Ето Човека!

ПЪРВА ГЛАВА

Машината на Времето е сфера, пълна с млечнобяла течност, в която пътешественика плува облечен в гумиран костюм и дишащ през маска свързана с шланг за стената.

При кацане сферата се пропуква, течността изтича и попива в прахта. Сферата започва да се търкаля с трясък по оголените камънаци.

О, Исусе! О, Боже!

О, Исусе! О, Боже!

О, Исусе! О, Боже!

О, Исусе! О, Боже!

Христе! Какво става с мен?

Обезчестен съм! Свършен съм!

Проклетото нещо не работи!

О, Исусе! О, Боже! Кога ще престане това гадно бумтене!

Карл Глогауър се свива на топка докато нивото на течността спада и той бавно потъва в меката вътрешна облицовка на Машината.

Инструментите, криптографски, неконвекционални, не издават звук, не помръдват. Сферата спира, поклаща се и се преобръща отново, докато последните капки течност изтичат през широката цепнатина в стената.

Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих?

Очите на Карл Глогауър се отварят и затварят няколко пъти в бърз ритъм, след това устата му се разтяга в нещо като прозявка, езикът му се движи безцелно и той издава стон, който преминава във вой.

Той чува воя и промърморва отсъстващо: „Гласът на езика, тайнствения език на подсъзнанието…“ Но той не може да чуе това, което казва.

Въздухът излиза със свистене и пластичната облицовка започва да спада, докато накрая гърбът на Глогауър опира в металната стена. Той спира да плаче и се втрещтва в разпокъсаната цепнатина на сферата, не изпитва никакъв интерес към онова, което лежи отвъд нея. Опитва се да помръдне, но тялото му е напълно безчувствено. Потръпва, когато студен полъх прониква през разкъсаната стена на Машината на Времето. Отвън изглежда е нощ.

Неговото пътуване през времето е било трудно. Даже плътната течност не го е защитила напълно, макар без съмнение да е спасила живота му. Вероятно има счупени ребра.

Болка нахлува с тази мисъл и той открива, че всъщност може да изпъне ръце и крака.

Започва да пълзи по хлъзгавата под към цепнатината.

Задъхва се, спира и продължава отново.

Припада и когато се свестява въздухът е по-топъл.

През цепнатината може да види ярката слънчева светлина, небето е като блестяща стомана. Измъква се с мъка навън и затваря очи под удара на слънчевите лъчи. Отново загубва съзнание.

Коледа, 1949

Беше на девет години, когато напуснаха Австрия и се преместиха да живеят в Англия. Върху сивата настилка на училищното игрище другите деца се задъхваха от смях, улисани в игра. По края на игрището все още имаше малки купчинки потъмнял лед. Отвъд оградата мрачните сгради на южен Лондон чернееха на фона на студеното зимно небе.

Играта беше започнала доста ентусиазирано и Карл нервно бе предложил ролята, която сега изпълняваше. В началото се радваше, че е в центъра на вниманието, но после се разплака.

— Пусни ме! Моля те, Мервин, спри!

Бяха го завързали с разперени ръце за мрежата, която ограждаше игрището. Оградата увисна навън под тежестта му и един от коловете заплашваше да се извади. Опита се да си освободи краката.

— ПУСНЕТЕ МЕ!

Мервин Уилиямс, червендалестия младеж, който бе предложил играта започна да клати кола така че Карл се люлееше тромаво напред-назад заедно с мрежата.

— Спрете! Няма ли кой да ми помогне?

Те се разсмяха отново и той разбра, че виковете му само ги окуражават, затова стисна здраво зъби. Сълзи потекоха по лицето му, почувства се предаден и отчаян. Та нали му бяха приятели, на някои от тях бе помагал с уроците, на други — купувал сладки, съчувствал на трети в нещастието им. Мислеше, че го харесват, че му се възхищават. Защо се бяха обърнали срещу него — дори Моли, която му доверяваше тайните си?

— МОЛЯ ВИ! — изкрещя той. — Това го нямаше в играта!

— СЕГА вече го има! — разсмя се Мервин Уилиямс с блеснали очи и разгорещено лице, докато клатеше кола все по силно.

Карл потърпя още малко люшкането, след което инстинктивно се отпусна и се престори на припаднал. Беше го правил често преди, за да шантажира майка си,от която бе научил номера.

Училищните вратовръзки, които бяха използвали за да го вържат се впиха в китките му. Чу гласовете на децата да се снижават.

— Дали е наред? — прошепна Моли Търнър. — Не е мъртъв, нали… ?

— Не бъди глупава, — отговори Уилиямс неуверено — само се шегува.

— Все пак, по-добре да го свалим — това беше гласът на Йън Томпсън. — Ще си имаме страшни неприятности ако…

Почувства че го развързват, пръстите им нетърпеливо дърпаха възлите.

— Не мога да отвържа този…

— Ето ти ножа ми — срежи го…

— Не мога, това е моята вратовръзка — татко ще ме…

— Побързай, Брайън!

Продължаваше да виси отпуснат на последната връзка, със здраво затворени очи.

— Дай ми го! Аз ще я срежа!

Когато и последната връзка бе срязана той падна на колене, ожули ги в сгурта и отпусна лице на земята.

— Блайми, той наистина е…

— Не бъди глупак — все още диша. Само е припаднал.

Почти повярвал в собствената си измама той чуваше разтревожените им гласове сякаш от разстояние.

Уилиямс го разтърси.

— Събуди се, Карл. Стига си се излежавал.

— Ще повикам мистър Матсън — каза Моли Търнър.

— Не, недей…

— Това е мръсна игра, така или иначе.

— Върни се, Моли!

Вниманието му бе концентрирано върху парчетата сгурия, забити в лявата страна на лицето му. Не беше трудно да държи очите затворени и да не обръща внимание на ръцете на децата върху тялото си. Постепенно загуби мярка за време докато не чу дълбокия, сардоничен глас на мистър Матсън да се издига над общата шумотевица. Настъпи тишина.

— Какво, по дяволите, си направил този път, Уилиямс?

— Нищо, сър. Беше игра. Всъщност, идеята беше на Карл.

Здрави мъжки ръце го преобърнаха на гръб. Все още можеше да държи очите си затворени.

— Беше игра, сър, — каза Йън Томпсън — на Исус. Карл беше Исус. Играли сме я и преди, сър. Завързахме го за оградата. Беше негова идея, сър.

— Малко извън сезона — промърмори мистър Матсън и въздъхна, опипвайки челото на Карл.

— Беше само игра, сър — каза Мервин Уилиямс отново.

Мистър Матсън мереше пулса на Карл. — Трябваше да внимаваш, Уилиямс. Глогауър не е силно момче.

— Съжалявам, сър.

— Доста глупава постъпка.

— Съжалявам, сър — Уилиямс бе почти разплакан.

— Ще го взема с мен в Матрън. Надявам се за твое добро, Уилиямс, че не е нещо сериозно. Бъди така добър да дойдеш при мен, в учителската стая след часовете.

Карл почувства, че мистър Матсън го вдига.

Беше доволен.

Носеха го.

От силните болки в главата и страната му се повръщаше. Не бе имал възможност да установи къде точно го е докарала Машината на Времето, но като завъртя глава и отвори очи той прецени по мръсното наметало от овча кожа и памучната препаска на човека от дясно, че почти със сигурност е в Близкия Изток.

Целта му бе да се приземи в 29 година след Христа, някъде в пущинака отвъд Eрусалим, близо до Бетлехем. Чудеше се дали сега го носят в Eрусалим?

Вероятно бе в миналото защото носилката, на която го носеха бе направена от грубо обработена животинска кожа. Но може би не, помисли си той, защото бе прекарал достатъчно време сред малки племенни общини в Близкия Изток за да е наясно, че там все още се срещат хора, които почти не са променили начина си на живот от времето на Мохамед. Надяваше се, че не си е строшил ребрата напразно.

Двама мъже носеха носилката на рамене, докато другите вървяха отстрани. Всички бяха брадати, тъмнокожи и обути със сандали. Повечето носеха тояги. Миришеше на пот, на животинска мазнина и на още нещо трапчиво, което той не можа да установи.

Вървяха към верига от хълмове в далечината и още не бяха забелязали, че се е събудил.

Слънцето не беше така силно, както когато за първи път изпълзя от Машината на Времето. Свечеряваше се.

Местността на около бе камениста и гола и дори хълмовете отпред изглеждаха сиви.

Потръпна, когато носилката се разтърси и изстена от засилилата се болка в хълбока.

За втори път загуби съзнание.

Отче наш, който Си на небето…

Като повечето от неговите съученици бяха го възпитали, да отдава почит на християнската религия с думи. Утринни молитви в училище. Поне две молитви през нощта. Едната — Божията молитва, а другата — Господ да поживи Мама, Господ да поживи Тате, Господ да поживи сестрите и братята ми и всички скъпи хора около мен, и Господ да поживи мен. Амин. Така го беше научила жената, която известно време се грижеше за него, докато майка му ходеше на работа. Беше прибавил от себе си списък от „благодаря ти“ (благодаря Ти за хубавия ден, благодаря Ти че отговорих правилно по история… ) и „прости ми“ (прости ми, че бях груб към Моли Търнър, прости ми, че не си признах пред мистър Матсън… ). Едва на седемнадесет години започна да си ляга без да произнася ритуалните молитви и то благодарение на нарастващото нетърпение за мастурбация.

Отче наш, който Си на небето…

Последните спомени за баща му бяха свързани с ваканция на море, когато бе четири или пет годишен. Войната бушуваше, влаковете бяха претъпкани с войници, спираха често. Спомняше си как пресича релсите към отсрещния перон, питайки баща си за съдържанието на вагоните, които се композираха наблизо. Имаше ли някаква шега? Нещо за жирафи?

Помнеше баща си като едър, висок човек. Гласът му бе благ, може би малко тъжен, очите му го гледаха с меланхоличен поглед.

Тогава вече знаеше, че майка му и баща му са разделени и че майка му е разрешила на баща му тази последна ваканция с него.

Дали това беше в Девън или Корнуел? Спомените му от клисури, скали и брегове съвпадаха с картините от западното крайбрежие, които бе виждал по телевизията.

Обичаше да играе в една овощна градина обитавана от котки и един полуразпаднал се Форд, целия обрасъл в храсти. Селската къща, в която бяха отседнали също бе пълна с котки, море от котки покриващи масите, столовете и шкафовете.

Плажовете бяха заградени с мрежи, но той не мислеше, че това разваля пейзажа. Край морето вятърът бе изваял мостове и пясъчни статуи. Имаше тайнствени пещери, от които изтичаше вода.

Това бяха почти най-ранните и със сигурност най-щастливите му спомени от детството.

Никога повече не видя баща си.

Господ да поживи Мама, Господ да поживи Тате…

Глупаво беше. Нямаше баща, нямаше и братя и сестри.

Старата жена му бе обяснила, че баща му е заминал за някъде и че всички наоколо са негови му братя и сестри.

Така го прие.

Самотен, мислеше си той, аз съм самотен. Събуди се за малко, и помисли, че е в укритието на Андерсън с неговата облицовка от червеникава стомана и кабели по стените, и че има въздушно нападение. Обичаше безопасността на Андерсън. Винаги му беше забавно да влиза вътре.

Но гласовете си говореха на чужд език. Сигурно беше нощ, защото наоколо бе тъмно. Спряха. Усещаше, че му е топло. Под него имаше слама. Докосна я, без да знае защо и почувства спокойствие.

Отново заспа.

Крясъци. Напрежение.

Майка му викаше по мистър Джордж, на горния етаж. Мистър Джордж и жена му бяха наели двете задни стаи на къщата.

Завика отдолу на майка си.

Отвърна му с истеричен глас:

— Какво има?

— Искам да те видя!

Искаше тя да спре.

— Какво има, Карл? Сега пък събудихте детето!

Тя се появи на площадката над него, опря се театрално на перилата и загърна пеньоара около себе си.

— Мамо. Какво става?

Тя поспря за миг в нерешителност след това се свлече бавно надолу по стълбите. Остана да лежи в основата им, върху тъмния, изтъркан килим. Обхвана го паника.

— О, Мамо!

Мистър Джордж се спусна тежко надолу по стълбите. На лицето му бе изписано примирение.

— О, по дяволите! — каза той. — Грета!

Карл го погледна свирепо.

Мистър Джордж отвърна на погледа му и разтърси глава.

— Тя е добре, синко. Хайде, Грета, събуди се.

Карл застана между мистър Джордж и майка си. Мистър Джордж сви рамене, бутна го встрани, след което се наведе и я изправи на крака. Дългата и, черна коса се спускаше над нейното красиво, разплакано лице. Тя отвори очи и дори Карл бе изненадан от бързината, с която се свести.

— Къде съм? — попита тя.

— Стига, Грета. Нищо ти няма.

Мистър Джордж я поведе обратно по стълбите.

— А Карл? — каза тя.

— Не се безпокой за него.

Те се скриха.

В къщата отново бе тихо. Карл отиде в кухнята. В средата имаше маса за гладене с ютия. Нещо се готвеше на печката. Не миришеше особено приятно. Сигурно го готвеше мисис Джордж.

Чу че някой се спуска по стълбите и избяга през кухнята в градината.

Плачеше. Беше на седем.

ВТОРА ГЛАВА

Миеха го.

