Далечно царство

ГЛАВА ПЪРВАКУРТИЗАНКАТА

Господарю на огъня.

Господарке на водата.

И ти, музо.

Аз, Амалрик Емили Антеро, хващам перото през втория ден на Месеца на плодородието, през десетата година от Цикъла на крокодила. Кълна се в живота на потомците си, че всичко, което пиша, е истина. Моля те, Боже, и теб, Богиньо, погледнете благосклонно на моето писание. Нека Огънят освети пътя на замъглената ми памет. И Водата нека подхрани плодовете на мислите ми. Музо, погледни доброжелателно на скромните ми умения и ми дари думите, достойни за описание на тази история. Историята на моите пътешествия към Далечното царство.

И на онова, което намерих там.

Предпочетох тези редове и чух смеха на Дженъс. Дълбок смях, който може да ви даде кураж, но и да ви смрази. Чух го така силно, сякаш се смееше в момента, а не преди повече от четирийсет години. Подигравателен смях. Не задето описвам тази история. Дженъс харесваше такива истории и всякакви книги със знание. Смяташе ги за по-свещени от коя да е свещена кедрова горичка и беше убеден, че казват много повече от всички пророци. Да, той би одобрил моето писание, въпреки че на места самия него ще представя в много грозна светлина. Няма как. Така ще стане. Нали се заклех да кажа цялата истина. А Дженъс беше най-страстният поклонник на истината, когото познавах.

А подигравката, сигурен съм, е заради традиционното въведение, с което се обръщам за помощ към Огъня, Водата и Музата в това ми литературно начинание.

„Глупав навик — би казал Дженъс, — дори по-лошо, просто прахосване на време и сили. Все едно да цериш брадавици и после да не ти останат никакви сили да излекуваш по-важни неща, например някакъв демон в мозъка ти. Заплетената фабула е същото като трикратно благословената кожа на краставата жаба за брадавицата, но пък е много по-евтина.“

После би ме ударил по гърба и би напълнил чашите догоре. „Като начало бива, Амалрик. Но по-нататък всичко да е така, както се случи.“

Е, добре… Всичко започна с една жена. Казваше се Мелина и беше най-прекрасната куртизанка в цяла Ориса. Дори след толкова много години чувствам как слабините ми притреперват, когато си спомня за нея. Имаше големи, тъмни очи, в които човек можеше да се изгуби, и дълга, дъхава, начупена коса, с която цял да се покрие, ако тя го приемеше в прегръдките си. Тялото й беше като на богиня — със златиста кожа, изписани устни, гръд, увенчана с червени зърна, и копринени бедра, обещаващи най-добрия пристан, който може да си представи всеки поклонник на женската плът. Накратко казано, бях още младеж, току-що навършил двадесет години, и копнеех по нея с цялата сляпа, необоснована страст, присъща на младостта. Ако тя беше удовлетворила моята страст, сега нямаше да разказвам тази история. Мелина обаче, вместо да откликне, ме превърна в безправен роб, залъгван само с голи обещания.

В деня, в който попаднах в нейната мрежа, бях се справил много добре с една от поръчките на баща ми. В един от складовете ни току-що беше разтоварен кораб със стоки от Запада и аз трябваше да съм там. Това не означаваше, че имах право да се меся в работата на отличните роби-чиновници на баща ми. Бях там като „представител на семейството“, както казваше той. Това означаваше да се погрижа рушветите на пристанищния чиновник, на данъчния чиновник и десятъкът на жреците да не надхвърлят приемливото ниво. Имах кесия със златни и сребърни монети, които трябваше да пъхна в алчните им ръце, и бях предупреден, че ако не проявя разум и платя всичко дължимо, печалбите от пътуването ще останат доста анемични. Пътуването беше продължително и свързано с много премеждия, включително щорма, който бе забавил кораба ни точно преди да влезе в устието на реката, минаваща през нашия град. Задачата беше доста трудна и когато баща ми ми я повери, останах много изненадан. Но в онези години, когато бях млад и объркан, той се опитваше да ми вдъхне кураж. Очевидно бе открил в мен качества, които аз самият не бях успял да съзра.

Пристанищният чиновник също беше младок, но проявяваше безкрайно усърдие да не изпусне своето. Докато минавахме покрай касите, вързопите и делвите и сумирахме стойността, съзрях как в младежките му очи прозира мисълта за рушвет, равен на едногодишната му заплата. Апетитът му нарастваше, а аз напрягах ума си в търсене на изход. Внезапно погледът ми падна върху един разкъсан денк с плат. Изстенах, доразпо-рих го и разстлах скъпия плат върху прашния под на склада. Извиках капитана на кораба, без да обръщам внимание на смаяния поглед на пристанищния чиновник. Той сигурно си помисли, че съм полудял. Но когато показах на капитана плата и проклех лошото му качество, младежът наистина се изненада.

— Ти или си глупак и са те измамили — развиках се аз, — или си най-големият мошеник на света. — Започнах да се кълна, че платът е нискокачествен и че дори последният малоумник би разбрал, че при влажния речен климат в Ориса той ще изгние за една седмица. А щом като платът е такъв, какво да кажем за другите стоки? — По дяволите, капитане, гледай ме в очите, когато ти говоря! — креснах накрая.

Капитанът не беше вчерашен. Извини се и започна да се кълне, че не е виновен. Казах му да отиде при баща ми и да се оправя с него, и отново се обърнах към пристанищния чиновник. Той плахо се усмихна, а когато с извинения смъкнах рушвета му до една монета поради очевидно лошото качество на стоката, усмивката му изчезна съвсем. Той не посмя да протестира, стисна здраво монетата и побягна преди да променя мнението си и да реша, че и това е прекалено много.

Градският данъчен чиновник пък въобще не си направи труда да пресметне какво трябва да платя — той дължеше на баща ми много услуги и остана доволен от едно рядко бижу от Запада, с което щеше да зарадва доста по-младата си жена.

Бях представител на семейството и бъдещ собственик и очаквах човека от Съвета на жреците да дойде за десятъка. Това беше изпитание, от което се страхувах. По онова време между моята фамилия и жреците съществуваше голяма омраза и аз се блазнех от мисълта за едно малко отмъщение. Съобщиха, че жрецът е пристигнал, и той влезе. Веднага съгледа фината разгъната коприна. Казваше се Превотант и беше един от най-дебелите и най-алчни жреци в Ориса, прочут както с лошите си умения като магьосник, така и със застрашителния си талант да освобождава търговците от кесиите им. Щом ме видя, той изхихика от радост, че между него и богатството стои толкова млад и глупав човек. Магическият му помощник, кацнал на рамото му, повтори хихикането като ехо и пронизително зачирика.

По онова време по-възрастните жреци все още използуваха тези помощници при своите магии. Полуживотни, полудемони тези същества можеха да променят големината си от два човешки ръста до най-малката люспица на онова нещо, което се беше увило около врата на Превотант. Неговото чирикане се усили и то така се възбуди, че заприлича на съд с кипящ бульон. Повечето помощници бяха лесновъзбудими и трудно се поддаваха на контрол, но този беше истеричен като пребито куче. Вместо да се опита да го успокои с нежни думи и да го погали, Превотант изруга и му нанесе зашеметяващ удар. Магическият помощник изквича от болка и гняв, но млъкна. Въпреки това видях, че гневът му не е преминал, защото кожата му от черна стана пулсиращо червена. Той заблиза с език налялата се с кръв цицина.

— Може би е гладен — подхвърлих аз в опит да се подмажа. — Да изпратя ли да му донесат някоя мръвка?

Помощникът изчирика, но Превотант поклати глава и бузите му се разлюляха.

— Не му обръщай внимание. Давай да вършим работа. — Той повдигна колана, пристегнал огромния му корем, и ме погледна свирепо. — Имам сведение, че в стоката ти е скрита магия.

Здравият ми разум изпревари неговото обвинение. Това беше стар номер, практикуван на доковете, особено от жреците, събиращи десятък. Баща ми би го отхвърлил със смях. Бях сигурен в това. Той винаги бе полагал много грижи да научи за тези малки сблъсъци и победи, за да обогатя знанията си. Но знанието и моженето — уви, са доста различни неща. Лицето ми, този голям издайник на червенокосите, доби цвета на косата ми.

— Но… Но… Това е невъзможно — заекнах аз. — Наредих да се вземат всички необходими мерки. Всички необходими мерки!

Превотант сви пренебрежително устни, измъкна от зацапаната си мантия някакво листче и заби поглед в драсканиците върху него, като тури ръката си така, че да не мога да видя какво пише. После поклати глава, намръщи се и прибра листчето. Помощникът посегна към джоба му и получи нов удар.

— Проклето животно! — изсъска Превотант, а след това се обърна към мен. — Въпреки взетите мерки обвиненията са много сериозни. Наистина са сериозни.

Той хвърли замечтан поглед към стоките на баща ми.

— Нямам друг избор, освен да… освен да…

Онемях. Той кимна нетърпеливо с глава и строго ме погледна.

— Освен да…

Закъснялото просветление настъпи.

— О! О… Правилно! — Бръкнах в джоба си, измъкнах кесията и силно я разклатих. От скъпоценното звънтене очите му се опулиха, а при мисълта за очакваното богатство лицето му засия. Помощникът избухна в неудържимо бърборене и разкри силните емоции, обхванали неговия господар, който разсеяно го ощипа заради проявената несдържаност. Колкото до мен, разбрах грешката си в момента, когато я направих. Сега Превотант знаеше какво имам и нямаше да се задоволи с по-малко. От една страна ме грозеше разорение, от друга-унижение. Напрягах ума си да намеря някакъв изход.

И пазарлъкът започна.

— Да, разбира се — промърмори най-после той. — Има някои неща, които трябва да направя. Дори съм длъжен да направя. Но ще ми трябва помощ. Още десет жреци… а може би и повече.

— Но ти… — казах уморено, приемайки предложената от него игра. — Ти не…

— Е, не е необходимо да спазвам ритуала точно — отговори той. — Нали съм си добър по душа. — Той проследи с поглед кесията, която побързах да прибера. — Мога да го свърша и сам — продължи Превотант, изпълнен с желание кесията по-бързо да смени притежателя си. — Но ще ти струва… — Той огледа отново стоката. — Моите началници няма да позволят десятъкът да е по-малък от… три медни монети за всеки десет килограма от товара.

Въздъхнах.

— В такъв случай веднага трябва да тръгна към къщата на баща ми, за да му съобщя, че е разорен. — Въздъхнах и потупах кесията. — Десятъкът, който смяташ да вземеш, ще глътне всичко тук… и дори повече.

Превотант изглеждаше затруднен. Джуката му провисна. Помощникът му обаче ме изгледа злобно и ми се озъби, за да провери куража ми. Владеех се отлично и с нищо не се издадох. Пръв не издържа жрецът.

— Ще се справя — каза той. — Ще извърша едно опростено пречистване. Но за да бъде сигурно, то ще трябва да обхване целия склад. Десятъкът за него е една медна монета за сто килограма тегло. — Той вдигна ръка. — Обаче… трябва да извърша цялата работа самичък, само с моя помощник. Работата е много, а и подготов…

Извадих кесията от джоба си и му я дадох. Той бързо я прибра, а помощникът алчно се провикна.

— Ще свърша всичко за нула време — каза весело Превотант. — Буквално за нула време.

Изпратих един роб да донесе нещата му от закритата носилка и след малко жрецът постави една тринога, провеси на нея бронзова кадилница, пълна с жарава, и започна да ръси в нея разни прахове и билки. Разнесе се отвратителна миризма, но нямаше никакъв пушек. Помощникът слезе на пода, заподскача наоколо и пронизително запротестира срещу онова, което го очакваше. Сигурен съм, че би избягал, ако не беше завързан с дълга, тънка верига, която Превотант държеше в ръка.

Жрецът беше поставил триногата на една тясна пътека между касите с дървени играчки. Заклатушка се по пътеката и повлече след себе си помощника, който през целия път се съпротивляваше, запъваше се като магаре на мост и едва не се удуши на веригата.

— Престани — изсъска Превотант. — Така става още по-лошо за теб. — Той опря коляно на пода, наведе се, начерта един кръг, после описа около него правоъгълник. След това придърпа веригата и вкара помощника във фигурата. Малките зъби на съществото се забиха яростно в пръстите на Превотант, но той успя да го хване за врата и да го запрати в кръга. То остана неподвижно за момент, зашеметено от падането. Превотант кимна и каза: — Добре. И ако продължаваш да ми създаваш проблеми, ще използувам кожата ти за обувки.

После се изправи и тръгна към триногата. Даде ми знак да го последвам и аз се подчиних.

— Трябва да присъства и собственикът — обясни жрецът, — иначе магията за пречистване няма да бъде трайна. — Отвори някаква чанта и продължи: — Искам магията да е сполучлива и трайна. — Обичам клиентите ми да са доволни.

Около склада имаше хора — чиновници, докери, бъдещи клиенти, дошли да хвърлят по едно око на новите стоки.

— Да им кажа ли да се махнат? — попитах аз.

— Не е необходимо. Опасността е малка. — Превотант пусна в кадилницата пълна шепа от нещо, което приличаше на кафяви косми от брада. Те паднаха върху въглените и се чу съскане. Гледах внимателно и отново забелязах, че нямаше никакъв пушек.

— О, демони, които обитават тъмнината — пропя неочаквано Превотант. — Махайте се! Ма-хай-те се! — Чу се съскане: жрецът пусна в кадилницата още кафяви косми. Видях как въглищата започнаха да потъмняват, сякаш нещо им отне топлината.

— Огън и студ. Студ и огън. Призовавам пламъците да ви прогонят. Махайте се, демони! Ма-хай-те се!

Той изсипа останалото в чантата върху въглените. Блесна светлина и те се струпаха в сива, угаснала купчинка. Съществото, запряно в тебеширения затвор, нададе ужасен вой. Кръгът оживя от виещи се пламъци. Магическият помощник започна да пищи от болка, да се върти и подскача, за да избегне пламъците. Огнените милувки не оставяха никаква следа по кожата му, но нямаше никакво съмнение, че той страда. Стоновете, които издаваше, бяха съвсем истински. Съществото неочаквано започна да се свива, докато стана малко като камъче, макар че стоновете му оставаха все така силни. Отскочих назад, камъчето стана голямо колкото куче, а после продължи да расте, докато стана като кула, която се извисяваше над кръга. Малките зъби станаха огромни, лъщящи кучешки зъби, скърцащи от болка. Но големината не му донесе избавление, защото пламъците бяха още по-високи, обхващаха всичко освен воя. Превотант извика:

— Пръждосайте се!

Помощникът онемя, зловещо озъбен. Настъпи тишина. В нея се чу някакво шумолене, усили се. После сякаш покривът се продъни и ни връхлетя буря от насекоми. Цели облаци падаха мъртви от гредите и стените: крилати, подскачащи, пълзящи същества. Плътен, сух дъжд се сипеше върху ми. Чух и друг шум — плясък на птичи криле и драскане, то нарасна, стана още по-силно и внезапно ни заля море от кожа и люспи: складът се изпълни с плъхове и крокодили. Мъжете и жените край нас се развикаха от страх и отвращение.

— Няма от какво да се боиш — каза жрецът съвсем спокойно. — Може би заклинанието беше малко по-силничко, но поне ще бъдеш избавен и от паразити.

Преди да успея да му отговоря той вдигна нагоре ръце и извика:

— Край! — Последва изсвирване и огънят изчезна. Изненадан видях, че въглените в кадилницата светят с обновен живот.

Заклинателят издърпа веригата и измъкна помощника си извън тебеширените граници. Той беше възстановил нормалната си големина, но все още беше бесен от изтърпяното.

— Добра работа свършихме — започна жрецът и подръпна веригата. — Обаче трябва… — Двамата подскочихме стреснато, защото магическият помощник изръмжа, нарасна колкото половин човешки бой и дръпна веригата. Превотант изохка и я пусна. Върху дланта му остана червена следа.

— Какво има? — прогърмя той. — Какво правиш? Веднага престани. — Той се заклатушка напред с вдигнат юмрук. Помощникът отново изръмжа, ръмженето се превърна в тракане, истерично тракане на зъби. Съществото се сниши, когато Превотант го доближи, но тракането не намаля: по тялото му пробягваха гневни конвулсии. Жрецът го изрита с всичка сила. Животното изскимтя и се хвърли върху своя господар, който го прогони с ругатни и проклятия. Помощникът присви уши и хукна из склада като куче, натрито под опашката с лютива чушка. Една богато облечена жена изпищя, отскочи назад и се блъсна в робите-прислужници. Писъкът й привлече вниманието на съществото, то промени посоката, спусна се към жената, разпръсна прислужниците и я ухапа по ръката. Гневът на Превотант се превърна в паника.

— Върни се при татко! — разпищя се той умолително. — Татко ще ти даде нещо вкусно… Моля те, върни се.

Но магическият помощник продължи да вилнее, да разкъсва със зъби вързопите със стоки и да чупи касите с нокти. Няколко души се опитаха да го сгащят в един ъгъл, но той ги отблъсна, стана още по-голям и се хвърли напред, за да продължи разрушителната си дейност. Хаосът, изглежда, изостри съобразителността ми, защото аз не само разбрах, че щетите са минимални, но и че сега е моментът да се отърва от алчния жрец.

— Ах, ах! — завика жрецът, когато помощникът се обърна и се завтече към нас. — Стой! — Но съществото възвърна предишните си размери и се шмугна между нас. Разбрах, че е дошъл моят шанс, и катурнах триногата. Тлеещите въглени се разсипаха между касите с дървени играчки, а жрецът изпадна в истерия, втурна се напред, заудря с полите на мантията си лумналите пламъци и се разкрещя: — Помогни ми! Помогни ми, иначе всичко ще бъде изгубено. — Сигурно вече виждаше целия склад обхванат от огъня — и после целия кей, обгърнат в пламъци, а небосвода черен от пушек.

Пристъпих спокойно напред, отместих го и стъпках огъня.

Оставих го да мънка извинения и наредих на надзирателите да донесат мрежа и тояги и да доведат няколко яки роби. След малко хванахме в мрежата помощника, който вече беше уморен и изплашен, и го връчихме на господаря му. Превотант ме погледна признателно. Не отвърнах на погледа му; гледах мрачно опустошението.

— Моля те, позволи мида оправя всичко — каза той.

Протегнах ръка и отговорих:

— Можеш да започнеш със златото на баща ми.

Това го ужаси.

— Толкова много? — прошепна той почти беззвучно, но ми върна кесията.

— И това е само като начало — продължих аз. — Като пресметнем резултата от днешната ти работа… — поклатих глава, — съмнявам се, че имаш достатъчно средства, за да заплатиш всички щети. Ще посъветвам баща си да потърси обезщетение от Съвета. — Исках само да го изплаша. В действителност не очаквах, че ще мога да взема от него нещо повече. Представих си как дългът, който сметководителите ще изчислят, ще го накара да се държи по-скромно през следващите няколко години. Тъкмо се канех да започна да поставям условия, изпълнени с много „но“ и „от друга страна“, когато той вдигна пръст и се огледа, за да види дали някой не ни наблюдава.

— Може би все пак имам нещо, което ще успокои младия господин — каза мазно Превотант, бръкна в джоба си, измъкна нещо и ми го подаде с цинична усмивка. — Нещо много специално.

Беше покана, бяла с червено по края. В средата беше сложен печатът на гилдията на хетерите: голото тяло на Бътала, богинята на плодородието, с големи гърди и тежки бедра. Под него на златен лист беше написано: „Тази вечер Мелина ще танцува за своите най-добри приятели и благодетели“.

Добре знаех коя беше Мелина, знаеха го всички мъже в Ориса. Мелина бе една от най-прочутите жрици на любовта в града. Най-добрите куртизанки — не повече от дузина — умееха да говорят добре, бяха образовани и запознати с достиженията на цивилизацията. Велики мъже, богати мъже, красиви мъже, герои ги ухажваха както заради удоволствието да бъдат в тяхната компания, така и заради удоволствията на плътта. А в последното тези разгонени богини нямаха равни на себе си по умение. Всеки мъж бе способен да направи всичко от любов към Мелина. Да не говорим за един много млад мъж, който не можеше да предложи нищо друго освен своята младост.

Зяпнах от изненада.

— Как си се добрал до това? — Беше невъзможно човек като Превотант да бъде поканен в такава високо поставена компания, нищо че беше жрец.

Превотант остави без внимание явната обида и се усмихна похотливо.

— Наистина ли те интересува?

Отново погледнах поканата. Бътала вече не беше сама. Сега беше в центъра на разюздана оргия. Докато гледах, голите фигури започнаха да се движат и да правят любов по начини, които изобщо не си бях представял.

— Канех се да я продам — прошепна Превотант на ухото ми. — Несъмнено за нея може да се вземе фантастична пара. Отново погледнах написаното. Обля ме топлина, буквите нараснаха и изпълниха цялото ми полезрение.

— Мелина — чух дрезгавия шепот на жреца. — За теб?

Взех небрежно поканата.

— О, може би ще е интересно.

— Това урежда ли въпроса? — попита Превотант.

Поколебах се, но почувствах как поканата изгаря гърдите ми. Вече бях омагьосан. Кимнах. Превотант побърза да приеме кимването като официално потвърждение, разтърси ръката ми и без излишни приказки напусна склада заедно с малкия си бърборещ приятел, настанил се удобно на рамото му. Но и след като излезе още виждах циничната му усмивка и се почувствах малко глупаво, задето приех поканата. Вместо да си отида направо у дома със златото, което си бях възвърнал, аз отидох в кръчмата и до късно пих и играх с приятели. Ракиените пари се смесиха с младостта и победиха първоначалното колебание. Защо да се оставя такъв гнилоч като Превотант да ми влияе? Освен това той беше жрец. А жреците бяха проклятие за цялата фамилия Антеро. Ако отидех там, това щеше да бъде открито презрение към жреците и защита на честта на фамилията. Имах ли право да се откажа от тази възможност?

Измъкнах се от компанията и отидох да търся закрита носилка. Робите ме понесоха по тесните улици. Най-носле носилката спря. Високо горе светеше луната. Сградата, при която ме беше довела поканата, с нищо не се отличаваше от останалите освен със своята занемареност. Всъщност цялата улица беше изпълнена с жилища, магазини и кръчми за хора от най-ниското стъпало в йерархията на свободните класи. Гущери и прасета се боричкаха върху купчината смет в стремежа си да докопат нещо за ядене. Влязох, изпълнен с какви ли не натрапчиви съмнения. Тъмнината беше потискаща. Извадих от джоба си огнени мъниста, прошепнах едно заклинание и те засветиха с мъглив блясък. В оскъдната светлина интериорът се оказа още по-неприветлив. Успях да различа някакви тъмни, прегърбени тела, малки същества се разбягаха от пътя ми. Продължих напред, после нагоре по разнебитените стълби; стъпвах внимателно по разхлопаните стъпала, прескачах хъркащи тела.

Ракиените пари, които се въртяха в мозъка ми, започнаха да се разсейват при вида на тази мизерия. Измъкнах кинжала от ножницата. Бях попаднал в жилище на крадци и магьосници и отново се зачудих на лекомислието си. После чух слаби звуци на музика и смях. Идваха отгоре. На последната площадка имаше огромна врата. Зад нея се долавяше аромат на цветя, изтласкващ вонята на бедност и прекалено много пропаднали заклинания. Дръпнах веригата и звънчето иззвъня. После дочух стъпки, пантите изскърцаха и вратата се отвори. Светлина заля площадката и аз вдигнах ръка, за да закрия очите си.

— С какво мога да ви услужа, благородни господине? — чух един топъл глас. Изисканият ми костюм беше знак за класа и богатство.

— Имам… покана — отвърнах аз и разтърках очите си, за да ги нагодя към светлината. — Само че… тука е някъде. — Припряно забърках в джобовете си.

И внезапно видях човека срещу мен. По лицето му лазеше огромен черен паяк. Сърцето Ми подскочи. Гледах гнусното, издуто тяло, косматите крака и огромните червени очи, които се взираха в мен.

— Добре дошъл, благородни господине — каза паякът.

Страхът ми изчезна. Паякът беше просто сложна татуировка, може би тотем. Човекът, който ме посрещна, беше висок, мършав, с дълго, тясно лице и бледа кожа, рядко виждала слънце. Беше облечен в скъпи дрехи от брокат с преметнат напреки през гърдите широк шарф на сводник — знак, че има официално разрешение от гилдията на хетерите.

— Вече е късно — каза мъжът. — Но имате късмет, Мелина още не е танцувала. — Той вдигна ръка. — Насам, моля.

Влязох в широко, добре осветено фоайе, постлано с дебели, пъстри килими от западните страни. Музиката и смехът се усилиха. Човекът ме погледна през рамо ипродължи:

— Казвам се Лийго, млади господине. Ако има нещо, което мога да сторя за вас тази вечер, ще е достатъчно само да споменете името ми пред някой от робите.

С голямо усилие успях да си възвърна дар слово и отговорих:

— Много мило от ваша страна, Лийго. Нека Бътала бъде вечно благосклонна към вас.

Лийго кимна, сетне отвори две огромни врати и избоботи:

— Поздравете новия ни гост!

Съобщението бе посрещнато от радостни женски писъци и смях. Бях заобиколен от цяла дузина прелестни същества, всичките почти голи. Аз обаче не бях младеж без опит. Един млад, наперен домашен прислужник ми беше показал едно-друго и вече се бях въргалял в сеното на бащината ми ферма с братовчедките си. Напоследък се бях забавлявал достатъчно и със слугините по кръчмите, и с евтини хетери и баща ми дори се беше разтревожил, че вървя към собственото си разорение. Никога обаче не бях виждал толкова чувствена плът. Жените изглеждаха една от друга по-прекрасни. Една беше висока и съвсем остригана. Краката и ръцете й бяха достатъчно дълги, за да обхванат кръста на който и да е мъж. Друга беше с разпусната коса и беше толкова малка, че можеше да се сгъне във всяка възможна поза. Някои бяха пълнички, други слаби. И всички до една се смееха и се притискаха към мен. Покривайки ме с полюшваща се плът, те ме насочиха навътре в стаята.

Някой попита как се казвам.

— Амалрик — изграках аз. — От фамилията Антеро.

— Чух шушукане, докато името ми се предаваше от ухо на ухо, а после се намерих проснат на дебели парфюмирани възглавници, с чаша силен алкохол в ръка, а една гола жена ми поднасяше захаросани деликатеси на сребърна табла. Изпълнен със страх, че всеки момент някой ще ме нарече измамник и ще ме изгони от този рай, аз се огледах и се опитах да се държа, сякаш всичко това за мен не е ново.

Никой не ми обръщаше ни най-малко внимание. Освен мен имаше още двайсетина други мъже. Богати мъже, важни мъже, възрастни мъже, които се смееха и разговаряха. Също като мен те лежаха на дебели копринени възглавници под грижите на прислужниците на Мелина. Стаята беше голяма, със сводест таван и приятно осветление. Тиха музика леко раздвижваше сребристите пердета, които закриваха една сводеста площадка в края на стаята. До нея се намираше голяма златна статуя на Бътала. Тялото й беше по-стройно от това на обичайните статуи, повече подканваше към милувки. Килими от западните страни покриваха пода. Никога не бях виждал такова килимарско изкуство — сгушени една в друга, плътно притиснати еротични фигури. Стените бяха огненочервени, с изобразени по тях оргии във всяка възможна среда: от гористи долчинки до разкошните стаи на богове и богини. В един меден мангал димеше силен тамян. Хетерите използуваха гъстия червен пушек, за да възбудят мъжкото въображение. Специално за мен това не беше необходимо. Моето въображение вече беше нажежено до бяло, подобно на парче желязо в ковашко огнище. Жената, на чийто грижи бях поверен, ми поднесе парче захаросана праскова. Покорно отворих уста.

Тогава видях Мелина — и устата ми сама се затвори. Вече описах нейната голяма красота, нейния чар, интелигентност, вещина. Но това са слаби, изтъркани думи, които не могат да дадат дори приблизително описание на чувственото същество, което видях за първи път. Беше се излегнала на ниско позлатено ложе в отсрещния край на стаята. Ложето беше поставено на подиум, покрит с червен килим. За разлика от девойките-робини, тя беше напълно облечена, но така, че облеклото й подлудяваше. Носеше полупрозрачни панталони с цвят на живи въглени, тънка блуза в същия цвят и прилепнала по тялото къса дреха. Копчетата бяха от обработени скъпоценни камъни. Беше боса, с червени нокти и златни гривни на краката. Ръцете й бяха стройни, с дълги, фини пръсти, завършващи също с червени нокти. На всеки пръст имаше блестящ пръстен. На китките й подрънкваха скъпи гривни. Дългата й черна коса стигаше до кръста и тя си играеше с кичурите й, докато слушаше един тантурест мъж, седнал до нея на кушетката. Беше на средна възраст, облечен като богат търговец. Половин дузина други мъже бяха също ощастливени с привилегията да седят близко до Мелина.

Мразех всички мъже в тази стая. Виждах, че всички само се преструват на заинтересувани от разговорите си. Смехът им беше престорен, бъбренето — просташко перчене. Всъщност гледаха само нея с похотливи, изпиващи погледи. Голата плът на робините изобщо не ги интересуваше. Както и самия мен всъщност. Виждах само плътта на тези златни крайници, покрити с тънката коприна, гърдите с червени зърна, тъмночервеното петно между копринените й бедра. Голотата на робините усилваше желанието ми да видя повече… много повече… от Мелина.

Сърцето ми спря да бие. Омразата беше забравена. Мелина отегчено повдигна очи и те срещнаха моите. Почувствах се като ударен с тояга по главата. Никога през живота си не бях виждал такива загадъчни очи. Отначало бяха леко отегчени; после видях — или си представих — искра на интерес. Тъмночервените устни се разтвориха, между тях се показа розов език. Мелина ме огледа от краката до главата. Лийго отиде при нея да напълни чашата й. Видях как тя прошепна нещо и посочи с пръст. Посочи мен.

Мислех, че сърцето ми ще се пръсне от такова щастие. После започнах да се тревожа. Дали по някакъв начин внезапно не съм станал грозник? Дали не са ме прокълнали, докато се качвах по онова ужасно стълбище, и по лицето ми не са израснали брадавици? Или пък някой прилеп се е изходил върху косата ми? Инстинктивно попипах косата си и изведнъж разбрах причината за интереса на Мелина: косата ми. През онези дни, преди зимата на моята възраст, косата ми беше червена като факлата на жрец. Бях един от малцината мъже и жени в Ориса с такава червена коса. До този момент тя беше служила главно като повод за присмех от страна на приятелите ми, както и бледата ми кожа, която издайнически почервеняваше и при най-дребното вълнение. Лийго прошепна нещо на Мелина. Името ми, предполагам. Тя се засмя. Почувствах как кожата ми придоби цвета на косата. Бях покрусен, сигурен, че моята коса отново ме е превърнала в посмешище.

За да прикрия смущението си се обърнах към робинята и приех предложеното ми парче праскова. Устата ми беше толкова суха, че едва можех да дъвча, камо ли да преглътна. В този момент музиката спря, а с нея и бърборенето на мъжете. Чух нежния звук на струни. Обърнах се и видях, че Мелина беше седнала. В мекия и скут имаше лютня. Прекрасните й пръсти докоснаха струните и се разнесе най-мелодичният звук, който някога бях чувал. Но той не представляваше нищо в сравнение с богатия й глас.

Мелина пееше за случка, станала преди много години. Беше история за млада куртизанка, продадена на гилдията от обеднялото й семейство. Девойката се влюбила в един красив капитан, но той отишъл на война. Обещал й, че като се върне, ще се ожени за нея, но загинал на бойното поле. Младата хетера станала много красива, а вещината й била призната от всички. Много мъже идвали при нея с богати подаръци и още по-богати обещания. Тя им се отдавала, както повелявали нейните задължения, и приемала подаръците им. Но не могла да се влюби в нито един от тях. Защото в сърцето й имало едно скрито местенце за нейния красив капитан, до което не бил допускан никой.

Когато песента свърши, почти не можех да чуя аплодисментите на другите. Усетих сълзи по бузите си. Стана ми мъчно за Мелина и за всичко, което е трябвало да понесе. Защото веднага си представих, че тя е героинята на песента. Изгарях от желание да я успокоя и да заема мястото на красивия капитан. Също както и всички останали мъже в стаята.

Мелина, както вече казах, беше изключително веща. Очарователната й благодарна усмивка като че ли беше отправена към всеки поотделно. Тя се наведе напред, сякаш се готвеше да говори. Но вместо да отвори уста, протегна грациозно ръка и посочи с изящния си пръст Бътала. Иззад завесата до статуята се появи стара жена, облечена в богата червена дреха. На кръста си имаше златен шарф, украсен с пискюли. Беше жрица от гилдията на хетерите.

— Привет, гости мои — каза тя с необичайно младежки глас, като се имаха предвид съсухрените й бузи.

— Слава на Бътала.

— Слава на Бътала — отвърнахме ние съгласно традиционния отговор. — Нека слабините ни да бъдат силни, а утробите на жените ни плодовити и дълбоки.

Хвърлих поглед през рамо и с голямо огорчение видях, че Мелина си е отишла. Думите на жрицата ме накараха да се обърна пак към нея.

Радвайте се, господа, защото току-що хвърлих костите и поличбите са благоприятни: днес е щастлива вечер. Бътала е доволна от стойността на даренията и почитта ви. Тя съобщи, че ще разреши на Мелина да изпълни един свещен танц, който само малцина са имали щастието да видят.

— Слава на Бътала — изпяхме всички в хор. Гласовете на останалите мъже прозвучаха така плътно, както и моят. Жрицата плесна с ръце. Статуята на Бътала се раздвижи, завъртя грациозно торс, разпери ръце, отметна глава назад. Гъста цветна течност бликна от гърдите й. Две робини се наведоха пред нея, полюшвайки лъскавите си бедра, и засъбираха течността в голям златен бокал. След няколко минути той се напълни до ръба и двата фонтана престанаха да текат. Жените минаха между нас, подавайки бокала на всеки мъж. Когато дойдоха до мен, аз покорно наведох глава и усетих силен, упойващ мирис. Пих. Сладката течност се плъзна гладко в гърлото ми, запали огън в корема ми. Топлината се разля по цялото ми тяло. Почувствах как кръвта ми пламва, как всичките ми сетива се изострят.

Пак последва пляскане на ръце и от мангала се издигна гъст облак червен пушек. Миришеше на рози и теменужки и тялото ми изтръпна в очакване на удоволствието. Полюшващата се копринена завеса се разтвори. В тъмната ниша нямаше никого, само на пода бяха подредени музикални инструменти.

Жрицата отново плесна с ръце.

— О, красива Бътала — започна да напява тя, — дари ни с музика, сладка като твоята утроба. — Тя посочи с пръст инструментите и заповяда: — Свирете!

Зяпнахме от изненада, защото инструментите сами се вдигнаха от пода и всички — флейти, арфи и цитри, грациозно се изправиха. Отстрани се появиха два позлатени барабана. Струните се опъваха от невидими пръсти. Малки чукчета изтръгваха красиви звуци от цитрите. Обоите извикваха представи за горски колиби. Барабаните напяваха ритъма на любовта.

От мрака се появи Мелина — също като дух, слизащ от божествените планини. От двете й страни горяха факли, запалени от невидими ръце. Голата й плът блестеше като чисто злато. Видяхме съвършенството на гладкото й тяло само за един миг, толкова кратък, че човек не можеше да е сигурен дали е действителност, или само плод на въображението. Изведнъж Мелина беше покрита от пръстите на краката до короната на главата с пулсиращи многоцветни фигури. Замряхме.

Виждахме образи на мъже и жени в любовни пози, виждахме голи фигури игриво да се гонят, жени да се прегръщат като любовници, красиви момчета да правят същото, както и чудни комбинации между двата пола. Мелина се обърна в бавен пирует, еротичните изображения се плъзнаха по тялото й.

Музиката се промени и Мелина започна да танцува. Отначало само бавно се поклащаше, полюшваше бедра, разперваше ръце, грациозно движеше дългите си крака. После темпото на танца стана по-бързо, в съответствие с темпото на музиката. Тя отмяташе крака и се въртеше, разтърсваше гърди и бедра така чувствено, че се страхувах да не полудея от страст. Усещах как възбудата на останалите мъже също нараства. Стаята се нагорещи от страстта ни. Когато вече не можехме да издържаме, Мелина спря в поза, която би разплакала всеки скулптор. Виденията изчезнаха и сега можехме да видим цялото й съвършенство. Очите ми се нахвърлиха върху нея, поглъщах алчно с поглед устните й, гърдите, гладката обръсната сладка рана, тъмночервеното влагалище. Сетне нишата потъна в тъмнината. Спогледахме се; устите ни бяха пресъхнали, очите ни боляха от напрежение… тестисите ни бяха твърди като камъни.

— Е, господа — чу се един прекрасен глас, — беше ли ви приятно? — Като по команда всички извърнахме глави. Там, на ложето лежеше Мелина, облечена в панталони и късо палто както преди. Само леко сияние над тялото й подсказваше, че именно тя беше играла този Невероятен танц.

— Слава на Бътала! — извикахме всички. Последваха силни, оглушаващи аплодисменти. Мъжете се спуснаха към нея да я поздравят за голямото й изкуство. Чуваше се силно, непрекъснато дрънкане на монети и; тежкото тупкане на скъпи бижута, които мъжете хвър-ляха в краката й. Лийго се движеше между мъжете, усмихваше се, потупваше ги по раменете и ги подканяше да дават още подаръци. Не можех да се сдържа. Скочих на крака, а ръцете ми трескаво затърсиха единствения подарък, който имах: кесията със златото на баща ми. Пробих си път през тълпата, която обграждаше Мелина, разблъсквах с лакти конкурентите, сякаш силите ми се бяха удвоили. Тя вдигна очи към мен и аз застанах пред нея. В очите й видях блясъка на радостта. Чувствените устни се свиха в усмивка. Пуснах кесията върху купчината други подаръци. Звукът от нейното падане беше приятно тежък.

— Ах… това е моят красив млад почитател с огнена коса — каза Мелина. Гласът й беше топъл и ласкав. Силният й парфюм ме направи да онемея. Успях само да кимна с глава.

— Амалрик Антеро, нали? — Името ми, произнесено от тези устни, прозвуча като най-прекрасната музика на света.

Поклоних се.

— На вашите услуги, уважаема.

Тя се засмя на натруфената ми официалност. Но смехът й не беше неприятен. Въпреки това се изчервих. Белите, съвършени зъби на Мелина блеснаха.

— О, моля те, наричай ме просто Мелина. Всичките ми приятели ме наричат така. Искам да кажа… много близките ми приятели. — Тя докосна с пръсти ръката ми и по тялото ми премина тръпка. — Мога да ти кажа, както всеки ясновидец, млади ми Амалрик, че ти и аз сме предопределени да бъдем… близки приятели.

Не съм съвсем сигурен, какво й отговорих. Но тя се изкикоти така, сякаш бях най-духовитият човек в цяла Ориса.

— Съвсем вярно, уверявам ви, почитае… хм… Мелина. Честна дума.

— Може би не трябва да приемам честната ти Дума за това — подразни ме тя. — В края на краищата има по-интересни начини да проверим, нали, млади ми Амалрик? — Блясъкът в очите й показваше, че тя не намеква за окосмяването по гърдите ми. — Пък и ще мога да разбера дали е вярно твърдението на по-опитните от мен жени, че червенокосите мъже били много страстни.

Ако преди това бях онемял, сега се чувствах така, сякаш ми бяха откъснали езика. Молех боговете да направят възможно още на часа да докажа това. Сега! Щях да й покажа истинска страст. Не измамната любов, която й предлагаха онези говеда. И докато проговоря, Лийго излезе пред мен. Водеше един мъж на средна възраст. Разпознах го веднага. Беше благородник и един от най-богатите конкуренти на баща ми.

— Ако обичаш, скъпа ми Мелина — каза Лийго — искам да ти представя най-големият ти почитател тази вечер.

Мъжът пристъпи напред, очите му бяха пълни с похот. Обърнах се и се втурнах към изхода. Знаех, че това е мъжът, избран да се радва на благоволението на Мелина през тази нощ. Пред подаръка, който беше поднесъл той, дадената от мен кесия, както и подаръците на другите мъже, приличаха на просяшко подаяние. „Ако веднага не си отида — помислих си, — ще го убия на място.“

Спря ме гласът на Мелина.

— Един момент, Амалрик.

Обърнах се, без да смея да вдигна очи, защото знаех, че те ще издадат чувствата ми. Но не можах да се сдържа. Трябваше веднага да я видя. За първи път видях цвета на очите й. Бяха зелени като камъните от необикновените гори на севера.

— Какво има, Мелина? — попитах прегракнало.

— Ще дойдеш ли пак? Моля те, обещай ми, че ще дойдеш.

Отговорът ми беше пламенен, искрен.

— Ще ти поднеса в дар живота си, красива Мелина — викнах аз, — за да получа покана от теб.

Не ми отговори. Ако ми беше отговорила, сигурен съм, че щях да си прережа гърлото, задето съм такъв глупак. Вместо отговор тя целуна един от прекрасните си пръсти и го положи върху ръката ми.

— Ще чакам, Амалрик — прошепна тя, — прекрасен мой червенокос приятелю.

Сега не мога да си спомня как се прибрах у дома. Но след тези думи се чувствах като бог, сигурен, че съм от крил начин да полетя.

След тази нощ отивах да видя Мелина при всяка възможност. Това означаваше всеки път, когато намирах достатъчно пари, за да купя подходящ подарък. Лийго ми подсказа съвсем недвусмислено, че без подарък няма да бъда приет. За това обвинявах него, а не моята красива Мелина. Бях сигурен, че тя ме иска заради самия мен, а не за такова глупаво нещо, каквото е златото. Какво би могъл да знае той за възвишените чувства, изпълващи нашите две сърца? В края на краищата той беше просто един сводник и се интересуваше само от печалбата, разрешена му от гилдията. Мислех си, че Лийго сигурно е най-алчната личност в този печалбарски бизнес.

Полагах отчаяни усилия да не обръщам внимание на резките промени в настроението на Мелина. Понякога тя се държеше така, сякаш само аз имах някакво значение за нея. В следващия момент обаче не бях за нея нищо повече от прахта в краката й. Преглъщах обидите й, презрението, с което се отнасяше към моите подаръци, студените погледи, подчертаното внимание към другите мъже. Слагах в краката й моите подаръци заедно с другите. Понасях нейното презрение. Понасях шегите за моя сметка. Понасях и засилващото се подигравателно отношение на Лийго.

Прахосах всичките си пари и започнах да разпродавам вещите си. Лъжех баща си и непрекъснато го молех за пари. Когато ми отказваше, вземах на заем такива големи суми, че приятелите ми започнаха да ме отбягват. Но винаги, когато изпадах в отчаяние, Мелина ставаше по-мила към мен, отправяше ми продължителни, обещаващи погледи, милваше ме и ме потупваше приятелски, докато не изпаднех в пълната власт на желанието. Тя ме хвалеше на висок глас пред другите мъже, отнасяше се към дреболийката, която й бях подарил, като към скъпоценна вещ или се оплакваше, че е уморена и с главоболие от работа… не се решавах да си представя от какво е тази умора и главоболие… и ме молеше да я разтривам. Безброй пъти се превръщах в неин роб и раболепно разтривах крайниците й. Под ръцете ми тя стенеше и въздишаше, сякаш обхваната от страст. Обръщаше се уж непринудено и оставяше ръцете ми да я докосват и по най-интимните места. Сетне ме отпращаше с мълчаливи обещания в очите. И аз продължавах да я посещавам съкрушен и изпълнен с желание. Този път, мислех си аз, тя ще се хвърли в обятията ми и ще ме моли да я отведа, подобно на храбрия капитан в песента. Такъв момент никога не настъпи. Защото както е сигурно, че всяка сутрин слънцето ще се покаже на хоризонта, така сигурно беше, че следващият поздрав ще бъде студен като сърцето на търговец на роби. Това унижение продължи месеци наред. Станах блед и слаб от преследване на неосъществими копнежи. Сънят ми беше така изнурителен, че се събуждах толкова изтощен, колкото и преди да легна. И тогава започнах да сънувам един странен сън. Един кошмар, който ме спохождаше все по-често със засилването на обхваналата ме фикс идея. Дори сега, когато си припомням всички тези неща, за да ги опиша, кошмарът отново ме споходи и ме ужаси така, както навремето. Но аз се заклех, че ще разкажа тази история. И щя я разкажа цялата, въпреки мъките, които може би отново ще трябва да преживея…

Не бях окован, но станах, когато ми направи знак да вървя, сякаш бях с белезници на ръцете и той държеше края на веригата, за която бяха вързани. Пристъпих неуверено през седалката на гребеца и се хвърлих на калния пристан. Влачех безсилно крака, а умът ми се противеше: „Скачай назад. Ти не можеш да се изкачиш по тези стъпала. Не бива да се изкачиш.“

Водата до лодката беше гъста, тъмна и вонеше отвратително. Чувах шуртенето на голямата река в черната теснина, през която ни бе прекарал лодкарят. Чувах и лай. Идваше отгоре, от опустошения, прокълнат град на платото над дефилето. Далеч горе, високо над тази издълбана от реката пещера, в града, в порутения амфитеатър, сред огромните изваяния търпеливо седяха същества, наредени в кръгове. Нощта беше безлунна, а — тези същества, които лаеха като кучета, не приличаха на нищо, виждано на тази земя. Може би някога са били хора; прокълнати и забравени от всички хора.

Лодкарят взе една от факлите, поставени от двете страни на сводестото стълбище, и отново ми даде знак да вървя. В светлината на горящата факла ясно виждах ръката му, виждах как подскачат издутите му мускули, ръка, усукана като маслинено дърво, проправяло си път през безводния камък. Но в този свят нямаше никаква слънчева светлина. Знаех, че тялото му е изкривено от мъченията, от нагорещения до бяло прът. Той се обърна, доволен, че го следвам, и продължи нагоре по изтритите каменни стъпала, стъпала, по които се бяха препъвали много хора, плачейки на глас. Но никой не се беше върнал по тях. Никой, освен господарите. Или този човек, или неговите приятели.

Знаех това. Не знаех как.

Той носеше само черни панталони. На гърба му се виждаха белези от удари с камшик, стари и нови. Знаех, че се гордее с тях. Чувствах как горят раните и на моя гръб, чувствах изгарящ срам, борба, чувствах как гордостта ми не иска да отстъпи.

Аз също бях измъчван.

Стъпалата свършиха.

Влязохме в голяма зала. В дъното тъмнееха каменни арки. Приемна зала на крал. Беше празна. Освен нас двамата нямаше никого. Той отново ми даде знак. Докато го гледах право в лицето, чух удрянето на цимбал, който може би звучеше само в моя ум. Носът му беше чупен и преди да зарасне — отново чупен. Устните му бяха отрязани, ушите му бяха отсечени. Зловеща усмивка разцепваше лицето му на две и разкриваше черни зъби. Едното му око беше черно, на мястото на другото зееше празна очна кухина. Но там нещо се движеше. Малко, червено, виещо се огънче. Огънче, което виждаше повече от единственото око, втренчено в мен.

— Да, Амалрик, моя жертво, неприятелю мой, мой приятелю, моя наградо, негов обетован дар и негова цел — чух гласа му. — Вече почти стигнахме. Нали това искаше. Това е твоята съдба. Това е, което твоят брат не можа да постигне: Ела… Ела… Мина много време и Той ни чака.

Той се засмя и думкането в тъмнината беше като ехо на смеха му. Смях на човек, за когото единственото удоволствие е да причинява болка като бие с камшик. Смехът се усили, а ехото отговори с лудешки лай от кошмарите в прокълнатия град, после се превърна в какофония.

Усмихнах се и пристъпих напред, разтворих широко ръце, за да приветствам тъмнината.

Събуждах се разтреперен и изпотен, по-изтощен, отколкото когато си бях легнал. Отначало се страхувах, че сънят може да е поличба или проклятие, наказание за моето увлечение по Мелина. Но за да приема това, би трябвало да се изправя смело пред себе си и да разгледам честно допуснатите от мен безразсъдства. Ето защо всеки път, когато сънят ме навестяваше, аз го прогонвах от ума си и отново се замислях за парите, които Бях пръснал по Мелина.

Накрая дойде денят на откровението. Подтикван от приятели, подиграван от врагове и под угрозата баща ми да се откаже от мен аз седнах в стаята да разгледам малкото останали ми непродадени неща. Тази нощ трябваше да се видя с Мелина. Една от нейните робини ми беше донесла покана. В самия край на поканата Мелина беше написала собственоръчно: „Ела рано, любов моя, за да можем да откраднем малко време само за себе си.“ Надеждата нахлу в гърдите и в слабините ми, но угасна веднага щом разбрах, че вече не притежавам нищо ценно, което мога да продам, за да купя подарък. Мина ми през ума да отида на брега на реката и да се предам на демона на течението.

Сериозно обмислях как да се добера до касата на баща ми и да открадна необходимото ми злато. После се ужасих от самата мисъл да извърша такова нещо. „Да откраднеш от собствения си баща! Какъв дявол е влязъл в теб, Амалрик? Как можа да допуснеш нещата да стигнат дотам? На това трябва да се тури край. Трябва да спреш. Освен това каква е гаранцията, че тя няма отново да те отблъсне, след като си окрал човека, който ти е дал живот и е бил толкова великодушен и е проявявал разбиране към такъв безполезен син?“ Не, не можех да понеса това.

„Но аз трябва да я имам. Аз трябва да я направя моя. Да… но как?“ В ума ми се породи един зловещ план. Той обаче беше толкова противен, че се отказах да мисля за него, хвърлих са на леглото и скрих главата си от издайническата светлина, която струеше откъм балкона.

Чух крясък на птица отвън и бях готов да се закълна, че тя викаше: „Мелина… Мелина… Мелина“. Зловещата идея отново ме обзе. Ако можех да заема отнякъде достатъчно нари, знаех някои места в Ориса, където можеха да се закупят какви ли не настойки и магии, без да се иска разрешителна бележка от жрец и без да се задават излишни въпроси. Щях да си купя любовно биле.

Прекрасно разбирах, че това е не само нечестно, но и незаконно. Знаех много добре, че е забранено да се дава любовно биле на хетера. Това можеше да разруши цялата система на гилдията, да направи за посмешище светостта на Бътала. Наказанията, предвиждани от Съвета на жреците, започваха с отлъчване и стигаха много по-далеч. „И ще лепнеш петно на безчестие върху цялата фамилия — казах си аз. — Помисли за страданията, които фамилията вече понесе, защото веднъж си позволи да разгневи жреците. Помисли за ужасното разочарование, което ще изпита твоят баща.“

Почувствах се изморен. Наистина бях изморен. Но единственото, за което можех да мисля, бяха устните и гърдите, и бедрата на Мелина, които ми бяха отказвани толкова дълго. Тези вълнуващи мисли се подхранваха от обещанието, получено след първата ни среща. Оттогава не бях влизал при жена.

Желанието надделя над съвестта. Рискувайки живота си и честта на фамилията, излязох навън, за да приведа в действие набелязания план.

ГЛАВА ВТОРАДЖЕНЪС ГРЕЙКЛОК

На залез слънце се разхождах напред-назад пред вратата на Мелина. В джоба си носех шише алкохол, примесен с любовно биле, закупено незаконно; от ума ми не излизаше гарантираното магическо въздействие. Чаках да се стъмни… и да събера кураж. Луната вече сребрееше, когато видях Лийго да излиза от сградата. Подсвирваше си някаква весела мелодийка. Знаех, че ще прекара няколко часа в любимата си кръчма. След няколко минути се качих по стълбите, дръпнах верижката на звънеца и един слуга ме заведе в спалнята на Мелина.

— Аз съм твоят червенокос роб, прекрасна Мелина извиках смело още от прага, макар че сърцето ми биеше лудешки.

— О, скъпи мой, скъпи Амалрик — отвърна тя и по лицето й се изписа нежност. Помислих, че само глупак като мен може да реши, че има нужда от любовна настоика. — Беше ми толкова скучно — продължи Мелина и се изтегна на едно огромно легло, правено сякаш да побере цял легион. — Уморена съм до смърт от онова старче с коремче като бъчва и мършави крака.

Седнах до нея. Беше облечена само в груба, небрежно плисирана полуроба. Току-що бе излязла от ваната и приличаше на доверчива къпана млекарка. Когато повдигна глава, за да я сложи върху ръката си, робата й се разтвори. Видях нежната й гръд с розова пъпка, а когато лениво притвори робата си, зърнах окосмяването между бедрата, рая, за който толкова много мечтаех, за който бях готов да рискувам всичко.

— Тогава позволи ми да те отърва от всичко това, Мелина, любов моя — казах аз е престорена безгрижност.

— Ти би ме направил своя съпруга? — попита тя. Гласът й беше леко подигравателен.

Отговорих й съвсем сериозно:

— Бих дал всичко, за да стане това.

— Не съм сигурна, че ще приемеш една хетера да стане майка на децата ти — изсмя се тя.

— Тогава не ме познаваш, Мелина — отговорих аз. — Защото те обичам повече, отколкото някой човек има право да обича. Страхувам се, че боговете ще проявят ревност, ако разберат колко силни са чувствата ми към теб.

Мелина въздъхна.

— Ти си много сладък и много мил — каза тя. — Но един ден ще дойдеш на себе си и ще си намериш някоя почтена жена от твоята собствена класа.

— Никога — отвърнах аз така разгорещено, както може да го стори само един много млад мъж.

— Освен това — продължи Мелина, — ти си много млад за мен. А сега не се мръщи, защото добре знаеш, че това, което казвам, е вярно. — Тя ме потупа по ръката. — Моля те, не разваляй малкото време, което имаме да прекараме заедно. Гърбът ми е много напрегнат и се нуждае от силните ти ръце да го отпуснат. — Мелина закачливо ми намигна. — А… след това… ако има време… Кой знае? Може би тази нощ ще разбера дали наистина си червенокос.

Сърцето ми замря. Въпреки открития флирт, а всъщност именно поради флирта, за първи път ясно разбрах, че тази нощ никога няма да дойде. Сега знаех, че я бях заинтригувал, може би дори заинтересувал. Любопитството е силен възбудител, а Мелина наистина беше заинтригувана от екзотичния цвят на косата ми. Знаех сьщо, че я възбужда мисълта да има за прислужник млад богаташ, който да изпълнява и най-малките й капризи — полови и други. Но по-далеч от това никога нямаше да се стигне. Тя щеше да ме лиши от всичко, което притежавах, включително и от честта ми, а после щеше да ме захвърли.

Насилих се да бъда весел.

— Най-напред, позволи ми да ти направя един малък подарък — казах аз.

— О, колко мило! — възкликна Мелина. — Надявам се, че е нещо необикновено. Моля. Моля. Дай ми да го видя.

Извадих шишето от джоба си. Лицето й помръкна.

— Какво е това?

— О, нищо. Просто малко отлежала ракия от избата на баща ми. Мисля, че бихме могли да я опитаме… и после мога да ти покажа моя подарък. Наистина е много интересен… обещавам ти.

Мелина се развълнува също като девойка. Седна в леглото и кръстоса крака така небрежно, че едва успях да се въздържа. Взех две чаши от един поднос и ги напълних. Мелина пое чашата от ръката ми и я помириса, присвивайки изящните си ноздри.

— Мм. Прекрасно! — каза тя. Изпи я на един дъх. После отново легна на възглавниците и уж случайно широко разтвори чудесните си крака. — А сега покажи ми подаръка.

— Искаш ли още ракия? — попитах аз.

— Не. Достатъчно. Няма нищо по-противно от хетера, която се поддава на алкохол.

— Как се чувстваш? — попитах загрижен аз.

— Чудесно. Защо питаш? — Гласът й беше остър, раздразнен.

— О… нищо. — Какво, в името на боговете, бях сбъркал? Дали на пазара не ме бяха измамили? Изведнъж си спомних, че трябва да произнеса едно заклинание, което ми бе казала магьосницата. Но в обзелото ме напрежение думите бяха излетели от ума ми.

— Е? Къде е подаръкът, който ми обеща? — упорстваше Мелина.

Паметта ми се възвърна.

— Моето сърце е твоето сърце — промърморих аз, подражавайки на монотонното напяване на жреците. — Моят лик изпълва твоите очи. В най-тъмната нощ аз сьм свещта, която осветява твоята утроба.

Мелина се намръщи.

— Какво ми бърбориш? Някоя любовна поема от кръчмите?

Преди да успея да измисля някоя лъжа за отговор, Мелина се прозя. Зелените й очи гледаха в мен. Зениците й бяха разширени и изпълнени с нетърпение. Тя облиза устни.

— Да се слави името ти, Бътала — изстена Мелина. — Амалрик, ти си толкова красив и млад, че сърцето ми ще се пръсне. Знам, че можеш да задоволиш една жена като расов жребец. Бутай, бутай, продължавай цяла нощ.

— Ъх… ъх…ъх — беше единственият ми красноречив отговор.

— О, за бога… вземи ме сега! Вземи ме! — Мелина захвърли робата и се сгуши в ръцете ми, разкъсвайки дрехите ми с острите си нокти. — Ще направя всичко, за да те задоволя — изстена тя. — Вземи ме. По всеки възможен начин, който желаеш. Любовнико мой! Моят красив, червенокос Амалрик!

Страстта обхвана и мен, тъй като и аз бях пил от любовното биле. Разкъсах дрехите си и небрежно ги захвърлих на пода. Един плах глас се опита да ме засрами, но аз го размазах като комар. Мелина бе легнала но гръб, обзелата я страст ускорено повдигаше божествените й гърди, нежната й шия бе поруменяла, краката й съблазнително разтворени, обръснатата й сладка рана ме подканваше.

— О, бързо… бързо, моля те — изстена тя. Хапеше устни, сякаш беше полудяла.

Хвърлих се върху нея като войник от окупационна армия, сграбчих я за меките задни части, а после го вкарах в онова топло, копринено място, за което бях мечтал толкова дълго. Представих си, че съм наистина онзи жребец, за който говореше тя, отдръпнах се назад, за да го пъхна отново по-навътре. И изведнъж чух зад себе си силен, побеснял от гняв глас:

— Слизай от нея, кучи сине!

Нечии ръце ме стиснаха за гърлото, повдигнаха ме откъснаха ме от вратата на рая и ме захвърлиха на пода. Дори и при този неочаквано прекъснат акт моята физическа подготовка ми помогна да се справя с нежелания полет. Извих се и веднага скочих на крака. Стоя изправен, задъхан, неприлично гол, червените косми на срамната област най-после даваха отговор на въпроса на Мелина, но не по начина, за който бях мечтал.

— Не го наранявай, Лийго — примоли се Мелина.

Сводникът стоеше пред мен с кинжал в ръка, бледите му устни под маската на паяка бяха стиснати.

— Толкова го обичам — продължи Мелина. — Не го пускай да си отиде. Аз трябва да бъда с него. Винаги с него.

Лийго извика. Чух много хора да тичат към стаята. Сводникът пристъпи към мен. Не се страхувах. Бях два пъти по силен от него и лесно можех да го накарам да съжали за стореното. Но виновният бях аз. Бях престъпник, промъкнал се в спалнята на друг мъж, бях с жена, с която нямах право да бъда. Има само едно нещо, което може да направи човек, попаднал в такава ситуация. С бързо движение грабнах дрехите и кинжала си от пода и се втурнах към прозореца.

Хвърлих се с главата напред, а гласът на Лийго кънтеше в ушите ми:

— Ще си платиш за това, Амалрик Антеро! Ще си платиш!

Страхът обаче не ми бе отнел ума. Беше високо поне шейсет стъпки. Успях да протегна ръка точно навреме и да се хвана за водосточната тръба. От инерцията описах дъга и се ударих в стената на къщата. С някакво неосъзнато чувство за срам продължавах да стискам дрехите си. За част от секундата успях с една ръка да се задържа за водосточната тръба. Спрях люлеенето, преметнах дрехите и кинжала през голото си рамо, хванах се здраво за тръбата и се спуснах по нея на земята. Сетих се да се отблъсна от стената и паднах само на педя от шахтата за водата. Чувах тропота на преследвачите си но стълбите. От тъмнината към мен се спусна голям гущер. Изритах го и той изсъска; може би беше взел голото ми тяло за прасе на два крака. Побягнах с всички сили и скоро престанах да чувам гласовете и стъпките на хората, които ме гонеха.

Влязох в кръчмата бос, с препасан върху изкаляните ми дрехи кинжал. Чувствах се виновен и объркан. Какъв страхливец се бях оказал! Трябваше да дойда на себе си преди да се прибера у дома. Почти не забелязах неколцината съмнителни типове, чиито очи светнаха, Щом ме съзряха. Видях обаче, че и няколко души във войнишка униформа дремят на столовете си. Кръчмарят, дребен човек с лице на плъх, ме погледна подозрително.

— Вино, човече! — извиках аз. — Без вода. Я по-добре остави виното. Донеси ракия.

— Най-напред парите, млади господине — изръмжа кръчмарят. — Такива като теб не могат да ме излъжат.

