Десетия пръст

Най-после. Разказ без множествено число за заглавие.

Спомняте ли си „Етични норми“, разказът който подмених с „Лица“ за „Нощни видения 6“? Ето какво се случи с него. Превърна се в „Десетия пръст“.

Метаморфозата започна на 14 ноември 1988 на годишния прием на Международната асоциация на редакторите-издатели на научна фантастика в Ню Йорк (който аз проспивах за пети път), когато Пат ЛоБруто ме попита дали бих сътрудничил за антологията, която той и Джо Лендсдейл редактират за „Дарк Харвест“. Наричаха я „Седла с пирони“. Разказът можеше да е сай-фай, хорър, фентъзи, изопачена история, каквото ми душа сака… дотолкова, доколкото имаше някаква връзка с Дивия запад.

С две думи — каупънк1.

Аз казах: „Стига бе, Пат — за какво става дума?“. Той каза, че не се шегува. Бих ли съдействал? Аз отвърнах нещо от рода на: „Божичко, Пат, това звучи наистина изискано, но в момента съм ужасно зает. Мерси за поканата, все пак.“

Избягвайки да правя резки движения, се оттеглих, мислейки си, че на Пат и Джо нещо им хлопа дъската.

Каупънк. Пфффффф.

Бях забравил за случилото се, докато Пат не ми се обади през февруари, когато работех над „Един ден от живота“ да ме подръчква за оня каупънк разказ. Джо Лендсдейл се обади през март. Същото (краварско) подръчкване. Точно тогава работех здраво по „Sibs“, но обещах да направя каквото мога и да им напиша разказ.

Бях като изцеден след „Sibs“, но започнах да се чудя дали някои от елементите в сюжета на „Морал“ не може да се прехвърли към Дивия запад. Винаги съм намирал доктор Холидей за странна птица, див и тайнствен персонаж (много преди ролята на Вал Килмър в „Туумстоун“). Такъв герой не може да бъде измислен. Защо пък да не го използвам като протагонист? Щеше да се наложи цялостно пренаписване, но ако стиснех зъби, можеше и да свърши работа.

Пат и Джо се съгласиха с мен.

ДЕСЕТИЯ ПРЪСТ

(ИЛИ: НАЧАЛОТО НА МОЯ КРАЙ)

от Док2 Холидей

(пренаписано от Ф. Пол Уилсън)

Аз съм на трийсет и шест и няма да доживея до трийсет и седем.

Едно време не бях безсилната, пъхтяща, рушаща се торба с кости, която стои сега пред вас, човек, чийто дни могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Нито пък — алкохоликът-комарджия и женкар, за когото четете в ония боклуци за по няколко пенита. Започнах живота си по-скоро като джентълмен, човек с професия, дори донякъде бях част от каймака на обществото.

Посещавах медицинския, но не успях да се справя, така че станах студент в съседния стоматологичен факултет, където и завърших. По онова време бях човек с професия и се гордеех с това. Но си останах грешен — проклет бях с крадлива душа. Никакво учение, било то медицинско, зъболекарско или (смея да твърдя) богословско, не може да изтръгне тоя упорит червей. Раждаш се с него и умираш с него, ако не и заради него.

Аз умирам заради него. Този млад човек с професия, но с крадлива душа, ми спечели лошата слава и тази преждевременна смърт от лакомия.

Нека ви обясня…

Първия път, когато ме осени мисълта, че над мен тегне проклятие, бе пролетта на 1878, докато преглеждах госпожа Далът. Съпругът на госпожа Далът бе собственик на Универсалния магазин в Додж Сити и бе повече от явно (поне за мен), че не се оплакват от недостиг на храна. Тя бе дебела. В интерес на истината, влизал съм в пристройки, доста по-малки от тази жена. Всичко по нея бе дебело. Лицето й беше дебело и кръгло като огромен пъпеш, от ония, най-сладките. Устините й бяха плътни и дебели. Дори ушите и носът й бяха дебели.

— Ще боли ли? — попита тя, докато се отпускаше назад, преливайки от моя сравнително нов стоматологичен стол. Надявах се повдигащият механизъм да издържи.

— Ни най-малко — й казах аз. — Все пак сме 1878-ма, а не мрачното средновековие. В наши дни сме облагодетелствани със съвременните методи на безболезнената стоматология.

— Какво възнамерявате да правите?

— Смятам да приложа малко серен етер — чух се да казвам. — И докато сте в безсъзнание, смятам да ви ограбя.

Забелязах как очите й се опулват, а тя сигурно е видяла моите да реагират по същия начин. Нямах намерение да казвам подобно нещо. Вярно, мислех си го, но нямах намерение да го изразявам гласно.

— Какво… какво казахте, доктор Холидей?