Усети, че по тялото му се стича студена вода и задиша тежко. Бяха съблекли защитния му костюм и гърдите му бяха увити с дебела превръзка от овча кожа пристегната с ремъци.

Болката бе понамаляла, но се чувстваше отпаднал и го обливаха топли вълни. Душевното объркване от седмиците преди да влезе в Машината на Времето, самото пътуване, а сега и треската затрудняваха способността му да възприеме това, което ставаше около него. Всичко бе като сън. Все още не можеше наистина да повярва в Машината на Времето. Може би просто се бе дрогирал? Никога не бе възприемал реалността като нещо кой знае колко истинно и само благодарение на определени инстинкти се бе запазил жив и здрав през младежките години. И все пак, водата която се стичаше по него, допира на овчите кожи до ребрата му, сламата под него — всичко това бе по свой начин по-реално отколкото целия му предишен живот от детството до този миг.

Лежеше в някаква сграда или, може би пещера — твърде мрачно бе за да може да каже със сигурност, върху подгизнала от вода слама. Двама мъже със сандали и препаски го поливаха с вода от глинени делви. Единия бе заметнат през раменете с парче плат.

Двамата имаха мургави семитски черти, големи тъмни очи и гъсти бради. Лицата им бяха безизразни, даже когато поспираха под втренчения му поглед. Тогава го разглеждаха внимателно, придържайки делвите с вода към косматите си гърди. Глогауър имаше добри познания по античен писмен арамейски, но не беше сигурен в способността си да говори езика и да бъде разбиран. Реши, че ще е по-добре да опита първо на английски. Доста смешна ситуация би се получила ако не се е преместил във времето и се опитва да разговаря със съвременни израилтяни и араби на някакъв древен език.

Заговори с отпаднал глас:

— Говорите ли английски?

Единия от мъжете се намръщи, а другия, с платнената наметка, се усмихна и проговори няколко думи на своя приятел. Онзи отвърна мрачно.

На Глогауър му се стори, че разпознава някои от думите и той също се усмихна. Беше почти сигурен. Зачуди се ще може ли да състави изречение, което да бъде разбрано.

Изкашля се. Облиза устни.

— Къде — намира — това място? — запита хрипливо.

Сега и двамата се намръщиха, поклатиха глави и оставиха съдовете с вода на земята.

Усещайки, че губи сили Глогауър продължи бързо:

— Аз — търся — Назарянина — Исус…

— Назарянина. Исус — повтори по-високият, но изглежда тези думи не му говореха нищо. Той сви рамене.

Другият обаче, повтори само думата Назарянина, произнасяйки я бавно, сякаш имаше някакво особено значение за него. Той промърмори няколко думи на своя другар, след което се отдръпна извън полезрението на Глогауър.

Карл се опита да седне и направи знак на човека до него, който го загледа с нарастващо изумление.

— Колко — година, — каза Глогауър бавно — от управление — на римски император?

Осъзна, че е задал доста объркващ въпрос. Христос бе разпънат на петнадесетата година от управлението на Тиверий и това го бе накарало да пита по този начин. Опита се да се изрази по-добре.

— Колко — година — Тиверий управлява?

— Тиверий! — човекът се намръщи.

Глогауър бе доловил акцента и този път се постара да го имитира по-добре:

— Тиверий. Римският император. От колко години управлява?

— От колко? — човекът поклати глава. — Аз не зная.

Поне, помисли си Глогауър, този път успя да ме разбере. Шестте месеца, през които бе изучавал арамейски в Британския музей се оказаха от полза, в края на краищата. Този език бе различен — може би с две хиляди години по-млад и носещ много общи черти с еврейския, но бе удивително лесно да се общува на него. Спомняше си колко странно се чувстваше, когато не срещна обичайните трудности при изучаването на езика. Един от неговите изкукали приятели подхвърли, че се дължи на родовата му памет. Имаше моменти, в които бе почти убеден в правотата на тези твърдения.

— Къде е това място? — попита той.

Човекът погледна изненадано.

— Е, това е пустинята, — отвърна той. — Пустинята отвъд Макаерус. Ти не знаеше ли?

В Библейските времена Макаерус е бил голям град разположен на югозапад от Eрусалим, от другата страна на Мъртво море. Бил е построен в подножието на планина, охраняван от великолепен дворец-крепост, който вдигнал Ирод Антипа. Глогауър отново почувства прилив на сили. Много малко хора от двайсети век биха познали името Макаерус, още повече да го използват като отправна точка.

Вече нямаше почти никакво съмнение, че е в миналото, някъде по време на управлението на Тиверий, освен ако човекът с който разговаряше не бе пълен невежа, нямащ си и представа кой е Тиверий.

Но дали не бе пропуснал разпятието? Дали не бе дошъл в друго време?

Ако е така, тогава какво ще прави? Машината на Времето е повредена, може би непоправимо.

Отпусна се обратно на носилката и затвори очи, докато познатото чувство на безнадеждност започна да го завладява отново.

За първи път направи опит да се самоубие на петнадесет. Завърза жица за една закачалка на стената на съблекалнята в училище. Постави примката около врата си и скочи от една пейка.

Закачалката се откъсна от стената посипвайки го с душ от мазилка. Вратът го боля почти до вечерта.

Другият се връщаше, водейки още някого със себе си. Шумът от тракащите по камъните сандали се стори на Глогауър неимоверно силен.

Вдигна глава към новодошлия.

Беше едър мъжага и се придвижваше в мрака като котка. Очите му бяха кафяви, огромни и пронизващи. Кожата му бе обгоряла от слънцето, а мускулестите му ръце — покрити с косми. Козя кожа обгръщаше масивния му гръден кош и достигаше до средата на бедрата му. В лявата си ръка държеше дебела тояга. Черни къдрици се спускаха от двете страни на лицето му, червени устни прозираха под гъстата, стигаща до средата на гърдите му брада.

Имаше уморен израз.

Той се облегна на тоягата и се втренчи в Глогауър.

Глогауър се загледа на свой ред в него, силно впечатлен от неговата изключителна физика.

Новодошлия заговори с дълбок глас, но твърде бързо за да може Глогауър да го разбере. Карл поклати глава.

— Говори — по-бавно… — каза той.

Големия човек приклекна до него.

— Ти кой си?

Глогауър се поколеба. Очевидно не можеше да каже истината на този човек. Всъщност, той бе подготвил предварително някаква подходяща история, но тя не отговаряше на ситуацията, в която се намираше, защото не бе очаквал да бъде открит толкова бързо. Беше се надявал да се приземи потайно и да се облече като пътешественик от Сирия, като разчиташе че различията в местния диалект ще бъдат достатъчно обяснение за езиковите му пропуски.

— Откъде идваш? — попита човекът търпеливо.

Глогауър отговори предпазливо.

— Аз съм от север.

— От север. Не от Египет? — той загледа Глогауър очаквателно, почти с надежда. Глогауър реши да се съгласи с това предположение като го поразкраси допълнително, за да избегне по нататъшни усложнения.

— Идвам от Египет… две години вече — каза той.

Големият човек кимна, вероятно задоволен.

— Значи ти си от Египет. Така си и мислехме. И очевидно си магeсник, с тези странни дрехи и твоята желязна колесница теглена от духове. Добре. Казаха ми, че името ти е Исус и че си от Назарет.

Очевидно човекът бе помислил,че Исус е истинското име на Глогауър.

Карл се усмихна и поклати глава.

— Аз търся Исус, Назарянина — каза той.

Човекът изглеждаше разочарован.

— Тогава, кое е името ти?

Глогауър бе обмислял вече този въпрос. Знаеше, че името му ще се стори доста странно на хората от Библейските времена и затова бе решил да използва малкото име на баща си.

— Името ми е Емануил — каза той на човека.

— Емануил… — събеседникът му кимна доволен. Той потърка устни с върха на малкия си пръст и се загледа в земята. — Емануил… да…

Глогауър беше озадачен. Струваше му се, че го бъркат с някой друг, някой когото очакват и че с отговорите си ги е накарал да мислят, че той, Глогауър, е този човек. Зачуди се, дали изборът на това име бе удачен при тези обстоятелства, защото на eврейски Емануил означаваше „Бог с нас“ и почти сигурно бе, че има някакво мистично значение за този човек.

Глогауър усети притеснение. Не си бе представял нещата така, бе се подготвил той да задава въпросите и никак не му харесваше сегашното положение. Докато не се подобри общото му състояние не можеше да напусне това място, нито пък да разгневи човекът, който го разпитваше. Поне, помисли си той, не са враждебно настроени към него.

Но какво ли очакваше от него?

— Помъчете се, да се концентрирате върху работата си, Глогауър.

— Вие сте мечтател, Глогауър. Умът ви непрестанно кръжи в облаците. Сега…

— Ще трябва да останеш след училище, Карл…

— Защо се опитваш да избягаш, Глогауър? Защо си толкова нещастен?

— Мисля, че ще трябва да помоля майка ти да те чака след училище…

— Очаквах много повече от тебе, Глогауър, мисля че не даваш всичко от себе си. Миналия срок се справяше чудесно, а сега…

— Колко училища си сменил преди да дойдеш тук? Боже мили!

— Вярвам, че този път си бил подведен, Карл, затова няма да бъда много строг към тебе…

— Остави тази нещастна физиономия, синко, ти можеш да го направиш.

— Чуй ме, Глогауър. Обърни ми внимание поне веднъж, за бога…

— Умен сте, млади човече, но подготовката ви куца…

— Съжаляваш? Не е достатъчно само да съжаляваш! Трябва да слушаш!

— Следващия път ще очакваме много повече от вас.

— А кое е твоето име? — попита Глогауър клекналия до него човек.

Той се изправи гледайки замислено надолу към Карл.

— Ти не ме познаваш?

Глогауър поклати глава.

— Не си ли чувал за Иоан, наречен Кръстителя?

Глогауър се опита да скрие изненадата си, но очевидно Иоан Кръстителя забеляза, че името му е познато. Той кимна с рошавата си глава.

— Виждам, че ме познаваш.

Завладя го чувство на облекчение. Според Новия Завет Кръстителя е бил убит малко преди Христовото разпятие. Странното бе, обаче, че Иоан Кръстителя не бе чувал за Исус от Назарет. Означаваше ли това в края на краищата, че Исус не е съществувал?

Кръстителя поглади дългата си брада с пръсти.

— Добре, магеснико, сега аз трябва да реша, а?

Глогауър, потънал в мислите си го погледна отсъствуващо.

— Какво трябва да решиш?

— Дали си ти приятел на пророците или измамника, за който ни предупреди Адонай?

Глогауър започна да става нервен.

— Нищо не твърдя. Аз съм просто един странник, пътешественик…

Кръстителя се разсмя.

— Да, пътешественик с магична колесница. Брат ми каза, че я е видял да пристига. Гръмотевичен шум и блясъци като от светкавица и изведнъж — твоята колесница се появява насред пустинята. Виждали са доста чудеса, моите братя, но нищо по-чудно от появата на твоята колесница.

— Колесницата ми не е вълшебна — каза Глогауър макар да съзнаваше, че едва ли ще го разберат. — Тя е… вид машина… римляните имат такива. Трябва да сте чували за тях. Създадени са от обикновени хора, не от магесници…

Кръстителя кимна бавно с глава.

— Да, като римляните. Римляните ще ме предадат в ръцете на моите врагове — децата на Ирода.

Макар да познаваше в подробности политическата ситуация, Глогауър попита:

— Защо ще го направят?

Ти трябва да знаеш защо. Не говорих ли аз против римляните, които заробват юдейците. Не говорих ли аз против беззаконията на Ирода. Не предричах ли аз време, когато всички онези, които не са праведни ще бъдат унищожени и ще се възцари на Земята Адониевото царство, както се казва в старите пророчества. Аз казвах на хората: „Бъдете готови за деня, когато ще вдигнете меч за да изпълните Адониевата воля“. Грешните знаят, че в този ден ще загинат и затова искат да ме погубят.

Макар думите му да бяха гневни, тонът с който бяха произнесени бе изпълнен със значимост. Нямаше нито белег за нездрав разум или дори фанатизъм в израза на лицето и в неговото държание. Приличаше на английски свещеник, четящ проповед, която отдавна бе престанала да трогва сърцето му.

— Ти вдъхновяваш народа да освободи земята си от римляните, нали? — попита Карл.

— Да — от римляните и тяхното изчадие — Ирод.

— И кого ти би поставил на негово място?

— Законния цар на Юдея!

— И кой е той?

Йоан се намръщи и му хвърли смразяващ, кос поглед.

— Адонай ще ни каже. Той ще изпрати знамение, когато законния цар се яви.

— Знаеш ли какво ще бъде това знамение?

— Ще разбера, когато дойде.

— Значи има пророчество?

— Да, има…

Приписването на този революционен план на Адонай (едно от имената на Йехова, което означава Бог) изглеждаше на Глогауър просто начин да му се придаде допълнителна тежест. Във време, в което политиката и религията са били неразривно свързани, предаването на свръхестествен характер на политическите намерения е било необходимо условие за успешния им завършек.

Всъщност, помисли си Глогауър, напълно вероятно бе Иоан наистина да вярва, че е проводник на божията воля, защото по същото време от другата страна на Средиземно море гърците продължаваха да спорят за природата на вдъхновението — дали произлиза от Човека или е дело на Божията ръка.

