеря въпросното парченце сред тази купчина, но щом пръстите ми го докоснаха, видях. Зърнах неща, които никой друг не можеше да види, красиви цветове и подредби, вплетени в неспирно движение. Не разбирах нищо от тях, затова започнах да се промъквам на лекциите на майстор Баркъс. Убедена съм, че той знаеше. Нито веднъж не се издаде, но понякога прекъсваше обясненията си за поредната абстрактна теория, за да изрече тъй елементарни напътствия, че обучаемите се почесваха по главите и си мислеха, че наставникът им започва да изкуфява. Така можах да науча доста неща.

— Какво научи?

— Разбрах за какво са нужни хедроните. Вманиачих се. Кристалът ми се превърна в мой най-близък приятел. Държах го по цял ден. И цяла нощ. Научих се как да разчитам променящото се поле около тукашния възел. Деветгодишна нарисувах поредица картини, показващи как се изменя то в продължение на месец. Полето не беше произволно, както бяха смятали досега. Съществуваше последователност, макар че никой не бе могъл да види полето достатъчно ясно, за да я разкрие.

— Изтичах да занеса рисунките си на майстора… — Тиан замълча и леко потръпна. — Нахълтах право на съвещание, на което присъстваха предишният отговорник и един перквизитор!

Джоейн се закиска.

— Настъпи пълна тишина, после перквизиторът взе рисунките ми и ги окачи на стената. Стаята бе запечатана, на вратата поставиха пазач, а аз бях разпитана от най-строгия възрастен мъж, когото до момента бях срещала. Откъде съм била взела картините? Бях ужасена, че той ще нареди да ме бият. Той действително го стори, ала това не беше най-лошото, което можа да ми причини. Той ми взе хедрона. Месеци наред не се бях разделяла с кристала си и абстиненцията беше покъртителна. Мислех, че ще умра. Четири дни имах треска.

— Перквизиторът не можеше да повярва, че сама съм нанесла схематиките на полето, не и докато лично не разпита и последния занаятчия и оператор на фабриката. Бях направила карта, по-добра от армейската. Това беше безценна информация, особено за врага.

— Когато му казах, че мога да влияя върху последователността на полето, перквизиторът замълча и ме погледна много внимателно. Именно по такъв начин гадателите извличат сила, това е строго пазена тайна. Той се страхуваше, че с детинската си несъобразителност ще издам нещо. Също така се притесняваше, че може несъзнателно да изтегля енергия и да убия някого — или себе си. Перквизиторът бе в състояние да стори само едно.

— Същинската ми подготовка започна същия ден, три години предсрочно. Впрочем свършекът далеч не беше предсрочен. Баркъс веднага ме накара да работя с хедрони, но талантът ми с нищо не облекчаваше нещата. Е, лесно ми беше да работя с кристалите, но само толкова. Същински кошмар беше да се науча да изработвам дребните части на контролера. В механичните дейности се справях най-зле от всички. Стараех се изключително силно, но не изглеждаше да има полза.

— Само че накрая си усвоила умението — отбеляза Джоейн.

— Да. Моите контролери не стават красиви като онези на Иризис, но работят по-добре. — Тя се приведе, за да вдъхне миризмата на есенните минзухари. — Останалата част от обучението беше също толкова мъчителна.

Джо я изчакваше да продължи.

— Лесно е да виждаш през хедрон. Но да настроиш проклетия контролер към хедрона, а после и към полето — това беше най-трудното нещо, което съм правила.

Миньорът отпи и леко примлясна с устни.

— Лек привкус на плесен.

— Съжалявам — веднага рече тя. — Не…

— Кората си е такава, Тиан, вината не е твоя. Продължи.

— Като ученици не ни се полагаха собствени хедрони. Трябваше да използваме онези, изработени за обучение още преди години. Те никога не съвпадаха. Освен това ми се случваше да долавям странни екоти от множеството различни воли, които ги бяха използвали по всевъзможни начини, някои от които не особено уместни. Пък и като цяло самите кристали си бяха дефектни.

— Никой не би дал хубави кристали на чираците — вметна Джоейн. — Чиста загуба.

— Несъмнено. — Тиан се изправи, приближи се до портичката и се загледа в гората.

— Беше започнала да говориш за настройването на контролера — подкани я той след малко.

Занаятчията се сепна.

— Да. Почти всички хедрони имат определени недостатъци, така че десетките части на контролера трябва да бъдат съобразени с тях. Понякога нямаш представа как. Ако някой от елементите бъде прекалено изместен, всичко отива на вятъра. И тогава ти е нужен цял ден само за да се върнеш в изходна позиция, даже и ако вече ти е ясно къде е била грешката. Само че чиракът никога не знае къде е. А боят определено не помагаше.

— Нямах представа, че Баркъс бие учениците си — свъси се Джоейн.

— Той беше много мил старец. Става дума за по-големите чираци. Те ме презираха. Но това беше отдавна. Трудно ми беше да се науча, но след като веднъж усвоих нещата, вече почти не ми се налагаше да мисля, докато извършвам съответните манипулации. Още по-лесно стана, когато си изработих собствен индикатор, тогава направо се родих. Внезапно можех идеално да виждам полето. Сякаш…

— Сякаш си се сдобила със собствен чифт очила, вместо да използваш чужди — предложи Джо.

— Точно. Не зная какво бих правила без индикатора си. — Тиан притисна ръка под шията си, където обикновено висеше медальонът, и се сети, че го е оставила на тезгяха си. Почувства безпокойство. Но пък никой нямаше да се осмели да го докосне.

— Май трябва да вървим. — Джоейн видя дъното на чашата си.

Занаятчията не помръдна.

— Притеснена съм, Джо. Иризис се опитва да си припише заслугите за добрата ми работа и приписва на мен всичко, което се обърква. Мрази ме, защото аз съм по-добра от нея. Страхува се, че аз ще получа майсторската степен. Само защото чичо й преди е заемал тази длъжност…

— А също баща й и дядо й. Мнозина считат потеклото за право.

— Аз обаче не съм от тях. Особено след като нямам баща.

— Липсващото откъм потекло ти компенсираш с пот и ум. Да вървим в мината и да видим какво ще открием.

Двамата достигнаха отвора за пето ниво, но Джоейн продължи да отпуска кошницата надолу.

— Мислех, че шесто ниво е затворено — рече Тиан, когато спряха на едноименното.

— Така е.

— Не е ли опасно?

— Определени места действително са. За щастие зная точно кои.

Девойката погледна надолу. Шахтата продължаваше сред мрак.

— Какво има под нас?

— Седмо, осмо и девето ниво. Никога не отивай там.

— Камъкът се рони навсякъде?

— Не само това, някои места са и наводнени. Което е жалко, защото там има много руда — много плодовити жили.

— А кристал?

— Не зная дали тамошните са добри. Не съм бил тук, когато са добивали от тези нива. А по онова време никой не се е интересувал от кристали. Поне не и тук. Струпвали са ги на купчини, които са оставали забравени, освен ако някой по-лъскав кристал не се е харесвал някому.

— Може би трябва да потърся там?

— Няма смисъл. Вече слизах — когато Баркъс за пръв път ме прати да търся кристали. Нищо не усетих. Може би само прясно извадените кристали са от полза.

— Чудя се дали проблемът не се крие именно в това? — замислено рече Тиан. — Може би операторите са оставили контролерите на слънце. Последните кристали бяха изключително чувствителни към светлината му.

— Възможно. А може да се дължи на горещина, мраз или влага. Идваш ли?

Тунелът се виеше ту на една страна, ту на друга, следвайки пластовете руда. Често се натъкваха на слепи разклони, където залежите бяха изчерпани или изникваха пластове глина. След известно време пред двамата се изправи купчина натрошени камъни. Джоейн я огледа внимателно, повдигайки фенера си високо, за да погледне към тавана.

— Виждаш ли пукнатините? Точно тук преминава древен разлом. Само няколко пласта кварц удържат всичко.

Погледът й проследи загрубелия му пръст. Таванът бе покрит с мрежа цепнатини. Друга, по-голяма пукнатина, се виеше по страничната стена на тунела и изчезваше в мрака.

— Ами ако…?

— Ако ни завари срутване, ще умрем! Ако падне зад нас, вероятно ще можем да отместим достатъчно отломки, за да пропълзим към изхода. Зависи от срутването. Все още ли искаш да продължим?

— Можем ли да намерим нужния кристал другаде?

— Не и бързо. — Възрастният миньор повдигна вежда, вече съумяла да се изцапа със скален прах.

— Ще правя всичко, което кажеш.

— Тук е пълно с кости на миньори, които са смятали, че тунелът ще удържи. Но смятам, че този проход за момента го бива. Ще вървим внимателно. И тихо. Следвай ме на десет крачки, така че ако раздвижа нещо…

Тиан потръпна. Вече можеше да си представи как таванът зейва над главата й. Джоейн я потупа по рамото.

— Започнах да пълзя из мините, когато бях на осем. Човек се сдобива с усет към опасностите, стига да остане жив достатъчно дълго, за да го развие.

Тя пое на оказаното разстояние след него, поглеждаща нервно пукнатините сред камъка. По врата й се стичаха песъчинки. Вървяха дълго, преди да достигнат крайната цел. Минаха през още няколко нестабилни зони, преди Джоейн да спре на мястото, където тунелът свършваше сред три задънени прохода — три ампутирани пръста.

— Ето! — Миньорът посочи с длетото си.

Тиан повдигна фенера си. Огромна жила, куха в средата, разсичаше средния проход. Тя изобилстваше от кристали, повечето големи колкото човешки юмрук, други по-едри. Бяха по-съвършени от всички, които бе съзирала досега. Освен това занаятчията усещаше нещо — полето. Искаше й се да си беше взела индикатора, за да може да го усети по-ясно. Ако затвореше очи, почти можеше да види познати цветни струи, багрени нишки на мъгла, които се придвижваха из трите измерения. Трябваше да има тези кристали. Тиан се стрелна напред.

Джоейн успя да я улови за яката.

— Чакай!

Тя едва не рухна заради внезапното спиране. Разтри врата си, болезнено зачервен от яката. Джо й помогна да запази равновесието си.

— Извинявай. Не исках да те нараня, но там е опасно.

Покривът над жилата бе разкъсан от няколко вписани една в друга пукнатини. Формата им бегло напомняше паяжина.

По кожата й полазиха тръпки.

— Нямам представа защо се втурнах така, Джо. Просто усетих някакво привличане.

— Аз също съм го усещал при слизанията си тук, макар че нито веднъж не съм се изкушавал. Не виждам как бихме могли да се доберем до кристалната жила, Тиан. Таванът изглежда далеч по-зле от последния път, когато го видях. Много скоро ще падне.

— Няма ли някакъв начин да го укрепим?

Миньорът огледа скалата.

— Няма да е лесно. Ще са нужни дни, за да донесем достатъчно греди и подпори. Много е вероятно таванът да се стовари върху главите ни, докато се опитваме да ги поставим.

— А ако предизвикаме падането умишлено?

Той поглади челюст.

— Не се знае какво ще повлече със себе си. Може да срути целия тунел.

Тиан посърна, лишена от надежда. А Джоейн продължаваше да обхожда мястото, загледан в тавана.

— Не бързай да униваш — рече той.

Като седна на земята, миньорът измъкна макара корда от раницата си и в единия край върза примка. Нея остави да стърчи в края на дръжката на кирката, омота останалата корда около дървото и започна да лази край стената, докато не се приближи колкото се може по-близо до жилата, без да навлиза под напуканата част.

Помъчи се да протегне кирката нагоре, но не беше достатъчно. Промъкна се още малко напред, озовавайки се точно под пукнатините. Ала пак не успя да достигне. Затова пролази още, повдигна кирката и се опита да улови с примката един от кристалите. Кордата увисна.

Джоейн предпазливо се отдръпна на безопасно място и поправи примката, за да опита отново — и отново нямаше резултат. Трети опит. Този път кордата обви кристала. Джо дръпна кирката надолу, за да стегне примката, сетне рязко изви ръка назад. Кристалът не помръдна. По-рязко движение — кордата се скъса.

Възрастният миньор изруга, което породи изблик кашлица от възмутените му дробове. Той се преви на две.

— Моля те, не стой там. Отдръпни се! — Тиан вече можеше да си представи как скалите се стоварват върху главата му. Никой кристал не оправдаваше подобен риск.

Пристъпът отмина. Джоейн обърса уста, ухили се, макар и слабо, и погледна към нея.

— Още не ми е дошло времето, Тиан.

— Колцина миньори са изричали тези последни думи?

— Хиляди. — По-добра усмивка.

Възрастният мъж захвърли кордата, притисна се към стената, промъкна се напред и с дръжката на кирката отчупи кристала. За нещастие камъкът отскочи и падна сред отломките. От тавана започна да се рони прах. Тиан затаи дъх. Джоейн подхвърли кирката във въздуха, улови я по предназначения начин и с едно движение накара кристала да полети. Улови го с другата си ръка, оттласна се назад. Миг по-късно от тавана на тунела се посипаха още отломки.

В стъпките му, с които се приближаваше към нея, се забелязваше младежка живота.

— Милейди.

Той й подаде кристала и се поклони. Тиан го прегърна. Ръката на Джо, държаща кристала, се озова до ухото й и девойката внезапно застина.

— Нещо не е наред ли? — попита Джоейн, усетил вцепенението й.

Тя потри ухо.

— Усещането беше като ужилване.

Тиан взе кристала. Той беше по-малък от онези, с които обикновено работеше, дебел колкото палеца й. Нямаше да може да бъде използван за хедрон, но за сензорния й шлем щеше да бъде идеален. Отличаваше се от останалите кристали с пълната си яснота. Единствено в средата имаше шестоъгълник, образуван от дребни мехурчета.

Кристалът не жилна ръката й, ала Тиан пак можеше да усети потенциала му — далеч по-силен от всички кристали, с които беше работила досега.

Шест

— Ниш! — викна Иризис и то право в ухото му. — Ставай, бързо!

Механикът се обърна и премигна на ярката светлина на фенера. Направи опит да се скрие от последната, като мушне главата си под възглавницата.

— По-късно — простена той. — Сега съм прекалено изморен.

Тя заля врата му с ледена вода.

Ниш изквича и скочи от кревата.

— Какво по дяволите си въобразяваш, че правиш?

— Виж с какво се занимава Тиан сега! — просъска Иризис.

Крил-Ниш потри очи. Тя държеше контролер, удивително красива изработка. Или поне доскоро. Няколко от пипалата бяха счупени, а други бяха изкривени по начин, указващ скачане отгоре им.

— Какво се е случило с този контролер?

— Завистливата крава Тиан го е повредила, ето какво.

— И защо й е да прави това? — Ниш не можеше да повярва, че някой умишлено би разрушил такава красота, още по-малко Тиан.

Иризис седна на леглото му, притиснала контролера към гръдта си. Строшените му крайници се поклащаха.

— Приключих го едва вчера! — Устната й трепна. Тя извърна лице, явно засрамена от липсата си на контрол. — Изработката му ми отне месец. Това е най-добрият ми контролер досега. Дойдох по-рано, за да му поставя хедрон, само че контролерът го нямаше. Намерих го зад вратата на работилницата на Тиан — в това състояние.

— В кантората денонощно има пазач. — Ниш потри тила си, който все още негодуваше от ледената вода. — По-добре говори с…

— Говорих! Тиан е единствената занаятчия, която е останала в халето след като съм си тръгнала. Тя работи за врага. Трябва да я спреш, Ниш. — Иризис се приближи към него.

Топлият й дъх породи разсейващи мисли. Механикът се извърна.

— Може да е било инцидент.

— Не говори глупости, Ниш. Беше в нейната кабинка. Не се е озовал там самичък. Тя е унищожила контролера ми, точно както е саботирала и предишните.

— Това е трудно за вярване.

— И какво ще е нужно, за да се убедиш? — изфуча жената. — Да разруши фабриката пред очите ти?

— Нужни са доказателства! — тросна се Ниш. Копнееше да си го върне на Тиан, само че осведомителите трябваше да се придържат към правилата. Баща му никога не би му оказал доверие повторно, ако Ниш обвинеше човек, който впоследствие се окажеше невинен. Особено ако въпросният човек беше най-добрата занаятчия във фабриката.

— Върви и говори с пазачите — настоя с леден тон Иризис.

— Ще го сторя.

— Пфф… Ти тайно си влюбен в нея. Не искаш да я разобличиш.

Ниш излезе и тръгна да търси пазача, който бе дежурил през въпросната нощ — постът се намираше близо до халето на занаятчиите. Откри го в трапезарията — оказа се жена, която го гледаше отвисоко — и обясни случилото се.

— Никой не е влизал там по време на моята смяна — отвърна с досада дежурилата. В крайна сметка той бе някакъв си механик.

Ниш бе принуден да повярва на думите й, макар че делото можеше да бъде сторено само за няколко минути — докато тя е била в тоалетната, клюкарствала е с колега или се е греела край пещите. Никой не надзираваше охранителите.

Дневният дежурен, който разговаряше с надзирател Грист, също бе видял единствено Тиан да влиза в отделението, а след нея Иризис.

— Вратата ми беше оставена отворена — рече надзирателят. — Ако някой беше минал, щях да го видя.

— Къде е Тиан сега? — обърна се Крил-Ниш към Иризис, която тъкмо излизаше от занаятчийското помещение.

— Пак е излязла някъде. Ела.

Ниш я последва към предната порта.

— Къде е отишла?

— Откъде бих могла да зная?

Двамата попитаха портиера Нод.

— В мината е — рече им той.

— Тя непрекъснато се мъкне там — отбеляза Иризис. Двамата с Крил-Ниш сега вървяха на открито.

— Трябва да подбира най-добрите кристали.

— Ти си глупак, Ниш! Там се среща с някого, комуто продава тайните ни.

— Не ме наричай глупак — студено рече той. — И никога вече не ме наричай с това глупашко прозвище. Казвам се Крил-Ниш.

Яростта му я накара да трепне. Иризис направи крачка назад и пое ръката му.

— Извинявай. Не исках да те обидя, Крил-Ниш. Ела, за да се убедиш в правотата на думите ми.

Двамата изникнаха от дърветата навреме, за да видят как Тиан се появява от входа на галерията и поема към миньорското селище. Иризис и Ниш я последваха, като внимаваха да се държат на безопасно разстояние.

— Къде отива тя? — попита механикът.

— В дома на стария Джоейн, предполагам.

Проследиха я до колиба край селото. Тиан влезе вътре, после се появи отново — тя и миньорът се разположиха на верандата.

— Какво правят? — прошепна Иризис.

— Пият чай.

Това продължи известно време, след което занаятчията и възрастният мъж отново поеха към мината.

— Да вървим! — рече Иризис.

Ниш я придружи до колибата и за момент се задържа на прага, преди тя настойчиво да го подкани. Механикът смяташе за малко вероятно да открият нещо, ала реши да й достави удоволствие. Само че малко след това, докато опипваше завивките на стареца, той откри сгънато парче хартия, което отнесе до вратата, за да разгледа по-добре.

Нечий дребен почерк бе изписал и двете страни на страницата. Описваше се процедурата за приготовление на хедрон.

— Това е почеркът на Тиан — заяви Иризис, приближила се, за да надникне над рамото му. — Гнусна уличница.

Ниш оглеждаше краищата на хартията. Три от страните й бяха грубовати, а четвъртата бе гладко отрязана:

— Изглежда този лист е откъснат от нещо.

— Сигурно от дневника й.

Не откриха нищо друго. Без да каже нито дума, Ниш се върна във фабриката, за да претърси стаята на Тиан, а после и работното й място. Не откри нищо. В дневника й действително липсваше страница, отрязана чисто.

Крил-Ниш заключи кабинката, прибра ключа в джоба си и отиде да търси отговорник Ги-Хад. Там му обясни, че работи като осведомител, показа писмото от баща си и разказа за разрушения контролер и окълцания дневник.

— Не вярвам! — каза Ги-Хад, макар да изглеждаше разтревожен.

— Всеки може да бъде покварен.

— Не и Тиан. Тя няма пороци, няма тайни, работата е нейният живот.

— Може би някой от братята или сестрите й има неприятности и тя спешно се нуждае от пари.

Ги-Хад направи справка с един тефтер.

— На свое има тя притежава четиридесет и девет сребърни драхми. Почти никой друг във фабриката не разполага с толкова. Още двадесет и шест и тя ще може да се откупи. Нечувано!

Ниш подсвирна.

— Ето парите, които си е докарала с шпионството си.

— Това са възнагражденията й от последните четиринадесет години! През цялото това време тя не е похарчила абсолютно нищо. Провери сам, осведомителю. Тук е изчислено всичко до последния меден нид.

Ниш го стори и се оказа, че действително е така, както беше казал отговорникът. Това го потресе.

— Добре ще е да видите дневника — рече младежът.

— Ще го сторя — рече Ги-Хад. Двамата отидоха в работилницата на Тиан, където лицето на последния помрачня още повече, когато настави отрязаната страница в тетрадката. — Всеки би могъл да стори това. Защо й е да реже собствения си дневник и да се самоуличава, след като просто е могла да препише?

Ниш бе принуден да се замисли над неприятната алтернатива самата Иризис да е строшила контролера си и да е подхвърлила доказателството.

— Подозираш ли някого? — дрезгаво запита Ги-Хад. Беше очевидно, че самият той вече разполага със заподозрян.

— Аз? — Гласът на Крил-Ниш прозвуча сепнато.

— Все пак си осведомител.

— Имам известни подозрения.

— По-добре им придай по-голяма яснота, и то бързо! Искам докладът ти да е готов още днес. Тиан работи над специален проект, а ето че се случва това. Адски е подозрително! Ако някой се опитва да отстрани най-добрата ми занаятчия, ще окача главата му над предната врата, а чревцата ще омотая около пилона! — Очите му блеснаха. — Ще назнача денонощен пазач в халето! Не, двама пазачи!

Потресен, Ниш се отпусна на табуретката на Тиан. Как да постъпи сега? Почти беше сигурен, че Иризис нарочно е отрязала страницата от дневника. Ако тя стоеше и зад саботажа, трябваше да бъде разобличена. Механикът просто не можеше да си позволи подобно бреме.

Вратата се отвори и на прага застана усмихнатата Иризис. Ала тази й мимика изчезна, когато младата жена зърна лицето му.

— Ти си била! — процеди той през зъби. Скочи, при което събори столчето. — Ги-Хад знае, че това е било нагласено. И подозира теб. Би трябвало още сега да отида при него и да те издам.

— Хайде, върви. Той ми е братовчед.

— Не мога да повярвам, че си унищожила собствения си контролер! — студено каза той.

Иризис го погледна невярващо, после се обърна кръгом и понечи да се отдалечи. Ниш се стрелна подире й и я хвана за ръката.

Тя отново се обърна.

— Ти наистина го вярваш, Ниш! За нея мислиш повече, отколкото за мен!

— Гнусна манипулаторка! Как смееш да ме използваш?

— Ти я обичаш — изрече подигравателно Иризис. — Хлътнал си по кравата.

— Презирам я, но не толкова, колкото презирам теб. Не ме лъжи, Иризис. Отричаш ли, че си го направила?

Жената не каза нищо. Крил-Ниш впери поглед в очите й, но тя не се извърна.

— Не можеш да отречеш, нали?

— Не съм длъжна да ти давам обяснения, Ниш.

— Наистина си го направила!

— Нямам какво да кажа.

— В този случай ще изпълня дълга си на осведомител и ще отнеса доказателствата на Ги-Хад.

Тя рязко издърпа ръката си.

— Ако го направиш — бавно отвърна Иризис, — не си мисли, че ще си замина тихомълком. Татенцето ти ще узнае всичко за словоохотливостта ти след сношение и как си се съгласил да ми помогнеш да отстраня Тиан и да се сдобия с майсторска степен. Това ще означава край и на твоята кариера, бивши ми осведомителю.

Ниш знаеше, че тя е способна да го направи. Дори и по някакъв начин да успееше да се измъкне от обвиненията й, хоризонтите на бъдещето му щяха да бъдат остро стеснени. За връзката им вече бе започнало да се говори из цялата фабрика. Сътрудничеството му с Иризис можеше да бъде обърнато в измяна. И двамата имаха какво да изгубят.

Конкретно Крил-Ниш щеше да изгуби всичко, докато в обратния случай имаше какво да спечели. Нейното семейство притежаваше голямо влияние, почти равностойно на неговата собствена фамилия. Щеше да бъде добър съюз, към който на всичкото отгоре се прибавяше и смайващото й тяло.

Но ако тя стоеше зад саботажа, трябваше да я разкрие.

Крил-Ниш реши да изпълни дълга си.

— Не ме е грижа! Мразя Тиан, но предпочитам да умра, отколкото да помогна на врага. — Той се постара да изглежда непреклонен.

— Така да бъде. Признавам, че аз отрязах страницата от дневника и я скрих, но го направих заради онова, което тя ми причини.

Ниш бавно си пое дъх. Това не улесняваше нещата.

— А умишлено унищожения контролер?

— Не говори глупости! — Тя неумолимо се втренчи в него.

Изглеждаше, че Иризис казва истината. Но пък Ниш вече знаеше колко умело можеше да лъже тази жена.

— Закълни се!

— Кълна се — поде тя със спокоен глас — в Историята на семейството си, че нямам нищо общо със саботажите.

Крил-Ниш все още не беше убеден, но нямаше друг избор, освен да приеме думата й.

— Тогава чие дело са?

— На Тиан! — скръцна със зъби тя. — Защо отказваш да погледнеш към доказателствата? Нищо от думите ми не изменя фактите. Сам чу пазачите — няма кой друг да бъде.

— Въпреки всичко трябва да кажа на Ги-Хад, че си отрязала страницата.

Иризис реагира като зашлевена. Насочи големите си очи към него. На една от миглите й блестеше сълза. Младата жена неуверено пристъпи напред, повдигайки се на пръсти. Гърдите й трепнаха. Копчетата на блузата й мистериозно се бяха оказали разкопчани. Но Ниш нямаше намерение да се поддава на тъй стара уловка.

— Моля те, Крил-Ниш! — Иризис умоляващо протегна ръце към него.

Той скръсти своите, полагащ отчаяни усилия да овладее тялото си. Почти незабележимо движение с бедра накара панталоните й да се свлекат до глезените. Само колко красиво беше тялото й!

— Нима ще им позволиш да ме убият с такава жестокост? Те ще ме изкормят, ще окачат вътрешностите ми, а с късовете, на които ще ме насекат, ще нахранят мършоядите. — Второ движение я остави напълно гола и беззащитна пред него. — Нима това заслужава подобно нещо? — Всяка от дланите й намери по една гръд.

Ниш се хвърли отгоре й и двамата се съешиха направо на пода. Когато се отпуснаха отмалели, задъхани и изпотени, Иризис отвори очи. Бяха толкова сини.

— Мисля, че открих решението и на двата ни проблема.

— Нима?

— Според теб Тиан невинна ли е, или виновна?

— Не зная — морно рече Крил-Ниш.

— И все пак?

— Предвид доказателствата, склонен съм да мисля за нея като за виновна.

— Тогава ми позволи да я спра. Ако нещо се случи с нея…

Той рязко я избута.

— За какво говориш? По-добре да не е това, за което си мисля.

Въпреки горните си думи Ниш би направил почти всичко, стига да беше гарантирано, че последствията ще му се разминат.

Иризис го придърпа обратно.

— Тя е предала родината си, теб, мен! Погинали са войници, унищожени са кланкери. Аз също зная дълга си, Ниш. Трябва да се отървем от нея за доброто на войната.

Нещата започваха да ускоряват ход прекалено бързо.

— Но… фабриката не може без нея.

— Имаш ли представа колко занаятчии има само в тази провинция?

— Всъщност не.

— Над хиляда! Ако нещо се случи с нея или пък с мен, която и да е от двете ни би могла да бъде заменена още утре.

— Не знаех, че са толкова много — каза Ниш.

— Но е така.

— Отричаш ли, че тя е добра занаятчия? — Самият той очакваше отричане.

— Тиан е много талантлива. И тъй като съм честна с теб, ще ти кажа, че тя е по-добра от мен. Но тя използва тези си таланти срещу нас, Ниш. Тя помага на врага.

— Това не ми харесва.

— Защото я обичаш.

— Не съм влюбен в нея! Но…

— След всичко това, което тя ти наговори онзи ден? Никой истински мъж не би търпял подобно нещо.

Той все още се колебаеше.

— Решавай, Ниш. Ако застанеш на нейната страна, повече никога няма да ме имаш. Е, какво ще бъде?

— Мразя Тиан за това, което ми причини — каза той. — Ако се намерят доказателства срещу нея — истински доказателства — ще ти помогна да я унищожиш.

— И няма да кажеш на Ги-Хад, че аз съм отрязала страницата?

Ниш отново потъна в големите сини очи.

— Не — рече механикът.

Останалата част от деня Крил-Ниш прекара в отчаяни размишления за ситуацията, в която се беше забъркал. Укриването на доказателства беше сериозно престъпление. Ако се окажеше, че е преценил Иризис погрешно, това щеше да докара падението му.

Седем

По време на обратния път Тиан размишляваше над забележката на Джоейн, че извадените и застояли кристали стават безполезни. Без да обръща внимание на случващото се около нея, занаятчията събра шепа кристални отломки и ги разхвърля на различни места из фабриката, за да изпита ефектите от подобно излагане. Не й се налагаше да ги крие, тъй като те по нищо не се отличаваха от останалите кварцови късчета.

На път за работилницата си тя намина през библиотеката, за да погледне Великите сказания. Тези книги, двадесет и девет на брой, представляваха най-въздигнатите моменти от Историите. От всяко дете се очакваше да ги познава. Тукашните копия бяха подвързани в червена кожа, украсена с месинг, и бяха прикачени към лавиците с месингови вериги. Тиан ги разгледа една по една. Всички си бяха на мястото. Липсваше само една — двадесет и третата. Сказанието за огледалото.

Тя отиде при библиотекаря, възрастен мъж с мраморна плешивост, петнисти ръце и вечно воднясали очи.

— Здравей, Гарлис — поздрави Тиан. — Търся едно от Великите сказания.

— Всички са на рафта. — Той не повдигна очи от каталога си.

— Не, една книга липсва. Сказанието за огледалото.

Гарлис рязко повдигна глава, отвори уста и отново я затвори. Приличаше на човек, измъчван от внезапна болка. Влагата в очите му се учести.

— Няма такова Сказание!

— Става дума за двадесет и третото. Трябва да…

— Няма! — просъска той. — И ако продължиш да говориш за това, ще трябва да спомена името ти в доклада за скрутатора.

— Извини ме за безпокойството — рече Тиан и излезе. Значи Джоейн беше прав. Но защо това Сказание е било оттеглено?

Точно на прага на занаятчийското хале Тиан я повикаха в кабинета на Ги-Хад. Отговорникът се беше настанил зад бюрото си. Посрещна подчинената си с мълчание, разтеглило се, докато тя затвори вратата и се настани на стола в отговор на отсечен жест от негова страна.

— Искали сте да ме видите, отговорнико?

Хлътналите му очи приковаха нейните.

— Да, заради това! — Ги-Хад с трясък стовари контролер върху бюрото си.

Тиан се сепна. Това бе контролерът, над който Иризис бе работила в течение на последния месец. Ала устройството бе до такава степен очукано, че поправката му бе невъзможна.

— Как се е случило подобно нещо? — попита Тиан, докато вземаше контролера.

— Иризис обвинява теб — безизразно заяви заводският.

— Мен? — полугласно рече занаятчията. — Защо ми е да правя подобно нещо?

— Може би защото двете с Иризис не се спогаждате? Може би защото я мразиш? Може би защото работиш за врага?

Той бе разперил ръце, създаващ впечатлението, че по-скоро я оставя да избере, отколкото отправя обвинение към нея. Ала Тиан потръпна от страх. Вече въобще не я беше грижа за размножителната палата. В този момент отговорникът притежаваше стряскащо сходство с перквизитора, разпитвал я като дете. А Иризис бе втора братовчедка на Ги-Хад. По тези земи родовите връзки имаха особена тежест.

Трудно й беше да овладее гласа си.

— Не харесвам Иризис, но не я мразя. Просто се опитвам да си върша работата по най-добрия начин, за да дам приноса си.

— Според нощния пазач ти си единствената, която е влизала тази сутрин.

— Нощният пазач прекарва времето си в клюкарстване край пещите. Никога не я виждам на излизане.

— Дневният пазач казва същото. А и контролерът на Иризис е намерен в твоята кабинка.

— Може би някой се опитва да се отърве от мен — отвърна Тиан.

— Иризис ли обвиняваш?

— Не ми се вярва, че тя би унищожила собствения си контролер, дори и за да се отърве от мен. Прекалено много обича работата си.

— Кого тогава? — провикна се Ги-Хад.

— Не зная, отговорнико.

— Съветвам те да се постараеш да откриеш! Когато перквизитор Джал-Ниш научи за това, може да реши да се отбие да ни посети. А той не е доверчив като мен, Тиан, и има склонността бързо да прави заключения. Ако той реши в твой ущърб, нищо казано от мен няма да промени мнението му. Свободна си!

Тиан излезе, сграбчена от черен мраз. Вече бе чувала за новия перквизитор. Ето че се бе сдобила с още една причина за страх: той беше баща на Ниш. Тя бе отхвърлила дребния механик, а той се бе съюзил и спеше с Иризис. Нямаше съмнение чия страна щеше да вземе Джал-Ниш Хлар.

Работата представляваше единствената й утеха, макар че дори тя не предоставяше убежище от неспирните тревожни мисли. Новият кристал не се нуждаеше от предварителна обработка, беше идеален. След като го събуди с индикатора си, Тиан отстрани няколко острини от ръбовете му, преди да модифицира гнездото в шлема си, за да може да напасва формата на новия кристал. Някъде около времето за вечерното хранене тя беше готова и вложи кристала. Той легна идеално в гнездото. Тиан го застопори и се отдръпна, за да огледа работата си. Прекрасна изработка, отлично изпитание и приложение на уменията й. Само че отсъстваше онова удоволствие от успеха, обичайно сподирящо делата й. И отново, докато оставяше инструментите си, занаятчията усети как някой, много далеч, се опитва да я намери.

Притеснена от тази мисъл, тя затвори очи и отпусна глава на работната маса. Тогава вратата се отвори. Иризис. Последният човек, когото искаше да види.

— Разбрах за контролера ти… — поде Тиан.

Върху лицето на Иризис изникна такава ярост, че Тиан застина.

— Нито дума повече! — просъска русокосата жена.

Тиан сведе поглед към шлема си, опитвайки се да отгатне причината за посещението на Иризис.

— Откри ли решение на проблема? — Неканената гостенка взе един от угасналите хедрони.

— Не, но напредвам. Ами ти?

— Не моите контролери отказват.

— Мислех, че ще си склонна да помогнеш. Все пак става дума за войната — хапливо рече Тиан. Мъничка победа, но пак я накара да се почувства по-добре.

Погледът на Иризис скачаше между сферата и шлема.

— Какво е това? Нова играчка за копелдачетата ти братя и сестри?

Само двадесет години по-рано това не би представлявало обида. В онези дни жените сами избираха дали да се съберат с някой мъж, или да отглеждат децата си сами. Тиан стисна пестници. Съперницата й се изсмя открито.

— Дойде от размножителната палата, там и ще свършиш. То и без това не те бива за друго, освен да лежиш разкрачена.

Тиан стисна зъби и не каза нищо. Знаеше, че мълчанието й ще подразни Иризис повече от каквито и да е думи.

— Е, какво е това? — избухна накрая Иризис.

— Бих си помислила, че човек с толкова много майстори сред предците си би трябвало да разбере от пръв поглед.

— Кажи най-сетне!

— Това е прибор — отвърна Тиан, — който разчита историята на повредените контролери и изяснява причината за отказа.

Очите на Иризис блеснаха.

— Няма да проработи. — Тя взе шлема, огледа го и го постави на главата си, където той застана като палачинка. — Дори не можеш да си го сложиш.

— Моята глава е по-малка.

Иризис придърпа паешките проводници надолу, сетне посегна към сферата, в която все още бе вложен хедронът, който Тиан беше изследвала по-рано. В мига на допира й кристалът в шлема блесна ослепително. Чу се пукот, придружен със съскане. Иризис изпищя, рязко свали шлема от главата си и го хвърли на масата.

— Добре ли си? — Тиан не разбираше случилото се.

Иризис се олюля като пияна. Погледът й също притежаваше сходни характеристики. Пръстите й яростно разтриваха слепоочията. Кожата под кристала се бе зачервила и покрила с мехури. Няколко руси кичура бяха обгорени.

Очите на Иризис си върнаха фокуса. Шамарът й бе нанесен със замах и повали Тиан.

— Гнусна крава, направила си го нарочно. Стой настрана от мен, чу ли?

Тиан се отдръпна, разтривайки бузата си.

Иризис скочи като тласната от пружина. Изглеждаше ужасена — рядка за лицето й мимика. Какво й бе причинил уредът?

— Тази гадория е покварена също като теб, Тиан. Няма да имаш никаква полза от нея.

— Ти не можа да го разбереш — възрази Тиан. Не се въздържа, защото рядко й се удаваше да има последната дума в спор с Иризис. — Може би ти ще бъдеш тази, която ще свърши в размножителната палата.

— Хора като мен не ги изпращат там! — просъска Иризис. Тя бе изключително чувствителна към всички подмятания относно занаятчийските й умения. — Ние си намираме подходящ партньор и живеем сред лукс. Радвай се на фабриката, докато можеш, Тиан. Няма да останеш дълго тук.

На Тиан, чието потекло съдържаше редица горди и независими жени (без отклонението, представлявано от майка й), й се прииска да се нахвърли върху надутата събеседничка и да й издере очите. Но успя да се овладее и само затръшна вратата в лицето й. В рамките на няколко дни вече се беше сдобила с двама врагове. Въпреки недостига на мъже, Тиан не се съмняваше, че Иризис ще успее да се уреди. Такива като нея винаги се уреждаха.

Тези контролери щяха да решат съдбата на Тиан. Ако успееше да узнае причината за повредата им и съумееше да разреши проблема, позицията й щеше да се укрепи. Ако не, беше обречена.

Никога не би се примирила с размножителната палата. Това учреждение служеше не само за пропаганда, но също и като начин за впрягане на жените, по един или друг начин провалени или неуспели да си намерят партньор заради безбройните избити мъже. Цели поколения бяха останали да лежат завинаги на бойното поле.

Сега беше невъзможно да се работи. Докато заключваше вратата си, Тиан зърна Ниш, облегнат на стената край кабинетите. Навярно събираше улики, които да предостави на баща си. Примката около нея се затягаше.

Тиан отиде в стаята си и тъй като беше прекалено потресена, за да се храни или мие, тя хвърли дрехите си в коша, мушна се между хладните чаршафи и се сви на топка. След използването на хедрон винаги я спохождаха фантастични видения, сякаш мислите й оставаха близо до ефира, провеждащ енергийните полета. Тиан се надяваше, че тези й сънища ще й помогнат да избяга от гнетящата я действителност. Никога не бе изпитвала по-силна нужда от тях.

Този път й се присъни непознат свят, мрачна земя, осветена от огромна оранжева луна, която не беше земната. Черна трева се извиваше под съсъка на вятъра. Мазни блата петняха пейзажа, а сред тях надничаха сини, черни и лилави цветя, леко светещи сред мрака.

Тиан беше застанала на балкон и бе загледана в лъскавите като стъкло планини, бодящи на запад. Чувстваше как сърцето й блъска силно в гръдния кош, а кожата й е настръхнала. Пръстите й стискаха парапета до болка. Зъбите й също бяха стиснати. Чувстваше как те скърцат. Защо беше толкова изплашена?

Тих грохот се зароди в тишината, наподобяващ гръм, но някак по-земен. Звуковите вълни се предаваха през твърдта. Вятърът разнасяше мъгла край лицето й, ала тази мъгла миришеше на сяра. Очите й се насълзиха.

Тя обърса сълзите си. Продължаваше да гледа назъбената планинска верига. Осъзна, че очаква нещо да се случи. Започна да брои ударите на сърцето си: един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. И обратно. Все още броеше, когато я прекъсна огромна експлозия в средата на планината, блясък, който освети небето. Жълти сияещи кълба изхвърчаха във въздуха, за да променят цвета си по време на параболата — оранжев, сетне червен.

Още експлозии осветиха изригващите облаци. А облаците се издигаха все по-високо, за да образуват форми, приличащи на стиснати юмруци, наковални, гъби. Мълнии раздираха мъглите. Нямаше гръмотевици, никакъв звук. Само вятърът продължаваше да съска сред и над тревата.

Експлозиите се разгърнаха по планината, по хоризонта. Изглеждаше, че целият този свят се разпада, изливащ върху себе си стомашните сокове от сърцевината си в опит да се самопогълне. Облаците станаха толкова гъсти, че огнените кълба вече почти не се виждаха. По склона на планината започна да се стича сияние, червена гъстота по ръба на гърне. Последваха още огнени ивици. Цялата планина се оказа прорязана от тях. Тиан усети нов пристъп на страх.

Лавата заливаше всичко, избликваше от всеки връх, стичаше се към нея. Напредъкът й бе неумолим. Възнамеряваше да залее целия свят.

Сега гледната й точка се промени. Тиан се загледа в тялото, стоящо на балкона. Осъзна, че то изобщо не принадлежи на нея, а на млад, красив мъж, висок, с широки плещи, с лъскава тъмнокафява коса, добре оформена брадичка и красиви устни. Той й напомняше за принцовете от приказките.

Пронизващият страх, който тя бе чувствала, по външни признаци принадлежеше нему. Тиан знаеше, че ленивите потоци лава, стичащи се по склоновете, предвещават гибелта на младия мъж. Той разпери ръце и отчаяно се огледа, дирещ да зърне някого в мрака. Помогни! Тя видя как устните му оформят думите. Моля те, помогни ми!

Звукът не можа да я достигне, изпреварен от оглушителен рев и грохот, съответстващи на разпада на света. Мощен вихрен прилив блъсна тревата, пръснатите дървета, младежа на балкона. Той погледна право в нея и застина. Умоляващата усмивка сви сърцето й. Тиан се усмихна в отговор, мъжът отново призова за помощ. Балконът и стоящият на него човек изчезнаха, ответи. Земята се разтърси, отхвърляйки и Тиан. Тя се сепна.

По-късно същата нощ тя сънува, че младият мъж лежи до нея. Тези съновидения я измъчваха с еротичната си чувственост. Но въпреки това тя не искаше да спират.

Тиан се събуди с главоболие и слаб спомен за съня — експлозиите, миризмата на сяра, лудешкият вихър. Помнеше удивителното лице и виковете на младия мъж. Странно! Сякаш бе умолявал за помощ именно нея. Но нямаше смисъл да обръща подобно внимание на хаотичните образи, породени от употребата на хедрони. Тя скочи от леглото и забърза към работното си място.

Първите опити с устройството минаха добре. Тиан започваше да разчита историята на кристала. Струваше й се, че писмената, разказващи за претърпяното от него, са съхранени в слоеве светлина. Кристалът се отличаваше с някакво горещо излъчване, а това беше странно. Обичайно хедроните пораждаха впечатлението за хладина. Но до този момент не бе разбрала причината за случилото се.

Към средата на утрото главата й започна да пулсира болезнено. От този момент състоянието й започна да се влошава стремглаво. Пламтежът на кристала се пренесе върху мозъка й. Не биваше да се напряга толкова. Антрацизмът е ужасна орис…

Тиан излезе, събра парчетата кристал, които пробно бе разпръснала из фабриката, и ги подреди върху масата в работилницата си. Отново си сложи шлема, само че пробождаща болка я накара да го свали. Беше все така приведена над плота, отпуснала глава в ръцете си, когато дойде Ги-Хад, придружаван от надзирател Грист.

— Така няма да напреднеш, занаятчия Тиан — каза последният.

Тя бавно повдигна глава и го погледна през замижали клепачи.

— Работя по осемнадесет часа на ден.

— Всички работим усилено — каза отговорникът.

— Аз работя по-усилено от когото и да било! — кипна Тиан. А после по-меко добави: — Имам чувството, че главата ми гори, Ги-Хад. Страхувам се да…

Той пребледня.

— Тогава спри. Няма да допусна във фабриката ми да има изпържени мозъци.

— Но аз имам напредък. Изработих това устройство, за да разчитам хедроните. — Тя указа въпросното.