Припряно бръкнах в джоба си и веднага разбрах, че кесията ми е изчезнала. Кръчмарят кимна доволен и протегна ръка към дебелата тояга под тезгяха. Откъснах едно копче от дрехата си. Беше от фино обработена кост от далечно пристанище и струваше достатъчно, за да заплатя със стойността му по-голямата част от алкохола в кръчмата.

— Вземи това — казах аз.

Усетих, че зад гърба ми има някой. Обърнах се и видях един от войниците — сержант, както установих по пагоните му. Беше по-възрастен от мен, с честно лице. Изглеждаше разтревожен.

— Бихте ли пийнали нещо с нас, благородни господине? — попита той. — Не е зле в място като това човек да си има компания. — Той посочи с глава към типовете в ъгъла.

— Сърдечно ви благодаря — отговорих аз, — но наистина предпочитам да бъда сам. Имам… някои затруднения, които искам да обмисля.

Той погледна скъсаните ми дрехи, преценявайки трудностите, за които подметнах, и каза:

— Надявам се, че никой не е пострадал.

— Само моята гордост, сержант — уверих го аз. Направих знак на кръчмаря. — Дай по едно и на тези достойни мъже. Прихвани си го от онова, което ти дадох. — Усетих под краката си грубите дъски на пода. — И след това ми направи удоволствието да ми намериш някакви обувки.

Кръчмарят не хареса моята идея. Беше се надявал да даде колкото се може по-малко срещу стойността на копчето.

— Донеси му обувки — извика сержантът. — И ако разбера, че си причинил на младия господин някакви неприятности, ще ти отнема разрешителното.

Кръчмарят изпсува, но отиде да намери обувки.

— Сигурен ли сте, благородни господине — попита сержантът, — че не желаете да ни доставите удоволствие с вашето присъствие?

— Благодаря ви още веднъж — отговорих аз. — Но лекарството, от което имам нужда, не е ракията, а да остана сам с мислите си.

Сержантът се върна на масата при другарите си. Взех чашата с ракия, оставена от кръчмаря, и я изпих на един дъх. Направих знак за още и завързах скапаните обувки, които ми беше донесъл плъшокът. След това, потиснат както може да е потиснат в дадената ситуация един двайсетгодишен младеж, се върнах към пиенето, загледах нащърбената чаша и започнах да анализирам грешките си. Бяха безкрайно много, като се започне със самото любовно биле. Бях измамил Мелина и се бях държал с нея по начин, който тя не заслужаваше. В ума ми изплува образът на голото й тяло, извиващо се като дъга в любовен екстаз. Образът не беше еротичен, а срамен. Такъв шанс човек получава веднъж през живота си. На мен ми беше провьрвяло. Бях приет. Но възникна скандал. Случай като този, поукрасен от „очевидци“, щеше да се разнася из Ориса. Не се смятах за жертва на клюкарите, защото моята собствена невъздържаност ме бе докарала дотук. Аз, Амалрик Емили Антеро, бях ходил при Мелина и Лийго с желание. Никой не беше правил над мен някаква магия, докато аз бях дал на Мелина любовно биле. Желаех я и бях готов да платя всякаква цена… да загубя уважението на приятелите си, дори любовта на семейството си. В този си стремеж неусетно се бях превърнал в голям глупак.

Вятърът блъскаше жалузите на кръчмата и внезапно се почувствах като в собствения си дом, пред олтара на отдавна починалия ми брат. Дори почувствах духът му да влиза в тъмната стаичка. Халаб беше златното дете на семейството и неговата участ, подготвена от ръцете на жреците, все още хвърляше тъмно петно върху фамилията Антеро. Макар че споменът ми за него беше спомен на тригодишно дете, очаровано от по-големия си брат-герой, виждах лицето му по ясно, отколкото вратата на кръчмата. Халаб се усмихваше. После вдигна пръст и ми направи знак да тръгна. Видението изчезна, но почувствах как малко от себеуважението ми се възвърна. Беше съвсем малка част, колкото просено зърно, но това беше началото, което можех да развия. Реших, че ще скъсам с досегашния си безполезен начин на живот. Че ще тръгна по други пътища и началото ще бъде отдавна отлаганото ми голямо търговско пътуване. По традиция това се наричаше „Намиране на собствен пасат“. Баща ми непрекъснато ме подканяше да поема задълженията си и търпението му вече се изчерпваше. Но аз винаги бях подлагал на изпитание добрината на този прекрасен човек.

Вратата се отвори и влязоха трима души. Бяха едри, силни мъже с вид, който изнерви другите типове. Един от тях ме погледна, после пошепна нещо на другарите си. Поръчаха си пиене и се спотаиха в ъгъла си. Отново се върнах към мислите си.

Бях най-малкото дете от отдавнашния и единствен брак на баща ми, братята и сестрите ми бяха много по-възрастни от мен. Според всички аз съм бил галеникът на семейството: невероятно разглезен, непрекъснато задаващ въпроси. Слугата ми Ийнес казваше, че съм бил червенокос инат с характер, отговарящ напълно на кратуната ми.

Бях умен, но мързелив ученик. А това, че учителят ми, който издържа безкрайно дълго всичките ми лудории, беше педагог само на думи, също не помогна. Той беше не само скучен, но често пъти напълно и непоследователно неточен. За да се боря със скуката, го дразнех при всеки възможен случай. При нашите занимания по анатомия например той твърдеше, че мъжкото тяло е много по-съвършено от женското. Изревах, като чух този постулат. Сестра ми Рейли физически по нищо на отстъпваше на повечето мъже в Ориса.

— Това е различно, млади господарю — отговори той.

— Защо да е различно? — заядох се аз. — Рейли е жена. И то хубава жена, според мнозина. Тя е и голям боец и само с едно замахване на сабята може да ти отсече главата. — За илюстрация замахнах с въображаем меч.

— Едно изключение не отрича фактите, млади господарю — настоя той. Бях успял да го ядосам.

— Моята сестра не е изключение — възразих аз. Тя е само един пример за женския полк. Героините на цяла Ориса. Как ще ми обясниш това?

Учителят изломоти нещо, после удари с ръка по скелета пред себе си.

— Фактите са си факти — изкрещя той. — Добре известно е, че женското тяло е по-несвършено от мъжкото. Като начало за доказателство мога да се позова на техните зъби.

— Какво им е на зъбите?

— Жените имат по-малко зъби от мъжете. — Той отвори книгата на страницата, където бе казано това, и ми го посочи. — Виждате … Мъжете имат трийсет и два зъба, докато при жените те не са никога повече от двайсет и осем.

В този момент видях да минава една млада домашна прислужница.

— Сега ще проверим — казах аз и побързах да я хвана. С обещания и няколко дребни монети успях да я придумам да влезе в стаята, а след това да си отвори устата. Преброих зъбите й и се оказаха трийсет и два. Също като при мъжете. Учителят ми изскочи навън побеснял и отказа да признае, че не е прав. Останалата част от деня прекарах с приятели в гимнастическия салон, където ходех все по-често, откакто попораснах. И все по-често дразнех учителя си и неговите приемници.

Както си седях с поглед, прикован в чашата с ракия, неочаквано разбрах, че въпреки моето упорство баща ми бе успял да ми даде добро образование. Той би могъл да ме наказва, когато учителят ми се оплакваше от мен, обаче ме поощряваше винаги да поставям под съмнение традиционната мъдрост, да намирам истината по собствен път.

Това беше подарък, подарък с който ми разрешаваше да се осланям на собствените си мисли и мнение. Сълзи на срам опариха очите ми. Избърсах ги и отпих от ракията. Крайно време беше да скъсам с детинщините и да се покажа достоен син на баща си. Той имаше нужда някой да снеме бремето на търговията от плещите му. Винаги когато беше принуден да пътува, се връщаше безкрайно уморен. С всяка изминала година му трябваше все повече време да се възстанови от тези пътувания. По-големите ми братя не можеха да му бъдат в помощ. Те бяха лишени от гъвкавост формалисти, които ставаха за ръководители на ферми или за сметководители. Не притежаваха никакви търговски качества, не обичаха чужди хора и страни, непоносима им беше мисълта да поемат някакъв риск.

Бяха коренно различни от мен, защото аз винаги изпитвах удоволствие от загадъчната атмосфера на пристанището, от всичките непознати езици и дрехи, които можеха да се чуят и видят около разтоварваните кораби. Географията беше също един от малкото учебни предмети, към които проявявах интерес. Старите карти и разказите за смели пътешествия ме вълнуваха докато не станах на възраст, когато признанието на всичко това би се сметнало за детинщина от връстниците ми. Дори възприех възгледа на моя учител за устройството на света, макар че той беше традиционен, а аз вече бях демонстрирал силното си недоверие към всичко традиционно. Според науката земята имаше форма на голямо черно яйце. Слънцето, което даваше светлина и огън, беше създадено от боговете за наше добро. Само известните земи и морето, което ги разделяше, имаха привилегията да се ползуват от този дар. Всичко останало тънеше в непрогледен мрак, управляван от жестоки магьосници, които се готвеха да наложат своята воля и накрая да изгасят слънцето, да ни потопят в студена тъмнина и ни оставят на милостта на чужди богове. Моят учител казваше, че някога е било само ден, че нашите предшественици са имали големи знания по всички видове магии. Но те станали мързеливи и деградирали, казваше той, изоставили семейните традиции, проявили неуважение към града и жреците. Когато възникнала заплахата от магьосниците на тъмнината, те били неподготвени. Но боговете ни се смилили и запазили от пълно унищожение слънцето, този малък фар на надежда. След време ние сме си възвърнали част от изгубеното знание. Нашите кораби отново започнали да плуват, отблъсквайки тъмнината с всяко ново откритие. Според него обаче нашето бъдеще имало граница. И тази граница вече била почти достигната.

Имаше една приказка — алегорична, — която особено ми харесваше. Това беше легендата за Далечното царство. Едно място, където според историята живеели потомците на древните. Място, където слънцето осветявало черна пустош, управлявана от зли магьосници. Управниците и жреците на Далечното царство били невероятно добри и умни. Това било място, където виното и песента винаги били сладки. Всички кесии били издути от злато, всички сърца безгрижни. Ако можем да отидем при тях, продължаваше историята, всички наши врагове ще бъдат прогонени и светът отново ще се радва на вечна светлина. Беше хубава приказка и силно ме заплени. Но когато станах достатъчно голям, за да мога да опаша на кръста си колан с провесен на него кинжал и да се убедя, че съм вече мъж, забравих за нея така, както забравих и за детските си играчки.

Спомних си за това, изсмях се и отново си дадох дума да променя начина си на живот. Подкрепих решението си с поредната чаша ракия. Обърнах се да поръчам да ми донесат и шапка и леко разтревожен забелязах, че атмосферата се беше променила. Войниците си бяха отишли, сержантът също. Бяха останали само суровите мъже, влезли след мен. Те ме гледаха дръзко, смееха се за нещо и се мушкаха с лакти. Кръчмарят също никакъв не се виждаше. Почувствах как по тялото ми пробягват тръпки. Нещо щеше да се случи — особено ако останех и предизвиках съдбата. Спокойно се надигнах от стола и се отправих към изхода, давайки си вид, че не се интересувам от тримата мъже. „Ако тръгнат след мен — помислих си, — навън поне ще има място за бой.“

Тогава умеех добре да си служа с кинжала и това не е просто хвалба на един застарял мъж. Макар че не бях най-добрият в Ориса, бях достатъчно добър, за да спечеля малко време. Бях участвал в два дуела и всеки път бях успявал пръв да нараня противника си. През всичките онези години цялото време, през което успявах да се изскубна от учителите си, прекарвах на атлетическите писти. Ако се наложеше, можех да си плюя на петите и да изчезна яко дим.

Докато излизах, чух да скърцат столове; мъжете станаха и ме последваха. Преди да успея да ускоря темпото, от тъмнината се показаха две неясни фигури. Посегнах към кинжала си и видях татуирания паяк на лицето на единия. Лийго! Отзад тримата бандити от кръчмата препречваха пътя ми за отстъпление. Стиснах дръжката на кинжала и се приготвих да им покажа едно-две неща, с което да ги науча да проявяват нужното уважение. Но останах излъган, защото изящният предпазител на кинжала се закачи за едно копче и оръжието ми изтрака на земята. Стоях и се хилех като маймуна, дясната ми ръка бе протегната напред, празният ми юмрук се свиваше и разтваряше. Една ръка ме стисна за гърлото. Ритнах назад и чух как някой извика от болка. Но нямаше време за ликуване, защото ме сграбчиха силни ръце, а Лийго се спусна напред и заби юмрука си в корема ми. Стегнах се и понесох безнаказано удара. А ако се съдеше по сумтенето на Лийго, него го беше заболяло повече.

Болката му обаче не ми донесе никакво удовлетворение, защото в следващия миг той натискаше ножа си върху гърлото ми.

— Не ставай глупак, Лийго — казах аз. Странно, но бях съвсем спокоен. — Ако тази нощ ме убиеш, догодина ще бъдеш главният кандидат за целуване на камъните. — Имах предвид пролетната сеитбена церемония, при която жреците правеха жертвоприношение за плодородие и премазваха жертвата между два огромни камъка. За този ежегоден дар на боговете обикновено се предпочитаха престъпници.

Лийго се изсмя право в лицето ми. Лошият му дъх нахлу в ноздрите ми.

— На това място няма никаква защита за теб, господинчо — изхриптя неприятният му глас. — Няма и свидетел на онова, което съм решил да сторя с безполезния ти живот. — Той натисна по-силно острието. Усетих пробождане, потече и кръв. — От друга страна — продължи той, — твоята репутация е достатъчна защита за мен. Всички знаят, че ти си един от честите посетители на съмнителните места в града. Всички знаят порочните ти навици. Знаят прекомерните ти разходи и нечестните ти дългове. Ако ти прережа гърлото, всички ще решат, че това е дело на разбойници. Или на измамен от теб лихвар. Не, приятелче, тук твоето обществено положение не може да ти осигури никаква закрила.

А когато утре сутринта слънцето огрее разпрания ти корем, няма с нищо да си по-добър от последния просяк.

Той отново се засмя и ме удари по лицето. Веднъж, втори път, трети. Силни, зашеметяващи удари, които сами по себе си не ме тревожеха, но пък го разяряваха и нещата отиваха на зле. Зад него, в началото на тъмната алея видях висока тъмна фигура — някой се облекчаваше до една стена. „Някой от разбойниците на Лийго — помислих си аз, — спрял да си изпразни мехура преди да се присъедини към празненството.“

— Единствената причина, поради която все още не съм те убил, господинчо, е, че съм раздвоен между отмъщение и печалба — продължи Лийго. — Онова, което стори на Мелина, ми струва цяла тлъста кесия. Сега трябва да я отпратя. И да похарча цяло състояние, за да я излекувам от последиците от твоето биле.

— Пикая на парите ти, Лийго — казах аз. — През последните месеци само от мен си взел повече, отколкото ще са нужни. И в замяна на това не получих нищо.

Лийго отново ме удари.

— Ето какво заслужава едно момче, хванало се да играе мъжка игра — изръмжа той. — Ти продължаваш да смяташ, че имаш някакъв избор. Грешиш, аз ще избирам. Ако реша да избера печалбата, ти ще трябва да ми осигуриш цялата необходима сума. Какво ще каже Съветът на жреците, ако им съобщя какво си направил? Даването на любовно биле на хетера е голямо престъпление. Мога да си представя колко щастливи ще са жреците, ако в ръцете им падне още един Антеро.

— Нямам никакви пари, Лийго — отговорих уморено. — Ти и Мелина взехте всичко.

— Баща ти ще ти даде, господинчо — отвърна Лийго и се засмя. — Той не би искал неговият любим син да попадне в ръцете на жреците, нали?

— Ако разчиташ на това, можеш да ме убиеш още сега — отвърнах аз. — Защото няма да поискам от баща си нито грош. А ако въпреки всичко той реши да ми даде, аз просто ще откажа.

— О, не мисля, че ще стане точно така — присмя ми се Лийго. — Познавам хората. Особено богатите хора. Все пак печалбата не е единственият ми мотив. Защото аз презирам теб и такива като теб, Амалрик Антеро. Теб и твоите префинени, противни маниери. Да се мислиш за по-добър от другите само защото си роден в богаташко легло. — Острието на кинжала му раздра дрехите ми и те се свлякоха и разкриха гола плът. — Ако те убия, удоволствието ще бъде много по-голямо! — Той прекара кинжала по гърдите ми. Потече кръв. — Прекрасна, бавна смърт. После ще нарежа красивото ги лице, ще отрежа червената ти коса. Пениса и тестисите също. Никой няма да познае, че това си ти.

Куражът ми все повече нарастваше. Изплюх се в лицето му. Той се дръпна назад, но храчката увисна на паяка. Лийго изкрещя и скочи напред с насочен към гърдите ми нож. Преди да успее да ме намушка, тъмната фигура от алеята, стигна до нас и със силен удар го отхвърли настрана.

— Махайте се, чакали! — гръмогласно извика непознатият и измъкна сабята си.

Бандитът, който ме държеше, ме отпусна. Наведох се рязко, приклекнах и той прелетя над главата ми. Другият отскочи настрана, измъкна сабя и се хвърли срещу моя защитник, но той с лекота парира удара и разпра корема му. Потърсих кинжала си в калта и го намерих точно когато върху ми се хвърли третият. Мушнах покрай предпазителя на шпагата му и го прободох в гърлото. После се изправих редом със спасителя си. Враговете ни се бяха прегрупирали и отново се насочваха към нас. Не се чуваше никакъв звук, само удари на стомана, тежко дишане и напрегнато пъхтене. Лийго подскачаше и подканяше хората си. За момент бяхме почти победени, но новият ми приятел измъкна един дълъг нож и нападна, сечейки едновременно със сабя и с кама във всички посоки. Един от бандитите мина зад него, но аз го промуших в гърба и чух как гърдите му засвириха. Изведнъж нападателите побягнаха и катурнаха Лийго в паническото си бягство, ужасени от дяволския ми спасител. Спуснах се след тях, но непознатият ме спъна и аз се проснах но лице в калта.

Когато успях да стана, спасителят ми беше притиснал Лийго към земята и стъпил с тежкия си ботуш на врата му. Извадих огнените мъниста от джоба си, вдигнах ги високо, произнесох заклинанието и те оживяха.

— Дай ги по-близко, момче — каза непознатият. — За моята работа е нужна светлина.

Сега можех ясно да го видя. Беше военен, офицер. Много висок, мускулест, загадъчно красив, с голям белег над брадата, който разваляше хубавата му външност. Зъбите му блестяха като сабята му.

— Моля те, господине — изпъшка Лийго, — това беше само едно малко недоразумение. Сигурен съм, че мога да го изгладя.

Непознатият натисна по-силно гръкляна му и сводникьт изпищя.

— Как се казва?

— Лийго — отговорих аз. — Сводник е.

Щом чу това, спасителят ми се наведе и каза:

— Виж внимателно лицето ми, Лийго. Искам добре да го запомниш. — Лийго изхърка и кимна. — Казвам се Дженъс Грейклок, кучи сине — продължи непознатият. — Капитан Грейклок, ако трябва да бъда по-точен. Дочух разговора ти с този господин, така че съм свидетел на твоите заплахи.

— Нямах никакво намерение да го наранявам — изграчи Лийго. — Това беше само бизнес, любезни капитане.

— Е, ако под бизнес разбираш и шантаж; ще се съглася с теб — отвърна Дженъс, — но ми позволи да те предупредя: ако ти публично обвиниш този мъж, аз ще застана зад него и ще отхвърля всичките ти обвинения. Ако ли пък имаш намерение да го убиеш, нека да сме наясно. Искам да ти кажа, че ако нещо му се случи, ще те намеря, Лийго, и тогава ти ще молиш за милостта да бъдеш убит.

— Няма да му сторя нищо лошо, господине! — изпищя Лийго. — Кълна се във всичко свято за мен.

— Не богохулствай — каза капитан Грейклок, отстъпи назад, сякаш да пусне Лийго да стане, и пъхна сабята си в ножницата. Лийго се надигна на лакът, но ботушът отново го събори на земята. Капитанът изви със силните си пръсти ухото на сводника и той изрева. — За да съм абсолютно сигурен, че сме се договорили — продължи Грейклок, — ще взема нещо от теб.

Той замахна с ножа си и Лийго изпищя. Капитан Грейклок държеше отрязаното му ухо в ръката си, върху татуирания паяк капеше кръв. Капитанът тръсна ухото и кръвта запръска като дъжд.

— Ако в бъдеще причиниш някакви неприятности на този човек — закани се той, — аз ще дам това ушенце на една позната стара магьосница. Тя е специалистка по особено жестоки магии. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да, господарю — простена Лийго.

— Махай се тогава от очите ми — заповяда капитанът.

Лийго побягна по улицата, без да се обръща, и щом изчезна, капитанът погледна кървавото парче в ръката си, засмя се, захвърли го и грижливо избърса пръстите си о панталоните.

— Като че ли имам пари за магьосници!

— Капитан Грейклок — казах аз, — винаги ще бъда на услугите ви за стореното от вас тази нощ.

— Радвам се да го чуя — отвърна той, — защото неочаквано силно ожаднях. — Той ме хвана за рамото и ме поведе обратно към кръчмата. — Ще ми окажете голяма чест, благородни господине, ако се обръщате към мен като към приятел. Моите приятели — за нещастие доста малко — ме наричат Дженъс.

— Тогава и аз ще ви наричам Дженъс — казах радостно аз. — А вие ще ме наричате Амалрик. Освен това, ако имам дори едно копче на дрехата си, което крьчмарят да приеме, ще поръчам река от ракия, за да скрепим дружбата си. — Замаян от неочакваното избавление, влязох в кръчмата, за да направя плъшока-кръчмар богат човек.

Щом изпразнехме чашите си, кръчмарят веднага отново ги напълваше. Аз размишлявах върху факта, че въпреки току-що убития от мен човек, а пък и другия, когото бях промушил в гърлото и който най-вероятно нямаше да доживее до сутринта, не чувствах нито срам, нито вина. Тоест нещата съвсем не бяха като в баладите. Но като поразмислих повечко, ме обхвана срам и реших да си призная, че не съм достоен да бъда спасен.

— Спорът — започнах аз — беше върху една нечестна постъпка от моя страна. Не заслужавах вашата намеса.

— Не бързай да се самоокалваш, приятелю — отговори Дженъс. — Познавам много типове като Лийго и доста се съмнявам, че в този спор ти пръв си вдигнал ръка.

— Но постъпих като глупак — отговорих аз. Направеното на глас признание ми подейства като пречистване.

Дженъс кимна.

— Сигурно — съгласи се той. — Винаги става така когато човек мисли с долната си глава, вместо с горната. — Той се засмя. — Аз обаче подочух нещо, което ме заинтригува. Нещо за любовно биле. Дадено на най-ценната му курва. — Очите му заблестяха от удоволствие и интерес. По-късно научих, че този му интерес съвсем не е бил случаен.

Почервенях.

— Страхувам се, че онова, което си чул, е истина. Признавам, че сторих ужасен грях, и най-искрено съжалявам.

— О, не бъди толкова строг към себе си. За какво трябва да съжаляваш? Проститутката и Лийго са взел от теб парите, които са им трябвали, сигурен съм.

Направих пълно признание, като започнах от момента, когато за първи път срещнах Мелина, и стигнах до бягството от спалнята й. Дженъс беше изключително приятен изповедник. Проявяваше съчувствие, без да бъде сладникав. Прекъсваше ме само за да запита за някоя подробност — такава, която звучеше като самохвалство от моя страна — или да направи някой жест, за да ме успокои. Имах чувството, че изливам мъката си пред по-стар брат, макар да разбирах, че едва ли е по-стар от мен дори с пет години. Когато свърших, той наля последната чаша, а после обърна шишето да даде знак, че е последното.

— Според моето скромно мнение, Амалрик — каза той, — това е една история, която е започнала тъжно и е завършила щастливо. Ти си получил урок, който повечето от нас получават едва когато вече са станали много стари, ако изобщо го получат. Забрави тази жена. Забрави и въображаемото си унижение. Уверявам те, че това ще бъде една чудесна история, която ще можеш да разказваш на внуците си, когато остарееш. Тази вечер поне ти си напълно невинен. Ето защо нека да свършваме с това.

Благодарих му, макар да не бях убеден, че греховете ми могат така лесно да бъдат опростени. Дженъс вдигна чаша за тост.

— За новия Амалрик Антеро. Нека бъдещите му приключения бъдат поне наполовина така приятни. — Чукнахме се и пихме. Свалих чашата от устата си и видях, че Дженъс ме гледа замислено. — Мисля, че тази нощ е решаваща за моето собствено бъдеще, Амалрик — сподели той напълно искрено. — Защото нима не срещнах червенокос мъж? И нима това не е една от най-щастливите поличби, която гадателите могат да намерят в своите кристални топки?

— Заради теб — казах аз, — надявам се да е така. Страхувам се обаче, че червената коса не носи никакво щастие на притежателя си.

Смехът на Дженъс бе силен и гръмогласен. Вече споменах за това.

— Това е една загадка, достойна за най-големия жрец — каза той. — Много по-голяма от въпроса за броя на дяволите, които могат да танцуват върху върха на една топлийка. Ако предсказателят е добър, означава ли това, че той също ще свърши добре?

Дори и сега, когато пиша тези редове от дистанцията на времето, след всичко онова, което се случи след първата ни среща, аз все още не зная отговора на тази загадка. Съмнявам се, че ще я науча преди нощта, когато Злокобният вестител ще дойде за душата ми.

Докато мислех над загадката, настроението ми се повиши. Най-после намерих умен приятел. После, победен, поклатих глава.

— Дори да не беше толкова късно — казах аз, — съмнявам се, че бих могъл да разгадая тази загадка. Това наистина е загадка, чийто отговор може да бъде толкова невъзможен, колкото… — Търсех подходящо сравнение и неочаквано в ума ми изскочи едно. — Колкото откриването на Далечното царство. — Засмях се, но Дженъс не се присъедини към моя смях. Гледаше ме, а в очите му се четеше възбуда.

— Какво има? — попитах аз.

— Защо каза това? — отговори той на въпроса ми с въпрос.

Обърках се.

— Имаш предвид… за Далечното царство?

— Да. — Гласът му беше рязък, развълнуван.

— Ами… всъщност не знам. Просто си мислех за не го точно преди да дойдат бандитите на Лийго.

Дженъс втренчи очи в мен и неочаквано се почувствах пълен глупак.

— Това е една от онези глупости, които се въртят и ума ми и ми пречат да изпълнявам задълженията си — допълних аз малко невъздържано. — Прости ми за празните приказки.

— Ако ме познаваше — отговори Дженъс, — щеше да знаеш, че когато става дума за безцелно бъбрене, няма човек, който може да се мери с Дженъс Грейклок. Той се засмя и ме повлече към вратата. — Най-добре бързо да излезем, приятелю! Иначе ще се строполим от много ракия и бърборене.

Излязохме в тъмната нощ. В дъното на улицата в дях да свети факла и отново се сетих за Далечното царство. После мисълта отмина и остана само нощта.

ГЛАВА ТРЕТАПЪТЕШЕСТВИЕТО

На следващата сутрин се събудих объркан, умът ми бе залепнал като умираща муха върху пролято предишната нощ вино. После през прозорците на стаята ми полъхна пролетен вятър и мъглата изчезна. Изненадах се когато разбрах, че за първи път от много време насам сънят ми не беше смущаван от едноокия човек. Излязох от спалнята си, измих се, после коленичих и изпях ритуалната молитва на бога на домашното огнище. Ръчното ми огледало — независимо колко отблизко се разглеждах — ми показа, че този ден не се налага да се бръсна; затова започнах да обличам приготвените за мен дрехи.

После плеснах с ръце.

— Ийнес! — Той безшумно влезе в стаята. На лицето му бе изписан учтив, макар и слаб интерес и загриженост… израз, за който напоследък бях разбрал, че е маската, която личният слуга бързо разбира, че трябва да носи, ако иска да оцелее. Посочих дрехите, които ми беше оставил: обикновена риза, панталони с убит цвят, палто от ниско качество и шапка, подходяща за някой старец.

— Това ли мислиш, че трябва да облека?

На лицето му се появи лека усмивка, после изчезна.

— Нищо не мисля, господарю. Но тъй като снощи на излизане ми каза, че моето присъствие не е желателно, и се върна малко преди зазоряване, придружен от двама войници и по дрехите ти намерих петна от вино и кал, и то така размазани, сякаш вече е дошъл Месецът на ветровете, и понеже…

— Достатъчно!

— Както обичате, господарю.

— Просто имах някои неочаквани приключения.

— Никога досега не бях чувал да я наричате така.

Предпочетох да оставя думите му без внимание. Учителят ми ме беше предупреждавал безброй пъти още от най-ранно детство, че съм прекалено фамилиарен с робите и хората от по-долните класи — точно както за това, че не показвам достатъчно уважение към по-възрастните и по-високостоящите. Но кой милосърден човек би могъл да се прави на господар пред малкия оплешивяващ роб, чието първо задължение е било да те отнесе от ръцете на баща ти до чакащия жрец за ритуала на кръщението?

— Пък аз си мислех — продължи Ийнес, — че може би ще искаш дрехите ти за този ден да бъдат… например в цвят, подходящ за едно насинено око и за настроението на един баща, чакал цяла нощ да чуе, че си се прибрал. — Ийнес може би беше изненадан, че не пребледнях; но днес имах нужда от баща си: имах да плащам един дълг и благодарение на Мелина и моята собствена глупост, нямах необходимите ми средства. Отворих гардероба и грижливо подбрах костюма си: панталони в зелено и в тон с тях шапка, обшита със златна нишка; туника с бродирани по нея цветя; високи до глезените боти, тъй като времето изглеждаше меко, и късо наметало. Спомних си за унижението от предна нощ и избрах обикновен кинжал без никакви заврънкулки, окачих ги на преметнатия през рамо ремък със семейния герб и се погледнах в огледалото: видът ми беше точно такъв, какъвто го исках — разумен млад наследник, но не опечален; млад мъж, още неулегнал но не и от онези, които търсят услугите на скъпи проститутки и техните сводници.

— Разбирам — каза Ийнес. — Значи отново ви се е изпразнила кесията. И имаш намерение отново да излезеш и да наминеш при нея. Предполагам, че присъствието ми не ти е необходимо.

— Може и да не съм слушал много внимателно учителите си, но си спомням, че един — забравил съм дали беше този, дето падна в пристанището, или пък он зи, чиито дрехи изгоряха незнайно как — ми разказа историята на учения, който се гордеел с точността на своите предсказания; и един ден, докато се хвалел пред учениците си и се разхождал по ръба на една скала, паднал и така завършил земния си път. Така този варварин умрял за най-голяма радост и облекчение на измъчените си ученици. Истината е, че ще бъда безкрайно щастлив да съм в твоята компания, макар да се страхувам че настъпва старостта и скоро ще си отидем.

— Да, благородни Амалрик, мой господарю, който никога няма да бъде достатъчно оценен. Ще бъда готов. Макар че трябва да добавя — ти беше прав когато каза, че не си се отнасял достатъчно сериозно към учението. Помисли върху поуката, която се съдържа в алегорията на казаното от теб. Всъщност след трагичната смърт на този беден мъдрец няколко от неговите ученици се самоубили отчаяни, че повече няма да могат да бъдат поучавани от него. И като вземеш предвид, че денят обещава дъжд и буря и че ми е доста студено… понеже цяла нощ чаках и се тревожех по коя ли кална уличка се препъва пиянски бедният ми господар и с какви ли жестоки главорези се разминава — ти трябва да се поучиш от срамното самоубийството на споменатите ученици и сериозно да помислиш върху факта, че аз няма да бъда вечно с теб.

Както обикновено Ийнес завърши нравоучението, като ми се накара.

Фонтаните в градините бликаха, по клоните на напъпилите дървета скачаха пъстроцветни птички. Баща ми седеше в единия край на дългата маса, а пред него беше закуската му — фруктиера с плодове и чаша вино, разредено с вода. Беше заобиколен от доверения си слуга Търги и множество любимци, лакеи и посетители. Седнах в другия край на масата и зачаках. Татко ме видя, но ме остави да седя там няколко минути, без да ме поздрави. Подпечата един документ и приносителят стана. Баща ми стисна ръката му; следващият просител почтително чакаше встрани.

— Закуси ли? — попита ме баща ми.

— Не съм.

— Не се съмнявам, че нямаш апетит.

— Нямам. Искам да кажа, не съм гладен.

— Хм. От трополенето, което чух при завръщането ти у дома след последната чашка, се досетих, че стомахът ти е в състояние да приема само ракия и мляко. — Не ме остави да отговоря. — Предполагам, че ще ми искаш нещо. Освен това въпреки скромната ми пророческа дарба мога да предскажа какво ще бъде то.

Сведох поглед към масата и кимнах.

Това ще бъде за трети път… — започна Търги. Мисля, че зная исканията на моя син, и дори си спомням сумите. Нямам никакво намерение да си губим времето за изслушване на още една молба за злато, което ще бъде прахосано за позлатяване на някоя…

— Баща ми млъкна. Въпреки чувствата си, които тогава схващах като гняв, но сега разбирам, че са били по-близко до разочарованието, той не искаше да ме засрамва пред един роб. — Амалрик, трябва да помислиш, още малко, преди да отправиш молбата си.

Погледнах го.

— Парите не ми трябват за… нея. Трябват ми да изплатя един дълг.

— Сигурно на някой лихвар, господарю Антеро пак се обади Търги.

Очите ми пламнаха.

— Един дълг на честта, Търги. Може би ще трябва да ти преведа тази дума на езика, който разбираш.

Търги нахлузи на лицето си маската на безразличие преди баща ми да го смъмри.

— Дълг на честта — каза баща ми бавно. — Много добре. Няма да отхвърля този дълг… нито пък твоята молба. Търги! Погрижи се.

— Благодаря ти, татко.

— Не ставай. Още не сме закусили. Запомни тази малка мъдрост — за всяко хранене, което ще пропуснеш сега, през идните години тялото ти ще ти напомня многократно. — Баща ми вдигна ръка и един домашен прислужник дойде при мен. — Търги — продължи той сякаш изведнъж бях станал невидим, — размислих въпроса със слоновата кост от Лаозия и реших, че или семейство Дж’хана са глупаци, или нас вземат за такива. И в двата случая искам да се изпрати куриер не по-късно от днес по пладне, със следните инструкции…

Търги ми подаде кесията. Лицето му беше сьвсем спокойно, сякаш изобщо не беше казал онези недруже-любни думи в градината. Често ми е казвано, че подобно поведение говори за компетентност, и все пак и до днес не мога да разбера хората, в чиито вени тече мастило вместо кръв, чиито кости са от злато и сребро и вместо ум имат отчет за печалбите. Потреперих от тъмнината и студа в голямата зала. Спрях пред олтара, взех, щипка пясък и инстинктивно понечих да го сложа пред портрета на брат ми Халаб, както правехме всички, когато излизахме от къщи. Погледнах внимателно портрета: рисунката беше вярна и точна; художникът твърдеше, че са спазени всички традиции и духът на Халаб е доволен. Поръсих пясъка, който бях взел, и се зачудих достатъчно ли е това? След смъртта на Халаб тялото му не бе намерено, нито дори парченце кост. Даваше ли този пясък мир на Халабовия дух? Или брат ми продължаваше да броди из този свят, без да намери покой? Отново потреперих: надявах се, че когато умра… а се надявах да живея цяла вечност… това да не стане без опрощение, без погребение, без да бъда отмъстен, ако не умра от естествена смърт.

Ийнес чакаше близко до изхода. Видя израза на лицето ми и го разгада: Халаб… неговата смърт… защо онова, което не е трябвало да стане… да продължава да тежи върху всички нас? Зарадвах се на топлината на пролетното слънце.

— Да не си намислил да постъпиш в армията, господарю Амалрик? — попита Ийнес искрено разтревожен. — Зная, че е станало традиция младите мъже, които изпитват любовна мъка, да вземат такива драстични мерки, но аз бих те посъветвал да не го правиш. Първо, здравето ми не ми позволява да живея при полеви условия дори и при незначителните битки, които води в последно време нашата армия. Така че оръжието ти ще бъде неизлъскано и много често ще се налага да ядеш студена храна. Второ, двамата мъже, които срещнах да отиват при някаква жена, се кълняха, че още не били изтрезнели от тежко пиянство и не можели да си спомнят името на онзи слабохарактерен младеж, с когото се били нощес. Трето, освен това се кълняха, че били големи глупаци, защото всеки, който се съгласи да тури шлем на главата си и стори това или за да се отърве от някакво отмъщение, или да има възможност да се храни повече от един път на ден, бил глупак. Четвърто…

— Четвърто — казах аз, — не постъпвам в армията и съм готов да те сменя срещу една торба фураж. Замълчи. Дошли сме тук по работа. — Двамата часови на портала на казармата видяха дрехите ми, разбраха, че към тях се приближава благородник, и поздравиха, като удариха краищата на копията си в калдъръма.

Търся капитан Дженъс Грейклок от градската гвардия — казах аз.

Единият часови сбърчи чело, после си спомни.

— О, ликантиеца! Той е с втората кохорта, господине. — Той вдигна глава към слънцето. — Най-вероятно още е на полигона. Много усърдно тренира хората си.

Войникът подробно ми обясни как да го намеря. Докато вървяхме между казармените постройки, разсъждавах върху другото, което беше казал. Грейклок? На служба в Ориса? В елитната част, грижеща се за сигурността на градската управа? Замислих се за предишната нощ и макар че тогава не бях обърнал достатъчно внимание, си спомних акцента му; но той беше съвсем различен от акцента на малцината ликантийци, които бях срещал.

Видях облак прах и блясъка на оръжия в края на полигона. В земята бяха забити дебели колове, които трябваше да представляват врагове. Два такива коля имаше и зад нашата къща — учителят по бойни изкуства, нает от баща ми, ги използуваше за моето обучение. Чу се вик „Стой“ и прахта се слегна; видяхме петдесетина двойки войници. Бяха с щитове, носеха кожени ризници с високи яки, кожени набедреници и кожени шлемове. По време на война кожата се подсилваше на най-важните места със стоманени плочки и ако битката беше много люта, и с ризница от метални брьнки. Единият от всяка двойка държеше късо копие, а другият — сабя. Острието на копието беше покрито с предпазител, а сабите бяха пъхнати в ножници. В единия край беше Дженьс Грейклок. За разлика от другите той носеше шлем със забрало и необичайна кожена дреха с дълъг ляв ръкав, покрит с плътно разположени стоманени плочки. Плочки имаше и на гърдите и рамото. В дясната си ръка държеше дългата тънка сабя, която бях видял да използува толкова резултатно, и, също като войниците си, с лявата стискаше щит. Познах и човека, който беше извикал на войниците — беше сержантът, когото говорихме в кръчмата.

Дженьс ме видя и кимна, но не дойде да ни поздрави, а отиде в центъра.

— Това упражнение изпълнихте добре — каза той, но в гласа му не се чуваше особено голяма похвала. Добро е за парад. Сержант Мийна?

— Да, сър!

— Излез напред и сякаш си полепнал целия в мед, ме удари с копието си.

Едрият сержант направи както му бе заповядано, но едва бе започнал атаката, когато Дженъс му нареди да спре.

— Парадният площад си е параден площад — каза той спокойно. — Войната обаче е нещо съвсем различно. Ще ви науча на много неща, нали затова сте новобранци. И никое от тях няма да е лошо, ако преживеете боя, както и никое няма да е добро, ако хвърленото срещу вас копие изпрати тялото ви в небитието. Ето някои неща, които могат да се приложат. — Докато говореше, той ходеше бавно, сякаш под вода. — Хващате копието, насочено срещу щита ви, обръщате щита настрани и удряте. Или удряте копието по средата със сабята си… и може би ще го счупите. Друг съвет. Ако врагът загуби равновесие… благодаря ти, сержант, точно така… минавате му отстрани, а после го мушкате над или под ризницата. Но когато правите това, не забравяйте, че до вашия враг има още един, и ако цялото ви внимание е съсредоточено към първия, също ще погинете. Един добър трик… нещо, което младите благородници никога не могат да запомнят — е да стискате в юмрука си шепа прах и да го хвърлите в лицето на протвника, преди той да ви е атакувал. Ако сте достатъчно бързи, може да успеете да се наведете и да прережете сухожилието на врага, макар че тази хватка е много рискована. Друга рискована хватка, която е по-сигурна, ако си много силен, е да отблъснеш копието с удар на сабята, а после да удариш с щита като с оръжие. Виждал съм хора, ослепявали от такъв удар… и след това просто ги колиш. Но най-важното, което трябва да научите, е никога да не гледате щита, никога да не гледате сабята, а да гледате в очите на човека, с когото се биете. Те винаги ще издадат следващия му ход.

Дженъс се отдръпна крачка назад.

— Сега, сержант Мийна, ще изпълниш същите хватки, обаче без едно-две-три. По двойки и в атака. Ясно ли е?

Сержантът се разкрещя на войниците и облакът прах се вдигна отново. Реших да не споменавам за двата дуела в които бях участвал, тъй като капитан Грейклок сигурно щеше да ги сметне за формалност, за най-обикновена борба между петли на бунището. Рязане на сухожилия… хвърляне на пясък… заслепяване… не. Макар че навремето ги бях взел доста на сериозно, както, пред полагам, ги бяха взели и моите противници, двата скандала за любовни истории, уредени с първите капики кръв, не бяха истински двубои.

Дженъс наблюдаваше упражненията без коментар, безизразна маска на лицето. После дойде при мен и ме поздрави.

— Добро утро, приятелю. Виждаш как правя войници от тези кукли. Как ти е главата тази сутрин?

— Всеки ме пита най-напред за това — отвърнах — Не бях чак толкова пиян.

— Човек никога не е чак толкова пиян — каза Дженьс. — С какво мога да ти услужа?

Взех кесията от Ийнес и му я подадох.

— Моля те да приемеш тази скромна отплата, задето спаси кокалите… и репутацията ми.

Дженъс взе кесията, после ми я върна.

— Благодаря ти, но не е необходима никаква отплата за това, Че съм прогонил една хиена от заспала жертва.

— Аз… аз държа да я вземеш — промърморих учтиво. — Съвсем сериозно, много съм ти задължен.

Дженъс кимна замислено и взе кесията; после се обърна към войниците и изкомандва:

— Стой! Този благородник — продължи той без каквото и да е предисловие, — по някаква неизвестна за мен причина, изглежда, е решил да ви почерпи. — Дженьс подхвърли кесията на Мийна и добави: — Кохортата ще има месо за вечеря. И по един мех вино на двама.

Чу се радостен възглас, който секна като пресече нож, защото лицето на Дженъс застина в ледена маска.

— Не съм разрешил на никого да говори — спокойно каза той. — Според всички правила би трябвало да се засрамя и да върна парите на вашия благодетел. Но аз няма да го направя. По всичко личи, че сте пьлни с енергия. Много добре. Сержант, на бегом до връх Ефенс. Ти оставаш долу. Да бягат нагоре и надолу, докато се умориш да ги гледаш. — Връх Ефенс беше дълъг цели три левги и доста висок, с много шубраци дълбоки дерета и големи камънаци. — Щом довечера ще имат богата вечеря, това бягане ще им се отрази добре. Бегом!

След миг кохортата вече бягаше към върха, а Мийна тихичко си тананикаше нещо.

— Човек никога не трябва да позволява войниците да си мислят, че се опитва да купи подчинението им — каза Дженъс, усмихна се и се извини: — Прощавайте. Цяла сутрин провеждам тези занимания и не успях да сваля пелерината си.

Той пъхна сабята в ножницата. Направи ми впечатление, че сабята му е по-дълга и по-тънка от обикновените, и е заострена от двете страни. И нещо още по-интересно — острието беше вълнообразно; очевидно беше от стомана, закалена с вода. Предпазителят обаче беше обикновен и прост. Повече от сигурно бе, че един капитан, дори да е съвсем отскоро на служба в Ориса, би си позволил малко злато, сребро или някаква скъпа дреболия, за да подчертае своя ранг. Дженъс носеше ножницата преметната през гърба, така че дръжката на сабята му се подаваше под ъгъл над дясното му рамо. Беше много необичайно, но бях го виждал и по-рано. Един варварин, дошъл отвъд границите на Ликантия, носеше оръжието си точно така. Когато го запитах защо, той ми каза, че му било не само по-лесно да измъкне сабята независимо дали е на кон, или не, но и не се мотаела между краката му и не го спъвала, когато бил пиян. Също като този варварин Дженъс носеше от дясната страна на колана си кинжал: практично оръжие с острие, не по-дълго от една педя, за разлика от големите дълги и тънки ками, които носеха наемните улични убийци. Също като и на сабята, ефесът и предпазителят на кинжала бяха без никаква украса. Според моите представи Грейклок беше въоръжен по начин, който подобава на един слуга на фамилията Антеро, което показваше, че моите познания за истинските оръжия бяха много по-оскъдни, отколкото предполагах.

— Позволи ми да измия праха от лицето си и се облека с дрехи за излизане — каза Дженъс. — Зная една винарна, в която може да се получи нещо прилично за войнишките възможности. Ако нямаш нищо против да дойдеш с мен, разбира се. Нямах нищо против.

Кръчмата ми беше добре позната. Беше заведение, в което обичаха да се събират търговците, разположено не само близко до централния пазар, но и на самия речен бряг, така че недоверчивите търговци можеха да следят как се товари или разтоварва стоката и в същото време да подготвят друг договор. Подхвърлих н Ийнес една дребна монета и той се присъедини към другите роби в съседната алея да чака заповедите ми. Намерихме свободна маса и ни донесоха вино, вода чиния с мариновани пипала на октопод, маслини и сирене. И двамата разредихме виното с вода — не исках Грейклок да ме вземе за пропаднал пияница.

— Тази сутрин по време на богослужението — започна Дженъс предпазливо, — споменах, че съм те срещнал снощи, без да описвам интересни подробности за срещата. Един от офицерите каза, че планираш някакво пътешествие. Нарече го… — търсене на търговско щастие. Каза още, че това било традиция, с която трябвало да съм запознат. Но аз не съм.

Запазих пълно спокойствие, но се заклех да принеса жертва пред бога на домашното огнище, както и на онзи бог, който покровителства случайните срещи. Чувствах се като артист, забравил репликите си, а човекът срещу мен също като суфльор ми помагаше и ги произнасяше. Така че започнах да обяснявам:

— Намирането на търговското щастие не е закон, нито пък ритуал в Ориса, а обичай, точно както са ти описали, Дженъс. Щом синът на някой търговец навърши пълнолетие, обикновено извършва търговско пътуване. Участват самият той, негови съдружници или приятели, които той сметне за необходими, жрец също, разбира се, и малка група войници за осигуряване на безопасност. От младежа се очаква да открие нови земи, нови богатства, нови клиенти така, както са сторили това баща му и дядо му. Ние смятаме, че този обичай ще осигури на Ориса да остане търговската кралица на известния свят и през следващото поколение… докато младият търговец сам отгледа син и го изпрати да намери своето търговско щастие.

Дженъс слушаше внимателно, сякаш освен мен на света не съществуваше нищо друго. А сигурно не бях много убедителен: да обясниш нещо, което винаги си считал за обичайно, е много трудно, пък и аз исках да съм ясен, без да бъда многословен, защото другата причина, поради която търсех капитан Грейклок, беше да проверя дали мога да го взема за командир на собствената ми охрана. Познавах няколко военни, но те бяха по-подходящи за кръчмата и за церемонии, отколкото за отбиване на внезапна атака на врагове. Беше традиция за пътешествия и за търговски експедиции да се набират войници от армията на Ориса. С това не само се облекчаваше бремето на града от войнишките заплати, защото плащаха търговците, но офицерът и хората му можеха да получат и награди в зависимост от успеха на експедицията.

Свърших грижливо подготвеното си изложение. Дженъс помисли един момент, а после запита:

— И откога продължава това?

Не знаех точно, но баща ми ми беше разказвал за експедицията на своя прадядо, така че доколкото знаех, открай време.

— Не разбирам — каза Дженъс. — Всяка година някой, или няколко души, заминават да търсят нови светове. И въпреки това на картите, които съм виждал в Ориса, има големи полета, означени като неизследвани. Тези експедиции да не би да се пазят в тайна и да са известни само на вас, търговците, и на вашите управници?

Всички търговци си имат своите търговски тайни и всички нови открития се пазят в тайна дотогава, докато са рентабилни; но аз му казах, че не това е важното. Експедицията всъщност нямаше да бъде до напълно непознати земи, но със сигурност на запад, към градове и райони, известни на Ориса. Може би някой смел млад мъж би рискувал да пътува далеч на юг, макар и не толкова далеч, че да стигне до царството на Ледените варвари, което беше сторил моят баща при своето пътуване. Но той минаваше за авантюрист, или поне това чувах да казват търговците от неговото поколение, когато се връщаха към спомените си. Много младежи очакваха от пътуването преди всичко хубави вина и любвеобилни жени от други градове. Но това беше също проверка: един мъж, който се е върнал от пътуване и е показал, че е способен да работи с клиентите на своя баща, или е намерил нови пазари за стоките, или просто е оцелял и се връща, без да бъде нападнат дори от бандити… такъв човек се посреща тържествено и се цени високо. Е имаше известна опасност: не бих търсил Дженъс, ако експедицията не беше нищо повече от едно празненство на хубави места, с хубави жени, храна и пиене. Но аз живеех с романтиката, а не с риска. Нали бях син на най-сладкодумния търговец в Ориса.

— Аха, разбирам. — Дженъс въртеше чашата между пръстите си. — Значи в коя посока ще бъде твоята експедиция?

Погледнах го изненадано. Или не бях обяснил ясно, или, пък експедициите бяха нещо напълно чуждо в света, от който идваше той.

— Как в коя? На запад, разбира се.

Настъпи тишина. Дженъс ме погледна, после се усмихна.

— Да. Точно така, разбира се. — Той пресуши чашата си. — Я дай да намерим нещо по-съществено от тези мръвки, преди да пием още. Един добър начин за чуждоземец като мен да си остане прост капитан е да го намерят паднал мъртвопиян на улицата преди залез слънце. Аз черпя.

Той ме удари по гърба, остави пари на масата и излязохме. Грейклок не каза нищо… а от лицето му още по-малко можеше да се разбере нещо. Имах чувството обаче, че съм се провалил на някакво изпитание.

Колко красива беше Ориса през този пролетен ден когато се разхождахме по кривите й улички! Ийнес за първи път не се опитваше да изтъква своя ум и вървеше на няколко крачки зад нас. Тогава Ориса беше значително по-малка, отколкото е сега: край градската оръжейница все още имаше ниви, до богатските къищи като нашата имаше какви ли не съборетини. Тогава хората бяха по-малко, така че свободна земя имаше за всички. Центърът, предградията и околностите не наброяваха повече от трийсетина хиляди свободни хора още толкова роби. Все още не се беше намерил глупак, който да предложи грандиозен градоустройствен план макар че вече се говореше за това — и да превърне Ориса в кошмар от прави линии, такъв, какъвто представлява Ликантия. Хълмовете към цитаделата на управата се издигаха като цветни дъги — всяка къща или магазин бяха боядисани и украсени според вкуса на собственика. Безбройните нюанси на червено, синьо, златно и дори виолетово превръщаха Ориса в пъстра художническа палитра. Един посетител от Запада навремето каза, че Ориса приличала на свраче гнездо, лишено от благородство в хаоса на тоновете. Баща ми го изгледа с едва прикрито презрение и се зачуди дали Ориса ще бъде почитана като кралица на градовете ако, подобно на Ликантия, нейните сгради и улици са сиви и черни, или бъде оставена с естествените цветове на камъка и на дървото, от които е изградена. Защото така правят огромните космати диваци от северните тропици, за да скрият навесите си в джунглата. А пък варварите от Страната на ледовете претендират, че техните големи голи постройки от камък са израз на добродетелите на простотата, а не липса на въображение и кураж да демонстрират величие пред завистливите богове.

Накрая се озовахме на Улицата на боговете. По средата на улицата, сякаш беше само негова, крачеше главният жрец Джениандър. Отстрани, натоварени с продукти, голи, целите обръснати, вървяха слугите му; зад него следваше свитата му от работници, съветници и секретари. Извърнах се настрана, без да се поклоня, и си дадох вид, че неочаквано ме е заинтересувало занемареното светилище, построено в чест на някакъв бог на плодородието. С крайчеца на очите си видях, че Дженъс отдава дължимата почит. После и той се обърна към светилището и се изсмя едва чуто.

— Дори тук, в Ориса — пошушна той, — се смята за лоша поличба жрец да ти пресече път. На някои места, където съм бил, срещата с жрец или жрица изисква да се върнеш обратно вкъщи и веднага да си легнеш — иначе ще те сполети най-лошото от безброй много нещастия.

Кимнах и промърморих, че и у най-рационалните хора се таи по малко суеверие. Но не му казах истинската причина. Съвсем не беше суеверие, а чиста омраза: защото жреците и тяхната магия бяха виновни за смъртта на брат ми.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТАТАНЦЬОРКАТА ОТ ДАЛЕЧНОТО ЦАРСТВО

Разхождахме се бавно в една градина със скулптури близко до вкъщи. Чудех се как отново да зачекна въпроса. Не разговаряхме за нищо конкретно, разговаряхме за всичко, всеки възприемаше възгледа на другия. Накрая вече чувствах новия си приятел достатъчно близьк и си позволих да споделя нещо, което напоследък много ме тревожеше.

— Защо ме погледна неодобрително, когато казах, че ще пътувам на запад?

Дженъс спря, изпъшка измъчено и поглади брадата си. Това ми даде още една възможност да разбера ролята на брадата, тя изглежда, е чудесно средство за един умен човек да обмисли думите си, преди да ги изрече.

— Моля за извинение — каза той. — Очевидно съм надценявал маниерите си на цивилизован човек. А ти очевидно притежаваш талантите на ясновидец.

— Няма никаква магия — отговорих аз. — Просто ми омръзна да ме смятат за богат глупак. Да можеше да видиш всички онези нищожества, които се въртят около човек, чийто баща е богат… и как всички непрекъснато повтарят колко си умен, колко си красив, колко си сръчен и силен! Дори как начина, по който се любиш, е най-хубав от всичко, което са изживели. И не би ли могъл да отделиш нещо от своята кесия, Амалрик, приятелю мой?

Дженъс кимна.

— Най-добрият начин да се живее, и бих желал това да беше възможно, е да живееш честно. Единственото от което имаме нужда, е да намерим свят, където всеки един от нас да бъде добродетелен. И дебелокож. Признавам, че не одобрих плана ти за търсене на тьрговско щастие. Защото оценявам действията ти по онова, което аз бих направил, ако бях на твое място.

— А какво би направил ти, приятелю Дженъс? Ако можеше по някакъв магически начин да се превърнеш в Амалрик Антеро?

— Първо, щях да надаря този Дженъс Грейклок с богатства, които да надхвърлят и най-дръзките му мечти, така че никога да не трябва да се кланя пред дебели стари глупаци. После щях да търся своето търговско щастие на изток. И ако оцелея, моето пътуване не само ще ме направи богат, но и ще ми даде власт, по-голяма от тази на повечето почтени жреци, и ще направи името ми да се помни докато свят светува.

— Ах! — усмихнах се аз. — Да не би да потърсиш Далечното царство?

— Точно така.

Засмях се, защото просто се бях пошегувал, но видях, че той е съвсем сериозен.

— Наистина ли вярваш, че съществува такова място?

— Не вярвам. Зная.

— О! — Почувствах как умът ми изключи също какго когато уважаваният ми учител съобщаваше, че съществуват светове извън нашия или когато някой философ започнеше да врещи като пръч над първата срещната празноглава уличница.

Като дете бях слушал с интерес разказите за величието на Далечното царство, намиращо се далеч на изток, отвъд познатите на човека земи. Според повечето разкази то беше оттатък проливите на Тясното море, зад потъналия в невежество Пиперен бряг, в ненанесената на картите територия. Ако човек оцелееше в изпълненото с опасности пътуване — което, всички бяха единодушни, бе невъзможно, защото ние сме безкрайно по-слаби от гигантите от древните времена — той би попаднал в една чудно красива и приказно богата страна. Винаги, още от съвсем малък, бях смятал, че Далечното царство е подходящо за философски примери, мечти на селяни или измислици на поети. И до този ден, ако чуех изказване като това, което Дженъс току-що бе направил, щях учтиво да се усмихна, да побъбря малко, да се извиня и да си отида, решен да потърся друг офицер за пътуването. Сега обаче, придържайки се към новия курс на честност, избързах и заявих:

— Винаги съм вярвал, както и моят баща… и както и всички образовани хора, които съм срещал… че Далечното царство е просто мечта. Също както някои селяни вярват, че преди нас е съществувал Златен век, когато всички мъже са били герои, всички жени девственици-проститутки-майки, всички въпроси са имали отговор и така нататък, и така нататък…

— Какво би могло да те убеди, че една мечта е реалност? — попита Дженъс.

Въпросът му ме смая, защото неочаквано си спомних за моя сън: сън за едноокия мъж в речната пещера, кошмара, който ме измъчваше, след като срещнах Мелина. Потреперих, сякаш хубавият пролетен ден се бе превърнал в мразовит. После прогоних съня от ума си и се зад мислих върху въпроса на Дженъс.

— Всъщност не зная. И не се опитвам да се правя на онзи философ, който разсъждава дали човек сънува, че е пеперуда, или пък пеперудата сънува, че е човек. Болка? Страдал съм в сънищата си. Вечно ли ще продължат? Най-често съм сънувал по даден повод.

— Аз ще ти предложа три аргумента, но не такива каквито ни предлагат учителите по логика — отговори Дженъс. — Ще започна с най-съкрушителния. Този. — Той свали едно тънко синджирче от врата си и ми го подаде. На него висеше нещо: малка счупена статуетка на танцуваща девойка с вдигнати над главата ръце. Може би в едната си ръка някога бе държала шал или воал. Статуетката беше пречупена при бедрата. Може би беше от сребро или друг полублагороден метал, но сега беше силно потъмняла. Изработката обаче беше изключителна: лицето на девойката сияеше от щастие. Помислих си, че ако я разгледам през лупа, ще мога да различа всеки детайл върху лицето и ръцете й.

— Красива е — казах най-сетне. — Но съм виждал също толкова изкусни ювелирни изделия в работилниците на нашите майстори.

— Пипни я.

Пипнах я. И статуетката оживя. Синджирчето сякаш изчезна и половинката жена започна да танцува пред очите ми върху невидим подиум. Не беше от потъмняло сребро… кожата й имаше цвят на слонова кост, покри се с руменина. Косата й беше черна, тънката й дреха — виолетова. Махнах си пръста от нея и тя отново се превърна в потъмняла, счупена статуетка.

— Такова нещо никога не съм виждал, нито пък съм чувал — признах аз.

— Нито пък някой друг в тези земи — допълни Дженъс. — Съветвал съм се със свещеници и жреци и никой не знае с каква магия е изработено такова изящество. Всъщност един глупак ми каза, че то нарушава всички закони на магията — и затова сигурно е плод на черна магия. Заповяда ми да му го дам, за да го „очисти“. Взех си я и му казах какво ще му се случи, ако спомене за нея пред някого.

— Откъде си я взел?

— Баща ми ми я е дал като подарък за първия ми рожден ден. И тя не беше счупена. Когато станах на шест години, ми каза и откъде е донесена. Според майка ми тя му струвала три бойни коня — жребци, чието родословие стига чак до самия бог на конете.

— И баща ти е казал, че е донесена от Далечното царство, така ли?

— Да.

Замълчах и отново се замислих за селските разкази за тайнствените далечни земи. И колко велики били магьосниците там, и как можели да правят магии, които никой не успявал да развали. Как улиците и статуите били от масивно злато. В момента виждах доказателство за изкусната работа на някой голям магьосник — нещо, което дори върховният жрец на Ориса би обявил за най-голямо постижение в своя живот, нещо, което можеше да стане сватбен дар на някой крал.

— Как е счупено, ако мога да попитам? Дженъс помълча, после промълви:

— Днес не е ден за разказване на такива неща. Върнах му статуетката и промених темата.

— Надделява първото ти съображение — подхванах отново. — Но просто за да ти опонирам, ще кажа, че никой не познава всички магьосници на света. Не само тези от още неоткритите градове, но и онези, които живеят усамотени — в джунглите или в планините.

— Вярно. Но онзи могъщ магьосник, който е сътворил това, сигурно ги познава. Вторият и третият ми аргумент са по-маловажни и аз не мога да ти покажа нищо, с което да ги подкрепя. Ти чу, че ме наричат ликантиец. Но аз не съм оттам, макар да изкарах няколко години служба в Ликантия. Всъщност идвам от по-далече, откъм Тясното море отвъд Ликантия, от Валори. Земя е високи планини и малки долчинки. Кострома.

Никога не съм чувал за Кострома — признах аз. — Не. Няма как да си чул. — Той започна да обяснява, но после се отказа. — Недалеч от крепостта на моето семейство имаше търговски път. Керваните плаща ха данък на баща ми, а той осигуряваше войници, които да ги пазят от разбойници. Когато идваха да си плащат данъка, търговците правеха панаир. Това ставаше два, понякога три пъти през годината и за нас тези панаири бяха голямо събитие, също като Празника на жътвата. От време на време баща ми канеше някой от търговците у дома и го гощаваше богато. Не само защото беше гостоприемен, а защото за нас това беше единственият начин да научим нещо за далечните земи. Между историите, които ни разказваха, беше и тази за Далечното царство.