Това, че Иоан го възприе като египетски магьосник не учудваше кой знае колко Глогауър. Обстоятелствата на неговото пристигане трябва да са изглеждали изключително чудати и в същото време — приемливи за хора жадно търсещи потвърждение на вярата си в такива събития.

Иоан се обърна към изхода.

— Трябва да размишлявам — каза той. — Трябва да се моля. Ще останеш тук докато получа напътствие.

Той се отдалечи забързано.

Глогауър се отпусна обратно на мократа слама. По някакъв начин появата му бе преплетена с надеждите на Иоан, или поне Кръстителя се опитваше да помири тази поява с вярата си, да я обясни може би в светлината на Библейските пророчества, и т.н.т. Глогауър се почувства напълно безпомощен. Как ще го използва Кръстителя? Дали няма да реши най-накрая, че той е пратеник на злото и да го убие? Или може би ще реши, че е пророк и ще поиска от него знамения, на които той не е способен?

Глогауър въздъхна и протегна немощна ръка към отсрещната стена. Ръката му се опря в камък. Пещерата бе изсечена в скала. Това предполагаше, че Иоан и хората му вероятно се крият — издирвани като бунтовници от римляните и войните на Ирод. И че той също е в опасност — ако скривалището им бъде разкрито.

Въздухът в пещерата бе изненадващо влажен.

Навън вероятно беше много горещо.

Карл Глогауъл задряма.

ЛЕТНИЯ ЛАГЕР, ОСТРОВ УАЙТ, 1950

Още първата вечер след пристигането им в лагера почти пълна бака с врял чай се бе преобърнала върху краката му. Почувства ужасна болка, и двата му крака почти мигновено се покриха с мехури.

— Бъди мъж, Глогауър! — каза червендалестия мистър Патрик, ръководителят на лагера. — Бъди мъж!

Опитваше се да не плаче докато го превързваха несръчно с лейкопласт върху памука.

Спалният му чувал бе точно до един мравуняк. Напъха се в него докато другите деца още играеха.

На следващия ден мистър Патрик съобщи на децата, че трябва да „спечелят“ джобните пари, които техните родителите му бяха дали на съхранение.

— Хайде да видя кои от вас са смелчаги и кои не — викаше мистър Патрик, докато се пъчеше на празното място пред палатките, размахвайки във въздуха бастун. Децата стояха подредени в две дълги редици — една с момичета и една с момчета.

— Влизай в строя, Глогауър! — извика мистър Патрик. — Три пенса за удар по ръката, шест пенса — за удар по задника. Не бъди страхливец, Глогауър!

Глогауър се присъедини неохотно към останалите.

Бастунът се повдигаше и спускаше. Мистър Патрик дишаше тежко.

— Шест удара по задника — това прави три шилинга — той подаде парите на малкото момиченце.

Още удари, още заплатени пари.

С наближаване на неговия ред Карл започна да става нервен.

Накрая той излезе от строя и се запъти към палатките.

— Глогауър! Къде е духът ти, момче? Не искаш ли джобни пари? — настигна го сухия, закачлив глас на мистър Патрик.

Глогауър поклати глава и се разплака. Той влезе в палатката си и се хвърли с хлипане на спалния чувал.

Гласът на мистър Патрик още се чуваше отвън.

— Бъди мъж, Глогауър! Бъди мъж, момче!

Карл заизмъква писалката и празни листове. Сълзите му закапаха по хартията докато пишеше писмо на майка си.

Отвън се донасяше шляпането на бастуна върху детска плът.

През следващите дни болките от изгарянията се увеличиха. Децата и наставниците не му обръщаха никакво внимание. Даже жената, назначена за „икономка“ (жената на Патрик), му казваше да се грижи сам за себе се и че напразно се оплаква.

Последните два дни, преди майка му да го прибере от лагера бяха най-нещастните в неговия живот. Малко преди пристигането на майка му, мистър Патрик направи опит да отреже мехурите с ножичка за да не изглеждат толкова страшно.

Майка му го отведе и по-късно писа на мистър Патрик да и върне парите, а също че начина по който управлява лагера е отвратителен.

Той и отговори че няма да върне парите и че ако питат него то, мадам, сина ви е слабак. Ако ви интересува мнението ми, писа той в това писмо, което Карл бе успял да прочете, сина ви си пада малко педеруга.

Няколко години по-късно мистър Патрик, жена му и обслужващия персонал бяха осъдени и изпратени в затвор за различни садистични деяния извършени по време на летните лагери на остров Уайт.

ТРЕТА ГЛАВА

Сутрин, а понякога и вечер те го вдигаха с носилката и го изнасяха навън.

Това не беше, както от начало бе предположил, временен разбойнически лагер, а добре изградено селище. В нивите, напоявани от близката река растеше жито, стада от овце и кози пасяха по хълмовете. Животът тук беше тих и спокоен, хората не обръщаха внимание на Глогауър, потънали в ежедневните си грижи.

От време на време Кръстителя се появяваше за да се поинтересува за здравето му и понякога, за да зададе разни тайнствени въпроси, на които Глогауър се стараеше да отговори доколкото може. Бяха кротки хорица отдадени, за изненада на Глогауър, на множество дребни религиозни порядки. Вероятно именно с тези порядки бяха заети във времето, в което се губеха от погледа му.

Глогауър оставаше за дълго насаме със своите мисли, спомени и разсъждения. Счупените ребра заздравяваха много бавно и той започна да губи надежда, че ще постигне целта, за която бе дошъл тук.

Глогауър бе изненадан от това, колко малко жени има в селището. Атмосферата беше почти пуританска и повечето от мъжете избягваха жените. Започна да осъзнава, че това до голяма степен е едно религиозно общество. Вероятно тези хора бяха eсеи?

Ако те бяха eсеи, това обясняваше някои неща за тях — отсъствието на жени, (малко eсеи вярваха в брака), почти Апокалиптичните възгледи на Иоан, разпространените религиозни обреди, суровия, първичен живот който тези хора водеха, фактът че доброволно са избрали този вид съществуване…

При следващата възможност Глогауър се обърна към Кръстителя:

— Иоане, eсеи ли се наричат твоите хора?

Кръстителя кимна.

— Откъде знаеш това? — запита той.

— Аз… аз съм чувал за вас. Знам, че цар Ирод ви е обявил извън закона.

Иоан поклати глава.

— Ирод би ни обявил ако смееше, но няма причина. Живеем си нашия живот, не пречим никому, не се опитваме да натрапим вярата си никому. От време на време аз излизам да проповядвам нашите убеждения, никой закон не забранява това. Ние почитаме заповедите на Мойсей, и проповядваме, че всички трябва да ги съблюдават. Говорим само за справедливост. Даже Ирод не би могъл да открие нещо лошо в това…

Сега вече Глогауър започна да разбира по-добре смисъла на някои от въпросите, които Иоан му бе задавал, а също и защо тези хора имаха такова поведение и водеха такъв начин на живот.

Осъзна също защо бяха възприели начина му на появяване с такова спокойствие. Секта като есейската, практикуваща самопожертвование и самоизпитване чрез глад трябва да е привикнала на видения в горещата пустиня.

Спомни си, че веднъж попадна на теория, според която Иоан Кръстител е бил есеец и много от ранните идеи на Християнството са били заимствани от поверията на есеите.

Така например, есеите проповядвали ритуалното къпане — покръстването, вярвали в дванайсетте избраници на Бога (апостолите), които ще бъдат съдници в последния ден, те проповядвали веруюто „обичай ближния си“, а също вярвали подобно на ранните християни, че живеят в дните непосредствено преди Армагедон — последната битка между светлината и мрака, доброто и злото, когато всички хора ще бъдат изправени пред Божия Съд. Подобно на някои християнски секти есеите вярвали, че са превъплащение на силите на светлината докато Ирод и римските завоеватели превъплащавали силите на мрака, и че тяхно предначертание е да победят тези сили. Така политическата вяра била неразривно свързвана с религиозната, макар че бе възможно хора като Иоан Кръстител цинично да са използвали есеите за осъществяване на личните си политически амбиции. От гледна точка на двайсети век, мислеше си Глогауър, тези есеи щяха да бъдат сметнати за невротици, с техния почти параноичен мистицизъм, който ги е карал да измислят тайни езици и какво ли не още — сигурен белег за психична дезориентираност.

Всичко това дойде наум на Глогауър любителя-психиатър, но Глогауър човекът беше разкъсан между крайния рационализъм и мистицизма.

Кръстителя се отдалечи преди да успее да му зададе останалите въпроси, които го измъчваха. Проследи го докато се скри в едно голяма пещера, след това насочи вниманието си към далечните ниви, където слабичък есеец ореше с плуг, дърпан от други двама членове на сектата.

Глогауър се загледа в жълтите хълмове и скалите. Изпитваше нетърпение да види повече от този свят и същевременно го измъчваше безпокойство за състоянието на Машината на Времето. Ще успее ли да отстрани повредата? Ще съумее ли някога да напусне този период от Времето и да се завърне в двайсети век?

Секс и религия.

Църковния клуб, към който се бе присъединил за да намери приятели.

Излет сред природата, 1954

Той и Вероника бяха загубили останалите във Фарлоулската гора.

Дори на тринадесет тя бе все още пълничка и розовка, но бе момиче.

— Хайде да седнем тук и да си починем — каза той като посочи хълмчето в средата на малка полянка заобиколена от храсти.

Седнаха заедно. Нищо не говореха.

Очите му се плъзнаха по в нейното закръглено лице с груба кожа, и се втренчиха в малкият сребърен кръст, поклащащ се на верижка около шията и.

— По-добре да потърсим другите — каза тя нервно. — Ще се тревожат за нас, Карл.

— Нека те ни намерят — каза той. — Скоро ще чуем виковете им.

— Може да се приберат вкъщи.

— Няма да си тръгнат без нас. Не се безпокой. Ще ги чуем скоро…

Той се наклони напред и посегна към разголените и под синята блуза рамене, очите му — фиксирани върху кръстчето.

Опита се да я целуне по устните, но тя извърна глава.

— Дай да те целуна, де — каза той задъхано. Дори в този момент осъзна колко смешно звучи, на какъв глупак се прави, но се насили да продължи.

— Дай целувчица, Вероника…

— Не, Карл, спри.

— Хайде…

Тя започна да се съпротивлява, изтръгна се от него и се изправи на крака.

Той се изчерви.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам.

— Добре…

— Мислех, че ти също искаш — каза той.

— Не трябваше да скачаш върху мене така. Не е много романтично.

— Съжалявам…

Тя тръгна, кръстчето се поклащаше. Беше очарован от него. Дали изобразяваше някакъв вид амулет целящ да я предпази от опасност като тази, от която току що се бе измъкнала.

Той я последва.

Не след дълго чуха виковете на другите из гората и необяснимо защо Карл почувства, че му призлява.

Момичетата започнаха да се кикотят, а едно от момчетата ги загледа похотливо.

— Какво бяхте намислили, а?

— Нищо — каза Карл.

Но Вероника мълчеше. Въпреки, че не бе пожелала да го целуне, очевидно инсинуациите и допадаха.

На обратния път тя го хвана за ръката.

Беше се стъмнило, когато се върнаха в църквата и седнаха на чаша чай. С Вероника седяха заедно. През цялото време той следеше кръстчето, поклащащо се между вече порастналите и гърди.

Всички останали се бяха събрали на другия край на голата църковна зала. От време на време Карл чуваше кикотът на момичетата и срещаше отправените към тях погледи на момчетата. Започна да се чувства доволен от себе си. Седна по-близо до нея.

— Мога ли да ти донеса още една чаша чай, Вероника?

Тя седеше с поглед забит в земята.

— Не, благодаря. По добре да си тръгвам. Мама и тате ще се тревожат за мен.

— Ще те изпратя до вкъщи, ако искаш.

Тя се поколеба.

— Почти ми е на път — каза той.

— Добре.

Станаха и той я хвана за ръката, махайки на останалите.

— Чао на всички. Ще се видим в четвъртък.

— Не прави нищо, което аз не бих направил — извика едно от момчетата.

Карл му намигна.

Вървяха по осветените улици на предградието, и двамата твърде объркани за да говорят, ръката и застинала в неговата.

Когато стигнаха пред нейната входна врата тя се поспря, след това заговори забързано.

— Аз най-добре да се прибирам.

— Няма ли поне сега да ми дадеш една целувка? — попита той. Все още не можеше да откъсне очи от кръстчето на синята и блуза.

Тя го клъвна бързо по бузата.

— Не е най-доброто, на което си способна — каза той.

— Трябва вече да се прибирам.

— Хайде, — каза той — целуни ме както трябва.

Усещаше, че ще изпадне в паника, ужасно изчервен и потен. Посегна към нея, насилвайки се да притисне раменете и, макар да му се повдигаше от нейното тлъсто лице и едро, тромаво тяло.

— Не!

Зад вратата блесна светлина и той чу гласът на баща и да ръмжи в хола:

— Ти ли си, Вероника?

Той отпусна ръцете си.

— Добре, щом си такава — каза той.

— Съжалявам, — започна тя — аз просто…

Вратата се отвори и мъж с навити ръкави застана на прага. Беше пълен и с грубовати черти като дъщеря си.

— Здрасти, здрасти — каза той. — Имаш си приятелче, значи, а?

— Това е Карл — каза тя. — Той ме изпрати до вкъщи. Той е от клуба.