— Казах, че смятам да ви ограбя. Само малко. Ще преровя дамската ви чантичка и ще взема част от парите ви. Не всичките. Само толкова, че да си струват поне малко усилията, които полагам в момента.

— Въобще не намирам това за смешно, докторе — каза тя.

Аз преглътнах с усилие и трудно запазих спокойствие.

— Нито пък аз, госпожо Далът — И бях напълно искрен. Какво ми ставаше? Защо й говорех такива неща? — Просто се пошегувах. Професионален хумор. Съжалявам.

— Надявам се да е така — Изглежда се поуспокои. — А сега за зъба…

— На кой му пука за тоя зъб. По-скоро ме вълнува третия кътник ето там, с голямата златна пломба. Мисля да извадя тоя красавец и да го сменя с някой боклучав метал, дето прилича на злато.

(Какви ги говорех?)

— Това вече преля чашата на моето търпение! — каза тя, изтъркулвайки се от стола. Пооправи огромната си карирана рокля и се запъти към вратата.

— Госпожо Далът! Почакайте! Аз…

— Няма значение! Ще си намеря друг зъболекар! Някой, на когото мога да се доверя. Например оня, новия, дето на отсрещната страна на улицата!

Слизайки по стълбите, госпожата цапна фирмената ми табела, откачайки една от куките, на които се крепеше. Тя увисна и се изкриви под невероятен ъгъл, докато успея да отида до там и да я закача обратно.

ДЖОН ХЕНРИ ХОЛИДЕЙ, ДС3

Безболезнена стоматология

Харесвах си я, табелата. Правеше ме богат. Можех да живея добре само от обичайните процедури по пробиване, запълване и вадене на зъбите на моите пациенти, но не — това не бе достатъчно за крадливата ми душица. Исках да бъда богат! И аз забогатявах бързо от златото, което добивах — буквално — от зъбите на моите пациенти. Бях открил превъзходна, подобна на злато сплав, с която замествах благородния метал, докато те лежаха бездиханни на стола. Заместителят не се доближаваше и на йота по качества до истинското злато, но досега никой не бе усетил измамата. Имах на разположение поне още няколко години, преди фалшификатът да започне да се разпада.

Разбира се, стоматологичната ми практика нямаше да се задържи още няколко години, ако се отнасях с всичките си пациенти както бях постъпил с госпожа Далът. За щастие чакалнята бе празна. Затворих вратата след нея и останах там, за да помисля малко. Признавам, че се постреснах. Какво ми ставаше? Нямах намерение да казвам тези неща.

Малко след това пристигна вдовицата Портър с дъщеря си Бони, която имаше зъбобол.

Бони бе на шеснайсет и бе доста развита за възрастта си. Гърдите й явно растяха с такава скорост, че деколтето на роклята не успяваше да ги догони. Определено заплашваше в скоро време да се пръсне под напора им. Изтормозените шевове бяха готови да се скъсат всеки момент. По начина, по който се движеше, гордо навирила ги в лицето на света, предположих, че е наясно с (и се наслаждаваше на) реакцията на мъжкия пол спрямо нейните пропорции.

Бони имаше кариес на втория кътник долу вляво. Когато се наведох над нея, за да огледам зъба по-отблизо, тя изви гърба си, така че гърдите й се допряха до ръката ми. Поизправих се и я погледнах. Тя отвърна на погледа ми и смело се усмихна. Една от най-безсрамните млади представителки на нежния пол, която някога съм виждал! Започвах (срам ме е да го кажа) да се възбуждам.

Никога не съм си падал по тийнейджърки. Имат неприятната склонност да се влюбват, което може да се окаже крайно неудобно. Но за младо същество, с данни като на Бони, усещах, че мога да направя изключение

— Има нужда от запълване — казах на майка й.

— О, боже! — каза вдовицата Портър. — Искате да кажете, че ще трябва да използвате машинката?

— Машинката? — каза Бони, а тъпашкото й хилене бе изчезнало напълно. — Машинката?

— Да — повдигнах инструмента от куката, на която висеше и натиснах педала, за да й покажа как се върти острието.

На лицето й се изписа истински ужас.

— Ще напъхате това в устата ми?

— Да. Но всъщност…

Усетих как езикът ми спря да ми се подчинява, но този път реших да не му позволявам да ми се изплъзне. Прехапах го, за да си остане на мястото, но той се измъкна.

— … бих поставил нещо друго в устата ти, ако разбираш, какво имам предвид.

Пак ли! Изглежда бях напълно безомощен!

— Така ли? — каза Бони, с усмивка на уста, като изпъчи гърди още по-силно. — Какво например?

Идеше ми да си глътна юмрука. Виждах ясно, че майката на Бони следи мисълта ми съвсем отблизо.

Вдовицата Портър изхвърча от местото си и навря лицето си в моето.

