Дракони на есенния здрач

Чуй заглъхващата песен на мъдреца,

тя, като дъжд сълзи небесни, отми прахта от старите легенди

и Копието на Хума блесна.

Защото някога — в отминали векове,

далеч, далеч от спомени и думите лъжовни,

когато в скута на горите изгряваха по три луни,

тогава драконите черни, страховити зли,

подпалиха в света на Крин война съдбовна.

Полетяха чудовищата страшни,

за да покрият с мрак цялата земя

и не откликна никой на воплите ужасни,

че светът е покорен от черната луна.

Тогава нова светлина изригна — Хума,

той боговете призова да изковат

за него копие и сила да дадат,

за да прониже драконите в Крин

и да прогони техните криле

далеч от просветляващите брегове.

И смелият рицар, окрилен от светлината,

величествен се понесе към тях,

пристигна в лоното на планината,

разбуди тишината в техния храм.

Повика мощта им неизразима,

поиска с божествена сила си го дарят,

за да тръгне с драконите на бой

оръжието му страшно да благословят,

и черния мрак да прогони той.

Сам Паладин, най-великият бог,

изгря до него и го озари,

омагьоса копието, ръката му,

и Хума, по-ярък от всички луни,

Кралицата на Мрака победи и прогони,

а писъците на нейните черни чада

отекнаха в кралството на смъртта,

където клетвите им страшни

не можеха да сторят никому беда.

Така със гръм завърши

Епохата на Сънищата.

Започна нова — тази на Могъществото.

Ищар на изток бързо се въздигна,

там сребърни и златни кули възвестиха

на злото края.

Настъпиха дълги и мирни лета,

а правдата грееше в небесата,

бляскава и неотразима — като ярка звезда.

Но злобни сенки се промъкваха полека,

видя ги кралят на Ищар —

дърветата като кинжали почерняха,

а ручеите в светлината на луната потъмняха.

Потърси книги за пътеките на Хума,

ръкописи, знаци, заклинания,

за да призове отново боговете с тях

и да получи помощта им свята,

с която да накаже този свят на грях.

Но те извърнали се бяха от години

и всичко се разцепи в пламъци,

ужасен огън през Ищар премина

и не остана камък върху камък.

Планините с трясък се стовариха,

моретата заляха плодородни долини

и те изсъхнаха забравени във Пустошта.

Останаха само пътеките на мъртвите —

настъпи времето на мрака и смъртта.

И възцари се Епохата на Отчаянието,

с пътища преплетени и разрушени градове.

Своята сила изгубиха боговете на знанието

и ние крещяхме от болка към сляпото небе.

Надвиквахме се с пясъците, с ветровете,

надявахме се, че ще чуят тъжния ни глас

и чакахме отговор, някакъв знак техен…

Ала мълчаха странно боговете

забравили и Крин, и нас.