— Можеше да я доведеш малко по-рано, млади човече — каза баща и. Ще заповядаш ли за чаша чай или нещо друго?

— Не, благодаря — отвърна Карл. — Трябва да се прибирам. Чао, Вероника. Ще се видим в четвъртък.

— Може би — каза тя.

Следващия четвъртък се събираше групата за обсъждане на Библията.

Вероника я нямаше.

— Баща и е забранил да идва — каза му едно от момичетата. — Трябва да е заради теб.

Говореше с презрение, което озадачаваше Карл.

— Нищо не сме правили — каза той.

— Същото каза и тя — продължи момичето като се усмихваше. — Каза, че не те бива много.

— Какво искаш да кажеш? Тя не…

— Тя каза, че не си знаел как да я целунеш.

— Но тя не ми даде.

— Точно това каза и тя — приключи момичето и погледна към другите.

Карл разбираше, че го дразнят, дори, че по някакъв особен начин флиртуват с него, че са заинтригувани от него, но засрамен напусна дискусионния клуб.

Никога повече не се върна в църковния клуб, но през следващите седмици сексуалните му фантазии бяха завладяни от Вероника и малкият сребърен кръст, поклащащ се между гърдите и. Даже когато си я представяше гола кръстът си беше там. С течение на времето това започна да го възбужда все повече и дори, когато забрави Вероника завладян от картините на други разголени момичета неизменно между гърдите им се поклащаше малкия сребърен кръст и само това бе достатъчно за да получи неописуемо удоволствие.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

  Самотен, самотен, самотен…

        О, Исусе…

              Спри!

                   Глу-у-пак

     СПРИ               глу

            СПРИ           пак          НЕ!

        Ис…

            СПРИ

            Аз  те  обичам… СПРИ.

        Исусе, аз…     СПРИ

                  Самотен…

                  Самотен…

                  сусе… искам… трябва —

                  СПРИ

                  Самотен, самотен, самотен…

                  О, самотен, самотен…

Акне. Миене. Самотен. Рационализъм. Да чукаш огромен сребърен кръст.

Ребрата зарастваха.

Привечер, накуцвайки се промъкваше до входа на пещерата за да слуша монотонните песни на eсеите, докато те се отдаваха на вечерната си молитва. Необяснимо защо като слушаше тези песни очите му се пълнеха със сълзи и той започваше да хлипа неудържимо. Често го завладяваше депресия, която му навяваше мисли за самоубийство.

Малко преди майка му да се върне от работа Карл отвори всички газови кранове в кухнята.

Точно преди тя да отключи входната врата той легна на пода в столовата, пред печката.

Когато майка му влезе тя изкрещя, вдигна го, постави го на дивана, после разби всички стъкла на прозореца и едва тогава се сети да затвори крановете и да повика доктор.

Когато докторът дойде тя се обита да го убеди, че е било нещастен случай. Но изглежда, докторът знаеше всичко по този въпрос. Не беше никак мил с Карл.

— Искаш да бъдеш център на вниманието, млади човече — каза той, когато майката на Карл излезе от стаята. — Това ще да е причината, ако питаш мене.

Карл започна да плаче.

— Ще отидем на почивка — каза майка му, когато докторът си тръгна. Какво има? Не се справяш добре в училище ли? Ще отидем на почивка.

— Няма нищо общо с училище — изплака Карл.

— Тогава какво има?

— Причината е в…

— В мен? В мен? Защо в мен? Какво общо имам аз с това? Какво искаш да кажеш?

— Нищо — той се намуси.

— Трябва да се обадя да поправят стъклата — каза тя и излезе забързано от стаята. — Ще струва цяло състояние.

Обичай ме, обичай ме, обичай ме…

Самотен…

Отче наш, който Си на небето, свето да бъде името Ти, да пребъде царството Ти…

ОБИЧАЙ МЕ!

Иоан Кръстителя изчезна някъде за около месец.

Здравето на Глогауър се подобряваше и той с изненадваща лекота се включи във всекидневния живот на eсеите.

Есеите обитаваха няколко едноетажни къщи, построени от кал и дялан камък и множество пещери в скалите от двете страни на долината. Някои от пещерите бяха с естествен произход, други бяха прокопани от предишните обитатели на долината и от самите eсеи.

Всички предмети на труда бяха обществена собственост. Някои от членовете на сектата, както Глогауър бе забелязал по-рано, имаха жени, но повечето водеха напълно монашески живот.

За своя изненада Глогауър научи, че повечето от есеите са пацифисти, отказващи да притежават и да произвеждат оръжия. Техните възгледи не съвпадаха напълно с войнствените проповеди на Кръстителя и въпреки това сектата не само търпеше, но и почиташе Иоан.

Вероятно омразата им към римляните заглушаваше гласът на принципите. Може би не бяха напълно сигурни в намеренията му.

А възможно бе и той самият да бе преднамерено неясен в речите си — или пък Глогауър просто не го разбираше. Каквато и да бе причината, поради която го търпяха, нямаше никакво съмнение, че в действителност Иоан е техния водач.

Ежедневието на есеите следваше своя равномерен ход — ритуално изкъпване три пъти на ден, молитва преди всяко ядене, на зазоряване, привечер и след работа.

Работата не беше тежка.

Понякога Глогауър ореше с дървено рало, теглено от други членове на сектата, друг път самия той се впрягаше, нерядко наглеждаше козите, пасящи по близките склонове.

Това бе мирен и спокоен живот. Макар и примитивен, той скоро погълна изцяло вниманието на Глогауър. Обичаше да се излежава на хълма, докато козите пасат около него, с поглед зареян в пустинята, където оскъдните храсталаци бяха единствената храна на козите и овцете. Ниски дръвчета и шубраци следваха хода на реката, която сигурно се вливаше в Мъртво море.

Почвата бе неравна. Приличаше на разбушувано езеро, застинало в жълтеникаво-кафяви контури.

Отвъд Мъртво море лежеше Ерусалим. Глогауър често се замисляше за него. Очевидно Христос все още не бе влязъл в града за последен път.

Иоан Кръстителя (ако може да се вярва на Новия Завет) би трябвало да умре, преди това да се случи, обезглавен в краката на Ирод, докато той се наслаждава на танца на Саломия.

Глогауър се почувства засрамен от вълнението, с което го споходиха тези мисли. Не трябваше ли да предупреди Кръстителя?

Знаеше, че не бива да го прави. Преди да влезе в Машината на Времето го предупредиха, че трябва да избягва всякакви опити да промени хода на историята. Убеждаваше се, че няма ясна представа за действителния ход на събитията. Познанията му се градяха само на легенди. Нямаше никакви точни исторически документи. Книгите от Новия Завет са били написани десетилетия и дори векове след събитията, които се описват в тях. Нямаше сигурни данни, че са исторически автвентични. В такъв случай, какво значение би могла да има неговата намеса в тези събития?

Но той знаеше, че не ще посмее да предупреди Иоан за опасността. Донякъде това се дължеше на подсъзнателното му желание всички събития да се окажат верни. На надеждата, че Новия Завет се основава на действителни събития.

Наближаваше времето да потърси Христос.

Майка му често се местеше, макар и да се придържаше към един и същи район, продавайки къща в единия край на южен Лондон за да купи друга, само на половин миля от предишната.

След един негов кратък период на лудеене по рокендрола те се преместиха в Тортон Хийт и той се записа в хора на местната църква. Имаше ясен и звучен глас и помощникът на енорийския свещеник, който се занимаваше с тях започна да проявява специален интерес към него. В началото говореха предимно за музика, но постепенно в разговорите им все по-често ставаше дума за религия. Карл разкриваше пред помощника въпросите, които непрестанно го терзаеха. Какъв начин на живот трябва да води за да не наранява чувствата на околните? Защо хората са толкова лоши един към друг? Защо има войни?

Отговорите на мистър Йънгър бяха почти толкова мъгляви и всеобхватни, колкото и въпросите на Карл, но той ги произнасяше с дълбок, сигурен, не търпящ възражение глас, който винаги караше Карл да се чувства по-уверен.

Излизаха заедно на разходка. Мистър Йънгър често го прегръщаше през раменете.

През един уикенд хорът посети фестивала в Уинчъстър и през нощта останаха да спят в едно младежко общежитие. Настаниха Карл и мистър Йънгър в една стая.

Късно през нощта мистър Йънгър пропълзя в леглото при Карл.

— Как бих искал да си момиче, Карл — зашепна мистър Йънгър като галеше Карл по главата.

Карл беше твърде объркан за да отговори, но когато мистър Йънгър постави ръка на гениталите му той усети странно вълнение.

През цялата тази нощ те правиха любов, но на сутринта Карл се почувства отвратен и отблъсна мистър Йънгър като го заплаши, че ако още веднъж се опита да стори същото с него ще разкаже всичко на майка си. Мистър Йънгър се разплака и каза че съжалява, като молеше Карл да си останат приятели, но Карл се чувстваше по някакъв начин предаден от него. Мистър Йънгър твърдеше, че го обича, не по този начин, а по християнски и че се е чувствал щастлив в неговата компания. Но Карл престана да говори с него и го избягваше през цялото време до завръщането им обратно в Торнтън Хийт.

Карл продължи да посещава хора още няколко седмици, но в отношенията му с мистър Йънгър се появи напрежение.

Една вечер, към края на упражненията мистър Йънгър го помоли да остане и Карл бе разкъсан между отвращението и желанието.

Накрая все пак остана и дори позволи на мистър Йънгър да го гали, под плаката с огромен дървен кръст и надпис БОГ Е ЛЮБОВ отдолу. Внезапно Карл започна да се смее истерично и избяга от църквата, за да не се върне никога вече.

Беше на петнайсет.

Сребърните кръстове отъждествяваха жените.

Дървените кръстове отъждесвяваха мъжете.

Той често мислеше за себе си като за дървен кръст. Понякога сутрин, в периода между съня и пробуждането го спохождаше халюцинацията, че той е един огромен дървен кръст преследващ в мрака мъничък сребърен кръст.

На седемнайсет Карл загуби всякакъв интерес към християнството и се вманиачи на тема езически религии, особено към келтския мистицизъм и митраизма. Поддържаше любовна връзка с жената на един старши сержант от армията, която живееше в Килбърн. Карл се запозна се нея у една своя позната на парти.

Дайдра Томпсън, жената на старши сержанта, (който служеше някъде в Далечния изток) носеше на шията си малък сребърен келтски кръст, „слънчев кръст“, с който бе привлекла вниманието му. Но трябваше да погълне почти половин бутилка джин, за да събере достатъчно смелост да постави ръка на нейните рамене и по-късно, в мрака, да я пъхне между краката и в топлата влага под сатенените бикини, които носеше.

След Дайдра Томпсън последва поредица от успехи с други грозновати жени от компанията, всички те, както съумя да открие, носещи идентични сатенени бикини.

След около шест месеца се почувства изтощен, мразещ тези невротични жени, омръзнал на самия себе си, изпълнен с досада към келтския мистицизъм. Напусна дома на Дайдра Томпсън и се завърна вкъщи с тежък нервен срив.

Майка му реши, че има нужда от промяна и го посъветва да гостува на негови приятели в Хамбург.

Хамбургските му приятели се смятаха за потомци на народа на Атлантида, загинал от атомните бомби, които антипатични марсиански духове са пуснали с помощта на летящи чинии.

Последва поредица от също така грозновати германки, които обаче, за разлика от британските си посестрими, носеха черни найлонови пликчета.

Донякъде това беше промяна.

Хамбург го превърна в един войнстващ антихрист, дълбоко убеден, че християнството е перверзна издънка на древната нордическа вяра.

Но така и не можа да приеме, че тази вяра в най-чистата си форма е произлязла от Атлантида, докато накрая се скара със своите германски приятели, намрази Германия и замина за Тел Авив, където имаше приятел, собственик на книжарница, специализирана в продажбата на окултни произведения главно на френски.

По време на престоя си в Тел Авив той се запозна с един унгарски художник, който го убеждаваше в правотата на учението на Юнг, но на Карл всичко това се стори глупаво. Чувстваше се все по-изоставен и нещастен докато една сутрин се качи на автобус и се отправи към предпустинята. В тази изостанала земеделска област той за първи път срещна хора, говорещи нещо подобно на древния арамейски език. Намери ги много гостоприемни, престоят сред тях му хареса много. Живя с тях почти четири месеца преди да се върне в Тел Авив и с напълно променени възгледи да разговаря отново за Юнг с унгарския художник. Не успя да открие каквото и да е от Юнг, нито в книжарницата на своя приятел, нито в другите книжарници и библиотеки на Тел Авив. Реши да се завърне в Англия.

Веднага след като пристигна в южен Лондон той отиде в местната библиотека и прекара известно време в четене на Юнг.

Майка му все по-често го питаше не смята ли да си намери работа.

Отвръщаше, че възнамерява да изучава психология и че, вероятно, ще стане психиатър.

Животът на есеите независимо от своята простота не бе лишен от удобства.

Дадоха му дървена тояга и препаска от козя кожа и като се изключи факта, че през цялото време го държаха под наблюдение изглежда донякъде го бяха приели за член на тяхната секта.

Понякога го разпитваха за неговата колесница — Машината на Времето, която възнамеряваха да докарат от пустинята — и той им разказваше как е пътувал с нея от Египет до Сирия и след това дотук. Приемаха разказите му със завидно спокойствие. Бяха привикнали с чудеса.