Ги-Хад взе шлема и го огледа. Докосна кристала с върха на показалеца си. В този момент Тиан затаи дъх, но при него не последва нищо от случилото се с Иризис. Това не беше изненадващо. От психична гледна точка умът му не беше по-активен от къс овнешко.

Занаятчията постави хедрон в сферата и обясни принципа на действие. Надзирателят и отговорникът слушаха внимателно, ала надали разбраха нещо. Това не беше от значение. Никой от двамата не знаеше как функционират контролерите, но разбираха значението им за войната.

— Какво откри? — изстреля Грист с тона на генерал, обръщащ се към зелен новобранец.

— И трите хедрона притежават сходни черти. Функционирали са отлично при инсталация. Ако желаете, можете да проверите вписаните данни…

Ги-Хад махна с ръка.

— Доверяваме се на думата ти.

— Аз не се доверявам на хора, които нарушават правилата ми — заяви Грист. — Тя непрекъснато излиза без разрешение.

Ги-Хад му направи знак да замълчи. Тиан разказа за наблюденията на Джоейн относно ефектите върху извадените кристали, както и за собствените си експерименти. На масата й лежаха парчета кристал, до едно номерирани.

— Оставих тези късове навън: две на слънце, две на сянка, две на сухо място и две на влажно. А тези осем парчета бяха вътре: две бяха досами пещта, две малко по-далеч, но пак на топло, тези двете на средна температура, а тези две при студената южна стена.

Отговорник Ги-Хад изглеждаше впечатлен.

— И какво откри?

— Все още нищо. Току-що ги донесох.

Грист изсумтя:

— Казах ви, че тя само ни губи времето.

— Мълчи, младши надзирателю! — тросна се Ги-Хад.

Лицето на Грист се вцепени. Тиан усети, че се е сдобила с поредния враг.

— Разчети ги, занаятчия — нареди отговорникът.

Тиан можеше само да се моли, че няма да го разочарова. Тя си сложи шлема, стисна зъби срещу болката и постави първото късче в сферата.

— Почти няма излъчване. — Занаятчията го извади и премина към следващите образци.

Отговорникът подхвърли късчето в огромните си лапи, където то се изгуби.

— Номер едно — рече той. — Онова, което е било оставено на слънце?

— Точно така.

Двамата мъже мълчаливо я наблюдаваха как работи.

— Образец номер две притежава известна аура, но слаба. Четирите кристала, оставени близо до пещите, са отишли. Всички останали са непроменени.

Ги-Хад изглеждаше объркан и Тиан разясни:

— Способността им да извличат енергия от полето може да бъде унищожена чрез излагане на слънчева светлина, макар че процесът не е моментален. За голям хедрон ще са необходими дни, може би дори седмици.

— Но това не може да е причината за отказа на твоите кристали — каза Грист. — Те са били съхранявани добре.

— Не, но… Хрумна ми нещо! — Тиан взе шепа кристални парчета от кошницата си и ги провери. Всички те имаха силно излъчване. — Елате с мен при пещите.

Двамата я последваха, като Грист не се и опитваше да скрие раздразнението си.

— Явно за други това не важи, но аз си имам работа — изсумтя той.

Тиан постави две от парчетата до стената на пещта, нажежена до червено, и още две на малко по-хладно място. Остави ги там пет минути, преди да ги прибере с щипци.

Върнаха се обратно в работилничката й, където тя отново измери аурата им.

— Първите две парчета са изцяло угаснали. Другите две имат излъчване, но чезнещо. Виждате ли! — победоносно рече тя. — Ако се нагреят прекалено, хедроните престават да работят. При по-малка горещина отказът е постепенен.

— Тоест казваш, че твоите хедрони са били саботирани — възкликна Ги-Хад. Той се спогледа с надзирателя, чието лице бе упорито безизразно.

— Не разбирам какво друго би могло да бъде — рече тя. — От момента на добиването си до доставянето тук кристалите нито веднъж не са изложени на слънчева светлина, а след като операторите получат контролерите си, те ги пазят по-стръвно и от първородни рожби. Само че са достатъчни пет минути край пещта, за да станат безполезни. Всеки би могъл да стори това.

— Можеш ли да определиш точно кой го е сторил?

— В слабото излъчване на неизправния хедрон долових странни следи, но не мога да ги разчета. За тази цел ще ми е необходим много мощен кристал. А може би с помощта на индикатора…

Ги-Хад изпусна дъха си с просъскване. Той отиде до вратата, за да се убеди, че никой не ги подслушва.

— Значи сред нас има шпионин.

— Така изглежда — отвърна Тиан.

— Постарай се да разкриеш самоличността му преди перквизитора.

— Опитвам се, но…

— Без оправдания! — остро каза отговорникът. — С всяка минута гинат войници, лишени от защитата на кланкери. Ако фабриката не изпълни годишния си минимум, ще се озова на фронта. На моята възраст!

— След десет минути работа започва да ме боли глава.

— Тогава си намери помощник. Иризис не ми изглежда особено заета днес.

— Тя вече опита вчера — отвърна занаятчията. — Шлемът й причини силна болка.

— Казва, че си се опитала да я убиеш — каза надзирателят.

— Предупредих я да не го докосва.

— Тогава помоли друг — рече Ги-Хад.

— Никой друг не притежава нужния опит или контрол.

— Все трябва да има подходящ човек. В тази проклета фабрика има хиляда души!

— Бихте ли се обърнали към огняр с молба да изработи огърлица за жена ви? Или към библиотекар с молба да помогне в ковачницата? Няма към кого да се обърна, Ги-Хад.

— Тогава върви при аптекаря, помоли го да ти даде нещо за главоболие и се захващай за работа! Всичко зависи от теб, Тиан.

— Ами шпионинът?

— Грист ще се погрижи за това.

— Веднага се заемам — мрачно произнесе надзирателят и промърмори: — Сякаш си имам малко друга работа.

Ги-Хад написа на Тиан разрешение да се възползва от церовете на аптекаря.

— Ела, надзирателю, предстои ни работа.

И двамата бързо се отдалечиха. Отговорникът се чувстваше като у дома си сред мини и пещи, сред всичко механично, ала тукашната работа бе неразбираема за него. А това не му се нравеше.

Тиан се върна от амбулаторията без мехлема, който не можеше да бъде приготвен веднага. Тя изпи няколко чаши вода, разтри слепоочията си и отиде да нагледа с какво се занимават чираците. Даря се беше съсредоточила над камъка си. Винс и Ру-Дан внимателно затягаха един кристал. Останалите чираци работеха по масите си.

— Къде е Гол? — попита Тиан.

Ру-Дан повдигна очи и каза нещо на Винс, който остана да се занимава с кристала, докато тя се приближи, сваляйки очилата и прахозащитната си маска. Ру-Дан бе ниска и пълничка, с жизнерадостно пухкаво лице, запомнящо се (макар и не загрозено) с кръгъл белег от шарка в крайчеца на устата.

— Простете? — чиракинята приглади кестенявата си коса с ръка, по която блясваше кристален прах.

— Търсех Гол.

— Не съм го виждала от около час.

— А какво правеше той преди това?

Чиракинята замълча, очевидно в нежелание да докара неприятности на хлапето.

— Обзалагам се, че отново е безделничел! — рече Тиан. — Когато го видиш, кажи му, че искам да го видя незабавно.

Ру-Дан кимна.

— Нещо друго трябва ли ви? Винс и аз точно поставяме кристал.

— Не, това е всичко. — Трътлестата девойка понечи да се върне на работното си място, но Тиан я спря с питането: — А да си виждала Иризис?

— Преди малко тя беше в работилницата ви.

Занаятчията бе прободена от неспокойство.

— Благодаря ти.

Няколко часа по-късно Иризис изникна в работилницата на Тиан, носейки малко бурканче.

— Минавах покрай амбулаторията и аптекарят ми заръча да ти дам това — заяви тя с леден тон.

— Благодаря ти.

Етикетът указваше лекарството да бъде втривано в слепоочията на всеки четири часа — или по-често, ако главоболието упорства.

Тиан отстрани капака, потопи пръста си и започна да разтрива смеската върху челото си. Кожата й се загря. Главоболието, бумтяло неспирно през последния час, леко отслабна. Занаятчията остави бурканчето встрани, придърпа жичната сфера и подири с поглед шлема.

Не го видя. Тиан се надигна и се огледа. Нима Иризис е посмяла да го вземе? Дали пък точно тя не е тайнственият шпионин? Не изглеждаше вероятно. Но пък тя можеше да спечели много, като подкопае Тиан. И нямаше какво да губи.

Занаятчията отхвърли тази мисъл — тя несъмнено бе породена от прекомерната работа и недостатъчната храна. Беше се отправила към столовата, когато зърна нещо в ъгъла на работилницата. Шлемът! Беше деформиран, макар и не фатално. Как се беше озовал там? Много добре помнеше, че го е оставила в другия край на масата.

Не би могъл да се разтроши толкова при обикновено падане. Трябва да е бил захвърлен или запратен с удар! Тиан трескаво го повдигна и с нарастваща тревога го обърна, за да погледне кристала. Опасенията й се потвърдиха: веднага забеляза разцепващата пукнатината. От една точка на повърхността му плъзваха пукнатини, сякаш мястото е било ударено с чук.

Тя постави шлема на главата си, макар предварително да знаеше резултата. Така се и оказа. Той беше безполезен. Кристалът беше разрушен.

Осем

След като докладва на Ги-Хад за случилото се (който с рев призова надзирател Грист), Тиан се върна в работилницата. Имаше само едно решение, колкото и да не й се искаше да прибягва до него. Трябваше да помоли стария Джо да й намери нов кристал.

Но не й се искаше да го безпокои. Тиан дори започна да обмисля идеята сама да слезе до шестото ниво, но това щеше да е безотговорно. Джоейн щеше да побеснее. Пък и ако й се случеше нещо? Не, глупаво щеше да е да се излага на подобен риск.

Тя намери миньора на пето ниво, на мястото, където бе работил и миналата седмица. Той изглеждаше зарадван от посещението й, дори и след като изслуша неохотния й разказ за случилото се. Тя му показа повредения кристал.

— Предполагах, че ще ни се наложи да се спуснем отново. — Той й подаде обеда си.

Тиан си взе една от пирожките с месо. Беше много вкусна, макар и люта. По челото й изби пот.

— Не ми се щеше да те безпокоя.

— Защо?

— Мразя да моля хората за услуги.

— Надявам се не си обмисляла да слизаш долу сама — рече той и впери остър поглед в нея.

Занаятчията сведе очи към ботушите си. Поне можа да види, че една от връзките й се е развързала.

— Това е моята работа, Тиан. Моят живот. И сто пъти да ми се наложи да сляза до шесто ниво, ще го сторя с радост. Особено за теб.

Не й хрумваше подходящ отговор.

— Пък и вчера малко поукрепих — продължи той. — Не много, само няколко греди и подпори, но пак ще е по-стабилно от преди.

Миньорът очерта делото си на пода с помощта на острието на ножа.

— Искаш ли да дойдеш?

— Защо не.

Този път посещението им не изглеждаше толкова обречено. В пещерата Тиан се задържаше назад, докато Джоейн измери височината на тавана с рулетка. После той измери подпорите, скъси една с педя, друга с един пръст.

— Сега започва най-опасното. Ако си вярваща, кажи си молитвите.

Тиан не беше, но се помоли въпреки това.

— Ето какво ще направим — рече миньорът. — Ще задържим всяка от подпорите под ъгъл, ето така. — И той показа. — После ще поставим дървената греда над тях, точно пред жилата, и ще изправим подпорите, така че гредата да притисне тавана. Достатъчно здраво, за да го поддържа, но не толкова, че да предизвика срутването му, разбира се. — Той се ухили.

— Разбира се.

Тиан се приведе, за да повдигне една от подпорите, дебела почти колкото талията й. Сумтейки, тя успя да я издигне до височината на рамото си. Подпората бе изработена от тежко дърво, не бор, а някаква непозната вълнеста дървесина със специфична миризма на мокри чорапи.

— Подпри я на стената — напъти Джоейн. Самият той стори същото с подпората си. — Тежички са. Почини си.

Двамата повдигнаха носещата греда, която бе дори по-тежка, и я положиха върху подпорите.

— Готова ли си? — попита миньорът. — Ще бъде адски мръсна работа.

Да отделят подпорите от стената беше лесно. Убийствено трудното беше да задържат гредата. Дървото болезнено се вбиваше в рамото й, а в пръстите й потъваха тресчици. Но това беше нищо в сравнение с агонията от повдигането на подпора и греда и пренасянето им. Една стъпка я изтощаваше; две изсмукваха живота от костите й; три караха всяко мускулче в тялото й да реве от болка.

— Опри я отново! — рече Джоейн, който не изглеждаше затруднен от товара си. Несъмнено беше свикнал. — Бих довел няколко работници, но те си имат семейства, а това ниво е забранено.

— Мисля, че ще се справя — задъхано рече Тиан. — Просто не съм свикнала да нося подобни тежести.

— Ще вървим стъпка подир стъпка. Щом започнеш да усещаш болка, опираш подпората си.

Тя се усмихна немощно. Болката я заливаше още в мига, в който обвиеше ръце около дървото. След две крачки крайниците й започнаха да се тресат. Тиан побърза да спре.

Нова крачка. Вече наближаваха напуканата зона. Гредата се олюля. Занаятчията отново спря, очаквайки дървото да се стовари върху главата й. Ръката на Джоейн се стрелна нагоре и овладя гредата.

Части от скалния таван, обгърнати от пукнатини, изглеждаха готови за рухване. Тиан затвори очи и моментално зърна последния образ от снощния сън — зърна красивия млад мъж на балкона, изригващи вулкани, стелеща се пепел.

Девойката рязко отвори очи. Образът изчезна.

— Добре ли си?

— Да — замаяно отвърна тя. Отново повдигна подпората си. Направиха две крачки, отпочинаха, после напреднаха още една.

— Сега направи половин стъпка наляво, Тиан.

Най-сетне бяха готови.

— Сега идва трудната част — каза той. — Бавно издигаме подпорите във вертикална позиция, за да приближим гредата към тавана. Когато я позиционираме, аз ще застопоря. Това е. Сега внимавай. Ти започни, аз ще изравнявам.

Тиан започна да изправя подпората си. Бавно, много бавно. Върхът започна да се изплъзва и тя го подпря с рамото си.

— Спокойно, не бързай — рече Джоейн. — Имаме време.

Отново повдигане, още едно.

— Продължавай така — напъти миньорът.

Продължаваха. Вече половината подпора се намираше над рамото й и за Тиан ставаше по-трудно да я удържа. Върхът отново се залюля. Занаятчията се помъчи да спре движението с тежестта си, само че основата попадна на някакво камъче и се хлъзна в ръцете й. Гредата започна да се изплъзва.

— Тласни рязко нагоре! — кресна Джоейн, но вече беше прекалено късно.

Тиан захвърли подпората и приклекна, свила ръце над главата си. Гредата се стовари върху пода с трясък. Подпората й се блъсна в стената. Джоейн остана на място, хванал своята подпора, загледан в тавана.

По гърба на девойката се посипа прах. Парче гранит падна и отскочи от гредата. Занаятчията задъхано се изправи.

— Извинявай, Джоейн.

— Не, вината е моя. Идеята не беше особено добра.

— Нека пробваме отново. Още един опит.

— Сигурна ли си?

— Така мисля.

Вторият опит бе по-труден от първия, макар че това не изглеждаше възможно. Тиан усещаше изгаряща болка в кръста си, а ръцете й трепереха от слабост. Само че вече знаеше как да балансира гредата и с какви движения да я удържа на мястото й. Този път успяха да я издигнат почти до тавана.

— Последната част винаги е най-трудна — рече Джо.

— Готова съм. — Трябваше да успее този път. Нямаше да е в състояние да издържи трети опит. Тя продължи да издига подпората си, докато последната не зае почти перпендикулярно на пода положение. И тогава подпората се залюля.

Джоейн тласна нагоре откъм своята страна, с което притисна носещата греда към тавана. Позволи на Тиан да овладее подпората си и също да я фиксира. Успяха!

— Не пускай още — каза миньорът. Той мушна клин под своята подпора и го укрепи с ботуша си. Стори същото и от нейната страна, разклати подпората. Тя не помръдна. — Готово.

Тиан не можеше да стои права. Тя се отдръпна до стената, отпусна буза върху студената земя и се загледа как Джоейн вбива клиновете още по-дълбоко с чука си.

Миньорът се настани до нея, а занаятчията започна да изважда треските от дланите си.

— Това ще удържи едно малко срутване — рече Джо.

— Но не и голямо?

Джоейн огледа крепежа.

— Не, но пък ще са ми нужни само няколко минути, за да взема кристала. — Той й предложи манерката си, пълна с ферментирала ряпа.

Този път тя отпи глътка. Течността бе отвратителна на вкус, но пък я сгря приятно. Тиан се почувства по-добре, макар да нямаше намерение да отпива повторно.

Джоейн отново се беше загледал в кристалната жила.

— Ела да си избереш.

Той сключи ръце, за да може приятелката му да стъпи върху тях.

— Джо, това са най-красивите кристали, които някога съм виждала. Излъчването им също е силно — по-силно дори и от онзи кристал, който ми даде предишния път. — Тиан се захласваше ту по един, ту по друг камък. Ако беше донесла индикатора си, щеше да ги изпробва, да види кой е най-подходящият. Дори усети жилването на абстиненция. — Но кои от тях са добри, Джоейн? Няма смисъл да си избера един и после да се окаже, че съм си взела обикновен кристал.

— Мисля, че всички те са подходящи. Поогледах ги, когато укрепвах тунела.

— Искаш да кажеш…?

— Да. Тази жила струва колкото цялата останала мина.

Невъобразимо богатство. Един от тези кристали щеше да й бъде достатъчен, за да може тя да се откупи десетократно. Тиан се повдигна малко по-високо, надявайки се да открие съвършено съвършенство.

— Джо!

— Да?

— Тази жила се простира много далеч и цялата е покрита с кристали. Трябва да има стотици. — Тя се загледа удивено. — Може би хиляди!

— Не искам да ти вгорчавам удоволствието, но макар че си дребничка, не мога да те държа вечно.

— Извинявай. — В унеса си Тиан беше забравила. — Искаш ли да си починеш?

— Не и ако си намерила търсеното.

Тиан си избра съвършена шестоъгълна призма, увенчана с пирамида. Цветът на кристала се отличаваше с нежна розовина, почти прозрачен.

— Намерих — рече тя.

— Стъпи на раменете ми, а аз ще ти подам чука и длетото.

Занаятчията взе инструментите и откърти кварцовия кристал с един премерен удар. Само че кристалът падна назад. Тя бръкна в кухината, за да го вземе.

— Ох!

— Какво има?

— Сякаш стотици нажежени игли прободоха кожата ми едновременно. Но усещането изчезна. Я виж ти… — Тиан се повдигна на пръсти.

— Какво?

— Отвъд виждам кристал, излъчващ собствена светлина.

— Далече ли е?

— Може да се каже. На седем-осем лакътя. Най-съвършеният кристал, който съм виждала. Бипирамида.

— Ще се наложи да минеш без него. Няма как да го вземем.

— А ако заобиколим? — Девойката погледна към него.

— Това означава седмици копаене — при положение, че таванът удържи. Съжалявам, Тиан.

— Жалко — въздъхна тя. — Изглеждаше толкова идеален. — Тиан скочи на земята.

— Отдалеч всички изглеждат идеални.

Джоейн започна да изважда клин изпод една от подпорите.

— Може би ще е по-добре за известно време да ги оставим тук. В случай, че нещо се случи и с този кристал.

— Иризис?

— Или саботьора, ако има разлика.

— Добре. — Миньорът срита клина навътре.

Новият кристал се оказа още по-труден за събуждане. Работата с него също бе по-изтощителна. Може би това се дължеше на факта, че само в рамките на три дни Тиан бе събудила три кристала, а това би изтощило дори най-добрия майстор на източните земи.

Когато приключи, Тиан не побърза веднага да посегне към шлема. Съмнения замъгляваха очакванията й. Заради главоболията се колебаеше дали да използва приспособлението. Към това се прибавяха и тревогите от последните няколко дни.

Занаятчията не спираше да мисли за странния кристал. До този момент не бе чувала за кристали, сияещи със собствена светлина. Чудеше се и за видението си в мината, повторно съзиране на образа, който бе съзряла в съня си. Обикновено кристалните сънища не оставяха ясни спомени, ала тя бе запомнила лицето на младия мъж. Той бе изглеждал толкова отчаян. Споменът за последвалите чувствени сънища я накара да се изчерви.

Не изглупявай. Това бяха само сънища! Тя нахлузи шлема и пристъпи към работа. Опитваше се да проследи всички събития, съпроводили работата на хедрона от момента, в който го бе поставила в контролера му. Не откри нищо, но тогава я споходи брилянтна идея. Ами ако принудеше хедрона да се събуди и разчетеше индуцираната му аура? Този способ налагаше да използва индикатора в опасно приложение, ала Тиан не виждаше друг начин да постигне желаното.

Девойката свали индикатора от врата си, откачи го от веригата и го постави сред огънатите жици така, че да докосва отказалия хедрон. Това й действие бе съпроводено с известно съмнение. Всичко би могло да се случи.

Раздвижила пръсти внимателно, Тиан започна да дири полето. Познатото сияние изникна в ума й. Днес то беше особено силно. Теченията и вихрите бяха придобили тъмнолилав цвят. Тя се настрои към подходящ поток и вложи енергия в индикатора си — точно както бе правила хиляди пъти досега.

Сетне насочи енергийния приток към хедрона, все така допрян до индикатора. Не последва никакво излъчване. Енергията просто изчезваше, като че потъваше обратно в полето.

Това беше необичайно. Дори и отказал хедрон би трябвало да реагира на подобен приток с някакво излъчване. Занаятчията извлече и насочи по-силен приток енергия, но резултатът беше сходен. Хедронът се беше загрял. Това не беше странно, а направо чудато.

Вдишвайки дълбоко, бавно, тя се отпусна. Мускулите й омекнаха. Тиан преустанови умишлените си опити да оглежда полето, а му се остави да я залива.

Картината около нея се измени. Тиан диреше някакъв по-мощен поток. Откри го: въртеж, чиято сила бе излъчвана от синьо-бялата му същина. Занаятчията построи субетерен канал между него и индикатора си и се приготви за предстоящото разтърсване. Подобна процедура криеше опасности. Силата на потока можеше да се окаже по-голяма от максималната, която Тиан бе способна да овладее. Тя остави потока да се приближи към канала. Сега!

Въртежът започна да прелива цветовете си: лилаво, червено, жълто и накрая черно. Болката в главата й рязко се усили, индикаторът заблестя. За момент в кристала се появи излъчване. Тиан запечата образа в съзнанието си, миг по-късно се разнесе някакво пропукване. И поле, и аура изчезнаха.

— Успях! — възкликна тя, въодушевена от тръпката на успешното неопитвано досега постижение. Занаятчията започна да оглежда застиналия образ. В сърцевината му имаше нещо. Тиан обърна картината в ума си и долови остатъчната енергия от сила, на каквато не се бе натъквала до този момент. Несъмнено изглеждаше интелигентна; органична, а същевременно чужда.

Главата й започна да пулсира. Тиан повдигна шлема, натри слепоочията си с още мехлем и отново го спусна. Друг образ блесна в ума й. Люспеста глава с гребен; огромни жълти очи, уста, достатъчно голяма, за да отхапе и схруска човешки череп; стотици зъби. Сгънатите криле не оставяха място за съмнение. Лиринкс! Създанието разговаряше с някакъв човек, може би мъж. Главата на човека изглеждаше някак позната на Тиан, раменете му също. Образът започна да чезне, преди тя да го е огледала добре. Можеше ли това да бъде шпионинът?

Тя разтърка очи. Чувстваше се необяснимо слаба и уморена. С мъка се изправи на крака.

— Виждала ли си Гол? — обърна се тя към Иризис, която бе понесла нанякъде намотка сребърна жица.

— Не! — сопна се запитаната. — Защо?

— Исках да го пратя да повика Ги-Хад. — Нозете на Тиан започнаха да поддават и тя трябваше да подири опората на стената.

— Какво ти става?

— Прекалено много работа — изхриптя Тиан, възнамерявайки да се отърве от Иризис колкото се може по-бързо.

— Над какво? — Сините очи огледаха работилницата. Иризис повдигна сферата, леко я разклати и отново я остави на масата. — Аз ще повикам Ги-Хад. — Нов поглед към сферата. — Тъкмо отивах натам.

Тиан беше прекалено изморена, за да се запита за причината за тази услужливост.

— Благодаря — прошепна тя и отпусна глава между коленете си.

Груба ръка сграбчи рамото й.

— Какво по дяволите става, занаятчия Тиан?

— Отговорник Ги-Хад — унесено рече тя. — Исках да ви видя.

Лицето му изглеждаше като внезапно изгубило цялата си кръв. Какво беше станало сега?

Иризис изникна зад него и застана на прага.

— Защо седиш на пода? — Той й помогна да се изправи.

— Нямам представа какво се е случило. — Мислите на Тиан течаха забавено, с пиянска мудност.

— Занаятчия Иризис е повдигнала срещу теб сериозно обвинение — каза отговорникът.

Тиан нямаше представа за какво говори той.

— Изследвах какво се е случило с хедроните.

— Тя лъже — студено рече Иризис. — Устройството едва не ме уби, когато го изпробвах снощи. Може би тъкмо това е било намерението й. Ето защо е строшила кристала и е намекнала, че аз съм го сторила. А сега е строшила и индикатора си.

Тиан затаи дъх. Иризис би казала всичко, за да се отърве от нея.

— Никой занаятчия не би строшил собствения си индикатор! — изфуча тя. — Би било равнозначно да си отреже ръката.

— Никой занаятчия, който е с всичкия си — подчерта Иризис. — Само че ти страдаш от халюцинации, Тиан. Или ти си предателят… или имаш кристална треска.

— За какво говориш? — викна Тиан. — Отговорнико, тя си измисля. Тя ме мрази.

— Така ли? — Иризис насочи пръста си със съвършен маникюр към сферата. — Какво ще кажеш за това?

Тиан скочи към сферата. Разтвори я и повреденият хедрон изпадна. Вътрешността му се бе изпълнила с млечиста мъгла.

— Сега е унищожила и този кристал — каза Иризис. — Трябва да се отървете от нея, отговорнико, за доброто на фабриката.

Ги-Хад раздразнено стисна ръка.

— Надявам се да имаш добро обяснение за това, занаятчия Тиан.

— Разчитах хедрона — каза чернокосата девойка. Тя взе индикатора си, при което кристалът му се разтроши в ръката й. Тиан неразбиращо се вторачи в късчетата. Индикаторът й беше унищожен. Щяха да са й необходими седмици, за да си изработи нов. Идеше й да изпищи.

— Е? — викна Ги-Хад. — Какво да кажа на перквизитора?

Тиан рухна на колене и зарида.

— Това е кристална треска! — повтори Иризис. — Тя не знае какво прави. Не е в състояние да изпълнява задълженията си, отговорнико.

— Млъкни! — Ги-Хад приклекна до Тиан и й подаде кърпа. — Трябва да ми помогнеш, занаятчия Тиан.

Девойката обърса лицето си.

— Разчитах един от отказалите хедрони — изхленчи тя. — Събудих го отново и го принудих да разкрие излъчването си. Вътре видях образ.

— Тя лъже! — заяви Иризис. — Нямаше я цял ден.

Ги-Хад местеше поглед между двете жени, без да знае на коя да повярва.

— Бях в мината с Джоейн — каза Тиан — и рискувах живота си на шесто ниво, за да намеря подходящ кристал.

— Какво си правила? — рече отговорникът.

— Това е единственото място, където има достатъчно силни кристали. Останалите не вършат работа.

— Това минно ниво е забранено! Как смееш да рискуваш живота си там? Какво ще прави фабриката, ако загинеш?

— Какво значение има? Пак ще ви остане занаятчия Иризис — саркастично отвърна Тиан.

Мълчанието му окуражи Тиан. Изглежда той също изпитваше съмнения относно Иризис.

— Откритието ми може да спаси стотици бойци. И ако тези нови кристали оправдаят подозренията ми…

— Какви подозрения? — настойчиво запита Ги-Хад.

— Те са много по-силни, има богата жила. Те ще могат да задвижват кланкер двойно по-бързо от досегашните хедрони. Това може да ни обезпечи победата.

Той омекна.

— Днес си постъпила храбро и благородно. Но не го прави отново! Щом на риск трябва да бъдат излагани животи, нека бъдат онези, от които можем да се лишим. Но какво видя в хедрона, Тиан?

Тя постави шлема си на ъгловатата му глава, намести пръстите му в сферата, сетне, като взе хедрона, си припомни образа, който бе видяла в аурата му. Първоначално отговорникът изглеждаше отегчен, сетне раздразнен, а накрая объркан и разочарован. И тогава внезапно застина, за да започне да се изправя бавно, вцепенен.

— Видях! — рече Ги-Хад и се обърна към Тиан. — Видях лицето на чудовище!

— Лиринкс?

— Да. — Отговорникът потръпна от ужас. — Беше приклекнал над нещо кръгло, издигащо се над стъбло. Като гъба. И сякаш виждаше. А после говореше с някакъв човек. С шпионина! Врагът е наясно с плановете ни и ще унищожи кланкерите ни един по един…

Иризис не можа да се сдържи.

— Тя лъже! Тя самата е поставила този образ в ума ви. Тя не знае нищо, бива я единствено за разпло…

Ги-Хад я зашлеви с опакото на дланта си.

— Млъкни, братовчедке! Самото ни съществуване е заложено на карта! Не смей да ме занимаваш с детинската си завист.

Младата жена притисна ръка към бузата си.

— Но… Погледнете уличаващите я доказателства.

— Сторил съм го — мрачно каза Ги-Хад. — И в повечето от тях съзирам твоя пръст.

— Чичо обеща, че аз ще заема мястото му на майстор. Тя дори няма баща, а идва от…

— Точно там ще се озовеш ти, занаятчия, ако продължиш да създаваш проблеми. Тиан току-що доказа забележителните си умения. Не зная какво бих правил без нея.

Червеникавите отпечатъци от пръстите му ясно се четяха по лицето на Иризис.

— Не би посмял…

— Отчаяните времена налагат отчаяни мерки, занаятчия Иризис. Първо някой саботира хедроните, после се оказва, че врагът може да засича кланкерите ни, а сега и това…

Ги-Хад внезапно пребледня, започна да трепери и трябваше да седне.

— Какво ви е, братовчеде? — скочи Иризис. Тиан за пръв път я виждаше да проявява загриженост. Но пък той й беше роднина.

Тиан му подаде чаша вода:

— Бяхте започнали да споменавате за някакво бедствие…?

Ги-Хад отпи малка глътка, сетне погледна и двете.

— Мисля, че на вас мога да кажа — рече той с груб глас. — То касае всички ни, особено занаятчиите.

— Какво е станало? — Иризис взе ръката му.

— Тази сутрин пристигна съобщение. Случило се е далеч нагоре по крайбрежието, на двеста левги северно. Изключително важен възел е изчезнал.

— Изчезнал? — повтори русата жена.

— Възелът си е там, разбира се, но енергийното му поле е спаднало до нула. Петдесет кланкера са останали като заковани в Миниенската равнина. Лиринксите са ги унищожили и сега напредват с петнадесет левги седмично. Ако продължат със същото темпо, в средата на зимата ще се озоват пред стените на Тикси.

И тримата замълчаха. Човечеството щеше да изгуби войната. А лиринксите имаха навика да изяждат победените.

— Някой има ли представа защо се е случило? — попита най-накрая Тиан, като се стараеше да остане спокойна. — Има ли някакво сходство със случилото се с предишните контролери, само че в по-голям мащаб?

— Не знаем. Изглежда има две възможности, и двете лоши — заяви Ги-Хад. — Първата е, че врагът е открил начин да блокира или унищожава полето.

Тиан осмисли тази вероятност.

— А втората?

— Че кланкерите са извлекли прекалено много енергия от полето и са го пресушили. Както кладенец, в който биват потопени множество кофи, ще пресъхне.

Отново последва мълчание. След миг Ги-Хад се изправи.

— Обявено е извънредно положение. Получил съм пълномощия да предприемам всякакви мерки, стига те да са свързани със запазването на производството. Оцеляването е най-приоритетно, изпреварва всичко останало. И всички! — Той махна с ръка. — Макар че за какво са ни кланкери, ако не можем да ги захранваме…

— Ако врагът може да открива местоположението на кланкерите ни по излъчването на контролерите — замислено поде Тиан, — бихме могли да създадем някакъв щит, който да абсорбира аурата.

— Щит? — съмнително повтори Ги-Хад. — Възможно ли е да се изработи нещо подобно?

— Може и да е. Имам идея, която бих искала да изпробвам, сър.

— Много добре. Временно преустанови останалите си проекти. Задели не повече от два дни за работа над този проект, после се яви при мен на доклад. Ти какви предложения имаш, братовчедке?

— И аз си мислех за същото.

— Отлично — заяви отговорникът. — Кога ще мога да видя резултати?

Иризис изглеждаше втрещена, но се опомни бързо.

— Ще ми е нужен около ден. Или два. — И като хвърли към Тиан поглед на чиста омраза, младата жена излезе.

Ги-Хад също тръгна към вратата, но на прага се спря и отново се обърна към Тиан.

— Повреденият хедрон и индикаторът ти носят следи от предателя. Няма ли някакъв начин, по който да определиш самоличността му?

— Не и без нов индикатор.

— Имаш ли нещо против аз да ги взема? В случай, че намерим човек, който може да го стори?

— Вече не са ми полезни.

Ги-Хад уви доказателствата в кърпа. Тиан го съпроводи с поглед и изхлипа, когато той излезе. Тъй като вече не можеше да мисли трезво, реши да се прибере в стаята си. Този път взе сферата, шлема и кристала със себе си и заключи вратата на работилницата.

Два часа по-късно тя още се измъчваше в размисъл. По какъв начин врагът откриваше хедроните? Може би лиринксите разполагаха с допълнителни сетива. Тиан нямаше представа. А как щеше да открие отговора, след като не разполагаше с индикатор?

Загубата му й причиняваше и умствена, и физическа болка. Абстиненцията тепърва щеше да се влошава. Трябваше да си намери нов индикатор колкото се може по-бързо. Очакваха я седмици мъка.

Унасящата се Тиан установи, че в още по-голяма степен жаднее за сияещия кристал, който бе зърнала в мината. Как само го искаше…

Помощ! Моля те, помогни ми!

Писъкът звучеше в главата й, звук на чист ужас.

Около себе си Тиан виждаше единствено дим и жълти серисти пари, щипещи ноздрите й. Сигурно заводът се беше подпалил! В мрака тя опипа за дрехите си, но пръстите й докосваха единствено някаква папратова растителност. Кракът й се закачи в някакъв щръкнал корен и тя рухна на земята.

Нещо ярко и нажежено разсече небето, нещо с неправилна форма, което бучеше, докато се превърташе около оста си. То се разби в земята, а ударната вълна хласна Тиан. Растителността поде пламъка, а вятърът го тласна към нея.

Тиан затича. Остри листа разсичаха голите й бедра. Клонки се гърчеха между глезените й. Неспирно, отново, тя падаше. При поредното рухване жената просто остана да лежи, бързо догонвана от пламъците. Тя изпищя.

Събуди се върху леглото си и й беше необходимо дълго време да осъзнае, че не бива изгаряна жива. Потърси фенера. Тромаво започна да драска с огнивото, дори и след като фитилът запали. Всичко в стаята изглеждаше нормално.

Струваше й се, че някой е стегнал слепоочията й в менгеме. Тя зарови пръст в бурканчето с мехлем и намаза челото си.

По вратата й закънтяха удари.

— Какво става вътре?

Тиан се омота с чаршафа и отиде да отвори. Около половин дузина от колегите й стояха отвън.

— Съжалявам — рече тя. — Имах кошмари. Сигурно е от преработването. Вече съм добре.

Мърморейки, те се върнаха по леглата си. Тиан отново се заключи и си легна. Кристалният сън я споходи още преди да се е дозавила. Този път тя се намираше на остров насред широка река. Зад нея се издигаше беседка със седем колони и с покрив от кована мед.

Тя тъкмо посягаше към кошница с плодове, когато откъм водата долетя взрив. Вдигна се пара, реката закипя. Тиан надуши варена риба. Пенестите струи облизваха бреговете на островчето.

Водата започна да се отдръпва. Тиан си отдъхна, но в този момент дочу някакъв вцепеняващ звук, донесен от течението и последван от прилив жежък въздух. Внезапно отвъд завоя на реката изникна вълна лава — червената течна жестокост разграждаше всичко по пътя си. И нищо не бе в състояние да я спре.

Тиан паникьосано се затича из островчето. Заобикаляше я вряща вода. Нямаше къде да иде. Тя се сви, загледана в струящата към нея лава.

— Помощ! — провикна се напразно тя.

Помощ! — повтори красивото лице на младежа от балкона, когото бе видяла в съня си. Той гледаше към нея, сепнат, а тъжно-сладостната му усмивка накара Тиан да се насълзи. Мъжът протегна ръце. Той е загрижен за мен, осъзна удивено девойката. Тя понечи да се затича, но младият мъж бе отнесен от потока лава.

Тиан отново изпищя, отново се събуди и отново й се наложи да успокоява разгневения комитет пред вратата си.

Девойката си легна и се опита да заспи спокойно, ала за трети път я очакваше кошмар. Този път тя тичаше из коридорите на някакъв дворец, опустошаван от снаряди, изхвърляни от вулканично дуло. Огънят бързо поглъщаше великолепната сграда.

— Помощ!

Но отговор нямаше.

Девет

Дъждовната зора, надникнала през прозореца на Тиан, завари спалното помещение в суматоха. Занаятчията вече не правеше разлика между сън и реалност. Медицинска сестра я прегледа и повика целителя, който кресна да му доведат аптекаря. Двамата решиха, че Тиан се е побъркала и тъкмо се канеха да й надянат усмирителна риза, когато дотича отговорник Ги-Хад.

— Какво по дяволите правите? — Той ги разхвърля встрани.

— Това е кристална треска — мрачно заяви целител Тул-Кин. Дъхът му вонеше на ракия от ряпа. — Умът й е безвъзвратно увреден. Вече я бива единствено за размножителната.

— В усмирителна риза?

Целителят сви рамене.

— Какво пък, ризата стига само до кръста. Пак може да се върши работа.

— Трънки! Фабриката не може без нея! Открий какво й има и я излекувай!

Тиан бе отведена в лазарета, където сестра изми лицето и челото й и й даде чай и бульон. Кошмарите продължиха да измъчват занаятчията до средата на деня, когато тя внезапно се изправи в леглото и запита:

— Какво правя тук?

Помнеше пристъпите, но само като сънища, които бързо чезнеха. След час вече бе забравила детайлите. Останали бяха единствено лицето на младия мъж и рушащият се сред пламък свят. Той наистина беше загрижен за нея, Тиан знаеше това. Това беше нещо повече от сън. През цялото това време той я беше търсил. Трябваше да узнае самоличността му.

В късния следобед й позволиха да се върне на работа. Чираците се скупчиха около нея, радостни от възстановяването й. Харесваха Тиан, дори и да не бяха приятели с нея.

Иризис също стоеше там, макар и с неразгадаемо лице. Тиан си спомняше, че го бе зърнала по-рано днес, по време на виденията, изразяващо не съвсем прикрито удоволствие. Всичко случило се изглеждаше тъй странно на Тиан, че тя все повече се затрудняваше да го осмисли. Дали беше получила пристъп на кристална треска? Затрудняваше се да повярва. Познаваше предхождащите болестта симптоми. И не ги беше проявила. Но пък от друга страна… страдащите от кристална треска не можеха да бъдат убедени, че са болни.

Тиан изпрати Гол да донесе сферата, кристала и шлема от стаята й и се залови за работа. Докато тя го чакаше, в работилницата й изникна Джоейн, целият прашасал. Когато я видя, миньорът просия.

— Здравата се бях изплашил — обясни той. — Само какви слухове чух! Готвех се да нахълтам и да те отнеса.

Занаятчията бе толкова трогната, че очите й се насълзиха.

— Би се обрекъл по такъв начин, за да ме спасиш? — Тя го прегърна.

— Животът вече ме е зачеркнал. Не ме е грижа как ще умра. Но на теб ти предстои толкова много живот, Тиан. Толкова много за даряване, толкова много за получаване!

Малко й оставаше да изгуби и малкото самообладание. В този момент дотича Гол, донесъл поръчаното.

— Донесе ли мехлема за главоболие? — обърна се тя към момчето.

— Вие не казахте нищо за него. Да отида ли да ви го донеса?

— Благодаря, Гол, няма нужда. Сега от теб ще искам да изнесеш кофите при работните маси на чираците.

Хлапакът отърча. Джоейн докосна сферата от жици и рече:

— Аз ще тръгвам. И да се пазиш, Тиан, притеснявам се за теб.

— Нищо ми няма. Просто сега ми се е струпала страшно много работа на главата.

— Не е само това. Тук се долавя нечия злоба. И двамата с теб знаем откъде идва. — Той погледна през рамо. Наведената над тезгяха си Иризис му отвърна с поглед, съумял да съчетае студенина и изпепеляваща ярост. — Ако някога изпаднеш в затруднения, без значение какви, потърси ме.

И той си отиде. Притисната от работата, която нямаше намерение да чака, Тиан отново се зае със сферата. Чувстваше се отвратително, тормозена едновременно от тръпки на студ и горещина, като грипава. Това бяха прояви на абстиненцията, а Тиан можеше да се бори с тях по един-единствен начин: да се потопи в работата си толкова дълбоко, че да не й остава време да мисли за друго. Но пък ако действително бе получила пристъп на кристална треска? Пресилената работа гарантираше повторната проява на болестта, този път без измъкване. Тиан се постара да прокуди тази мисъл. Тя трябваше да отстои позициите си пред Ги-Хад. И трябваше да намери решение още днес.

Няколко реда от книгата на Нунар изникнаха в ума й. Процесът може да породи променяща се аура около вложения в контролера кристал… Намиращ се наблизо чувствителник може да е в състояние да долови това излъчване, макар че при нормална употреба то се очаква да бъде незначително.

Какво бе разбирала Нунар под нормална употреба? Несъмнено е имала предвид дребни устройства, поглъщащи малко количество енергия. По времето, когато е съставяла труда си, преди повече от девет десетилетия, никой не бе и сънувал механични чудовища като кланкерите (и съответно огромните количества енергия, необходими за захранването им). За да изчезне полето край Миниенската равнина, източването на енергия трябва да е било огромно. А такъв процес би породил огромна аура. Това трябва да е правел съзреният от нея лиринкс — използвал е някакво приспособление, за да долови от разстояние излъчването на контролерите. Ето защо кланкерите биваха засичани! Всичко съвпадаше.

Хедроните трябваше да бъдат скрити по някакъв начин. Дали Нунар бе писала по този въпрос? Тиан се върна в стаята си, за да се консултира с книгата, но не откри нищо. Нунар дори не бе предвидила бързото разпространение на контролерите, още по-малко употребата им от обикновени хора, а не от гадатели. Последните притежаваха способи да се прикриват. Ето че контролерите притежаваха сериозен недостатък, неоткрит досега — видимостта им. Тиан отново прибра книгата в скривалището и се върна в работилницата.

Трябваше да попречи на хедрона да излъчва аура, като същевременно това екраниране да не пречи на притока енергия към контролера. Тиан започна да експериментира с различни материали за изработката на щит — катран, восък, глина, хартия, кожа — ала нищо от изпробваното нямаше ефект.

Може би отговорът се криеше в метала. Тя взе лист кована мед и уви хедрона в него, като се чудеше дали кристалът изобщо ще проработи. Ако металът блокираше аурата, можеше да прекъсне и достъпа до енергийното поле. Само че хедронът функционираше безотказно. Нямаше как да бъде иначе — енергията не биваше извличана от полето през материалния свят, а чрез субетерен проход. Това бе упоменато в Специалната теория и представляваше самата основа на гадателството.

Проблемът пред Тиан се оказа друг: медта спря излъчването на кристала, но също така и не позволяваше изтеглената от полето енергия да премине в контролера. Тиан нагъна листа така, че да не докосва металните конектори. Това позволи на енергията да потече, но аурата също бе видима.

