Братя по оръжие

ГЛАВА 1

Бойната му спускателна совалка стоеше неподвижна и безмълвна на ремонтния док — в предубедените очи на Майлс дори зловеща. Белези и изгаряния покриваха повърхността й от метал и фибропластмаса. А като нова изглеждаше толкова горда, лъскава и мощна! Може би травмите й бяха предизвикали психотична личностна промяна. Беше я взел само преди няколко месеца.

Майлс уморено разтърка лице и въздъхна. Ако някой наоколо страдаше от начална фаза на психоза, това не бе корабът. Той свали крак от пейката и се изправи, поне доколкото позволяваше изкривеният му гръб. Командир Куин, която не изпускаше от очи нито едно негово движение, незабавно го последва.

— Ето там — Майлс закуцука покрай корпуса и посочи левия борд на совалката, — е производственият дефект, който най-много ме безпокои. — Той даде знак на инженера от Кеймърските орбитални докове да се приближи. — Рампата от този шлюз автоматично се спуска и издига, с възможност за ръчен контрол — дотук всичко е наред. Но слотът е от вътрешната страна на люка, което означава, че ако поради някаква причина рампата се затвори, вратата не може да се херметизира. Надявам се, че можете да си представите последствията. — Самият Майлс нямаше нужда да си ги представя — през последните три месеца те дълбоко се бяха отпечатали в паметта му.

— Лично ли го установихте на Дагула IV, адмирал Нейсмит? — искрено заинтригуван попита инженерът.

— Да. Изгубихме… няколко души. Едва не се оказах един от тях.

— Разбирам — почтително отвърна инженерът. Но ъгълчетата на очите му потрепнаха.

„Как смееш…“ За свое щастие, инженерът не се усмихна. Слаб човек, малко над среден на ръст, той протегна ръце, хвана се за въпросния слот, набра се нагоре на мускули, започна да го разглежда и зашепна бележките си в записващото си устройство. Майлс се надигна на пръсти. Недостойно. И глупаво. Очите му бяха на равнището на гърдите на инженера и щеше да му трябва еднометрова стълба, за да достигне до слота, дори ако се повдигнеше на пръсти. А в момента беше прекалено уморен за физически упражнения и нямаше намерение да помоли Ели Куин да го повдигне. Той отметна брадичка нагоре в стария си нервен тик и зачака в подобаваща на униформата му стойка „свободно“, сключил ръце зад гърба си.

Инженерът с тупване скочи на пода.

— Да, адмирале, мисля, че „Кеймър“ може да реши проблема ви. Колко такива спускателни совалки казахте, че имате?

— Дванайсет. — Четиринайсет минус две бе равно на дванайсет. Освен в математиката на „Свободните наемници от Дендарии“, където четиринайсет минус две совалки означаваше двеста и седем убити. „Престани — заповяда на натрапчивия глас в главата си Майлс. — Вече няма никакъв смисъл.“

— Дванайсет — каза инженерът. — Нещо друго? — И плъзна поглед по очуканата совалка.

— Тъй като изглежда, че известно време ще се наложи да поостанем, с по-дребните ремонти ще се заеме собственият ми инженерен отдел. Искаше ми се лично да реша проблема с рампата, но моят заместник-командир комодор Джесек е главен инженер на флота ми и би желал да поговори с вашите скокови техници за калибрирането на някои от неклиновите ни тръби. Един от моите скокови пилоти е ранен в главата, но както разбрах, скоково-имплантната неврохирургия не е в ресора на „Кеймър“. Нито оръжейните системи, нали?

— Не — припряно се съгласи инженерът и докосна обгорелия корпус на совалката, навярно възхитен от жестоките битки, в които беше участвала. — Кеймърските орбитални докове обслужват главно търговски кораби. Наемническите флоти са малко необичайни за тази част на пространствено-времевия възел. Защо дойдохте при нас?

— Вие предложихте най-ниска цена.

— А… не в „Кеймър Корпорейшън“. Имам предвид на Земята. Чудех се защо сте дошли на Земята. Ние сме малко встрани от главните търговски пътища и ни посещават предимно туристи и историци. Хм… Земята е мирна планета.

„Пита дали сме тук в акция — разбра Майлс. — Тук, на планета с население от девет милиарда души срещу петте хиляди на «Дендарии». Мисли си, че съм дошъл да мътя водата на старата майка Земя и че може да му издам някоя военна тайна.“

— Мирна планета, точно така — спокойно отвърна той. — „Дендарии“ се нуждаят от почивка и ремонт. Докторът ни предписа тъкмо такава мирна планета, надалеч от главните канали на възела. — Майлс вътрешно потръпна, като си спомни за сметката, която трябваше да платят на доктора.

Проблемът не бе в самата Дагула. Спасителната операция бе завършила с тактически триумф, едва ли не с военно чудо. Собствените му хора постоянно го уверяваха в това и накрая може би щеше да повярва и той.