Есеите бяха виждали и по-странни неща от неговата Машина на Времето.

Виждали бяха хора вървящи по водата и ангели, спускащи се от небесата, чували бяха речта на Бога и неговите архангели, както и изкусителния глас на Сатаната и лукавите му изчадия.

Те грижливо описваха всичко това на своите пергаментови свитъци ведно със събитията от всекидневния живот и новините, които донасяха от странство членовете на тяхната секта.

Живееха постоянно с Божието присъствие, говореха на Бога и получаваха отговори от Него, докато измъчваха своята плът и с напукани от жажда устни възнасяха своите молитви под палещото слънце на Юдея.

Карл Глогауър остави косата и брадата си да избуят. Не след дълго лицето и тялото му обгоряха от слънцето. Подобно на тях и той измъчваше плътта си, гладуваше и пееше молитви под слънцето.

Но той рядко чуваше гласа на Бога и само веднъж му се привидя един архангел с огнени криле.

Един ден те го заведоха на реката и го покръстиха с името, което бе споменал пред Иоан Кръстителя. Нарекоха го Емануил.

Имаше някаква особена тържественост в церемонията, с всичките тези монотонни припеви и поклащания, и той бе завладян от еуфория и щастие, каквито отдавна не бе изпитвал.

ПЕТА ГЛАВА

Упорития стремеж да прозре в магичния свят на есеите изтощаваше Глогауър. Но от друга страна, той бе изненадан от това колко добре се чувства сред тях, след всички преживяни премеждия. Изпитваше някакво странно спокоствие в компанията на тези чудати мъже и жени, които, трябваше да признае, всеки нормален човек от двайсети век би сметнал за луди. Ала може би понеже тяхната лудост не се различаваше много от неговата, не след дълго той престана да забелязва странностите им.

Моника.

Моника не носеше сребърен кръст.

За първи път я срещна, когато работеше като санитар в психиатричната болница „Дарли Грейндж“, откъдето бе решил да щурмува висините на психиатрията. Назначена бе като социален работник с психиатрична насоченост и бе единствената, която се вслушваше в излиянията му относно проблемите с пациентите, дразгите, които имаше с другите санитари и сестри, боят, обидите.

— Виждате ли, — отвърна му тя — имаме трудности с подбора на персонала. Заплатите са толкова ниски…

— Да ги увеличат тогава…

Вместо да вдигне рамене, както правеха другите, тя кимна.

— Зная. Писала съм за това няколко пъти до „Гардиан“, без подпис, разбира се, а едно от писмата дори го публикуваха.

Не след дълго напусна работа и я видя едва след няколко години.

Беше на двайсет.

Една вечер Иоан Кръстителя се зададе иззад хълма, последван от двайсетина от най-близките си сподвижници.

Глогауър го зърна докато прибираше козите в една пещера за нощта. Той се спря и зачака Иоан да се приближи.

Отначало Кръстителя не го позна, а след това избухна в смях.

— Е, Емануиле, както виждам май най-сетне си заприличал на есеец. Покръстиха ли те вече?

Глогауър кимна.

— Покръстиха ме.

— Добре — Кръстителя се намръщи на някаква внезапно споходила го мисъл.

— Бях в Ерусалим, да се срещна с някои приятели.

— И какви са новините от Ерусалим?

Кръстителя го загледа с прям поглед.

— Че вероятно не си шпионин на Ирода и на римляните.

— Радвам се, че си стигнал до този извод — усмихна се Глогауър.

Помрачнялото лице на Иоан омекна. Той се усмихна и хвана Карл за ръката по римски обичай.

— Значи — ти си наш приятел. Може би и нещо повече от приятел… ?

Глогауър се намръщи на свой ред.

— Не те разбирам — все пак изпитваше известно облекчение, че Кръстителя, който дълго време виждаше в негово лице враг, го бе приел за приятел.

— Мисля, че разбираш какво искам да кажа — продължи Иоан.

Глогауър почувства умора. Почти не бе ял през този ден, прекаран сред козите, под знойните лъчи на слънцето. Той се прозина и с мъка се опита да продължи темата.

— Аз не… — започна той.

За миг през лицето на Иоан премина сянка, след това той се разсмя несръчно.

— Не казвай нищо повече. Сподели с мен вечерята си. Да хапнем див мед и акриди.

Глогауър още не бе опитвал от тази храна, основна прехрана в дългите странствания на тукашните пътешественици. Сънародниците на Иоан я смятаха за особен деликатес.

— Благодаря ти, — каза той — до довечера.

Иоан го надари с тайнствената си усмивка и отмина, последван от сподвижниците си.

Озадачен, Глогауър прибра козите в пещерата и ги залости с паянтовата oграда, за да не се разбягат през нощта. След това прекоси поляната към неговата пещера и се излегна на сламата.

Очевидно Кръстителя продължаваше да вижда в него фактор в назряващите събития.

Тревата, разцъфналите дървета, слънчевите дни с Ева, сладка, възбуждаща, девствена. Запознаха се в Оксфорд, на едно парти у известния журналист, специалист по паранормалните явления Джералд Фридман.

На следващия ден се разхождаха по брега на Айсис, загледани в акостиралите на отсрещния бряг лодки, в рибарите, в далечните очертания на колежа.

Тя беше загрижена за него.

— Не трябва да го взимаш толкова навътре, Карл. Животът не е идеален. Трябва да го възприемаме такъв, какъвто е.

Тя бе първото момиче, с което се чувстваше напълно уверен. Той се засмя.

— Сигурно е така. Защо не?

Тя беше толкова топла. Имаше хубава дълга руса коса, която често закриваше големите и сини очи, гледащи с неподправена прямота в миговете, когато бе сериозна.

През тези няколко седмици той бе възприемал живота именно такъв, какъвто е. Спяха заедно в неговата малка таванска стая в къщата на Фридман, без да обръщат внимание на перверзния интерес, който той проявяваше към тяхната любовна връзка и без да се притесняват от писмата, които тя получаваше от време на време от нейните родители, настояващи да се прибере в къщи.

Тя беше на осемнайсет, и това бе първата и ваканция в Съмървил.

За първи път го обичаха. Тя бе всеотдайно влюбена в него и той в нея. В началото се притесняваше от нейната страст и състрадание, беше подозрителен защото не можеше да повярва, че някой би могъл да изпитва такива дълбоки чувства към него. Постепенно повярва и отвърна със същите чувства. Когато бяха разделени те се даряваха с писма, изпълнени с нежна любовна поезия.

— Ти си толкова добър, Карл — казваше му тя. — Наистина ще направиш нещо чудесно в този свят.

Това го разсмиваше.

— Единственият талант, който имам е за самосъжаление…

Опитваше се да направи по-реална идеализираната представа, която тя имаше за него, но това още повече я убеждаваше в неговата скромност.

— Ти си като Парсивал… — каза му тя една нощ и той се разсмя на глас, но като съзря обидата в очите и, целуна я нежно по челото.

— Не бъди глупава, Ева.

— Наистина го вярвам, Карл. Ти търсиш Свещения Граал. И ще го намериш.

Нейната невероятна вяра в добродетелите му го впечатляваше и той започна да се чуди дали не е права. Може би наистина бе предопределен за нещо велико. С нея се чувстваше герой. Тя го боготвореше и това го ласкаеше неимоверно.

Извърши някои проучвателни работи за Фридман и със спечелените от него пари и купи малък сребърен сфинкс, за да го носи на шията си. Тя бе очарована от подаръка. Тъкмо изучаваше сравнителна религия и бе доста запалена по египтяните.

Но не след дълго му омръзна да се радва на обичта и. Обхвана го желание да я поставя на изпитание, непрестанно да се уверява в нея. Започна да се прибира пийнал, разказваше и мръсни истории или пък я мъкнеше по кръчми и там се забърквше в скандали, които бе твърде страхлив да доведе до край.

И тя започна да се отдръпва от него.

— Изнервяш ме — обясняваше му тя със съжаление. — Караш ме да се чувствам напрегната.

— Но какво има? Не можеш ли да ме обичаш такъв, какъвто съм? Ти знаеш, че аз съм такъв. Аз не съм Парсивал.

— Проваляш живота си, Карл.

— Опитвам се просто да ти покажа какъв съм в действителност.

— Но ти не си такъв — ти си мил, добър, нежен…

— Аз съм един затънал в самосъжаление нещастник. Приеми ме такъв или си отивай.

Тя си отиде. Два дена по-късно замина при родителите си. Той и писа, но не получи отговор. Отиде да се срещне с нея, но родителите и му казаха, че е излязла.

През следващите няколко месеца го разкъсваше мъчителното чувство на загуба и объркване. Защо бе разрушил тяхната връзка преднамерено? Защото бе искал да бъде възприеман от нея такъв, какъвто е, а не какъвто тя си го бе представяла. Но ако тя бе права? Не означаваше ли това, че е пропуснал възможността да бъде нещо по-добро? Така и не можа да разбере.

Около час по-късно един от сподвижниците на Кръстителя дойде и го поведе към къщата от другата страна на долината.

Къщата се състоеше само от две стаи — една за ядене и една за спане. Иоан го посрещна в почти голата столова. Покани го с жест на памучния матрак от другата страна на ниската маса, на която бе наредена храната.

Той седна и кръстоса крака. Иоан се разположи срещу него, усмихна му се и го подкани:

— Започвай.

Медът и акридите му се сториха прекалено сладки, но той ги поглъщаше охотно, измъчен от месната диета, на която го бяха подложили.

Иоан Кръстителя си похапваше с наслада. Свечери се и в стаята запалиха самоделни светилници от фитили потопени в мазнина. Тихият ромон на вечерната молитва нахлу отвън.

Глогауър потопи поредния акрид в купата с мед.

— Защо пожела да ме видиш Иоане?

— Защото дойде времето.

— Времето за какво? Да не смяташ да поведеш народът на Юдея на бунт срещу римляните?

Кръстителя изглеждаше объркан от този прям въпрос.

— Ако такава е волята на Адония — каза той без да вдига поглед от купата с мед.

— Римляните знаят ли за това?

— Не съм сигурен, Емануиле, ала изчадието Иродово сигурно им е казало, че заклеймявам грешниците.

— И все пак римляните още не са те затворили.

— Пилат не смее, особено след като изпратихме петиция до император Тиверий.

— Петиция?

— Да, онази, която Ирод и фарисеите подписаха, когато Пилат Понтийски загради с ограда палата в Ерусалим и оскверни Храма. Тиверий го укори за делото му и оттогава, макар все още да мрази евреите, че и дори повече, Пилат е внимателен към нас.

— Кажи ми, Иоане, знаеш ли от колко време Тиверий царува в Рим? — до сега не му се бе отдала възможност отново да зададе този въпрос.

— От четиринайсет години.

Значи бе лето 28 от Новата Ера, по-малко от година преди датата, на която повечето от специалистите смятаха, че Христос е бил разпънат. И сега Иоан Кръстителя подготвяше въоръжен бунт срещу римските нашественици, но ако можеше да се вярва на историческата хроника скоро ще бъде обезглавен от Ирод. Във всеки случай никъде не бе срещал данни за голямо въстание по това време. Даже онези, които твърдяха, че Исус и неговите последователи са нахлули в Ерусалим като въоръжени бунтовници, нямаха сведения подобен бунт да е бил ръководен от Иоан.

За сетен път си помисли, че трябва да предупреди Иоан. Но ще му повярва ли Кръстителя? Дали не ще го осмее, независимо от неговите доказателства?

Глогауър изпитваше симпатия към Кръстителя. Виждаше в него един твърд революционер, който от години подготвя бунт срещу римляните като подбира внимателно съратниците си за да доведе до успешен край замисленото.

Приличаше му на водач на съпротивата от Втората Световна война. Имаше подобна закалка и поглед върху обстоятелствата. Разбираше добре, че ще има само една възможност да разгроми римските кохорти. Ако бунтът в Ерусалим се проточи твърде дълго Рим ще успее да изпрати подкрепления.

— Кога смяташ Адонай възнамерява да накаже неверниците с твое посредничество? — попита тактично Глогауър.

Иоан го загледа с пронизващ поглед.

— Пасхата е времето, когато хората са най-неспокойни и непримирими към чужденците — отвърна той.

— Кога е следващата?

— След няколко месеца.

Известно време Глогауър яде мълчаливо, след което впери открит поглед в своя събеседник.

— И аз играя някаква роля във всичко това, нали?

Иоан сведе очи надолу.

— Ти си изпратен от Адоная да ни помогнеш за да изпълним волята му.

— И как ще ви помогна?

— Ти си магесник.

— Не мога да правя чудеса.

Иоан избърса меда от брадата си.

— Не мога да повярвам в това, Емануил. Чудо бе самият начин, по който ти пристигна. Есеите не знаеха дали си дявол или посланик на Адоная.

— Нито едното нито другото.

— Защо сееш в душата ми объркване, Емануил? Аз зная, че ти си пратеник на Адоная. Ти си знакът, който есеите очакваха. Дошло е времето. Скоро ще възцарува небесното царство на земята. Ела с нас. Кажи на хората, че говориш с гласа на Адоная. Направи велики чудеса.

— Силата ти отслабва, нали? — Глогауър се втренчи в него. — Имаш нужда от мен за да събудиш отново надеждите на хората.

— Говориш грубо и недодялано като римлянин!

Иоан се изправи ядосано.