Сетне Тиан опита със сребро. С него резултатът беше по-добър заради по-голямата мекота на метала, само че аурата продължаваше да изтича. Тя прикачи вътрешните краища на пипалата към страните на хедрона с помощта на гореща смола. Контролерът работеше не по-зле от преди, може би дори и по-добре. Ами ако опиташе със златен лист? Златото беше по-податливо на обработка от среброто. Би могла да наложи слоевете така, че да запечата хедрона.

Тя отиде в работилницата на майстора, отключи склада и от бутилка измъкна топче злато. С удари на чука го разтегли до големината на страница, сетне провери за дупки. Нямаше.

Тиан внимателно уви хедрона, с насмолените контакти, в злато. След като се убеди, че го е запечатала изцяло, тя отново проведе теста. Оказа се, че все пак е пропуснала място край един от конекторите, защото се долавяше слабо излъчване на аура. След като отстрани пропуска си, хедронът стана невидим.

Тя покри целия увит хедрон с топла смола, като преди това се убеди, че не е прекалено гореща, заглади я с шпатула, увери се и за липсата на въздушни мехурчета и притисна личния си печат. Сега никой не можеше да наруши целостта на покритието, без да остави следи. Нито пък щеше да е в състояние да изложи хедрона на слънчева светлина или топлина. Тиан бе решила два проблема едновременно.

Изчака смолата да се стегне и отново изпробва контролера. Устройството работеше безотказно, без да разкрива излъчване. Тя записа откритието в дневника си, състави и доклад до Ги-Хад, в който описа подробно опитите си.

Занаятчията прибра доклада в джоба си и се прозина. Главата я болеше ужасно. Време беше да си навакса съня, от който снощи я бяха лишили кошмарите. И да сънува онзи младеж. Тази мисъл извика усмивка на лицето й. Тя настрои контролера да продължи да работи, за да изпита евентуалните ефекти при продължителна експлоатация, заключи вратата и се отправи към стаята си.

Тиан лежеше на леглото си в напразен опит да примами съня, който все не идваше и не идваше. А главоболието й ставаше унищожително. Беше жадна, но се чувстваше прекалено уморена, за да стане и напълни каната си от бъчвата в коридора. Задоволи се да вземе двойна доза мехлем и да го втрие в слепоочията си. Не изглеждаше да има ефект. Болката продължаваше да кънти с ритъма на сърцето й.

Тя се намаза още веднъж и се заслуша в тропота на дъждовните капки, които вятърът запращаше в прозореца й. Нощта беше студена — много по-студена от досегашните. Личеше, че виелиците на зимата наближават.

Не бе усетила заспиването си. Но сънищата започнаха веднага: по-ярки, по-удължени, по-ужасни. Въздухът лепнеше от пепел, прах и пари. В дробовете й съскаше жълтеникава пяна. Нова пепел, нагорещена до разтапяне, непрекъснато избликваше на облаци от склоновете на планините, за да унищожи всичко по пътя си — поля, гори, селища. Димящи могили покриваха всичко.

Младият мъж стоеше на балкона и с раздиращи викове призоваваше помощ за света си. Ала никой не идваше. В един момент той сведе глава и заплака. А горещината пресушаваше сълзите още на клепачите. Младежът гледаше как приливът лава се прокрадва все по-близо към него.

В средата на нощта някой влезе в стаята на Тиан. Натрапникът затвори вратата след себе си и запали свещта до леглото. В помещението беше много студено, ала девойката лежеше гола над завивките, плувнала в пот. Неизвестният си сложи гумена ръкавица, загреба цялото съдържание на бурканчето мехлем и го размаза по тялото й — лице, ръце, гърди, стомах, бедра, гръб. Тиан трепна няколко пъти, сетне утихна отново. Когато цялата й снага лъсна намазана, посетителят напусна също тъй тихо, както бе дошъл.

Сънищата се появиха отново. Нищо не бе останало от разсъдъка на Тиан, за да ги удържа. Тя се продъни в езеро кипяща лава и започна да крещи. Четири часа по-късно все още крещеше. А след още осем часа тя продължаваше да се опитва, макар буквално да не й бе останал глас. Гърлото й се беше превърнало в болезнена рана. От устата й се стичаше кръв. В един момент тя утихна — поне външно. Виковете продължаваха да ехтят в главата й още часове. Девойката остана да лежи зяпнала, с отворени очи, които обаче не виждаха нищо.

От известно време Иризис не бе изпускала от очи Тиан. След като лично бе видяла успеха на последния й експеримент, русата занаятчия си бе легнала замислена. Писъците на Тиан я бяха събудили и тя бе отишла да провери какво става. Видя съветващите се целители и бързо разбра случилото се. Очевидно Тиан си беше изгубила ума заради кристална треска. С това пред Иризис се откриваше дългоочакваната възможност.

С помощта на шперц тя влезе в работилницата на Тиан. От дневника й научи всичко необходимо. Отряза последната страница и я унищожи. Накрая взе готовия контролер, както и два още незавършени. Отнесе всички необходими материали в своята работилница и се приготви за работа.

Ги-Хад посети Тиан петкратно. Никак не беше във възторг от състоянието й. Кристалната треска бе често срещано страдание сред занаятчиите, само че в тази фабрика не бяха регистрирани случаи в продължение на повече от двадесет години. Той стоя с целителя, със сестрите, дори повика предишния лечебник, Рузия, оттеглила се преди десетилетие.

— Тя се е побъркала — заяви целител Тул-Кин. Говореше завалено, защото цял ден се бе наливал. — Дори и да се възстанови, никога вече няма да бъде занаятчия. Не и такава, на която да може да се разчита.

Ги-Хад се обърна към възрастната целителка. Тя беше почти сляпа и главата й току клюмваше от немощ, ала умът й бе все още остър.

— Боя се, че той е прав — пискливо рече тя. — Не виждам надежда. Щом умовете им стигнат това състояние, рядко се възстановяват.

— И двамата вървете по дяволите! — изруга Ги-Хад. — Заводът не може без нея.

— Ще трябва да може — каза Рузия.

Обсъждането продължи още час, след което Ги-Хад отстъпи. След като Тиан нямаше да е в състояние да прилага уменията си тук, трябваше да бъде изпратена на място, където по някакъв начин да допринесе.

А в този момент изникна Иризис и му показа по какъв гениален начин е разрешила проблема с прикриването на контролерите. Отговорникът ги огледа внимателно, след което се усмихна за пръв път от (струваше му се) цяла вечност. Най-сетне един слънчев лъч сред иначе съкрушителен ден.

— Благодаря ти, братовчедке. Извинявай, че се усъмних в теб.

И той й предложи тъй копняната от нея позиция. Така, въпреки младостта си, Иризис стана действащ майстор на фабриката. А Тиан бе изпратена в размножителната палата.

Десет

Измина седмица, после още половин неделя, през което време Тиан изпитваше само откъслечни мигове яснота. Няколко пъти зърваше лицето на майка си, смесило загриженост и отегчение. Смътно си спомняше още няколко женски лица, лицето на Тоби, неин петгодишен полубрат. И Джоейн. На два пъти тя се събуждаше и го откриваше край леглото си, ала се чувстваше прекалено слаба, за да задържи клепачите си отворени.

Сега се събуди отново и видя, че столът до леглото й е празен. Някъде край нея разговаряха мъж и жена, ала Тиан не можеше да се извърне, за да ги види.

— Това не ми харесва — каза мъжът. — Мястото й не е тук.

— Кристалната треска може да сполети всеки! Документите й са наред — отвърна жената. — Освен това тя е девствена. От това ще излязат добри пари.

— Ами ако…

— Стига хленчене! Тя така или иначе няма да бъде вписана в счетоводните книги…

Гласовете заглъхнаха, защото Тиан за пореден път заспа. Когато се събуди, Джоейн беше до нея.

— Джоейн? — прошепна тя. Гърлото й пламтеше ужасно. — Какво стана? — Тази стая й изглеждаше непозната. — Нов пристъп ли съм получила?

— Казват, че си крещяла неспирно в продължение на дванадесет часа, сякаш те изгарят жива.

— Не помня нищо.

Това действително беше така. Сънищата бяха изчезнали от паметта й. Спомняше си само, че бе разрешила проблема с контролерите и си бе легнала. Гласът й беше хрипкав.

— Трябва да стана. Имам още толкова много работа. — Тиан започна да се надига, осъзна, че не е облечена, и побърза да дръпне завивката обратно.

— Трябва да си почиваш и да се възстановиш.

— Остават ми още два контролера, които да поправя. Никой друг не може да го стори. Войната…

— Тези контролери отдавна са оправени и вече са на фронта.

— Какво? — Тиан се втренчи неразбиращо в него. Явно светът беше полудял.

— Иризис ги оправи, докато ти беше… болна — каза меко Джоейн.

Тя сграбчи ръката му.

— Невъзможно!

— Истина е, Тиан.

— Джо, аз поправих първия контролер, преди да си легна. Ако Иризис е довършила останалите, значи ме е копирала.

— Убедена ли си? — внимателно попита миньорът.

— Разбира се! — Девойката му разказа подробно как бе стигнала до решението. — Иризис ме мрази. Постоянно се опитва да си припише заслугите. Нищо не би я зарадвало повече от падението ми.

В този момент лицето й трепна.

— Къде съм? — Тя отново огледа непознатата стая. — Това не е лазаретът.

— Това е болничното отделение на размножителната палата.

— Не бях осъзнавала, че съм толкова болна… — Тиан замлъкна и се втренчи в сбръчканото му лице. — Не.

В гърлото й започна да се заражда писък. Струваше й се, че се дави. Отвори уста, за да изкрещи.

Джоейн я удари по лицето, за да я накара да се осъзнае. Тя се сепна.

— Не крещи! — каза той. — Иначе и аз ще повярвам, че си луда.

— Затова ли съм продадена на размножителната фабрика? Не съм луда. Вчера разреших…

— Тиан — тихо отвърна миньорът, — ти си тук повече от седмица. През повечето време беше в несвяст. А преди това си крещяла половин денонощие. Не е чудно, че целителите са те помислили за луда. Ги-Хад не е имал избор. Фабриката трябва да разполага със занаятчии, на които може да се разчита.

— Иризис е заела мястото ми? — В гласа й се долавяха опасни нотки.

— Тихо! Не, нещо повече. Със специален декрет тя получи майсторска степен, макар че е само на двадесет и една.

Как ли злорадстваше сега Иризис! На Тиан й се искаше да умре.

— Няма да остана тук! Няма да понеса тукашния живот. Трябва само да говоря с Ги-Хад, сигурна съм, че ще мога да го убедя…

— Вече е сторено, Тиан. На два пъти получи силни пристъпи и си била диагностицирана с нелечима кристална треска. Ги-Хад не би могъл да те задържи, дори и да е искал. Лудите занаятчии са опасни.

— Но аз не съм луда.

— Страдащите от кристална треска винаги казват това. Няма смисъл. Договорът ти е продаден на размножителната фабрика.

— Но Ги-Хад е справедлив човек…

— Който трябва да ръководи фабрика и да произвежда бойни машини. На север се е случило бедствие. Цяла група кланкери е била унищожена.

— Да, чух за това… — Тиан замлъкна. Щеше да каже „вчера“.

— Вече си жена от Двореца на майката, Тиан. Вече няма фабрика. Съжалявам.

Очите на Джо бяха насълзени.

Вратата се отвори и в стаята влезе едра жена, която можеше да бъде единствено и само матроната.

— Времето за посещения изтече. Сбогувайте се. Тиан се нуждае от почивка. Скоро ще дойде първият й ден. — И дебелата излезе.

Едва тогава Тиан бе споходена от пълното осъзнаване и ужасът я вледени. Работата й, животът й, самата й същност — всичко това й бе отнето. За да й остане единствено професията, която ненавиждаше повече от всичко на света. Желанието да изрази мъката си с рев бе неудържимо. Спря я единствено изражението на Джоейн.

— Никога няма да бъда жена от размножителната палата! — просъска тя. Яростта й придаваше сила.

— Не виждам… — колебливо поде той.

— Не съм луда. Ще избягам.

— Във военно време това се смята за бягство от задълженията, което е равносилно на измяна.

— Мъжете не ги пращат в размножителните палати!

— А жените не ги изпращат на предните линии, за да бъдат разкъсани, като синовете ми — тихо каза Джо. — Не казвам, че е справедливо, Тиан, а че няма какво да се направи.

— Няма да остана тук. Това място ме отвращава.

— Като бегълка няма да имаш никакви права. Всеки би могъл да те пороби или убие.

— Не ме интересува! — изфуча тя. — Няма да се отдам на мъж, когото не съм избрала сама!

— Времената се променят. Войната…

— Войната да върви на майната си! Тя е само оправдание, с което си служат, за да отнемат правата ни. Джоейн, ти ми каза, че ще ми помогнеш при нужда. Точно в този момент отчаяно се нуждая от помощ.

Джо изглеждаше притеснен. За нея, знаеше тя, не за себе си.

— Щом вече си взела окончателно решение, естествено, че ще ти помогна. Какво трябва да направя?

— Иди в стаята ми във фабриката и — ако не са я разчистили вече — донеси дрехите, дневника и инструментите ми. Също и сферата и шлема. Освен това има една книга… — Тя му обясни къде е скрила писанието на Нунар. — Не я показвай на никого. Тя е забранена.

— Тиан, лудостта ти бе предизвикана от кристал. Ако отново влезеш в съприкосновение с…

— Не съм луда! — яростно каза тя.

Вратата се отвори — отново матроната.

— Времето за посещения свърши. Тръгвай си!

— Моля те, Джоейн — рече Тиан.

Миньорът кимна и излезе.

— Отвратителен старец! — възкликна матроната. — Такива като него определено нямат място тук. Ставай! — Тя извлече Тиан за ръката. — Застани там. Завърти се да те огледам.

Матроната преценяваше Тиан като къс месо в кланица. Тлъстите ръце шареха безцеремонно.

— Хм! Красива коса, макар и с ужасна прическа. С брадва ли си се стригала? Красиви очи, необичаен цвят. Хубава кожа, има малко петънца, но ще ги оправим. Носът не е толкова широк, колкото се харесва, но ще свърши работа. Да видим ушите…

Тя дръпна назад косата й.

— Красиви. И устните ти са тъмни, много ще се харесват. Отвори уста. Добре, поне всичките ти зъби са си на мястото, макар че тези двата биха могли да са по-прави. Но пък никой не е съвършен.

Тя огледа венците, езика и гърлото на Тиан, като не спираше да си мърмори.

— Прекрасно, добре! Няма болести и рани. — Накара девойката да завърти глава, през което време нанесе някакви бележки върху плочка. — Главата е осем от десет. Или пък седем цяло и пет? Я се усмихни.

На Тиан й се искаше да прегризе гърлото на матроната, но същевременно по някаква необяснима причина й се щеше да се представи добре. Тя се усмихна.

— О, много добре. И трапчинки. Определено осмица.

Матроната продължаваше.

— Раменете са малко тесни… Но пък мнозина ги харесват именно така. Вкусове! — Нейните собствени рамене бяха почти квадратни и изобилстваха от мас. — Ама си костелива, девойче! Виж, това тук не се търси. Но бързо ще те охраним.

Тя чукна с кокалче по ребрата на Тиан, после премери гърдите й с едрите си лапи.

— Не е зле, никак даже. Още малко обем не би навредил, особено на лявата, но не смятам, че ще има оплаквания.

След като огледа и зърната, тя продължи с огледа. Коремът на Тиан бе обявен за недостатъчно пълен, а едрината на нозете предизвика възмущение, макар че и самата девойка си знаеше това. Но най-страшното тепърва предстоеше.

— Мила, що за ръце са тези? Какво си правила? Ръцете ти са така груби! А в палеца ти има треска, която е загноила!

Тялото й бе оценено шест цяло и пет, макар че матроната смяташе, че би могла да повиши до седем с малко повече охранване.

— Като цяло по-добре от очакваното. Особено като се има предвид… но да не говорим за това. Изглежда в крайна сметка сме направили удачна покупка. Сега ела, момиче, чака ни работа.

— Работа? — замаяно попита Тиан.

— Баня, маникюр, подстрижка, обработка на кожата… Цяло чудо ще бъде, ако станем готови до вечеря.

Две прислужници изкъпаха Тиан в една толкова голяма вана, че в нея спокойно би могъл да се потопи и кон. И това не беше всичко: ваната беше пълна с гореща вода. Нещо непознато за Тиан. Тъй като във фабриката тя бе прекалено срамежлива, за да използва общата баня, девойката се поливаше единствено със студена вода и се миеше с груб сапун, който глождеше очите й.

Държаха я във водата, докато кожата на пръстите й не се набръчка. Междувременно двете слугини я хранеха — тестени печива с ароматни подправки, плувнали в мед и крем сладкиши, захаросани плодове в гъсто мляко. Не спряха да я тъпчат, докато тя не се изду.

Странно й беше да лежи сред гореща вода — струваше й се греховно приятно. Прислужниците също влязоха при нея, за да изтъркат кожата й.

След ваната Тиан бе сложена да легне върху маса, покрита с чаршаф. Там младата жена бе разтрита с масажни масла, от които мускулите й се отпуснаха като желе. След това слугините я обезкосмиха, загладиха ръцете й с пемза, подрязаха й ноктите, измиха й зъбите и внимателно й оправиха косата. Накрая й сложиха грим, като докосваха лицето й съвсем доловимо.

Едната прислужница повдигна огледало пред лицето на девойката. Тиан се смая. Не можеше да се познае, изглеждаше почти красива. За момент видяното я накара да се замисли. Може би в крайна сметка щеше да понесе престоя си тук.

Матроната се появи отново.

— Не е зле! — възкликна тя, наклонила глава. — Даже по-добре от очакваното. Има хляб в теб, моето момиче. Да видя ръцете.

Тиан протегна ръце, а онази се намръщи.

— По-добре е, макар че има още много работа. Първия път ще намалим светлината и ще сложим плътни завеси. Да, и дълбоко деколте. Кога я нахранихте за последно?

— Два часа — отвърна дребната, русокоса слугиня.

— Нахранете я отново. — Матроната понечи да си иде. — Не, първо трябва да се погрижим за формалностите. Ела.

— Къде отиваме? — притесни се Тиан.

— В кабинета ми. Няма за какво да се тревожиш.

Ала девойката се тревожеше. Едрата жена здравата бе стиснала китката й. Двете поеха по протежение на коридора, изкачиха се един етаж по-нагоре, свиха иззад ъгъл и се изправиха пред тежка врата. Дребното помещение отвъд съдържаше отрупано с документи бюро, голям поднос с бисквити и няколко чаши, позапълнени с някаква тъмна, мазна на вид течност.

— Седни! — Матроната се отпусна зад бюрото. Все си една бисквита и бутна тавата към Тиан. — Вземи си няколко. Полезни са. — Извади малък ключ и отвори шкаф, пълен със счетоводни книги. Но търсената явно не беше сред тях, защото дебелата мърмореше недоволно. — Къде по дяволите се е дянала? — пренесла диренето си върху масата.

Разкопките й откриха друга книга, която тя взе и се навъси. Точно в този момент на вратата се почука. Главата на възрастна прислужница изникна в процепа.

— Какво? — сопна се матроната.

— Един от клиентите ни всява смут, госпожо. Прекалено много пи. Малката Зица е изпаднала в истерия. По-добре елате.

Матроната хвърли побеснял поглед към посетителката си, но надигна туловището си от стола и погледна към Тиан:

— Бързо ще я оправя…

Откъм коридора долетя писък, последван от пиянски викове и звук от трошено стъкло. Матроната се понесе към вратата.

— Остани тук, Тиан. Не пипай нищо.

И тя изчезна.

Девойката поседя неподвижна, сетне, връхлетяна от отегчение, започна да разглежда хартиите върху бюрото. Те не предложиха развлечение, все скучни финансови и административни документи. Тя ги върна на място и взе книгата. На корицата бе обозначено, че това са Родословни записи 4102, Тикси.

Вътре Тиан откри списък с женски имена и следващи ги числа, които тя определи като съответстващи страници. Девойката погледна към първото перо. То представляваше Нумини Тисди — познаваше я, беше я срещала веднъж. Страницата бе разграфена на колони, които отбелязваха месечния й цикъл, здравословното състояние, мъжки имена с прилежно отбелязани умения, таланти и подробности за потеклото, безсрамно интимни подробности, както и редица символи и съкращения, които не говореха нищо на Тиан. Срещаха се бележки, отнасящи се за бременност — промени в теглото, усложнения, помятания и раждания. Шест за единадесет години, макар че само четири от децата й все още бяха живи.

Тиан отгърна на нова страница. На върха й бе вписано друго име, но следваха същите описания. Девойката отвратено прихлупи корицата. Това беше разплодна статистика!

Точно се бе присетила, че майка й също трябва да е вписана вътре, когато отвън зазвуча гласът на матроната. Тиан зае предишното си положение и се постара да си придаде отегчен вид.

Със зачервено лице и пухтяща тежко, дебелата нахлу в стаята, дотътри се до бюрото си и седна.

— Някои хора просто не заслужават и залък! — изсумтя едрата жена и прониза с поглед Тиан. — Надявам се, че ти няма да се окажеш една от тях.

Девойката сведе очи, с което се надяваше да изобрази скромно неразбиране. Матроната отново започна да се рови из безпорядъка.

— Какво търсех? — Тя измъкна запечатан пергамент, остана загледана в него, сетне го захвърли. — А, да, спомних си. — Победоносно измъкна няколко документа, защипани в единия ъгъл. — Договорът ти. — Обърна на последната страница и каза: — Подпиши.

Тиан взе документа и започна да чете.

— Просто подпиши! — изръмжа матроната.

— Не подписвам нищо, което преди това не съм прочела — отвърна девойката. — Зная си правата.

— Дай ми договора. — Жената изглеждаше побесняла.

Тиан й върна документите, трепереща. Матроната внимателно ги постави в шкафа зад гърба си и се изправи. Девойката също се надигна, чудейки се какво ще последва. Дебелата заобиколи бюрото и замахна с левия си пестник. Тиан избегна удара, но в същия миг другата ръка на матроната я зашлеви. Тя падна на колене.

Едро туловище изпълни цялото й полезрение.

— Ще подпишеш ли? — изсумтя дебелата. Бузите й се бяха зачервили като резени кървави дробчета.

— Не! — Тиан се сви, очакваща още удари.

Гневът на матроната изчезна с бързината на появата си.

— Няма значение.

Изглеждаше неподправено безразлична.

— Не можете да ме държите тук без подписа ми. Не съм дете.

Матроната се раздразни:

— Собствените ти целители са те обявили за луда. Разполагам със заключението им. Подписано е както от прависта на завода ти, така и от нашия собствен. Подписът ти не ми е нужен.

— Не съм луда! — процеди Тиан.

— Разполагаш ли със сертификат, който да го доказва?

— Никой не притежава.

— Значи все още си луда, защото в заключението на целителите пише така. — Разговорът изглежда отегчаваше матроната. Тя удари звънец на бюрото си и на прага изникна прислужница. — Отведи девственица Тиан в стаята й. И я дръж изкъсо.

Тиан почервеня. Званието бе така унизително.

— Бих искала да видя майка си — помоли се тя. Чувстваше се изгубена. Трябваше да открие нещо познато.

— Добра идея! Марни е потресаващ екземпляр. Толкова време работи, а все още има постоянни клиенти. И всяка година ражда по дете. Никой не може да убеждава девствениците по-добре от нея. Нека двете се хранят заедно.

Марни беше в леглото си, както винаги, и разгръщаше украсена с илюстрации книга. Щом Тиан бе въведена в стаята, майка й захвърли книгата и отегчено се навъси. Тя винаги си изглеждаше отегчена — освен когато ядеше или се кипреше.

— Тиан! — възкликна тя. — Само какви проблеми ми създаде. Огромни усилия ми трябваха, за да те уредя тук.

Тиан подозираше, че Марни не си е мръднала и пръста, но не повдигна въпроса.

— Изглеждаш добре, майко.

— Не е така. Неописуеми сили се изискват, за да поддържам позицията си. Е, някак се оправям, разбира се. Само за тази нощ има дузина, които умоляват да ги приема. Малко са жените на моята възраст, които могат да се похвалят с подобно нещо.

Високомерна крава, помисли си Тиан. Майка й не си беше подавала носа от палатата в продължение на двадесет години. Кожата й беше толкова бледа, че Марни приличаше на плужек, пролазил върху чаршафите.

— Майко…

— Марни, мила. Наричай ме Марни. Толкова ми е противна тази дума. Майка.

Това беше странно, тъй като въпросната дума бе същината на живота й.

— Марни, искам да ти задам няколко въпроса относно това място.

Жената махна с пухкава ръка.

— Питай всичко, дъще. Само колко се радвам, че си тук. Славно ще си прекараме.

— Това е едно от нещата, за които исках да питам — какво точно ще правя?

— Ще се чифтосваш, ще раждаш бебета.

— А през останалото време?

— Ще се къпеш, ще ядеш, ще бъдеш глезена. Ще си говориш с бебето. Ще четеш. Каквото си искаш.

— Друго? — Тиан се чувстваше някак разтревожена.

— Не се налага да правиш нищо. Тъкмо това е прекрасното.

— Ами работата? Не мога да не върша нищо, Марни. Ще се превърна в безмозъчна идиотка…

Девойката се усети, но не навреме.

— Как се осмеляваш! — Марни я замери с ваза.

Тиан рязко приклекна и вазата профуча над главата й, за да се разбие в стената. Цветята се пръснаха. Девойката понечи да вземе кърпа, за да забърше.

— Остави — писна майка й. — Това не е работа за някоя от двете ни.

Но Тиан все пак попи водата.

— Съжалявам, Марни. Не исках да прозвучи грубо.

Жената изсумтя и й обърна обширен гръб. Тиан заобиколи леглото, коленичи и започна да гали майка си по ръката. Знаеше как да я утеши.

— Извинявай. Оценявам усилията, които си положила заради мен — излъга тя. — Но ме е страх, майко. За това, което… Когато идва клиент.

— Не знаеш ли? — Веждите на Марни шавнаха в удивление.

— Зная, разбира се. Но никога не съм правила нищо с мъж.

— Но ти си… — Тя преброи на пръсти. — Ти си на двадесет!

Марни изрече последната дума като обвинение.

Много мило от твоя страна, че помниш първородната си рожба!

— Непрекъснато съм затрупана от работа.

— Само като си помисля, че се тревожех за целомъдрието ти. Нищо чудно, че си претърпяла такъв срив — изсумтя Марни. — Трябва да живееш, дете. Работата не е всичко. Жените имат нужда не по-малко от мъжете. Как няма да се побъркаш с това си въздържание! Ето какво ще направиш с първия си клиент. Ще легнеш по гръб, ще разтвориш крака, после мъжът…

— Зная как става, майко! — тросна се Тиан. — Не съм идиотка. Искам да зная какво се очаква от мен. Колко пъти се съвокупляваме? Веднъж годишно? Веднъж месечно? Колко е нужно, за да се получи бебе?

Марни избухна в смях, разпратил вълнички тлъстина по корема и хълбоците й.

— Ти наистина не знаеш нищо, дете.

Тиан скръцна със зъби.

— Точно затова питам теб, Марни.

— Всеки месец имаш само един клиент, с когото се събираш всеки ден — с изключение на дните, в които идва месечното ти течение. С тези порядки Дворецът на майката процъфтява.

Внезапно на Тиан й просветна.

— Искаш да кажеш, че това място е… бардак? И че ние сме обикновени проститутки?

Проституцията не беше срамна професия. Статусът й бе далеч над шивачка, медицинска сестра или перачка, но пак стоеше далеч по-долу от занаятчия.

— Не, разбира се! — Възмутената Марни чак се надигна от леглото. — За каква ме вземаш? Тук изпълняваме изключително важно задължение. Установяваме пример за останалите жени. Никоя работа не може да се сравнява със създаването на деца. Без нашата дейност, човечеството ще изчезне.

— За тази цел не ни е нужна размножителна палата.

— Напротив! Прекалено много жени са станали себични, също като теб! Предпочитат да работят, вместо да вършат нужното. Ние им показваме колко са заблудени.

— Обикновените мъже и жени…

— Половината от мъжете са мъртви, има недостиг. Но мъжете, с които ние се събираме, са внимателно подбрани.

Това напомни на Тиан за книгата, която бе видяла в кабинета на матроната, и за копнежа й.

— Кой е бил баща ми, Марни?

— Не започвай отново с това! — студено отвърна майка й.

— Трябва да познавам Историята на семейството му. Предполагам осъзнаваш колко е важно това. Ако не притежавам това знание, все едно живея половинчат живот.

— Няма да го научиш от мен! — изсумтя Марни. — Историите са загуба на време. Тази на баща ти не си струва да бъде заучавана.

— Майко! — смаяно възкликна Тиан. — Как можеш да говориш подобни скверноти!

Историите бяха всичко. Хората често се опитваха да скрият миналото си, но не и да го загърбят или изтрият. Да нямаш минало — това се считаше за далеч по-лошо от притежанието на лошо минало.

— Но е така. Трябва да мислим за бъдещето. Иска ми се никога да не го бях срещала. Ако не бях толкова млада и глупава, щях да го отхвърля.

— Поне ми кажи малко повече за него — помоли се Тиан. — Не разбираш ли колко ми е трудно да не зная собствената си История? Нямам представа коя съм.

— Той беше зъл егоист, който на всяка цена и за всичко трябваше да се налага. Въобразяваше си, че знае по-добре от мен какво искам. Искаше да ме отвлече, да ме отведе от единственото място, където бях щастлива! И само какви проблеми създаде, когато ти се роди.

— Проблеми? — развълнувано запита Тиан.

— Изглежда си мислеше, че притежава някакви права над теб. Глупак. Като всички мъже! Лягат с теб няколко пъти и решават, че имат права. Те са само способ, необходим за зачеване.

— Какво стана?

— Матроната постави пазачи пред вратата, защото той се опитваше да влезе със сила. Наложи ми се да се обърна към един друг свой клиент, влиятелен мъж. Той изпрати баща ти на фронтовата линия.

— Значи баща ми е бил войник?

— Не, разбира се! — изсумтя Марни. — За каква ме мислиш?

Тиан стисна зъби. Много й се искаше да каже на майка си точно какво мисли за нея.

— И какво стана с него?

— Никога вече не се появи — каза Марни. — Предполагам е бил изяден от врага.

Не думи, а юмрук, забил се в стомаха й.

— Ти си го убила! — кресна девойката. — Убила си баща ми!

— Врагът го е убил. Толкова много хора умират. С какво той е по-различен от тях, че да трябва да остава жив?

— Тогава защо ти трябва да оставаш жива? — съсна Тиан.

— Защото аз градя бъдещето!

— Само докато още можеш да имаш деца — с леден глас заяви девойката.

Марни се вцепени и рязко си пое дъх. Значи така, помисли си Тиан. Животът на Марни свършваше и тя бе ужасена.

— Съжалявам, майко.

Марни отново й обърна гръб. Тази тема бе приключена.

Последва дълго мълчание, след което Тиан попита:

— Казваш, че партньорите ни биват подбрани внимателно?

— Те са първокласни представители — отвърна майка й, — подбрани по качествата, които ще предадат на децата си.

— Но плащат? — не се отказваше Тиан.

— Естествено, че плащат. Откъде мислиш идва всичко това? — Марни описа дъга с ръката си.

— Благодаря ти, майко. Това беше всичко, което исках да зная.

Тиан пое към вратата, която в този миг се отвори — прислужницата носеше храната й.

— Ще ям в стаята си — заяви девойката и излезе.

По пътя Тиан бе потънала в мисли за баща си. Значи той бе проявил загриженост за нея. Беше се опитал да я отнесе от това противно място. Това сгря душата й.

Логично беше да заключи, че клетият човек е мъртъв. Но девойката се бе вкопчила в ирационална надежда, че той е жив, може би пленен в чужда земя. На всяка цена трябваше да узнае самоличността му и да научи неговата История. Когато самата тя имаше деца, те трябваше да знаят. На практика си беше престъпление да отглеждаш дете, незапознато с Историята на семейството си.

Тя се чудеше за качествата, които е наследила от баща си. Буквално във всяко едно отношение се отличаваше от Марни, значи трябваше да притежава голяма прилика с него. И след като майка й отказваше да й каже, оставаше само един начин. Трябваше отново да надникне в онази книга.

Тиан се зае да опитва сладкишите, обсипали подноса й. Бяха превъзходни, макар и тежки. Освен това тя все още се чувстваше преяла. Трябваше да се махне от това място. Иначе щеше да полудее. Тиан се усмихна кисело. Или да свърша като майка си.

Девойката излезе от стаята си и пое по коридорите. Болезнено остро усещаше, че под нощницата не носи нищо. Никой не й обръщаше внимание. Всички жени, които срещаше, бяха облечени по сходен начин.

Едно стълбище я отведе във фоайето с мраморни колони, където я спря възрастен мъж в червено-сива ливрея.

— Къде отиваш, Тиан Лиз-Мар?

— Излизам да напазарувам. Трябва да си купя определени неща.

— Не можеш да излизаш сама. Договорът ти още не е изтекъл.

Тя рязко се извъртя и изтича нагоре по стълбите и в стаята на майка си.

— Не ме пускат да излизам! — провикна се тя.

Марни я погледна раздразнено.

— Разбира се, че не можеш да излизаш. Така би могла да избягаш.

— Искаш да кажеш, че ще остана пленена в това гнусно място до смъртта си?

Майка й сви устни.

— Разрешава ти се да излизаш на пазар веднъж месечно, придружена от прислужница. Естествено, ще трябва да носиш дискретна окова на китката.

— Завинаги?

— Докато договорът ти приключи.

— Но това са още две години.

— Старият ти договор бе изплатен при идването ти тук. Беше съставен нов — каза Марни. — Трябва да плащаш за дрехи, храна, прислужници…

— Предполагам и за оковата си?

— Всъщност да. Парите не долитат по въздуха.

— Но аз не съм искала нищо от този лукс.

— Той е неразделна част от позицията ти.

— Кога ще изплатя новия си договор? — дрезгаво попита Тиан.

— Зависи от бройката на обслужените клиенти и добитите деца. Също и колко от децата оцелеят. Някои жени успяват за пет години, други за десет или дванадесет, а…

— Дванадесет години! — девойката рухна отчаяна.

— Тиан, мила, животът тук е чудесен. Скоро и ти ще го обикнеш.

— Ако е толкова чудесен, защо трябва да бъда прикована за нечия ръка, когато излизам?

Единадесет

Изминаха още два дни, през които Тиан трябваше да спи, яде и да бъде обгрижвана от прислужниците. Последните се появяваха три пъти дневно, за да се захванат с ръцете, кожата и ноктите й. Девойката не обръщаше внимание. Не бе спряла да мисли за баща си. Смяташе, че той е бил младеж от добро семейство. Той бе обичал новородената си дъщеря, а Марни му се беше отплатила, отпращайки го на смърт. Всеки път, когато си помислеше за това, по страните й се търкулваха сълзи. По какъв начин да узнае? Нямаше кого да пита. Баба й бе умряла преди девет години, а други роднини нямаше. Не я оставяха сама, така че девойката не можеше да се промъкне в кабинета на матроната.

Настъпи вечерта на третия ден. Тиан мълчаливо изчакваше слугините да приключат работата си над ръцете й. Тя напразно се опитваше да състави някакъв план. Утре щеше да приеме първия си клиент, значи трябваше да избяга тази вечер. В никакъв случай нямаше да се отдаде някому за пари. Все още помнеше прекалено много от романтичните истории, разказвани от баба й. Все още помнеше онези сънища. При тази мисъл образът на младежа изникна отново — застанал на балкона, умоляващ за помощ. Последваха и другите образи, които бе видяла в съня си.

Но дали наистина това бяха сънища? Тези видения не приличаха на породените от кристали — последните изчезваха при събуждане. А младия мъж бе видяла далеч по-ярко. Тиан помнеше всяка съзряна сцена, сякаш видяното се бе случило наистина. Той трябваше да съществува в действителност. Беше се обърнал за помощ към нея. Беше докоснал сърцето й. Тиан трябваше да открие кой е. Но имаше ли начин да го стори? Чрез сънищата?

Животът й на занаятчия можеше и да е свършил, ала девойката никога нямаше да работи в това противно място. Те нямаха права над нея, без значение какво казваше законът. Тя щеше да избяга и да започне нов живот, някъде далеч. Тази мисъл я прободе със страха от неизвестното. Цялото й досегашно съществуване бе организирано от други. Във фабриката не й се бе налагало да мисли за друго, освен за работата. И тук щеше да е същото. Но ако избягаше, как щеше да оцелее? Една бегълка не би намерила прием никъде. Наистина ли разполагаше с нужната смелост? Вече не беше сигурна.

Луната огряваше решетките на прозореца й. През целия ден бяха фучали вихрушки, но вятърът се беше успокоил и сега небето бе ясно. Вече беше късно, може би минаваше десет вечерта. Но Тиан не се чувстваше уморена, беше спала цяла седмица. Как да избяга? От дочутите разговори между прислужничките беше останала с впечатлението, че работата в размножителната палата продължава до ранните часове на утрото.

Седнала до прозореца, тя прехвърляше различни варианти през ума си. Решетките бяха вложени здраво, щеше да отнеме дни, за да ги разхлаби. Щяха да са й нужни пари и топли дрехи, защото зимата наближаваше. Дори по крайбрежието нощите бяха вледеняващи. Но първо трябваше да си върне занаятчийските инструменти. Те бяха най-ценното й притежание. Да можеше отново да има индикатора си…

Тази мисъл бе достатъчна, за да предизвика нов пристъп на абстиненция. Лишените от индикатора си занаятчии бяха готови на най-низки дела, за да си го върнат.

Вратата на стаята й се отвори. Беше матроната.

— Утре в един на обед ще се срещнеш с първия си партньор. Прислужниците ще те събудят в девет, за да закусиш. В единадесет ще те отведат в банята, за да те подготвят. Сега си лягай.

Затварянето на вратата бе съпроводено с изщракването на ключ. Тиан остана насаме с отчаянието си. Дали пристъпите на лудост щяха да я сполетят при следващата употреба на хедрон? Ами ако подобен пристъп я сполетеше навън, сред снега, когато нямаше кой да се погрижи за нея? Тя имаше бегли познания за света и как да оцелява в него. Не беше сигурна, че ще успее. Може би в крайна сметка приличаше на майка си повече, отколкото осъзнаваше?

Луната, огряла лицето й, я сепна. Сърпът вървеше към набъбване. Сигурно беше минало полунощ. Тиан запали фенера и на пръсти се приближи до вратата, за да огледа ключалката. Тя бе старомодна, достатъчна, за да задържи някоя обикновена пленница, но не и занаятчия.

Като изви един от зъбите на вилицата си, Тиан отвори ключалката за минута. Коридорът беше тъмен. Само една лампа светеше в далечния му край. Девойката закрачи тихо. Трябваше да намери дрехи и обувки, но първо искаше да погледне в книгата.

Кабинетът на матроната също бе лесен за отваряне — ключалката бе почти същата. Тиан пипнешком намери фенера и го запали. Търсеният от нея регистър вече не беше на бюрото. Шкафът беше заключен, а неговата ключалка беше прекалено малка за зъба на вилицата.

Тя подири с поглед за нещо, с което да строши вратичката. Погледът й светна, когато попадна на една саксия в ъгъла. В пръстта бе забита метална пръчка, около която да се увива растението. Тиан изтръгна парчето метал, пъхна единия му край и натисна. Дървото изпука и поддаде. Младата жена бързо извади книгата и трескаво започна да прелиства.

В коридора се разнесе нечий вик. Трябваше да побърза. Отделните пера бяха подредени по дата, само че Тиан не знаеше в коя година е пристигнала Марни. Почеркът на матроната бе труден за разчитане, особено на бледата светлина. Едва когато зърна познато име (Джаски), осъзна, че се намира на страницата на майка си. Джаски бе една от сестрите й, четиригодишна. Девойката погледна към горната част на страницата. Нямаше име. Марни бе тук толкова отдавна, че бе обхванала няколко страници. Тиан отгърна назад, дирейки своето име. Край детайлите за раждането й и първите й години бе прибавена неясна бележка в полето за коментари. „Дали го притежава?“ А друг почерк бе добавил: „В момента е невъзможно да се определи. Първо трябва да бъде настанена на подходяща работа.“ За какво ставаше въпрос?

Сепнаха я стъпки, някой идваше. Името, бързо! Тя се вторачи в полето, само че мастилото бе избледняло, почеркът бе невъзможен за разчитане. Омарти ли беше собственото име? А може би Аманте? Аранти? Фамилното име пък представляваше неразчитаема драскулка. Може би Улерди, Менодин… или пък нещо съвсем различно. Не, нито един от тези варианти не й звучеше познато. Под името, с друг цвят мастило бе отбелязано, че човекът е „Починал“.

Тиан неволно възкликна. Значи беше мъртъв. Никога нямаше да се срещне с баща си.

Тя духна фенера, взе книгата под мишница и се промъкна извън кабинета. Край ъгъла надникна съвсем леко — едра сянка се приближаваше към нея. Приличаше на матроната.

Тиан се стрелна към нощната лампа в коридора и я угаси. После се притисна към стената и продължи по коридора. Не беше преполовила пътя до стълбите, когато чу шляпането на матронените чехли.

— Дърта неблагодарна свиня! Крайно време е да й бия шута! Скътала е достатъчно злато, за да покрие разходите по войната, а седнала да иска половината от приходите по новия договор! Хърбавата кощрамба няма да изкара и година. Сигурно ще полудее след месец. И какво ще правя аз тогава? Никой не би платил и нид за нещо подобно.

Тиан застина. Значи Марни, не по-бедна от магистъра на Туркад, очакваше да извлече още приходи от дъщеря си? Тя се почувства предадена.

Затаи дъх, когато едрата жена мина край нея, дишайки тежко.

— Безполезна повлекана! Казах й да провери лампите. — Тя спря точно край Тиан. — Странно. Има ли някой?

Сърцето на девойката биеше оглушително. Струваше й се, че самата матрона може да го чуе. Но другата жена продължи пътя си. Тиан отново пое към стълбите. Дали се беше сетила да затвори вратата след себе си? Нямаше значение. Пък и вече беше късно.

Горната част на стълбищната площадка бе осветена от лампа, намираща се във фоайето. Тиан надникна през перилата и зърна портиера, застанал в подножието на стълбището. Нямаше как да мине край него.

Девойката отстъпи назад, само че пропусна да забележи саксията, в която растеше огромен жасмин. С трясък, който несъмнено проехтя из цялата сграда, саксията падна от поставката си и се разтроши на късчета. Книгата отхвърча от ръката на Тиан. Тя опипом започна да я дири.

— Кой е там? — провикна се пазачът и се затича по стълбите.

Тиан не намираше книгата. Тъй като портиерът вече изникваше на нейния етаж, тя дръпна нощницата си и побягна. Гърдите й подскачаха болезнено. Коридорът свършваше с разклонение. Девойката сви наляво, само за да се блъсне в някаква стена. Тиан веднага се обърна и затича в другата посока, като разтриваше ударения си нос. Ако само не беше изпуснала книгата…

Този коридор не беше осветен и тя трябваше да напредва по-бавно. Тук бе по-тясно. Тя се запромъква напред, но внезапно кракът й хлътна под някакво стъпало. Успя да се хване за перилото в последния момент.

Тя остана край това стълбище, за да си поеме дъх. Но скоро дочу викове и стъпките на пазача, така че трябваше да продължи. В дъното на стълбището имаше някакви стаички, чието предназначение Тиан успя да определи пипнешком — перални, гладилни, килери. Сетне последва огромна кухня. Тя бе осветена от две огнища, които винаги горяха денонощно.

Девойката подуши оставено да втасва тесто. Скоро пекарите щяха да изникнат, за да започнат да приготвят хляб и сладкиши. Отвеждащата навън врата бе с прекалено сложна ключалка, с която Тиан може би нямаше да се справи, а складчетата не бяха подходящи за криене — щяха да бъдат пуснати в употреба веднага с пристигането на слугите. Тиан почувства паника. Струваше й се, че е преследвана престъпничка.

Долетя гласът на матроната, раздаващ нареждания. Тиан се скри в пералното помещение, което луната осветяваше през високо прозорче. Тук имаше медни котли, в които да се нагорещява вода за пране, както и голям правоъгълен кош за мръсни дрехи — предимно нощници и чаршафи. Тук също имаше врата. И също така заключена. Тиан тъкмо опитваше да се справи с ключалката, когато някой дотича в кухнята. Врати на шкафове биваха разтваряни с трясък. Много скоро щеше да дойде ред и на пералнята. Тиан се мушна в коша и се притисна на дъното.