Операцията на Дагула IV била третото по мащаби бягство на военнопленници в историята, твърдеше комодор Тънг. Тъй като военната история беше негово хоби, той навярно имаше право. „Дендарии“ бяха измъкнали над десет хиляди войници изпод носа на Сетаганданската империя и ги бяха превърнали в нова партизанска армия на планета, смятана от сетаганданците за лесна плячка. Цената бе нищожно малка в сравнение с грандиозните резултати — освен за онези, които бяха платили за триумфа с живота си. За тях цената беше нещо безкрайно, разделено на нула.

Последиците от Дагула обаче им струваха прекалено много. Разярените сетаганданци ги бяха преследвали чак докато „Дендарии“ не пресякоха границите на политическа юрисдикция, които бойните кораби на империята не можеха да преминат. След това продължиха да отмъщават с нелегални саботажни групи. Майлс смяташе, че най-после са избягали от убийците.

— На Дагула IV ли понесохте всички тези щети? — все още заинтригуван от совалката, попита инженерът.

— Дагула е секретна операция — сковано отвърна Майлс. — Не подлежи на обсъждане.

— Преди няколко месеца направихте страхотна сензация — увери го земянинът.

„Боли ме главата…“ Майлс притисна длан към челото си, после скръсти ръце и мъчително се усмихна на инженера.

— Чудесно — промърмори той. Командир Куин потръпна.

— Вярно ли е, че сетаганданците са обявили награда за главата ви? — весело продължи разпита си земянинът.

Майлс въздъхна.

— Да.

— Ооо! — рече инженерът. — Ааа! Мислех, че са само приказки. — Сякаш засрамен, той отстъпи назад. Или се боеше, че полепналото по наемника смъртоносно насилие е заразно? Можеше да се окаже прав. — Добре, как смятате да платите за ремонта?

— В брой при изпълнение на поръчката — бързо отвърна Майлс. — След като моите инженери одобрят работата ви. Струва ми се, това са условията, които ни предложихте.

— Хм… да. Хм. — Вниманието на земянина вече не бе насочено към совалката. Майлс усещаше, че е превключил на делови режим. — Такива условия обикновено предлагаме на фирмите, които са ни постоянни клиенти.

— „Свободните наемници от Дендарии“ са фирма от Джаксън Хол1.

— Мм, да, но… как да се изразя… най-сериозният риск, който поемаме с обичайните си клиенти, е да банкрутират, а ние сме взели всички законни предпазни мерки. Положението с вашия наемнически флот е… хм…

„Чуди се как да получи пари от труп“ — помисли си Майлс.

— …малко по-рисковано — искрено довърши инженерът и извинително сви рамене.

„Поне е честен.“

— Няма да искаме по-висока цена. Но се боя, че ще се наложи да помолим за предварително заплащане.

„Щом стигнахме до търговски обиди…“

— Но така нямаме гаранция срещу некачествени услуги — възрази Майлс.

— Можете да ни съдите — отбеляза инженерът, — също като всички останали.

— Мога да взривя… — Той забарабани с пръсти по шева на панталона си, където в момента нямаше кобур. Земята, старата Земя, цивилизованата Земя. Застанала плътно до него, командир Куин леко го докосна по лакътя. Майлс й прати успокоителна усмивка — не, нямаше намерение да се поддаде на странните особености на адмирал Майлс Нейсмит, главнокомандващ на „Свободните наемници от Дендарии“. Просто беше уморен, това казваше усмивката му. Едва доловимото разширяване на блестящите й кафяви очи му отвърна: „Глупости, адмирале“. Ала това беше друг спор, който не можеха да продължат тук, на глас и пред публика.

— Ако желаете — хладно заяви инженерът, — можете да потърсите по-добро предложение.

— Търсихме — лаконично отвърна Майлс. „Както добре ти е известно…“ — Ясно. Хм… какво ще кажете… половината в аванс, другата половина при изпълнение на поръчката?

Земянинът се намръщи и поклати глава.

— „Кеймър“ не надува сметките си, адмирал Нейсмит. И надценките ни са сред най-ниските в бранша. Гордеем се с това.

След случилото се през последните месеци от думата „надценки“ го заболяха зъбите. Какво всъщност знаеха тук за Дагула?

— Ако наистина се безпокоите за качеството на работата ни, можете да внесете парите на сметка, контролирана от трета неутрална страна, например от самата банка. От гледна точка на „Кеймър“, този компромис не е най-благоприятен, но повече нищо не мога да направя.

„Трета неутрална земянитска страна“ — помисли си Майлс. Ако не се беше уверил в качествената работа на „Кеймър“, нямаше да е тук. Проблемът бяха собствените му финансови възможности. Които изобщо не интересуваха „Кеймър“.

— Финансови проблеми ли имате, адмирале? — попита инженерът.