Очевидно, подобно на есеите, с които живееше, и той предпочиташе по-простите форми на общуване. Вероятно поради постоянния страх от предателство, дори записките си есеите предпочитаха да кодират, като използваха невинни наглед думи или фрази за да изразят нещо съвсем различно.

— Съжалявам, Иоане. Но кажи ми, прав ли съм? — заговори Глогауър меко.

— Не си ли магесник, появил се с колесницата си изневиделица? — Кръстителя размаха ръце и сви рамене. — Моите хора са те видели! Видели са нещо блестящо да се появява от въздуха, да се пропуква и през процепа да изпадаш ти. Не е ли това магесничество? Дрехите, които си носил — това земни одежди ли са? Талисманите в твоята колесница — не говорят ли те за вълшебна мощ. Пророчеството казва, че магесник ще дойде от Египет и ще се нарича Емануил. Така е написано в Книгата на Михей. Не е ли вярно всичко това?

— Повечето. Но всяко нещо си има обяснение… — той се спря, неспособен да намери синоним на думата „разумно“. — Аз съм един обикновен човек също като тебе. Нямам силата да правя чудеса. Аз съм просто човек!

Иоан го погледна сърдито.

— Искаш да кажеш, че отказваш да ни помогнеш?

— Благодарен съм на теб и на есеите. Вие ми спасихте живота. Ако мога някак си да ви се отплатя…

Иоан кимна уверено.

— Можеш да ни се отплатиш, Емануиле.

— Как?

— Бъди великия магесник, от когото се нуждая. Нека така да те представя на всички, които са нетърпеливи и готови да се отвърнат от волята на Адоная. Нека им разкажа за чудния начин, по който си дошъл при нас. А ти ще им кажеш, че всичко е по волята на Адоная и че трябва да са готови да я изпълнят.

Иоан го загледа напрегнато.

— Ще го сториш ли, Емануиле?

— Да го сторя — означава да измамя теб, хората ти и дори самия себе си…

Иоан го погледна замислено.

— Може би ти самият не съзнаваш предзнаменованието си… — рече той. — Защо не го съзнаваш? Защото ако много се хвалиш никой не ще се вслуша в думите ти. Емануиле, ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че ти си този, за когото се говори в пророчествата.

Глогауър се почувства изнеомощял. Какво можеше да отвърне? И дали наистина той не бе избраника на съдбата? Да предположим, че има хора надарени с някакви изключителни способности… Боже, какви глупости. И все пак, как да постъпи?

Иоане, ти се нуждаеш отчаяно от знак. Ами ако пристигне истинския магесник…

— Той вече пристигна. Това си ти. Молитвите ми са чути.

Как да внуши на Иоан, че е жертва на собствената си отчаяна нужда от помощ. Той въздъхна.

— Еманииле, не искаш ли да помогнеш на юдейския народ?

Глогауър прехапа устни.

— Остави ме да помисля, Иоане. Остави ме да поспя. Ела утре заранта и тогава ще ти отговоря.

Той забеляза с известна изненада, че ролите им са се разменили. Вместо той да се бори за симпатията на Иоан, сега Кръстителя се бореше за неговата.

Чувстваше се ободрен и с приповдигнат дух по обратния път към пещерата. Без да се мъчи дори, бе получил власт в ръцете си. Как да използва тази власт? Има ли той наистина някаква мисия? Не би ли могъл да промени историята и да поведе евреите срещу римляните?

ШЕСТА ГЛАВА

— Да бъдеш евреин, това означава да бъдеш безсмъртен — сподели с него Фридман няколко дена, след като Ева бе заминала при родителите си. — Да бъдеш евреин, това означава да имаш цел в живота, дори ако тази цел е просто да оцелееш.

Фридман имаше едро, масивно тяло, бледо, възпълничко лице и цинични очи. Главата му бе напълно оплешивяла. Носеше дебел костюм от тъмнозелен туид. Проявяваше разточително великодушие към Карл и изглежда не очаквше почти нищо в замяна — освен, от време на време, неговата компания.

— Да бъдеш евреин — това значи да бъдеш жертва. Сипи си още малко шери — той прекоси кабинета си и напълни догоре чашата на Карл. — Ето къде си сбъркал с нея, момчето ми. Не си успял да задържиш отвоюваната победа.

— Не със съвсем сигурен, че това е точно така, Джерард. Исках да ме приеме такъв, какъвто съм…

— Искал си да те възприеме такъв, какъвто се виждаш ти, а не какъвто тя те вижда. Кой може да каже кой от двама ви е бил прав? Ти се виждаш като жертва, нали? Колко жалко. Такова хубаво момиче. Можеше поне да ми я прехвърлиш, вместо да я плашиш по такъв начин.

— О, Джерард, недей. Аз я обичах!

— Обичал си повече себе си.

— А кой не обича себе си?

— Повечето хора. В твоя вреда си е само, че не си го разбрал по-рано.

— Караш ме да се чувствам нарцисист.

— Не приличаш на такъв. Не се подценявай.

— Както и да е, не мисля, че всичко това има някаква връзка с еврейският въпрос. Ти и твоето поколение винаги сте превръщали в голяма мистика еврейският си произход. Сякаш си връщате за това, което направи с вас Хитлер.

— Възможно.

— Както и да е, аз не съм чист евреин. Не съм бил възпитан като евреин.

— С майка като твоята да не си бил възпитан като евреин! Може да не си посещавал синагогата, синко, но иначе каквото е било необходимоо си го получил…

— О, Джерард. Само се мъчиш да смениш темата — непрестанно се чудя как да я върна.

— Забрави я. Намери си някое хубаво еврейско момиче. Наистина. Тя ще те разбере. Когато всичко е изказано и сторено, Карл, тези северни хубавици не ги бива за това, което искаш…

— Боже! Не знаех, че си расист.

— Просто съм реалист…

— Чувал съм го и преди.

— Добре. Щом искаш ядове…

— Може би искам.

Отче…

Разплакани очи.

Отче…

Помръдващи устни. Беззвучно.

Тежък дървен кръст се бори в блатото, докато от хълма го наблюдава нежен сребърен кръст.

По дя… НЕ!

Не искам!

Искам само… НЕ!

ПОМОГНЕТЕ!

не

— Традиционната религия за нищо не я бива — каза му Джони в кръчмата. Джони беше един от недообразованите приятели на Джерард. — Просто вече е изостанала от времето. Трябва да търсиш отговорите в себе си. Медитация.

Джони беше хърбав, с постоянно разтревожено лице. Според Джерард той бе прекъснал някакво следване в трети курс и едвам свързваше двата края.

— Възползваш се от утехата на религията безотговорно — подхвърли Фридман, който се бе настанил на бара зад Джони.

Карл се засмя.

Джони заобиколи Джерард.

— Това е типично за теб, нали? Ти не знаеш за какво говориш. Отговорност? Аз съм пацифист — готов съм да умра за своята вяра. Това е много повече от онова, което би направил ти!

— Нямам никаква вяра…

— Точно така!

Карл се засмя отново.

— Ще окажа пасивна съпротива на всеки мъж в кръчмата!

— О, млъкни! Открил съм нещо, което никой от вас никога не ще открие.

— Не си личи много да ти е помогнало — каза Карл подигравателно, веднага съжали и постави ръка на рамото на Джони, но младия човек я отблъсна и излезе от кръчмата.

Карл се почувства подтиснат.

— Не се безпокой за Джони — каза Джерард. — Винаги става така с него.

— Не съм съгласен. Той беше прав. Има нещо, в което вярва. За разлика от мене.

— Така е по здравословно.

— Не зная как можеш да говориш за здраве с твоя патологичен интерес към вещици, поличби и прочие…

— Всеки с проблемите си — отвърна Джерард. — Да пием още по едно.

Карл се намуси.

— Нахвърлих се върху Джони защото ме засегна, по някакъв начин ме изложи, разбираш ли?

— Всеки с проблемите си, казах ти. Хайде още по едно.

— Добре.

Попаднал в капан. Затъващ. Не мога да бъда такъв какъвто искам. Играчка в ръцете на хората. Това ли е съдбата на всеки? Значи ли това, че Великите Индивидуалисти са продукт на своите приятели, които са искали да имат край себе си Велики Индивидуалисти?

Великите Индивидуалисти трябва да са били доста самотни. Всички около тях са ги смятали за безпогрешни. Едва ли са се радвали на някакво нормално човешко отношение. По скоро са ги третирали като символи на нещо, което не може да съществува. Наистина са били самотни.

Самотен.

Винаги има някаква причина да си самотен.

Самотен…

Мамо, искам…

— Кой го интересува какво искаш? Нямаше те почти цяла година. Въобще не пишеш. А аз не искам ли? Къде беше? Ами ако бях умряла…

— Опитай се да ме разбереш…

— Защо да го правя? Ти опитвала ли си се някога да ме разбереш?

— Да, опитвал съм…

— Дрън-дрън. Какво искаш сега?

— Искам…

— Казах ли ти какво ми каза доктора… ?

Самотен…

Искам…

Нуждая се…

— Нищо в този свят не ти се дава незаслужено. А по някога не ще получаваш дори и това, което си заслужил.

Той се облегна на бара пиян и загледа малкия червендалест човек, който говореше.

— Има много хора, които не получават заслуженото — каза третия събеседник и се засмя.

— Това, което искам да кажа е…

— Що не млъкнеш? — каза Карл.

— Ти млъкни.

— Абе, я млъкнете и двамата — каза третия събеседник.

Обич…

Деликатна. Нежна. Сладка.

Обич…

Твоят проблем, Карл, — заговори Джерард докато вървяха по булеварда към френският ресторант, където той го бе поканил на обяд — е, че си се обвързал с една романтична любов. Погледни мен, изпълнен съм с какви ли не странности… както често обичаш да отбелязваш с авторитетен глас. Пощръклял съм по черни тайнства и какво ли не. Но поне не ходя да мушкам разни девственици, отчасти защото е незаконно. А вие — извратените на тема романтична любов — вас никакъв закон не ви спира. Аз не мога да го направя ако мацката не носи поне черен воал, а ти не можеш да го направиш ако преди това не си се заклел във вечна любов и тя не се е заклела във вечна любов и всичко е ужасно объркано. Вредата, която нанасяш! На себе си и на бедните девойки, които използваш! Това е отвратително…

— По-циничен си от обичайното, Джерард.

— Не! Нито на йота! Говоря абсолютно искрено — никога през живота си не съм говорил по-страстно. Романтична любов! Наистина трябва да я забранят със закон. Отвратително. Бедствено. Спомни си Ромео и Жулиета. Това е предупреждение за всички нас!

— О, Джерард…

— Не можеш ли просто да чукаш и да се наслаждаваш? Просто така. Приеми го за естествено. Недей да извращаваш бедните момичета.

— Обикновено те са тези, които го искат по този начин.

— И това е вярно, мило момче.

— Не вярваш ли в любовта, Джерард?

— Мой скъпи Карл, ако вярвах в някаква любов щях ли да си губя времето да ти отправям тези предупреждения?

Карл му се усмихна.

— Много мило от твоя страна, Джерард…

— О, Господи Боже! Недей, Карл, моля те! Разбираш ли какво искам да кажа? Ако ме погледнеш още веднъж по този начин няма да те почерпя с луксозния обяд, който ти обещах. Говоря напълно сериозно.

Карл въздъхна. Единствения човек, който бе проявил необвързваща привързаност към него не му позволяваше да отвърне с привързаност. Наистина беше иронично.

Искам…

Нуждая се…

Искам…

— Моника, има нещо, което ми липсва…

— Какво по-точно ти липсва?

— Е, добре, може би по-скоро ми липсва това, че нищо не ми липсва, ако разбираш какво искам да кажа.

— О, за Бога!

— Ти си чувствителен — казваше му Ева.

— Не, казах ти — склонен съм към самосъжаление. За това изглеждам чувствителен.

— О, Карл. Защо не проявиш малко милост към себе си?

— Милост? Аз не заслужавам милост.

— Каква е твоята цел, Карл? — запита Джерард по време на обяда.

— Не зная. Може би Свещеният Граал. Изглежда Ева си мисли, че съм го намерил.

— Защо не! В наши дни би струвал цяло състояние! Да поръчам ли още една бутилка?

— Знаеш добре Джерард, аз не съм жертва, не съм светец, не съм герой, не съм и глупак. Аз съм си аз. Защо хората не могат да ме възприемат такъв?

— Карл, аз те харесвам именно защото си такъв.

— За да можеш да ме протежираш. Харесваш ме, защото съм объркан.

— Може би си прав. Още една бутилка?

— Добре.

Джерард предложи да го подкрепя финансово докато изучава психология.

— Правя го само защото съм разтревожен за това какво ще стане с теб — каза той. — На такова дередже си, че не бих се учудил ако се присъединиш към Светата църква.

Почти цяла година посещава курсовете преди да се откаже. Всичко, което бе искал е да изучава Юнг, а там настояваха да се запознае и с други изследователи. Повечето от тях не му се сториха никак симпатични.

Боже?

Боже?

Боже?

Никакъв отговор.

С Джерард той бе сериозен, целенасочен, интелигентен.

С Джони се държеше с превъзходство, подигравателно.

С някои беше тих. С други — шумен. В компания на глупаци се чувстваше щастлив като глупак. В компания на тези, които почиташе, той се чувстваше щастлив ако проявеше проницателност.