— Какво каза?

Опитах се да я умиротворя.

— Съжалявам, госпожо Портър. Вероятно сте ме разбрала погрешно. Понякога не се изразявам достатъчно ясно.

Тя поукроти топката. Добре. Бе насочила цялото си внимание към мен — още по-добре. Бях сигурен, че мога да замажа нещата, ако не ме издънеше тази моя уста. Точно когато изражението й започна да омеква, почувствах как устните ми се раздвижват. Не можех да направя нищо друго, освен да седя и да слушам.

— Това, което всъщност имах предвид е, че бих искал да я продупча с един специален инструмент, който държа в панталона си. За да сме честни докрай, бих искал да го приложа и на двете ви.

— Мръсник! — изпищя тя и замахна с тежичката си дамска чанта, която мина на десети от инча покрай лицето ми. — Грубиян!

Тя сграбчи Бони за ръката и я повлече навън. Излизайки, девойката ми дари една последна усмивка, съпроводена с похотливо намигване.

Задъхан и облян в пот, затиснах с гръб вратата. Бях загубил контрол над гласа си! Всичко, което ми минеше през ума, веднага изскачаше през устата! Нещо не бе наред!

Бях щастлив, че е един от дните с малко посетители. Отидох в офиса и си налях два пръста бърбън от бутилката, дето я държа в най-долното чекмедже. Гаврътнах го на един път. Хвърлих поглед на дипломата от стоматологичния факултет, която висеше в рамка на стената. Правех си сметки да забогатея тук в Додж. А днес провалих всичко.

Когато чух, че се отваря предната врата, побързах да изляза. Доста е плашещо да не можеш да контролираш това, което казваш. Но аз бях длъжен да се преборя с тази моя слабост. Можех да го преодолея единствено с усилия на волята. Насилих се да отида в приемната.

Бе празна. Влязох в стаята с инструментите и видях, че на стола седи познат силует. Почти всяка вечер играехме покер до зори, като винаги завършвахме наравно, в кръчмата „Четирийсет и девет“. Не бих казал, че бяхме приятели в истинския смисъл на думата, но аз бях най-близкото до приятел същество, което той имаше, като изключим брат му.

Уайът Ърп4 бе увиснал на стола, пресягайки се към двуазотния оксид5.

Уайът се закиска:

— Имам зъбобол, Док!

— Не прекалявай с това сладко газченце, Уайът — му казах. — Ще трябва да поръчам ново чак от Чикаго.

Усмивката му трепна, после пак се появи.

— Ще отидеш до Чикаго и там ще си останеш, ако пак опиташ разни щуротии с госпожица Бони Портър.

Едва тогава се сетих, че Уайът напоследък се радва на компанията на вдовицата Портър.

— Не съм я докоснал с пръст!

— Но си наговорил разни похотливи и непристойни неща, за които бих те опандизил, ако не беше приятел. Тя е една прекрасна млада представителка на женското съсловие в Канзас и не би трябвало да бъде подлагана на подобно държание от твоя страна.

— Тя е едно изкушение, което е на път да разцъфне в курва — отбелязах аз.

Уайът ме иззгледа странно. Опитваше се да се намръщи, но азотния оксид не му позволяваше.

— Няма да ти позволя да говориш така за дъщерята на една жена, към която тая нежни чувства.

— Таиш нежни чувства към дъщерята и не искаш никой да се докопа до Бони преди теб! А колкото до вдовицата Портър, единствените ти нежни чувства са насочени към банковата й сметка!

Неговата полуусмивка най-накрая изчезна.

— Ей, Док, дай да се разберем. Аз наистина обичам тази жена!

Аз се разсмях.

— Сигурно мислиш, че съм глупак като теб!

(Какви ги говорех? Уайът ме превъзхождаше с четири инча и цели сто паунда! Идеше ми да повърна!)

— Мисля, че може да се окаже, че си един глупав мъртвец, Док, ако не внимаваш какви ги говориш — каза той заплашително, докато се надигаше от стола.

Опитах да спра, но не можех. Устата ми продължи да дрънка.

— Айде, айде, Уайът. Ти я използваш.

— Вярно е, че й позволявам да инвестира в няколко от мините, на които съм собственик, но като пазител на реда, протестирам срещу твоите намеци, че съм замесен в нещо противозаконно.

— Ти позориш значката, Уайът. Хоратата ти се смеят — зад гърба ти, естествено, защото знаят, че ако сгазят лука пред теб, ще се окажат зад решетките по някое скалъпено обвинение или ще получат куршум в гърба от брат ти Върджил!