Обгърнаха я парфюм, масажно масло, пот, а също и други, по-неприятни миризми. Един чаршаф целият лепнеше от разлятото върху него шери. Кошът беше без дъно. Тиан се намери върху плочките на пода. Тя се сви в най-далечния ъгъл и зачака.

Горещо беше, защото зад коша се намираше една от кухненските печки. По гърба й започнаха да се стичат струйки пот.

— Още нищо! — остро заяви мъжки глас. — Матис, провери в пералното. Хисо, виж килерите. Аз ще се заема с кухнята. Матроно, нека във всеки коридор да има човек. Тя все някога ще изникне и тогава ще я пипнем. Матис?

— Търся! — отвърна раздразнено някаква млада жена.

Търсенето представляваше поредица затишия, накъсвана от трополене и сгромолясване. Тиан се чудеше, дали слугата си е отишъл, или мълчаливо я изчаква да изникне от скривалището.

След един дълъг интервал последва изкънтяване. Прането се притисна над главата й. Сигурно Матис се бе качила в коша. Дали щеше да извади цялото му съдържание? Стореше ли го, Тиан щеше да бъде разкрита. И щеше да й се наложи да зашемети прислужницата. Би сторила всичко (без убийство), за да избяга.

Притискащата я тежест изчезна. Но Тиан продължи да стои неподвижно — дори и затрупана, движението й щеше да размърда прането и прислужницата щеше да забележи. Стана по-светло, явно Матис беше доближила фенер. Занаятчията бе обгърната от пристъп на паника. Ами ако слугинята изпуснеше лампата? Мръсното пране щеше да пламне моментално.

Тиан усети как момичето се отмества в другия край на коша. Шаването се проточи сякаш цяла вечност, сетне се чу изтрополяване — прислужницата бе изскочила навън.

— Матис! — гневно се провикна матроната.

— В пералнята съм, матроно.

— Още ли се мотаеш тук? Мърла с мърла! — Звук от сочен шамар, проплакване. — Прегледа ли коша с прането?

— Да — намусено отвърна момичето.

— Всичко ли извади?

— Да — излъга Матис. — Точно го връщах обратно.

— Остави, има още сума ти стаи за претърсване. Ела. И заключи вратата след себе си.

Вратата на пералното помещение се затръшна. Щракна ключ. Тиан изчака малко, за да се убеди, че те наистина са си отишли, а не й погаждат номер. След пет минути, през които не последва никакъв звук, тя прецени, че е безопасно да излезе. Изникна изсред прането бавно, като пеперуда от пашкул. Действително беше празно. Девойката се промъкна до другата врата и се зае с ключалката й. Оказа се трудно. Механизмът не беше смазван от години. Един от зъбите на вилицата й се счупи.

Тиан огъна друг и продължи с опитите си, но по-предпазливо — ако счупеше и този зъб, с нея щеше да е свършено. След няколко минути ключалката най-сетне щракна. От открехналата се врата нахлу леден въздух. Нощница като нейната съвсем не беше подходяща за подобно време. Трябваха й топли дрехи, а също и храна. Дали щеше да намери — това вече бе друг въпрос. И от двете нужни й неща я делеше заключена врата. Дали да опита да отключи и нея?

Приглушен гневен вик я убеди да не пробва. За момента трябваше да се оправя гладна. Разряза вълнено одеяло на две, сгъна парчетата и ги уви около нозете си с ивици чаршаф. Навлече осем нощници една върху друга, надявайки се, че този пласт ще компенсира слабостта на отделните си елементи.

Тя седна да търси друго одеяло, но не откри. Задоволи се с три чаршафа, които пристегна около кръста си. Един кремък, оставен на лавицата над казаните, привлече вниманието й. Тиан пристегна и него в шарфа си, можеше да й бъде от полза. Взе и малко прахан. Накрая излезе и се зае да заключи вратата отново — учеше се от предишните си грешки.

Това се оказа дори по-трудно от отварянето, но в крайна сметка се увенча с успех. Девойката се затича към изхода. Под краката й хрущеше чакъл. Студът бе мразовит, локвите от падналия неотдавна дъжд бяха замръзнали. Облаци се бяха наслоили пред луната. Явно бе около четири сутринта.

Съмваше се около седем и половина, което значеше, че тя не разполага с много време, за да избяга от Тикси. Девойката се придържаше близо до зданието. Входът за карети беше отворен, там стояха портиерът и матроната, които разговаряха. Наблизо изчакваше карета. От ноздрите на коня излизаше пара. Купчината тор зад него също димеше. Пълзяща сред сенките, Тиан се промъкна на улицата.

А тя беше празна — дори и редките бродници, които прекарваха летните нощи под мостове и свити из чуждите прагове, бяха подирили закрила от ужаса на наближаващата зима. Тиан се отправи към западната порта, като внимаваше да не попада в кръговете светлина, които фенерите захвърляха.

Скоро край нея изтрополя карета. Приличаше на онази, спряла пред палатата. Тиан изчака преминаването й, скрита зад един храст. Не бе забелязана. Кочияшът, потънал в шубата си, се взираше право пред себе си. Несъмнено мислеше само за едно, как в момента се намира между завивките си.

Странно усещане беше да бъде сама по това време. Нощта изглеждаше почти нереална. По улиците пълзеше мъгла и размиваше всички очертания — сън, може би кошмар. Суровите постройки на Тикси се сливаха в неясна форма, замъци в някаква преизподня.

Но Тиан не изпитваше страх. В Тикси престъпност нямаше, тъй като всяко лице над шест години бе ангажирано минимум по дванадесет часа дневно. Мъглата и сенките бяха нейни приятели.

Край едно разклонение тя дочу тропота на подковани ботуши. Побърза да се скрие при един плет и затаи дъха си, за да остане незабелязана от патрулиращия стражник. Личеше, че на последния службата му бе втръснала — вървеше с бавно примирение, без да се оглежда.

Внезапен повей се промъкна под слоевете й одежди, докосвайки я със студ. Голите й ръце вече боляха.

Тиан бързо продължи напред. Трябваше да е достигнала планинския път преди зазоряване. Превозвачите щяха да поемат още с първите лъчи на зората. Несъмнено за нея щеше да е обявена награда, което означаваше, че ще трябва да избягва срещите. Тукашните пътища не бяха много. По това време на годината бе малко вероятно да оцелее извън тях. А с такива одежди? Шансът ставаше нулев.

Девойката се добра незабелязана до западната порта. Но бе нападната от суграшица, която я измокри бързо. Подгизнаха само косата и най-горният слой от дрехите й, ала импровизираните ботуши бързо се изпълниха с течен студ.

Пред самата порта я чакаше ново предизвикателство. Войник стоеше на пост точно пред входа. Нямаше как да премине незабелязана.

Дванадесет

Тиан се бе прикрила край малък кладенец, разположен срещу откритата караулна. Макар вътре да имаше запален мангал, очевидно той не бе достатъчна защита срещу студа, защото часовоят крачеше много енергично. Това й даде идея.

Движенията му бяха еднообразни. Всеки път той извървяваше петдесет крачки по пътя край стената, стъпващ яростно, обръщаше се, поемаше обратно, оглеждаше се и правеше нови петдесет крачки. И в двата случая оставаше с гръб към портата за по-малко от минута. Това време не бе достатъчно на Тиан, за да се изкатери.

Тя се нуждаеше от нещо, с което да му отвлече вниманието. Откачи кофата и я скри в сенките от другата страна на улицата. Щом пазачът започна да се отдалечава, тя притича до караулната (оплатнените й крака стъпваха безшумно по калдъръма). Вътре имаше само шкаф, редица куки, две от които бяха заети с намаслени палта, и чифт ботуши. Тиан сипа жарава в джоба на едно от палтата. То започна да дими. Другата дреха тя събори, обърна мангала и понечи да се скрие обратно. Но в този момент чу как пазачът се връща. Гвоздеите в ботушите му кънтяха по камъка.

Беше се забавила прекалено. Девойката приклекна, молейки се от сърце той да не види дима или да не реши да се сгрее вътре. В противен случай с нея беше свършено.

Стъпките спряха. Тиан се подготви да се брани, макар че беше безнадеждно. Затаи дъх. Тишина.

И крачките отново се разнесоха, кънтейки все по-тихо. Тиан раздуха разпилените въглени и непромокаемият плат пламна. Тя се стрелна навън, скри се в сенките, сетне издаде звук, наподобяващ котешко изреваване.

Пазачът спря, огледа се, продължи. Докато стигне до края на маршрута си и поеме обратно, пламъците вече се издигаха до тавана. Проклинайки мнимата котка, той се затича към кладенеца.

Ругатните, които оповестиха провала му да открие кофата, биха накарали и мъртъвците в гробището отвъд стената да се изчервят от срам. Часовоят отърча към първата попаднала му къща и започна да блъска с юмрук по вратата й.

— Пожар! Пожар! Дайте ми кофа!

Тиан се стрелна към вратата, повдигна резето, опря го на скобата, след като се промуши навън, и дръпна портата след себе си. Резето изтрака и отново заключи.

Най-сетне озовала се извън града, тя се затича по пътя, водещ към завода, и не спря, докато не остави зад себе си първия завой. Останала без дъх, тя седна на един леден камък и заплака от радост. Очертанията на луната личаха неясни през скрежестите облаци мъгла. Дърветата почти не се виждаха. Падаща звезда си проправи огнен път сред небето, преди да се разпръсне на ярки късчета, изчезнали бързо. Звездата бе посочила запад. Дали това бе някаква поличба?

Знаейки, че мъките й тепърва започват, Тиан поднови пътя си.

Луната се беше скрила зад планините. Зората все още не настъпваше. Звездите, макар и видими сред мъглата, излъчваха само толкова светлина, колкото да отнемат правото за обявяване на непрогледен мрак. Тиан крачеше по пътя, напътствана единствено от инстинктите си. Умираше от студ заради ледната влага, която бяха попили дрехите й. Единият й „ботуш“ почти се беше разкъсал.

Тя продължи по пътя, докато небето не просветля на североизток. По това време краката й вече замръзваха. Девойката напусна пътя и пое нагоре по склона, избягвайки онези места, на които щеше да остави следи. На върха се издигаха единствено останките от стражева кула. Мъхлясалият скелет на някакво пони им правеше компания. Тиан се разположи в подножието от другата страна. Малко вероятно беше да бъде видян огънят й сред тамошните скали.

Тя все още събираше дърва, когато слънцето се появи на хоризонта и разхвърля длъгнести сенки, губещи се в мъглата. Тиан се настани край скромния си огън и изсуши „ботушите“. Бе потънала в мисли за баща си. Как ли е живял, преди да срещне майка й? И при какви обстоятелства се е срещнал с нея? Надали е било обичайна транзакция в размножителната палата, в това беше убедена.

Това я накара да се замисли за родовия регистър. Защо беше нужна тъй подробна статистика, ако целта беше просто да се произведат колкото се може повече деца? И защо бе възложено ограничението за само един мъж в продължение на месец? Всичко това влизаше в противоречие с нещата, които Тиан знаеше за тези учреждения. Ами ако размножителната палата служеше за място, където биват добивани деца със специфични таланти? Въз основа на този критерий ли е бил избран баща й? Ама че ужасна мисъл!

Прекрасно усещане беше отново да увие топлите одеяла около краката си. След като зари огнището, Тиан се върна на пътя и отново пое. Мина още час. Вече наближаваше обед. Одеялата отново бяха започнали да пропускат. Тя приседна на един дънер, за да ги пренавие. Тъкмо бе приключила с единия си крак, когато я сепнаха нечии викове. Хора, изпратени да я търсят? Девойката се прикри в сянката на ствола, надявайки се, че сенките ще са достатъчни, за да я скрият.

Нещо пропука. С последното си движение бе строшила ледената кора на локва. Възмутената вода се нахвърли отгоре й. Тиан мълчаливо изруга.

Не след дълго по пътя притичаха неколцина, бягащи с все сили. Тъй като идваха от насрещната посока, нямаше как да са тръгнали да търсят нея. Трябва да бяха дошли или от фабриката, или от мината. Заради мъглата не можа да разпознае никого, макар че един от тях носеше шапка на транспортен войник, а друг бе облечен в стражева униформа.

Тиан приведе глава, въпреки че беше излишно. Те тичаха, без да се оглеждат. Какво ли беше станало?

След няколко минути прецени, че вече може да излезе и продължи пътя си. Мокрите чаршафи вече бяха замръзнали. Девойката ги понатроши, приключи с обвиването на другия си крак и отново закрачи.

Друмът се виеше сред скали от ронещ се гранит, рязко се спускаше в заострена долина, пресичаше открито пространство, където от скалите бяха останали само кварцови разсипи, и се отправяше към противоположната страна на хребета. В долината пътят бе заслонен от привели се край него борове. Тиан напредваше внимателно. От каквото и да бяха бягали онези хора, то не беше далеч.

Из тези планини се навъртаха огромни мечки, десет пъти по-тежки от човек. Върлуваха и множество диви котки — от приличащия на пантера кархус до плосконосия мустакат гул. Дивите кучета също не се колебаеха да нападат самотни пътници. Но всички тези създания се срещаха рядко, особено през есента на топла година, когато се намираше по-лесна плячка от въоръжените и отмъстителни човеци.

В редки случаи из крайбрежието се срещаха и бандитски шайки, макар и не толкова нависоко в планината. Но пък металодобивната мина в последно време се бе представила особено успешно, особено откъм бяло злато и платина — неща, лесни за пренасяне и криене.

Тиан тъкмо бе излязла от гората, когато долови миризмата на кръв, разнасяна от вятъра. Източникът трябваше да се намира наблизо, иначе тя не би го усетила. Тук местността бе оголена — скорошно свлачище бе повлякло дърветата. Девойката се върна в сянката на леса и започна да се катери по склона. Когато достигна върха, тя пое надясно, следвайки хребета, докато не се озова над поляната.

През цялото това време тя внимаваше да върви срещу вятъра. Насочи се към голяма канара, като пристъпваше внимателно — върху тези оголени скали дори и едно търколило се камъче можеше да я издаде. Все пак тя се добра до камъка и започна да се промъква притисната към него, докато пред нея не се откри изглед към пътя.

Нито едно от подозренията й не се оправда. Не бяха мечки или прочие скотове, не бяха и бандити. Не, беше далеч по-зле! Чисто нов кланкер, току-що напуснал фабриката, лежеше по гръб, вирнал крака във въздуха. Задната половина на машината бе смазана под огромен камък, очевидно търколен. Несъмнено превозваните от него войници бяха мъртви. Искрено се надяваше операторът да не е бил Ки-Ара. Опита се да си припомни лицето му, ала на негово място изникна ликът на младия мъж от виденията й.

На пътя лежаха шест трупа. Над тях се беше надвесило създание, което можеше да е единствено лиринкс. Сърцето й започна да тупти лудешки. Големината и силата на съществото я втрещиха. То се издигаше със заплашителен ръст и изглеждаше съставено изцяло от мускули, зъби и нокти. Тялото му бе покрито с плочки. Имаше и криле, които бяха свити. На главата му стърчеше гребен — нефритенозелен, значи женски лиринкс. Това чудовище можеше да се изправи срещу дива мечка и да излезе победител. И, припомни си Тиан, тези създания се хранеха с хора.

В същото време се долавяше някаква неловкост — нещо я наведе над впечатлението, че лиринксът не се чувства добре в собственото си тяло.

Други двама лиринкси методично раздираха бронята на кланкера. Разтваряха го като поднесен омар. С помощта на парчета метал те го изкормиха и започнаха да се ровят вътре. Изхвърлиха сандъци и торби, които опустошиха и изоставиха.

Често кланкерите биваха използвани за транспортиране на ценни метали до Тикси. Очевидно не това интересуваше лиринксите, защото няколко слитъка блестяха на пътя. Какво тогава търсеха?

Един лиринкс надникна от кланкера и подсвирна към женската на пътя. Тя изостави труповете и се присъедини към двамата си другари. С общи усилия те издърпаха камъка.

Тиан се възползва от шума, за да се промъкне по-близо. Лиринксите разтвориха целия кланкер. Кутии и торби бяха захвърлени встрани, редом с три накълцани тела. Надавайки пронизителен вик, женският лиринкс повдигна предмет, който бе твърде познат на Тиан.

Това беше един от модифицираните контролери, с покрит със смола хедрон. Това ли търсеха? Явно, защото трите създания се скупчиха и оживено започнаха да обсъждат нещо, както личеше от честата промяна на цвета на кожата им.

Обсъждането приключи внезапно. Женската със зеления гребен прибра контролера в торбичка на гърдите си, сетне съществата докоснаха върховете на главите си и се разделиха. Женският лиринкс пое надолу, вторият лиринкс продължи към Тикси, може би след бегълците, а третият си отхапа къс месо от един труп и като задъвка, пое нагоре по склона към Тиан.

Девойката не беше в състояние да стори каквото и да било. Можеше единствено да клечи зад камъка си и да се моли да не бъде открита. Лиринксът закрачи нагоре по сипея, заобиколи една канара и продължи, като мина на няма и тридесет крачки от нея. Тя можеше да надуши миризмата на пот и кръв. Ами ако и той я усетеше?

Тиан се притисна към скалата. Лиринксът внезапно застина, огледа се и задуши въздуха. Тя затаи дъх. Но създанието продължи и скоро изчезна в гората.

Младата жена не помръдна. Мускулите й бяха също тъй безсилни, като труповете на пътя. Какво търсеха тук лиринкси? Явно войната се развиваше отчайващо. Тя не бе чула врагът да се намира толкова близо до Тикси. Освен ако същинското състояние на бойните действия не беше държано в тайна от всички. Несъмнено създанията бяха дошли, за да изтръгнат модифицирания контролер. Значи във фабриката действително имаше шпионин.

Слънцето започваше да се усеща по-силно. Макар и слаба, Тиан се радваше на присъствието му. Цялата беше измръзнала. Но трябваше да отнесе ужасните новини във фабриката. Въпросът беше, как да го стори, без да бъде обявена за бегълка и изпратена обратно в размножителната палата?

Тя слезе на пътя, за да провери за оцелели. Нямаше, както и очакваше — телата до едно бяха разкъсани. По камъните не оставаха следи, така че тя не можеше да определи дали е имало избягали оцелели. Поне никой от труповете не принадлежеше на Ки-Ара.

Тиан продължи пътя си. Лесът около нея бе толкова тих, че се създаваше впечатление за неземност. Час по-късно, когато одеялата й буквално се разпадаха, тя дочу стъпки. Девойката се скри сред дърветата, за да пропусне групата войници. Много добре. Те и сами щяха да извлекат заключения, не беше нужно да рискува свободата си.

Сега тя се намираше само на няколко минути път от миньорското градче. Напусна пътеката и заобиколи през леса, за да достигне незабелязана до дома на Джоейн — необходима предпазливост, тъй като в чаршафените си одежди тя можеше да бъде забелязана отдалеч.

Тиан бутна портичката, притича до къщата му и заблъска с юмруци по вратата. Не очакваше той да си е вкъщи — обикновено старецът отиваше в мината още призори. Но ето че вратата се отвори и Джо изникна в очертанията на рамката й, премигващ.

— Да? — рече той.

Тиан се усмихна неуверено. Той не изглеждаше особено зарадван да я види. Тогава осъзна, че очите му се приспособяват бавно към светлината.

— Аз съм, Тиан.

— Какво правиш тук? Влизай, бързо!

Миньорът я сграбчи за китката и я дръпна вътре, за да затръшне вратата.

— Избягах — промълви девойката. — Боях се, че няма да те намеря.

— Не съм излизал с дни. Нямах настроение.

Джоейн се усмихна, прегърна я и разпали огъня.

— Що за дрехи са това? — попита той.

— Заграбих половината им мръсно пране. Само това можах да намеря.

— Предполагам си гладна.

— Умирам от глад. И от студ също.

Джо придърпа столче към огъня.

— Сядай. Смъкни тези парцали и си качи краката на решетката.

Тя го стори, а междувременно домакинът наряза осолен кози бут и й го сервира, добавяйки за гарнитура една посбръчкана ябълка и топка ориз. Тиан пристъпи към храната, а той постави котел на огъня.

— Не можеш да останеш. Първо тук ще дойдат да те търсят.

— Не мисля, че в настоящия момент ще им е до мен. — Тя му разказа за лиринксите. — Поне за момента никой няма да се осмели да излезе на пътя, без да е придружен от малка войска.

— Лиринкси? Тук? — Джо започна да се разхожда из колибата.

— Може би нещо ги е привлякло към завода… или мината.

— Кой знае? А какво ще правиш ти, Тиан?

Тя не отговори веднага. Още се чудеше дали фабриката ще я приеме обратно.

— Мислиш ли, че имам шанс отново да започна работа като занаятчия? — замислено рече Тиан.

— Предполагам съществува възможност… Познавам Ги-Хад от малък. По-младата ми сестра се омъжи за баща му. Искаш ли да поговоря с него? По заобиколен начин?

Девойката се поколеба. Още я измъчваха спомените от пристъпите и размножителната палата.

— Страхувам се. По-скоро ще умра, отколкото да се върна на онова място. — И тя потръпна.

Възрастният миньор отиде до огъня, сипа от кипящата вода, нарони сушени ментови листа, капна малко мед и й подаде чаша.

— Благодаря! Впрочем… успя ли да вземеш нещата, за които говорихме?

— Взех ги на връщане от Тикси. Всичко, без дневника ти — у новия майстор е.

— Много съм ти благодарна, Джо. Само да видиш с какво съм се натресла.

Тя размота калните чаршафи, за да се сгрее по-добре, а Джоейн се разсмя.

— Вече съм твърде стар за подобни неща.

Тиан се прозина.

— Толкова съм уморена. Бих могла да заспя направо тук.

Тринадесет

Тиан не сънува нищо. Събуди я Джоейн, внасящ дърва. Тя се прозина, протегна се и приседна на леглото.

— Нощта ще бъде студена. — Миньорът разръчка огъня. — Имаш късмет, че няма да спиш навън, облечена с тези парцали.

— Къде са дрехите ми? — попита тя, докато се грееше на огъня.

— В раницата под леглото.

Тиан измъкна вълнени панталони, риза, бельо, чорапи и ботуши, тежко палто от непромокаема тъкан, четки за зъби и за коса, няколко дребни принадлежности, книгата на Нунар, а на дъното се намираше най-ценното: занаятчийските й принадлежности. Тя разгърна специалното платнище, чиито джобове бяха приютили инструменти. Девойката още помнеше деня, в който ги бе завършила. В същия ден бе преминала в занаятчийска степен. Ръцете й неволно се задържаха върху инструментите. Възможно беше никога вече да не ги пусне в употреба, но в никакъв случай нямаше да се раздели с тях. Това платнище представляваше цялото й достойнство.

— Нещо друго? — попита тя.

— А, да. — Иззад вратата Джо измъкна кожена торба.

Тиан разхлаби вървите и надникна вътре. Пръстите й напипаха шлема. Споходи я образът на красивия млад мъж, зовящ за помощ.

Тя се вцепени и погледна към Джоейн. Понечи да каже нещо, но се отказа. Извади шлема и сферата и ги положи в скута си.

— Красива изработка — отбеляза старецът. — За какво служат?

— Направих ги, за да изпробвам контролерите. Кристалът, който намерихме онзи ден, влиза в това гнездо. — Дори споменаването беше достатъчно, за да припали абстиненцията. Трябваше да си изработи нов индикатор. Буквално се тресеше от желание.

— Не намерих кристал в стаята ти — каза Джоейн.

— Сигурно Иризис го е взела.

— Интересно защо не е взела и тези приспособления.

— Изработих ги за себе си, не би могла да ги използва.

— Взех и още нещо. — Джоейн доближи парче плат към носа й.

Миризмата я накара да се отдръпне.

— Това е мехлемът ми против главоболие.

— Откъде го взе?

— От аптекаря. Работата с кристалите ми причиняваше отвратително главоболие.

— Сигурна ли си, че това е била причината за главоболието?

— Да, защо?

— Баба ми беше много добра билкарка. Помня, че веднъж изрично ме предупреди за това растение — калуна. Оттогава съм запомнил миризмата. Корените му причиняват видения, пристъпи и лудост. Ако приемеш голямо количество, може да умреш от задушаване.

— Но защо му е на аптекаря да слага подобно нещо в мехлема ми?

— Не зная. Да не би да е бил твой разсърден любовник? — подсмихна се Джо.

— Не съм имала любовници — напомни му тя. — Аз едва го познавам.

— Може би той те люби тайно.

— Съмнявам се. Говори се, че той е… неспособен.

— Възможно ли е друг да е пипал мехлема?

Тиан се намръщи замислено:

— Помня, че бях прекалено заета да го изчакам да го направи… Чакай! Иризис ми го донесе. Тя много би се зарадвала на отстраняването ми.

— Ето че го е постигнала, а ти не можеше да докажеш нищо. Не можеш и да я лишиш от мястото й.

— Мислех си…

— Тя е твой враг, Тиан. Никога няма да ти позволи да се върнеш.

Очите й се наляха със сълзи.

— Не зная защо продължавам да тая надежда. Ще тръгна утре, макар да нямам представа къде.

— Ще говорим за това по-късно. Сега е време за вечеря.

Джо повдигна капака на котела, при което се разнесе великолепно ухание. Тиан неволно облиза устни. От друг съд миньорът загреба варен ориз, сипа купчинка, в чийто кратер добави от яхнията, и подаде чинията на гостенката си.

— Не мога да изям толкова много!

— Разбира се, че можеш. На път се тръгва само с пълен тумбак.

— Тръгвам чак утре.

— Може да мине дълго време, преди отново да се нахраниш подобаващо.

Това беше вярно. Тиан нападна храната. Варено месо и зеленчуци — гореща и ароматна пища. Тя яде бавно, потънала в мисли за предстоящия ден. Беше изгубена, също като мъжа от кристалните й сънища.

Дали този младеж не бе рожба на халюцинациите от калунов корен? Дело на измъчения й мозък, без съответствие в реалността? Не, това не й се вярваше. Сънищата бяха единствените хубави неща, останали в живота й. Пък и за пръв път го беше сънувала в нощта преди да получи мехлема.

Джоейн замислено я наблюдаваше.

— Какво? — попита тя.

— Нищо. Просто е хубаво да споделиш храната си с някого. Не съм вечерял с друг откакто съпругата ми почина.

В колибата му беше много приятно. Уютно. Тук Тиан се чувстваше като у дома си.

— Аз също се храня сама. Трудно ми е да измислям какво да кажа на хората. Те ме намират за странна.

— Хората са странни. Погледни нас двамата: аз, на края на живота си; ти, в неговото начало.

— Не говори така! — викна Тиан. — Ти си единственият ми приятел, Джо.

— Тогава по-добре си намери и друг. Малко са миньорите, които доживяват до седемдесет и шест. Зная, че няма да завъртя осемдесет. И не искам. Какви са плановете ти, Тиан? Зная, че си планирала нещо, защото изглеждаш умислена. И току се усмихваш, като че размишляваш за някой далечен любим.

— Реших да следвам това, което ми показаха виденията. — Тя не даде разяснения. Нямаше как да обясни за младежа, дори и на Джоейн. — Има само един проблем…

Той отопи остатъка от яденето и мушна топчето ориз в устата си.

— А именно?

— Трябва ми нов кристал, Джо.

— Защо? — Той престана да дъвче.

— Шлемът и сферата са безполезни без кристал. Все едно… все едно ти да си без очилата си за четене. Можеш да виждаш думите, но не и да ги прочиташ.

Джоейн я погледна замислено.

— Крепежът, който оставих, все още стои. Не би трябвало да е прекалено опасно да взема друг кристал.

— Какъвто и да е ще ми свърши работа. — Виновно каза Тиан. — Не държа да е особено чист…

Копнежът се бе възобновил, по-силен — кристал, кристал, кристал! Тя трябваше да се сдобие с нов, на всяка цена.

— Не мисля така. За пътя, който ти предстои, ще се нуждаеш от най-доброто, което би могла да намериш. — Миньорът замълча. — Излизам да се разтъпча. Обичам да ми се слегне храната преди сън. Пък и предполагам, че ще искаш да се измиеш и преоблечеш.

— Благодаря.

След като той излезе, Тиан изми чиниите и ги сложи над камината, за да се изсушат. Сетне свали чаршафите и нощниците и си облече кюлоти и фланела. Легна край огъня, зави се с парцалите и скоро заспа.

Отново сънува красивия младеж, застанал на балкона, и катастрофата, сполитаща света му, ала този път образите бяха откъслечни и унили, сякаш той бе изгубил надежда. После сънят преля в една от приказките, които бе разказвала баба й — млада жена, поела на приключение, за да спаси любовника си, само че в случая младата жена беше самата Тиан. Тя се събуди, въздъхна, обърна се и отново заспа.

Разбуди се втори път при влизането на Джоейн. Приседна, усмихна му се занесено и пак се унесе.

Поклащайки глава, Джо си свали ботушите и се отправи към леглото си.

Тиан се събуди призори и видя, че леглото му е празно. Тя се облече — блаженствайки в удобството на собствените си дрехи, а не онези противни нощници — и закуси с остатъците от снощното меню, ориз и ментов чай. Едва след като се нахрани, забеляза съобщението, написано с тебешир върху парче дъска, оставено до вратата.

На леглото бяха оставени жакет и широки панталони. До дрехите бе сгънат и топъл спален чувал. Бяха с далеч по-добро качество от нейните. Тиан му благодари мълчаливо.

Стражниците от Тикси можеха да нахълтат по всяко време. Тя си приготви багажа, като взе и един от чаршафите — човек никога не знае кога може да му потрябва някакъв парцал. Тъй като знаеше, че Джоейн не би я изпратил на път без припаси, девойката взе един корав самун, козия бут, няколко топки ориз и парче сирене.

Тя изтри неговото съобщение, за да остави свое. Благодаря, Джо. Приключила с приготовленията, Тиан предпазливо огледа около къщата и пое към гората. Изкачи се на едно дърво, от което се откриваше добър изглед към пътя, и зачака.

Беше ясно, ветровито утро — и вятърът се усилваше с напредването на деня, брулейки колибата. Сред клоните Тиан също бе изложена на поривите му. Тя се радваше за новите си дрехи. Не се случи нищо. По пътя преминаваха само обичайните минувачи. Пладне дойде и отмина, а Джоейн не се появяваше. Вече започнала да се притеснява, девойката отскочи до къщата, за да се подкрепи, сетне възобнови наблюдението си.

Последва още чакане. Тиан тъкмо бе решила да слезе и да отиде да потърси приятеля си, когато на пътя изникна дребен човек, крачещ тъй наперено, сякаш целият друм му принадлежи. Беше облечен в униформата на механик. Това беше противният Ниш.

Дали търсеше нея? Новините за бягството й вече би трябвало да са достигнали фабриката. Нощниците, с които бе дошла, все още се намираха под леглото на Джоейн, но вече беше късно да ги прибере.

Джо все така не идваше. Тиан затича към мината, като се стараеше да оставя колкото се може по-малко следи. Входът беше пуст. Само Лекс беше вътре и отбелязваше нещо върху някаква плочка. Приведена, девойката можа да прибяга край него, взе фенер, запали го и забърза към асансьора, където влезе в кошницата и се спусна до шесто ниво.

Тя слезе и освободи спирачката. Ако преследвачите откриеха, че тя е в мината, лесно щяха да разберат на кое ниво да я търсят. Но и за това не можеше да стори нищо.

Издигнала високо фенера си, Тиан тръгна по тунела, като се молеше да намери Джо. Съществуваше възможност той да е решил да намине през фабриката, преди да се прибере — и двамата да се разминат. Потънала в тези притеснения, тя не обръщаше внимание на опасните участъци. Само каква разлика с първото й идване тук.

Почти стигна. Промуши се през тясно място, направи завой. Ето и тройното разклонение. Измъчвана от абстиненцията си, тя ясно усещаше полето. Бе готова да отскубне някой кристал със зъби. Тя се затича напред, после спря. Средният проход бе изпълнен с отломки, наполовина затрупали крепежите. Таванът беше рухнал отчасти.

Тиан започна да си проправя път напред, изпълнена с ирационална надежда. Може би срутването не беше станало сега, а някъде по-рано. Тогава разлюляният й фенер освети ботуш, стърчащ изпод отломките. Сърцето я прободе.

— Джо? — прошепна тя. — Джоейн?

Тиан дотича до купчината. Миньорът лежеше по корем, притиснат от една от гредите. Целият беше покрит с камъни. Девойката рухна на колене до него и го погали по бузата. Тя беше топла. От носа му се стичаше кръв.

Старецът простена тихо и гръдно. Очите му се отвориха.

— Тиан?

— Да, аз съм! — Тя стисна ръката му. — Какво стана?

— Исках да ти дам за из път… най-добрия кристал.

Девойката веднага си помисли за сияещия кристал, който бе видяла при последното им идване, онзи, затрупан много навътре. Джоейн беше разкопавал жилата директно. Десетки кристали бяха струпани край стената. Тя едва се удържаше да не се хвърли към тях — отвращаваше се от слабостта си.

— Не е трябвало да го правиш, Джо. Който и да е от тези кристали е щял да свърши работа. Впрочем как изобщо си се надявал да го достигнеш?

Очите му посочиха дълъг прът с дървени щипци в единия край, задвижвани от корда.

— Джо! — Тиан го погали по челото. — Сега ще те измъкнем.

Тя започна да отмества камъните. От тавана се отрони прахоляк.

— Спри! — изхриптя миньорът. — Мястото е нестабилно, Тиан. Нищо чудно да рухне изцяло.

— Няма да те оставя тук.

— Тиан. — Дъхът му клокочеше. — Не си чувствам краката. Гръбнакът ми е счупен. Освен това карантиите ми са премазани. Умирам.

— Не! — изпищя тя. — Няма да те оставя.

— Така е било писано да се случи. Аз съм единак, прекарал целия си живот в тези мини. Нима мислиш, че искам да стана сакат, който дори не може да си избърше задника?

— Искам да живееш — промълви Тиан.

— Това е жестоко. Но има нещо, което би могла да направиш за мен.

— Каквото кажеш.

— Свали колана ми. Искам да го вземеш.

— Не ти искам проклетия колан.

— Слушай ме, Тиан.

Заради отломките не беше лесно да изпълни молбата му, но Тиан в крайна сметка успя. Коланът беше дебел и тежък.

— В него има пари — прошепна той. — Достатъчно злато и сребро, за да не ти липсва нищо по време на пътуванията ти.

— Няма да ти взема златото — упорито заяви Тиан.

— Там, където отивам, злато няма да ми трябва. Нямам роднини. Слагай проклетията!

Победена от настойчивостта му, тя прокара колана около кръста си, установи, че ще й трябва нова дупка, сетне започна да я пробива с върха на ножа му.

— Вземи и ножа. Хубав е.

Тиан закопча колана и окачи ножа. Това беше непоносимо. Тя започна да обикаля напред и назад по тунела. Погледът й попадна върху купчината кристали, за които миньорът бе платил такава цена. Тя си избра най-добрия и го повдигна. Кристалът по никакъв начин не облекчи абстиненцията й, разбира се. Първо трябваше да бъде събуден, което щеше да е много мъчителна задача без индикатора й. Девойката отново приклекна до Джоейн.

— Как се чувстваш, Джо?

— И по-добре съм бил. Не бих отказал да пийна нещо.

— Имам вода…

— Не ти ща проклетата вода. По-скоро бих умрял, отколкото да пия вода.

Тиан се усмихна тъжно и потърси раницата му. Откри я подпряна на отсрещната стена. Извади манерката, повдигна главата му и доближи манерката до устата. Джо отпи.

— Още! — Той се опита да се усмихне. — Не се тревожи, няма да ме убие.

— Как може да се шегуваш за това? — Тиан обърса насълзените си очи.

— А ти как може да не се шегуваш?

Тя отново наклони манерката, този път по-продължително.

— Това е вече друго нещо — въздъхна старецът. — Винаги съм искал да си отида именно така, Тиан. Би ли донесла чука, кирката и длетото ми? Искам да са наблизо.

Девойката ги остави на земята до него.

— Двамата с вас се познаваме отдавна — продължи Джоейн. — Нека направим заедно и последната крачка. — Лявата му ръка се протегна, за да погали дръжката на кирката. — Служихте ми добре. — Очите му се затвориха. Той промърмори куплет от песен, популярна от младините му. — Още ли си тук, Тиан?

— Да — прошепна тя, едва сдържаща риданията си. — Никъде няма да ходя.

— Би ли ми дала още една глътка?

Тя наклони манерката, макар че този път Джо преглътна с мъка.

— Джо? — Тиан стисна ръката му.

— Да?

— Има ли и друг изход от мината?

— Защо?

— Търсят ме. На тръгване видях механик Ниш да върви по пътя.

Той мълча толкова дълго, че Тиан го помисли за издъхнал. Ръката му се бе вцепенила, стиснала нейната. Девойката леко раздвижи пръсти и тогава той заговори.

— Навремето имаше изход от девето ниво. Много дълъг проход, отвеждащ на юг до мината Бху-Гил. Входът му бе затрупан, макар че това беше отдавна, възможно е междувременно да е отворен отново. Ние, миньорите, сме алчна пасмина. През свободното си време вършим потайни неща.

— Това ли е единственият път?

— Единственият, който… ми е познат. Не е хубаво към една мина да има прекалено много входове. Вреди на златната руда. — Той тихо се изкикоти. — Впрочем долните нива вероятно са наводнени. Длъжко плуване, момичето ми.

Тя си припомни, че Джо и преди беше споменавал за това.

— Значи няма изход?

— Кой знае? Сред миньорите има и крадци, а крадците не са сред бъбривите.

Това не й беше от голяма полза.

— Още бренди, Джо?

— Мъничко. Да си наквася езика.

Тиан отново капна в устата му. Течността се разля навън. Пръстите му погладиха дръжката на кирката, после застинаха.

— Джо! — проплака тя. Нямаше отговор. — Джо…

— Още нещо за теб — рече той с шепот, тих като въздишка. — Да ти помага по пътя.

— Вече ми даде колана си.

— Друго…

Миньорът се опита да се усмихне, но дъхът му изчезна. След едно последно потръпване тялото му застина.

Беше мъртъв. По бузите на Тиан потекоха сълзи. Бедният Джо, той се бе отнасял така добре с нея. Тиан го целуна по челото, склопи очите му и намести кирката в ръката му. Тогава нещо се отрони от другата му ръка, нещо, чието сияние се разливаше маслено.

Това беше кристалът, който бе зърнала онзи път. Кварцова бипирамида, със съвсем нежен розов цвят. В двата върха се бяха скупчили иглени кристали, по-тънки от човешки косъм. От тях се простираха други иглици, разсичащи дължината на призмите. Те почти се докосваха, но в средата на кристала имаше кухина, отчасти пълна с течност.

Когато докосна кристала, в съзнанието й избухнаха разноцветни дъги, разпрострели се във всички посоки — те се извиваха, преплитаха и сливаха в безкрайност. Струваше й се, че тя се намира в самото поле, само че никога не бе го виждала по такъв начин. Изникнаха кръгове, сфери и криви, неспирно променящи големина и форма. Изчезваха, за да се появят отново. Сякаш съзираше откъслеци от структури, чиито измерения не можеха да бъдат изцяло пресъздадени в този свят.

Кристалът вече беше буден — трябваше, защото от абстиненцията й не остана и следа. Усещането бе екстатично, ала и притесняващо. Тиан буквално се замая от опита си да подири обяснение.

Беше виждала рутилов кварц много пъти, в тази мина се срещаше често. Някои от най-добрите хедрони биваха изработвани именно от такъв кристал. Ала никога досега не бе попадала на толкова съвършена и симетрична форма. Полазиха я тръпки при мисълта за потенциалните възможности, които мощта на подобен кристал предоставяше.

Тиан уви хедрона в парче кожа и внимателно го прибра в раницата си, след което целуна Джоейн по челото. След като се нахрани за последно със стария си приятел, споделяйки хляба и сиренето от раницата му, девойката почете паметта му с остатъка от манерката, взе фенера си, като остави неговия да догори, и пое обратно, без да се обръща назад.

Четиринадесет

В деня, в който договорът на Тиан бе продаден на размножителната палата, Ниш писа на баща си дълго писмо. Съобщи на Джал-Ниш всичко, като премълча единствено отношенията си с Иризис. Перквизиторът щеше да очаква подробен доклад и Ниш искаше баща му да узнае за събитията от писмото, а не от някой друг. Самият перквизитор също бе наблюдаван, разбира се, макар и не толкова стриктно, колкото един осведомител, тепърва правещ първите си крачки в шпионското изкуство.

Умопобъркването и последвалото прогонване на Тиан доставиха на Ниш далеч по-малко удоволствие от очакваното. Отмъщението се бе оказало не толкова сладко. Освен това го тревожеше и евентуалната роля на Иризис — дали тя бе по някакъв начин замесена в кристалната треска, сполетяла колегата й? Нямаше как да узнае — понастоящем Иризис избягваше дори да се среща с него, какво остава за нещо по-интимно. Ниш бе рискувал всичко, а не бе спечелил нищо. И не само това, откри, че присъствието на Тиан му липсва. Липсваха му стройната й фигура и онази небрежна походка, с която тя минаваше през отделението на механиците.

Няколко дни по-късно, в свободния си ден за месеца, Ниш отиде до Тикси, за да отнесе писмото и вестите на Фин-Мах, тамошния следовател, оглавяващ разузнаването на града. Фин-Мах беше пряко подчинена на баща му, дребна жена на не повече от тридесет, прекалено млада за подобна отговорност. Ако се съдеше по тъмните й очи и коси и изящните черти, тя бе родом от града. Красива жена, и то без пръстен, само че Ниш не си правеше илюзии. Всичко във вида й го подтикваше да спазва дистанция.

Фин-Мах взе писмото му. Погледът й срещна неговия, с което принуди механика да отвърне очи.

— Вече зная за Тиан — безстрастно изрече тя. — Лоша работа.

Ниш бе вперил поглед в плота на масата и се чудеше какво точно й е известно.

Следователят прибра писмото в сива пощенска торба.

— Ще пратя куриера днес следобед — кимна тя. Знак, че Ниш е свободен да си върви.

Докато излизаше от кабинета й, механикът въздъхна. Бе изпълнил задължението си. Щяха да минат няколко седмици, докато куриерът стигне до Фасафарн, където живееше баща му. Дори и ако Джал-Ниш се ядосаше, което изглеждаше вероятно, реакцията му щеше да последва най-малко след месец.

Поел обратно към фабриката, Ниш мина край размножителната палата. Някакъв импулс го накара да се отправи към главния вход и да попита за новата жена. В джоба му подскачаха сребърни драхми, първата му заплата като осведомител. В главата му се въртеше изкусителната мисъл да си купи онова, което до този момент му бе отказвано.

— Не работим с момчета — озъби се мъжът на входа.

— Аз съм мъж! На двадесет съм и имам права. — Всъщност беше още на деветнадесет, но какво пък.

— Размножителната палата не е право, а привилегия. Не приемаме когото и да е. На първо място трябва да се убедим в зрелостта на съответния желаещ.

— Но аз съм…

— Не, не си! — заяви пазачът. — А и да беше, щеше да ти струва петдесет драхми. Освен това жената, за която спомена, е болна. Върви си, преди да съм извикал стражите.

Побеснял, Ниш отново пое към фабриката.

Седмица и половина по-късно той бе повикан в кабинета на Ги-Хад, за да получи спешна пратка от баща си. Толкова спешна, че бе донесена от скит. Ниш знаеше, че подобен пренос е изключително скъп, защото тези пощенски птици бяха зли, трудни за дресировка и страшно необходими за армията. Какво ли му пращаше Джал-Ниш?

Той нервно разгъна непромокаемата опаковка. Вътре имаше две писма, първото адресирано до него, второто до „Отговорник на пробация Ги-Хад“. Него Ниш подаде на получателя, учуден. Ги-Хад бе заемал този пост в продължение на десет години.

Самият Ги-Хад объркано се взря в плика, после го разряза, извади писмото и се обърна. Ниш се отдалечи до прозореца и седна. Още не бе отворил писмото си, но имаше неприятно предчувствие.

Механикът все още бе втренчил невиждащ поглед сред паяжинестото стъкло, когато бе сепнат от възклика на Ги-Хад. Сега Ниш разкъса плика (без дата).