— Защо за различните хора съм различен, Джерард? Просто не съм сигурен какъв съм. Кой от всичките тези хора съм аз, Джерард? Какво става с мен?

— Може би твърде много искаш да се харесаш, Карл.

СЕДМА ГЛАВА

За втори път се срещнаха с Моника през лятото на 1962, малко след като той се отказа от следването. Работеше каквато му падне временна работа и се чувстваше много подтиснат.

Моника бе за него голяма помощ, опора в духовната празнота, която го бе обгърнала.

И двамата живееха недалеч от Холандския парк и именно в него се срещнаха една неделя, край езерцето със златните рибки в декоративната градина.

През това лято почти всяка неделя се разхождаха из Холандския парк. По това време той бе дълбоко увлечен по чудатия християнски мистицизъм на Юнг.

Не след дълго тя, която първоначално ненавиждаше Юнг, започна да възприема неговите идеи, но ги пречупваше през собствените си объркани възгледи за живота та успя да обърка и него напълно.

Трябваше да минат още шест месеца преди да легнат заедно в леглото.

Той се събуди и видя, че Иоан се е надвесил над него. Кръстителя го гледаше с изражение на сериозна загриженост.

— Е, Емануилe?

Карл се почеса по брадата. Той кимна.

— Добре, Иоане. Ще ти помогна в бедата, защото ти се сприятели с мен и ми спаси живота. Но в замяна, ще изпратиш ли хората си да докарат тук моята колесница, веднага щом това бъде възможно? Искам да видя дали не мога да я поправя.

— Ще го направя.

— Не бива да храниш голяма вяра в моите способности, Иоане…

— Имам абсолютна вяра в тях…

— Опасявам се да не останеш разочарован…

— Не ще бъда — Иоан постави ръка на рамото на Глогауър. — Ти ще ме покръстиш на заранта, за да видят всички, че волята на Адоная е с нас.

Все още се притесняваше от безкрайната вяра на Кръстителя в неговите способности, но нямаше какво повече да каже. Ако и другите споделяха вярата на Кръстителя, тогава вероятно той ще успее да направи нещо.

Отново в него се върна вдъхновението от предишната нощ и на устата му се появи усмивка, която той с мъка подтисна.

Кръстителя започна да се смее, отначало несигурно, но после все по-уверено.

Глогауър също се разсмя неудържимо като поспираше за да си поеме шумно въздух.

Беше напълно невероятно, че той ще е оня, който заедно с Кръстителя ще подготви пътя за явявянето на Христа.

Но Христос още не бе се появил.

Глогауър с тревога осъзна, че до разпятието остава само една година.

Беше невероятно задушно.

Седяха в сянката на кафетерията, загледани в далечното състезание по крикет.

На тревата близо до тях седяха две момичета и едно момче и пиеха портокалов сок от пластмасови чаши. Едното от момичетата държеше в скута си китара. То остави чашата си на тревата и запя някаква фолклорна песен с тънък, нежен глас.

Карл се заслуша в думите на песента. В колежа бе започнал да харесва фолклорни песни.

— Християнството е мъртво — каза Моника и отпи от чашата си. — Религията е мъртва. Бог е бил убит през 1945 година.

— Значи тепърва му предстои да възкръсне — отвърна той.

— По-добре да не се надяваме. Религията е рожба на страха. Познанието убива страха. Без страх религията не може да оцелее.

— Мислиш, че в наши дни няма страх ли?

— Не е същия страх, Карл.

— Замисляла ли си се някога над идеята за Христа? — запита я той, променяйки насоката на разговора. — Какво значи тя за християните?

— Каквото идеята за трактора означава за марксистите — отвърна тя.

— Но кое се е появило първо? Идеята, или същността на Христа?

Тя сви рамене.

— Същността, ако това има някакво значение. Исус е бил еврейски бунтовник — организатор на въстание срещу римляните. Бил е разпънат за своите прегрешения. Това е всичко, което знаем, или което трябва да знаем.

— Една велика религия не би могла да започне толкова просто.

— Когато хората се нуждаят от нея те ще я създадат дори от най-невзрачното начало.

— Точно това искам да кажа, Моника — той размаха развълнувано ръце и тя се отдръпна. — Идеята предхожда същността на Христа.

— О, Карл. Моля те, не продължавай. Същността на Исус предхожда идеята за Христа.

Минаваща наблизо двойка ги погледна с любопитство, докато спореха разгорещено.

Моника ги забеляза и млъкна.

— Защо си обхваната от такова презрение към религията и Юнг? — запита той.

Моника се изправи и той я последва, но тя поклати глава.

— Прибирам се у дома, Карл. Ти остани. Ще се видим след няколко дни.

Проследи я с поглед надолу по широката алея към входа на парка. Помисли си, че вероятно харесва компанията и защото като него винаги бе готова да влезе в разгорещен спор, или почти винаги.

Когато на следващия ден той се върна от работа в къщи го чакаше писмо.

Сигурно Моника го бе написала и изпратила веднага, след като се бяха разделили. Отвори писмото и започна да го чете.

Той смачка писмото и го хвърли. По-късно през същата вечер изпита желание да го погледне отново, но успя да устои на изкушението.

Машината на Времето му изглеждаше странно непозната. Сигурно защото бе привикнал към примитивния живот на есеите и това пропукано кълбо му се струваше толкова чуждо, колкото и на самите тях.

Натисна копчето, което би трябвало да отвори люка отвън, но нищо не се случи.

Промъкна се през пукнатината. Течността бе изтекла, както вече знаеше, и без нейното амортизиращо действие всяко пътуване във времето вероятно би било пагубно.

Иоан Кръстителя надникна, сякаш уплашен, че Глогауър ще се опита да избяга в своята колесница.

Глогауър се усмихна.

— Не се страхувай, Иоане.

Всичко бе замряло. Двигателите не даваха никакъв признак на живот и дори да успееше да ги разглоби познанията му не бяха достатъчни за да ги ремонтира. Нито един уред не работеше. Машината на Времето бе мъртва.

Обречен бе да прекара остатъка от живота си в този период от времето, освен ако Хедингтън не успееше да построи и да изпрати нова Машина на Времето.

Тази мисъл го порази като гръм.

Вероятно никога вече не ще види двайсети век, нито пък ще успее да разкаже за преживяното тук.

Очите му се напълниха със сълзи и той се залюля към изхода, отблъсквайки Иоан с ръка.

— Какво има, Емануиле?

— Какво правя тук? Какво правя тук? — проплака той на английски, произнасяйки думите с мъка. Сториха му се също така чужди. Какво ставаше с него?

Започна да се чуди дали всичко това не е някаква халюцинация, някакъв невероятно дълъг сън. Идеята за Машина на Времето започна да му се струва смешна и невероятна.

— О, Боже — изстена той — какво става?

Отново се почувства напълно изоставен.

ОСМА ГЛАВА

Къде съм?

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Къде съм?

— Време и личност, — говореше ентусиазирано Хедингтън — двете големи загадки. Различни ъгли, извивки, меки и твърди перспективи. Какво виждаме ние? От каква гледна точка го виждаме? Какви бихме могли да бъдем, или сме били? Всички тези обрати и извивки на времето. Проклинам онези идеи, според които времето е измерение на пространството и се определя с пространствени изрази. Нищо чудно, че те не стигат до никъде. Времето няма нищо общо с пространството — то е свързано с психиката. Ах! Никой не разбира това. Дори и вие.

Другите членове на групата определено го смятаха за малко налудничав.

— Аз съм единственият, — говореше той тихо и убедено — който наистина разбира същността на времето…

— И по този повод — намеси се безкомпромисно мисис Рита Блен — не мислите ли, че е време за по чаша чай?

Всички я подкрепиха ентусиазирано.

Но изглежда мисис Рита Блен бе попрекалила. Хедингтън стана и излезе.

— Добре де, — промърмори тя — добре де…

Другите я гледаха обидено. Хедингтън бе човек уважаван и придаваше на групата определена тежест.

— Надявам се, че ще се върне — промърмори Глогауър.

От малък страдаше от мигрена. Постоянно му се виеше свят, често повръщаше или се гърчеше в ужасно главоболие.

Не рядко по време на тези кризи той се вживяваше в други роли — на главния герой от книгата, която четеше, някой нашумял политик или историческа личност, с чиято биография се бе запознал.

Едничкото нещо, което обединяваше тези образи бе тяхната вътрешна тревога. Хейст от „Победа“ се страхуваше от тримата мъже, които се приближаваха към острова, търсеше начин да ги спре, дори чрез убийство. След като прочете историята на революцията в Русия той заживя с убеждението, че името му е Зиновиев, министър на транспорта и телеграфите, натоварен да въведе ред в хаоса на 1918 година, но също така осъзнаващ, че трябва да внимава, иначе след няколко години ще го очистят.

Лежеше в потъналата в мрак стая, с пулсираща болка в главата, неспособен да заспи от напълно измислените проблеми, които го преследваха. Нерядко губеше ясна представа кой е и къде се намира, докато не го посетеше някой, за да го върне към действителността.

Когато разказа за това на Моника, тя остана изненадана.

— Някой ден, — каза тя — ще се събудиш и ще ме попиташ кой си, но аз няма да ти кажа.

— Какъв фин социален работник! — засмя се Карл.

Никой от двамата не се тревожеше от тези налудничави халюцинации. Живееха ден за ден, лек и приятен живот, често несъзнателно меняха поведението си за да се нагодят към компанията на други хора и не намираха това за абнормална шизоидна тенденция, защото разбираха, че и другите постъпват така. Това бе част от живота.

Понякога се замисляше за това, за тези наслагвания на чужди индивидуалности върху неговата собствена.

Случваше се в някоя кръчма, пиян, внезапно да стане от масата и размахвайки ръце да крещи на Моника:

— Погледни ме, виж — истински коралов остров…

Тя се мръщеше кисело.

— Какво си намислил сега? Не виждаш ли, че заради теб ще ни изхвърлят?

— Пристигам аз, през море от праз, Барнакъл Бил — моряка — отвръщаше той с песен.

— Не можеш да носиш на пиене, Карл, това ти е проблема.

— А-е, ти на к’о мислиш, че си ’граеш бе? — попита тогава мъжът до него, чийто лакът Карл бе бутнал.

— Де да знаех, приятелю. Де да знаех.

— Хайде, Карл — тя се изправи и го задърпа.

— С всеки човешки живот аз се смалявам — викаше той докато тя го мъкнеше към вратата.

Кръчми и спални, спални и кръчми. Прекарваше по-голямата част от живота си в здрач. Дори в книжарницата бе тъмно.

Имаше и дни прекарани на открито, слънчеви дни, разбира се, и някои ясни зимни дни, но всички негови спомени с Моника бяха свързани с някаква тъмна, мрачна обстановка. Скитосвания през мътната киша на парка, под типичното английско небе, тежко, оловносиво.

Независимо от часа, след онези първи летни срещи преди да преспят, двамата винаги бяха обкръжени от здрач.

Веднъж той и каза:

— Аз имам сумрачен ум…

— Ако искаш да кажеш „мрачен ум“, считай че съм напълно съгласна с теб — отвърна му тя.

Той игнорира забележката.

— Мисля, че е заради майка ми. Никога не е гледала реално на нещата…

— Нищо ти няма, освен че си падаш малко нарцисист, това е всичко.

— Някой веднъж ми каза, че мразя себе си.

— По-скоро прекалено мислиш за себе си.

Нежни сребърни кръстчета, се сипят над блестящата повърхост на морето.

Пляс!

Дървени кръстове падат от небето.

Пляс!

Морето се вълнува, сребърните кръстчета се разбиват на парчета.

— Защо разрушавам всичко, което обичам?

— О, Боже! Моля те, Карл, задръж за себе си тези сълзливи пубертетски тъпотии!

Пляс!

През всички пустини на Арабия утъпках път, аз роб на слънцето, да търся моя Бог.

— Време и личност — две големи загадки…

Къде съм?

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Къде съм?

ДЕВЕТА ГЛАВА

Пет години назад в миналото.

Почти две хиляди години в бъдещето.

В топлото, влажно легло с Моника.

За пореден път техния опит да правят нормална любов се бе изродил в множество дребни спречквания, които изглежда и доставяха по-голямо удоволствие от всичко останало.

Истинското забавление и задоволяване разбира се, предстоеше тепърва. Както обикновено, то щеше да завърши с екзалтиран, гневен спор.

— Предполагам, отново възнамеряваш да заявиш, че не си доволен.

Тя прие подадената от него в тъмното цигара.

— Добре ми е.

Известно време пушеха мълчаливо.

Постепенно и независимо, че знаеше какъв ще бъде резултата, той заговори.

— Каква ирония, нали? — започна той.

Зачака нейния отговор. Тя не бързаше.

— Кое? — попита най-накрая.

— Всичко това. Прекарваш целия ден в напразни опити да решиш сексуалните проблеми на разни невротици. А нощите си прекарваш също като тях.

— Не съвсем. Разликата е само степенна.

— Щом казваш.

Обърна се и се загледа в лицето и, огряно от проникващата през прозореца звездна светлина. Червенокоса, с остри черти и професионално успокояващ глас на психиатричен социален работник. Това бе глас мек, благоразумен, лъжовен. Много рядко, когато бе дълбоко развълнувана гласът издаваше истинския и характер.