Той вече пристъпваше напред, дясната му ръка бе присвита в юмрук. По мен изби студена пот и усетих, че мехурът ми се опитва да се изпразни. Вероятно в този момент все още можех да го спра с няколко разумни приказки или дори с едно бързо признание на обхваналия ме раболепен страх. Всъщност усетих думите да се оформят в устата ми, точно когато посегна да ме удари…

… и ме лъхна неговата смрад.

Както си стоях безпомощен под надвисналото му туловище, чух с ужас гласът ми да казва:

— Божичко! Ама ти вониш! Някога идвало ли ти е наум да се изкъпеш преди да…

Когато се свестих на пода, Уайът си бе отишъл. Залитайки, се изправих на крака. Челюстта ме болеше и горната ми устна започваше да се подува. Когато стаята престана да се клатушка насам-натам, с препъване влязох в чакалнята.

Това бе направо кошмар! Ако продължавах да обиждам всеки, който дойдеше в кабинета ми, щеше да се наложи да преустановя практиката си. Какво щях да правя? Бях почти на двайсет и шест и не ме биваше почти за нищо, като изключим хазарта и стрелбата. Не бях лош стрелец. Може би щях да поема службата на Ърп, като заминеше догодина за Туумстоун.

Точно тогава вътре влезе една странна фигура. Кльощава стара скуоу6 със закривен нос и тъмни, пронизващи очи, разположени върху лице, сбръчкано като стафида. Това бе всичко, което бе изложено на показ. Останалото бе увито в прашно серапе7.

Около главата й бе завързана малка червена кърпа.

Познавах я. Всички в града я познаваха: скуоу Джоунс. Бе омъжена за един бледолик старец, Аарон Джоунс, докато преди няколко години той не се напи и не го прегази един дилижанс. Сега тя се моташе напред-назад из околността и продаваше талисмани и церове.

— Виждам, че доктор Холидей го е закъсал — каза скуоу Джоунс. — Какъв проблем?

— Това би трябвало аз да го кажа! — извиках аз. — Аз съм докторът тук!

— Това твои думи? Ти казва каквото иска скрие вътре?

Бях шокиран.

— Да! Откъде знаеш?

— Скуоу подушила лошо лекарство, когато минавала оттук.

— Лошо лекарство?

— Ти имаш проклятие.

— Това ми е добре известно!

— Скуоу Джоунс може помогне. Разбира тези неща. Ти жертва на проклятие за Развързан език. Много лошо лекарство.

— Ама ти сериозно ли? Говориш за проклятие, нещо като зло око или друго от тоя род?

— Много по-лошо.

— Вече се чувствам достатъчно зле. Не се опитвай освен всичко да ме правиш и на глупак!

— Ще видиш, доктор Холидей — каза тя, посягайки към дръжката на вратата. — Ще видиш. И тогава ще потърсиш скуоу Джоунс.

— Сериозно се съмнявам.

— Запомни тези думи. Когато откриеш човек с липсващо парче, значи открил враг.

— Аз нямам врагове!

— Може и да е приятел.

— И такива нямам! Поне не и след тази сутрин!

— Запомни скуоу Джоунс — каза тя, докато се измъкваше през вратата. — Ще имаш нужда от нея.

„Това вече е върхът“ — помислих си аз. Не ми трябваше някаква си индианка. Имах нужда от още едно питие.

Последвалите няколко дена повториха събитията от онази утрин: нагрубих и отчуждих всички представители на един все по-ограничен поток от пациенти. Но поне никой не ме халоса.

Както си седях и зяпах през витрината на празната си чакалня, забелязах госпожа Далът да се клатушка по тротоара. Тя сви във входа на новия зъболекар, който бе пристигнал в града преди няколко месеца. Доктор Джеймс Елиът. Преди той гладуваше. А сега разполагаше с госпожа Далът. Навъсен се зачудих колко ли още пациенти насочвам към него.

Вратата на чакалнята се отвори и ето ти я отново скуоу Джоунс.

— Скуоу може ли да влезе?

Кимнах й. Защо пък не? Имах на разположение сума ти му време. Скуоу Джоунс си изглеждаше същата, както преди няколко дена… кльощава фигура, увита в мръсно серапе. Ярките й, подобни на мъниста, очи обходиха пустата чакалня. Мисля, че забелязах намек за усмивка в ъгълчетата на устата й, но човек не може да е сигурен, с всичките тези бръчки.

— Проклятие за Развързан език продължава, да?

— Това не е проклятие — казах аз. — Просто един незначителен проблем, който трябва да разреша. Не вярвам в проклятия.

Тя ме погледна право в очите. Сега вече не се съмнявах, че се усмихва.

— Можеше да отпратиш скуоу — каза тя. — Но ти избра да се срещнеш с нея.

Тогава ми стана ясно, че си имам работа с една лукава стара скуоу.

— Аз съм човек на науката — й казах. — Зъболекар. Какво искаш?

— Скуоу иска само да помогне.