— Ни най-малко — без да му мигне окото, излъга Майлс. Носещите се слухове за затрудненията на „Дендарии“ можеха да навредят на много по-важни неща от този ремонт. — Добре. Ще преведа сумата на сметка, контролирана от банката. — Ако той нямаше да е в състояние да използва парите си, поне нямаше да може и „Кеймър“.

Докато вървяха към офиса на инженера, Майлс спря за миг при един илюминатор, от който се разкриваше прелестна гледка към Земята. Инженерът се усмихна и любезно, дори гордо го изчака.

Земята. Старата романтична древна Земя, огромната синя сфера. Майлс винаги бе вярвал, че някой ден ще я посети, макар и определено не при такива обстоятелства.

Земята продължаваше да е най-голямата, най-богатата, най-разнообразната и най-гъсто населената планета в целия пространствено-времеви възел на човечеството. От галактическа гледна точка, отсъствието на удобни изходни точки в местното слънчево пространство и на централизирано управление я правеше незначителна във военно и стратегическо отношение. Ала Земята продължаваше да царува, ако не да управлява, в областта на културата. По-обезобразена от войни, отколкото Бараяр, също толкова технически напреднала, колкото колонията Бета, тя бе притегателен център на религиозно и светско поклонничество — и по тази причина тук бяха събрани основните посолства на всички светове, които можеха да си го позволят. Включително, помисли си Майлс, като гризеше нокътя на показалеца си, на Сетаганда. Адмирал Нейсмит трябваше да направи всичко възможно, за да избягва срещите с враговете си.

— Господин адмирал? — извади го от унеса му Ели Куин. Той се усмихна, вдигнал поглед към изваяното й лице, най-красивото, което й бяха осигурили парите му след плазменото изгаряне. И въпреки гения на хирурзите, все същата Ели. Ех, да можеше да изкупи така всички жертви! — Комодор Тънг ви чака на комуникационния пулт — съобщи тя.

Усмивката му изчезна. Какво имаше пък сега? Майлс се извърна от илюминатора, последва я в офиса на инженера и каза любезно, но категорично:

— Бихте ли ни извинили, моля?

Над видеоплочата се появи широкото лице на втория му заместник.

— Да, Ки?

Вече в цивилно облекло, Ки Тънг отсечено кимна.

— Току-що уредих приемането на деветимата тежко ранени в рехабилитационния център. Общо взето, прогнозите са добри. Освен това смятат, че ще успеят да възкресят четирима от осмината замразени мъртви. Ако имаме късмет, може би дори петима. Лекарите мислят, че след като нервната тъкан се възстанови, ще са в състояние да поправят скоковия имплант на Деми. Не безплатно, разбира се… — Тънг назова цената в галактически кредити. Майлс я обърна наум в бараярски имперски марки и тихо ахна.

Тънг сухо се усмихна.

— Да. Освен ако не се откажете. Това ще ни струва повече от всичко останало.

Майлс сбърчи вежди и поклати глава.

— Във вселената има много хора, от които с готовност ще се откажа, но ранените ми воини не са сред тях.

— Благодаря — отвърна Тънг. — Съгласен съм с вас. Добре. Вече съм почти готов за тръгване. Само трябва да подпиша разписка, че поемам лична отговорност за сметката. Убеден ли сте, че ще получите парите, които ни дължат за операцията на Дагула?

— Веднага ще се заема с това — обеща Майлс. — Подпиши се. Аз ще уредя въпроса.

— Слушам, господин адмирал. Може ли после да изляза в домашна отпуска?

Тънг земянина, единственият човек от Синята планета, когото Майлс познаваше. Навярно тъкмо на това се дължеше подсъзнателното благоразположение, което изпитваше към Земята.

— Колко отпуска ти се е събрала, Ки? Около година и половина, нали? — „Платена отпуска, уви“ — прибави някакъв гласец в ума му, но Майлс не му обърна внимание. — Можеш да я вземеш цялата.

— Благодаря. — Лицето на Тънг грейна. — Преди малко разговарях с дъщеря си. Имам внук!

— Честито — отвърна Майлс. — Това първият ти внук ли е?

— Да.

— Тогава тръгвай. Ако се появи нещо, ще се справим и сами. Ти си незаменим единствено в битка, нали? Хм… къде ще отседнеш?

— При сестра ми. В Бразилия. Там имам поне четиристотин братовчеди.

— Значи в Бразилия? Добре. — Къде се намираше Бразилия, по дяволите? — Приятно прекарване.

— Благодаря. — Тънг небрежно отдаде чест и лицето му изчезна от видеоплочата.

— По дяволите! — въздъхна Майлс. — Не ми се иска да го изгубя, дори да е заради отпуска. Е, той я заслужава.

Ели опря ръце върху облегалката на стола пред комуникационния пулт. Дъхът й погали тъмната му коса и мрачните му мисли.

— Позволи ми да ти напомня, Майлс, че той не е единственият старши офицер, който се нуждае от малко почивка. Дори ти понякога трябва да се освобождаваш от напрежението. Не забравяй, че ти също беше ранен.