— Тук трябва да те прекъсна — намесих се аз. — Да не би да искаш да кажеш, че вярваш на приказките на търговците? Ние, търговците, сме известни като хора, които разказват какви ли измислици, стига да могат да избегнат плащането на някоя и друга пара.

— Въпреки това — продължи Дженъс — техните разкази бяха много интересни. Никой от тях не лъжеше, че е посещавал Далечното царство. Нито пък претендираше, че е виждал граничните му стълбове. Но всички, които бяха пътували на изток, бяха виждали търговските им стоки. Луксозни стоки, които минавали от ръка на ръка, и при всяко преминаване цената им растяла. Понякога дори предпазливо ни показваха някоя от тези скъпоценни стоки, а те далеч надхвърляха скромните доходи на моя баща: например лютня, на която, щом засвиреше, дори простото конярче се превръщаше в прекрасен трубадур; рокля или дори воал, които превръщаха най-простата слугиня в очарователна съблазнителка. Имаше и други неща — като моята танцьорка например, — които бяха още по чудни. Вълшебства, за които никога не бяхме чували. Много съм пътувал, но и до ден днешен не съм виждал други такива неща.

Не казах нищо. Дженъс може би смяташе втория аргумент за празни приказки, но това не бяха измислици на търговци. Ние също бяхме чували — и понякога дори виждали — неща, които ни бяха поразявали, кар никое от тях да не беше толкова необичайно като малката танцьорка на Дженъс. И за тях също се твърдеше, че са от Далечното царство, и това винаги предизвикваше силен смях всред околните. И понеже знаеше, че на усамотените места живеят магьосници аскети с много голяма сила, тези предмети се приписваха на един или друг от тях. „Но защо? — неочаквано се запитах аз. — Защо да е по-логично да се вярва в съществуването на някакъв магьосник, скрит в джунглата, в някакъв жрец, намиращ се на планинския връх, вместо да се приеме, че съществува един източник, откъдето идват всички тези неща?“ Същия въпрос зададох на Дженъс.

— На това може лесно да се отговори — каза той. — Откога човек, бил той мъж или жена, може да приеме мисълта, че има същество по-надарено и по-цивилизовано от него или пък по-хубаво място?

Кимнах.

— Да. Баща ми много пъти ми е напомнял, че когато отида някъде другаде, не бива да се хваля с чудесата на Ориса. Хвалбите, дори да са верни, не водят до нищо добро освен до възмущение, макар всички да се правят, че им вярват. Твоят аргумент е по-добър, отколкото предполагах, капитан Грейклок. Какъв е третият?

— Може би ще трябва да намерим друга кръчма, преди да ти го кажа, защото ми се струва, че той се възприема, по-лесно при смазано гърло. Пък и нека бъда честен — тази история трябва да се разказва само през бурна нощ и всички да са малко пияни.

— История за духове? Много ми допадат — отговорих аз.

— Духове? Не зная. Можеш да ги наречеш както желаеш. Но тази история се случи лично с мен.

Намерихме една кръчма с приятна, усмихната кръчмарка, готова да ни налее от най-хубавото вино.

— Беше дошло времето — започна Дженъс, — когато гадателите трябваше да принесат в жертва животно от стадата на моето семейство. Най-често вътрешностите не разкриваха нищо, но понякога гадателят съзираше нещо ужасно. Този път той обяви обсадно положение. Всички мъже и жени, момичета и момчета от нашата долина трябваше да се приберат в градската крепост преди смрачаване. Стадата трябваше да се изоставят, наблюдателниците да останат без стража цели четири нощи.

— Хората ни трябваше да се сгушат край огнищата, да залостят вратите и плътно да закрият прозорците. Понякога… рядко… се чуваше тътен, също като този, който се чува, когато кавалерийски патрул застигне банда разбойници. Имаше хора, които се кълняха, че чували проскърцване на конски седла и дори потракване на копита върху калдъръма, когато патрулът пристигал на някой от малкото ни павирани площади. Но на сутринта по пътя не се виждаха никакви следи от копита. Съвсем нищо.

— Тогава какво е било това през нощта? — попитах озадачен. — И дали не е било просто гръмотевица? Боговете са ми свидетели, че като дете много често убеждавах сам себе си, докато лежех буден през нощта, че чувам на улицата пред къщи, или понякога дори на покрива, точно над моя балкон, дяволи, готови да се нахвърлят върху мен. Но си казвах, че ще е много глупаво незабелязано да се измъкна и да ги видя с очите си.

— Аз пък направих точно това. — Дженъс едва забележимо се усмихна на детинските ми измислици. Спуснах се от спалнята си по едно въже, което бях раднал от караулната стая точно когато гадателя общаваше последното си предупреждение.

— И, разбира се, конниците този път не бяха приели материален образ, нали?

— Не точно… Виж сега. Бях слушал внимателно всички разкази и си бях нарисувал малка карта на района около нашата крепост. Бях отбелязал местата, където както казваха, най-често идвали ездачите. Едно от тези места беше тясно дефиле на около осем хвърлея — в Кострома така измерваме разстоянията, което отговаря приблизително на една трета левга — зад краварниците на баща ми. Скрих се зад едно маслинено дърво в дефилето. Луната беше само тъничък сърп. Зачаках. Не зная колко дълго съм чакал. Бях едва осем или девет годишен и може би съм заспал въпреки голямото вълнение. Събуди ме шум. Точно такъв, за какъвто разказваха говедарите: чух чаткане на конски копита.

— Но нищо не видя.

— Нищо в дефилето — каза Дженъс и погледна чащата си, сякаш тя беше кристална топка, която го връща в миналото. — Но видях едно нещо… две неща… да препускат на баира над дефилето. Двама ездачи. Мисляля, че бяха хора. Бяха въоръжени… или поне видях блясъка на шлемове н копия. Високи шлемове. Дори конете им бяха с брони, тъй като видях отблясък от луната от главата на единия. Позицията, която бяха заели, беше точно такава, каквато сега сам бих заповядал да се заеме… ако предвождах патрул в неприятелска територия… да наблюдавам дефилето, така че основната сила да не бъде изненадана. Тропотът на копита се усили, после отмина. И щом заглъхна, двамата ездачи се присъединиха към останалите. Тропотът от тяхното препускане също замря… Яздеха на изток — където според легендите се намира Далечното царство. Побягнах обратно към замъка и се пъхнах под завивките, като че ли някой ме гонеше.

— А на сутринта, когато се върна?

— Не намерих нищо. Нито по меката пръст на баира, нито пък в дефилето. Никакъв знак, че е минала някаква група от разузнавачи, яздили далеч отвъд своите граници.

— Сън — казах аз разочарован, че в разказа на Дженъс нямаше никакъв кървав череп, изчезнал селянин или поне стадо, панически хвърлило се от скалите.

— Без съмнение — съгласи се Дженъс и погледна слънчевия часовник. — А новият ми сън е, че нощес съм началник на караула и вече закъснявам да се върна в казармата и да се накича с всички труфила, които трябва да нося, докато проверявам часовите.

— Днес за мен беше един радостен ден, приятелю — продължи той и извади от кесията си една сребърна монета въпреки моите възражения. — Ти успя да ме убедиш, че няма такова нещо като Далечно царство. Може би ще се срещнем друг път. Може би ще мога да ти помогна да планираш своето пътуване, тъй като сам доста съм пътувал на запад. — После стана и си тръгна.

Останах сам и си поръчах още една кана вило — отчасти защото исках да разбера на кого от двама ни се усмихваше кръчмарката, отчасти да размисля върху нова, което бях чул. Защото по някакъв начин, въпреки че онова, което бе казал Дженъс, противоречеше на логиката, чувствах, че някъде там, далеч на изток, наистина съществува мрачното и приказно богато Далечно царство.

През следващите седмици се видях с Дженъс няколко пъти. Освободен от омаята на Мелина аз четях, подготвях се за пътуването си, разговарях с по-стари търговци, слушах разказите на пътешественици и моряци така, както бях правил като дете. Но вече знаех какво търся. Баща ми, изглежда, забеляза моето ново увлечение и вероятно го одобряваше, защото все по-малко ме подлагаше на ироничните си критики. Събирах и всички легенди за Далечното царство и се мъчех да ги проумея. Но това беше невъзможно: защото срещу всяка една, в която се казваше, че в Далечното царство има магии, които правят конете да летят, се намираше друга, според която техните жреци са толкова силни, че не са им нужни никакви товарни животни: предметите и хората просто летят чрез магии.

Някои от тези легенди споделях с Дженъс. Той учтиво слушаше, но се отнасяше скептично към тях. Държеше се така, сякаш изобщо не го интересуваха. Всъщност се държеше точно така, както се държа самият аз днес, когато предлагам на някой стиснат шивач товар най-фина коприна, чиято цена надхвърля онова, което той е готов да заплати. „Този плат, господине, въпреки че е много рядък и фин, е прекалено скъп. Аз самият умувах цели две седмици преди да си позволя да го купя.“ Или: „Разбира се, с този плат трябва да се работи много внимателно, тъй като е предназначен за най-изтъкнати люде.“ И така нататък, докато накрая бедният човечец не реши, че е готов да ме убие, ако откажа да му продам стоката.

Един ден Дженъс ме покани на вечеря в офицерската столова. За мен това беше чест: военните се смятаха за социалния елит на Ориса и поканите от този род високо се ценяха. Освен това имаше нещо, което бях почти сигурен, че искам да му кажа, и нещо, за което исках да го питам. Оставаше ми само да реша, как да го направя. Дженъс ме придружи до вкъщи, тъй като трябваше да се измия и преоблека в подходящ черен кадифен брич и жилетка, червена копринена риза с широка бродирана яка, ботуши, високи до коленете, и дълга пелерина с качулка. Казах на Ийнес, че не е необходимо да идва с мен… офицерската прислуга щеше да е повече о достатъчна.

Докато вървяхме по слабо осветените улици към казармите, попитах Дженъс защо, щом е имал такова силно желание да види нови светове, е постъпил на служба в градската гвардия? Разбира се, това беше чест; но задълженията му се състояха главно да охранява сановниците, жреците и важните обществени сгради в Ориса, което едва ли беше много вълнуващо. Дженъс се съгласи: честта наистина била съмнителна, но той нямал друг избор. Когато отишъл в казармите и заявил, че иска да го зачислят, съдбата му била решена в минутата, в която чули името на майка му.

— Не можеха да уронят престижа на фамилията Кетер, независимо колко малко държа на това име, и да ме изпратят да служа като разузнавач по границата, което означава евентуално да помириша кръв или да размахам сабя поне веднъж. Макар че първоначалната ми молба беше точно такава. Вместо това ме направиха капитан в гвардията. Интелектуално стимулиращ пост, ако въобще може да се каже така. Знаеш ли, че се смята за лош вкус в столовата да се говори за война, полицейски поделения, религия или жени? Коне, кучета и лов са постоянните теми на разговор и се разказват все нови и нови случки. Щом чуя как някой се хвали, че кучетата му проявявали почти магически способности да откриват дивеч, ми се дощява да разкажа как веднъж ми се наложи да гладувам цял месец и храната ми бе само едно куче. Бях на една наблюдателна кула и следях за ликантийци от юг. Всъщност не е лошо, печени мръвки, доста тлъстички, със сладки картофи — каза той замечтано. — Няма войник, който при всяка възможност да не се оплаче от тежката служба. Това е негово право и той го получава заедно със сабята и униформата с лъскави медни копчета.

Столовата на градската управа беше разкошна: чиниите бяха сребърни, чашите кристални и на всяка маса беше сложена фина покривка. В центъра на залата бяха подредени полковите отличия и трофеи, а военните ордени бяха провесени на гредите и по стените. Дженъс се извини, остави ме и след малко се върна с пълна униформа — ниски, меки кожени ботуши, пелерина през рамо, копринена риза и куртка. Над нея носеше вталена дреха без ръкави и с подплънки, за да изглежда като ризница. Вместо обичайната си сабя, провесена през рамо, беше сложил колан, на който бяха окачени традиционните къса сабя и кинжал. Шлемът му беше без забрало, добре излъскан и увенчан с голямо, полюшващо се перо. Останалите офицери бяха облечени по същия начин.

Слугите разнасяха из навалицата подноси с наредени по тях чаши за вино. Един от тях спря пред Дженъс, той се поколеба, после поклати глава.

— Предпочитам по време на яденето да пия вода.

И се позасмя. Озадачих се… Дженъс едва ли можеше да се нарече аскет. После си спомних нещо, което ми беше казал баща ми, когато, затънал в младежко отчаяние, бях решил да напусна дома ни без пукната пара в джоба и да постъпя в армията. Той се беше засмял добродушно и ме бе попитал в каква част ще отида. Може би в градската гвардия? По онова време бях очарован от смелостта и популярността на гвардейците и отговорих начумерено: „Може би“. А той ми бе обяснил какво ще спечеля: само една мизерна заплата на низш офицерски чин, която едва ще ми стига за храна в столовата, за вино, за ракия и за разходите за специалните вечери. Градската гвардия беше за богатите и според някои оценки, на човек му трябваха поне десет хиляди сребърни монети годишно, за да се държи на положение, като се имаха предвид необходимите дузина или повече различни униформи и половин дузината кавалерийски коне, личната прислуга извън вестовоите и така нататък. Спомних си, че Дженъс на два пъти през този ден беше споменавал за бедност.

Разбрах затруднението му. Навремето се бях включил в един отбор по фехтовка, съставен от децата на търговци, жреци и градски първенци. Никой от нас не мислеше за пари. Но имаше едно момче, една година по-малко от мен, чийто баща беше направил някакви несполучливи инвестиции и момчето нямаше нова куртка за всяко тържество, имаше само една рапира, и то купена на старо. Това много ме смущаваше, макар да не си спомням аз или някой от моите приятели някога да бе казал нещо. Спомних си, че момчето беше способно, после се помъчих да се сетя, какво стана с него. Не можах… един ден то просто не дойде.

Дженъс не можеше да предложи вино. Много добре. Повиках един от слугите и се осведомих дали с намисленото от мен ще наруша обичаите. След няколко минути обявиха на всеослушание, че виното е скромен подарък от Амалрик Антеро в знак на благодарност, че е удостоен с честта да бъде гост на такива благородни войни. Чашите бяха напълнени и всички вдигнаха тост за мен. За момент долових погледа на Дженъс.

След първото ястие веднага поднесоха второ. Вечерята беше значително по-добра, отколкото си бях представял. Сетих се за сержантите и копиеносците в казармите отвън и си спомних как веднъж бях доставял храни за полка. Чиния месо за обикновените войници, което означаваше, че храната им не се отличава от тази на обикновените хора. Това не беше правилно… Баща ми ми казваше, че един търговец или яде онова, което ядат неговите чиновници, или в противен случай се храни вкъщи. Никой не обича показността на богатия — или на военния офицер — освен ако тя не е споделена с всички.

Вечерята завърши, висшите офицери се извиниха и напуснаха. Сега вечерта беше на по-низшите чинове, на дребните рибки. Изпи се много вино. Вино и ракия. Вечерта не обещаваше нищо освен скука и напиване, а на сутринта тежест в главата. Стараех се да не прекалявам, тъй като не желаех да посрамя семейството си като си счупя носа в таблата със сладкиши. Другите обаче нямаха никакви задръжки. Гласовете ставаха все по-високи, жестовете все по-невъздържани, смехът все по-силен. После, в едно кратко затишие, чух ясно изказано мнение:

— Разбира се, мелезите не са съвсем за пренебрегване. Жените им понякога са забележителни, нали са със смесена кръв. И войниците им могат да бъдат смели, макар да подозирам, че при първа възможност бързат да избягат от бойното поле.

Настъпи гробовна тишина. Всички гледаха Дженъс. Лицето му беше бледо на фона на напомадената му, къдрава брада — същинска маска на мъртвец. Офицерът, който беше казал тези думи, носеше стилизирана катарама на капитан. Някой се опита да наруши тишината, като започна да разказва виц, но на третата дума млъкна.

Дженъс направи знак на един прислужник, взе сребърния поднос от ръцете му и измъкна кинжала си. Сложи го на подноса така, че дръжката да остане почти отвън и повика един низш офицер.

— Занеси това на капитан Херън. Кажи му, че то има сестра, която принадлежи на капитан Дженъс Кетер Грейклок от Кострома и Ориса. И че са неразделни. След един час навън.

— Знаех, че това предизвикателство няма да свърши с театрален дуел, както при мен. Тази нощ в пясъка щеше да падне най-малко един труп. Младият офицер, пребледнял като Дженъс, отиде при другия капитан, изправи се пред него с подноса и повтори думите на Дженъс. Херън не взе кинжала, а се изчерви, сведе очи и промърмори:

— Беше просто шега.

— Кажи на уважаемия капитан, че в казаното от него не можах да доловя никаква шега. Може би нашата среща навън ще ми помогне да я видя. Или пък капитанът ще предпочете да се извини — каза Дженъс, леко нарушавайки протокола по въпросите на честта, защото, макар и косвено, се обръщаше към човека, нанесъл му обидата.

Отново настъпи тишина. Най-после Херън промълви:

— Извинявам се за обидата, която с неуместната си забележка може да съм нанесъл на капитан Грейклок.

Дженъс пое дълбоко дъх.

— Приемам извинението — каза той. — Казаното е забравено. Поканата е оттеглена, Херън. — Забелязах, както и всички в залата, че Дженъс съзнателно пропусна да назове чина на Херън, да се обърне към него като към брат по оръжие, като към равен или да произнесе някаква друга дума, която се казва при истинска прошка. Страхливостта на Херън дълго щеше да се помни. Поне така си мислех тогава, когато кръвта ми лесно се горещеше. Сега зная по какъв повод човек може да приеме да се бие и какво място с радост може да избере един глупак — място, където да бъде убит.

Дженъс се пресегна да вземе чаша вино и видя, че го гледам.

— Може би — каза той тихо — няма да имаш нищо против да излезем? Тук стана задушно. — Без да чака да му отговоря, той се отправи към изхода. Последвах го. Навън Дженъс си сложи наметалото и погледна към осветените прозорци на казармата под нас.

— Виждаш как е — каза той повече на себе си, отколкото на мен. — Ако остана в тази клетка да се движа, да ръмжа и да измервам силата на рапирата си, рано или късно ще умра. Може би ще ме убие някой глупак като Херън, може би сам ще се убия. Този град и неговата парадна суета не могат вече да ме задържат. Хайде да вървим!

Той тръгна надолу по хълма и аз го последвах.

— Къде отиваме?

— Не знам — отговори Дженъс. — Имам нужда от компанията на мъже, не на глупаци. Мъже… и жени. Може би на пристанището.

Вдигнах рамене. Защо не? Аз също бях отегчен от формалностите в столовата и ги намирах за толкова безсъдържателни, колкото и банкетите в гилдията на баща ми.

Пътят ни минаваше покрай една от градските порти. Както обикновено, с изключение на случаите, когато имаше голяма опасност, подсилените с желязо дървени крила бяха отворени, беше пусната само решетката от ковано желязо. През нея можехме да видим платнищата на разпънати пред града палатки и лагерните огньове. Чуваха се викове и смях, звуци на флейти и думкане на барабани.

— Караул! — извика Дженъс един от часовите. — Кои са тези там?

— Племето ифора, капитане. Не могат да влязат в града през нощта, защото…

— Знам защо. Вдигни решетката. Искам да отида при тях.

Знаех не по-зле от Дженъс защо не разрешаваха на хората от племето да влязат в града. Те бяха една от многото опасности, застрашаващи всеки търговец, и баща ми ме беше запознал много подробно с тяхната варварска култура. Племето ифора беше номадско и живееше в южните пустини. Беше прочуто с крадците си, които можеха да се промъкнат покрай часовите на всеки керван, преминал през тяхната територия, и да задигнат всичко, което им хареса. Или пък, ако са достатъчно много или водачът на кервана е глупак, да избият всички мъже и да отвлекат жените. Бяха известни с храбростта си, с неумолимостта си към враговете и с редкия си талант на мъчители. Идваха рядко на север, в цивилизованите територии, и то само да продават изкусно изтъканите от жените им килими, хубави дрехи от козя козина и екзотични сребърни бижута. Никъде не ги пускаха да влязат през градската порта: членовете на племето ифора смятаха за свой свещен дълг да освобождават болните слабаци като нас от всякаква собственост, която им хареса, и то с всички средства — било чрез кражба, било с меч — без оглед на такива последици като арест или съд.

Мислех да кажа на Дженъс: „Днес ти пропусна шанса да рискуваш главата си в дуел; значи ли това, че трябва да намериш друга възможност да ти прережат гръкляна?“ Но тъй като бях млад и прекалено скромен, не казах нищо. Освен това историите за купища скелети и пищящи жени, отвлечени в пустинята, възбуждаха любопитството ми и исках да разбера що за чудовища са тези хора. Охлабих сабята в ножницата и съжалих, че не си бях взел и кинжал, пък и ризница под официалните дрехи. Понечих да напомня и на Дженъс, който крачеше напред, че носи само парадната си сабя вместо двустранно наточения си любим бръснач.

Приближихме лагера и от сянката изскочи един висок върлинест мъж.

— Орисианци… не! Не идва! Не добре дошъл! Бъде ранен! Бъде убит!

Дженъс му отговори с поток от думи. Огромният мъж изръмжа и му заговори на език, който звучеше по същия начин. За пореден път се удивих — значи Дженъс познаваше и племето ифора. Трябваше да се досетя — макар че тази нощ имах странното чувство, че е готов да влезе дори в бърлогата на смъртните си врагове. Двамата се надпреварваха да говорят. Чудовището се засмя с мечешки смях. Дженъс се обърна и ме посочи. Още думи. Изсумтяване. Дженъс се намръщи, после отново заговори. Звярът пак се засмя.

— Извади сабята си — каза Дженъс. — Допри я до челото си и му я подай.

Поколебах се, но изпълних нареждането му. Мъжът прие оръжието, обърна се и извика нещо към лагера. Миг по-късно към нас се приближи снажен мъж с богати дрехи. Кожата му, черна като нощта, блестеше в светлината на огъня. От двете му страни вървяха двама телохранители, въоръжени със саби, и двамата много мършави, също като дългуча, който ни спря.

— Това — каза Дженъс тихо — трябва да е негово величество Хам’ю. Главатарят. Хората от ифора вярват, че колкото е по-тъмна кожата на един мъж, толкова по-голяма е божията благодат над него. И тъй като са предимно светлокожи, един мъж с черна кожа автоматично се смята за благородник. Това тяхно вярване идва от далечното минало, когато са били, както те самите казват, варвари. Робите им въстанали, освободили се и им показали как да покоряват пустинята. Това било началото на тяхното величие. — Затворих очи, забравяйки за момент опасността. Нищо такова не бях чувал нито от моя баща, нито пък в самохвалките разкази на други търговци за техните срещи с различни племена.

Черният човек поздрави Дженъс, който се поклони. Разбрах намека и също се поклоних. Дженъс изтегли сабята си, допря я до челото си и я подаде на главатаря Хам’ю. Черният човек направи същото и му я върна. Дженъс отново заговори и ме посочи. Хам’ю взе моята сабя от часовоя, направи онова, което бе направил със сабята на Дженъс, и ми я върна. Отново се поклонихме и Хам’ю отстъпи настрани и ни посочи лагера.

— Сега сме почетни гости на ифора. От този момент три дни ще бъдем техни кръвни братя. През това време те ще ни предложат всичко най-хубаво, което имат, а ако ни преследват врагове, ще се бият с тях така, както биха се били за човек от своето племе.

— А какво ще стане, ако останем след изтичането на трите дни?

— Е — каза Дженъс. — Ще трябва да си поговорим пак. Или поне ще ни дадат преднина.

Заведоха ни в центъра на лагера, там, където се извиваха пламъците на огъня. Земята беше постлана с килими, имаше високи възглавници за сядане и за облягане. Палатките бяха кръгли като варели, направени от някаква животинска кожа, боядисана в червено. Около огъня лежаха петдесетина мъже и жени. Представиха ме на един мъж, който се поклони, сякаш беше срещнал царя на света, и ми намери място за сядане. После махна с ръка и от сянката изскочи девойка, няколко години по-млада от мен. Двамата си казаха нещо; девойката се изкикоти и ми се поклони. После влезе в една палатка и донесе чаша с широко гърло. Взех я и погледнах към Дженъс за някакви указания. Той вече се бе изтегнал на близката възглавница, заобиколен от две млади жени.

— Изпий го.

— Какво е?

— Просто го изпий. После ще ти кажа. Изпий го на един дъх, иначе ще ги обидиш. Подчиних се и почувствах как главата ми експлодира. Светът около мен пламна. Стомахът ми се надигна възмутен. Но по някакъв начин питието остана вътре и почувствах парене, което се превърна в огън, огънят в гореща дъга и си помислих, че ще е Най-добре да седна. Девойката взе чашата от ръцете ми точно преди да я изпусна.

— Казва се депш — обади се Дженъс. — Ферментирало кобилешко мляко и ферментирала кръв от техните говеда. Към това се прибавя цвят от някаква билка, Хам’ю също я пие, за да не му отслабнат очите. По действието човек би допуснал, че са запознати с процеса на дестилация. Но вместо дестилация Хам’ю произнася някакви заклинания над сместа и тя е готова. Досега не можах да убедя никой дами каже това заклинание. Ако успея да го науча, няма да имам нужда от никаква армия и никаква сабя, нито пък от чужди пари за пътуванията, които искам да направя.

Една от двете жени до него му подаде чаша като моята. Дженъс изпи питието и хвърли чашата през рамото си.

— Една от най-големите стоки на племето ифора са техните дъщери. Макар че презират слабаците от водните земи — така наричат всички освен себе си, — те смятат за голяма благодат младите им жени за известно време да станат куртизанки. Защото се връщат с много сребро, с което купуват кози и коне, и се омъжват с големи почести. Пищността на сватбата зависи от успеха им в предишната им професия. Такава е съдбата на една млада жена, освен ако поличбите не покажат, че тя ще стане вожд или съветник, което пък е върховна благодат; или просто жена от лагера, което според тях е почти нещастие. Жената до теб, между другото, е дъщеря на мъжа, когото Хам’ю е избрал за достоен да бъде твой домакин. Казва се Типън.

Може би се дължеше на депша или вече бях свикнал с непредвидените събития тук, извън стените на Ориса, но вместо да се намръщя на онова, което повечето Орисианци биха сметнали за най-неморалното нещо, аз се обърнах към девойката и й се усмихнах, окуражих я, преместих се по-близко, повдигнах малко роклята й. Миришеше на рози и мускус.

Типън се усмихна. Устните й бяха страстни, дъхът сладък, а зъбите й бяха с красиви, остри като игли връхчета, което им придаваше допълнителен екзотичен привкус. Изпих още един депш. Момичето ми говореше, гласът й беше мек и музикален. Поклатих глава: не разбирах.

— Тя мисли, че цветът на косата ти е много хубав. Като на пустинно слънце — преведе Дженъс. Свих глупаво рамене. После изведнъж осъзнах в каква ситуация се намираме.

— Дженъс, приятелю. Ифорийците нали са хора?

— Хора са.

— Тогава това гостуване сигурно има някаква цена. Освен ако не са очаровани от моята коса и твоето красноречие.

— Прав си — започна Дженъс и в този момент дойде един мъж, който дрънкаше на изкусно изработена хлопка. Засвири флейта, после друга. Зазвънтя цимбал. Ритмично задумка голям барабан.

— Ах! — възкликна Дженъс. — Това ми е познато. Цената е ниска.

Той се изправи, отмествайки една от девойките, която се интересуваше какво има под неговата туника, и измъкна късата си сабя. Подхвърли я нагоре така, че тя се запремята, и я хвана за дръжката.

— Не! — чух гласа му. — Трябва ми истинска сабя, не украшение. — И той я хвърли, забивайки я до дръжката в земята. Извика нещо на техния език и на тъмната земя пред него се появи голям извит ятаган. Дженъс го подхвърли, хвана го, отново го подхвърли и острието се завъртя, отразявайки светлината на огъня. Хам’ю се изправи и започна ритмично да напява. Може би се дължеше на билките в напитката, а може би си представях, но разбрах съвсем ясно историята, представяна от Дженъс чрез танца, който започна бавно, а после ставаше все по-бърз; сега приятелят ми беше само по риза. Това беше историята на великия боец, победен от дявола и магията, принуден да бяга от своята шатра в дълбините на пустинята, където не могат да се намерят дори кости от див осел. Боецът странства дълго, в солената пустош среща лоши същества, които се опитват да го унищожат — тук ятаганът на Дженъс проблесна в серия причудливи движения, — но той ги побеждава. После се изгубва, влачи се по корем през пясъците и почти умира, но богът на пустинния вятър се смилява…

Двете девойки застанаха зад Дженъс, затанцуваха в отблясъците на огън и коприна, даваха му сили. Разказът продължи: и духът на вятъра го хранел и поддържал, и се грижел за него през безкрайните пясъци чак до шатрите на неговите врагове… Изведнъж Дженъс остана да танцува сам, ятаганът му засвятка като мълния, загуби очертанията си, сякаш той се биеше с невидим враг. Накрая боецът триумфира, а противникът пада мъртъв в краката му. Героят вече е богат, силен, могъщ. Но избира друг път. Решава да се върне в пустинята. И да прегърне пустинния вятър.

Песента свърши и Дженъс спря. Чуваше се само пра щенето на дървата в огъня. После цимбалът удари ведньж, два пъти, три пъти. През лагера премина силен вятър. Дженъс се поклони. На племето? На вятъра? На танца? Не зная. Двете девойки се приближиха до него взеха го на ръце и го отнесоха в една от палатките.

Усетих до устните си чаша. Изпих я на един дъх. От ново легнах, долепен до тялото на Типън. Пръстите нежно ме галеха. Беше настъпил моментът, който бях чакал.

— Дженъс! — Гласът ми беше слаб.

— Чувам.

— Ще дойдеш ли с мен? До Далечното царство? Чу се смях, който сякаш идваше от нищото.

— Разбира се! Разбира се! Мислех, че никога няма да ме попиташ.

А после не остана нищо освен Типън, палатката, която неочаквано изникна около нас, и ние бяхме сами аз, тя и светлината на огъня.

Събудих се след разсъмване. Бях гол, завит през кръста само с наметалото си. Една любопитна коза почти бе завряла глава в лицето ми. Лежах на каменистата почва под изгарящите лъчи на слънцето. Типън бе ше сложила глава на корема ми. Големият тъпан от предишната нощ сега биеше в главата ми.

Бях предопределен за Далечното царство.

ГЛАВА ПЕТАЖРЕЦИТЕ

Сестра ми Рейли пристигна тичешком от плаца, свали си бронята, хвърли я на пода и изхленчи:

— Ако ме обичаш, скъпи братко, донеси ми нещо да пийна, преди да съм умряла.

Отидох до огнището, където приготвях силен ароматен пунш. Вдигнах желязното котле от пепелта и напълних с изпускащата пара дъхава течност една голяма чаша. Пуншът беше любимото питие на сестра ми. Подадох й чашата.

— Какъв предан брат — усмихна се Рейли. — И изобщо не е егоист. Откликва и на най-малкия каприз на сестра си, без да очаква някаква награда. — Тя отпи голяма глътка.

— Не ме дразни, Рейли — помолих я аз. — Почти не съм спал след разговора ни миналата седмица.

— О, моля те, не вини мен за лошите си навици — пак се засмя Рейли. — Може би пак си сипал любовно биле на някоя курва и сте се въргаляли в леглото цяла седмица. — Сестра ми прекоси стаята с фините си дълги крака, захвърли сандалите си и се настани на кушетката. — Ела да ме почешеш по краката и ще ти разкажа всичко.

Побързах да изпълня молбата й. Горях от нетърпение да науча на коя страна ще застане. Ако беше против, шансът баща ми да се съгласи да тръгна с Дженъс да търся Далечното царство беше малък. Ако беше съгласна и се наемеше да изглади отношенията между мен и баща ми, съществуваше някакъв шанс той да одобри плана и да финансира моето пътешествие до още неизследваните земи.

Заразтривах краката й. Рейли въздъхна и си дръпна още една глътка.

— Този безгрижен живот е смърт за мен — каза тя.

— Всеки ден едно и също. Ставане с изгрева на слънцето, тренировка с жените. Административна работа до смрачаване, после малко пийване и едно-две парчета печено с Отара. В края на деня съм толкова изморена, че е цяло чудо, ако ми е останала достатъчно енергия за любов с Отара. А пък тя веднага почва да се оплаква.

Отара й беше любовница от много години. Тя беше дребна, добра, с изящна красота, боготвореше сестра ми и беше готова да се бие до смърт, но да не допусне да й се случи нещо лошо. Не че имаше вероятност Рейли да се нуждае от помощ. Сестра ми беше висока, с дълги яки мускули и тесни бедра. Беше десет години по-голяма от мен и умееше чудесно да се бие. Еднакво добре си служеше както със сабята, така и с копието и с лъка от рог на планински овен. Но никой не можеше да я вземе за мъж, нито пък тя подражаваше на мъжете в техните маниери. Рейли имаше хубаво тяло и движенията й бяха гъвкави и деликатни, макар че използуваше груб войнишки език. Спомням си като малък, когато ме пускаха в нейната баня, колко силно бях поразен от гладката й, млечнобяла кожа там, където слънцето не я беше докосвало. Моята коса беше огненочервена, а нейната беше с цвят на слама: очите й бяха ясни и сини като небето.

— Имам нужда от една добра битка, която да раздвижи кръвта ми — продължи Рейли, докато разтривах отеклите й крака. — Или поне труден поход с някаква реална цел, а не тренировка. Сплашване на противник. Обсада на град. — Тя вдигна чашата до сочните си устни и пи. — Но нямам голяма надежда скоро да се случи такова нещо. Управата не смее да ни пусне да се отдалечаваме от Ориса. Страхуват се да не би, докато отсъстваме, някоя варварска орда да направи магия и да разруши града.

Рейли беше капитан на Маранонската гвардия. По това време гвардията се състоеше от петстотин бойци-жени, дали обет на Маранона, любимата богиня н войната. Те се бяха отрекли под клетва от брака, майчинството и каквато и да било друга „нормална“ функция на жените. Гвардията беше много добре обучена се бе посветила на защитата на Ориса. Много малко от тези жени бяха мъжемразки, макар че всичките предпочитаха жени за сексуални партньори.

— Да ти донеса ли още една чаша пунш? — попитах аз. — Или нещо за ядене? Ако желаеш, мога да донеса вода за банята ти. Или пък да изпълня някоя друга поръчка, подходяща за един брат, готов да направи всичко за своята сестра. Такава красива сестра. Толкова войнствена и толкова тъжна. Толкова…

— Спри, преди да съм скочила отгоре ти — засмя се сестра ми. — Добре, Амалрик. Ти победи.

Заех се с масажирането на другия крак.

— О, говори ми, пророчице, — казах напевно. — Кажи ми какво таиш в сърцето си. — Рейли невъздържано се разсмя. Не на моята хитрост, а защото я гъделичках по краката. Бях намерил слабото й място още когато бях малко дете, а тя новобранка.

Сестра ми беше една от малцината, с които се чувствах спокоен. Нямаше тайна, която да не мога да споделя с нея, прегрешение, което тя да не ми прости. Но Рейли никога не злоупотребяваше с доверието ми, не проявяваше любопитство. Нейните съвети ми бяха най-скъпи. Може би точно поради това през последните месеци, когато се бях увлякъл по Мелина, странях от нея. Бях прекалено потиснат, за да желая да се вслушам в здравия разум. Но когато най-накрая се обърнах към нея, думите й не се отличаваха от тези на Дженъс. Каза ми да си извлека поука от станалото.

— Нямам предвид повече да не съгрешаваш — поясни тя. — Но искам да кажа да се опиташ следващото ти Прегрешение да не бъде толкова скъпо… и открито.

— После ме погледна с ясните си сини очи и ме запита какво мисля да правя в бъдеще.

— Време е да предприема моето пътешествие — отговорих аз — и да поема бизнеса заедно с баща ни.

— Добри намерения, скъпи братко, — отговори тя.

— Питам се само дали наистина искаш да го направиш. От известно време подозирам, че за поведението ти на последък има някаква по-дълбока причина, а не обикновена младежка глупост. Може би перспективата да бъдеш търговец не ти е по сърце. — Отново разбрах колко проницателна е моята сестра-войник. Може би се съпротивлявах на едно скучно бъдеще — да бъда принуден да прекарам живота си сред хора, които се интересуват единствено от пари.

— Съвсем добре си разбрала — извиках аз. — Ако стана търговец като баща ни, искам да върша нещо повече, а не просто да поема в ръцете си семейния бизнес. Искам да оставя ярка следа и да бъда нещо повече от син на богат човек, който живее, изоставил младежките мечти на своя баща.

— Как смяташ да постигнеш това? Или, по-точно, мислил ли си за тези неща?

Разказах й за Далечното царство и за желанието си да го открия. Разказах й за Дженъс. Тя ме слушаше внимателно, без да се обади, докато не свърших, после каза:

— Няма да кажа „не“, както няма да кажа и „да“. Всъщност сега не мога да изразя никакво мнение. Обаче… ще разпитам тук-там. И когато науча нещо повече, по-специално за новия ти приятел, Дженъс Грейклок, ще ти съобщя решението си.

… Сега беше време за решението, което ми бе обещала. Макар че се шегувах и я гъделичках, очаквах резултата с безпокойство. Сестра ми отдръпна крака си и седна на кушетката.

— Донеси ми още едно питие — помоли тя — и ще ти разкажа какво успях да науча.

Моментално изпълних желанието й и седнах, примрял от вълнение.

— Ще ми простиш, скъпи Амалрик — каза Рейли, но ще започна по един малко груб начин. Вместо да проучваме доколко има смисъл експедицията, която искаш да предприемеш, нека най-напред потърсим доказателство, че твоят приятел не е мошеник. — Вдигна ръка, за да спре протеста ми. — Трябва да признаеш, че в последно време компаниите ти се състоят от съмнителни млади мъже и жени. Доколкото зная, Дженъс Грейклок е поредният ти най-добър приятел.

Кимнах, признавайки че е права.

— Като начало — продължи тя, — размених няколко мисли с някои от моите познати от градската гвардия. Мнението им е, че Дженъс е не само отличен войник, но и опитен ръководител и организатор. — Въздъхнах с облекчение. — Не бързай — предупреди ме Рейли. — Не всичко е в розова светлина. Капитан Грейклок, за краткото време, което е прекарал в гвардията, изглежда, е успял да си създаде немалко врагове Но мисля, че главната причина за това е завистта. Както и неговата самоувереност. Тъкмо тя дразни богатите курвенски синове, които носят службата в любимата си кръчма.

Прекъснах я.

— Трябва да се държи сметка също за неговото потекло и за времето, което е прекарал в служба на ликантийците.

— И това разбрах — отговори сестра ми. — Но по някакъв странен начин тези факти говорят добре за него. Майката на Дженъс е орисианка, от фамилията Кетер. Била луда глава и много упорита. Бащата е принц на Кострома и преди много години дошъл на търговско посещение в Ориса и срещнал младата Кетер. Влюбили се. Навремето това предизвикало голям скандал, особено защото майката на Дженъс не се подчинила на семейството си и избягала със смелия млад принц. Мисля, че и двамата са починали, макар никой да не знае как и кога.

Това отчасти обясняваше нежеланието на Дженъс да ми разкаже за родителите си.

— Как е постъпил на служба при ликантийците — продължи сестра ми, — не зная. Макар да подозирам, че е имал нужда от средства за съществуване след смъртта на родителите си.

— Той е доста беден — казах аз. — Имам впечатлението, че харчи всичко, което успява да изкара в гвардията.

— Точно така — потвърди сестра ми. — Очевидно смята това за инвестиция. Надява се да срещне подходящ човек за по-нататъшната си кариера.

— Да не би аз да съм този човек? — попитах разтревожен. Отново ли ме вземаха за глупак?

Сестра ми ме потупа успокоително по ръката.

— Не прибързвай със заключенията си — упрекна ме тя. — Той може да е беден, но не мисля, че целта му са парите.

— И той твърди същото — казах аз малко разгорещено. Чувствах се виновен задето не го бях защитил секунда по-рано.

— Изглежда, че фамилията Кетер — или поне онова, което е останало от нея — се развълнувала доста, когато Дженъс се появил в Ориса. Те смятали, че той скоро ще ги посети и ще предяви кръвна претенция за помощ. Разбира се, щели да му откажат. Според тях той нямал право на никакви претенции, тъй като пряката връзка по майчина линия вече не съществувала. Баща й умрял от разрив на сърцето след като дъщеря му го посрамила с бягството си с един варварски принц.

— Но той не ги е посетил, нали? — попитах аз с удовлетворение.

— Фактически ги е посетил. След време отишъл на гости на вуйчо си. Но за щастие на този голям скъперник, капитан Грейклок бил не само почтителен, но и с постарал вуйчо му да разбере, че той няма никакво на мерение да иска някакви пари като наследство по майчина линия.

— Браво на Дженъс! — казах аз.

— Да. Това показва, че намеренията му са честни. За нещастие не пречи парите да изтичат от кесията му като пясък от разтворена шепа. — Рейли си допи чашка та и я остави на масата. — За да съм сигурна за впечатлението си, го посетих лично.

Бях като гръмнат. Седях напрегнат и чаках.

— Е, и? — подканих я аз.

Сестра ми се засмя.

— Мисля, че приятелят ти е луд, лош и познанството с него е опасно. — Намръщих се, озадачен от нейните бележки и смях. — Особено за жени — допълни тя — Той знае как да говори на една жена, да хвали повече ума й, отколкото външността. И те гледа право очите, претегляйки всяка дума, която излиза от устата ти, сякаш е някакво съкровище. Добре си поприказвахме. Накрая ми подхвърли… по един много фин, възпитан начин… че би дал всичко, ако може да ме има в леглото!

— Какво? — Почти изкрещях, побеснял от обидата която Дженъс бе нанесъл на сестра ми.

Рейли се засмя още по-силно.

— О, ако можеше да видиш лицето си. Пламти като факла, също като косата ти! Не ме защитавай толкова. Особено когато не е необходимо. Както казах, държането му беше много възпитано, просто опипваше почвата. Всъщност си служеше с много ласкателства. Да ти кажа, ако някога реша да легна с мъж, макар че това е отвратително, един от първите ще бъде твоят приятел. Той е много привлекателен. Ако не беше белегът, щеше да е почти красив.

Бях се успокоил, дори бях щастлив.

— Искаш да кажеш, че одобряваш Дженъс?

— Да. Наистина. Той е добър войник. Практичен войник. И вярвам, че би направил всичко възможно, за да те върне невредим от твоето пътешествие.

— А какво е мнението ти за самото пътешествие? За намерението ми да търся Далечното царство.

— За мен това е чиста лудост — отговори сестра ми съвсем сериозно. — Но мисля, че ако не го направиш, ще съжаляваш до края на живота си.

Тя се наведе напред и за момент се замиели.

— В известен смисъл ти завиждам, Амалрик. Завист, която ме прави да се ядосвам на всички мъже. Когато бях момиче, и аз мечтаех за такова пътешествие. Скоро обаче разбрах, че още от рождението си съм обречена. Поради пола си. Бих могла да се оженя и да раждам деца от някоя свиня, която безмилостно ще ме командва. Бих могла да стана държанка, което, като се имат предвид моите вкусове, би било същински ад. Макар че дори и това ми е отречено, тъй като произхождам от благородно семейства. Благодарна съм на боговете, че съм наследила атлетическите способности на фамилията Антеро, че имам любещ баща и че майка ми ме разбираше достатъчно добре и ми позволи да постъпя в Маранонската гвардия. Повярвай ми, предпочитам тази скука пред скуката на другите жени в този град.

— Значи ли всичко това, че ще ме подкрепиш пред баща ми?

— Да. Но по причина, много по съществена от обикновеното младежко желание за пътешествия. Ти си щастливец и ще възстановиш честта на цялата фамилия Антеро. И ние ще можем да турим край на шушуканията по наш адрес, които излизат от Съвета на жреците. Халаб няма да бъде отмъстен. Но нашият беден брат поне ще бъде спокоен във вечния си сън.

— Мисля, че онази нощ видях духа му в една кръчма — казах аз. — Нощта, когато срещнах Дженъс. Той ми се усмихна. И вдигна палец, за да ме окуражи.

— Чудесна поличба — каза сестра ми. — Духът на Халаб може би подозира какво ще се случи.

Настъпи продължителна тишина. Винаги ставаше така при споменаване на името на Халаб. Той бе имал лошия шанс да поведе фамилията по пътя на жреците. Бе имал нещастието да се роди с талант на жрец. Като дете плашел девойките, като им предсказвал нежелани бременности, които се сбъдвали. Един път Рейли ми призна, че Халаб предварително знаел, че майка ни ще умре, и шест месеца преди смъртта й мълчаливо страдал.

Спомням си някои от неговите трикове, които правеше, за да ме развеселява или утешава. Моето любимо домашно животно беше един пор, който носех навсякъде. Той живееше и се хранеше в джоба ми, а нощем спеше под възглавницата ми. Порът заболя и умря. Това се случи наскоро след смъртта на майка ни и тази втора загуба беше ужасен удар за едно толкова малко дете като мен. Скърбях толкова много, че самият аз заболях и едва не умрях от треска. Но Халаб изрови пора от градината, където го бях погребал. Спомням си, че се събудих от монотонното му напяване. Той седеше на пода до леглото ми, провесил съсухреното тяло на малкото животинче над синия пламък, който се издигаше от един меден мангал. Усетих миризма на опърлена мърша. Халаб поръси някакъв прах върху огъня, без да спира напева си, и изведнъж ужасната воня се превърна в чудесен аромат. После брат ми започна да диша над мъртвото животинче и да го върти за опашката.

След това го постави на гърдите ми и сложи ръката ми върху студеното тяло.

— Дъхни му, Амалрик — каза ми Халаб толкова тихо, че едвам го чух. Дъхнах му. И почувствах, как студенината се превърна в топлина. После животното се размърда, изцвърча и зарови муцуна между пръстите ми. Изкрещях от радост, когато видях малките му очички изпълнени с живот. След един час температурата ми спадна. А след седмица подскачах из къщи, скътал малкото животинче в джоба си.

И до днес, когато се сетя за това, не зная дали да се смея, или да плача. Всички ние обичахме моя брат и благоговеехме пред неговата дарба. Сега разбирам, че баща ми освен това се е страхувал. Защото брат ми искаше да стане жрец. Той се интересуваше само от онези знания, които можеше да научи от жреците. Но желанието му да усвои това умение влизаше в разрез с политиката на времето. Брат ми беше идеалист, романтик, който казваше, че ще използува дарбата си за благото на народа на Ориса. Той мечтаеше да лекува болни, да облекчава мъките на бедните и угнетените.

Съветът на жреците обаче имаше намерение да запази влиянието си над Ориса. Никой управник, независимо от значимостта и древността на своя род, не можеше да действа без неговата благословия. Никой търговец, занаятчия, собственик на магазин или куртизанка не можеше да упражнява своя занаят, без да плаща определения десятък. В своите амбиции брат ми беше честен и открит. Жреците с голямо нежелание се съгласиха да го приемат в своята среда. Сестра ми каза, че го подложили на такова изпитание, на каквото не бил подлаган никой от тях. А при събеседването били така груби, сякаш той бил от долен или съмнителен род.

И го отхвърлили. Казали, че не е издържал изпитанието. Но Халаб не изгубил кураж. Той поискал едно последно изпитание: изпитание чрез измъчване. Целият град бил развълнуван, когато уреченият ден наближил. Брат ми отказал да послуша Съвета на жреците и да предостави своя случай директно на боговете. Подробностите от изпитанието били държани в тайна, но всички знаели, че провалът означава смърт. В уредения ден Халаб влязъл в храма — и никога не излязъл от него. Жреците съобщили, че е умрял. Но не предадоха тялото му на семейството, за да го почетем според обичая. Не бяха изпълнени никакви обреди, които да облекчат напускането му на този свят. Духът на Халаб бе обречен да се скита в студеното преддверие между този живот и следващия.

Всички платихме висока цена за мечтите на Халаб. Братята ми често се оплакваха от това. Но те бяха кротки хора и се примиряваха с положението. Баща ми никога не говореше по този въпрос. Не от страх за себе си, но заради фамилията и идните поколения. Аз зная съвсем сигурно, че той мразеше жреците. Това беше омраза, която споделяше само със сестра ми и с мен.

Рейли се размърда на кушетката. Усмихна ми се, но по умореното разтваряне на устните й можех да разбера, че и тя се беше отдала на същите мрачни мисли.

— Дай ми една седмица — каза тя. — Знаеш, че баща ми има слабост към мен. Но все пак, за да измисля някоя хитрост, ми трябва време.

— Вземи със себе си Отара, когато идеш при него — посъветвах я аз. — Нейната компания винаги му е приятна.

— О, разбира се, че ще я взема. Но ти ще трябва да ми обещаеш нещо, мили братко.

— Всичко, което искаш. Посочи ми само някоя висока планина, и аз ще я изкача. Пустиня, и ще я прекося. Съкровище, и ще го открадна.

— Можеш ли да не се забъркваш в неприятности?

— Много е трудно — отговорих аз. — Но ще направя всичко, което е по силите ми… Обещавам.

— Не ми се нрави тази експедиция — каза баща ми.

Отговорът му ме завари неподготвен. Нали Рейли беше говорила с него. Бях сигурен, че ще одобри замисъла ми.

— Трябва да се съгласиш, татко — помолих го аз. — Съмнявам се дали през живота си ще имам друга такава възможност. Моля те, дай ми благословията си.

— Няма нищо, което съм длъжен да направя, Амалрик — отговори баща ми, — освен да платя десятъка на жреците, данъците на управата и една златна монета на Злокобния вестител, за да направи преминаването ми на другия свят безболезнено и бързо. Тези неща трябва да направя. Одобряването на една глупава експедиция сина ми, който при това е още юноша, за щастие не влиза в задълженията ми.

— Прощавай за думите, татко — отвърнах аз смирено. — Но моля те, кажи ми какво да сторя, за да те убедя? Смяташ ли, че това е една безполезна цел? Не вярваш ли, че съществува Далечното царство?

Баща ми ме погледна. Не ядосано, не и строго; в погледа му се четеше някаква голяма умора. Отговорът му не се нуждаеше от думи. Косата му беше побеляла, подстригана като шлем, според модата на неговото поколение. Имаше малка красива брада — също бяла. Лицето му беше покрито с бръчки, а кожата съсухрена от многобройните му пътувания. Ръцете му бяха големи, покрити със старчески петна. Сега разбирам, че Пафос Карима Антеро… патриархът на нашата фамилия,… в онези дни едва беше започнал да слиза по стълбата на живота и почтената възраст, която му приписвам, е просто фикция на моята младост. Гледах на него като на бог. Така че когато се втренчи в мен, сърцето ми примря и се почувствах малък и недостоен. Защото разбрах, че аз бях този, заради когото пътешествието до Далечното царство няма да се осъществи.

Докато обмислях как да защитя каузата си, в стаята цареше пълна тишина; чуваше се само прашенето на дървата в камината зад масата на баща ми.

— Зная, че съм ти причинил много разочарования, татко — промълвих най-сетне аз. — Поведението ми беше непростимо. Да кажа, че дълбоко и най-искрено съжалявам, ще бъде много слабо извинение… независимо колко е обективно… за да натежи в моя полза. Баща ми не сваляше от мен тежкия си, изпитателен поглед. — Намерението ми може да изглежда като неочаквана, абсурдна приумица. А като се има предвид досегашното ми поведение, аз също бих отхвърлил подобен план, особено ако съм баща на такъв син. Но те моля, татко, погледни в сърцето ми и виж истината, която лежи там. Искам само да бъдеш доволен от мен. Искам да разсея всички съмнения относно моите мотиви за бъдещето. Да бъда достоен за името Антеро, за да може баща ми да говори с гордо вдигната глава насред целия град. — Замълчах. Не знаех как да продължа.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? — попита баща ми с дрезгав глас.

— Не, татко. Искам също ясно да заявя, че независимо какво ще бъде решението ти, аз ще го приема, без да се оплаквам, и ще се постарая с всички сили да извърша пътешествието, което ти смяташ за достойно за такъв като мен. Преди обаче да ми откажеш категорично, моля да помислиш върху следното. За повечето младежи на моята възраст експедицията е само повод да по-пътуват и да се отдадат на удоволствия за сметка на баща си. Никой не открива нови страни. Знанията за света не се увеличават. И нашите търговски маршрути продължават да се сблъскват със същите сили, които пречат на орисианците да постигнат своята истинска цел. Вашето поколение е последното, което е разширило тези граници. Само ти при твоето отдавнашно пътешествие си дръзнал да преначертаеш картите на тези маршрути. И голяма част от знанието за най-далечните западни региони се дължи на последните търговски експедиции на нашия род. Но трябва да признаеш, че традицията за търсене на търговско щастие вече се е превърнала в подигравка. В просто извинение за синовете на богатите да харчат парите на бащите си по чуждоземен лукс, жени и вино далеч от неодобрителните погледи на орисианците. И ако не се смята непосредственото опознаване на най-добрите кръчми и дворци във вече известния свят, всички се връщат с празни ръце.

— Ти друго ли предлагаш? — попита сухо баща ми.

— Да, татко, наистина. И точно затова искам не повече от една десета от онова, което обикновено се дава за такива експедиции. Това ще бъде истинска откривателска експедиция, татко. Нямам намерение да си поръчам изискан гардероб, за да впечатлявам куртизанките. Нито пък искам пари за антураж, както е модерно днес, нито луксозни неща, които се вземат в такива експедиции: фини палатки и килими, и възглавници за отмора след продължителните преходи; вина и деликатеси за облекчаване на небцето след храната на варварите; роби за черната работа; жени да уталожат страстта ни, когато местните удоволствия ни се отказват. Възнамерявам тази експедиция да бъде екипирана толкова скромно и професионално, колкото е необходимо. И при такива малки разходи има голяма вероятност тя да бъде доходна, дори и да не успеем да достигнем целта си. Освен това вярвам, че за мен беше голям късмет да срещна капитан Грейклок, един човек, чието присъствие двойно осигурява успеха на начинанието ми.

— А какво ще кажеш, ако одобря експедицията, но в друга посока? — попита баща ми.

— Тогава ще сторя същото — отговорих аз. — Само че не ще го направя така добре, защото няма да имам компанията на капитан Грейклок. Естествено, ще бъда разочарован. Но възможността да докажа, че съм достоен син, за мен е по-важна от всяко разочарование. — Спрях. Не изложих никакви други аргументи. Подготвих се за неговия отказ. Отправих молба към духа на Халаб да ми помогне да приема отказа смирено.

На вратата се почука. Показа се Търги, личният слуга на баща ми. Усмихваше се доволно и щом видя, че съм разстроен, усмивката му стана още по-широка. Несъмнено се радваше, че най-после съм получил полагащото се наказание за поведението си.

— Какво има? — попита баща ми раздразнено. Усмивката на Търги се изпари.

— Нали наредихте да ви съобщя, щом дойде капитан Грейклок, господарка.

Изненадах се. Очевидно баща ми бе помолил Дженъс да присъства на последното ми унижение. Опитах се да не се ядосвам, защото това щеше да бъде грубо и спрямо Дженъс.

— Кажи му да влезе — отвърна баща ми. — И ни донеси вино. Само внимавай да не от онзи киселаш, който продават на пазара. Донеси една хубава бутилка от моята изба. — Стомахът ми се сви на топка. Търги ме изгледа с неприязън и излезе да изпълни нареждането. Постъпката на баща ми ме озадачи. Но думите, които ми каза, бяха още по-озадачаващи.

— За първи път няма да се карам с човек от твоята компания. И не се осланям само на мнението на сестра ти за Дженъс Грейклок. Капитан Грейклок, изглежда, е прекрасен войник, който добре ще провежда военните операции при една такава експедиция… ако бъде одобрен. Всъщност той много силно ме впечатли. Поканих го да присъства лично, защото не намерих никаква лоша страна в характера му. Всяка друга постъпка от моя страна би била проява на грубост.

Чух стъпките на Дженъс в коридора и ми се прииска да се измъкна крадешком като кутре, току-що изцапало постелката пред камината.

— Влизай, добри ми капитане — извика баща ми весело, щом Търги съобщи за Дженъс. — Благодаря ти, че се отзова с готовност на моята покана.

Дженъс се беше облякъл грижливо, за да направи добро впечатление. Влезе и ниско се поклони.

— Удоволствието от поканата е мое, господин Антеро.

— Хайде, остави този тон — каза баща ми. — Ще разговаряме като равни, ако ще водиш експедицията на моя син до Далечното царство. Наричай ме Пафос, капитане… ако обичаш.

Зяпнах от изненада. Главата ми се завъртя първо от объркване, а след това от радост. Очите ми се насълзиха и почувствах как буцата в гърлото ми се готви да премине в ридание на облекчение. Исках да се хвърля в краката на баща си и да му благодаря.

Той се усмихна и ми намигна.

— Сипи ми от виното, което донесе Търги. Искам да чуя мнението на Дженъс.

Напълних две чаши и ги подадох. Дженъс ме изгледа странно, но аз се обърнах, за да не изляза пълен глупак. Не чух почти нищо от разговора им през следващия час, но трябва да е бил приятен, а доверието в Дженъс утвърдено, защото имаше много смях при шегите на баща ми и почтително мълчание, когато той разказваше за някои от любимите си приключения.

Продължавах да се чудя къде бях допуснал грешка? Само преди момент експедицията ми бе отказана. Сега тя беше одобрена с голямо въодушевление и беше благословена, и бяха вдигнати тостове с най-доброто вино на баща ми. От друга страна, къде бях постъпил правилно? Какво бях казал, за да променя страшно упорития ум на Пафос Карима Антеро? После разбрах, поне отчасти. Отказът му беше изпитание. Бях успял не с онова, което казах, а с искрената си страстна защита. От този ден нататък много пъти прилагах тази тактика и тя винаги носеше успех.

— Има един въпрос, по който трябва да сме наясно още от самото начало — чух да казва баща ми.

— Какъв е той, господине? — попита Дженъс.

— От опит зная, че една от най-големите причини за неуспех при експедициите е, че няма ясно разграничаване между власт и отговорност.

— Твоята мъдрост е много по-голяма от моята — каза Дженъс. — Затова няма да възразя. Още повече, че моят малък опит ми дава основание да приема думитети като пълна и абсолютна истина.

— Добре — отговори баща ми. — Тогава няма да оспорваш моето първо и единствено правило. По всички въпроси, които се отнасят до сигурността на експедицията, ще отговаряш ти. Синът ми няма да се меси по никакъв начин в отношенията ти с войниците. Обаче… по всички въпроси, свързани със средствата и търговията, думата на сина ми е закон. Това е негова експедиция. И той е човекът, който ще отговаря пред мен за нейния успех или провал. Съгласен ли си?

— Без ни най-малко колебание, господине — отговори Дженъс.

Баща ми се обърна към мен.

— Амалрик… Ако имаш някакви възражения по въпроса, казвай ги сега. Не ги оставяй за времето, когато ще бъдете в пустинята и от дюните върху вас се нахвърли орда диваци. Така че… Съгласен ли си и ти?

Все още бях развълнуван, затова успях само да кимна. Понечих и да кажа нещо, но Дженъс ме прекъсна.

— Ако не прозвучи много нахално, господине — каза той, — аз също имам едно малко условие.

Думите му ме смутиха. Какво правеше той? Нали баща ми вече се беше съгласил. Какво още искаше Дженъс? Бях сигурен, че баща ми веднага ще оттегли даденото съгласие.

— И какво е то, капитане? — чух гласа му и се изненадах от веселия му тон.

— Искам да зная собственото ти мнение за нашата крайна цел. Защото трябва да те предупредя, че ще рискувам всичко, което сме спечелили, щом достигнем крайната цел. Но ако си убеден, че онова, което търсим, е само измислица… да се разделим още сега.

Това вече проваляше всичко. Баща ми не беше човек, който обича измислици. Беше ме пуснал само защото смяташе, че има голяма вероятност за печалба. Нямаше значение каква е целта, щом като по пътя имаше възможност за търговия. И сега, след ултиматума на Дженъс, цялата му добра воля щеше да се изпари. И все пак ми беше интересно как ще реагира. Спомних си за един въпрос, който бях задал… и не получих никакъв отговор.

Очаквах лицето му да почервее от гняв, но то остана спокойно и замислено.

— Това е справедливо — отговори най-после баща ми. — Ако бях на твое място, аз бих попитал същото.

— Той напълни чашата си и отпи. — Двамата сме обхванати от една и съща мечта, капитане… Далечното царство държи запленен ума ми още от дете.

Сигурно бе чул тежкото ми дишане, защото обърна глава и сви устни в странна усмивка.

— Никога и с никого не съм споделял това — каза ми той. — Но някога седях там, където седиш сега ти, синко. Молех баща ми да ми разреши да тръгна на същата експедиция на изток. Той ми отказа. И оттогава насам не е имало ден, през който да не съжалявам.