— Естествено срещу заплащане.

Тя сви рамене с отработено движение.

— Трябва облича това тяло. Трябва яде.

— Това не е изнудване, нали?

— Доктор Холидей! — каза тя, пъчейки гърди. — Скуоу е като теб. Има да продава лек — като теб. Има чест.

— Не за това става дума. Дори и да допуснем съществуването на такова нещо, като проклятие, не мога да си представя някой, който да ме мрази достатъчно — преди настъпването на тази седмица — че да ми отправи проклятие.

— Може би някой недоволен пациент?

Това бе напълно възможно, с всичкото това злато, дето го бях изчегъртал от устата на хората, докато са в безсъзнание на стола. Но някой такъв първо би отишъл при Уайът.

— Не мога да си помисля, че някой мой пациент би могъл да е недоволен. (почти се задуших, докато го кажа.)

— Враг?

— Досега никакви.

— Някой, който иска да открадне твоя лек?

— Имаш предвид конкурент? Ами, има един такъв. Явно има нарастваш приток на зъболекари от Изтока.

— Кой печели от лошо лекарство на доктор Холидей?

— Ами, доктор Елиът в момента е на кяр, но… — аз се засмях. — Не. Прекалено е абсурдно!

— Може да е той.

— Джим Елиът? Да ми отправи проклятие, така че да говоря неща, които не искам? Това е смешно!

— Проклятие на Развързан език казва каквото на сърцето. Може доктор Холидей не харесва свои пациенти.

Аз казах:

— Виж сега, в момента съм много зает…

— Лошо лекарство винаги помага някому.

Започнах да чувствам първите тръпки на безпокойство. Цялата тази идея бе абсурдна! И все пак…

Обърнах се и забелязах как скуоу Джоунс ми се хили с кривите си жълти зъби. Тя каза:

— Намери човек с липсващо парче.

— А ти имаш на разположение един много добър зъболекар — отвърнах аз.

Около обед седях на обичайната си място в „Четирийсет и девет“, сам, като наглеждах едно уиски и размесвах тесте с карти. Не смеех да играя от страх, че ще казвам всеки път на всички какво ми е дошло. Пръстите ми замръзнаха по средата на размесването, когато доктор Елиът влезе в кръчмата.

Наблюдавах го няколко мига. Колкото и умът ми да се противеше срещу възприемането на концепцията за такова нещо, като проклятието, не можех да се отърва от мисълта за това. Възможно ли бе този приятен на вид колега зъболекар, всъщност да е отправил проклятие срещу моята практика? Колкото повече размишлявах сред миризмите и смеха на краварите, файтонджийте, комарджиите и вечната стара тайфа, толкова по-смехотворно ми се струваше.

Запътих се към него. Имаше кръгло лице, което изглеждаше още по-кръгло на фона на чифт рунтави бакенбарди. Изглеждаше изморен. И защо не? Дълбаеше зъбите на моите бивши пациенти вече цял ден

Тъкмо мислех да му кажа здрасти, когато забелязах, че липсва част от петия пръст на лявата му ръка — крайната фаланга я нямаше! Докато се пулех срещу лъскавата издутина на пресния белег, където би трябвало да е кокалчето, чух гласът на скуоу Джоунс в главата си:

… Открий човек с липсваща част…

Бях прекалено шокиран, за да се правя на изтънчен.

— Пръста ти! Какво се е случило с него?

Той подскочи като чу гласа ми и лицето му избледня с няколко тона, когато ме погледна.

— Здравей, Джон. Пръста ли? Защо… ами нищо му няма. Защо питаш?

— Не бях забелязал че… ти липсва част, досега. Кога се случи?

Той се усмихна, възвръщайки самообладанието си..

— Ааа, това ли. Стар инцидент, от времето, когато бях в университета, на изток. Производствен инцидент, така да се каже. Заклещи се в една дефектна машинка за пробиване.

Не можех да откъсна очи от този скъсен пръст.

— Белегът не изглежда толкова стар.

— Старо нараняване, не чу ли? — Той започваше да се вълнува. — Много стар. Много, много стар!

Очевадно пресният белег и пресиленото държание на доктор Елиът ме обляха с леден душ.

… Когато откриеш човек с липсващо парче, значи си открил врага…

— Да, разбира се — казах аз. — Много стар. Разбира се.

Той мушна ръка в джоба си.

Излетях от кръчмата и побягнах към конюшните. Оседлах коня си и препуснах към мястото, където лагеруваше скуоу Джоунс.

— Значи сега доктор Холидей вярва в проклятието на Развързания език — каза тя, кимайки и подсмихвайки се самодоволно.

— Не съвсем — отвърнах. — Нека приемем, че недоверието ми в него е намаляло, в сравнение с днес следобяд.