Лицето и никога не се отпускаше, дори насън. Очите и — винаги бдителни, движенията — целенасочени. Всеки инч от нея бе зорко охраняван, вероятно поради тази причина не изпитваше удоволствие от обичайните начини за правене на любов.

Той въздъхна.

— Ти просто не можеш да се отпуснеш, така ли е?

— О, Карл, млъкни. Ако искаш да видиш някой невротичен нещастник просто погледни себе си.

Използваха съвсем свободно психиатричната терминология. Чувстваха се щастливи, когато успяваха да си прикачат по някой епитет.

Той се отърколи от нея и докато се пресягаше за пепелника мерна отражението си в огледалото на тоалетната масичка.

Имаше нездравия, измъчен вид на изпаднал еврейски духовник, с глава пълна с неясни видения и безумни фикс-идеи и тяло, разкъсвано от противоречиви желания. Винаги губеше тези спорове с Моника. Поне на думи тя бе доминиращия фактор.

Тази словесна престрелка винаги му се струваше по-перверзна от сексуалните им взаимоотношения, в които имаше възможност най-сетне да заеме ръководна роля. Вече се бе примирил с мисълта, че е нерешителен, пасивен, мазохистичен. Дори гневът, който преди го спохождаше често, в последно време бе станал някак импотентен.

Моника бе с десет години по-стара от него, с десет години по-горчива. Той смяташе, че като личност тя притежава повече динамизъм от него. Въпреки всичко не и вървеше никак в работата. Хвърляше се с главата напред, изгаряща от желание за бърз успех с пациентите.

Проблемът е, че се нагърбват с прекалено голяма задача, помисли си той. Свещениците, които в замяна на изповедта предлагат панацея, психиатрите — с техните отчаяни и безуспешни опити да помогнат. Но поне се опитват, помисли си той и след това се зачуди дали това всъщност е добродетел.

— Гледам на себе си — заговори той.

Дали не бе заспала?

Той се обърна.

Очите и бяха отворени, вперени нейде отвъд прозореца.

— Гледам на себе си, — повтори той — както е гледал Юнг. Как ще помогна на всички тези хора ако самия аз съм жертва и страдам от Morbus sacer невроза. Същото се е питал и той…

— Този стар сензационалист. Този стар рационализатор на собствения мистицизъм. Нищо чудно, че не успя да станеш психиатър.

— Не ме биваше за тази работа. Тя няма нищо общо с Юнг…

— Не ми излизай с тия номера…

— Исках да помагам на хората. Но не успях да намеря начин. И ти си признавала, че се чувстваш безсилна.

— Може, в края на някоя тежка седмица. Пални още един фас.

Той отвори пакета на нощната масичка, пъхна две цигари в уста, запали ги и и подаде едната.

Дълбоко в съзнанието си отбеляза, че напрежението е започнало да нараства.

Спорът, както винаги бе безцелен. Но не спорът бе важен, а изразът който той даваше на тяхната връзка. Чудеше се дали всъщност и това има значение.

— Не казваш истината.

Знаеше, че вече няма връщане назад, ритуалът трябва да се изпълни докрай.

— Казвам абсолютната истина. Нямам намерение да се отказвам от работата си. Няма да се предам. Няма да се проваля.

— Да се провалиш? Ти си по-мелодраматична дори от мене.

— Започна да се разгорещяваш, Карл. Опитваш се да се измъкнеш от черупката си.

Той възкликна подигравателно:

— Ако бях на твое място, отдавна да съм се отказал от работата си, Моника. Не те бива повече от мен за нея.

Тя присви рамене и придърпа чаршафа.

— Ти си едно мръсно копеле.

— Не изпитвам завист към твоята работа, каквото и да си мислиш. Никога няма да разбереш какво искам от живота.

Тя се изсмя презрително.

— Модерния човек в търсене на душата, а? По-скоро, модерния човек в търсене на патерица. Разбирай го както искаш.

— Разрушаваме митовете, които са движели света хилядолетия.

— И сега ще кажеш: „И какво ще изградим на тяхно място?“ Ти си банален и глупав, Карл. Никога не си успявал да погледнеш рационално на нещата, включително и на себе си.

— Какво от това? Нали казваш, че митовете няма значение.

— Реалността, която ги създава има значение.

— Юнг учи, че и митът може да създава реалност.

— Което доказва какъв объркан стар глупак е бил той.

Карл изпъна крака. Без да иска докосна нейните и се отдръпна. Почеса се по главата. Тя лежеше до него и пушеше, но на лицето и имаше усмивка.

— Хайде, — каза тя — дойде време да чуем и нещо за Христос.

Той не отговори.

Тя му подаде изпушената цигара и той я пусна в пепелника. Погледна часовника си.

Два часа след полунощ.

— Защо го правим? — попита той.

— Защото трябва.

Тя се пресегна и притегли главата му на гърдите си.

— Какво друго ни остава да правим?

Той се разплака.

Великодушна в победата си тя го погали по главата и промърмори нещо успокоително.

Десет минути по-късно той я облада диво.

Няколко минути след това отново избухна в плач.

Предателство.

Той предаде себе си и по такъв начин бе предаден.

— Искам да помогна на хората.

— Първо намери някой да помогне на теб.

— О, Моника, Моника.

Самотен…

Аз съм самотен…

Значи е умрял, така ли? Нито пени не ми е пратил докато беше жив. Въобще не дойде да те види. А сега ти оставя наследство.

— Мамо, та това е книжарница. Сигурно едвам е свързвал двата края с нея.

— Книжарница! Това е съвсем в негов стил. Книжарница!

— Ако искаш мога да я продам и да ти дам парите.

— Много благодаря — отвърна тя с ирония. — Не, задръж я. Така поне ще престанеш да ми искаш пари.

— Странно, че не са ни писали по-рано — каза той.

— Може да сме били канени на погребението.

— Щеше ли да отидеш?

— Той ми беше съпруг все пак. И твой баща.

— Предполагам, че са загубили доста време докато ни открият.

— Колко Глогауърови има според теб в Лондон?

— Права си. Като си помисли човек — странно е, че досега не сме чули нищо за него.

— И защо ли? Нямаше го в телефонния указател. Как и беше името на книжарницата.

— Книжарница „Мандала“. На улица „Грейт Ръсъл“.

— „Мандала“. Що за име е това?

— Предлага книги по мистицизъм и прочие.

— Всъщност и ти тръгна по този път, нали? Винаги съм казвала, че тръгна по неговия път.

Разхождаше се между книгите на баща си. Предната част на магазина беше относително по-прибрана, книгите — подредени по лавиците, които задръстваха тясното пространство. Задната стаичка обаче, бе натъпкана до тавана с купища залежали книги.

Още повече книги имаше в избата, нахвърляни една върху друга с лабиринт от виещи се пътечки между тях.

Обзе го отчаяние. Не виждаше как ще подреди всичко това.

В края на краищата реши да остави всичко както си е, направи някои дребни промени в предната част на магазина, прекара някои от мебелите си в горната стая и се настани там. Какъв смисъл имаше да променя каквото и да било?

Случайно един ден попадна на някакви частно отпечатани поеми с подпис Джон Фрай. Странното момиче, което работеше с него в магазина му каза, че са от баща му. Зачете ги. Не бяха нещо особено, писани с малко пресилена символика и въображение, но разкриваха една душевност толкова подобна на неговата собствена, че просто не можеше да ги чете продължително.

— Той беше един забавен старец — сподели въздебеличкия купувач с червендалесто пиянско лице, който често идваше да търси книги за правилата на черната магия. — Малко чалнат, струва ми се. Един злобен старец, така ще го запомня. Непрестанно крещеше по хората. Да можехте да чуете само псувните, които се разнасяха от задната стаичка! Познавахте ли го?

— Не много добре — отговори Глогауър. — Майната ти, разкарай се!

Това бе първата смела постъпка в живота му. Ухили се докато дебеланкото изхвърчаше от магазина.

След първите няколко месеца като съдържател на магазин той се почувства човек с положение. Но с течение на времето, дълговете и трудните клиенти това чувство постепенно избледня.

Събуди се в пещерата и произнесе на глас:

— Аз нямам работа тук. Съществуването ми тук е напълно невъзможно. Няма такова нещо като Пътуване във Времето.

Не се почуства достатъчно убеден. Сънят му бе неспокоен, пълен с кошмари и спомени. Дори не бе сигурен доколко спомените са истински. Наистина ли бе живял някъде другаде, в друго време?

Изправи се и се затътри към изхода като усукваше препаската около кръста си.

Небето в ранната утрин бе сиво и слънцето още не беше изгряло. Заслиза надолу към реката потръпвайки от студената земя под краката си.

Стигна до реката и когато се наведе за да измие лице видя отражението си в тъмната вода. Косата му беше дълга, черна и сплъстена, брада покриваше долната част на лицето му, очите му гледаха диво. По нищо не би могъл да бъде отличен от есеите, освен по мислите. А и мислите на повечето от тях бяха доста странни. Бяха ли тези мисли по-смахнати от убеждението му, че е посетител от далечното бъдеще?

Той потрепера докато плискаше лицето си със студената вода.

Машината на Времето съществуваше. Беше я видял за последен път вчера. Това бе доказателството.

Няма никакъв смисъл от подобни размишления, помисли той докато се изправяше. Те не водят до никъде.

Но какво да прави с Иоан, който вярваше, че той е велик маг? Трябваше ли да се включи в играта и да го накара да повярва в способностите му да вижда бъдещето? И да позволи да бъде използван за укрепване поразклатената вяра на тези, които очакваха революцията?

Реши, че няма значение. Той беше тук, всичко това се случваше с него, нищо не можеше да направи. Трябваше да се постарае да остане жив за да може след година да присъства на разпъването, ако разбира се има такова.

Защо искаше да види именно разпъването? Защо то трябваше да бъде доказателство за Божествения произход на Христос? Не би могло да бъде, разбира се, но щеше да му даде възможност да почувства това, което се е случило, така както ще го почувстват всички присъстващи.

Дали Христос прилича на Иоан Кръстител? Или е някой хитър политикан, който си пробива път в градовете, търсейки приятели и връзки с властта? И при това в пълна тайна — защото Иоан не бе чувал за него, а той би трябвало най-добре да го познава. Нали според преданията е бил негов братовчед.

Може би, помисли си Глогауър, се е забъркал с лоша компания.

Той се усмихна и погледна към селото. Внезапно се почувства напрегнат. Нещо драматично щеше да се случи днес, нещо което щеше да реши неговото бъдеще. По някаква неясна причина обаче, той се разбунтува против идеята да покръсти Кръстителя. Стори му се погрешна. Нямаше моралното право да се представя за велик пророк.

Потърка главата си с ръка. Усещаше слаба болка. Надяваше се да премине преди да види Иоан.

Пещерата беше топла и напластена с неговите спомени и мисли. Прибра се в нея с някакво неясно облекчение.

По-късно щеше да я напусне за последен път.

Тогава връщане назад нямаше да има.

— Всички ние избираме нашите архетипови роли доста рано в живота — говореше той пред групата. — И не се подлъгвайте от внушителния термин „архетипов“, защото той се отнася както за банковия чиновник от Шепъртън така и за великите личности на историята, „архетипов“ в никакъв случай не означава „героичен“. Вътрешния живот на този банков чиновник е също така богат като вашия и моя, ролята, която той изпълнява за него е не по-маловажна, отколкото за всеки друг неговата собствена. И макар провинциалния му костюм да оставя у вас и в онези, с които работи друго впечатление, той…

— Глупости, глупости — прекъсна го Сандра Петерсън като размахваше масивните си ръце. — Няма никакви скапани „архетипи“, нито някакви си „стереотипи“…

— Не си права — настоя Глогауър. — Нечовешко е да се съдят хората по този начин…

— Не зная как ти би ги нарекъл, но за мене тези хора са самата сивота — силите на посредствеността, които се опитват да завлекат всички останали в пропастта!

Глогауър млъкна шокиран, почти разплакан.

— Послушай, Сандра, опитвам се да ти обясня…

— Сигурна съм, че напълно погрешно интерпретираш Юнг — каза тя уверено.

— Изучил съм всичко, написано от него!

— Мисля, че Сандра е права — каза мисис Рита Блен. — В края на краищата именно за да изясним тези въпроси сме се събрали, нали?

Сигурен бе, че този път ще се получи.

Всичко бе подготвил щателно.

Завъртя крана на газта докато Моника се изкачваше по стълбите към стаята над книжарницата. Неприятния мирис бързо изпълни стаята. Просна се на пода до печката.

Моника влезе, отвори прозореца и се приближи до него.

— Божичко, Карл, какво ли не би сторил за да привлечеш внимание.

Той започна да се смее.

— Исусе. Толкова ли съм прозрачен?

— Тръгвам си — каза тя.

Почти две седмици не му се обади. Знаеше, че така ще постъпи и не предприе нищо. Рано или късно щеше да го потърси. Не беше кой знае каква красавица и едва ли щеше да си хване някой друг освен него.

— Обичам те, Моника — каза той докато се вмъкваше при нея в леглото.

И тя имаше гордост. Не му отговори.

Иоан се изправи пред пещерата. Повика го.

— Време е, магеснико.

Той излезе неохотно. Погледна умолително Кръстителя.

— Иоане… сигурен ли си?

Кръстителя се обърна и закрачи решително към реката.

— Ела. Очакват ни.

— Животът ми е бъркотия, Моника.

— Така е с всеки, Карл.