Не можех да намеря думи. Нали допреди миг в мислите си обвинявах баща си, че е вършил търговската си дейност само с мисъл за печалба и е бил глух към легендите и мечтите.

— Но… как е могъл? Всички знаят, че си голям пътешественик. Много от нашите търговски маршрути не биха съществували, ако не беше ти.

Баща ми само махна с ръка.

— Всеки би могъл да направи същото. Не говоря от излишна скромност, защото боговете са ми свидетели, че не съм скромен човек. Факт е обаче, че по мое време младите хора, които предприемаха важни експедиции, бяха много малко. Много по-лесно беше човек да си остане в любимата компания. Тогава видях, че светът на Ориса се свива, вместо да се разширява. И ставаше все по-лош подир победата ни над Ликантия. Сега човек може сравнително лесно да забогатее. Достатъчно е само се използват добрите, сигурни пристанища от миналото. Именно затова оттогава насам са извършени толкова малко важни изследвания. И това е причината, поради която давам своето съгласие. Ако в Ориса замре духът на изследователя, тя ще престане да съществува.

— Но в такъв случай ти вярваш ли, че Далечното царство съществува? — попитах го аз.

Настъпи продължително мълчание. Баща ми смутено мълчеше. Накрая промълви:

— Позволи ми да ти отговоря по следния начин… Предпочитам да вярвам. Винаги трябва да има място, което изследователят да търси. Ние всички сме родени с проклятието на копнеещото сърце. И ако отговорът е само една допълнителна коричка хляб, отмъкната от нашите братя, тогава какъв е смисълът от всичко това? Ето защо ти давам благословията си, синко. И ти също, добри ми капитане, търси Далечното царство. Намерете го, ако можете. В името на боговете, ако Далечното царство наистина съществува, аз ще легна в гроба щастлив, че един Антеро е стигнал там. — Той вдигна чашата, изпи я до дъно и попита възбудено: — Този отговор достатъчен ли е, капитане?

— Повече, от достатъчен, господине — отговори Дженъс. Гласът му бе изпълнен с огромно уважение — Благодаря ти.

— Няма защо да ми благодариш — отговори баща ми, после се обърна към мен. — Уговорихме се значи. Единственото препятствие, което трябва да се преодолее, е да получим разрешение от Съвета на жреците.

Сърцето ми примря от страх. Бях забравил за жреците. Без тяхно одобрение не се разрешаваше никаква търговска експедиция, а разрешение не можеше да се получи, ако не се пуснеха в действие много пари и обещания за още повече. Но дори и това не беше гаранция, че поличбите ще бъдат добри. Особено за начинание като това, начинание, за което се бях хвалил пред баща си, че няма да има нищо общо с пътуванията на моите връстници. Щеше да има хвърляне на кости. А как ще се разтълкува подреждането на костите не можеше да се каже. Особено за фамилията Антеро.

Баща ми разбра по израза ми какви мисли ме вълнуват и напълни чашите ни.

— Позволи ми да помисля как мога да ти помогна — каза той. — Раздал съм няколко заема, чието изплащане отдавна е просрочено. Междувременно… — Той вдигна наздравица. — Да пием за Далечното царство!

— За Далечното царство — повторихме ние. Докато пиехме, погледнах над чашата си към Дженъс. Той се усмихваше, но усмивката му изглеждаше неуверена. Очевидно не само аз се страхувах от Съвета на жреците.

По времето, когато подготвях пътуването, финансирането на всяка експедиция се извършваше по така нареченото от нас, търговците, Правило на трите. Една трета от средствата отиваха за екипировка, втората трета за участниците в експедицията и последната — за боговете. Печалбите от успешната експедиция пък се разпределяха по Правилото на четирите: две части за търговеца и поръчителите, една част за членовете на експедицията или техните наследници и последната част отново за боговете. Дела на боговете вземаха жреците и по онова време се шегувахме, че жреците хвърлят монетите във въздуха. Онези, които литват към небето, са за боговете, а всички, които паднат на земята, за жреците.

За беда никое от тези правила не беше достатъчно прецизно и сметките обикновено не излизаха. Трябваше да се прибави реката от сребро, която потичаше в ръцете на служителите и помощниците на жреците, за да се събере Съветът. Още по-големи, направо царски дарове трябваше да се дадат на членовете на Съвета, за да защитят каузата на търговеца пред своите колеги. Нямаше никакъв начин да се избегне това, макар да се говореше, че някои се били опитвали, били разкрити и след това лишени от правото да бъдат търговци до края на живота си… и то понеже жреците проявили достатъчно добра воля да оставят тези блудни синове живи.

После идваха продължителните и скъпи обреди но пречистването и накрая хвърлянето на кости от един от молителите. Получаването на добра поличба съвсем не беше гарантирано, независимо от раздадените пари и подаръци. Но лошата поличба беше гарантирана, ако търговецът се беше показал скъперник при разпределянето на „даровете“. Колкото до правилото за разпределяне на печалбата на четири, търговецът намаляваше сумата за жреците, като даваше повече… само на някои. Това се правеше за заобикаляне на друг орисански закон, според който всеки предмет, донесен от чужди страни, трябваше да бъде проверен за духовна чистота. Това беше строг закон и никакви „подаръци“ не можеха да отнемат правото на жреците автоматически да си присвоят всички съвременни магьоснически тайни. Всяка книга, всеки талисман, мехлем или друго нещо, което спадаше към горната дефиниция, трябваше незабавно да се предаде на Съвета. Наказанието за нарушаване на този закон беше смърт.

Тъй като моята експедиция беше с конкретната задача да открие път през тайнствените и смъртно опасни бариери — някои физически, други магически, — които по онова време така непосредствено заобикаляха нашия свят, на този закон щеше да се обърне голямо внимание. Съветът на жреците щеше да изисква строги гаранции, за да разреши пътуване до легендарното Далечно царство.

Но баща ми беше печен в тези работи. Малко хора можеха да се мерят с Пафос Карима Антеро в умението да се ухажват жреците. В Съвета не го обичаха, но пък той умееше да преговаря с мошениците и изнудвачите от административната бюрокрация и да печели на по-добра цена от много други. Една завъртулка в главната книга или нейното отсъствие може да има забележителни резултати. Така че, докато аз се безпокоях за бъдещето от гледището на един младеж, изправен пред огромна планина, която трябва да преодолее, баща ми се захвана за работа, казвайки някоя дума тук, подхвърляйки някоя кесия там, припомняйки извършвани от него самия услуги.

Най-сетне настъпи дългоочакваният ден. Беше в началото на лятото, време на утринни мъгли и топло следобедно слънце. Въздухът ухаеше на розмарин и портокалов цвят. Слънцето ярко блестеше. Ние чакахме в градините зад двореца на жреците. Бяхме облечени в бели дрехи на молители, добре измити и намазани с очистващи масла. Вътрешностите ни негодуваха поради тридневното гладуване и пречистване, изисквано от ритуалите. Напрежението ми беше подсилено от последните думи казани от баща ми на излизане от къщата.

— Бъди внимателен — предупреди ме той. — Прави всичко както ти се казва… и нищо повече. Експедицията ти предизвика голям интерес всред враговете ни. Те внимателно ще ни наблюдават и слушат.

Дженъс също беше необичайно тих. Погледнах над главата на дребния духовник, на чийто грижи бяхме поверени, видях как нервно поглажда брадата си. Той видя, че го гледам и намръщената му физиономия бързо се усмихна.

— Няма за какво да се безпокоиш. Най-лошото, което може да ни се случи, е да не ни дадат разрешение.

Спомних си за Халаб и нищо не му отговорих. По стълбите тичешком слезе един роб и съобщи:

— Те вече са готови, господари.

Духовникът ме дръпна за ръкава, подаде ми голямо парче червен плат и каза.

— Сложете това на главата си, господине. Завържете го здраво и не го сваляйте, докато не ви разрешат.

Подаде също такава превръзка и на Дженъс, а аз се помолих наум на бога на домашното огнище и омотах плата около очите си така, че да не преминава никаква светлина. Духовникът ни поведе и ние се запрепъвахме по каменните стъпала, водещи към двореца.

Дворецът беше изпълнен с аромати и странни шумове: смес от парфюми и сяра, звън на звънци и ритмично потропване на кухо дърво върху камък. Минавахме от стая в стая и въздухът ставаше ту студен, ту отново топъл. Чуваше се непрекъснат шепот, неясно съскане от всеки ъгъл. Усетих полъх на сух въздух от отваряне на някаква голяма врата, а после влязохме в стая, в която миришеше на изгоряла кожа на гущер. Някой ме хвана за ръката и ме спря.

— Трябва да свалите превръзките, благородни господа — каза един дрезгав глас. Не беше гласът на духовника. Свалих превръзката и видях, че се намираме в свят от сив камък и мъждива жълта светлина. Пред нас стоеше човек, облечен в официални дрехи.

— Добре дошли, благородни господа — каза той. — Казвам се Джениандър. Аз ще бъда вашият хранител в този съдбовен за вас ден.

За момент онемях, но усетих лакътя на Дженъс в ребрата си.

— Нега боговете бъдат нашата светлина — произнесох напевно, бързо извадих една кесия от джоба си и я пъхнах в алчните ръце на Джениандър. Тя изчезна с бързината, с която морският гущер сграбчва чайка от въздуха. Джениандър се наведе по-близко и прошепна:

— Ще ви оставя за малко. През това време се подкрепете с това. — Той ни подаде един малък пакет, увит в мушама. — Приятно ми е да ви съобщя, че един от нашите многообещаващи млади жреци е проявил интерес към предложената от вас експедиция — каза той високо. — Той ще присъства на хвърлянето на костите. Сигурно го познавате. Казва се Касини. Потиснах един импулсивно възникнал стон и успях да отговоря:

— Щастието продължава да ни се усмихва.

Двамата с Джениандър се поклонихме един на друг и той излезе да се приготви за церемонията. Бързо разтворих пакета и намерих вътре няколко големи комата черен хляб, натопени във вино.

— Какво ще стане с нашия пост? — прошепнах на Дженъс. — Мислех, че е забранена всякаква храна.

Дженъс се засмя и грабна един комат.

— Драги ми Амалрик, тази дума има толкова нюанси, колкото са монетите в кесията на богаташа. — Той лакомо захапа комата. — Яж. Нашият нов приятел по-вече се безпокои за изгладнелите ни стомаси, отколкото за това, че богохулстваме. — Започнах да ям, поглъщайки лакомо хляба. Настроението ми веднага се подобри и започнах да виждам нещата в по-розова светлина.

— Кой е този Касини? — попита Дженъс. — Мислех, че ще имаме право сами да си изберем жреца, който да ни придружава по време на експедицията.

— Понякога е така — отвърнах аз. — Но не винаги.

Дженъс ме погледна.

— От израза на лицето ти, макар и грижливо прикриван, останах с впечатлението, че познаваш този Касини.

— Какво чувам! — каза един глас. — Още не е станало пладне и вече името ми се споменава. — И двамата се обърнахме да поздравим човека, който изрече това. Беше висок мъж, приблизително на моята възраст, не по-пълен от мен, с нежна, нацупена уста. Беше облечен в богато бродирани за един толкова млад човек дрехи, което говореше за заможността на семейството му.

— А, ето те и теб, Касини — отвърнах аз. — Тъкмо се готвех да опиша очарователната ти личност на другаря си… капитан Дженъс Грейклок. Те се поклониха един на друг.

— Касини и аз на времето бяхме другари на атлетическата площадка и в кръчмата — обясних аз на Дженъс. — Много хора бяха наскърбени, когато той пое своето призвание и ни остави с нашите незрели занимания. — От тайното поклащане на пръста ми Дженъс разбра, че аз не съм бил между скърбящите. — Ние не бяхме много близки, което за мен беше истинско нещастие, а за него късмет.

Касини пристъпи напред с подобаваща усмивка на нежните си устни.

— В такъв случай не си разочарован, че реших да участвам във вашата експедиция. Моля ви, бъдете искрени мои приятели, ако мога да ви нарека така.

— О, ни най-малко не съм разочарован — излъгах аз.

— Проклето да е семето ми, ако някога през главата ми мине такава мисъл. — Обърнах се към Дженъс и добавих: — Нашата експедиция е благословена още от самото начало, защото в лицето на Касини ти ще намериш едновременно умен и благочестив жрец, и много сърдечен другар.

— Не толкова благочестив, че да се възмутя от коматите, които държите — подметна Касини и пресилено се засмя, сочейки останките от нашето угощение с хляб и вино. Бяхме достатъчно умни, за да разберем намека, и побързахме да се отървем от това доказателство.

— Добре дошли сред нас, добродетелни господине — каза Дженъс. — Чувствам се така, сякаш хвърлянето на кости вече е извършено и сме потеглили с добра поличба, която осветява пътя ни. Мога ли да попитам на какво по-конкретно се дължи вашето благоразположение към нашите усилия?

— Как на какво? На целта, разбира се — отговори Касини.

— В такъв случай вие не сте измежду онези, които поставят под съмнение съществуването на Далечното царство.

— Не бих отишъл толкова далече — отвърна Касини.

— Липсват достатъчно доказателства, за да имам определено мнение по въпроса. Самият опит обаче си заслужава. Независимо каква ще се окаже истината, за мен ще бъде чест да съобщя новината на по-достойните.

Дженъс кимна, показвайки, че разбира. От блясъка в очите му познах, че разбира дори повече от онова, което имаше предвид Касини. Защото Касини беше млад мъж от знатен род, но лишен от талант. Всъщност се съмнявах дали имаше и една десета от таланта на моя брат. Богатството и семейните връзки му спечелиха жреческия сан. Но сега кариерата му не вървеше… и може би така и щеше да си остане. Той имаше остра нужда от голям успех, за да може да излезе от този застой. В Далечното царство беше видял своя шанс. Дженъс беше разбрал, че Касини предприема този ход от истинско отчаяние, защото тонът му бе излишно претенциозен, а в маниерите му се долавяше някакво изкуствено спокойствие, издавано от пристъпването от крак на крак и непрестанните движения на ръцете.

— Прав сте да смятате, че от тази експедиция ще се спечели много — каза Дженъс. — Но аз ще ви направя лоша услуга, ако не ви посоча, че съществува и голяма опасност. Никой още не е бивал там, където се каним да отидем… и да се върне и разкаже.

— Аз съм само съд в ръцете на боговете, който те ще напълнят или ще строшат — отговори Касини. — Само те могат да знаят какви ще бъдат плодовете от това начинание. — Неловка тишина последва тази фалшива скромност. Наруши я връщането на Джениандър.

— Ето че към нас се присъедини и третият пътешественик — усмихна се той на Касини и ни подкани с ръка. — Елате. Съветът чака.

Последвахме го. Минахме през безброй плътни завеси по дълъг коридор, осветен от факли, подаващи се от главите на древни божества и митични зверове с остри зъби. По стените подскачаха зловещи сенки с рога, дълги бавни и остри нокти. Коридорът свършваше в огромна тъмна зала, прилична на пещера. Джениандър ни заведе до един каменен подиум, повдигнат на няколко стъпки от земята. Около него бяха поставени големи факли, които капеха, пушеха и хвърляха искри. Стояхме и дълго примигвахме, опитвайки се да си поемем дъх. Не мога да кажа за Дженъс, но моето сърце беше изпълнено с безпокойство и направо подскочи, когато един глас прокънтя:

— Кои са тези смъртни, застанали пред нас?

— Хора, тръгнали да търсят нов път за Ориса, повелители мои — отговори Джениандър.

— И кой свидетелствува за тяхното благочестие и добродетелност?

— Аз повелители мои… Джениандър ви ги представя.

Тишина. После усетих Дженъс да ме побутва с крак по петата. Съобразителността ми се възвърна.

— Аз говоря от тяхно име, повелители мои — казах. — Аз, Амалрик, син на вашата дъщеря Емили, син на вашия син Пафос Карима Антеро.

Сега можех да виждам по-ясно. Точно пред подиума имаше гол каменен под, гравиран с магически квадрати, триъгълници и загадъчни числа и символи. Около него беше описана огромна окръжност, опасана с чисто злато. Отсреща седеше Съветът на жреците, всичките облечени в черни дрехи. Бяха десет души и седяха на тронове от смарагд. Стената над тях представляваше въртоп от цветове и пушек, и виещи се човешки сенки. Говорещият седеше в средата. Беше със сбръчкано лице и приличаше на ястреб, сякаш някой беше издълбал главата на тази свирепа птица върху ябълка, а след това я бе свил и изсушил. Косата и брадата му бяха чисто бели и се спускаха надолу, сякаш не подстригвани от години. Мъждукащите му жълтеникави очи като че ли пронизваха душата ми. Това беше Гамелан, най-възрастният от жреците.

— И каква е целта на вашата експедиция, Амалрик, син на Емили, син на Пафос Карима Антеро? — попита Гамелан.

— Да открием Далечното царство, повелители мои. За доброто на Ориса и слава на нейните богове.

Настъпи пауза, през която жреците тихо заговори помежду си. Не знаех дали това е обичайна практика, но от разтревожения вид на Касини предположих, че не е. Накрая Гамелан отново отвори уста.

— Между вас има един, който е чужденец, но е роден от утробата на дъщеря на Ориса.

— Аз съм този човек, повелители мои — отговори Дженъс. — Дженъс, син на Кетер, син на принц Грейклок от Кострома.

— Чухме, че ти проявяваш интерес към уменията на жреците.

Страх обхвана сърцето ми. Какво се целеше с този въпрос? Кой разнасяше клюки за моя приятел? Изглежда, нямаше безопасен отговор. Жреците знаят всичко, така че ако Дженъс отречеше, щеше да постави под съмнение техните способности. Ако ли пък си признаеше, може би щеше да сподели съдбата на Халаб.

— Вярно е — отговори Дженъс припряно, — имам скромен талант, но ви уверявам, че не съм го получил чрез заклинание или магия. Като войник всред варварите ликантийци бях принуден да се осланям на собствения си, благословен орисиански ум. Имах известен успех с циреите и подбитите крака на моите войници. А веднъж излекувах една инфектирана рана на задника на моя сержант.

Стори ми се, че чух между жреците приглушен смях. Но най-вероятно това бе било плод на нервното ми напрежение, защото възможно ли беше да се чуе смях сред толкова високопоставени жреци?

— След като преминах през вратата на Ориса — продължи Дженъс, — аз побързах да се откажа от малкото, което бях научил. Смятам, че дори лекуването на циреи е безразсъдство, ако не се извършва от посветени. И когато преди малко научих, че един от най-способните млади жреци в цяла Ориса ще участва в нашата експедиция, веднага обещах тлъста овца за бога, който е проявил такава голяма милост към нас.

Почти можех да усетя гордостта на Касини, как се пъчи и се надува като пуяк при любовен танц. От кимванията на жреците разбрах, че отговорът на Дженъс е посрещнат със задоволство.

— Много добре тогава — каза Гамелан, когато шумът престана. — Дойде времето да хвърлим костите. Готов ли си, Амалрик Емили Антеро?

Джениандър дойде при мен и отвори една богато украсена с орнаменти кутия. Беше разделена на две половини. В едната имаше две големи парчета, вероятно от бедро на някакво голямо същество. В другата бяха сложени части от човешки скелет. Кои ли кости да избера най-напред? Ръката ми се поколеба, после някаква сила я хвана и я насочи към лявата половина. Извадих от кутията бедрените кости, стиснах ги в дясната си ръка, а с лявата се ударих в гърдите пет пъти и извиках:

— О, велики боже Те-Дейт… боже и покровителю на пътешествениците… дари ни твоята поличба за нашата свещена експедиция към Далечното царство. — Хвърлих костите в златния кръг. После извадих частите от скелета, ударих се още три пъти в гърдите и продължих заклинанието.

— Дари ни, велики боже Те-Дейт, с твоята мъдрост. Разкрий чрез тези кости нашите съдби.

Хвърлих човешките кости до другите и те глухо изтракаха.

Последва тишина, която няма равна на себе си в света на хората. Студена тъмнина изпълни залата и остана да се вижда само светещият кръг, но по гърба ми полазиха тръпки и в същото време горещина, сякаш седях близко до силен огън. Езикът ми изсъхна като люспи на гущер, а очите ми се превърнаха в горещи, лишени от сълзи дупки. Бедрените кости се раздвижиха, надигнаха се от пода и от неестествено силното им стържене по камъка ме заболяха ушите. За миг те потрепнаха, след това бавно запълзяха една към друга, докато се допряха. Избухна пушек, замириса на сяра. Обхвана ме ужас, поиска ми се да побягна, но някаква сила ме възпря. Облакът се завъртя, изпусна искри и се оформи. От него излезе огромен звяр, ръмжащ, ревящ, тракащ с острите си зъби. Насочи се към нас на двата си масивни крака и заудря с опашка. Беше с рога, с огненочервени очи и зъби колкото човешки лакът, от които капеше кръв. Люспите му бяха зеленикави, като на изваден от реката удавник. Движеше се ту в една, ту в друга посока, сякаш търсеше неприятеля си. И видя мен. Погледнах очите му и си помислих, че никога, дори насън не съм виждал такова чудовище.

Изпищях и скочих напред. Чух как всички в залата поеха дъх, когато звярът премина през златния кръг. Отново се опитах да се хвърля напред, но бях прикован но място като завързано за жертвоприношение животно. Звярът отвори уста и аз едва не умрях от горещия му дъх. Миришеше на леш и гнило, на всичко отвратително не само на този свят, но и в световете отвъд него. Звярът се наведе напред, за да ме захапе с ужастните си зъби. Изведнъж в залата подобно на гръмотевица, проехтя силен барабанен удар. Звярът спря. Бях на косъм от смъртта. Ударът отново проехтя и ме разтърси.

Звярът се обърна и рогатата му глава се насочи към кръга. Видях как главата трепна — звярът бе съгледал нещо. Той нададе рев, от който въздухът се нажежи до бяло. Сетне скочи напред с разперени за бой нокти и най-после видях неговия враг. На мястото, където бях хвърлил костите, стоеше гол, невъоръжен мъж. Той по нищо не приличаше на хората, които бях виждал до тогава, нито пък след това. Не беше висок, но беше набит, ръцете и краката му приличаха на колони. Гърдите и гърбът му бяха гъсто осеяни с белези от многобройни боеве, лицето му беше покрито с гъста брада. Челюстта му беше издадена напред, тъмни дупки зееха под надвисналите му вежди. Човекът извика на звяра и удари с крак по камъка. Бум. Залата потрепери. Удари с другия крак. Бум. Предизвикателството се повтаряше отново и отново. Бум. Бум. Бум. И тримата знаехме, че надеждите ни си крепят върху този гол, невъоръжен човек.

Той скочи, за да посрещне атаката на звяра, и го удари с юмрук. Залата се разтресе. Звярът се люшна назад и човекът се приготви да скочи и да забие острите си жълти зъби във врата му. От устните ми се изтръгна стон — звярът избълва огън и пушек и заслепи нашия герой. Човекът се препъна и падна, звярът скочи върху него, зъбите му захрускаха кости. Звярът захапа човека, вдигна го и го разтърси, изсипа се кървав дъжд. После захвърли трупа на каменния под, вдигна украсената си с рога глава и с рев обяви своята победа. Докато радостният ми рев ехтеше в ушите ми, разбрах че трябва да се простим с мечтите си за Далечното царство.

Внезапно сърцето ми замря. Видях трупа на нашия защитник да оживява. Голият човек се изправи на крака. По тялото му нямаше и следа от рана. Той пристъпи напред и отново се чу тътен. Звярът се разтрепери, пълната му с остри зъби уста зейна от изненада. Сетне се окопити и удари с опашка. Но нашият защитник устоя на удара и на свой ред удари чудовището в гърдите. Чу се силен, сух шум от счупване на кости и звярът зави от болка. Човекът скочи и го хвана за врата, обгърна го със силните си ръце й стисна с всички сили. Чу се рев и звярът се строполи, а човекът отскочи настрани. Обърна се към нас. Вдигна високо ръце и нададе силен вик в знак на победа. Появи се бял, сладникав пушек… и голият човек изчезна.

Пушекът се разсея и се превърна в прозорец, гледащ към далечината. Онова, което видях, спря дъха ми. Видях зелена гора, сребърни потоци и равнина с цвят на цъфнал синап. Зад тях, далеч на хоризонта, се простираше планинска верига. Приличаше на юмрук с изпъкнали кокалчета. Виждаха се четири големи, заоблени върха и един пети, който приличаше на палец в стиснат юмрук. Върховете бяха от черна вулканична скала, покрита със сняг. Снежни вихрушки се издигаха над всеки от тях. Долината между палеца и показалеца плавно се издигаше нагоре… в черната планинска верига имаше проход.

Проход към…

— Далечното царство — допълни мисълта ми благовейният шепот на Дженъс.

Тази истина ме окрили. Чувствах се лек като хвърчило и копнеех да литна към тази далечна страна, за да я видя със собствените си очи. Страна, която досега не беше посещавана от никого от известния ми свят.

Чу се писък и картината изчезна. Зяпнах от изненада, защото видях звярът да се надига, невредим и силен както преди. Срещу него стоеше голият човек. Той отправяше гърмящите си предизвикателства, звярът му отвръщаше с рев и двамата се спуснаха през кръга един към друг. Но преди да започне битката, изчезнаха. Златният кръг остана празен.

Примигнах. Мракът се разсея. Обърнах се към Дженъс. Лицето му бе останало без капка кръв, но очите му бяха оживени от вътрешен огън. Той ме погледна, сякаш да ми каже нещо, после само поклати глава. Касини се размърда до мен. Обърнах се към него и погледите ни се срещнаха. И неговите очи бяха оживени като на Дженъс, но огънят в тях беше запален от алчност и амбиция. Не съм сигурен, че го разбрах тогава. Може би украсявам паметта си. Но наистина си спомням, че почувствах радост… и безпокойство.

— Слава на Те-Дейт, защитник на уморения пътник — каза Гамелан.

— Слава на Те-Дейт — промърморихме всички в отговор.

— Поличбата е ясна — каза Гамелан. — Шансовете на вашата експедиция за успех и провал са еднакви.

— Но поне знаем, че целта е благородна, свещена — отговори Касини. Като наш жрец той имаше право да отговори. — Поличбата предсказва, че Далечното царство лежи точно зад планините, които приличат на юмрук.

— Не позволявай желанията да замъгляват силата на разсъжденията ти, млади братко — смъмри го Гамелан. — Видяхме само планини… но не и онова, което лежи зад тях.

Касини се поколеба и не отговори и аз се изплаших, че в тази пауза нашият шанс може да пропадне. Поличбата не казваше нито „да“, нито „не“. Окончателното решение все още зависеше от Съвета на жреците.

— Мога ли да говоря, повелители? — попита Дженъс. Гамелан кимна. — Вие казвате, че ще се сблъскаме с големи опасности и резултатът от експедицията е под въпрос.

— Това показва поличбата — съгласи се Гамелан.

— Има ли обаче някаква опасност за Ориса? Ще бъде ли някой застрашен, ще пострада ли някой, ако експедицията не успее?

— Само вашите семейства — каза Гамелан. — Защото неуспехът определено ще означава смърт. По този въпрос поличбата е ясна.

— Всеки мъж тук е готов да рискува, повелители мои — намесих се аз. — В сърцата си всички ние знаем, че тази експедиция може да се увенчае с голяма слава. Слава за нашата скъпа Ориса… бисерът на целия цивилизован свят.

Жреците дълбокомислено замълчаха, сетне тихо започнаха да се съветват. Накрая Гамелан се обърна към нас и заяви.

— Дава ви се разрешение.

— Слава на Те-Дейт — отговорихме дружно ние. В ума ми изникнаха планините, приличащи на стиснат юмрук, и заснеженият проход, който минаваше през тях. За момент ми се стори, че виждам блясък. Златен блясък от мястото, където се срещаха палецът и показалецът. Блясък оттам, където ни чакаше Далечното царство.

ГЛАВА ШЕСТАЛИКАНТИЯ

Боговете се бяха погрижили за всичко: денят беше слънчев, безоблачното небе нежносиньо, откъм брега полъхваше лек ветрец, наситен със сол. Единственото неприятно нещо на този фон беше Ликантия — съвсем неподходящ град за такъв прекрасен ден. За този град трябваше друг фон: времето да е мрачно, буреносни облаци да покриват небето, леден вятър да вие като изгубени човешки души, морето да прилича на сиво-бял водовъртеж. Това са кошмарните одежди, които заслужаваше онази Ликантия.

Оттогава тя много се промени, така че позволете ми да я опиша по-пълно. Градът е построен в края на един полуостров, приличащ на изкривен пръст. В този пръст е разположено едно от най-големите известни дълбоководни пристанища. Според едно предание в този край на полуострова някога имало вулкан; много преди човекът да скъса оковите си, да се освободи от божия дом и да се засели на земята, вулканът изригнал, защото тогава огънят воювал с водата; но морето, както винаги, излязло победител. Пристанището всъщност е кратерът на този вулкан и много Орисианци желаеха той отново да се събуди, защото Ликантия бе донесла много смърт и мъка на нашия град. Кратерът е много стръмен и от полуострова към пристанището има само един път, леко полегат коридор, който може би се е получил от стичането на лава, впоследствие втвърдена. Та този коридор е изгладен от човека и от времето, докато се е превърнал в изсечен скат. Около пристанището и надолу, към стеснената част на полуострова хората, станали известни като ликантийци, построили своя град. Полуостровът е тесен и поради това ликантийците не градят ниски къщи като в Ориса, а високи, източени към небето постройки… постройки, които приличаха на монолитни блокове, изсечени от жесток гигант. Всеки ден слънцето осветяваше улиците под сградите само няколко минути. Дженъс ми беше казвал, че тези постройки приличали на мравуняци, натъпкани с жилища и работилници. Колкото е по-висок етажът, толкова по-скъпо е жилището. Но очите ни почти не забелязваха тези каменни кули, защото погледите ни бяха привлечени от мрачния морски замък на върха на полуострова. Оттам, заедно със своя съвет от магьосници, управляваха двамата върховни жреци-крале, властелините на Ликантия. В този замък бяха техните катакомби с богатства, а далеч под тях — влажните ликантийски тъмници и килиите за мъчения.

Дворецът изглеждаше недостъпен. Но веднъж вече беше превземан. Битката започнала с предателство през нощта и завършила с огън и меч. Беше паднал в ръцете на орисианците двайсет години преди да се родя, по време на последната битка от Втората война на градовете, когато сме извоювали свободата си от окупаторите, газили ни с тежкия си ботуш цели пет поколения. След победата обаче, вместо да изтребим всички ликантийци, ние сме сключили справедлив мир. Нашите управници смятали, че ако я няма Ликантия, може да се появи друга сила, която да се окаже също толкова враждебна. Или пък, ако бъде окупирана, проклетата страна може да стане причина за възникване на анархия. Не сме искали да държим Ликантия и като васална държава — ползата от поддържането на гарнизон в една враждебна страна е много съмнителна. Ето защо морският замък все още се издига на полуострова. И щом градът щял да остане да съществува, човещината и почитта към боговете изисквали ликантийците да имат възможност да се защитават от пиратите, които гъмжаха в Тясното море. Единственото, което сме искали, били репарации за щетите, нанесени на Ориса, за принасяне на жертви за духовете на убитите през двете войни и дарове за техните наследници. Имало й едно друго изискване: постоянно да им се напомня за тяхната грешка да считат Ориса за град на богати търговци и безсилни богове. Ето защо орисианците заповядали да се разруши огромната стена, построена в най-тясната част на полуострова. Ние сме изтръгнали от техните магьосници тайните на магиите за защита на стената и нашите най-способни жреци обединили силите си, за да направят магия за упадък и отслабване на града. Пречистването на града преди извършването на ритуала продължило повече от година, а самото заклинание — цял месец. По време на заклинанието умрели трима жреци, а след завършването му били необходими легиони от ликантийски пленници, за да почистят развалините и в някои случаи да съборят недосъборените стени.

Когато наближихме Ликантия, Ийнес ми махна с ръка. Отговорих му. Освен Ийнес, сержанта Мийна и десетте войници, доброволно пожелали да съпровождат Дженъс по време на експедицията, имахме и една огромна открита кола, теглена от волове и натоварена с нашия багаж и сандъците, в които държахме златото и среброто си. Дженъс, Касини и аз яздехме на коне.

— Защо — чудеше се Ийнес, сочейки развалините, където някога се беше издигала стената, — ликантийците не строят извън чертите на стария град? Да не би да се страхуват от горски духове?

— Добър въпрос, приятелю, — отбеляза Дженъс. — И за това си има причина. Ликантия мисли за позорно събарянето на защитната стена и съм чувал да казват, че един ден тя отново ще бъде издигната. Ето защо градът не се разширява извън границите на тази развалина и никой ликантиец не строи отвъд нея от страх да не признае, че одобрява поражението.

— Трябвало е да продадем мъжете им на ифора — намеси се Касини, — да вземем жените им да си доставяме удоволствие с тях, да не оставим в града камък върху камък и да поръсим земята със сол. Не мога да виждам много далеч в бъдещето, но имам предчувствието, че Ликантия отново ще ни създава неприятности.

— Строги думи — каза Дженъс. — Не съм съвсем съгласен с теб, че Ликантия е трябвало да бъде напълно унищожена. Отвъд Тясното море, във Валори, беше сторено точно така и аз имах възможност да видя резултатите. Но ти си прав, че Ликантия иска да възвърне старата си мощ. Когато служех тук, непрекъснато слушах такива приказки. И ако успеят, те отново ще нападнат Ориса. Ликантийците не забравят лесно онова, което считат за неправда. Според мен е добре да си държим езика зад зъбите, щом ще потеглим оттук. Всички ние може да сме Орисианци или на орисианска служба, но подчертаването на този факт в Ликантия едва ли ще ни спечели приятели. Нито тук, в Ликантия, нито оттатък Тясното море, във Валори. Защото Ликантия има дълги ръце и макар че съм служил в гарнизона, чиито наблюдателници виждаме през последните два дни, не знам до къде стигат. Нека пътуваме като анонимни търговци, без да афишираме лоялност към когото и да било. Така е много по-безопасно. — Той млъкна и се усмихна малко засрамено, после каза съвсем официално:

— Извинявам се, почитаеми Амалрик. — Искам да кажа, че бих препоръчал такъв неутралитет… но решението си е твое.

Засмях се, без да се обидя. Касини може би беше на друго мнение, но аз се бях отказал да водя експедицията така, сякаш трябваше да демонстрираме някакво превъзходство. В края на краищата не бяхме армия.

— Всеки, който мисли, че може да предложи нещо по-добро, има думата. Иначе няма да имаме никакъв шанс да достигнем до Далечното царство. Ще пътуваме без знамена и сигнални тръби, анонимно, както предлага капитан Грейклок.

Дженъс кимна, все още изглеждаше малко засрамен. Ийнес прихна и каза тихо, така че само аз да го чуя:

— Лъвовете не обичат мърша.

Пътувахме бързо, макар и предпазливо. Предпазливостта беше особено необходима поради многото пари, които трябваше да носим. Ако експедицията ни почваше от някое друго място, нямаше да имаме нужда от много пари в брой, а средствата, които биха ни потрябвали за търговия и за всякакви други нужди, бихме могли да изтеглим от местните банки с кредитно писмо от баща ми. Но тъй като пътуването ни трябваше да започне от Ликантия, това не беше възможно. Градът от много отдавна беше не само наш военен неприятел, но и жесток търговски конкурент. Най-омразните врагове на баща ми, един род на име Саймън — сега оглавяван от най-младия, но според баща ми и най-лош син, Нису — бяха ликантийци. Хората от този род не само ни бяха изиграли в някои частни тристранни търговски споразумения, но, баща ми беше сигурен в това, бяха използували информацията за нашите търговски операции, за да наемат местни бандити и на няколко пъти да нападнат от засада керваните ни. Така че той ме бе посъветвал да бъда много предпазлив, докато сме в Ликантия.

Пътуването премина без произшествия… с изключение на магьосницата. Пътят беше тесен, с дълбоки коловози и минаваше под огромни изкорубени дървета. Всички бяхме нервни, тъй като мястото предоставяше идеални възможности да бъдем нападнати от засада. Неочаквано пред нас се появи жена и ни препречи пътя.

Беше гола, но не можеше да съблазни никой мъж без настойка десет пъти по-силна от онази, която бях дал на Мелина. Стори ми се млада, но не бях сигурен, тъй като беше много мръсна; единствената й баня сигурно беше била още в утробата на майка й. Беше руса и чорлава. Преди коларите да успеят да дръпнат поводите, тя вдигна ръка с длан към нас и воловете спряха, сякаш ударени между очите с касапски чук. Войниците разтревожено зашушукаха и сержант Мийна веднага ги скастри. Жената вдигна и другата си ръка: от нея провисна въже.

— Налог… любовен данък — изпя тя.

— Ние не плащаме, майко — каза единият колар. Тя разлюля въжето.

— Налог… или това въже… тази връв… този конец… увисва безсилно, люлее се безпомощно… храбри войници… люлее се безпомощно, увисва безсилно и никой от вас няма да може да си оправи жената… люлее се безпомощно… увисва безсилно… — Войниците се развълнуваха и се развикаха, въпреки издадената от Мийна команда.

Касини слезе от коня си и мина напред. Вдигна глава нагоре, където слънцето се провираше между клоните, а после, мило усмихнат, се обърна към магьосницата:

— Ах, жено, жено, ти виждаш онова дърво… виждаш онази сянка… сянката на онова дърво е онова дърво… корените на онова дърво са дълбоко, дълбоко в земята… — монотонно нареждаше той. — Ти ще станеш като онова дърво, ти ще станеш, трябва да станеш… и никой пътник не ще те вижда… и следващият, който мине, ще носи брадва и ще отсече твоето дърво.

Жената сякаш се беше превърнала в статуя. Виждах как се мъчи да помръдне устните си. Касини се изсмя злорадо и каза:

— Ти можеш да говориш, ти можеш да говориш, ти имаш благословията ми за това, о, дърво.

— Извинявайте, извинявайте — промълви тя. — Не знаех, че има някой, чиято сила е по-голяма от моята. Моля да ми простите.

— Не от мен, о, дърво — каза Касини. — Искай прошка от тези мъже, които ти нарече смели войници.

— Мъже от желязо, мъже от желязо, вие сте като желязо, когато правите любов, въжето изчезна, връвта си отиде, конеца го няма, той никога не е бил изпреден… вие сте от желязо, вие сте от стомана.

— Благодаря ти, жено — каза Касини, върна се и се качи на коня. — Амалрик — попита той, — има ли някаква причина, поради която да не я оставим на съдбата й?

Жената изплака.

— Ти си дърво, о, дърво — изрече жрецът и настъпи тишина. Гледах вцепенената жена. Гледах ужасената жена. Не. Нямаше никаква причина. Извадих от кесията си три златни монети, пуснах ги на пътя и казах:

— Да си върви.

— Ти чу, о, дърво — започна Касини неохотно. — Ти ще бъдеш свободна, но трябва да стоиш тук, ще стоиш тук, трябва да стоиш, докато сянката на онова дърво престане да пада върху теб.

Кимнах на коларите и те удариха поводите о гърбовете на воловете. Прекараха колата покрай магьосницата и продължихме. Когато стигнахме завоя, обърнах се да видя за последен път гърба на жената, застинала насред пътя. Приличаше на фигурите от фриза по Божията улица.

Дженъс яздеше до Касини.

— Интересно заклинание.

— Така е — съгласи се жрецът. — Просто заклинание… но помага безкрайно много, ако трябва да се приложи върху някой по-прост човек.

Озадачих се. Казаното от Касини някак си не се връзваше. Нали заклинанията действаха по един и същи начин върху всички, от благородник до селянин, от господар до роб… А може пък да не е така? Тракането на колелата и чаткането на копитата върнаха мислите ми към действителността.

Вече не се движехме по черен път, а по паваж. Пред нас имаше дървена преграда, я до нея ниска постройка. Оттам изтичаха петима войници, спряха до пътя и ни огледаха внимателно. Бяха облечени в хубави, чисти дрехи и държаха оръжието си като опитни бойци. Един от тях, предполагам офицер или сержант, ни извика да спрем. Митница.

— Кои са пътниците ти? — попита той.

— Господин Амалрик Антеро, търговец от Ориса, и неговата свита.

По лицето на мъжа премина гримаса.

— Минавай… чакай. — Той отиде до Дженъс и внимателно го огледа. Понечи да каже нещо, после спря и отстъпи назад. — Минавай. Добре дошли в Ликантия.

— Тонът му беше като на данъчен агент.

Колата тръгна напред. Пришпорих коня си, за да настигна Дженъс.

— Какво стана?

— Позна ме — отговори той. — Канеше се да ме пита какво търси един ликантийски офицер в свитата на орисиански торен червей, но след това реши… че може би съм шпионин и се връщам от изпълнение на задача.

— Значи не е чул, че си напуснал ликантийската армия.

— Много ликантийски войници биват уволнявани или дори разжалвани под удара на барабана, за да започнат изпълнението на някоя тайна задача.

Сега се изчервявам на тази си наивност, но тогава зяпнах от изненада и запитах:

— Сериозно ли говориш? — Дженъс не ми се присмя, просто се навъси и кимна. Около нас се издигаха високи сгради. Вече бяхме в Ликантия.

Намерихме една странноприемница и започнахме последните приготовления. На войниците не беше казано нищо за посоката на нашето пътешествие и, разбира се, за мечтаната от нас цел — Далечното царство. Те имаха задължението да охраняват златото и да ни оказват всякаква необходима помощ. Ийнес беше наш майордом и иконом, а Касини бе натоварен със събирането на амулети и други магически принадлежности, като например духове за попътен вятър. Аз трябваше да осигуря кораб, който да ни извози през Тясното море до най-далечното валорианско пристанище, познато на Дженъс. Докато разглеждах неговата карта, отново се смаях, че толкова малка част от този регион бе проучена: Редонд, пристанището, където отивахме, беше само на два пръста от Ликантия по море; точно на изток от него беше Пипереният бряг, който имаше лоша слава. Всичко останало беше загадка — на картата нямаше никакви отметки, никакви градове, никакви граници на племена или народи; отвъд Пиперения бряг Дженъс беше означил една голяма планинска верига, известна само на него, тъй като родното му място се намираше някъде в този район.

— Чух някои истории — беше ми казал той, — в които се твърди, че владетелите на Ликантия тайно изпратили изследователи на изток, отвъд Редонд, дори отвъд Пиперения бряг. Но никога не срещнах човек, който да потвърди, че наистина е участвувал в такава експедиция, така че не им вярвам.

Сержант Мийна заедно с Дженъс се грижеше въоръжението ни да бъде такова, че да не приличаме на суетни Орисианци. Останалите неща — коне или мулета, храна, палатки и така нататък щяхме да купим или да ни направят в Редонд.

Дженъс тайно ми съобщи, че има да урежда други въпроси, за да осигури успеха на нашата експедиция… въпроси, в чието уреждане би било неразумно да се ангажира човек от моя дом. Също така ми каза, че не бива да се тревожа от честите му отсъствия или от появата на някои хора, с които имал работа. И добре, че ме предупреди; иначе, когато първия път видях човека, който се тътреше в двора на нашата странноприемница, щях да накастря Мийна и ликантийския страж. По-късно научих, че мъжът или жената, които често са най-опасни, могат да приличат на бог или богиня и да се държат като светци; докато истинският светец може да има вид на чудовище. Но Грейф приличаше на злодей. Ийнес пръв го забеляза, подсвирна и ме попита дали да провери що за човек е този там долу.

— Сигурно е богат — каза той. — Предполагам, че майките му плащат добри пари да плаши децата им, когато не слушат.

Грейф беше с два-три пръста по-висок от мен, но два пъти по-пълен. Имаше едро, набито тяло като на носач или пивоварец. Ако беше работил в един от тези два бранша, причината да го изхвърлят беше очевидна: ушите му бяха отрязани, което в Ориса беше знак, че е крадец, осъждан три пъти. Ръцете му бяха обезформени, изкривени. Отначало мислех, че е недъгав, после видях под навитите ръкави на мръсната му копринена риза белези от верига. Бяха го измъчвали.

Извиках му и го попитах по каква работа идва. Отговори ми, че търси капитан Дженъс Грейклок, човек, който някога е служил в Ликантия. Гласът му беше басов, като на човек който би могъл с успех да пее молитви. Ийнес го попита как се казва.

— Грейф.

— Хубаво име — измърмори слугата ми. — По каква работа?

— Лична… с капитана — отговори човекът.

Дженъс излезе от стаята си и се показа на балкона.

— Аз съм Грейклок. Кой те изпраща? — Човекът не отговори… или поне не се чу никакъв глас. Само направи с ръка три бързи движения.

— Качи се горе, човече — каза Дженъс. — Ийнес. Донеси ни вино.

Грейф може и да беше измъчван, но не беше осакатен. Той пъргаво се качи по стълбите — заприлича ми на някоя от големите маймуни от север в клетките на орисианските градини. Туниката му за миг се разтвори и зърнах ножницата на скрито оръжие. Дженъс го покани в стаята си и двамата прекараха там цели два часа. После Дженъс излезе и помоли да удвоя охраната на златните монети. Поколебах се, тъй като не исках да имам никаква работа с този Грейф, но разбрах, че ще се покажа като глупак. Положително по време на пътуването, което ни предстоеше, щяхме да имаме работа с такива разбойници, пред които с умиление да си спомняме за Грейф като за непорочна дева.

Аз лично имах собствени проблеми, които трябваше да реша, защото наемането на кораб, което смятах за нещо лесно, се оказа направо мъчително. Харесах един дълъг, красив кораб, който според някакъв пристанищен безделник беше с триъгълно платно — не можах да го видя, защото в момента беше навито. Огромният рул, който можеше да се върти само от двама души, беше отстрани и извитата му дръжка бе издялана като чайка, сигурно за да може корабът да пори плавно и бързо морските вълни. Извитият нос и кърмата бяха богато украсени, макар че кубриците сигурно щяха да са претъпкани. Корабът беше или нов, или изключително добре поддържан, но за мен най-важен беше окаченият на две красиво извити греди аутригер от лявата му страна, тъй като се страхувах, че стомахът ми няма да се отнесе благосклонно към първото ми морско пътуване. Преминах от една палуба на друга през трите кораба, които се намираха между кея и избрания от мен красавец. Посрещна ме един човек с вид, какъвто според мен трябваше да има всеки моряк — бос и гологлав, с измачкана жилетка и навити панталони. Той огледа дрехите ми и кимна почтително. — Да пътувате ли искате, господине? Представи ми се като Л’юр, капитан и собственик на „Китиуйк“, и още преди да изслуша предложението ми, настоя да ме разведе из кораба. Тогава знаех малко за корабите. Сега обаче зная много, зная абсолютно всичко за отвратителните изобретения и части, много повече на брой, отколкото човек може да изброи за цял ден. Честно казано, мисля, че е достатъчно да знаеш какво е кърма и нос и да изхвърлиш всички лишени от смисъл и използувани от моряците наименования. Накрая се върнахме в задната част на кораба, която той нарече задна палуба, и седнахме да изпием по една, както той я нарече, незаслужена чаша вино. Сипах доста вода във виното си. Капитанът каза, че е обмислил предложението ми и че за него ще бъде чест да ни закара до Редонд. Каза сумата. В злато. И искаше да я получи предварително. Като чух това, едва не разлях киселото му вино по палубата и отговорих, че искам само да наема коритото му, а не да го купувам. Той се усмихна, сякаш казаното от мен беше някаква особено сполучлива шега, и ми заговори за опасностите по Пиперения бряг.

Попитах го какви са чак толкова тези опасности. И той ме затрупа с отговори. Спомена за подводни скали, които непрекъснато променят мястото си; за морски водовъртежи и морски чудовища; за пирати; за подветрени крайбрежни скали; за щормове, които идват изневиделица от ясно небе, несъмнено причинявани от някой могъщ зъл жрец някъде по Пиперения бряг; за звезди, които променят положението си, така че лоцманът трябва да се осланя само на усета си. И като ми изреди всичко това, каза:

— Моят кораб е бърз и аз ще наема най-опитните хора, хора, които могат да връзват морски възел и да стрелят с балиста, да опъват и събират платна. Надявам се, че някои от твоята свита знаят кой край на стрелата се слага в лъка.

Така започнаха преговорите. Всеки ден отивах на палубата и започвахме да се пазарим и надлъгваме, да се разхождаме напред-назад. Когато най-сетне стигнахме до споразумение за кораба и екипажа — два пъти по-голяма сума от тази, която бях предложил, половината при потегляне, половината при пристигане в Редонд — бях готов — и можех да го направя — да опаковам всичките четиринайсет души от моята група, да ги метна на рамо, плюс сандъците ни с пари, и да преплувам това проклето от боговете море. И да ви кажа, нищо не се е променило в начина, по който моряците се пазарят, от онези далечни години до ден днешен.

Един ден, когато търпението на Л’юр най-сетне се изчерпи, се случи нещо странно. Върнах се в странноприемницата и видях, че Грейф ме чака. Носеше здраво завързан чувал, в който имало някои „скъпоценности“ — така каза — за Дженъс. Предложих му да ги даде на мен, но той отказа — капитан Грейклок настоявал да ги предаде само на него и освен това трябвало да му се плати. Мислех да му напомня, че аз съм наел Дженъс и той работи за мен, така че не може да има никакви тайни, но си дадох сметка, че съм изморен от безкрайните пазарлъци с Л’юр. Просто от учтивост предложих на Грейф чаша вино. Той прие и седнахме в един тих ъгъл в общата стая на странноприемницата.

— Смешна работа — почна той. — Аз, дето идвам от сиропиталище, да си пия пиенето с един богат търговски син. Ама никой от моите няма да го повярва. — Той се засмя доволно, показвайки черните си зъби. — Че и виното ми е по-сладко, като зная, че си го пия с един Антеро.

— Откъде знаеш името ми?

— Чух го от един войник. Разправяше на приятеля си. Ама не знае, че с мойте уши, дето ги няма, пак чувам всичко. Не се бой де! Много тайни знам, ама като е за приятел, нищо не казвам. Понаучих едно друго оттук-оттам. — Ръката му почти нежно погали белезите на веригите. Дощя ми се Дженъс да дойде по-скоро. От присъствието на този човек ме побиха тръпки.

— Значи си чувал за моето семейство? — попитах го аз.

Грейф кимна, след това се завъртя на стола и повдигна туниката си. Стомахът ми се сви. И преди бях виждал белези от удари с бич, бели и усукани… но никога толкова дълбоки. Бичът бе разкъсал месото до коста.

— Едно време — каза Грейф, обърна се към мен и смъкна туниката си, — щастието ми се усмихна и се съгласих да свърша една работа за Нису Саймън. Да. Да. Виждам как ме гледаш. За господаря Саймън, търговеца. Дори един уличен негодяй кат мен е чувал за вашата вражда. Във всеки случай не той плати, а аз. Над сто удара. Би ме с бича, дето сам си го е направил. А под къщата са изкопали подземие. С килии. Не зная дали съм пищял. Сигурно съм пищял. Всеки ще пищи, ако в бича са вплели желязо. — Той се усмихна и облиза устни, сякаш си спомни за любовна прегръдка. — После ме хвърлиха в залива. Не мислех, че ще оживея. Ама оживях. И се заклех да дочакам друго време. Друго място. Знам, че не съм много за пред хората, и гледам да не се мяркам на открито. И точно затова може би ще ти помогна да направиш онова, което искащ, та да си върна малко на Саймън. Съвсем малко. Малко тук, малко там… Ама една мишка малко по малко успява да изяде цял хляб.

Грейф пресуши чашата си. Направих знак за още и той доволно се ухили. Озърнах се. Малцината посетители гледаха как Грейф се препъва към тоалетната, а не мен. Наведох се и опипах вързопа, който той бе донесъл за Дженъс, също като дете, което се опитва през опаковката да разбере какъв ще е подаръкът за рождения му ден. Шишета… кутия… някакви неща, които шумоляха като изсушени билки… няколко пакета семена… и изведнъж нещо ме поряза. Видях острието — беше пробило вързопа. Бързо доразкъсах плата. Острието беше извито. Беше малък сърп, миниатюрно подобие на жътварски. Но беше направен от злато… и знаех, без да гледам, че на острието са изписани букви. Беше предназначен за рязане на билки и други растения… но не за готвачи или камериерки. Тези растения се използуваха за магии. От жреци.

Зачудих се за какво му е на Дженъс Грейклок този забранен магически инструмент. Чудех се какви ли могат да бъдат другите предмети във вързопа и си помислих, че мога и да проверя. Спомних си въпроса, който Гамелан, най-старият от жреците, беше задал на Дженъс преди да тръгнем от Ориса, и отговора на Дженъс. Той дойде почти едновременно с Грейф, който се върна от тоалетната, и не му казах какво съм видял. Можех да поставя въпроса много по-късно, на четири очи, защото наказанието за притежаване или използуване на неща за извършване на магии от човек, непринадлежащ към съсловието на жреците, беше от затвор до смърт.

Тази нощ за първи път от месеци отново ме споходи моят кошмар. Не можех да си спомня какъв беше по-рано, но от този ден нататък лицето на пазача, който ме извеждаше от лодката и ме водеше към съдбата ми, беше като лицето на Грейф. В съня ми обаче едното му око беше изчезнало и от кухината към мен се гърчеше нещо като червей или светлина.

На следната нощ ни сполетя друг ужас, и то съвсем реален. Беше пълнолуние. Качих се в стаята си и тъкмо преди да си легна чух лай. Грабнах кинжала си и изскочих на балкона. В светлината на двете мъждиви факли на вратата видях в средата на двора да стои приведено някакво същество. Сигурно беше дошло от земните недра, повикано от заклинанията на някой жрец. Беше хиена, неокосмена хиена, изгладняла до смърт, но с човешко лице.

Съществото проговори… с човешки глас, който сякаш идваше от тъмниците на властелините на Ликантия.

— Викат ви — излая то. — Викат ви в замъка. Всички мъже, всички жени, всички, които не са ликантийци. Викат ви в един часа. Оракулът посочи този час. Това е заповед на властелините. Трябва да се подчините. Викат ви. Онзи, който не се подчини, нека умре, нека умре от огън, нека умре от вода, от смачкване, от падане. Това е повелята на властелините. В един часа.

Съществото изскочи от двора на калдъръмената улица и хукна към съседната странноприемница. Обърнах се и видях Дженъс; лицето му беше каменно.

— Това означава смърт — каза той. — Страхувах се, че ще ни надушат… — Заповядай всички да се облекат. Никой да не носи оръжие, дори обикновен нож. Трябва да бъдем на площада преди пясъкът от часовника да изтече… иначе всички ще умрем.

Улиците на Ликантия бяха зловещи: тук-там объркани чужденци носеха факли; мълчаливи патрули от ликантийски войници горделиво ходеха по улиците, отказвайки да отговарят на каквито и да било въпроси, само повтаряха, че всички трябва да се подчиняват на заповедта. Високите сгради бяха тъмни, сякаш вътре нямаше никой, но от време на време зървах на прозорците по някое бяло лице, което хвърляше поглед навън и бързо се скриваше зад пердето.

Аз започнах да се разпореждам, а Дженъс побърза да се върне в стаята си. Чух как нещо се счупи, после настъпи тишина. Трябваше да го викам три пъти, докато излезе. А докато вървяхме по улиците, чух, че спря при Мийна. После отиде при Ийнес и го попита тихо дали може да чете. Ийнес бе изплашен, но успя да отговори, че знае, понеже не е варварин от Ликантия.

Накрая Дженъс дойде при мен.

— Дръж — прошепна той и ми подаде парче метал.

— Научи това. Издекламирай го точно когато трябва. Ще разбереш кога. Дадох по едно на Мийна и на Ийнес.

— А какво ще стане с Касини? — попитах също шепнешком. Жрецът вървеше на няколко крачки пред нас.

— Той няма за какво да се тревожи. Плащът на себеподобните ще го покрие — отговори Дженъс и ми пъхна в ръцете едно боне, като тези, които използуват готвачите, та космите от главите им да не падат в храната.

— Сложи това на главата си. По-добре да не им се набиваш в очите.

Замъкът беше пред нас. Над главния му вход — портата беше отворена и решетката на крепостната врата вдигната — гореше голям огън, чийто буйни пламъци не се подхранваха с никакво гориво. Чух шепота на един от войниците:

— Магия… магия…

— Внимавай! — изсъска Дженъс. — Не казвай нищо и не мисли нищо лошо за онова, което ще се случи.

Вече беше достатъчно светло и можех да видя какво държа. Беше парче полиран месинг. Разбрах какъв беше шумът, който бях чул — месингът беше част от отражателя на една от лампите в стаята на Дженъс. На него с нож бяха надраскани думите:

Въпреки че бях изплашен, все още се чудех: първо на вързопа с магически предмети, а сега на това заклинание. Нима Дженъс Грейклок се мислеше за жрец? Но нямаше време за много размисъл — войниците ни заобиколиха и ни вкараха през портата в огромен двор.

В другия край имаше някакъв подиум, нещо като трибуна. На нея стояха двама мъже. Телата им блестяха и изглеждаха по-високи, отколкото на обикновени хора. И двамата носеха диадеми. Потреперих… Това не беше на добро. Обикновени хора, още по-малко чужденци, никога не се допускаха да видят властелините на Ликантия, техните върховни жреци. Чух как един войник мълви молитва, чух и звука на удара, когато Мийна го цапардоса.

Ликантийските войници ни подредиха в редици. На площада се бяхме събрали триста или четиристотин души, облечени и полуголи. Нито един от нас не беше с ликантийски дрехи. Мъже и жени, благородници и роби, деца и възрастни. Някои плачеха; други пиеха и се правеха на смели.

После между двамата властелини се появи някакво същество. Чух глас, който сякаш идваше отникъде и отвсякъде.

Третото същество — сега видях, че това беше ужасният вестител, който ни беше повикал тук, същество, създадено посредством най-черните магии — слезе от подиума. То тръгна към нас и по някакъв начин разбрах каква щеше да бъде неговата роля: издирвач. Докато идваше, чух как вече душеше. Разбрах, че времето беше дошло.

Аз съм огледало, аз съм невидим…

Съществото се движеше бавно покрай редиците. Когато дойде до мен, един от нашите войници припадна. Чух как тялото му тупна върху плочите.

… Не чувствам нищо, не мисля нищо…

Демонът беше пред мен. Не смеех да погледна надолу. Почувствах отвратителната му муцуна да докосва босия ми крак и едва се сдържах да не го свия. Ти си това, което виждаш…

Не паднах. Хрътката ме беше отминала. Дочух озадачено скимтене в края на редицата, но не се осмелих да погледна натам. Животното изскимтя точно като собствените ми кучета — знаеше, че онова, което търси, е наблизо, но все още по някакъв начин се крие. Дочух драскането на нокти… да се приближава към мен. Ти си това, което виждаш…

И звярът пак ме отмина. Този път той излезе от редиците я спря между нас и властелините. Седна на задните си крака и зави срещу луната. Един път. Два пъти. Три пъти. Някой излезе от тълпата и се отправи към издирвача, призован от неговия вой.

Беше млада жена. И до днес си спомням колко миловидна беше. Беше млада… може би дори още момиче. Беше само по нощница. При други обстоятелства някой вероятно щеше да я пожелае. Но не и сега. Не тук. Ликантия беше избрала своята жертва. Тя отиваше към звяра. Краката й искаха да тичат, да избягат. Но магията не й позволяваше. Красивото й лице беше разкривено от ужас. Във въздуха пред нея се появи светлина, светлина като онази, която витаеше около властелините. Светлината се превърна в нож… къс нож с леко извито острие. Може би девойката бе използувала такъв нож в кухнята, ако беше от простолюдието, или пък някоя от нейните робини бе рязала с него сутрешния й плод, ако беше аристократка.

Тя бавно взе ножа и обърна острието към себе си. После направи първия разрез. Магията не й даваше да избяга, но й позволяваше да пищи. И никой от нас не можеше да избяга, не можеше дори да отвърне очи. Момичето направи още един разрез. И още. Писъците й и до ден днешен звучат в ума ми. Едва призори вече не можеше да пищи и я оставиха да умре. Демонът изчезна, на подиума не беше останал никой.

Обърнахме се и със залитане тръгнахме навън. Площадът остана празен. Само в средата, осветено от догарящите факли, лежеше нещо, което съвсем доскоро беше било красиво.

— Такъв е обичаят в Ликантия — каза ми Дженъс по-късно, когато вече бях в състояние да говоря. — Когато властелините или техните ясновидци открият опасност или заплаха, или някакво зло да застрашава града, те принасят жертва.

— Несъмнено винаги се намира някой чужденец.

— Не винаги — каза той. — Виждал съм жители на града, веднъж дори един млад жрец, сами да пожелават да бъдат принесени в жертва. Онези, които предлагат себе си, за да спасят Ликантия, са обикновено млади. И повечето са красиви. Понякога онези, които решават да се пожертват, са говорили срещу Ликантия. Или са потомствени врагове на града. Или просто се отличават с нещо. Затова те помолих да скриеш косата си. Може би поради тази причина… съществото, което не бива да се споменава… спря пред нашата група. А може и да не е така. Може би девойката е криела по-големи тайни и по-силни чувства от когото и да било от нас. И това… това не беше най-лошата смърт, която съм виждал за избраната жертва.