Палатката й бе мрачна, а въздухът в нея — задимен и напластен с напомнящи за себе си отдавна изядени гозби, изобилстващи от странни подправки.

— Просто не мога да повярвам — казах аз, — че един от колегите ми, мой познат стоматолог, би могъл да постъпи толкова неетично и да използва подобни възмутителни методи, за да гради собствената си практика на мой гръб!

— Ти никога не би направил подобно нещо?

— Никога! Аз спазвам етиката!

— И какво е вашето желание, доктор Холидей?

— Това проклятие — ако става дума за нещо такова — да се премахне.

— От тази скуоу?

— Разбира се. Затова съм тук.

— Иска тринайсет унции злато за прекъсване на Развързан език.

— Тринайсет ун…?

— Тази скуоу знае, че това твърде малка цена за спасяване честта на доктор Холидей, но сърцето й е трогнато от това нещастие — тя се прокашля. — Моля плати в метал, не в банкноти.

Бях скътал значително повече от това количество злато от пломбите, които бях заменял през цялото това време. Но тринайсет унции!

— Искам някаква гаранция.

— В магият няма нищо сигурно, доктор Холидей.

Надигнах се от мястото си и се отправих към вратата.

— Съжалявам. Не мога да позволя да ме правят на глупак — Блъфирах. Блъфирах успешно на покер, дори тогава, и въобще не се съмнявах, че ще я принудя да свали картите. Но старата скуоу мълчеше, изчаквайки ръката ми да се сключи около дръжката на вратата, преди да заговори. Тя обаче не изрече това, което се надявах да чуя.

— За още три унции, може би тази скуоу може да обърне лошото лекарство срещу онзи, който го е направил.

Както вече ви казах: тя бе една лукава стара лисица. Бях поел примамката, сега тя просто залагаше куката. Залогът бе шестнайсет унции, но на мен изведнъж ми стана все едно. Исках да си върна тъпкано.

Седнах обратно на стола.

— Наистина ли можеш да го направиш?

Тя кимна.

— Ако доктор Холидей направи жертвоприношение.

— Жертвоприношение? Я чакай малко. Аз…

— Не трябва да се страхува.

— Не се страхувам, стига да си отмъстя.

Тя се усмихна и потри доволно ръце.

— Това е добре.

— Какво трябва да направя?

— Доктор Холидей трябва даде три неща. Първо — нещо дето близо допира до причинител на Развързан език. Ти знаеш кой е той?

— Доктор Елиът — казах аз. — Убеден съм. Само че, колко „близо“ трябва да се допира това нещо?

— Много близо. Бельо. Гащи.

За момент се позамислих. Как по дяволите щях да се справя с това? Как щях да се сдобия с част от бельото на Елиът. Може би и чорап щеше да свърши работа.

Както и да е. Щях да намеря начин.

— Какво друго ще ти е нужно?

— Нуждае малко от течността на доктор Холидей.

— Течността? — С всяка изминала минута ставаше все по-клиширано. — Искаш да кажеш кръв?

Тя поклати глава. Изглеждаше смутена.

— Течността, дето само мъжът може да я даде.

— Не разбирам… — започнах аз. И тогава разбрах. — Що за магия е това?

— Много, много стара.

— Така ли? Ами ако бях жена?

— Щяхме да чакаме твоето месечно време.

— Ясно — Беше ми трудно да повярвам, че седя тук и провеждам сериозен разговор на подобна тема.

Тя отново се прокашля.

— Пробата — можеш ли дадеш скоро?

Аз изправих рамене.

— Разбира се. А третото?

— Тази скуоу ще ти каже, когато донесеш другите две.

Не бях сигурен, че това последното ми хареса, но връщане назад нямаше. Бях прекрачил отвъд и бях оставил зад себе си безопасния и разумен свят; вече се носех из света на магията и ирационалното. Светът на скуоу Джоунс. Трябваше да й се доверя като на свой водач.

Рано на следващата сутрин бях в съседния на кабинета ми хотел и похапвах яйца с картофи. Никога не съм обичал яйца с картофи, но седях там, защото и Елиът беше там. Вътрешно беснеех, като го гледах как се тъпче преди напрегнатия ден, изпълнен с дупчене на зъбите на моите пациенти.

Бях в мрачно настроение. Бях посетил наетата от него къща, но не открих никакво пране. Изкуших се да нахлуя в жилището му, но се уплаших да не би да ме спипа. Не можех да поемам подобни рискове, не и докато Уайът ми бе толкова сърдит.

Докато го наблюдавах, той разбърка кафето си и облиза лъжичката до капка, преди да я постави на покривката. Изящен човек. Придирчив. Искаше ми се да започна да обикалям из града и да раздувам неговата…

Лъжичката.