— Ранен ли? — Той стисна зъби. — А, костите! Счупените кости не влизат в сметките. През целия си живот съм бил с крехки кости. Просто трябва да се науча да устоявам на изкушението да се правя на войник. Мястото ми е върху стол с мека възглавница в тактическия щаб, а не на фронтовата линия. Ако предварително знаех, че на Дагула ще стане толкова… напечено, щях да пратя някой друг. Както и да е, аз си прекарах отпуската в лазарета.

— И после цял месец обикаля като криотруп, затоплен в микровълнова фурна. Когато влизаше в някоя стая, хората все едно виждаха призрак от отвъдното.

— Тогава бях изпаднал в пълна истерия. Не можеш да останеш толкова дълго на крак и после да не платиш за това. Поне аз не мога.

— Май има и още нещо.

Той се завъртя на стола си и намръщено я изгледа.

— Остави ме на мира! Да, изгубихме много добри хора. Не обичам да губя хора. И плача за тях с истински сълзи — насаме, ако не възразяваш!

Ели отстъпи назад и лицето й помръкна. Засрамен от избухването си, Майлс омекна.

— Извинявай, Ели. Просто не съм на себе си. Смъртта на онзи нещастен военнопленник, който падна от совалката, ме потресе повече, отколкото… повече, отколкото трябваше да допусна. Изглежда, не мога…

— Аз не бях на мястото си, господин адмирал.

Това „господин адмирал“ се заби като нож в сърцето му и Майлс потръпна.

— Нищо подобно!

Защо, защо, защо сред всички слабоумни решения на адмирал Нейсмит се нареждаше и желязното правило да не търси интимност с жена от собствената си организация? Навремето това му се струваше правилно. Тънг го бе одобрил. Тънг беше дядо, за Бога, тестисите му навярно отдавна бяха изсъхнали. „Добрият офицер на ходи на пазар в ротния склад“ — бе казал на Ели той. Защо не го беше ударила за тези идиотски думи? Ели мълчаливо бе приела неволната обида и никога повече не бе направила опит за физическа близост. Дали бе разбрала, че е имал предвид себе си, а не нея?

Когато пътуваше с флота за по-дълго, той обикновено й възлагаше задачи, изискващи отсъствието й, и тя неизбежно се връщаше с блестящи резултати. Беше оглавила авангарда му на Земята и когато „Дендарии“ влязоха в орбита, вече се бе свързала с „Кеймър“ и повечето от доставчиците им. Добър офицер, може би най-добрият след Тънг. Какво не би дал да потъне в това гъвкаво тяло и да се изгуби в него! Твърде късно — беше проиграл шанса си.

Ели иронично нацупи кадифените си устни и сви рамене.

— Повече няма да те занимавам с това. Но поне помисли. Не съм виждала друг човек, който повече от теб да се нуждае от жена.

О, Господи, колко откровени думи — какво всъщност означаваха те? Сърцето му се сви. Другарска забележка или покана? Ако бяха само забележка, а той ги вземеше за покана, тя нямаше ли да схване реакцията му като сексуален тормоз? В противен случай сигурно пак щеше да се обиди и изобщо нямаше да припари край него. Той панически се усмихна.

— Пари. В момента се нуждая от пари, не от жена. После… после, хм… сигурно бихме могли да се поразходим. Истинско престъпление е да изминем целия този път и да не видим Земята, дори набързо. И без това би трябвало винаги да съм с телохранител, така че можем да съчетаем приятното с полезното.

Тя въздъхна и се изправи.

— Да, на първо място дългът, разбира се.

Да, на първо място дългът. А следващото му задължение беше да се свърже с работодателите си. Това щеше да реши всичките му проблеми.

Искаше му се преди да се бе отправил на тази експедиция да бе могъл да се преоблече в цивилни дрехи. Стегнатата му сиво-бяла адмиралска униформа изглеждаше ужасно подозрителна на този пазар. Или поне да бе накарал Ели да се преоблече — можеха да се престорят на войник в отпуска, излязъл на разходка с приятелката си. Но сандъкът с багажа му се намираше на няколко планети оттук — дали изобщо щеше да го отвори пак? Дрехите му бяха шити по поръчка и много скъпи, не толкова в знак на социално положение, колкото от чиста необходимост.

Обикновено забравяше особеностите на тялото си — огромна глава, къса шия и крив гръб, всичко метър четирийсет и пет, резултат от вроден дефект. Нищо не можеше да го накара да осъзнае недъга си повече от това да се опита да заеме дрехи от някой с нормален ръст и фигура. „Убеден ли си, че подозрителността се дължи на униформата, момче? — помисли си той. — Или пак се мъчиш да се самозаблуждаваш? Престани.“

Майлс отново насочи вниманието си към града. Със своето съчетание от близо две хилядолетия най-различни архитектурни стилове, Лондон бе неотразим. Слънчевите лъчи проникваха през релефното стъкло на купола и му придаваха поразително богати цветове. Дори само това можеше да го наведе на заключението, че се е върнал на планетата майка. Навярно по-късно щеше да има възможност да посети повече исторически обекти, да направи обиколка с подводница на Лосанджелиското езеро или на Ню Йорк зад огромните диги.