Поколебах се дали да го попитам откъде е научил защитното заклинание, но реших да се въздържа. Не беше въпрос, който може да се зададе на глас в Ликантия.

Време беше да тръгваме. Корабът беше комплектован с екипаж и провизии. Щяхме да отплуваме след два или три дни, при най-ниското ниво на прилива. Очевидно Дженъс беше намерил на черния пазар всичко, от което имахме нужда, тъй като повече не видях Грейф.

Дженъс, Касини и аз бяхме в една от градските ковачници и избирахме подходящи оръжия за пътешествието, оръжия, които да не издават нашия произход. Аз разглеждах една красива рапира от закалена стомана с предпазител, украсен със скъпоценни камъни и злато, и дръжка, обвита в златна нишка. Кинжалът към нея бе украсен по съшия начин. Ковачът заяви, че и на двете оръжия било направено заклинание за непобедимост. Попитах го дали мога да ги опитам. И двете сякаш плуваха в ръката ми. Но тъй като не бях опитен боец, попитах Дженъс какво оръжие според него да взема. Той самият не купуваше нищо — носеше същите оръжия, както когато го срещнах на плаца в Ориса.

— Вземи каквото ти хареса — отговори Дженъс. — Никой не може да каже какво трябва да бъде личното му оръжие преди да участва в битка, освен ако командирът му няма специални съображения. Но тези двете, толкова красиви, не са по моя вкус. Първо, защото не е препоръчително, особено в една малка група, началниците силно да се отличават от останалите бойци. От това следва, че ти не трябва да носиш никакви пера и шарфове, по доспехите да няма злато…нито пък скъпоценни камъни по рапирата ти. Нищо не се отразява на духа на войниците така силно, както смъртта на техния командир. Виждал съм как морски главорези убиват човек само за да му вземат сабята. Колкото до заклинанията… можеш ли да си представиш някой, бил той селянин, въоръжен само с тояга с накрайник от бронз, или велик военачалник, да тръгне на бой, без оръжията му да са благословени от някого? От жрец, магьосник или местен прорицател? Освен това самото полесражение гъмжи от магии и контрамагии по-нагъсто от прахта, вдигната от битката. Винаги съм смятал, че бойните магии и заклинанията на оръжията си противодействат и взаимно се неутрализират. Но това си е мое разбиране, или дори цинизъм. Тази рапира е добре направена, но все пак разгледай ей онази сабя.

Той вдигна ръка… и ковачът побърза да му подаде посоченото оръжие. Беше изработено като широк меч с две остриета, но по-къс и дръжката му бе за една ръка.

— Здрава е. И остра. Гледай сега… — Той хвана двата края на сабята и я огъна, а мускулите на ръцете му се издуха. Знаех, че стоманата трябва да се счупи… но вместо да се счупи, тя се огъна почти в полукръг. Дженъс пусна върха и кимна на ковача.

— Тук няма никакви магии, майстор Канадис. Само най-добра металургия.

— Ти ме разобличи — усмихна се ковачът. — Споделям недоверието ти за магията на бойното поле, макар че съм последният, който ще се откаже от благословията на жреца преди боя. Наех и един жрец да направи заклинание срещу ръждясване и на това, и на всички мои закалени оръжия, така че те могат да се използуват и на кораб например, без собственикът да прекарва цялото си свободно време в търкане с намаслен парцал.

— Здрава сабя — каза Дженъс. — По-добра е от рапира за пътуване, тъй като ще се наложи я да използуваш за всичко: от сечене на колове за палатка до рязане на храсти за правене на шишове, макар че няма да ти спестя ругатните, ако те видя да го правиш и да на-щърбваш острието. А тези прости, прави рамене на кръстачката спокойно ще спрат удара на врага, пък и няма да се заплитат… както при някои оръжия, които имам предвид.

Разбрах намека. Мислех, че Дженъс е забравил моето изпълнение като майстор на дуела на речния бряг в Ориса.

— Ето ти и един нож, който да я допълва — продължи Дженъс, подавайки ми един скромно направен кинжал, доста дълъг, с едно острие и канали от двете страни. — С него ще сечеш храсти и главорези. Винаги да ти е подръка. Сабята ще ти е неудобна и често ще я забравяш край лагерния огън или завързана на седлото, особено точно когато най-много ще ти трябва. И тогава твоето спасение ще зависи от този кинжал. Единственото друго, от което имаш нужда, е малък нож да си режеш месото. Най-обикновен малък нож. — Съгласен ли си с мен, майстор Канадис?

— Напълно.

— Вие двамата разбирате повече от мен от тези неща — казах аз. — Понякога се чувствам не ръководител на експедицията, а стар богат перко, заслепен от ласкателства.

— И всички ние проститутки, които те доим — отвърна Дженъс и се засмя, после добави: — Още едно нещо. Докато не сме свършили с въпроса за, хм, суетата. Косата ти. Познавах големи вождове, които се гордееха с къдриците си и предизвикаха врага да ги отреже. Възхищавах им се. Отдалеч. Особено по време на бой. Ние ще пътуваме през места, където хората мислят, че ще получат божията благословия, ако хванат червенокос мъж и го хвърлят от най-близката скала. Или за по-богата реколта, или просто за по-добро време през следващия ден.

Замислих се. На устните на Дженъс се появи лека усмивка. Спомних си двора на замъка и хрътката.

— Щом се върнем в странноприемницата, ще кажа на Ийнес да ме остриже като овца — обещах аз и извадих кесията си, за да платя.

Касини, който бе слушал, но през цялото време бе мълчал, си купи една екзотична рапира и съпътстващия я кинжал.

— Не ми подавай огледалото — помолих Ийнес. — Просто ми кажи на какво приличам. — Попипах се. Дългите ми къдрици ги нямаше.

— Може би — отвърна Ийнес замислено — на каторжник.

— Или на крадец, който ще трябва да целуне камъните — обади се Дженъс от ъгъла.

— На престъпник! — изпъшках аз. — На осъден на смърт.

— Много си груб, господарю. Би могъл да минеш за аскет, обрекъл се на безбрачие.

— Да бе — каза Дженъс. — Или дори за евнух.

— Смятам — казах аз — да отида в стаята на жреца Касини и да го попитам дали може да ми направи една малка магия за плешивост.

— Е, мен тази магия вече не ме лови — каза Ийнес и се потупа по голото теме. — Но все пак внимавай, господарю. Малките магии понякога стават големи.

— Май щеше да е по-добре да ме хвърлят от най-високата скала, а не да ви слушам — казах аз. — Дженъс. Ти ме накара. Сега ще ми купиш една ракия… не, няколко ракии…

Станах и вдигнах новата си сабя. Още не бях свикнал с нея — беше малко по-тежка от рапирите и сабите, които носеха в Ориса. Ийнес внимателно събираше чаршафите, които бе проснал на пода преди да започне да ме стриже. Напъха ги в една кожена торба.

— Погледна ли дали някоя къдрица не е останала? — попита Дженъс съвсем сериозно.

— Да, капитане. Нали това ми е работата, откакто ме направиха негов телохранител. Пък и от по-рано, още когато господарят беше ревящо пеленаче. Да внимавам с косата, да внимавам с изрязването на ноктите, да внимавам с мъха, който той през онези години смяташе за брада. Да внимавам дори с бълвоча му, когато се напие като свиня. Макар че имаше и моменти, когато с радост бих продал малко от моя господар на някоя лоша магьосница при условие тя да му налее в главата малко вежливост и здрав разум с някоя магия.

— Добре — каза Дженъс, без да се усмихва. — Само не хвърляй космите навън, моля те. Хвърли ги в помийната яма и преди това провери дали водата тече достатъчно силно.

Усмивката на Ийнес изчезна, той стана сериозен като Дженъс.

— Точно така ще направя — отвърна той. — Не зная дали имам някакво предчувствие, или просто понеже сме в този град на мъртви камъни и прокълнати души, но постоянно си мисля, че всеки момент може да ни сполети беда.

Всички кръстосахме пръсти. Ийнес въздъхна.

— Толкова е лошо — каза той, — че дори с нетърпение очаквам океана, където ще бъда принуден да държа главата на господаря Амалрик над борда, когато пребледнее, и да го уча, че повръщането срещу вятъра не се препоръчва. Слава богу, моят стомах е достатъчно издръжлив. — Той вдигна торбата и излезе.

— Доколкото знам — казах аз, — Чатърбокс Ийнес никога през живота си не е пътувал по вода, освен може би в градското езеро.

— Той ми напомня за моята дойка — усмихна се Дженъс. — Кара се, сърди се, оплаква се, но винаги…

Писък прониза нощта. Изкочихме навън. Дженъс вече държеше сабята си в ръка, аз също измъкнах моята. Изтичахме по стълбите и слязохме в двора. Войниците на пост при вратата се взираха навън с оръжия в ръце. От стаите заизлизаха и другите войници.

— Ийнес е! — извика единият часови и посочи към улицата, без да напуска поста си. — Ей сега излезе и…

Не чух останалото, тъй като изскочихме през вратата. Дженъс грабна една от факлите, забучени пред нея. В дъното на улицата видях хора. Извикахме и се хвърлихме натам. Един от групичката изчезна в тъмнината, останаха двама. Мернах вдигната за удар ръка и след миг на калдъръма остана само едно проснато тяло.

Беше Ийнес. Обърнахме го. Имаше две рани: едната на ръката, костта беше счупена, и втората в гърдите, много дълбока. Беше още жив.

— Извикай Касини — заповядах на Дженъс и той изкрещя да доведат жреца с билките му. Чувах стъпки на тичащи към нас хора.

Ийнес отвори очи и ме видя.

— Те… не я взеха. Не им я дадох — успя да каже той. — Искаха…

— Недей да приказваш.

Дженъс коленичи до мен. Ийнес стискаше малката кожена торба, в която бяха отрязаните ми къдрици. Стомахът ми се сви. Бандитите са си мислили, че добре облеченият дребен човек носи торба с пари.

— Казаха… че искат онова… което е от теб… че ще ми платят много пари, ако им го дам. А ако… — Ийнес пое дълбоко въздух — въздух, който не помагаше на разкъсаните му бели дробове.

— Дръж се — казах му аз. — Касини е добър жрец. Знае всякакви лекове и заклинания. Ще се оправиш.

Ийнес поклати глава.

— Не — прошепна той. — Една услуга, господарю. Една последна услуга. — Знаех, че умира. — Освободи ме — успя да промълви той. — Нека да умра като свободен човек.

Това не беше услуга… аз бях виновен, че Ийнес ще умре тук, на този неравен калдъръм, в този проклет град. На това беше единственото, което можех да сторя за него. Опитах се да намеря подходящи думи — никога не бях освобождавал роб. Дженъс ми дойде на помощ.

— Повтаряй след мен — нареди той. Започнах да повтарям като ехо.

— Аз… Амалрик Антеро от Ориса заявявам, че този роб Ийнес, Ийнес от… от.

— От Мангифера — промълви той.

— …от Мангифера… е свободен човек и не дължи повече уважение никому… освен на онези, които стоят над него по положение или длъжност… има право на собственост… на жена… на деца, които също ще бъдат свободни… има право на свой собствен живот… своя собствена смърт… Аз Антеро, Амалрик заявявам… доброволно и открито… тук, под погледа на боговете… че неще имам никакви претенции сега и навеки… към този мъж, неговите деца, неговото семейство или неговата душа.

Ийнес отвори уста, за да ми благодари или пък да се усмихне. После погледът му се промени, вече гледаше през мен, гледаше зад мен. Не виждаше нищо. Тялото му изведнъж натежа.

Не можех да видя ясно лицето му. Някой взе тялото от мен. Дженъс ми помогна да стана. Тогава си спомних: взех шепа пръст измежду камъните и я поръсих върху тялото на Ийнес. Духът му нямаше да странству-ва по земята. Заклех се, че ще изпълня останалите си задължения, така че Злокобният вестител да го приеме, и че ще отмъстя за убийството му. Но не чувствах никакъв гняв. Само мъка и голям срам, защото през всичките тези години на вярна служба така и не бях попитал най-верния си слуга и мой най-верен приятел дори къде е роден.

Дженъс тури ръка на рамото ми.

— Утре ще жалеем — каза той глухо. — Днес ще отплаваме.

Приготвихме се набързо. Оправих нещата си и си мислех, че за първи път през живота ми няма кой да ми напомня къде съм сложил четката за коса, коя дреха как трябва да се сгъне и така нататък. Осъзнах обзелите ме мисли и отново се проклех за егоизма си. Току-що бе умрял човек, а единственото, за което можех да мисля, бе дали правилно е затворена кутията с крема ми и дали е сложена в сандъка, където й е мястото. Сержант Мийна отдели един войник да ми помага, но помощта му не беше особено голяма. Добре поне че бях достатъчно любезен, за да не мърморя.

Потърсих собственика на странноприемницата и платих сметката. Той се закле, че знае някои от церемониите на Ориса и ще погребе тялото на Ийнес според ритуала, както се изисква от нашата вяра, така че никой маг да не може да вдигне мъртвата плът, да я оживи и да я направи свой слуга. Дженъс каза, че може да му се вярва, така че аз не си направих труда да спомена, че семейство Антеро има добра памет и ще бъде лошо, ако той не спази даденото обещание. Мисля, че ме гледаше в очите и го разбра.

Събрахме се на двора. Дженъс ни нареди и даде на всеки по един малък зъб, покрит със злато и окачен на верижка. Каза ни, че са от пор и ще запазят живота ни. Спомних си за моя любим пор и как Халаб го беше съживил. Може би това бе добра поличба за експедиция, загубила човек още в самото начало. Касини се намръщи. Магиите трябваше да се правят само от него, правилно… но той не каза нито дума и нахлузи амулета на врата си така бързо, както и всички останали.

Дженъс стоеше насред двора, загледан в един зъб, който му беше останал. Може би се чудеше дали той би спасил Ийнес, ако му го беше дал два часа по-рано.

„Китиуейк“ напусна пристанището на Ликантия много след зазоряване. Закъсняхме, защото трябваше да събудим Л’юр, той да намери моряците, които беше наел, да намери крайбрежен магьосник, който да направи удовлетворително предсказание за пътуването. Гъста лятна мъгла покриваше пристанището когато най-после откачихме въжетата от кея и четиримата моряци се хванаха за греблата да ни изведат достатъчно далеч, за да могат да вдигнат платното и да уловят лекия бриз, идващ откъм сушата. Носът на кораба сочеше към открито море. От едната ни страна беше чудовищният морски замък на властелините на Ликантия, а срещу тесния пристанищен изход се издигаше наблюдателната кула — нокътят на извитата, хищна скалиста ръка на пристанището, което, изглежда, не искаше да ни пусне да си отидем.

Обърнах се да погледна още един път към изчезващата зад нас Ликантия. Мъглата се вдигаше и видях кея, който току-що бяхме напуснали. Там стоеше някой… толкова неподвижен, че най-напред го взех просто за един от стълбовете. Познах го, макар разстоянието да беше твърде голямо и не можех да различа подробностите. Но аз знаех. Със сигурност знаех.

Човекът, който наблюдаваше нашето заминаване, беше Грейф.

ГЛАВА СЕДМАБУРЯТА НА ВЛАСТЕЛИНИТЕ

През следващите дни с тъга си спомнях за Ийнес. Слънцето грееше силно, вятърът беше силен, а морето бурно. „Китиуейк“ се нахвърли върху бурните води като живо същество. За първи път предсказанието от Ийнес не се сбъдна. По вода се чувствах толкова добре, както и на суша. Често си мислех за него, когато вълните се разбиваха над кораба и ни измокряха до кости. Войниците непрекъснато стояха на борда и се държаха за коремите за огромно удоволствие на капитан Л’юр и останалите моряци. Касини също повръщаше много, което пък доставяше удоволствие на Дженъс. Морската болест, смееше се Дженъс тихичко, изглежда, не се влияе от магии. Шегата му ми харесваше, защото никога през живота си не се бях чувствал толкова здрав. Силата ми нарастваше с всяка измината лига по пътя ни към пристанището на Редонд. Кръвта ми все още кипеше от жажда за приключения и всички мисли за мрачната фигура на Грейф бяха изчезнали. Що се отнася до Ийнес, бях си обещал да извлека необходимия урок от неговата смърт, макар че все още не бях сигурен какъв урок бих могъл да извлека. Тайно посветих експедицията на него и се заклех, когато се върнем, да принеса в жертва угоена овца, за да съхраня спомена за него заедно с този за Халаб и майка ми.

Нещо обичайно за всеки пътешественик, тръгнал да търси нови страни, е в началото да не обръща голямо внимание на своите спътници. Всяка гледка е толкова нова и различна, че засенчва всичко, което вършат или изпитват другарите му, така че не мога да кажа как прекарваха времето си другите членове на експедицията. Спомням си, че Касини беше непрекъснато болен. Спомням си, че моряците мърмореха, макар и не много. Не си спомням много неща за войниците, с изключение на това, че сержант Мийна ги отдели от моряците и непрекъснато ги товареше с какви ли не задачи и упражнения. Спомням си също, че Дженъс стоеше повечето сам, задълбочен над разни карти и загадъчни документи.

В началото виждах други кораби — всичките далеч от нас, тъй като Л’юр беше доста предпазлив капитан и не искаше да изкушава пиратите. Но се чудех, както всеки неопитен моряк, откъде ли идват и накъде ли са се запътили. Мислех си, че сигурно не търсят някаква далечна страна, подобна на онази, която търсех аз, и се смеех на жалките им цели. Но като навлязохме в открито море, вече нямаше никакви кораби, защото малцина отиваха толкова навътре, а онези, които се осмеляваха, бяха предпазливи като нас.

Морето беше пълно с какви ли не същества. Имаше риби, които летяха над водата; костенурки, толкова големи, че можеха спокойно да носят на гърба си няколко души; насекоми с тела колкото човешка глава и дълги, криви крака, с които бързо се придвижваха от едни водорасли до други, за да хванат жертвата си. Видях същество два пъти по-голямо от нашия кораб, което изхвърляше вода през една дупка на главата си. Когато го доближихме, то избяга. По-късно видях две огромни птици или същества, които приличаха на птици, с грамадни кожени криле и дълги, остри човки. Те кацнаха на някакво тъмно тяло, носещо се по вълните, закрещяха доволно и закъсаха месата му. Когато се приближихме видях, че това бе трупът на едно от съществата, от чийто глави бликаха фонтани и за които вече споменах. В тялото му бяха забити няколко копия.

На следващия ден на повърхността се показа един морски гущер. Беше огромен и стар, целият покрит с рачета и какви ли не други животинки. Отначало моряците казаха, че било на късмет. Но той ни последва и те се разтревожиха и все по-често хвърляха мрачни погледи назад. Гущерът плува след нас дълго и погледите се смениха с проклятия. После изчезна. Но не го забравихме.

Скоро след това влязохме в район с голяма дълбочина и морето промени цвета си. Моряците мърмореха, че тук нямало дъно и в огромните дълбини живеел някакъв сърдит бог… бог, чието име не знаел никой жив човек. Капитанът се изсмя на приказките им, нарече ги суеверни глупости, на които никой истински моряк не обръщал внимание, но в тона му долових фалш и видях как докосна с пръст талисмана си. Освен това не направи нищо, за да спре приказките.

Страховете на моряците при пресичането на този дълбоководен участък, изглежда, бяха напразни. Не се случи нищо особено. Аз обаче разбрах откъде идваше тяхната нервност. Докато плувахме по тези води, не видяхме никакво живо същество — нито риба, нито морски гущери, нито дори някоя птица. Сякаш бяхме попаднали в някаква морска пустиня. И сигурно затова, когато един ден дежурният моряк зърна някакво платно и извика, всички се втурнахме към перилата, вместо да побързаме да се приготвим за отбрана. Л’юр каза, че трябвало да провери местонахождението ни и да закупи прясна вода, и ние се отправихме към непознатия кораб, като вдигнахме на мачтата флага за приятелство — две стиснати ръце. Другият кораб беше тримачтов, с триъгълни платна като нашето. Той продължи да следва курса си, без да се опита да се доближи или да избяга. Извикахме, че сме приятели. Никой не ни отговори. Когато стигнахме на един хвърлей от него и можехме ясно да разгледаме палубите му, разбрахме, че всъщност няма кой да ни отговори. Издутите му платна пукаха и скърцаха, вятърът зловещо виеше в тях. Но рулят беше на мястото си. Кой и как управляваше кораба? Един моряк замърмори, че имало магия.

Л’юр изкрещя да се махаме, но беше много късно. Бордовете на двата кораба почти се допряха. Цялата палуба на странния кораб беше опръскана с кръв, човешка кръв… обсипала палубата като с пъпчици от дребна шарка, и още кръв, която капеше от гротмачтата. Но не се виждаха никакви трупове, нито пък се чуваха ридания на ранени.

Избягахме ужасени. Л’юр крещеше, а моряците се щураха да изпълнят заповедите му? Сякаш Злокобният вестител бе отвързал кучетата си. „Китиуейк“ се отдели от зловещия кораб и когато отплавахме достатъчно далеч, Л’юр ни събра.

Някои казаха, че всичко било дело на зъл магьосник. Други смятаха, че е на хора. Всъщност не точно хора, а полупирати-полудемони, които избиват невинните моряци и се хранят с тяхната плът или ги пленяват и ги изяждат. По настояване на Дженъс Касини усмири своите все още бунтуващи се черва и изнесе проповед за добрите богове и благородните хора. Проповедта му беше суха и неубедителна, но не толкова поради болестта, колкото поради собствения му страх. Касини се опитваше да говори за трудностите, с които щяхме да се сблъскаме занапред и които трябваше да преодолеем, но разбираше колко малко значение имат думите му и затова поиска да се направи жертвоприношение на местните богове. Това стана причина за спор. Едни казаха, че трябва принесем жертва и на нашите богове, за да не предизвикаме в тях завист. Според други, жертвоприношение трябваше да се направи само на нашите богове, иначе те окончателно щели да ни изоставят. Разполагахме само с едно малко прасенце — то беше талисманът на кораба. Касини благоразумно настоя на първото си предложение, за да омилостиви близките, а не далечните богове. Прасенцето изквича когато Касини преряза гърлото му и събра течащата кръв в една купа с гравирани върху нея тайнствени символи.

— От това не може да се очаква никаква полза — чух да казва един мъж.

— Трябва да направим по-добро жертвоприношение — каза друг.

— Жалко за бедното прасенце — каза трети наблизо до мен.

— Той уби нашия талисман — измърмори четвърти.

Чух някой да казва:

— Червенокосият е виновен за всичко. Всички знаят, че червената коса носи нещастие по море. — Дженъс ме хвана за лакътя; с нищо не показах, че съм чул казаното. Докато той ме отвеждаше настрана, чух последния коментар.

— Той, а не бедното прасенце, трябваше да бъде принесен в жертва. Тогава щастието щеше да ни споходи.

— Разбирам какво мислиш за червената ми коса — изпъшках аз. — Тя винаги е била проклятие за мен.

— Глупаво е да се измъчваш за нещо, с което си се родил — успокои ме Дженъс. — Няма да се изненадам, ако има царства, в които всички са червенокоси и където за виновен считат онзи човечец, който има черна коса.

— Какво да правя? — попитах аз.

— Не се тревожи. Ние сме само на няколко дни път от Редонд. Засега нищо не те застрашава. Освен това имаме свои хора, добри, лоялни орисиански войници, срещу които моряците няма да посмеят да се опълчат.

— Обърна глава към мен. Въпреки думите, погледът му беше мрачен. — Ножът обаче винаги да ти е подръка. В случай, че някой дойде при теб през нощта.

Касини привърши жертвоприношението като изсипа кръвта и някакви магически съставки в морето и съобщи с висок глас на боговете, че ние сме мирни хора, които скоро ще напуснат тяхното царство. Отново вдигнахме платна и духовете, изглежда, се успокоиха. Мърморенето престана, макар че косата ми продължаваше да привлича погледите на екипажа. Моряците почти се развеселиха когато влязохме в район, който бил благословен със спокойни ветрове. Л’юр промени курса, за да се насочим право към Редонд. Носехме се по вълните подобно на летящите риби. Следобед вятърът спря.

Л’юр каза да не се тревожим, тъй като затишието било само временно, и ни увери, че по тези места ветровете били много постоянни. Тази нощ спахме спокойно. На сутринта бързо се надигнахме, готови за прохладните ветрове на новия ден, но тези ветрове така и не дойдоха. Късно следобед също ги нямаше. Вечерният бриз също не ни дари със своята целувка. На следващата сутрин слънцето се показа. — близко и горещо. С напредването на безветрения ден главите ни започнаха да тежат. Мазолестите крака на моряците се изприщиха, залепваха за палубата, кожата им се свличаше. На нажеженото небе не се виждаше нито едно облаче, което да ни вдъхне надежда за полъх на освежаващи ветрове.

Късно след обед Л’юр дойде при мен.

— Време е да накараш твоят жрец да пусне духовете на вятъра — каза той. — В този район никога не съм имал нужда от тях и досега съм ги пазил за противните места оттатък Редонд. — Той погледна безоблачното небе и поклати глава. — Някой ни е проклел. Трябва бързо да се махаме оттук.

Събрахме се тримата с Дженъс и Касини, за да обсъдим положението. За духовете на вятъра се плащаше висока цена, което осигуряваше добър живот на много стари пристанищни магьосници. Те улавяха блуждаещите духове на вятъра в магическа торба и след това ги продаваха на моряците, за да ги използуват, когато настъпи безветрие. Тези торби обаче бяха толкова скъпи, че се използуваха само при извънредни обстоятелства. Съгласихме се обаче, че нашият случай е точно такъв.

Касини направи от това истинска церемония. Нарисува една пентаграма на палубата точно зад приличащия на човка нос пречисти дъските около нея, като ги наръси с пепел от редки билки и кремирани части от също толкова редки животни. После облече най-хубавата си мантия и донесе торбата с духове на вятъра. Всички се събрахме. Касини вдигна лявата си ръка и със силен глас призова Те-Дейт. Призовава бога на пътешествениците час и половина, а после още цял час прославя името му и измолва съчувствие към нашето положение. Жегата беше непоносима, но никой не се оплакваше от страх да не стане причина за неуспех. Стоически изтърпяхме дългата екзалтация на жреца, като крепяхме онези наши другари, които не можеха да издържат на слънцето. Като днес си спомням пламтящото небе и магическите заклинания на Касини, с които той го умоляваше. Не се появи нито едно облаче.

Накрая настъпи върховният момент. Касини сложи торбата на палубата, хвана връвта, с която беше завързана, издърпа я силно и бързо се отдръпна, за да избегне удара от излизащите духове на вятъра. Разказват се случки за убити от силата на тяхното излизане хора. Този ден нямаше такава сила. Вместо към небето да се понесе голям облак, който да роди ветрове, от торбата се чу болезнено оригване. То се стовари на палубата — бедно, вяло, мъртво нещо, което не ни даваше никаква надежда. Касини стоеше на палубата с широко отворена уста — най-обикновен глупак, облечен в мантия на жрец. Екипажът изкрещя от изненада.

Един от моряците безсрамно влезе в свещената пентаграма и вдигна торбата. Не му знаех името, но ушите му бяха отрязани, което показваше, че три пъти е улавян в кражба. Той погледна печата, провесен на връвта на торбата, и извика гневно:

— Познавам този печат! Онази, която го е изработила, е измамница. Продава духовете си много евтино. Жалки неща, които не могат да направят дори едно малко облаче. — После се обърна към мен, разтърси торбата и каза: — Червенокосият е скръндза, момчета. Готов е да направи жените ни вдовици, вместо да плати каквото трябва, за да получи добра стока. — Екипажът гневно заръмжа, без да обръща внимание на молбите на Л’юр за спокойствие. Някои дори се хванаха за ножовете и завикаха, че моята червена коса щяла да омилостиви боговете.

Дженъс излая някаква заповед и като изневиделица се появиха сержант Мийна и войниците. Блеснаха извадени саби и моряците млъкнаха. Дженъс се качи на едно буре.

— Чуйте ме добре, хора на „Китиуейк“ — извика той. — Ако някой от вас пипне с пръст този човек, ще заповядам на войниците си да ви нарежат на парчета. Ние вече сме близко до Редонд, така че липсата на вашите моряшки умения, доколкото имате такива, изобщо няма да ни попречи, обещавам ви. — Мийна удари със сабята си по щита, за да подчертае това предупреждение. Същото сториха и войниците и звънът на метал стресна моряците и те замълчаха.

— Вятърът ще дойде, когато реши — продължи Дженъс. — Имаме достатъчно за ядене и за пиене и трябва да изтърпим само горещината. Те-Дейт скоро ще ни дари със своята благодат. Сега очевидно е зает с бедата на други, които наистина са в опасност. Но той ще дойде и при нас. Нима не беше призован от велик орисиански жрец? Те-Дейт никога няма да остави без внимание такъв велик жрец. Сега се залавяйте за работата си и ни оставете ние да вършим своята.

— Чухте ли к’во ви се каза! — изрева Л’юр. — Хващайте се на работа. А ако не можете да си намерите, аз ще ви намеря.

Моряците се разпръснаха. Л’юр изпрати някои да загребват с ведра морска вода и да заливат палубата, та да се разхладим. Потърсих човека с отрязаните уши, който ме беше обвинил, но не можах да го видя. Дженъс слезе от бурето и отиде при Касини. Последвах го. Лицето на жреца беше бяло като платно, очите му ни отбягваха.

— Какво направи, човече? — изръмжа Дженъс, изоставяйки обичайното уважение към един жрец. — Дадох ти добри пари и достатъчно много. Дори ти казах най-доброто място, откъдето да купиш духове на вятъра. Защо не ме послуша?

Касини поклати глава. Нищо не отговори.

— Ще ти кажа какво си направил — каза Дженъс. — Мислил си, че можеш да купиш нещо евтино и да прибереш в джоба си остатъка. Мислил си, че си достатъчно хитър и можеш да надушиш добра стока и между евтината. Прав ли съм?

Касини пак не отговори. От погледа му разбрах, че обвиненията на Дженъс отговарят на истината. Видях също как по страните му изби червенина и разбрах, че в него се борят чувството за вина и гневът. Това не биваше да се случи. Измамник или не, глупак или умник, ние имахме нужда от Касини. Орисианският закон и властта на Съвета на жреците го бяха включили в нашата група и той трябваше да остане в нея до завръщането ни.

— Сигурен съм, че е станала грешка, Дженъс — намесих се аз. — Може би е сбъркал адреса.

Касини се улови за това.

— Така е — каза той. — Бях сигурен, че съм отишъл, където каза. И платих пълната цена. Съжалявам за грешката.

— Недей й отдава толкова голямо значение — казах аз. — Всички правим грешки. И моля те, извини капитан Грейклок за неговото избухване. Жегата изнервя всички ни.

Дженъс разбра какво целя с тези приказки и бързо промени тона.

— Прав си — каза той. После се обърна към Касини. — Моля те да ми простиш за грубостта ми. Не издържах.

— Няма нищо за прощаване — отвърна Касини. — Всичко е забравено. — Всички се усмихнахме и отидохме да хапнем нещо. Аз обаче разбрах, от напрегнатата усмивка на Касини, че невъздържаните думи на Дженъс няма да бъдат забравени.

Ветровете, които беше обещал Дженъс, не дойдоха и дните минаваха в потиснато настроение. Белият „Китиуейк“ дрейфуваше с отпуснати, безжизнени платна, ние лежахме на сянка, ако можехме да намерим такава, и дишахме тежко като кучета. Един ден, докато седях под чергилото и си подавахме с Дженъс кана с добре разредено вино, си спомних за срещата ни през онази първа нощ, когато Лийго и неговите копои ме бяха сгащили в кръчмата.

— Помисли по това, Дженъс — казах аз. — Може би моята коса все пак носи щастие. Благодарение на нея попаднах в лапите на Мелина, което на пръв поглед изглежда като нещастие. Но делата на боговете наистина са чудни, защото без това нещастие може би никога нямаше да те срещна и да предприемем това пътешествие. А пък и самата среща беше най-голямото щастие, което може да си представи човек. Защото ако ти не беше потърсил място, на което да се облекчиш, Лийго сигурно щеше да ме убие.

Казах това като шега, но Дженъс не се усмихна. Дори се намръщи, борейки се за момент с някакво вътрешно вълнение.

— Срам ме е да кажа, че тази среща не беше случайна — отговори той. — Мисля, че е време най-после да призная какво се случи в действителност. — Той отпи една голяма глътка вино и после продължи: — Мийна дойде при мен след като си отказал предложената от него помощ. Каза, че някакъв мъж от благороден произход, изглежда, щял си създаде неприятности. Отговорих му с пренебрежителен смях. Какво ме беше грижа за синовете на богатите хора? — Той ме погледна, но аз не реагирах, защото бях смутен от това закъсняло признание. — После си помислих, че в това може да има някаква възможност — продължи той. — Както знаеш, търсех помощ за осъществяване на това пътешествие още от пристигането си в Ориса. Не знаех дали ти си човекът, който би могъл да ми помогне, но си помислих, че си заслужава да опитам.

— Значи през цялото време си чакал отвън? — попитах аз.

Дженъс кимна.

— Трябваше да се намеся било поради служебните си задължения, било просто като въпрос на чест, и то още при първите думи на Мийна, но съм длъжен да призная, колкото и да ме е срам, че действах от егоистични подбуди.

Бях очарован от признанието му. То правеше Дженъс да изглежда повече като обикновен човек. Не се усъмних нито за момент, че оттук нататък нашата дружба ще разцъфти на честна основа. Иначе защо ще прави това признание? Защо да представя в лоша светлина собствените си постъпки? Още като младеж бях научил, че силата е лоша защита и че хората се ръководят от най-различни подбуди. И макар сега да вярвам, че Дженъс беше мой приятел, той не можеше да не разчита на моята слабост. Защото той беше обсебен от идеята си.

Налях още вино; чутото ме накара да забравя горещината.

— Благодаря ти за признанието — казах аз. — Само силен човек може да признае своята грешка. Дженъс се засмя мрачно.

— Аз имам повече грешки, отколкото сили, приятелю, — отговори той. — Но все пак оценявам думите ти.

— Ти си много странна личност — продължих аз. — Сестра ми те обяви за луд, лош и опасен. А тя рядко греши. Разкажи ми за себе си, ако искаш. Зная само онова, което съм чул по площада, и някои намеци, които си правил за себе си. Как се оказа тук с мен да очакваш някой мързелив бог да ни прати вятър?

Лицето на Дженъс помръкна. Отначало помислих, че съм го обидил с желанието си да ми каже нещо за себе си. Следващите му думи обаче ме смаяха.

— По дяволите боговете — каза той с пресипнал глас. — Те никога не идват, когато имаме нужда от тях. Пристигат само когато нещастието е пълно. Не разчитай на тях, Амалрик. Защото те са подли и лукави като демоните.

Толкова се слисах от богохулството му, че не можех да си отворя устата. Дженъс продължи:

— Позволи ми да ти кажа какво става с онези, които се уповават на боговете, вместо да разчитат на себе си. Както знаеш, когато родителите ми се оженили, майка ми била дъщеря на орисиански благородник, а баща ми — принц на Кострома. Когато той се завърнал в родината си със своята булка, баща му бил умрял и простолюдието го очаквало да го направи цар. Това била голяма отговорност, а и имал братя, които били готови да поемат бремето, но хората желаели него… и той приел с голяма неохота.

— Защо не искал да стане цар? — учудих се аз.

— Поради много причини, както сам ще разбереш, ако живееш достатъчно дълго. Но в Кострома царската участ беше особено трудна. Защото царят на Кострома отговаряше за щастието на града. Според закона, когато градът бъде засегнат от бедствие и няма никаква надежда, царят трябваше да принесе в жертва своя живот за благото на царството. Семейството на майка ми е било до известна степен право, като е смятало Кострома за варварска страна. Но моето семейство беше много по-цивилизовано, отколкото са го смятали. През малкото години, прекарани с родителите ми, аз имах високообразовани учители и това компенсираше липсата на цивилизация.

— Прости ми, ако разчоплих болезнена за теб рана — прекъснах го аз, — но съм чул, че родителите ти са починали. И говориш в минало време. Тази история има ли нещо общо с това?

— Много общо — отвърна Дженъс. — Кострома имаше много врагове, но баща ми използуваше своя ум, за да ги поддържа разединени, и войниците си, за да не допусне до дойдат близко до нас. Един ден обаче пристигна новината, че към нашите земи се придвижва голяма орда. Не зная кои бяха те, или са, защото бях много млад, за да зная нещо повече от това, че са опасни и особено зли. Баща ми изпрати разузнавачи, които се върнаха и съобщиха, че ордата била толкова голяма, че нямало никаква надежда. Кострома беше обречена.

— Тогава баща ми облече свещените си одежди, взе хоругвата на нашия бог — защитник и излезе на полето извън града, където беше вражеското войнство. Там остави хоругвата на земята и се обърна към бога да приеме неговата жертва и да спаси града. Така искаше този бог. Няма да назова неговото име, за да не би моята омраза да му даде живот.

— Врагът нападна, а баща ми стоеше между нападателите и града. Отново призова за помощ, без да помръдне от мястото си. Един конник се изсмя и с един удар отсече главата му. Тялото му се строполи, а конникът надяна главата на върха на копието си и поведе армията през портата на града. Избили всички, които се съпротивлявали, и отвлекли онези, които се предали, за да ги продадат като роби. Между загиналите била и майка ми. В известен смисъл това беше за добро, тъй като за да бъде пълно унижението, всички принцеси били предадени на тълпата да ги измъчва.

— Какво се е случило с града научих по-късно, защото през този ден бях с баща си. Макар че едва стигах до кръста му, аз бях принц и знаех, че при тази жертва трябва да стоя до него. Когато той падна, се помъчих да вдигна хоругвата. Спомням си колко тежка беше. И колко бях изплашен. Знаех обаче, че ако я вдигна и призова бога, той бързо ще дойде и ще оправи всичко. Някой препускаше към мен, викаше и размахваше сабята си. Ударих го с хоругвата, но той я отмести, вдигна ме от земята и ме тури на седлото зад себе си.

Очите на Дженъс се изпълниха с мъка.

— След битката ме затвориха в кошарите за роби.

— Но си успял да избягаш — отбелязах аз. — Иначе нямаше сега да си тук и да ми разказваш всичко това.

— Не — отговори раздразнено Дженъс. — Извървях много левги път, едва жив от умора и жажда. Накрая пристигнахме в Редонд, на пазара за роби, където един доставчик на ликантийската армия започна да се пазари за мен, сякаш бях някоя овца от стадото на баща ми.

Гледах глуповато, малко изненадан от себе си, че не се отдръпвам от него, след като току-що ми беше признал, че произхожда от най-ниската каста. Отново погледнах човека с черната брада и с белега на бузата и видях в него само приятел.

— И как остана жив? Сигурно си избягал и си се върнал у дома. Да, сигурно е станало точно така.

Дженъс отново поклати глава.

— Не. Останах. А що се отнася до Кострома, градът вече не съществува. Враговете ни го сринаха до основи и разпръснаха камъните по полето. Сега там живеят само диви зверове. — Той извади танцьорката изпод ризата си. — Само това ми остана да ми напомня за баща ми. Това е единственото, което съхранява спомена за него. И за майка ми. През този ден статуетката се счупи, а беше и толкова потъмняла, че никой не виждаше някаква стойност в нея, за да ми я вземе.

Дженъс пресуши чашата си и направи знак за още. Бързо му я напълних. Горях от желание да науча и останалата част от историята.

— Бях роб на войниците много години — продължи той. — Отначало работех в кухните или чистех клозетите. Бях много неприятно момче за всеки, който се опитваше да ме насили, пък имах и нож. Откриха, че ми се удават езиците. Събраха войска, която щеше да се бие близко до Кострома, а аз знаех местния език, така че взеха и мен. Оттогава пътувах навсякъде, където отиваше войската. Научих се да убивам. Отнасяха се към мен с презрение, но ме насърчаваха да упражнявам дарбите си, така че с времето опознах много народи и много култури.

— А как си се освободил? — попитах аз.

— Ликантийците са лоши хора и аз ги презирам — отговори Дженъс. — Но те имат един обичай, с който превъзхождат орисианците. Позволяват на робите да купуват свободата си. Така те могат да достигнат до всяко обществено положение. Точно това направих аз. Спестявах всяка пара, която можех да припечеля… или да открадна. Накрая имах достатъчно, за да си купя свободата. От дете исках да се върна в родината на майка ми. Но няколко години гордостта не ми позволяваше да го сторя. Гордостта и още нещо.

Той отново погали с пръсти верижката с танцьорката и продължи:

— Това ме спаси да не полудея през всичките тези години. През безбройните нощи си мечтаех за Далечното царство, представях си, че е чудесно място, дори над обиталищата на боговете. Място, където никой не е роб на другиго и всички са любезни един към друг. Където и да отидех, каквото и да вършех откриването на Далечното царство ръководеше действията ми. Детска мечта — да! Но тя се превърна в нещо по-голямо. Заклех се да го видя лично. Така че останах на служба при ликантийците и достигнах до чин капитан. Продължих да спестявам, докато натрупах достатъчно, за да напусна окончателно този град.

— Мен мечти не биха ме спасили от полудяване — подхвърлих аз. Говорех много уверено, защото не можех да си представя, че мога да бъда нечий роб.

— Ще се изненадаш, приятелю — отвърна Дженъс, — какво може да стори човек само за още една глътка въздух. А колкото до лудостта, може би аз съм луд. Но, както казах, ако ми е останал капка здрав разум, той се дължи на моята мечта. Изучавах езици. Изучавах хората така, че да мога да ги виждам от всяка страна, както и да прониквам в сърцата им. И сигурно няма да те изненада, ако ти кажа — защото забелязах, че ме наблюдаваш, докато се занимавах в моя тих ъгъл на кораба — че проявявам неприличен интерес към жреческото изкуство. Говорех с шамани от далечни селища, изучавах обичаите на варварските жреци. Надявам се, след като ти признах, че поназнайвам нещо от магьосничеството и съм проучвал древни книги, продължаваш да ме имаш за приятел.

— Досетих се още когато ми даде зъба от пор — отвърнах аз. — И макар да зная, че според жреците е грешно за обикновените хора да упражняват техния занаят, моето собствено мнение за тези кучи синове е толкова лошо, че признатият от теб грях ми се струва незначителен. — Казах го храбро, но вътре в мен нещо трепна, когато си спомних лъжата на Дженъс пред жреците по време на изпитанието. Молех се тази лъжа да не бъде разкрита.

Прикрих безпокойствието си със смях и отново напълних чашите. Вдигнах тост:

— За новите приятели и старите врагове!

Чашата на Дженъс иззвънтя о моята.

— Какво ще кажеш за ветровете? — попитах аз, връщайки се към началото на нашия разговор. — Кога мислиш, че ще дойдат?

Дженъс вдигна рамене.

— Когато най-малко ги очакваме. — После се обърна и заспа.

На следващата сутрин открихме, че корабът затънал в огромен пласт морски водорасли. Някои се отчаяха и мислеха, че измъкването е невъзможно. Миризмата на гнило беше непоносима. Още по непоносимо беше чувството, че сме наблюдавани. Това чувство се превърна в увереност, когато един моряк извика и видяхме в морските водорасли две огромни очи. Бяха на една корабна дължина пред носа. Виждахме ги много добре. Бяха жълти, прорязани от червени вени, изпълнени с кръв. Наблюдаваха ни, а водата около тях лекичко се вълнуваше и излизаха мехурчета, сякаш съществото се хранеше. Капитанът заповяда на един моряк да се качи на върха на мачтата, за да види дали има и други такива същества. Той се заизкачва и съществото бавно извърна очи, за да го наблюдава.

Точно преди да достигне върха, от водата изскочи огромен кабел от жива плът. Морякът изпищя, когато езикът — защото това беше език, покрит с малки, остри зъби — се уви около него и го дръпна надолу. Човекът се извиваше и бореше, а езикът го теглеше надолу във водата, към все още неясното същество. Чу се последен нечленоразделен писък, после морякът изчезна. Под водораслите последва кратка борба, водата почервеня. Очите се заеха отново със задачата си… да ни наблюдават.

Настъпи нощ, каквато никога не бях преживявал. Не можехме да виждаме очите на съществото, но знаехме, че продължава да ни наблюдава. Чух някои да плачат. Чух изплашено шушукане. Чух вик: „Демонът иска червенокосия!“ Дженъс и Мийна отидоха при войниците. От гласовете им се разбираше, че и те са изплашени като моряците. Мийна ги успокояваше, подготвяше ги за дежурство. Не знаехме откъде ни застрашава най-голямата опасност — от наблюдателя в морето или от себеподобните ни.

Потънах в неспокоен сън. Беше сън на странни гласове, но без никакви образи. Чуваше се непрекъснато шептене, чийто характер не можех да определя, но знаех, че се обсъжда моята съдба. Появи се призрачна светлина, която прерасна в сини пламъци, издигащи се все по-нагоре и по-нагоре, сякаш раздухвани от магия. Исках да избягам, но краката ми тежаха като стоманени колони. Чу се вик, който прониза като с нож душата ми и от пламъците изскочиха двамата властелини от Ликантия. „Вдигни ветровете!“ — извика единият и гласът му прозвуча като гръмотевица.

„От север и юг — извика другият, — от изток и запад. Събирайте се, ветрове. Събирайте се.“ Неговият глас беше като светкавица.

„Търси червенокосия — заповяда гръмотевицата. — И другия, който се нарича Грейклок. Намери ги в моретата, където не духат ветрове.“

„Духайте силно, духайте бурно — викна другият. — После още по-бурно и още по-страшно. Духайте, ветрове! Духайте!“ От пламъците избухна черен облак и властелините изчезнаха. Облакът беше настръхнал от черни сили, които се въртяха ту в една, ту в друга посока. И изведнъж видях властелините в облака. Сочеха към мен! „Духайте ветрове, духайте!“ — извикаха силно те. Черният облак ревеше срещу мен.

Събудих се окъпан в кисела пот. Беше сутрин. Огледах се, все още разстроен от съня, и видях, че другите мъже на палубата стават. Усмихваха се. Усетих хладен бриз да милва лицето ми и разбрах причината на усмивките им. Дженъс ме удари по гърба и извика. — Щастието отново ни споходи! Духа в кърмата!

Моряците скочиха да изпълнят командите на капитан Л’юр. Скоро триъгълното платно се раздвижи под напора на усилващия се вятър. Изтичах до борда и видях, че наблюдателят си беше отишъл… и вятърът разтваряше плуващата маса от морски водорасли. Чу се трясък, платното се опъна и „Китиуейк“ отскочи напред. Всички доволно се развикаха, но аз не изпитвах същата радост, защото на хоризонта се мержелееше големият облак от моя сън. Ако наистина беше сън, а не прозрение за нашата съдба. Отговор на тези си съмнения получих когато облакът стана черен и бурен, и изпълни небето. Дженъс извика нещо, но думите му бяха отнесени от вятъра, преминал от бриз в ужасен щорм. Морето се надигна и се стовари върху кораба. Виковете на радост се превърнаха в писъци. Едно въже се откъсна и префуча покрай нас, помитайки палубата. Легнах по корем, за да не ме отнесе вятърът. До мен падна някой, аз го хванах и го задържах, та да не го отнесе водата. Докато се мъчех да се закрепя, видях, че държа Дженъс.

Някаква ръка вдигна кораба и го запокити напред. „Китиуейк“ се гмурна във вълната и едва не се удавихме до един, когато морето се изсипа отгоре ни. Но корабът успя да изплува и полетя над вълните. Държахме се кой за каквото може часове наред, тъй като щормът бушуваше, без да спре. Много пъти бяхме толкова дълго под водата, че молех боговете за хриле като на рибите. И винаги излизахме отгоре. „Китиуейк“ отказваше да се предаде на ветровете на властелините на Ликантия.

Чух капитан Л’юр да вика в ухото ми, че сме далеч отвъд Редонд, в непознато море. Пред нас трябваше да се намира проклетият Пиперен бряг! Никой не бе посмял да свали платното и може би това ни бе спасило. А може и кръвта на прасето, което Касани принесе в жертва, да бе омилостивила местните богове, защото платното се държеше сякаш изтъкано от магически нишки и корабът продължи да ни носи по морето.

Един юмрук ме удари по рамото; обърнах се и видях, че Дженъс ми сочи нещо. Вдигнах поглед, чух сухо изпукване и видях как мачтата се разцепи точно над гнездото. Ако не издържеше, всичко щеше да бъде изгубено. Дженъс ме теглеше и крещеше нещо, което не можех да чуя. Знаех обаче какво иска да ми каже… по някакъв начин трябваше да спасим мачтата. Мъчехме се да се придвижим напред. Помислих си, че Дженъс е полудял защото той хвана едно въже и започна да го увива около мачтата. Мислех, че това е безполезно подсилване, защото щеше да ни задържи само един-два мига.

Вече го чувах.

— Помогни ми, Амалрик! — викаше той. С мисълта, че това са последните мигове от живота ми, направих това, което искаше, и започнах да увивам въжето около нарастващата цепнатина в мачтата. Дженъс измъкна едно желязно шило за разплитане на въжета и го промуши през въжето, после бръкна в джоба си и извади някакъв предмет, провесен на конец. Разбрах, че беше зъбът от пор, предназначен за бедния Ийнес. Дженъс уви конеца около шилото, затвори очи и започна да пее монотонно. Платното се изду като балон, мачтата изпращя отново, но преди да се прекърши, усетих краищата на въжето под ръката ми да се втвърдяват и затягат, докато станаха по-здрави от кована стомана, и мачтата издържа.

Паднахме на палубата от изтощение. Минаха много часове, но ветровете вече отслабваха. Двамата с Дженъс трескаво оценявахме положението. Видяхме как Л’юр се бори сам да върне руля обратно в гнездото му. Успяхме да отидем при него, заобикаляйки подмятащи се въжета и разхлабени товари. Чух някакъв грохот и се обърнах. Видях суша. Назъбени рифове се издигаха заплашително през покрития с пяна прибой, а зад тях, в сивата светлина се виждаше брегът. Една вълна ни вдигна и ни хвърли към рифовете. Вкопчихме се в останките от кораба. „Китиуейк“ подскочи като жив и с удар заседна. Морската вода се оттичаше цяла вечност. И точно когато си помислих, че няма да издържа и ще си поема дъх, водата се оттегли.

Корабът беше изхвърлен на най-високия риф. Друга вълна нахлу в рифа, но щормът вече отслабваше и вълните се пенеха безобидно около кила. Двамата с Дженъс с дружни усилия успяхме да се изправим. Почти се смеех, защото неговата изненада, че все още сме живи, беше два пъти по-голяма от моята. Чух викове и се обърнах. С изненада видях, че Мийна и войниците, изглежда, се бяха спасили, а и моряците не изглеждаха много по-малко.

— Ей там! — извика Дженъс и посочи с ръка. Трима от нашите моряци, изглежда, бяха паднали през борда, когато корабът бе заседнал, и сега крачеха през прибоя, стигащ до кръста им, и отиваха към скалистия бряг. Видях, че единият беше Отрязаното ухо. Той изглеждаше по-силен от другите и крачеше бързо напред. Един от другарите му, изтощен и разкървавен, се хвана за крака му, но Отрязаното ухо го отблъсна и продължи към брега.

Дженъс нададе неочакван рев.

— Ах, проклети копелета!

Видях защо крещи. Стотици тъмни фигури припкаха по брега към газещите моряци. Бяха високи половин човешки бой и изглеждаха направени от твърда черупка и остри бодли. В този момент през бурното небе се показа слънцето и видях, че това са малки хора, диваци, въоръжени с тризъбци, щитове и други оръжия, направени най-вероятно от някакви черупки. Десетки от тях се хвърлиха в прибоя към моряците. Отрязаното ухо изрева и се опита да избяга, но те наскачаха отгоре му. Малко по-късно проснаха и него, и другите моряци на брега. Един от малките войни се наведе и си отряза дълго парче месо от гърчещото се, пищящо тяло на Отрязаното ухо.

Дивакът вдигна кървящо парче кожа, изкрещя някаква заплаха към кораба, после отвори уста и нагълта парчето цяло, като някой хищник. Обърна се и се наведе над Отрязаното ухо за още. Не можехме да направим нищо друго освен да гледаме как диваците ядат живи нашите другари.

ГЛАВА ОСМАВОЙНЪТ В КЕХЛИБАР

— Следвай ме! — викна Дженъс и задърпа една рибарска мрежа, опъната на две пречки покрай борда. Риба ли щеше да лови? Нали след малко всички щяхме да бъдем изядени от тези ужасни джуджета на брега. Дженъс отново извика и аз пуснах парапета, за който страхливо се бях вкопчил, и му се притекох на помощ. Откачихме мрежата, Дженъс я хвърли на рамото си и скочи през борда. Нямах време за мислене и го последвах, плискайки и скачайки през рифа в плитчините… знаех, че е луд, но аз бях още по-луд.

Дженъс викаше към хората на брега. Отначало не разбрах думите му, но после осъзнах, че са на езика на търговците.

— Пазете се! Духове! — крещеше той. Пазете се! То-ва са лоши хора. Пазете се! Духове! Пазете се! — Вече бяхме сред враговете. Те може би си бяха помислили, че сме луди, защото вместо да ни нападнат като истински диваци, се отдръпнаха, зазяпаха ни учудени и отпуснаха щитовете и копията си. — Лоши хора… Пазете се от духовете — продължаваше да крещи Дженъс и те се отдръпнаха, за да ни направят път. Видях изплашени лица, вцепенени лица, дори благодарни лица, докато тичах между тях. Всяка стъпка, която правехме, и всеки вик, който надаваше Дженъс, ги караха да вярват, че са се сблъскали с ужасна заплаха, но не ние сме тази заплаха. Докато тичахме към групата, която се угощаваше с нашите другари, Дженъс развърза мрежата и завика:

— Назад! Дръпнете се назад! Пазете се! Има духове! Диваците се дръпнаха, а Дженъс развъртя мрежата и я хвърли върху труповете. После се обърна към боеца, който беше отправял заплахи към нас, докато бяхме още на кораба. Той беше един от водачите.

— Благодаря на боговете, че заклахте тези хора — каза Дженъс с безкрайна признателност. — Моля ви, кажете ни кои са боговете, които благославят тези места, и ние веднага ще им принесем жертва. Защото ние сме от Ориса и целият свят знае, че почитаме боговете.

Чух как диваците заповтаряха думата „Ориса“. Разнесоха се учудени възклицания. Тук бяха чували за нашето речно царство, но очевидно ние бяхме първите, които виждаха с очите си.

Боецът се опули, запристъпва от крак на крак и направеното му от раковини оръжие затрака.

— Тези ликантийци са били ваши врагове, така ли? — попита той. Чух още тракане — приближаваха се и други бойци.

— Да си ликантиец означава да си враг на добрите хора — заяви Дженъс. Чу се гневно мърморене, после възгласи на одобрение. — Но тези хора, които вие убихте, бяха най-лошите — продължи той разгорещено. — Те бяха демони в човешки кожи и хора, обладани от демони. Заради тях ние се разбихме край вашите брегове и сега молим за вашето гостоприемство. Той се обърна към мен, като продължаваше да говори на езика на търговците, за да могат всички да го разбират. — Наистина имаме късмет, че попаднахме на тези хора, господарю. Страхувам се, че твоят престарял баща скоро щеше да плаче за най-малкия си син, ако те не бяха свидетели на нашата беда. И ако не ни бяха отървали от тази… тази… — Дженъс плю върху труповете…ликантийска мърсотия! — Погледнах към мрежата и видях озъбеното лице на Отрязаното ухо. Дженъс ме подканяше бързо да се включа в отчаяната му игра. Повечето от диваците изглеждаха объркани, поддали се на внушението. Но видях и други, които се съмняваха. Някои дори ни гледаха подозрително. Щом бяха наши спасители, каква ли цена очакваха за спасението ни?

Дженъс веднага схвана номера. Загледа по-внимателно мрежата и всички туземци също се втренчиха в нея. Направи се, че чак сега вижда Отрязаното ухо, и нададе скръбен вик.

— О, но това е нашият брат, благословеният Отрязано ухо! — Дженъс потисна едно ридание. — Бедният Отрязано ухо. Беше толкова добър към бездомните деца и гладуващите вдовици!

— Този човек не е лош? — попита боецът разтревожен. — Но… той е ликантиец. Вижда се по дрехите му.

— Да, разбира се, че е ликантиец — съгласи се Дженъс. — Но той беше човек, надарен от боговете със знание за недостатъците на своите собствени хора. Той дойде в Ориса преди много години и извърши толкова много благодеяния и други благочестиви дела, че беше пречистен от нашите най-големи жреци. Оттогава стана герой между нас и бе пример за нашите деца.

Дивакът все още не беше убеден. Той посочи белезите, които свидетелстваха, че Отрязаното ухо много пъти е бил наказван като престъпник.

— От какво са тези белези?

— От самонаказанията, които сам си налагаше — казах аз. — Благочестивият Отрязано ухо искаше боговете да му разрешат да поеме бремето на греховете на простодушните.

Чух от редиците съчувствени възгласи. Вождът беше толкова унил, че Дженъс се реши да отиде по-близко до него, като се сниши — с умение, не с магия, — за да не стърчи прекалено над мъничкия туземец.

— Не тъгувай, приятелю мой. Ти просто не си знаел.

— Той посочи с ръка разбития ни кораб на рифа. — Ликантийците ни хванаха по море. С магия, уверявам ви, не със силата на оръжието, защото иначе нашите войници много бързо щяха да ги надвият. Бяха решили да използуват кораба ни, а нас да поробят и да разпространят лошото си влияние навсякъде, където могат. После решиха да дойдат тук и оттук да започнат черните си дела.

Мърморенето сред туземците се усили, което показваше, че Дженъс правилно се бе досетил, че те доста пъти се бяха сблъсквали с пиратите и ликантийците.

— Но нашият собствен жрец, който по това време беше болен, иначе те нямаше да могат да направят нищо срещу един толкова силен магьосник, заедно с благочестивия Отрязано ухо осуетиха плановете им. Защото всички ние сме чували за храбрия народ на Пиперения бряг, който сега страда от ръцете на ликантийците. Когато ни застигна бурята, ние мислехме, че това е божия благодат. Ако трябваше да умрем, поне тези демони щяха да бъдат спрени. Но бурята разби кораба ни във вашите брегове и тези хора… — той посочи презрително с палец към телата… — се опитаха да избягат и да се скрият във вашите земи, та да продължат злите си дела. Благочестивият Отрязано ухо се опита да ги спре. Но, уви… — Дженъс поклати глава. — Много лесно може да стане грешка, приятели мои. Аз съм сигурен, че той ще ви прости.

Вождът свали шлема си и избърса една сълза. Чух няколко души да подсмърчат. Търговският ми инстинкт се обади. Време беше да приключваме.

— Разбира се, че ще прости — потвърдих аз. — И аз виждам какво голямо добро ще произтече от всичко това. Защото сега ние, орисианците, и хората от брега най-сетне се срещнахме. Сигурен съм, че всички наши богове ще благословят тази наша връзка. От нея може да има голяма полза и за двата народа. Дружба и търговия ще процъфтят по тези изобилни брегове. — Вдигнах ръка за официален поздрав. — Аз съм Амалрик Емили Антеро. Син съм на Пафос Карима Антеро, най-големия търговец в цяла Ориса. И от негово име ви предлагам дружбата на нашия благороден град.

Вождът също вдигна ръка.

— Аз съм Черната акула, шаман и вожд на хората от брега. Добре дошли, хора от Ориса. Добре дошли. — Той свали ръка и посочи труповете с брадичка. — Ние ви благодарим също за залавянето на техните духове. Когато започнахме да ги ядем, не знаехме, че са демони.

— Не се тревожи за това, Черна акуло — каза Дженъс. — А сега, ако не ви затруднява много… — Той посочи окаяния „Китиуейк“ и другарите ни, които се взираха към нас от палубата му. — Можеш ли да пратиш хора да прекарат приятелите ни на брега?

Черната акула се усмихна. Усмивката му трябваше да е дружелюбна, но изпилените зъби й придаваха друго изражение.

— Не забравяй товара — извиках аз.

— Правилно — отвърна Дженъс. — Можете ли да пренесете и товара?

— Всичко ще бъде тук преди да настъпи приливът — отговори Черната акула. Той издаде заповедите си на техния език и докато аз се поздравявах, че съм все още жив, канибалите от Пиперения бряг оставиха на земята оръжията си и заобиколиха „Китиуейк“, за да помогнат на нашите приятели. Верен на думата си, Черната акула пренесе всичко — и хората, и товара, преди да настъпи приливът. До смрачаване туземците ни помогнаха да издигнем заслон в тяхното село, скътано в едно заливче близо до някакво речно устие и Дженъс, Касини, капитан Л’юр и аз скоро седяхме около огъня, накладен от изхвърлени от вълните дърва, и смучехме печени рачешки щипки.