Почти извиках на глас: „Това е то!“. Лъжичката! Била е в устата му! Какъв по-близък контакт от това, да си в нечия уста?

Изчаках, докато привърши с поръчката си и си тръгна, после се втурнах към масата му, изпреварвайки сервитьорката с някакви си секунди. Тя ме изгледа странно, когато се шмугнах пред нея и сграбчих лъжичката от подноса, но аз просто си продължих по пътя, без да поглеждам назад, като че ли това си е съвсем в реда на нещата.

Трудната част мина. Запътих се към задните стаички в „Четирийсет и девет“. Мис Лили би трябвало точно в момента да става от сън. За номинална такса, щеше да ми помогне да се снабдя с втората съставка. Това бе лесната част.

— А сега какво? — попитах аз, докато подавах лъжичката и малка чашка с облакоподобна течност на скуоу Джоунс.

Тя не си направи труда да ги вземе.

— Носиш ли злато?

— Да — Извадих една кожена торбичка от джоба на палтото си. — Шеснайсет унции, както се договорихме.

Затаих дъх, когато тя разхлаби връвта и поглеждна вътре. Крадливата ми душица надделя и реших да я излъжа със заплащането. Никакво злато за скуоу Джоунс. Вместо това изработих оловни късове и ги облицовах със златистия материал, който използвах за фалшивите пломби. Нямаше да издържат по-обстоен оглед.

Тя ги погледна, претегли тежестта им в ръката си, после кимна.

— Добре е — кесията изчезна в серапето и чак тогава тя взе двете съставки. — Сега тази скуоу направи смес. Доктор Холидей чака отвън.

— Ами третата съставка?

Тя се усмихна.

— Скоро, доктор Холидей. Трябва бъде търпелив.

Излязох от палатката. Не беше лесно да запазя търпение, при положение, че доктор Елиът се занимаваше в своя кабинет с моите пациенти, докато вратата на моя стоеше заключена.

След като минаха, както ми се стори, няколко часа, скуоу Джоунс ме повика да вляза. Седеше вътре с чаша димяща течност.

— Сега време за третата съставка. Жертвоприношението.

— Какво жертвоприношение се изисква? — никак не ми харесваше тая работа.

— Малка част от теб. Нещо, което на доктор Холидей няма да му липсва, но което няма да порасне отново.

— Я чакай малко! — казах аз. Бях чувал за подобни сделки, в които разменяш нещо „което няма да ти липсва“ и нямах намерение да се хващам в подобен капан! — Не говорим за душата ми, нали?

Тя се засмя.

— Не! Само малко парче плът. Дар за боговете. Доктор Елиът даде пръст.

— Откъде знаеш?

— Ти каза на тази скуоу снощи.

— Така ли? Не си спомням.

— Така ами. Доктор Холидей трябва направи същото жертвоприношение, ако иска лошо лекарство да се махне.

Нещо, което няма да порасне отново. Космите и ноктите отпадаха. Със сигурност не исках да загубя част от пръст — не одобрявам явните недъзи.

— Идеята май не беше особено добра?

Тя сви рамене.

— Без жертвоприношение доктор Елиът няма да почувства проклятието за Непослушни ръце.

— Непослушни ръце? Какво е пък това?

— Като Развързан език. Както устни на доктор Холидей сега изричат каквото той иска запази за себе си, така ръце на доктор Елиът ще правят неща, които само му се иска да направи.

Мисълта за ръцете на доктор Елиът, които вършат каквито плътски желания му хрумнат, без да може да ги овладее, както аз не можех да овладея езика си, ми достави удоволствие.

Тогава се сетих за нещо, което нямаше да ми липсва нито на мен, нито на който и да е друг…

— Какво ще кажеш за кутрето на крака ми?

— Става — каза тя.

— Как ще го направим?

Следвайки указанията й, свалих ботуша и чорапа от левия си крак и го надвесих над димящата течност.

— Потопи пръста.

Чувствайки се като пълен идиот, задето се подлагам на тия фокуси и мразейки се, задето нямах волята да прекратя цялата тая смехория и да се опитам да се справя с необуздания си език, потопих кутрето си в чашата.

— Достатъчно — каза тя след малко. Отдръпна чашата и ми подаде един мръсен парцал. — Подсуши пръста.

Огледах внимателно петия пръст на левия си крак. Изглеждаше точно като другите, само дето беше мокър.

— Нещо не е както трябва! — казах аз. — Нали уж трябваше да „пожертвам“ този пръст! Нищо не стана!

— Търпение, доктор Холидей. Търпение.

Вече се бях убедил, че са ме пратили за зелен хайвер. Бързо изтрих пръста си и скочих на крака.

— Това си е жив фарс! Радвам се, че не ти дадох истинско злато!

Главата й се завъртя като окачена на пружина. Тя ме зяпна втренчено.