Ниш вдигна поглед от писмото и промърмори:

— Но тези проблеми бяха разрешени от Иризис.

Ги-Хад рязко се извъртя към него и размаха космат юмрук.

— Иризис е допуснала една грешка — процеди той. — Тиан е описала модификациите си преди да полудее. Този й доклад е бил открит в джоба й от другия осведомител на баща ти. Онзи, който не е некадърен идиот. Той преценил, че аз също съм заговорник и се е свързал директно със следователя в Тикси. И сега Джал-Ниш подлага на съмнение моята лоялност. Моята! — задави се той. Отскубна една страница, прикрепена към писмото му, и я хвърли в лицето на Ниш.

Това беше въпросният доклад на Тиан. Механикът го прочете и побледня. Нямаше съмнение, че е истински. Явно Иризис стоеше зад всичко: саботажите, подхвърлените доказателства, кристалната треска. Ниш разбра, че с него е свършено. Обречен! Защо й се беше оставил да го оплете по подобен начин? Защо не бе послушал съмненията си? Поднови четенето.

Писмото се отрони от треперещата ръка на Ниш. Докато се привеждаше, за да го вземе, погледът му срещна очите на Ги-Хад. Смуглото лице на отговорника бе побеляло като хартия. Кипящ от ярост, той изрева:

— Защо си сторил това, механико? Стража!

Ги-Хад се изстреля към вратата, крещейки с такава сила, че стените на кабинета закънтяха. Двама пазачи дотичаха веднага, следвани от още неколцина.

— Отведете този човек до стълба за наказания и го съблечете. Изкарайте всички да гледат. Искам цялата фабрика да го види!

Войниците повлякоха Ниш, а ревът продължаваше да се носи. Личеше, че Ги-Хад здравата се е стреснал. Какво ли е съдържало неговото писмо?

Механикът бе съблечен и привързан към средния стълб. Не след дълго дочу някакви писъци, след което се сдоби с компания — голата Иризис бе привързана на съседния стълб. Ниш й хвърли убийствен поглед, на който тя издържа, без да трепне. Бледата й кожа започваше да синее, защото температурата беше под нулата.

— Проклинам деня, в който те срещнах! — просъска той.

Жената го изгледа презрително.

— И аз не бих могла да кажа, че си струваше, Нишченце.

Двамата останаха вързани повече от час, докато всички работещи във фабриката се съберат. Ниш вече не усещаше пръстите на краката си. Как бе могъл да сглупи по такъв начин? През цялото това време Иризис е дърпала конците. Но защо й е да предава всичко, което придаваше смисъл на живота й? Нямаше логика.

Най-сетне Ги-Хад се появи.

— Когато татко научи за това… — поде Ниш.

— Самият той го нарежда! — бясно съсна отговорникът. Застанал пред събраните работници, той зачете съответния откъс от писмото.

Следващите думи затрудниха четящия.

Докато изчакваше камшика да захапе гърба му, Ниш извърна глава към Иризис, вперила поглед право напред.

— Баща ми пристига лично — рече той тихо. — Какви доказателства ни уличават?

— Показанията на един човек — мрачно отвърна младата жена.

— Кой?

Красивите й устни се присвиха.

— Дори и да знаех, не бих ти казала.

— Не може ли вината да се прехвърли нему?

— Само ако е мъртъв! — Тя оголи острите си зъби.

Първият удар се стовари върху нейния гръб. Иризис се сгърчи, отметна глава, отвори уста, но не изпищя. Сетне възлестият кожен ремък удари Ниш и го потопи в прекалено дълбока агония, за да му остави време да обръща внимание на друго. А имаше нещо по-лошо и от агонията: болката от унижението.

Ожесточението на Ги-Хад съответстваше повече на смъртна, отколкото на назидателна присъда. Крил-Ниш се пречупи на шестнадесетия удар. Механикът изрева от болка. Стори същото и при четирите оставащи удара. Виеше и когато някакво момче намаза гърба му с лекарство.

Едва тогава той осъзна колко силна воля притежаваше Иризис. Жената бе прехапала устната си. Гърбът й се бе превърнал в кървава пихтия, белязала плътта й за цял живот, но занаятчията дори не бе изскимтяла.

Ниш с ужас гледаше капещата по гърба й кръв. Самият той надали изглеждаше по-добре.

— Не мога да сторя нищо! — процеди той. — Трябва да отида в Тикси с Ги-Хад.

— И още по-добре! — просъска Иризис в отговор. Тя се изправи, повдигнала гърдите си. В този момент механикът я желаеше по-силно от когато и да било.

Ниш и Ги-Хад поеха незабавно, но след час бяха принудени да се върнат, защото се беше разразила тъй силна снежна буря, че имаше опасност да бъдат отвеяни от пътя. Когато се върнаха във фабриката, четири часа по-късно, вече се стъмваше.

А там цареше суматоха. Аптекар Мул-Лим се беше самоубил, поглъщайки екстракт от смола. Ужасната смърт беше оставила устата и устните му покрити с мехури, а от трупа се носеше фенолна воня. Нямаше свидетели. Предполагаше се, че той е отровителят на Тиан, макар че мнозина се чудеха за причината, накарала го да отнеме живота си именно по такъв болезнен начин. Регистърът му бе отворен на предпоследната страница. Там бе записана стъкленица тинктура от калунов корен, име на пациента липсваше.

Плъзна слух, че той е бил отхвърлен от Тиан, отровил я е за отмъщение, и сега, след като е разбрал, че ще бъде разкрит, се е самоубил. Ги-Хад подробно разпита Иризис и Ниш, но никой от двамата не знаеше нищо. Нямаше и свидетели, които да са ги видели в близост до местопрестъплението. Ги-Хад бе принуден да ги освободи. Смъртта на аптекаря беше от полза за всички.

Иризис бе разпитана втора. В коридора Ниш я догони, за да се поинтересува за шестчасовия й разпит.

— Не зная нищо — рече му тя и продължи.

Механикът се давеше от тревога. Напълно възможно беше Иризис да го е сторила. Да, Ниш здравата бе загазил.

Следовател Фин-Мах не дойде на следващия ден, когато Ги-Хад и Ниш отново потеглиха за града. Вероятно лошото време бе възпрепятствало и нея. Снегът бе спрял да вали, само че вятърът бе навял преспи върху пътя.

Двамата пристигнаха в Тикси по пладне със зачервени и обрулени лица. Пазачът пред входа на палатата се усмихна презрително при вида на Ниш, който от своя страна трепереше да не би онзи да спомене нещо за предишното му посещение. А в кабинета на матроната ги очакваше неприятна изненада. Оказа се, че Тиан е избягала през нощта.

Ги-Хад простена и сграбчи главата си с две ръце, сякаш се опитваше да изцеди болката от нея.

— Някаква представа къде е отишла?

— Откъде бих могла да зная? — тросна се матроната. — Ще ми се никога да не я бях виждала. Щетите, които тя нанесе на репутацията ни, няма да бъдат отстранени лесно. Възнамерявам да си получа парите обратно.

— Ти много добре знаеше какво купуваш! — кресна Ги-Хад. Нямаше намерение да се остави да бъде използван.

— А ти каза, че тя е неизлечимо луда!

— Това беше диагнозата, която ми съобщиха целителите — сухо каза отговорникът.

— Тя се събуди с всичкия си. Дори се оказа коварна.

— В такъв случай би трябвало да платиш повече, а не по-малко. — Все пак Ги-Хад се радваше, че Тиан се е възстановила. — Значи никой не знае къде е тя?

— Не. Поведе всички ни за носа, после изчезна.

— Фабриката ще откупи договора й — заяви Ги-Хад — веднага щом тя бъде намерена.

— Я почакай… — поде дебелата.

— Ще има добавка. И трябва да те предупредя…

— Да? — рече тя, вече по-внимателно.

— Това е по нареждане на перквизитор Джал-Ниш Хлар.

— Разбира се, че ще сторим всичко по силите си, за да съдействаме — бързо каза матроната.

— Тя имаше ли посетители?

— Само един дърт миньор. Изобщо не трябваше да го пускам.

Майката на Тиан също бе разпитана, ала от нея получиха единствено оплаквания — отчасти за неволите, които причинила дъщеря й, но главно заради неявяването на някакъв клиент. После отидоха да посетят следователя, но Фин-Мах бе заминала. Привечер, когато наближаваха обгорената порта на града, не бяха научили нищо.

— Не може да е отишла далеч — рече Ниш. — Без пари, дрехи и приятели.

— Може би е някъде по крайбрежието — отвърна Ги-Хад. — Там има роднини.

Край портата научиха първите полезни сведения, защото сред пазачите се намираше и онзи, стоял на пост в нощта на бягството на Тиан.

— За малко да изгори цялата караулна. — Той посочи към обгорените дъски. — И бе поставила резето така, че да падне след като тя дръпне вратата. Ако не бях видял с очите си как то пада, нямаше и да разбера, че някой е излязъл.

Ниш възнамеряваше да отправи хаплив коментар относно интелигентността на стражите (цял ден бе в отвратително настроение, гърбът го болеше ужасно), но улови предупредителния поглед на Ги-Хад и замълча. В крайна сметка кашата, в която се беше забъркал механикът, не му позволяваше да коментира останалите.

— Имаш ли някаква представа накъде може да е поела?

— Право по пътя — посочи пазачът.

— Би могла да се е отбила встрани.

— Проследих я веднага щом се развидели — каза войникът. — Тя беше поела към фабриката. Чудно, че не сте се натъкнали на нея.

— Може би ни е чула. — Ги-Хад му даде монета за информацията.

Около час по-късно се натъкнаха на войник и двама транспортни, крачещи с изтощен вид, със сведени глави.

— Хей! — викна Ги-Хад.

Тримата повдигнаха глави. Войникът понечи да избяга, но останалите го спряха. Ги-Хад дотича до тях, разпръскващ снежни вълни. Ниш също се впусна в бяг, което никак не се харесваше на клетия му гръб.

— Това е отговорник Ги-Хад! — провикна се една от транспортните. — Слава на боговете. Сър, сър, нападнаха ни лиринкси.

Тя се олюля и едва не падна. Ги-Хад я улови.

— Товаровчик Ел-Лин, нали?

— Точно така, сър! Поласкана съм, че сте ме запомнили. — Тя докосна първо едното си рамо, а после и другото, в знак на уважение. Беше едра, широкоплещест жена с як врат. Косата й беше къса, а лицето, макар и загрубяло, не беше грозно. Очите й, и без това тесни, сега тя бе присвила.

— Разкажи ни за нападението, Ел-Лин. Предполагам несъмнено познаваш механик Крил-Ниш.

— Видях го на наказанието. — Тя извърна поглед, но Ниш въпреки това се изчерви. — Десет души бяхме тръгнали с нов кланкер. Потеглихме със закъснение заради пукната предна опора. При завоя на скалистата част от пътя отгоре ни се стовари канара и премаза машината. Чудовищата изскочиха от скалите. Три бяха. Всички останали са мъртви. Ние се намирахме отпред и успяхме да избягаме. — Тя потръпна при спомена. — Лиринксите започнаха да ядат Уол… и бедния Иди…

Жената зарови лице в шепите си:

— Да ядат хора… Ужасно беше!

— Ами кланкерът? — попита Ги-Хад. — Ще може ли…

— Беше разрушен, сър.

— Изцяло?

— Задната част бе смазана с все хората. Чудовищата се нахвърлиха върху останалите войници. Те се сражаваха храбро, но напразно. Ние захвърлихме товара и побягнахме.

— Страхливци! — изсумтя самозабравилият се Ниш.

— Млъкни, момче! — ревна Ги-Хад. — Или ти ще идеш да им правиш компания. Постъпили сте добре, Ел-Лин. Товарът може да бъде заменен, но хората са незаменими. От коя посока изникнаха лиринксите?

— От склона на планината — промърмори мъжът, който се бе опитал да побегне.

— А видяхте ли накъде поеха?

— Те все още се мъчеха да отворят кланкера, когато ги оставихме.

— И не сте срещали други хора? Например занаятчия Тиан?

— Не — рече Ел-Лин. Спътниците й също поклатиха глави.

— Ще продължим внимателно. — Ги-Хад извади ножа си. Останалите не бяха въоръжени, по тези места никога не се бе налагало.

— Това не ми харесва — промърмори той към Ниш. — Лиринкси в планината, нападат керваните ни… Има нещо, което не ни е казвано. И какво е станало с Тиан? Сега тя ни е нужна повече от когато и да било.

— Може би се е натъкнала на кланкера и лиринксите са изяли и нея.

— Моли се да не е така, Ниш! — заяви отговорникът.

Беше късен следобед, когато достигнаха мястото на засадата — по пътя се бяха проснали издължени сенки. Ветрец разнасяше миризмата на кръв и изпражнения. Снежен орел, оцапал клюна и перата на гърдите си с червено, лениво се издигна при приближаването на хората. Но не се отдалечи, а кацна на клона на един бор, откъдето се загледа в натрапниците, прекъснали храненето му.

Ги-Хад навъсено се вторачи в металния труп.

— Някакъв шанс да бъде поправен, механико?

Ниш поклати глава.

— Дори и да можеше, не би се намерил оператор, склонен да го подкара. На подобни машини им лепват прозвище „мъртвешки кланкер“. Хедронът вероятно ще е съхранил следи от лиринксите и…

— Поне бихме могли да използваме някои от частите.

— Възможно. — Ниш надникна вътре, но само един поглед бе достатъчен, за да го накара да се дръпне рязко, да отиде встрани от пътя и да повърне закуската си. Сетне, потънал в мрачни мисли относно огромните усилия, които трябваше да положи, за да се реабилитира, той забърза обратно и поде: — Съжалявам, до този момент не бях…

— Просто се заеми — остро каза Ги-Хад. Самият той също изпитваше известни затруднения със стомаха си.

Този път Ниш задържа дъха си. Операторът и пътниците трябва да бяха загинали моментално, макар че телата им бяха допълнително осакатени от лиринксите. Вътрешността на машината повече подхождаше на скотобойна. Миризмата остана да го преследва дори и след като издърпа глава.

— Контролерът го няма! — каза Ниш.

— Започвам да съзирам последователност. Първо саботират кристалите, после най-добрата занаятчия на фабриката, а сега крадат контролерите. Какво следва? И защо ги крадат? Да не би да възнамеряват да ги използват срещу нас?

— Не зная, сър — рече механикът.

— Това никак не ми харесва. Явно тук става нещо, което далеч надхвърля моите възможности. Не вярвах, че ще кажа подобно нещо, но ми се ще баща ти да побърза.

Не и на мен, помисли си Крил-Ниш.

— Нещо друго взето ли е?

— Не мисля.

— Товарът е разхвърлян, но доколкото помня от документите, нищо не е взето. Дори бялото злато е тук.

— Може би скотовете нямат приложение за него — рече Ниш.

— Не бих бързал да ги обявявам за скотове. Те са не по-малко умни от мен или теб. Ще вземем каквото можем, а за останалото ще изпратим още хора. Виждали ли сте Тиан? — обърна се Ги-Хад към Ел-Лин, застанала далеч от гнусната сцена.

— Не, сър.

— Много добре. Да съберем товара.

Петимата се натовариха и поеха към фабриката, където без инциденти пристигнаха по здрач. Там вече се беше разчуло за атаката, но никой не бе виждал Тиан.

— Била е зле облечена — рече Ниш, след като се консултира с описанието на липсващите дрехи, предоставено им от матроната. — Увила си е краката с парцали. Вероятно вече е мъртва.

— Нито ти, нито аз можем да си позволим да мислим подобно нещо — заяви Ги-Хад. — Ще организирам група за намирането й. Ти също ще влизаш в състава.

Ниш знаеше, че няма смисъл да се оплаква, макар да му се струваше, че мускулите на гърба му са заменени с влакнеста болка.

— В такъв случай ще са ми нужни…

— Ти няма да я предвождаш — студено го прекъсна Ги-Хад. — Не си и помисляй, че в скоро време някой ще ти повери каквото и да било. Грист! — кресна той.

Надзирателят дотича. Само след минути вече бяха организирани две групи — една за издирването на Тиан и една да прибере остатъците от кланкера и товара. Цяла нощ претърсваха пътя, понесли ярки факли. Продължиха и на следващата сутрин, но не откриха нищо.

Върнаха се в завода около пладне, където грохналият Ниш завари следовател Фин-Мах да стои на входа, смръщена яростно.

Петнадесет

Ниш зяпна.

— Как… как се озовахте тук?

Доколкото знаеше, до Тикси имаше само един път, а механикът се бе намирал тъкмо по него.

— Вече бях в планините. Ловувах! — Думата прозвуча като оповестяваща екзекуция камбана. — Откри ли я?

— Няма и следа от нея.

Фин-Мах го хвана за ръката. Ниш инстинктивно се възпротиви, но само докато се усети. Тази жена можеше да е ключът към реабилитирането му — или окончателното му разрушение. Тя го отдръпна към стената, за да разговарят насаме.

— Проклет глупак! — каза следователят тихо, но убийствено настойчиво. — Какво те е прихванало, та да сториш нещо подобно?

— Аз… Иризис каза… Не съм…

На Ниш не му хрумваше нищо, с което да се оправдае.

— Осъзнаваш ли какво си направил? — просъска жената. — Тиан току-що бе достигнала изключително важно разрешение. Освен това работеше и над друг, още по-значителен проблем…

— Какъв по-значителен проблем?

— Ти даже не знаеш? — възкликна Фин-Мах. — Изчезването на полето в Миниен. Петдесет кланкера са били унищожени в рамките на няколко часа.

— Нямах представа.

Изглежда положението му бе по-сериозно, отколкото сам бе осъзнавал.

— Още от началото подозирахме, че Тиан притежава огромен потенциал, макар че тя започна да го проявява едва отскоро. Само за няколко дни тя разреши два проблема с контролерите. Два, механико! Най-вероятно щеше да разреши и третия, ако срещу нея не бе заговорничено. Чиста злоба ли беше това, или непростима измяна? Заради това ли лиринкси се мотаят наоколо?

— Наоколо?

— Планините гъмжат от тях. Губим войната, Крил-Ниш. Ако изчезнат още енергийни полета, край с нас.

— Не знаех. — Самият Ниш се ужасяваше от глупостта си. — Наистина не знаех. Какво ще каже баща ми?

— Аз бих се притеснявала какво ще направи. И цялата тази бъркотия заради твоя… — Тя не се доизказа, но показно замахна с коляно към слабините му. Ниш се сви, макар и да не бе ударен.

— Нямам представа за какво намеквате — излъга той.

Коляното полетя отново, толкова бързо, че този път механикът не можа да реагира. Ударът в тестисите го повали на земята.

Фин-Мах се изправи над него.

— И смееш да лъжеш следовател? Очевидно боят не те е научил на нищо, момче! А сега ме чуй! Или си не само лъжец, но и глупак? Ние си имаме методи да узнаваме истината. Тук съм от вчера сутринта и за това време разпитах двеста души. Известно ми е всичко! Разбираш ли? Зная как си се хвалил с връзките си в левашки опит да съблазниш Тиан, а после си я заплашил със същите връзки. Зная как Иризис те е съблазнила, известен ми е всеки ваш тласък. — Гласът й ставаше по-гневен. — Зная за лъжите й, как двамата сте се наговорили да ги прикривате, за начина, по който си опетнил длъжността на осведомител. Подозирам, че имате общо и със смъртта на аптекар Мул-Лим, макар физическата постъпка да е извършена от самия него. Ако това ми подозрение се окаже истина, нищо няма да е в състояние да ви спаси.

— Не — изхленчи Ниш. — Не зная нищо за това.

Тя го прониза с тъмните си очи и не каза нищо. Мълчаливият поглед беше по-лош и от разпита.

— Какъв глупак съм бил — прошепна механикът. Само това можа да измисли. — Пълен глупак. Заслужавам да бъда изпратен на фронта.

Надяваше се, че това признание ще му бъде отдадено.

— И вероятно там ще се озовеш. Глупостта ти силно ще огорчи баща ти, Крил-Ниш. Ако действително е глупост, а не колаборационизъм.

— Никога не бих сторил подобно нещо, кълна се!

— Оставям на баща ти да определи това. На него му е достатъчен един поглед, за да разпознае лъжците. — Тя въздъхна. — А само какви надежди ти възлагаше той.

— Тогава защо ме е изпратил на това противно място?

— За да те изпита. За човек, комуто бяха отредени тъй високи позиции, подобен тест би трябвало да се окаже лесен. А ето че ти се провали — и то заради най-прозаичната причина.

— Какво да сторя? — прошепна той. Ниш не беше страхливец, ала не преливаше и от храброст. Мисълта за предните линии го вцепеняваше.

— Ако изобщо има нещо, което би могло да те спаси, то е само едно. Намери Тиан и я доведи обратно невредима.

— Тя вероятно е мъртва — отчаяно промълви Крил-Ниш.

— Тогава ти също си мъртвец!

— Как да я намеря? — рече той, по-скоро на себе си.

— Един истински осведомител не би питал. Нито би разрешил проблема, лежейки по гръб.

Ниш се изправи, все още притиснал с ръка удареното. След като се помота из фабриката, той се озова в халето на занаятчиите. Иризис се мръщеше над масата си. Механикът се отдръпна. Ако тя действително бе убила аптекаря, а това изглеждаше много вероятно, Ниш не искаше да има нищо общо с нея.

Потънал в мрачни мисли, той пое сред спалните помещения. Сети се, че стаята на Тиан е недалеч. Механикът никога не беше влизал вътре. Той отвори и бутна вратата. Помещението бе дребно, много по-тясно от принадлежащото на Иризис. Но на Тиан това вероятно не бе правило впечатление.

Стаята съдържаше единствено легло, стол, маса и фенер. Прът с краища, вбити в стената, изпълняваше ролята на закачалка, а в края на кревата имаше малък сандък, който в момента беше празен. По нищо не личеше, че в стаята неотдавна е живял някой. Това не бе изненадващо — Тиан бе отведена в размножителната палата преди повече от две седмици. Но какво бе станало с вещите й?

В работилницата й не откри нищо, колегите й също не знаеха. Ниш отиде в кантората, където се съхраняваха отчетите. Счетоводителката я нямаше, там беше само нейният помощник — красив младеж с изключително червени устни, който топло се усмихна при вида на механика. Крил-Ниш отвърна с пестелива усмивка — не искаше да настройва чиновника против себе си, нито да го окуражава.

— Привет, аз съм Уики. С какво мога да ви помогна? — онзи се изправи, приближи се и протегна ръка. Ниш я пое — изненадващо здрава ръка за чиновник. Във всеки случай близостта му смущаваше механика.

— Идвам по поръчение на следователя — остро рече той.

Желаният ефект бе постигнат, защото Уики отстъпи назад.

— Какво е станало с вещите на занаятчия Тиан?

— Не зная. Но несъмнено трябва да е отбелязано. — Чиновникът започна да разгръща страниците на книга, голяма колкото ръката му. — Ето. Миньорът Джоейн е дошъл за тях преди няколко дни. — Той се навъси. — Явно е дошъл, докато съм обядвал. Ето подписа му, а това е подписът на счетоводителката.

Ниш обърна книгата, за да се убеди лично.

— Много благодаря.

И механикът понечи да излезе.

— Крил-Ниш? — меко рече Уики.

— Да?

— Сигурно гърбът много ви боли. Ако ви е нужен човек, който да ви натрие с мехлем…

— Няма да е нужно, благодаря. Зараства добре. А ако имах нужда от лечение, щях да се обърна към целителя.

Уики въздъхна разочаровано.

Ниш познаваше Джоейн, макар и бегло. Сега той си припомни, че миньорът двукратно е посетил Тиан в Тикси. Може би тя се криеше в колибата на стареца и изчакваше времето да се оправи.

Механикът затича към миньорското село. Макар денят да беше ветровит и студен, докато стигне покрайнините, по гърба на Ниш се стичаха струйки пот.

Последният отрязък от стръмния път бе заледен. Ниш внимателно се приближи до колибата на Джоейн и се прикри зад едно дърво, вперил очи във вратата. Тъй като оградата му пречеше, той се промъкна в дворчето и на верандата се ослуша, но не чу нищо.

Тогава механикът рязко отвори вратата. Колибата се оказа празна. Леглото бе оправено, масата беше разчистена. Над камината се сушаха две чинии, две чаши, две лъжици. До вратата бе опряно парче плочка, на което пишеше Благодаря, Джо. Посланието можеше да принадлежи всекиму.

Крил-Ниш отново излезе и обходи къщата, дирейки следи. Не откри — вятърът бе отвял пресния сняг и сега се виждаше единствено замръзналата ледена покривка. Ако Тиан е била тук, накъде се е отправила? Механикът продължи да оглежда за дири, поел в спирала, отвела го в леса. Тук вече откри следи, които отвеждаха до едно дърво, обратно към колибата, сетне нагоре по склона към мината и фабриката.

Дирите бяха големи колкото неговите, но по-плитки и по-наблизо една до друга. Някой по-лек — и накуцващ: личеше, че единият крак се обляга по-силно на тока. Несъмнено Тиан. Към мината ли бе тръгнала, или към фабриката? Механикът последва следите. На няколко пъти ги изгубваше, но винаги се натъкваше отново на тях. Посоката вече ставаше ясна: мината. Вече се свечеряваше, когато той излезе от гората. Тук земята беше заледена и следи не бяха останали, но вече не бяха и нужни.

На входа Ниш се поколеба. Никога не бе слизал в мината. Освен това още от малък бе страдал от клаустрофобия. Безмилостните му братя и сестри го бяха измъчвали, като го увиваха в одеяла. В мига, в който главата му бъдеше покрита, паниката избухваше.

Все пак той навлезе и спря пред кухината, заемана от Лекс, пълничкия дневен пазач, свил се в палтото си.

— Добър ден — колебливо поде механикът. — Аз съм Крил-Ниш Хлар…

— Зная! — изръмжа Лекс. — Ако зависеше от мен, щеше да получиш сто камшика, а не двадесет! Какво искаш?

Очевидно много хора харесваха Тиан.

— Търся занаятчия Тиан.

Лекс размаха жилест юмрук.

— Тя е в… града, благодарение на теб.

— Избягала е от размножителната палата.

Чувайки това, Лекс се ухили до уши.

— Радвам се да го чуя.

— Дошла е тук. Някъде наскоро.

— Не съм я виждал — рече пазачът. — А и да бях, нямаше да ти кажа, мърльо дребен! Сега ми се махай от главата, че си тръгвам.

Ниш се постара да не избухне, макар да му бяха нужни сериозни усилия.

— Тук съм по възложение на следователя — меко каза той. Никой не би посмял да излъже за подобно нещо. — И ако не съдействаш…

Не беше нужно да довършва заплахата.

— Това вече е друго — бързо каза Лекс. — С радост ще помогна на Фин-Мах. Но наистина не съм виждал Тиан.

— Ами Джоейн?

Пазачът погледна към голямата плоча зад гърба си, на която бяха нанесени имената на миньорите, работните им часове, мястото, на което копаеха, и изработеното.

— Дошъл е призори.

— И работи на пето ниво — прочете Ниш.

— Навърта се там от месеци. Харесва му.

Крил-Ниш се замисли.

— Възможно ли е Тиан да е издебнала момент, когато си потънал в работа, и да се е промъкнала незабелязано?

— Би могло, макар че се съмнявам.

— И в такъв случай къде би отишла?

— При асансьора. Това е единственият начин да бъдат достигнати долните нива.

Ниш го последва към зъбчатия механизъм. Всяка следваща стъпка в мрака бе нова доза кошмар. Налагаше му се да впрегне цялото си самообладание, за да продължи. Струваше му се, че таванът над него е жив и потрепва отмъстително, готов да се стовари отгоре му.

Загледан в асансьора, Ниш замислено каза:

— Тези машини трябва да са шумни. Не би ли трябвало да се чува чак при теб?

— Асансьорът непрекъснато е в движение. Тук има деветдесет миньори. Обикновено се прекачват между различните нива. Или бива издигана руда.

— Само че кошниците с руда са много по-тежки. И при тях се чува как добитото бива изсипано.

— Да — каза Лекс. — Сега като каза, преди около час чух асансьора. Слезе много надолу. Но още никой не се е изкачвал.

— Трябва да е била Тиан! — възкликна Ниш.

— Възможно — рече пазачът. — А може и да е бил друг.

— Трябва да ме спуснеш. Веднага.

— Нямам право. Ти нямаш миньорски пропуск.

— Заповядвам ти от името на следователя.

Лекс беше неумолим.

— Дори и по нейна заповед не мога.

— Тогава ми намери човек, който може! — озъби се механикът.

— Двеста, двеста камшика трябваше да бъдат — невъзмутимо изтърси Лекс. — Досаден хлапак!

Но с бавни крачки се приближи до асансьора и два пъти дръпна някакво висящо въже, изчака малко и го дръпна още два пъти. Някъде долу звънна камбана. Скоро камбаната на това ниво отговори и въжето се раздвижи. Появи се кошница. В нея се бе качил посивял дребен мъж, летаргично въртящ ръчката.

— Какво има? — рече онзи, като предъвкваше думите.

— Флин, механик Ниш-Наш иска да отиде на пето ниво. Той търси Тиан и Джоейн.

Ниш стисна зъби. Мразеше този прякор повече от всичко на света.

— Така ли? — Флин майсторски се изхрачи, изплюл се досами ботуша на механика. — Не съм ги виждал. Ако щеш, търси и на девето ниво.

— Какво има на девето ниво? — нервно попита Ниш.

— Предимно вода — отвърна Лекс. — Изпраща го следователят, Флин.

Враждебното лице на миньора поомекна.

— Ами квотата ми? — носово изскимтя той.

— Сигурен съм, че Ги-Хад ще вземе предвид съдействието ти — каза Ниш. Не знаеше доколко това е истина, а и не го беше грижа.

— Е, ще слизаме ли?

— Ще слизаме ли? — измитира го Флин. — Скачай.

Ниш попребледня. Кошницата съвсем не беше се изравнила със скалния под, а и изглеждаше тъй дребничка в сравнение с обгърналата я бездна. Ако не уцелеше… Не, не можеше да го направи дори и за да запази достойнството си.

— Издигни по-високо — рече механикът. Потръпването на гласа му накара Флин да се озъби презрително. Миньорът се спогледа с Лекс, който също се подхилваше. Горко и на двама им, ако някога Ниш се издигнеше. — Хайде, вдигни.

Флин изпълни заръката, а Лекс хвана някаква ръчка. Ниш се качи в кошницата и мрачно се хвана за въжето.

— По-бързо — тросна се той, за да прикрие нервността си. — Работата на следователя не може да чака.

Без да се прикрива, Флин смигна на Лекс, после повдигна ръка, хванала миньорски чук. Последва замах. Ниш трепна, решил, че миньорът се опитва да удари него, но инструментът се стовари върху спирачката. Кошницата полетя надолу, а стомахът на механика се качи в гърлото му.

Когато можа да се пребори с давенето, Крил-Ниш започна да крещи. Чуваше как Флин буквално реве от смях.

Край тях все по-бързо и по-бързо прелитаха отвори. Ниш вече бе започнал да се готви да посрещне края си, когато кошницата взе да забавя ход. Минаха четвърто ниво, след което забавянето продължи и те спряха точно на пето. Лекс бе сложил спирачката.

Ниш току-що бе станал жертва на редовен номер, погаждан на новаците и нежеланите посетители.

Входът на нивото бе осветяван от фенер. Крил-Ниш дари Флин с поглед на нескрита омраза, на който бе отвърнато с безразличие. Миньорите бяха дръзновени хора, признаващи единствено собствената си йерархия. Ако Ниш някога станеше инквизитор, хубаво щеше да се погрижи за тях.

Но вероятността за това бе малка. Предстояха му големи усилия, за да избегне изпращането на фронта, да не говорим за връщането му като осведомител. Механикът се отърси от мечтите за власт и мъст. Опита се да потисне и клаустрофобията си, макар да не успя.

— Къде можем да намерим Джоейн?

Флин взе фенера и закрачи по тунела. Миньорът се оказа по-нисък дори и от Ниш. Такива бяха повечето от тях: дребни, жилави и стари. Крил-Ниш го последва, потръпвайки при мисълта за тоновете скална маса, надвиснали отгоре им.

Джоейн го нямаше на мястото, на което работеше обичайно. Не го намериха и в тунелите, известни на Флин. Ниш разглеждаше кристалните жили и се чудеше, как старият миньор бе знаел кои да избира. На него самия всички му изглеждаха еднакви.

В крайна сметка претърсиха цялото пето ниво, което им отне много часове и няколко презареждания на фенера. Не откриха следи нито от Джоейн, нито от Тиан. Когато двамата се върнаха до асансьора, Ниш можеше да види, че водачът му е притеснен. Флин удари камбаната и ги издигна до главното ниво.

Продължителното време, прекарано долу, с нищо не бе облекчило фобията на Ниш. Дневната светлина, която съзря откъм входа на мината, беше същински балсам за очите му. Беше утро, което означаваше, че бяха търсили цяла нощ.

Кошницата бе посрещната от натрупала се тълпа.

— Няма и следа от него — викна Флин.

— На горните нива също — тихо рече един млад миньор. — По-добре да слезем на шесто.

Ниш започна да се изкатерва от кошницата, стъпи лошо и едва не полетя в шахтата. Някакъв едър мъжага го извлече на безопасно място и го остави да се свлече на пода — коленете на Ниш се подгъваха.

Механикът видя приближаващи се към него ботуши и повдигна очи. Видя следователя, Ги-Хад, а също и други хора, които му бяха непознати. Всички те се отдръпнаха, за да направят път на нисък, пълничък мъж. Сърцето на Ниш подскочи. Как беше възможно да е стигнал тук толкова бързо? Трябва да е пътувал денонощно в продължение на две седмици!

— Ставай! — каза перквизитор Джал-Ниш. Гласът му звучеше като заводската рудомелачка.

Ниш се надигна, за да се изправи пред баща си. Джал-Ниш Хлар едва бе навлязъл в четиридесетото си десетилетие и изглеждаше добре — въпреки късите крачета и шкембенцето. И беше по-висок от сина си, нещо, за което Ниш не можеше да му прости. Носът на провинциалния инквизитор бе гордо извит. Стриктно поддържана брада сочеше към гърдите му. Косата беше гъста и тъмна, а очите се отличаваха с неизменен блясък, впрочем изчезващ при разпити. В спокойна обстановка Джал-Ниш бе приятен събеседник, който обаче никога не забравяше жилката си на безжалостност.

Сега блясъчето в погледа му беше изчезнало. Ниш знаеше, че няма да получи някакво по-специално отношение. Баща му не беше от хората, склонни да допускат компромиси.

— Докладвай — рече Джал-Ниш Хлар.

— Претърсихме цялото пето ниво. Няма и следа от нея.

— А намери ли приятеля й?

— И от Джоейн също нямаше следа.

Устата на перквизитора се превърна в тънък, безкръвен разрез.

— Ти си имбецил, Ниш. Но един ден аз ще бъда скрутатор. Дори твоята глупост няма да ми попречи. Стягай се за фронта, сине!

Шестнадесет

Ниш бе разпитан от баща си и Фин-Мах. Усещането можеше да се сравни с изтърпяното телесно наказание, само че беше дори по-лошо. Джал-Ниш се държеше със студен гняв, Фин-Мах бе сдържана и ефективна — макар че в един момент механикът я улови, че тя се вглежда към прозореца, очевидно замислена за нещо друго. И изглеждаше тъжна. Какво ли й се беше случило?

По-късно Ниш бе разпитан заедно с Иризис, което младият механик намери за още по-мъчително. Два пъти тя най-безсрамно излъга баща му, като след това хвърляше убийствен поглед към Крил-Ниш, като че го предизвикваше да я разкрие. Сякаш тя умишлено си търсеше смъртта.

Занаятчия Иризис призна за тормоза си над Тиан, включително за кражбата на страницата от дневника й и присвояването на модификацията на контролерите. Но отрече всички други престъпления, в които я обвиняваха. Дали тя действително беше невинна, или, както преди, бе склонна да признае единствено когато доказателствата срещу нея станеха неопровержими? Ниш бе склонен да повярва във вината й. По време на разпита бе принуден да разкрие това си съмнение. Иризис не реагира.

Джал-Ниш ставаше все по-изнервен.

— Тя трябва да е шпионинът — чу го Ниш да прошепва на Фин-Мах по време на една кратка почивка. — Не би било лошо да й сложим железата, за да се убедим.

Перквизиторът намекваше за специфично изтезание — толкова жестоко, че биваше прилагано само върху най-неподатливите затворници. Ниш бе шокиран. Ако се стигнеше до подобно нещо, той нямаше намерение да стои безучастен.

— Не бих ви посъветвала, освен ако не сте убеден във вината й — каза Фин-Мах. — Майка й е доста близка със скрутатора.

— Не, не — побърза да каже Джал-Ниш. — Това беше по-скоро гласно размишление, отколкото намерение.

Той държа Ниш и Иризис цялата нощ, а после ги изпрати в мината, за да помогнат с търсенето. Механикът вървеше като сомнамбул след Фин, измъчван от страхове и болка. Но дори и не му хрумваше да избяга. В свят, където всекиму бе възложена определена роля, съществуваше орис, по-жестока и страховита от изпращането на предните линии — превръщането в прокуденик, лишен от надежда за реабилитация.

Слязоха чак до осмо ниво. Неспалият Ниш крачеше като жив мъртвец. Тялото на Джоейн бе открито, но не и извадено, защото опитът за последното предизвика струпване, погребало под тонове пръст двама миньори и забележителната кристална жила.

Тъй като не откриха никакви следи от Тиан, те започнаха да се съмняват, че тя изобщо е идвала тук. На втория ден след започването му от Ниш, търсенето бе преустановено — мината трябваше да възобнови работата си. Защитата на фабриката също изискваше всички налични хора.

Ниш пренася камъни до здрач, когато последва нов мъчителен разговор с баща му.

— Ти ме почерни в очите на скрутатора, момче! — изръмжа Джал-Ниш. — Това е непростимо.

— Какво ще кажеш на майка ми?

Единственият коз на Ниш.

Перквизиторът, до този момент крачил енергично, се закова. Само едно нещо го плашеше повече от гнева на скрутатора — яростта на спътницата му в живота.

— Моля те, дай ми шанс, тате.

— Ти си позор за семейството — студено рече Джал-Ниш. — В мирно време бих проявил снизхождение, но сега не мога да си позволя подобно нещо, нито дори заради майка ти. Ти превърна Тиановия триумф в бедствие. Ако позволя да ти се размине, скрутаторът ще реши, че аз съм същият като теб. И какво ще правим тогава? Зная, че Раня ще се съгласи с мен.

И той отново започна да се разхожда, по-нервно.

Ниш направи нов опит, ала баща му беше неумолим. Щом времето се оправеше достатъчно, Ниш щеше да се озове на първия кораб към фронтовата линия, намираща се на двеста левги на север. Там той щеше да получи възможност да се реабилитира — ако не бъдеше убит и изяден.

Поне в едно отношение късметът на механика работеше — есента продължаваше да беснее. Бурите редуваха градушка, суграшица, дъжд и сняг. Като никога Крил-Ниш се радваше на лошото време.

На следващото утро той лежеше върху сламеника си, заслушан във вятъра, лудуващ по покривните плочи. Скоро щеше да прозвучи гонгът за ставане.

Звук действително прозвуча, но не беше гонг. Стената се разтърси. Миг по-късно долетя приглушен трясък.

Земетресенията тук не бяха рядкост. Понякога бяха и опасни. Ниш скочи от леглото, нахлузи ботуши и изхвърча навън.

— Какво беше това? — викна той към близкия пазач.

— Не…

Нов гръм разтърси фабриката.

— Това не е земетресение — кресна механикът. — Някой напада портата! Всички по местата си.

Пазачът, обучен като целия заводски персонал, се затича. Ниш, чиято позиция бе върху стената, за по-бързо мина през женското спално помещение, където оскъдно облечени жени (и техните партньори) трескаво навличаха униформи. Мъжката спалня изглеждаше сходно.

— Ставайте! — ревеше Ниш. — Врагът напада фабриката! Бързо!

Той продължи да тича, като удряше по вратите на работниците, спящи в самостоятелни стаи. Състоянието, в което въпросните хора изскачаха, го развесели.

Баща му също беше сред тях. Замаян от съня, гол, той изглеждаше много далеч от онова властно достолепие, което му придаваше униформата. Джал-Ниш отново затръшна вратата си, но не и преди Ниш да зърне в стаята му Уики, младия чиновник от счетоводния отдел.

Механикът бе шокиран и отвратен. Собственият му баща! Само че сега нямаше време за отвращение. Той отново отвори вратата и изкрещя:

— Нападнати сме, перквизиторе!

Умишлено си послужи със званието му и отърча нататък, без да има възможност да види как се сгърчва лицето на Джал-Ниш. По коридора край Ниш притича Фин-Мах повела група деца. За пръв път лицето й не показваше обичайната безстрастна увереност, а бе скривено от страдание.

Ако Ниш разполагаше с повече време, с най-голямо удоволствие би се посветил на по-задълбочено изследване — внезапната опасност представляваше отличен поглед към същинския характер на околните. Отговорник Ги-Хад например видимо трябваше да си придава смелост, но въпреки това пристигна тичешком. Надзирател Грист не се виждаше никакъв, а двама механици, същински мечоци, чиито усти не спираха със самохвалствата, трябваше полусилом да бъдат измъкнати от стаите си.

Виж, с Иризис не беше така. Вратата на нейната стая се отвори сама още преди Ниш да е посегнал към дръжката. В ръката си държеше нож, по-скоро къс меч, и беше облечена само в тесни панталони, стигащи до коленете.

— Врагът напада? — рече тя.

— Обсаждат портите.

— Къде е проклетата ми риза? — Тя се огледа, сетне изфуча: — Майната й — и се затича, поклащаща великолепните си гърди.

Ниш я последва с подозрението, че тя излизаше така умишлено. С разветите си коси и белязания гръб Иризис приличаше на самата Мису — прословута героиня от отдавнашните революции.

Двамата изтичаха на стената. Набързо запалените факли трептяха под вятъра. Вън все още не се беше развиделило. Светлината им показваше единствено мъгла и сенки.

Стените се разтърсиха отново, сетне някакъв снаряд потъна в едното крило на портата. Ниш погледна надолу и видя канара, запратена от мощен катапулт, да отскача и да се търкулва по пътя.

— Какво е положението? — кресна механикът към най-близкия пазач. А онзи не можа да отговори, защото в същия миг бе повален от по-малък камък. Войникът отхвърча назад и полетя отвъд стената.

Иризис отново изникна.

— Лиринкси! — изпищя тя, подмина Ниш и продължи към лявата кула, като пътьом грабна факла. Няколко каменни снаряда последваха пътя й, но нито един не я уцели. Стрелнала се по стълбите, занаятчията хвърли факлата си нагоре.

Насмолената слама, струпана горе именно с такава цел, избухна в пламъци и освети мястото между стената на фабриката и леса. Защитниците останаха в сянка. Ниш грабна друга факла и също се отправи към наблюдателната кула. Застаналата там Иризис тъкмо насочваше арбалет към гората. Младата жена стреля. Разнесе се накъсан рев.

Поредна канара изхвръкна от мрака и строши окончателно портите. Моментално трима лиринкси се хвърлиха в атака. На входа се разгоря ожесточено сражение.

Иризис бе стъпила боса в преспите и спокойно зареждаше арбалета. Макар кожата й да беше посиняла, занаятчията не обръщаше внимание на студа.

— Проклятие! — кресна тя. Арбалетът бе заял.

Ниш бързо го оправи — най-сетне имаше някаква полза от уменията му на механик — и й го подаде обратно.

Иризис се приведе над стената, право надолу, прицели се и стреля. Месест звук оповести попадението й.

— Пипнах те!

Тя се отдръпна и затърси още болтове.

Ниш бе поразен от промяната й. Никога не беше виждал Иризис тъй оживена. Механикът внимателно надникна от ръба. Простреляният от нея лиринкс лежеше неподвижно, с окървавен гребен. Как можеше тя да е предателка? Не изглеждаше логично.

Останалите двама лиринкси все още се сражаваха. Крил-Ниш изтича до купчина камъни, грабна най-големия, който можеше да вземе, и го хвърли. Пропуск. Запрати втори камък, този път ударил един от лиринксите по плочестото рамо. Уцеленото създание, чиято ръка бе увиснала безполезно, се хвърли към фабриката. Писъци и ревове указваха придвижването на отчаяния му щурм.