Човешките жертви бяха малки; като се изключи Отрязаното ухо и бедните му приятели моряци, мъртъв беше само още един човек. Той също беше моряк. Черната акула и неговите хора лесно приеха уверенията ни, че ликантийците с нас, включително Л’юр, са от новото чудно поколение, добри ликантийци като благочестивия Отрязано ухо. Сред войниците имаше ранени и докато ние седяхме край огъня и обсъждахме бъдещето, сержант Мийна се грижеше за тях. Поглъщах вкусната храна край огъня, но не смятах, че съдбата ми е особено щастлива. Бях в лошо настроение и размишлявах върху постигналото ни бедствие.

— Можеш ли да построиш друг кораб? — попитах капитана.

— Аха — отговори той. — Може да се направи. Е, не като „Китиуейк“ разбира се. Но ще бъде здрав кораб. Тук има цели гори от пиперено дърво, а то е тъкмо за строеж на кораби. Няма да има време да поизсъхне, но пък е достатъчно здраво, дори и сурово.

— Съжалявам за „Китиуейк“ — казах аз. — Но когато се върнем, ще ти заплатя щетите. — Л’юр се усмихна успокоен, което всъщност целях. Необходима ми беше пълната му поддръжка. — За колко време ще построиш нов кораб?

— Два, може би три месеца — отговори той. — Тези води са опасни… а и през цялото време ще ни наблюдават. Затова трябва да вземем всички предпазни мерки. Новият екипаж трябва да бъде по-добър, ако искаме да стигнем до Редонд.

— Няма да чакаш дълго за парите — каза Касини. Изглеждаше странно весел. — Много скоро ще се върнем у дома и всички в Ориса ще славят имената ни.

— Как можеш да говориш така? — изкрещях аз. — Претърпяхме корабокрушение още преди да съм започнал пътешествието си!

— О, според мен предсказанието беше съвсем ясно. Нали ни предрече трудности — отговори Касини. — Но предвиди и успех. И ето ни сега на Пиперения бряг, където Орисианци никога не са стъпвали. Ти каза, че търговските възможности са приказни. Капитанът също току-що каза, че това дърво е много ценно. Сигурно ще има и ценни метали, а видяхме и чудни животни и птици, с които ще предизвикаме възхищението на хората у дома. Ти намери своето щастие, приятелю Амалрик. Не е необходимо да търсиш повече.

— Но… Далечното царство… тогава е изгубено — възразих аз. — Не мога да гарантирам, че баща ми ще даде пари за друга експедиция. А не съм сигурен, че и твоите началници ще я одобрят.

— Прав си — каза Касини. — Сигурен съм, че няма. Да се върви по-нататък, ще кажат те, означава да се отрича предсказанието. Но нима не разбираш? На нас вече не ни трябва Далечното царство.

Не му отговорих. От тези брегове можехме да получим голяма печалба. Изключителна печалба и слава за семейство Антеро. Макар че пътешествието ни не беше завършено, това бяха първите нови земи, открити за Ориса от много години насам. Но за мен това не означаваше нищо. Единственото, за което мислех, беше блясъкът на златната слънчева светлина, която ме приканваше отвъд черния юмрук. Приканваше ме да отида в Далечното царство.

— Можеш да задържиш златото за себе си, Касини — изръмжа Дженъс. — Също и всички похвали на хората в Ориса. Аз обаче възнамерявам да продължа.

Макар да виждах, че се държи като хлапак, сърцето ми подскочи от радост.

— Не си ти този, който решава, капитан Грейклок — каза Касини. — Експедицията не може да продължи без моята благословия, дори да сме готови за път. А ние не сме.

Дженъс беше толкова ядосан, че се страхувах да не посегне към ножа си. Бързо се намесих.

— Спри, Дженъс. И ти, също, Касини, ако обичаш. Няма нужда да си разменяме груби думи. И не се налага да вземаме бързо решение. Защо не оставим този въпрос за след няколко дни… когато нещата ще са поясни?

— Не ми е необходимо по-нататъшно изясняване — тросна се Касини. Отказваше да отложи въпроса.

— О, не ти е необходимо, нали? — кимна Дженъс. — Добре, хайде тогава да те попитам: как предлагаш да се изхранваме през тези три месеца?

— Хората от брега… — започна Касини.

— … се справят доста добре, благодаря — прекъсна го Дженъс. — И ще да отделят и за нас. — Той посочи остатъците от печените раци. — Но това са хора рибари, Всъщност дори и рибари не са. Те живеят от онова, което могат да измъкнат изпод скалите или изпод при-боя. Засяват по малко тук-там и събират малко плодове и ядки. Но това съвсем не е достатъчно, за да ни хранят цели три месена, че и повече.

— Ние също имаме продукти — възрази Касини.

— Сушени храни — изръмжа Дженъс. — И някои пикантерии от къщи. Но те са само за подслаждане. И то за пътуването ни по море, спомняш ли си? И недей да ми казваш, че ще сторим същото тук, защото няма да можем. Като прибавим себе си към туземците, изобилието край брега много скоро ще се превърне в недоимък. И ще разбереш, че плодовете и ядките не растат в овощни градини, а са пръснати из цялата гора… както и целият живот в тези страни. Освен това дивечът ще намалее след около един месец. Тогава туземците много бързо ще разберат, че ние сме лоши гости. Присъствието на моряците може би ще бъде търпяно, защото те могат да помагат при риболова. Но ние тримата и войниците едва ли ще бъдем добри ловци, които доставят повече храна, отколкото изяждат. Запомни какво ти казвам: те по-скоро ще ни убият, вместо да загинат от глад.

— Откъде знаеш всичко това? — разяри се Касини. От устата му хвърчаха слюнки. — Ние сме тук само от няколко часа. Как можеш да правиш такива оценки?

Скочих и застанах между тях, преди свадата да се разгори.

— Помолих ви да отложите въпроса за след няколко дни — казах аз, като се постарах гласът ми да прозвучи твърдо. — Това все още е моята експедиция. Финансирана от моя баща. И аз настоявам да поразмислим известно време.

— Аз няма… — започна Касини, но аз го прекъснах с нетърпелив жест.

— Вярвам ти достатъчно и зная, че ще направиш най-доброто — казах аз. — Ето защо нека да изчакаме.

След тези мои думи и двамата замълчаха. Касини се оттегли в един ъгъл да размисли, а Дженъс излезе навън, може би да брои звездите. Или пък да се посъветва с Мийна. Аз останах край огъня с Л’юр. Давах си ясна сметка, че моментът не е подходящ да обсъждам случилото се с Дженъс. Л’юр заспа и на лицето му се появи доволна усмивка. Говореше насън за бушприти и форщевени. Един щастлив майстор, който вече виждаше предстоящата му работа. Е, той поне имаше цел: за три месеца да построи кораб. Тази нощ Л’юр беше единственият щастлив човек.

Не след дълго собствените ми мисли ме накараха да изляза. Видях Дженъс върху една скала, заслушан в ударите на прибоя. Не му казах нищо, но седнах до него, преследван от мислите си.

— Благодаря ти… за отложеното решение — каза най-сетне Дженъс някак насила. Не му отговорих, защото укорът беше престорен. Когато дойдеше времето, щяхме да му мислим. После той попита: — Какво ли би казал баща ти, ако беше тук?

— Сигурно да се връщаме. Баща ми е предвидлив човек.

— Не винаги — възрази Дженъс. — Той все още съжалява, че навремето е послушал своя баща и не е тръгнал да търси Далечното царство.

— Не имал друг избор освен да се подчини — отговорих аз.

Дженъс въздъхна.

— Баща ти е много по-добър, отколкото ще бъда аз някога. Той каза, че ще умре щастлив ако знае, че синът му е постигнал онова, което е било отказано нему. За мен това не би било никакво удовлетворение. — Дженъс се усмихна. — Аз бих го проклел, че не съм първи.

— Какво ще правиш — попитах аз, — ако… най-лошите ни страхове се окажат верни?

Дженъс се поколеба, после отговори:

— Предпочитам точно сега да не мисля за това. Но трябва да те предупредя. Няма да се предам лесно. Дай ми макар и най-малка възможност и аз ще пренеса тази експедиция дори на гръб, ако се наложи.

— Внимавай с Касини — предупредих го аз. — Той може да ни създаде много неприятности.

Дженъс потупа ножа си.

— Не толкова, колкото бих могъл да му създам аз.

Думите му ме изплашиха. Това не бяха празни приказки, казани от яд, които могат да се забравят сутринта.

— Ти няма да чуеш един Антеро да защитава жрец — казах аз. — Но трябва да знаеш, че Касини само се опитва да надене щастлива маска на нашия неуспех. Той се нуждае от победа. Той репетира онова, което ще каже в Ориса. Запомни, залогът тук е неговата собствена кариера.

— Проклети да са кариерите — изръмжа Дженъс. Но изглежда, веднага съжали за избухването си и за момент замълча. След това попита: — Ами ти, Амалрик? Какво ще кажеш за твоята кариера?

— Чувствам много от онова, което чувстваш и ти — отговорих аз. — Да, тук има богатства. И, да, аз също бих могъл да си надяна щастлива маска и да се хваля с този успех пред цяла Ориса. Но…

Дженъс се изсмя грубо, почти излая.

— Ти също си заразен, нали, приятелю мой? Хванала те е болестта на Далечното царство. Не след дълго ще съжаляваш, че си ме срещнал. — Луната се показа иззад един облак и заля Дженъс със сатанинска светлина. — За тази болест няма лек. — Дженъс вдигна пръст. — Освен един. — Не беше необходимо да гледам накъде сочи. Сочеше на изток, към Далечното царство.

На следващия ден при нас дойде Черната акула. Беше без оръжие, облечен в проста кафява туника, направена от дървесна кора. Единственият отличителен знак за неговата длъжност беше едно шаманско око, нарисувано на челото му. Беше нервен, почти скромен, ако такъв жесток човек въобще може да бъде скромен. Нямаше никакъв увод.

— Дойдох да моля за една услуга за моя народ — каза той. — Ние нямаме право да молим за такава услуга, защото сами сме си виновни. Имаме непростим грях, извършен преди много години.

Не можех да си представя какъв грях може да тревожи цял народ от канибали, но изприказвах подходящи приказки за голямата услуга, която са ни направили, и обещах, че и ние ще направим каквото можем. Черната акула се обърна към Дженъс.

— Ти показа големи умения в общуванията с духове — каза вождът. При тези думи Касини се изкашля, но, Черната акула изглежда не му обърна внимание. — Ние мислим, че уменията ти може би ще ни помогнат.

— Моля, продължавай — каза Дженъс. — Макар че трябва да разбереш, че не аз, а той — Дженъс посочи Касини — направи магия над мрежата, която хвърлих. Все пак щом мислиш, че можем да ви помогнем, разкажи ни за вашето нещастие.

Черната акула явно беше доволен от скромността на Дженъс. Той заповяда да донесат възглавници, натъпкани с морска трева, и раковини, пълни с някаква силна течност, за да се освежим. Настанихме се и се приготвихме да изслушаме неговия разказ.

— Било е по времето на моята баба — започна Черната акула. — Тя била млада жена и още не била родила първото си дете. Тогава сме били щастлив народ, морето ни дарявало със своето изобилие, а горите с много плодове, така че нашите хора винаги имали какво да ядат и да пият. Светът по онова време бил много по-добър, а враговете ни били малко. Но един ден шаманът, който бил неин баща, събрал народа на това място — Черната акула посочи с ръка мястото, където седяхме — и предупредил, че в селския казан бълбукат лоши предзнаменования. Миризмата била лоша, казал той, и като бръкнал в казана с бъркалката, извадил едно двуглаво тюленче.

— Никой не можел да каже как се е озовало там. Но всички били съгласни, че не е възможно да го е сложил някой от нас, защото кой би пожелал такова нещо на собствения си народ? Хората се изплашили и поискали шаманът да им каже какво да направят, за да се предпазят. Той обаче не можел да каже нищо, защото черната магия в казана била отнела силата му. Хората започнали да се чудят каква ли ще е бедата, която ги очаква. Някои казали, че сигурно ще е силна буря. Други казвали, че трябва да наточим оръжията си, защото това можело да бъде само някоя подла атака от враговете ни, далерийците, които живеят недалеч оттук. — Черната акула ни погледна съвсем искрено и каза: — Трябва да знаете, че сте имали голям късмет, задето попаднахте на нашите брегове. Далерийците са лош народ и изобщо не ценят живота на чужденеца. Те са свирепи хора и дори няма да почетат убитите от тях, като ги изядат.

Касини отново се прокашля. А може и да беше смях. Напълних отново раковината на Черната акула, така че да не забележи непочтителността ни.

— Но не от далерийците трябвало да се страхуваме. Баба ми казваше, че срещу тях били взети необходимите мерки и били принесени жертви. Приливът идвал и се оттеглял много пъти, докато за поличбата забравил дори и шаманът. Една сутрин, точно преди слънцето да прогони духовете на мъглата от брега, в селото се чул силен гръм. Помислили, че бурята най-после е дошла. Поне не били далерийците. Всички изскочили да пищят, да плачат и да търчат насам-натам, както ги бил научил шаманът, защото така бурята щяла да си помисли, че ни атакува нейният брат, и да потърси други, на които да навреди. Например далерийците.

С крайчеца на окото си забелязах как Касини кима в знак на разбиране. Рядко одобрение от страна на един жрец на Ориса.

— Но не се виждал никакъв облак и моят народ скоро разбрал, че гърмежът не бил от буря. И звукът не идвал откъм морето, а откъм сушата, ей оттам.

Черната акула посочи с ръка и ние се обърнахме към високите скали зад гората.

— На изток — продължи той, — точно зад онези скали има пропаст. Бездънна пропаст. И зад тази пропаст има скала, толкова стръмна, че дори дяволът не би могъл да се изкачи по нея. Оттам, господари мои, идвал гьрмът.

— Шаманът наредил войните да се приготвят за бой и изпратил най-смелите хора на племето да разберат какво ни заплашва. Когато стигнали до пропастта, те не видели никого, а гърмежът престанал. Учудили се и решили да се върнат. Но преди да тръгнат, уви, бумтенето се подновило. Отначало не видели нищо, после един от тях извикал и посочил към скалата. На върха видели отблясък от метал. По скалата, както казах, никой не може да се изкачи. Но въпреки това на нея имало хора… хора, облечени в метал. А също и коне.

Дженъс се беше навел напред, челото му бе свъсено от напрежение. Изведнъж си спомних историята, която ми беше разказал. За срещата му с ездачите-духове.

— Вие познавате ли такива хора? — попита Черната акула.

— Не съм сигурен — отговори Дженъс. — В доспехи ли са били?

— Да. И хората, и конете, които яздели. Шлемовете им били със странна форма, така казали очевидците. Ей такава… — Черната акула нарисува с пръст във въздуха един силно извит шлем. Точно като онези шлемове, които беше описал Дженъс.

— И какво станало? — попитах аз.

— Отначало нищо — отговори Черната акула. — Изглежда, че те просто наблюдавали, или поне така са ми казвали. Повечето от нашите хора можели да разпознават магьосници и се хвърлили по очи на земята. После побягнали, за да не разгневят могъщите конници. Но, уви, един от нашите хора не бил достатъчно мъдър. Майка ми казваше, че той бил от най-старите войни и завиждал на успеха на по-младите мъже. Вместо да се поклони и да избяга, което било най-доброто, той изкрещял някаква обида. Един от конниците се обърнал към него, а той се разгневил и го замерил с копието си.

Черната акула изстена от тази глупост.

— Скалата е много висока и копието не можело да стигне до конника — продължи той, — но това не попречило на боговете, които мразели хората от брега. Конят се изплашил, изправил се на задните си крака и магьосникът паднал в бездната, а тя е много дълбока и другарите му не могли да измъкнат трупа. Те си отишли, без да погребат тялото. И костите на конника лежат там до ден днешен… проклятие за всички нас.

Развълнуван от собствения си разказ, Черната акула подсмъркна, а после пресуши чашата си.

— От този ден щастието ни напуснало — продължи той. — Търговията спряла и само пирати или ликантийски крадци идвали по тези брегове. И знаете ли… — Той се наведе и с тих глас призна: — …за нас се разказват ужасни лъжи. Й хората се страхуват от нас и именно поради тези лъжи.

— Сериозно? — подхвърли Дженъс. — От такива кротки хора като вас?

Черната акула тъжно кимна, очите му бяха зачервени от пиенето.

— Не е вярно, но какво можем да направим? Нямаме късмет.

— Какво ще направите, ако измъкнем останките на онзи конник? — попита Дженъс. — Бихте могли да изградите светилище и да погребете останките под него, та духът на магьосника да намери покой.

Очите на Черната акула се напълниха със сълзи. Беше много развълнуван и не можеше да говори, но кимването му беше достатъчно красноречиво.

— На това… се надявахме… — едва успя да промълви той.

Дженъс ме погледна, после погледна Касини.

— Какво ще кажете, приятели? Как да не изпълним молбата на тези добри хора?

Луната се беше скрила. Водеха ни през гората. Беше неестествено тихо. Не се чуваше никакво жужене на насекоми, нито дори ръмженето на дивите зверове, излезли на лов. Сякаш всички горски същества бяха научили за нашето идване и се бяха скрили. Черната акула и хората му ни заведоха чак до скалите. Там вождът помоли да го извиним, извади от торбата си камшик от морска трева, и леко ни удари с него, та хората му да не носят вината за светотатството ни. После туземците се изнизаха в тъмнината. Касини погледна след тях и в очите му припламна странна светлина.

— Камшикът няма да помогне — каза той тихо, — ако тези магьосници наистина са толкова силни, колкото твърди той. — После отвори пакета, който носеше със себе си, и извади нещата, които бяхме приготвяли цял ден.

— Значи вярваш на неговия разказ за проклятието — попитах аз.

— Ще бъда глупак, ако не вярвам — отговори той.

Дженъс се усмихна. Знаех, че и той вярва. Описанието на конниците беше много близко до онова, което беше видял като дете. Съблякохме се до кръста и почернихме кожата си с прах от дървени въглища, за да избегнем всяко лошо око, което можеше да ни урочаса. Касини прошепна някакво заклинание, за по-сигурно, че духовете ще бъдат излъгани. Преметнахме през рамо вързопите с въжета от трева и се закатерихме по стръмния склон. Тази нощ бях горд с другарите си. Отпред вървеше Дженъс, лек като пантера, и намираше пътя. Касини го следваше смело със златен диск в ръка, готов да обезвреди всяка магия, изпречила се на пътя ни. Продължителната му борба с болестта и принципността му ме бяха накарали да го гледам с други очи и да забравя детството ни. Касини наистина беше храбър човек. Колкото до мен, не бих казал че бях смел. Просто бях много млад и глупав, и не знаех какво е страх.

Върхът на скалата беше широк и плосък. Нямаше остри камъни, които да поставят на изпитание краката ни: скалата беше гладка като огледало за правене на магии. Пътят стана лек и ускорихме темпото. Беше толкова тъмно, че не виждахме дори на педя пред себе си, но чувствахме, че ръбът, който ни беше описал Черната акула, е наблизо. Боговете сигурно се смилиха, защото неочаквано зад нас изпод покривалото от облаци се показа луната и ние рязко спряхме.

— Сигурно сме ненормални — прошепнах аз. — Да предприемем този опит през нощта!

— Влизай в тъмно от тъмно — отговори шепнешком Касини. — Това е правилото.

— Във всеки случай — каза Дженъс толкова високо, че подскочихме, — скоро ще решим спора дали един дух може да вижда нощем, или не може.

— Ш-ш — изсъска Касини. — Той може би чува.

— Де да беше така — каза Дженъс. — Иначе, ако се промъкнем тихо, ще е сигурен, че сме му врагове. — И все пак го каза по-тихо. Касини посочи големия вързоп, който носех. Развързах го и от него изпадна голям сноп сухи водорасли. Касини отпуши едно шише, завързано около голите му бедра, и изсипа върху водораслите някаква отвратително миришеща течност. Промърмори едно заклинание и видях нещо да свети във водораслите. Затрепка пламъче, после лумна буен огън и Касини хвърли горящите водорасли в пропастта.

Наблюдавахме ги как падат, но вместо да изчезне от погледа ни, огънят ставаше все по-голям, докато накрая изпълни бездната. После подскочи, експлодира в черен, мазен пушек и засвети спокойно. Очевидно пропастта все пак не беше бездънна. Погледнах надолу. Стомахът ми се сви на топка, защото с или без дъно, разстоянието беше много голямо. Дженъс размота въжето си.

— Аз ще сляза пръв — каза той за мое успокоение.

— Ами ако това не е точното място? — попитах аз.

Дженъс само посочи. Зад огъня видях отговора — блясък на метал. Сигурно беше тайнственият боец.

Това, че бях втори, беше малка утеха. Трябваше да снадим и трите въжета и въпреки това не стигаха около три човешки боя. Преди обаче да се обадя, Дженъс уви въжето около един голям объл камък и увисна над стръмния ръб. Бързо се заспуска надолу, достигна края, отритна се от стената и се пусна. Чух го да шепне заклинание и видях как светещите мъниста заблестяха. Последвах го. Ръцете ми се хлъзгаха от потта, останала от ръцете на Дженъс. Трябваше да бъде лесно. Както вече споменах, бях трениран на такива неща, но бях изминал едва една трета, когато ме обхвана безднадежност. Погледнах надолу към светлината в дъното на пропастта и тя ми се стори неизмеримо далеч. Недостигащите три човешки боя неочаквано станаха двайсет, след това сто. Повърхността на въжето се превърна в слуз и аз се захлъзгах надолу, без да мога да спра. Заритах, за да забавя падането, но скалата, която удрях с крака, се превърна в ситни камъчета и прах.

Дженъс извика. Пръстите ми се стегнаха, вкопчиха се във въжето и падането спря. Ръцете ми горяха, протрити от въжето, тялото ми сякаш бе притиснато от огромна тежест. Усетих, че стискам очи, и ги отворих. Най-напред видях лицето на Касини, който се взираше надолу. Беше бледо, с широко отворени очи. Странно, но не изглеждаше толкова далеч. После погледнах надолу. Намирах се на същото разстояние от дъното, както и преди падането.

— Всичко е само в ума ти — извика Дженъс загрижено. — Магия, оставена от приятелите на боеца.

Щеше ми се да изкрещя. Какво можех да направя? Не бях магьосник. Видях как Касини изпразни една торбичка в бездната, видях и блясъка на магическия прах, с който ме ръсеше. „Скоро ще бъда спасен“ — помислих си, но знаех, че прахът ще се посипе върху мен твърде късно. Отново ме обзе безднадежност и почувствах как пръстите ми се хлъзгат. Чух глас точно до ухото си: „Амалрик — прошепна той. — Не се страхувай.“

— Халаб? — извиках аз, защото мислех че това е брат ми.

„Лек като въздуха — каза гласът. — Бърз като ловен сокол.“

Безнадеждността изчезна, пръстите ми възстановиха силата си. Миг след това прахът се посипа върху мен. Развалих магията подобно на удавник, който се бори за глътка въздух. Смъкнах се по въжето ловко като цирков акробат. Когато достигнах края, се пуснах и скочих леко на крака. Дженъс сложи ръка на рамото ми.

— Добре ли си, Амалрик? — попита той. За момент си помислих, че неговият глас ми беше шепнал в ухото.

— Внимавай. — Касини скача. — Сега гласът му беше съвсем различен. Отместих се и Касини тупна до нас. Вече нямаше значение чий беше гласът, защото магията беше развалена и тримата бяхме в безопасност на дъното на дълбоката пропаст. Нямаше време за поздравления, защото изведнъж чухме странен звук — сякаш капна голяма капка. Изчакахме и чухме втора, после трета. Звуците идваха от мястото, където беше падналият войн. Доловихме и чуден аромат, по-сладък от аромата на най-прекрасното цвете, по-богат от парфюма на която и да било куртизанка. Отправихме се натам.

Тялото на война лежеше върху голям плосък камък. Трупът се виждаше ясно в светлината на очистващия огън на Касини. Дженъс промърмори нещо и макар че не можах да чуя думите му, разбрах, че се отнасят за формата на доспехите и шлема на война. Бяха точно като тези на конниците от детските му спомени. Боецът беше едър, по-висок дори от Дженъс, с широки рамене и голям гръден кош. Имаше птиче лице, като на хищна птица, с хлътнали, все още отворени очи, взрени сякаш в безкрайността. На кръста му беше окачена сабя, до него лежеше счупеното му копие. Тялото му блестеше с наситен светлокафяв цвят, сякаш покрито с няколко слоя лак.

Касини посочи нагоре. Капката наедря и щом натежа достатъчно, се откъсна и падна върху тялото на война. Отново усетихме чудесния аромат и видяхме по тялото да се стича кафява следа, подобна на гъсто масло.

Приближихме се и видяхме, че тялото е покрито и съхранено от тази течност, падала върху него в продължение на цели поколения. Трупът изглеждаше така, сякаш войнът бе загинал само преди минута.

— Виждал съм насекоми, запазени по този начин — каза Дженъс. — Насекоми от древни гори. Местните хора казваха, че били уловени в сока на дърветата и вкаменени в него. Продаваха ги като талисмани. Май, се казваше кехлибар. — Дженъс любопитно пипна трупа и каза зачудено: — Войн в кехлибар!

— Не виждам наоколо никакви дървета — казах аз.

— Само камъни.

— Очевидно това е магия, направена от другарите му — каза Касини, — за да го запазят от стихиите. Тъй като не е било възможно да му се осигури вечен покой, те са направили каквото са могли за успокоение на духа му.

Касини напълни една кратунка с въглени от очистващия огън и я размаха над трупа. От кратунката се посипаха искри и пушек. Жрецът започна да обикаля около камъка и мълвеше някакви успокоителни думи, за да умиротвори духа на война. Обеща му красиво светилище и много подаръци от местните хора, които щели да го почитат. От сенките около нас се чу дълбока въздишка. Очите на война сякаш проблеснаха, след това отново потъмняха. Приехме това като одобрение и вдигнахме трупа от камъка, където войнът бе намерил смъртта си. Беше толкова лек, че чак залитнах от изненада. Беше по-лек от дете, изпразнен от течностите и плътта, които придават тегло на живите същества. Когато го положихме на дъното на каньона, от дрехите му падна една торбичка и съдържанието й се изсипа. Имаше няколко стари монети, брус за сабя и нещо, което приличаше на папирус. Инстинктивно посегнах към него.

— Чакай — предупреди Дженъс, но преди да спря ръката си, пръстът ми допря свитъка и едно парче от него стана на прах.

— Съжалявам — казах аз, но Дженъс и Касани не ме чуха.

— Прилича на някаква карта — каза Касини. Очите на Дженъс светеха от вълнение.

— Можеш ли да го възстановиш?

Касини не отговори, но явно беше развълнуван. Измъкна от джоба си малка стъкленица с черна течност и капна няколко капки в мерителната вдлъбнатинка на острието на жреческия си нож, след това ги поръси с щипка прах от папируса. Не можах да чуя заклинанието — каза го много бързо и гладко. Очевидно имаше богат опит с подобни задачи. Спомних си, че всички млади жреци работеха в библиотеката всеки ден и правеха копия от оръфани свитъци или ръкописи.

Погледнах торбичката, от която беше изпаднала картата, и се учудих, че кожата също се беше запазила от кехлибара. Видях нещо, което най-напред взех за петно, после разбрах, че е съвсем друго. Наведох се, но не докоснах торбичката, за да не се разпадне като папируса. На кожата имаше емблема: змия, увита около щампована звезда. Видях по емблемата петънца стара боя — синя на опашката на змията и жълта на звездата. Досетих се, че жълтото символизира изгрева. Викнах Дженъс и той внимателно заразглежда щампата.

— Може би е фамилен герб — предположих аз.

Той поклати глава.

— Малко вероятно за наемен войник. Според мен това е гербът на онзи, при когото служи. Може би принц, може би магьосник, може би цар. А може би това е гербът на самия цар на Далечното царство.

Зачудих се дали това е възможно, но в този момент Касини съобщи, че заклинанието е започнало да действа. Дъхна над сместа, малките прашинки започнаха да се слепват една към друга и отчупеното крайче се прилепи към останалата част. Видяхме как пукнатините по папируса започнаха да изчезнат. Касини бързо изсипа сместта от ножа върху цялото руло. Чу се пукане и съскане, сякаш пламваше огън, и рулото започна да се разгъва пред нас свежо и бяло, както в деня, когато е било направено. Драсканиците се превърнаха в дълбоки черти от блестящо черно мастило, сякаш току-що извадено от шишето.

Касини повдигна светещите мъниста и тримата се наведохме над папируса. Наистина беше карта. Но най-необикновената карта, която бях виждал, защото там, където рисувачът би трябвало да означи някаква опасност като тресавища, пропасти или непроходима джунгла, бяха оставени бели петна. Но пък бяха нанесени планински върхове и всяка скала бе грижливо означена; реки, както биха могли да се видят от въздуха; и всички възвишения, откъдето можеше да се наблюдава околността.

— Карта, предназначена за птици — промърморих аз.

— Или за хора, които могат да летят или поне да се пренасят от един връх на друг с магия — добави Дженъс.

Имаше и очертания на Пиперения бряг, сякаш маркиращи границите, които да следи наблюдателят, а след тях картата обхващаше района на изток. На най-източния край на картата беше отбелязана голяма планинска верига, голям черен юмрук, обърнат с кокалчетата нагоре.

Чухме въздишка. Обърнахме се и видяхме, че очите на война отново светят. Стори ми се, че гледа мен. Сигурен съм, че и другите почувстваха същото, но за момент помислих, че отдавна мъртвият войн иска да каже нещо тъкмо на мен. После в гърлото му се чу ужасно хъркане, сякаш през всичките тези години беше бил свързан с живота и едва сега бе освободен. Очите му отново потъмняха, но гримасата на устните му вече приличаше на усмивка.

— Това достатъчно ли ти е, Касини? — попита грубо Дженъс. — Какво още ти трябва?

Касини не отговори, но почувствах, как целия се напряга и видях мускулите на лицето му да се стягат от вълнение.

— Е? — подтикна го Дженъс. — Настояваш ли да се връщаме у дома? Или ще продължим?

След четири дни вече вървяхме на изток. Оставихме Л’юр и екипажа при хората на Черната акула, който положи клетва за вечна благодарност, задето освободихме племето от древното проклятие. Дори ни продаде малки мулета да пренасяме багажа си и нареди на неколцина от хората си да тръгнат с нас като коняри и водачи, „до края на света, ако искате“. Освен това крайбрежните жители обещаха, че като издигнат обещаното светилище за война в кехлибар, ще помогнат на Л’юр да построи нов кораб, който да ни закара у дома, когато се върнем.

Л’юр вече беше пръв приятел на семейство Антеро. Ако ни сполетеше нещастие и не се върнехме до шест месеца, бях му оставил писмо до баща ми и тържествено бях обещал, че ще му бъде заплатено за цялото време, което е прекарал в чакане, както и за построяването на новия кораб. Не се съмнявах, че Л’юр ще ни чака, и то не само заради богатото възнаграждение, което му бях обещал. Той също бе обхванат от треската по Далечното царство, когато видя древната карта.

— Боговете са ми свидетели, че за първи път през живота си съжалявам, че съм моряк, а не сухоземен плъх — въздъхна старият капитан.

ГЛАВА ДЕВЕТАНОМАДИТЕ ОТ КРАЯ НА СВЕТА

Вървяхме срещу течението на реката през обширна хълмиста местност и напрягахме очи да открием къщи, села и хора, но в тази пустош почти нямаше признаци за някаква човешка дейност. Минахме покрай няколко селца; дрипавите им обитатели ни наблюдаваха без никакви усмивки, без никакви жестове. Дори на войниците им омръзна да подкачат малкото срещнати девойки, защото те изобщо не обръщаха внимание на цинизмите им.

— Всички тук — отбеляза Дженъс — гледат също като бедняците от хълмовете, където израснах. Във всеки мъж, който носи сабя, независимо колко здраво е пъхната в ножницата, те виждат враг. Може би си спомняш какво ти казах веднъж — продължи той, повишавайки глас вероятно за да го чуе и Касини, който вървеше недалеч от нас. — Как се воюва отсам тесните морета. Погледите на тези хора говорят повече за техния живот, отколкото бих могъл да ви разкажа.

Касини вдигна рамене.

— Силният винаги е дебелеел за сметка на слабия и така ще бъде вечно. Природата и боговете нареждат, хората изпълняват.

После селцата изчезнаха. Един-два пъти Дженъс откри обрасли с бурени ниви, край които преди години може би бе имало селца. Климатът беше малко по-топъл, отколкото в Ориса, и валеше по-често. Но дъждът беше лек, приличаше повече на мъгла и приятно ни разхлаждаше. Пътувахме на изток по компаса и от време на време сверявахме пътя си по магьосническата „карта“, която Касини беше измайсторил от папируса на наблюдателя. Макар че на нея бяха означени само планините и единични отличителни белези от местността, тя беше ценна и можехме да поддържаме пътешествието си в желаната от нас посока.

Много неща ми бяха интересни, и то не само защото бях сред първите цивилизовани хора — цивилизовани Орисианци, ако трябва да бъда по-точен — видели тази страна, но и защото започнах наистина да гледам на нещата през очите на моя собствен народ. Все пак честността ме кара да призная, че като син на търговец видях и как в сейфовете на семейство Антеро може да се натрупа много злато. Тук имаше риба, чието вкусно бяло месо би могло да се опуши. Имаше и някакво растение, чиито зелени и червени плодове направо изгаряха устата. Една малка магия срещу загниване и разваляне и те можеха да станат най-новата подправка в орисианската кухня. Изсушен, този плод беше лютив като пипера, който всички харесваме.

След още пет дни се сблъскахме с първия проблем — непрекъснато кихане, което ни налягаше точно при смрачаване. Но продължихме да пътувахме така, сякаш се разхождахме из парк… парк, запазен само за наше развлечение. След още една седмица нещата започнаха да се променят. Вървях до Касини и си мислех колко лек е пътят през последните няколко часа през ниските хълмове покрай речното корито. Внезапно Касини спря и сержант Мийна, който вървеше непосредствено зад нас, трябваше да се закове на място, за да не го блъсне. Касини не му обърна никакво внимание; погледът му беше празен и втренчен… в небитието. Дръпнах го настрана и махнах с ръка на Дженъс. Изплаших се да не би нашият жрец неочаквано да е омагьосан по някакъв неизвестен начин. Не се беше случило такова нещо, защото скоро Касини възвърна напълно съзнанието си озърна се и видя, че всички сме спрели и го гледаме.

— Тази страна — почна той без предисловие — е точно такава, каквато каза шаманът на хората от крайбрежието. Почувствах душите на хиляди хора; някои живели по тези хълмове, други пътували по този път, по който вървим. — Неволно кимнах. Едва сега разбрах защо пътуваме толкова леко. Ама разбира се. Вървяхме по отдавна забравен, запустял път. — В онази долина оттатък — продължи Касини, — не можете да я видите оттук, е имало прочут хан… на кръстопътя. Много хора са отсядали там. Чудесен хан.

— Какво се е случило? — понита Дженъс.

— Смърт — отговори Касини. — Смърт и кръв. Толкова много кръв през толкова много години, че онези, които останали живи, побягнали или се отчаяли.

— Кой е причинил тази смърт? Откъде е дошла? Каква е била? От меч или… от магия?

— Мисля… и от двете — отговори бавно Касини. — Но най-силно чувствам магията откъм онези хълмове. Кой я е донесъл? Не зная. Откъде е дошла? Също не зная. — Касини тръсна глава, окопити се, изгледа ни строго и викна: — Стига! Аз не съм ви селски магьосник, та да ви плаша преди празника на сеитбата. Хей, ти там! Войника! Донеси ми вино. И после да ми свалиш обувката. Май ми излиза пришка. — Тонът му бе прекалено хладен дори за жрец.

След час едно от мулетата зарева и изтърси на земята товара си. Беше един малък вързоп, но тежеше доста, тъй като в него беше торбата от дебел брезент с половината от златото ни. Тя падна на земята и се разкъса, монетите се търкулнаха в тревата край пътя. Мийна изруга магаретаря, но той поклати глава и отрече да е направил нещо, което да изплаши животното. Останалите крайбрежни жители в хор потвърдиха, че другарят им говори истината.

— Тогава вината ти е двойна — изрева Мийна. — Защото тази сутрин, когато си товарил добичето, си завързал товара толкова лошо, че въжето сигурно се е скъсало. Ти си два пъти по-голямо муле и то би трябвало да води теб, а не обратното. — Дивакът запелтечи, че въжето сигурно е било старо, но Мийна не го чу.

Отидох до вързопа и разпилените пари и огледах въжето. Беше съвсем ново. Л’юр го беше взел от останките на „Китиуейк“. Взрях се в краищата на въжето: беше прерязано, ясно си личеше, сякаш го бе отсякъл силен мъж с много остър нож. Показах го на Дженъс, а той го показа на Касини. Дженъс каза на сержант Мийна повече да не се занимава с магаретаря, който натовари отново мулето, и продължихме. Никой от нас не каза нищо, но мислите ни бяха ясни. Спомних си за малкия златен сърп, който Дженъс беше взел от Ликантия и който сега се намираше в неговия вързоп. Знаех, че той може да се използува не само за рязане на магически билки, но и за извършване на магии от разстояние. Сигурно имаше и други сърпове като него и магьосници, които да ги използуват. Спомних си отново за нощта в Ликантия и как онова същество бе спряло пред мен. Сетих се и за бурята на властелините и нещо ме накара да погледна през рамо. И макар че не видях нищо, което да потвърди страховете ми, потреперих.

Малките неприятности по пътя ни продължиха: бяхме атакувани от цели рояци блатни червейчета, чиито ухапвания пареха като огън; на смрачаване загадъчната кихавица се връщаше.

После, както вървяхме покрай реката през едно дефиле, тя изведнъж стана плитка и разлата на два хвърлея оттатък предполагаемия бряг. Не изглеждаше логично, тъй като виждах, че нагоре и надолу коритото е съвсем нормално. Като израснал в град с река, знаех какво трябва да очаквам и се взрях по-внимателно. Преди векове тази река сигурно беше канализирана. Помолих да спрем и потърсих повече доказателства за предположението си. Без много труд намерих онова, което търсех: речните „брегове“ бяха грижливо покрити с каменни стени, отдалечени почти на трийсет стъпки една от друга. Дженъс беше до мен, видимо озадачен от правилната форма на коритото.

— Построено е от хора — каза той. — Но с каква цел?

— Система от шлюзове — обясних аз. — В долния край е имало дървени врати, позволяващи на лодките да влизат и или да се повдигнат, или да слязат до ново ниво и да продължат пътя си. Оттатък — посочих плитчините — най-вероятно е бил преливникът. След като всичко това е било изоставено, реката сигурно е преляла и си е направила ново корито.

Замълчахме. Представяхме си шлюзовете, пълни с лодки, тежко натоварени с търговски стоки, очакващи реда си да минат по реката. Ширината им показваше, че навремето тази страна е била процъфтяваща, както я беше описал Касини след своето видение.

Дженъс каза на Мийна да изпрати разузнавачи и когато се върнаха, те съобщиха за още следи от човешка дейност. Тръгнахме нагоре по една виеща се пътека. Сигурно по нея бяха вървели хората, теглили лодките, защото древните жители на тази земя едва ли бяха гребали срещу течението. Малко по-късно се натъкнахме на стара сграда с дебели каменни стени и тесни бойници, цялата увита в гъсти лози. Големите греди, които бяха поддържали покрива, бяха все още на мястото си, макар и почернели от времето. Пред сградата имаше още една малка кръгла постройка.

Беше ред на Дженъс да се прояви като експерт.

— Казарми — каза той. — Малката постройка е била за караула. Тук можем да се подслоним. Ще опънем брезентите и вързопите над старите греди вместо покрив. — Дженъс заповяда да спрем за нощуване, макар че до мръкване оставаха още два часа, и прати двама от крайбрежните жители, които твърдяха, че били много опитни в боравене с мрежи, отрови и заклинания, да хванат прясна риба за вечеря.

Стоях посред суетнята, потънал в размисъл. Тогава не бях, пък и сега не съм някой от онези глупаци, които вярват, че човек има правото да изостави дома и работата си когато му скимне. И откакто се помня, руините винаги са ме натъжавали и плашели. Някога тук бе имало хора, после бяха изчезнали: по своя воля или под заплаха, кой може да каже?

Дойде ми друга, още по-страшна мисъл. Тихо я споделих с Дженъс.

— От коя посока, смяташ че са пазели войниците? Дали враговете са били пред нас, на изток? Или пък отзад?

Дженъс вдигна рамене и не си направи труда да ми отговори.

Чухме, как някой изпищя от болка, а после гневни гласове и удар на сабя о щит. Изтичахме в центъра на руините. Видяхме разпръснат огън… преобърнат казан… и двама войници с извадени саби. Дженъс изкрещя, но двамата продължаваха да се дебнат, търсейки възможност да нанесат удар. Ръката на Дженъс направи онова рязко, светкавично движение, което бях запомнил от случката пред кръчмата в Ориса, и широката му сабя блесна, разделяйки двамата настръхнали войници. Те се стъписаха, но бързо се съвзеха и се чу мърморене: „…копеле“ „…ще ми се смее той“ „…тъпа маймуна“.

— Стига! — изрева Дженъс. — Долу сабите, и двамата! — Стоманата изтрака на камъка. — Да вдигнете оръжие срещу брат! Как смеете! Знаете наказанието. Заточение, ако няма нараняване, в противен случай смърт!

Това е…

Един спокоен глас го прекъсна:

— Това е магия, капитане.

Всички се обърнахме. Беше Касини.

— Ние сме прокълнати — продължи той с обичайния си рязък тон, без да обръща внимание на реакцията на заявлението си. — Малки проклятия ни преследват вече няколко дни. Кихавицата… онези червейчета, които се появяват по никое време… бързите безпричинни избухвания на всички ни.

— Кой е направил магията? — попита един войник, въпреки че Мийна го изгледа намръщено. — Проклетите дребосъци от брега ли? — И хвърли сърдит поглед към малките ни придружители.

— Мисля, че не — каза Касини. — Но щом има магия, трябва да има начин да се развали. Сега, тази нощ. Всички тези магии са малки, такива, които могат да се направят отдалеч и лесно да се поддържат, без магьосникът да изчерпва силите си.

— Но могат да убият — каза тихо Дженъс. — Ако първият ти удар беше успял, Лайън, сега щяхме да погребваме Черфас.

Беше мой ред. Изпитах дори гордост, че мислите ми се редят тъй леко.

— Добре казано, жрецо. Отново разбираме какъв късмет сме извадили, като сме избрали теб за щит срещу злото. — Разбира се, комплиментът ми беше доста пресилен. Аз обаче знаех, че всички трябва да имат пълно доверие в Касини, та церемонията да върви гладко.

— Капитан Грейклок — продължих съвсем официално.

— Изпрати един човек… двама… до реката и върни рибарите. Не бива да рискуваме и да оставим някой да прекара нощта извън лагера. Часовите да се увеличат. Касини, всичко, което имаме, е на твое разположение, за да развалиш магиите.

Касини се перчи толкова дълго, че едва издържах, после започна да ни подрежда, за да ни подготви. След час, когато се стъмни, той изпълни една изненадващо проста церемония. Накара двама войници да донесат глина от реката. Беше ни подредил в редица и ни заповяда да вземем по шепа глина и докато той изрича заклинанието, да омесим от нея малки човечета. После ни каза да отрежем парчета от дрехите си и да облечем с тях човечетата. Предупреди ни да не използуваме плюнка, нокти или каквото и да било от нашето тяло. Изведе ни от развалините в храстите, където беше струпал зелени клонки за огън. Начерта около тях кръг и ни каза да сложим вътре направените фигурки. После се наредихме във втори кръг и жрецът ни заповяда да съсредоточим цялото си внимание върху човечетата и да не мислим за нищо друго, а само за тях и как те изглеждат точно като нас. На някои грубо направените фигурки може и да им се струваха смешни, но всички бяхме изплашени както от заклинанията на Касини, така и от чуждата магия. Аз лично си представях, че усещам силите на нощта да витаят около нас. Касини запали огъня и запя, към небето се издигна пушек.

Пушекът се вие Пушекът люти Пушекът ни крие от очите ти…

Предупреди ни тихо да не се разсейваме, докато не плесне три пъти с ръце, а после да се обърнем с гръб към фигурките и огъня и без да поглеждаме назад, да тръгнем към лагера. Така и направихме. Докато се отдалечавахме, чувах как зад над Касини продължава заклинанието:

Ето, ние спим, злото изпрати. Ето, в този дим намери ни ти.

Кръг ще събере мислите ти зли. И кръгът ще спре злоба и бели…

След час Касини дойде при нас и ни каза, че трябва да ядем и да си лягаме. Нищо лошо нямало да се случи, ако отидем в храстите, за да се облекчим, но никой не трябвало да ходи при догарящия огън. Трябвало да вдигаме колкото се може по-малко шум, да си починем и да не се тревожим. Заклинанието било направено и всички лоши магии щели да се насочат към малките човечета.

Войниците и мъничките туземци се успокоиха. Те се доверяваха напълно на Касини и неговите магии и бяха убедени, че опасността е отминала. Аз обаче отведох Касини настрана. Дойде и Дженъс. Обещах на жреца като се върнем в Ориса да получи специална награда за стореното през тази нощ и го попитах дали магиите наистина вече са насочени към човечетата. Касини отговори, че в това няма съмнение и че никоя от тези магии не била смъртоносна, така че заклинанието било лесно. Било по-добре да отклони магиите и да им позволи да действат, отколкото напълно да ги развали.

— Надявам се, че това ще залъже нашите врагове и те ще вярват, че все още сме измъчвани от магиите им и ще ни оставят на мира — приключи той.

— Нашите врагове? — попита Дженъс. — Кои?

Касини изглеждаше смутен.

— Отначало мислех, че тези заклинания идват от Ликантия, където знаем, че имаме врагове — каза той. — От фамилията Саймън до… до други. Аз наистина усетих зли сили от тази посока. Но усетих и нещо друго. Нещо… никой от вас не е жрец, така че не мога да ви го обясня точно… нещо като голяма прииждаща вълна, като прилив. Идва от изток.

Двамата с Дженъс бяхме потресени.

— Но… доколкото ми е известно, никой от нас не е стигал по на изток оттук — казах аз. — Освен може би един или двама от крайбрежните жители.

— Имаш известно основание — съгласи се Касини.

— Но за мен по-загадъчното… тази вълна, това присъствие, може би… не го чувствам като лошо. Най-малкото не чувствам никаква особена заплаха за някой от нас. То… — той се поколеба — …сякаш над нас има някаква голяма, невидима сила, която… ах, не мога да намеря думата! Представете си една голяма риба, която знае, че около нея има дребни рибки. В момента тя не е гладна, но ги вижда. И може би след час или седмица, когато огладнее, ще им обърне по-сериозно внимание.

— Касини поклати глава. — Това е най-доброто сравнение, което мога да ви предложа.

Решихме през нощта да дежурим заедно с охраната не толкова за да се пазим от неканени гости, колкото да внимаваме някой от нашите хора от любопитство да не отиде да поразгледа сцената, на която Касини направи магията, и с това да провали цялото заклинание. Пръв на пост застана Касини. По-късно Дженъс ми каза, че е избрал него, защото по това време все още никой няма да е заспал и нямало да му се наложи да проверява бдителността на жреца. След него беше Мийна, след това аз и накрая на пост щеше да застане Дженъс, през най-опасните часове преди зазоряване.

Заспах дълбоко. Когато Мийна ме събуди да поема поста, си взех оръжието и седнах до вратата, откъдето можех да наблюдавам всичко в лунната нощ, без да бъда видян. Периодически излизах и обикалях развалините, за да съм сигурен, че никой не се промъква към нас. Беше много спокойно и много тихо. Ромолът на реката действаше успокоително. Чувствах се ободрен от съня, а магията на Касини сякаш беше смъкнала от гърба ми тежък товар. Разбрах, че малките магии бяха измъчвали и моята душа, както и на всички останали. Погледнах назад към дефилето. Вниманието ми беше привлечено от една скала на билото на хълма на два-три хвърлея от нас. Нещо на скалата се раздвижи и се появиха двама мъже. Двама мъже на коне.

Не би трябвало да мога да видя от това разстояние всички онези подробности, които запомних. Но сега мога да се закълна, че и двамата бяха с ризници от плочки и шлемове с високи гребени — нещо странно за такава съсипана от бедност страна. В ума си чух описанието на Дженъс от онзи летен следобед под лозата на кръчмата в Ориса: „Дори конете им бяха с брони, тъй като видях отблясък от луната от главата на единия. Позицията, която бяха заели, беше точно такава, каквато сега сам бих заповядал да се заеме, ако предвождах патрул в неприятелска територия…“

Наканих се да обявя тревога, после се отказах. Денят бе завършил с магии и всички бяха изплашени. Слушал съм истории от стари войници, приятели на баща ми, за млади часовои, които се кълнели, че някой храст се превърнал в атакуващ враг, а после, когато викнели командира или хвърлели по врага копие, той отново се превръщал в храст. После забелязах, че на върха няма нищо — конниците си бяха отишли. Очевидно всичко беше илюзия от нощта. Въпреки това, когато събудих Дженъс за неговата смяна, изчаках докато се разсъни добре и му разказах за моя мираж.

Дженъс замислено подръпна брадата си.

— Така-а — каза той след известно време. — Голямата риба на Касини може да има няколко значения. Ние бихме могли да отидем на върха на хълма и да потърсим конски фъшкии или отпечатъци от копита, за да докажем, че в тази страна някой ни е наблюдавал. Но ако не намерим доказателства… е, или ти се е привидяло, или… — Дженъс изсумтя. — Мисля, че не трябва да казваме нищо и да не правим нищо, приятелю. Ако на върха на скалата е имало наблюдатели… сигурни ли сме, че те знаят за нас? Да допуснем, че знаят. Защо трябва непременно да са наши врагове? В Кострома тези призрачни часови никога не са наранявали никого. И… дори и да знаят за нас и да приемем, че знаят всичко благодарение на по-голямата магическа сила на вождовете си, може пък да не искат да ни сторят нищо лошо. Ние, в края на краищата, направихме всичко възможно, за да се извършат последните церемонии за един от техните другари. Войниците от всяка раса… дори онези, които не са родени от човешки същества, сигурно ще оценят чест като тази. Дори въпреки че пипахме талисмана и взехме картата.

При последните думи леко се усмихнах. — Приятелю Дженъс. Започваш да говориш като ония глупаци, които играят на чифт-тек. Ако предния път съм имал едно камъче в юмрука си, трябва ли и сега да имам също едно или пък две или николко? Може би трябва да направя същото, но не, ти ще знаеш, че съм направил същото, а преди три игри планът ми е бил точно такъв, така че този път аз трябва… — Млъкнах. Дженъс се кискаше.

— Благодаря ти. Вече съм се объркал, като ония учени, които се чудели дали това, което виждат в огледалото, е отражение, или действителност. Рано или късно несъмнено ще се изясни дали тези наблюдатели са за нас добро или лошо, или изобщо не се интересуват от нашето съществуване подобно на голямата сита риба.

— Дали да не се посъветваме с Касини?

— Аз… предлагам да не се съветваме с него. Нека да видим как ще се развият нещата. — Останах с впечатлението, че Дженъс Грейклок е по-разтревожен от тази нова загадка, отколкото показваше; но пък нали бе видял конниците още като момче.

След две нощи нагоре по реката, която започна да става по-плитка и да се разделя на притоци, които водеха към хълмовете, конниците се появиха отново. Този път ги бяха видели трима души — сержант Мийна, един войник и един от крайбрежните жители. Тайнствените воини не сторили нищо, просто си седели на конете и след това изчезнали. Касини настоя да направи магия за запитване и да се опита да разбере кои са тези наблюдатели и дали тяхното присъствие предвещава добро или лошо за нас.

— Магия да ги разбереш кои са — промърмори Дженъс. — Много умно. Ако досега не знаят за нас, след нея със сигурност ще научат.

Магията на Касини не откри нищо. Според неговото гадаене наблюдателите не можеха да бъдат нищо друго освен илюзия… необичаен вид мираж. Дженъс предположи, че те може би имат някаква невидима и недосегаема защита. Касини реши да провери предположението по доста опасен според мен начин. На следния ден той се пресели на най-високия връх в околността със запалена факла в ръка и го обяви за земя на Ориса. Нямам предвид, че обяви физически права над земята за себе си или за нашия град — през онези дни никой от нас, дори един жрец не би проявил такова нахалство. Церемонията — четене на молитви, а след това засаждане на семена, донесени от нашия град — беше предназначена да съобщи на видимите и невидими същества за Ориса и нейния народ. Церемонията продължи с молба — макар че според мен молбата звучеше повече като заповед, че както всички същества от и на тази земя имат правото на почит, уважение и защита съгласно всички правни и жречески закони на Ориса, така и нашата група иска за себе си същата справедливост и внимание.

Никога не съм смятал такава церемония за нещо умно и съм доволен, че успях да забраня нейното изпълнение днес, когато Орисианци пътуват в чужди страни. Още повече не я смятах за уместна в онази необичайна страна с нейните магически „вълни“, неизвестен народ и непознати обичаи, и преди всичко с призрачните й наблюдатели. Но нито Дженъс, нито аз можехме да кажем нещо. Ако заповядах на Касини да не изпълнява церемонията тук или където и да било другаде, при завръщането ми той сигурно щеше да докладва за това в Съвета на жреците. И те, също толкова сигурно, щяха да обявят намеренията на един Антеро, издал такова нареждане, за егоистични и дори предателски. И понеже това беше проблем, чието решение не зависеше от мен, аз просто престанах да мисля за него.

Суетността на Касини, въпреки че бе успял да развали преследващите ни магии, дразнеше всички. Той като че ли се мислеше за ръководител на експедицията и очакваше всички около него да се грижат техният жрец да е добре нахранен, облечен и защитен. Това започна да ме ядосва. Хванах се, че мисля как ми се иска да мога да продължа експедицията без претенциите на жреца за специално внимание и колко ще се повиши настроението ми, ако с Касини се случи нещо, което да го извади от строя. Реката стана по-плитка, превърна се в поредица малки вирчета и после в тресавище. Накрая достигнахме до един много живописен вир, от чието дъно извираше вода.

— За първи път минавам по река от устието до извора й — отбеляза Дженъс. — Дали това, о, велики жрецо, ме дарява с някакъв специален благослов?

Касини се усмихна, но не каза нищо. Другите членове на групата също не се разбираха с Касини, но двамата с Дженъс бяха почти открити врагове. За щастие никой от тях не беше толкова глупав, та да подхване кръвна вражда на този чужд бряг, макар да се опасявах, че когато се върнем в Ориса, ще възникне сблъсък.

Разположихме се да нощуваме край извора. Двамата с Дженъс известно време обсъждахме как да продължим по-нататък. Картата на воина в кехлибар не даваше големи подробности за дългия път, който ни очакваше, но на нея бяха нанесени два ориентира, които вече бяхме отминали, така че с тяхна помощ и по компаса определихме посоката, която трябваше да ни изведе до следващия ориентир. Бях открил в себе си един скрит талант: разбирах картите и обичах да ги чертая. Бях си водил грижливо бележки и дори ако бъдехме принудени да се върнем, бях сигурен, че бързо ще можем да стигнем до това място, без да повторим предишните си лутания, които понякога ни бяха вкарвали в тресавища или в криволичещи, задънени каньони. След вечеря водачът на крайбрежните жители дойде при мен и каза, че сме се били разбрали да ни водят дотук и утре те и техните мулета щели да потеглят назад към брега. Насмалко да избухна и дори се възгордях със себе си, че все пак успях да се овладея навреме. Отговорих му, че той и съплеменниците му са се съгласили на цялото пътуване, което едва сега започва. Не било вярно, възрази той. Били се съгласили да пътуват с нас до края на света. Този извор… това място, където свършвала реката… било краят на света. Посочих към далечината и попитах: ами онова, отвъд извора? Или онази горичка, там където изгрява слънцето? Какво е то? Мъжът вдигна рамене: отговорът беше очевиден. Каза, че онова там сигурно е друг свят, защото всички знаят, че този свят свършва при извора; и че онзи свят сигурно принадлежи на някое друго племе. После се усмихна и ме увери, че е сигурен, че онова племе ще погледне благосклонно на такива добри хора като нас. „Вие ще срещнете нови приятели — каза той — и може би те ще ви дадат други животни да превозвате товара си.“

Започна спор и аз бързо изоставих моралните доводи и преминах към материалните. Имаше някакво недоразумение… по моя вина или по тяхна, това беше без значение. Сега аз им предложих не само възможност да спечелят слава в собственото си племе… слава, която ще се погрижа да имат и в моята родина… но и богатство. Вече им бях обещал злато и сега удвоих размера на обещанието. Казах, че когато се върнем на Пиперения бряг, ще имат право да си изберат каквото пожелаят от нашите оръжия или дрехи, с изключение на личните вещи. Това го заинтересува. „Но ще бъде много трудно — каза той тъжно. — Много, много трудно.“ Вдигнах цената: обещах преди да си отидем да накарам Л’юр и неговите опитни моряци-корабостроители да им построят нови, по-хубави колиби. И тъй като аз бързо ще се върна от Ориса, за да започна разработването на тази нова търговска област, ще им донеса скъпи подаръци от Ориса. Той отново поклати глава. „Много, много трудно.“ Ароматични подправки, които ще направят рибата много вкусна. А? В очите му отново припламна искрица интерес, последвана от същото „много трудно“. Извадих злато от сандъка и му дадох по две монети за всеки, като доказателство за сериозността на намеренията ми. Беше много благодарен.

„Но… трябва да помисля… Може би… ако се съгласим да продължим… но, не, това ще бъде много, много трудно.“ Обещах нови мрежи и дори лодки за риболов. „Чудесно, но все пак, много трудно.“ Представете си какви фини коприни ще имат вашите жени и дъщери. А?

Беше минало полунощ когато свърших. Водачът, към който се бяха присъединили и останалите крайбрежни жители, седеше замислен. Накрая каза:

— Ти ни оказа чест… оказа ни голяма чест. Черната акула прояви голяма мъдрост като реши, че ти си ценен приятел.

— Тогава ще продължите ли с нас?

— Пътуването… то ще бъде много, много трудно. — Той се усмихна, после ме потупа по рамото, което беше знак за уважение между равни. — Но какво представлява животът, ако не е много, много труден…

Легнах си изтощен. Лагерният огън се превръщаше в пепел; бях доволен от себе си. Може би бях наследил убедителния дипломатичен език на Пафос Карима Антеро. И ставах все по-добър син. Заспах щастлив. Но на сутринта разбрах, че съм излязъл глупак. По някое време преди зазоряване мъничките туземци бяха изчезнали. Следите им водеха назад, към брега и тяхната родина. Най-напред се ядосах. Та нали се бяха съгласили? Дженъс се мъчеше да не се разсмее. Обясни ми, че има някои народи, които не могат да кажат „не“ и затова използуват различни увъртания… за да избегнат отказа.

— Като например „много, много трудно“ — казах аз с озлобление.

— Като например „много, много трудно“, за да не отхвърлят някого грубо и да го направят свой враг — потвърди Дженъс.

Значи това е резултатът от моя дипломатичен език, казах си аз; и от златото, което им дадох.

— Всъщност — каза Дженъс — ти си постъпил много добре. Не знам дали забеляза, но те са оставили мулетата… и поводите, и самарите. Може би това е срещу златото. А може и да е заради твоя, хм, дипломатичен език.

Не можехме да губим повече време. Грижливо натоварихме мулетата — задача, която хората от брега ни бяха накарали да смятаме за много проста, но която на нас ни отне половин ден; тръгнахме и докато вървяхме трябваше да усвояваме и умението да бъдем магаретари. Оттогаз стана навик на всеки, който беше достатъчно близко, за да мога да го чуя, да си придаде тържествен вид и да каже: „Това е много, много трудно.“ Преструвах се, че не чувам.

Земята ставаше все по-суха, местността бе жълта и хълмиста, горички имаше само около калните извори и рекички. За известно време използуваме тези горички като ориентир за намиране на вода, но после дърветата все повече заприличаха на тръни и около тях нямаше вода; изглежда, корените им бяха много дълбоки и достигаха до подпочвени води. Ние обаче не бяхме подложени на никакъв риск, нито пък ни грозеше някаква опасност, и то благодарение на опита на Дженъс. Той ни научи да следваме антилопите, на разсъмване да обградим техните дупки с вода и бързо да ги убием. Животните изяждахме, а стомасите им използувахме за мехове: водата беше зелена и воняща, но вършеше добра работа. Издръжливите мулета ревяха, но приемаха допълнителните товари. Сандалите и ботушите ни изтъняха и Дженъс обяви, че е време да се научим да ходим така, както са очаквали боговете… боси. Каза, че трябва да пазим ботушите за по-тежък терен. Като чу това, Касини толкова се разкисна, че решихме да му правим подметки от необработена кожа през два-три дни, вместо да го караме да ходи бос. Уроците, които получавахме, продължаваха с всеки изминат ден: трябваше да се научим да убиваме дивеч с копие или да го ловим с мрежа; подменихме върховете на стрелите с широки тежки чуканчета. Те бяха предназначени за тлъстите птици, които не можеха да летят: чуканчето зашеметява птицата за достатъчно дълго време, та ловецът да може да извие врата й, а стрелата е достатъчно тежка и не се губи в шубраците. Научихме се също, че е много неразумно да се ядат непознати плодове или ягоди, ако сокът от тях прилича на мляко, както и че червените ягоди и плодове понякога са опасни. Ако човек иска да провери дали някое растение или плод става за ядене, трябва да го разреже и да натрие ръката си; ако не се появят пришки, значи може да се яде. Разбрахме и че някои дървета са истински резервоари, съхраняващи водата от годишните дъждове.