Ели отново нервно плъзна поглед по тълпата. Сетаганданските ударни отряди едва ли щяха да се появят тук, но въпреки това Майлс се радваше на бдителността й, която компенсираше неговата умора. „Винаги можеш да търсиш убийци под леглото ми, моя любов…“

— В известен смисъл е добре, че сме тук — каза той. — Това може да се окаже отлична възможност адмирал Нейсмит да изчезне за известно време. „Дендарии“ ще си поотдъхнат. Сетаганданците са също като бараярците — имат изключително персонализирано виждане за командването.

— Говориш така, като че ли не се отнася за теб.

— От малък съм свикнал с това. Чувствам се като у дома си, когато се опитват да ме убият абсолютно непознати хора. — Внезапно му хрумна зловеща мисъл. — Знаеш ли, за пръв път се опитват да ме убият заради самия мен, а не заради роднините ми. Разказвал ли съм ти някога какво направил дядо ми, когато съм бил…

Тя прекъсна брътвежа му с повдигане на брадичка.

— Струва ми се, че е онзи…

Майлс проследи погледа й. Наистина беше уморен. Ели бе забелязала свръзката им преди него. Мъжът, който се приближаваше към тях с въпросително изражение, носеше модерни земянитски дрехи, но косата му беше прихваната с бараярска военна халка. Навярно сержант. Офицерите предпочитаха по-мек римски патрициански стил. „Трябва да се подстрижа“ — помисли си той и внезапно го засърбя под яката.

— Милорд? — попита непознатият.

— Сержант Барт? — отвърна Майлс.

Мъжът кимна и погледна Ели.

— Коя е тази?

— Моята телохранителка.

— Аха.

Почти незабележимото свиване на устни и разширяването на очи изразяваше невероятно силно презрение.

— Тя е изключителна в работата си.

— Сигурен съм, милорд. Насам, моля. — Той се завъртя и ги поведе.

Безизразното лице на сержанта му се присмиваше, Майлс го усещаше, въпреки че вървеше след него. Доловила внезапното му напрежение, Ели го погледна смаяно. „Всичко е наред“ — мислено й каза той и я хвана за ръката.

Закрачиха след водача си, минаха през някакъв магазин, спуснаха се с асансьор, после слязоха по стълбище. Подземното равнище представляваше лабиринт от тунели и коридори, през които минаваха оптични кабели. Накрая сержантът отвори врата, която се отключваше с отпечатък от длан, и къс тунел ги отведе пред втора врата. Пазеше я войник, изключително стегнат в зелената си бараярска имперска униформа — той се изправи от комуникационния си пулт и едва се сдържа да не отдаде чест на цивилния им водач.

— Тук ще оставим оръжията си — каза Майлс на Ели. — Всички. Имам предвид абсолютно всички.

Командир Куин повдигна вежди, изненадана от неочакваната промяна на акцента му — от бетанския говор на адмирал Нейсмит към топлите гърлени звуци на родния му бараярски. Рядко чуваше неговия бараярски глас. Нямаше съмнение кой от двата ще използва с хората от посолството.

Приносът на Майлс към купчината върху пулта на пазача бе джобен зашеметител и дълъг стоманен нож с кания от гущерова кожа. Войникът го разгледа, отвори сребърното капаче в края на изящната ръкохватка, под което се криеше личен печат, и внимателно му го подаде обратно. Водачът им повдигна вежди при вида на миниатюрния технически арсенал на Ели. „Така, така — помисли си Майлс. — Напъхай си всичко това в придирчивия нос.“ Внезапно се почувства в прекрасно настроение.

Качиха се нагоре с асансьор и се озоваха сред плюш и разкошни мебели.

— Бараярското имперско посолство — прошепна Майлс на Ели.

Съпругата на посланика наистина имаше вкус. Но в сградата витаеше странна, загадъчна атмосфера, в която опитният му нос надушваше параноични мерки за сигурност. „А, да, посолството на една планета е нейната душа. Точно като у дома.“

След поредния асансьор закрачиха по коридор с офиси — Майлс забеляза сензорните скенери, монтирани в една от арките — после минаха през две автоматични врати и влязоха в тих кабинет.

— Лейтенант лорд Майлс Воркосиган — застанал мирно, съобщи водачът им. — И… неговата телохранителка.

Майлс сви юмруци. Само бараярец можеше да изрази толкова фино презрение с пауза от половин секунда. Отново у дома.

— Благодаря ви, сержант, свободен сте — отвърна капитанът зад комуникационния пулт. Пак зелената имперска униформа — посолството трябваше да поддържа етикета.