— Злато не е истинско?

— Не. Така че можеш да прекратиш целия този маскарад.

— Твърде късно. Лекарство готово. Проклятие започва.

— Да, но пръстът ми…

Погледнах надолу към левия си крак. Там имаше само четири пръста. Всичко, което бе останало от десетия ми пръст бе едно мъничка издутина от пресния белег.

— Къде…?

Разгърнах парцала и ето къде бе пръста ми. Както го наблюдавах, започна да пуши и се стопи в розова течност, която попи в плата. Вонята почти ме накара да си запуша устата.

Скуоу Джоунс ровеше в торбичката с фалшиви златни късове.

— Доктор Холидей измамил тази скуоу?

— Защо не? Още повече, че навярно ти си ме натопила в тая бъркотия. Ти слугуваш на двама господари.

Тя се приближи към мен, в очите й се четеше заплаха. Държах ръцете й под око, за да съм сигурен, че ги виждам и двете. Така беше: стискаха кесията с фалшивото злато. Лицето й се доближи на няколко инча от моето. Тя ме гледаше вторачено.

После се изкашля. Веднъж.

— Връщай се в кабинета си, доктор Джоунс. Проклятието за Развързан език е премахнато; проклятието за Немирни ръце сега започва. Скуоу Джоунс не може да промени нещата

Погледнах пак надолу към четирипръстия си крак и разбрах, че бързо започвам да й вярвам. С ботуш и чорап в ръка, побързах да се измъкна от палатката на скуоу Джоунс.

— Но ще си платиш другояче! — изкрещя тя след мен.

Първият пациент, който дойде бе господин О’Туул. За себе си го наричах господин О’Стуул8. Той страдаше от запек, за което обвиняваше развалените си зъби. Прекарваше по-голяма част от визитите в кабинета в описание на движенията на дебелото си черво. Беше голям досадник, но на две седмици идваше за нова пломба.

Посещението му протече без инциденти. Идеше ми да му кажа, че страда от такава задръжка на изпражненията, дето му е задръстила мозъка, но забележката си остана в главата ми, докато от устата ми се лееха безсмислени уверения, че всичко ще бъде наред.

Издълбах най-новия му въображаем кариес и излязох от стаята за прегледи с танцова стъпка.

Успях! Освободих се от проклятието.

Отидох до витрината на чакалнята и погледнах през улицата към кабинета на доктор Елиът. Прошепнах:

— Победих те, Елиът! Победих те в собствената ти игра!

Докато наблюдавах, Бони Портър изскочи от кабинета на доктор Елиът, опитвайки се да прикрие подскачащите си, оголени гърди с една ръка, като държеше разкъсаната си рокля с другата. По петите я следваше доктор Елиът, захапал парче от разкъсаното й деколте. И на крачка от тях ги следваше вдовицата Портър, размахала дамската си чанта. Тя халоса доктор Елиът по тила с пълна сила в едно от замахванията и той се струполи на земята. Тя застана над него и започна да го налага с чантата.

Гледах, докато не се появи тичащият Уайът. Той извади пистолета си и така си и остана, загледан в завършващата с розови връхчета белота на гърдите на Бони. Ясно ми беше обаче, че веднага щом тя се прикриеше, Уайът щеше да се нахвърли върху доктор Елиът, готов да го линчува.

Въобще нямаше да се церемони с някой, който се натиска на Бони Портър, преди той да се е вредил.

Бедният доктор Елиът. Не можел да контролира ръцете си. Какъв срам.

Щом се отдръпнах от прозореца, усетих бодване зад гръдната кост. Закашлях се. Никога досега не бях кашлял така. Спазмите направо раздираха гърдите ми. Извадих носната си кърпа и зарових лице в нея, опитвайки се да смекча кашлицата, може би да я подтисна, като я задържа там вътре. Изведнъж почувствах как нещо се разкъсва в дробовете и изпълва гърлото ми. Изплюх го.

Кърпичката ми се изцапа с кръв.

Хемоптиза — кървава кашлица. Сигурен признак за консумиращ процес или както там й викаха сега на туберкулозата.

Но как е възможно да съм болен от туберкулоза? Не съм посещавал никой в санаториум и единствените хора в тези райони, които боледуваха от туберкулоза бяха…

… индианците.

Скуоу Джоунс се бе изкашляла в лицето ми, но само веднъж и то преди няколко часа. Не бих могъл да развия туберкулоза за толкова кратък период от време. Беше невъзможно.

Отново погледнах през прозореца. Уаъйт водеше доктор Елиът към ареста и въобще не се церемонеше с него. В тълпата, която се бе събрала, всички глави бяха обърнати в тяхна посока. Всички освен една. Скуоу Джоунс бе там, вперила поглед право в мен.

Аз пак се закашлях.