Ако от онова, което току-що описах, сте добили впечатлението, че нашето пътешествие се бе превърнало в мрачна борба за оцеляване, трябва да ви уверя, че грешите. Въпреки трудностите ние се хранехме добре, пиехме достатъчно вода и бяхме здрави, макар и мръсни. Слънцето печеше безмилостно, въздухът сякаш тлееше в безводната тишина. Светът около нас беше предимно кафяв, само понякога, като че ли за успокоение, пред очите ни се мяркаше и случайна зеленинка. Пред нас сякаш нямаше нищо Друго освен тази степ, която постепенно се превръщаше в пустиня. Освен антилопите имаше и други животни: глутници диви кучета, излезли на лов, вълци, които ни следваха, докато разбираха, че никой не са отделя, за да могат да го нападнат; някакви големи хищни котки, които носеха малките си в торбички на корема. Те не представляваха за нас никаква заплаха, пък и ние гледахме да стоим настрана от техните бърлоги и свърталища. Веднъж, точно на разсъмване, видяхме голям черногрив лъв на върха на една скала. Внезапно до него се появиха двама конни наблюдатели. Лъвът, изглежда, не ги усети. Единият от конниците посегна с окованата си в желязо ръка — ризницата му проблесна в изгряващото слънце — и погали голямата котка но главата. Лъвът се отърка в ръката като домашно животно… и конниците изчезнаха.

После горещата равнина остана зад гърбовете ни. Сега вече бяхме в истинска пустиня — напечените камъни и песъчливите клисури, пълни със сухи храсталаци, трепереха в маранята. Макар че имахме няколко компаса, за да не изгубим пътя, който можеше да изчезне въпреки най-съвестното ми картографиране поради малкото ясни ориентири, не бяхме сигурни дали вървим във вярната посока. Дженъс каза, че не може нищо да се направи освен да продължим в сегашната посока и чак когато достигнем до следващия ориентир от картата-талисман — една доста далечна планинска верига — ще можем точно да определим местонахождението си. Не бивало да се съмняваме в компасите или здравия си разум, защото сме щели да започнем да се въртим в кръг из пустинята до безкрайност, следвайки следите на собствените си мулета. Знаехме, че не сме първите, които пресичат тази пустиня, и това ни успокояваше, тъй като срещахме следи от кервани. Следвахме ги, което правеше придържането към посоката на компаса много трудно, но нямахме друг избор… те не само вървяха по най-лекия терен, но ни водеха към поредния кладенец или оазис.

Един ден видяхме чии са следите. Далеч на хоризонта съзряхме ездачи. Номади, както предположи Дженъс. Изглежда, те не ни виждаха, макар всички да смятахме, че това е доста съмнително. Предположението на Дженъс са потвърди и когато след няколко часа пресякохме следата им и открихме не само конски фъшкии, но и козешки барабонки. Дженъс каза, че конниците едва ли пътуват на такива големи групи, нито пък карат със себе си стада.

— Жалко — казах аз, — че тези хора не са кръвни роднини на ифора, тъй като бихме могли да подновим старите връзки. Сетих се за онази жена… Типън. Беше… доста очарователна. Макар че си пилеше зъбите.

Дженъс се усмихна.

— Когато някога се отдадеш на спомени, приятелю Амалрик, и опишеш този етап от нашето пътуване като труден, опасен и изпълнен на всяка стъпка с изненади, не споменавай за току-що казаното. Трудно е да умираш от жажда и в същото време да си мислиш за любов. Колкото до ифора, трябва да ти кажа, че когато за първи път ги срещнах, командвах конен патрул от петдесет ликантийски кавалеристи, а те бяха само двайсет. Много усилия положих, за да запазя това съотношение. Общата черта у всички пустинни хора, които съм срещал, е, че в най-добрия случай са любопитни, а ако надушат, че притежаваш нещо интересно, са способни на изненадващи жестокости.

— Тогава да се надяваме, че не са ни видели — казах аз.

Дженъс кимна, отиде при сержант Мийна и нареди хората му непрекъснато да бъдат нащрек.

На следващия ден от двете страни на пътя ни се появиха двама ездачи. Отначало помислих, че са приличащите на духове конни наблюдатели, но те продължиха да яздят от двете ни страни. Едва ги виждахме. Касини заяви, че надушвал някакви магии, но не били като предишните. Дженъс каза, че и той усещал нещо. Попитах го дали не му настръхва гърбът, но той поклати глава; имал чувството, че някой надзърта над рамото му.

На разсъмване освен двамата ездачи отстрани видяхме и много други на коне и пеша зад нас. Те също не ни доближаваха. Постарахме се да не усилваме темпото, както за да запазим силите си, така и за да не покажем, че сме се изплашили. Към пладне техният брой се удвои до двайсетина. Дженъс каза да бъдем два пъти по-предпазливи.

Началото на атаката беше внезапно. Ако не гледах натам, нямаше да я видя. Миг по-късно едно от мулетата подскочи и изрева, в хълбока му щръкнаха две стрели. Чу се предсмъртен вик и един човек от колоната падна — от бедрото му се подаваше дълбоко забита стрела. Бяхме нападнати… а най-близкият стрелец беше поне на седем-осем хвърлея. Чуха се команди и викове… аз крещях на всички да залегнат и да се погрижат за мулетата… Дженъс и Мийна да раздадат веднага ризниците… раненият стенеше…

Хванах Касини за ръката. Беше стъписан от стрелите, идващи от нищото.

— По дяволите! — крещях аз. — Разваляй магията… Бързо!

Касини отваряше и затваряше беззвучно уста като риба на сухо. Очите му — а най-вероятно и умът му — бяха празни.

Дженъс ме чу и ме разбра.

— Разсей ги! — викна той. — Съсредоточи се и ги разпръсни! Амалрик, срещу Касини е направена магия за несигурност.

Касини гледаше недоумяващо, после разбра. Запелтечи някакво заклинание, думите му ставаха все по-ясни, паметта му се освобождаваше от направената магия. Пак забръмчаха стрели, но сега те се забиха в пясъка зад нас. Този път бяха шест.

— Добре — каза Дженъс. — Хайде пак. — Следващите да са още по-далеч от нас. — После размисли, издърпа една стрела от пясъка и я подаде на жреца. — Я направи една по-добра магия: брат говори на брата.

Изгорялото от слънцето лице на Касини почервеня.

— Откъде знаеш…

— Направи го, човече, или всички ще погинем тук!

Касини взе стрелата, вдигна я до устните си и промълви някакви думи, които не можах да разбера, но бяха магически. После я пречупи на две. Знаех какво ще видя, ако погледна другите стрели, изстреляни към нас… да, те също бяха счупени.

— Добре — похвали го Дженъс. — Сега отправи тази магия във всички посоки.

Касини се подчини. Не зная защо и как, но нямаше повече стрели. Дженъс пак отвори уста и каза нещо, което би могло да бъде схванато както като заповед, така и като неясна мисъл, мисъл, на човек, който поназнайва от магии:

— Сега, Касини, можеш ли да сложиш нещо между нас и тях? Невидимост?

Касини се беше възстановил достатъчно и сви устни.

— Това ще изисква прекалено много енергия и ще изтощи всичките ми сили. Но мога да направя нещо полесно… и по-добро.

Той вдигна шепа пясък и го пусна да изтече между пръстите му; после се просна на земята и продължи да мърмори заклинания. Погледнах към номадите и видях малки прашни вихрушки, достигащи едва до коленете им, да се издигат между нас и тях. Касини обнадежден изтича до мулето, натоварено с принадлежностите му, и започна да вади разни неща, за да доизгради и затвърди магията. Войниците вече бяха с брони и изнемогваха под изгарящото слънце, но бяха много по-сигурно защитени от друга атака. Спомних си за ранения и отидох да го видя. Беше умрял. Махнах на Дженъс и той дойде, забил очи в земята. Кимна ми мрачно. Едно от товарните ни мулета също било умряло, макар че било само одраскано от стрела.

— Стрелите са омагьосани — предположих аз.

— Най-вероятно не — каза Дженъс. — По-скоро са намазани с отрова. В пустинята се въдят какви ли не отровни същества — от усойници до скорпиони. Няма смисъл да се хаби човек да прави магия, след като природата дава дори по-бърз убиец, чиято сила не намалява с разстоянието.

Касини извади разни прахове и мехлеми, начерта на пясъка пентаграми и символи. Прашните вихрушки станаха по-големи, нараснаха на петнайсет стъпки.

— Добре — каза Дженъс. — Пясъчната буря поне ще ни защити срещу друга атака. Макар че едва ли ще ни отърве от онези другите, на фланговете. Още повече, че според мен те знаят къде отиваме… Извинявай, имам да свърша още две неща.

Той се обърна към войниците, коленичили или залегнали около нас, и викна:

— Много добре! Действате бързо. Виждам, че добре съм избрал хората си. — Аз на свой ред огледах лицата им и се изненадах, като не видях по тях нито ужас, нито паниката, която бях очаквал. Видях само гняв и безпокойство. Очевидно за войниците смъртта, дори и подпомогната от магия, не беше нещо особено. Може би точно това значеха думите „войнишка съдба“.

— Стани! — изкомандва Дженъс. — Тръгваме, и то ще вървим бързо. Сержант Мийна, отдели по двама души за всяко муле, за да сме сигурни, че няма да избягат, ако отново ни атакуват. Товарът на убитото муле да се разпредели върху останалите. За душата на нашия другар ще се погрижим когато жрецът свърши със защитното заклинание.

Касини очевидно беше свършил работата си, защото опаковаше нещата си. Дженъс отиде при него.

— Моите извинения, жрецо — започна той. — Не разбрах, че вече подготвяше плановете си.

Касини го погледна студено.

— Веднъж ти каза, че си проявявал интерес към магиите — каза той. — Хубав интерес. Да знаеш заклинанието, с което магьосниците общуват помежду си. Такова познание в Ориса изисква обяснение пред Съвета.

— Тук ще го дам доброволно — каза Дженъс нехайно. — Веднъж, когато служех в Ликантия, магьосникът на моя полк направи същото заклинание, когато окупирахме един град и ни обстрелваха от покривите.

Чаках да видя колко глупав е Касини. Жрецът погледна Дженъс в очите.

— Паметта ти — каза той студено — работи най-бързо в моменти на опасност.

— И други са ми го казвали. Да ти помогна ли да си оправиш багажа? Трябва да тръгваме, и то бързо.

След погребалната церемония на убития войник попитах Дженъс какви точно са неговите планове.

— Да приемем — каза той, — че тази част на маршрута е като другите. Ще рече най-късно след два дена ще попаднем на вода — кладенец или оазис. Ако дотогава не се измъкнем от номадите, мисля да не им позволим да се доближат до него, докато жаждата не ги накара да се оттеглят.

— Значи не мислиш, че магията на Касини ги е обезкуражила и ги е накарала да се откажат?

— Изключено — отговори Дженъс. — Единственото, което показа тя, е че ние не сме безсилни пътници, което пък означава, че притежаваме нещо ценно, което си струва да се вземе. Не. Битката тепърва започва.

Молех се Дженъс да грешеше.

Вървяхме цяла нощ, като се ориентирахме по звездите и картата. На разсъмване вече си мислех, че молитвите ми са чути, тъй като не се виждаха никакви преследвачи. Дженъс обаче беше още по-разтревожен, но отказа да ми обясни защо. След два часа видяхме пред нас на хоризонта да блещука зеленина. Не беше мираж; беше оазис. Стигнахме до него един час преди мръкване. През ниските храсти и сенчестите дървета се провиждаше чиста синя вода. Очите ни бяха зажаднели за такова място, за цвят, различен от кафявото на пустинята.

Бяхме само на два хвърлея от дърветата, когато чухме вой. Номадите ни бяха изпреварили. Дъжд от стрели — обикновени, а не омагьосани — излетя от храсталака и падна на няколко стъпки от нас.

— Скрийте мулетата в долчинката — изкрещя Дженъс. — Сержант Мийна, погрижи се за това! Касини… Амалрик… останете тук с мен. Ей сега ще изпратят човек да преговаря.

Зачудих се как ли може да направи такъв извод, след като стреляха по нас.

— Приберете оръжията в ножниците — продължи Грейклок, преди да мога да го запитам. — Когато дойдат, дръжте се гордо и предизвикателно, не покорно.

Враговете ни искат да ни заловят живи.

Касини го попита откъде знае.

— Стрелите трябваше да ни сплашат, не да ни наранят. Значи номадите искат или да ни направят роби, или да ни принесат в жертва. По-вероятно е първото, тъй като жителите на пустинята не прахосват нищо ценно за невидимите богове, освен ако не се принудени.

От храстите излязоха трима мъже. Бяха облечени почти еднакво: високи до коленете кожени обуща, туники и наметала с качулки. На кръстовете им висяха извити саби. Двамата носеха обърнати надолу копия с опънат на тях бял плат. Третият разтвори ръце с вдигнати нагоре длани. Приближиха се. Приготвих се да направя същия знак на миролюбие, но Дженъс поклати глава и промълви:

— Не! — после повиши глас: — Спри! — Тримата спряха. — Как може да предлагате мир — понита той на търговски език, — когато вече убихте един от нас и стреляхте срещу нас, макар да показахме, че не сме ви врагове? За глупаци ли ни смятате?

Мъжът отпред се засмя неприятно и отговори на същия език, развалено, от което стана ясно, че рядко го използува.

— Не ви смятам за глупаци, не. Смятам ви за… може би за овце. Овце, загубили стадото си и залутани из пустинята, изложени на опасности от вълци и орли. Аз… аз съм пастирът, който предлага сигурност и подслон.

— Несъмнено от добро сърце — каза Дженъс.

Мъжът леко вдигна рамене.

— Никой не върши нищо само от милосърдие — каза той. — Иначе ще бъде бог. Пастирът предлага на овцата сигурност, овцата му дава вълната си и накрая месото си, за да може той да отгледа още овце. Така е открай време.

— Много мило от твоя страна — каза Дженъс. — Но… може би зрението ми не е в ред. Ти казваш, че си пастир…пък аз не виждам никакво стадо освен три крякащи свраки, които вонят на тор, докато говорят за мед. — Той се направи, че не забелязва гневното съскане на тримата и продължи: — А и ние не сме овце. — Той измъкна сабята си и търговецът на роби отскочи назад, а ръката му се насочи към собствената му сабя.

— Овцете нямат такива зъби — засмя се Дженъс. — Може би пустинното слънце те е заслепило и не виждаш, че дразниш вълци. — Дженъс се обърна към мен.

— Склонен ли си да се съгласим с предложението на този чакал да носим вериги? — попита ме той, все още на търговски език.

Нямаше нужда да му отговарям.

— Нито пък аз — продължи Дженъс. — Никога отново. — Касини, изглежда, се колебаеше. — Жрецо — каза Дженъс, — ти не влизаш в това любезно предложение, защото ще бъдеш принесен в жертва, за да се усили мощта на техния шаман.

Касини бързо приключи с колебанието.

— Разбира се, че съм с вас.

— Аз пък мога да говоря и от името на войниците — завърши Дженъс. — Вие ще можете да ни плените само с оръжие, канибали проклети — каза той на търговеца на роби. — А това ще потопи в скръб палатките на твоето племе.

Номадът вдигна ръце в знак на съгласие.

— Ти говори смело. Може би утре… или вдругиден… ще заграчиш другояче, когато водата изчезне. А може и моите пустинни лъвове да не ми разрешат да бъда милостив и да чакам да ви дойде умът в главата. — Тримата се оттеглиха към оазиса и изчезнаха.

— Касини! — озъби се Дженъс. — Няколко думи за защитно заклинание. Бързо! — Касини едва бе започнал да произнася заклинанието, когато откъм храстите излетя стрела, насочена точно към Дженъс. Видях, сякаш всички бяхме потопени в кехлибар, как стрелата се забави във въздуха. Дженъс отстъпи настрана, вдигна ръка толкова бързо, че очертанията й се размазаха — и вече държеше стрелата. Счупи я, хвърли я на пясъка, обърна се и тръгна към долчинката.

Там събра всички и обясни какво се е случило. Един или двама от войниците гледаха така, сякаш биха взели друго решение, но сведоха очи така бързо, както и Касини. После тримата се оттеглихме, за да съставим план за по-нататъшните си действия.

— Те могат да чакат, докато всички изнемощеем и тогава ще ни нападнат — каза Дженъс. — По-вероятно обаче няма да имат търпение за това. Сигурно ще ни оставят да се пържим на слънцето два или три дни и тогава ще атакуват. Със сигурност няма да нападнат сега, когато сме нащрек. Всяка битка е толкова по-жестока, колкото повече са войниците. Когато се бият малко, а умират много, в крайна сметка всички губят. Затова номадите нападат от засада или с неочакван набег.

Касини сбърчи вежди.

— Ако това е вярно, капитане… няма ли вероятност, когато ни нападнат и успеем да ги задържим на разстоние и им нанесем щети, те да се откажат?

— Точно така — каза Дженъс. — Затова ще се престорим, че сме свършили водата още преди да се смрачи и с всеки изминал час ще се правим на все по-изтощени. Дори — ако те решат да ни изчакат дълго — можем да убием мулетата и да пием кръвта им.

Тогава ми дойде една идея — не точно прозрение, но не и обикновено хрумване.

— Търговците на роби мислят — започнах бавно аз, после заговорих по-бързо, обяснявайки мисълта си, че сме градски жители или селяни, нали така? Щом ни оценяват толкова евтино, не можем ли да използуваме високомерието им срещу самите тях? Нали знаете, никой не взима на сериозно един просител, ако приношението му е бедно и дрехите му са парцаливи и изцапани. — За последния пример съм си виновен сам и оттогава винаги съжалявам. Дженъс се ухили.

— Виждаш мислите им като в огледало. Съгласен съм. Продължавай. Дръж огледалото и говори. — Дори в онзи ужасен момент в нажежената от слънцето пустиня се възхитих на умението на Дженъс да сдържа езика си, вместо да ме прекъсне и започне да излага своите идеи.

— Тази нощ — казах аз. — Ти, аз, сержант Мийна и още един. И още четирима, които да пазят гърба ни, както ти тренираше гвардейците.

Дженъс се изненада.

— Но другите…

— Не. Нека другите да изпълняват ролята на овце, така няма да възбудим подозрение. Ти, жрецо, ще останеш с тях. Трябва ни заклинание… за несигурност. Или нещо такова. — Помнех какво беше казал Дженъс в ковачницата за магиите на бойното поле, но си мислех, че тази може да е по-различна. Моят план не приличаше много на битка… дано да успееше… атаката на търговците на роби след два или три дена също нямаше да е битка.

— Има нещо по-добро от несигурност — каза Дженъс. Можеш ли да направиш заклинание, което да предизвика ужас в подходящ момент? Като например ужаса, който изпитва селянинът, когато посред лято от ясно небе се разрази гръмотевична буря.

— Щом разбера какви точно са плановете на господин Антеро — отговори заядливо Касини, — мога да изляза с такива хитри и съвършени планове, каквито всеки от вас има в своята собствена област. И забележете, аз не съм толкова безразсъден, че да ви се меся.

Дженъс успя да се сдържи да не му отговори и ме погледна.

— Много добре. Четирима, така ли? Най-подходящото време е… щом залезе луната. Ще имаме достатъчно време преди зазоряване. Възпламенители… Ще вземем катран, ще го размекнем на огъня и ще намажем стрелите си. После влизаме в оазиса и вземаме главни от техния собствен огън, за да осветим смъртта им… — И замърмори под носа си, разработвайки моя план.

Щом луната залезе, ние четиримата изпълзяхме от долчинката. Носехме лъкове и запалителни стрели, според плана на Дженъс и освен това по едно късо копие. Сержант Мийна беше избрал за четвърти избухливия Лайън — тази нощ неговата бързина и сила бяха точно това, което ни трябваше.

Трите огъня в оазиса все още горяха и ни показваха къде е лагерът на номадите; поне нямаше опасност да се заблудим. Направихме кръг, за да влезем отстрани, после се отправихме към оазиса. Той приличаше на парк — с гъсти шубраци и палми, но с малко трева и почти никакви драки, които да ни спъват и да се уплитат около краката ни. Излязохме на една криволичеща пътека, водеща от езерцата към полянките, подходящи за лагеруване, и се запромъквахме към враговете. Дженъс ми каза да не гледам в огъня, за да мога да виждам добре в тъмнината, но това беше трудно. Колкото повече доближавахме лагера, толкова по-трудно виждах какво има между нас и огньовете. Затънах в някаква кал и едва не пльоснах в едно от езерцата, но сержантът успя да ме задържи. После ръката му ме натисна надолу и аз коленичих. Видях пред себе си нещо високо и тъмно. Не беше дърво, а часовой. До него се изправи една тъмна фигура и чух изпъшкването на човек, ударен под гръдния кош. Дженъс измъкна кинжала си от тялото на часовоя; видях блясъка на стоманата.

Вече бяхме на края на лагера. Дженъс ни махна с ръка. Запълзяхме зад прикритието на един храст, после вдигнахме глави. Имаше две шатри, всяка, изглежда, побираше десетина души. Там сигурно спяха номадите. Между огъня и шатрите, на голата земя, спяха мъже и жени. Видях блясък на метал и разбрах, че всички са навързани на синджир. Търговците на роби очевидно вече бяха намерили своето „стадо“. Един полузаспал мъж пазеше робите, друг стоеше пред малка конична шатра. Предположих, че тя е на вожда.

Потреперих, сякаш леден вятър повя над душата ми, заблудена в някаква тъмна пустиня. Пустинята бе пълна с огромни зверове и предпочитах те да ме убият веднага, отколкото в последния момент да видя колко са ужасни. Заклинанието на Касини действаше.

Мийна и Дженъс сложиха на лъковете си бойни стрели; ние с Лайън извадихме намазаните с катран. Раздухахме праханта, която носехме, и ги подпалихме.

— Стреляй! — изсъска Дженъс.

Тетивите на лъковете иззвънтяха, чу се как удрят на месо. Часовите паднаха, без да издадат звук. Лайън и аз изстреляхме по шатрите огнените си стрели, последваха ни Мийна и Дженъс. После скочихме и се втурнахме напред.

Не мога да опиша точно какво последва — бих излязъл или убиец, или лъжец. Тези неща не могат да се опишат с думи. Представете си, че сте пустинен номад, който спи и може би сънува, как навън в пустинята го чакат жертвите му — глупави търговци. После чувате писъци… лумват пламъци… скачате уплашено… грабвате сабята… и се препъвате в шатрата… и срещу вас се втурват четири виещи демона. Мушкат те с копие от мрака, падаш, мярват се кървави саби… вихрушка от удари… пламтящи факли, запалени от собствения ти огън… палатките ти пламват. Ако се озовете сред такъв ужас, няма ли да направите същото като търговците на роби? Няма ли да изпищите отчаяно и да побегнете в тъмната нощ? И няма ли ужасната гледка на шестима от другарите ви, проснати изтърбушени на земята, да ви накара да побегнете още по-бързо през пустинята?

Бях пред коничната шатра, вдигнал сабята си за смъртоносен удар. Исках номадският вожд да умре от моята ръка. Но завесата на входа се отметна и в светлината на огъня видях, че отвътре излиза жена. Сега благодаря на боговете, че навремето не бях бърз като Дженъс или Мийна, нито пък такъв, какъвто станах по-късно. Бях много бавен и сабята ми мина покрай целта. Помислих си, че жената е любовница на вожда, но после видях сребърните белезници около китките й. Още едно бедно пленено същество, което трябваше да стане робиня.

Жената беше млада, облечена в торбеста риза и панталони като мъж. Черната й коса се спускаше на вълни върху раменете. Забелязах — сякаш беше пладне и разполагах с неограничено време да я огледам, че на врата й има златни бижута. И че е много красива.

— Кои сте… — запитахме и двамата едновременно, или поне аз предположих, че питаме едно и също, защото жената говореше на непознат за мен език. Казах, че сме приятели, и тя, изглежда, разбра. Погледна зад мен; обърнах се и видях останалите наши войници да идват към огъня. Между тях беше и Касини. Робите се бяха изправили, Дженъс и Мийна вървяха между тях. Мийна беше намерил ключове и отключваше веригите. Дженъс предпочиташе по-директните действия — направо разсичаше желязото с тежката си сабя.

Жената видя нещо и мина покрай мен, без да обръща внимание на окървавената сабя, която държах. Отиде до един от убитите номади и се наведе над него. Познах го… беше вождът. Тя се изплю в лицето му, изсмя се и каза нещо на своя език.

— Дженъс! — викнах аз. Той освободи последните пленници, дойде при мен, взе едно дърво от купа и го хвърли в огъня. Избухнаха пламъци. Пленниците изглеждаха объркани.

Дженъс опита търговския език. Само един човек, изглежда, разбираше, и то много малко, така че Дженъс започна да жестикулира, опитваше се знаците му да са по-ясни.

— Вие сте свободни. — Той хвърли една от веригите.

— Ние… ние вървим на изток… — Потупа се по гърдите и посочи на изток. — Вие трябва да дойдете с нас… търговците на роби ще се върнат… утре. — Дженъс показа как изгрява слънцето. — С още хора… и още оръжия. — После взе веригата и заразперва пръсти, за да покаже колко много ще бъдат. — Елате с нас… вие сте свободни.

Доскорошните роби се спогледаха нерешително. Никой не помръдна. Накрая красивата жена пристъпи напред, дойде при мен и каза някаква дума, която не разбрах. После я повтори и потрети. Сега вече разбрах — казваше „свободни“. И то с голямо удоволствие. След това се обърна към другите и им заговори. Освободените роби дойдоха на себе си и скоро се разприказваха. Най-напред един, после двама, след тях петима отидоха при Дженъс. Другите изведнъж млъкнаха. Гледаха в земята, после седнаха. Дженъс заговори отново, но никой от тях не стана. Той дори хвана един за ръката и го изправи насила, но човекът се отпусна и падна. Дженъс се разтрепери от яд — можеше да убие някого… или да заплаче.

— Капитан Грейклок — обади се Мийна. — Зазорява се. Трябва да тръгваме. Дженъс се овладя.

— Колко съм глупав — каза той на пленниците. — Виждал съм хора като вас, когато бях… каквото бях. Хора, които предпочитат да живеят във вериги, отколкото да умрат свободни.

После те сякаш престанаха да съществуват за него. Извика ни да тръгваме. Трябваше да се върнем в нашия лагер и да натоварим мулетата. Номадите щяха да се върнат… почти сигурно с подкрепления. Трябваше да се махнем, преди да са се върнали, да изчезнем в пустинята. Ограбихме лагера, като оставихме само храна за онези, които предпочитаха да бъдат роби. Всичко друго изгорихме. Прогонихме конете в различни посоки, като се надявахме с това да насочим номадите по лъжливи следи. Не смеехме да ги вземем със себе си. Номадите знаеха къде има вода, но ние не знаехме и не искахме да осеем пътя на бягството си със скелети. После, тъкмо когато тръгвахме, жената дойде при мен, потупа ме по гърдите и каза нещо. За миг не разбрах какво ме пита, после се сетих.

— Амалрик — отговорих аз. Тя докосна с ръка гърдите си.

— Диос.

Тръгнахме през пустинята. Последните отблясъци от номадския лагер се изгубиха в ослепителния блясък на изгряващото слънце.

ГЛАВА ДЕСЕТАДИОС

През следващите няколко дни Диос и другарите й наистина имаха основание да съжаляват, че сме ги освободили. Нощите в пустинята бяха студени, костите ни боляха, през деня се молехме за хладината на нощта. Беше невъзможно да поддържаме бързото темпо, което искаше Дженъс, но, за щастие, търговците на роби очевидно бяха решили да не ни преследват. Когато слънцето залезеше и мулетата започнеха да реват от умора, ние търкахме подпухналите си очи и разбирахме, че само глупаци може да тръгнат да ни преследват. Защото очевидно бяхме обречени, както и всеки, впуснал се да ни гони. От друга страна, наоколо имаше диви зверове… макар да не мога да твърдя, че бяха от този свят. Нощем ги чувахме да вият около лагера; в дневната жега усещахме как ни следят отдалеко.

На третия ден от пътуването ни, по здрач, магическата пръчка на Касини най-сетне слабо се изви и всички се хвърлихме върху пясъка и започнахме да ровим и копаем като къртици. Изръмжах от задоволство — останалите също — когато пръстите ми напипаха мокър пясък. Загребах пълни шепи и ги натъпках в устата си, засмуках припряно. Плюех щом изсъхнеше, а после отново налапвах пълни шепи. Когато удовлетворих малко жаждата си, вдигнах очи. Все още млясках пясъка, сякаш беше сладък шербет. Видях Диос. Лицето й беше мръсно, по зъбите й беше полепнал пясък. Тя се засмя, аз също се засмях на вида й, тя намери това за много забавно и се разсмя още по-силно.

Смехът й беше хубав. Дори сега, когато пиша тези редове, го чувам и се мъча да намеря подходящото сравнение. Не беше музикален, нито като звънче или нежен полъх в свещена горичка. Тя се смееше с цялото си същество, с дълбок, излизащ от сърцето смях, който завладява всички. И наистина скоро всички се смееха. Спря ни Дженъс — нареди да копаем по-широки и по-дълбоки дупки, от които да пият и животните.

Не си починахме кой знае колко тази нощ, нито пък се освежихме, но духът ни беше по-висок. Когато един от дивите зверове започна да вие, Лайън му отговори също с вой, завиха и всички мъже и скоро единствените звуци, които се чуваха в пустинята, бяха нашите.

Докато се хранехме, Диос седеше до мен, а после направи опит за разговор. Посочи ме, каза името ми и завъртя ръка. Повтори името ми, този път с въпросителен тон.

— Аха — казах аз. — Искаш да знаеш откъде идвам. — Посочих на запад. Тя се намръщи и поклати глава, сякаш това не беше възможно. Кимнах категорично и отново посочих на запад. Докато умуваше по това, аз произнесох нейното име и повторих нейния жест. Откъде е дошла тя? Диос посочи на юг и размаха няколко пъти пръстите си към мен, за да ми обясни, че е дошла от много далеч. Вдигнах ръце и посочих на юг, после натам, където бяхме срещнали номадите, и попитах:

— Какво стана? Как ви плениха?

Диос поклати глава, озадачена от въпроса ми. Посочих китките й, опитах се да изобразя белезници и верига и отново разперих въпросително ръце. Тя разбра въпроса и красивите й очи се избистриха. Заприказва бързо на своя език, после разочарована показа с пръсти бързо движение по пясъка. На лицето й се изписа израз на блажена невинност, Диос затананика, като че ли няма никакви земни грижи. Показваше ми началото на пътуването си, обясняваше, че е имала много придружители и силна охрана. После ми показа номадите — лукави лица, зли, скрити зад ръцете й. Разбрах, че номадите са ги издебнали от засада. После Диос скочи и ни показа битка, сражаващи се войници, накрая се отпусна, за да изобрази залавянето си. Сбърчи отчаяно лице и въздъхна, сякаш потискаше ридание. Посочи на изток — натам, накъдето я бяха карали търговците на роби — и показа как пълна кесия сменя собственика си. Разбрах, че трябваше да я откарат на някъде далеч и да я продадат.

Дори с тези торбести панталони и издутата риза, с попукани устни, Диос беше забележително красива. Щеше да донесе добра пара на номадския вожд.

Замълчахме за малко, и двамата търсехме начин да продължим разговора.

— Може би аз ще мога да помогна, приятелю — каза Дженъс. Не бях чул кога се е приближил и го погледнах леко изненадан. Той ми подаде малка дървена кутия с писмени принадлежности и клекна до мен. — Ако си спомняш, по тези въпроси имам известен опит.

— Не съм много сигурен, че можеш да помогнеш — казах аз. — Доколкото мога да разбера, между двата езика няма нищо общо.

Дженъс се засмя.

— Веднъж ти казах, скъпи Амалрик, че най-добрият начин да изучиш някой език е да легнеш с жена, която го говори.

Предложението му ме ядоса.

— О, стига, Дженъс! Няма да се възползувам от положението, в което се намира това момиче. Тя очевидно е от добро семейство. Като моето, или дори по-добро, гарантирам. И очевидно е девствена. Няма да е добре, ако…

— Няма да е добре, ако точно сега се държиш така, сякаш си у дома в спокойната, скучна Ориса, Амалрик. Това е животът. Реалният живот. — Той посочи с ръка към пустинята. — Приеми го такъв, какъвто е, приятелю. Иначе ще съжаляваш, докато си жив.

Исках да възразя, но Дженъс се обърна към Диос.

— Моят приятел мисли, че ти си най-хубавата жена на света — каза той на нашия език. — Той вярва, че ти си принцеса. И може би наистина е така. Амалрик също е почти принц, така че двамата ще бъдете добра двойка.

Диос леко се намръщи на думите му, понеже не ги разбра, после се усмихна, отговори му на своя език и посочи кутията с писмени принадлежности. Дженъс я отвори. Вътре имаше чисти листа и пера за писане. Диос се засмя и ги извади. Дръпна ръкава си, каза една дума, после я повтори бавно… и я записа на един лист. Подаде ми го и ми направи знак да сторя същото.

— Ръкав — казах аз. — Ръ-кав…

— Не бъди толкова недосетлив, търговецо — обади се Дженъс. — Тя очевидно има предвид цялата дреха. Ако я карате така, ще трябва цяла нощ да си обяснявате само части от облеклото. От шева и подгъва до яката.

— Смяташ, че има предвид цялата риза? — попитах аз глупаво.

— Повече от сигурно — каза Дженъс.

Диос ни гледаше нетърпеливо. После дръпна ризата си, каза същата дума, която бе казала по-напред, и посочи буквите на листа.

— Риза — казах аз. — Риза. — Написах думата. Диос плесна с ръце от удоволствие и хвана крачола на панталона си. — Панталон — обясних аз. Диос повтори след мен:

— Пан-та-лон.

Дженъс се изправи и подхвърли:

— Не е интересно. Викнете ме, когато стигнете… до анатомията.

Почервенях от яд. Бях сигурен, че Диос е разбрала казаното от тона му. Обърнах се, търсейки начин да се извиня за похотливите бележки на моя приятел, но видях на лицето й само учудване. Тя вдигна внимателно пръст и докосна косата ми, лицето ми. Каза една дума. Не ми трябваше речник. Единствената дума, която можеше да бъде, бе… червен.

— Не разбирам защо си решил да използуваш любовно биле за красивата Мелина, Амалрик — обади се Дженъс от тъмнината. — Огнената ти коса е достатъчна за повечето жени.

Диос ме потупа по ръката и попита:

— Мелина? Мелина? — Посочи ми да напиша думата на листа.

Поклатих глава и казах:

— Хайде да оставим Мелина за друг урок. А може и въобще да не стигнем до нея.

На следващия ден привечер попаднахме на пресъхващо ручейче. Течеше в тясна клисура, от двете му страни имаше рехави дървета и шубраци. По-нагоре ручейчето прерасна в поток, растителността стана по-гъста. Водата идваше от голям самотен хълм, издигащ се високо сред равнината. На картата той беше маркиран с дебело кръстче. Може би беше, и дано да бях прав, добро място за почивка. Всички бяхме много уморени и се надявахме да е така. Все пак въпреки водата, която се стичаше по скалите, хълмът изглеждаше толкова пуст, колкото и равнината. Дженъс нареди на Мийна и хората му да са готови, в случай че хълмът е зает, и когато слънцето се мушна под тъмния си юрган, тръгнахме към върха.

Очакваше ни чудо. Хълмът всъщност бе огромен кратер с тънки стени, които предпазваха вътрешността от външните стихии. Навсякъде имаше дървета и пълзящи растения, безброй потоци кръстосваха долината надлъж и шир. Стотици животни пиеха от тези потоци; гаснещото небе беше пълно с хиляди птици, които цвъртяха и се спускаха върху милионите тлъсти насекоми.

Диос ахна очарована и посочи един от вировете, разпръснати из този миниатюрен рай. Погледнахме натам и видяхме няколко стройни антилопи да играят във водата. Между тях имаше и два тигъра. Тигрите пляскаха и се преобръщаха, размахваха лапи във въздуха и се бореха като малки котенца, без да обръщат никакво внимание на естествените си плячки. Обзе ме чувство на спокойствие и радост и неочаквано ми се дощя да се присъединя към тяхната игра. Диос се усмихна и попита нещо на своя език. Аз също се усмихнах на искрящите й от щастие очи.

— Щастлив — казах аз. — Много щастлив.

— Щастлив — повтори тя. После добави: — Да… Щастлив. Диос много щастлив. — Това беше първото изречение, което каза на орисиански.

Тъмнината и предпазливостта не ни позволиха тази нощ да слезем долу. Пътят беше дълъг и спускането бе много опасно. На сутринта Мийна изпрати Лайън на разузнаване, за да сме сигурни, че наоколо не се крият никакви врагове. Зачакахме почти без да разговаряме; всички бяхме доволни да се отпуснем спокойно. Аз и Диос прекарахме няколко часа в обогатяване на речника си: сочехме животните, цветята и дърветата и ги назовавахме.

Лайън се завърна по тъмно. И той, и хората, които бяха слезли с него, се смееха и шегуваха, само дето не подскачаха от радост — досущ палави агънца, а не войници.

— Единствената грешка, която можем да направим, капитане — каза Лайън, — е да сме толкова глупави, че да си тръгнем оттук. — И ни описа чудната картина на всичко видяно през деня. Долината била пълна с живот: тревопасни и хищници, влечуги и земноводни, гризачи с остри зъби и месоядни със зъби като игли; сенчести плодни дървета; какви ли не цъфтящи растения; безброй насекоми, смучещи нектар. — Ама просто не можете да си представите, капитане — каза Лайън. — Единственото, което липсва, са хората. Няма никакви хора. О, да! И още нещо. Наистина интересно. Онези тигри и сърните, дето ги видяхме вчера да си играят. — Дженъс кимна. — Всичко в цялата долина е така. Животните, дето трябва да се крият, си ходят съвсем спокойно. А пък зверовете, дето трябва да ги гонят и убиват, не им обръщат внимание.

— А как се хранят? — зададох аз въпроса, който беше на устата на всички. Лайън ококори очи и не отговори.

— Виж, това е най-странното. Както казах, всичко беше мирно и тихо цял ден. Но точно преди да си тръгнем всичко се промени. Сърните се плашеха и бягаха. Тигрите ги гонеха. И навсякъде така. Тревопасните побягнаха, търсеха място да се скрият, а хищниците ги гонеха. Но най-странното беше, че хищниците, изглежда, избиваха само колкото могат да изядат… и толкова. После изведнъж цялото вълнение спря. И всичко стана тихо и мирно както преди. — Той се почеса по главата, на лицето му се появи глуповата усмивка. — Голяма идиотщина, нали?

Погледнах Касини. Бях обезпокоен от чутото.

— Магия ли е?

Касини поклати глава.

— Не чувствам чуждо… присъствие. Но имам усещане за… благополучие? Да. Това е. Благополучие. Но не мога да кажа какъв е източникът за него. От друга страна, всички магии, които направих за нашето благополучие, може да са се съединили, за да ни предпазят. — Той посочи стените на кратера. — Може би това кръгло място е помогнало заклинанията ми да се концентрират.

— Значи всички животни изведнъж са станали кротки, щом си се изправил над кратера, така ли? — изсумтя Дженъс. Покорени от появата на великия жрец? Стига, Касини, ако това е обяснението, значи Най-добре твоите началници в Ориса да напишат нови свещени текстове.

Касини се навъси.

— Достатъчно — намесих се аз. — Вместо да си задаваме въпроси и да спорим, предлагам всички просто да се наслаждаваме на това, на което сме попаднали. Можем да останем тук да си починем и да се възстановим. И то колкото си искаме. Това е единственото, което има значение.

— Точно така! — викна Лайън. Мийна го изгледа намръщено. — Добре де — продължи войникът. — Нямам намерение да си пъхам носа там, където не му е мястото. Но предложението на господаря Антеро е разумно. Долу е направо чудесно. Хайде утре да слезем и ще видите.

На следващия ден слязохме в кратера още преди росата да се е вдигнала. Въздухът беше свеж и сладък, птичите песни чисти и ясни. Всичко, в което ни беше уверявал Лайън, беше вярно. Този ден дори не построихме истински лагер, а само свалихме товара от мулетата и те зареваха от наслада, втурнаха се в близкия вир и заритаха. Два големи гущера, всеки дълъг три човешки боя, излязоха от водата да ги гледат как играят и раззинаха зъбатите си усти — толкова широки, че можеха да погълнат цяло муле. Мулетата не им обърнаха никакво внимание. По някакъв начин бяха разбрали, че са в безопасност. След малко и ние бяхме сред тях, зарязали цивилизацията на брега заедно с дрехите си. Държахме се като глупаци, смъкнали от плещите си бремето на дългото пътуване.

Гмурнах се под вода и заплувах. Наслаждавах се на хладните милувки по корема и хълбоците си. Водата беше толкова чиста, че ясно виждах крайниците на другарите си, както и телата на гущерите и набитите им яки крака. После видях сенчесто устие, което водеше настрани от вира. Излязох на повърхността да поема въздух, гмурнах се отново и заплувах по него. Бреговете бяха ниски, меки, покрити с мъх. Всяко орисианско дете се учи да плува в нашата голяма река още от раждането си. Дечицата, които едва ходят, плуват в такива течения, в които на други места не смеят да влязат и големи мъже. Не бях по-различен от другите Орисианци и много обичах да плувам под вода, като задържах дъха си докрай, за да мога да се запозная с чудесата край мен. Накрая все пак почувствах, че трябва да поема глътка въздух.

Размахах лениво крака и бавно се отправих към повърхността. Близо до брега видях две стройни бедра. Бяха на жена. Смугли, дори златистокафяви, те се съединяваха в черно петно. Над тях лъщяха меки полукълба и тесен кръст. Без всякакъв умисъл или цел аз изплувах, наслаждавайки се на гледката. Излязох на повърхността, отворих уста да поема въздух и чух кискане, после плисък и вместо въздух нагълтах вода. Задавих се и с широко отворена уста се запрепъвах към брега, кашлях и бършех очи. Чух как някой зацапа към брега. Когато успях да си поема въздух и отворих очи, не видях никого. Но знаех кой е тук.

Чух гласа на Диос откъм провисналите върбови клони.

— Аз вижда Амалрик — викаше тя. Видях между вейките красивите й гърди. Тя видя, че я гледам, и придърпа клонките до тялото си. Намръщи се, после се засмя.

— Амалрик вижда Диос. Амалрик щастлив?

— Много щастлив — отговорих аз и за първи път истински оцених възгледа на Дженъс за общуването ни.

Тя ме посочи с пръст, погледнах се и видях, че съм гол. Водата стигаше едва до средата на бедрото ми.

— Диос много щастлива. Амалрик хубав.

Изгледах я глуповато: лицето й изчезна. След миг откъм върбата към мен полетя дълга риза, цялата покрита с кръпки. Облякох я. Беше до коленете ми.

— Амалрик сега дойде говори Диос — извика тя. Изкачих се по брега и я намерих легнала там. Беше си изпрала и закърпила дрехите толкова добре, че човек трудно можеше да си представи как доскоро бяха почти парцали. Диос потупа земята до себе си. — Говори на Диос — каза тя. Вече заповядваше. Можех само да се подчиня.

Надеждите ми обаче не се оправдаха, защото щом седнах, тя извади дървената кутия.

— Диос учи много повече… — Тя се навъси, промърмори нетърпеливо нещо и грабна речника от кутията. Малкият й красив розов пръст бързо го запрелиства. — Аха — извика тя и посочи една заврънкулка. — Диос научи много повече… думи. — Тя ми се усмихна, очите й блещукаха. — Да?

— Да — казах аз. После си спомних съвета на Дженъс за уроците по анатомия и хванах малкия пръст на крака й. — Пръст — казах аз. — Пръст.

Диос прилежно повтори:

— Пръст. — Записа думата в речника и ми го подаде да я напиша и на орисиански. Придвижих ръката си по-нагоре.

— Прасец — казах аз. — Прасец. — Тя ококори очи, когато разбра намерението ми. После примижа. Засмя се високо и повтори:

— Прасец.

Вдигнах ръката си още по-нагоре.

— Коляно.

— Коляно — отговори тя, но почувствах как мускулите й се стегнаха — готвеше се да предпази следващия обект на изследването ми. Вместо да продължа към него, аз докоснах рамото й и казах:

— Рамо. — Тя ме погледна странно, изненадана от промяната на тактиката ми.

— Рамо — повтори Диос предпазливо. Наведох се към нея и тя не се отдръпна.

— Целувка? — попитах аз и доближих лицето си още повече.

— Целувка? — отговори тя шепнешком. Устните ни леко се допряха. Трепнах, когато почувствах колко са меки. Сложих ръката си на врата й и я притеглих по-близко, за да пия по-дълбоко от тези прекрасни устни. Почувствах на гърдите си една малка ръка, която нежно ме отблъскваше. Подчиних се, леко задъхан.

— Няма повече целувка — каза тя, но гласът й беше дрезгав, а гушата й почервеня от страст. — Амалрик учи Диос думи. Не целувка.

Кимнах и взех речника, а умът ми се бореше да възстанови нарушеното равновесие. Диос забеляза объркването ми и ме потупа по ръката.

— Целувка хубав — каза тя. — Прави Диос щастлива. — Тя приглади дрехите си и превзето се изправи. — Учи целувка по-късно. — И докато надеждите ми се отправиха към бъдещето, Диос отново се засмя. — Много по-късно… Може би…

Вечерта Дженъс настоя тримата с Касини да поговорим за експедицията.

— Мисля, че ще бъде разумно — каза той, — ако се разберем още отсега за някои неща. Например колко ще останем тук. И какво поведение ще имаме през това време.

— Зная с какво нетърпение очакваш отново да тръгнем, Дженъс — казах аз, — но преди това имаме нужда от почивка. Съмнявам се пътуването да стане по-леко и в колкото по-добра форма сме, толкова по-големи ще са шансовете ни за онова, което ни предстои.

— Няма да оспорвам това — каза Касини. — Озадачен съм обаче от думата „поведение“.

— Говоря за споразумението, което, изглежда, са постигнали съществата, живеещи в този кратер — каза Дженъс. — Мисля, че трябва да следваме техните правила, ако мога да употребя тази дума, и също да ограничим нашето ловуване.

Касини го погледна свирепо.

— Какво те кара да мислиш, че безсловесните зверове могат да направят такова споразумение? — присмя се той. — Спокойствието, което виждаш, е единствено в наша полза.

— Все още ли мислиш, че това е твое дело? — попита Дженъс, без да си прави труда да прикрие отвращението в гласа си.

— Какво друго логично обяснение може да има? — отговори Касини. — От момента, в който напуснахме Ориса, аз правя заклинания, за да осигуря нашата безопасност и благополучие. Освен това ние имаме мощната благословия на Съвета на жреците. Досега тези две неща ни предпазваха от стрелите, намираха ни вода в самото сърце на пустинята. А сега ни дават отсрочка.

Вместо да възрази разгорещено, Дженъс се замисли над думите му.

— Помогни ми, мой учени жрецо — каза той, което изненада не само мен, но и Касини, тъй като в тона му нямаше никаква подигравка, — да видя мъдростта на твоята логика. Без да разкриваш някакви големи тайни на своя занаят, как избираш заклинанията си? И как разбираш какъв може да бъде крайният ефект от дадена магия?

— Това е много просто за онези, които са надарени с жречески талант — каза Касини. — Ние изучаваме, под мъдрото ръководство на върховния жрец, всички писани заклинания, а после ги запаметяваме.

— Но сигурно съществуват безброй много заклинания — каза Дженъс. — Дори за един жрец не е ли много трудно да ги запомни?

— Разбира се — отговори Касини. — Точно поради това има повече или по-малко силни жреци. Аз например имам отлична памет. Не искам да се хваля, но това ми качество оцени още първият учител, когато бях приет всред братята-жреци. Обаче онези, които нямат такава дарба, а дори и аз не мога да помня абсолютно всичко, просто трябва да отидат в архивите, където се съхраняват всички заклинания.

— Когато пътуваш — отбеляза Дженъс, — не можеш да носиш със себе си библиотека.

Касини посочи с пръст челото си.

— Всичко съхранявам тук — каза той. — Това е една от причините, поради която вие сте щастливи, капитане, че именно аз бях помолен да се включа в тази експедиция.

— Да, разбирам, че сме щастливи — отговори Дженъс. — Аз обаче искам да ми отговориш направо на един въпрос. Заклинанията, които използуваш, са зазубрени. Мъдростта, както се казва, идва от древността чрез старите книги.

— Правилно — каза Касини. — Ние знаем, че те ще действат, понеже винаги са действали. Няма значение защо. Не е възможно хората да разберат тези неща. Само боговете могат да знаят защо.

Дженъс го гледаше втренчено. Касини се изчерви, разбирайки къде го е отвел разговорът.

— Значи не може да се каже защо попаднахме в този малък рай. Или нещо изпускам? — попита Дженъс. Касини запелтечи, но не можа да намери отговор. — Значи не знаем — продължи Дженъс — дали мирът, който намираме тук, е дело на хора, или дело на зверове. Вярно ли е?

— Вярно е — отговори Касини с нежелание.

— Тогава предлагам да не се допитваме повторно до боговете — каза Дженъс. — Предлагам да се подчиним на тукашните правила, все едно че са наложени от самите богове.

— Мисля, че това е най-безопасното нещо, което можем да направим — казах аз. Бях категорично на страната на Дженъс. — Освен това, дори Дженъс да греши, няма да се случи нищо лошо. А не можем да кажем какво ще се случи, ако е прав.

— Много добре — съгласи се Касини, като скърцаше със зъби. — Ще направим както казваш.

— И всички ще спазваме часовете, нали? — настоя Дженъс.

— Да — каза Касини и стана преди Дженъс да го хване в други словесни уловки.

— Не е учудващо, приятелю — каза Дженъс, — че в изучаването на нещо толкова важно като магията въобще няма никакви закони… освен закона магьосниците да пазят в тайна знанията си.

— Предполагам, че такова е естеството на нещата — отвърнах аз.

— Наистина ли мислиш така?

Започнах да отговарям, после поклатих глава.

— Кой може да каже? Когато бях дете, подлудявах учителите си с такива въпроси.

— А сега, когато си зрял мъж?

— Аз не съм Касини — отговорих му. — Не е необходимо да хитруваш. Кажи си направо какво имаш предвид. Нали виждам, че ти се говори за това.

Дженъс се засмя на прозорливостта ми.

— О, всеки човек обича да се слуша като говори! — каза той. — Сигурно има някакъв малък демон на самовъзхищение, който лудее от радост при звука на собствените ни гласове. — Той пийна сладка вода от една кратуна и ми я подаде и аз да пия. — Аз наистина имам собствени теории, както ти се досети, и те отиват много по-далеч от празното бръщолевене на Касини, че магиите действат, защото винаги са действали.

Кимнах му да продължи.

— Аз вярвам, че в основата на всичко лежат някакви принципи — каза Дженъс. — Един от тях е, че всяко нещо създава подобно на себе си нещо, от което следва, че последствието прилича на своята причина. Друг такъв принцип е, че нещата, които веднъж са били в контакт, ще продължат да си въздействат независимо колко голямо е разстоянието между тях. Един пример може да илюстрира и двата принципа: ако един жрец реши да унищожи някого, той се опитва да вземе нещо лично, къдрица от косата например. Такова нещо се опитаха да направят с теб в Ликантия. Тогава той прави подобие на врага с косата като част от подобието и после го атакува… чрез изгаряне например. Ако това бъде извършено правилно, врагът силно ще пострада и може дори да умре.

— Черна магия — промълвих аз.

— Не, просто пример за законите на жреците — каза Дженъс. — Те делят магията на черна и бяла. На добра и лоша.

— А ти не мислиш ли, че има разлика?

— Никаква. За онзи, който се опитва да унищожи своя враг, магията е добро нещо. С други думи, бяла. За жертвата, разбира се, повече от сигурно е черна. Мисля, че единствената разлика е от коя страна се гледа.

— Защо се обременяваш с такива неща? — попитах аз — Защо не престанеш да им обръщаш внимание?

— Защото са средство за постигане на определена цел — отговори Дженъс. — Заинтересувах се от тях, когато бях роб, и искам да усвоя магиите, които контролират живота, за да не може някой да ми го отнеме ей така, от каприз.

Поклатих глава.

— Смяташ ли, че е безопасно? Или още по-точно… разумно?

— Нито едното, нито другото — отговори Дженъс.

— Защото според една друга моя теория всяко заклинание се отразява и на заклинателя. Така че накрая, след много заклинания, магьосникът ще разбере, че неговото същество също е увредено. Бедата е, че магията е много съблазнителна наука… защото вярвам, че някой далечен ден тя ще стане наука. Който някога се е срещнал с цел, която не може да се отхвърли, той е готов да рискува всичко.

Спомних си за любовното биле и Мелина и не можех да не се съглася.

— Какво очакваш да постигнеш с това проучване? — попитах аз.

— Да постигна целта си — отговори тихо Дженъс. — И нищо повече. — Той гледаше замечтано огъня. — В бъдеще ще има по-умни хора, Амалрик. Хора, които ще изследват всички закони… от магьосническите до онези, които наричаме природни. Защо реката тече надолу, а не нагоре по планината? Защо една тояга с камък под нея може да повдигне предмет, който не може да се помръдне с голи ръце? Как се открива вода с пръчка? Как може да се хванат духовете на вятъра в кожена торба и по-късно да се пуснат, за да издуят платната? Може би съм глупак, но според мен съществуват закони, на които тези неща се подчиняват. И няма ли да е чудесно, приятелю, ако те са едни и същи? Ако няма разлика между материалното и духовното?

— Наистина ли мислиш така? — попитах аз изненадан.

Дженъс се изкиска.

— Не. Би било много лесно. Но ако живееш толкова дълго, че да срещнеш тези бъдни мислители, не се изненадвай, че поне някои от нещата, които казах, може да се окажат верни.

С това разговорът ни завърши, но — много пъти след краткото време, прекарано в рая, мислих върху тези му думи. Възгледите на Дженъс събудиха у мен огромна надежда. Ако наистина съществуваха правила, ако магията се подчиняваше на закони, които могат да се научат от всеки мъж или жена, това би било голям дар за всички. Ако този ден някога дойдеше, той щеше да отнеме властта на жреците над обикновените хора като мен! Властта, която бяха имали над моя брат! Хрумна ми и друго: може би Дженъс търсеше нещо също толкова ценно, колкото Далечното царство.

Чух Диос да се смее до съседния лагерен огън и мисълта ми изчезна.

Следващите дни отлетяха бързо и бяха едни от най-щастливите в моя живот. Лесно се приспособихме към приятния начин на живот в кратера. Хранехме се с плодове и ядки, плувахме и лудувахме с животните и ги убивахме само през определените часове, когато преследвани и преследвачи се връщаха към обичайните си роли. Изстъргахме от себе си всичката натрупана през тежкото пътуване мърсотия, изпосталелите ни тела се наляха с плът.

Диос и аз се сближихме. Тя беше красива и по-рано, но под благотворното влияние на този истински рай стана направо очарователна. Бедрата й се наляха, кожата и косата й блестяха от здраве, искрящите й очи запълваха празнината на липсващите думи. Другарите ни се правеха, че не ни забелязват, когато се разхождахме ръка за ръка из благодатния кратер. Имаше десетки ромонливи потоци и тучни долини, които ни канеха да ги посетим, и ние май ги обиколихме всичките. Продължихме и с уроците, но сега те вървяха по-бързо и за кратко време толкова напреднахме, че преминавахме неусетно от нейния майчин език на моя, сякаш бяхме израсли заедно.

Разбрах, че Диос е принцеса, както и предполагах. Майка й управлявала малкото княжество Салкей. Мъжете от нейния народ били по-добри в домакинството и ежедневието и се грижели за палатките и приготвянето на храната. Но на война всички трябвало да се бият. Жените били разузнавачки, ръководители, военоначалници. По политически причини майка й я сгодила за благородник от друго племе. Диос отивала на сватбата си когато ги нападнали търговците на роби.

Бях много разстроен, когато разбрах за предстоящата й женитба. Но Диос бързо ме успокои. Обясни ми, че „благородникът“ бил момченце на шест години и тъй като тя била сред чужди мъже толкова дълго без подходяща придружителка, нямало никаква надежда да я одобрят за негова жена. Заболя ме, когато чух това. Заради нея.

Тя обаче се разсмя и каза:

— Това просто означава, че вече не съм длъжна да се омъжа за малко момченце. В моя собствен род не е толкова важно момичето да е девствено. Девствеността е важна само за… другите. За търговците на роби например. — Тя потрепера. Те щяха да ме продадат, за да бъда поднесена като жертвен дар за плодородие. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Ако не бях девиа, поне щях да имам по-голям шанс да остана жива. Диос ме погледна замислено. Чудех се какви ли мисли се въртят в ума й. Тя въздъхна.

— В някои отношения беше по-лесно, когато нашите… думи… бяха по-малко.

— В кои отношения? — запитах аз. Диос поклати глава и каза:

— Няма значение.

Въпреки че не отговори на въпроса ми, знаех какво има предвид. От времето, когато я целунах на брега, бях станах изключително внимателен. Възможността да си говорим вече ме привличаше по-силно, отколкото страстта. От непринудените ни разговори разбрах, че сме станали приятели. После се сближихме още повече, а когато Диос ми разказа за пътуването и пленяването си, изпитах нужда да й разкажа и за нашата цел.

— Далечното царство! — възкликна тя. — Наистина ли си решил да го намериш? — Очите й бяха пълни с възхита и благоговение.

— Ако волята на боговете е такава — отговорих аз.

— Сигурен съм, че е такава — каза тя, — иначе нямаше да стигнеш чак дотук. В Салкей казват, че когато нашият народ и всички други народи се обединят с Далечното царство, ще настъпи краят на всякакво насилие. Няма да има никакви убийства, никакви войни.

— Никакви войни? — Засмях се. — Хубава мисъл. Страхувам се обаче, моя прекрасна Диос, че войната е постоянна злочестина и няма нищо общо с тъмните сили, които, както казват, се борели срещу просветения народ на Далечното царство. Войната може да е магия. Дори лоша магия. Но убиването е естествено състояние на всички същества. То не се нуждае от помощта на тъмни сили.

Вместо отговор Диос ми посочи извора, който бълбукаше в корените на голямото дърво под нас. Една хиена се правеше на уплашена до смърт от някаква тлъста млада маймунка.

— Тук не е така — каза Диос.

Не можех да възразя нищо.

После, съвсем неочаквано, Диос заяви:

— Трябва да го видя. Ще дойда с теб.

— Невъзможно! — възразих аз разтревожен.

— А какво ще правиш с мен? — попита тя. Основателен въпрос, който от известно време избягвах да си задам. — Не можеш да ме изпратиш в Салкей. Не можеш да се върнеш обратно… много е далече; няма никакъв начин да се присъединя и към някой търговски керван, защото в тази безлюдна страна няма кервани. За теб единствената възможност е да вървиш напред. Значи най-разумно е да ми дадеш оръжие — аз съм опитен войн, както всички жени в Салкей — и да ти помагам по време на пътуването, вместо да съм просто допълнително бреме.

Отново нямах какво да възразя. Засмях се, а тя се обиди, така че й обясних колко ми напомня за моята собствена сестра, Рейли, с войнишкия й навик да говори ясно и само по същество.

— Сестра ми ще ти хареса — казах аз.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — каза тя. Или поне така ми се стори, защото говореше толкова тихо, че не бях сигурен.

— Моля? — попитах аз.

Тя отвори уста да отговори, после поклати глава.

— О, Амалрик! Всички Орисианци ли са такива?

— Какво искаш да кажеш?

— Стига вече! — изкрещя тя. — Какво трябва да направи една жена, за да получи целувката, която си й обещал?

И се хвърли върху мен. Беше малка, но ме събори на земята, устните й се впиха в моите. За момент се сащисах но само за момент, тъй като пламенната женска плът притисната о мен, и огънят, който толкова дълго беше тлял, избухнаха. Задърпахме дрехите си, докато помежду ни не остана нищо. Претърколих се върху нея, тя разтвори широко крака и подигна бедра, за да ме поеме. Обезумях. Усетих съпротива, чух стенание и реших, че е от болка; опитах се да се отдръпна. Но ръцете й ме хванаха за хълбоците и ме задърпаха още по-навътре Съпротивата изчезна, лудостта отново ме завладя и аз продължих все по-бързо и по-силно. Бедрата ни се удряха, устата и ръцете ни се търсеха като побеснели.