Майлс заинтригувано погледна човека, който щеше да е негов командир. Капитанът му отвърна със същото любопитство.

Привлекателен наглед мъж, макар и далеч не красив. Тъмна коса. Очи с цвят на индийско орехче, тежки клепачи. Волева уста, месест нос с римски профил в тон с офицерската му прическа. Пръстите му бяха тъпи, с чисти нокти. Седеше неподвижно със сключени пред брадичката длани и позата му издаваше напрежение. Трийсетинагодишен.

„Но защо ме гледа като кутре, което се е изпикало на килима? — зачуди се той. — Току-що идвам, още не съм имал време да го обидя. О, Господи, надявам се да не е от ония бараярски селяци, които ме смятат за мутант, резултат от неуспешен аборт…“

— Е — започна капитанът и с въздишка се облегна назад, — значи вие сте синът на великия мъж, а?

Пред очите на Майлс заплува червена мъгла. Можеше да чуе кръвта в ушите си, пулсираща като смъртоносен марш. Ели го наблюдаваше, затаила дъх. Устните му помръднаха — той мъчително преглътна. После отново опита.

— Тъй вярно, господин капитан — сякаш от огромно разстояние се чу да казва Майлс. — А кой сте вие?

Едва се сдържа да не попита „А вие чий син сте?“ Не трябваше да проявява яростта, която караше стомаха му да се свива. Щеше да му се наложи да работи с този човек. А може изобщо да не беше възнамерявал да го обиди. Откъде би могъл да знае този непознат, че Майлс с кръв и пот е доказал собствените си способности? „Мутантът е тук, само защото баща му го е пратил…“ Можеше да чуе думите на баща си: „За Бога, момче, със задника си ли мислиш?“ Той изпусна гнева си с продължителна успокояваща въздишка и дръзко изправи глава.

— А — рече капитанът, — да, вие сте приказвали само с помощника ми. Аз съм капитан Дъв Галени. Военен аташе в посолството и по заместителство и шеф на службата за сигурност тук. Признавам, че появяването ви ме смущава. Не ми е съвсем ясно какво трябва да правя с вас.

Не говореше със селски акцент. Гласът му звучеше хладно, образовано, градски. Майлс не можеше да определи мястото му в бараярската география.

— Не съм изненадан, господин капитан — отвърна той. — Самият аз не очаквах да се озова на Земята. Преди месец трябваше да се явя в командването на Имперската служба за сигурност в Сектор две на Тау Кит. Но поради изненадваща сетаганданска атака се наложи флотът на „Свободните наемници от Дендарии“ да напусне пространството на Махата Соларис. Тъй като не ни бяха платили, за да воюваме директно със сетаганданците, ние избягахме и не успяхме да се върнем по по-пряк маршрут. Това е първата ми възможност да се явя пред представител на Службата, откакто откарахме бегълците в новата им база.

— Не ми беше… — Капитанът замълча и устните му потръпнаха. — Не ми беше известно, че изключителното бягство на Дагула е било тайна операция на бараярското разузнаване. Нямаше ли опасност да се схване като явен враждебен акт срещу Сетаганданската империя?

— Тъкмо затова бяха използвани наемниците от „Дендарии“, господин капитан. Операцията трябваше да е по-малка, но положението излезе от контрол. Стигна се до бойни действия. — Застанала до него, Ели продължаваше да гледа право напред и дори не мигна. — Аз… хм… нося подробен доклад.

Капитанът очевидно водеше вътрешна борба.

— Каква е връзката между „Свободните наемници от Дендарии“ и Имперската служба за сигурност, лейтенант? — накрая попита той. В гласа му прозвучаха почти жалостиви нотки.

— Хм… какво ви е известно, господин капитан?

Капитан Галени вдигна ръце.

— До вчера, когато се свързахте с нас, бях чувал за тях съвсем бегло. В моя архив — архивът на Службата за сигурност! — успях да открия само три неща. Че не трябва да ги атакуваме, че сме длъжни незабавно да се отзоваваме на молбите им за помощ и за повече информация да се обръщаме към щаба на Службата в Сектор две.

— А, да — отвърна Майлс, — точно така. Вашето посолство е едва от трети клас, нали? Хм, добре, всъщност е съвсем просто. „Дендарии“ се използват за строго секретни операции, които или са извън обхвата на Имперската служба за сигурност, или поради политически причини не бива да се свързват с Бараяр. В случая с Дагула бяха налице и двете условия. Генералният щаб издава заповедите със съгласието на императора и шефът на Имперската служба за сигурност Илян ги предава на мен. Командната верига е съвсем къса. Аз съм посредникът, единствената свръзка. Напускам имперския щаб като лейтенант Воркосиган и се появявам някъде като адмирал Нейсмит. Изпълняваме поставената ни задача и после аз изчезвам също толкова загадъчно, колкото съм се появил — поне от гледна точка на „Дендарии“. Бог знае с какво си мислят, че се занимавам в свободното си време.