Ниш подготви нов снаряд, но докато го мяташе, последният лиринкс с рязко движение на китката запрати нещо към него. Механикът бе прорязан от ослепителна болка в гърлото. Ударът го накара да залитне назад и да удари глава в купчината камъни. Крил-Ниш потъна в унес, в който усещаше единствено агонията в шията, пълзящия по тялото му студ и изтичането на кръвта си.

Скоро той бе повдигнат и отнесен. Един от носачите бе Иризис. Гръдта й се поклащаше над лицето му. Мъглата, вдигнала се пред очите му, не позволяваше на Ниш да види останалите хора.

Той отново дойде на себе си на операционна маса в лазарета. Бяха го обкръжили десетина души, сред които и баща му — чието лице изразяваше ужас, несъзиран досега от Ниш. Може би Джал-Ниш действително бе привързан към сина си.

До перквизитора бе застанал целител Тул-Кин — неприятна за младия механик гледка. Отблизо вените по носа и бузите на лечителя изглеждаха ужасно. Също тъй неприятен бе и дъхът му, усърдно пропит с ревеновата ракия, като онази, която миньорите обичаха да варят. По принцип слабата бира бе единственият алкохол, разрешен във фабриката, само че на целителя се полагаше спирт — за дезинфекция. Уви, печално изключение.

— По-бързо, човече! — викна Джал-Ниш. — Извади стрелата и го заший, преди да му е изтекла цялата кръв!

Тул-Кин започна да кърши тлъстичките си ръце.

— Не смея. Потънала е между артериите и има три остри ръба. Едно погрешно движение — и той ще умре.

— Пиян идиот — ревна перквизиторът. — Къде по дяволите е Ги-Хад?

— Преследва врага, сър — заяви някой. — Едно от чудовищата нахлу в кантората.

Ниш се чувстваше замаян, макар че умът му бе прояснен. Щеше да умре, защото целителят не се осмеляваше да опита да го спаси.

— Само с това жалко подобие на целител ли разполагате? — настояваше Джал-Ниш Хлар.

— Също и старата Рузия, сър — отвърна непознатият глас. — Само че тя е почти сляпа и ръцете й треперят силно. И аптекар Мул-Лим. Той умееше да си служи с триона за кости, когато се наложеше, но…

— Но проклетият глупак е мъртъв! — процеди Джал-Ниш. — Самоубил се е, освен ако друг не му е помогнал. — Той намръщено се загледа към сина си. — Може би това е проява на съдбата.

Ниш също разпознаваше иронията, но не можеше да я оцени.

Плесница, ругатня, гръмване на женски глас.

— Не смей да ме докосваш или ще си събираш черепа парче по парче. Махни се от пътя ми.

Това беше Иризис. Събраните се отдръпнаха, за да й направят път. Тя си беше облякла долна риза, ала тъй впита, че ефектът от дрехата бе подсилващ.

— Какво си мислиш, че правиш? — озъби се Джал-Ниш.

— Спасявам живота на безполезния ви син — тихо отвърна тя. — Или пък прекратявам мъките му.

В едната си ръка жената държеше медна тръбичка, а в другата малък занаятчийски чук.

— Върви по дяволите! Тул-Кин, върни се веднага!

Лечителят се беше оттеглил в ъгъла, където с грозна жадност лочеше от манерка. Когато бе доведен отново в отговор на нареждането на перквизитора, ръцете на целителя трепереха тъй силно, че ножът, който му подадоха силом, се тресеше.

— Е? — арогантно рече Иризис.

Джал-Ниш затвори очи, отвори ги отново и обърса сълза.

— Той ще умре, нали?

— Ако продължи да губи кръв със същото темпо — каза една от сестрите, — не му давам повече от час.

Перквизиторът махна с ръка:

— Не виждам как би могло да стане по-лошо.

Иризис се приближи до масата, наведе се над Ниш и огледа раната.

— Наконечникът на стрелата е метален и е с дължината на острието на малък нож. Триъгълно острие, с много остри ръбове. Пронизало е мускулите на врата му. Върхът стърчи от другата страна, досами гръбнака. Ако острието бъде раздвижено, независимо в каква посока, съществува риск някой от ръбовете му да пререже вената, което означава, че той ще умре за няма и минута.

Тя взе медната тръбичка, погледна още веднъж, за да се убеди, че диаметърът й е подходящ, след което започна да я пъхва в цепнатината във врата на Ниш. Той изрева и припадна.

— Още по-добре — промърмори Иризис и намести тръбичката над края на наконечника. Последва тих влажен звук, през медната тръбичка започна да изтича кръв.

Лицето на Иризис се беше покрило с капчици пот. Дузина души стояха около масата, но всички мълчаха. Всички бяха затаили дъх.

Занаятчията внимателно започна да раздвижва заседналата тръбичка, за да я извади. Трябваше да бъде предпазлива, защото и най-малкото разместване на острието можеше да се окаже фатално. Извади тръбата, обърса я в ризата си, избърса и пръстите си по същия начин, след което отново започна да вмъква тръбичката в раната. Този път тя не заседна.

— Повдигнете му главата! — отсечено нареди Иризис.

Джал-Ниш го стори. Той изглеждаше втрещен. Младата жена хвана врата на Ниш с едната си ръка.

— Дръжте го здраво.

От джоба си тя извади малка капачка и я прикрепи към края на тръбичката. После взе чука си и с един рязък замах, накарал присъстващите неволно да се сепнат, удари върху капачката. Тръбичката щръкна от другата страна. Ниш с крясък се свести и започна да се гърчи.

— Дръжте го! — кресна тя. — Или ще го изгубим!

Всички присъстващи наскачаха да усмирят мятащия се механик. Иризис извади от другия си джоб клещи, сграбчи стърчащия от тила му връх на тръбичката, в която се намираше наконечникът, и с едно движение я издърпа. Крил-Ниш изпищя.

От двете отверстия на раната заструи кръв. Всички присъстващи нервно изчакваха издайническото бликване, оказващо разкъсана артерия.

— Какво става? — виеше Ниш. — Няма да умра, нали?

Иризис се бе отдръпнала и дишаше тежко. Ризата и ръцете й бяха почервенели. От тръбичката капеше кръв. Младата жена гледаше втренчено към гърлото му.

— Какво…? — продължаваше механикът.

— Млъкни, Ниш. Няма да умреш, което е изключително жалко. — Тя огледа събраните. — Някой от вас може ли да го зашие? — Лицата само се взираха в нея. — Естествено, че не, идиоти! Дайте ми чантата с инструменти на целителя. И бутилката му.

Някой изтича и й донесе исканото. Иризис намери игла и конец и спокойно заши раните, а после ги поля с алкохол.

Когато приключи, занаятчията захвърли гранчето, иглата и манерката на масата, прибра своите инструменти и, без повече да погледне към Ниш, се прибра в стаята си.

Устата на Крил-Ниш бе пресъхнала, главата му пулсираше болезнено, а вратът му бе скован от такава непоносима болка, че дори не можеше да помръдне глава. Имаше някакви бегли спомени, че някой седи до леглото му и го гали по челото. Само че когато отвори очи, до него седеше единствено Иризис.

— Ти ми спаси живота — рече той и потърси ръката й.

— И за миг не си помисляй, че съм го сторила заради теб, малки ми Ниш-Наш — натъртено рече тя.

— А защо тогава?

— За да спечеля благоразположението на баща ти, разбира се! Или това, или размножителната палата.

Ниш възкликна. Заради неспособността да обръща главата си не можа да види странния й поглед.

— Но ако ме беше убила…

— Рискът си струваше. Обичам рисковете, особено когато няма какво да губя.

— Тогава не трябва ли да вървиш да си получиш наградата? — Той вложи толкова сарказъм в думите си, колкото му позволяваше мъчителният врат. — Друго от теб не бих и очаквал.

Тя не обърна внимание на подмятането му.

— Донесла съм ти бульон. Би било срамота да умреш и да развалиш всичко.

— Ама разбира се.

Иризис загреба и доближи лъжицата до устата му.

— Отваряй.

Крил-Ниш погълна и откри, че бульонът е превъзходен — нищо общо с помията, която обикновено разливаха в столовата. Той примлясна и отбеляза:

— Вкусен е.

— Естествено. Аз го направих. Специално за теб.

След като го нахрани, тя си излезе мълчаливо. А Ниш се отпусна, заслушан в бучащата в ушите му кръв. Това нищожно усилие го бе изцедило.

Иризис се намираше в работилницата си (сглобяваше контролер), когато вътре с трясък нахлу забързаният Джал-Ниш. Това бе обичайният му начин на придвижване, макар че трътлестата му снага го караше да изглежда леко смешен.

— Да? — рече тя надменно, макар да изпитваше страх. С една своя думица перквизиторът би могъл да й причини всичко. Но Иризис беше горда.

— Дойдох да ти благодаря, че спаси безполезния ми син.

— Безполезен? В последно време действително създава подобно впечатление. Но той притежава и определени таланти. — И тя му хвърли подигравателен, многозначителен поглед.

— Не искам да зная за това — побърза да каже Джал-Ниш.

— Не се съмнявам. Самата аз зная за вашите нощни занимания. — Иризис отметна коса. — Е, готова съм да чуя съдбата си. Каквато и да е тя, бих желала да узная сега.

Той започна да се разхожда, като на моменти й хвърляше ко̀си погледи, сякаш изпитваше затруднения с категоризирането й.

— Нито един от докладите не те представя изцяло.

— А какво пише за мен Фин-Мах? И тя ли ме счита за виновна в измяна и убийство, както смята за мен бившият ми любовник?

— Възникнаха… известни съмнения.

— Нима?

— Трудно е да си представиш предател, с такава решителност убил един от своите покровители.

— Защо ни нападнаха лиринксите?

— Няма причина — отвърна Джал-Ниш с пресилена небрежност. — Кой ги знае каква е мотивацията на действията им.

— Чух, че едно то чудовищата стигнало чак до кабинета на Ги-Хад, преди да бъде убито. На мен това ми прилича на причина за нападение.

Той се поколеба.

— Лиринксът бе взел определено доказателство…

— Тоест, Ги-Хад е предателят?

— Не говори глупости. Лиринксът бе взел счупения индикатор на занаятчия Тиан. Смятаме, че той съдържа информация за самоличността на изменника. Изглежда това обвинение вече не бива да те притеснява.

— Но останалите обвинения срещу мен все още са в сила?

— Ти призна извършването на сериозни престъпления. А Фин-Мах ми каза…

— Да? — Тя стисна юмруци под масата.

— Каза ми, че си суетна, горда и с изключително високо мнение за себе си. Но че това е начинът ти да се защитиш от прекалено властна майка, баща неудачник и семейство, отчаяно опитващо се да изживее чрез теб някогашната си слава. Че не притежаваш морални удръжки и би сторила всичко, за да се издигнеш и отстраниш стоящите на пътя ти. Че си дръзка, дори неразумна, и неспирно преследваш крайната си цел. Че имаш отчаяна нужда от признание.

Не би седнала да спори за това, иначе щеше да падне в собствените си очи.

— Всичко това е истина. — Тя се престори на отегчена. — Аз съм това, което съм. Или по-скоро това, което обстоятелствата и собственият ми ум са ме направили.

— Така е. Точно по тази причина съм тук. Имам определена задача за теб. Успешното й изпълнение по случайност може и да те реабилитира.

— Задача?

— Може и така да се определи.

С бързи крачки перквизиторът отиде до вратата, убеди се, че никой не ги подслушва, отново я затвори. Сетне си придърпа стол и се настани срещу нея.

— В моята провинция биват провеждани определени експериментални процедури. Да видим как да се преведе терминът… Усещане отдалеч, проследяване.

— На хора?

— Индиректно. На практика бива проследявано използването на енергия — Тайното изкуство.

— Аз не умея да го използвам.

— Довел съм със себе си човек, притежаващ вроден талант. Тя може да усеща кога и къде бива използвана енергия. Тая надежди, че тя може да ни бъде от полза при разрешаването на определен неотдавнашен проблем.

— Изчезването на полето в Миниен — сети се Иризис.

— Да. Не са ни известни поводът и причината за тази катастрофа. Дали полето е изчезнало безвъзвратно, или ще се появи отново.

— Дали ние сме го изцедили — рече занаятчията, — или врагът е открил начин да го изключва.

— Именно. Имаш остър ум, занаятчия.

Тя се прозина, умишлено.

— Десетки майстори и гадатели работят над проблема, но до момента няма напредък — заяви Джал-Ниш.

— Трябва да погледнем възловата точка отвътре.

Перквизиторът изглеждаше сепнат, но бързо се опомни.

— Четеш ми мислите. Тъкмо това се надявам да постигна с моя адепт — перцептора.

— Защо ми казваш това?

— Нейният талант не е достатъчен, защото е придружен от невъзможна за коригиране слабост.

— Не разбирам за какво говорите.

— Защото още не съм ти обяснил. Ела.

Той я поведе сред фабриката, пълна с бездействащи работници. Толкова скоро след атаката никой не можеше да се съсредоточи. Двамата минаха покрай кабинета на Ги-Хад, чиято врата бе строшена, завиха иззад ъгъла и поеха по дълъг коридор, в края на който имаше затворена врата. Джал-Ниш спря, откачи фенер, затвори го почти изцяло и отвори вратата. Когато и Иризис влезе, перквизиторът плътно притисна вратата.

В един от ъглите на помещението се беше свила девойка. Тя закри лицето си с длани и изхлипа.

— Юлия — меко каза Джал-Ниш, — това е занаятчия Иризис. Поздрави я.

Девойката трепна и бавно започна да сваля ръце. В първия момент Иризис си помисли, че насреща й стои дете, но когато Юлия се изправи, оказа се, че тя е млада жена, с очертаващи се форми, дребна. Ръцете и краката й действително приличаха на детски. Беше гола, разхвърляла дрехите си по пода. Кожата й бе бледа до безцветност. Прозрачна коса, като източена от водни нишки. Същото важеше и за веждите и миглите й. Заради липсата на цвят по кожата й, кръвоносните й съдове се виждаха ясно дори и на тази светлина. Розовата й плът също прозираше.

Юлия се извърна от светлината, макар последната да беше съвсем слаба. Иризис реши, че момичето се крие заради някаква деформация, но когато Джал-Ниш насочи светлината на фенера встрани, девойката отново погледна към посетителите си и занаятчията можа да види, че Юлия изглежда напълно здрава. Единствено очите й бяха странни, необичайно едри, без цвят и без видими ириси. Дали тя не беше малоумна?

— Боли — изрече Юлия с глас, безцветен като косата й. Светлината наистина изглеждаше да я е наранила, защото по долните й мигли блестяха сълзи.

— Кажи здравей, Юлия — подкани я перквизиторът.

— Здравей, Иризис. — Гласът на Юлия сега копираше специфичния говор на Джал-Ниш. Погледът й преминаваше право през Иризис, сякаш занаятчията не беше там. Или сякаш самата Юлия не виждаше нищо.

— Какво виждаш, Юлия? — Перквизиторът заговори по-остро от възнамеряваното.

Девойката се сепна като ударена и отново се сви на топка в ъгъла.

— Извинявай — прошепна той с успокояващ глас. — Не се страхувай, Юлия. Никой никога вече няма да те нарани. Кажи на Иризис какво виждаш.

Безсмислено беше. Девойката беше покрила главата си и отказваше да помръдне. Джал-Ниш сви рамене, кимна към вратата и взе фенера.

— Какво й има? — попита Иризис.

Перквизиторът затвори вратата и поведе спътницата си към края на коридора.

— Тя е странно малко създание. Всичките й възприятия са толкова чувствителни, че съществуването за нея е мъчение. На светло тя е практически сляпа, макар че на тъмно няма проблеми. Звукът за нея е разнасяща се болка — някой крясък или вик, неща, за нас напълно обичайни, за нея са истинско мъчение. С осезанието също има проблем — не може да търпи дрехи, дори коприната я дразни. Страхува се от всички и всичко.

— Интересно защо никой не е прекратил мъките й досега — каза Иризис. — Аз бих го сторила, ако тя бе поверена на мен. Не ми изглежда с всичкия си.

— Наистина си много студена! — каза Джал-Ниш. — Тя не е идиотка, просто е пренапрегната.

Иризис потисна нетърпението си и зачака той сам да повдигне темата.

— Юлия е способна да съзира неща в ума си — рече накрая той.

— Аз също.

— Ти не виждаш нещата, които съзира тя. Да опитаме отново. И говори много тихо.

Ти беше този, който я разстрои, помисли си Иризис, но не каза нищо.

Двамата влязоха отново.

— Юлия, това е занаятчия Иризис. Поздрави я.

Девойката се беше отпуснала. Тя се обърна към жената и каза:

— Здравей, Иризис. — Отново говореше подобно на перквизитора. — Помня те.

— Здравей, Юлия — промълви Иризис. — Кажи ми какво виждаш.

Тя се изправи, загледана във въздуха над главата на занаятчията.

— Виждам форми, недалеч. Всички са тъмни, но имат кристали. Много слаби кристали! — рязко каза Юлия, придобила отсечеността на Иризис. Тази мимикрия учуди занаятчията. Дали това представляваше опит от страна на девойката да отрази думите от себе си?

— Твоите контролери! — каза Джал-Ниш.

— Досетих се! — просъска Иризис, макар че това бе лъжа.

Юлия се сепна, започна да се свива, но спря и отново се разгърна. Приличаше на балерина, изобразяваща разцъфването на цвете. Движенията й се отличаваха с плавност и грация, каквито Иризис до момента не бе съзирала. Любопитството на занаятчията бе разбудено.

— По-далеч виждам други форми — продължи Юлия. — Някои са силни. Никой не ги използва.

Може би кристалите в мината? — зачуди се Иризис.

— Продължавай — подтикна я перквизиторът. — Виждаш ли нещо друго?

Юлия се завъртя, вцепени се, а очите й, приличащи на тези на сова, се разтвориха широко.

— Ноктести, много са! Ловуват, душат! Търсят! — Тя започна да хленчи. — Идват да ме изядат! Идват! Идват!

Иризис, нетипично разчувствана, понечи да прегърне младата жена. Но Джал-Ниш я улови за ръкава и с глава посочи към вратата.

— Остави я! Тя не понася да бъде докосвана.

Юлия отново се бе свила в ъгъла. Двамата я оставиха сама, този път за по-дълго, а когато се върнаха обратно, трябваше дълго да я увещават и успокояват, преди тя изобщо да им отговори.

„Ноктестите“, вероятно лиринкси, бяха наблизо. Това беше всичко, което Юлия можа да каже за тях. Не ги виждаше ясно, не и по начина, по който съзираше кристалите.

— Това не ми харесва — промърмори Джал-Ниш. — Не сме в състояние да удържим масирана атака. Какво ги е накарало да се струпат тук?

Слухът на Юлия очевидно бе невъобразимо остър, защото тя каза:

— Ловят нея! — като имитираше неговия глас.

— Коя е тя, Юлия?

— Момичето.

— Кое момиче.

— Момичето с яркия кристал.

— Коя е тя? — напрегнато повтори Джал-Ниш Хлар.

— Кристалът й сияе като луната — каза Юлия.

— Тиан! — неволно възкликна Иризис, усети се и продължи шепнешком: — Това ли е името на момичето, което те търсят? Нима тя още е жива?

— Не зная името й — отвърна Юлия, загледана в тавана. — Не мога да я видя ясно, виждам само кристала й. Но когато тя го докосва, той засиява като падаща звезда.

— Къде е тя? — просъска перквизиторът. — Бързо, момиче. В коя посока?

— Натам. — Девойката посочи към вратата. — Или може би натам. — Посочи към пода. — Всички посоки са еднакви.

Очите й се затвориха. Тя започна да се люлее напред и назад.

— Еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви…

Джал-Ниш изведе Иризис и затвори вратата след себе си.

— Веднъж изпадне ли в подобно състояние, възможно е да остане в него часове наред. Ще дойдем по-късно. Ще изпратя още хора да търсят, в случай че това наистина е Тиан.

— А има и друга възможност.

Перквизиторът я погледна въпросително.

— Юлия изобщо да не я видяла, а просто да казва неща, които смята, че искаме да чуем.

— Внимавах да не говоря за това пред нея.

— Цялата фабрика говори за Тиан. С този си слух Юлия би могла да чуе разговор в другия край на коридора.

— Може би, но тя е всичко, с което разполагаме.

— Все още не разбирам защо ми я показахте — отбеляза Иризис, докато двамата се отправяха обратно към работилницата й.

— Нима? Юлия е в състояние да съзира всякакви енергийни излъчвания, без значение дали идват от естествени източници — възли и кристали, — или от хора, използващи Тайното изкуство. Тази й способност е безпрецедентна. Помисли само от каква полза бихме имали от нея на бойното поле. Тъй като нашата гравитация е прекалено силна за лиринксите, те летят с помощта на преобразувана енергия. Ако разполагаме с човек като Юлия, те вече няма да бъдат в състояние да ни нападат изневиделица. Само че ни е нужен и занаятчия, човек като теб, който да определя виденията й. Не съм се спрял на теб, защото си много специална, ако това си мислиш. Но ти си най-добрата от наличните във фабриката занаятчии, освен това днес на два пъти прояви храброст и самоинициатива. Ще проектираш и изработиш контролер специално за Юлия, така че тя да може да проследява всички, които използват Тайното изкуство — и лиринкси, и човеци! Когато го изработиш, ще намериш Тиан.

— С какво тя е толкова важна? — попита Иризис. — Има хиляди занаятчии…

— Защото скрутаторът нарежда така! — сопна се Джал-Ниш. — Твоята глупост е привлякла вниманието му към нея. Наредено ми е да я доведа. От мен зависи скрутаторът да получава това, което иска! Успехът ще ти донесе спасение. Провалът ще ти донесе смърт. Така че се захващай за работа.

Седемнадесет

Сред непрогледния мрак бе трудно да се определи изтеклото време. Когато гладът й стана болезнен, Тиан прецени, че трябва да са минали поне десет часа. Тя изяде малък резен от козето месо, малко хляб и оризова топка, след което легна да спи. Нямаше какво друго да прави.

Когато се събуди, изяде дажбата, която си беше определила за закуска, и започна да се разхожда по тунела. Фенерът й отдавна бе угаснал, но това не я притесняваше. Вече бе привикнала към тъмнината, а ако й потрябваше светлина, сиянието на кристала беше достатъчно.

Тя приседна на входа на тунела, провеси крака в шахтата, заслуша се. На моменти тишината бе разкъсвана от стърженето на огромните колела, изтеглящи руда и транспортиращи миньори между нивата. Имаше много активност на следващия ден след смъртта на Джоейн, докато търсенето продължаваше.

След това мината се върна в обичайната си рутина. Асансьорът беше особено ангажиран два път дневно, около пет сутринта и пет вечерта, в началото и края на смените. Веднъж Тиан чу и грохота на срутване, при което от тавана на тунела й се посипа прах.

Често из шахтата ехтяха викове, миньорите разговаряха. В началото главно обсъждаха смъртта на Джо, понякога споменаваха и войната. По цялото крайбрежие нападаха лиринкси, дори недалеч от Тикси. Но впоследствие темата на разговор също се възвърна към (явно) обичайното — говореха за работата си, за рудни жили, които били богати, но пък трудни за следване, за местата, на които имало риск от срутване. Монотонно и отегчително.

Тиан често си спомняше за страницата от регистъра в размножителната палата. Тя се бе запечатала пред очите й, но името на баща й все така си оставаше неразгадаемо. Трябваше да намери човек, който го е познавал.

Ако някога се измъкнеше.

Още по-често се замисляше за сияещия кристал и за странното поле, което той й бе показал. Дори самият допир до него се бе оказал ободряващ, въпреки че последователностите на видяното поле бяха напрегнали мозъка й почти до краен предел. Можеше ли да направи нов индикатор от него? Приборът страшно й липсваше, но ако използваше този кристал, дали щеше да съумява да го овладее? Той можеше да й причини кристална треска. Може би трябваше да използва обикновения кристал — ала колко невзрачен й се струваше сега… Освен това той притежаваше десетина несъвършенства, които при обичайните за работата й обстоятелства биха наложили отстраняване.

По принцип всеки кристал се нуждаеше от внимателна обработка, последвана от часове или дори дни внимателно синхронизиране (това състояние приличаше почти на транс), преди да стане готов да бъде събуден и да се превърне в хедрон. Сияещата бипирамида нямаше нито един дефект. Още сега би могла да бъде инсталирана в контролер.

Този кристал изглеждаше вече събуден. Тиан изпитваше силен копнеж към него, ала към това й чувство се прибавяше и страх. Подобен кристал трябва да е предопределен за велик гадател, притежаващ силата да го овладее и визията да го използва за неща, съответстващи на истинския му потенциал. А не за някаква си занаятчия. Притеснена, Тиан прибра и двата кристала.

На третото утро Тиан не чу нищо. Това я притесни. Мината работеше всеки ден, с изключение на редките празници, само че този месец такива нямаше. С помощта на инструментите си тя направи кука, прикачи я към корда и придърпа най-близката кошница. Предпазливо се издигна до най-горното ниво, за да разгледа. В края на тунела се виждаше карирана сянка, което значеше, че решетката е спусната.

Занаятчията се промъкна до входа. Утрото навън бе мрачно, валеше суграшица. Мината действително беше пуста. Нещо не беше наред. Тя с лекота се справи с ключалката, повдигна решетката и се промуши отдолу. Сетне пое по тъмния склон към фабриката.

Трудно се вървеше сред прясно падналия сняг. Други дири не се забелязваха, това също беше тревожно. Достигнала края на храсталака, тя спря. От това място се виждаха стените на фабриката. А те бяха покрити с белези от обстрел. Канари се въргаляха по пътя. Едно от крилата на портата лежеше строшено. Отнякъде се издигаше дим.

Край стената лежеше тялото на лиринкс, разперил едното си крило. Втори иноземен труп лежеше вляво от входа. Наоколо гъмжеше от хора, които се държаха встрани от труповете на създанията.

Разбира се, подобно нападение бе напълно разбираемо и предвидимо. Защо им е на лиринксите да чакат завършването на кланкерите? Далеч по-лесно щеше да е да унищожат самия източник. Несъмнено следващата им цел щеше да бъде мината.

Тя тъкмо се чудеше дали да излезе от укритието си, когато зърна висока, русокоса фигура. Иризис! Тиан се дръпна още по-навътре, при което неволно стъпи върху суха клонка.

— Какво беше това? — долетя нервен вик откъм портата.

— Лиринкс! — кресна друг. — Убийте го.

Тиан побягна. Гръмнаха викове, край нея зафучаха стрели. Нещо изрева през клоните над нея — специален болт, оформен така, че по време на полета си да издава звук, наподобяващ писък. Занаятчията настръхна. Тази тълпа възнамеряваше първо да простреля всичко мърдащо и едва впоследствие да проверява какво е. Не че смъртта на една разплодница щеше да притесни някого.

Тиан имаше само един шанс: да набере колкото се може по-голяма преднина. Тя се втурна между дърветата, едва не се подхлъзна. Облаци мъгла се стелеха на пътя й. Ставаше все по-мрачно. Ето че голата пустош пред мината изникна отпреде й. Бе оставила раницата си в началния проход, не можеше да я зареже.

Решетката почти не се виждаше заради мъглата. Тиан с всички сили тичаше през снега. Ако успееше да се добере до входа незабелязана, имаше шанс преследвачите й да решат, че „лиринксът“ е поел към миньорското градче. Тя тласна решетката нагоре и се претърколи през пролуката.

Точно я спускаше отново, когато тълпата изникна от гората. Дали я бяха забелязали?

— Ето там! — чу се ревът на Ги-Хад. — Влезе в мината. Стреляйте!

Тиан се притисна към стената. Още стрели и пищящи болтове полетяха към нея. Някои отскочиха от решетката, но други влетяха през пролуките. Една стрела прелетя досами главата й, изтръгвайки искри от камъка с металния си наконечник. Младата жена грабна раницата си и приведена затича обратно към асансьора. Скочи в кошницата и започна да се спуска припряно.

Дъното на кошницата удари вода точно под девето ниво. Тя метна раницата си във входа на тунела. В същия момент над главата й долетяха викове. Болт се вряза във водата, последван от хвърлен камък, оплискал Тиан. Ако я последваха и тук, с нея беше свършено. Може би нямаше да се осмелят, но във всеки случай девойката нямаше намерение да рискува.

Тиан стъпи върху ръба на кошницата, за да се прекачи в прохода, а в този миг отгоре долетя камък, който падна право на мястото, където тя се бе намирала допреди мигове, и проби дъното на коша. Внезапно кошницата се разклати и започна да се издига нагоре. Тиан се вкопчи във въжето, извади ножа си и започна да реже нишките. Не се осмели да го отреже изцяло (страхуваше се да не падне), затова остави въжето протрито и скочи в тунела.

Въжето спря движението си, раздвижи се отново, за да се скъса с обтегнат звук. Късият край се стовари във водата, а другият се стрелна нагоре. Долетяха викове. Разнесе се някакво приглушено хрущене: кошниците се разтрошаваха при срещата си с колелата. Сега цялото въже падна във водата. Бе настъпила тишина.

Вече нямаше връщане назад. Тиан си сложи раницата и понечи да поеме по тунела, но осъзна, че въжето може да й бъде от полза. Имаше ситуации, в които притежаването на подобна намотка представляваше разликата между оцеляване и смърт. Тя си отряза парче, намота го около рамото си и едва тогава продължи.

Вървя цял ден сред плетеницата проходи, много от които действително се оказваха наводнени. Настъпи момент, в който тя не можеше да направи нито крачка повече. Преценяваше, че вече би трябвало да е настъпила нощ. През цялото време не бе доловила признаци, че е преследвана.

Тя постла връхната си дреха, подложи раницата под главата си и се опита да заспи.

Но не успяваше да се унесе. Тялото й бе изморено, ала умът й не спираше да размишлява над очертаващите се пред нея възможности, никоя от които не беше приятна. Освен това й беше мъчно за Джоейн.

Сиянието на кристала неизменно стоеше пред очите й. Яркостта му не се бе изменила. Очевидно енергията не бе съхранена в него самия, иначе през тези дни щеше да се е изчерпал. Значи освен буден, кристалът бе способен да черпи енергия сам, без външна намеса. Ако това й предположение се окажеше вярно, значи този кристал не приличаше на нито един от познатите й хедрони. И вероятно беше много по-силен.

Тиан постави хедрона в сферата от жици, подреди топчетата в конфигурация, харесала се на окото й, сетне си сложи шлема. Не усети нищо, затова размести топчетата. Пак нищо. Странно. От всеки хедрон би трябвало да долови полето. С мощ като притежаваната от този кристал, фокусирана през шлема и сферата, тя би трябвало да чуе движението на земята.

Може би кристалът беше прекалено силен, прекалено необработен. А може би функционираше на различен принцип. В действителност Тиан знаеше много малко за силите, с които бе работила през последните единадесет години.

Тя насочи вниманието си към другия кристал, който се наложи да бъде пообработен, преди да може да бъде поставен в гнездото на шлема. Вторият й опит да го вложи се оказа успешен. Девойката пристегна скобите и си сложи шлема. Ярки цветове се втурнаха насреща й, за да залеят ума й: те се извиваха, сливаха, разливаха, нагъваха, изникваха, изчезваха. Започнаха да подсилват яркостта си, докато в един момент Тиан не се озова сред белота. Тя изгуби способността си да мисли, вижда, съществува.

Нямаше представа колко време е минало, когато се надигаше от пода. Шлемът лежеше до нея, а коремът я болеше. Сиянието на хедрона изглеждаше по-ярко. В средната му част блестеше искра, която изчезваше в средата на кристала.

Какво бе станало? Тиан се затрудняваше да се концентрира. Тя се облегна на стената и зачака болката да отмине.

Дали кристалът е притежавал тези характеристики от самото начало? Дали просто е стоял в онази кухина милион години, изчакващ? Чак я побиха тръпки. Как можеше да очаква да контролира нещо, владяло себе си тъй дълго? Тези последователности явно бяха се отпечатали в самата му кристална матрица. Не, подобно нещо не беше за нея.

Болките в стомаха упорито отказваха да си идат. Свободата бързо преставаше да й изглежда тъй скъпа. Свободна за какво — да умре от глад в мрака? Нима подобна орис бе за предпочитане пред това да бъде глезена в размножителната палата, да доставя удоволствие на клиентите и да извлича удоволствие от тях? По време на престоя си и ежемесечните посещения бе чувала разговори между останалите жени — те бяха много доволни от задълженията си.

В момента животът й се намираше извън контрол. Това беше непоносимо за Тиан. Именно по тази причина се бе задълбочавала толкова в работата си, тя й бе предоставяла въпросния контрол. Навлезеше ли в света на чувствата, тя се объркваше. Отношенията с другите й приличаха на схеми с размазани и неразбираеми очертания. Ето че Джоейн, единствения човек, към когото бе изпитвала привързаност, вече го нямаше.

Болките намаляха. Тиан приседна на пода и пипнешком подири шлема. С неловко движение го нахлузи. Другата й ръка притегли сферата. Девойката я прегърна, внимателно размести орбитиращите топчета. Колко приятно беше отново да използва хедрон. Много приятно. Вече никога нямаше да се раздели с него.

Експлодираха вулкани. Снаряди лава се извиваха в небето, за да отнесат разрухата си към далечините.

Тънките пръсти на Тиан намираха различни подредби за сферата. Топчетата тракаха като зърната на сметало. Нов образ изникна пред очите й: фонтан от лава, смайващ с вцепеняващата си красота. Сетне той изчезна.

Тиан отново промени сферата и пред нея изникна младежът от сънищата й. Балконът беше от бял мрамор, придобил червеникав оттенък от приближаващите се пламъци. Тъмните му пръсти се бяха вкопчили в парапета. Той стоеше загледан в хоризонта, като че очакваше да намери някакъв отговор.

Помощ, изричаха устните му.

Самият вик достигна слуха й след цяла вечност. А може би това бе ехото му. Помощ!

— Идвам! — извика тя в съня си.

Той рязко се огледа.

Коя си ти? Къде си?

— Казвам се Тиан — тихо каза тя. — На девето ниво в мината.

Мината? Той не разбираше. Каква мина? Гласът му бе сурово привлекателен, макар и с много чудат изговор. Младежът наблягаше на всяка буква — м-и-н-а; п-о-м-о-щ.

— Тази край фабриката. Близо до Тикси.

Какво е Тикси?

В съня си Тиан се зачуди относно интелигентността на младежа. Но пък това беше просто сън. Тя знаеше това.

— Тикси е град в югоизточното крайбрежие на Лауралин, сред Великите планини.

Лауралин? Удивлението му беше такова, сякаш Тиан бе посочила повърхността на слънцето за свое местонахождение. Лауралин? Той извика с такава настойчивост, че Тиан настръхна. Говориш от САНТЕНАР?

Тръпките пълзяха по черепа й.

— Естествено, че от Сантенар. Къде другаде бих могла да бъда?

Той рязко изчезна от балкона и Тиан го чу да казва:

Слава на боговете, чичо, получихме отговор! От Сантенар!

За голямо огорчение на Тиан сънят изчезна и не се появи повече. Тя се събуди малко след това. Явно се беше мятала толкова силно, че си беше ударила главата в каменната стена. Будна, тя прекара часове в опити да конфигурира сферата, но резултат нямаше. Младежът не се появи отново.

Накрая тя отново заспа, а когато се събуди, споменът от предишния сън все още не беше изчезнал. Със сигурност не беше кристален сън, защото тя си спомняше всяка подробност от него. Образите се бяха запечатали в съзнанието й.

Младият мъж действително съществуваше, не беше някаква халюцинация. А това означаваше… Бузите й се изчервиха при спомена за онези чувствени сънища. Ами ако той също споделяше виденията й? Какво щеше да си помисли за нея? По някаква причина начинът, по който младежът щеше да я възприеме, силно вълнуваше Тиан.

Осемнадесет

Нямаше смисъл от последващи дискусии, затова Иризис не ги и поде. Но в интерес на истината тя нямаше представа относно исканото от перквизитора и как би могла да го изпълни. Как се очакваше от нея да работи с Юлия, която потръпваше при най-малката светлинка, допир или звук? И как можеше вижданото от свръхсетивната девойка да бъде предадено?

Иризис отиде в работилницата на Тиан и отпусна глава в ръцете си. Някой я беше излъгал. Сега ставаше ясно, че на Тиан и през ум не й е минавало да саботира фабриката. Иризис бе позволила на чувствата и амбициите си да я подведат. И сега трябваше да плати за проблемите и страданията, които бе причинила. Съществуването, което бе построила с такова внимание, сега стремглаво рухваше около нея. И не можеше да бъде издигнато отново.

— Има ли напредък, занаятчия?

Строгият глас на Джал-Ниш я изтръгна от унеса на отчаянието. Тя повдигна глава и го видя застанал на — или по-скоро изпълнил — прага.

— Това е нетипичен проблем — сковано отвърна тя. — Налага ми се да обмисля подробно, преди да пристъпя към проектирането.

Дори и в нейните собствени уши думите звучаха неубедително.

— Спешно е! — студено напомни той.

— Съществуват много неизвестни, които трябва да определя. Как да общувам с Юлия, как точно функционира талантът й, как да го впрегна. Подобно устройство не е било изработвано преди. Създаването му не е нещо, което може да бъде отметнато за няколко часа. Дори съществува възможността исканото от вас да е практически неизпълнимо.

— Моли се да не се окаже така.

Сега Иризис отпусна глава върху плота на масата толкова силно, че си нарани челото. По-лошо от каквото и да е — смърт, дори размножителната палата — би било разобличаването й пред нейното семейство.

Иризис мразеше роднините си заради това, което й бяха причинили, ала същевременно трепереше да получи одобрението им и да постигне поставените от тях цели. Подобни новини биха опустошили майка й. И това не би било най-лошото. Тя, Иризис, щеше да бъде вписана в семейната История като измамница. Чернотата върху името й щеше да бъде увековечена. И като се вземе предвид почитта, която на Сантенар отдаваха на Историите, падението й сигурно щеше да бъде помнено до края на вечността. Тези хроники бяха същината на тукашната цивилизация; център, около който се съсредоточаваше всичко — и дребно, и велико.

Дори невежите селяци знаеха Историите си наизуст, с обхват десет поколения, че и повече. Останалите семейства ги записваха. Нейният род, родът Стирм, пазеше спомени за двадесет и шест генерации. Осемстотин седемдесет и една години. Детството на Иризис бе минало в заучаването на семейните хроники. И това не беше нищо. Най-високопоставените фамилии притежаваха записи, простиращи се три хилядолетия назад. Разполагаха и с личен хроникьор, по всяко време готов да предостави справочна информация.

Историята на семейството й беше за нея едновременно и океан, в който Иризис се давеше, и опънато въже, в което тя се беше вкопчила като опора.

Тя излезе, заключи вратата и отиде в стаята на Крил-Ниш. Механикът все още спеше дълбоко. Иризис приседна на крайчеца на леглото му и за дълго остана загледана в спящия. Дори Ниш, който преди няколко седмици бе умолявал за ласката й, сега я беше изоставил. Иризис не можеше да го вини, ала усещането се бе оказало неочаквано болезнено. Трябваше да се махне преди да е била отхвърлена отново, само че нямаше къде да иде.

Тя свали ботушите и чорапите си и се мушна под завивките. Тялото на Ниш беше затоплило леглото. Иризис се притисна към него, студена, и заспа.

Младата жена се събуди сред сумрак. Скоро Ниш също се раздвижи и я прегърна. Иризис внимателно го притисна към себе си.

— Иризис? — прошепна механикът.

Тя усети напрежението му.

— Да, аз съм — прошепна тя в ухото му. — Ако искаш да си ида, кажи.

Ниш стисна ръката й.

— Ти ми спаси живота.

Тя не отговори.

— Какво правиш тук, Иризис?

— Трябваше да избера между теб и самоубийство.

— Иризис!

Младата жена напразно опита да прикрие хлипа си с кашлица.

— С мен е свършено, Ниш. Ще разкрият, че съм измамница.

— За какво говориш?

Тя му разказа за Юлия и възложението на Джал-Ниш.

— Перцептор! — възкликна той, само че думите му преминаха в стон.

Иризис рязко се повдигна:

— Добре ли си?

Загрижеността й я изненада. В настоящото си състояние Ниш не би могъл вече да й е от полза. Но тя действително се притесняваше за него.

— Имам чувството, че някой е мушил врата ми с меч.

— Раната е лоша. — Иризис се загледа в мрака, скрил тавана. — Работил ли си с перцептори преди?

— Чувал съм да се споменава за тях, когато бях писар, но никога не съм срещал. Възможно е тогава да са говорели именно за тази Юлия.

— Какво си чул?

— Теоретизиране и пресилена възторженост. Моят наставник бе на мнение, че тези хора са същинска благословия. А негов приятел, адвокат, смяташе цялата идея за безсмислица и ненужен разход на време и пари. Татко заемаше средна позиция. Ако от някоя идея има практическа полза, той става неин привърженик и вярва в нея. Доколкото зная, перцепторите са странни хора, много нестабилни.

— Юлия е тъкмо такава. Тя има повече недостатъци и от мен.

— Какво искаш да кажеш? Ти все още си занаятчия, все още има надежда да получиш постоянна майсторска степен. След това, което направи тази сутрин, кой би повярвал…

— Ниш! — Тя го хвана за ръката, за да го накара да замълчи. От устата на Иризис противното прозвище не го дразнеше. — Истина е, че предците ми са все прословути занаятчии и майстори. Двама сред тях дори са овладели абсолютния връх на изкуството. Но аз не съм като тях, Ниш.

— Още от деня, в който майка ми усетила, че носи плод, тя започнала да построява плановете за бъдещето си дете. След раждането си не съм била заобиколена с възклицания относно външния ми вид, а с приготовления за бъдещето ми, които не са били нищо повече от огледален образ на миналото. Мислиш, че баща ми и чичо ми са постигнали много, защото са притежавали майсторско звание? Семейството ми гледа на тях като на неудачници, защото не са се издигнали до най-високата възможна степен. Те били обикновени майстори, непростимо падение. На мен се падаше да реабилитирам рода.

— От малка бях пленница на нашите Истории. Останалите невръстни си играеха с играчки, а на мен връчиха мънички инструменти, бракувани хедрони и стари контролери. Още не можех да ходя, но вече умеех да разглобявам и сглобявам контролерите. Преди да навърша шест, сама изработвах частите им. Преди да навърша дванадесет, можех да изработвам всичко — и най-дребната част за джобен хронометър, и най-изящното бижу, и най-сръдкавите оптични лещи. Мечтаех да стана бижутер. Знаех, че притежавам рядко умение в изработването на красиви неща. Дори контролерите ми представляваха произведения на изкуството.

— Но семейството ми не допускаше подобно нещо. Бижутер? Такова нищожно и невзрачно призвание? По реакцията им човек би си помислил, че съм пожелала да стана управителка на публичен дом. Не, аз бях орисана да бъда най-великата занаятчия на всички времена. Предопределена да върна позачезналата слава на рода Стирм. Това ми биваше повтаряно всеки ден. Нямаш представа как ме задушаваше амбицията им. Имаше само един проблем.

Иризис замълча. Ниш не каза нищо. След няколко минути тя продължи:

— Не умея да се включвам в полето, Ниш. Аз съм измамница!

Механикът се повдигна и запали лампата.

— Но това е невъзможно, Иризис. Ти изработваш най-съвършените контролери, които някога съм виждал.

— Лъжа, мамя и манипулирам останалите да направят това, което аз самата не мога. Имам голям опит. Върша го още от четиригодишна, когато установих, че съм изгубила таланта, притежаван от всеки член на семейството ми за последните пет поколения.

— Какво? — Ниш се вторачи в очите й.

— Беше четвъртият ми рожден ден. Бях облечена в най-хубавата си рокличка с панделки, най-сладкото момиче на празненството! — Иризис изстреля думата с жлъч. — Всички правеха разни показни трикове, всеки се стараеше да надмине другия.

— Какви трикове?

— Знаеш, обичайните неща.

— Нямам представа. Никой в рода ми не притежава този талант.

— Извинявай, приемам, че всички знаят. В рода ми хората го правят толкова често, колкото и миенето на ръцете.

— Какво правят, Иризис? — раздразнено запита Ниш.