Любихме се цяла нощ. Сутринта се изкъпахме, закусихме набързо, отделихме се от другите и пак се любихме до пълно изтощение. С всеки изминат ден страстта ни се усилваше, както и нашата любов. Вече не се поставяше въпросът дали тя трябва да участва в пътешествието. Сега ви казвам, че ако бях върховен жрец, бих направил такава силна магия, която да ме върне в онези дни с Диос в спокойната пустош на тайнствения кратер. Бих живял там с нея до края на земните си дни.

Не зная колко дни престояхме там, защото бях прекалено погълнат от Диос, за да ги броя. Но когато дойде краят, загубих нещо ценно, нещо, което вече никога не можах да намеря през целия си дълъг живот.

Часът, когато всички същества се връщаха към своята обичайна природа и начин на хранене, беше отминал. По време на пребиваването си в кратера педантично бяхме спазвали нашата част от споразумението. През този ден бяхме убили две антилопи и хванали малко риба. Изпекохме ги и ги изядохме с удоволствие, а месото, което ни остана, сложихме на скари да се суши. Двамата с Дженъс се бяхме излегнали на един склон и се наслаждавахме на последните слънчеви лъчи, доволни от хубавата вечеря. Касини слагаше нова тетива на лъка си. Една от антилопите беше паднала от негова стрела и той бе изключително доволен. Беше странно един жрец да изпитва такова удовлетворение от неща, които обикновените хора трябва да вършат, за да си осигурят ежедневното съществувание, но Касини се перчеше, като че ли беше първият ловец на света.

Чух Диос да вика от радост и се надигнах на лакът. Тя стоеше под едно плодно дърво и сочеше към клоните.

— Виж тази маймуна — викаше тя. — Чудесна е. Вдигнах поглед нагоре и я видях. Беше се настанила на един клон, гризеше зрял плод и се караше на Диос. Окраската й бе изненадваща — животинчето сияеше в зелено и червено, синьо и златно, всичко това размесено като в шарка на килим.

— Никога не съм виждал такова нещо — каза Дженъс. Станахме да я разгледаме отблизо.

С крайчеца на очите си видях, че Касини също стана, стиснал лъка в ръка, но не му обърнах внимание. Отидохме при Диос под дървото. Маймуната скачаше от клон на клон, а ние се смеехме лудориите и.

— Точно колкото за една чудесна шапка — каза Касини зад гърба ми.

Обърнах се слисан.

— Какво… — И с ужас видях, че беше вдигнал лъка и го опъваше.

— Касини, не! — извика Дженъс.

В този миг Касини пусна стрелата. За момент помислих, че няма да улучи, защото маймуната скочи от един клон на друг. Но в такива моменти щастието рядко се усмихва на човек или животно и ние гледахме безпомощно как стрелата излита и се забива в гърдите на животното. Маймуната изпищя от болка и ужас като малко дете. Изстинахме. Касини бе извършил истинско убийство.

Маймунката падна в краката му. Той я вдигна, лицето му светеше от радостта на победата.

— Дори не използувах заклинание върху стрелата — похвали се жрецът.

Диос стоеше и го гледаше. Очите й бяха изпълнени с ужас, устата й разкривена от мъка.

— Дявол да те вземе, Касини! — изкрещя Дженъс. — Ти наруши споразумението.

Касини вдигна рамене.

— Е, и какво? То и без това беше глупаво. А сега имам кожа за хубава шапка, която да пази главата ми от горещото слънце.

Дженъс вдигна юмрук. Диос хвана дръжката на ножа си. Усетих как в сърцето ми се надига такава ярост, че ако имах подръка оръжие, щях да убия Касини. После ме обхвана отвращение и се обърнах да повърна. В този момент се разнесе ужасен рев. Някой изкрещя от ужас. Обърнахме се и видяхме другарите си да бягат. Един тигър тичаше по петите им.

Дженъс се спусна към тях и пътьом грабна една главня от лагерния огън. Хвърли я в муцуната на тигъра. Звярът изрева, прескочи през хората и изчезна сред дърветата. Едва беше преминала тази опасност и чухме да реват други разярени зверове.

— Какво става? — извика Диос и изскимтя от болка, защото от клоните на дървото излетя тежък плод и я удари по ръката. Последваха го дузина други, после от дърветата се изсипа истинска градушка. Не можехме да видим нападателите, но чувахме разгневени маймунски крясъци. Бяха стотици — толкова много, че дърветата се извиваха под тежестта им. Чувахме и другите зверове от кратера да призовават за отмъщение. Два големи гущера плуваха към брега на езерото. Там към тях се присъедини глутница хиени. За броени секунди брегът загъмжа от месоядни животни, които се събираха за атака.

— Бягайте! — извика Касини и се спусна към лагера. В този момент небесата се отвориха и се изсипа истински потоп. Дъждът беше толкова силен, че не можех да дишам. За наша радост обаче той попречи и на животните, които побързаха да се скрият на сушина. Знаехме, че отсрочката ще бъде кратка. Щом бурята преминеше, те щяха да подновят атаката. Нямаше никаква надежда групата ни да устои срещу обединените сили на кратера. Разговорите и обсъжданията какво да правим по-нататък бяха излишни. Под блясъка на светкавиците, които раздираха небето, и екота на гръмотевиците, мокри до кости, ние натъпкахме багажа си във вързопите, качихме го на мулетата и побягнахме.

Двамата с Диос спряхме на ръба на кратера. Обърнахме се да хвърлим последен поглед към мястото, където бе разцъфтяла нашата любов. Но в бурята не се виждаше нищо. Дженъс дойде зад нас и ни прегърна през раменете. Утешителна прегръдка на приятел. Тримата постояхме, загледани в кратера, а дъждът се лееше върху окаяните ни фигури.

— Време е да тръгваме, приятели — каза накрая Дженъс. — Хайде.

И ние тримата се обърнахме и напуснахме рая.

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТАПУСТОШТА

Избягахме от долината и продължихме през безкрайната пустош. Светът беше само гола земя, осеяна с камъни, кремък и шисти. Единствените растения, които виждахме, бяха сиви прашни дървета, приведени над земята като разкривени старчески пръсти. Нямаше нищо живо, а единствената вода, която намерихме, беше блудкава и толкова дълбоко, че трябваше да копаем с часове преди да просълзи някаква влага.

Отново се принудихме да навлечем износените си обувки и много скоро подметките съвсем се изтриха. Увихме краката си в парцали и направихме брезентови чорапи за мулетата, за да облекчим бедните животни, които носеха товарите. Касини вече сигурно съжаляваше, че бе настоявал да носи ботуши преди да влезем в долината: последният му чифт се скъса за по-малко от ден, а нямаше нищо, от което да му направят нови. Не че някой би му направил… Никой не говореше на жреца освен по необходимост. Гневът ни нарасна, когато той установи, че все по-трудно може да прави заклинанията, наследени от древността, и ние все по-често трябваше да се ориентираме по слънцето през деня и по звездите през нощта, за да определяме посоката за следващия ден.

Все по-малко говорехме помежду си. Устните ни бяха попукани от слънцето. С всеки изминал ден между нас сякаш се засилваше някаква омраза. Добре поне, че не се скарах с Диос. От друга страна, силите ни бяха толкова малко, че рядко правехме любов. Хората — по-специално Лайън — започнаха да мърморят за привилегиите на богатите и че аз не върша нищо. Съзнателно не искаха да забележат, че бях станал готвач на експедицията… не защото имах някакъв особен талант в тази професия, а просто понеже още като дете бях запомнил истината, казана от баща ми: „Ако си отрежеш най-голямото парче от баницата, трябва да свършиш и от работата за деня повече от всички други и да ги накараш да видят, че си я свършил.“ Не че готвенето беше тежка работа — то не изискваше нищо повече от сипване на вода, булгур, сушени зеленчуци и подправки в котлето и настъргване на малко сушено месо в „супата“. Никой… поне засега… не подхвърляше да убием мулетата за храна.

Другото, което отбелязахме, беше отсъствието на наблюдателите. Не знаехме дали да се чувстваме спокойни, изплашени или пък загрижени, че сме изгубили пътя си. Макар да не знаехме дали тяхната цел е добра, или лоша, бяхме свикнали да ги виждаме на хоризонта или на върха на някое високо скалисто плато.

Една нощ направихме лагер, изгълтахме разсеяно вечерята си и легнахме да спим. Всеки изрови плитка дупка и се сви в нея. Лежах по гръб с протегната ръка към Диос. Не беше нито топло, нито студено; небето беше много ясно и много тъмно, а звездите изглеждаха невероятно близко. После помислих, че пада мъгла… сякаш се надигаше пясъчна буря… Но не се помръднах. Бях заспал и сънувах.

Трябва да съм сънувал цяла нощ, защото когато се събудих, цялото тяло ме болеше, като че ли въобще не бях спал. Диос също изглеждаше уморена: под очите й имаше тъмни кръгове. Без да помисля, казах, че изглежда изнурена, и тя ми се озъби, а после се извини. Всички бяхме като изстискани лимони. Мълчаливо започнахме да товарим. Дженъс неочаквано прекъсна унеса ни, нареди да се съберем и без какъвто и да било увод започна:

— Касини, тази нощ сънувах. — Очаквах саркастично възражение, но Касини кимна, сякаш знаеше за какво става дума. — И мисля — продължи Грейклок, — че всички са сънували. Прав ли съм? — Изненадани, ние закимахме и замърморихме в знак на потвърждение. — Мога точно да ти разкажа съня си, но да не губим време за подробности. Накратко, моят сън ми каза, че в тези места, през които пътуваме сега, горещината не идва от боговете, а от нещо друго. Сънувах, че някога това е била плодородна, мирна страна със селища и градове, по-големи дори от онези, които мъдростта ти ти показа при реката в земите на крайбрежните жители. Тази земя е била разорена и опустошена. Опустошена за по-малко от седмица. Хората били избити или откарани в робство, не си спомням добре. Водата потънала дълбоко под почвата и дори хълмовете и планините били сринати, както ние можем да сринем обикновен мравуняк. Вярно ли е? И ти ли сънува същото? Тогава ще те оставя да продължиш. Какво е причинило това разорение?

Лицето на Касини беше по-измъчено дори от нашите.

— Магия — прошепна той. — Магия или много магии, направени от жреци с власт много по-голяма от онази, за която някога бих могъл да мечтая, далеч по-голяма от онази, която е разрушила голямата стена на Ликантия, или от бурята на властелините, от която едва се отървахме. И тази земя не само е разорена за една нощ, но над нея все още витае магията, така че тя никога вече няма да стане плодородна.

— Можеш ли да ни кажеш, откъде е дошла тази магия? — попита Дженъс.

Касини поклати глава.

— Мога само да кажа, че сънят ти е верен и че магията е направена от хора… или от същества, които някога са били хора, а не от богове.

— Хора от Далечното царство — промърмори един от мъжете. Казваше се Силв. — И ние вървим по пътищата им като елени към водопой, и ще ни избият до един.

— Не — възрази категорично Касини. — И преди, и сега усещам голяма магия от изток, оттам, където, според нашия талисман, трябва да се намира Далечното царство. Но тази магия не е оттам… а отвсякъде … и отникъде.

Дженъс се изправи.

— Щом тази магия продължава да витае… нека да използувам твоите думи, Силв, по нашите пътища, най-добре е да се махнем от обсега на смъртоносните копия, та дори да са магьоснически.

Речено-сторено. Побързахме да натоварим и тръгнахме отново. Но страхът не изчезна. Виждах все повече мрачни погледи: виждах и гневни, и уплашени, и виновни очи, които се отместваха встрани, щом някой от четиримата ръководители на експедицията се взреше в тях. Дженъс тръгна по-близко до двете мулета, натоварени с водата, а Мийна до третото, което носеше златото ни. Попитах Дженъс дали може да избухне бунт.

— Още не — отговори той. — Много са уморени, никой още не е умрял и, най-важното, никой не вижда къде да избяга. Най-вероятно обаче ще се разбунтуват петимата, които освободихме от робство, тъй като родните им места са най-близко. Те обаче все още са потиснати от пленяването. Не, никой няма да ни убие, докато спим. Засега.

На следния ден Касини изгуби магическата си сила. Виковете му ме събудиха точно на разсъмване. Изтичах при него — мислех си, че някоя пустинна змия може да е потърсила топлината на тялото му. Касини беше по нощното си наметало, лицето му беше бяло и ужасено като на малко дете, сънувало първия си кошмар и обхванато от ужас, без да знае, че всичко е било само сън.

— Аз… аз изгубих дарбата си — изпъшка той. — Нищо не помня. Събудих се и реших да направя едно малко заклинание да прогоня бълхите от покривалото си. Но не можах… да си спомня боговете, които да използувам в заклинанието, нито пък самото заклинание, нито пък какви символи да начертая… всъщност не мога да си спомня никакъв символ с изключение на кръга, за който и последният тъпак знае, че е магически.

— Значи сме беззащитни — каза Мийна, преди да се усети. Мисля, че никой не го чу, но това беше без значение. Ако Касини наистина беше изгубил магическата си сила, това означаваше, че всички малки магии — от онези, които запушваха дупчиците в меховете, за да не изтича водата, до всички други, които използуваше, за да ни защитава от чужди магии, — бяха изгубени. Ние бяхме беззащитни. Дори по-лошо, защото без заклинанията беше безполезна и картата ни. Добре поне, че ни предупреди, и че Дженъс можеше да се ориентира и по други, макар и по-малко надеждни методи. С малко късмет нашият път към далечните планини и петте върха с прохода между тях, които бях започнал да наричам Юмрука на боговете, щеше да продължи. Потеглихме, а отчаянието ни ставаше все по-силно.

Изчаках, докато Дженъс се отдели от останалите, и тръгнах заедно с него. Подбрах внимателно думите си.

— Веднъж ми каза, че поназнайваш някои магии — започнах аз. — Ако измисля нещо да заангажираме Касини, например да го изпратим с някой войник напред да разузнаят… — Спрях, защото Дженъс ме погледна и изразът му беше толкова измъчен, колкото и този на Касини.

— И аз, приятелю — каза той. — Аз също забравих малкото заклинания, които знаех. Но не казах нищо. Не само от страх пред закона, но…

Той млъкна. Не беше необходимо да говори повече. Ако хората знаеха, че Дженъс и Касини едновременно са загубили своята „сила“, те щяха да се досетят, че това се дължи само на едно нещо — на друг жрец, на магьосник, който сигурно е наш враг и в момента прави магии над тази опустошена земя, за да ни намери и унищожи. Видях как Лайън ни гледа подозрително и се насилих да си придам бодър вид и да се засмея, макар че смехът ми беше неискрен. Дженъс направи същото.

Стана това, от което се страхуваше Касини — без защитата ни сполетяха безброй неприятности: двамата с Диос безпричинно се зъбехме един на друг, а извиненията бяха само насила изречени думи. Улових се, че преценявам наум всичките си другари и мисля колко глупав, лош и зъл е всеки един от тях, и как никой не взема присърце желаната цел. После ненавистта ми се обърна към самия мен: как съм дръзнал най-безразсъдно да търся Далечното царство? Нима не знаех, че и по-добри хора вече са се опитвали и са загинали? Как не помислих, че толкова могъща страна като Далечното царство ще има и мощни врагове, покрай които трябва да минем, за да достигнем до него? Ако Далечното царство въобще съществуваше — което вече ми изглеждаше най-малкото смешно. Трябваше да се върнем, да се върнем веднага. Може би щяхме да успеем да стигнем при реката и нашите приятели, крайбрежните жители. Или… Но какво значение имаше, ако в опустошената земя ни хванеха търговците на роби? Поне щяхме да сме живи, нали? Ако ли пък решаха да ни убият, какво от това? Бездруго изтощените ни, мръсни, вонящи тела бяха за бунището. Тази мисъл се въртеше в главата ми като магическо колело. Но ние продължавахме… или, по-точно казано, Дженъс ни принуждаваше да продължим, обещаваше, заплашваше, придумваше ни да направим още една стъпка, да изминем още една левга, да издържим още един ден. Диос доказа, че е дъщеря на силна царица, и оказваше на Дженъс толкова голяма помощ, колкото и аз. Тримата заедно подтиквахме хората напред с всички възможни средства.

После дойдоха болестите: отпадналост, треска, болки в крайниците, слабост. Двама души — Силв и Йелсън — бяха толкова зле, че се наложи да им направим шейни от одеяла и копия и да ги теглим с мулета. Йелсън умря на следващия ден. Вече всички — кой повече, кой по-малко — бяхме болни. Е, поне никой нямаше достатъчно сили, за да подготвя бунт. Но магията още беше над нас и нито Касини, нито Дженъс не можеха да си спомнят нищо от заклинанията си: как се вършат, с какви средствата и треви. Бяха забравили всичко.

Два дни след като заровихме Йелсън околността се промени. Вместо да е почти гола и камениста, земята стана песъчлива. От време на време виждахме по малко зеленинка, ниски шубраци. Стори ми се, че видях и животно… една малка антилопа… да прибягва от храст до храст. Никога не бях мислил, че ще се радвам да вляза в пясъчна пустиня, но наистина се зарадвах. Надявах се че сме преминали най-лошото и пустинята ще става все по-зелена, с все повече земя, и накрая на хоризонта ще видим планините.

Непрекъснато трябваше да заобикаляме, защото земята беше осеяна с безбройни пропасти и урви. Научих се как да спазвам посоката по суша. Стигнехме ли до някоя пропаст, определяхме посоката по компаса, после се отклонявахме на деветдесет градуса от избрания курс и вървяхме все направо, като брояхме стъпките. Щом стигнехме края на препятствието, се връщахме към първоначалния курс, докато го отминем, а после пак се завъртахме на деветдесет градуса и изминавахме същия брой стъпки… и накрая отново поемахме в правилната посока. Беше влудяващо.

Някои от падините бяха плитки, други обаче бяха пропасти, дълбоки по петдесет хвърлея. Чудех се откъде ли са се взели? Може би онова, което бях слушал, беше вярно… че падащите звезди, които осветяваха летните нощи в Ориса, не са сигнали от боговете, а скали, истински скали, може би хвърлени от божия дом върху земята. Но защо бяха толкова много в тази пустош?

Докато размишлявах върху това, намерихме първото… и аз не знам какво. Човекът, който вървеше най-отпред, прати да извикат сержант Мийна. Всичките кости ме боляха, но успях да се завлека до челото на колоната заедно с Дженъс. Събрахме се около нещото — беше антилопа, или поне на мен ми изглеждаше така. Не беше цяло тяло, а почерняла от слънцето кожа на някакво четирикрако същество. На десетина стъпки от него имаше яма. По-нататък Мийна видя друга кожа, но разкъсана. От някаква хищна котка, може би. Но ако беше котка, щеше да изяде кожата и да остави костите. Продължихме по пътя си. Труповете поне означаваха, че ще имаме прясно месо, ако успеем да хванем или убием някое от тези същества, може би и вода. Намерихме други ями и други кожи на животни. Сетих си на какво ми напомнят — на люспи от грозде, изплюти след като сокът от тях е изсмукан. Следващото тяло, което видяхме, беше на човек, убит по същия начин. Нямаше никакви следи от кости, но кожата на човека лежеше мумифицирана на земята, кожа от ключиците до коленете; главата му също липсваше. Човекът бе имал приблизително моя ръст и телосложение; толкова за разказите за хора с глави в стомасите: или са измислици или пък не бяхме пътували достатъчно далеч, за да ги срещнем. Нямаше никакви остатъци от дрехи или оръжие, така че само по голото тяло не можехме да кажем дали е бил роб, или богаташ. Дженъс предложи да сгъстим колоната и да се движим по-внимателно в местата, обрасли с храсти. Очевидно той също мислеше, че някоя голяма хищна котка е убила човека и му е откъснала главата. Никой нямаше по-добро предположение. Заобикаляхме една друга яма, когато неочаквано почвата под нас поддаде и ние се захлъзгахме, задраскахме обезумели но свличащия се пясък, но продължавахме да се свличаме към дъното. Видях как едно от мулетата — онова, което носеше сандъците със златото — се прекатури, зарева от ужас, златните монети се разсипаха и са затъркаляха надолу… как един войник пълзеше нагоре, за да достигне твърда почва… как Касини крещи ужасен…

От дъното на ямата излезе нещо. Някакъв черен демон. Никога не бях виждал… или просто умът ми отказа да признае, че е виждал подобно същество. Беше нещо като огромен пулсиращ корем… клиновидна глава върху шия като оръдейна кула… челюсти със зъби като ятагани, щръкнали от двете страни на стиснатата уста… лапи, драскащи по пясъка, копаещи, копаещи, копаещи — и пясъкът под нас се плъзгаше надолу и все надолу, към смъртта. Обувките на Касини се изхлузиха, той падна и започна да се търкаля. Ревът на мулето се превърна в писък, после секна. Касини спря да се хлъзга, разпери крака на пясъка, после отново започна бавно да се свлича. Викаше за помощ и пищеше.

Дженъс, който също се беше плъзнал в капана, лежеше, разперил ръце и крака на няколко крачки от жреца. Изправи се на колене… Касини протегна ръка към него… Дженъс също се пресегна… после спря. За миг замръзнахме като в някаква ужасна жива картина. Скочих надолу, после още веднъж, потънах до колене в пясъка под Касини и двамата започнахме да се хлъзгаме надолу. Успях някак си да се закрепя… изправих се… не смеех да погледна назад и да видя колко близко сме до ужасното чудовище, не бях достатъчно устойчив, за да извадя сабята си; извиках на Касини да пълзи, да пълзи нагоре и той запълзя, аз запъплих след него и мисля че чух съскане зад себе си, сякаш съществото беше измамено; от ръба на ямата полетяха копия, стрелнаха се покрай мен; съскането се превърна в писък. Загазих нагоре, хлъзгах се назад… Дженъс беше до нас, по някакъв начин успяваше да ходи по сриващия се пясък… а после всички бяхме извън бърлогата на съществото и бягахме далеч от ръба. Диос и Мийна притичаха с опънати лъкове. Нямаше обаче по кого да стрелят.

Страните на ямата бяха все още хлъзгави. На дъното нямаше нищо. Никакво същество, никакво муле, никакъв сандък. Стори ми се, че виждам блясъка на няколко монети. Ако съществото не можеше да става невидимо или не беше демон от някой неизвестен ад, сигурно се беше зарило. Сетих се за всички ями, покрай които бяхме минали, представих си във всяка по едно такова чудовище и отхвърлих тази отвратителна мисъл. Разбрахме, че един от войниците липсва — Арън. Така и не намерихме тялото му. Заповядах да тръгваме преди чудовището от ямата да има време да го изсмуче и да захвърли тялото му подир нас. Касини се мръщеше на Дженъс, който избягваше погледа му. Продължихме на изток.

През нощта се събудих и видях някой да седи доста далеч от огъня. Можеше да бъде само Дженъс. Станах тихо и отидох при него.

— Според всички правила — каза спокойно той — ти трябва да ме понижиш и да назначиш на мое място сержант Мийна. Днес се провалих.

Пак добре, защото вече бях започнал да мисля, че на Дженъс са му чужди всички човешки чувства и недостатъци.

— Великият Грейклок изплашен — казах саркастично. — Звездите падат от небето, земята се тресе, луната става кървава. Ами че това чудовище би подплашило дори героите от древността!

— Не беше страх — каза Дженъс и аз знаех, че казва истината. — Никой войник не може да си позволи страхът от смъртта, която очаква всички ни, да го парализира така, както стана с мен.

— Значи си си позволил да пожелаеш смъртта на Касини. По дяволите, не зная какво ме накара да скоча след него, като се има предвид колко пъти съм пожелавал да пипне някоя смъртоносна болест.

— Чувствата ми към Касини нямат нищо общо с това И ще ти кажа пак, че независимо колко не ни харесва, без него няма да можем да постигнем целта си. Ще са ни необходими всички негови магически дарби, за да влезем в Далечното царство, а аз чувствам, че сега сме много, много близко.

— Тогава какво? — попитах нетърпеливо аз.

— Нали ти казах, Далечното царство — продължи Дженъс. — Тази мисъл ми дойде, когато видях Касини да се мята като шаран. Помислих си колко глупаво ще бъде да умра… тук… сега… когато вече съм пред прага на мечтата на моя живот. За да постигна мечтата си бях готов да оставя чудовището да изсмуче живота на Касини.

Не биваше да го правя, но все пак попитах:

— Дженъс, да предположим, че там бях аз? Че аз се хлъзгах към онези ужасни челюсти. Щеше ли да стоиш безучастен като статуя?

Настъпи продължителна тишина, дори започнах да се дразня. После чух:

— Мисля, че не, приятелю. Или може би… не, надявам се, че не бих стоял безучастен. Не. Бих ти помогнал. — Съмнението в гласа му обаче не изчезна.

Върнах се при постелята си и при Диос и се измъчвах и тормозех заради онова, което се беше случило. Сега, когато си спомням всичко това и търся необходимите ми думи да опиша младежките си мисли, разбирам, че съм се почувствал наранен… предаден от приятеля си. Но от дистанцията на времето виждам онова, което тогава не можех да разбера. Защото мога да гледам напред, докато младият Амалрик не можеше.

През следващите дни отношението на Дженъс към мен малко се промени. Той изглеждаше… някак си по-свободен с мен. Сякаш беше премахната някаква бариера и връзката ни бе станала по-силна. Нещата всъщност бяха съвсем прости: до този ден аз бях приятел на Дженъс, в това не можеше да има съмнение; но той не беше мой приятел. След ямата Дженъс Грейклок стана истински мой приятел… или поне толкова истински, колкото можеше да бъде спрямо някои мъж или жена.

На следната сутрин Дженъс ми показа статуетката на танцьорката. Ахнах от изненада: тя блестеше, сякаш някой бижутер я бе лъскал часове наред с прах за полиране и, което беше още по-изненадващо, беше частично възстановена. По-рано счупена от бедрата надолу, сега тя беше цяла чак до глезените. Момичето държеше в ръката си сребърно перо, а шалът, който мислех, че е част от оригиналната отливка, беше фина материя… жива.

Вече не се съмнявах, че наближаваме Далечното царство!

На следващия ден Диос първа забеляза, че хоризонтът е тъмносин. Молехме се това синьо да означава, че се доближаваме до планините. Ако беше така, те, изглежда, се издигаха на много левги от нас. Въпросът беше дали ще имаме сили да стигнем до тях. Аз мислех, че няма да имаме. Най-доброто, което можех да си представя, беше, че можем да намерим друг оазис с дивеч и риба. Трябваше да си починем и да се възстановим; състоянието ни се влошаваше. Мислех си, че ако спрем, магията, която ни преследва, може да продължи напред и да ни отмине, а силата на Касини да се възвърне.

Лайън вървеше начело на колоната; аз бях след него на един хвърлей. Местността беше покрита с вълнообразни хълмове. Изкачих се на едно било и точно пред нас, на не повече от няколко минути път видях открита тясна долина: голяма пукнатина в земята, сякаш някой гигант беше пъхнал двете си ръце и я беше разцепил. Точно под отвесния ръб видях тъмнозелена ивица — това можеха да бъдат само добре напоявани дървета. Извиках на Лайън, който вървеше право към пукнатината, като че ли имаше намерение да скочи в нея. Той ме погледна озадачен и се върна.

— Защо не извика, когато я видя? — попитах аз.

— Какво да съм видял?

Помислих, че просто се инати, после разбрах, че е болен. Махнах с ръка. Той се обърна и сякаш от очите му падна някаква завеса.

— Тя… тя… не беше там. Аз… виждах само… хълмове — успя да каже той. — Тъкмо мислех да се върна и да кажа, че трябва да хванем друга посока.

А може би някой го бе накарал да мисли така. Стараейки се да не приличаме на бойна част, но с лъкове и копия, готови за бой, ние тръгнахме бавно към ръба на пукнатината. Там чакаха двама мъже и една жена. Тъй като жената стоеше отпред, реших, че тя е техният вожд. Тримата протегнаха ръце с обърнати нагоре длани. Бяха облечени като за празник — с цветни свободни дрехи от нещо като коприна. Никой не изглеждаше въоръжен. Жената каза нещо. Не го разбрах — и все пак разбрах, все едно че си спомних смътно познато лице или сън след внезапно събуждане. Диос затаи дъх от изненада.

— Те говорят моя език — каза тя. После ги попита:

— Вие от моя народ ли сте?

Жената се усмихна и заговори. Сега успявах да уловя тук-таме по някоя дума. Диос се намръщи, опитвайки се да следи казаното, после вдигна ръка и жената спря.

— Езикът… не е съвсем като моя — обясни Диос, внимателно подбирайки точните фрази. — Тя говори като старите хора… не, не като тях… а както е говорил моят народ преди много, много години, в древността.

Диос ни представи: двамата мъже бяха Утринната мъгла, техният шаман, и Жетваря; жената, която се казваше Сияйна надежда, беше техният вожд. Тя се обърна към мен, говореше бавно и аз можех да схвана смисъла на думите й — толкова сходен беше езикът й с този на Диос.

— Наблюдаваме ви от два дни. Надявахме се, че ще ни видите. — Разбрах думите, но не и тяхното значение, и я помолих да продължи с обясненията. С помощта на Диос тя обясни, а аз научих защо Лайън не е видял долината. Каза ми, че над долината е направена силна защитна магия. Никой, който възнамерява да напакости на страната или да стори нещо лошо на жителите й, не може да види племето рифт и долината, а ще види само вълнообразни хълмове… хълмове, от които ще бъде подтикнат да избяга, без да знае защо.

Касини чу превода.

— В тази страна наистина има големи магьосници — каза той малко изплашено и малко тъжно и в мен трепна искрица съчувствие. Касини приличаше на човек, чийто живот и работа са зависели от острото зрение, но който неочаквано е ослепял. Беше само искрица съчувствие, не повече. Все още си спомнях рая — и до днес също — който той ни отне. Освен това сега бях зает със стандартните поздравления и размяна на малки подаръци, обичайни при среща на пътешественик с нов, приятелски народ. Поканиха ни да посетим тяхната страна и да им гостуваме, колкото желаем, при условие, че ще спазваме техните обичаи и закони — Жетваря каза, че те се основавали единствено на здравия разум и нямало да ни обременят. Въздържах се от мнение. Нали крайбрежните жители смятаха канибализма за идеален естествен обичай. Засега обаче не чувствах никаква заплаха, нито предизвикателство. Заведоха ни до края на скалата. Надолу криволичеше изсечено в скалите стълбище, което изчезваше сред дърветата. Видях блясък на езеро и долових мирис на пушек от благоуханно дърво. Водите на малък водопад се лееха от скалите към дъното на долината. Завързахме очите на мулетата, които в знак на протест зареваха колкото им глас държи, но усетиха водата и тръгнаха надолу.

Бяхме изминали едва десетина стъпки, когато чух вика на Касини. Обърнах се с ръка на сабята си. Той гледаше като треснат, клатушкаше се, сякаш щеше да припадне. Един от мъжете го подкрепяше, но Касини като че ли не забелязваше.

— Моята сила… моята магическа сила… върна се! Погледнах бързо Дженъс и от усмивката, излъчваща се от лицето му, разбрах, че Касини не се заблуждава. Рифт наистина имаха могъщи жреци, щом техните магии можеха не само да заслепяват враговете, но и да възвръщат силата на магьосници.

Цялото племе ни чакаше. Селото се състоеше от няколко централни сгради, площад за празненства и колиби, разхвърляни произволно из горичката. Беше подготвено празненство, но за наш срам ние не бяхме в състояние да се веселим и дори домакините ни се притесниха, помогнаха на нашите болни да се съблекат и ги сложиха да легнат в хамаци. Обясниха ни, че вече са приготвили необходимите настойки и лекарства. Беше очевидно, че ние не сме първите, които се срещат с племето, нито пък първите, успели да прекосят ужасната камениста пустош.

Диос и аз се изкъпахме в езерото, преоблякохме се и макар да се чувствахме като ходещи мъртъвци, се насилихме да участваме в угощението. Освен нас дойдоха Дженъс, сержант Мийна и Лайън. Насядахме около голяма кръгла маса. Хапнах съвсем малко, защото чувствах, че ще ми стане лошо, ако се натъпча. На Лайън и Мийна наистина им прилоша, но нашите домакини не се разтревожиха. Накрая почти заспахме на масата. Извинихме се и се завлякохме до колибите си. Малко съм запомнил от следващите няколко дни освен това, че се събуждах, хранех, къпех и следях да се грижат за моите хора.

Накрая обаче се върнах към обичайното си състояние, и при това за по-кратко време, отколкото предполагах. Отново и отново се убеждавах колко много мъки може да понесе тялото и да се възстанови, и никога не престанах да се учудвам как някои хора могат да допуснат животът да им се изплъзне така леко. За първи път забелязах това тук, в долината. Един от мъжете, когото бяхме освободили от робство, умря, а след него и втори. Въпреки най-добрите заклинания, направени от Касини и Утринната мъгла, болестите не напускаха нашите хора и те продължаваха да са омаломощени. Само Дженъс, Касини, Диос, сержант Мийна и аз не се разболяхме, а Лайън не желаеше да признае, че е повален от болестта.

След като се възстанових, започнах да разпитвам за племето рифт. В долината живееха близо двеста души. Живеели дълъг, миролюбив живот. В племето се вливала нова кръв от лутащи се бежанци или, много рядко, търговии, които решавали да се оттеглят от света. Хората с охота ги приемали в колибите си, за да слушат разкази за външния свят. Имали ниви и градини по-нататък в долината, където гората била по-рядка, и за да ги напояват, пренасяли вода от изворите и потоците с кратуни. Ловували много внимателно от изобилния дивеч, също както пастирите добре премислят кое животно да заколят, без да увредят стадото. Преди време отглеждали кози, но те изчезнали преди едно поколение, така че хората от племето малко се плашеха от нашите яки мулета, които моментално се възстановиха от тежките пътувания.

Племето дошло в долината преди много поколения. В тяхната родина били попаднали между два големи воюващи народа и били обречени. Но имали един голям магьосник, както ми довери Утринна мъгла.

— С голяма сила… много голяма… по-голяма от моята… по-голяма от тази на вашия шаман… той дошъл от Далечното царство. Ти чувал ли си за това царство? Едва успях да сдържа възбудата си. Извиках Диос и Дженъс, за да съм сигурен, че няма да пропусна никой от въпросите, които исках да задам. Утринна мъгла ми отговаряше най-подробно. Да, магьосникът бил от Далечното царство, велик човек, който решил да напусне своя свят от злато и коприна и да помогне на други, които не били така силни. Той попаднал на племето случайно, точно след като започнала войната. Доброволно ги повел на запад, далеч от разрушението и смъртта, които щели да дойдат. Дженъс го прекъсна и го попита, знае ли на какво разстояние от старата им родината е било Далечното царство? Утринна мъгла не знаеше. Нито пък знаеше колко дълго е пътувало племето, водено от жреца, преди да се засели в тази долина.

— Според преданията е било дълго, ужасно пътуване. — Утринна мъгла вдигна рамене. — Но кое пътуване, разказвано около огъня, не е било дълго и изпълнено с опасности?

Имах един въпрос, който изглеждаше малко неуместен: измежду бегълците и търговците, за които ни беше казал по-рано, имало ли е някой, дошъл от Далечното царство?

— Не — каза шаманът. Всъщност, откакто се бил родил, не били идвали никакви пътешественици от изток.

— А какво казват вашите легенди за Далечното царство? — попита Диос. — Хора или богове го населяват? Добри ли са, или лоши? — Този въпрос ни отне останалата част на деня, тъй като Утринна мъгла разказа всички легенди на племето, и вечерта също, понеже дойдоха още старци и старици. Нямаше много неща, които вече да не бяхме чували за тази страна с митична магическа сила и огромно богатство. Заслужава да се отбележи само следното: всички легенди на племето бяха единодушни, че Далечното царство е добронамерено. Защо иначе великият жрец е бил добър?

Проблемът — и според Утринна мъгла именно затова сме имали неприятности с магиите — били околните земи, които хората от племето наричаха Оспорвани земи. Тези именно царства били притиснали Племето им в каменотрошачката на своите вечни войни.

Колкото до наблюдателите — никой от долината нито беше чувал за тях, нито пък ги беше виждал, но когато им описахме тези призрачни часови, те се изплашила.

— Значи като си тръгнем оттук, отново ще пътуваме в неведение — промърмори Дженъс.

— Няма защо да си тръгвате — каза Утринна мъгла. — В племето ни има много млади жени без мъже. Има старо поверие, че това също е дар от великия жрец, за да не се нарушава равновесието в племето от пътешествениците, които решат да останат. Нали повечето са мъже.

И той, изглежда, беше прав. Всички наши хора вече си бяха намерили приятелки, макар засега да не можеха да вършат нищо друго освен да сърбат бульон и да бършат потните си от треската чела. Стана ни ясно и че обичаите на племето по отношение на секса са доста свободни. Жените често сменяха партньорите си и понякога посещаваха на двойки особено привлекателните или потентни мъже. Две хубавелки попитаха Диос дали — ще си позволя да използувам тяхната фраза — би ме пуснала „да се поразходя на лунна светлина с тях“. Диос се престори на възмутена, но мисля, че беше поласкана. Видяхме дори Касини да се шмугва един-два пъти в шубраците с жена от племето и това беше още едно опровержение на мнението ми, че в рода му никога не е имало нормални хора.

Най-учудващо беше поведението на Дженъс. Той беше като разгонен елен. Постоянен поток от жени, понякога поединично, друг път на групи, се стичаше към колибата, в която спеше. Е, „спеше“ е силно казано. Едва ли му оставаше време за сън.

Колкото до мен, не ми трябваше друга жена освен Диос. Тя беше непрекъснато изобретателна в любовта и винаги пламенна: понякога свенлива, друг път безсрамна. Бях се заел да възстановя силите си, дори правех разходки, после започнах да пробягвам из долината всеки ден по една левга. След това започнах да тичам дори по стръмните стълби, които водеха към външния свят. Беше странно време — знаех го още тогава. Все едно бяхме в огромен купол, ако някой може да нарисува купол със стъклен капак, гледан отвътре. Пустинното слънце грееше в ослепителната синева отвън, но усещането беше сякаш там бушуваше силна буря… жестока буря, в която ни предстоеше да се върнем.

На няколко пъти водих Касини с талисмана под самия ръб на скалите и го карах да прави заклинания. Талисманът действаше безотказно. Отново видяхме Юмрука на боговете, а загадъчните означения между мястото, където се намирахме според талисмана, и прохода бяха по-малко.

Желанието ми да тръгнем ставаше все по-неудържимо. За това си имаше причина: лятото преваляше, наближаваше есента. Ако талисманът и видението в Ориса бяха верни, преди да достигнем до Далечното царство трябваше да пресечем планини и не беше необходимо към дългия списък от трудности да прибавяме и сняг, лед и снежни бури. Хората ми обаче се възстановяваха много бавно. Не исках да прекарам зимата тук, независимо колко чаровни и любезни бяха домакините. Най-сетне намерих правилното решение. Щях да разделя групата. Болните щяха да останат при рифт. За тях щеше да отговаря сержант Мийна.

Щяхме да продължим само четирима. Имах намерение да се отправим колкото се може по-бързо към Юмрука на боговете. Щяхме да преминем през прохода и ако Далечното царство беше наблизо, да се върнем в долината. Ако дотогава хората ми бяха оздравели и ако не срещнехме някакви препятствия, щяхме да се върнем по вече проучения път. Ако ли не — щяхме да презимуваме тук с нашите приятели. От онова, което бях слушал от войниците, знаех, че малки разузнавателни групи често могат да се придвижват по-бързо и по-незабелязано и следователно по-безопасно, отколкото големите. Но бях слушал също и колко уязвима може да е една такава малка група, ако бъде изненадана от врагове.

Реших да оставя и Диос. Сега, след толкова години, виждам колко съм бил глупав — нали тя беше доказала силата си, оцелявайки при търговците на роби и по време на пътуването из пустошта. Но… но ако тя умреше поради моята глупава настойчивост да тръгне с мен в една такава малка група… никога не бих си простил. Когато й го казах, тя побесня. Попита ме как според мен щяла да се чувства тя, ако бъда отвлечен… или се случи нещо още по-лошо? Какво щяла да каже на баща ми, когато отиде в Ориса? И как щял да се отнася той с нея, щом тя, дъщеря и внучка на велики вождове, е допуснала нейния любим да изчезне сред пустините? Забелязах, че докато терзаеше сърцето ми с тези приказки, и двамата смятахме, че ще се върнем в Ориса и ще останем заедно. Намислих нещо според мен много умно — прекъснах гневната й изобличителна реч и й предложих брак. Едва не ме удари и ми заповяда веднага да напусна колибата. Можел съм да спя където пожелая, с която желая. А колкото до женитбата… да сме я оставели за по-късния, най-сладострастен и най-несигурен живот с глупавия Амалрик Антеро. Почти цялото село чу кавгата ни и аз бях възнаграден с подигравателно съчувствие и прикрити усмивки. Намерих една малка свободна колиба, влязох вътре и докато мислех върху сложната същност на жената, продължих да планирам пътешествието ни.

Нищо от онова, което каза Диос, не ме накара да променя мнението си, така че щяхме да сме Дженъс, Касини и аз. Чудех се само как да подема разговора с нашия жрец и не намерих начин. Може би той имаше същото голямо желание да отиде в Далечното царство, както и аз… или най-малкото бе имал някога. Но беше възможно и да сметне заминаването на група само от трима души за чисто самоубийство. Освен това Касини едва ли беше добър за спътник, понеже беше свикнал да използува войниците като телохранители, а сега щеше да трябва сам да се грижи за себе си. И последно, той не беше войник… а аз вече смятах себе си, особено след нападението в лагера на търговците на роби, за почти толкова добър войник, колкото и хората на Мийна.

Значи ще бъдем само двамата с Дженъс. През следващите няколко дни, докато умувах върху плана си, почти не го видях. Беше зает с жените от племето и, предполагах, с онези тайнствени неща, които беше донесъл от Ликантия. Потърсих го в колибата му. Отвътре се чуваше монотонно пеене и стонове. Изчаках, докато всичко утихна, после още няколко минути, и чак тогава почуках на вратата.

— Кой е?

— Амалрик. Преди време твой началник.

— Влез, приятелю.

Без да зная какво да очаквам, влязох. Умът ми не можа да побере онова, което видях. Навсякъде се носеше гъст облак тамянен дим. Всичко от колибата беше изнесено. На стената бяха закачени три папирусови свитъка с нарисувани символи, които не познавах. Подът беше покрит с бял пясък. Върху него беше „начертана“ с червен пясък пентаграма, в нея триъгълник, ограден с кръг. В стаята имаше седем души. Шест бяха жени, седмият беше Дженъс. Той беше гол, наметнат само с тънка мантия. Пет от жените нямаха нищо на себе си освен червени шнурове около кръста. Бяха коленичили, всяка в един от лъчите на пентаграмата, и държаха шестата жена за ръцете, краката и косата. Не я натискаха, просто я държаха. Тя беше гола. Изглежда, че никой, с изключение на Дженъс, не ме забеляза. Разбрах защо шестата бе в забрава — тя очевидно се връщаше от онова далечно място, в което отиваме при оргазъм; пясъкът в пентаграмата около бедрата й беше разбъркан. Другите също бяха като в транс, сякаш участваха в някакво необикновено преживяване.

— Свърши, приятели — каза тихо Дженъс и израженията на жените станаха нормални. Те помогнаха на шестата жена да се изправи, някой донесе вино. Всички ме познаха и ме поздравиха. Никоя от тях не разбираше колко странни са обстоятелствата, в които ги заварих.

Дженъс ме заведе настрана.

— Страхувам се, че краят на нашите удоволствия може да ти изглежда малко необичаен — каза той сухо. — Какво те води тук? Мислех че ти и Диос сте… намерили в този час собствения си рай.

Не му казах, че в момента нито аз, нито Диос не признавахме съществуването на другия. Казах му какво съм решил. Той се пресегна и докосна статуетката на танцьорката, която висеше на голите му гърди, и каза замислено:

— Интересно. Малка група със задача да разузнае страната. Амалрик, понякога си мисля, че от теб е могло да стане по-добър разузнавач, отколкото богат търговец.

Благодарих му и заявих, че искам да тръгнем след ден-два, веднага щом приготвим суха храна и оръжие.

— Ах! — възкликна той и изведнъж ми се стори, че е изгубил интерес към пътешествието, изгубил е интерес към всичко с изключение на онова, с което беше зает сега. — Да. Трябва да тръгнем. Но трябва грижливо да подберем часа и деня на тръгването. Може би… може би ще трябва нашият жрец да се допита за най-благоприятното време. А може би ще бъде по-разумно наистина да изчакаме докато хората ми оздравеят. Помисли по това, Амалрик. Никой от нас не се разболя, но това не е гаранция, че няма да се случи. Не ми се ще да тръгна и да стана плячка на болестите, които ни преследват. Мисля, че шестте ми приятелки ще бъдат много по-добри болногледачи от теб.

Понечих да му се озъбя, но се въздържах.

— Разбирам. Изглежда, те заварих в лош момент. Пак ще поговорим. Утре. — Неуспешно се помъчих да скрия яда си и излязох.

Сигурно щях да се ядосам още повече, ако бях имал време да помисля. Но Диос ме чакаше. Няма значение какви думи си казахме, нито пък колко сълзи проляхме. Сдобряването между двама скарани любовници е интересно само за тях и за всеки друг е скучна или отвратителна сантименталност.

Сутринта, когато излязох да се облекча, Дженъс ме чакаше. Извини ми се искрено. Не можел да си обясни какво му било станало предната вечер, но ако съм си спомнял приятелките му, съм щял да му простя. Разбира се, че щял да участва в разузнавателната експедиция. Планът бил блестящ. Можели сме да осъществим мечтите си само след няколко часа пътуване и четири-пет левги — поне така се надявал той. Можели сме да тръгнем още същия ден, ако такова било желанието ми. Ако все още съм искал за другар един глупак и мърляч, разбира се. Засмях се. Като че ли самият аз никога не бях отхвърлял добри идеи, изказани в неподходящ момент.

Сега вече усещах Далечното царство съвсем наблизо, долавях аромата му, чувствах богатствата му между пръстите си, както някой луд скъперник, заровил ръце в торбите си със злато.

След два дни, почти без никакъв багаж и запаси, Дженъс Грейклок и аз тръгнахме към Юмрука на боговете.

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТАЮМРУКЪТ НА БОГОВЕТЕ

Пътувахме много повече от няколко часа и четири-пет левги. Дженъс ме бе подвел. Но когато се оплаках, той се засмя и каза, че това било ценен урок за мен. Трябвало да го знае всеки добър военачалник. Никога не бивало да се казва на войниците, че трябва да вървят повече от пет левги, за да не се обезкуражават. Всеки път само по пет левги, обясни ми Дженъс, и ще можеш да покориш света.

Вървяхме бързо, много по-бързо дори отколкото в началото на пътешествието, когато тръгнахме от Пиперения бряг. Но сега се движехме по обиколни пътища и избягвахме откритите места, когато беше възможно; а когато не беше възможно, търсехме дали няма някакви признаци за опасност, преди да прекосим откритото пространство от едно затънтено място до друго. Нощем лагерувахме без огън, готвехме само по пладне и със сухи дърва, а вечерта и на следващата сутрин ядяхме храната си студена. Бавехме се и поради това, че настоявах да съставям карта. За Дженъс беше достатъчно да се открие Далечното царство. Аз обаче исках да мога да минавам по този път многократно и, което е по-важно, да обясня на керваните си през къде и как да пътуват.

Вълнообразните хълмове преминаха в предпланини, които водеха към върховете на хоризонта, но планините си оставаха все така далеч. Макар и с нежелание, Касини беше казал на Дженъс необходимите заклинания, за да възбужда талисмана на наблюдателя, и ние извършихме първото си „гледане“ три дни след като напуснахме долината. Това беше първата ни грешка. Талисманът показа, че не сме изгубили посоката и Юмрукът на боговете лежи точно на пътя ни, но само два часа след заклинанието аз неочаквано почувствах как някой… или нещо ме гледа. Беше същото усещане като онова, което имах точно преди крайбрежните жители да ни напуснат и което дори заклинанието на Касини край реката не можа да премахне. Единственият път, когато го нямах, беше при рифт. Казах си, че това са глупави мисли и че Дженъс ще може да ги спре. Той обаче имаше същото усещане. Отначало се почувствал като заек и по някакъв начин разбирал, че над него се вие сокол, после се сетил за сравнението на Касини за голямата риба. Всъщност не чувствал, че този, който оглежда света, ако въобще има такъв, е непременно лош. Но пък и не бил добронамерен. Каквото и да ни търсеше, то просто… се интересуваше от нас.

Същия ден отново видяхме наблюдателите. Бяха двама, изправени на конете си на билото на един близък хълм. Тъкмо излизахме от една горичка. Аз може би щях да продължа, без да им обръщам внимание, както бяхме правили по-рано, но Дженъс ме спря и ме натисна зад някакъв храст.

— Ти си сърна — прошепна ми той. — Мисли като сърна.

Помислих, че е слънчасал, но се постарах да изпълня нареждането му, без да зная какво иска да каже. Малко знаех за живота на сърните, затова си спомних за онези, които бяхме преследвали в Ориса, и се опитах да си представя как се крия като тях. В мислите ми обаче бяха все ездачите на билото и по някакъв начин разбирах, че това не е добро; макар че да не мислиш за наблюдателите в този момент беше все едно да кажеш на някого да не мисли за червен цвят. След малко Дженъс ме потупа по рамото и ми даде знак да седна. Посочи към билото… наблюдателите си бяха отишли.

— Не ми харесва това — каза той. — Не знаем какви са намеренията на наблюдателите, ако имат такива. Нито пък знаем какви са целите им. Страхувам се от най-лошото… не бяхме ги виждали напоследък, но веднага щом използувахме талисмана, те отново се появиха. Нали той беше на един от тях, а подобните неща се привличат и в магията, и в живота. Ако съм прав, ще трябва да използуваме талисмана колкото се може по-малко. Не бива да привличаме ничие внимание върху себе си.

Лично аз смятах, че вече е твърде късно и че появяването на наблюдателите на пътя ни едва ли е случайно; но предупреждението на Дженъс нямаше да ни навреди. От този момент се движехме още по-внимателно и през следващите един-два дни се постарахме да не се показваме на открито, пресичахме потоците само по камъните, без да оставяме стъпки по дъното или брега, и никога не избирахме най-лекия път.

Видяхме руини. Първите бяха от каменно укрепление, не изоставено, а превзето с щурм. Огромната дървена порта беше изкъртена и лежеше далеч от входа. Всички дървени греди, покривни или подпорни, бяха овъглени — укреплението бе опожарено от завоевателите. Сега разбрах защо Дженъс изтъкваше ползата от присъствието на Касини: той щеше да каже дали войниците, защитавали укреплението, са били победени в честна битка, или с магия. Но понеже нямаше израснали никакви храсти и бурени, а битката, изглежда, бе станала преди много години, през този мрачен ден чувствах присъствието на магьосник. От размерите на главния вход и стълбите ставаше ясно, че тази земя е била населявана от хора с човешки ръст, а не от гиганти. Не използувахме руините за подслон, а бързо ги напуснахме.

Това укрепление сигурно е било гранично, тъй като след него започнахме да се натъкваме на още руини. Попитах Дженъс преди колко време според него по тези хълмове е имало война. Той ми отговори, че не знае, но сигурно е било много отдавна. Край едно изгорено село чухме лай и видяхме на съседния хълм глутница кучета да гонят една антилопа. Бяха разни породи, което показваше, че са подивели, а не диви. Едно земеделско племе, като хората, които бяха живеели тук, не изоставя доброволно кучетата си. След това на прага на една опустошена колиба намерих издялано конче-играчка. Никое дете не би изоставило играчката си, освен ако не е убито… или отвлечено. Имах чувството, че вражески войници са нахлули в това малко селце и са отмъкнали всичко ценно, включително и жителите. Никой не е могъл да избяга, за разлика от нашите приятели от племето рифт. Оспорваните земи, ако наистина бяхме влезли в тях, оправдаваха името си.

Нощувахме край селото. Събуди ни конски тропот. Притиснахме се към земята, надявахме се, че няма да ни забележат. Тропотът показваше, че конниците са много — Дженъс преброи на пръсти поне петнайсет. Видях гребените на шлемовете им на по-малко от хвърлей, но може би се заблуждавах. На следващата сутрин, макар че проверихме внимателно, не открихме нито фъшкии, нито следи от копита.

— Наблюдателите вече се движат на групи — каза Дженъс. — Близко сме.

След около час влязохме в гъста гора с високи дървета, никога не виждали брадва. Слънцето не проникваше през короните им и определяхме посоката само по компаса. На смрачаване все още бяхме в глъбините на Оспорваната земя. Спахме неспокойно. Не само че имаше странни звуци — непознати същества преследваха жертвите си в тъмнината или на свой ред бяха преследвани — но за пръв път се почувствах в истинска джунгла. Чух плясък на крила — някаква огромна нощна птица прехвърча над нас. На сутринта закусихме набързо и продължихме напред, като си пробивахме път през къпинаци и гъсти храсти.

Съвсем неочаквано гората свърши. Стояхме пред огромна сурова равнина. Месецът на пушеците вече наближаваше и тя скоро щеше да стане кафява, но тревите първо щяха да пожълтеят като синап по време на цъфтеж. Виждахме и зелени гори, и реки, бляскави като сребро.

Отвъд равнината се издигаше планинска верига. Четири върха и до тях пети, свит досущ като огромен палец. Юмрукът на боговете. Все още беше много рано за сняг и, изглежда, бяхме по-близко, отколкото си бях представял. Можех да видя дори урвите по черната вулканична скала. „В името на всичко свято — казах си. — Ето го Юмрука на боговете. А отвъд него е Далечното царство.“

Спогледахме се глупаво. Не бяхме на себе си… объркани, зинали от изненада, после и двамата заприказвахме едновременно, без да се слушаме и пак така едновременно млъкнахме.

— Ето го — казах аз.

— Наистина, ето го.

— Вярваше ли, че ще го намерим?

Той не отговори, а и аз не настоях. Не се гледахме. Може би в пътешествието ни наистина имаше прекалено много магии и опасности, и разочарования, и бяхме изгубили увереността си… А после изведнъж зарязахме всякакви мисли и съмнения и се затъркаляхме по тревата като кутрета.

— По дяволите! — казах аз запъхтян. — Трябваше да сместя в багажа си една бутилка, за да отпразнуваме.

— Не ни трябва бутилка, Амалрик — каза Дженъс. — Потокът пред нас ще ни е по-вкусен от най-доброто вино. Можем да си направим лагер там и, да ти кажа, ама честно, ние сме на не повече от три или четири дни път до подножието на прохода.

— Три дни в планините отвъд потока — промърморих аз. — После през прохода и…

— И Далечното царство ще лежи в краката ни — възкликна Дженъс.

Нарамихме багажа и тръгнахме към потока. Можех направо да прелетя дотам. Вече не усещах тръните на джунглата, нито изпободените си пръсти, нито протритите подметки. Бяхме стигнали. Бяхме стигнали там, където не бе стъпвал никой орисианец или ликантиец. Знаех, че не само влизаме в историята, но и че променяме цялата бъдеща история. След като видехме Далечното царство от другата страна на прохода и се върнехме благополучно, в което бях сигурен, нищо вече нямаше да бъде същото.

Забелязах двама наблюдатели в далечината. Бяха встрани от пътя ни и не им обърнах внимание.

Но щом излязохме от гората, прозвуча войнишка тръба. На три хвърлея от гъстака препускаха трима ездачи. Малко встрани от тях се появиха още двайсетина. Не бяха наблюдатели. Чувахме виковете им — крещяха също като орисианските ловци, когато вдигнат глиган, наведат копията и се втурнат след него. Нито пък бяха облечени в безупречните парадни доспехи на наблюдателите. Носеха най-прости, подсилени с желязо кожени ризници на обикновени войници. Видях как неколцина се изправят на стремената и опъват лъковете си. Три стрели се забиха в земята пред нас.

Търтихме да бягаме обратно към гората и, да ви кажа, никога не съм се радвал толкова на къпините, копривите и храсталака.

Не ми трябваха напътствията на Дженъс, за да мисля като подплашен заек, сърна или язовец, подгонен от кучета и ловци. Докато си проправяхме път през храсталаците, които се опитваха да ни задържат като в кошмарите на малки деца, чувахме тропота на конете из гората, чувахме и викове, нареждания и команди. Нападателите щяха да изгубят време да слязат от конете и да ни преследват пеша… или може би щяха да се върнат, да заобиколят гората и да ни устроят засада. Не ни беше грижа нито за едното, нито за другото. Можехме да се крием в тези гъсталаци години наред, та дори да ни търсят цели армии. Можехме да издържим по-дълго от тях в тези гори, които за мен сега бяха по-ценни от собствената ми спалня в бурна зимна нощ.

Сърцето ми запя. Бяхме видели Юмрука на боговете. Единственото, от което имахме нужда сега, беше да се изскубнем от преследвачите си, да се върнем при хората си и след това, като се придвижваме с по-голяма вещина, отново да опитаме да минем по същия маршрут. Хората ни сигурно вече се бяха възстановили, а сержант Мийна и войниците бяха достатъчно опитни, за да устоят на всеки кавалерийски патрул.

Нямаше нищо, което да ни спре. Щяхме да влезем в Далечното царство още преди да настъпи зимата.

Или поне така си мислех. Когато обаче се върнахме в долината, намерихме да ни чакат само Диос и сержант Мийна. Останалите ни бяха напуснали.

Двамата с Дженъс бяхме пресекли предпланините и хълмовете, без да се излагаме на големи опасности. Вярно, имаше патрули, но те бяха от живи хора, най-обикновени войници. И то добри, според Дженъс. Ние обаче използувахме опита си на ловци и се измъквахме покрай тях с лекота. Освен това, според Дженъс, те търсеха много по-голяма група… а нас вероятно вземаха за хора, които съпровождат групата, или за разузнавачи. Въздържахме се да използуваме талисмана и вместо него използувахме грижливо изготвената от мен карта, за която Дженъс бе смятал, че е празно губене на време.

Но после; когато стигнахме в долината, светът ми се видя черен. Онова копеле, жрецът Касини, беше направил страхотни поразии. Побеснях. Всички ме гледаха, без да продумат. Дори Дженъс тихо излезе и с помръкнало лице тръгна към езерото.

Накрая успях да се овладея и попитах какво точно се е случило. Два дена след като двамата с Дженъс сме тръгнали, сержант Мийна се разболял. Касини сигурно видял в това своя шанс. Същата нощ от неговата колиба излизали странни пушеци.

На следващата сутрин той съобщил тъжно, че мен и Дженъс ни е настигнала беда. Паднали сме в ръцете на враг. Дори не бил сигурен дали сме още живи.

Проклех Касини с всички ужасни клетви, които можах да си спомня, и попитах:

— Диос, а какво прави ти? Съжалявам, че ти е причинил тази лъжлива скръб.

— Аз не скърбях, Амалрик — поклати глава Диос. — Знаех, че сте живи и здрави.

— Как?

— Повярвай ми. Когато… ако умрете… аз ще зная. Ще зная.

Не казах нищо повече, само попитах:

— А след като Касини ви излъга?

Диос се опитала да му се противопостави, помолила Утринна мъгла да хвърли кости, за да потвърди предчувствията й. Шаманът не намерил никакви признаци, че сме в беда. Но не намерил и такива, че сме в добро здраве. Затова Касини казал, че групата трябва незабавно да се оттегли обратно към Пиперения бряг… а след това към Ориса.

Стори ми се, че сержант Мийна, който току-що се беше възстановил след схватката си с болестта, ще заплаче.

— Аз ги обучих — каза той покрусено. — Мислех че познавам и кътните зъби на тези копелета. Мислех мислех, че няма да се поддадат.

Но се поддали, особено когато Касини съобщил, че сме оставили следи, по които нашите врагове ще ни проследят чак до долината. Нямало значение, че вождовете казали, че това не може да стане. Паника обзела всички… и за един ден те събрали багажа си, натоварили мулетата, изкачили се по стълбите и се насочили на запад.

— Проклех ги — каза Диос. — Но аз не съм жрица. Помолих и Сияйна надежда да ги прокълне, но тя ми каза, че те не можели да проклинат. Клетвите щели да развалят голямата магия и племето щяло да стане беззащитно, както бяхме ние в пустошта.

— Дано да пукнат в пустинята тия копелета — изръмжа Мийна. — Дано да ги изядат ония чудовища в ямите.

— Не — намеси се Дженъс. Беше се върнал и, изглежда, напълно се владееше. — Не, това няма да се случи. Усещам го. Всеки, който бяга от Далечното царство, няма от какво да се страхува освен от обикновени предателства в собствената си страна. Казвам ви, че Касини ще оцелее и ще се върне в Ориса.

— Тогава ще се справим с него там — заявих мрачно аз.

— Ако успеем. Но това не е голяма беда — каза Дженъс и видях, че очите му блестят както в деня, когато за първи път ми разказа за голямата си мечта. Знаех какво има предвид. Бяхме се провалили. Но това беше само първият ни опит. Щеше да има друг, и друг, и още, ако беше необходимо. Протегнах ръка и Дженъс я хвана.

Щяхме да се върнем, ей богу… и Далечното царство щеше да бъде наше.