— Наистина ли ви интересува? — с блеснали очи попита Ели.

— По-късно — с ъгълчето на устата си измърмори той.

Капитанът забарабани с пръсти по пулта си.

— В официалното ви досие изобщо не се споменава такова нещо. Двайсет и четири годишен — не сте ли прекалено млад за ранга си, а, адмирале? — сухо попита той и подигравателно плъзна поглед по униформата на „Дендарии“.

Майлс се опита да не му обръща внимание.

— Това е дълга история. Действителният мозък на организацията е комодор Тънг, един от най-старшите офицери в „Дендарии“. Аз играя далеч по-скромна роля.

Очите на Ели се разшириха от гняв. Майлс строго я изгледа и се опита да я накара да замълчи.

— Вършите много повече — възрази тя.

— Щом сте единствената свръзка — свъси вежди Галени, — коя е тази жена, по дяволите?

— Ами, има още трима наемници от „Дендарии“, които знаят действителната ми самоличност. Нали разбирате, за извънредни случаи. Една от тях е командир Куин, която е в организацията още от самото начало. Имам заповед от Илян постоянно да се движа с телохранител, така че командир Куин винаги знае, когато се налага да сменям самоличността си. Имам й пълно доверие. — „Каквото и да си мислиш за мен, ще трябва да уважаваш хората ми, проклет да е присмехулният ти поглед…“

— Откога продължава това, лейтенант?

— А — Майлс се завъртя към Ели, — от седем години, нали?

Светлите й очи проблеснаха.

— Като че ли беше вчера — отвърна тя. Изглежда, и Ели се дразнеше от тона му. Дано поне успееше да сдържи присъщия си хаплив сарказъм.

Капитанът погледна ноктите си, после рязко се втренчи в него.

— Е, ще се свържа със Сектор две, лейтенант. И ако установя, че това е поредната ворска шега, ще направя всичко възможно да бъдете наказан. Независимо кой е баща ви.

— Всичко е вярно, господин капитан. Имате думата ми на Воркосиган.

— Въпреки това — през зъби отвърна капитанът.

Разярен, Майлс дълбоко си пое дъх — и най-после се сети откъде е акцентът на Галени. Той вирна брадичка.

— От… от Комар ли сте, господин капитан?

Галени предпазливо кимна. Майлс се вцепени. Ели го сръга с лакът.

— По дяволите, какво… — прошепна тя.

— По-късно — измърмори Майлс. — Бараярска вътрешна политика.

— Ще се наложи ли да си водя бележки?

— Сигурно. — Той повиши глас. — Трябва да вляза във връзка с действителните си началници, капитан Галени. Дори нямам представа какви ще са следващите ми заповеди.

— Аз съм вашият действителен началник, лейтенант Воркосиган — спокойно каза Галени.

И се намръщи, ядосан, че го отрязват от собствената му командна верига. Кой можеше да го обвинява? По-спокойно…

— Разбира се, господин капитан. Очаквам заповедите ви.

Галени иронично сви устни.

— Докато въпросът се изясни, ще трябва да ви приема на служба при мен. Като трети заместник военен аташе.

— Чудесно, господин капитан, благодаря ви — отвърна Майлс. — В момента адмирал Нейсмит наистина трябва да изчезне. След Дагула сетаганданците обявиха награда за неговата… за моята глава. Досега на два пъти имах късмет.

Бе ред на Галени да се вцепени.

— Шегувате ли се?

— Заради мен бяха убити четирима и ранени шестнайсет души от „Дендарии“ — сковано каза Майлс. — Нямам намерение да се шегувам с това.

— В такъв случай — мрачно рече Галени — нямате право да напускате територията на посолството.

„И да не видя Земята?“ Майлс неохотно въздъхна.

— Слушам, господин капитан — съгласи се той. — Стига командир Куин да може да изпълнява ролята на моя свръзка с „Дендарии“.

— Защо ви е да поддържате контакт с „Дендарии“?

— Нося отговорност за тях, господин капитан.

— Струва ми се, казахте, че комодор Тънг командва парада.

— В момента той е в домашен отпуск. Но преди адмирал Нейсмит да потъне вдън земя, единственото му задължение е да плати някои сметки. Ако покриете непосредствените ни разходи, мога окончателно да приключа тази акция.

Галени въздъхна. Пръстите му затанцуваха по пулта, после спряха.

— Незабавно да се отзоваваме на молби за помощ. Ясно. Колко ви трябват?

— Приблизително осемнайсет милиона марки, господин капитан.

Пръстите на капитана увиснаха във въздуха като парализирани.

— Лейтенант — внимателно каза той, — това е над десет пъти повече от годишния бюджет на цялото посолство. И няколко десетки пъти повече от бюджета на моя отдел!

Майлс разпери ръце.