— Извличат енергия от полето, за да изпълняват различни номера. Например посред лято в къщата да завали сняг. Или пък да поднесат сурова вечеря и да сготвят яденето направо в чиниите. Глупави дреболии, разсмиващи глупави дребни люде. Както и да е. На моя рожден ден чичо Баркъс, предишният майстор, ми даде хедрон и ми заръча да им покажа какво мога. И обяви, че аз съм щяла да надмина всички, макар че съм била най-малка. Братята, сестрите и братовчедите ми вече бяха съумели да ме намразят, защото непрекъснато им бе повтаряно, че аз съм щяла да стана по-добра от всички тях, взети заедно. Не мога да ти опиша под какъв смазващ натиск се чувствах в онзи момент, какво желание изпитвах действително да се проявя.

— Прекалено бях напрегната. Знаех, че съм най-добрата, защото изпълнявах номера още от прохождането си. Но желанието беше прекалено силно, а аз бях твърде нервна. Усещах таланта дълбоко в себе си, но не можех да го разгърна. За миг ме споходи мисълта, че няма да успея. И това реши всичко. От този миг нататък… колкото по-усилено посягах към таланта си, толкова по-дълбоко потъваше той, докато накрая не го изгубих. Този ден научих ценен урок — горчиво додаде тя. — Не отстъпвай пред страха и никога не трепери за нещо. За каквото и да е!

— Не разбирам — каза Ниш. — Какво си изгубила?

— Способността си да се свързвам с полето. Мога да го видя, мога да си представя стъпките, нужни да извлека енергия от него. Мога да построя целия субетерен канал, нужен за целта. Но когато се опитам да го сторя, не се случва нищо.

— И какво направи тогава?

— Единственото, което едно красиво момиченце може да стори. Разплаках се. Мама се разкрещя на чичо. Настана голяма суматоха — всеки винеше всички останали. Баща ми ми поднесе специален подарък. Майка ми постави хедрона в ръцете ми и направи номер, като каза, че съм била аз: накара цветята във вазата да замръзнат, така че когато ги почука с пръст, те се натрошиха на късчета. Възрастните ръкопляскаха, братовчедите ми се мръщиха, голямата ми сестра ме удари, когато никой не гледаше, после всички се разотидоха. Този ден научих два важни урока. Да използвам красотата си и да лъжа. Семейството ми не искаше да чуе истината, затова аз продължавах с лъжите. Дори се научих да лъжа майка си. Не беше трудно, самата тя искаше да бъде заблуждавана.

— Лесно се сдобих с място във фабриката. Не беше проблем да заблудя чичо Баркъс, а бях придобила такива механични умения, че никому не би минало през ума за неспособността ми. Измамата ми послужи добре по време на чирашките ми години. А когато станах занаятчия, нещата се улесниха дори още повече. Останалите занаятчии и чираците вършеха моята работа, уж под претекст, че се учат. Действително притежавам забележителен наставнически талант, макар и роден от отчаяние. В редките случаи, когато горното се провалеше, започвах да беснея или разчитах на тялото си. Мразя се заради всичко това, Ниш, но вече не мога да се върна назад. Страхът от разкриване ме ужасява.

Ниш се опита да я прегърне, но тя се отдръпна.

— По време на теста, когато бях на единадесет, позволих на екзаминатора да ме съблазни. Не виждах друг начин да остана скрита. А на последната проверка, на шестнадесет, самата аз съблазних екзаминатора — по същата причина. И го сторих много умело. Създадох впечатлението за огромен талант, подкрепен от родово величие, помрачен единствено от очарователна неувереност.

— Когато всичко друго пропаднеше, не се срамувах да се преструвам на скромна. Отивах при съответния висшестоящ и обяснявах онова, което ме затрудняваше. Знаех точно как да се приведа, за да изпъкват гърдите ми, и как точно да примижа с клепачи, на които блестят сълзи от объркване. Те смятаха, че само ми помагат да си припомня неща, които вече са ми известни. Сега наистина зная всичко, дори не по-зле от Тиан, но не мога да го направя!

— Всичко вървеше прекрасно дотогава, докато не умря чичо Баркъс. Тогава двете с Тиан останахме да си съперничим за мястото му. По онова време още не я познавах. Веднъж се изправих пред някакъв проблем и реших да се обърна към Тиан. Но се оказа, че нея не мога да манипулирам така, както можех да го правя с чичо — тя беше прекалено умна и прекалено нетърпелива. Тиан просто ми каза нужното и зачака да го направя. Не можеш да си представиш каква унизителна агония изпитвах в онзи момент, застанала с хедрон в ръце и вперен в мен поглед. Естествено, не можех да го сторя. Благодарих й, с мъка си наложих безизразно изражение, после изчезнах.

— За щастие тя отиде да посети майка си, през което време имаше снежни бури в продължение на седмица. Докато Тиан се върне, бях се обърнала към друг и бях успяла да разреша проблема си. Никога вече не потърсих помощта й. Тя не ме попита за начина, по който съм отстранила затруднението си, ала аз знаех, че не е забравила. Оттогава я намразих — тя подозираше некомпетентността ми и представляваше заплаха за мен. Затова исках да се отърва от нея. Знаех, че в един момент ще ме разобличи. Отвратително, нали?

— А с майсторска степен няма ли да ти е още по-трудно? — попита Ниш.

— Точно обратното. — В гласа й се прокрадна веселие. — Щях да се обградя със занаятчии, които притежават нужните умения и са лесни за контролиране. Хора, които не биха задавали въпроси; които са креативни, но им липсва амбиция. Прекрасно умея да се оправям с хората, освен това зная точно какво трябва да се направи. Просто самата аз не мога.

— Защо не постъпиш по същия начин и с Юлия?

— Проследяването на Тайното изкуство е непознат проблем, с който трябва да се заеме брилянтен разсъдък. Нямам представа как да подходя към него, същото се отнася и за останалите занаятчии. Ако Тиан беше тук, щях да бъда принудена да се обърна към нея. — Тя се засмя сухо. — Иронично, нали?

Механикът не отговори. Иризис угаси лампата. Ниш отново потъна в сън, тя — в отчаянието си. Защо бе изрекла тази изповед? Крил-Ниш беше не по-малък опортюнист от нея. Той щеше да използва наученото, за да укрепи позициите си. Имаше само един изход. Занаятчията тихо спусна крака на пода, като внимаваше да не разбуди Ниш.

— Къде отиваш, Иризис?

— Никъде. Което е животът ми с една дума.

Ръката му улови китката й. Иризис дръпна ръка, но не бе пусната. Тя дръпна по-силно, при което механикът залитна и си удари главата в нощното шкафче. Този път Ниш я пусна и извика от болка.

По коридора се разнесоха стъпки, те нахлуха. Фенер заслепи очите й. Иризис можа да различи пълничките очертания на Джал-Ниш. В коридора изникнаха и други лица.

— Какво става тук? — остро запита перквизиторът. — Какво правиш на сина ми? — Той я сграбчи за ръката.

Ниш потриваше главата си. Струйка кръв се стичаше изпод превръзката на шията му. Иризис затаи дъх и зачака неизбежното предателство. Младата жена не изпитваше никакво съмнение, че такова ще последва, защото тя преценяваше останалите единствено по себе си. Механикът възнамеряваше да стигне далеч, а тя бе застанала на пътя му.

Джал-Ниш продължаваше да гледа настойчиво.

— Мръдни се, жено, остави ме да ида до него.

Падналият от леглото Ниш се изправи на крака, макар и със залитане. Хвърли към Иризис поглед, който тя не можа да разбере, затова се подготви за най-лошото.

— И сам мога да се оправям с проблемите си, татко, благодаря.

— Не можеш! — озъби се перквизиторът. — Което става все по-очевадно.

Крил-Ниш се облегна на шкафчето. Впери поглед в баща си и издаде напред мъхнатата си челюст.

— Беше обикновена дрязга между любовници, за което не се нуждая от помощта ти. Престани да се месиш в живота ми, тате.

Тези думи явно представляваха еквивалент на плесница, защото Джал-Ниш Хлар изглеждаше като зашлевен. За пръв път някое от децата му се осмеляваше да му противоречи. Сетне кимна, сграбчи Иризис за ръката и я дръпна.

— Върви в работилницата си. Времето не чака.

— Тя остава! — рязко заяви Ниш.

Иризис местеше поглед между двамата. Какво бе замислил Ниш?

— Двамата работим над проблема, който си й задал — продължи механикът.

— Той няма нищо общо с теб, Крил-Ниш — отвърна баща му.

— Аз съм механик. Умея да изработвам и сглобявам. Зная как да разговарям с хората, владея много езици. Иризис и аз ще се научим как да общуваме с Юлия и ще разрешим проблема ти, татко.

Лицето на перквизитора бе станало неразгадаемо. Той се навъси, кимна и тихо затвори вратата след себе си. С треперещи ръце Ниш запали фенера и приседна на леглото. Лицето му бе лъснало от пот.

Иризис не помръдна.

— Защо направи това?

— Ти какво очакваше да сторя?

— Да му кажеш истината — отвърна простичко тя. — Нека не се заблуждаваме, Крил-Ниш. Аз не съм добър човек, ти също.

— Може и така да е. Ала от своето детство съм запомнил едно: да бъда верен на семейството и приятелите си.

Иризис усети неочаквана буца в гърлото си и се постара да я прикрие. В живота й бе имало малко приятелство. Взаимоотношенията й с останалите винаги се бяха ръководили от правилото „използвай повече, отколкото биваш използвана“. Приятелството беше слабост, която останалите допускаха. Никога не бе го разбирала.

— Защо, Ниш? Извинявай. Крил-Ниш.

— Зная, че лъжеш, мамиш и заговорничиш. И че може би си убила аптекаря. Но и те видях тази сутрин на стената. Ти демонстрира храброст, която аз не притежавам.

— Бях ужасена! Трябваше да го убия, иначе то щеше да убие мен. Да бъда изядена от лиринкс… — Жената потръпна.

— Значи още по-похвално — меко възрази Ниш. — Ти уби лиринкс съвсем сама, Иризис. Не са много хората, които са в състояние да се похвалят с нещо подобно.

— Просто имах късмет с изстрела — рече тя, все още нащрек.

— Майсторски изстрел! А операцията ти спаси живота ми.

— И имаше равна вероятност да те убие. Може пък да съм се опитвала да сторя точно това, а…

— Но не си го сторила. Всички останали се бяха вцепенили, а ти на мига разбра нужното. Те щяха да ме оставят да умра, защото бяха прекалено изплашени да направят опит. А ти опита, макар да знаеше, че ако се провалиш, ще умреш на свой ред. Перквизиторът не е от онези, които прощават.

— Това беше порив. Дори не спрях, за да се замисля за последствията.

— Преценила си всичко в рамките на миг. Възможно ли е… възможно ли е да си влюбена в мен, Иризис?

Тя не можеше да повярва, че Ниш — или който и да било друг — би седнал да мисли за нейните чувства.

— Не се ласкай, петнисти ми Ниш-Нашчо. Любовта превръща в глупаци и най-умните хора. Аз само се опитвах да си спечеля благоразположението на баща ти.

— А преди няколко минути аз исках да придобия благосклонността на твоето семейство! — остро каза той. — Ако нямаш нищо против, ще си лягам. Уморен съм и вратът ме боли. Лека нощ!

Иризис остана в сянката на полузатворения фенер. Понечи да каже нещо, но замълча.

— Защо още стоиш? Какво има? — раздразнено попита механикът, притиснал врата си.

— Нищо — прошепна тя. — Нищо.

Занаятчията излезе и безшумно затвори вратата след себе си. Върна се в притъмнялата работилница и седна пред масата, за да размисли. Разхождаше се сред пустошта и обръщаше разни камъни, с очакването да открие нещо отровно под тях. Но не го стори. Откриваше само студени сенки, а също и неща, които й бяха непознати.

Деветнадесет

Същата нощ пристигна скит, донесъл съобщение от скрутатора. Съдържанието му не бе оповестено, ала изглежда представляваше още лоши новини. Бледният и неспокоен Джал-Ниш набързо се посъветва с Фин-Мах, след което разпрати хора.

На сутринта Ниш научи, че Ги-Хад е взел група войници и е слязъл в мината, за да преследва лиринкс. Дори и най-храбрите ратници не горяха от желание да се спуснат сред този нестабилен лабиринт, ала дългът си беше дълг.

Иризис изникна на прага около осем сутринта.

— Ниш, баща ти нарежда да дойдеш да се срещнеш с перцептора.

— Почакай! — викна след нея механикът, но тя не му обърна внимание.

Крил-Ниш се облече с цялата бързина, която му отпускаше раната във врата. Толкова го болеше, че още не можеше да си върти главата. Освен това се чувстваше изтощен.

Пътьом се отби през столовата и грабна шепа просени сладкиши. Имаше изложено и варено свинско, чиито слоеве тлъстина едва не го накараха да повърне.

Откри Иризис пред вратата на помещението, в което бе настанена Юлия. Джал-Ниш го нямаше.

— Иризис…?

Тя го прекъсна и накратко му обясни за особеностите на перцептора, след което отвори вратата и влезе. Ниш я последва. Занаятчията носеше фенер, но го държеше изцяло затворен, така че единствената светлина в стаята се процеждаше изпод вратата. Единствен представител на мебелировката бе стол с високи подлакътници.

Юлия се бе свила в един от ъглите. Заради тъмнината не можеше да бъде видяна ясно, виждаше се само полюляването й. Чула стъпките на Ниш, тя се сепна и започна да се поклаща още по-усилено.

Иризис хвана механика за ръкава, дръпна го навън и затвори вратата. Двамата тръгнаха да търсят перквизитора. Не го намериха. В кабинета на отговорника завариха единствено Фин-Мах. Двама дърводелци поправяха вратата.

— Джал-Ниш слезе в мината — рече следователят, без да повдига глава.

Иризис възкликна.

— Проблем ли има? — попита Фин-Мах.

— Става дума за перцептора — обади се Ниш. — Тя се е свила в ъгъла и само се поклаща.

— В такъв случай забравете да се опитвате да се разберете с нея днес. Съветвам ви да се откажете изцяло.

— Какво искате да кажете?

— Не е като да виждам това й поведение за пръв път! — Фин-Мах въздъхна и остави перото си. — Това, което се опитвате да направите, е невъзможно. Казах го и на Джал-Ниш още в самото начало, преди да се е захванал.

— Защо да е невъзможно?

— Клетата е прекалено чувствителна. За нея шепотът е крясък, коприната има допир на шкурка, мъждукащият пламък на свещ е сходен с пладнешко слънце.

Колкото и да се опитваше да си представи света по подобен начин, Ниш не успяваше.

— Цяло чудо е, че не се е побъркала — рече той.

— Близките й са се опитали да я „излекуват“, а впоследствие са я зарязали в дом. След нещата, които е преживяла там… Тя вече не се доверява на никого. Губите си времето.

— Направо да тръгвам към размножителната палата — въздъхна Иризис.

— Това е важен дълг — озъби се следователят. — Не наказание.

Иризис хвърли поглед към ръцете на Фин-Мах, лишени от пръстени.

— Нима? — хапливо рече занаятчията. — Тукашните работници не гледат на нещата по такъв начин.

Фин-Мах настръхна.

— И по какъв начин гледат тукашните работници?

— За тях важат едни правила, а за влиятелните, за хора като вас, има други.

Лицето на Фин-Мах почервеня. Тя затвори очи и ги държа така в продължение на време, през което човек би могъл да отброи до три. Когато ги отвори, отново си бе върнала обичайното ледено спокойствие.

— Скрутаторът е побеснял, че Тиан все още не е намерена, защото възнамерява да й повери специална задача. Сега ще ви помоля да ме извините.

Двамата излязоха.

— Видя ли как подскочи тя? — обърна се Иризис към Ниш. — Права бях. Несъмнено използва противозачатъчни средства.

— За да не забременее? Но това е престъпление.

— И ще го използвам срещу нея, ако се наложи.

Механикът се взря в спътницата си.

— Ще се изправиш срещу следовател?

— Какво имам да губя?

— Подай ми ръка — рече той след малко.

— Защо? — равнодушно попита Иризис.

— Затруднявам се да стоя прав.

Тя му предложи рамо, хвана го през кръста и го поведе към столовата, където седнаха възможно най-далеч от вратата. Помещението бе празно, защото закуската отдавна бе приключила.

— Не е типично за теб да се предаваш тъй лесно — каза Ниш.

— Възложеното ни е невъзможно, затова се подготвям за неизбежното, за новия си живот в плодилнята. А може би и за бързата смърт, ако се стигне до това.

— Не! — възкликна механикът.

Иризис се усмихна тъжно и го докосна по ръката.

— Достатъчно по тази тема. Ако искаш, бих могла да ти намеря друга партньорка. Предвид стигмата, която носиш, няма да е лесно, но…

— Не искам друга, кучко глупава! — Той скочи от пейката, но залитна и рухна с пребледняло лице. Иризис веднага понечи да отиде при него и да му помогне, само че механикът се изправи като пиян и с едно махване я отпъди.

Крил-Ниш се добра до една от топлите ниши зад пещите, издърпа за ухото скаталия се там младок и побърза да се настани. Спря го вик. За малко щеше да смаже някакво момиче, което трескаво си оправяше дрехите. Ниш ги наруга, макар сам да си беше виновен.

В суровия заводски живот подобни места бяха единственото уединение, на което повечето влюбени можеха да се радват.

Той раздразнено пое обратно. Стигна до стаята на Юлия, хвана дръжката на вратата и натисна. Залитна навътре и успя да се задържи на крака чак докато затвори.

Когато Ниш дойде на себе си, видя сянка над главата си. По навик той се опита да извърне глава. Последвалата прорязваща болка го накара да простене. Юлия се отдръпна. Механикът доближи ръка до превръзката си — тя лепнеше от кръв.

Девойката бе приклекнала наблизо, явно любопитна. Болката на Крил-Ниш започваше да отшумява. Той се чудеше дали не би могъл да използва случилото се. Възможно беше тя да почувства състрадание. А може би презрение към слабостта му, към неспособността му да понася болката мълчаливо — като нея.

Юлия бавно се приближи до него: дребна сянка, сред която проблясваха големи очи, понякога улавящи светлината, процеждаща се изпод вратата. Тя се настани недалеч, лазеща, с повдигната по кучешки глава. Щом обонянието й бе толкова силно, значи перцепторът можеше да усети много неща по него: кръв; сълзи; пот; уханието на Иризис.

Ниш лежеше тъй неподвижно, че можеше да чуе ударите на сърцето си. Юлия се приближи още повече, подушвайки тила му. Нещо го докосна по косата — пръст. Механикът не помръдваше, усетил, че тя е готова да отскочи и при най-малкото движение. Още пръсти се допряха до косата му, нежни като въздишка.

Крил-Ниш затаи дъх. Пръстите плъзнаха по бузата му. Към тях се присъедини и друга ръка. Те проследяваха контурите на очите, носа, устата, брадичката, ушите. Механикът трепна съвсем леко, но това бе достатъчно, за да накара Юлия да се отдръпне. Ниш чу звук от вдишване. И отново. Тя душеше пръстите си, за да запомни миризмата му.

Девойката отново се приближи и плъзна ръце по лицето му. Едната й ръка докосна раната, а Ниш не можа да сдържи вика си.

Юлия отскочи в ъгъла и се сви на топка. Агонията бе изправила Ниш на колене. Тя започна да се поклаща яростно, може би от страх, че ще бъде ударена. Случилото се преди това беше интересен експеримент, но за момента не можеше да има повече напредък. Овладелият се Ниш излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Той пое сред пещите. Огняри неспирно им мятаха храна с лопатите си. Тук горещината бе толкова силна, че работниците трябваше да носят дрехи от минерална вата и очила с черни стъкла. Ниш чак се замая. Наблизо друг работник вземаше проби от разтопения метал с помощта на чаша, прикрепена към дълъг прът. Той също бе облечен по подобие на колегите си, а освен това носеше и антифони, защото ревът на пещите бе оглушителен.

Механикът продължи и излезе през задния вход, защото бе зажаднял за чист въздух. Зърна Иризис в далечината, поела край дефилето. Крил-Ниш пое в противоположна посока, което го отведе край купчините сгурия. По-натам го посрещна вонята на тръбите, отвеждащи човешки и фабрични отпадни продукти. Там стоеше надзирател Грист, наблюдаващ работата на група работници.

— Няма смисъл — рече Грист и захвърли правата си лопата. — Ще трябва да влезем. Глис, готов ли си?

Глис беше едър мъж с широка гръд и несъразмерно слаби крака. Целият бе обвит в непромокаема тъкан. След като ръцете и лицето му бяха покрити със смазка, той надяна очила, мушна запушалки в носа си и започна да лази в улея, бърз като хлебарка. Подире му се разгръщаше въже. Трополенето му продължи да се чува в продължение на няколко минути, после спря.

— Дърпайте! — ревна Грист. Двама работници грабнаха въжето и издърпаха Глис.

Той дишаше тежко, ръцете и устните му се бяха покрили с пришки. Мъжът се преви над земята, храчейки кръв.

— Готов ли си, Глис? — каза Грист след няколко минути.

Върху лицето на мъжа изникна ужасено изражение, ала той рязко кимна с глава. Ниш се отдалечи. Съществуваха съдби, по-лоши от войнишките.

Механикът пое обратно. Край тръбите вонеше така силно, че му се искаше да разполага със запушалки като тези на Глис. Тъй като още не му се щеше да се прибира във фабриката, Ниш започна да се разхожда край дерето — стръмен склон, който по-надолу ставаше отвесен.

Тъй като още се чувстваше слаб, Крил-Ниш приседна на ръба и навъсен се загледа към небето, оловносиво. Тук въздухът беше чист, но пък беше ужасно студено. Личеше, че скоро ще завали сняг.

Само как мразеше завода… Това бе най-мръсното място, което беше виждал през живота си. Тук дори и растителност нямаше. Отровите на фабриката отдавна бяха унищожили флората. Към това се прибавяше най-отвратителното време в цял Сантенар, задържащо се през всички триста деветдесет и шест дни годишно.

Ниш взе заоблен камък и го захвърли отвъд ръба.

— Ох! — викна някой отдолу.

Механикът надникна и видя едър мъж да гледа навъсено към него, разтриващ плешиво теме. Ейрин Мас. Полуидиотът се прехранваше с отглеждането на целебен мъх. Въпросният мъх беше много полезен за раните, но понастоящем бе почти невъзможно да бъде намерен — срещаше се само по високите и влажни части на крайбрежието, а тамошните дървета отдавна бяха изсечени и погълнати от пещите. Затова се налагаше да бъде отглеждан изкуствено.

Наличието на сяра във въздуха допринасяше за високо качество на мъха. Ала той растеше толкова бавно, че никой обикновен човек не би успял да преживява между печалбите, дори и с обширна плантация като тази на полуидиота. Ала Ейрин Мас не беше обикновен човек. Той с радост хрупаше червеи и бръмбари, които ловеше в гората, а след всяка продажба се възнаграждаваше с кратунка ракия от ряпа и около час оцъклено взиране през една пролука в стената на мъжката баня.

Понастоящем Мас не бе продавал мъх в продължение на месец, а някой бе замазал дупката му. Умираше да пийне, но нямаше пари, за да се сдобие с желаното. Затова искаше и останалите да споделят страданието му.

Той видя Ниш, изръмжа и пое нагоре.

— Не бях аз! — инстинктивно излъга механикът.

— Ще те убия и ще ти изкусам мозъка! — ревна Мас и го замери с камък. — И това ако не е Нишчо, дружката на отговорника. Хареса ли ти напляскването, Ниш-Наш? — Полуидиотът енергично се катереше нагоре. — Така ще ти нашибам дупенцето…

Ниш веднага се завтече надолу по пътеката и се скри зад един камък. Предпазливо надникна и видя преследвача си да излиза над ръба, задъхан. Мас яростно се огледа, изруга и притича няколко крачки, разтресли шкембето му. После спря, обърна се и пое обратно, като продължаваше да ругае.

— Дърт глупак! — изсумтя Ниш, отпусна се в скривалището си, за да отдъхне, а после отново продължи. На всеки няколко минути му се налагаше да си почива. Явно беше изгубил повече кръв, отколкото осъзнаваше.

Облегнат на един камък, механикът зърна движение някъде пред себе си. Златиста коса, разрошвана от вятъра. Иризис. Ниш прецени, че ще е най-добре да поеме обратно, дори и ако с това рискуваше да се натъкне на Мас.

Но нещо го спря. Спря го начинът, по който тя стоеше на ръба и се взираше надолу. Не осъзнаваше ли тя на колко опасно място е застанала? Ами ако скалата се разронеше…

Естествено, че осъзнаваше! Може би умишлено предизвикваше камъка да я удържи. Или да я събори.

Иризис се напрегна и леко присви крака. Сърцето на Ниш се сгърчи. Тя се канеше да скочи.

Той се впусна в бяг. Идеята бе прекалено ужасна, за да я допуска за обмисляне — красотата на храбрата и безстрашна Иризис, смазана от падането. Макар и да е лъжкиня, измамница, може би убийца. Не биваше да се случи.

На механика се наложи да прекоси малка падинка, за момент скрила Иризис от погледа му. Нека тя още да е там, молеше се той, докато с мъка търчеше нагоре. Краката му се подвиваха от слабост. Образът й се беше запечатал в очите му, някак фрагментиран. Раната на врата му пулсираше, по гърдите му се стичаше влага. Чувстваше, че всеки момент ще припадне. Но ето и върха. Иризис все още стоеше на ръба и трепереше.

— Не, Иризис! — кресна Крил-Ниш. — Не скачай.

Единият му крак се подхлъзна и това бе достатъчно, за да го лиши от равновесие.

— Не! — простена Ниш, докато политаше встрани и надолу, отвъд ръба. Главата му удари нещо, след което черен плащеник скри небето.

Иризис почувства раздвижването на земята под левия си крак. С усилие на волята си наложи да не помръдва. Сърцето й се блъскаше зад ребрата. Самоубийството не бе толкова лесно, колкото бе смятала. Вече три пъти бе прикляквала, готова да се хвърли, и три пъти бе откривала, че все още стои на мястото си.

Притесняваше се от скока. Самото падане щеше да представлява миг блаженство. Не искаше да мисли за това, което щеше да го последва, иначе никога нямаше да го направи. Прекомерно горда от външния си вид, Иризис не можеше да допусне размишления над гледката, която би представлявала след сблъсъка със земята. Молеше се останките й да бъдат изядени бързо. Не понасяше мисълта да бъде видяна…

Скалата отново проскърца. Иризис не би имала против твърдта да свърши работата й вместо нея, ала това не се случваше. Може би ако се наклонеше напред…

Канеше се да стори тъкмо това, когато чу трескавия крясък на Ниш и се обърна, за да го види да тича към нея. Младата жена понечи да се хвърли, но мускулите й не се подчиниха — точно той в никакъв случай не биваше да вижда обезобразения й труп.

В този миг камъкът под краката й поддаде и обърналата се Иризис трябваше да се хвърли встрани, за да оцелее. Приземи се тежко, досами ръба. А Ниш залитна, размаха ръце и политна отвъд пътеката.

Иризис, която не бе плакала от четвъртия си рожден ден, нададе вик на отчаяние, скочи на крака и се затича към мястото, където Ниш беше изчезнал. Лесно можеше да си представи гледката, която щеше да я посрещне, когато погледнеше надолу.

Но от кое място беше паднал той? Заледеният участък се простираше на около двадесетина стъпки. Поела внимателно, Иризис надникна отвъд ръба. Долу стърчаха назъбени скали. Върху тях тя не видя никакви петна, но пък механикът можеше да е отхвърчал сред сенките.

— Ниш? — промълви тя, макар да знаеше, че е излишно. — Ниш?

Може би мястото беше по-надолу по пътеката. Там беше особено хлъзгаво. Занаятчията разпери ръце, за да запази равновесие и да не падне. Иронично.

Тогава тя го видя, заплетен сред конструкцията, която Мас използваше да отглежда мъх. Механикът се беше приземил сред клечест покрив и бе потънал в него.

— Ниш?

Той простена, с което я накара да почувства болката му.

— Иризис? Жива си!

Радостта в гласа му по някакъв начин я тревожеше.

— Естествено, че съм жива! — остро рече тя. — Защо да не съм?

— Мислех, че се каниш да скочиш…

— Не говори глупости! — излъга Иризис.

Ниш се раздвижи в опит да я види. Една от опорите опасно се разклати в скалата.

— Не се движи! — викна му тя. — Ще се събориш. Стой неподвижен.

Тя се огледа. Фабриката се намираше далеч, на повече от половин левга. Щеше да измине почти час, докато се върне с помощ. Може би тънките дрехи на механика щяха да издържат студа за това време, но от крехката структура надали можеше да се очаква същото търпение.

— Мас! — провикна се тя, свила ръце около устата си. — Ейрин Мас!

— Той ще откаже да помогне — промърмори Ниш.

— Защо?

— Преди малко съборих камъче върху главата му, без да искам — засрамено призна механикът.

— Проклет идиот! Мас!

След няколко минути въпросният изникна на пътеката, разлюлял ръце около себе си.

— Мас, помогни ми! Ниш падна от пътеката.

— Чудесно! — изръмжа Мас с блеснали очи. — Много добре! — И той понечи да се обърне.

— Моля те, Мас. Той е паднал във фермата ти и я троши.

Полуидиотът се приближи до ръба, погледна и издаде пронизителен кикот.

— Стара. Вече не я бива. Нова ще построя.

— Моля те, Мас. Ще ти платя добре.

Малоумното лице се напрегна в опит да изрази някаква емоция. Спечели идиотска усмивка. Какво можеше да му предложи тя?

— Бутилка ракия — каза Иризис и протегна ръка, като че му подаваше шише. Сетне протегна и другата. — Две бутилки.

Очите му блеснаха отново. По четинестата челюст плъзна струйка лига. Той се облиза.

— Малко е!

Иризис не се сещаше за друго, с което би могла да го подкупи. Но тогава се сети, че той си пада малко перверзник.

— Искаш ли да видиш гърдите ми? — попита отчаяно тя. Дори би преспала с полуидиота, ако нямаше друг начин да спаси Ниш, макар че това щеше да е най-гнусната транзакция в целия й опортюнистки живот.

Върху лицето на Мас изникна ужас, примесен с неземно отвращение. В този момент Ниш се закашля, клонките под него поддадоха и той полетя надолу. Един клон закачи колана му и спря падането, макар че панталоните на механика се набраха чак до глезените.

Той увисна с главата надолу, насочил гола задница към останалите двама. Ризата му се изхлузи и разкри белязания му гръб.

Иризис неволно плъзна поглед по мускулестото му тяло и установи, че то й се нрави, особено задните части. Стоящият до нея Мас очевидно споделяше мнението й, защото се кискаше и издаваше одобрителни сумтения.

Не разполагаха с време. Няколко кола се откъртиха от скалата. Скоро цялата структура щеше да се срине.

— Ела! — просъска тя и разтърси рамото на Мас. — Ще ти дам четири бутилки.

Полуидиотът с мъка откъсна поглед от открилата се гледка. Двамата се спуснаха долу, където Иризис се зае да удържа коловете, а полуидиотът отиде да освободи Ниш. Последната процедура отне по-дълго от необходимото, но занаятчията не обърна внимание. Ниш трябваше да си плати за глупостта.

Най-сетне тримата отново се озоваха на пътеката. Крил-Ниш беше пребледнял и трепереше.

— Отнеси го във фабриката — нареди Иризис.

Мас нарами Ниш и закрачи, уж случайно притиснал задните му части с ръка. Половин час по-късно механикът седеше на топло в столовата и кусаше супа от рибешки глави, а Иризис отиде и купи четири бутилки от миньора Флин, спретнал тайна сергийка зад полигона.

Тя ги връчи на Мас, който още на място отчекна със зъби тапата на една от тях и изля половината й съдържание в гърлото си. Чак очите му изскочиха. Той се изкиска и рече:

— Късмет в диренето на кристалната маца! — и пое, като доволен поклащаше плячката си.

Иризис остана загледана подире му. Откъде ли полуидиотът беше чул за това? Всъщност не трябваше да се изненадва толкова. Мас непрекъснато си вреше носа навсякъде.

Тя се върна в столовата, където Ниш я посрещна с несигурна усмивка.

— Дори и да станеш мой роб до края на живота ми, пак няма да можеш да изчистиш дълга си към мен! — яростно рече тя. Фактът, че механикът я беше спасил, му беше спечелил още една черна точка.

Онзи се поусмихна.

— Относно това може да поспорим. Докато висях там, а ти оставяше Мас да ме препипва, ми хрумна идея, която може да спаси и двама ни.

Двадесет

Юлия бе приклекнала в ъгъла и трепереше. В стаята беше студено, ала момичето бе захвърлило всичките си дрехи. Панталоните и ризата й бяха изработени от най-нежната агнешка вълна, в която всяко новородено би се чувствало като облечено в облак. Ала на нея й се струваше, че вътрешната страна на тъканта е покрита с хиляди кукички, дебнещи и най-малкото движение, за да раздерат плътта й.

Беше запушила ушите си с пръсти. Това не допускаше какофонията, пречеща й да мисли. Но звуците продължаваха да я заобикалят. Пак можеше да чуе дървоядите в дъските. Стрелването на мишле по тавана бе трополене с подковани ботуши. Юлия дори можеше да долови отделянето на паяжинен секрет, с който арахнидите плетяха мрежите си.

А миризмите я задушаваха. Тя можеше да надуши промените в купчините горива, захранвани от огнярите — разлика, незабележима за тях, но за нея ярка като различието между лук и ябълки. Само по миризмата тя можеше да определи и посоката на вятъра.

Източните вихри донасяха уханието на сол, водорасли и рибата, която биваше опушвана отвъд Тикси. Мирисът на катран, амоняк и човешки изпражнения указваше вятър от север — в същата посока се намираха отпадните тръби. Югът биваше отличаван от лекия полъх на иглолистни дръвчета, макар и само през топлите дни. Западните течения нямаха собствена миризма, защото на запад се простираха единствено ледни планини.

Подобно на куче, разпознаващо останалите по миризмата, Юлия можеше да отличи всеки, минал някога край вратата й. Вече отличаваше поне стотина души. Някои от тях бяха зловонни, други миришеха приятно, трети се опитваха да прикрият слабата си хигиена с разни мазила. Имаше един клетник с толкова прогнили зъби, че Юлия го надушваше още от другия край на коридора.

Десетки миризми, но само четири от тях имаха имена, към които да ги съотнесе. Джал-Ниш се отличаваше с металическо-сладникава смрад. Него тя познаваше добре, защото бяха пътували заедно чак от Фасафарн. Щом доловеше миризмата му, девойката се свиваше. Той се преструваше, че е загрижен за нея, ала не беше искрен. Джал-Ниш отчаяно искаше да бъде скрутатор и се страхуваше единствено от две неща (или по-скоро двама): гнева на съпругата си, Раня Мхел, и неудоволствието на скрутатора на Ейнунар, Ксервиш Флид. Миризмата на перквизитора напомняше на Юлия за спомени, които бе далеч по-добре да останат в забрава.

Вторият човек, чието име тя знаеше, бе следовател Фин-Мах. Тя миришеше на розов сапун. Сигурно се миеше по шест пъти на ден, за да не разполага със собствена миризма. Следователят говореше меко, с най-нежния глас, който Юлия бе чувала от години. Фин-Мах изпитваше загриженост към нея, макар и неефикасна загриженост, която не би позволила отегчения. Следователят си имаше собствени проблеми.

После идваше Ниг-Гу, жената, която й носеше храна и почистваше. Сложна и силна миризма като нейната можеше да бъде постигната единствено чрез свеждането на баните до една годишно. А последната личност с известно име бе Иризис. Тя също ухаеше на сапун и цветя, но нейната собствена женствена миризма бе по-силна. Нея Юлия още не бе категоризирала. В гласа на Иризис се долавяха груби нотки, но зад това й поведение Юлия съзираше внимателно прикрита топлота.

Миризмата, която я бе заинтригувала най-много, все още беше безименна. Това бе младият мъж, първоначално дошъл заедно с Иризис, а после влязъл сам, за да падне на пода. Неговият аромат бе някак мускусен и я караше да изпитва неща, които тя не разбираше. Освен това той миришеше на метал, машинно масло и кръв. Още не го беше чувала да говори. Но го беше наранила, което го правеше специален в очите й. Много хора я бяха карали да страда, но досега тя не бе наранявала никого. А той не й беше отвърнал със същото. Той наистина беше специален. Юлия искаше да го види отново. Сега чакаше именно него.

Умът й се насочи към Фасафарн, където бе прекарала по-голямата част от осемнадесетте си години. Обратно на мнението, което повечето хора си изграждаха за нея, Юлия никак не беше глупава. Напротив. Действително не можеше да чете и пише, но това бе защото хартията изпълваше очите й с непоносим блясък. Животът на Юлия бе оформян от преживяванията й. Никой в Сантенар не бе живял по нейния начин.

За пръв път бе срещнала Джал-Ниш преди дванадесет години, по време на първия си оглед. В други обстоятелства Юлия би била отписана като идиотка и прокудена на улицата. Или пък би се озовала в някоя лудница, където мъките й щяха да бъдат удължени. Само че сегашните обстоятелства бяха отчаяни. Пък и Джал-Ниш не беше обикновен екзаминатор. Съветът на скрутаторите бе наредил нему и на останалите му колеги да търсят деца с необичайни таланти, особено такива, свързани с Тайното изкуство. Човечеството се боеше за оцеляването си. Никой не знаеше точно кои умения ще се окажат съществени в борбата с необичайния враг.

Юлия бе най-чудатото дете, което Джал-Ниш бе срещал. Почти лишена от зрение, слух и осезание заради претоварването им, тя се ориентираше главно по миризмата и с помощта на едно друго сетиво, отдавна атрофирало (а може би изобщо липсващо) у останалите хора. Тя можеше да усеща структурата на нещата, долавяше и влияещите им сили. Бе в състояние да застане навън със затворени очи и да описва вятъра — виждаше го в три измерения, под формата на разливащи се вълни.

Най-важното: тя можеше да вижда проявите на Тайното изкуство. Съзираше ги като възли, изникващи в решетка, макар че обясненията й оставаха неразбрани от другите.

Юлия често бе чувала Джал-Ниш да споменава уникалния й талант. Имаше моменти, в които единствено това чувство — че е специална — й позволяваше да продължи напред. Той непрекъснато отвеждаше Юлия ту при един, ту при друг гадател, за да провери практическото приложение на уменията й. От това не бе излязло нищо, защото никой от тях не бе притежавал търпението или визията да разбере Юлия. Тя моментално усещаше кога някой се опитва да я използва и тогава изпадаше в кататонично състояние, от което нищо не беше в състояние да я изтръгне. Мнозина я бяха наранили. Но това нямаше значение за нея.

Юлия не беше избягала, защото не би могла да оцелее сама. Тя просто се бе оттеглила в себе си. Старият Фламас, последният гадател, комуто тя бе дадена, просто я бе хвърлил в едно от подземията си и беше забравил за нея. Даваха й храна веднъж дневно, като на останалите затворници, а на всеки няколко дни — и кофа със студена вода, за да се измие, докато килията й бива почиствана с маркуч.

Това бе най-доброто, което би могло да й се случи. В килията й беше тъмно, почти никакви звуци не проникваха отвъд дебелата врата. Заради рядкото почистване миризмата беше неприятна, но пък си беше нейна. И освен това подземието бе достатъчно топло, та да не й се налага да носи омразните дрехи. За пръв път от началото на възприятийния кошмар, в който Юлия бе хвърлена още от раждането си, тя бе намерила покой.

Тя прекара пет години в тази килия, живеейки единствено в ума си. Там Юлия остави детството зад себе си. Едновременно със съзряването й се разгърнаха и уменията. За да задоволи жаждата си за ред, тя започна да построява триизмерна решетка на света, долавян от уникалното й сетиво. Физическите прояви от типа на замък, тъмница, пръст и камък бяха бегло оформени, ала съществуваха форми на живот, които се очертаваха ярко в решетката й. Ако положеше усилия, Юлия съумяваше да ги определи. Те неизменно се оказваха могъщи енергийни потребители, гадатели. Когато си служеха с Тайното изкуство или използваха устройство, задвижвано с подобна енергия, те се проявяваха особено ярко в структурата й.

Един ден Юлия се бе опитвала да разгадае трудна и необичайна проява, която накрая се беше оказала форма, чужда на света — лиринкс. И преди девойката бе усещала неща, които я бяха ужасявали, но не и нещо подобно. Съзряното й внушаваше отврата с различността си.

Тя бе започнала да пищи. С писъците си бе напомнила на Фламас за забравеното от години. Гадателят даже не си спомняше името й. Бе открил, че не може да стори нищо за нея, затова се бе обърнал към Джал-Ниш. По онова време Юлия бе навършила шестнадесет, възрастта за третия тест.

Джал-Ниш успя да научи тревожещото я и осъзна, че евентуалното впрягане на това й умение би представлявало огромно откритие. Това му донесе поста на перквизитор. Но ето че две години по-късно, когато той още не бе напреднал, бяха пристигнали лошите новини относно Тиан. Тъй като не му се искаше да оставя Юлия сама (заради риска от негови колеги, почитатели на по-грубите методи) и тъй като изпитваше смътна надежда, че тя все пак би могла да бъде от полза, Джал-Ниш я бе взел със себе си, опакована.

Пътуването бе представлявало същински кошмар за нея. Целодневно висене в копринена торба, окачена на тавана на фургон. Още от самото начало възприятията й се бяха претоварили. Целият път бе преминал под знака на неспирните й писъци. Перквизиторът трябваше да постави пазач при нея, да не би някой да издебне подходящ момент и да хвърли крещящия товар от някоя скала.

Някакви крясъци, долетели отвъд вратата, изтръгнаха Юлия от света на спомените. Тя продължи да се поклаща леко, свита в ъгъла. За щастие изострената й чувствителност не се простираше до ръцете и краката, иначе животът щеше да стане напълно невъзможен.

Отвън стоеше Иризис, говореща тихо. Юлия усети и присъствието на удивителния млад мъж. Искаше той да влезе, защото мъжът не се появяваше в решетката й. Иризис изникваше, макар и под формата на неразгадаема топка.

Вратата се отвори и в помещението нахлу вълна светлина. Юлия трескаво покри очи с дланите си и се сви в напразен опит да задържи света извън себе си.

Иризис влезе, следвана от мъжа. Специфичният му аромат я правеше неспокойна. Двамата оставиха вратата отворена, заради което Юлия се чувстваше безпомощна, буквално заливана с информация. Стъпките им прогърмяха към нея.

Иризис се приведе към момичето. Дъхът на русата жена свистеше, сърцето й биеше като барабан. Може би Иризис се канеше да я измъчва?

Иризис грабна Юлия около кръста и я повдигна с лекота. Девойката започна да рита и да пищи, но не можеше да отлепи ръце от очите си. Чуждият допир бе непоносим.

Иризис заговори на мъжа. Думите й болезнено пробиваха съзнанието на Юлия. Преди тя бе говорила тихо. Защо искаше да я измъчва? Мъжът отговори, не толкова силно, но девойката не можа да разбере и него. Оказваше се, че и той не е добър.

Русата жена насила обърна главата на Юлия и изрече нещо с настойчив шепот. Звучеше като „Сега!“

Юлия изпита някаква горещина да се разлива в ухото й. Ужасни пропуквания и шумолене избухнаха в главата й. Налятото в ухото й бавно започна да изстива, изчезвайки. Чувстваше се замаяна. Къде се намираше нагоре? А надолу? Опита се да пъхне нокът в ухото си, но Иризис задържа ръцете й. Усещанията продължаваха да измъчват съзнанието й. Чувството беше отвратително, защото я лиши от решетката — единственото място, където Юлия бе способна да бяга.

Внезапно главата й бе обърната отново, а мъжът наля от горещата течност и в другото й ухо. Последваха още пропуквания, докато субстанцията се втвърди, след което Юлия за пръв път в живота си изпита блажена, абсолютна тишина. Толкова бе изненадана, че престана да пищи и се отпусна, все така притиснала ръце към очите си.

Мъжът затвори вратата и леко отвори фенер, насочен към отсрещната стена. Иризис остави Юлия да стъпи на земята, но не я пусна. Юлия не помръдна. Вече не изпитваше отчаяната нужда да се свие и да се олюлява. Учудена, тя наблюдаваше двамата между цепнатините на пръстите си.

— Сега какво? — каза мъжът.