— Това са шестмесечните разходи за пет хиляди войници и единайсет кораба, плюс загубите на оборудване на Дагула, заплати, храна, дрехи, гориво, медицински разноски, боеприпаси, ремонти — мога да ви покажа счетоводните документи, господин капитан.

Галени се отпусна назад.

— Не се и съмнявам. Но с този въпрос ще трябва да се заеме щабът на Службата за сигурност в Сектор две. Средствата в тази сметка изобщо не съществуват тук.

Майлс задъвка нокътя на показалеца си.

— Уф. — Наистина уф. Не трябваше да изпада в паника… — В такъв случай, господин капитан, ще ви помоля колкото може по-скоро да се свържете с щаба на Сектор две.

— Повярвайте ми, лейтенант, смятам прехвърлянето ви под командването на някой друг за приоритетен въпрос. — Той се изправи. — Извинете ме. Почакайте тук. — И като клатеше глава, капитанът излезе от кабинета.

— Какво става, по дяволите? — попита Ели. — Стори ми се, че имаш намерение да разпердушиниш този тип, независимо, че е капитан. Какво толкова особено има в това, че е от Комар?

— Нищо — отвърна Майлс. — Определено нищо особено. Но е много важно.

— По-важно от това да си ворски лорд ли?

— В известен смисъл, да, поне в момента. Виж, нали знаеш, че планетата Комар е първото междузвездно имперско завоевание на Бараяр?

— Струва ми се, че го наричаше „анексиране“.

— Както и да е. Завладели сме я заради местоположението й, защото се намирала в единствената ни възелна връзка, защото пречила на търговията ни и най-вече, защото приела подкуп, за да пропусне сетаганданския флот, когато Сетаганда се опитала да анексира нас. Навярно също си спомняш кой е предвождал нашите войски.

— Баща ти. Когато все още е бил само адмирал лорд Воркосиган, преди да стане регент. Оттам води началото си репутацията му.

— Да, страхотна репутация. Ако искаш да видиш как от ушите му излиза дим, само му прошепни: „Палача на Комар“. Наистина са го наричали така.

— Преди трийсет години, Майлс. — Тя замълча за миг. — Има ли нещо вярно в тази история?

Майлс въздъхна.

— Изглежда. Така и не успях да го накарам да ми разкаже всичко, но съм абсолютно сигурен, че написаното в историческите книги не е цялата истина. Така или иначе, при завоюването на Комар се проляла много кръв. В резултат през четвъртата година от регентството му избухнало Комарското въстание и настанала истинска касапница. Оттогава комарските терористи са кошмар за Службата за сигурност. Все пак с времето положението се поуспокои и всички енергични личности от двете планети вече се занимават със заселването на Сергияр. Сред либералите се оформи движение, оглавявано от баща ми, за пълно интегриране на Комар в Империята. Бараярската десница не си пада много по тази идея. Старецът се е вманиачил на тази тема. „Между справедливост и геноцид няма средно положение“ — напевно произнесе Майлс. — Когато стане дума за това, той изпада в невероятно красноречие. Е, пътят към върха на милите стари, изпълнени с кастови предразсъдъци и лудо влюбени във войната бараярци винаги е минавал през имперската военна служба. И този път бе открит за комарци едва преди осем години. Което означава, че всички комарци на служба са в изключително трудно положение. Трябва да доказват верността си също както аз трябва да доказвам своята пригод… — както аз трябва да доказвам качествата си. Така че ако работя заедно с или под командването на комарец и някой ден внезапно загина, комарецът е загубен. Защото баща ми е бил Палача и никой няма да повярва, че не се касае за отмъщение. И не само този комарец. Всеки друг от планетата в Имперската служба ще бъде в сянката на същия облак. Това ще върне бараярската политика с години назад. Ако сега загина — Майлс безпомощно сви рамене, — баща ми ще ме убие.

— Надявам се, че нямаш такова намерение — каза Ели.

— И сега стигаме до Галени — припряно продължи Майлс. — Той е офицер и има пост в самата Служба за сигурност. Трябва здраво да е работил, за да стигне дотук. Извънредно доверен човек — за комарец. Но не на главен или стратегически пост. Някои важни подробности очевидно са му спестени. И ето че се появявам аз и му ги развявам пред носа. И ако някой от роднините му е участвал в Комарското въстание… е, всичко пак се свежда до мен. Съмнявам се, че ме харесва, но ще се наложи да ме пази като зеницата на окото си. И аз, Бог да ми е на помощ, трябва да му го позволя. Положението е адски деликатно.

Тя го потупа по ръката.

— Ще се справиш.

— Хм — мрачно изсумтя Майлс, после внезапно отпусна чело на рамото й и възкликна: — О, Господи, Ели! Не успях да получа парите за „Дендарии“… няма да ги получа Бог знае докога… какво ще кажа на Ки? Дадох му думата си…

Този път Ели го погали по главата. Но не отговори.