Юлия разчете движението на устните му и се обърна към него. Иризис трябва да бе отговорила, макар че думите й останаха нечути.

— Казвам се Крил-Ниш — представи се той. — За по-кратко можеш да ме наричаш Ниш.

Вече се бе примирил с прякора.

— Ниш-ш-ш! — прошепна Юлия.

Механикът протегна ръка към нея, точно както бе постъпила тя, докато той бе лежал на пода. Юлия не се дръпна. Ниш леко погали косата й с пръст. Опакото на ръката му се докосна до бузата й. Допирът бе грубоват, но жестът му беше мил. Странно усещане. Ръцете му държаха нещо гладко. Той ги прокара нагоре по лицето й. Копринената материя докосна кожата й. Юлия взе ръцете му в своите и ги докосна с мигли, вдъхвайки миризмата му. Почувства, че може да се довери на непознатия мъж с чудесната миризма.

— Миришеш хубаво, Ниш.

Пръстите му отвеждаха копринения плат над очите й. Тя му позволи. Светлината, процеждаща се между пръстите й, изчезна изцяло. Юлия се потопи в славен, непрогледен мрак. Учудена, девойката го остави да завърже превръзката на тила й. Ниш я погали по лицето с връхчетата на пръстите си и се отдръпна. Иризис я пусна.

Юлия инстинктивно понечи да приклекне, но откри, че това не е нужно. Не я тормозеше светлина, нито звук, усещаше единствено пода под стъпалата си и допира на маската над очите си. Натрапващите се усещания, изпълвали целия й живот, бяха изчезнали.

Сега решетката й бе толкова ясна. Усещаше, че възлите ще бъдат далеч по-лесни за разплитане. Сега можеше да мисли за това, което си пожелае.

Юлия седна на пода. Сълза изникна в едното й око, сетне в другото. Скоро тя плачеше от облекчение, защото бе постигнала нещо, за което дори не се бе осмелявала да мечтае. Войната в съзнанието й бе свършила. Най-сетне беше свободна от тъмницата си.

Иризис и Ниш я наблюдаваха мълчаливо. Юлия плака дълго, а после започна да се привежда надолу, докато челото й не опря в ръцете. И тя заспа в тази странна поза.

Крил-Ниш понечи да вземе дрехите й, за да я покрие, но Иризис поклати глава.

— Ела отвън. Колкото и странно да изглежда, тя е свикнала да спи така. Ще се върнем по-късно.

Двамата отидоха в столовата.

— Гладен съм като вълк! — отбеляза Ниш, докато си вземаше чаша лимонов чай и чиния с мариновани кумквати.

— Запечатването на ушите й с восък беше гениална идея. Как се сети?

— Учудвам се, че никой досега не го е сторил. Сума ти от тукашните работници носят очила и антифони. Едва когато увиснах надолу с главата, с безсрамно оглеждан задник, осъзнах нужното.

— Не за моите огледи трябва да се тревожиш — весело рече Иризис. — Само да беше видял как те гледаше Мас.

— Той не се задоволи само с огледи — отвърна механикът кисело. — Много му шаваха ръцете. Ти можеше да го спреш.

— Бях заета да държа кола — напомни му тя.

— И той беше зает със същото!

Иризис избухна в смях.

— Може би това ще ти послужи за урок. — Сетне продължи по-сериозно. — Знаеш ли, замислям се за него.

— В смисъл?

— Струва ми се, че той не е толкова глупав, колкото се показва.

— Съмнявам се.

— И все пак ще го държа под око.

— Смяташ, че той е изменникът? — Тя не отговори, затова механикът продължи. — По-добре да изработим нещо по-постоянно за Юлия.

Изработката отне ден. За един механик не беше никакъв проблем да изработи чифт леки очила, изцяло покриващи очите. Заръча на стъклодухача да направи почти черно стъкло, от което Ниш отряза две парчета и ги постави в рамката. Изпробва очилата, като погледна директно към слънцето — то се превърна в блед диск. Всяка част от рамката, която щеше да се допира до кожата й, бе подплатена с коприна. Крил-Ниш изработи и чифт антифони, ако восъкът започнеше да дразни ушите на Юлия.

Иризис също работеше над нещо, макар че не казваше какво. Ниш бързаше, осъзнаващ, че времето тече, а надвисналата над двамата заплаха все още не е отстранена.

На всеки няколко часа се отбиваха в стаята на Юлия. По-голямата част от деня тя прекара в сън. По-късно я завариха да се разхожда напред-назад и да си мърмори, облякла ризата си.

— Трябва да й е станало студено — рече Иризис, когато двамата излязоха. — След около час ще я захвърли отново.

По-късно вечерта Ниш отиде в работилницата й, за да провери с какво се занимава. Завари Иризис с панталони в ръка, които тя оглеждаше на светлината. Те бяха изработени от тънък плат, излъчващ лек синкав оттенък.

— А аз се претрепах от бързане — изсумтя механикът.

— А аз съм си губила времето?

— Струва ми се, че ще са ти малки. Женска суетност!

— Те са за Юлия, глупако. — Тя обърна панталоните към него. — Какво мислиш?

Иризис му ги подхвърли. Платът се плъзна по пръстите на Ниш.

— Внимавай!

— Красиви са. — Механикът ги улови по-здраво и ги огледа. Тъканта им бе удивително мека. — Как ги направи?

— В склада си чичо Баркъс имаше няколко макари паяжинена нишка. Взел я е за някакъв проект, но явно не е стигнал до него. Накарах главния тъкач да изработи плат от тях и й уших два пълни комплекта дрехи. Ще може да носи тях отдолу, а отгоре да облича обикновени одежди.

— Паяжинена нишка?

— Изработва се от паяжината на паяк бденник. Това е най-меката нишка на света, но е няколко пъти по-здрава от коприна. Никак не е лесно да бъде скъсана.

— И смяташ, че Юлия ще ги облече?

— Ще трябва. Не може да се разхожда гола из планините.

— Кой е казал, че тя ще тръгва сред планините?

— Как иначе ще проследим Тиан?

Двадесет и едно

Следващото утро ги завари отново в изходна позиция. В съня си Юлия бе разместила превръзката си и бе събудена от нахлуването на Ниг-Гу която й носеше закуската. Заради долетялата през вратата светлина Юлия изпищя, а ужасената жена я удари. Това предизвика още по-силни крясъци. Девойката се замята и изтръгна восъка от ушите си. Докато Ниш, чул писъците чак в другия край на фабриката, пристигне, девойката бе изпаднала в ступор. Ниг-Гу я беше сграбчила и й крещеше. Пред вратата се бяха струпали стотина работници, които шумно разговаряха помежду си и отправяха различни подмятания относно голата луда.

— Разкарай ги — кресна Ниш на дотичалата Иризис, докато прогонваше прислужницата.

— Какво ще правиш? — задъхано попита тя.

— Не зная!

Механикът избута хората от вратата, затвори я и я залости. Отвън долетя гласът на баща му.

— Чашата преля! — заяви Джал-Ниш. — Само ми губите времето. Знаех, че ще се провалите.

— Още не сме имали възможността да ви покажем напредъка си — долетя ласкав глас. Подсладеният глас на Иризис, специално предназначен за разговори с мъже. — Утре по същото време ще останете удивен.

— Така да бъде! — все още ядосано рече перквизиторът. — Но…

Те се отдалечиха и Ниш не можа да чуе останалото.

— Юлия — рече той с най-тихия си глас. Отговор не последва. Можеше да чуе как тя се поклаща и продължава да си говори. Механикът започна да опипва пода, за да намери превръзката. Натъкна се и на восъчните запушалки, изхрущели под краката му. Шумотевицата отвън бе утихнала.

Вече можеше да я различи, свита в ъгъла. Ниш бавно се приближи към нея — предпазливо, но не като промъкване. Смяташе, че прокрадването ще я притесни.

— Ето маската ти. Искаш ли си я? — прошепна той и протегна ръка.

Юлия се поклащаше все по-бързо и по-бързо, стиснала очи.

Крил-Ниш протегна ръка и докосна бузата й с опакото на пръста си. Тя вече се поклащаше тъй бързо, че имаше опасност да падне. В мига, в който усети допира му, девойката понечи да изпищи. Ниш се отдръпна.

— Юлия, виждаш ли ме? В ума си?

Тя поклати глава. Ниш приклекна, замислено потривайки брадичката си. Юлия застина. Тъй като не се беше бръснал няколко дни, брадата му бе покарала дотолкова, че последното му движение породи шум.

— А можеш ли да ме подушиш?

Хленченето спря. Ниш бе сигурен, че е зърнал усмивка. Може би това беше ключът. По-рано тя бе споменала миризмата му.

— На какво мириша, Юлия?

Отново онази усмивка.

— На хубаво! — тихо отвърна тя, вложила в гласа си сходство с неговия. — Миришеш като добър човек — мускус, метал и масло.

Ниш бе поласкан, но по-важно бе осъзнаването му, че е отбелязал напредък. Щом тя преценяваше и различаваше отделните хора по миризмата, трябваше да използва това, за да спечели доверието й. Освен това той я харесваше. И също така искаше да я види на светло. До момента я бе зърнал само откъслечно и видяното бе разпалило въображението му.

Той прекара превръзката по лицето си, а после и с кръгови движения под ризата си. После я подуши — не долови никаква миризма.

Ниш протегна превръзката към лицето й. Юлия се усмихна, грабна я и я повдигна към носа си, подушвайки като куче, за да въздъхне едва забележимо. Тя постави маската над очите си, въздъхна отново и се опита да я върже сама. Но превръзката се изхлузи. Последва нов опит, отново неуспешен.

Юлия изскимтя. Пръстите на Ниш намериха нейните. Тя ги повдигна до носа си, вдъхна дълбоко, сетне му позволи той да пристегне превръзката. Пръстите й очертаваха всяко движение на неговите. Когато механикът приключи, младата жена побутна ръцете му встрани, свали превръзката и опита да я завърже сама. Успя веднага, засмя се тихо.

Ниш се отдръпна назад, колебаещ се. Дали беше отбелязал напредък, или напротив? Юлия продължаваше да стои в ъгъла, на един лакът от него. Механикът усещаше напрегнатостта и любопитството й, но също така и едва потискания ужас да не бъде наранена отново. Как можеше да я убеди, че няма такива намерения?

Той се замисли за собствените си проблеми, които продължаваха да го притискат. Заплахата от изпращане на фронта изглеждаше особено близка. Ниш простена и започна леко да се поклаща. Въздишката му бе насилена, но само отчасти. С нея той изразяваше състоянието си, потънал в море от злополучия.

Юлия леко обърна глава.

Механикът продължи да се поклаща, уверен, че тя е насочила към него чудатите си сетива. Какво щеше да последва сега? Това бе всичко, което имаше значение.

Девойката внимателно протегна ръка, докосна бузата му с върха на пръста си и бързо се отдръпна. Ниш въздъхна. Тя утихна, наклонила глава на една страна. След това прокара ръце през лицето, косата, гърдите и корема си. Накрая протегна свитите си пръсти под носа му.

Това беше малко чудо. Юлия му показваше, че му се доверява — нещо, което не бе предлагала никому. Механикът подуши пръстите й. Не усети почти нищо, защото след престоя си в онази тъмница Юлия бе развила мания за чистота и се миеше по десетина пъти на ден. Тя ухаеше приятно, чисто и свежо. След като напълни ноздри с аромата й, той повдигна глава и се усмихна.

Момичето отдръпна ръката си, отново я повдигна и му направи знак да я остави сама. Ниш се изправи и тихо пое към вратата. Предстоеше му да измине дълъг път, но поне бе поел във вярната посока.

Гласът на Юлия го спря на прага.

— Ще нося маската ти, Ниш. И ще ти помогна да я намериш.

— Благодаря ти — прошепна той в отговор.

Крил-Ниш отиде в отсека на занаятчиите и разказа на Иризис за случилото се, едва сдържащ доволството си.

— Успях! — заключи той. — Тя ми се доверява. Каза, че ще ми помогне да намеря Тиан!

Изненадващо, Иризис не сподели удовлетворението му, а над разказа за подушването се навъси.

— Като разгонени псета — изсумтя тя. — Да се захващаме за работа.

Обратно в стаята на Юлия започнаха с очилата, в чиято изработка Ниш бе вложил цялото си майсторство. Големи овални парчета затъмнено стъкло в рамка от ковано стъкло. Дръжките им бяха извити, като на обикновени очила за четене.

Тя колебливо си ги сложи, направи няколко крачки из стаята и веднага ги свали.

— Не мога! — каза Юлия и потри ушите и носа си.

Първи неуспех. Ниш взе очилата и й подаде антифоните. Юлия ги взе, сложи си ги и се усмихна — първата й усмивка, която Крил-Ниш виждаше, макар и мимолетна.

Той й подаде дрехите. Девойката прокара пръсти по полото и се навъси. Облече го, но още докато придърпваше блузата около кръста си, започна да се гърчи и изпищя:

— Пълзи! Пълзи!

С рязко движение съблече блузата и я хвърли в кофата си с вода. Сетне се изправи, като се потриваше трескаво.

Иризис рязко отвори вратата.

— Какво става?

Механикът взе кофата, очилата и останалите дрехи и излезе.

— Поне антифоните й харесаха. — Той разказа на занаятчията за случилото се.

— Проверих всичко — раздразнено рече Иризис. — Всички шевове са прикрити. Няма и едничка нишка, която да виси.

— Щом тя се оплаква, значи има причина. Да отидем при тъкача.

— Добра идея.

Двамата напуснаха фабриката, подминаха цистерните с вода и касапите, за да поемат към скупчените постройки, където се помещаваха техничарите. Тяхната работа не беше пряко свързана с производството на кланкери.

— Зает ли сте, майсторе? — попита Иризис, надничайки през вратата.

— Винаги съм зает — отвърна въпросният, бледен човек, който никога не се усмихваше. В момента се бе заел да оправя един от становете, чиито влакна здравата се бяха оплели. — Погледнете. Проклети чираци! Ако им изгребеш мозъците и ги сипеш на едно място, акъл и за въшка няма да се събере. Какво искате?

— Става дума за дрехите от паяжинена нишка. — И тя обясни случилото се.

— Жени! — промърмори той. — Сега ще погледна, остана ми малко.

Майсторът започна да рови из сандък с макари, извади една и намота малко от нишката между пръстите си. Начинът, по който шаваха, напомняше на Ниш за паешки крачка.

— Изпрахте ли плата? — попита тъкачът.

— Не — отвърна Иризис. — Мислех, че вие вече сте го сторили.

— Не съм ви перачка! — Той й хвърли мрачен поглед. — Ето ви отговора. Платът е суров. Все още носи следите от паяка.

— Как да ги отстраним?

— Откъде да зная? За пръв път работя с такава нишка. И за последен, защото беше същинско мъчение. — Навъсен, той удари с юмрук по стана. — Топла вода и благ сапун. Никаква луга! С водата също внимавайте. Затова казах топла, а не гореща. Иначе и мишка няма да може да ги облече.

— Благодаря ви — каза Иризис.

Онзи само изсумтя и се отправи към стана, с който се бе занимавал при идването им.

— Очарователен човек — вметна Ниш.

— Работи добре, точно както го помолиш. Просто не обича жените. И с основание, предполагам.

Ниш не попита за повече подробности, а самата тя не обясни. Иризис продължи към перачницата, където остави дрехите и даде подробни инструкции, а механикът се върна в работилницата си, където замени дръжките на очилата с ремък, закопчаващ се на тила. Подплатата покри с паяжинен плат, усърдно измит.

Същия следобед и вечер той прекара часове с Юлия, загледан как тя се разхожда с антифоните и със завързани очи. На няколко пъти тя си слагаше очилата, но неизменно ги махаше след няколко минути. Очевидно предпочиташе да не вижда нищо, отколкото да търпи някакъв дискомфорт.

Ниш мълчеше. Искаше тя да свикне с присъствието му. Бе оставил вратата отворена и оттам навлизаше светлина. В двата края на коридора имаше пазачи, които държаха любопитните настрана.

Харесваше му да я наблюдава. Юлия беше дребна, но с примамливи форми. Извивките й представляваха приятен контраст на удължената Иризис. Кожата й, която никога не бе виждала слънце, бе мека като бебешка. Тя продължаваше да се разхожда напред и назад, без да се притеснява от голотата си, а у Крил-Ниш започна да се поражда желание.

И защо не, помисли си той. Тя е жена. Може би това ще заякчи още повече доверието й към мен. Иризис няма да узнае, не е и необходимо. Умът му остана потопен в тези сладостни представи, докато в един момент Ниш не забеляза, че Юлия е започнала да крачи много бързо. От нея се излъчваше притеснение.

Дали беше усетила мислите му? Ниш бързо си оправи панталоните и в този момент видя висок силует, стоящ на прага. Механикът се приближи.

— Тя е по-добре, макар че още изпитва затруднения с очилата.

Иризис го измери с леден поглед. Сякаш бе отгатнала доскорошните му мисли.

— Дрехите й са готови — сухо рече тя.

Механикът протегна ръка, ала Иризис го подмина и закрачи към Юлия. Последната започна да отстъпва, издигнала ръце пред себе си.

— Пълзи! — промълви Юлия.

Иризис изглеждаше раздразнена. Много скоро щеше да избухне, с което щеше да разруши целия досегашен и трудно постигнат напредък.

— Спри! — просъска Крил-Ниш. — Остави на мен.

Иризис заплашително повдигна ръка. Очевидно се канеше да го удари. Ниш се приготви да посрещне удара — бе готов да го понесе, защото имаше вероятност това да смъкне друга преграда между него и Юлия.

Яростно изсъскване се откъсна от гърлото на Юлия. Тя приклекна с присвити пръсти, вперила остър поглед към Иризис.

Занаятчията направи крачка назад, сви рамене и подхвърли дрехите към Ниш.

— Ще ми се аз да получавах подобна лоялност. — Тя се оттегли до вратата.

Ниш се чудеше как да убеди Юлия, че дрехите сега са различни. Той разкопча ризата си и я пусна на пода. Девойката се обърна към него.

Иризис изсумтя отвратено.

— Не мога да повярвам!

— Мълчи.

Разбира се, дрехите бяха прекалено малки за Ниш. Той взе блузата, прокара я по гърдите си, а после зарови глава в нея. Допирът на плата бе смайващо нежен.

Механикът притисна одеждата с ръка и повтори същото с панталоните, чорапите и ръкавиците, а после протегна блузата. Юлия я взе с два пръста, много предпазливо и колкото се може по-далеч от тялото си, като че цялата блуза бе полазена от паяци. След като я подържа малко, тя бавно я приближи към лицето си и подуши. После, със същата предпазливост, допря тъканта до бузата си. Изглежда остана доволна, защото разшири яката с ръце и започна да се облича. Спря, когато дрехата покри гърдите й, потръпвайки от спомена за предишното обличане. Сетне я дръпна изцяло и остана застинала. Ниш бе затаил дъх. Все още стоящата на прага Иризис правеше същото.

Юлия звънко се засмя, който звук Ниш оприличи на дъха на любима, галещ ухото му. С едно движение тя нахлузи панталоните и започна да подскача радостно из стаята.

Тя се озова зад Крил-Ниш, обгърна го с ръце и ги повдигна към носа му. Той ги подуши — очевидно това се очакваше от него, защото Юлия възобнови веселия си танц. Движенията й бяха плавни и изящни. Макар очите й да бяха вързани, девойката не се затрудняваше в ориентирането, нито веднъж не се блъсна в кофата или в стените.

Ниш се отдръпна до вратата.

— Много добре — каза Иризис. — Започваме още днес.

Двадесет и две

Не след дълго Тиан откри, че е вървяла по сляп тунел. Тя пое обратно и недалеч от входа на девето ниво откри разклонение, което вчера бе подминала. Наляво или надясно? Тя избра левия тунел, но скоро се натъкна на ново разклонение. Занаятчията спря и се навъси. Тук много лесно можеше да се изгуби. Младата жена се върна до самия вход и погледна нагоре. Откъм шахтата долиташе кънтене. Явно се готвеха да я преследват.

Тиан се върна до първия кръстопът, като отброяваше стъпките. Искаше й се да има хартия, на която да си направи карта. По време на чиракуването й често се бе налагало да запомня цели последователности за сглобяване, които впоследствие да възпроизведе седмица или година по-късно. Дали и сега щеше да е в състояние да го стори? Вървейки, тя започна да нанася в ума си разположението на тунелите. Тази карта нямаше да бъде съвсем вярна, но пък и приблизителен ориентир е за предпочитане пред никакъв. Възнамеряваше — ако не умреше от глад и ако преследвачите й не я намереха — да открие споменатия от Джоейн проход, онзи, свързан с другата мина.

Тя изследваше проходите, запечатвайки разположението им в ума си — вплетен лабиринт, сред който тя бе само точица. В един момент Тиан дори осъзна, че е започнала да си тананика. Отново чувстваше, че е поела контрол.

Измина цял ден (доколкото можа да прецени по стомаха си), преди да състави план на цялото ниво. Трудно й беше да запомня взаиморазположението на различните проходи. Отдавна не бе упражнявала тези си умения. Но пък Тиан обожаваше предизвикателствата. Извлеченото удовлетворение бе правопропорционално на трудността им.

Много участъци бяха наводнени. Девойката се укори, че не е взела със себе си щипците с удължена дръжка на Джоейн. С тях щеше да е в състояние да проверява дълбочината. Докато сега не й оставаше друго, освен да навлиза слепешком и да се надява, че нивото на водата няма да се изкачи над раменете й, защото с багажа си не можеше да плува.

В повечето случаи водата й стигаше най-много до под кръста, ала беше адски студена. Освен това не се отразяваше добре на ботушите й. В края на деня Тиан бе изтощена, а мокрият плат бе протрил вътрешната страна на бедрата й.

Тя си намери място за нощувка и се съблече, за да огледа пораженията от прехода. Кожата й се бе зачервила здравата. Неволно си представи, какво би казала матроната за петна на подобно стратегическо място, което я накара да избухне в смях. Прозвуча й странно, особено когато ехото я връхлетя. Някак маниакално.

През целия ден Тиан бе размишлявала за сияещия кристал. Той не приличаше на нито един от хедроните, с които бе работила досега. Не беше обработван, за да придобие съвършената си форма — тя просто беше негова същина, с която се бе появил преди милиони години. Младата жена го искаше отчаяно и това я притесняваше. Възможно ли беше между нея и кристала да се е образувала връзка само след едно използване? Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не посегне да го извади от раницата.

Тази нощ тя отново сънува младия мъж, но този път бе различно. Двамата се намираха един срещу друг и се гледаха. Той започна да тича към нея. Тиан също се затича. Той протегна ръце. По лицето му се четеше желание. Тя застина. Бляновете й винаги бяха приключвали със спасяването. Но този сън показваше, че младежът иска нещо от нея. Какво? Тиан не искаше да се обвързва по такъв начин. Тя се извърна. Младият мъж отпусна ръце и си отиде с наведена глава.

Вцепеняващите емоции я преследваха и след събуждането. Обзе я чувство на безпомощност, неувереност. Това бе другата причина да не си избере партньор. Да сподели живота си с друг означаваше да се лиши от контрола, над чието придобиване бе полагала такива усилия. Тя затвори очи и простена, измъчвана от неизяснените чувства. В този миг дочу някакво трополене.

Преследваха я! Тиан свали сухите дрехи, нахлузи все още влажните, нарами въжето и метна раницата си на гръб. Сетне, взела сияещия кристал в едната си ръка и парче хляб в другата, тя пое на път.

Едва при наближаването на първия кръстопът Тиан осъзна, че съставената от нея карта е изчезнала от ума й. Младата жена застина на място, с гърчеща се в стомаха й паника. Как се беше случило подобно нещо? Без контрола, който разсъдъкът й позволяваше да упражнява над ситуацията, тя се превръщаше в обикновен беглец, който не притежава никакви права и място.

Тропотът прозвуча по-близо. Тиан с все сили започна да потиска паниката си, както бе правила преди изпит. Успокой се. Можеш да го направиш. Тази карта е нищо в сравнение със схемите, които си запомняла. Дишай дълбоко и последователно. Изхвърли всичко останало от ума си.

Но не можеше да си припомни картата — беше прекалено уморена. По тунела вече долитаха откъслечни войнишки стъпки. Паниката й се опитваше да я накара да побегне стремглаво. Много й се искаше да се поддаде.

Наложи й се съзнателно да пристъпи към това, което някога бе представлявало автоматизиран процес. „Започвай от самото начало, момиче!“, често й бе казвал майстор Баркъс. „Опитваш се да направиш повече, отколкото е по силите на клетия ти ум.“

Не, нямаше да позволи на това подземие да я надвие. Тя си представи входа на тунела и мислено пое по него, започвайки наново да изгражда картата си. Построи я до разклонението, пред което се намираше сега. Проходите на разклоненията пред нея се появиха сами, макар и само до мястото, докъдето достигаше светлината на кристала.

Тиан продължаваше да върви и попълва картата си. При подминаването на едно от разклоненията съответстващите му тунели се протегнаха сами и се сключиха с друг тунел. Тя си наложи да не мисли за това, умишлено се съсредоточи още по-силно към непосредствената си работа — и внезапно цялата карта избухна в ума й. Едновременно с появата си донесе и разбирането за разположението на дългия тунел.

Няколко часа занаятчията лъкатушеше из лабиринта. На два пъти й се наложи да нагази във вода, която й стигаше почти до шията. За пръв път тя не негодуваше срещу течните трудности — наводнените участъци щяха да затруднят и преследвачите й. Щеше да им се наложи да претърсват всеки проход.

Веднъж достигнала дългия тунел, Тиан пое с цялата бързина, която й позволяваха силите. Трябваше да набере преднина, за да може да си почине спокойно — страшно се нуждаеше от спокоен сън. След няколко часа усилен ход тя прецени, че е прекосила около пет хиляди крачки: една левга. Тя поседна да почине за малко и да отпие глътка от манерката на Джоейн. Вътре имаше само вода, алкохолът отдавна бе изпит. Което беше жалко, защото точно в момента не би отказала да се сгрее.

Гладът се бе превърнал в постоянен тормоз, срещу който Тиан не можеше да стори нищо. Но поне вече бе престанала да чува преследващите я. Впрочем това не й носеше особено успокоение — може би те знаеха къде е и бяха тръгнали по заобиколен маршрут, за да я заловят. А може би просто се промъкваха след нея и изчакваха подходящ момент. Нали смятаха, че преследват лиринкс.

Все по-далеч и по-далеч. Стъпка подир стъпка, всяка следваща по-морна от предишната. Все по-бавно и по-бавно. Цялото тяло я болеше. Само стомахът й бе станал безчувствен, макар че пулсираше, когато тя пиеше вода. Тиан можа да поспи няколко часа, макар сънят й да беше накъсан, примесен със страха, че всеки момент ще се нахвърлят отгоре й. Беше изгубила представа за времето. Ден ли, два, или три бяха изминали от началото на подземния й преход? Картата в главата й се простираше на изток.

В даден момент, прекъснал монотонността й, Тиан почувства, че преследвачите й са близо. Нямаше представа на какво се дължи това й усещане. Не бе дочула звук, не бе зърнала отблясък. Все още не я бяха настигнали, но вървяха след нея.

Зад един завой Тиан видя, че тунелът преминава в подземно езеро, чийто друг бряг не се вижда. Тя навлезе във водата. Толкова умора се бе наслоила в краката й, че придвижването пораждаше асоциации с крачене сред сироп. Ами ако водата се окажеше прекалено дълбока?

Нивото се покачваше до врата й, брадичката, устните, сетне отново започна да спада. След десет минути тунелът приключи в гладка скала. Неестествено гладка — оказа се, че това е врата. След кратко дирене Тиан откри скрития лост, задействащ отварянето й.

Не се изненадваше, че е открила врата. Тези планини гъмжаха от проходи. В миналото цели села бяха прекарвали зимата тук. Застанала във водата, Тиан прокара върха на ножа си по сивкавия камък на вратата. Мрамор. А стените на тунела бяха гранитни.

Тя натисна лоста. С шумно стържене и проскърцване вратата започна да се издига, за да спре накрая с издрънчаване. Отвъд нея блъвна вода, заляла панталоните на Тиан. Занаятчията премина от другата страна и дръпна другия лост. Чудеше се, дали няма някакъв начин, по който да попречи на преследвачите си да я използват. Каменната преграда се спусна също тъй шумно, при което се пропука в средата.

Тиан продължи пътя си. Скоро пред нея изникна насип синя глина. Огромна пукнатина разсичаше тавана на тунела. Тук розовите слоеве гранит преминаваха в бляскав мрамор, смесващ синьо и лилаво.

Обграждаха я разноцветни скали, чието разнообразие отвеждаше до голяма пещера. Цялата размножителна палата можеше да се вмести в нея. В средата й имаше малко подземно езеро. Подът беше неравен, особено от лявата страна, където и се издигаше по-високо. Наклонът в комбинация с възвишенията създаваше амфитеатрална подредба.

Тиан се напи с вода, напълни манерката, изми лицето и ръцете си, а след това отиде да се изкатери на най-високото възвишение. Пет разклонения отвеждаха вън от пещерата, разположени ветрилообразно. Несъмнено едно от тях бе свързано с търсения от нея изход. Тук тя се предаде на изтощението.

Спа дълго и сънува, че е преследвана. На няколко пъти бе будена от някакъв далечен, рязък звук, напомнящ на метал, срещащ камък. Звучеше като работата на каменоделец, само че ударите бяха много редки, с дълги промеждутъци тишина.

Този звук бе по-скоро интригуващ, отколкото заплашителен. Всеки удар бе дочуван от Тиан в просъница, след което тя отново се унасяше. Най-сетне заспа, без да сънува, както не бе спала от седмици.

— Ето го! Там горе! Внимавайте!

Викът я сепна. Пещерата се бе изпълнила с миризмата на горяща смола. Тиан приседна и трескаво потърка очи.

Четири факли трептяха близо до тунела, по който тя бе дошла. Друга факла се поклащаше към нея. Светлината им падаше върху войници, чиито униформи бяха непознати за Тиан.

— То се раздвижи! Стреляйте! — ревна един със сержантски нашивки.

Девойката мигновено се притисна към земята. Миг по-късно над нея профучаха болтове, за да отскочат от скалата.

— Спрете! — изпищя тя.

Последва кратко мълчание, след което сержантът се провикна:

— Коя си ти?

— От Тикси съм! — Тиан не се осмеляваше да каже името си. — Не стреляйте!

— Изправи се. Дръж ръцете високо вдигнати.

Бавно и внимателно, тя се подчини. Петима войници се приближиха към нея. Бяха обкичени с оръжия. Освен това й бяха непознати.

— Аз съм сержант Нъмбъл от моринския гарнизон — каза предводителят им. Висок мъж с белязана лява буза. — Какво правиш тук?

— Срещала ли си лиринкса? — попита един мургав и набит ратник.

— Няма никакъв лиринкс — промълви тя.

— Какви ги говориш? — зашумяха войниците. — Къде е?

— Може би лиринксът умее да се превъплъщава и сега се е превърнал в момиче — дълбокомислено заяви един плешив гърчавел.

— Най-добре да я убием, та да сме сигурни. — И той се направи, че наръгва въображаем противник, като дори предостави и звуков съпровод.

Сержант Нъмбъл го блъсна. В очите му беше изникнало опасно блясъче. Той сграбчи Тиан за яката и я разтърси.

— Ти си била! Теб сме преследвали през цялото това време!

— Да! — прошепна ужасено Тиан.

— Коя е тази? — попита един от ратниците. Той говореше със силен планински диалект.

— Трябва да е бегълката от разплодника — каза нисичкият войник. — Лудата.

— Млъкни! — ревна през рамо сержантът. Лицето му бе почервеняло (с изключение на белезите, които жълтееха с костен цвят).

— Осъзнаваш ли колко време ни изгуби?

— Вие стреляхте по мен! — жално се провикна Тиан.

— Идиотка! — Нъмбъл я зашлеви през лицето.

Плешивият издигна меча си. Долната му устна блестеше лигаво.

— Дайте да я довърша — рече той с охота.

— Не виждам защо първо да не се позабавляваме с нея — заяви един широкоплещест, красив на вид войник с хлътнала брадичка, отчасти скривана от брада. Той започна да сваля дрехите й. Тиан понечи да се защити, но друг войник хвана ръцете й.

Това не можеше да е истина.

— Вие сте отрепки! — Тиан продължаваше да се мята в ръцете на насилниците. — Бих предпочела да бъда изядена от лиринкс.

— За друго няма и да те бива, след като приключим с теб — заяви онзи, дето изглеждаше добре.

— Възнамеряваш да го направиш против волята й, Пелф? — каза сержантът.

— Тя е избягала — отвърна Пелф. — Ако не ти харесва, никой не те кара да гледаш.

— Моля ви, недейте — умоляваше Тиан.

— Искам аз да я убия — настояваше плешивият, а очите му блестяха кръвожадно.

Сержантът го хвана за ръката и го поведе надолу към тунелите.

— Остави ги да се забавляват. Кой знае дали утре ще сме живи.

Останалите трима притиснаха Тиан към земята. Тя продължаваше да се мята, само че мъчителите й бяха прекалено силни. Някой върза ръцете й. Жената не спираше да крещи с цяло гърло. Грапава шепа затули устата й.

Откъм тунелите долетя вик. Сержантът притича към най-левия от петте прохода, за да се заслуша.

Викът долетя още веднъж.

— Да? — предпазливо отвърна Нъмбъл. Скоро насреща му изникна Ги-Хад, придружаван от десетима войници и водач. — Как се озовахте тук? — удивено попита сержантът.

— Аз бих те попитал същото.

Тиан ухапа ръката и тя бързо бе дръпната. Девойката рязко си пое дъх.

— Какво става тук? — продължи Ги-Хад. — Чух жена да пищи.

Войниците пуснаха Тиан и тя се изправи. Стоящите долу зашушукаха.

— Проклети идиоти! — ревна отговорникът на фабриката. — Та това е занаятчия Тиан! Ако и косъм е паднал от главата й, ще бъдете разчекнати лично от самия перквизитор! Слезте.

Войниците се подчиниха, като полагаха усилия да не поглеждат към него.

— И откъде би трябвало да знаем? — каза сержантът. — Никой не ни е казвал, че я търсите.

— Кретени! — беснееше Ги-Хад. — Значи просто насилвате всяка жена, която попадне на пътя ви?

Онези продължаваха да отбягват погледа му.

— Махнете се от пътя ми! Тиан, трябва да…

Само че Ги-Хад бе прекъснат от звука, който Тиан бе чула по-рано, в съня си.

Отговорникът рязко се извърна.

— Какво беше това? Върви да провериш, сержант.

Всички утихнаха. Чуваше се хрипливото дишане на Ги-Хад.

Нъмбъл тихо започна да се приближава от един тунел към друг, за да определи посоката.

— И по-рано чух този звук — провикна се Тиан.

— Кога? — попита Ги-Хад.

— Преди няколко часа.

— Може да са били миньори — каза Пелф.

— Тази мина е изоставена от двадесет години — рече отговорникът. — Бе изчерпана още по времето, когато баща ми беше жив.

— Сигурно някой си опитва късмета — предположи плешивият мъж, настоявал да убие Тиан.

— Или пък е мечка — обади се сержантът — и хрупа козя кост.

— Казах да пазите тишина! — просъска Ги-Хад. — Гъл, Дом, Хантс, Вен-Кой, Траун! Застанете пред тунелите и се ослушвайте. Останалите да заемат позиции.

Петимата назовани се разпръснаха.

— Надали е нещо сериозно — заяви отговорникът и започна да се разхожда. Ново почукване.

— Идва от този проход — каза белокосият Хантс, грозен кривогледник с шаркаво лице. Той бе застанал пред средния тунел. — Да отида ли да проверя?

— Да! — отвърна Ги-Хад. — Ти, как се казваш? — обърна се към красивия войник.

— Пелф, сър!

— Ти си голям храбрец, Пелф. Върви с него.

Двамата поеха по тунела сред факлен отблясък. Тиан, все още със завързани ръце, започна да слиза надолу, сетне спря. Всички бяха страшно напрегнати. Ги-Хад прикрепи факла към земята и се загледа в тунела, нервно потропвайки с крак. Това беше единственият звук, който се чуваше.

— Някой вижда ли факлите им? — попита той.

— Не! — рече високият Гъл, застанал до него.

Ги-Хад недоволно промърмори.

Откъм тунела долетя писък.

— Какво беше това? — промълви Гъл.

— Още факли! — кресна Ги-Хад и направи знак на оставащите войници. Те се скупчиха наоколо.

— Трябва да им помогнем — рече Гъл, без да прави опит да изпълни препоръката си.

Долетя глух удар, рев, сетне затрополяха крака. От тунела изскочи Пелф, без факла или меч, стенещ неспирно.

— Какво стана, човече? — ревна сержантът. — Какво ти има?

Пелф продължаваше да мучи. Ги-Хад го хвана за рамото и го разтърси.

— Говори, мътните да те вземат.

Пелф се задави, по брадата му потече лига.

— Група лиринкси. Натъкнахме се право на тях.

— Колко? — попита Ги-Хад.

— Какво стана с Хантс? — кресна Нъмбъл.

— Мъртъв е. С един замах му отхапаха главата. А той продължи да крачи, като обезглавено пиле. Мозъкът… — Пелф повърна върху ботушите си.

Ги-Хад пребледня, но не трепна.

— Ние сме петнадесет. Колко бяха лиринксите, Пелф?

— Видях трима. — Брадата му трепереше.

Войниците се размърдаха неспокойно.

— Лошо съотношение — каза сержантът. — Най-добре да се оттеглим, докато още имаме възможност. Може би да изпратим човек да предупреди фабриката. За всеки случай — додаде тихо той, — ако разбирате какво искам да кажа.

— Добра идея. Ръсп, върви с водача. Бягай! Не спирай каквото и да става.

Ръсп можеше да се похвали, че е колкото висок, толкова и дебел. Той каза:

— Мисля, че тук ще съм ви от по-голяма полза, сър.

— Май си прав. Гъл…

— Аз ще отида — предложи Пелф. — Мога да взема и жената със себе си, за да не ви се пречка.

По гърба на Тиан полазиха тръпки.

— Върни се на мястото си, Пелф! — каза Ги-Хад. — Няма да я оставя в твоите ръце. Бих искал ти да водиш отбраната ни, след като показваш такава храброст срещу невъоръжена жена.

Гъл и водачът (възрастен миньор на име Хърни, когото Тиан веднъж-дваж беше срещала) бързо се затичаха. Останалите оформиха полукръг пред входа на третия тунел.

Тиан не им даваше особени шансове. Същото важеше и за нея самата. Тя започна да протрива въжетата си в ръба на един камък, тъй като не можеше да извади ножа си. Бе трудна работа, защото мраморът се затъпяваше преди да разкъса нишките. Още не бе напреднала особено, когато долетя остър звук, сепнал ратниците. Изкънтяването на люспест крак върху камък.

— Идват! — просъска Ги-Хад.

Войниците прикрепиха факлите си към различни кухини и процепи. Стоящите най-отпред приготвиха копията си. Онези по фланговете държаха мечове. По лицата на всички се четеше ужас.

Двама от воините се отдръпнаха по-назад. Те бяха въоръжени с арбалети.

Отново долетя шум, този път изтърколването на камъче. Приготвените за хвърляне копия трепнаха, но след миг отново бяха хванати здраво. Четиринадесет чифта очи се взираха в мрачния отвор. Тиан яростно триеше въжетата.

Внезапно някакво тъмно създание изскочи от тунела, намиращ се от лявата страна на средния. Друг лиринкс изхвърча от четвъртия тунел. Съществата блъснаха мечоносците встрани и нападнаха в гръб въоръжените с копия. Трима погинаха моментално, четвърти успя да забоде копието си в лиринкско бедро, с което оръжието се строши, последвано от гръбнака на своя притежател.

— Съберете се около мен! — изрева Ги-Хад, пристъпвайки напред заедно със сержанта. — Стрелци, огън!

Арбалетите изкънтяха. Лиринкс със зелен гребен рухна, прострелян в окото. Втори бе уцелен в рамото, но не обърна внимание на раната. Плочките на бронята му бяха дебели.

Оставаха четирима бойци с мечове, застанали до Ги-Хад. Те стояха рамо до рамо и размахваха оръжия, за да предоставят възможност на арбалетчиците да презаредят.

Трети лиринкс изскочи от средния тунел. Войниците бяха застанали с гръб към него. Трима дори не разбраха причината за смъртта си. Останаха сержантът и Ги-Хад.

Един от арбалетчиците стреля отново. Третият лиринкс, по-малък от останалите два, започна панически да протяга ръце към врата си. Миг по-късно се опомни, с един скок се озова край стрелците и ги уби. Умирайки, другият арбалетчик стреля към тавана. Болтът порази сталактит. Един от скалните късове се стовари върху главата на лиринкса и го повали. Вторият лиринкс съумя да изкорми Нъмбъл, но мечът на Ги-Хад се заби между гръдните му пластини. Бликна лилава кръв. Отговорникът отскочи и се затича по тунела, отвеждащ към кристалната мина. Накуцвайки, лиринксът пое след него.

През целия си живот Тиан не беше виждала подобно жестоко сражение. Навсякъде около себе си съзираше окървавени тела, някои мятащи се, други вече застинали. След едно последно движение най-после се озова свободна и можеше да се приближи. Дванадесет мъже лежаха на земята. Десетима бяха мъртви, а на останалите не им оставаше да живеят дълго.

Един от оцелелите бе красивият Пелф, който искаше да я изнасили. Замах на лиринкски нокти бе разкъсал гръдта му. През раната се виждаше парче дроб.

Въпреки всичко — Тиан изпитваше съжаление към него. Тя докосна челото му с ръка.

Очите му бяха широко отворени, изпълнени с ужаса на последните няколко минути, които войникът изглежда изживяваше отново и отново. Накрая погледът му, стрелкащ се безцелно, се спря върху лицето й.

— Знаех, че се каня да извърша нещо гнусно — рече той с глас, в който се четеше отвращение. — Аз съм виновен, че ни сполетя това…

Пелф се сгърчи. От раната му бликна кървава пяна, покрила панталоните му. Той се загледа в кръвта, сетне взе ръката на Тиан.

— Вземи кинжала ми, момиче. Избоди очите, съзирали с похот. Отрежи езика, подканял към скверно дело. Отсечи предателския ми…

— Мълчи. Ти умираш, Пелф. Не тревожи последните си мигове.

Тя бързо отиде при другия войник. Въпросният беше ранен смъртоносно и вече бе изпаднал в безсъзнание. Кръвта му запълваше хлътнатините по пода.

Тиан не се осмеляваше да последва Ги-Хад, не и при положение, че между двамата имаше жив лиринкс. Но и тук не можеше да остане, сред мъртъвците. Също така имаше вероятност лиринксът да се върне. Трябваше да има и друг изход. Може би онези звуци бяха свързани с това.

Но щеше да й е необходима храна, защото до фабриката имаше дни път — при положение, че намереше изхода. Тя взе раницата на лежащия в безсъзнание войник и вътре откри малко увити в плат дажби.

— Имаш ли храна? — попита тя с дрезгав глас. Чувстваше се неловко да ограбва мъртвите и умиращите.

— Вземи всичко. Имам и злато в кесията си. Вземи и нея! — отвърна й Пелф.

Тя взе провизиите, но не и златото. После прехвърли съдържанието и от раницата на сержанта, така че се оказа запасена с предостатъчно храна. Факлите вече догаряха. Всички тези трупове създаваха впечатление за някаква адска постановка. Тиан нарами раницата и пое към средния тунел.

Докато минаваше покрай по-малкия лиринкс, той внезапно се раздвижи и я сграбчи за китката. Занаятчията понечи да изтегли ножа си, ала създанието стисна и другата й китка. Ноктестата му ръка с лекота би могла да обвие черепа й. То я притегли към себе си. Сред ципестата кожа на лицето му изникна око. Голямо, кръгло, жълто, с вертикална зеница.

Главата му беше огромна — главата на Тиан би могла без проблем да се побере в пастта. Занаятчията знаеше за жестоката същност на лиринксите. Създанието щеше да се забавлява с мъките й, преди с милостиво закъснение да ги преустанови. Сивкавите му зъби се оголиха, облъхнали я с някак странно сладък дъх. По кожата, доскоро сива по магарешки, заблестяха цветове.

— Свършвай по-бързо! — беззвучно промълви Тиан.